Изплъзване от времето

Пазар на недвижими имоти

„Таймс 6 юни 1919 г.

Имот на лорд Съдърланд

Основната сделка тази седмица бе осъществена от господата Мабет и Едж, както бе съобщено вчера в «Таймс». Става дума за Хабърдийн Хаус, наследствения дом на лорд Съдърланд. Домът на Гросвенър Скуеър номер седемнайсет бе продаден на банкера господин С. Лъкстън и ще бъде обитаван от господин Т. Лъкстън и младата му съпруга, почитаемата Хана Хартфорд, най-голямата дъщеря на лорд Ашбъри.

Господин Т. Лъкстън и почитаемата Х. Хартфорд сключиха брак в семейния дом на младоженката — имението «Ривъртън» край село Сафрън Грийн, през май и сега са на сватбено пътешествие във Франция. Хабърдийн Хаус ще бъде преименувано на Лъкстън Хаус при завръщането им следващия месец.

Господин Т. Лъкстън е кандидат за Парламента от партията на торите като представител на Марсдън, Източен Лондон. Изборите за овакантеното място ще се проведат през месец ноември.“

Лов на пеперуди

Докараха ни на пролетния панаир с микробус. Бяхме осмина: шестима обитатели, Силвия и една сестра, чието име не помня. Младо момиче с тънка плитка, проточила се на гърба й чак до кръста. Предполагам, си мислят, че е добре да ни извеждат. Макар че не знам какво му е хубавото да ти заменят удобствата с едно разкаляно сборище с палатки, където се продават сладкиши, играчки и сапуни. Щях да съм си много добре у дома, далеч от тази блъсканица.

Зад кметството, както всяка година, е изградена импровизирана сцена, а пред нея са пластмасовите бели столове за зрителите. Останалите обитатели и момичето с плитката стоят отпред и следят как един мъж вади номерирани топчета за пинг-понг от метална кофа, но аз предпочитам да седя тук до паметника. Днес се чувствам особено. Сигурно е от жегата. Цяла сутрин не можах да се отърся от това странно, мъгляво усещане. Мислите ми се губят. Изникват бързо, съвсем подредени, после ми се изплъзват, преди да успея да ги задържа. Като лов на пеперуди. Това ме притеснява. Дразни ме.

Чаша чай ще ми дойде добре.

Къде ли е Силвия? Каза ли ми къде отива? Беше тук само допреди миг, канеше се да пуши. Пак разправяше за приятеля си и плановете им да живеят заедно. Някога бих определила такова извънбрачно съжителство като неприлично, но времето има свойството да променя отношението ни към повечето неща.

Слънцето пари поразголените ми крака. Мисля си да ги дръпна под сянката, но едно неустоимо мазохистично чувство на отегчение ме подтиква да ги оставя където са. По-късно Силвия ще види червените петна и ще разбере колко дълго ме е оставила сама.

От мястото си виждам гробището. Източната му страна с наредените тополи, чиито свежи листенца потрепват от лекия вятър. Зад тополите са надгробните паметници. Сред тях е и този на майка ми.

Погребахме я преди цяла вечност. В един ветровит ден на 1922 година, когато земята се бе сковала от студ, а леденият вятър вееше полите около краката ми. Фигура на мъж стоеше на хълма. Изглеждаше ми позната. Майка ми отнесе своите тайни в студената, твърда земя, но аз все пак ги научих. Добре се справям с тях; пазя ги цял живот. Като че ли се надявах, че колкото повече чужди тайни знам, толкова по-добре ще опазя моите.

Топло ми е. Прекалено топло е за април. Без съмнение виновно е глобалното затопляне. Глобално затопляне, топене на ледовете, озонова дупка, генетично модифицирани храни. Някоя и друга болест от деветдесетте години. Светът се превърна във враждебно място. Дори дъждовната вода вече не е безопасна.

Тъкмо тя разяжда военния паметник. Едната част от лицето на войника е разрушена, бузата е покрита с дупки, носът — унищожен от времето. Като плод, паднал в някоя канавка, нагризан от хищниците.

Войникът знае що е дълг. Въпреки раните си стои на пост върху гробницата вече осемдесет години. Наблюдава равнината отвъд града, вперил празен поглед през Бридж Стрийт към паркинга на новия търговски център. Земя на герои. Почти на една възраст сме. Дали е уморен колкото мен?

Той и колоната са покрити с мъх — микроскопични растения, избуяли по гравираните имена на загиналите. Там е Дейвид — най-отгоре, заедно с другите офицери; също и Руфъс Смит — синът на клошаря, задушен под срутен окоп в Белгия. По-нататък е Реймънд Джоунс — селският амбулантен търговец от моето детство. Неговите малки момчета трябва вече да са големи мъже. Стари мъже, макар и по-млади от мен. А може и да са умрели.

Нищо чудно, че се разпада. Не може да се очаква от един човек да поема мъката на безброй трагедии и да е свидетел на смъртта на безброй войници.

А той не е сам — във всеки град в Англия има по един като него. Те са белезите на нацията: множество рани на храбростта, покрили страната през 1919-а като израз на решимост за изцеление. Толкова изключителна бе вярата ни тогава — в Лигата на нациите, във възможностите на един цивилизован свят. Пред такава решимост и надежда обезверените поети са загубени. На всеки Т. С. Елиът, на всеки Р. С. Хънтър се падаха по петдесет умни, млади мъже, прегърнали мечтите на Тенисън за парламентарния човек, за световната федерация.

Разбира се, това не продължи дълго. Нямаше как. Разочарованието бе неизбежно; след двайсетте години последваха трийсетте с депресията и още една война. А след нея всичко беше различно. След ядрената гъба на Втората световна война не изникнаха нови паметници триумфално, предизвикателно, оптимистично. Надеждата умря в газовите камери в Полша. Едно ново поколение на пострадали в битките бе довяно вкъщи и върху паметниците се появиха още редове — с имената на синовете под тези на бащите. В съзнанието на хората се загнезди тягостното усещане, че млади хора някога пак ще загиват.

Войните придават на историята измамна простота. Те носят повратни моменти, лесни разграничения: преди — след, победител — победен, справедливо — несправедливо. Истинската история — миналото, не е това. Тя не е плоскост, нито права. Няма очертания. Безформена е като течност; безкрайна и неразгадана като космоса. Но е и променлива: точно когато си мислим, че откриваме модел, перспективата се променя, предлага се нов вариант — изплува отдавна забравен спомен.

Опитвам се да се съсредоточа върху повратните моменти в историята на Хана и Теди. Напоследък всичките ми мисли водят до Хана. Като се връщам назад, всичко изглежда ясно: през първата година на брака им се случиха събития, които положиха основата за последвалото. Тогава нямаше как да го разбера. В реалния живот не усещаш, че даден момент е повратен. Те отминават неназовани и незабелязани. Пропускат се възможности, катастрофи несъзнателно се приемат за победи. Повратностите се откриват по-късно от историците, когато се опитват да сложат ред в някой период на живот, съставен от заплетени моменти.

Чудя се как ли бракът им ще бъде представен във филма. Какво според Урсула щеше да ги отведе към нещастието? Дали пристигането на Дебора от Ню Йорк не стана причина за всичко? Изборната загуба на Теди? Липсата на дете? Дали би се съгласила, че още през медения им месец имаше признаци — бъдещите пропуквания са се виждали дори в сумрака на Париж, като леки дефекти в ефирни материи от двайсетте години — красиви материи, толкова тънки, че едва ли биха оцелели?

През лятото на 1919 година Париж бе залят от светлия оптимизъм на Версайската мирна конференция. Вечер помагах на Хана да се съблече, да смъкне поредната нова, ефирна рокля в бледозелено или розово, или бяло (Теди бе от мъжете, които предпочитат питието си чисто, а жените — непорочни), а през това време тя ми разказваше за посетените от тях места и онова, което бяха видели. Качили се на Айфеловата кула, разхождали се по Шанз-Елизе, вечеряли в известен ресторант. Но имаше нещо повече, и нещо по-малко, което бе харесало на Хана.

— Ескизите, Грейс — каза ми тя една вечер, докато я разопаковах. — Кой би си помислил, че толкова обожавам скиците?

Ескизи, произведения на изкуството, хора, миризми. Тя жадуваше за всяко ново преживяване. Имаше да наваксва много. Мислеше си, че е пропиляла години, докато е отброявала времето в очакване животът й да започне. Имаше да говори с толкова много хора: заможни, които срещаха в заведенията, политици — току-що съчинили съглашението, случайните музиканти по улиците.

Теди забелязваше реакциите й — склонността й да преувеличава, да се оставя на необуздан ентусиазъм, но отдаваше неспокойния й дух на младостта. Състояние, еднакво очарователно и смущаващо, което тя щеше скоро да надрасне. Той не настояваше за това, не и тогава; по онова време бе все още влюбен. Обеща й пътешествие до Италия през следващата година, за да види Помпей, Уфици, Колизея. Тогава почти нямаше нещо, което не би й обещал. Тя беше неговото огледало; в него той се виждаше вече не като син на баща си — сериозен, старомоден, скучен, а като съпруг на една очарователна, непредсказуема жена.

От своя страна Хана не говореше много за Теди. Той бе притурка. Необходимо средство за осъществяване на приключението, в което бе попаднала. О, тя безспорно го харесваше. Понякога го намираше забавен (въпреки че се случваше, когато той най-малко очакваше), добронамерен и нелоша компания. Интересите му бяха доста по-ограничени от нейните, интелектът му не толкова висок, но тя се научи да гали егото му, когато се налагаше, и да търси интелектуални стимули другаде. И какво значение имаше, че не е влюбена? Това не й липсваше, не и тогава. На кого му е притрябвала любов, когато има толкова много други преживявания?

Една сутрин към края на сватбеното им пътешествие Теди се събуди от пристъп на мигрена. Скоро щеше да има и други, познавах го. Не ги получаваше често, но бяха силни — резултат от прекарана болест в детството. В такива моменти можеше само да лежи неподвижен в затъмнена, тиха стая и да отпива по малко вода. Първия път Хана се притесни. През по-голямата част от живота си е била предпазена от болести.

Тя колебливо му предложи да остане, но Теди беше разумен човек и не искаше да получава удобство от неудобството на другите. Обясни й, че с нищо не може да му помогне и че би било престъпление да не се наслади на последните им дни в Париж.

Налагаше се да я придружа. Според Теди бе неприлично една дама да се движи сама по улиците, независимо че е омъжена. Хана нямаше желание да пазарува, беше й омръзнало да стои затворена. Искаше й се да проучва, да открива своя Париж. Излязохме и тръгнахме. Не използваше карта, просто поемаше във всяка посока, която й хрумне.

— Хайде, Грейс — току повтаряше тя. — Да видим какво има нататък.

По едно време се озовахме на уличка, по-тъмна и по-тясна от предишните. Провираше се между два реда долепени една за друга сгради, чиито горни етажи се допираха и образуваха тунел. Носеше се музика, която отвеждаше към малък площад. Някаква миризма смътно, напомняше за нещо за ядене или пък за нещо мъртво. Долавяше се движение. Хора. Гласове. Хана застана в началото на уличката, поколеба се, после тръгна навътре. Не ми оставаше друго, освен да я последвам.

Беше артистичният квартал. Вече знам това. Бях преживяла шейсетте години, бях посетила Хейт-Ашбъри и Карнаби Стрийт, така че лесно мога да разпозная бохемския безпорядък, атрибутите на артистична занемареност. Но по онова време всичко беше ново за мен. Единственото подобно място, което познавах, бе Сафрън, където беднотията няма нищо общо с артистичността. Продължихме нататък покрай малки сергии и отворени врати, прострени чаршафи, които разделяха пространството, пушек от пръчици с аромат на пепел и мускус. Някакво прозрачно русо дете надничаше с огромни безизразни очи между капаците на прозореца.

Седнал върху червени и златисти възглавници музикант свиреше на кларнет, макар тогава да не знаех, че така се нарича дългата, черна свирка с лъскави халки и бутони. Аз си я наричах „змията“. Изпод пръстите на мъжа от нея излизаше музика. Не можех да я определя, но ме караше да изпитвам неясно притеснение, сякаш разказваше за нещо интимно, нещо опасно. Беше джаз, както се оказа, който щях да слушам още много пъти преди края на десетилетието.

На уличката бяха изнесени маси, на които мъже седяха да четат или да разговарят, или пък да поспорят. Пиеха кафе и странни цветни питиета — сигурна съм, алкохолни — от чудновати бутилки. Когато ги подминавахме, вдигаха погледи — заинтригувани, незаинтригувани, трудно бе да се каже. Внимавах да не срещам погледите им; тайно ми се искаше Хана да промени намерението си, да се обърне и да ни изведе обратно на светло и сигурно. Но докато ноздрите ми се изпълваха с нежелан чуждоземен пушек, ушите ми — с чуждоземна музика, Хана сякаш летеше. Вниманието й беше някъде другаде. По стените на околните сгради висяха картини, но не като тези в „Ривъртън“. Тукашните бяха рисувани с въглен. Човешки лица, крайници, очи, които ни гледаха измежду тухлите.

Хана спря пред една картина. Беше голяма и единствената, която изобразяваше цял човек. Жена, седнала на стол. Не кресло, не шезлонг, нито канапе. Обикновен дървен стол с дебели крака. Коленете й бяха разтворени и тя седеше обърната право напред. Беше гола, чернокожа, лъскава от въглена. Лицето й надзърташе от картината. Големи очи, изпъкнали скули, плътни устни. Косата й бе опъната в кокче на тила. Като кралица войн.

Бях шокирана от гледката. Очаквах и Хана да реагира така. Но тя изпита нещо различно. Пресегна се и я докосна; прокара пръсти по овала на лицето. Наклони глава настрани.

Един мъж изникна внезапно до нея.

— Харесва ли ви? — попита той. Имаше силен акцент и още по-силно отпуснати клепачи. Не ми хареса как гледаше Хана. Знаеше, че има пари. Личеше по облеклото й.

Хана премигна, като че освободена от магия.

— О, да — отговори тя замаяно.

— Може би искате да я купите?

Хана стисна устни и разбрах какво си мисли. Въпреки явната си любов към изкуството Теди нямаше да я одобри. И се оказах права. Имаше нещо опасно в тази жена, в картината. Нещо разрушително. И въпреки това Хана я искаше. Напомняше й, разбира се, за миналото. За „Играта“. Нефертити. Роля, която бе изиграла с необременената жизненост на детството. Тя кимна. О, да, искаше я.

Полазиха ме тръпки на лошо предчувствие. Лицето на мъжа остана безизразно. Той повика някого. Като не последва отговор, направи знак на Хана да го последва. Не забелязваха присъствието ми, но аз не се отделих от нея, когато тя го последва по посока на ниска червена врата. Той я бутна и отвори. Озовахме се в ателие — малко по-голямо от тъмна дупка в стената. Стените бяха в овехтяло зелено, тапети — обелени на дълги ленти. Подът — доколкото можех да го видя изпод стотиците пръснати листове, надраскани с въглен — беше от камък. В ъгъла имаше матрак с избелели възглавници и покривка; празни бутилки се търкаляха по него.

Вътре видяхме жената от картината. За мой ужас тя беше гола. Погледна ни с любопитство, което бързо угасна, но не каза нищо. Изправи се — по-висока от нас, по-висока от мъжа — и отиде до масата. Нещо в движенията й — някаква свобода, пренебрежение към факта, че я наблюдаваме, че виждахме гърдите й — едната по-голяма от другата, ме изплаши. Те не бяха хора като нас. Като мен. Жената запали цигара и запуши, докато чакахме. Отвърнах поглед. Хана не направи същото.

— Госпожата иска да купи портрета ти — съобщи мъжът важно.

Черната жена загледа Хана, после каза нещо на език, който не разбирах. Не беше френски. Някакъв много по-странен.

Мъжът се изсмя и каза на Хана:

— Не се продава. — После се пресегна и я улови за брадичката. Ушите ми писнаха от тревога. Дори Хана се стресна, когато той обърна главата й първо на едната, после на другата страна и я пусна. — Само размяна.

— Размяна ли? — учуди се Хана.

— Твоят образ — отвърна мъжът със силния си акцент. Повдигна рамене. — Взимаш нейния, оставяш твоя.

Виж го ти! Портрет на Хана — разсъблечена бог знае докъде, — закачен да виси в тази мизерна френска уличка, та да я гледа кой ли не! Беше немислимо.

— Трябва да тръгваме, госпожо — обадих се аз така твърдо, че сама се изненадах. — Господин Лъкстън ни очаква.

Тонът ми сигурно бе изненадал и Хана, защото за мое облекчение кимна:

— Да. Права си, Грейс.

Тръгнахме заедно към вратата, но докато й правех път да излезе, тя се обърна към мъжа:

— Утре — каза едва чуто. — Ще се върна утре.

Не говорихме по пътя към колата. Хана вървеше бързо, със сериозно изражение. Същата нощ лежах будна, притеснена и уплашена, чудех се как да я спра. Бях убедена, че трябва. Имаше нещо в рисунката, което ме разтревожи; нещо, което забелязах в изражението на Хана, докато го гледаше. Една стара искра.

Онази нощ звуците, долитащи от улицата, ми се сториха зловещи както никога досега. Непознати гласове, непозната музика, женски смях от съседен апартамент. Копнеех да се върна в Англия, на място, където правилата бяха ясни и всеки си знаеше мястото. Разбира се, такава Англия не съществуваше, но нощта често подсилва чувствата.

На следващата сутрин всичко се подреди от само себе си, както обикновено. Когато отидох да обличам Хана, Теди вече се бе събудил и седеше в креслото. Каза, че главата продължава да го боли, но какъв съпруг би бил, ако остави прекрасната си съпруга сама през последния ден от сватбеното им пътешествие? Предложи й да обиколят магазините.

— Това е последният ни ден. Иска ми се да те заведа да си купиш сувенири. Нещо, което да ти напомня за Париж.

Когато се върнаха, забелязах, че рисунката не е сред вещите, които трябваше да опаковам за Англия. Не съм сигурна дали Теди бе отказал и тя се бе примирила, или е знаела какво ще каже и се е отказала да го пита, но бях доволна. Вместо това й бе купил кожена яка — норка, с малки тънки лапички и безизразни черни стъкълца на мястото на очите.

И така, върнахме се в Англия.

Жадна съм. Някой пак седи до мен, но не е Силвия. Жена е, в напреднала бременност, стоварила до краката си торби с плетени кукли и буркани домашни сладка. Лицето й лъщи от влага, а гримът й се е стекъл два-три сантиметра надолу. Под очите й се виждат черни полумесеци. Гледа ме. Подозирам, че ме наблюдава от известно време.

Кимвам й. Като че ли го очаква. Мисля си да я помоля да ми донесе нещо за пиене, но бързо се отказвам. От двете ни, според мен, тя изглежда по-зле.

— Прекрасен ден — обажда се жената накрая. — Приятен и топъл. — Виждам капчици пот в корените на косата й. Платът под натежалите й гърди е потъмнял от пот.

— Прекрасен — отвръщам аз. — Много топъл.

Тя се усмихва уморено и извръща поглед.

Върнахме се в Лондон на 19 юли 1919 година — денят на Шествието на мира. Шофьорът ни лавираше между колите, омнибусите и файтоните, покрай улици, препълнени с хора, които развяваха знамена и лозунги. Още не бе изсъхнало мастилото на договора с неговите санкции, които щяха да донесат огорчението и разделението, станали причина за следващата война, но хората нищо не знаеха за това. Още не. Те просто се радваха, че южният вятър нямаше вече да довява тътена на оръдията отвъд Ламанша. Че едни момчета повече нямаше да умират в ръцете на други момчета по полетата на Франция.

Оставиха ме с багажа в лондонската къща и излязоха. Саймиън и Естела очакваха младоженците на следобеден чай. Хана предпочиташе да се прибере направо вкъщи, но Теди настояваше. Той прикри усмивката си. Нещо си бе наумил.

Един лакей се показа на входа, взе по един куфар във всяка ръка и изчезна обратно в къщата. Чантата с личните вещи на Хана остана в краката ми. Изненадах се. Не очаквах други слуги, не още, и се зачудих кой ли го е наел.

Стоях и вдишвах атмосферата на площада. Миризмата на бензин, примесена със сладникавия дъх на топъл оборски тор. Извих врат, за да огледам шестте етажа на величествена къща. Изградена от кафяви тухли с бели колони от двете страни на главния вход, една от цял ред подобни сгради. На една от белите колони беше изписан в черно номер: 17. Гросвенър Скуеър, седемнайсет. Новият ми дом, където щях да бъда истинска камериерка.

До входа за прислугата се стигаше по стълби, които се спускаха успоредно на улицата надолу към сутерен, ограден с парапет от черно ковано желязо. Взех чантата на Хана и заслизах.

Вратата беше затворена, но отвътре се дочуваха приглушени, явно сърдити гласове. През прозорчето на сутерена видях едно момиче в гръб. Поведението му (арогантно, както би казала госпожа Таунсенд) и кичурът непокорни руси къдрици, изплъзнал се изпод бонето й, подсказваха, че е много млада. Тя спореше с някакъв нисък, дебел мъж, чийто врат бе целият почервенял от яд.

Сложи край на последното, победоносно изказване, като метна през рамо една чанта и се запъти към вратата. Преди да успея да се отместя, тя отвори със замах и се озовахме лице в лице, разкривени отражения в огледало. Тя реагира първа: разсмя се спонтанно и пръски слюнка капнаха на врата ми.

— А пък аз си мислех, че трудно се намират прислужници! — каза тя. — Е, честито. Не са познали, че ще се завирам из чужди мръсни къщи за нищожни пари!

Избута ме да мине и повлече куфара си нагоре по стълбите. Накрая се обърна и изкрещя:

— Кажи довиждане, Изи Батърфилд. Бонжур, мадмоазел Изабел! — Изсмя се отново, артистично заметна полата си и тръгна. Не успях да отговоря. Да обясня, че съм лична камериерка. А не някаква домашна прислужница.

Почуках на все още открехнатата врата. Отговор не последва, но влязох. Из къщата се носеше познатата миризма на пчелен восък (макар и не на „Стъбинс и Ко“) и на картофи, но се долавяше и още една, не точно неприятна, ала съвсем чужда.

Мъжът седеше на масата. Мършава жена зад него бе отпуснала длани на раменете му — кокалести, със зачервени, разранени кожички около ноктите. Обърнаха се към мен едновременно. Жената имаше голяма, черна бенка под лявото око.

— Добър ден — казах. — Аз…

— Добър ли? — отговори мъжът. — Това е третата прислужница, която напуска през последните няколко седмици, след два часа ще имаме тържество, а вие ми разправяте, че денят бил добър.

— Недей така — каза жената и стисна устни. — Нахалница беше тази Изи. Гадателка ми била. Ако тя има дарба, аз съм Савската царица! Ще свърши в ръцете на някой недоволен клиент. Помни ми думата!

Нещо в начина, по който го каза, в жестоката усмивка, в едва сдържаното злорадство в гласа й ме накара да потръпна. Обзе ме желание да се обърна и да си тръгна, но си спомних за съвета на господин Хамилтън, че ако искам да продължа, трябва да започна. Покашлях се и казах спокойно, колкото беше възможно:

— Казвам се Грейс Рийвс.

Те ме погледнаха еднакво объркани.

— Личната камериерка на госпожата.

Жената се изправи в целия си ръст, присви очи и каза:

— Господарката никога не е споменавала за нова камериерка.

Бях стъписана.

— Не е ли? — започнах да заеквам, без да искам. — Аз… Сигурна съм, че написа инструкции от Париж. Лично изпратих писмото.

— Париж? — те се спогледаха.

Тогава мъжът явно нещо си спомни. Кимна бързо няколко пъти и отмести ръцете на жената от раменете си.

— Разбира се — каза той. — Очаквахме ви. Аз съм господин Бойл, икономът тук, на седемнайсети номер, а това е госпожа Тибит.

Кимнах, все още объркана.

— Приятно ми е. — Двамата продължиха да ме гледат, така че започнах да се чудя дали бяха еднакво глупави. — Доста съм уморена от пътуването — съобщих бавно. — Ще бъдете ли така любезни да повикате някоя от прислужниците да ме заведе до стаята ми?

Госпожа Тибит изсумтя, така че кожата около бенката й завибрира, после се опъна.

— Няма повече прислужници. Още не. Господарката… тоест госпожа Естела Лъкстън не успя да намери такава, която да се задържи.

— Да — обади се господин Бойл със стиснати устни, бледи като лицето му. — А за тази вечер имаме предвидено тържество. Ще се наложи всички да се включат. Госпожица Дебора няма да търпи неуредици.

Госпожица Дебора? Коя беше госпожица Дебора? Смръщих вежди.

— Моята господарка, новата госпожа Лъкстън, не ми е споменавала за тържество.

— Не — продължи госпожа Тибит, — не би го споменала, нали? Това е изненада. Да приветстваме господин и госпожа Лъкстън със завръщането им от сватбеното пътешествие. Госпожица Дебора и майка й го замислят от седмици.

Тържеството беше във вихъра си, когато пристигна колата на Теди и Хана. Господин Бойл даде инструкции да ги посрещна на входа и да ги въведа в балната зала. Това обичайно било задължение на иконома, обясни той, но госпожица Дебора му дала задачи, който налагали да присъства другаде.

Отворих вратата и те влязоха. Теди сияещ, Хана изтощена, както можеше да се очаква след посещение при Саймиън и Естела.

— Човек убивам за чаша чай — въздъхна тя.

— Не бързай толкова, скъпа — усмихна се Теди. Подаде ми палтото си и целуна лекичко Хана по бузата. Тя трепна едва забележимо, както винаги.

— Първо имам една изненада — продължи той, докато вървеше и доволно потриваше ръце. Хана го наблюдаваше как се отдалечава, после вдигна очи, за да огледа входното антре: с наскоро боядисаните му в жълто стени, доста грозния модерен полилей над стълбите, палмите с надвиснали над низовете декоративни лампички листа.

— Грейс — попита тя с повдигнати вежди, — какво става, за бога?

Повдигнах рамене за извинение и тъкмо да й обясня, Теди се появи отново и я хвана за ръка.

— От тук, мила. — Той я поведе към балната зала.

Вратата се отвори и Хана ококори очи, когато видя толкова много непознати хора. После всички лампи светнаха и докато поглеждах към искрящия полилей, усетих движение на стълбите. Чуха се възторжени възгласи; в средата на стълбите стоеше стройна жена с черна коса, спусната на вълни покрай тясно скулесто лице. Не беше красиво, но в него имаше нещо забележително; една илюзия за красота, която щях да се науча да разпознавам като белег на истинския шик. Тя беше висока и слаба, застанала по начин, който дотогава не бях срещала: с присвити напред рамене, така че копринената й рокля за малко да се изхлузи от тях и да се свлече по извития гръб. Позата беше едновременно изкусна и естествена, небрежна и нагласена. От ръцете й висеше светла козина, която отначало помислих за наметка, докато не се чу лай и тогава разбрах, че държеше малко, пухкаво кученце, бяло като най-хубавата престилка на госпожа Таунсенд.

Не я познавах, но веднага се досетих коя е. Тя се спря за момент, преди да слезе плавно надолу по стъпалата, и като пресичаше залата, множеството от гости се разделяше като в танцова постановка.

— Деб! — възкликна Теди, когато тя приближи. Широка усмивка образува трапчинки по сияещото му, красиво лице. Той улови двете й ръце, наведе се и целуна предложената му буза.

Жената опъна устните си в усмивка.

— Добре дошъл у дома, Тидълс. — Думите й бяха приветливи, нюйоркският й акцент — монотонен и звучен. Говореше, без да спазва интонацията. Това беше маниер, чрез който обикновеното изглеждаше необикновено и обратно.

— Каква невероятна къща! И съм събрала най-забележителните млади същества в Лондон, за да я стоплят. — Тя помаха с дългите си пръсти на една елегантна жена, чийто поглед улови през рамото на Хана.

— Изненада ли се, скъпа? — попита Теди, като се обърна към Хана. — Майка ми и аз го замислихме тайно, а скъпата ми Деб умира да организира тържества.

— Изненадана — каза Хана, докато погледът й за кратко срещна моя. — Едва ли бих го описала така.

Дебора се усмихна, с онази хищна усмивка, толкова типично нейна, и хвана Хана за китката. Една дълга, бяла ръка, която приличаше на втвърден восък.

— Най-накрая се срещнахме — каза тя. — Убедена съм, че ще станем най-добри приятелки.

Хиляда деветстотин и двайсета започна лошо; Теди загуби на изборите. Не по негова вина, моментът не беше подходящ. Ситуацията се оказа недооценена, а подходът — неправилен. Виновни бяха работническата класа и досадните им малки вестничета. Организираха се мръсни кампании. Хората се чувстваха изиграни след войната; очакваха твърде много. Щяха да станат като ирландците, ако не внимаваха, или като руснаците. Без значение. От партията бяха обещали да има друга възможност; да му намерят по-сигурно място. По същото време следващата година, обеща Саймиън; ако се откажеше от глупавите си идеи, които объркваха консервативните избиратели. Теди щеше да е в Парламента.

Естела мислеше, че Хана трябва да има дете. Щеше да е добре за Теди. Избирателите трябваше да го виждат като семеен човек. Бяха женени, обичаше да казва, и рано или късно във всеки брак хората се надяваха на наследник.

Теди започна работа при баща си. Всички се съгласиха, че така ще е най-добре. След загубата на изборите той бе придобил изражение на човек, преживял травма, шок; същото изражение имаше Алфред в дните непосредствено след войната.

Мъже като Теди не бяха свикнали да губят, но не беше в стила на един Лъкстън да унива. Родителите на Теди започнаха да прекарват все повече време на номер седемнайсет, където Саймиън често разказваше за баща си, за пътя му към върха, който не е за слабаци и неудачници. Пътуването на Теди и Хана до Италия бе отложено; не било добре за Теди да напуска страната, обясни Саймиън. Впечатлението за успех привличало успех. А пък и Помпей нямало да се премести.

Междувременно аз полагах усилия да свикна с живота в Лондон. Бързо усвоих новите си задължения. Господин Хамилтън ми бе дал безкрайни напътствия, преди да напусна „Ривъртън“ — от преките ми задължения като грижа за гардероба на Хана до по-специалните, да внимавам за добрата й репутация — за това се чувствах сигурна. В новите домашни занимания обаче бях като изгубена. Захвърлена в самотни, непознати води. Защото, макар госпожа Тибит и господин Бойл да не бяха точно коварни, то те със сигурност не бяха откровени. Общуваха си по свой начин, изпитваха силно и явно удоволствие от взаимното си присъствие, което изключваше всичко останало. Освен това специално госпожа Тибит се чувстваше изключително удобно в тази изолация. Нейното щастие се подхранваше от недоволството на другите и ако такова не се задаваше, тя не се свенеше да изфабрикува неприятности за някоя нищо неподозираща душа. Бързо се научих, че за да оцелея на номер седемнайсет, трябваше да бъда единак и да пазя гърба си.

Една дъждовна сутрин намерих Хана сама в гостната. Теди и Саймиън току-що бяха тръгнали към кабинетите си в Сити и тя наблюдаваше улицата. Автомобили, велосипеди, забързани хора, запътени във всички посоки.

— Искате ли да ви донеса чая, госпожо? — попитах аз.

Не последва отговор.

— Или да кажа на шофьора да докара колата?

Приближих се и разбрах, че не ме чува. Беше потънала в мислите си, които лесно можех да отгатна. Беше отегчена. С изражение, което помнех от дългите дни в „Ривъртън“, когато стоеше на прозореца в стаята си. С китайската кутия в ръце, в очакване да пристигне Дейвид, когато отчаяно желаеше да играе Играта.

Покашлях се и Хана вдигна очи. Когато ме видя, някак се оживи.

— Здравей, Грейс — поздрави тя.

Пак я попитах за чая и къде би искала да го сервирам.

— В салона за закуска — отвърна ми. — Но кажи на госпожа Тибит да не се безпокои за кифличките. Не съм гладна. Пък и не е редно да ям сама.

— А после, госпожо? — попитах аз. — Да кажа ли да докарат колата?

Хана завъртя очи.

— Ако трябва да понеса още една обиколка на парка, ще полудея. Не разбирам как другите жени го понасят. Наистина ли нямат по-интересни занимания от тона да ги возят по едни и същи алеи ден след ден?

— Желаете ли да бродирате, госпожо? — Знаех, че няма да иска. Хана не беше жена, която ще държи игла. Това изискваше търпение, което не бе присъщо на темперамента й.

— Ще чета, Грейс — каза тя. — Имам си книга. — И тя повдигна един овехтял екземпляр на „Джейн Еър“.

— Пак ли, госпожо?

Повдигна рамене. Усмихна се.

— Пак.

Не знам защо това толкова ме тревожеше. Звънваше едно предупреждение, което не знаех как да прикрия.

Теди работеше много, Хана също полагаше усилия. Присъстваше на всичките му партита, бъбреше със съпругите на делови партньори и с майките на политици. Мъжете винаги говореха за едно и също — пари, бизнес, заплахата от бедните съсловия. Саймиън, като всички мъже от този тип, бе изключително подозрителен към онези, които наричаха „бохеми“. Теди, въпреки прекрасните си намерения, споделяше същото мнение.

Хана би предпочела да обсъжда истинска политика с мъжете. Понякога, когато с Теди се оттегляха вечер в свързаните си апартаменти, докато решех косата й, Хана го питаше какво казал еди-кой си за обявяването на военно положение в Ирландия, а на уморения Теди това му изглеждаше забавно и й отговаряше да не тревожи красивата си главица. Това било негова грижа.

— Но аз искам да знам — продължаваше Хана. — Интересно ми е.

А Теди поклащаше глава.

— Политиката е мъжка игра.

— Позволи ми да я играя — упорстваше Хана.

— Ти си в играта — отвръщаше той. — Ние сме един отбор — ти и аз. Твоята работа е да се грижиш за съпругите.

— Но това е скучно. Те са скучни. Искам да говоря за съществени неща. Не разбирам защо да не го правя.

— О, скъпа! — отговаряше простичко Теди. — Защото такива са правилата. Не ги определям аз, но трябва да ги спазвам. — После се усмихваше и я щипваше по рамото. — Не е толкова зле, нали? Поне майка ми ти помага, както и Деб. Страхотна е, нали?

Тогава на Хана не й оставаше друго, освен да кимне с неохота. Вярно е, че Дебора беше винаги на разположение да помогне. И така щеше да продължава, защото бе решила да не се връща в Ню Йорк. От едно лондонско списание й предложиха да завежда модната рубрика, как да устои на това? Цял един нов град от дами, които да облича и напътства. Щеше да живее при Хана и Теди, докато си намери подходящо жилище. В края на краищата, както отбеляза Естела, няма причина да се бърза. Номер седемнайсет е голям дом с много свободни стаи. Особено докато не се появят деца.

През ноември същата година Емелин дойде в Лондон за шестнайсетия си рожден ден. Това бе първото й гостуване от сватбата на Хана и Теди и Хана го очакваше с нетърпение. Тя прекара сутринта в гостната, като притичваше до прозореца, когато чуеше някой автомобил отвън да намали скоростта, но все оставаше разочарована и се връщаше на канапето.

Накрая така се оклюма, че пропусна момента. Не разбра, че Емелин е пристигнала, докато Бойл не почука на вратата.

— Госпожица Емелин е тук, госпожо — съобщи той.

Хана скочи, когато икономът въведе Емелин.

— Най-сетне! — възкликна тя възторжено и прегърна силно сестра си. — Мислех, че няма да дойдеш. — Отстъпи назад и се обърна към мен: — Виж, Грейс, не е ли красива?

Емелин се усмихна накриво и после бързо нацупи устни. Въпреки изражението си, или може би тъкмо заради него, изглеждаше красива. Бе се източила и отслабнала, а промененото й лице привличаше погледите с налетите си устни и големите кръгли очи. Беше си изработила маниер на отегчена небрежност, перфектно подхождащ на нейната възраст и на епохата.

— Ела, седни! — поведе я Хана към канапето. — Ще поръчам да ни донесат чай.

Емелин се стовари в единия ъгъл и щом Хана се обърна, приглади полата си. Беше с обикновена рокля от миналия сезон; някой се бе опитвал да я преработи, за да изглежда по-нова и по-дамска, но все още личаха издайническите белези на предишната кройка. Когато Хана се завъртя към нея, Емелин спря да я приглажда и заоглежда стаята с престорена небрежност.

Хана се засмя.

— О, това е последна мода. Елзи де Улф избра всичко. Грозно е, нали?

Емелин повдигна вежди и кимна бавно.

Хана седна до нея.

— Радвам се, че те виждам — каза тя. — Тази седмица можем да правим всичко каквото поискаш. — Да отидем в „Гънтърс“ на чай и орехов сладкиш, да гледаме спектакъл.

Емелин повдигна рамене, но забелязах, че пръстите й продължаваха да човъркат по полата.

— Можем да посетим музея — продължи Хана. — Или да разгледаме „Селфриджис“. — Поколеба се. Емелин кимаше уклончиво. Хана се засмя несигурно. — Чуй ме само! — каза тя. — Едва си пристигнала, а аз вече планирам седмицата. Не ти позволих да кажеш и една дума. Дори не те попитах как си.

Емелин погледна Хана.

— Харесва ми роклята ти — накрая се обади тя, после стисна устни, сякаш бе нарушила някакво решение.

Беше ред на Хана да повдигне рамене.

— О, имам цял гардероб. Теди ми ги носи от чужбина. Според него една нова рокля компенсира това, че не съм пътувала. За какво друго ходи една жена в чужбина, ако не да си купува рокли? Така че гардеробът ми е пълен, а няма къде да… — Опомни се, спря и сдържа усмивката си. — На мен са ми много. — Тя небрежно погледна Емелин. — Дали не би искала да ги видиш? Може нещо да ти хареса. Ще ми направиш услуга, като ми помогнеш да освободя малко пространство.

Емелин бързо вдигна очи и не можа да прикрие вълнението си.

— Бих могла. Ако това ще помогне.

Хана добави десет рокли от Париж към гардероба на Емелин, а на мен ми поръча да направя корекциите по дрехите, които Емелин бе донесла със себе си. Докато разпарях небрежните бодове на Нанси, налегна ме носталгия по „Ривъртън“. Надявах се, че няма да приеме моите корекции за лична обида.

След това отношенията между сестрите се подобриха: недоволството на Емелин изчезна и до края на седмицата нещата станаха такива, каквито винаги са били. Те отново бяха добри приятелки, щастливи, че са възстановили старите си отношения. Аз също изпитах облекчение: напоследък Хана беше твърде мрачна. Надявах се доброто настроение да продължи и по-нататък.

През последния ден от гостуването на Емелин заедно с Хана седяха в двата края на канапето в дневната и чакаха да пристигне автомобилът от „Ривъртън“. Дебора, на път за съвещание в редакцията, приседна на бюрото с гръб към тях, за да нахвърля набързо съболезнователно писмо за своя починала приятелка.

Емелин, облегнала се удобно, въздъхна някак замечтано:

— Бих могла да пия чай при „Гънтърс“ всеки ден, а ореховият сладкиш никога няма да ми омръзне.

— Ще ти омръзне, като ти изчезне тънката талийка — обади се Дебора, докато дращеше с писеца по листа хартия. — Миг удоволствие и гледай после какво става.

Емелин запърха с мигли към Хана, която едва сдържаше смеха си.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана? — попита Емелин. — Наистина за мен не е проблем.

— Съмнявам се, че татко ще одобри това.

— Ами! — продължи Емелин. — Хич няма да го е грижа. — Тя наклони глава. — Бих могла да си живея съвсем удобно в дрешника ти. Дори няма да разбереш, че съм тук.

Хана се престори, че обмисля думите й.

— Много ще скучаеш без мен — добави Емелин.

— Знам — отговори Хана и изимитира припадък. — С какво ще се утешавам?

Сестра й се разсмя и я замери с възглавничка.

Хана я улови и за момент започна да оправя ресните й. С очи, все още вперени във възглавничката, тя каза:

— Относно татко, Ем… Той… Как е той?

Знаех, че обтегнатите отношения с баща й тревожеха Хана. Много пъти бях намирала започнати писма в писалището й, но нито едно не беше пуснато.

— Татко си е татко — сви рамене Емелин. — Все същият.

— О… — продължи Хана с нещастен вид. — Добре. Не съм получавала новини от него.

— Не — отвърна Емелин и се прозина. — Е, знаеш какъв е, като си науми нещо.

— Така е — съгласи се Хана. — И все пак си мислех… — Гласът й притрепери и за момент и двете замълчаха. Макар че Дебора бе обърнала гръб, виждах как е наострила уши като немска овчарка, за да чуе клюката. Хана също беше забелязала, защото се изправи и с преднамерена жизнерадост смени темата.

— Не знам дали ти споменах, Ем — намислила съм да се захвана малко с работа, като си заминеш.

— Работа? — попита Емелин. — В магазин за дрехи?

Сега и Дебора се разсмя. Тя запечата плика и се завъртя на стола си. Спря да се смее, когато видя изражението на Хана.

— Сериозно ли говориш?

— О, Хана обикновено говори сериозно — обади се Емелин.

— Когато бяхме на Оксфорд Стрийт онзи ден — каза Хана на Емелин, — докато ти беше на фризьор, видях една малка печатница — „Блаксланд“, на чийто прозорец имаше обява. Търсят редактори. — Тя повдигна рамене. — Обичам да чета, интересувам се от политика, граматиката и правописът ми са над средното ниво…

— Не ставай смешна, скъпа — подхвърли Дебора и ми подаде писмото си. — Погрижи се да тръгне със сутрешната поща. — После се обърна към Хана: — Никога не биха те взели.

— Вече го направиха — отговори Хана. — Веднага подадох молба. Собственикът каза, че се нуждае спешно от човек.

Дебора рязко си пое дъх, разтегна устни в лека усмивка.

— Но сигурно разбираш, че и дума не може да става.

— За какво? — попита Емелин, като се преструваше, че не разбира.

— За правилния избор — каза Дебора.

— Не съм знаела, че има дума за правилен избор — продължи Емелин. Тя се разсмя. — Какъв е отговорът?

Дебора си пое дъх, ноздрите й се свиха.

— „Блаксланд“? — с писклив глас се обърна тя към Хана. — Не са ли те онова издателство, което бълва гадните памфлетчета, които войниците раздават по ъглите на улиците? — Присви очи. — Брат ми ще припадне.

— Не мисля така — отговори Хана. — Теди често е изразявал съчувствие към безработните.

Дебора рязко се облещи: като изненадан хищник, проявил краткотраен интерес към плячката си.

— Не си чула правилно, скъпа — каза тя. — Тидълс просто се старае да не настройва срещу себе си бъдещите си избиратели. Освен това… — Тя се изправи победоносно пред огледалото над камината и забучи една игла в шапката си — … съчувствие или не, не мисля, че ще му е много приятно да научи, че си обединила сили с хората, отпечатали отвратителните статии, които го провалиха на изборите.

Хана зяпна — не се бе сетила. Тя погледна Емелин, която съчувствено повдигна рамене. Дебора видя реакциите им в огледалото, потисна усмивката си и се обърна към Хана, като зацъка разочаровано.

— Скъпа, каква ужасна липса на лоялност!

Хана бавно изпусна дъха си.

Дебора поклати глава.

— Това ще убие бедния стар Тидълс, като разбере. Ще го убие.

— Тогава не му казвай — обади се Хана.

— Познаваш ме, аз съм самата дискретност — каза тя. — Но забравяш за стотиците други хора, които нямат моите скрупули. Те ще са изключително щастливи да го разгласят, когато видят името ти, неговото име, върху тази пропаганда.

— Ще им съобщя, че се отказвам — промълви Хана. Остави настрани възглавничката. — Но имам намерение да си потърся нещо друго. Нещо по-подходящо.

— Скъпо дете — засмя се Дебора, — избий си го от главата. Няма подходяща работа за теб. Искам да кажа, как ли би се гледало на това? Жената на Теди да работи? Какво биха казали хората?

— Ти работиш — отбеляза Емелин с иронично притворени клепачи.

— Различно е, скъпа — отговори Дебора, без да губи темпо. — Още не съм срещнала моя Теди. На секундата бих се отказала от всичко това заради подходящия човек.

— Трябва да върша нещо — каза Хана. — Нещо друго, освен да седя тук по цял ден и да чакам някой да се обади.

— Е, разбира се — каза Дебора и дръпна чантата си от писалището. — Никой не обича да се мотае. — Тя повдигна едната си вежда. — Макар че, мислех си, тук могат да се вършат доста повече неща от седенето и чакането. Едно домакинство не се управлява само, нали знаеш.

— Не — отвърна Хана. — И аз с радост бих се захванала с някои задължения…

— Най-добре се придържай към това, което умееш да правиш — каза Дебора, като се примъкна към вратата. — Това съветвам винаги. — Тя се спря, задържа вратата отворена, после се обърна и на лицето й бавно се появи усмивка.

— Знам — продължи тя. — Как не се сетих по-рано? Ще поговоря с майка ми. Можеш да се включиш в дамския клуб на консерваторите. Те търсеха доброволци за предстоящата галавечер. Можеш да помогнеш в надписването на картичките за местата и да оцветяваш украсата — ще разкриеш артистичната си дарба.

Хана и Емелин се спогледаха, когато Бойл се появи на вратата.

— Колата за госпожица Емелин пристигна — каза той. — Да ви повикам ли такси, госпожице Дебора?

— Не се безпокой, Бойл — изчурулика Дебора. — Имам нужда от малко свеж въздух.

Бойл кимна и отиде да се погрижи да натоварят багажа на Емелин.

— Какво гениално хрумване! — усмихна се Дебора на Хана. — Теди ще бъде толкова доволен ти и майка да прекарате цялото това време заедно! — Тя наклони глава и сниши глас: — А така никога няма да се наложи да разбере за онази злощастна работа.

В заешката дупка

Няма да чакам Силвия. Омръзна ми да седя тук. Ще намеря къде дават чай. Силна, пронизителна, думкаща музика звучи от високоговорителите на импровизираната сцена, където танцуват шест млади момичета. Облечени са в червено-черни трика — с малко повече плат от бански костюми, с черни ботушки до коленете. Чудя се как успяват да танцуват на тези високи токчета, после си спомням танцьорите от моята младост. „Хамърсмит Паладиън“, първия диксиленд джаз бенд, Емелин танцува чарлстон.

Впивам пръсти в дръжките на стола, подпирам се така, че забивам лакти в ребрата, и се избутвам нагоре. Прегръщам парапета. За миг главата ми се замайва, после прехвърлям тежестта си върху бастуна и изчаквам светът да спре да се върти. Проклета жега! Опирам предпазливо бастуна в пръстта. Последният дъжд я разкаля и внимавам да не затъна. Целя стъпките, оставени от хората. Става бавно, но се справям…

— Да ти кажа бъдещето… Дай си ръката…

Не понасям гадателки. Веднъж ми казаха, че линията на живота ми е къса; не можах напълно да се отърся от смътното чувство на обреченост, докато не преполових шейсетте.

Продължавам напред и внимавам къде стъпвам. Няма да гледам. Примирила съм се с бъдещето си. Миналото е, което ме тревожи.

Хана се срещна с гадателката в началото на 1921 година. Беше сряда сутрин. Тя винаги канеше гости вкъщи в сряда сутрин. Дебора имаше среща с лейди Луси Дъф-Гордън в „Савой“, а Теди беше на работа с баща си. Вече не изглеждаше съсипан; приличаше на събудил се от странен сън човек, който с облекчение разбира, че си е все същият. Веднъж на вечеря каза на Хана, че бил изненадан колко големи възможности предлагала работата в банка. Не само за придобиване на средства, както побърза да уточни, но и за обогатяване на културните интереси. Скоро, заяви той, при удобен случай щял да попита баща си дали може да оглави фондация за подпомагане на млади художници. Или скулптори. Или някакви други творци. Хана каза, че това звучи прекрасно, и отново се съсредоточи върху храната, докато той продължи да разказва за някакъв нов клиент фабрикант. Бе започнала да свиква с разминаването между намеренията на Теди и действията му.

За пет минути цяло шествие от издокарани по последна мода жени се изниза от номер седемнайсет и аз се захванах да разчиствам приборите. (Току-що ни бе напуснала пета прислужница и още не бяха намерили заместничка.) Бяха останали само Хана, Фани и лейди Клементайн да допиват чая си. Хана потропваше лекичко и разсеяно с лъжичка по чинийката. Нямаше търпение да си тръгнат, макар още да не знаех защо.

— Наистина, скъпа — обади се лейди Клементайн, като наблюдаваше Хана над празната си чаша, — трябва да помислиш да увеличиш семейството. — Размениха погледи с Фани, която гордо намести големия си корем. Очакваше второто си дете.

— Децата сплотяват семейството. Нали, Фани?

Фани кимна, но не можа да отговори, защото устата й бе пълна с пандишпан.

— Жена, омъжена от дълго време, без деца — упорстваше лейди Клементайн. — Хората започват да говорят.

— Сигурна съм, че си права — каза Хана. — Но всъщност няма причина да говорят. — Каза го така непринудено, че потръпнах. Много трудно се долавяха признаци на вътрешна борба. Хана не се хващаше на думите им и това предизвикваше още злостни доводи.

Лейди Клементайн се спогледа с Фани, която повдигна вежди.

— Да няма някакъв проблем? Долу?

Първо си помислих, че говори за липсващата прислуга; разбрах думите й чак когато Фани преглътна сладкиша и добави настървено:

— Можеш да посетиш някой лекар. Дамски лекар.

Нямаше какво да отговори на това. Е, имаше, разбира се. Можеше да им каже да си гледат работата, и някога сигурно щеше да го направи, но времето я притискаше. Затова замълча. Само им се усмихна и мислено си пожела да си вървят.

Когато си заминаха, Хана се тръшна на дивана.

— Най-после — каза тя. — Мислех, че никога няма да си тръгнат. — Наблюдаваше ме как слагам последните чаши върху таблата. — Съжалявам, че трябва да вършиш това, Грейс.

— Няма нищо, госпожо — отговорих аз. — Сигурна съм, че няма да е задълго.

— Въпреки това — каза Хана. — Ти си лична камериерка. Ще говоря с Бойл да намери някой.

Продължих да събирам лъжичките.

Хана все още ме наблюдаваше.

— Можеш ли да пазиш тайна, Грейс?

— Знаете, че мога, госпожо.

Тя измъкна парче сгънат вестник от колана на полата си, отвори го и го приглади с ръка.

— Намерих това на гърба на един от вестниците на Бойл. — Подаде ми го.

Гадателка — пишеше там. — Известна спиритистка. Контактува с мъртвите. Научете бъдещето си.

Моментално й го върнах и избърсах ръцете си в престилката. В сутерена бях чула да говорят за такива неща. Това бе новата мания, следствие от всеобщата скръб. В онези дни всеки, загубил си обичани хора, се нуждаеше да чуе нещо утешително.

— Имам среща днес следобед — каза Хана.

Не знаех какво да отвърна. Искаше ми се да не ми беше казвала. Въздъхнах.

— Ако не възразявате, госпожо. Не вярвам на сеанси и други тям подобни.

— Така ли, Грейс? — изненада се Хана. — Мислех те за по-разкрепостена от всички останали. Знаеш ли, че сър Артър Конан Дойл вярва в тези неща? Той редовно контактувал със сина си Кингсли. Дори провеждал сеанси в дома си.

Тя не знаеше, че вече не бях пристрастена към Шерлок Холмс. В Лондон бях открила Агата Кристи.

— Не е заради това, госпожо — побързах да отвърна. — Не е, защото не вярвам.

— Така ли?

— Не, госпожо. Вярвам. Тъкмо там е проблемът. Но не е нормално. Мъртвите… опасно е да се бъркаме.

Тя повдигна вежди, като обмисляше думите ми.

— Опасно…

Оказа се грешен подход. Като споменах за опасност, само засилих интереса й още повече.

— Ще дойда с вас, госпожо — казах.

Не бе очаквала това. Не беше сигурна дали е ядосана или трогната. Накрая беше и двете.

— Не — каза тя много строго. — Няма да е необходимо. Ще се справя добре и сама. — После тонът й се смекчи: — Днес е свободният ти следобед, нали? Сигурно си планирала нещо приятно? Нещо по-подходящо от това да ме придружаваш?

Не отговорих. Плановете ми бяха тайна. След дълга размяна на писма Алфред най-сетне бе предложил да се срещнем в Лондон. Месеците, които прекарах далеч от „Ривъртън“, ме бяха направили по-самотна от очакваното. Въпреки подробните инструкции на господин Хамилтън открих, че да бъда лична камериерка означаваше да имам притеснения, каквито не бях очаквала, особено след като Хана не се оказа особено щастлива младоженка. А страстта на госпожа Тибит да създава проблеми гарантираше, че никой от персонала няма да свали защитата си и да изгради приятелски отношения. За пръв път през живота си се чувствах изолирана. И макар много да внимавах да не схвана погрешно вниманието на Алфред (тъй като вече веднъж се бях опарила), открих, че копнея да го видя.

Независимо от това онзи следобед проследих Хана. Срещата ми с Алфред щеше да е по-късно вечерта; ако бях достатъчно бърза, щях да имам време да се уверя, че тя пристига и после си тръгва в добро състояние. Бях чувала много истории за спиритисти, за да знам, че така трябва. Братовчедът на госпожа Тибит бил обсебен от духове, според думите й, а господин Бойл познаваше един човек, чиято съпруга била ограбена и заклана.

Освен това, ако не бях сигурна за отношението си към спиритистите, бях достатъчно сигурна за типа хора, които ги посещаваха. Само хора, нещастни от настоящето, искаха да узнаят бъдещето си.

Навън се бе спуснала гъста мъгла: сива и плътна. Следвах Хана по „Олдуич“ като детектив по следа, като внимавах да не изоставам или тя да не потъне за по-дълго в мъглата. На ъгъла мъж с дъждобран свиреше на устна хармоника „Пази домашното огнище“. Такива уволнени войници се виждаха навсякъде: по улиците, под мостовете, пред железопътните гари. Хана затършува в чантата си за монета и я пусна в чашата пред мъжа, преди да продължи.

Завихме по Кийн Стрийт и Хана се спря пред една елегантна вила от епохата на крал Едуард. Изглеждаше почтено място, но, както обичаше да казва майка ми, външният вид можеше да е подвеждащ. Видях, че провери адреса в обявата и натисна звънеца. Вратата веднага се отвори и без да се обръща назад, тя бързо изчезна навътре.

Стоях отпред и се чудех на кой етаж са я завели. На третия. Бях сигурна. Имаше нещо в светлината на лампата, което озаряваше в жълто набраните краища на спуснатите завеси. Седнах до някакъв еднокрак мъж, който продаваше тенекиени маймуни, тичащи нагоре-надолу по парче канап, и зачаках.

Мина повече от час. Когато се появи, циментовото стъпало, на което седях, бе вледенило краката ми и не можах да се изправя достатъчно бързо. Наведох се, като се молех да не ме види. Не ме видя; не се огледа. Стоеше на най-горната площадка замаяна. Лицето й беше безизразно, изглеждаше стъписана и вцепенена. Първата ми мисъл бе, че й е направена магия, държали са някой от онези джобни часовници, като по снимките, и са я хипнотизирали. Кракът ми беше изтръпнал и не можех да се втурна към нея. Тъкмо щях да извикам, тя пое дълбоко въздух, потръпна и бързо се отдалечи.

През онази мъглива вечер закъснях за срещата си с Алфред. Не много, но достатъчно, заради което той изглеждаше разтревожен, преди да ме види, и обиден след това.

— Грейс! — Поздравихме се непохватно. Протегна ръка точно когато и аз протегнах моята. В един неловък миг докоснахме длани и той, сякаш неохотно, ме хвана за лакътя. Засмях се нервно, отдръпнах си ръката и я мушнах под шала.

— Съжалявам, че закъснях, Алфред — казах аз. — Трябваше да свърша нещо за господарката.

— Не знае ли, че днес е свободният ти следобед? — попита Алфред. Беше по-висок, отколкото го помнех, а лицето му — с по-остри черти, но въпреки това го намирах за много хубав.

— Да, но…

— Трябваше да й кажеш какво най-добре да направи с поръчката си.

Неговата язвителност не ме изненада. Недоволството на Алфред от работата при богатите нарастваше. В писмата му от „Ривъртън“ дистанцията ми бе разкрила нещо, което не бях забелязвала преди: нишка на негодувание пронизваше описанията на ежедневието му. А по-късно онова, което ме питаше за Лондон, както и разказите му за „Ривъртън“ бяха изпъстрени с цитати от прочетени книги за класите, работниците и профсъюзите.

— Ти не си робиня. Можеше да откажеш.

— Знам. Не мислех, че ще… Просто ми отне повече време, отколкото предполагах.

— Е, добре. — Лицето му се отпусна, така че заприлича отново на себе си. — Не си виновна. Хайде да използваме времето по най-добрия начин, преди да се върнем да робуваме, а? Искаш ли да хапнем преди киното?

Бях на върха на щастието, докато вървяхме един до друг. Чувствах се възрастна и доста смела тук из града с мъж като Алфред. Пожелах си да се хванем под ръка. Така хората щяха да ни мислят за брачна двойка.

— Обадих се на майка ти — прекъсна мислите ми той. — Както ме помоли.

— О, Алфред! — възкликнах аз. — Благодаря ти. Не е много зле, нали?

— Не много, Грейс. — Той се поколеба за миг и отмести поглед. — Но не е и много добре, ако трябва да съм честен. Упорита кашлица. А каза, че и гърбът й създава проблеми. — Бръкна с ръце в джобовете си. — Артрит ли е?

Кимнах.

— Появи се внезапно, когато бях малка. Много бързо се влоши. Най-зле е през зимата.

— Имам леля, която страда от същото. Състари я без време. — Той поклати глава. — Скапан късмет.

Известно време вървяхме и мълчахме.

— Алфред — казах аз, — за майка ми… Тя дали… Мислиш ли, че има достатъчно, Алфред? Въглища имам предвид, и други неща?

— О, да — отговори той. — С това няма проблеми. Има достатъчно въглища. — Той се приведе и ме бутна по рамото. — А госпожа Ти се грижи да й изпраща по един хубав пакет сладки от време на време.

— Бог да я поживи — казах аз и очите ми се наляха със сълзи на благодарност. — И теб също, Алфред. Заради това, че си я посетил. Сигурна съм, че го оценява, дори да не го показва.

Той повдигна рамене и каза откровено:

— Не го правя заради благодарността на майка ти, Грейси. Правя го заради теб.

По лицето ми се разля вълна от удоволствие. Допрях облечената си в ръкавица ръка до бузата си и лекичко я притиснах, за да поеме топлината.

— Как са останалите? — попитах свенливо. — Там, в Сафрън? Добре ли са всички?

Той замълча за миг, докато осъзна, че смених темата.

— Всичко е според очакванията — отговори той. — В низините. Нагоре е друга работа.

— Господин Фредерик? Последното писмо на Нанси намекваше, че не всичко е наред при него.

Алфред поклати глава.

— Стана много мрачен, откакто ти замина. Може да си му била слабост, а? — Той ме побутна и не можах да сдържа усмивката си.

— Липсва му Хана — отвърнах аз.

— Не си го признава.

— И тя е същата. — Разказах му за недовършените писма, които бях намерила. Чернова след чернова, захвърлени и неизпратени.

Той подсвирна и поклати глава.

— А казват, че трябва да се учим от по-високопоставените. Мен ако питаш, и те биха могли да понаучат едно друго от нас.

Продължих да вървя и си мислех за страданието на господин Фредерик.

— Мислиш ли, че той и Хана ще се сдобрят?

Алфред повдигна рамене.

— Честно казано, не знам дали е толкова просто. Хана наистина му липсва. Няма съмнение. Но не е само това.

Погледнах го.

— Да не е и заради колите? Сякаш след затварянето на фабриката остана без цел. Прекарва цялото си време да броди из имението. Взима пушката и казва, че търси бракониери. Според Дъдли нещо си въобразява. Всъщност няма никакви бракониери, но продължава да търси. — Той присви очи заради мъглата. — Разбирам това много добре. Един мъж иска да се чувства полезен.

— Дали Емелин му е утеха?

Той повдигна рамене.

— Превръща се в истинска малка госпожица, ако питаш мен. Нарежда наравно с господаря. Той като че ли няма нищо против. Повечето време едва забелязва, че е там. — Алфред подритна едно камъче и го проследи как заподскача и изчезна в канавката. — Не. Вече не е същото място. Не и откакто ти замина.

Наслаждавах се на думите му, когато той продължи:

— Като говорим за „Ривъртън“, никога няма да се сетиш кого видях току-що. Ей сега, докато те чаках.

— Кого?

— Госпожица Старлинг. Луси Старлинг. Дето беше секретарка на господин Фредерик.

Жегна ме завист; как свойски изрече първото й име. Луси. Хлъзгаво, загадъчно име, което шумолеше като коприна.

— Госпожица Старлинг? В Лондон?

— Каза, че сега живее тук. В апартамент на Хартли Стрийт, точно зад ъгъла.

— Но какво ли прави тук?

— Работи. След като фабриката на господин Фредерик затвори, трябвало да си намери друга работа, а в Лондон има много повече. — Той ми подаде лист хартия. Бял, топъл, с подгънато ъгълче, където е било притиснато в джоба му. — Взех й адреса и казах, че ще ти го дам. — Погледна ме и се усмихна така, че страните ми отново пламнаха. — Ще бъда по-спокоен — продължи той, — като знам, че имаш приятелка в Лондон.

Прималява ми. Мислите ми се реят. Напред-назад, нагоре-надолу, по водите на историята.

Кметството. Сигурно Силвия е там. Ще раздават чай. Доброволките вече трябва да са заели кухнята, продават кексчета и кифлички, и рядък чай с бъркалка вместо с лъжичка. Подбирам си пътя към малкото циментово стълбище. Вървя стабилно.

Стъпвам накриво, глезенът ми силно се удря в ръба на циментовото стъпало. Някой ме прихваща под ръка, като залитам. Тъмнокож младеж, със зелена коса и халка през ноздрите.

— Добре ли сте? — пита ме той с тих, мил глас.

Не мога да откъсна поглед от халката на носа му, не намирам нужните думи.

— Бледа сте като платно, скъпа. Сама ли сте тук? Да се обадя на някого?

— А, ето те. — Жена е. Познавам я. — Къде се мотаеш! Помислих, че съм те загубила. — Кудкудяка като стара квачка, слага юмруци малко над талията си — все едно маха месести крилца. — Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Намерих я тук — каза зелената коса. — За малко да падне, като се качваше нагоре.

— Вярно ли е, палавнице? — обажда се Силвия. — Не мога да те оставя и за минута! Ще получа инфаркт заради теб, ако не внимаваш. Не знам какво мислиш, че правиш.

Започвам да обяснявам, но млъквам. Осъзнавам, че не мога да си спомня. Имам силното усещане, че търсех нещо, че исках нещо.

— Хайде — казва тя, обгръща с ръка раменете ми и ме повежда далеч от кметството. — Антъни умира да те види.

Палатката е голяма и бяла; платнището от едната страна е вързано нагоре, за да може да се влиза. Над входа е закачен транспарант с надпис: Историческо дружество Сафрън Грийн. Силвия ме повежда навътре. Горещо е и мирише на прясно окосена трева. На конструкцията на тавана е закачена флуоресцентна лампа, която бръмчи и осветява, като че свети в операционна, пластмасовите маси и столове.

— Това е той — прошепва Силвия и посочва мъж, чиито незабележителни черти ми напомнят някого. Прошарени кафяви коса и мустаци, червени бузи. Разговаря в захлас с една внушителна жена със скромна рокля.

Силвия се приближава.

— Нали ти казах, че си го бива?

Горещо ми е и краката ме болят. Чувствам се объркана. Без причина ме обзема леко раздразнение.

— Искам чаша чай.

Силвия ме поглежда и бързо прикрива изненадата си.

— Разбира се, пиленце. Ще ти донеса, а после съм ти приготвила награда. Ела, седни. — Настанява ме до едно табло със снимки, после изчезва.

Жестоко, иронично изкуство е фотографията. Влаченето на уловени мигове в бъдещето; мигове, които е трябвало да бъдат оставени да изчезнат заедно с миналото; би трябвало да съществуват само в спомените, да изплуват за кратко през мъглата на събитията, които следват. Снимките ни натрапват да виждаме хората, преди бъдещето им да е оставило отпечатъка си, преди да знаят за края си.

На пръв поглед приличат на пяна от бели лица и поли сред море в цвят сепия. После спомените ярко открояват някои от тях, други потъват. Първо — лятната къща, онази, която Теди проектира и построи след преместването през 1924 година. Снимката бе правена същата година, ако се съди по хората на нея. Теди стои близо до недовършеното стълбище, облегнат на една от белите мраморни колони. На тревата върху близкия склон се вижда одеяло за пикник. Върху него една до друга седят Хана и Емелин. И двете с еднакво отнесен поглед. На преден план е Дебора — висока, застанала изкривено по модата, тъмната й коса се спуска над едното око. С цигара. Пушекът създава впечатление, че около тях има мъгла. Ако не знаех какво бе станало, бих помислила, че има и пети човек, забулен в нея. Няма такъв, разбира се. Няма снимки на Роби в „Ривъртън“. Той дойде само два пъти.

На втората снимка няма хора. Сниман е самия „Ривъртън“ или каквото остана от него след пожара преди Втората световна война. Цялото ляво крило е изчезнало, сякаш някаква могъща лопата се е спуснала от небето и е изринала детската, столовата, дневната, спалните. Останките са овъглени. Казват, че развалините димели седмици наред. Миризмата на сажди се носела над селото с месеци. Не съм знаела. По това време се задаваше война, роди се Рут, а аз бях на прага на нов живот.

Третата снимка, която се опитвах да не гледам, нямаше място в историята. Лесно разпознах всички; бяха облечени за празненство. В онези дни имаше толкова много празненства, хората постоянно се гласяха и позираха за снимки. Ходеха на много места. Аз знам къде са и знам какво ще се случи. Добре си спомням с какво бяха облечени. Спомням си кръвта, опръскала светлата й рокля, като от бурканче червено мастило, изпуснато отвисоко. Така и не успях напълно да я изчистя. Но дори и да бях успяла, това нищо не би променило. Просто трябваше да я изхвърля. Тя никога повече не я погледна и, разбира се, не я облече.

На снимката не знаят; усмихват се. Хана и Емелин, и Теди. Усмихват се пред апарата. Това е преди. Гледам лицето на Хана, за да открия някакъв знак, мисъл за предстояща драма. Няма нищо такова. В погледа й виждам единствено очакване. Или може би само си въобразявам, защото знам, че го имаше.

Зад мен стои някой. Жена. Навежда се напред, за да разгледа същата снимка.

— Безценни са, нали? — казва тя. — Какви глупави дрехи са носели. Друг свят.

Само аз забелязвам сянката по лицата. Студени тръпки полазват по кожата ми при мисълта какво предстоеше да се случи. Не, не е заради това; кракът ми сълзи на мястото, където го ударих — лепкава течност се стича надолу към обувката ми.

Някой ме потупва по рамото.

— Доктор Брадли? — Някакъв мъж се навежда към мен, сияещото му лице доближава моето. Хваща ръката ми. — Грейс? Мога ли да ви наричам така? Приятно ми е да се запознаем. Силвия ми разказа толкова много за вас. Наистина ми е приятно.

Кой е този мъж, който говори толкова високо, толкова бавно? Който стиска ръката ми така разпалено? Какво ли му е разказвала Силвия за мен? И защо?

— … Учител съм по английски, но историята е моята страст. Харесва ми да се мисля за познавач на местната история.

Силвия се появява на входа на палатката с пластмасова чаша в ръка.

— Ето, заповядай.

Чай. Точно от каквото имах нужда. Отпивам глътка. Охладен е; вече не може да ми поверяват горещи течности. Често ми се случва внезапно да задремя.

Силвия сяда на друг стол.

— Антъни разказа ли ти за документите? — Тя премигва със сплъстените си от грим мигли срещу мъжа. — Каза ли й за документите?

— Още не съм стигнал до това — отвърна той.

— Антъни засне поредица от личните разкази на местни хора за историята на Сафрън Грийн. Ще бъде предоставена на Историческото дружество. — Тя ме поглежда. Усмихва се широко. — Има осигурено финансиране и така нататък. Току-що направи запис на госпожа Бейкър, ей там.

Тя продължава да обяснява с негова помощ. Отделни думи изпъкват сред всички други: устни разкази, културна значимост, капсула на времето за хилядолетието, хората след сто години…

Имало едно време хора, които не разказвали своите истории. Не се сещали, че може да са интересни за някого. Сега всички пишат мемоари. Състезават се за най-лошо детство, за най-жесток баща. Преди четири години един студент от близкия технически колеж дойде в „Хийтвю“ да задава въпроси; откровен млад мъж с акне и навик да чопли кожата около ноктите си, докато слуша. Носеше малък магнетофон, микрофон и една голяма папка, в която имаше лист с въпроси, написани на ръка. Ходеше от стая в стая и питаше дали някой би отговорил на въпросите му. Намери много хора, особено щастливи да разказват историите си. Мейвис Бъдлинг например го занимаваше с истории за героичен съпруг, какъвто знаех, че никога не е имала.

Вероятно трябваше да съм доволна. През втория си живот, след като всичко в „Ривъртън“ приключи, след Втората световна война, аз прекарвах голяма част от времето си да откривам лични истории. Изравях доказателства, допълвах факти. Колко по-лесно би било, ако всеки идваше, въоръжен със запис на личната си история. Представях си милиони записи на възрастни хора, разсъждаващи за цената на яйцата отпреди трийсет години. Дали ги съхраняват някъде, в някой голям подземен бункер, рафтове до тавана с подредени кутии, покрай стените? Отекващи тривиални записи, които никой няма време да слуша?

Има само един човек, който ми се иска да чуе разказа ми. Човекът, заради когото направих записа. Само се надявам, че е имало смисъл. Онази Урсула е права: че Маркъс ще го чуе и ще разбере. Че моята собствена вина и разказът за нея по някакъв начин ще го освободят.

Светлината е ярка. Чувствам се като пиле във фурна. Сгорещено, оскубано и наглеждано. Защо ли въобще се съгласих на това? Дали се съгласих?

— Бихте ли казали нещо, за да настроим апаратурата? — Антъни е приклекнал зад някакъв черен предмет. Видеокамера, предполагам.

— Какво трябва да кажа? — Нечий чужд глас.

— Още веднъж.

— Страхувам се, че наистина не знам какво да кажа.

— Добре. — Антъни се отдалечава от камерата. — Това е достатъчно.

Усещам миризмата от материята на палатката, нажежена от обедното слънце.

— С нетърпение очаквах този разговор — казва той и се усмихва. — Силвия ми каза, че сте работили в голямата къща.

— Да.

— Няма нужда да се навеждаш към микрофона. Достатъчно е мощен.

Не бях осъзнала, че се навеждам, и се отдръпнах назад с чувството, че ме хокат.

— Работили сте в Ривъртън. — Това е констатация, не изисква отговор. Въпреки това не мога да устоя на желанието си да уточня:

— Започнах през 1914-а като домашна помощница.

Той се чувства неловко — дали заради себе си или заради мен, не зная.

— А, да… — Бърза да продължи. — Работили сте за Тиодор Лъкстън? — Произнася името с голям страх, сякаш ще се омърси от позора му, като го изговаря.

— Да.

— Чудесно! Често ли го виждахте?

Има предвид дали го чувах често; редно ли беше да му разправям какво бе ставало зад затворените врати? Страхувам се, че ще го разочаровам.

— Не много. Тогава бях лична камериерка на съпругата му.

— В такъв случай трябва често да сте общували с Тиодор.

— Не. Всъщност не.

— Чел съм, че помещенията на прислугата са център на домашните клюки. Сигурно сте разбирали какво се случва?

— Не. — Много от нещата се изясниха по-късно, разбира се. Четях за това във вестниците като всички други. Посещения в Германия, срещи с Хитлер. Никога не съм вярвала на най-тежките обвинения. Те бяха виновни само заради възхищението си от способността на Хитлер да мобилизира работническите класи и да развие индустрията. Няма значение, че беше с цената на робски труд. Малко хора знаеха това тогава. Тепърва историята щеше да доказва, че Хитлер е луд.

— Срещата през 1936-а с германския посланик?

— Тогава вече не работех за тях. Напуснах десет години по-рано.

Той спира; разочарован е, както си мислех, че ще стане. Поредицата му от въпроси бе несправедливо прекъсната. После въодушевлението му се възвръща за малко.

— 1926-а?

— 1925-а.

— Значи трябва да сте били там, когато онзи човек — поетът, как ли се казваше, се е самоубил?

Става ми топло от светлината. Уморена съм. Сърцето ми леко прескача. Или нещо вътре в него прескача — някоя артерия толкова е изтъняла, че парче от нея се откъсва и се носи наоколо, изгубено сред потока на кръвта ми.

— Да — чувам се да отговарям.

Това е известна утеха.

— Добре. Можем ли да говорим по този въпрос?

Вече чувам сърцето си. То помпа мокро, неохотно.

— Грейс?

— Много е бледа.

Главата ми олеква. Толкова съм уморена.

— Доктор Брадли?

— Грейс? Грейс!

Фучи като вятър през тунел, гневен вятър, който влачи след себе си лятна буря, се втурва към мен, все по-бързо и по-бързо. Това е моето минало, което идва за мен. То е навсякъде — в ушите ми, зад очите ми, притиска ребрата ми…

— Повикайте лекар. Някой да повика линейка!

Освобождаване. Разграждане. Милион мънички частици изпадат през фунията на времето.

— Грейс? Тя е добре. Ще се оправиш, Грейс, чуваш ли?

Конски тропот по калдъръм, коли с чужди имена, разносвачи на велосипеди, гувернантки с колички, въжета за скачане, игра на дама, Грета Гарбо, първият диксиленд джаз бенд, Бий Джаксън, чарлстонът, Шанел номер 5, „Тайнствената афера в Стайлс“, Ф. Скот Фицджералд…

— Грейс!

Името ми?

— Грейс?

Силвия? Хана?

— Току-що припадна. Седеше там и…

— Отстранете се, госпожо. Да я внесем вътре. — Нов глас. Затръшване на врата.

Сирена.

Суматоха.

— Грейс… — това е Силвия. — Дръж се, чуваш ли? С теб съм… Отиваме си вкъщи… Само се дръж…

Да се държа? А… писмото, разбира се. В ръката ми е. Хана ме чака да й занеса писмото. Улицата е заледена и завалява сняг.

До дъното

Студена зима е и аз тичам. Усещам кръвта — гъста и топла — във вените си; пулсира ускорено под измръзналото ми лице. Леденият въздух опъва кожата по скулите ми, сякаш е омаляла и я разпъват на рамка. На куки, както би казала Нанси.

Здраво стискам писмото. То е малко. Пликът е белязан, там, където палецът на изпращача е размазал още мокрото мастило. Напечатано е току-що.

От един следовател е. Истински детектив с агенция на Съри Стрийт, секретарка до вратата и пишеща машина на бюрото. Изпратена съм да го взема лично, тъй като съдържа — ако имаме късмет — взривоопасна информация, която ще е рисковано да се предава по пощата или по телефона. Надяваме се, че писмото посочва местонахождението на Емелин, която изчезна. Това може да се превърне в скандал и аз съм сред малцината, на които тази тайна е поверена.

Телефонното обаждане дойде от „Ривъртън“ преди три дни. Емелин щяла да прекара уикенда с приятелско семейство в имение в Оксфордшър. Тя им се изплъзнала, когато отишли до града на църква. Чакала я кола. Всичко било планирано. Говори се, че имало замесен мъж.

Радвам се за писмото — знам колко е важно да намерим Емелин, но се вълнувам и по друга причина. Довечера имам среща с Алфред. Това ще е за пръв път от онази мъглива вечер преди много месеци, когато ми даде адреса на Луси Старлинг, каза ми, че се тревожи за мен и по-късно същата вечер ме изпрати до вратата. През следващите месеци си разменяхме многообещаващи писма (с повече чувства) и сега най-сетне щяхме отново да се видим. Истинска среща. Алфред ще дойде до Лондон. От спестената си заплата е купил два билета за „Принцеса Ида“. Театрална постановка. Първата за мен. Виждала съм обяви, когато съм минавала по „Хеймаркет“ по заръки на Хана или в свободния си ден, но никога не съм гледала представление.

Това е моята тайна. Не казвам на Хана — има прекалено много грижи, — не казвам и на никого от прислугата от номер седемнайсет. Според грубиянската култура на госпожа Тибит всички могат да бъдат дразнени и жестоко подигравани по най-незначителни поводи. Веднъж, като ме видя да чета писмо (от госпожа Таунсенд, слава богу, а не от Алфред), тя настоя лично да го види. Каза, че било неин дълг да се увери, че низшият персонал (низшият персонал!) нямало да се държи непочтено, както и да поддържа непозволени връзки. Господарят не одобрявал това.

Донякъде е права. Напоследък Теди бе станал особено строг по отношение на служителите си. Има проблеми в службата си и макар да не е с лош нрав, явно че и най-благият човек може да изпусне нервите си, ако е притеснен. Бе обсебен от мисълта за бактерии и поддържане на хигиена, раздаде на прислугата шишенца с дезинфектант за уста, като настояваше да ги използваме; това бе един от навиците, наследени от баща му.

Тъкмо заради това останалите от прислугата не бива да знаят за Емелин. Все някой щеше да се разприказва, за да набира точки.

Когато пристигам на номер седемнайсет, влизам през стълбището за прислугата и бързам напред, притеснена да не привлека ненужно вниманието на госпожа Тибит.

Хана е в спалнята си, очаква ме. Бледа е. Започна да пребледнява след обаждането на господин Хамилтън миналата седмица. Подавам й писмото и тя незабавно го отваря. Погледът й пробягва по написаното. Бързо въздъхва.

— Намерили са я — съобщава тя, без да вдига очи. — Слава богу. Добре е.

Продължава да чете; рязко поема въздух, после поклаща глава.

— О, Емелин — тихичко изрича тя. — Емелин!

Стига до края, оставя писмото настрана и ме поглежда. Стисва устни и кимва.

— Трябва да бъде прибрана незабавно, преди да стане твърде късно. — Връща писмото в плика. Прави го притеснено, натъпква хартията набързо. Така, нервно и затормозено, се държи напоследък, откакто се срещна със спиритистката.

— Точно сега ли, госпожо?

— Незабавно. Стават вече три дни.

— Искате ли да кажа на шофьора да докара колата?

— Не — бързо отговори Хана. — Не. Не мога да рискувам някой да разбере. — Имаше предвид Теди и семейството му. — Аз ще карам.

— Госпожо?

— Е, не гледай така изненадано, Грейс. Баща ми правеше коли. Нищо няма да се случи.

— Да донеса ли ръкавиците и шала, госпожо?

Кимва.

— Вземи и своите.

— Моите, госпожо?

— Ще дойдеш, нали? — пита Хана и ме гледа с големи очи. — Така имаме по-голям шанс да я спасим.

Ние. Една от най-прекрасните думи. Разбира се, че ще отида. Нуждае се от помощта ми. Ще успея да се върна навреме за Алфред.

Той е режисьор, французин и два пъти по-възрастен от нея. По-лошото е, че е още женен. Хана ми разказва това, докато пътуваме. Отиваме във филмовото му студио в Северен Лондон. Според детектива Емелин е там.

Когато пристигаме на адреса, Хана спира колата, известно време оставаме вътре и наблюдаваме през прозореца. Никоя от нас не е виждала преди тази част на града.

Къщите са ниски и тесни, изградени от тъмни тухли. На улицата има хора. Оказва се, че играят комар. Ролс-ройсът на Теди е изумително лъскав. Хана изважда писмото на детектива и отново проверява адреса. Обръща се към мен и повдига вежди, кимва.

Това не е просто къща. Хана почуква на вратата и някаква жена отваря. Тя има руса коса, навита на ролки, и е облечена в копринен халат, кремав, но мръсен.

— Добро утро — казва Хана. — Казвам се Хана Лъкстън, госпожа Хана Лъкстън.

Жената застава така, че едното й коляно се подава през цепката на халата й. Тя разширява очи.

— Хубаво, сладурче! — отвръща с акцент, подобен на приятелката на Дебора от Тексас. — Щом казваш. За прослушването ли си тука?

Хана премигва.

— Тук съм заради сестра си. Емелин Хартфорд.

Жената смръщва вежди.

— Малко по-ниска от мен — казва Хана, — светла коса, сини очи. — Изважда една снимка от чантата си и я подава на жената.

— О, да, да! — отвръща тя. — Ами това е Бейби.

Хана въздъхва с облекчение.

— Тя тук ли е? Добре ли е?

— Че как? — отвръща жената.

— Слава богу — казва Хана. — Е, добре. Искам да я видя.

— Съжалявам, душко. Не става. Бейби е на снимки в момента.

— На снимки?

— В момента снима една сцена. Филип не обича да го безпокоят, щом започнат снимките. — Жената прехвърля тежестта си и лявото коляно замества дясното, като се подава от процепа. Накланя глава на една страна.

— Може да почакате вътре, ако искате.

Хана ме поглежда. Повдигам безпомощно рамене и тръгваме навътре след жената.

Превежда ни през коридора, нагоре по стълбите, до малка стая с разхвърляно двойно легло в средата. Завесите са спуснати, така че не влиза дневна светлина. Вместо това светят три лампи, върху чиито абажури са метнати червени копринени шалове.

До една от стените има стол, а на стола чанта, която разпознаваме, че е на Емелин. На едно от нощните шкафчета има мъжки принадлежности за лула.

— О, Емелин… — започва Хана и не успява да продължи.

— Искате ли чаша вода, госпожо? — питам аз.

Тя тутакси кимва.

— Да…

Не си представям да сляза долу, за да търся кухня. Жената, която ни въведе, бе изчезнала и аз не знам какво може да се крие зад затворената врата. Вместо това откривам малка баня в коридора. Етажерката е покрита с четки, моливи за грим, пудри и изкуствени мигли. Единствената чаша е тежка халба, в която има колекция от засъхнали концентрични кръгове. Опитвам се да я измия, но петната остават. Връщам се при Хана с празни ръце.

— Съжалявам, госпожо…

Тя ме поглежда. Поема дълбоко въздух.

— Грейс — казва тя, — не искам да те шокирам. Но мисля, че Емелин сигурно живее с някой мъж.

— Да, госпожо — казвам аз, като внимавам да не дам израз на ужаса си, за да не подклаждам и нейния. — Така изглежда.

Вратата рязко се отваря и ние се извъртаме. На входа стои Емелин. Аз съм поразена. Русата й коса закрива страните й и е подредена във високи букли отгоре, а дългите черни мигли правят лицето й неестествено голямо.

Устните й са в яркочервено и е облечена в копринен халат, като онази жена. Правеше се на голяма, но изглеждаше още по-млада. Заради лицето е, предполагам, нещо в изражението. Не се държи като възрастна: истински шокирана е и не може да го скрие.

— Какво правите тук? — пита тя.

— Слава богу! — въздъхва с облекчение Хана и се втурва към сестра си.

— Какво правите тук? — отново пита Емелин. Вече се е овладяла, вместо широко отворените очи виждаме спуснати клепки, а малкото кръгло „о“ на устните й показва цупене.

— Дойдохме за теб — отговаря Хана. — Побързай, облечи се, за да тръгваме.

Емелин се отправя с бавни крачки към тоалетката и се отпуска на стола. Опитва се да измъкне цигара от смачкания пакет и се намръщва, когато тя се заклещва. После я запалва.

— Никъде не тръгвам. Не можеш да ме накараш — заявява тя, след като изпуска струйка дим.

Хана я сграбчва за ръката и я изправя на крака.

— Тръгваш и мога. Отиваме си вкъщи.

— Сега това е моят дом — казва Емелин и се отскубва. — Аз съм актриса. Ще стана звезда. Филип казва, че имам външни данни.

— Сигурна съм, че казва така — отвръща мрачно Хана.

— Грейс, събери багажа на Емелин, докато аз й помогна да се облече.

Хана развързва халата на Емелин и двете зяпваме. Отдолу е по бельо, прозрачно. Розовите зърна на гърдите й се виждат през черна дантела.

— Емелин! — извиква Хана, а аз бързо се обръщам към куфара. — В какъв филм се снимаш?

— Любовна история — отговаря Емелин, загръща се отново и дръпва от цигарата.

Хана закрива устата си с ръка и ме поглежда — с облещени сини очи, пълни с ужас, тревога и гняв. Положението е много по-зле, отколкото някоя от нас си е представяла. И двете онемяваме. Подавам една от роклите. Хана й я прехвърля.

— Обличай се — успява да каже тя. — Просто се облечи!

Отвън се чува шум от тежки стъпки по стълбите и изведнъж на вратата се появява мъж — нисък, с мустаци, набит и мургав, с нагла, ленива арогантност. Изглежда като добре охранен и хубаво напечен от слънцето гущер. Носи костюм с шарена жилетка — в жълто и златисто, — в стила на западналото охолство на къщата. Сив пушек се носи от пурата в червените му устни.

— Филип! — обявява триумфално Емелин и се освобождава от Хана.

— Какво е това? — пита той със силния си френски акцент. Очевидно пурата не му пречи да говори. — Какво си мислите, че правите? — пита той Хана, застава от страната на Емелин и я хваща собственически за ръка.

— Отвеждам я вкъщи — казва Хана.

— И коя сте вие? — пита Филип, като оглежда Хана от горе до долу.

— Сестра й.

Като че ли му става приятно. Сяда на края на леглото и придърпва Емелин до себе си, като не сваля очи от Хана.

— За къде сте се разбързали? — казва той и се усмихва през пурата си. — Може би голямата сестра ще се присъедини към Бейби в някои кадри, а?

Хана рязко поема въздух, после се овладява.

— Не, разбира се. И двете тръгваме на минутата.

— Без мен — казва Емелин.

Филип повдига рамене само както един французин може.

— Изглежда, не иска да си тръгва.

— Няма избор — казва Хана. Поглежда ме. — Приключи ли с багажа, Грейс?

— Почти, госпожо.

Чак тогава Филип ме забелязва.

— Трета сестра?

Той повдига вежди преценяващо, а аз при това неочаквано внимание се свивам от неудобство, сякаш съм гола.

Емелин се разсмя.

— О, Филип. Не се занасяй. Това е просто Грейс. Камериерката на Хана.

Въпреки че съм поласкана от тази грешка, оставам благодарна, когато Емелин го дръпва за ръкава и той отклонява поглед.

— Кажи й — казва Емелин на Филип. — Кажи й за нас. — Усмихва се на Хана с неподправения ентусиазъм на седемнайсетгодишна. — Ние избягахме, ще се оженим.

— А какво мисли за това съпругата ви, господине? — попита Хана.

— Той няма жена — казва Емелин. — Още не.

— Как не ви е срам, господине! — продължава Хана с треперещ глас. — Сестра ми е едва на седемнайсет.

Като навита пружина Филип дръпва ръката си от рамото на Емелин.

— Седемнайсет години е нормална възраст човек да се влюби — казва Емелин. — Ще се оженим, когато стана на осемнайсет, нали, Филип?

Филип се усмихва неловко, отрива ръце в панталоните и се изправя.

— Нали? — повтаря Емелин, с по-висок тон. — Както говорихме? Кажи й.

Хана захвърля роклята в скута на Емелин.

— Да, господине, кажете й.

Една от крушките примигва и светлината угасва. Филип повдига рамене, пурата увисва на долната му устна.

— Ами… аз…

— Престани, Хана! — притреперва гласът на Емелин. — Ще провалиш всичко.

— Отвеждам сестра си у дома — казва Хана. — И ако усложнявате нещата, съпругът ми ще се постарае да не направите нито един филм повече. Има достатъчно връзки в полицията и правителството. Сигурна съм, че ще им е много интересно да разберат какви филми правите.

След казаното Филип се втурва да помага — събира някои от вещите на Емелин от банята и ги слага в чантата, макар и не така внимателно, както бих искала. Занася чантите й до колата и докато Емелин плаче и му обяснява колко много го обича и го моли да каже на Хана, че ще се оженят, той мълчи. Накрая мъжът поглежда Хана, уплашен от думите на Емелин и от неприятностите, които съпругът на Хана може да му създаде, и казва:

— Не знам за какво говори. Тя е луда. Каза ми, че е на двайсет и една.

Емелин плаче по целия път до вкъщи — с горещи, гневни сълзи. Едва ли чува и дума от лекцията на Хана за отговорност и репутация и че бягството не е решение.

— Той ме обича — продължава тя, когато Хана спира. Сълзи се стичат по лицето й, очите й са червени. — Ние ще се оженим.

Хана въздъхва.

— Спри, Емелин. Моля те.

— Ние се обичаме. Филип ще дойде да ме намери.

— Съмнявам се — казва Хана.

— Защо трябваше да идваш и да проваляш всичко?

— Да провалям всичко? — казва Хана. — Аз те спасих. Имаш късмет, че се появихме, преди да си си навлякла истински неприятности. Той вече е женен. Излъгал те е, за да се снимаш в гнусните му филми.

Емелин гледа втренчено Хана, долната й устна трепери.

— Просто не можеш да понесеш, че съм щастлива — казва Емелин, — че съм влюбена. Че най-сетне ми се случи нещо прекрасно. Че някой обича повече мен.

Хана не отговаря. Пристигаме на номер седемнайсет и шофьорът идва да паркира колата.

Емелин кръстосва ръце и подсмърча.

— Е, може да си провалила този филм, но аз въпреки това ще стана актриса. Филип ще ме чака. И другите филми все пак ще бъдат показани.

— Има и други? — Хана ме поглежда в огледалото за задно виждане и разбирам какво си мисли. — Ще трябва да кажем на Теди. Само той може да направи така, че тези филми никога да не бъдат показвани.

Докато Хана и Емелин потъват навътре в къщата, аз избързвам надолу по слугинското стълбище. Нямам ръчен часовник, но усещам, че сигурно наближава пет. Представлението започва в и половина. Връхлитам през вратата, но там ме чака госпожа Тибит, а не Алфред.

— Алфред? — питам задъхано.

— Бива си го, а? — отвръща тя с мазна усмивка и попипва бенката си. — Жалко, че трябваше да си тръгне толкова скоро.

Сърцето ми се свива и поглеждам часовника.

— Преди колко време тръгна?

— О, доста отдавна — казва тя, като се отправя към кухнята. — Поседя тук малко, броеше минутите. Докато го освободих от мъчението му.

— Освободи го от мъчението?

— Казах му, че си губи времето. Че си отишла за една от твоите тайни поръчки на госпожата и кой знае кога ще се върнеш.

Отново тичам. Надолу по Риджънт Стрийт към „Пикадили“. Ако побързам, може да го настигна. Проклинам тази вещица, госпожа Тибит, дето все рови. Каква работа има тя да казва на Алфред, че няма да се върна?

И да му разправя, че изпълнявам поръчки на Хана, при това в почивния ми ден! Имам чувството, че владее всички начини да причини голяма болка. Познавам Алфред достатъчно добре, за да знам как мисли. Напоследък все по-често писмата му са изпълнени със злъч срещу „феодалната експлоатация на роби и крепостни“, призиви „да се събуди дремещият гигант — пролетариатът“. Той и без това се притеснява от неспособността ми да приемам работата си като експлоатация. Госпожица Хана се нуждае от мен, пиша му аз постоянно, а и работата ми харесва: как може това да се приема като експлоатация?

Там, където Риджънт Стрийт опира в „Пикадили“, шумът и блъсканицата ескалират. Часовниците „Саки и Лорънс“ показват пет и половина — край на работния ден — и площадът е задръстен от пешеходци и автомобили. Господа и бизнесмени, дами и разносвачи се блъскат, за да преминат. Аз се промушвам между един автобус и такси сред тъпканицата, едва не ме премазва каруца, натоварена с пълни чували от зебло.

Бързам надолу по „Хеймаркет“, като прескачам протегнат бастун и така си навличам гнева на собственика с монокъла. Придържам се плътно до сградите, където движението по тротоара е по-слабо, докато, останала без дъх, стигам до Театъра на Нейно Величество.

Облягам се на каменния зид точно под театралния афиш и се вглеждам в смеещите се, смръщени, разговарящи, кимащи лица, които минават край мен, и очаквам погледът ми да открие познатите черти. Слаб господин с още по-слабата си дама се втурват нагоре по стълбите. Той показва два билета и набързо ги пропускат. Някъде наблизо часовник — дали е Биг Бен? — удря четвърт час. Дали Алфред все пак ще дойде? Променил ли е намерението си? Или пък толкова съм закъсняла, че вече е заел мястото си?

Изчаквам Биг Бен да удари кръглия час, после още четвърт за баланс. Никой не е влизал или излизал от театъра след двойката издокарани хрътки. Вече седя на стълбите. Затаила съм дъх и се примирявам. Няма да се видя с Алфред тази вечер.

Един метач ми се усмихва похотливо, решавам, че е време да си вървя. Придърпвам шала около раменете, пооправям шапката си и поемам към номер седемнайсет. Ще пиша на Алфред. Ще обясня какво се случи. За Хана и госпожа Тибит; мога дори да му разкажа цялата истина за Емелин и Филип и за полускандала. Въпреки всичките си идеи за експлоатация и феодални общества Алфред сигурно ще разбере. Нали?

Хана е казала на Теди за филмите на Емелин и той е бесен. Моментът не можел да бъде по-лош, казва той: с баща му подготвят сливане с Бригс Банк. Ще станат един от най-големите банкови синдикати в Лондон. В света. Ако се разчуе за тази мръсотия, ще бъде разсипан, всички ще бъдат разсипани.

Хана кимва и се извинява отново, като напомня на Теди, че Емелин е млада, наивна и доверчива. Ще преодолее това с възрастта.

Теди мърмори. Напоследък много мърмори. Прокарва ръка през тъмната си, вече прошарена коса. Емелин расте без контрол, казва той; това е проблемът. Същества, които израстват сред дивотия, си остават диви.

Хана му напомня, че двете с Емелин са отрасли на едно и също място, но Теди само повдига едната си вежда.

Намусва се. Няма време да обсъжда това повече; отива в клуба. Кара Хана да му запише адреса на режисьора и й казва, че не трябва да крие нищо от него в бъдеще. Между женени хора няма място за тайни.

На следващата сутрин, когато разчиствам тоалетната масичка на Хана, намирам отгоре бележка с името си. Оставила я е за мен; трябва да я е сложила, след като я облякох. Разгъвам я, пръстите ми треперят. Защо ли? Не е нито от страх, нито от ужас, нито едно от обичайните чувства, заради които хората треперят. Това е заради очакването, изненадата, вълнението.

Когато отварям бележката обаче, не е написана на английски. Представлява серия от завъртулки, линии и точки, внимателно подредени по страницата. Това е стенография. Разпознавам я от книгите, които намерих преди години в „Ривъртън“, като подреждах стаята на Хана. Оставила ми е бележка на нашия таен език — език, на който не мога да чета.

Нося бележката със себе си през целия ден, докато чистя, бродирам или кърпя. Макар че изпълнявам задълженията си, не мога да се концентрирам. Част от ума ми е заета през цялото време да се чуди какво пише в нея, как да разбера. Търся книги, за да я дешифрирам — дали Хана ги е донесла от „Ривъртън“? — но не мога нищо да намеря.

Няколко дни по-късно, докато разчиствам съдовете от чая, Хана се навежда към мен и казва:

— Получи ли бележката ми?

Отговарям, че съм я получила, и стомахът ми се свива, когато тя казва:

— Нашата тайна — и се усмихва. Първата усмивка, която виждам от дълго време.

Тогава разбирам, че е важно, тайна е и аз съм единственият човек, на когото се е доверила. Или трябва да призная, или да намеря начин да я прочета. Избирам последното, разбира се; за пръв път през живота ми някой ми пише писмо с таен код.

След няколко дни нещо ми идва наум. Изваждам изпод леглото си „Завръщането на Шерлок Холмс“ и разтварям на едно ясно очертано място. Тук, между две от любимите ми истории, е моят тайник. Измежду писмата на Алфред намирам малко парче хартия, което пазя повече от година. Добре ме още го имам; пазя го не заради адреса, а защото е написано от него. Преди редовно го вадех, гледах го, помирисвах го, припомнях си деня, когато ми го даде, но не съм правила това от месеци, откакто често започна да ми пише по-сантиментални писма. Изваждам го от скривалището — адреса на Луси Старлинг.

Досега не я бях потърсила, не се беше налагало. Много съм заета с работата си и малкото свободно време, което имам, отделям за четене или писане на писма до Алфред. А има и нещо друго, което ме спираше да се свържа с нея. Една мъничка искра завист, абсурдна, но мощна, просветна, когато в онази мъглива вечер Алфред така свойски произнесе името й.

Като стигам до апартамента й, ме връхлитат колебания. Правилно ли постъпвам? Дали още живее тук? Дали да не си бях облякла другата, по-хубавата рокля? Позвънявам и ми отваря една стара дама. Изпитвам облекчение и разочарование.

— Извинете — започвам аз, — сбъркала съм.

— Моля? — пита старата дама.

— Търсех една стара приятелка.

— Име?

— Госпожица Старлинг — отвръщам, макар да не й влизаше в работата. — Луси Старлинг.

Кимвам за довиждане и се обръщам да си вървя, когато тя казва някак лукаво:

— На първия етаж. Втората врата вляво.

Хазяйката, както се оказа, ме наблюдава, докато изчезвам нагоре по стълбите, застлани с червен килим. Вече не я виждам, но усещам погледа й върху себе си. А може би не; може би съм чела прекалено много криминални романи.

Продължавам внимателно по коридора. Тъмно е. Единственият прозорец над стълбищната шахта е замъглен от прахта навън. Втората вляво. Чукам на вратата. Зад нея се чува шумолене и разбирам, че Луси си е вкъщи. Поемам въздух.

Вратата се отваря. Тя е. Каквато я помня.

Вглежда се в мен за миг.

— Да? — Премигва. — Познавам ли ви?

Хазяйката още гледа. Изкачила е първите няколко стъпала, за да ме вижда. Поглеждам набързо към нея, после пак към госпожица Старлинг.

— Името ми е Грейс. Грейс Рийвс. Познавам ви от имението „Ривъртън“.

Сеща се и лицето й светва.

— Грейс. Разбира се. Много ми е приятно да те видя. — Странният й глас, който я отличаваше сред останалите работещи в Ривъртън. Тя се усмихва, отстъпва настрани и ме кани да вляза.

Не бях мислила чак толкова напред. Идеята да я посетя ми хрумна внезапно.

Госпожица Старлинг застава в малката дневна, изчаква ме да се настаня, за да седне и тя.

Предлага ми чаша чай и ще бъде нелюбезно да откажа. Когато се скрива в кухничката, както допускам, си позволявам да хвърля едно око на стаята. По-светла е от коридора, а прозорците й, отбелязвам аз, подобно на самия апартамент, са безупречно чисти. Постигнала е най-доброто от това скромно място.

Тя се връща с табла. Кана за чай, захарница, две чаши.

— Каква прекрасна изненада — казва тя. В погледа й се чете въпросът, който е твърде деликатна да зададе.

— Дойдох да ви помоля за услуга — казвам аз.

Тя кимва.

— За какво става въпрос?

— Вие владеете стенография?

— Разбира се — отговаря тя и леко се смръщва. — На Питман и Грег.

Това е последната възможност да се спра и да си тръгна. Можех да кажа, че съм сбъркала, да оставя чая и да тръгна към вратата. Да забързам надолу по стълбите, да изскоча на улицата и никога да не се върна. Но така нищо нямаше да разбера. А трябваше.

— Бихте ли ми прочели това? — чувам се да казвам. — Да ми кажете какво пише тук?

— Разбира се.

Подавам й бележката. Притаявам дъх, като се надявам, че съм взела правилното решение.

Светлите й очи внимателно разглеждат написаното ред по ред, струва ми се изключително бавно. Накрая се покашля.

— Тук пише: „Благодаря ти, че ми помогна в злощастната случка с филма. Как щях да се справила без теб? Т. никак не беше доволен… Сигурна съм, че можеш да си представиш. Не му казах всичко, естествено не и за посещението ни на онова ужасно място. Той никак не обича тайните. Знам, че мога да разчитам на теб, вярна ми Грейс, повече като на сестра, отколкото като на камериерка.“ — Тя ме поглежда. — Това говори ли ви нещо?

Кимвам. Не съм в състояние да обяснявам. Повече като на сестра. Сестра. Изведнъж се оказвам на две места едновременно: тук, в скромната дневна на Луси Старлинг, и далеч, много отдавна, в детската стая в „Ривъртън“, където с копнеж наблюдавам от библиотеката две момичета с еднакви коси и еднакви панделки. Еднакви тайни.

Госпожица Старлинг ми връща бележката, без да коментира съдържанието й. Изведнъж осъзнавам, че може би прочетеното е породило подозрения с думите „злощастни случки“ и „пазени тайни“.

— Това е от една игра — обяснявам забързано, после продължавам по-бавно, като се впускам в лъжата. — Понякога я играем.

— Колко хубаво — казва госпожица Старлинг и се усмихва с безразличие. Тя е секретарка и е свикнала да научава и забравя чужди тайни.

Допиваме чая си, докато бъбрим за Лондон и отминалите дни в „Ривъртън“. С изненада разбирам, че госпожица Старлинг винаги се е притеснявала, когато е слизала долу. Че е намирала господин Хамилтън за по-властен от господин Фредерик. И двете се смеем, когато й разказвам, че и ние сме били притеснени колкото нея.

— От мен ли? — пита тя и попива ъгълчетата на очите си с кърпичка. — От всички странни неща.

Когато се изправям да си тръгна, тя ме кани да дойда пак и аз обещавам, че ще отида. Казвам го сериозно. Чудя се защо ли не бях го направила досега: тя е мил човек, а и двете нямаме други приятели в Лондон. Изпраща ме до вратата и се сбогуваме.

Като се обръщам да изляза, забелязвам нещо на масичката. Приближавам се, за да се уверя.

Програма за театрална постановка.

Не я свързах с нищо, просто името ми се стори познато.

— „Принцеса Ида?“ — прочитам аз.

— Да. — Тя също поглежда към масичката. — Гледах я миналата седмица.

— О?

— Беше огромно удоволствие — казва тя. — Трябва непременно да отидеш, ако имаш случай.

— Да — отговарям аз. — Имах такива намерения.

— Сега, като си мисля — казва тя, — наистина е голямо съвпадение, че идваш днес.

— Съвпадение? — Усещам студени тръпки по кожата си.

— Никога не би се сетила с кого отидох на театър.

О, страхувам се, че се досещам.

— Алфред Стийпъл. Помниш ли Алфред? От „Ривъртън“?

— Да — като че ли казах аз.

— Наистина беше много неочаквано. Имаше билет в повече. Някой му отказал в последния момент. Каза, че се готвел да отиде сам, но тогава си спомнил, че съм в Лондон. Срещнахме се случайно преди повече от година, а той още помни адреса ми. Така че отидохме заедно; щеше да е срамота да изгори билета, знаеш колко струват вече.

Дали не си въобразявам, че бледите й, луничави страни поруменяха и тя заприлича на непохватно момиче, въпреки че беше поне десет години по-възрастна от мен?

Някак успях да кимна за довиждане. В далечината се чу клаксон.

Алфред, моят Алфред бе завел друга жена на постановката. Смял се е с нея, поканил я е на вечеря, изпратил я е до вкъщи.

Тръгвам надолу по стълбите.

Докато съм го търсила по улиците, той е бил тук, за да покани госпожица Старлинг да го придружи. Дал й е билетът, предназначен за мен.

Спирам, облягам се на стената. Затварям очи и стисвам юмруци. Не мога да се освободя от тази гледка: двамата, уловени за ръка, усмихнати, докато обсъждат събитията от вечерта. Така, както бях мечтала да направим аз и Алфред. Не мога да го понеса.

Дочувам шум до себе си. Отварям очи. Хазяйката стои долу до стълбите, с кокалеста ръка на парапета, вперила поглед в мен през очилата си. На неприятното й лице има изражение на необяснимо задоволство. Разбира се, че е отишъл с нея, казва това изражение — какво би правил с такава като теб, когато може да има някоя като Луси Старлинг? Много високо летиш, много високо се целиш. Трябваше да послушаш майка си и да си стоиш където ти е мястото.

Иска ми се да я цапна по жестокото лице.

Изтичвам по останалите стъпала, профучавам покрай старата жена и оттам — на улицата.

Заклевам се никога повече да не се видя с госпожица Луси Старлинг.

Хана и Теди спорят за войната. Сякаш всички в Лондон спорят за това напоследък. Достатъчно време беше минало и макар че мъката не бе изчезнала, и никога нямаше да изчезне, от разстояние хората гледаха по-критично.

Хана прави макове от червена хартия и черна жица, а аз й помагам. Но умът ми не е в работата. Все още се чувствах огорчена, като мислех за Алфред и Луси Старлинг. Объркана съм, яд ме е, но преди всичко съм засегната, че е могъл да промени чувствата си толкова лесно. Написах му още едно писмо, но нямам отговор. Междувременно усещам странна празнота; нощем в тъмната ми стая избухвам в сълзи. През деня е по-лесно. Успявам да забравя за тези вълнения, слагам си слугинската маска и се опитвам да бъда най-добрата лична камериерка. Така и трябва. Защото без Алфред Хана остава единственото, което имам.

Маковете са новата кауза на Хана. Те приличат на маковете по полетата на Фландрия, казва тя. Това са маковете от стихотворение за някакъв канадски лекар, който не оцелял във войната. Така щяхме да почетем паметта на загиналите тази година.

Теди мисли, че това е ненужно. Той вярва, че онези, които са загинали във войната, са направили достойна саможертва, но е време да се продължи напред.

— Това не е било саможертва — казва Хана, докато довършва един мак, — това е било загуба. Животът им е бил пропилян. На загиналите и на завърналите се — живите мъртъвци, които стоят по ъглите на улиците с бутилки алкохол и шапки за просия.

— Саможертва, загуба — едно и също е — упорства Теди. — Издребняваш.

Хана казва, че е непроницателен. Без да повдига поглед, тя добавя, че би било добре и той да закачи мак. Можело да помогне да се прекратят проблемите в сутерена.

Напоследък имаше трудности. Започнаха, след като Лойд Джордж даде благородническа титла на Саймиън за заслуги през войната. Някои от прислугата бяха участвали в нея или имаха загинали бащи и братя и не приемаха, че Саймиън е направил кой знае какво. На такива, като него и Теди не се гледаше с добро око, защото печелеха от смъртта на другите.

Теди не отговаря на Хана, не съвсем. Измърморва нещо, че хората са неблагодарни и трябва да са доволни, че имат работа в тези времена, но взима едно макче и завърта между пръстите си черното телено стебло. Замълчава за известно време, като се преструва, че е погълнат от вестника. Ние с Хана продължаваме да увиваме червената хартия и да закрепваме листенцата към стеблото.

Теди сгъва вестника си и го подхвърля върху масата. Изправя се и закопчава сакото си. Съобщава, че отива в клуба. Идва до Хана и пъхва леко макчето в косата й. Можела да го носи заради него, на нея й подхождало повече, отколкото на него. Теди се навежда и я целува по бузата, после прекосява стаята. Като приближава вратата, се поколебава, като че е забравил нещо, и се обръща.

— Има един сигурен начин да оставим войната на мира — заявява той. — Като заместим един загубен живот с нов.

Ред е на Хана да не отговаря. Цялата се стяга, но така, че можеше да забележи само някой, който специално наблюдава реакциите й. Тя не ме поглежда. Посяга с пръсти и измъква макчето на Теди от косата си.

Хана все още няма деца. Това е вечната ябълка на раздора между тях, подклаждан от все по-настоятелното вмешателство на Естела. Тя не обсъжда това с мен и не знам чувствата й по този въпрос. В началото се чудех дали се предпазва по някакъв начин. Не бях виждала някакво доказателство. Може да е просто от онези жени, които не могат да имат деца. Щастливките, както казваше майка ми.

През есента на 1921 година се опитаха да ме примамят. Приятелка на Естела, госпожа Пембъртън-Браун, ме хваща натясно през един уикенд в провинцията и ми предлага работа. Първо ми прави комплимент за дантелата, после ми обяснява колко трудно било да се намери добра лична камериерка напоследък и колко много би искала да работя за нея.

Аз съм поласкана: за първи път някой ми предлага работа. Семейство Пембъртън-Браун живее в Гленфийлд Хол и са една от най-старите и най-знатни фамилии в цяла Англия. Господин Хамилтън ни е разказвал истории за Гленфийлд — домакинство, пример за всички останали икономи в Англия.

Благодаря й за любезните думи, но й казвам, че си знам мястото и знам къде принадлежа. При кого и на кого.

Няколко седмици по-късно, у дома, на номер седемнайсет, Хана разбира за госпожа Пембъртън-Браун. Една сутрин ме вика в салона и с влизането си разбирам, че не е в настроение, макар да не знам още причината. Тя крачи напред-назад.

— Можеш ли да си представиш, Грейс, какво означава да разбера от седем жени, които много желаят да ме накарат да се чувствам глупачка, че някой се е опитал да ми отнеме личната камериерка?

Зяпвам от изненада.

— Да седя сред група жени и да ги гледам как подхващат това, смеят се, моля ти се, и се правят на изненадани, че не съм знаела. Че подобно нещо можело да се случи точно под носа ми. Защо не си ми казала?

— Съжалявам, госпожо…

— Би трябвало. Трябва да мога да ти вярвам, Грейс. Мислех, че мога след всичкото това време, след всичко, през което преминахме заедно…

Все още нямам новини от Алфред. Умората и тревогата придават дрезгавина на гласа ми.

— Отказах на госпожа Пембъртън-Браун, госпожо. Не съм ви споменала, защото не съм мислела да приемам.

Хана спира, поглежда ме и дълбоко въздъхва. Сяда на края на канапето и поклаща глава. Усмихва се вяло.

— О, Грейс. Съжалявам. Изключително отвратително от моя страна. Не знам какво ми стана, да се държа така. — Изглежда по-бледа от обикновено.

Подпира леко чело с едната си ръка и мълчи около минута. Когато повдига глава, ме гледа право в очите и заговаря с нисък, треперещ глас.

— Толкова е различно от онова, което си мислех, Грейс.

Изглежда така изтощена, че аз веднага съжалявам, че й отговорих остро.

— Какво има, госпожо?

— Какво ли не. — Тя посочва апатично. — Това. Тази стая. Тази къща. Лондон. Животът ми. — Поглежда ме. — Чувствам се толкова не на място. Понякога се опитвам да открия къде сбърках. — Погледът й се отмества към прозореца. — Имам чувството, че Хана Хартфорд, само че истинската, е избягала, за да живее истинския си живот, а мен е оставила тук, за да запълвам мястото й. — След миг се обръща към мен. — Помниш ли, Грейс, че миналата година ходих при една спиритистка?

— Да, госпожо. — Гласът ми притреперва от лошо предчувствие.

— Така и не пожела да ми гадае.

Изпитвам облекчение, но за кратко, защото тя продължава:

— Не можа. Не пожела. Беше готова — покани ме да седна, даде ми да изтегля една карта. Но когато й я подадох, тя я върна обратно, размеси картите и ми даде пак да изтегля. Изражението на лицето й ми подсказа, че съм изтеглила пак същата карта, и знаеш ли коя беше? Картата на смъртта. — Хана се изправя и започва да крачи из стаята. — Отначало не искаше да ми каже. Опита да погледне дланта ми. И от това се отказа. Каза, че не знае какво означава видяното, че всичко било мъгляво, но че едно било сигурно. — Хана се обръща, за да ме погледне. — Около мене дебне смърт и трябва да внимавам в стъпките си. Смърт в миналото или смърт в бъдещето — не можа да определи, но виждаше тъмнина.

Впрягам цялото си красноречие, за да й кажа, че не трябва да допуска това да я тревожи, че това ми прилича повече на замисъл да й вземе повече пари, за да е сигурна, че пак ще отиде да й гадае. Все пак в тези години в Лондон беше сигурно, че няма човек, който да не е загубил някой близък, особено онези, които търсеха услугите на спиритистки. Но Хана клатеше нетърпеливо глава.

— Знам какво означаваше. Сама си го обясних. Чела съм за това. Нарича се метафорична смърт. Понякога картите говорят в метафори. Това съм аз. Аз съм мъртва отвътре; отдавна го чувствах. Сякаш съм мъртва и всичко, което става, е странният и кошмарен сън на някой друг.

Не знам какво да кажа. Уверявам я, че не е мъртва. Че всичко е истинско.

Тя тъжно ми се усмихва.

— Е, в такъв случай е лошо. Ако това е истинският живот, значи нямам нищо.

Поне веднъж намирам съвършения отговор. Повече като сестра, отколкото като камериерка.

— Имате мен, госпожо.

Тогава тя ме поглежда в очите и хваща ръката ми. Стиска я почти грубо.

— Не ме напускай, Грейс. Моля те, не ме напускай.

— Няма, госпожо — отвръщам, трогната от заклинателния й тон. — Никога.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

И удържах на думата си. За добро или за лошо.

Възкръсване

Тъмнина. Тишина. Сенки. Това не е Лондон; нито дневната на Гросвенър Скуеър номер седемнайсет. Хана е изчезнала. Засега.

— Добре дошла у дома — казва един глас в мрака и някой се навежда над мен.

Премигвам. И пак го правя, бавно.

Познавам гласа. Това е Силвия. Внезапно се оказвам стара и уморена.

Дори клепачите ми вече не се движат. Не функционирам. Като чифт избелели римски щори с протрити върви.

— Спиш от дълго време. Здравата ни уплаши. Как се чувстваш?

Не на място. Изостанала. Извън времето.

— Искаш ли вода?

Трябва да кимна, защото в устата си имам сламка. Отпивам. Хладка вода. Познато.

Неизмеримо тъжна съм. Не, не неизмеримо. Тъжна съм, защото везните са се наклонили и знам какво предстои.

Отново е събота. Измина цяла седмица от пролетния панаир. От моя епизод, както вече го наричат. Аз съм в стаята си, в леглото. Пердетата са дръпнати и слънцето блещука сред пирена. Сутрин е и има птички. Очаквам посетител. Силвия беше тук и ме подготви. Подпряна съм на възглавниците като кукла. Силвия сгъна горния чаршаф спретнато в бяла гладка ивица под ръцете ми. Решила е да ме докара в представителен вид. Бог да я поживи, дори ми е сресала косата.

Почуква се.

Урсула подава глава през вратата, проверява дали съм будна и се усмихва. Днес е опънала косата си назад, така че се открива лицето й. Малко кръгло лице, което ми се струва много привлекателно.

Вече е край леглото ми, с приведена глава и ме гледа. Тези големи черни очи: очи, които трябва да са върху картина с маслени бои.

— Как си? — пита тя, както питат всички.

— Много по-добре. Благодаря, че дойде.

Бързо поклаща глава насам-натам. Не ставай глупава — означава този жест.

— Щях да дойда по-рано. Разбрах едва вчера, като се обадих.

— Добре е, че не си знаела. Бях много търсена. Оттогава дъщеря ми се пренесе тук. Доста я изплаших.

— Знам. Видях я във фоайето. — Тя се усмихва заговорнически. — Каза ми да не те притеснявам.

— Пази боже!

Тя присяда на стола до възглавниците ми, поставя чантата си на пода.

— Филмът — започвам аз. — Кажи ми какво става с твоя филм.

— Почти е готов — отговаря. — Последната редакция е направена и вече привършваме с озвучаването и музиката.

— Музика — учудвам се аз. Разбира се, че не може без музика. Трагедията винаги трябва да се разиграва на фона на музика. — Каква ще бъде?

— Има няколко песни от двайсетте — обяснява тя, — предимно танцови и малко пиано. Тъжно, красиво, романтично пиано. В стил Тори Амос.

Трябва да съм изразявала недоумение, защото продължи с изравянето на музиканти, по-близки до моята епоха.

— Има малко Дебюси, малко Прокофиев.

— Шопен?

Тя повдига вежди.

— Шопен? Не. Трябва ли да има? — Лицето й унива. — Нали няма да ми кажеш, че някое от момичетата е било лудо по Шопен?

— Не — отговарям аз. — Брат им Дейвид свиреше на пиано.

— О, слава богу. Всъщност той не е главен герой. Умира малко по-рано и не може да повлияе на събитията.

Това е въпрос на гледна точка, но няма да се впускам в спорове.

— Как е? — питам аз. — Добър филм ли е?

Тя прехапва устни, въздиша.

— Така мисля. Надявам се. Страхувам се, че загубих перспективата.

— Стана ли, както си го представяше?

Тя мисли.

— И да, и не. Трудно е да се обясни. Поредна въздишка. — Преди да започна, докато всичко беше в главата ми, проектът изглеждаше с неограничен потенциал. Сега, като е филмиран, има ограничения.

— Предполагам, така става с повечето усилия.

Урсула кимва.

— Но чувствам такава отговорност към тях, към историите им. Исках да е съвършено.

— Никога нищо не е съвършено.

— Така е — усмихва се тя. — Понякога се тревожа, че не трябваше аз да разказвам историята им. Ами ако я пресъздам неправилно? Знам ли!

— Литън Стрейчи казваше, че неведението е първото най-важно качество на историка.

Тя сбърчва чело.

— Неведението внася яснота — продължавам аз. — То подбира и пропуска с откровено съвършенство.

— Прекалено много истина разваля добрата история. Това ли искаш да ми кажеш?

— Нещо такова.

— Но сигурно истината е най-важното нещо. Особено в един биографичен филм.

— Какво е истината? — питам аз и бих повдигнала рамене, ако имах сила.

— Каквото действително се случва. — Тя ме поглежда, сякаш най-накрая наистина съм полудяла. — Знаеш това. Ти посвети години на ровене в миналото. Да търсиш истината.

— Така е. Чудя се какво ли намерих. — Свличам се по възглавниците. Урсула забелязва и ме повдига внимателно. Продължавам, преди пак да заспори с мен на семантично ниво. — Исках да стана детектив — заявявам аз. — Когато бях млада.

— Наистина ли? Към полицията? Защо се отказа?

— Полицаите ме изнервят.

Тя се усмихна.

— Това е щяло да бъде проблем.

— Вместо това станах археолог. Не се различават много, като си помислиш.

— Просто жертвите са били мъртви по-дълго време.

— Да — отговарям аз. — Тази идея ми дойде най-напред от Агата Кристи. От един от нейните герои. Казал на Еркюл Поаро: „От теб би излязъл добър археолог, господин Поаро. Имаш дарбата да пресъздаваш миналото.“ — Прочетох го през войната. През Втората световна война. Вече бях се заклела да не чета детективски романи, но една от сестрите я имаше, а старите навици трудно се забравят.

Усмихва се, после внезапно казва:

— О! Това ми напомня, че ти купих нещо. — Бръква в чантата си и измъква малка правоъгълна кутия.

Има размерите на кутия, но вътре нещо дрънка.

— Касета — обяснява тя. — Агата Кристи. — Повдига рамене простодушно. — Не знаех, че си се отказала от детективските романи.

— Не ми обръщай внимание. Беше временно решение, необмислен опит да предпазя младото си същество. Продължих оттам, откъдето спрях, в мига, в който войната свърши.

Тя посочва към уокмена на нощната ми масичка.

— Да ти сложа ли вътре касета, преди да си тръгна?

— Да — отговарям аз. — Сложи.

Тя разкъсва опаковката, вади касетата и отваря моя уокмен.

— Тук вече има касета. — Показва ми я. Това е тази, която записвам за Маркъс. — За него ли е? За внука ти?

Кимвам.

— Остави я на масата, ако ти е удобно. Ще ми трябва по-късно. — Наистина ще ми трябва. Времето ме притиска, усещам го, а съм решила да довърша това преди края.

— Имаш ли вести? — пита ме тя.

— Още не.

— Ще имаш — отсича твърдо. — Сигурна съм.

Твърде изтощена съм за вяра, но кимвам. Нейната е толкова силна.

Поставя Агата в уокмена и го връща на шкафчето.

— Готово. — Премята чантата през рамо. Тръгва.

Пресягам се към ръката й, докато се обръща, стискам я в моята. Толкова е гладка.

— Искам да те помоля за нещо — казвам аз. — Една услуга, преди Рут…

— Разбира се — отговаря тя. — Винаги. — Любопитна е. Доловила е настоятелността в гласа ми. — За какво става дума?

— „Ривъртън“. Искам да видя „Ривъртън“. Ще ме заведеш ли?

Присвива устни, смръщва вежди. Убих я на място.

— Моля те!

— Не знам, Грейс. Какво би казала Рут?

— Тя няма да е съгласна. Затова моля теб.

Поглежда към стената. Притесних я.

— Може би ще е по-добре да донеса кадрите, които снимахме там? Мога да ги кача на видео…

— Не — отвръщам категорично. — Трябва да се върна. — Тя все още гледа настрани. — Скоро — продължавам аз. — Трябва да отида скоро.

Погледът й среща моя и разбирам, че ще каже „да“ дори преди да кимне.

Благодаря й, после посочвам към касетофона.

— Знаеш ли, срещнах я веднъж. Агата Кристи.

Беше в края на 1922 година. Теди и Хана организираха вечеря на номер седемнайсет. Той и баща му имаха делова работа с Арчибалд Кристи — нещо, свързано с изобретение, което искал да направи.

В онези първи години на десетилетието канеха гости много често. Но по редица причини съм запомнила специално тази вечеря. Едната беше присъствието на самата Агата Кристи. Тогава имаше издадена само една книга — „Тайнствената афера в Стайлс“. Но в моето въображение Еркюл Поаро вече бе изместил Шерлок Холмс. Единият ми беше приятел от детството, другият — част от новия ми свят.

Присъстваше и Емелин. Беше прекарала в Лондон един месец. Бе навършила осемнайсет и организираха дебюта й на номер седемнайсет. Не се говореше за това да й се търси съпруг, както бе станало с Хана. Само четири години след бала в „Ривъртън“ времената се бяха променили. Момичетата — също. Бяха се отървали от корсетите, но се отдадоха на тиранията на диетите. Останали бяха само ръбести колена, плоски гърди и гладки глави. Вече не шепнеха скрито и не се спотайваха зад свенливи погледи. Шегуваха се и пиеха, пушеха и ругаеха наравно с момчетата. Талиите станаха ниски, материите — тънки, а нравите — още по-свободни.

Може би това бе причина за необичайния разговор на онази вечеря, или пък присъствието на госпожа Кристи ги провокира да подхванат темата. Като оставим настрани потока от статии по въпроса във вестниците.

— И двамата ще бъдат обесени — коментираше компетентно Теди. — Едит Томпсън и Фреди Байуотърс. Също като онзи човек, който уби жена си. По-рано тази година, в Уелс. Как му беше името? От армията, нали, полковник?

— Майор Хърбърт Рауз — поясни полковник Кристи.

Емелин потръпна артистично.

— Представете си да убиеш собствената си жена. Човекът, когото би трябвало да обичаш.

— Повечето убийства се извършват от хора, които претендират, че се обичат — заяви госпожа Кристи.

— Хората въобще стават по-жестоки — отбеляза Теди и запали пура. — Човек трябва само да разгърне вестника, за да разбере това. Въпреки забраната за лично оръжие.

— Това е Англия, господин Лъкстън — продължи полковник Кристи. — Родината на лова с лисици. Намирането на оръжие не е трудно.

— Имам приятел, който винаги носи пистолет — обади се безгрижно Емелин.

— Ами! — намесва се Хана и клати глава. Поглежда госпожа Кристи. — Опасявам се, че сестра ми е гледала прекалено много американски филми.

— Имам — настояваше Емелин. — Това е един мой приятел — няма да спомена името му, — който каза, че е лесно, като да си купиш пакет цигари. Предложи да ми достави, ако искам.

— Хари Бентли, обзалагам се — каза Теди.

— Хари? — учудва се Емелин, ококорва широко очи, очертани от черни мигли. — Хари не би убил и муха! За разлика може би от брат си, Том.

— Познаваш прекалено много неподходящи хора — заявява Теди. — Трябва ли да ти напомням, че огнестрелното оръжие е незаконно, а пък и опасно?

Емелин сви рамене.

— Още като дете знаех как се стреля. Всички жени в семейството ни могат да стрелят. Баба ми щеше да ни лиши от наследство, ако не се научехме. Попитай Хана: опита се да се откаже от лова една година. Заяви на баба, че според нея не било редно да се убиват беззащитни животни. Баба добре се изказа, нали, Хана?

Хана повдигна вежди и отпи глътка червено вино, а Емелин продължи:

— Тя каза: „Глупости. Ти си Хартфорд. Стрелбата е в кръвта ти.“

— Както и да е — примири се Теди. — В тази къща няма да има оръжие. Представям си какво ще кажат моите избиратели, ако притежавам незаконно оръжие!

Емелин завъртя очи, когато Хана се обади:

— Бъдещи избиратели.

— Успокой се, Теди — продължи Емелин. — Няма да се наложи да се притесняваш за оръжие, ако продължаваш така. Ще вземеш да си докараш инфаркт. Не съм казала, че ще си купя пистолет. Просто казах, че момичетата трябва да бъдат много внимателни в наши дни. С тези мъже, които убиват жените си, и жени, които убиват мъжете си. Не сте ли съгласна, госпожо Кристи?

Госпожа Кристи бе наблюдавала словесната престрелка с престорено удивление.

— Страхувам се, че не се интересувам много от оръжия — отговори тя. — Отровите са повече по моя вкус.

— Това изглежда тревожно, Арчи — обади се Теди с рядко проявление на чувство за хумор. — Съпруга с влечение към отрова?

Арчибалд Кристи се засмя лекичко.

— Това е само едно от малките, очарователни хобита на жена ми.

Съпруг и съпруга се гледаха през масата.

— Не по-очарователно от собствените ти жалки дребни хобита — отвърна госпожа Кристи. — И доста по-ненужни.

По-късно вечерта, след като семейство Кристи си тръгна, извадих екземпляра си на „Тайнствената афера в Стайлс“ изпод леглото. Беше ми подарък от Алфред и така бях погълната да чета посвещението му, че едва чух звъненето на телефона. Господин Бойл навярно е вдигнал и прехвърлил разговора горе на Хана. Въобще не обърнах внимание. Чак когато господин Бойл почука на вратата ми и съобщи, че господарката иска да ме види, се разтревожих.

Хана все още беше облечена в коприната с цвят на стрида. Като течност. Светлата й коса бе подредена на вълни, прилепнали плътно към главата й, а отгоре — наниз диаманти. Стоеше с гръб към мен и щом влязох се обърна.

— Грейс — започна тя и взе ръцете ми в своите. Този жест ме разтревожи. Стори ми се прекалено лично. Нещо се беше случило.

— Госпожо?

— Седни, моля те. — Поведе ме към канапето и ме погледна със сините си очи, разширени от притеснение.

— Госпожо?

— Обади се леля ти.

Разбрах.

— Майка ми — казах аз.

— Съжалявам, Грейс. — Тя леко поклати глава. — Паднала. Лекарят не могъл да направи нищо.

Хана ми осигури транспорт до Сафрън Грийн. Следващия следобед колата бе докарана от гаража и аз се настаних на задната седалка. Беше много мило от нейна страна, много повече, отколкото съм очаквала; бях напълно подготвена да се кача на влака. Глупости, каза Хана. Само съжаляваше, че заради предстоящата вечеря с клиенти на Теди не може да ме придружи.

Гледах през прозореца на колата, докато шофьорът завиваше по улиците и Лондон ставаше все по-малко величествен, по-разпилян и разсипан, докато накрая изчезна зад нас. Профучавахме през провинцията и усетих как с навлизането ни в източната й част става по-студено. По стъклата се сипеше мокър сняг, който замъгляваше гледката; зимата бе обезцветила пъстротата на света. Поръсени със сняг ливади преливаха в бледомораво небе и постепенно бяха измествани от древните диви гори на Есекс — в сиво-кафяво и мъхово зелено.

Напуснахме главния път и поехме по този, който стигаше до Сафрън през студените, безлюдни блата. Сребристи тръстики потрепваха сред замръзналите потоци и испанският мъх се бе залепил като дантела по оголелите стебла. Броях завоите и по някаква причина задържах дъха си — освободих го чак след като минахме отбивката за „Ривъртън“. Шофьорът продължи към селото и ме закара до сивата каменна къща на Маркет Стрийт, закътана мълчаливо, както винаги, между двете си посестрими. Шофьорът ми държеше вратата, остави малкото куфарче на мокрия тротоар.

— Ето, пристигнахме — каза той.

Благодарих му, той кимна и добави:

— Ще дойда да те взема след пет дни. Така ми нареди господарката.

Наблюдавах как колата се отдалечава, завива по главната улица на Сафрън, а аз изпитах огромна нужда да го повикам обратно, да го помоля да не ме оставя. Но беше твърде късно за това. Останах в мъглявия мрак, като оглеждах къщата, където бях прекарала първите четиринайсет години от живота си, мястото, където майка ми бе живяла и където почина. И не изпитах нищо.

След като Хана ми каза, спрях да чувствам. През цялото време, докато пътувахме към Сафрън, се опитвах да си спомня. Майка си, миналото, себе си. Къде отиват детските спомени? Би трябвало да са страшно много. Нови и ярки преживявания. Може би децата са толкова пленени от мига, че нямат нито време, нито желание да съхранят образите за по-късно.

Уличните лампи светват — замъглено жълто в студа, а мокрият сняг продължава да пада. Страните ми вече са изтръпнали. Зървам снежинките на светлината на лампите, преди да ги усетя.

Взимам куфара си, изваждам ключа и тръгвам нагоре по стъпалата, когато вратата се отваря. Леля ми Дий — сестра на майка ми, стои на вратата. Държи лампа, която хвърля сянка върху лицето й и то изглежда по-старо и още по-изкривено, отколкото е в действителност.

— Ето те — казва тя. — Хайде, влизай.

Първо ме въведе в дневната. Каза, че спяла на моето старо легло, така че за мен остава канапето. Облегнах куфара си на стената.

— Направих супа за вечеря. Може да не е като онова, на което си свикнала в голямата лондонска къща, но винаги е била достатъчно добра за хора като мен и близките ми — каза тя намусено, за да се застрахова.

— Супата ще ми дойде добре — отговорих аз.

Хранихме се мълчаливо на масата на майка ми. Леля ми седеше в единия край, точно пред топлината на печката, а аз — на мястото на майка ми, близо до прозореца. Кишавият дъжд се бе превърнал в сняг и тупкаше по стъклото. Другото, което се чуваше, бе само тракането на лъжиците ни и прашенето на огъня.

— Сигурно искаш да видиш майка си — каза леля ми, когато приключихме.

Майка ми бе положена на дюшека си, с разпусната кестенява коса. Бях свикнала да виждам косата й вързана отзад; беше много дълга и много по-тънка от моята. Някой — сигурно леля ми — бе дръпнал лекото одеяло до брадата й, сякаш спеше. Изглеждаше по-сива, постара, по-стопена, отколкото я помнех. И някак плоска. От дългите години употреба дюшекът се бе сплескал. Трудно се различаваше тялото й под одеялото. Човек би си помислил, че няма тяло или че се е разпаднала, къс по къс.

Слязохме долу и леля ми направи чай. Изпихме го в дневната, почти без да си говорим. След това казах, че съм уморена от пътуването, и започнах да застилам канапето. Сложих чаршафа и одеялото, които леля ми бе оставила, но когато посегнах за възглавницата на майка ми, я нямаше. Леля ми ме наблюдаваше.

— Търсиш възглавницата — обади се тя. — Изхвърлих я. Беше мръсна. Парцалива. Видях голяма дупка в единия й край. А беше шивачка! — зацъка тя. — Искам да знам какво ли е правила с парите, които й пращах!

Излезе. Качи се да си легне в стаята до тази на покойната й сестра. Дъските поскърцаха над мен, пружините на леглото въздъхнаха и после настъпи тишина.

Лежах в тъмнината, но не можех да заспя. Представях си леля ми, която критично оглежда вещите на майка ми; случило се е внезапно, майка ми не е успяла да се подготви, не е имала късмет. Трябваше аз да дойда първа. Аз да организирам нещата, да изглежда всичко прилично заради майка ми. Най-накрая си поплаках.

Погребахме я в гробището в двора на църквата. Дойдоха малко, но уважавани хора. Госпожа Роджърс от селото, жената, която държеше магазина за дрехи, където мама извършваше шивашки услуги, доктор Артър. Беше сив ден, както подобаваше за такива случаи. Мокрият сняг спря, но въздухът бе остър и всички знаехме, че е само въпрос на време. Пасторът четеше забързано Библията и току хвърляше поглед към небето — дали заради Господ или заради времето, не знам. Говореше за дълг и всеотдайност и тяхното значение за жизнения ни път.

Не си спомням подробности, защото умът ми беше другаде. Опитвах се да мисля за майка ми от времето, когато бях малко момиче. Странно. Сега, когато съм стара, спомените изплуват неканени: майка ми ме учи как да мия прозорците, за да не се замазват; майка ми вари коледната шунка със сплъстена от парата коса; майка ми прави гримаса за нещо, което госпожа Роджърс й е споделила за господин Роджърс. Но не и тогава. Виждах само сивото, изпито лице от предната нощ.

Леденият вятър фучеше и блъскаше полите в краката ми. Погледнах нагоре към притъмнялото небе и забелязах фигурата на хълма, до стария дъб. Беше мъж, джентълмен; нямаше съмнение. С дълго черно палто и лъскав цилиндър. Държеше бастун или чадър, плътно прибран. Отначало не се замислих много; реших, че е дошъл да посети друг гроб. Беше странно, че един джентълмен, който сигурно има собствено имение и собствено семейно гробище, ще посещава градското, но тогава не се сетих за това.

Докато пасторът хвърляше първата шепа пръст върху ковчега на майка ми, погледнах отново към дървото. Джентълменът бе все още там. Разбрах, че ни наблюдава. Тогава заваля сняг и мъжът погледна нагоре, така че светлината падна върху лицето му.

Беше господин Фредерик. Но изглеждаше променен. Сякаш застигнат от проклятията в приказките, изведнъж се бе състарил.

Пасторът побърза да приключи службата и погребалният агент разпореди гробът бързо да се засипе заради лошото време.

Леля ми стоеше до мен.

— Ама че нахалство! — изрече тя и отначало помислих, че имаше предвид погребалния агент или пък пастора. Но когато проследих погледа й, разбрах, че гледаше към господин Фредерик. Зачудих се откъде знае кой е. Предположих, че майка ми й го е показвала някога, при някое от гостуванията на леля ми. — Наистина е нахалство да се появява в такъв момент. — Тя поклати глава и стисна устни.

Думите й не ми говореха нищо, а когато се обърнах да я попитам какво има предвид, тя вече се бе отдалечила — усмихнато благодареше на пастора за мъдрата служба. Предполагам, обвиняваше семейство Хартфорд за проблемите с гърба на майка ми, но това не беше справедливо. Донякъде бе вярно, че годините работа са влошили състоянието й, но артритът и бременността й бяха създали големия проблем.

Изведнъж всички мисли за леля ми се изпариха. До пастора, с черна шапка в ръце, стоеше Алфред.

Погледите ни се срещнаха през гроба и той вдигна ръка за поздрав.

Поколебах се, кимнах така отривисто, че зъбите ми изтракаха.

Той тръгна. Приближаваше ме. Гледах го така, сякаш ако отклоня поглед, щеше да изчезне. Вече беше до мен.

— Как се справяш?

Отново кимнах. Само това успях да направя. В мислите ми думите бурно се въртяха, но така и не можех да ги уловя. Седмици в очакване на писмото му; болка, объркване, тъга; будни часове, през които си представях сцени на обяснения и сдобряване. А сега, най-сетне…

— Добре ли си? — попита той сковано и протегна нерешително ръка към моята, после размисли. Отново хвана периферията на шапката си.

— Да — успях да отговоря. Ръката ми тръпнеше на мястото, където той щеше да я докосне. — Благодаря ти, че дойде.

— Как няма да дойда?

— Не трябваше да се притесняваш.

— Не се притеснявам, Грейс — продължи той, докато въртеше шапката между пръстите си.

Тези последни думи увиснаха самотно между нас. Името ми прозвуча от устата му свойски и крехко. Насочих вниманието си към гроба на майка ми; наблюдавах гробаря и припрените му действия. Алфред проследи погледа ми.

— Съжалявам за майка ти — каза той.

— Знам — отвърнах бързо. — Знам, че съжаляваш.

— Много работеше.

— Да — съгласих се аз.

— Видях я миналата седмица…

Погледнах го.

— Така ли?

— Занесох й малко въглища, които господин Хамилтън бе икономисал.

— Наистина ли? — попитах аз впечатлена.

— Много студено беше нощем. Не исках да мръзне.

Изпитах благодарност; страхувах се и почувствах вина, че майка ми си бе отишла, защото е стояла на студено.

Една ръка здраво стисна китката ми. До мен стоеше леля ми.

— Приключи — заяви тя. — И службата беше хубава. Не виждам от какво може да се оплаче — продължи отбранително тя, макар да не бях изразила несъгласие. — Нищо повече не бих могла да направя, така си е.

Алфред ни наблюдаваше.

— Алфред — казах аз, — това е леля ми Дий, сестрата на мама.

Леля ми го изгледа с присвити очи; неоснователното подозрение беше типично за нея.

— Много ми е приятно — рече тя и отново се обърна към мен. — Хайде да вървим, госпожице — подкани ме леля ми, намести шапката и придърпа шала си. — Хазяинът ще дойде рано сутринта и тази къща трябва да бъде лъсната.

Погледнах Алфред и проклех стената от несигурност, която се издигаше между нас.

— Е — казах, — предполагам най-добре ще е…

— Всъщност — побърза да ме прекъсне Алфред — надявах се… всъщност госпожа Таунсенд мислеше, че може би ще искаш да дойдеш до къщата на чай?

Той погледна към леля ми, която начумерено отговори:

— За какво ли й е притрябвало…

Алфред повдигна рамене, позаклати се напред-назад на пети. Гледаше ме.

— За да се види с другите от прислугата. Малко на приказки. Заради старите времена.

— Не мисля — отговори леля ми.

— Да — заявих твърдо, като се овладях. — Бих искала.

— Добре — отговори Алфред с облекчение.

— Е — каза леля ми, — както желаеш. Не съм против. — И подсмръкна. — Само не се бави. Да не мислиш, че ще търкам сама?!

Двамата с Алфред тръгнахме през селото един до друг. Над главите ни се сипеха меки снежинки, толкова леки, че не падаха, а се носеха по вятъра. Известно време мълчахме. Стъпките ни заглъхваха във влажния кален път. Подрънкваха звънчета от магазините, когато клиентите влизаха и излизаха. Рядко по улицата избръмчаваше кола.

Като наближихме Бридж Роуд, заговорихме за майка ми. Спомних си за деня с копчето в пазарската мрежа, за това как гледахме „Пънч и Джуди“, за това как едва съм се отървала от сиропиталището.

Алфред кимаше.

— Много смела е била, ако питаш мен. Не й е било лесно съвсем сама.

— Не спираше да ми го повтаря — потвърдих аз с повече горчивина, отколкото исках да покажа.

— Много лошо от страна на баща ти — каза той, като подминахме улицата на майка ми и изведнъж селото свърши. — Да я остави така.

Отначало помислих, че не съм чула добре.

— От страна на кого?

— На баща ти. Жалко, че не се е получило между двамата.

Гласът ми затрепери въпреки цялото ми старание да го овладея.

— Какво знаеш за баща ми?

Повдигна рамене чистосърдечно.

— Само каквото майка ти ми разказа. Каза, че била млада, обичала го, но в края на краищата се оказало невъзможно. Нещо заради семейството му, задълженията му. Не обясни точно.

Гласът ми изтъня като носещия се сняг.

— Кога ти разказа това?

— Кое?

— За него. За баща ми. — Затреперих под шала и го придърпах по-плътно около раменете си.

— Напоследък редовно я посещавах — каза той. — Беше съвсем сама, а и ти си в Лондон. Не ми представляваше трудност да поседя с нея от време на време. Да поприказваме за това-онова.

— Каза ли ти нещо друго? — Възможно ли беше, след като майка ми кри от мен цял живот, накрая да се бе доверила така лесно?

— Не — отговори Алфред. — Не много. Нищо повече за баща ти. Трябва да призная, че аз говорех повечето време; тя не беше от приказливите, нали?

Чудех се какво да мисля. Целият ден бе ужасно притеснителен. Погребах майка си, неочаквано се появи Алфред и научавам, че двамата с нея са се срещали редовно, обсъждали са баща ми. Една тема, табу за мен още преди да съм помислила да попитам. Ускорих крачки, когато влязохме през портите на „Ривъртън“, като че ли исках да се отърся от този ден. Зарадвах се на лепкавата влага по дългата тъмна алея. Поддадох се на някаква сила, която сякаш безмилостно ме теглеше напред.

Дочувах зад себе си Алфред, който също се разбърза, за да ме догони. Под краката ми пукаха дребни клони, като че дърветата подслушваха.

— Исках да ти пиша, Грейси — каза някак припряно той. — Да отговоря на писмата ти. — Изравни се с мен. — Опитах толкова много пъти.

— Защо не го направи? — попитах аз, докато продължавах напред.

— Не можех да подбера точните думи. Знаеш как съм с главата. От войната… — Той повдигна ръка и лекичко чукна челото си. — Изглежда, не мога да правя вече някои работи. Не е както преди. Думите и писмата са едно от тях. — Бързаше да се изравни с мен. — Освен това — продължи той задъхано — имаше неща, които трябваше да ти кажа, но само лично.

Въздухът вледеняваше страните ми. Забавих крачка.

— Защо не ме изчака? — попитах тихичко. — За театъра?

— Чаках те, Грейси.

— Но когато се върнах, едва минаваше пет.

Той въздъхна.

— Тръгнах си в без десет. За малко сме се разминали. — Той поклати глава. — Бих те изчакал по-дълго, Грейси, само че госпожа Тибит каза, че сигурно си забравила. Че си отишла да изпълняваш поръчка и няма да се върнеш с часове.

— Не беше вярно!

— Защо да си измисля подобно нещо? — попита Алфред объркан.

Повдигнах безпомощно рамене, отпуснах ги.

— Защото си е такава.

Бяхме стигнали до края на алеята. Там, на хълма, се извисяваше „Ривъртън“, голямата и тъмна къща; вечерта бавно я обгръщаше. Спряхме неволно, постояхме, преди да продължим край фонтана към входа за прислугата.

— Тръгнах да те настигна — продължих аз, докато навлизахме в градината с рози.

— Не може да бъде — отвърна той и ме погледна. — Наистина ли?

Кимнах.

— Чаках пред театъра до последно. Мислех, че може да те догоня.

— О, Грейси! — пророни Алфред и се спря пред стълбището. — Толкова съжалявам.

И аз спрях.

— Изобщо не трябваше да слушам онази госпожа Тибит — каза той.

— Не си знаел.

— Но трябваше да вярвам, че ще се върнеш. Просто… — Погледна към затворената врата, стисна устни, въздъхна. — Мислех за нещо важно, Грейс. Нещо важно, което исках да обсъдя с теб. Да те питам. Бях като пружина този ден. Целият бях нерви. — Той поклати глава. — Като си помислих, че си ме подвела, толкова се разстроих, че не можах да го понеса. Напуснах онази къща колкото може по-бързо. Тръгнах по първата улица, на която попаднах, и продължих да вървя.

— Но Луси… — казах тихичко, с очи, вперени в ръкавиците ми. Гледах как снежинките се стопяваха, щом ги докоснеха. — Луси Старлинг…

Той въздъхна, погледна през рамото ми.

— Поканих Луси Старлинг, за да те накарам да ревнуваш, Грейси. Да си помислиш, че имам някого. — Той поклати глава. — Беше нечестно от моя страна, знам: нечестно към теб и към Луси. — Пресегна се и с един пръст повдигна брадичката ми внимателно, за да го погледна. — Направих го от разочарование, Грейс. През целия път от Сафрън си представях как ще те видя, повтарях какво ще кажа, като се срещнем.

Бадемовите му очи бяха откровени. На брадата му потрепна някакъв нерв.

— Какво щеше да ми кажеш? — попитах аз.

Той се усмихна нервно.

Изскърцаха железни панти и вратата на слугинското помещение се отвори. Появи се едрата фигура на госпожа Таунсенд, с големи, зачервени от огъня бузи, осветена отзад.

— Ето! — подсмихна се тя. — Какво правите на студа вие двамата? — Погледна вътре към другите. — Ето ги тук на студа! Не ви ли казах, че са те? — Отново се обърна към нас. — Казах на господин Хамилтън: „Господин Хамилтън, Господ да ме убие, ако не чувам гласове отвън!“

„Въобразяваш си разни работи, госпожо Таунсенд, казва той. За какво ще стоят навън на студа, когато могат да влязат тук, където е приятно и топло?“ „Не знам, господин Хамилтън, отговарям аз, но ако не ме лъжат ушите, това там са те.“ И бях права. — Тя подвикна навътре: — Бях права, господин Хамилтън. — Протегна ръка и ни помаха да влизаме. — Е, идвайте! Ще загинете от студ вън!

Изборът

Бях забравила колко мрачно е слугинското помещение в „Ривъртън“. Колко ниски са гредите на тавана и колко студен — мраморният под. Бях забравила също как зимният вятър нахлува през огнището, свисти през ронещата се мазилка на каменните стени. Не като на номер седемнайсет, където изолацията и отоплението са според последните изисквания.

— Бедничката ми! — възкликва госпожа Таунсенд, придърпва ме към себе си и притиска главата ми към сгретите си от огъня гърди. (Каква загуба, че някое неродено дете е пропуснало този комфорт. Но така ставаше, както майка ми много добре знаеше: семейството беше първата жертва за всяка истинска прислужничка.) — Ела, седни — подканя ме тя. — Нанси?! Чаша чай за Грейс.

Бях изненадана.

— Къде е Кейти?

Всички се спогледаха.

— Какво има? — попитах аз. Нищо лошо, явно. Алфред би ми казал…

— Взе че се омъжи — каза Нанси и подсмръкна, преди да изхвърчи към кухнята.

Зяпнах.

Госпожа Таунсенд сниши глас и бързо занарежда:

— Някакъв от север, който работи в мините. Срещнала го в града, като я бях изпратила по поръчки, глупаво момиче. Случи се страшно бързо. Няма да се изненадаш, че и бебето е на път. — Тя опъна престилката си, доволна от ефекта, който вестта имаше върху мен, и погледна към кухнята. — Гледай обаче да не го споменаваш пред Нанси. Позеленяла е от яд, макар да не си го признава!

Кимнах поразена. Малката Кейти омъжена? Ще става майка?

Докато се опитвах да осмисля забележителните новини, госпожа Таунсенд продължи да се суети, като настояваше да седна по-близо до огъня, че съм била прекалено слаба и много бледа и съм имала нужда от нейния коледен пудинг, за да се подкрепя. Когато отиде да ми донесе едно парче, усетих тежестта на вниманието върху себе си. Оставих Кейти настрана в мислите си и попитах как вървят нещата в „Ривъртън“.

Всички замлъкнаха, спогледаха се и накрая господин Хамилтън каза:

— Е, малка Грейс, нещата съвсем не са такива, каквито ги помниш.

Попитах го какво има предвид и докато придърпваше жакета си, обясни:

— Вече е доста по-кротко. Забавихме крачката.

— Като в призрачен град — допълни Алфред, който пристъпваше от крак на крак край вратата. Изглеждаше притеснен, откакто влязохме вътре. — Този горе броди из имението като жив мъртвец.

— Алфред! — укори го господин Хамилтън, макар не така усърдно, както очаквах. — Преувеличаваш.

— Не преувеличавам — каза Алфред. — Хайде, господин Хамилтън, Грейс е една от нас. Може да понесе истината. Както ти казах в Лондон, след като госпожица Хана напусна така, негова светлост вече не е същият.

— Беше много разстроен, но не само от заминаването на госпожица Хана и лошите им отношения — обади се Нанси. — Също и заради загубата на фабриката. И майка му. — Тя се наведе към мен. — Ако можеше само да погледнеш горе. Правим всичко по силите си, но не е лесно. Не ни разрешава да извикаме някой да ремонтира — казва, че шумът от чуковете и тътренето на стълбите по пода го дразнели. Трябваше да затворим още стаи. Заяви, че нямало да има повече тържества, защо да се хабят пари и енергия за поддръжката им. Веднъж ме хвана, че се опитвам да забърша прах в библиотеката, и щеше да ми извие врата. — Тя погледна господин Хамилтън и продължи: — Дори вече не водим сметки.

— Така е, като няма жена, която да върти къщата — рече госпожа Таунсенд, като се върна с чиния пудинг и облизваше изцапания си с крем пръст. — Винаги е така, когато няма господарка.

— Прекарва времето си в мотаене из имението, преследва въображаеми бракониери — продължи Нанси, — а когато е вътре, слиза в оръжейната, чисти пушките. Страшно е, ако питате мен.

— Хайде, Нанси — казва господин Хамилтън, някак примирен. — Не е наша работа да дебнем господаря. — Той свали очилата си, за да потърка очи.

— Да, господин Хамилтън — съгласява се тя. После ме поглежда и бързо добавя: — Но трябва да го видиш, Грейс. Не би го познала. Толкова бързо остаря.

— Видях го — обадих се аз.

— Къде? — пита господин Хамилтън с известна тревога. Сложи обратно очилата си. — Не навън, надявам се. Да не се е разхождал твърде близо до езерото?

— О, не, господин Хамилтън — успокоих го аз. — Нищо подобно. Видях го в селото. На гробището. На погребението на майка ми.

— Дойде на погребението, така ли? — облещи очи Нанси.

— Стоеше на близкия хълм — отвърнах, — но със сигурност наблюдаваше.

Господин Хамилтън погледна Алфред за потвърждение. Но той повдигна рамене, поклати глава:

— Не забелязах.

— Е, там беше — настоях аз. — Знам какво видях.

— Може просто се е разхождал — предположи господин Хамилтън. — Да подиша въздух.

— Много не се разхождаше — отвърнах колебливо. — Стоеше там някак отнесен и гледаше към гроба.

Господин Хамилтън размени поглед с госпожа Таунсенд.

— Ами той винаги много е харесвал майка ти, когато работеше тук.

— Харесвал! — повдигна вежди госпожа Таунсенд. — Така ли го наричаш?

Загледах ту единия, ту другия. Не можех да разбера израженията им. Знаеха нещо, до което не бях допусната.

— А какво става с теб, Грейс? — попита господин Хамилтън изведнъж, извръщайки поглед от госпожа Таунсенд. — Достатъчно за нас. Разкажи ни за Лондон. Как е госпожа Лъкстън?

Едва чух въпросите му. Дълбоко в съзнанието ми се зараждаше мисъл. Шепнене, погледи, предположения, които дълго време се долавяха тук-там, сега се събраха наедно. Оформяха картина. Непълна.

— Е, Грейс? — нетърпеливо ме подкани госпожа Таунсенд. — Езика ли си глътна? Какво става с госпожица Хана?

— Извинете, госпожо Таунсенд — отговорих аз. — Бях се замислила.

Всички ме гледаха с очакването да им кажа, че Хана е добре. Това беше редно да чуят. Иначе откъде трябваше да започна? От споровете с Теди, от посещението при спиритистката, страховитото й обяснение, че вече се чувства мъртва? Вместо това им разправих за красивата къща и дрехите на Хана, за блестящите гости, които канеха.

— Ами твоите задължения? — попита господин Хамилтън, докато се изправяше. — Съвсем друг е ритъмът в Лондон. Много гости? Предполагам, че имате много прислуга.

Обясних им, че прислугата е много, но не са толкова способни, колкото тези в „Ривъртън“, и той изглеждаше доволен. Разказах им за предложението, което ми направи госпожа Пембъртън-Браун.

— Вярвам, че си я сложила на място — каза господин Хамилтън. — Любезно, но твърдо, както винаги съм ви учил?

— Да, господин Хамилтън — отговорих аз. — Разбира се.

— Браво, момиче! — грейна той като горд баща. — Гленфийлд Хол, а? Трябва да имаш добра репутация, щом тези от Гленфийлд Хол се опитват да те отмъкнат. Все пак, постъпила си правилно. В нашата работа какво друго ни остава, освен да сме лоялни.

Всички кимнаха в знак на съгласие. Всички с изключение Алфред, както забелязах.

И господин Хамилтън го забеляза.

— Предполагам, че Алфред ти е казал за плановете си? — продължи той, като повдигна посребрените си вежди.

— Какви планове? — погледнах аз към Алфред.

— Опитах се да ти кажа — отговори той, като потисна усмивката си, после дойде и седна до мен. — Напускам, Грейс. Повече няма да има „Да, господарю“ за мен.

Първата ми мисъл беше, че отново напуска Англия. Точно когато отношенията ни бяха започнали да се оправят.

Той се засмя на изражението ми.

— Не заминавам далеч. Просто напускам службата. С един приятел от войната започваме заедно бизнес.

— Алфред… — Не знаех какво да отговоря. Изпитах облекчение, но и се тревожех за него. Да напусне службата? Сигурността на „Ривъртън“?

— Какъв бизнес?

— Свързан с електричеството. Приятеля ми много го бива в ръцете. Ще ме научи как да инсталирам звънци и други такива. Същевременно ще се заема и с управлението на магазина. Ще работя упорито и ще спестявам пари, Грейси — вече съм заделил малко. Някой ден ще си имам собствен бизнес, сам ще си бъда господар. Ще видиш.

След това Алфред ме изпрати обратно до селото. Нощният студ бързо се спускаше и ние ускорихме крачка, за да се стоплим. Макар че се радвах на присъствието на Алфред, че се успокоих, защото изяснихме отношенията си, почти не говорех. Мислите ми бяха заети да свързват отделни парчета информация и се опитвах да намеря смисъла от тази комбинация. Той от своя страна изглеждаше доволен да повърви смълчан. Оказа се, че и неговите мисли се лутат, макар в съвсем друга посока.

Мислех за майка ми. За огорчението, което постоянно се долавяше у нея; за убеждението й, почти като очакване, че има лош късмет в живота. Така помня майка си. При все това от известно време бях започнала да осъзнавам, че невинаги е било така. Госпожа Таунсенд беше привързана към нея, господин Фредерик, на когото трудно можеше да се угоди, много я харесвал.

Какво ли се бе случило, за да промени младата домашна прислужничка със загадъчната усмивка? Започвах да подозирам, че отговорът е ключ към много от тайните на майка ми. И той беше някъде наоколо. Мяркаше се като неуловима риба сред тръстиките на ума ми. Знаех, че е тук, усещах го, зървах неясните му очертания, но всеки път, когато го доближавах и се опитвах да уловя призрачната форма, тя ми се изплъзваше.

Сигурно е, че това имаше нещо общо с моето раждане: майка ми бе споделила поне това. А и бях сигурна, че моят призрачен баща съществува някъде: мъжът, за когото бе разговаряла с Алфред, но никога с мен. Мъжът, когото бе обичала, но с когото не е могла да се събере. Какво беше обяснил Алфред? Заради семейството му? Заради задълженията му?

— Грейс?

Леля ми знаеше кой е той, но мълчеше също като майка ми. Въпреки това не се съмнявах какво мислеше за него. Детството ми беше изпъстрено с тяхното шушукане. Леля Дий укоряваше майка ми за лошия й избор; казваше й, че на каквото си е постлала, на това ще легне; майка ми плачеше, а леля Дий я потупваше по рамото и грубо я утешаваше: „По-добре, че се отказа“, „Нищо нямаше да излезе“, „Добре че се отърва от онова място“. „Онова място“, знаех още като момиче, беше голямата къща на хълма. Знаех също, че ненавистта на леля Дий към баща ми беше равна само на презрението й към „Ривъртън“. Двете велики катастрофи в живота на майка ми, обичаше да казва тя.

— Грейс!

Презрение, което се простираше до господин Фредерик, както изглежда.

„Какво нахалство да се появява сега“ — бе казала тя, когато го съзря на погребението. Чудех се откъде леля ми знае кой е и какво можеше да е направил господин Фредерик, за да я озлоби толкова?

Чудех се също какво правеше там. Симпатията към бивша служителка бе едната възможност, но негова светлост да се появи чак на градското гробище, за да гледа как погребват една отдавна напуснала прислужница…

— Грейс! — Сякаш отдалеч, през обърканите ми мисли, дочувам Алфред да говори. Поглеждам го разсеяно.

— Има нещо, което искам да те попитам вече цял ден — казва той. — Ако не те попитам сега, ще ме хване страх.

И майка ми бе харесвала Фредерик.

— Горкият, горкият Фредерик — казваше тя, когато баща му и брат му починаха. Но не горката госпожа Вайълет или горката Джемайма. Съчувствието й стигаше пряко и изключително до Фредерик.

Но това бе разбираемо, нали така? Господин Фредерик е бил млад мъж, когато майка ми е работила в къщата; беше естествено съчувствието й да е за член на семейството, който й е близък по възраст. Както аз съчувствах на Хана. Освен това майка ми като чели харесваше и жената на Фредерик — Пенелопи. „Фредерик не би се оженил отново“ — заявяваше тя, когато й казвах, че Фани се надява на брак с него. Нейната увереност, нейното отчаяние, когато настоявах, че е така, сигурно могат да бъдат обяснени само с близостта до бившата й господарка.

— Не ме бива много в приказките, Грейси, знаеш го по-добре от мен — казваше Алфред. — Така че ще го кажа направо. Знаеш, че скоро ще се захвана с бизнес.

Аз кимах, някак си кимах, но умът ми беше другаде. Неуловимата риба беше наблизо. Виждах проблясъка на хлъзгавите й люспи, като се провира измежду тръстиките и напуска сенките…

— Но това е само първата стъпка. Няма да спра да спестявам и един ден, не много далечен, ще имам бизнес и на вратата ще е написано „Алфред Стийпъл“, да знаеш!

… и излиза на светло. Възможно ли беше притеснението на майка ми изобщо да не е било свързано с привързаността към бившата й господарка? А с това, че мъжът, когото бе харесвала — и все още харесваше, — можеше да замисля да се ожени отново? Че майка ми и господин Фредерик… Че преди толкова много години, докато е била на работа в Ривъртън…

— Все чаках, Грейс, защото исках да имам нещо, което да ти предложа. Нещо повече от това, което съм сега…

Едва ли. Би станало скандал. Хората щяха да знаят. Аз щях да знам. Дали?

Изплуваха откъси от разговори, спомени. Това ли имаше предвид госпожа Вайълет, когато разказваше на госпожа Клементайн за „онази жалка работа“? Дали хората са знаели? Избухнал ли е скандал в Сафрън преди двайсет и две години, когато една местна жена е била натирена от имението и опозорена, бременна от сина на господарката си?

Но ако е така, защо лейди Вайълет ме прие на работа? Сигурно съм щяла да бъда неприятно напомняне за случилото се?

Освен ако моето назначение не е било някакъв вид компенсация. Цената на мълчанието на майка ми. Заради това ли тя беше толкова сигурна, че ще се намери място за мен в „Ривъртън“?

И тогава, просто ей така, разбрах. Рибата изплува на слънчевата светлина, люспите й ярко блестяха. Как не я бях видяла дотогава? Огорчението на майка ми, нежеланието на господин Фредерик да се ожени повторно. Всичко това доби смисъл. И той беше обичал майка ми. Заради това бе дошъл на погребението. Заради това ме бе гледал толкова особено: като че ли е видял призрак. Бил е доволен, че ме освобождава от „Ривъртън“, каза на Хана, че не му трябвам там.

— Грейси, чудя се… — Алфред взе ръката ми.

Хана. Отново получих прозрение.

Зяпнах. Това обясняваше толкова много: чувството на солидарност — сестринско сигурно? — което споделяхме.

Алфред стисна ръцете ми в своите, задържа ме да не падна.

— Недей така, Грейси — каза той и нервно се усмихна. — Не припадай заради мен.

Краката ми се подгъваха: чувствах, че се разпадам на милиони мънички частици, изсипвах се като пясък от кофа.

Знаеше ли Хана? Затова ли бе настоявала да я придружа в Лондон? Бе се обърнала към мен, когато се е почувствала изоставена по всички други фронтове? Бе ме молила никога да не я напускам? Бе ме накарала да й обещая?

— Грейс? — викаше ме Алфред, докато ме държеше за ръцете. — Добре ли си?

Кимнах, опитах се да проговоря. Не можех.

— Добре — продължаваше Алфред. — Защото още не съм казал всичко, което искам. Макар да имам чувството, че си се досетила.

Досетила? За майка ми и Фредерик? За Хана? Не — Алфред говореше нещо. За какво ли? За новия си бизнес, за приятеля от войната…

— Грейси — обади се отново Алфред и допря ръцете ми между нас двамата. Усмихна ми се, преглътна. — Ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Проблясък в съзнанието. Премигнах. Не можех да отговоря. Мисли, чувства се втурнаха в мен. Алфред ми предложи да се омъжа за него. Алфред, когото обожавах, който стоеше пред мен с премръзнало лице преди миг, сега очакваше отговор. Езикът ми оформяше думи, но устните ми не се подчиняваха.

— Грейс? — запита Алфред, с широки от очакване очи.

Усетих, че се усмихвам, чух, че започвам да се смея.

Не можех да се спра. Заедно с това плачех — студени сълзи се стичаха по страните ми. Сигурно това е истерия — толкова много се бе случило през последните няколко мига, толкова много трябваше да осмисля. Шокът от разгадаване на отношенията ми с господин Фредерик, с Хана. Изненадата и радостта от предложението на Алфред.

— Грейси? — Алфред ме наблюдаваше неуверено. — Това означава ли, че приемаш? Да се омъжиш за мен, искам да кажа?

Да се омъжа за него. Това бе тайната ми мечта, а сега, когато ми се случва, откривам, че съм безнадеждно неподготвена. Отдавна бях прехвърлила това желание на младостта. Бях спряла да си представям, че може някога наистина да стане. Че някой би ми предложил. Че Алфред ще ми предложи.

Някак си кимнах, успях да сдържа смеха си. Чух се да казвам „да“. Едва чуто. Затворих очи, главата ми се въртеше. Малко по-високо: „Да.“

Алфред се разкрещя и аз отворих очи. Смееше се, лицето му бе озарено от облекчение. Мъж и жена вървяха надолу по улицата и се обърнаха да ни гледат, а Алфред им извика:

— Тя каза „да“! — После се обърна пак към мен, прехапа устни, за да спре да се смее, и да продължи да говори. Хвана ме по-високо за ръцете. Трепереше. — Надявах се да го кажеш.

Кимнах отново и се усмихнах. Случваше се толкова много.

— Грейс… — каза той нежно. — Чудех се… Мога ли да те целуна?

Трябва да съм казала „да“, защото следващото, което усетих, бе как той подпря главата ми с ръка, наведе се към мен и ме целуна. Странното, приятно, непознато усещане на устните на Алфред върху моите. Студени, меки, тайнствени.

Времето спря.

Той се отдръпна. Усмихна ми се, толкова млад, красив в мрака.

После се хванахме под ръка, за първи път, и поехме надолу по улицата. Не говорехме, просто вървяхме умълчани, заедно. Там, където ръката му се преплиташе с моята, притискаше памучния плат на блузата към кожата ми и потръпнах. Тази топлина, тази тежест, едно обещание.

Алфред погали китката ми и аз потръпнах. Сетивата ми бяха изострени: сякаш някой бе махнал пласт от кожата ми, за да мога да усещам по-дълбоко, по-свободно. Приближих се към него. Като си помисля, че в рамките на един ден толкова много неща се бяха променили. Разгадах тайната на майка ми, осъзнах връзката си с Хана, Алфред ми предложи да се омъжа за него. За малко щях да му кажа тогава за откритията си за майка ми и господин Фредерик, но думите угаснаха на устните ми. Щеше да има много време по-нататък. Идеята беше съвсем нова: исках да се наслаждавам на тайната на майка ми още малко. А исках да се насладя и на собственото си щастие. Затова замълчах и продължихме да вървим с преплетени ръце надолу към улицата на майка ми.

Скъпоценни, съвършени мигове, които си бях припомняла безброй пъти през живота си. Понякога във въображението ми ние стигаме до къщата. Влизаме вътре и вдигаме тост за наше здраве. Женим се скоро след това. И живеем щастливо до края на дните си, и двамата доживяваме дълбока старост.

Но не това се случи, както знаете.

Връщам назад. Повтарям записа. Бяхме стигнали до средата на улицата, пред къщата на господин Конъли — бризът довяваше сантиментална ирландска музика на флейта, когато Алфред каза:

— Щом се върнеш в Лондон, можеш да съобщиш, че напускаш.

Погледнах го сепнато.

— Да съобщя ли?

— На госпожа Лъкстън — усмихна ми се той. — Няма да е нужно вече да я обличаш, щом ще се женим. Веднага след това ще се преместим в Ипсуич. Можеш да работиш с мен, ако искаш. При сметките. Или можеш да се заемеш с шиене, ако предпочиташ.

Да уведомя? Да напусна Хана?

— Но, Алфред… — казах простичко. — Не мога да напусна мястото си.

— Разбира се, че можеш — отговори той. Изумление помрачи усмивката му. — Аз напускам.

— Различно е… — търсех думи, за да обясня, думи, които ще го накарат да разбере. — Аз съм лична камериерка. Хана има нужда от мен.

— Тя не се нуждае от теб, нуждае се от робиня, която да й подрежда ръкавиците. — Гласът му омекна. — Ти можеш много повече, Грейс. Заслужаваш нещо по-добро. Сама да си бъдеш господар.

Исках да му обясня. Че Хана би си намерила друга камериерка, със сигурност, но че аз бях нещо повече от това. Че сме обвързани. Свързани. От онзи ден в детската стая, когато и двете бяхме на четиринайсет и когато се чудех какво ли е да имаш сестра. Когато бях излъгала госпожица Принс за Хана така естествено, че се бях уплашила.

Че съм й дала обещание. Когато ме помоли да не я напускам, аз й дадох дума.

Че бяхме сестри. Тайни сестри.

— Освен това — продължи той, — ще живеем в Ипсуич. Едва ли ще можеш да работиш в Лондон, нали? — Потупа ръката ми утешително.

Погледнах настрани към лицето му. Толкова откровено. Толкова сигурно. Лишено от всякаква двойственост. И почувствах, че обясненията ми се разпадат, изчезват още докато ги обмислях. Нямаше думи, които да го накарат да прозре, които да го накарат да разбере за миг онова, което проумявах с години.

И тогава разбрах, че никога няма да мога да имам и двамата — и Алфред, и Хана. Че ще трябва да направя избор.

Студ проникна през кожата ми. Разля се като течност.

Освободих ръката си от неговата, казах му, че съжалявам. Казах му, че направих грешка. Ужасна грешка.

И после побягнах. Не се обърнах назад, макар да знаех, че той остана неподвижен под студената жълта светлина на лампата. Че ме наблюдаваше, докато изчезвах надолу по тъмната улица, докато нещастна чаках леля ми да ме пусне да вляза и се мушнах обезумяла в къщата. И затворих между нас вратата към несъстоялото се бъдеще.

Пътуването ми обратно до Лондон бе мъчително. Дълго и студено, по хлъзгави заснежени пътища. Но особено мъчително бе заради моите спътници. Бях в собствения си капан, в купето на колата, заета с безплоден спор. Прекарах цялото пътуване да се убеждавам, че съм направила правилния избор, единствения избор, за да остана с Хана, както обещах. И докато колата спря пред номер седемнайсет, вече бях убедена.

Бях убедена също, че Хана вече знаеше за нашата връзка. Че се досещаше, че е дочула хората да шушукат, дори са й казали. Със сигурност това обясняваше защо тя винаги се бе обръщала към мен, бе ме третирала като довереница. Още от онази сутрин, когато се блъснах в нея на студената улица пред секретарската школа на госпожа Дав.

Така че вече и двете знаехме.

И тайната щеше да остане неизказана помежду ни.

Мълчалива връзка на посвещаване и привързаност.

Изпитвах облекчение, че не казах на Алфред. Той не би разбрал решението ми да запазя това за себе си. Би настоял да кажа на Хана — дори би настоявал за някаква компенсация. Колкото и да беше мил и грижовен, той не би схванал колко важно е за мен да поддържам това положение. Не би разбрал защо никой друг не трябва да знае. Ами ако Теди разбереше? Или семейството му? Хана щеше да страда, мен щяха да освободят от работа.

Не, така беше по-добре. Нямах избор. Това беше единственият начин да продължа.