Изплъзване от времето

Историята на Хана

Време е да разкажа неща, на които не бях станала пряк свидетел. Грейс и нейните тревоги трябваше да отстъпят назад и Хана да излезе на преден план. Защото, още щом я видях, разбрах, че нещо се е случило по време на отсъствието ми. Хана беше променена. По-искряща. По-тайнствена. Някак по-уверена.

Постепенно научавах събитията на номер седемнайсет, както между другото и много от тях, случили се през последната година. Естествено имах своите подозрения, но нито бях видяла, нито бях чула каквото и да било. Само Хана знаеше какво точно е станало, а тя открай време не бе склонна към откровения. Не беше в неин стил. Предпочиташе тайнствеността. След ужасните събития през 1924 година двете бяхме затворени в „Ривъртън“ и тя стана по-разговорлива. А аз бях добър слушател. Поне така казваше.

Станало в понеделника след смъртта на мама. Бях заминала за Сафрън Грийн, Теди и Дебора били на работа, а Емелин излязла на обяд с приятели. Сама в дневната, Хана имала намерение да пише писма. Кутията с принадлежностите й обаче лежала на канапето. Не можела да събере сили да се залови с дългия списък с имена на съпруги на клиентите на Теди и сега, загледана през прозореца, се мъчела да отгатне какъв е животът на минувачите. Потънала в играта си и дори не забелязала, че той е застанал пред входа на дома им. Не чула и звънеца. Разбрала за посетителя едва когато Бойл почукал на вратата.

— Един джентълмен иска да ви види, госпожо — съобщил икономът.

— Какъв е този джентълмен, Бойл? — попитала тя, без да откъсва очи от малко момиченце, което, отскубнало се от ръката на бавачката си, се бе затичало към покритата със скреж трева на парка. Кога за последен път бе тичала? С такава скорост, че да чувства как вятър брули лицето й, как сърцето тупти в гърдите й до пръсване?

— Казва, че иска да предаде нещо, което било ваша собственост.

Защо всичко й се струвало толкова досадно?

— Не може ли да го остави на теб, Бойл?

— Отказва, госпожо. Трябвало да го връчи лично.

— Наистина не си спомням нещо да ми липсва. — Хана откъснала неохотно очи от момиченцето навън и обърнала гръб на прозореца. — Май ще е по-добре да го поканиш.

Господин Бойл се поколебал. Очевидно му се искало да добави нещо.

— Има ли още нещо, Бойл? — попитала Хана.

— Не, госпожо. Само че този джентълмен… Не ми прилича много на джентълмен.

— Какво имаш предвид?

— Не ми се вижда достатъчно благоприличен.

— Да не би да е забравил да се облече?

— Не, госпожо, облечен е както трябва.

— Може би говори неприлични думи?

— Напротив, говори съвсем възпитано.

— И не е французин, нисък и с мустаци?

— Не, не, госпожо.

— Тогава защо смяташ, че не е благоприличен?

— Не мога да определя, госпожо — сбърчил чело Бойл. — Такова усещане имам.

Хана си придала вид, че размишлява над усещанията на Бойл, но трябвало да признае, че любопитството й било разпалено.

— Щом твърди, че в него има нещо, което ми принадлежи, най-добре да си го прибера. Ако забележа и най-незначителна проява на неблагоприличие, ще ти позвъня.

— Да, госпожо — тържествено казал икономът. Поклонил се и напуснал стаята.

Хана пригладила роклята си с длани. Много скоро вратата отново се отворила и пред нея застанал Роби Хънтър.

В първия момент не го познала. Бяха се видели за кратко преди близо десет години. Тогава в „Ривъртън“ той бе още момче. С гладка чиста кожа, големи кафяви очи и деликатни обноски. И много тих. Едно от нещата, които най-много я вбесяваха, бе способността му да се контролира: начинът, по който се бе появил в живота им без предупреждение, я бе накарал да каже неща, които не трябваше, бе успял да убеди брат й да ги напусне.

Мъжът, който стоял сега пред нея, бил висок, в черен костюм и бяла риза. Съвсем обичайно облекло, но той го носел по начин, различен от този на Теди и другите й познати. Лицето му било слабо — с хлътнали бузи и сенки под тъмните очи. Тя усетила липсата на благоприличие, за която говорел Бойл, но също като него не можела да го формулира.

— Добро утро! — поздравила Хана.

Той не свалял очи от нея и сякаш прониквал в самата й същност. И преди я бяха заглеждали мъже, но нещо в упоритостта на очите му я накарало да се изчерви.

— Все същата сте — рекъл мъжът, за когото реакцията й не останала скрита.

Едва тогава го познала. По гласа.

— Господин Хънтър? — недоверчиво попитала тя. Отново го огледала. Същите тъмни очи, същата тъмна коса. В ъгълчетата на чувствените устни потрепвала насмешка. Как не го бе забелязала преди години. Стегнала се и си наложила да се успокои. — Много мило да се отбиете. — Още щом го произнесла, съжалила за баналната фраза и й се поискало да не я е изричала.

Той се усмихнал. Иронично според нея.

— Няма ли да седнете? — посочила тя креслото на Теди и Роби се отпуснал в него небрежно. Заприличал на ученик, подчиняващ се на обичайна наредба, на която ме си струва да възразяваш. За пореден път Хана се почувствала твърде обикновена.

Той все така не откъсвал очи от лицето й.

Хана пооправила косата си с пръстите на двете си ръце, за да се увери, че всички фиби са на място, и притиснала краищата на косите си към шията.

— Има ли нещо не наред, господин Хънтър?

— Не. През всичките тези години носех в съзнанието си определен образ за вас. Не сте се променили.

— Променила съм се, уверявам ви — колкото се може по-небрежно заявила тя. — Бях на петнайсет, когато се видяхме за последен път.

— Толкова млада?

Ето отново познатата дързост. Тя не се съдържала в думите. Въпросът бил съвсем тривиален, но в интонацията му се долавял някакъв недоизказан смисъл.

— Ще позвъня за чай — заявила тя и тутакси съжалила. Сега той щял да остане.

Изправила се и натиснала копчето на звънеца и докато чакала появата на Бойл, пристъпила до камината, правейки се, че оправя наредените там предмети. Всъщност искала да се овладее.

— Господин Хънтър ще пие чай с мен — съобщила тя, когато икономът застанал на вратата.

Господин Бойл изгледал госта подозрително.

— Приятел е на брат ми — пояснила Хана. — От фронта.

— Разбирам. Да, госпожо. Ще поръчам на госпожа Тибит да приготви чай за двама.

Колко почтително се държал той. И тази почтителност я карала да се чувства обикновена.

Роби се огледал. Мебелите в стил „арт деко“, които Елзи де Улф избрала (последната мода), а Хана бе приела на драго сърце. Минал към осмоъгълното огледало над камината, та чак до златистокафявите завеси на ромбове.

— Модерно, нали? — попитала Хана в очакване на иронична забележка. — Така и не разбрах дали ми харесва, но ми се струва, че тъкмо в това е модерното.

Роби сякаш не я чувал.

— Дейвид често говореше за вас — рекъл той. — Имам чувството, че добре ви познавам. И вас, и Емелин, и „Ривъртън“.

При споменаването на брат й Хана се отпуснала на ръба на канапето. Била се научила да не мисли за него, да не отваря кутията със скъпи спомени. А ето че сега пред нея седял човек, с когото вероятно можела да разговаря за Дейвид.

— Разкажете ми за него, господин Хънтър. — Тя стиснала устни. — Той дали… Дали ми прости?

— Да ви прости ли?

— Държах се отвратително в онази последна зима, преди да замине. Бяхме свикнали Дейвид да е само за нас. И просто се заинатих. През цялото време се държах грубо, защото се дразнех от присъствието ви.

— Не забелязах — свил той рамене.

Хана се усмихнала, потънала в спомена.

— Значи усилията ми са отишли напразно.

Вратата се отворила и Бойл се появил на прага с подноса със следобедния чай. Оставил го на масата до Хана и отстъпил.

— Господин Хънтър — обадила се Хана, забелязала, че икономът не бърза да си тръгне. — Бойл спомена, че носите нещо, което искате да ми предадете.

— Така е — отвърнал Роби и бръкнал в джоба ма дрехата си. Хана кимнала на иконома, че всичко е под контрол и е свободен. Щом вратата се затворила, Роби извадил парче плат. Било старо и прокъсано, тук-там дори висели конци. През ума на Хана минала мисълта, че една ли точно това й принадлежи. Когато се вгледала, разбрала, че става дума за парче панделка, някога бяла, но с времето добила почти кафяв цвят. Той развил плата и й подал загърнатото в него.

Нещо я стиснало за гърлото. Роби държал миниатюрната книжка.

Протегнала ръка и взела малкия предмет от парцалчето. Обърнала книжката няколко пъти и погледът й спрял на заглавието, което чудесно познавала: „Пътуване през Рубикон“.

Вълна от спомени я заляла: как се гонят из поляните на „Ривъртън“, опиянени от тръпката на приключенията, как шепнат тайни в сенчестата детска стая.

— Дадох я на Дейвид, за късмет.

Той кимнал.

— Защо сте я взели? — погледна го тя в очите.

— Не съм.

— Дейвид никога не би ви я дал просто така.

— Аз съм само пратеник. Искаше да ви я предам. Последното, което каза, бе: „Върни я на Нефертити.“

Хана не смеела да погледне госта си. Нейното име. Нейното тайно име. Пръстите й обгърнали книжката. Мислено спуснала преградата пред спомените за времето, когато била смела, необуздана и пълна с надежди.

— Да говорим за нещо друго — промълвила тя най-сетне.

Роби кимнал и прибрал панделката обратно в джоба си.

— За какво си говорят хората, когато се срещат отново след години?

— Питат се какво са правили — рекла Хана и прибрала книжката в малкото си писалище, — къде ги е запратил животът.

— И така, какво правихте през цялото това време, Хана? Добре виждам къде ви е запратил животът.

Хана се изправила, наляла чай и му подала една от чашите. Чинийката леко потрепервала между пръстите й.

— Омъжих се. Съпругът ми се казва Тиодор Лъкстън, може и да сте чували за него. Двамата с баща му са банкери. Работят в Сити.

Роби следял всяко нейно движение, но с нищо не показал, че името му е познато.

— Живея в Лондон, както вече знаете — опитала се да се усмихне тя. — Прекрасен град, не мислите ли? Пълен с интересни хора… — Гласът й заглъхнал. Роби я разсейвал. Наблюдавал я с онази съсредоточеност, с която навремето бе наблюдавал картината на Пикасо в библиотеката. — Мисля, че трябва да спрете, господин Хънтър. Не ми е възможно да…

— Права сте — меко заявил той. — Променили сте се. Лицето ви е станало тъжно.

Поискало й се да му отговори нещо, да го увери, че греши. Тъгата дошла от спомена за брат й. Ала имало нещо в гласа му, което я спряло. Нещо, което я накарало да се почувства прозрачна, несигурна и уязвима. Сякаш той я познавал по-добре от самата нея. Това не й харесало, но усетила, че няма смисъл да спори.

— И така, господин Хънтър — изправила се тя сковано. — Благодарна съм, че дойдохте. Че ме открихте, за да ми върнете книжката.

Роби я последвал.

— Бях дал обещание.

— Ще позвъня на Бойл да ви изпрати.

— Не го безпокойте. Запомних пътя.

Той отворил вратата и в този миг вътре влетяла Емелин — истински вихър от розова коприна и късо подстригана коса. Лицето й греело от младост и от щастие, че се намира в град, където й е добре и е популярни. Стоварила се на канапето и кръстосала крака. Изведнъж Хана се почувствала стара и някак повехнала. Като акварел, оставен погрешка на дъжда — с размити цветове.

— Пфу! Капнах — рекла Емелин. — Предполагам, не е останал чай.

В този момент вдигнала очи и забелязала Роби.

— Спомняш си господин Хънтър, нали, Емелин? — попитала Хана.

В първия миг момичето погледнало озадачено, навело се напред и подпряло брадичка на дланта си. Ококорила широко очи и се взряла в лицето на мъжа.

— Приятелят на Дейвид от „Ривъртън“ — допълнила Хана.

— Роби Хънтър — лицето на Емелин се разтегнало бавно в усмивка. — Тя възторжено отпуснала ръце в скута си. — Разбира се. Доколкото си спомням, дължите ми една рокля. Дано този път се въздържите да ми разкъсате дрехата.

По настояване на Емелин Роби останал и за вечеря. Недопустимо било, според нея, да го оставят да си тръгне, след като току-що е дошъл. И така още същата вечер Роби се озовал на масата с Дебора, Теди, Емелин и Хана в трапезарията на номер седемнайсет.

Хана седяла от едната страна на масата, срещу нея били Дебора и Емелин, начело бил Теди, а срещу него — Роби. Странна комбинация, помислила си Хана: Роби — млад бохем, а Теди, след четири години работа при баща си, постепенно се превръщал в истинска карикатура на влиянието и благоденствието. Все още бил хубав мъж. Забелязала какви погледи му хвърлят някои от по-младите съпруги на колегите му, но напразно. Лицето му се било закръглило, а в косата се виждали и първите сребърни нишки. Страните му вече придобили червендалестия цвят на човек, който не пропуска хранене.

— С какво си печелите хляба, господин Хънтър? — попитал Теди и се облегнал назад в стола си. — Съпругата ми спомена, че не сте в света на бизнеса. — На него и през ум не му минавало, че може да има друго поприще.

— Писател съм — отговорил Роби.

— Така ли? Публикувате материалите си в „Таймс“, предполагам?

— Писал съм и за тях, освен всичко друго. В момента работя за себе си. — Той се усмихнал. — Наивно си въобразявах, че ще е по-лесно да угодя на себе си.

— Късмет е наистина да имаш достатъчно време да се занимаваш със собствените си интереси — небрежно отбелязала Дебора. — Не мога да си представя как бих живяла, ако не тичам напред-назад. — Тя се впуснала в пространен монолог за това какво представлява организацията на едно модно ревю, усмихвайки се някак хищно на Роби.

Тази жена флиртува, изненадала се Хана от прозрението си. Погледнала отново Роби. Наистина бил хубав, по един малко отпуснат, чувствен начин. Пълна противоположност на Дебора.

— Пишете книги, така ли?

— Поезия.

Теди вдигнал драматично вежди.

— Скучно е да спреш и да ръждясваш, наместо да искриш от употреба.

Хана примигнала от неправилния цитат на Тенисън.

Роби срещнал погледа й и се усмихнал.

— Сякаш само да дишаш, е достатъчно.

— Винаги съм харесвал Шекспир — продължил Теди. — Римите ви като неговите ли са?

— Боя се, че моите бледнеят в сравнение с неговите — отговорил Роби. — Въпреки това упорствам. По-добре да се погубиш в действие, отколкото да вехнеш в отчаяние.

— Съгласен съм.

Докато наблюдавала госта им, Хана изведнъж прозряла кой всъщност е той.

— Вие сте Р. С. Хънтър.

— Кой? — не разбрал Теди и започнал да мести поглед от Хана към Роби, сетне и към Дебора, но тя вдигнала безпомощно рамене.

— Р. С. Хънтър — повторила Хана и очите й шарели по лицето му за потвърждение. Не се сдържала и се усмихнала. — Имам ваша стихосбирка.

— Първата или втората?

— „Развитие и разпад“ — уточнила Хана. Не знаела, че има и друга.

— Сега си спомням — обадила се Дебора. — Видях рецензия във вестника. И получихте някаква награда.

— „Развитие“ е втората. — Роби не свалял очи от Хана.

— Бих искала да прочета и първата. Кажете ми заглавието, господин Хънтър. Ще си я купя.

— Ще ви дам моя екземпляр — рекъл Роби. — Четох я вече. И да ви кажа честно, авторът е доста досаден.

Дебора изкривила устни, но в очите й просветнал познат блясък. Вече претеглила Роби и мислено правела списък на хората, пред които на някое от своите соарета ще се похвали, че го познава. От начина, по който присвивала устните си, станало ясно, че го оценява доста високо. Хана изпитала внезапното желание да демонстрира, че той е нейно завоевание.

— „Развитие и разпад“ — обадил се Теди и намигнал на Роби. — Нали не сте социалист, господин Хънтър?

— Не, сър — усмихнал се в отговор младежът. — Не притежавам собственост, която да искам да раздам, нито желание да придобивам такава.

Теди се разсмял от все сърце.

— Стига, господин Хънтър — намесила се Дебора, — дано не се забавлявате за наша сметка.

— Забавлявам се, но не за ваша сметка, надявам се.

По хитрата усмивка, озарила лицето на Дебора, Хана разбрала, че ще последва някаква клопка.

— Едно птиченце ми каза, че не сте така безразличен към материалните блага, както искате да ни убедите.

Хана хвърлила поглед към Емелин, която прикривала усмивката си с длани. Лесно било да се досети кое е птиченцето на Дебора.

— За какво говориш, Деб? — попитал брат й. — Хайде, казвай.

— Нашият гост само ни дразни — отговорила тя и извисила победоносно глас. — Той изобщо не е господин Хънтър, а лорд Хънтър.

— А! — вдигнал вежди Теди. — Какво значи това?

Роби въртял между пръстите си столчето на чашата за вино пред него.

— Така е, баща ми е лорд Хънтър, но не използвам титлата.

Теди изгледал подозрително Роби над чинията си с ростбиф. Да се откажеш от титла бе нещо, което той не разбираше. Двамата с баща му дълго и упорито бяха преследвали Лойд Джордж, за да получат титла.

— Сигурен ли сте, че не сте социалист?

— Стига сме говорили за политика — намесила се и Емелин. — Разбира се, че не е социалист. Роби е един от нас, а и не сме го поканили, за да го отегчаваме. — Тя подпряла брадичка на дланта си, загледала се в госта и попитала: — Кажете, Роби, къде сте пътували?

— В последно време ли? В Испания.

Испания, повторила мислено Хана. Прекрасно!

— Доста примитивно — отбелязала Дебора и се засмяла. — Какво правихте там?

— Изпълнявах обещание, дадено много отдавна.

— В Мадрид, нали?

— Останах там за малко, на път за Сеговия.

— Видяхте ли нещо интересно? — сбърчил чело Теди.

— Бях в „Алкасар“.

Хана усетила как настръхва.

— О, мръсната стара крепост? — ухилила се широко Дебора. — Трудно мога да си представя по-противно място.

— Не сте права — възразил Роби. — Беше изумително. Магическо. Все едно влизаш в друг свят.

— Разкажете ни.

Роби се замислил, сякаш търсел подходящите думи.

— На моменти имах чувството, че надничам в миналото. Когато настъпеше нощта и останех съвсем сам, почти чувах шепота на мъртвите. Древни тайни се носеха около мен.

— Звучи ми вампирско — отбелязала Дебора.

— Защо си тръгнахте? — не се сдържала Хана.

— Наистина — присъединил се Теди, — какво ви накара да се върнете в Лондон?

Роби потърсил погледа на Хана. Усмихнал се и се извърнал към Теди.

— Провидението, предполагам.

— Да изминете толкова много път — продължавала да флиртува Дебора. — Трябва да има нещо циганско в кръвта ви.

Роби се усмихнал, без да отговори.

— Или пък нашият гостенин има гузна съвест — не спирала сестрата на Теди и като се навела напред, снишила глас: — Права ли съм, господин Хънтър? Бягате ли от нещо?

— Единствено от самия себе си, госпожице Лъкстън — гласял отговорът.

— Ще се укротите, когато годините напреднат — решил да се включи отново Теди. — И на мен преди време ми беше влязла подобна муха. Исках да видя света, да събирам произведения на изкуството и различни преживявания. — Той прокарал длани по покривката от двете страни на чинията си. По жеста му Хана се досетила, че се кани да прочете лекция. — С течение на времето един мъж започва да трупа отговорности. И по някакъв начин уляга. Различията, които, докато си млад, предизвикват тръпка, започват да те дразнят. Да вземем Париж например. Толкова обичах да ходя там, а сега ми се струва западнал. Никакво уважение към традицията. Да не говорим за това как са започнали да се обличат жените.

— Горкичкият — засмяла се Дебора. — Липсва ти усет към шика.

— Знам колко харесваш французите и тъканите там — отговорил брат й. — За вас, неомъжените жени, това е голямо забавление. Но моята съпруга никога няма да носи такива дрипи.

Хана не смеела да вдигне очи към Роби. Побутвала известно време храната в чинията си, докато накрая оставила вилицата.

— Пътешествията действително отварят очите на човека към различни култури — отбелязал Роби. — Попаднах на племе в Далечния изток, в което мъжете издълбават с нож лицата на жените си.

— Нима? — зяпнала Емелин.

— И защо, за бога, ще го правят? — въртял Теди едно жилаво парче месо в устата си.

— Жените там се смятат за обект на удоволствие. Съпрузите им считат за свое висше право да ги украсяват както сметнат за добре.

— Варвари — поклатил глава Теди и дал знак на Бойл да долее чашата му. — После се чудят защо се налага да ги цивилизоваме.

Хана не видяла Роби седмици след това. Решила, че е забравил обещанието да й даде книгата си. Типично за него, помислила си тя. Да изпроси покана за вечеря, да даде празни обещания и после да изчезне, без да ги спази. Не била обидена, а просто разочарована от факта, че се е поддала на изкушението. Решила да не мисли повече за него.

Но когато две седмици по-късно видяла на витрината на малка книжарница на „Друри Лейн“ екземпляр от първата му стихосбирка, влязла и я купила. Харесвала стиховете му много преди той да се окаже човек на празните обещания.

Точно тогава дошла вестта за смъртта на баща им и мислите за Роби Хънтър отстъпили място на скръбта по внезапната смърт на па.

Хана имала чувството, че някой е отрязал котвата й и сега е оставена на произвола на теченията, които нито познавала, нито можела да им се довери. На пръв поглед това било абсурдно, защото не се била виждала с баща си от много време. Той отказвал да се срещне с нея от деня на сватбата й и тя така и не намерила думи, с които да го убеди да се видят. Но докато бил жив, се чувствала свързана с него, като с нещо голямо и стабилно. Сега това й било отнето. Сякаш я бе изоставил. Често се караха, но това бе част от особената им връзка и тя знаеше, че па има слабост към нея. И ето че сега, без дума да обели, той си бе отишъл завинаги. Започнала да сънува тъмна вода, пробити лодки, безмилостни вълни. През деня продължавала да мисли за виденията на смъртта, които я измъчвали нощем насън.

Надявала се, след като Емелин дойде да живее постоянно при тях на номер седемнайсет, да й олекне. Решили Хана да бъде нещо като попечител на сестра си. Добре било да я държат под око, казал Теди след неудачната връзка с кинорежисьора. Колкото повече мислела за това, толкова повече Хана нямала търпение Емелин да се нанесе при тях. Така щяла да има поне един съюзник в тази къща. Някой, който да я разбира. Щели да си бъбрят, да се смеят и да споделят тайни, както правеха като деца.

Но когато Емелин пристигнала, оказало се, че има съвсем други намерения. Открай време харесвала Лондон и се впуснала в бурния светски живот, който обожаваше. Всяка вечер имала покана за някакво събиране, обикновено тематично. „Бяло парти“, „Цирково парти“, „Парти под водата“ — Хана престанала да ги следи. Емелин се включвала в търсене на съкровища и смешни награди като просешки чаши или полицейска шапка например. Пиела много, пушела много и за нея вечерта не е минала добре, ако на другата сутрин не види своя снимка в някоя от светските хроники на вестниците.

Един ден Хана заварила Емелин с група приятели в стаята, в която прекарваха сутрините. Мебелите били изтикани до стената, а скъпият килим от Берлин, навит на две на три, бил подпрян до камината. Непознато момиче в лъскава рокля от бледожълт шифон седяло върху навития килим и пушело. Пепелта от цигарата й падала, а гостенката наблюдавала как Емелин учи млад мъж с бебешко лице да танцува фокстрот.

— Не, не — кискала се Емелин, — стъпките са четири, Хари, миличък. А не три. Хвани ръката ми и ще ти покажа. — Тя пуснала отново грамофона. — Готов ли си?

Хана се провряла покрай стената. Била толкова стъписана от лекотата, с която Емелин и приятелите й окупирали стаята (нейната стая), че съвсем забравила защо е отишла. Правила се, че търси нещо в писалището си, когато въпросният Хари се строполил на канапето.

— Стига вече. Ще ме умориш, Ем.

Сестра й се стоварила до него и го прегърнала през раменете.

— Прави каквото знаеш, но ако не научиш стъпките, не очаквай да танцувам с теб на вечеринката на Клариса. Надявам се да танцувам там фокстрот цяла нощ.

Хана вече свикнала с това „цяла нощ“, но напоследък Емелин взела да се прибира рано сутрин. Не им стигало прекарването, като вечеринката на Клариса, където се наливали с бренди и коктейли, които наричали „Сайд Карс“, а решавали да се отбият и някъде другаде. Най-често у хора, които не познават. Викали на това „Нахълтване с взлом“. Обикаляли „Мейфеър“ както са си с официалните тоалети и не си тръгвали, докато не намерят къде да нахълтат. Дори слугите започнали да шушукат. На другия ден, след като се упражнявали у тях, Емелин се прибрала в пет и половина сутринта. На входа налетяла на новата прислужничка, която излязла да чисти преддверието. Добре че Теди не разбрал. Хана обикновено се постаравала за това.

— Според Джейн този път Клариса наистина ще го направи — обадило се момичето с бледожълт ага рокля.

— Ти мислиш ли, че ще се реши на такова нещо? — попитал Хари.

— Ще видим тази вечер — намесила се Емелин. — Клариса от месеци се зарича да се подстриже. Като си представя само, с нейната кокалеста фигура ще прилича на немски фелдфебел.

— Ще носиш ли джин? — попита я Хари.

— Май по-скоро ще взема червено вино — свила рамене Емелин. — Сякаш има някакво значение. Клариса смята да излее всичко на едно място и всеки да си гребва с чашата.

Този път ще е парти с пиене, помислила си Хана. Чувала била за такива събирания. Теди обичал да й чете репортажи от вестниците по време на закуска. Обикновено свалял вестника, за да привлече вниманието й, и поклащал глава неодобрително.

— Чуй това. Още една от онези вечеринки. На „Мейфеър“ този път.

И той прочитал дума по дума написаното. Очевидно изпитвал голямо удоволствие от описанията на непоканените гости, на неприличната украса, на намесата на полицията. Защо младите хора не могат да се държат като младежите по време на тяхната младост, недоумявал той. Да се съберат на вечеря и слугите да наливат вино, а после да има танци със записване?

Хана така се ужасявала от намека, че вече не са млади, и макар според нея държането на Емелин да било нещо като да танцуваш върху гроба на мъртвец, не споменавала нищо пред сестра си.

Полагала усилия Теди да не разбере как Емелин прекарва вечерите си. Станала много умела в измислянето на извинения за нощните й разходки. Една вечер се качвала по стълбите към кабинета му с чудесно подготвена полуистина за загрижеността на Емелин за приятелката й лейди Клариса, която не бивало да остава сама. Вече била до самата врата, когато чула, че при съпруга й има някой. Познала гласа на Саймиън. Тъкмо се канела да се върне, за да дойде по-късно, когато чула, че двамата мъже споменават името на баща й. Затаила дъх, приближила на пръсти вратата.

— Няма как да не го съжалиш — обадил се Теди. — Все едно какво мислиш за него. Да умре по този начин по време на лов, и то човек, свикнал с живота в провинцията!

— Съвсем между нас казано — обадил се Саймиън, след като се изкашлял, — изглежда, не е било нещастен случай. — Последвало многозначително мълчание. Чул се шепот, който Хана не разбрала.

— Самоубийство? — ахнал Теди.

Лъжи, помислила си Хана. Ужасни лъжи.

— Така изглежда — продължил Саймиън. — Лорд Гифорд спомена, че един от прислужниците, онзи възрастният, Хамилтън, го намерил. Цялата прислуга прави всичко възможно, за да прикрие подробностите. И преди съм ти казвал, че английската прислуга държи първенство по дискретност. Естествено лорд Гифорд ги предупредил, че неговата задача е да запази репутацията на семейството, ето защо е важно фактите да го подкрепят.

Хана чула как стъкло се удря в стъкло — наливали си шери.

— Какво още каза Гифорд? — попитал Теди. — Какво го кара да си мисли, че не е случайно?

— От известно време човекът не бил добре. Не всеки може да издържи подобно проваляне в бизнеса. Ставал все по-мрачен, не изпускал пушката от ръката си. Слугите се редували да вървят след него, когато излизал от къщи. — Чуло се драсване на кибрит и Хана доловила аромата на пура. — Излиза, че този така наречен инцидент бил очакван.

Двамата мъже замълчали. Хана затаила дъх да долови раздвижване от другата страна на вратата.

След като запазили полагаемото се за случая мълчание, Саймиън продължил с нов прилив на енергия:

— Все пак лорд Гифорд направи каквото можа — никой няма да разбере истината за случилото се. А и нека видим добрата страна. — Чула проскърцване на кожа, той очевидно се намествал по-добре на креслото. — Дали не е време да се пробваш отново в политиката? Бизнесът върви по-добре от всякога, вече си спечели репутацията на сериозен мъж сред консерваторите. Защо не се опиташ да се кандидатираш за Парламента от Сафрън?

— Имаш предвид да се преместим в „Ривъртън“?

— Имението вече е твое, а хората в провинцията обичат господарят им да е при тях.

— Татко — възкликнал възторжено Теди. — Ти си гений! Веднага ще се обадя на лорд Гифорд. Искам да разбера дали е готов да каже добра дума за мен пред останалите. Не е много късно, нали?

— Никога не е късно, когато става дума за бизнес — отбелязал Саймиън — или за политика.

Хана се оттеглила. Чула достатъчно.

Така и не успяла да говори с Теди същата вечер. Емелин се прибрала относително рано — към два през нощта. Хана била още будна, когато чула как сестра й се препъва в нещо в преддверието. Наместила се в леглото и стиснала очи. Опитала се да не мисли за това, което Саймиън казал за па и за това как починал. За отчаянието и нещастието му. За самотата му. Решила да не мисли и за писмото, което отдавна пишела, за да потърси сдобряване с него, и което така и не довършила.

Сама в стаята си, заслушана в доволното похъркване на Теди в съседната стая и приглушените звуци на града, тя се отпуснала в прегръдките на съня, където отново потънала в сънища за черни води, изоставени кораби и самотен вой на корабни сирени, носещ се към безлюден бряг.

Роби се появил отново. Без да дава обяснение за дългото си отсъствие, просто се настанил в креслото на Теди, все едно не било минало толкова време от последното му посещение, и подал на Хана първата си стихосбирка. Тя тъкмо се канела да признае, че вече има екземпляр от нея, когато той бръкнал в джоба си и извадил още една книга. Малка, със зелена корица.

— За вас е — казал той.

Сърцето на Хана спряло за миг, когато прочела заглавието. „Одисей“ от Джеймс Джойс. Книгата била забранена.

— Как успяхте да я…

— Един приятел в Париж я намери.

Хана прокарала пръсти по думата „Одисей“. Знаела, че в книгата се говори за двама съпрузи и за умиращата им физическа връзка. Имала представа от един откъс, който Теди й беше прочел, поместен в неговия вестник. Според него бил пълен боклук и тя кимнала тогава в знак на съгласие. Истината е, че историята й се видяла странно трогателна. Представила си само за миг какво би казал Теди, ако бе признала какво мисли в действителност. Щял да реши, че е болна и най-добре да отиде да се прегледа. И може би щял да е прав.

Искрено развълнувана, че ще успее да прочете тази книга, Хана се запитала защо Роби й бе донесъл точно нея. Дали имал предвид, че тя е от жените, за които подобна тема е подходяща? Или, по-лошо — искал да се пошегува с нея? Дали не я смятал за свръхморална? Тъкмо щяла да го попита, когато най-неочаквано той промълвил:

— Много съжалявам за баща ви.

Преди да успее да каже онова, което била намислила по повод на „Одисеи“, тя усетила, че плаче.

Никой не обръщал особено внимание на посещенията на Роби. Поне не в началото. Никой не изразил съмнение, че между тях може да се зароди неподходяща близост. Хана щяла да бъде първата, която категорично да го отрече. Всички в семейството знаели, че Роби е бил приятел на брат й до самата му смърт. Дори да изглеждал малко странен, той за нищо на света не можел да бъде наречен лишен от благоприличие, както продължавал да твърди Бойл — странностите му се отдавали на преживяното по време на войната.

Нямало определен ритъм в тези посещения, явявал се в най-неочакван момент, но Хана винаги много се радвала да го види. Понякога била сама, понякога Емелин или Дебора били при нея. За Хана той се превърнал в спасителен пояс. Говорели за книги, за пътешествия. За отвлечени идеи и далечни места. Изглежда, знаел твърде много за нея. Все едно Дейвид се бил завърнал. Усетила, че започва да копнее за компанията му, ставала нервна, ако изчезнел за дълго, и се отегчавала от всичко, с което се захващала.

И ако не била така погълната от мисли за него, може би щяла да усети, че и друг от семейството се интересува от посещенията на Роби. Щяло да й направи впечатление, че напоследък Дебора се задържа повече в къщи. Но тя нищо не забелязвала.

Ето защо една сутрин в дневната Хана била безкрайно изненадана, когато Дебора оставила настрани кръстословицата си и уж небрежно подхвърлила:

— Организирам соаре за новия парфюм на Шанел следващата седмица, господин Хънтър. Бях толкова заета с организацията, че не успях да си намеря кавалер. — Усмивката й блеснала.

— Съмнявам се, че ще ви е трудно — отбелязал Роби. — Предполагам, че мнозина с радост биха се оставили да ги носи златната вълна на обществото.

— Така е — побързала да го увери Дебора, която не схванала иронията му. — И все пак много е късно, всеки си има програма.

— Лорд Удол ще дойде, без да се замисли — предположила Хана.

— В чужбина е — мигом отвърнала Дебора и отново се усмихнала на Роби. — Не мога да отида сама, нали?

— Според Емелин сега това е доста популярно — споделила Хана.

Сестрата на Теди се направила, че не чува. Затрепкала с клепачи по посока на Роби.

— Освен ако… — тя го погледнала със свенливост, която изобщо не й отивала. — Не, не е възможно.

Роби мълчал.

Дебора нацупила капризно устни.

— Освен ако не ме придружите вие, господин Хънтър.

Хана затаила дъх.

— Аз ли? — избухнал в смях Роби. — Не, не мисля.

— Но защо? Ще прекараме чудесно.

— Не следя модата. Няма да съм в свои води.

— Затова пък аз там съм добър плувец — отбелязала Дебора. — Ще ви държа над водата.

— И въпреки това, не.

Хана за пореден път останала без дъх от изненада. Този човек наистина не знаел как да се държи и за разлика от приятелите на Емелин бил съвършено искрен.

— Моля ви да си помислите — настояла Дебора. В гласа й се прокраднали нотки на напрежение и тревога. — Всички важни хора ще бъдат там.

— Не обичам шумните събирания — простичко заявил Роби. Започвал да се отегчава. — Твърде много хора харчат излишни пари, за да направят впечатление на други, които са достатъчно тъпи, да го прозрат.

Дебора отворила уста и после я затворила.

Хана едва сдържала усмивката си.

— Щом сте сигурен — ограничила се да каже Дебора.

— Напълно — отвърнал бодро Роби. — Благодаря ви все пак.

Дебора взела нервно вестника, лежал до този момент на коленете й, и се направила, че решава кръстословицата. Роби повдигнал вежди към Хана и засмукал бузите си, като риба. Тя не успяла да се сдържи и се разсмяла високо.

Зълва й вдигнала рязко глава и забила поглед между двамата. Хана познавала това изражение. Дебора го бе наследила от Саймиън заедно с неутолимата жажда за победа.

— Бива ви в думите, господин Хънтър — свила устни Дебора. — Ще ми кажете ли дума с три букви, да започва с „г“ и да означава грешка поради лоша преценка.

Два дни по-късно по време на вечеря Дебора си отмъстила за гафа на Роби.

— Забелязах, че господин Хънтър и днес е бил тук — отбелязала тя, докато разрязвала парче сладкиш.

— Донесе ми книга, която смята, че може да ми хареса — обяснила Хана.

Дебора обърнала поглед към брат си, който току-що започвал с рибата.

— Дали посещенията му не разстройват персонала?

Хана оставила приборите си в чинията.

— Не разбирам как посещенията му могат да причинят нещо подобно.

— Убедена съм, че не разбираш — изпънала рамене Дебора. — Никога не си поемала отговорности, свързани с прислугата. — Произнасяла думите бавно и отчетливо. — Слугите са като децата, Хана. Обичат да има ред и без него не могат да си гледат работата както трябва. От нас, които ги наемаме, зависи да им го създадем. Както знаеш — наклонила тя леко глава, — никой не може да предвиди кога ще се появи господин Хънтър. Той сам призна, че няма представа от обноски в доброто общество. Дори не се обажда по телефона, за да предупреди за посещението си. За госпожа Тибит е голямо напрежение, когато се налага да приготви чай наместо за един — за двама. Просто не е справедливо. Не си ли съгласен, Теди?

— За какво говорим? — вдигнал брат й глава от чинията.

— Казвам само, че напоследък редът на прислугата е нарушен и хората са обезпокоени.

— Как така? — Всяка подобна информация събуждала у Теди наследения от баща му страх, че работническата класа може да се разбунтува.

— Ще говоря с господин Хънтър и ще го помоля да се обажда предварително — побързала да обещае Хана.

Дебора мислила известно време и накрая кимнала.

— Според мен предложението ти идва малко късно. По-добре е да престане да идва изобщо.

— Тази мярка ми се струва доста крайна, Дебора — отбелязал Теди и Хана изведнъж изпитала искрена благодарност към него. — Той открай време ми се вижда напълно безобиден. Бохем — да, но пък безобиден. Ако се обажда предварително, не мисля, че прислугата ще…

— Проблемът е друг, Теди — доста остро отвърнала сестра му. — Нали не искаме хората да останат с погрешно впечатление?

— Погрешно впечатление за какво, Деб? — сбърчил чело Теди. Изведнъж се разсмял от сърце. — Да не би да си мислиш, че на някого ще му хрумне, че Хана и господин Хънтър нещо… Че моята съпруга и мъж като този може…

Хана притворила очи.

— Естествено, че не. Но хората много обичат пикантните измислици. А точно сега те не са добре дошли за бизнеса. Нито за политиката.

— За политиката ли?

— Мама спомена, че отново ще се кандидатираш за Парламента, а ако хората решат, че ти е трудно да сложиш ред в дома си, как ще ги убедиш, че си достоен за доверието им? — Тя победоносно забила вилица в храната, след което внимателно, за да не размаже червилото, я поднесла към устата си.

— Не бях погледнал нещата от тази страна — рекъл Теди с лека тревога.

— И не би трябвало — тихо отбелязала Хана. — Господин Хънтър е приятел на брат ми от фронта. Идва тук, за да говорим за Дейвид.

— Знам това, момичето ми — с нотки на извинение в гласа отговорил Теди. — Въпреки това в думите на Деб има доза истина. Предполагам, че разбираш. Не бива да даваме повод на хората да правят погрешни заключения.

От този ден Дебора се залепила за Хана. След като й се наложило да преживее отказа на Роби, тя искала да бъде сигурна, че той е получил директивата и е наясно кой стои на дъното.

Ето защо, когато Роби Хънтър дошъл на посещение следващия път, заварил в дневната при Хана и Дебора.

— Добро утро, господин Хънтър — широко се усмихнала Дебора, докато почиствала козината на Бънти, малтийската си болонка. — Много ми е приятно да ви видя. Надявам се, че сте добре.

— Наистина ли?

— Охо! Доста войнствено сте настроен.

Роби се усмихнал на Хана.

— Какво ще кажете? — кимнал той към коректурите на „Пустош“, които били до нея на канапето.

— Много ми хареса — подала му тя купчината листове. — Дълбоко ме трогнаха.

— Знаех си — усмихнал се отново той.

Хана отправила поглед към Дебора, която следяла всичко с напрегнато внимание.

— Искам да обсъдя с вас нещо, господин Хънтър — и тя посочила с ръка креслото на Теди.

Той се настанил, без да сваля тъмните си очи от нея.

— Съпругът ми… — започнала тя, но не знаела как да продължи. — Моят съпруг… — Хана обърнала очи към Дебора, която старателно почиствала копринената козина на кучето си, и известно време наблюдавала като омагьосана движението на дългите й нокти.

Роби проследил погледа й.

— Вашият съпруг какво, госпожо Лъкстън?

— Съпругът ми не би искал да идвате без определена цел — едва чуто произнесла тя.

Дебора избутала кученцето от коленете си и изтупала полата на роклята си.

— Нали разбирате, господин Хънтър?

В този момент в стаята влязъл Бойл с поднос за чай. Оставил го на масата пред тях, кимнал на Дебора излязъл.

— Ще останете за чая, нали? — с прекалена любезност попитала Дебора, от която кожата на Хана настръхнали, и подала на Роби една чаша.

Благодарение на приповдигнатото настроение на Дебора тя и Роби успели да поддържат криво-ляво някакъв разговор за провала на коалиционното правителство и убийството на Майкъл Колинс. Хана слушала с половин ухо. Единственото, което искала в този момент, било да остане само няколко минути насаме с Роби, за да му обясни. Естествено, Дебора никога нямало да позволи такова нещо.

Питала се също така дали изобщо някога ще й се удаде възможност да говори с него. Вече си давала сметка колко важна е за нея компанията му, когато в стаята при тях влетяла Емелин.

Този ден малката сестра изглеждала особено красива. Косата й била на леки вълни и бе сложила нов шал с цвят на прегорена охра, от което кожата на врата й направо сияела. Щом я видяло, кученцето тутакси се скрило под креслото, а тя се отпуснала небрежно в края на канапето, драматично покривайки с длани стомаха си.

— Уф! — изпъшкала тя, като усетила напрежението в стаята. — Натъпках се като коледна гъска. Мисля, че никога повече няма да сложа хапка в устата си. — Наклонила леко глава и попитала: — Как върви, Роби? — Без да чака за отговор, продължила развълнувано: — Няма да се сетите с кого се запознах снощи на вечеринката у лейди Колфакс. Седях и си говорех с онзи мил човек, лорд Бърнърс, който ми разказваше за малкото пиано, което инсталирал в ролс-ройса си, когато влезе кой мислите? Братята и сестрата Ситуел. Тримата накуп. На живо са много по-забавни. Саши, който пише онези стихчета със забавен край…

— Епиграми — промърморил Роби.

— Остроумен е като Оскар Уайлд — отбелязала Емелин. — Най-силно впечатление обаче направи Едит. Прочете едно свое стихотворение и всички се просълзихме. Знаете що за птица е лейди Колфакс, истински сноб на тема умове, ето защо не се сдържах, миличък Роби, и казах, че те познавам. Всички направо припаднаха. Сигурна съм, че не ми повярваха. Не разбирам защо смятат, че съм много силна в измислиците. Така или иначе, ще трябва да дойдеш с мен на събирането довечера, за да видят, че не ги лъжа.

Най-сетне тя си поела дъх, за части от секундата извадила цигара от чантата си и я запалила. Всмукнала дълбоко дима и след като го изпуснала, попитала:

— Нали ще дойдеш, Роби? Едно е хората да се съмняват в това, което казваш, когато ги лъжеш откровено, съвсем друго — да казваш истината.

Роби мълчал и размишлявал върху предложението й.

— В колко часа да дойда да те взема? — най-неочаквано попитал той.

Хана примигнала. Очаквала той да откаже, както правел досега при всичките й покани. Била сигурна, че той има еднакво мнение с нея по отношение на приятелите на Емелин. Може би това не важало за лорд Бърнърс и лейди Сибил. Или пък семейство Ситуел били прекалено голямо изкушение.

— В шест часа — широко се усмихнала Емелин. — Боже, какво вълнение!

Роби се появил в пет и половина. За човек, който има навика да се появява без предупреждение, било странно да прояви точност към човек, на когото не може да се разчита също толкова, колкото и на самия него.

Емелин не била готова и Роби седнал да изчака в дневната при Хана. Тя се зарадвала на възможността да му обясни проблема с Дебора и да му разкаже как е подтикнала Теди да настоява Роби да не идва без причина. Младият мъж я успокоил, казал й да го забрави, защото можел да се сети и сам. Заговорили за други неща и времето така отлетяло, че когато Емелин се появила, и двамата се сепнали изненадани. Пожелали си приятна вечер и Роби изчезнал заедно с Емелин в мрака.

Известно време Хана виждала Роби само когато идвал да вземе Емелин, и Дебора нищо не можела да направи. Тя предприела още един последен опит да предотврати неговото идване в къщата, но Теди се възпротивил с аргумента, че е редно господарката на дома да прави компания на госта, дошъл да вземе по-малката й сестра. По-добре ли било да оставят човека да чака сам в дневната?

Хана се опитала да се задоволи с откраднати моменти, но се улавяла, че твърде често мисли за Роби. Когато били заедно, той рядко споделял за себе си и тя дори не знаела къде живее. Ето защо започнала да си фантазира — нещо, в което открай време я бивало.

Успяла, за свое удобство, да не изпитва ревност от факта, че сега той прекарвал толкова много време с Емелин. Какво значение имало, в крайна сметка? Сестра й разполагала с огромен брой познати и Роби просто бил един от тях.

Една сутрин, когато двамата с Теди седели на масата за закуска, той й подал вестника.

— Я виж какво пише тук за сестра ти!

Тя взела вестника и видяла малка снимка. Роби и Емелин пред изхода на нощен клуб предишната вечер. Трябвало да признае, че Емелин изглеждала много добре. С вирната брадичка, тя се смеела и влачела Роби за ръка. Засенчено, неговото лице не се виждало така ясно. Бил се извърнал в критичния момент.

Теди взел страниците и прочел на глас:

„Почитаемата госпожица Е. Хартфорд, една от най-блестящите млади дами в обществото, е забелязана със странен субект. Твърди се, че този загадъчен мъж е поетът Р. С. Хънтър. Според наш източник, госпожица Хартфорд намекнала, че предстои евентуален годеж.“

Съпругът й оставил вестника и боднал вилица в пържените яйца пред него.

— Ама че тиха вода, нали? А аз си мислех, че не може да пази тайна. Всъщност можеше и да е по-зле — да налети на Хари Бентли например. — Той обра троха от яйцето, закачила се за края на мустаците му. — Все пак ще говориш с него, нали? Просто се увери, че нямат някакви тайни планове. Сега само скандал ми липсва.

Когато на следващия ден Роби дошъл да вземе Емелин, както обикновено Хана го приела в дневната. Поговорили си известно време и накрая тя не издържала и попитала:

— Искам да ви попитам нещо, господин Хънтър. — Изправила се и приближила до камината. — Има ли нещо, за което искате да говорим?

Той се облегнал и се усмихнал широко.

— Да, и вече го сторих.

— Нещо друго, господин Хънтър?

— Не мисля, че ви разбирам — някак колебливо продължил да се усмихва той.

— Не искате ли да ми зададете някакъв въпрос?

— Може, стига да ми подскажете какво очаквате да ви попитам.

Хана вдигнала вестника с тежка въздишка и му го подала.

Той прочел набързо текста под снимката и го върнал.

— Е, и?

— Господин Хънтър — с приглушен глас започнала Хана, защото не искала, ако някой от слугите е навън в коридора, да чуе. — Настойник съм на сестра си. Ако желаете да се сгодите за нея, ще трябва да си направите труда да обсъдите намеренията си първо с мен.

Роби се усмихнал, но забелязал, че на нея не й е до смях, и побързал да скрие усмивката си.

— Ще го имам предвид, госпожо Лъкстън.

— И така, господин Хънтър? — примигнала объркана Хана.

— Какво, госпожо Лъкстън?

— Ще ме питате ли нещо?

— Не. Нямам никакви намерения да се женя за Емелин. Поне засега. А и в бъдеще. Но благодаря, че попитахте.

— А Емелин знае ли това?

— Не виждам причина да мисли друго.

— Сестра ми е романтична натура — пояснила Хана. — Лесно се привързва.

— В такъв случай ще се наложи да се отвърже.

На Хана й домъчняло за сестра й, но изпитала и нещо друго, заради което искрено се презряла. Изпитала облекчение.

— Какво има? — попитал Роби. Бил непосредствено до нея. Кога успял да се приближи?

— Тревожа се за Емелин — отговорила Хана и отстъпила една крачка. Краката й се опрели в канапето. — Храни илюзии за вашите чувства, без те да са налице.

— Какво мога да направя? — попитал Роби. — Вече й обясних.

— В такъв случай е добре да не се виждате вече с нея — тихо заключила Хана. — Кажете й, че не ви е забавно на тези събирания. Убедена съм, че няма ви е трудно да се откажете от тях. Сам споменахте преди време, че нямате тема на разговор с нейните приятели. И ако наистина не изпитвате нищо към Емелин, бъдете честен с нея. Прекъснете тези срещи. Има опасност да пострада, а аз не искам да го допусна.

Роби я изгледал. Вдигнал ръка и съвсем леко оправил кичур коса, който се бе отделил от фризурата й. Тя не смеела да помръдне, загубила представа за света наоколо. Виждала единствено него — тъмните очи, топлината, излъчваща се от кожата му, меките устни.

— Бих го направил — промълвил той. — Незабавно. — Вече бил съвсем близо до нея. Горещият му дъх я докосвал, топлел шията й. — Но как тогава ще мога да ви виждам?

След това всичко се промени. Нямаше как да е иначе. Нещо, само загатнато до този момент, вече бе изречено в прав текст. Мракът, в който Хана живееше досега, започна да се разсейва. Тя започваше да се влюбва в Роби. В началото дори не си даваше сметка за това. Не се беше влюбвала преди и нямаше с какво да го сравни. Беше изпитвала привличане, онзи необясним стремеж към някой мъж, какъвто бе случаят с Теди. Но имаше разлика между това да ти е приятно да бъдеш с някого и това да си безнадеждно влюбен.

Случайните срещи, когато той идваше да вземе Емелин и които бе чакала с нетърпение, вече не й бяха достатъчни. Мечтаеше да се вижда с него някъде другаде, насаме, така че да поговорят свободно. Там, където няма постоянна опасност някой да влезе и да ги прекъсне.

Такава възможност се откри една вечер в началото на 1923 година. Теди беше в Америка по работа, Дебора — на някакво парти извън града, а Емелин, заедно с приятели, имаше покана за рецитал на Роби. Хана взе решение.

Вечеря сама в трапезарията, изпи кафето си в стаята за закуска и накрая се оттегли в спалнята си. Отидох да й помогна да се приготви за лягане и я заварих в банята, приседнала на ръба на елегантната вана с крачета във формата на птичи крак. Беше само по комбинезон, едно от онези луксозни неща, които Теди й носеше от континента. Държеше в ръка нещо черно.

— Ще си вземете ли вана, госпожо? — попитах аз. Не беше нещо обичайно, но пък и не беше чак такова голямо изключение да се изкъпе преди лягане.

— Не — отговори Хана.

— Да донеса ли нощницата?

— Не — повтори тя. — Няма да си лягам, Грейс. Излизам.

Стъписах се.

— Госпожо?

— Ще изляза и имам нужда от помощта ти.

Не искала някой от другите слуги да разберат, заяви делово тя, защото били шпиони, а не бивало Теди и Дебора да научат, нито пък Емелин, че не си е била вкъщи цялата вечер.

Разтревожих се, че иска да излезе сама през нощта, при това да го скрие от Теди. Питах се къде ли е решила да отиде и дали ще ми каже. Въпреки всичките си тайни страхове, съгласих се да помогна. Естествено, щях да го направя, след като ме моли.

Никоя от нас не продума, докато й подавах роклята, която тя вече бе избрала. Бледосиня рокля с ресни, които едва покриваха голите й колене. Седнала пред огледалото, докато прибера с фиби косата й плътно около главата, тя въртеше между пръстите си плата на роклята или медальона си, като не спираше да хапе устни. Когато бях готова, подаде ми перука — черна, лъскава и къса. Емелин я беше купила за маскен бал, на който бе поканена преди няколко месеца. Това бе поредната изненада, защото Хана нямаше обичай да носи перука. Все пак я закрепих на главата й и отстъпих, за да я огледам. Беше неузнаваема. Приличаше ми на Луиз Брукс.

Посегна към шишето с парфюм — друг подарък от Теди, донесен от Париж преди година — „Шанел 5“, но се отказа. Огледа се. Едва тогава забелязах бележката на тоалетката: „Четенето на Роби. «Стрей Кат», Сохо, събота, 10 часа вечерта“. Хана грабна хартийката, натъпка я в ръчната си чанта и щракна закопчалката. Погледите ни се срещнаха в огледалото. Тя нищо не каза, а и нямаше нужда. Как не се сетих? За кого друг можеше да е цялата тази суетня? Цялото това нетърпение.

Тръгнах напред, за да се уверя, че няма прислужници по пътя към изхода. След това съобщих на господин Бойл, че съм забелязала петно на стъклото на външната врата. Нищо такова не бях видяла, но исках да съм сигурна, че докато отваря и после затваря вратата, няма да привлече нечие внимание. Качих се по стълбите и дадох знак на Хана, която чакаше на завоя, че пътят е чист. Отворих външната врата и тя се измъкна навън. Усмихна ми се, докато се разминавахме.

— Бъдете внимателна, госпожо — помолих аз, за да заглуша тревогата си.

— Благодаря ти, Грейс. За всичко.

След миг изчезна в мрака — тихо, стиснала обувките си в ръка, за да не вдига шум.

На улицата Хана спряла такси и дала на шофьора адреса на клуба, в който щяло да се проведе литературното четене. От вълнение не можела да диша. Наложило се да потропа с крак по пода на таксито, за да увери сама себе си, че не сънува.

Лесно открила мястото, където щял да се проведе рециталът — в дневника си Емелин прибирала всички листовки, реклами и покани. Очевидно клубът бил известен, защото шофьорът не поискал повече обяснения. „Стрей Кат“ се оказал един от най-известните клубове в Сохо, сборен пункт на хора на изкуството, търговци на опиати, крупни бизнесмени и известни младежи от аристокрацията — отегчени лентяи, жадуващи да се отърсят от оковите на произхода си.

Когато най-сетне спрели и тя платила, човекът я предупредил да внимава. Тя извърнала глава и му благодарила. Проследила как неоновата реклама над входа се отразява в лъскавото черно купе и скоро го загубила от очи.

До този момент Хана не била посещавала такова място. Стояла на тротоара и оглеждала обикновената тухлена стена, надписа и групите смеещи се посетители, които чакали да влязат. Ето значи къде Емелин и приятелите й прекарвали вечерите си. Тя потръпнала, загърнала се плътно в шала си и влязла вътре. Отклонила с жест предложението на човека до входа да вземе връхната й дреха.

Помещението се оказало тясно и задушно заради многото посетители. Димът, който се носел вътре, миришел на джин. Застанала до колона край входа, тя огледала множеството и потърсила с очи Роби.

Бил вече на сцената, ако тясното пространство отпред между рояла и бара можело да се нарече сцена, и седял на стол с увиснала на устните цигара. Сакото му било метнато на облегалката на съседен стол и той бил останал само по панталоните на черния си костюм и бяла риза. Яката била разкопчана, косата — разрошена. Прелиствал страниците на някаква тетрадка. Слушателите му се настанявали на масите наоколо или просто се подпирали на бара или на стените.

Хана зърнала сестра си, заобиколена от приятели пред една от кръглите маси. С тях била и Фани, възрастната дама в групата. (Брачният живот се бе оказал голямо разочарование за нея. Децата били поети от доста досадна бавачка, а мъжът й се чудел каква нова болест да си измисли, ето защо кой би могъл да я обвини, че търси компанията на по-млади хора?) Според Емелин те я търпели, защото желанието й за забавление било напълно искрено, а и присъствието й им помагало, ако се случел някакъв инцидент. Била доказала, че умее да омайва полицаите, когато ги спирали за шумното им поведение късно нощем. Пред всички тях имало чаши за мартини, а един бил с наведена глава над линия от бял прашец върху стъклената маса. При друг случай Хана щяла да се разтревожи от неподходящата компания на сестра си, но тази вечер била влюбена в света.

Прислонила се до колоната, за да не я забележат, но предпазливостта й се оказала излишна. Компанията била така заета със себе си, че на никого не му хрумвало дори да се огледа. Младежът с белия прашец прошепнал нещо в ухото на Емелин, тя отметнала глава и избухнала в необуздан смях, излагайки на показ бялата си шия.

Ръцете на Роби треперели. Личало по тетрадката, която стискал. Оставил цигарата си в пепелник на бара и без никакво въведение започнал да рецитира. Стихотворение за историята, загадките и спомените: „Неспокойна мъгла“. Било едно от любимите му.

Хана поглъщала всяка негова дума. За първи път имала възможност да го разгледа по-внимателно — погледът й шарел необезпокояван по лицето и тялото му. Това не й пречело и да слуша внимателно. Стиховете му дълбоко я трогвали, докато ги четяла, но сега, когато излизали от неговите уста, сякаш надзъртала в душата му.

Бурни аплодисменти изпратили последните строфи. Някой извикал и Роби вдигнал глава и се огледал. Погледите на двамата се срещнали. Лицето му не трепнало и той с нищо не показал, че я е познал, но тя знаела, че въпреки дегизировката й той разбрал, че тя е там.

За части от секундата останали погълнати един от друг.

Роби насочил вниманието си към листовете пред себе си и разгърнал страниците, докато се спрял на следващото стихотворение.

И тогава започнал да й говори. Стихотворение след стихотворение. За знаенето и незнаенето, за истината и страданието, за любовта и страстта. Тя затворила очи и почувствала как постепенно мракът в душата й се разсейва.

Най-сетне той се изправил, публиката го изпратила с аплодисменти, а персоналът на заведението тръгнал между масите да разнесе поръчаните питиета. Оркестрантите заели местата си и засвирили джаз. Неколцина от по-пийналите и развеселени посетители се изправили и затанцували в тясното пространство между масите. Хана видяла как Емелин маха на Роби и му кима да се присъедини към тях. Той й отговорил с жест и посочил часовника си. Сестра й нацупила долната си устна, но един от компанията я дръпнал да танцуват и тя махнала за сбогом. Роби поговорил с някакъв човек зад бара и се отправил към Хана.

Докато го наблюдавала как приближава, тя усетила, че й прималява. Сякаш стояла на върха на висока скала, изложена на силния вятър, и единственият й изход е да падне.

Роби, без да продума, хванал ръката й и я повел навън.

Беше три сутринта, когато Хана пропълзя към задния вход на номер седемнайсет. Както бях обещала, стоях и чаках със свит на топка стомах. Тя закъсня много повече от предвиденото. Поради мрака и тревогата въображението ми бе нарисувало какви ли не ужасяващи сцени.

— Слава богу — въздъхна Хана и влезе през вратата, която й отворих. — Боях се, че си забравила.

— Как бих могла — обидих се аз.

Хана притича през стаята на прислугата и стиснала обувките си в ръка, се качи на пръсти до приземния етаж. Бе поела вече към втория етаж, когато усети, че я следвам.

— Няма нужда да ме изпращаш до стаята ми, Грейс. Много е късно. А и искам да остана сама — каза ми тя.

Кимнах и спрях на долното стъпало, както си бях по нощница — приличах на изгубено дете.

— Госпожо… — побързах да кажа аз.

Хана се обърна рязко.

— Да?

— Добре ли прекарахте?

— О, Грейс — усмихна се тя. — Тази вечер започнах да живея истински.

Срещали се винаги в неговата квартира. Тя отдавна се питала къде живее той, но картината, която си представяла, нямала нищо общо с действителността. Роби притежавал малък шлеп, наречен „Суийт Дълси“, на котва край кея на Темза недалеч от моста „Челси“. Обяснил й, че го е купил от близък приятел във Франция след войната и преминал разстоянието до Лондон с него. Оказал се доста стабилен малък плавателен съд и въпреки неугледния си вид с него можело да се плава и в открито море.

Вътре било изненадващо добре обзаведено — дървени ламперии, съвсем малък кухненски бокс, в който висели медни съдове за готвене, и нещо като трапезария, където под завесите пред прозореца се намирало и сгъваемото легло. Неговото толкова необичайно жилище — тя за първи път виждала такова нещо — допринесло още повече за усещането за приключение. Имало някакъв привкус на вълшебство да преживяваш откраднати моменти на интимност на подобно място.

Лесно уговаряли срещите си. Роби идвал да вземе Емелин и докато я чакал, успявал да плъзне в ръката на Хана бележка с датата и часа, в който шлепът ще чака при предварително определен мост на Темза.

Хана хвърляла бегъл поглед и ако била съгласна, само кимвала. Случвало се срещите им да се провалят — или Теди ще настои тя да присъства на някакво събитие, или Естела ще я повика на събирането на нейния благотворителен комитет. Нямало начин да го предупреди. Изпитвала искрена болка при мисълта, че той напразно я чака.

В повечето случаи обаче отивала. Казвала, че има среща за обяд или излиза на пазар, и изчезвала. Никога не отсъстваше прекалено дълго. Беше много предпазлива. Незаконната любов прави хората много изобретателни. Хана се научи да измисля в крачка всякакви извинения, ако някой случайно я забележи на улицата. Един ден налетяла на лейди Клементайн. Хана обяснила, че е излязла да се разходи пеша. В слънчев ден като този е жалко да не се разходиш. Само че лейди Клементайн не беше вчерашна и само кимнала с присвити очи. После предупредила Хана да внимава, защото улиците имат и уши, и очи.

Улиците — може би, но не и реката. Поне не такива уши и очи, от които Хана е добре да се пази. В ония години Темза бе съвсем различна. Тя бе функциониращ морски път и по нея кипеше оживен транспорт — натоварени с въглища или стоки шлепове, рибарски корабчета и лодки, които караха риба на пазара, да не говорим за боядисаните в светли тонове увеселителни лодки, теглени от жива сила от брега.

На Хана всичко това много й допадало. Не можела да повярва, че живее в Лондон от толкова време и не е и подозирала, че в сърцето на града има толкова различен живот. Беше се разхождала по мостовете или поне по някои от тях, беше минавала и с кола. Но никога не обръщала особено внимание на живота, който кипи под тях. Ако бе обръщала изобщо внимание на Темза, то обикновено било тогава, когато е трябвало да я прекоси, за да отиде на опера, до картинна галерия или до някой музей.

Тя напускала дома на номер седемнайсет и се отправяла към посочения в бележката мост — понякога познат, а понякога — не, често пъти в съвършено чужда за нея част на града. Слизала до брега и се оглеждала за малкия плавателен съд.

Той винаги я чакал. Щом стигнала, Роби протягал ръка и й помагал да стъпи на борда. Слизали в кабината и потъвали в своя собствен свят.

Случвало се да не успеят да слязат веднага — целували се в упоение.

— Толкова отдавна те чакам — шепнел той, прилепил чело до нейното. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

После се спускали надолу по стълбите.

Много често лежали, полюшвани от вълните на реката. Разказвали за живота си. Говорели, като повечето влюбени, за поезия, за музика и за местата, които Роби бил обиколил и които тя мечтаела да види.

Един зимен следобед слънцето наближавало вече хоризонта, когато се качили по тесните стълби до палубата и влезли в кабинката при руля. Над реката се стелела мъгла, която ги изолирала от света. Някъде в далечината нещо горяло. От мястото си усещали миризмата на дим и виждали надигащите се пламъци.

— Вероятно е някой шлеп — отбелязал Роби. Едва произнесъл думите и отекнала силна експлозия. Дъжд от искри избухнал във въздуха.

Хана съзерцавала в захлас как златистите светлини потъват в мъглата и постепенно я разнасят.

— Едновременно страшно и много красиво — промълвила тя. Помислила си, че гледката й напомня картина на Търнър.

Сякаш прочел мислите й, Роби допълнил:

— Уислър е живял на Темза. Обичал е да рисува движещата се мъгла, играта на светлината. И Моне е прекарал тук известно време.

— Може да се каже, че си в избрана компания — усмихнала се Хана.

— Приятелят, от когото купих „Дълси“, също беше художник.

— Наистина? Как се казва? Познавам ли картините му?

— Името й е Мари Сьора.

Сърцето на Хана трепнало от завист към тази непозната жена, живяла на своята лодка, пробила като художник и познавала Роби, докато тя, Хана, нямаше такава възможност.

— Ти обичаше ли я? — попитала тя и замряла в очакване на отговора му.

— Бях много привързан към нея, но уви — бе погълната изцяло от своята приятелка Жоржет. — Забелязал изражението на Хана, той избухнал във весел смях. — Париж е съвсем друг свят.

— Мечтая да отида отново там — въздъхнала Хана.

— И това ще стане — уловил дланта й Роби. — Един ден ще отидем.

Зимата отстъпи пред пролетта. Хана и Роби постепенно започнали да си играят на семейство. Един ден тя му приготвила чай и той се забавлявал да наблюдава тревогата й, че листенцата не искат да потънат на дъното на съда.

— Мисля, че ако живеем заедно, ще свикна с някои неща. Много ми харесва например да пека.

Роби само повдигнал вежди, защото вече бил опитал едно недоразумение, което тя нарекла „сладкиш“.

— Ти ще седиш до прозореца и по цял ден ще пишеш красиви стихове, които после ще ми четеш. Ще се храним със стриди и ябълки и ще пием вино.

— През зимата ще ходим в Испания, където е топло — предложил Роби.

— О, да! — възкликнала Хана. — Искам да стана тореадор. Тореадор с маска. Най-великият в цяла Испания.

Тя оставила чашата с белезникава течност, по чиято повърхност плували листенцата, на тясната полица над леглото.

— Хората има да се чудят коя съм.

— Но то ще бъде нашата тайна — отбелязал Роби.

— Именно, ще го пазим в тайна.

Един дъждовен ден през април двамата лежали свити един до друг, заслушани в тихото плискане на водата в корпуса. Хана следяла движението на стрелките на часовника отсреща и правела сметка колко време й трябва, за да се приготви и да стигне навреме у дома. Най-сетне за нейно неудоволствие малката стрелка стигнала определената цифра и тя седнала в леглото. Дръпнала чорапите си, метнати встрани, и започнала да се обува.

Роби прокарал ръка по голия й гръб.

— Не си тръгвай — рекъл той.

С втория чорап се справила по-лесно.

— Остани.

Вече изправена, тя промушила глава в комбинезона си.

— Знаеш, че ако можех, бих останала завинаги.

— В нашия таен свят.

— Точно така. — Хана коленичила на леглото и помилвала лицето му. — В нашия собствен свят. Таен свят. Обичам тайните. — От гърдите й се откъснала въздишка. От известно време мислите й често отивали в тази посока. Не била много сигурна, че е готова да го сподели с Роби.

— Когато бяхме деца, имахме една игра.

— Знам — обадил се Роби. — Дейвид ми е разказвал за Играта.

— Така ли?

Роби кимнал.

— Но Играта е тайна — механично изтърсила Хана. — Защо ти е разказал за нея?

— Сега и ти беше готова да ми разкажеш.

— Така е, но е различно. Ние с теб… Друго е.

— Добре, разкажи ми за Играта — прекъснал я той. — Все едно нищо не знам.

— Само че наистина е време да тръгвам — погледнала тя часовника.

— Разкажи ми набързо.

— Добре, но много набързо.

Разказала му за Нефертити и Чарлз Дарвин, за кралица Виктория на Емелин и за приключенията им, кое от кое по-интересни.

— Трябвало е да станеш писателка — погалил той ръката й от рамото надолу.

— Така е. Щях да съчинявам всевъзможни бягства и приключения.

— И сега не е късно — отбелязал той. — Защо не опиташ?

— Сега нямам потребност за това. Сега имам теб. Бягам при теб.

Понякога той купувал вино и пиели от ниски стъклени чаши. Ядели хляб и сирене и си пускали нежна романтична музика на малкия грамофон, който бе пропътувал с него целия път от Франция. Случвало се и да потанцуват, независимо от тясното пространство.

Един такъв следобед той заспал. Тя допила останалото вино и легнала до него, заслушана в равномерното му дишане. Опитала се да синхронизира своето дишане с неговото и най-накрая успяла да хване ритъма му. Ала сънят бягал от очите й. Преживяването да лежи до него така било твърде ново и вълнуващо. Слязла от леглото и коленичила, за да го наблюдава по-добре. До този момент не го била виждала да спи.

Той очевидно сънувал. Виждала как очите му се движат под спуснатите клепачи. Постепенно станал много неспокоен и тя решила, че няма да е зле да го събуди. Не й харесвало как красивото му лице се изкривява.

Изведнъж Роби започнал да вика насън и Хана се изплашила, че някой на брега може да го чуе и да дойде да помага. А можело и да съобщи на полицията например.

Поставила длан върху челото му и прокарала пръсти по добре познатия белег. Той не се събуждал и продължавал да вика. Хана го разтърсила леко.

— Роби, любов моя. Събуди се, сънуваш.

Той отворил рязко очи — тъмни и кръгли — и преди тя да разбере какво става, я метнал на пода и пръстите му се впили в шията й. Започнала да се дави. Опитала се да извика името му, да му каже да спре, но била твърде слаба, за да се бори с него. Всичко това продължило само миг, защото нещо в съзнанието му прещракало, той дошъл на себе си и скочил на крака.

Хана, както си била на пода, се изтеглила заднешком, докато гърбът й опрял в стената. Какво му било станало? За кого ли я бе помислил?

Роби опрял гръб в отсрещната стена на тясната каюта с притиснати към лицето длани и увиснали от отчаяние рамене.

— Добре ли си? — попитал той, без да я поглежда.

Приближил до нея и коленичил. Вероятно се е дръпнала спонтанно, защото той вдигнал дланите си на нивото на раменете.

— Няма да ти причиня болка. — Протегнал ръка и вдигнал брадичката й. — Исусе! — само въздъхнал.

— Няма нищо — опитала се да го успокои тя. — Ти как си?

Показалецът му докоснал устните й. Дишането му все още било учестено. Поклатил глава и тя знаела, че иска да й обясни, но не може.

Обгърнал с длани лицето й и тя отпуснала глава, впила очи в неговите. В тези тъмни, дълбоки очи, пълни с тайни, които не искал да сподели. Хана искала да ги научи. Един ден щяла да го накара да й разкаже. Когато той се навел и докоснал с устни шията й, тя се отпуснала, както винаги досега.

Наложило се до края на седмицата да носи шал около врата, но това не я разстроило ни най-малко. Напротив, било й приятно да има някаква следа от него. Така и времето минавало по-лесно. Синината й напомняла, че той наистина съществува, че те двамата съществуват. Отивала от време на време до огледалото и се взирала в белега, както младоженка разглежда с любов брачната си халка. Сякаш й било приятно да си напомня за важното събитие. Убедена била, че той би се ужасил, ако знае.

Любовните истории, особено в началото, са свързани с настоящето. Ала винаги настъпва момент, в който нещо се случва, някаква промяна отключва тайна врата, през която миналото нахлува и бъдещето придобива очертания. За Хана инцидентът по време на съня на Роби бил тъкмо такъв момент. Този човек имал и друга, тъмна страна. В живота му се били случили събития, за които тя нямала и представа. Твърде замаяна от случващото се между двамата, тя била неспособна да погледне отвъд непосредственото си щастие. Колкото повече мислела за тази негова неизвестна страна, толкова по-потисната ставала.

Един следобед през септември седели на ръба на леглото и наблюдавали брега през прозореца. Съзерцавали минувачите, измисляли им различни имена и се мъчели да си представят какъв е животът им. Известно време мълчали, щастливи просто да наблюдават от тайното си място нищо неподозиращите хора, но най-неочаквано Роби скочил на крака.

Тя само се извърнала, за да види какво ще прави. Той се настанил на кухненския стол с подвит под себе си крак и свел глава над бележника. Пишел стихотворение. Целия ден се мъчил да го довърши, но нейното присъствие го отвличало. Общата им игра не се получавала достатъчно добре, защото мислите му били в недовършените стихове. Хана не се сърдела, защото разсеяността му го правела необичайно привлекателен в очите й.

След миг тя се изтегнала на леглото. Проследила как стисва молива и малките кръгове и извивки на буквите започвали да се редят по белия лист. От време на време ръката спирала, отпускала се на масата и след миг отново се вдигала, за да зачеркне написаното. Роби метнал бележника и молива настрани и започнал да разтрива очи с другата си ръка.

Хана мълчала. Познавала това състояние. Не се случвало за първи път. Роби се чувствал потиснат от невъзможността да открие подходящата дума. И което било по-лошо — бил изплашен. Не й го казал в прав текст, но тя го знаела. Била го наблюдавала, а и бе чела за това състояние — в библиотеката, във вестниците и списанията пишели по този въпрос. Състояние, което лекарите наричали „окопна болест“. Характеризира се с нарастваща неуслужливост на паметта, с все по-честото явяване на травмиращи картини.

Така копнеела да му помогне да забрави. На всичко била готова, за да го спаси от ужаса, че всеки миг може да загуби разсъдъка си. Роби открил лицето си и посегнал отново към молива и бележника. Започнал да пише и пак спрял. Задраскал написаното.

Тя се извъртяла с лице към прозореца и се загледала в минувачите.

Отново настъпила зима. Роби извадил малка печка и я опрял в стената на кухничката. Седели на пода, вперили очи в пламъците. Било им топло, изпитото вино ги правело и сънливи.

Хана отпила от чашата си.

— Защо не искаш да говориш за войната? — попитала.

Мъжът до нея мълчал и само запалил цигара.

Тя четяла Фройд в момента и била убедена, че ако успее да накара Роби да заговори, може би ще му помогне да се излекува.

— Да не би защото си убил някого там? — престрашила се най-сетне да го попита.

Роби изгледал профила й, дръпнал дълбоко от цигарата, издухал дима и поклатил глава. Миг по-късно се засмял, но някак тъжно. Погалил нежно лицето й.

— Така ли е? — прошепнала Хана, без да смее да го погледне.

Той продължавал да мълчи.

— Кого сънуваш в онзи твой кошмар? — решила да опита тя друг път.

— Знаеш отговора — въздъхнал той и свалил ръка от лицето й. — Само ти си в сънищата ми.

— Дано не е така. Не ми се стори много приятен сън.

— По-добре не питай. — За пореден път той дръпнал от цигарата.

— Става дума за окопна болест, нали? Четох за нея.

Очите му срещнали нейните.

— Окопна болест, значи. Отдавна се питам кой измисли тази глупост. Вероятно някой, който иска да обясни нещо необяснимо на богатите дами у дома.

— Имаш предвид богатите дами като мен? — Засегнала се. Не искала да слуша измислени теории. Изправила се, нахлузила подплатата на роклята си през главата и започнала да обува чорапите.

Роби въздъхнал тежко. Тя знаела, че не му е приятно да се разделят по този начин.

— Чела си Дарвин, нали?

— Чарлз Дарвин? Разбира се. Но какво общо има той тук?

— Адаптацията. Оцеляването е въпрос на успешна адаптация. Някои от нас успяват по-добре от другите.

— Адаптация, но към какво?

— Към войната. Да не загубиш здравия си разум. Да свикнеш с новите правила на играта.

Хана се замислила. Далеч по-голям плавателен съд минал покрай тях и разлюлял шлепа.

— Жив съм — продължавал Роби, а светлините на огъня играели по лицето му, — докато има други, които не оцеляха. Много, много други.

Най-сетне разбрала.

— Радвам се, че си жив — промълвила тя, макар дълбоко в сърцето си да била объркана. Усетила, че пръстите му докосват китката й, и тя неволно я дръпнала.

— Точно затова никой не говори за войната — продължил Роби. — Защото заговори ли, ще се разбере колко чудовищна е в действителност. Както и всички, които са били на фронта — чудовища, които се смесват с обикновените хора, сякаш продължават да принадлежат към тях. А не безумци, завърнали се от убийствена касапница.

— Не говори така — остро го прекъснала Хана. — Ти не си убиец.

— Напротив.

— Различно е. По време на война е различно. Самозащита. Отбраняваш някакви други хора.

— И въпреки това — куршум в главата на човек отсреща.

— Престани — процедила тя. — Не обичам да говориш такива неща.

— Тогава не задавай въпроси.

Тя наистина не харесвала това. Не искала да мисли в тази посока, но то било по-силно от нея. Ужасно било да знае, че някой, когото познава, с когото е толкова близка, чиито ръце милват тялото й и комуто тя така искрено вярва, е бил принуден да убива… Факт, който променял нещата, променял и него. Не за лошо. Това не намалявало любовта й към него. Но сега го виждала от друг ъгъл. Бе убил човек. Много хора може би. Безброй безименни войници.

Такива мисли измъчвали мозъка й, докато го наблюдавала как обикаля помещението. Беше обул панталона си, но ризата висяла на гърба на стола. Тя гледала слабите му мускулести ръце, голите рамене, красивите груби длани.

В този момент по палубата отекнали нечии стъпки.

Двамата застинали и разменили погледи. Роби вдигнал рамене в недоумение.

Някой почукал на вратата.

— Роби? Отвори. Аз съм.

Гласът на Емелин.

Хана се смъкнала от леглото и грабнала дрехите си.

Роби вдигнал показалец към устните си и на пръсти доближил вратата.

— Знам, че си вътре. Много мил старец на пътя за теглене на лодките ми каза, че те е видял да се прибираш и не си излизал оттогава. Пусни ме, умирам от студ.

Роби дал знак на Хана да влезе в тоалетната.

Тя кимнала и на пръсти се пъхнала в тясното помещение, след което затворила вратата. Сърцето й биело до пръсване. Успяла да нахлузи роклята си и коленичила, за да гледа през ключалката.

Роби отключил вратата.

— Как разбра къде да ме намериш?

Навела глава, за да не се удари в рамката, Емелин влязла в тясното помещение. Хана забеляза, че е облякла новата си жълта рокля.

— Дезмънд казал на Фреди, а Фреди на Джейн. Нали ги знаеш какви са хлапета. — Тя замълчала и огледала предметите с широко отворени очи. — Тук наистина е божествено, Роби! Истинско скривалище. Трябва да направиш едно парти… Много интимно малко събиране. — Повдигнала вежди, когато видяла разхвърляните чаршафи, сетне извърнала очи към голия до кръста мъж до нея и на лицето й изгряла усмивка. — Да не прекъснах нещо?

Хана затаила дъх.

— Бях заспал.

— В четири без петнайсет?

Той не я удостоил с отговор и потърсил ризата си.

— Все се питам какво правиш по цял ден. Предполагам, тук пишеш стиховете си.

— Пишех. Да, пиша. — Роби разтрил тила си нетърпеливо и попитал: — Какво искаш?

Хана трепнала от грубия глас. Причината била в това, че Емелин споменала стиховете. Роби не бил писал от седмици. Но сестра й очевидно не забелязвала очевидната грубост.

— Исках да разбера ще дойдеш ли с мен тази вечер у Дезмънд.

— Казах ти, че няма да дойда.

— Знам, но може да си размислил.

— Не съм.

Настъпила тишина и Роби погледнал към вратата. Емелин огледала с копнеж каютата.

— Дали не бих могла да…

— Трябва да си вървиш — побързал да я прекъсне Роби. — Работя.

— Мога да ти помогна с нещо. — Тя повдигнала една мръсна чиния с края на чантата си. — Да подредя например…

— Казах не — срязал я Роби.

— Шегувах се — вяло се усмихнала Емелин. — Имам и по-добро занимание от това да прекарам този прекрасен следобед в чистене.

Роби не отговорил.

Сестра й се насочила към изхода.

— А ще дойдеш ли у Фреди утре?

Той кимнал.

— Ще ме вземеш ли в шест?

— Да — отсякъл той и хлопнал вратата зад гърба й.

Хана излязла от тоалетната. Чувствала се мръсна. Все едно плъх, измъкнал се от дупката си.

— Може би няма да е зле да не се виждаме известно време. Седмица или повече?

— Не. Казал съм на Емелин да не идва тук. Пак ще я предупредя. Този път мисля, че ще разбере.

Хана изпитала вина, макар да знаела, че обективно не би трябвало да е така. Емелин нямала право да се чувства засегната. Роби много отдавна й бе обяснил, че не изпитва романтични чувства към нея. И въпреки това нещо в гласа на сестра й, напрежението зад привидната безгрижност… Ами новата жълта рокля?

Хана погледнала към часовника. Имала още половин час до последния срок, в който трябвало да си тръгне.

— Ще си вървя.

— Остани още малко.

— Виж, наистина…

— Поне още пет минути. Нека Емелин се отдалечи достатъчно. — Той приближил и погалил лицето й с двете си длани едновременно, сетне уловил тила й и притиснал устни към нейните.

Това била внезапна страстна целувка, от която направо й се завил свят и която заглушила напълно коварния глас на лошото предчувствие.

В един влажен и студен следобед през декември двамата седели в кабината при руля. Шлепът бил акостиран до моста „Батърси“, където плачещите върби свеждали клони към Темза.

Хана поела дълбоко въздух. От известно време чакала подходящ момент да му каже.

— Няма да мога да идвам следващите две седмици. Теди има гости от Америка и се очаква от мен да играя ролята на добра съпруга — да ги водя насам-натам, да ги забавлявам.

— Дразня се, като си мисля за тези неща — рекъл Роби. — Особено когато му се умилкваш.

— Не се умилквам. Теди веднага щеше да разбере какво става, ако се държах по този начин.

— Знаеш какво имам предвид.

Разбира се, че знаела.

— На мен също ми е крайно неприятно. Готова съм на всичко, само да не се наложи да се разделим.

— На всичко ли?

— Почти. — Вятърът запратил шепа дъждовни капки в стъклото и тя трепнала. — Опитай се да си уредиш среща с Емелин по някое време следващата седмица, за да ми дадеш знак кога и къде ще се видим след Нова година.

Роби се пресегнал да затвори прозореца.

— Искам да прекратя срещите с Емелин.

— Не — изплашила се Хана. — Не го прави поне засега. — Как ще се виждаме? Как ще знам къде мога да те намеря?

— Няма да е проблем, ако живееш при мен. Тогава няма да се налага да се търсим, да се страхуваме, че може да се загубим.

— Знам, така е — уловила тя ръката му. — Но дотогава… Как можа да си помислиш да скъсаш с Емелин?

Той продължил да дърпа прозореца, но проклетата рамка не искала да помръдне.

— Права си — съгласил се Роби. — Твърде много се е привързала.

— Остави този прозорец. Целият си във вода.

Най-сетне рамката се поместила и се затворила с трясък. Роби се отпуснал назад. Мокър бил от главата до краката.

— Прекалено привързана е.

— Емелин е импулсивна — отбелязала Хана и извадила кърпа от шкафа зад нея, за да попие водата от лицето му. — В природата й е. Но защо? Какво те накара да го кажеш?

Роби тръснал нетърпеливо глава.

— Има ли нещо?

— Нищо няма. Права си. Най-вероятно е без значение.

— Знам, че е така — категорична била Хана. В този момент тя наистина го вярвала. Но щяла да го каже, дори да не била така убедена. Такава е любовта: настойчива, уверена, убедителна. Успява да потисне всички тревожни нашепвания.

Дъждът се засилил.

— Измръзнал си. — Хана преметнала кърпата през раменете му. Сетне коленичила и започнала да разтрива голите му ръце. — Ще се простудиш. — И продължила, избягвайки да срещне погледа му: — Теди държи да се пренесем в „Ривъртън“.

— Кога?

— През март. Иска да ремонтира сградата и да построи нова лятна къща. Говори за това вече няколко седмици — с безизразен глас продължила тя. — Иска да се представи за благородник от провинцията.

— Защо не си ми казала досега?

— Не исках дори да мисля за такава възможност — безпомощно отговорила тя. — Все се надявах, че е временно настроение. — Прегърнала го внезапно и се притиснала в него. — Трябва да поддържаш добри отношения с Емелин. Не мога да те поканя там, но тя може. Има право да кани приятели за края на седмицата, да организира събирания.

Той кимнал, но продължавал да избягва погледа й.

— Моля те — промълвила Хана. — Заради мен. Искам да съм сигурна, че ще идваш.

— И ще станем една от двойките в провинцията?

— Да.

— Ще играем театъра на стотици двойки преди нас? Ще се промъкваме нощем, ще се правим, че почти не се познаваме денем?

— Да — тихо потвърдила Хана.

— Това не е нашата игра.

— Знам.

— Не е достатъчно.

— Така е.

— Добре — въздъхнал той. — Но само заради теб.

Хиляда деветстотин двайсет и трета постепенно изтече и настъпи 1924 година. Една вечер, когато Теди заминал по работа, а Дебора и Емелин били навън с различни компании, Хана и Роби решили да се срещнат. Шлепът бил спрян в част на Лондон, която Хана не познавала. Гледала през прозореца, докато таксито криволичело по тесните улички на Ийст Енд. Нощта настъпвала и малко от улицата можело да се види — сивкави сгради, теглени от кон каруци с окачени запалени фенери, червенобузи деца с вълнени пуловери, които още играели на улицата и сочели таксито. Изведнъж в дъното на улицата, по която се движели, се появили цветни светлини, празнуващи хора и музика.

Хана се навела напред и попитала шофьора:

— Какво правят тези хора?

— Празнуват новата година — отвърнал той с акцент на кореняк лондончанин. — Тия не са с всичкия си! Посред зима сме, нали?

Докато колата се промъквала бавно към реката, Хана следяла с любопитство какво става отвън. Между сградите на опънати въжета висели запалени лампи. Група мъже свирели на цигулки под акомпанимента на акордеон и около тях се била събрала доста голяма тълпа. Всички пляскали и се смеели. Деца се промушвали между краката на възрастните, влачели серпентини или надували свирки. Около високи варели, върху които се печали кестени, стояли хора и пиели бира. Шофьорът натискал непрестанно клаксона и подал глава навън, подвиквайки да се отдръпнат.

— Побъркани! — мърморел той, когато най-сетне успели да се измъкнат от множеството и завили по следващата тъмна улица. — Съвсем са полудели!

Хана имала усещането, че е минала през приказна страна. Най-сетне колата спряла край пристана и тя изтичала навън от колата към Роби, който вече я чакал.

Дълго го увещавала да отидат при празнуващите. Толкова малко излизали заедно и ето възможност да се повеселят. Никой тук не ги познавал. Било напълно безопасно. Най-сетне той се предал.

Тя го повела по памет към мястото, почти убедена, че няма да го открие. Или че празнуващите ще са изчезнали като с магическа пръчка. Не след дълго обаче чули бясната музика на цигулките, свирките на децата и разбрали, че са наблизо.

Зад ъгъла ги чакала сцена, която напомняла приказка. Студеният вятър носел аромат на печени кестени, пот и греяно вино. По прозорците висели хора, които подвиквали на тези долу благопожелания за новата година. Хана гледала с широко отворени очи и стискала ръката на Роби. Сочела му различни хора и предмети, смеела се възторжено на танцуващите върху импровизирана платформа.

Постепенно се слели с тълпата и си намерили място за сядане на една дъска, подпряна в двата края на дървени щайги. Едра жена с червени бузи и буйна къдрава коса, качена на стол до цигуларите, пеела и удряла дайре в плътното си бедро. Хората я аплодирали и свиркали.

Хана била изумена. За пръв път присъствала на такова буйно веселие. Била ходила естествено на много празненства, но в сравнение с това тук те й се виждали противно нагласени. Досадно скучни. Пляскала с ръце, смеела се, стискала пръстите на Роби.

— Чудесни са — възкликвала тя и не можела да откъсне очи от двойките. Мъже и жени, различни по ръст и фигура, хванати за ръце се въртели и тропали с крака, размахвали ръце. — Прекрасни са, нали?

Музиката увличала. Все по-бърза и по-силна, минавала през порите, вливала се в кръвта й. Кожата й настръхвала. Ритъмът я завладял и проникнал дълбоко в нея.

— Жаден съм — прошепнал в ухото й Роби. — Да вървим да намерим нещо за пиене.

Силният шум пречел да го чуе ясно и поклатила отрицателно глава.

— Не, не. Ти върви, ще те чакам тук — завладяна от атмосферата отговорила тя.

— Не ми се ще да те оставям сама.

— Няма нищо. — Усетила как пръстите му стисват ръката й и в следващия миг него вече го нямало. Дори не се обърнала да види в каква посока се отправя, толкова много държала да попие всичко, което ставало пред погледа й.

Много след това се питаше дали в гласа му е имало нещо необичайно в този миг. Дали е можела да забележи, че шумът, бързите движения, множеството го дразнят и е усетил, че се задушава?

Скоро след като Роби тръгнал, някой заел неговото място. Тя погледнала крадешком. До нея седял нисък здравеняк с рижи бакенбарди и кафява филцова шапка.

Доловил погледа й, човекът се навел, за да го чуе и посочил с палец дансинга.

— Да се завъртим, а?

Дъхтящ на тютюн, той не откъсвал от нея бледосините си очи.

— О… — усмихнала се Хана любезно. — Благодаря. Но не съм сама. — Погледнала през рамо и потърсила Роби и тълпата. Сторило й се, че го вижда край един от варелите на отсрещната страна на улицата, където не било така добре осветено. — Всеки момент ще се върне.

— Хайде де… — наклонил леко глава мъжът. — Само за малко. Да се постоплим.

Хана отново извърнала лице назад. Този път не успяла да види Роби. Да беше казал поне къде отива и колко време ще се забави.

— Е? — не се отказвал мъжът.

Музиката ехтяла. Всичко тук й напомняло един случай в Париж по време на медения й месец. Тя прехапала устни. Добре де, само малко ще потанцува. Какво толкова? Какво е животът, ако не използваш удалата ти се възможност?

— Да вървим — рекла тя и уловила ръката на съседа си с малко напрегната усмивка. — Само че не знам дали ще се справя.

Непознатият се ухилил широко и я повел към центъра на дансинга.

Краката й сякаш сами се раздвижили. Уловена в здравата му прегръдка, тя неусетно следвала ритъма. Въртели се, подскачали заедно с другите. Цигулките свирели, обувките потропвали, ръцете пляскали. Мъжът пъхнал ръката си под нейната и долепили лакът до лакът, те се завъртели. Хана се засмяла от все сърце. Никога не била изпитвала подобно чувство на свобода. Извърнала лице към нощното небе и усетила как студеният въздух целува пламналите й клепачи, сгорещените страни. Отворила очи и се огледала за Роби. Копнеела да танцува с него. Да бъде в неговите прегръдки. Сторило й се, че хората станали много повече — истинско море. Увлечена във вихреното въртене, мярвала единствено очи, устни, дочувала отделни думи.

— Аз… — останала без дъх промълвила тя и допряла длан до шията си. — Трябва да спра вече — и потупала рамото на мъжа. — Приятелят ми ще ме търси. — Мъжът обаче продължавал да се върти и тя извикала в ухото му:

— Стига толкова. Благодаря ви.

Движението им не спирало и тя си помислила, че той никога няма да я пусне. Най-неочаквано видяла, че са до импровизираната пейка, от която били станали. Местата им били заети от други хора. От Роби все така нямало и следа.

— Къде е този твой приятел? — попитал партньорът й в танца. Бил загубил шапката си на дансинга и прокарал ръка през гъстата рижа коса.

— Сега ще дойде — отвърнала Хана и трескаво търсела познатото лице сред толкова непознати. Още й се виел свят. — Всеки момент.

— Не бива да сядаш обаче. Ще се простудиш — отбелязал мъжът.

— Прав сте. Благодаря, ще чакам тук.

— Хайде, ела да ми правиш компания.

— Не — категорична била тя този път. — Достатъчно ми беше.

Човекът отпуснал пръсти, свил небрежно рамене и понечил да си тръгне.

В този миг изневиделица призрачна сянка излетяла от мрака и се хвърлила върху тях.

Роби.

Удар на лакът в рамото й и тя политнала.

Крясък. Негов ли бил? На непознатия? Или неин?

Хана се опряла в човешката стена зад нея.

Оркестърът продължавал да свири. Тропотът с крака и пляскането на ръце не спирали.

Преди да се надигне от мястото, където била паднала, тя видяла как, надвесен над мъжа, Роби удря отново и отново. И пак, и пак.

Обзела я паника. Цялата пламнала. Изплашила се до смърт.

— Роби! — извикала тя. — Спри!

Запробивала си път през сгъстилото се множество.

Музиката спряла и хората стегнали кръга около двамата мъже на земята. Най-сетне Хана успяла да стигне до тях и се вкопчила в ризата на Роби.

— Роби!

С мощно движение той я отхвърлил от себе си. За част от секундата погледите им се срещнали, но неговият бил празен. Изобщо не я виждал.

Юмрукът на другия мъж се стоварил върху лицето на Роби. Сега той бил отгоре.

Лицата и на двамата вече били окървавени.

— Не! — крещяла Хана. — Пусни го! Моля те, пусни го! Няма ли кой да помогне? — хълцала тя.

Нямала спомен как приключило всичко, не научила и името на притеклия се на помощ. Той откопчил рижавия от Роби, след което завлякъл окървавения й любим до близката стена. Някой донесъл чаша вода, после уиски. Казали й да си прибира човека и да го сложи да спи.

Който й да е бил притеклият се на помощ, той очевидно не за първи път виждал подобни сцени. Засмял се, добавяйки, че нямало да е петък вечер, или събота (все едно кой ден), ако не стане сбиване. Подхвърлил също, че Червенокосия Уиклиф не е лошо момче, но имал тежък жребий по време на войната. И оттогава е такъв. Изчакал Роби да се съвземе, привдигнал го и ги изпратил надолу по улицата — Роби се подпирал на рамото на Хана.

Почти никой не им обърнал внимание, докато напускали мястото на празника.

Вече в шлепа, Хана измила лицето му от кръвта. Сложила го да седне на ниско столче и коленичила пред него да избърше лицето му. Откакто напуснали уличното тържество, той почти не бил продумал, а и тя нямала желание да пита. Какво му било станало, защо се нахвърлил върху човека, къде бил до този момент? Предполагала, че и той си задава същите въпроси, и била права.

— Какво можеше да стане само! — промълвил най-сетне той. — Какво можеше да стане!

— Шшт! — Тя притискала влажната кърпа към натъртените скули. — Свърши вече.

Роби поклатил глава. Затворил очи. Под прозрачните клепачи очите играели неспокойно. Хана почти не го чула, когато той прошепнал:

— Можех да го убия. Бог да ми е на помощ, ами ако го бях убил?!

Никога повече не излезли. Хана не можела да си прости, че не го послушала и толкова настояла да отидат на уличното празненство. Светлините, шумът, тълпата. Била чела достатъчно за окопната болест. Трябвало и сама да се сети. Решила да се грижи по-добре за него в бъдеще. Да не забравя никога през какво е минал този човек. Да е по-внимателна. Инцидентът не бивало да се повтаря.

Около седмица по-късно лежали един до друг и играели любимата си игра — да си представят, че живеят в малко изолирано селце в Хималаите, когато неочаквано Роби седнал в леглото и заявил:

— Омръзна ми тази игра.

Хана се подпряла на лакът.

— А какво искаш да правим?

— Искам всичко да е истина.

— Аз също — рекла тя. — Представи си, че…

— Не — прекъснал я Роби. — Защо все трябва да измисляме?

— Скъпи — прокарала ръка по пресния белег на лицето му, — май пропускаш факта, че съм омъжена. — Опитвала се да превърне всичко в шега и да го накара да се засмее. Този път не се получило.

— Хората се развеждат!

— Така е, но… — съгласила се тя и в същото време се запитала кои ли го правят.

— Може да отпътуваме с лодката далеч оттук, далеч от всички, които познаваме. Не го ли искаш?

— Знаеш, че го искам.

— С новия закон трябва само да докажеш изневярата на партньора си.

— Само че Теди не е склонен към изневяра.

— Положително, но през цялото това време, когато ние с теб…

— Не си прав — спряла го Хана и сложила пръст на устните му. — Никога не е проявявал голям интерес към тази част от брака ни. От самото начало. Едва когато срещнах теб, си дадох сметка какво значи да… — Навела се и целунала леко устните му. — Дадох си сметка за това.

— Той е истински глупак — рекъл Роби. Изгледал я продължително и прокарал длан по ръката й от рамото до китката. — Напусни го.

— Какво?

— Не заминавай за „Ривъртън“. — Вече седнал, Роби държал китките й. Господи, колко бил хубав! — Избягай с мен!

— Не говориш сериозно — нерешително продумала тя. — Само ме дразниш.

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Просто да изчезна?!

— Точно така — изчезни.

Хана мълчала известно време замислена.

— Не мога — промълвила тя. — Добре го знаеш.

— Защо? — Отместил грубо ръцете й от себе си, станал и запалил цигара.

— Причините са много… На първо място Емелин.

— По дяволите Емелин.

Хана трепнала.

— Тя има нужда от мен.

— И аз имам нужда от теб.

Тона било истина. Нуждата била не само ужасяваща, но и магнетична.

— Тя ще се справи — продължил Роби. — По-издръжлива е, отколкото си мислиш.

Вече бил седнал пред масата с цигарата си. Сторил й се по-слаб откогато и да било. Защо ли не го била забелязала досега?

— Теди ще ме открие — замислено отбелязала тя. — Семейството му ще ме открие.

— Няма да им позволя.

— Не ги познаваш. Няма да понесат един скандал.

— Ще отидем там, където няма да се сетят да търсят. Светът е голям.

Така, седнал на ниското столче, й се видял неимоверно крехък. Наистина имал само нея. Станала и пристъпила до него, прегърнала главата му и я притиснала до тялото си.

— Не мога да живея без теб — въздъхнал той. — Предпочитам да умра.

Думите му прозвучали простичко и невероятно искрено. Тя изтръпнала, отвратена от себе си, че е изпитала за част от секундата удоволствие от чутото.

— Не го казвай.

— Имам нужда да съм с теб.

— Дай ми време да помисля — рекла Хана. Била се научила, че единственият начин да се разбереш с Роби е, като поне в началото не му противоречиш.

И така, оставила го да крои планове. План за тяхното бягство. Той спрял да пише поезия и вадел бележника си само за да записва идеите си за бягство. От време на време и тя се включвала. Това е като игра, успокоявала се Хана, като всички останали. Доставяло му радост, а и самата тя се улавяла, че е заразена от ентусиазма му. В кои далечни кътчета на света биха могли да живеят, какво можело да видят там, какви приключения ги очакват. Игра. Тяхната собствена игра в техния мъничък таен свят.

Хана нямало как да знае докъде щяло да ги доведе това.

Ако беше споделила с мен, защото узнах за всичко много по-късно, тя щеше да го целуне за последен път и да побегне с всички сили.

Началото на края

Все известен факт е, че рано или късно тайните биват разкривани. Хана и Роби съумяха да запазят своята достатъчно дълго, цялата 1923-та, та и началото на 1924 година. Но както става с всички невъзможни любовни връзки, тя беше обречена.

На долния етаж слугите вече говореха. Новата прислужница на Дебора — Каролайн — запали фитила. Любопитната госпожица беше работила преди това в дома на небезизвестната лейди Пентроп (за която се носеше мълва, че е заложила капани на половината от бъдещите млади лордове в Лондон). Беше освободена с блестяща препоръка и с доста прилична сума, след като бе заварвала господарката си в не една и две компрометиращи ситуации. Всъщност не е било нужно да се тревожи за препоръката си, тъй като, когато дойде при нас, никой не се сети да й я поиска. Дебора я нае не заради уменията й да чисти, а заради способността да шпионира.

Винаги става ясно дали човек знае къде да търси, а тя знаеше много добре къде. Хартийки със странни адреси, измъкнати от огнището, преди да изгорят, следи от страстни бележки, оставени върху хартията за писане, пазарски чанти, в които едва ли има нещо повече от смачкани стари билети. А и не беше трудно да накараш останалите прислужници да си отворят устата. Веднъж вече внесла идеята за развод в разговорите им, тя им напомняше, че в случай на скандал най-вероятно щяха да се окажат без работа и да са първите, които ще бъдат освободени.

Тя бе достатъчно разумна да не ми задава въпроси, но всъщност и нямаше нужда. Много добре познаваше тайната на Хана. Вината е и моя, трябваше да съм по-внимателна. Ако умът ми не беше зает с други неща, щях да забележа, че Каролайн се кани да го направи, и можех да предупредя Хана. Боя се обаче, че по онова време не бях добра камериерка. За съжаление бях станала небрежна в задълженията си към Хана. Бях разсеяна. Преживявах свое собствено разочарование. От „Ривъртън“ бяха пристигнали новини от Алфред.

Следователно първият път, когато и аз, и Хана научихме за това, бе вечерта на оперното представление, когато Дебора дойде в спалнята на Хана. Вече й бях помогнала да облече рокля от бледа френска коприна, нещо средно между бяло и розово, и тъкмо оправях къдриците край лицето й, на вратата се почука.

— Почти съм готова, Теди! — каза Хана, измествайки поглед към образа ми в огледалото. Теди беше педантично точен. Мушнах фиба в една особено непокорна къдрица.

Вратата се отвори и в стаята с плавни стъпки влезе Дебора. Изглеждаше зашеметяваща в червената си рокля, с ръкави като криле на пеперуда. Седна на края на леглото и метна крак върху крак — истински порив на червен копринен вятър.

Погледите ни, моят и на Хана, се срещнаха. Беше необичайно Дебора да идва тук.

— Сигурно очакваш с нетърпение „Тоска“? — попита я Хана.

— Обожавам Пучини — отвърна зълва й и извади от чантичката си кутийка с гримове. Отвори я с щракане и извади гилзата с червило. Много скоро устните й заприличаха на цифрата осем. После избърса ъгълчетата от петънцата. — Тъжно е влюбени да се разделят по този начин.

— В операта малко истории завършват с щастлив край — отбеляза Хана.

— Така е — съгласи се Дебора, — страхувам се, че и в живота е същото.

Хана сви устни и изчака.

— Нали разбираш — рече Дебора, поглаждайки веждите си пред огледалото, — че не ме интересува с кого спиш, щом глупавият ми брат предпочита да не забелязва.

Погледите ни, моят и на Хана, се срещнаха. От изненада изпуснах фибата на пода.

— Интересува ме единствено бизнесът на баща ми.

— Нямах представа, че бизнесът има нещо общо с мен — отвърна Хана. Въпреки нехайния й глас усетих, че дишането й се учести.

— Не се прави на глупачка — скастри я Дебора и затвори кутийката с гримове с щракане. — Знаеш ролята си. Хората ни вярват, защото представляваме най-доброто и от двата свята. Подходът на модерния бизнес и старомодната увереност на наследството на фамилията ти. Прогрес и традиция рамо до рамо.

— Прогрес и традиция ли? Отдавна подозирам, че не само любов стои зад предложението на Теди за този абсурден брак — въздъхна Хана.

— Излишно е да остроумничиш — отвърна Дебора. — Ти и твоите близки се възползвате от свързването на фамилиите ни точно толкова, колкото и ние. След цялата каша, която баща ти забърка с имуществото си…

— Баща ми направи най-доброто, на което бе способен. — Хана силно се изчерви.

Дебора повдигна вежди.

— Така ли наричаш съсипването на един бизнес?

— Причината татко да изгуби бизнеса си бе войната. Просто нямаше късмет.

— Разбира се — рече Дебора, — ужасно нещо са войните. Хиляди нещастни хора. В това число и баща ти, много свестен човек. Толкова бе решен да не се предава, че тотално провали бизнеса си. Той беше мечтател, а не реалист като теб. — Тя леко се изсмя, застана зад Хана и ме избута настрани. Облегна се на рамото на Хана и се вгледа в отражението й в огледалото. — Не е тайна, че той беше против този брак. Известно ли ти е, че една вечер дойде да говори с баща ми? О, да. Каза му, че знаел какво си е наумил и да забрави, че ти някога ще се съгласиш. — Тя се изправи и в усмивката й проблесна тих триумф. Хана извърна поглед. — Но ти се съгласи, понеже си умно момиче. Разби сърцето на баща си, но и двамата знаехте, че нямаше почти никакъв друг избор. Къде щеше да си сега, ако не беше се омъжила за брат ми? — Тя замлъкна и повдигна оскубаните си вежди. — С този твой поет ли?

Стоях пред гардероба, неспособна да прекося стаята до вратата, и ми се щеше да съм някъде другаде. Видях, че червенината на Хана бе преминала. Тялото й се бе стегнало като на човек, който се готви да посрещне удар, без да знае откъде ще дойде.

— Ами сестра ти? — продължаваше Дебора. — Малката Емелин?

— Емелин няма нищо общо — отвърна Хана и гласът й потрепна.

— Обзалагам се, че е така — рече Дебора. — Къде щеше да е тя, ако не беше моето семейство? Малко сираче, чийто баща изгубва семейното богатство и си тегли куршума. И чиято сестра се среща тайно с един от нейните приятели. Щеше да е още по-лошо, ако онези гадни филмчета видеха бял свят!

Хана изпъна гръб.

— О, да — продължи Дебора, — знам всичко за тях. Нали не си мислиш, че брат ми има тайни от мен? — Тя се усмихна и ноздрите й се разшириха. — Теди знае как да постъпва. Ние сме истинско семейство!

— Какво искаш, Дебора?

Зълва й леко се усмихна.

— Да разбереш колко много ще изгубим всички ние дори от повей на скандал и защо на това трябва да се сложи край.

— А ако не се сложи?

Дебора въздъхна и взе чантичката на Хана от края на леглото.

— Ако не престанеш да се виждаш с него доброволно, ще се погрижа да нямаш повече тази възможност. — Тя затвори чантичката и я подаде на Хана. — Мъже с артистична нагласа като него, при това пострадали от войната, изчезват непрекъснато, горкичките. Хората дори не забелязват. — Пооправи роклята си и се запъти към вратата. — Или ти ще се отървеш от него, или аз ще го направя.

И така, „Суийт Дълси“ вече не беше безопасно място. Разбира се, Роби нямаше и представа за случилото се, докато Хана не ме изпрати с писмо с обяснение, посочвайки и мястото, където можеха да се срещнат за последен път.

Той се изненада, когато видя мен вместо Хана, и никак не му стана приятно. Внимателно взе писмото, огледа се, за да се увери, че съм сама, и едва тогава започна да чете. Косата му бе разчорлена, лицето му — покрито с набола брада. Бузите му бяха хлътнали, както и кожата около гладките устни, които леко помръдваха, докато произнасяха думите от писмото на Хана. От него се носеше миризмата на човек, който отдавна не се беше къпал.

Никога не бях виждала мъж в такъв натурален вид и не знаех накъде да гледам. Затова се извърнах към реката зад него. Щом свърши писмото, погледите ни се срещнаха и видях колко мрачни бяха очите му и колко отчаяни. Премигнах, извърнах поглед и си тръгнах веднага щом той заяви, че ще отиде на уреченото място.

Срещнаха се за последен път същата зима в Египетската зала на Британския музей. Беше дъждовна мартенска сутрин на 1924 година. Преструвах се, че чета представяне на Хауард Картър, докато Хана и Роби седнаха на срещуположните краища на една пейка пред експозицията на Тутанкамон. За целия останал свят имаха вид на непознати, обединени единствено от общ интерес към египтологията.

След няколко дни по молба на Хана помагах на Емелин да събере багажа си за преместването й в къщата на Фани. Докато живееше на номер седемнайсет, Емелин се разпростираше в две стаи и естествено нямаше как да се приготви навреме без помощ. Аз събирах зимните аксесоари на Емелин и меките играчки, подарък от ухажорите й, когато Хана дойде да провери докъде сме стигнали.

— Трябва да помагаш, Емелин — отбеляза по-голямата й сестра, — а не да оставяш Грейс да върши всичко.

По тона на Хана личеше колко е напрегната. Така беше от деня в Британския музей, но Емелин не забеляза. Беше твърде заета да прелиства дневника си. Цял следобед, седнала на пода с кръстосани нозе, разглеждаше жадно отрязъци от стари билети, рисунки, снимки и пламенни младежки драсканици.

— Чуй това — каза тя, — от Хари е. „Непременно ела у Дезмънд, иначе ще сме само ние тримата: Деси, твоят любим и Клариса.“ Не е ли убийствено смешно? Горката Клариса, наистина не трябваше да се подстригва късо.

Хана седна на ръба на леглото.

— Ще ми липсваш.

— Знам — отвърна Емелин и приглади с длан една смачкана страница от дневника си. — Но нали разбираш, че не мога да дойда в „Ривъртън“ с вас. Ще умра от скука.

— Убедена съм.

— За теб, мила, няма да е толкова скучно — внезапно добави Емелин, осъзнавайки, че може да я е обидила. — Знаеш, че не го мисля. — Тя се усмихна. — Не е ли странно как се развиха събитията?

Хана повдигна вежди.

— Искам да кажа, че когато бяхме момичета, ти беше тази, която копнееше да се махне. Забрави ли, че дори мечтаеше да станеш секретарка? — Емелин се разсмя. — Не помня дали изобщо стигна до там, че да поискаш от татко разрешение.

Хана поклати глава.

— Чудя се какво би казал той — отвърна Емелин. — Горкият стар татко. Спомням си, че бях ужасно ядосана, когато ти се омъжи за Теди и ме остави с него. Но не помня защо. — Тя щастливо въздъхна. — Нещата се промениха.

Хана стисна устни в търсене на подходящите думи.

— Щастлива си в Лондон, нали?

— Иска ли питане? — отвърна Емелин. — Истинско блаженство е.

— Добре. — Хана се изправи, за да си върви, но се разколеба и отново седна. — Знаеш ли, ако нещо се случи с мен…

— Ако те похитят марсианци от Червената планета? — попита Емелин.

— Не се шегувам, Емелин.

Сестра й рязко вдигна поглед нагоре.

— Известно ми е. Цяла седмица се мусиш.

— Лейди Клементайн и Фани винаги биха помогнали. Нали знаеш?

— Да, да — отвърна Емелин, — казвала си го и преди.

— Така е, но да те оставя сама в Лондон…

— Ти не ме оставяш — каза Емелин. — Аз оставам. И няма да съм сама. Ще живея с Фани. — Тя размаха ръка. — Ще се оправя.

— Знам — рече Хана. Погледите ни се срещнаха, но тя бързо извърна очи. — Оставям те.

Хана беше досами вратата, когато Емелин подхвърли уж между другото:

— Не съм виждала Роби напоследък.

Хана застина, но не обърна поглед назад.

— Вярно — потвърди тя. — Сега си давам сметка, че от дни не се е мяркал.

— Потърсих го, но малкият му шлеп не беше там. Дебора каза, че заминал.

— Така ли? — Хана стоеше като вкаменена. — И къде е отишъл?

— Не каза — начумери се Емелин. — Спомена, че ти може би знаеш.

— От къде на къде? — сви Хана рамене и се обърна. Избегна погледа ми. — Защо точно аз ще знам? Може би е някъде, където пише поезия.

— Нямаше просто така да замине. Щеше да ми каже.

— Не е задължително — сви Хана рамене. — Нали го знаеш? Непредсказуем е. — Тя повдигна рамене, сетне ги отпусна отново. — Както и да е, има ли значение?

— За теб може и да няма, но за мен има. Аз го обичам.

— О, Ем, не говори така — тихо рече Хана. — Не го обичаш.

— Напротив — отвърна Емелин. — Винаги съм го обичала. Откакто за пръв път пристигна в „Ривъртън“ и превърза ръката ми.

— Ти беше само на единайсет — напомни й Хана.

— Разбира се, и по онова време беше само детска любов — отвърна Емили. — Но беше началото. Оттогава всеки мъж сравнявам с Роби.

Хана стисна устни.

— Ами онзи от киното? А Хари Бентли, или още половин дузина други мъже, в които се влюби само в онази година? Беше сгодена за поне двама.

— Роби е различен — каза Емелин.

— И какво? — попита Хана, като не смееше да погледне сестра си. — Той някога давал ли ти е повод да мислиш, че изпитва същите чувства към теб?

— Сигурна съм, че го е правил — каза Емелин. — Не пропусна нито една възможност да излезем заедно. Знам, че не идва с мен, защото харесва приятелките ми. Никога не е крил, че ги смята за разглезени и мързеливи деца. — Тя кимна решително. — Сигурна съм, че има същите чувства. Обичам го.

— Не — отсече Хана с решителност, която стъписа Емелин. — Той не е за теб.

— Откъде знаеш? — попита Емелин. — Ти едва го познаваш.

— Познавам този тип мъже — отвърна Хана. — Войната промени много хора. Отидоха съвсем нормални млади мъже, а се върнаха променени. Повредени.

Сетих се за Алфред и нощта на стълбите в „Ривъртън“, когато призрачните спомени го връхлетяха, но бързо прогоних тази мисъл.

— Не ме е грижа — упорстваше Емелин. — Според мен е романтично. Бих искала да се грижа за него, да го лекувам.

— Мъже като Роби са опасни — рече Хана. — Те не могат да бъдат излекувани. Те са такива, каквито са. — Тя въздъхна нетърпеливо. — Имаш толкова много ухажори. Не можеш ли да намериш в сърцето си любов за някого от тях?

Емелин упорито поклати глава.

— Знам, че можеш. Обещай ми, че ще опиташ.

— Не искам.

— Трябва.

Тогава Емелин извърна поглед от сестра си и забелязах нещо ново в изражението й, нещо по-твърдо и по-непоклатимо.

— Хана, наистина не е твоя работа — с равен тон рече тя. — Аз съм на двайсет. Не желая да ми помагаш да вземам решения. Ти се омъжи на моята възраст и Бог е свидетел, че не се допита до никого за това решение.

— Не е същото…

— Нямам нужда от голяма сестра, която да ме надзирава във всичко, което правя. Вече не. — Емелин въздъхна и се обърна към Хана. Гласът й стана по-дружелюбен. — Нека се договорим. От този момент нататък всяка ще живее живота, който си избира. Какво ще кажеш?

Оказа се, че Хана вече няма какво да добави. Тя кимна в знак на съгласие и затвори вратата зад себе си.

В навечерието на заминаването ни за „Ривъртън“, докато опаковах последните рокли на Хана, тя седеше до перваза на прозореца и гледаше към парка, докато не угасна и последният лъч дневна светлина. Уличните лампи тъкмо се включваха, когато тя се обърна към мен:

— Била ли си влюбена някога, Грейс?

Въпросът й ме стъписа. Моментът, в който го зададе…

— Не… не бих могла да кажа, госпожо. — Поставих палтото й с лисичата опашка на дъното на големия куфар.

— Не знаеш дали си се влюбвала? — попита тя.

Избегнах погледа й. Опитах се да придам на гласа си безразличие. Надявах се тя да смени темата.

— В такъв случай, трябва да кажа не, госпожо.

— Може и да е късмет. — Тя се обърна с гръб към прозореца. — Истинската любов е като болест.

— Болест ли, госпожо? — Със сигурност ми призля в този миг.

— Не я разбирах, докато четях за нея в книгите и пиесите, в стихотворенията. Не разбирах кое кара иначе интелигентни и разумни хора да вършат такива екстравагантни и нерационални неща.

— А сега, госпожо?

— Да — въздъхна тя, — сега разбирам. Това е болест. Заразяваш се, когато най-малко очакваш. За нея няма лекарство. А понякога, в най-крайни случаи, може и да е фатална.

Лекичко затворих очи. За миг изгубих равновесие.

— Не и фатална, госпожо, със сигурност не.

— Да, може би си права, Грейс. Преувеличавам. — Тя ме погледна и се усмихна. — Разбираш ли, аз съм такъв случай. Държа се като героиня от ужасен евтин роман. — Хана замълча, но сигурно продължи да мисли в същата посока, тъй като след известно време поклати глава. — Знаеш ли, винаги съм си мислела, че вие с Алфред…

— О, не, госпожо — бързо отвърнах. — С Алфред никога не сме били нещо повече от приятели. — Почувствах жегването на хиляди игли по тялото си.

— Наистина ли? — Тя се умълча. — Какво ли ме е накарало да си го помисля?

— Не бих могла да кажа, госпожо.

Тя ме погледна, докато поглаждаше подгъва на копринената си рокля, и се усмихна.

— Притесних те.

— Не, съвсем не, госпожо. Просто… — Възползвах се от разговора. — Мислех си за едно писмо, което получих наскоро. Новини от „Ривъртън“. Какво съвпадение, че питате за Алфред точно сега.

— Нима?

— Да, госпожо. — Не можех да се спра. — Помните ли госпожица Старлинг, която работеше за баща ви?

Хана се намръщи.

— Слабата дама с безцветната коса ли? Имаше навика да върви на пръсти из къщата с кожена чанта.

— Да, госпожо, същата. — Надминах себе си. Погледът и гласът ми създаваха впечатлението, че ми е все едно. — Те с Алфред се оженили. Само преди месец. Сега живеят в Ипсуич и той се занимава с електрическия си бизнес.

— Затворих куфара и кимнах със сведен поглед. — А сега, ако ме извините, госпожо, мисля, че господин Бойл има нужда от мен долу.

Затворих вратата след себе си и останах сама. Притиснах длан до устните си, затворих очи и почувствах как раменете ми треперят, а в гърлото ми нещо напира.

Тялото ми, изглежда, изгуби равновесие и се свлякох на пода. Първо рамото ми сякаш проникна в стената. Жадувах да изчезна там, в пода, във въздуха.

Но останах да лежа неподвижна. Имам бегли спомени, че Теди и Дебора ме откриха в тъмния коридор на път за стаите си. Повикаха господин Бойл, за да ме преместят. Нищо не почувствах, нито срам, нито дълг. Какво значение имаше? Какво значение имаше всичко вече?

Изведнъж някъде на долния етаж нещо се строши, падаха чинии и прибори.

Затаих дъх. Очите ми се отвориха. Настоящето ме връхлетя и ме изпълни отново.

Разбира се, че имаше значение. Хана има значение. Сега повече от всякога тя имаше нужда от мен, тъй като се завръщаше в „Ривъртън“ без Роби.

Издишах на пресекулки. Изправих рамене и преглътнах. Наложих си да успокоя свитото си гърло.

Никаква полза нямаше да има от мен, ако се оставех на самосъжалението. Така се разсейвах от задълженията си.

Отблъснах се от стената, пригладих полата и оправих маншетите си. Изтрих сълзите.

Бях лична камериерка, а не някаква незначителна слугиня в домакинството. На мен разчитаха. Не можех да си позволя такива пристъпи на неблагоразумие.

Отново въздъхнах. Дълбоко. Съсредоточено. Кимнах си мислено и тръгнах с големи крачки надолу по коридора.

Докато изкачвах стълбите до моята стая, насилих се да затворя ужасяващата врата в ума си, през която за част от секундата бях надзърнала и видях съпруга, дома и децата, които можеше да имам.

Отново в „Ривъртън“

Урсула дойде, както беше обещала. Пътуваме по лъкатушещия път към селцето Сафрън Грийн. Всеки момент ще се появят табели, които ни поздравяват с добре дошли в „Ривъртън“. Поглеждам лицето на Урсула, тя ми се усмихва от мястото си на волана и отново насочва вниманието си към пътя. Отхвърлила е всякакви лоши предчувствия за това доколко е разумна нашата екскурзия. Силвия не беше доволна, но се съгласи да не казва на главната сестра и да задържи Рут, ако е необходимо. Подозирам, че излъчвам зловонието на последната възможност. Твърде късно е да се тревожат дали ще ме съхранят за бъдещето.

Металните порти са отворени. Урсула насочва колата към автомобилната алея и поемаме към къщата. Тъмно е, а тунелът от дървета е някак странно застинал и мълчалив, какъвто винаги е бил в очакване да чуе нещо. След последния завой къщата изниква пред нас. Точно както толкова много пъти преди: през първия ден, в който едва четиринайсетгодишна, млада и неопитна се появих в „Ривъртън“, в деня на представлението, когато тичах на връщане от дома на мама, изпълнена с надежда, в онази вечер, когато Алфред ми предложи, в утрото през 1924 година, когато пристигнахме в „Ривъртън“ от Лондон. Днешният ден е своего рода завръщане у дома.

Сега след автомобилната алея и преди фонтана на Ерос и Психея има бетонен паркинг за коли. Урсула сваля стъклото на прозореца, докато наближаваме бариерата. Казва нещо на пазача и той ни маха да преминем. Поради очевидната ми слабост тя има специално позволение да ме остави, преди да търси място за паркиране. Минава през кръговото движение с битумна наместо чакълена настилка и спира колата до входа. До терасата има малка желязна пейка. Урсула ме води до нея, настанява ме и се връща на паркинга.

Седя и мисля за господин Хамилтън, чудейки се колко ли пъти е отварял външната врата, преди да го сполети инфарктът през 1934-та.

— Радвам се да те видя отново, млада Грейс!

Замижавам на светлината на воднистото слънце, или може би очите ми са влажни, и го виждам да стои на най-горното стъпало.

— Господин Хамилтън! — възкликвам. Разбира се, халюцинирам, но е някак грубо да пренебрегна стар приятел, въпреки че от шейсет години той е мъртъв.

— Чудехме се с госпожа Таунсенд кога ли ще те видим отново.

— Така ли? — Госпожа Таунсенд се бе споминала от инсулт в съня си скоро след него.

— О, да. Обичаме младите да се завръщат. Само двамата тук се чувстваме малко самотни. Няма семейство, на което да служим. Чуваме единствено удари с чук, трополене и стъпки от мръсни ботуши. — Той поклаща глава и вдига поглед към арката на входната веранда. — Много промени настъпиха. Само почакай да видиш какво направиха с моя кухненски килер. — Усмихва ми се, а дългият му нос лъщи. — Кажи ми, Грейс, как са нещата при теб? — мило пита той.

— Уморена съм, много съм уморена, господин Хамилтън.

— Знам, момичето ми, няма да е задълго.

— Как си? — Урсула се е приближила до мен и пъха талона за паркинг в чантичката си. — Уморена? — Сбръчква вежди загрижено. — Ще отида да потърся стол на колела. Инсталираха асансьори по време на ремонта.

Отговарям й, че сигурно така ще е най-добре, а после крадешком поглеждам към господин Хамилтън. Вече не е там.

В преддверието ни посреща весела жена, облечена като съпруга на земевладелец от 40-те години на 20-и век, и съобщава, че входната ни такса включва обиколка, която ще започне всеки момент. Преди да успеем да се възпротивим, се озоваваме в група с шест други посетители, няколко лондончани — туристи за един ден, ученик, който прави проучване на местната история, и семейство от четирима американци — майката, бащата и синът с маратонки и тениска с надпис: „Избягах от кулата!“, а дъщерята, тийнейджърка, висока, бледа и намусена, е цялата в черно. Ръководителката на обиколката, Берил, която час по час подръпва табелката с името си, сякаш за да удостовери този факт, е живяла в село Сафрън Грийн през целия си живот и ни уверява, че е готова да отговори на всякакви въпроси.

Обиколката започва на долния етаж, център на всяка английска провинциална къща, обяснява Берил с привична усмивка и смигва. С Урсула се качваме в асансьора, инсталиран на мястото на шкафа за връхни дрехи. Когато стигаме долу, групата е наобиколила кухненската маса на госпожа Таунсенд и се смее на списъка традиционни английски блюда от деветнайсети век, който Берил чете.

На пръв поглед стаята за прислугата изглежда такава, каквато е била винаги, и въпреки това е променена. Осъзнавам, че е от осветлението. То обаче не успява да стигне до най-далечните и шепнещи кътчета. Електричество, което дълго време нямахме в „Ривъртън“. Дори когато в средата на двайсетте години Теди нареди да се прокарат кабели навсякъде, резултатът не беше същият. Липсва ми полумракът, нужен, за да се поддържа ефектът от историческото минало. Сега за тези неща си има закони. Здравеопазване и безопасност. Обществена отговорност. Никой не желае да отиде на съд за това, че някой посетител случайно се е спънал в стъпало по зле осветеното стълбище.

— Последвайте ме — изчурулика Берил. — Ще минем през изхода за прислугата на задната тераса, но не се тревожете, няма да ви карам да обличате униформи.

Стоим насред ливадата над Розовата градина на лейди Ашбъри. Изненадващо е, че изглежда съвсем като преди, макар между различните нива да са изградени платформи. Сега разполагат с екип от работници на пълен работен ден, обяснява Берил, и те се грижат за градините, ливадите, фонтаните и всички останали сгради в имението. Лятната къща.

Лятната къща бе едно от първите неща, които Теди направи, когато „Ривъртън“ му бе поверен през 1923 година. Той казваше, че е престъпление такова красиво езеро, бижуто на имението, да не се използва. Предвиждаше вечерни партита с лодки през лятото. Веднага поръча плановете и когато дойдохме от Лондон през 1924-та, къщата беше почти готова. Единственото забавяне дойде поради задържане на пратката от италиански варовик на границата и пролетния дъжд.

В утрото, когато пристигнахме, валеше. Неумолим, просмукващ дъжд, започнал, докато преминавахме през най-отдалечените села на Есекс, и така и не престана. Блатата бяха пълни, горите — плувнали във вода и когато колите изпълзяваха по калната алея в „Ривъртън“, къщата не се виждаше. Не и в първия момент. Бе така обгърната от стелещата се мъгла, че сякаш изникна постепенно, като видение. Щом доближихме достатъчно, избърсах с длан запотеното стъкло и през мъглявината се взрях във витража на прозореца на детската стая. Завладя ме непреодолимото усещане, че някъде вътре в тази тъмна къща Грейс отпреди пет години подготвя трапезарията, облича Хана и Емелин и изслушва поредната мъдрост на Нанси. Тук и там, тогава и сега, едновременно, според капризната приумица на времето.

Първата кола спря и господин Хамилтън се материализира от предната веранда с черен чадър в ръка, за да помогне на Хана и Теди. Втората кола продължи до задния вход и спря. Вдигнах качулката на дъждобрана си, кимнах на шофьора и се затичах към входа за прислугата.

Може би дъждът бе виновен. Може би, ако денят беше ясен, ако небето искреше синьо и слънчевата светлина се бе усмихнала през прозорците, упадъкът на къщата нямаше да изглежда толкова шокиращ. Въпреки че господин Хамилтън и персоналът полагали максимални усилия — чистели по двайсет и четири часа в денонощието, — къщата беше в окаяно състояние. Трудно бе да се наваксат годините, в които господин Фредерик съзнателно пренебрегваше грижите за имота.

Хана остана най-изненадана. Предполагам, че това бе естествено. Гледката на разрухата й припомни самотата на последните дни на па, върна й спомена за старата вина: неуспехът й да възстанови мостовете между тях.

— Като си помисля, че е живял така — сподели тя през първата вечер, докато я приготвях за сън. — През целия ни престой в Лондон не съм знаела нищо. Емелин често се шегуваше с това, но и за миг не съм си представяла, че… — Тя поклати глава. — Мисля си, Грейс… Колко ли е бил нещастен клетият ни стар баща. — Замълча за момент и продължи: — Това идва да покаже какво се случва, когато човек не е верен на собствената си природа.

— Да, госпожо — съгласих се аз, без да осъзнавам, че вече не говорехме за па.

Макар да бе изненадан от мащаба на разрухата в „Ривъртън“, Теди не изглеждаше разтревожен. Така или иначе бе планирал пълен ремонт.

— Старата къща трябва да влезе с достойнство в двайсети век, нали? — усмихна се той на Хана.

Бяхме там вече седмица. Дъждът бе спрял и той стоеше в единия край на спалнята й и оглеждаше огряната от слънчеви лъчи стая. С Хана седяхме на шезлонгите и преглеждахме роклите й.

— Вероятно — уклончиво отговори тя.

Теди я погледна. По лицето му бе изписано недоумение: не беше ли вълнуващо да ремонтират фамилната й къща? Не мечтаеха ли всички жени за възможността да оставят своя следа в един дом?

— Няма да пожаля средства — рече той.

Хана вдигна поглед и търпеливо се усмихна, като на прекалено усърден продавач в магазин.

— Щом смяташ, че си заслужава.

Сигурна съм, че на Теди щеше да му хареса, ако тя бе споделила ентусиазма му по отношение на проекта за ремонт: срещи с дизайнери, обсъждане на достойнствата на една тъкан пред друга, удоволствие от създаването на точно копие на кралската закачалка в коридора. Но той не вдигаше врява. Вече бе свикнал да разбира погрешно съпругата си. Просто поклати глава, помилва я по косите и прекрати темата.

Хана, която не се интересуваше от ремонта, бе обзета от удивително приповдигнато настроение от завръщането в „Ривъртън“. Бях очаквала напускането на Лондон, раздялата с Роби да я съкрушат. Бях се подготвила за най-лошото. Но грешах. Ако не друго, тя бе в по-добро настроение от обикновено. Докато траеше ремонтът, прекарваше доста време навън. Разхождаше се из имението, скиташе се до най-отдалечените поляни и се връщаше за обяд. По полата й имаше семена от трева, а по бузите й — цвят.

Беше се отказала да мисли за Роби, поне според мен. Дори и да е било любов, бе решила да живее без нея. Ще ме сметнете за наивна, но такава си бях. Имах само собствения си опит. Бях се отказала от Алфред, завърнах се в „Ривъртън“ и се опитвах да свикна с липсата му. Предполагах, Хана бе направила същото. И тя бе решила, че дългът й я зове другаде.

Един ден отидох да я търся. Кандидатурата на Теди бе издигната от партията на торите за Сафрън и организираха обяд с лорд Гифорд. Очакваше се лордът да пристигне след трийсет минути, а Хана все още бе на разходка. Най-накрая я намерих в Розовата градина. Седеше на каменните стъпала под беседката, точно там, където бе седял Алфред онази нощ преди толкова много години.

— Слава богу, госпожо — задъхана приближих аз. — Лорд Гифорд ще пристигне всеки момент, а вие не сте облечена.

Хана ми се усмихна през рамо.

— Мога да се закълна, че съм облечена в зелената си рокля.

— Знаете какво имам предвид, госпожо. Трябва да се облечете за обяд.

— Знам — отвърна тя, протегна ръце настрани и завъртя китки. — Денят е толкова прекрасен! Жалко е да седим вътре. Чудя се дали ще можем да убедим Теди да се храним на терасата.

— Не знам, госпожо. Мисля, че господин Лъкстън няма да одобри. Знаете какво е отношението му към насекомите.

Тя се засмя.

— Права си, разбира се. Е, просто си помислих. — Стана, вдигна бележника си с листове за писане и писалката. Отгоре имаше плик без марка.

— Желаете ли господин Хамилтън да изпрати писмото вместо вас, госпожо?

— Не — отвърна тя и като се усмихна, притисна листовете до гърдите си. — Благодаря ти, Грейс. Днес следобед ще отида в града и ще го изпратя сама.

Разбирате ли защо предположих, че е щастлива? А тя беше щастлива. Наистина. Но не защото се бе отказала от Роби. Там бе моята грешка. Със сигурност не и защото бе преоткрила в себе си плам към Теди. Не и защото се бе върнала в бащината си къща. Не. Щастлива бе поради съвсем друга причина. Хана имаше тайна.

Берил ни повежда по Дългата пътека. Друсам се в инвалидната количка, но Урсула внимава. На втората ниска желязна портичка е закачена табела. Берил обяснява, че долната част на Южната градина е затворена поради ремонт в лятната къща, затова днес няма да можем да погледнем отблизо. Ще стигнем само до фонтана на Икар. Тя отваря портата и се изнизваме един след друг.

Празненството бе идея на Дебора. Освен това трябваше да се напомни на хората, че макар Теди и Хана да не са вече в Лондон, това не означава, че са се оттеглили от обществения живот. Според Теди предложението беше прекрасно. Основните ремонтни работи бяха към своя край и се предоставяше чудесна възможност да ги демонстрират. Хана изненадващо се примири. Нещо повече, включи се в организацията. Теди се зарадва, без да задава излишни въпроси. Непривикнала да планира с някого другиго, Дебора не бе толкова радостна.

— Едва ли ще искаш да се ангажираш с всички подробности — рече тя една сутрин по време на чая.

Хана се усмихна.

— Напротив. Имам толкова много идеи. Какво ще кажеш за китайски фенери?

Именно по настояване на Хана празненството се превърна от събиране в тесен кръг на малцина избрани в огромно екстравагантно събитие. Тя приготви списък на гостите и предложи да инсталират дансинг. Обясни на Теди, че някога среднощните забавления в „Ривъртън“ били едва ли не институция. Защо да не ги възродят?

Теди бе очарован. Отдавна мечтаеше да види съпругата и сестра си да работят заедно. Той предостави на Хана свобода на действията и тя я пое. Имаше си свои причини. Сега разбирам защо. Много по-лесно е да останеш незабелязан сред голяма, оживена тълпа, отколкото на малка сбирка.

Урсула бавно ме бута около фонтана на Икар. Почистен е. Сините плочки блестят и мраморът е лъскав дори там, където преди не беше, ала Икар и трите му русалки са все така неподвижни в сцената на спасяването във водата. Премигвам и двете призрачни фигури в бели фусти, излегнали се на ръба, изчезват.

— Аз съм владетел на света! — Малкото американче се е покатерило на главата на русалката с арфа и стои изправено с разперени ръце.

Навъсеното изражение по лицето на Берил отстъпва и тя си налага да се усмихне приятно.

— Слез оттам, момче. Фонтанът е построен, за да го разглеждаме, а не да се катерим по него. — Тя посочва малката пътечка към езерото. — Да отидем там. Не можем да минем отвъд преградата, но ще успеем да зърнем нашето прочуто езеро.

Детето скача от ръба на фонтана и се приземява досами нозете ми. Хвърля ми плахо насмешлив поглед и затичва напред. Родителите и сестра му го следват.

Пътеката е тясна за инвалидната количка, но аз трябва да го видя. Това е същата пътека, по която вървях онази нощ. Моля Урсула да ми помогне да ходя. Тя ме поглежда нерешително.

— Сигурна ли си?

Кимам.

Придружителката ми избутва количката до началото на пътеката и аз се облягам на ръката й, докато ме подвига. За миг сме неподвижни, докато Урсула установи равновесие, и после тръгваме бавно. Под обувките си усещам дребни камъчета, в полата ми се отъркват високите стебла на тревата, водни кончета кръжат и се гмуркат в топлия въздух.

Спираме се, тъй като американското семейство се връща назад към фонтана в индианска нишка. Те шумно изразяват съжаление за ремонтните работи.

— Всичко в Европа е оградено със скелета — отбелязва майката.

— Трябва да ни върнат част от парите за билетите — добавя бащата.

— Дойдох на тази обиколка само за да видя къде е умрял — казва дъщерята, обута в тежки черни боти.

Урсула сухо ми се усмихва и продължаваме напред. Докато се приближаваме, шумът от ударите на чукове се усилва. Най-накрая, след неколкократни спирания, стигаме до преградата, където свършва пътеката. През всичките тези години си е на същото място, където беше и преди.

Хващам се за нея и поглеждам към езерото. Ето го, надиплено от леки вълни в далечината. Лятната къща не се вижда, но ясно се чува шумът от ремонта. Това ми напомня за 1924 година, когато строителите бързаха, за да приключат за празненството. Напразно, както се оказа впоследствие. Варовикът бил задържан в Кале поради недоразумение, свързано с транспорта, и за голямо разочарование на Теди не пристигна навреме. Той се надяваше да инсталират новия му телескоп, за да могат гостите на празненството да слязат до езерото и да погледнат нощното небе. Хана беше тази, която му даваше увереност.

— Няма значение — рече тя. — По-добре е да изчакаме, докато го завършат. И после можеш да организираш друго специално празненство за наблюдение.

Забележете, че тя каза „ти“, а не „ние“. Беше престанала да се свързва с бъдещето на Теди.

— Предполагам — въздъхна той с глас на раздразнено момче.

— Може би е за добро — добави Хана и наклони главата си на една страна. — Всъщност не е зле да поставим прегради по пътеката до езерото. Така хората няма да се доближават прекалено, може да е опасно.

Теди се намръщи.

— Опасно ли?

— Познаваш строителите — отвърна Хана. — Като нищо ще оставят някоя друга част недовършена. Най-добре е да почакаш, докато имаш време да се заемеш с това както трябва.

О, да, любовта може да направи човека непочтен. Тя убеди Теди много лесно, разшири спектъра до юридическите искове и ужасната публичност. Теди нареди на господин Бойл да се погрижи за табелите и преградите край езерото. Щеше да организира друго празненство през август за рождения си ден. Дневно, с лек обяд в лятната къща, с лодки, игри и раирани тенти. Точно като в картината на онзи френски художник, как му беше името?

Разбира се, той така и не организира това празненство. През август 1924 година последното нещо, за което човек си мислеше, освен ако не се казваше Емелин, бе организирането на празненство. Нейното отношение бе особен вид социален изблик по онова време, реакция срещу, а не толкова въпреки, ужаса и кръвопролитието.

Кръв, толкова много кръв. Кой си е представял, че може да има толкова много кръв? От тук виждам онова място на брега на езерото. Там стояха те. Там стоеше той точно преди…

Главата ми олеква, нозете ми се огъват. Урсула сграбчва ръцете ми и ме подкрепя.

— Добре ли си? — пита тя, а тъмните й очи са разтревожени. — Много си бледа.

Мислите ми се блъскат. Горещо ми е. Вие ми се свят.

— Би ли искала да влезем вътре за малко?

Кимам.

Урсула ме води обратно по пътеката, настанява ме в инвалидната количка и обяснява на Берил, че трябва да ме върне до къщата.

От горещината е, разбиращо отвръща Берил, и майка й страда така. Толкова нехарактерни за сезона температури. Тя се накланя към мен и се усмихва така, че очите й се скриват.

— Така е, миличка, от горещината е.

Аз кимам. Няма смисъл да споря. За да внеса яснота, ще кажа, че не горещината ме потиска, а бремето на стара вина.

Урсула ме води в дневната. Не влизаме навсякъде, защото не е възможно. Червен шнур е опънат на около метър от входа. Предполагам, за да не може всеки да преминава и да прокарва мръсни пръсти по облегалката на дивана. Урсула спира стола ми до стената и сяда редом на пейката за посетители.

Туристите обикалят, сочат богато украсените сервизи за хранене, ахкат и охкат при вида на тигровата кожа върху гърба на канапето. И, изглежда, никой не забелязва, че стаята е изпълнена с духове.

Именно в дневната полицията проведе разпитите. Горкият Теди. Бе направо зашеметен.

— Той беше поет — обясняваше на полицаите и стискаше одеялото, с което се беше загърнал. Все още бе с вечерния си костюм. — Познавал се е със съпругата ми от млади години. Доста приятен човек, артистичен, но безобиден. Излизаше със снаха ми и нейното обкръжение.

Полицията разпита всички през онази нощ. Всички, освен Хана и Емелин. Теди се беше погрижил. Обясни на полицаите, че им стига нещастието да бъдат свидетели на самоубийството и няма нужда отново да го преживяват. Толкова силно бе влиянието на семейство Лъкстън, че, предполагам, полицаите са отстъпили.

Случилото се не ги засягаше лично. Беше късно през нощта и те нямаха търпение да се върнат при съпругите и топлите си легла. Бяха чули всичко, което им бе нужно. Не беше чак толкова необичайна история. Самата Дебора го отбеляза. Навсякъде — и в Лондон, и по света, млади мъже не успяват да се адаптират към обикновения живот, след като са видели и преживели войната. Фактът, че е бил поет, прави ситуацията още по-обяснима. Мъжете от артистичен тип са склонни към чудато и емоционално поведение.

Групичката ни намира. Берил ни кани да продължим обиколката и ни води до библиотеката.

— Ето една от малкото стаи, незасегнати от пожара през 1938 година — обяснява тя и умишлено забързва ход през залата. — Сигурна съм, че това е божия благословия. Семейство Хартфорд са притежавали безценна сбирка от стари книги. Над девет хиляди тома.

Мога да го потвърдя.

Нашата разнообразна група влиза в залата след Берил и се разпръсква. Някои протягат вратове, за да видят стъкления купол на тавана и лавиците с книги, стигащи чак до тавана. Пикасо на Роби го няма. Предполагам, че е в някоя галерия. Отминали са и дните, когато във всяка английска къща по стените висяха произведения на великите майстори.

Именно тук Хана прекарваше по-голяма част от времето си след смъртта на Роби. По цял ден седеше свита на стола в тихата стая. Не четеше, просто седеше и преживяваше отново събитията. За известен период бях единственият човек, когото допускаше. Говореше маниакално и импулсивно за Роби, докато ми разкриваше подробности за тяхната връзка. Епизод след епизод. Всеки разказ завършваше с все същия вопъл.

— Знаеш ли, Грейс, аз го обичах — казваше тя. Гласът й бе толкова тих, че едва я чувах.

— Знам, госпожо.

— Просто не можах… — Поглеждаше към мен с празен поглед. — Просто не беше достатъчно.

В началото Теди прие отдръпването й. Изглеждаше нормална реакция на преживяното. Но с напредване на времето той бе озадачен от неспособността й да спази правилото да си държи езика зад зъбите, правило, с което нацията бе прочута.

Всички имаха мнение по въпроса как да се държи тя, какво да се направи, за да се върне настроението й. Една нощ след вечеря се състоя дискусия около кръглата маса.

— Има нужда от ново хоби — констатира Дебора, докато палеше цигара. — Не се съмнявам, че е шокиращо да видиш как човек си тегли куршума, но животът продължава.

— Какво хоби? — попита Теди мрачно.

— Мислех си за ма-джонг — отвърна Дебора и изтръска пепел в една чинийка. — Една добра игра на ма-джонг може да отклони вниманието на играча от всичко останало.

Естела, която отседна в „Ривъртън“, за да „даде своя принос“, се съгласи, че на Хана й трябва нещо, което да я разсее, но имаше свои идеи как да стане това: Хана имала нужда от дете. Коя жена няма? Не може ли Теди да помисли какво да направи, за да я дари с бебе?

Теди обеща, че ще направи каквото може. И го стори, възприемайки погрешно отстъпчивостта на Хана за съгласие.

За радост на Естела, след три месеца лекарят обяви, че Хана е бременна. Все още далеч от състоянието, в което да отклони вниманието си от проблемите, тя обаче се отчужди още повече. Разказваше ми все по-малко за връзката си с Роби и накрая престана да ме вика в библиотеката. Бях разочарована, но повече разтревожена. Надявах се изповедите й да я освободят по някакъв начин от изгнанието, което сама си наложи. Надявах се, докато разказва всичко за отношенията им, да намери обратния път към нас. Ала не било писано.

Тъкмо напротив, тя се отдръпна от мен още повече. Започна сама да се облича и ако си позволявах да й предложа помощта си, ме гледаше някак странно, едва ли не ядосано. Опитвах се да говоря с нея, да й напомня, че вината не е нейна, че не е можела да го спаси, но тя само ме поглеждаше с вглъбено изражение. Сякаш не разбираше какво й казвам, или, още по-зле, съмняваше се в подбудите ми, поради които го изричах.

През последните месеци се носеше из къщата като призрак. Нанси подхвърли дори, че все едно господин Фредерик се е завърнал. Теди се обезпокои още повече. В края на краищата сега не само Хана се подлагаше на риск. Неговото бебе, неговият син — наследникът на фамилията Лъкстън, заслужаваше по-добро отношение. Той викаше лекар след лекар, всички те, току-що завърнали се от войната, поставяха диагноза „шок“ и коментираха, че е нормално след всичко, на което е била свидетел.

Един от лекарите повика Теди настрана след консултацията.

— Да, става въпрос за шок. Много интересен случай. Съвсем изолирана е от своето обкръжение.

— Как да се справим? — попита Теди.

Лекарят поклати глава унило.

— Какво не бих дал, за да науча.

— Парите не са проблем — отвърна Теди.

Лекарят се намръщи.

— Има ли и друг свидетел?

— Сестрата на съпругата ми — отвърна Теди.

— Сестрата — отбеляза в бележника си лекарят. — Добре. Близки ли са?

— Много.

Лекарят насочи пръст към Теди.

— Доведете я. Подходът към този вид истерия е разговорът. Съпругата ви има нужда да прекарва време с някой, който е преживял същия шок.

Теди последва съвета на лекаря и неколкократно изпрати покана до Емелин, но тя отказваше да дойде. Не можела. Била твърде заета.

— Не разбирам — въздъхна Теди пред сестра си една вечер. — Как е възможно да пренебрегва собствената си сестра? След всичко, което Хана направи за нея?

— Не бих се тревожила — отвърна Дебора, повдигайки вежди. — От това, което дочувам, добре е, че стои настрана. Казват, че станала доста вулгарна. Последна си тръгвала от събиранията. Забърквала се с неподходящи мъже.

Беше вярно. Емелин отново се бе впуснала във водовъртежа на светския живот в Лондон. Превърна се в душата на компаниите. Снима се в редица филми — любовни, на ужасите. Откри своето амплоа — да играе мамената фатална жена.

Колко жалко, под сурдинка шепнеха в обществото, че Хана не можела да реагира по същия начин. Странно било, че го приемала толкова по-болезнено от сестра си. В края на краищата, Емелин беше излизала с този мъж.

Всъщност Емелин го приемаше достатъчно болезнено. Просто нейният начин да се справя бе различен. Смееше се по-силно и пиеше повече. Носеше се мълва, че в деня, когато загинала на Брейнтри Роуд, полицията открила бутилки бренди в колата й. Семейство Лъкстън потули този факт. Ако в онези дни имаше нещо, което парите можеха да купят, това беше законът. Вероятно все още е възможно, не знам.

В началото не казаха на Хана. Естела смяташе, че е твърде рисковано, и Теди се съгласи. Наближаваше бебето да се роди. Лорд Гифорд правеше изявления от името на Теди и Хана.

В нощта след катастрофата Теди слезе на долния етаж. В мрачната стая на прислугата той изглеждаше не на място, подобно на актьор, появил се в погрешната сцена. Беше толкова висок, че се наложи да се наведе, за да не удари главата си в гредата на тавана над последното стъпало.

— Господин Лъкстън — възкликна господин Хамилтън, — не сме очаквали… — Гласът му изтъня и той се впусна в действие, обърна се към нас, плесна с ръце и ги размаха, сякаш дирижираше оркестър по време на много бърза част от музикално произведение. Ние застанахме в редица с ръце отзад, в очакване на думите на Теди.

А думите му бяха простички. Емелин претърпяла злополучни автомобилна катастрофа, в която загинала. Нанси сграбчи ръката зад гърба ми.

Госпожа Таунсенд изпищя и се строполи на един стол с ръка на сърцето.

— Горката! Милата ми! Цялата треперя — завайка се тя.

— За всички нас е ужасен шок, госпожо Таунсенд — рече Теди, като обхождаше всекиго с поглед. — Но има нещо, за което искам да ви помоля.

— Ако мога да говоря от името на персонала — рече господин Хамилтън с посивяло лице, — ще се радваме да помогнем, по какъвто и да е начин в този ужасен момент.

— Благодаря, господин Хамилтън — отвърна Теди и кимна опечалено. — Както всички знаете, госпожа Лъкстън страда ужасно, откакто се случи онзи инцидент. Вярвам, че е най-добре засега да запазим в тайна от нея настоящата трагедия. Не бива да я тревожим още повече. Не и сега, когато очаква дете. Сигурен съм, че ще се съгласите.

Персоналът остана мълчалив и Теди продължи:

— Бих ви помолил да се въздържате и да не споменавате госпожица Емелин или катастрофата. Погрижете се да няма вестници там, където жена ми би могла да ги види.

Той замлъкна и отново погледна всеки един от нас.

— Разбирате ли?

Тогава господин Хамилтън премигна и пое инициативата.

— О, да. Разбира се, сър.

— Добре — отвърна Теди. Той бързо кимна няколко пъти. Реши, че няма какво повече да добави, и напусна с мрачна усмивка.

След като Теди излезе, госпожа Таунсенд се обърна към господин Хамилтън с ококорени очи.

— Но… Да не би да има предвид да не казваме изобщо на госпожица Хана?

— Така изглежда, госпожо Таунсенд, засега — гласеше отговорът на господин Хамилтън.

— Но смъртта на собствената й сестра е…

— Такова е неговото нареждане, госпожо Таунсенд. — Господин Хамилтън въздъхна и притисна пръсти в основата на носа си. — Господин Лъкстън е господар на този дом толкова, колкото и господин Фредерик преди него.

Госпожа Таунсенд отвори уста, за да коментира, но господин Хамилтън я изпревари:

— И двамата много добре знаем, че нарежданията на господаря трябва да се изпълняват. — Той свали очилата си и започна трескаво да ги бърше. — Няма значение какво мислим за тях или за него.

Малко по-късно, когато господин Хамилтън отиде да сервира супа на горния етаж, госпожа Таунсенд и Нанси се приближиха към мен в трапезарията на прислугата. Седях на масата и поправях сребристата рокля на Хана. Госпожа Таунсенд се настани от едната ми страна, а Нанси — от другата. Приличаха на стражи, които ме придружават до гилотината.

Поглеждайки към стълбите, Нанси рече:

— Трябва да й кажеш.

Госпожа Таунсенд поклати глава.

— Не е редно. Това е собствената й сестра. Трябва да знае.

Мушнах иглата в макарата със сребрист конец и оставих роклята настрани.

— Ти си нейна лична камериерка — продължаваше Нанси. — Тя те обича. Трябва да й кажеш.

— Знам — отвърнах тихо. — Ще й кажа.

На следващата сутрин я открих, както очаквах, в библиотеката. Седеше във фотьойл в далечния край и гледаше през огромните стъклени врати към двора на църквата. Беше се съсредоточила в нещо в далечината и не чу, че приближавам. Отидох близо до нея и застанах мълчаливо до стола. Ранната слънчева светлина нахлуваше през стъклото и обливаше профила й, придавайки й едва ли не безплътен облик.

— Госпожо? — тихичко казах аз.

Без да мести погледа си, тя отвърна:

— Дошла си да ми кажеш за Емелин.

Занемях. Недоумявах как е разбрала.

— Да, госпожо.

— Знаех, че ще ми кажеш. Въпреки че той ви нареди да не казвате. Познавам те твърде добре след всичкото това време, Грейс.

Трудно ми беда изтълкувам тона й.

— Съжалявам, госпожо. За госпожица Емелин.

Тя леко кимна, но не отмести поглед от далечната точка в двора на църквата. Изчаках известно време и когато ми стана ясно, че не желае компания, я попитах дали иска да й донеса нещо. Може би чай? Или книга? Тя не отговори веднага, изглежда, не беше ме чула. И тогава изневиделица промълви:

— Ти не можеш да четеш стенография.

Това бе констатация, а не въпрос, така че не отговорих.

По-късно разбрах какво е имала предвид и защо ми е говорила за стенография в онзи момент. Но минаха доста години. В онова утро все още не подозирах каква е ролята на това, че я бях заблудила.

Тя леко се размърда и прибра дългите голи нозе до стола. Но не ме погледна в очите.

— Можеш да си тръгваш, Грейс. — В гласа й долових студена нотка, от която изпитах пронизваща болка. Очите ми се напълниха със сълзи.

Нямаше какво повече да добавя. Кимнах и излязох, без да знам, че това бе последният ми разговор с нея.

Берил ни води в стаята, принадлежала на Хана накрая. Чудя се дали ще мога да продължа. Но сега стаята е различна. Пребоядисана е и мебелите са сменени с викторианска гарнитура, каквато не бе имало навремето в „Ривъртън“. Това не е леглото, на което се роди бебето на Хана.

Повечето хора мислеха, че бебето е причина за смъртта й. Точно както раждането на Емелин бе смятано за причина за смъртта на майка им. Толкова внезапно, коментираха те и клатеха глави. И толкова тъжно. Но аз знаех повече. Това бе удобно извинение. И възможност. Истината е, че раждането не беше лесно, но тя вече нямаше желание за живот. Случилото се на езерото, смъртта на Роби и скоро след това смъртта на Емелин я убиха дълго преди бебето да се заклещи в таза й.

Бях в стаята при нея в началото, но когато контракциите станаха по-силни и по-чести и бебето започна да напира навън, тя потъна в халюцинации. Втренчи се в мен, по лицето й се четяха страх и ярост. Изкрещя ми да изляза и че вината изцяло била моя. Не било необичайно жените, които раждат, да изгубят контрол и да започнат да фантазират, обясни лекарят, като ме помоли да изпълня желанието й.

Не можех да я изоставя, не и в това състояние. Отдалечих се от леглото, но не излязох от стаята. Лекарят започна да реже. Наблюдавах от вратата и видях лицето й. Когато облегна глава назад, тя въздъхна. Въздишката й толкова приличаше на облекчение. Освобождаване. Тя знаеше, че ако не се бори, може да си отиде. И всичко ще свърши.

Не, смъртта й не настъпи внезапно. Тя умираше от месеци наред.

След това бях съсипана. Съкрушена. По някакъв странен начин бях изгубила себе си. Това се случва, когато отдадеш живота и грижите си на някого другиго. Свързан си с него. Без Хана бях безполезна.

Изгубих способност да чувствам. Бях изпразнена, сякаш някой ме бе разпорил като умираща риба и бе извадил всичките ми вътрешности. Изпълнявах задълженията си машинално. Но сега, когато Хана я нямаше вече, и те бяха значително по-малко. Останах в това състояние в продължение на месец, като се лутах от едно място на друго. Докато един ден не съобщих на Теди, че напускам.

Поиска да остана. Щом отказах, той настоятелно ме помоли да преосмисля решението си, ако не заради него, то в името на Хана, в нейна памет. Тя ме обичаше. Нима не го знаех? Би се радвала да съм част от живота на дъщеря й, от живота на Флорънс.

Но аз не можех. Нямах сърце за това. Останах глуха за неодобрението на господин Хамилтън и сълзите на госпожа Таунсенд. Нямах почти никаква представа какво ще правя със собствения си живот в бъдеще, освен че, знаех със сигурност, нямаше да е свързан с „Ривъртън“.

Щеше да е неописуемо страшно да напусна „Ривъртън“ и работата си, ако изобщо в мен бе останало каквото и да било чувство. По-добре за мен беше да нямам чувства. Иначе страхът можеше да триумфира над мъката и да ме задържи завинаги в къщата на хълма. Извън работата на прислужница не познавах живота. Независимостта ме караше да изпадам в паника. Боях се да ида на друго място, да правя и най-простите неща, да вземам свои решения.

Намерих малко апартаментче в района около Марбъл Арч и продължих да живея. Поемах работа, която умеех — да чистя, да шия. Не допусках близост, напусках, когато хората започваха да задават прекалено много въпроси и да изискват от мен повече, отколкото можех да дам. Преживях десет години в очакване на следващата война, без дори да подозирам приближаването й. Както и на Маркъс, чието раждане щеше да стори онова, което раждането на собствената ми дъщеря не успя. Да запълни празнината в мен след смъртта на Хана.

Междувременно рядко се сещах за „Ривъртън“ и за всичко, което бях изгубила.

Нека се поправя: по-скоро отказвах да мисля за „Ривъртън“. Ако се улавях в тихите моменти на бездействие, че мислено бродя из детската стая или се мотая край стълбите в Розовата градина на лейди Ашбъри, или пазя равновесие на ръба на фонтана на Икар, бързо си намирах занимание.

Но наистина се замислях за малкото бебе Флорънс. Моя полуплеменница, може да се каже. Тя беше красиво малко създание. Имаше русите коси на Хана, но не и очите й. Очите й бяха големи и кафяви. Може да са се променили с течение на времето. Често се случва. Но подозирам, че са останали кафяви, като на баща й. Та нали беше дъщеря на Роби?

През годините дълго бях мислила за това. Разбира се, че бе възможно. Хана, която не успя да забременее от Теди през всичките тези години, все пак успя бързо и неочаквано през 1924 година. И по-странни неща са се случвали. Но същевременно не е ли доста удобно извинение? През последните години на брака си Теди и Хана рядко споделяха едно легло, макар Теди да искаше дете от самото начало. Фактът, че тя не забременяваше, предполагаше, че проблемът е бил в него. И появата на Флорънс го доказа.

Не е ли по-вероятно тогава бащата на Флорънс да не е Теди? И тя да е зачената край езерото? След като месеци наред са били разделени, Хана и Роби се срещат онази нощ в недовършената лятна къща и е естествено да не се въздържат. В края на краищата времето съвпадаше. Дебора със сигурност си го мислеше. Погледна големите тъмни очи и стисна устни. Тя знаеше.

Не знам дали е казала на Теди. Възможно е и сам да се е досетил. Какъвто и да е случаят, Флорънс не остана дълго в „Ривъртън“. Едва ли можеше да се очаква от Теди да я задържи, за да му напомня непрекъснато за изневярата. Цялата фамилия Лъкстън се съгласи, че е най-добре той да загърби тази печална история. Теди се зае с управлението на имението и подготовката на завръщането си в политиката.

Чух, че изпратили Флорънс в Америка, където Джемайма я приела като сестра на Гита. Тя винаги бе мечтала за повече от една дъщеря. Мисля, че Хана щеше да остане доволна. Би предпочела дъщеря й да израсне като член на фамилията Хартфорд, а не като Лъкстън.

Обиколката завършва и ни връщат до преддверието. Въпреки настоятелната подкана на Берил с Урсула заобикаляме сувенирния магазин.

Изчаквам на желязната пейка Урсула да докара колата.

— Няма да се бавя — обещава тя. Казвам й да не се тревожи, тъй като спомените ми ще ми правят компания.

— Ще дойдеш ли отново? — пита господин Хамилтън от вратата.

— Не — отвръщам аз, — не мисля, господин Хамилтън.

Той, изглежда, разбира и се усмихва леко.

— Ще предам на госпожа Таунсенд, че си се сбогувала.

Аз кимам и той изчезва, разтваря се като акварел в прашния сноп слънчеви лъчи.

Урсула ми помага да се кача в колата. Купила е шише с вода от машина при бариерата и ми го отваря, след като ми помага да закопчая колана на седалката.

— Заповядай — казва тя и мушва сламка в гърлото на бутилката. После обвива ръцете ми около хладната повърхност на шишето.

Запалва двигателя и бавно напускаме паркинга. Докато навлизаме в затъмнения от листата тунел над автомобилната алея, имам смътното усещане, че за последен път предприемам това пътуване, но не се обръщам назад.

Известно време се движим мълчаливо.

— Знаеш ли, има едно нещо, което винаги ме е занимавало — обажда се Урсула.

— Кажи?

— Сестрите Хартфорд са видели как го извършва, нали така? — Тя крадешком ме поглежда. — Но какво са правили те долу при езерото, след като се предполага, че е трябвало да бъдат на празненството?

Не отговарям и тя отново ме поглежда, може би се чуди дали съм я чула.

— Какво реши? — питам аз. — Какво се случва във филма?

— Виждат го, че изчезва, проследяват го до езерото и се опитват да го спрат. — Тя повдига рамене. — Навсякъде търсих, но не открих разпитите на Емелин и Хана. Наложи се да се досещам. Така беше най-разумно.

Кимам.

— Освен това според продуцентите е по-наситено с напрежение, отколкото ако случайно го виждат.

Отново кимам.

— Сама ще прецениш — рече тя, — когато гледаш филма.

Преди време имах намерение да отида на премиерата, но сега знам, че няма да е по силите ми. Изглежда, и Урсула го знае.

— Ще ти донеса копие от филма при първа възможност — обещава тя.

— Бих се радвала.

Колата завива към входа на „Хийтвю“.

— О! — възкликва тя с ококорени очи и поставя ръка върху моята. — Готова ли си за музиката по посрещането?

Рут е там и чака. Очаквам да видя как е стиснала устни, за да прикрие неодобрението си. Но не. Усмихва се. Петдесет години се размиват и я виждам като дете. Преди още животът да има възможност да я разочарова. Държи нещо и го размахва. Писмо. И аз знам от кого е.

Изплъзване от времето

Той е тук. Маркъс си дойде. През последната седмица идва да ме види всеки ден. Понякога и Рут е с него, а друг път сме само двамата. Невинаги разговаряме. Често пъти той просто седи до мен и държи ръката ми, докато дремя. Харесва ми този безкрайно дружелюбен жест, утеха от детството, та чак до старостта.

Започвам да умирам. Никой не ми го е казал, но го виждам по лицата им, по приятното и меко изражение, по усмихнатите им очи, по любезния шепот и погледите, които си разменят. А и сама го чувствам.

Забързване.

Изплъзвам се от времето. Ограниченията, които съм съблюдавала цял живот, изведнъж изчезват. Изчезват секундите, минутите, часовете, дните. Те са просто думи. Остават ми само миговете.

Маркъс донася една снимка. Подава ми я и преди още да фокусирам поглед, знам коя е. Беше ми любима, и все още е. Направена е преди много години по време на археологически разкопки.

— Къде я намери? — питам аз.

— Нося я със себе си — отвръща той глуповато и прокарва ръка през израсналата си коса, огряна от слънцето. — През цялото време, докато ме нямаше. Надявам се, че не възразяваш.

— Радвам се — казвам аз.

— Исках твоя снимка. Тази винаги съм я харесвал, още от дете. Изглеждаш толкова щастлива.

— Наистина бях. Най-щастливата. — Разглеждам снимката още известно време и му я връщам. Той я поставя на нощното ми шкафче, за да я виждам винаги щом ми се прииска.

Събуждам се от дрямката. Маркъс е до прозореца, отправил поглед към полята. Първоначално ми се струва, че и Рут е в стаята, но не е тя, а някакъв друг човек. Или нещо друго. Появи се малко преди това. Тук е, оттогава. Никой друг не го вижда. Знам, че чака мен, и аз съм почти готова. Рано тази сутрин направих и последния запис за Маркъс. Всичко вече е приключено и изречено. Обещанието, което дадох, е нарушено и той ще узнае тайната ми.

Маркъс усеща, че съм се събудила. Обръща се и се усмихва със своята великолепна, широка усмивка.

— Грейс.

Отдалечава се от прозореца и застава до мен.

— Искаш ли нещо? Чаша вода?

— Да — отвръщам.

Оглеждам го. Стройното му тяло е облечено в широки дрехи, дънки и тениска, униформата на днешната младеж. По лицето му виждам момчето, което беше, детето, което ме следваше от стая в стая и задаваше въпроси, искаше да разказвам за местата, където съм била, за предметите, които съм извадила от земята, за голямата стара къща на хълма и за децата и тяхната игра. Виждам младия мъж, който ме очарова, когато съобщи, че иска да стане писател, и ме помоли да ми прочете някои свои произведения и да чуе мнението ми. Виждам порасналия мъж, оплетен в паяжината на скръбта, безпомощен, но отказващ помощ.

Помръдвам леко и се изкашлям. Трябва да го попитам нещо.

— Маркъс…

Той поглежда изпод кичур кестенява коса.

— Да, Грейс?

Изучавам очите му с надеждата да открия истината.

— Как си?

За негова чест той не се отнася формално към въпроса ми. Сяда, помага ми да се облегна на възглавниците, приглажда косите ми и ми подава чаша вода.

— Мисля, че ще се оправя — отвръща Маркъс.

Има толкова много неща, които бих искала да кажа, за да му вдъхна увереност. Но съм твърде немощна, твърде уморена. Успявам само да кимна.

Урсула влиза в стаята. Целува ме по бузата. Искам да отворя очи и да й благодаря за внимателното отношение към семейство Хартфорд, за това, че ги помни, но не мога. Маркъс се грижи за всичко. Чувам, че приема видеофилма, благодари й, уверява я, че ще се радвам да го гледам и че имам високо мнение за нея. Интересува се как е минала премиерата.

— Беше страхотно — отвръща тя. — Бях нервна както никога, но мина като по мед и масло. Дори се появиха един-два добри отзива.

— Видях ги — рече Маркъс. — Много добри статии в „Гардиан“. „Впечатляващо“, нали така се изразиха, „изтънчено, красиво“! Поздравления.

— Благодаря — казва Урсула. Съзирам нейната срамежлива и доволна усмивка.

— Грейс съжалява, че не успя да дойде.

— Знам. Аз също. Щях да се радвам да присъства. — Гласът й се оживява. — Дори моята собствена баба дойде. Чак от Америка.

— О! — възкликва Маркъс. — Това се казва проява на съпричастност.

— Всъщност е проява на романтизма й — обяснява Урсула. — Именно моята баба провокира интереса ми към тази история. Далечна роднина е на сестрите Хартфорд. Мисля, че е втора братовчедка. Родена е в Англия, по майка й се преселва в Щатите, още като дете, след като баща й умира в Първата световна война.

— Страхотно е, че е успяла да дойде и да види какво е вдъхновила.

— Дори и да исках, нямаше да мога да я спра — засмя се Урсула. — Баба Флорънс никога не е приемала „не“ за отговор.

Урсула се приближава. Усещам я. Вдига снимката от нощното шкафче.

— Не съм я виждала преди. Грейс изглежда толкова красива! Кой е този с нея?

Маркъс се усмихва. Усещам усмивката в гласа му.

— Това е Алфред.

Мълчание.

— Баба ми е твърде екстравагантна — казва той с любов. — Въпреки неодобрението на майка ми тя си намери любовник на сериозната възраст от шейсет и пет. Очевидно го е познавала години преди това. Той я откри.

— Много романтично — въздъхва Урсула.

— Да. Алфред беше страхотен. Не сключиха брак, но бяха заедно почти двайсет години. Грейс обичаше да казва, че някога го е оставила да си иде и за нищо на света няма да повтори грешката си.

— Съвсем в стила на Грейс — чувам Урсула да казва.

— Алфред обичаше да я дразни. Казваше, че е добре, че тя е археолог. Колкото повече остарявал, толкова повече нараствал интересът й към него.

Урсула се усмихва.

— Какво се случи с него?

— Умря в съня си преди девет години. Оттогава Грейс живее тук.

Топъл вятър нахлува през отворения прозорец и милва затворените ми клепачи. Според мен е следобед.

Маркъс е тук. Тук е от известно време. Чувам, че е край мен и скърца с писалката върху хартия, като от време на време въздиша, изправя се, отива до прозореца или в банята, или до вратата.

След известно време идва Рут. Тя е до мен, гали лицето ми и ме целува по челото. Усещам цветното ухание на пудрата й. Сяда.

— Да не пишеш нещо? — пита тя колебливо. Гласът й е напрегнат.

Бъди щедър, Маркъс. Тя се старае.

— Не съм сигурен — отвръща той и млъква. — Обмислям го.

Чувам ги как дишат и си говорят нещо.

— Инспектор Адамс ли?

— Не — отвръща Маркъс бързо. — Нещо по-различно.

— О?

— Грейс ми изпрати няколко записа.

— Не разбирам.

— Писма на запис.

— Не е споделила — тихо рече Рут. — Какво разказва?

— Много неща.

— А… мен споменава ли?

— Понякога. Разказва какво прави всеки ден, но и за миналото. Имала е удивителен живот, нали?

— Така е — отвръща Рут.

— Един цял век, от домашна прислужница до доктор по археология. Бих искал да пиша за нея. — Той млъква. — Нали нямаш нищо против?

— Защо да имам? — пита Рут. — Разбира се, че нямам нищо против.

— Не знам… — Усещам как Маркъс повдига рамене. — Просто си мислех, че може и да възразиш.

— Бих искала да го прочета — твърдо казва Рут. — Трябва да го напишеш.

— Ще бъде променено — обяснява Маркъс. — Нещо по-различно.

— Само не и криминална история.

Маркъс се усмихва.

— Няма. Няма да е криминална, а една приятна и безобидна история.

Мили мой! Такова нещо не съществува.

Будна съм. Маркъс седи до мен на стола и пише в бележника си. Вдига поглед.

— Здравей, Грейс! — усмихва се той. Оставя настрани бележника. — Радвам се, че си будна. Исках да ти благодаря.

Да благодари на мен? Повдигам вежди.

— За записите. — Хванал е ръката ми. — За разказите, които изпрати. Бях забравил колко много обичам истории, да ги чета, да ги слушам, да ги пиша. Откакто Ребека… Такъв удар… Просто не можех… — Поема дълбоко дъх и ми се усмихва. — Бях забравил колко са ми нужни историите.

Радост, или може би надежда, жужи затоплящо под ребрата ми. Искам да го окуража. Да го накарам да разбере, че времето е господар на перспективата. Безпристрастен господар, който действа безотказно. Трябва да съм направила някакво усилие, защото той тихо казва:

— Не говори. — Повдига ръка и ме гали нежно по челото. — Почивай си.

Затварям очи. Колко ли дълго лежа така? Спя ли?

Когато отново ги отварям, прошепвам с дрезгав глас:

— Има още един. Още един запис. — Посочвам скрина и той отива да провери.

Намира касетата, затрупана от снимки.

— Този ли?

Кимам.

— Къде е касетофонът ти? — пита той.

— Не, не сега, по-късно — бързо отговарям аз.

Той се изненадва за миг.

— След това — казвам аз.

Той не пита „след какво?“ Няма нужда. Мушва касетата в джоба на ризата си и я потупва. Усмихва ми се, идва при мен и ме гали по бузата.

— Благодаря ти — нежно казва. — Какво щях да правя без теб?

— Ще се оправиш — казвам аз.

— Обещаваш ли?

Не давам обещания, вече не. Но впрягам всичките си сили, за да се протегна и да хвана ръката му.

Здрач е. Познавам по виолетовата светлина. Рут е до вратата на спалнята ми с чанта под мишница, а очите й са загрижени.

— Не съм закъсняла, нали?

Маркъс става и взема чантата й, после я прегръща.

— Не, не си.

Ще гледаме филма, филма на Урсула, всички заедно. Семейно събитие. Рут и Маркъс го организират и като ги гледам как заедно правят планове, нямам намерение да им се бъркам.

Рут идва да ме целуне и поставя стол до леглото ми за себе си.

Още едно почукване по вратата. Това е Урсула.

Още една целувка по бузата ми.

— Успя. — Това е Маркъс, радва се.

— Не бих го пропуснала — отвръща Урсула. — Благодаря, че ме покани.

Тя сяда от другата ми страна.

— Ще спусна щорите. Готови ли сте? — пита Маркъс.

Светлината угасва. Маркъс придърпва един стол и сяда до Урсула. Прошепва й нещо, което я разсмива. Обгърната съм от приятното усещане за завършеност.

Зазвучава музика и филмът започва. Рут се пресяга и стисва ръката ми. Виждаме кола в далечината. Криволичи по черен път. На предните седалки мъж и жена пушат. Жената носи рокля с пайети и боа около шията. Стигат до автомобилната алея на „Ривъртън“ и колата се изкачва на билото. Къщата е огромна и студена. Идеално е уловила грандиозното, меланхолично величие. Един лакей ги посреща и се озовават в стаята на прислугата. Познавам по пода, по шумовете. Чаши за шампанско. Нервно вълнение. Нагоре по стълбите. Вратата се отваря. През стаята, и сме вън на терасата.

Тайнствено усещане. Сцената на празненството. Китайските фенери на Хана блещукат в тъмнината. Джаз бендът с кларнета. Щастливи хора танцуват чарлстон.

Чува се ужасен гръм и се събуждам. Във филма е, това е изстрелът. Заспала съм и пропуснах кулминационния момент. Няма значение. Знам как завършва филмът. На брега на езерото в имението „Ривъртън“, пред очите на две красиви сестри, Роби Хънтър, ветеран от войната и поет, се самоубива.

И, разбира се, знам, че не се случи точно това.

Краят

Най-после. След деветдесет и девет години и моят край настъпи. Последната нишка, която ме държеше, се скъса и северният вятър ме отвява. Най-после се губя в нищото.

Чувам, че са неподвижни. Едва осъзнавам, че са там. Рут държи ръката ми. Маркъс лежи в края на леглото. Усещам топлината му в краката си.

На прозореца има още някой. Тя най-после излиза от сянката и аз се вглеждам в най-красивото лице. Това е майка ми, това е Хана, това не е нито едната от двете.

Усмихва се. Протяга ръка. Излъчва милосърдие и опрощение, и спокойствие.

Поемам я.

Стоя до прозореца. Виждам се на леглото, стара, крехка и бяла. Пръстите ни се докосват, устните ми мърдат, но не намират думи.

Дишане и издишане.

Хъркане.

Избавление.

Рут затаява дъх.

Маркъс вдига поглед.

Но мен вече ме няма.

Обръщам се и не поглеждам назад.

Моят край е дошъл. И изобщо не възразявам.

Касетата

Проба. Едно, две, три. Запис за Маркъс. Номер четири. Това е последният запис. Почти на края съм и няма смисъл да го протакам.

Двайсет и втори юни 1924 година. Лятното слънцестоене и денят на традиционното вечерно празненство в „Ривъртън“.

Долу в кухнята кипеше трескава дейност. Всички печки горяха и госпожа Таунсенд подвикваше нарежданията си към трите жени от селото, наети да й помагат. Тя приглади престилката, обгърнала щедрите форми на тялото й, и внимателно проследи как помощниците й заливат стотици дребни солени пайчета с яйчена заливка.

— Празненство! — възторжено възкликна тя, когато ме видя да минавам забързано покрай нея. — Отдавна беше време. — Вдигна ръка и отметна с опакото на китката си кичур коса, паднал на челото й. — Лорд Фредерик, мир на праха му, никак не обичаше тържествата, а и не без основание. Ала по скромното ми мнение всеки дом има нужда от едно хубаво тържество от време на време. За да напомни на хората за съществуването си.

— Вярно ли — попита най-кльощавата от помощничките й, — че и принц Едуард щял да дойде?

— Всички известни личности ще бъдат тук — увери я госпожа Таунсенд и извади с два пръста косъмче от един пай. — Хората, които живеят в тази къща, са сред най-издигнатите.

До десет часа Дъдли бе окосил и валирал тревата, а хората, наети да сложат украсата, бяха пристигнали. Застанал на междинната тераса, господин Хамилтън даваше указания и размахваше ръце като същински диригент.

— Не, господин Браун — посочваше той наляво. — Дансингът трябва да отиде до най-западния край. Всяка вечер от езерото се надига студена мъгла и в източната част на парка няма нищо, което да я спре. — Той отстъпи няколко крачи, огледа резултата, наклонил настрани глава, и въздъхна тежко. — Не! Там не е подходящо. Това е мястото на ледената скулптура. Обясних го на вашия човек.

Въпросният човек бе стъпил на висока стълба и закачаше в момента китайски фенери по беседката, обвита в розови храсти, така че не можеше да се защити.

Прекарах цялата сутрин в посрещане на гостите, които идваха за края на седмицата, и съвсем естествено бях заразена от вълнението на посетителите. Джемайма бе пристигнала за ваканцията от Америка заедно с новия си съпруг и бебето Гита. Животът в Съединените щати й се бе отразил добре. Кожата на лицето й имаше слънчев загар, а тялото й се бе поналяло. Лейди Клементайн и Фани пристигнаха заедно от Лондон. Възрастната дама намери повод да се оплаче, че празненство на открито, и то през юни, като нищо може да ти докара артрит.

В ранния следобед, придружена от шумна група приятели, пристигна и Емелин. Дългата върволица от коли надуваше клаксоните по алеята за автомобили, докато не стигнаха до фонтана с Ерос и Психея пред входа. На един от свалените гюруци бе седнала млада жена с яркорозова рокля от шифон. Жълт шал се вееше зад гърба й. Нанси, която в този момент отиваше към кухнята с подносите от обяда, се вцепени, осъзнала, че това всъщност е Емелин.

Твърде малко време оставаше, за да бъде загубено в напразно обсъждане на упадъка на младежта в тази страна. Ледената скулптура пристигна от Ипсуич, цветарят — от Сафрън, а в това време лейди Клементайн настояваше да се пие чай в стаята за закуска в името на доброто старо време.

Късно следобед пристигна и оркестърът. Нанси ги поведе през стаята на прислугата към терасата — шестима високи слаби мъже с преметнати през рамо инструменти, чиито лица, по думите на госпожа Таунсенд, бяха черни като желязното чукало на входа на Нюгейтския затвор.

— Като си помисля само какви хора идват в имението „Ривъртън“ — въздъхна госпожа Таунсенд по техен адрес. — Лейди Ашбъри сигурно се обръща в гроба си.

— Коя от всичките? — попитах аз.

— Всички до една — гласеше краткият отговор на госпожа Таунсенд, която за миг изпусна от поглед помощничките си.

Най-сетне дългият следобед постепенно премина във вечер. Въздухът навън вече не беше така горещ и сякаш стана по-плътен. Един по един китайските фенери бяха запалени и изгряха в чернени, зелени и жълти сияния.

Заварих Хана коленичила върху малкото канапе във Вишневата стая да наблюдава южната морава. Реших, че следи как върви подготовката.

— Време е да се обличате, госпожо.

Тя се сепна. Въздъхна тежко. Целият този ден подскачаше стреснато, като малко коте. Захващаше се ту с едно, ту с друго, но нищо не довършваше.

— Един момент, Грейс. — Тя постоя още известно време така, а последните лъчи на залязващото слънце огряха профила й с огнени багри. — Не бях забелязала колко красива е гледката от тук. Не мислиш ли?

— Така е, госпожо.

— Защо ли не ми е направила впечатление досега?

Отидохме в стаята й се залових да навия косите й, но задачата се оказа трудна. Тя не успяваше да остане неподвижна достатъчно дълго, за да закрепя буклите с фиби, и загубих много време в развиване и повторно навиване.

След като криво-ляво закрепих къдриците, извадих роклята. Копринена и сребриста на цвят, тя бе дълбоко изрязана на гърба и се държеше на кръстосани тънки връзки. Спускаше се два-три сантиметра под коляното.

Докато Хана придърпваше надолу подгъва, отидох да донеса обувките. Подарък бяха от Теди — сребърна коприна с тънки панделки наместо каишки. Донесъл ги беше от Париж.

— Не — възрази Хана. — Не тези. Ще обуя черните.

— Но, госпожо, вие толкова много ги харесвате!

— Черпите са по-удобни — лаконична бе тя и се наведе да опъне чорапите си.

— След като роклята е със същия цвят, не разбирам…

— Казах черните, Грейс. За бога, не ме карай да повтарям.

Поех дълбоко въздух. Върнах сребърните и взех черните.

Хана веднага съжали за резкия тон.

— Много съм нервна и не биваше да си го изкарвам на теб. Много се извинявам, Грейс.

— Няма нищо, госпожо. Естествено е да се вълнувате.

Извадих фибите и къдриците се спуснаха на руси вълни около раменете. Направих път от едната страна, разресах ги и закрепих кичурите с диамантена шнола. Хана се наведе към огледалото, за да закачи перлените обеци. Без да иска, прещипа пръста си с клипса и изруга тихичко.

— Бързате, госпожо — предпазливо отбелязах аз. — С тези обеци трябва да сте по-внимателна.

— Днес съм страшно несръчна — рече тя и ми ги подаде.

Тъкмо слагах около врата й няколко реда перли, когато първата кола с гостите, които се очаквала да пристигнат за вечерта, спря пред входа. Чухме как гумите изхрущяха по чакъла.

— Ето, готова сте.

— Надявам се, Грейс. — Тя се вгледа в отражението си. — Дано не съм пропуснала нещо.

— Не мисля, госпожо.

Тя приглади бързо краищата на веждите си с пръсти. След това премести по-надолу единия ред перли, но го върна обратно и въздъхна шумно.

Прозвуча писък на кларнет.

Хана се сепна и изплашено пое въздух.

— Божичко!

— Трябва да е вълнуващо да видиш как плановете ти най-сетне дават резултат — позволих си да отбележа аз.

Тя рязко изви очи към отражението ми в огледалото и погледите ми се срещнаха. Сякаш се канеше да каже нещо, но се въздържа. Само стисна ярко начервените си устни.

— Имам нещо за теб, Грейс. Подарък.

— Днес нямам рожден ден, госпожо — стъписах се аз.

Тя се усмихна и отвори чекмеджето на тоалетката си. Извърна се към мен, стиснала нещо в шепа. Протегна ръка и го пусна в дланта ми.

— Госпожо — зяпнах аз от вълнение. — Това е вашият медальон!

— Беше. Беше мой. Сега вече е твой.

Неочакваните подаръци винаги ме притесняваха.

Протегнах ръка да го върна.

— Не, госпожо, моля ви, недейте. Благодаря, но недейте.

Тя категорично бутна обратно дланта ми.

— Настоявам, Грейс. В знак на благодарност за всичко, което направи за мен.

Дали в този миг не трябваше да усетя първия знак за надвисналата опасност?

— Върша си работата, госпожо — побързах да я уверя аз.

— Вземи го, Грейс. Моля те.

Преди да успея да повторя възраженията си, долових нечие присъствие на прага на стаята. Теди — висок и елегантен с тъмния си костюм, бе дошъл да я вземе. По пригладената с брилянтин коса личаха следите на гребена, а челото му нервно потрепваше.

Скрих в шепата си медальона.

— Готова ли си? — попита той Хана и докосна върховете на мустаците си. — Онзи приятел на Дебора — Сесил, как му беше фамилията, — е, фотографът, иска да направи снимка на семейството, преди да са дошли гостите. — Удари два пъти с длан рамката на вратата и тръгна по коридора с думите: — Къде се е дянала Емелин?

Хана прокара длани по роклята от кръста надолу. Забелязах, че ръцете й треперят.

— Пожелай ми късмет — усмихна се тя напрегнато.

— Късмет, госпожо.

И тогава тя направи нещо, което ме изненада — извърна се и ме целуна по бузата.

— И на тебе, Грейс. — Стисна дланите ми и забърза след Теди.

Известно време наблюдавах през прозореца какво става долу. Господата и дамите в зелени, жълти и розови тоалети излизаха на терасата и оттам по каменните стъпала отиваха на моравата. Въздухът бе изпълнен със звуците на джаза. Китайските фенери примигваха на лекия вечерен вятър. Наетите от господин Хамилтън келнери се движеха сред сгъстяващата се тълпа, с вдигнати високо огромни сребърни подноси, искрящо шампанско. Емелин, в блестящ розов тоалет, поведе смеещ се мъж към дансинга, за да покажат шими-шейк.

Въртях между пръстите си медальона и от време на време го поглеждах. Не помня да съм усетила, че вътре в него нещо се движи. Възможно е да съм била разтревожена от нервността на Хана. От години не я бях виждала в такова състояние. За последен път това бе в първата година от преместването в Лондон, след като се срещна с гледачката.

— А, ето те и теб — появи се Нанси на вратата на стаята със зачервени страни и задъхана от бързане. — Една от помощничките на госпожа Таунсенд припадна от изтощение и няма кой да посипе щрудела със захар.

Едва към полунощ със сетни сили се изкачих по стълбите към стаята си. Долу в градината тържеството продължаваше, но госпожа Таунсенд ме изпрати да си легна веднага щом можеше да се лиши от мен. Очевидно нервността на Хана се оказа заразителна и кухнята, където работата не спираше, не беше място за такива като мен.

Бавно се изкачих по стълбите; краката ми туптяха. Годините работа като камериерка ги бяха разглезили и от една вечер тичане в кухнята се покриха с мехури. Госпожа Таунсенд ми пъхна в ръката пликче със сода бикарбонат и смятах да им направя топла баня.

Нямаше начин да се изолирам от силната музика. С напредването на вечерта тя гърмеше все повече и повече напълно в духа на веселбата. Дори горе на тавана усещах ритъма в стомаха си. И до ден-днешен от звуците на джаза кръвта застива във вените ми.

Когато стигнах на най-горната площадка, реших, че преди да напълня ваната, ще взема нощницата и тоалетните си принадлежности. Щом отворих вратата на стаята, отвътре ме лъхна горещият въздух на летния ден. Дръпнах шнура, за да запаля лампата, и куцукайки, приближих прозореца, за да пусна свеж въздух.

Известно време стоях така, наслаждавайки се на прохладата навън, пропита с аромата на цигари и парфюми. Напълних дробовете си докрай, после бавно издишах.

Стана време за една дълга гореща вана и за дълбок блажен сън. Взех сапуна от тоалетната масичка и тръгнах към леглото да си взема нощницата.

В този момент видях писмата. Бяха две. Подпрени на възглавницата. Едното бе адресирано до мен, другото — до Емелин.

Почеркът беше на Хана.

Обзе ме предчувствие. Рядък миг на несъзнателно прозрение.

Сигурна бях, че отговорът на странното й поведение е в едно от тях.

Оставих нощницата и отворих писмото с надпис „Грейс“. С треперещи пръсти разкъсах плика и пригладих листа. Сърцето ми се сви от уплаха. Писмото бе написано със стенографски символи.

Приседнах на ръба на леглото и се взрях в неразбираемите знаци, сякаш с усилие на волята щях да ги разчета.

Това, че не можех да разбера какво е написано, още повече ме убеждаваше, че съдържанието му е важно.

Взех втория плик. Този, адресиран до Емелин. Обърнах го.

Колебанието ми трая само секунда. Какво ми оставаше да направя?

Бог да ми е на помощ, отворих го.

Тичах с всички сили — забравила за мехурите. Усещах ударите на сърцето в главата си, дъхът ми секваше в такт с музиката. Надолу по стълбите, после през къщата, най-сетне стигнах терасата.

Стоях задъхана и търсех с поглед Теди. Така и не го открих. Беше някъде сред ръбестите сенки и размитите лица.

Нямаше време. Трябваше да се справям сама.

Шмугнах се в тълпата, като набързо оглеждах лицата — червени устни, гримирани очи, големи уста, които се смееха. Гледах да не съм на пътя на цигарите и шампанското, минах под цветните фенери и покрай топящата се ледена фигура, като упорито вървях към дансинга. Всичко се смесваше пред очите ми — лакти, колене, обувки, бижута. Цветове. Движение. Кръвта пулсираше в главата ми. Дъхът спираше в гърлото ми. Емелин — най-горе на каменното стълбище. Държеше чаша с коктейл в едната ръка, а с другата бе преметнала дългия гердан през врата на кавалера си като ласо. Сакото му бе върху раменете й.

Двама винаги биха имали повече шансове.

Спрях. Опитах се да си поема дъх.

В един миг тя ме забеляза и повдигна силно гримираните си клепачи.

— О, Грейс, не намери ли по-хубава рокля? — заваляйки думите попита тя и изви глава назад.

— Трябва да говоря с вас, госпожице…

Кавалерът й прошепна нещо в ухото и тя целуна върха на носа му закачливо.

— … Спешно е — едва си поемах дъх аз.

— Заинтригува ме.

— … Моля ви. Нека да е… насаме.

Тя въздъхна драматично, свали със замах перлите от врата на мъжа и подхвърли през рамо.

— Хари, скъпи, да не избягаш? Чакай ме тук.

Сетне с леко олюляване тръгна надолу и всеки път, когато се препънеше или загубеше равновесие, избухваше във весел кикот.

— Какво има, Грейс? — с удебелен език попита тя, когато най-сетне стигна долу.

— Хана, госпожице… Ще направи нещо… Нещо ужасно при езерото.

— Не думай! — политна към мен младата жена. Лъхна ме силна миризма на джин. — Да не организира среднощно плуване? Голям скандал ще стане!

— … Мисля, че ще се самоубие, госпожице. Така си мисля.

Усмивката изчезна от лицето й и тя широко отвори очи.

— Какво?

— Намерих бележка — подадох й аз писмото.

— Но… Дали? — Тя преглътна, олюля се и с писклив глас се провикна: — Теди…

— Няма време, госпожице.

Стиснах ръката й и я повлякох по Дългата пътека.

Живите плетове от двете страни бяха пораснали и клоните се срещаха над главите ни. Беше тъмно като в рог. Тичахме, спъвахме се, протягахме ръце встрани, за да се промушим през листака и да следваме пътя. С всяка следваща крачка шумът от празненството ставаше все по-нереален. Мина ми мисълта, че вероятно точно така се е чувствала Алиса, докато е падала в заешката дупка.

Бяхме вече в градината „Егесков“, когато единият ток на Емелин се счупи и тя се строполи на земята. Почти се спънах в нея, но се задържах и опитах да й помогна да стане.

Тя отблъсна ръката ми, изправи се и отново затича. По едно време нещо до нас се раздвижи — сякаш една от скулптурите оживя. Кикот, стонове — не беше скулптура, а двойка влюбени, избрали да се уединят точно тук. Не им обърнахме внимание, те на нас — също.

Втората портичка на градината бе открехната и много скоро се озовахме в празното пространство до фонтана. Дискът на пълната луна високо в небето осветяваше призрачните фигури на Икар и русалките. Тук без преградата от храсталаци музиката на оркестъра и виковете на гостите достигаха безпрепятствено. Звучаха необикновено близко.

Благодарение на лунната светлина можехме да се движим по-бързо по тясната пътека към езерото. Стигнахме до бариерата и надписа, който предупреждаваше, че отиването отвъд нея е забранено, и накрая се озовахме на мястото, където пътеката свършваше на брега.

Спряхме на едно закътано място, за да огледаме, докато си поемаме дъх. Езерото пред нас блестеше на лунната светлина. Лятната къща, скалистият бряг — всичко се къпеше в сребристо сияние.

Емелин пое рязко въздух.

Проследих погледа й.

На чакълестия бряг се виждаха черните обувки на Хана. Същите, които й бях помогнала да обуе преди няколко часа.

Емелин ахна и залитна към тях. На лунната светлина лицето й изглеждаше много бледо, а фигурата й — смалена от голямото мъжко сако, което приятелят й беше дал да се наметне.

Чухме шум откъм лятната къща. Отвори се врата.

И двете обърнахме очи натам.

Появи се някой. Хана. Жива.

— Хана — високо извика Емелин с одрезгавял от алкохола и тревогата глас.

Сестра й замръзна на място. Видимо се поколеба. Хвърли бърз поглед към къщата, след което извърна лице към нас.

— Какво правиш тук? — попита тя с напрегнат глас.

— Спасявам те — започна да се смее неудържимо Емелин.

— Връщай се — припряно рече Хана. — Трябва да се върнеш.

— И да те оставя да се удавиш?

— Нямам намерение да го правя — увери я Хана и отново погледна към лятната къща.

— Тогава защо си тук? Проветряваш обувките си може би? — Емелин вдигна високо обувките на сестра си, после ги пусна на земята. — Освен това видях писмото ти.

— Писмото беше шега — след кратко колебание произнесе Хана. — Игра.

— Така ли?

— Ти трябваше да го получиш по-късно. — Сега вече гласът на Хана прозвуча малко по-уверено. — Замислила съм едно забавление. За утре. За да е весело.

— Като търсене на съкровище?

— Нещо такова.

Стъписах се. Значи писмото е било номер. А адресираното за мен? Дали Хана е имала предвид да се включа с някакъв вид помощ? Дали това обясняваше нервността й през целия ден? Не се е отнасяло до празненство, а до игра, която да бъде успешна?

— Сега правя точно това — продължи Хана. — Крия следи.

Емелин стоеше и примигваше. Изведнъж започна да хълца.

— Игра, значи — замислено произнесе тя.

— Да.

Емелин се разсмя високо и дрезгаво.

— Защо не каза? Толкова обичам игрите! Много те бива, мила!

— Връщай се при гостите и не казвай на никого, че си ме видяла.

Емелин се престори, че завърта въображаем ключ пред устата си. Обърна се и като се спъваше в камъните, тръгна по градинската пътека. Смръщи сърдито лице, когато мина покрай моето скривалище. Гримът й се беше размазал.

— Много съжалявам, госпожице! — прошепнах аз. — Мислех, че е истина.

— Имаш късмет, че не успя да провалиш всичко. — Отпусна се на един по-висок камък и загърна сакото около тялото си. — Тъй като най-вероятно съм си изкълчила крака, ще трябва да пропусна останалите танци, но добре е да се връщам, че да не изпусна и фойерверките.

— Ще изчакам да си починете, за да ви помогна по обратния път.

— Май ще се наложи.

Поседяхме така минута-две, заслушани в музиката на оркестъра, прекъсвана от време на време от възторжените гласове на танцуващите. Емелин разтри глезена си и стъпи няколко пъти на земята, за да провери устойчивостта си.

Ранна утринна мъгла започна да се трупа над заблатените места и бавно се придвижи към езерото. Задаваше се пореден горещ ден, но заради мъглата нощта бе студена.

Емелин потрепери и се зае да разглежда сакото, с което беше наметната. Порови във вътрешните джобове и съвсем неочаквано нещо проблесна на лунната светлина — черно и лъскаво. Прикрепен за подплатата, там имаше пистолет.

Забелязала реакцията ми, Емелин се извърна и ококори очи.

— Не ми казвай, че за първи път в живота си виждаш пистолет. Какво дете на природата си, Грейс! — Тя измъкна оръжието и ми го подаде. — Ето, подръж го.

Поклатих отрицателно глава и се усмихнах накриво. Да не бях намирала онези писма. За първи път искрено съжалих, че Хана ме е включила в техните игри.

— Май наистина е по-добре да не го пипаш — отбеляза Емелин. — Оръжие и празненства, комбинацията никога не е добра.

Тя върна пистолета на мястото му и продължи да рови по джобовете на дрехата, докато най-сетне намери плоско сребристо шише. Отвъртя капачката и отмятайки глава назад, отпи.

— Скъпият ми Хари — въздъхна тя и премлясна. — Винаги е подготвен. — Отпи още една глътка и прибра бутилчицата. — Да вървим. Взех си болкоуспокояващото.

Помогнах й да се изправи и застанах така, че да се подпре на мен.

— Това ще свърши работа, стига ти да не… — Тя спря насред изречението.

След като почаках известно време, вдигнах глава и попитах:

— Госпожице?

Чух учестеното й дишане и проследих погледа й. Бе извърнала лице към лятната къща, където Хана продължаваше да стои, но вече не беше сама. С нея имаше някакъв мъж, от чиято долна устна висеше цигара. Стискаше в ръка малък куфар.

Емелин първа го позна.

— Роби! — възкликна тя, напълно забравила за болките в крака. — Божичко! Това наистина е Роби.

Емелин се устреми, куцукайки, обратно към брега. Останах, скрита в сенките.

— Роби! — викаше тя и махаше с ръка. — Хей, Роби! Насам!

Хана и спътникът й застинаха и се спогледаха.

— Какво правиш тук? — развълнувано попита Емелин. — И защо, за бога, идваш от задния път?

Мъжът извади цигарата от устата си и започна да опипва филтъра, докато издишваше.

— Да вървим при останалите — предложи Емелин. — Ще ти намеря питие.

Роби извърна лице към езерото и отсрещния бряг. Забелязах метален блясък в далечината. Разбрах, че е мотоциклет, спрял там, където далечните ливади стигат до езерото.

— Знам какво става — рече Емелин. — Помагаш на Хана за играта.

— Ем… — излезе напред Хана и попадна в осветено от луната петно.

— Хайде да се връщаме при къщата и да намерим стая за Роби. Ще оставим там куфара му.

— Той няма да ходи в къщата — рече Хана.

— Че защо? Тук ли ще стои цяла нощ? — засмя се звънко Емелин. — Юни е наистина, но е хладно, мили мои.

Хана хвърли поглед към Роби и нещо неизказано премина между тях.

Емелин го забеляза и в този миг видях как радостта на лицето й първо застина, после върху него се изписа обърканост, а тази ужасна обърканост се превърна в осъзнаване. Месеците в Лондон. Ранните пристигания на Роби на номер седемнайсет, начинът, по който е била използвана.

— Няма игра, нали? — попита тихо тя.

— Не.

— А писмото?

— Беше грешка — отбеляза Хана.

— Защо изобщо го написа?

— Не исках да се губиш в догадки. Къде и защо съм отишла. — Тя обърна глава към Роби, той кимна и тя допълни: — Къде сме отишли ние.

Емелин мълчеше.

— Хайде — нервно подкани Роби Хана, като взе куфара и тръгна към езерото. — Закъсняваме.

— Моля те, разбери ме, Ем — рече Хана. — Ти сама каза, помниш ли, че всяка ще остави другата да има живота, който иска. — Тя се поколеба. Роби й даваше знак да побърза. Хана заотстъпва. — Сега не мога да ти обясня, защото нямам време, но ще ти пиша, за да ти съобщя къде сме. Ще идваш при нас. — Тя се обърна да последва Роби, който вече крачеше по мъгливия край на езерото.

Емелин стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на сакото. Олюля се леко и потръпна.

И тогава…

— Не — промълви тя толкова тихо, че дори аз едва я чух. — Не. — Накрая извика: — Спрете!

Хана се извърна, но Роби я дърпаше за ръката, за да остане при него. Тя му каза нещо и тръгна обратно.

— Няма да те пусна — продължи Емелин.

Хана беше съвсем близо и каза тихо и категорично:

— Трябва.

Ръката на Емелин се плъзна джоба на сакото. Преглътна и повтори.

— Няма!

Извади ръката си и в нея проблесна нещо метално. Пистолетът.

Хана зяпна.

Роби се затича към Хана.

Кръвта туптеше в главата ми.

— Няма да ти позволя да го отведеш — промълви Емелин, ръката с оръжието трепереше.

Гърдите на Хана се повдигаха и спускаха бързо. Беше ужасно бледа.

— Не ставай глупава, прибери го.

— Не съм глупава.

— Прибери го.

— Не.

— Няма да го използваш.

— Напротив.

— Кого от нас ще застреляш?

Роби бе стигнал до Хана и Емелин местеше поглед от единия към другия, а устните й трепереха.

— Няма да застреляш никого от нас — повтори Хана. — Нали?

— Не. — Лицето на Емелин се изкриви и тя заплака.

— Тогава престани да се целиш.

— Не.

В този миг, за мой ужас, разтрепераната ръка на Емелин се вдигна и дулото се насочи към собствената й глава.

— Емелин! — извика Хана.

Младата жена вече хълцаше. Разтърсваха я дълбоки ридания.

— Дай ми го — нареди Хана. — Ще говорим. Ще намерим решение.

— Как? — промълви сестра й с натежал от сълзите глас. — Ще ми го върнеш ли? Или и него ще запазиш за себе си? Всичките са за теб. И па, и Дейвид, и Теди.

— Не е така.

— Сега е мой ред — хълцаше Емелин.

Внезапно проехтя гърмеж. Избухна фойерверк. Подскочихме. Червено сияние обля лицата ни. Хиляди огнени късчета се посипаха върху повърхността на езерото.

Роби скри лицето си с длани.

Хана скочи напред, сграбчи пистолета от отпуснатата ръка на Емелин и побягна в обратна посока.

Емелин я последва с размазани по лицето червило и сълзи.

— Дай ми го — викаше тя. — Дай ми го или ще започна да пищя. Не смей да си тръгваш. Ще разкажа на всички. Ще им кажа, че си избягала, и Теди ще те намери и тогава…

Буум! Избухна зелен фойерверк.

— Теди няма да те пусне, ще направи всичко, за да останеш, и ти никога повече няма да видиш Роби, и тогава…

Буум! Сребърни звезди.

Хана вече се катереше по издатина в брега на езерото. Емелин, разплакана, я следваше отблизо. Фойерверките зачестиха.

Музиката на оркестъра отекваше от дърветата, от езерото, от стените на лятната къща.

Отпуснал рамене, Роби притискаше длани към ушите си. Очите му бяха широко отворени, лицето — бяло като платно.

Не го чух в началото, но виждах как устните му се движат. Сочеше Емелин и крещеше нещо на Хана.

Буум! Червени звезди.

Роби политна. Паника бе изкривила лицето му. Продължаваше да вика.

Хана се поколеба, погледна го неуверено. Беше чула какво й казва. Нещо в нея рухна.

Фойерверките спряха, но ситни живи въглени продължаваха да валят.

Тогава и аз го чух.

— Убий я! — викаше той. — Стреляй в нея.

Смръзнах се от ужас.

Емелин спря като вкаменена и запреглъща.

— Хана? — Гласът й прозвуча като на изплашено малко момиченце. — Хана?

— Убий я! — повтори той. — Всичко ще провали! — След това се затича към Хана.

Хана го гледаше стъписано. Не разбираше.

— Убий я! — беше като обезумял.

Ръцете на Хана трепереха.

— Не мога — едва успя да промълви тя.

— Дай тогава на мен. — С бързи стъпки приближаваше към нея. — Аз ще го направя.

С положителност щеше да го стори. На лицето му бяха изписани отчаяние и решителност.

Емелин се сепна. Осъзна за какво става дума. Затича се към Хана.

— Не мога — простена Хана.

Роби посегна към оръжието, но Хана отстъпи навреме, падна възнак, светкавично се извърна и се покатери нагоре по насипа.

— Направи го! — настояваше той. — Иначе аз ще го направя.

Хана стигна най-горната част на ниското възвишение. Роби и Емелин бяха съвсем близо. Нямаше къде повече да избяга. Погледна между тях.

Времето застина.

Напрежението достигна своя връх. Като ластик, опънат до краен предел.

Затаих дъх, но нищо не се случваше.

Миг след това невидимата еластична връзка се отпусна. Двата края се срещнаха — мощен сблъсък на преданост, кръв и разруха.

Хана насочи дулото и натисна спусъка.

Последиците. Винаги има последици. Хората забравят това. Кръв. Много кръв. По роклите, по лицата и по косите им дори.

Пистолетът тупна на земята, отскочи от камъка наблизо и остана неподвижен.

Хана се олюляваше върху насипа.

Тялото на Роби лежеше долу под нея. На мястото на главата му сега имаше само каша — кости, мозък и кръв.

Не можех да се помръдна. Кръвта биеше в ушите ми, разтърсваха ме ту студени, ту горещи тръпки. Стомахът ми се сви на топка и усетих желание да повърна.

Емелин стоеше като вцепенена със здраво стиснати очи. Вече не плачеше. Чуваше се само някакъв особен звук, който никога няма да забравя. При всяко вдишване тя буквално грачеше, въздухът засядаше в гърлото й.

Загубих представа за времето. Неочаквано чух зад гърба си гласове. Смях.

— Съвсем близо е — довя вятърът нечии указания. — Почакайте да видите, лорд Гифорд, стълбите не са довършени заради доставките на проклетите французи, но останалото, вярвам ще се съгласите, е доста внушително.

Избърсах устата си и напускайки скривалището си, хукнах към езерото.

— Теди идва насам — казах аз, без да се обръщам към някоя от двете конкретно. Естествено, бях в шок. И трите бяхме в шок. — Теди идва! — повторих аз.

— Закъсня, Грейс — промълви Хана. — Много закъсня — и трескаво започна да бърше лицето, врата и косите си.

— Теди идва, госпожо — треперех аз.

Емелин най-сетне отвори очи. Истинска светкавица на сребристосиньо, осветена от луната. Тя потрепери, изправи се и посочи с пръст куфара на Хана.

— Занеси го в къщата — с дрезгав глас рече тя. — Мини по заобиколния път.

Стоях нерешително.

— Тичай.

Кимнах, грабнах багажа и се спуснах към гората. Мислите ми бяха объркани. Спрях и се обърнах едва когато се скрих в сенките на дърветата. Зъбите ми тракаха.

Теди и лорд Гифорд бяха вече в края на пътеката и излизаха на брега на езерото.

— Всемогъщи боже! — възкликна Теди и спря изведнъж. — Какво става…

— Теди, скъпи — обади се Емелин. — Добре че си тук. — Тя рязко се извърна с лице към него и добави с равен глас: — Господин Хънтър току-що се застреля.

Писмото