Извънземното

1.

Корабът се носеше плавно, спуснал към Земята котвена верига от лавандуловосини лъчи. Ако човек се озовеше на мястото на приземяване, би му се сторило, че от нощното небе пада гигантска старинна играчка за елха — тъй съвършено кръгъл и бляскав беше корабът, фино инкрустиран с тънък готически мотив.

Мекото сияние на корпуса му, обсипан с нещо като диамантен прах, би накарало наблюдателя неволно да потърси с очи изящната кукичка на върха му, с която е бил окачен в някоя далечна галактика. Ала наоколо нямаше никого, а корабът не се бе спуснал случайно, автоматичната му система за навигация го бе приземила безпогрешно. И все пак скоро щеше да бъде допусната грешка…

Люкът се отвори и пришълците с чудати инструменти в ръце се пръснаха да проучват наоколо, подобно древни елфи, понесли се към своите потънали в мъгла и облени от лунна светлина градини. Когато мъглата се разсея и мекият отблясък от корпуса ги освети, стана ясно, че това не са елфи, а странни същества с някаква научна мисия, — те вземаха образци от цветя, от мъх, от храсти и фиданки. И все пак необичайната форма на главите им, дългите отпуснати ръце, дребните тумбести телца напомняха с нещо света на елфите, а добавим ли и нежността, с която се отнасяха към растенията, това впечатление се засилваше. Разбира се, ако имаше кой да ги види, ала наоколо беше безлюдно и космическите елфи ботаници можеха да работят спокойно.

Чуеха ли обаче кикот на прилеп, глас на бухал или кучешки лай в далечината, те се сепваха уплашени. Дишането им се учестяваше и бързо ги обгръщаше пелена от мъгла, която изпускаха връхчетата на пръстите им. Така наистина трудно можеха да бъдат открити. Ако някой самотен нощен пътник минеше покрай това мъгливо местенце в леса, той никога не би разбрал, че там са се спотаили пришълци от далечния космос.

С кораба обаче нещата не стояха така. Огромни украшения за коледни елхи не падат толкова често на Земята. Тяхното присъствие се улавя от радари и друга разузнавателна апаратура, от самата интуиция на военните. И тази гигантска играчка вече бе открита. Тя беше твърде огромна, за да не се забележи, и никаква защитна мъгла не можеше да я скрие напълно, все едно дали бе кацнала на Земята, или бе увиснала над нея в нощта. И тъй — предстоеше сблъсък… Правителството бе изпратило техника, негови специалисти бяха вдигнати по тревога, те се трупаха по черните пътища наоколо, говореха си по радиопредавателите, затягаха обръча около гигантската играчка.

Но групичката ботаници не се безпокоеше особено, все още не. Те знаеха, че имат време. Пресметнали бяха до най-малката диференциална частица точно колко време ще измине, преди грубият, рязък шум от земните превозни средства да стигне до ушите им. Били са тук и преди, Земята е голяма и трябват много, много растения, за да се получи пълна колекция.

Те продължиха да събират образци, а когато някой от тях се върнеше към кораба, за да отнесе съкровищата на земната почва, около него се извиваше защитна мъглица.

Влизаха през люка към обляната в пастелна светлина вътрешност на кораба. Движеха се спокойно по вибриращите му коридори, пълни с технологични чудеса, за да проникнат в най-голямото чудо на блестящата играчка — един гигантски храм на пищната земна растителност. Тази огромна оранжерия беше сърцето на кораба, неговата мисия, неговото основно предназначение. Тук имаше лотоси от индийска лагуна, папрати от африканския бряг, дребни ягодки от Тибет, къпинови храсти от затънтени пътеки из Америка. Тук имаше образци от всички растения на Земята или от почти всички, защото работата още не беше завършена.

И те искряха от свежест. Ако специалист от някоя земна ботаническа градина попаднеше в тази оранжерия, той би открил растения, които никога не е виждал, освен като отпечатъци върху каменни въглища. Би се изумил, ако съгледаше живи онези видове, с които навярно са се хранели динозаврите, растения отпреди хилядолетия, съществували в праисторическите градини на Земята. И сигурно щеше да припадне, но безценни билки от Висящите градини на Вавилон бързо биха го свестили.

От покрива с вграден вентилатор капеше влага, наситена с хранителни вещества, които се просмукваха в листата на многобройните растителни видове, украсили всяко кътче в тази гигантска оранжерия. Това беше най-съвършената сбирка от земна флора, стара колкото и самата Земя, стара като тези същества, които постоянно сновяха наоколо. Фините бръчици в крайчеца на очите им също приличаха на вкаменели отпечатъци и свидетелстваха за вековен изследователски труд.

Едно от тях влезе, понесло някаква местна билка с клюмнали листа. Сложи я в съд с особена течност, която тутакси я накара да живне и листата мигом се разпериха, а коренчетата й се извиха. В това време от едно прозорче с розетка над самия съд се разля пастелна светлина, окъпа растението и то изправи стъбълце до съседа си — малко цвете от праисторическите времена.

Извънземният ботаник постоя още малко, за да се увери, че всичко е наред, после се обърна и отново прекоси оранжерията. Мина под цъфнали японски вишни, покрай лиани от долината на Амазонка и храсти най-обикновен хрян, които се извиха нежно около него. Той ги погали с дълги пръсти и продължи пътя си по вибриращия коридор и надолу през осветения люк.

Сред нощния въздух навън тялото му отново изпусна лека мъглица, докато се отдалечаваше, за да събере още образци. Покрай него мина един от събратята му с корен див пащърнак в ръце. Погледите им не се срещнаха, но стана нещо друго — някъде от областта на сърцето през тънката им полупрозрачна кожа грейна едновременно мека червена светлина. Щом се разминаха — единият на път за кораба, понесъл коренчето пащърнак, а другият, с празни ръце, поел надолу по каменистия склон, светлинката от сърцата им угасна. Скоро вторият, обвит в мъгла, навлезе сред трева, висока почти колкото самия него, прекоси я бавно и излезе в края на гора от секвоя.

На фона на грамадните дървета той изглеждаше като джудже. Обърна се към кораба и светлинката от сърцето му припламна отново, сякаш запя, запя към любимата древна играчка, в която бе пътувал векове. От платформата към люка запламтяха и други червени светлинки — досущ светулки, които пъплеха насам-натам. Успокоен от близостта на кораба и сигурен, че опасността е още далече, той навлезе в гората от секвоя.

Обаждаха се нощни птици, в сенките цвърчаха насекоми, но той пое през гората. Издутото му като на някое чудновато горско дяволче коремче се плъзгаше тромаво по земята, макар че всъщност му бе изключително удобно, защото фиксираше центъра на тежестта ниско долу. Е, вярно, че на земните хора едва ли би се понравила формата на тялото му — тези широки ципести стъпала, които започваха направо от ниското шкембенце, тези дълги като на маймуна ръце, които се полюшваха отстрани. Именно поради тази причина той и неговите събратя милиони години вече не смееха да се доближат до земните същества, а контактуваха единствено с растителния свят на планетата. Беше грешка може би, но те отдавна знаеха, че за земляните техният кораб е преди всичко мишена, а те самите — материал за препараторите, годен само да бъде поставен под стъкло.

Затова извънземното се движеше през гората предпазливо и безшумно, а очите му шареха наоколо — кръгли и изпъкнали, като очи на гигантска жаба, подскачаща между дърветата. То много добре знаеше какъв шанс да оцелее би имала подобна твар насред града и не смяташе, че неговият е по-голям. Колкото до това, защо събратята му не се опитваха да напътстват човечеството от пиедестала на някоя международна организация, този въпрос отпада от само себе си, когато носът ти е като сплескано брюкселско зеле, а целият ти външен вид наподобява грамадна круша с неприятна грапава кора.

Странното същество продължаваше да се клатушка през гората, цялото в слух, отмахвайки с дълги пръсти листата по пътя си. Нека други космически пришълци с по-приемлив вид да станат учители на човечеството. Него го интересуваше единствено да стигне до онази малка издънка от секвоя, която изпъкналото му око бе зърнало някъде напред.

И ето, спря до нея, огледа я внимателно и се зае да я откопава, като й баеше нещо на своя насечен космически език — някакви чудновати, неразбираеми думи. Но секвоята сякаш ги проумя, кореновата й система се отпусна и фиданката спокойно легна в огромната му сбръчкана длан.

То се обърна, но в този момент слаба светлинка, идеща откъм малкото предградие в долината отвъд дърветата, стигна до очите му, светлинка, която го привлече. Отдавна му се искаше да узнае нещо повече за нея, а тази вечер имаше последна възможност да разбере, защото този ден проучванията свършваха. Корабът щеше да напусне Земята за дълго време, дотогава, докато не настъпеше поредната голяма мутация на земната растителност, а това би могло да отнеме векове. Тази нощ беше последната, в която извънземното можеше да надзърне през някой от прозорците.

То се измъкна от обагрената в червено гора и се озова в края на широк черен път, прорязал склона. В долината примамливо блестеше море от жълти светлинки. Съществото прекоси пътя и повлече коремче през ниските храсти надолу по склона. Щеше да има какво да разказва на спътниците си по време на дългия полет в открития космос — своето малко приключение под жълтата светлина; странна крушоподобна фигура по пътя на хората. Прастарите бръчици около очите му се свиха — то се усмихна.

Тръгна надолу на пръсти, но това не беше така лесно с тия огромни ципести крака и грамадни възлести пръсти. Земята не беше пригодна за неговите форми; беше родено на планета, където такива нозе бяха безкрайно удобни. Там, откъдето идваше, предметите бяха полутечни и трябваше само да прецапаш през тях, много рядко се налагаше да се клатушкаш като гъска върху такава твърд.

Светлините от къщите долу потрепнаха и за секунда сърцето му проблесна в отговор с рубинено пламъче. То обичаше Земята, особено растителния й свят, но светът на хората също му харесваше и винаги когато грейваше светлинката от сърцето му, то изпитваше желание да ги учи, да ги напътства, да им предаде хилядолетния си опит.

Сянката му се клатушкаше пред него на лунната светлина — глава с форма на патладжан се полюшваше на върха на тънка и дълга шия. Колкото до ушите, те бяха скрити в гънките на кожата и приличаха на плахо разпукващи се бобови шушулки. О, голям смях щеше да падне, ако извънземното се появеше на някой международен форум и минеше между редовете. Цялата хилядолетна мъдрост на Вселената нямаше да му помогне, ако хората започнеха да се смеят на крушоподобната му външност.

Затова то се криеше сега в сенките под лунната светлина и, обвито в лека мъглица, се спускаше все по-надолу по склона. Съзнанието му улови предупредителен сигнал от кораба, но то знаеше, че е още твърде рано, знаеше, че сигналът трябва да подсети по-тромавите от събратята му да побързат. Тях, но не и него, то крачеше доста бързо с чудовищните си ципести нозе. Беше пъргаво.

Е, според земните стандарти за скорост, разбира се, то се движеше изключително бавно, всяко дете вървеше три пъти по-бързо от него и в една ужасна нощ някакъв малчуган едва не връхлетя отгоре му с велосипеда си. Тази нощ обаче то щеше да бъде много, много внимателно.

Извънземното спря и се ослуша. Предупредителният сигнал от кораба долетя отново и накара светлинката от сърцето му да потрепне — знак за тревога. Огънчето припряно запремигва — вторият сигнал — всички членове на екипажа се свикваха спешно на кораба. Имаше още малко време все пак да хвърли един бегъл поглед и то се заклатушка по-бързо наляво-надясно, наляво-надясно, дългите му пръсти се гмуркаха в листака, а ниското му кръгло телце се тътреше тромаво към покрайнините на града. Старо беше, но се справяше добре. Вървеше по-бързо от повечето ботаници по на десет милиона години с крака като на блатни патици. Отново излезе на черния път.

Големите му сферични очи се завъртяха и регистрираха точно града, небето, дърветата и цялата околност. Отникъде не се задаваше никой, извънземното беше само, тръгнало просто да погледне отблизо един землянин, да му каже след това сбогом за няколко века и да се понесе с любимия кораб далеч във Вселената.

Изведнъж шарещият му поглед отскочи напред по пътя, където сякаш от нищото пробяга светлинен лъч, след това — втори; два фара, които се бяха устремили към него. Почти едновременно светлинката от сърцето му запремигва в паническа тревога: Целият екипаж на борда! Опасност, опасност, опасност!…

Пришълецът залитна назад, после встрани, объркан от приближаващата светлина, която се движеше много по-бързо от велосипед, по-шумно, по-агресивно. Ето, вече го заслепяваше — дразнеща земна светлина, студена и пронизваща. Той залитна отново и падна назад в храсталака, а светлината се плъзна като светкавица към кораба и освети червеникавата гора и сечището зад нея, където грамадната играчка висеше ниско над земята в очакване на закъснелите.

Опасност, опасност, опасност…

Светлинката от сърцето му лудо пулсираше. Съществото се пресегна към малката фиданка от секвоя, която бе паднала на пътя и чиито корени го зовяха.

Дългите пръсти се доближиха до растението, но бързо се отдръпнаха ужасено, защото друг заслепяващ лъч ги освети и веднага след него профуча кола. То се шмугна в храсталака, прикривайки машинално светлинката от сърцето си с някакво рехаво клонче. Огромните му очи заснеха околността от всички страни и не видяха нищо по-ужасно от малката фиданка, премазана от колите. Крехките й листа бяха разкъсани, но все още го зовяха — опасност, опасност, опасност…

Още фарове, още много фарове осветиха пътя, който отдавна не бе обезпокояван от нищо, но сега ехтеше от рева на коли, на разярени човешки гласове, решени да не изпускат плячката.

Извънземното се втурна отчаяно през храсталака, все тъй притулило с ръка пулсиращата светлинка на сърцето си, а студените фарове закръстосваха околността, за да го открият. Всичката звездна мъдрост от седем галактики не би могла да му помогне да се движи по-бързо в тази чужда среда. Ох, тия патешки крака, колко безполезни бяха сега, то усещаше как от всички страни към него напредват гъвкави човешки нозе и разбра колко глупаво ги бе примамило.

Вече чуваше тяхното припряно трополене, а студените снопове светлина разсипаха храсталака отново и отново. Прогърмяха възгласи на непонятния им език, а един от групата, на чийто пояс нещо подрънкваше, вече тичаше запъхтян по следите му. В проблясващата светлина извънземното видя какво виси от колана на преследвача му — приличаше, на наниз от зъби, застрашително подострени, вероятно ловни трофеи, изтръгнати от устата на друго нещастно космическо същество и нанизани на телена гривна.

Време е, време е, време е, предаваше корабът й зовеше най-тромавите членове на екипажа.

Съществото се хвърли под кръстосващите светлини към отсрещната страна на пътя. Колите бяха спрели безразборно, отвсякъде бяха наизлезли шофьори. Извънземното сгъсти защитната си мъгла и се плъзна под лунната светлина, сливайки се с отвратителните газове от возилата им. Противният облак мигновено подсили прикритието му — след минута то вече беше от другата страна и незабелязано се спусна в малка падина.

Студените светлини тутакси го проследиха, като че усетили откъде е минало. Съществото се притисна към пясъка и камънаците, а земляните един през друг запрескачаха падината. Изпъкналите му очи се устремиха нагоре и то видя ужасяващия наниз от зъби, които сякаш му се изхилиха грозно, когато собственикът им профуча над него.

Прилепи се още по-плътно към камънака, цялото обгърнато в мъгла — така по нищо не се отличаваше от изпаренията в която и да било влажна падинка през нощта. Да, аз съм само едно облаче, земляни, едно от вашите облачета, съвсем безобидно, но не го пронизвайте с фаровете си, защото в него има една голяма дълга шия и две ципести стъпала с тънки и източени пръсти също като водните корени на някое мораво блатно растение. И няма да проумеете, сигурен съм, че съм дошъл на тази планета, за да спася вашата растителност, преди окончателно да сте я унищожили.

Още хора профучаха над него — отлично въоръжени, увлечени от лова, те надаваха дрезгави, възбудени крясъци.

След като и последният се скри в гората зад гърба му, то се надигна и бързо се шмугна между дърветата. Единственото му предимство беше, че познава добре терена, защото дълго бе търсило образци тук. Очите му се въртяха трескаво, докато намериха следата — едва забележим процеп между клоните, който се мержелееше в мрака, през този проход бе минавало със събратята си, за да отнесе кълновете към кораба.

Дразнещата, жестока светлина пронизваше мрака отвред. Земляните се бяха объркали, а пришълецът се бе насочил право към кораба по най-късия път.

Пламъчето от сърцето му заблестя по-ярко, почерпило сили от близостта на събратята му, техните сърца до едно го викаха, викаха го и неизброимите растения на борда, събирани сто милиона години: опасност, опасност, опасност…

Хукна между стрелкащите се светлини, по единствената ясна следа в гората, а дългите му като коренища пръсти усещаха с изключителна отчетливост всичко, до което се докосваха. Всеки стрък, всяко листице, всяка паяжинка му бяха познати. Чуваше тихите им сигнали, които долитаха отвред и му казваха: оттук, оттук, оттук…

И то бързаше, подпирайки се с ръце на меката шума; с мъка влачеше издължените си стъпала, водено непрестанно от гласовете на гората. Светлинката от сърцето му запламтя ослепително, то изгаряше от нетърпение да се слее по-скоро с другите сърца на кораба, който все още го чакаше насред сечището.

Изпревари студените прожектори, лъчите им се заплетоха в същите клони, които пропуснаха него, ала спряха преследвачите му. Те се протягаха след него, сплитаха се и препречваха пътя им. Един пълзящ корен леко се надигна и спъна мъжа с наниза от зъби, друг пък впримчи крака на един от подчинените му, който се просна по очи, бълвайки ругатни на своя език, а гората наоколо повтаряше: бягай, бягай, бягай…

И извънземното бягаше — напред, към сечището…

Гигантската играчка, бисерът на Галактиката чакаше само него. То се клатушкаше към красивата, ведра светлина, заструила от кораба със силата на десет милиона светлини. Чудотворните й свойства бяха нараснали и сега тя излъчваше мощно сияние, озаряващо всичко наоколо.

Съществото вече прекосяваше високата трева и се стремеше да попадне в обхвата на това сияние, да включи светлинката от сърцето си към неговите пулсации, но дългите му чудати стъпала се заплетоха в някакви плевели, които не го пускаха.

Остани, говореха те, остани с нас.

Най-сетне то издърпа крака си и се втурна напред, към най-външния блед отблясък на светлината в самия край на сечището. Сияйното украшение искреше сред високите треви и образуваше великолепна дъга над тях. Закъснелият съгледа все още отворения люк и един от събратята си — светлинката от сърцето му тревожно пулсираше, зовеше го, отчаяно го търсеше.

Ида, ида…

То се влачеше през тревата, но ниският му корем, пригоден за по-слаба гравитация, ужасно го бавеше и внезапно от всички страни го заля вълната на едно общо решение, а остро чувство на загуба го прониза до мозъка на костите.

Люкът се затвори, венчелистчетата му се прибраха.

И точно когато то излезе от тревата, размахало дългата си ръка, корабът се издигна. Оттам вече не можеха да го видят. Колосалната тяга бе задействана, ослепителна светлина заличи и най-малката подробност от пейзажа наоколо. Корабът увисна за момент над върховете на дърветата, после се завъртя и литна нагоре — прекрасно украшение, устремило се към най-далечните кътчета на нощта.

А странното същество, остана в тревата и само светлинката от сърцето му продължаваше уплашено да пулсира.

То беше само, на три милиона светлинни години далеч от дома.