Извънземното

15.

— Хайде, Елиът, събуди се. — Майкъл приседна на леглото до брат си. Сетне повдигна единия му клепач и окото го погледна с такова изражение, каквото Майкъл никога не бе виждал в очите на брат си — каменно.

Майкъл изпъшка и разтърси Елиът:

— Моля те, Елиът, събуди се, ставай…

Елиът започна бавно да се съвзема и Майкъл му помогна, докато прекосяваха салона към неговата стая. Двамата братя се клатушкаха, подпираха се един друг, а на големия му се струваше, че влачи желязно гюле. Каква беше тази странна сила, която го теглеше надолу? Какво се бе случило с брат му? Какво се бе случило с къщата? Да не би да пропадаше?

Майкъл докосна стената за кураж, но тя се огъна, сякаш преминала в друго измерение, и фибрите й затрептяха в неуловимия танц на чезнещото пространство.

— Хайде, Елиът, трябва да се измъкнеш от това…

И той повлече брат си към спалнята. Елиът се усещаше вцепенен, сякаш окован в железни вериги.

Ити се подаваше изпод одеялото, вече целият пепеляв.

Пронизан от ужас, обзет от хиляди мрачни видения, всички водещи към един далечен център, Майкъл остави брат си на леглото.

Ити дишаше, изразходвайки последните запаси енергия от огромната си преди атомна мощ. Божеството трябваше да си отиде. И никой не можеше да го спре.

Спаси ме, зовеше той своя капитан, насочил кораба на отвъдното сияние далече, далече в нощта.

Ела, капитане мой, ела да избавиш един издъхващ, първокласен ботаник.

Растенията ми загиват…

Пък, и аз самият. Боя се, че загивам и аз…

— Трябва да го покажем най-сетне, Елиът. Имаме нужда от помощ — настояваше Майкъл.

Елиът с мъка се обърна към него, очите му приличаха на тъмносини медузи с блестящи пипала и вещаеха опасност:

— Не, Майк, няма да го направиш! Недей…

Елиът знаеше, че останалият свят не бива да прониква в къщата. Армията това не може да го проумее. Нито пък правителството. Те просто щяха да отнесат това удивително създание и да си правят експерименти с него.

— Е, добре, ще го разделя с теб… — въздъхна тежко Елиът — наполовина. Само това мога да направя.

Майкъл прокара ръка по лицето си, опитвайки да си спомни какво точно означаваше да притежаваш „половината власт“ според правилата на играта „Подземия и дракони“. Силата, идеща от леглото, го караше да се олюлява, блъскаше го из стаята като марионетка и той разбра, че не могат да се справят с нея, дори да я разделят. Тя многократно надхвърляше способността им да я овладеят. Чак стените на къщата излъчваха тъмни импулси — Майкъл съгледа там хиляди малки фигурки като Ити, а зад тях — лумнал космически пожар. Дали това звездно същество няма да запали цялата планета?

— Слушай, Елиът. — Майкъл залитна, като се мъчеше да се предпази от лудешкия танц на претоварените атоми. — Ще го изгубим, ако не ни помогнат. Освен това ще изгубим и теб…

Очите на Елиът бяха станали кървави като червена дънна риба и в погледа му се полюляваха ръждиви пипала. В тях беше силата, но никой на Земята не можеше да я усети. Елиът пламтеше като стомана в огнена пещ. Той винаги бе успявал да се престори на болен, но това беше нещо друго…

Майкъл подхвана брат си с една ръка и повдигна Ити с другата. Не беше слаб, но тежестта на тези две тела бе невероятна…

Той напрегна всичките си сили — Елиът беше като желязна топка, а Ити — като космическо слънце. И пръстите на Майкъл потрепнаха, поемайки силата на Ити. Десет милиона години изучаване на пространството бяха превърнали всяко докосване на извънземното в електрическа магия, способна да прави чудеса. Ити за миг се пренесе в забравени светове от енергия, където бе трупал уменията си…

А Майкъл най-сетне ги довлече до банята и ги пъхна под душа. Оставаше да го пусне, за да охлади Елиът…

Водата обля Елиът и Ити и ги намокри целите.

Щом струята го удари, пришълецът тръсна глава. А, да, душът, под който танцуваше грациозното създание.

И отново усети Мери, усети нежността на нейното биополе, ала сега той беше далече, сред дъжд от комети… Сбогом, мило грациозно…

Той се раздвижи под водопада и в миг му се стори, че е на Венера, в някоя тайнствена пещера, с невидими реки, шуртящи в мрака. Всичко, което се канеше да посети, щеше да е изгубено навеки.

Сам си бе виновен. „Любопитството уби котката“, както гласи прочутата поговорка, само че в случая котката се оказа един отколешен странник сред световете.

Можеш да надникнеш в някое друго измерение, но не бива да се оставяш в ръцете на небитието!… Какъв глупак беше да отхвърли безсмъртието. Дори хилядите звездни мили, които беше изминал, не го предпазиха от тази грешка.

Последният му душ…

… някои си го вземат на Венера, други — на Марс…

… но само един космически лунатик би се оставил да умре на Земята.

Той зашляпа с ципестия си крак и тихо запя: песента му се разнесе в дълбоките космически катакомби през древните, ечащи пещери.

…_случат ли се злополукиии_…

И потъна, защото целият беше като от олово, хиляди тонове олово, сплавени в такава малка маса.

И Елиът потъна с него, повлечен към дъното на ваната.

— Ити, излекувай се… — Момчето чувстваше как мощните потоци сила минават през него, но беше неспособен да ги управлява. Някакъв безумен огън изгаряше всяка негова фибра и целебният лъч бе скрит зад буйните пламъци.

Някъде на долния етаж се отвори врата, влязоха Мери и Гърти.

— Хайде, качи се горе да поразсееш брат си — каза Мери, отпращайки дъщеря си.

Мери започна да подрежда покупките. В мига, в който стъпи отново в къщата, ужасното й главоболие се върна. Сякаш с нож разцепваха челото й.

Тя раздвижи глава нагоре-надолу, после наляво-надясно и разтри слепоочията си. Изведнъж ясно видя своя лекар, който й предписваше най-омразните лекарства…

Стъпките на възмъжаващия Майкъл прокънтяха надолу по стълбата. Ечеше, сякаш се сипеха оловни топки!

— По-леко, миличък, моля те, че ще издъниш пода…

— Мамо, имам да ти кажа нещо. По-добре седни…

Мери се отпусна на стола си. Мили боже, не ме наказвай, не ми изпращай още някоя детска пакост, спести ми я поне днес! Не искам следи от ухапване по рамената или ужасяващи синини от някоя момчешка разправия…

Гърбът й жестоко я болеше, тя се облегна назад и столът изскърца — като сухожилие, опънато до крайност.

— Да не е нещо сериозно?

— По-сериозно, отколкото си мислиш…

Тя подскочи, главата й се замая, прониза я ужасна мисъл.

— Спомняш ли си онзи таласъм?

О, дано само не е някой сексманиак, помисли си Мери. Но какво се бе стоварило върху нейното семейство? Очите на Майкъл бяха помътнели — същински медузи.

Стъпките на Гърти отекнаха по стълбата и Мери усети, че подът на къщата се тресе — от тежестта на едно петгодишно момиченце.

— Мамо — извика Гърти, — те са заминали, няма ги вече в килера!

— Те! — Мери погледна Майкъл.

— Ела, ще ти покажа — отговори той.

Поведе я нагоре по стълбата към банята:

— Обаче трябва твърдо да ми обещаеш нещо…

— О, Майкъл — съобразителността на Мери се бе изчерпала до капка, а Майкъл говореше така тайнствено, сякаш играеше на „Подземия и дракони“… — какво има?

Майкъл дръпна завесата в банята. Мери премигна и затвори за миг очи. Стори й се, че в дъното на ваната съзира две влечуги, сплетени на кълбо. Но щом отвори очи, различи Елиът и…

— Ние сме болни — произнесе Елиът и вдигна ръка към нея. — Умираме…

Водата шуртеше над тях — над Елиът и това кошмарно образувание, това струпване на чудовищни органи, не по-високо от метър. То издаде някакъв звук. Устните му се размърдаха и Мери чу насечен ек, разтърсващ бездънни пещери:

— … гра-ци-озно… съз-да-ние…

— Той е от Луната — обясни Гърти.

Мери сграбчи Елиът и го измъкна изпод душа. Единствената й мисъл сега бе да избяга, да избяга далеч от това странно нещо, дето преди малко се бе вкопчило в сина й, далеч от тази мокра, влечугоподобна твар, прекалено, грозна, за да я гледа и секунда повече.

— Всички долу, бързо — изкомандва тя, загърна Елиът с някаква хавлия и ги избута пред себе си. Вече не разсъждаваше разумно. Действаше, водена сляпо от някакво смътно чувство. Нека тази твар си остане във ваната, ако иска, но тя и децата трябваше да излязат навън. Мислеше само за това, нищо друго не я интересуваше.

— Но ние не можем да го оставим сам — възпротиви се Елиът.

Мери само го бутна напред. Сега тя имаше Абсолютна власт, която се раждаше от задушаващия страх и желанието да изчезнат. Тя избута и трите си деца като парцалени кукли надолу към вратата. Отвори я, и последната капчица разум у нея се изпари — на прага стоеше един астронавт.

Той се взираше напрегнато през стъкления шлем. Беше в скафандър. Тя затръшна вратата под носа му и хукна с децата към страничния изход. Оттам обаче влизаше друг астронавт.

Мери се втурна към прозореца, ала някой отвън го покри с изкуствена материя и тя видя как един мъж в скафандър го облепя целия.

Само след миг над къщата се спусна огромен найлонов купол, който я похлупи цялата.

До вечерта къщата се превърна в гигантска, херметически затворена лаборатория от прозрачен винил с широки въздушни ръкави, които се издигаха до покрива и опасваха цялата конструкция. Ярки луминесцентни лампи, издигнати на високи скели, я осветяваха от всички страни. Улицата беше блокирана и по нея бяха паркирани камиони с ремаркета. Наоколо сновяха хора в сини комбинезони.

В къщата се влизаше през един фургон.

Там Ключа вече си навличаше комбинезона и слагаше шлема. Щом се приготви, отвори задната врата на фургона и се озова в един от грамадните ръкави. Тръгна по него, стигна до пневматична преграда, дръпна ципа и влезе в поставената, под карантина къща!

— … невероятно, просто невероятно… — мърмореше под шлема си скептично настроеният микробиолог. Гласът му странно хриптеше, а лицето му бе побледняло като изгубила цвета си златна рибка, задъхваща се в аквариума на някой евтин универсален магазин. Онемял, той стоеше насред помещението, определено за него и неговия, екип — мъже и жени, заети да изучават под микроскоп различни тъкани и други проби от жизнената система на Ити, система, която в началото ги бе изумила, но те постепенно се опитваха да се отърсят от изумлението.

В друго помещение на къщата екип от лекари се занимаваше с членовете на семейството. В дневната, превърната в спешно отделение, вземаха кръвна проба от Мери.

— Забелязали ли сте някакви промени в околната среда, след като… то… се установи в къщата ви? Температура влажност, светлинна интензивност?

Тя бе вперила поглед в човека, който я разпитваше, и не можеше или пък не искаше да отговори. Друг лекар до нея мереше кръвното налягане на Майкъл.

— Забелязали ли сте някакви външни промени в цвета на кожата на това същество или в дишането му? Загуба на коса, видимо изпотяване?

— Той никога не е имал коса — отвърна Майкъл.

— По всичко личи — обърна се лекарят към друг свой колега, — че децата са успели да осъществят някакъв примитивен езиков контакт с него. Седем-осем едносрични думи.

— Аз го научих да говори — похвали се Гърти на лекаря, който отрязваше кичур от косата й. Пред нея коленичи един психиатър.

— Научила си го да говори?

— Да, с моята игра „Говори и пиши“.

Психиатърът очевидно никога не бе чувал за такава игра.

— Забелязала ли си твоят приятел да показва някакви чувства? Случвало ли се е например да се смее или да плаче?

— Плака… — каза Гърти. — Искаше да си отиде вкъщи.

Ръководителят на цялата тази операция мина в трапезарията, където екип от рентгенолози изучаваше костната структура на извънземното. Това, което виждаха, ги караше от време на време да се почесват недоумяващо по шлемовете. Ключа разтвори ципа на друга „врата“ и влезе в стаята с най-строга карантина. Цялото помещение бе обвито в прозрачна изкуствена материя, а вътре в него беше отделено друго стерилно пространство, широко три на три, с найлонови стени. Там бяха Елиът и Ити. Изследваше ги екип от най-добрите специалисти в медицината.

— Ето я графиката… Електрокардиограмата не прилича на човешка.

— Забелязват ли се Q-, R-, X-излъчване?

— Не.

Има ли изобщо някакво излъчване?

— Не знам… не мога да кажа.

Графиката, която излизаше от апарата, не беше описана в никой земен учебник. Но докторите са интересно племе: остави им за няколко минути и най-абсурдното същество и те ще го проучат изцяло с апаратурата си, без при това да се развълнуват ни най-малко.

— Доста необичайно — това беше целият коментар, който направи един от тях, макар резултатът да бе много повече от необичаен. Всички данни за странното същество, положено на масата пред тях, си противоречаха някои негови органи бяха ефирни като тихите мечти на растенията, а други притежаваха плътността на скала, толкова голяма, че заплашваше да парализира апаратурата.

— Сонар, локализира ли вече сърцето?

— Трудно е да се види.

— Всъщност то има ли сърце?

— Целият екран е осветен. Като че ли… сърцето заема… целия гръден кош…

Бодоха го, дупчиха го с разни сонди и игли, кривяха крайниците му във всички посоки. Десетки спринцовки се забиха, в плътта му да търсят вените, други — за да проучат рефлексите му. Външните му уши бяха открити, а фините му ушни каналчета — отворени. Свръхчувствителните му към светлината очи, способни да проникнат така дълбоко във Вселената, бяха изложени на свирепи, пронизващи лъчи. Екипът работеше трескаво, опитвайки се да проучи това създание от всички възможни страни едновременно, подлагайки измъченото му тяло на всички възможни изследвания, сътворени от медицината, с цел да открие и най-потайното зрънце живот.

Лекарят, който ръководеше екипа, все се опитваше да избърше потта от челото и непрекъснато откриваше, че то е под стъклото на шлема. Смутен и разстроен, той започна да гледа на Ити като на същество, измъкнато от дъното на морето, чудовище, изникнало от дълбините на несъзнателното, нечовешка твар, чието предназначение, мисия и тайна така и не ще успее да разгадае.

То наистина беше страховито, ала преди всичко беше неописуемо грозно и това стопи до капка обичайната нежност, с която лекарят се отнасяше към пациентите си. Преумореният му ум раждаше видения на птеродактили, чудовищни гущери и какви ли не още уродливи създания, който, дори да бяха съществували някога, сега за щастие вече ги нямаше. Това нещо пред него приличаше на тях — хладно и безчувствено, като от кошмарен сън, безобразно чудовище, такова, дето хората винаги са се плашили, че може да се пръкне някъде от утробата на живота.

— То е живо — каза операторът до него, — но не мога да хвана дишането.

— … пулсът не се променя.

Древният пътешественик лежеше неподвижен като мъртва луна. Ярката луминесцентна светлина го ослепяваше, отвратителният човешки блясък проникваше дълбоко в нервите му. Осъзна, че е попаднал под тяхна власт — властта на тези земни лекари, които работеха с най-примитивна техника, съвсем различна от фините лъчеви скенери на големия кораб.

Помощ, въздъхна той, зовейки своите лекари, далеч в открития космос.

— Тялото му сякаш има Синдром на Марфан.

— Запиши: „сравнителна екзофталмия“.

— Рефлексът на стъпалото разкрива Симптом на Бабински.

… сега ще си поема дъх, само веднъж… Ити се опита да открие своя път към кораба, към висшата мисия, за която беше призван във Вселената. Всичко ли щеше да загуби?

Ех, Ити, въздъхна той, ти си им в ръцете.

Земята го държеше в железните си окови. Той беше прикован неподвижно и тежеше страхотно, а жизнената му сила все тъй пропадаше в небитието.

— Открихте ли някакви тежки изотопи?

— Установихме праг на радиоактивност. Но няма данни за повърхностни изгаряния у членове на семейството, нито за увреждания на костите.

— Доплър, забеляза ли най-сетне някакъв поток на кръв?

— Мисля, че в ингвиналната област се забелязва кръв.

— Улавяме пулса… правим паралелни кардиограми на съществото и на момчето…

Главният лекар отново прокара неспокойно ръка по шлема си. Момчето и чудовището бяха свързани по някакъв начин, сякаш чудовището поглъщаше живота на детето. Момчето ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст, фъфлеше нещо непонятно, явно халюцинираше, и пак потъваше някъде. Ще прережа нишката, която ги свързва, мислеше си лекарят, само да знаех къде е и какво представлява!

Той заби сондите по-дълбоко и пак избърса шлема си. Беше сигурен, че извънземното умира, затова насочи вниманието си изцяло към детето. Сърцето му биеше неравномерно, пулсът беше слаб, но всичко беше в синхрон с жизнените пулсации на чудовището. Някаква скрита брънка злокобно свързваше двете същества.

По дяволите, мислеше лекарят, поглеждайки към по-външните помещения, с надеждата, че някой вече е успял да изясни това.

Но видя само глави в шлемове, наведени над апаратите, и разбра, че още никой от колегите му няма отговор на тази загадка.

Отново се вгледа в чудовищното лице. Дали някога във Вселената се бе раждало нещо по-безчувствено, по-безучастно, по-студено и омразно от това прокълнато създание, което сега лежеше пред него. Незнайно как у него се бе развил разум — нали беше дошло с кораб, — но съществата, които са го управлявали, трябва да са били паразити, хищници, неспособни на доброта и съчувствие, лишени от най-хубавите човешки качества. Той беше сигурен в това, както че стоеше в изолатора и страшно му се искаше да удуши тоя изрод, защото е опасен! Докторът не можеше да си го обясни, но с цялото си тяло усещаше, че той таи опасност за всички тях.

Една игла прободе кожата на Ити. На масата до него Елиът потрепна, сякаш прободоха неговото собствено тяло. Той се обърна към единственото познато лице — към Ключа — и прошепна:

— Вие му причинявате болка… Вие ни убивате.

Ключа отмести поглед към Ити, Неговото безобразно лице разби на пух и прах представата му, че ще срещне едно благородно космическо същество, но умът му все още гореше, проникнат от по-висшите мисловни вълни наоколо. Тази твар на масата пред него, колкото и да беше грозна, бе дошла от кораба, а силата и размахът на този кораб бяха безкрайни. Мисията на Ключа беше да му служи…

— Опитваме се да му помогнем, Елиът. То има нужда от нашите грижи.

— То иска да остане с мен. То не ви познава.

— Елиът, твоят приятел е рядко и много ценно създание. Ние искаме да го опознаем. Ако успеем да го опознаем, бихме могли да научим толкова много неща за Вселената и живота. Ти си го спасил й си бил добър с него. Нека и ние сега да изпълним нашата роля.

— То иска да бъде с мен.

— Така и ще бъде. Където и да иде то, и ти ще идеш с него. Обещавам ти.

Но там, където отиваше Ити, не можеше да го последва никой. Зашеметяващата мощ на тялото му се бе съсредоточила в сърцевината на неговото същество. Космическият пришълец усещаше тази колосална енергия, същата като на древните дракони. Неговата раса бе впримчила техния плам, тяхната сила… Но нима всичко щеше да свърши с катаклизъм? Нима той щеше да разруши тази планета! Не, дълбоко в себе си крещеше Ити, дотам не бива да се стига! Има ли по-ужасна орис от тази да унищожиш нещо толкова прекрасно като Земята! Цялата. Вселена, би ме проклела навеки!

Ала драконът в сърцевината на съществото му танцуваше лудешки, с очи като две торящи слънца, които искряха ненаситно и страховито. Една ужасяваща сила всеки миг можеше да се отприщи и да помете и доктори, и апарати, и приятели, и врагове, всичко и всички надолу, през покрива на пространството.

— Момчето пак изпадна в безсъзнание…

— Повикай майката.

Ити се удържаше на ръба на нищото с една последна тънка нишка енергия. Ушите му страшно бучаха, под него бе зейнала драконовата паст — злокобни черни езици космически огън пълзяха нагоре, готови да погълнат цяла една планета, цяла една слънчева система, всичко, което срещнеха по пътя си. Ити усети как обвивката на тялото му се разкъсва и цялото му звездно познание излита като през фуния, все по-бързо и по-бързо.

— Кръвното налягане…

— … и пулсът…

— Увеличи кислорода!

— Тази вълна влече към някакъв вакуум.

— Откъде знаеш? След като няма Q-, R-, X-излъчване?

— С него е свършено…

— Свестете го!

Към гърдите на Ити прикрепиха електрически уред. Опитаха да го свестят с ток, инжектираха адреналин, правиха му изкуствено дишане.

— Нищо…! Не реагира…

Електрокардиограмата на древния космически пътешественик представляваше непрекъсната права линия. Сърдечната дейност беше спряла. Ити бе издъхнал — Елиът обаче се раздвижи, цялата му енергия се възвърна в мига, в който сърцето на извънземното бе спряло. В последния момент Ити бе открил една от търсените формули — как да направи защитен екран, който да спусне след себе си, докато пропада в небитието, така че момчето да не може да го последва.

Елиът рязко се надигна в леглото и изкрещя:

— Ити, не си отивай!

— Не реагира — обади се докторът. — Не диша.

— Но той може да задържа дъха си — извика Елиът.

Лекарите поклатиха глави. Съществото, което се бяха опитали да спасят, беше мъртво, но те още веднъж, въпреки огромното нервно напрежение, се запитаха какво всъщност бе станало?

И дори не забелязаха мигновеното просветване на сигналните лампи, нито потреперването на къщата и на цялата долина. То можеше да се долови от други хора и от друга апаратура: тази, която регистрира движенията дълбоко, в земното ядро.

Ключа, също като дете, което не може да повярва, че смъртта наистина съществува, се наведе над извънземното и прошепна:

— Сега как ще влезем в контакт с твоите, а?

Елиът не усети кога Мери сложи ръка на рамото му — той не усещаше нищо, освен голямата загуба.

— Той беше… най-добрият — хлипаше момчето и се взираше в древния си приятел с очи, плувнали в сълзи. Въпреки протестите на главния лекар Гърти и Майкъл също влязоха в стаята и застанаха зад него.

Гърти се приближи до масата, надигна се на пръсти и погледна чудовището:

— Умрял ли е, мамо?

— Да, миличка.

— А не можем ли да си пожелаем да се върне?

Последното нещо, което би си пожелала Мери, беше това малко чудовище да възкръсне. Тя изгледа отвратителното му сбръчкано телце, ужасната уста, дългите му, зловещи пръсти, нелепия му корем — та то беше олицетворение, на грозотата, а на всичко отгоре едва не уби Елиът.

— Да се върне… — извика Гърти. — Да се върне, да се върне, да се върне!

Да се върне, помисли си Мери, повтаряйки след дъщеричката си, без да разбира защо…

От изолатора излязоха всички, включително и Елиът, който застана най-отпред, наблюдавайки как пъхат Ити в найлонов чувал, затварят ципа и го покриват със сух лед. Съоръженията от другите стаи бяха демонтирани и защитните покривала от прозрачна пластмаса — свалени.

Отнякъде донесоха малък оловен ковчег и положиха извънземното в него.

Ключа застана зад Елиът и постави ръка на рамото му:

— Искаш ли да го видиш за последен път?

След това махна с ръка на другите да излязат и остави Елиът сам в стаичката, като спусна пластмасовата преграда след него.

Елиът се надвеси над малкия ковчег. Почисти сухия лед от лицето на Ити. По бузите му се търкулнаха сълзи и паднаха върху найлона, покрил сбръчканото чело на извънземното.

— Мислех, че ще бъдеш с мен завинаги. Щях да ти покажа още хиляди неща, Ити… Ти беше като сбъдната мечта. Но докато не се появи, не съзнавах, че мечтая за такова нещо. А сега, на друго място ли си отишъл сега?

Вие вярвате ли във феи?

Ги-ипъл, ги-ипъл, сн-и-н-н орг…

Лъч златиста светлина се стрелна в пространството. Сред космическите историци съществуват две мнения за това. Откъде се бе появил той. Беше По-стар от Ити, по-стар и от най-старите вкаменелости. Някои смятат, че това е била целебната сила на самата Земя, побрала в една-единствена трепкаща нишка цялото земно познание и изпратена в знак на внимание към един пришълец. „Не надничай повече в чужди прозорци“ — изрекла и изчезнала…

Други твърдят, че Земята е била обречена, че не би могла да се спаси сама и че целебната сила е дошла от друга планета — нейна посестрима, която й помогнала да укроти дракона на ядрената сила.

Ала много хора чуха едно: дри-иипъл, зу-ун-нг у-ум-м — т-в-рд-с…

Зов от отвъдното…

Каквото и да бе, то докосна целебния пръст на Ити и връхчето му запламтя в розово.

И извънземното се излекува. Само. Не разбра как.

Но му се привидя капитанът на неговия кораб и това видение беше по-красиво от всякога!

— Добър вечер, капитане — каза Ити.

— Не надничай в чужди прозорци — отговори гласът.

— Никога вече, капитане мой.

Ослепителен блясък изпълни тялото на Ити и той се почувства целият златист, усещането беше най-силно в областта на сърцето, където златистото постепенно премина в червено и затрептя. От сухия лед се издигна пара; тя бързо порозовя, обагри се и Елиът я забеляза. Веднага разчисти леда върху гърдите на Ити и видя изпод него да блести светлинката от сърцето му!

Обърна се към вратата — там Ключа все още разговаряше с майка му. Бързо покри с ръце светлинката на Ити.

Извънземното отвори очи:

— Ити… обади… вкъщи.

— Добре — прошепна радостно Елиът, — добре, Ити.

Съблече си ризата и покри с нея сърцето на приятеля си:

— Сега трябва да те измъкнем оттук. Стой така.

Елиът постави отново сухия лед върху Ити и затвори ципа на чувала. Сетне, преструвайки се на дълбоко опечален, захлупил лице в шепите си, излезе бързо през отвора, като избута майка си и Ключа. Само след секунда вече беше в кухнята и заедно с Майкъл стоеше до маса, отрупана с хирургически инструменти, маски и микроскопи. На масата клюмаше и увехналото мушкато на Ити. Докато Елиът шепнеше нещо в ухото на брат си, мушкатото също като Майкъл изправи главицата след миг от мъртвите стръкчета покълнаха свежи зелени листенца. То напъпи и отново разцъфтя.

Майкъл тихо поговори с някого по телефона, а после се измъкна през страничната врата на къщата.

Елиът бе застанал до главния въздушен ръкав, който водеше извън къщата, а покрай него минаха униформените служители, понесли оловния ковчег. Отвориха ципа на последната „врата“ — мъжът с ключовете я придържаше, докато излязат. Отнесоха ковчега във фургона и се върнаха.

— Аз отивам с Ити — заяви Елиът.

— Ти и твоето семейство ще дойдете с мен, Елиът. И без това отиваме на същото място.

— Аз отивам с него — настоя момчето. — Вие обещахте. Тръгвам с него.

Ключа въздъхна, отвори пак ципа и направи път на Елиът да излезе. Той тутакси скочи във фургона и почука на прозорчето на кабината. Седнал на шофьорското място, Майкъл веднага се обърна:

— Има само едно нещо, Елиът… Досега винаги съм карал на заден.

После смело включи на скорост, натисна газта и потегли. С ужасен, стържещ шум целият главен ръкав започна да се откъсва от къщата. Щом се отпори целият, огромният найлонов купол над нея се сгромоляса. Фургонът зави в края на алеята, развял подире си като драконова опашка шестметровия остатък от главния ръкав.

Майкъл буквално легна на клаксона. Полицаите се втурнаха да отместят бариерите и тълпата мигом се разпръсна, за да пропусне фургона. Той най-сетне полетя безпрепятствено по пътя, а Елиът заподскача в каросерията. И едва тогава забеляза, че двама от униформените служители бяха останали в ръкава, който се влачеше зад фургона, държаха се за част от скелето й се мъчеха да се качат в колата.

Ако пък можеше да зърне какво става в другия край на откъснатия ръкав, Елиът щеше да види как майка му скача в своята кола заедно с Гърти.

Тя пое по алеята, покрай правителствените коли и тълпата, летейки до следите на откраднатия фургон. Искаше да вярва, че тази кражба не е престъпно деяние, макар и силно да подозираше обратното.

— Къде отиваме, мамо? — попита Гърти.

— За плацентен крем, мила — каза Мери и гумите зловещо изсвистяха, докато заобикаляше полицейските барикади.

— Да не би Елиът и Майкъл да са откраднали фургона?

— Да, миличка…

— А защо не ме взеха със себе си?

— Защото си още твърде малка да крадеш фургони — отвърна майка й, профучавайки по улицата. — Когато пораснеш, ще можеш.

И пак с пронизително свистене зави зад ъгъла, следвайки криволичещия фургон. Мери вече знаеше, че чудовището е живо, усещаше това с всеки нерв на своето измъчено тяло. Ала независимо дали към живота го бе върнало тяхното желание, или пък някакъв сляп късмет, тя се радваше. И въпреки че то продължаваше да усложнява живота й, въпреки че полицейските коли я преследваха, тя вече знаеше, че то наистина е… най-доброто.

Подрусвайки се, двамата служители пълзяха едва-едва по развяващия се ръкав и се мъчеха да се доберат до каросерията. А там Елиът трескаво се опитваше да направи нещо.

За бога, да не би това момче да се кани да откачи остатъка от ръкава, помисли си единият от тях!

Само след миг служителят се търкаляше по улицата, ръкавът се стовари върху него и колегата му, а фургонът бързо отмина напред, оставяйки ги насред пътя.

Майкъл геройски се бореше с кормилото и педалите на необуздаемата машина.

— Ще се пребием. Елиът! — крещеше той. — И никога няма да ми дадат шофьорска книжка…

Чудеше се как успяват да се разминат на косъм с насрещните коли и фургонът изфучаваше напред невредим. Елиът пропълзя до подскачащия оловен ковчег на Ити, отвори го и дръпна ципа на найлоновия чувал.

Ити се надигна, изтръска сухия лед от себе си и се огледа.

— Ити… обади… вкъщи.

— Да не би да са тръгнали да те приберат?

Зи-ип, зипъл, зуак, зуак.

Очите на Ити блестяха, но още по-ярко заблестя светлинката от сърцето му и освети в отговор цялата каросерия.

Майкъл сви рязко и навлезе по тесен път, водещ към един крайградски хълм, наречен Наблюдателницата. На върха му вече бяха заели наблюдателните си постове участниците в „Подземия и дракони“, на които Майкъл половин час преди това се бе обадил. Те чакаха с велосипедите си.

Гумите изсвистяха, фургонът спря, а Майкъл и Елиът помогнаха на Ити да слезе.

Тримата тъмничари, Грег, Тайлър и Стив, изгубиха ума и дума, щом малкото същество застана пред тях.

— Дошъл е от открития космос — обясни Елиът, — а сега ние ще го заведем при кораба му.

И както по-рано на докторите им се бяха замаяли главите, така и сега на тъмничарите свят им се зави. Ала играта, в която бяха изпълнявали какви ли не роли — на наемници, орки, магьосници, рицари, — ги бе подготвила донякъде за среща с удивителното. Макар и безкрайно изумени, те все пак помогнаха на Ити да се намести в коша на велосипеда на Елиът, а сетне поеха заедно по една от четирите алеи, които се спущаха от Наблюдателницата.

Водеше Тайлър Дългите му крака усилено въртяха педалите. Само един поглед през рамо към това странно нещо в коша на Елиът му беше достатъчен — главата му отново се замая и той още по-бързо завъртя педалите, нетърпелив да се отърве от съществото, каквото и да беше то. Преди да е почнало да се самовъзпроизвежда…

— Елиът — извика Грег, а подире му запръскаха слюнки. — Какво… какво… — заплете език във влажната си уста и само се запети от учудване, но продължи да върти педалите с все сила. До него Стив бе залегнал над кормилото на своя велосипед, нахлупил ниско шапката с крилца, които се кривяха от вятъра. Той също хвърляше от време на време поглед към чудовището, осъзнавайки, че каквото и да бе, то непременно имаше пръст в онази работа с печенето на кифлички от кал по заповед на Гърти. Подробностите щяха да се изяснят по-късно. Ала дълбоко в себе си Стив се закле никога вече да си няма работа с ничия сестра, дори със своята собствена. Защото могат да ти се случат безброй странни неща, такива, за каквито навярно ще научи в часовете по хигиена за първокурсници в колежа. Той се наведе още по-ниско над кормилото, в младия му ум се трупаха въпроси без отговор, а краката му с бясна скорост въртяха педалите.

Щом тази чудновата групичка велосипедисти превали хълма и се скри, към върха му запълзяха правителствените и полицейски автомобили и малката кола на Мери. Спирачките им изпищяха край фургона и от колите наскачаха полицаи с насочени към него пистолети. Мери също изскочи, втурна се към полицаите и извика: „Какво правите! Това са деца!“ В гласа й се долавяше объркване, страх и чиста лудост, трупана много самотни месеци. Полицаите се отдръпнаха сепнати, докато тя си пробиваше път през тях. Ако и на бракоразводното си дело се бе държала толкова убедително, днес щеше да бъде една богата жена.

Това моментно отвличане на вниманието увеличи разстоянието между велосипедистите и полицаите, който още известно време се помайваха край фургона. От него се сипеше сух лед, но щом отвориха напълно вратата, видяха, че вътре няма никого.

В този миг от храстите изникна една особа, която бе усетила по някакъв начин, че тази вечер този хълм е най-важното място на света.

— Взеха си колелетата! — извика Ланс. — Знам накъде отидоха.

Мери запуши с ръка устата на малкия досадник, пълна с криви зъби, и го завлече в колата си. Но Ланс спусна стъклото на прозореца и извика на полицаите и правителствените агенти.

— Езерото! Тръгнаха към другия край на езерото!

Полицаите заедно с агентите се отправиха към езерото.

Тогава Ланс се обърна към Мери:

— Гората!… Ще ви покажа.

— Ами… езерото?

— Слушайте, може да съм досадник, но не съм глупак!

Компанията на Ити усилено въртеше педалите по лъкатушещото шосе, насочвайки се към мястото за приземяване. Тъмничарите току поглеждаха към Ити и за кой ли път главите им се замайваха, ала сърцата им говореха друго — говореха настойчиво, без думи, че то е техен приятел и че олицетворява истинската ИГРА в най-висшата й фаза! И натискаха педалите по-силно, по-бързо, носейки го към онова незнайно нещо, което го очакваше.

Полицейските коли пък обикаляха езерото, палатките, видите, та дори и будката на пазача на паркинга.

— Ама че работа! Тук никой не е идвал!

Пазачът оглеждаше учуден многобройните автомобили, които се трупаха на пистата за моторни състезания.

— Какво става тука?

Воланите бяха завъртени със замах, гумите изсвириха, изпръсквайки с кал горкия пазач, и отборът преследвачи се върна обратно по пътя край езерото, а после, се изгуби по околовръстното шосе.

А сега накъде, чудеше се шофьорът на първата кола, един сержант от полицията, чието око от сутринта играеше, като че ли му даваше тайнствен знак. И сега сякаш то завъртя волана му наляво и той потегли, подчинявайки се на някакъв вътрешен радар.

Останалите шофьори го последваха с бясна скорост по магистралата, натиснали докрай педалите на газта. Правителствените агенти не им даваха мира, преследването беше голямо и нищо не биваше да му попречи:

— Ако ударите на камък, простете се със службата си…

Полицаите се свързаха по радиото и постепенно се разгънаха във ветрило, чиито опорни линии бяха улиците наоколо; ветрило, което на всяка пресечка ту се разтваряше, ту се сгъваше отново.

— … Завий, завий… — Окото на сержанта все тъй играеше и воланите се въртяха като по негова команда, водейки автомобилите напред и нагоре, към някакъв странен сигнал, който вече долавяха всички шофьори и който се излъчваше от сърцето на плячката им. Във възбудата си извънземното проучваше небосвода с толкова силна телепатична сонда, че дори камъните биха го почувствали.

Вкопчил здраво дългите си пръсти в коша, Ити подскачаше, а в главата му бучаха сигнали:

…_знакъл, нърк, нърк, снакъл… приемаш ли_?

… Да, капитане! Но, моля ви, побързайте! Зинг, зин-гъл, нърк, нърк…

Начело на тайфата, Тайлър въртеше педалите толкова бързо, че краката му изобщо не се виждаха, а коленете му изнемощяваха от усилието да поддържа десета скорост. Майкъл караше до него, приведен над двете свистящи колела. Той пръв дочу сирената.

— Идват! — и стрелна с поглед Елиът.

— По алеята! — извика Елиът, като се мушна между тях и се откъсна напред. Грег и Стив ги следваха — хвърчаха слюнки, а крилцата бяха плътно прилепнали назад. Тънките гуми на велосипедите им изсвистяха измъчено, щом момчетата се понесоха по разбитата настилка на алеята помежду къщите. Тази алея щеше да ги отведе до целта — далечните хълмове, които сега изглеждаха по-далечни от всякога.

Колелетата подскачаха и заобикаляха пукнатините. Задните прозорци на къщите светваха, хората учудени, повдигаха щорите и се взираха навън. Една ръка държеше халба бира и жадно я поднасяше към устните, когато другата ръка разтвори щорите и устните затрепериха. Какво беше това? Нима чудовище, настанено в кош на велосипед?

Последва шумно оригване, след него второ, а после тежки стъпки — към барчето с алкохола. След такава гледка човек се нуждае от нещо по-силно. Ще си помисля за тора по-късно…

— Дръж вдясно — крещеше агентът и сочеше с пръст, който сякаш светеше. А всъщност, си мислеше той, откъде да знам накъде да вървя, знам само, чувствам, че е някъде там, горе…

Воланите извиха към алеята. Полицейските коли я щурмуваха от седем посоки и образуваха нещо като керван, който пое по разбитата настилка. Челният автомобил, управляван от сержанта с играещото око, се стрелна с виеща сирена по тясната алея, а окото заигра дваж по-бързо. Бог да пази оная бабичка, дето наднича иззад кошовете за смет, помисли си той. Защото така ще я засиля към проклетото въже за пране, че няма да може да се откачи поне една седмица.

Преследвачите от най-външната страна на ветрилото приближаваха, отрязвайки пътя към другия край на алеята. Един светещ пръст проблесна с абсолютна сигурност:

— Ето ги!

Елиът удари контра, скочи от колелото и го понесе нагоре по някакви бетонни стъпала покрай стар гараж. Майкъл и Тайлър го следваха плътно, сетне и тримата се шмугнаха в един заден двор с дървени огради от двете страни.

Грег едва изкачи последното стъпало. До него беше Стив с щръкнали крилца. Спряха само да си поемат дъх и веднага се втурнаха по другата алея.

Тайлър отдавна вече беше там и летеше вдясно от тях, до него препускаше Майкъл, а Елиът и Ити се озоваха по средата. Ити се оглеждаше наоколо, огромните му очи се въртяха уплашено. Не позволявайте да ме хванат ксиър, ксиър, нарк, вммнн, чувате ли ме?

… зърк, нъргъл, ввммнн, знек… капитанът ти нарежда да побързаш, опасност, опасност, опасност…

Алеята извиваше плавно нагоре, ала петте велосипеда, понесли чудовището към високите хълмове, се отклониха по прекия, черен път. Той беше по-добре познат на велосипедистите, отколкото на шофьорите. Точно на разклона големите коли се пресрещнаха, препречиха си пътя и трябваше да дадат заден ход, да завият и да потеглят отново.

— Ах, хитри малки мишки такива — ядоса се водещият сержант, а лявото му око запремигва по-бързо и от сигнална лампа, много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от един клепач да трепти. Той даде заден върху някакви кошове за смет, с тайната надежда около или в тях да няма някоя заблудена бабичка, дете, куче или похъркващ пияница, защото, ако имаше, сто на сто щяха да попаднат под колелата му. Той натисна силно педала на газта, отново наду сирената и решително нахлупи шапката до носа си. Профуча така до края на алеята и пак зави наляво, подчинявайки се на окото си.

— Ах, тоя малък негодник — мърмореше си Ключа. — Проклетият му кучи син! — И той си представи миловидната подкупваща физиономия на Елиът. С такова лице това дете можеше далече да стигне. И да подложи на всички динена кора в последния момент, когато вече държат трофея в ръцете си…

— Обърни, обърни… — крещеше той, посоката му беше ясна, той я усещаше с цялото си същество. Шофьорът обърна и тъкмо поемаше новия курс, когато Тайлър и Елиът изскочиха на алеята!

— По дяволите! Те са тук — изруга Тайлър.

Последните метри от улицата, която трябваше да изминат, за да излязат от града на спасителния път към гората, изведнъж се изпълниха с коли. Вратите им се отвориха, от тях излязоха полицаи и агенти от специалната служба, пръснаха се наоколо и препречиха пътя на момчетата.

Елиът се опита да се върне, но и там се появи муцуната на полицейска кола с включена сигнална лампа и сирена, която застрашително спря до него.

Ветрилото се бе затворило плътно и притисна здраво момчетата. Дългият Тайлър се наведе над кормилото си с десет скорости: „Да се опитаме да пробием, а?“ И подкара пръв, веднага след него — Майкъл, плътно до брат си Елиът — само за миг велосипедите им достигнаха най-високата възможна скорост. Между две от спрените коли имаше малко пространство, нещо като тесен коридор, който Тайлър им посочи, а Елиът кимна разбиращо. Грег и Стив поддържаха фланга на летящия клин и за пръв път от години устата на Грег беше суха и гореше от напрежение. „Няма да можем…“ — само прошепна той, но също като другите се наведе ниско над кормилото; така искаше да му бе останало поне едно балонче, което да издуха в лицата на полицаите. А крилцата на Стив прилегнаха плътно до главата му, притиснати от вихъра на устремения напред велосипед. Ако изгубеше управлението и кривнеше, макар и малко вдясно, така щеше да блъсне едно ченге, че да прекара нощта в затвора.

Фалангата от колелета се отправи дръзко към стената от полицаи, специални агенти и военни подкрепления. Всички коридори вече бяха плътно блокирани.

Един последен сблъсък, мислеше си Елиът, само това можем да направим за него…

Ити насочи показалеца си към колоната велосипеди и леко го повдигна. Колелетата се откъснаха от земята и литнаха във въздуха над покривите на спрените коли.

— Триста дяволи! — извика шефът на полицията и зяпна от изумление, с ръце на хълбоците, а шапката му се килна назад.

Над къщите летяха пет велосипеда. Ключа усети как стомахът му се преобръща, сякаш току-що е скочил отвисоко. Колелетата едва докоснаха телефонните жици, върховете на стълбовете, а после изчезнаха в полумрака и зад тях не остана нищо, освен една шапка с крилца.

Ити погледна към земята под тях. Да, сега беше много по-добре, така се пътуваше много по-гладко. Светлинката от сърцето му бе пламнала отново и озаряваше през коша околния полумрак.

Един бухал, който се бе прибрал късно на любимото си дърво, се събуди и разтвори лениво криле. Май че е време да си потърся някой стар мишок… И тежко се издигна във въздуха… Но какво, за бога, беше това… Пет летящи колелета преминаха покрай птицата, която се сви и се спусна надолу, потраквайки нервно с клюн. Светлинката от сърцето на Ити привлече силните й очи. Бухалът се взря в стария таласъм, който от своя страна също присви очи и зорко се огледа в нощта.

Тукашните прилепи май нещо са взели да наедряват, каза си бухалът.

Или аз съм взел да си губя ума…

Колелетата изчезнаха в падащия мрак. Елиът леко насочи своето надолу, както вече си знаеше, а останалите се плъзнаха по неговата следа.

— Кажете ми, като свърши — смотолеви Грег със затворени очи и увиснали влажни устни. Стив летеше до него гологлав, с развени от вятъра коси, които моментално настръхваха, щом погледнеше надолу. Ах, тези сестри, мислеше си той…

Тайлър и Майкъл се носеха от двете страни на Елиът. Ити се взираше в небето, а телепатичната му сонда мощно проникваше отвъд облаците.

… знак, зъркъл, дърггг, о, капитане, това наистина ли сте вие?

… знъркъл, дъргг, дъргг…

Пред него по телепатия се яви едно лице, най-съвършеният, най-благороден и възвишен образ на древен пътешественик. Той се усмихваше и от тази костенурчеста усмивка струеше най-висшият разум във Вселената. После се изгуби сред невидимите вълни на стремителното спускане.

— Към гората! — извика Елиът, щом велосипедите се скупчиха във въздуха, и останалите я видяха пред себе си — заоблените хълмове изведнъж потъваха в дълбоки сенки.

Мери мърмореше, но не спираше да кара нагоре към хълма, следвайки инструкциите на досадника до нея.

— А сега по този черен път — мрачно каза Ланс. Най-голямото преследване с велосипеди на всички времена! И той да не участва в него! Защо?

Защото беше…

Лепка, затова ли…

Седнала между тях, Гърти държеше в скута си саксията с мушкатото. Щом поеха по черния път, от растението покараха нови листенца и се разтвориха нови цветове. А Ланс почна да се взира напрегнато към тъмните горски върхари.

— Долавям силни сигнали. Спрете тук…

Спряха, измъкнаха се от колата и навлязоха в притихналата гора. Ланс вървеше начело, Мери водеше Гърти за ръка. Напредваха бавно, но пък групичката над върхарите се придвижваше бързо — Елиът умело я водеше по най-прекия път към скрития предавател…

— Там! — посочи Ити и летящите велосипеди започнаха да се спускат. Приземиха се плавно, докоснаха леко тревата и се плъзнаха малко напред, докато спрат.

Ууул лиипъл, лиип — бръмчеше предавателят.

Щом Елиът приближи до него, над главата му внезапно блесна сноп ярка лавандуловосиня светлина. Той замръзна под него и погледна Ити. Чудовището пристъпи под светлината и двамата вдигнаха очи нагоре.

Над тях бе увиснал огромният кораб, целият облян в меко сияние. На Елиът му се стори, че от мрака е паднало невиждано елхово украшение! Той не можеше да откъсне поглед от прекрасния летателен апарат, опиянен от неговата величествена сила. Светлинката от сърцето на Ити сякаш бе запламтяла милион пъти по-ярко, превръщайки се в най-могъщата жива светлина, която човечеството е виждало. Загадките на кораба проникваха в Елиът, изпълваха цялото му същество с изумление и… обич и сякаш го разтваряха в нищото. Той се обърна към Ити…

Очите на древния пътешественик се бяха уголемили още повече, защото сега в тях се отразяваше силуетът на обичния кораб-майка, Кралицата на Млечния път. Около корпуса изящно закръжиха сигнални светлини и в тях Ити съзря космическия разум на най-развитата цивилизация. Той също погледна приятеля си, който му бе помогнал да се обади през необятните пространства.

— Благодаря ти, Елиът… — Гласът му отекваше силно, защото всяка нотка от него сега звучеше в хармония с полето на кораба, с вълните висша енергия, които той разпръсваше наоколо.

— Обещавам — каза Ити беззвучно пред блестящия люк — да не надничам повече в чужди прозорци.

Ала в този момент почувства и нечие друго присъствие — Мери навлизаше в сечището и той мълчаливо се вгледа в грациозното създание.

Дотича Гърти.

— Цветето ти, Ити — и му подаде саксията с мушкатото.

Той вдигна детето на ръце:

— Бъди добра…

Сенките в края на сечището се раздвижиха и в мрака задрънчаха ключове. Ити бързо остави Гърти. Обърна се към Елиът и хвана ръката му:

— Ела!

— Остани! — Отвърна Елиът.

Древният пътешественик прегърна момчето и почувства как го пронизва дълбока космическа самота, най-дълбоката, която беше усещал. Той докосна челото на приятеля си, от пръстите му затрептяха загадъчни вълни и освободиха момчето от наркозата на звездите.

— Аз ще бъда тук — прошепна той, а връхчето на пръста му проблесна към сърцето на Елиът.

Сетне бавно се изкачи по трапа. Потопи се в сиянието на величествената космическа перла и усети как милиони искри висш разум запламтяват в него, изтласкват земната самота от сърцето му и го изпълват с неземна любов.

Ити пристъпи в тази омайна светлина, стиснал в ръце своето мушкато.