Алеко КонстантиновКак е станал годежа на днешната имениница с достойния внук на хаджи Ивана

I

… Беше около Рождество миналата година, когато той, потънал е един абаджийски кожух, беше се свил като кравай в закрития файтон и от време на време си промушваше нетърпеливо главицата навън погледне не наближава ли града и след всяка обсервация заглушаваше нетърпението си с по една глътка коняк от бутилката, на която дъното беше вече лъснало.

От края на града, по шосето, се показа една кавалкада (от няколко фаетона) и десетина ездачи. Той усети, че идат да го посрещнат.

„Ама че диванета! Да им се не види главата!“ — помисли си пътникът, но не че срещата го сърдеше, ами като че искаше сам пред себе си да изиграе един акт от скромност. Той погледна още веднъж из фаетона и като се убеди окончателно, че за негова среща идат, за кураж бързешком хвърли зад гърлото си последния остатък от живителната влага.

Кавалкадата пристигна и веднага фаетона му се окръжи от двадесетина старозагорски учители.

— Добре дошли! О, о! Добре дошли, господин инспектор добре дошли, г. Иванов — загъргориха изведнъж двадесет мъжки гърла, а Иванов, завит и отрупан така, щото само очите и носът му бяха оста-нали на бял свят, в отговор на приветствията процеждаше през забрадката си един звук, от който можеше да се разбере само едно „бррръ“, но посрещачите трябваше да се досещат, че високият им гост иска да каже „благодаря“.

След кратък обмен на приветствия упътиха се към града, като пропуснаха начело инспекторския фаетон. Кавалкадата влезе в Стара Загора така тържествено, щото за бабите по чешмите не остана съмнение, че е пристигнал князът или най-малко поне някой министър.

Спряха в гостилницата. Не всякой от учителите имаше смелостта да предложи гостоприемство у себе си на господина инспектора — шега работа ли е? Но имаше и куражлии, които се стараеха да покажат пред по-малките си събратя, че те са, току-речи, приятели с гостенина, но предлагаха услугите си на последния с такива изящни фрази, които трудно е да ги предаде человек с всичките им тънкости.

— Г-н Иванов — се разливаше един от тях с една до крайност подобострастна усмивка, — не смея да вярвам, не съм уверен, че вий ще бъдете тъй любезни да ощастливите скромното ми жилище с вашето присъствие; аз съм приготвил всичко…

Но увлеченият оратор не досвърши изучения си монолог, защото инспекторът, без много-много, кратко и ясно пресече:

— Остави се бе, холан, не ща аз, аз ще спя на хана.

— О, не, г. Иванов, това не може да бъде — почна друга една фигура, — ние няма да ви оставим тука. Как може да бьде такова нещо! Ние с таквози нетърпение ви чакаме…

Всичко беше напразно. Инспекторът с няколко нетърпеливи движения даде на учителите да разберат, че той е уморен от пътя, желае да си почине и те го оставиха.

Загрузка...