Как е станал годежа на днешната имениница с достойния внук на хаджи Ивана

III

Като излиза от училището, инспекторът отива в кафенето, придружен от учителя Стойкова. На всичкия учителски персонал е било известно, че г-н Иванов на утринта рано заминува за Сливен, и затова никой не е могъл да предполага, че през тази нощ ще се извършат събития, на които героят ще бъде техният уважаван инспектор.

От дума на дума, Стойкова отваря приказка за женитба:

— Я да те оженим бе, Иванов, наистина.

— Я остави се, холан!

— Не, не, шегата настрана, ожени се наистина, ще ти намерим тука някоя мома. Не ти ли хареса някоя от учителките?

— А бе не зная какво, ама мене ми хареса тази — другата, Катерина Козарева, аз май че таквози… Я иди я питай — решава моментално нашият герой.

— Браво, сега! — изгърмява Стойков, грабва си шапката и като стрела се мята вън из вратата.

— Ей, почакай… — успява да изговори подире му инспекторът, но Стойков вече летеше с високата мисия към къщата на баба Хаджийка, гдето живееше г-да Козарева.

Пусто вино загорско — какъв кураж дава!…

— Ама че диване, кой знае какво ще каже там! — беше първата мисъл на Иванова и само за момент, като мълния пресече мозъка му неприятната мисъл: „Ами ако откаже?“ — Гледай сега, затича се като луд, защо го пратих, не беше ли по-добре да се приготви работата.

Аз съм не в сила да опиша душевното състояние на героя ни в тоя момент и затуй да видим поне онова, що се извършва в дома на баба Хаджийка.

— Де е госпожицата? — пита като трескав Стойков, щом влиза при баба Хаджийка.

— Ето я горе; ами какво има? Има ли нещо? — любопитства бабата.

— Има, бабо, има, после, после — изговаря Стойков и на две крачки като взема стълбата, влиза с позволение в стаята на учителката, като оставя долу бабичката в недоумение.

Когато Стойков съобщи на госпожицата делта на своето дохождание, тя е първия момент беше поразена, пулсът й се ускори до сърцебиене, лицето й пламна, устните й се разтрепераха.

Стойков приписа вълнението на избитъка от моментално нахлувание на щастливи чувства.

Но мина първият момент, и той трябваше да се убеди, че има пред себе си едно сериозно, разтревожено същество.

— Не мога да се съглася — беше първият отговор на момата.

— Ка-ак! — извика прекалено учуден Стойков. — „Чудни са тия жени! — помисли си той. — Днес тази мома беше свидетелка на тържествената среща, която направихме на Иванова, тя с удоволствие занемаше място до него на трапезата, следеше и се възхищаваше от всичките му движения, считаше за чест да обмени с него няколко думи, изучаваше маниерите и костюма му даже и уверен съм, че би позавидвала на всякоя другарка, към която той би оказал особено внимание и любезност, и сега, когато й поднасят щастието в ръцете, тя се колебае. Иди, че разбери женското сърце!“

Цели два часа се продължаваха преговорите. Стойков употреби всичкото си убедително красноречие, но положителен отговор не получи.

— Е, добре, госпожице, какъв отговор да нося най-сетне? — попита безнадеждно Стойков.

— Съгласете се, моля ви, че аз не мога да дам положителен отговор — каза развълнувано момата; днес за първи път виждам този човек, отгде да го зная кой е, що е, отгде е; истина, той е инспектор и ми прави чест с предложението, но съгласете се, че от една моя дума зависи цялата ми съдба. Е, мога ли да се съглася аз, без да се посъветвам с някого от близките си?

— Е, тогава сбогом — каза с въздишка Стойков и се упъти с наведена глава към вратата. „Боже мой, как ще се явя сега пред човека?“ — помисли той.

Ами да погледнеше в този момент някой самата Катерина Козарева — господи Исусе Христе! Как може туй човешко сърце да издържи тия удари, тия силни и чести удари, които биеха в гърдите й в тоя момент! Где отиде кръвта на това младо лице, где изчезна влагата от тия нежни устни?!…

— Стойков! — извика тя неестествено, със стиснати при сърцето си ръце. — Стойков, елате най-после с г. Иванова тука, ще видим…

Стойков, засмян до уши, изчезна като дим из тъмните загорски улици.