Как е станал годежа на днешната имениница с достойния внук на хаджи Ивана

IV

— Бе, че ти луда ли си мари, Тинко! Ами как що ги срещнеш така необлечени? — викаше на момата баба Хаджийка. — Скоро иди се обличай.

— Излез ти, аз няма да излизам пред тях — отговори госпожицата; но това не бяха думи от сърце, по беше вече галене на едно сияюще, щастливо сърце.

След няколко минути тя, облечена, чакаше в стаята си.

Чакаше!… Каква нещастна дума, как бледно изражава тя онова неописуемо душевно вълнение, което бунтуваше и сърцето, и душата на младата мома! Чакаше! Истина не се движеше нейното тяло, но духът й летеше през хиляди картини, които създаваше възпалената й фантазия.

„Е, добре, той ще дойде — мечтае си тя, — ами какво ли… как ли ще начене?… Той в Немско е свършил… Колко са хладнокръвни тия немци… Той ще ме учи по немски… Как ли ще начене?… Ех, че ми се е разтупкало сърцето… — Госпожице, аз съм решил да стъпя в брак и във вас намирам всички тия качества… — Боже мой, боже мой!… Ами тамам се разчувствува, да му кажа «не»?… Той ще ме изпъди па другия ден от учителството… В «Народни права»… «Известяват ни от Стара Загора, че е изключена учителката Е. Козарева, защото отказала…» Госпожа Иванова… г-жа Иванова… Инспекторите трябва да ги канят в двореца… «La Bulgarie»… Известия от двореца… М—те Katherine Ivanoff… Свищовлия… Дали познава той Константиновите?…

… Ами зестра… а-а, аз ще му кажа отначало, да не се надява… Ами Анасташа утре: «О, госпожице Козарева, на добър час, да знаете колко се зарадвах!»… Радва се тя!… Той трябва да знае брата ми… Ще известя в Сливен телеграфически. И той заминува за там… Той!… Кой е «той»! Ох, божичко! «Сливен. Козарову. Сгодих се за инспектора Иванова, приемете го като син»… Ами Зойка? Аз ще му кажа да я премести в София… «На добър час! Честита си мари, Тинко»… Ух, че ми се пие вода!…“ „Чук, чук, чук!“ — се чува тропот на външните врата.

„Чук, чук, чук!“ — отговаря моминото сърце в гърдите. — Идат! Боже, помогни ми! — И момата се затече в стаята на баба си.

Слугата отвори и влязоха Стойков и след него сам инспекторът с балтон и наметнат презглава с плед. В тоя ден беше ужасен студ. Парата от дишането беше посребрило брадите на гостите. В това време, когато гостите си събличаха горчите дрехи и се приглаждаха, баба Хаджийка викаше отвътре:

— Мари Тинко, ти луда ли си? Излез посрещни гостите! — Но като видя, че смаяната и развълнувана Тинка не разбира от думи, хвана я за пиещите и полусериозно, полушеговито, изтласка я в залата. Тя се спря неподвижно пред гостите, но в същия миг нейното нервно възбуждение се разрази с едни увлекателен смях.

Инспекторът изтълкува в своя полза този неочакван смях и тържествено се изкачи след нея по стълбите, придружен от Стойкова.

Разговорът се начена с откъснати фрази, които нямаха нищо общо с целта на посещението.

— Много студено днес — процеди инспекторът между мустаките си и зъбите му тракаха, като че искаше да докаже, че и в стаята с студено, макар и да имаш; двадесет градуса топлина.

— Да — продума кратко момата и замълчаха.

— Днес беше много весело в училището — начена момата.

— Да — ораторствува момъкът и пак мълчание.

Стойков, като прие, че тяхното мълчание произлиза из стеснение от неговото присъствие, под предлог, че ще си пали цигарата, тръгна да слезе при баба Хаджийка.

— Г-н Стойков, г-н Стойков! — извика с прострени към него ръце момата и се препречи при входа на вратата. — Къде отивате?… Стойте… Аз не ща… Стойте тук…

— Недейте става на дете, госпожице, аз ще си запаля цигарата и ще дойда.

— Тука има кибрит, чакайте!

И тя, като остави вратата, упъти се към масата да вземе кибрита, но Стойков изчезна зад вратата и се претъркули из стълбата надолу.

— Ах! — извика като уплашена момата и се спусна, та се улови за ключалката на вратата, но тук сам инспекторът й се препречи и с един тайнствено подземен глас й каза:

— Почакайте малко… сега… седнете…

Ах, предателски език! Той не можеше да изцеди нито една дума повече…

Седнаха, ама сърчицата им като два часовника. Мълчат. Момъкът си повдигна полека очите и вижда, че на момата ръцете и устните треперят. Момата си повдигна очите и забелязва, че на момъка краката и мустаките танцуват, И двамата едновременно съзнават трагикомизма на положението си и се заливат с нервически смях.

Това дава кураж на момъка и той почва да си потътрева стола по-близо към момата, но момата завардва същата дистанция, като си тътри стола по-надалеч. Момъкът повтаря поступателното движение, но момата поправя ситуацията. Това обстоятелство отново ги разсмива.

И дълго-дълго би се протегнали тази пантомима, ако самата мома, след като мина вълнението на първите минути, не начена един дълъг, предълъг разговор, който приличаше на един инквизиционен допрос, който допрос хвърли инспектора в девет п?та, но, от друга страна, още повече го привърза към момата, като му даде да разбере, че той като е идел да се годява, е знаел твърде малка част от добрите качества на бъдещата си годеница.

След този петчасов разговор ни един от събеседниците не можеше да каже, че не знае какво е и що е другият.

Стойков на няколко пъти дохожда при тях и вижда, че те са углубени в сериозен разговор — нещо, което му се вижда странно. „Има си хас, да й разправя за висшата математика!“ — помисли си той и слизаше пак при баба Хаджийка да пие кафе, Най-сетне възкачи се и баба Хаджийка.

— Мари Тинко, още ли не си казала голямата дума? Ела, пиле, ела вън, аз ще те науча.

— Остави, бабо, аз ако ща, сама ще я кажа. Оставиха ги пак сами.

— Кажете ми най-сетне, г. Иванов, нещо за вашия характер, как сте вие като человек въобще — продължи момата.

— Госпожице — каза момъкът развълнувано, но с благородно достойнство, — май е неудобно да говори человек за себе си, но нека не се счете за похвала, ако ви кажа, че аз тъй гледам на себе си, щото желал бих много хора да бъдат като мене.

— Е тогава, г. Иванов, вий решително ли ми искате ръката?

— Решително — отговори тържествено Иванов.

— Да?

— Да.

— Ето я на, аз съм съгласна и вярвам, че няма да остана излъгана.

Тия тържествени думи, за чудо и смайване, произведоха в инспектора такъв ефект, какъвто произвежда огънят в бомбата…

Създателю всевишни! Какво направи ти с Маноля? Това ли е Манол!… Потънал в блаженство, той с бесен възторг отваря вратата и в радостно изстъпление крещи:

— Стойков! Бабо Хаджийке! Стойков! Скоро! Скоро! Тюх, дяволът да го вземе! Забравих си пръстеня… Стойков, дай скоро пръстен…

След минута шум, веселие, „честито“, „на добър час“ и… finisi…

За един само такъв блажен момент струва человек да живее. Блазе на тия, които са преживели такъв момент и дай бог всякому да го преживее.

А сега налейте по чаша вино, да пием за здравето на нашата умна и добра имениница.

София, 24 ноември 1888 год.

5 часа вечерта