Как един крал погубва Франция

IПЕРИГОРСКИЯТ КАРДИНАЛ РАЗМИШЛЯВА…

Трябваше да бъда папа. Как да не мисля и премислям това, след като три пъти съм държал тиарата в ръце; три пъти! Както за Бенедикт XII и Климент VI, така и за настоящия ни предводител, аз бях този, който в крайна сметка реши на чия глава да бъде поставена тя. Приятелят ми Петрарка казва, че майсторя папи… Не съм чак толкова добър майстор, щом нито веднъж не успях да увенчая собствената си глава. Е, божия воля… Колко странно нещо е един конклав! Положително съм единственият жив кардинал, участвувал в три. А може би ще бъда свидетел и на четвърти, стига нашият Инокентий VI да е наистина толкова болен, колкото може да се съди от оплакванията му…

Какви са онези покриви там? А, да, абатството Шансьолад в долината Борон, познах го… Естествено първия път бях прекалено млад. Тридесет и три годишен — възрастта на Христос; в Авиньон вече говореха за това, щом се разбра, че Йоан XII… боже, съхрани душата му в светлите си селения… е на смъртно легло. Но кардиналите нямаше да изберат най-големия младок сред своите събратя, и признавам, че това беше разумно. За такъв пост е необходим опитът, който придобих впоследствие.

Все пак и тогава съм знаел немалко неща, щом не съм се главозамайвал с празни илюзии…

Погрижих се, щото сред италианците достатъчно убедително да бъде разпространен слухът, че никога, никога френските кардинали няма да гласуват за Жак Фурние и по този начин бързо успял да спечеля гласовете им за него и той бе единодушно избран. „Избрахте едно магаре!“ — ни извика той за благодарност веднага щом произнесоха името му. Знаеше си недостатъците. Е, не магаре, но не и лъв. Добър генерал, който начело на ордена Шартр бе съумял да си извоюва авторитет. Но прекалено дребнав, придирчив, пристрастен, за да ръководи целия християнски свят. В крайна сметка неговите преустройства причиниха повече вреда, отколкото полза. Но затова пък при него можехме да бъдем напълно сигурни, че светият престол няма да се върне в Рим. По този въпрос той беше стена, канара… а това беше най-важното.

Втория път, на конклава през 1342… Ах, тогава всички шансове биха могли да бъдат на моя страна, ако… ако Филип дьо Валоа не бе пожелал да издигне своя канцлер, руанския архиепископ. Ние, перигорците, винаги сме били покорни на френската корона. Пък и как щях да продължа да оглавявам френската партия в конклава, ако бях дръзнал да се противопоставя на кралската воля? А Пиер Роже беше велик папа, безспорно най-добрият от всички, на които съм служил. Достатъчно е да си спомним как се преобрази Авиньон при него, какъв дворец построи тук, внушителния приток на книжовници, учени и художници… Освен това той успя да купи Авиньон. Тази сделка я направих с неаполитанската кралица; с чиста съвест мога да кажа, че това е мое дело. Осемдесет хиляди флорина — нищожна сума, колкото една милостиня. Кралица Жана не се нуждаеше толкова от пари, колкото от индулгенции за последователните си бракове, без да става дума за любовниците й.

Сигурно са подменили амунициите на впряга. Носилката се тръска повече от обикновено. Все така е, когато тръгна на път… Та оттогава божият викарий престана да се чувствува като наемател, както когато сядаше на крайчеца на несигурен трон. А какъв двор имахме — цял свят ни подражаваше. Всички крале се стичаха тук. За да бъдеш папа, не е достатъчно да си добър свещенослужител — трябва да умееш и да царуваш. А Климент беше голям дипломат; вслушваше се драговолно в съветите им. Ех, морската лига, която включваше Източната империя, кипърския крал, венецианците, хоспиталиерите…1

Очистихме Гръцкия архипелаг от варващината, която го бе заляла, и щяхме да направим още повече. Но настъпи тази безсмислена война между френските и английските крале — питам се дали някога ще свърши, — която осуети замисъла ни да върнем Източната църква в лоното на Римската. После дойде чумата… и смъртта на Климент…

Третия път, на конклава преда четири години, ми попречи произходът ми. Сторих им се, изглежда, прекалено голям благородник, а току-що бяхме имали такъв. Представете си — аз, Ели дьо Талейран, наричан перигорски кардинал, — та моят избор би бил обида за бедните. От време на време църквата внезапно я прихваща пристъп на смирение и обезличаване. И това нищо не й струва. Да махнем украшенията, да скрием одеждите, да продадем златните потири и да започнем да раздаваме тялото на Христа в гаванки за две су, да се облечем като просяци, и то колкото може по-мръсни, така че никой да не ни тачи, най-напред самите просяци… Много ясно! Защо ще ни почитат, щом сме се направили подобни на тях? И най-накрая самите ние вече да престанем да се уважаваме… Кажете го на ревностните привърженици на смирението и те ще ви сложат Евангелието под носа, сякаш само те са го чели, и ще ви проглушат ушите с яслата между вола и магарето, с работилницата на дърводелеца… Да бъдем като нашия спасител Исус… Но къде е сега Христос, мили пустословни отчета? Не седи ли отдясно на Отца, не се ли е слял с неговото всемогъщие? в ореол на величие сред светлината на звездите и небесната хармония? Не е ли господар на света сред легиони от ангели и блаженопочивши? Кое ви дава право да решавате кой от двата образа на Христос трябва да бъде представян на верующите във ваше лице — дали краткотрайният му земен път, или неговата всевечна слава?

Виж, ето какво ще проповядвам, ако минем през някоя епархия, чийто епископ се е увлякъл по новите идеи и принизява бог по този начин… Не всякога е весело да вървиш под тежестта на двадесет ливри втъкано злато, с митрата и жезъла, особено ако го правиш от тридесет години… Но така се налага.

Не можем да привличаме душите с оцет. Ако един голтак нарече братя други голтаци, това няма да им направи особено впечатление. Съвсем друго е, ако кралят им го каже. Да накараме хората поне малко да повярват в собствената си стойност — това е най-голямото благодеяние, но нашите братчета и разни други скитащи монаси го пренебрегват. Тъкмо защото хората са бедни, страдащи, грешни и окаяни, трябва да подкрепим тяхната надежда в отвъдния свят. Ами да, именно с тамян, музика и позлата. Църквата трябва да дава на верующите представа за небесното царство и всеки свещенослужител, като се започне с папата и кардиналите, е длъжен да бъде подобие на всевишния творец…

Всъщност не е лошо, че си говоря така; идват ми наум доводи за бъдещите проповеди. Но все пак предпочитам да ги търся в компания… Дано Брюне не е забравил бонбончетата. А, не, ето ги. Впрочем той никога не забравя…

Без да съм голям богослов като тези, които в последно време валят отвсякъде, мой дълг е да поддържам ред и чистота в божия дом на земята; не желая да съкращавам личните си разходи и тези за двореца ми; самият папа, който добре знае какво ми дължи, не е и помислил да ме принуди на това. Ако му харесва да скромничи на трона, то си е негова работа. Но като негов нунций аз държа да запазя славата на сана му.

Знам, че мнозина злостно одумват голямата пурпурна носилка с позлатени дръжки и обкови, в която пътувам сега, покритите с червени плащове коне, двестата копиеносци от охраната и трите избродирани върху знамето и ливреите на сержантите перигорски лъва. Но затова, когато вляза в някой град, цялото население тича да ми се кланя и целува мантията ми; а кралете коленичат пред мен… За твоя слава, господи, за твоя слава…

Само че на последния конклав съвсем не цареше такъв дух и ясно ми дадоха да разбера това. Тогава искаха някого от простолюдието, съвсем обикновен, смирен, беден човек. Едва успях да отклоня гласуването от Жан Бирел; о, той безспорно беше светец, но светец, който нямаше и капчица дарба да управлява и който щеше да бъде втори Пиер Миронски. Употребих достатъчно красноречие, за да убедя събратята конклависти колко опасна грешка, при съществуващата в Европа обстановка, щеше да бъде, ако изберем нов Целестин V. О, съвсем не го щадих Бирел! Такава възхвала му направих, доказвайки, че с възхитителните си добродетели е негоден да управлява Европа, че направо го смазах. И постигнах провъзгласяването на Етиен Обер, който имаше достатъчно беден произход от страна на рода Помпадур и чиято кариера бе в достатъчна степен лишена от блясък, за да спечели гласовете.

Учат ни, че Оветият дух ни озарява за избора на най-достойния; а в действителност гласуваме, за да избегнем най-лошия…

Негово преосвещенство ме разочарова. Хленчи, колебае се, решава нещо, отмята се. О, аз другояче бих ръководил църквата… И после отде му дойде хрумването да изпрати кардинал Капочи с мен, сякаш са необходими двама легати и сякаш не съм достатъчно опитен, за да се справя сам! И какво се получи? Спречкваме се още с пристигането, защото доказвам глупостта му, а той се прави на засегнат, милият Капочи, оттегля се и докато аз тичам от Брьотьой до Монбазон, от Монбазон До Поатие, от Поатие до Бордо и от Бордо до Перигьо, той, от Париж, току праща навсякъде писма, за да затруднява преговорите ми. Ох, надявам се, че няма да го заваря в Мец при императора…

Перигьо2, мой Перигор…3 Боже, дали не ги виждам за последен път?

Майка ми беше сигурна, че ще стана папа. Неведнъж ми го е внушавала. Затова накара да ме подстрижат още на шестгодишна възраст и издействува от Климент V, който хранеше голямо и хубаво чувство към нея, да бъда записан като папски възпитаник с право да получа бенефиций. Колко ли годишен бях, когато за пръв път ме заведе при него?… „Госпожо Брюнисанд, нека бог даде вашият син, когото лично благославям, да покаже в избраното от вас поприще всички достойнства, които могат да се очакват от такъв род, и бързо да се издигне до най-високите длъжности на Светата църква.“ Не бях повече от седемгодишен. Направи ме каноник на Сен-Фрон; времето на първата ми свещеническа наметка. Близо петдесет години оттогава…

Майка ми ме виждаше папа. Дали бе честолюбива майчината мечта, или от онези пророчески видения, които жените имат понякога? Уви, мисля; че никога няма да бъда папа.

И все пак… и все пак, роден съм под знака на Юпитер и Слънцето, и то в кулминация, което означава власт и мирно царуване. Никой от другите кардинали няма такова хубаво разположение на звездите. В деня на избора моят хороскоп беше по-добър от този на Инокентий. И въпреки това… мирно царуване, мирно царуване, добре, но сега е война, смут, размирици. Звездите ми предвещават премного щастие и не отговарят на времената, в които живеем сега. Тези на Инокентий показват трудности, грешки, превратности и бяха по-подходящи за мрачния период. Бог съгласува хората с времето и призовава папите в съответствие със своите цели; един — за величие и слава, друг — за мрак и падение…

Ако не бях постъпил в църквата, както желаеше майка ми, сега щях да бъда граф дьо Перигор, тъй като по-големият ми, брат умря без наследник именно в годината на първия конклав и понеже аз не можех да сложа графската корона, тя се падна на по-малкия ми брат, Роже-Бернар… Няма как, нито папа, нито граф. Е, трябва да се примирим с мястото, което провидението ни отрежда, и да се стремим да бъдем възможно най-полезни. Положително ще бъда от изигралите голяма роля в своя век значителни личности, забравени веднага след смъртта им. Паметта на народа е ленива — помни само имената на кралете… Да бъде волята ти, господи…

Пък и каква полза да умувам, тези неща съм си ги казвал стотици пъти… Развълнувах се, защото отново видях Перигор от моето детство, скъпата църква Сен-Фрон и защото ги оставям зад себе си. Я по-добре да погледам пейзажа, може би го виждам за последен път. Благодаря ти, господи, че ми отреди тази радост…

Но защо се движим толкова бързо? Вече минахме Шато-л’Евек, а от тук до Бурдей ще стигнем за не повече от два часа. Наистина първия ден се минава малък преход. Сбогуването, последните благословии, които ми искат просителите, забравеният багаж — винаги се тръгва по-късно от предвиденото. Но този път наистина преходът е малък. Брюне! Хей, Брюне, приятелю, иди отпред и нареди да забавят хода. Кой ни води с такава скорост? Кюнак или Ла Рю? Не е нужно да ме тръскат толкова. И кажи на монсеньор Аркамбо, племенника ми, да слезе от коня, защото го каня да пътува с мен в носилката. Благодаря ти, върви…

Когато идвах от Авиньон, с мен беше племенникът ми Робер дьо Дюразо. Той притежаваше много от чертите ла сестра ми Агнес и на майка ни. Защо му трябваше да се бие за френския крал в Поатие и да го убият онези грубияни англичаните. О, не го упреквам, макар че трябваше да се преструвам на недоволен. Кой можеше да предположи, че крал Жан ще се остави да го натупат така? Изправя тридесет хиляди души срещу шест хиляди и още същата вечер го пленяват. Ама че безразсъден и глупав владетел! Ако беше приел споразумението, което му поднесох като тепсия с дарове, щеше да спечели всичко без бой!

Аркамбо не ми изглежда толкова буен и с такива блестящи качества като Робер. Не е бил в Италия, която доста отваря ума на младежта. Е, с божия воля той ще бъде перигорски граф. Пътуването с мен ще му е от полза. Този младеж може много да научи от мен…А и след като си прочета молитвите, ми е неприятно да оставам сам.

IIПЕРИГОРСКИЯТ КАРДИНАЛ ГОВОРИ

Не че ми е неприятно да яздя, Аркамбо, нито пък възрастта ме е направила негоден за това. Повярвайте, все още съм в състояние да измина петнадесет левги на кон и познавам по-млади от мен, които мога да изпреваря в ездата. Впрочем виждате, че винаги ме придружава един оседлан параден кон, готов да го възседна, ако пожелая или се наложи. Но аз съм се убедил, че целодневното друсане на седлото отваря по-скоро апетита, отколкото ума, и предразполага към повече ядене и пиене, а на мен много често ми е нужна трезва глава, особено когато трябва веднага след пристигането да правя проверки, да се разпореждам или да водя преговори.

Много крале и на първо място френският биха управлявали по-успешно своите държави, ако уморяваха по-малко бъбреците си и малко повече своите мозъци и ако се въздържаха да решават важни проблеми на трапезата, на финала на някакво надбягване или връщайки се от лов.

Забележете, че не е по-бавно да пътуват в носилка, както аз правя, ако имаш добри коне във впряга и предвидливостта да ги сменяш често… Не искате ли бонбон, Аркамбо? Там са, в кутийката до ръката ви… е, подайте ми един…

Знаете ли за колко дни стигнах от Авиньон до Брьотьой в Нормандия, когато трябваше да отида при крал Жан по времето на онази безразсъдна обсада? Отгатнете… Не, синко; по-малко. Тогава тръгнахме на двадесет и първи юни, денят на слънцестоенето, и то съвсем не рано сутринта. Вие знаете или по-скоро не знаете как става потеглянето на един нунций, по-точно на двама — нали тогава бяхме двама… В такива случаи е редно след литургия всички кардинали да придружат заминаващите на една левга извън града; и всеки път се струпва голяма тълпа, която върви отзад или наблюдава от двете страни на пътя. Върви се бавно, за да се придаде по-голяма тържественост на шествието. После всички спират, кардиналите се нареждат по старшинство и пратеникът се сбогува с всекиго поотделно. Разбирате, че цялата тази церемония продължава доста след зазоряването… Тръгнахме, значи, на двадесет и първи юни. И на девети юли бяхме в Брьотьой. Осемнадесет дни. Никола Капочи, моят колегат се разболя. Трябва да призная, че го бях поразтърсил, изнеженото синче. Дотогава никога не беше пътувал с такъв ход. Но затова само седмица след това моят доклад за първата среща с краля, пратен по няколко конника, се намираше в ръцете на Негово преосвещенство.

Този път няма защо да бързаме толкова. Така или иначе, денят през този сезон е кратък, макар че за щастие случихме доста меко време… Не съм запомнил ноември да е бил толкова топъл в Перигор, както е днес. Какво слънце имаме само! И все пак рискуваме времето да се развали, когато се отправим към северната част на кралството.

Предвидил съм пълен месец за пътуването, така че с божия воля да бъдем в Мец за Коледа. Не, сега не бързам както миналото лято, защото въпреки усилията ми войната е факт, а крал Жан — пленник.

Как можа да ни стигне подобна злочестина? О, не сте единственият, който недоумява, племеннико. В цяла Европа се чудят не по-малко от вас и в последните месеци обсъждат причините и поводите за това… Нещастията на кралете идват отдалече и често това, което хората смятат за случайност в съдбата им, е плод на тяхната фатална природа. И колкото са по-големи нещастията, толкова по-дълбоки са корените им.

Тази история я знам в подробности… я придърпайте към мен завивката… и мога да кажа, че я очаквах. Предчувствувах, че някакъв страшен поврат, някаква голяма разруха ще порази краля и уви, цялото кралство. Ние в Авиньон трябва да знаем всичко, което се отнася до двора. Всички интриги, всички заговори стигат до ушите ни. Ако се замисли брак, ние сме уведомени преди самите годеници: „В случай че еди-коя си принцеса от дадена династия може да се свърже с принц едикой си от някоя друга, дали Негово преосвещенство ще позволи?“… При всяка сделка ни пращат посланици от двете договарящи страни; за всяко престъпление идват да искат опрощение… Канцлерите на кралете и принцовете, както и повечето им законоведи, са хора на църквата…

От осемнадесет години династиите на Франция и Англия са в открита война. Коя е причината за това? Претенциите на крал Едуард за френската корона, да, разбира се! Това е претекстът, и то, признавам, добър юридически претекст, защото може да се разисква до безкрайност; но той далеч не е единственият и истински повод. Да вземем открай време зле определените граници между Гийена и съседните графства, като се започне с нашия Перигор или неясните описи, в които феодалните права се застъпват; трудностите в отношенията между васал и сюзерен, когато и двамата са крале; съперничеството в търговията и на първо място в тази на вълна и платове, което доведе до скарване за Фландрия; прибавете, че Франция винаги е поддържала шотландците, а те представляват постоянна заплаха от север за английския крал… Войната не избухна в резултат на една-единствена причина, а на двадесет, които тлееха като жарава в мрака. На всичко отгоре Робер д’Артоа, опозорен и изгонен от кралството, отиде в Англия да раздухва още повече огъня. Папата, тогава Пиер Роже или Климент VI, се погрижи да бъде направено всичко, за да предотврати тази нежелана война. Проповядваше компромиси и отстъпки от двете страни. И той изпрати легат, който впрочем бе не друг, а настоящият папа, кардинал Обер. Опита се да издигне отново идеята за кръстоносен поход, в който трябваше да участвуват двамата крале с благородничеството си. Това беше добро средство да отклони военолюбивите им стремежи с надеждата да възстанови единството на християнския свят… Вместо поход — битката при Креси. Баща ви бе участник в нея и ви е разказал за това поражение…

Ех, племеннико, по-нататък ще се убедите, че не е толкова трудно да служиш предано на един добър крал; той те води към дълга и забравяш трудностите, защото съзнаваш, че те допринасял за върховното благо. Достойнство е добре да служиш на лош монарх… или на лош папа. Щастливи бяха хората от ранната ми младост, подчинени на Филип Хубави. Да си предан на тези суетни Валоа, изисква по-големи усилия. Те слушат съвети и проявяват разум единствено когато са победени и разбити.

Едва след Креси Филип VI се съгласи на примирие въз основа на предложенията, които бях подготвил. Може да се каже, че този ход не беше лош, защото примирието продължи, без да смятаме няколкото местни сбивания, от 1347 до 1354; Седем години относителен мир. За много хора това можеше да бъде щастлив период. Ала ето; в нашия прокълнат век, едва-що приключила войната, идва чумата.

В Перигор бяхте по-скоро пощадени… Наистина, племеннико, наистина и вие платихте данък на бедствието, и вие понесохте част от ужасите. Но това бе нищо в сравнение с многобройните градове, разположени в гъсто населени области като Флоранс, Авиньон или Париж. Знаете ли, че бедствието дойде от Китай през Индия, Тартария и Мала Азия? Говореше се, че се разпространило чак до Арабия. Това наистина беше болест за неверниците, изпратена на Европа като наказание за греховете и. От Константинопол и източните брегове корабите пренесоха чумата в Гръцкия архипелаг, откъдето тя достигна италианските пристанища; после премина Алпите и опустоши нашите земи, преди да продължи към Англия, Холандия, Дания и накрая да приключи с най-северните страни — Норвегия и Исландия. Чумата прояви ли се при вас в двете си разновидности, тази, която убива за три дни с изгаряща треска и кръвохрачене… поразените от нея нещастници казваха, че вече изпитват мъките на ада… и другата, с по-продължителна агония — от пет до шест дни, също с треска и с големи пъпки и циреи в слабините и под мишниците?

Цели седем месеца бяхме подложени на това в Авиньон. Вечер си лягахме, питайки се дали ще станем. Всяка сутрин се опипвахме под мишниците и между бедрата. Щом почувствуваха и най-слабото затопляне на тялото, хората примираха от уплаха и гледаха с ужасени очи. При всяко вдишване човек си казваше, че болестта го прониква може би точно с тази глътка въздух. Когато някой се разделяше с приятел, се питаше: „Той ли ще е, или аз, или и двамата?“ Тъкачите умираха в работилниците си под спрелите станове, златарите край студените пещи, сарафите до тезгяха. Деца издъхваха в леглото на мъртвата си майка. А миризмата, Аркамбо, миризмата в Авиньон! Улиците бяха осеяни с трупове.

Половината, чувате ли, половината от населението загина. От януари до април на 1348 броят на мъртвите достигна седемдесет и две хиляди. Купеното по спешно нареждане на папата гробище се напълни за един месец; в него бяха погребани единадесет хиляди трупа. Хората умираха, без да получат помощ, закопаваха ги без свещеници. Синът не смееше да посети баща си, бащата сина. Седем хиляди къщи бяха затворени! Които можеха, бягаха в полските си имения.

Климент VI остана в града заедно с няколко кардинали, между които и аз. „Ако бог иска, ще ни прибере.“ И накара да остане голяма част от четиристотинте служители към папския дворец, които бяха необходими за организирането на помощта. Папата заплати на лекари и аптекари; нае каруцари и гробари, раздаде продоволствия и нареди да се вземат строги охранителни мерки срещу заразата. Тогава никой не го упрекна, че харчи с широка ръка. Той порицаваше онези калугери или калугерки, които не изпълняваха милосърдните си задължения към болните и умиращите… О, колко много изповеди, разкаяния чух тогава от устата на високопоставени и силни личности, между които имаше и хора на църквата, които пристигаха да пречистят душите си и искат опрощение! Даже крупните ломбардски и флорентински банкери идваха, тракайки със зъби, да се изповядат, и изведнъж ставаха щедри. А любовниците на кардиналите… е да, да, племеннико, не всички, но някои имат… та тези красиви дами идваха да окачват накитите си по статуите на Светата дева! Притискаха си носовете с напоени с ароматни масла кърпички и хвърляха обувките си, преди да се приберат. Само тези, които не видяха Авиньон по време на чумата, го упрекват в безбожие и го наричат новия Вавилон. Тогава не му липсваше благочестие, уверявам ви!

Колко странно същество е човекът! Когато всичко му е наред, когато се радва на цветущо здраве, когато делата му преуспяват и съпругата му е плодовита, а провинцията мирна, нима не трябва точно тогава да обърне душата си към бога и да му благодари за щедростта? Нищо подобно: той забравя своя създател, навирва нос и презира божите заповеди. Ала сполети ли го нещастие, настане ли бедствие, веднага се втурва към бога. И се моли, самообвинява, обещава да стане по-добър. Бог с право наказва хората, щом това е единственият начин да ги върне към себе си…

Не аз съм избрал положението си; може би знаете, че майка ми ме насочи към него, когато бях дете. Ако съм се оказал подходящ, то е, мисля, защото винаги съм бил благодарен богу за всичко, което ми е давал, и най-вече за това, че живея. Спомням си, когато бях съвсем малък, в нашия стар замък Ролфи в Перигьо, където сте роден, Аркамбо, но където вече не живеете, защото преди петнадесет години баща ви предпочете да се установи в Монтиняк… та там, в този масивен дворец, построен върху една древноримска арена, си спомням как внезапно изпаднах в захлас от съществуванието си сред този необятен свят, от това, че дишам, че виждам небето; спомням си, че изпитвах това чувство особено през летните вечери, когато до късно е светло и когато ме слагаха в леглото доста преди да е паднал мрак. Пчелите жужаха в пълзящата лоза по стената под прозореца ми; здрачът бавно се спускаше в кръглия двор с големите камъни; а небето, в което прелитаха птици, бе все още светло и първата звезда се промъкваше сред розовеещите облаци… Изпитвах силно желание да кажа някому благодаря и майка ми ми обясни, че трябва да го кажа на сътворителя на цялата тази красота, на бог. Това чувство никога не ме е напускало.

Даже и днес, докато пътуваме, сърцето ми много често се изпълва с благодарност за мекото време, което имаме, за червенеещите гори, които прекосяваме, за хубавите едри коне, препускащи край носилката. Приятно ми е да гледам човешките лица, движението на животните, очертанията на дърветата, цялото разнообразие на необятното и неизмеримо дивно божие творение.

Всичките ни учени, които разискват богословски въпроси в затворената зала, чиито речи гъмжат от празни слова, тези хора, които злобно се нападат и сразяват взаимно с думи, измислени, за да се нарече другояче това, което се е знаело и пред, тях, всички те ще направят добре, ако си излекуват главите, съзерцавайки природата. Моето бого-словие е това, на което са ме учили, богословието на светите отци — друго не ми трябва…

Знаете, че можех да бъда папа… да, племеннико. Мнозина ми казват това и говорят, че все още има изгледи да стана, ако Инокентий си отиде преди мен. Ще бъде както бог пожелае. Не се оплаквам, че ме е направил това, което съм. Благодаря му за мястото, което ми е отредил, и за това че ме е съхранил до тази възраст — малцина до стигат до нея… петдесет и пет години, племеннико…и в такава добра форма. Това също е благословия от всевишния. Толкова малко съм се променил външно, че който не ме е виждал от десет години, не вярва на очите си: лицето ми е все така розово, брадата едва е побеляла…

Мисълта за тиарата… признавам ви това как на близък роднина… ме гъделичка единствено когато ми се струва, че бих могъл да бъда по-добър от този, който я носи. А такова чувство никога не съм изпитвал при Климент VI. Той добре съзнаваше, че папата трябва да бъде монарх над монарсите, пръв заместник на бога. Веднъж, когато Жан Бирел или някакъв друг проповедник на смирението го упрекна, че е прекалено разточителен и щедър към просителите, той отговори: „Никой не трябва да си тръгва недоволен от присъствието на принца.“ После, обръщайки се към мен: „Моите предшественици не умееха да бъдат папи.“ А по време на голямата чума, както ви казах, той наистина доказа на всички ни, че е най-достойният. Честно казано, мисля, че нямаше да мога да извърша това, което той направи, и тогава още веднъж благодарих на бог, че не ме беше избрал да ръководя християнския свят, докато траеше това изпитание.

Климент нито за миг не отстъпи от своята величественост; и действително показа, че той е светият отец, бащата на всички християни и не само на тях, защото, когато населението почти навсякъде, но главно в рейнските провинции, в Майен и във Вормс се опълчи срещу евреите и ги обяви като виновници за бедствието, той осъди тези гонения. Нещо повече — реши да вземе евреите под свое покровителство; отлъчи тези, които ги нападаха; предложи подслон и жилища на изгонените в подвластните на Рим държави и трябва да признаем, че евреите за няколко години възстановиха благоденствието им.

Но защо всъщност ви говорих толкова за чумата? А, да. Заради сериозните последствия, които тя имаше за френската корона и за самия крал Жан. И наистина към края на епидемията, през есента на 1349 година, три кралици една след друга, поточно две и една принцеса на път да стане кралица…

Какво казваш, Брюне? Говори по-високо. Вече се вижда Бурдей? О да, искам да погледна. Положението е изгодно наистина и замъкът е разположен така, че да могат да се виждат отдалеч всички подстъпи.

Именно това е замъкът, Аркамбо, който моят по-малък брат и ваш баща ми остави за благодарност, че освободих Перигьо. Защото, ако аз не успях да измъкна крал Жан от ръцете на англичаните, то поне спасих столицата на нашето графство и постигнах възвръщането на управлението му. Спомняте си, че английският гарнизон не искаше да напусне града. Но копиеносците, които ме придружават и заради които някои ми се подиграват, отново се оказаха доста полезни. Достатъчно бе да се появя с тях, идвайки от Бордо, и англичаните си, обраха парцалите и изчезнаха. Двеста копиеносци и един кардинал, това не е малка работа… Да, повечето от моите служители умеят да боравят с оръжие, както и секретарите и докторите по право от свитата ми. А моят верен Брюне е рицар, а скоро му дадох и благородническа титла.

Отстъпвайки ми Бурдей, брат ми всъщност се укрепи. Защото с владението Оброш близо до Савиняк и с крепостта Боньовал до Тенон, които откупих за двадесет хиляди флорина от крал Филип VI преди десет години… казвам откупих, но всъщност с това той ми издължи част от сумите, които му бях заел… а също и с укрепеното абатство Сент-Астие, чийто игумен съм аз, и моите манастири Флекс и Сен-Мартен-дьо-Бержьорак, ето ти понастоящем шест укрепления, разположени в доста широк кръг около Перигьо, които са под висша църковна власт — все едно че са подчинени на самия папа. Трудно ще се решат да ги нападнат. По този начин осигурявам мира в нашето графство. Вие, разбира се, познавате Бурдей; често сте идвали тук. А аз отдавна не го бях посещавал… Я виж, бях забравил тази голяма осмоъгълна кула. Има внушителен вид. Ето че сега Бурдей е мой, но само колкото да пренощувам и настаня на сутринта избрания от мен управител, без да знам кога отново ще дойда тук и дали изобщо ще дойда пак. Твърде кратък престой, за да му се насладя. Е да благодаря на бога и за тези мигове, които ми отрежда тук. Надявам се, че са ни приготвили прилична вечеря, защото даже и в носилката пътят изтощава.

IIIСМЪРТТА ТРОПА НА ВСИЧКИ ВРАТИ

Знаех си, племеннико, и казвах, че не трябва да разчитаме да стигнем днес по-далеч от Нонтрон. И то ще пристигнем там едва след вечерня, съвсем по мръкнало. Ла Рю ми наду главата: „Монсеньорът се движи много бавно… Нима Монсеньорът ще се задоволи с преход от осем левги…“ Е да! Ла Рю винаги препуска така, сякаш са му подпалили седлото. Това никак не е лошо, защото с него ескортът не дреме. Но аз знаех, че нямаше да можем да тръгнем от Бурдей преди обяд. Имах прекалено много за вършене и решаване, много документи за подписване.

Виждате ли, обичам Бурдей; убеден съм, че щях да бъда щастлив тук, ако бог бе отредил не само да го владея, но и да живея в него. Когато притежаваш един-единствен и скромен имот, ти му се наслаждаваш в пълна степен. А многобройните и големи владения се вкусват само мислено. Небето винаги разпределя равномерно даровете си…

Когато се върнете в Перигор, Аркамбо, направете ми добрината да отидете в Бурдей и да проверите дали са поправили покривите така, както наредих преди малко. А и камината в стаята ми димеше… Голямо щастие е, че Бурдей бе пощаден от англичаните. Видяхте Брантом, който току-що отминахме; забелязахте в какво окаяно положение са оставили този град, допреди толкова красив и приятен край своята река! Уелският принц е спрял да пренощува тук на девети август, както ми бе съобщено преди малко. На сутринта, преди да тръгнат, неговите пешаци са подпалили всичко.

Никак не ми се нрави техният навик да рушат, опожаряват, опустошават и прогонват всичко живо, на който, изглежда, се отдават все по-често. Приемам, че на война, щит срещу щит, хората се убиват един друг; ако бог беше отредил да водя войска в бой, а не да принадлежа на църквата и аз щях да бъда безмилостен. Приемам донякъде и грабежите; нали трябва да възнаградиш по някакъв начин тези, които излагаш на опасност и умора. Но нашествие, целящо единствено да обрича населението на нищета, да изгаря покривите и реколтата му и да го излага на глад и студ, това ме изпълва с негодувание. Знам какво искат; понеже кралят не може да извлича данъци от разорени провинции, те рушат имуществото на поданиците, за да подкопаят самия него. Но това е нелепо. Ако англичанинът претендира за права над Франция, защо ще я опустошава? Мисли ли, че дори и да спечели с договорите, след като е победил с оръжието, мисли ли, че ще бъде добре приет тук, като действува по този начин? Навсякъде сее омраза. Вярно, опразва хазната на френския крал, но печели за него сърцата на хората, изпълнени с гняв и желание за мъст. Е, крал Едуард ще намери тук-там някои сеньори, които от корист да му станат васали, това да; ала отсега нататък народът ще го приема враждебно, защото неговото, отношение е непростимо. Вижте вече какво се получава: хорицата не се сърдят на крал Жан, че се остави да го сразя; съжаляват го, наричат го Жан Смелия или Жан Добрия, а би трябвало да му казват Жан Глупака, Жан Ограничения, Жан Негодния. И ще видите, че с кървава пот ще платят откупа му.

Питате ме защо ви казах вчера, че чумата имаше сериозни последици за него и за кралството. Ех, племеннико, заради няколко души, отишли си не по реда си, няколко загинали жени, и най-напред неговата собствена съпруга Бон Люксембургска, преди да стане крал.

Бон Люксембургска бе отнесена от чумата през септември 1349 година. Тя щеше да бъде кралица, и то добра кралица. Както знаете, тя беше дъщеря на краля на Бохемия, Жан Слепия, който хранеше извънредна любов към Франция и казваше, че парижкият двор е единственият, в който можеш да живееш като благородник. Този крал беше образец на рицарство, но малко налудничав. Макар напълно сляп, той държеше да участвува в битката при Креси и за целта накара да вържат коня му за конете на двама негови рицари, застанали от двете му страни. Така се впуснаха в боя. Намериха ги мъртви и тримата, все тъй вързани един за друг. Неговата благородна смърт до такава степен впечатли уелския принц… тогава той караше шестнадесетата си година; това бе първото му сражение, и доста добре се прояви, макар че от тактически съображения крал Едуард бе прекалил с участието на своя наследник в него… та уелският принц бе така поразен, че помоли баща си да му позволи да носи занапред емблемата на покойния сляп крал. Ето защо сега шлемът на принца е увенчан с три бели пера.

Но най-важното във връзка с Бон Люксембургска беше нейният брат, Шарл Люксембургски, за чийто избор като император на светата империя папа Климент VI и аз бяхме съдействували. Не че не знаехме, че с този хитър като търговец селяк щяхме да си имаме известни неприятности… о, в него няма нищо от баща му, скоро ще се убедите сам; но понеже предвиждахме също, че за Франция ще настъпят тежки времена, решихме, че ще й помогнем, като направим бъдещия й крал императорски зет. След смъртта на сестрата край на съюза. Виж, неприятности наистина ни създаде с неговата златна вула; но подкрепа на Франция — никаква, и именно затова сега отивам в Мец.

Крал Жан, по това време нормандски херцог, не показа особено силно отчаяние от смъртта на Бон Люксембургска. Между тях бе имало твърде малко разбирателство и чести скандали. Макар че не бе лишена от чар и че й правеше по едно дете на година, всичко единадесет, откакто му бяха намекнали, че беше вече време да се сближи с жена си в леглото, в сърдечно отношение монсеньор Жан клонеше по-скоро към един свой братовчед, с осем години по-млад и с доста красива външност… Шарл дьо ла Серда, когото наричаха също Шарл Испански, защото принадлежеше на един отстранен от кастилския трон род.

Още щом погребаха Бон Люксембургска, херцог Жан, придружен от хубавия Шарл Испански, се оттегли във Фонтенбло, за да избяга от заразата… О, това е нерядко срещан порок, племеннико. На мен той ми е непонятен и ме преизпълва с възмущение; опада към онези слабости, към които съм най-непримирим. Но трябва да признаем, че е разпространен дари сред кралете и много им вреди. Вижте какво стана с крал Едуард II Английски, баща на настоящия. Именно содомията му коства и трона, и живота. Нашият крал Жан не е изявен до такава степен, но проявява доста подобни наклонности и ги проявява особено в пагубното си увлечение към този братовчед с прекалено изящното лице…

Какво става, Брюне? Защо спираме? Къде сме? В Кенсак. Той не беше предвиден… Какво искат тези селяци? А, благословия! Не спирайте шествието за това; знаеш добре, че благославям и в движение… In nomine patris…tii… sancii…4 Хайде, добри хорица, благословени сте вървете в мир… Ако трябва да спирам всеки път, щом ми искат благословия, ще стигнем в Мец след шест месеца.

Та ви казвах, че през септември 1349 година Бон Люксембургска умря, оставяйки престолонаследника вдовец. През октомври дойде редът на наварската кралица Жана, доскоро наричана Жана Малката, дъщеря на Маргьорит Бургундска и може би на Луи Вироглавия; тази, която бяха отстранили от френския трон, обявявайки я за незаконородена… е, да, детето от Нелската кула… чумата я прибра. И нейната смърт не бе почетена с продължителна скръб. От шест години бе вдовица на своя братовчед Филип д’Еврьо, убит някъде в Кастилия в бой срещу маврите. Когато се възкачи на престола, Филип VI им бе подхвърлил наварската корона, за да предотврати техните евентуални претенции към френската. Една от многото машинации, които осигуриха трона на рода Валоа.

Никога не съм одобрявал тази сделка с Навара, която противоречеше и на закона, и на фактите. Но тогава все още нищо не можех да кажа! Нали съвсем наскоро ме бяха избрали за епископ на Оксер. Пък и дори да бях го казал… Юридически това бе несъстоятелно. Навара идваше от майката на Луи Вироглавия. Ако Жана Малката не бе негова дъщеря, а на някакъв щитоносец тя имаше толкова права над Навара, колкото и над Франция. Следователно признаеха ли й правата над короната на едната държава, доказваха ipso facto нейните права и над другата както за нея, така и за наследниците й. Прекалено недвусмислено бе, че е отстранена от френския трон не толкова заради предполагаемата й незаконност, а защото бе жена, всичко това благодарение на умело измисления закон за мъжете.

Колкото до самите факти… Филип Хубави никога не би се съгласил на каквато и да е цена да откъсне от кралството нещо, което е присъединил към него. Тронът не се осигурява като му прережеш единия крак. Жана и Филип Наварски си бяха кротували, тя защото ризата на майка й прекалено лепнеше ла гърба й, той защото приличаше на своя баща Луи д’Еврьо, достоен и разсъдлив по природа човек. Положението щеше да се промени с техния син Шарл, доста буен за възрастта си осемнадесетгодишен младеж, който гледаше с желание за мъст към миналото на своя род и с амбиция към собственото си бъдеще. „Ако баба ми не беше толкова разгорещена курва, а майка ми се бе родила мъж… Сега щях да съм крал на Франция.“ Това съм го чул с ушите си… Необходимо бе следователно да се запази Навара, чието местоположение в южната част на кралството стана още по-важно особено сега, когато англичаните завладяха цяла Аквитания. И както винаги в подобни случаи се започна уреждането на брак.

Херцог Жан с радост би се въздържал от нов брачен съюз. Но му бе отредено да бъде крал, а кралският сан изисква съпруга до краля, особено пък в неговия случай. С присъствието на една съпруга вече нямаше да изглежда, че толкова явно се движи подръка с Шарл Испански. А от друга страна, как по-удачно да поласкаем буйния Шарл д’Еврьо — Навара и как по-сигурно да му вържем ръцете, ако не като изберем за кралица една от сестрите му? Най-голямата, Бланш, беше на шестнадесет години. Красавица, и с доста изтънчена душевност. Замисълът бе значително придвижен, бе поискано папското позволение и сватбата беше почти обявена, макар че през онзи ужасен период се питахме кой ще бъде жив идната седмица.

Защото смъртта продължаваше да тропа на всички врати. В началото на декември чумата прибра самата френска кралица, Жана Бургундска, куцата, злата кралица. При смъртта й благоприличието едва възпря радостните викове, а народът само дето не излезе да танцува по улиците. Всички я мразеха; вашият баща сигурно ви го е казвал. Крадеше печата от мъжа си, за да хвърля хората в затвора; приготвяше отровни бани за гостите, които не й се нравеха. За малко да убие така един епископ… Понякога кралят я замеряше с някоя факла от свещниците, но не успя да я промени.

Аз доста се страхувах от тази кралица. Нейната подозрителност пълнеше двора с въображаеми врагове. Беше сприхава, коварна, отблъскваща; беше престъпница. Смъртта й се възприе като късна проява на небесното правосъдие. Впрочем веднага след това бедствието започна да стихва, сякаш тази страшна хекатомба, дошла от толкова далеч, не бе имала друга цел освен да порази най-накрая тази харпия.

От всички поданици на Франция този, който изпита най-голямо облекчение, бе самият крал. Ожени се повторно, преди да е изтекъл месец, в студовете на януари. Макар и вдовец на една ненавиждана от всички жена, това все пак бе явно незачитане на благоприличния срок. Но най-лошото не бе в привързаността. За кого се женеше повторно? За годеницата на своя син, за Бланш Наварска, младичката, по която беше полудял още щом тя се появи в двора. Колкото и снизходително да се отнасят към леконравието, французите никак не обичат подобни увлечения у един владетел. Филип VI беше с четиридесет години по-възрастен от красавицата, която така грубо измъкна изпод носа на своя наследник. И не можеше да се оправдае с върховния интерес на кралствата, както става при толкова много неравни кралски бракосъчетания. Увенчаваше короната си с ореола на един скандал и същевременно нараняваше достойнството на своя приемник, като го направи смешен. Набързо отпразнуваха сватбата в Сен-Жермен-ан-Ле. Жан Нормандски естествено не присъствуваше. Никога не бе обичал баща си, който впрочем му отвръщаше със същото. Сега истински го намрази.

Месец по-късно престолонаследникът се прежени на свой ред. Бързаше да заличи оскърблението. Престори се на възхитен да се свърже с булонската херцогиня, вдовица на булонския херцог. Моят преподобен събрат булонският кардинал ги уреди този брак в полза на семейството си и за своя облага. От гледна точка на богатството булонската херцогиня беше твърде добра партия, която можеше да подобри състоянието на принца, превърнал се вече в неповторим прахосник, но всъщност само го тласна към още по-голямо разточителство.

Новата нормандска херцогиня беше по-възрастна от свекърва си; на дворцовите приеми двете произвеждаха много странно впечатление, още повече, че по осанка и по лице съпоставката съвсем не беше в полза на снахата. Херцог Жан се дразнеше от това; беше си втълпил, че е влюбен в Бланш Наварска, която така грозно му бе отнета, и жестоко се измъчваше да я вижда до баща си, който не преставаше да я гали пред всички, и то по съвършено блудкав начин. Това не бе никак благоприятно за нощите на херцог Жан с булонската херцогиня и още повече го тласна към Шарл Испански. Намери утеха в прахосничеството. Човек би казал, че спасява честта си, като пилее пари.

Впрочем след току-що изживените ужасни и злочести месеци по време на чумата всички харчеха бясно. Особено в Париж. Истинска мания беше обхванала двора. Твърдеше се, че това прекаляване с разкоша осигурява работа на простите хорица. Ала в колибите и килерите не се забелязваха последици от подобно нещо. Между задлъжнелите владетели и мизерствуващото простолюдие имаше една прослойка, където се стичаше печалбата, погълната от едри търговци като Марселовци, които продаваха сукно, коприни и други стоки за украса и които тогава здравата забогатяха. Модата стана екстравагантна и макар да беше вече на тридесет и една години, херцог Жан се перчеше заедно с Шарл Испански, и двамата облечени в назъбени надризници, толкова, къси, че им се виждаха задниците. Смееха им се, като минаваха.

Бланш Наварска бе станала кралица по-рано от определеното; регентството й продължи по-кратко от предвиденото. Филип дьо Воала беше оцелял от войната и чумата; но не устоя на любовта. Докато бе живял със своята куца свадливка, той си беше останал красив мъж, малко пълен, но винаги здрав и бодър, владееше оръжието, яздеше бързо, ловуваше дълго. Шест месеца любовни подвизи при красивата съпруга го свършиха. Напускаше леглото й само с мисълта да се върне пак в него. Истинска мания, лудост. Искаше от лекарите си да му приготвят смеси, които да го правят неуморим за насладата… Какво?… Учудвате се, че… Но да, племеннико, да макар че сме хора на църквата, впрочем именно заради това ние трябва да сме в течение на подобни неща, особено когато се отнасят до кралска особа.

Кралица Бланш приемаше тази непрекъснато доказвана й страст едновременно съгласна, тревожна и поласкана. Кралят се хвалеше публично, че тя се уморява по-бързо от него. За кратко време отслабна. Всяка седмица го състаряваше с цяла година. Умря на двадесет и втори август 1350 година на петдесет и седем години, от които двадесет и две бе царувал.

Под бляскавата си външност този владетел, комуто бях предан… все пак той беше крал на Франция, а и от друга страна, не можех да забравя, че той поиска за мен кардиналския сан… та този владетел беше твърде жалък пълководец и пагубен финансист. Загуби Кале, загуби Аквитания; остави провинцията Бретан разбунтувана и много крепости в кралството несигурни или опустошени. И на всичко отгоре загуби престижа си. А да! Все пак бе купил провинцията Дофине. Никой не е изцяло пагубен. Добре е да знаете, че аз уредих тази сделка две години преди битката при Креси. Престолонаследникът Хумберт така бе затънал, че вече не знаеше от кого да вземе заем и кому да се издължи… Ако тази история ви интересува, някой друг път ще ви я разкажа с подробности и ще научите как присъединих Виенското владение към нашето кралство, като издействувах неговата корона за най-големия син на френския крал. Затова, без да се хваля, мога да кажа, че аз служих на Франция по-добре от крал Филип VI, тъй като той само я смали, а аз успях да я уголемя.

Вече шест години! Шест години откакто крал Филип умря и откакто херцог Жан стана крал Жан II! Изминаха толкова бързо — да речеш, че сме още в началото на царуването. Дали защото нашият лов крал направи съвсем малко запомнящи се неща, или защото колкото стареем, времето за нас тече по-бързо? На двадесет години всеки месец, всяка седмица ти изглеждат много дълги, понеже са изпълнени с нови преживявания… Ще видите, Аркамбо, когато станете на моята възраст, ако стигнете до нея — пожелавам ви го от все сърце… Човек поглежда назад и си казва: „Как? Минала е цяла година? Колко бързо изтече!“ Навярно защото прекарваме много часове да си припомняме, да изживяваме отново отминалото време…

Ето, слънцето залезе. Знаех си, че ще пристигнем в Нонтрон едва по мръкнало.

Боюне! Брюне!… Утре ще трябва да тръгнем преди зори, защото ни предстои дълъг преход. Нека ла впрегнат навреме конете и всеки да се запаси с храна тъй като няма да имаме възможност да опираме Кой замина за Лимож да извести пристигането ми? Арман дьо Гийерми; много добре… Всеки път изпращам по един от моите бъдещи рицари да следи за подготовката на посрещането и настаняването ми, един или два дни предварително, не повече. Точно колкото хората да побързат а тъжителите от епархията да нямат време да дотичат да ми досаждат с молбите си…Кардиналът? О узнахме за идването му едва ден преди това; уви, вече си замина… Инак, племеннико, ще се превърна в истински пътуващ съд.

IVКАРДИНАЛЪТ И ЗВЕЗДИТЕ

Е, племеннико, виждам, че пътуването в носилката ви харесва, като и гозбиците, които ни поднасят. И моята компания, разбира се… Хайде, вземете си от вареното гъше месо, което ни подариха в Нонтрон. Това е специалитет на града. Не знам как моят готвач го е запазил топличко…

Брюне!… Брюне, предайте на готвача колко съм доволен, че се старае да не изстиват ястията, които ми приготвя за из път; много е сръчен… А, в колата му имало мангал с жарава… Не, не се оплаквам, че ми сервират два пъти поред едно и също, стига да ми е харесало. Снощи например гъшето ми беше много вкусно. Да благодарим на бога, че имаме достатъчно от него.

Е, виното е младичко и леко наистина. Не е като тези от Сент-Фоа или Бержьорак, с които вие сте свикнали, Аркамбо, да не говорим за вината от Сент-Емилион или от Люсак, които са истинска наслада; но днес всички тези вина пълнят корабите от Либурн за Англия… Небцето на французина вече няма право на тях.

Брюне, това вино не струва пред чашка бержьорак, нали? Рицарят Емар Брюне е от Бержьорак и за него няма по-добро от това, което ражда неговият край. Понякога лекичко го подигравам за това…

Тази сутрин ме придружаваше дон Франческо Калво, папският секретар. Исках да ми припомни нещата, с които трябва да се заема в Лимож. Ще останем там две пълни денонощия, а може би и три. Във всеки случай избягвам да пътувам в неделя, освен ако не съм принуден от някаква неотложна работа или спешно послание. Държа хората от свитата ми да присъствуват на службите и да си починат.

Ах, не мога да скрия вълнението, че отново ще видя Лимож! Моята първа епархия. Бях… бях… по-млад от вас, Аркамбо; двадесет и три годишен. А аз все още се държа с вас като с малко момче! Да се отнасяш с младите като с деца, забравяйки какъв си бил на техните години, това е недостатък, който идва с възрастта. Подсещайте ме, като видите, че прекалявам с това, Аркамбо. Епископ… Първата митра! Толкова се гордеех с нея, че имаше опасност да изпадна в греховно самолюбие. Вярно, говореха, че съм получил даром епископския трон, че както Климент V ми е отпуснал първите бенефиции заради силната му привързаност към моята майка, така и Йоан XXII ми е подарил епархията, защото сме дали най-малката ми сестра, вашата леля Арьомбюрж, за съпруга на един негов правнук, Жак дьо Ла Ви. Да си призная, това донякъде беше вярно. Щастие е да се родиш папски внук, но само то няма да ти донесе трайна полза, ако не се свържеш с високоблагороден род като нашия… А вашият чичо Ла Ви беше чудесен човек.

Що се отнася до мен, не мисля, че са ме запомнили с лошо като епископ, колкото и зелен да бях тогава. Като гледам колко много беловласи епископи, неспособни да ръководят паството и свещенослужителите си, идват да ни досаждат с всякакви оплаквания и дела, си давам сметка, че доста успешно съм се оправял, и то без особени усилия. Имах добри наместници… я ми налейте още вино; нали трябва да поразкараме гъшето… добри бяха наместниците ми, на тях оставях управлението и им позволявах да ме безпокоят само по важни въпроси, с което си спечелих авторитет и донякъде страхопочитание. Така имах възможност да продължа учението си. Вече бях доста вещ по църковно право; извиках при себе си добри зако-новеди, за да усъвършенствувам и гражданското. Те дойдоха от Тулузкия университет, където самият аз бях получил научните си степени и който не е по-лош от Парижкия, с не по-малко учени хора… Решил съм за благодарност… тъкмо стана дума за това, нека ви предупредя, племеннико, че това решение е упоменато в завещанието ми, в случай че не успея да го изпълня приживе… решил съм да основа в Тулуз колеж за бедните ученици… ето, избършете си ръцете с тази кърпа, Аркамбо…

Именно в Лимож започнах също да се занимавам и с астрология. Двете най-необходими науки за всеки, който ще упражнява власт, са в действителност правото и учението за звездите, защото първата изучава законите на отношенията между хората и задълженията им един към друг, към кралството или църквата, а другата — законите, определящи отношението на човека с провидението. Правото и астрологията; земните и небесните закони убеден съм, че няма какво да търсиш извън тях.

Всеки от нас се ражда в определен от бога час и този час е отбелязан на небесния часовник, по който божията доброта ни е позволила да четем.

Знам, че има и такива жалки верующи, които се подиграват с астрологията заради това, че в нея изобилствува от шарлатани и лъжци. Но така е било винаги, нали още в най-старите книги четем, че римляните и други древни народи са изобличавали фалшификаторите на хороскопи и самозваните, търгуващи с предсказания звездобройци; но това не им е пречело да търсят истинските и почтени четци на небесната азбука, които са упражнявали своето изкуство в храмовете. Само защото има продажни или разпуснати свещенослужители не означава, че трябва да затворим всички църкви.

Доволен съм, че споделяте моите възгледи по този въпрос. Истинският християнин трябва да бъде смирен пред заповедите на бог, всеобщият творец, който е зад звездите.

Бихте желали… На драго сърце, племеннико, на драго сърце ще го сторя за вас. Знаете ли часа на раждането си?… О, необходимо е да го имам пратете някого да пита майка ви за часа на първия ви плач. Именно майките помнят тези неща…

Колкото до мен, винаги съм изпитвал само задоволство, че се занимавам с науката за звездите. Тя ми позволяваше да давам полезни съвети на кралете, които имаха желание да ги приемат, и освен това да опознавам природата на хората, е които се срещах, както и да се предпазвам от онези, чийто хороскоп се противопоставяше на моя.

Ето например Капочи — винаги съм знаел, че ще ми бъде враг във всичко, и никога не съм му вярвал… Благодарение на астрологията проведох успешно немалко преговори и постигнах много благоприятни спогодби, както помогнах на сестра ми Дюрацо или за брака на Луи Сицилийски; а признателността на облагодетелствуваните увеличи състоянието ми. Но тази наука ми помогна най-вече пред Йоан XXII… Вечна му памет; беше мой благодетел… Защото този папа беше голям алхимик й астролог самият той; като научи, че се занимавам със същото изкуство, и то с успех, той стана още по-благоразположен към мен и изпълни желанието на френския крал, като ме направи кардинал едва тридесетгодишен, нещо, което рядко се случва. Та, значи, отидох в Авиньон за ръкополагането. Знаете как става това. Или не?

Папата дава голямо пиршество, на което са поканени всички кардинали, за да приемат новопостъпващия в курията. След гощавката папата сяда на трона и ръкополага новия кардинал, който в това време стои на колене пред него, и първо му целува крака, после устата. Аз бях твърде млад, за да може Йоан XXII… тогава той беше на осемдесет и седем години… да ме нарече venerabilis frater5, и реши да се обърне към мен с dilectus filius6. Преди да ме покани да стана, той ми пошушна на ухото: „Знаеш ли колко ми струва твоята шапка? Шест ливри, седем су и десет дение.“ Точно в маниера на този папа беше да те отрезви, когато най силно си се възгордял, като подиграе с някоя шега важния ти вид. В целия ми живот няма ден, който така ясно да съм запомнил. Светият отец, съсухрен, набръчкан, с бялата шапка, която пристяга лицето му… Беше четиринадесети юли 1331 година…

Брюне! Накарай да спрат носилката. Ще сляза да се поразтъпча с моя племенник, докато почистят трохите. Пътят е равен, а и слънцето ни праща малка топлинка. Щени вземете по-нататък. Нека само дванадесет души ме съпроводят; искам малко спокойствие… Здравейте метр Вижие… здравей, Волнерио…здравей, дю Буке… бог да бди над всички ви, чеда мои и верни служители.

VПЪРВИТЕ СТЪПКИ НА КРАЛЯ, НАРИЧАН ДОБРИЯ

Хороскопът на крал Жан? Разбира се, че го знам; толкова пъти съм го изучавал… Дали предвиждах всичко това? Естествено предвиждах го; нали затова положих толкова усилия, за да предотвратя войната, знаейки, че тя ще бъде пагубна за него, следователно за Франция. Но опитайте се да вразумите човек, и то крал, когото звездите са лишили именно от разум и здравомислие!…

Крал Жан е роден под знака на Сатурн, намиращ се в кулминация в съзвездието Овен, в средата на небета, Злокобно разположение за един крал — това е знакът на детронираните владетели, на краткотрайните или прекъснати от трагични обрати царувания. Прибавете и луната, изгряваща в съзвездието на Рака, лунно съзвездие самият той, което е признак! за твърде женствена природа. И най-накрая, за да ви дам само най-красноречивите признаци, набиващи се в очите на всеки астролог — едно твърде неясно разположение, в което се разграничава Слънцето, Меркурий и Марс, тясно съчетани в съзвездието Телец. Твърде сложен хороскоп, говорещ за един неуравновесен човек, външно мъжествен и даже доста груб, но комуто сякаш е отнето всичко мъжествено, та даже и разумът; в същото време рязък, невъздържан, склоен към бълнувания и тайни страхове, които го хвърлят във внезапен бяс и го тласкат към убийства неспособен да се вслушва в съвети или да се владее и който прикрива недостатъците си зад извънредно голяма показност; в същината си глупак, по дух пълна противоположност на истински владетел или победител.

Явно, че главното в живота на някои хора е поражението; те сякаш изпитват някаква тайнствена жажда към него и не могат да се успокоят, докато не я утолят. Да бъдат бити, отговаря на дълбоката им същност; горчилката от разгрома е техен любим еликсир, както за други насладата от победата; стремят се към зависимост и нищо не им приляга така добре, както да се видят изпаднали в наложено подчинение. Голямо нещастие е един крал да се роди с подобни предразположения.

Докато беше монсеньор Нормандски и живееше под опеката на баща си, когото не обичаше, Жан II изглеждаше приемлив принц и несведущите помислиха, че ще бъде добър владетел. Впрочем народите, а даже и дворовете са винаги склонни към илюзии и очакват от всеки нов владетел да бъде по-добър от предишния, сякаш новото само по себе си притежава чудодейна сила. Съдбата и природата на Жан II не закъсняха да проявят пагубното си въздействие веднага щом взе скиптъра в ръце.

Едва десет дни откакто бе станал крал, и Шарл Испански претърпя загуба по море през август 1350 година край Уинчелси от Едуард III. Флотата, командувана от Шарл Испански, беше кастилска и нашият владетел Жан не носеше отговорност за похода. И все пак, понеже победителят беше англичанин, а победеният — скъп приятел на френския крал, това бе твърде лошо начало за последния.

Коронясването стана в края на септември. Шарл Испански се беше върнал и в Реймс засвидетелствуваха голямо внимание на победения принц за утеха след загубата.

В средата на ноември конетабълът Раул дьо Бриен, граф д’Йо, се прибра във Франция. От четири години беше пленник на крал Едуард, но доста свободен пленник, защото при случай го изпращаха от едната държава в другата, тъй като беше замесен в преговорите за общ мир, мир, за който ние в Авиньон полагахме големи усилия. Самият аз поддържах връзка с конетабъла. Този път бе дошъл да събере сумата за собствения си откуп. Не е нужно да ви казвам, че Раул дьо Бриен беше високопоставен, притежаващ голяма власт и извънредно влиятелен човек, с една дума, вторият след краля. Беше поел службата на баща си, Раул V, убит на турнир. Притежаваше обширни владения в Нормандия, имаше такива и в Турен, като например Бургьой и Шинон, а също в Бургундия и в Артоа. Владееше земи, понастоящем конфискувани, в Англия и Ирландия, както и в областта Во. Беше братовчед по женска линия на граф Амедей Савойски. Изобщо личност, на която трябва да засвидетелствуваш известна почит, особено ако току-що си седнал на трона; не е ли така, Аркамбо? Да, обаче нашият Жан II още в деня на неговото пристигане му отправи яростни, но неясни упреци и веднага нареди да го затворят. А на по-следващата сутрин — да го обезглавят без съд… Не, не изтъкна никаква причина. В курията знаехме по въпроса толкова, колкото и вие в Перигьо. А се постарахме да изясним нещата, повярвайте! За оправдание на прибързаната присъда крал Жан потвърди, че притежава писмени доказателства за вероломството на конетабъла; ала нито веднъж не ги показа. Мълчеше упорито дори и пред папата, който в името на собствения му интерес настояваше да представи прословутите доказателства.

Тогава във всички европейски дворове започнаха да шушукат, да предполагат какво ли не… Говореше се за любовна кореспонденция между конетабъла и Бон Люксембургска, която след нейната смърт била попаднала в ръцете на краля… А, и вие сте чули тази басня!… Странна връзка, няма що; във всеки случай не виждам как отношенията между една постоянно бременна жена и един мъж, който от четири години е в почти непрекъснато пленничество, могат да придобият престъпен характер! Възможно е в писмата на месир дьо Бриен да е имало думи, които кралят трудно е преглътнал; но дори и да е било така, те са се отнасяли по-скоро до поведението му, отколкото до първата му съпруга… Не, нямаше нито един правдоподобен мотив за тази екзекуция освен злобната и жадна за убийства природа на новия крал, който доста приличаше по това на майка си, злата куца кралица. Истинската причина се разкри малко по-късно, когато на длъжността конетабъл бе назначен… добре знаете кой… е, да! Шарл Испански, който получи и част от имуществото на покойния, чиито земи и владения бяха изцяло поделени между приближените на краля. На граф Жан например му се падна значителен дял — графство д’Йо.

Подобна щедрост печели повече врагове откол-кото задължени приятели. Месир дьо Бриен има-ше множество близки, познати, васали, служители, многобройна клиентела, която беше доста при вързана към него и която веднага се превърна в цяла мрежа от недоволни. Прибавете хората от кралското обкръжение, които не получиха нито троха от плячката и които се изпълниха със злоба и завист…

Ах, каква хубава гледка имаме оттук към Шалю и двата му замъка! Как добре си съответствува двете високи кули, разделени от малката рекичка! И цялата местност е толкова приятна за очите с тези забързани по небето облаци…

Ла Рю! Ла Рю, мисля, че не се лъжа; нали точно тук пред тази крепост вдясно, на хълма, месир Ричард Лъвското сърце беше неприятно изненадан от една стрела, която му отне живота? Не от вчера хората по тези земи са свикнали да бъдат напа-дани от англичаните и да се бранят от тях…

Не, Ла Рю, не съм уморен; спирам само за да погледам… Е да, вярно е, не си поплювам в ходенето. Ще повървя още малко, носилката ще ме вземе по-нататък. Нямаме бърза работа. Ако добре си спомням, от Шалю до Лимож няма и девет левги. За три часа и половина сме там, без много да бързаме… Е, добре, четири да са. Оставете ме да се порадвам на последните слънчеви дни, които бог ни праща. Ще имам време да стоя затворен зад завесите на носилката, когато дойдат дъждовете…

Та ви разказвах, Аркамбо, по какъв начин крал Жан си създаде първата група от врагове, и то в сърцето на своето кралство. Тогава реши да се заобиколи с приятели, с верни и изцяло предани нему хора, които да бъдат по нов начин свързани с него, та да го подкрепят в мир и във война, и да прославят царуването му. За целта още в началото на следващата година основа ордена на Звездата и му постави задача да издигне рицарството и рицарската чест. Това голямо нововъведение не беше кой знае каква новост, защото крал Едуард Английски вече бе създал Жартиер ата. Ала крал Жан се отнасяше с насмешка към този орден, създаден под знака на един женски крак; Звездата щеше да бъде нещо съвсем различно. Забележете, че това е негова характерна черта. Способен е само да подражава, но винаги си дава вид на откривател.

Петстотин рицари — не по-малко — трябваше да се закълнат върху светото писание никога да не отстъпват нито крачка в боя и никога да не се предават. Необходимо бе такова благородство да се отличи с внушителни белези. Крал Жан не се поскъпи относно показността; съкровищницата, която и без това не беше особено пълна, започна да изтича като пробита бъчва. За седалище на ордена обзаведе Сент-Уанския замък, наричан оттогава Благородническия замък, който се изпълни с великолепни мебели, украсени с ажурени резби, инкрустирали със слонова кост и всякакви други скъпи материали. Не съм виждал Благородническия замък, но са ми го описвали. Стените са, по-скоро бяха тапицирани със златоткани и сребърни тъкани или с кадифе, осеяно със звезди и златни лилии. Кралят поръча за всеки рицар по една бяла копринена туника и по една наполовина червена, наполовина бяла надризница, както и червена шапка със златна закопчалка във формата на авезда Всеки рицар получи и по едно бяло знаме със зведи по краищата, и също по една тежка халка от емайл и злато, която трябваше да свидетелствува че рицарят е един вид женен за краля… което предизвикваше усмивки. Петстотин закопчалки петстотин знамена, петстотин халки; пресметнете какво струва всичко това! Изглежда, кралят лично е рисувал и обсъждал всеки елемент на това ге-роично снаряжение. Горещо вярваше в своя орден на Звездата! С такава злокобна звезда като неговата щеше да е по-разумно да си избере друга емблема.

Според правилника, който кралят състави, вед-нъж годишно рицарите трябваше да се събират на голям пир, на който всеки да разкаже за извършените през това време бойни подвизи и героичните си приключения; двама писари трябваше да отразяват това в регистрите и хрониките. Орденът на Кръглата маса щеше да възкръсне, а крал Жан щеше да надмине по слава крал Артур Британски! Градеше големи и мъгляви планове. Отново се заговори за кръстоносен поход…

Първата среща на ордена, състояла се на Богоявление през 1352 година, беше твърде обезсърчаваща. Предполагаемите храбреци не можеха да се похвалят с кой знае какви подвизи! Не им бе стигнало времето. Разсечените от каската до седлото еничари, освободените от варварските крепости девици — всичко това беше отложено за друга година. На двамата писари, натоварени с летописа на ордена, не им се наложи да харчат много мастило, освен ако пиянството не се брои за подвиг. Защото Благородническият замък стана свидетел на най-големия запой, който е ставал във Франция от времето на крал Дагобер.7

Рицарите в бяло и червено така се увлякоха, че още на предястията започнаха да викат, да пеят, да крещят, вече пияни до припадък; ставаха от масата само по нужда или да повръщат и се връщаха да кълват от ястията, като разпалено се предизвикваха един друг кой ще изпие повече чаши и единственото звание, което заслужаваха, беше рицарите на угощението. Красивите, изработени специално за тях златни прибори бяха изпочупени или сплескани; замерваха се с тях през масата като хлапета или ги смазваха с юмруци. От красивите мебели с ажурни резби и инкрустации останаха само трески. Под влияние на виното някои, изглежда, си въобразиха, че вече са на война, и се заеха да плячкосват. Така златотканите и сребърни драперии по стените бяха откраднати.

А точно в този ден англичаните завзеха Гинската цитадела благодарение на едно хубавичко предателство, докато командуващият укреплението капитан гуляеше в Сент-Уан.

Кралят изпита голямо разочарование от всичко това и започна да вярва, че по силата на някаква зла участ всички негови доблестни начинания са обречени на провал.

Не след дълго дойде първото сражение, в което рицарите на Звездата трябваше да участвуват; и не в приказния Изток, а край една гора в Долен Бретан. Петнадесет от тях, за да докажат, че са способни и на други подвизи освен на тези с чашата, спазиха клетвата да не отстъпват и да не се предават; и вместо да се оттеглят навреме, както би сторил всеки по-разумен човек, те се оставиха да бъдат обградени от неприятеля, чието числено превъзходство не оставяше и най-малкия наглед за спасение. Нито един от тях не се завърна, та да разкаже за тази храброст. Ала близките на загиналите рицари никак не се поколебаха да кажат, че новият крал е доста налудничав, щом е наложил на своите барони такава безразсъдна клетва и че ако всички трябва да я спазват, скоро ще си остане съвсем сам в ордена…

А, ето я носилката… Предпочитате да яздите?… Аз пък ще подремна, за да бъда свеж, като пристигнем… Сега разбирате, Аркамбо, защо орденът на Звездата не процъфтя и защо от година на година все по-малко се говори за него.

VIПЪРВИТЕ СТЪПКИ НА КРАЛЯ, НАРИЧАН ЗЛИЯ

Направи ли ви впечатление, племеннико, че където и да спрем, в Лимож, в Нонтрон или другаде, всички ни питат за наварския крал, сякаш съдбата на кралството зависи от този владетел? Наистина намираме се в странно положение. Наварският крал е пленник на своя братовчед френския крал в един от замъците на Артоа. Кралят на Франция е пленник на своя братовчед английския престолонаследник в един замък в Бордо. В Париж френският престолонаследник е притиснат между размирните буржоа и недоволните генерални щати. А явно всички, са загрижени за наварския крал. Нали чухте и самия епископ: „Говореше се, че престолонаследникът е голям приятел на Шарл Наварски. Няма ли да го освободи?“ Свети боже! Надявам се, че няма. Този младеж прояви достатъчно благоразумие да не го стори досега. Тревожи ме и опитът за бягство, който рицари от наварския лагер били организирали, за да освободят своя водач. Слава богу, не са успели. Но по всичко личи, че ще опитат пак.

Да, да, научих немалко неща по време на престоя в Лимож. И се каня още тази вечер, щом пристигнем в Ла Перюз, да ги съобщя на папата.

Ако крал Жан извърши голяма глупост, затва-ряйки Шарл Наварски, престолонаследникът ще направи същата грешка днес, ако го освободи. Не познавам по-голям интригант от този Шарл, когото наричат Злия; двамата с крал Жан все пак си подадоха ръка, въпреки враждата си, за да до-ведат Франция до сегашните й беди. Знаете ли от къде идва прякорът му? Получи го още в първите месеци на своето царуване. Не му трябваше много време да си го спечели.

Както онзи ден ви казвах, майка му, дъщерята на Луи Вироглавия, умря през есента на 1349 година. През лятото на 1350 година той отиде да получи короната в своята столица Пампелуна, където не беше стъпвал от раждането си в Еврьо преди осемнадесет години. Понеже искаше да стане известен, той направи обиколка на владенията си, за което не се наложи да пътува дълго; после посети своите роднини и съседи, единия си зет граф на Фоа и Беарн, който държи да го нарича; Феб, и другия, арагонския крал, Пиер Превзетия както и кастилския крал.

Но веднъж, тъкмо се връщаше в Пампелуна и минаваше по един мост на кон, той срещна делегация от наварски благородници, които идваха при него да се оплачат, че е допуснал да накърнят правата и привилегиите им. И понеже той отказа да ги изслуша, те се поразгорещиха; тогава той заповяда на войниците си да хванат тези, които викаха най-близо до него, и да ги обесят на съседните дървета, като каза, че който иска да има авторитет, трябва да наказва незабавно.

Забелязал съм, че владетелите, които прибързано издават смъртни присъди, го правят най-че от страх. И този Шарл не е изключение, за сто е смел само на думи. Именно след това жестоко обесване, потопило Навара в траур, неговите поданици започнаха да го наричат el malo, Злия. Впрочем той много скоро напусна кралството си и остави управлението на своя по-малък брат Луи тогава едва петнадесетгодишен, като самият той предпочиташе да буйствува в парижкия двор заедно с другия си брат Филип.

В такъв случай, ще кажете вие, как става така, че наварската партия е толкова силна и многочислена след като още в самото начало част от благородничеството е било враждебно настроено към своя владетел? Защото, племеннико, тази партия се състои най-вече от нормандски рицари от графство Еврьо. Така че Шарл Наварски бе голяма заплаха за френската корона не толкова заради обширните си владения в южната част на кралството, колкото заради тези, които притежава, по-скоро притежаваше, в близост до Париж, като Мант, Паси, Мьолан или Нонанкур, които владеят достъпа към столицата за цялата западна четвърт от страната.

Крал Жан добре разбра това или му бяха помогнали да го разбере; и както рядко се случваше, този път прояви благоразумие, стремейки се към съглашателство и спогодба със своя наварски братовчед. А как най-сигурно да го обвърже? С брак. А каква партия можеше да му предложи, и то такава, че да го сроди тъй тясно с короната, както бракът на сестра му Бланш, благодарение на който тя беше кралица в продължение на шест месеца? Естествено най-голямата дъщеря на самия крал, малката Жана дьо Валоа. Тя бе едва осемгодишна, но партията бе добра и заслужаваше да се изчака до консумирането на брака. Впрочем на Шарл Наварски не му липсваше леконравно обкръжение, което да поддържа търпеливостта му. Известна е между другите някоя си госпожица Грасийоз… да, това й е името или поне самата тя се нарича така… Колкото до малката Жана дьо Валоа, тя вече беше вдовица, нали преди това я бяха омъжили на тригодишна възраст за един родственик на майка й, когото бог не бе закъснял да прибере.

Ние в Авиньон погледнахме благосклонно на тази женитба, която обещаваше да осигури мир. И наистина с брачния договор се уреждаха всички нерешени между двата клона на кралския род въпроси, като се започне с обещаното от толкова време на майката на Шарл графство Ангулем, заради което тя трябваше да се откаже от Бри и Шампан, но което бе заменено впоследствие с Понтоаз и Бомон, без да бъде изпълнено обещанието. Сега отново влизаше в сила първото споразумение; наварският крал получаваше Ангумоа заедно с множество включени към зестрата укрепления и владения. Крал Жан обсипваше с благодеяния бъдещия си зет, като си даваше важен и авторитетен вид: „Ще получите еди-какво си, такава е волята ми; давам ви еди-кое си, това е моята дума…“

Шарл Наварски се шегуваше пред приятелите си по повод своите нови родствени връзки с крал Жан: „Бяхме братовчеди по рождение; за малко да станем шуреи, но понеже неговият баща се ожени за сестра ми, аз му станах чичо, а ето че сега ще му бъда зет.“ Но докато се обсъждаше брачният договор, той доста умело увеличи своя дял. От него не се искаше нищо друго освен една сума от сто хиляди екю, дълг на крал Жан към парижките търговци, която Шарл трябваше да благоволи да изплати. Впрочем той също не разполагаше с парите в наличност; издействуваха ги от фландърските банкери, при които се съгласи да заложи част от скъпоценностите си. Това беше по-лесно за кралския зет, отколкото за самия крал…

Сега ми идва наум, че навярно точно по този повод Шарл Наварски се е свързал с превото8 Марсел… за когото също трябва да пиша на папата, защото понастоящем действията на този човек твърде ме безпокоят. Но това е друг въпрос…

Стоте хиляди екю бяха признати на Шарл Наварски в брачния договор; трябваше да му бъдат върнати на части в кратък срок. Освен това бе произведен в рицар на Звездата и дори му дадоха надежда, че ще стане конетабъл, макар да нямаше навършени двадесет години. Сватбата бе бляскаво и шумно отпразнувана.

Но ето че голямото приятелство, което тъстът и зетят проявяваха един към друг, много скоро бе нарушено. И кой предизвика това? Другият Шарл, Испанският, хубавият Ла Серда, обхванат от ревност към почестите, с които ограждаха Шарл Наварски, и разбира се, разтревожен от това, че звездата на последния се издига твърде високо в небето на двора. Шарл Наварски действително притежава този присъщ на много младежи порок… от който ви съветвам да се пазите, Аркамбо… развързва си езика, когато щастието му се усмихва, и си позволява злобни остроумия. Ла Серда не пропускаше да донася на крал Жан духовитостите на неговия зет, като ги украсяваше по своему „Той ви се подиграва, сир, и си мисли, че му е позволено да говори каквото му хрумне. Не трябва да търпите подобно оскърбление на вашия сан; ако вие му прощавате, то аз, в името на моите чувства към вас, не мога да понеса това.“ Така ден след ден налива отрова в съзнанието на краля. Наварецът казал това, наварецът направил онова; сближавал се прекалено много с престолонаследника; заговорничел с еди-кой си член на Големия съвет. Няма човек, който така бързо да си изгражда лошо мнение за някого, и така трудно да го променя, както крал Жан. Той е едновременно лековерен и упорит. Нищо по-лесно от това да му създадеш въображаеми врагове.

Не след дългона Шарл Наварски му отнеха главното наместничество на Лангдок, с което го бяха удостоили. И в чия полза? На Шарл Испански. А по-късно на поста конетабъл, останал свободен след обезглавяването на Раул дьо Бриен, бе назначен не Шарл Наварски, а Шарл Испански. Шарл Злия не видя нито едно от стоте хиляди екю, които му дължаха, докато върху приятеля на краля се сипеха подаръци и облаги. И най-накрая, противно на всички споразумения, Ангулемското графство бе дадено на монсеньор Испански, а наварецът отново бе принуден да се задоволи с мъгливи обещания за замяна.

Така отношенията между Шарл Злия и Шарл Испански отначало охладняха, после се превърнаха в омраза и накрая прераснаха в нескривано озлобление. Шарл Испански се намираше в благоприятно положение и говореше на краля: „Видяхте ли, че бях прав, сир? Бях предусетил лошите намерения на вашия зет, който се опълчваше срещу волята ви. Сега ми се сърди, защото съм ви прекалено предан.“

Друг път твърдеше, че уж щял да се оттегли от двора — той, който бе на, върха на почестите, — ако братята Наварски продължавали да злословят по негов адрес. Говореше като любовница: „Ще отида в някое усамотено кътче, далече от вашето кралство, за да живея там със спомена за любовта ви. Или по-скоро да умра, защото далече от вас душата ще напусне тялото ми.“ И сълзи даже проливаше, пустият му конетабъл!

А съзнанието на крал Жан до такава степен бе завладяно от испанеца, че виждаше всичко само през неговите очи, и с невероятно упорство си създаде непримирим враг в лицето на братовчед си, когото бе пожелал да си спечели за съюзник, избирайки го за зет.

Пак ви казвам, няма по-глупав крал от него, крал, който толкова много да си вреди… което нямаше да е голяма беда, ако същевременно не вредеше на кралството.

В двора се говореше само за тяхната вражда. Твърде пренебрегвана от съпруга си, кралицата се уединяваше заедно с госпожа Испанска… да, конетабълът беше женен, колкото за пред хората, за една братовчедка на краля, госпожа дьо Блоа.

Всички кралски съветници привидно ласкаеха своя владетел, но всъщност бяха доста разединени според това, дали залагаха благополучието си на конетабъла или на кралския зет. И скритите борби помежду им се изостряха още повече, защото кралят, макар да желаеше да изглежда, че той единствен се разпорежда за всичко, винаги оставяше най-важните държавни дела на хората от обкръжението си.

Разбирате ли, племеннико, интриги има при всеки крал. Но само срещу слабия или омаломощен от някакъв порок или болест владетел се вършат заговори и съзаклятия. Да се бяха опитали да заговорничат срещу Филип Хубави! На никого и през ум не му минаваше, а и никой не би посмял. Не казвам, че силните крале са застраховани срещи заговорите; но за това трябва да има истински предатели. Докато при негодните владетели е естествено дори почтените хора да съзаклятничат. Веднъж в един парижки дворец в навечерието на Коледа през 1354 година Шарл Испански и Филип Наварски си размениха такива грубости и оскърбления, че последният извади меча си, и ако не му бяха попречили, за малко щеше да прониже конетабъла! Той пък с престорен смях извика на младия наварец, че е щял да бъде по-сдържан, ако не е имало толкова хора наоколо, които да го задържат. Филип не е духовит като брат си, но повече налита на бой. Едва го издърпаха от залата, а той се противеше и крещеше, че скоро ще отмъсти на кръвния си враг, който ще плати за оскърблението. Изпълни заканата си две седмици по-късно, в нощта срещу Богоявление.

Шарл Испански отиваше на гости у своята братовчедка графиня д’Алансон. Спря да пренощува в Легл, в една странноприемница със запомнящо се име: „Свинята предачка“. Напълно сигурен, че неговият пост и кралското приятелство вдъхват достатъчно страхопочитание, той не намираше, че е опасно да се движи из кралството, и беше тръгнал само с една малобройна охрана. Ала селището Легл се намира в графство Еврьо, на няколко левги от града, в който братята Навара прекарваха известно време в своя голям замък. Предизвестени за идването на конетабъла, те му устроиха сигурна засада.

Около полунощ двадесет нормандски рицари, всички до един здравеняци, сир дьо Гравил, сир дьо Клер, сир дьо Менмар, сир дьо Морбек, рицарят д’Оне… е, да, потомък на един от любовниците от Нелската кула; нищо чудно, че го срещаме в наварската партия… накратко, една юначна група от двадесетина мъже, чиито имена станаха известни, защото впоследствие въпреки неохотата си кралят бе принуден да им издаде оневиняващи писма… нахлуха в селището начело с Филип Наварски, разбиха вратите на „Свинята предачка“и нахълтаха в стаята на конетабъла.

Наварският крал не беше с тях. В случай че работата вземеше лош обрат, той бе предпочел да изчака извън града, край една плевня заедно с конярите. О, представям си Шарл Злия в този момент — дребничък, пъргав, усукан в плаща си като струя дим от ада, подскача по заледената земя като дявол, сякаш без да я докосва с нозе. Чака. Поглежда към зимното небе. Студът щипе пръстите му. Сърцето му се свива едновременно от злоба и страх. Ослушва се. Отново започва нервно да подскача. В този миг се появява Жан дьо Фрикан, наречен Фрике, управителят на Кан, негов съветник и най-изкусен майстор на заговори, който, останал без дъх, му казва: „Готово, монсеньор!“

След него пристигат Гравил, Менмар, Морбек, самият Филип Наварски и всички останали съзаклятници. А там, в странноприемницата, хубавият Шарл Испански, измъкнат изпод леглото, където се беше скрил, лежеше мъртъв веднъж завинаги. Доста добре го бяха наредили през нощницата. Преброиха осемдесет рани по тялото му, осемдесет промушвания с меч. Всеки бе поискал да го прониже четири пъти… Та, сир племеннико, ето как крал Жан загуби приятеля си и как Шарл Наварски въстана срещу него…

А сега ще ви помоля да отстъпите мястото си на дон Франческо Калво, папския секретар, с когото искам да поговоря, преди да сме пристигнали.

VIIВЕСТИТЕ ОТ ПАРИЖ

Щом пристигнем в Ла Перюз, дон Калво, ще бъда доста зает с проверките в абатството, за да видя дали действително англичаните са го опустошили до такава степен, че да трябва да освобождавам монасите от изплащането на игуменските ми бенефиции за цяла година, както самите те ме молят; затова искам отсега да ви кажа какво да включите в писмото до светия отец. Ще ви бъда благодарен, ако го напишете веднага щом стигнем, като го украсите с всички хубави изрази, с които умеете да си служите.

Трябва да запознаем светия отец с известията, които получих в Лимож от Париж и които доста ме безпокоят.

На първо място деянията на старшината на парижките търговци Етиен Марсел. Научих, че от един месец този прево строи укрепления и окопава града извън старите стени, сякаш се готви за обсада. А при сегашното състояние на мирните преговори няма признаци за заплаха срещу Париж от английска страна, така че това усърдно укрепяваме буди недоумение. Но освен това превото е организирал буржоата в градски отряди, въоръжава ги и ги обучава с десетници и петдесетници, по примера на фландърската милиция, която сама управлява градовете си; принудил е престолонаследника, наместник на краля, да одобри учредяването на тази милиция; и на всичко отгоре, докато кралските данъци и такси са предмет на всеобщи оплаквания и неподчинение, той — едно прево — е наложил данък върху напитките, за да може да въоръжи армията си, и го събира лично.

Този прево Марсел, който навремето бе натрупал състояние покрай кралското снабдяване и който доста се озлоби, след като му отнеха тази служба преди четири години, сега след злополуката при Поатие като че ли иска да се намесва във всички дела на кралството. Трудно могат да се прозрат намеренията му, освен че се стреми да си даде важност; но неговите действия съвсем не са насочени към желаното от светия отец умиротворение. Затова мой благочестив дълг е да посъветвам папата да бъде много предпазлив, ако получи някакво искане от тази страна, и да не оказва на парижкия прево и на неговите начинания ни най-малка подкрепа, дори и привидна.

Сигурно вече сте ме разбрали, дон Калво. Кардинал Капочи е в Париж. Какъвто е безразсъден и както никога не пропуска да сгреши, напълно е възможно да се присъедини към заговора на този прево, мислейки, че това ще е много умно от негова страна… Не, нищо определено не ми е донесено; но нюхът ми подушва един от онези завързани ходове, в които моят колегат не пропуска да се забърка…

На второ място искам да помоля църковния глава да се осведоми с подробности за лангдойлските генерални щати, приключили този месец в Париж, и да насочи светейшето си внимание върху странните неща, които са станали там.

Крал Жан беше обещал да свика генералните щати през декември; но поради големия смут, безредицата и падението, настъпили в кралството след поражението при Поатие, престолонаследникът Шарл намери за благоразумно да изтегли събранието още през октомври. Твърде млад, с разпаднала се от превратностите армия и с опразнена до дъно хазна, той впрочем нямаше и друг изход за възстановяване на изплъзващата му се при тези злочести обстоятелства власт.

Обаче осемстотинте депутати от Ланг д’ойл, четиристотин от които представители на буржоазията, изцяло пренебрегнаха въпросите, по които бяха поканени да разискват.

Църквата има дългогодишен опит от събори, които не зачитат волята на онези, които са ги свикали. Искам да кажа на папата, че тези щати ми напомнят именно един непокорен църковен събор, който си присвоява правото да решава всичко, и се впуска в безразборни преобразувания, възползувайки се от слабостта на върховната власт.

Вместо трескаво да се заемат с въпроса за осбождаването на френския крал, нашите хора в Париж още в началото се показаха загрижени за свободата на наварския, което красноречиво показва на чия страна са техните водачи.

Освен това осемстотинте назначиха осемдесетчленна комисия, която тайно се зае да изготвя дълъг списък от възражения, част от които основателни, но повечето опасни. На първо място искаха сваляне и повеждаме под съдебна отговорност на главните кралски съветници, като ги обвиняваха в прахосване на данъчните постъпления и ги считаха за виновници за поражението…

Във връзка с това трябва да ви кажа, дон Калво… не за писмото, просто ви разкривам мислите си… възраженията им не са съвсем безпочвени. Измежду хората, на които крал Жан е поверил управлението, познавам много негодяи, направо истински мошеници. Естествено е високопоставените хора да се възползуват от своя пост, инак не биха приели трудностите и рисковете му. Но всеки трябва да внимава да не прекрачва границите на почтеността и да не си плете кошницата за сметка на обществените интереси. И най-вече да бъде вещ в работата си. Но понеже самият крал Жан не е, той с охота си избира негодници като него.

Но оттук нататък депутатите прекалиха. Според исканията им кралят, или понастоящем неговият заместник престолонаследникът, трябва да управлява единствено чрез издигнати от трите съсловия съветници — четирима прелати, дванадесет рицари и дванадесет буржоа. Този съвет ще поеме всичко, което досега вършеше кралят, ще има право да се разпорежда навсякъде и за всичко, ще диктува всички назначения, ще преобразува сметната камара и останалите кралски учреждения, ще решава откупуването на пленниците и ред други въпроси. Това чисто и просто означава да се отнемат на краля функциите на пълновластието.

По този начин управлението на кралството вече няма да бъде в ръцете на този, който е помазан и коронясан според светата ни вяра, а ще бъде поверено на така наречения съвет, чиито права ще се определят единствено от едно събрание от дърдорковци и чиято дейност ще се подчинява само на него. Каква слабост, какъв безпорядък! Тези мними реформи противоречат на здравия разум и миришат на ерес.

А е печално, че има и хора на църквата, склонни да се присъединят към тях, като лаонския епископ, който също е в немилост пред краля и затова много тясно се е свързал с превото. Той е един от най-ревностните.

Светият отец трябва добре да разбере, че зад тези размирици стои наварският крал, който, изглежда, ръководи нещата от затвора и ще бъде още по-опасен, ако е на свобода. Затова светият отец, който е толкова мъдър, ще прецени необходимостта да се въздържа от всякаква намеса относно освобождаването на Шарл Злия, искам да кажа на наварския крал, за което навярно го молят многобройни и идващи от всички страни гласове.

Колкото до мен, възползувайки се от правата на легат и нунций… слушате ли ме, Калво?… Наредих на лиможкия епископ да се присъедини към свитата ми, за да се представи в Мец. Той ще ме настигне в Бурж. Реших да сторя същото с всички останали епископи по пътя, чиито епархии са ограбени и опустошени от похода на уелския принц, та да свидетелствуват за това пред императора. Така ще мога по-убедително да докажа колко е пагубен съюзът между наварския и английския крал…

Но защо непрекъснато гледате навън, дон Калво?… О, повдига ви се от тръскането в носилката! Аз пък доста съм свикнал с това и даже мога да кажа, че стимулира мисленето ми; а виждам, че и моят племенник, сир дьо Перигор, който често ме придружава тук, откакто сме тръгнали, никак не е неразположен… Вярно, имате лош вид. Добре, ще слезете. Но когато вземете перото, внимавайте да не пропуснете нищо от това, което ви казах.

VIIIМАНТСКИЯТ ДОГОВОР

Къде сме? Минахме ли Мортмар?… Още не? Е, аз май че съм подремнал… О, как се заоблачава небето и колко къс е вече денят! Сънувах, представете си, племеннико, сънувах една цъфнала слива с огромна бяла корона, пълна с птички, и сякаш всеки цвят пееше. Небето беше синьо като килима на богородицата. Това беше някакво ангелско видение, същински кът от рая. Колко странно нещо са сънищата! Забелязал ли сте, че в евангелията никъде не се говори за сънища освен за този на Йосиф в Матеевото? Това е единственият случай. В Стария завет патриарсите непрекъснато имат съновидения, докато в Новия никой не сънува. Често съм се питал защо, без да мога да си отговоря… Не ви е направило впечатление? Това е, защото рядко четете Светото писание, Аркамбо… Ето ти един хубав въпрос, по който могат да спорят нашите мъдри богослови от Париж или Оксфорд, и то на такъв завързан латински, че накрая никой нищо да не може да разбере…

Във всеки случай добре, че Светият дух ме осени да се отбия в Ла Перюз. Видяхте ли как славните братя бенедиктинци искаха да се възползуват от английското нашествие, за да не плащат игуменските приходи? Ще ги накарам да възстановят емайлираното разпятие и трите позлатени потира, който побързаха да поднесат на англичаните, за да се спасят от грабежа и да изплатят дълговете си.

Надяваха се тихомълком да се причислят към населението от другия бряг на река Виен, където войниците на уелския принц действително са опустошили, ограбили и опожарили всичко, както сами се убедихме тази сутрин в Ширак или в Сен-Морисде-Лион. И най-вече в абатството Летер, чиито редовни каноници са проявили истинска доблест. „Абатството ни е укрепено, ще го защитаваме.“ И тези каноници са се сражавали като добри и храбри воини, без някой да ги е принуждавал. Голяма част загинаха в боя; държаха се по-достойно от много мои познати рицари в Поатие.

Ако всички французи бяха толкова доблестни… И въпреки че манастирът им беше полуизгорял, тези почтени каноници намериха начин да ни поднесат такава обилна и добре приготвена вечеря, че чак ми се приспа. А забелязахте ли каква блажена ведрина лъхаше от лицата им? „Нашите братя бяха убити? Те почиват в мир; бог ги приюти в сърцето си… Нас ни остави на земята? То е, за да вършим благочестиви дела… Манастирът ни е полуразрушен? Значи ще издигнем по-хубав…“

Запомнете, племеннико, че истинските свещеници са весели. Изпитвам недоверие към прекалено строгите постници със заострени лица, с горящи и приближени едно към друго очи, сякаш цял живот са надзъртали в ада. Тези, които бог е удостоил с най-високата чест, избирайки ги да му служат, изпитват някаква необходимост да показват радостта си от това; то е и пример, и любезност, която са длъжни да проявяват към останалите смъртни.

Същото се отнася и за кралете, защото бог ги е издигнал над всички хора и техен дълг е да умеят да се владеят. Месир Филип Хубави, който беше образец на величественост, съдеше без проява на гняв, носеше траур, без да показва сълзи.

А по повод убийството на Шарл Испански, за което ви разказвах вчера, крал Жан доказа по най-жалък начин, че не е способен да подтиска чувствата си. Един крал не трябва да буди съжаление; по-добре е хората да мислят, че е безразличен към скръбта. В продължение на четири дни нашият крал не беше в състояние да продума, дори не можеше да каже дали иска да яде или да пие. Сновеше из стаите със зачервени от плач очи, не разпознаваше никого и внезапно се спираше, избухвайки в ридания. Безсмислено бе да му се говори за каквото и да е било. Не бе показал и сянка на подобна скръб при смъртта на майката на своите деца, Бон Люксембургска, и престолонаследникът Шарл не пропусна да забележи това. Даже тогава за пръв път го видяха да проявява презрение към баща си, като му каза, че е неприлично да се самозабравя до такава степен. Но кралят беше глух за всичко.

А когато се съвзе, започна да крещи. Крещеше незабавно да оседлаят бойния му кон, да съберат войската; крещеше, че ще отиде в Еврьо да раздава правосъдие и ще накара всички да треперят… Близките му с мъка успяха да го успокоят и да го убедят, че за да се свика войската макар и в непълен състав ще е нужно не по-малко от месец; че ако нападне Еврьо, ще разбунтува цяла Нормандия; че от друга страна, понеже примирието с англичанина вече изтичаше, над кралството може да надвисне опасност, ако на последния му хрумне да се възползува от безпорядъка.

Освен това изтъкнаха, че ако беше спазил ус-ловията от брачния договор на дъщеря си и бе изпълнил обещанието да даде Ангулем на Шарл Наварски, вместо да го подарява на своя скъп ко-нетабъл, тогава може би…

При това Жан II разперваше ръце и крещеше: „Какво съм аз, щом нищо не мога да направя? Виждам, че никой не ме обича и че съм загубил подкрепата ви.“ Но все пак остана в двореца, като се кълнеше, че няма да сети радост, докато не отмъсти.

През това време Шарл Злия не бездействуваше. Писа на папата, писа на императора, писа на всички християнски крале, като им обясняваше, че той не е желаел смъртта на Шарл Испански, а е искал само да го залови заради оскърбленията и неприятностите, които последният му е причинил; че са превишили заповедите му, но че поема отговорността за случая в Легл заради своите близки, приятели и подчинени, които били водени единствено от прекалено усърдие в името на неговото добро.

Така той приписваше рицарска доблест на раз — бойническата клопка, която бе устроил.

А най-важното бе, че писа на намиращия се в Малин ланкастърски херцог и лично на английския крал. Научихме съдържанието на писмата, когато положението се усложни. В тях Злия не го усукваше: „Ако наредите на своите капитани в Бретан да бъдат готови веднага, щом им съобщя, да се прехвърлят в Нормандия, ще им осигуря успешно безопасно влизане. Бъдете уверен, скъпи бра-товчеде, че всички нормандски благородници са с мен на живот и смърт.“ С убийството на Шарл Испански нашият човек въстана; сега правеше крачка към предателство. И в същото време настройваше срещу краля дамите от Мьолен.

Не знаете кого наричат така?… А, ето че заваля. Трябваше да се очаква; този дъжд ни заплашва откакто сме тръгнали. Сега вече ще благославяте носилката, Аркамбо, защото навън водата ще се стича в яката и под ризницата ви и щяхте да се изкаляте до кръста…

Дамите от Мьолен? Това са двете вдовствуващи кралици и малката Жана дьо Валоа, съпругата на Шарл, която чака да достигне възрастта за брак. Трите живеят в Мьоленския замък, затова го наричат замъка на трите кралици или двора на вдовиците.

Първата е Жана д’Еврьо, вдовица на Шарл IV и леля на Злия. Да, да, още е жива, и даже не е толкова възрастна, колкото я мислят. Едва ли е минала петдесетте; по-млада е от мен с четири или пет години. От двадесет и осем години е вдовица и от двадесет и осем години се облича в бяло. Седя на трона само три години. Но и в последствие запази влияние в кралството. Защото тя е най-старата кралица, последната от династията на Капетите. Ако от трите й деца — все момичета, от които е живо само роденото след смъртта на краля — поне едно беше момче, тя щеше да бъде кралица-майка или регентка. В нейно лице династията се прекъсна. Когато казва: „Моят баща монсеньор д’Еврьо… чичо ми Филип Хубави… моят зет Филип Дългия…“ всички мълчат. Тя е единствената жива представителка на безспорно велика династия и на епоха, в която Франция беше прославена и силна за разлика от днес. За новото поколение тя е нещо като залог. Затова сега има неща, които не се вършат, защото Жана д’Еврьо не би ги одобрила.

Освен това в обкръжението казват за нея: „Тя е светица.“ Нека признаем, че за една кралица не е нужно кой знае колко, за да я считат за светица, и то в един малък скучаещ двор, където ласкателството е основно занимание. Жана д’Еврьо става преди изгрев и сама пали свещника си, за да не безпокои жените от прислугата. После започва да чете своя часослов, за който се твърди, че е най-малкият екземпляр в света, подарък от съпруга й, поръчал го навремето при един майстор-илюстратор, Жан Пюсел. Тя много се моли и често дава милостиня. През тези двадесет и осем години непрекъснато повтаря, че бъдещето й е погребано, защото не е могла да роди син. Всички вдовици живеят с натрапчиви мисли. Можеше да има по-голяма тежест в кралството, ако беше колкото добродетелна, толкова и умна.

Следващата е Бланш, сестрата на Шарл Наварски, втората съпруга на Филип VI, която беше кралица само шест месеца, колкото да свикне да носи корона. Минава за най-красивата жена в кралството. Виждал съм я преди време и с охота потвърждавам това мнение. Сега е двадесет и четири годишна и вече шест години се пита за какво й са бялата кожа, бляскавите очи и безукорната снага. Ако природата не я бе дарила с такава блестяща външност, сега щеше да е кралица, тъй като бе определена за крал Жан! Нали бащата я взе за себе си само защото бе поразен от нейната красота. След като за половин година тя изпрати съпруга си от леглото в гроба, тя бе поискана за жена от кастилския крал дон Педро, наричан от поданиците си Жестокия. Тя накара да му отговорят като че ли малко прибързано: „Една френска кралица не се омъжва повторно.“ Тази възвишена постъпка предизвика голямо възхищение. Но сега тя се пита дали не е направила прекалено тежка жертва заради миналото величие. Мьолен е нейното наследствено имение. Непрекъснато прави тук големи преобразувания и макар всяка година по Великден и Коледа да сменя килимите и драпериите в стаята си, все сама спи в нея.

Третата е другата Жана, дъщерята на крал Жан, единствената последица от чиято женитба бе само да ускори бурните събития. Шарл Наварски я повери на леля си и на сестра си, докато стане на възраст за консумиране на брака. Тя е цяла напаст, както може да се очаква от една дванадесетгодишна хлапачка, която на шест години е била вдовица и която, преди да е седнала на трона, знае, че е кралица. От нея не се иска друго освен да мирува и расте, но тя съвсем не мирува, сърди се, когато й заповядват, и винаги иска точно онова, което й отказват; така довежда до лудост придворните си дами и им обещава хиляди мъчения, щом стане пълнолетна. Жана д’Еврьо, непреклонна относно доброто поведение, често се принуждава да й зашлеви по някоя плесница.

Трите дами поддържат именията в Мьолен и Мо… Мо е наследственото имение на Жана д’Еврьо… подобие на двор. Имат си канцлер, ковчежник и домоуправител. Твърде високи длъжности със съвсем ограничени функции. Тук човек с учудване може да открие куп хора, които е мислел за умерели, до такава степен са забравени от всички освен от самите тях. Останали от предишни царувания стари служители, възрастни изповедници на мъртви крале, пазители на вече известни тайни хора, които за кратко време са изглеждали силни защото са били в най-близкото обкръжение до трона, и които предъвкват спомените си, придавайки си важност, че са участвували в събития, вече загубили значението си. Когато някой от тях каже: „Денят, в който кралят ми каза…“, трябва да гадаеш за кой от шестимата царували от началото на века крале става дума. А това, което кралят е казал, обикновено е някакво значимо и паметно признание от рода на: „Днес времето е хубаво, Гро-Пиер…“

Така че появата на случай като този с наварския крал е истинска благодат за двора на вдовиците, внезапно изтръгнат от сънищата си. Всички са възбудени, шушукат, вълнуват се… Нека прибавим, че измежду живите монсеньор Наварски заема първо място в мислите на трите кралици. Той е обичаният племенник, скъпият брат, боготвореният съпруг. Би било безсмислено да им се казва, че в Навара го наричат Злия! Впрочем той всячески се стремеше да ги ласкае, обсипваше ги с подаръци, често ги посещаваше… поне докато не беше в плен… развеселяваше ги с разказите си, говореше им за враждите си, интригуваше ги със своите планове и ги очароваше, както той умее, преструвайки се на почтителен с леля си, на нежен със сестра си и на влюбен в малката си съпруга всичко това с тънка пресметливост, за да ги използува като пионки в своята игра. Когато след убийството на конетабъла крал Жан им се стори успокоен, трите веднага отидоха в Париж по молба на монсеньор Наварски. Малката Жана дьо Валоа се хвърли в нозете на краля и благовидно издекламира урока, на който я бяха научили: „Сир, татко мой, не е възможно моят съпруг да е извършил и най-малкото предателство към вас. Ако е постъпил зле, виновни са изменниците, които са злоупотребили с думите му. В името на вашата любов към мен ви заклевам да му простите.“

Жана д’Еврьо, изпълнена със скръб и с достойнство, което нейната възраст й придава, каза: „Сир, братовчеде, като най-стара от всички, които са носили короната на нашето кралство, се осмелявам да ви посъветвам и помоля да се сдобрите с моя племенник. Ако е сгрешил пред вас, то е защото някои ваши служители са му напакостили и той навярно е помислил, че го изоставяте на неговите врагове. Но аз ви уверявам, че самият той храни само добри и искрени чувства към вас. Ако неразбирателството между вас продължава, ще навреди и на двама ви.“

Бланш не каза нищо. Само погледна крал Жан. Знаеше, че той не е забравил коя трябваше да му стане жена. И ето че пред нея този едър, висок и обикновено толкова рязък мъж изведнъж става колеблив. Погледът му я избягва, затруднява се да говори. И в нейно присъствие решава точно обратното на това, което си въобразява, че желае. Веднага след тази среща той нареди на булонския кардинал, на лаонския епископ Робер льо Кок и на Робер дьо Лори, неговия шамбелан да започнат преговори със зет му за възстановяване на добрите отношения. Поръча им да действуват бързо. Така и стана — седмица преди края на февруари двете страни подписаха споразумение в Мант. Не помня да е имало някога толкова лесно постигнат и така набързо сключен договор.

В случая крал Жан убедително доказа чудатостите на своя нрав и непоследователността си в делата. Предния месец мислеше единствено как да залови и убие монсеньор Наварски; сега даваше съгласие за всичко, което последният пожелаеше. Кажеха ли му, че неговият зет иска Кло дьо Котантен заедно с Валон, Кутанс и Карантан, той отговаряше: „Добре, дайте му ги!“ Или вицеграфствата Одьомер и Орбек: „Дайте му ги, щом искат да се сдобрявам с него.“ Така Шарл Злия получи също и графство Бомон с укрепленията Брьотьой и Конш — всички земи, съставляващи навремето перството на граф Робер д’Артоа. Хубаво възмездие post mortem9 за Маргьорит Бургундска; нейният внук получаваше имотите на човека, който я бе погубил.

Граф дьо Бомон! Младият Шарл — Наварски ликуваше. Според договора самият той не отстъпваше почти нищо; трябваше да върне Понтоаз и тържествено да потвърди, че се отказва от Шампан — нещо, което бе решено преди повече от двадесет и пет години.

Приключено бе с въпроса за убийството на Шарл Испански. Не бе поискано никакво наказание, дори и за съучастниците, нито обезщетение.

Всички съзаклятници от „Свинята предачка“ получиха оневинителни писма и вече не се страхуваха да назовават имената си. О’Мантският договор никак не издигна престижа на крал Жан. „Убиват му конетабъла — дава половината Нормандия. Ако убият брат му и сина му, сигурно ще даде цяла Франция.“ Ето какво говореха хората.

Колкото до дребничкия наварски крал, той бе проявил доста голяма ловкост. Притежавайки Бомон заедно с Мант и Еврьо, можеше да изолира Париж от Бретан; а с Котантен държеше преките пътища към Англия.

И така, когато дойде в Париж да получи опрощение, той имаше вид, че го дава.

Да; какво казваш, Брюне?… Ама че дъжд! Пердето съвсем се е намокрило… Пристигаме в Белак? Чудесно. Тук поне е сигурно, че ще ни настанят удобно и ще бъде непростимо, ако не ни направят голям прием. Английският отряд пощади Белак по заповед на уелския принц, защото това е наследственото имение на графиня дьо Пемброк, която е от рода Шатийон-Люзинян. Понякога воините проявяват такова мило внимание…

Да завърша, племеннико, разказа за Мантския договор. Появи се, значи, наварският крал в Париж, сякаш е спечелил битка, крал Жан свиква парламента да го посрещне, а вдовствуващите кралици стоят от двете му страни. Един кралски правнук коленичи пред трона… о, всичко това беше много внушително… и казва: „Многоуважаван господарю, кралиците Жана и Бланш научиха, че наварският крал е в немилост, и ви молят да му простите…“

При тава новият конетабъл, Готие дьо Бриен атински херцог… да, братовчед на Раул от дру-гия клон на рода Бриен; този път не бяха избрали някой младок… пристъпи към Шарл Наварски го улови за ръката… „Кралят ви прощава искрено и драговолно от приятелство към кралиците.“

А булонският кардинал бе натоварен да прибави към това на висок глас: „Нека занапред никой от кралския род да не се осмелява на подобна по-стъпка, защото ще бъде съден, дори и да е кралският син.“

Хубаво правосъдие, няма що, на което всеки се смееше под мустак. Тъстът и зетят се прегърнаха пред целия двор. Ще ви разкажа продължението утре.

IXЗЛИЯ В АВИНЬОН

Право да ви кажа, племеннико, предпочитам някогашните църкви, като тази в Дора, откъдето току-що минахме, пред онези, които се строят от сто и петдесет или двеста години насам и които са истински подвизи от камък, но затова пък мракът в тях е толкова гъст, украсата така изобилна и често тъй страшна, че сърцето ти тревожно се свива, сякаш си се загубил нощем сред гората. Знам, че не се гледа добре на хора с моя вкус; но си е мой и се придържам към него. Може би е такъв, защото съм израснал в нашия стар, издигнат върху стара римска основа Перигорски замък в близост до църквите Сен-Фрон и Сент-Етиен; и ми е приятно да се любувам на форми, които напомнят техните — хубави, гладки и правилни колони, високи заоблени сводове, през които светлината свободно прониква.

Едно време монасите са умеели да строят храмове, в които каменните стени изглеждат леко позлатени от щедро проникващите слънчеви лъчи и в които песнопенията под високите сводове, напомнящи покров, ехтят и тържествено отлитат като ангелски гласове в рая.

Провидението се е смилило, та англичаните, ограбвайки Дора, не са разрушили този шедьовър на шедьоврите така, че да трябва наново да се строи. Иначе се обзалагам, че зодчиите от северната част на кралството щяха да издигнат една от онези техни тромави постройки, застанали като фантастични чудовища върху каменните си основи в които, щом влезеш, за малко да си кажеш, че божият дом е преддверие на ада. А над камбанарията вместо позлатеното медно ангелче, дало името на енорията… ами да, lou dorat… щяха да сложат някой рогат кривящ се дявол…

Адът… Моят благодетел Йоан XXII, първият ми папа, не вярваше в него, по-скоро проповядваше, че е празен. Това беше малко пресилено. Ако хората не се боят от ада, как ще събираме милостиня и такси за опрощение на греховете им? Без ада църквата спокойно може да затвори врати. Това беше старческа приумица. Наложи се да го накараме да се отрече от нея на смъртното си легло. Присъствувах и аз…

Е, времето застудява не на шега. Чувствува се, че след два дни влизаме в декември. Влажен студ, най-противният.

Брюне! Емар Брюне, я виж, приятелю, дали в колата с провизиите няма някой мангал с жарава, та да го донесат в носилката. Кожите не топлят достатъчно и ако продължава така, в Сен-Бьоноа-дю-Салю ще пристигне един зъзнещ кардинал. Казаха ми, че англичанинът и там се е отдал на опустошения… Ако при готвача няма достатъчно жарава, а на мен ми е нужно повече, отколкото за притопляне на печеното, нека отидат да потърсят в първото селце, през което ше минем… Не, не ми е необходим метр Вижие. Нека си върви спокойно. Щом повикат моя лекар в носилката, цялата свита си въобразява, че агонизирам. А аз А аз се чувствувам отлично. Просто искам жарава…

Та искате да узнаете, Аркамбо, какво се случи след Мантския договор, за който ви разказвах вчера… Добър слушател сте, племеннико, и човек с удоволствие ви учи на това което знае. Дори ви подозирам, че си водите бележки, щом пристигнем някъде; така ли е?… Да, отгатнал съм. Присъщо е за знатните от северната част на кралството да си придават важност, че са по-невежи и от магарета, сякаш четмото и писмото са занимания само за простите писари или за бедняците. Без служител не могат да прочетат най-обикновено послание. Докато ние на юг винаги сме били близо до романския дух и не пренебрегваме образоваността. Което в много случаи ли осигурява превъзходство.

Значи си водите бележки. Добре правите. Защото самият аз не ще мога да оставя свидетелство за това, което съм видял и извършил. Всичките ми писма и писания ще бъдат прибрани, както си му е редът, в папските регистри и никога няма да излязат оттам. Но вие ще бъдете тук, Аркамбо, и поне когато се отнася до интересите на Франция, ще можете да кажете каквото знаете и да защитите паметта ми, ако някои, както ме се съмнявам, че би направил Капочи… дано само бог ме запази на земята един ден повече от него… решат да я очернят.

И тъй, много скоро след Мантския договор, в който бе проявил такова необяснимо великодушие към зет си, крал Жан обвини своите посредници Робер льо Кок, Робер дьо Лори и даже чичото на жена си, булонския кардинал, че са били подкупени от Шарл Наварски.

Между нас казано, мисля, че имаше известно основание. Робер льо Кок е млад и извънредно честолюбив епископ, който отлично умее да заплита интриги и го прави с голямо наслаждение; той много бързо си даде сметка колко изгодно е за него да се сближи с навареца, към чиято партия след скарването му с краля той впрочем открито се присъедини. Шамбеланът Робер дьо Лори безспорно е предан на своя господар; но той произлиза от банкерски род, в който никога не устояват на изкушението да пипнат мимоходом по някоя шепа злато. Познавам го отпреди десетина години, когато дойде в Авиньон да преговаря за дълга от триста хиляди флорина, който крал Филип V имаше към тогавашния папа. Аз от своя страна съвсем почтено се задоволих с хиляда флорина, задето го свързах с банкерите на Климент VI, Раймондите от Авиньон и Матеите от Флоренция; но той бе далеч по-щедър към себе си. Колкото до булонския кардинал, макар да е роднина на краля…

Убеден съм, че ние, кардиналите, винаги трябва да бъдем справедливо възнаграждавани за намесата ни в полза на владетелите. Иначе няма да смогваме в задълженията си. Никога не съм крил и даже е било чест за мен, че получих двадесет и две хиляди флорина от сестра ми, херцогиня дьо Дюрацо, за помощта, която й оказах преди двадесет години… вече двадесет години оттогава!… във връзка с твърде несигурните й тогава херцогски дела. А миналата година получих пет хиляди флорина за позволението за брак между Луи Сицилийски и Канстанс д’Авиньон. Но винаги съм приемал подобна благодарност само от хора, поверили своите дела на уменията и влиятелността.

А подлостта започва, когато ти заплащат вра. Струва ми се, че булонският кардинал не е устоял на това изкушение. Оттогава приятелството между него и Жан II доста охладня.

След известен период на немилост Лори отново спечели кралското благоразположение, както винаги е било с рода Лори. На последния Разпети петък той се хвърли в нозете на краля, закле му се в съвършена почтеност и стовари цялото двуличие и угодничество на гърба на Льо Кок, с когото враждата продължи и който бе изгонен от двора.

Изгодно е да обвиниш посредниците в измяна.

Така имаш основание да не изпълниш договора. И кралят не се поколеба да го стори. Когато му казваха, че е трябвало по-добре да следи своите пратеници и да прави по-малки отстъпки, той отговаряше с раздразнение: „Преговори, спорове, доказателства, това не е работа на един рицар.“ Винаги е показвал явно презрение към преговорите и дипломацията, което му позволява да се отрича от задълженията си.

В действителност той беше дал такива големи обещания само защото знаеше, че няма да ги изпълни.

Но в същото време обсипваше зет си с хиляди престорени любезности и непрекъснато искаше да го вижда до себе си в двора, него и по-малкия му брат Филип, та даже и породения Луи, за когото особено настояваше да се върне от Навара. Наричаше се покровител на тримата братя и държеше престолонаследникът да се отнася приятелски с тях.

Злия приемаше това пресилено внимание и тази невероятна загриженост не без известна безочливост и стигаше дотам, че казваше на краля пред цялата маса: „Признайте, че ви направих голяма услуга, като ви отървах от Шарл Испански, който искаше да се разпорежда за всичко в кралството. Не го казвате, но това бе облекчение за вас.“ Можете да си представите как крал Жан преглъщаше подобни любезности.

И ето че в един летен ден, когато Шарл Наварски, придружен от двамата си братя, се бе запътил на някакво празненство в двореца, насреща му бързешком се зададе булонският кардинал и му каза: „Връщайте се и се прибирайте в къщи, ако ви е мил животът. Кралят е решил да накара да ви убият и тримата на празненството след малко.“

Това съвсем не беше измислица, нито недоразбрана мълва. Крал Жан бе взел решението същата сутрин, на събрание на Тесния съвет, на което булонският кардинал бе присъствувал… „Изчаках да се съберат и тримата братя, защото искам да ги убия всички заедно, та да не остане нито един мъжки наследник от това мръсно племе.“

Лично аз не упреквам булонския кардинал, че предупреди братята Навара, макар това да доказа, че им се е продал. Защото един служител на светата църква… който освен това е член на папската курия, брат на папата пред бога… не може да слуша хладнокръвно как се подготвя тройно убийство, без да се опита да го осуети. Това би означавало един вид съучастничество чрез мълчание. Защо му трябваше на крал Жан да говори пред булонския кардинал? Можеше просто да даде нареждания на сержантите си. Но не, той се мисли за много ловък. Ама че е смешен този крал когато реши да се прави на хитрец! Никога не е виждал по-далеч от носа си. Сигурно си е въобразявал, че когато папата го упрекне, задето е потопил двореца е кръв, той ще се оправдае, като каже: „Но вашият кардинал беше тук и не ми се противопостави.“ Ала кардинал дьо Булон е от стара коза яре и не се оставя така глупаво да го водят за рогата.

И тъй, след предупреждението Шарл Наварски се отправи към дома си и подготви своя ескорт. А крал Жан, като не видя да се появяват тримата братя на празненство, изпрати да го повикат доста заповеднически. Но пратеникът му видя само копитата на конете, защото точно в този момент братята Навар пришпорваха към Нормандия.

Тогава крал Жан изпадна в силно разярение и за да скрие яда си, се престори на оскърбен. „Я го вижте неблагодарния син, вижте го този подлец, който се отказва от приятелството на краля и своеволно решава да избяга от двора! Явно таи доста зли намерения.“

И това му послужи за повод да обяви, че прекратява изпълнението на Мантския договор, което изобщо не бе и започвало.

Щом научи това, Шарл върна брат си Луи в Навара, изпрати брат си Филип в Котантен да събере войска, като самият той също не остана в Еврьо.

Защото до същото време нашият свят отец папа Инокентий бе решил да свика на съвещание в Авиньон… това бе трето, четвърто, или по-скоро вечно започващо отначало съвещание… пратениците на френския и на английския крал, този път за да преговарят не за удължаване на примирието а за истински и окончателен мир. Инокентий казваше, че сега иска да доведе докрай делото на своя предшественик, и дори се ласкаеше от мисълта да направи и онова, в което Климент VI не бе успял. Самомнителността, Аркамбо, покълва даже и в сърцата на папите…

Предните преговори бяха ръководени от кардинал дьо Булон; Инокентий и сега му възложи тази задача. Булонският кардинал (както и аз самият) винаги е будел подозрение у крал Едуард Английски, който намираше, че същият прекалено много защитава интересите на Франция. А след Мантския договор и бягството на Шарл Злия той си беше спечелил недоверието и на крал Жан. Може би тъкмо затова булонският кардинал проведе срещата по-добре, отколкото се очакваше; нямаше с кого да се съобразява. Много добре се разбра с епископите на Лондон и Норуич и главно с ланкастърския херцог, опитен воин и истински благородник. И най-накрая аз също допринесох за това дело. Малкият наварец вероятно бе дочул нещо…

А, носят грейката! Брюне, пъхни съда под полите на дрехата ми. Затворена е, нали, няма опасност да се опаря! Да, така е добре…

И тъй, Шарл Наварски явно бе дочул, че сме направили крачка към мира, което безспорно би било твърде неизгодно за него, защото в един хубав ноемврийски ден… точно преди две години той се появи в Авиньон, където никой не го очакваше.

По този повод го видях за пръв път. Беше двадесет и четири годишен, но не изглеждаше на повече от осемнадесет, дребен на ръст, нисък, наистина много нисък, най-нисичкият крал в Европа, но така добре сложен, толкова строен, пъргав, енергичен, че този недостатък почти не се забелязва. Освен това — миловидно лице, което големичкият нос никак не загрозява, хубави, лисичи очи, със звездообразни, издаващи хитростта му бръчици в ъглите. Външността му е толкова приятна, обноските така любезни и същевременно непринудени, речта му е тъй свободна и гладка, тъй своеобразна, толкова е ловък в ласкателствата, така умело сменя строгия тон с шеговития и забавните приказки със сериозни, най-после изглежда така приятелски разположен към околните, че разбираш защо жените трудно му устояват, а мъжете така лесно се оставят да бъдат спечелени. Не, наистина не съм срещал по-славен сладкодумец от него! Като го слуша човек, забравя колко лошотия се крие зад миловидността му и колко е изпечен в интригите, лъжите и престъпленията. Неговата непринуденост те кара да му прощаваш скритата пошлост.

Когато се появи в Авиньон, положението му не бе от най-добрите. Беше въстанал срещу френския крал, който изземваше замъците му, а от друга страна, бе оскърбил английския, подписвайки Мантския договор, без дори да го предупреди. „Вика ме за помощ и ми предлага лесно влизане в Нормандия. Заради него извеждам войските си от Бретан и подготвям прехвърлянето на други, но той, след като благодарение на моята подкрепа е станал достатъчно силен, та да изплаши противника си, започва да преговаря с него, без да ме осведоми… Сега да се обръща към когото си ще; да върви при папата…“

Впрочем Шарл Наварски бе дошъл да се обърне именно към папата. А седмица след това бе спечелил всички на своя страна.

Пред светия отец и пред множество кардинали сред които и аз, той се кълне, че нищо не желае така силно, както да се сдобри с френския крал, и говори така искрено, че всички му вярват. Пред пратениците на Жан II, канцлера Пиер дьо Ла Форе и херцог дьо Бурбон, той отива по-далеч, намеквайки, че в името на доброто приятелство, което иска да възстанови, е готов да събере войски от Навара и да нападне англичаните в Бретан или им собствените им брегове.

Ала в следващите дни, след като се престорил, че напуска града с охраната си, той на няколко пъти скрито се връща през нощта и преговаря с ланкастърския херцог и английските посланици. Провеждаше тези тайни срещу ту у Пиер Бертран, араския кардинал, ту у самия Ги дьо Булон. Впрочем по-късно аз укорих булонския кардинал, задето се грееше на два огъня. „Исках да узная какво крият, ми отговори той. Предоставяйки им дома си, слугите ми можеха да ги подслушват.“ Шпионите му трябва да са били доста глухи, защото той нищо не бе научил или се преструва-ше, че нищо ле е научил. Ако не е бил в заговора, значи кралят на Навара го е пратил за зелен хайвер.

А аз научих. Искате ли да разберете, племеннико, по какъв начин Шарл Наварски спечели Ланкастър? Много просто — предложи най-невъзмутимо да признае Едуард Английски за крал на Франция. Толкова. И дори стигнаха дотам, че решиха да подпишат договор за съюз.

Първо, Шарл Наварски признаваше Едуард за френски крал. Второ, споразумяваха се да водят заедно войната срещу крал Жан. Трето, Едуард признаваше на Шарл Наварски нормандското херцогство, Шампан, Бри, Шартр, а също и наместничеството на Лангдок, всичко това, разбира се, в добавка към собственото му кралство Навара и графство Еврьо. С две думи, поделяха си Франция. Спестявам ви останалото.

Как узнах тези намерения? О, мога да ви кажа, че всичко бе записано собственоръчно от лондонския епископ, който придружаваше ланкастърския херцог. Но не ме питайте кой по-късно ме осведоми за това. Не забравяйте, че съм каноник на Йоркската катедрала и че колкото и да не съм на почит отвъд Ламанш, все пак съм запазил известни връзки там.

Не е нужно да ви казвам, че ако в началото имаше известни надежди да постигнем мир между Франция и Англия, всички те бяха разрушени от идването на пъргавото кралче.

Как искате посланиците да пристъпят към понататъшни споразумения, след като и двете страни бяха насърчени за война от обещанията на Шарл Наварски? Той казваше на Бурбон: „Срещам се с Ланкастър, но го лъжа, за да служа на вас.“ После отиваше при Ланкастър и му шушнеше: „Вярно е, видях се с Бурбон, за да го заблудя. Аз съм ваш човек.“ А най-чудното бе, че и двамата му вярваха.

Така че, когато той наистина напусна Авиньон и се отправи към Пиренеите, и двата лагера, макар старателно да мълчаха по въпроса, бяха убе-дени, че се разделят с приятел.

Отношенията между участниците се изостриха вече не си правеха никакви отстъпки. Градът замря. В продължение на три седмици не бяха правили нищо друго, освен да се занимават с Шарл Злия. Даже папата ни учуди, като отново се навъси и заоплаква; коварният чаровник за известно време го бе разсеял…

Е, ето че се стоплих. Ваш ред е, племеннико, придърпайте съда с жарава към себе си и се сгрейте.

XЗЛОПОЛУЧНАТА ГОДИНА

Да, да, прав сте, Аркамбо, и аз имам същото чувство. Минали са едва десет дни, откакто напуснахме Перигьо, а сякаш препускаме вече цял месец. На път времето тече по-бавно. Тази вечер ще преспим в Шатору. Признавам, че няма да е зле да стигнем утре в Бурж, с божия воля, и да си починем там три пълни денонощия, а може би и четири. Започнаха да ми омръзват тези абатства, където трапезата е така оскъдна, а леглото ми едва затоплено, за да ми внушат, че наистина са се разорили от войната. Нека тези абатчета не си въобразяват, че като ме карат да гладувам и спя на течение, ще ги освободя от финансови задължения… Пък и хората от свитата имат нужда да починат, да стегнат амунициите и изсушат дрехите си. Защото дъждът добре ни нареди. Като слушам как младите рицари кихат около носилката, мога да се обзаложа, че не един ще прекара времето си в Бурж да се лекува с канела, карамфил и горещо вино. Колкото до мен, и аз няма да безделнича. Трябва да прегледам писмата от Авиньон и да продиктувам отговорите си…

Може би сте изненадан, Аркамбо, от думите на раздразнение, които понякога ми се изплъзват по отношение на светия отец. Вярно е, че имам буйна кръв и показвам яда си повече, отколкото тряб-ва. Това е, защото той ми сервира какво ли не Но повярвайте, че и на него самия не се колебая да му показвам глупостта му. Неведнъж ми се случвало да му кажа: „Дано божието милосърдие пресвети отче, ви отвори очите за грешката, която току-що извършихте.“

Ех, ако френските кардинали не си бяха втълпили така неочаквано, че човек с моя произход не подхождал… нищета, трябваше да съм роден в нищета… а от друга страна, ако италианските кардинали, Капочи и другите, не държаха така упорито светият престол да се върне в Рим… Рим, та Рим! Имат очи само за техните италиански държави, Капитолия им пречи да виждат бог.

Това, с което нашият Инокентий най-много ме вбесява, е политиката му спрямо императора. С Пиер Роже, искам да кажа с Климент VI, сме се поддържали един друг в продължение на шест години, за да не бъде коронясан императорът. Да бъде избран — това да. Да управлява — и с това бяхме съгласни. Но трябваше да се отлага коронясването му, докато не подпише задълженията, които искахме да поеме. Много добре знаех, че още на другия ден след миропомазването този император щеше да ни донесе разочарования.

Но ето че нашият Обер слага тиарата и започва да повтаря: „Да се помирим, да се помирим.“ И през пролетта на следващата година постига целта си. „Императорът Карл IV ще бъде коронясан; заповядвам!“, ми каза той най-накрая Папа Инокентий е от онези владетели, които проявяват енергичност единствено когато бият отбой Покрай нас гъмжи от такива. И си въобрази, че е постигнал голям успех с това, че императорът се е задължил да влезе в Рим сутринта на коронясването и да го напусне същия ден, без да пренощува в града. Голяма работа! Кардинал Бертран дьо Коломбие… „Виждате ли, избирам французин, трябва да сте доволен…“ беше изпратен да положи на челото на бохемския крал короната на Карл Велики. В отговор на тази добрина шест месеца по-късно Карл IV ни удостои със златната вула според която папата вече няма нито глас, нито влияние в избора на императора.

От този момент нататък империята ще се самоопределя от седем германски избиратели, които ще обединят държавите си… което значи да превърнат своята анархия в постоянен закон. В същото време относно Италия не се взема никакво решение и никой не знае точно от кого и как ще бъде упражнявана там властта. Но най-ужасното в тази вула, това което убягна на Инокентий, е, че разделя светската и духовната власт, и утвърждава независимостта на народите спрямо папата. Това е краят, премахването на принципа на всемирното пълновластие, упражнявано от приемника на Свети Петър от името на Всемогъщия творец. Връщат бог на небето, а на земята правят каквото си искат. Наричат това „съвременно мислене“и се гордеят с него. Аз, племеннико, наричам това, с извинение, да си плюеш в очите.

Няма остаряло и съвременно мислене. Има само мисъл, от една страна, а от другата глупост. И как посрещна всичко това нашият папа? Крещя ли, гневи ли се, отлъчи ли го? Изпрати на императора едно доста любезно и приятелско послание, пълно с благословии… О, не, не! Не съм го съставял аз. Но на събора в Мец аз ще трябва да чуя тържественото известяване на тази вула, която отрича върховната власт на светия престол и която ще донесе на Европа само смут, размирици и беди.

Какъв горчив хап трябва да преглътна, при това охотно; защото сега, когато Германия се отдели от нас, повече от всякога трябва да се стремим да спасим Франция, иначе за бог няма да остане нищо. Ах, бъдещите поколения ще има да проклинат годината 1355! А още не сме пожънали всичките й бодливи плодове.

А какво прави наварецът в това време? Стои си в Навара и е доволен от новината, че освен от безпорядъка и суматохата, които той предизвика, сме затруднени и от деянията на императора.

Преди всичко очакваше своя Фрике дьо Фрикан, заминал за Англия с ланкастърския херцог, да се върне заедно с шамбелана на последния, натоварен да предаде мнението на крал Едуард относно съставения в Авиньон проект за договор, После шамбеланът трябваше да се върне в Лондон, придружен този път от Колен Дублел, щитоносец на Шарл Злия, още един от убийците на Шарл Испански, който трябваше да представи възраженията на своя господар.

Шарл Наварски е пълна противоположност на крал Жан. По-вещ и от нотариус, когато се об-съжда всяка точка, всеки параграф, всяка запетая от някакъв договор. Припомня това, предвижда онова. Използува като довод еди-кой си обичай, стремейки се винаги да намали своите задължения и да увеличи тези на партньора…Ай като не бързаше да си изтъче платното с англичанина, можеше спокойно да наблюдава какво се готви върху кроеното на Франция. Сега беше моментът крал Жан да се покаже сговорчив. Но когато този човек реши да действа винаги избира най-неподходящото време за това. Като истински самохвалко, ето че се стяга за бой, и то за да нападне отсъствуващ враг, втурсе в Кан и заповядва да се завземат всички нормандски замъци на зет му, с изключение на Еврьо. Хубав поход, няма що, който по липса на противници се превърна в поход за гуляи и доста разгневи нормандците при вида на кралските стрелци, опустошаващи каците и килерите им.

Междувременно наварецът спокойно събираше войски в своята Навара, а неговият шурей, граф дьо Фоа, Феб… друг път ще ви разкажа за него, той е доста внушителен сеньор… отиде да повърлува в графство Арманяк, за да напакости на френския крал.

След като бе изчакал лятото, за да поеме минимален риск по море, в един хубав ден през август нашият млад Шарл пристига в Шербург с две хиляди души.

В същото време Жан II с изумление научава, че уелският принц, който през април бе станал владетел на Аквитания и наместник на английския крал в Гийена, напредваше с издути платна към Бордо с пет хиляди воини на корабите си. А и беше чакал попътен вятър. Ех, не може да се отрече, добро му е разузнаването на крал Жан! Ние от Авиньон виждахме подготовката на тази хубава морска засада, целяща да се улови Франция в клещи. И даже се говореше за предстоящото пристигане на самия крал Едуард, който трябваше вече да бъде в Жерси, ако бурята не го бе принудила да се върне в Портсмут. Може да се каже, че миналата година единствено вятърът спаси Франция.

Тъй като не можеше да воюва на три фронта крал Жан реши да не се бие на нито един. И отново се отправи към Кан, този път за да преговаря. Придружаваха го двамата му братовчеди, Пиер и Жак дьо Бурбон, и Робер дьо Лори, отново спечелил благоволението му, както вече ви казах. Но Шарл Наварски не се яви. Изпрати двама свои барони, месир дьо Лор и месир дьо Куйарвил, да преговарят от негово име. На крал Жан не му остана друго, освен да си тръгне, оставяйки двамата братовчеди, като само им поръча да побързат в постигането на споразумение.

То бе подписано във Валон на десети септември. На Шарл Наварски бе признато всичко, което му се полагаше според Мантския договор, даже малко повече.

Две седмици по-късно, в Лувъра, повторно тържествено помиряване на тъст и зет в присъствието, разбира се, на вдовствуващите кралици Жана и Бланш… „Сир братовчеде, ето нашият племенник и брат, за когото ви молим, в името на любовта ви към нас…“ И пак разтварят обятия, и се целуват по лицето с желание да се ухапят, и си обещават прошка и вярно приятелство…

А, забравих нещо, което никак не е маловажно. За почетна свита на наварския крал Жан II бе изпратил насреща му сина си, престолонаследника Шарл, когото преди това бе назначил за свой главен наместник в Нормандия. От Водрьой-сюр-л’Иор, където останаха четири дни, до Париж шуреят я зетят пътуваха заедно. За пръв път се срещаха за такова продължително време, като яздеха, разговаряха, разхождаха се, хранеха се и спяха един до друг Престолонаследникът е пълна противоположност на наварския крал, толкова висок, колкото последният е нисък, толкова сдържан, колкото другият е словоохотлив. Освен това е с шест години по-млад и му липсва зрелост във всяко отношение. И най-накрая престолонаследникът страда от болест, която явно е истински недъг; дясната му ръка се подува и става морава, щом се опита да вдигне нещо по-тежко или да стисне по-силно някакъв предмет. Не може да носи сабя. Майка му и баща му го заченаха твърде рано, и то когато едва се бяха съвзели от боледуване; това се отрази на плода.

Но оттук не трябва да се заключи, както правят прибързано някои, и на първо място крал Жан, че престолонаследникът е глупак и че ще бъде лош крал. Доста старателно съм проучил хороскопа му… двадесет и първи януари 1338 година… Слънцето е все още в Козирог, малко преди да влезе във Водолей… Родените под знака на Козирог късно постигат славата, но я постигат, ако имат умствени дарби. Зимните растения се развиват бавно… Склонен съм да заложа повече надежди за този принц, отколкото за много други с по-добра външност. Ако успее да преодолее големите опасности, които го заплашват тези няколко години… той вече е превъзмогнал някои от тях, макар най-лошото още да не е минало… ще съумее да се наложи на трона. Но трябва да признаем, че външността му никак не предразполага в негова полза…

О! Вятърът вече шиба на пристъпи водните струи. Аркамбо, моля ви да развържете коприне-ните шнурове, които придържат пердетата. По добре да продължим да говорим на тъмно, отколкото да се намокрим. Пък и няма да чуваме заглушаващото шляпане на конете. Кажете също на Брюне да сложи тази вечер мушами под цветните драперии на носилката. Знам, че ще бъде по-тежко за конете. Ще ги сменяме по-често…

Да, казвах ви, че си представям как монсеньор Наварски по време пътуването им от Водрьой за Париж… Водрьой има едно от най-красивите месторазположения в Нормандия и крал Жан пожела да си построи тук резиденция; изглежда, че замъкът, който той е поръчал, е истинско чудо; не съм го виждал, но знам, че е струвал скъпо на държавното съкровище; по всички стени има изображения от чисто злато… та си представям монсеньор Шарл Наварски, какъвто е сладкодумен и както умее да се кълне в приятелство, как се е наел да спечели Шарл Френски. Младите лесно си създават примери за подражание. А за престолонаследника такъв пример беше неговият тъй любезен спътник, с шест години по-голям от него, който толкова много бе пътувал, толкова неща бе видял и преживял, и който му разказваше всевъзможни тайни и го развличаше, одумвайки придворните… „Баща ви, нашият господар, сигурно ме е обрисувал пред вас съвсем не такъв, какъвто съм… Нека бъдем съюзници, нека бъдем наистина братя.“ Зарадван, че е така високо ценен от този по-опитен от него родственик, вече носещ корона и толкова привлекателен, престолонаследникът беше лесно спечелен.

Това сближаване не остана без последици и допринесе за по-късните злополуки и вражди. Чувам, че ескортът се строява, за да дефилира. Открехнете малко пердето… Да, забелязвам предградията. Влизаме в Шатору. Няма да има голяма тълпа посрещачи. Трябва да си или много набожен, или много любопитен, за да прогизнеш в тая киша само за да видиш носилката на един кардинал.

XIКРАЛСТВОТО СЕ ПРОПУКВА

Пътищата на Бери винаги са имали лоша слава. Виждам, че войната далеч не ги е подобрила… Хей, Брюне, Ла Рю! За бога, намалете хода! Знам че всеки бърза да пристигне в Бурж. Но това не значи, че трябва да ме тръскате като чувал с картофи. Спрете, спрете напълно! И накарайте отпред също да спрат. Така… Не, не са виновни конете ми. Виновни сте вие, дето сте ги пришпорили, сякаш са ви подпалени седлата… А сега можете да потеглите, и моля да ме возите както се вози кардинал. В противен случай ще ви карам да запълвате коловозите по пътя.

Тези нехранимайковци ще ми изпотрошат костите, само и само да си легнат един час по-рано! Е, дъждът най сетне спря… Вижте, Аркамбо, още едно опожарено селце. Англичаните са дошли да вилнеят чак в предградията на Бурж, а някои части са били изпратени дори под стените на Ньовер.

Виждате ли, аз не обвинявам уелските стрелци, ирландските пешаци и изобщо цялата войнишка паплач, която уелският принц е използувал за тая работа. Това са примамени с обещания за богатство голтаци. Бедни и невежи хора, с които се отнасят сурово. За тях войната означава грабителство, плячкосване, рушене. Виждат как жителите на селата се разбягват с деца на ръце при тяхното появяване, с викове: „Англичаните, англините идват, да се спасяваме!“ На селяците винаги им е приятно да плашат себеподобни! Чувстват се много силни. Ядат пилешко и тлъсто свинско всеки ден; пробиват бъчвите и утоляват жаждата, а преди да си тръгнат опустошават онова, което не са могли да изядат и изпият. След като задигнат достатъчно коне за попълнение започват да колят всичко, което мучи или блее по пътищата и в оборите. А после, с пияни мутри и мръсни ръце запращат, смеейки се, главни по копите сено, плевните, по всичко, което може да гори. Ех, за подобна сган от прости войници е голямо наслаждение да се подчиняват на такива заповеди.

Не обвинявам и английските рицари. В края на краищата те са в чужда страна; свикали са ги за война. А и Черният принц им дава пример в плячкосването, като кара да му носят най-красивите изделия от злато, слонова кост и сребро, най-хубавите платове, за да пълни с тях каруците си или да възнаграждава военачалниците си. Ограбва невинни, за да задоволява приятелите си, ето величието на този човек.

Но хората, на които пожелавам да умрат от жестока смърт и вечно да се пържат в ада… да, колкото и добър християнин да съм… това са гасконските и аквитанските рицари, тези от Поатие и даже някои от нашите перигорски барони, които предпочитат да следват английския херцог вместо френския крал и които от алчност за плячка или от тщеславие, от съседска завист или заради някакво неуспешно дело, което им тежи на сърцето, тръгват да опустошават собствената си страна. Не, горещо се моля точно на тях бог да не прощава.

Имат само едно оправдание — глупостта на крал Жан, който изобщо не им е доказал, че е в състояние да ги защищава, и който винаги е вдигал войските много късно, за да ги прати там, където врагът вече не го е имало. О, бог наистина позволи голям позор, като остави да се роди та-къв владетел, носещ само разочарования!

Защо се съгласи на Валонския договор, за който ви говорих вчера, защо отново размени със своя наварски зет целувката на Юда? Защото се страхуваше от плаващата към Бордо войска на Едуард Английски. В този случай, след като и беше развързал ръцете откъм Нормандия, здравият разум изискваше да се втурне към Аквитания. Не е нужно да си кардинал, за да се досетиш. Нашият жалък крал се мотае и издава величествени заповеди за съвсем незначителни неща. Оставя уелския принц да доплава по Жиронд и тържествено да влезе в Бордо. Научава от разузнавачи и пътници, че принцът събира войски и ги попълва с рицарите от Гаскон и Поатие, за които преди малко ви казах мнението си. Всичко му подсказва, че се готви сериозен поход. Друг на негово място би се спуснал като орел да защити кралството и поданиците си. Но този образцов рицар не си мръдна и малкия пръст.

Вярно е, че по това време, в края на септември миналата година, той имаше финансови затруднения, и то по-големи от обикновено. И точно когато принц Едуард екипираше войските си, крал Жан от своя страна обяви, че отлага с шест месена изплащането на дълговете си и заплатите на своите военачалници.

Често кралете изпращат хората си на воина именно когато хазната им е празна. „Побеждавайте и ще бъдете богати! Плячкосвайте, пленявайте за откупи…“ Крал Жан се остави да го разорят още повече, като позволи на англичанина да опустоши на воля южната част на кралството. Ех лесен и плодоносен беше походът на английския принц! Само за месец прехвърли войските си от бреговете на Гарона до Нарбон и морето, като пътьом се задоволи да накара да трепери Тулуза, да опожари Каркасон и опустоши Безие. Сееше ужас далеч зад себе си и си спечели почти без усилие голяма слава.

Стратегията му, която тази година нашият Перигор изпита на гърба си, е много проста — напада незащитените селища. Праща начело отряди да разузнаят голяма част от пътя и разберат кой села и крепости ще бъдат добре отбранявани. Тях заобикаля. Срещу останалите пуска многочислени части от рицари и въоръжени мъже, които с гръм и трясък нахлуват в селищата, разпръсват жителите, премазват о стените онези, които не са успели да избягат достатъчно бързо, нанизват и пребиват всичко, което се окаже пред копията и боздуганите им; после се разделят като житен клас и плъзват към съседните селца, замъци или манастири.

След тях стрелците заграбват необходимите за войската припаси и изпразват къщите, преди да ги подпалят; най-накрая пешаците натоварват плячката на каруците и довършват опожаряването.

Пиейки до пресищане, всички тези войници изминават от три до пет левги на ден; но страха който английската армия сее, я предхожда отдалече.

Целта на Черния принц? Вече ви казах: да омаломощи френския крал. И трябва да признаем, че я постигна.

Най-облагодетелствувани са жителите на Бордо и винопроизводителите; понятно е защо така се влюбиха в английския херцог. В последните години ги сполитаха една след друга само беди опустошения от войната, опропастени от боевете лозя, твърде несигурни търговски пътища, лоша търговия и най-накрая страшната чума, заради която се наложи да сринат цял един квартал, за да обеззаразят града. Сега никак не ги е грижа, че нещастията от войната поразяват други; всеки да страда по реда си, нали така?

Веднага щом пристигна, уелският принц започна да сече пари и пусна в обръщение хубави златни монети с отпечатък на лилия и лъв… леопард, както казват англичаните… много по-плътни и по-тежки от френските с лика на агне. „Лъвът изяде агнето“ казват хората на шега. Лозята дават добра реколта. Провинцията е охранявана. Обменът на пристанището е богат и оживен, за няколко месеца оттам потеглиха двадесет хиляди бъчви вино, почти всички за Англия. Така че от миналата зима лицата на буржоата от Бордо греят от радост, а коремите им са закръглени както бъчвите им. Жените им се тълпят при търговците на платове, при златарите и бижутерите. Градът живее в празненства и всяко завръщане на принца, с любимата му черна броня, на която дължи прозвището си, се посреща с радостни приветсвия. Съпругите на всички буржоа са луди по него. Забогатели след грабежите, воините харчат с пълни шепи. Пълководците от Уелс и Корнуел държат първенството; и в последно време в Бордо се навъдиха много рогоносци, защото богатството не насърчава добродетелта.

Човек би казал, че от една година Франция има две столици, а това е най-лошата участ за едно кралство. Бордо — изобилие и мощ; Париж — оскъдица и безсилие. Какво искате! Парижките монети бяха обезценявани осемдесет пъти от началото на царуването. Да, Аркамбо, осемдесет пъти! А сечената в Тур лира е запазила само една десета от стойността, която имаше при възкачването на краля. Как може да се управлява държава с такива финанси? Когато оставяш да се покачват без мярка цените на всички стоки и същевременно обезценяваш парите, можеш да очакваш големи превратности и смутове. Франция вече позна превратностите, а в смутовете тепърва навлиза.

Какво направи нашият тъй хитър крал миналата зима, за да предотврати предвижданите от всеки нещастия? Понеже след английското нашествие не можеше да разчита на данъци от Лангдок, свика генералните щати от Ланг д’ойл. Но събранието не задоволи исканията му.

За да се съгласят с узаконяването на една извънредна такса от осем дение10 за ливра върху всяка продажба, тежък налог за всички занаяти и търговци, и на специален данък върху солта, депутатите проявиха голямо упорство и поставиха сериозни условия.

Искаха постъпленията да бъдат прибирани чрез определени от тях бирници; парите да не достигат нито до краля, нито до неговите служители; в случай на нова война да не се предприема друго събиране на данъци, преди те да са го обсъдили… и знам ли какво още? Представителите на третото съсловие бяха особено разгорещени. Сочеха примера на фландърските общини, чиито буржоа сами се управляват, или на англичаните това им носи успех, да направим и то-ва спрямо краля, отколкото френските щати. „НА английския парламент, който има по-големи прание като тях.“ Присъщ на французите недостатък е да търсят пример от чужденците, когато имат политически затруднения, вместо добросъвестно да съблюдават собствените си закони… Нищо чудно, че повторното свикване на щатите, което престол она следни кът бе принуден да ускори, взе такъв лош обрат, както онзи ден ви казвах. Превото Марсел вече има ораторски опит от предната година… Не съм ли ви разказвал това? А да, вярно, на дон Калво… Оттогава не съм го канил при себе си; става му лошо в носилката…

А наварецът, ще попитате, какво правеше през това време? Наварецът усърдно убеждаваше крал Едуард, че не му е изменил, съгласявайки се да преговаря с Жан II във Валон, че продължава да храни същите чувства към него и че е дал вид, че се сдобрява с френския крал само за да служи по-добре на общите им интереси, което не след дълго щял да му докаже. С други думи чакаше удобен случай за предателство.

Междувременни се стараеше да заздрави приятелството си с престолонаследника с всички средства на любезността, ласкателството и удоволствията та даже и чрез жените — познавам хубавици като онази Грасийоз, сигурно съм я споменавал пред вас или някоя си Биет Касинел, които са доста предани на наварския крал и за които се говори, че внасяли голямо оживление в малките празненства на двамата родственици. Благодарение на което, след като стана негов учител в прегрешенията, наварецът започна подмолно да настройва престолонаследника срещу баща му.

Убеждаваше го, че крал Жан никак не го обича него, първородния. Което беше вярно. Че е жалък крал. И това беше вярно. И че в края на краищата ще направят едно благочестиво дело, ако помогнат на бог — не чак да съкратят дните му, но поне да го отстранят от трона. „Вие ще бъдете по-добър крал от него, братко. Не чакайте да ви остави едно напълно рухнало кралство.“ На тая песен младите лесно се хващат. „Уверявам ви, че двамата заедно ще успеем да го сторим. Но трябва да си спечелим покровители в Европа.“ И предлага — ни по-малко, ни повече — да отидат при императора Карл IV, чичото на престолонаследника, да молят за подкрепа и поискат войска. Чия беше тази прекрасна идея да се обърнат към чужденеца за уреждане въпросите на кралството и да предоставят на императора, който и без това създава доста затруднения на папството, да решава съдбата на Франция? Може би епископ льо Кок, този недостоен прелат, когото Шарл Наварски бе въвел в обкръжението на престолонаследника. Във всеки случай работата беше доста добре нагласена и даже беше отишла твърде далеч…

Какво става? Защо спираме, без да съм заповядал? А, някакви каруци са задръстили пътя. Навлизаме в предградията. Накарайте да освободят пътя. Не обичам такива непредвидени спирания. Нищо не се знае… Ако пак се случи, нека охраната заобиколи плътно носилката. Срещат се понякога дръзки скитници, които не се плашат от светотатствуване и за които един кардинал би представлявал добра плячка…

И така, заминаването на двамата Шарловци френския и наварския, бе решено в пълна тайна сега вече знаем и кой щеше да ги придружи до Мец: граф дьо Намюр, Жан д’Аркур, дебелият граф, когото щеше да сполети нещастие, както ще ви разкажа; освен това Годьофроа от рода Булон Гоше дьо Лор, и разбира се, сир дьо Гравил, сир дьо Клер, сир д’Оне, Мобюе дьо Менмар, Колец Дублел и неизбежният Фрике дьо Фрикан, с една дума съзаклятниците от „Свинята предачка“, Освен тях — това е важно, защото мисля, че точно те трябваше да осигурят средствата за този поход — й двамата племенника на превото, Жан и Гийом Марсел, близки приятели на наварския крал, който ги канеше на своите увеселения. Младите богати буржоа винаги се главозамайват, когато заговорничат с крал!

Заминаването беше предвидено за деня на Сент-Амброаз. Привечер тридесет наварци трябваше да чакат престолонаследника край бариерата на Сен-Клу, за да го заведат у братовчед му в Мант, откъдето славната дружина трябваше да се отправи към империята.

А после… е, на човек със зла орис не може все да не му върви, дори и най-глупавият крал не всякога успява да загуби всичко. Нашият Жан II подушва работата в самото навечерие, в деня на Сен-Никола. Повиква сина си, обработва го както трябва и престолонаследникът, разкривайки заговора същевременно съзнава, че се е заблудил, и то не само по отношение на себе си, но и по отношение интересите на кралството.

Трябва да признаем, че в този случай крал Жан постъпи по-умело, отколкото друг път. Упрекна сина си единствено за намерението да напусне кралството без негово позволение, възнагради го за искреността, като начаса му прощава това прегрешение, и открил, че наследникът му проявява самостоятелност, го направи херцог на Нормандия, заявявайки, че иска да го приобщи по-тясно към задълженията на трона. Разбира се, поверявайки му това графство, населено само със сподвижници на рода Еврьо-Навар, беше равносилно да го прати в капан! Добре изигран ход.

На престолонаследника му оставаше само да предупреди Злия, че освобождава всички, които бяха включени в техния замисъл.

Досещате се, че тази история никак не увеличи любовта на бащата към сина, макар че ядът на краля бе прикрит зад големия подарък. Но сега омразата към зет му набъбна и узря като превтасало тесто. Убива конетабъла му, подклажда размирици, придвижва войски, влиза в преговори с вражеския крал… при това Жан II не знаеше още до каква степен!… и най-сетне подвежда сина му — това бе прекалено; крал Жан чакаше изгоден момент да му плати за всичко това.

Ние в Авиньон с нарастваща тревога следяхме тези неща и предвиждахме настъпването на трагични събития. Откъснати или опустошени провинции, нестабилна монета, празна хазна, недоволствуващи и непокорни депутати, упорито враждуващи помежду си едри васали, крал, когото вече поддържат само непосредствените му съветници и най-сетне, като връх на всичко, престолонаследник, готов да търси чужда помощ срещу собствената си династия… Казах на папата: „Пресвети отче, Франция рухва.“ И не се лъжех. Сгреших само в срока.

Бях предвидил разрухата след две години. А тя дойде за по-малко от една. И не сме видели още най-лошото. Какво искате? Когато главата не е достатъчно здрава, какво може да се очаква повече от крайниците? Сега трябва да се опитаме да слепим отново късовете на всяка цена и за целта сме принудени да прибегнем до услугите на Германия, и с това да издигнем авторитета на императора, чиято дързост искахме по-скоро да ограничим. Съгласете се, че има за какво да проклинаме!

А сега, Аркамбо, качете се отново на седлото и застанете начело на шествието. Искам при влизането в Бурж, въпреки късния час, да се вижда, че вашето перигорско знаме се развява до хоругвата на светия престол. И нека дръпнат пердетата на носилката, за да мога да давам благословия.