Как един крал погубва Франция

IПОЗВОЛИТЕЛНИ И БЕНЕФИЦИИ

Ох, буржкият епископ доста измъчи търпението ми през трите дни, които прекарахме в двореца му. Ама че е досадно гостоприемството на този ненаситен прелат! През цялото време те дърпа за дрехата, за да си изпроси това или онова. И колко много любимци и питомци, на които е направил хиляди обещания, и сега ви ги стоварва на гърба. „Позволете да представя на негова светлост един монах с големи достойнства… Ще благоволи ли негова светлост да удостои с милостивия си поглед каноника не знам кой си… Осмелявам се да препоръчам на благосклонността на негова светлост…“ Снощи наистина едва се въздържах да не му кажа: „Махайте ми се от главата, епископе… да, благоволете да оставите моя светлост на мира!“

Тази сутрин ви повиках при себе си, Калво… надявам се, че вече по-добре понасяте друсането в носилката; впрочем ще бъда кратък… за да повторим накратко какво точно съм му обещал, та да не допускаме повече. Защото той пътува с нас и няма да пропусне да ви досажда с всичките си молби, на които уж съм дал съгласие. Още повече, че ми каза: „Не искам да безпокоя ваше преосвещенство, за по-маловажните позволителни ще се обърна за тях към месир Франческо Калво, който безспорно е човек с голям опит, или към месир дю Буке…“ Я го гледай! Да не би да съм взел със себе си един папски представител, двама богослови, двама законоведи и четирима бакалаври, за да опрощават незаконородеността на всички синове на свещеници, които изнасят службите в тази епархия, или притежават тук бенефиции. Впрочем чудно е как след всичките опрощения, които отпусна по време на своето папство моят свят покровител папа Йоан XXII… близо пет хиляди, половината от които за извънбрачни деца на духовници, и то срещу парични наказания, с което доста спомогна за възстановяване на съкровищницата на светия престол… днес срещаме същия брой свещеници — плод на греха.

В качеството си на папски легат по време на моята мисия имам право да дам десет опрощения, не повече. Отпускам две на буржкия епископ, даже е много. Колкото за нотариуси, мога да назнача двадесет и пет, и то писари, които са ми правили лични услуги, а не хора, промъкнали се в списъците на епископа на Бурж. Ще назначите един човек, по възможност най-глупавия и най-недостойния, за да му навлече само неприятности. Ако изборът предизвика учудване, ще кажете: „О, Монсеньорът специално ни го препоръча…“ Що се отнася за бенефициите без определена служба, или другояче казано синекурните, няма да отпуснем ни един нито на духовници, нито на миряни. „Епископът на Бурж искаше прекалено много. Негово преосвещенство не пожела да предизвиква зависти…“ Ще дам още един или два на епископа на Лимож, който беше по-скромен. Не искам да говорят, че съм дошъл чак от Авиньон само за да отрупам с облаги и придобивки буржкия епископ! Никак не ценя хората, които се изтъкват, парафирайки с толкова много задължени служители, и този епископ доста се лъже, ако смята, че ще се застъпя за неговия кардиналски сан.

Освен това намирам, че е прекалено снизходителен към онези братя, от които видях немалко да обикалят по коридорите на двореца му. Наложи се да му припомня писмото на светия отец… което отлично познавам, защото аз съм го писал… срещу тези заблудени францисканци, които си приписват правото да проповядват, привличат простолюдието с престорената си бедност, и правят опасни изказвания срещу вярата и дължимата на светия престол почит. Припомних му, че беше получил нареждане да порицава и наказва тези злосторници в съответствие със законите, и при нужда да иска помощ от светските власти, както онази година, когато Инокентий VI изгори Жан дьо Шатийон и Франсоа д’Аркат, защото поддържаха ереси… „Ереси, ереси… е, това безспорно са заблуди, но трябва да проявяваме разбиране. Те не във всяко отношение грешат. А и времената се менят…“ Ето какво ми отговори епископът на Бурж. Не обичам прелатите, които проявяват такова разбиране към лошите проповедници и вместо да наказват, се стремят към популярност, въртейки се, накъдето духа вятърът.

Та ще ви бъда благодарен, дон Калво, ако по време на пътя държите под око този човек и следите да не чете нравоучения на рицарите ми, нито пък да дърдори с лиможкия или с другите епископи, които ще тръгнат с нас.

Направете така, че пътят да му се стори тежък, макар че отсега нататък ще правим само малки преходи, защото денят става по-кратък и времето, доста застудява. От десет до дванадесет левги дневно, не повече. Не искам да пътуваме нощем Затова и днес ще спрем в Сансер. Ще прекараме там една дълга вечер. Внимавайте за виното, което сервират. То е захарно и пивко, но по-опасно, отколкото изглежда. Кажете това на Ла Рю, нека да следи за хората ми. Не искам пияници под папската ливрея… Но вие пребледнявате, Калво. Наистина не понасяте пътуването в носилката… Не, моля ви, слизайте, слизайте бързо.

IIГНЕВЪТ НА КРАЛЯ

И така, походът в Германия пропадна, оставяйки наварския крал силно разочарован. Той се върна в Еврьо и не пропусна да се прояви. Минават три месеца; стигаме до края на март миналата година… Да, миналата година, не греша… или тази година, ако предпочитате… но понеже този път Великден са падна на двадесет и четвърти април, значи е било миналата година…

Да, зная, племеннико; твърде глупав е обичаят, според който във Франция новата година се празнува на първи януари, а в регистри, договори и изобщо за всички паметни събития датата се променя едва на Великден. Най-глупавото е това, че законът приравнява началото на годината към празник, който се мести. По този начин в някои години март се повтаря, а други изобщо нямат април. Безспорно това трябва да се промени, напълно съм съгласен с вас.

Много отдавна се говори по този въпрос, но все няма разрешение. Светият отец би трябвало да установи веднъж завинаги някакво положение за целия християнски свят. Можете да ми вярвате, че ние в Авиньон сме най-затруднени от това; защото в Испания, както и в Германия, годината започва на Коледа; във Венеция на първи март; в Англия на двадесет и пети. Така че когато повече страни участвуват в някакъв договор, сключен през пролетта, никой не знае за коя година става дума. Представете си, че трябва да се подпише примирие между Франция и Англия в дните преди Великден за крал Жан ще носи дата 1355 година, а за англичаните 1356. О, чистосърдечно признавам, че това е най-голямата нелепост; но никой не иска да си промени навиците, дори и лошите, и човек би казал, че нотариуси, писари, изобщо всички чиновници изпитват удоволствие да се обременяват с трудности, които объркват обикновения човек.

Та стигнахме до края на месец март, когато крал Жан избухна в силен гняв… Срещу зет си разбира се. О, нека признаем, че съвсем не липсваха причини за недоволството му. На събрание на нормандските щати, свикани във Водрьой пред сина му, новия херцог, бяха казани нечувани досега грубости по негов адрес и ги бяха изрекли предствителите на благородническото съсловие, насъскани от рода Еврьо-Навар. Доколкото ми предадоха, двамата д’Аркур, чичото и племенникът, са били сред най-разгорещените; а племенникът, дебелият граф Жан, дотолкова се самозабравил, че извикал: „Бога ми, този крал е опасен човек; той не е добър владетел и аз ще се пазя от него.“ Както можете да предположите, тези думи са стигнали до ушите на Жан II. А когато малко след това бяха свикани наново щатите от Ланг д’ойл, нормандските депутати не се явили. Направо отказали да дойдат. Не желаели повече да участвуват в узаконяването на данъци и налози, нито да ги плащат, Впрочем на събранието бе отчетено, че данъкът върху солта и таксата върху продажбите не бяха дали очакваните резултати. Тогава решиха вместо тях да наложат данък върху реализирания доход тъкмо беше краят на годината.

Оставям ви да се досетите как бе приета тази мярка, според която трябва да платиш на краля с част от това, което си получил, събрал или спечелил през година и често вече си похарчил… Не, данъкът не бе приложен в Перигор, нито някъде другаде в Лангдок. Но познавам хора от нашия край, които минаха към англичанина единствено от страх, че ще им бъде наложен. Таксата върху реализирания доход, прибавена към поскъпването на храните, предизвика размирици на много места и най-вече в Арас, където простолюдието вдигна бунт; наложи се крал Жан да изпрати срещу метежниците своя конетабъл начело на няколко въоръжени дружини… Не, от всичко това наистина не можеше да му бъде весело. Но колкото и големи неприятности да има един крал, трябва да запазва самообладание. Именно това не направи той при следния случай.

Намираше се в абатството Бопре-ан-Бовези по повод кръщаването на първородния син на монсеньор Жан д’Артоа, станал херцог д’Йо, откакто бе получил имота и титлите на Раул дьо Бриен обезглавения конетабъл… Да, точно така, синът на граф Робер д’Артоа, на когото впрочем по външен вид доста прилича. Човек се сепва като го види; струва ти се, че виждаш бащата на неговата възраст. Великан, подвижна кула. Червеникави коси, къс нос, обрасло с четина лице с мускули, които свързват направо челюстта с рамото. За езда са му нужни товарни коне, а при атака, в бойно снаряжение, може да извърши пробив в цяла армия. Но приликата стига дотук. Умствено е пълна противоположност на баща си. Последният беше лукав, проницателен, с много бърз ум и хитър, прекалено хитър. А на този мозъкът му е като хоросан, при това добре втвърден. Граф Робер беше майстор на процеси и заговори, голям фалшификатор, клетвопрестъпник и убиец. Граф Жан, който сякаш иска да изкупи бащините грехове, се старае да бъде образец на честност, почтеност и преданост. Видял бе баща си свален и прокуден. В детството си самият той бе прекарал известно време в затвора заедно с майка си и братята си. Струва ми се, че още не е свикнал с помилването и възстановяването на богатството му. Гледа на крал Жан като на самия Спасител. И е страшно горд, че носи същото име. „Братовчеде Жан… братовчеде Жан…“

Разменят си по едно „братовчеде Жан“ на всяка втора дума. Онези от връстниците ми, които познаваха Робер д’Артоа, дори и да са пострадала от начинанията му, не могат да не изпитват съжаление пред твърде бледото копие, което ни остави. Ех, съвсем друго нещо беше онзи юнак граф Робер! Неговите буйства изпълниха онова време Когато умря, ни се струваше, че векът затихна Даже войната сякаш не беше вече така шумна. На колко години щеше да е сега? Почакайте… хм… около седемдесетте. О, имаше сили да доживее до тази възраст, ако една заблудена стрела не го бе повалила в английския лагер при обсадата на Ван… Може да се каже само, че многократните прояви на почтеност от страна на сина не донесоха по-голяма полза за короната, отколкото предателствата на бащата.

Защото именно Жан д’Артоа, точно преди кръщенката, сякаш за да благодари на краля за оказаната висока чест да бъде кръстникът, му разкри заговора от Конш, по-скоро това, което си беше въобразил, че е заговор.

Конш… да, вече ви казах… е един от отнетите някога замъци на Робер д’Артоа, който монсеньор Наварски си бе извоювал чрез Валонския договор. Но там са останали някои стари служители от рода д’Артоа, които продължават да са им предани.

И тъй, Жан д’Артоа пошушна на краля… и то така, че го чуха на другия край на кметството, че наварският крал се срещнал в Конш със своя брат Филип, двамата д’Аркур, епископ Льо Кок, Фрике дьо Фрикан, както и с доста нормандски рицари, все наши стари познайници, и още с Гийом Марсел… или Жан… така де, един от племенниците Марсел… и с един сеньор, пристигнал от Пампелуна, Мигел д’Есплет; всички заедно били решили да обсадят ненадейно крал Жан, още щом се появи в Нормандия, и да го убият. Вярно ли бе, невярно ли? Склонен съм да мисля, че е имало нещо вярно, че е било замислено такова нещо, без да се е стигнало до истинско съзаклятие. Защото това е точно в маниера на Шарл Злия — след като не бе успял да осъществи своя план, чрез великото начинание да потърси помощ от германския император, сега не би се поколебал да го изпълни чрез подъл удар, повтаряйки случая в „Свинята предачка“. Трябва да изчакаме часа на божия съд, за да разберем цялата истина.

Но е сигурно, че в Конш дълго са обсъждали дали да отидат след седмица в Руан, в третата сряда на постите, на пиршеството, на което престо-лонаследникът Шарл, нормандският херцог, бе поканил всички знатни нормандски рицари, за да направи опит за помирение. Филип дьо Навар съветваше да не приемат поканата; Шарл, напротив беше склонен да се отзоват. Старият Годьофроа д’Аркур, онзи, накуцващият, беше против и високо го заявяваше. Впрочем той навремето се бе скарал с покойния крал Филип VI заради някакъв брак, с който бяха накърнили любовните му чувсства, и сега изобщо не се считаше за васал, обвързан по някакъв начин с короната. „Моят господар е английският крал“, казваше той.

Неговият племенник, дебелият граф Жан, който за един гуляй би се затътрил до другия край на кралството, беше склонен да отидат. Най-накрая Шарл Наварски заяви, че всеки ще постъпи както иска, че той лично ще замине заедно с тези, които желаят, но че останалите имат право да не отидат у престолонаследника — разумно бе някой да остане в тила, никога не трябва да се слагат всички глави в една торба.

И още нещо бе донесено на краля в подкрепа на подозирания заговор. Шарл Наварски бил казал, че ако Жан II случайно умре, веднага щял да даде гласност на някогашния си договор с английския крал, с който той го признава за крал на Франция, и щял да се разпорежда изцяло като негов наместник в кралството.

Крал Жан не поиска доказателства. Първата грижа на владетеля трябва да бъде проверката на всеки донос, от най-правдоподобния до най-невероятния. Но нашият крал е напълно лишен от подобна предпазливост. Поглъща като топъл хляб всичко, което храни жаждата му за мъст. Човек с улегнал ум би изслушал и събрал свидетелства и доказателства за тайния договор, за който току-що е узнал. И ако успееше да докаже истинността на това предположение, щеше да има силен коз срещу зет си.

Но той веднага прие нещата за достоверни; и влезе в църквата почервенял от гняв. Казаха ми, че се държал твърде странно, без да чува молитвите, произнасяйки наслуки ектенията, отправял яростни погледи към всички и изсипал върху стихара на един дякон въглените от кандилото, в което се блъснал. Не мога да си представя как е минало кръщаването на отрочето д’Артоа; но при такъв кръстник ми се струва, че трябва бързо да възобновят обета на малкия християнин, ако искат бог да бъде милостив към него.

Бурята избухна веднага щом приключи церемонията. Монасите от Бопре никога не бяха чували толкова ужасни ругатни; сякаш самият дявол бълваше от гърлото на краля. Валеше, но Жан II не го беше грижа. В продължение на цял час, даже и след като оповестиха вечерята, той крачеше в градината на свещениците и здравата се накваси, газейки в локвите с островърхите си обувки… тези смешни обувки, чиято мода бяха въвели с хубавия Шарл Испански… и принуждавайки цялата свита — месир Никола Брак, домоуправителят на двореца му, месир дьо Лори, останалите шамбелани, маршал д’Одреем и великана Жан д’Артоа, недоумяващ и слисан, да станат вир вода. По този случай се похабиха бродирани тъкани, кожи и кадифе за хиляди ливри.

„Във Франция няма друг владетел освен мен, крещеше кралят. Ще го накарам да пукне, този злодей, този гад, тази отвратителна твар, която уговаря смъртта ми заедно с моите врагове. Лично аз ще го убия. Ще му изтръгна сърцето със собствените си ръце и ще разкъсам вонящото му тяло на късове, чувате ли, на толкова късове, че да окача по един на вратата на всеки от замъците, които имах слабостта да му подаря. И повече никой да не е дошъл да ходатайствува за него, никой да не е посмял да ме увещава за помирение. Впрочем вече няма да има защо да се застъпват за този предател, и онези женици Бланш и Жана могат да си изплачат очите; всички ще разберат, че във Франция няма друг владетел освен мен.“ И непрекъснато повтаряше „друг владетел освен мен“, сякаш имаше нужда сам да се убеждава, че той е кралят.

След като малко се успокои, попита кога ще се състои пиршеството, на което онова магаре, синът му, така любезно е поканил оная змия, зет му… „В деня на Сент-Ирен, пети април…“ „Пети април, Сент-Ирен“, повтори той, сякаш се затрудняваше да запамети нещо толкова просто. После остана така за миг, клатейки глава като кон, за да изтръска водата от жълтеникавата си коса, залепнала от дъжда. „Този ден ще бъда на лов в Жизор“, промълви той.

Бяха свикнали на скоковете в настроението му; всеки помисли, че гневът на краля се беше изчерпал в думи и че нещата ще приключат с това. И после дойде онова, което се случи на пиршеството в Руан… Да, но не знаете подробности. Ще ви разкажа за това утре, защото днес времето вече напредва, вероятно скоро ще пристигнем.

Виждате ли, пътят изглежда по-кратък, като си говорим така. Тази вечер остава само да се нахраним и да поспим. Утре ще бъдем в Оксер, където ще имам вести от Авиньон и Париж. А, още една дума, Аркамбо. Бъдете предпазлив, ако епископът на Бурж, който ни придружава, случайно ви заговори. Този човек никак не ми харесва и го подозирам, не знам защо, че поддържа връзки с Капочи. Подхвърлете уж съвсем нехайно това име пред него и ще ми кажете впечатлението си.

IIIНА ПЪТ КЪМ РУАН

Крал Жан действително отиде в Жизор, но остана там само колкото да вземе сто копиеносци от гарнизона. После тръгна съвсем явно по пътя за Шомон и Понтоаз, та всички да помислят, че се връща в Париж. Беше взел със себе си втория си син, анжуйският херцог, и брат си, орлеанският, който изглежда по-скоро като негов син, защото има седемнадесет години разлика с краля и само две с престолонаследника.

Кралят беше взел в ескорта маршал Одреем и двамата втори шамбелани Жан д’Андризел и Ги дьо Ла Рош, защото няколко дни по-рано бе изпратил в Руан Лори и Никола Брак под предлог, че ги заема на престолонаследника да се погрижат за приготовленията около пиршеството.

Кой още беше тръгнал с краля? О, той добре бе подбрал дружината си. Братята д’Артоа, Шарл и другият… „братовчеда Жан“… който яздеше плътно зад него и надвишаваше с цяла глава групата, и още Луи д’Аркур, присъединил се към партията на краля, след като се беше скарал с брат си и с чичо си Годьофроа. Няма да ви изброявам щитоносците и ловджийската свита, Коркийеровци, Юе де Вант и други от рода Модетур. Естествено! Кралят отиваше на лов и искаше да изглежда, че наистина е така; беше възседнал ловния си кон, един бърз, послушен и кротък неаполитански жребец, към когото е особено привързан. Никой нямаше да се учуди от това, че го следват сержантите от личната охрана начело с двама юнака, известни с мускулите си, Ангеран Лалман и Перине льо Бюфл. Тези двамата могат да повалят човек само като го хванат за ръка… Добре е кралят винаги да се движи с плътна охрана. Светият отец си има своята. Аз също имам телохранители, които яздят непосредствено до носилката, вероятно ви е направило впечатление. Толкова съм свикнал с тях, че дори не ги забелязвам; но те не ме изпускат от очи.

Едно нещо би могло да предизвика изненада, но би трябвало да си наблюдателен: личните прислужници, навярно Тасен и Пупар льо Барбие, носеха увиснали от седлата им шлема, навратника, големия меч, цялото бойно снаряжение на краля. А също и присъствието на краля на престъпниците, един тип на име… Гийом… Гийом не помня вече кой… който не само следи за реда в бордеите в градовете, в които отсяда кралят, но е и натоварен с прякото кралско правосъдие. Откакто Жан II е на трона, на тази длъжност има повече работа.

Заедно с копиеносците, които тръгнаха от Жизор, щитоносците на херцозите и хората на всички тези рицари, конниците станаха около двеста и много от тях бяха въоръжени с копия, твърде внушителна дружина за гонитба на сърнета из храсталаците.

Кралят бе поел пътя за Шомон-ан-Вексен, но никой не го видя да мине през селището. Конницата му се изпари като с вълшебна пръчица. Бе накарал да пресекат полето и да се върнат на север към Гурне-ан-Бре, където не се забави, отби се само вземе граф дьо Танкарвил, един от малкото знатни сеньори от Нормандия, които му бяха останали верни, защото беше на нож с братята д’Аркур. Заобиколен от двадесет рицари от войската си, Танкарвил остана слисан, защото очакваше маршал Одреем, а съвсем не краля.

„Моят син, престонаследникът, не ви ли е поканил утре в Руан, месир графе? — Да, сир; но известието от месир маршала, дошъл да инспектира крепостите в нашата област, ми позволи да не се явявам в тази компания и да се срещам там с лица, които никак не ми се нравят. — И така да е, все пак ще дойдете в Руан, Танкарвил, и ще ви кажа какво ще правим там.“

При което всички конници се отправиха в падащата нощ на юг и доста скоро, след три или четири левги, към които обаче трябва да прибавим изминатите осемнадесет от сутринта, спряха да пренощуват в един твърде усамотен замък край лионската гора.

Ако по тези места е имало шпиони на наварския крал, сигурно са били доста затруднени да го уведомят накъде е тръгнал френският крал по този неравен път и с каква цел… видели са краля, тръгнал на лов… после инспектира крепостите…

Още преди изгрев кралят беше на крак и даже беше вече яхнал коня, изпълнен с трескаво нетърпение, припирайки хората си; този път се спуснаха направо през лионската гора. Който искаше да хапне късче хляб и парче сланина, трябваше да го направи с едната ръка, препускайки, хванал юздите и копието в другата.

Лионската гора е гъста и дълга; повече от седем левги, които обаче за два часа са почти изминати. Маршал д’Одреем мисли, че с този ход сигурно ще пристигнат много рано. Могат да спрат за малко, колкото да пикаят конете. Да не говорим, че и самият той… Маршалът лично ми разказа това. „Да ме извини Ваша светлост, изпитвах такава нужда, че ме прерязваха хълбоците. Ала един маршал от войската все пак не може да се облекчи от коня, като простите войници, когато не могат да траят, без да ги е грижа, че ще намокрят кожата на седлото. Тогава казах на краля: «Сир, безсмислено е да препускаме така, не можем да накараме и слънцето да бърза… А и конете трябва да се облекчат.» На което кралят отвърна: «Ето какво ще пиша на папата, за да обясня правосъдието си и изпреваря неверните доноси, които могат да направят пред него… Прекалено дълго, пресвети отче, добрината и прошките, с които от християнско благочестие удостоявах този зъл родственик, го насърчаваха към престъпления и по негова вина се случиха много беди и нещастия в кралството. Готвеше още по-голямо злодеяние — покушение срещу живота ми; и за да предотвратя това ново престъпление…»“

И пришпорва коня, глух за всичко, без да вижда, че е излязъл от лионската гора, че се е впуснал в равнината и навлиза в друга гора. Одреем ми каза, че никога не го е виждал с такова изражение на лицето — безумен поглед, тежката челюст, трепереща под рядката брада.

Танкарвил внезапно пришпорва коня си, изравнява се с краля и съвсем вежливо го пита дали не е решил да отиде в Пон-дьо-л’Арш. „Как не провиква се кралят, отивам в Руан! — В такъв случай, сир, страхувам се, че оттук няма да стигнете. Трябваше да завием вдясно на последния кръстопът.“ Кралят обръща на място неаполитанския си жребец, преминава в галоп покрай цялата конница, крещейки с пълно гърло да го следват, което става не без объркване, и все без да слязат по нужда, за голямо нещастие на маршала…

Я кажете, племеннико, не усещате ли нещо необичайно в хода?… А аз, да.

Брюне! Хей, Брюне! Единият от конете куца… Не казвайте: „Не, монсеньор“, а проверете. Този отзад. Даже мисля, че куца с предния десен… Спрете… Е, какво? А, паднала му е подковата! И от кой крак?… Е, кой беше прав? Виждам по-добре с хълбоците си, отколкото вие с очите.

Хайде да слезем, Аркамбо. Ще повървим малко, докато сменят конете… Студеничко е, без да е неприятно. Какво се вижда оттук? Знаете ли, Брюне? Сент-Аман-ан — Пюизе… Ето при какви обстоятелства, Аркамбо, крал Жан е видял Руан на пети април сутринта.

IVПИРШЕСТВОТО

Вие не познавате Руан, Аркамбо, следователно не знаете и Буврьойската крепост. О, тя е огромна с шест или седем разположени в кръг кули и голям двор в средата. Построена е преди сто и петдесет години от крал Филип Август за наблюдение на града и пристанището и за надзор върху земите покрай най-горното течение на река Сена. Руан е много важно укрепление, една от вратите на кралството към Англия, но същевременно и бариера. Морето стига чак до каменния му мост, свързващ двете части на нормандското херцогство.

Главната кула не се намира в средата; разположена е между останалите и е малко по-висока и по-масивна от тях. В Перигор имаме такива замъци, но те са обикновено с по-раздвижени форми.

Най-знатните нормандски рицари се бяха събрали тук във възможно най-разкошни одежди. Бяха дошли шестдесет барони, всеки поне с един щитоносец. Тъкмо бяха известили обяда, когато пристигна един оръженосец на месир Годьофроа д’Аркур, целият в пот след дългия бяг в галоп, и извести на граф Жан, че чичо му го вика по спешност и го моли незабавно да напусне Руан. Посланието беше твърде категорично, сякаш месир Годьофроа бе подушил нещо. Жан д’Аркур се прида изпълни молбата, измъквайки се от компанията, и тъкмо беше вече слязъл по стълбището на кулата, което беше заел почти изцяло, толкова беше дебел, истинска бъчва, той се сблъска с Робер дьо Лори, който най-любезно му препречи пътя. „Месир, месир графе, нима си тръгвате? Но монсеньор престолонаследникът очаква само вас за да почне обедът! Мястото ви е отляво на неговото.“ Не смеейки да оскърби престолонаследника, дебелият д’Аркур се примири да отложи тръг-ването си. Щеше да потегли след обеда. И без особено съжаление се върна нагоре по стълбище то. Защото трапезата на престолонаследника се ползува с голяма слава; известно бе, че на нея се сервират чудеса; а Жан д’Аркур бе натрупал цялата си сланина не с дъвчене на треви.

И действително, какво угощение! Не напразно Никола Брак бе помогнал на престолонаследника в подготовката. Онези от сътрапезниците, които оцеляха, нищичко не са забравили. Шест маси разположени в голямата кръгла зала. Стените облечени в зелена драперия — толкова ярка, сякаш обядваш сред гората. Край прозорците имаше цели храсти от свещи, които подсилваха проникващата през бойниците светлина като слънчеви лъч през дървета. Зад всеки сътрапезник бе застанал по един обслужващ щитоносец, било собственият за големите сеньори, било някой от свитата на престолонаследника за останалите. Ножовете, предназначени специално за периода на великите пости, бяха с абаносови дръжки и с изваян от злато и емайл френски герб. Това е дворцов обичай; ножовете с дръжки от слонова кост се изваждат едва след великденските празници.

Защото постите бяха спазени. Пастети от риба, готвено от риба, шаран, щука, сьомга, платика, линар, лаврак, ястия от яйца, птици, пернат дивеч; рибници и кокошарници бяха изпразнени, реките претършувани. Стълбището бе заето от плътна редица от кухненски лакеи и по тях бяха изкачвани сребърните и златните подноси, върху които майсторите готвачи на всякакви сосове и печени ястия бяха разпределили, подредили и украсили със салфетки гозбите, приготвени под комините на кулата в кухненските помещения. Шестима виночерпци разливаха вина от Бон, Мьорсо, Арбоа и Турен… Ех, и на вас ви потекоха лигите, Аркамбо! Да се надяваме, че след малко в Сен-Совьор ще ни посрещнат с добра трапеза…

Отдясно на престолонаследника, в средата на почетната маса, седеше Шарл Наварски, а отляво — Жан д’Аркур. Престолонаследникът бе облечен в пъстра дреха от синьо брюкселско платно, с шапка от същия плат, украсена с везби и перли във формата на листа. Досега не съм ви описвал монсеньор Шарл… Източено тяло, широки слаби рамене, издължено лице, голям, леко изгърбен в средата нос, поглед, за който не може да се каже дали е съсредоточен или замечтан, тънка горна устна, долната по-плътна, малка брадичка.

Казват, че доста прилича, доколкото е възможно да се знае, на своя прадядо Луи Свети, който също бил много висок и леко прегърбен. Такава външност, редом с червендалестите здравеняци, се появява от време на време във френската династия.

Обслужващите трапезата с тържествена стъпка донасяха ястията едно след друго; а той, престолонаследникът, посочваше масата, на която трябвада ги поставят, като по този начин отдаваше дължимата чест на всеки от своите гости, на граф д’Етамп, сир дьо ла Ферте, на кмета на Руан, и придружаваше с усмивка и изискано достойнство движението, което правеше с ръка, винаги лявата. Защото, мисля вече ви казах, дясната е подута, болезнено зачервена; служи си с нея възможно по-рядко. Най-много може да си позволи да поиграе половин час на топка и ръката му веднага се подува. О, това е голям недъг за един принц… Ни лов, ни война. Баща му не крие презрението си. Колко ли е завиждал, бедният, на всички тези сеньори, които угощаваше, сир дьо Клер, сир дьо Гравил, сир дю Бек Тома, сир дьо Менмар, сир дьо Бракмон, сир дьо Сент-Бьов или на сир д’Удьото, всички тези снажни рицари, самоуверени, шумни, горди с бойните си подвизи. Навярно завиждаше и на дебелия д’Аркур, комуто стоте ливри тлъстина не пречеха да обуздава кон или да бъде опасен съперник в турнирите; и особено на сир дьо Бивил, един славен мъж, около когото всички се трупат, щом се появи в обществото, и го карат да разкаже за подвига си… Да, същият… ето че и вие сте чували за него… да, разсякъл с един удар на сабята някакъв турчин пред очите на кипърския крал. Всеки път, когато разказва случая, ударът е с половин педя по-дълбок. След известно време ще излезе, че е разсякъл и коня… Но да се върнем на престолонаследника Шарл. Това момче добре съзнава на какво го задължават произходът и положението му и защо бог го е пратил на земята; знае, че мястото, определено му от провидението, е най-високото стъпало на човешката йерархия, и че освен ако не умре преди баща си, ще бъде крал. Знае, че му предстои пълновластно да управлява — кралството; знае, че ще представлява Франция. И ако тайно в себе си страда, че бог не му е отредил едновременно с поста и физическа сила, за да го изпълнява по-добре, той осъзнава, че трябва да изкупи несъвършенствата на тялото си с мило държание, с внимание към другите, с бдителност за изражението и думите си, с вид, изразяващ едновременно доброжелателство и самоувереност, така че никога да не позволява да забравят кой е, и по този начин да си създаде някакъв ореол на величие. А това никак не е лесно, когато си на осемнадесет години и брадата ти едва е пробола!

Трябва да признаем, че отрано започна да се учи на това. Беше единадесетгодишен, когато дядо му, крал Филип VI, най-сетне успя да откупи провинция Дофине от Хумберт II Виенски. Това до известна степен заличи поражението при Креси и загубата на Кале. Казвал съм ви с цената на какви преговори… А мислех, че… Значи, искате да знаете подробности?

Дофинът Хумберт беше толкова надут и горд, колкото бе затънал в дългове. Желаеше да продаде, но същевременно да продължи да управлява част от това, което отстъпва, и да остави своите държави независими след себе си. Най-напред се опита да преговаря с провансалския граф, краля на Сицилия; но предложи много висока цена. Тогава се обърна към Франция и помолиха мен да се заема с преговорите. При едно първоначално споразумение той отстъпи короната, но чак след смъртта си… бе загубил единствения си син… едната част в брой, сто и двадесет хиляди флорина, моля, а другата като пожизнена пенсия. С това можеше да си живее охолно. Но вместо да си изплати дълговете, той пропиля всичко, като отиде да печели слава, воювайки срещу турците. Тогава, притиснат от кредиторите, той бе принуден да продаде онова, което му оставаше — пожизнените си права. Най-накрая се съгласи на това срещу още двеста хиляди флорина и двадесет и четири ливри рента, не без да продължи да се прави на важен. За наше щастие вече нямаше приятели. Казвам го без гордост, моя беше идеята за споразумението, което позволи да се пощади достойнството на Хумберт и на поданиците му. Титлата дофин на Виеноа11 да не бъде носена от френския крал, а от най-големия внук на крал Филип VI и после от първородния син на внука.

Така жителите на провинцията Дофине, независими до този момент, ще запазят илюзията, че пак имат владетел, който управлява само тях. По тази причина, след като получи властта в Лион, младият Шарл посети новите си държави през зимата на 1349 и пролетта на 1350 година. Шествия, приеми, празненства. Повтарям, тогава беше само на единадесет години. Но както всяко дете, той лесно влезе в ролята си и свикна да го посрещат с овации в градовете, да минава край сведени чела, да сяда на трона, като в това време бързаха да подложат достатъчно копринени възглавници под краката му, та да не висят във въздуха, да получава лично клетвите на васалите, съсредоточено да изслушва оплакванията на градовете. Бе учудил всички с достойнството и любезността си, със смислените въпроси, които задаваше. Хората се умиляваха от сериозния му вид; очите на възрастните рицари и на съпругите им се просълзяваха, когато това дете ги уверяваше в своето приятелство, хвалеше достойнствата им и им казваше, че разчита на тяхната преданост. И най-незначителната дума, излязла от устата на владетеля, става предмет на безкрайни тълкувания, с които онзи, комуто е била казана, си придава важност. Но какви прочувствени слова предизвикваше най-обикновеното изречение на това невръстно дете, на тази миниатюра на крал! „На тази възраст човек не се преструва.“ О, напротив, той се преструваше и даже като всяко хлапе изпитваше удоволствие от това. Преструваше се на загрижен към всеки застанал пред него човек дори когато виждаше насреща си кривогледи очи и беззъба уста, преструваше се, че се радва на подаръка, даже и да бе получил четири такива, държеше се с авторитет, когато съветниците от някой град идваха да се жалват относно някакъв данъчен въпрос или общински спор. „Щом ви е нанесена вреда, правото ви ще бъде възстановено. Ще поискам незабавно да се проведе следствие.“ Много бързо беше разбрал, че да назначиш следствие с решителен тон произвежда голямо впечатление, без да е ни най-малко обвързващо. Все още не знаеше, че ще бъде с такова крехко здраве, макар че дълги седмици бе боледувал в Гренобъл. По време на това пътуване той научи за смъртта на майка си, после на баба си, малко по-късно за повторния брак на дядо си и веднага след това за този на баща си, точно преди ла му съобщят, че самият той скоро ще се ожени за Жана дьо Бурбон, негова братовчедка и връстница.

Което бе извършено в Тен л’Ермитаж в началото на април, сред голям блясък и наплив на духовници и аристократи… Само преди шест години.

Чудо бе, че той не се главозамая, нито се обър-ка от цялото това великолепие. Прояви единствено присъщата на владетелите от неговото семейство склонност към прахосничество и разкош. Ши-роки пръсти. Тези принцове трябва веднага да получат всичко, което им хареса. Искам това, искам онова. Дай им да купуват, да притежават най-красивите предмети, най-редките, най-причудливите и най-вече най-скъпите, да имат животни от менажерии, пищни златни украшения, илюстрирани книги, да пилеят пари, да живеят в стаи, тапицирани с коприна и златоткано кипърско сукно, да пришиват по дрехите си цели съкровища от скъпоценни камъни, да блестят; престолонаследникът и всички от неговия род виждат в това признак на власт и доказателство за величие. Наивност, наследена от техния прадядо, първия Шарл, брат на Филип Хубави, титулован император на Константинопол, този дебел търтей, който толкова буйствува и разбуни Европа, и в един миг му се присъни и германската империя. Прахосник, какъвто никога не е имало… Всички носят това в кръвта си. Поръчват ли си обувки в това семейство, вземат по двадесет, четиридесет или петдесет чифта наведнъж, за краля, за престолонаследника, за монсеньор д’Орлеан. Вярно е, че глупавите им островърхи обувки се повреждат от калта; дългите им върхове се смачкват, везбите избеляват и така само за три дни похабяват стока, за направата на която най-добрите занаятчии от работилницата на Гийом Лоазел от Париж са се трудили цял месец. Знам това, защото там си поръчвам червените пантофи; но на мен ми стигат осем чифта годишно. Погледнете: не съм ли винаги съвсем прилично обут?

И понеже дворът дава тон, барони и буржоа се разоряват за сърма, кожи и накити — суетни разходи. Перчат се в надпревара. Помислете само, че за украсата на шапката, която престолонаследникът носеше на руанското пиршество, за което ви разказвам, бяха изразходвани осем унции перли и също толкова дребни, поръчани при Беломе Тюрел за триста или триста и двадесет екю! Какво има да се чудим, че хазната е празна, след като всеки харчи повече, отколкото има?

А, ето че се връщат с носилката. Сменили са впряга. Е, да се качваме…

Във всеки случай има един човек, който извлича полза от тези финансови затруднения и който се обогатява от недостига в кралската хазна; месир Никола Брак, главен домоуправител на двореца, същевременно ковчежник и управител на монетния двор. Сформирал е малко банково сдружение, би трябвало да кажа сдружение за измама, което откупува дълговете на краля и на близките му срещу две трети, а понякога срещу половин или даже една трета от стойността им. Машинацията е много проста. Щом притиснат до стената някой доставчик на двора, който от две или повече години нищо не е получавал и няма как да плаща на съдружниците си, нито пък да купува стока, той пристига при месир Брак и му размахва сметките пред очите. Месир Брак има величествена външност; красив, винаги строго облечен мъж, който никога не говори повече, отколкото трябва. Няма равен, когато трябва да затвори някому устата. Онзи, който е дошъл при него разгневен… „този път ще ме изслуша; имам много неща да му казвам и няма да си меря думите…“ за един миг започва да пелтечи и да се моли. Месир Брак из-сипва върху му като от капчук няколко хладни и резки думи: „Цените ви са пресилени, както за всяка кралска поръчка… дворцовата клиентела ви осигурява немалко поръчки, от които доста печелите… ако кралят е затруднен да ви плати то е защото всички пари от хазната отиват за разходите по войната… сърдете се на буржоата като метр Марсел, които не плащат охотно данъците… щом толкова ви тежи да сте кралски доставчик ще оттеглим поръчките…“ И когато тъжителят е достатъчно вразумен, разкаян и разтреперан Брак му казва: „Ако наистина сте в затруднение, ще се опитам да ви помогна. Мога да настоя пред едно посредническо дружество, където имам приятели, да откупи кредитите ви. Ще направя опит, не казвам повече, ще направя опит да ви бъдат закупени срещу четири шести от цената, а вие ще дадете разписка за цялата. Дружеството ще си възстанови сумата, когато бог пожелае отново да напълни хазната… ако изобщо пожелае. Но не казвайте никому, иначе всички от кралството ще дойдат да искат същото. Оказвам ви голямо благоволение.“ След което, още щом постъпи някой и друг грош в хазната, Брак се възползува от случая, за да пошушне на краля: „Сир, заради честта и името ви не исках да оставям непогасен този неотложен дълг, още повече, че заемодавецът беше твърде разгневен и заплашваше със скандал. В името на моята любов към вас го изплатих със собствени пари.“ И ползувайки се с предимство, той полува цялата сума. От друга страна, понеже отговаря за дворцовите разходи, получава щедри подаци за всяка поръчка. Така този почтен човек печели от двете страни.

В деня на пиршеството вместо да се заеме най-вече с въпроса за плащането на отказаните от нормандските щати данъци, той по-скоро се захвана да обсъжда с руанския кмет метр Мютел откупуването на кредитите на търговците от Руан. Защото някои сметки от първото пътуване на краля, дори и от по-рано, още не бяха платени. А откакто бе станал кралски наместник в Нормандия, престолонаследникът, преди още да бе получил херцогската титла, все поръчваше, поръчваше, без нито веднъж да плати. И тъй, месир Брак се бе отдал на обичайните си ходове, уверявайки кмета, че заради приятелските си чувства към него и уважението си към жителите на Руан щеше да заграби една трета от печалбата им. Даже повече, защото щеше да плати във франкове, което значи в обезценени монети, и то от кого? От него, тъй като той определяше курса… Нека признаем, че щатите имат известни основания да се оплакват от високопоставените кралски служители. Като си помисля, че навремето месир Ангеран дьо Марини бе обесен заради това, че един-единствен път бе обезценил монетите преди десет години! Той беше светец в сравнение с днешните финансисти!

Кой още от дошлите в Руан заслужава да бъде споменат освен обичайните служители и Митон льо Фол, джуджето на престолонаследника, което подскачаше между масите и носеше същата извезана с перли шапчица… перли за едно джудже, питам ви, така ли се харчат пари, когато ги нямаш? Престолонаследникът го облича в раирано сукно, което тъкат специално за него в Ган… Не одобрявам начина, по който използуват джуджетата. Принуждават ги да се държат като шутове, ритат ги, правят ги за посмешище. Те все пак са божии творения, макар да не може да се каже че бог ги е доизпипал. Още едно основание да им засвидетелствуваме малко милосърдие. Но хорицата както изглежда, считат за голяма благословия появата на джудже в семейството. „О, дребничко е. Дано не порасне. Ще можем да го продадем на някой херцог, а може би и на краля…“

Не, мисля, че изредих по-важните сътрапезници Фрике дьо Фрикан, Гравил, Менмар, да, споменах ги… и разбира се, най-важният от всички, наварският крал.

Престолонаследникът му посвещаваше цялото си внимание. Впрочем нямаше нужда да прави особени усилия спрямо дебелия д’Аркур. Последният общуваше единствено с ястията и напразно биха се обърнали към него, докато поглъщаше планини от храна.

Но двамата, Шарл Нормандски и Шарл Наварски, си говореха много. По-скоро говореше Шарл Наварски. Не се бяха виждали от осуетената германска авантюра; и за навареца бе напълно естествено да се опитва чрез ласкателство, уверения в добро приятелство, приятни спомени и забавни разкази да спечели отново доверието на своя млад родственик.

Докато щитоносецът му Колен Дублел слагаше подносите пред него, Шарл Наварски, усмихнат, очарователен, увличащ и непринуден, казваше:

Да отпразнуваме нашата нова среща; много съм ти благодарен, Шарл, че ми позволяваш да ти засвидетелствувам своята привързаност; липсваше ми откакто се отдръпна…„, и припомняше любовните им забавления от миналата зима, хубавите дами, които залагаха на зарове, русата за теб, червенокосата за мен,“ …Касинелката е бременна никой не се съмнява, че е от теб…„, и от дума на дума минаваше към прочувствени упреци… ех защо раздрънка всичките ни планове на баща си!… Вярно, спечели си нормандското херцогство, признавам, че това беше добър ход. Но с мен сега можеше да притежаваш цялото кралство…“и най-накрая, подхващайки старата песен: „Признай, че би могъл да бъдеш по-добър крал от него!“

И уж съвсем небрежно го попита кога ще бъде следващата му среща с крал Жан, дали е определена датата и дали ще се състои в Нормандия… „Чух, че е отишъл на лов край Жизор.“

Ала този път намираше престолонаследника по-сдържан, по-прикрит отпреди. Приветлив наистина, но нащрек и в отговор на толкова любезности само се усмихваше и поклащаше глава.

Внезапно голям шум на счупена посуда заглуши гласовете на сътрапезниците. Митен льо Фол, който в момента имитираше кухненските слуги, поднасяйки сам един кос върху най-големия сребърен поднос, който бе успял да намери, го бе изпуснал. И сочеше вратата с широко зяпнала уста.

Славните нормандски рицари, вече порядъчно пийнали, се развеселиха от този номер, който им се видя твърде забавен. Но смехът тутакси заседна в гърлата им.

Защото през вратата нахлу маршал д’Одреем въоръжен до зъби, държейки меча си изправен с върха нагоре, и извика с боен глас: „Никой да не мърда, каквото и да види, ако не иска да умре с този меч.“

О, но носилката е спряла… Ами да, пристигнали сме; не бях забелязал. Ще продължа след вечеря.

VЗАЛАВЯНЕТО

Благодаря, месир абат, много съм ви задължен… Не, от нищо, уверявам ви, нямам нужда от нищо друго… нека само сложат още няколко цепеници в огъня… Моят племенник ще ми прави компания; трябва да поговоря с него. Точно така, месир абат, лека нощ. Благодаря ви за молитвите, които ще прочетете за светия отец и за моята скромна личност… да, и цялата ваша благочестива община… Честта е моя. Да, благославям ви; бог да бди над вас…

Уух! Ако го бях оставил да говори, този абат щеше да ни държи до полунощ! Сигурно се е родил на Свети Бъбривец…

Та докъде бяхме стигнали? Не искам да измъчвам любопитството ви. А, да… маршалът с вдигнатия меч…

А след маршала изникнаха дванадесетина стрелци, които грубо избутаха виночерпци и прислуга до стените; после се появиха Лалман и Перине льо Бюфл, а по петите им самият Жан II, в пълно снаряжение, с шлем на главата и с пламтящи през вдигнатия наличник очи. Беше непосредствено следван от Шайуел и Креспи, други двама сержанти от личната му охрана.

„Попаднах в клопка“, каза Шарл Наварски.

Вратата продължаваше да бълва кралския ескорт, сред който той разпознаваше някои от своите най-големи врагове, братята д’Артоа, Танкар-вил…

Кралят се насочи право към почетната маса. Нормандските рицари понечиха да му се поклонят. Той направи жест с двете ръце, с който им заповяда да останат седнали.

Сграбчи зет си за кожената яка на надризницата, разтърси го, повдигна го, като същевременно крещеше изпод шлема: „Зъл предател! Не си достоен да седиш до моя син. Кълна се в паметта на баща ми, че няма да сложа залък хляб и глътка вода в устата си, докато ти си между живите!“

Щитоносецът на Шарл Наварски, Колен Дублел, виждайки как зле се отнасят с господаря му, замахна да удари краля с един остър нож. Но бе изпреварен от Перине льо Бюфл, който му изви ръката.

Кралят от своя страна пусна Шарл Наварски и губейки за миг хладнокръвие, погледна с изумление този прост оръженосец, който бе дръзнал да вдигне ръка срещу него. „Заловете това момче заедно с неговия господар“, заповяда той.

Кралската свита едновременно се впусна напред начело с братята д’Артоа, които застанаха от двете страни на Шарл Наварски и го притиснаха като леска между два дъба. Въоръжените мъже бяха изпълнили цялата зала; от тапицериите сякаш стърчаха копия. На кухненските слуги им се искаше да потънат в стените. Престолонаследникът се беше изправил и повтаряше: „Сир татко, сир татко…“

Шарл Наварски правеше опит да обясни, да се защити. „Монсеньор, аз недоумявам! Кой ме е злепоставил така пред вас? Бог ми е свидетел, че никога, повярвайте, не съм мислил за предателство срещу вас, нито срещу монсеньор вашия син! Ако някой може да ме обвини, нека го направи пред перовете ви и се заклевам, че ще се оправдая и ще го изоблича.“

Дори в такава опасна ситуация гласът му беше ясен, а думите се лееха свободно от устата му. Той наистина изглеждаше много дребен и слабичък сред всички тези воини, но запазваше самоувереност в речта си.

„Аз съм крал, монсеньор, макар и на по-малко кралство от вашето, и заслужавам да се отнасят с мен като с крал. — Ти си граф д’Еврьо, ти си мой васал и си вероломник! — Аз съм ваш предан братовчед, съпруг на вашата дъщеря, и никога не съм престъпвал законите. Вярно, че накарах да убият Шарл Испански. Но той ми беше враг и ме бе оскърбил. Разкаях се за стореното. Ние се помирихме и вие дадохте оправдателни писма на всички… — В затвора, предателю! Достатъчно си ни разигравал с лъжите си. Хайде, в затвора и двамата, отведете ги!“ извика кралят, сочейки Шарл Наварски и щитоносеца му. „Този също“, прибави той, махвайки с ръкавица към Фрике дьо Фрикан, когото бе разпознал и за когото знаеше, че е организирал покушението в „Свинята предачка“.

Докато сержанти и стрелци отвличаха тримата мъже към съседната стая, престолонаследникът се хвърли в нозете на краля. Колкото и да бе стъписан от яростта на баща си, той достатъчно ясно виждаше последиците от нея, поне за себе си.

„За бога, сир татко мой, вие ме опозорявате!

Какво ще помислят за мене? Поканил съм наварския крал и бароните му на обяд, а вие така зле се отнасяте с тях. Ще кажат, че съм ги измамил. Умолявам ви в името на бога да се успокоите и промените решението си. — Вие се успокойте, Шарл! Не знаете неща, които аз знам. Те са позорни предатели и техните престъпления скоро ще бъдат разкрити. Не, вие не знаете всичко онова, което на мен ми е известно.“

При тези думи нашият Жан II, грабвайки боздугана на един сержант, се нахвърли върху граф д’Аркур и му нанесе удар, който щеше да строши рамото на по-слабичък от него. „Станете, предателю! Вие също ще идете в затвора. Ще бъдете много хитър, ако ми се измъкнете.“

И понеже дебелият д’Аркур така се слиса, че не се изправи достатъчно бързо, той го хвана за бялата надризница и силно я дръпна, разкъсвайки дрехата чак до ризата.

Изблъскан от стрелците, разгърденият Жан д’Аркур мина покрай по-малкия си брат Луи и му каза нещо, което другите не чуха, но явно беше обидно, а другият му отвърна с жест, който можеше да се тълкува и тъй, и иначе… нищо не можах да направя; аз съм шамбелан на краля… търсеше си го, толкова по-зле за теб…

„Сир, татко, мой, настояваше престолонаследникът, постъпвате зле, като се отнасяте така към тези храбри мъже…“

Но Жан II вече не го чуваше. Разменяше погледи с Никола Брак и Робер дьо Лори, които мълчаливо му посочваха някои от сътрапезниците. „Този също в затвора!… И онзи…“ заповядваше той, като блъскаше сир дьо Гравил й удряше с юмрук Мобюе дьо Менмар, и двамата участвували в убийството на Шарл Испански, но преди две години получили, подписани от ръката на краля, оправдателни писма. Както виждате, това бе една дълго предъвквана омраза.

Изправен на някаква каменна пейка в нишата на един прозорец, Митон льо Фол правеше знаци на своя господар, като първо сочеше ястията в един поднос, после краля и мърдаше пръсти пред устните си… предложете му да яде…

„Татко, каза престолонаследникът, не искате ли да ви поднесат нещо за ядене?“ Щастливо хрумване, което попречи на краля да изпрати в затвора цяла Нормандия.

„Да! Бога ми, наистина съм гладен. Знаете ли, Шарл, че съм тръгнал отвъд лионската гора, и препускам от сутринта, за да накажа тези негодници? Накарайте да ми сервират.“

Повика с ръка да му махнат шлема. Косите му бяха залепнали, лицето зачервено; потта се стичаше по брадата му. Сядайки на мястото на сина си, той вече беше забравил, че се бе заклел да не яде и пие, докато зет му е между живите.

И докато се суетяха за прибори и му наливаха вино, докато залъгваха глада му с част от неначенат пастет от щука и му поднасяха един останал целичък и все още топъл лебед, сред прислужниците, които отново тичаха надолу към кухнята, и стрелците, които отвеждаха пленниците, настана суматоха; нормандските рицари се възползуваха от нея, за да се измъкнат, като сир дьо Клер, също един от убийците на красивия испанец, който се отърва на косъм. И понеже кралят не проявяваше признаци, че иска да задържи още някого, стрелците ги оставиха да излязат.

В кралската свита също умираха от глад и жажда. Жан д’Артоа, Танкарвил, сержантите, всички, крадешком поглеждаха към трапезата. Чакаха знак от краля, за да седнат да се подкрепят. Но тъй като знак не идваше, маршал д’Одреем откърши кълката на един петел, останал на една от масите, и започна да се храни на крак. Луи д’Орлеан ядосано се намръщи. Брат му наистина твърде малко се интересуваше от хората, които му служеха. Седна на мястото, заето допреди малко от Шарл Наварски, като каза: „Имам честта да ви правя компания, братко.“

Тогава кралят с безразлично великодушие покани родствениците и бароните си да седнат. Всички веднага се наредиха на масите, пред изпоцапаните покривки, и се заеха да унищожават остатъците от пиршеството. Даже и не помислиха да сменят сребърните съдове. Всеки грабеше каквото му попадне, млечната баница минаваше преди патицата, гъшият дроб преди супата от миди. Поглъщаха изстинала пържена риба. Стрелците се тъпчеха с филии хляб или се вмъкваха да ядят в кухнята. Сержантите надигаха изоставените чаши.

Разкрачил нозе под масата, кралят се бе умълчал със замислено и грубо изражение. Гневът му далеч не бе стихнал; даже като че ли още повече се разпалваше с яденето. И все пак би трябвало да изпитва известно задоволство. Той, добрият крал, играеше ролята на справедлив съдник! Най-сетне бе постигнал победа; бе извършил голямо геройство, което неговите писари можеха да отбележат за следващото събиране на ордена на Звездата! „Как крал Жан се справи с изменниците, които залови в Буврьойския замък…“ Изведнъж той сякаш се учуди, че не вижда нормандските рицари, и се разтревожи. Страхуваше се от тях. Ами ако организират бунт, ако вдигнат града и освободят пленниците?… Нашият умник показваше истинската си същност. Най-напред, тласкан от дълго таена ярост, той се развихряше, без да мисли за нищо; после съвсем забравяше да затвърди постигнатото; а най-накрая си въобразяваше разни неща, все несъстоятелни, но от които трудно можеш да го разубедиш. Сега виждаше Руан разбунтуван като Арас преди един месец. Поиска да доведат кмета. Ала метр Мютел го нямаше. „Но той само преди миг беше тук“, каза Никола Брак. Настигнаха кмета в двора на замъка. Пребледнял след прекъснатия обяд, той се яви пред лапащия крал. Заповядано му бе да затвори вратите на града и да разгласи по улиците всеки да си седи в къщи. Никой да не излиза, бил той буржоа или селянин, и по никакъв повод. Истинско обсадно положение, затъмнение посред бял ден. Превземаща града вражеска армия би постъпила по същия начин.

Мютел прояви смелост да се покаже оскърбен. Жителите на Руан не бяха сторили нищо и не заслужаваха подобни мерки… „Напротив! Отказвате да плащате данъците, подстрекавани от злодеите, които дойдох да изоблича. Но, свети Дьони ми е свидетел, те вече няма да ви подстрекават.“

При оттеглянето на кмета престолонаследникът сигурно си е помислил с горчивина, че всичките му усилия, полагани търпеливо месеци наред, за да спечели нормандците, изцяло бяха пропаднали. Всички, благородници и буржоа, сега щяха да са против него. И наистина кой би повярвал, че не е съучастник в тази клопка? Баща му действително му налагаше много неизгодна роля.

После кралят заповяда до доведат Гийом… ех, Гийом кой… не мога да си спомня името му, а го знаех… все едно, кралят на престъпниците. И всички разбраха, че бе решил, без да чака повече, да пристъпи към незабавна екзекуция на пленниците.

„Който не умее да пази рицарската чест, не заслужава да му бъде запазен животът — каза кралят. — Така е, братовчеде Жан“, съгласи се Жан д’Артоа, това олицетворение на глупостта.

Питам ви, Аркамбо, рицарска постъпка ли е да се вдигнеш на бойна нога, за да заловиш невъоръжени хора, като си послужиш за примамка със собствения си син? Шарл Наварски несъмнено бе извършил големи низости; но надали под великолепието си крал Жан притежава повече чувство за чест?

VIПРИГОТОВЛЕНИЯТА

Гийом а ла Кош… Ето че си спомних името, което търсех; кралят на престъпниците… Странна е неговата служба, наследена от една институция на Филип Август. Той бе включил в личната си охрана отред от сержанти, всички до един великани, наричани ribaldi regis, войници на краля. Размяна на родителния падеж или игра на думи, но техният началник сега стана гех ribaldorum. Формално командува сержантите като Перине льо Бюфл и останалите; всяка вечер в часа на вечерята прави обиколка на кралския дворец и проверява дали са го напуснали всички, които имат достъп до двора, но не могат да нощуват там. Ала основното му задължение, мисля вече ви казах, е да упражнява надзор върху местата с лоша слава в градовете, в които отсяда кралят. Това значи най-напред, че следи за реда и инспектира парижките бордеи, които никак не са малко, без да се броят леките жени, които работят за тях в определените им улици. А също и домовете за хазартни игри. В тези долнопробни заведения има най-големи шансове да се попадне на следите на крадци, джебчии, фалшификатори и платени убийци; както и да се узнаят пороците на някои хора, понякога и на високопоставени личности, които инак изглеждат напълно порядъчни.

Ето как кралят на престъпниците стана началник на една доста своеобразна полиция. Има си шпиони почти навсякъде. Обръщат се към него когато трябва да се проследи някой пътник, да се прерови гардероба му или да се узнае с кого се събира. Хората не го обичат, но се страхуват от него. Казвам ви това за деня, в който ще влезете в двора. За предпочитане е да сте в добри отношения с него.

Печели много, защото службата му е благодатна. Да следиш проститутките и инспектираш бордеите е доходна работа. Освен заплатата в пари и добавките в натура, които получава от кралския дом, той взема по два гроша седмично за всеки публичен дом и за всяка лека жена в него. Ето ти един хубав данък, нали, и се събира по-лесно от този върху солта. Получава и по пет су за прелюбодейките… е, за тези, които са известни. Същевременно той наема леки жени за дворцовите увеселения. Плащат му да си отваря добре очите, но често и да ги затваря. Наред с това, когато кралят е на поход, пак той привежда в изпълнение неговите присъди или тези на маршалите му. Той отговаря за реда на наказанията, и в тези случаи облеклото на осъдените се пада на него, заедно с всичко, което имат върху себе си в момента на задържането. И тъй като обикновено кралският гняв не е предизвикан от дребни престъпници, а от силни и богати хора, дрехите и украшенията, които той обира от тях не са плячка за пренебрегване.

Денят на руанското пиршество беше благодат.

Един крал и петима сеньори наведнъж. О, от времето на Филип Август никога крал на престъпниците не бе имал такъв късмет! Неповторим случай да се представи добре пред владетеля. И той не спести усилия. Едно наказание е преди всичко зрелище… Трябваше да намери с помощта на кмета шест каруци, защото кралят бе поискал отделна за всеки осъден, такава беше волята му. Така шествието щеше да бъде по-дълго. Те чакаха в двора на замъка, впрегнати в здрави першронски коне. Трябваше да намери палач… защото градският палач не беше там или в момента нямаше назначен такъв. Кралят на престъпниците бе измъкнал от затвора един жалък негодяй на име Бетрув, Пиер Бетрув… ето, виждате ли, неговото име си го спомням, иди кажи защо… на чиято съвест лежаха четири убийства, явно добра подготовка за работата, която щяха да му поверят, срещу подписано от краля оправдателно писмо. На косъм се измъкна този Бетрув. Ако в града тогава имаше палач…

Трябваше също да се намери свещеник; но това е по-често срещана стока и не си дадоха голям труд да го избират… първият монах, който попадна под ръка в най-близкия манастир.

Докато траеха тези приготовления, крал Жан беше свикал малък съвет в неразчистената след пира зала…

Времето решително е на дъжд. Ще вали през целия ден. Нищо, имаме си топли кожи, жарава в грейките, бонбони и вино, което да ни сгрява в това влажно време; имаме всичко необходимо, дакато стигнем до Оксер. Много ми е приятно, че ще видя отново Оксер; това ще съживи спомените ми…

И така, кралят беше свикал съвет, съвет, на който говореше почти само той. Брат му, орлеанският херцог, мълчеше; мълчеше и синът му, херцог д’Анжу. Одреем беше мрачен. Кралят добре виждаше по лицата на своите съветници, че даже и онези, които най-силно желаеха смъртта на наварския крал, не одобряваха решението да бъде обезглавен по този начин, без съд и някак крадешком. Това прекалено им напомняше екзекуцията на Раул дьо Бриен, бившия конетабъл, също осъдена в пристъп на гняв по неизяснени и до днес причини, и която постави лошо начало на царуването.

Единствено първият шамбелан Робер дьо Лори изглеждаше, че подкрепя своя господар в желанието за незабавно отмъщение; но това бе по-скоро от раболепие, отколкото от истинско убеждение. Бе прекарал доста месеци в немилост, защото според краля прекалено се бе увлякъл на страната на наварците по време на Мантския договор. Необходимо бе да докаже своята вярност.

Никола Брак, който е доста ловък и знае как да подхване краля, се опита да отвлече вниманието му, като заговори за Фрике дьо Фрикан. Предлагаше временно да му запазят живота, та да го разпитат както подобава. Ако го притиснат, управителят на Кан безсъмнено щеше да разкрие доста интересни тайни. Как иначе да стигнат до всички разклонения на заговора, ако не оставят поне един от пленниците?

„Да, това е благоразумно, каза кралят. Да се остави Фрике.“

Тогава Одреем отвори един прозорец и извика на краля на престъпниците в двора: „Пет каруци са достатъчни!“и потвърди с разтворена ръка: пет. Върнаха една каруца на кмета.

„Ако е благоразумно да се остави Фрике, още по-благоразумно е да оставим неговия господар“, каза тогава престолонаследникът.

След първоначалния смут той си бе възвърнал хладнокръвието и разсъдливостта. Честта му беше заложена в това дело. Всячески се опитваше да спаси зет си. Жан II бе поискал от Жан д’Артоа да повтори за сведение на всички каквото знаеше за заговора. Ала „братовчедът Жан“ се бе показал по-неуверен пред съвета, отколкото пред краля. Прошепнат на ухо, един донос звучи доста убедително. Но повторен на висок глас пред десет души, той губи силата си. В края на краищата това бе само слух. Един бивш служител бил видял… друг бил чул…

Макар че дълбоко в себе си нормандският херцог не можеше да не повярва донякъде на отправените обвинения, те не му изглеждаха достатъчно обосновани.

„Мисля, че за моя нечестив зет вече знаем достатъчно“ — каза кралят. — Не, татко, не знаем достатъчно — отвърна престолонаследникът.

„Толкова ли сте твърдоглав, Шарл? — попита гневно кралят. — Нима не чухте, че този наш безсъвестен и неверен родственик, този злонамерен звяр, е искал скоро да ни убие, първо мен, а после и вас? Защото той е имал намерение да убие и вас. Мислите ли, че след смъртта ми бихте представлявали голяма пречка за начинанията на вашия добър брат, който неотдавна искаше да ви замъкне в Германия срещу мен? Именно за нашето място, за нашия трон ламти той и за нищо дру-го. Или все още сте така заслепен от него, че от-казвате да разберете каквото и да е било?“

Тогава престолонаследникът, който придобиваше все по-голяма увереност и решителност, отговори: „Много добре разбрах, татко; но налице няма нито доказателства, нито самопризнание. — А какво доказателство искате, Шарл? Думата на един почтен братовчед не ви ли стига? Или трябва да легнете мъртъв, потопен в собствената си кръв, прободен като моя злочест Шарл Испански, за да се убедите?“

Престолонаследникът упорствуваше. „Има доста тежки улики, татко, не отричам; но засега нищо повече. Уликата не е престъпление. — Уликата е престъпление за краля, който е длъжен да се пази — каза Жан II, целият почервенял. Не говорите като крал, Шарл, а като университетски ученик, свит зад дебелите си книги.“

Но младият Шарл здраво държеше на своето. „Ако дълг на краля е да се пази, нека ние, кралете, не се обезглавяваме един друг. Шарл д’Еврьо бе помазан и коронясан като крал на Навара. Той е ваш зет; може да е вероломен, но е ваш зет. Кой ще уважава кралските особи, ако те се изпращат един друг на палача? — Да не беше започвал!“ извика кралят.

Тогава маршал д’Одреем се намеси, за да каже мнението си. „Сир, в очите на света именно вие в случая ще започнете пръв.“

Трудно се излиза наглава с един маршал, Аркамбо, както и с един конетабъл. Поверил си му власт, а той изведнъж се възползува от нея, за да ти противоречи. Одреем е възрастен военачалник… впрочем не чак толкова, по-млад е от мен… все пак е човек, който дълго време безмълвно се е подчинявал, и е бил свидетел на многлупави постъпки, без да може да каже нещо. Сега бе решил да навакса.

„Поне да бяхме заловили всички лисици в капана! — продължи той. — Но Филип Наварски е на свобода и е също толкова буен. Ще се отървем от по-големия и по-малкият веднага ще го замести, пак ще вдигне своята партия срещу нас, пак ще се съюзява с англичанина, при това той е по-добър рицар и по-пламенен в боя.“

Тогава Луи Орлеански подкрепи престолонаследника и маршала, изтъквайки пред краля, че докато държи Шарл Наварски в затвора, ще има власт над неговите васали.

„Назначете продължителен процес срещу него, покажете наяве цялата му мерзост, изправете го пред перовете на кралството; тогава никой няма да ви упрекне. Когато бащата на нашия братовчед Жан извърши известните ни деяния, нашият баща кралят не постъпи другояче, а чрез официален и открит съд. А когато нашият чичо Филип Хубави разкри безпътството на снахите си, неговото правораздаване, колкото и незабавно да бе, се основаваше на разпити и бе произнесено на всеослушание.“

Всичко това никак не бе по вкуса на крал Жан, който отново кипна: „Хубави примери ми даваш, братко, и много полезни! Великият съд в Мобюисон донесе позор и раздори в кралския род. А колкото до Робер д’Артоа, да ми прости нашият братовчед Жан, именно защото само го изгониха, вместо веднага да го заловят и убият, той ни докара войната с Англия.“

При тези думи монсеньор Орлеански, който не обича особено по-големия си брат и с охота му противоречи, отвърнал… увериха ме, че наистина казал това… „Сир братко, нужно ли е да ви напомня, че Мобюисон не ни ощети толкова? Ако не беше Мобюисон, където нашият дядо Валоа, вечна му памет, изигра добре ролята си, безсъмнено сега на трона щеше да седи нашият наварски братовчед, а не вие. Що се отнася до войната с Англия, граф Робер допринесе може би, но даде само едно копие, своето. А войната срещу Англия трае вече осемнадесет години…“

Изглежда, че кралят се огъна под натиска. Обърна се към престолонаследника и като го изгледа сурово, каза: „Осемнадесет години наистина; точно вашата възраст, Шарл“, сякаш го упрекваше за това съвпадение.

При което Одреем измърмори: „Щяхме по-лесно да изгоним англичанина от нашите земи, ако ние, французите, през цялото време не се избивахме помежду си.“

Кралят замълча известно време с доста разгневен вид. Трябва да си много самоуверен, за да държиш на решението си, когато никой от служителите ти не го одобрява. Но крал Жан не е решителен; той е твърдоглав.

Никола Брак, усвоил по време на съветите изкуството да се възползува от мълчанието, предостави на краля една възможност за отстъпление, която да не накърнява нито гордостта, нито желанието му за мъст.

„Сир, мигновената смърт не е ли твърде бързо изкупление? Монсеньор Наварски вече две години и повече ви кара да страдате. А вие му налагате такова кратко наказание. Ако го държите затворен, ще има усещането, че умира всеки ден. Освен това се обзалагам, че неговите сподвижници непременно ще направят опит да го освободят. Така ще заловите онези, които днес се изплъзнаха от мрежите ви. И ще имате добър повод да стоварите присъдата си върху такъв явен бунт…“

Кралят прие този съвет и заяви, че неговият продажен зет наистина заслужава по-продължително изкупление. „Отсрочвам екзекутирането му. Дано не се наложи да съжалявам. Но сега да се побърза с наказанието на останалите. Стига сме губили време с приказки.“ Сякаш се опасяваше да не успеят да му измъкнат още една глава.

Одреем отново извика от прозореца краля на престъпниците и му показа четири пръста. И понеже не беше сигурен дали го е разбрал добре, изпрати един стрелец да му каже, че едната каруца е излишна.

„По-бързо! — повтаряше кралят. — Освободете тези предатели.“

Освободете… странна дума, която би ви учудила, ако не сте в обкръжението на този странен владетел! Това е обичайното изречение, с което нарежда изпълнението на присъда. Не казва: „Освободете ме от тези предатели“, което би имало смисъл, а „освободете тези предатели“… какво означава това за него? Освободете ги за палача? Освободете ги от живота? Или е просто грешка на езика, която упорито повтаря, защото в гнева обърканата му глава губи власт над думите му?

Разказвам ви всичко това, сякаш съм бил там, Аркамбо. То е защото само три месеца след това през юли, когато спомените бяха още пресни, случаят ми бе предаден и от Одреем, и от монсеньор Орлеански, и от самия престолонаследник, както и от Никола Брак, като всеки от тях естествено си спомняше най-вече това, което самият той бе казал. По този начин възстанових достатъчно вярно, струва ми се, и в подробности цялото събитие и го описах на папата, до когото бяха стигнали по-кратки и малко по-различни версии. В подобни случаи подробностите имат по-голямо значение, отколкото може да се предположи, защото те осведомяват за характера на хората. Лори и Брак — и двамата са алчни за пари и непорядъчни в стремежа си да ги трупат; но докато Лори е съвсем посредствена личност, Брак е един умен политик…

Продължава да вали… Къде сме, Брюне? Фонтьоноа… А, да, спомням си; беше в моята епархия. Тук е станала онази прочута битка с големи последици за Франция; Fontanetum, както е старото название. Тук около 840 или 841 година Шарл и Луи Германски победиха своя брат Лотер, след което подписаха Вердюнския договор. Оттогава Франция завинаги е била отделена от империята… От този дъжд не се вижда нищо. Впрочем няма и какво да се види. Като орат земята, селяните намират от време на време по някоя дръжка на меч или ръждясал шлем отпреди петстотин години… Карай, Брюне, карай нататък.

VIIПОЛЕТО HA ОПРОЩЕНИЕТО

Ha коне бяха единствено кралят, отново надянал шлема, и маршалът, който бе сложил само една мрежеста качулка, защото не намираше, че се излага на кой знае каква опасност, та да облича бойни доспехи. Одреем не е от хората, които без повод парадират с военния си чин. Щом на краля му се харесваше да се перчи с владетелския си шлем, то си беше негова работа.

Всички останали от свитата, от най-знатния сеньор до най-простия стрелец, трябваше да отидат пеша до мястото на наказанието. Кралят бе решил така, защото той винаги губи прекалено много време да организира лично парадите с най-големи подробности и обича да прави нововъведения в дребните неща, вместо да постъпва според отдавна установените обичаи.

Бяха останали само три каруци, защото от толкова нареждания по недоразумение бяха върнали една в повече.

До тях бяха застанали Гийом… е не, не е Гийом а ла Кош; заблудих се. Гийом а ла Кош е слуга в камарата; но подобно име… ла Гош, льо Гош, ла Танш, ла Планш… Дори не съм сигурен, че се казва Гийом; впрочем това няма голямо значение… Та до тях бяха застанали кралят на престъпниците и импровизираният палач, бял като платно след престоя в затвора, мършав, доколкото ми казаха, и никак не отговарящ на представите за един неверник, извършил четири убийства, и монахът, който мачкаше с пръсти, както правят всички монаси, конопения си шнур.

Гологлави и с вързани отзад ръце, осъдените излязоха от кулата. Начело вървеше граф д’Аркур, с бялата си надризница, която кралят бе разкъсал при ръкава заедно с ризата. Отдолу се виждаше огромното му рамо, розово като свинска кожа, и тлъстата му гръд. Привършваха с точенето на брадвите върху воденичния камък в единия край на двора.

Никой не гледаше към осъдените, никой не смееше да ги погледне. Всеки се взираше в ръба на някое паве или стена. Кой би дръзнал пред краля да отправи приятелски или просто съчувствен поглед към четиримата мъже, които щяха да умрат? Даже и намиращите се най-отзад гледаха надолу, от страх съседите им да не кажат, че са забелязали нещо по лицата им… Мнозина упрекваха краля. Но от негласен до открито изказан упрек… Голяма част бяха свързани с граф д’Аркур от продължително приятелство, бяха ходили на лов и на състезания с него, яли бяха винаги на изобилната му трапеза. В този момент сякаш никой не си спомняше за това; покривите на замъка и априлските облаци бяха по-привлекателна гледка. Така че Жан д’Аркур, оглеждайки се на всички страни изпод надиплените от тлъстина клепачи, не можеше да срещне нито едно лице, което да откликне на злочестината му. Дори и това на брат му, най-малко, това на брат му! Естествено!

След като обезглавят дебелия по-възрастен брат, в чия полза кралят щеше да се разпореди относно титлите и имуществата му?

В първата каруца качиха този, който в момента все още беше граф д’Аркур. Това не стана лесно. Квинтал и половина, и то с вързани ръце. Наложи се четирима сержанти да го бутат и повдигат. В дъното на каруцата бяха пръснали слама и бяха сложили дръвника.

Когато го качиха, Жан д’Аркур се обърна разгърден към краля, сякаш искаше да му каже нещо, към краля, застанал неподвижно на седлото, облечен в мрежеста броня, увенчан със стомана и злато, кралят съдник, който държеше да покаже, че всичко в кралството е подчинено на неговата воля и че най-богатият сеньор от една провинция може за един миг да бъде унищожен, ако такова е желанието му. И д’Аркур остана безмълвен.

Във втората каруца качиха сир дьо Гравил, а в третата Мобюе дьо Менмар заедно с Колен Дублел, щитоносеца, който бе вдигнал нож срещу краля. Последният сякаш казваше на всеки от тях: „Спомни си убийството на Шарл Испански; спомни си странноприемницата «Свинята предачка»“. Защото всички разбираха, че с изключение на Жан д’Аркур, за останалите трима това прибързано и страшно правосъдие беше внушено от мъст. Да наказваш хора, които публично си оправдал… Трябва да можеш да представиш нови и твърде тежки обвинения, за да постъпиш така. Такова нещо би трябвало да предизвика порицание от папата, ако същият не беше толкова слаб… В главната кула наварският крал беше злостно избутан пред прозореца, за да не изпусне нищо от зрелището.

Гийом, който не е Гийом ла Кош, се обръща към маршал Одреем… всичко е готово. Маршалът се обръща към краля… всичко е готово. Кралят прави жест с ръка. И шествието потегля.

Начело отряд от стрелци с железни каски и кожени наколенници тежко пристъпват в дебелите си гамаши. Следва маршалът на кон, с явна неохота. После пак стрелци. И зад тях трите каруци. Най-накрая кралят на престъпниците, хилавият палач и мръсният поп.

После идва кралят, изпънат на жребеца си, заобиколен от сержантите от личната гвардия, и сподирен от цяла процесия сеньори с обикновени или ловджийски шапки и с подплатени с кожа плащове или ризници.

Градът е тих и пуст. Жителите благоразумно са изпълнили заповедта да не излизат от къщи. Но главите им се трупат зад дебелите, зеленикави и шуплести като дъна на бутилки стъкла; прокрадват погледи през полуоткрехнатите обрамчени с олово прозорци. Не могат да повярват, че човекът в каруцата е граф д’Аркур, когото толкова често са срещали по улиците на града, и даже са го видели същата сутрин, в разкошно облекло. И все пак по едрата снага добре личи, че е той… „Той е, казвам ти, че е той.“ Колкото до краля, чийто шлем стига почти до прозорците на първия етаж на къщите, никой не се съмнява, че вижда именно него. Дълго време беше техен херцог… „Той е, наистина е той, кралят…“ Но те нямаше да се уплашат повече, ако бяха видели лице на мъртвец под наличника на шлема. Руанчани бяха недоволни; ужасени, но и недоволни. Граф д’Аркур винаги ги бе поддържал, и те го обичаха. Затова си шушнеха: „Не, това не е добро правосъдие. Всъщност ние сме потърпевши.“

Каруците се друсаха. Сламата се изплъзваше под краката на осъдените, които с мъка запазваха равновесие. Казаха ми, че през целия път Жан д’Аркур е бил с отметната назад глава, а косата откривала дебелите гънки на врата му. Какво ли си е мислел, отивайки на смърт, човек като Жан д’Аркур, докато е гледал късовете небе между върховете на покривите? Винаги съм — се питал какво става в главите на осъдените в последните им мигове… Дали не се е разкайвал, че не се е наслаждавал достатъчно на всички красиви неща, които бог поднася всеки ден пред очите ни? Или колко е абсурдно това, което ни пречи да се възползуваме от всички негови благодеяния? Предният ден спореше за данъците и таксата върху солта… А може би си е казвал, че е изпаднал в това положение от чиста глупост. Защото бе предупреден, чичо му Годьофроа бе пратил да го предупредят… „Тръгнете си незабавно…“ Годьофроа д’Аркур отдалече бе подушил капана… „Този банкет насред постите мирише на клопка“… Само ако пратеникът беше дошъл мъничко по-рано, ако Робер дьо Лори не се беше случил на стълбището… ако… ако… Но не съдбата, самият той си беше виновен. Достатъчно бе да се измъкне от трапезата на престолонаследника, достатъчно бе да не си търси оправдание да се поддава на лакомията си… „Все едно е, ще тръгна след пиршеството…“

Виждате ли, Аркамбо, големите нещастия често сполитат хората по съвсем дребни поводи, заради несъобразителност или погрешно решение в ситуация, която наглед е била без значение, и в която са се оставили да бъдат повлечени от природата си… Нищо и никакво лекомислие в избора, и пълно крушение.

О, как биха искали после да поправят постъпката си, да се върнат назад, в мига на погрешното решение. Жан д’Аркур блъсва Робер дьо Лори, извиква му: „Сбогом, месир“, яхва едрия си кон, и всичко е съвсем различно. Прибира се при чичо си, връща се в своя замък при жена си и деветте си деца, и до края на живота си със самодоволство си спомня как се е измъкнал от коварната клопка на краля… Освен ако не си счупи главата о някой клон в гората, докато се прибира, ако този ден така му е било писано. Върви, че разбери каква е божията воля! А и да не забравяме все пак…това, което тази жестока присъда в крайна сметка осуетяваше… че д’Аркур наистина заговорничеше срещу короната. Е, не бе настъпил часът на крал Жан, и бог отреждаше на Франция други злочестини чрез ръката на краля.

Шествието започна да изкачва склона, водещ към бесилото, но спря посред пътя, на площад, заобиколен от ниски къщички, където всяка есен става пазарище на коне, и който се нарича полето на Опрощението. Да, такова е името му. Въоръжените мъже се строиха от двете страни на пресичащия площада път, оставяйки три копия разстояние между редиците.

Кралят, все на кон, застана точно по средата на пътя, на един хвърлей от дръвника, който сержантите бяха дотъркаляли от първата каруца и сега търсеха по-равно място за него.

Маршал Одреем слезе от коня, и кралската свита, над която стърчаха главите на двамата братя д’Артоа… какво ли си мислеха те? По-големият бе главният виновник за тази екзекуция. О, не мислеха за нищо… „братовчеде Жан, братовчеде Жан“… Свитата се строи в полукръг. Наблюдаваха Луи д’Аркур, докато сваляха брат му от каруцата; той не трепна.

Приготовленията на това импровизирано посред един пазарски площад правораздаване сякаш нямаха край. И вперени очи на всички прозорци около площада.

Херцогът-престолонаследник, навел глава под обшитата с перли шапка, тъпчеше на място до своя млад чичо д’Орлеан, правеше няколко стъпки, връщаше се, пак пристъпваше, сякаш за да прогони някакво неразположение. И изведнъж дебелият д’Аркур се обръща към него, към него и към Одреем, извиквайки с все сила:

„О, сир херцог, и вие, добри маршале, помогнете ми, за бога, нека да говоря с краля, и ще успея да се оневиня и да му кажа неща, от които и той, и кралството ще имат полза.“

Сред онези, които го чуха, нямаше човек да не си спомня как сърцето му се е разкъсало от звученето на този глас, едновременно предсмъртен вик и проклятие.

С един и същ порив херцогът и маршалът пристъпват към краля, който е чул така добре всичко, както и те. Почти докосват коня му: „За бога, сир татко, позволете да ви говори — Да, сир, нека ви говори, и за вас ще е по-добре“, настоява маршалът.

Но какъв подражател е този Жан II! В рицарството подражава на своя дядо Валоа и на крал Артур от легендите. Научил е, че Филип Хубави е оставал неумолим, когато е давал заповед за смъртна лрисъда. И подражава, въобразява си, че подражава на Железния крал. Само че Филип Хубави не си слагаше шлема без нужда. И не осъждаше току-така, не опираше правораздаването си върху една нездрава злопаметност.

„Освободете тези, предатели“, повтаря Жан II през вдигнатия си наличник.

О, сигурно се чувствува велик, сигурно се чувствува наистина всемогъщ. Кралството и вековете ще запомнят суровата му воля. Но той най-вече пропусна прекрасната възможност да размисли.

„Така да бъде! Да се изповядаме“, каза тогава граф д’Аркур, обръщайки се към мръсния поп. А кралят извика: „Не, никакво изповядване за предателите!“

Тук вече не подражава, а изобретява. Сравнява престъплението… но какво престъпление всъщност? Престъплението да си заподозрян, престъплението да си изрекъл зли думи, които са били донесени… да го наречем посегателство над кралската особа, с това на еретиците и неверниците. Крал Жан е помазан, нали така? Tu es sacerdos in oeiernum…12 Затова ce мисли за самия господ и решава къде ще идат душите след смъртта. Според мен и за това светият отец беше длъжен сериозно да го порицае.

„Само този, щитоносецът…“, добавя той, посочвайки Колен Дублел.

Иди, че разбери какво става в този надупчен като пчелна пита мозък. Защо е тази дискриминация? Защо разрешава — на щитоносеца, вдигнал нож срещу него, да се изповяда? Присъствуващите и до днес, когато говорят за тези ужасни мигове, са в недоумение относно странната постъпка на краля. Дали не искаше да подчертае, че степента на прегрешението съответствува на феодалната йерархия, и че провинилият се щитоносец носи по-малка отговорност от рицаря? Или защото насоченият към сърцето му нож го бе накарал да забрави, че Дублел също бе сред убийците на Шарл Испански, заедно с Менмар и Гравил, Менмар, този висок и мършав мъж, който сега се мята сред въжетата и хвърля гневни погледи наоколо, и Гравил, който няма как да се прекръсти, но явно мълви молитви… ако бог иска да приеме покаянието му, ще го чуе и без посредник.

Монахът, който вече се питаше какво търси тук, веднага се нахвърля върху единствената душа, която му повериха, и започна да мърмори на латински в ухото на Колен Дублел.

Кралят на престъпниците избутва граф д’Аркур пред дръвника. „Коленичете, месир.“

Дебелият мъж се строполясва като вол. Мърда колене, вероятно под тях има камъчета, които ги нараняват. Минавайки зад него, кралят на престъпниците му вързва очите, преди да се е опомнил, и го лишава от гледката на чеповете на дръвника, последното нещо, което щеше да види приживе.

По-скоро на останалите трябваше да вържат кърпа на очите, за да не гледат ужасната сцена, която щеше да последва.

Кралят на престъпниците… все пак интересно защо не си спомням името му; много пъти съм го виждал до краля и добре си спомням как изглежда, висок и як мъжага с гъста черна брада… кралят на престъпниците взе главата на осъдения в две ръце като предмет, за да я положи както трябва, отмести косата и оголи добре врата му. Граф д’Аркур продължаваше да мърда колене заради камъчетата… „Хайде, сечи!“, заповяда кралят на престъпниците. Тогава той видя и всички видяха, че палачът трепереше. Сякаш никога нямаше да престане да претегля в ръце голямата си брадва, да, мести длани по дръжката й, да преценява подходящото разстояние до дръвника. Страхуваше се. О, щеше да е по-уверен с камата в някой тъмен ъгъл. Но с брадва, какъвто беше мършав, и то пред краля, пред всички тези сеньори, пред войниците! След дългите месеци затвор едва ли чувствуваше мускулите си толкова здрави, въпреки супата и чашата вино, които му бяха дали за сила. А освен това не му бяха сложили качулка с дупки за очите, какъвто е обичаят, защото нямаха под ръка. Така отсега нататък всички щяха да знаят, че е бил палач. Престъпник и палач. Имаше с какво да ужаси когото и да е било. Чудно какви ли мисли му минаваха през главата и на този Бетрув, който щеше да си извоюва свободата, извършвайки същото деяние, довело го в затвора. Сега той виждаше главата, която трябваше да отсече, на мястото, където по-късно щеше да стои неговата, ако кралят не беше минал през Руан. Може би у този негодник имаше повече милосърдие, повече състрадание и любов към ближния, отколкото у краля.

„Сечи!“ — наложи се да повтори кралят на престъпниците. Бетрув вдигна брадвата, не право нагоре като палач, а встрани, като дървар, който поваля дънер, и я остави да падне от собствената й тежест. Тя падна накриво.

Има палачи, които отсичат главата изведнъж, с точно нанесен удар. Но не и този! Граф д’Аркур явно беше зашеметен, защото вече не мърдаше с колене; но не бе мъртъв, брадвата бе заседнала в пласта тлъстини на врата му.

Трябваше да повтори. Този път още по-лошо. Острието засегна странично само част от врата. Кръвта бликна през широко зиналата рана, през която се виждаше дебелият жълт слой тлъстина.

Бетрув се бореше с брадвата, чието острие се бе забило в дръвника, и не можеше да го измъкне. Пот се стичаше от челото му.

Кралят на престъпниците се обърна към краля: с вид, с който сякаш се извиняваше, сякаш казваше: „Вината не е моя.“

Бетрув се ядосва, не чува какво му казват сержантите, удря отново; но желязното острие като че ли се забива в буца масло. И пак, и пак! Кръвта шурти от дръвника, блика под брадвата, полива по разкъсаната риза на осъдения. Някои от присъствуващите се извръщат, повдига им се. Полицето на престолонаследника са изписани ужас и гняв; стиска юмруци, от което дясната му ръка; става съвсем морава. Пребледнял, Луи д’Аркур се насилва да остане на първия ред, пред касапницата, устроена на брат му. Маршалът се отмества, за да не стъпва в пълзящата към него кървава вада.

Най-после, при шестия удар, огромната глава на графа се откърши от туловището и се търколи заедно с черната си превръзка под дръвника.

Кралят не помръдваше. Наблюдаваше през железния си прозорец, без всякакъв признак на вълнение, погнуса или неразположение, бликащата кървата рана между огромните плещи, точно срещу него, откъснатата окървавена глава сред лепкавата локва. Ако нещо се забелязваше по лицето му в желязната рамка, то беше усмивка. Един стрелец се строполи сред звън на метал. Едва тогава кралят благоволи да отмести поглед. Това малодушно войниче няма да остане задълго в гвардията му. Перине льо Бюфл се наведе и повдигна стрелеца за яката на ризницата му, като му удари силна плесница. Но припадайки, войничето бе направило услуга на всички. Хората се поотпуснаха; чуха се даже хихикания.

Трима мъже, по-малко нямаше да стигнат, издърпаха обезглавеното тяло. „На сухо място!“, викаше кралят на престъпниците. Да не забравяме, че дрехите му се полагаха. Достатъчно бе, че са разкъсани; ако освен това са и много изцапани, нямаше да получи нищо срещу тях. И без туй двама осъдени бяха отпаднали от сметките му…

Сега той насърчаваше за следващия ход своя задъхан и плувнал в пот палач, и му даваше куп съвети като на изтощен борец: „Вдигаш брадвата право над себе си, и не я гледаш; гледаш къде ще удариш, по средата на врата. И прас!“ И той разпръсна слама край дръвника, за да попие кръвта, превърза очите на сир дьо Гравил, един здрав, по-скоро закръглен нормандец, накара го да коленичи, и му сложи лицето в кървавата пяна. „Сечи!“ И този път с първия удар… като по чудо… Бетрув му отсича врата; главата се търкулва напред, докато тялото се свлича встрани, изливайки червена струя в праха. Всички се чувствуват някак облекчени. За малко да поздравят Бетрув, който се оглежда стъписан, сякаш се пита как е успял.

Идва ред на високия Мобюе дьо Менмар, с изкълчената походка, който хвърля предизвикателен поглед към краля. „Всеки знае, всеки знае…“, извиква той. Но понеже брадатият отпред вече му превързва очите, думите му се заглушават, и никой не разбира какво искаше да изрече.

Маршал д’Одреем отново се отмества, защото кръвта пъпли към ботушите му… „Сечи!“ И пак един удар, само един добре отмерен удар е достатъчен.

Изтеглят назад тялото на Менмар при другите две. Отвързват ръцете на труповете, за да могат по-лесно да ги хванат за четирите крайника, да ги люшнат, и хоп! да ги метнат в първата каруца, която ще ги откара до бесилото, за да ги окачат на гредата. Там ще им смъкнат дрехите. Кралят на престъпниците прави знак да приберат и главите.

Бетрув едва си поема дъх, опрян на дръжката на брадвата. Боли го кръстът; вече едва издържа. За малко остава да изпиташ съжаление. Е, заслужи си оправдателното писмо, и още как! Нищо чудно, ако до края на дните си сънува кошмари и крещи насън.

Колен Дублел, смелият щитоносец, е нервен, макар че получи опрощение на греховете си. Понечи да се отскубне от ръцете, които го бутаха към дръвника; искаше сам да стигне. Но превръзката е точно затова, да възпрепятствува невъздържаните движения на осъдените.

И все пак не успяха да попречат на Дублел да вдигне глава точно когато не трябваше, и Бетрув… този път вината наистина не беше негова!… му разцепи напреко черепа. Хайде, още веднъж. Готово.

О, руанчаните, които гледаха от прозорците на къщите наоколо щяха да имат доста неща да разказват, неща, които бързо щяха да се разнесат от град на град из цялото херцогство. И отвсякъде щяха да идват хора, за да видят с очите си площада, попил толкова много кръв. Да не повярва човек, че цялата тази кръв, тази огромна локва, се е съдържала само в четири човешки тела.

Крал Жан наблюдаваше хората си с някакво странно задоволство. Отвращението, което той вдъхваше даже и у своите най-предани служители, сякаш не му беше неприятно; беше твърде горд със себе си. Гледаше най-вече първородния си син… „Ето как трябва да се държи човек, момчето ми, когато е крал…“

Кой би се осмелил да му каже, че бе сгрешил, поддавайки се на отмъстителния си нрав? И за него този ден беше решаващ кръстопът. Наляво или надясно. Беше избрал грешния път, като граф д’Аркур на стълбището. След шестгодишно неустойчиво царуване, изпълнено със смутове, трудности и поврати, той даваше на кралството си, което беше твърде склонно да го следва, пример за злоба и насилие. За по-малко от шест месеца щеше да се спусне по наклона на истинските нещастия, повличайки Франция след себе си.