Камъкът на раздялата

18. Изгубената Градина

След дълго пътуване през беззвучна кадифена празнота Саймън най-после се завърна в неясните гранични земи между съня и будното състояние. Свести се на ръба на някакъв сън и осъзна, че в мислите му отново говори глас, както и при кошмарното бягство от абатството на Скоди. Някаква врата се бе отворила в него: сега като че ли всичко можеше да влезе през нея.

Но този неканен гост не бе язвителното същество от пламък, служителят на Краля на бурите. Новият глас бе толкова различен от онзи, мъртвешкия, колкото животът от смъртта. Не се подиграваше и не заплашваше — всъщност той като че ли въобще не говореше на Саймън.

Беше женски глас, музикален, но и силен, и блестеше като фар в тъмния сън. Въпреки че думите бяха изпълнени с мъка, гласът носеше на Саймън някакво странно чувство за удобство. Въпреки че Саймън знаеше, че спи, и бе убеден, че само за секунда може да се пробуди в истинския свят, гласът го запленяваше по такъв начин, че той не искаше да се събуди. Той си спомни мъдрото красиво лице, което бе видял в огледалото на Джирики, и реши да се носи по ръба на будното състояние и да слуша, тъй като това бе същият глас, същият човек. Някак си вратата в ума му наистина се бе отворила и точно жената от огледалото бе влязла през нея. Саймън беше безкрайно благодарен за това. Спомни си онова, което му бе казал Червената ръка, и дори в съня си почувства как слана попарва сърцето му.

„Любими Хакатри, красиви ми сине — говореше гласът, — колко ми липсваш. Зная, че не можеш да ме чуеш, нито да ми отговориш, но не мога да не говоря така, като че ли си пред мен. Твърде много пъти народът ни танцува Годишния танц, откакто ти отиде на запад. Сърцата изстиват, а светът изстива още повече“.

Саймън осъзна, че макар гласът да пее в съня му, тези думи не са предназначени за неговите уши. Почувства се като просяче, което наднича в дома на богато семейство през някой прозорец. И също както богаташкото семейство може да изпитва мъки, които беднякът не би могъл да разбере — злочестини, които не са свързани с глада, студа или физическата болка, — така и гласът в съня на Саймън, въпреки цялата си величественост, изглеждаше натежал от тихо терзание.

„Понякога ми се струва, че са изминали само шепа обръщания на лунното лице, откакто Двете семейства тръгнаха от Вениха До’сае, родната ни земя оттатък Великото море. Ех, Хакатри, ако можеше да видиш нашите кораби, докато пресичаха яростните вълни! Бяха от сребърно дърво, с платна от ярки платове, бяха смели и красиви като летящи риби. Като дете се возех на носа и гледах как вълните се разделят, и бях заобиколена от облак святкаща и блещукаща морска пяна! После, когато носовете на корабите докоснаха пръстта на тази земя, плакахме. Бяхме избегнали сянката на Небитието и бяхме спечелили пътя към свободата.

Но вместо това, Хакатри, открихме, че въобще не сме избегнали сянката истински, а само сме сменили един вид сянка с друг — и тази сянка растеше в самите нас.

Разбира се, мина много време, преди да го осъзнаем. Новата сянка растеше бавно, отначало в сърцата ни, после в очите и ръцете ни, но сега злото, което тя причини, е станало по-голямо, отколкото можехме дори да предположим. То се простира над цялата тази земя, която обичахме, земята, към която бързахме толкова отдавна, като към обятията на любовник — или като син към прегръдката на майка си…

Новата ни земя е толкова погълната от сенки, колкото и старата, Хакатри, и за това сме виновни ние. Но сега брат ти, който бе разрушен от тези сенки, се е превърнал в още по-ужасна тъмнина. Той хвърля черен покров над всичко, което някога обичаше.

О, в името на Градината, която изчезна, колко трудно е да загубиш синовете си!“

Вече и нещо друго се бореше за вниманието му, но Саймън можеше само да лежи безпомощно — нито искаше, нито можеше да се събуди. Като че ли някъде извън този сън, който не бе сън, някой го викаше. Да не би да имаше приятели или семейство, които го търсеха? Нямаше значение. Не можеше да се откъсне от тази жена. Ужасната й тъга се извиваше в него и го разкъсваше: не можеше да я остави сама с мъката й. Най-после гласовете, които го викаха глухо, спряха.

Присъствието на жената остана. Тя като че ли плачеше. Саймън не я познаваше, не разбираше на кого говори, но и той плака с нея.

Гутулф бе объркан и ядосан. Седеше, лъскаше щита си и се опитваше да слуша отчета на управителя, който току-що бе пристигнал от крепостта му в Утаниат.

Накрая изплю сок от ситрил в тръстиките по пода и каза:

— Повтори, човече! Нищо не разбирам от глупостите ти.

Управителят, човек с кръгло коремче и очи на пор, спокойно потисна уморената си въздишка — Гутулф не бе от господарите, пред които човек можеше да не показва идеално търпение, — и отново започна да обяснява:

— Просто ви казвам следното, господарю: всичките ви имоти в Утаниат са почти празни. Вулфхолт е изоставен, ако изключим неколцина слуги. Почти всички селяци са си тръгнали. Няма да има кой да прибере овеса и ечемика, а жътвата идва само след две седмици.

— Крепостните ми са избягали? — Гутулф се взря разсеяно в глигана и сребърните копия, които блестяха върху черния му щит: върховете на копията бяха очертани със седеф. Той обичаше тези доспехи, както би обичал дете. — Как смеят да бягат? Кой, ако не аз, храни тия нахалници толкова години? Ами… наеми други за жътвата, но не позволявай на онези, които са избягали, да се върнат. Никога.

Сега вече управителят въздъхна отчаяно:

— Господарю… графе… мисля, че не ме разбрахте. Просто няма достатъчно свободни хора, които да наема. Бароните, вашите васали, си имат свои проблеми и нямат работници, които да отделят. Полята ще останат неожънати. Армията на Скали от Калдскрайк от другата страна на реката, в Хернистир, е помела всичките гранични градове близо до Утаниат и вероятно скоро ще пресече реката, след като опустоши земите на Лут.

— Лут е мъртъв, както ми казаха — бавно каза Гутулф. Самият той бе ходил при крал Лут в Тайг и бе нанесъл непростима обида на краля пред всичките му придворни. Това бе само преди няколко месеца. Защо сега се чувстваше толкова ужасно? — И защо бягат тези негодници?

Управителят го изгледа странно, като че ли Гутулф изведнъж бе попитал коя посока е нагоре.

— Защо ли? Заради войната и грабежите до границата, заради хаоса. И заради Белите лисици, разбира се.

— Белите лисици ли?

— Да, заради Белите лисици, господарю. — Управителят сви скептично устни. — Нали тъкмо те дойдоха да помогнат на армията, която командвахте в Наглимунд.

Гутулф вдигна очи и несъзнателно задъвка горната си устна.

— Норните ли имаш предвид?

— Да, господарю. Обикновените хора ги наричат Белите лисици заради мъртвешки бледата им кожа и лисичите им очи. — Той едва сдържа потреперването си. — Белите лисици.

— Но защо? — попита графът и като не получи моментален отговор, повиши глас. — Какво общо имат те с моята жътва, Ейдон да те убие?

— Ами защото те идват на юг, графе — изненадано каза управителят. — Напускат леговището си в руините на Наглимунд. Виждали са ги да ходят през хълмовете по тъмно, като призраци. Пътуват през нощта, на малки групи, и винаги се движат на юг… към Хейхолт. — Той се огледа нервно, като че ли чак сега осъзна какво е казал. — Идват тук.

След като управителят си отиде, Гутулф дълго седя, като отпиваше от една голяма чаша вино. Вдигна шлема си, за да го излъска, вгледа се в бивните от слонова кост, които се издигаха от гребена, и после го остави на масата. Не му се занимаваше с това, въпреки че кралят му бе наредил да поведе Еркинската гвардия към бойното поле след няколко дни, а за бронята си не се бе грижил от обсадата на Наглимунд. Нещата изобщо не бяха вървели добре след обсадата. Замъкът като че ли бе населен от духове, а прокълнатият сив меч и двамата му братя витаеха в сънищата му, така че вече почти го бе страх да си легне, да заспи…

Остави чашата и се вгледа в примигващата свещ: настроението му се подобри. Поне не си въобразяваше разни неща. Безбройните странни нощни звуци, безтелесните сенки в коридорите и общите зали, изчезващите нощни посетители на Елиас, всичко това и още много неща бяха започнали да карат графа на Утаниат да се съмнява в собствения си ум. Когато кралят го бе накарал да докосне прокълнатия меч, Гутулф се бе убедил, че, чрез магия или не, някаква пукнатина в мислите му е пуснала лудостта, която ще го унищожи. Но това не бе никаква приумица, никакво хрумване — управителят го бе потвърдил. Норните идваха в Хейхолт. Белите лисици идваха.

Гутулф извади ножа си и го хвърли към вратата. Той се превъртя във въздуха, заби се и затрепери в дебелата дъбова дъска. Гутулф се затътри през стаята и го издърпа, после го хвърли пак и го измъкна с бързо движение на китката си. Вятърът запищя в дърветата отвън. Гутулф се озъби. Ножът отново се заби в дървото.

Саймън лежеше прикован в съня, който не беше сън, а гласът в главата му продължаваше да говори.

„Нали разбираш, Хакатри, кротки ми сине, вероятно точно там започнаха нашите неприятности. Преди малко говорих за двете Семейства, като че ли бяхме единствените оцелели от Вениха До’сае, но точно лодките на Тинукеда’я ни прекараха през Великото море. Нито ние, Зида’я, нито нашите роднини Хикеда’я щяхме да оживеем, за да достигнем тази земя, ако не бяха Руян Кормчията и народът му… но за наш срам, ние се отнасяхме към Децата на Океана толкова лошо, колкото и в Градинските земи отвъд морето. Когато повечето от народа на Руян най-после си тръгнаха, когато продължиха към онази тяхна собствена земя, точно тогава, мисля, сянката започна да расте за първи път. О, Хакатри, ние бяхме луди, за да донесем старите несправедливости в това ново място, да повторим грешки, които трябваше да са загинали с нашия дом в Най-далечния изток…“

Клоунската маска се клатеше пред лицето на Тиамак, блестеше на светлината на огъня, покрита със странни пера и рога. За миг той се обърка. Как бе дошъл Фестивалът на вятъра толкова скоро? Нали до годишното празненство на Този, който превива дърветата имаше още няколко месеца? Но ето че тук един от клоуните на вятъра се кланяше и танцуваше пред него — а и какво друго обяснение можеше да има за начина, по който го болеше главата, освен прекаленото количество папратова бира, един сигурен знак, че дните на Фестивала са дошли?

Клоунът на вятъра издаде някакъв странен цъкащ звук и подръпна нещо от ръката му. Какво ли правеше? Накрая той си спомни. Искаше си монетата, разбира се: всички трябваше да носят мъниста или дребни пари за Този, който превива дърветата. Клоуните събираха блещукащите подаръци в глинени гърнета и ги друсаха, та тракането да стигне до небето — това бе основната музика на Фестивала — звуци, които докарваха благоразположението на Огъващия дърветата, така че той да не праща лоши ветрове и наводнения.

Тиамак знаеше, че трябва да позволи на клоуна да вземе монетата — нали точно затова я носеше, — но все пак имаше нещо съмнително в начина, по който клоунът го побутваше, нещо, което го притесняваше. Маската на клоуна намигна и го погледна злобно; Тиамак — бореше се с нарастващото си безпокойство — стисна монетата по-силно. Какво не беше наред?…

Изведнъж очите му се разшириха от ужас. Клатещата се клоунска маска бе хитиновото лице на един гхант, който висеше само на лакът над лодката му на една лиана, проточила се от стърчащ над реката клон. Гхантът внимателно посягаше с щипката си и търпеливо се опитваше да издърпа ножа на Тиамак от потния му от съня юмрук.

Тиамак извика от погнуса и се дръпна към кърмата на лодката. Гхантът изскрибуца и изцъка с пипалата по устата си и размаха покрития си с плочки крак, все едно искаше да го успокои, че всичко е било грешка. Тиамак замахна с пръта и цапардоса гханта, преди съществото да успее да избяга нагоре по лианата. Чу се силно изпукване и гхантът полетя над реката, краката му бяха свити като на опърлен паяк. Изчезна в зелената вода почти без плясък.

Тиамак потрепери от отвращение. Цял хор от сухо цъкане се разнесе над главата му и той бързо вдигна очи — още няколко гханта, всеки с размера на голяма маймуна, се взираха в него от безопасните горни клони. Безизразните им черни очи блещукаха. Тиамак почти не се съмняваше, че ако можеха да предположат, че той не може да се изправи, щяха да го нападнат след секунда; все пак изглеждаше странно гхантите да нападат възрастен човек, пък бил той и ранен. Странно или не, той можеше само да се надява, че те няма да осъзнаят колко слаб е всъщност или за какви наранявания свидетелства кървавата превръзка на крака му.

— Точно така, грозни буболечки такива! — извика той и размаха и ножа, и пръта. От крясъка го заболя главата, лицето му се сгърчи и той се замоли наум да не припадне — ако това му се случеше, беше сигурен, че никога няма да се събуди отново. — Само елате насам и ще ви дам същия урок, като на приятеля ви!

Гхантите изчирикаха с явна злоба, все едно искаха да кажат, че за никъде не бързат — че ако те не го хванат днес, някои други гханти ще го направят достатъчно скоро. Твърдите им, покрити с лишеи черупки задраскаха по върбовите клони, когато гхантите се закатериха по-нагоре. Тиамак овладя треперенето си и бавно и хладнокръвно започна да избутва лодката към средата на течението, за да не е под ниско надвисналите клони.

Слънцето, което бе изминало само половината си път нагоре, когато го бе погледнал за последно, се бе преместило смайващо далеч отвъд зенита. Сигурно бе заспал седнал, въпреки ранния час. Треската бе отнела силите му. Поне засега като че ли бе затихнала, но той все още бе ужасяващо слаб, а раненият му крак туптеше така, сякаш гореше.

Внезапният смях на Тиамак бе суров и неприятен. Като си помислеше, че преди два дни бе взимал важни решения за това къде ще отиде, за това кои от могъщите хора, които се бореха за услугите му, щяха да са достатъчно късметлии да ги получат и кои щеше да трябва да изчакат! Спомни си, че бе решил да отиде в Набан, както бяха поискали старейшините на племето му, и да остави Кванитупул за по-късно — решение, което му бе коствало много часове внимателно обмисляне. Ето че внимателният му избор се бе обърнал за една капризна секунда. Щеше да е късметлия, ако стигнеше жив дори и до Кванитупул; дългият път до Набан бе просто немислим. Той бе загубил много кръв и имаше треска от раната. Нито една от подходящите билки за лекуване на подобна рана не растеше в тази част на Вран. Освен това, сякаш за да се задълбочат нещастията му, гхантите го бяха видели и бяха решили, че той ще е скорошната им лесна плячка!

Сърцето му подскочи. Сив облак от слабост се спускаше над него. Той гребна шепа вода и напръска лицето си. Гадният гхант всъщност го бе докосвал, лукав като джебчия, и се бе опитвал да му вземе ножа, така че другарите му да могат да се спуснат върху него, без той да може да окаже съпротива. Как можеше някой да си помисли, че гхантите са само животни? Някои от съплеменниците му твърдяха, че не били нищо повече от надраслите нормалния си размер буболечки или раци, на които и приличаха, но Тиамак бе виждал ужасната интелигентност, която се спотайваше зад черните им очи. Гхантите можеше и да са творение на Тези, които дишат тъмнина вместо на Тази, която роди човечеството — както толкова често твърдеше Могахиб, — но това не ги правеше глупави.

Той бързо огледа багажа си, за да се увери, че гхантите не са взели нищо. Всичките му мизерни притежания — дрехите му, Призоваващата пръчка от племенните старейшини, съдинката за готвене, прашката му и свитъкът на Нисес в омаслената торба — бяха на дъното на лодката. Всичко изглеждаше така, както трябваше да бъде.

Там бяха и останките от рибата, с чието улавяне бяха започнали сегашните му проблеми. По някое време през последните два дни на треска и лудост сигурно бе изял по-голямата част от нея, освен ако птици не бяха оголили костите, докато беше спал. Тиамак се помъчи да си спомни подробности от тези два дни, но всичко, което можа да извика в съзнанието си, бяха видения как гребе безкрайно по течението, а небето и водата кървят с цвят като на глеч, която изтича от зле опечено гърне. Беше ли се сетил да запали огън и да превари блатната вода, преди да промие раната си? Като че ли си спомняше как се опитва да запали сухите клечки, събрани в глинената купичка за готвене, но нямаше представа дали е успял.

От опитите да си спомни му се зави свят. Беше безполезно да се терзае за онова, което се бе или не се бе случило, каза си той. Очевидно все още беше болен; единственият му шанс бе да стигне до Кванитупул преди треската да се завърне. Поклати глава със съжаление и изхвърли останките от рибата през борда — наистина беше чудесна риба, — а после навлече ризата си, защото пак му стана студено и се разтрепери. Отпусна се на кърмата на лодката, придърпа над очите си шапката, която си бе направил от листа на пясъчна палма през първия ден на пътуването си, за да предпази смъдящите си очи от яркото слънце, и след като пак напръска лицето си с вода, започна да се оттласква с пръта — упорито подкарваше лодката напред по широкия канал, въпреки че болящите го мускули протестираха при всяко движение.

По някое време през нощта треската се върна. Когато отново успя да избяга от обятията й, се оказа, че се носи в мързеливи кръгове в блатиста застояла вода. Кракът му, въпреки че бе подут и болеше много, не изглеждаше забележимо по-зле. Ако можеше да стигне скоро до Кванитупул, нямаше да го загуби.

Тиамак се отърси от паяжините на съня и още веднъж се помоли на Онзи, който винаги стъпва на пясък — съществуването му, въпреки обикновено скептичната природа на Тиамак, бе станало много по-възможно след преживелицата му с крокодила. Тиамак не се интересуваше особено дали това отслабване на неверието е предизвикано от умопобъркващата треска, или от повторното събуждане на истинската вяра, предизвикано от близостта на смъртта. А и не изследваше чувствата си по въпроса особено дълбоко. Бе факт, че не искаше да е еднокрак учен — или още по-лошо, мъртъв учен. Ако боговете не му помогнеха, в това коварно блато не му оставаше никакъв друг ресурс освен собствената му бързо отпадаща решителност. Лице в лице с тези прости възможности, Тиамак се молеше.

Той изкара лодката от застоялата вода и стигна до място, на което се събираха няколко водни пътя. Трудно бе да се каже как точно се е долутал до това място, но като използваше току-що запалилите се звезди за водач — особено Гмуреца и Видрата с блестящите лапички, — успя да се ориентира към Кванитупул и морето. Продължи да тласка лодката до сутринта, когато вече не можеше да не обръща внимание на уморения си ум и изтощеното си тяло, които искаха почивка. Полузаспал, той се спусна още малко по течението, като мушкаше с пръта калния бряг, докато най-после не намери един голям камък. Измъкна го, върза го с риболовното си влакно и после го хвърли през борда, за да служи като котва, така че лодката да остане на открито, докато той не се наспи — без висящи по дърветата гханти и друга нежелана компания.

Тиамак вече напредваше по-бързо. Загуби половината от следващия следобед — осмия или деветия, откакто бе тръгнал от вкъщи — при поредния пристъп на треската, но успя да напредне малко вечерта и дори да продължи по мръкнало, за да навакса част от изгубеното време. Откри, че има много по-малко хапещи и жилещи насекоми, след като слънцето изчезне в блатото на запад; това, както и странно приятната синя светлина на сумрака бе толкова хубава промяна в сравнение с горещите следобеди, че той реши да го отпразнува и най-накрая изяде окаяно изглеждащата речна ябълка, която бе намерил на един клон. Речни ябълки обикновено не можеха да се намерят толкова късно през годината, тъй като тези, които успееха да убягнат на птиците, накрая падаха и се носеха по въртящата се вода, подскачайки като плувки на рибари, докато не ги спреше някой кален нанос. Тиамак бе сметнал находката си за добро предзнаменование и я бе скътал след много благодарности към благодетелните божества, тъй като знаеше, че ще й се наслади повече, ако поне малко се порадва на мисълта за нея преди това.

Първата хапка бе горчива, но бледата месеста част близо до средата бе превъзходно сладка. Тиамак, който вече от дни ядеше водни буболечки и треви и листа, бе толкова завладян от вкуса на плода, че почти загуби съзнание. Трябваше да си запази поне мъничко за по-късно.

Някой би могъл да каже за Кванитупул, че заема северния бряг на горния ръкав на залива Фиранос, само че там нямаше истински бряг: Кванитупул лежеше на най-северния ръб на Вран, но все още бе част от голямото тресавище.

Някогашното маловажно търговско селце от няколко десетки дървени къщи и наколни колиби бе станало огромно, когато търговците от Набан, Пердруин и Южните острови бяха открили множеството ценни неща, които идваха от недостижимата вътрешност на Вран — недостижима за всички, освен за хората, които живееха там, разбира се. Екзотични пера за наметките на дамите, изсушена кал за бои, лечебни прахове и минерали, несравними по рядкост и сила, всички тези неща и много други бяха причина пазарите на Кванитупул да са препълнени с търговци на едро и на дребно откъде ли не. Тъй като нямаше и педя твърда земя, дълбоко в калта се набиваха колове, безброй лодки се пълнеха с натрошени камъни и ги потапяха покрай бреговете на тресавищните течения. Върху тези основи бяха изникнали безбройни колиби и пътеки.

Кванитупул растеше — набанци и пердруинци се довличаха, за да споделят разнебитените му квартали с местните хора от Вран — докато търговският град не се разпростря върху много мили от канали и въжени мостове. Паянтовото му великолепие вече доминираше над залива Фиранос така, както по-старият му и по-голям брат Ансис Пелипе доминираше над залива Еметин и централното крайбрежие на Остен Ард.

Все още замаян от треската, Тиамак най-после се измъкна от дивата вътрешност на блатото и навлезе във все по-претъпканите главни водни пътища на Кванитупул. Отначало само няколко други плоскодънни лодки разделяха с него зелената вода, почти без изключение бутани от други хора от Вран, мнозина от които носеха перести племенни премени в чест на първото си идване в най-голямото тресавищно село. По-нататък в Кванитупул каналите бяха задръстени с цели ята други съдове — не само малки лодки като тази на Тиамак, а кораби с всякакъв размер и вид: от красиво резбованите и покрити с балдахини тримачтови кораби на богати търговци до огромните кораби за зърно и шлеповете, които носеха ломен камък и се плъзгаха по каналите подобно на надменни китове, като принуждаваха по-малките лодки да се разпръснат, за да не бъдат потопени от бурната им диря.

Обикновено Тиамак много се радваше на гледката на Кванитупул — въпреки че, за разлика от съплеменниците си, бе виждал Ансис Пелипе и другите пристанищни градове на Пердруин, в сравнение с които Кванитупул бе само западнало селце. Сега обаче треската отново го нападаше. Плискането на водата и виковете на хората изглеждаха любопитно далечни: каналите, по които бе пътувал толкова много пъти, изглеждаха заплашително непознати.

Той претърсваше блуждаещия си ум за името на гостоприемницата, в която му бе казано да отиде. В писмото си, онова, което бе погубило любимия гълъб на Тиамак Мастилено петно, отец Диниван му бе казал… бе казал…

Че е крайно нужен. Да, той си спомняше тази част. Треската правеше мисленето наистина трудно… Отиди в Кванитупул, пишеше Диниван, отседни в гостоприемницата, за която сме говорили, и чакай там, докато мога да ти съобщя нещо повече. И какво друго бе писал свещеникът? Че нещо повече от много животи може да зависи от него.

Но за коя гостоприемница ставаше дума? Тиамак, изплашен от цветните петна пред разфокусираните си очи, вдигна поглед и видя, че в следващия миг ще го блъсне един голям кораб с две светещи очи, изрисувани върху корпуса. Капитанът му подскачаше на носа и размахваше юмрук. Устата му се отваряше и затваряше, но Тиамак чуваше само глухо бучене. Коя гостоприемница?

„Бокалът на Пелипа!“ Името го удари като гръм от небето. Той не осъзна, че го е изкрещял на висок глас, но шумът по канала бе такъв, че неблагоразумието му нямаше значение.

„Бокалът на Пелипа“: една гостилница, която Диниван бе споменал. Държеше я жена, някога била монахиня в ордена на света Пелипа — Тиамак не можа да се сети за името й, — която все още обичаше да говори за теология и философия. Моргенес отсядаше там, когато пътуваше във Вран, тъй като харесваше стопанката и нейния непочтителен, но мислещ ум.

От тези спомени Тиамак се пооживи. Може би Диниван щеше да дойде в гостоприемницата! Или още по-добре, може би самият Моргенес бе отседнал там, което щеше да обясни защо последните съобщения на Тиамак до дома на стареца в Хейхолт не бяха получили отговор. Какъвто и да бе случаят, когато предложеше имената на приятелите си Носители на свитъка вместо пари, сигурно щеше да си намери легло и състрадателно ухо в „Бокала на Пелипа“!

Все още объркан от треската, но вече с по-обнадеждено сърце, Тиамак отново затласка крехката лодка по мазните зелени канали на Кванитупул.

Странният глас в главата на Саймън продължи да говори. Магията му го държеше като в уютен затвор, пленен от заклинание, което не можеше да разруши. Унасяше се, все едно всеки момент щеше да заспи, но беше и някак нащрек, като човек, който само се преструва, че дреме, докато враговете му правят планове в другия край на стаята. Не се събуди, но и не заспа. Гласът продължаваше да говори и думите му извикаха прекрасни и ужасни образи.

„… И въпреки че ти си тръгна, Хакатри — към смъртта или към Крайния запад, не знам със сигурност, — ще ти кажа тези неща, тъй като в действителност никой не знае начина, по който времето тече по Пътя на сънищата, нито къде може да блуждаят мислите, които са били насочени към люспите на Великия червей или към другите Свидетели. Може да се окаже, че на това място… или по това време… ще чуеш тези думи и ще научиш за семейството и народа си.

Освен това изпитвам огромна нужда просто да говоря с теб, любимия ми син, въпреки че отдавна те няма.

Знаеш, че брат ти обвини себе си за твоето ужасно нараняване. Когато най-после ти замина на запад в търсене на успокоение за сърцето си, той стана студен и неспокоен.

Няма да ти разказвам цялата история за грабежите на корабните мъже, тези яростни смъртни от другата страна на морето. Ти имаше някакво предизвестие за идването им преди да тръгнеш. Някои биха казали, че точно тези римърсгардци нанесоха най-тежкия удар срещу нас; понеже те разрушиха Асу’а, нашия велик дом, и тези от нас, които оцеляха, бяха прокудени в изгнание. Някои биха казали, че римърсгардците са нашите най-големи врагове, но други може и да кажат, че най-ужасната ни рана дойде, когато брат ти Инелуки вдигна ръка срещу баща ти, Ию’унигато — твоя баща, моя съпруг — и го посече в голямата зала на Асу’а.

Трети пък биха казали, че нашата сянка първо е израсла в дълбините на времето, във Вениха До’сае, Изгубената градина, и че сме я донесли с нас в сърцата си. Биха казали, че дори и онези, които са родени тук, в нашата нова земя — като теб, сине мой — са дошли на света, когато тази сянка вече е цапала най-съкровената ви природа, така че никъде не е имало нищо невинно, откакто светът е бил млад.

И това е проблемът със сенките, Хакатри. На пръв поглед те изглеждат много прости — въпрос само на нещо, което стои на пътя на светлината. Но онова, което е засенчено от едната страна, може от някой друг ъгъл да изглежда като блестящо отражение. Онова, което в покрито със сянка днес, може да умре от силната светлина утре и светът би станал по-малък след изчезването му. Не всичко, което процъфтява в сенките, е лошо, сине мой…“

„Бокалът на Пелипа“… „Бокалът на Пелипа“…

На Тиамак му бе трудно да мисли. Разсеяно повтори името още няколко пъти, като за миг забрави какво означаваше, а после осъзна, че се вглежда в една люлееща се табела, на която имаше нарисуван златен бокал. Замаяно присви очи за няколко секунди — не можеше да си спомни точно как се бе озовал тук, а после започна да се оглежда за място, където да завърже лодката си.

Табелата висеше над вратата на голяма, но доста посредствена на външен вид гостоприемница в една затънтена част на квартала със складовете. Разнебитената постройка като че ли бе увиснала между две по-големи сгради, като пияница с по един приятел от всяка страна. Цяла армада плоскодънни лодки се клатушкаше в канала отдолу — бяха завързани за грубия пристан или направо за коловете, които държаха сградата и мърлявите й другари над водата. Гостоприемницата бе изненадващо тиха, като че ли и посетителите, и прислужниците спяха.

Треската на Тиамак се бе върнала силно и го бе оставила почти без сили. Той злобно погледна въжената стълба, която висеше от площадката, вдигна пръта, но пак не достигна почти цял лакът до най-ниското стъпало. Зачуди се дали да не подскочи, за да я свали, но дори и с объркания си ум осъзна, че когато някой е твърде слаб, за да плува, едва ли има нещо по-глупаво от това да подскача в малка лодка. Накрая, попаднал в безизходно положение, се провикна дрезгаво за помощ.

Ако това бе една от любимите гостоприемници на Моргенес, значи докторът не беше особено придирчив. Тиамак поднови пронизителния си рев и се зачуди колко болезнено прегракнал е гласът му и как отеква в тази затънтена част на Кванитупул. Най-после една белокоса глава се показа от вратата горе и очите й се взряха в Тиамак така, сякаш той бе интересна, но неразрешима загадка. Накрая собственикът на главата напусна безопасността на входа и се показа целият. Бе стар пердруинец или набанец, висок и добре сложен; красивото му розово лице бе наивно като на малко дете. Той приклекна на ръба на площадката; все така гледаше Тиамак и се усмихваше мило.

— Стълбата! — Тиамак посочи с пръта. — Не мога да стигна стълбата.

Старецът любезно премести погледа си от Тиамак към стълбата, после като че ли прекара известно време в сериозни размишления над въпроса. Най-после кимна и усмивката му се разшири. Тиамак, въпреки прекомерната умора и болката в туптящия си крак, разбра, че отвръща на усмивката на този странен старец. След като размяната на неизговорено добро настроение продължи известно време, мъжът внезапно се обърна и се прибра.

Тиамак зави отчаяно, но старецът се появи отново след няколко секунди с канджа в ръка, разви стълбата и долният й край цопна в зелената вода. След кратък объркан размисъл Тиамак си взе нещата от лодката и започна да се катери. Наложи се да спре на два пъти за почивка. Ухапаният му от крокодила крак гореше като огън.

Когато стигна площадката, му се виеше свят и направо му причерня. Старецът пак се бе прибрал. Тиамак отвори тежката врата, закуцука навътре и го видя пак: седеше в ъгъла на вътрешната площадка върху купчина одеяла, които, изглежда, му служеха за легло, сред навити въжета и разни макари. По-голямата част от площадката бе заета от две обърнати лодки. Едната бе лошо пробита, като от остра скала. Другата бе наполовина боядисана.

Докато Тиамак заобикаляше гърнетата с бяла боя, задръстили площадката, старият мъж отново му се усмихна глупаво, а след това се намести сред одеялата, като че ли се канеше да спи.

Вратата в дъното на площадката водеше към самата странноприемница. На долния етаж имаше гостилница с дълги маси. Една жена, пердруинка, с кисело лице, дебели ръце и прошарена коса, стоеше и преливаше бира от една кана в друга.

— Какво искаш? — попита тя.

Тиамак спря на вратата.

— Ти ли си… — най-после си спомни името на бившата монахиня — Ксорастра?

Жената направи кисела физиономия.

— Ксорастра умря преди три години. Беше ми леля. И беше съвсем луда. Кой си ти? Ти си човек от блатата, нали? Тук не приемаме мъниста и пера като заплащане.

— Подслонете ме. Кракът ми е ранен. Аз съм приятел на отец Диниван и на доктор Моргенес Ерцестрес.

— Никога не съм ги чувала. Благословена Елисия, ти говориш доста сносен пердруински за дивак, а? Нямаме свободни стаи. Може да спиш със стария Цалио навън. Той не е наред с ума, но няма да ти направи нищо лошо. Шест сентимки на нощ, девет, ако искаш и храна. — Тя махна към площадката навън.

Три деца изтрополиха надолу по стълбите — биеха се с клонки, смееха се и пищяха — и почти събориха Тиамак, докато изскачаха на площадката.

— Трябва ми лекар. — Тиамак се олюля. — Ето. — Той бръкна в кесията на колана си и измъкна двата златни императора, които пазеше от години точно за такъв спешен случай — а и какво щяха да му помогнат парите, ако умреше? — Моля ви, имам злато.

Племенницата на Ксорастра се обърна и се ококори.

— Риапа и пиратите! — изруга тя. — Гледай ти!

— Моля ви, госпожо. Мога да ви дам още много злато. — Не можеше, разбира се, но имаше много по-голям шанс тази жена да се погрижи да го изцерят, ако си мислеше, че може. — Само доведете лечител да види крака ми и ми дайте храна и легло.

Устата й, все още зяпнала от изненада при вида на лъскавите златни монети, се разшири още повече, когато Тиамак рухна безчувствен в краката й.

„… Но въпреки че не всичко, което процъфтява в сенките, е лошо, Хакатри, все пак много от това, което се крие в тъмнината, е там, за да скрие злото си от всички очи“.

Саймън започваше да се губи в този странен сън — чувстваше се така, сякаш търпеливият, изпълнен с болка глас говори на него. Срамуваше се, че е отсъствал толкова дълго, че е донесъл допълнително страдание на такава извисена и все пак измъчена душа.

„Брат ти отдавна крие плановете си под плащ от сянка. Годишният танц бе танцуван безброй пъти, след като Асу’а падна, преди ние дори да предположим, че той все още е жив — ако неговото призрачно съществуване може да се нарече живот. Дълго е кроял замисли в тъмнина, стотици години обмисляне на черен ум, преди да предприеме първите стъпки. Сега, когато планът му е вече в ход, все още има много, което е скрито в сянка. Аз мисля и наблюдавам, чудя се и предполагам, но подробностите на замисъла му ми убягват. Видях много неща, откакто за първи път видях листата да падат в Остен Ард, но не мога да разбера това. Какво планира той? Какво иска да направи брат ти Инелуки?…“

Звездите над Стормспайк бяха блестящо бели като оглозгани кости, студени като буци лед. За Инген Джегер те бяха много красиви.

Той стоеше до коня си на пътя пред планината. Суровият вятър свиреше през муцуната на озъбения му шлем. Дори и норнският му жребец, отгледан в най-тъмните и най-студени конюшни на света, се стараеше да избегне жестоката суграшица, която вятърът изстрелваше като снопове стрели… но Инген Джегер бе въодушевен. Воят на вятъра бе приспивна песен, ужилванията на суграшицата — ласка. Господарката му бе възложила велика задача.

— На нито един друг Ловец на Кралицата не е била възлагана такава отговорност — му каза тя. Индиговата светлина на Кладенеца изпълваше Залата на арфата. Докато тя говореше, стоновете на Дишащата арфа — огромно, прозрачно, вечно променящо се нещо, скрито от мъглите на Кладенеца, — караха самите камъни на Стормспайк да треперят. — Ние те върнахме от покрайнините на Земята на смъртта. — Блещукащата маска на Утук’ку отрази сините лъчи от Кладенеца толкова силно, че лицето й се скри, сякаш пламък гореше между раменете и короната. — Освен това ти дадохме оръжия и мъдрост, каквито не е имал никой друг Ловец на Кралицата. Сега ти възлагаме задача с огромна трудност, задача, с каквато никой, смъртен или безсмъртен, никога не се е залавял.

— Ще я изпълня, господарке — каза той. Сърцето му туптеше в гърдите така, сякаш щеше да се пръсне от радост.

Сега, застанал на кралския път, Инген Джегер погледна руините на стария град. Лежаха навсякъде около него — просто боклуци по склоновете на великата ледена планина. Когато прародителите му са били още диваци, помисли си той, древната Накига се е издигала под нощното небе в пълната си хубост, цяла гора от алабастър и бяло магическо дърво, халцедонова огърлица около гърлото на планината. Преди народът на Ловеца да е познавал огъня, Хикеда’я са били построили зали с колони в самата планина и всяка зала е пламтяла като милион кристали от безбройните лампи — цяла галактика от звезди, горели в тъмнината на земята.

А сега той, Инген Джегер, бе избран от тях! Носеше мантия, каквато не бе обличал нито един смъртен! Дори и за човек с неговата тренировка, с неговата ужасяваща дисциплина, това бе подлудяваща мисъл.

Вятърът стихна. Жребецът му, голям блед силует до него под вихрещия се сняг, изпръхтя нетърпеливо. Инген Джегер го погали по мощния врат и почувства бързия пулс на живота. Пъхна крак в стремето, качи се на седлото и подсвирна на Нику’а. След няколко мига огромната бяла хрътка се появи на едно възвишение наблизо. Почти толкова голям, колкото коня, Нику’а изпълни нощта с парата от дъха си; късата козина на кучето бе перлена от мъглата, така че то блестеше като огрян от слънцето мрамор.

— Ела — изсъска Инген Джегер. — Чакат ни велики дела! — Пътят се простираше пред него: водеше надолу от висините в нищо неподозиращите земи на спящите хора. — Смъртта ни следва.

Той пришпори коня. Копитата заудряха по заледения път като чукове.

„… И така, посвоему аз съм сляпа за машинациите на брат ти. — Гласът в главата на Саймън ставаше все по-недоловим и по-недоловим, увяхваше като роза, останала последна в късна есен. — Принудена съм да прилагам собствените си хитрини — а те изглеждат като лоши, слаби игри, когато се поставят срещу пълчищата на Накига и издръжливата, безсмъртна омраза на Червената ръка. И което е най-лошо от всичко, дори не зная срещу какво се бия, макар и да вярвам, че вече различавам първите смътни фигури. Ако съм видяла дори и проблясък от истината, то тя е ужасна. Ужасна.

Играта на Инелуки започна. Той е мое дете и не мога да избегна отговорността си. Двама синове имах аз, Хакатри. Двама синове загубих“.

Гласът на жената бе само шепот, най-лек дъх, но въпреки това Саймън можеше да почувства горчивината му.

„Най-старите са винаги най-самотните, кротък мой, но никой не бива да бъде изоставян за толкова дълго от онези, които е обичал…“

И след това я нямаше.

Саймън бавно излезе от необятната тъмнина, която го бе държала в плен. Ушите му като че ли кънтяха странно, сякаш с изчезването си гласът, който бе слушал толкова дълго, бе оставил огромна празнина. Той отвори очи и светлината нахлу в тях и го зашемети; когато ги затвори, пръстени от светли цветове се завъртяха под клепачите му. Погледна пак, по-предпазливо, и видя, че се намира в малка горска долчинка, покрит от наскоро навалял сняг. Бледа утринна светлина струеше през надвисналите дървета, посребряваше оголените клонки и нашарваше земята.

Беше му много студено. Освен това бе съвсем сам.

— Бинабик! — извика той. — Куантака! — Миг по-късно прибави и: — Слудиг!

Отговор нямаше.

Отхвърли наметалото си и несигурно се надигна. Отърси се от прашливия сняг и разтърка очи, за да изчисти сенките. Долът се изкачваше стръмно от двете му страни. Ако се съдеше по множеството счупени клонки, набити в дрехите му, той бе паднал по склона. Опипа се предпазливо, но освен дългата заздравяваща рана на гърба и няколко грозни следи от зъби по крака, като че ли бе само издраскан, ожулен и много, много измръзнал. Сграбчи един стърчащ корен и с мъка се закатери по склона. Стигна ръба и се изправи. Краката му трепереха. Бялата гора се простираше монотонно във всички посоки. Нямаше и следа нито от приятелите му, нито от коня му; всъщност нямаше следа от нищо — само безкрайна бяла гора.

Опита се да си спомни как е дошъл тук, но измъкна само разтреперващ спомен за последните луди часове в абатството на Скоди, за един омразен леден глас, който го бе преследвал, и за яздене в тъмнината. След това един нежен и тъжен глас дълго му бе говорил в сънищата му.

Той се огледа, като се надяваше да намери поне седло, но нямаше късмет. Ножницата на кръста му беше празна. След известно търсене той забеляза костения си нож от Ийканук на дъното на дерето и с много проклятия отново се спусна долу, за да го вземе. Почувства се малко по-добре от това, че има нещо остро подръка, но това бе съвсем малко успокоение. Когато отново стигна до върха и пак огледа недружелюбната зимна гора, го налегна някакво чувство на изоставеност и страх. Бе загубил всичко — всичко! Меча Трън, Бялата стрела, нещата, които бе спечелил, всичко това го нямаше! А и приятелите му също ги нямаше.

— Бинабик! — изпищя той. Ехото избяга и изчезна. — Бинабик! Слудиг! Помогнете ми! — Защо го бяха изоставили? Защо?

Отново извика приятелите си, и пак, и пак, докато се препъваше през гората.

Прегракнал от викане, Саймън най-после се отпусна на една скала и се помъчи да не заплаче. Мъжете не плачат, защото са се загубили. Мъжете изобщо не плачат. Светът като че ли се замъгли малко, но той не плачеше — само ужасният студ караше очите му да щипят така. Мъжете не плачат, независимо колко ужасни са станали нещата…

Той бръкна в джоба на плаща си, за да скрие ръката си от студа, и напипа огледалото на Джирики. Извади го. В него бе отразено сивото небе, като че ли огледалото бе пълно с облаци.

Той вдигна люспата от Великия червей пред очите си.

— Джирики — промърмори Саймън и духна блестящата повърхност, все едно собствената му топлина можеше да даде на огледалото някакъв живот. — Помогни ми! — Видя в огледалото само собственото си лице, с блед белег и рядка червена брада. — Помогни ми.

Снегът заваля отново.

19. Децата на Кормчията

Мириамел се събуди бавно. Гадеше й се. Клатушкането на пода изобщо не помагаше на туптенето в главата й и тя нещастно си припомни една вечеря на Ейдонманса в замъка в Меремунд, когато бе на девет. Един отстъпчив слуга й бе позволил да изпие три бокала вино; виното бе разредено, но все пак Мириамел се бе разболяла ужасно, оповръща цялата си нова рокличка и я развали непоправимо.

Този отдавнашен пристъп на стомашни болки беше предшестван от точно такова люшкане, все едно се намираше на борда на кораб насред океана. На сутринта, която последва пиянското й приключение, тя бе останала в леглото с потресаващо главоболие — болка, която бе почти толкова лоша, колкото и тази, която изпитваше в момента. Що за чудато угаждане я бе довело до това ужасно състояние?

Тя отвори очи. Стаята бе доста тъмна, гредите на покрива бяха дебели и груби. Леглото, в което лежеше, бе невероятно неудобно и стаята не искаше да спре да се люшка. Да не би да е била толкова пияна, че да е паднала и да си е ударила главата? Може би си бе пукнала черепа и умираше?…

Кадрах!

Мисълта й дойде внезапно. Всъщност, спомни си Мириамел, тя не беше пила, нито нищо друго такова. Чакаше в кабинета на отец Диниван и… и…

И Кадрах я беше ударил. Казал й бе, че не могат да чакат повече. Тя каза, че ще чакат. Тогава той каза нещо друго и я удари по главата с нещо тежко. Горката й глава! И като си помислеше, че в един момент на глупост бе съжалявала, че се е опитала да го удави!

Мириамел с мъка се надигна, като притискаше главата си с ръце, все едно искаше да задържи парчетата й заедно. И по-добре, че остана превита на две: таванът бе толкова нисък, че не би могла да се изправи. Но това клатене! Елисия, Божия майко, беше по-лошо, отколкото да си пиян! Не беше нормално едно цапване по главата да успее да накара нещата да се обръщат и поклащат по този начин. Това наистина бе като да си на кораб…

Тя наистина беше на кораб, при това на кораб в открито море. Осъзнаването на това дойде внезапно, благодарение на лека смесица от подсказки: движението на пода, тихото, но ясно скърцане на дъски и въжета, тънкият, по-солен от обикновено мирис на въздуха. Как се бе случило това?

Беше трудно да види нещо в почти пълната тъмнина, но доколкото можеше да прецени, бе заобиколена от бурета и каци. Беше в трюма на кораб, това бе сигурно. Докато се взираше в тъмнината, още един звук започна да се чува, нещо, което бе чувала през цялото време, но което чак сега се проясняваше.

Някой хъркаше.

Мириамел се изпълни с някаква смесица от гняв и страх. Ако бе Кадрах, щеше да го намери и да го удуши. А ако не беше Кадрах — милостиви Ейдон, кой би могъл да каже как се бе оказала на този кораб или какво бе сторил монахът, за да ги направи и двамата бегълци? Ако се разкриеше, това можеше да означава смъртна присъда за пътник без билет. Но ако това бе Кадрах — о, колко й се искаше да го стисне за врата!

Тя приклекна между две бурета; внезапното движение изпрати пронизваща болка надолу по гръбнака й. Бавно и тихо тя започна да пълзи към хъркащия. Той гъргореше и мляскаше така, като че ли не бе склонен да спи леко, но нямаше смисъл да поема излишни рискове.

Внезапен тропот отгоре я разтрепери, но не последва нищо и Мириамел реши, че над нея тече само обикновеният живот на кораба. Продължи да се прокрадва към хъркащата си жертва през редиците плътно наредени бурета.

Когато стигна на няколко лакътя от хъркащия, вече не изпитваше и най-малкото съмнение — бе слушала това упоено, пиянско хъркане твърде много нощи, за да го обърка.

Най-после се наведе над него. Опипа с ръка и откри празната кана, с която се бе омаял, притисната в сгъвката на лакътя му. Над нея бе невъзможно да се обърка кръгло лице на Кадрах, киселият от виното дъх, който мокро свиреше навътре и навън през отворената му уста, докато той хъркаше и мърмореше. Щеше да е лесно просто да му пукне пияната глава с празната кана или да преобърне някое буре, за да го смаже като буболечка. Не беше ли я тормозил той още от момента, когато се запознаха? Бе крал от нея и я бе продавал на враговете й като робиня, а сега я бе ударил и отвлякъл със сила от Божия дом. Каквото и да бе тя, в каквото и да се бе превърнал баща й, тя все още беше принцеса с кръвта на крал Престър Джон и кралица Ебека. Нито един пияница нямаше право да я докосва! Нито един човек! Нито един!

Гневът й, който се бе извивал и нараствал в нея като пламъците на раздухван от вятъра огън, проблесна и после изведнъж изчезна. Задавиха я сълзи; в гърдите й болезнено заудряха хълцания.

Кадрах спря да хърка и неясният му хленчещ глас се надигна от тъмнината пред нея:

— Господарке?

За момент тя не помръдна. След това, като си пое яростно дъх, замахна към невидимия монах. Удари го леко, но това бе достатъчно, за да разбере къде в тъмното е главата му. От следващия й удар я заболя ръката.

— Ах ти, предател такъв! — изсъска тя и удари отново.

Кадрах изохка от болка и се отмести, така че пръстите й удариха влажните дъски на трюма.

— Защо… защо ме… — промърмори той. — Та аз спасих живота ви!

— Лъжец! — възкликна тя и отново избухна в сълзи.

— Не, принцесо, това определено е истината. Съжалявам, че ви ударих, но нямах избор.

— Проклет лъжец!

— Не! — Гласът му бе изненадващо спокоен. — И стойте тихо. Не трябва да ни открият, за да можем да се измъкнем, щом падне нощта.

Тя подсмръкна ядно и забърса носа си с ръкав.

— Тъпанар! Глупак! Къде да се измъкнем? Та ние сме в морето!

Последва миг на тишина.

— Не може да сме… — отпаднало каза монахът. — Не може да сме в морето…

— Не можеш ли да усетиш как се люшкаме? Никога не си знаел нищо за корабите, предателски дребосъко. Това не е клатенето, когато сме закотвени в пристанището. Това е морското вълнение. — Гневът й се стапяше и я оставяше празна и объркана. — А сега, ако не ми кажеш как сме се озовали на този кораб и как ще слезем от него, ще съжаляваш горчиво, че си напуснал Кранхир… или мястото, откъдето наистина идваш.

— О, богове на народа ми — изстена Кадрах. — Какъв глупак съм! Сигурно са потеглили, докато сме спали…

— Докато ти си спял, спял си пиянски. Аз бях в безсъзнание, пребита!

— Ех, говорите истината, господарке, а ми се иска да не беше така. Аз наистина се напих до забрава, принцесо, но имаше много, което да забравям.

— Ако имаш предвид това, че ме удари, няма да ти позволя да го забравиш.

В тъмнината на трюма настъпи още един миг тишина. Когато монахът най-после се обади, гласът му бе странно изпълнен с копнеж:

— Моля те, Мириамел. Принцесо. Много пъти съм правил злини, но този път направих само онова, което сметнах за най-добро.

Тя бе възмутена.

— Онова, което си сметнал за най-добро! Нахалството ти…

— Отец Диниван е мъртъв — прекъсна я той. — Също така и Ранесин, лекторът на Майката Църква. Приратес ги уби и двамата в самото сърце на Санселан Ейдонитис.

Тя се опита да проговори, но нещо като че ли бе заседнало в гърлото й:

— Какво?

— Мъртви са, принцесо. До утре сутринта новината ще плъзне като степен пожар из целия Остен Ард.

Беше й трудно да мисли за това, трудно да го разбере. Милият грозноват отец Диниван, който се изчервяваше като момче! И лекторът, който уж щеше да оправи всичко, а сега нищо нямаше да бъде както трябва. Нищо, никога вече.

— Истината ли казваш? — попита тя най-после.

— Иска ми се да лъжех, милейди. Иска ми се това да бе само поредната лъжа от моя дълъг списък, но не е. Приратес управлява Майката Църква, или все едно е така. Единствените ти истински приятели в Набан са мъртви и точно затова се скрихме в трюма на този кораб, закотвен в пристанището…

Монахът не довърши, но странната извивка в гласа му най-после я убеди. Тъмнината в трюма като че ли се сгъсти. През неизмеримото време, което последва, когато като че ли всички сълзи, които бе сдържала, откакто бе напуснала дома си, бликнаха наведнъж, Мириамел се почувства така, сякаш черният покров на отчаянието се е разраснал и е забулил целия свят.

— И така, къде сме? — попита тя най-после. Беше прегърнала коленете си и се поклащаше бавно, за да противостои на движението на кораба.

Скръбният глас на Кадрах прошепна от тъмнината:

— Не зная, господарке. Както ви казах, качих ви на един кораб в пристанището. Беше тъмно.

Мириамел се опитваше да се успокои, благодарна поне за това, че никой не можеше да види червеното й от сълзи лице.

— Да, но чий кораб? На какво приличаше? Чий знак бе върху платното?

— Знам съвсем малко за корабите, принцесо. Платната бяха прибрани. Мисля, че имаше някаква хищна птица, изрисувана на носа, но фенерите горяха съвсем слабо.

— Каква птица? — напрегнато попита тя.

— Орел рибар, мисля, или нещо подобно. Черно и златно.

— Орел рибар… — Мириамел запотропва възбудено с пръсти по крака си. — Това е родът Преван. Иска ми се да знаех на чия страна са, но толкова много време мина, откакто живеех тук! Може би са поддръжници на чичо ми и ще ни заведат в безопасност. — Тя се усмихна кисело. — Но къде ли може да е това?

— Повярвайте ми — пламенно каза Кадрах, — в този момент дори и най-студените, най-тъмни пещери на Стормспайк ще са по-безопасни за нас от Санселан Ейдонитис. Казах ви, лектор Ранесин е свален и убит! Можете ли да си представите колко трябва да е нараснала силата на Приратес, че да убие лектора направо в Божия дом?

Пръстите на Мириамел внезапно спряха да тропат.

— Странно е, че казваш това. Какво знаеш за Стормспайк и за пещерите му, Кадрах?

Неспокойното примирие, което шокът и ужасът бяха сключили между тях, изведнъж изглеждаше много глупаво. Бързо разпалващият се гняв на Мириамел прикри внезапния й страх. Кой беше този монах, който знаеше толкова много и действаше толкова странно? И ето, тя отново му се доверяваше, приклещена в някакво тъмно място, в което той сам я бе вкарал.

— Попитах те нещо.

— Господарке — започна Кадрах колебливо, — има много неща…

И изведнъж спря. Отекна скърцане на дърво; ярка светлина на факли прониза въздуха надолу, когато някой вдигна люка към палубата. Заслепени, принцесата и Кадрах се хвърлиха към буретата, търсейки убежище като земни червеи в обърната с лопата буца пръст. Мириамел зърна някакъв мъж с плащ, който слизаше гърбом по стълбата, присви се назад до стената, придърпа крака и скри лицето си под ниско дръпнатата си качулка.

Мъжът, който бе влязъл, почти не вдигаше шум — внимателно се запромъква между буретата и денковете. Сърцето на Мириамел подскочи в гърдите й, когато стъпките изведнъж спряха само на няколко лакътя от нея. Тя сдържа дъха си в напрегнатите си дробове, докато не й се стори, че ще се пръснат. Шумът на вълните гърмеше в ушите й като мучене на бик, но някакво странно напевно тананикане се носеше под него като сънливото жужене на пчели. След това бръмченето внезапно спря.

— Защо се криеш тук? — попита един глас; сух пръст докосна лицето й. Потиснатият дъх на Мириамел изхвърча и очите й се отвориха. Гласът възкликна; — А, но ти си дете!

Не беше мъж, а жена — с бледозлатиста кожа и големи, широко отворени тъмни очи, които надзъртаха изпод кичур бяла коса. Изглеждаше стара и крехка: наметалото й не можеше да прикрие слабостта на фигурата й.

— Ти си ниски! — ахна Мириамел и вдигна ръка към устата си.

— Защо те изненадва това? — отвърна жената и тънките й вежди се повдигнаха. Кожата й бе набраздена от фини бръчици, но движенията й бяха уверени. — Къде може да очакваш да срещнеш ниски, ако не на презморски кораб? Не, въпросът, непознато момиче, е защо ти си тук? — Тя се обърна към сенките, където се криеше монахът. — Въпросът се отнася и за теб. Защо се спотайвате в трюма?

И като не получи отговор, поклати глава.

— Значи трябва да повикам господаря на кораба…

— Недей, моля те — каза Мириамел. — Кадрах, излез. Нискитата имат остър слух. — Тя се усмихна по начин, който се надяваше да е очарователен. — Ако знаехме, че си ти, нямаше да си правим труда. Глупаво е да се опитваш да се скриеш от ниски.

— Да. — Жената кимна доволно. — А сега ми кажете кои сте вие?

— Аз съм Малахиас… — Мириамел спря, като осъзна, че полът й вече е бил определен. — Мария, исках да кажа. Кадрах е моят спътник. — Монахът излезе иззад един денк и изръмжа.

— Добре. — Нискито се усмихна със стиснати устни. — Аз съм Ган Итай. „Облакът на Еадне“ е моят кораб. Аз пея на килпата.

Кадрах се опули.

— Пееш на килпата? Какво значи това?

— Нали каза, че много си пътувал — намеси се Мириамел. — Всеки знае, че не може да изведеш кораб в дълбините на морето, без ниски, което да пее песни, за да държи килпата на разстояние. Знаеш какво са килпите, нали?

— Чувал съм за тях, да — кратко отвърна Кадрах и отново изгледа любопитно Ган Итай, която се поклащаше, докато ги слушаше. — Ти си от Тинукеда’я, нали?

Устата на нискито се разшири в беззъба усмивка.

— Ние сме децата на Кормчията, да. Много отдавна се върнахме в морето и останахме в морето. Кажете сега какво правите на този кораб.

Мириамел погледна Кадрах, но монахът като че ли бе потънал в мисли. Бледото му лице бе обляно в пот. Дали вследствие на шока от разкриването им, или от нещо друго, но мъглата на пиянството му като че ли бе изчезнала. Малките му очи бяха разтревожени, но ясни.

— Не можем да кажем всичко — отвърна принцесата. — Не сме направили нищо лошо, но животът ни е в опасност, така че се крием.

Ган Итай присви очи и замислено сбърчи устни.

— Трябва да кажа на господаря на кораба, че сте тук — най-после каза тя. — Ако това не ви харесва, съжалявам, но първо дължа вярност на „Облака на Еадне“. Винаги се съобщава за нередовни пътници. На кораба ми не трябва да му се случи нищо лошо.

— Няма да направим нищо на кораба — отчаяно каза Мириамел, но нискито вече вървеше бързо към стълбата — пъргавината на Ган Итай опровергаваше привидната й крехкост.

— Съжалявам, но трябва да изпълня задълженията си. Народът на Руян има закони, които не могат да се пренебрегват. — Тя поклати глава и изчезна през люка. Едно парче оцветено от зората небе се показа за миг, преди капакът да се спусне отново.

Мириамел седна, облегна се на едно буре и въздъхна:

— Елисия да ни спаси. Какво ще правим? Какво ще стане, ако този кораб е на врагове?

— Що се отнася до мен, самите кораби са нашите врагове. — Кадрах унило сви рамене. — Това, че реших да се скрием на кораб, бе глупост, ужасна глупост. Колкото до това, че ни намериха… — той махна презрително с пълната си ръка, — то си беше неизбежно. И все пак така е по-добре, отколкото ако бяхме останали в Санселан Ейдонитис. — Той обърса потта от лицето си. — Ох, гади ми се! Както е казал един мъдрец: „Има три вида хора: живите, мъртвите и тези на море“. — Отвратеното му изражение се смени със замислено. — Но нискита!? Срещнах жива Тинукеда’я! Костите на Анаксос, светът е пълен със странни неща!

Преди Мириамел да успее да го попита какво значи това, чуха тропот на тежки ботуши по палубата отгоре. Заговориха дълбоки гласове, а после люкът изскърца и се отвори.

Мейгуин седеше насред ронещата се древна сцена в сърцевината на загадъчен каменен град, скрит дълбоко в сърцето на планината, лице в лице с четири същества, излезли от легендите на древните дни. Пред нея имаше огромен блестящ камък, който й бе говорил така, все едно бе човек. И въпреки това тя бе неизразимо разочарована.

— Ситите — тихичко промърмори тя. — Мислех си, че ситите ще са тук.

Еолаир я погледна привидно безстрастно, а после се обърна отново към дуорите и попита:

— Това е много странно. Откъде знаете името на Джосуа Безръкия?

На Юис-фидри като че ли му стана неудобно. Костеливото лице на живеещия в земята се поклащаше на нежния му врат като слънчоглед на стъблото си.

— Защо търсите ситите? Какво общо имате с нашите стари господари?

Мейгуин само въздъхна.

— Това бе само смътна надежда — бързо каза Еолаир. — Лейди Мейгуин си мислеше, че те може да ни помогнат, както са помагали на народа ни в миналото. Хернистир беше превзет.

— И този Джосуа Без ръце, за когото говореха ситите, той завоевателят ли е, или е от децата на Херн като вас? — Юис-фидри и другарите му се наведоха напред и загледаха много сериозно.

— Джосуа Безръкия на е хернистирец, но не е и завоевател. Той е един от главните хора във великата война, която се води горе — внимателно отвърна Еолаир. — Нашият народ бе нападнат от враговете на Джосуа. Следователно може да се каже, че Джосуа се бие за нас… ако е още жив.

— Джосуа е мъртъв — глухо каза Мейгуин. Тежестта на пръстта и камъка около нея я притисна, изстисквайки дъха й. Какъв беше смисълът на цялото това бърборене? Тези паякоподобни създания не бяха сити. Това не бе градът със знамената и прекрасната музика, който бе видяла в сънищата си. Плановете й не бяха постигнали нищо.

— Може и да не е така — тихо каза Еолаир. — Чух слухове, че той е още жив, слухове, на които може да се вярва. — Той се обърна към търпеливите дуори. — Моля ви, кажете ни къде сте чули името на Джосуа. Ние не сме ви врагове.

Юис-фидри обаче на свой ред попита:

— И този Джосуа Без ръце за нашите стари господари ситите ли се бие, или срещу тях?

Еолаир се зачуди, преди да отговори:

— Ние, смъртните, не знаем нищо за ситите и за техните битки. Джосуа вероятно знае също толкова малко, колкото и ние.

Юис-фидри посочи блестящото примигващо нещо в средата на сцената.

— Но нали точно Първата баба на Зида’я — ситите — ви говори през Къса! — Изглеждаше извратено доволен, като че ли бе хванал Еолаир в някаква безсмислена дребна лъжа.

— Ние не знаехме чий бе този глас. Ние сме странници тук и вашият… вашият Къс не ни познава.

— Аха! — Юис-фидри и другите дуори заговориха на собствения си език, думите им звънтяха като ромолящи камбанки. Най-после Юис-фидри каза:

— Ще ви повярваме. Вярваме, че сте честни. Дори и ако не го сторим, вие вече видяхте къде живеят последните дуори. Освен ако не ви вземем живота, можем само да се надяваме, че няма да ни разкриете на бившите ни господари. — Той се засмя тъжно, тъмният му поглед нервно обхождаше сенките. — А ние не заставяме никого да прави нещо насила. Ние сме слаби, стари… — Юис-фидри си пое дъх, за да се успокои. — Нищо няма да спечелим, ако скрием знанията си от вас. И така, всички наши хора вече могат да се завърнат на това място, Мястото на Свидетеля.

Юис-хадра, онази, което Юис-фидри бе нарекъл своя жена, вдигна ръка, помаха към мрака в горния край на огромната полусфера и извика нещо на музикалния език на дуорите.

Появиха се светлинки и се понесоха тихо надолу по пътечките към сцената, може би трийсетина — блестящи розови кристали в ръцете на дуорите. Големите им глави и широките им сериозни очи ги караха да изглеждат несъразмерни като деца, чудати, но не и страшни.

За разлика от първите четирима, тези нови дуори като че ли се страхуваха да се приближат до Еолаир и Мейгуин. Вместо това минаваха бавно надолу по каменните пътеки и сядаха тук-там по стотиците пейки. Лицата им бяха обърнати към блестящия Къс, а тънките им пръсти стискаха кристалите. Огромната тъмна купа бе напръскана с бледи звезди като умираща галактика.

— Беше им студено — прошепна Юис-фидри. — Радват се, че могат да се върнат при топлината.

Мейгуин подскочи, стресната след дългата тишина. Изведнъж осъзна, че тук, под мантията на света, няма птици, които да пеят, нито шепот на поклащани от вятъра дървета; градът изглеждаше построен от тишина.

Еолаир огледа кръга сериозни очи и се обърна към Юис-фидри.

— Но ти и хората ти, изглежда, се страхувахте от това място.

Дуорът като че ли се засрами.

— Гласовете на бившите ни господари ни плашат, вярно е. Но Късът е топъл, а залите и улиците на великия Мезуту’а са студени.

Графът на Над Мулах си пое дълбоко дъх и каза:

— Ще попитам нещо. Ако вярвате, че не искаме да ви нараним, обяснете ни откъде знаете името на Джосуа.

— От нашия Свидетел — Къса. Както ви казахме, ситите ни се обаждаха тук, на Мястото на Свидетеля, и питаха за този Джосуа и за Великите мечове. Късът дълго бе стоял безмълвен, но напоследък отново започна да ни говори, за първи път в скорошната ни памет.

— Да говори? — попита Еолаир. — Както говори и на нас? И какво точно е Късът?

— Късът е стар. Един от най-старите от всички Свидетели. — Разтревоженият тон на Юис-фидри се завърна. Спътниците му заклатиха глави, на лицата им се изписа безпокойство. — Дълго мълча. Никой не ни говореше.

— Какво искаш да кажеш? — Графът погледна Мейгуин, за да види дали тя споделя объркването му. Тя избегна очите му. Късът изпулсира с нежна млечна светлина и Еолаир се опита отново. — Не те разбирам. Какво е Свидетел?

Дуорът се замисли, опитваше се да намери думи, за да обясни нещо, което никога не е имало нужда от обяснение. Най-накрая каза:

— В отдавна отминалите дни ние и другите Родени в Градината говорехме през определени предмети, които можеха да служат като Свидетели: Камъни и Люспи, Езерца и Клади. През тези неща — и през някои други, като Великата арфа на Накига — светът на Родените в Градината бе овързан с нишки от мисли и реч. Но ние, Тинукеда’я, вече бяхме забравили много, дори и преди могъщият Асу’а да падне, и се бяхме отдалечили много от онези, които живееха там… онези, на които някога служехме.

— Асу’а ли? — каза Еолаир. — Чувал съм това име някъде…

Мейгуин почти не слушаше — наблюдаваше искрящите цветове на Къса да пробягват като светли риби под повърхността на кристала. Насядалите по пейките дуори също го наблюдаваха със смръщени лица, сякаш гладът им за лъчението му ги посрамваше.

— Когато Асу’а падна — продължи Юис-фидри, — рядкото говорене се превърна в мълчание. Говорещият огън в Хикехикайо и Късът тук, в Мезуту’а, бяха безмълвни. Разбирате ли, ние, дуорите, бяхме изгубили изкуството да ги използваме. И така, когато Зида’я спряха да ни говорят, ние, Тинукеда’я, вече не можехме да се справяме със Свидетелите дори и за да говорим помежду си.

Еолаир се замисли, после попита:

— Как сте забравили изкуството да използвате тези неща? Как може да се изгуби то сред толкова малко, колкото сте вие? — Той посочи с широк жест всички мълчащи, насядали по пейките. — Вие сте безсмъртни, нали?

Жената на Юис-фидри, Юис-хадра, отметна глава и простена, стряскайки и Мейгуин, и графа. Шо-венна и Имай-ан, другите двама спътници на Юис-фидри, се присъединиха към нея. Скръбта им се превърна в някаква зловеща и изпълнена с мъка песен, която се издигна до тавана на пещерата и отекна в тъмнината. Другите дуори се обърнаха да гледат, главите им се поклащаха бавно като ливада от сиво-бели глухарчета.

Юис-фидри сведе тежките си клепачи и стисна брадичката си с треперещи пръсти. Когато стенанието отмина, той вдигна поглед и каза:

— Не, дете на Херн, не сме безсмъртни. Вярно е, че сме много по-дълголетни от вас, хората, освен ако расата ви не се е променила много. Но за разлика от Зида’я и Хикеда’я, старите ни повелители ситите и норните, ние не продължаваме да живеем още и още, вечни като планините. Не, смъртта идва и за нас, както и за вашия народ, като крадец или похитител. — По лицето му премина гняв. — Може би някогашните ни господари са с някаква различна кръв още от времената в Градината от старите ни легенди, откъдето са дошли всички първородни; може би ние просто сме по-кратко живеещ вид. Или е това, или наистина е имало някаква тайна, която е била пазена от нас, за които се смяташе, че сме само техни слуги и васали. — Той се обърна към жена си и нежно докосна бузата й. Юис-хадра скри лицето си в рамото му, дългият й врат бе грациозен като на лебед. — Някои от нас умряха, други си тръгнаха и така Изкуството на Свидетелите избяга от нас.

Объркан, Еолаир поклати глава.

— Слушам те внимателно, Юис-фидри, но се страхувам, че въпреки това не разбирам гатанките в онова, което казваш. Онзи глас, който ни говори от камъка — онази, която ти нарече баба на ситите — каза, че се търсят Великите мечове. Какво общо има принц Джосуа с това?

Юис-фидри вдигна ръка.

— Елате с нас на някое по-добро за говорене място. Страхувам се, че присъствието ви е смутило някои от хората ни. Животът на повечето от нас не е бил започнал, когато Судхода’я за последно бяха сред нас. — Той се изправи и разгъна паякообразните си крайници като скакалец, който се катери по житен клас. Изражението му стана извинително. — Ще продължим в Залата на образците. Освен това, деца на Херн, аз съм уморен и гладен. — Той поклати глава. — Не съм говорил толкова от много дълго време.

Имай-ан и Шо-венна останаха назад, може би за да обяснят на срамежливите си другари що за същества са смъртните. Мейгуин ги видя да събират останалите дуори в центъра на гигантската зала, близо до непостоянната светлина на Къса. Само преди час Мейгуин бе преливала от очакване и възбуда, но сега се радваше да види как арената изчезва зад гърба им. Учудването се бе превърнало в безпокойство. Постройка като Мястото на Свидетеля трябваше да е под открито небе, както цирковете в Набан или големия театър на Ерчестър, а не да се крие под покрив от мъртъв черен базалт. Както и да е, тук нямаше кой да помогне на хернистирците.

Юис-фидри и Юис-хадра ги поведоха из пустите улици на Мезуту’а, кристалните им пръчки светеха в мрака като блатни духове, докато те вървяха по тесни проходи, през широки отекващи площади и по крехки като ледени висулки мостове, под които се виждаше единствено сенчеста празнота.

Лампите, които Мейгуин и Еолаир бяха донесли в подземния град, отдавна бяха угаснали и единствената светлина бе розовият блясък на жезлите на дуорите. Очертанията на Мезуту’а изглеждаха по-меки сега, отколкото под светлината на лампите, а ръбовете на града — по-нежни, като че ли бяха заоблени от вятър и дъждове. Но Мейгуин знаеше, че тук, в дълбините на земята, такова време никога не е обезпокоявало древните скали.

Осъзна, че мислите й се отклоняват дори и от такива прекрасно странни гледки като тези и се връщат към номера, който й бе изигран. Ситите не бяха тук. Всъщност, ако оцелелите от Мирния народ търсеха помощта на западнало племе като това на дуорите, те вероятно бяха в по-лошо положение дори от собствения народ на Мейгуин.

И така, тук бе краят на надеждите й за подкрепа. Нямаше спасение за народа й, освен ако тя сама не успееше да измисли нещо. Защо боговете й бяха изпратили такива сънища — само за да ги разбият на парчета ли? Наистина ли Бриниох, Мирка, Рин и останалите бяха обърнали гръб на хернистирците? Мнозина от народа й, скрили се в пещерите, вече си мислеха, че е опасно дори да се бият срещу нахлуващата армия на Скали, като че ли волята на боговете бе толкова очевидно срещу племето на Лут, че да се борят би означавало да оскърбят небесните жители. Това ли бе урокът и от сънищата й за изгубените сити, и от истината за изплашения народ на Юис-фидри? Да не би боговете да я бяха довели тук само за да й покажат, че и хернистирците скоро също ще западнат като гордите сити и сръчните дуори?

Мейгуин изправи рамене. Не можеше да позволи на такива опасения да я тревожат. Тя беше дъщерята на Луг… дъщерята на краля. Щеше да измисли нещо. Грешката й бе, че се осланяше на грешните земни същества — хора или сити. Боговете щяха да й изпратят нещо. Те щяха — трябваше — да й дадат някакъв знак, някакъв план, дори и в цялото й отчаяние.

Въздишката й привлече погледа на Еолаир и той попита:

— Зле ли ти е?

Тя отхвърли всичките му тревоги с махване на ръка.

— Някога този град бе осветен — внезапно се обади Юис-фидри и размаха дългата си ръка. — Сърцето на планината, цялото в искри, да.

— Кой е живял тук, Юис-фидри? — попита графът.

— Нашият народ. Тинукеда’я. Но повечето от вида ни отдавна ги няма. Малцина са тук и малцина живееха в Хикехикайо в северните планини, един по-малък град от този. — Лицето му се разкриви. — Докато не бяха принудени да си тръгнат.

— Принудени да си тръгнат? От какво?

Юис-фидри поклати глава и погали дългата си брадичка с пръсти.

— Ще е много лошо да кажа това. Няма да е любезно да излея нашето зло върху невинните деца на Херн. Не се страхувайте. Малкото ни останали хора там избягаха и оставиха злото зад гърба си.

Жена му, Юис-хадра, каза нещо на звънтящия език на дуорите.

— Вярно, това е вярно — със съжаление каза Юис-фидри и примига с огромните си очи. — Хората ни отдавна оставиха онези планини зад гърба си. Надяваме се, че са оставили и злото.

Еолаир погледна Мейгуин многозначително, но тя не разбра какво иска да й каже. Не бе слушала разговора на спътниците си, тъй като бе потънала в по-големите проблеми на бездомния си народ. Усмихна се тъжно, за да покаже на графа на Над Мулах, че трудът му по такива маловажни детайли не отминава незабелязан или неоценен, а после отново се потопи в мълчаливите си размишления.

Граф Еолаир пак се обърна към дуорите:

— Можете ли да ми разкажете за това зло?

Юис-фидри го погледна изпитателно.

— Не. Нямам право да споделя толкова много, макар и да сте благородни представители на народа си. Може би, когато имам повече време да помисля, ще чуете още. Изчакайте.

В пълна тишина, ако се изключеха тихите стъпки, те продължиха през древния град; светлинките на пръчките подскачаха като светулки.

Залата на образците бе купол съвсем малко по-малък от този на Мястото на Свидетеля, разположен ниско сред гора от кули и заобиколен от ров, издялан в скалите така, че да прилича на вълните на бурно море. Самият купол бе усукан като раковина и облицован с някакъв вълшебен камък, който не блестеше като пръчките от розов кристал, но все пак излъчваше бледа светлина.

— Безкрайният и Вечен океан — каза Юис-фидри и махна към острите каменни вълни. — Нашият роден дом бе остров в морето, което заобикаля всичко. Ние, Тинукеда’я, построихме корабите, които преведоха всички Родени в Градината през водата. Руян Ве, най-великият от нашия народ, греба на корабите и ни доведе в тази земя, в безопасност от разрушението. — В големите като чинийки очи на дуора блесна светлина, а в гласа му прозвуча триумфална нотка. Той поклати глава, като че ли искаше да наблегне на важността на онова, което казва. — Без нас нямаше да има кораби. Всички, и господари, и слуги, щяха да преминат в Небитието. — Той примига и се огледа, огънят в очите му бе изчезнал. — Елате, деца на Херн. Да побързаме надолу към Банифа-ша-зе — Залата на образците.

Юис-хадра им махна да тръгват и поведе Мейгуин и графа около замръзналия сив океан към задната част на купола, която стоеше несиметрично в рова, подобно на жълтъка на яйце. Тясна пътека се извиваше надолу към сенчестите дълбини.

— Това е мястото, където живеем със съпруга ми — каза Юис-хадра. — Ние сме пазителите му.

Залата на образците бе тъмна, но когато Юис-хадра прокара ръце по стените, под дългите й пръсти камъните започнаха да излъчват бледа светлина.

Мейгуин погледна острия профил на Еолаир — носеше се до нея, призрачен и приказен. Започваше вече да усеща товара на дългия изтощителен ден — краката не я държаха, мислите й се объркваха. Как въобще й бе позволил Еолаир да направи такова глупаво нещо? Трябваше да… да… да какво? Да я удари по главата? Да я отнесе, ритаща и драскаща, нагоре в пещерите? Тя щеше да го намрази, ако го бе направил. Мейгуин прокара ръце през сплъстената си коса. Ех, ако животът в Тайг бе продължил нормално, ако баща й и Гуитин бяха живи, а зимата не бе продължила толкова…

— Мейгуин! — Графът я хвана за лакътя. — Ще се удариш в прага на вратата.

Тя се отърси от ръката му и се наведе.

— Виждам.

Залата, в която влязоха, бавно се осветяваше, докато Юис-хадра събуждаше с докосването си още камъни за лъчист живот. Беше кръгла, на всеки няколко крачки в стените имаше ниски входове. Врати бяха издялани от камък, с панти от потъмнял бронз и покрити с руни, които не приличаха на нищо, което Мейгуин бе виждала — бяха различни дори и от онези върху огромната порта, през която бяха влезли в Мезуту’а.

— Седнете, ако обичате — каза Юис-фидри и посочи една редица гранитни столчета, изникнали сякаш като гъби до ниска каменна маса. — Ще приготвим храна. Ще вечеряте ли с нас?

Еолаир погледна Мейгуин, но тя се престори, че гледа настрани. Бе ужасно уморена, объркана и разочарована. Ситите не бяха тук. Тези немощни същества не можеха да им помогнат срещу хора като Скали и крал Елиас.

— Много си любезен, Юис-фидри — отвърна графът. — Ще сме благодарни да споделим трапезата ви.

Юис-фидри запали малка купчинка въглища в едно огнище, издълбано в каменния под. Вниманието, с което го правеше, показваше, че такова гориво е трудно да се намери и че се използва само в много специални случаи.

Мейгуин не можа да не забележи странната изящност, с която се движеха дуорите. Въпреки привидно несръчната си вдървена походка те се плъзгаха с някаква странна, танцова плавност и като че ли почти се галеха — и с движенията си, и с музикалната си реч. Тя разбра, че гледа двама престарели любовници, и двамата останали без сили, но дотолкова свикнали един с друг, че се бяха превърнали в два крайника на едно и също тяло. Сега, когато вече бе посвикнала със странния вид на дуорите, Мейгуин ги гледаше и бе сигурна, че са точно това, което изглеждат — двойка, която може и да е изпитвала ужас и мъка, но чието щастие заедно е продължило векове.

— Готово — най-после каза Юис-фидри, наля нещо от каменна кана в две чаши и ги подаде на Мейгуин и графа. — Заповядайте, пийте.

— Какво е това? — тихичко попита Мейгуин. Подуши течността, но тя не миришеше на нищо.

— Вода, дете на Херн — отвърна Юис-фидри малко объркано. — Вашите хора не пият ли вече вода?

— Пием. — Мейгуин се усмихна и вдигна чашата към устните си. Бе забравила колко време е минало, откакто за последен път бе пила от меха с вода, но сигурно бяха минали часове. Водата потече по гърлото й, студена и сладка като замразен мед. Имаше вкус, който тя не можа да определи точно, на нещо каменисто, но чисто. Ако беше цвят, щеше да е синьото на ранна вечер.

— Чудесно! — Тя подаде чашата на Юис-фидри да й налее пак.

След това дуорите измъкнаха чиния, в която имаше висока купчина бели, леко светещи гъби и някакви неща, за които Мейгуин бе нещастно убедена, че са някакви многокраки буболечки. Бяха увити в листа и запечени на въглените. Магията на глътките сладка вода изведнъж изчезна и Мейгуин почувства, че отново залита на ръба на отвратителна носталгия.

Еолаир храбро си взе няколко гъби — неслучайно го смятаха за най-добрия дворцов посланик в Остен Ард — и показно задъвка и преглътна една от многокраките хапки, а после започна да разбърква храната си така, все едно яде. Изражението му, докато дъвчеше, бе достатъчно, за да задържи съдържанието на чинията на Мейгуин далеч от устата й.

— И така, Юис-фидри, защо домът ви се нарича Залата на образците? — попита графът на Над Мулах и без да го видят, пусна няколко почернели личинки да паднат на пода под плаща му.

— Ще ви покажем, когато свършим с вечерята — гордо отвърна Юис-хадра.

— Тогава, ако не е неучтиво, мога ли да ви попитам за някои други неща? Времето ни тук е на привършване. — Еолаир вдигна вежди. — Трябва да върна тази дама при народа ни в пещерите горе.

Мейгуин спести подигравателната си забележка. Да бе — да върне тази дама!

— Питай, дете на Херн.

— Вие споменахте за един смъртен, за онзи, когото ние познаваме като Джосуа Безръкия. А гласът от камъка спомена нещо за Велики мечове. Какви са тези мечове и какво общо имат те с Джосуа?

Юис-фидри остърга парче гъба от бузата си с подобните си на лъжици пръсти.

— Трябва да начена отпреди началото, както казваме ние. — Той погледна Еолаир, после Мейгуин и пак Еолаир. — В далеч отминалите дни нашият народ направи меч за един крал на северните мъже. Кралят обаче не удържа на думата си. Когато дойде време да плаща, кралят на смъртните вместо това спори, а после и съсече водача на хората ни. Този крал бе Елврит, първи господар на Римърсгард. Меча, изкован от дуорите за него, той нарече Минияр.

— Чувал съм тази легенда.

Юис-фидри вдигна паякообразната си ръка.

— Не си чул всичко, граф Еолаир, ако правилно си спомням името ти. Горчиво бе проклятието ни върху това оръжие и отблизо го следяхме, въпреки че то бе далеч от нас. Такава е изработката на дуорите, че нищо, което сме изковали, не може да се отдалечи от сърцата или погледите ни. Минияр донесе много мъка на Елврит и племето му, макар и да бе могъщо оръжие.

Той отпи глътка вода. Юис-хадра го гледаше нежно, ръката й бе стиснала неговата. Дуорът продължи:

— Казахме ви, че нашите Свидетели стояха неизползвани векове наред. После, преди малко повече от година, Късът ни проговори… или по-скоро нещо ни проговори през Къса, както в отминалите дни… Но онова, което говореше, бе някой или нещо, което не познавахме, нещо, което използваше Говорещия огън в стария ни дом, Хикехикайо, нещо, което ни говореше с мили и убедителни думи. Беше достатъчно странно да чуем Къса и Говорещият огън да си приказват като преди, но освен това си спомняхме и злото, което ни бе прогонило от дома ни — такова зло, за което на вас, смъртните, не ви трябва да знаете, тъй като ще ви уплаши много — така че не повярвахме на този непознат. Освен това, колкото и време да бе минало, откакто бяхме използвали Свидетелите за последно, някои от нас все още си спомняха отминалите дни и как се бяхме чувствали, когато Зида’я ни говореха тогава.

— Това не беше същото — продължи той. — Каквото и да стоеше пред Говорещия огън на север, приличаше повече на студения дъх на Небитието, отколкото на живо същество, въпреки любезните си думи.

Юис-хадра простена. Мейгуин, увлечена от разказа на дуора, почувства как през нея преминава хлад.

— Онова, което говореше — продължи Юис-фидри, — искаше да знае за меча Минияр. То знаеше, че сме го направили ние, и още, че дуорите са свързани с творенията си дори и след като те си отидат от нас, както човек, загубил китката си, често я чувства все още на края на ръката си. Нещото, което ни говори от един Свидетел към друг, ни попита дали северният крал Фингил наистина е занесъл меча в Асу’а, когато покорил великия град, както и дали той е още там.

— Асу’а! — сепна се Еолаир. — Разбира се… Хейхолт.

— Това е смъртното му име. — Юис-фидри кимна. — Обзе ни страх от този странен и плашещ глас. Трябва да разберете — ние сме отхвърлени от повече години, отколкото народът ви би могъл да си представи. Беше очевидно, че някаква нова сила се е надигнала в света, но такава, която въпреки това управлява старите Изкуства. Но ние не искаме някой от старите ни господари да ни намери и да ни прибере, така че отначало не отговорихме.

Дуорът се приведе напред.

— После, преди съвсем кратко време — преди няколко промени на Лунната жена, както бихте казали вие под небето — Късът отново проговори. Този път говореше с гласа на най-старата от ситите, с гласа, който чухте. Тя също ни попита за Минияр. И на нея не отговорихме.

— Защото се страхувате, че отново ще ви направят свои слуги ли?

— Да, дете на Херн. Освен ако някога не сте бягали от робство, няма да разберете този ужас. Нашите господари са без възраст. Ние не сме. Те запазват древната мъдрост. Ние сме в упадък. — Юис-фидри се заклати напред-назад и кожените му дрехи зашумоляха.

— Но ние знаехме нещо, което не знаеше нито един от питащите — каза той; в кръглите му очи проблесна нещо като насмешка. — Разбирате ли, нашите господари си мислят, че мечът Минияр никога не е напускал Асу’а, и това е вярно. Но онзи, който намери меча там, под замъка, онзи, когото вие наричате крал Джон Престър, поръча да го изковат наново. И под името Блестящ гвоздей го носи по целия свят.

Графът на Над Мулах подсвирна изненадано.

— Значи Блестящ гвоздей е бил старата Чума на Севера, Минияр на Фингил. Странно! Какви ли други тайни е взел със себе си Престър Джон в гроба си? — Той замълча за момент. — Но, Юис-фидри, ние все още не разбираме…

— Търпение. — Дуорът се усмихна студено. — Вие никога не бихте могли да се грижите за упорития камък и да събирате жътва от него, както правим ние, вие, бързокръвни деца. Търпение — той си пое дъх. — Водачката на Зида’я ни каза, че този меч, един от Великите мечове, някак си е много свързан със събитията, които се случват в момента, и със съдбата на смъртния принц, наречен Джосуа Без ръце…

— Джосуа Безръкия.

— Да. Но ние мислим, че това е номер, тъй като тя каза още, че този меч може да е жизненоважен и срещу същото зло, което прогони нашите съплеменници от Хикехикайо, и че същото това зло скоро може да заплашва всичко, което се е движило над или под земята. Как би могла съдбата на който и да било смъртен да повлияе на караниците на безсмъртните? — Гласът на дуора потрепери. — Това е още един капан, за да си играе със страха ни. Тя иска да потърсим помощта й, така че отново да попаднем в хватката им. Не я ли чухте? „Елате при нас в Джао е-Тинукай’и!“ Имало ли е някога по-хладнокръвно поставян капан точно пред очите на жертвите?

— Значи — най-после каза графът — оцеляването на Джосуа някак си е свързано с това оръжие, така ли?

Юис-фидри го стрелна с разтревожен поглед.

— Така твърдеше тя. Но как би могла да каже, че съдбата му е свързана с тази на Минияр, след като дори не знаеше, че той е бил изкован за втори път? Тя каза, че никой освен нас не знае това и че вероятно много съдби — вероятно всички нишки на съдбата — са свързани с три велики меча, от които Минияр е единият.

Юис-фидри се изправи и продължи с гробовен глас:

— А сега ще ви кажа едно ужасно, ужасно нещо. Въпреки че не можем да се доверим на някогашните си господари, ние се страхуваме, че те може да казват истината. Може би някаква огромна гибел наистина е дошла на този свят. Ако е така, може и да сме я довели ние, дуорите.

Еолаир се мъчеше да схване онова, което чува.

— Но защо, Юис-фидри? Историята на Блестящ гвоздей може и да е опасна тайна, но нали не сте я казали на никого? Когато Късът говори с нас, ние също не казахме нищо, защото не знаехме. Никакви тайни не са разкрити. Каква гибел сте довели?

Дуорът като че ли се притесни.

— Аз… не ви казах всичко. Късът ни повика още веднъж преди пристигането ви. Там беше страховитият непознат от Хикехикайо и пак питаше за Минияр… този проклет меч. — Той седна и се отпусна назад, сякаш нямаше никакви кости. — Този път само един от нас е бил на Мястото на Свидетеля… младият Шо-венна, когото видяхте. Бил е сам и гласът е всял у него огромен страх. Заплашвал е, после обещавал, после отново заплашвал. — Юис-фидри удари по масата с широката си длан. — Трябва да разберете, било го е страх! Нас всички ни е страх! Не сме онова, което бяхме. — Той сведе очи, като че ли се засрами, а после вдигна поглед и погледна жена си. Това като че ли му даде кураж. — Най-накрая ужасът на Шо-венна го надвил. Той казал на непознатия за Минияр, за това как е бил изкован наново и е станал Блестящ гвоздей. — Юис-фидри поклати огромната си глава. — Горкият Шо-венна. Не трябваше да го оставяме да пази сам при Къса. Дано Градината ни прости. Разбирате ли, деца на Херн, бившите ни господари може и да са ни лъгали, но ние все пак се страхуваме, че нищо добро няма да излезе от тъмнината в Хикехикайо. Ако Първата баба на ситите казва истината, кой знае каква сила сме дали в ръцете на злото?

Мейгуин почти не го слушаше. Губеше нишката на разказа му, осъзнаваше само откъслечни парченца — умът й се въртеше около мисълта за собствения й провал. Не бе разбрала добре волята на боговете. Сега й трябваше време да помисли.

Граф Еолаир седеше и мълчеше; залата се изпълни с мрачна тишина. Най-после Юис-фидри се изправи и каза:

— Вие споделихте храната ни. Нека ви покажем нашите награди, а после може да се върнете на светлата повърхност.

Еолаир и Мейгуин последваха дуорите по дълъг наклонен коридор до една зала, чиито стени бяха странно разкривени.

— В тази стая и в другите под нея са образците — каза Юис-фидри. — Дълго са копали дуорите, а и надалеч. Всеки тунел, всяко дълбоко място, което сме прокопали, е тук. Това е историята на нашия народ, а ние двамата сме нейните пазители. — Той гордо размаха ръка. — Карти на светлия Кементари, лабиринта на Джина Т’се-неи, тунелите под планината, която римърсгардците наричат Вестивег, и онези, които прорязват планините над главата ни — всичко е тук. Катакомбите в Зае-и’мирита са отдавна погребани и безмълвни… но тук те живеят!

Еолаир бавно се завъртя, като местеше погледа си от повърхност на повърхност. Вътрешността на огромната зала бе сложно оплетена; всяка стеничка, всеки ъгъл и ниша бяха покрити с карти, издялани в живия камък.

— И казвате, че тук има карти на тунелите, които минават оттук, през Грианспог? — бавно попита той.

— Със сигурност, граф Еолаир — отвърна Юис-фидри. Стоенето сред образците като че ли бе върнало живота в слабата му фигура. — И на тях, и на много други.

— Ако може да ги получим, това ще е от огромна помощ в нашата собствена борба.

Мейгуин се обърна към графа; раздразнението й най-после изплува на повърхността.

— Какво? Да носим тонове камък горе до пещерите си ли? Или да слизаме тук до това изгубено място всеки път, когато трябва да изберем някое разклонение на пътя?

— Не — отвърна Еолаир. — Но също като ейдонитските монаси, бихме могли да ги прерисуваме на пергамент. — Очите му блестяха. — Сигурно има тунели, за които не сме и сънували! Атаките ни по лагерите на Скали наистина ще приличат на магия! Виж, Мейгуин, ти наистина намери огромна помощ за народа си, в края на краищата — помощ, която е по-голяма от мечове или копия! — Той се обърна към Юис-фидри. — Ще ни позволите ли да направим това?

Разтревожен, дуорът се обърна към жена си. Докато двамата си говореха, Мейгуин наблюдаваше графа. Еолаир се разхождаше от стена до стена и се взираше в подобните на пчелни килийки резби. Принцесата се бореше с нарастващия си прилив на гняв. Той да не си мислеше, че се радва на комплимента му за това „откритие“? Тя търсеше помощ от легендарните сити, а не от сбирщина плашила и техните карти на тунели. Тунели! Та нали тя бе преоткрила тунелите! Как смееше той да се опитва да спечели благоразположението й?

Беше приклещена между яростта, самотата и загубата. Изведнъж едно внезапно прозрение проряза мислите й като нож.

„Еолаир трябва да се махне!“

Тя не можеше да се успокои — докато той бе до нея, не би могла никога да разбере какво трябва да направи според боговете. Присъствието му я превръщаше в дете, в хленчещо раздразнително девойче, неспособно да изведе народа си от тези опасни и трудни времена.

Юис-фидри най-после се обърна и каза:

— Ние с жена ми трябва да поговорим с народа си, преди да вземем решение. Това е нещо ново и не можем да го направим с лека ръка.

— Разбира се — отвърна Еолаир. Гласът му бе спокоен, но Мейгуин успя да усети потиснатата възбуда. — Разбира се, направете както е най-добре за вашия народ. Сега ние ще си отидем и ще се върнем при вас след ден или два, или пък когато кажете. Но кажете им, че това вероятно ще спаси народа на Херн, на който дуорите често са помагали преди. Хернистиците винаги мислят за вас само с добро.

Мейгуин се сети за нещо друго и попита:

— А има ли тунели близо до Хейхолт?

Юис-хадра кимна и отвърна:

— Да. Асу’а, както го наричаме ние, е издълбан надълбоко, освен че е изграден нависоко. Сега костите му лежат под замъка на смъртните крале, но земята под замъка все още живее с нашите тунели.

— А тези карти също ли са тук?

— Разбира се — гордо отговори Юис-хадра.

Мейгуин кимна доволно и се обърна към графа на Над Мулах.

— Ето. Това е отговорът, който търсех. Пред нас лежи път: ще бъдем предатели към собствения си народ, ако не поемем по него. — И млъкна, и го погледна сериозно.

Еолаир налапа стръвта.

— Какво искаш да кажеш, принцесо?

— Ти трябва да намериш Джосуа, граф Еолаир — отвърна тя. Остана доволна от спокойния си тон. — Чу какво каза Юис-фидри. Тази работа с меча е много важна. Принц Джосуа трябва да бъде информиран, в случай че това знание може да се използва, за да се победи Елиас. Знаем, че докато Върховният крал преуспява, Скали Остроносия ще е като нож, опрян в гърлото ни. Отиди да намериш Джосуа и му кажи тайната на меча. Това ще е делото, което ще спаси народа ни.

Всъщност Мейгуин не си спомняше точно всичките подробности на разказа — нали бе заета със собствените си ужасни мисли, — но си спомняше, че има нещо общо с Джосуа и меча на баща му.

Еолаир я изгледа удивено и възкликна:

— Да отида при Джосуа?! Но ние нямаме представа къде е, нито дори дали е жив. Караш ме да напусна народа ни в такава нужда и да потегля на такава глупашка мисия?

— Ти твърдеше, че си чул, че е жив — студено му отговори тя. — Само преди малко ми изнасяше лекция за шансовете за неговото оцеляване. Можем ли да си позволим да приемем, че е мъртъв?

По школуваното му изражение бе трудно да се разбере какво си мисли. Мейгуин си пое дъх и започна пак:

— Във всеки случай, граф Еолаир, ти не успяваш да видиш пълната важност на онова, което ни казаха дуорите. Картите за тунелите са важни, да… но вече можем да изпратим на Джосуа карти на укреплението на Елиас, както и на тайните входове, които могат да означават края на Върховния крал. — Докато говореше, това изведнъж наистина й зазвуча като добър план. — Знаеш, че Скали няма да отпусне хватката си върху нашата земя, докато Елиас управлява в Хейхолт.

Еолаир поклати глава.

— Твърде много възможности, твърде много. Има смисъл в това, което казваш, определено. Нека го обмислим. Ще ни отнеме дни да прерисуваме всички тези карти. Със сигурност ще е по-добре да го обмислим внимателно, да поговорим с Краобан и другите рицари.

Мейгуин искаше решението да се вземе сега, докато Еолаир се колебае. Страхуваше се, че повече време ще означава време за графа да измисли друго решение, а тя пак да изпадне в безпомощно състояние. Когато беше близо до него, сърцето й тежеше като камък. Тя имаше нужда той да се махне — вече го чувстваше като дълбок копнеж. Искаше да го няма, така че болката и объркването й да се махнат. Как ставаше така, че той да може да замъглява съзнанието й по този начин?

Тя сложи на лицето си студена маска.

— Не ми харесват възраженията ти, графе. Всъщност ти като че ли не правиш много важни неща тук, щом имаш време да ме проследяваш дълбоко под земята. Може би ще е по-добре да си зает със задача, която има някакъв шанс да ни спаси от сегашното ни положение. — Мейгуин се усмихна, нарочно подигравателно. Гордееше се с това колко добре прикрива истинските си чувства, но тази жестокост, колкото и да бе необходима, я изпълваше с ужас.

„В що за същество се превръщам? — чудеше се тя, докато внимателно наблюдаваше реакцията на Еолаир. — Това ли е държавническото изкуство? — Обзе я паника. — На глупачка ли се правя? Не, по-добре ще е, ако той се махне — но ако това е начинът, по който кралете и кралиците трябва да постигат желанията си, в името на Стадото на Багба, какъв ужас!“

И прибави високо:

— Освен това, графе, ти си се клел на рода на баща ми — казвам го в случай, че си забравил. Ако искаш да пренебрегнеш първото изискване, което ти поставя дъщерята на Лут, не бих могла да те спра, но боговете ще знаят и ще отсъдят. — Еолаир понечи да заговори, но Мейгуин вдигна ръка, за да го спре — много мръсна ръка, не можа да не забележи тя. — Няма да споря с теб, граф Еолаир. Направи това, което ти е заповядано, или не го прави. Реши сам.

Очите на Еолаир се присвиха, като че ли за първи път я виждаше истински и не харесваше онова, което вижда. Презрителното му изражение натисна сърцето й като непоносимо тежък камък, но вече нямаше връщане назад.

Графът почака дълго, преди да отговори.

— Добре, милейди — тихо каза той. — Ще направя така, както заповядвате. Не знам откъде се е взел този внезапен каприз — каприз ли! Това прилича на някаква лудост! Ако бяхте поискали съвета ми по този въпрос и се бяхте отнесли към мен като към семеен приятел, вместо като към васал, щях да се подчиня на желанието ви с радост. Вместо това вие ще получите подчинението ми, но в него няма да има много обич. Искахте да играете кралицата, но вместо това доказахте, че в края на краищата сте само едно неопитно дете.

— Млъкни — прегракнало каза тя.

Дуорите любопитно се вглеждаха в Еолаир и Мейгуин, като че ли те играеха някаква странна и неразгадаема пантомима. Светлините на Залата на образците се затъмниха за момент и сенките пораснаха до исполински размери върху подобните на лабиринт каменни стени. Миг по-късно бледата светлина проблесна отново и освети тъмните ъгли, но някаква сянка се бе настанила в сърцето на Мейгуин и не искаше да си тръгне.

Екипажът на „Облака на Еадне“ не се отнасяше с Мириамел и Кадрах нежно, докато ги измъкваше от трюма, но не беше и особено груб. Моряците изглеждаха доста развеселени от неочакваната двойка натрапници на борда. Когато пленниците излязоха под просветляващото небе, хората от екипажа задюдюкаха и почнаха да подвикват за греховете на монаси, които си взимат млади жени за спътнички, както и за добродетелта на младите жени, които си позволяват да пътуват по този начин.

Мириамел отвръщаше дръзко на погледите им, без да се впечатлява от грубите им подмятания. Въпреки добре познатия обичай на моряците да ходят с бради, мнозина от екипажа на „Облака“ бяха голобради и дори недостатъчно пораснали, за да си пуснат мустаци. Самата тя бе видяла повече за една година, сигурна беше, отколкото тези младоци през целия си живот.

Все пак ставаше ясно, че „Облакът на Еадне“ не е бавноподвижен търговски кораб, който подскача като корито за пране покрай бреговата линия, а жилав океански пътник. Като дете на застаналия на река и обгърнат от морето Меремунд, Мириамел можеше да оцени качествата на кораба дори и само от начина, по който палубата се клатушкаше под краката й, както и от скърцането на въжетата и плющенето на белите платна над главата й, докато попиваха жадно утринния вятър.

Допреди малко Мириамел бе отчаяна. Сега си поемаше големи глътки въздух и сърцето й затупка по-спокойно. Дори бой с камшик по заповед на капитана щеше да е поносимо наказание. Тя бе жива и сред открито море. Слънцето се издигаше в сутрешното небе като фар на продължаващата надежда.

Един поглед към знамето на главната мачта потвърди, че Кадрах е бил прав. Орелът рибар на Преван летеше там, оцветен в охра и черно. Ех, ако бе успяла да поговори по-дълго с Диниван, за да разбере повече новини за набанския двор, както и на чия страна е родът Преван…

Тя се обърна, за да прошепне на Кадрах да пази тайната й, но морякът до нея, който дори и в прохладния вятър миришеше прекалено силно на осолено свинско, рязко я бутна пред една дървена стълба.

Човекът на мостика се обърна и погледна надолу към тях. Стресната, Мириамел си пое шумно дъх. Лицето му не й бе познато, нито пък той показа да я познава. Обаче беше много, много красив. Бе облечен в черни бричове и жакет, фино покрити със златиста бродерия. С пелерината от плат с цвят на злато, която се уви около него, и вятъра, който рошеше златнорусата му коса, този странен благородник приличаше на слънчев бог от древните легенди.

— Коленичете, простаци такива — изсъска един от моряците. Кадрах падна веднага на колене. Объркана, Мириамел се подчини по-бавно — не можеше да откъсне очи от лицето на златния мъж.

— Това са, господарю — каза морякът. — Онези, дето ги намери нискито. Както виждате, едното е момиче.

— Както виждам — сухо отговори мъжът. — Вие двамата останете на колене — нареди той на Мириамел и Кадрах. — Вие, мъже, тръгвайте. Трябват ни повече платна, ако искаме да стигнем до Гренаман тази вечер.

— Да, господарю.

Докато моряците забързано се отдалечаваха, онзи, когото наричаха „господарю“, се обърна, за да завърши разговора си с плещестия брадат мъж, за когото Мириамел предположи, че е капитанът. Благородникът погледна пленниците още веднъж, преди да слезе по лъвски от мостика. Мириамел си помисли, че очите му като че ли се задържаха на нея по-дълго, отколкото би изисквало само любопитството, и почувства как някакъв непознат гъдел пробягва през нея — наполовина страх, наполовина възбуда. Двама слуги подтичваха след него и внимаваха шибаното му от вятъра наметало да не се закачи някъде. За съвсем кратък миг златокосият мъж погледна назад и като улови погледа й, се усмихна.

Плещестият капитан гледаше Кадрах и Мириамел със зле прикрито отвращение.

— Графът каза, че ще реши какво да прави с вас, след като закуси — изръмжа той и се изплю опитно по вятъра. — Жена и монах… какво би могло да носи по-лош късмет, особено във времена като тези? Щях да ви изхвърля през борда, ако господарят не се бе случил тук.

— Кой… кой е господарят на този кораб? — тихичко попита Мириамел.

— Не разпознаваш ли герба, жено? Не позна ли и милорд, макар че стоеше пред теб? Аспитис Превес, граф на Дрина и Еадне, е господарят на този кораб… и по-добре се надявайте да ви хареса, че иначе ще идете при килпата. — Той изплю още сив ситрилов сок.

На Кадрах, който и без това бе блед, като че ли му прилоша при думите на капитана, но Мириамел едва ги чу. Тя мислеше за златната коса и смелите очи на Аспитис и се чудеше как може насред такава опасност внезапно да се почувства толкова неочаквано очарована.

20. Хиляда стъпала

— Ето, виждаш сам. — Бинабик посочи Куантака с безпомощно отвращение. Вълчицата клечеше с присвити уши и настръхнал врат, сивият й кожух бе обсипан със снежинки. Тролът запроклина: — Очите на Кинкипа! Ако можех да я накарам да го направи, бъди сигурен, че щях. Съгласна е да върви назад към абатството, но само за да е до мен, и нищо повече. — Той отново се обърна към животното. — Куантака! Саймън мосок! Умму! — После поклати глава. — Не иска.

— Какво й става? — Слудиг ритна земята и вдигна облак сняг в хапещия вятър. — Всеки час, в който не го намираме, следата става все по-неясна. А ако момчето е ранено, всеки час го отнася по-близо до смъртта.

— В името на дъщерята на планините, римърсгардецо — изкрещя Бинабик, — всеки час от всеки ден отнася всички ни по-близо до смъртта! — Той примига със зачервените си очи. — Мислиш ли, че аз не се тревожа за Саймън? Защо се препъваме насам-натам, откакто слънцето е изгряло? Ако можех да сменя носа на Куантака с моя, щях да го направя, повярвай! Но тя се изплаши от ужаса в абатството на Скоди и… виж! Дори ни следва с нежелание!

Куантака отново бе спряла внезапно. Когато Бинабик погледна назад, тя сведе огромната си глава и изскимтя — едва доловим звук в надигащия се вятър.

Слудиг се плесна по краката с облечените си в кожа ръце.

— Проклет да съм, троле, зная! Но ние имаме нужда от нейния нос! Дори не знаем къде е отишло момчето, нито защо не ни отговаря. Викаме вече с часове!

Бинабик мрачно поклати глава.

— Точно тота ме тревожи най-много. Не изминахме много, преди да намерим коня му… най-много половин левга. Вече обиколихме два пъти по-далече, както и повечето от пътя назад, но все още не се вижда и следа от Саймън.

Римърсгардецът присви очи срещу сипещия се сняг.

— Ако е паднал, вероятно би тръгнал назад по собствените си следи… докато още ги е имало. Хайде да завлечем вълчицата още малко към абатството. Може би ако подуши момчето, ще е по-послушна. — Той тръгна напред с конете. Бинабик направи гримаса и подсвирна на Куантака. Вълчицата дойде неохотно.

— Не ми харесва бурята, която се задава — обади се тролът; само малко по-напред римърсгардецът вече се бе превърнал в сивкаво петно. — Изобщо не ми харесва. Това е предвестникът на тъмнината, която видяхме да се събира на север, близо до Стормспайк. Идва към нас с огромна бързина.

— Зная — изкрещя Слудиг през рамо. — Скоро ще трябва да се погрижим за собствената си безопасност, независимо дали намерим момчето, или не.

Бинабик кимна, а после рязко се удари с ръка по гърдите: веднъж, два пъти, после и трети път. Освен ако боговете на народа му не гледаха, никой не видя измъченото му движение.

Абатството, което бе станало сцена на такъв див ужас, се бе превърнало в тиха, покрита със сняг гробница. Преспите прикриваха повечето следи от онова, което се бе случило със Скоди и малките й подопечни, но не можеха да скрият всичко. Куантака не искаше да се приближи на повече от един изстрел с лък от мълчаливите стени; Бинабик и Слудиг пък влязоха в абатството само колкото да се убедят, че Саймън не е някоя от неподвижните, завити с бяло фигури, и бързо си тръгнаха.

Когато оставиха хиляда крачки между себе си и абатството, спряха и постояха мълчаливо известно време, като отпиваха от една манерка кангканг, заслушани в скръбния вятър. Куантака, очевидно щастлива, че отново е далеч от ужасното абатство, подуши въздуха и се сви на кълбо в краката на Бинабик.

— Свети Ейдон, троле — най-после каза Слудиг, — що за вещица беше тази Скоди все пак? Никога не съм виждал нещо, което да се сравни с това. Тя от последователите на Краля на бурите ли беше?

— Само дотам, че тези като нея правят онова, което Кралят на бурите желае, независимо дали го знаят, или не. Тя имаше сила, но освен това се надяваше да се превърне в сила… което, мисля си, е много различно. Една малка кралица на норните със собствена малка група последователи, това искаше да бъде тя. Времената на война и съперничество са времена, в които се надигат нови сили. Старият ред започва да се променя и се появяват хора като Скоди, хора, които се опитват да оставят следа.

— Благодаря на благословения Бог, че изтри от лицето на земята цялото им гнездо, чак до най-малкото кутре. — Слудиг потрепери и се навъси. — Нищо хубаво не би могло да стане, ако някое от тези вещерчета беше оцеляло.

Бинабик го погледна любопитно и каза:

— Характерът на невинните може да е формиран, както на тези деца, но понякога късметът позволява той да бъде преоформен. Не вярвам много в злото, от което няма връщане, Слудиг.

— Така ли? — Римърсгардецът се изсмя остро. — А какво ще кажеш за Краля на бурите? Какво добро би могъл да кажеш за такова адско изчадие с черно сърце като него?

— Някога той е обичал народа си повече от собствения си живот — тихичко отвърна Бинабик.

Слънцето премина през мрачното небе изненадващо бързо. Когато спряха отново, ранният здрач вече приближаваше. Бяха обиколили още два пъти разстоянието между абатството и мястото в гората, което бяха определили като най-далечната точка, до която бяха стигнали. Цялото им викане и преравяне на храстите остана без резултат: Саймън го нямаше, а тъмнината и бурята се приближаваха бързо.

— В името на кръвта на Ейдон — отвратено каза Слудиг и потупа сивата кобила на Саймън, която бе завързана за неговия кон. — Поне не загубихме и проклетия меч. — Той махна с ръка към Трън, но не го докосна. По черния меч проблясваха снежинки, но не се трупаха на бяла пелена като върху всичко останало. — Но това прави решението ни по-трудно. Ако момчето и мечът бяха загубени заедно, нямаше да имаме друг избор, освен да търсим.

Бинабик го погледна ядосано.

— За какво „решение“ говориш?

— Не можем току-така да зарежем всичко заради юношата, троле. Аз го харесвам и добрият Бог знае това, но имаме задължение към принц Джосуа. И ти, и другите четци на книги казахте, че Джосуа се нуждае от това оръжие, иначе всички сме обречени. Трябва ли да пренебрегнем това, за да търсим едно загубено момче? Ако го направим, ще сме по-глупави дори от него — да вземе да се загуби в тая гора.

— Саймън не е глупав. — Бинабик зарови лице в козината на врата на Куантака. — А и не искам повече да съм клетвопрестъпник. Заклех се да го пазя. — Гласът на трола бе заглушен от козината на вълчицата, но напрежението си личеше ясно.

— Понякога трябва да взимаме трудни решения, троле.

Бинабик вдигна глава. Обикновено спокойният му поглед бе станал суров.

— Не ми говори за решения. И не се опитвай да ми обясняваш какво било трудности. Вземи меча. На гроба на господаря си аз се заклех да пазя Саймън. Нищо друго не е по-важно за мен.

— Тогава ти си най-глупавият от всички — изръмжа Слудиг. — Вече останахме само двама, а светът замръзва. Ще ме пуснеш ли сам с меча, който може да спаси и твоя народ, и моя? И всичко това само за да не престъпиш клетвата си към един мъртъв господар? Очите на Бинабик се напълниха със сълзи от яд.

— Не смей да ми говориш за клетвата ми. Не искам съвети от безмозъчен крохок!

Слудиг вдигна юмрук, като че ли да го удари, но се вгледа в треперещата си ръка, а после се обърна и излезе от полянката с решителна стъпка. Бинабик не вдигна поглед, за да види как си тръгва, а зачеса косматия гръб на Куантака. Една сълза се стече по бузата му и изчезна в кожата на качулката му.

Изминаха няколко минути, в които не се чу дори и крясък на птица.

— Троле? — Слудиг стоеше на края на полянката, точно зад конете. Бинабик все така не вдигаше поглед. — Чуй ме, човече, трябва да ме чуеш. — Римърсгардецът стоеше като неочакван гост, който чака да бъде поканен. — Веднъж, скоро след като се срещнахме за първи път, ти казах, че не знаеш нищо за честта. Исках да отида и да убия Сторфот, тана на Вественби, заради обидите му към херцог Исгримнур. Ти каза, че не трябва. Каза, че господарят ми Исгримнур ми е дал задача, която да изпълнявам, и че излагането на риск на успеха на тази задача не е нито смело, нито достойно, а е глупаво.

Тролът продължи да чеше разсеяно гърба на Куантака.

— Бинабик, зная, че си почтен. Ти знаеш, че аз също съм почтен. Трябва да направим лош избор, но не е правилно съюзниците да се карат и да се замерят с обиди като с камъни.

Тролът все още не отговаряше, но ръцете му спряха да чешат вълчицата и се отпуснаха в скута му. Той мълча доста дълго, свел глава.

— Аз се опозорих, Слудиг — най-после каза Бинабик. — Прав си да запращаш собствените ми думи в лицето ми. Моля за извинението ти, въпреки че не съм направил нищо, с което да го заслужа. — Той вдигна нещастното си лице към римърсгардеца, който направи няколко крачки към него.

— Не можем да си позволим вечно да търсим Саймън — тихо каза Слудиг. — Това е истина и няма нищо общо с любовта и приятелството.

— Прав си — каза Бинабик и бавно поклати глава. — Наистина си прав. — Той се приближи до брадатия войник и му протегна малката си ръка. — Ако можеш да простиш глупостта ми…

— Няма нищо за прощаване. — Яката ръка на Слудиг стисна ръката на Бинабик като в менгеме.

По лицето на трола пробяга уморена усмивка.

— Но има една услуга, която ще поискам. Нека запалим огън тук тази нощ, и утрешната вечер също, и да викаме Саймън и да го търсим. Ако не намерим следа от него, вдругиден сутринта ще продължим пътя си към Камъка на раздялата. Иначе ще се чувствам така, сякаш съм го изоставил, без изобщо да го потърся.

Слудиг кимна и каза сериозно:

— Това е справедливо. Дай сега да съберем дърва. Нощта се спуска бързо.

— А и студеният вятър не отслабва — намръщено отвърна Бинабик. — Неприятна мисъл за всички, които са без подслон.

Брат Хенгфиск, неприятният виночерпец на краля, посочи вратата. Усмивката му бе побъркано неподвижна, както всеки път, като че ли се бореше с някакъв животински хумор, който едва успяваше да сдържи. Графът на Утаниат пристъпи през вратата и мълчаливият Хенгфиск се оттегли надолу по стълбите, като остави графа на прага на камбанарията.

Гутулф поспря за миг, за да си поеме дъх. Изкачването по стълбите на кулата бе дълго, а графът не спеше добре напоследък.

— Повикали сте ме, ваше величество? — най-после каза той.

Кралят стоеше приведен над перваза на един от извитите прозорци, тежкото му наметало проблясваше на светлината на факлите подобно на стъкленозеления гръб на муха. Въпреки че още бе ранен следобед, небето бе тъмно като вечерно време — лилаво и убито сиво. Раменете на Елиас бяха свити така, че напомниха на Гутулф за лешояд. Кралят носеше тежкия сив меч в ножница на кръста си — щом го видя, графът потрепери.

— Бурята почти ни е стигнала — каза Елиас, без да се обръща. — Бил ли си толкова високо в Кулата на Зеления ангел?

Гутулф се насили да говори нормално:

— Бил съм във входната зала. Веднъж и в стаите на капелана на втория етаж. Никога толкова високо, сир.

— Странно място е — каза кралят; погледът му все още бе спрян на нещо далеч отвъд северозападния прозорец. — Това място, Кулата на Зеления ангел, някога е било центърът на най-великото кралство, което е виждал Остен Ард. Знаеше ли това, Гутулф? — Елиас се обърна. Очите му блестяха, но лицето му бе изпито и свъсено, като че ли желязната корона го стягаше прекалено.

— Имате предвид кралството на баща ви ли, ваше величество? — попита графът объркан и всъщност и уплашен. Бе изпитал само ужас, когато бе получил това повикване. Кралят вече не беше старият му приятел. Понякога изглеждаше почти непроменен, но Гутулф не можеше да пренебрегне реалността: онзи Елиас, когото бе познавал, все едно бе мъртъв. Бесилките на Площада на битките и коловете на портата Нарулах вече бяха претъпкани с тленните останки на онези, които по един или друг начин бяха разсърдили този нов Елиас. Гутулф знаеше как да държи устата си затворена и да прави онова, което му казват — поне още известно време.

— Не кралството на баща ми, идиот такъв. В името на Бога, моята ръка се протяга над много по-реално кралство, отколкото някога е било неговото. Крал Лут беше току на прага на баща ми; сега няма други крале освен мен. — Лошото настроение на Елиас като че ли се пооправи, когато той широко размаха ръка. — Не, Гутулф, на този свят има повече неща, отколкото би могъл и да сънуваш. Това някога е било столицата на могъща империя — по-голяма от Велики Римърсгард на Фингил, по-стара от Набан при императорите, по-мъдра от изгубената Кхандия. — Гласът му стихна и почти се загуби в повика на вятъра. — Но с негова помощ аз ще направя този замък седалището на още по-велико кралство.

— Чия помощ, ваше величество? — не можа да се сдържи да не попита Гутулф. Обзе го студена ревност. — На Приратес ли?

Елиас го погледна странно за миг, а после избухна в смях:

— На Приратес!? Гутулф, ти си наивен като дете!

Графът на Утаниат прехапа бузата си, за да сдържи гневните си (и вероятно фатални) думи. Сви и отпусна юмруци и най-после каза:

— Да, кралю.

Кралят отново се взираше през прозореца. Огромните камбани спяха на тъмни групи над главата му. Някъде далеч измърмори гръм. Елиас проговори:

— Но свещеникът има тайни от мен. Той знае, че мощта ми расте, докато разбирането ми се увеличава, и затова се опитва да скрие някои неща от мен. Виждаш ли онова там, Гутулф? — Той посочи през прозореца и изведнъж кипна: — В името на огньовете на Ада, човече, ти не можеш да видиш нищо оттам! Ела по-близо! Да не се страхуваш, че вятърът ще те замрази? — И се изсмя странно.

Гутулф пристъпи напред без желание: мислеше си какъв бе Елиас преди да го обземе лудост — избухлив, да, но не за дреболии; обичаше да се шегува, но с откровения хумор на войник, а не с това подигравателно и неразбираемо остроумие. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да си припомни онзи друг човек, своя приятел. Бе иронично, но изглеждаше, че колкото повече полудява Елиас, толкова повече заприличва на брат си Джосуа.

— Ей там. — Кралят посочи над влажните покриви на Хейхолт към сивата маса на Кулата на Хйелдин до северната част на Вътрешната стена. — Дадох я на Приратес да я използва за различните си начинания — или разследвания, ако предпочиташ, — и сега той я държи винаги заключена; дори не иска да даде ключ на краля си. За моята безопасност, както казва. — Елиас се вгледа в мрачната кула на свещеника, сива като небето; горните й прозорци бяха от дебело червено стъкло. — Много се възгордя този алхимик.

— Прокуди го, Елиас… или го унищожи! — Гутулф проговори, без да мисли, а после реши да продължи с натиска. — Знаеш, че винаги съм ти говорил като на приятел, безцеремонно, когато се е налагало. Знаеш още, че не съм страхливец, който скимти, ако се пролее малко кръв или се счупят няколко кости. Но този човек е отровен като змия — и много по-опасен. Той ще те промуши в гърба. Кажи само една дума и ще го убия. — Той млъкна. Сърцето му биеше лудешки като пред битка.

Кралят го изгледа за миг, а после отново се изсмя:

— А, ето го Вълчо, когото познавам. Не, не, скъпи приятелю, казах ти вече: имам нужда от Приратес и ще използвам всичко, от което се нуждая, за да постигна великата задача, която съм си поставил. А той няма да ме промуши в гърба, тъй като, разбираш ли, той също има нужда от мен. Алхимикът ме използва… или си мисли, че ме използва.

В далечината отново проехтя гръм. Елиас отстъпи от прозореца и сложи ръка върху рамото на Гутулф. Графът почувства излъчващия се студ направо през дебелата си дреха.

— Но не искам Приратес да те убие, а той ще те убие, недей да се заблуждаваш. Куриерът му пристигна днес от Набан. В писмото си ми казва, че преговорите с лектора вървят много добре и че ще се върне след няколко дни. Затова идеята да те изпратя във Високите тритинги начело на рицарите ми бе толкова добра. Младият Фенгболд ме увещаваше да му дам командуването, но ти винаги си ми бил верен помощник и, което е по-важно, ще се махнеш от пътя на червения свещеник, докато той свърши онова, от което имам нужда.

— Благодарен съм за възможността да ти служа, кралю — бавно каза Гутулф; страх и гняв се надигаха злобно в него. Той, графът на Утаниат, да падне до такова преклонение и блюдолизничество!

Какво щеше да стане, ако просто сграбчеше Елиас, внезапно и диво си помисли той, ако просто сграбчеше краля и се хвърлеше с него през прозореца — и двамата да полетят повече от сто лакътя надолу и да се разбият като яйца. Усирис Изкупителю, какво облекчение щеше да бъде, ако ликвидираше тази гнояща мозъчна болест, която бе пропълзяла през целия Хейхолт — и през самия него! Главата му се замая. На глас той каза само:

— Сигурен ли си, че тези слухове за брат ти не са точно това? Само слухове, въображението на недоволни селяци? Трудно ми е да повярвам, че нещо би могло да оцелее… би могло да оцелее от Наглимунд. — Една стъпка, помисли си той, само една, а после и двамата щяха да литнат надолу във влажния въздух. Всичко щеше да свърши за секунди и дългият, тъмен сън щеше да започне…

Елиас се отдръпна от прозореца, разрушавайки магията. Гутулф усети как на челото му избива хладна пот.

— Нямам нужда от „слухове“, скъпи Утаниат. Аз съм Елиас, Върховният крал, и зная. — Той закрачи под зъбите на вятъра към един прозорец на другата страна на кулата, онази страна, която гледаше на югоизток. Косата му се развя, черна като крилете на гарван. — Там! — Той посочи развълнувания оловносив Кинслах в мъгливата далечина. Проблясък на светкавица за миг освети дълбоките кладенци на очите му. — Джосуа е жив, наистина, и е някъде… там. Получих вест от доверен източник. — Дойде гръм, който гонеше светкавицата. — Приратес ми казва, че мога и по-добре да изразходвам силите си. Казва ми да не се тревожа за брат си. Ако не бях виждал хиляди доказателства за черното и празно сърце на Приратес, щях да си помисля, че съжалява за Джосуа — толкова сериозно възразява срещу тази акция. Но аз ще направя това, което искам. Аз съм кралят и искам Джосуа мъртъв! — Още един проблясък на светкавица гравира лицето му, изкривено като ритуална маска. Гласът на краля се напрегна; за миг като че ли само стискането на каменния перваз, от което кокалчетата му бяха побелели, го предпазваше от падане. — А искам и дъщеря ми да се върне. Да се върне! Искам Мириамел да се върне! Тя не се подчини на баща си, присъедини се към враговете му… към моите врагове. Тя трябва да бъде наказана.

Гутулф не можа да се сети какво да каже. Само кимна, като се опитваше да разпръсне отвратителните мисли, които се надигаха в него като в кладенец, който се пълни с черна вода. Кралят и прокълнатият му меч! Дори и сега Гутулф усещаше, че близостта на оръжието го разболява. Да, той щеше да отиде при тритингите и да залови Джосуа, щом Елиас искаше това. Поне щеше да е извън този ужасен замък с всичките му нощни звуци, страхливи слуги и лудия му скърбящ крал. Щеше отново да е способен да мисли. Щеше отново да диша чист въздух и да е в компанията на войници, на мъже, с чиито мисли и разговори се чувстваше удобно.

Изтътна гръм и камбаните затрептяха.

— Ще направя така, както казваш, кралю.

— Разбира се — кимна Елиас, отново спокоен. — Разбира се.

Навъсеният Гутулф си тръгна, но кралят остана още известно време, загледан в облачното небе. Слушаше вятъра толкова внимателно, все едно разбираше скръбния му език. Рейчъл, управителката на камериерките, започваше да се чувства много неудобно в тясното си скривалище. И все пак беше научила онова, което искаше да знае. Умът й бе пълен с идеи, доста извън обикновените й задачи: напоследък Рейчъл Драконката се бе уловила, че мисли неща, за които не бе си и представяла, че са възможни.

Като сбърчи нос от острата, но позната миризма на течност за полиране, тя надзърна през процепа между каменната рамка и изкорубената врата. Кралят стоеше неподвижен като статуя и се взираше навън в нищото. Рейчъл отново се изпълни с ужас от собственото си прегрешение. Да шпионира като най-мърлявата, доведена само за празниците прислужница! И при това Върховния крал! Елиас наистина бе син на любимия й крал Джон — дори и да не можеше да се надява да достигне баща си, — а тя, последният бастион на нравствеността в Хейхолт, го шпионираше!

Тази мисъл я накара да се почувства немощна и слаба. Тя се облегна на стената на килера на звънаря и благодари на Бога, че е толкова тесен. Между навитите въжета, куките за камбани, кутиите мазнина и тухлените стени имаше толкова малко пространство, че тя не би могла да падне, даже и ако се опиташе.

Тя не бе искала да шпионира, разбира се — не наистина. Бе чула гласовете, докато бе оглеждала злочесто мръсните стълби на третия етаж на Кулата на Зеления ангел. Бе отстъпила тихо от извитото стълбище в една ниша със завеса, за да не изглежда, че подслушва кралските работи, тъй като бе познала гласа на Елиас почти незабавно. Кралят се бе качил покрай нея — говореше, изглежда, на ухиления монах Хенгфиск, който го придружаваше навсякъде, но думите му приличаха на безсмислено бърборене. „Шепот от Накига“ каза той, както и „песни от по-високия въздух“. Говореше за „слушане на виковете на свидетелите“ и „скорошното идване на деня от сделката на хълма“ и за още по-неразбираеми неща.

Монахът с изпъкналите очи следваше краля по петите, както винаги правеше напоследък. Налудничавите думи на Елиас явно не го притесняваха: монахът само кимаше, докато се катереше нагоре — ухилената сянка на краля.

Развълнувана така, както не се бе вълнувала от много отдавна, Рейчъл последва двамата, докато не изкачиха може би хиляда стъпала нагоре по дългото стълбище на кулата. Дърдоренето на краля продължи, докато най-накрая двамата с монаха не изчезнаха в камбанарията. Уморена от възрастта си — а и гърбът я болеше, — Рейчъл остана на долния етаж, облегна се на стената и докато се мъчеше да си поеме дъх, отново се зачуди на смелостта си. Пред нея стоеше отворена работилница. Огромен скрипец бе разглобен на парчета върху покрития с дървени стърготини блок; един чук лежеше на пода, като че ли собственикът му бе изчезнал насред замаха си. До стълбището имаше ниша със завеса и когато монахът изведнъж затрополи обратно надолу по стълбите, тя нямаше избор, освен да се мушне в нея.

В дъното на нишата видя дървена стълба, която водеше нагоре в тъмнината. Знаеше, че е приклещена между краля отгоре и онзи, когото виночерпецът му щеше да доведе отдолу, така че нямаше друг избор, освен да се изкачи по нея, за да потърси по-сигурно скривалище: всеки, който минеше покрай нишата, можеше да дръпне завесата и да я открие, което щеше да доведе до унижението й или до нещо по-лошо.

Разбира се, по-лошо. Мисълта за главите, които гниеха като черни плодове върху портата Нарулах, пришпори старите й кокали нагоре по стълбата, която, както се оказа, водеше право в килера на звънаря.

И така, всъщност вината не беше нейна, нали? Тя не бе искала да шпионира наистина — тя на практика бе принудена да слуша разговора на Елиас с графа на Утаниат. Сигурно добрата света Риап щеше да разбере и щеше да се застъпи за нея, когато дойдеше времето да се чете от Великия свитък в преддверието на Небето.

Тя отново погледна през процепа на вратата. Кралят се бе преместил на друг прозорец — онзи, който гледаше на север, към кипящото черно сърце на приближаващата буря, — и не изглеждаше, че мисли да си тръгва. Рейчъл започваше да се паникьосва. Хората казваха, че Елиас прекарвал много безсънни нощи в работа с Приратес в Кулата на Хйелдин. Дали специфичната лудост на краля не беше да се разхожда из кулите до пукването на зората? Сега бе още следобед. Главата й се замая. Нима щеше да остане завинаги пленена тук?

Очите й, които се стрелкаха диво, се спряха на нещо, издълбано върху вратата, и тя се ококори от изненада.

Някой бе издълбал в дървото „Мириамел“. Буквите бяха изчегъртани дълбоко, като че ли който и да го бе направил, е бил хванат като Рейчъл и се е занимавал с това, за да минава времето. Но на първо място, кой би могъл да направи такова нещо, и то тук?

За миг тя се замисли за Саймън — спомни си как момчето се катереше като маймуна и се забъркваше в какви ли не неприятности. Той бе обичал Кулата на Зеления ангел — нали съвсем малко преди крал Джон да умре почти беше бутнал клисаря Барнабас надолу по стълбите? Рейчъл се усмихна тъжно. Голям дявол беше това момче… но вече го нямаше.

Внезапно ри спомни какво бе казало момчето на свещаря, Джеръмайъс. Усмивката изчезна от лицето й. Приратес. Приратес бе убил момчето й. Като си помисли за алхимика, Рейчъл усети омраза, която гореше и бълбукаше като негасена вар, омраза, различна от всичко, което бе изпитвала през живота си.

Замаяна, тя поклати глава. Бе ужасяващо да мисли за Приратес. Онова, което Джеръмайъс й бе казал за свещеника, й навяваше черни мисли — не бе знаела, че може да изпитва такива чувства.

Изплашена от силата им, тя се помъчи да се съсредоточи отново върху издяланото на вратата.

Взря се във внимателно изрязаните букви и реши, че в каквито и други неприятности да се бе забърквал Саймън, тази беля не е негово дело. Дори и под обучението на Моргенес, почеркът на Саймън се бе разхождал по страницата като пиян бръмбар, а тези букви бяха издълбани от някой образован. Но кой би издялал името на принцесата на такова непосещавано място? Без съмнение клисарят Барнабас бе използвал този килер, но мисълта как това отвратително влечуго старателно чегърта името на принцесата върху вратата надминаваше въображението на Рейчъл, въпреки че тя знаеше какви злини и глупости правят мъжете, ако се освободят от доброто влияние на жените. Но дори и при това положение изобщо не можеше да възприеме клисаря Барнабас като линеещ влюбен.

Мислите й се разсейваха. Рейчъл се сгълча ядосано. Наистина ли бе толкова стара и уплашена, че да се разсейва в момент, когато имаше толкова много важни неща, за които да мисли? Един план се бе оформил в главата й още от нощта, когато с останалите камериерки бе спасила Джеръмайъс — но една част от нея искаше да го забрави, искаше нещата да са точно по начина, по който бяха някога.

„Нищо вече няма да е същото, стара глупачке. Признай си го“.

Бе все по-трудно и по-трудно да се скрие от такива решения напоследък. След като прибраха избягалото момче на свещаря, тя и подчинените й най-после осъзнаха, че няма друго решение, освен да му помогнат да избяга. И така, бяха го измъкнали от Хейхолт една привечер, преоблечен като камериерка, която си отива вкъщи в Ерчестър. Докато наблюдаваше нещастното момче да куцука към спасението си, Рейчъл бе споходена от прозрение: вече не можеше да се прави, че не забелязва злото, което населяваше дома й. Тя бе управителка на камериерките и щом видеше нещо развалено, трябваше да го почисти.

Чу тропането на тежки ботуши по белия каменен под на камбанарията и рискува да погледне през тесния процеп. Увитата в зелено фигура на краля тъкмо изчезваше през вратата. Тя слушаше, докато стъпките му слизаха и заглъхваха все повече, а после изчака дълго, след като изобщо бяха спрели да се чуват, преди да се спусне по стълбата. Излезе иззад завесата в проветривото стълбище и избърса челото и бузите си — бяха влажни от пот въпреки студения камък около нея. Като стъпваше внимателно и тихо, заслиза надолу.

От разговора на краля с графа бе разбрала много неща. Сега вече трябваше само да чака и да мисли. Определено подготвянето на такова нещо не можеше да е и наполовина толкова сложно като ръководенето на едно пролетно почистване, нали? А и, посвоему, тя планираше точно това, нали така?

Старите й кости я боляха, докато бавно слизаше по безкрайното стълбище на Кулата на Зеления ангел, но на лицето й се изписа странна усмивка — усмивка, която би накарала камериерките да потреперят.

Очите на Бинабик отбягваха очите на Слудиг, който седеше от другата страна на огъня. Тролът събра ашиците и ги пусна в торбичката. Бе ги хвърлял няколко пъти тази сутрин и резултатите като че ли не го радваха.

Прибра торбичката в джоба си с въздишка, а после се обърна, разбута пепелта на огъня с една пръчка и изрови закуската им — корени и грудки, които бе изкопал от замръзналата земя. Беше ужасно студен ден и вече нямаха храна.

— Не говори — внезапно каза тролът. След около час мълчание Слудиг тъкмо си бе отворил устата. — Моля те, Слудиг, поне за малко не казвай нищо. Искам само манерката кангканг от джоба ти.

Римърсгардецът тъжно му я подаде. Бинабик отпи една дълга глътка и обърса устата си с ръкав. После обърса с него и очите си.

— Обещах — тихо каза той. — Исках да чакаме две нощи и ти се съгласи. Сега трябва да изпълня обещанието, което с най-голямо удоволствие не бих изпълнил. Трябва да занесем меча при Камъка на раздялата.

Слудиг отвори уста, но вместо това взе манерката от Бинабик и също отпи.

Куантака се върна от лов и ги завари безмълвно да товарят малкото си багаж на конете. Наблюдава ги няколко мига, после нададе нисък скръбен вой, сви се на кълбо в края на поляната и ги загледа сериозно над рунтавата си опашка.

Бинабик взе Бялата стрела от седлото и я притисна към бузата си; стрелата блестеше по-ярко от снега около тях. После прибра стрелата и каза на някой, който не присъстваше:

— Ще се върна. Ще те намеря.

И повика Куантака. Слудиг се метна на коня си и потеглиха през гората. Редицата товарни коне ги следваше. Снегът бързо засипа следите им.

Саймън реши, че няма смисъл да седи на едно място и да тъгува. Пък и небето ставаше неприятно тъмно за предобед и снеговалежът се засилваше. Той се вгледа печално в огледалото. Каквото и да беше огледалото на Джирики, принцът на ситите бе казал истината — че то няма да го доведе по вълшебен начин при Саймън, когато изпадне в беда. Младежът прибра огледалото, изправи се и потърка ръце.

Бинабик и Слудиг можеше още да са някъде наблизо — вероятно също като него бяха паднали в снега и имаха нужда от помощ. Нямаше представа колко дълго е лежал безпомощно в хватката на съня, колко дълго е слушал тайнствената жена да говори в сънищата му — можеше да са часове, а можеше и да са дни. Спътниците му можеше още да са наблизо, а можеше и да са се отказали да го търсят. Можеше да са на цели левги оттук.

Докато обмисляше безрадостните перспективи, той започна да върви в нещо, което се надяваше да е разширяваща се спирала — смътно си спомняше, че Бинабик му беше казал, че така се прави, когато си се изгубил. Обаче не беше сигурен, че спираловидното ходене е точно това, което да прави, тъй като не бе сигурен точно кой се е загубил. Освен това не бе обръщал особено внимание, когато дребосъкът бе обяснявал как човек да изчисли тази спирала — лекцията на трола за ориентиране в гората бе засягала движението на слънцето, мъха по кората на дърветата, посоката, в която се простират корените, които са в течаща вода, но когато Бинабик бе обяснявал всичко това, Саймън бе гледал как един трикрак гущер бавно куцука по земята. Жалко, че Бинабик не се бе опитал да направи обяснението си малко по-интересно, но сега бе твърде късно, за да направи нещо по въпроса.

Продължи да гази из все по-дълбокия сняг. Невидимото слънце се издигаше зад покривалото от облаци. Краткият следобед дойде, а после почти веднага се заприготвя да си отиде. Вятърът духаше и бурята хвана Алдхеорте в заскрежените си пръсти и стисна. Студът пронизваше Саймън през наметалото му, което започна да му се струва тънко като воала на някоя дама; бе му изглеждало достатъчно топло, когато бе с приятеля си, но сега, като се замисли за това, не можа да си спомни кога за последен път му е било наистина топло.

Денят привършваше. Стомахът също започна да го боли. За последно бе ял в абатството при Скоди — споменът за яденето и за последвалите събития го накара пак да се разтрепери, този път вече не от студ. Кой би могъл да каже колко време е минало оттогава?

„Ейдон — молеше се той, — дай ми храна“. Мисълта се превърна в някакво стихче, което отекваше отново и отново в главата му в такт със скърцането на снега под краката му.

За съжаление, това беше проблем, който не искаше да си отиде само от мисълта за нещо друго. Но и не бе станал толкова лош, колкото би могъл: Саймън знаеше, че не може да се загуби повече, отколкото е в този момент, но можеше да огладнее много повече.

През времето, което бе прекарал с Бинабик и войниците, бе свикнал някой друг да ловува и да събира храна; когато и той бе помагал, обикновено беше под напътствията на другите. А сега бе сам, както и през онези ужасни първи дни в Алдхеорте, след като бе избягал от Хейхолт. Тогава бе ужасяващо гладен и бе оцелял, докато тролът не го намери, но пък тогава не беше зима. Освен това бе успявал да краде по нещо от усамотени ферми. Сега вървеше през замръзнала безлюдна пустош и предишното му пътуване в гората изглеждаше като следобеден пикник.

Буреносните ветрове завяха. Самият въздух като че ли изстина изведнъж и Саймън се разтрепери пак. Гората започна да притъмнява — първото предупреждение, че дори и слабата дневна светлина не може да трае вечно, и Саймън усети, че се бори с надигащата се вълна на ужас. През целия ден се бе мъчил да пренебрегне лекото драскане на ноктите му: понякога бе имал чувството, че върви по ръба на бездна, която няма дъно, няма край.

В ситуация като тази, осъзна Саймън, беше много лесно да полудее — не да обезумее изведнъж и да заразмахва диво ръце, като просяк, който говори високопарно пред някоя таверна, а по-скоро да се плъзне в тиха лудост. Щеше да направи някоя погрешна стъпка и да се свлече бавно и безпомощно в пропастта, чиято близост в момента изглеждаше неоспоримо ясна. Щеше да пада и да пада, докато спреше дори да си спомня, че пада. Истинският му живот, спомените му, приятелите и домът, който някога бе имал, всички те щяха да се смалят, докато не станат нищо повече от древни, прашни предмети в глава, която прилича на къща със заковани прозорци и врата.

На това ли приличаше умирането, зачуди се изведнъж той? Дали част от теб остава в тялото ти, както в призрачната песен на Скоди? Дали човек лежи в земята и чувства как мислите му изчезват малко по малко като пясъчен нанос, отнасян от течащ поток? Но пък в края на краищата толкова ли щеше да е ужасно — да лежи в тъмното и влажното и просто бавно да престане да съществува? Нямаше ли да е по-добре от безумните тревоги на живите, от безполезната борба с невъзможни вероятности, от паническата и безсмислена битка срещу крайната победа на смъртта?

Да се предаде. Просто да спре да се бори…

Усещаше в себе си някакво мирно звучене, като тъжна, но красива песен. Приличаше на нежно обещание, на целувка преди сън…

Залитна напред. Стресна се, протегна ръка и се подпря на ствола на една подобна на скелет бреза. Сърцето му биеше много бързо.

С учудване видя, че по раменете и ботушите му се е натрупал сняг, като че ли бе стоял на едно място много дълго — но бе изглеждало като най-краткия миг! Разтърси глава и запляска бузите си, докато бодежите не върнаха живота в тялото му. Наруга се наум. Да заспи прав! Да замръзне като шушулка! Що за идиот беше?!

Не! Изръмжа и пак разтърси глава. Бинабик и Слудиг бяха казали, че е почти мъж: нямаше да ги опровергае толкова лесно. Беше студено и беше гладен — това беше всичко. Нямаше да се разплаче и да се откаже като прислужник, заключен извън кухнята. Беше преживявал и по-лоши неща от това.

Но какво трябваше да направи?

Не можеше да реши проблема с липсата на храна, знаеше, но това не беше чак толкова лошо. Едно от нещата, които Бинабик бе казал — Саймън си го спомняше много добре, — бе, че човек може да изкара много време без храна, но не може да оживее и една нощ на студа без подслон. По тази причина, винаги казваше тролът, огънят е много, много важен.

Но Саймън не можеше да си запали огън.

Обмисли този тъжен факт и продължи да върви. Въпреки бързо сгъстяващата се тъмнина се надяваше да намери по-добро място за лагер, преди да спре. Снегът вече валеше по-силно. Саймън се влачеше по дъното на някакво плитко дере. Искаше да намери по-високо място, откъдето нямаше да му се наложи да си прокопава път навън, ако оцелееше през нощта. Докато си мислеше за това, напуканите му устни се разкривиха в болезнена усмивка. При ужасния късмет, който имаше, мястото, което щеше да си избере, сигурно щеше да бъде ударено от светкавица.

Той се изсмя дрезгаво и за миг се окуражи от звука на собственото си веселие, но вятърът грабна смеха му и го отнесе, преди да успее да му се наслади.

Мястото, което избра, бяха няколко ели, скупчени на върха на нисък хълм — приличаха на пазачи с бели шапки. Би предпочел заслона на големи камъни — или още по-добре пещера, — но късметът му не бе толкова щедър. Без да обръща внимание на къркорещия си стомах, той огледа малката горичка, а после се захвана да гради стена от сняг, от страната, от която духаше вятърът.

Когато последната светлина се запроцежда от небето, започна да кърши клонки от елите. Натрупа ги до основата на снежната стена — легло от гъвкави иглички, почти толкова високо, колкото и стената.

Беше толкова уморен, когато си лягаше, че очакваше да заспи след няколко мига, въпреки боцкащите клонки, в които се свря, и схванатите си крака, но вместо това усети, че просто не може да затвори очи. Студът, макар и не толкова остро хаплив, колкото докато ходеше през гората под зъбите на вятъра, все пак се промъкна през рехавия му подслон и се просмука в костите и плътта му. Беше някакъв тъп и неумолим студ, търпелив като камък.

Макар свистенето на дишането му и барабанният бой на сърцето му да нахлуваха в ушите му, той можеше да чуе и други, по-странни звуци. Бе забравил колко по-различно звучи гората през нощта, когато до теб не спи някой приятел. Вятърът виеше болезнено между дърветата; други звуци изглеждаха застрашително прокрадващи се, но все пак бяха достатъчно силни, за да се чуват дори и над оплакващия вятър. След всички ужаси, които бе видял, Саймън не таеше безплодни надежди, че нощта не крие заплахи — сигурно чуваше прокълнати души да плачат във вятъра и стъпките на тромави хунен, които кръстосваха гората да търсят топла кръв!

Нощта напредваше. Саймън усети в него отново да се надига черен ужас. Той бе съвсем сам! Беше загубен, обречен глупак и идиот, който изобщо не трябваше да се забърква в работите на по-добрите от него! Дори ако оцелееше през нощта, дори ако не станеше жертва на ноктите и зъбите на някой ломотещ безлик нощен обитател, това щеше да е само за да умре от глад през деня! Сигурно би могъл да преживее няколко дни, може би и седмици, ако бе късметлия, но според онова, което Бинабик му бе казал, до Камъка на раздялата имаше много левги — и това само при положение, че изобщо знаеше как да стигне дотам и че можеше да намери правилния път през несъстрадателните дълбини на Алдхеорте. Саймън знаеше, че не притежава горските умения, за да оцелее през дългото изгнаничество сред дивата гора: той не беше Джак Мандуоуд, дори никак не приличаше на него. Също така почти нямаше шанс някой, който би могъл да му помогне, да мине през тази далечна част на североизточната гора, особено в такова адско време.

Най-лошото от всичко бе, че приятелите му ги нямаше. В средата на следобеда той изведнъж бе осъзнал, че крещи панически: повтаряше имената им отново и отново, докато гърлото му не се продра като стар чаршаф. Накрая, точно преди гласът му да го предаде, си бе помислил, че крещи имената на мъртъвци. Това бе най-плашещата от всички мисли, една пътечка, която преминаваше много близо до пропастта: викай мъртвите днес, говори с тях утре, присъедини се към тях скоро след това — в жива смърт или невъзвратима лудост, което може да беше и по-лошо от истинското умиране.

Лежеше под клонките и трепереше, но вече не само от студ. Тъмнината се надигна в него и Саймън се бореше срещу нея. Не искаше да умре — но имаше ли някакво значение? Изглежда, нямаше какво да направи по въпроса.

„Но няма да умра тук — реши той най-после, като за миг се престори, че му е бил предложен друг избор. Потърси собственото си отчаяние и започна да го успокоява като уплашен кон. — Пролях драконска кръв. Спечелих ситска Бяла стрела. Всичко това все значи нещо, нали?“

Не знаеше дали всичко това наистина значи нещо, но изведнъж много му се прииска да живее.

„Няма да умирам още. Искам пак да видя Бинабик, и Джосуа… и Мириамел. И искам да видя как Приратес и Елиас страдат за онова, което правят. Искам отново да имам дом, топло легло — о, милостиви Усирис, ако наистина си истински, позволи ми отново да имам дом! Не позволявай да умра на студа! Позволи да си намеря дом… дом… позволи да си намеря дом!…“

Сънят най-после го побеждаваше. Струваше му се, че чува собствения си глас да отеква като в пресъхнал каменен кладенец. Накрая се плъзна от студа и болезнените мисли към някакво по-топло място.

Преживя тази нощ и още шест нощи след нея, всяка бе последвана от сутрин на ужасна, вдървена скованост, от самота и все по-непоносим глад.

Ненавременният студ бе избил много от децата на пролетта още в зародиша, но някои растения бяха успели да напъпят и да цъфнат в краткия, неистински топъл сезон преди смъртоносната зима да се върне. И Бинабик, и ситите му бяха давали да яде цветове, но Саймън нямаше представа кои стават за ядене. Ядеше малкото, които можеше да намери. Те не го засищаха, но не го и убиваха. Туфи горчива жълта трева — много горчива — също бяха оцелели тук-там под снежната покривка и той използва докрай всички, които намери. Веднъж, в миг на гладуващо безумие, дори се опита да изяде шепа елови иглички. Бяха невероятно ужасни на вкус и смолата, смесена със слюнката му, полепна по полузамръзнала му пухкава брада.

Един ден, когато желанието му за нещо стабилно за ядене се бе превърнало в подлудяваща мания, някакъв объркан от студа бръмбар пресече пътя му. Рейчъл Драконката се отвращаваше от всякакви такива гадни вредители, но стомахът на Саймън не искаше да се съобразява с обучението на Рейчъл.

Въпреки празния му стомах, първият бръмбар му бе много труден. Когато усети как малките крачка мърдат в устата му, Саймън се задави и изплю насекомото в снега. Догади му се — но миг по-късно отново вдигна бръмбара, сдъвка го и бързо го преглътна. Бръмбарът приличаше на мека и малко мърдаща орехова черупка, а вкусът му бе малко по-лош от плесенясал дъх. Когато изтече цял час и нито едно от ужасните предричания на Рейчъл не се сбъдна, Саймън започна да наблюдава внимателно земята за още такива бавнодвижещи се хапки.

Различен от огромния му глад, а по някои критерии и по-лош, бе студът: когато успееше да намери нещичко за ядене, гладът му поне за миг намаляваше, а когато се раздвижеше сутрин, мускулите преставаха да го болят поне малко… но след момента, когато за пръв път бе пропълзял в горското си легло, той никога не се стопли отново. Когато спреше да се движи дори и за няколко кратки мига, започваше да трепери неконтролируемо. Мразът бе толкова безмилостен, че започна да му се струва, че го преследва като враг. Той го проклинаше немощно и размахваше ръце във въздуха, като че ли зложелателният студ бе нещо, което можеше да удари, както бе ударил дракона Игджарджук, но студът бе навсякъде и никъде — и нямаше черна кръв, която Саймън да пролее.

Не можеше да направи нищо, освен да върви. И така, през всичките болезнени часове на дневна светлина, от мига, в който схванатите му крайници го изкарваха от постелята от клонки всяка сутрин, до часа, в който слънцето се оттегляше от сивото облачно небе, той вървеше почти без да спира на юг. Ритъмът на влачещите му се крака ставаше такава част от цикъла на живота, както повеите на вятъра, движението на слънцето, въртенето на снежинките. Той вървеше, понеже това го стопляше; вървеше на юг, понеже смътно си спомняше как Бинабик казва, че Камъкът на раздялата е в равнините на юг от Алдхеорте. Знаеше, че никога не би могъл да преживее пътуването през цялата гора — преминаване през огромна държава от дървета и сняг, но трябваше да има някаква цел: безкрайното пристъпване бе по-лесно, ако всичко, което трябваше да прави, бе да оставя забуленото слънце да минава отляво надясно.

Освен това вървеше, тъй като когато стоеше, без да мърда, студът започваше да му докарва странни, плашещи видения. Понякога виждаше лица в разкривените стволове на дърветата и чуваше гласове да произнасят името му и имената на непознати. Друг път заснежената гора изглеждаше като гъсталак от кули; рядката зеленина се превръщаше в подскачащи пламъци и сърцето му биеше в ушите като гибелна камбана.

Но най-важното, Саймън вървеше, понеже нямаше какво друго да прави. Ако спреше, щеше да умре — а той не искаше да умре.

Бе късната сутрин на седмия ден, откакто беше останал сам. Саймън внимателно пристъпваше напред. Един сиво-кафяв бръмбар на петна — по-голям и вероятно по-вкусен от мъничките черни, които бяха станали основното му меню — пълзеше по ствола на един бял кедър. Саймън вече бе опитал да го хване, двадесетина лакътя по-назад, но този бръмбар имаше крила (и това със сигурност доказваше, че е вкусен, тъй като трябваше да се труди толкова много, за да остане неизяден!) и най-безсрамно си бе тръгнал с бръмчене. Не бе отлетял далеч. Вторият опит да го хване също не бе успял и сега следваше третият.

Саймън си пееше; не знаеше дали пее на висок глас, или не. Бръмбарът като че ли нямаше нищо против, така че Саймън продължи:

Очите му бяха присвити и той се придвижваше съвсем бавно — толкова бавно — толкова позволяваше треперещото му недохранено тяло. Той искаше този бръмбар. Трябваше му този бръмбар. Усети, че се разтреперва, нервите му не издържаха и той скочи. Дланите му удариха кората, но когато вдигна шепи, за да погледне, видя, че са празни.

— Защо го гониш? — чу се глас. Саймън, който бе провел безброй разговори със странни гласове през последните няколко дни, отвори уста да отговори — сърцето му започна да бие като чук. Обърна се, но не видя никого.

„Ето, започна се… Полудя…“ — помисли си, но в този момент някой го потупа по рамото. Той отново се извъртя рязко и почти падна.

— Ето. Хванах ти го. — Бръмбарът, любопитно безжизнен, се понесе във въздуха пред него. Миг по-късно Саймън видя, че е хванат от пръстите на ръка в бяла ръкавица. Собственикът на ръката излезе иззад кедъра. — Какво ще правиш с него? Вашият народ яде ли буболечки? Това не го знаех.

За един кратък миг той си помисли, че е дошъл Джирики — златноокото лице бе обкръжено от облак бледолилава коса със същата странна отсянка като тази на Джирики, плитки с пера висяха покрай високите скули, — но като се вгледа, разбра, че това не е приятелят му.

Лицето на непознатия бе много нежно, но все пак малко по-кръгло от това на Джирики. Както и при принца, леко нечовешките черти караха някои от израженията на този сит да изглеждат студени и жестоки, дори леко животински, но все пак странно красиви. Новодошлият изглеждаше по-млад и по-непредпазлив от Джирики, лицето й — той току-що бе осъзнал, че непознатата е жена — променяше бързо израженията си, все едно се сменяха фини маски. Въпреки онова, което приличаше на подвижността и енергията на младостта, дълбоко в по котешки спокойните златни очи на непознатата Саймън видя древното знание на ситите, също като при Джирики.

— Сеоман — каза тя, а после се изсмя подсвиркващо. Облеченият й в бяло пръст докосна веждата му, лек и силен като крило на птица. — Сеоман Снежния кичур. Сеоман Снежнокъдрия.

Саймън трепереше.

— Ко… ко… коя си ти?…

— Адиту. — Очите й бяха леко подигравателни. — Майка ми ме е нарекла Адиту но-Са’онсерей. Пратиха ме да те намеря.

— Пратиха те? Ко… кой?

Адиту килна глава на една страна и погледна Саймън така, както някой би погледнал нечисто, но интересно животно, което се е свило на прага.

— Брат ми, човешко дете. Джирики, разбира се. — Тя се вгледа в него. — Защо изглеждаш толкова странно?

— Ти ли беше… в сънищата ми? — жално попита той.

И внезапно седна на земята до босите й крака.

— Разбира се, че имам ботуши — каза Адиту. Някак си бе запалила огън — разри снега и струпа дървата точно до мястото, на което се бе строполил Саймън, а после ги запали с някакво бързо движение на нежните си пръсти. Саймън се бе вторачил напрегнато в пламъците, опитваше се да накара ума си отново да заработи правилно. — Просто исках да ги сваля, за да мога да се приближа по-тихо. — Тя го изгледа приветливо. — Не знаех какво може да шуми чак толкова в гората, но това беше ти, разбира се. И все пак наистина има нещо прекрасно в чувството на снега по кожата.

Саймън потрепери — лед по голи ходила ли?

— Как ме намери?

— Чрез огледалото. Песента му е много мощна.

— Значи… значи, ако бях загубил огледалото, н-нямаше да ме намериш?

Адиту го погледна сериозно.

— О, щях да те намеря рано или късно, но хората са крехки същества и можеше да няма нищо интересно, което да намеря. — Зъбите й просветнаха в нещо, за което той предположи, че е усмивка. Тя изглеждаше едновременно повече и по-малко човешки от Джирики — почти по детски лекомислена понякога, но за други неща много по-странна от брат си. Много от качествата, които Саймън бе наблюдавал у Джирики — котешката грация и спокойствие например, — у сестра му изглеждаха още по-изявени.

Докато Саймън се поклащаше, обвил коленете си с ръце, все още не съвсем сигурен, че е буден и нормален, Адиту бръкна под бялата си дреха, която, заедно с белите й панталони, я бе направила почти неразличима на фона на снега — извади пакет, увит в ярък плат, и му го подаде. Той задърпа несръчно връзките и накрая видя какво има вътре: къшей златнокафяв хляб, който изглеждаше току-що изваден от фурната, и шепа сочни розови плодчета.

Трябваше да яде на много малки хапки, за да не му се догади: но пък всяка по-малка от трошица хапка изглеждаше като време, прекарано в рая.

— Къде ги намери? — попита той с пълна с плодове уста.

Адиту го гледа много дълго; като че ли обмисляше някакво важно решение. Накрая каза някак прекалено безгрижно:

— Скоро ще видиш. Ще те заведа… макар такова нещо да не се е случвало никога.

Саймън не обърна внимание на последната неясна забележка, а попита:

— Къде ще ме заведеш?

— При брат ми, той така каза — отвърна Адиту. Беше сериозна. Някаква дива светлина блестеше в очите й. — В дома на нашия народ — Джао е-Тинукай’и.

Саймън преглътна и каза:

— Ще отида навсякъде, където има огън.

21. Принц на тревата

— Не казвай нищо — промърмори Хотвиг. — Само погледни онзи червения там, до оградата.

Деорнот проследи погледа на тритинга и видя един дорест жребец. Конят го изгледа войнствено. Пристъпваше нервно на едно място, като че ли щеше да побегне всеки момент.

— А, да. Горделив е. — Деорнот кимна и се обърна. — Видя ли го, принце?

Главата на принца бе увита в превръзки и той вървеше бавно, все едно всичките му кости бяха счупени, но бе настоял да излезе и да помогне при взимането на плодовете от облога си. Фиколмий, който едва не бе получил удар от гняв при мисълта, че трябва да наблюдава как Джосуа избира тринадесет от личните му коне, бе изпратил вместо себе си Хотвиг. За разлика от тана, Хотвиг, изглежда, харесваше посетителите, и особено Джосуа. В степите не се случваше често еднорък мъж да убие враг с две глави по-висок от него.

— Как се казва червеният? — попита Джосуа пазача на конете на Фиколмий, жилав стар мъж с малък кичур коса на темето.

— Вятокрък — отвърна той намусено и му обърна гръб.

— Това значи „Вятърен крак“… принц Джосуа. — Хотвиг малко се запъна на титлата; после отиде до жребеца, метна едно въже на врата му и поведе дърпащото се животно към принца.

Джосуа се усмихна, огледа коня и накрая смело дръпна долната му устна, за да му види зъбите. Жребецът разтърси глава и се освободи, но Джосуа отново го сграбчи за устната. След няколко нервни разтърсвания на главата конят най-после позволи да бъде огледан — единственият останал знак на нервност бяха мигащите му очи.

— Е, този определено ще го вземем — каза Джосуа, — макар да се съмнявам, че това ще се хареса на Фиколмий.

— Няма — сериозно каза Хотвиг. — Ако честта му не беше заложена пред всички кланове, той щеше да ви убие само за това, че сте се приближили до тези коне. Вятокрък е един от конете, които Фиколмий специално изиска като част от имуществото на Блемунт, когато стана водач на клановете.

Джосуа кимна сериозно.

— Не искам пограничният тан да се ядоса толкова, че да ни преследва и да ни убие, като престъпи клетвата си. Деорнот, давам ти да избереш останалите; вярвам на твоите очи повече, отколкото на своите. Ще вземем Вятокрък, това е сигурно… всъщност смятам да го яздя лично аз. Омръзна ми да куцукам. На както казах, нека не осакатим табуна толкова много, че да принудим Фиколмий да се обезчести.

— Ще избирам внимателно, сир. — Деорнот тръгна през пасището. Пазачът на конете се опита да се измъкне, но Деорнот го хвана за лакътя и започна да му задава въпроси.

Джосуа ги гледаше с малко измъчена физиономия и пристъпваше от крак на крак, за да раздвижи болящото го тяло. Хотвиг, който наблюдаваше принца с крайчеца на окото си, най-после попита:

— Каза, че отивате на изток, Джосуа. Защо?

Принцът го погледна с любопитство.

— Има много причини, някои от които не мога да обсъждам. Но най-вече защото трябва да намеря място, на което да се укрепя срещу брат ми и срещу злите му дела.

Хотвиг кимна съвсем сериозно.

— Изглежда, имаш съплеменници, които се чувстват по същия начин.

Изражението на Джосуа се превърна в объркване.

— Какво имаш предвид?

— Има други от вашия вид, други живеещи сред камъни, които започнаха да се заселват на изток оттук. Това е причината Фиколмий да ни доведе толкова далеч на север от обичайните за този сезон пасища — искаше да се убеди, че новодошлите няма да навлязат в нашите земи. — На обсипаното с белези лице на Хотвиг се изписа притеснение. — Имаше и други причини кланът ни да дойде тук. Пограничният тан на Ливадните тритинги се опита да примами някои от нашите пазачи на последното Събиране на клановете, тъй че Фиколмий искаше хората му да са далеч от Ливадните тритинги. От Фиколмий се страхуват, но не го харесват. Много фургони вече напуснаха клана на Жребеца…

Джосуа нетърпеливо махна с ръка. Караниците между клановете на тритингите бяха пословични.

— И какво правят живеещите сред камъни, за които каза? Кои са те?

Хотвиг сви рамене и попипа сплетената си брада.

— Кой би могъл да каже? Дойдоха от запад — цели семейства. Някои пътуват във фургони, както прави и нашият народ, други пеша — но не са наши хора, не са тритинги. Чухме за тях от нашите разузнавачи, когато бяхме на предпоследното си Събиране, но те минаха през северната част на Високите тритинги и си отидоха.

— Колко?

Тритингът отново сви рамене.

— Колкото два или три от малките ни кланове.

— Значи сто или двеста. — Принцът като че ли за миг забрави за болките си: лицето му се разведри, докато обмисляше чутото.

— Но това не е всичко, принц Джосуа — малко прекалено разпалено каза Хотвиг. — Това беше само първата група. Оттогава има и други. Лично аз видях поне двайсетина. Обаче те са бедни и нямат коне, така че ги оставяме да излязат от земите ни.

— Но не позволихте на моята група да премине, а ние нямахме и един кон. — Усмивката на Джосуа бе сардонична.

— Защото Фиколмий знаеше, че сте вие. Граничните пазачи ви наблюдаваха няколко дни.

Деорнот се приближи до тях, като почти влачеше мърморещия пазач.

— Избрах, ваше височество. Вижте. — Той посочи един дългокрак червеникавокафяв кон. — Тъй като избрахте Вятокрък за себе си, принц Джосуа, аз избрах този за мен. Казва се Дивисвет — Див проблясък.

— Чудесен е — усмихна се Джосуа. — Виждаш ли, Деорнот, спомних си какво ми каза за конете на тритингите. Сега имаме техни коне, точно както искаше.

Деорнот погледна превръзките на Джосуа и каза:

— Цената беше твърде висока, сир. — Очите му бяха изпълнени с тъга.

— Покажи ми останалите, които си избрал — каза Джосуа.

Когато се върнаха от пасището, Воршева излезе да посрещне принца. Хотвиг хвърли само един поглед на лицето й и се измъкна.

— Много си глупав, че излезе! Трябва да лежиш! — Дъщерята на тана се обърна към Деорнот. — Как можа да го държиш навън толкова дълго? Той е много зле!

Деорнот не отвърна нищо, а само се поклони. Джосуа се усмихна и каза:

— Успокой се. Вината не е на сър Деорнот. Аз настоях да видя конете, тъй като съвсем сигурно ще си тръгна оттук на кон, а не пеша. — Той се подсмихна печално. — Напоследък не бих могъл да извървя повече от един фурлонг дори и ако животът ми зависи от това, нали разбираш. Но ще събера сили.

— Не и ако стоиш на студа. — Воршева стрелна Деорнот с острия си поглед, като че ли го предизвикваше да спори. После хвана Джосуа под ръка, нагоди скоростта си към несигурните му стъпки и тримата тръгнаха към лагера.

Групата на принца все още бе затворена. Фиколмий бе изръмжал, че само защото е загубил един облог, не следва да се отнася към презрените живеещи сред камъни като към хора от клановете, но някои по-благородни тритинги им бяха донесли одеяла, въжета и колчета за палатки. Фиколмий все пак не беше крал и много тритинги не се съобразяваха с желанията му.

Водени от практичната херцогиня Гутрун, хората на Джосуа бързо направиха от даренията сигурен подслон, затворен от три страни и покрит с двоен пласт одеяла от дебела вълна. Това донякъде ги предпазваше от студения дъжд, който като че ли увеличаваше силата си с всеки изминал ден.

Сиво-черното небе висеше заплашително близо, като че ли самите равнини бяха повдигнати от великански ръце. Това лошо време, което траеше вече почти цяла седмица, а с прекъсвания — повече от месец, би било необичайно дори и през ранната пролет. Сега обаче бе разгарът на лятото и хората от клана на Жребеца явно бяха обезпокоени.

— Хайде, лейди — каза Джосуа, когато стигнаха заслона. — Нека се поразходим още малко.

— Ти изобщо не трябва да ходиш! — възмутено каза Воршева. — Не и с твоите рани! Трябва да пийнеш топло вино и да си легнеш.

— Въпреки това — твърдо отвърна Джосуа — нека повървим. Ще очаквам виното с нетърпение. Деорнот, би ли ни извинил?…

Деорнот се поклони, спря до оградата на пасището, погледа известно време след куцукащия принц и после влезе вътре.

Победата на Джосуа над Утварт бе донесла някои удобства. Също като дамата си, принцът бе сменил парцалите си с по-ново облекло и сега носеше меки кожени панталони, ботуши и вълнена риза с широки ръкави — облеклото на граничен пазач, а вместо принцовата диадема носеше вързан през челото ярък шал. Воршева беше с широка сива рокля, вдигната и стегната на талията по обичая на тритингите, за да не се мокрят полите й в тревата, така че се виждаха дебелите й вълнени гети и ниските й ботуши. Бе свалила бялата си булчинска лента.

— Защо ме отвеждаш надалеч от останалите, за да говорим? — попита Воршева. Предизвикателният й тон противоречеше на загрижените й очи. — Какво имаш да криеш?

— Не да крия — отвърна Джосуа и стисна ръката й. — Просто исках да поговорим някъде, където няма да ни прекъсват.

— Моят народ не крие нищо. Не можем, понеже живеем съвсем близо един до друг.

Джосуа кимна.

— Само исках да кажа, че съжалявам, много съжалявам.

— Съжаляваш?

— Да. Отнасях се с теб лошо, както признах и пред баща ти. Не ти отдавах уважението, което заслужаваш.

Лицето на Воршева се разкриви в гримаса, която изразяваше нещо средно между радост и мъка.

— Ох, ти все още не ме разбираш, принц Джосуа от Еркинланд. Не се интересувам от уважението, не и ако то е всичко, което ми даваш. Искам вниманието ти. Искам сърцето ти! Ако ми дадеш това, може да ми даваш колкото си щеш… безуважение…

— Неуважение — тихо я поправи той.

— Колкото неуважение искаш. Не се дръж с мен, както със земеделците, които идват при теб за справедливост. Не искам внимателното ти обмисляне, преценяване и говорене, говорене, говорене… — Тя бързо забърса една ядна сълза. — Просто ми дай сърцето си, проклет живеещ сред камъни такъв!

Двамата спряха насред високата до коленете, люлееща се от вятъра трева.

— Опитвам се.

— Не, не се опитваш — горчиво изсъска тя. — Ти пазиш лицето на онази другата в сърцето си, на жената на брат ти. Мъже! Всичките сте малки момчета, пазите старите си любими в сърцата си като изгладени камъчета, които сте намерили. Как мога да се боря с мъртва жена!? Не мога да я хвана, не мога да я зашлевя, не мога да я прогоня или да те последвам, когато отиваш при нея! — Тя дишаше тежко, стъпила здраво в тревата, готова за битка. После сложи ръце на корема си и чертите й омекнаха. — Но на нея не даде дете. Даде го на мен.

Джосуа погледна безпомощно бледото й лице, розовата червенина по бузите й и облака от черна коса. Някакво движение привлече погледа му: един заек изскочи от туфа трева, спря и се изправи на задните си крака, за да се огледа. Тъмните кръгли очи на животинчето се взряха в неговите. След миг то подскочи и изчезна като сива сянка през ливадата.

— Ти не си направила нищо лошо. Нищо, освен че си се привързала към един замислен призрак, жалко подобие. — Той се усмихна тъжно, а после се засмя. — Но от една гледна точка, предполагам, аз се преродих. Беше ми позволено да живея, когато сигурно трябваше да умра, така че трябва да приема това като знамение и да гледам на живота си по различен начин. Ти ще родиш детето ни и ще се оженим, когато стигнем до Камъка на раздялата.

Тъмните очи на Воршева блеснаха от възмущение.

— Ще се оженим тук, пред очите на народа ми — твърдо каза тя. — Ние сме сгодени. И всички ще видят сватбата ни и ще спрат да шушукат зад гърба ни.

— Но — започна той — ние трябва да бързаме…

— Ти нямаш ли чест? — попита тя. — Ами ако те убият преди да стигнем до този Камък на раздялата? Детето в мен ще е копеле… а аз дори няма да съм вдовица.

Джосуа понечи да отговори, но вместо това отново се разсмя, прегърна я през кръста и я придърпа към себе си, без да го е грижа за раните му. Тя се възпротиви за миг, но после му позволи да я прегърне, макар все още да се мръщеше.

— Права си. Няма да го отлагаме. Отец Странгиард ще ни ожени и аз ще ти бъда добър съпруг и ще те пазя. А ако умра преди да стигнем до целта си, ти ще си най-красивата вдовица в степите. — Той я целуна. Останаха под дъжда, с притиснати едно към друго лица.

— Ти трепериш — най-после каза Воршева и се освободи от прегръдката на Джосуа. — Ходил си твърде дълго. Ако умреш преди да се оженим, ще развалиш всичко! — Лицето й се бе смекчило, но върху него още имаше някаква следа от мрачно предчувствие, страх, който не искаше да си отиде. Джосуа хвана ръката й и я вдигна към устните си. Обърнаха се и тръгнаха към лагера бавно, толкова внимателно, като че ли и двамата бяха много, много стари.

— Трябва да си тръгна — обяви Гелое същата вечер. Хората на Джосуа се бяха скупчили около огъня: бурният вятър тресеше стените на убежището им.

— Надявам се, че ще размислиш — каза Джосуа. — Имаме нужда от мъдростта ти.

Деорнот бе едновременно доволен и нещастен, че вещицата си тръгва.

— Ще се срещнем отново, при това скоро. Но трябва да избързам до Камъка на раздялата. Вие вече сте в безопасност, а има неща, които трябва да свърша там, преди да дойдете.

— Какви неща? — Деорнот чу подозрението в собствения си глас и сам се засрами, но като че ли никой друг не забеляза.

— Там ще има… — Гелое сякаш търсеше думи — сенки. И звуци. И бледи следи, като вълничките, които остават, когато хвърлиш камъче във вода. Жизненоважно е да се опитам да ги разчета, преди да дойдат хора и да изпогазят всичко.

— И какво ще ти кажат тези неща? — попита Джосуа.

Гелое поклати побелялата си глава.

— Не зная. Може би нищо. Но Камъкът се възправя на много могъщо място. Може да се окаже, че има неща, които мога да науча. Изправяме се срещу безсмъртен враг — може би ще успеем да намерим някаква подсказка как да го победим сред следите на безсмъртния му народ. — Тя се обърна към херцогиня Гутрун, която държеше спящата Лелет в скута си. — Ще пазиш ли детето, докато се видим пак?

Гутрун кимна.

— Разбира се.

— Защо не я вземеш с теб? — попита Деорнот. — Нали каза, че тя ти помагала да… да фокусираш способностите си по някакъв начин.

В очите на Гелое проблесна огнена светлина.

— Вярно е. Но тя не може да пътува по начина, по който трябва да пътувам аз. — Вещицата се изправи и затъкна крачолите си в дебелите си ботуши. — А и ще се справя по-добре, ако пътувам през нощта.

— Но така ще пропуснеш сватбата ни! — възкликна Воршева. — Отец Странгиард ще ни ожени с Джосуа утре сутринта.

Всички, които още не бяха чули новината, им честитиха. Джосуа прие поздравленията така спокойно и елегантно, като че ли седеше в тронната си зала в Наглимунд. Усмивките на Воршева най-после преминаха в сълзи, които без съмнение бяха от радост, и тя заплака на майчинското рамо на Гутрун. Лелет, която се бе събудила и измъкнала от скута на херцогинята, ги наблюдаваше мълчаливо. Отец Странгиард я прегърна с тънките си ръце.

— Това е добра новина, Воршева, принц Джосуа, но не мога да остана — каза Гелое. — Не мисля, че ще ви липсвам. Не съм много подходяща за забавления и веселия, а и съм много притеснена. Искаше ми се да тръгна вчера, но останах, за да се убедя, че наистина ще си вземете конете. — Тя посочи към тъмнината от другата страна на подслона, където новите коне на принца мърдаха и пръхтяха. — Не мога да чакам повече.

След кратки разговори насаме с Джосуа и Странгиард, както и след няколко думи, които прошепна в ухото на Лелет (думи, които малкото момиче прие толкова спокойно, все едно слушаше гласа на океана да отеква в морска раковина), Гелое се сбогува набързо и тръгна в тъмнината; износеният й плащ плющеше от режещия вятър.

Деорнот, който седеше най-близо до ръба на заслона, подаде глава навън. Бе чул някакво скръбно ехо да долита от изчистеното от ветровете небе, но когато вдигна очи, погледът му улови само за миг някаква крилата сянка да преминава пред студената луна.

Деорнот стоеше на стража — не се бяха доверили дотолкова на тритингите, че да си загубят ума. Джосуа изкуцука навън и се присъедини към него.

— Звездите едва са се завъртели — прошепна Деорнот. — Вижте, ето я Лампата, едва се е помръднала. — Той посочи една бледа светлинка в небето. — Не е ваш ред да пазите, ваше височество. Връщайте се вътре.

— Не мога да спя.

Деорнот бе сигурен, че усмивката му не се вижда в тъмнината.

— Не е необичайно човек да се тревожи и съмнява в нощта преди сватбата, сир.

— Не е това, Деорнот. Моите тревоги и моите съмнения в себе си, както ти правилно отбеляза, са незначителни. Има по-важни неща, за които да мисля.

Деорнот уви яката на плаща си по-плътно около врата си. Нощта бе станала много студена.

— Радвам се, че съм жив — най-накрая каза Джосуа, — но се чувствам малко като мишка, на която котката е позволила да избяга в ъгъла. Жив, да, но докога? Сега Ръката на Севера се протяга, много по-лоша от злото на брат ми. — Той въздъхна. — Някога таях надежда, че разказът на Джарнауга е неверен, въпреки всички доказателства, но в мига, в който видях онези бели лица да ме гледат при стените на Наглимунд, нещо в мен умря. Не, не се тревожи, добри ми Деорнот — бързо добави принцът, — няма да започна да бръщолевя, от което зная, че тайничко се страхуваш. Взех съветите ти присърце. — Той се изсмя горчиво. — Но ти казвам истината. Има омрази, които текат през този свят, горещи и живи като кръв. Всичките ми проучвания на злото с братята на Усирис, всичките им научни обмисляния на Дявола и работата му не бяха толкова красноречиви, колкото един-единствен миг на взиране в тези черни очи. Светът има тъмно подмолие, Деорнот. Чудя се дали не е по-добре да не преследваме знанието.

— Но Бог определено е поставил такива неща на земята, за да провери вярата ни, принц Джосуа — каза Деорнот. — Ако никой никога не виждаше злото, кой би се страхувал от ада?

— Кой ли наистина? — Тонът на принца се промени. — Но не това е причината да изляза да говоря с теб — нали знаеш, че обръщам всеки разговор в мрачна и обречена посока. — Той отново се засмя, този път като че ли по-весело. — Всъщност дойдох да те помоля утре сутринта да ми кумуваш.

— Принц Джосуа, за мен е чест. С радост, ще го направя с радост.

— Ти си най-верният приятел, Деорнот.

— Вие сте най-добрият господар, който човек би могъл да има.

— Аз не казах „васал“ или „рицар“, Деорнот. — Джосуа говореше твърдо, но с признаци на добро настроение. — Казах „приятел“… но не си мисли, че да ми кумуваш е чест без отговорности. Не е. — Той стана сериозен. — Животът много добре показва, че не успявам да се грижа за онези, които са ми скъпи, Деорнот, приятелю. Може да не си съгласен, но това просто е факт. Затова, ако ми се случи нещо, искам думата ти, че ще се грижиш за Воршева и детето ни.

— Разбира се, принце.

— Вярвам ти. — След това продължи по-меко: — Закълни се.

— Заклевам се в честта на благословената Елисия, че ще защитавам добруването на лейди Воршева и на детето, което тя носи, така, сякаш са моето собствено семейство. Без колебание ще дам и живота си, ако се налага.

Джосуа сграбчи ръката на рицаря и я стисна.

— Много ти благодаря. Бог да те благослови, Деорнот.

— Дано да благослови и вас, принц Джосуа.

Принцът въздъхна:

— И всички останали също. Деорнот, утре е първият ден от анитул. Това значи, че утре е Хлафманса. Има много приятели, които не са с нас и при които трябва да отидат благословиите ни тази нощ… мнозина, които без съмнение са много по-близо до плашещото лице на тъмнината, отколкото сме ние.

Деорнот видя сянката му да се размърдва — принцът правеше знака на Дървото. Помълчаха, после Джосуа тихо промълви:

— Дано Бог ни благослови и да ни предпазва от лошото.

Станаха с пробуждането на зората и оседлаха конете и опаковаха продуктите, с които се бяха снабдили, след като Джосуа размени два от новите коне за храна и облекло. Тъй като Лелет щеше да язди с херцогиня Гутрун, а Таусър и Сангфугол също щяха да споделят един кон, оставаха четири коня, които да носят провизиите.

Когато животните бяха готови за път, вече се бяха събрали десетки любопитни тритинги.

— Какво, ти да не си направила съобщение? — раздразнено попита Джосуа. Воршева го изгледа, без да мигне. Отново си бе сложила бялата булчинска лента.

— Мислиш ли, че народът ми не би забелязал как товарите конете? Освен това какъв е смисълът да се жениш, ако ще го правиш като крадец, който се промъква през нощта? — Тя се обърна и си тръгна наперено, широката пола на булчинската й рокля се завъртя. Малко по-късно се върна — водеше младото момиче с големи очи, което бе прислужвало на Фиколмий, когато ги бяха докарали в лагера. — Това е Хаяра, най-малката ми сестра. И тя ще се омъжи някой ден, и затова искам да види, че невинаги е страшно.

— Ще се постарая да изглеждам много мил и добър, направо да ти се доще да се омъжиш — отвърна Джосуа и повдигна едната си вежда. Хаяра отвърна на погледа му, разтревожена като уплашено сърне.

Воршева настоя церемонията да се извърши под откритото небе и пред очите на хората от клана й. Сватбарската група излезе изпод покрива от одеяла; отец Странгиард мърмореше плачливо, докато се опитваше да си припомни важните части от церемонията — разбира се, не бе взел от Наглимунд Книга на Ейдон, а и никога не бе провеждал сватба. От всички главни действащи лица той очевидно бе най-нервният. Младата Хаяра, като усети сроден дух, вървеше толкова близо до него, че му се пречкаше в краката, което изобщо не намаляваше притеснението на свещеника.

Не бе изненадващо, че се събра любопитна тълпа тритинги — тълпа с не много по-различно настроение от онази, замисли се Деорнот, която се бе събрала да наблюдава как ще нарежат Джосуа на парченца. Бе малко обезпокояващо да видят сред тях майката и сестрите на онзи, който не бе успял да накълца Джосуа, покойния Утварт. Те, облечени еднакво в рокли и шалове с тъмносин скръбен цвят, се вглеждаха злобно в живеещите сред камъни, а устите им бяха стиснати в единодушно изражение на неприязън.

Ако присъствието на семейството на Утварт бе изненадващо, то появата на Фиколмий на сцената бе дори още по-неочаквана. Пограничният тан, който бе изпаднал в лошо настроение и практически бе преминал в нелегалност след победата на Джосуа, сега дойде до пасището — залиташе през лагера, следван от неколцина пазачи. Въпреки че се бе зазорило само преди час, очите на Фиколмий бяха кървясали и той изглеждаше пиян.

— В името на Тревния гръмовержец! — прогърмя гласът му. — Да не си мислехте, че ще оставя дъщеря си и нейният богат на коне съпруг да се оженят, без да дойда да споделя щастието им!? — Той се удари по дебелия корем и избухна в смях. — Продължавайте! Продължавайте! Чакаме да видим как се правят сватбите в лабиринтите на живеещите сред камъни!

При звука на бащиния си рев малката Хаяра направи крачка назад и се огледа диво, готова за бягство. Деорнот нежно я хвана за лакътя и тя събра кураж отново да застане до Воршева. Безнадеждно объркан, отец Странгиард започваше Манса Коноис — молитвата на събирането — няколко пъти без успех: всеки път загубваше мисълта си след няколко реда, започваше да пелтечи и спираше като каруца, чийто вол се е заинатил насред пътя. Всеки провален опит караше Фиколмий и пазачите му да се смеят все повече. И без това розовото лице на архиваря ставаше все по-червено и по-червено. Най-после Джосуа се наведе напред и зашепна в ухото му така, че никой друг не можеше да чуе:

— Ти си Носител на свитъка, отче, както бе и приятелят ти Джарнауга. Определено една проста манса е детска игра за теб, колкото и да те разсейват.

— Едно око приказва на сватбата на Една ръка! — извика Фиколмий.

Странгиард смутено попипа превръзката си, а после сериозно кимна.

— Ти… ти си прав, принц Джосуа. Прости ми. Нека да продължим.

Като изговаряше всяка дума внимателно, Странгиард напредваше през дългия ритуал, като че ли газеше в дълбоки и опасни води. Пограничният тан и неговите ломотещи приятели викаха все по-високо и по-високо, но свещеникът не се остави да бъде разсейван повече. Най-накрая наблюдаващата тълпа стана неспокойна, тъй като грубостите на Фиколмий й омръзнаха. Всеки път, когато поредната неприлична шега отекваше из пасището, мърморенето ставаше все по-силно.

Когато Странгиард вече наближаваше края на молитвата, се появи Хотвиг. Идваше от запад и явно бе яздил бързо.

За миг той объркано огледа сцената, а после скочи от седлото, пристъпи до тана си и заговори бързо, като сочеше натам, откъдето идваше. Фиколмий кимна и се усмихна широко, а после се обърна, каза нещо на другите пазачи и те се затресоха от смях. На лицето на Хотвиг се изписа объркване — объркване, което скоро се превърна в гняв. Докато Фиколмий и останалите продължаваха да се хилят на новината, която бе донесъл, младият тритинг решително се приближи до оградата на пасището, махна на Изорн и му каза нещо на ухото. Очите на римърсгардеца се разшириха. Когато отец Странгиард спря да говори за момент и се наведе към купата, която му трябваше за тази част от ритуала, синът на Исгримнур закрачи право към принц Джосуа.

— Прости ми, Джосуа — прошепна Изорн, — но Хотвиг казва, че шестдесет бронирани ездачи се приближават към лагера. На по-малко от една левга са и яздят бързо. Гербът на водача е сокол в алено и сребърно.

— Фенгболд! — стресна се Джосуа. — Какво прави този кучи син тук?!

— Фенгболд? — смаяно повтори Деорнот. Това му приличаше на име от друга епоха. — Фенгболд?

Учуден шепот премина през тълпата при това странно развитие на церемонията.

— Джосуа — напрегнато каза Воршева, — как може да говорите за такива неща сега?

— Наистина съжалявам, лейди, но нямаме избор. — Той се обърна към Странгиард, който стоеше и ги зяпаше; увереният му ритъм отново бе разстроен. — Мини към последната част.

— Ка… какво?

— Последната част, човече. Хайде, давай, побързай малко! Няма да позволя да кажат, че съм оставил моята дама неомъжена въпреки обещанието си, но ако стоим тук още дълго, тя ще стане вдовица преди мансата да свърши. — Той побутна свещеника не много любезно. — Краят, Странгиард!

Единственото око на архиваря се ококори.

— Дано любовта на Изкупителя, на майка му Елисия и на баща му Най-висшия да благослови този съюз. Дано… дано животът ви е дълъг, а любовта ви — още по-дълга. Вие сте женени. — Той нетърпеливо помаха с ръце. — Това… това е. Женени сте, точно както казах.

Джосуа се наведе и целуна изненаданата Воршева, после я сграбчи за китката и я задърпа към портата на пасището. Изорн караше останалата част от групата да бърза след тях.

— Толкова ли си нетърпелив за сватбената си нощ, Джосуа? — подсмихна се Фиколмий и пристъпи с пазачите си към портата. Тълпата крещеше въпроси към тана си. — Нещо май бързаш да си тръгнеш.

— И ти знаеш защо — изкрещя му Деорнот; ръката му потреперваше върху дръжката на меча. — Ти знаеше, че те идват, нали? Предателско куче!

— Дръж си езика, дребосъко — изръмжа Фиколмий. — Аз казах само, че няма да преча на заминаването ви. Изпратих вест на хората на краля много отдавна… още когато навлязохте в моите земи. — Той се изсмя доволно. — Така че не съм нарушавал никакви обещания. Но ако искате да се биете с мен и хората ми преди да дойдат еркинландците, давайте. В противен случай по-добре се качете на новите си кончета и бягайте.

Воршева дръпна ръката си от ръката на Джосуа, отиде до баща си и презрително го зашлеви през лицето.

— Ти уби майка ми — изкрещя тя, — но някой ден аз ще убия теб! — И преди той да успее да я сграбчи, отскочи до рамото на Джосуа. Найдел изсъска от ножницата на принца и се люшна заплашително — проблясващ език от светлина под мрачното небе. Фиколмий се вгледа в Джосуа, очите му се изцъклиха, лицето му почервеня от яд. С видимо усилие пограничният тан потисна гнева си и презрително им обърна гръб.

— Вървете, бягайте да спасите живота си — изръмжа той. — Няма да престъпя думата си заради немощната плесница на една жена.

Хотвиг ги последва към пасището, където ги чакаха конете им.

— Танът беше прав за едно — подвикна той. — Наистина трябва да яздите с всичка сила, за да спасите живота си. Имате един час преднина и конете ви са отпочинали, така че не всичко е загубено. Аз ще събера хора да ми помогнат да ги забавим.

Деорнот го зяпна.

— Какво ще… Но Фиколмий иска да ни хванат.

Хотвиг поклати глава.

— Не всички са съгласни с пограничния тан. Къде отивате?

Джосуа се замисли за миг.

— Моля те, не позволявай враговете ни да чуят това, Хотвиг. — Той заговори по-тихо. — Отиваме на север от мястото, където се срещат реките, да търсим Камъка на раздялата.

Тритингът го погледна странно.

— Чувал съм за него. В такъв случай бързайте. Възможно е да се видим отново. — Хотвиг се обърна и дълго изгледа Воршева, после наведе глава в нещо като поклон. — Накарай тези хора да разберат, че не всички тритинги са като баща ти. — После се обърна и се отдалечи.

— Вече няма време за приказки! — извика Джосуа. — На конете!

Най-външните пасища на лагера изчезваха зад тях — въпреки че много от ездачите бяха ранени и неопитни, Вятокрък и другарите му направо хвърчаха през тревата.

— Това ми става до болка познато — извика Джосуа на Деорнот и Изорн.

— Кое?

— Бягането! Да ни преследват превъзхождащи ни сили! — Джосуа махна с ръка. — Омръзна ми да бягам, било от брат ми, било от поданиците на Краля на бурите!

Деорнот вдигна очи към сивото небе, после погледна през рамо. Само няколко самотни крави се виждаха на хоризонта зад гърба им: нямаше признаци на преследващи ги ездачи.

— Трябва да намерим място, на което да се укрепим, принц Джосуа!

— Точно така! — извика Изорн. — Тогава хората ще започнат да се трупат под флага ти, ще видиш!

— А как ще ни намерят? — извика в отговор Джосуа с подигравателна усмивка. — Как ще ни намерят тези хора?

— Ще ни намерят все някак… — провикна се Изорн. — Нали всички други ни намират! — Той се заля от смях. Принцът и Деорнот се присъединиха към него. Воршева и другите ги гледаха така, сякаш са полудели.

— Пришпорете конете! — извика Джосуа. — Аз съм женен и беглец!

Слънцето не се показа през целия ден. Когато бледата светлина започна да се губи и покровът на приближаващата вечер направи небето още по-сиво, избраха място за лагер.

Бяха яздили на север, докато не стигнаха Имстрека в ранния следобед. Пресякоха реката през един кален брод, чиито брегове бяха осеяни със следи от копита. Джосуа бе решил, че пътуването ще е по-безопасно от другата страна на Имстрека, където щяха да са на най-много час бързо яздене от гората. Ако Фенгболд продължеше да ги преследва, щяха поне да имат шанса да пришпорят конете към тъмните дървета и евентуално да избягат от превъзхождащите ги сили в оплетените дълбини на Алдхеорте.

Въпреки тази предпазливост през целия следобед не бе имало и знак от конниците на Върховния крал. Нощните караули също минаха без произшествия. След като по изгрев закусиха сушено месо и хляб, яхнаха конете и потеглиха. Продължиха да яздят бързо, но страхът от преследване намаляваше с всеки час: ако Хотвиг бе направил нещо, за да забави Фенгболд, значи се беше справил добре. Единствената истинска неприятност беше страданието на онези, които не бяха свикнали да яздят. Студената сива утрин се изпълни с пъшкания и охкания.

На втория ден от пътуването си през зелената степ започнаха да виждат големи фургони и паянтови къщички от кал и пръчки покрай бреговете на Имстрека. На две-три места колибите дори бяха изникнали наедно в миниатюрно селище, като бавноподвижни зверове, които търсят компанията си. Над студените полета бе надвиснала мъгла и не можеха да виждат надалеч, нито пък ясно, но обитателите на тези сгушени къщички не изглеждаха да са тритинги.

— Хотвиг говореше истината — каза Джосуа, докато минаваха покрай едно такова поселище. Няколко неясни силуета подскачаха в тъмните води на Имстрека, която се извиваше покрай колибите: вероятно заселници, които хвърляха мрежи за риба. — Мисля, че са еркинландци. Вижте, тази къщурка има Свещено дърво, изрисувано отстрани! Но защо са тук? Нашият народ никога не е живял в тази земя.

— Лоши времена, провалена реколта — каза Странгиард. — Божичко, как ли страдат хората в Ерчестър! Това е ужасно!

— По-вероятно това са богобоязливи хора, които знаят, че Елиас се е съюзил с дяволите — каза Гутрун и притисна Лелет към меките си гърди, като че ли искаше да я предпази от доносниците на Върховния крал.

— Не трябва ли да им кажем кой сте, сир? — попита Деорнот. — В множеството има безопасност, а ние сме малцина много отдавна. Освен това, ако са еркинландци, вие сте законният им принц.

Джосуа се взря в селището, после поклати глава.

— Може да са дошли тук, за да избягат от всички принцове, законни или не. Освен това, ако ни следят, защо да излагаме невинните на опасност, като им казваме имената си и накъде сме се запътили? Не, както каза ти, когато имаме крепост, тогава ще кажем кои сме. Тогава те ще могат да дойдат при нас, ако пожелаят, а не защото сме отишли при тях с мечове и на коне.

Деорнот не показа разочарованието си. Имаха належаща нужда от съюзници. Защо Джосуа настояваше да е толкова проклето внимателен и коректен?

Времето се влошаваше постоянно, като че ли бяха тръгнали в началото на зимата, а не в първите дни на анитул, по време, което трябваше да е разгарът на лятото. Северният вятър донасяше снежни виелици и невероятно широкото небе бе станало постоянно сиво, печално като студена пепел в огнище. Въпреки че теренът ставаше все по-мрачен и неприветлив, пътниците започнаха да срещат по-големи поселища покрай бреговете на Имстрека — поселища, които като че ли не бяха толкова израсли, колкото събрали се. Както реката носеше клонки, пръчки и тиня, преди да ги остави на удобните пясъчни ивици, така и самата същност на тези поселища — и хора, и материали — като че ли бе дошла по случайност по тези странни и негостоприемни места, докато силата, която ги бе донесла толкова далеч, продължаваше напред без тях.

Минаваха тихо покрай тези малки селца, ембриони на градчета, почти толкова отблъскващи, колкото и земята наоколо — всяко наброяваше по десетина неугледни колиби. Малко живи същества се виждаха извън грубите стени, само тънки струйки дим от комините се виеха от вятъра.

Втората, третата и четвъртата нощ под скритите от облаци звезди доведоха изгнаниците до долината на река Стефлод. Вечерта на петия ден донесе още сняг и суров студ, но тъмнината блестеше и от светлини: факли и лагерни огньове, стотици огньове, които изпълваха тясната част на долината като скъпоценни камъни в купа. Пътниците бяха стигнали най-голямото поселище досега — почти град в убежището на долината, където се събираха Имстрека и Стефлод. След дългото пътуване през пустата равнина това ги зарадва.

— Все още се промъкваме като крадци — ядосано прошепна Деорнот. — Ти си синът на Престър Джон, господарю. Защо трябва да се вмъкваме тайно при тия селяци и да се преструваме на просяци?

Джосуа се усмихна. Не бе сменил изцапаните си от пътуването тритингски дрехи, макар в багажа им да имаше други, получени от размяната на конете.

— Ти вече не молиш да ти простя дързостта ти, както правеше някога, Деорнот. Не, не се извинявай. Преживяхме твърде много заедно, за да не го одобрявам. Прав си, не влизаме в това място като принц с двора си… пък и без това сме доста жалък двор. Но пък ще открием, каквото можем, и няма да излагаме жените и малката Лелет на ненужна опасност. — Той се обърна към Изорн, който до този миг бе най-тихият член на групата. — Ако не друго, поне да намалим съмненията, че сме нещо различно от обикновени пътници. Ти, Изорн, обаче изглеждаш доста охранен и дори само размерите ти може да уплашат тези бедни хорица. — Той се засмя и сръга плещестия млад римърсгардец в ребрата. Изорн, хванат неподготвен от внезапното веселие на принца, насмалко не падна.

— Не мога да се смаля, Джосуа — изръмжа той. — Бъди благодарен, че не съм едър колкото баща ми, иначе твоите бедни хорица щяха да побегнат с писъци още щом ме видят.

— Ех, колко ми липсва Исгримнур — каза Джосуа. — Дано Ейдон наистина се грижи за баща ти, този добър човек, и да го върне при нас жив и здрав.

— Той липсва много и на майка ми и тя се страхува за него, но не го показва — тихо каза Изорн. Добродушното му лице се натъжи.

Джосуа го изгледа остро.

— Да, твоето семейство не е от тия, дето вдигат много врява.

— И все пак — внезапно каза Деорнот — херцогът определено може да вдигне шум, когато е ядосан! Когато разбра, че Скали идва на погребението на крал Джон, така хвърли един стол по преградата на епископ Домитис, че я натроши на парчета! Ох! — Деорнот се препъна в тъмнината: замъглената луна скъпеше светлината си. — Дръж факлата по-високо, Изорн. Всъщност защо изобщо вървим пеша и водим конете за юздите?

— Защото, ако ти си счупиш крак, можеш да яздиш — сухо отвърна принцът. — Ако обаче Дивисвет си счупи крак, ще го носиш ли?

Деорнот неохотно се съгласи.

Докато си говореха тихо за бащата на Изорн и за пословичния му нрав (чието проявяване почти винаги биваше последвано от ужасени извинения, щом херцогът се успокоеше), те продължаваха надолу по склона към светлините на най-близките огньове. Останалите от групата бяха направили лагер на ръба на долината. Огънят, за който се грижеше херцогиня Гутрун, бе само мъждукаща точица на височината зад тях.

Глутница треперещи изгладнели кучета се разлая и се разпръсна, когато приближиха селището. Хората около огньовете се обръщаха да ги огледат или заставаха със скръстени ръце на вратите на бедняшките колиби, но дори и някои да разбираха, че Джосуа и другарите му са пришълци, никой не се обади. От откъслечните разговори, които дочуваха, стана ясно, че заселниците наистина са предимно еркинландци — говореха и на стария провинциален език, и на Западния. Тук-там можеше да се чуе и хернистирска реч.

Една жена стоеше между две къщи и обясняваше на съседката си, че синът й донесъл заек и как го задушила с горчива трева за Хлафманса. Странно бе, помисли си Деорнот, че чува хората да си говорят за такива ежедневни неща насред пустите равнини, като че ли наблизо можеше да има църква, скрита зад някой камък, в която да отидат за утринната молитва, или пък хан под някое листо, където да си купят бира, за да полеят заешкото задушено.

Жената — на средна възраст, червенолика и кокалеста — се обърна и ги проучи с поглед, в който имаше смесени опасение и интерес. Деорнот и Изорн отбиха настрани, за да минат покрай нея, но Джосуа спря.

— Добър вечер, добра жено — каза принцът и наведе главата си в подобие на поклон. — Знаеш ли къде можем да намерим храна? Пътници сме и имаме пари, за да си платим. Някой има ли нещо за продаване?

Жената го огледа внимателно, после огледа и спътниците му и каза строго:

— Тук няма таверни и ханове. Всеки пази онова, което има.

Джосуа кимна бавно, като че ли отсяваше от думите й парченца най-чиста златна мъдрост.

— А как се казва това селище? Няма го на нито една карта.

— Ха, как ще го има! — изсумтя тя. — Нали го нямаше допреди две лета. Няма име, поне не истинско, но някои го наричат Гадринсет.

— Гадринсет — повтори Джосуа. — Място на събирането.

— Не че някой се събира за нещо. — Тя направи кисела физиономия. — Просто хората не могат да продължат по-нататък.

— А защо? — попита Джосуа.

Жената пренебрегна въпроса му и отново го огледа преценяващо.

— Хм — най-после каза тя. — Ако искате храна и можете да си платите, може и да успея да направя нещо за вас. Покажете ми обаче първо парите.

Джосуа й показа шепа сентимки и петачета и тя поклати глава.

— Не мога да взема мед. Някои хора покрай реката може и да дадат нещо за сребро, така че ще поема риска с един сребърник. Имате ли нещо друго за търговия? Каиши от скъсани сбруи? Катарами? Излишни дрехи? — Тя погледна облеклото на Джосуа и се ухили. — Е, съмнявам се, че имате излишни дрехи. Влезте. Ще ви дам супа, а пък вие ще ми разкажете новините. — Тя помаха на приятелката си, която се бе отдръпнала на безопасно разстояние и наблюдаваше целия разговор с отворена уста, и ги поведе към къщата си.

Казваше се Йелда и въпреки че спомена на няколко пъти, че мъжът й ще се върне всеки момент, Деорнот предположи, че това цели преди всичко да предотврати всякакви мисли за грабеж от тяхна страна — все пак бяха непознати. Не видя никакъв признак на жив съпруг нито извън разнебитената къщурка, пред която гореше огън, нито вътре. Няколко деца, чийто пол бе неясен поради мръсотията и вечерната тъмнина, излязоха да огледат принца и приятелите му със същото широкооко внимание, което можеше да отделят на змия, поглъщаща жаба.

След като получи едно петаче, което веднага изчезна в роклята й, Йелда им сипа по купа рядка супа, а после намери отнякъде делва бира — мъжът й я бил донесъл от Фолшайър, където живеели преди това. Делвата затвърди у Деорнот убеждението, че съпругът й е мъртъв — кой мъж би могъл да живее в тази забравена от Бога дупка и да остави неизпита бира толкова дълго?

Джосуа й благодари сериозно. Делвата обиколи и тримата няколко пъти, преди да се сетят да попитат Йелда дали и тя не иска. Тя прие с благодарно кимване и отпи няколко здрави глътки. Децата й обсъдиха това помежду си на странен език, който се състоеше предимно от ръмжене, две-три разпознаваеми думи и много удари по главите и раменете.

И бирата, и компанията скоро започнаха да въздействат на Йелда. Отначало резервирана, не след дълго тя говореше доста осведомено за всичко, което можеше да се знае за Гадринсет и за съселяните й. Беше неука, но имаше пъргав ум и въпреки че се интересуваха най-вече как да намерят пътя до целта си (инструкциите на Гелое не бяха много точни), тримата се наслаждаваха на това как Йелда имитира съседите си.

Като повечето други жители на Гадринсет, Йелда бе избягала от Фолшайър, когато Фенгболд и Еркинската стража бяха изгорили цял квартал в града като наказание за съпротивата на гилдията на търговците на вълна срещу заповедите на Елиас. Йелда обясни и че Гадринсет бил доста по-голям, отколкото бяха предположили отначало — продължавал още надолу в долината, но светлините били скрити от поглед от хълмовете.

Причината тук да се установят толкова много хора била, че земята отвъд мястото, на което се съединявали Стефлод и Имстрека, била злокобна и опасна.

— Пълна е с вещерски кръгове — убедено говореше тя — и има могили, където духовете танцуват през нощта. Затова и тритингите ни оставят на мира… те така или иначе не биха живели тук. — Тя заговори по-тихо и очите й се разшириха. — А има и един огромен хълм, където се срещат вещиците, пълен с ужасни магьоснически камъни… по-лош дори и от Тистерборг до Ерчестър, ако сте чували да се говори за това зло място. Недалеч от него имало един град, където някога живеели дяволи, нечестив, зъл град. С ужасни магии е пълна земята от другата страна на реката… на някои жени тук им откраднаха децата. На една дори й оставили в замяна друго — със заострени уши и… разбирате ме!

— Този магьоснически хълм наистина, изглежда, е страшно място — каза Джосуа съвсем сериозно и когато жената сведе очи към скута си — разбъркваше брашно и вода в една купа, — погледна Деорнот и му намигна. — Къде е?

Йелда посочи в тъмнината.

— Натам, нагоре по Стефлод. Мъдри сте, щом ще го отбягвате. — Тя спря и се намръщи. — Къде отивате всъщност, господа?

Деорнот се намеси преди Джосуа да успее да проговори:

— Ние сме пътуващи рицари, които се надяват да отдадат мечовете си в служба на голяма задача. Чухме, че принц Джосуа, по-малкият син на Върховния крал Джон Презвитер, бил дошъл тук, в източните земи, за да планира свалянето на злия си брат крал Ели-ас. — Като се опитваше да не се усмихне, Деорнот не обърна внимание на раздразнените жестове на Джосуа. — Дойдохме да се присъединим към тази благородна кауза.

Йелда, която бе спряла да разбърква тестото, за да го погледне, изпръхтя и поднови работата си.

— Принц Джосуа? Тук, в степите? Глупости! Не че не бих искала да е така. Но всичко се обърка, откакто старият Престър Джон умря, благословен да е. — Тя сви сурово вежди, но в очите й блеснаха сълзи. — Беше трудно за всички… много трудно…

Тя се изправи и сложи сплесканите топки тесто на един пометен нагорещен камък до огъня; те започнаха да съскат тихичко.

— Отивам да видя една приятелка за малко — може да има още бира. Няма да й казвам онова, което ми казахте за принца, понеже тя само ще се изсмее. Наглеждайте кексчетата, докато ме няма, те са за децата, за закуска. — И Йелда тръгна, като попиваше очите си с мръсния си шал.

— Какви са тия глупости, Деорнот? — сърдито попита Джосуа.

— Но не чу ли? Хората очакват ти да направиш нещо. Ти си техният принц! — Беше толкова очевидно, че Джосуа просто трябваше да може да го види.

— Принц на какво? Принц на развалини, принц на пусти земи и на трева? Нямам нищо, което мога да предложа на тези хора… поне засега. — Той се изправи и закрачи нервно. Децата на Йелда го гледаха от вратата: цял куп ококорени очички, лъснали в полумрака.

— Но как изобщо ще спечелиш нещо без хора, които да те последват? — попита Изорн. — Деорнот е прав. Ако Фенгболд вече знае къде сме, значи е въпрос само на време, преди Елиас да дойде и да излее целия си гняв върху нас.

— Подозрението може да държи тези хора настрана от Камъка на раздялата, но няма да спре граф Гутулф и армията на Върховния крал да дойдат — каза Деорнот.

— Ако кралят връхлети с армиите си върху нас — разгорещено отвърна Джосуа и замахна раздразнено с ръка, — неколкостотинте жители на Гадринсет ще са само перушинки във вятъра. Това е още една причина да не ги въвличаме. Ние сме малко и поне можем да изчезнем в Алдхеорте още веднъж, ако трябва, но тези хора не могат.

— Значи отново планираме да се оттеглим — ядно каза Деорнот. — На теб самия ти омръзна вече… сам го каза!

Когато Йелда се върна, тримата все още спореха. Замълчаха — чудеха се колко ли може да е чула. Разговорът им обаче бе последното нещо, от което тя се интересуваше.

— Кексчетата ми! — ахна Йелда и почна да ги вдига от горещия камък едно след друго; изпискваше от болка, когато опареше пръстите си. Всичките кексчета бяха овъглени, черни като душата на Приратес. — Зверове такива! Как можахте? Да изговорите всичките си високопарни безсмислици за принца, а после да оставите кексчетата ми да изгорят! — Тя посегна да удари Изорн, но той се отдръпна.

— Моите извинения, Йелда — каза Джосуа и измъкна една монета. — Моля, вземи това и ни прости…

— Пари! — извика тя, макар и да взе монетата. — А кексчетата ми? Пари ли ще дам на децата си да ядат утре сутринта, когато плачат!? — Тя сграбчи една метла и замахна с всички сили към главата на Деорнот, като почти го събори от камъка, върху който седеше. Той бързо скочи и побягна заедно с Джосуа и Изорн.

— Да не сте стъпили тук повече! — извика тя след тях. — Наемни мечове, как пък не! Изгорихте ми кексчетата! Принцът е мъртъв, така каза приятелката ми… и вашите приказки не могат да го върнат!

Ядните й викове бавно заглъхваха, докато те бързаха към конете си.

— Поне — каза Джосуа, след като се бяха поотдалечили — вече имаме добра представа за това къде е Камъкът на раздялата.

— Научихме нещо повече от това, ваше височество — каза Деорнот и се подсмихна. — Видяхме, че името ви все още предизвиква бурни страсти сред поданиците ви.

— Може и да си Принц на тревата, Джосуа — добави Изорн, — но определено не си Крал на кексчетата.

Джосуа погледна и двамата отвратено и каза:

— Ще се радвам, ако се върнем до лагера в мълчание.

22. През Лятната порта

— Дотам няма да ни заведе път — повтори Адиту. — Това е един вид песен.

Саймън се намръщи раздразнено. Бе задал прост въпрос, но по подлудяващия ситски начин сестрата на Джирики отново му бе дала отговор, който не беше отговор. Беше прекалено студено, за да стоят така и да говорят глупости. Той опита отново.

— И да няма път, все пак трябва да е в някаква посока. В каква посока е?

— Навътре. В сърцето на гората.

Саймън погледна нагоре към слънцето, за да се опита да се ориентира.

— Значи е… натам? — И посочи на юг, посоката, в която бе пътувал.

— Не съвсем. Понякога. Но по-често щеше да е така, ако искаше да влезеш през Портата на дъждовете. Това не е правилно по това време на годината. Не, ние търсим Лятната порта, а това е съвсем различна песен.

— Постоянно казваш „песен“. Как може да се стигне до нещо с песен?

— Как ли? — Тя като че ли се замисли и се взря в него. — Имаш странен начин на мислене. Знаеш ли да играеш шент?

— Не. Какво общо има това?

— Може да си интересен играч… Чудя се дали някой някога е играл със смъртен? Нито един от моя народ не би задал такъв въпрос като теб. Трябва да те науча на правилата.

Саймън изръмжа объркано, но Адиту вдигна тънкопръстата си ръка, за да спре въпросите му. Облакът на бледолилавата й коса потреперваше от вятъра, а всичко останало бе неподвижно; в белите си дрехи тя бе почти невидима на фона на снежните преспи. Като че ли бе заспала права като щъркел, който се поклаща на един крак сред тръстиките — но лъскавите й очи бяха отворени. А после тя започна да диша дълбоко, като изпускаше въздуха си с пъхтящо съскане. Издишванията постепенно се превърнаха в напевен, тананикащ звук, който сякаш нямаше нищо общо с нея. Вятърът, който побутваше брадичката на Саймън със студени пръсти, внезапно смени посоката си.

Не, миг по-късно осъзна той, това бе нещо повече от обикновена промяна на вятъра. По-скоро като че ли всичко живо се бе преместило съвсем незабележимо — плашещо усещане, което за момент го замая. Като дете понякога дълго се бе въртял в кръг; когато спреше, светът продължаваше да се носи около него. Това замайване бе много подобно на онова, но по-спокойно, като че ли светът, който се въртеше под краката му, се движеше също така целеустремено, както разтварящите се листенца на цвете.

Бездумното тананикане на Адиту се втвърди в поток от непозната ситска реч, а после отново се разсея в тихо дишане. Мрачната светлина, която се процеждаше през покритите със сняг дървета, като че ли бе придобила някакъв по-топъл цвят — неизразимо малка промяна на отсянката, която пропиваше сивото със синьо и златисто. Тишината се проточи.

— Това магия ли е? — Саймън чу как гласът му разтърсва спокойствието като реването на магаре. Почувства се като глупак. Адиту извърна глава и го погледна, но в изражението й нямаше гняв.

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш. Това е начинът, по който намираме някое скрито място, а Джао е-Тинукай’и наистина е скрит. Но в самите думи няма сила, ако питаш за това. Те може да се изговорят на всеки език. Те помагат на търсещия да си спомни определени знаци, определени пътеки. Ако нямаш предвид под „магия“ това, съжалявам, че ще те разочаровам.

Не изглеждаше да съжалява особено. Палавата й усмивка се бе върнала.

— Не трябваше да те прекъсвам — промърмори Саймън. — Все молех доктор Моргенес да ми покаже магия. Той така и не го направи. — Мисълта за стареца върна спомена за една слънчева сутрин в прашния кабинет на доктора, за Моргенес, който си мърмореше нещо, докато Саймън метеше. С този спомен дойде и яростна тръпка на съжаление. Всички тези неща вече ги нямаше.

— Моргенес… — замислено каза Адиту. — Видях го веднъж, когато посети вуйчо ми в нашата хижа. Доста привлекателен младеж.

— Младеж? — Саймън се вгледа във финото й лице, подобно на лицето на изоставено дете. — Доктор Моргенес?!

Адиту изведнъж отново го погледна сериозно и каза:

— Не бива да отлагаме повече. Искаш ли да пея песента на твоя език? Това не би могло да причини вреда, която е по-лоша от кашата, която вече забъркваме.

— Каша? — Объркване се наслагваше върху объркване, но Адиту отново бе заела странната си поза. Той внезапно изпита чувството, че трябва да говори бързо, като че ли някаква врата се затваряше. — Да, моля, пей на моя език!

Тя се отпусна на пети, напрегната като щурец на клонка. Вдиша дълбоко и отново запя. Песента беше като топящ се восък.

— запя Адиту, очите й бяха вперени във висулките, които висяха като скъпоценни огърлици от клоните на една ела. Огън — не от безгласното слънце — гореше в искрящите им дълбини.

Ръката на Адиту се вдигна и увисна във въздуха. Измина един дълъг миг, преди Саймън да разбере, че от него се очаква да я хване. Той сграбчи пръстите й, но тя ги дръпна. За миг той си помисли, че е сбъркал, че е насилил това златнооко същество към нежелана, просташка интимност, но когато пръстите й се размърдаха нетърпеливо, осъзна, че тя иска да си свали ръкавицата. Той я смъкна със зъби и после стисна нежната й китка с топлите си влажни пръсти. Любезно, но твърдо тя издърпа китката си, но този път плъзна ръката си срещу неговата; хладните й пръсти се увиха около неговите. С поклащане на глава, като котка, която се буди от дрямка, повтори думите, които бе изпяла:

И го поведе напред, като се промуши под еловия клон и товара му от висулки. Суровият, примесен със сняг вятър хапеше лицето му и очите му сълзяха. Гората пред него изведнъж се замъгли, като че ли бе хванат в една от висулките и гледаше от нея. Чуваше ботушите си да скърцат по снега, но изглеждаше, че това става на огромно разстояние, сякаш главата му плуваше сред върховете на дърветата.

напяваше Адиту. Те ходеха, но се чувстваха повече като че ли летят или плуват.

Спуснаха се в нещо, което би трябвало да е дере, заобиколено от вечнозелени растения; за замъглените очи на Саймън клоните на дърветата приличаха на сенчести ръце, които се протягаха, за да ги хванат. Клони се удряха в бедрата му, докато вървеше, миризмата им беше остра и силна. Покрити със смола иглички залепваха по панталоните му. Вятърът, който подсвиркваше между поклащащите се клонки, бе малко по-влажен, но все още разтреперващо студен.

Адиту спря пред един ред жълтеникавокафяви камъни, който се издигаше от снега на дъното на дерето като стена на разрушена къща. Докато стоеше и пееше пред него, слънчевата светлина, която падаше през дърветата, внезапно смени ъгъла си — сенките в пукнатините на камъка се задълбочиха, а после прескочиха цепнатините като преливащи реки, плъзнаха по лицето на скалата, като че ли скритото слънце се гмуркаше бързо към вечерното си легло. Адиту пееше…

Заобиколиха редицата камъни и изведнъж се озоваха на наклонен бряг. По-малки групички бледорозови и пясъчнокафяви камъни се подаваха от заснежената земя. Дърветата, които се издигаха към небето, бяха по-тъмнозелени и изпълнени с тихи птичи песни. Хапането на зимата бе чувствително по-слабо.

Бяха вървели, но изглеждаше, че освен това са преминали от един вид ден към друг, като че ли някак си вървяха перпендикулярно на нормалния свят, движеха се свободно като ангелите, за които Саймън бе чувал, че летят насам-нататък по желание на Бога. Как можеше да се случва това?

Вглеждаше се в безизразното сиво небе, стискаше ръката на Адиту и се зачуди дали пък не е умрял. Можеше ли това сериозно същество до него, чиито очи изглеждаха спрени върху неща, които той не можеше да види, да съпровожда душата му към някакво крайно местоназначение, докато безжизненото му тяло лежеше някъде в гората и изчезваше бавно под одеяло от трупащ се сняг?

„Топло ли е на Небето?“ — разсеяно се зачуди той.

Потърка лицето си с ръка и почувства ободрителната болка от напуканата си кожа. Във всеки случай това нямаше голямо значение: той отиваше там, където го водеше тя. Спокойната му безпомощност бе такава, че той имаше чувството, че не би могъл да издърпа ръката си от нейната, също както не би могъл да свали главата от тялото си.

Гласът на Адиту се издигаше и спускаше, бавният и замислен ритъм на песента й се вплиташе в песента на птиците така, както водите на една река биха се разтворили неразличимо в течението на друга. Всеки стих в безкрайния поток, всеки кръг от имена и цветове бе като украсена със скъпоценни камъни загадка, чието решение като че ли бе съвсем близо, но никога не се разкриваше. Щом Саймън си помислеше, че разбира нещо, него вече го нямаше, а нещо друго танцуваше в горския въздух.

Двамата преминаха от каменистия склон в дълбока сянка и навлязоха в гъсталак от тъмнозелени храсти, поръсени с дребни бисернобели цветчета. Листакът беше влажен, снегът под краката им — мокър и нестабилен. Саймън стисна ръката на Адиту по-силно и пак избърса очите си — отново се бяха замъглили. Малките бели цветчета миришеха на восък и канела.

И сега, присъединявайки се към издигащата се и спускаща се мелодия на песента на Адиту и нежното пеене на птиците, дойде и звукът на вода, която се плиска в плитки вирове, мелодична като музикален инструмент, направен от чупливо стъкло. Примигваща светлина блещукаше върху топящите се снежни капки. Докато слушаше изумено, Саймън гледаше звездните лъчи на слънце през вода навсякъде наоколо. От клоните на дърветата като че ли капеше светлина.

Вървяха покрай малък, но буен поток, чийто весел глас отекваше в подпираните от дървета зали на гората. Топящ се сняг лежеше върху камъните, богата черна пръст лежеше под влажните листа. Главата на Саймън се въртеше. Мелодията на Адиту минаваше през всичките му мисли, също както потокът се провираше около и върху изгладените камъни в коритото си. Колко дълго бяха вървели? Отначало бе изглеждало само като няколко стъпки, но сега изведнъж му изглеждаше, че са крачили с часове — или дни! И защо изчезваше снегът? Само преди мигове той бе покривал всичко!

„Пролет! — помисли си той и почувства, че в него се надига нервен, но ликуващ смях. — Навлизаме в Пролетта!“

Продължиха да крачат покрай потока. Песента на Адиту звънтеше още и още, като водата. Слънцето бе изчезнало. Залезът цъфтеше на небето като роза и пърлеше всички листа, клони и дънери на Алдхеорте с яростна светлина, обливаше камъните с пурпур. После огънят на небето примига и угасна, бързо заменен от разширяващо се лилаво, което на свой ред бе погълнато от самурена тъмнина. Светът като че ли се въртеше по-бързо, но Саймън все още се чувстваше сигурно стъпил на земята: единият крак следваше другия и уверената ръка на Адиту бе в неговата.

Докато тя пееше тези думи, разпръснат куп бели звезди наистина се появи върху небесния свод: разцъфваха и избледняваха в най-различни форми. Полуосъзнати фигури се оформяха, изписани със звездна светлина срещу тъмнината, а после също толкова бързо се разтваряха в мрака.

Докато вървеше под черното кадифено небе и въртящите се звезди, Саймън се почувства така, сякаш цял живот може да преминава с невероятна бързина. В същото време нощното пътуване изглеждаше като един-единствен миг с почти безкрайна продължителност. Самото време като че ли прелиташе през него, като оставяше зад себе си някаква дива смесица от миризми и звуци. Алдхеорте се бе превърнала в нещо живо, което се променяше навсякъде около него, смъртоносният мраз се топеше и нахлуваше топлина. Дори и в тъмнината той можеше да усети огромните, почти конвулсивни промени.

Докато вървяха под ярка звездна светлина покрай бърборещата, смееща се река, Саймън си помисли, че може да усети как зелени листа излизат от голите клони, бликащи от енергия стръкове си пробиват път през замръзналата земя, а нежните им листенца се разгръщат като крилцата на пеперуди. Като че ли гората се отърсваше от зимата, както змията се отърсва от старата си, безполезна кожа.

Песента на Адиту се извиваше през всичко като единствена златна нишка в гоблен, изтъкан от приглушени цветове.

Утринната светлина започна да се просмуква в Алдхеорте, разпростираше се еднакво навсякъде, като че ли не само от един източник, а от много. Гората приличаше на жива — всяко листо и всеки клон бяха застинали в очакване. Въздухът се изпълни с хиляди звуци и безброй миризми, с песни на птици и бръмчене на пчели, с влажната миризма на жива пръст и сладникавото гниене на отровни гъби, със сухия чар на цветен прашец. Незатъмнено от облаци, слънцето се издигна в бледосиньото небе, високо над възправящите се като кули върхове на дърветата.

триумфално запя Адиту и гората като че ли затуптя около тях, все едно имаше огромно невидимо сърце.

Тя спря и пусна пръстите на Саймън. Ръката му падна до тялото, отпусната като обезкостена риба. Адиту се изправи на пръсти и се протегна, като вдигна обърнатите си нагоре длани към слънцето. Талията й беше много тънка.

Измина много време, преди Саймън да успее да проговори:

— Стигнахме… — почна той най-после. — Стигнахме ли?

— Не, но минахме най-трудната част — отвърна тя, а после се обърна към него с комично изражение. — Мислех, че ще ми счупиш ръката, толкова силно ме стискаше.

Саймън си спомни спокойната й, здрава хватка и си помисли колко невероятно е това. Усмихна се замаяно и поклати глава.

— Никога не съм… — не можеше да намери думи. — Колко далеч сме?

Тя като че ли се изненада от този въпрос и за миг се замисли сериозно. После каза:

— Доста далеч в гората. Доста навътре.

— С магия ли накара зимата да изчезне? — попита той и се завъртя в кръг, от което почти падна. Снегът бе изчезнал във всички посоки. Утринната светлина прорязваше дърветата и се плискаше по влажните листа под краката им. Една паяжина потрепери, запалена от стълб слънчева светлина.

— Зимата не е изчезнала. Ние си тръгнахме от зимата.

— Какво?

— Зимата, за която говориш, не е истинска… както сам знаеш. Тук, в истинското сърце на гората, бурята и зимата не са проникнали.

Саймън си помисли, че разбира какво му казва.

— Значи държите зимата настрана с магия.

Адиту се навъси.

— Отново тази дума. Тук светът танцува истинския си танц. Онова, което би променило тази истина, е „магия“, опасна магия, или поне на мен така ми се струва. — Тя се обърна настрани, очевидно темата й бе омръзнала. В характера на Адиту нямаше място за измама, или поне не когато ставаше въпрос за това да си губи времето в любезности. — Вече почти стигнахме, така че няма нужда да си почиваме. Да си гладен или жаден?

Саймън осъзна, че е прегладнял така, сякаш не е ял от дни.

— Да! И двете.

Без нито дума повече, Адиту се плъзна между дърветата и изчезна, като го остави да стои сам до потока.

— Стой там — обади се тя; гласът й отекна така, сякаш идваше от всички посоки. След няколко мига тя се появи — държеше нежно две червеникави топки. — Крайл. Слънчеви плодове. Изяж ги.

Слънчевите плодове се оказаха сладки и пускаха жълтеникав сок с пикантен вкус. Когато Саймън излапа и двата, гладът му бе приятно утолен.

— Сега ела — каза Адиту. — Искам да стигнем до Шао Иригу по обяд.

— Какво е Шао Иригу… и какъв ден е днес все пак?

Адиту изглеждаше раздразнена — ако можеше да се каже, че такова изражение може да съществува на едно толкова необикновено лице.

— Шао Иригу е Лятната порта, разбира се. Колкото до другото, не мога да направя всички измервания. Това е за такива като Първата баба. Мисля, че имате лунен период, който наричате Аан-ии-туул, нали?

— Анитул е месец, точно така.

— Само това мога да ти кажа. Този „месец“ е, по твоите представи.

Сега беше ред на Саймън да се ядоса — толкова и той самият би могъл да й каже… макар месеците наистина да имаха склонност да отминават незабелязано, когато човек е на път. Онова, което се бе опитвал да открие по заобиколен път, бе колко време им е отнело да стигнат дотук. Би било лесно да попита направо, разбира се, но някак си имаше чувството, че отговорът, който щеше да му даде Адиту, нямаше да е задоволителен.

Тя тръгна напред и Саймън забърза след нея. Въпреки раздразнението си той почти се надяваше тя отново да го хване за ръката, но тази част от пътуването като че ли бе свършила. Адиту вървеше надолу, без да се обърне, за да погледне дали той я следва.

Почти оглушен от веселяшката какофония на птиците над главата си и объркан от всичко, което се бе случило, Саймън отвори уста да се оплаче от държането й, а после изведнъж спря, засрамен от собственото си късогледство. Умората и разочарованието му внезапно изчезнаха, като че ли бе отхвърлил някое тежко одеяло от сняг, което бе довлякъл със себе си от зимата. Това наистина бе някаква странна магия, каквото и да казваше Адиту! Да бъдеш в смъртоносна буря — буря, която покриваше целия северен свят, доколкото той можеше да предположи — и после да последваш една песен към слънчева светлина и ясно небе! Това бе хубаво като в приказките на Шем коняря. Бе приключение, каквото не бе преживявал дори Джак Мандуоуд. Саймън кухненският слуга отиваше в кралството на Вълшебния народ!

Той забърза след Адиту, като се подсмихваше. Сега вече тя се обърна и го изгледа любопитно.

Както се бе променило времето, така се бе променила и растителността — вечнозелените дървета и ниските храсти, в които Саймън се бе замотал сред снега и се бе загубил, бяха отстъпили на дъб, бреза и бял клен, чиито преплетени клони бяха свързани с цъфнали пълзящи растения и образуваха над главата му навес, пъстър като цветен витраж, но много по-нежен. Папрат и киселец растяха около камъните и падналите дървета и покриваха земята на Алдхеорте със зелен килим. Клекнали гъби се криеха в езерца от сянка като избягали войници, а други бледи, но странно красиви гъби се държаха за стволовете на дърветата — приличаха на стъпала на вита стълба. Утринното слънце напръскваше всичко със светлина, подобна на фино сребро и златен прашец.

Потокът се извиваше в долина, чието дъно не се виждаше от гъстите дървета, и изпълваше въздуха с фини пръски. Тесните вирове ставаха все по-големи и всеки преливаше в този отдолу. Над вировете се свеждаха трепетлики и плачещи върби, а камъните бяха завити с одеяла от дебел зелен мъх.

Саймън седна на един от тях, за да си поеме дъх.

— Ще стигнем скоро — почти мило каза Адиту.

— Добре съм. — Той протегна крака и огледа критично напуканите си ботуши. Твърде многото сняг бе развалил кожата… но защо трябваше да се тревожи за това сега? Той повтори: — Добре съм.

Адиту седна до него и погледна нагоре към небесата. Имаше нещо удивително в лицето й, нещо, което никога не бе виждал у брат й въпреки явната им семейна прилика. Бе много интересно да гледа Джирики, но… но Адиту беше прелестна.

— Каква красота — въздъхна той.

— Какво? — Адиту го погледна въпросително, като че ли не знаеше тази дума.

— Красота — повтори Саймън. — Всичко тук е много красиво. — Прокле се, че е такъв страхливец, и си пое дълбоко дъх. — Ти също си много красива.

Адиту го изгледа за миг. Златните й очи бяха объркани, а устата й — изкривена в нещо, което приличаше на леко намръщване. След това тя внезапно избухна в силен съскащ смях и Саймън се изчерви.

— Не изглеждай толкова ядосан. — Тя отново се засмя. — Ти си много красив Снежен кичур, Сеоман. Радвам се, че си щастлив. — Бързото й докосване до ръката му бе като лед на горещо чело. — Хайде да тръгваме.

Водата, незаинтересувана от действията им, продължаваше надолу по собствения си път, звънтеше и се плискаше покрай тях. Докато се препъваше от бързане, за да настига леко стъпващата Адиту, Саймън се зачуди дали пък поне този път не е казал правилното нещо. Тя определено не изглеждаше ядосана от дързостта му. Въпреки това той твърдо реши да продължи да мисли внимателно, преди да говори. Ситите бяха адски непредвидими!

Когато почти стигнаха равното, спряха пред две издигащи се ели — дънерите им изглеждаха достатъчно дебели, за да бъдат колони, които поддържат Небето. Объркани мрежи от цъфнали пълзящи растения висяха между двете стъбла, отрупани с цвят лиани провисваха почти до земята и потреперваха от вятъра. Жуженето на пчелите, тези упорити работници в златно и черно и с блестящи крилца, бе невероятно силно — хиляди пчели пиеха нектар от цветовете, обсипали пълзящите растения.

— Спри — каза Адиту. — Не преминавай толкова леко през Лятната порта.

Въпреки могъществото и красотата на огромните ели Саймън се изненада.

— Това ли е портата? Две дървета?

Адиту изглеждаше много сериозна.

— Ние изоставихме всички паметници от камък, когато избягахме от Асу’а Гледащия на изток, Сеоман. Сега… Джирики ме накара да ти кажа нещо, преди да влезеш през Шао Иригу. Каза, че без значение какво може да се случи по-късно, на теб ти е оказана най-рядката чест. Доведен си на място, на което не е стъпвал нито един смъртен. Разбираш ли това? Нито един смъртен не е преминавал през тази порта.

— А? — Саймън се стресна от думите й и бързо се огледа, уплашен, че може да види някаква неодобряваща публика. — Но… но аз просто исках някой да ми помогне. Умирах от глад…

— Ела — каза тя. — Джирики ни чака. — Направи крачка напред, а после се обърна и се усмихна. — И не бъди толкова разтревожен. Това наистина е голяма чест, вярно е, но ти си Хикка стаджа — Носител на стрелата. Джирики не нарушава най-старите правила за всекиго.

Саймън, който вече минаваше под огромните дървета, преди да разбере какво му казва Адиту, възкликна:

— Нарушава правила ли?

Адиту почти подскачаше напред, бърза и сигурна като сърна. Гората тук изглеждаше също толкова дива, но някак по-сговорчива. Толкова стари и големи дървета като тези не биха могли да познават докосването на брадва и все пак те спираха точно преди пътеката — висящите им клони не биха забърсали главата на никой, освен на най-високите пътници.

Дърветата от двете страни на пътеката бяха толкова гъсти, че Саймън не можеше да види на повече от един хвърлей камък пред себе си и започна да се чувства така, сякаш стои на едно място, а покрай него преминава безкрайно шествие от мъхести стволове. Въздухът определено се бе стоплил. Реката — ако се съдеше по шумния й глас, се извиваше по успореден път на няма и сто лакътя — изпълваше горския въздух с нежна мъгла. Съненото бръмчене на пчели и други насекоми опиваше Саймън като голяма глътка от ловното вино на Бинабик.

Той унесено следваше Адиту чрез простото повторение ляв крак, десен крак, ляв крак, когато тя изведнъж му махна да спре. Наляво от тях завесата от дървета се вдигна и разкри дъното на долината.

— Завърти се — каза тя и изведнъж зашепна: — Запомни, Сеоман, ти си първият от своя вид, който вижда Джао е-Тинукай’и — Кораба в океана на дърветата.

Това въобще не беше кораб, разбира се, но Саймън веднага разбра името. Опънати между върховете на дърветата и земята, както и от ствол на ствол и от клон на клон, вълнистите парчета плат с хиляди различни цветове наистина приличаха на сложни платна — и в този пръв миг цялата долина наистина му заприлича на огромен и невероятен кораб.

Някои от парчетата възхитително блестящ плат бяха опънати хоризонтално, за да образуват покриви. Други се увиваха около стволовете на дърветата или стигаха от клоните до земята, така че да изградят полупрозрачни стени. Някои просто се вееха и плющяха от вятъра, завързани за най-високите клони с ярки въжета. Целият град се поклащаше при всяка промяна на вятъра като гора от водорасли на дъното на океана, която се покланя елегантно с прилива.

Платната и привързващите ги въжета отразяваха с леки разлики отсенките на гората, така че на места добавките едва можеха да бъдат различени от онова, което бе израсло по естествен начин. Всъщност, когато се вгледа по-отблизо, завладян от неуловимата крехка красота на Джао е-Тинукай’и, Саймън видя, че на много места гората и градът изглеждат така, сякаш наистина са оформени като едно цяло и се преплитат с неземна хармония. Реката, която се извиваше покрай центъра на долината, бе по-кротка тук, но все още изпълнена с неотстъпчива звънтяща музика. Развълнуваната светлина, която се отразяваше във фасадите, подсилваше илюзията за водни дълбини. Саймън си помисли, че вижда и сребърните ленти на други потоци между дърветата.

Земята между къщите (ако бяха къщи) бе покрита с дебела зеленина, най-вече с гъвкава детелина. Тя растеше навсякъде като килим, освен по пътеките от тъмна пръст, които бяха оградени с блестящи бели камъни. Елегантно извитите мостове над реката бяха направени от същия камък. Странни птици, чиито ветрилоподобни опашки бяха с цветовете на дъгата — зелено, синьо и жълто — се перчеха покрай пътеките, пърхаха непохватно между земята и най-ниските клонки и издаваха остри викове, които звучаха малко глупаво. Сред по-високите клони имаше и други проблясъци на пламенни цветове — птици толкова ярко оцветени, колкото и тези с ветрилообразните опашки, но със значително по-мелодични гласове.

Топъл, нежен ветрец носеше аромат на подправки, смола и трева до носа на Саймън. Птичият хор изпълняваше хиляда различни песни, които по някакъв начин си подхождаха и се смесваха като ужасяващо красива загадка. Прекрасният град се простираше пред него в осветената от слънце гора — едно небе, по-гостоприемно от всичко, което си бе представял.

— Това е… прекрасно — ахна Саймън.

— Ела — каза Адиту. — Джирики те очаква в дома си.

Когато той не помръдна, тя нежно го хвана за ръката и го поведе. Саймън се оглеждаше с възхищение и преклонение. Шумоленето на копринените платове и ромоленето на реката смесваха мелодиите си с песента на птиците и създаваха един нов звук, изцяло различен, но безкрайно прекрасен.

— Къде са всички? — най-после попита той. В целия град, докъдето стигаше погледът му, едно пространство поне два пъти по-голямо от Площада на битките в Ерчестър, не бе видял жива душа.

— Ние сме самотен народ, Сеоман — отвърна Адиту. — Стоим предимно сами, освен по определено време. Освен това сега е обед и мнозина са на разходка извън града. Изненадана съм, че не видяхме никой покрай Вировете.

Въпреки смислените й думи Саймън си помисли, че усеща нещо, което я безпокои, като че ли самата тя не бе съвсем сигурна, че казва истината. Но нямаше как да разбере: израженията или поведенията, които значеха нещо определено сред онези, с които бе израснал, бяха почти безполезни като стандарти, по които да съди за ситите, поне за тези, с които се бе срещал. Въпреки това той бе почти сигурен, че нещо тревожи водачката му, както и че това съвсем вероятно може да е празнотата, която бе забелязал.

Една голяма горска котка излезе господарски на пътеката пред тях и за един стреснат миг сърцето на Саймън забърза до ненормална скорост. Въпреки големината на звяра Адиту не промени походката си, а продължи да върви към него съвсем спокойно, сякаш го нямаше. Котката завъртя късата си опашка, отскочи встрани и изчезна в храсталака; само поклащащите се листа на една папрат бяха доказателство, че въобще е съществувала.

Явно птиците не бяха единствените същества, които се разхождаха необезпокоявани из Джао е-Тинукай’и. Покрай пътеката се мяркаха кожухчетата на лисици (рядко виждани и през нощта, да не говорим за посред бял ден), блещукаха като пламъци в оплетените храсти. Зайци и катерици се вглеждаха без любопитство в Саймън и Адиту. Младежът бе почти сигурен, че ако се наведе към някое от животинчетата, то ще се отмести бавно, обезпокоено за миг, но ни най-малко уплашено.

Минаха по един мост над реката и последваха течението по дълъг коридор от върби. Една панделка от бял плат се извиваше между дърветата отляво, увита около стволове и преметната през клони. Когато стигнаха по-надолу покрай редицата върби-пазачи, към първата панделка се присъедини още една. Двете се извиваха и се преплитаха, като че ли участваха в някакъв статичен танц.

Скоро започнаха да се появяват още бели панделки с различна ширина, преплитаха се в растящата картина във фантастично сложни възли. Плетките отначало образуваха само прости фигури, но скоро Саймън и Адиту започнаха да подминават все по-сложни картини, които висяха, обрамчени от стволовете на дърветата — горещи слънца, облачни небеса, надвиснали над океани, покрити с назъбени вълни, скачащи животни, фигури с развети одежди или брони, украсени с филигран: всичко това бе образувано от преплетени възли. Докато простите картини се превръщаха в цели гоблени от преплетена светлина и сянка, Саймън разбра, че наблюдава развиващ се разказ. Постоянно растящият гоблен от покрит с възли плат изобразяваше хора, които се обичаха и се биеха в земя, подобна на някаква странна градина, където имаше невероятни, но точно предадени от майсторските, магически ръце на неизвестния тъкач растения и животни.

После, както ясно показваше гобленът, нещо започна да се разваля. Беше изплетен само от бели панделки, но въпреки това Саймън почти можеше да види тъмното петно, което започна да се разпростира в живота и в сърцата на тези хора, както и начина, по който ги разболяваше. Брат се биеше с брата и несравнимата хубост се повреди безнадеждно. Някои от хората започнаха да строят кораби…

— Тук — каза Адиту и го стресна. Гобленът ги бе завел до подобно на водовъртеж завихряне от светъл плат — водеща навътре спирала, която като че ли се изкачваше по лек наклон. Вдясно гобленът отскачаше надалеч, чак от другата страна на реката, и потреперваше в чистия въздух като мост от коприна. Там, където стегнатите панделки навлизаха в плискащия се поток, възлите изобразяваха осем великолепни кораба, които пресичаха изтъкани вълни. Гобленът докосваше върбите от отсрещната страна, обръщаше се, извиваше се срещу течението, в посоката, от която бяха дошли Саймън и Адиту, и се губеше сред дърветата.

Ръката на Адиту го докосна по лакътя и Саймън потрепери. Беше вървял в нечий чужд сън и бе забравил себе си. Последва я по няколко стъпала, внимателно изрязани в склона на хълма и покрити с гладки цветни камъни. Както и всичко останало, коридорът, по който вървяха, бе направен от полупрозрачен нагънат плат — близо до вратата стените бяха бели и постепенно потъмняваха до бледосиньо и тюркоазно. В белите си дрехи Адиту отразяваше тази променлива светлина, така че докато вървеше пред него, тя също като че ли сменяше цвета си.

Саймън прокара пръсти по стената и откри, че е толкова прекрасно мека, колкото изглежда, но любопитно здрава. Тя се плъзгаше под ръката му така лесно, сякаш бе златна жица, и въпреки това бе топла на пипане като пуха на малко птиченце и трепереше при всеки полъх на вятъра.

Коридорът ги изведе в голяма стая с висок таван, която, като се изключеше нестабилността на стените й, много приличаше на стая в богаташка къща. Тюркоазният цвят на плата близо до входа неуловимо се сменяше с ултрамарин. Ниска масичка стоеше до едната стена, а около нея бяха разпръснати възглавници. На масата имаше шарена дъска. Саймън си помисли, че е карта, но после видя, че е дъска за играта шент, също като онази, на която бе видял да играе Джирики в пещерата. Спомни си предизвикателството на Адиту. Фигурите бяха в изящна дървена кутия до дъската. Единственият друг предмет на масата беше каменна ваза, в която имаше само едно цъфнало ябълково клонче.

— Седни, Снежнокъдри — каза Адиту. — Джирики, изглежда, има посетител.

Преди Саймън да успее да седне, отсрещната стена започна да се издува, после политна нагоре така, сякаш се бе откъснала, и оттам излезе сит, облечен в яркозелено. Сплетената му коса бе дразнещо червена.

Саймън веднага позна вуйчото на Джирики, Кендхараджа’аро. Ситът мърмореше и изглежда, беше ядосан — изглежда, тъй като Саймън въобще не можеше да различи никаква емоция на лицето му. Кендхараджа’аро го забеляза и ъгловатото му лице се обезцвети, все едно кръвта бе изтекла от него като вода от обърната кофа.

— Судхода’я! Иси-иси’ей-а Судхода’я! — ахна той; гласът му бе изпълнен с удивен гняв.

Кендхараджа’аро прокара нежната си, обсипана с пръстени ръка пред очите и лицето си, като че ли се опитваше да изтрие гледката на върлинестия Саймън. И като не успя да го направи, изсъска с почти котешка тревога, а после се обърна към Адиту и започна да й говори на бърз плавен ситски, който въпреки това засили впечатлението за кипяща ярост. Адиту безизразно изслуша тирадата му; изпъстрените й със злато очи бяха разширени, но не и уплашени. Когато Кендхараджа’аро свърши, тя му отговори спокойно. Вуйчо й се обърна и отново загледа Саймън, като направи поредица странно сложни движения с пръсти, докато слушаше спокойния й отговор.

Кендхараджа’аро си пое дълбоко дъх и го обзе някакво свръхестествено спокойствие — той застина неподвижно като каменна колона. Само ярките му очи изглеждаха живи, горяха на лицето му като лампи. След няколко мига, все така изумително спокоен, той излезе, без да каже нито дума; краката му затропаха тихичко по коридора.

Саймън бе потресен от несъмнената сила на гнева на Кендхараджа’аро.

— Ти каза нещо за нарушаване на правилата… — почна той.

Адиту се усмихна странно.

— Смелост, Снежнокъдри. Ти си Хикка стаджа. — Тя прокара пръсти през косата си, любопитно човешко движение, а после посочи завесата, иззад която бе излязъл вуйчо й. — Да отидем при брат ми.

Пристъпиха в слънчева светлина. Тази стая също бе направена от трептящ плат, но едната стена бе навита до тавана и зад нея се виждаше полегат склон към плитък тих вир и широко езерце, заобиколено от тръстики и помръдващи трепетлики. Малки червено-кафяви птици подскачаха по скалите в средата на езерцето като завоеватели, които се перчат по кулите на превзета крепост. На брега няколко костенурки се припичаха на слънце.

— Вечер щурците тук пеят наистина прекрасно.

Саймън се обърна и видя Джирики — той явно бе стоял в сенките в другия край на стаята.

— Добре дошъл в Джао е-Тинукай’и, Сеоман — каза ситът. — Добра среща.

— Джирики! — Без да се замисля, Саймън сграбчи нежния сит в здрава прегръдка. Принцът се напрегна за миг, а после се отпусна. Твърдата му ръка потупа Саймън по гърба. — Ти така и не каза довиждане — продължи Саймън и се отдръпна засрамено.

— Не казах — съгласи се Джирики. Носеше дълга свободна роба от тънък син плат, стегната на кръста с широка червена лента; краката му бяха боси. Бледолилавата му коса се спускаше на плитки пред ушите, а на темето му бе събрана с гребен от светло полирано дърво.

— Щях да умра в гората, ако не ми беше помогнал — каза Саймън и се изсмя смутено. — Ако Адиту не беше дошла, искам да кажа. — Той се обърна да я погледне; сестрата на Джирики го наблюдаваше съсредоточено. Тя кимна в знак на съгласие. — Щях да умра. — Докато го казваше, осъзна, че е съвсем вярно. Вече умираше, когато Адиту го бе намерила, отдалечаваше се с всеки миг от живота.

— И така — Джирики скръсти ръце на гърдите си, — за мен е чест, че можах да ти помогна. Това обаче все още не премахва задължението ми. Дължах ти два живота. Ти си моят Хикка стаджа, Сеоман, и ще си останеш такъв. — Той погледна сестра си. — Пеперудите са се събрали.

Адиту отговори на песенния им език, но Джирики вдигна ръка.

— Говори така, че Сеоман да разбира. Той ми е гост.

Тя се вгледа в него за миг и каза:

— Срещнахме Кендхараджа’аро. Не е щастлив.

— Вуйчо не е бил щастлив, откакто Асу’а падна. Нищо не мога да променя.

— Става дума за друго, Върбова клонке, и ти го знаеш. — Адиту го изгледа изпитателно, но лицето й остана спокойно. Тя се обърна да погледне Саймън и за миг като че ли бузите й потъмняха от някакъв срам. — Странно е да говорим на този език.

— Времената са странни, Зайче… знаеш го. — Джирики вдигна ръце към слънцето. — Ех, какъв следобед! Но трябва да тръгваме. Пеперудите са се събрали, както казах. Говоря спокойно за Кендхараджа’аро, но сърцето ми е неспокойно.

Саймън го изгледа; беше съвсем объркан.

— Позволи ми първо да сваля тези смешни дрехи — каза Адиту и се измъкна през друга завеса толкова бързо, че като че ли се стопи сред сенките.

Джирики поведе Саймън към предната част на къщата си.

— Ще я изчакаме долу. Имаме много, за което да си говорим с теб, Сеоман, но първо трябва да отидем до Ясира.

— Тя защо те нарече… Върбова клонка? — От всичките безбройни въпроси този бе единственият, който успя да състави.

— Защо аз те наричам Снежен кичур? — Джирики се вгледа в лицето на Саймън, а после се усмихна с чаровната си котешка усмивка. — Радвам се да видя, че си добре, човешко дете.

— Да тръгваме — каза Адиту. Бе се приближила зад Саймън толкова безшумно, че той ахна от изненада. Когато миг по-късно се обърна, ахна отново: Адиту бе сменила дебелите си дрехи с рокля, всъщност съвсем малко повече от лентичка блещукащ, почти прозрачен бял плат, препасан с панделка от оранжево като залез. Саймън се изчерви. Вярно, бе израсъл с камериерките, но още преди много години те го бяха пратили да спи с другите кухненски слуги. Тази почти голота бе повече от разсейваща. Той осъзна, че зяпа Адиту, бързо се обърна настрани и дори неволно направи Дърво пред гърдите си.

Смехът на Адиту бе като дъжд.

— Радвам се, че се отърсих от всичко това! Беше студено там, където бе човешкото дете, Джирики! Студено!

— Права си, Адиту — сериозно каза Джирики. — Ние лесно забравяме зимата навън, когато в дома ни е още лято. Да тръгваме към Ясира, където някои не искат да повярват, че зимата въобще съществува.

Той ги поведе навън към оплискания от слънцето коридор от върби до реката. Саймън вървеше най-отзад, все още изчервен, след като нямаше друг избор освен да я гледа.

Поради разсейването от Адиту в лятната й премяна, за известно време Саймън не мислеше много за нищо, но дори и пъргавата сестра на Джирики и безчетните други красоти на Джао е-Тинукай’и не можеха да го разсейват вечно. Бе видял и чул няколко неща, които започваха да го тревожат: Кендхараджа’аро очевидно му беше ядосан, а Саймън ясно бе чул Адиту да казва нещо за нарушаване на правила. Какво всъщност ставаше?

— Къде отиваме, Джирики? — най-после попита той.

— В Ясира. — Ситът посочи напред. — Ето там, виждаш ли?

Саймън се взря, като заслони очите си от силната слънчева светлина. Тук имаше толкова много разсейващи неща, а самата слънчева светлина бе едно от най-силните. Само преди няколко дни той се бе чудил дали някога ще се стопли отново. Защо пак позволяваше да го влачат някъде, след като единственото нещо, което искаше да направи, бе да се просне по гръб в детелината и да заспи?

Отначало Ясира му заприлича на огромна палатка със странна форма, палатка, чийто централен кол се издигаше на петдесет лакътя, направена от плат, по-променлив и пъстър от останалите красиви шатри на Джао е-Тинукай’и. Потрябваха му няколко мига, за да разбере, че централният кол е гигантски ясен с широко разперени клони — короната му се издигаше към небето високо над самата Ясира. След като приближиха още стотина крачки, той най-после видя защо огромната палатка трепти така.

Пеперуди.

От широките клони на ясена до земята се спускаха хиляди нишки, толкова тънки, че изглеждаха като успоредни проблясъци на светлина — бяха през една длан разстояние навсякъде около дървото. А на тези нишки, от върха до земята, сбутани толкова близо, че се припокриваха като плочките на някакъв невъзможен покрив, лениво потрепваха с многоцветните си крила… милиони пеперуди. Бяха с всякакви цветове, които можеше да си представи — оранжево и виненочервено, и мандаринено, небесносиньо, нарцисовожълто, кадифеночерно като нощното небе. Тихият шепот на крилата им бе навсякъде, като че ли на самия топъл летен въздух бе даден глас. Помръдваха се лениво, като че ли почти бяха заспали — Саймън не можа да измисли друга причина да не се разхвърчат. Безбройните пъстри пеперуди разчупваха слънчевата светлина като несравнимо съкровище от живи скъпоценни камъни.

Ясира изглеждаше като дишащия, блестящ център на Сътворението. Саймън спря и внезапно избухна в безпомощни сълзи.

Джирики като че ли не видя реакцията на поразения Саймън.

— Малките крилца са неспокойни — каза принцът. — С’ху Кендхараджа’аро е донесъл новината.

Саймън подсмръкна и избърса очи. Внезапно си помисли, че може да разбере горчивината на Инелуки, омразата на Краля на бурите срещу детинския, разрушителен човешки род. Чуваше думите на Джирики все едно от огромно разстояние. Принцът на ситите казваше нещо за вуйчо си — да не би Кендхараджа’аро да говореше на пеперудите? Всъщност това не го интересуваше. Всичко просто му бе дошло твърде много. Не искаше да мисли. Искаше да си легне. Искаше да спи.

Джирики най-после забеляза състоянието му, внимателно го хвана за лакътя и го поведе към Ясира. Облепени от пеперуди нишки се точеха от двете страни на входа — само проста резбована рамка, по която се виеха рози. Адиту вече бе влязла и сега Джирики въведе Саймън.

Ако отвън ефектът от пеперудите бе на блестящо великолепие, то изгледът отвътре бе съвсем различен. Многоцветните лъчи светлина проникваха през живия покрив, като че ли през цветно стъкло, по някакъв начин станало течно. Огромният ясен, който бе гръбнакът на Ясира, се възправяше, окъпан в хиляди променливи краски. Гледката отново напомни на Саймън за някаква странна гора, израсла в непостоянния океан, и той се почувства така, сякаш се давеше, затънал безпомощно в разкош, който не можеше да разбере.

В огромната шатра нямаше много мебели. Красиви килими бяха разпръснати навсякъде, но на много места тревата растеше непокрита. Плитки локви блестяха тук-там, а около тях имаше цъфтящи храсти и камъни — всичко бе точно както беше и навън. Единствените разлики бяха пеперудите и ситите.

Бе пълно със сити, мъже и жени, с костюми толкова разнообразни, колкото и крилете на пеперудите, които трептяха отгоре. Отначало един по един, после на групи, те се извръщаха да погледнат новопристигналите — стотици спокойни, подобни на котешки очи, които светеха в променливата светлина. Нещо, което Саймън определи като тих, но злобен съсък, се надигна от множеството. Той искаше да избяга и всъщност дори направи кратък, объркан опит, но хватката на Джирики върху ръката му бе непоклатима, макар и нежна. Той откри, че го водят напред към издигнатата пръст около основата на дървото. Един висок, покрит с мъх камък стоеше там като предупредителен пръст, потънал в тревистата земя. На ниски кресла пред него седяха двама сити — една жена и един мъж, — облечени в прекрасни светли одежди.

При приближаването на Саймън и Джирики мъжът вдигна поглед. Завързаната му високо на главата му коса бе мастиленочерна и той носеше корона от резбовано бяло брезово дърво. Имаше същите ъгловати златни черти като на Джирики, но в крайчетата на тесните му очи и тънката му уста имаше нещо изпито, което подсказваше за много дълъг живот, изпълнен с огромно, но неуловимо разочарование. Жената от лявата му страна имаше коса с наситен медночервен цвят и носеше кръгче от бреза на челото. Дълги бели пера висяха от многото й плитки; носеше и няколко гривни и пръстени, черни и блестящи като косата на мъжа до нея. От всички сити, които Саймън бе виждал, нейното лице бе най-неподвижното и най-ведрото. И около мъжа, и около жената имаше някакъв ореол на старост, нежност и неподвижност, като тишината на тъмно старо езерце сред сенчеста гора, като спокойствието на небе, пълно с неподвижни гръмоносни облаци: изглеждаше напълно възможно тази кротост да крие нещо опасно — или поне опасно за незрелите смъртни.

— Трябва да се поклониш, Сеоман — тихо каза Джирики. Саймън падна на колене както заради треперещите си крака, така и заради всичко друго. Миризмата на пръст и трева го удари в носа.

— Сеоман Снежен кичур, човешко дете — високо каза Джирики, — знай, че си пред Шима’онари, крал на Зида’я и господар на Джао е-Тинукай’и, и Ликимея, кралица на Децата на зората, дама от рода на Годишния танц.

Все още на колене, Саймън вдигна замаяния си поглед. Всички очи бяха спрени върху него, като че ли той беше някакъв абсолютно неподходящ подарък. Шима’онари най-после каза нещо на Джирики, думи, които звучаха по-остро от всичко, което Саймън бе чувал на езика на ситите.

— Не, татко — отвърна Джирики. — Каквото и да се случва, не бива толкова леко да обръщаме гръб на традициите си. Гостът си е гост. Умолявам те, говори с думи, които Сеоман може да разбира.

Слабото лице на Шима’онари се разкриви в навъсена гримаса, но той все пак заговори на Западния език.

— И така, ти си човешкото дете, което е спасило живота на Джирики. — Той бавно кимна, но не изглеждаше особено доволен. — Не зная дали можеш да разбереш това, но синът ми е направил нещо много лошо. Той те е довел тук в противоречие с всички закони на народа ни… теб, един смъртен. — Кралят се поизправи и огледа присъстващите сити. — Онова, което е сторено, е сторено, народе мой, семейство мое. На това човешко дете не може да се случи нищо лошо — не сме паднали толкова ниско. Дължим му почести като на Хикка стаджа… носител на Бяла стрела. — Той отново се обърна към Саймън и на лицето му се изписа безкрайна тъга. — Но не можеш и да си тръгнеш, човешко дете. Не можем да ти позволим да си тръгнеш. И така, ще останеш завинаги. Ще остарееш и ще умреш с нас тук, в Джао е-Тинукай’и.

Крилете на милион пеперуди мърмореха и шепнеха.

— Да остана тук? — Саймън се обърна неразбиращо към Джирики. Обикновено невъзмутимото лице на принца бе пепелява маска на потрес и мъка.

Докато се връщаха към къщата на Джирики, Саймън мълчеше. Следобедът бавно преминаваше в сумрак и долината оживяваше от звуците и миризмите на лятото.

Ситът не направи нищо, за да разчупи мълчанието — направляваше Саймън по заплетените пътеки с кимвания и леки докосвания. Когато доближиха реката, която течеше покрай вратата на Джирики, някъде в надвисналите хълмове ситски гласове се издигнаха в песен. Мелодията, която се разля над долината, бе сложно построена последователност от низходящи мотиви: приятна, но с елементи на нехармоничност, звуците се извиваха през нея като лисица, която се щура сред жив плет по време на дъжд. В песента безспорно се усещаше нещо течно; след миг Саймън осъзна, че невидимите певци по някакъв начин пригласят на шума на реката.

Присъедини се флейта и развълнува повърхността на музиката като вятър вода. Саймън внезапно и болезнено се сблъска със странността на това място. В него се надигна самота, някаква боляща празнота, която не можеше да бъде запълнена нито от Джирики, нито от никой друг от вида му. Въпреки цялата си красота Джао е-Тинукай’и не бе по-добър от клетка. Саймън знаеше, че затворените животни залиняват и после умират.

— Какво ще правя сега? — безнадеждно попита той.

Джирики се вгледа в проблясващата река и се усмихна тъжно.

— Ще се разхождаш. Ще мислиш. Ще се научиш да играеш шент. В Джао е-Тинукай’и има много начини да прекарваш времето си.

Вървяха към вратата на Джирики. Водната песен се спускаше от обраслия с дървета склон — скръбна музика, която сякаш се променяше постоянно, но не бързаше, търпелива като самата река.

23. Дълбоки води

— В името на Елисия Майката — каза Аспитис Превес, — колко ужасни преживявания сте имали, лейди Мария! — Графът вдигна чашата си, за да отпие, но видя, че е празна, и забарабани с пръсти по покривката. Пребледнелият му паж побърза да му налее още вино. — Ужасно отношение към дъщерята на един благородник!

Тримата седяха около кръглата маса на графа. Един паж раздигаше остатъците от разточителната вечеря. Трепкащият пламък на лампите хвърляше объркани сенки по стените. Навън вятърът свиреше в такелажа. Две от хрътките на графа се бореха за някакъв кокал под масата.

— Ваша светлост е изключително любезен. — Мириамел поклати глава. — Баронството на баща ми е много малко, всъщност само имение. Едно от най-малките баронства в Селодшайър.

— А, тогава баща ви трябва да познава Годуиг? — Западният език на Аспитис бе малко труден за разбиране, и не само защото му бе чужд: чашата в ръката му вече бе пълнена и пресушавана няколко пъти.

— Разбира се. Той е най-силният от всички феодали там… силната ръка на краля в Селодшайър. — Като си помисли за жалкия, ревящ като магаре Годуиг, Мириамел едва успя да запази приятното си изражение, дори и докато гледаше красивия Аспитис, и хвърли поглед към Кадрах. Монахът бе потънал в някакво мрачно настроение — веждите му бяха свъсени като буреносен облак.

„Той мисли, че казвам твърде много — реши Мириамел и се ядоса. — Но кой е той, та да ми се чумери? Той ни вкара в този капан. Сега, благодарение на мен, вместо да политнем през борда като храна за килпата, сме на масата на господаря, пием вино и ядем хубаво сирене от езерните земи“.

— Но аз съм все така удивен от лошия ви късмет, лейди. Чувал бях, че тези Огнени танцьори са проблем в провинциите, и съм виждал няколко луди еретици, които проповядват веруюто на Огнените танцьори на обществените места в Набан… но мисълта, че те въобще биха посмели да посегнат на една благородничка…

— Една еркинландска благородничка, много маловажна — бързо каза Мириамел, разтревожена, че може да е прекалила с импровизацията си. — А и бях облечена за пътя към моя нов манастирски дом. Те нямаха и представа каква съм.

— Това е несъществено. — Аспитис размаха ръка във въздуха, като почти събори свещта от масата с ръкав. Бе съблякъл премяната, която бе носил на мостика, и сега бе с дълга семпла одежда, подобна на онези, които рицарите носят на бденията си. С изключение на деликатното златно Дърво на верижка около врата му, единственото му украшение беше знакът на рода Преван, избродиран на ръкавите. Крилата на орела обвиваха ръцете до лактите му като издигащи се пламъци. Мириамел бе приятно впечатлена, че богат млад мъж като Аспитис посреща гости в толкова скромно облекло. Той повтори: — Несъществено. Тези хора са еретици, че и по-лошо. Освен това една благородничка от Еркинланд не се различава от някоя от самите Петдесет фамилии на Набан. Благородната кръв е една и съща из целия Остен Ард и също като сладководен извор сред сушава пустош, трябва да бъде защитавана на всяка цена. — Той се наведе напред и нежно докосна ръката й през ръкава. — Ако аз бях там, лейди Мария, щях да дам живота си, преди да позволя някой от тях да се отнесе лошо с вас. — Той се облегна назад и преднамерено нехайно потупа дръжката на меча в ножницата си. — Но ако бях принуден да направя тази крайна жертва, щях да настоявам поне няколко от тях да ме придружат.

— О! — каза Мириамел. — О! — Оказала се в неловко положение, тя си пое дълбоко дъх. — Но наистина, граф Аспитис, няма причина за тревога. Ние избягахме доста лесно… просто трябваше да се промъкнем на вашия кораб и да се скрием. Беше тъмно, разбирате ли, и отец Кадрах…

— Брат — кисело се обади монахът и отпи глътка вино.

— … и брат Кадрах каза, че това ще е най-безопасното място. Така че се скрихме в трюма. Извиняваме се за това, графе, и ви благодарим за любезността. Ако ни оставите на брега в следващото пристанище…

— Да ви оставя някъде насред островите? Глупости! — Аспитис се наведе напред и втренчи кафявите си очи в нея. Мириамел осъзна, че той има опасна усмивка, но тя не я плашеше толкова, колкото й се струваше, че би трябвало. — Ще пътувате с нас, а после може безопасно да ви оставим в Набан, където ви е мястото. Ще отнеме малко повече от две седмици, лейди. Ще се отнасяме добре с вас — и с вас, и с вашия пазител. — Той за миг извърна усмивката си към Кадрах, който като че ли не споделяше доброто му настроение. — Мисля, че дори имам някакви дрехи на борда, които ще ви станат, лейди. Те би трябвало да отиват на красотата ви повече от вашите… пътни дрехи.

— Колко хубаво! — възкликна Мириамел, а после си спомни измислицата си. — Ако брат Кадрах одобри, разбира се.

— Имате женски дрехи на борда? — попита Кадрах и вдигна вежда.

— Останаха от сестра ми. — Усмивката на Аспитис не се промени.

— Сестра ви? — изръмжа монахът. — Аха. Е, ще трябва да си помисля.

Мириамел понечи да му повиши тон, но после си спомни положението си. Опита се да изглежда покорна, но вътрешно го проклинаше. Защо да не й се позволи да поноси хубави дрехи за разнообразие?

Когато графът започна да говори въодушевено за огромния замък на семейството си край езерото Еадне (по ирония на съдбата, едно владение, което Мириамел бе посетила като много малка и почти не си го спомняше), на вратата се почука и пажът отиде да отвори.

— Идвам да говоря с господаря на кораба — каза един задъхан глас.

— Здравей, приятелко — каза Аспитис. — Добре си дошла, разбира се. Ган Итай, ти откри лейди Мария и пазителя й, нали?

— Да, граф Аспитис — кимна нискито. Черните й очи блещукаха, отразили светлината на лампите.

— Бъди така добра и ела след малко — каза Аспитис. — Сега съм зает.

— Не, моля ви, граф Аспитис. — Мириамел стана. — Бяхте много мил, но не бива да ви задържаме повече. Ела, братко Кадрах.

— Да ме задържате? — Аспитис сложи ръка на гърдите си. — Трябва ли да се оплаквам, че съм жертва на толкова прекрасна компания? Лейди Мария, вие май наистина ме мислите за глупак. — Той се поклони, хвана ръката й и я долепи до устните си. — Надявам се, че не ме мислите за прекалено прям, скъпа лейди. — Той щракна с пръсти, за да повика пажа. — Младият Турис ще ви покаже леглата ви. Изгоних капитана от каютата му. Ще спите там.

— О, но не можем да вземем капитанската…

— Той не ви оказа необходимото уважение, лейди Мария. Трябва да е щастлив, че няма да го обеся… но съм съгласен да му простя. Той е прост човек, не е свикнал с жени на кораба си. Няколко нощи спане в общите помещения няма да му навредят. — Графът прокара пръсти през къдравата си коса, а после махна на пажа. — Хайде, Турис, заведи ги да си починат.

И той отново се поклони на Мириамел, а после се усмихна любезно на Кадрах. Този път Кадрах също се усмихна, но усмивката му по-скоро приличаше на озъбване. Пажът, внимателно понесъл лампата, ги изведе от каютата.

Аспитис остана замислен за миг, после взе каната и си наля още една чаша — и я изпи на една дълга глътка. Най-после проговори:

— Е, Ган Итай? Необичайно е да идваш тук… и е още по-необичайно да напуснеш носа през нощта. Нима водите са толкова спокойни, че песента ти не е необходима?

Нискито бавно поклати глава.

— Не, господарю на кораба. Водите засега са безопасни. Исках да дойда да ти кажа, че съм обезпокоена.

— Обезпокоена? От момичето? Та нали нискитата не са суеверни като моряците.

— Не като моряците, не. — Тя дръпна качулката си напред и скри всичко освен ярките си очи. — Момичето и монахът, дори и ако не са онова, което казват, са най-малката от грижите ми. От север идва огромна буря.

— И си слязла от носа, за да ми кажеш това? — подигравателно попита Аспитис. — Знаех го още преди да отплуваме. Капитанът казва, че ще стигнем брега, преди бурята да връхлети.

— Може и да е така, но има огромни стада килпа, които се движат насам от северните морета, като че ли плуват пред бурята. Песента им е яростна и студена, граф Аспитис. Като че ли идват от най-черната вода, от най-дълбоките падини. Никога не съм чувала такава песен.

Аспитис се вгледа в нея за момент; очите му бяха мътни, като че ли виното най-после бе започнало да го хваща.

— „Облакът на Еадне“ има много важни задачи, възложени ни от херцог Бенигарис. Ти просто прави онова, което е смисълът на живота ти. — Той стисна главата си с ръце. — Уморен съм, Ган Итай. Върни се на носа. Трябва да подремна.

Нискито го наблюдава известно време, изпълнено с неизмерима сериозност, а после се поклони елегантно и излезе. Вратата тихо хлопна. Граф Аспитис заспа, както си седеше на масата.

— Хубаво е отново да съм в компанията на благородник — каза Мириамел. — Те говорят само за себе си, вярно е, но наистина знаят как да покажат уважение към една жена.

Кадрах изсумтя от сламеника си на пода:

— Малко ми е трудно да повярвам, че си могла да видиш някаква стойност в това накъдрено конте, принцесо.

— Тихо! — изсъска Мириамел. — Идиот! Не говори толкова високо! И не ме наричай така. Аз съм лейди Мария, спомни си.

Монахът пак изсумтя отвратено.

— Благородничка, преследвана от Огнени танцьори! Хубава приказка му извъртя.

— Обаче проработи, нали?

— Да. И сега трябва да си прекарваме времето с граф Аспитис, който ще задава въпрос след въпрос. Ако беше казала, че си дъщеря на беден шивач, която се е скрила от страх за добродетелта си или нещо подобно, графът щеше да ни остави на мира и да ни свали на първия остров, където зареждат с вода и провизии.

— А дотогава да ни накара да работим като кучета… освен ако просто не ни изхвърлеше в морето. Вече ми писна от тази маскировка! Не е ли достатъчно зле, че бях послушник толкова време, та сега трябва да съм и дъщеря на шивач?

Въпреки че не можеше да види Кадрах в тъмната каюта, Мириамел някак усети, че той клати глава в несъгласие.

— Не, не, не. Нищо ли не разбирате, лейди? Ние не си избираме роли като в детска игра, ние се борим да останем живи. Диниван, човекът, който ни докара дотук, е убит. Не разбирате ли? Баща ви и чичо ви са във война. Войната се разпространява. Убиха лектора, най-главния свещеник на Изкупителя в Остен Ард, и няма да се спрат пред нищо, лейди! Това не е игра!

Мириамел преглътна ядовитата си реплика и се замисли за нещата, които бе казал.

— Тогава защо граф Аспитис не каза нищо за лектора? Определено това е нещо, за което биха говорили всички. Или и него си го измисли?

— Ранесин бе убит късно снощи. Ние тръгнахме рано сутринта. — Монахът се опитваше да запази спокойствие. — Санселан Ейдонитис и Съветът на уредниците може да не обявят какво се е случило още цял ден, дори два. Моля ви, повярвайте, че това, което казвам, е истина, или и двамата ще свършим по ужасен начин.

— Хъм. — Мириамел легна по гръб и издърпа одеялото до брадичката си. — Струва ми се, че ако не беше моята изобретателност и добрите маниери на графа, вече щяхме да сме свършили по ужасен начин.

— Мислете, каквото искате, лейди — каза Кадрах с дълбок глас, — но недейте, умолявам ви, да се доверявате на други повече, отколкото сте се доверили на мен.

Замълчаха. Мириамел чакаше съня. Една странна, натрапчиво чуждоземна мелодия плуваше във въздуха — безвременна и аритмична като тътена на морето, настойчива като издигащия се и спадащ вятър. Някъде в тъмнината навън Ган Итай успокояваше килпата с пеене.

Еолаир слизаше от височините на Грианспог насред най-лошата снежна буря на лятото. Тайните пътеки, които той и хората му с толкова труд бяха изсекли през гората само преди седмици, сега бяха покрити с дълбок сняг. Тъмното небе висеше потискащо ниско, като таван на гробница. Седлото му бе натъпкано с внимателно изрисувани карти, а главата му — с мрачни мисли.

Еолаир знаеше, че няма смисъл да се преструва, че земята страда само от чудат каприз на времето. Някаква мъчителна болест се разпростираше над Остен Ард. Може би Джосуа и мечът на баща му наистина бяха свързани с нещо по-ужасно от човешките войни.

Графът на Над Мулах изведнъж си спомни собствените си думи, изречени пред Голямата маса на краля преди година. „Богове на земята и небето — помисли си, — сякаш цял живот е минал от онези мирни дни!“ „Злото е излязло… — бе казал той на събралите се рицари през онзи ден. — Не са само бандити, които обират пътниците и избиват земеделците, които живеят усамотено. Хората от Севера се страхуват…“

„Не са само бандити…“ Еолаир поклати глава, отвратен от себе си. Бе толкова въвлечен в ежедневните проблеми на борбата за оцеляване на народа си, че бе пропуснал да следва собственото си предупреждение. Наистина имаше по-големи заплахи от Скали от Калдскрайк и неговата армия главорези.

Бе чувал слуховете, разказвани от оцелели след падането на Наглимунд, обърканите разкази за някаква призрачна армия, събрана от Върховния крал Елиас. Още като дете бе чувал приказки за Белите лисици — демони, които живееха в най-тъмните и най-студени земи на север — появявали се като чума, а след това изчезвали. През цялата изминала година живеещите по Ледената граница си бяха шепнали около вечерните огньове точно за такива бледи демони. Колко глупаво, че точно Еолаир не беше осъзнал истината зад тези разкази — не беше ли самият той говорил точно за това на Голямата маса!?

Но какво можеше да означава това? Ако същества като тези Бели лисици наистина бяха въвлечени, защо трябваше да са на страната на Елиас? Можеше ли това да има нещо общо с отвратителния Приратес?

Графът на Над Мулах въздъхна и се наведе на една страна, за да помогне на коня си да пази равновесие — слизаха по една опасна пътека. Може би въпреки цялата си глупост Мейгуин беше права да възложи тази задача на него. И все пак това не беше оправдание за начина, по който го бе направила. Защо трябваше да се отнася с него по начина, по който го стори в подземния град, след всичко, което бе направил за нейното семейство, след вярната му служба на крал Лут? Уплахата й и необикновеността на положението им можеха да са причина за такава нелюбезност — но не и оправдание за нея.

Това безразсъдство бе още една странна промяна в държането на Мейгуин, последната от много такива. Той дълбоко се страхуваше за нея, но не можеше да измисли начин да й помогне. Тя ненавиждаше загрижеността му и като че ли мислеше, че е само лукав ухажор — той, Еолаир, който мразеше преструвките и все пак бе принуден да ги овладее по време на вярната си служба на баща й! Когато се опитваше да помогне, тя го обиждаше и му обръщаше гръб и той можеше само да наблюдава как тя се поболява, както и цялата земя се бе поболяла, а умът й се изпълваше със странни приумици. А той не можеше да направи нищо.

Вече втори ден Еолаир яздеше през мълчаливите долини на Грианспог само със собствените си студени мисли за компания.

Смая се, като видя колко бързо Скали превръща окупацията на Хернистир в постоянна. Недоволен от превземането на сградите, които все още бяха оцелели в Хернисадарк и околностите, танът на Калдскрайк бе започнал да строи нови, огромни дълги къщи от грубо одялани греди. Гората Сиркоил бързо се топеше.

Еолаир яздеше по билата на хълмовете и наблюдаваше подобните на мравки фигури, които гъмжаха в равнината долу. Дрънченето на чуковете по клинове ехтеше непрестанно над заснежените хълмове.

Отначало не можеше да разбере защо на Скали му трябва да строи тези жилища: армията на завоевателя, макар и голяма, едва ли бе толкова огромна, че да не може да се засели в изоставените жилища на хернистирците. Чак когато погледна надалеч към сниженото небе на север, осъзна какво става.

Целият римърсгардски народ на Скали идваше тук от север — млади и стари, жени и деца. Еолаир се вгледа надолу към дребните работещи фигурки. „Ако вали в Хернисадарк през късния месец тиягар, нагоре при Наарвед и Скоги трябва да е замръзнал ад. Багба да ме ухапе, ама че ужас! Скали ни прогони в пещерите и сега ще премести римърсгардците си в земите, които завладя от нас“.

Въпреки всичко, което народът му вече бе изстрадал от войниците на Скали Остроносия, въпреки погубения крал Лут и бедния принц Гуитин, въпреки стотиците мъртви от собствените му смели мулахи под сивото небе на западните полета, графът изведнъж осъзна, за своя собствена изненада, че в него има дълбини на гнева и на суровата омраза, които все още не са отприщени. Хората на Скали, които се перчеха по пътищата на Хернисадарк, бяха достатъчно лоши, но мисълта за това как те довеждат жените и семействата си да живеят на хернистирска земя изпълваше Еолаир с гняв, по-силен от всеки, който бе изпитвал, откакто първите хернистирци бяха паднали на Инискрих. Еолаир обаче не можеше да направи нищо и само безпомощно проклинаше нашествениците и си обещаваше, че ще гледа как чакалите на Скали вият под ударите на камшици и бягат обратно към Калдскрайк — поне онези, които нямаше да умрат на свещената хернистирска земя, която бяха осквернили.

Внезапно графът на Над Мулах замечта за чистотата на битката. Силите на Хернистир бяха толкова осакатени при Инискрих, че оттогава не можеха да водят друга война, освен партизанска. А сега бяха прогонени в Грианспог и не можеха да направят почти нищо, освен да тормозят победителите. Богове, колко хубаво би било отново да размахва меча си, да е в редицата щитове, които отразяват слънчевата светлина, и да заповяда атака! Знаеше, че това е глупаво желание, беше предпазлив човек и предпочиташе обмислените разговори пред битките, но сега жадуваше за простота. Откритата битка, въпреки цялото си безумно насилие и ужас, все пак бе някаква красива идиотщина, в която човек можеше да се хвърли като в прегръдките на любовница.

А сега зовът на тази привлекателна, но опасна любовница ставаше по-силен. Цели народи като че ли бяха тръгнали на поход, цареше хаос, луди хора управляваха и ужасяващи легенди бяха станали реалност — и Еолаир жадуваше за прости неща!

Но дори и обзет от тези мечти, Еолаир знаеше, че не иска това насилие — плодовете на насилието невинаги отиват при справедливите или мъдрите.

Еолаир избегна най-западните покрайнини на Хернисадарк и заобиколи най-големите лагери на римърсгардците на Скали, които се бяха разпрострели по равнините под столицата на Хернистир — мина през хълмистата местност Дилати, която се издигаше като насип покрай крайбрежието на Хернистир, като че ли да предотврати нахлуване откъм морето. Наистина, Дилати щеше да представлява един почти невъзможен за решаване проблем за всеки евентуален завоевател, но нахлуването, което бе разбило Хернистир, бе дошло от обратната посока.

Планинците бяха подозрителни хора, но през последната година бяха свикнали с бегълците от войната, така че Еолаир успя да си намери подслон на няколко пъти. Онези, които го приемаха, бяха много по-заинтересувани от новините, които носеше, отколкото от това, че той е графът на Над Мулах. Напоследък клюките бяха най-ценената монета в държавата.

Толкова далеч от градовете никой въобще не знаеше много за принц Джосуа, да не говорим за това как битката му с Върховния крал би могла да е свързана с тежкото положение на Хернистир. Никой в Дилати нямаше ни най-малка представа дали братът на крал Елиас Джосуа е жив, или мъртъв, да не говорим за това къде би могъл да е. Но планинците бяха чули за смъртоносните рани на собствения си крал Лут от разказите на пътуващи войници, оцелели от битката при Инискрих, и затова се радваха да чуят, че дъщерята на Лут е жива и че хернистирският двор все още съществува, макар и в изгнание. Преди войната почти не бяха мислили за това какво прави или говори кралят в Тайг, но въпреки това той бе част от живота им и Еолаир предполагаше, че фактът, че е останала поне сянка на старото кралство, че още има оцелели от семейството на Лут, някак си потвърждават, че римърсгардците все някога ще бъдат прогонени.

След като излезе от Дилати, Еолаир заобиколи отдалече високостенния Кранхир — най-странния и най-изолиран град в Хернистир — и пое към Абаингат и устието на река Барайлеан. Не се изненада, че хернистирците от Абаингат са намерили начин да живеят под тежкото управление и на Елиас, и на Скали — хората от Абаингат бяха известни с гъвкавостта си. Бе всеобща шега в други части на страната да говорят за пристанищния град като за „крайно северен Пердруин“ поради общата им любов към печалбите и ненавистта им към политиката — или поне онзи вид политика, който пречи на търговията.

В Абаингат Еолаир получи първата истинска подсказка за местонахождението на Джосуа и това стана по много типичен за Абаингат начин.

Вечеряше на една маса с някакъв набански свещеник. Вятърът виеше, по покрива тропаше дъжд и цялото помещение тътнеше като барабан. И там, в странноприемницата, направо пред очите на брадатите римърсгардци и високомерните еркинландци — новите владетели на Хернистир — отецът, който вероятно бе пийнал малко повечко бира, разказа на Еолаир една несвързана, но въодушевяваща история. Току-що бе пристигнал от Санселан Ейдонитис и се закле, че някой там, някой, когото той окачестви като „най-важния свещеник в Санселан“, му казал, че Джосуа Безръкия бил оцелял след падането на Наглимунд. Принцът заедно с още седмина оцелели избягал на изток, в безопасните степи. Свещеникът сподели още, че тези факти му били казани само при условието за неговата пълна дискретност.

Веднага след като му разказа тази история, сътрапезникът на Еолаир, изпълнен с пиянско разкаяние, го помоли да се закълне, че ще запази тайната му — както, графът бе сигурен, беше молил и много други, на които я бе разкрил. Еолаир се съгласи с достойно за похвала невъзмутимо лице.

Имаше няколко неща в този разказ, които го заинтересуваха. Точният брой на оцелелите в групата на Джосуа изглеждаше възможен признак за истинност, въпреки че той трябваше да си признае, че звучи почти като легенда, която тепърва се създава: едноръкият принц и храбрата му седморка. Освен това разкаянието на свещеника, че е издал тайната, изглеждаше истинско. Той не бе разказал историята, за да се направи на важен — по-скоро бе от онзи вид хора, които не могат да пазят тайна дори и за да спасят душата си.

Това, разбира се, повдигаше един въпрос. Защо човек с някаква важност в Майката Църква, какъвто според предположенията бе информаторът на свещеника, би поверил такова важно сведение на един малоумник, на чието глупаво червеникаво лице явно бе изписано, че не заслужава доверие? Определено никой не можеше да очаква, че този пияница ще запази нещо в тайна, да не говорим за толкова важна тайна в разкъсвания от война Север.

Еолаир бе объркан, но и заинтригуван. И започна да обмисля едно пътуване до равнините от другата страна на Еркинланд.

По-късно същата вечер, докато се връщаше от конюшнята — Еолаир никога не поверяваше на друг човек грижите за коня си: навик, който по-често му бе помагал, отколкото пречил — той спря пред вратата на странноприемницата. Яростният вятър, натежал от сняг, вееше по улицата и тракаше по кепенците на прозорците. От другата страна на пристанището морето шепнеше неспокойно. Всички жители на Абаингат като че ли бяха изчезнали. Среднощният град бе призрачен кораб, който се носеше под луната без капитан.

Странни светлини играеха по северното небе: жълто, тъмносиньо и лилаво, като остатъчен образ след светкавица. Хоризонтът пулсираше, набразден от лъчисти ленти — Еолаир никога не беше виждал такива, — едновременно смразяващи и все пак невероятно жизнени. В сравнение с тихия Абаингат северът изглеждаше диво жив и за един лудешки миг графът се зачуди дали си струва да се бори повече. Светът, който бе познавал, си бе отишъл и нищо не можеше да го върне. Може би беше по-добре просто да приеме…

Той удари ръкавиците си една в друга. Плясъкът отекна глухо и изчезна. Графът поклати глава, опитваше се да отърси унинието от мислите си. Светлините наистина бяха привлекателни.

А и къде щеше да отиде сега? Имаше няколко седмици езда до равнините отвъд долината Хасу, за които бе говорил свещеникът. Еолаир знаеше, че би могъл да се придържа към крайбрежието и да мине през Меремунд и Вентмаут, но това щеше да означава да пътува сам през Еркинланд, който бе изцяло верен на Върховния крал. Или би могъл да позволи на трептящите зари да го привлекат на север, към дома му в Над Мулах. Замъкът му бе превзет от грабителите на Скали, но оцелелите от народа му щяха да му дадат подслон и новини, както и шанс да си почине и да се подготви за остатъка от дългото си пътешествие. Оттам би могъл да се обърне на изток и да подмине Ерчестър от север, като се движи в защитната сянка на огромната гора.

Докато мислеше, той се взираше в призрачните проблясъци по северното небе.

Вълните бяха големи, тъмното небе — подивяло от парцаливите, злокобни облаци. Зигзагът на една светкавица проблесна на почернелия хоризонт.

Кадрах стисна парапета и изстена, когато „Облакът на Еадне“ се издигна високо, а после отново се спусна в падината между две вълни. Над главите им платната пукаха от силния вятър — шляпащи експлозии, подобни на удари с камшик.

— О, Бриниох — замоли се монахът, — махни този ураган!

— Това не може да се нарече и буря — презрително каза Мириамел. — Ти никога не си бил в истинска морска буря.

Кадрах преглътна и изстена:

— И не искам.

— Освен това защо се молиш на езически богове? Нали си ейдонитски монах.

— Молих се за застъпничеството на Усирис целия следобед — каза Кадрах; лицето му бе бледо като рибешко месо. — Помислих си, че е време да опитам нещо различно. — Той се изправи на пръсти и се наведе през парапета. Мириамел се обърна на другата страна. След малко монахът се изправи и избърса устата си с ръкав. По палубата затропа дъжд.

— А вас, лейди — каза Кадрах, — нищо ли не ви тревожи?

Тя премълча подигравателния си отговор. Той изглеждаше наистина жалък — няколкото му кичура коса бяха залепнали по черепа, около очите му имаше тъмни кръгове.

— Много неща, но не и да съм на кораб в открито море.

— Смятай се за благословена — промърмори той, а после се обърна, за да се наведе отново през парапета. И изведнъж се облещи, изпищя, дръпна се и падна на палубата по задник.

— Костите на Анаксос! — изкрещя Кадрах. — Спасете ни! Какво е това?!

Мириамел пристъпи към парапета и видя от вълните да стърчи една сива глава. Тя беше бегло човекоподобна — без коса, но и без люспи, лъскава като на делфин, с поръбена в червено беззъба уста и очи, подобни на гниещи къпини. Гъвкавата уста се отвори в кръг, като че ли щеше да запее, издаде странен клокочещ крясък, а после главата се скри под вълните, мерна се проблясък на дълги ципести крака и съществото се гмурна. След миг главата се появи отново, още по-близо до кораба. Очите ги наблюдаваха.

Стомахът на Мириамел се сви.

— Килпа! — прошепна тя.

— Ужасна е — каза Кадрах, който все още клечеше до парапета. — Лицето й е на прокълната душа.

Празните черни очи последваха Мириамел, когато тя се премести няколко крачки настрани покрай парапета. Тя разбираше монаха много добре. Килпата бе много по-ужасяваща, отколкото би могло да е всяко обикновено животно, без значение колко е диво — толкова ужасяващо близка до хората и все пак толкова лишена от каквото и да било, което да прилича на човешки чувства или разбиране.

— Не съм виждала килпа от години — бавно каза тя, неспособна да откъсне очи от сивата глава. — А и никога не съм ги виждала толкова отблизо. — Мислите й се върнаха към детството й, към едно пътуване, което бе предприела с майка си Хилиса от Набан до остров Винита. Килпа се бяха плъзгали покрай дирята на кораба и за малката Мириамел те изглеждаха почти игриви, като делфини или летящи риби. Сега, като видя тази толкова отблизо, разбра защо майка й набързо я бе дръпнала от парапета и потрепери.

— Казваш, че си виждала килпа и преди, милейди? — попита някой и тя се извърна и видя Аспитис — бе отпуснал ръка на рамото на клекналия Кадрах. Монахът изглеждаше много зле.

— При едно отдавнашно посещение на… на Вентмаут — набързо каза тя. — Ужасни са, нали?

Аспитис бавно кимна: гледаше Мириамел, вместо хлъзгавото сиво нещо, което подскачаше във вълните под тях.

— Не мислех, че килпа плуват и в студените северни води.

— Ган Итай не ги ли държи на разстояние? — каза тя, за да смени темата. — Защо тази е дошла толкова близо?

— Понеже нискито е преуморена и легна да поспи, а също така понеже килпа са станали много смели. — Аспитис се наведе, взе от палубата един железен пирон с квадратна глава и го хвърли към безмълвния им наблюдател. Пиронът цопна на около стъпка от безносата безуха глава на килпата. Черните очи не примигнаха. — Напоследък са станали много активни. Потопили са няколко малки съда от зимата насам, а дори и два-три големи кораба. — Той бързо вдигна ръката си и златните му пръстени проблеснаха. — Но не се страхувай, лейди Мария. Няма по-добър певец от моята Ган Итай.

— Това нещо е ужасно! Зле ми е! — изстена Кадрах. — Трябва да отида да си легна. — Изправи се с мъка и се запрепъва по палубата.

Графът изкрещя някакви заповеди на екипажа и после обясни на Мириамел:

— Трябва да свием платната. Идва много силна буря и можем само да я изчакаме да премине. — Като че ли да подчертае тази мисъл, една светкавица отново проблесна на северния хоризонт. — Ще бъдете ли така добра да се присъедините към мен за вечеря? — Над вълните се дотърколи гръм; нов порив дъжд помете палубата. — По този начин хем спътникът ви ще си почине на спокойствие и ще се възстанови, хем и вие няма да сте без компания, ако бурята стане страшна. — Той се усмихна и показа равните си зъби.

Мириамел бе изкушена, но знаеше, че трябва да е предпазлива. Аспитис създаваше впечатление на увита на кълбо сила, на натегната пружина, и като че ли криеше нещо, за да не я уплаши. По някакъв начин това й напомняше за стария херцог Исгримнур, който се отнасяше към жените с нежна, почти прекомерна почтителност, като че ли нетактичната му прямота можеше всеки момент да се изплъзне от контрола му и да ги обиди. Аспитис също изглеждаше, като че ли държи скрит коз. Това бе качество, което тя намираше за интересно.

— Благодаря, ваша светлост — най-после каза тя. — За мен ще е чест… обаче ще трябва да ме извините, че от време на време ще излизам, за да видя да не би брат Кадрах да страда прекалено тежко поради липса на помощ или компания.

— Ако не го направите — каза Аспитис и нежно хвана ръката й, — не бихте били добрата и мила дама, която сте. Виждам, че вие двамата сте като семейство, че уважавате Кадрах така, както бихте уважавали и любим чичо.

Докато Аспитис я водеше по палубата под хората от екипажа, които си крещяха сред платната, за да могат да се чуват през воя на вятъра, Мириамел не можа да не погледне през рамо. Килпата все още се носеше сред бурното зелено море — наблюдаваше ги тържествено като свещеник, а отворената й уста бе като кръгла черна дупка.

Оръженосецът на графа, бледен младеж със сърдито лице, надзираваше как двамата пажове сервират на масата плодове, хляб и сирене. Турис, по-малкият от пажовете, залитна под тежестта на един поднос, върху който имаше студен говежди бут. Малкият паж изглеждаше умен — тъмните му очи дебнеха оръженосеца внимателно и за най-малкия знак, — но той бе в лошо настроение и въпреки всичко успя да намери няколко възможности да го плесне по врата заради мудността му.

— Изглежда, се чувствате много добре на кораб, лейди Мария — каза Аспитис с усмивка, докато наливаше чаша вино от красива медна кана. После посочи на по-големия паж да заобиколи масата и да й поднесе чашата. — Били ли сте на море преди? Пътят от Селодшайър до онова, което ние в Набан наричаме Веир майнис — Великото зелено — е дълъг.

Мириамел тихичко се прокле. Може би Кадрах бе прав. Трябваше да измисли по-прост разказ.

— Да. Искам да кажа, не, не съм. Не наистина. — Тя отпи една престорено дълга глътка вино, като се насили да отвърна на усмивката на графа въпреки горчивината му. — Пътувахме с кораб надолу по Гленивент няколко пъти. Освен това съм била и на Кинслах. — Тя отпи още една глътка, този път истинска, и осъзна, че е изпразнила чашата. Засрами се и я остави на масата. Какво щеше да си помисли този човек за нея?

— Кои пътувахте?

— Моля? — Тя виновно побутна чашата настрани, но Аспитис прие това като знак да й я напълни отново. Корабът се люшна силно, виното едва не се разплиска и Мириамел вдигна внимателно чашата.

— Казах, кои пътувахте, лейди Мария, ако може да попитам? Вие и вашият придружител? Вие и семейството ви? Споменахте баща си, барон… барон… — Той се намръщи. — Хиляди извинения, забравих името му.

Мириамел също го бе забравила. Скри паниката си с още една глътка — и то доста дълга, докато ровеше в паметта си. Името, което бе избрала, най-после се върна и тя преглътна.

— Барон Сеоман.

— О, да, разбира се — барон Сеоман. С него ли пътувахте надолу по Гленивент?

Тя кимна. Надяваше се да няма повече проблеми.

— А майка ви?

— Мъртва е.

— О! — Златното лице на Аспитис стана печално като скрито от облаци слънце. — Простете ми. Груб съм, че задавам толкова много въпроси. Ужасно съжалявам.

Мириамел имаше миг на вдъхновение.

— Умря от чумата миналата година.

Графът кимна.

— Мнозина умряха. Кажете ми, лейди Мария — ако ми позволите един последен и доста дързък въпрос — има ли някой мъж, на когото сте обещана?

— Не — бързо отговори тя и в следващия миг се зачуди дали не бе могла да даде по-добър и потенциално по-малко проблемен отговор. Пое си дълбоко дъх и задържа погледа на графа. Ароматичното вещество, на което миришеше в стаята, изпълваше ноздрите й. — Не — повтори тя. Той беше много красив.

— Аха! — Аспитис кимна сериозно. С младоликото си лице и превъзходните си къдрици той изглеждаше почти като дете, което си играе на възрастен. — Но вижте, вие нищо не сте хапнали, лейди. Гозбите не ви ли харесват?

— О, не, граф Аспитис! — бездиханно каза тя, като търсеше място, на което да остави чашата си, за да може да вземе ножа. Забеляза, че чашата пак е празна. Аспитис видя погледа й и се наведе напред с каната.

Докато тя се хранеше, графът говореше. Като че ли за да се извини за одевешния си разпит, той поддържаше разговора лек като лебедов пух, като говореше най-вече за странни или глупави неща, които се случваха в набанския двор. Ако някой го чуеше как говори, това трябваше да е доста пищно място. Той разказваше добре и скоро я накара да се засмее — всъщност, заради клатенето на кораба и чувството, че стените на малката каюта я притискат, тя започна да се чуди дали не се смее твърде много. Цялата обстановка беше някак подобна на сън. Беше й трудно да фокусира очите си върху усмихнатото лице на Аспитис.

Когато изведнъж осъзна, че вече не може да види никакво лице, една ръка се отпусна леко на рамото й: Аспитис стоеше зад нея и все още говореше за придворните дами. През винените пари, които изпълваха главата й, тя чувстваше докосването му, тежко и горещо.

— … но разбира се, тяхната красота е онази доста… подготвена красота, ако разбирате какво искам да кажа, Мария. Не искам да съм жесток, но понякога, когато духне вятър, от херцогиня Несаланта лети пудра като сняг от планински връх! — Ръката на Аспитис я стисна нежно, а после се премести на другото й рамо. По пътя пръстите му преминаха леко по тила й. Тя потрепери. — Не ме разбирайте погрешно, бих защитавал до смърт честта и красотата на нашите придворни набански жени… но в сърцето ми няма нищо толкова хубаво, колкото неподправената красота на едно провинциално момиче. — Ръката му отново се премести към врата й, докосването й бе нежно като крило на дрозд. — Вие сте толкова красива, лейди Мария. Толкова съм доволен, че ви срещнах. Бях забравил какво е да видя лице, което няма нужда от разкрасяване…

Стаята се завъртя. Мириамел внезапно се изправи и събори чашата с лакът. Няколко капки, подобни на кръв, попиха в кърпата й за ръце.

— Трябва да изляза навън. Трябва да подишам свеж въздух.

— Милейди — каза Аспитис; в гласа му явно се долавяше загриженост, — зле ли ви е? Надявам се, че моята бедна маса не е станала причина за неудобството на нежния ви организъм.

Тя помаха с ръка в опит да го успокои; искаше само да излезе от блестящата светлина на лампите и задушаващо топлия ароматизиран въздух.

— Не, не. Просто искам да изляза навън.

— Навън вилнее буря, милейди. Ще се намокрите. Не мога да го позволя.

Тя направи няколко залитащи крачки към вратата.

— Моля ви. Зле ми е.

Графът безпомощно сви рамене.

— Позволете ми поне да ви намеря топло наметало, което да ви предпази от дъжда. — Той плесна с ръце да повика пажовете, които неприятният оръженосец бе вкарал в малката стаичка, която служеше едновременно за килер и кухня. Единият започна да рови в огромния сандък до стената да намери подходяща дреха, докато Мириамел окаяно стоеше отстрани. Най-накрая я облякоха в миришещо на мухъл наметало с качулка. Аспитис, облечен по подобен начин, я хвана за лакътя и я изведе на палубата.

Вятърът духаше наистина силно. Потоци дъжд падаха косо надолу, превръщаха се в малки водопади от блещукащо злато, докато преминаваха през примигващата светлина на фенерите, а после отново изчезваха в чернотата. Удари гръм.

— Нека поне седнем под навеса, лейди Мария — извика Аспитис, — иначе и двамата ще хванем някоя ужасна треска! — Той я поведе към кърмата, под раирания в червено сенник, който трепереше от силния вятър. Кормчията — наметалото му плющеше — наведе глава, когато се вмъкнаха под сенника, но ръцете му продължиха да държат здраво щурвала. Двамата седнаха на влажните килими.

— Благодаря — каза Мириамел. — Много мило от ваша страна. Притеснявам се, че ви тревожа така.

— Тревожа се само, че това лекарство е по-лошо от болестта — каза Аспитис и се усмихна. — Ако лекарят ми чуе за него, ще ми наслага пиявици срещу мозъчна треска преди да съм мигнал.

Мириамел се засмя и веднага след това потрепери. Въпреки студа резкият морски въздух значително бе подобрил външния й вид. Тя вече нямаше чувството, че ще припадне — всъщност се чувстваше толкова по-добре, че не възрази, когато графът на Еадне и Дрина плъзна ръка около раменете й.

— Вие сте странна, но вълнуваща млада жена, лейди Мария — прошепна Аспитис едва доловимо над воя на вятъра. Топлият му дъх докосна измръзналото й ухо. — Чувствам, че около вас има някаква тайна. Всички провинциални момичета ли са така подвластни на настроения?

Мириамел съвсем определено не беше на едно мнение относно тръпката, която преминаваше през нея. Страх и възбуда изглеждаха опасно преплетени.

— Недейте — най-накрая каза тя.

— Недейте какво, Мария? — Бурята бучеше и вилнееше; докосването на Аспитис беше спокойно, копринено.

Поток объркани образи като че ли нахлу с вятъра — студеното далечно лице на баща й, младият Саймън, който се усмихва криво, бреговете на Илфуент, блещукащи в светлини и сенки. Кръвта шумно туптеше в ушите й.

— Не — каза тя, освободи се от ръката на графа, излезе изпод навеса и се изправи. Дъждът мокреше лицето й.

— Но, Мария…

— Благодаря ви за прекрасната вечеря, граф Аспитис. Причиних ви много неприятности и моля за извинението ви.

— Няма нужда да искате никакво извинение, милейди.

— Тогава ви желая лека нощ. — Блъскана от силния вятър, тя мина по палубата, слезе по стълбата и тръгна по тесния коридор. Влезе в каютата, която споделяше с Кадрах, спря в тъмнината и заслуша равното носово сумтене на монаха, благодарна, че той не се буди. След няколко мига чу ботушите на Аспитис да тропат по стълбите; вратата на каютата му се отвори, а после се затвори зад гърба му.

Мириамел дълго стоя облегната на вратата. Сърцето й биеше толкова бързо, като че ли искаше да избяга, за да се спаси.

Това любов ли беше? Страх? Какъв вид магия хвърляше златокосият граф, че тя се чувстваше толкова уплашена, толкова преследвана? Беше останала без дъх, объркана като подплашено зайче.

Мисълта да легне и да се опитва да спи, докато бе толкова развълнувана, а Кадрах да й хърка на пода, бе непоносима. Тя открехна вратата на каютата и се ослуша, а после се измъкна и пак се качи на палубата. Въпреки поройния дъжд бурята като че ли бе утихнала малко. Корабът все още се клатеше така, че тя не можеше да върви, без да се държи за вантите, но морето се бе поуспокоило.

Привлече я някаква обезпокояваща, но примамлива песен. Песента се извиваше и пробождаше бурната нощ като конец от сребристозелено. Ставаше ту мека, ту възторжена или пронизващо силна, но промените се извършваха толкова неусетно, че бе невъзможно човек да си спомни какво се е случвало преди миг, нито да си представи как нещо различно от онова, което е в момента, изобщо може да съществува.

Ган Итай седеше със скръстени крака на носа. Главата й беше отметната към небето, качулката й бе паднала на раменете и бялата й коса се вееше от вятъра. Очите й бяха затворени. Тя се поклащаше в такт с песента, като че ли тя бе бърза река и плуването по нея изискваше цялото й внимание.

Мириамел се уви с вълненото си наметало и се сгуши под съмнителния заслон на борда, за да послуша.

Песента на нискито продължи около час, както й се стори — хлъзгаше се гладко от тон на тон и от темпо на темпо. Понякога плавните думи приличаха на стрели, устремени да улучат и да причинят пареща болка, друг път — на скъпоценни камъни, които заслепяваха с тлеещите си цветове. През всичко това минаваше някаква по-дълбока мелодия, която никога не изчезваше напълно, мелодия, която като че ли говореше за мирни зелени дълбини или за сън, както и за идването на тежка, успокоителна тишина.

Мириамел се събуди от дрямката си и се стресна. Ган Итай я наблюдаваше любопитно от носа. Бе спряла да пее и тътенът на океана изглеждаше любопитно плосък и немелодичен.

— Какво правиш, дете?

Неизвестно защо Мириамел се засрами. Никога не бе стояла толкова близо до ниски. Струваше й се, че е наблюдавала нещо много лично.

— Излязох да подишам чист въздух. Вечерях с граф Аспитис и ми призля. — Тя си пое дъх, за да успокои треперещия си глас. — Пееш прекрасно.

Ган Итай се усмихна.

— Вярно е. Иначе „Облакът на Еадне“ нямаше да направи толкова много успешни плавания. Ела, седни до мен да си поговорим. Известно време няма нужда да пея, а късните вахти са самотни.

Мириамел се качи до нискито и седна.

— Не ти ли омръзва да пееш?

Ган Итай се засмя тихо:

— На една майка омръзва ли й да отглежда децата си? Разбира се, но това ми е работата.

Мириамел тайничко хвърли поглед към сбръчканото лице на Ган Итай. Очите на нискито се взираха изпод белите й вежди в пръските и вълните.

— Защо Кадрах те нарече Тинуук… — Тя се опита да си припомни думата.

— Тинукеда’я. Понеже това сме ние: Деца на океана. Твоят придружител е учен човек.

— Но какво значи това?

— Значи, че винаги сме живели сред океана. Дори и в далечната Градина ние винаги живеехме на края на земята. Само откакто дойдохме на това място, някои от Децата на Кормчията се промениха. Някои съвсем изоставиха морето. Толкова ми е трудно да разбера това, колкото и ако някой спре да диша и започне да твърди, че това е много хубав начин на живот. — Тя поклати глава и сви тънките си устни.

— Откъде е народът ви?

— Много отдалеч. Остен Ард е само последният ни дом.

Мириамел помисли малко и каза:

— Винаги съм си мислила, че нискитата са същите като хората от Вран. А и вие много приличате на хората от Вран.

Ган Итай пак се засмя. Смехът й приличаше на шепот на вълни по пясък.

— Чувала съм, че макар и да са различни, някои животни си приличат, тъй като правят едни и същи неща. Вероятно хората от Вран, също като Тинукеда’я, са свеждали глави твърде дълго. — Тя пак се засмя, но Мириамел си помисли, че това не е щастлив смях. Най-после нискито каза: — А ти, дете? Сега е твой ред да отговаряш на въпроси. Защо си тук?

Изненадана, Мириамел я погледна.

— Какво?

— Защо си тук? Мислих за онова, което каза, и не съм сигурна, че ти вярвам.

— Граф Аспитис ми вярва — малко разсърдено отвърна Мириамел.

— Може и да е така, но аз съм различна. — Ган Итай обърна очи към Мириамел. Дори и на неясната светлина от лампите те блещукаха като антрацит. — Сподели с мен.

Мириамел поклати глава и се опита да се отдръпне, но тънките силни пръсти на нискито се сключиха върху китката й.

— Извинявай — каза Ган Итай. — Уплаших те. Нека успокоя ума ти. Реших, че във вас няма вреда… или поне не за „Облака на Еадне“, което е всичко, от което се интересувам. Сред моя народ ме смятат за странна, тъй като преценявам бързо. Когато нещо или някой ми харесва, значи ми харесва. — Тя се засмя сухо. — Реших, че те харесвам, Мария… ако това е името ти. То ще бъде твоето име засега, щом така желаеш. Не бива да се страхуваш от мен, не и от старата Ган Итай.

Объркана от вечерта, от виното и от това най-последно от всички чувства, Мириамел заплака.

— Недей, дете, недей… — Нежната ръка на Ган Итай, с пръсти като крачета на паяк, я потупа по гърба.

— Нямам дом. — Мириамел се бореше със сълзите си. Беше на ръба да каже неща, които не трябваше да казва, без значение колко искаше да й олекне. — Аз съм… бегълка.

— Кой те преследва?

Мириамел поклати глава. Пръски се издигнаха високо над носа, когато корабът слезе в поредната падина между вълните.

— Не мога да кажа, но съм в ужасна опасност. Затова трябваше да се скрия на кораба.

— А монахът? Твоят учен придружител? Той не е ли също в опасност?

Мириамел се стресна от въпроса й. Имаше много неща, за които не бе имала време да помисли.

— Да, той също сигурно е в опасност.

Нискито кимна, като че ли бе доволна.

— Не се страхувай. Тайната ти е в безопасност при мен.

— Няма да кажеш на Аспитис… на граф Аспитис, нали?

Ган Итай поклати глава.

— Моите собствени преданости са по-сложни, отколкото би могла да разбереш. Но не мога да ти обещая, че той няма да разбере. Умен е той, господарят на „Облака на Еадне“.

— Зная. — Отговорът на Мириамел бе съвсем искрен.

Бурята хвърли поредния поток дъжд. Ган Итай се наведе и се взря в развълнуваното от вятъра море.

— Кълна се в къщата на Ве, не остават долу задълго! Проклети да са, много са силни! — Тя се обърна към Мириамел. — Време е да запея отново. Ще е добре да си слезеш в каютата.

Мириамел несръчно благодари на нискито и слезе по хлъзгавата стълба. Един гръм изтрещя като звяр, който ги търси в тъмнината. Изведнъж тя се зачуди отчаяно дали не е сглупила да отвори сърцето си за това странно същество.

Спря на входа на коридора и се вслуша. Песента на Ган Итай отново се издигаше срещу бурята в черната нощ — тънка нишка, която се опитваше да отблъсне гневното море.

24. Кучетата на Ерчестър

Групата на Джосуа яздеше на север покрай бреговете на река Стефлод — срещу течението, нагоре от точката на сливането й с Имстрека, през тревисти земи, осеяни с ниски хълмове. Скоро хълмовете започнаха да се издигат и от двете им страни, така че хората на принца се озоваха в равна долина — огромно корито, по средата на което течеше реката.

Под мрачното небе Стефлод блестеше слабо като потъмняло сребро. Също както и с Имстрека, отначало песента на реката изглеждаше приглушена, но Деорнот си помисли, че в шепота й има някакъв подглас, като че ли тя крие в себе си гласовете на огромно шепнещо множество. Понякога шумът на водата сякаш се издигаше в нещо, наподобяващо мелодия, ясна като звън на биещи камбани. Миг по-късно, когато Деорнот се опитваше да разбере какво е онова, което е привлякло вниманието му, не се чуваше нищо друго освен ромона на течаща вода.

Светлината, която играеше по повърхността на Стефлод, бе също толкова призрачно непостоянна. Въпреки облачното време понякога водата блещукаше така, сякаш по дъното на реката се търкалят и подскачат горящи със студен пламък звезди. В други моменти блещукането се превръщаше в искра като в бижу. След това — също толкова внезапно, без значение дали слънцето се показваше, или бе скрито от облаци — водата отново ставаше тъмна и неогледална като олово.

— Странно е, нали? — каза отец Странгиард. — Въпреки всички неща, които сме видели… Боже мой, светът все още има какво да ни покаже, не е ли така?

— Има нещо много… живо във водата. — Деорнот присви очи. Една къдрица светлина като че ли се извиваше по настръхналата кожа на реката, подобно на блестяща риба, която се бори срещу течението.

— Ами, всичко това… хммм… всичко е част от Бога — каза Странгиард и направи знака на Дървото пред гърдите си, — така че разбира се, че ще е живо. — Той също присви очи и се навъси. — Но разбирам какво имате предвид, сър Деорнот.

Долината, изглежда, до голяма степен дължеше облика си на реката. Върби се свеждаха сънено от брега и трепереха, превити към студената вода като жени, които мият косите си. По-нататък реката се разшири и се забави, покрай бреговете се появиха гъсталаци от ракита и тръстика, пълни с птици, които писукаха, за да предупредят цялото си племе, че идват чужденци.

„Чужденци — помисли си Деорнот. — Точно като такива изглеждаме тук. Като че ли сме излезли от земите, предназначени за нашия народ, и сме навлезли в нечие друго владение“. Спомни си думите на Гелое в онази нощ преди седмици, когато за първи път се бяха срещнали в гората:

„Понякога вие, хората, сте като гущери, които се излягат на слънце върху камъните на разрушена къща и си мислят: «Ей, че хубаво място за припичане ми е построил някой» — И се бе намръщила при тези думи“.

„Тя ни каза, че сме в земите на ситите. Сега отново навлизаме в техните земи. Затова всичко изглежда толкова странно“.

Някак си това не премахна чувството му на безпокойство.

Спряха за през нощта. Ниската трева тук-там бе нашарена с приказни кръгове, както ги бе нарекла Йелда — идеални окръжности от малки бели отровни гъби, които засветиха леко на тъмната земя, когато настъпи сумракът. Херцогиня Гутрун не искаше да спят толкова близо до тях, но отец Странгиард съвсем на място изтъкна, че хората от Гадринсет бяха казали, че цялата тази земя принадлежи на приказни същества, така че близостта на няколко кръга от гъби не означава кой знае какво. Гутрун, по-заинтересована за безопасността на малката Лелет, отколкото за собствената си, се съгласи, но с доста мърморене.

Огънят им помогна да разпръснат поне малко от странността на тези места. Вечеряха и говориха тихо до късно. Старият Таусър, който бе спал толкова дълго и толкова дълбоко по време на пътуването, че вече едва ли беше част от групата, а по-скоро бе като багаж, се събуди и остана да лежи и да гледа нощното небе.

— Звездите не са наред — каза той най-после толкова тихо, че никой не го чу. Той повтори казаното по-високо. Джосуа коленичи до него и хвана треперещата му ръка.

— Какво има, Таусър?

— Звездите. Не са наред. — Старецът издърпа пръстите си от ръката на принца и посочи нагоре. — Ето я Лампата, но в нея има една звезда повече, отколкото трябва. А и къде е Овчарската гега? Не би трябвало да изчезне до времето за жътва. А има и други, които изобщо не познавам. — Устните му потрепериха. — Всички сме мъртви. Преминали сме в Земята на сенките, както ни казваше баба ми. Мъртви сме.

— Стига — нежно каза Джосуа. — Не сме мъртви. Просто сме на друго място, а и ти спа много.

Таусър го изгледа изненадващо остро.

— Сега е месец анитул, нали? Не си мисли, че вече съм полудял от старост, без значение през какво съм минал. Гледал съм летните небеса два пъти по-дълго от тебе, млади принце. Може и да сме на друго място, но над целия Остен Ард светят едни и същи звезди… не е ли така?

Джосуа помълча. Тихият ромол на гласовете на другите долиташе иззад гърба му.

— Не исках да кажа, че си загубил ума си, приятелю. Ние сме на странно място и никой не знае какви звезди може да ни светят. Във всеки случай, нищо не можем да направим по въпроса. — Той отново хвана ръката на стареца. — Защо не дойдеш да седнеш по-близо до огъня? Ще е приятно да сме всички заедно.

Таусър кимна и Джосуа му помогна да се изправи.

— Малко топлина няма да ми дойде зле, принце. Чак костите ми са измръзнали… и това не ми харесва.

— Тогава ще е най-добре да седнеш по-близо до огъня. Наистина е влажно тази вечер.

Жаравата на огъня пукаше, непознатите звезди се въртяха в небето над главата им. Една ръка докосна рамото на Джосуа и той вдигна очи. До него стоеше Воршева, прехвърлила едно одеяло през ръката си.

— Ела, Джосуа. Ела да отидем да си легнем до реката.

Той се огледа. Всички спяха, с изключение на Деорнот и Странгиард, които си говореха тихо от другата страна на огъня.

— Не е хубаво да оставям хората си сами.

— Да оставяш хората си ли? — В гласа й проблесна гняв, но миг по-късно той отстъпи на тих смях. Тя поклати глава и черната й коса падна пред лицето й. — Никога няма да се промениш. Забрави ли, че вече съм ти жена? Четири нощи минаха така, сякаш изобщо не сме женени, тъй като ти се страхуваше от преследването на кралските войници и искаше да си по-близо до другите. Още ли се страхуваш?

Той вдигна поглед към нея. Устните му се извиха в усмивка.

— Не и тази вечер. — Той се изправи и я прегърна през кръста; усети силните мускули на гърба й. — Да слезем до реката.

Тръгнаха заедно боси през влажната трева. Светлината на тлеещия огън изчезна зад тях. Шепотът на реката ставаше по-силен. Стигнаха пясъка на брега и Воршева постла одеялото и седна на него. Джосуа също седна, придърпа я да легне и зави и двамата с тежкото си наметало. Известно време лежаха в мълчание до тъмната Стефлод и гледаха как луната дава прием за звездите. Главата на Воршева почиваше върху гърдите на Джосуа, измитата й в реката коса се бе разпиляла по бузата му.

— Недей да си мислиш, че понеже сватбата ни беше съкратена, тя означава по-малко за мен — каза той най-после. — Обещавам ти, че един ден ще си върнем живота такъв, какъвто трябваше да бъде. Ще си господарка на огромна къща, а не изгнаничка сред пустошта.

— Богове на клана ми! Ти си глупак, Джосуа! Мислиш ли, че ме интересува в каква къща живея? — Тя го целуна и се притисна към него. — Глупак, глупак, глупак! — Горещият й дъх докосна лицето му.

Не говориха повече. Звездите блещукаха в небето и реката им пееше.

Деорнот се събуди на разсъмване — събуди го плачът на Лелет. Отне му един миг да разбере защо това му се струва толкова странно — за първи път чуваше детето да издава някакъв звук.

Още докато се отърсваше от последните следи на съня — бе стоял пред огромно бяло дърво, чиито листа бяха от пламък, — вече посягаше към меча си. Седна и се огледа. Херцогиня Гутрун държеше момиченцето в скута си. До нея отец Странгиард бе подал главата си изпод наметалото като костенурка; рядката му червена коса бе влажна от росата.

— Какво става? — попита Деорнот.

Гутрун поклати глава.

— Не зная. Тя ме събуди — разплака се, горкото момиче. — Херцогинята се опита да притисне Лелет към гърдите си, но детето се отдръпна и продължи да плаче; широко отворените му очи бяха вперени в небето. — Какво има, малката ми, какво е станало?

Лелет измъкна ръката си от прегръдката на жената и треперещо посочи северния хоризонт. Деорнот не виждаше нищо, освен далечен черен юмрук от облаци.

— Там има нещо, така ли? — попита той.

Плачът на детето затихна до хълцащи подсмърчания. То отново посочи северния хоризонт, а после се сгуши в Гутрун и скри лицето си.

— Просто лош сън — успокои ги херцогинята. — Недей, малката ми, просто си сънувала лош сън…

Джосуа пристъпи към тях с меч в ръка. Не носеше нищо, освен панталоните си и слабата му фигура блестеше бледо в утринната светлина.

— Какво става? — попита той.

Деорнот посочи тъмния хоризонт.

— Детето сочи нещо там и плаче.

— Всички ние видяхме последните дни на Наглимунд и би трябвало да й обърнем внимание — сериозно каза принцът. — Тези облаци наистина са много грозни. — Той огледа росните поля. — Всички сме уморени, но трябва да побързаме. Тази буря не ми харесва и на мен. Съмнявам се, че ще намерим подслон сред тези открити равнини, докато не стигнем до Камъка на раздялата на Гелое. — Той се обърна и викна на Изорн и останалите, които току-що се събуждаха. — Оседлавайте конете. Ще закусим по пътя. И по-бързо! Вече няма такова нещо като проста буря. Ако мога да направя нещо, поне тази няма да ни застигне.

Речната долина ставаше все по-дълбока. Храсталаците станаха по-гъсти и по-буйни, имаше и горички от брези и елши, както и странни дървета със сребристи листа и тънки стволове, покрити с дебел мъх. Пътниците обаче нямаха време да им се възхищават. Яздиха с всички сили цял ден, като спряха само за кратка почивка следобед, а после продължиха дълго след като слънцето се бе спуснало зад хоризонта и сумракът бе изсмукал ярките цветове от земята. Заплашителните буреносни облаци вече скриваха голяма част от северното небе.

Докато останалите палеха огъня, Деорнот и Изорн заведоха конете до реката.

— Поне вече не вървим пеша — каза Изорн, докато разседлаваше един от конете. — Трябва да благодарим на добрината на Ейдон.

— Вярно е. — Деорнот потупа Дивисвет. Потта по врата на коня вече бе изстинала от вечерния вятър. Деорнот го изтърка с чула, а после се зае с коня на Джосуа, Вятокрък. — Няма много други неща, за които да сме благодарни.

— Живи сме — укорително каза Изорн; широкото му лице бе сериозно. — Жената и децата ми са живи и в безопасност при Тонруд в Скоги, а аз съм тук, за да защитавам майка си. — Той целенасочено избегна да спомене баща си — от Исгримнур не бе имало вести, откакто бе напуснал Наглимунд.

Деорнот не каза нищо. Разбираше тревогата на Изорн — добре знаеше колко обича баща си римърсгардският му приятел. По някакъв начин той дори малко завиждаше на Изорн и му се искаше и неговите чувства към баща му да можеха да са толкова достойни за възхищение. Деорнот не бе способен да изпълни заповедта на Бога към синовете да почитат бащите си. Въпреки рицарските си идеали, той никога не бе могъл да изпитва нищо, освен най-неохотно уважение и никаква любов към стария тиранин със стисната душа, който бе направил детството му мъчително.

— Изорн — замислено каза той най-после, — някой ден, когато нещата са пак като преди и когато разказваме на внуците си за това ужасно време, какво ще кажем? — Вятърът задуха по-силно и клоните на върбите се заудряха един в друг.

Приятелят му не отговори и Деорнот се изправи и го погледна над гърба на Вятокрък. Изорн стоеше и държеше юздите на конете, докато те пиеха от реката. Римърсгардецът бе само блед силует на фона на сиво-лилавото вечерно небе.

— Изорн? Не ме ли чу?

— Погледни на юг, Деорнот — отвърна римърът с измъчен глас. — Факли!

Далеч в ливадите, в посоката, от която бяха дошли, се придвижваше цял рояк малки светлинки.

— Милостиви Ейдон! — простена Деорнот. — Това е Фенгболд с хората си. Настигнаха ни. — Той се обърна и потупа Вятокрък по хълбока, което накара коня да направи няколко скокливи стъпки напред. — Още няма почивка за теб, приятелю!

— … и са на по-малко от левга оттук — завърши Изорн, останал почти без дъх. — Съвсем ясно видяхме светлините.

Лицето на Джосуа бе спокойно, но забележимо бледо под светлината на огъня.

— Бог ни е подложил на трудно изпитание: да ни позволи да стигнем толкова далеч и след това да щракне капана. — Той въздъхна. Всички го наблюдаваха със страхлив интерес. — Е, ние поне трябва да разритаме огъня и да тръгваме. Може би ще успеем да намерим достатъчно голяма горичка, в която да се скрием, и ако те нямат кучета, може да ни подминат. После може да измислим друг план.

Докато яхваха конете, Джосуа се обърна към Деорнот:

— Имаме два лъка като част от печалбата ни от лагера на Фиколмий, нали?

Деорнот кимна.

— Добре. Вземете ги с Изорн. — Принцът се изсмя тъжно и размаха чукана на дясната си ръка. — Не съм добър стрелец… ще се наложи да стреляте вие.

Деорнот уморено кимна.

Яздеха бързо, макар да знаеха, че не могат да продължат дълго по този начин. Тритингските коне бягаха енергично, но вече бяха тичали цял ден. Вятокрък и Дивисвет явно имаха още много сили, но останалите коне се задъхваха — а и ездачите им не бяха много по-бодри. Докато яздеха през осветената от луната степ, Деорнот почти можеше да усети как силата му за съпротива угасва, оттича се като пясък през гърлото на пясъчен часовник.

„Стигнахме десет пъти по-далеч, отколкото някой би могъл да си представи, че е възможно — мислеше той, стиснал здраво юздите; Дивисвет се спусна в една долчинка и се хвърли към отсрещния склон като лодка, която се сблъсква с вълна. — Не е безчестно да паднем сега. Какво повече би могъл да очаква Бог от това да дадем всичко от себе си?“ Той погледна назад. Останалите от групата бяха започнали да изостават. Деорнот дръпна леко юздите и забави коня, за да изчака другарите си. Бог можеше и да е готов да ги възнагради с геройско място на Небето, но той не можеше да се откаже от борбата, докато невинни хора като херцогинята и детето бяха изложени на риск.

Изорн бе прегърнал Лелет на седлото пред себе си. Лицето на младия римърсгардец бе сиво петно под лунната светлина, но Деорнот нямаше нужда да вижда приятеля си, за да знае какъв гняв и решителност са изписани на него.

Той отново погледна назад. Въпреки цялото им бързане, развяващите се пламъци на факлите бяха съкратили разстоянието до тях.

— Забавете! — извика Джосуа зад него в тъмнината. — Ако изтощим конете, няма да имаме сили да се бием. Вижте онази горичка на хълма! Там ще спрем.

Последваха принца нагоре по склона. Студеният вятър се бе усилил и клоните се превиваха и пукаха. В тъмнината бледите поклащащи се дървета приличаха на облечени в бяло духове, които скърбят след някаква ужасна трагедия.

— Къде са лъковете, сър Деорнот? — Гласът на принца бе съвсем спокоен.

— На седлото ми, принц Джосуа. — Деорнот потрепна от ужасната формалност, която прозвуча в гласа му: сякаш всички участваха в някакъв ритуал. Той откачи двата лъка и хвърли единия на Изорн, който вече бе дал Лелет на майка си, та ръцете му да са свободни. Докато Деорнот и младият римърсгардец опъваха гъвкавото ясеново дърво, отец Странгиард взе един кинжал от Сангфугол — държеше го нещастно, като че ли стискаше опашката на змия.

— Какво ще си помисли Усирис? — скръбно каза свещеникът. — Какво ще си помисли моят Бог за мен?

— Ще знае, че си се бил, за да защитиш живота на жени и деца — кратко отвърна Изорн, докато слагаше една от малкото им стрели на тетивата.

— А сега чакаме — просъска Джосуа. — Стоим близо един до друг, в случай че видя шанс отново да побегнем, и чакаме.

Минутите течаха, напрегнати като тетивата под пръстите на Деорнот. Всички нощни птици в дърветата над главите им бяха замлъкнали, освен една, чийто зловещ глух вик отекваше отново и отново, докато на Деорнот не му се прииска да пусне една стрела през гърлото й. Звук, подобен на далечно и постоянно биене на барабан, започна да се откроява над приспивното бърборене на реката и да става все по-силен. След малко земята затрепери под краката им и Деорнот се зачуди дали някога върху тази на пръв поглед необитавана земя се е проливала кръв. Дали корените на тези светли дървета някога са пили нещо различно от вода? Разправяха, че огромните дъбове около бойното поле при Чука пили кръв, докато сърцевината им не станала розова.

Грохотът на копитата се издигна и стана по-силен от ударите на сърцето на Деорнот, което биеше в ушите му. Той вдигна лъка, но не го опъна — пестеше силата си за момента, в който щеше да има нужда от нея. Вихър от премигващи светлинки се появи на ливадата пред тях. Устремният бяг на ездачите се забави, като че ли те някак си усетиха хората на принца, които се криеха в горичката. Когато дръпнаха юздите, развяващите се пламъци на факлите се издигнаха отново нагоре и разцъфнаха като оранжеви цветя.

— Та те са повече от двайсет! — нещастно каза Изорн.

— Аз ще поема първия — прошепна Деорнот. — Ти вземи втория.

— Задръжте — тихо каза Джосуа. — Не и преди аз да кажа.

Водачът слезе от коня си и се наведе, така че изчезна от светлината на факлите. После се изправи и погледна право към тях, все едно някак си ги бе забелязал сред дърветата. Деорнот се прицели в гърдите му — точно под лицето, подобно на бледа луна.

— Готови! — промърмори Джосуа. — Стреляй!

В клоните над главата им се чу шум и плясък. Една тъмна сянка блъсна главата на Деорнот и стрелата му излетя далеч над целта. Той извика уплашено и вдигна ръце, за да предпази очите си, но каквото и да го беше ударило, си бе отишло.

— Спрете! — извика глас от дърветата над тях: стържещ, подсвиркващ, нечовешки глас. — Спрете!

Изорн обаче опъна лъка си и изръмжа:

— Демони! — И издърпа тетивата чак до ухото си.

— Джосуа? — извика някой от ливадата отдолу. — Принц Джосуа? Чуваш ли ме?

Миг тишина.

— Ейдон да е благословен — въздъхна Джосуа, мина през пукащия храсталак и излезе под лунната светлина; бурният вятър развяваше плаща му. — Чувам те! — извика принцът.

— Какво прави?! — обезумяло изсъска Изорн, а Воршева възкликна уплашено, но Деорнот вече също бе познал гласа.

Водачът на конниците извика отново:

— Джосуа? Аз съм, Хотвиг! — Той смъкна качулката си и се видя брадата му и разчорлената от вятъра коса. — Следваме ви от дни!

— Хотвиг! — нетърпеливо извика Воршева. — Баща ми с вас ли е?

Тритингът се изсмя сухо.

— Разбира се, че не, лейди Воршева. Пограничният тан ми е ядосан също колкото на вас и на съпруга ви!

Докато Хотвиг и Джосуа стискаха ръцете си, останалите от групата на принца излязоха от горичката. Трепереха и от напрежение, и от облекчение.

— Има много за разказване, Джосуа — каза Хотвиг, докато другарите му се изкачваха по склона към тях. — Но първо трябва да запалим огън. Яздихме бързо като самия Тревен гръмовержец. Студено ни е и сме капнали.

— Да. — Джосуа се усмихна. — Огън.

Деорнот пристъпи напред, стисна ръката на Хотвиг и каза:

— Слави милостта на Усирис! Мислехме си, че си Фенгболд, човекът на Върховния крал. Бях се прицелил в сърцето ти, но нещо ме удари в тъмнината.

— Може да славите Усирис — каза един сух глас, — но и аз имах нещо общо с това.

И Гелое излезе от дърветата зад тях. Магьосницата, стреснато осъзна Деорнот, носеше резервните му панталони и наметало, някак си ги бе взела от багажа му. Беше боса.

— Валада Гелое! — учудено каза Джосуа. — Идваш, без да си търсена.

— Вие може и да не сте ме търсили, принц Джосуа, но аз ви търсех. А и добре, че го правех, иначе тази нощ можеше да завърши с кръвопролитие.

— Значи ти ме удари, преди да успея да пусна стрелата? — бавно каза Деорнот. — Но как…

— Ще имаме достатъчно време за приказки — каза Гелое и коленичи, защото Лелет се изтръгна от прегръдката на Гутрун и се втурна в ръцете на мъдрата жена с безсловесен вик. Докато Гелое прегръщаше детето, огромните й жълти очи уловиха погледа на Деорнот и той потрепери. — Достатъчно време за приказки — повтори тя. — Сега трябва да напалим огън. Луната е далеч по пътя си. Ако сте на конете преди разсъмване, ще стигнете Камъка на раздялата по здрач. — Тя вдигна очи към северното небе. — А може би и преди бурята.

Небето бе катраненочерно от ядовити облаци. Дъждът преминаваше в суграшица. Рейчъл Драконката, замръзнала и смазана от бурята, пристъпи на завет до една сграда на Улицата на железарите, за да си поеме дъх. Ерчестър беше пуст, ако се изключеше някакъв човек с голям денк на гърба, който бавно пристъпваше през калта към Главната улица.

„Сигурно заминава и носи всичките си земни блага — горчиво си помисли тя. — Още един си отива, а и кой може да го вини? Като че ли чума е преминала през този град“.

Тя потрепери и тръгна отново.

Въпреки лошото време много от вратите по улицата се клатеха отворени — зад тях се виждаше празна чернота — и се затръшваха със звук, който приличаше на чупене на кости. Наистина, като че ли някаква чума бе разрушила Ерчестър, но всъщност бичът на страха, а не някаква болест, прогонваше жителите на града. Това, от своя страна, бе принудило управителката на камериерките да извърви целия квартал на железарите, преди да намери някой, който да й продаде онова, от което имаше нужда. Сега тя носеше покупката си под наметалото си, притисната към гърдите, за да я скрие от очите на редките минувачи и може би, надяваше се тя, за да я скрие и от очите на неодобряващия Бог.

Иронията бе, че нямаше нужда тя да върви през дивите ветрове и по запуснатите улици: всеки от неколкостотинте прибора в кухнята на Хейхолт би задоволил чудесно изискванията й. Но това беше нейният собствен план и нейното собствено решение. Да вземе онова, от което имаше нужда, от долапите на Джудит можеше да изложи дебелата управителка на кухнята на опасност, а Джудит бе една от малцината в замъка, към които Рейчъл изпитваше уважение. Още по-важно, това наистина си беше неин план и посвоему й беше необходимо да обиколи обитаваните от духове тесни улички на Ерчестър: това й помагаше да събере кураж, за да направи онова, което трябваше да се направи.

„Пролетно почистване“, непреклонно си напомни тя. Писклив смях, който изобщо не приличаше на нейния, изскочи от устата й. Пролетно почистване насред лято, а и май щеше да завали сняг. Тя поклати глава. Дощя й се да седне на калната улица и да заплаче. „Стига вече, дъртачко — каза си тя сама, както правеше често. — Имаш много работа, а от тази страна на Небето няма почивка“.

И да имаше някакви съмнения, че Денят на Отсъждането вече идва, точно както бе предсказано в светата Книга на Ейдон, Рейчъл трябваше само да си припомни кометата, която се бе появила в небето през пролетта на годината на коронясването на Елиас. По онова време, с оптимизма на неотдавна отминалите дни, мнозина бяха помислили кометата за знак, че е дошла нова ера и идва ново начало за Остен Ард. Сега бе ясно, че вместо това кометата бе предричала последните дни на Съд и Гибел. А и какво друго, упрекна се тя, би могла да означава такава адска червена резка в небето? Само сляпа глупост би могла да накара някой да си помисли друго.

„Уви — помисли си Рейчъл, докато се взираше изпод качулката си в изоставените магазини на Главната улица, — всички ние сме си постлали собствените си легла от болка. И сега Бог ще ни накара да легнем в тях. Със Своите гняв и мъдрост Той ни даде чума и суша, а сега и неестествени бури. А и кой би могъл да иска по-ясен знак от ужасяващата смърт на горкия стар лектор?“

Ужасната новина бе минала през замъка и града под него като пожар. Хората сякаш говореха само за това от цяла седмица: лектор Ранесин бе мъртъв, убит в леглото си от някакви ужасни неверници, наречени Огнени танцьори. Освен това безбожните зверове бяха запалили част от Санселан Ейдонитис. Рейчъл бе видяла лектора, когато той бе дошъл за погребението на Джон. Ранесин бе прекрасен и свят човек. А сега, през тази страховита година, той също бе внезапно повален.

„Господ да спаси душите ни! Светият лектор убит, а демони и духове ходят през нощта дори и в самия Хейхолт“. Тя потрепери, като се замисли за гледката, която бе видяла от прозореца на помещенията за прислугата една нощ. Привлечена към прозореца не от някакъв звук или гледка, а по-скоро от някакво неопределимо чувство, тя тихо бе станала и се бе покатерила на едно столче, за да погледне към градината. И там, сред сенчестите фигури на животните от жив плет, бе видяла кръг от мълчаливи фигури с черни мантии. Останала почти без дъх от ужас, Рейчъл бе разтъркала старите си, започващи да я предават очи с юмруци, но фигурите не бяха сън или илюзия. Дори, докато гледаше, едната се бе обърнала, за да погледне нагоре към нея. Очите й бяха черни дупки в бяло като на труп лице. Рейчъл се смъкна от столчето, мушна се в твърдото си легло и придърпа одеялото върху лицето си. Лежа до зори, скована от безсънен страх.

Преди тази умопобъркана година Рейчъл се бе доверявала на преценката си със същата желязна вяра, която имаше и в своя Бог, своя крал и светостта на чистотата. След като дойде кометата и особено след жестоката смърт на Саймън, тази вяра бе силно разклатена. През двата дни след нощното й видение тя се разхождаше из замъка като в мъгла — умът й бе само наполовина съсредоточен върху задачите й. Отдавна се бе заклела, че ще умре преди да се превърне в малоумна старица, но тогава се зачуди дали вече не се е побъркала.

Но както бързо откри, ако се бе побъркала, това бе заразна лудост. Мнозина други също бяха виждали такива бледолики привидения. Смаленият пазар покрай Главната улица на Ерчестър бе пълен с прошепнати приказки за съществата, които се разхождаха през нощта и в провинцията, и в града. Някои казваха, че били призраците на жертвите на Елиас, които не можели да спят, докато главите им били забучени над портата Нарулах. Други казваха, че Приратес и кралят били сключили сделка със самия Дявол, че тези върнали се от смъртта адски изчадия превзели Наглимунд от името на Елиас и сега чакали неговите заповеди за други нечестиви задачи.

Някога Рейчъл Драконката не вярваше в нищо, което отец Дреосан не включваше в своя каталог на църковните приемливости, и се съмняваше, че дори и самият принц на демоните би могъл да препречи пътя й, тъй като и благословеният Усирис Изкупителят, и здравият разум бяха на нейна страна. Но сега бе суеверна като най-простата си камериерка, тъй като със собствените си очи бе видяла изчадията на Ада до живия плет в градината. Не можеше да има никакво съмнение, че Денят на Отсъждането идва.

Някакъв шум на улицата пред нея я извади от блуждаещите й мисли. Тя вдигна глава и прикри очите си от жилещата суграшица. Глутница кучета се биеше за нещо насред калния път — псетата ръмжаха и лаеха, докато го дърпаха и ръфаха. Рейчъл се премести по-близо до стените на сградите. Винаги бе имало безстопанствени кучета, които тичаха из улиците на Ерчестър, но сега, когато бяха останали толкова малко хора, те бяха направо подивели. Железарят й бе казал, че няколко кучета скочили през един прозорец и нападнали някаква жена в леглото й — нахапали я толкова зле, че кръвта й изтекла и тя умряла. Като си спомни това, Рейчъл изтръпна от страх. Спря и се зачуди дали да мине покрай кучетата, или не. Огледа се, но наоколо нямаше никого — само двама души в дъното на улицата, твърде далеч, за да са й от полза. Тя преглътна и тръгна напред, като прекарваше пръстите на едната си ръка по стената, а с другата стискаше покупката си. Докато минаваше покрай давещите се псета, се огледа за някоя отворена врата, просто за да е сигурна, че има къде да се скрие.

Трудно бе да се каже точно за какво се бият кучетата, тъй като и те, и плячката им бяха оваляни в кал. Едно от псетата вдигна глава от кълбото дръгливи ребра и костеливи хълбоци — устата му бе разтегната в идиотска усмивка, езикът му бе провиснал — и я загледа. Мръсната муцуна и отворената уста изведнъж й напомниха за грешник, осъден в бездната, изгубена душа, която е забравила всичко, което е знаела за красотата и щастието. Звярът се взираше мълчаливо в нея. Зърната суграшица дупчеха калната улица.

Най-после вниманието на псето отново бе привлечено от битката на другарите му и то се извърна, изръмжа и се гмурна в гърчещата се купчина.

В очите на Рейчъл се появиха сълзи, но тя сведе глава и продължи да се бори срещу вятъра, забързана към Хейхолт.

Гутулф стоеше до краля на един балкон, който гледаше към Вътрешния двор. Елиас изглеждаше в необикновено весело настроение, като се имаше предвид незначителната тълпа, докарана в Хейхолт да наблюдава сбора на Еркинската стража.

Гутулф бе чул слуховете, които пъплеха сред бойците му — разказите за нощните ужаси, които изпразваха залите на Хейхолт и къщите на Ерчестър. Не само че сравнително малко хора бяха дошли, за да видят краля, но и настроението на събралите се бе бунтовно — Гутулф не би искал да се движи невъоръжен през такава тълпа, докато носеше колана, който го обявяваше за Ръка на краля.

— Неприятно време, нали? — каза Елиас; зелените му очи бяха втренчени в ездачите, които се мъчеха да задържат конете си на място под шибащия град. — Странно студено за анитул, не мислиш ли, Вълче?

Гутулф го погледна изненадано, зачуден дали кралят не си прави странна шега. Обърнатото надолу с главата време бе главната тема за разговор из замъка от месеци. Бе много, много по-лошо от „странно студено“ — бе ужасяващо неправилно и бе затвърдило предчувствието на графа за предстояща катастрофа.

— Да, сир — бе всичко, което каза. В ума му вече нямаше въпроси. Да, той щеше да изведе Еркинската стража навън, както бе пожелал Елиас, но след като се измъкнеха, нямаше да се върне. Нека престъпните идиоти като Фенгболд изпълняват желанията на краля. Той, Гутулф, щеше да вземе онези войници, които искаха, заедно с верните си слуги от Утаниат, и да предложи услугите си на брата на Елиас Джосуа. Или, ако оцеляването на принца бе само слух, щеше да отиде с последователите си някъде, където щяха да създадат собствени правила, извън досега на това същество с трескав мозък, което някога бе негов приятел.

Елиас го потупа механично по рамото, а после се наведе напред и махна повелително с ръка. Двама тръбачи вдигнаха дългите си рогове и изсвириха повика за сбор. Стотината стражи удвоиха усилията си да подредят неспокойните си животни в редица. Смарагдовият флаг с дракона на краля плющеше на вятъра, сякаш искаше да се откъсне от дръжката. Само неколцина от наблюдаващата тълпа изръкопляскаха, одобрителните им викове бяха заглушени от шума на вятъра и трополящата суграшица.

— Може би трябва да ми позволите да сляза при тях, ваше величество — тихо каза Гутулф. — Конете са нервни в тази буря. Ако се подплашат, ще изпогазят тълпата.

Елиас се намръщи.

— Да не би да се тревожиш от малко кръв под копитата им? Те са отглеждани за битка, това няма да ги нарани. — Очите му бяха толкова чужди, че Гутулф потрепери безпомощно. Елиас продължи, устните му се разтегнаха в усмивка: — Както знаеш, това е начинът, по който става всичко. Или можеш да смажеш онова, което стои пред теб, или сам ти да бъдеш смазан. Няма средно положение, приятелю Гутулф.

Графът издържа взора на краля за един дълъг момент, а после нещастно отклони поглед към тълпата долу. Какво значеше това? Дали Елиас подозираше нещо? Дали цялото това представление не беше само за да може кралят да погуби стария си другар и да присъедини главата му към останалите, които се бяха скупчили нагъсто върху портата Нарулах?

— А, кралю — простърга един познат глас, — излезли сте малко на въздух, така ли? Бих могъл да ви пожелая и по-хубав ден за това.

Приратес стоеше в коридора зад балкона, зъбите му бяха оголени в лисича усмивка. Носеше огромен плащ с качулка над неизменните си червени одежди.

— Радвам се да видя, че си тук — каза Елиас. — Надявам се, че си успял да си починеш след дългото пътуване вчера.

— Да, ваше величество. Беше неспокойно пътуване, но една нощ в собственото ми легло в Кулата на Хйелдин направи чудеса. Готов съм да направя, каквото наредите. — Свещеникът се поклони малко подигравателно и плешивото му теме лъсна за миг като пълна луна, преди той да се изправи и да погледне към Гутулф. — И графът на Утаниат. Добро утро и на теб, Гутулф. Чух, че ще потеглиш в името на краля.

Гутулф го погледна със студена неприязън.

— Против твоя съвет, както ми казаха.

Алхимикът сви рамене, като че ли да покаже, че собствените му възражения нямат голямо значение.

— Наистина мисля, че вероятно има по-важни неща, с които трябва да се занимава Негово величество, отколкото с издирването на брат си. Силата на Джосуа бе разбита в Наглимунд. Не виждам голяма нужда да го преследваме повече. Като семе на камениста почва, мисля, че той няма да се захване, няма да намери място, на което да стане достатъчно силен. Никой не би се осмелил да пренебрегне повелята на Върховния крал и да даде подслон на такъв отстъпник. — Той отново сви рамене. — Но аз съм само един прост съветник. Кралят знае какво иска.

Елиас, който се взираше в сборището долу, като че ли не ги слушаше. Потърка разсеяно желязната корона на челото си, като че ли тя му причиняваше някакво неудобство, и Гутулф си помисли, че кожата на краля е бледа и той изглежда болнав.

— Странни дни — каза Елиас, сякаш на самия себе си. — Странни дни…

— Странни дни, наистина — съгласи се Гутулф. — Свещенико, чувам, че си бил в Санселан в нощта на убийството на лектора.

Приратес кимна и каза сериозно:

— Лошо. Някакъв култ на луди еретици. Надявам се, че Велигис, новият лектор, скоро ще го изкорени.

— Ранесин ще липсва на хората — бавно каза Гутулф. — Той беше известен и уважаван човек дори и сред онези, които не приемат Истинската вяра.

— Да, той беше велик човек — отвърна Приратес. Черните му очи проблеснаха, когато погледна крадешком към краля. Елиас все още се взираше надолу, но като че ли някаква болка разкриви бледите му черти. Червеният свещеник повтори: — Много велик човек.

— Моят народ не изглежда щастлив — промърмори кралят и се наведе над каменния парапет. Ножницата на дългия му меч се отърка в камъка и Гутулф потрепери. Тези сънища, които го преследваха, сънищата за този противен меч и двете му оръжия-братя!

Приратес пристъпи към краля и графът на Утаниат се отдръпна — не желаеше да докосва дори и плаща на алхимика. Докато се обръщаше, видя някакво размазано движение от коридора — развени завеси, едно бледо лице, проблясък на метал. Миг по-късно в двора отекна виещ писък.

— Убиец!

Приратес залитна, между раменете му стърчеше дръжка на нож.

Следващият миг отмина с ужасяваща бавнота: отпадналостта в движенията на Гутулф и бавното, обречено течение на мислите му го накараха да си помисли, че и той, и другите на балкона са потопени в задушаваща лепкава кал. Алхимикът се обърна, за да погледне нападателката си — облещена старица, която бе паднала на пода. Устните на Приратес се отдръпнаха и оголиха зъбите му в ужасна, подобна на кучешка усмивка на болка и бяс. Голият му юмрук се вдигна във въздуха и около него започна да трепти някакъв странен сиво-жълт блясък. Дим започна да се процежда между пръстите му и около ножа, забит в гърба му; за миг като че ли самото небе помръкна. Елиас също се бе обърнал, зяпналата му от изненада уста приличаше на черна дупка, очите му бяха изцъклени от панически ужас — Гутулф никога не си бе представял, че може да види страх на лицето на краля. Жената на пода драскаше по каменните плочки така, сякаш плуваше в някаква гъста течност; мъчеше се да изпълзи по-далеч от свещеника.

Черните очи на Приратес изглеждаха така, сякаш бяха потънали в главата му. Той приличаше на злобен, облечен в червено скелет, изправен над старицата; костеливата му ръка гореше в бяло.

Гутулф така и не разбра какво го подтикна към следващото му действие. Някой от простолюдието бе нападнал съветника на краля, а графът на Утаниат бе Ръката на краля… и въпреки това той изведнъж се хвърли напред. Виковете на тълпата, бурята, собственото му сърце, всичко се сля в един-единствен гърмящ пулс. Гутулф се вкопчи в Приратес. Кльощавото тяло на свещеника бе твърдо като желязо под ръцете му. Главата на Приратес се завъртя агонизиращо бавно. Очите му прогориха очите на Гутулф и графът се почувства така, сякаш внезапно го измъкнаха от тялото му и го захвърлиха надолу в някаква тъмна дупка. Имаше проблясък на огън и удар от невероятна горещина, като че ли бе паднал в някоя от ковашките пещи под огромния замък. После виещата тъмнина го отнесе.

Когато се събуди, цареше мрак. Цялото му тяло като че ли бе изтъкано от глуха болка. Капки влага падаха върху лицето му, в ноздрите го удари мирис на мокър камък.

— Аз дори не я видях — казваше един глас. Миг по-късно Гутулф го разпозна като този на краля, въпреки че в него имаше някакъв лек звънтящ призвук, който не бе забелязвал преди. — В името на Божията глава, като си помисля, че съм станал толкова бавен и замислен… — В смеха на краля се долавяше нотка на страх. — Бях сигурен, че иска да убие мен.

Гутулф се опита да му отговори, но откри, че не може да отвори уста. Беше тъмно, толкова тъмно, че не можеше да види краля. Зачуди се дали не са го пренесли в стаята му, както и колко дълго е бил в безсъзнание.

— Аз я видях — простърга гласът на Приратес. В него също имаше звънтящ призвук. — Може и да успя да ми се изплъзне, но в името на Черния Еон, тази търкаща подове кучка ще си плати.

Гутулф, който все още се мъчеше да отвори уста, много се учуди, че Приратес изобщо може да говори, камо ли да стои прав, докато той, графът на Утаниат, лежеше на земята.

— Сега ще трябва да чакам Фенгболд да се върне, за да мога да изпратя Еркинската стража… или може би да ги води някой от по-младите феодали? — Кралят въздъхна уморено. — Горкият Вълк. — В странно мелодичния му глас като че ли нямаше много съжаление.

— Той не трябваше да ме докосва — презрително каза Приратес. — Намеси се и онази мърла избяга. Може да е бил в съюз с нея.

— Не, не, не мисля така. Той винаги ми е бил верен. Винаги.

„Горкият Вълк?“ Те да не си мислеха, че е мъртъв? Гутулф се напрегна, но пак не можа да се раздвижи. Да не го бяха занесли в някаква стая със завеси, в която да чака погребението си?

Изведнъж му дойде ужасяваща мисъл. Може би наистина бе мъртъв — тъй като кой, в края на краищата, се бе връщал, за да разкаже на какво прилича смъртта? Само Усирис, а той беше Божият син. О, милостиви Ейдон, щеше ли да му се наложи да стои приклещен в тялото си като затворник в забравена килия, дори и като го полагаха в червивата земя? В гърлото му се надигна писък. Щеше ли да бъде като в съня, когато бе докоснал меча? Бог да го спаси. Милостиви Ейдон…

— Тръгвам, Елиас. Ще я намеря, дори и ако трябва да разбия стените на помещенията за прислугата на прах и да одера кожата на всяка камериерка. — Приратес говореше с някакво доволство, като че ли ароматът на тази мисъл бе хубав като вино. — Ще се погрижа да има наказани.

— Но сигурно ти трябва почивка — меко каза Елиас, като че ли говореше на непослушно дете. — Раната ти…

— Болката, която причинявам на управителката на камериерките, ще отнеме собствената ми болка — отвърна алхимикът. — Добре съм. Станал съм силен, Елиас. Необходимо е нещо повече от един удар с нож, за да ме ликвидира.

— А, да. — Гласът на краля бе безчувствен. — Добре. Това е добре.

Гутулф чу ботушите на Приратес да тропат по плочките на пода.

Нямаше звук от отваряне и затваряне на врата, но още капки намокриха лицето на графа. Студени капки.

— Е… ли… ас — най-накрая успя да каже той.

— Гутулф! — каза кралят малко изненадано. — Ти си жив?

— К… къде…?

— Какво къде?

— … съм?

— На балкона, където ти се случи… нещастието.

Как бе възможно? Не беше ли сутрин, когато гледаха сбора на Еркинската стража? Да не би да бе лежал тук безжизнен до вечерта? Защо не го бяха преместили на по-удобно място?

— … но той е прав, разбираш ли? — казваше Елиас. — Ти наистина не трябваше да се намесваш. Какво си мислеше, че правиш? — Странният звънтящ звук в гласа му започваше да утихва. — Беше много глупаво. Казах ти да стоиш настрана от свещеника, нали?

— Не… виждам… — най-после успя да вмъкне Гутулф.

— Не се изненадвам — спокойно каза Елиас. — Лицето ти е зле изгорено, особено около очите. Наистина изглеждат много зле. Бях убеден, че си мъртъв… но ти не си. — Гласът на краля бе далечен. — Жалко е, стари другарю, но аз ти казах да се пазиш от Приратес.

— Сляп? — каза Гутулф прегракнало, гърлото му бе притиснато в болезнен спазъм. — Сляп?!

Стържещият му вой се надигна, заотскача от стените, изглеждаше така, сякаш пищят сто Гутулфовци. И докато сърцето на графа се късаше от мъка, кралят го потупваше по главата, като че ли успокояваше старо куче.

Речната долина очакваше прииждащата буря. Мразовитият въздух се затопли и стана тежък. Стефлод шумеше неспокойно и небето беше натежало от черни облаци. Пътниците говореха тихо, като че ли минаваха покрай някакъв огромен спящ звяр, който можеха да събудят.

Хотвиг и хората му се бяха върнали при останалата част от групата си, която общо, мъже, жени и деца, наброяваше осемдесет души. Кланът на Хотвиг се движеше толкова бързо, колкото можеше, но поради фургоните скоростта им не можеше да се сравнява с тази на групата на Джосуа.

— Удивен съм, че хората ти са се откъснали от корените си, за да ни последват сред тази непозната и опасна пустош — каза Джосуа, когато се разделяха.

Хотвиг се ухили и се видя дупката в зъбите му, получена при някое сбиване в миналото.

— Да се откъснат от корените си ли? За хората от клана на Жребеца няма такава фраза. Нашите корени са в нашите фургони и нашите седла.

— Но определено хората от клана ти се тревожат, че навлизат в такива странни земи, не е ли така?

За миг по лицето на тритинга мина тревога, но после бързо се смени с презрителна усмивка.

— Забравяш, принц Джосуа, че те са ми роднини. Аз им казах: „Ако живеещите сред камъни могат да яздят тук без страх, ще се уплашат ли свободните тритинги?“ Те ме следват. — Той подръпна брадата си и отново се усмихна. — Освен това си струва да поемем някои рискове, за да се измъкнем от водачеството на Фиколмий.

— И сте сигурни, че той няма да ви преследва?

Хотвиг поклати глава.

— Както ти казах снощи, пограничният тан загуби престиж заради теб. Както и да е, нашите кланове често се разделят на по-малки групи. Ние сме тритинги и това е наше право. Последното, което Фиколмий може да направи, е да се опита да задържи нас, малцината, да не напуснем по-големия клан. Това извън всякакво съмнение би доказало, че изпуска всички юзди.

Когато се бяха събрали около огъня, Хотвиг бе обяснил, че отношението на Фиколмий към дъщеря му и принц Джосуа е предизвикало много недоволни разговори около фургоните на клана на Жребеца. Фиколмий не бил обичан водач, но го уважавали като могъщ боец и хитър стратег. Да го видят така объркан само от присъствието на някакви живеещи сред камъни, че да предложи помощ на Фенгболд и останалите от хората на Върховния крал, без да се посъветва с водачите на клановете си, бе накарало мнозина да се зачудят дали Фиколмий все още може да властва като пограничен тан на целите Високи тритинги.

Когато граф Фенгболд пристигнал с петдесетте си бронирани мъже и влязъл в лагера като завоевател, Хотвиг и някои от останалите гранични пазачи завели мъжете си при фургона на Фиколмий. Пограничният тан искал да изпрати еркинландците по следите на групата на Джосуа, но Хотвиг и останалите се възпротивили.

— Никакви живеещи сред камъни не могат да минат въоръжени през полетата на клана на Жребеца без събиране на клановите вождове, което да разреши това — извикал Хотвиг, а другарите му повторили тези думи. Фиколмий вдигал пара и заплашвал, но не можел да не се съобрази със законите на свободните тритинги — единственото нещо, което не се променяше в номадското съществуване на хората от клановете. Спорът завършил, като Хотвиг и другите казали на Фенгболд („глупав, опасен човек, който много харесва сам себе си“, както го описа Хотвиг), че единственият начин, по който хората на Върховния крал могат да преследват Джосуа, е да заобиколят земите на клана на Жребеца. Фенгболд, превъзхождан числено с десет към едно или повече, нямал друг избор, освен да си тръгне. Отправил много ядни заплахи, преди да потегли, и обещал, че дългите дни на свобода за хората от степите са свършили и че Върховният крал Елиас скоро щял да дойде и да свали колелата от фургоните им веднъж завинаги.

Не бе изненадващо, че това обществено разрушаване на авторитета на Фиколмий бе довело до ужасен спор, който на няколко пъти почти избухнал в смъртоносно кръвопролитие. Препирнята свършила чак когато Хотвиг и няколко други гранични пазачи взели семействата си и последвали Джосуа, като оставили Фиколмий да проклина и да ближе раните си. Силата му като пограничен тан бе отслабена, но в никой случай унищожена.

— Не, той няма да ни последва — повтори Хотвиг. — Това би показало на всички кланове, че могъщият Фиколмий не може да преживее загубата на няколкото наши фургона и че живеещите сред камъни и техните вражди са по-важни за пограничния тан на целите Високи тритинги от собствения му народ. А сега ние ще живеем известно време покрай вас при вашия Сбогуващ камък и ще обсъждаме онова, което ще направим.

— Не мога да изразя благодарността си за помощта ти — тържествено каза Джосуа. — Ти си спасил живота ни. Ако Фенгболд и войниците му ни бяха хванали, сега щяха да ни карат към Хейхолт във вериги. Тогава нямаше да има никой, който да спре брат ми.

Хотвиг го изгледа остро.

— Ти може и да си мислиш така, но не познаваш силата на свободните тритинги, ако си убеден, че ще бъдем надвити толкова лесно. — Той вдигна дългото си копие. — Хората от Ливадните тритинги вече създават доста трудности на живеещите сред камъни от Набан.

Отец Странгиард, който бе слушал внимателно, се обади разтревожено:

— Кралят не е единственият, от когото се страхуваме, Хотвиг.

Тритингът кимна.

— Да, така ми казахте. И бих искал да чуя още, но сега трябва да се върна при хората си. Ако целта ви е толкова близо, колкото казва мъдрата — той посочи Гелое и сведе глава с уважение, — тогава ни чакайте утре преди залез. Фургоните не могат да се движат по-бързо.

— Но не отлагайте — каза Гелое. — Не говорех, без да мисля, когато казах, че трябва да бързаме пред тази буря.

— Никой не може да язди като степните конници — твърдо отвърна Хотвиг. — А и впряговете ни не са много по-бавни. Ще бъдем при вас преди утрешната нощ. — Той се засмя и отново се видя дупката от липсващия му зъб. — Остави на градските хора да намерят камък насред ливадите и те ще искат да направят дома си там. И все пак — каза той на принца, — знаех си, когато уби Утварт, че нещата вече няма да са същите. За никого. Баща ми ме научи да вярвам на ръката и сърцето си. — Той се ухили. — А също и на късмета си. Заложих едно от жребчетата си на теб, Джосуа, при боя ти с Утварт. Приятелите ми се срамуваха да ме надхитрят толкова лесно, но приеха облога ми. — Той се изсмя високо. — Ти ми спечели четири хубави коня! — Той обърна коня си на юг. — Е, утре ще се видим!

Окуражени от срещата с тритингите, пътниците яздиха весело цяла сутрин, въпреки заплашителните небеса. Когато по обед спряха да похапнат и да напоят конете, Сангфугол дори успя да убеди отец Странгиард да попее с него. Изненадващо мелодичният глас на свещеника пасваше много добре на гласа на арфиста и дори отец Странгиард да не разбра съвсем за какво е „Баладата за Моирах Кръглопетия“, удоволствието му от нея, както и от похвалите, които през смях получи след това, беше явно.

Когато отново потеглиха, Деорнот бе до Гелое, която държеше Лелет на седлото пред себе си. Мъдрата жена яздеше добре, като човек с дълъг опит. Деорнот за пореден път се зачуди каква ли може да е странната й история. Освен това тя все още носеше неговите дрехи, като че ли беше дошла в горичката гола. След като мисли известно време защо може да е така и като си спомни ноктестото нещо, което го беше ударило в тъмнината, Деорнот реши, че има някои неща, за които един богобоязлив рицар не бива да пита.

— Прости ми, валада Гелое — каза той, — но ти изглеждаш много сериозна. Има ли нещо важно, което още не си ни казала? — И посочи Сангфугол и Странгиард, които се смееха с херцогиня Гутрун. — Дали не пеем в гробището, както казва старата поговорка?

Гелое продължи да наблюдава небето. От скута й Лелет погледна Деорнот така, сякаш той бе някакъв интересен камък. Най-после Гелое каза:

— Страхувам се от много неща, сър Деорнот. Проблемът с това да си „мъдра жена“ е, че понякога знаеш тъкмо толкова, колкото да се страхуваш истински, но в същото време нямаш по-добри отговори от тези, които би могло да измисли и най-малкото дете. Страхувам се от тази идваща буря. Онзи, който е нашият истински враг — няма да споменавам името му тук, на тази земя, не и на открито, — стига до върха на силата си. През това студено лято вече видяхме как гордостта и гневът му говорят във ветровете и облаците. А сега от север се надига черно време. Сигурна съм, че това е неговата буря. Ако съм права, тя ще донесе скърби на онези, които му се съпротивляват.

Деорнот се улови, че проследява погледа й. Изведнъж злокобните облаци заприличаха на мастилена ръка, която се протяга през небето от север, която търси сляпо, но търпеливо. Мисълта да изчакат тази ръка да ги намери предизвика в него гърч от отровен ужас, така че той сведе поглед към седлото си за момент, преди да може да повдигне очи към жълтия взор на Гелое.

— Разбирам — каза Деорнот.

Слънчевата светлина се процеждаше на пресекулки през пролуките в облаците. Вятърът се обърна и задуха в лицата им, тежък и влажен. Един широк завой на Стефлод разкри за първи път Алдхеорте. Огромният лес бе много по-близо, отколкото бе предполагал Деорнот — завръщането им на коне бе много по-бързо, отколкото дългото им пътуване далеч от гората през степта. Понеже бяха ниско до реката, гората се издигаше на височините над тях — тъмна линия по северния ръб на долината.

— Вече не е далеч — каза Гелое.

Продължиха да яздят през следобеда; скритото от облаци слънце се спускаше в небето, просветвайки зад сивата мрачина. Следващият завой на реката ги изведе до целта им и всички смаяни спряха.

— Милостиви Ейдон! — прошепна Деорнот.

— Сесуад’ра — каза Гелое. — Камъкът на раздялата.

— Това не е камък — невярващо каза Сангфугол. — Това е планина!

Един огромен хълм се издигаше в долината пред тях. За разлика от ниските си закръглени съседи, Сесуад’ра се извисяваше над ливадите като главата на закопан великан, брадясала от дървета и коронована с ръбести камъни — зад тях, по самия връх, лежеше някаква блестяща белота. Сесуад’ра стърчеше на петстотин лакътя над реката — грамадна, изпъната нагоре обветрена скала. Слънчевата светлина обливаше хълма с трептящи вълни, така че той като че ли се завъртя и ги загледа, докато яздеха бавно надолу по течението.

— Много прилича на Тистерборг край Хейхолт — учудено каза Джосуа.

— Това не е камък — упорито повтори Сангфугол и поклати глава.

Гелое се изсмя остро.

— Цялото е камък. Сесуад’ра е част от самите кости на земята, изтръгната от тялото й при болката в Дните на Огъня, но все още стига надолу до самия център на света.

Отец Странгиард нервно измерваше с очи огромния хълм.

— И ние ще… ще… останем там? Ще живеем там?

Магьосницата се усмихна и каза:

— Имаме разрешение.

Докато се приближаваха, стана ясно, че Камъкът не е толкова стръмен, колкото го правеше да изглежда разстоянието. Една пътека — по-светла ивица сред задушаващите склоновете дървета и храсти — се извиваше около основата на хълма, а после се появяваше отново по-високо, отправяше се към върха по спирала, обикаляше скалата и изчезваше близо до гребена.

— Как може на такъв камък да растат дървета, да не говорим да цъфтят? — попита Деорнот. — Да не би да могат да растат в самата скала?

— Сесуад’ра е бил начупен и похабен през ерите на съществуването си — отвърна Гелое. — Растенията винаги намират път за корените си, а после самите те помагат за по-нататъшното разчупване на камъка, докато той не се натроши и не стане на почва, не по-малко плодородна от онази, която може да се намери в някой имот насред Хеуеншайър.

Деорнот се навъси леко при това споменаване на родното му място, а после се зачуди откъде мъдрата жена знае за фермата на баща му. Той със сигурност не й бе споменавал за това.

Скоро вървяха сред внезапния сумрак на дългата сянка на хълма, шибани от мразовития вятър. Пътеката, която започваше в основата на Сесуад’ра, се извиваше по склона — утъпкан прорез от трева и мъх, над който се надвесваха дървета и преплетени пълзящи растения.

— Горе ли отиваме? — попита херцогиня Гутрун смаяно. — Чак там горе?

— Разбира се — отвърна Гелое малко нетърпеливо. — Това е най-високото място на левги оттук. Точно сега имаме нужда от високо място. Освен това има и други причини… трябва ли отново да ги обяснявам всичките?

— Не, валада Гелое, моля, води ни — каза Джосуа. Принцът изглеждаше подпален от някакъв вътрешен пламък, бледото му лице светеше от възбуда. — Точно това търсехме. Това е мястото, от което ще започнем дългото си връщане. — Лицето му малко се отпусна. — Но се чудя как Хотвиг и хората му ще се отнесат към това, че трябва да оставят фургоните си. Жалко, че няма начин да ги вземат горе.

Мъдрата жена махна с мазолестата си ръка.

— Тревожиш се прекалено прибързано. Върви напред и ще се изненадаш.

Под рехавата трева пътеката, която водеше нагоре, бе гладка като коридорите на Наглимунд и достатъчно широка за голям фургон.

— Но как е възможно? — възкликна Джосуа.

— Забравяш — отвърна Гелое, — че това е място на ситите. Под този треволяк е пътят, който са построили те. Нужни са много, много години, за да се разруши измайстореното от Зида’я.

Джосуа сви устни.

— Удивен съм, но съм и разтревожен. Какво би задържало враговете ни да не се изкачат също толкова лесно като нас?

Гелое изсумтя отвратено:

— Първо, по-лесно е да защитаваш високо място, отколкото да го превземеш отдолу. Второ, самата природа на мястото е срещу това. Трето, и вероятно най-важно, собственият гняв на врага ни може да го надхитри и да осигури оцеляването ни… поне за известно време.

— Как така?

— Ще видиш. — Гелое пришпори коня си нагоре и Лелет заподскача на седлото пред нея. Големите кафяви очи на детето възприемаха всичко без никакъв признак на чувства. Джосуа сви рамене и последва мъдрата жена.

Деорнот се обърна и видя Воршева — седеше изправена на коня си, а лицето й бе замръзнало в мрачен страх.

— Какво има, господарке? Нещо не е наред ли?

Тя се усмихна нервно.

— Народът ми винаги е мразил тази долина и се е страхувал от нея. Хотвиг е мъж и не би го показал, но той също се страхува от това място. — Тя въздъхна треперливо. — А сега аз трябва да последвам съпруга си нагоре по тази ужасна скала. Страхувам се.

За първи път, откакто принцът бе довел тази странна жена да живее в Наглимунд, Деорнот почувства как сърцето му се отваря за нея и дори се изпълва с възхищение.

— Всички сме смъртно уплашени, господарке. Просто не сме толкова честни като вас.

Той побутна леко с пети Дивисвет и тръгна заедно с Воршева нагоре по пътеката.

Над пътя висяха увивни растения и преплетени клони и пътниците непрекъснато трябваше да се навеждат. Мъглата, сякаш прилепнала към хълма, придаваше на следобедната светлина необикновен отблясък.

А миризмата бе най-странното. Сесуад’ра миришеше на безвременен растеж, на вода, корени и влажна пръст, на отдавна необезпокоявано място. Тук цареше атмосфера на спокойствие, на бавна и внимателна мисъл, но също така и обезпокоителното усещане за бдителност. От време на време тишината се нарушаваше от трелите на невидими птици — песните им бяха сериозни и колебливи, като говор на деца, които шепнат в зала с висок таван.

Когато тревистата равнина остана далече под тях, започнаха да подминават изправени камъни — изгладени от времето бели стълбове, почти два пъти по-високи от човешки бой. В неразличимите им черти имаше някакъв намек за движение, за живот. После пътеката ги изведе на слънце.

— Бележещи колони — обади се Гелое през рамо. — По една за всяка луна от годината. Ще подминаваме дузина всеки път, когато заобикаляме хълма, докато не стигнем върха. Мисля, че някога са били изваяни така, че да приличат на животни и птици.

Деорнот се вгледа в една заоблена топка, която някога можеше и да е била глава, и се зачуди какъв ли звяр е изобразявала. Обветрена и изгладена от дъждовете, сега тя беше безформена като разтопен восък, безлика като забравените мъртви. Той потрепери и направи знака на Дървото.

Малко по-късно Гелое спря и посочи надолу към северозападната част на долината, където старата гора стигаше почти до бреговете на Стефлод. Реката бе тънка линия от живак сред смарагдовата земя на долината.

— Точно оттатък реката, виждате ли? — Тя отново посочи към тъмните покрайнини на гората, които можеха да са и замръзнала морска вълна, очакваща само затоплянето на пролетта, преди да помете ниската земя. — Там, в края на гората. Това са останките от Енки-е-Шао’сейе, за който някои казват, че бил най-красивият град, построяван в Остен Ард от началото на света.

Всички се вгледаха натам, заслонили очи. Деорнот също се взря в далечната гора, но видя само нещо, което можеше да е разрушена стена с лавандулов цвят, и проблясък като на злато.

— Няма много за гледане — тихо каза той.

— Не и в тази ера — отвърна Гелое.

Катереха се все по-нагоре. Денят си отиваше. Всеки път, когато правеха пълен кръг до северния склон на хълма, можеха да видят разширяващия се възел тъмнина на хоризонта. Бурята се приближаваше бързо — вече бе погълнала далечните граници на Алдхеорте и целият север бе обвит в сива несигурност.

След като свършиха дванадесетата обиколка около хълма и подминаха сто четиридесет и четвъртата бележеща колона — Деорнот все пак ги броеше, — най-после излязоха изпод засенчващата ги зеленина, изкачиха се по един последен склон и най-после се изправиха на ветровития връх. Слънцето изчезваше на запад — оставаше само едно червеникаво резенче.

Върхът на хълма бе почти равен и съвсем малко по-тесен от основата му. По ръбовете му се издигаха пръсти от изправен камък. Не бяха изгладени като бележещите колони, а бяха огромни, грубо възправени камъни, всеки висок колкото четирима мъже. Бяха направени от същата сива скала, прорязана от бяло и розово, от която бе и хълмът.

В центъра на платото, сред поле развяваща се трева, имаше огромна ниска постройка от полупрозрачен камък, докоснат от червеното зарево на залеза.

Отначало им заприлича на храм, като огромните стари сгради в Набан от дните на Империята, само че линиите бяха по-прости. Непретенциозният, но впечатляващ стил правеше сградата да изглежда така, сякаш изскача от самия хълм. Беше ясно, че мястото й е точно на този ветровит връх, под това невероятно широко небе. Великолепието и егоизмът, които говореха от всеки ъгъл и ръб на човешките къщи, бяха като чужд език за онези, които бяха построили това. През неизброимите години стените се бяха срутили на места и необезпокоявани с векове дървета се бяха показали през покрива на сградата или си бяха пробили път през сводестите врати като нежелани гости. Въпреки това простотата и красотата на сградата бяха толкова явни — и в същото време толкова нечовешки, — че дълго никой не се осмели да проговори.

— Стигнахме — най-после каза Джосуа. Тонът му бе тържествен и въодушевен. — След всички опасности и всички страдания намерихме място, където можем да спрем и да кажем: няма да отидем по-нататък.

— Това не е завинаги, принц Джосуа — тихо проговори Гелое, като че ли не искаше да накърни убедеността му, но принцът вече яздеше уверено към белите стени.

— Няма нужда да е завинаги — обади се той. — Но поне засега ще сме в безопасност! — Обърна се и махна на останалите да го последват, а после продължи да се върти и да се оглежда във всички посоки. Накрая извика на Гелое: — Вземам си думите назад! С няколко добри бойци мога да спра тук. Дори и самият сър Камарис не би могъл да ми надвие, та ако ще да предвожда всички рицари от Голямата маса на баща ми!

И пришпори коня към светлите стени, които вече имаха отсянка на синьо — вечерта идваше.

25. Цветчета сред вятърна буря

— Много глупава игра — каза Саймън. — Няма никакъв смисъл.

Адиту повдигна вежди.

— Няма! — настоя той. — Искам да кажа, само погледни! Можеш да спечелиш, ако просто преместиш тук… — той посочи — и там… — Той отново посочи. Когато вдигна глава, видя, че златните очи на Адиту му се смеят подигравателно. — Не можеш ли? — завърши той.

— Разбира се, Сеоман — Тя премести излъсканите фигури по игралната дъска така, както бе предложил той: от един златен остров на друг през сапфиреносините вълни. Фалшивият океан бе заобиколен от алени пламъци и тъмни сиви облаци. — Но тогава играта свършва, а са изследвани само най-плитките води.

Саймън поклати глава. Бе се мъчил дни наред, за да научи сложните правила на шент, единствено за да открие, че онова, което е научил, е само основата. Как би могъл да научи игра, която не се играеше, за да спечелиш? Но Адиту не се опитваше и да загуби, доколкото той можеше да разбере. Изглеждаше, като че ли целта е да се направи играта интересна чрез въвеждането на теми и загадки, повечето от които бяха толкова далеч отвъд разбиранията на Саймън, колкото и механизмите на дъгата.

— Ако няма да се обидиш — каза Адиту с усмивка, — може ли да ти покажа друг начин? — Тя върна фигурите на предишните им места. — Ако използвам тези мои Песни, за да построя Мост ето тук… — последваха няколко бързи хода, — тогава ти можеш да преминеш към Островите на Заточението.

— Но защо искаш да ми помогнеш? — Някъде, като че ли в самата тъкан на подвижните стени, започна да звучи струнен инструмент. Ако Саймън не знаеше, че са съвсем сами в проветривите нектарени коридори на къщата на Адиту, би си помислил, че в съседната помръдвана от вятъра стая свири музикант. Вече бе спрял да се учудва от такива неща, но не можа да потисне спонтанния си трепет: музиката бе ефирна и деликатна като нещо малко и многокрако, което се разхожда по кожата му. — Как можеш да спечелиш една игра, когато постоянно помагаш на противника?

Адиту се облегна назад и го погледна. В дома си тя носеше толкова малко дрехи, колкото и по пътеките на Джао е-Тинукай’и, ако не и по-малко. Саймън, който все още не можеше да гледа спокойно изобилието на златистата й плът, се загледа втренчено във фигурите за игра.

— Човешко дете, мисля, че можеш да се научиш. Мисля, че се научаваш. Но спомни си, ние, Зида’я, играем тази игра от незапомнени времена. Първата баба казва, че тя е дошла с нас от Градината, която е изгубена. — Тя докосна успокоително лакътя на Саймън и младежът настръхна. — Шент може да се играе само за удоволствие. Играла съм игри, които не бяха нищо друго освен клюки и приятелски подигравки, и всички стратегии се опитваха да постигнат това. Други игри пък можеш да спечелиш само ако почти си загубил. Освен това съм играла игри, в които и двамата играчи наистина се бореха да загубят… въпреки че трябваха години, преди единият да успее. — Някакъв спомен я накара да се усмихне. — Не разбираш ли, Снежнокъдри, печалбата и загубата са само стените, сред които се провежда играта. Вътре в Къщата на шент… — Тя млъкна, по живото й лице премина сянка. — Трудно е да се каже на твоя език. — Сянката изчезна. — Може би затова ти изглежда толкова трудно. Въпросът е, че в Къщата на шент тъкмо идването и тръгването, посетителите, били те приятели или врагове, раждането и смъртта, всички тези неща имат значение. — Тя посочи с широк жест собственото си жилище, чиито подове бяха дебело покрити със сладка трева, а стените на стаите бяха изплетени от цъфтящи клонки. Някои от тях, както бе забелязал Саймън, имаха опасни малки бодли. — Както и с всички домове — и на смъртни, и на безсмъртни — живеенето прави къщата, не вратите, нито стените.

Тя се изправи и се протегна. Саймън я наблюдаваше скришом, като се мъчеше да задържи намръщената си маска, въпреки че грациозните й движения караха сърцето му да подскача болезнено.

— Ще продължим утре — каза тя. — Мисля, че се научаваш, макар и още да не си го разбрал. Шент има уроци дори и за Судхода’я, Сеоман.

Саймън разбра, че тя е отегчена и че е време да си тръгва. Винаги ужасно внимаваше да не стои повече, отколкото е желан. Мразеше начина, по който ситите бяха мили с него, все едно че е глупаво животно, което не е научено на по-добро.

— Трябва да си тръгвам, Адиту.

Тя не го помоли да остане. Гняв, съжаление и някакво дълбоко физическо раздразнение се бореха в него, докато той й кимаше. После се обърна и тръгна навън сред поклащащите се цветове. Следобедната светлина проникваше през оранжевите и розови стени и той като че ли се движеше в самата сърцевина на залеза.

Известно време стоя пред къщата на Адиту и гледа през трептящата омара, която се издигаше от буйния поток, минаващ покрай вратата й. Долината бе оцветена в кафеникаво и златисто, прорязана от по-тъмното зелено на гористите хълмове и от по-яркото зелено на поддържаните ливади. На пръв поглед Джао е-Тинукай’и изглеждаше праволинеен като слънцето и дъжда. Както на всяко друго място, и тук имаше скали и растения, дървета и къщи, но освен това тук бяха и ситите — народът, който живееше в тези къщи, — а Саймън почти се бе убедил, че никога няма да ги разбере. Вече осъзнаваше, че Джао е-Тинукай’и е пълен с неща, които просто не може да разбере. Бе научил колко малко разбира, когато се бе опитал да избяга, скоро след като бе осъден на доживотен затвор сред любезните си домакини.

Бе изчакал цели три дни, след като присъдата му бе произнесена от Шима’онари. Бе убеден, че такова търпение показва хладнокръвна ловкост на маневриране, достойна за великия Камарис. Когато сега, две седмици по-късно, се връщаше към онзи момент, невежеството му вече беше смешно. Какво си бе мислил, че прави?

Късно следобед на четвъртия ден от присъдата си, когато принца го нямаше, Саймън излезе от къщата му. Пресече реката бързо и, както се надяваше, без да се набива на очи, по един тесен мост и тръгна към мястото, през което Адиту го бе въвела в долината. Изтъканата от плат картина, която го бе завела до къщата на Джирики, продължаваше и от другата страна на реката, протягайки се от дърво на дърво. Сегментите, покрай които минаваше Саймън, като че ли показваха как оцелелите от някаква огромна катастрофа пристигат с корабите си в една нова земя (ситите, които идваха в Остен Ард) и как построяват огромни градове в горите и планините. Имаше и други детайли — знаци, втъкани в гоблена, които подсказваха, че несъгласието и мъката не са били оставени в увредената родина, но Саймън бързаше прекалено много, за да спре и да се вгледа внимателно.

След като вървя известно време покрай реката, той влезе в гъстия храсталак под хълмовете — надяваше се с потайност да навакса онова, което щеше да изгуби във време. Не видя сити, но понеже бе убеден, че всеки от тях ще вдигне тревога при гледката на това как затворникът им върви към границите на Джао е-Тинукай’и, се промъкваше през дърветата колкото можеше по-внимателно, като се придържаше надалеч от използваните пътеки. Въпреки радостта от бягството почувства не едно пробождане на вина: без съмнение Джирики щеше да изтърпи някакво наказание, задето е оставил смъртния пленник да се измъкне. И въпреки това Саймън имаше задължения към другите си приятели, които надделяваха дори и над многовековните закони на ситите.

Никой не го видя, или поне никой не направи опит да го спре. След няколко часа той стигна до място, което изглеждаше като по-дива, по-малко опитомена част на старата гора, и бе сигурен, че е успял да избяга. Цялото му пътуване с Адиту, от Вировете до вратата на Джирики, бе отнело по-малко от два часа. Сега той бе вървял поне два пъти повече назад покрай реката. Но когато изпълзя от прикритието на храсталаците, се оказа отново в Джао е-Тинукай’и, макар и в такава част, която още не бе виждал.

Стоеше насред сенчеста поляна. Дърветата навсякъде около него бяха облечени с нежни, подобни на паяжини копринени ленти; следобедното слънце ги караше да блестят, така че гората изглеждаше увита в огнена мрежа. В средата на поляната, в ствола на огромен дъб, около който коприната висеше толкова нагъсто, че самото дърво едва се виждаше, имаше овална врата от покрито с мъх бяло дърво. Той спря за миг и се зачуди кой ли отшелник би живял тук, в дърво в покрайнините на града. Сравнено с красивите вълнисти гънки на къщата на Джирики или останалите елегантни постройки на Джао е-Тинукай’и, без да се брои живото великолепие на Ясира, това място изглеждаше изоставено и запуснато, като че ли който и да го обитаваше, се беше скрил дори и от бавния живот на ситите. Но въпреки атмосферата на старост и усамотеност къщата от паяжинена коприна не изглеждаше заплашителна. Поляната бе празна и миролюбива, удобна с маловажността си. Въздухът беше прашен, но приятен, като джобовете на любима леля. Тук останалата част от Джао е-Тинукай’и приличаше само на спомен за звънлив живот. Човек би могъл да стои тук, под облечените в коприна дървета, докато самият свят се разпада навън…

Докато Саймън стоеше и гледаше копринените ленти, тихо изгука гургулица. Той внезапно си спомни за задачата си. Колко ли дълго бе стоял тук и бе гледал като глупак? Ами ако собственикът на странната къща бе излязъл или се бе върнал от някаква задача? Тогава щяха да го подгонят и щяха да го уловят като плъх.

Объркан от грешката си, Саймън пак се шмугна в гората. Бе преценил времето си погрешно, това бе всичко. Още един час ходене щеше да го изведе извън града и обратно през Лятната порта. Тогава, със скритите провизии, които тайно бе откраднал от щедрата трапеза на принца, щеше да тръгне на юг и щеше да върви, докато не излезе от гората. Можеше и да умре по време на опита, но така правеха героите. Това го знаеше със сигурност.

Желанието му да се превърне в мъртъв герой, изглежда, нямаше голям ефект върху тънкостите на Джао е-Тинукай’и. Когато най-после пак излезе от гъстия храсталак, се озова до колене в златната трева пред огромната Ясира и загледа втрещено трептящите крила на пеперудите.

Как бе възможно? Нали внимателно бе следвал реката. Тя никога не бе излизала от полезрението му за повече от няколко крачки. Слънцето като че ли се бе движило правилно по небето. Навлизането му в това място щеше да бъде отпечатано в сърцето му завинаги — не би могъл да забрави нито един детайл! — но въпреки това бе вървял повече от половината следобед, за да измине само неколкостотин крачки.

При осъзнаването на този факт силата изтече от тялото му и той падна по очи на топлата влажна земя, все едно някой го беше ударил.

Къщата на Джирики имаше много стаи и той бе отстъпил една изцяло на Саймън — принцът като че ли прекарваше по-голямата част от времето си в стаята, в която младежът го бе видял за пръв път при пристигането си в Джао е-Тинукай’и. През първите седмици на затвора си Саймън всяка вечер седеше с Джирики на полегатия склон над водата и докато светлината постепенно изчезваше от небето, наблюдаваше как сенките се удължават и огледалното езерце потъмнява. Когато и последният проблясък на слънчева светлина изчезнеше сред клоните, езерцето се превръщаше в тъмно огледало и във виолетовите му дълбини проблясваха звезди.

Саймън никога не беше слушал истински звуците на идващата нощ, но мълчаливата компания на Джирики често го насърчаваше да дава ухо на песните на щурците и жабите, да започне да чува въздишките на вятъра в дърветата като нещо различно, а не само като предупреждение да придърпа шапката си над ушите. Понякога, докато се потопяваше в прииждащата нощ, имаше чувството, че е на ръба на някакво велико прозрение. Някакво чувство за това, че е нещо повече от самия себе си, се прокрадна в него, за това какво е да живееш в свят, който малко се интересува от градовете или замъците, както и от грижите на онези, които са ги построили. Понякога се плашеше от размера на този свят, от безграничните дълбини на вечерното небе, обсипано със студени звезди.

Но въпреки всички тези непознати прозрения той все пак си оставаше Саймън и през повечето време беше просто разочарован.

— Той определено не искаше да каже това. — Младежът облиза сока от току-що изядената круша от пръстите си и сърдито хвърли огризката в тревата. До него Джирики си играеше с дръжчицата, която бе останала от неговата круша. Това бе петнадесетата вечер на Саймън в Джао е-Тинукай’и… или може би шестнадесетата? — Да остана тук, докато умра? Това е лудост! — Разбира се, той не бе разказал на Джирики за неуспешния си опит за бягство, но не можеше и да се преструва, че е доволен от затворничеството си.

Джирики направи онова, което Саймън бе започнал да различава като нещастна физиономия — леко присвиване на устните, нежно замъгляване на котешките му очи, вдигнати към небето.

— Те са ми родители. Те са Шима’онари и Ликимея, господарите на Зида’я, и това, което решат, е непроменимо като колелото на сезоните.

— Но тогава защо ме доведе тук? При това си нарушил някакво правило!

— Не съм нарушил никакво правило. — Джирики завъртя дръжчицата в дългите си пръсти, а после я метна в езерцето и тя направи малко кръгче. — Винаги е имало неизречени правила, но те са различни от законите. По традиция Децата на зората могат да правят каквото пожелаят, освен ако то не противоречи на някой закон, но тази работа с довеждането на смъртен тук отива до сърцевината на нещата, които разделят народа ни от незапомнени времена. Мога само да те помоля да ми простиш, Сеоман. Това беше риск, а аз нямам право да си играя с живота ти. Обаче стигнах до извода, че веднъж — и чуй ме, само този път — вие, смъртните, може да сте прави, а моят народ да греши. Тази разпростираща се зима заплашва много други неща освен кралствата на Судхода’я.

Саймън се загледа в проясняващите се звезди и се опита да заглуши отчаянието, което се надигаше в него.

— Може ли родителите ти да променят мнението си?

— Възможно е — бавно отвърна Джирики. — Те са мъдри, а биха били и любезни, ако можеха. Но не позволявай надеждите ти да станат твърде големи. Ние, Зида’я, никога не бързаме да вземаме решения, особено трудни решения. Може да им изглежда разумно да го обмислят с години, а смъртните трудно понасят такова чакане.

— Години! — Саймън бе ужасен. Изведнъж разбра звяра, който би отхапал собствения си крак, за да избяга от капана. — Години!

— Съжалявам, Сеоман. — Гласът на Джирики бе дрезгав, като че ли от огромна болка, но златистите му черти не изразяваха много емоции. — Има един обнадеждаващ знак, но недей да залагаш много на това. Пеперудите останаха.

— Какво?

— При Ясира. Те се събират, когато трябва да се взимат важни решения. Не са отлетели, значи все още има нерешени неща.

— Какви неща? — Въпреки предупреждението на Джирики Саймън усети как в него се надига надежда.

— Не зная. — Ситът поклати глава. — Сега е времето да се оттегля. В този момент не съм любимият глас на майка ми и баща ми, така че трябва да изчакам, преди да отида отново при тях да излагам аргументите си. За щастие Първата баба, Амерасу, като че ли е загрижена за действията на родителите ми… и особено на баща ми. — Той се усмихна кисело. — Нейните думи имат голяма тежест.

Амерасу. Саймън знаеше това име. Той вдиша нощта дълбоко. Внезапно то се върна при него — едно лице, по-красиво и въпреки това неоспоримо по-старо дори и от тези на неостаряващите родители на Джирики. Саймън се поизправи.

— Знаеш ли, Джирики, веднъж видях лицето й в огледалото. На Амерасу — онази, която наричаш Първата баба.

— В огледалото? В огледалото от люспата на дракона?

Саймън кимна.

— Зная, че не трябваше да го използвам, освен ако не искам помощта ти, но онова, което се случи… беше нещастен случай… — Той описа странната си среща с Амерасу и ужасяващата поява на сребърната маска на Утук’ку.

Джирики като че ли съвсем бе забравил щурците, въпреки великолепието на песента им.

— Аз не съм ти забранявал да използваш огледалото, Сеоман — каза той. — Изненадващото е, че си успял да видиш нещо различно от естественото отражение. Това е странно. — Той направи някакъв неразбираем жест с ръка. — Трябва да поговоря с Първата баба за това. Много странно.

— Може ли и аз да дойда? — попита Саймън.

— Не, Сеоман. — Джирики се усмихна. — Никой не отива да види Родената на кораб Амерасу без нейна покана. Дори и Корена и Клонката — онези, които ти би нарекъл най-близките й роднини — трябва да поискат тази услуга много любезно. Нямаш представа колко смайващо е, че си я видял в моето огледало. Ти си заплаха, човешко дете.

— Заплаха? Аз?

Ситът се засмя:

— Говорех за присъствието ти. — Той докосна леко Саймън по рамото. — Ти си пръв по рода си, Снежен кичур, или Снежнокъдри, както те нарича сестра ми. Напълно непознат и непредвиден. — Той се изправи. — Ще действам по този въпрос. Самият аз нямам търпение да направя нещо.

Саймън, който никога не бе обичал да чака, остана сам с езерцето, щурците и недостижимите звезди.

Всичко бе много странно. В един миг той бе водил борба за живота си, може би дори за оцеляването на целия Остен Ард, бе се берил с крайна умора, с тъмна магия и ужасни същества, а в следващия бе измъкнат от зимата и безцеремонно пуснат в лятото, хвърлен от страховитата опасност в… скуката.

Но нещата всъщност дори не бяха толкова прости. Самият факт, че бе изваден от света, не значеше, че проблемите, които бе оставил там, са решени. Напротив, някъде там, навън, жива или умряла сред снежните гори отвъд Джао е-Тинукай’и, бе кобилата му Намиращата дома, както и ужасният й товар — мечът Трън, за който Саймън и приятелите му бяха изминали стотици левги и бяха проливали кръв. И хора, и сити бяха умирали наравно, за да намерят този меч и да го отнесат на Джосуа. А сега мечът може би беше загубен в гората — и Саймън бе затворен така безцеремонно, както навремето Рейчъл го бе заключила в един от тъмните килери на Хейхолт за някаква незначителна беля.

Саймън бе казал на Джирики за меча, но ситът само бе свил рамене, вбесяващо спокоен. Нямаше нищо, което да може да се направи.

Саймън се огледа. Бе се разходил далеч нагоре покрай реката през спокойния следобед — къщата на Джирики, заедно с нейния гоблен от възли, отдавна не се виждаше. Той седна на един камък и загледа как една бяла чапла ходи на кокили в един от плитките вирове на реката; яркото й око се преструваше на незаинтересовано, за да отклони страховете на предпазливите риби.

Беше сигурен, че са изминали поне три седмици, откакто бе дошъл в долината. През последните няколко дни затворничеството му изглеждаше почти като някаква ужасно глупава шега, такава, която се е проточила твърде дълго и сега заплашва да развали удоволствието на всички.

„Какво мога да направя?! — От раздразнение той взе някаква клечка и я хвърли във водата. — Няма начин да се махна оттук!“

Спомни си огромния неуспех на първия си опит и за другите, които го бяха последвали, изпуфтя отвратено и хвърли още една клечка в реката. Всеки опит да намери път навън го бе отвеждал обратно в центъра на Джао е-Тинукай’и.

„Как може да съм такъв идиот? — горчиво си помисли той. — Защо си мисля, че ще ми е толкова лесно да се измъкна, след като с Адиту излязохме направо от зимата, за да стигнем тук?“ Клечката се завъртя за миг като ветропоказател, после лекото течение я понесе надолу.

„Такъв съм си. И ще съм такъв и за ситите. Ще ме държат тук, а после, преди дори да осъзнаят, че остарявам, ще умра“. Тази мисъл докара бучка на ужас в гърлото му. Изведнъж той не искаше нищо друго освен да е сред хора от собствения си живеещ кратко вид — дори и Рейчъл Драконката, — вместо сред тези безсмъртни с котешки очи.

Изпълнен с безпокойство, той скочи и тръгна към пътеката, като разритваше тръстиките. Почти се сблъска с един сит, облечен само с тънки свободни сини панталони, който стоеше и се взираше в реката. За миг Саймън си помисли, че го шпионира, но финото лице на сита изобщо не трепна при приближаването му. Ситът продължи да гледа покрай него, докато младежът го подминаваше. Пееше си — нерезонираща мелодия от съскания и паузи. Вниманието му бе приковано върху едно дърво, което растеше на брега, наполовина потопено в течението.

Саймън раздразнено изсумтя. Какво им ставаше на ситите? Обикаляха като сомнамбули, говореха неща, които нямаха смисъл — дори и Джирики понякога дрънкаше загадъчни безсмислици, макар определено да бе най-откровеният от племето си — и всички гледаха Саймън така, все едно е насекомо. Когато изобщо го забелязваха, разбира се.

Няколко пъти Саймън бе срещнал сити, за които бе сигурен, че са Ки’ушапо и Сиджанди — двамата, които го бяха придружили на север от Алдхеорте до подножието на Урмшайм. Но те не показаха, че го познават, не направиха никакъв знак за поздрав. Саймън не можеше да се закълне, че са точно те, но нещо в начина, по който отбягваха очите му, го убеди, че е прав.

След пътешествието през северната пустош и роднината на Джирики, и еркинландският войник Гримрик бяха загинали в Драконовата планина Урмшайм, под ледения водопад, известен като Дървото на Удун. Бяха погребани заедно — човек и сит, — нещо, което Джирики бе казал, че не се е случвало, едно свързване между двете раси, непознато от векове. Сега Саймън, един смъртен, бе дошъл в забранения Джао е-Тинукай’и. Ки’ушапо и Сиджанди можеше и да не одобряват присъствието му, но знаеха, че той е спасил техния принц Джирики, знаеха още, че Саймън е Хикка стаджа, Носител на стрела… така че защо трябваше да го отбягват? А дори да бе сбъркал и да не бяха те, трябваше да е достатъчно просто истинските Ки’ушапо и Сиджанди да го открият — все пак той беше единственият човек сред техния народ. Толкова ли бяха ядосани от присъствието му, че не искаха дори да го поздравят? Дали не се срамуваха от Джирики по някакъв начин, от това, че принцът бе довел човек в тайната им долина? Тогава защо просто не го кажеха, не кажеха нещо? Вуйчото на Джирики, Кендхараджа’аро, поне недвусмислено бе показал, че не харесва смъртни.

Мислите за това пренебрежение съвсем развалиха настроението на Саймън и той изгази нагоре по брега на потока кипящ от яд. Необходима бе цялата му воля, за да не се върне при наблюдаващия реката сит и да натика красивото му лице в калта.

Саймън енергично закрачи през долината — този път не се опитваше да избяга, а по-скоро да се отърве чрез ходене от неспокойното си раздразнение. Мина покрай още няколко сити. Повечето се разхождаха сами, въпреки че видя и няколко мълчаливи двойки. Някои го погледнаха с моментен интерес, други като че ли въобще не го забелязаха. Една група от четирима седеше тихо и слушаше пеенето на пети — очите им бяха съсредоточени върху плавните движения на ръцете на певеца.

„Милостиви Ейдон — изръмжа наум Саймън, — за какво толкова мислят? Та те са по-зле и от доктор Моргенес!“ Въпреки че докторът също бе предразположен към дълги мълчания, непрекъсвани от нищо, освен от разсеяното му тананикане, поне привечер той си пийваше бира и учеше Саймън на история или му се караше за лошия му почерк.

Саймън ритна една шишарка и я изгледа как се търкаля. Да, ситите бяха красиви. Изящността им, елегантните им дрехи, ведрите им лица, всичко това го караше да се чувства като някакъв покрит с кал простак, който се блъска в масите в дома на някой голям господар. Въпреки че затворничеството му го вбесяваше, понякога един жесток вътрешен глас му нашепваше, че това е просто правосъдие. Той нямаше право да е тук, а след като беше дошъл, безсмъртните не можеха да му позволят да си тръгне и да ги опетни с разказите си. Също като другаря на Джак Мандуоуд Осгал, той бе слязъл в приказна могила. Светът никога нямаше да е същият.

Скоро ядното му крачене се смени с влачене. След малко той се ослуша и чу шуртенето на вода през камъни. Огледа се. Беше минал през цялата долина и сега бе в сянката на хълмовете. В гърдите му се надигна надежда. Беше близо до Вировете, както ги беше нарекла Адиту; наблизо трябваше да е и Лятната порта. Изглежда, като не бе мислил как да намери пътя за навън, бе успял да направи онова, което толкова нещастно не бе успял да постигне през изминалите дни.

Като се опитваше да наподоби степента на незаинтересованост, която го беше довела толкова далеч, Саймън отби от пътеката и се насочи под ъгъл към звука от плискаща се вода — гледаше към надвисналите дървета с нещо, което се надяваше, че е подходящо равнодушие. След няколко крачки вече бе напуснал слънчевата светлина и бе навлязъл в хладната сянка на хълмовете; изкачваше се по оплетени в трева склонове, покрити с килим от срамежлив син шибой и бял звездоцвят. Когато плисъкът на водата се засили, трябваше да се сдържа, за да не затича; вместо това спря, за да си почине до едно дърво, все едно бе излязъл на разходка. Вгледа се в лентите слънчева светлина, които прорязваха клонака, и се заслуша в собственото си постепенно успокояващо се дишане. После, тъкмо когато почти бе забравил накъде е тръгнал (дали само си въобразяваше, че чува как плисъкът на водата се усилва?), отново се заизкачва по склона.

Когато стигна до върха, сигурен, че ще види най-ниския от Вировете, откри, че вместо това стои на ръба на кръгла долчинка. Най-горните й склонове бяха покрити с бели брези — листата им вече бяха пожълтели. Дърветата се поклащаха от вятъра, листата бяха като парченца златен пергамент. Следващото ниво на малката долина бе гъсто обрасло със среблистолисти дървета — те трепереха от вятъра, който продължаваше своя бяг към дъното на долината.

В дълбините, насред пръстена от сребристи листа, цареше тъмнина, която очите на Саймън не можеха да пробият. Каквито и дървета и храсти да растяха там, те на свой ред също поемаха вятъра — някакъв дрънчащ шепот се издигаше от сенчестите дълбини на долината, звук, който можеше да е шумоленето на духани от вятъра листа и клони, или също толкова вероятно — съскането на хиляди тънки ножове, които се измъкват от хиляди ножници.

Саймън си пое дъх и усети миризмата на долината — на плесен и на нещо сладко-кисело. Долови мириса на растящи неща — остър аромат почти като на окосена трева, но също и някакво дълбоко и опияняващо ухание, което му напомни за чая, който Моргенес правеше в студените вечери. Вдиша отново и се почувства някак странно пиян. Имаше и други миризми, десетки, стотици — можеше да помирише рози, които растат по стара каменна стена, тор от конюшня, дъжд, който сляга праха на земята, соления дъх на кръв и подобния, но в никой случай еднакъв аромат на морска вода. Отърси се като мокро куче и направи няколко крачки надолу по склона.

— Съжалявам. Не може да отидеш там.

Саймън се обърна и видя една жена — стоеше на билото зад него. За миг си помисли, че е Адиту. Тя носеше само парче плат около слабините и нищо друго. Кожата й беше червеникаво-златиста на косата слънчева светлина.

— Какво?

— Не може да отидеш там. — Говореше езика на смъртните внимателно. Не изглеждаше враждебно настроена. — Съжалявам, но не може. — Тя направи една крачка надолу и го изгледа любопитно. — Ти си онзи Судхода’я, който е спасил Джирики.

— И какво от това? Коя си ти? — навъсено попита той. Не искаше да гледа гърдите й, стройните й, но мускулести крака, но това бе почти невъзможно. Ядоса се на себе си.

— Майка ми ме е нарекла Майе’са — отвърна тя. Изговаряше всяка дума все така внимателно, като че ли езикът на Саймън бе номер, който беше научила, но никога досега не бе изпълнявала. Бялата й коса бе прорязана от златно и черно. Докато се взираше в дългите й къдрици — поне едно безопасно място, където очите му да си починат, — Саймън изведнъж осъзна, че всички сити имат бяла коса, че множеството различни цветове, които ги караха да приличат на чуждоземни птици, са просто бои. Дори и Джирики, със странната си отсянка на пиренов цвят — бои! Измама! Точно като онези блудни жени, за които отец Дреосан бе говорил с презрение на службите в параклиса на Хейхолт! Гневът му се усили. Саймън обърна гръб на жената и заслиза към долчинката.

— Върни се, Сеоман Снежнокъдри — обади се тя. — Това е Горичката на Годишния танц. Не може да отидеш там.

— Спри ме — изръмжа той. Може би тя щеше да пусне стрела в гърба му. Бе видял ужасяващата сръчност с лък на Адиту само преди няколко дни — сестрата на Джирики бе забила четири стрели една до друга в един клон на петдесет крачки — и не се съмняваше, че и другите от нейния пол са също толкова добри, но точно в този момент това изобщо не го интересуваше. — Убий ме, ако искаш — добави той и в следващия миг се зачуди дали тази забележка няма да насили късмета му.

Присви ядно рамене и закрачи надолу по склона сред шепнещите брези. Не дойде никаква стрела, така че той рискува да погледне назад. Майе’са все още стоеше там, където я бе оставил. Изглеждаше объркана.

Саймън затича надолу през белите стволове с кора, подобна на хартия. След миг забеляза, че склонът се изравнява, а след още миг той вече… тичаше нагоре. Спря, а после се придвижи ходом до едно място, откъдето можеше да се огледа и да разбере къде се намира. Долината все още лежеше под него, но някак си той се бе преместил по ръба й доста далеч от мястото, където бе жената — а тя още стоеше там и го наблюдаваше.

Като проклинаше от гняв, той отново тръгна надолу, но бързо изпита същото чувство на изравняване, последвано от повторната поява на наклон нагоре. Не бе стигнал по-близо до дъното — все още беше, доколкото можеше да прецени, само на една трета от пътя през пръстена от брези.

Опитите да се обърне с гръб към нанагорнището също срещнаха неуспех. Вятърът въздишаше в клонките, листата шумяха и Саймън имаше чувството, че се бори като в сън, без да постигне напредък въпреки всичките си усилия. Най-после, в пристъп на безсилие, той затвори очи и затича. Когато почувства как земята бяга под краката му, ужасът му се превърна в опияняващо веселие. Клонките го пляскаха по лицето, но някакъв особен късмет го предпази да не се удари в някоя от стотиците брези.

Накрая спря и отвори очи. Беше се върнал на върха на склона. Майе’са стоеше пред него; прозрачната й поличка трепкаше на ветреца.

— Казах ти, не може да отидеш в Горичката на Годишния танц — каза тя, все едно обясняваше болезнена истина на дете. — Ти да не мислеше, че можеш? — Тя поклати глава. Очите й бяха широки, любознателни. — Странно същество.

И тръгна към Джао е-Тинукай’и. След няколко мига Саймън я последва и скоро излезе на пътеката пред къщата на Джирики. Вечерта настъпваше и щурците пееха.

— Много добре, Сеоман — каза Адиту на следващия ден. Гледаше дъската за шент и кимаше. — Заблуда! Да се оттегляш от онова, което искаш да постигнеш. Научаваш се.

— Не става винаги — печално отвърна той.

Очите й проблеснаха.

— Да. Понякога е необходима по-дълбока стратегия. Но това е начало все пак.

Бинабик и Слудиг бяха навлезли в гората само толкова, колкото да заслонят лагера си от острия вятър, който нахлуваше от равнините, вятър, чийто глас се бе превърнал в непрестанен вой. Конете помръдваха неспокойно на въжетата си и дори Куантака изглеждаше разтревожена. Тя току-що се бе върнала от третата си разходка в гората и сега седеше с изправени уши, като че ли се ослушваше за някакво очаквано, но въпреки това ужасно предупреждение. Очите й светеха с отразена от огъня светлина.

— Мислиш ли, че тук сме в по-голяма безопасност, дребни човече? — попита Слудиг; точеше меча си. — Мен ако питаш, по-скоро бих се изправил срещу пустите равнини, отколкото срещу тази гора.

Бинабик се навъси.

— Сигурно. Но би ли се изправил и срещу космати великани като онези, които видяхме?

Белия път, големият път, който обикаляше северната граница на Алдхеорте, най-после бе завил покрай най-източния край на гората и ги бе повел на юг за първи път, откакто се бяха отклонили от Стария път към Тумет’ай заедно със Саймън преди много дни. Скоро след завоя на юг бяха забелязали няколко бели фигури далече зад тях — фигури, които, както разбираха и двамата, не можеха да са нищо друго освен хунен. Великаните, които никога не бяха напускали ловните си полета в подножието на Стормспайк, сега като че ли преброждаха северните земи по цялата им дължина и ширина. Като си спомниха загубите, които няколко от тези същества бяха нанесли на голямата им група на слизане от планините, нито тролът, нито римърсгардецът имаха някакви фалшиви надежди, че биха могли да оцелеят след още една среща с рунтавите чудовища.

— Какво те кара да мислиш, че сме в по-голяма безопасност само защото сме навлезли малко навътре в гората? — попита Слудиг.

— Нищо — призна Бинабик, — но зная, че копачите не обичат да правят тунели в Алдхеорте. Може би великаните също се страхуват да влизат в гората.

Слудиг изсумтя и изстърга с бруса по острието.

— А онзи, дето Джосуа го уби край Наглимунд, когато намериха Саймън? Той беше в гората, нали?

— Той беше закаран там — раздразнено отвърна Бинабик и побутна увитите в листа птици върху въглените. — В живота няма нищо сигурно, Слудиг, но на мен все пак ми се струва по-умно да поемаме по-малко рискове.

След кратко мълчание римърсгардецът проговори:

— Прав си, троле. Просто съм уморен. Иска ми се да стигнем там, където отиваме, до този Камък на раздялата! Искам да дам на Джосуа този прокълнат меч, а после да спя цяла седмица. В легло.

Бинабик се усмихна.

— И на мен ми се иска същото. Но това не е меч на Джосуа, или поне аз не съм сигурен, че е предназначен за него. — Той се изправи и взе дългия вързоп, който бе подпрян на едно дърво. — Въобще не съм сигурен какво е той и за какво е. — Пръстите на Бинабик развиха вързопа и се видя тъмното острие. Светлината на огъня не разкри нищо повече от очертанията му. Бинабик вдигна меча по-високо и продължи: — Виждаш ли? Сега Трън като че ли си мисли, че е приемливо да го носи един малък трол.

— Не говори за него така, сякаш е жив — каза Слудиг и бързо очерта Дърво във въздуха. — Това е противно на природата.

Бинабик го изгледа.

— Може и да не е жив, както са живи мечките, птиците или хората, но в него има нещо, което е повече от метал за мечове. И ти знаеш това, Слудиг.

— Може и така да е. — Римърсгардецът се намръщи. — Не, проклет да съм, наистина знам. Точно затова не ми харесва да говоря за него. Имам кошмари за пещерата, където го намерихме.

— Това не ме изненадва — меко отвърна тролът. — Тя наистина беше страшно място.

— Не, не е само мястото… нито дори и драконът, нито смъртта на Гримрик. Сънувам тоя прокълнат меч, дребосъко. Как лежи там сред онези кости и сякаш ни чака. Студен, студен като змия в дупката си…

Слудиг млъкна. Бинабик го гледаше, но не каза нищо.

Римърсгардецът въздъхна:

— А и все още не разбирам какво добро ще донесе на Джосуа притежанието му.

— Аз също не разбирам. Но този меч е нещо могъщо. Добре е да помним това. — Бинабик погали блещукащото острие, както би погалил котка по гърба. — Погледни го, Слудиг. Толкова бяхме въвлечени в нашите изпитания и загуби, че почти забравихме Трън. Това е меч, който прави легенди! Може би е най-великото оръжие, което е виждал Остен Ард… по-велико от копието Ойндут на Херн, по-велико от прашката на Чъку.

— Може и да е могъщ — изръмжа Слудиг, — но имам съмнения относно това, доколко носи късмет. Не е спасил сър Камарис, нали?

Бинабик се усмихна загадъчно.

— Но той не го е носил, когато е бил пометен през борда в залива Фиранос — шутът Таусър ни разказа това. Точно затова можахме да го намерим на Драконовата планина. В противен случай той щеше да е на дъното на океана… като Камарис.

Вятърът запищя и разклати клоните над главите им. Слудиг се размърда и се премести по-близо до приятния огън.

— Как може такъв велик рицар да падне от борда? Дано Бог ми даде да умра по-почтено, в битка. Това само би доказало, че човек изобщо не бива да се качва на кораб.

Усмивката на Бинабик се разшири.

— Странно е да слушам такива думи от човек, чиито деди са били най-великите моряци, които е познавало човечеството! — Лицето му стана сериозно. — Макар и да трябва да се каже, че някои се съмняват, че Камарис е бил пометен в морето. Има и такива, които казват, че сам се е удавил.

— Какво? Защо, в името на Усирис, би направил такова нещо? — Слудиг възмутено разръчка огъня.

Тролът сви рамене.

— Това е само слух, но аз не пропускам такива неща. Писанията на Моргенес са пълни с много странни разкази. Кинкипа! Как ми се иска да бях намерил повече време да чета книгата на доктора! Едно нещо, което Моргенес разказва в историята за живота на Престър Джон, е, че сър Камарис бил много подобен на нашия принц Джосуа: човек със странни, меланхолични настроения. Освен това изпитвал голямо възхищение към кралицата на Джон, Ебека. Крал Престър Джон го направил неин рицар. Когато Розата на Хернисадарк, както я наричали, починала при раждането на Джосуа, Камарис бил много разстроен. Станал унил и странен и поругал и Бога, и Небесата. Отказал се от меча, бронята и така нататък, все едно че щял да се посвети на религията… или като човек, който знае, че ще умре. Прибирал се към дома си във Винита след поклонение до Санселан Ейдонитис… и при една буря изчезнал в океана близо до остров Харча.

Бинабик се наведе напред и започна да вади увитите в листа птици от жаравата, като внимаваше да не изгори малките си пръсти. Огънят пукаше и вятърът стенеше.

— Уви — каза Слудиг. — Това, което казваш, само ме прави по-сигурен, че ще избягвам големите и могъщите, когато мога. Освен херцог Исгримнур, който наистина е умна глава, останалите са непостоянни и глупави като гъски. А твоят принц Джосуа, ще ме прощаваш, че го казвам, е най-големият глупак.

Усмивката на Бинабик се върна.

— Той не е мой принц, а освен това и той е — как го каза? — непостоянен. Но не и глупав. Никак не е глупав. А и той може да е последната ни надежда за отблъскване на идващата буря. — Като че ли засегнал неудобна тема, тролът побутна едната димяща птица към римърсгардеца. — Хапни, Слудиг. Може би, ако обичат студеното време, хунен ще ни оставят на спокойствие. Поне ще можем да поспим.

— Добре ще е. Чака ни дълъг път преди да можем да предадем този прокълнат меч на принца.

— Дължим го на онези, които паднаха — отвърна Бинабик и се вгледа в тъмната гора. — Не можем да си позволим да направим грешка.

Почнаха да ядат. Куантака се надигна и започна да обикаля из лагера, като внимателно се вслушваше в ридаещия вятър.

Снегът се въртеше бясно и почти обелваше кората на дърветата по назъбения северен ръб на Алдхеорте. Огромната хрътка, на която ужасното време не пречеше ни най-малко, подскачаше леко през заслепяващата виелица, твърдите й като камък мускули се свиваха и опъваха под късата козина. Когато кучето стигна до Инген, Ловецът на Кралицата измъкна парче сбръчкано сушено месо — в единия му край имаше нещо, което подозрително наподобяваше нокът. Бялата хрътка го схруска за секунда, а после се вгледа в тъмнината. Мътните й малки очи бяха изпълнени с нетърпение да тръгне отново. Инген внимателно почеса кучето зад ушите, после облечените му в ръкавица пръсти минаха по издутата от мускули челюст, която би могла да строши и скала.

— Да, Нику’а — прошепна ловецът, а гласът отекна в шлема му. Очите му бяха също толкова лудо внимателни, колкото и очите на хрътката. — Вече улови миризмата, нали? Ах, Кралицата толкова ще се радва. Името ми ще бъде възпявано, докато слънцето не почернее, не изгние и не падне от небето.

Той вдигна забралото на шлема си и позволи на жилещия вятър да удря лицето му. Също толкова сигурно, колкото знаеше, че някъде над тъмнината светят замръзнали звезди, Инген Джегер знаеше, че плячката му е пред него и че се доближава до нея с всеки изминал ден. В този момент той нямаше чувството, че е упоритата, неуморна хрътка, която бе неговият магически образ и чиято озъбена муцуна бе взел за модел на шлема си; не, той беше някакъв по-неуловим, по-котешки хищник, същество, пропито от бурна, но спотаена наслада. Усети ледената нощ с лицето си и разбра, че нищо, което живее под черното небе, не би могло да му избяга за дълго.

Инген Джегер измъкна кристалния кинжал от ръкава си, вдигна го и се вгледа в него така, сякаш беше огледало и той можеше да се види — онзи Инген, който се бе страхувал да умре в неизвестност. Полупрозрачното острие улови някакъв дързък лъч на лунна или звездна светлина и лумна със студен син огън; резбата му сякаш се заизвива като змия под пръстите на Джегер. Това бе всичко, за което бе мечтал, а и повече. Кралицата със Сребърната маска му бе възложила огромна задача, задача, която бе достойна за легенда. Скоро — той го чувстваше със сигурност, която го караше да трепери, — скоро тази задача щеше да бъде изпълнена. Инген плъзна кинжала в ръкава си.

— Тръгвай, Нику’а — прошепна той, като че ли скритите звезди можеха да го предадат, ако чуеха. — Време е да уловим плячката си в дупката й. Ще тичаме. — Инген скочи на седлото. Търпеливият му кон се размърда, като че ли се будеше едва сега.

Снегът се вихреше и засипваше мястото, където допреди миг бяха стояли един мъж, един кон и едно куче.

Следобедната светлина замираше и полупрозрачните стени на къщата на Джирики постепенно ставаха по-тъмни. Адиту бе донесла в стаята на Саймън ястие от плодове и топъл хляб — мила постъпка, която той би оценил дори още повече, ако тя не бе останала да го дразни. Не че не му харесваше компанията на Адиту или че не се възхищаваше на екзотичната й красота — всъщност точно красотата и безсрамието й го безпокояха и не му позволяваха да се съсредоточи върху такава обикновена задача като яденето.

Адиту отново прекара пръст нагоре по гръбнака му и Саймън почти се задави с една хапка хляб.

— Недей!

Тя се нацупи смешно.

— Защо? Боли ли?

— Не! Разбира се, че не. Гъдел ме е. — Той намусено й обърна гръб, засрамен от липсата си на възпитание… но не много. Както винаги до Адиту, беше доста смутен. Джирики, въпреки всичките си странни маниери, никога не го бе карал да мисли за себе си като за глупав смъртен; до Адиту обаче Саймън се чувстваше като направен от кал. Днес тя беше пременена в нещо съвсем малко — само от пера, пъстри мъниста и няколко лентички плат. Тялото й блестеше от ароматични масла.

— Гъдел? Но това лошо ли е? — попита тя. — Не искам да те притеснявам, Сеоман. Просто ти си толкова… — тя затърси точната дума, — толкова необикновен, а аз рядко съм била близо до други от твоя вид. — Тя като че ли се наслаждаваше на неудобството му. — Ти си много широк тук… — Тя прокара пръст от едното му рамо до другото и въздъхна, когато това предизвика още едно приглушено скимтене. — Личи си, че не си като нашия народ.

Саймън, който отново се бе отдръпнал извън досега й, изсумтя. Беше му неудобно до нея, това беше факт. Присъствието й бе започнало да го кара да се чувства така, сякаш имаше някакъв постоянен сърбеж; а когато я нямаше, едновременно копнееше за нея и се страхуваше да не дойде. Всеки път, когато погледнеше стройното й тяло, разкрито с нескромност, която все още го шокираше до дълбините на съществото му, той си спомняше гръмовните проповеди на отец Дреосан. И с удивление откри, че свещеникът, за когото винаги си бе мислил, че е идиот, в края на краищата е бил прав — дяволът наистина поставяше капани за плътта. Дори само наблюдението на пъргавите, котешки движения на Адиту изпълваше Саймън със смущаващо усещане за грях. Грях трижди ужасен, знаеше той, тъй като сестрата на Джирики дори не беше от собствения му вид.

Както ги бе учил свещеникът, Саймън се опитваше да държи чистото лице на Елисия, Божията майка, пред себе си, когато бе изправен срещу изкушенията на плътта. Навремето в Хейхолт бе виждал това лице на стотици картини и скулптури, върху неизброими осветени от свещи олтари, но сега се тревожеше, че паметта му го предава. В спомените му очите на святата майка на Усирис изглеждаха по-игриви и по-… котешки… отколкото би могло да е прилично или свято.

Въпреки неудобството си, сред самотата си той все пак бе благодарен на Адиту за цялото й внимание, колкото и за повърхностно да го намираше и колкото и нараняващи за чувствата му понякога да ставаха закачките й. А най-благодарен бе за ястията. Напоследък Джирики рядко си беше вкъщи, а Саймън не беше съвсем наясно кои от плодовете, зеленчуците и по-малко познатите растения, които растяха в обширните градини на принца, стават за ядене. Нямаше никой, освен сестрата на принца, на когото да може да разчита. Дори и първото семейство — Корена и Клонката, както ги бе нарекъл Джирики — май нямаше прислужници. Всеки се грижеше сам за себе си, както подобаваше на усамотения живот на ситите. Саймън знаеше, че ситите гледат животни, или по-скоро, че долината е пълна с животни, които идваха при повикване. Овцете и козите трябваше да позволяват да ги доят, тъй като яденетата, които му носеше Адиту, често съдържаха ароматни сирена, но ситите като че ли не ядяха месо. Саймън често си мислеше с копнеж за всички доверчиви животни, които обикаляха по пътеките на Джао е-Тинукай’и. Знаеше, че никога няма да посмее да направи нещо по въпроса, но — Ейдон! — ако имаше поне един овнешки бут!

Адиту отново го сръга. Саймън упорито не й обърна внимание. Тя се изправи, мина покрай гнездото от одеяла, което му служеше за легло, и спря пред издутата синя стена. Тя бе алена, когато Джирики го бе въвел тук за пръв път, но принцът някак бе сменил цвета й с това по-успокоително небесносиньо. Адиту я потърка с дългопръстата си ръка и платът се отдръпна като че ли сам и разкри друга, по-голяма стая.

— Да се върнем към играта — каза тя. — Ти си твърде сериозен, човешко дете.

— Никога няма да мога да я науча — промърмори Саймън.

— Ти не влагаш себе си. Джирики твърди, че имаш добър ум… въпреки че брат ми е бъркал доста често. — Адиту бръкна в една сгъвка на стената и измъкна кристална сфера, която започна да свети, щом я докосна, и я постави на един дървен триножник — сферата освети цялата стая, — извади една изрисувана дървена кутия изпод пъстрата дъска за шент и я отвори. — Току-що си бях направила много Дървесни чучулиги. Ела, Сеоман, играй и не се муси. Имаше добра идея онзи ден, една много хитра идея… да бягаш от онова, което всъщност търсеше. — Тя погали ръката му — той настръхна целият — и му подари една от странните си ситски усмивки, изпълнени с неразбираемо значение.

— Сеоман има да играе други игри тази вечер — чу се глас.

Джирики стоеше на вратата, облечен в нещо, което изглеждаше като церемониално облекло — фино избродирана роба в различни отсенки на жълто и синьо. Носеше меки сиви ботуши. Мечът Индрежу потропваше на хълбока му в ножница от същата сива материя, три дълги бели пера от чапла бяха вплетени в косата му.

— Призоваха го.

Адиту внимателно постави кутията с фигурите на дъската.

— Тогава ще трябва да си играя сама… освен ако ти няма да останеш, Върбова клонке. — Тя го изгледа изпод сведените си клепачи.

Джирики поклати глава.

— Не, сестро. Трябва да бъда водачът на Сеоман.

— Къде трябва да отида? — попита Саймън. — Кой ме е призовал?

— Първата баба. — Джирики вдигна ръка в кратко тържествено движение. — Амерасу Родената на кораб иска да те види.

Докато вървеше в мълчание под звездите, Саймън си мислеше за нещата, които бе видял, откакто бе напуснал Хейхолт. Като си помислеше само, че някога се бе страхувал, че ще живее и умре като прислужник в замъка! Нямаше ли да имат край странните места, на които трябваше да отиде, странните хора, които трябваше да срещне? Амерасу можеше и да е способна да му помогне, но въпреки това вече му бе дошло до гуша от всички тези странности. И все пак, осъзна той с тръпка на паника, ако Амерасу или някой друг не му се притечеше на помощ, красивите, но ограничени просеки на Джао е-Тинукай’и щяха да са всичко, което щеше да гледа до края на живота си.

Но най-странното, изведнъж се замисли той, бе това, че без значение къде отиваше или какво виждаше, той като че ли си оставаше същият — малко по-малко идиот може би, но не много по-различен от несръчното момче от кухнята, което бе живяло в Хейхолт. Онези далечни, мирни дни му изглеждаха безвъзвратно отлетели, изчезнали без надежда за връщане, но онзи Саймън, който бе живял там, все още бе тук. Моргенес веднъж му бе казал да направи дома си в собствената си глава. По този начин домът никога не можел да му бъде отнет. Това ли бе искал да каже докторът? Да бъдеш същият човек без значение къде отиваш, без значение какви лудости се случват? Някак си това не изглеждаше съвсем правилно.

— Няма да те товаря с наставления — внезапно каза Джирики и Саймън се стресна. — Има специални ритуали, които трябва да се изпълнят преди срещата с Първата баба, но ти не ги знаеш, нито пък би могъл да ги изпълниш всичките, дори и ако ти се кажат. Обаче не мисля, че това е причина за тревога. Вярвам, че Амерасу иска да те види поради това кой си и какво си видял, а не защото иска да те наблюдава как изпълняваш Шестте песни на почтителната молба.

— Шестте какво?

— Не е важно. Но запомни следното: въпреки че Първата баба е от същото семейство като Адиту и самия мен, ние и двамата сме деца на Последните дни. Родената на кораб Амерасу е била едно от първите говорещи същества, които са стъпили на Остен Ард. Не ти казвам това, за да те плаша — бързо добави той, като видя изтормозеното, осветено от луната лице на Саймън, — а само за да знаеш, че тя е различна дори и от майка ми и баща ми.

Саймън се замисли. Можеше ли красивата жена с тъжно лице, която бе видял, наистина да е едно от най-старите живи същества на света? Той не се съмняваше в Джирики, но собствените му най-луди мисли, дори разтегнати до краен предел, не можеха да обхванат думите на принца.

Минаха по един каменен мост и навлязоха в онази част на долината, в която дърветата растяха по-нагъсто. Саймън се опитваше, доколкото можеше, да запомни по кои пътеки вървят, но откри, че спомените му бързо се топят, че са нематериални като звездната светлина. Спомняше си само, че пресякоха още няколко потока, всеки от които му се струваше по-мелодичен от предишния, и накрая навлязоха в част от гората, която изглеждаше по-тиха. Сред дебело преплетените дървета дори и песните на щурците бяха замлъкнали. Клоните се поклащаха, но вятърът бе мълчалив.

Когато най-после спряха, Саймън с изненада установи, че стоят пред високото, овесено с паяжини дърво, което бе открил при първия си опит за бягство. Бледи светлини блестяха през плетеницата от копринени нишки, като че ли огромното дърво носеше светещ плащ.

— Бях вече тук — бавно каза Саймън. Топлият неподвижен въздух го караше да се чувства едновременно сънлив и въпреки това съвсем нащрек.

Принцът го погледна, но не каза нищо, а го поведе към дъба и докосна покритата с мъх врата, която бе толкова дълбоко в кората, че дървото можеше да е израсло около нея.

— Имаме разрешение — тихо каза той.

Вратата безшумно се люшна навътре.

От другата страна на вратата имаше нещо невъзможно — дълга тясна галерия, също така оплетена в коприна, както и дъбът отвън. Малки, не по-големи от светулки светлинки горяха в сплетените нишки и я изпълваха с непостоянната си светлина. Саймън, който би могъл да се закълне върху свещено Дърво, че зад дъба няма нищо, освен още дървета, се обърна и погледна навън да види къде би могъл да е скрит подобен коридор (можеше ли някак си да потъва надолу в земята?), но Джирики го хвана за лакътя и нежно го побутна навътре. Вратата се затвори зад тях.

Бяха заобиколени от светлини и копринени мрежи, като че ли се движеха през облаците и между звездите. Саймън все още се чувстваше като в сън — всеки детайл бе ясен и контрастен, но той нямаше представа колко дълго вървят по блещукащата галерия. Най-после стигнаха до по-широко място — стая, която миришеше на кедри и на цъфнали сливи, както и на други аромати, които бяха по-трудни за разпознаване. Тук светлинките бяха по-малко и широката стая бе пълна с дълги треперливи сенки. От време на време стените изскърцваха, като че ли двамата с Джирики бяха в трюма на кораб — или в дънера на огромно дърво. Саймън чу шум като от бавно капеща вода, като последните капки на дъжд, които се отцеждат от клоните на върба в езерце. Полувидими фигури обграждаха тъмните стени, фигури, оформени като хора; можеше и да са статуи, тъй като бяха съвсем неподвижни.

Докато Саймън се оглеждаше — очите му още не бяха свикнали с полумрака, — нещо се отърка в крака му. Той се стресна и ахна, но след миг видя навирена опашка, която можеше да принадлежи само на котка. Животинчето бързо изчезна в тъмнината покрай стените и Саймън си пое дъх.

Колкото и странно да беше това място, в него нямаше нищо наистина плашещо. В сенчестата стая цареше атмосфера на топлина и спокойствие, подобни на които той не бе видял досега в Джао е-Тинукай’и. Джудит, управителката на кухнята в Хейхолт, може би би го нарекла уютно.

— Добре дошъл в моя дом — каза един глас от тъмнината. Малките точки светлина около една от сенчестите фигури станаха по-ярки и разкриха белокоса глава и гърба на висок стол. — Ела по-близо, човешко дете. Аз мога да те виждам там, но се съмнявам, че и ти можеш да ме виждаш.

— Първата баба има много остро зрение — каза Джирики и Саймън си помисли, че долавя в гласа на сита следа от забавление. После пристъпи напред. Златната светлина разкри древното и все пак младо лице, което бе видял в огледалото на Джирики.

— Ти си пред Амерасу и’Сендиту но’е-Са’онсерей, Родената на кораб — каза Джирики зад гърба му. — Покажи уважението си, Сеоман Снежнокъдри.

Без никакви угризения Саймън коленичи и сведе глава.

— Стани, смъртно момче — тихо каза Амерасу. Гласът й бе дълбок и спокоен и разбуди паметта му. Толкова ли дълбоко се бе врязал в ума му краткият им контакт през огледалото? — Хммм — промърмори тя. — Ти си по-висок дори и от младия ми Върбова клонка. Ще намериш ли на човешкото дете столче, Джирики, така че да не ми се налага да го гледам отдолу нагоре? Вземи едно и за теб.

Саймън и Джирики седнаха. Амерасу продължи да го гледа внимателно и Саймън изведнъж се почувства с вързан език — но любопитството се съревноваваше със скромността: той също я поглеждаше крадешком, като се стараеше колко може да избягва нейните почти плашещо дълбоки очи.

Амерасу изглеждаше почти както си я спомняше — блестяща бяла коса, кожа, здраво опъната по костите. Освен неизмеримата дълбочина на взора й, единствената подсказка за огромната възраст, за която бе споменал Джирики, беше внимателната предпазливост, с която тя отмерваше всяко свое движение, като че ли скелетът й бе крехък като древен пергамент. И въпреки това тя беше много красива. Хванат в мрежата на погледа й, Саймън си представяше, че в зората на света Амерасу може да е била толкова ужасяващо и заслепяващо великолепна, като слънцето.

— И така — каза тя най-после, — ти си на погрешна дълбочина, малка рибке.

Саймън кимна.

— Харесва ли ти в Джао е-Тинукай’и? Ти си един от първите от своя вид, които идват тук.

Джирики сепнато попита:

— Един от първите ли, мъдра Амерасу? Не първият?

Тя не му обърна внимание — задържа погледа си върху Саймън. Той се почувства нежно, но и здраво придърпан от нейната заповедна магия, като гърчеща се риба, дърпана неотклонно към заслепяващата повърхност на водата.

— Говори, човешко дете. Какво мислиш?

— Аз… за мен е чест да съм тук — най-после каза той и преглътна. Гърлото му беше сухо. — Чест. Но… но не искам да остана в тази долина. Не и завинаги.

Амерасу се облегна назад и като че ли отслаби хватката си, въпреки че силата на присъствието й все още го притискаше силно.

— Не съм изненадана. — Тя се усмихна тъжно. — Но ще трябва да си затворен тук доста дълго, преди да се умориш от живота колкото мен.

Джирики се размърда и попита:

— Трябва ли да си отида, Първа бабо?

Въпросът му накара Саймън да потрепери от страх. Той можеше да почувства огромната доброта и огромната болка на тази жена… но тя беше толкова плашещо силна! Знаеше, че ако пожелае, тя би могла да го задържи тук завинаги само с мощта на гласа си и с неустоимите си очи.

— Трябва ли да си отида? — отново попита Джирики.

— Зная, че те боли да ме слушаш, че говоря така, Върбова клонке — отвърна Амерасу. — Но ти си най-скъпият от всичките ми младежи и си силен. Можеш да чуеш истината. — Тя бавно се размърда в стола си, дългопръстата й ръка докосна гърдите й. — Ти, човешко дете, също си познал загуба. Това е изписано на лицето ти. Но въпреки че всяка загуба е сериозна, животът, както и загубите на смъртните, се появяват и изчезват толкова бързо, колкото сезоните сменят листата. Не искам да съм жестока. Нито пък търся съжаление… но нито ти, нито който и да било друг смъртен е виждал сухите векове да се търкалят покрай него, гладните хилядолетия, не е виждал самата светлина и цвят изсмукани от света му, докато не остане нищо, освен безсочни спомени. — Странно, но докато говореше, лицето й като че ли се подмлади, все едно мъката й бе най-жизненото нещо, останало в нея. Сега Саймън вече виждаше много повече от предишното й великолепие. Неспособен да говори, той сведе глава.

— Разбира се, че не си — продължи тя и гласът й леко потрепна. — Но аз съм. Точно затова съм тук, в тъмното. Не че се страхувам от светлината или че не съм достатъчно силна, за да издържа яркостта на деня. — Тя се засмя и смехът й приличаше на скръбния зов на козодой. — Не, просто в тъмнината мога по-ясно да виждам изгубените дни и лица от миналото.

— Ти си имала двама сина — тихичко каза Саймън. Бе разбрал защо гласът й му изглежда толкова познат. — Единият от тях си е тръгнал.

Лицето на Амерасу се втвърди.

— И двамата ги няма. Какво си му казал, Джирики? Това не са разкази за малките сърца на смъртните.

— Нищо не съм му казвал, Първа бабо.

Тя се наведе напред и попита напрегнато:

— Разкажи ми за синовете ми. Какви стари легенди знаеш?

— Единият син е бил ранен от дракон. — Саймън преглътна. — И трябвало да си тръгне. Той бил изгорен… като мен. — Той докосна белязаната си буза. — Другият… другият е Кралят на бурите. — Докато прошепваше последните думи, Саймън се огледа, като че ли нещо можеше да го нападне от дълбоките сенки. Стените скърцаха и водата капеше, но това бе всичко.

— Откъде знаеш това?

— Чух гласа ти в един сън. — Саймън търсеше думи. — Ти говори в главата ми много дълго, докато спях.

Красивото лице на жената бе сериозно. Тя го погледна така, сякаш нещо скрито в него я заплашваше.

— Не изпитвай страх, човешко дете — каза тя най-после и протегна напред тънките си ръце. — Не се страхувай. И ми прости.

Хладните й сухи пръсти докоснаха лицето на Саймън. Светлините се разлюляха, начупиха се на парченца, а после примигнаха и загаснаха. Хватката й като че ли стана по-силна. Чернотата запя.

Нямаше болка, но някак си Амерасу бе в главата му, силно присъствие, толкова тясно свързано с него в този миг, че той се почувства смайващо, ужасяващо оголен — много повече от всяка чисто физическа голота. Тя усети паниката му и го успокои, приласка тайното му вътрешно аз като уплашена птичка, докато той не спря да се страхува. След това Първата баба започна деликатно да преравя спомените му, като го изследваше внимателно и целенасочено.

Шеметни парчета от мисли и сънища прелетяха покрай него, въртяха се като цветчета във вихрушка — Моргенес и неизброимите му книги, пеещата Мириамел, привидно безсмислени откъслеци от разговори от дните му в Хейхолт. Нощта на Тистерборг и ужасяващият сив меч се разпростираха в ума му като тъмно петно, последвани от сребърното лице на Утук’ку и трите меча от видението му в къщата на Гелое. Дебелата Скоди и нещото, което се бе смяло сред пламъците в двора, се завъртяха и се стопиха в лудостта на Дървото на Удун и безжизнените очи на огромния Игджарджук. Трън също се появи — една черна резка на фона на светлината на паметта. Докато спомените му прелитаха покрай него, той отново почувства изгарящата болка от кръвта на дракона и изпълненото със страх усещане за връзка с въртящия се свят, противната огромност на надеждата и болката на всички живи същества. Най-накрая, като остатъци от сън, картините избледняха.

Светлините бавно се завърнаха. Главата на Саймън бе в скута на Джирики. Раната на бузата му туптеше.

— Прости ми, Първа бабо — каза Джирики някъде от много далеч, — но беше ли необходимо това? Той щеше да ти каже всичко, което знае.

Амерасу дълго мълчеше и когато проговори, сякаш го направи с огромно усилие. Гласът й изглеждаше по-стар отпреди:

— Не би могъл да ми каже всичко, Върбова клонке. Нещата, които ми се струват най-важни, той дори не знае, че знае. — Тя погледна Саймън; на лицето й бе изписано нещо като уморена любезност. — Наистина съжалявам, човешко дете. Нямах право да те ограбвам по този начин, но съм стара и уплашена и ми е останало съвсем малко търпение. А сега съм по-изплашена от всякога.

Тя се опита да се изправи и Джирики побърза да й помогне. Амерасу изчезна в сенките и се върна с чаша вода. Поднесе я до устните на Саймън и той пи жадно. Водата бе студена и сладка, с лек привкус на дърво и пръст, като че ли бе извадена от Стубел. Саймън си помисли, че в бялата си рокля Амерасу прилича на някакъв блед лъчист светец от църковна картина.

— Какво… направи? — попита той. В ушите му бръмчеше някакъв странен звук, а пред очите му прелитаха малки блестящи снежинки.

— Научих онова, което трябваше да науча — каза Амерасу. — Знаех, че съм те видяла в огледалото на Джирики, но си помислих, че това е късмет, случайност. Пътят на сънищата напоследък се е променил много и е станал толкова тъмен и непредвидим дори и за опитните, колкото някога бе за онези, които пътуваха по него само в съня си. Вече виждам, че предишната ни среща не е била прищявка на съдбата.

— Да не искаш да кажеш, че срещата ти със Саймън е била желана от някого, Първа бабо? — каза Джирики.

— Не. Искам да кажа само, че границите между тези светове и нашите започват да отслабват. Някой като това човешко дете, който е бил дърпан в различни посоки, който по чист късмет или по някакъв невъобразим план е бил въвлечен в много могъщи и опасни връзки между света на сънищата и на будното състояние… — Тя се замисли, внимателно седна и продължи: — Все едно живее на ръба на огромен лес. Когато дърветата започват да се разпростират навън, точно в неговия праг първо ще се впият корените. Когато вълците започнат да огладняват, точно под неговия прозорец ще завият.

— Какво научи от… спомените ми? — попита Саймън. — За… за Инелуки?

Лицето й стана безстрастно.

— Твърде много. Мисля, че вече разбирам ужасния сложен план на сина ми, но трябва да помисля още малко. Дори и в този час не бива от страх да се разбързам глупаво. — Тя вдигна ръка към челото си. — Ако съм права, опасността е по-сериозна, отколкото изобщо сме си представяли. Трябва да поговоря с Шима’онари и Ликимея. Надявам се само да ме послушат… и че времето ни не е отминало. Може би започваме да копаем кладенец, докато къщите ни вече горят.

— Майка ми и баща ми трябва да те изслушат — каза Джирики. — Всички познават мъдростта ти, Първа бабо.

Амерасу се усмихна тъжно.

— Някога жените от рода Са’онсерей са били пазителите на мъдростта. Последната дума е принадлежала на най-старата от рода. Когато Дженджияна виждала правилните неща, ги изговаряла и ставало така. От Бягството насам нещата са се променили. — Ръката й помаха във въздуха като птица, която каца. — Сигурна съм, че майка ти ще се вслуша в разума. Баща ти е добър, Джирики, но в някои отношения той живее дори по-дълбоко в миналото от мен. — Тя поклати глава. — Прости ми. Уморена съм и има много неща, за които да мисля. Иначе нямаше да говоря толкова непредпазливо, особено пред това момче. — Тя погали бузата на Саймън с пръсти. Болката от старото му изгаряне намаля. Както гледаше сериозното й лице и виждаше тежестта, която тя, изглежда, носеше, той посегна и докосна ръката й.

— Джирики ти е говорил истината, човешко дете — каза тя. — За добро или за зло, ти наистина си белязан. Иска ми се само да можех да ти кажа няколко думи, които да ти помогнат по пътя ти.

Светлината отново помръкна и Джирики изведе Саймън навън.

26. Изрисувани очи

Мириамел наблюдаваше блъсканицата и оживлението по доковете. Винита не бе голям остров, но последните двама императори на Набан, както и тримата херцози под управлението на Престър Джон бяха от рода Бенидривайн. Островът бе и родното място на легендарния Камарис, но дори и на такъв велик рицар бе отредено средно по важност място в изпълнената с герои светла история на Винита. Пристанището бе оживено — богатствата на Винита бяха големи.

Аспитис Превес и капитанът бяха слезли в града по работа — графът бе намекнал, че е получил някаква важна задача лично от херцог Бенигарис, но не бе пожелал да обсъжда въпроса. Бе казал и на Мириамел, и на Кадрах да останат на кораба, докато не се върне — изтъкна, че пристанището не е място, из което да се разхожда една благородна дама, и че той няма на разположение достатъчно въоръжени мъже, та едновременно да урежда своите работи спокойно и да отдели войници за тяхната защита.

Мириамел знаеше какво означава това. Каквото и да мислеше за нея Аспитис, колкото и да ценеше красотата и компанията й, той не възнамеряваше да й предостави възможността да му се изплъзне. Вероятно таеше някакви съмнения относно историята й или просто се безпокоеше, че тя може да бъде убедена да си тръгне от Кадрах, който вече дори не се опитваше да прикрива нарастващата си омраза към графа на Еадне и Дрина.

Тя въздъхна, взряна тъжно в редиците покрити павилиони, които се нижеха по крайбрежния булевард — всички бяха украсени със знаменца и натъпкани с блага за продан. Амбулантни търговци хвалеха стоката си с крясъци, докато се тътреха по булеварда, танцьори и музиканти изнасяха представленията си за дребни монети, моряци от различни кораби се смесваха с жителите на Винита в едно викащо, смеещо се, ругаещо множество. Въпреки тъмното небе и честите превалявания тълпите, които пъплеха по брега, като че ли си бяха поставили за цел да вдигат весела врява.

Кадрах стоеше до нея, обикновено розовото му лице беше бледо. Монахът не бе говорил много, откакто Аспитис им бе казал да останат на борда; бе наблюдавал как свитата на графа напуска „Облака на Еадне“ със същото кисело изражение, с което сега гледаше тълпата по брега.

— Господи — каза той, — направо ми призлява, като виждам подобна непредпазливост. — Не бе съвсем ясно за какво се отнася забележката му, но въпреки това Мириамел усети болката в нея.

— А ти — озъби се тя — по-добър ли си? Пияница и страхливец!

Голямата му глава се завъртя към нея тежко като воденичен камък.

— Именно моята предпазливост ме прави такъв, господарке. Наблюдавах твърде внимателно.

— Какво си наблюдавал? О, стига! Не съм в настроение за някоя от твоите пълни със заобикалки лекции. — Тя потрепери от гняв, но не успя да събуди чувството за справедливост, от което се нуждаеше. През последните няколко дни Кадрах се бе отдалечил от нея още повече и я наблюдаваше от, както изглеждаше, неодобрително разстояние. Това я дразнеше, но дори и тя донякъде се чувстваше неудобно от продължаващия флирт между нея и графа. Бе трудно да оправдае напълно раздразнението си, но бе още по-трудно да понася сивите очи на Кадрах да се взират в нея, като че ли тя е дете или непослушно животно. — Защо не отидеш да се оплачеш на някой моряк? — каза тя накрая. — Ще видиш колко добре ще те изслуша.

Монахът скръсти ръце на гърдите си и заговори търпеливо, но не я погледна в очите:

— Няма ли да ме послушаш, господарке? За последен път? Моят съвет не е и наполовина толкова лош, колкото го изкарваш, и ти го знаеш. Колко дълго ще слушаш медените слова на този… този дворцов красавец? Ти си като неговата малка птичка: той я изважда от клетката й, играе си с нея, а после я връща обратно. Той не се интересува от теб.

— Странно е да чувам тези думи от теб, брат Кадрах. Графът ни предостави капитанската каюта, храни ни на своята маса и се отнася с мен с пълно уважение. — Сърцето й малко се забърза, когато тя си припомни устните на Аспитис до ухото си и неговото силно, нежно докосване. — А от друга страна, ти ме излъга: взе пари за моята свобода и ме повали в безсъзнание. Само един луд може да се изтъква като приятел след всичко това.

Сега Кадрах вдигна очи и задържа погледа си върху очите й за един дълъг миг. Като че ли търсеше нещо в тях и проучващото му разглеждане разля топлина по страните й. Тя направи подигравателна физиономия и му обърна гръб.

— Много добре, господарке — каза той. С крайчеца на окото си тя видя как той сви рамене и тръгна надолу към палубата. — Изглежда, напоследък в църквата на Усирис проповядват малко доброта или милост — подхвърли той през рамо.

Мириамел премига през сълзи на гняв.

— Ти си религиозният, Кадрах, не аз. Ако думите ти са верни, ти си най-добрият пример! — Грубият й отговор не й донесе кой знае какво удоволствие.

Когато й омръзна да гледа тълпите в корабостроителницата, Мириамел слезе в каютата си. Монахът седеше на леглото и решително се взираше в нищото. Мириамел не искаше да разговаря с него, затова се обърна, отново излезе на палубата и неспокойно закрачи по нея. Моряците, които бяха останали на борда, стягаха „Облака на Еадне“ за предстоящото пътуване — някои се катереха по такелажа, други работеха по палубата. Щяха да останат във Винита само до утре, така че всички претупваха задълженията си, та по-бързо да слязат на брега.

Мириамел спря до парапета на мостика и пак загледа тълпите по брега. Хладният влажен вятър рошеше косата й. Тя се замисли за онова, което бе казал Кадрах. Можеше ли да е прав? Тя знаеше, че Аспитис е ласкател, но възможно ли бе той въобще да не се интересува от нея? Мириамел си припомни първата им нощ на палубата и сладките тайни целувки, които той бе откраднал от нея след това. Бе сигурна, че монахът греши. Тя не си въобразяваше, че Аспитис я обича с цялата си душа — съмняваше се, че лицето й го мъчи насън, както неговото мъчеше нея, — но извън всякакво съмнение знаеше, че той я харесва, а това не можеше да се каже за останалите мъже около нея. Баща й бе желал тя да се омъжи за онзи ужасен пиян самохвалко Фенгболд, а чичо й Джосуа бе искал единствено да седи кротко и да не му докарва никакви неприятности.

Но съществуваше и Саймън… при тази мисъл тя усети проблясък топлина да се стрелва в сивата утрин. Той бе мил по негов си глупав начин, а в същото време — смел колкото всеки от благородниците, които бе виждала. Но той бе кухненски прислужник, а тя — принцеса… в края на краищата какво значение имаше Саймън? Те бяха на противоположните краища на света. И никога нямаше да се видят отново.

Някой докосна ръката й и я стресна. Тя се извърна и видя сбръчканото лице на Ган Итай да се взира нагоре в нейното. Обичайното изражение на нискито, лукавото добро настроение, го нямаше.

— Момиче, трябва да говоря с теб — каза старицата.

— К-какво? — Нещо в изражението на нискито я разтревожи.

— Сънувах сън. Сън за теб… и за лоши времена. — Ган Итай наведе глава, а после се обърна към морето, преди отново да я погледне. — Сънят каза, че ти си в опасност, Мири…

Нискито млъкна, гледаше някъде зад Мириамел. Принцесата се наведе напред. Беше ли й се счуло, или Ган Итай бе понечила да я нарече с истинското й име? Не, не можеше да е така — никой освен Кадрах не знаеше коя е тя и Мириамел се съмняваше, че монахът е казал на някого от кораба — това, до което можеше да доведе подобна новина, бе твърде непредвидимо, а Кадрах бе хванат в капан насред океана точно като нея. Не, сигурно й се беше счуло.

— Прекрасна лейди! — чу се бодър глас откъм дока. — Влажна сутрин е, но може би ще желаете да видите Винита?

Мириамел се извърна. Аспитис и войниците му стояха пред трапа. Графът носеше красиво синьо наметало и лъснати ботуши. Косата му танцуваше от вятъра.

— О, да! — каза тя, доволна и развълнувана. Колко прекрасно би било да се махне от този кораб! — Ей сега ще сляза!

Когато се обърна, Ган Итай бе изчезнала. Озадачена, Мириамел се намръщи. Изведнъж си спомни за монаха, който седеше навъсен в каютата, и усети пристъп на съжаление към него.

— Да доведа ли и брат Кадрах? — извика тя.

Аспитис се засмя:

— Разбира се! Един монах може да ни е от полза — ще ни предпазва от изкушенията! По този начин може и да се върнем с няколко сентимки, останали в кесиите ни!

Мириамел изтича надолу по стълбите, за да каже на Кадрах. Той я изгледа странно, но обу ботушите си, заметна се с тежкото си наметало и я последва.

Вятърът се усили и довяваше дъжд през няколко минути. Въпреки че отначало Мириамел се радваше да се разхожда по оживения кей с красивия общителен граф, въодушевлението й от напускането на кораба скоро започна да преминава. Имаше много хора, но тесните улички на Винита все пак бяха тъжни и сиви. Когато Аспитис й купи няколко сплетени зюмбюла и нежно ги окачи на врата й, всичко, което тя успя да направи, бе да му се усмихне.

„От времето е — мислеше тя. — Това неестествено време превърна средата на лятото в нерадостна сива мрачина и донесе студ… измръзнала съм до кости“.

Помисли си за баща си, който седеше сам в тронната зала, за хладното, отчуждено изражение, което носеше като маска — маска, която бе започнал да си слага все по-често и по-често през последните й месеци в Хейхолт. „Студени кости и студени сърца“, запя тя наум, докато графът на Еадне ги водеше по хлъзгавите от дъжда улички на Винита:

По обяд Аспитис ги заведе в една гостилница и Мириамел веднага усети как отпадналостта й започва да отмира. Залата беше с висок таван, но от трите огромни огнища бе топла и уютна. Миришеше на пушек и печено месо. Много други бяха решили, че гостилницата е приятно място, където да прекарат мрачния ден: залата ехтеше от врявата на ядящите и пиещите. Стопанинът и помощниците му работеха с всички сили — удряха халбите с бира и каните с вино по дървените маси и със същото движение грабваха подадените им монети.

В дъното на залата имаше груба сцена. В момента едно момче жонглираше между частите на куклено представление — правеше всичко възможно да задържи няколко пръчки във въздуха, понасяше пиянските подигравки на зрителите и спираше с крака монетите, които му подхвърляха на сцената.

— Искате ли да похапнете нещо, прекрасна лейди? — попита Аспитис и когато Мириамел кимна срамежливо, изпрати двама от хората си при съдържателя. Останалите му стражи безцеремонно вдигнаха цяло семейство от една очукана маса. Скоро им поднесоха печено агнешко бутче, хляб, лук и няколко кани вино.

Още първата чаша стопли Мириамел и тя установи, че сутрешната разходка й е отворила значителен апетит. Храната пред нея изчезна за броени минути и тя доста се поизмъчи, за да избегне неподобаващото за една дама оригване.

— Вижте — каза тя, — започва кукленото представление. Може ли да погледаме?

— Разбира се — отвърна Аспитис и махна небрежно с ръка. — Разбира се. Простете ми, но няма да дойда с вас. Не съм свършил с яденето. Освен това, като че ли ще е пиеса за Усирис. Не ме мислете за непочтителен, но понеже живея в сърцето на Майката Църква, ги гледам достатъчно често в най-разнообразни варианти: от най-величествените до най-посредствените. — Той се обърна, кимна на един от хората си да я придружи и добави: — Не е за препоръчване добре облечена благородна дама като вас да се разхожда незащитена сред мотаещата се тълпа.

— Аз свърших с яденето — каза Кадрах и се изправи. — И аз ще дойда, лейди Мария. — Монахът пристъпи до пазача на графа.

Пиесата бе в разгара си. Зрителите, особено децата, крещяха от удоволствие, докато куклите подскачаха и се удряха с дървените си мечове. Мириамел се засмя, когато Усирис излъга Крексис да се наведе, а после изрита злия крал в задника, но усмивката й скоро помръкна. Вместо обичайните кози рога Крексис носеше нещо, което приличаше на корона от еленови рога. Поради някаква причина това я изпълни със смущение. А и в пискливия глас на Усирис се долавяше паника и отчаяние и изрисуваните очи на куклата изглеждаха неизразимо тъжни. Тя се обърна и видя, че Кадрах я гледа мрачно.

— И така се трудим усърдно, за да изградим своите малки бентове — каза монахът тихо сред крясъците на викащата тълпа, — докато водите се надигат навсякъде около нас. — И направи знака на Дървото.

Преди Мириамел да успее да го попита какво има предвид, нарастващият вой на тълпата отново привлече вниманието й към сцената. Усирис бе хванат и овесен с главата надолу на Дървото на Екзекуцията; дървената му глава се клатеше. Докато Крексис Козела мушкаше безпомощния Спасител, от тъмнината се появи друга кукла. Бе облечена в оранжеви и червени дрипи и тъй като се люлееше в зловещ танц, парцалите се завъртаха, сякаш куклата бе покрита с трепкащи пламъци. Главата й бе черна, безлика топка. Куклата стискаше къс дървен меч с цвета на кал.

— Ето идва Огненият танцьор, за да те захвърли в тъмната земя! — изписка Крексис и заподскача от радост.

— Не ме е страх от меча — каза куклата Усирис. — Мечът не може да навреди на онова, което е Бог в мен, онова, което е тишина и мир. — Мириамел почти повярва, че вижда неподвижните устни да произнасят думите.

— Тогава можеш да замълчиш завинаги, а после — да боготвориш своя Бог на парчета! — триумфално извика императорът, а безликият Огнен танцьор започна да сече Усирис с меча. Смеещата се, викаща тълпа зарева и залая като глутница ловни кучета. Главата на Мириамел се замая и като че ли обзета от внезапна треска и уплашена, тя извърна поглед от сцената.

Кадрах не беше до нея.

Тя се обърна към пазача от другата си страна и като видя въпросителния й поглед, войникът се огледа да потърси монаха. Кадрах не се виждаше никъде.

Претърсването на гостилницата от Аспитис и хората му не откри никакви следи от хернистиреца. Графът поведе свитата си към „Облака на Еадне“ по пометените от вятъра улици; беше навъсен като гневното небе и мълча през целия път до кораба.

Синетрис изгледа новодошлия. Непознатият бе с цяла глава по-висок от него, широк като порта и подгизнал от дъжда, който чукаше по тавана на рубката. Синетрис претегли преимуществата и недостатъците на това да заобиколи новодошлия бавно, така че да излезе от малкия си заслон. Недостатъците на подобен план бяха очевидни: днес бе такъв ден, който караше дори и най-калените да треперят край огъня и да възхваляват Бога за покривите. Също така това бе собствената му рубка и бе ужасно нечестно да трябва да излезе навън, та този странник да се вмъкне на сухо, докато него го шиба дъждът.

Но и преимуществата бяха също толкова очевидни. Ако бе навън, можеше да опази живота си, като побегне, когато този луд най-накрая реши да го убие.

— Не знам какво имаш предвид, отче. Днес не са излизали никакви лодки. Виждаш какво е. — Синетрис посочи навън към плющящия дъжд, който валеше почти хоризонтално поради силата на вятъра.

Гигантският монах — ако наистина бе монах, гневно се вторачи в него. Бе почервенял целият — лицето му бе станало на морави петна и веждите му конвулсивно потрепваха. Странно, но на Синетрис му се стори, че монахът сякаш си пуска брада, а доколкото знаеше, ейдонитските монаси не носеха бради. А и ако се съдеше по акцента, този трябваше да е някакъв варварин от севера, може би римърсгардец; а Синетрис вярваше, че тези, които са родени отвъд река Гленивент, са способни на всякакви грубости. Докато гледаше наболата брада и розовата кожа, която светеше отдолу, лошото му мнение за монаха стана още по-лошо. Това определено бе човек, с когото трябваше да общува възможно най-малко.

— Май не ме разбра, рибарю — изсъска монахът, наведе се напред и заплашително присви очи. — Минах почти през самия ад, за да стигна дотук. Казаха ми, че ти си единственият, който би отплувал в това лошо време, като причината за това е, че взимаш повече пари. — Мускулестата му ръка стисна китката на Синетрис и той изписка. — Измами ме, ограби ме, не ме интересува. Но аз отивам надолу по реката към Кванитупул и ми омръзна да се моля да ме откарат. Разбра ли ме?

— Н-но ти можеш да отидеш и по суша — изписука Синетрис. — Никой не плува в такова време…

— И колко дни ще ми трябват, за да стигна по суша?

— Ден! Може би два! Не повече!

Хватката на монаха около ръката му се затегна жестоко.

— Лъжеш, дребосъко. В това време и през тази блатиста местност ще ми отнеме поне две седмици. Но въпреки всичко ти се надяваш, че ще опитам, нали? Надяваш се, че ще тръгна и ще потъна някъде в калта? — По широкото лице на монаха премина неприятна усмивка.

— Не, отче! Не! Никога не бих помислил такива неща за един свят човек!

— Това е странно, защото твоите приятели рибари ми казаха, че си измамил мнозина, включително десетки монаси и свещеници! Добре, сега имаш шанс да помогнеш на един Божи човек; и ще получиш своята справедлива — и повече от достатъчна — отплата.

Синетрис избухна в сълзи, като впечатли дори и себе си.

— Но, високопреосвещенство! Наистина никой не се осмелява да потегли в подобно време! — И след като го каза, осъзна, че за първи път говори истината, а не се опитва просто да вдигне цената. В такова време би излязъл само глупак. Гласът му стана отчаян. — Ще се удавим — ти, най-светият Божи свещеник, и аз, горкият Синетрис, добър съпруг и баща на седем прекрасни деца!

— Ти нямаш деца и горко на жената, която някога би станала твоя съпруга. Говорих с другарите ти, забрави ли? Ти си боклук! Казвай се цената, проклет да си! Трябва да стигна до Кванитупул възможно най-бързо.

Синетрис подсмърча известно време, за да може да помисли. Нормалната такса бе едно петаче, но в бурно време — а днес то бе факт със сигурност, без преувеличение, — три или дори четири петачета нямаше да са много.

— Три златни императора! — Той очакваше вълна от ярост, но когато тя не дойде, за един прекрасен миг си помисли, че може би ще успее да изкара прихода си за цяло лято за два дена. А после розовото лице се доближи до неговото и дъхът на монаха го лъхна по бузите.

— Червей такъв — меко каза монахът. — Има разлика между простата кражба и грабежа. Мисля, че трябва да те сгъна като кърпичка и да взема тази проклета лодка, като оставя един император за въображаемата ти съпруга и седемте несъществуващи сополанковци — и това ще е повече от стойността на пробитото ти корито.

— Два златни императора, високопреосвещенство? Един за моята… вдовица и един да си поръчам манса за бедната ми душа в църквата?

— Един, и ти знаеш, че това е много над цената. Правя го само защото бързам много. И тръгваме веднага.

— Веднага? Но лодката не е готова…

— Ще я приготвиш. — Монахът пусна туптящата китка на Синетрис и скръсти ръце пред широките си гърди. — Хайде! Веднага!

— Но, отче, ами монетата?…

— Когато стигнем Кванитупул. Не се страхувай, че ще те измамя, както ти си мамил другите. Нали съм човек на Бога! — Странният монах се засмя.

Като подсмърчаше тихо, Синетрис отиде да вземе греблата.

— Ти каза, че имаш още злато! — Каристра, стопанката на гостоприемницата „Бокалът на Пелипа“, го изгледа с тренирано отвращение. — Отнасях се с теб като с принц, дребосък от блатата такъв, а ти ме излъга! Трябваше да съм по-предпазлива и да не се доверявам на един мръсен дивак от Вран.

Тиамак едва се сдържа да не избухне.

— Мисля си, уважаема стопанке, че си видяла само добро от мен. Платих ти, когато пристигнах — два златни императора.

— Обаче свършиха — изсумтя тя.

— За две седмици? Обвиняваш ме в лъжа, Каристра, но това спокойно може да е и кражба.

— Как смееш да ми говориш така? Нали получи най-добрата стая и се ползва от услугите на най-добрия лечител в Кванитупул!

Болката от раните на Тиамак само усили гнева му.

— Ако говориш за онзи пияница, който дойде, за да ми счупи крака, сигурен съм, че таксата му едва ли е била повече от две бутилки папратова бира. А и всъщност той май се бе насладил на плащанията на други жертви, преди да дойде тук.

Каква ирония! Той, Тиамак, авторът на скорошната последна редакция на „Ефикасните церове на вранските лечители“, да попадне в ръцете на един сухоземен касапин!

— Както и да е, радвам се, че успях да запазя крака си — изръмжа той. — Освен това ти ме премести от най-добрата стая доста бързо. — Тиамак махна към одеялата, които споделяше с Цалио, простодушния пазач на портата.

На намръщеното лице на стопанката на странноприемницата се изписа пренебрежителна усмивка.

— Не си ли малко прекалено самоуверен за човек от блатата? Отиди в някоя друга кръчма и виж дали ще се отнасят с човек от Вран така мило като мен.

Тиамак сдържа ядния си отговор. Знаеше, че не трябва да позволи на гнева си да го завладее. Бе ужасяващо измамен от тази жена, но нещата винаги следваха този сценарий, когато хората от Вран оставеха богатството си в ръцете на сухоземците. Той вече бе предал племето си, от чието име се бе заклел да отиде в Набан и да възрази срещу по-високите данъци. Ако го изгонеха от „Бокала на Пелипа“, щеше да провали и Моргенес, който недвусмислено му бе заръчал да остане в тази странноприемница до момента, когато ще има нужда от него.

Тиамак отправи кратка молитва за търпение към Онзи, който винаги стъпва на пясък. Ако оставането му тук бе толкова важно за Диниван и Моргенес, не можеха ли поне да му изпратят парите, с които да плати престоя си? Той си пое дълбоко дъх; мразеше да се унижава пред тази червенолика жена.

— Глупаво е да се караме, стопанке — каза той. — Все още очаквам приятелят ми да се появи и да донесе още злато. — Тиамак се насили да се усмихне. — Дотогава, мисля, все още ще е останало мъничко от моите два императора. Със сигурност не всичко е похарчено, нали? Ако напусна, някой друг ще печели, като даде най-добрата си стая на мен и на моя приятел.

Тя се вторачи в него за миг, преценявайки предимствата от това да го изхвърли пред възможността за бъдеща парична измама, и каза неохотно:

— Добре… Само заради доброто ми сърце, мога да те оставя още три дни. Но имай предвид, че ще е без яденето. Ще трябва да намериш още пари или да си търсиш храна сам. Предоставям щедра трапеза на клиентите си, но не мога да си позволя да я подарявам.

Тиамак знаеше, че щедрата трапеза се състои предимно от рядка супа и корав хляб, но също така знаеше, че и тази оскъдна храна е по-добра от нищото. А той трябваше да се прехранва по някакъв начин. Бе свикнал да издържа дълго с малко ядене, но все още бе твърде слаб от раните си и последвалата болест. С какво удоволствие би хвърлил камък в подиграващото се лице на тази жена!

— Много честно, стопанке. — Той стисна зъби. — Много честно.

— Всички казват, че съм прекалено добра.

Каристра важно влезе в гостилницата, а Тиамак остана до мръсните одеяла.

Лежеше в мрака. Умът му се щураше, но не можеше да намери никакво решение на проблемите му. На практика едва можеше да ходи. Бе загазил без никакви средства в странно място, заобиколен от сухоземни разбойници. Изглежда, Тези, които наблюдават и оформят се бяха наговорили да го измъчват.

Цалио изсумтя в съня си и се обърна, дългата му ръка се пльосна върху лицето на Тиамак. Заболя го и той изстена и седна. Нямаше смисъл да се разстройва заради един престарял малоумник: Цалио не бе по-виновен за тяхната неудобна близост от него. За миг Тиамак се зачуди дали Цалио се притеснява, че трябва да споделя леглото си. Едва ли. Старецът бе простодушен като дете и като че ли приемаше всичко, което се изпречеше на пътя му — включително удари, ритници и проклятия, — за дела на съдбата, неразгадаеми и неизбежни като гръмотевичните бури.

Тиамак потрепери, като си помисли за лошото време. Вихрещата се буря, която бе направила въздуха над Вран и цялото южно крайбрежие горещ и лепкав като супа, най-после бе утихнала, след като удави Кванитупул в нетипични за сезона дъждове. Обикновено спокойните канали бяха станали развълнувани и опасни. Повечето кораби стояха на котва и търговията в преуспяващия пристанищен град почти бе спряла. Бурята почти бе спряла и потока от посетители, а това бе още една причина за нелюбезността на Каристра.

Тази вечер дъждът спря за първи път от няколко дни — скоро след като Тиамак се намести в неудобното си легло, постоянното шумолене по покрива изведнъж замлъкна в така дълбока тишина, че изглеждаше като нов шум. Може би, помисли си той, тази тишина, с която не бе свикнал, му пречеше да заспи.

Тиамак потрепери и се опита да придърпа одеялата по-плътно около себе си, но старецът ги бе стиснал в мъртва хватка. Въпреки напредналата си възраст глупакът бе много по-силен от Тиамак, който дори и преди нещастната си схватка с крокодила не беше як дори и по стандартите на своя дребен народ. Цалио сумтеше в някакъв свой сън за отминало щастие. Тиамак се навъси. Защо въобще бе напуснал къщата си и своето любимо познато блато? Не бе кой знае какво, но си беше негово. И за разлика от тази ветровита веранда, там винаги бе топло…

Това бе нещо повече от обикновен нощен хлад, изведнъж осъзна той, разтресен от поредното потреперване. Въздухът бе изпълнен с мраз, който пронизваше гърдите му като кама. Тиамак започна нова обречена битка за одеяла, а после седна, изпълнен с отчаяние.

Изстена и се насили да се изправи. Кракът му туптеше и гореше. Пропилият се лечител бе казал, че лапите бързо ще успокоят болката, но Тиамак не вярваше на пияници, а и досега съмненията му се бяха оправдавали. Той закуцука бавно по дъсчената платформа. Успя да заобиколи двете обърнати лодки, но жестоко удари здравия си пищял в един тежък стол и прехапа устни, за да не изкрещи от болка и яд. Защо все на него се случваха такива неща?

Изведнъж се стресна. Имаше нещо странно във фината мъгла, която се носеше под лунната светлина.

Измина дълъг миг преди Тиамак да осъзнае, че върху протегнатата му длан се сипе не дъжд, а по-скоро мънички бели парцалчета. Никога не бе виждал такова нещо — и никой във Вран не бе, — но пък Тиамак бе образован и му отне само миг, за да разбере какви са пухкавите парцалчета и защо от устата му излиза пара.

Посред лято над Кванитупул валеше сняг.

Мириамел лежа в леглото си и плака, докато сълзите й не пресъхнаха. „Облакът на Еадне“ се люлееше на котва в пристанището на Винита, а самотата я притискаше като титанична тежест.

Причината не бе толкова в предателството на Кадрах: въпреки че от време на време тя дори го бе харесвала, монахът бе показал истинската си същност преди много време. По-скоро той бе последната й връзка с истинската й самоличност, с нейния минал живот. Като че ли въжето на котвата бе отрязано и тя се носеше сред море от непознати.

Това, че Кадрах я бе изоставил, не бе съвсем изненадващо. Съвсем малко добри чувства бяха останали помежду им и изглеждаше, че само обстоятелствата са му попречили да я изостави по-рано. Тя си спомни хладната целенасоченост, с която бе взел наметалото си, преди да слязат от кораба, и разбра, че несъмнено е замислял бягството си, поне от момента, в който му каза, че ще слязат на Винита. По някакъв начин той се бе опитал да я предупреди — нима не беше? Нали на палубата я бе помолил да се вслуша в думите му „за последен път“!

Предателството на монаха не бе изненадващо, но това не правеше болката по-лека. Един дълго чакан удар най-после се бе стоварил върху нея.

Изоставяне и безразличие. Като че ли това бе нишката, която пронизваше целия й живот. Майка й бе умряла, баща й се бе превърнал в нещо студено и лишено от грижовност, чичо й Джосуа искаше единствено да я махне от пътя си — без съмнение той би го отрекъл, но то бе очевидно във всяка негова дума. За известно време си бе мислила, че Диниван и лекторът ще могат да й предложат убежище, но те бяха умрели и я бяха оставили сама. Макар и да знаеше, че те нямат ни най-малка вина за това, тя все още не можеше да им прости.

Никой нямаше да й помогне. Милите хора, като Саймън и трола или любимия й стар херцог Исгримнур, ги нямаше или бяха безсилни. А сега и Кадрах я бе напуснал.

У нея сигурно имаше нещо, което отблъскваше другите, замисли се Мириамел, някакво петно, като петната по белокаменните канали в Меремунд, скрити, докато приливът не се оттегли. Или може би това нещо въобще не бе в нея, а в душите на тези около нея, тези, които не можеха да се придържат към задълженията си и които не можеха да си припомнят своя дълг към една млада жена.

А Аспитис, златният граф? Тя почти не се надяваше да се окаже по-отговорен от останалите, но пък той поне се интересуваше от нея. Поне му бе необходима за нещо.

Може би, когато всичко свършеше, когато баща й преобразеше света по начина, който щеше да задоволи покварената му душа, тя щеше да успее да си намери дом някъде. Щеше да е доволна от една малка къща край морето, с удоволствие щеше да се отърси от нежелания си кралски произход като от стара змийска кожа. Но какво да прави дотогава?

Мириамел се обърна и зарови лице в грубото одеяло; усещаше как леглото, а и целият кораб, се движат в нежната, но твърда хватка на морето. Всичко бе прекалено много — прекалено много мисли, прекалено много въпроси. Тя се почувства съвсем без сили. Искаше единствено да бъде прегръщана, да бъде защитавана, да остави времето да тече, докато не дойде моментът, в който да може да се събуди в един по-добър свят.

Останала без опора на прага на съня, тя заплака тихо и горчиво.

Следобедът се изниза. Мириамел лежеше в тъмнината на каютата, като ту излизаше от сънищата, ту се връщаше в тях.

Някъде отгоре вахтеният оповести залеза; никакъв друг звук не проникваше при нея освен плясъка на вълните и приглушения крясък на морските птици. Корабът сякаш бе изоставен — моряците бяха на брега.

Мириамел не се изненада, когато вратата на каютата се отвори тихо и някой тежко се отпусна до нея на леглото.

Пръстът на Аспитис мина по лицето й. Мириамел се обърна на другата страна, искаше й се да може да придърпа сенките върху себе си като одеяло, искаше отново да е дете и да живее край океана, в който да няма килпа, океан, в който бурите едва-едва докосват вълните и изчезват със златния изгрев на слънцето.

— Милейди… — прошепна той. — О, толкова съжалявам! Страдате, нали?

Мириамел не каза нищо; гласът му бе успокояващ балсам за болезнените й мисли. Той заговори отново — казваше й колко е красива и мила. В трескавата й тъга думите му не бяха много повече от празнословие, но гласът му бе ласкав и вдъхващ увереност. Тя усещаше, че я успокоява и приласкава като разтревожен кон. А после той се плъзна под чаршафа й и тя усети кожата му до своята — топла, гладка и стегната. Тя възрази, но с нежно мърморене, без истинско недоволство — по някакъв начин и това изглеждаше любезност от негова страна.

Устните му бяха на врата й. Ръцете му се плъзгаха по нея със спокойна увереност, като че ли държаха нещо прекрасно, което принадлежи само на него. Сълзите й бликнаха отново. Преизпълнена със самота, тя го остави да я привлече в прегръдките си, но не можеше да усеща докосването му безчувствено. Докато част от нея копнееше да бъде единствено прегръщана, да бъде потопена в успокоителна топлина — сигурно пристанище като това, в което „Облакът на Еадне“ се люшкаше на котвата си, необезпокояван от бурите, които помитаха великия океан — едно различно аз искаше да се освободи и яростно да се сблъска с опасността. А и още една сянка се таеше по-дълбоко в нея, някакво тъмно недоволство, оковало сърцето й с вериги от желязо.

Слабата светлина, която се процеждаше под вратата, затрепка в косата на Аспитис, когато той се притисна към нея. Ами ако някой влезеше? Нямаше резе, на вратата нямаше резе! Тя започна да се бори. Разбрал погрешно страха й, той й зашепна успокоително колко е красива.

Къдриците му бяха прекрасни. Главата му приличаше на гора, тъмният му силует се извисяваше като планински връх. Тя изстена, неспособна да устои на подобна непреклонност.

Времето течеше неусетно и Мириамел усети, че се унася. Аспитис заговори пак.

Той я обичаше — добрината й, ума й, красотата й.

Думите му, подобно на прегръдки, бяха възпламеняващи. Тя не обичаше ласкателствата, но усети, че съпротивата й се топи от силата и увереността му. Беше го грижа за нея, поне малко. Той би могъл да я скрие далеч в тъмнината, да я придърпа около нея като наметало. Тя щеше да изчезне в дълбините на закрилата му, докато светът не се оправеше.

Корабът се люлееше върху вълните.

Той щеше да я защити от тези, които искаха да й навредят, нали така бе казал. Той никога нямаше да я изостави.

И тя му се отдаде. Имаше болка, но също така имаше и обещания. Мириамел не се бе надявала на нищо повече. По някакъв начин това бе урок, който светът вече й бе преподал.

Обляна в странни, нови чувства, несвикнала с нито едно от тях, Мириамел седеше на масата срещу Аспитис и побутваше храната си от единия край на чинията към другия. Не можеше да разбере защо графът я бе принудил да седне с него в ярко осветената каюта. Не можеше да разбере защо не е дори съвсем мъничко тъжна.

Един войник потропа на вратата и влезе.

— Хванахме го, господарю. — В гласа му ясно се долавяше удовлетворение. Седналата срещу Аспитис Мириамел се напрегна.

Войникът отстъпи настрани и двама други стражи довлякоха Кадрах — беше се отпуснал в ръцете им и главата му клюмаше. Били ли го бяха? Мириамел го съжали и за миг й се догади. Почти се бе надявала, че Кадрах просто ще изчезне, така че няма да й се налага да го види пак. По-лесно бе да го мрази, когато той не беше наблизо.

— Пиян е, господарю — каза пазачът, — и вони. Намерихме го в „Пернатата змиорка“ на източния док. Купил си място на един търговски кораб, обаче го проиграл на зарове.

Кадрах ги погледна с помътнелите си очи — лицето му се бе отпуснало от отчаяние. Мириамел можеше да усети вонята на вино дори и от другата страна на масата.

— Щото щях да си го върна… Щяхме… — Той тръсна глава. — А може би не. Късметът ми изневери. Водата се надига…

Аспитис стана, заобиколи масата и сграбчи монаха за брадичката. Стисна я силно и повдигна розовото лице на Кадрах, докато очите им се срещнаха. После се обърна към Мириамел.

— Напивал ли се е така и преди, лейди Мария?

Мириамел кимна безпомощно. Искаше й се да е някъде другаде.

— Да.

Аспитис отново се обърна към монаха.

— Странен човек. Защо просто не напусне службата си при баща ви, вместо да бяга като престъпник? — Графът погледна оръженосеца си. — Сигурен ли си, че нищо не липсва?

— Нищо, господарю.

Кадрах се опита да се освободи от пръстите на графа и изсумтя:

— Имах си мое злато. Нищо не съм откраднал. Трябва да се махна оттук… — Очите му опитаха да се съсредоточат върху Мириамел и в гласа му прозвуча отчаяние. — Страшна… буря… идва. Много страшна.

Графът на Еадне пусна брадичката на монаха и избърса пръстите си в покривката.

— Плашиш се от някаква си буря? Знаех си, че не си добър моряк, но все пак… това е много странно. Ако бе мой поданик, жив щях да те одера за този номер. Как смееш да изоставиш невинната си повереница?… Той няма вече да спи във вашата каюта, лейди Мария. — Усмивката на графа бе неестествено успокояваща. — Може да е полудял… или пък е от пиенето. Казва, че ни заплашва опасност, но според мен самият той е опасен. Ще го държим под ключ, докато не ви върна в Набан, а после ще го предадем на Майката Църква, за да го бичуват.

— Под ключ? — възкликна Мириамел. — И да го бичуват?!

— Не мога да го оставя свободен, за да ви тормози или да ви тревожи, милейди. — Графът се обърна към стражите си. — Трюмът ще му се отрази добре. Дайте му вода и хляб, обаче преди това го оковете.

— О, не! — Мириамел бе ужасена. Колкото и да презираше монаха и страхливото му предателство, мисълта за което и да било живо същество, принудено да носи окови и затворено в тъмна дупка…

— Милейди. — Тонът на Аспитис бе любезен, но решителен. — На моя кораб трябва да цари ред. Аз ви предоставих убежище, а също и на този човек. Той бе ваш пазител. И предаде доверието ви. Все още не съм сигурен, че не е откраднал нищо от мен или че не мисли да продаде сведения за моята задача тук, във Винита. Ще трябва да оставите тази мъжка работа на мен, прекрасна Мария. — Той махна с ръка и стражите отведоха Кадрах.

Мириамел се разплака и скочи от стола си.

— Извинете ме, граф Аспитис. — Тя тръгна към вратата. — Трябва да си легна.

Той я сграбчи за ръката и я обърна към себе си. Тя извърна лице. Знаеше колко глупаво изглежда: зачервени очи и мокри бузи.

— Моля те. Освободи монаха.

— Знам, че си много притеснена, прекрасна Мария — меко каза Аспитис. — Не се страхувай. Обещах, че ще те пазя.

Тя усети, че се предава и става отстъпчива. Силата й сякаш изчезваше. Беше се уморила да бяга и да се крие. Искаше единствено някой да я прегръща и всичко друго да изчезне…

Мириамел потрепери и се отскубна от прегръдката му.

— Не! Грешно е. Грешно! Ако не го освободите, няма да остана на този кораб! — Тя излезе; залиташе и не виждаше почти нищо.

Аспитис я хвана много преди да стигне стълбата към палубата. Ган Итай си тананикаше тихо в тъмнината над тях.

— Лейди, разстроена сте — каза той. — Както сама казахте, трябва да си легнете.

Тя се съпротивляваше, но хватката му бе силна.

— Пусни ме! Не искам да оставам тук! Ще сляза на брега и сама ще намеря превоз от Винита.

— Не, милейди, няма да го направите.

— Пусни ме! Боли!

Песента на Ган Итай над тях като че ли спря.

Аспитис се наведе. Лицето му почти се долепи до нейното.

— Мисля, че има някои неща между нас, които трябва да се изяснят. — Той се засмя. — Всъщност има много неща, за които да си говорим — по-късно. Сега отиваш в каютата си. Аз ще свърша с вечерята си и ще дойда.

— Няма да отида.

— Ще отидеш.

Каза го с такава увереност, че гневният й отговор заседна в гърлото й. Обзе я страх. Аспитис я придърпа още по-близо до себе си и я поведе по коридора.

Песента на Ган Итай наистина бе спряла. Сега започна отново — издигаше се и заглъхваше: нискито пееше на нощта и морето.

27. Черната шейна

— Приближават се — задъхано рече Слудиг. — Ако твоят Камък на раздялата е на повече от половин левга оттук, дребосъко, ще трябва да се обърнем и да се бием.

Бинабик изтърси водата от качулката си и се наведе над врата на Куантака. Вълчицата бе изплезила език, гърдите й се надуваха и спадаха като ковашко духало. Бягаха през опустошената от бурята гора още от пукването на зората.

— Иска ми се да можех да ти кажа, че е близо, Слудиг. Не знам колко още остава, но се страхувам, че е почти ден яздене. — Тролът погали мократа козина на Куантака. — Славен пробег, приятелко. — Тя не му обърна внимание, тъй като лочеше дъждовна вода от един прогнил дънер.

— Великаните ни преследват — мрачно каза Слудиг. — Започнали са да харесват човешко месо. — Той поклати глава. — Когато най-накрая организираме съпротивата, ще съжаляват за това.

Бинабик се намръщи и изсумтя:

— Прекалено съм дребен, за да бъда задоволително голяма хапка, така че няма да им губя времето, като им позволя да ме хванат. По този начин никой няма да съжалява.

Над вятъра се издигна продължителен тътнещ вой, така близо, че смразяваше кръвта.

— Проклет да съм! — изръмжа Слудиг и потупа ножницата на меча си. — Не са по-далеч, отколкото бяха преди час! Да не тичат с бързината на конете?

— Както изглежда, почти — отвърна Бинабик. — Дали не трябва да навлезем по-навътре в гората? По-гъстите дървета може и да ги забавят.

— Нали си мислеше, че и излизането от равнините ще ги забави.

— Ако оживеем, ще можеш непрекъснато да ми казваш колко не съм бил прав — изръмжа Бинабик и се хвана по-здраво за гъстата козина на Куантака. — Обаче, освен ако не си измислил как да полетим, трябва да продължим да яздим.

Вятърът донесе поредния вой.

Слудиг сечеше храсталака, докато слизаха надолу по дългия горист склон.

— Мечът ми ще се изтъпи тъкмо когато най-много се нуждая от него — оплака се той.

Бинабик, който водеше върволицата плашливи коне, се спъна, падна на калната земя и се пързулна по склона. Конете започнаха да подскачат и да се блъскат, ограничени от пътеката, която Слудиг бе изсякъл сред гъстия шубрак. Тролът се изправи и хвана юздите на коня-водач.

— Кинкипа! Тази буря няма край!

Успяха да слязат от хълма чак по обяд. Изглежда, упованието на Бинабик в горското прикритие бе оправдано поне частично: виковете на хунен станаха малко по-слаби, въпреки че не изчезнаха напълно. Гората като че ли ставаше по-рядка. Дърветата все още бяха огромни, но не така величествени като събратята си, които растяха по-навътре в Алдхеорте.

Дърветата — дъбове и високи ели — бяха окичени с увивни растения. Тревата и храсталакът ставаха по-гъсти и дори в този необичайно студен сезон няколко жълти и сини цветя повдигаха главички над калта и трепкаха под проливния дъжд. Ако не беше пороят и хапещият вятър, гората щеше да е рядко красива.

Най-накрая стигнаха основата на хълма и се изкатериха на една каменна издатина, за да поизстържат калта от ботушите си и да поизчистят дрехите си преди да продължат. Слудиг погледна назад към хълма и посочи с пръст.

— Милостива Елисия! Погледни, дребосъко!

Далеч нагоре по хълма, но все пак ужасяващо близо, няколко бели фигури си проправяха път през листака и размахваха дългите си ръце като маймуни от Наскаду. Един от великаните вдигна глава — лицето му бе като черна дупка на фона на бялата разрошена козина — и изрева гръмовно. Викът отекна над мократа гора и конят на Слудиг се изправи на задните си крака от ужас.

— Това е състезание — каза Бинабик. Кръглото му кафяво лице бе пребледняло. — И до този момент те печелят.

Куантака скочи от каменната издатина и тролът едва успя да се вкопчи във врата й. Слудиг ги последва, като водеше останалите животни. Копитата шляпаха в наквасената земя.

Тъй като бързаха, обзети от страх, мина доста време, преди да забележат, че земята, макар и все още обрасла с шубраци, е станала необичайно равна. Яздеха покрай отдавна пресъхнало речно корито, което сега отново се бе напълнило с пенеща се, бурно течаща дъждовна вода. Тук-там по бреговете имаше оплетени в корени камъни, покрити с вековен мъх и виещи се растения.

— Приличат ми на основи на мостове или рухнали сгради — извика Слудиг.

— Прав си — отвърна Бинабик. — Надявам се това да означава, че наближаваме целта си. Тук ситите някога са имали голям град. — Той се наведе напред и прегърна Куантака, за да прескочат един повален дънер.

— Мислиш ли, че това ще задържи великаните? — попита Слудиг. — Нали каза, че копачите не харесват местата, по които са живели ситите.

— Те не харесват гората и гората също не ги харесва — каза тролът и потупа вълчицата да спре. — Хунен като че ли не страдат от същия проблем — може би защото са по-малко умни или защото се плашат по-трудно. Или може би защото не копаят. Не знам. — Той наклони глава и се заслуша. Бе трудно да се чуе каквото и да било заради безжалостното съскащо почукване на дъжда по листата, но поне в този момент заобикалящата ги гора изглеждаше безопасна. — Ще следваме водата. — Той посочи новопоявилата се река, която бързаше покрай тях и носеше счупени от бурята клони. — Сесуад’ра, Камъкът на раздялата, е в долината до края на гората, съвсем близо до град Енки-е-Шао’сейе, в чиито покрайнини сме сега. — Той размаха малката си ръка. — Реката тече към долината, така че е разумно да я последваме.

— Тогава по-малко говорене и повече следване — отвърна Слудиг.

— В живота си съм говорил и на уши, които са ценили думите ми повече — каза Бинабик малко намръщено, но сви рамене и подкара Куантака напред.

Яздеха покрай неизброими останки от голям и отдавна необитаван град. Части от стари стени проблясваха под храсталака — купчини бледи натрошени камъни, нещастни като загубени овце. На други места се бяха оголили основите на подкопани кули, извити и празни като древни челюсти, задушени от паразитен мъх. За разлика от Да’ай Чикица, тук гората бе направила повече от това да прорасте в Енки-е-Шао’сейе: от града не бе останало нищо, освен едва доловими следи. Гората, винаги била част от това място, през хилядолетията се бе превърнала в разрушител и бе задушила сложно изработените каменни постройки с безброй подобни на змии растения, бе ги обвила с корени и клони, които търпеливо бяха разрушили дори и несравнимите творения на ситските строители, и отново бе превърнала всичко в кал и мокър пясък.

В рушащите се руини на Енки-е-Шао’сейе бе останало малко живец. Те сякаш показваха единствено, че дори и ситите са подвластни на повея на времето; че всяко творение на ръцете, независимо от своето съвършенство, най-накрая трябва да стигне до незавиден край.

Бинабик и Слудиг откриха пътека, която се спускаше покрай брега на реката, и започнаха да се движат по-бързо. Не чуваха нищо, освен звуците на собственото си движение и бяха доволни от това. Точно както бе предвидил тролът, земята започна да се накланя по-осезаемо и да се спуска на югозапад. Въпреки многобройните си извивки реката също течеше в тази посока — водата набираше скорост и сякаш бе обзета от нещо, което почти приличаше на ентусиазъм. Тя решително се мяташе към бреговете, като че ли се стремеше да е навсякъде по едно и също време. И течеше бързо и бурно, сякаш осъзнаваше подарения й временен живот и се стараеше да докаже на някакви строги речни божества, че е достатъчно енергична.

— Почти излязохме от гората — задъхано се провикна Бинабик от подскачащия гръб на Куантака. — Дърветата се разреждат! Погледни, появява се светлина!

И наистина, дърветата точно пред тях като че ли бяха разположени на самия край на света. Вместо след тях да се появи още шарен зелен листак, там се простираше бездънно, безлично сиво, като че ли на Създателя не му бе достигнало вдъхновение.

— Прав си, дребосъко — развълнувано каза Слудиг. — Гората свършва! Ако сме близо до това твое убежище, ще успеем да се изплъзнем от тези проклети великани!

— Освен ако всичките ми свитъци до един не са объркани — отвърна Бинабик, докато бързаха напред, — разстоянието от гората до Камъка на раздялата не е голямо.

И млъкна, когато стигна до последните дървета. Куантака спря рязко — главата й бе наведена и тя душеше въздуха. Слудиг докара коня си до него.

— Благословени Усирис — прошепна римърсгардецът.

Пред тях склонът се спускаше рязко към долината. Сесуад’ра се открояваше там — тъмна и загадъчна в своя плащ от дървета; груба каменна грамада, която се издигаше високо над долината. И отвсякъде бе заобиколена от вода.

Долината бе наводнена. Камъкът на раздялата — огромен юмрук, който като че ли предизвикваше залятото с дъжд небе — се бе превърнал в остров сред неспокойно сиво море. Бинабик и Слудиг бяха кацнали на края на гората, само на половин левга от целта си, но всеки лакът от разпрострялата се пред тях долина бе покрит с много лакти вода.

Стояха и се взираха в наводнената долина. Зад тях отекна рев — далече, но все пак стряскащо близо. Каквато и магия да бе останала в Енки-е-Шао’сейе, тя бе твърде слаба, за да обезсърчи гладните великани.

— Кълна се в Ейдон, троле, хванати сме като мухи в бурканче с мед — каза Слудиг. В гласа му за първи път се прокрадна потреперване от страх. — Заклещени сме на края на света. Дори и да се бием и да отблъснем първата атака, няма къде да избягаме!

Бинабик погали главата на Куантака. Настръхналата вълчица изскимтя, сякаш уплашена и тя.

— Спокойствие, Слудиг, трябва да помислим. — Тролът огледа стръмния склон. — Страхувам се, че си прав за едно нещо — не можем да поведем конете надолу.

— Но какво ще правим долу? — изръмжа Слудиг. Дъждът капеше от плитките по брадата му. — Това не е кална локва! Това е океан! Твоите свитъци не го ли споменават?

Бинабик ядосано поклати глава. Залепената на челото му от дъжда коса влизаше в очите му.

— Погледни нагоре, Слудиг, погледни! Небето е пълно с вода и тя всичката се излива върху нас, тя е благословията на нашите врагове! — извика той с отвращение. — Това може да е океан сега, но преди седмица е било равна долина, точно както казват свитъците ми. — Притеснено изражение премина по лицето му. — Дали Джосуа и останалите не са били застигнати в низината! Дъще на снега, това ще е ужасно! Ако е така, спокойно можем да организираме отбраната си тук — на края на света, както го нарече ти. Пътешествието на Трън ще свърши тук.

Слудиг скочи от седлото и се подхлъзна в калта. Отиде до водача на товарните коне и отвърза увития черен меч. Въпреки тежестта му го вдигна лесно, отнесе го с една ръка до Бинабик и каза начумерено:

— Твоят „жив меч“ май иска да се бие. Почти съм изкушен да видя какво може да направи, въпреки че може да стане тежък като наковалня по средата на някой удар.

— Не — кратко отвърна Бинабик. — На моите хора не им допада да бягат от битки, но сега не е време да запеем крохокски песни за смъртта и щастливо да се отправим към величествено поражение. Още не сме се отказали от нашето търсене.

— Тогава какво предлагаш, троле? — изръмжа Слудиг. — Да полетим към тази далечна скала?

Канукът раздразнено изсъска:

— Не. Но можем да потърсим начин да слезем долу. — Той посочи реката, която гърмеше покрай тях и изчезваше надолу по стръмния обрасъл склон. — Това не е единственото водно корито. Може да се окаже, че други ще ни отведат в долината по по-полегат път.

— А после какво? — настоя Слудиг. — Да плуваме?

— Ако се наложи. — Ловният вик на преследвачите им се издигна отново и конете се заблъскаха в паника. Бинабик продължи: — Яхвай коня, Слудиг. Все още има шанс да се измъкнем.

— Ако успеем, значи си трол-вълшебник. Ще те провъзглася за сит и ще можеш живееш вечно.

— Не се шегувай тук — каза Бинабик. — Не се подигравай. — Той се плъзна от гърба на Куантака и прошепна нещо в ухото й. Вълчицата скочи в капещия храсталак и тръгна на изток. Слудиг и тролът я следваха колкото можеха по-отблизо и водеха конете.

Куантака, бърза като сянка, скоро намери по-полегата просека надолу по склона. Въпреки лепкавата, хлъзгава кал, бавно успяха да се спуснат към най-долния край на гората, който сега бе бряг на развълнуваното от ветровете море.

Гората не свърши изведнъж, а по-скоро изчезна във вълните. На някои места върховете на залетите дървета все още се подаваха над повърхността — малки островчета от листа или иглички. Голи клони стърчаха от сивата вода като ръце на давещи се.

Конят на Слудиг спря до брега и римърсгардецът скочи на земята; краката му затънаха до глезените в кал и вода.

— Не съм сигурен, че забелязвам подобрение, троле — каза той, докато изучаваше околността. — Преди поне бяхме на високо.

— Режи клони — каза Бинабик и зашляпа през калта към него. — Дълги клони, толкова, колкото успееш да намериш. Ще направим сал.

— Ти си луд! — рязко отговори Слудиг.

— Възможно е. Но ти си силният, така че ти трябва да ги режеш, а аз ще ги връзвам — в дисагите имам въже. Побързай!

Слудиг изсумтя, но само след миг мечът му монотонно сечеше клони.

— Ако не си бях изгубил брадвите по време на това глупаво търсене — задъхано каза той, — можех да ти построя цяла къща за времето, което ще ми е необходимо да отсека едно дърво с тоя тъп меч.

Бинабик не каза нищо, съсредоточен върху връзването на грубите клони, които Слудиг вече бе отсякъл. Когато свърши с наличния материал, тръгна да потърси паднали клони. Откри още един приток, който се стичаше в малък въртоп, преди да излее водите си надолу. Във въртопа се бе събрало цяло съкровище от паднали клони. Бинабик грабна цял наръч и забърза обратно към Слудиг.

— Куантака не може да преплува толкова голямо разстояние — промърмори Бинабик, докато носеше последната партида. Очите му бяха взрени в Сесуад’ра. — Но не мога да я оставя да се грижи сама за себе си. Няма как да разбера колко ще продължи бурята. Тя може и никога да не ме намери отново. — Той стовари намръщено клоните и клекна; пръстите му започнаха да усукват тънкото въже. — Не мога да направя сала достатъчно голям и за трима ни, не и ако трябва да вземем онези наши принадлежности, които трябва да спасим. Няма време.

— Тогава ще се редуваме да сме във водата — каза Слудиг. Побиха го тръпки, когато погледна шибаната от дъжда бездна. — Елисия, Божия майко, това е ужасно.

— Имаш право. Трябва да направим сала достатъчно голям, та да може един от нас да си почива, докато другите двама плуват. — Бинабик си позволи да се усмихне. — Виждам, че вие, римърсгардците, не сте загубили всичката си моряшка кръв. — В този момент бесен рев се разнесе из гората. Стреснати, двамата погледнаха нагоре и видяха една огромна бяла фигура да стои на стръмнината над тях.

— Господ да ги убие! — изстена Слудиг и яростно изрита едно дърво. — Защо ни преследват! Да не би да търсят меча?

Бинабик поклати глава и каза:

— Почти съм готов. Само още две дълги.

Към бялата фигура над тях бързо се присъединиха още няколко — глутница бесни призраци, които издигаха дългите си ръце срещу буреносното небе. Гласовете на великаните се понесоха над водата и загърмяха, като че ли заплашваха не само немощните същества на брега, но и самия Камък на раздялата, който най-нахално стърчеше извън досега им.

— Готово — извика Бинабик, докато затягаше последния възел. — Да го избутаме във водата. Ако не плува, ще си получиш битката, която така силно желаеш, Слудиг.

Избутаха сала през плетеницата потопени храсталаци. Над тях се чуваше глухото пукане на смачкана растителност — великаните се спускаха по калния склон. Слудиг внимателно сложи Трън върху мокрите трупи. Бинабик се втурна назад, довлече една от кожените чанти и я хвърли на Слудиг, който вече бе нагазил до кръста в мътната вода.

— Тези неща са на Саймън — извика тролът. — Не бива да ги оставяме! — Слудиг повдигна рамене, хвърли торбата до увития меч и викна:

— Ами какво ще правим с конете?

Воят на преследвачите им ставаше все по-силен.

— Какво можем да направим? — безпомощно отвърна Бинабик. — Трябва да ги освободим! — Той извади ножа си и с един замах преряза юздите на коня на Слудиг, а после рязко сряза и каишите, които минаваха през коремите на другите коне, така че товарът им се свлече в калта.

— Побързай, троле! — извика Слудиг. — Вече са много близо!

Бинабик се огледа; лицето му бе сгърчено от напрегнато мислене. Той клекна, набързо претърси още едни дисаги и измъкна няколко неща, преди да се втурне надолу и да нагази във водата.

— Качвай се — изрева Слудиг.

— Куантака! — извика Бинабик. — Ела!

Вълчицата изръмжа и се обърна към пукотевицата от приближаващите се великани. Конете заподскачаха и зацвилиха от уплаха. Изведнъж конят на Слудиг побягна на изток и останалите бързо го последваха. Великаните вече се виждаха съвсем ясно — само на неколкостотин крачки нагоре по склона. Спускаха се стремително и пееха страшната си ловна песен. Носеха огромни сопи — размахваха ги, все едно бяха кухи тръстики, и буквално смазваха с тях преплетените храсталаци.

— Куантака! — изкрещя Бинабик панически. — Умму нинит! Умму соса!

Вълчицата се обърна и заподскача към тях, после нагази до гърди във водата и започна яростно да маха с лапи. Слудиг буташе сала, докато краката му вече не можеха да докосват дъното. Куантака ги настигна преди да се отдалечат и на трийсет лакътя от водата. Покатери се на сала по гърба на Слудиг, като почти го удави.

— Не, Куантака! — извика Бинабик.

— Остави я на мира! — изгъргори Слудиг. — Ритай във водата, за да се отдалечим!

Първият великан изскочи от гората. Виеше от ярост и въртеше рунтавата си глава. Направи няколко крачки във водата и изненадващо падна напред с плясък и изчезна. След миг се показа на повърхността, удряше лудо с ръце, мръсната му козина бе цялата в клонки. Той надигна глава и изрева гръмовно срещу бурята, като че ли настояваше да получи помощ. Другарите му наизскачаха по брега зад него, като ревяха и пъшкаха от незадоволена жажда за кръв.

Първият великан успя да доплува до плиткото и се изправи; от козината му се стичаше вода. Той протегна маймунската си ръка, изскубна едно дърво, дебело колкото човешки крак, изрева и го запрати във въздуха. Дървото падна със страхотен плясък във водата до сала и почти го преобърна; един стърчащ клон раздра бузата на Слудиг. Зашеметен, римърът потъна. Бинабик се наведе във водата, като запъна крака в дупките между дърветата на клатещия се сал, и задърпа китката на римърсгардеца с две ръце. Слудиг успя да измъкне главата си над повърхността и да си поеме дъх. Великаните запратиха подир сала още няколко дървета и камъни, но не успяха да ги улучат. Безпомощните им ревове тътнеха над наводнената долина.

Като проклинаше и великаните, и всички салове на света, Слудиг се оттласкваше от дъното с дългото си канукско копие. Най-после салът излезе от оплетените клони на храсталака и Слудиг заплува, като го буташе. Салът и невероятният му товар се понесоха по хладните сиви води към огромния камък.

Еолаир яздеше на изток от дома на прадедите си в Над Мулах под нощното небе, проблясващо в странни светлини. Провинциите около превзетата му крепост се бяха оказали по-малко гостоприемни, отколкото се бе надявал. Мнозина от хората му бяха прогонени от нещастията на войната и ужасното време, а тези, които бяха останали, неохотно отваряха вратите на домовете си пред един непознат, дори и ако този непознат претендираше да е управляващият граф. Окупираният Хернистир бе държан като затворник не толкова от вражеските войници, колкото от страха.

Малцина други бяха на път през нощта — времето, когато Еолаир пътуваше най-много. Дори хората на Скали от Калдскрайк, въпреки ореола си на завоеватели, изглежда, не излизаха нощем с охота, като че ли бяха приели характера на онези, които бяха завладели. В това мрачно лято на сняг и неспокойни духове дори и победителите във войната се прекланяха пред по-велика сила.

Еолаир бе по-сигурен от всякога, че трябва да намери Джосуа, ако принцът все още бе жив. Мейгуин може и да го бе изпратила на тази мисия заради някаква странна или злостна идея, но сега бе смехотворно очевидно, че северната част на Остен Ард е попаднала под сянка, която не е само с човешки произход, и че загадката на меча Блестящ гвоздей може да има нещо общо с нея. Защо иначе боговете се бяха погрижили Еолаир да се окаже в чудовищно странния град под земята и да срещне още по-странните му обитатели? Графът на Над Мулах бе прагматик по природа. Дългите години в служба на краля бяха изтрили от сърцето му склонността към фантазии, но в същото време опитът му в дипломацията го бе направил недоверчив към прекалените съвпадения. Да се предположи, че няма надделяващ свръхестествен елемент в лятото, което беше зима, в появяването на същества от легендите и във внезапната важност на забравени и почти митични мечове, бе все едно да си затвориш очите пред една реалност, толкова очевидна, колкото и планините и моретата.

Освен това, въпреки безкрайните дни в дворовете на Еркинланд, Набан и Пердруин, въпреки предпазливите си думи пред Мейгуин, Еолаир бе хернистирец. А хернистирците помнеха повече от всички други смъртни.

Когато Еолаир навлезе в Еркинланд, за да мине през голия Утаниат на път към Ач Самрат, бурята се усили. Снегът, колкото и да бе ненавременен, до този момент бе падал спокойно, както би падал през ранните дни на новандер. Сега вятърът се усилваше и превръщаше плоската равнина в развълнуван пейзаж от бяло нищо. Студът бе толкова лют, че той трябваше да се откаже от нощната езда, но не се тревожеше много, че може да го познаят — пътищата бяха почти пусти дори и в сивите, бушуващи обедни часове. С горчиво задоволство забеляза, че Утаниат — графството на Гутулф, един от любимците на крал Елиас — е толкова опустошен от бурята, колкото всяка друга част на Хернистир. В края на краищата имаше малко справедливост.

Докато се влачеше безкрайно сред бялата празнота, той мислеше за сънародниците си — и най-вече за Мейгуин. Въпреки че след смъртта на брат си и баща си бе станала дива и непокорна като зверче, тя не преставаше да го привлича. Но му бе трудно да не се чувства предаден заради отношението й, без значение колко добре си мислеше, че разбира причините за него. При все това не можеше да я мрази. Обичаше я още откакто тя бе малко момиче и смяташе, че е важно да говори с нея винаги, когато бе в двора, да я оставя да му покаже градините на Тайг, както и прасетата и пилетата, на които бе дала имена и към които се отнасяше със същата раздразнена привързаност, с която майките се отнасят към безразсъдните си деца.

Докато тя растеше и ставаше висока като мъж — но въпреки това хубава, — Еолаир я бе наблюдавал как неотклонно се затваря и как само понякога показва проблясъците на нежността, която така го бе очаровала преди. Тя като че ли се обръщаше навътре, подобно на розов храст, захлупен от надвиснал таван — храстът се превива и издира стъблата си със собствените си бодли. Мейгуин все още обръщаше внимание на Еолаир, но това внимание бе все повече и повече объркващо, все повече и повече съставено от странна тишина и нейните гневни самообвинения.

За известно време си бе мислил, че тя го приема като нещо повече от обикновен приятел на семейството й и далечен роднина. Бе се чудил дали двама самотници като тях въобще могат да намерят пътя един към друг — въпреки словоохотливостта и досетливостта си Еолаир винаги бе усещал, че най-доброто у него е скрито дълбоко под повърхността, точно както тихата му крепост сред хълмовете на Над Мулах бе отдалечена от суетнята в Тайг. Но точно когато бе започнал да мисли за Мейгуин сериозно, точно когато възхищението му от честността и нетърпимостта й към безсмислиците бе започнало да се превръща в нещо по-дълбоко, тя бе охладняла към него. Като че ли бе решила, че той е още един представител на хилядите мързеливци и ласкатели, които заобикаляха крал Лут.

Един следобед в Утаниат, докато снегът жилеше лицето му и той се бе отнесъл надалеч в мислите си, Еолаир се зачуди: „Сбърках ли? Нима тя наистина се интересуваше от мен?“ Ужасяваща мисъл, защото изведнъж обърна света, който той познаваше, с главата надолу и придаде съвсем различен смисъл на всичко, което се бе случило между тях, откакто Мейгуин бе станала жена.

„Нима съм бил сляп? Но ако е така, защо й трябваше да се държи толкова детински с мен? Нима винаги не съм се отнасял с нея с уважение и любезност?“

След като повъртя тази мисъл в главата си в продължение на цял час, той се отказа от нея. Беше твърде притеснително да мисли за това тук, в средата на нищото — нали щяха да изминат месеци между настоящето и времето, когато отново щеше да я види.

И го бе отпратила с гняв, нали?

Вятърът неспокойно завихряше неулегналия сняг.

Една сутрин — бурята беше поутихнала — той мина покрай Ач Самрат. Спря коня си на едно възвишение пред древното бойно поле, на което принц Синах и десет хиляди от неговите хернистирци бяха погубени от Фингил от Римърсгард и предателството на тритингския вожд Ниюнорт. Както и друг път, когато бе идвал тук, Еолаир усети, че докато гледа широкото равно поле, по гръбнака му се качва тръпка, само дето този път тя не бе събудена от страховитото минало. Леденият вятър в очите му и студеното празно лице на севера, вторачено в него, изведнъж го накараха да осъзнае, че когато тази нова и по-голяма война свърши — било то на бойно поле или под безпощадния прилив на черната зима, — краят й може да се окаже смъртоносно безумие, до което Ач Самрат би приличал на дребнава караница.

Продължи да язди, а гневът му се превърна в лед. Кой бе докарал този ужас? Кой бе завъртял колелото на злото? Нима бе Елиас или може би неговият любимец, змията Приратес? Ако бе така, трябваше да съществува специално приготвен за тях ад. Еолаир можеше само да си мечтае да доживее да види как ги пращат в него — може би на върха на Блестящ гвоздей на Престър Джон, ако подземните дуори бяха казали истината.

Стигна до края на Алдхеорте. Зъбите на бурята изглеждаха малко по-тъпи тук, във владенията на Елиас, само на десетина левги от покрайнините на Ерчестър, и той си мислеше, че е по-безопасно повече да не разчита на редките срещи с други пътници — тук рядко срещаният пътник можеше да бъде войник от Еркинската стража на Върховния крал.

Тихите, завити с одеяла от сняг фермерски земи под сенките на великата гора, изглежда, чакаха, изпълнени с опасения, онова, което щеше да се появи, като че ли тази буря бе само предвестникът на някакво по-тъмно дело. Еолаир знаеше, че това са само неговите чувства, но също така имаше и силното усещане, че не са само негови: чувство на ужас витаеше над Еркинланд и изпълваше въздуха като ужасяваща, изстискваща волята мъгла. Малцината самотни фермери и дървари, които видя по пътя, отговаряха на поздравите му само със знака на Дървото, докато се разминаваха по безлунните пътища, сякаш Еолаир беше някакъв демон или ходещ мъртвец. Но факлите им разкриваха, че точно техните лица са се отпуснали и побледнели, подобно на маските на мъртъвци, сякаш страховитите ветрове и непрекъснатият сняг бяха замразили самия им живот.

А после наближи Тистерборг. Големият хълм се издигаше само на няколко левги от портите на Ерчестър и Еолаир можеше само толкова да се доближи до Хейхолт, в който, през някои от най-черните нощи, почти можеше да усети как безсънната ненавист на Елиас гори като факла във висока кула. Това бе само Върховният крал, припомни си Еолаир, един смъртен, когото той някога бе уважавал, макар и никога да не го беше харесвал. Каквито и луди планове да кроеше Елиас, каквито и ужасяващи сделки да бе сключил, той все пак бе просто човек.

Върхът на Тистерборг блещукаше, като че ли високо на хребета горяха наблюдателни огньове. Еолаир се зачуди дали Елиас не го е направил отбранителен пост, но не можеше да измисли нито една причина за подобно действие. Нима Върховният крал се страхуваше от нападение от древната гора Алдхеорте? Е, това нямаше значение. Еолаир бе твърдо решен да заобиколи Тистерборг от далечната на Ерчестър страна и нямаше никакво желание да изследва тайнствените светлини. Черният хълм имаше лоша слава, която се простираше назад, дори и преди времето на бащата на Елиас, крал Джон. Разказите за Тистерборг бяха много и нито един от тях не бе приятен. Във времена като тези на Еолаир му искаше да не се приближава на повече от левга, но гората — още едно несигурно място, където да си през нощта, — и стените на Ерчестър пречеха на такова благоразумно заобикаляне.

Едва-що бе започнал да обикаля северната страна на хълма през сгъстяващите се стволове в покрайнините на Алдхеорте, когато усети как го залива страх — не приличаше на нищо, което бе изпитвал. Сърцето му биеше лудо, студена пот изби по лицето му и почти веднага се превърна в крехък лед. Еолаир се чувстваше като полска мишка, която — твърде късно за бягство — изведнъж е забелязала връхлитащия ястреб. Събра цялата си воля, за да не пришпори коня си и да се втурне в лудешки бяг. Огледа се да види причината за този смразяващ ужас, но не видя нищо.

Най-накрая смуши коня и навлезе по-навътре сред предпазващите го дървета. Каквото и да го бе накарало да се чувства по този начин, изглежда, идваше от снеговете в полето, а не от сенчестата гора.

Бурята бе стихнала и небето бе чисто. Огромната жълта луна висеше на изток и дърветата приличаха на бледи кости. Графът на Над Мулах вдигна поглед към тъмния Тистерборг и се зачуди дали той може да е източникът на внезапната му уплаха, но не видя и не чу нищо необичайно. За миг се зачуди дали не е яздил твърде дълго сам с болезнените си мисли, но бързо прогони тази мисъл. Той бе хернистирец. А хернистирците помнеха.

Долови слаб звук — някакво настойчиво стържене — и погледна на запад през снеговете. Нещо се движеше бавно през бялата равнина.

Страхът нарасна, плъзна се през него като бодлив мраз. Конят се размърда притеснено и графът го потупа с треперещата си ръка по врата — като че ли усетило ужаса му, животното изведнъж притихна. Кълбата-близнаци на дъха им бяха единствените движещи се неща в сянката на дърветата.

Стърженето стана по-силно. Еолаир вече можеше да различи фигури в снега — светещи бели фигури и зад тях нещо черно. А след това, с абсолютната нереалност на кошмара, блестящите фигури се видяха ясно.

Бе стадо бели кози — рошавата им козина светеше на лунната светлина. Очите им бяха червени като въглени… а нещо в главите им не беше наред. Когато си мислеше за това по-късно, той така и не можеше да назове причината, освен че неокосмените им муцуни като че ли намекваха за някакъв вид неприятна интелигентност. Козите, всичко девет, влачеха голяма черна шейна. Той бе чул скърцането на плазовете, които хрущяха по снега. На шейната седеше закачулена фигура — изглеждаше прекалено голяма дори и от поне сто лакътя. Няколко други, по-малки, облечени в черни роби фигури, също с качулки, вървяха тържествено покрай шейната.

Неконтролируем ужас пробяга по гръбнака на Еолаир. Конят му се бе превърнал на камък под него, като че ли уплахата бе спряла сърцето му и го бе оставила мъртъв, на крака. Страховитата процесия премина със стържене покрай графа — отчайващо бавно и тихо, като се изключеше скърцането на шейната. Точно когато съществата в роби щяха да изчезнат в тъмнината на най-ниските склонове на Тистерборг, една от закачулените фигури се обърна и Еолаир видя скелетно бяло лице и черни дупки, които може и да бяха очи. Онази част от ужасения му мозък, която все още можеше да мисли, благодари на боговете на неговия народ, както и на всички други народи, за сенките под дърветата. Най-накрая очите под качулката се извърнаха. След безкрайно дълго време шейната изчезна заедно с ескорта си сред снежните гори на Тистерборг.

Еолаир трепереше, но не помръдна, докато не бе сигурен, че е безопасно. Зъбите му бяха така здраво стиснати, че челюстта го болеше. Чувстваше се така, сякаш са го одрали жив и са го блъснали в дълбока черна дупка. Когато най-накрая се осмели да помръдне, се прилепи до врата на коня си и възможно най-бързо препусна на изток. Конят, нетърпелив като него, нямаше нужда нито от шпори, нито от подвиквания.

Докато бягаше на изток от Тистерборг и неговите тайни под погледа на подигравателната луна, Еолаир разбра, че всичко, от което се бе страхувал, е истина и че на света има неща, които са по-лоши дори и от неговите страхове.

Инген Джегер стоеше под разпрострелите се клони на една черна ела, без да обръща внимание на хапещия вятър и на трупащия се в ниско подрязаната му брада скреж. Ако не беше нетърпеливият живот в бледите му сини очи, можеше да бъде сбъркан с пътник без късмет, умрял от студ в очакване на сутрешната топлина, която е дошла твърде късно.

Огромната бяла хрътка, седнала сред снега в нозете му, се размърда и издаде въпросителен звук, подобен на стърженето на ръждясали панти.

— Гладен ли си, Нику’а? — Изражение, което почти можеше да се нарече привързаност, пробяга по резките черти на Инген. — Кротко. Скоро ще си получиш порцията.

Инген наблюдаваше, без да се движи, изучаваше нощта внимателно като хищен звяр. Луната пропълзя от една дупка в надвисналите клони до друга. С изключение на вятъра, гората бе тиха.

— Аха. — Доволен, Инген Джегер се разтъпка и изтърси снега от наметалото си. — Нику’а, извикай братята и сестрите си. Завий, за да дойде стормспайкската глутница! Време е за последното преследване!

Нику’а скочи на крака. Потръпваше от възбуда. Като че ли разбрало всяка дума на Инген, огромното куче изтича на средата на полянката, клекна и вдигна муцуната си към небето. Мощните мускули на гърлото му се свиха и кашлящ вой разчупи нощта. Още докато първите екове заглъхваха, пронизващият глас на Нику’а избухна отново, лаещ и прорязващ. Дори клоните на дърветата затрепериха.

Зачакаха — облечената в ръкавица ръка на Инген лежеше върху широката глава на кучето. Времето отминаваше. Мътнобелите очи на Нику’а просветваха, докато луната се плъзгаше покрай дърветата. Най-накрая, когато допълзя най-студеният час на нощта, вятърът донесе едва доловимите писъци на хрътките.

Виенето се усили и изпълни гората. Бели сенки се появиха от тъмнината като четирикраки призраци. Стормспайкските хрътки се промушваха покрай корените на дърветата, тесните им като на акули глави се оглеждаха и душеха. Звездната светлина лъщеше по омацаните им с кръв и слюнка муцуни. Нику’а изтича сред тях, започна да ги хапе и да ръмжи и скоро цялата глутница бе насядала и легнала в снега около Инген Джегер. Червените езици на песовете се люлееха.

Ловецът на Кралицата спокойно огледа странните си другари и вдигна от земята озъбения си като кучешка муцуна шлем.

— Твърде дълго се скитахте свободни — изсъска той. — Твърде дълго опустошавахте покрайнините на гората, крадяхте бебета, големи колкото кутретата в колибите, и преследвахте глупави пътници, заради удоволствието от гонитбата. Сега вашият господар се върна. Сега трябва да направите онова, за което сте отгледани. — Млечнобелите очи го проследиха как отива до коня си, който чакаше със свръхестествено търпение под елата. — Но този път аз ще водя, не вие. Това е странна гонитба и единствено Инген може да различи миризмата. — Той се метна на седлото. — Тичайте тихо. — Той спусна забралото, така че хрътка гледаше хрътките. — Ние носим смърт на враговете на Кралицата.

Ниско ръмжене се надигна сред кучетата и те почнаха да стават. Инген пришпори коня си напред, а после се обърна и извика:

— Последвайте ме! Следвайте ме до смъртта и кръвта!

Глутницата го последва, този път без глас — тиха и бяла като падащ сняг.

Увит в наметалото си, Исгримнур седеше на носа на малката лодка и гледаше как набитият Синетрис гребе и непрекъснато киха. Лицето на херцога бе приело втренченото изражение на мрачна заетост, отчасти защото намираше компанията на лодкаря за изключително досадна, но най-вече защото той самият мразеше лодките, особено малките лодки като тази, в която бе приклещен сега. Все пак Синетрис бе казал истината за едно нещо — не му беше времето да тръгват с лодката. Страховита буря помиташе целия бряг, вълните непрестанно заплашваха да ги залеят и Синетрис не бе спрял да се оплаква от мига, в който бяха тръгнали преди седмица на около тридесет левги по на север.

Херцогът трябваше да признае, че Синетрис е талантлив лодкар, дори и ако само се опитваше да запази живота си. Набанецът бе управлявал лодката добре при ужасни условия. Само ако можеше да спре да хленчи! Исгримнур не бе по-доволен от Синетрис от условията на пътуването, но по-скоро би попаднал в най-черния кръг на Ада, отколкото да се направи на глупак и да го покаже.

— Колко остава до Кванитупул? — извика той през шума на вятъра и вълните.

— Половин ден, господарю монах — отвърна също с вик Синетрис; очите му бяха червени и сълзяха. — Скоро ще спрем, за да спим, а после можем да стигнем там утре по обяд.

— Сън! — изрева Исгримнур. — Ти да не си луд? Та дори не се е стъмнило още! Освен това ти само ще се опиташ отново да се измъкнеш и този път няма да съм толкова снизходителен. Ако спреш с твоите самосъжалителни глупости и почнеш да гребеш както трябва, ще можеш да спиш в легло тази нощ!

— Моля те, свети братко! — Синетрис почти пищеше. — Не ме карай да греба по тъмно! Ще се разбием в скалите и ще спим долу при килпата!

— Не ми пробутвай тия суеверни глупости. Плащам ти добре и бързам. Ако си твърде слаб или уморен, дай греблата на мен.

Лодкарят, мокър и мръзнещ, все пак успя да си придаде убедително изражение на наранена гордост.

— Ха! Та ти ще ни пратиш под водата само след миг! Не, жесток монах такъв, ако трябва да умра, нека да умра с гребла в ръцете, както подобава на един лодкар от Фиранос. Ако трябва да бъда откъснат от дома си и прегръдката на семейството си и да бъда пожертван заради прищевките на едно чудовище в одежда на свещеник, ако трябва да умра… поне ще го направя като мъж от гилдията!

— Но поне го направи със затворена уста, та да има малко промяна — простена Исгримнур. — И не спирай да гребеш.

Когато се появиха първите наколни къщи на Кванитупул, минаваше полунощ. Синетрис, чиито оплаквания бяха затихнали поне до ниско самосъжалително мърморене, насочи лодката към плетеницата от канали. Исгримнур, който бе задрямал, потърка очите си и се огледа. Порутените складове и странноприемници на Кванитупул до една бяха засипани със сняг.

„Дори да се съмнявах, че светът се е обърнал с главата надолу — си помисли смаяният Исгримнур, — ето ги всичките доказателства, от които имах нужда: един римърсгардец да плува с някаква си мизерна лодчица в бурното море и сняг в южните земи — в разгара на лятото. Може ли някой да се съмнява, че светът е полудял?“

Лудост. Той си спомни отвратителната смърт на лектора и му се догади. Лудост — или нещо друго? Бе странно съвпадение, че и Приратес, и Бенигарис бяха в дома на Майката Църква в онази страховита нощ. Само някакво рядко щастливо стечение на обстоятелствата бе довело Исгримнур при Диниван навреме, за да чуе последните думи на свещеника и може би да успее да спаси нещо.

Бе избягал от Санселан Ейдонитис само няколко мига преди Бенигарис, херцогът на Набан, да заповяда на стражите си да залостят всички врати. Не можеше да си позволи да го заловят — дори и да не го познаеха веднага, историята му нямаше да го спаси задълго. Навечерието на Хлафманса, нощта на убийството на лектора, не бе време да си непознат гост в Санселан Ейдонитис.

— Чувал ли си за една кръчма тук, „Бокала на Пелипа“? — попита той. — Мисля, че е странноприемница или хан.

— Никога не съм я чувал, господарю монах — тъжно каза Синетрис. — Но според името е долнопробно заведение, такова, в което Синетрис не би влязъл. — Сега, когато вече бяха стигнали относително спокойните води на каналите, лодкарят бе възвърнал голяма част от достойнството си. Исгримнур реши, че го харесва повече, когато хленчи.

— В името на Дървото, никога няма да го намерим през нощта. Тогава заведи ме в някоя странноприемница, която знаеш. Трябва да натъпча търбуха си с нещо.

Синетрис подкара лодката по преплетените канали към онази част на града, в която бяха таверните. Всичко бе доста оживено въпреки късния час — дъсчените пътеки, окичени с ярки платнени фенери, които се люлееха от вятъра, улиците, пълни с пияни гуляйджии.

— Това е прилична странноприемница, свети братко — каза Синетрис, докато спираха пред стълбите на едно добре осветено заведение. — Дават вино и храна. — Синетрис, явно по-смел, след като пътешествието им бе приключило безопасно, отправи към Исгримнур приятелската си усмивка и се видяха дупките от липсващите му зъби. — А също и жени. — Усмивката му трепна, докато изучаваше лицето на Исгримнур. — А може и момчета, ако това допада повече на предпочитанията ти.

Херцогът изсъска, извади един златен император и го постави внимателно на пейката до кльощавия крак на Синетрис. След това стъпи на най-долното стъпало.

— На ти проклетото възнаграждение, както ти обещах. А сега имам едно предложение за начина, по който да прекараш вечерта.

Синетрис боязливо погледна нагоре.

— Да?

Исгримнур сключи веждите си в ужасяваща гримаса.

— Прекарай я в най-съвестни опити да направиш всичко възможно да не те видя отново. Защото ако те видя — той вдигна косматия си юмрук, — ще ти натъпча очите в умната глава. Разбра ли ме?

Синетрис дръпна греблата и припряно отмести лодката, така че Исгримнур трябваше бързо да прехвърли и другия си крак на стълбата.

— Значи така се отнасяте вие монасите със Синетрис след всичките му услуги!? — възмутено каза лодкарят и изду кльощавия си гръден кош като ухажващ гълъб. — Нищо чудно, че църквата има лоша репутация! Ти… брадат варварин такъв! — И отплава с плясък в затъмнения канал.

Исгримнур се изсмя, а после изтрополи нагоре по стълбите към странноприемницата.

След няколкото нощи спане на пресекулки по брега — нощи, през които бе принуден да бди внимателно да не би предателят Синтерис, който на няколко пъти се бе опитвал да се изплъзне и да го изостави в пустия, помитан от вятъра залив Фиранос, — херцогът на Елвритшала в пълна степен се възползва от съня. Остана в леглото, докато слънцето не се издигна високо в небето, а след това закуси с мъжка порция хляб и мед, придружена от халба светла бира. Почти бе станало обяд, преди да получи напътствията към „Бокала на Пелипа“ от стопанина на странноприемницата и да излезе навън в дъждовните канали. Този път лодкар му бе човек от Вран, който въпреки хапливия вятър носеше само парче плат през слабините и широкопола шапка с червено, наквасено от ръменето клюмнало перо. Намусеният мълчалив лодкар бе приятна промяна след безспирното роптаене на Синетрис. Исгримнур се разположи отзад, поглади новопорасналата си брада и реши да се наслади на подгизналия Кванитупул — град, който не бе посещавал от много години.

Бурята несъмнено пречеше на търговията в града. Освен ако нещата не се бяха променили много след последното му идване тук, би трябвало да има много повече лодки по каналите по средата на деня и много повече хора по уличките. Всички минувачи като че ли бързаха по работа. Дори и традиционните викове на лодкарите сякаш също бяха приглушени. Подобно на насекоми, жителите на Кванитупул като че ли бяха замръзнали почти до неподвижност от снега, който се топеше на петна по дървените настилки, и носената от вятъра суграшица, която жилеше лицата и пълнеше каналите с кръгчета.

Тук-там Исгримнур виждаше и малки групи Огнени танцьори — религиозните маниаци, които бяха извоювали скандалната си слава чрез доброволните си самозапалвания. Те бяха станали позната гледка за херцога, след като той бе навлязъл в Набан. Без да обръщат внимание на студа, Огнените танцьори стояха на пътеките по оживените кръстовища и възхваляваха тъмния си господар, Краля на бурите. Исгримнур се чудеше къде са чули това име — никога не бе чувал някой да го споменава на юг от Ледената граница, дори и в детските страховити истории. Това не бе никакво съвпадение, той го знаеше, но не можеше да не се замисли дали тези облечени в роби луди са само пионки на някой като Приратес, или са ясновидци. Ако второто бе вярно, то краят, който те предвиждаха, можеше да бъде истински.

Потрепери при тази мисъл и направи знака на Дървото пред гърдите си. Черни времена бяха настъпили. Въпреки цялото си крещене обаче Огнените танцьори като че ли не бързаха да се самозапалват. Херцогът се усмихна кисело. Може би днес бе твърде влажно.

Най-накрая лодкарят спря пред една отблъскваща постройка в района на складовете, далеч от центровете на търговията, и след като Исгримнур му плати, смъкна въжената стълба от верандата с пръта си. Докато херцогът се качи до половината й, лодкарят бе отплувал по един страничен канал.

Като се мусеше и проклинаше дебелия си корем, Исгримнур най-после успя да се качи на верандата. Почука силно по посивялата от времето врата, а след това дълго чака в ледения дъжд без отговор и с нарастващо раздразнение. Накрая вратата се отвори с трясък и се показа намръщена жена на средна възраст.

— Не знам къде е този малоумник — каза тя, сякаш Исгримнур я бе попитал. — Не стига, че трябва да върша всичката работа вътре, ами сега трябва и да отварям.

За момент херцогът бе толкова изненадан, че почти се извини, но се пребори с желанието си да бъде галантен и каза:

— Искам стая.

— Добре, влез тогава — изсумтя жената и отвори вратата по-широко. Видя се навес, който вонеше на катран и риба. Две лодки бяха обърнати на дъските, изложени като жертви от битка. Една кафява ръка се подаваше от купчина одеяла и за момент Исгримнур си помисли, че е на лекомислено захвърлен труп. Ръката обаче се размърда, за да придърпа завивките, и той разбра, че е на заспал човек. Помисли си, че удобствата тук няма да отговарят на най-високите стандарти.

„Ставаш придирчив, старче — сгълча се той. — На бойното поле си спал в кал и кръв и сред хапещи мухи“.

Той бе дошъл тук със задача, припомни си Исгримнур. Удобствата бяха на второ място.

— Между другото — провикна се той след стопанката, която вече си влизаше, — търся един човек. — И изведнъж не можа да се сети за името, което му бе казал Диниван, спря и прокара пръсти през влажната си брада. — Тиамак. Търся Тиамак.

Жената се обърна. Киселото й изражение бе изместено от поглед, пълен с алчно задоволство.

— Вие? — каза тя. — Вие сте онзи със златото? — И разпери ръце, като че ли да го прегърне. Въпреки че бе доста далече, херцогът отстъпи назад. Одеялата в ъгъла се загърчиха, все едно в тях имаше цяло прасило, а после от тях се измъкна един дребен слаб човек с полузатворени от съня очи.

— Аз съм Тиамак — каза той и се прозина. Погледна Исгримнур и като че ли се разочарова, все едно бе очаквал нещо по-добро. Херцогът усети как раздразнението му се връща. Всичките тези хора луди ли бяха? За кого го мислеха, кой искаха да бъде?

— Нося ти вести — сковано каза Исгримнур. — Но трябва да говорим насаме.

— Ще ви заведа в стаята ви — припряно каза жената. — Най-хубавата в къщата. А този дребосък — и той е уважаван гост — може да се присъедини към вас там.

Исгримнур бе обърнал гръб на Тиамак, който сякаш се обличаше несръчно под одеялата, когато вътрешната врата на странноприемницата се отметна и край тях профуча орда деца — викаха като тритинги, тръгнали на война. Преследваше ги висок белокос ухилен мъж — явно си играеха. Те бягаха от него и пищяха от радост. Преди старецът да успее да ги последва, стопанката застана пред него с ръце на кръста.

— Проклет да си, Цалио, глупаво магаре! Ти си тук, за да отваряш вратата! — Старецът, макар да бе много по-едър от нея, се сви от страх, като че ли очакваше удар. — Знам, че си изкуфял, обаче не си глух! Не чу ли, че на вратата се чука?

Старецът изстена без думи. Стопанката се извърна и отвратено сви устни.

— Тъп е като… — започна тя и изведнъж млъкна и зяпна, защото Исгримнур падна на колене.

Херцогът усети, че светът се разклаща, като че ли повдигнат от гигантски ръце. Изминаха дълги мигове, преди да успее да проговори, мигове, в които стопанката, дребосъкът от Вран и старият пазач го гледаха с различна степен на разтревожен интерес. Накрая Исгримнур проговори, обръщаше се към стареца:

— Господарю Камарис — каза той и усети как гласът му засяда в гърлото му. Светът беше полудял: вече и мъртвите оживяваха. — Милостива Елисия, Камарис, нима не ме помниш? Аз съм Исгримнур! Заедно се бихме за Престър Джон — бяхме приятели! О, Господи, ти си жив! Как е възможно това?

Той му протегна ръка и старецът я пое както дете би взело нещо блестящо или шарено, предложено му от непознат. Дланта на стареца бе груба и силна, силата й можеше да се усети дори и докато лежеше отпуснато в ръката на Исгримнур. На красивото му лице бе изписано единствено усмихнато неразбиране.

— Какви ги говориш? — сърдито попита стопанката. — Това е старият Цалио, пазачът. Тук е от години. Той е малоумен.

— Камарис… — прошепна Исгримнур, докато притискаше ръката на стареца към бузата си и я мокреше със сълзите си. — О, скъпи господарю, ти си жив!

28. Искри

Въпреки неувяхващата прелест на Джао е-Тинукай’и, или може би тъкмо поради нея, Саймън беше отегчен. Освен това бе и неизразимо самотен.

Затворничеството му бе странно: ситите не му пречеха, но, освен Джирики и Адиту, продължаваха и да не се интересуват от него. Подобно на кралско галено кученце, той бе добре нахранен, за него се грижеха добре и му бе позволено да се скита навсякъде, където може да отиде, но само защото външният свят му бе недостъпен. Като превъзходен домашен любимец, той забавляваше господарите си, но никой не го вземаше на сериозно. Когато се обръщаше към тях, те учтиво отговаряха на собствения му език, но иначе си общуваха чрез напевната ситска реч. Само няколко разпознаваеми думи достигаха до ушите му, а цели потоци от неразбираема реч се лееха около него. Подозрението, че може и да го обсъждат в личните си разговори, го вбесяваше. Възможността, че може и да не е така, че те никога не биха помислили за него освен ако не е пред очите им, бе някак дори по-лоша — караше го да се чувства безтелесен като призрак.

След разговора му с Амерасу дните бяха започнали да отлитат дори още по-бързо. Една вечер, както си лежеше сред одеялата, той осъзна, че не би могъл да каже със сигурност колко дълго е бил сред ситите. Когато попита Адиту, тя каза, че не си спомня. Саймън отправи въпроса си и към Джирики, който се вгледа в него с огромно съжаление и го попита дали наистина би искал да брои дните. Смразен от намека, Саймън настоя за истината. Джирики му каза, че е изминал малко повече от месец.

Това бе преди няколко дни.

Нощите бяха най-трудни. В своето кътче от одеяла в къщата на Джирики или докато ходеше по меката влажна трева под странните звезди, Саймън се измъчваше с невъзможни планове за бягство, планове, за които дори той знаеше, че са толкова обречени, колкото и отчаяни. Униваше все повече и повече. Знаеше, че Джирики се тревожи за него, и дори звънкият смях на Адиту звучеше пресилено. Знаеше, че непрекъснато говори за своето нещастие, но не можеше да го скрие… нещо повече — не искаше да го скрие. Чия беше вината да е хванат в капан тук?

Разбира се, те бяха спасили живота му. Наистина ли щеше да е по-добре да умре от измръзване или глад, скара се той на себе си, отколкото да живее като разглезен, пък макар и ограничаван гостенин в най-прекрасния град на Остен Ард? Въпреки че подобна неблагодарност бе срамна, той все още не можеше да се примири с прелестния си затвор.

Всички дни си приличаха. Той се мотаеше из гората сам, хвърляше камъни в безбройните потоци и рекички и мислеше за приятелите си. Посред закрилящото го лято на Джао е-Тинукай’и бе трудно да си представи страданията им в страховитата зима навън. Къде беше Бинабик? Мириамел? Принц Джосуа? Дали изобщо бяха живи? Бяха ли повалени от черната буря, или все още се бореха?

В нарастващото си безумие той помоли Джирики да му позволи отново да поговори с Амерасу, да потърси помощта й за освобождението си, но Джирики отказа.

— Не е моя работа да наставлявам Първата баба. Тя ще действа, когато прецени, след като е премислила внимателно. Съжалявам, Сеоман, но нещата са прекалено важни, за да бързаме.

— Да бързаме ли! — ядоса се Саймън. — Докато някой от вас направи нещо, аз вече ще съм умрял!

Ала Джирики, макар и видимо натъжен, остана непреклонен.

Възпирана на всяка крачка, нетърпеливостта на Саймън прерасна в гняв. Сдържаните сити започнаха да му изглеждат нетърпимо самодоволни. Докато приятелите му се биеха и умираха, въвлечени в страховита обречена битка както с Краля на бурите, така и с Елиас, тези глупави същества се мотаеха из огряната си от слънце гора, пееха и съзерцаваха дърветата. А и какъв бе Кралят на бурите, ако не сит? Нищо чудно, че родствениците му държаха Саймън в плен, докато външният свят се топеше под студената ярост на Инелуки.

И така дните се изнизваха, като всеки следващ все повече приличаше на отминалия и все повече увеличаваше неприязънта на Саймън. Той престана да вечеря с Джирики — предпочиташе по-самотното възхищение от песните на щурците и славеите. Разсърден от игривостта на Адиту, започна да я отбягва. Омръзна му да бъде дразнен и милван. Знаеше, че не значи за нея повече, отколкото галеното кученце за кралицата. Нямаше да търпи това повече. Ако трябваше да е затворник, щеше да се държи като затворник.

Джирики го намери да седи в една горичка лиственици, намусен и бодлив като таралеж. Пчелите мънкаха в детелината и слънцето струеше през игличките, като изписваше земята със снопчета светлина. Саймън дъвчеше парче кора.

— Сеоман — каза принцът, — може ли да поговоря с теб?

Саймън се намръщи. Беше научил, че ситите, за разлика от смъртните, наистина биха си тръгнали, ако не получат разрешение. Народът на Джирики дълбоко уважаваше усамотението.

— Ами… да — най-накрая отговори Саймън.

— Бих искал да дойдеш с мен — каза Джирики. — В Ясира.

Саймън почувства прилив на надежда, но и малко го заболя.

— Защо?

— Не знам. Знам, че сме поканени всички, всички, които живеят в Джао е-Тинукай’и. Тъй като и ти живееш тук, мисля, че е редно да дойдеш.

Надеждите на Саймън се стопиха.

— Не са ме викали. — За момент си бе представил какво щеше да се случи: Шима’онари и Ликимея се извиняват за грешката си, изпращат го при неговия вид с подаръци, както и с мъдростта да помогне на Джосуа и останалите. Още една мечта на идиот — не беше ли ги надживял вече? — Не искам да дойда.

Джирики клекна до него; приличаше на ловна птица, кацнала на клон.

— Искаше ми се да дойдеш, Сеоман — най-накрая каза той. — Не мога да те принудя и няма да се моля, но Амерасу ще е там. Тя изключително рядко излиза да говори пред народа ни, освен в Деня на Годишния танц.

Саймън почувства, че интересът му нараства. Може би Амерасу щеше да се застъпи за него, да им заповяда да го пуснат. Но ако беше така, защо не го бяха поканили да отиде?

Престори се на безразличен. Каквото и друго да се случваше, той упорито усвояваше навиците на ситите.

— Ето, пак говориш за Годишния танц, Джирики — каза той. — Но така и не ми каза какво значи той. Аз видях Горичката на Годишния танц, не си забравил, нали?

Джирики като че ли потисна усмивката си.

— Мисля, че не беше съвсем отблизо. Стига, Сеоман, това не е игра. Някой друг път ще ти кажа каквото мога за отговорностите на нашия род, но сега трябва да тръгвам. Ти също, ако имаш намерение да ме придружиш.

Саймън хвърли през рамо парчето кора, което беше дъвкал, и каза:

— Ще дойда, ако може да седна близо до вратата. И ако не трябва да говоря.

— Можеш да седнеш където си поискаш, Снежнокъдри. Ти си затворник, може би, но все пак почитан. Моят народ се опитва да направи престоя ти тук поносим. Колкото до останалото, аз нямам власт над онова, за което ще бъдеш помолен. Ела, ти почти порасна, човешко дете. Не се страхувай да отстояваш себе си.

Саймън се намръщи, после каза:

— Води тогава.

Спряха пред вратата на голямата жива палатка. Пеперудите бяха възбудени: пърхаха с блещукащите си крилца така, че променящи се цветни сенки се диплеха по лицето на Ясира като житна нива под вятър. Подобното на хартия шумолене на нежните насекоми изпълваше цялата долчинка. Изведнъж решил да не мине през вратата, Саймън се дръпна и се освободи от приятелската ръка на Джирики.

— Не искам да чуя нещо лошо — каза той. Под лъжичката си усещаше студена тежест, същата, която се появяваше, когато очакваше Рейчъл да го накаже. — Не искам да ми се карат.

Джирики го погледна изпитателно.

— Никой няма да ти се кара, Сеоман. Ние, Зида’я, не се караме на никого. А и това може да няма нищо общо с теб.

Засрамен, Саймън поклати глава.

— Извинявай. Разбира се. — Той си пое дълбоко дъх и нервно сви рамене, а после изчака Джирики отново да го хване за ръката и да го поведе към украсената с рози врата на Ясира. Хилядите крилца на пеперуди съскаха като сух вятър. Саймън и водачът му влязоха в огромното помещение, изпълнено с многоцветна светлина.

Ликимея и Шима’онари, както и преди, се бяха разположили върху ниски ложета в центъра. Амерасу бе на по-високо ложе между тях, качулката на бледосивата й роба бе свалена. Разпуснатата й снежнобяла коса се стелеше като мек облак на раменете й. Тя носеше яркосин шарф около тънката си талия. Не се виждаха никакви украшения или бижута.

Саймън се взря в нея и за миг тя го погледна. Дори да се надяваше на подкрепяща усмивка или утвърдително кимване, младежът бе разочарован — погледът й го отмина, като че ли той бе най-обикновено дърво в огромна гора. Сърцето му трепна. Време бе да се откаже и от последната надежда, че Амерасу се интересува от съдбата на идиота Саймън.

До Амерасу, на подиум от мътносива скала, имаше любопитен предмет: диск от някакво бледо ледено вещество, положен върху широка поставка от тъмно и блестящо магическо дърво, покрито с оплетена ситска резба. Саймън реши, че е настолно огледало — беше чувал, че някои високопоставени дами притежават такива, — но, странно, то като че ли не отразяваше. Ръбовете на диска бяха остри като нож, подобно на кръгъл бонбон, изсмукан почти до прозрачност. Цветът му бе замръзналото мръснобяло на зимната луна, но сякаш и други, по-дълбоки оттенъци сънливо се движеха в него. Разлат плитък съд от същата прозрачна материя бе вграден в резбованата поставка под диска.

Саймън не можеше да гледа този предмет прекалено дълго. Вихрещите се цветове го разстройваха: по някакъв странен начин променящият се камък му напомняше за сивия меч Печал, а това бе спомен, който той не искаше да събужда. Той бавно огледа огромната зала.

Както бе казал Джирики, като че ли всички жители на Джао е-Тинукай’и бяха дошли в Ясира този следобед. Въпреки че бяха облечени в своя подчертано цветен стил и окичени като редки птици, златнооките сити все пак изглеждаха необичайно сдържани, дори и за стандартите на своя резервиран народ. Много очи се бяха обърнали към Саймън и Джирики при влизането им, но нито един поглед не се бе задържал дълго — вниманието на всички присъстващи сякаш бе приковано в трите фигури в центъра на огромната зала около дървото. Зарадван от незабележимостта си, Саймън седна заедно с Джирики в края на смълчаната тълпа. Никъде не видя Адиту, но знаеше, че трудно би могъл да я различи сред подобно множество.

Дълго нямаше нито движение, нито говорене, макар Саймън да имаше чувството, че точно на прага на усещанията се носят скрити течения, неуловимо общуване, споделено от всички в залата, освен него. И все пак той не беше толкова нечувствителен, че да не успее да усети напрежението у тихите сити, ясното усещане за неспокойното очакване. Въздухът бе натежал като пред гръмотевична буря.

Започна да се чуди дали ситите няма да продължат по същия начин през целия следобед — група събрали се на една стена съперничещи се котараци, които само се оглеждат, — когато Шима’онари се изправи и заговори. Този път господарят на Джао е-Тинукай’и не си направи труда да говори на Западния език, а използва музикалната реч на ситите. Говори доста дълго, като придружаваше монолога си с елегантни жестове, ръкавите на бледожълтата му роба се развяваха, щом наблегнеше на някоя дума. За Саймън тази реч бе само объркване, прибавено към неразбирането му.

— Баща ми говори за Амерасу и ни моли да я изслушаме — шепнешком преведе Джирики. Саймън се усъмни — Шима’онари бе говорил прекалено дълго, за да каже само това. Погледът му обходи Ясира, мрачните лица с котешки очи. Каквото и да казваше бащата на Джирики, той бе получил цялостното и почти плашещо пълно внимание на своя народ.

Щом Шима’онари приключи, Ликимея се изправи и всички погледи се обърнаха към нея. И тя говори дълго на езика на Зида’я.

— Тя казва, че Амерасу е много мъдра — обясни Джирики. Саймън се намръщи.

Когато Ликимея свърши, се надигна тиха обща въздишка — като че ли всички събрани бяха издишали едновременно. Саймън също въздъхна от облекчение: докато бе слушал неразбираемото ситско бръщолевене, му бе все по-трудно да се съсредоточава. Дори и пеперудите над него се движеха неспокойно.

Най-после Амерасу се изправи. Съвсем не изглеждаше толкова крехка, колкото в къщата си. Тогава Саймън я бе сравнил с измъчена светица, но сега видя ангелското в нея — спотаена сила, която тлееше, но която можеше да избухне в ярка бяла светлина. Дългата й коса се движеше от ветреца, вероятно породен и от внимателното движение на милиони крилца.

— Виждам, че смъртното дете е тук — каза тя, — така че ще говоря на език, който той може да разбере, след като много от това, което ще кажа, е дошло от него. Той има право да чуе.

Няколко сити обърнаха главите си и изгледаха безстрастно Саймън. Изненадан, той сведе глава и се загледа в земята, докато ситите отново не се обърнаха.

— Всъщност — продължи Амерасу, — колкото и странно да звучи, възможно е някои от нещата, които трябва да кажа, да са по-добре приспособени към езика на Судхода’я. Смъртните винаги са живели в един или друг вид тъмнина. Това е една от причините, поради които ги нарекохме „деца на залеза“, когато за първи път дойдоха в Остен Ард. — Тя замълча. — Човешките деца, смъртните, имат много идеи за това какво става, след като умрат, и се препират кой е прав и кой бърка. Тези неразбирателства често завършват с кръвопролития, като че ли те искат да изпратят посланици, които да открият разрешението на техния спор. Тези посланици, доколкото познавам философията на смъртните, никога не са се завърнали, за да донесат на своите братя истината, към която те толкова се стремят.

— Но сред народите на смъртните се носят истории, които казват, че някои все пак се връщат като безтелесни духове, макар и без да носят отговори. Тези духове, тези призраци безмълвно напомнят за сянката на смъртта. Тези, които се натъкнат на подобни бездомни духове, ги наричат „обсебени“. — Амерасу си пое дъх; огромното й спокойствие като че ли я напускаше. Измина един дълъг миг, преди да продължи. — Това е дума, която ние Зида’я нямаме, а може би трябва да имаме.

Тишината, с изключение на пърхането на деликатните крилца, бе пълна.

— Ние побягнахме към Най-далечния изток, надявайки се да се спасим от Небитието, което завладя нашата Градина. Тази история е известна на всички, с изключение на смъртното момче. Дори и тези от нашите деца, които се родиха след Бягството от Асу’а, я поглъщат с майчиното мляко, така че тя няма да бъде разказана тук отново.

— Когато стигнахме новата земя, си мислехме, че сме избягали от тази сянка — продължи тя. — Но част от нея дойде с нас. Това петно, тази сянка е част от нас — също както смъртните мъже и жени от Остен Ард не могат да избегнат сянката на собствената си смърт.

— Ние сме стар народ. Ние не се бием срещу това, с което не може да се води битка. Това е причината да напуснем Вениха До’сае вместо да се погубим в безсмислена борба. Но проклятието на нашата раса не е в това, че отказахме да се жертваме в безцелно отричане на великата сянка, а именно в това, че притиснахме сянката в себе си и я прегърнахме силно и радостно, че я отгледахме като дете… да, ние донесохме сянката със себе си. Вероятно никое живо разумно нещо не може без подобна сянка, но ние, Зида’я — въпреки продължителността на живота ни, до който дълголетието на смъртните е като това на светулките — все още не можем да пренебрегнем сянката, която е смъртта. Не можем да пренебрегнем познанието за Небитието. Вместо това го носим с нас като мрачна тайна.

— Смъртните трябва да умрат и са уплашени от това. — Тя въздъхна. — Ние, които нявга бяхме в Градината, също трябва да умрем, въпреки че продължителността на живота ни е несравнимо по-голяма, но всеки от нас прегръща смъртта си в момента, когато за първи път отвори очи, и я прави неразделна част от себе си. Ние копнеем за пълната й прегръдка дори и когато вековете се нижат, докато около нас страхуващите се от смъртта смъртни се множат и измират като мишки. Ние превръщаме нашата смърт в сърцевината на нашето съществуване, в наш личен и най-съкровен приятел, като оставяме живота да се върти около нас, докато се наслаждаваме на сериозната компания на Небитието.

— Не пожелахме да издадем на Децата на Руян Ве тайната на нашето почти-безсмъртие, въпреки че те са фиданка от същото дърво. Ние отказахме вечния живот на народа на Руян, Тинукеда’я, дори и когато притиснахме Смъртта още по-силно към гърдите си. Ние сме обсебени, деца мои. Думата на смъртните е единствената правилна дума. Ние сме обсебени.

Саймън не разбра по-голямата част от онова, което каза Първата баба, но гласът й му въздейства като скарването на любящ родител. Той се почувства дребен и маловажен, но и успокоен, че чува този глас и че той говори на него. Ситите наоколо бяха все така съсредоточено безстрастни.

— Тогава дойдоха корабните мъже — каза Амерасу и гласът й стана по-дълбок — и не се задоволиха да живеят и да умират сред стените на Остен Ард, както правеха смъртните мишки преди тях. Не им стигаха залъците, които им подхвърляхме. Ние, Зида’я, можехме да спрем техните грабежи преди да станат значителни, но вместо това тъжахме за изгубената красота и тайничко се радвахме. Нашата смърт идваше — прекрасен и окончателен край, който да направи сенките реални. Съпругът ми Ию’унигато беше такъв. Неговото нежно, поетично сърце обичаше смъртта повече, отколкото той някога бе обичал жена си или собствените си наследници.

За първи път през множеството се понесе тих шепот — неспокойно мърморене, едва по-високо от пърхането на пеперудите над тях. Амерасу се усмихна и продължи тъжно:

— Трудно е да се слушат подобни неща, но сега е време да се говори истината. От всички Зида’я един-единствен не жадуваше за тиха забрава. Това беше моят син Инелуки… й той гореше. Нямам предвид начина, по който умря — той може да бъде наречен жестока ирония или съдбовна неизбежност. Не, Инелуки гореше от живот и неговата светлина разпръсваше сенките… поне някои от тях.

— Всички знаем какво се случи. — Тя пак въздъхна. — Всички знаем, че Инелуки посече своя обичен баща, че най-накрая бе унищожен, че доведе Асу’а до разрушение в опитите си да спаси себе си и целия си народ от забрава. Но огънят му бе толкова силен, че той не можа да премине мирно в сенките отвъд живота. Проклинам го за това, което направи с моя съпруг, със своя народ и със себе си, но моето майчино сърце все още се гордее. В името на Корабите, които ни доведоха, той гореше и продължава да гори! Инелуки няма да умре!

Амерасу вдигна ръка, тъй като нова вълна шепот се понесе из Ясира.

— Спокойно, деца, спокойно! — извика тя. — Самата Първа баба не е прегърнала тази сянка. Аз не го възхвалявам за това, което е сега, а само за бурния дух, който никой друг не показа, когато подобен дух бе единственото нещо, което можеше да ни спаси от самите нас. И той наистина ни спаси, тъй като неговата упоритост и дори лудостта му дадоха сили на останалите да побягнат насам, към дома на нашето изгнание. — Тя отпусна ръката си. — Но синът ми прегърна омразата. Тя не му позволи да умре истински, но бе пламък, по-горещ дори и от собствения му; и този пламък го погълна. Нищо не е останало от яркия огън, който беше моят син. — Очите й бяха премрежени. — Почти нищо.

Тъй като тя не проговори известно време, Шима’онари се изправи, сякаш да отиде при нея, и тихо каза нещо на езика на ситите. Амерасу поклати глава.

— Не, внуче, остави ме да говоря. — Нещо като гняв се прокрадна в гласа й. — Това е всичко, което ми остана, и ако не бъда чута, ще се спусне такава тъмнина, която няма да прилича на обичната смърт, която възпяваме в нашите сънища. Тя ще е по-лоша и от Небитието, което ни прогони от нашата Градина отвъд морето.

Шима’онари, който изглеждаше странно потресен, седна до каменнооката Ликимея.

— Инелуки се е променил — продължи Амерасу. — Той се е превърнал в нещо, което светът не е виждал: тлеещ въглен от отчаяние и омраза, който живее единствено, за да поправя нещата, които много отдавна са били несправедливости, грешки, трагични недоразумения, но сега са просто факти. Също като нас, Инелуки пребивава в света на това, което е било. Но за разлика от своите живи роднини, Инелуки не се задоволява с търкаляне в спомени от миналото. Той живее, или съществува — в този случай езикът на смъртните е прекалено неточен, — за да види настоящата действителност унищожена, а несправедливостта — поправена; гневът е неговият единствен начин на действие. Неговата справедливост е жестока, а методите му — дори още по-ужасни.

Тя застана до тайнствения диск и нежно поглади ръба му с тънките си пръсти. Саймън се уплаши, че може да се пореже, и изпита неестествен ужас при мисълта за кръв върху тънката златна кожа на Амерасу.

— От много време знаех, както и всички вие, че Инелуки се е върнал. За разлика от вас обаче, аз не прогоних този факт от ума си, нито го въртях из мислите си единствено за да се наслаждавам на болката, която причинява, както човек би чесал заздравяваща рана. Чудих се, мислих и говорих с малцината, които можеха да ми помогнат, за да разбера какво би могло да расте в сенките на ума на моя син. Последният, който ми донесе знание, е смъртното момче Сеоман — въпреки че той не го е осъзнал и все още не разбира какво съм научила от него.

Саймън отново усети чужди очи върху себе си — но собствените му очи безпомощно се бяха взрели в блестящото лице на Амерасу, приковани в облака на бялата й коса.

— И това е справедливо — продължи тя. — Човешкото дете бе подхвърляно от съдбата и водено от шанса по много любопитни начини, но то не е велик герой, нито може да използва магии. Той пое своите отговорности възхитително, но няма нужда допълнително да товарим младите му рамене. Все пак, мисля, че това, което научих от него, ми разкри истинските планове на Инелуки. — Тя си пое дъх дълбоко, сякаш събираше сила. — Ужасни са. Бих могла да ви ги кажа, но думите няма да са достатъчни. Аз съм най-възрастната от това племе; аз съм Родената на кораб Амерасу. И пак ще има такива, които тайно ще се съмняват, и други, които ще продължат да извръщат лицата си. Много от вас ще предпочетат да живеят с красотата на въображаемите сенки вместо с грозната чернота в сърцето на тази сянка — сянката, която моят син и досега разпръсква върху нас.

— Така че ще ви покажа онова, което видях, за да го видите и вие. Дори и ако все още можем да извръщаме главите си, деца мои, то поне не можем да продължим да се преструваме. За кратко можем да успеем да се задържим извън зимата, но накрая тя ще погълне и нас. — Гласът й изведнъж се издигна, печален, но силен. — Ако щастливо тичаме към прегръдката на смъртта, нека поне признаем, че правим точно това! Нека поне този път се видим ясно, поне на края на нещата.

Амерасу сведе поглед, като че ли победена от голяма умора или скръб. Настъпи миг на тишина, а после, точно когато се подхванаха тихи разговори, тя отново вдигна глава и постави ръката си върху бледия лунен диск.

— Това е Мъгливата лампа, която майка ми Сендиту донесе от Тумет’ай, когато пълзящата скреж погълна града. Както и люспите на Великия червей, както и Говорещият огън, пеещият Къс и Езерото в Асу’а, тя е врата към Пътя на сънищата. Тя ми показа много неща. Сега е време да споделя тези видения.

Амерасу протегна ръка и леко докосна купата пред каменния диск. Синьо-бял пламък изскочи и се понесе във въздуха, без да допира ръба на купата. Дискът започна да излъчва деликатна светлина. И макар блясъкът да стана по-ярък, в цялата зала на Ясира притъмня и на Саймън му се стори, че следобедът действително се стопява и пред него виси спусналата се от небето луна.

— Тези дни земите на сънищата са се приближили до нашите — каза Амерасу, — точно както зимата на Инелуки е обградила и похабила лятото. — Гласът й, макар и ясен, бе почти шепот. — Смут е настъпил в земите на сънищата и ще дойдат мигове, когато ще е трудно да останем на правия път, така че, моля ви, отдайте ми мислите си и мълчаливата си подкрепа. Отдавна отминаха дните, когато дъщерите на Дженджияна можеха да говорят чрез Свидетелите толкова лесно, колкото от ухо на ухо. — Тя размаха ръката си над диска и в стаята притъмня още повече. Нежното пърхане на пеперудените крила се усили, като че ли насекомите усетиха промяната във въздуха.

Дискът светеше. Синкаво петно пропълзя като мъгла по повърхността му; когато то отмина, Мъгливата лампа бе станала черна. В тази чернота се появиха разпръснати ледени звезди, а една бледа сянка започна да расте, изниквайки от основата на диска. Беше планина — бяла и назъбена, гола като кост.

— Накига — изрече от тъмнината Амерасу. — Планината, която смъртните наричат Стормспайк. Домът на Утук’ку, която крие годините си зад сребърна маска, която не желае да признае, че сянката на смъртта може да докосне и нея. Тя се страхува от Небитието повече, отколкото всеки друг от нашата раса, макар и да е най-възрастната, която е още жива — последната от родените в Градината. — Амерасу се засмя тихо. — Да, моята прабаба е много суетна. — За миг проблесна метал и образът се замъгли, но скоро планината се появи отново. — Мога да я усетя. Тя чака като паяк. В нея, за разлика от Инелуки, колкото и да е полудял, не гори никакъв огън на справедливост. Единственото, което иска тя, е да унищожи всички, които си спомнят как тя бе унижена в далечното минало, когато народите ни се разделиха. Тя дари с дом бушуващия дух на моя син; двамата взаимно подхранват омразата си. Сега те са готови да извършат онова, което кроят от толкова много векове. Вижте!

Мъгливата лампа запулсира. Бялата планина изникна по-близо, димеше под студените черни небеса, а след това изведнъж започна да се стопява в мрака. След няколко мига вече бе изчезнала, като остави единствено самурена празнота.

Отмина един дълъг миг. Саймън, който не бе изпуснал нито дума, казана от ситската жена, внезапно се почувства замаян. Пращящото напрежение във въздуха се бе завърнало.

— О! — ахна изненадана Амерасу.

Ситите се размърдаха и замърмориха неспокойно, дори като че ли уплашено. Лъч сребро се появи по средата на Мъгливата лампа, а след това се разпростря навън като масло по повърхността на езерце и изпълни затъмнения силует. Среброто се плъзгаше и разпръскваше, докато не стана лице — женско лице, непомръдващо, с изключение на бледите очи, които надничаха от тъмните прорези.

Саймън безпомощно наблюдаваше сребърната маска. Очите му смъдяха от събиращите се в тях уплашени сълзи. Не можеше да откъсне поглед. Тя бе толкова стара и силна… толкова силна…

— Изминаха много нови години, Амерасу но’е-Са’онсерей. — Гласът на Кралицата на норните бе учудващо мелодичен, но сладостта в него не можеше напълно да прикрие необятната поквара. — Мина дълго време, внучке. Да не би да се срамуваш от северните си роднини, та досега не си ни поканила сред вас?

— Ти се подиграваш с мен, Утук’ку Сейт-Хамакха. — В гласа на Амерасу се усети потреперване, уплашен белег на тревога. — Всички знаем причините за вашето изгнание и за раздялата на нашите семейства.

— Ти винаги си обичала праведността, малка Амерасу. — От презрението в гласа на Кралицата на норните Саймън чак потрепери. — Но праведните скоро се превръщат в пречки — така, както винаги е било с твоя древен клан. Ти не искаш да пометеш смъртните от земята, което можеше да спаси всички ни. А дори и след като те унищожиха родените в Градината, ти не можеш да ги оставиш на спокойствие. — Дъхът на Утук’ку свистеше. — А, виждам: дори в момента един от тях е с вас!

Сърцето на Саймън като че ли порасна и се набута в гърлото му; той едва успяваше да диша. Тези ужасяващи очи, втренчени в него — защо Амерасу не я накараше да си отиде? Той искаше да извика, да побегне, но не можеше. Ситите около него изглеждаха също толкова безсилни и вкаменени.

— Прекалено опростяваш нещата, бабо — каза Амерасу накрая. — Когато не лъжеш.

Утук’ку се засмя и смехът й би могъл да разплаче и камък.

— Глупачка! — извика тя. — Аз да опростявам нещата? Ти си позволяваш прекалено много. От много време се интересуваш от делата на смъртните, но си пропуснала най-важните неща. Това ще те убие!

— Знам какво си намислила — каза Амерасу. — Ти може да си ми отнела онова, което остана от моя син, но дори през смъртта аз прозрях мислите му. Аз видях…

— Стига! — Гневният вик на Утук’ку се завихри в Ясира като студен повей, който смачка тревата и вся паника сред пеперудите. — Достатъчно! Ти изрече последните си думи и произнесе присъдата си. Тя е смърт!

Амерасу затрепери сред мъгливата светлина — бореше се с широко отворени очи и уста срещу нещо невидимо и беззвучно.

— И вие няма да се намесвате повече — нито един от вас! — Гласът на Кралицата на норните се издигна до страховита височина. — Фалшивото примирие свърши! Край! Накига се отрича от всички вас!

Ситите се развикаха. Лицето на Утук’ку премигна и изчезна от Мъгливата лампа и Ликимея се втурна към Амерасу. За миг Свидетелят потъна в мрак, но само за миг. Мъничко петънце червенина заблещука в центъра на Лампата — малка искра, която започна да нараства плавно, докато не стана разлюлян пламък, който обля с виолетова светлина изненаданите фигури на родителите на Джирики и безмълвната Амерасу. Две тъмни дупки се отвориха в пламъка — лишени от светлина очи върху лицето от огън. Саймън бе сграбчен от леден ужас, бе стиснат толкова здраво, че мускулите му затрепериха. Ледена заплаха струеше от това пулсиращо лице така, както топлината се издига от огън. Амерасу спря да се бори и остана неподвижна, сякаш се бе превърнала в камък.

Още една чернота зейна в издигащия се пламък под празните очи. Разнесе се смях. На Саймън му се гадеше — бе виждал тази маска на ужаса.

Червената ръка! Той искаше да изкрещи тези думи, но страхът го задави и ги превърна в безпомощни, свирещи дихания.

Ликимея пристъпи напред, последвана от своя съпруг, който й помагаше да закрият Амерасу. Тя вдигна ръце пред Мъгливата лампа и огненото нещо, което се вълнуваше в нея. Заобиколи я някакво сребърно сияние.

— Върни се при твоята сбръчкана господарка и при твоя мъртъв господар, о, покварени! — извика тя. — Ти вече не си един от нас.

Огненото нещо отново се изсмя:

— Не. Ние сме повече, много повече! Червената ръка и нейният господар са вече силни. Всичко сътворено трябва да попадне под сянката на Краля на бурите. Тези, които ни предадоха, ще пищят и треперят в тъмнината!

— Ти нямаш власт тук! — изкрещя Шима’онари и хвана вдигнатата ръка на съпругата си. Сиянието около двамата стана по-силно, мъглата от сребриста лунна светлина се разшири и обхвана и огненото лице. — Това място не е за теб! Върни се при студената си планина и черната си празнота!

— Ти не разбираш! — Нещото тържествуваше. — Ние, от всичко, което е живяло нявга, се върнахме от Небитието. Ние сме силни. Станахме силни!

Още докато кухият глас ечеше в Ясира, надвивайки ситските викове на ярост и тревога, нещото от Мъгливата лампа изведнъж се надигна, измъкна се навън, нарасна до огромен стълб от пламъци, с гръмотевичен вик отметна безформената си глава и разпери широко огнените си ръце, като че ли да сграбчи всичко пред себе си в смачкваща, изгаряща прегръдка.

Накацалите по копринените нишки пеперуди започнаха да избухват в пламъци. Милиони насекоми като че ли едновременно излетяха — огромен облак от огън и димящи крилца. За секунди ставаха на сажди и падаха върху викащите сити. Ясира беше в хаос.

Нарастващото нещо по средата на стаята се засмя и избухна, но без да излъчи светлина. Напротив, то като че ли всмукваше яркостта и набъбваше, източваше се все по-нагоре. Див, гърчещ се куп тела подскачаше около него, главите и размахващите се ръце на викащите сити бяха като сенки на фона на червения блясък.

Саймън се огледа панически. Джирики го нямаше.

Друг звук се извиси над хаоса и се усили, докато почти не заглуши ужасния кикот на Червената ръка — лаят на ловни кучета.

Глутница бели силуети нахлу в Ясира — огромни бели кучета. Тесните им очи отразяваха адската светлина на нещото в средата на Ясира, озъбените им червени муцуни тракаха със зъби.

— Руакха, руакха Зида’ией! — викна Джирики. — Т’си е-иси’ха ас-Шао Иригу!

Саймън изстена: отчаяно търсеше някакво оръжие. Едно от кучетата се втурна покрай него — носеше в олигавената си уста кърваво парче месо.

Джингизу.

Един спомен си проправи път в съзнанието на Саймън. Като че ли пламъкът отвън бе запалил пламък и отвътре — парещият език на спомените лумна в него: черните бездни под Хейхолт — един сън за трагедии и призрачен огън.

Джингизу. Средоточието на цялата мъка.

Безредието се разрасна и стана по-диво — хиляди гърла виеха в изпълнената с искри тъмнина, плетеница от вършеещи крайници, ужасени очи и подлудяващият лай и вой на стормспайкската глутница. Саймън се опита да се изправи, но отново се хвърли на земята — някои сити бяха намерили лъкове и през задимения въздух летяха стрели: виждаха се единствено като нишки светлина.

Една голяма хрътка пристъпи към Саймън и се свлече на земята, пронизана във врата от белязана със синьо стрела. Отвратеният младеж запълзя надалеч от трупа; усещаше под пръстите си тревата и разпадащата се пепел на пеперудите. Напипа някакъв камък и го стисна. Запромъква се напред, като сляпа къртица, към най-големия шум и горещина, воден от нещо, което не би могъл да опише; безпомощно преживяваше наяве нещо, което като че ли му се бе случило насън — видение на призрачни фигури, които тичат панически, докато техният дом умира в пламъци.

Огромен звяр, най-голямото куче, което бе виждал, бе принудило Шима’онари да отстъпи към ствола на големия ясен и бе притиснало владетеля на ситите към почернялата тлееща кора. Одеждата на Шима’онари димеше. Бащата на Джирики нямаше оръжие и държеше масивната кучешка глава с голи ръце, като се опитваше да предпази лицето си от щракащите зъби. Странни светлини проблясваха около сита и кучето — синьо и яркочервено.

Джирики и няколко сити бяха заобиколили надигащото се огнено същество. Принцът бе малка фигура в сравнение с чудовището от Червената ръка, мечът му от магическо дърво Индрежу бе като черен език срещу трептящите пламъци.

Саймън сниши главата си и запълзя напред — все още се мъчеше да стигне средата на Ясира. Шумът бе оглушителен. Десетки сити тичаха да помогнат Джирики, а други търчаха като полудели — косите и дрехите им горяха.

Изненадващ удар повали Саймън на тревата. Едно от кучетата бе над него, зъбите му се стрелнаха към гърлото му, тъпите нокти драскаха ръцете му. Саймън заопипва земята, намери камъка, който бе изпуснал, и го стовари върху главата на звяра. Кучето изскимтя жално, заби зъбите си в ризата на Саймън и раздра рамото му. Младежът удари отново, после още веднъж. Кучето се отпусна и падна върху гърдите му. Той се претърколи и се измъкна изпод него.

Внезапно се надигна писък, който заглуши врявата, и зимен вятър зави в Ясира — смразяващ повей, който сякаш вледени всичко. Разлюляна от вятъра, огнената фигура в центъра на залата за миг се уголеми още повече, но после се сви в себе си чрез избухвания от надигащи се пламъци. Чу се подобен на гръм звук и съществото от Червената ръка изчезна в дъжд от съскащи искри. Над Ясира се възцари странна тишина.

Зашеметеният Саймън лежеше по гръб и гледаше нагоре. Естественото сияние на здрача се завърна бавно, процеждаше се през могъщото дърво, чиито клони вече не приютяваха живите пеперуди, а бяха обсипани с техните черни останки. Саймън изстена и се изправи на треперещите си крака. Около него жителите на Джао е-Тинукай’и все още се щураха объркано. Онези, които бяха намерили копия и лъкове, избиваха останалите кучета.

Нима ужасният писък бе смъртният вик на огненото същество? Нима Джирики и другите бяха успели да го унищожат по някакъв начин? Младежът се взря в тъмнината по средата на залата и се опита да види кой стои до Мъгливата лампа. Премига и пристъпи напред. Амерасу бе там… и някой друг. Сърцето на Саймън се сви.

Мъж с шлем, изобразяващ озъбено куче, стоеше до Първата баба, обвита в издигащия се от обгорената земя пушек. Едната от облечените в кожа ръце на нападателя бе около кръста й и стискаше крехката й снага, както би я държал любим. Другата ръка бавно повдигна шлема и се видя обветреното лице на Инген Джегер.

— Нику’а! — извика той. — Ийнва! Ела при мен! — Очите на ловеца светеха с алена светлина, отразявайки пламъците по кората на голямото дърво.

Огромната бяла хрътка несигурно пристъпи към ясена. Козината й бе черна от сажди, отворената й паст бе останала почти без зъби. Шима’онари лежеше неподвижен на земята и стискаше в юмрука си окървавена стрела. Кучето направи една крачка, после падна, търкулна се настрани и вътрешностите му се изсипаха.

Ловецът се облещи и изкрещя:

— Ти го уби! Моята гордост! Най-добрият от кучкарниците! — Той повлече Амерасу към умиращото куче. Главата на Първата баба се люшкаше отпуснато. — Нику’а! — изсъска Инген, след това се обърна и бавно огледа Ясира. Навсякъде около него ситите стояха неподвижни, омазаните им с кръв и пепел лица безмълвно отвръщаха на взора на ловеца.

Тънките устни на Инген Джегер се изкривиха от мъка. Той вдигна очи към осакатените клони на ясена и нагоре към сивото небе. Амерасу бе притисната до гърдите му, бялата й коса закриваше лицето й.

— Смърт! — извика той.

Настъпи дълъг миг тишина.

— Какво искаш от Първата баба, смъртни? — чу се спокоен глас.

Беше Ликимея. Бялата й рокля бе оцапана с пепел. Тя бе коленичила до съпруга си и държеше окървавената му ръка.

— Ти ни причини достатъчно болка — каза владетелката. — Пусни я. Махни се оттук. Няма да те преследваме.

Инген се взря в нея, като че ли тя бе отдавна забравен крайпътен камък, забелязан след трудно пътешествие. Смръщените му устни се разтеглиха в страховита усмивка и той разтърси безпомощната Амерасу така, че главата й се залюшка. После смъкна кучешкия си шлем — юмрукът му беше безкръвен — и го размаха в лудешка радост.

— Горската вещица е мъртва! — изрева той. — Аз я убих! Похвали ме, господарке, аз изпълних твоята повеля! — Той вдигна другата си ръка към небето и пусна Амерасу да се свлече на земята като захвърлена дреха. Матова кръв блесна по сивата й роба и златните й ръце. Полупрозрачната дръжка на кристалната му кама стърчеше от гърдите й.

— Аз съм безсмъртен! — изкрещя Ловецът на Кралицата.

Задавеният дъх на Саймън проехтя в ужасната тишина.

Инген Джегер бавно се обърна, позна Саймън и устата му се изви в крива усмивка.

— Ти ме доведе при нея, момче.

Една черна от пепелта фигура се надигна в краката на Инген.

— Вениха с’анх! — извика Джирики и заби Индрежу в гърдите на ловеца.

Инген залитна и се прегъна над острието, като го изтръгна от ръката на сита. После бавно се изправи и се закашля. Кръв покапа от устата му и оцапа почти бялата му брада, но усмивката му остана.

— Времето на Децата на зората… свърши! — изхърка той. Чу се жужене и няколко стрели щръкнаха от широкия гръден кош на Инген — стърчаха като бодли на таралеж.

— Смърт!

Този път извика Саймън. И скочи. Ударите на сърцето му отекваха в ушите му като барабани; той усети съскащата песен на втори залп стрели, докато тичаше към ловеца. Замахна с камъка, с който бе убил кучето.

— Сеоман! Не! — извика Джирики.

Ловецът падна на колене.

— Вашата вещица е… мъртва — задъхано каза той и вдигна ръка към приближаващия Саймън. — Слънцето залязва…

Още стрели прелетяха през Ясира и Инген Джегер бавно се свлече на земята.

В сърцето на Саймън пламна омраза като огън и той вдигна камъка високо. Лицето на Инген Джегер бе замръзнало в екзалтирана усмивка и за един кратък миг погледът му улови погледа на младежа. В следващата секунда лицето на Инген изчезна в червен плисък и тялото на ловеца рухна от силата на удара. Саймън се свлече след него с безмълвен яростен вик, цялата му сдържана омраза се изля в подлудяваща вълна.

„Те ми взеха всичко. Те ми се присмяха. Всичко ми взеха!“

Яростта се превърна в някаква дива радост. В тялото му се разля сила. Най-после! Той стовари камъка върху главата на Инген, вдигна го и я размаза отново, и отново, и отново…

Нечии ръце го спряха, вдигнаха го и той пропадна в собствената си червена тъмнина.

Кендхараджа’аро го заведе при Джирики. Вуйчото на принца, както и всички останали жители на Джао е-Тинукай’и, бе облечен в жалейно тъмносиво. И Саймън носеше панталони и риза в същия цвят — унилата Адиту му ги бе дала на следващия ден след изгарянето на Ясира.

Джирики не беше в собствената си къща, а в жилище, направено от розови, жълти и бледокафяви платнища, които приличаха на огромни кошери. Адиту бе казала на Саймън, че жената, която живее там, е лечителка и че се грижела за изгарянията на Джирики.

Кендхараджа’аро, чието лице бе замръзнало в натъжена маска, остави Саймън пред бруления от вятъра вход на къщата и си тръгна, без да каже нито дума. Саймън влезе и се озова в стая, осветявана единствено от една мъжделива сфера на дървена поставка. Джирики лежеше на голямо легло. Ръцете му бяха отпуснати върху гърдите и бяха превързани с ленти копринен плат. Лицето му блестеше от някакво мазно вещество, което само подчертаваше неземния му вид. Кожата му бе обгорена на много места, а веждите му и част от дългата му коса ги нямаше, но Саймън се зарадва да види, че принцът не е обезобразен.

— Здравей, Сеоман — каза Джирики и се опита да се усмихне.

— Как си? — срамежливо попита Саймън. — Боли ли те?

Принцът поклати глава.

— Не страдам много, не и от тези изгаряния, Сеоман. Ние, хората от моя вид, сме направени от издръжлив материал, както може би си спомняш от първата ни среща. — Джирики го изгледа. — А ти как си?

— Ами… добре съм. — Младежът замълча. — Толкова съжалявам. — Срамуваше се от животинския си изблик, срам го беше, че се бе превърнал в пищящ скот пред очите на всички, и това му тежеше много през изминалите няколко дни. — За всичко съм виновен аз.

Джирики понечи да вдигне ръка, но внимателно я отпусна и на лицето му за миг се изписа болка.

— Не, Сеоман, не. Не си направил нищо, за което да се налага да се извиняваш. Това бе ден на ужас, а ти си преживял прекалено много подобни дни.

— Не е това — нещастно промърмори Саймън. — Той ме проследи! Каза, че ме е проследил, за да намери Първата баба! Аз доведох убиеца й тук.

Джирики поклати глава.

— Това е било замисляно отдавна. Повярвай ми, Червената ръка не може да изпрати лесно един от своите в крепостта на Джао е-Тинукай’и за толкова кратко време. Инелуки все още не е толкова силен. Това бе добре замислена атака, дълго подготвяна. И Утук’ку, и Кралят на бурите са изразходвали значителна част от мощта си, за да я осъществят. Нима мислиш, че това, че Утук’ку попречи на Първата баба да говори точно когато тя щеше да разкрие замисъла на Инелуки, е просто съвпадение? Това, че съществото от Червената ръка успя да си пробие път дотук точно в този момент и на цената на огромно количество магическа сила? И наистина ли мислиш, че ловецът Инген просто се е мотаел из гората и изведнъж е решил да убие Родената на кораб Амерасу? Едва ли, аз не мисля така — макар и да е вярно, че той би могъл да се натъкне на твоята следа отпреди Адиту да те доведе тук. Инген Джегер не беше глупак, а и би било несравнимо по-лесно за него да проследи един смъртен, отколкото някой от нас, но той все някак щеше да влезе в Джао е-Тинукай’и. Кой знае откога е чакал пред Лятната порта, след като я е открил, чакал е господарката му да го насъска срещу враговете си в подходящия момент. Това е военен план, Сеоман, точен и отчаян план. Сигурно много са се страхували от мъдростта на Първата баба.

Джирики вдигна превързаната си ръка и докосна челото си.

— Не поемай вината върху себе си, Сеоман. Смъртта на Амерасу е била предопределена в черните бездни под Накига, а може би и по времето, когато Двете семейства са се разделили при Сесуад’ра преди хиляди години. Ние сме раса, която дълго помни раните си, макар и да мълчи. Ти не си виновен.

— Но защо? — Саймън искаше да повярва на думите на Джирики, но ужасното чувство за загуба, което бе заплашило да го обземе на няколко пъти тази сутрин, не си отиваше.

— Защо? Защото Амерасу е проникнала в скритите мисли на Инелуки — и кой би могъл да го направи по-добре от нея? Тя най-накрая бе разгадала замисъла му и се канеше да го сподели със своя народ. А сега може и никога да не разберем; а може би ще разберем, когато Инелуки реши да ни го покаже в цялата му неизбежност. — Той като че ли потръпна. — В името на нашата Горичка, Сеоман, ние загубихме толкова много! Не само великата мъдрост на Амерасу, но и последната си връзка с Градината. Ние наистина сме бездомни. — Той вдигна очи към вълнуващия се таван и ъгловатото му лице се окъпа в бледожълта светлина. — Хернистирците имат песен за нея, знаеш ли? — И запя тихичко:

Пое си полека дъх, за да облекчи обгореното си гърло. Изненадваща ярост изкривяваше обикновено спокойното му лице.

— Дори и от мястото, където живее Инелуки, дори отвъд смъртта, как можа да изпрати непознат да убие майка му!?

— Какво ще правим? Как можем да се борим срещу него?

— Не трябва да се тревожиш за това, Сеоман Снежнокъдри.

— Какво искаш да кажеш? — Саймън едва обузда гнева си. — Как можеш да ми кажеш подобно нещо? След всичко, което сме видели заедно?

— Не исках да те обидя, Сеоман. — Ситът се усмихна тъжно. — Забравил съм дори и най-обикновената любезност. Прости ми.

Саймън видя, че събеседникът му наистина чака, и каза:

— Разбира се, Джирики. Прощавам ти.

— Исках да кажа, че ние, Зида’я, трябва да свикаме нашите съвети. Баща ми Шима’онари е тежко ранен и Ликимея, майка ми, трябва да свика народа ни… но не в Ясира. Мисля, че никога вече няма да се събираме на това място. Знаеш ли, Сеоман, че великото дърво е изгоряло и е станало бяло като сняг? Не сънува ли ти някога подобно нещо? — Джирики сведе глава; погледът му сияеше с мека светлина. — О, прости ми отново. Мисълта ми се скита и забравя важните неща. Казаха ли ти вече? Ликимея постанови, че можеш да тръгнеш.

— Да тръгна? Да напусна Джао е-Тинукай’и? — Внезапната радост бе съпроводена и от неочаквана струя от съжаление и гняв. — Защо сега?

— Защото това бе последното желание на Амерасу. Тя го е казала на родителите ми преди да започне събранието. Защо си толкова разстроен? Нали ще се върнеш при твоя народ. Така е най-добре, каквото и да се случи. Ние, Зида’я, трябва да скърбим за загубата на нашата най-възрастна, нашата най-добра. Това вече не е място за смъртни… а и ти го искаше, нали? Да се върнеш при своите хора?

— Но вие не можете просто да се затворите и да обърнете гръб на всичко! Не и този път! Не чу ли Амерасу? Всички трябва да се бием срещу Краля на бурите! Ще е страхливост да не го направим! — Строгото, но майчинско лице на Амерасу изведнъж се появи отново пред него, поне в паметта му. Прекрасните й мъдри очи…

— Успокой се, млади приятелю — каза Джирики и се усмихна ядосано. — Ти си изпълнен с добри намерения, но нямаш достатъчно познание, за да говориш толкова настоятелно. — Изражението му се смекчи. — Не се бой, Сеоман. Нещата се променят. Хикеда’я убиха нашата най-възрастна, повалиха я насред собствената ни свещена къща. Те прекосиха линията, която не може да се прекоси втори път. Може би са искали да го сторят, но по-важен е фактът, че стана. Това е още една причина да ни напуснеш, човешко дете. Няма място за теб във военния съвет на Зида’я.

— Значи ще се биете? — Саймън усети изненадваща искрица надежда в сърцето си.

Джирики сви рамене.

— Да, така си мисля… но как и кога, не мога да кажа аз.

— Толкова много неща… — промърмори Саймън. — И толкова бързо.

— Ти трябва да си тръгнеш, млади приятелю. Адиту скоро ще се върне от посещението си при родителите ни и ще те отведе до мястото, където ще можеш да намериш своите хора. Най-добре да стане бързо, тъй като не е обичайно Шима’онари и Ликимея да отменят заповедите си. Върви. Сестра ми ще дойде при теб в къщата ми край реката. — Джирики се наведе и вдигна нещо от покрития с мъх под. — И не забравяй да вземеш огледалото си, приятелю. — Той се усмихна лукаво. — Може да ти се наложи да ме повикаш отново, а аз все още ти дължа един живот.

Саймън взе блещукащата люспа и я пусна в джоба си. Поколеба се, а после се наведе и внимателно прегърна Джирики, като се опитваше да не докосва раните му. Принцът на ситите докосна бузата на Саймън с хладните си устни.

— Върви си в мир, Сеоман Снежен кичур. Ще се срещнем пак. Обещавам.

— Довиждане, Джирики. — Младежът се обърна и излезе бързо, без да поглежда назад.

Навън, погълнат от водовъртежа на обърканите си мисли, Саймън изведнъж осъзна, че му е студено. Погледна нагоре и видя, че лятното небе над Джао е-Тинукай’и се е смрачило и е придобило по-тъмен оттенък. Вятърът също бе по-хладен от друг път.

„Лятото си отива — помисли си той и отново се уплаши. — И едва ли ще си го върнат“.

Изведнъж целият му дребнав гняв към ситите се изпари и го завладя дълбока печал. Каквото и друго да имаше тук, имаше и красота, невиждана, откакто светът е бил млад, пазена хиляди години от убийствените студове на времето. Сега стените се рушаха под напора на силен зимен вятър. Много прекрасни неща можеха да бъдат разграбени, без да могат да се възстановят.

Саймън забърза покрай реката към къщата на Джирики.

Мътно и изплъзващо се като сън, отпътуването от Джао е-Тинукай’и мина гладко. Адиту пя на своя роден език и Саймън я държеше здраво за ръката, а гората проблясваше и се променяше около тях. Излязоха изпод хладното сиво-синьо небе и попаднаха в самата паст на зимата, която се бе стаила в засада като дебнещ звяр.

Сняг покриваше гората — толкова плътно и студено одеяло, че Саймън трудно си спомни, че вече не е в Джао е-Тинукай’и: тук, извън магическия кръг на Зида’я, делото на Краля на бурите бе ужасяващо реално. И осъзна, че в самото сърце на лятото е пролята кръв.

Вървяха цяла сутрин и половината следобед, като постепенно напускаха най-дълбоката част на гората и навлизаха в покрайнините й. Говореха малко, като че ли ужасният студ бе убил привързаността, която бе разцъфнала между тях. Макар и притеснен от присъствието на Адиту, както винаги, Саймън все пак бе натъжен — но светът се бе променил и той нямаше сила да се бори.

Няколко часа вървяха покрай една бърза река — следваха я, докато не стигнаха до един дълъг полегат склон. Пред тях се простираше огромно водно пространство — сиво и тайнствено като течност в купата на алхимик. Огромен обрасъл с дървета хълм стърчеше от водата като тъмен гръб на животно.

— Това е твоята цел, Сеоман — каза Адиту. — Това е Сесуад’ра.

— Камъкът на раздялата?

— Да, Камъкът на раздялата.

Абстрактното понятие най-после бе станало реалност и Саймън се почувства така, сякаш преминава от един сън в друг.

— Но как ще стигна дотам? Не мога да преплувам!

Без да казва нищо, Адиту го поведе надолу. Стигнаха до мястото, където реката се втурваше към сивата вода и се разбиваше с грохот в скалите. Малко встрани от бурния поток бе закотвена малка сребриста лодка.

— Веднъж на сто зими — каза Адиту, — когато дъждовете са особено обилни, земите около Сесуад’ра се наводняват — макар и това определено да е първият път, когато подобно нещо се случва, докато Ренику Лятната лампа е на небето. — Тя се обърна настрана: не желаеше да се видят изписаните на лицето й мисли, които дори и един смъртен би могъл да разбере. — Ние държим тези хиянха, тези лодки, тук-там, така че Сесуад’ра да не остава недостъпна за желаещите да я посетят.

Саймън се наведе към малката лодка и опипа гладката повърхност на дървото. На дъното лежеше гребло от същия сребрист материал.

— И ти си сигурна, че трябва да отида там? — попита той, изведнъж загубил желание да се сбогува.

Адиту кимна.

— Да, Сеоман. — Тя свали от раменете си раницата, която бе носила, и му я подаде. — Това е за теб… не — поправи се тя, — не е за теб. Трябва да я занесеш на твоя принц Джосуа, от Амерасу. Тя каза, че е убедена, че той ще знае какво да прави с нея — ако не сега, то поне скоро.

— Амерасу? Тя е изпратила това?!

Адиту го погали по бузата.

— Не точно, Сеоман. Първата баба ме помоли да я занеса, ако затворничеството ти не свърши. Тъй като ти бе освободен, аз ти я давам. — Тя пак го погали по бузата. — Радвам се, че си свободен. Болеше ме да те гледам толкова нещастен. Добре е, че те познавам… — Тя се наведе и го целуна. Въпреки всичко, което се бе случило, той все пак усети как сърцето му забързва, когато устните й докоснаха неговите. Бяха топли и сухи и имаха вкус на мента.

Адиту отстъпи назад.

— Довиждане, Снежнокъдри. Трябва да се върна и да скърбя.

И преди той да успее дори да вдигне ръка, за да й помаха, се обърна и изчезна сред дърветата. Той се взира още няколко мига, търсейки някаква следа от слабата й фигура, но Адиту си бе отишла. Саймън се обърна и се качи в малката лодка. Раницата тежеше доста, но той бе прекалено уморен дори да се поинтересува какво може да има в нея. Помисли си колко хубаво ще е да заспи в лодката тук, на края на голямата гора. Щеше да е истинско щастие, ако можеше да заспи и да не се събуди цяла година и един ден. Но вместо това взе греблото и подкара лодката по спокойната вода.

Следобедът отмина и дойде дълбоката хладина на вечерта. Докато се носеше към нарастващата сянка на Сесуад’ра, Саймън усети как тишината на зимния свят го обвива и го кара да са замисли дали не е единственото живо, мърдащо нещо по повърхността на Остен Ард.

Дълго не забеляза, че пред него, на забуления в сумрак бряг, пламтят факли. А когато най-после ги видя, бе достатъчно близо, за да чуе и гласовете. Ръцете му бяха студени и изтръпнали. Вече нямаше сили да гребе, но една огромна пляскаща фигура — Слудиг? — загази през водата пред скалистия бряг и го издърпа на сушата. Извадиха го от лодката и го понесоха по брега, а после видя засмени, осветени от факлите лица. Изглеждаха му познати, но чувството за нереалност го бе обзело отново. Той си спомни къде се намира едва когато видя най-дребната фигура. Саймън грабна Бинабик в прегръдката си; плачеше, без да се срамува от това.

— Приятелю Саймън! — изхихика Бинабик и го потупа по гърба с малките си ръце. — Кинкипа е добра! Каква радост! Наистина радост! В дните, откакто дойдох тук, почти бях загубил надежда да те видя отново.

Саймън плачеше, неспособен да проговори. Най-накрая, когато сълзите спряха, пусна мъничкия трол на земята.

— Бинабик — каза младежът прегракнало. — О, Бинабик! Видях ужасни неща.

— Не сега, Саймън, не сега. — Тролът го хвана здраво за ръката. — Ела. Ела на върха на хълма. Там са накладени огньове и съм сигурен, че има и нещо за ядене. Ела.

И мъничкият трол го поведе. Познатите лица останаха назад, говореха си и се смееха. Пламъците на факлите съскаха под меко падащия сняг. Нечий глас запя хубава проста мелодия — сладкият чист глас се издигаше към небето и ехтеше над черната вода.