Као

Края на детството

От как се помнеше живееше тук, покрай реката. Имаше мургав тен, почернял от слънце и вода, понеже единственото му облекло бе препаска от суха трева. Играеше наоколо и който и да минеше, все го шамаросваше по врата за нещо и му изръмжаваше. Понякога помагаше на майка си и на жените, но през повечето време играеше с момчетата наоколо. Мъжете виждаше рядко, а и те удряха силно. Отдалечаваше се дотолкова, че да се чува шума от селището. Само кучето му Куай, мощно рунтаво му даваше увереност да се поотдалечи повече Този ден малчуганите решиха да отидат за риба. По големите му дадоха един заострен клон и дружината зашляпа из реката около брега. До сега бе хващал риба с ръце из коренищата и я бе изхвърлял на брега, но сега се почувства ловец с истинско копие в ръка. Повечето момчета вече бяха нанизали поне по една риба под одобрителните възгласи на дружината. Сега бе неговия шанс да спечели овациите им и да се почувства горд.

Тихо приближи до подмолите на едно дърво и видя една голяма риба лениво да мърда из коренищата. Ръката му се стрелна мълниеносно, но копието му сякъш се изкриви като влезе във водата и мина встрани от рибата. Последва бурен смях. Поиска му се да се скрие във водата от срам.

Рибата избяга няколко метра и пак лениво заплува около поклащащ се опрял в брега сух дънер. Тръгна след нея, но водата стигна до гърдите му течението взе да го побутва. Достраша го и той пак се върна назад под гръмкия присмех на момчетата. Искаше му се да заплаче, а рибата невъзмутимо плуваше около изпокършените клонаци на сухия дънер.

Излезе на брега и се покачи на поклащащия се дънер. Този момент промени живота му завинаги, но никой освен Боговете още не знаеше това. Племето почиташе много богове, само шамана ги знаеше всички, но най вече богинята майка Ома. Тя не се погаждаше много с бога на водата Ло. Сега Ло се намеси в съдбата на Као.

Дънера се завъртя и добре че Као пъргаво пристъпи, иначе щеше да пльосне във водата за присмех на всички. Внимателно доближи до разклоненията и пак видя рибата. този път копието се стрелна и я прониза. На възторжения му вик отвърна гръмък рев.

Као се почувства горд и размаха победоносно гърчещата се риба над главата си. Многогласния вик на момчетата не секваше, дори към тях се прибавиха и няколко женски гласа. Мина известно време и той бе опиянен от радост. Постепенно осъзна, че виковете са тревожни, както при посрещане на мъжете, когато някой се прибираше ранен. Сериозен запази равновесие и се огледа. Дървото се бе отделило от брега и се носеше по течението все по-навътре в реката. Един дебел страничен клон осигуряваше някаква стабилност на дънера, но това бе малка радост, защото разстоянието между него и брега бе станало по-голямо отколкото можеше да прескочи.

— Ло! — изрева Као и протегна ръце към брега с надеждата да направят нещо.

На брега се бяха събрали освен момчетата и двадесетина жени. Майка му виеше и ги молеше да направят нещо, а те вървяха мълчаливо по брега. Мъжете ги нямаше, а никое от момчетата не можеше да плува толкова много, че да се реши да стигне до него. Дори Куай гледаше неодобрително от брега и не се реши да доплува до него.

— Ма! — извика отново Као с надежда майка му да го извади от това положение както е ставало винаги. Селището с колибите си се показа от дърветата с хората наредени по брега, които гледаха към него и бързо дърветата пак го закриха.

Сега Као се уплаши и седна на дървото, което бавно го отнасяше. Групата която го следваше полека изостана и виковете й заглъхнаха.

Сега когато никой вече не го гледаше можеше да си поплаче спокойно. Дървото лениво се поклащаше и плуваше бавно по течението.

„Няма страшно — помисли си Као — дъдера все някъде ще спре до брега, или поне ще мине под клоните на някое дърво“. — Помисли още известно време и забеляза като че ли дънера се насочва към едно надвиснали клони, но не толкова близо, че да ги достигне и ги подмина.

Изниза рибата от копието си и я наниза на един счупен клон, като я разкъса доста, но по-напред не посмя да отиде, макар че напред имаше по-тънки клони, защото с неговото придвижване напред, предния край заплашително започна да потъва. Потопи копието си по дължина и за своя радост достигна дъното. Одтласна се няколко пъти и ефекта се забеляза веднага. Као се премести малко по-назад и насочи дънера към един брега.

Когато дънера опря в брега се почувства спасен и поседя малко щастлив да благодари на бог Ло за милостта. Къде бяха сега момчетиите да го видят!

— Ау! — изрева отново Као с горчивина. Осъзна, че е на другия бряг. Никой от неговото село никога не бе стъпвал на другия бряг, дори най-смелите ловци и най-добрите плувци. Почувства се загубен за света и усети колко е гладен. Завря дънера в клонака. Изниза рибата, слезе на брега и я заръфа сурова.

Половината ден бе подминал, затова бе толкова гладен, а другия бряг бе далече, селището му още по-далече. Навлезе доста навътре, докато открие голямо дърво. Качи се на него и се взря нагоре по течението с надеждата да види селото. Колкото и да се взираше, виждаше само зеленото море от дървета. обърна се надолу и видя, че реката заобикаля мястото където се намираше от двете страни. Това му се стори колкото интересно, толкова и безнадеждно. За пръв път видя далечни върхове на синкава планина, а надолу пак между синкави възвишения нещо голямо от много вода. Колкото и да го бе страх, трябваше отново да се качи на дънера. Само така можеше да се върне у дома.

Събра кураж и с малко усилия успя да освободи дънера, но много скоро копието му се оказа късо и с доста цамбуркане отново достигна дъното и се насочи към брега, но пак се оказа на другия бряг. Намери по-дълъг прав клон и го строши. Отново яхна дънера, закрепи копието с остатъците на рибата в коренищата и се одтласна смело от брега и забута дънера с клона към средата на реката.

Много скоро обаче осъзна грешката си. По-дългия клон много скоро също се оказа къс и не достигаше дъното, а течението го носеше все по-далече. Као изпадна в паника и хаотично започна да се опитва да достигне дъното с клона. По едно време му се стори, че дънера се поддава на управление. Заработи още по-усърдно.

Отначало дънера спря, после бавно тръгна обратно, срещу течението и към другия бряг.

Као гребеше яростно и осъзна, че гребе с листата, а не с дебелия откършен край на клона. Виждаше как брега се доближава. Все пак реката тук бе широка само около един хвърлей на камък. Не след дълго клона опря в дъното и Као вече уверено го насочи към брега.

Когато дънера опря в брега нямаше по-щастлив от него. Само трябваше да върви покрай реката и до довечера щеше да си е в къщи, макар до вечерта да не оставаше много.

Као погледна непроходимия гъсталак на брега и се зачуди колко ли гладни зверове го дебнат там, а той бе сам и далеч не беше ловец. Отново го достраша и ще не ще забута дънера срещу течението. Това се оказа тежка работа, но като се умореше, просто забиваше клона в дъното и стоеше на едно място докато си поотпочине малко, после пак се одтласкваше.

Сега забеляза, че като дънера е с коренищата напред, където бе и той е по-лесно. Когато загубваше дъното просто обръщаше клона и гребеше с листата, докато пак достигнеше дъното, а достигнеше ли го ставаше лесно.

Когато Као видя една позната скала с криво дърво вече слънцето залязваше, но той се изпълни с радост и се почувства у дома си. До самата скала не бе ходил, но бе ходил до място близо до селището от където тя се виждаше. Точно тогава почувства болка в ръцете и забеляза по дланите си мехури, които се бяха пукнали. Ръцете му, макар и детски бяха груби от труд, но еднообразните движения и не загладения клон ги бяха изпонаранили.

Болката нямаше значение и Као продължи да напредва упорито. Не след дълго започна да се чува във вечерния сумрак воя на майка му и монотонната песен на шамана. Знаеше я Као тази песен:

„Каквото мине надолу по реката никога не се връща“

Той, Као бе минал надолу по реката и никой не го очакваше да се върне.

Той видя огъня и мяркащите се силуети около него и извика колкото можеше:

— Ма!

Майка му се сепна в протяжния си вой, но не повярва на ушите си и продължи да ридае. Песента която пееха заглушаваше виковете му. Само Куай зала яростно на брега. Той обаче се одтласкваше с неистови усилия преодолявайки болката и се приближаваше с ритмични викове:

— Као еха! Као еха!

Няколко човека ги чуха и спряха да пеят и се обърнаха към реката. После и другите спряха да пеят. Последен спря шамана.

Сега всички го чуваха. Той ги виждаше на фона на светлината на огъня, но те не го виждаха в тъмното.

— Као! — крещеше задъхано майка му.

— Као! — пригласяше и цялото село.

— Као еха! — отговаряше им той и се приближаваше стремително.

Видяха го на няколко метра от брега. Когато дънера заора в калта няколко човека хванаха коренищата му.

Као цопна във водата, взе копието си с нанизаната на него риба и излезе на брега. Куай скачаше около него и пръскаше фонтани вода наоколо. Майка му се спусна и го прегърна цялата в сълзи. Дойде и баща му. Взе му копието, опипа го невярващ целия и му зашлеви два яки шамара, от които Као се свлече на колене. Баща му го хвана за косата, изправи го и му зашлеви още един шамар, но по-слаб, прегърна го и се разплака.

Нощта Всички се радваха, че Као се е върнал, само шамана го гледаше подозрително. Като мина известно време той се доближи до Као и го попита;

— Боговете ли ти помогнаха да се върнеш? Ти видя ли ги?

— Не! Аз се върнах сам, но се молех усърдно и те ми помогнаха да се сетя как да се върна.

— Нищо добро не е дошло по тъмно, а ти се върна по тъмно. Не се знае кой ти е помогнал.

— О, хвала на Боговете на светлото, защото аз се връщах по светло, дълго се връщах, само пристигнах на смрачаване.

Последното успокои окончателно шамана.

— Все пак как се върна? Нищо което е минало надолу по реката не се е върнало. — недоверчиво попита шамана.

— Утре ще ти покажа — отвърна самоуверено Као — много е лесно.

Погледа на шамана спря на разранените му ръце.

Шамана запя победна песен над всички злини, приближи до дънера и силно го бутна навътре. Дънера се заклати заканително и изчезна в мрака.

След малко танци около огъня, където ловците имитираха кой как е хванал плячка по едно време избутаха Као и той с кратък танц им показа как е бил отнесен и как се е върнал. Не се знае кой какво разбра, но после се разотидоха да спят.

Као не спеше в колибата когато не валеше силно. Беше си сплел клоните на един храст на хвърлей от колибата на родителите си и си имаше собствено леговище. Беше капнал и заспа бързо.

Събуди го приплъзващо движение в мрака. Тя се сепна и трескаво затърси парче дърво да се защитава, ако е някой звяр.

— Тихо, аз съм Пеа. — чу тихо почти детско гласче. — Много ме беше страх и много плаках за теб. Много плаках.

— Няма ли да ти се карат, момиче си …

— Никой не знае, че съм тук. Додох да ти се порадвам. Не се сдържах. — шептеше момиченцето и голото й тяло се плъзна по неговото.

Као я прегърна. Харесваше я, но бе много малък, за да й го каже. Още не беше ловец и нямаше право да иска каквото и да било.

Пеа бе толкова топла и всичко стана от самосебе си. После заспа прегърнал Пеа и когато се събуди нея я нямаше. Не беше сигурен дали е била при него или е сънувал. Баща му стоеше прав до него с две копия.

— Идваш с мен! — каза сухо и му подаде едното копие.

Као се измъкна сънено, взе копието и тръгна след него. Вървяха доста заедно с още десетина мъже. Беше лош ден. не можаха да хванат нищо, набраха плодове и се върнаха. На връщане само в една примка се бе хванала коза. Около нея подскачаха две малки козлета. Козата вече се задушаваше, а и трябваше да ги опазят от кучетата.

Някои ловци се приготвиха да я убият с копия, но шамана ги спря.

— Не сме гладни. Ако я убием, ще умрат и малките. Ще я заведем в селото. Нали помните как бяхме завели друга коза и я хранихме, а я изядохме когато нямаше нито дивеч, нито плодове. До тогава и козлетата ще са пораснали, сега няма никакво месо в тях.

— Козата е добро ядене и сега. — избоботи един едър ловец на име Додо.

— Да, — съгласи се шамана — но сестра ти има малко бебе, а млякото й е малко. Козата има много мляко. Не искаш да умре нейното бебе, нали!

Този довод окончателно спря всякакъв коментар.

Шамана каза на Као:

— Ти ще гледаш козата. Не я оставяй вързана, ще прегризе въжето и ще избяга. Вързана само ще я пасеш, а ще изплетем ограда, където да стои докато спиш.

Као достойно понесе обидата. Той да се занимава с коза! Као искаше да става ловец. Жените се занимаваха с кокошките. Все пак покрай козата щеше да е по-близо до Пеа.

След малко на завоя на реката видяха дънера с който Као бе плавал.

— Сега ще ви покажа! — извика Као и скочи на дънера преди да са го спрели. Клона още беше там. Хвана го и се одтласна от брега. Острата болка в изранените ръце го накара бързо да се върне. Ловците гледаха неодобрително и баща му пак го перна по врата, но съвсем слабо.

— Само проблеми създаваш Као. При козата ти е мястото. — това бе присъдата на шамана.

Като се върнаха се заеха да сплитат откършени клони за козата и козлетата.

Вечерта Пеа пак дойде при него. Сега вече й се порадва истински.

От другия ден под всеобщия присмех Као тъжно поведе козата за една връвчица. Само Пеа се подсмихваше дяволито отдалеч.

Не след дълго шамана му доведе още едно козле, след няколко дни още едно. Не стига другото ами и трябваше да дои козата в една кратунка когато Муна дойде с бебето за мляко. Когато бе по-далеч с кратунката идваше Пеа.

Постепенно Као започна да познава и да разбира козлетата, колкото и да бяха вироглави. Другите момчетии му викаха:

— Миришеш на коза! — и бягаха от него.

Когато беше сам Као се доближаваше до реката и се опитваше да намери начин да се задържи на едно дърво, което плува във вода, но винаги дървото се завърташе и той цопваше във водата. Пробва и с две дървета, но не ставаше и не ставаше.

Един ден се сети за страничния клон на дънера. Дълго се оглежда, но не видя нищо подобно. Започна да събира всякакви черва и върви и да пробва да вързва клечки докато получи някаква устойчивост. Само клечки вързани на триъгълник даваха нещо устойчиво.

Нещата започнаха да се усложняват. Пея му каза, че евентуално ще има бебе, но има много време докато й проличи.

Това го накара да пришпори експериментите си. Със сигурност знаеше, че няма да му дадат Пеа за жена, защото баща му бе беден, а нейния баща кроеше планове да я ожени за внука на шамана и да стане вожд, какъвто без благословията на шамана не можеше да стане. Вожд от доста време нямаха, защото шамана не обичаше синовете на бившия вожд. Освен големия бой който ще отнесе, можеше и да го убият, в най-добрия случай щяха да го прогонят завинаги, а можеше и Пея да убият. По тези въпроси големите бяха безкомпромисни и шамана не беше милостив, още повече, че шамана й бе хвърлил око за съпруга на внука си — тантурестия Симо.

Започна да събира много нагоре по течението на реката сал в един шубрак.

С Пеа се виждаха много рядко, за да не будят подозрение. Бяха се уговорили, ако възникне опасност да преместят белия череп на оградата на козарника с един кол.Този ден дойде много по-скоро отколкото предполагаха, още на следващото пълнолуние.

Бягство

Сутринта, когато Као отиде да изведе Козата и козлетата видя отдалеч че черепа е преместен. Огледа се и като не видя нищо подозрително изкара козите като тръгна надолу по течението на реката, заобиколи селото отдалеч и се насочи към сала. Свря козите в една долчинка наблизо и зачака.

Не след дълго се появи крадешком и тънката фигура на Пеа, прикривайки се зад храстите. Пеа не забелязваше двамата ловци, баща й и брат й които я следваха, но Као ги видя. Остави козите и се качи на сала, като отвърза въжето. Когато тя се показа Као и подвикна:

— Бързо, зад теб са.

Пеа се обърна, не видя никого, но за всеки случай се затича към него. Спря за миг преди да стъпи на дърветата, Као я хвана за ръката и я претегли към себе си и с крак отблъсна сала от брега.

Точно тогава изскочиха баща й и брат й. Баща й много приличаше на неговия баща, нисък, набит и широк, мощен с рошава брада и коса. Той с два скока се докопа до въжето с намерение да изтегли сала на брега и да се разправи и с двамата.

Као само пусна края на връвта и тя бавно заплува към баща й, който втрещен гледаше как се отдалечават от него. Као с няколко сигурни тласъка го закара на дълбока вода, така че нагазилия й във водата брат да не може да ги достигне. Той обаче хвърли копието си. Понеже бе до кръста във вода хвърли слабо и Као го отклони с клона, който използваше за гребло и копието цопна във водата. С още няколко тласъка сала стана съвсем недостижим и Пеа прибра копието на брат си. Съвсем истинско копие с остър кремъчен връх.

— Все ще ви намеря и ще ви убия! — съскаше брат й. — Ти си позор за нас.

Пеа седна на дърветата и каза тихо:

— Той целеше мен, Као. Брат ми се целеше в мен.

— Сега аз съм с теб. — успокои я Као.

Куай навлезе във водата и заплува към сала. Изчакаха го за да го качат и течението ги понесе надолу.

След малко се показа селището. Няколко камъка цопнаха около сала и шамана ги прокле вълци да им влачат червата.

На няколко пъти сала се завърташе, но Као се справи и стигнаха до острова, където той вече бе попадал веднъж. Там щяха да са в безопасност поне за известно време.

Проблемите се появиха веднага — нямаха огън и храна. Пиеха яйца и ядяха сурова риба, но колко време можеха да изкарат на такава диета. Поне на острова нямаше хищници. Као се замисли дали да не се опита да открадне огън от селото, но Пеа се възпротиви. Много беше рисковано.

Као счупи няколко големи клона и ги върза, а Пеа започна да плете трева за покрив.

Всеки ден Као ходеше на другия бряг и залагаше примки, а Пеа събираше яйца и плодове от острова. Козлетата бяха пораснали и бяха станали бързи и пъргави за да ги хване. Уби няколко кози с копието на брат й, но окачиха месото да съхне.

После дълго време Као не носеше нищо. Пеа не го питаше нищо, докато един ден Као не се появи с вързани кози и козлета на сала.

Пеа подскачаше около брега заедно с Куай.

— Ти си велик ловец Као.

— Виждаш ли! Никакъв ловец не съм. Сплетох около една полянка като козарник и те сами влязоха.

— Не си ли гладен? Защо ги пускаш? — настръхна Пеа при вида на това което правеше Као.

— Къде ще отидат? Ние сме на остров! Ще ги изядем когато сме гладни, не сега. Сега можем само мляко да пием.

Липсата на огън обаче ги огнетяваше. Какво ли не пробва Као, но само шамана знаеше тайната.

Веднъж като гонеше едно прасе копието на брат й не улучи и се удари в един камък и се счупи кремъчния му връх и изхвръкна искра, като от огън. Свинята избяга, но Као бе доволен. Започна да чука с какъвто камък намери по кремъка и понякога изскачаха искри. Прибра се веднага, като по пътя събра няколко необработени кремъка и камъни.

Пеа дълго се чудеше какво прави. Не й обръщаше внимание и чукаше камъните един в друг.

Накрая търпението бе възнаградено. Правеше си остриета за копие и се опитваше да пали огънят искрите. Тя разчисти място и му донесе суха трева, с каквато майка й разпалваше огън и няколко сухи съчки. След дълги усилия накрая успяха да разкъдят от искра сухата трева и само внимателното подухване на Пеа породи първото пламъче. Този ден ядоха печени яйца и месо до насита.

Скоро се наложи да ловят козите една по една и да ги затварят в обширен козарник защото бяха на път да оглозгат острова. Ходеха и двамата на другия бряг да кършат клонки и да скубят трева за да ги хранят.

Пушека от техния огън бързо доведе ловците до острова им. Крещяха заплахи и хвърляха камъни от брега, единствено Куай им отговаряше винаги.

Идваха периодично през няколко дни, но разредиха идванията. Накрая идваха или неговия, или нейния баща, поседяваха, поседяваха, пооглеждаха ги и си тръгваха. Баща му Баку ги съветваше да се махат по-далеч. Винаги оставяха по нещо за ядене по брега и се отдалечаваха.

С напредването на времето птиците оредяха, млякото на козите намаля. За двамата имаше предостатъчно, а й крехкото тяло на Пеа наедряваше видимо.

Един ден Као бе спрял до една локва и нареждаше камъчета по едно недоизгоряло парче дърво и съответно пускаше същия брой камъчета в поклащаща се в локвата кратунка. Кратуната и парчето дърво бяха почти еднакви, но дървото потъваше на третия камък, а кратунката потъваше само на един пръст по-дълбоко и можеше да носи още камъчета. Као ги гледаше замислено, когато чу гласа на баща си.

Имаше новини от селото, лоши новини.

— Као, ела тук.

Као се подчини. Баща му сигурно имаше основателна причина да не иска да говорят през реката. Като пристигна на брега и издърпа сала каза:

— Как сте в селото. Имате ли храна?

— Ще ти кажа, а вие имате ли храна? — с това Баку приключи обичайните любезности. — Как е Пеа, майка й цял ден ходи след мене и поръча да я видя.

Пеа стоеше на брега срещу тях и Баку я виждаше.

— Ела на острова и постой при нас. — покани го Као.

— На това нещо не се качвам. Трябва да ти кажа нещо. Дивеча намаля и ловците срещнаха други ловци. Брат й Маро е пострадал, ръката му е счупена. Попу е убит с копие.

— Как е станало? Защо?

— Ловците отишли много нагоре по реката, на три дни път, тогава ги нападнали.

— Маро хвърли копие по Пеа.

— Сега Маро не говори за това. Храната стана малко, а зимата още не е дошла. Други ловци са ги срещнали и на два дни път. Рано или късно ще открият селото. Дядо ти, когото не помниш, този който го уби глиган е разказваше, че неговия дядо е живеел до голямата вода Море и след като им открили селото ги нападнали. Убивали ловци и отвлекли жени. Тогава сме се скрили в тези гори. Сега ни нападат и от планините. Питам се дали не може да прехвърлим селото на другия бряг.

— На другия бряг никой ли няма.

— Поне никой не сме виждали до сега.

— Ела на острова и хапни с нас. — настоя Као. — Ако ще се прехвърляме на другия бряг, все ще трябва да се качиш на сал.

Баку неохотно се съгласи. Щом се разгледа мъдро каза:

— Напролет ще дойде много вода и ще ти залее колибата. Нека направим нова по-нависоко, до козарника.

Пеа много се притесни за брат си Маро и се сви в ъгъла на колибата, докато те говореха навън.

— Вече можете да се върнете в селото.

— Защо да се връщаме? — Попита Као.

Баку не отговори, само очите му гладно гледаха козите.

— Откъде взе огън? Това исках да те питам през цялото време.

— Сам си го направих! — гордо отвърна Као.

— Боговете са те дарили с дарба на шаман? — подозрително го изгледа Баку.

— Боговете са милостиви понякога и от камъните изскачат искри. — отвърна Као. — Шамана благослови ли вожд?

— Не, но ще му се наложи скоро. На война трябва млад и силен вожд. Да не би ти да се кандидатираш?

— Не. — отвърна Као — Тук вече съм вожд.

Баку се засмя после се замисли. „Тук, на острова Као е и вожд, и шаман.“

Баку се застоя при тях няколко дни и направи доста неща, от нова голяма колиба до голям глинен съд който опече на специален огън в огнище високо като дърво. Као никога не бе виждал нищо подобно. Баща му не обясняваше много, освен: „Покажи го и ти на децата си, както дядо ми го показа на мен.“

Накрая дойдоха майката на Пеа — Енга и неговата майка — Мофа с брат му Вава да търсят Баку. Бяха се притеснили за него. Другите ловци вече били на ден път от селото.

На острова стана населено и Као с жал уби едно мъжко яре за храна.

Решиха да оставят жените на острова и за всеки случай опънаха едно въже между острова и брега, при нужда да влачат сала по него. Енга бе най-недоверчива, защото мъжът й веднъж бе държал въже на сал.

Когато Баку, Вава и Као стигнаха до селището всичко бе почти приключило. Тяхното появяване обърна в бяг нападателите, които си помислиха, че друга голяма група ловци идва на помощ. Као все пак отнесе един удар от хвърлен камък по гърдите. Имаше много ранени и няколко подпалени колиби, но нападателите бяха отблъснати. Вожд бе Додо, макар и с рана от копие на бедрото.

Четири убити нападатели и двама пленника, единия от които съвсем млад войн при бягството си налетя на Баку толкова ненадейно, че Баку го цапна през краката с дръжката на копието и го залови.

Гърдите боляха Као и имаше синьо петно от удара, но той разглеждаше трофеите от заловения. Чудни бяха оръжията му. Имаше кожена лента с каквато хвърлиха камък по него и огънат клон вързан с ремък. На никаква цена не биваше да убиват пленника преди да им каже как се използват. Голямо самочувствие са имали нападателите, че двадесетина човека да нападнат цяло село.

Като човек с най-малко грижи тук, Као се зае с пленниците. Езика ма пленника бе близък до неговия и макар и трудно се разбираха.

— Как се казваш?

— Зак.

— Колко души бяхте?

— …?… — пленника каза нещо неразбираемо.

— Покажи с ръце!

Ръцете на пленника се отвориха два пъти и още три пръста.

Као сви два пръста за пленниците и още четири за убитите. Оставаха три цели ръце, дори да имаха и трима ранени, пак можеха да нападнат.

— Защо ни нападате. Може да ловувате с по-малко жертви.

— Жени.

— За жени?

— Да.

— Тогава защо нападнахте ловците?

— Нападнахме само с оръжия каквито и те имаха за да раним един и да ги проследим до селото. — Това обясняваше защо брата на Пеа и другите са били оставени да се измъкнат.

— А вашите жени?

— Лоша болест. Като се върнахме от лов всички в селото бяха мъртви. Всички.

Као хвана каишката с която бяха хвърлили камък по него, взе един камък и с много обяснения на вързания пленик разбра, че трябва да хване двата края и да сложи камъка на провисналата част, след което да завърти и да пусне единия край.

После взе лъка. Почука с него като с тояга, опъна ремъка и не виждаше как това нещо ще хвърли остра пръчка. Не след дълго намери една здрава и някак по описанията на пленника я сложи на ремъка. Опъна малко и като я пусна тя отскочи на няколко крачки. Значи трябва да се опъне по-силно.

— Къде е вашето село.

— Няма го, всички са мъртви.

— Добре къде беше.

— На осем дни път.

— Покрай реката ли?

— Четири дни, после през хълмовете още четири дни, на два дни от морето.

— Ходил си до морето?

— Да.

Това бе много интересно, но Као се зае да оглежда пораженията на селото. Мъхът по бузите му можеше да побелее като на старец от гледката. Над двадесет убити мъже и две деца, много ранени някои от които сигурно щяха да починат. Селото нямаше да се възстанови докато е жив. Много млади мъже бяха убити.

Като се върна, другия пленник бе умрял.

Вечерта мъжете се събраха около огъня. Као отиде непоканен и никой не го изгони. След горчивото благодарство за великата победа на шамана се омълчаха. Донесоха вожда Додо. Раната в бедрото му бе от стрела и не изглеждаше много зле.

Додо набързо разпредели задачите и пак се умълчаха.

Као стана, никой не възрази, дори шамана и каза:

— Те ще нападнат пак.

Всички погледи се впериха в него, а баща му го дръпна за ръката да седне и да мълчи.

— Говори Као. — шамана се обърна към него уважително.

— Разпитах пленника. Селото им е загинало от болест. Ще отвличат жени. Казах.

— Да убием пленника. — сега се сетиха за него и болката от загубените близки се обърна в ярост.

— Не печелим нищо. — сряза ги шамана. — Ома пи достатъчно кръв днес и Ло прие телата на убитите. И той е сит. Нека се замислим кой ще ловува за да изхранва селото. Нека любимецът на Ло — Као каже какво да правим.

— Имат оръжия каквито нямаме. — Каза Као. — По-възрастните трудно ще свикнат с тях. Нека децата и младите бойци се учат да ги правят и да си служат с тях. Докато се научат обаче има много време, а те ще нападнат скоро.

— Едва ли ще нападнат селото. — тихо каза Додо.

— Ще се опитат да отвлекат жени. — каза Као. — Или ще ни избиват системно, докато селото съвсем остане без мъже. Нека пуснем пленника да ги намери и да ги доведе тук.

— И после да ги убием. — обади се някой.

— Тихо, разбира езика ни. — каза Као.

— Кой ще храни семействата на убитите? Замислете се. — поде шамана.

— Доведете тук пленника и няколко девойки. — Каза Додо. — Никой никого повече няма да убива. Те няма да станат едни от нас, но техните деца вече ще са от нашето племе, а до тогава ще хранят децата на убитите.

— Племето на мъжа е племето на жена му. — потвърди шамана. В интерес на истината това сега го измисли.

Докараха и развързаха пленника. В тъмното имаше няколко девойки, но не се виждаха.

— Завърти се!

Пленника се завъртя.

— Имаше ли жена в твоето село?

— Не, аз съм млад ловец.

Додо се обърна към мрака:

— Някоя иска ли го за мъж?

— Аз. — обади се веднага женско гласче.

— Мата? — Додо се зачуди на смелостта й. — Вземи го и го води. Твой е. Ей ти, как ти е името?

— Зак, вожде.

— Зак, подарявам ти живота. Бъди мъж на Мата, но ако видим оръжие в ръката ти си мъртъв. Можеш да излизаш от селото и ако видиш някой от твоите му кажи да дойде сам и да си остави оръжието до реката преди да влезе в селото. Щом искате жени, тук има, да дойде с мир.

— Разбрах вожде.

— Шамана да ги благослови с благодатта на Ома. Казах!

Шамана хвана ръцете им и запя песен за топъл огън и малки деца. Като чуха тази неуместна песен за сватба в изпълненото със смърт село, няколко жени подадоха глави от колибите и се скриха бързо.

На другия ден Као си тръгна. Нямаше желание да се връща в селото, острова му харесваше. Като оцени как стоят нещата в селото сигурно щяха да му изядат козите, но през лятото щеше да хване други. Сега щеше да чака шамана да дойде да го моли за храна. Зимата тепърва предстоеше. Тогава щяха да си поговорят дали наистина вълци трябва да му влачат червата. Трябваше да го накара и на него да му пее за топъл огън и много деца. Истински се страхуваше да не стане нещо с Пеа и детето, ако не са благословени от Ома.

Зимен ловец

С напредването на зимата запасите на племето намаляваха бързо и скоро пред острова на Као цъфна вожда. Той след добро похапване поиска от као да прехвърли на другия бряг неколцина ловци, които да видят какво може да се ловува на другия бряг. За Као това не бе голяма изненада, интересно бе кои са се престрашили да дръзнат да безпокоят великия бог на реката Ло. Думите на вожда не бяха заплашителни, но звучаха като заповед.

— Трябва да се помолим на Великия бог Ло за милост, а и аз не смея да стъпя на другия бряг от страх да не би вълци да влачат червата ми, както бях прокълнат.

— Не ставай заядлив Као. Всеки знае, че вълци могат да влачат червата ти и на нашия бряг, още повече, че шамана те прокле на нашия, а не на другия бряг и там може проклятието да не е в сила. Така де, как проклятието ще премине през великия бог Ло, който отнася всичко и което е отнесъл не се е завърнало, с изключение на тебе.

— Тогава помоли шамана да снеме проклятието, за да не погуби то и вас заедно с мене.

— Као, малък си, но си много упорит. Аз не съм пратеник на шамана и ако имаш с него неуредени проклятия се разправяй с него. Всички мен гледат да поведа ловците и да ги нахраня.

— Така или иначе няма да тръгна през владенията на Ло преди да ме благослови шамана.

— Нали преди малко преплува от острова до тук през владенията на Ло без благословията му?

— Да, но преминах половината река и на собствен риск. За да преплувам цялата река и да ви превозя, трябва да ме благослови. Шаманите също ядат.

— Изнудваш!

— Не, предлагам да уважаваме боговете, освен това ще угостя всичко с две кози, когато ми благослови съпругата.

— Ставаш нагъл.

— Да, но шамана става гладен. Освен това ще ви науча да плавате сами и да не сте повече зависими от мен. — Као не си правеше илюзии, че с няколко опита, а и подгонени от глада до три дни с цената на жертви ще се научат и той щеше да стане излишен.

— Можем да заповядаме на пленника да го направи. Защо ли се занимавам с теб. Ти се държиш така, все едно не сме от едно село.

— Да, вече не сме от едно село. Моето село е тук. Ако пленника ви изостави на другия бряг и докато ви няма неговите хора нахълтат в селото, пак ще ме викаш, само че от другия бряг. По-добре да се разберем. Идвам в селото с жена си и две кози. Снема проклятието от нас. Благославя ни за дълго здраве и много деца. После благославя мен и ловците.

— Ще говоря с него и може да го убедя. За всеки случай елате след три дни в селото. Като те зная, като нищо ще натовариш жена си и козите си и ще тръгнеш надолу по реката да търсиш друг шаман и на него да дадеш кози. За две кози през зимата и аз ще ти пея за много деца. Майка ти и нейната майка ме помолиха да ви накарам да си дойдете в село. По-добре си живей тук Као. Само проблеми създаваш. Вече се държиш като вожд, а в едно село двама вождове са много и аз си тръгвам.

Вожда направи няколко крачки и се обърна:

— Забравих да ти кажа Као, приятелката на жена ти Хара си взе един пленник. В селото вече станаха повече от една ръка пленници и ако си събираш племе мога да ти пратя поне тях двамата.

Това звучеше по-скоро като молба, Као да изхрани поне още двама през зимата. Жена му вече махаше от другия бряг от радост, че самотата й свършва.

— Да, ще ги взема. Мога да взема и още някого.

— Вече си вожд Као. Довиждане вожде. — това не прозвуча несериозно.

— Довиждане вожде. — отвърна Као.

След три дни Као и жена му пристигнаха в селото пеша за учудване на всички, които ги очакваха на сал. Шамана претупа церемониите презрително бързо, но така или иначе боговете бяха уведомени за новите реалности.

Као се учуди от няколкото желаещи да дойдат при него на острова, но твърдо обеща само на един.

На другия ден след като изядоха козите, Као взе със себе си трима млади ловци и се заеха да строят сал който да носи поне тях. До пладне бяха готови. Взеха три топа дълго въже и отидоха на другия бряг без проблеми. Вързаха въжето на едно яко крайбрежно дърво, върнаха се обратно и завързаха другия край на въжето за друго дърво до селището. Као направи две клопки и завърза сала за въжето на две места. Това за сега им стигаше. Всеки един от тримата придърпвайки сала по въжето отиде заедно с Као на другия бряг и се върна. Као реши, че не му влиза в задължението да ги учи на свободно плаване, а пък и не искаше ако стане нещо да обвинят пак него. Достатъчно дълго живя с проклятието вълци да му влачат червата и страха това да не се случи наистина.

Много му се искаше да вземе на острова първия пленник Зак, но двама пленника срещу него сам с младата му жена не бе добра комбинация и за това с много преговори взе млади семейства, едно от своя род и едно от нейния и това на приятелката й ,няколко старци, както и една вдовица с три деца и майка й, заедно с по-малкия му брат общо петнадесетина човека. Това бяха възможностите му.

На острова за негово учудване пленниците се почувстваха по-свободни. Веднага след като построиха колиби на семействата се заеха да кършат клони и да ги набучват в три гъсти колони около новосъздаденото малко селище. На въпроса му какво правят, отговориха кратко: „-Ще видиш след време.“

Као едвам ги дочака да свършат и ги накара да му направят всички възможни оръжия които знаят.

— Не можем, Каза Поо. Ако ръката ми докосне оръжие, ще ме убият.

— Да, това и аз го чух, но вожда не е тук.

— Аз съм дал дума.

— Дал си дума на вожда на селото, а не на вожда на острова. В селото няма да ходиш с оръжие, тук също, но аз ти разрешавам да го направиш и да обучиш ловците и децата да си служат с него.

— Ти ли си вожда? — попита Поо. — Много си малък.

— Затова съм малък вожд. Като порасна ще стана голям вожд. На този остров аз съм вожда. Ако не искаш да си тук, върни се в селото или върви където искаш. Казах!

— Добре — съгласи се неохотно Поо. — Тъй да бъде, но преди да направя нещо подобно, ще помоля вожда на селото да ме освободи от дадената дума.

— Така да бъде. — Као също побърза да тушира конфликта. — Ще отидем всички в селото на празника на слънцето. До тогава можеш да показваш без да пипаш. Видях как хвърляте стрели. Това служи за лов. Ти с какво ще ловуваш или си кандидат за козар. До другата зима ще имаш дете от жена от нашето племе и ще си част от нас. Тези оръжия ми трябват за лов преди всичко, защото трябва да доживеем до другата зима. Между другото, нали с брадва сякохте клоните които набихте в земята, или това не беше оръжие? Щеше да е оръжие, ако с брадвата заплашиш някой от нас.

Пленниците се спогледаха.

— А ти? — обърна се Као към първия пленник — Зак.

— Ще ти направя оръжия, — Каза той с готовност. — но и аз ще искам разрешение от вожда в селото.

— Тогава направете нещо което го няма тук и не е оръжие, но да е полезно поне за храна.

Поо взе един няколко ремъка и един чепат клон. Заплете ремъците и натопи клона в реката. Всички с учудване гледаха и не виждаха смисъл в това, докато над съоръжението не мина една едра риба. Тогава Поо с едно движение изхвърли рибата на брега.

— Ето това исках. — Каза му Као.

Зак започна да учи децата да хвърлят камък с прашка. Поодариха се някои, но едно от децата дори успя да улучи птица.

В това време Поо измоли няколко кози кожи и започна да шие дреха на жена си. Као и жените го гледаха с изумление. До сега през зимата връзваха кожи, за да се стоплят. Поо поставяше кожата върху камък и чукваше отгоре с друг камък. После провираше тънък ремък през дупката и го връзваше. С такава дреха вятъра не беше страшен.

Као се зае да повтори наученото, но Поо го спря.

— Остави това на жените, вожде. Те го могат по-добре.

Као изви един дебел клон и отчупи една права пръчка.

— Това ме интересува най-много. Какво се прави?

— Постави пръчката по средата на лъка. Опъни и пусни.

Пръчката отлетя на двадесетина крачки.

— Така. Пробвай пак.

— Направи ми истинска стрела.

Поо дълго избира пръчка и доста време я оправя. Пече я на огън и я огъва. Накрая разцепи предния й край и с тънко ремъче завърза на върха й един кремък, както се вързва на върха на копие.

Као внимателно повтори всичко. На другия ден след много опити простреля птица. Беше толкова горд от себе си и нареди всички ловци и момчета веднага да и направят лъкове и стрели. Нищо, че Поо не одобряваше дървото на лъковете. Нека тренират с тези лъкове които имат сега и с прашки.

Пак се загледа в кратунката, която се люлееше върху глинената купа изпечена от баща му. Едва докосваше водата и като пусна няколко камъчета потъна съвсем малко. Ако се направи голяма кратуна, вътре и човек може да плува, но такива големи кратуни няма. Кратуната беше съвсем тънка, като кожа … Кожа. Као подскочи. Утре! Само да съмне. Жена му се свря до него на топло. Нея я вълнуваха други мисли.

Още сутринта започна да плете голям кош, като този с който носеше листа и трева на козите, но много по-голям и издължен като дънера. Сега имаше доста хора да се грижат за дреболиите от живота и той реши да се възползва от положението си на вожд. започваше да му харесва. До обяд облече коша с кожи съшити както Поо му показа и го сложи в реката. Също като кратуната едва докосваше водата и се килна на една страна. Као се качи. Коша се обърна и той и пльосна във водата. Мислеше, че никой не го гледа унесен в работата, но избухна дружен детски смях.

Отърси се и измъкна коша от реката. На всичко отгоре коша пропускаше вода, а кратуната не пропускаше. Жена му го гледаше укорително.

— Пропуска вода.

— Подсуши се за да не изпусна тебе. Детето има нужда от баща. Добре, че другите ги няма, за да не ти се смеят и те.

— Кожите пропускат през шевовете. — продължи той настървено. — Докато се обърне направо църкаше по краката ми.

— Като се обърна ти се видя още вода. Ло ти прости и този път. Водата бяга само от мас и лой.

Поо беше прав, жените се справят по-добре с тези неща. Обърна коша. Загря козя лой и внимателно заля всеки шев.

Усещайки намерението му да пробва пак жена му се възпротиви:

— Не се качвай! Сложи коза или камъни. Козата ще прежаля, но детето ми има нужда от баща.

Као пак я послуша. сложи в коша камъни колкото тежи той. Нагази в реката. за негово учудване коша потъна съвсем малко и само тук таме просълзяваше вода. Събра кураж и той стъпи вътре. коша потъна още съвсем малко, залюля се и заплува. Као трудно пазеше равновесие, а и вятъра се засили, затова седна. Изведнъж лодката стана стабилна. Бодна няколко пъти с дръжката на греблото което бе направил от чепат клон и парче кожа. Лодката се плъзгаше леко по водата.

Загреба няколко пъти и тя се завъртя. Задника му започна да се мокри. Докато се връщаше към брега усети как да гребе. Или малко настрани, или веднъж от едната страна, веднъж от другата. Изправи се на коляно и извика силно на жена си. Бе доволен от себе си.

Вятъра го тласкаше в гърдите. Жена му го гледаше и пищеше от ужас.

Као забеляза, че се движи срещу течението. Жена му се молеше на Ло за живота му, но Ло си бе наумил друго и му откри още една тайна. Као се приведе и лодката тръгна надолу. Изправи се и лодката първо спря, после тръгна съвсем слабо нагоре. Вятъра! Велики са тайните на Ло и той бе неговия любимец, затова само на него ги откриваше. Сега бе време за връщане, защото в коша се плискаше педя вода, а Као знаеше какво става, когато кратунката прелее.

Вечерта децата разказаха как Као без да мръдне е тръгнал срещу течението по волята на Ло. Такова чудо и възрастните не бяха виждали. Гледаха на Као с надежда и увереност. Той бе избран от Ло.

Няколко дни ходи на лов, но мисълта за лодката не му даваше покой. Наклепа я с лой още по-добре и си спомни за големия клон който стабилизираше дънера по време на първото му плаване. Привърза солидно парче дърво с дълъг клон към лодката и се качи смело. Това вече бе друго нещо, а и лодката не сълзеше. Качи вътре кучето си и младия пленник. За жалост нямаше вятър, но за сметка на това хванаха толкова много риба с греблото с мрежа, колкото не можеха да изядат. На следващия ден подухваше вятър, но колкото и да стоеше прав, дори и двамата с пленника да са прави, не стигаше лодката да тръгне срещу течението. Наловиха риба и се върнаха още преди пладне. Жена му тъкмо чистеше колибата и изтръскваше рогозката когато вятъра я поде и отвя боклука. Вятъра! Ло му говореше и чрез жена му. Взе рогозката и я помъкна към лодката. Всички знаеха че е обсебен от Ло, но Ло чрез него щедро им даваше храна и му прощаваха. Набързо я върза за един клон и се качи в лодката. Разпери рогозката и лодката тръгна нагоре. Сви я и лодката тръгна надолу. Върна рогозката на жена си, която видимо съжаляваше, че се е хванала да живее с него, поне за пред хората. След пладне наловиха още риба и с пленниците и се отправиха към селото. При пристигането си обаче лодката се наниза на един клон. Добре, че това стана на самия бряг.

Там много им се изненадаха, още повече се изненадаха на многото риба, която им даде. Као поиска от вожда да позволи на пленниците да носят оръжие за лов.

— Не! — вожда бе категоричен. — В селото няма да носят оръжие, докато не им се роди дете. При тебе ти решаваш, ти си вожд, да носят каквото искат, но дойдат ли в селото с оръжие ще ги убия.

Као и на това бе благодарен. Те бяха свободни от думата си извън селото.

Наложи се да кърпят лодката и да изгребват вода, но се върнаха на острова по смрачаване, порядъчно изплашили всички. Као обаче бе доволен, защото имаше двама пълноценни ловци, а и на всеослушание бе признат за вожд. За толкова риба дори шамана му пя благословия за успешен лов и дълъг живот. Дори баща му не го паргоса по врата.

Ло ти прости и този път. Водата бяга само от мас и лой.

Празника на слънцето

Празника на слънцето наближаваше, но на острова на Као се случи голям проблем. Поо бе видян от брат му Вава с вдовицата Сома да се търкалят в сеното на козарника. Това бе следващото голямо изпитание на Као като вожд. Брат му първо каза на него, но така или иначе това не можеше да се крие дълго. По традиция прелюбодейците се наказваха, но с какво? Възрастните уреждаха тези неща без много приказки пред малките. Дали трябваше да ги прогонят или да ги убият с камъни?

„Ами ако брат ми клевети пленника и няма нищо такова? Не, най-вероятно е истина. Сома също е жена. Аз, Као може и да не я забелязвам, но вожда Као трябва да вижда тези неща.“ — такива мисли се въртяха в главата му. — „Не бива да ги убиваме, достатъчно кръв се проля вече. Ако ги прогоня, Хара остава без мъж и Пеа ще ми издере очите. Мога да върна Сома в селото, но това не решава въпроса. Какво да правя? Това едва ли ще е последния подобен случай и не бива да се насърчава разврата. Докато Сома е без мъж, утре някой друг ще й налети. Въпроса не е само в нея. Утре някой друг ще налети на някоя друга, нямаше сила която да спре това, независимо какви са наказанията. Нима самия той и Пеа не знаеха какво е наказанието? Това спря ли ги?“

Писъкът на Хара му подсказа, че слухът е стигнал и до нея. В общност от петнадесетина човека не можеш да скриеш нищо.

Као отиде до най-стария от старците Гато и се благодареше, че ги е взел.

— Бъди здрав Гато. — поздрави Као.

— Де го здравето, де го, всичко ме боли. Този вятър дъжд ще докара. Ти как се сети за мен?

— Този вятър вече докара тъмни облаци и вече се чуват писъци.

— Тънки работи са това, а и аз не чувам добре. — отговори Гато, който се сви неестествено и почернялото му сбръчкано лице се разля в усмивка, в която всяка бръчка бе една болест — Млад съм, затова дойдох при тебе.

— Преди да цопаш във водата обаче не дойде. Ако бях по-млад сигурно и аз щях да цопам с тебе, като знам колко ми беше акъла на твоите години. Добре, че си дошъл, ама се сети чак когато имаш нужда и не знаеш какво да правиш.

— Така е, Гато, не знам какво да правя.

— За такова нещо е редно да ги убием с камъни.

— Зная, но не бива да стигаме до там. — отговори Као.

— Ти си вожда, ти решаваш. Много ти се иска да си вожд, ама не е лесна работа.

— Вожда не е лошо да е млад и силен, ама трябва да има и някой стар и мъдър.

— Хе, стар не значи мъдър. Искаш да избягаш от отговорност и да се скриеш зад мен, като детенце зад майка си.

— Не, Гато! Искам само мъдър съвет, а аз ще реша и ще поема отговорност.

— Хара не е за Поо. Момиче беше, а той е доста по-голям от нея. Прибързала е, уплашила се е да не остане без мъж. Сома по си е за него, а и брат ти Вава може да е заглеждал Хара и сега да й мъти живота. Тя е почти колкото него. Помня аз.

— Какво да правя?

— Изчакай три дни. каквото и да направиш, само те си знаят какво е било. То си е тяхна работа.

— Когато нещата стигнат до мен, ще стане моя работа. Между другото, ти нали знаеш ритуалните песни на шамана.

— Че кой не ги знае, обаче аз не съм шаман.

Као замълча.

Проблема стигна до него чак на следващия ден вечерта. Караха се, викаха и се проклинаха. Заклеваха се и се заплашваха. Пеа му изгриза ушите да се намеси, но Као ги изчака да дойдат при него.

Естествено първа дойде Хара. Тънката й фигура бе повяхнала и се носеше като привидение в мъглата.

— Веднага искам да си отида в селото.

— Добре. — съгласи се Као.

— Ти нищо не правиш. Убийте го с камъни. Никаквец. Преди три месеца момиче отидох при него, а той тръгна след баба ми. — сега Хара се сви като куче, готово да се защитава и Као дори изпод кожите се вгледа в пречупващите й се коси, които описваха бюста й.

— Това са само приказки Хара. — Као се усети, че не бива така нахално да зяпа Хара. Как не я е забелязал до сега. Наистина си беше бледа и това я правеше още по-красива. Поо наистина е глупак да я изгуби. Вдовицата бе суха, но деформирана. Као чак сега направи разликата. Загледа се в кучето си започна да го гали.

— Не го искам. Искам да си отида в селото.

— На празника на слънцето ще отидем.

— Аз тръгвам веднага и ще кажа на Додо какви ги вършите тук.

— Сама ли ще тръгнеш? Хара, изчакай да се запълни месеца и ще отидем всички.

— Няма да чакам … — Хара се разрида и пеа изскочи да я прегръща и утешава.

Као побърза да се измъкне. Отиде при Сома.

— Сома, срещу теб има тежки обвинения.

— Е и? Аз ли да й пазя мъжа, като тя не си го пази. За всяко нещо мене вдовицата обвиняват. Помниш ли кога загина мъжа ми? Едва ли помниш. Аз също съм жена. Какво толкова е станало. Голямо чудо? На нея й го подариха, а за мен никой не помисли. Дори не ме повикаха, а той е вече е бил женен, и той е вдовец.

— Значи е вярно?

— Брат ти пресилва нещата. Той още в селото заглеждаше Хара, ама тя не го виждаше.

— Твърдиш, че брат ми Вава лъже?

— Да! Бях с Поо в козарника и той ме задяваше, ама толкова. Кой не го е правил с мен или другите вдовици. Кой от къде ни види, все ни се предлага. Какво съм тръгнала да се обяснявам на келеш като тебе.

— Као е келеш, Сома. Вожда не е келеш. Сега те пита вожда.

Сома също се разплака за тежката си съдба и разговора приключи.

Дойде ред да приказва с Поо.

— Поо, аз съм вожда Као и съм дошъл да те питам.

— Зная кой си. — мрачно отвърна Поо.

— Защо го направи Поо?

— Какво толкова съм направил, само я поопипах.

— Друго чух.

— Нямам какво повече да кажа. — отговори Поо. — Сам ли трябва да си тръгна или ще ме изпъдиш официално?

— Не съм решил още. — отвърна Као. — Най-вероятно Хара ще го реши. Ако тя те приеме отново, оставаш.

Као намери Вава да събира сухи дърва край реката.

— Ти ме излъга братко. Защо?

— Не съм те лъгал бате. Видях ги и казах каквото съм видял.

— Съзнаваш ли какво причини на Хара. Казват, че си харесвал Хара и нарочно си засилил нещата. Ти си опасност за всички тук.

— Хара осъзнава ли какво ми причини? Скочи на първия срещнат, а мен не поглеждаше. Сега какво искаш от мен? Трябваше ли да си замълча?

Този разговор също приключи.

Као разказа всичко подробно на Пеа и отиде на лов на другия бряг с Зак за три дни.

На третия ден се прибра привечер с добра плячка. От Пеа научи, че Хара и Поо не са се сдобрили. Сега трябваше да вземе решение.

— Пеа, ти какво мислиш?

— Брат ти е гадина. Развали живота на Хара. Това мисля.

— Той не е задирял никоя. — Као защити Вава.

— Ха, само виж какво стана. Десет човека не можеш да оправиш. Излага тебе като вожд. Това е лошото.

— Излез и кажи да накладат голям огън.

— Какво си решил?

— И аз не зная още, но ще трябва да ги накажа.

Пеа се измъкна тихо от колибата.

Когато замириса на печено месо Као отиде при Гато и му каза:

— Реших да оставя Поо на другия бряг, Сома на нашия до следващото пълнолуние.

— Защо? — попита Гато. — За да оставиш Хара на брат си ли?

— Това не го решавам аз, а Хара. Тя иска да се върне в селото като ходим на празника на слънцето, а брат ми остава тук.

— Ти си вожда и решението ти е мъдро.

— Лишавам Поо и Сома от правото да посрещнат Слънцето, а ти ще ги лишиш от благодатта на Боговете още тази нощ.

Когато се наядоха до насита, Као застана прав до огъня и обяви решението си, после накара Гато да изпее възхвала на боговете. Естествено Поо и Сома не бяха споменати. Още сутринта закара двамата на двата различни бряга на реката.

Когато дойде време да се ходи на празника Хара не се чувстваше добре и не дойде до селото, а остана на острова с Гато и двете старици.

В селото никой не го попита нищо за никого. Бяха се отчуждили или бяха научили каквото ги интересуваше от другаде. Понеже Хара остана на острова, Као се опита да остави брат си в селото.

— Кръвта на вода не става — сряза го баща му Баку. — Той е ти е най-сигурния човек. Брат ти е. Дори жена си можеш да смениш, но брата си остава брат. По-добре да е с теб.

— Много лошо се получи, татко.

— Ако си беше затварял очите, нямаше да стане по-добре. При тебе му е мястото.

На връщане видяха от далеч Сома с трите й деца и Поо на другия бряг на реката. Поо бе намерил начин да я пренесе при себе си. Отдалече, изправен до Сома му се видя още по-едър отколкото си беше.Това вече значеше нещо. Сома дори нагло им помаха с ръка.

Като се прибраха имаше поне една добра новина. Хара нямаше да има бебе от Поо. Женски им работи. Пак са направили нещо много скришно, за което естествено научиха всички.

Пролетната риба

Тази риба не бе за изстърване, голяма, тлъста и едра. Всяка година идваше от морето и плуваше нагоре по реката. Когато излизаха по реката за пролетна риба Као често се заглеждаше в тънката струйка дим, която сочеше мястото на другия бряг, където живееха Поо и Сома. Тази струйка бе особена и неудържимо привличаше Као. Поо правеше нещо особено, ако съдеше по дима, правеше нещо бавно и упорито.

Един ден със Зак ги наближиха лодката от клони и кожа. Куай бе застанал на носа на лодката душеше упорито.

Видяха нанизи от съхнеща риба и само до брега самия Поо качен върху един могъщ ствол на дърво и от самия ствол се издигаше пушека. Защо Поо палеше огън върху дърво?

— Как си Поо? — извика Зак.

— А, добре. Добре сме си тук.

На Као не му трябваше много за да разбере, че Поо прави лодка. Голяма лодка, много голяма. С огън я бе оформил отвън и сега с огън я прогаряше отвътре.

— Зак, ти можеш ли да направиш такава лодка? — съвсем тихо попита Као.

— Не, за пръв път виждам такова нещо, но съм чувал, че така са правили докато са живеели край морето.

— Интересно, и моето племе е живеело край морето, но от какво са избягали навътре в сушата.

— Някои са ни нападали с такива лодки. Поне така съм чувал.

— Поо, да дойдем ли при теб? — попита Као, изгарящ от любопитство.

— На брега има място за всички. — кратко отговори Поо.

Као се възползва максимално да поогледа, докато Сома му дърдореше за всичко за което се сети.

— Поо, аз те наказах леко. В замяна искам да видя лодката когато я завършиш.

— О, със сигурност ще мина край острова ти.

— Не, искам да я видя отблизо и да разбера как я правиш.

— Ако искаш идвай всеки ден, докато я правя. — На Поо му беше ясно, че не може да го спре да гледа, но направеше ли лодката веднага щеше да замине надолу по реката. Нагоре нито имаше какво да търси, нито искаше да се връща.

Као се замисли: „Дали да не го нападнем точно преди да е готова и да му я вземем? Той ще си направи друга. — но веднага му проблесна — И да му я вземем, след година или две ще изгние. После кой ще ни направи друга? Трябва ние да се научим да правим такива лодки. Зак е добър по душа и Мата здраво го държи при себе си, но и той е млад ловец и явно не знае много неща. Ще гледаме колкото можем — реши Као.“

От тогава всеки ден заедно със Зак навестяваха Поо.

Разбраха как Поо контролира къде и колко да гори огъня. Просто поливаше с вода, това което не биваше да гори.

В най-решаващия момент на завършването на лодката Пеа роди момиченце и Гато го кръсти Лора — речна богиня, понеже бе първото дете родено на остров в прегръдките на Ло.

Два дни Као се мота около в колибата на Пеа и с много радост опече една коза, но жените му показаха за миг детето, Пеа въобще не видя и двете старици настоятелно му обясниха, че Пеа не за гледане, нито бебето и той няма работа наоколо.

Као с радост се върна към наблюденията над лодката на Поо.

Когато пак се появи лодката бе вече на вода и Зак му обясни, че Поо я е пуснал да се плъзне във водата по две други дървета. Као ги помнеше, стояха отдолу през цялото време. Почти опираха водата, а другия им край зад лодката бе много дълъг.

Сега Поо върза по средата високо стройно дърво и Као попиваше всяко възелче от три ръце разстояние. Поо работеше бързо без да го погледне. Няколко пъти изкачи по въже една греда до върха на мачтата и пак я спусна. Това пък за какво беше? Острия поглед на Као прецени, че рогозката която беше по-широка от колибата им е с размерите на гредата.

Прибраха се привечер почти без улов и дори Куай ги гледаше неодобрително.

На другия ден лодката я нямаше. Поо и Сома с трите й деца също.

Сега вече Као се завъртя около Пеа. Тя отново бе хубава и слаба, а Малката Лора от ден на ден заприличваше на бебе. Сега вече жените го оставяха да й се радва повече.

Као реши да използва лятото за лов на кози, а да прави лодка през зимата. На острова бяха само трима ловци и нямаше време за губене.

В края на края на лятото брат му Вава се премести при Хара. Не знаеше дали това ще излезе на добре, но за всеки случай Гато им пя за дълъг живот и много деца.

Есента на Бика

Неочаквано се появи лодката на Поо. Спря за малко. Платното й бе прокъсано на места, дори една стрела още висеше забита в него. Поо също бе превързан.

— Какво стана Поо?

— Надолу по реката, до морето ни подгониха. Като се стъмни им избягах в тъмнината. лодката ми е празна и лека, а вятъра духаше от морето.

— Кой те подгони?

— Войници. Същите които отвлякоха семействата ни за роби.

— Чакай, чакай. Нали семействата ви са измрели от болест.

— Излъгахме ви. Само аз и нашия вожд влязохме в селото. На другите казахме, че всички са измрели от болест и не ги пуснахме в селото. Каква полза да се измъчват по жените и децата си.

— Значи и нашите, и вашите предци са избягали от това. Казваха, че са били нападани, но никога нищо конкретно.

— Бягайте Као. Аз ще бягам докато мога с лодката, после към планините.

— А след планините къде ще бягаш Поо?

— Тогава ще му мисля.

— Поостани наоколо. Аз веднага започвам да правя лодка като твоята. Сега ми кажи колко села има наоколо. Ти знаеш доста повече отколкото казваш.

— Зная три села от другия бряг на реката и пет от този бряг, без нашето остават четири, заедно с вашето.

— Да вървим тогава в селото. Ще имаш дълъг разговор с вожда Додо.

— Не Као. Това не е моя война. В града има поне сто войника и при нужда може да събере още сто. Няма село което да го спре. На вождовете също не можеш да имаш доверие. Някои вождове сами продават деца за роби. Не знаеш кой е замесен. Някой също им е показал пътя до нашето село и им е казал кога ние сме на лов. Бягайте към планините и скрийте далеч от реката. Рано или късно ще дойдат и до вас.

— За това си прав. Закарай ме до селото и ще ми покажеш къде са другите села.

— Качвай се.

Као извика на брат си Вава да прибере козите и да се скрият всички зад порасналата и раззеленила се ограда, която пленниците направиха от забучените пръчки в земята.

Отидоха до селото. В селото другите пленници бяха променили малко нещата. Имаше още една горена лодка, като на Поо, но доста по-малка, а на една полянка встрани видяха кошери с пчели.

Поо си остави оръжията в лодката. Изчакаха Додо да се върне от лов и извикаха шамана. Отдалечиха се на една полянка. Поо пак им разказа всичко от начало.

— Сто бойци има и още сто? — попита Додо.

— Да, вожде.

— По колко качва на една лодка?

— Тези които ме гониха бяха по шест от двете страни на лодката. На брега видях и бойци на коне, поне двадесет.

— И ти им избяга? Вече не зная на какво да вярвам.

— Сома ще потвърди.

— На женски приказки не вярвам. Дори да е от нашето село, на жената й е все едно кой е мъжът, децата са си пак нейни. За мъжа не е така, той губи всичко — и децата си, и живота си. Предния път жена предаде селото. — поде шамана. — От къде да съм сигурен, че ти няма да доведеш войниците.

— Ако бях от тях, направо щях да ги доведа в селото ви. Поне го знам къде е.

Као мълчеше.

— Покажи къде са другите села. — Каза Као.

Поо взе една пръчка и начерта реката на средата на поляната. По нагоре реката се разклоняваше. На мястото на всяко село струпа купчинка камъни, а на мястото на града голяма купчина.

Купчинката на тяхното село беше най-малка.

— Защото сме най-малко село, затова ли нас нападнахте? — попита Додо.

— Да, тук имахме най-голям шанс. Знаехме приблизително къде се намирате.

— И всяка крачка е един ден път? — пак попита Додо.

— Да.

— Тези които не се предадоха в другите села ли отидоха?

— Да. Някои имаха роднини там.

Шамана хвана Као за ръката и каза тихо:

— Вземи седем кози кожи и го пречертай с въглен и на седемте. Аз ще кажа, че на поляната има хралупа на таласъм, за да не идват деца и да разместят камъните.

— Ти Поо оставаш в селото докато не се върнат ловците които ще проверят дали селата са си на местата. Като се върнат можеш да заминеш със Сома.

Когато се одтеглига настрана Додо нареди селото да се разпръсне далеч от реката. В селото да останат само бойците. На войниците ловци не им трябват. Мъжете не са добри роби, когато са родени свободни. Войниците отвличат само жени и деца.

Као се върна на острова с Поо и лодката, а Сома остана в селото. Као още веднъж огледа кое как е направено и се възхити колко добре е премислено всичко.

На другата сутрин тъкмо се готвеха да прехвърлят жените и козите на брега, когато Вава даде сигнал за тревога и не след дълго две лодки с войници се изнизаха покрай острова. На платната им имаше нарисувана глава на бик. Зелената ограда им свърши работа и не ги забелязаха, а и лодката на Поо бе на другата страна на острова, не видяха и нея. Добре, че бяха загасили и огньовете.

Као преброи по дванадесет войника в лодка и още по двама с по лъскави дрехи.

Као набързо облече жените в мъжки дрехи от кожа и им тикна по едно копие в ръцете и се качиха на лодката и поеха след тях към селото. Гато, двете старици, Пеа и децата със сал пренесоха козите на брега и се уговориха да се крият до издадената скала докато някой не ги потърси.

Покрай реката качиха още четирима ловци и от един шубрак се измъкна лодката на другия пленник с още четирима ловци.

По обяд стигнаха селото.

Лодките бяха празни и спрели на брега и четиримата с лъскавите дрехи говореха с шамана, войниците стояха заплашително.

Лодките на Као се плъзнаха безшумно до брега. С един удар отсякоха въжетата им и ги повлякоха навътре в реката. Изненадата бе толкова пълна, че войниците се разбягаха по брега, а ловците на племето атакуваха. Поо повали поне петима със стрели от лодката. Ръката му сееше смърт. Зак прониза двама, а Као един.

Не се изплъзна нито един войник. Най-ожесточено ги избиваха пленниците, затова бе пленен само един войник и един нисък дебелак с лъскави дрехи.

Като свърши всичко шамана каза:

— Защо ги избихте? Дойдоха да искат данък по една шепа мед и по една кожа на човек.

Тогава вързания дебелак с лъскавите дрехи се разкрещя:

— По седем кожи ще ви сваля с бича, като ви закарам в града. Селяндури, никой не може да посегне на войници на царя. Други ще дойдат и пак ще ви изколят, и пак ще ви вземат жените и децата … Хрррр Шамана му преряза гърлото и му каза:

— Други може и да дойдат, но ти поне няма да се върнеш. Сега ще нахраниш великия Ло за да бъде милостив към нас.

Зима в планината

На съвета на племето Као присъства като вожд на хората от острова. За една година бе помъдрял и почти не се обади. На съвета говори предимно вожда Додо. Другите гледаха мрачно и кимаха.

— Славната победа над войниците за нас е велика и разделна. До сега те ни преследваха и ловяха като животни, но от сега сме официално във война. Голяма е силата им и ние не можем да се противопоставим. За това предлагам да се оттеглим към планините и да се крием, докато не съберем сили да се противопоставим. — Додо замълча и седна.

Изправи се шамана:

— В планините храната е малко. Обричаме племето на глад, Ако не постигнем съюз с другите племена и бърза победа племето няма да оцелее дълго в планините. Не можем да останем и тук, защото войниците ще идват и ще идват, а ние ще свършим накрая. Аз съм роден тук, но майка ми е избягала с племето преди много години, И тогава е било така. Първо ги нападнали и отвлекли когото хванали. После пак докато нашите войни се топели. Днешната битка колкото и да е успешна отново ни струва трима ловци. Ако пак дойдат две лодки, кой ще се изправи срещу тях? А лодките може и да не са две, В едната лодка има кон. Ако дойдат лодки и конници къде ще бягаме?

Као се обади за пръв път:

— Трябва и ние да станем конници, а за това трябва време. От планините с коне ще можем да ги нападаме на различни места и те като не знаят къде ще ударим ще си държат войниците там. Така силите с които ще ни преследват няма да бъдат големи.

— Прав си Као, но това е далечно време. Още тази есен ще се разпръснем по хълмовете и ще видим колко хора ще оцелеят напролет. Горе в планините не само е по-студено, но и сняг вали. Колко от вас са виждали сняг. Половината деца и старци ще измрат още тази зима. — шамана извади кожите, върху които Као бе пречертал картата на Поо. — Трябват ми седем млади ловци, които да намерят селата и да ги предупредят да бягат и те към планините. Там ще имаме много време да се търсим и да се съюзяваме. Као така е начертал кожите, че една длан е един ден път. Който намери село неотбелязано или река, нека го отбележи. После всички кожи ги искам да дойдат при мен и тогава ще ни се изяснят много неща.

— Не зная как ще бъдат посрещнати нашите пратеници и колко от тях ще се върнат, — продължи шамана. — но предлагам да обсъдим кои да пратим.

— Нека аз да замина. — Предложи се Као.

— Не отсече шамана. Твоето място е другаде. Ти ще отидеш към морето и ще видиш къде са техните села и градове, за да знаем къде отиваме като се връщаме. Това е най-опасно. Селата може с години да ги търсим и ще ги намерим, но ти трябва да се върнеш.

Вожда Додо кимна с глава и добави:

— Не се завирай много, за да не те хванат. Подробностите не ни интересуват, защото докато дойде време за връщане много неща ще се променят. Набележи градовете, реките и планините. От тук се вижда един висок връх. Всяка седмица един ловец ще ходи да ловува на склона който слънцето огрява сутрин, той ще чака теб.

— Веднага ли заминавам?

— Да! — потвърди Додо. — За да не знаеш накъде тръгваме и да не можеш да кажеш, ако те заловят и измъчват.

Као се поклони и излезе. Наистина не биваше да чува какво планират. Имаше една нощ да се сбогува с Пеа.

Робската земя

Као тръгна сутринта, но не бързаше. Вървя няколко дни надолу по реката, докато не започна да среща обработени парчета земя и стада от кози и овце. Понеже около реката все по-често срещаше хора, започна да се крие по горичките.

Наблюдавайки от далеч, стигна до извода, че никой не пазеше нито козарите, нито овчарите. Само при по-големите ниви понякога имаше някой облечен по-добре който много викаше и не работеше, като в общия случай имаше само тояга или камшик.

Реши да не прави прибързани изводи. Това можеше да са селяни, а не роби. Как иначе козар на ръба на гората няма да избяга заедно с козите или десетина яки мъже нямаше да издебнат надзирателя и да го убият, още повече мотиките с които работеха бяха доста по-добри оръжия от тоягата на надзирателя.

Вече два дни обикаляше периферията на града и запомняше какво е видял, а привечер нанасяше старателно на картата от козя кожа видяното. Самия град обаче не се виждаше и Као реши да се приближава колкото може.

Качи се на едни високо дърво и по пушека на определи няколко села. Тук селата бяха на гъсто. Морето още не се виждаше, а града бе на морето. Трябваше да продължи напред през робската земя.

Заобиколи две села, които се намираха на половин ден път едно от друго. Изкачи поредното възвишение и най после видя морето, но града още не се виждаше.

Продължи да броди и да нанася на картата още седмица когато видя града. Време ли беше да се връща? До града имаше още един или два дни път през почти изцяло обработени земи и горички почти липсваха.

„Ако ме хванат, няма да занеса картата и всичко е било напразно. Обаче, ако не си свърша добре работата, те и без това знаеха, че града е някъде тук.“ — разсъждаваше Као. Дори се уплаши от себе си. Дори не помисли за Пеа и малката Лора.

Напредваше все по-бавно и по трудно. Веднъж дори се размина на косъм с десетина конника, които не го хванаха само защото яздеха шумно и той ги забеляза от далеч. Разбра, че рано или късно ще го хванат, ако продължава напред. Беше го страх и страха го сковаваше.

Дрехите му се отличаваха твърде много от дрехите на околните. Као се чудеше как може да си набави дрехи като техните. Мисълта да открадне му бе чужда, а да убие човек за едни дрехи го отвращаваше.

Разрешението дойде край реката. Там жени перяха дрехи и ги окачваха по храстите да съхнат.

Као ги изчака да се заговорят и отмъкна няколко парцала, които му се сториха подходящи. Отдалечи се достатъчно и ги изчака да изсъхнат. Облече се така, както според него изглеждаха и те и продължи да се крие, уверен че и да го видят няма да им направи впечатление.

Продължи да се приближава до града и накрая това от което се опасяваше се случи.

Един от надзирателите се бе сврял в храстите по нужда и като го видя се разврещя неистово.

Веднага дотърчаха десетина други надзиратели от съседните ниви с тояги и Као реши, че битката е неравна и дори да убие двама или трима в края на краищата ще го убият, хвърли тоягата си и застана кротко. Беше ги виждал да викат много, но рядко удряха. Мислеше, че ще ги излъже нещо.

Надзирателите се позасмяха като го оглеждаха и видяха,че няма да се съпротивлява.

— Чий си ти? Защо нямаш въже?

— Као. — отвърна им той сериозно, а те прихнаха да се смеят.

— Как се казваш?

— Као. — пак им отвърна сериозно.

— От къде идваш? — попита пак същия.

— От там. — каза Као сериозно и посочи мястото където бе изненадал надзирателя.

Един по-нисък надзирател го перна отзад с тоягата си и му изкрещя:

— Не се подигравай с на с бе момче. Кажи веднага от къде си избягал.

— Ей сега всичко ще си каже. — изръмжа друг и го паргоса през краката.

Као падна на колене и ги изгледа зверски.

— Чакайте. — каза този който го попита пръв. — Вижте го как ни гледа като зверче в очите. Той е дивак, не е роб. Вържете го.

Докато се усети му стовариха още няколко тояги и докато се осъзнае го вързаха здраво и му провряха тояга през ръцете и го повлякоха по една пътечка.

Доста време го тътриха и от време на време го подритваха, но повечето време сам вървя докато стигнаха едно село. Колибите бяха почти като техните, но имаше няколко съвсем други, каквито бе виждал само от далеч и доста големи.

Хвърлиха го в едно заградено място и оставиха двама да го пазят.

Дойде един дебел мързелан с дузина които му се кланяха, огледа го и без да каже дума се върна в голямата колиба. Вече се свечеряваше, Као не бе нито ял, нито пил вода.

За през нощта му разхлабиха малко ръцете и вързаха тоягата на оградата. Раменете го боляха ужасно и почти не можа да мигне от болка. Сутринта обаче му дадоха да пие вода.

Слънцето вече бе започнало да го мъчи когато дойдоха двама войника и двама по-добре облечени. Дълго си говориха с местния мързелан, а войниците седнаха под една сянка.

Когато дойдоха при него устата му вече лепнеше от жажда.

— От къде си? — попита по-важния от лъскавите.

— От село.

— От кое село?

— От нашето. — Као не лъжеше, но те прихнаха да се смеят и пак отнесе няколко удара, но леки.

— На кого си роб?

— Козар съм. — отвърна Као.

— Тогава къде са ти козите?

— Изядохме ги. — те отново прихнаха да се смеят.

— Оставате го тоя дивак. — отсече важния и другите му се поклониха. — Нищо смислено няма да чуете от него. Изяли са козите и сега ще започнат да прииждат да търсят храна. Ще наредя да усилят стражата. Вижте го докъде е стигнал, без да го забележи стражата и е козар. А ако беше ловец или войн, тогава до къде щеше да стигне? Добре, че този глупак развява женски и мъжки дрехи, та веднага се вижда от далеч. Хей ти, откъде взе дрехите.

— От реката. Там има много. — отговори Као.

— Крадец! Видяхте ли! Някоя си е заслужила боя, загдето не си гледа прането. Ти, знаеш ли, че ще ти отсечем ръката, за кражба?

— Ще ви върна дрехите. — отговори Као.

— Ще ги върнеш с една ръка глупако. После кой ще те вземе за роб да те храни еднорък.

Престанаха да му обръщат внимание и после го повлякоха към града. Пристигнаха едва привечер. В покрайнините имаше колиби. Минаха край маси отрупани със храни и лъскави неща, които раздаваха. Него обаче го заведоха в каменна колиба с пазачи и го хвърлиха на под покрит със слама. Добре, че преди това го отвързаха и му дадоха храна. Као отдаван престана да брои колко тояги изяде, но не удряха силно.

На сутринта пак му дадоха храна и го накараха да се измие. После го завлякоха вързан при един дебел мъж, с гладко лице като жена, който стоеше на висок стол. от всички хвалебствия към богове и царе, за себе си разбра, че вече е роб. Нанизаха на врата му въже, сплетено на кръг и му казаха, че падне ли му въжето от врата, ще му падне и главата, затова да не го сваля дори когато спи и му отрязоха косата.

Храниха го още няколко дни, а другите затворници му скрояваха всевъзможни номера. В затвора беше също така многолюдно както и на улиците.

Един ден, след като ги нахраниха по-добре и ги измиха и ги закараха на пазар за роби.

Наоколо имаше много хора. По-добре облечените седяха в столове. около тях шумеше тълпа каквато не беше виждал. Никога не си бе помислял, че може да има толкова много хора. Сигурно всеки ден изяждаха по едно стадо кози.

Извеждаха ги един по един и приказваха неразбрани неща, по едно време изкараха и него на площадката. Един войник дълго вика нещо, но никой не го посочи. Као тайно се надяваше, никой като не го иска да го пуснат да си ходи.

След много викане и забележки, че за нищо не става, най-накрая един от седящите го посочи и войниците го заблъскаха в единия ъгъл на пазара.

Като го оставиха на мира Као седна с още една жена и трима мъже до един ъгъл под погледите на един трима надзиратели. Чак сега Као забеляза, че надзирателите също имат въжета около врата. Значи и те бяха роби. Тогава защо биеха другите роби? Чудна работа!

След доста чакане тръгнаха и привечер стигнаха до едно село само до града. Оставиха ги на площадката пред една голяма колиба на сянка. Този който го посочи седна на един стол и десетина роби се юрнаха да му мият краката и да му дават напитки. Като свърши[и въртенето около него, той нареди кай каква работа да върши. Накрая стигна до Као.

— Беля си взех на главата с тебе. Какво да те правя. — попита го с насмешка.

— Не зная. — отговори Као и тутакси му стовариха една тояга по раменете.

— Кажи „господарю“ и не го гледай в очите. Гледай земята като му отговаряш.

Као заби поглед в земята.

— Не зная, господарю. — каза Као. Този път не го удариха.

— Казаха, че си бил козар.

— Да, господарю. — пак не го удариха, значи е правилно.

— Няма да ти дам кози. Ще изчезнеш заедно с козите ми. Сигурно селото ти гладува.

Као не отговори и една тояга му напомни кой е сега. Као веднага се сети да отговори:

— Да, господарю.

— Можеш ли да копаеш?

— Не господарю, не съм жена. — разсмяха се, но не го удариха.

— Какво можеш въобще?

— Да паса кози, да ловя риба, да карам лодка, господарю.

— Да бе, и без лодка ли да остана. — Господаря се обърна към една дебелана на средна възраст. — Дадох за него три пари, най евтиния роб на пазара. Другите до сто и тридесет стигнаха. Какво да го правя сега?

— Да събира дърва за дома. — отговори жената без да се замисли.

— Да. — каза замислено господаря. — Нека събира дърва. Ще е далеч от дома да не прави беля и ако избяга губя само три пари. Отначало нека ходи с с надзирател.

— Къде ще бяга? — попита жената. — Не е дошъл тук за да бяга. Дошъл е за храна. Ако избяга ще пукне от глад в гората и пак ще се върне да пълзи в краката ти и да моли за прошка.

— Не, мила, може и да не се върне, но е малък за ловец. Поне през зимата докато го храня няма да избяга, а пък и през доста села трябва да мине докато стигне границата. Все ще го хванат.

На Као му просветна. Те не очакваха да избяга преди края на зимата.

Така започна живота му на роб. Още след два дни го оставиха сам да събира дърва и да ги влачи до дома на господаря. Дори му казаха да си направи колиба накрая на селото, защото им миришел в колибата на надзирателя, където спа две нощи.

Као бе доволен, че може да продължи да оглежда наоколо докато събира дърва. На няколко пъти забелязва един надзирател да го наглежда от далеч.

Една нощ го събуди топлия дъх на Куай. Сигурно се бе отвързал и бе тръгнал подире му. Као не знаеше дали господаря няма да убие кучето, но как да му обясни, че не му е тук мястото.

Сутринта ставаше много рано и спираше много късно с надеждата, че няма да забележат Куай, но знаеше, че криеницата не може да продължи до безкрай.

Една сутрин му казаха, че събрал достатъчно дърва за дома на господаря и че ще носи дърва до дома на един занаятчия в предградията.

Като се върна в колибата си видя Куай обесен на входа. Това го потресе. Кой би могъл да направи това? Надзирателите нямаше да пропуснат случай да му ударят една тояга и заради кучето. Няма начин този който го е следил да не е забелязал и кучето, но не са те. Господаря още по-малко, той можеше не само да убие кучето, но дори да убие и него убие с повод и без повод.

Као тъжно зарови кучето сам далеч от селото. Надзирателя който го следеше се спотайваше недалеч без да се крие особено. Ненадейно го нападнаха петима роби.

— Натегач! — викаха нападателите и го удряха и ритаха. — Напъваш се да работиш за цяло село. Дивак смотан.

Као се защитаваше доколкото можеше, но тоягата на надзирателя ги разгони, понеже нападателите не го бяха забелязали.

— Добре ли си? — попита го надзирателя.

— Да, да. — отговори му Као като се държеше за корема.

— Ще ги докладвам на господаря и той ще ги накаже. Това няма да остане ненаказано.

— Защо ме нападнаха? Какво искаха.

— Нали чу. Работиш много и се вижда, че те не вършат много работа. Един, който не беше сега с тях сутринта каза, че си е отрязал два пръста със сърп. Още тогава ми заприлича на отхапано. От години се напъват да станат надзиратели и си мислят, че ти като старателен ще ги изместиш. Още с идването си ти получи по-лека работа.

— Не съм искал да ставам надзирател. — Каза Као.

— Ти още нямаш представа къде си и какво искаш. Като добиче си, а те са родени тук. За много неща ще са ти необходими години да ги разбереш, а някои няма да разбереш никога. Добър си и си наивен. Някой казал ли ти е дума откакто си тук?

— Не. отвърна Као.

— Няма и да ти кажат. За тях ти си дивак недостоен. Аз обаче съм роден свободен. Бях дете когато заловиха селото ни. Следя те от седмици по заповед на господаря. Ти не си роб! Само се правиш на роб. Ти си ловец и дебнеш едра плячка, съгледвач си ти. Нямаш намерение да бягаш.

— Голям глад беше в гората. Дойдох за храна. Не можах да стана ловец. Козар бях.

— Все ми едно за какво си дошъл, само не ми прави проблеми и ми казвай „надзирателю“ като говориш с мен, че виждаш ли тоягата.

— Няма да има проблеми, надзирателю.

— Да бе, да убият кучето на ловец и да им се размине. — надзирателя го гледаше присмехулно. — Не забравяй, че баща ми беше ловец. Изчакай поне докато ме пратят другаде. Ламур се казвам.

— Ще разчитам на справедливостта на господаря, надзирателю Ламур — каза смирено Као.

— Ти наистина ставаш за надзирател. Владееш се и си хитър. Прибирай се и кротко.

Господаря наистина нареди да ударят по десет тояги на нападателите на Као и цялото село гледаше. За куче и дума не стана.

Цяла седмица упорито мъкна дърва на занаятчията — грънчар, който на всяко идване го хранеше обилно. От благодарност Као му помогна да стъкмят пещта и това което баща му му бе показал много му бе от полза. Междувременно добре кръстоса околностите на града. В се лото не го обичаха и тази работа му се стори като почивка. Междувременно се научи да минава през стражите и именията. Само трябваше да им каже кой е господаря му, къде го е пратил и да покаже един знак окачен на врата на въжето на врата му, което порядъчно бе протрило кожата там и тя бе започнала да хваща мазол. Започна да разбира по малко обществото. Грънчаря например бе свободен, но бе доста беден за да има свои роби.

Върна се в селото за малко и води воловете на един орач, после пак го пратиха при грънчаря да му помага за три седмици и Као копа глина заедно с него и я вози с двуколесна каруца и магаре до града. Грънчаря бе много добър човек и бе доволен от него. Накрая закара в селото на господаря каруца изпечени грънци.

Као бе видял достатъчно, а зимата бе превалила. Теглеше го към Пеа и Лора. Още същата изрови торбата с козята кожа и каменния си нож и копието си. Стигна до реката и в тъмното доста трудно намери две сухи дървета, колкото да го издържат, върза ги с парче въже и ги пробва на вода, после ги скри в храстите на брега. На следната нощ малко след стъмняване бе на другия бряг. Там поне нямаше да го търсят. За негова изненада там земята също бе обработена. затича се колкото можеше срещу течението и на разсъмване навлезе в една горичка в която вървя до пладне и се отдалечи от реката. Бе много уморен и поспа малко. На смрачаване пак намери сухи дърва и цяла вечер греба нагоре. На разсъмване спра на един остров. Вятъра за негов късмет духаше от брега където сигурно го търсеха и кучетата нямаше да го подушат. Привечер пак задуха от морето. Као изхлузи робското си въже и с него завърза един кол, на който опъна дрехите си като платно и пак греба цяла нощ, преминавайки покрай две села. През деня спеше скрит на островите и ядеше сурова риба. Два пъти минаваха стражеви лодки по реката, но на тях нямаше кучета и не го забелязаха. През деня лодките бяха много, но с всеки следващ ден оредяваха, накрая изчезнаха. Ло го закриляше и на осмнайсетия ден видя познати земи. Плува нагоре още поне толкова. Видя още едно село, освен неговото, но то също бе запустяло, безлюдно и опожарено. Вече върха се виждаше доста голям и Као тръгна към него по брега. На втория ден уби птица и заек и за пръв път запали огън в една долчинка през нощта.

След още една седмица бе на склона който слънцето огрява при изгрев. Сега трябваше да чака, а бе грохнал и гладен. Избра си една каменна тераса, нахвърли суха трева и я закри с няколко клона, колкото да се свре сам човек. Не смееше да се отдалечава, за да не изтърве срещата и да се наложи да чака следващата седмица. Времето бе студено и плячка от лов почти не се намираше,. Най-накрая на четвъртия ден чу Вава да реве с цяло гърло:

— Бате…е …е …е. Ка…а..а …о…о.

Веднага отговори:

— Ва…ва…а…а. Као Еха…а…а!

Ехото като глас на бог отвръщаше:

— А…а…а.

Наложи се да повървят половин ден един срещу друг докато се срещнат.

Радостта беше голяма, но вестите не бяха добри. Пеа е добре, но когато Вава тръгнал Лора имала треска и парела.

Набързо Вава му каза и останалото. Имали много сблъсъци с планинците и другите племена. След неговото заминаване към робската земя, колони от войници кръстосвали полето до сред зима и подпалили всички села по пътя си и пленили или избили когото намерили. Остатъците от племената също избягали към планината, а тук плячката е малко и ловците слизали на лов пак в полето. За съюзяване и дума не можело да става. Поради глада ловците от племената се нападали едни други.

На следващия ден се натъкнаха на десетина ловци от друго племе.

— Махайте се или искате да умрете! — викаха те заплашително.

— Аз съм Вава и вашия вожд ми разреши да ходя до склона на върха. Не съм ловувал.

— Тогава защо сте двама? — провикна се най-едрия ловец, страховит в одърпаните си кожи.

— Дочаках на шия съгледвач и няма да ме видите повече.

— Да видим дали не сте убили нещо. — провикна се един по-дребен.

— Избягах от робство и имам половин заек. — обади се Као.

— Ела насам и донеси заека. Значи лъжете, че не сте ловували. — изрева едрия и всички пак вдигнаха копия срещу тях.

Као, имайки опита на роб се смири. Остави си копието и им хвърли остатъците от заека. Те веднага го разкъсаха помежду си. Явно бяха много гладни.

— Ела тук. — заповяда му по-слабия и Као приближи. Една мазна ръка се протегна и опипа шията му. После го потупа по рамото. Ниския се обърна към другите ловци по-спокойно:

— Не лъже. Бил е роб. Врата му загрубял, където е било въжето. разкажи как е там.

— Не е добре да си роб. Много тояги изядох и добре, че се отървах жив.

— Това всеки го знае. — каза едрия ловец. — До града ходи ли?

— Да! Носих дърва на един грънчар и копах глина. Той не беше роб и ме хранеше обилно. Като му занесях дървата ми даваше пълна паница с накиснати семена, омекнали и сладки. И от чорбата в която са киснали пиех колкото мога. Особена чорба е. От нея ти става топло и весело. И варено месо ми даваше повече от колкото мога да изям. А колко жени имаше в града! Всички племена от планината да се съберат, пак се падат по десет на ловец.

— Ха. Така ли хранят робите.

— Не. На робите в имението им дават по голяма купа накиснати или варени семена два пъти на ден. Да не ви разправям как е отрупан пазара им с какви ли не храни, които така си стоят и рядко някой си взема нещо, ама дават само ако си платиш. Много храна има там. — Ловците се облизваха и Као им разказваше малко за къщи и стражи, наблягаше на пищно описание на изобилната храна. — Много храна има там, но е за господарите и свободните.

— Вярно е. Вярно е. Аз ви разправях, но не ми повярвахте. Сега чуйте него. Не лъже. — пригласяше ниския ловец.

— Тук ще измрем от глад, а там със недо зърно хранят конете и магаретата.

— Вярно е. — пак потвърди ниския. — тук измираме от глад,

— Имат само около двеста войника. Ако се съберем можем да превземем града. Имат високи кули пълни със зърно и още не е свършило, и няма да свърши. Товарят го на лодки и го карат навътре в морето, покрай брега. Видях как го товарят.

— Не можем да се бием с тях. Малко сме и оръжията ни са лоши. — намръщено каза едрия.

— Не можем по сами. Заедно можем. Нека не се избиваме за един заек. Кажете на вашия вожд, той е мъдър и силен. Нека се съберат вождовете и да се договорят пак да слезем в равнината, където има много храна и много плячка. — Каза Вава, започвайки да схваща играта на Као.

Като се разделиха с ловците го попита:

— Као, сериозно ли говореше, че има такова изобилие на храна?

— Да, Вава, изобилна е, но само за господарите. Като се съберат вождовете, ще им кажа и за божествените напитки на господарите. Държат ги в големи глинени делви, които и цяло село не може да изпие за един ден.

— Много хубави неща каза, бате. Тогава защо се върна?

Као погали Вава по главата:

— Защото за всяко зрънце, което ти дават, получаваш и по две тояги по гърба. Хората там са изкривени. Убиха Куай робите, не за да го изядат, а от завист. Добре е никога да не разбереш какво значи това.

Вава наведе глава и се умълча. Почувства се виновен, загдето Куай се отвърза и изчезна.

Когато стигнаха до колибите радостта на всички бе голяма. Най много се радваше Пеа, на гърдите в една торба гукаше Лора.

Племето се бе пръснало по хълмовете. Рядко имаше повече от пет колиби на едно място. Као не се чувстваше добър ловец, залови се да лови риба с копие, но хващаше малко. Не искаше в тоя студ да гази ледената вода и вярваше, че Ло все ще го изхрани поне до празника на слънцето.

Градът

Пролетта настъпваше бавно в планината. Караниците между вождовете бяха прекратени изненадващо от вдигащите облаци прах колони войници, които се виждаха като на длан как шарят из полето. От планината видяха и два стълба пушек, които се издигнаха от опожарени села. Бавно но неотлъчно колоните се приближаваха и рано или късно щяха да достигнат и до тях. Царят е града не бе забравил пълната загуба на две лодки с войници и искаше да разпростре властта си на всяка цена и да отмъсти.

Съгледвачите които цяла зима бродиха из планините срещаха само враждебни племена и още планини. Можеха да се изтеглят още навътре в планините с неизбежни сблъсъци с планинците, но кой можеше да каже до къде ще ги преследват войниците, а и планината не можеше да изхрани десетината племена които се криеха в подножието й и колкото по-навътре в планината се отиваше, толкова по-малко ставаше храната и плячката. Мъже и жени гледаха от височините към колоните войници в полето мълчаливо и с надежда гледаха към вождовете. На първо време гасяха през деня огньовете, за да не ориентират войниците къде с а колибите им.

Заредиха се съвети на вождовете през ден, крамолите намаляха, но се увеличаваше отчаянието. От време на време викаха Као и още няколко избягали от плен, които разпитваха за града, нивята, войската и оръжията. Някои от пленените от племето на Као оръжия стояха в колибата на съвета като мълчалива заплаха. Поо срещу половин коза или торба зърно майстореше оръжия, но и те отстъпваха на пленените. Другите майстори не бяха кой знае колко по-добри от него.

За пореден път повикаха Као в съвета на вождовете, както и доста други. Явно тази нощ щеше да се реши какво ще правят или всяко племе щеше да поеме поотделно през хребетите. Времето свършваше.

Говориха дълго, много дълго. Съгледвачите от различните племена докладваха за две колони от над сто войника, които вървяха успоредно на по хиляда крачки едни от други и повече от петдесет конника, които шареха около тях. Точно от конниците съгледвачите търпяха много загуби. Някои от племената също имаха съгледвачи с коне, но и те се измъкваха трудно. Все по-често губеха и съгледвача, и коня. Зад колоните се мъкнеха бавно стотина каруци на две колелета.

Всички идеи се въртяха около това, да се нападнат каруците, като предполагаха,че каруците са пълни с храна.

Тогава един съгледвач, който Као не беше виждал каза, че повечето от каруците са натоварени с храна за коне и колове с платнища, оръжия и други неща които са всичко друго освен храна.

Освен това по реката армията следваха и десет лодки от които две се върнаха, а три са се отклонили по друг приток. Останалите пет следваха армията и обследваха бреговете.

Као се замисли: „Кой тогава е останал в града?“ Едва ли са го оставили на робите. Може би петдесетима войници. Грънчарят му бе казал, че когато се наложи го прибират в армията. Колко ли бяха свободните, които събират за войска. Може би колоните от войници са събрани свободни, а основната войска си е в града. Као осъзна колко много неща не е доогледал и не е разбрал, защото не е знаел къде да гледа и какво да пита. „Можеха ли да разчитат на подкрепа от страна на робите?“ — замисли се Као и си отговори сам — „Едва ли. Та нали те му убиха кучето в стремежа си да не ги засенчи пред господарите им. Странни същества бяха робите и подли. Само ако ги оставеха гладни можеха да вдигнат бунт.“ Као знаеше силата на глада, но знаеше и подлостта на робите.

— Да хапнем преди да продължим. — Предложи най-стария от вождовете Магун. на огъня се печеше от обяд една овца, по чиито вътрешности жреците предрекоха много кръв и тежка победа.

Као като млад не можеше да говори без някой да го е питал на това събрание, затова изчака да сипят на жреците, вождовете и старейшините, чак тогава отиде да си вземе едно парче. Не беше кой знае какво, но семейството му и на това би се зарадвало, жалко, че не можеше да им занесе поне това.

Додо поговори докато мляскаше с някои от вождовете и понеже племето му не бе от силните, поради това беше и далече от интригите за надмощие, като им стана безинтересен се присламчи към представителите на собственото си племе. По едно време към тях се присъединиха шамана и Поо.

Додо заприказва всички по ред определен от обичаите и всекиго попита за нещо. Когато дойде ред на Као, Додо го запита:

— А ти Као, какво мислиш? Да се бием или да бягаме?

— Ще загубим всяка битка. Племената не си вярват и всеки се стреми да подложи на удар някой от противниците си. Целта им е не да спечелят срещу войниците на царя, а да отстранят някой от старите си противници. Додо, после искам да ти кажа нещо. — и Као млъкна.

— Поо, а ти, нали си вече от нашето племе? Колко оръжие можеш да направиш за два дни.

— Малко, а и почти не остана материал. Ние ще се бием голи. Нареди на войните поне да си изплетат щитове.

— Виж щитовете на войниците! Плетените трудно спират стрела, камоли копие или меч, да не говорим за брадва.

— От камъни да ни пазят и това е нещо. — не се предаваше Поо.

— Да отидем да разхлабим, че като се започне пак, не се знае до кога ще продължи. Као хайде да вървим.

Као тръгна след него, другите се спогледаха, но никой не ги последва.

— Казвай.

— Вожде Додо, щом толкова войска е плъзнала да прочиства полето и планината, кой е останал в града? Аз си зададох този въпрос и мисля, че не са останали повече от петдесетима войника. Сам видя как се стопиха двайсет. Ние сме десет племена. Да ударим града, докато те ни търсят из планините.

— Ти мислиш като велик вожд Као, но млад вожд. Те ще се бият в къщи! Както се стопиха техните двайсет в нашето село, така можем да се стопим и ние в града.

— Можем да получим подкрепа и на робите, а може и да ни предадат. — Као използва и последния си коз.

— Това е идеш. Ако робите си изцапат ръцете с кръв, ще ни станат съюзници. Ти имаш ли там приятели?

— Да — почти го излъга Као. — Освен роби и един свободен, но той сигурно е във войската.

— Това е още по-добре. — отвърна за негова изненада Додо. — Ти сигурно си намислил да се спуснем по реката. Помисли ли какво ще стане със жените и децата ни или си мислиш да ги изоставим и да търсим нови жени в града? Кажи ми малки вожде и как ще минем през осемте им лодки. Ние имаме само две, ако и тях не са открили, а и няма кой да ги кара.

Као се замисли.

— Ще тръгнем с жените и децата. Така бойците ще са по-мотивирани и няма да имат път за отстъпление и всички ще се бият без подли номера. — Као помълча и смени темата. — Три са се отделили в големия приток.

— Да. Остават пет.

— Петте са пълни с храна, — предположи Као, затова се държат близо до армията. — а трите с войници.

— И петте могат да се напълнят с войници и да ни издавят, а конницата може да ни чака в града, ако ни усетят.

Као замълча. Додо беше прав, млад и зелен беше и за това трябваше да отговаря само когато го питат.

— Да примамим и другите пет в притока и да ги завладеем. — предложи плахо.

— Ставаш дете вожде Као. Като загубим бойци да ги завладяваме, после кой ще атакува цял град, но да ги подмамим в притока можем и то с конниците ни.

— Да, ама Тамрин няма да се хване, защото докато войската го гони, града ще е наш, а той отвън и като дойде, властта вече ще е в ръцете на друг.

— Тамрин няма да отслабне без конница, бойците му са достатъчно. — Додо сякъш прочете мислите му. — Ако ще цар да стане, само ние да оцелеем. В планината ще се стопим.

— Как ще плуваме? Колко хора могат управляват лодка или сал.

— Който може да кара ще влачи по няколко на въже, а и течението само ще ни довлече до града.

— Само едно детенце да ревне и всички сме мъртви. — Каза замислен Додо. — Да вървим, сигурно са започнали вече.

Влязоха тихо. Всички мълчаха и се молеха ма боговете.

След като молитвата свърши, Магун се изправи и каза язвително:

— Помолихме се на боговете да помогнат, но аз лично се помолих великия вожд Додо да се присъедини към нас и боговете чуха молитвата ми.

Додо стана спокойно и му отвърна:

— Боговете чуха молитвата ви и твоята вожде Магун. Ще помоля който не си е похапнал добре и не си е казал молитвата да излезе и да си свърши работата.Искам да говоря само на военния съвет. Казах.

Вождовете се спогледаха и останаха седнали, а старейшините, жреците и призваните по една или друга причина се размърдаха и един по един излязоха.

— Стой наблизо, ще те извикам ако се наложи. — прошепна Додо на Као.

Као излезе и се загледа в звездното небе от където боговете го гледаха с хиляди очи. Можеше само да се надява вождовете да бъдат мъдри.

Доста време мина, докато излезе един от вождовете и нареди да заколят още една овца и каза на всички да се разотиват, а утре сутрин при изгрев ще е последната молитва.

Каквото и да значеше това, као побърза към Пеа и Лора.

Сутринта церемониалната молитва продължи съвсем кратко и им наредиха да си стягат багажа и да следват водачите. Отделиха младите момчета и ги заведоха нанякъде.

Као започна да се досеща, че ги водят към реката, но по-нагоре, зад хълмовете. Не след дълго един конник от друго племе дойде при Као като водеше и един кон без яздач. Мълчаливо подаде юздите на Као. Пеа го стисна за ръката и Као с няколко опита се качи на коня, поглеждайки умолително баща си и брат си да се грижат за Пеа и Лора. Конника с присмехулен поглед разбра, че Као не може да язди и поведе бавно коня след себе си. Не пожела да направи Као за смях и на децата.

Когато се отдалечиха му каза:

— Као, младши вожде, сега си стратег. Великия старей Магун те иска до себе си, а вожда Тамрин ми нареди пред всички, ако нещо се обърка да ти забия копие в корема. От сега нататък, дори когато ходиш по нужда ще съм на седна ръка от теб, докато не влезем в града.

Као кимна.

Вървяха напряко през хълмовете към долината. Когато се натъкнаха на върволица от друго племе, войнът се притесни куче или животно да не уплашат коня и да не съборят Као и се провикна:

— Спрете! Път за стратега Као.

— Као…

— Као…

— К.. — хората замряха и се отдръпнаха. Мълвяха името му и го гледаха с надежда. Техните погледи натежаха на раменете му. Те очакваха той да измисли как да ги спаси.

Подминаха племето и се заизкачваха по един хълм. Периодично лицето на дребния и жилав Емон се кривеше от болка, но той не издаваше звук. Виждаха се няколко конника които отиваха нагоре и няколко които слизаха в разни посоки.

— Какво е положението? — попита плахо Као. Явно е станало нещо докато е спял.

— Както чу Магун от селото над притока е благословен от боговете за велик старей и символ ма единството от снощи, но племето му е колкото вашето. Тамрин от хълмистите села е боен вожд и предводител на всички. Фаху от планинците е първожрец. Избраха трима стратези от различни племена. Ти си един от тримата. Аз съм Емон от горното племе на онова поле, стратега на конницата, а онзи старец дето е пред нас се казва Хум от горските села. Бил е войник и е стратег на пехотата.

— Аз на какво съм стратег? — попита Као.

— На нас двамата. — отвърна Емон сериозно и спря конете. — Слизай, коне повече няма да ни трябват.

От храстите изскочи едно момче, хвана поводите на конете и ги поведе към храстите.

— Племето ви е малко, затова имате и вожд на пехота, и стратег. Без плененото оръжие, което е много добро нямаше и вожд на пехота да имате, но твоя вожд се е застъпил за теб. Така ми каза каза нашия вожд. Тримата трябва да гледаме и за всяко нещо трябва да излезем с едно мнение пред Тамрин. Всеки може да му каже опасенията си, но ние трябва да излезем с едно мнение. Ако нашето мнение е различно от неговото, решава Магун, като подкрепи или него, или нас. Това решиха вождовете. Всеки вожд обаче сам взема решение за бойците си и за племето си.

— Ако решим нещо което някой вожд не приеме? — попита Као.

— Трябва да решаваме само това което ще приеме.

— Здравейте. — поздрави Хум когото настигнаха. За неговите години имаше внушителен ръст и къса бяла брада. Ризницата му беше стегната по тялото и блестеше на утринното слънце. — Много питаш млади момко.

— Питам много, защото други ще плащат с кръв за моите думи, стратег Хум.

Хум го изгледа подозрително:

— Отговаряш като роб, а гледаш като вожд, стратег Као.

— И двете са верни, стратег Хум. Ти отговаряш като войник.

Хум се засмя:

— И това е вярно. Вождовете спят. Гледайте добре, като се събудят, ние трябва да говорим.

— Нека погледаме от високо. — каза Емон.

Гледаха доста и коментираха. Междувременно няколко съгледвача дойдоха при тях и им казаха кой какво е видял.

— Няма нужда от повече жертви. — Емон ги погледна и двамата кимнаха. — Не пращайте повече съгледвачи, достатъчно коне загубихме. Не пращайте и пешаци.

— Нощните бойци, — Хум погледна към другите двама и те кимнаха. — те да продължават да ги тормозят и да отстъпват към големия приток.

Као бръкна в торбата си и измъкна козята кожа с картата и я разтвори.. Хум и Емон го гледаха смаяни. Хум гледа дълго после погледна Као в очите.

— Един ден пеша е един палец поясни Као.

— Страж, намери десетина кожи. Да са избелени и съшити и ги донеси веднага щом са готови. — нареди Хум без да се замисли. Стражникът го гледаше изумен.

— Ти от хората на кой си.

— От племето на Тамрин. — отвърна боеца. — Той ми каза само него да слушаме.

— Все едно той ти го е казал, ако не вярваш събуди го и го питай.

Боеца не се реши да събуди Тамрин, но изпрати друг за кожи.

— Стой — изрева грозно Хум. — Тебе пратих и отговаряш с главата си. Много е важно.

Боеца се стресна. Изпъчи се, че толкова важно нещо е поверено на него.Остави другия боец също от племето на Тамрин на мястото си и замина за кожи.

— На това трябва да сложим край веднъж за винаги. — каза Емон. Свикнали са да получават заповеди само от своя вожд и ще имаме проблеми.

— Освен това могат да избият мъжете на едно цяло село, ако някъде ги приклещят или поради дразги между племената едни да оставят други да бъдат избити без да им помогнат.

— Да смесим бойците от различни племена ли искате? Те ще се избият помежду си. — Каза Као.

— Няма да се избият, когато им пари под петите. Говорим почти един език всички и няма да има проблем. Твоя вожд обаче може и да няма край себе си човек от своето племе, ако ги разпръснем равномерно.

— Тогава да ги разпръснем по десятки.

— Нямаме време за това сега — каза Хум. Това ще го направим в града.

— По добре сега. — оспори го Емон.

— И как ще го направиш? — попита Хум. — всеки си прави сал за семейството си. Не бързай. Момчетиите са вече заедно, по мое нареждане. След пет години те ще са нашите войници и от сега са заедно.

Емон се съгласи.

Као Разбра, че са приели идеята му за дързък удар по реката.

— Защо отделяш малките? — Попита Емон.

— За да свикват заедно, а и някой трябва да примами лодките в притока и да ги държи там поне докато се изнижат по реката всички села и поне още три дни. Знаеш ли колко време е това? Малкия ми син също е там.

— А след три дни?

— Ще бягат към планината. Тридесет войника не могат ги изби всичките. С тях ще има и по един войн от всяко село. Твоите конници какво ще правят?

— По замисъла трябва да отдалечат двете колони от реката.

По обяд вождовете се събудиха.

Тамрин бе пълничък и самодоволен. За сега не ги попита нищо.

После дойде войника с кожите и тримата се заеха да прехвърлят картата на Као на голямата карта и всеки нанасяше каквото е видял. От горе всичко се виждаше като на длан и стана бързо.

Хум издялка парчета кора и ги нареди по реката. Това бяха лодките. Две дълги парчета бяла брезова кора бяха двете колони, а една шишарка конницата на царя. После нареди орехи по нагоре по реката и всеки орех бе едно село.

— Нашата конница ще е кози кокал, — обяви Хум — а дечурлигата пилешкия кокал, а ние ту сме конския зъб. Ти као вземи онази кожа и нарисувай града, доколкото можеш. поне грубо, аз ще ти помогна, но отдавна не съм бил там.

На другия ден децата стигнаха до петте лодки от към другия бряг. Лодките обаче не помръднаха от мястото си до обяд. Това поне се виждаше от горе. После кервана с каруци се изви към лодките и те се се заспускаха надолу по течението към притока. Спираха понякога до брега и после пак се спускаха. Привечер поеха нагоре по притока и се скриха зад дърветата.

Хум се обърна към Као и Емон:

— Не отделиха войници от двете колони, значи са разтоварили лодките и се се качили в тях хора от обоза с каруците. Това значи, че поне не могат стигна малките когато побягнат. Това е добре. Предлагаме да ги ударят нощните бойци. Остане ли без храна армията ще се върне.

— Целта ни не е да се върне. — Възрази Као. — Не сме сигурни дали е имало храна в тях. Може да са чакали заповед.

— Ако вътре е имало храна и са разтоварили, по-добре ние да я приберем като минаваме. — подкрепи го Емон.

— Да бе, и един който ни е видял да се измъкне като пристигнем в града конницата ще ни чака там за роби. Такава храна не ни трябва. Добре, тогава да я подпалим поне след като минем. Те ще си мислят, че сме някъде там и едва ще се дотътрят изгладнели до града.

— Така е по-добре. — съгласи се Емон и преглътна жално.

На другата сутрин каруците поеха тежко към колоните с войска. Каквото и да е имало, вече беше далеч от реката.

Веднага извикаха Тамрин и той даде сигнал за тръгване. Као забеляза, че огньовете запушиха в колибите и едно момче което се въртеше в изоставена колиба. Досети се, че това също е примамка. Колко ли от децата щяха да се измъкнат.?

— Докога ще пушат колибите?

— Докато колоните стигнат онзи хълм, не този, другия. Тогава ще бягат. — отговори Хум безизразно. Не се бой за тях. Бягат по бързо от въоръжен войник и имат ден преднина. Планинците са им оставили кози навътре в планината и имат водачи. За онези с лодките обаче ме е страх. Там има хора от местните и не зная как ще одържат лодките. Повечето от малките ще избягат, ако стане напечено, но лодките ако се върнат ние сме мъртви преди да стигнем града.

— Гледайте — каза Емон — Колоните се събират. Значи са видели нашата конницата. Тяхната конница не се вижда обаче къде е.

— Беше се приближила до реката, но сега трябва да започне да се връща. Ако тя беше сгащила малките на другия бряг щеше да ги изколи до един. Добре, че се отдалечиха бързо. — каза колебливо Хум. — Видим ли я и ние трябва да тръгваме.

По реката

Невиждана върволица от салове се понесе надолу по течението на реката. Отпред имаше десетина лодки еднодръвки с по няколко млади бойци за всеки случай, а подире им се клатушкаха салове, които течението носеше. Неопитните имаха няколко часа да се научат докато реката бе още плитка.

Бяха решили да плуват и денем, и нощем, и да не спират каквото и да се случи. Това можеше да звучи жестоко, но друг избор нямаха. Родилките и болните скриха из планините с надежда ако всичко мине добре да ги приберат когато могат. Имаше две критични точки. Ако лодките с войска ги изненадат близо до притока и ако ги видят около мястото където разтовариха лодките.

Старейшината, вожда и тримата стратези плуваха в различни лодки и салове, както и всеки вожд с племето си, поне в началото. После всичко се омеси. На всичко отгоре заваля дъжд.

Као бе единствения който се зарадва на дъжда. Така вероятността да ги видят бе по-малка.

Целия ден се носеха надолу по течението. Нямаше защо да гребат, трябваше да пестят сили. Притока и мястото където разтовариха лодките минаха през нощта. Тамрин бе заповядал дори дете да не се разреве, ако се наложи да го удавят, само да е тихо. На разсъмване един сал от племето на као с много усилия трябваше да се върне малко назад, защото бяха подминали мястото, където бяха скрили двете пленени лодки. Додо обаче реши да се върнат, защото другите племена не бяха се източили и ако някой наблюдаваше реката, така или иначе щеше да ги види.

На втория ден минаха край опожареното село на Као и привечер стигнаха до острова му. През този ден се удавиха трима от разни племена и две деца.

На третия ден Као убеди Тамрин да спрат по обяд и да се наспят добре и през нощта да тръгнат отново. По този начин искаше да преминат край крайречните села през нощта и призори да стигнат близо до града. Започнаха да отбиват саловете. Имаше доста настинали от дъжда.

Преди мръкване видяха отгоре да се носи една лодка с войници, която гребеше на пълна скорост. Техните лодки излетяха насреща й. почти пред очите им лодката на войниците разблъска един изостанал сал. Който не падна от удара, го убиха със стрели и продължиха. трябваше да я спрат на всяка цена. От брега се отделиха още салове с бойци. За жалост Као трябваше да гледа от брега.

Войниците ги превъзхождаха във всичко. Ловко избягваха техните лодки и се движеха с по-голяма скорост, стрелите им сееха смърт. Първите лодки бяха подминати. Една от следващите обаче се блъсна в тях и макар,че се обърна им строши няколко гребла от едната страна.

Лодката на войниците се завъртя за момент и докато прехвърлят гребла от другия борд еднодръвката на Поо се натресе в тях с такава сила, че двама войници паднаха във водата. Поо също цопна в реката от удара.

Саловете начоколиха лодката, а стрелите на войниците свършиха. В края на краищата лодката с войниците успя да се отскубне, но без няколко весла нямаше кой знае колко по-голяма скорост от тях. Тамрин нареди всички да тръгнат веднага и да гребат, а лодките да се помъчат да я догонят в преди мрака. Поне отначало като, че ли не ставаше нищо, после двете пленени лодки начело с Додо започнаха да я настигат. Као ги загуби от погледа си. За негова изненада Поо го настигна с лодката си. Као се зарадва истински, макар, че Поо не беше от хората предразполагащи към особени симпатии.

— Добре ли си? — извика му Као.

— Добре съм, добре че скочих, иначе щяха да ме направят на таралеж от стрели.

— По добре озостани и пази кервана отзад. Благодаря! Ти свърши добра работа.

— Ако си бях свършил работата, сега нямаше да ги гоним, но направих каквото можах. В тъмното и да има друга лодка, не се знае на кого ще се натъкне, тъй че няма значение къде ще съм, но ще изостана.

Посред нощ от другия бряг се вдигна олелия в едно крайречно село. На брега наизскачаха хора с факли и на техния фон се виждаше лодката на войниците. Челните лодки бяха подминали и Тамрин нареди едно малко племе на горяните да се заеме със селото, а другите да продължават. Докато преминаваше салът на Као покрай селото видя само как някои от робите, усетили къде е силата в момента замеряха войниците с камъни, а други изчезваха в тъмнината, докато нови и нови салове спираха до брега.

Само си пожела нещата да се развият добре и селото се скри от погледа му. Града трябваше да е вече съвсем близо.