Као

Морска блокада

Сутринта Поо отново отиде при Као, който бе взел на колене Толо и се опитваше да го храни. Никакви заплахи, че ако не яде, ще го ухапе куче или че Лора и Лохим ще му изядат храната не помагаха.

— А! Ела да хапнем.

— Не съм дошъл да ям, Као. Дошъл съм при владетеля.

— Толкова ли е сериозно?

— Да, владетелю, трябва да поговорим преди съвета довечера.

Као остави децата на видимо наедрялата Пеа след провала си със закуската на Толо. Даде знак на стражите да се отдалечат.

— Кажи какво те тревожи?

— Много интереси засегна Као. Отне царството на Самадур и го ограби, уби Тамрин и оспори надмощието в търговията на рода му и на властта на Адик, печелиш от контрабанда с Полдиниа и Поса защото плащаш мито само в градовете, копира занаятите и оръжията на Радак, открадна монопола на сиренето на Тиати. Дори Усана търгуваше тук преди да се появиш. Блокадата не е срещу Самад. Блокадата е срещу нас.

Као понечи да до прекъсне но се спря.

— Да! Самадур сам няма да стигне до идеята за морска блокада. След години на грабежи по крайбрежието и на самотни кораби и гуляи в Полдиниа изведнъж събра пет кораба и се зае с толкова сериозно нещо. Самадур не е сам и не е най-страшния. Едва ли е и приятелчето му Гофар. Гофар щеше да те нападне директно след месец военни паради в Полдиниа.

— Кой тогава стои зад него?

— Не знам. Всички имат интерес да те няма или да те отслабят. Ти си стратега, ти трябва да разбереш.

Сега Као се замисли.

— При това положение бойните кораби няма да ни помогнат много. Те могат да потопят друг кораб, но едва ли ще опазят търговските и стоката им, а целта им ще са търговските. Това ще е дълга и тежка война на изтощение. — Тогава на кого мога да разчитам? Защо Адик ми изпрати сина си?

— Чувства се нападнат, няма силата на брат си, твоите позиции не са слаби, но поне не си пряка заплаха за него. Все пак брат му уби баща ти Баку. Пожертвал е сина си за да избегне отмъщението ти.

— Не, не е това. — бавно каза Као. — при него са всичките ми роднини и ще отмъсти на тях, ако посегна на сина му. Той не рискува нищо. Дали се е сетил, че имам пръст в отстраняването на Тамрин?

— Поне не го изключва. Адик е умен. Май щеше да е по-добре да беше останал Тамрин. Създаваше неприятности, но и сам си вредеше повече отколкото ние можем да му навредим. — отговори Поо.

— Спре ли търговията, занаятчиите ще недоволстват. Трябва да отидем на по-далечни пазари, поне докато станат готови бойните кораби.

— Не се знае колко време Самадур ще се върти около брега и кога ще се научи да плава навътре в морето. В неговата пасмина има какви ли не щеш. Когато нашите кораби изчезнат, глада ще го подгони навътре в морето и някой от Усана или Тиати може да поведе корабите му подире ни.

— Поо, кой не е срещу мен? Хуру, Миман, Садик, Поса?

— Отпиши я Поса. За тях ние сме от града на Тамрин. За тях техните синове са убити с твоите оръжия.

— Нали ние им продаваме оръжия и на тях.

— Да, обаче това няма да им възкреси мъртвите убити с твоите оръжия и болката е голяма.

— Да продаваме занаятчийски стоки на Тиати и земеделски в Усана. Далечко е, но ще има някакво движение. Нека разделим флота на два кервана по пет кораба в двете посоки. Така поне няма да загубим всичко наведнъж, ако ги застигне буря. — каза Као. — В градовете на Садик бях преди да се роди Лохим. Сигурно са ме забравили. Миман, Хуру и Усана въобще не знаят за нас.

— Мисля да пообиколя надалеч. Никой не се страхува от самотна лодка.

— Ще ти бъда благодарен и ще си получиш десятъка за всяка продадена стока, както до сега.

— Внимавай, скоро ще си купя остров като теб. — ухили се Поо.

— Сега да поговорим с представителя на Тиати. Голяма мъка ще е.

— Едва ли. Когато идвах, той отиваше към пристана. Може да е излязъл навътре.

— Трябва да говоря с него преди съвета довечера. Той може и да не знае, ако Тиати е замесен, но при всички положения поне ще усетя настроението на Тиати към нас.

По обяд Као намери представителя на Тиати да се клати на лодката си в единия край на залива и да лови риба.

— Привет на Тиати.

— Величество привет. — отговори съвсем сносно представителя.

— А! — учуди се Као на добрия отговор. — Как се казваш?

— Тиатити. — отговори представителя, но Као този отговор вече го бе чувал от всички тиатити.

— Тиати иска ли да търгува със занаятчийски стоки.

— О, пробва може.

— Така или иначе ще разберете, че имаме проблеми. Можем ли да разчитаме на ваша подкрепа.

— Как подкрепа?

— Искаме да търгуваме повече с вас и по-малко с други.

— Търгува с нас, колкото ние с вас. Оръжие скъпо. Кораб скъп. Вие какво купи.

— Ще купуваме, ще купуваме. На вас не ви трябва оръжие и кораби, имате си. Какво ще кажеш за занаятчийски стоки?

— Може. Но оръжие винаги трябва, дори не за нас. Кораб също чувам нов. Искаме един нов кораб. построите четири и аз избера един за Тиатити.

— За какво ви е боен кораб? Да ви дам един от другите сега.

— Не! Тиатити вече има един стига.

— За какво стига един кораб?

— Да видим.

— Искате един боен кораб за да го видите?

— Да! Един стига.

— Какво искате да видите?

— Всичко. Колко вози, колко бърза.

— Какво ще получа за това, че ви продавам боен кораб.

— Ти какво иска?

— Искам да търгувам сигурно с вас.

— Какво сигурно.

— Сигурна търговия. Без пирати и клопки.

— Ние също не иска пирати и купува боен кораб. Наш кораб сигурен, но бавен. Наш кораб не се върнал от Полдиниа. Тежък кораб. Тежка загуба.

— Не знаех, че Самадур е посегнал на ваш кораб.

— Не Самадур. Четири кораба Самадур бил в Полдиниа. Всички били. Аз бил там. Ти не бил?

— Ха! Затова ли си тук?

— Да!

— И?

— Не знае.

— Вече знаеш. Не бях нито аз нито моите кораби.

— Кой знае? Може ти мисли Тиати.

— Тиати може да не мисли повече, не бях аз.

— Това добре. Тогава прави боен кораб Тиатити.

— Добре имаш четвъртия боен кораб и ще търгуваме.

— За какво даваш боен кораб.

— За бронз.

— Много искаш. Колко бронз?

— Колкото дадете, половината ще ви върна като хубави оръжия и един кораб храни за изработката.

— Добре. Сега добре.

— Никой ли не е оцелял от вашите?

— Не. Търсили като роб от Хуру до Софа.

— Къде е Софа? — наостри уши Као.

— Далеч, към нас по-далеч. Наш кораб сигурен много, но бавен. Аз отплава с кораб. Тука няма повече гледа.

Као си тръгна доволен. Не беше Тиати. Тогава Кой? Големите играчи в това море са Усана,Садик и Радак. Дори Садик няма добри стоки. Радак! Трябваше да провери дали Радак има нападнат кораб. Глупости. Радак и Усана мат най-добрите стоки и най-добрите кораби и могат да си решат проблемите без да използват услугите на отрепки. Кой мъти водата тогава?

На една суша са Полдиниа, Самад и Поса и могат да търгуват без да ползват море и единствено Самад има граница и с двете. Самад би имал полза да няма търговия по море, ако имаше добри занаяти и земеделие, но няма нито едното, нито другото и също е засегнат дори повече от Лодар и фактически е останала без флот. Дали Адик не разчита Лодар да продава само на него и той да препродава на Поса и Полдиниа или понеже не може да направи нищо по-добро от Радак, да го ограничи в търговията.

Колкото и да мислеше, без допълнителна информация не можеше да се намери отговор.

Съвета също не стигна до никъде. Поо получи нова лодка, като компенсация за загубата на катамарана в Самад и всичко минаваше на военни релси. До седмица трябваше да се върнат последните три кораба от Радак. Щяха да чакат новини от там.

Най-радващото бе, че корабите се върнаха без новини. Радак не им създаваше проблеми. Окомплектоваха два кервана със стока за Тиати и Усана. Представителя на Тиати също си замина. Докато се върнат вече трябваше да има поне два бойни кораба.

Пеа роди момченце и го кръсти на баща си Току. Као вече очакваше поредните изблици на ревност.

Морски битки

Корабите които строяха вървяха бързо. Леки, пъргави и бързи. Као седмица лично обикаля със първия кораб и малкия му екипаж. Бойните кораби бяха само платна, весла и таран. Отказаха се от идеята да ги пълнят с войска, защото и без това бяха малко хора. Дълго работиха над тарана. В края на краищата решиха тарана да бъде подпрян на опори под дъното на кораба, без да е част от него, а само привързан с въже, което може да се отсече или дори да се скъса. Не им се искаше бойния кораб да отиде на дъното заедно с противника, ако тарана се заклещи. Няколко пъти трошаха дъски с тарана в залива, но кой можеше да каже какво ще се случи в реален бой?

Когато бе готов и втория кораб, решиха да ги изпробват. Тръгнаха към Самад с надеждата да намерят корабите на Самадур и ги откриха между Итониа и брега. Самадур като ги видя също подкара флотата към тях, приемайки ги за по-големи лодки и лесна плячка. Бързо се разбра, че бойните кораби са много по-бързоходни, а когато единия боен кораб атакува един от самадуровите и го прониза, не го възприеха на сериозно. По-скоро си помислиха, че от страх или от некадърност корабчето се е блъснало в тях. По план втория боен кораб, на който бе Као, трябваше само да гледа резултата. Когато обаче първия боен кораб се освободи от ударения, Као реши да повтори удара и с неговия. Сега обаче го очакваха. Когато се приближи, към корабчето полетяха канджи, които се заплетоха във въжетата и се забиха или заклещиха. Това не предотврати удара, но изтеглянето стана невъзможно, а бойците на вълни прескочиха на малкото корабче. Као с няколко удара изби тапата на дъното и скочи зад борда. Първия боен кораб премина пъргаво и хвърли въжета. Който успя да се хване за въжетата го повлече бясно по вълните и по някое време успя да ги изтегли на кораба. Другите, които не успяха ги избиха със стрели или се издавиха. Спасиха се Као и още двама, а пет не успяха. Као бе натъртен и с изкълчена и жестоко охлузена от въжето ръка, но Ло пак се смили над него.

Чувстваше се виновен за смъртта на петимата. Двата вплетени един в друг кораба потънаха, а първия пробит го закрепиха с насмолено платно и макар да изхвърляха вода като бесни започнаха да се отдалечават към Полдиниа. Жертвите им и от другия кораб не бяха много, успяха да си приберат хората. Бойния кораб ги следваше от далеч, въпреки, че някой от флотата на Самадур от време на време ги подгонваше. След обяд успяха да закрепят втория таран под корпуса за своя увереност, но не искаха да рискуват. По интересно бе къде ще отиде за ремонт повредения кораб. Као бе изключително разочарован. Довлякоха го до Итониа и внимателно го долепиха до брега.

Као забеляза че на Итониа не е пусто. Самадур бе докарал хора, най-вероятно отвлечени и превърнати в роби. Не бе многолюдно, но се чувстваше живот. Нямаше време да разглежда. Трите други кораба се насочиха към тях и трябваше да бягат. Преди това обаче видяха как измъкнаха и повлякоха по брега един от моряците на Лодар.

Тази гледка покърти Као. Познаваше момчето. Виждаше го и не можеше да направи нищо. Беше ранено. Сигурно щеше и да умре, щом раната се възпали, но преди това не се и съмняваше, че ще успеят да изкопчат от него каквото се сетят да го питат.

Сега вече съжаляваше горчиво за втората атака. Той сам наруши плана и сега щяха да плащат всички. Убитите при атаката, загинаха в бой. Без жертви не може на война, но това което им каже пленника няма начин да не навреди на всички. Као се почувства още по-виновен. Зави се с едно платно и се сви до носа, гледайки напред. Не отиваха направо в Лодар, отправиха се към Самад. Докато се мръкне щяха да плуват натам, после в мрака да изчезнат навътре в морето. Този трик винаги минаваше, понеже всички се движеха по брега и очакваха кораба да се скрие в някой залив. Никой не рискуваше да плава нощем покрай брега, а вятъра бързо се обръщаше и духваше към морето. Трите кораба на Самадур ги гониха известно време и привечер се отказаха, не се върнаха, но започнаха да търсят място за нощувка.

На сутринта бяха вече в далеч от брега и корабите на Самадур не се виждаха. Прибраха се тъжно в Лодар. Разпищяха се семействата на загиналите моряци. Това се случваше рядко в Лодар и беше тягостно.

Прибра се при Пеа. Имаше чувството, че тя е доволна от изкълчената му ръка и преливаше от нежност и грижовност. Сега най много му липсваше Поо. С него можеше да се говори. Повечето които се мотаеха наоколо само го ласкаеха и величаеха, но само повтаряха неговото мнение и никога нямаха свое. Дванадесетте му боили също не бяха стока. Освен да се дърлят помежду си, не можеха да повярват, че от диви ловци, селяни и роби сега са царски първенци, макар всеки да имаше своите заслуги за това.

Као извика писаря и започна да му изброява още дванадесет боилски поста. Тези които вече бяха боили на дванадесетте района на острова нямаше как да са доволни, но щяха да се примирят. Някой трябваше да отговаря за занаятчиите, за резервите от храни, за мерките и теглилките, за това колко се раждат и колко умират и за сума ти неща още. На последно място накара да запишат Поо, като боил на съгледвачи и информатори и други тайни.

Пеа прекъсна безцеремонно тези дълбокомъдри записи и се зае да налага подутото му рамо с парцали напоени в оцет.

Още на другата сутрин започнаха масовото въоръжаване на цялото население на Лодара и подготовка за нападението море.

Нападение над Лодар

За своя изненада съвета на боилите Као получи удобрение за атаката с втория кораб. Минаха почти две седмици през които завършиха набързо още един боен кораб и когато вече мислеха, че може да се размине пряко нападение флота на Самадур цъфна пред Лодара отново с пет кораба. Мястото на потопения бе запълнил пленения кораб от Тиати. Повъртяха се около брега докато търсеха селището. Двете бойно корабчета ги атакуваха до самия вход на заливчето.

Моряците насочиха двете корабчета и скочиха във водата преди удара, за да достигнат близкия бряг с плуване. Едното корабче проби един от корабите на Самадур, другото само изпотроши веслата на единия борд и бе заловено, но понеже се пълнеше с вода от избитата тапа на дъното не след дълго потъна в средата на залива. Тази операция мина без жертви от тяхна страна. Пробития кораб заседна в плитчините до брега, потапяйки бойното корабче. на дълбочина човешки ръст.

От заседналия кораб се изсипаха шестдесетима души. Другите кораби внимателно се доближиха и също започнаха да стоварват хора. Когато приключиха се оттеглиха в морето. Не се чувстваха сигурни дали няма да се появят още бойни корабчета. Тогава забелязаха малката корабостроителница и се насочиха към нея. Тези които бяха останали по корабите без да слизат със запалителни стрели я подпалиха.

Лодар не беше каменна крепост като Самад. Домовете бяха кирпичени покрити с ръжени покриви. Една атака със запалителни стрели щеше да бъде гибелна. Трябваше да ги срещнат пред града на голо поле, защото и градски вал или стена нямаше. От улиците се заизсипваха въоръжени отряди и се строяваха на петдесетима крачки пред първите къщи.

Измъкнаха и няколко балисти, предназначени за монтиране на бойните кораби.

Войската на Самадур се скупчи на две места срещу две по-широки улици.

— Златото е там! Златото е там! Златото е там. — крещяха и махаха оръжия готвейки се да нападнат.

Между войските вече прелитаха стрели и камъни от прашки. Неочаквано едната от балистите изхвърли блестящ залп. Ефекта беше ужасяващ. Паднаха неколцина улучени, а другите се хвърлиха върху тях.

— Ето ви златото. — провикна се един могъщ глас.

Втората група от войниците на Самадур се юрна срещу купчината от първата група, която се боричкаше да докопа кой колкото може златни монети.

Тези които бяха взели каквото намериха, като видяха налитащите войници от другата група и като виждаха, че за тях злато няма започнаха да защитават трофеите си и двете групи от армията на Самадур влязоха в битка помежду си. Тогава заработиха и другите балисти и стрелците. Трябваше само да уцелиш купчината от двеста човека. Никой не можеше да въведе ред, понеже бяха заслепени от златото, което се търкаляше между телата на убитите.

След като армията на Самадур се стопи на половина от битката помежду си и обстрела от защитниците на Лодар се поокопити и започна да се изтегля изоставяйки убити и ранени, но криейки в пазвите си кой колкото злато е докопал. Защитниците тръгнаха срещу тях, продължавайки да ги обстрелват, но и давайки жертви. Зад тях започнаха да се виждат пристигащите селски отряди, предвождани от поместните боили.

Накрая ги изтласкаха на единия полуостров, описващ пристанището, от където ги прибраха корабите.

Корабите се полюляха, обстреляха със запалителни стрели крайбрежните сгради и подпалиха няколко. Лошото бе, че това бяха складове с храни.

Защитниците на Лодар дотътриха до брега балистите и отговориха също със запалителни стрели. Когато пламна кораба от Тиати и изгоря насред пристанището, а войниците и моряците се спасиха по другите кораби се отказаха и запъплиха по крайбрежието да плячкосат каквото могат. За щастие други крайбрежни селища на Лодара нямаше. Селяните и пастирите бяха далеч от брега. Корабите се повъртяха ден-два и понеже нямаха какво да направят пак застанаха срещу Лодар. Още същата вечер стовариха в тъмнината няколко лодки и атакуваха в тъмното Лодар със запалителни стрели. Стражата бе в неизгодно положение, защото се виждаше на фона на горящите покриви, а стрелците не. Когато се изсипаха достатъчно стражи в тъмното боя бе равен и нападателите побягнаха към лодките. Въпреки това пак дадоха десетина убити и ранени.

На следващата нощ нападението се повтори, само,че от другата страна. Този път и стражите бяха по-подготвени и щетите бяха съвсем малки.

На следващата нощ се повтори същото и на по-следващата пак. Жертвите сред нападателите се увеличаваха, а в покрайнините не остана нищо за палене. Из вътрешността на Лодара запалиха две малки села и ниви. Понеже местните бойци и селяни познаваха по-добре района и там жертвите нараснаха. На седмия ден Самадур се провикна към Лодар:

— Пак ще се върна! Златото на баща ми, великия цар Самадан ще накара хиляди да ме последват, докато ви изтребим. — Самадур размаха няколко блестящи на утринното слънце златни монети.

Когато си тръгна Самадур Као преброи колко монети му върнаха — сто и две. Ако неговите хора са скрили още толкова, значи до Самадур и войниците му са достигнали стотина. Као набързо направи сметка: „Ако със сто монети съм спасил сто живота на моите хора, това е добра сделка, а парите ще възстановя от данъците, които ако са убити нямаше да плащат.“ Загубите в хора не бяха големи, но трябваше да изчака и сведенията от вътрешността. Лошото бе, че Самадур щеше да се връща и да се връща с все нови и нови алчни отрепки. След месец легендите за златото на Самадан щяха да станат магнит за всички авантюристи от Хуру до Софа и никога нямаше да остане без армия от подбрани главорези. Зачуди се дали отстраняването на Самадур ще реши проблема, но се отказа от тази идея, поде докато не се разбереше кой стои зад него. Това бе по-важно, не това бе най-важно. Самадур бе за предпочитане пред този който стоеше зад него, защото несъмнено бе много по-умен. Сега трябваше да обиколи първо ранените и после семействата на убитите.

Първо се върна кервана от Тиати и Софа. Тиати не ги изненада с нищо ново, а Софа бе изостанало селско царство, по зле и от Самад. Имаха в изобилие странни сочни плодове, които бяха издържали до Лодара, но дали щяха да издържат и до Усана, без да се развалят?

Не след дълго пристигна и кервана от Усана. Там не бяха чували за тях, но им се зарадваха, защото продаваха по-евтино някои от стоките на които до сега Радак имаше монопол. Там също се бе появил някакъв грабител, но за сега не ги тревожеше особено, защото бил по-близо до Садик.

Ставаше по-интересно. Као разтвори за пореден път картата и я гледа половин вечер, сякъш тя всеки момент ще му каже отговора. Всичко сочеше към Радак. Само Радак имаше интерес да спре търговията на Лодара. Но защо? Радак просто можеше да размаже Лодара. Можеше да я размаже без да се замисли и без да отговаря пред никого. Защо Радак ще разиграва пиратски нападения. Радак бе могъщ и с най-модерната армия в познатия свят. Радак можеше да превземе царството на Садик с трита му града или Поса, Самад и Полдиниа с един удар на флота си. Не ги превземаше, защото окупацията струваше скъпо, а Радак печелеше доста от търговия с тях. Као заспа пред картата без отговор.

Когато се върна Поо донесе вестта, че Самадур е изхвърлен от Полдиниа. Не са го пуснали в пристанището заедно с два кораба от Тиати. Гофар не желаеше да се свързва с пират. Това Као не го очакваше. Убийствената новина бе, че Самадур се появил с два чисто нови кораба. Откъде извираше мощта му? Два чисто нови кораба при това с катапулти хвърлящи огън. Подпалил и изгорил два кораба на Гофар и един на Тиати.

Садик цар започва война

Као помоли Поо да му нарисува новите кораби на Самадур. Поо бе силно учуден и дълго се мота докато се получи смислена рисунка. Това което веднага направи впечатление, бе че двата нови кораба имаха по две мачти и триъгълно платно на задната мачта. Као веднъж вече бе виждал нещо подобно, вярно само на една мачта. Мисли дълго, после извика:

— Садик! Садик използва триъгълни платна.

— Садик? Защо му е на Садик да подкрепя Самадур.

— Ти виждал ли си кораб с триъгълно платно? Само при Садик съм виждал подобно нещо.

— Всеки може да го е видял и да го използва. Новите му кораби са тънки и източени, правени са за бойни. До сега Самадур използваше плячкосани кораби, каквото е успял да докопа. Тези са правени по поръчка, да могат да настигат търговските. Може би наистина трябва да проучим Садик.

— Да, заслужава си. — отговори Као. — Търговията започна да заобикаля Садик. Ние ходим предимно до Радак. Радак го заобикаля и търгува директно с Усана. Той става излишен. Може би иска Радак да търгува с Усана чрез него, така че и той да печели.

— Ние сме близо до Радак, поне Поса е близо. Какво печели да създава проблеми тук? Стоките от Радак, веднъж достигнали до Поса, могат да достигнат до Самад и Полдиниа само по суша. Тиати е толкова далеч, а също е нападната. Радак има повече сметка да държи монопол на търговията. Защо Гофар си развали приятелството със Самадур? Става нещо, за което знаем малко и не можем да разберем какво става. Може да отидеш до градовете на Садик и да се поослушаш какво се говори.

— Не разбирам езика им. Това не е Полдиниа или Поса. Години ще ми трябват преди да разбера нещо.

— Добре, добре почини си, все ще измислим нещо.

Као пак се зае с децата си и с Адик, който бе слушливо и добро дете с пъргав ум. Наглеждаше възстановяването на корабостроителницата и строежа на нови хранилища на храни. Никога повече нямаше да повтори грешката да прави нещо със запалим покрив. Жалко, че нямаше излишни хора да се заемат с построяване на градски вал. Понеже пазара на майсторите грънчари бе намалял, нареди да се правят покривите с изпечени глинени керемиди. При възстановяването на изгорелите къщи остави един боил така да организира нещата, че крайните къщи и оградите които ги свързват да образуват нещо като стена.

Двата кервана се изнизаха от залива и вечерта най неочаквано кервана за Усана се върна. На хоризонта се виждали платна от три кораба. Цяла нощ стражите обикаляха, за да не се повтори внезапното нощно нападение. Сутринта се върнаха и корабите за Тиати, считайки че има ново нападение и в Лодар ще са по-полезни.

Чуждите кораби ги откриха едва на следния ден привечер. Представляваха жалка картина. Корабите от кервана бяга готови за атака, но като видяха първия се отказаха. Платната бяха изпокъсани и корабите бяха пълни с жени, деца и ранени мъже. Спряха в средата на заливчето и зачакаха. Не след дълго една лодка от Лодара приближи и се върна с един възрастен мъж от корабите.

Као го чакаше на брега.

— Здравейте, кои сте вие и какво е станало?

— Ние сме от Поса. Ние сме всичко което остана от Поса. — в очите на стареца избиха сълзи. — Молим за приют. Приюти нас нещастниците и ще ти служим като роби. Молим те.

— Не се безпокой, при нас роби няма. Кой си ти?

— Дорам, стратег на флота при Хайфан, цар на Поса, боговете да помилват душата му.

— Защо бягате от Поса?

— Поса я няма вече. Садик цар дойде с много кораби и я завладя.

— Садик?

— Дойде синът му, Каргат с много кораби и много войска.

— Вие как се измъкнахте?

— Трите кораба се връщахме от Полдиниа, когато видяхме гора от мачти около пристана и се прикрихме по брега. После прибрахме колкото можахме бежанци и тръгнахме към теб, защото сме чували, че тук роби няма и приютяваш бежанци всякакви. При Тамрин не можехме да отидем, а за да тръгнем към Радак, трябваше да минем покрай тях.

— Корабите ви са водили бой?

— Един от корабите на Садик ни обстрелва, но като започнахме да се отдалечаваме, се върна при другите.

— Пуснал ви е?

— Ние бяхме три, а той сам и сигурно е имал заповед само да ни прогони. Не зная, но като побягнахме изгуби интерес към нас и се върна. Молим те за убежище, ще ти служим.

— Кажи на хората си да слизат. Ще ви настаня из вътрешността.

— Боговете да ти помагат добри владетелю!

— Кажи на хората да слизат, почини си и довечера ела в двореца да поговорим.

— Благодаря владетелю.

Вечерта точно на смрачаване пристигна Дорам с двама стражи, на които бе заповядано да не де отделят от него.

Као го прие в представителната сграда, заедно с повечето боили.

— Настаниха ли се вашите хора?

— Не още, бавно става.

— Няма значение, сте стане.

— Нали каза, че няма да сме роби, защо ни отнемат оръжията?

— Така е по-добре, до седмица хората ти ще бъдат разпределени по поместните боили и от тях ще получат оръжия, нали обещахте да ми служите?

— Да владетелю. — Дорам се поклони.

— никога повече не мисли за тях като за ваши хора. Те вече са наши хора със всички задължения, защото ние разделихме хляба си и ви приехме. Сега да поговорим. — Као даде знак на стражите да се отдалечат. — Откъде стратег Дорам знаеше къде се намираме?

— Нали за това съм стратег на флота, за да знам кое къде се намира и как да стигна до него.

— А откъде знаеш титлата ми и обръщението към мен? Прекалено много неща знаеш за нас и искам обяснение откъде.

— Наши хора поразпитваха твои моряци из пристанищата.

— Това не е отговор. Нали искате подслон? За да си вярваме, трябва да си спечелим доверието. Искам всичко! Кой от моите хора ви доносници. Имена искам.

— О, владетелю, бих ти ги казал, ако ги знаех, но аз само получавам сведения. Мога да ти кажа имената на своите хора във всяко пристанище, но те с кого са говорили не знам.

— Тогава иди при писаря и му издиктувай всичко което може да ни бъде полезно.

— Няма за какво да ходя при писаря, сам ще опиша всичко и тогава ако имаш да питаш ще ти кажа още. Седмица ще ми трябва да го опиша.

— До тогава ще ми бъдеш гост под стража.

— Да, разбира се. — съгласи се Дурам.

— Някой има ли да пита нещо? — Као се обърна към боилите.

— Искам списък на всички хора, които си довел и кой какъв е бил в Поса. — обади се боила на занаятчиите.

Дорам кимна:

— Ще бъде изпълнено, но по добре се обърнете към Сегот.

— Какъв е бил той?

— Заместник на началника на стражата в Поса.

Стана Поо и каза:

— Към кого да се обърнем, за да приберем още от бегълците от Поса.

Дорам погледна към Као недоверчиво.

— Да, кажи, имаме нужда от още хора.

Дорам се поклони:

— Благодаря, благодаря добри владетелю. И тримата капитани с радост ще го направят. Всеки се надява да спаси човек от семейството и рода си.

— Те няма да бъдат капитани. — поясни Као. — Вашите моряци ще бъдат пръснати по други кораби.

— Ще ви дам имената на лоцманите и по-опитните моряци, които да ви бъдат водачи, за да сторите тази добрина.

— Чий е товара на корабите? — попита друг боил.

— Единия е на цар Хайфан, другите два на търговци от Поса.

— Стойността на товарите ще се разпредели върху вашите хора и тези които ще докараме като бежанци, за да има с какво да започнат новия си живот. Ако има роднини на търговците цар Хайфан или на търговците, ще получат по три дяла. — каза Као.

— Какво знаеш за Самадур? Откъде са корабите му?

— Самадур е втория син на цар Самадан. Първия му син е жрец и отшелник в светилището на боговете в планините Сиеранегро. Сестрата на Самадан е жена на Садик. Една от шестте му жени. Садик е обещал да върне на Самадур град Самад, но Самад ще остане в царството на Садик. Децата му са в плен при брата на Тамрин. Новата му жена е сестра на Миман цар, който пък е братовчед на Садик. Дядото на Садик превзе този град, но синовете се отделиха, макар че винаги са били съюзници. В началото го подпомогна Садик, за да създава проблеми и да забавя въоръжаването на армиите ни, Гофар го използваше докато имаше проблеми с Тамрин. Новата му жена го иска цар на Самад и Миман е зад него, доколкото може.

Нещата започнаха да се проясняват.

— Ти сядай пиши още от утре, а трите кораба, като разтоварят, да тръгват да обират бежанци. — нареди Као. После се обърна към боилите — Отведете Дорам да вечеря и да си почива. Сега да хапнем и да си поговорим.

— Разпънете картата.

Стражите провесиха картата на една от стените.

— Някой има ли да каже нещо?

Боилите мълчаха унило. Най-после стана един от поместните боили:

— Става страшно. Сега владенията на Садик са от двете страни на Радак.

Предполагам, че ще започне притискане и задушаване на Радак. Поо да каже какви са им силите.

Поо стана:

— Само веднъж съм бил в един от градовете на Садик. Не са толкова напреднали, колкото Радак. Града ми се стори провинциален. Града се управлява от един от синовете на Садик. предполагам, че и в другите му градове е така. Нямаме информация за градове които не са по крайбрежието. така или иначе Радак е в клещи и ще започне да запада. Радак живее от търговия. Ако не търгува армията му ще се топи, флота също. Все едно кой ще победи, Радак няма да е същия. Все пак войната не е започнала. Ако Радак се договори цялата търговия да минава през Садик, то Садик ще купува евтино от Радак и ще продава скъпо на другите, изземвайки цялата печалба, от което следва, че Радак пак ще западне. Дори да пробива блокадата, ще губи кораби и стоки, което ще оскъпява стоките на Радак. Ако Радак победи, флота му ще е стопен, хората му избити, занаятите западнали. Поне двадесет години не може се възстанови. Това мисля.

— Искам да ви питам кого и как да подкрепим?

Пак настъпи тягостна тишина. Отново стана поместния боил Сисин. Рошавата му глава издаваше страховит вид, но беше добродушен селянин, избягал от преследванията на Тамрин.

— Трябва да помагаме на Радак. Трябва да помагаме на Радак, не защото много ни е любим или в бъдеще няма да ни пречи да се развиваме, а защото нямаме избор. Самадур ни е подгонил, заради бащиното си злато. Дори без Самадур Садик ще стигне до Самад и ще го превземе. Тамрин и брат му Адик не са ми любимци, но братята ни живеят там. Трябва да обясним на Адик и това бясно куче Гофар, че изхвърлянето на Садик от Поса означава живот за всички. Ние трябва отново да завладеем Итониа, за да оставим Самадур без база по тези места и той или ще се изтощи и в края на краищата ще умре или да бяга с жена си при Миман. Това е въпрос на живот и за нас. Не е зле да си осигурим и подкрепа от Тиати, поне защото и те са нападнати. Предлагам да провъзгласим владетеля Као за цар, за да може да преговаря с тях като равен по титла.

— Адик ще побеснее. — възрази Као. — Той ни има за непокорна част от царството си.

— Адик и да побеснее, докато войските на Садик са на границата му, а синът му е тук, няма да направи нищо. Да живее цар Као.

— Да живее цар Као. — отговориха всички.

— Благодаря — каза Као. — Трогнат съм. Вие можете да ме провъзгласите за каквото решите, дори за бог. Това няма да разреши нито един проблем. Надявам се както и да ме наричате, да разчитам на подкрепата ви и нека боговете ни пазят и напътстват.

— Да живее цар Као. — Провикна се Поо и докато другите отговаряха, тихо каза на Као. — Така трябва! Сега се грижи за народа си царю.

Изплашени от виковете в залата нахлуха стражи, слуги и Пеа рошава, наметната с одеало от кожи.

— Поклонете се на цар Као. — извика Поо.

— Да живее цар Као! — отговориха смутено стражите.

На другия ден цар Као разпредели задачите. Корабите за Усана трябваше със Сисин да се опитат да привлекат Усана в коалицията срещу Садик. Као му нареди да търси Самон за преводач и изпрати на Самон златна чаша от съкровището на Самадан. Поо заминава за Самад и Полдиниа с бойното корабче което потъна до брега и с много усилия успяха да извадят. Лодкарите трябваше да се опитат да ремонтират и освободят заседналия кораб на Самадур. Трите нови кораба отиват да търсят бежанци, Самия Као заминава за Тиати с другия керван.

Мисия в Тиати

До Тиати всичко мина благополучно. За щастие пратеника им в Лодар бе в столицата, така че имаха преводач.

Те донесоха новината, че Поса е завладяна от Садик. Представителя на Тиати няколко пъти ходи до местния ръководител осъзнавайки колко е нарастнала цената им в започващата война.

След дълги увъртания в края на седмицата заяви чрез преводача:

— Тиати ще участва, но в замяна искаме остров Итониа за наша база.

— Не можете да искате остров Итониа, защото той принадлежеше на цар Самадан. После го превзех аз, цар Као. Острова е наш.

— Острова не е ваш, защото не го контролирате. В момента е база на грабители, от които ние загубихме много кораби и искаме острова като компенсация и за бъдещи загуби във война която не ни засяга.

— Ние ще овладеем Итониа. — Каза као уверено. — Можете да имате база и складове, но под наш контрол.

— Ние можем да си издействаме складове и в Полдиниа без усилия. Това не ни задоволява. Искаме да населим Итониа и да не плащаме мито.

— На Итониа няма да плащате мито. — съгласи се Као. — Итониа обаче ще се контролира от моя войска. Докато сме приятели ще бъде така.

— И до кога ще сме приятели? — попита представителя. — Когато Садик вече не е заплаха за вас, ще бъдем ли пак приятели?

— Когато Садик вече не е заплаха за нас, аз, цар Као, цар Адик от Самад или цар Гофар можем винаги да завладеем отново Итониа когато си поискаме. Вие сте далеч и не можете да опазите Итониа дълго. Ако се споразумеем вие да използвате Итониа като база, а аз да контролирам Итониа, всеки получава каквото иска.

— Ти ще приемеш ли петстотин човека, които да работят в базата. Не желаем да ползваме твои майстори и твоя охрана и роби в складовете за товарене и разтоварване, защото иначе ще ни излезе златно. Искаме там да са наши майстори и с наша охрана.

— Да, ще приема петстотин човека, които да обслужват вашата база, но при условие, че няма да са роби.

— Как така няма да са роби? Кой тогава ще товари и разтоварва корабите. Няма смисъл това което казваш.

— Хората които работят в базата ви, могат и да са свободни.

— Кой свободен ще товари кораби? Това е нелепо.

Као не бе очаквал такъв проблем. Те бяха робовладелско общество, а той не можеше да има роби в царството си. Беше се заклел и нямаше да го допусне.

— При мен няма роби, кой товари корабите ми. Плащам и ми ги товарят.

— Ако вземем да плащаме на робите за всичко, няма да печелим. — отстояваше позицията си представителя. Дори попита преводача, дали наистина в Лодар свободни са товарили кораб. Когато преводача потвърди се учуди още повече. Разговорите обаче запънаха.

— Можете да ми продадете тези роби — каза Као. — Аз ще ги убедя да ви товарят корабите.

— Да, ти ще ни ги платиш веднъж, а ние ще плащаме на тебе за всяко товарене. Не става.

— Това не е най-големия проблем. Ако се наложи, моите хора ще товарят корабите ви.

— Как ще ги накараш да товарят кораби, нали са свободни? — недоумяваше представителя на Тиати.

— Продайте ми тези толкова важни товарачи на половин цена и аз ще ги накарам да ви товарят корабите на половин цена. Искам ги със семействата им. Така става ли?

— Защо ще плащаш и за жени и деца, които не вършат работа? — попита недоверчиво представителя.

— Приеми, че съм глупав. Сега ги купувам. Когато пристигнат в Итониа, ще ги освободя и ще ви товарят и ремонтират на половин цена. Става ли?

— Хитрец си ти! — засмя се представителя на Тиати — Те само си мислят, че са свободни. Залъгваш ги. Докато са на Итониа, няма къде да ходят и пак са ти роби. Голям хитрец си ти. Така става. Сега плащаш половин цена и после те товарят и ремонтират на половин цена. Понеже не получаваме остров Итониа, Тиати не участва във войната. Изпращаме само десет кораба с петстотин бойци да прочистят Итониа от разбойника и петстотин роби. После се връщат и остават постоянно само петдесет души за охрана.

— Така е добре. Приемам. Ние също ще атакуваме с десет кораба и петстотин бойци.

— Кажете кога?

— Сега е пълнолуние. Не следващото пълнолуние, чак по-следващото пълнолуние. Нашите кораби ще са там.

— Нашите също ще са там.

Преговорите приключиха. Корабите бяха пълни и бе време за връщане.

Когато Као се върна, Поо бе вече в Лодар. Гофар не искаше съюз с Адик, заради граничната си война с Тамрин. Адик бе побеснял при новината, че Као е цар. От Лодар не са получили нито един кораб, както се бяха договорили. Адик се чувстваше сам и изоставен срещу армията на Садик по границите си.

Трите кораба бяха ходили два пъти и бяха докарали още триста човека. Сега ги чакаха до ден два да се върнат пак с още бежанци.

Върна се и кервана от Усана. приятеля му Самон не бил в Усана и го чакали да се върне от плаване седмица. Преговори за коалиция срещу Садик имало, но без резултат. Усана заявила, ще може сама да разгони селяните на Садик, когато с Радак си изтощят силите. Обещали ако си променят позицията, да изпратят посланик в Лодар.

Подготвиха флота за нападение срещу Итониа. Поо ги поведе в уговореното време. Бойци, бежанци от Поса и местни, които искаха да се върнат със семействата си също бяха на корабите.

Когато Поо се върна с пълна победа триумфа беше голям.

При разискването след гощавката по случая обаче се оказа, че Тиати е изпратил седем кораба с роби и двеста войника. Единственото, което Поо успял да направи е след битката цялата флота да дефилира в пристанището на Самад като подкрепа за Адик. На излизане от Самад имала намерение да отиде и в Полдиниа, за да демонстрира силата на съюза пред Гофар, обаче се натъкнали на петте кораба на Самадур, пет на Садик и два на Миман. Потопили пред Самад единия от корабите на Миман. Тиати заловил един кораб на Садик, а останалите побягнали. Тиати и Поо минали покрай Полдиниа и се разделили. Тиатитите били много горди със заловения кораб и бързали да го покажат в Тиати.

Као бе много щастлив. Тиати беше вече във войната. Садик нямаше да забрави това. Поо му донесе и искане на Адик цар. „Синът му Бовдар да ожени за дъщеря му Лора, като знак на съюза между двамата.“ Као знаеше че е така между царете, но никога не мислеше, че това може да се отнася и за неговата дъщеря. Бовдар не беше лошо момче и бе трети син на Адик. За сега щеше да протака.

Поо остави за накрая изненадата. Бе довел Зак и Мата с децата им от Самад. Као имаше нужда от приятели. Никой от рода му или племето му не пожела да дойде в Лодар и Поо издири Зак.

Дълго мисли кой да бъде управител на Итониа. Поо заслужаваше, но така му трябваше тук. Реши боилите да бъдат по ред управители на Итониа за по година. Пръв изпрати там Сисил и лично отиде да освободи робите.

Когато пристигна в Итониа и Представи управителя Сисил се зае да освобождава робите. Те не можеха да повярват. Бяха се чудили защо ги товарят като добитък заедно със семействата им на корабите и къде ги карат. Као отбра някои занаятчии и ги закара в Лодар.

Когато се върна в Лодар не можеше да се нарадва на Зак. Тогава пристигна кораб от Тиати и стовари стария му познайник за посланик. последва мигновен протест, че као си е позволил да закара част от робите на Лодара.

— Аз съм си ги платил. Мой са. — отговори Као безцеремонно. — Вие също не изпълнихте обещанията си нито за брой кораби, нито за брой бойци. Между другото вашите роби са свободни, ако някой иска, може да си тръгне веднага.

Посланика не отговори нищо. Постоя още и каза:

— Не е зле един от синовете ти да е в Тиати. Така мирът ще е по сигурен и сме му намерили принцеса за чудо и приказ от третата жена на царя. Това е голяма чест и не бива да я отхвърляш. Мога веднага да го заведа в Тиати.

— Вие луди ли сте? Та това са десет годишни деца. Синът ми Лохим няма да ходи никъде.

— Имаш и други синове, а ние много принцеси.

— Ще обмисля предложението. — каза Као. — Не отказвам, но ще говорим когато децата поотраснат.

— Нямаш толкова време. Ти сега си цар.

Као изпадаше в ужас да съобщи на Пеа идеите на околните царе.

Не след дълго в залива цъфна и кораб от Усана. Зарадва се на Самон, специално назначен за капитан на кораба до Лодар и въобще не се учуди когато и те му поискаха едно дете, като знак на приятелство. Приятелството на Усана обаче не бе за пренебрегване дори на цената на едно дете. Сега трябваше да чака и кораб от Радак с искане на още едно дете за заложник. Ако знаеше, че ще става цар, щеше да има няколко жени като Поо и десетина деца. Сега обаче се надяваше даизкара една спокойна зима. Каквото имаше да става, щеше да е на пролет.

Както и очакваше пристигна боен кораб от Радак с един принц и една принцеса и без никакви искания. Радак още не беше нападнат, но и те знаеха. че е въпрос на време. Бяха чули за битките му със Самадур и Садик. Оказа се единствения им възможен съюзник.

Као толкова се надяваше, че Лодара скрита и тук ще живее в мир и спокойствие, а се оказа като на пазар, където всички идваха и си отиваха когато си поискат.

Пристигна и катамарана на Поо, ремонтиран в Самад. Мурал му съобщаваше, че Гофар е решил да помогне на Адик за прогонването на Садик от Поса напролет, но в замяна за помощта си поискал Итониа и Адик се бе съгласил. Това вече беше много. Незабавно искаше да изпрати Поо при Гофар, но се отказа. Нямаше смисъл. Итониа не беше на Адик и бе все едно какво и на кого е обещал. Сигурно щяха да скрепят договора с някаква сватба между принцове и принцеси.

Войната за Поса

Както Као предполагаше се започна рано на пролет. До лодара достигаха вести с месец два закъснение. Керваните отплаваха за Тиати и Усана. Трите кораба от Поса сновяха между Лодара, Итониа, Самад и Полдиниа. По средата на лятото Тиати изпрати керван, които спря на Итониа и закара храни за войските близо до Поса. На връщане донесе вестта, че Адик е убит подло, а Гофар паднал в битка. Као с флота си и войската си бе свит като пружина и нанесе мълниеносен удар. Изсипа флота с войската в Полдиниа, самия той само с два кораба влезе в Самад като цар. Набра войска от полдиниа, а своята остави там. В полдиниа изпрати за управител брат си Вава.

Набра бързо войска и я предостави на Хум. Когато корабите от Полдиниа минаха край Самад, качи всичко което можеше да носи оръжие и ги изпрати към Поса. Нареди на корабите да не доближават много, за да не станат плячка на флота на Садик. Те така и постъпиха. Стовариха всичко при първите постове по брега и се оттеглиха към Лодара. До края на лятото Хум очисти земите около Поса от войски на Садик. Поса се държеше, но по средата на зимата падна и као остави там за управител Хум.

Флота на Сади обикаля покрай бреговете дори през зимата, но не посмя да стоварва десант. Градовете бяха добре укрепени и хората въоръжени. Лодара, Итониа, Полдиниа, Самад, дори Поса произвеждаха по кораб на месец, и то бойни. През тази пролет щеше да се реши въпроса за господството на море.

Садик рано, рано стовари десант недалеч от Поса. Задачата на Хум бе да удържа града и да дава колкото може по-малко жертви. Тиати си бе изпатила през зимата. Садик потопи поне пет кораба и с цялата си наглост дефилира с петнадесет кораба пред града, обстрелвайки го със запалителни стрели. Искал откуп за потопените кораби пред Самад и Тиати да излезе от войната. В отговор Тиати изпрати десет кораба в помощ на Као без той да ги е искал. Там вече знаеха че е в Самад, като цар на всички.

Възложи командването на единия флот на Поо, а на другия на Дорам. Тяхната задача бе да не допуснат флота на Садик да снабдява десанта при Поса. Само толкова. Као искаше да минимизира загубите. Нека Радак унищожава флота на Садик, все пак това си бе негова война.

Следващата зима изгладнялата войска на Садик при Поса се предаде, без да влезе в сражение.

Напролет Као изпрати и двата флота към Радак. Посрещнаха ги уплашени, ни като видяха други символи на платната, разбраха с радост че са съюзници. Радак бе посърнал. Докато корабите се моткаха около Радак дотърча и техния флот. На хоризонта се показа и гора от мачти и платна. Със флота на Садик си играеха на дебнене. Когато всички поеха към флота на Садик, той побягна. Като се върнаха да заредят храна и вода се върна пред Радак. Тогава се появиха двадесетина кораба от Усана и заедно тръгнаха към самото царство на Садик. Играта свърши. Битката бе жестока и Као дълго слуша легенди за нея. Като цар в Самад само това знаеше, което му казваха. Победиха Садик. Као държеше гарнизон в един от градовете на Садик, който нарече Ловел. В другите градове гарнизони държаха Усана и Тиати. Радак спечели царството на Миман.

След три години, си прибраха гарнизоните и там стана цар Галеб, братовчед на Садик и с майка от Усана. Царството на Миман обаче остана част от Радак.

За Самадур никой нищо не чу повече. Някои казваха, че е загинал в морето при буря, други се кълняха, че се се удавил пред стените на Садик, по време на боя.

Заредиха се спокойни времена. Толкова спокойни, че дори Пеа не му вдигаше скандали от ревност. Една вечер докато се прибираше в спалнята си на горния етаж в двореца на Самадан в Самад една стрела се заби в гърдите му. Явно бе изстреляна от далеч. Раната гноя два месеца и с какви ли не билки я налагаха, с каква ли мас не я мазаха. Залежа се Као и се поболя. Отслабна. Побелялата му коса и брада издаваха немощ и болка. Какво че беше цар на всичко което пожела. Държеше само хората да не знаят, че е болен и слаб. Щеше да е нещастие за всички, ако царя е болен и слаб. Сега принц Лохим трябваше да се ожени спешно, че ако стане нещо държавата да има млад и здрав цар. Као го ожени Лохим набързо за принцеса Река от Радак. Лора замина за съпруга на принц Укадон в Усана. Пеа бе като жив призрак около него. Као се готвеше да остави царството на Лохим, който вече се фукаше с уменията си на млад войн. Дори бе определил Хум, Поо и Вава за негови съветници, ако се случи да напусне този свят. За пореден път обаче бог Ло, неговия покровител бе решил друго.

Точно срещу двореца, в самото пристанище на Самад се клатушкаше странен кораб с платно с изображение на слънце. На кея пред стражите слезе млада жена с моряк от полдиниа за преводач и директно заяви чрез преводача:

— Аз съм принцеса Едес и съм подарък от великия ми баща цар Батабар за цар Као. Отведете ме при него.

Този път дори Пеа не се възпротиви, само се засмя тъжно.

Подаръкът

Тази жена от Софа промени Као и царството му. Пеа недооцени заплахата и после горчиво съжали за това. Той едва се изправи за да я види, но след седмица излезе с нея на пазара в Самад. Първото нещо което тя не одобри го накара да каже на майстора:

— Вече не е достатъчно да направиш нещо, то трябва и да е красиво.

На следващата сергия Као опипа със задоволство едно бронзово острие и похвали майстора, но му каза същото:

— Прекрасно острие, но го претопи. Вече не е достатъчно да сече, трябва и да е красиво. Минаха времената когато се радвахме да копираме оръжията на Радак и да имаме нещо подобно. Новото време иска не само да реже добре, но и да е красиво. Радак ги прави красиви, ако и ние не ги направим красиви кой ще ги купи.

Цар Као остави управлението на Самад на сина си и се зае да разкрасява царството си. Всички бяха изумени, но го слушаха от уважение. Каквото бе казал Као винаги е било за общо добро. Као освен това се зае да издири наследниците на Самадур в племето на Тамрин. Вече бяха големи задомени. Као ги подпомогна, защото така бе обещал на цар Самадан.

В другите градове на царството разкрасяването плъзна като епидемия. Самия той стана недостъпен дори за Пеа. Ходеше на лов, обикаляше стадата и настояваше дори стадата да бъдат красиви. Едес неотменно бе с него. Плъзнаха слухове и подмятания. За да прекрати това Као я взе за втора жена и си навлече гнева на жреците и беса на Пеа.

Понеже изживяваше втора младост с Едес и не му се слушаха безкрайни разправии, се оттегли с нея в едно имение далече нагоре по реката, оставяйки управленските грижи на сина си. Щастието му обаче не продължи и месец. Точно в този ден Као реши да отиде да лови риба с малка лодка, а Едес гукаше край него, когато късно след пладне се зададе доста голям отряд конници. Као се загледа, но понеже бе в летаргично настроение, каквото и да бе станало, едва ли бе толкова спешно. Понеже конниците не можеха да го различат от далеч, видя как сритаха местния му домакин и препуснаха към реката към него. Това бе нередно и го възмути, дори се приготви да слезе на брега и да ги скастри, когато извадиха мечове и лъкове. Долови и крясъците им:

— Дръжте ги!

— Убийте кучката!

— Смърт на шпионката!

— Хванете развратника!

Грабна веслото и бясно загреба навътре е реката. Докато се отдалечи достатъчно няколко стрели цопнаха около лодката. Стражите, неговите стражи не бяха дошли да преговарят. Бяха изпратени да го заловят или да го убият. Закри лодката зад един остров и с Едес скочиха в тръстиките на другия бряг. Наскуба малко тръстика, наметна я с връхната си дреха, вдигна платното и я пусна надолу по реката. Част от конниците бяха намерили друга лодка и като видяха, че тяхната се показа зад острова, минаха от другата му страна и подгониха лодката.

Као и Едес се измъкнаха от калта на брега.

— После ще се разпитваме, сега тичай след мен. — изръмжа Као и пак започна играта на криеница по бреговете и островите на Ло, която бе играл като избягал роб на младини. Стражите които го гонеха явно отстъпваха на преследвачите на Самадан, специалисти по избягали роби. Гонеха го както ловец гони плячка е гората. Тази игра Као също я знаеше от дете. Едес се оказа необикновено тренирана дори за ловец на нейната възраст, камоли за принцеса от Софа. Умело правеше оръжие от всяко нещо което докосне, като че ли цял живот само това е правила. Безропотно ядеше сурова риба и тичаше подире му като куче без умора.

Као не я попита нищо. Първо трябваше да се измъкнат, после щяха да имат цялото време да се обясняват.

Као първо се промъкна и начерта знак на Мурал, стария си приятел. Поиска му лодка, близо стария пристан на каика. Не отиде на срещата, гледаше от другия бряг скрит в тръстиката. На пристана се появиха стотина конници. Вече и на Мурал не можеше да се вярва. Или са го проследили или ги е предал. Трябваше да бяга без подкрепа.

Лесно се прехвърляха от островче на островче и от единия бряг на другия, хванали парче сухо дърво и плувайки. После се сушаха плътно притиснати един до друг. Као първо имаше идея да открадне лодка и да се опита да стигне до Итониа. Едес го сряза категорично:

— Това е сигурна смърт. Забрави този вариант. Това е смърт и за двама ни. Не се показвай близо до морето. Там те чакат.

Као пак не попита защо. Когато се изкачиха доста нагоре по реката, на Као му дойде идеята да стигнат пеша при брат му в Полдиниа. Можеха да стигнат са седмица или за месец криейки се по горите.

Едес пак го отряза:

— Имаш ли абсолютна вяра на брат си?

Као нямаше вяра и на брат си. Когато разбере за разпада на властта в Самад, кой знае дали няма да се обяви за самостоятелен владетел. Да тръгнат към Поса при Хум също не му се видя разумно. Хум със сигурност нямаше да го убие, но толкова години живееха отделно и кой знае как се променят хората.

Мотаха се нагоре по реката две седмици, време достатъчно да се доберат както до Полдиниа, така и до Поса, особено, ако някой стар приятел им беше дал коне. Вече не ги търсеха. Бяха сигурни, че са изчезнали. Као се зае да си прави лодка, както бе видял от Поо на младини. Огънят гореше само вечер, за да не се вижда дима от огъня. Набързо привърши лодката, но му се видя малка и се зае да направи по-голяма. Денем ловуваха, а вечер Као прогаряше дънера. После свърза двете лодки като катамарана на Поо. Спуснаха се надолу по реката и пътуваха само нощем. Понеже бе направил мачти и на двете лодки, катамарана бе станал много бърз. Изчакаха вятъра да духа силно от сушата и тръгвайки на смрачаване прелетяха устието на Ло в мрака и продължиха право напред в морето така, че на зазоряване дори брега не се виждаше. Као пак се почувства любимец на Ло.

Сега когато вятъра ги носеше все по-навътре в морето можеха да си поговорят на спокойствие.

— И така, Едес, Коя си ти?

— Не ти трябва да знаеш. Ако исках да те убия, вече да си мъртъв. Тук поне не мога да те убия, защото не мога да управлявам лодката и няма как да стигна до никъде.

— Коя си все пак?

— Нали чу хората! Шпионка, развратница, кучка. Това ти стига.

— Да те закарам ли до Софа?

— Глупак си ти, Као. Явно е пристигнал кораб от Тиати и някой е казал, че Едес, дъщерята на Батабар е женена в Тиати за принц Куори и си е била там когато са тръгвали.

— Кажи тогава на глупака коя си. Иначе отиваме в Тиати, да чуя как ще си говориш с тях.

— Нямаме нито вода, нито храна да стигнем до там. приеми ме такава каквато съм. Няма да те убия и ще изчезна от живота ти веднага щом мога. Подарявам ти живота каквото и да ми струва.

— Защо си толкова великодушна? Не те ли е страх, че аз ще те убия?

— Не! Няма да ме убиеш, щом не го направи до сега. защо толкова искаш да знаеш?

— Искам да зная кой се опита да ме убие? Много е важно за мен, защото ще опита пак.

— Няма да се изненадаш! Така или иначе ще го научиш някой ден, така, че по-добре аз да ти го кажа. Баща ми! Баща ми Самадур. Когато разбрахме, че убиецът те е улучил, но са още жив, аз дойдох да те доубия. Когато обаче видях как подпомогна братята и сестрите ми израсли в мен нещо се пречупи в мен. Ти не ги мразиш и не го направи защото знаеше коя съм.

— Това няма никаква връзка, аз го обещах на дядо ти. Мъдър цар беше той. Много ме ценеше. Каза за мен, че е държал бисер в ръцете си, но не го е видял в калта и това му е струвало короната.

— Защо го направи?

— Исках само да спася народа си от плен. Ловеше ни като добитък за роби. Нямах избор. Исках да спася себе си и жена си.

— Само за това?

— Да. Никога не съм мислил да ставам цар. Исках да живея спокойно с жена си на едно островче с двадесетина кози.

— О! Богове! Двадесетина кози! Дядо е можел да ти даде две хиляди.

— Не, двадесет ми стигаха и аз си ги ловях по поляните.

— Толкова ли ти стига, за да си щастлив?

— Да.

— И за това ти, Хум, Емон, Тамрин и Матао му разбихте царството?

— На нас ни стигаше. Само Тамрин искаше да е велик вожд, поне на още две села.

— Тогава защо заграби половината свят?

— Използвах добри моменти да осигуря мир и спокойствие на хората си. Само толкоз. Винаги някой ме нападаше, защитавах се и се възползвах.

— Ти си луд. Как след като си държал в ръка съкровището на дядо и три царства можеш да мислиш, че щастието е да имаш двадесетина кози на островче вдън горите?

— За какво са ми повече? Не мога нито им изпи млякото, нито да им изям агнетата заедно със семейството си.

— Ти беше цар. Не искаш ли пак да властваш.

— Не! Стига ми толкоз.

— Луд!

„Едес“ помълча доста време:

— Сега накъде? Към Итониа или към Лодар. Където ме довеят ветровете.

— Баща ми ще те чака между Самад и Лодар. Сигурно вече е узнал, че си избягал. Чака те за да те убие.

— И аз точно това си помислих. Мога да сляза на Итониа от към другата й страна, но по-добре да не рискувам. Как така никой не знае за теб? Дядо ти не спомена за теб. Да не би да се окаже, че не си дъщеря на Самадур?

— Не ме е споменал, защото не съм била пленничка при Тамрин. Когато Самад падна, аз съм била детенце обречено на брата на Гофар. Заради мен беше приятелството межди баща ми и него, докато ме измъкне от там. После ме обучиха най добрите убийци и войни. Целта на живота ми бе да отмъстя на всички и да върнем баща ми на престола. Сега и аз съм беглец. Баща ми няма да ми проси и все някой от убийците му ще ме достигне. Трябваше да те компрометирам и да те убия. Трябваше да предизвикаме безредици и баща ми да се върне като спасител на града си. Не очаквах да ме разкрият толкова скоро.

— Е почти успя. В града има безредици. Само остава да ме убиеш. Много хора ли имате в Самад.

— Да, много.

— Интересно, сигурно те най-силно са викали в моя чест.

— Сигурно. Не зная кои са.

— Не съм те питал. Хайде да хапнем и да се стоплим, после ще се убиваме. Още ли да ти викам Едес?

— Викай ми Самина.

— Да хапваме и да лягаме. Призори трябва да видим Лодара.

На другия ден внимателно влязоха в пристана на Лодар.Гледаха ги подозрително и мълчаливо. Явно вестта бе стигнала до тях. В пристанището имаше само един кораб.

Стражите не бяха на кораба, а на брега и го очакваха. Вятъра духаше от към морето. С лодки с весла щяха да го хванат. Докато приближаваше да огледа бе подминал точката от която можеше да се измъкне. Тогава Као се изправи с цял ръст и се приготви да акустира. Стражите се строиха с извадени мечове и го чакаха. Всичко свърши. Као затвори очи и се помоли на Ло за милост и чудото стана. Когато отвори очи стражите цопаха във водата до кея. Тълпата ги бе бутала от пристана във водата и чат от хората притичаха по дъските и се качиха на кораба. Моряците не оказаха никаква съпротива.

Когато Као слезе на пристана тълпата го пое и всеки искаше да се докосне до него. Накрая го изплю до боила Сисин.

— Бъди здрав хиляда години царю. — провикна се Сисин. — Тези клеветници говорят разни мръсотии за теб. Кажи че не е вярно и ще им отрежа езиците. Кажи го тук пред народа.

Као наведе глава. После я изправи гордо:

— Народе! Аз, Као, който добре познавате не съм ви предал. Каквото и да казват за мене сигурно е вярно. Тази жена с мен наистина е дъщеря на Самадур и внучка на цар Самадан. Тя трябваше да ме убие. Срещу мен обаче се вдигна метеж и тя не ме уби. Не ме уби нито в блатата на реката Ло, нито в морето. Може наистина да е била шпионка. Аз, Као, й прощавам, обаче няма да простя на близките си, не защото и те се опитаха да ме убият, а защото посегнаха на държавата съградена с костите на вашите синове и споена с кръвта им. Каквото и да съм направил, направил съм го за ваше добро, за ваше спокойствие и за да живеете в мир. Никога не съм ви лъгал. Мойята власт се крепи на вашата сила. Без вас аз съм никой. Сега извадете стражниците, че някой може да се удави.

— Ама нали те искаха да те уловят или убият? — попита Сисин.

— Те са синове на майки от нашия народ. Войници са и изпълняват заповеди. Извадете ги!

Войниците след като ги извадиха се проснаха мокри на колене пред него:

— Милост! Милост царю.

— Станете веднага! — изкомандва Као. — Дръжте се достойно. Приведете се в ред.

Помълча докато се оправят и изчака моряците от кораба, които тълпата буташе към него.

— Войници и моряци, мирно-о-о. — изрева Као. — Капитана при мен.

Капитана неуверено се приближи.

— Кажи пред всички какво стана.

— Откъде да започна? Чуваха се в Самад слухове, че си изоставил жена си. После дойде кораб от Тиати и се разбра, че оная не е принцеса Едес. Синът ти се обяви за владетел и заповяда да те арестуват. Всички които се противопоставиха ги хвърлиха в тъмница. Брат ти и Хум не признаха властта на Лохим и също се обявиха за самостоятелни владетели. Лохим изпрати по един кораб на Итониа и Лодара, да те заловим, ако се появиш. Когато идвахме насам видяхме кораб на Самадур, който също те дебнеше. Не ни нападна, защото ние бяхме два кораба и го подминахме на път за Итониа и Лодара.Това е.

— Чухте ли? — провикна се Као. — Може и да имам вина, че след като ме раниха се възстановявах в компанията на тази жена, но синът ми вдигна метеж срещу мен и държавата. Сега какво имаме? Самад, Полдиниа и Поса пак са самостоятелни и готови да се счепкат. Това рано или късно ще стане. Трябва да избегнем войната, защтото започне ли се, няма да подмине и вашия дом. Следвайте ме и аз пак ще ви опазя живи и здрави вас и децата ви.

После се обърна към войниците:

— Вие може и да не знаете. При цар Као няма пленници и роби. Свободни сте. Който иска може да се върне в Самад. Който иска може и да ми служи. Хора от Лодара, кажете им винаги ли е било така?

Отговори му могъщ рев:

— Да!

— Който иска да ми служи, нека мине зад мен.

Войниците и моряците един по един се строиха зад него. Останаха десетина съвсем млади момчета с наведени глави.

— Вие можете да се върнете когато си поискате или искате да останете? Който иска да остане, нека отиде при боила Сисин да го настани.

Младежите се затътриха към Сисин.

— Върви с мене. — каза на Самина, после се спря.

— Моряците! За вас се отнася същото. Корабът по начало е собственост на цар Као и държавата. Корабът остава да служи на Лодара. Вие сте свободни да постъпите по съвест.

— Нямаме избор царю. — изпъчи се капитана. — Лохим живи ще ни одере. Оставаме да ти служим.

— Добре, добре. — каза по-тихо Као. — Утре ще ви кажа какво ще правим През нощта заедно със Сисин стъкмиха един товар храни за кораба. Още сутринта Као започна да обикаля майсторите с настояване изделията да бъдат не само функционални, но и красиви. По традиция кораба тръгна за Радак. Още преди да се върне четири кораба се дотътриха до Лодара и се поставиха в разпореждане на Као. Какво ли щеше да стане като се разчуе къде е. Малко след като кораба се върна от Радак и пълнеше трюмове с занаятчийски стоки за Тиати пристигна кораб от Поса. Хум бе научил къде е и му потвърждаваше верността си. По-добра новина не можеше да има и това много окуражи поизплашените жители на Лодара, сепнати от собствената си смелост и действия. Хум бе легенда и символ на непобедимост.

Дори Као се промени. Самина му каза:

— Сега пак си цар! Държа се като петел, докато беше слаб, а сега си непоклатим.

— За да съм непоклатим трябва да се опра и на теб. — нежно отговори Као, а Самина му подаде ръка.

Као реши да действа веднага. С четирите кораба потегли за Итониа. До схватка въобще не се стигна. Корабът изпратен от сина му нямаше шанс срещу четири кораба и явна поддръжка на местното население. Капитана се обърна директно с молба за милост и великодушно я получи. Сега на Као не му се искаше да влиза в конфликт със сина си. трябваше да измисли нещо и да запази някаква общност на градовете. Всичко щеше да се реши от брат му. От Итониа изпрати един кораб в Полдиниа начело със Сисин.

Когато корабът се върна на Итониа Као веднага заразпитва Сисин.

— Как е брат ми?

— Разярен. Разярен както от твоята глупост, така и от сина ти.

— Е, с мен ли е или против мен?

— Не мога дати отговоря еднозначно. Два дни говорих с него. Много му се иска да е цар, но се страхува както от претенциите на Лохим, така и от армията на Хум, която един ден може да цъфне пред стените на Полдиниа.

— Ти да не си го плашил?

— Не. Само му казах, че Хум ти е останал верен.

— Ха. Това си е заплаха. Какво иска брат ми?

— Нищо не иска. Няма нищо против да ти дава твоята част от данъка, но се страхува, че може да влезе в конфликт с Лохим. Лохим е млад и буен и също иска данъка който дължи и на теб. Пеа е бясна и преговори не могат да се водят. Пеа стои зад всичко. Бясна е и тя е насъскала Лохим срещу новата ти жена. Ти си заподозрял метеж и си побягнал. Сега вече е късно. Брат ти единствено иска да знае, дали ако ти плаща данък ще може да разчита на помощ ако Лохим го нападне задето не плаща данъка на него. Предпочита да си уредите семейните въпроси преди да му се мярнеш пред очите.

— Лохим създава ли му проблеми?

— Да. Когато не получил отговор на ултиматума чичо му да плаща на него данъка, започнал да напада и да отвлича стока от пограничните владения. Освен това Лохим е категоричен, че Брат ти трябва да те предаде на него ако те залови.

— Рано му беше да става управител, но аз бях изплашен, че умирам и докато се възстановя оставих всичко на него.

— Всеки греши, но не може да се иска от ранен човек да се натоварва с всичко.

— Сисин приятелю, как да озаптим Лохим. Не искам да хвърля върху Самад войските на брат си и на Хум. Хора от едно племе сме. Не бива да се избиваме.

— Това е проблема царю. На някакъв етап брат ти няма да изтърпи грабежите по границата и ще изпрати войска. Тогава ще се започне. Трябва да намерим начин да го спрем.

— Сисин, какво ще кажеш да държим три кораба пред Самад и да пресрещаме всички наши кораби. Капитаните и екипажите са мои хора, освен това ще държим армията в Самад.

— На Самадур ли ще се правиш?

— Защо не. Това вразумява.

— Да, но няма да спре Пеа и Лохим да изпращат малки отряди да тормозят и грабят в покрайнините на владенията на брат ти.

— Сисин, хайде да намерим Поо и другите от старата гвардия. Искам да се съберем всички, включително Самина…

— Защо и Самина? Нали тя е проблема. Защо не я разкараш и не се сдобриш с Пеа и всичко да свърши?

— Не ме прекъсвай Сисин, все пак аз съм царя. Самина има нещо, което ние нямаме. Не, не се смей, не става въпрос за гърдите й. Самадур има агентура в Самад. Самина ще изчезне при първа възможност и без да я пъдя, но до тогава нека я използваме. Сега тя бяга и от баща си и се крие зад мен. Някой ден ще изчезне като сянка, не я познаваш.

— Какво мислиш да правиш?

— Мисля да затворя Лохим и Пеа в Самад. Първо ще се появят малки отряди, които да събират данък за мен и полето около Самад ще се опразни от размириците. После мисля да направя град на другия бряг на реката Ло, там където бе селището на Матао и от там да контролирам района на Самад, а самия град ще оставя на сина си. Един ден аз ще си отида. Синът ми също дори да живее сто години. Двата града ще се слеят един ден и всичко ще се забрави.

— Ти си знаеш царю, но заслужава ли си да правиш размирици от които народа да страда, за да ограничиш сина си. Изживей си старините на Лодара спокойно.

— Да, Сисин заслужава си. Заслужава си не заради мен и властта ми, а заради същия този народ. Другите се развиват и като знаят. че тук има разкол и размирици един ден някой ще ни нападне. За да се развиваме и да сме единни, трябва да го направим. Ако искаш ти бъди цар, но трябва да го направим.

— Не. Не искам да съм цар. Ти си царя и ти мислиш като цар. Аз мисля като стотник. Да бъде волята ти.

Као остави още известно време Лохим да тормози брат му Вава докато се свърже с Поо. Вава стана по-склонен да сътрудничи и изпрати отряди по границата. Постепенно тези отряди навлизаха все по-дълбоко в земите на Лохим, като избягваха битка, но пак се връщаха упорито. Конни отряди на Хум прочесаха долината чак до планините и дадоха да се разбере кой командва. постепенно войската все по-рядко започна да излиза от Самад. Пеа знаеше какво се случва, когато града остане без войска. Трите кораба които висяха пред самад и се сменяха периодично мярнаха на няколко пъти кораба на Самадур, но нито той го доближи, нито те го подгониха. Един ден пред селото на Матао се строиха единадесет кораба и изсипаха войска и преселници. Започна да се копае ров и да се издига вал. Понеже разстоянието до Самад бе един ден път с кон, от самад дойдоха като съгледвачи десетина конника, преминали реката с лодки. Войниците ги пресрещнаха още на брега и им направиха коридор. Конниците се поогледаха уплашено и като видяха, че пътя към лодките е отрязан тръгнаха по коридора. Стигнаха до насипа и се върнаха. Пак никой не ги спря, нито влезе в бой с тях. Качиха се на лодките и се прехвърлиха на другия бряг. Као отпусна половината армия, но докара още майстори и първо се зае да гради пристан.

Поредния кораб от Лодара му донесе вестта, че Самина е изчезнала. Той не се замисли много. Заминала е с някой кораб и едва ли ще чуе нещо за нея. Тя така му обеща. Сега се бе заел с новия град. Радваше се на всеки майстор който се измъкваше от Самад и се настаняваше при него. Лохим разбра бързо, че владенията му се простират до първата горичка и също не желаеше сблъсък с баща си. Когато се появиха първите къщи започна да строи храм на Ло, точно на първото възвишение, където реката се вливаше в морето. От трите кораба пред Самад остана само един да се люшка пред града и да пренасочва корабите към новия град.

Междувременно главата на Као побеля с годините. Гледаше да не се меси много в делника на хората. Те се оправяха добре и без него. В храма се настани ха три жрици на Ло с бръснати глави, които рядко се показваха. Понякога някой младеж се явяваше пред храма и изчезваше. Хората си говореха, че жриците принасят младежите в жертва на ненаситния Ло и се страхуваха. Као обаче знаеше истината, храма бе школата за шпиони на империята.

Отказа да даде име на новия град. Нека го наричат както си искат след като умре, макар да знаеше, че на повечето карти се именува като Лохрам. Чудеше се кога на Пеа няма да й издържат нервите и ще дойде да му вдигне поредната врява. Това взе да му липсва. Успокояваше се с разкрасяване както на града, така и на занаятчийските изделия. Дори изпрати вестоносец в Самад, да им съобщи, че снема обсадата и могат да търгуват и махна и последния кораб от блокадата. Така му харесваше. Всеки да си знае мястото.

Търговията вървеше. Лодара се специализира във фини изделия за дворци и богаташи. Итониа живееше от търговията на Тиати. От Полдиниа и Поса рядко идваха новини, но редовно идваха данъци. Као не можеше да повярва, че толкова добре вървят нещата. Храма на Ло беше хубав, но такава щедрост от Ло не беше на хубаво. Прекалено спокойно беше. Дори Самадур втора година не се бе мяркал.