Као

[???]

На разсъмване се видя, че са близо до града. Не посмяха да плуват още по близо, защото се страхуваха да не дойдат лодки с войници и да ги попилеят. Вече бяха видели какво прави само една лодка и куража им намаля. Все пак лодките им с бойци стояха по надолу и пазеха да не се появи враг, докато саловете изсипваха хора на брега. После бутаха саловете обратно в реката, да ги отнесе течението и да направят място за нови салове.

Хум разпределяше хората по вождове без да се интересува кой от кое племе е и не слушаше протестите на вождовете:

— Бързайте! Бързайте! — крещеше той страховито. — Освободете брега! Заминавайте след вожда. Бързайте. Стоп. Вие вече натам, ето го вожда вървете към него.

Щом се събереше множество, което според Хум бе достатъчно, поредния вожд заминаваше към някое от околните села.

Као тръгна с една група предимно от горяни, но имаше и планинци, и горни поляни, дори едно семейство от неговото село. Отправиха се към имението в което той беше роб.

По полето робите тъкмо започваха работа и като видяха колоната от бойци, жени и деца, побягнаха към имението и се скубчиха пред господарската къща.

Няколко млади бойци прибягаха зад имението. Заловиха няколко човека, които се измъкваха отзад и ги подкараха към селото.

Бойците се струпаха срещу робите и зад тях от зашумената пътека продължаваха да извират жени и деца.

Вожда Матао излезе напред, изпъчи се и изрева:

— Вече не сте роби! Кой ще се присъедини към нас?

Робите стояха мълчаливо и не помръдваха.

— Какво стоите? Грабвайте мотиките и убийте господаря си.

Робите стояха и се споглеждаха, но не помръднаха.

— Вие накъде хукнахте? — обърна се Матао към раздърпаните господари. Матао избута Као напред. — Този познавате ли го?

— Бягахме към града. — отвърна господаря. — В смутно време може да ни убият. Уплашихме се. Не сме лоши хора. Као, кажи му, че не сме лоши хора. Ще помогнем с каквото можем. Ще ви нахраним. Вземете каквото искате и храна вземете. Као, кажи му, че не сме лоши хора.

— Не е лош човек, вожде Матао, нека го наглеждат жените да не избяга и да им каже къде е храната. Сега позволи ми вожде да накажа няколко човека.

— Давай.

— Излезте! — Заповяда Као.

Колебливо петима се измъкнаха от групата на робите.

— Милост Као! — казваха един по един и свеждаха глави.

— Ти също! — Као посочи човека с отгризнатите пръсти и той се сви и излезе послушно. — До днес бяхте роби, от днес сте ловци. Напуснете веднага имението и тръгвайте към гората без нищо да вземате, от лов ще живеете и куче няма да имате никога. Без куче ще ловувате. Само ако видя куче при вас, лично ще ви убия. Вървете.

Као се огледа:

— Ламур, приятелю, удари им по три тояги за последно и хвърляй робското въже.

Петимата се втурнаха да бягат, а Ламур ги подгони с тоягата.

— Вие, мъжете! — Као се обърна към останалите роби. — Грабвайте вили и мотики и тръгвайте с нас, докато не съм обърнал копието, да ви покажа какъв надзирател щях да бъда. Бързо!

Робите се разтичаха да се въоръжават, а племето се пръсна да търси храна.

— Като свирна тръгваме всички! — изрева Матао.

От къщата излезе Ламур с лъскаво копие.

— Заповядай Као, това е подарък. Копието на господаря. Знаех си, че ще се върнеш да отмъстиш за кучето си. Хубаво куче беше.

Као взе копието, разгледа го и го върна на Ламур.

— Хубаво ти е копието и си е твое, ти сам си го взе. Не се обиждай, но аз си имам свое. Хайде да хапнем, че като го зная Матао, наяде ли се той, тръгва веднага и никого не чака. Ще трябва да тичаме подире му. Послушай ме, намери си семейството и го вземай с нас. Хайде.

Привечер колоните наближиха покрайнините на града. Зад две от колоните се виждаха стълбове дим. Самите колони представляваха шарена картинка от бойци, роби, жени и деца.

Когато се събраха няколко колони движението съвсем се забави и на хиляда крачки от града спря, а отзад напираха други колони.

Отпред стояха бойците. Као бързо се ориентира къде е Тамрин, по най-голямото скубчване.

Емон нервничеше, опасявайки се, че петдесет конника можеха да ги пръснат като пилци и да изколят сума народ.

— Дръжте се на купчини и не се пръскайте! — крещеше той. — Къде ти е копието? Веднага го взимай и да не съм видял човек без оръжие.

— Къде е Хум?

— Кой го знае. — отговори злобно Емон. — Ако сега не ни изколят, ще дойде.

— Хайде да вървим при Тамрин, да видим какво ще реши. — каза Као. — Магун къде е?

— Не го чакай, удавил се стареца на двайсет крачки от брега. Така поне ми казаха.

Тъкмо Као се замисли кой ще балансира властта на Тамрин.

— Май не е много сигурно — неочаквано каза Емон — Онази колона която приближава май го носи седнал.

Као напрегна очи. Съвсем жив си изглеждаше, а този който стърчеше с една глава над другите нямаше начин да не е Хум.

Нападение Когато се събраха повечето вождове, Тамрин първо попита:

— Хум, какво става на другия бряг?

— Не зная, обрахме каквото можахме от храна и роби и прехвърлихме всичко на този бряг.

— Да не ни изненадат!

— Вече се смрачава, а до утре всичко ще е решено.

— Емон, какво ще кажеш?

— Още не са се окопитили, иначе щяха да ни изколят досега. Преди час петдесетима конници им стигаха да ни попилеят поотделно, сега им трябват поне сто. Тази вечер трябва да превземем града. Утре могат да се изсипят всичките им войски.

— Кога ще нападнем? — попита Тамрин.

— Хората са уморени. Да починат малко, да хапнат и започваме. В тъмното никой не знае какво ще стане, но тях ги е страх повече. — отговори Хум. — Сигурно Самадан вече не цар, а синът му или някой друг. Може и съвсем да е остарял Самадан, иначе нямаше да пропусне да ни изколи до сега.

Вождовете сведоха глави.

— Не е ли по-добре, да ударим още сега, преди да са се подготвили? — продължи Тамрин.

— От тук се вижда, че улиците са препречени с каруци и бъчви. Ако ударим сега, ще видят колко сме жалки, в тъмното ще видят само колко сме страшни. До тогава ще пристигнат още няколко племена.

— Не бива и зрънце да остане из именията. Когато дойдат колоните войска, трябва да е гладна и конете им трябва да са гладни. — натърти Тамрин. — Ако вземем града още тази нощ, от утре пак плъзваме из именията.

— Ако не го превземем, Ло ще ни отнесе и който остане жив, тежко му. — поде Магун. — Нека шаманите пеят и всички да молят боговете. Първожреца Фаху да започва веднага.

— Хум, начертахте ли града? Къде ще ударим?

Хум се огледа подозрително, явно нямаше вяра на всички вождове.

— Да помисля и ще ти кажа. Когато превземахме селата на другия бряг, някои наши бойци бяха убити от наши стрели, не от войниците. Ти ги разпредели и аз на всеки поотделно ще кажа какво да прави, според както ти заповядаш.

Всички обърнаха глави към града, където две големи платна измъкваха две големи лодки от пристана.

— Као, ти излез на брега. Там имаме десетина лодки. Като се стъмни, по твоя преценка ударете брега и пристанището. Ло ти помогна в реката, дано ти помогне и в морето. — Заповяда Тамрин.

— Млад си Као, само не избързвай. Ако не е много тъмно, няма да стигнете въобще до пристанището. Виж какви лодки имат. — Магун го съветваше с бащински глас. — Изчакай докато стане критично, иначе ще ви изколят и ние не можем да ви помогнем.

Као кимна, обърна се и тръгна към брега. Позаобиколи малко и пътьом мина покрай семейството си, колкото да се увери, че са живи. Набързо подаде на баща си един хубав нож и за жена си измъкна от торбата парче фин плат и огърлица, които взе от господарската къща. Пеа не вярваше на очите си, не посмя да си сложи накитите и бързо ги скри в пазвата си.

Когато пристигна при лодките, които се поклащаха на брега, само лодката на Поо и още една лодка бяха в морето и извличаха до брега салове, които са пропуснали да спрат в реката и на тях пищяха хора.

— Още ли пристигат салове? — първо попита Као.

— Идват, ама вече нарядко. Зад нас има още поне една лодка с войници. Реката довлече последния сал с хора избити от войнишки стрели. Някои хитреци са изостанали нарочно, за да пристигнат когато другите са свършили работата. Симо от нашето племе се е отървал за малко. Лодката с войниците е минала край него докато се е криел по брега. Той се хвали, че е прострелял трима войника и лодката е избягала, но на неговия сал ранени няма. — каза един младеж от неговото племе.

— Шамана много се е молил и Ло го е опазил. — отвърна Као и се усмихна. — Почивайте, аз ще се оглеждам.

Като се стъмни добре Као нареди да завържат лодките една за друга с дълги въжета, за да не се изгубят в тъмното. После заплуваха към града и спряха на стотина крачки от пристана, така, че от брега да не се виждат в тъмнината. Сега само трябваше да чакат.

Не след дълго битката започна, ако се съдеше по шумовете които нощния вятър донасяше до тях.

Као виждаше как от околните хълмове се спуснаха колони и всеки носеше факла. Изглеждаше величествено. Као не можеше да си обясни защо едва се влачат и защо са тръгнали толкова от далеч.

Доста време съзерцаваха и бойците взеха да стават неспокойни, когато една сянка се вряза в тях, изпусна въжетата и лодките като се удряха една в друга се скубчиха. Оказа се една лодка с войници отиваща към пристанището.

Боят в тъмното свърши бързо защото силите бяха неравни, за жалост бойците на Као дадоха много жертви. Самият той не видя нищо. Когато неговата лодка стигна до купчината други, всичко бе свършило. За жалост бойците му се стопиха на половина. Извадиха само един ранен от водата, и то войник.

Натовариха ранените на две лодки, прерязаха въжето и те поеха в тъмното към брега, а Као остана да чака.

Първоначално нападна Хум съвсем наблизо и дори се чуваха ясни команди. Огнените реки от хълмовете идваха, но бяха още далеч. Битката обаче се затегна около барикадите по крайбрежните улички. Подпалиха се няколко къщи. Боя започна и по нагоре, после о от другата страна.

— Бягайте, Бягайте. Пазете се от стрелите. Бягайте. — Као чуваше, че че това е гласът на Хум.

— Предател! Върни се! — чуваха се други гласове.

Не му се вярваше хум без причина да избяга като страхливец. Май стана тя каквато стана. Дано другите се държат. Къде ще бяга Хум? Нямаше къде да се бяга. Као недоумяваше. След малко Луната щеше да изгрее. Неговите лодки нямаха много време да чакат.

Не след дълго на фона на горящите сгради видя как притичваха куриери и се връщаха]аха с по десетина от бездействащите войници. Явно на другите места бе станало тежко за войската.

На брега само до града някой запали факла и я завъртя в кръг. На кого ли даваше сигнал?

— Прибли жавайте брега, ама тихо.

Лодките се плъзнаха безшумно по водата.

Внезапно отново гръмна воят на битката дори по самия бряг. Хъм се беше върнал.

— Напред! Сега!

За няколко мига лодките застъргаха в камъните и бойците на Као се стовариха на брега без идея накъде да вървят.

Као ги поведе към барикадата. Да бе направил сто крачки, когато един войник се разкрещя.

— Зад нас са! Зад на с са! В града са!

Няколко войника се втурнаха към тях, други се шмугнаха из каменните улички и на фона на горящите сгради върху барикадата се появиха рошавите глави на бойците. Всичко се разпадна за един миг и лавината се втурна в града.

Пръстена на отбраната се пропука и рухна.

Као преследвайки бягащи войници достигна до площада, където го бяха продали като роб. Зад него беше двореца на цар Самадан.

Бойци и вождове се скупчваха по уличките, които водеха до площада, но покажеше ли се някой, по пет стрели литваха към него. Стените бяха високи от всякъде, поне трима човека един върху друг. Огромна масивна врата преграждаше единствения вход.

Хвърлиха няколко факли да подпалят вратата, но отгоре сипваха вода и гасяха. Който е правил двореца много е мислил. До кога ли щяха с\да стоят скрити в уличките. Можеха и седмица да стоят, докато дойдат колоните войска. Трябваше да се мисли бързо.

Постепенно добрите стрелци от племената заеха удобни места по околните сгради и започна спорадична размяна на стрели в тъмното. От двореца бяха провесили факли и площада се осветяваше донякъде, над стените обаче не се виждаше, освен мяркащи се силуети докато загасят някоя запалителна стрела..

— Хвърляйте ей там всичко което не гори и се пазете от стрелите.

— Ей там хвърляйте. Ей там хвърляйте.

Градушка от камъни се понесе към едно по-ниско място от оградата на двореца. Камъните обаче бързо свършиха и започнаха да рушат зидовете покрай двореца. изтикаха напред каруци и канатите им представляваха някакво прикритие. Все пак броя на ранените нарастваше. Каруците за прикритие постепенно мърдаха по-напред и стрелите не само на войниците, а и на бойците ставаха по-точни. Постепенно все по-голямо множество се включваше да мъкне камъни и купчината макар и бавно нарастваше. Вече не бе далеч времето да се развидели когато се юрнаха стотина човека и се прехвърлиха през стената. Двадесетина обаче се гърчеха и стенеха пред нея. Други се втурнаха напред и стрелите на войниците оредяха, накрая съвсем спряха. Тогава се втурнаха още и още хора.

Войниците отстъпваха в три редици, поле в две и накрая влязоха вътре. но притиснати не успяха да залостят вратата. Това бе края. Град бе техен.

Цар Самадан въпреки пълния погром ги посрещна седнал на трона си, спокоен и величествен.

— Влезте, влезте! — покани ги той и въоръжените брадясали мъже се стъписаха и замряха. Този дъртак явно не проумяваше, че се готвят да му прережат гърлото и се държеше като бог и войниците които да го защитят ги нямаше.

— Къде са ви предводителите, доведете ги веднага! — заповяда цар Самадан.

Тамрин разбута бойците и излезе напред, след него се довлече и Магун.

— Не си в положение да заповядваш. Предай се! — Изрева Тамрин.

— Нямам намерение да се бия. Короната ли искаш? Ще ти я дам.

— Ще си я взема когато поискам, заедно с главата ти! — изръмжа Тамрин по-спокоен.

Вождовете,старейшините и шаманите един по един започваха да пълнят залата, а войниците отстъпиха навън.

— Нахранете бойците им в градината! — нареди Самадан на прислугата, без да мръдне от престола си. — Донесете и тук от същата храна, на мен също да видят, че не е отровна и после затворете вратите.

Когато поутихна, макар някои още да мляскаха Самадан се обърна към тях.

— Е, велики старейшино, каква я свършихте? Браво вожде Тамрин, победи! А сега какво?

— Ще те ослепим и ще те пуснем да просиш, загдето отмъкваше жени и деца. — Изръмжа Тамрин.

— Това не решава нищо. Аз с тебе или без тебе, я изкарам следващата зима, я не. Ти какво ще правиш велики вожде? Разграбихте житниците, запалихте именията, избихте занаятчиите, работилниците горят, разбягаха се робите. Житните полета са зелени, кой ще пожъне нивята? Хората ти не са земеделци. Ще изядете каквото има и после пак в гората на лов и никога повече няма да се наядете като хората. Войската ми идва, дори да ви разгони и избие, поне двадесет години не можем възстанови белите които направихте за един ден и една нощ. След месец ще цъфне от юг и цар Дидан с хиляда войници и триста конника. Той ме дебне от години и чака да умра, за да използва размириците, за да завладее града и да цеди митото от търговците с което аз изхранвах войска и роби. Какво ли ви приказвам. Нито дума от това не разбрахте.

Вождовете го гледаха стъписани.

— Затворете го в хамбара заедно със другите и десетина души да ги пазят. Да се наспим и утре ще мислим.

Короната стоеше на трона толкова съблазнително и не само Тамрин и Могун гледаха към нея.

Као се отправи към семейството си. Пътьом мина край дома на грънчаря. За негова радост работилницата бе оцеляла, макар навсякъде да се бяха настанили поляни от долното поле. Жена му бе смъртно уплашена и се бе свряла с децата около пещта, макар доста неща да бяха разграбени. Един брадясъл боец, вече с прошарена брада ш дърпаше и й говореше нещо, като от време на време стражите избухваха в дружен смях.

Като видя Као, тя се хвърли към него и падна в краката му виейки от страх. Трудно й се разбираше. Као я изправи, като се стараеше да я успокои. Стражите ги наобиколиха веднага.

Као както я беше прегърнал на слабата светлина на жаравата им каза:

— Аз съм Као, от крайречното племе на вожда Додо.

— Стратега? — попита един глас в тъмното.

— Аз съм. Чуйте ме добре. Който пипне тази жена и този дом на грънчаря Бенлад, все едно на мен е вдигнал ръка.

— Мъжа на кучката е във войската. — изръмжаха няколко гласа. — Те какво правеха, като отвлекат наши жени?

— Знам къде е мъжа й. Казвам ви и му мислете за дома на Бенлад.

Обърна се към нея:

— Иди и вземи завивки за децата. Върви, никой няма да те спре.

Когато се отдалечи, Као се обърна към войниците:

— Аз ви докарах до тук живи и здрави, така че ми вярвайте! Не тормозете много тия хора. Години за напред ще живеем заедно, а лошото трудно се забравя. Всеки ще си получи заслуженото. Кажете и на другите, че храна за едно ядене могат да вземат, а иначе, по-кротко да я карат.

Когато стигна с много питане по постовете една сграда с голям двор и каменен зид, Пеа не спеше. С вой и майка му се понесе към него.

— Къде беше? Всички се върнаха или ги донесоха. Само от тебе ни вест, ни кост.

— На сигурно място бях, при вождовете. Не се притеснявайте за мен. Вижте драскотина нямам.

— Баща ти пострада много. — изплака майка му Мофа. — тебе те нямаше край него да му помогнеш. Пълзял горкия и твоето име викал, а тебе те няма никакъв.

— Кажи най после какво му е.

Камък го ударил в главата когато напъвахме да влезем в тоя капан каменен и едното му око изтича. Брат ти дето за човек го нямаш, той, той го измъкна. Със стрела в гърба го влачи до тука.

Као сега наистина се притесни. Пеа не можеше да се добере до него. Као само й стисна ръката на минаване и отиде да види баща си и брат си.

Баща му наистина бе лошо ударен, едното му око наистина бе затворено от подутина и посиняло, но чак пък да е изтекло не беше. В несвяст лежеше човека и край него сновяха още две старици.

Брат му лежеше по корем и кърваво парче плат стягаше задника му.

— Как е Вава. Лошо ли е.

— Ако не се възпали, нищо ми няма. Не я слушай мама. Такива ги наговори и на Хара, все едно тя е стреляла по мене.

— Опитай да заспиш.

— Ха, ти опитай с дупка в задника. Не боли много, ама рана в гърба не е гордост.

— Ако си спасявал ранен е гордост. Сега почивай.

Сега вече бе време да се погледне Пеа, тъй, тъй се разсъмваше. Пеа го докосна с длани, а пръстите си държеше настрана.

Као посегна към ръцете й а тя ги дръпна. Кожата по пръстите бе охлузена, лицето й черно и мирише[е на дим.

— Как стана?

— О, Камъни къртехме с голи ръце, ще мине.

— Намажи ги с мас. Защо си опушена. — попита Као и я погали по косата. докато гледаше как малката ЛоРа спи в гнезденце от слама.

— Нали вие ни накарахте да носим факли в колона докато мъжете се бият. — Да. Да. — Каза Као неуверено.

— Много се притесних за теб. Нали ти ги удари в гръб.

— Там бях. Нищо страшно.

— Нашите се биеха сред наши, а ти стъпи сред чужди. Можеха да ви изколят и никой не можеше да ви помогне.

— Размина се. — Као я притисна до себе си. — Хайде да лягаме. Момент, къде са стопаните, да вземем мас за ръцете ти.

— Запрени са в обора.

— Не ги закачай.

Као натопи своите пръсти в разтопената мазнина на един светилник и нежно намаза пръстите й. После легнаха от двете страни на ЛоРа.

Отбрана

Струваше му се, че тъкмо е легнал, когато едрите крака на Хум го сритаха.

— Хайде! Ставай!

Устата му лепнеше. Беше потен и слънцето го печеше яростно.

Као се размърда и едва стигна до една делва с вода. Пеа я нямаше, Лора също. Напи се и като се изправи Пеа вече бе до него с Лора.

— Поне хапнете. — настоя тя плахо.

— По пътя ще ядем.

Као потупа Пеа по ханша и тръгна с Хум.

— Какво толкова е станало? Поне да се бях наспал.

— Ще спиш после. Сега да разпъваме кожите и да видим как да заградим града. Като го измислим и го кажем на робите, можем да спим докато го направят. Не им ли го кажем, те нищо няма да направят.

— Какви бяха тези номера снощи? Защо не ми каза нищо.

— А ти къде беше? — Хум го погледна сериозно. — Слезе сред тях. Ами ако те бяха хванали на пристана, с огън щяха да те разпитват. Една дума да кажеш и всички жертви са били напразни. За второ нападение мижеше и да нямаме хора.

— Много ли са жертвите.

— Кой да ти каже. Ще питаме вождовете като се съберат.

— Емон къде е?

— Взе един кон и обикаля отвън, за да прецени от къде биха нападнали. Ти кажи какво ще правим с робите?

— Не знам. Трябва да ги привлечем, робите са трудно предвидими, наплашени, страхливи и озлобени. Май царя беше прав, ние не сме земеделци. Да им обещаем,че ще им раздадем земята, но това ще го решат вождовете?

— Те не знаят нищо за живота тук. — замислено каза Хум. — Ти и аз имаме някаква представа, но те не. Каквото и да решат, то ще е за после, а битката ще е след ден, най-много след седмица.

— Трябва да предложим нещо поне на надзирателите. Те могат да ги управляват.

— Предложихме им свобода. Това малко ли е? Да се бият за свободата си.

— Те не са искали свобода. Сам видях, можели са да избягат, както избягах аз. Не свобода искаха, а да се издигнат поне до надзиратели. Не ти ли е чудно.

Хум се засмя:

— Аз също по едно време исках да стана десетник. За стотник не можех и да мечтая.

— Хум, как стана войник?

Хум се намръщи:

— Дълга история, нашите ме бяха прогонили. Не е трудно да станеш войник. Трудното е да напуснеш на време. Когато се върнах в селото да откупя едно момиче от баща й, водех кон и двадесетсетина овце, а момичето, заради когото ме прогониха вече беше женено за друг и имаше две деца от него. Дори родната ми майка не ме чакаше да се върна. Не зная как веднага не се върнах във войската. После нещата потръгнаха наново. Ето тук трябва да преместим този зид така, че да прегради тази улица. Вади кожите. Трябва така да преградим улиците, че войската да завари друг град, не този който е оставила. Влязат ли тук, всички предимства са на тяхна страна, познават града по-добре от нас. Дали да не ги срещнем пред града и да се бием на голо поле?

— Не. Те ще дадат много жертви докато минат стените. Нали снощи видях как се минава стена.

— Войниците за разлика от нас знаят как се минава през стени. — замислен отвърна Хум.

— Тогава трябват няколко стени. — глуповато отвърна Као.

— Ей затова са те пратили за стратег! Това е идея! Няма да отбраняваме града като цяло, а всеки квартал поотделно. Така и робите, като няма къде да бягат, ще се бият за живота си. Според мен войниците ще се стремят да стигнат до двореца. Той е символ на властта над града. Щом толкова го искат, ще им го дадем. Въпроса е те да дадат колкото си може повече жертви, а ние колкото се може по-малко. Двореца има кладенец. Значи не трябва да има храна. Веднъж ще се бият да стигнат до него, веднъж, за да излязат от него.

— Това няма да е много трудно. В града без това храната се топи. Сега в града има десет пъти повече хора от нормалното и новата реколта е още зелена на полето.

От време на време поглеждаха към показващия се от време на време Емон.

Когато и той пристигна, дълго гледа плана на града върху разпънатите кожи.

— Ще ударят от всякъде. Най-късия път е от пристанището до двореца. Нямаме представа колко лодки и кораби са им останали. Нямаме представа какво става на другия бряг. Трябва да пратим няколко отряда да се поразходят и да видят какво става, но да не се отдалечават много.

Тръгнаха към двореца, където бяха повечето вождове. Там обаче нямаше с кого да говорят. Вождовете вече се бяха заели да се надхитрят. Поделяха си земите и именията. Боричкането беше кой на кого да е съсед и кое парче да вземе. Кварталите си ги бяха поделили още с нападението и нямаше сила, която да накара някой вожд да си изтегли бойците от място което беше заел.

Матао бе силно обиден и нареди на бойците си да се прехвърлят на другия бряг и да се установяват там. Другите племена на горяните също не с ебяха ориентирали добре и за тях бяха останали само бедни предградия и се оттегляха с каквото бяха докопали.

Матао дори бе заплашил Тамрин, че независимо кой ще надделее в битката за града, като дойде армията на Самадан, после няма да може да се опълчи на горяните и те пак ще завладеят града. Завличаха и много роби със себе си.

Тамрин не искаше да се избият помежду си още преди да са дошли войниците и го остави да си върви.

Хум и Као събраха надзирателите и им поръчаха кой зидове къде да преместят робите. Добре, че с робите никой от вождовете не се занимаваше и те посвършваха някоя работа.

Два дни никаква вест от никъде не идваше. Войската я нямаше никаква. Жени и деца обикаляха близките имения заедно с роби и довличаха в града каквото намерят за ядене.

На третия ден научиха, че горяните с много жертви едва са спечелили голяма битка, с някой си роднина на цар Самадан, който като научил за падането на града се обявил за цар на другия бряг.

Вечерта до града стигна конник, видял в далечината облаци прах. Това можеше да е конница, но коя конница? Тяхната, на Самадан, водена от сина му Самадур или на съседния цар Дидан, ако е научил за нападението на града от бягащите кораби.

На другия ден поради осезаемия вече недостиг на храна се решиха да оплячкосат каквото е останало и от по отдалечените имения. Привечер като се прибраха зачакаха със свити сърца.

На следващия ден се появи тяхната конница, а вечерта и принц Самадур с неговата.

Някой беше видял шествието по реката и беше донесъл на Самадур. Естествено е една армия да има съгледвачи. Преднината им беше от половин ден и от нощното време през което реката ги влачеше, докато Самадур и войските му трябваше да починат.

Града се сви и се затвори. Самадур не прие боя, когато тяхната конница излезе и го подгони. След пладне конницата се върна, но Самадур също се върна.

На следния ден, чак вечерта пристигнаха и колоните с войска. Цяла вечер бойци бдяха по новите зидове и барикади, но не се случи нищо. Като се съмна войниците се пръснаха и започнаха да готвят нещо. Сечаха дървета, дялаха и не бързаха.

Као бе толкова ангажиран по отбраната, че се откъсна от събитията. Вождовете явно пак се бяха съюзили, защото бойците им се включиха активно в отбраната. За лодките нямаше какво да мисли повече, защото в пристанището се появиха две лодки с войници и като подпалиха каквото можаха изчезнаха в морето, заедно с един кораб, който стоеше доста навътре. На Као му се стори, че кораба избяга от лодките с войници, макар платната му да носеха символите на цар Самадан, както и щитовете на войниците.

На следното утро войниците се строиха и нападнаха през най-широката улица. Дървените съоръжения които тикаха пометоха барикадите и спряха петдесетима крачки след това в един нов зид, преграждащ улицата. Понеже бойците побягнаха на време жертви почти нямаше.

Докато обаче се тълпяха в тясната улица, докато разрушат новия зид, се завърза луда престрелка с доста жертви от двете страни. Войниците превзеха и околните къщи, но също с цената на допълнителни жертви. Притиснати робите също взеха да се съпротивляват и постепенно се изтеглиха в съседния квартал.

Войниците разчистиха зида и продължиха напред, след още петдесет крачки пометоха следващата барикада и след още петдесет пак опряха в зид. Као наблюдаваше това от покрива на една господарска къща близо до двореца. Не бяха познали от къде ще нападнат войниците, но все пак имаше по пътя им още един зид.

Понеже на другите участъци не се виждаха никакви войници, стовариха допълнителни части покрай пътя на войниците към двореца, въпреки протестите на Хум.

Тогава се зададоха петдесетина войници от към реката и атакуваха в движение, без особен устрем и бяха спрени. Един пленен ранен войник им каза, че са разбили горяните на другия бряг и те се разбягали, но нямали време да ги гонят и доизбият. Зададе се нова петдесетица и напъна на друго място.

В края на краищата войниците пометоха и последния зид и стигнаха двореца. След кратка битка, робите които защитаваха двореца скочиха от зида и се изпокриха в околните къщи. Самадур си превзе двореца и пръстена около него пак се затвори. Конницата му се разположи на пристанището. Барикади запушиха всички улици водещи към двореца.

Никой никого не нападаше няколко часа. Всички бяха забравили за цар Самадан, докато вратата на двореца не се отвори. Двама роби изнесоха трона на три крачки пред вратата и пак се скриха. Цар Самадан грохнал и прегърбен излезе сам и седна на трона си. Вратата зад него се затвори. Зад него вратата се затвори и залости и само размърдването на лъковете зад зида издаваше живот.

Борби

Цар Самадан поседя доста дълго, стоя, стоя и каза високо:

— Няма ли поне роб да пратите, някой да ме чуе какво ще кажа на народа си?

По една барикада се изкатери първожреца Фаху и след дълги усилия дойде при Самадан.

Двамата роби изнесоха още един стол и за него и се пак се скриха зад вратата.

— Фаху, първожрец на победителите. — представи се той и седна.

Самадан го оглежда дълго и без да става каза:

— Поклон победителю. — замълча дълго. — Доста смърт и кръв видяхме. Време е да се спре. Въпрос на време е замъка да се предаде или отново да се колим. докато не остане никой жив. Предлагам да спрем до тук.

— Робията няма да се върне — извика Фаху. — Такава е волята на боговете и така ще бъде!

Могъщ рев на одобрение екна от страната на града.

— Всичко се промени и никога няма да е същото. Сега вие определяте правилата. Дойдох да преговарям за живота на сина си и живота на войниците. Няма смисъл да се избиваме повече. Предлагам да преговаряме с вашите вождове. Мисля, че си струва да спестим много човешки страдания. В двореца няма храна. Рано или късно войските които оцеляха и са в двореца трябва да излязат и да си пробиват път към именията. Вашата храна също ще привърши. Вероятно войските ми ще успеят да излязат от града, тогава ще започне дебнене, преследване и избиване. Хаосът ще донесе само глад и смърт за всички. Нека спрем до тук.

— Тогава се предайте! — гордо заяви Фаху.

— Това е несериозно — бавно каза цар Самадан — войската все още е силна и конницата на пристанището почти не е засегната. До седмица ще има още толкова войска отвън от именията до които не сте достигнали. Аз няма да искам да се предавате или да сложите оръжие. Нека само спрем да се избиваме и да договорим мира с вождовете докато робите приберат реколтата. Ще има достатъчно и за вас.

— Май си пропуснал да разбереш, докато беше запрян в хамбара, че вече няма роби. Твоите роби са наши жени и деца. — Фаху го гледаше злобно. — Сега не са вече твои роби и никога повече няма да бъдат. Това се свърши. Предайте се или ще ви уморим от глад и ще ви избием. Боговете са с нас и ние ще победим все едно с колко жертви. Никога повече няма да се оставим да ни ловите като животни и да ни отвличате като добитък. Никаква войска няма да ти дойде на помощ. На другия бряг твоите поддръжници бяха избити и до довечера от стотината войници които не успяха да влязат в града няма да има и помен. Царуването ти свърши.

— Добре — съгласи се цар Самадан. — Тогава нека семейството ми напусне града с кораб, а аз ще разпусна войската. Нека поне занаятчиите мирно се върнат по работилниците си и войниците при семействата си.

— Да те пуснем и после да се върнеш с войска ли искаш?

— Нямате как да ме спете. Щом дам сигнал, корабите ми ще дойдат. Искам само да се размине с по-малко кръв. Оставете ме да си отида мирно със семейството си.

— Ще предам думите ти на вождовете. — сухо каза Фаху. На практика всички чуха разговора и няма ше какво да предава.

Цар Самадан се изправи и тръгна прегърбен към вратата на двореца. Никой не излезе да прибере трона му.

Почти веднага се изви струйка дим с която даваха сигнали. Двете лодки с войници след доста време доплуваха до пристана. от морето се зададоха и два кораба. Корабите обаче не влязоха в пристана. Дълго и упорито оглеждаха града, след което единия, който преди това избяга от лодките с войници вдигна платна и започна да се отдалечава. Другия го гони известно време, после се върна и влезе в пристана. Цар Самадан, принц Самадур, жени и доста войници се качиха на кораба, а някои и на лодките завързани с въже за кораба и отплуваха.

— Ако се върнете, ще избия децата ви! — Провикна се Тамрин. Не му отговори никой.

Вече се смрачаваше.

Тогава Тамрин се провикна към двореца:

— Хей вие вътре. Имате цяла нощ да излизате един по един и без оръжие. На сутринта който е още е вътре ще му падне главата.

Пак никой не му отговори.

Цяла нощ бойците стояха по барикадите. Нарядко излизаха войници и се предаваха. Държаха ги в един обор до сутринта. По пладне взеха да ги пущат един по един.

Као го разбуди жената на Бенлад, която се молеше на Пеа да стигне до него.

— Као, Као, Застъпи се за мъжа ми. Не зная дали е жив, но разправят, че убивали пленниците.

— Не се безпокой, ако не е убит, ще го отърва. Само ако някой роб му има зъб лично на него, може да го убие. Нашите бойци няма да го убият. као провери в обора, но там стояха само няколко стотника. Бенлад го нямаше.

— Поогледай убитите и ако не го намериш, излез да го търсиш извън града. Там също има стотина войници. Кажи им да се разотиват. Всичко свърши. Тамрин каза да не убиват войниците, които са без оръжие. Или по-добре ти върви извън града. Аз ще го търся тук.

Жената колебливо тръгна.

— Кой от вас е роднина на царя?

Никой не помръдна.

— Те си заминаха. — обади се един по-възрастен. — Ние, които служихме за един хляб останахме.

— Стойте в града когато ви пуснат и ми се обадете след ден два, или по-добре търсете Хум. Няма да съжалявате.

Войниците които бяха извън града се разпръснаха. Занаятчиите се прибраха. Някои тръгнаха незнайно на къде, а други се юрнаха да плячкосват.

За голяма радост на Као Бенлад се върна с жена си.

Постепенно племената и робите започнаха да се пръскат из равнината около града, а който бе изоставил деца, родилки и болни тръгна да си ги търси към планината.

Вождовете не се чувстваха добре в града. Постепенно всеки от тях се установи в някое имение и разположи племето си наоколо. Града взе да опустява. Као настани Пеа в имението, където някога бе роб, макар да бе доста в страни от племето си. Той обаче често си намираше работа да ходи в града, където Тамрин се бе настанил в двореца на цар Самадан.

Веднъж го намери един от стотниците.

— Бъди здрав Као. Каза ми да ти се обадя. Аз съм стотник Мурал, ако ме помниш.

— Да. Здравей. — Као не го помнеше, но се сети.

— Каза да се обадя на теб или на Хум. Хум е на другия бряг.

— Да. — Као започна да се досеща. — Трудни времена дойдоха.

— Трудни. — тъжно каза стотника.

— Мислех, че пак ще се наложи да имаме някаква армия, а ти разбираш от военни дела.

Стотник Мурал се изпъчи гордо:

— Отдавна само с това се занимавам. Хум го помня като войник.

— Отиди по именията покрай реката и намери вожда Додо. Кажи му коси и че аз те пращам. Ако си женен иди с жена си и децата си. Няма да те оставят да умреш гладен. Вождовете рано или късно ще се спречкат и пак ще им трябва армия.

— Преди да се спречкат, може да дойде цар Дидан. — отбеляза стотника.

— Може и да е по-добре да дойде Дидан, отколкото да се сбием помежду си.Знаеш ли на къде тръгна цар Самадан?

— Към Итониа. — отвърна твърдо Мурал.

Као го погледна учудено.

— Къде се намира този град?

Мурал се засмя:

— Не е град, а остров. Намира се на половин ден с лодка срещу отсрещния бряг на реката. Малък остров със стотина козари и рибари. Докато е жив Самадан, ще е добре. Обаче принц Самадур после ще започне да ви напада. Буен и самолюбив е той и няма току така да се откаже от бащиния си дворец. и короната. Много разправии ще имате с него. Винаги ще се опитва да си върне Самад.

— Какво е Самад? Да не е града?

— Да. Така се нарича града и двореца.

— А как се нарича града на цар Дидан?

— Полдиниа.

— Мурал, какво им става на робите? Някак ми се виждат странни. Вождовете им раздадоха парчета земя да се прехранват, но има нещо в тях. Не са като преди. Нещо не ги прави свободни.

— Докато размахвахте копията, гледахте само войниците. Вие имате шамани. Мислите ли, че тук няма жреци. Наплашени са робите. Жреците казват, че посегателство срещу царя се наказва със седем години войни и неплодие на жени и ниви. казват още, че Боговете няма да пуснат душите на мъртвите да пият от свещената река и духовете ще мъчат живите и ще им пакостят.

— Добре Мурал. Когато дойда при вожда Додо пак ще си поговорим. Хайде със здраве. Аз сега съм тръгнал към лодкарите. да видя можем ли поправи лодките които подпалиха в пристанището преди да дойде принц Самадур.

Као тръгна към пристанището, но мина през двореца на Тамрин. Там вече вееше на пустош. Самия Тамрин се чувстваше по-добре сред племето си на лов. Сега бе отишъл да се сдобрява с Могун, защото другите вождове започваха да им създават проблеми и двамата пак се оказаха съюзници.

Као намери Емон.

— Имаш ли някакви хора? — попита го директно.

— За какво? — Емон го гледаше учудено.

— Нека прогонят жреците и робите да ходят при нашите шамани, ако трябва и на сила.

— Това ли е най-важното? — попита го Емон сънено.

— За сега това е най-важното. Повярвай ми. Между другото какво стана със сина на Хум. Намери ли го?

— Да. Жив е, но стрела му е извадила едното око.

Као не каза нищо. Знаеше, че малките които примамиха лодките в притока също са дали жертви.

При лодкарите намери Поо с двете си жени. Поо бе намерил отвлечената си жена и едно от децата си.

Чак сега до Као достигна плача на жените от града и племената, загубили в битките мъжете си и синовете си. За един миг му се стори, че стратега Као е бил глух за воплите. Сега човека Као ги видя как се изнизваха към гробището заедно, победители и победени да оплакват заедно мъртвите си и себе си.

Интриги

С течение на времето обществото придоби съвсем друга структура. Бившите роби работеха по парче земя, колкото можеха да обработват. Някои от семействата от племената също започнаха да обработват земя, а други се върнаха по горите и полята и продължиха да се изхранват от лов и риболов. Вождовете, настанени в господарските имения се пооткъснаха от племената и все-повече се ангажираха в разправиите помежду си коя нива и коя горичка на кой вожд да принадлежи. Сблъсъците за сега се ограничаваха до няколко синини и удари с тояга, но беше въпрос на време да се сбият.

Принц Самадур периодично напомняше за себе си, нападайки по крайбрежието и отвличайки хора. Цар Дидан за сега се ограничаваше да изпраща по стотина конника, да граби по границата и да пали ниви и села. Явно бе научил как е завладян Самад и никога не нападна с по-голяма войска. Държеше си войската близо до Полдиниа.

Съвета на вождовете като никога единодушен възложи на Емон да разкарва по границата с Дидан стотина конника. това даде резултат. Конниците на Дидан никога не влязоха в битка. Побягваха веднага щом видеха конницата на Емон и нападенията оредяха. Поне половината от конниците бяха от войниците на цар Самадан.

Чак сега започнаха да проумяват първите думи на цар Самадан. Конницата на Емон трябваше да яде от някъде, докато се мота около границата. Стражевите лодки, които обикаляха крайбрежието, за да намалят набезите на Самадур също трябваше да ядат. Стражите на Хум, които разгонваха бивши войници, сега разбойници наоколо също трябваше да ядат. Племената които се грижеха сами за себе си се бяха размили и размесили с робите. Земеделците се грижеха за земята си и ставаха все по-малко склонни да грабват копия и да се втурват на помощ един на друг. Вождовете държаха при себе си из именията по десетина войника, които бяха ангажирани повече във враждите помежду им, отколкото да пазят нивите и земеделците от разбойници и грабители.

Вождовете решиха земеделците да дават половината от реколтата на вождовете, а вождовете да дават половината от събраното на Магун за общи дела. Естествено шаманите и жреците си вземаха своя дял за да омилостивят боговете.

Всички интриги се въртяха около това което се даваше на Магун за общи дела. Магун не виждаше почти нищо от него, освен почит и поклони. С този дял се разпореждаше Тамрин. Понеже всичко потъваше, караниците все бяха около това. Као остана малко встрани и го позабравиха. Той се зае с имението. Бившите господари повери на Зак и да ги наглеждат. Надзирателя Ламур фактически управляваше от името на Као, ангажиран до сега с държавни дела. Сега обаче Као се зае с това и Пеа бе много щастлива, сега чакаше и дете.

Као като се помота из имението и се увери в лоялноста на Ламур. Въпреки всичко нивите растяха, а събрания данък намаляваше. Познаваше робската подлост. Земеделците криеха продукция и всяка реколта беше лоша. Винаги имаше мор по животните. Както бе тръгнало, за да си изхрани семейството, към което се присъедини и брат му Вава с Хара и детето им скоро трябваше сам да хване мотиката. Дълги нощи лежа буден до Пеа. На всичко отгоре и един самозабравил се младеж, син вожд от планинци започна да прогонва пастирите му от поляните край гората и да ги удря и замеря с камъни, преби няколко козари и отмъкна двайсет кози за нанесени щети. Гората била негова и поляните също.

Као се качи на един кон и отиде лично до племето с подаръци за вожда Додо. Оплака се и на стотника Мурал от нахалния младеж. После мина край лодкарите и се прибра. Не бе минал и месец когато се чу, че младежа е бил намушкан в града. Така го намерили сутринта в една улица.

През това време Као засели две семейства лодкари на брега на реката. За пореден път реши да се довери на покровителството на своя бог покровител Ло.

Лодкарите започнаха да строят за него особена тежка лодка, която да пренася през реката хора и товари. Десет кози даде Као и каруца жито на единия син на Матао, за да направи пристан на неговия бряг и сто крачки място наоколо.

Тогава в имението се появи стотника Мурал със семейството си и Као го постави на каика да взема по пет яйца на човек и една кокошка на товар за превоз през реката. От начало нямаше много пътници, но с всеки ден се увеличаваха. Когато прибраха реколтата, всички се стичаха към града да разменят жито, кози и коне, на кой каквото му трябва. В такива дни лодкарите превозваха по въжето товари денем и нощем и изкарваха по десет кози на ден за Као, отделно за себе си.

Този път Пеа дари Као със син и Као го нарече Лохим. Ло не го изоставяше. Щастлив беше с Пеа. Тя му каза и как да спре надлъгването със земеделците.

Као с помощта на Ламур определи колко е половината от слаба реколта от една нива и поиска от земеделците толкова данък. Ако годината е по-добра те печелят и толкоз. Надигна се ропот, но Као, брат му Вава и страховития стотник бяха въоръжени и убедителни.

Тази година Као закара в града девет каруци зърно за данък, тридесет кози и пет коня. Никой от вождовете не даде толкова, колкото Као от това малко имение. Някои въобще не дадоха нищо.

Тамрин го повика при себе си:

— Как така Као си забогатял? — Тамрин се разливаше от задоволство.

— Не съм забогатял, вожде. Давам ти определеното от вождовете.

— А другите защо не изкарват толкова?

— Питай другите. Може и да изкарват, кой знае.

— Велик мъж си ти Као. Да ти се похваля, сега съм цар, откакто Матао почина, но ти си в страни и не знаеш. Фаху ме провъзгласи набързо след панаира.

Като цар имам право да те обявя за свой наместник. Как да те нарека? Реших моите наместници и поместни владетели да се наричат боили. Фаху ще те благослови тържествено пред всички.

Као си спомни робските времена и се поклони:

— Щом такава е волята ти царю.

— Такава е волята ми. Понеже чувам, че те покровителствува самия бог Ло, ще те титуловам боил на Ло.

Као пак се поклони.

Церемонията бе дълга и скучна и Фаху много пя и кади, после ядоха.

Последствията от този разговор обаче Као не предвиди. Конниците на Емон превзеха именията на вождовете и ги прогони, които не платиха данък и Тамрин провъзгласи други боили на тяхно място.

Докато се връщаше срещна няколко коли със зърно данък от сина на Матао. Дал една коза бакшиш на лодкарите да превозят данъка по-бързо. На Као му стана тъжно и смешно. Светът се променяше.

Дори свободните ловци като баща му Баку дадоха данък сушено месо, кожи и мед. Някои обаче потънаха в горите със семействата си.

Као отиде направо при лодкарите в града и им поръча кораб или най-голямата товарна лодка каквато можеха да направят, която да може по море да носи много стока. Какъв стратег беше, ако не се досетеше, че Тамрин няма какво да прави с токова жито и кожи. Вождовете или боилите също имаха в излишък.

Повъртя се доста из пустия пристан и се поогледа за моряци. Имаше няколко плували, които сега се навъртаха из кръчмите,но не му вдъхнаха доверие. Намина край рибарите. Там намери няколко от плували някога с корабите на цар Самадан, сега изхранващи с риба семействата си. Търсеше някой по оперен. Као ги почерпи и послуша малко моряшки небивалици, какъвто беше обичая. Помоли ги да си спомнят кой до къде е плувал и ги покани да му погостуват в имението.

Намери Поо, който имаше неприятности със жреци и шамани, които не одобряваха, че има две жени.

— Здравей Поо.

— Здрасти, чувам боил си станал, честито.

— Лъжат, пак съм си аз. — Као се засмя доволно. Вече бе зап[очнал да напълнява. — Поо, нали знаеш въжето на каика.

— Е, и.

— Искаш ли да търгуваш от него нагоре чак до планините, по реката и всичките й притоци.

— Е, и. — на Поо започна да му става интересно.

— Всичко от мен ще купуваш и всичко на мен ще продаваш. Това е.

Поо се замисли:

— На моята лодка пет кози и пет делви мога да кача, ама става. То повече стока и нямам.

— Аз стока ще намеря. Ти трябва само да я продадеш. — Као виждаше как занаятчиите едва преживяват и щеше да намери всичко евтино, а един връх за копие цяла коза струваше в планините. — И лодка съм поръчал. Когато ми изплатиш тридесет кози, лодката е твоя.

— Тридесет кози не са малко, но реката е голяма. — Каза Поо и му подаде ръка.

Веднага щом се прибра поръча на своите лодкари лодка за Поо.

След няколко дни започнаха да пристигат поканените рибари, Као бе направил голямо платно от кожи и се опитваше с тяхна помощ да направи карта на морето.

Познанията на всички свършваха до Итония и Полдиния. Все пак изчерта две три кожи. До една седмица път всички познаваха брега чудесно, за други брегове само бяха чували от корабите които пристигат от там, но кой вярва на моряшки приказки.

Когато си отиде и последния, неочаквано пристигна един неканен моряк.

— Търся боил Као. — провикна се пред къщата.

Као излезе бос, понеже никого не чакаше.

— Аз съм, какво има? — Као огледа един малко пълен, зле облечен и доста мургав дори за обгорял на слънцето рибар човек на средна възраст, с вече побеляваща брада и боси крака.

— Чух си давал храна и си разпитвал за море. Имам какво ти кажа.

— Добре, ела насам. Как се казваш?

— Самон, боиле.

— Кажи Самон какво имаш да ми кажеш. За храната не се безпокой, никого гладен не съм изпратил от тук.

— Откъде започна, боиле? Кажи какво имаш питаш.

— Самон, най-много ме интересуват бреговете по-далеч от Полдиния.

— Само веднъж съм ходил там — каза Самон замислен гледайки картата. — Нагоре зная повече.

— Ето ти един въглен, нарисувай каквото си видял, така,че една педя да е един ден път. Ще можеш ли.

— Мога. Ли искаш само това? Ли искаш градове, реки, острови, стоки?

— Откъде си? Не си тукашен.

Самон стигна до края на картата мерейки педя по педя, направи още две крачки примъкна една пейка качи се на нея отмервайки четири педи и каза:

— Тукашен. — черната точка бе на стената до самия таван.

— Откъде? — опули се Као.

— Тукашен. — сериозно отговори Самон. — Ли видя кораб да бяга когато идвахте?

— Видях, Самон, видях.

— И аз видях от брега. От тогава тук съм аз.

— Не бързай Самон, начертай всичко което знаеш.

Самон старателно рисува и мери. Накрая погледна и каза:

— Това видял аз.

— Сега давай да хапнем и ще разказваш.

До вечерта Као намери още кожи и нанесе осем града и ситно нарисува къде какви стоки са товарили.

— Това струва повече от храната ти Самон. Кажи какво искаш.

— Искам в къщи и работи до къщи.

— Когато стигнем до твоя дом, ти ще си на кораба, Самон. — обеща Као.

Кой е господар и как се казва страната ти.

— О, велик цар Пасаон и град Усана голям.

— Царя Пасаон има ли роби?

— Много, много.

— Над вас кой е цар? — Попита Као и посочи тавана.

— Малки царе на малко племе много и град Хуру три педи. Под нас също седем педи, тогава Миман цар. Тука Садик цар. Тука Садик цар също и тука също. После много вода и тука Радак и тука Радак цар роби няма. До вас град Поса близо. Тика Самадан цар и тука Дидан цар.

— Ти какво правеше на кораба?

— Аз — Самон се изпъчи — товар на цар Пасаон кара и за цар Пасаон купува.

— Значи не си моряк, а търговец.

— Не. — позамисли се малко. — Да. Моряк.

— Искаш ли да продаваш и купуваш за мен?

— Може, но искам в къщи.

— Поне докато си отидеш до в къщи ще купуваш и ще продаваш за мен.

— Може. — съгласи се Самон.

— Остани тогава тук, докато тръгнем и да ми разкажеш в кое царство какво си видял.

Не след дълго Поо замина с новата си лодка и стоки за ловците нагоре по реката. Као можеше да се надява да се върне в началото на есента.

Као едва дочака да стане готова голямата лодка. Като я видя се зарадва много. Беше голяма почти колкото корабите които бе видял да бягат, широка, каквато я искаше. Поиска да я напълни със стока и да я пробва до Полдиниа, но Самон го спря.

— Камък много трябва на дъното.

— Камъни в лодката? Защо да возя камъни?

— Така трябва. Много камъни трябва. Тогава лодка става хубава.

Као се сети как пускаше камъчета в кратунката на острова и как кожената лодка се обърна, когато беше празна. Може би Самон имаше право. Тук никой на слагаше камъни в лодките.

— Колко камъни трябват? — попита Као.

Самон огледа лодката и начерта една резка, после отмери още няколко педи и начерта още една.

— До тук камъни и до тук стока.

На Као му стана неудобно. Щяха да го помислят за луд лодкарите или да се обидят. Лодката се поклащаше на вълните и съвсем добре си изглеждаше.

Као реши да послуша Самон. Купи един зид и се заеха да носят камъни в лодката. Хората които му продадоха зида бяха много доволни. Кой би дал иначе пари за камъни. Као им каза, че ще построи стена в която да спира каика на реката, а на брега камъните са малко а калта много.

Позасмяха се, но натовариха камъните, които Самон подреди особено старателно. После обра каквото намери из работилниците и натовари лодката до втората черта. Взе още трима моряци и отплува за Полдиниа. Лодката се клатеше забележимо по-малко и плуваше съвсем добре.

След три дни ги заваля дъжд. Свалиха платното и го опънаха по едно въже, да не се мокри стоката. Все пак на дъното започна да се събира локва. Као бе много недоволен. Нямаше как да се бръкне между камъните и да се изгребе водата, но се оказа, че Самон е оставил едно място отзад, където дъното се виждаше и от там изгребваха.

Когато пристигна в Полдиниа, още стражевата лодка направо го ограби, една десета взеха от всичко и най-хубавото отбраха. Стоката му не беше хубава в сравнение с техните и я продаде трудно. Купи каквото можа и бързо тръгна обратно. Сега вятъра не му помагаше и се влачи две седмици. На всичко отгоре когато наближи Итониа го засече корабът на принц Самадур. Лодката на Као бе почти празна и лека и побягна с издуто платно. Когато се стъмни продължиха да бягат и ги отнесе доста навътре. На сутринта кораб не се виждаше, нито бряг и не знаеха къде са. Бряг не видяха нито на следващия ден,нито на по-следващия. Започнаха да се тревожат. Бряг не се показа и на следващия ден. Запасите им от храна и вода намаляваха. На следващия ден видяха в далечината нещо синкаво като планини и обърнаха натам.

За два дни стигнаха бряг, но не знаеха къде са. Решиха, че са подминали Самад и се връщаха два дни назад. Оказаха се прави. На третия ден по обяд вече бяха на пристанището. Радостта на Као бе силно помрачена, защото хората на Тамрин също му отмъкнаха десятък и то най-хубавата стока. Явно трябваше да свиква с това. Откровено съжаляваше за това, че не закара кораба направо по реката до малкия пристан на каика.

Той не побърза да продаде стоката, макар много да ми се искаше да се върне при семейството си. Почти седмица се пазари със синчета на вождове за стоките от Полдиниа, колкото да не е на загуба.

Когато закара лодката до пристана на каика си отдъхна. Нареди на лодкарите да повдигнат малко бордовете и да наковат дъски, та като вали да не мокри стоката и да не се пълни лодката с вода. Според него сега трябваше да заприлича на кораб.

Намери Пеа много разстроена. Тя бе научила, че е заминал и се бе притеснила. После бе научила, че се е върнал и се бе притеснила още повече. Сигурна беше, че Као си е намерил друга жена в града и не иска да види нито нея, нито децата. Никакви обяснения и уверения не можаха да я успокоят.

Въпреки всичко Као започна да товари зърно на корабчето. Когато потегли корабчето заседна в тинята на устието когато морето вече се виждаше. Клатеха го, с лодки го дърпаха. но докато не го разтовариха наполовина нищо не помогна. Два дни търсиха по-дълбоко място и накрая намериха. На Као никак не му се искаше всичко да товари и разтоварва пред очите на Тамрин и стражите му.

Отново натовариха и съвсем внимателно минаха тинестите плитчини. Този път поеха нагоре към Поса. Стигнаха за пет дни и пак му взеха десятък. За жалост градът почти не се различаваше от Самад и стоките които се предлагаха бяха същите. Као реши да продължи към Радак.

Отиде още седмица клатене по море. Там беше друго. Бронзовите сечива вървяха на безценица и платове с чудни шарки имаше много. Имаше и други кораби. Очертаваше се добра печалба, а и като видяха житото и кожите му стражниците само се засмяха и не взеха почти нищо, освен няколко хубави кожи. Казаха му само: „Другия път като дойдеш, поне вино докарай.“

Самон намери кораб на цар Пасаон и го напусна. Као му подари вързоп кожи и го изпрати.

Когато се върна разтовари на пристана на каика и изпрати на Тамрин десятък, какъвто той избра. Поо се бе върнал и гордо му отброи двадесет кози. Као също бе доволен от кожите и меда които Поо. Даде на Поо бронзови сечива и си поговориха за цените, докато не дотърча Пеа и не ги прекъсна.

Као обичаше Пеа, но тя ставаше все по-властна и нападателна.

С Поо се доразбраха на следващия ден. До края на зимата трябваше да му изплати лодката и стоката. Као беше сигурен, че Поо ще се постарае и цяла зима ще влачи нагоре зърно и надолу кожи и мед, но самия той беше притиснат. Зърното не струваше много, нито кожите. Произведенията на занаятчиите в Самад също не ги биваше.

В града продаде платовете с голяма печалба и бронзовите сечива също. Изкупи на Бенлад делвите и поръча още особени делви за вино. Дори му даде една от Радак за модел. Такива ги искаше. Всяка нощ обаче се прибираше в имението при Пеа.

Един ден го намериха стражниците на Тамрин и му казаха без заобикалки, корабчето му повече да не влиза в реката, а само в града. Освен това Тамрин искал с кораба да пътува негов човек.

Као само се поклони и предаде уваженията си към цар Тамрин. Колкото и да не му харесваше, не искаше неприятности.

Клевети

Когато отплува отново за Радак, Тамрин му натресе един рядък темерут от своето племе, някакъв негов роднина. На Као не му хареса особено и на тръгване поръча на Ламур да държи Пеа и децата до каика при лодкарите.

— Као, знаеш я Пеа. — възрази Ламур. — Може да не се съгласи. Какво да правя тогава?

— Спомни си какъв беше преди. Ако трябва я подкарай с тояга, само да стои при лодкарите докато се върна. — прошепна му Као.

Као не можа да каже повече.

Пътуването започна зле отначало. Почти през целия път валя. Продадоха всичко и купиха каквото можаха от Радак. В пристана видяха един от корабите на цар Самадан,който избяга не само от тях, но и от Самадан.

Као поговори с капитана и като разбра, че не е на служба при цар Самадан, а плава свободно, му предложи да потърси покровителството на Тамрин. Дори му даде пример, как някои от стотниците на Самадан служат сега при Тамрин.

На връщане ги тресе такава буря, каквато Као не бе виждал. Толкова дълго никога не бе молил великия бог Ло никога, защото никога не бе виждал лицето на гнева му както сега. Роднината на Тамрин бе обезумял от ужас, до такава степен, че се хвърляше насам натам като обезумяло животно. За да не го отнесе някоя вълна, Шка го завърза за мачтата. Когато всичко се размина, бе безмерно щастлив, че този път бе взел повече бронзови сечива които не се повреждаха от водата. Платовете бяха се намокрили и се наложи да ги сушат за да не мухлясат. Храната също бе подгизнала и негодна. Гладни и изтощени с надежда съзряха силуета на Самад.

Едва стъпил на кея в Самад роднината на тамрин нададе писък, какъвто едва ли би се очаквал от дребен, сух човек:

— Хванете го! Хванете го! Заговорничи със цар Самадан. Хванете го! Вързан ме държа. Дръжте го. Хванете роба на Самадан. Предател, дръжте го!

Стражите се спогледаха, но тръгнаха към кораба. Као реагира светкавично. Хвана дъската която свързваше кораба с брега и одтласна кораба. Един стражник хвана въжето, но кораба го повлече с масата си и той цопна във водата.

Као само погледна моряците си и те вдигнаха платното. Докато стражите се туткаха около една гребна лодка, корабчето излезе от пристана.

Сега беше въпрос на надбягване, кой ще стигне пръв до пристана на каика, корабчето или конниците на Тамрин.

За пореден път Ло поднесе подарък на Као. Тъкмо се канеше да влезе с кораба в реката, когато видя лодката на Поо пълна със кожи и мед и цялото му семейство заедно Пеа и двете им деца. Когато Пеа видяла Върховете на мачтите сутринта, се разпищяла и не позволила на Поо да разтовари, а настоявала да я закара до пристанището, преди Као да е забравил децата си и да е попилял всичко по пристанищните мръсници. Као не знаеше нищо, но като ги видя, благодари още веднъж на великия Ло.

Хвърли едно въже на Поо.

— Завържи лодката и не питай! Завържи лодката бързо.

Стражевата лодка приближаваше, но въжето се изпъна и я повлече. Жените се разпищяха и хванаха децата си. Поо побърза да вдигне и своето платно. Као започна да опъва и мокрите топове плат. С толкова платна стражевата лодка нямаше никакъв шанс да ги стигне. Показа се и втора лодка с много бойници, гребящи като бесни, но и те изостанаха бързо. Као не обръщаше никакво внимание на пищящите жени в подскачащата им по вълните лодка. Спряха чак привечер, когато лодките не се виждаха дори от върха на мачтата.

— Какво стана Као? — провикна се Поо.

Као мълчаливо притегли въжето.

— Качете се, имаме много време за приказки. Сега се качвайте.

Когато всички бяха горе и гледаха уплашено Као каза:

— Видяхте повечето. Подгониха ме стражите на Тамрин. Наклеветиха ме във всичко лошо, от предател и шпионин на Самадан до убиец опитал се да удави братовчед на Тамрин. Това е.

— Ами сега. — Пеа трепереше и стискаше децата си.

— Сега или при цар Самадан на Итония или при цар Дидан в Полдиниа. Поне натам духа вятъра. Колко храна имаш Поо?

Поо огледа и преброи екипажа:

— За две яденета.

— Тогава да хапнем. — каза Као. — И да не забравим да хвърлим мрежи. Остава само да се молим на Ло.

— При Самадан не отивам. — твърдо каза Поо.

— И на мен не ми се ходи при него. — мрачно отвърна Као. — Поо, лодката е твоя с целия товар. Можеш да отидеш където пожелаеш. Ще ти дам и бронзови сечива. Сигурно няма да се върнеш При Тамрин, но където и да отидеш, има с какво да започнеш.

До Полдиниа не стигнаха. Съзряха едно село на брега още следващия ден. Поо отиде сам и се върна бързо. За шест брадви и дванадесет ножа и десет върха на копия донесе храна за месец напред и десетина живи кози.

Поделиха козите, размениха малко товар, единия от тримата моряци пожела да отиде с Поо и се разделиха. Поо пое по брега към Полдиниа, а Као навътре в морето. Смяташе да изчака вятър и да поеме към Радак или по-далечните царства. Обаче Ло смяташе друго.

Изгнание

След седмица вятъра го отвя до Итония. За щастие кораба на Самадур го нямаше. Вятъра бе почти стихнал и корабчето леко се клатушкаше покрай брега на стотина крачки. Увисналите платна едва дърпаха напред. Зад скалите се показа село. Као нямаше представа къде се намира, но когато изнесоха на брега един старец на стол веднага разбра. Стареца говореше тихо а един младеж се провикваше.

— Кой си ти пътнико и защо не спреш?

— Само минавам от тук.

— „Поздрави стареца.“ — юнакът предаваше думите на царя. — „Наблизо не виждам, ама надалеч виждам. Познавам те.“ — помълча малко — „Виж ти кой е дошъл да навести стареца? Стратега Као! Ло прави велики подаръци!“

— „Као, Као неблагодарен народ са царете“ — провикна се отново юнака. — „Боговете те пратиха при мен като козар и аз не те оцених да те направя стотник, затова ти се върна и мен направи козар! Сега Тамрин не ти е благодарен за това, че му пълниш хазната!“

— Бързо научаваш новините, царю Самадан. — отвърна Као.

— Върнеш ли се в Самад Тамрин ще те хване! — провикна се отново юнака.

— Няма да се върна! — отговори Као. Значи Самадан не знае, че е избягал от Тамрин, а Тамрин е бил решил предварително да го хване. Као поне така си помисли.

— „Пратил си ми загубения кораб. Благодаря ти!“ — провикна се отново юнака.

Као наистина каза на капитана в Радак, че Самадан е избягал на Итония и не се знае дали е жив.

Кораба вече подминаваше селото, когато юнака се провикна отново:

— „Трима мои внука Тамрин държи като заложници. Който и да ми докараш, ще получиш злато колкото тежи внука ми. За двете ми внучки по толкова сребро ще ти дам. Умен си, Као, ти вземи наградата.“

— Чух те царю, ако мога ще го направя, защото много бойци и войници са живи, поради твоята мъдрост. — отговори му Као докато скалите го скриваха от погледа му.

Завръщане

Као в Поса продаде доста стока и се разплати с двамата си моряци, които пожелаха да останат, а и трудно можеше да им плаща. Едва се оправяше с корабчето сам и Пеа с децата трябваше да плуват с него.

Пак купи стока от Радак и плува нагоре до двата града на цар Садик и столицата на цар Миман, но и там бе като в Самад и Поса, че и по зле. Имаха нужда от всичко, но не можеха да предложат нищо освен жито, кожи и мед, при положение, че в Радак и житото бе по-евтино от тяхното. Не разбираше въобще езика им и реши повече да не минава през многото вода според картата. По-добре бе да се пробва стоки от Радак в Полдиниа, където макар и трудно разбираше езика. само дето трябваше да заобикаля както Самад, така и Итониа. Двата кораба на Самадур може и да не са миролюбиви когато го спипат сам с Пеа. Населението на Итониа му се видя поувеличено, спрямо разказите на моряците в Самад. Хората от селището въобще не бяха стотина, нито бяха козари. Принц Самадур кой знае колко хора беше отвлякъл за роби.

В морето Пеа се поуспокои и понапълня, стана по груба и жилава и чакаше трето дете.

Навлезе доста навътре в морето след Поса и остана доволен от вещината си във воденето на кораб. От морето излезе право срещу Полдиниа.

Още в пристанището след обичайния данък му направи впечатление явната промяна. Много оръжие и много войници. Бронза му се разграби независимо от цената. Печалбата бе добра. Нямаше кого да пита, много мълчаливи бяха станали полдинииците и се прибра на кораба. Завари войник на пост пред кораба си. Войника нито го спря, нито го попита нещо, но никой не приближи кораба. Видя и странен кораб, който го нямаше когато дойде и чиито символи не бе срещал. Имаше чувство, че той го е правил в ранните си години, само че огромен. Езика им не напомняше нищо познато.

Може би трябваше да отплува, но нито имаше къде да ходи, нито вятъра бе добър. Постоя няколко дни, да се похранят с прясна храна. Все пак купи от странния кораб дървено каче със странно съдържание — твърдо солено мляко. От млякото бе останал само белия цвят и с отвратителния вкус свикна за един ден. С това можеше да се търгува и мляко от кози имаха всички, само трябваше да разбере как се прави и да им поръча. Даде им и пет чувала зърно за още едно каче със странни черни и солени плодчета, колкото да ги заговори за сиренето. Преводача му обясни неочаквано подробно, защото поне тук нямало интерес към този продукт, а те умираха от желание да се похвалят и да му намерят пазар.

Плати на преводача и войника пред кораба му изчезна. започна да мисли за тръгване, когато се появи Поо с две лодки, сковани с яки греди, така, че образуваха едно цяло. Това пък никъде не бе виждал. На кого му е притрябвало да ползва лодки като сал, но Поо винаги го бе изненадвал, но сега бе надминал всички очаквания и с кривите си платна.

— Жив ли си човече? — провикна се Поо.

Явно добре му вървяха нещата.

Когато спря до него, леко сведе глава;

— Не е толкова весело. Тамрин нападна Поса.

— Не думай, аз бях там преди една луна.

— Разминал си се. Не зная дали усети. Дидан почина, наследи го синът му Гофар. Понеже имаха сведения, че Тамрин прехвърля армия с твоя каик, тук също събраха войска, но той нападна сина на Матао и като го уби тръгна към Поса. Много вождове уби Тамрин и сложи роднини навсякъде. Така поне се чува.

— Няма от къде да зная. — откровено му каза Као. — Ти как измисли това чудо?

— Видях нещо подобно далеч от тук.

— Какво има там?

— Крайморски селца, нищо друго, поне докъдето стигнах.

— Тия от къде са?

— Кой ги знае? Изскачат направо от морето, не следват брега.

— И аз ходих много надалеч.

— Хей ти, Као от Самад изгнаник. — на пристана стояха двама войници и един сановник.

Двамата улисани сега замлъкнаха уплашени.

— По волята на великия цар Гофар, син на мъдрия цар Дидан, прогласяваме волята му: „освобождава се от данък всеки, за всичкото оръжие което докара в Полдиниа“. Това е великото му благоволение.

— Благодаря на великия Гофар. — каза Као и се поклони.

Те също се поклониха и си тръгнаха. Поо и Као се спогледаха — Май става интересно. — каза мрачно Као.

— И доходно. — още по-мрачно допълни Поо. — Знаеш колко сълзи и кръв го чака народа. Не ти казах колко наши хора се крият по границата и из планините, защото докато ти кръстосваше морето, той вживя като цар и се развилня, докато накрая подгони и теб. Не знаеш и какво стана после, защото беше далеч.

— Кой се крие по границата?

— Семействата на половината вождове и кой-знае още колко хора. Обгради се със хора от своето племе и ласкателите на Самадан.

— Разбрах. Разбрах. Какво според тебе дири в Поса? Там няма нищо което да си заслужава.

— Не зная. Ти знаеш, но той може и да не знае. Може и да са му казали, че Поса е по-слаба и той се е полакомил да я ограби.

— Там пък какво има за грабене? Няма нито богатства, нито роби, нито селяните ще му дадат кой-знае какъв данък. Това е интересно!

— Разправят, че Самадур се е ориентирал там да граби, защото е село без кучета.

— Чувал съм какво ли не за него, даже, че и по море грабил кораби. Сега вече има два кораба.

— Щом тук се говори за война срещу Самад, Самадур ще дойде. — каза Поо. — Ще се опита да си върне Самад или поне да ограби каквото може и да накаже който докопа. Ако Тамрин има глупостта да подкара армията си към Поса, кой ще брани Самад. Робите ли?

— Ха! Поо, я ела насам!

— Какво? — Поо се приближи съвсем.

— Докато се боричкат около Самад, кой ще брани Итония? Колко от бежанците можем да съберем край границата? Сто, двеста?

— Ти си луд Као! Втори път така лесно град няма да превземеш, поне докато е жив Самадан.

— Не се знае колко е голяма алчността му. Свикнал е той да напада, не него да нападат. Ще се пробвам.

— Пробвай, ти си стратега!

— Итониа ми хареса, обичам островите от малък. Дълга е около осем хиляди крачки и поне три широка. Вода и гори има.

— Мисля да се разходя по брега, да видя колко хора мога да събера.. Ако се хванат на идеята ти!

— Да не си им отдумал. Казвай, че съм намерил земя, където да се скрият и да правят големи лодки и да ги крият по брега.

Као прецени колко зърно има и отиде при лодкарите. От далеч забеляза скелет на среден кораб, зарязан до брега, а лодкарите се мотаха около малки поръчки.

— За кого е недовършения кораб?

— А, остави. Заклаха го човека в една кръчма и сега няма кой да ни плати. На никого не му е до лодки и кораби. Три коня колкото кораб струват. Гофар няма с кого да се бие по море, конница събира.

— За колко време може да стане?

— Ако платиш, може и за две седмици, ама трябва да говориш с майсторите.

— А, не бързам, мисля да докарам остриета за копия от Радак и брадви. Цар Гофар не взема данък за оръжие и е много изгодно.

— Това е добре, ама ти не си ли от тях?

— Аз съм търговец! Кой ви докара цял кораб остриета и брадви? Сметки имам да разчиствам с Тамрин.

— Така е — патриотизма заговори в пълничкия чирак и тъмните му очи заискриха. — ела да те заведа.

— Майсторе — Као се обърна към един набит як майстор с кърпа на главата.

— А! Имам работа. После.

— За недовършения кораб искам да питам.

Сега майстора се обърна.

— Питай, ама да знаеш, че за по малко от петдесет чувала зърно няма и да го започнем. Материала отделно.

— Докато се върна от Радак ще го направите ли? Сега давам половината, другото, когато е готов.

— Ха сега глупости. Половин година ще се клатиш до Радак и обратно. До тогава ще сме измрели от глад. С половината само материал не можем купи.

— Материала ви е бил платен вече веднъж. Само за работата не сте си получили.

— Това теб не те засяга. Ти искаш кораб.

— Аз и така мога да стигна до Радак. Там само с виното ще купя кораб като този.

— Ами от там си го купи. Петдесет чувала зърно казах.

— Имаш го зърното. Ето ти и една брадва за тебе. — Као му подаде едно острие за брадва.

Майстора се поколеба, взе острието и го опипа.

— Малко е. — каза майстора и понечи да му го върне.

— Цял комплект инструменти от Радак давам, за себе си ги пазех, ако стане нещо в морето, две кози коля и двадесет мяха вино давам, когато е готов. Толкова.

— Малко е, ама става. С два кораба ще потеглиш за Радак след две седмици.

Поо тъкмо се върна, когато кораба бе почти готов. Може[е да му се сложи палуба и да се доизпипа, ама на тая цена повече не можеше да се иска от лодкарите.

Докато лодкарите още ядяха козите и пиеха вино, след като бутнаха кораба на вода, Пеа, жените на Поо и децата пълнеха чували с камъни и пясък, а Као о Поо ги мъкнеха в кораба, чак докато съвсем се стъмни. Као завърза кораба за своя и отплава навътре, доста на вътре, където брега едва се мержелееше. Нямаше за какво да ходи до Радак. Корабите му бяха два, но празни. Нямаше какво да продаде, за да купи стока. През това време жените ушиха платна от похабения плат за новия кораб и платнище, което да го пази от дъжда, ако завали.

Мярнаха се мачти, но всички отиваха в Полдиниа и никой не напускаше, освен кораба от незнайната страна, който приличаше на разплетена кошница.

Ненадейно се появи Поо.

— Едва не се сблъсках със цар Самадур покрай брега. Дори на кораба си носи корона.

— Цар?

— Цар! Цар на Итониа и съюзник на Гофар. Двамата келеши нямат нищо общо с мъдростта и искат да се бият с другия лудак Тамрин. Съюза им ще е от ден до пладне. Самадур има около двеста и петдесет главореза събрани от изметта на пристанищата и сто и петдесет войника. Видях ги всичките. Прав беше Као, сега е момента.

Двата кораба и катамарана на Поо свърнаха към брега и започнаха да се пълнят с уплашени бежанци. Където имаше лодки, ги вързваха на въжета след корабите. Гледката не беше нова нито за Као, нито за тях. Стовариха се на Итониа право до селището.

Оказа се, че в селището има двадесетина престарели бойци и петдесетима въоръжени надзиратели. Козарите бяха пръснати и ако се съберяха, само те можеха да ги пометат, ама не се събраха.

Цар Самадан също бе жив, но береше душа и не беше в съзнание. Това поне научиха от заловените по полето роби. Прибързал е Самадур да стане цар.

Као не искаше да се бие. Не беше за битка с тези жени и деца. Поо с десетина младежи и трите съда пое към брега за още хора и добитък.

— Хей вие. Няма да ви нападам. Не ме интересувате. — провикна се Као. — Всички чухте как цар Самадан ми обеща ако му доведа принцовете, да ми даде злато колкото тежат.

Отсреща мълчаха.

— Проверете в къщата му! Ако златото не е там, значи го е скрил някъде из острова. Не ме интересува нито селото ви, нито жените ви. Дошли сме да търсим златото към онзи връх. Когато го намерим, ще си го поделим. Който го намери, мой човек, войник или роб, дори дете, получава половината за себе си.

Хората на Као се пръснаха из пущинака.

Тези от селището не смееха да излязат. На следващия ден изнесоха на една поляна близо до селището няколко излъскани бронзови сечива и дълго ги размахваха, после ядоха и танцуваха.

След обяд в търсенето се включиха и заловените роби и надзиратели. Вечерта пиха вино и се веселиха, но по-далеч от селището.

На другия ден се включиха и роби от селището, даже и козари да търсят съкровището.

Привечер научиха, че цар Самадан е починал още по обяд. Као реши неговите хора също да го почетат. Отбраната на селището се разпадна и когато след смрачаване Поо доведе малкия флот пълен с хора и животни.

На сутринта погребаха цар Самадан с почести. Као застана до двамата жреци и по начина по който го почете, даде да се разбере кой командва вече. Веднага след погребението разпредели набързо терена на острова без да гледа кой е роб, кой местен козар и кой от неговите. Събра младежи за войска също без да се интересува кой какъв е бил до вчера. Младежите трябваше да се обучат да стрелят с лък и да мушкат с копие за месец и после да служат през седмица.

Определи и третина данък. Въпроса беше да изкарат годината, за да се прибере данъка.

Отбра по желание от местните младежи десет човека да служат на корабите му и им сложи по двама от рибарите за командири. Някои от отвлечените искаха да си ходят, но като им обясни каква война ще пламне всеки момент, ги убеди да изчакат. Нямаше и намерение да ги пуска. като поживеят, можеше да се опита да им докара близките или дори да ги пусне да си ходят, но когато събере достатъчно хора. За сега хора му трябваха. Трябваше и занаятчии да примами.

— Как сега да те наричаме, а Као? — попита го Поо. — Все нещо трябва да кажем на народа.

— Да питаме жреците?

Жреците се довлякоха пъргаво за възрастта си, щом ги повика. Те бързо разбраха промяната.

— Как ще се титуловам като владетел на Итониа?

— Не може да си цар! — отсече стария. — Ти си знаеш, имаш ли царска кръв и благословия.

— Вие какво мислите.

— Вие казахте „владетел“, ваше величество.

— Добре! Аз, владетеля на Итониа ви позволявам да ме прогласите на народа ми, по благословията на цар Самадан и за изпълнител на волята му както всички чухте от самия него.

— Чухме ваше величество.

Церемонията бе кратка и хората си хапнаха доволни от новия си владетел.

Пеа не се побираше в себе си в ролята си на владетелка.

— Миличка, не се вживявай! — предупреди я Као. — Ти вече беше владетелка на едно имение. Сега нямам дори толкова. Раздадох всичко. Остана ми само къщата на Самадан, но не искам да живея в нея. Давай да си направим дом, както другите. Къщата на Самадан нека бъде за приемна на владетеля. Аз искам дом.

— Нали ти си владетеля? — учуди се Пеа.

— Аз съм Као, Пеа. Работя като владетел. Това ми е работилницата. Ще сложа двама стражи и един писар на входа и толкоз.

— Щом няма да пазят тебе, защо ще стоят там денем и нощем?

— Пеа, Пеа, това е много важно! Те ще пазят властта.

Пеа го гледаше изумена.

— А, напомни ми, като събера по-старите войни за два дни следващата седмица, да направят складове и житница. Те знаят да въртят меч. Нека младите махат мечовете. Разходи се малко. Ей там накрая мисля да си направим къща.Огледай!

— Као, ти си различен. Говориш ми не като човек, а като стратег.

— Свиквай Пеа. Аз трябва да мисля не само за себе си, а и за всички. Аз ги доведох и им обещах убежище. Няма повече да занимавам тебе с това, нали назначих дванадесет за войводи.

— А приятеля ти Поо?

— Какво Поо. Пръв войвода е! Имение му дадох със залив удобен за пристанище, точно срещу нашата къща ще бъде, отсреща на залива. Ще е добре да го задържа да ми служи. Цена няма той, но трудно ще го удържа.

— Е, ти си владетеля, аз ще нагледам децата.

Као я придърпа и я погали по видимо наедрелия корем.

Итониа

За седмица нещата се поустановиха. Хората не бяха много, робите бяха слушливи, а бежанците наплашени. Първенците на Самадан като нищожно малцинство се ориентираха най-бързо към новата власт. Као обаче като владетел трябваше да бърза, защото бурята така или иначе щеше да дойде. Все някой ден Самадур щеше да се изсипе с главорезите си.

Както подобава, Као и двамата жреци трябваше да се обърнат към боговете за да търсят спасение за всички. За целта Као избра да се изкачат на единствения по-висок връх на Итониа. Катериха се два дни, придружавани периодично от местните козари, любопитни да видят новия владетел.

Жреците веднага преориентираха на по-преден план почитта към Ло. Сега трябваше да отидат с владетеля до извора на местната река, където ставаше великото тайнство, раждането на реката и един вид раждането на Ло.

След като им изтърпя церемониите около извора, Као пое нагоре към върха сам. Не бе най-добрата идея да тръгне в най-горещото време по обяд, но трябваше да се възвиси в търсене на път за себе си и хората си. Трябвашему прозрение. Трябваше му на всяка цена да се върне с някаква програма, която да обедини и мотивира хората и никой не можеше да му помогне.

Стина в почти до върха привечер и си направи леговище за през нощта. Дълго гледа звездите, докато му стана много студено и накрая се зави с кожената карта. Събуди се преди разсъмване. Хапна сирене и на развиделяване пак пое нагоре, по-близо до боговете в утринната мъгла. Около него бе мъгливо и влажно.

Когато стигна върха, под него плуваха облаци. Там където облаците свършваха, се виждаше само море. Виждаше се и познатия бряг на Самад и Полдиниа, дори се губеше в далечината извивката към бреговете на Поса. Там някъде между хълмовете се криеха и всички опасности от готвещите се за смъртна хватка армии на Гофар и Тамрин.

Као им обърна гръб и загледа безкрайното море. Велики и необятни бяха владенията на Ло, огромни, като необятен купол. Далеч, далеч, на почти цяла педя от хоризонта се виждаше мъгливо петно. Там сигурно имаше някаква земя.

Као колкото и да се взираше, не можеше да види нищо повече, но каквато и да е тази земя, бе далеч, много далеч и огромна. През това време мъглата се разсее и Итониа се раззелени под него с цялата си прелест. Видяха се и двете му корабчета, като орехови черупки в могъщите владения на Ло. Той стоеше осъзнавайки божието величие и се молеше със цялото си страхопочитание. Гризейки поредната бучка сирене един отблясък от далечината, където бе мъгливото петно, преди и там да се разсее мъглата му показа волята на Ло. Трябваше да поеме натам. Нямаше защо да държи хората тук, където Самадур можеше да се върне всеки момент и кой знае кой щеше да оцелее след клането. Разгъна кожената карта и отбеляза мястото. Отбеляза и каквото се виждаше под Полдиниа. Там също имаше някаква земя, от която сигурно пристигаше кораба, който бе оприличил на „разплетена кошница“.

На връщане към него се присъединиха жреците, после и другите от свитата. Сега по програма трябваше да Вземат вода от кладенеца на цар Самадан, от един от попътните хълмове и беше забележителен с това, че от него се носеше за церемонии свещена вода и не се разрешаваше на козарите да поят животните, за да не оскверняват благодатта на боговете. По традиция, царя или принца трябваше сам да слезе и да извади вода за церемониите. Като владетел, сега тази чест се падаше на Као. Мина му през ум, че може просто да не го изтеглят, когато слезе, но трябваше да изпълни задължението си на владетел.

Когато се спусна, не се виждаше е нищо. Као започна да гребе с паничка вода и да я налива в делвата, вързана с въже. Когато се умори от неудобното положение той се облегна назад и почувства, че в скалната ниша има нещо дървено. Напипа голям сандък. Опита се да го отвори, но капака бе залостен. този сандък нямаше как да бъде вкаран тук, сигурно бе сглобен на място.

Као допълни делвата с вода и извика:

— Дърпайте! После ми спуснете брадва.

Позабавиха се, но му спуснаха ведро и във ведрото брадва. Као доста се мъчи в теснотията докато разчука пантите на сандъка, накрая отметна капака и усети хладния метал вътре. Започна да гребе каквото ома ида пресипва във ведрото. Така изтеглиха девет ведра. Не им каза, че е свършил и накрая изтеглиха и самия него. Дружината бе омагьосана, това бе съкровището на цар Самадан. Значи Као не ги бе излъгал! Намериха го!

Когато се прибраха в селището радостта бе неописуема. Као остави една трета за себе си и една трета за хазната, другото разпредели между всички хора от Итониа. Така всеки бе съпричастен и дори до сега Самадур да имаше някакви поддръжници, вече нямаше да ги има.

Веднага изпрати единия си кораб да търси земята, която бе видял от върха, а другия за Радак не толкова за стока, колкото да примами недоволни калфи и обедняващи майстори. Нареди и на няколко от бившите роби, които му изглеждаха по-будни да пробват да направят сирене.

Двата кораба се върнаха почти едновременно. Поса не бе паднала. Тамрин бе поуграбил селата и трябвало да се връща, защото по планините на границата с Полдиниа започнали стълкновения. Другия кораб обиколил голям, много голям остров и не видял там жива душа. За пореден път ли му помагаше Ло? Всичко се подреждаше добре.

След намирането на съкровището на цар Самадан вярата в Као се бе засилила. Никой не възропта да се изостави Итониа и да се преместят на новия остров. Разбираха, че Самадур ще се върне и ще бъде страшен в гнева си. Почти всички се съгласиха да се преселят, освен някои от престарелите местни козари. Отново някои от отвлечените роби поискаха да се завърнат при близките си. Као ги събра в къщата на цар Самадан и им каза:

— Разбирам ви, но и вие ме чуйте. Не съм против да се съберете с близките си. Всеки от вас получи дял от съкровището. Дял който е достатъчен да откупите жените и децата си, ако са роби. Дял който е достатъчен да ги издирим и докараме при нас. Помислете дали след като се разчуе, няма да бъдете убити и ограбени и тогава по никакъв начин няма да можете да помогнете на близките си. Ако някой иска да си замине или да избяга, аз трябва да го спра защото всички знаете къде отиваме. Това заплашва сигурността на останалите и един ден ще доведе бандити, грабители и принц Самадур. За нас е справедливо дори да убием човек, но да запазим останалите.

Никой не възропта. Сведоха глави и излязоха. Као бе наясно, че някой сте се опита да избяга и да отиде при семейството си. Разбираше го, но трябваше да го предотврати и за това първи заминаха към новата земя, наречена Лодара бившите роби. После започна изселването на бегълците и местните, на стоката и добитъка. Као замина от последните, но корабите продължиха да се връщат и да мъкнат каквото може, докато един ден не видяха корабите на Самадур. Тогава просто обърнаха и побягнаха по вятъра. Самадур ги гони до мръкване. Щом се стъмни, обърнаха настрани и навътре в морето. На другия ден никакви кораби не се виждаха и на по-следващия също, чак тогава поеха към Лодара.

Лодара

Третото дете на Као, Толо се роди на Лодара в спокойни и мирни времена. Заредиха се години на градеж и брадата на Као започна да се прошарва не от грижи, а от мъдрост и периодичните пристъпи на ревност на Пеа. Корабите му се рояха, наедряваха и натежаваха. Изкачаха от морето сутрин и изчезваха в мрака вечер, криейки старателно местонахождението на Лодара и мъкнеха хора и още хора. Докарваха и изсипваха бедняци и бежанци от разправиите по познатите брегове, а товареха зърно, сирене, сечива, вино, кожи и мед.

Следяха от далеч според това какво се говореше по пристанищата враждите и съюзите на царете. Когато един кораб не се завърна, Као започна да ги изпраща по три. На два пъти в Поса и Радак срещаха кораб на Самадур, но сам срещу три не посмя да нападне, а и местния цар не искаше да изпусне редовен и полезен партньор в търговията, независимо от претенциите на Самадур. Когато свърши войната в Полдиниа имаше и претенции на Тамрин да ги задържат като крадци на негово имущество, Гофар ги държа месец на кея под стража, после тихомълком ги пусна. Не искаше да изгуби основния снабдител на армията си.

Най-после му остана време да се порадва и да гледа как растат Лора, Лохим и Толо, които се гонеха и пищяха колкото цяла Лодара, и Пеа чакаше дете отново.

Въпреки всичко което вървеше от добре към по-добре, Као настояваше пред боилите си да заделят повече за въоръжаване. На петата година покрай брега се довлече един кораб тип „разплетена кошница“. Нищо не им се разбираше от езика и никакъв преводач не намериха. Все пак този ден трябваше да дойде някога. Сега обаче Као бе по-сигурен с осемстотин семейства и дванадесет кораба. Този който дострояваха го продадоха на тези, които наричаха себе си тиатити и бяха от Тиатити ц цар Тиатити. Каквито и да бяха, изсипаха целия си товар, забраха купения кораб и оставиха един сановник в Лодар.

След два месеца тринадесетия кораб, продаден на Тиатити се върна с един кораб на Тамрин. Докара бронз, полускъпоценни камъни и сушено месо, натовари платове и вино и си замина набързо. Као призова всички мъже с цялото ом въоръжение и ги строи така, че капитана на кораба на Тамрин да мине покрай всички, докато стигне двореца, пред който стояха сто петдесет конника в три редици.

Као не познаваше капитана на кораба, но той го познаваше.

— Боил Као, великия цар на Самад и непобедимия Тамрин ти заповядва да се предадеш и да се явиш пред него да молиш прошка за тежки прегрешения. Склонен е да ти прости, ако се смириш. Това каза Тамрин, това ти казвам аз. Следва да те арестувам и да те предам на Тамрин.

Никой от присъстващите не се засмя.

— Капитане, аз владетеля на Лодара няма да ти отрежа езика за обидните думи, защото не са твои. Каза това което са ти заповядали и аз го чух, всички го чуха. Сега седни и кажи как е в Самад. Как е семейството ми и как се разви войната, защото тук малко неща научаваме.

— Великия цар Тамрин разби всички врагове и царува в небивала слава.

— За това се сетихме. Как са нашите.

— Не бива да говоря с теб, дори когато те арестувам, до пристанището на Самад.

— И за това се сетих. — каза Као с насмешка. — Сега кажи нещо човешки.

— Майка ти почина, Баща ти Баку е пленник и го държат в племето на цар Тамрин. Брат ти Вава и Хара с децата им се укриват из горите. Мако загина във войната с Поса и жена му преживява покрай родителите си с двете им деца. Сестра ти се ожени за един от горяните и за сега има едно дете. Великия цар Тамрин е много обиден от теб и близките ти ще пострадат, ако не се смириш пред него. Така ми каза да ти кажа.

— Сега предай на великия и непобедим цар Тамрин, да не закача роднините ми. Мога да ги откупя, но само, ако не ги е докоснал. Ако от сега нататък само ги докосне, видя какво стои отвън. Опиши му го добре и това е само което е в Лодар. Кораби имам да кача цялата си войска и да я стоваря в Самад. Този град съм го превземал вече веднъж, ще го превзема още веднъж и ще обеся Тамрин на портата на двореца. По-добре не му казвай нищо, сам сте се сети.

Као взе един дървен кантар и го подаде на капитана, който макар и слаб и сух съвсем се бе смалил.

— Това е моя подарък за Тамрин. Ако иска да търгуваме, му подарявам кантар. Дано прояви разум. Как са Хум и Емон.

— Хум живее някъде по реката. Емон бе обвинен в заговор и е в тъмница.

— Тамрин не върви на добре. Боли ме защото това е моето племе и моята кръв.

— Владетелю Као — поде капитана — не мога да предам този дървен кантар на Тамрин. Ще се обиди и ще ме накаже, трябва да те арестувам.

— Ако те е страх да се върнеш, остани.

Капитана го гледаше уплашено. Као също го гледаше недоумяващо.

— Добре, ето ти и един прост войнишки меч. Постави кантара и меча пред Тамрин и му кажи, че му подарявам едното от двете. Да избере сам. Преди да избере, нека пита цар Гофар колко мито му плащам на година.

Разговора приключи.

След месец цял Самад говореше как Тамрин е ритал дървения кантар из пристанището, докато го изрита в морето, нареди да убият Баку, бащата на Као и се закани да забие същия този меч в корема на предателя. Никой не забеляза как една странна конструкция от две сковани една за друга лодки се плъзна в тъмнината нагоре по реката и как пак в тъмнината след седмица изчезна в морето.

Наскоро след това една стрела закова Тамрин в тъмнината. Жреците говореха, че само морска сирена може от сто крачки да оцели от морето човек в тъмното.

Понеже там където е бил стрелеца намериха локва от вода, която се е оцеждала от мокри дрехи, докато е чакал да се покаже Тамрин, някои казваха, че е бил самия бог Ло. така или иначе след две седмици Тамрин почина. Наследи го неочаквано брат му Адик, който бе кротък човек и събра подкрепата на племената. и вождовете.

Всичко си продължи по старо му, само дето след половин година един нещастен бедняк, бивш стотник от армията на цар Самадан тихо напусна едно крайречно имение и със семейството си се пресели в Самад. Извадил кесия злато и купил хан на пристанището. Не мина и месец и Емон го пуснаха от тъмницата.

Един ден се появиха и три кораба на Лодара в Самад, кротко влизаха един по един на кея и си плащаха митото. Стоката им много приличаше на тази от Радак.

Хум измъкна от някъде пари и навлезе в търговията с вино. Емон доставяше какви ли не оръжия. По реката Вава изсипваше мед, кожи и дори глина и руда. Някакъв грънчар Бенлад се замогна от занаятчийски стоки. Горяните живееха добре от многобройните си стада и сиренето което правеха и се благодаряха, че мъжът на Ема, сестрата на Као го купува. Другата сестра на Као — Кира, която се бе оженила в тяхното племе не бе забравена и изкупуваше вълна и продаваше платове. На самото пристанище, до самия бряг купи голяма къща някакъв странник, който плуваше сам на две сковани една за друга лодки и обикаляше пристанищата. Минаваше рядко, много рядко, а вътре живееше някой си Ламур със семейството си като официален представител на Лодара, но важните въпроси ги решаваше странника с двете лодки. Всичко това не можеше да остане скрито за цар Адик.

Един ден, когато странника с двете лодки пак бе дошъл, самия цар Адик и един от синовете му, момче на дванадесет години на име Бодвар пристигнаха в представителството на Лодара само с двама стражи.

— Царя на Самад! — обяви тържествено единия стражник.

Поо и Ламур се поклониха, както подобава.

— Ние сме на разположение на ваше величество. — каза Поо.

— Това е синът ми Бодвар. Наше величество желае принц Бодвар да дойде с вас в Лодар и владетеля Као да се грижи за него както за собствен син. Да го учи като собствен син и принц на Самад.

— Това ще бъде велика чест за владетеля Као и цяла Лодара. — Поо не можеше да прикрие задоволството си. — само, че не отивам направо в Лодара. Имам да пообиколя. Не е ли по-добре и по-сигурно да изпратим принца с кораб.

— Ти Поо веднъж спаси това дете преди много години, сега едва ли ще допуснеш да му се случи нещо лошо. Нека пообиколи с тебе и да се учи. Аз ти вярвам. Каня те в двореца да си поговорим за старите времена.

Поо премигна неразбиращо. Сигурно когато плуваха по реката. Поо не помнеше, а и царя не уточни.

Преди да замине наистина си поговориха. Не бе глупак цар Адик. Всичко му бе ясно, но от търговията и той имаше полза. Болката му бе, че принц Самадур практически правеше морска блокада на Самад. Преследваше, грабеше и потапяше корабите на Самад.

— Всяка година губим повече кораби отколкото можем да построим — тъжно каза Адик. — Вие ходите по три кораба заедно и то добре въоръжени, затова не ви закачаше до сега, но скоро и това ще стане. Посъбра хора и е пленил още един наш кораб. Неговите сега вече са пет. Скоро ще ви нападне. Нека заедно решим въпроса.

— В какъв смисъл заедно? — попита Поо.

— Вие имате флот. Аз мога да ви дам войска.

— Ние и войска имаме. — отговори Поо. — Това, че с пет кораба вече е опасен и за нас е вярно. Ние строим по два кораба годишно, но можем и по три., но нашите кораби са търговски. Ако сега влезем в битка с него, можем да загубим пет или седем кораба и няма гаранция, че на него няма да му остане нито един. Гофар му дава убежище и ако се наложи, ще построи още кораби в Полдиниа. Едва ли крие всичко на Итониа. Може да дели с Гофар. Това е тежка война.

— Рано или късно това ще стане наша обща война. Затова в знак на приятелство изпращам на Као не друг, а сина си. Негови роднини тук има достатъчно за заложници. Тук има и достатъчно хора които са му верни. Той знае колко кораба строя и накъде тръгват. След войните на брат ми и хазната е празна.

— Какво точно предлагаш?

— Постройте ми бойни кораби!

— Каква е гаранцията, че един ден те няма да тръгнат срещу нас?

— Синът ми е гаранцията! Това малко ли е.

Разговора затягаше. Поо нямаше чак такива пълномощия. Това трябваше да го реши Као или дори съвета на боилите.

— Кой сте плати корабите? Кой сте ги управлява? Как твоята войска ще стигне до тях? Това са тежки въпроси.

— Няма да ви вземам мито, докато се изплатят половината от корабите. Другата половина кораби нека са ваши с ваша войска. Нека изпращам по десет моряка с всеки ваш кораб. Като чувам каква войска има Као, толкова не е заплаха за вас.

— Така може. До седмица твоите моряци да са готови. — на Поо му се стори, че сделката е справедлива и навременна. С пет кораба бе въпрос на време Самадан да ги нападне. Пое риска да ангажира Лодара с война.

Още същия ден Поо изхвърча от пристанището с Бодвар. Пресрещна след два дни три кораба, които се прибираха от Поса към Лодара и заедно дочакаха след още два дни други три, които пътуваха към Самад и поеха заедно покрай брега. Поо най-много се опасяваше от преминаването между Итониа и брега. Самадур обаче ги нападна пред Самад. Толкова искаше да демонстрира силата си пред града, че не се спря и пред числено превъзходство.

Битката бе кратка, но Самадур плени един кораб и два потопи, загубвайки само един кораб. Лодара бе във война. За щастие потопените кораби бяха само до брега и повечето от хората се спасиха. Неговите лодки ги влачеше най-големия кораб и когато започна боя, отсякоха въжето. Сега Лодара бе с десет кораба, а Самадур с отново с пет.

Оцелелите кораби които успяха да се скрият в пристанището разтовариха набързо, натовариха малко, за да са по-леки и бързи. Поо остави Ламур да се опита да измъкне колкото може от стоката с неговите лодки, които рибари бяха прибрали, докато корабите се гонеха към пристанището. Едната от двете бе доста потрошена, защото един от корабите я бе пернал пътьом.

Отплаваха привечер с хората на Адик, надявайки се да са далеч от брега на сутринта. Когато слънцето изгря наистина брега едва се виждаше. Корабите на Самадур ги погнаха, но понеже плаваха по вятъра към дълбоки води далеч от брега привечер Самадур се отказа и свърна обратно към брега.

На Лодара завари Као доволен, че са успели да проследят една „разплетена кошница“ и вече знаеха къде е Тиати. Когато му каза какво се е случило, Као го погледна одобрително.

— Трябва да съберем съвета на боилите. Искам да им го разкажеш и на тях. Добре че си довел момчето. То струва повече от три кораба. Най-хубавото е, че хората са се спасили.

— Стража — провикна се Као. — Трите кораба за Поса да не тръгват. Който други се приберат също да не тръгват. Тичай към пристанището.

Когато останаха сами Као попита:

— Как мислиш, Самадур ще се реши ли да навлезе в дълбоки води?

— За сега не, но може и да се реши. Все някога ще се опита. — отговори Поо.

— Да плуваме само до Усана, Хуру и Миман, сега може и до Тиати. Самадур сигурно няма представа къде са. Какво ще кажеш?

— Нашите също нямат представа къде са. — потвърди Поо. — Самадур като принц може и да знае, нали в пристана имаше кораб от Усана когато нападахме града. Твоя приятел Самон беше от там.

— Да, той ме научи да плавам не по брега, а през морето. Някой от неговите главорези може също да знае.

— Не ми се вярва да тръгне надалеч. Неговите интереси са около Самад. каза Поо.

— Неговите интереси са там където има плячка, иначе ще остане без главорези. — каза Као. — Ние като изчезнем от близките брегове, ще му поогладнее бандата и ще започне да напада и селата по крайбрежието. Накрая ще тръгне и към Радак да граби.

— Да ходим с всички кораби ли?

— Не, може в буря да ги загубим всички изведнъж. По-добре два кервана по пет. Добре е веднага да започнем да правим бойни. Години ще търгуваме без мито за тях, само, че сега аз трябва да платя веднага.

Поо сведе глава. Тепърва трябваше да се плаща със злато и кръв. Не вярваше Самадур да се е замогнал и помъдрял изведнъж. Как така за толкова години само грабеше крайбрежието и самотни кораби, после пропиляваше заграбеното в Полдиниа по кръчми, а сега се е заел с морска блокада. Стария цар Самадан можеше да го направи, но това не бе за празната глава на Самадур. Друг му дърпаше конците и това едва ли бе приятелчето му Гофар, но кой? Да му мисли Као, той е владетеля и той трябва да решава.

Поо прочете тъга и в очите на Као, обърна се и си тръгна без да каже нищо повече. трябваше да премисли още една нощ, преди да го каже.