Капанът на свободата

I

Колкото и учудващо да беше, офисът на Макинтош се намираше в Сити. Доста го търсих в лабиринта между «Холборн» и «Флийтстрийт», който обърква онези, които са свикнали с подредените успоредни улици на Йоханесбург. Най-накрая го намерих в една неприветлива сграда. Изтъркана месингова табела невинно оповестяваше, че в тази къща в стил от времето на Дикенс се помещава офисът на «Англо-скотиш холдингс».

Усмихнах се, като докоснах лъскавата табела и оставих отпечатъци от пръсти. Изглежда, Макинтош си знаеше работата — тази табелка, очевидно лъскана от поколения куриери наред, сигнализираше за старателно планирана работа, което беше добър знак за бъдещето. Личеше стилът на професионалиста. И аз съм професионалист, не обичам да работя с аматьори — те са непредсказуеми, невнимателни и твърде опасни, за да ми допадат.

Тъй като Англия е духовната родина на аматьорството, се чудех какъв ли е Макинтош, но той беше шотландец, а това предполага известна разлика.

Асансьор, разбира се, нямаше, затова тромаво изкачих четирите етажа по стълбите. Осветлението беше оскъдно, жълтеникавите стени отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. Намерих офиса в дъното на тъмен коридор. Обстановката беше толкова непретенциозна, че се запитах дали бях попаднал на правилния адрес, но пристъпих напред и казах:

— Името ми е Риардън. Искам да видя мистър Макинтош.

Червенокосото момиче зад бюрото ме насърчи с топла усмивка и остави чашата с чай, която държеше.

— Той ви очаква. Ще видя дали е свободен. — Тя влезе в другата стая, като затвори внимателно вратата зад себе си. Имаше хубави крака.

Погледнах одрасканите, разнебитени шкафове и се запитах какво ли има в тях. Открих, че не мога да отгатна просто така. Може би бяха препълнени с нещо английско или шотландско.

На стените висяха две гравюри от XVIII век — Уиндзорският замък и Темза край Ричмънд. Имаше и една викторианска гравюра върху стомана, която изобразяваше «Принсез стрийт» в Единбург. Те още повече засилваха натрапчивата идея за присъствието на английския дух в този офис. Възхищавах се от Макинтош все повече и повече — подредбата беше направена с мисъл и се зачудих дали беше извикал специалист по обзавеждането, или имаше приятел, който отговаря за декорите в някое филмово студио.

Момичето се върна.

— Мистър Макинтош ще ви приеме. Минете направо.

Хареса ми усмивката й, така че й се ухилих в отговор и минах покрай нея, за да вляза в бърлогата на Макинтош. Той не се беше променил. Не бях и очаквал — не и за два месеца. Но понякога човек се държи различно на родна територия, където се чувства сигурен и знае какво точно е. Бях доволен, че Макинтош не се беше променил, защото това означаваше, че се чувства сигурен в себе си навсякъде и по всяко време. Обичам хора, на които може да се разчита.

Имаше светлочервеникава коса и руси, едва забележими вежди и мигли, които придаваха на лицето му оголен вид. Дори да не се бръснеше седмици наред, никой не би го забелязал. Беше слаб и се питах как ли би се справил в едно сбиване. Мъжете от неговата категория обикновено измислят невероятно ужасни номера, за да компенсират липсата на мускули. Но Макинтош никога не би си наврял носа в подобна бъркотия, има толкова други начини да използваш мозъчните си клетки.

Той сложи ръцете си на бюрото с длани, обърнати надолу.

— Ето те и теб — замълча, задържайки дъха си, след което произнесе името ми шепнешком, — Риардън. Приятен ли беше полетът ви, мистър Риардън?

— Да, мистър Макинтош.

— Това е чудесно. Седнете, мистър Риардън. Какво ще кажете за чаша чай? — Той се усмихна почти незабележимо. — Хора, които работят в офис като този, пият чай през цялото време.

— Може — казах и седнах.

Той отиде до вратата:

— Бихте ли донесли още една чаша чай, мисис Смит?

Вратата се затвори с тихо щракване и аз вдигнах глава по посока на звука.

— Тя знае ли?

— Разбира се — отвърна той спокойно. — Не бих могъл да се справя без мисис Смит. Тя е много способна секретарка.

— Смит? — попитах иронично.

— Да, това е истинското й име. Не е чак толкова невероятно — в Англия е пълно с хора на име Смит. Тя ще дойде след минутка. Предлагам да оставим сериозните разговори за тогава. — Той се вгледа внимателно в мен. — Костюмът ви е доста лек за английския климат. Не трябва да се разболявате точно сега.

Усмихнах му се:

— Може би ще ми препоръчате шивач?

— Прав сте. Трябва да посетите моя. Ще ви се стори скъпичко, но ще го уредим. — Той отвори едно чекмедже и извади дебела пачка банкноти.

— Ще ви трябват за всекидневни разходи.

Гледах невярващо, докато той броеше петлировите банкноти. Отдели тридесет от тях.

— Нека да бъдат двеста — реши той, прибави още десет и бутна купчинката към мен. — Надявам се, нямате нищо против да са в брой. В нашата работа се гледа доста отвисоко на чековете.

Натъпках парите в портфейла, преди да е променил решението си.

— Не е ли малко необичайно от ваша страна? Не очаквах да бъдете толкова щедър и непринуден.

— Предполагам, че ще покрият разходите — каза той с разбиране. — А и знаете, че трябва да ги заслужите.

Предложи ми цигара.

— Какво става в Йоханесбург?

— Все същото, с малка разлика — казах. — Откакто заминахте, е построена нова дванадесететажна сграда.

— Само за два месеца? Не е зле.

— Издигнаха я за двадесет дни — отвърнах сухо.

— Напред, южноафриканци! А, ето го и чая.

Мисис Смит постави подноса с чая на бюрото и придърпа един стол. Гледах я с интерес, защото всеки, на когото имаше доверие Макинтош, беше необикновен. Тя не изглеждаше различна, което може би се дължеше на обичайния костюм и приятна усмивка, които са характерни за всички секретарки. Помислих си, че при други обстоятелства бихме могли да се разбираме чудесно с нея — разбира се, ако мистър Смит не е наблизо.

Макинтош махна с ръка.

— Ще влезете ли в ролята на домакиня, мисис Смит?

Тя се зае с чашите и Макинтош каза:

— Няма нужда от повече инструкции, нали? Тук сте, за да вършите работа, Риардън. Мисля, че вече можем да поговорим конкретно за задачата, която ни предстои.

Смигнах на мисис Смит.

— Колко жалко!

Тя ме погледна, без да се усмихва.

— Захар? — бе всичко, което попита.

Макинтош сплете пръстите си.

— Знаете ли, че Лондон е световен център на търговията с диаманти?

— Не, мислех, че е Амстердам.

— Там се извършва шлифоването. Лондон е мястото, където диамантите се купуват и продават във всички степени на обработка — от шлифовани камъни до готови бижутерийни изделия — усмихна се той. — Миналата седмица бях на едно място, където цели торби с диаманти се продаваха като топъл хляб.

Приех чашата чай, която мисис Смит ми предложи.

— Предполагам, че са добре пазени.

— Наистина — каза Макинтош. Ръцете му бяха разперени като на рибар, който току-що е изтървал риба. — Вратите на складовете са толкова здрави и сигурни, помещенията са бъкани от електронни «играчки», така че само ако мигнеш, и цялата лондонска полиция ще е по петите ти.

Изгълтах чая и оставих чашата.

— Аз не съм касоразбивач — казах — и няма да знам откъде да започна. Мисля, че имате нужда от професионалист и, между другото, ще са нужни няколко души.

— Успокойте се. Именно южноафриканците ме наведоха на мисълта за диамантите. Те имат много полезни качества. Малки са, леснопреносими и се продават добре. Това е онзи тип работа, за която би се захванал един южноафриканец, не мислите ли? Знаете ли нещо за аферата «Ай Ди Би»?

Поклатих глава в знак на отрицание.

— Не е в моята област.

— Няма значение, така може би е по-добре. Вие сте умен крадец, Риардън, затова винаги сте се измъквали от неприятностите. Колко пъти сте били в затвора?

Показах му зъбите си в нещо като усмивка.

— Веднъж — за осемнадесет месеца. Беше доста отдавна.

— Наистина. Променили сте си начина на действие и целите, нали? Не позволявате никакви факти от миналото да излязат на бял свят и да провалят плановете ви. Както вече казах, вие сте умен крадец. Мисля, че това, което имаме предвид, съвпада с вашия вкус. Мисис Смит е на същото мнение.

— Нека чуя за какво става въпрос — казах предпазливо.

— Британската поща е удивителна институция — рече Макинтош сякаш между другото. — Казват, че имаме най-добрата пощенска система в света, други мислят обратното, ако се съди по читателските писма в «Дейли Телеграф», но жалбите са характерна черта на англичаните. Застрахователните компании обръщат голямо внимание на Британската пощенска служба. Кажете ми, какво е най-отличителното свойство на диамантите?

— Това, че блестят.

— Необработените не блестят — отбеляза той. — Необработеният диамант изглежда като парче от обикновена стъклена бутилка. Помислете отново.

— Твърд е — казах, — може би възможно най-твърдото нещо.

Макинтош раздразнено цъкна с език.

— Той не мисли, нали, мисис Смит? Кажете му.

— Размерите или липсата на такива — каза тя тихо.

Макинтош протегна ръката си досами лицето ми и сви пръстите си в юмрук.

— Можеш да държиш цяло състояние в ръката си и никой да не подозира. Можеш да сложиш в кибритена кутийка диаманти на стойност сто хиляди лири. Тогава какво ще получите?

— Вие кажете.

— Ще имате един колет, Риардън, пакет. Нещо, което може да бъде увито в кафява хартия, върху която има достатъчно място за адрес и за пощенска марка. Предмет, който може да влезе в пощенска кутия.

Аз се облещих.

— Изпращат диамантите по пощата?

— Защо не? Пощенската система е доста добър начин за транспорт, а и е сигурно средство — много рядко нещо се губи. Застрахователните компании са склонни да залагат доста големи суми на изпълнителността на пощенската служба, а те знаят какво правят. Това е работа на статистиката, знаете. — Той си играеше с кибритената кутийка. — Едно време куриери разнасяли пощата, което имало много недостатъци, защото били длъжни да занесат колета с диамантите и да го предадат на получателя на ръка. Тази система се оказа неудобна по много причини. Една от тях е, че престъпниците запомняли разносвачите и някои от тях бивали безмилостно пребивани. Друга причина е, че все пак куриерът е човек и лесно би могъл да бъде подкупен. Така броят на хората, на които можело да се разчита, намалявал и системата като цяло не била сигурна.

Погледнете съвременната пощенска система — каза той ентусиазирано. — Попадне ли веднъж колетът в търбуха на пощенската станция, дори и Господ не може да го измъкне, докато не стигне местоназначението си. А защо е така? Защото никой не знае точно къде, за бога, е. Той е един от милионите колети, които минават оттам, и намирането му ще бъде не търсене на игла в купа сено, а дори и по-трудно. Следите ли мисълта ми?

Кимнах.

— Звучи съвсем логично.

— И то е. Мисис Смит извърши всички необходими проучвания. Тя е много умно момиче — той махна с ръка апатично. — Продължете вие, мисис Смит.

Тя каза хладно:

— Веднъж статистиците от застрахователната агенция на пощенската служба прегледаха данните за загубите и откриха, че такива почти няма и че са взети строги предохранителни мерки. Първо камъните се изпращат в различни по размери и форма колети — от кибритена кутийка до големи сандъци. Колетите са с различни фирмени етикети — често с търговската марка на известна фирма, за да заблудят крадците. Най-важното е, че предназначението е неизвестно. Има няколко временни адреса, на които се получават колетите и които нямат нищо общо с диамантената промишленост, за която се изпращат; също така те никога не използват един и същи адрес.

— Много интересно — казах. — А как ще открием къде точно са?

Макинтош се облегна назад и сключи пръстите си.

— Да вземем един пощальон, който върви по улицата — позната гледка, нали? Той носи със себе си диаманти на стойност сто хиляди лири, но интересното е, че нито той, нито някой друг знае за това. Дори получателят, който с нетърпение очаква диамантите, не знае кога точно ще пристигнат, защото пощата не гарантира доставка по определено време — факт, доста различен от рекламата им за първокласни пощенски услуги. Колетите с диаманти се доставят с обикновена поща. Не се допуска глупостта да се изпращат със специална поща, което би породило съмнения и би улеснило откриването на ценния пакет.

Казах бавно:

— Струва ми се, че си поставяте неизпълнима задача, но сигурно имате нещо предвид. Окей, приемам.

— Занимавали ли сте се някога с фотография?

Потиснах желанието си да избухна. Този човек повече от всеки друг имаше способността да говори със заобикалки. В Йоханесбург беше същият — не говореше направо повече от две минути.

— Щраквал съм от време на време по някоя снимка — отвърнах с плътен глас.

— Цветни или черно-бели?

— И двете.

Макинтош изглеждаше доволен.

— Когато правите цветни снимки — по-точно диапозитиви — и когато ги дадете за проявяване, какво получавате?

Погледнах умоляващо към мисис Смит и въздъхнах:

— Малки кадри със снимки върху тях — замълчах и добавих, — заградени в картонени рамки.

— Какво друго получавате?

— Нищо.

Той размаха пръст заканително.

— Получавате и още как. Получавате онази жълта кутийка, в която обикновено се слагат. Да, струва ми се, че беше на «Кодак». Ако видите човек, носещ такава кутийка, ще я познаете дори да сте на отсрещния тротоар и ще си кажете: «Този човек носи диапозитиви на „Кодак“».

Потръпнах леко. Макинтош навлизаше в същината на въпроса.

— Добре — каза той рязко, — ще ви изложа плана. Знам кога ще изпращат диаманти и къде ще бъдат изпратени — имам адреса. И най-важното — знам безпогрешно как ще бъдат опаковани. Всичко, което трябва да направите, е да чакате близо до мястото, където ще бъдат получени диамантите. Пощальонът ще дойде там с проклетия колет в ръка. И тази малка кутийка ще съдържа сто и двадесет хиляди лири под формата на необработени камъни, които вие ще вземете от него.

— Как научихте всичко това? — попитах с любопитство.

— Не съм го открил аз, а мисис Смит. Всичко това е нейна идея. Тя направи предложението и всички необходими проучвания. Точно как е открила всичко, не ви засяга.

Погледнах я с подновен интерес и открих, че очите й са зелени. В тях играеха весели пламъчета, а устните й бяха извити в закачлива усмивка, която изчезна, когато каза спокойно:

— Трябва да има възможно най-малко насилие, мистър Риардън.

— Да — съгласи се Макинтош, — колкото по-малко е насилието, толкова по-големи шансове имате да се измъкнете. Не вярвам в ползата от насилието — противопоказно е за работата. Добре е да го имате предвид.

— Но пощальонът няма да ми даде кутийката доброволно и ще трябва да я взема насила.

Макинтош показа зъбите си в свирепа усмивка:

— Така постъпката ви ще бъде окачествена като грабеж с насилие, ако ви хванат. Съдиите на Нейно величество са доста строги за тези неща, особено когато се отнася за такава голяма сума. Ще бъдете щастливец, ако се отървете с десет годинки.

— Да — произнесох замислено и му отговорих със същата усмивка.

— Но ние няма да се оставим да ни хванат така лесно. Планът е следният: аз ще бъда наблизо, ще ми подадете диамантите и ще продължите да вървите. Камъните ще бъдат извън страната три часа след това. Мисис Смит, ще ни запознаете ли с въпроса за банката?

Тя отвори една папка и извади формуляр, който плъзна по бюрото.

— Попълнете това — каза.

Беше молба за откриване на банкова сметка в цюрихска банка.

Мисис Смит каза:

— Британските политици може и да не харесват швейцарските банкери, но те идват тъкмо на място, когато имат нужда от тях. Вашият номер е доста дълъг — напишете го изцяло с думи в тази колонка.

Пръстите й лежаха на формуляра, така че аз написах номера на мястото, което тя посочи. Тя каза:

— Този номер, написан върху чек за тази банка на мястото на подписа, може да ви отпусне всякакво количество пари в размер до четиридесет хиляди лири стерлинги или под формата на всякаква валута, която желаете.

— Естествено, най-напред трябва да вземете диамантите.

Изгледах ги втренчено.

— Вие вземате две трети.

— Аз изготвих плана — каза мисис Смит хладно.

Макинтош се озъби като гладна акула:

— Тя има скъпи вкусове.

— Не се и съмнявам — казах. — Бихте ли ми препоръчали в такъв случай някой хубав ресторант — все пак нали не познавам Лондон толкова добре.

Тя тъкмо щеше да отговори, когато Макинтош каза остро:

— Не сте тук, за да се забавлявате с персонала ми, Риардън. Не би било разумно да ни виждат заедно. Може би, когато всичко свърши, бихме могли да вечеряме тримата заедно.

— Благодаря — отвърнах студено.

Той надраска нещо на едно листче.

— Предлагам, след като се наобядвате, да огледате мястото — давам ви адреса. — Той бутна листчето към мен, след което каза: — А това е адресът на моя шивач. И не ги обърквайте, той е добър човек и би било пагубно.

II

Обядвах в «Петела» на Флийт стрийт, след което се захванах да търся адреса, който ми беше дал Макинтош. Разбира се, тръгнах в погрешна посока — Лондон е най-ужасното място, което един чужденец би избрал да обикаля. Не исках да вземам такси, защото винаги изработвам нещата много внимателно, дори твърде внимателно. И затова именно имах такъв успех. Както и да е, преди да открия, че се движа в грешна посока, се намерих на една улица, която се казваше «Луджейт хил», и докато търсех пътя към Холбърн, минах покрай Централния наказателен съд. Знаех, че е Централният съд, защото го пишеше, и това ме озадачи, защото винаги съм мислел, че се казва «Стария Бейли». Познах го по златната фигура на правосъдието на покрива. Дори един южноафриканец би го познал — и ние гледаме филми на Едгар Ластгартен.

Беше много интересно, но аз не бях там като турист, така че изпуснах възможността да вляза и да видя дали се гледа някакво дело. Вместо това забързах към «Ледър Лейн» зад магазина «Гемидж» и открих един уличен пазар, на който продаваха всякакви джунджурии, поставени на ръчни колички. Гледката не ми се понрави особено — трудно е да се измъкнеш бързо в гъста тълпа. А аз трябваше да съм сто процента сигурен, че няма да се вдигне врява, което означаваше, че трябва да фрасна пощальона доста силничко. Започна да ми дожалява за него.

Преди да огледам мястото, чийто адрес ми бе дал Макинтош, аз се поразходих из околността, като разучавах всички възможни изходи. За мое най-голямо учудване открих, че «Хатън Гардън» върви успоредно с «Ледър Лейн», а знаех, че търговецът на диаманти се навърта там. Като се замислих отново, не беше толкова учудващо. Те не биха допуснали адресът, на който получават диамантите, да бъде много далече от крайното предназначение. Погледнах към празните безжизнени сгради и се запитах в коя от тях се намираше «трезорът», който Макинтош ми беше описал.

Половин час обикалях тези улици и оглеждах магазините, тъй като по принцип те са твърде удобни за укриване, когато се налага да офейкаш. Открих, че «Гемидж» е подходящ за целта — достатъчно голям, за да се загубиш, — затова прекарах четвърт час, за да се запозная отблизо с мястото. Едва ли можех да проуча всичко, което ми е необходимо, за толкова кратко време, но на този етап не трябваше да се осланям на готови планове. Това е грешката на хората, които се впускат в подобни начинания. Предварително правят подробни планове на действие, като си въобразяват, че са царете на разума, и така работата се обърква и проваля. Върнах се на «Ледър Лейн» и открих адреса, който ми беше дал Макинтош. Беше на втория етаж, така че се качих със скърцащия асансьор до третия и слязох пеша на втория. Модната къща на «Бетси-Лу Къмпани» беше отворена, но аз не си направих труда да се представя. Вместо това се замислих за възможните начини на действие и открих, че имаше добри възможности, въпреки че първо трябваше да наблюдавам пощальона, преди да реша как да постъпя. Не се задържах дълго време там, но престоят ми беше достатъчен, за да се ориентирам в обстановката. След десет минути вече бях отново в «Гемидж» и набирах телефонния номер на Макинтош. Мисис Смит сякаш бе стояла до телефона в очакване на моето обаждане, защото след първото иззвъняване вдигна слушалката.

— «Англо-скотиш холдингс».

— Риардън на телефона — казах.

— Ще ви свържа с мистър Макинтош.

— Почакайте — каква Смит сте?

— Какво искате да кажете?

— Нямате ли малко име?

Тя не отговори веднага.

— Може би ще е по-добре да ме наричате Люси.

— Ооо, не мога да повярвам.

— По-добре се опитайте.

— Мистър Смит съществува ли? — Слушалката в ръката ми се вледени, когато тя каза студено:

— Това не е ваша работа. Ще ви свържа с мистър Макинтош.

Чу се щракване и връзката временно заглъхна. Помислих си, че репутацията ми на любовник не е от най-добрите. Но нямаше защо да се учудвам на поведението на мисис Смит. Не можех да си представя, че би се впуснала в някаква авантюра, преди да изпълня възложената ми задача. Почувствах се потиснат.

Гласът на Макинтош изпука в ухото ми:

— Здравейте, скъпо момче.

— Готов съм да поговорим повече за случая.

— Така ли? Добре, елате в офиса ми по същото време.

— Разбрано — отвърнах.

— Между другото, ходихте ли при шивача ми?

— Не.

— Добре е да побързате — каза той. — Ще трябва да ви вземе мярка и ще има поне три проби. Тъкмо ще са готови, и ще ви приберат.

— Много смешно — казах и затворих телефона. Лесно му беше на Макинтош да прави подли забележки. Не на него се падаше да свърши черната работа. Чудех се какво ли още прави в този занемарен офис, освен да организира кражби на диаманти.

Взех такси от Уест Енд и в «Остин Рийд» си купих много хубаво палто с две лица и един каскет от онези, които носят английските провинциални благородници. Продавачът искаше да ми го увие, но аз го сгънах и го сложих в джоба на палтото, което носех преметнато през ръката си.

Не отидох при шивача на Макинтош.

III

— Значи мислиш, че работата е изпълнима — каза Макинтош.

Кимнах.

— Бих искал да знам някои неща, въпреки че засега не ми трябват.

— Какво искаш да знаеш?

— Първо — кога ще стане кражбата?

Макинтош направи гримаса.

— Вдругиден — отвърна безгрижно той.

— Господи! — възкликнах. — Нямаме много време.

Той се подсмихна:

— Всичко ще свърши за по-малко от седмица. — Той смигна на мисис Смит. — Не всеки може да спечели четиридесет хиляди лири за една седмица, и то без много труд.

— Оттук виждам още един — казах саркастично. — Та вие не си помръдвате пръста!

Той остана невъзмутим.

— Моята сила е в организацията.

— Което означава, че трябва да прекарам остатъка от деня и утре, изучавайки навиците на английския пощальон — казах аз. — Колко пъти на ден разнася пощата?

Макинтош погледна многозначително мисис Смит, която отговори:

— Два.

— Можете ли да наемете някакви шпиони? Не трябва да се навъртам много около «Ледър Лейн». Могат да ме арестуват за скитничество, а това със сигурност ще провали всичко.

— Направено е необходимото — каза мисис Смит. — Имаме работното време.

Докато го преглеждах, тя разстла някаква скица на масата.

— Това е план на целия втори етаж. Тук имаме късмет. Някои сгради имат пощенски кутии във фоайето, но не и тази. Пощальонът предава пощата лично.

Макинтош заби пръста си в плана.

— Трябва да започнеш да наблюдаваш пощальона оттук. В ръката си ще държи писмата за онази фирма с отвратителното име, готов да ги предаде, и ти ще трябва да видиш дали носи кутийката. Ако не я носи, ще изчакаш до следващото му идване.

— Точно това ме притеснява — казах. — Чакането. Ако не внимавам, присъствието ми там може да събуди подозрения.

— О, забравих да ви кажа — наех един кабинет на същия етаж — любезно каза Макинтош. — Мисис Смит е подсигурила всички домакински удобства: електрически чайник, чай, кафе, захар, мляко и една кошница с продукти от «Фортнъм»… Ще живееш като цар. Надявам се, обичаш хайвер.

Издишах шумно.

— Не се притеснявайте да се обръщате към мен за каквото и да било — казах саркастично, но Макинтош се усмихна едва забележимо и подхвърли един ключ на масата. Взех го и запитах: — На чие име е нает офисът?

— «Кидикар Тойс Лимитид» — каза мисис Смит. — Такава компания съществува.

Макинтош се засмя.

— Основах я аз. Струва всичко на всичко двадесет и пет лири.

Остатъка от сутринта прекарахме в разискване на плана и аз не открих никакви неясни неща, които си заслужаваше да се променят. Улових се, че мисис Смит започва да ми харесва все повече и повече. Умът й беше остър като бръснач и нищо не убягваше от вниманието й. И все пак успяваше да запази женствеността си, независимо от работата, което обикновено е доста трудно за умните жени. Когато привършихме, аз казах:

— Люси не е истинското ви име, нали? Какво е тогава?

Тя ме погледна с ясни очи.

— Не мисля, че има значение — отвърна тя с равен глас.

Въздъхнах.

— Да, права сте — съгласих се. — Може би наистина е така.

Макинтош ни наблюдаваше с интерес, когато каза строго:

— Казах, че не искам никакви игрички с персонала, Риардън. Нищо друго освен работата не трябва да ви интересува. — Той погледна часовника си. — По-добре сега си вървете.

Така аз напуснах мрачния кабинет на Макинтош в стил «Деветнадесети век» и отново обядвах в «Петела», а следобеда прекарах в офиса на «Кидикар Тойс Лимитид», на две крачки от «Бетси-Лу». Всичко бе така, както обеща Макинтош. Направих си кафе и с удоволствие забелязах, че мисис Смит беше купила истинско кафе, а не онзи боклук, който се разтваря във вода.

Имаше хубав изглед към улицата, така че когато трябваше да наблюдавам пощальона, имах възможност да проследя голяма част от маршрута му. Макинтош беше длъжен да ми се обади, за да ме предупреди за идването му, но дори и да не го направеше, аз трябваше да съм известен поне петнадесет минути преди това. Това беше ясно, така че направих няколко пробни «разходки» по коридора, като засичах времето. Нямаше смисъл да го правя, без да знам с каква скорост се движи той, но все пак беше полезно. Засякох времето, за което отивах до «Гемидж» с бърза стъпка, но не чак толкова бърза, че да привлече вниманието. Прекарах един час в «Гемидж», за да изготвя маршрута, който да бъде достатъчно объркващ, та да заличи следите ми. С това привърших работата си за деня и се върнах в хотела.

Следващият ден беше почти същият с изключение на това, че се появи пощальонът и можех да репетирам с него. Когато дойде сутринта, го наблюдавах през полуотворената врата на офиса с часовник в ръка. Може да изглежда малко смешно, но в края на краищата всичко, което трябваше да направя, беше да ударя един човек. Но рискът, по дяволите, беше голям и затова прекарах още един ден там.

Докато чаках пощальонът да се появи за втори път, изпуших доста цигари. Всичко беше така, както Макинтош беше предвидил. Докато се приближаваше към вратата на «Бетси-Лу», видях, че държи писмата в ръката си и че всяка кутийка «Кодак» би била ясно забележима. Надявах се Макинтош да е прав за диамантите. Щяхме да изглеждаме страшно глупаво, ако вместо диаманти в кутийката намерим снимки от уикенда на Бетси-Лу в Брайтън. Преди да си тръгна, позвъних на Макинтош и за мое учудване той сам вдигна телефона. Аз казах:

— Готов съм повече от всякога.

— Добре — каза и замълча. — Няма да ме видите повече — като изключим момента, в който ще ми подадете кутийката утре. И го свършете добре, за бога!

— Какво има? — попитах. — Да не би да се страхувате?

Той не отговори нищо. Вместо това каза:

— Ще намерите един подарък за вас в хотела. Пазете го. — Той замълча отново. — Успех!

Аз казах:

— Предайте специални поздрави на мисис Смит.

Той се изкашля.

— Няма да го направя, сам знаете.

— Може би. Но все пак исках да опитам.

— Прав сте, но утре тя ще бъде вече в Швейцария. Ще й предам, когато я видя отново — каза той и затвори.

Върнах се в хотела, вдигнах малкото пакетче от бюрото и го развих. Подаръкът, за който ми говореше Макинтош, представляваше една кутия, в която лежеше оловна палка — облечена с гума и с хубава дръжка. Наистина ефектен, обезболяващ инструмент, макар и опасен. В кутията имаше и една бележка, която се състоеше от един-единствен ред печатен текст: «Достатъчно трудно, но не чак толкова.»

Тази вечер си легнах рано. Трябваше да върша работа на другия ден.

IV

На следващата сутрин отидох в Сити, както отиват там бизнесмените, въпреки че не носех бомбе — «опората» на офиса — и вечния чадър. Бях там много по-рано от другите, тъй като първото разнасяне на пощата е преди обичайните часове, в които служителите идват на работа. Пристигнах в «Кидикар» с половин час преднина и веднага сложих кафеварката, за да мога спокойно да наблюдавам от прозореца. Продавачите на «Ледър Лейн» приготвяха сергиите си за през деня, а Макинтош все още го нямаше. Не се безпокоях за това. Би трябвало да е някъде наоколо — зорко следящ за появяването на пощальона.

Тъкмо бях привършил с първата чаша кафе, когато телефонът иззвъня. Макинтош каза кратко: «Идва.» Чу се щракване, когато затвори.

Явно пощальонът не беше отделял много време да развива мускулите на краката си и въобще на цялото тяло, тъй като имаше навика да се качва с асансьора до последния етаж и оттам да слиза пеша, явно мислейки, че да слизаш по стълбите е по-лесно, отколкото да ги изкачваш. Облякох палтото си и сложих шапката, като се ослушвах за звука на асансьора през леко открехнатата врата. Бяха изминали десет минути, когато го чух да се качва нагоре, и тогава излязох в коридора, притваряйки леко вратата на офиса, така че и най-лекото бутване да я отвори.

В сградата беше много тихо по това време и аз, като чух пощальона да слиза към втория етаж, се върнах на първия. Той беше на втория етаж, подмина офиса на «Бетси-Лу» и се отправи към другите офиси. Това беше всекидневният му маршрут, така че нямаше за какво да се притеснявам.

Тогава го чух да прави няколко крачки назад, действията му бяха придружени от ритмичния метален звук от пускането на писмата.

Появих се на стълбите тъкмо навреме и се запътих към офиса на «Кидикар», като се разминахме по коридора. Вгледах се в ръцете му, но нямаше никаква жълта кутийка.

— Добро утро — каза той. — Прекрасен ден, нали?

Той се отдалечи с бърза стъпка, а аз едва се дотътрих до офиса, като се престорих, че отварям вратата с ключ. Когато затворих след себе си, установих, че се бях изпотил леко. Не много, но достатъчно, за да докаже, че бях напрегнат. Беше нелепо — трябваше само да взема една малка кутийка от нищо неподозиращ мъж, което по принцип е най-лесното нещо в света и не е причина за безпокойство. Но напрежението се пораждаше от съдържанието на тази кутийка. Сто хиляди лири са пари, за които си струва да се рискува. Ситуацията е подобна на онази с мъжа, който върви уверено по тротоара без колебание, обаче когато този човек се намира на същия тротоар, но на сто стъпки височина, би се изпотил от страх. Отидох до прозореца и го отворих — не толкова за да вдъхна чист въздух, колкото да съобщя на Макинтош, че не е станало нищо. Погледнах надолу към «Ледър Лейн» и го видях да стои на уреченото място. Беше пред една сергия с домати и нервно ги опипваше. Той хвърли кратък поглед нагоре към прозореца, обърна се и бързо се отдалечи.

Запалих цигара и се заех да прегледам сутрешните вестници. Трябваше да почакам малко до второто разнасяне на пощата.

Два часа по-късно телефонът иззвъня отново.

— Пожелавам ви повече късмет този път — каза Макинтош и затвори.

Направих го така, както и преди — нямаше да ме затрудни, ако пощальонът беше друг. Чаках на площадката на първия етаж и се ослушвах напрегнато. Този път щеше да бъде по-трудно, тъй като в сградата имаше хора и не се знаеше дали щях да сваря пощальона сам в коридора. Ако това станеше, всичко би било много лесно, но ако се случеше да има някой друг, трябваше да грабна кутийката и да избягам.

Отмерени стъпки ме предупредиха, че идва, и аз изкачих стълбите в критичния момент. Огледах се на двете страни, сякаш се готвех да пресичам улица, и видях, че теренът беше чист — в коридора нямаше никой друг освен мен и пощальона. Погледнах ръцете му. Носеше връзка писма, а върху тях забелязах жълта кутийка. Застанах от дясната му страна, докато той се приближаваше към офиса на «Кидикар».

— Има ли нещо за мен? — попитах. — Аз съм вътре — посочих вратата зад него. Той се обърна да погледне името на вратата и аз го ударих с палката зад ухото. Надявах се да има достатъчно дебел череп. Той изохка и краката му се подкосиха. Хванах го, преди да е паднал, и го избутах към вратата на офиса, която се отвори под тежестта му и той падна на прага, а писмата се разпиляха наоколо му. Кутийката тупна на пода, като произведе тъп звук. Наведох се над него и го завлякох вътре, като затворих вратата с крак. След което грабнах жълтата кутийка и я пъхнах в кафявата, която Макинтош специално беше приготвил и която не биеше на очи. Трябваше да му я предам на улицата и не искахме да привличаме вниманието с яркия жълт цвят. За по-малко от минута от мига, в който бях поздравил пощальона, вече бях излязъл от офиса и заключвах вратата отвън. Докато правех това, някой мина зад мен и отвори вратата на офиса на «Бетси-Лу». Обърнах се и заслизах по стълбите — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Предполагах, че пощальонът няма да се съвземе по-рано от три минути, а и трябваше да изляза от офиса.

Излязох на улицата и видях Макинтош, който ме гледаше втренчено. Той отклони погледа си и почти се обърна в другата посока. Аз закрачих през улицата между сергиите към него. В тълпата беше по-лесно да го бутна с рамо и като смотолевих едно «извинете», му подадох пакетчето и продължих към «Холборн». Не бях отишъл много далеч, когато чух трясък от счупено стъкло зад мен, примесен с възбудени гласове. Пощальонът се оказа умен, не си беше губил времето да разбива вратата, а беше счупил прозореца, като с това привлече вниманието на тълпата. Също така беше дошъл в съзнание по-бързо, отколкото очаквах — явно не го бях ударил достатъчно силно.

Но аз бях в безопасност — достатъчно далече от него, за да ме види, и в същото време продължавах да се измъквам. Щяха да минат поне пет минути в общото объркване, дотогава смятах да бъда далече. Надявах се, че Макинтош прави същото. Сега той се печеше на огън, защото диамантите бяха в него. Вмъкнах се в «Гемидж» през задния вход и си пробих път през магазина, като се движех съвсем спокойно. Изглеждах като човек, който знае къде отива. Намерих мъжката пробна и се заключих в една кабинка. Палтото ми свърши добра работа — облякох го от другата страна. Бях го избирал много внимателно — да бъде с контрастни цветове. Извадих шапката от джоба си, а тази, която носех, беше безмилостно смачкана и нагъната в безформена купчинка плат.

Да лежи смачкана в джоба ми не беше най-доброто решение, но беше по-добре, отколкото да я оставя в магазина. Доколкото дрехите правят човека, един непознат напусна мъжката пробна. Шляех се безцелно из магазина, като се придвижвах към главния вход и по пътя си купих една вратовръзка — просто за да има причина за посещението ми в «Гемидж», но тази предпазна мярка се оказа излишна. Излязох на тротоара пред «Холборн» и се отправих в западна посока. Такси не можех да взема, тъй като таксиметровите шофьори ще бъдат разпитвани за клиентите им по това време. Половин час по-късно се намирах в една кръчма, далече от «Оксфорд стрийт» и близо до «Марол Арки», и за награда жадно изгълтах една чаша бира. Свърших добра и сравнително лесна работа, която още не беше приключила. Чудех се дали Макинтош щеше да се справи със своята половина от задачата и дали можех да му вярвам.

V

Вечерта, докато се приготвях да изляза, на вратата се почука настойчиво. Отворих и на прага видях двама едри мъже, облечени строго и с най-добър вкус. Този, който стоеше отдясно, попита:

— Вие ли сте Джоузеф Алойсиъс Риардън?

Не ми трябваше много време, за да разбера, че бяха ченгета. Усмихнах се насила.

— Харесвам повече името си без Алойсиъс.

— Ние сме полицаи — каза той и нехайно тикна в лицето ми легитимацията си. — Надявам се, че ще ни съдействате в издирването.

— А, това разрешително ли е? Никога не съм виждал такава карта.

Той неохотно отвори портфейла си отново и аз прочетох, че беше детектив и инспектор. Несъмнено беше точно това, което трябваше да бъде. Казваше се Джон М. Брънскил. Започнах да дърдоря, просто за да спечеля време:

— Виждал съм такива неща на биоскопите и никога не съм мислел, че ще се случи с мен.

— Биоскопи ли? — попита той със съмнение в гласа.

— Това означава филм. Така наричаме киното в Южна Африка. Впрочем аз съм оттам. И не знам как бих могъл да ви помогна във вашето разследване, инспекторе. Аз съм просто един чужденец в очите на лондончани, а всъщност и за цяла Англия. Тук съм само от една седмица — даже и от по-малко.

— Ние знаем всичко това, мистър Риардън — каза меко Брънскил.

Значи те се бяха осведомили вече за мен. Бързо действаха тези момчета — винаги съм мислел, че английската полиция е прекрасна.

— Може ли да влезем, мистър Риардън? Все пак мисля, че ще можете да ни помогнете.

Пристъпих встрани и те влязоха.

— Влезте и седнете. Има само един стол, така че някой от вас ще трябва да седне на леглото. Можете да се съблечете.

— Не е необходимо — каза Брънскил. — Няма да останем дълго. Да ви представя сержант Джървис.

Джървис изглеждаше по-твърд орех от Брънскил. Докато Брънскил знаеше тънкостите на човешката психология и владееше до съвършенство онази привидна учтивост, на която учи зрелостта, то Джървис все още имаше трески за дялкане и беше просто едно младо твърдо ченге. Но по-опасният щеше да бъде Брънскил, защото щеше да действа хитро.

— Е, какво мога да направя за вас? — казах.

— Разследваме кражба на пакет от един пощальон на «Ледър Лейн» тази сутрин — каза Брънскил. — Какво можете да ми кажете за това, мистър Риардън?

— Къде е «Ледър Лейн»? Казах ви, че за първи път идвам в Лондон.

Брънскил и Джървис се спогледаха, след което погледнаха мен.

— Хайде, мистър Риардън — каза Брънскил. — Можете да кажете много повече.

— Имате досие в полицията — неочаквано изрече Джървис.

Това беше удар под пояса. Казах с горчивина:

— И вие, копелета, никога няма да позволите да го забравя. Да, наистина имам досие. Лежах осемнадесет месеца в централния затвор в Претория — осемнадесет месеца в каменноледения пандиз, но това беше отдавна. Оттогава не съм престъпвал закона.

— До тази сутрин може би — вметна Брънскил.

Погледнах го право в очите.

— Не ми играйте изтъркани номера. Казвайте какво съм извършил според вас, а аз съвсем искрено ще ви отговоря, че не е вярно.

— Много добре — измърмори Брънскил. — Не мислите ли, сержант?

Джървис издаде някакъв отвратителен гърлен звук и каза:

— Имате ли нещо против да претърсим стаята ви, Риардън?

— За сержанти се казвам мистър Риардън — казах. — Шефът ви има по-добри маниери от вас. И повече от сигурно е, че протестирам срещу това да претърсвате стаята ми, освен ако нямате заповед за обиск.

— О, да, имаме заповед за обиск — каза Брънскил спокойно. — Хайде, сержант. — Той извади някакъв документ от джоба си и го пъхна в ръката ми. — Мисля, че ще ви се стори редовен, мистър Риардън.

Дори не си направих труда да го погледна, а го метнах на масата и хвърлих поглед към Джървис, който щателно претърсваше стаята. Не откри нищо — просто нямаше какво да открие. Най-накрая се отказа, погледна към Брънскил и поклати глава. Брънскил се обърна към мен:

— Трябва да дойдете с мен в полицията.

Мълчах и дълго време не проговорих, след което казах:

— Е, да, но ще трябва да ме помолите.

— Имали сме комедиант тук, сър — каза Джървис и ме погледна с неприязън.

— Ако не ме помолите, няма да дойда — казах. — Ще трябва да ме арестувате, за да ме заведете в полицията.

Брънскил въздъхна.

— Много добре, мистър Риардън, арестувам ви като заподозрян за съучастник в нападението срещу пощальона на «Ледър Лейн», около девет и половина тази сутрин. Така харесва ли ви?

— Става — отвърнах аз. — Да вървим.

— О, щях да забравя — каза той. — Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.

— Знам закона — казах аз, — даже твърде добре.

— Сигурен съм — отвърна той меко.

Очаквах да ме заведат в Скотланд Ярд, но в крайна сметка се озовах в едно малко полицейско управление. Не знаех къде се намира, защото не познавах добре Лондон. Сложиха ме в една немебелирана стая, където имаше само чамова маса и два разкривени стола. Миришеше така, както във всички полицейски участъци по света. Седнах на единия от столовете и запуших цигара след цигара. Едно униформено ченге, което стоеше с гръб към вратата и изглеждаше странно в своята униформа, ме пазеше.

Измина около час и половина, преди да дойдат да ме разпитват, и онова упорито момче Джървис беше този, който започна атаката. Той влезе в стаята и с властно движение отпрати униформеното ченге, което бързо се изпари, след което Джървис седна от другата страна на масата и ме изгледа продължително, без да говори. Пренебрегвах го съвсем явно, дори не го поглеждах, и той беше този, който наруши мълчанието:

— Бил си тук и преди, нали, Риардън?

— Никога през живота си не съм стъпвал тук.

— Знаеш какво искам да кажа. Седял си на дървени маси лице в лице с полицай много, много пъти. Знаеш процедурата твърде добре — ти си професионалист. Ако беше някой друг, щях да подхвана нещата издалеко — да подходя психологически, но при теб тия не минават, нали? Така че няма да си правя труда. Няма да бъда нито тактичен с теб, нито пък ще прилагам психологически хватки. Ще те счупя като орех, Риардън.

— По-добре си припомни правилата на закона.

Той се изсмя дрезгаво.

— Разбираш ли какво имам предвид? Един честен човек не би различил съдебните закони от закона на Паркинсон. Но ти ги различаваш, нали? Ти си престъпник и вече е свършено с теб.

— Когато свършиш с обидите, ще си тръгна — казах аз.

— Ще си тръгнеш, когато аз кажа — отвърна той остро.

Аз му се озъбих:

— По-добре първо се консултирай с Брънскил, синко.

— Къде са диамантите?

— Какви диаманти?

— Състоянието на пощальона е трагично. Ударил си го твърде лошо, Риардън. По всяка вероятност ще пукне и какво ще стане с теб, Риардън? — Той се наведе напред. — Ще ти лепнат толкова годинки, че накрая ще можеш да настъпваш брадата си.

Джървис се опитваше да ме сплаши, но беше лош лъжец. Никой умиращ пощальон не би могъл да счупи прозореца в офиса на «Кидикар». Аз просто го гледах в очите и мълчах.

— Ако диамантите не се намерят, положението ти ще стане много тежко — каза той. — Може би, ако кажеш къде са, съдията ще бъде благосклонен към теб.

— За какви диаманти говориш? — попитах.

Продължихме в същия дух още половин час, докато той се умори и си тръгна, а униформеното ченге се върна и зае предишното си място пред вратата. Обърнах се и го изгледах.

— Не получаваш ли мазоли? Не е ли вредна тази работа за краката ти?

Той ме погледна невъзмутимо и безизразно и не отговори нищо.

Междувременно пристигна тежката артилерия. Брънскил дойде с една дебела папка, претъпкана с листи, която сложи на масата.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Риардън — каза той.

— Не съм очаквал нещо друго — отвърнах.

Той ми се усмихна съжалително, но с разбиране.

— Всички имаме работа, която сме длъжни да вършим, но понякога тя се оказва много неприятна. Не трябва да ме корите, че върша своята. — Той отвори папката. — Досието ви е доста голямо, мистър Риардън, а и това на Интерпол е солидно.

— Осъждан съм веднъж — казах. — Всичко останало е неофициално и не можете да го използвате. Това, което първият срещнат каже за мен, не е доказателство. — Озъбих се в усмивка и като посочих папката, казах: — Твърдението на един полицай не може да се счита за доказателство.

— Точно така, но и едно такова твърдение може да бъде интересно.

Той дълго преглеждаше документите с доста замислен вид, след което каза, без да вдига погледа си:

— Защо щяхте да заминавате за Швейцария утре?

— Аз съм турист — казах. — Никога не съм ходил там.

— Това е и първото ви посещение в Лондон, нали?

— Знаете, че е така. Вижте, искам адвокат.

Той вдигна поглед.

— Бих ви предложил просто съветник. Имате ли някого предвид?

Извадих от портмонето си едно листче хартия с телефонния номер, който ми бе дал Макинтош, предвиждайки подобна ситуация.

— Това е телефонът, на който можете да го намерите — казах аз.

След като го прочете, Брънскил повдигна вежди.

— Този номер ми е добре известен, точно това е адвокатът, който би се заел с вашия случай. За човек, който е в Англия по-малко от седмица, много добре се справяте.

— Той отмести документите настрана. — Ще му съобщя, че сте тук.

Гърлото ми беше пресъхнало от многото цигари.

— Още нещо — казах. — Няма да имам нищо против чаша чай.

— Страхувам се, че не можем да ви предложим чай — каза Брънскил със съжаление. — Чаша вода ще свърши ли работа?

— Да.

Отиде до вратата, даде нареждания и се върна.

— Хората си мислят, че тук в участъка по цял ден пием чай, нещо като заведение за редовните посетители на затвора. Няма откъде другаде да сте си го помислили освен от телевизията.

— О, не. Нямаме телевизия в Южна Африка.

— Наистина ли? — каза Брънскил. — Колко интересно! А сега — за тези диаманти. Мисля, че…

— Какви диаманти? — прекъснах го аз.

Продължихме в същия дух. Той успя да ме извади от релсите повече, отколкото Джървис, защото беше по-хитър. Не беше толкова глупав да лъже за неща, които знаех, както направи Джървис, а и по-добре се справяше със задачата да ме смаже, като проявяваше упорството на жужеща муха. Донесоха вода в една гарафа, както и чаша. Напълних чашата и жадно я изпих, след което я напълних отново и пак пих. Брънскил ме гледаше и накрая каза:

— Напихте ли се?

Кимнах, той протегна ръка и внимателно хвана чашата с края на пръстите си и я отнесе. Когато се върна, ме погледна със съжаление.

— Не вярвах, че ще се хванете на въдицата. Знаете, че нямаме право да ви вземем отпечатъци, докато не ви признаем за виновен. Защо ни позволихте да го направим?

— Бях уморен — казах аз.

— Това е много лошо — каза той със съчувствие. — А сега да се върнем на диамантите…

Междувременно Джървис влезе в стаята и направи мълчалив знак на Брънскил. Те застанаха до вратата и заговориха с тихи гласове. Брънскил се обърна.

— А сега погледнете тук, Риардън. Вие сте разобличен. Имаме достатъчно доказателства, за да ви тикнем зад решетките за десет години. Ако ни помогнете в издирването на диамантите, това би смекчило присъдата ви.

— Какви диаманти? — попитах уморено.

Той шумно затвори устните си.

— Добре — каза грубо. — Вървете насам.

Последвах го, като вървях между него и Джървис. Придружиха ме до една голяма стая, в която имаше дузина мъже, изправени до стената.

Джървис каза:

— Няма нужда да обяснявам за какво е всичко това, Риардън, но ще го направя, защото законът го изисква. Това са хора, които ще спомогнат за вашето идентифициране. Други трима ще влязат по-късно, след като се подредите по ваш избор някъде в тази редица. Можете да сменяте мястото си, ако пожелаете. Разбрахте ли ме?

Кимнах и отидох до стената, като застанах трети поред. Мина известно време, след което влезе първият свидетел — една стара дама — нечия мила майчица вероятно. Тя отиде до края на редицата, след което се насочи право към мен и ме посочи.

— Това е той.

Истината беше, че никога не бях я виждал. Изведоха я, но аз не си направих труда да сменя мястото си. Нямаше никакъв смисъл наистина. Както каза Брънскил, вече ме бяха разобличили.

Следващият свидетел беше младо момче на около осемнадесет години. Той дори не си направи труда да отиде до края на редицата. Застана пред мен.

— Това е той. Той го направи.

Третият свидетел също не се помъчи да играе сценки. Погледна ме веднъж и каза на висок глас:

— Това е момчето. Надявам се, че ти остава още да живееш, приятелю.

Отмина, като потриваше главата си. Той беше пощальонът — не чак толкова смъртно ранен, както Джървис искаше да го изкара.

В крайна сметка всичко свърши и Джървис и Брънскил ме върнаха обратно. Казах на Джървис:

— Направили сте чудо — върнали сте към живот този пощальон по-скоро, отколкото очаквах.

Той ме изгледа свирепо, след което по лицето му се разля мазна усмивка.

— Откъде знаете, че това е пощальонът?

Вдигнах рамене. Както и да погледнех нещата, бях сгазил лука. Казах на Брънскил:

— Кое е проклетото копеле, което ме изпорти?

Изражението му не издаваше нищо.

— Нека да го наречем просто «информация», Риардън. Ще бъдете съден утре сутринта и ще трябва да се явите пред съдията. Ще се погрижа вашият адвокат да присъства.

— Благодаря ви — казах аз. — Как се казва той?

— Господи! — възкликна той. — Вие наистина сте хладнокръвен. Адвокатът ви се казва мистър Маскъл.

— Благодаря отново — казах аз.

Брънскил повика един сержант, който ме настани в килия за през нощта. Хапнах малко, след което се изтегнах на леглото и заспах почти веднага. Денят беше уморителен.