Капанът на свободата

I

Погледнах часовника си за петнадесети път от петнадесет минути насам и реших, че моментът беше настъпил. Сложих си водолазния костюм, затегнах колана около кръста си и нахлузих маската на врата си. Запалих двигателите и лодката се затресе. Отвързах въжето, оттласнах се с една ръка и дадох газ, като не знаех какво да очаквам.

Скоростта беше ниска и тя не се справяше съвсем лошо, въпреки че ми се струваше, че има нещо нередно в кормилото. Пуснах фаровете, защото не исках пристанищните патрули да ме приберат за нелегално преминаване, и навлязох в «Гранд харбър». Тук в миналото британските кораби бяха разгромили френските нашественици. Сега имаше друг, по-особен екипаж, който се отправяше в открито море, но с по-съвременна традиция.

Валета беше осветена, а «Флориана» — обсипана с цветни сияния. Музика от ударни инструменти се носеше над водата. Веселието започваше.

Заобиколих центъра на Сенгли и се отправих към пристанището. Нищо не идваше насреща ми, затова реших да видя на какво е способно коритото. Бученето на моторите се засили, когато дадох газ, и почувствах ускорението, когато двеста конски сили го тласнаха през водата. Колкото до конските сили на тон водоизместимост, тази малка лодчица беше четиридесет пъти по-бърза от «Артина». Това беше причината за скоростта.

Управлението обаче беше непосилно. Щурвалът подскачаше неудържимо в ръцете ми, курсът беше, меко казано, хаотичен и влязох в пристанището, като правех почти идеална имитация на морско конче, което се щура по повърхността на малко езерце.

Тази проклета лодка не се поддаваше на управление и вървеше накъдето си иска. Съмнявах се, че скоростта й е по-висока от дванадесет възела, а това съвсем не беше достатъчно. Цялата й мощност не правеше нищо друго освен пенливи вълнички по повърхността на водата, а аз съвсем не бях тръгнал да се забавлявам с правенето на вълни. В момент на пълно отчаяние натиснах газта докрай, лодката подскочи и бясно потегли напред със скорост десет възела повече от предишната. Но щурвалът беше все така необуздаем и имаше голямо несъответствие между посоката, която се опитвах да избера, и реакцията на коритото, в което се намирах.

Отново намалих скоростта и тя внезапно спря, сякаш се беше ударила в стена. Бях се захванал с много непосилна задача. В краен случай можех да достигна скоростта, от която се нуждаех, разбира се, ако не избухнеха двигателите, но не знаех какво да правя, когато се наложеше да се насоча право към целта. Изобщо не можех да разчитам на способностите й за праволинейност. Въпреки че нощта беше прохладна, усетих, че целият съм облян в пот.

Ако единственият начин да поддържам нормален курс беше, като надувам скоростта, то по-добре да не опитвам отново. Страхувах се, че двигателите ще избухнат и че това ще бъде последното излизане на тази моторница в морето. Колкото до щурвала, трябваше да се оправя някак си.

Намалих скоростта още и се отправих към «Сейнт Елмос пойнт», който се очертаваше със светлините си ярко на нощното небе, докато минавах покрай вълнолома. Намирах се в открито море и лодката се люлееше заплашително. Тежката стоманена плоча, която бях прикрепил три стъпки под водата, действаше като махало. Това непохватно корито сигурно би накарало всеки самоуважаващ се конструктор на лодки да завие от ужас.

Заобиколих вълнолома и навлязох в «Марсамксет харбър». Бях радостен, че отново съм в залив, а не в открито море, и се насочих към остров Мануел. Валета се намираше от лявата ми страна и се запитах откъде ли пускат фойерверките. Погледнах часовника си и видях, че нямам много време.

Като приближих острова, намалих газта почти докрая, само колкото да поддържам посоката, а моторите едва се чуваха. Недалеч от мен видях припламваща светлина и Алисън, която беше запалила клечка кибрит и с нея осветяваше лицето си. Насочих се в тая посока и спрях до лодката й.

Тя беше много малка и кокетна — с един външен двигател.

— Хубаво нещо си намерила. Откъде го взе?

— Послушах съвета ти и я откраднах — каза тя и тихо се засмя.

Усмихнах се в тъмнината.

— Длъжна си да спестяваш държавните пари — поучително отбелязах.

— А ти как се справи?

— Лодката е отвратителна. Дяволски е раздрънкана.

— Беше наред, когато я взех от Силема.

— Сега е друга. Изобщо не може да се контролира, когато скоростта е висока. Колко време имаме?

— Около десет минути.

Аз се огледах.

— По-добре да заемем позиция. Не трябва да стоим тук. Приближава се фериботът за Силема и може да ни видят. «Артина» на същото място ли е?

— Да.

— Тогава тръгвам. Ще се спусна по «Лазарето крийк» и ще завия, за да мога да се насоча правилно. Кормилото е толкова ужасно, че мога да не уцеля яхтата първия път. В такъв случай ще мина от другата страна, където ще застанеш ти. Наблюдавай, когато идвам, за да не се сблъскваме.

— Успех, Оуен! — каза Алисън.

— Ако видиш Уилър, фрасни го хубавичко и му предай моите поздрави. Той очакваше с нетърпение представлението, което неговият китайски приятел щеше да изнесе с мен. Ако нещата се развият по плана, ще се видим в «Таксбиекс» — на същото място, както снощи.

Плавно дадох газ и потеглих. Минах доста близо до «Артина» и забелязах трима мъже на палубата — Уилър, капитана и китаеца, Чанг Пи-Уо. Можах да ги видя много ясно, защото бяха осветени, но аз бях долу във водата и те нямаха никакъв шанс да ме разпознаят дори да ме видеха. Просто още една лодка, която минава оттам през нощта.

Мислено набелязах точката в корпуса, която щях да пробия, и продължих надолу. Близо към остров Мануел завих бавно. Проверих кислорода на водолазния костюм и сложих маската. Ако нещата се развиеха добре, нямаше да мога да го направя по-късно.

Зад мен преминаха някакви лодки, от които се чуваше музика от барабани и духови инструменти. Не им обърнах внимание и погледнах Валета, където щеше да започне шоуто с фойерверки. Чух някакъв плътен и заглушителен бумтеж и помислих, че са барабаните, но се оказаха минохвъргачките. Една сигнална ракета обля в жълт пламък Валета. За момент «Артина» се освети и я видях ясно. Фойерверките бяха започнали и бе мой ред да дам приноса си към празника.

Натиснах газта и бавно потеглих, а около мен ракети разпръскваха дъжд от червени и зелени огньове. С едната си ръка управлявах, а с другата обилно поръсих моя товар с бензин от една отворена тенекиена кутия, като се молех искрите да са напълно загаснали, като достигнеха водата. Само една ми беше достатъчна, за да се вдигна във въздуха, обвит от разноцветни сияния.

Небето бе обляно в светлина от фойерверките, които малтийците неуморно пускаха. Силуетът на «Артина» ясно се очертаваше, а аз с не по-малко ентусиазъм натисках газта.

Двигателите изръмжаха и лодката се затресе почти неконтролируемо. Кормилото подскачаше в ръцете ми, докато се опитвах отчаяно да поддържам някакъв правилен курс, но всъщност се движех в зигзаг опасно близо до подредените яхти, закотвени в пристанището. Силно завъртях кормилото, но тази проклетница реагираше така дяволски бавно и от една палуба се чу възмутен вик. Гласът ми приличаше на този на недоволния полковник от миналата нощ, който сигурно се беше уплашил до смърт, когато прелетях покрай него и одрасках боята на яхтата със скорост двадесет възела.

Отминах го и се насочих към вътрешността на пристанището, като се движех в отчайващо криволичеща линия, която би извикала сълзи в очите на всеки самоуважаващ се рулеви. Фойерверките продължаваха своя неудържим танц — искрящи и ослепяващи — и сърцето ми щеше да изскочи, когато незнайно откъде една малка ракетка изневиделица прелетя над мен. Изпсувах и завъртях кормилото. Успях да я избягна на косъм.

Завъртях щурвала в другата посока и се огледах за «Артина». Установих, че започвам да се отдалечавам и да я изпускам от поглед, и при мисълта, че ще трябва да правя още една непосилна маневра, ми прилоша. Хрумна ми, че с това своенравно кормило щеше да бъде по-добре да се насоча в посока, съвсем различна от тази на «Артина», и тогава сигурно щях да я улуча.

Прецених, че се насочвам точно към кърмата й, но тогава се чу режещ неприятен звук от чупеща се метална пластинка и двигателят спря. Лодката се полюля известно време във водата, а предната й част сочеше право в «Артина». Изчаках, докато се прилепихме до корпуса й и се насладих на удара, който ме разтърси, когато подводното острие се заби в корпуса.

Полетях напред и се ударих в щурвала и това ме спаси да не падна във водата. Но задачата ми още не бе изпълнена. Докато опипом търсех запалката си, чух викове на палубата и погледнах нагоре, където дразнещо бързо за окото се сменяха ослепителна светлина и пълен мрак. Стори ми се, че някой се надвеси над борда, за да види какво, по дяволите, беше станало пък сега. Не можех ясно да го видя, но аз самият трябва да съм бил ярко осветен от поредния облак ракети.

Щракнах запалката и тя проблесна, но не излезе пламък. Отгоре се чу стрелба и един куршум прелетя покрай лакътя ми. Наведох се напред и допрях запалката до сноп напоени с петрол фойерверки. Лодката се пълнеше с вода и трябваше да запаля огън, преди да е потънала.

Щракнах отново и този път всичко пламна във величествени огньове. Това, което ме спаси да не стана на въглен, беше водолазният костюм. Огънят се разпали внезапно, както става, когато гори петрол, и един страховит пламтеж ме изхвърли през борда. Но докато падах във водата, нещо ме удари в рамото много силно.

Не си спомням дали съм бил действително в огъня, но когато докоснах водната повърхност, бях зашеметен. Допирът със студеното море възвърна рефлексите ми и аз се стрелнах към дълбините. Тогава открих, че дясната ми ръка беше напълно безпомощна. Не че това имаше голямо значение, тъй като с водолазен костюм краката вършат по-голямата част от работата, но се разтревожих, защото не знаех какво точно е станало.

Поплувах известно време под вода, но спрях, защото не знаех къде отивам. Бях загубил чувството си за ориентация, но все пак ми се струваше, че плувах към открито море. Затова предпазливо подадох глава над водата и се огледах, за да видя какво става на «Артина».

Не бях плувал толкова много, колкото си мислех. Тя беше само на стотина ярда от мен — достатъчно далече, за да не се тревожа, че ще ме открият, а облекчението ми беше пълно, когато видях разрастващия се пожар в средата на кораба. Моите фойерверки бяха свършили страхотна работа. Острието, което се беше забило като бивник в корпуса й, я бе закрепило здраво за моята лодка и ракетките избухваха като масиран артилерийски огън и засипваха с разноцветни искри яхтата, а огромни огнени езици ближеха и обвиваха корпуса. Един от навесите на палубата беше погълнат от пожара, а хората бягаха хаотично, без да знаят какво да направят.

Една голяма сигнална ракета избухна и разпръсна зелени искри, които със зловещо съскане изгасваха във водата около мен. Бях достатъчно близо, за да ме видят, ако някой имаше време да погледне през палубата, така че след последен поглед към «Артина» се гмурнах и заплувах към брега.

Не бях направил и десет удара, когато усетих, че нещо не е наред. Почувствах се неимоверно отпаднал, главата ми олекна, а рамото ми съмнително запулсира. Туптенето скоро прерасна в остра, непоносима болка. Отпуснах се и с лявата си ръка опипах рамото и изпитах такава чудовищна болка, че едва не извиках, което беше най-сигурният начин да се удавя.

Отново се подадох на повърхността и заплувах. Усещах главата си да отпада все повече и повече, а силите да се оттеглят от краката ми с всяка минута. Огънят на «Артина» пламтеше все така неудържимо, но пред очите ми всичко беше замъглено, като че ли гледах през заскрежен прозорец. Точно в този момент разбрах, че може би ще умра, тъй като нямах сили да доплувам до брега, който беше толкова близо. Имах чувството, че морето ме отнася все по-навътре и по-навътре, където щяха да свършат дните ми на тая земя.

Мисля, че съм изпаднал в безсъзнание, защото следващото нещо, което си спомням, беше една ярка светлина, насочена към очите ми от много близо, и напрегнатият шепот:

— Оуен, хвани се за това!

Нещо падна върху лицето ми и се спусна във водата. Опитах се да го хвана — беше въже.

— Можеш ли да се държиш? — Беше Алисън.

Чух ръмженето на мотор, въжето се обтегна и аз бях повлечен през водата. Отчаяно напрегнах всичките си сили, за да се задържа за въжето. Всички сили, които бяха останали в тялото ми, се съсредоточиха в пръстите на лявата ми ръка, така че да не се отпуснат и отхлабят въжето. Водата галеше главата ми и ме заливаха малки вълни, докато се носех след лодката. И дори в този момент признах ефективността на обучението на Макинтош и способностите на Алисън. Тя е съобразила, че няма да може да качи един полуприпаднал мъж в лодката, без да я обърне, или пък най-малкото — без да привлече вниманието.

Разстоянието до брега беше смешно кратко. Лодката се блъсна в един хелинг, Алисън скочи в дълбоката един метър вода, без да се интересува от последствията, и ме задърпа към брега.

— Какво се е случило, Оуен?

Тя ме пусна и аз седнах в плитката вода.

— Мисля, че ме простреляха — казах с мъка, а гласът ми сякаш идваше от мили разстояние. — В рамото… В дясното рамо.

Когато пръстите й докоснаха раната, болката ме връхлетя. Чух разкъсването на плат и тя превърза рамото ми. Грубо, но имаше ефект. Нямаше да се учудя, ако на място ме беше оперирала, за да извади куршума. Започнах да свиквам с ненадейните проявления на многобройните й таланти.

Промълвих немощно:

— Какво става на «Артина»?

Тя се отмести и видях яхтата, обвита в пламъци, а отгоре се виеше гъст черен дим, който можеше да бъде само от горенето на нафта. Водата около нея беше осветена от жълтите упорити пламъци. Моята стенобойна машина беше свършила работата си. Видях, че точно под руля се издига зловещ червен огън, който възпламени още един бидон с гориво и командната рубка изчезна. Чу се мощна експлозия, която проехтя из околностите и каменистите укрепления на Валета.

— Ето това беше — промълвих аз замислено.

Алисън се надвеси над мен.

— Можеш ли да вървиш?

— Не знам, но ще опитам.

Тя ме прихвана от лявата ми страна.

— Кървиш като заклано прасе. Трябва да отидем в болница.

Аз кимнах.

— Добре. Сега вече няма значение. Свършихме си работата. Дори ако Слейд и Уилър успеят да се измъкнат, ще им бъде трудничко да се оправят с полицията. Ще ме разпитват за причините, поради които съм подпалил «Артина», и аз ще им кажа истината. Знам, че ще ме изслушат много внимателно. Тук не е ежедневие да бъдат взривявани милионерски яхти просто така за нищо и думата ми ще бъде чута. Дали ще ми повярват, е друг въпрос, но реномето на Уилър ще бъде очернено и дълго време няма да се отърве от любопитни и съмнителни погледи. Колкото до Слейд, ние заедно избягахме от затвора и фактът, че аз съм в Малта, автоматически ще го вкара отново в затвора. Островът е малък и за непознатите няма да е лесно да си намерят скривалище.

А с мен не знаех какво ще се случи. Алисън можеше да даде показания на закрито заседание относно моето участие в акцията, но ако Макинтош беше мъртъв, не знам доколко щяха да обърнат внимание на думите й. Имаше голяма вероятност да прекарам остатъка от живота си в строго охраняемия затвор «Дърам», но точно в този момент не ми пукаше въобще.

Бях се облегнал почти с цялата си тежест върху Алисън, която ми помагаше да вървя, и се клатушках като пиян моряк. Не бяхме изминали много, когато се спрях и се втренчих в мъжа, който ни чакаше. Поразително приличаше на онова упорито младо ченге, сержант Джървис, който така ме ненавиждаше, защото бях откраднал някакви си диаманти и не бях благоволил да му кажа къде са.

Обърнах главата си и погледнах в другата посока. Там видях Брънскил и зад него Форбс, които самоуверено крачеха към нас.

— Картинката съвсем се запълни — казах аз и се обърнах към Брънскил.

Той стоеше пред мен и безизразно ме оглеждаше, без да пропусне бандажа на дясната ми ръка. Хвърли поглед към Алисън и кимна към пристанището, където догаряше «Артина».

— Ти ли го направи?

— Аз ли? — поклатих глава аз. — Трябва да се е подпалила от фойерверките.

Той се усмихна безрадостно.

— Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, може да се използува като доказателство срещу вас. — Той погледна Алисън. — Същото се отнася и за вас.

— Мисля, че Малта не спада към вашата юрисдикция — хладно отвърна тя.

— Не се безпокойте за това. Имам цял взвод местни полицаи на разположение. — Той се обърна към мен.

— И хиляда живота да имахте, всичките щяхте да ги прекарате на топло. Този път така здраво ще те притиснем, че ще се наложи да построят отделен затвор само за теб.

Представях си как мислено прави списък на провиненията ми — палеж, убийство, нанасяне на тежка телесна повреда, носене на оръжие и дори по-лошо — използването му, причиняване на пожар като средство за разправа.

Нямаше да се учудя, ако добавеше пиратство и подпалване на огън на кралски кораб. Последните две все още са провинения от първостепенна важност.

— Какво, по дяволите, си мислехте, че правите? — В гласа му имаше негодувание.

Олюлях се на краката си и промълвих:

— Ще ви кажа, след като ме прегледа лекар.

Той ме задържа, докато падах.

II

Събудих се в затворническата болница. Отново се намирах между дебелите стени, които в Малта бяха по-здрави от всички други в света. Сложиха ме в самостоятелна килия и изводът ми беше, че местните ченгета не искат да поемат риска обикновените малтийски престъпници да изпитват лошото влияние на един такъв опасен тип като мен. Но в крайна сметка се оказа, че не съм прав.

Един не особено разговорлив лекар оперира рамото ми с местна упойка, след което зачаках появяването на Брънскил и неизбежните му въпроси. Чудех се какви правдоподобни лъжи да му наговоря. Има някои сфери от дейността на Министерството на вътрешните работи, които едно обикновено ченге не е желателно да знае.

Но не Брънскил, а някакъв непознат влезе в стаята. Беше слаб, на средна възраст и със спокойно гладко лице. Представи се като Армитидж и ми показа документите си с цел да ме впечатли. Прочетох и едно препоръчително писмо от министър-председателя, а останалото изобщо не погледнах.

Той придърпа един стол до леглото и седна.

— Е, мистър Станард, как сте?

— След като знаете името ми, значи сте наясно горе-долу за какво беше цялата работа. Макинтош ли ви изпрати?

— Страхувам се, че не — каза той със съжаление. — Макинтош е мъртъв.

Почувствах как стомахът ми болезнено се сви.

— Значи не е излизал от болницата?

— Умрял е, без да се върне в съзнание.

Помислих си за Алисън — как ли го е приела? Смесеното чувство на любов и омраза, което тя изпитваше към баща си, ми пречеше да установя с точност.

— Мисис Смит знае ли?

Армитидж кимна.

— Прие новината с твърдост.

«Откъде сте толкова сигурен?» — помислих си аз.

— Изправени сме пред много труден случай. Вашите действия — особено в Ирландия — могат да поставят правителството в много неизгодна позиция. — Той замълча. — Ще ги накара да се разкрият напълно.

Можех да си го представя. Отношенията с Ирландия вече бяха достатъчно обтегнати, а сега пресата сигурно гърмеше от пресилени истории за британски таен агент, който буйства в суверенна Ирландия.

Подметнах иронично:

— Да не говорим пък за моето неудобно положение.

— Прав сте.

Взряхме се един в друг.

— Добре — казах аз накрая, — кой разду тайната? Тази операция беше най-секретната, в която съм участвал. Как се разбра истината?

Армитидж въздъхна.

— Разкри се именно поради високата сигурност, с която беше обвита. Разкри се, защото на практика Макинтош не можеше да вярва на никого. — Той не отклоняваше погледа си от мен. — Не вярваше дори на вас.

Аз кимнах, а Армитидж се засмя.

— Не вярваше дори и на министър-председателя. Винаги е действал самостоятелно и не се е разкривал пред никого.

Проговорих тихо:

— Моят дял в операцията беше много голям. Мисля, че трябва да ми кажете всичко.

Цялата история е започнала с увеличаването на бягствата от затвора, което разтревожило хората на върха. Маунтбатън направил цялостно проучване на затворническата система и сигурността била повишена, но слуховете за организацията на «Бегълците» продължавали да ги държат в напрежение и на Макинтош била възложена задачата да направи нещо по въпроса.

— Всичко това, което се е случило, не ми харесва и не бих искал аз да разяснявам каквото и да било — каза възмутено Армитидж. — Трябвало е да възложат задачата на Специалния отдел.

— Макинтош ми каза, че са опитали и са се провалили.

Армитидж кимна нетърпеливо.

— Знам, но е трябвало да опита отново. Макинтош беше като вълк единак. Невероятно потаен.

Досещах се какво не му харесва на Армитидж. Той беше държавен служител с висок ранг, авторитетна личност в Уайтхол и обичаше нещата да се развиват легално и открито, по изпитаните вече начини. И особено не му се нравеше идеята, че министър-председателят си има частен терорист. Това нарушаваше чувството му за приличие.

Той се наведе напред.

— Без да уведоми никого, Макинтош си е набелязал Уилър, но е запазил подозрението за себе си. Не казал дори на министър-председателя. Никога няма да разберем какво точно е имал предвид, а и той сигурно е мислел, че няма да му повярват. Уилър бързо се е изкачвал по стълбичката на популярността и влиянието и министър-председателят дори е имал намерение да го направи министър.

— Да, разбирам какъв е бил проблемът на Алек. Как е разбрал за Уилър?

Армитидж поклати глава.

— Не знам. Мисля, че министър-председателят е имал пълно доверие в Макинтош по отношение на мерките за сигурност. — В гласа му се долавяше нарастващо недоволство.

Значи Макинтош е отговарял за мерките за сигурност по отношение на елита на обществото. Това даваше отговор на въпроса: «Кой дърпа конците?» Бих могъл да си представя министър-председателя да очаква от Макинтош да заподозре някой член на левите или десните радикали, но кой би си позволил да обвини един виден бизнесмен, който успешно се издига във висшите кръгове. Идеята беше направо смешна.

— Значи Макинтош е имал недоказуеми подозрения и не е искал да обвинява без точни доказателства. Затова е държал устата си затворена, докато не хване Уилър на местопрестъплението.

— Това трябва да е причината — съгласи се Армитидж. — Той ви възлага задачата и ви слага до Слейд под маската на крадец на диаманти. — Лека усмивка разведри строгите му черти. — Наистина гениално измислено. Но той не ви е предупредил за Уилър.

— Не съм и очаквал — с равен глас казах аз. — На този етап не беше нужно да знам. — Потърках брадичката си. — Но очаквах, че е казал поне на мисис Смит.

— Не е, но на това ще се върна по-късно. — Армитидж се наведе напред. — Когато вие и Слейд избягахте, Макинтош се е видял с Уилър. Установихме, че това е станало в неговия клуб. Провели са разговор, в който Макинтош е разкрил кой всъщност сте вие. Така… е била издадена тайната.

Премигнах невярващо, след това затворих очи и се излегнах на възглавницата.

— Направил го е нарочно? — казах меко аз.

— О, да, той е искал да накара Уилър да постъпи прибързано и така необмислено да се издаде. Целта му е била да го хване в деликатна и издайническа ситуация. Очевидно вие сте били лесно заменим.

Отворих очи и погледнах Армитидж.

— И винаги съм бил. Това е професионален риск — казах аз и си помислих, че Алек Макинтош е долно, мръсно копеле.

— Както и да е, Уилър е бил принуден да действа прибързано, но не мисля, че е постъпил необмислено — каза Армитидж замислено. — Същия ден Макинтош е бил прегазен от кола. Задържахме всички коли на Уилър за съдебен оглед и съм почти сто процента сигурен, че ще открием някаква улика, макар че мина доста време от инцидента. Мисля, че е било извършено от ирландския му шофьор.

— Или от китайския му готвач.

Армитидж повдигна рамене.

— И така, Макинтош постъпва в болницата в безсъзнание. Бил е прегазен на път за офиса, където го е очаквала мисис Смит. Дали е имал намерение да й каже или не, никога няма да узнаем. Но по това време никой в управленческите среди не е знаел за Уилър. Разбирате ли какво имам предвид, като казвам, че операцията е била строго секретна?

— Един високопоставен служител на Уайтхол, какъвто сте вие, не би се появил в Малта като гръм от ясно небе просто така. Нещо трябва да се е случило.

— Да, така е. Макинтош умря. Направил е застраховка и е описал с подробности вида и целите на акцията в писмо, което е изпратил на адвоката си точно преди срещата с Уилър. На плика било написано: «Да се отвори само след смъртта ми.»

Армитидж се втренчи в мен.

— И така, Макинтош остава в ръцете на лекарите. Не е бил мъртъв, но едва ли е можел да се нарече и жив, като имаме предвид състоянието му. Поддържали са го благодарение на развитата съвременна медицинска техника и на хуманния дълг на лекарите. Той не бе предвидил такава възможност. Онзи проклет плик е бил в адвоката му две седмици преди да почине Макинтош и ако не бяхте вие и вашите действия, сега щеше да е твърде късно да прочетем съдържанието му.

— Да, дотук — добре. Но как стигнахте до мен? Макинтош не е знаел къде се намирам.

— Отправихме се по петите на Уилър. Чудехме се как да се справим с него, когато видяхме, че вие сте свършили всички вместо нас. — Той се усмихна. — Вашите методи на действие са директни, да не кажа, прекалено директни. Допуснахме, че може би се намирате някъде наоколо, затова доведохме хора, които могат да ви разпознаят.

— Брънскил и сие. Значи сте хванали Уилър.

Той поклати глава.

— Не. Уилър, както и Слейд, са мъртви. Отнесли сте се към задачата много отговорно, ако мога да се изразя така. Специалният отдел сега е по следите на подразделенията от империята на Уилър — явните и нелегални клонове. Мисля, че няма да се справят много бързо, но това вече не е от вашата област. — Той се облегна. — Както и да е, сега вие представлявате проблем за правителството и именно затова аз съм тук.

Не можах да потисна усмивката, която напираше на устните ми.

— Обзалагам се, че не им е лесно.

— Ситуацията едва ли може да се нарече забавна, мистър Станард — каза строго Армитидж. — Пресата вече е надушила, че нещо се носи във въздуха. — Той се изправи и отиде до прозореца. — За щастие, повечето от вашите престъпления са извършени извън територията на Обединеното кралство и за тях ще си затворим очите. Но тук се намесва въпросът за кражбата на диаманти, която ще създаде известни проблеми.

— Застрахователната компания платила ли е на търговеца на диаманти?

Армитидж се обърна и отговори:

— Би трябвало.

— Е, защо тогава не оставим нещата така, както са?

Той изглеждаше дълбоко засегнат.

— Правителството на нейно величество не може да си затвори очите пред измамата на една застрахователна компания.

— Защо не? — попитах аз, като не виждах никаква логика в твърдението му. — Правителството на нейно величество си затваря очите пред убийството на Уилър и Слейд. Какво толкова свещено има в няколко хиляди лири?

Моята контраатака не му се понрави. Законите за собствеността стоят на по-предна позиция от тези за човешките права в английското законодателство. Той се обърка и не знаеше какво да отговори. Накрая каза:

— Какво предлагате?

— Уилър и Слейд са мъртви. Защо да не е мъртъв и Риардън? Застреляли са го, докато се е опитвал да се измъкне от полицаите по петите му — няма да е толкова трудно да се нагласи. Но ще трябва да запушите устата на Брънскил, Форбс и Джървис. Може да го обясните със запазването на една държавна тайна. Или пък да ги заплашите с възмездие — мисля, че никой от тях няма да е очарован, ако го запратят в някое забутано кътче до края на живота им.

— И мистър Станард възкръсва, така ли?

— Точно така.

— Мисля, че ще може да се уреди. А как ще обясним странната смърт на Уилър?

— Виновни са тези ракети, които пуснаха над пристанището за празника. Някоя от тях сигурно се е отклонила и е попаднала на кораба. Сигурно са поправяли нещо по това време и може да е имало отворен бидон с гориво на палубата. Мисля, че малтийското правителство трябва да бъде порицано за това, че не е изпълнило задълженията си по контрола на пристанището.

— Наистина гениално — каза Армитидж и извади един тефтер. — Ще предложа да изпратят кораби и водолази, да извадят останките. Водолаза, разбира се, ще предложим ние. — Той записа нещо със сребърна писалка.

— Задължително трябва да е ваш човек — казах аз и си помислих за острието, което по всяка вероятност все още беше забодено в корпуса на «Артина». — Какъв тъжен край за един член на парламента наистина. Страшно неприятно.

Армитидж изви устните си в нещо като усмивка и остави настрана тефтера.

— Организацията, за която работехте, преди Макинтош да ви изтегли от Южна Африка, очевидно има доста високо мнение за вас. Помолиха ме да ви информирам, че с вас ще се свързва човек на име Люси.

Кимнах и си помислих как ли би се забавлявал Макинтош, ако чуеше това.

— А министър-председателят ме помоли да ви предам най-искрените му благодарности за участието ви в операцията и за изхода, който сте намерили от положението. Той съжалява, че при създадените обстоятелства може да предложи само благодарностите си.

— Е, човек не може да живее само от похвали — философски отбелязах аз.

III

Седях във фоайето на хотел «Финиция» и чаках Алисън. Тя беше отлетяла за Англия за погребението на Алек и трябваше днес да се върне. Аз също бих искал да му поднеса уважението си, но британските вестници бяха пълни с мои снимки и името Риардън отдолу и би било неразумно от моя страна да се появявам, преди да бъда напълно забравен от късата памет на обществото. А междувременно бях пуснал брада.

Страхотно удоволствие ми доставяше четенето на презокеанското издание на «Таймс», Беше поместен некролог на Уилър, който щеше да го запечата в общественото съзнание. Възхваляваха живия му предприемчив дух, финансовата му находчивост и небезизвестното милосърдие. Водачът на правителственото мнозинство в камарата на общините твърдеше, че с оглед работата на Уилър в помощ на затворите неговата смърт е непоносим удар за процъфтяващото развитие на сигурността в английските затвори и че постиженията му са несравними с нищо друго след доклада на Маунтбатън. Когато го прочетох, направо щях да падна от смях.

В обръщение към камарата на общините министър-председателят казваше, че британските политици загубват незаменим колега в лицето на Уилър. Цялата зала се изправила на крака и отдала почит с двеминутно мълчание. Този човек явно много го биваше в ласкателствата.

Единствено финансовият редактор на «Таймс» намекваше за нещо гнило около случая «Уилър». Той говореше за спадането на цените в компаниите на Уилър и го тревожеше въпросът защо било необходимо финансовите ревизори да си намерят нова работа още преди да е изстинало тялото му. Освен тази неясна точка Уилър бе така възторжено изпроводен в своето пътешествие към ада.

Отзивите за Риардън бяха далеч по-неприятни. Той беше заклеймен като опасен главорез и смъртта му в някаква престрелка беше приветствана като заслужен урок за неговата същност. Брънскил беше поздравен за постоянството и упоритостта, които е проявил по случая на престъпния Риардън и за твърдостта, която е показал пред лицето на смъртта. «Това не беше нищо — обясняваше скромно Брънскил. — Просто изпълнявах професионалните си задължения.»

Също така се надяваха, че Слейд скоро ще бъде заловен. Смъртта на Слейд беше старателно покрита и затегната в примките на сигурността и не се съмнявах, че след десет-двадесет години някой новоизлюпен автор на криминални романчета ще осигури съществуването си със серия книги, посветени на «Мистерията Слейд».

Вдигнах поглед и видях Алисън, която се приближаваше. Изглеждаше уморена и беше страшно бледа, но се усмихна, когато ме видя. Надигнах се да я посрещна и тя се спря пред мен за момент, за да ме огледа, като не пропусна гипсовата превръзка на ръката ми и обраслата брада.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— Не се чувствам чак толкова зле. Все още мога да сгъвам левия си лакът. Какво ще пиеш?

— Кампари. — Тя седна и аз махнах на келнера. — Виждам, че си изчел всички вестници с новините от Лондон.

Аз се усмихнах.

— Не трябва да се вярва на всичко, написано в тях.

Тя се облегна назад.

— Е, Оуен, свърши се. Всичко свърши.

— Да. Съжалявам за Алек.

— Наистина ли? — попита тя с равен глас. — Та той едва не те уби.

Аз вдигнах рамене.

— Той не изчисли правилно скоростта и посоката на действията на Уилър. Но затова пък тактиката беше добра.

— Въпреки че те издаде? — Тя не можеше да повярва на ушите си.

— По дяволите! Та ние не си играехме игрички. Залозите бяха твърде големи. Уилър трябваше да бъде унищожен и ако единственият начин да се направи това е, като се жертва изпълнителят, то тогава няма избор. Уилър се целеше право в сърцето на държавата. А в това време министър-председателят се готвеше да го направи министър и само бог знае какво щеше да стане след това.

— Ако всички държавници са като Алек Макинтош, тогава Бог да помага на Великобритания — каза тихо Алисън.

— Не ставай злъчна. Той е мъртъв. Уби себе си, а не мен — никога не забравяй това.

Келнерът донесе питиетата и прекратихме разговора си, докато той беше до нас, след което Алисън каза:

— Какво ще правиш сега?

— Имах посещение от Люси. Разбира се, не мога да направя много с това рамо, трябва да изчакам да заздравее — може би месец или два.

— В Южна Африка ли ще се върнеш?

Поклатих глава.

— Мисля, че вече са ме прехвърлили към основните действуващи лица — изпих питието си. — А ти?

— Не съм имала време да помисля. Трябва да свърша много неща в Лондон, като изключим погребението. Личните работи на Алек трябваше да бъдат прегледани и прекарах доста време с адвоката му.

Наведох се напред към нея и прошепнах:

— Алисън, ще се омъжиш ли за мен?

Главата й трепна и тя разля няколко червени капки кампари на масата. Погледна ме така, сякаш бях някакъв напълно непознат, и отговори:

— О, не, Оуен.

— Но аз те обичам безкрайно много.

— И аз те обичам, Оуен. — Долната й устна затрепери.

— Тогава какъв е проблемът? Подхождаме си толкова добре.

— Ще ти кажа. Ти си вторият Алек. След двадесет години, ако оцелееш дотогава, ти ще седиш в малка занемарена кантора, ще правиш планове и ще караш хората да вървят по свирката ти точно като Алек. И няма да го вършиш, защото ти харесва, а защото ще мислиш, че е твой дълг. И ще мразиш работата и себе си — точно както Алек. Но ти ще продължиш да я вършиш.

— Все някой трябва да го прави.

— Но не и човекът, за когото ще се омъжа. Веднъж ти казах, че съм като насекомоядно растение. Искам да водя нормален живот като всички жени и да живея някъде в зелените покрайнини на малък английски градец, облечена цялата в туид — усмихната и спокойна.

— Не виждам причини да не го правиш.

— И да остана на заден план и да прекарвам дните и нощите си сама, когато си на работа? — Тя поклати глава. — Няма да стане, Оуен.

Обля ме някаква вълна на възмущение и остро изговорих:

— Тогава защо се върна отново тук, в Малта?

Тя ме изгледа смаяно.

— О, Оуен, съжалявам. Ти си си помислил, че…

— Не се сбогувахме и Армитидж ми каза, че ще се върнеш. Какво друго можех да си помисля?

— Отлетях до Англия с държавен самолет — каза тя тихо. — Върнах се, за да взема моя… и да ти кажа «довиждане».

— Да ми кажеш «довиждане» — просто така!

— Не! — пламенно отговори тя. — Не просто така. — Очите й се напълниха със сълзи. — Оуен, всичко се обърка.

Хванах ръката й.

— Била ли си в Мароко?

Тя ме погледна уморено, като си мислеше, че това е най-обикновена смяна на темата на разговора.

— Да, познавам го доста добре.

— Може ли твоят самолет да отлети за Танжер оттук?

— Да — отговори тя несигурно. — Но…

— Имам нужда от почивка. А и трябва да си наваксам за изминалата година и половина, която беше ужасно скучна. Обзалагам се, че от теб ще излезе чудесен екскурзовод в Мароко. Никога не съм бил там и ще имам нужда от такъв.

— Опитваш се отново да ме умилостивиш — каза тя, а очите й ми се усмихваха. — Мейв О’Съливан ме предупреди да внимавам.

Също така Мейв ми беше казала, че аз не съм мъжът за Алисън Смит. Може и да е била права, но аз трябваше да опитам.

— Никакво обвързване и никакви обещания — каза Алисън.

Аз се усмихнах. Шест седмици заедно бяха достатъчно обещание за мен. Много неща можеха да се случат за шест седмици.