Капанът на свободата

I

Мисля, че човек може да свикне с всичко. Чувал съм да казват, че евреите привиквали с тежките условия и смъртта в Белзен и Дахау. Мястото, където се намирах, не бе Дахау, макар че беше не по-малко отвратително.

В края на седмицата започнах да се храня с другите в залата. Там вече наистина почувствах, че съм личност. В затвора има известна йерархия, която се основава на извършеното престъпление и на продължителността на присъдата. Грубо казано, на върха бяха тези с дълги присъди, към които спадах и аз, а също и онези от категория «крайно опасни» — всъщност това беше елитът сред затворниците. На тях се гледа със страхопочитание и респект. Те господстват над своите владения, а също се ползват с благоразположението на «паразитите».

Това е само един вид разделение сред затворниците. Също така има класификация и по рода на престъплението. На върха са умните момчета — тези, които ограбват чрез злоупотреби и мошеничества, следвани от касоразбивачите. А на най-ниското стъпало са сексуалните престъпници, които никой не обича. Особено уважаван е честният крадец — заради добре изпипаната работа и скромността.

Самият аз вдъхвах респект у останалите, което се дължеше на факта, че не само бях с дълга присъда, но и не бях издал мистериозния си приятел и бях изиграл обвинението. В затвора няма тайни, така че всички знаеха фактите около моя случай. Но въпреки това не обелвах и дума за диамантите и тъй като всички знаеха какви усилия беше положил Форбс, аз бях смятан за едно от най-точните момчета и въпреки че бях чудак, ме уважаваха.

Но аз все пак избягвах да се забърквам в каквито и да било неудобни положения, а и да се сближавам твърде с останалите затворници. Държах се като добро момче, защото не исках положението ми на «крайно опасен» да продължи повече, отколкото е необходимо. Щеше да дойде време за бягство и трябваше да съм освободен от всякакъв допълнителен надзор. Името Риардън не трябваше да бъде запомняно. Естествено, аз не бях единственият, причислен към тази категория. Имаше още поне дузина, но аз странях от всичките.

Поради причината, че съм «крайно опасен», ме назначиха да се грижа за реда и чистотата на зала «С» под контрола на надзирателя на залата, който присъстваше там постоянно. В противен случай друг полицай трябваше да ме придружава до работилницата, вместо да ходя заедно с останалите под командата на шефа затворник. И тъй като нямаха достатъчно персонал, разрешението на въпроса беше много сполучливо. Аз от своя страна не се противопоставих, така че с желание миех пода и чистех масите. Бях готов да правя всичко, за да ги убедя, че съм добро момче.

Хомосексуалистите са неизбежната напаст, която съпровожда затворническия живот. Един педи си падаше по мен и толкова прекали с наглостта си, че единственият начин да го разкарам беше, като му фрасна един — нещо, което не трябваше да правя, защото означаваше черна точка за поведението ми. Надзирателят на площадката Смийтън ме измъкна от това затруднение. Беше видял какво става и с няколко цветисти обиди и заплахи го отказа от намерението му, за което, разбира се, му бях благодарен.

Смийтън беше като повечето служители в затвора. Намеси се не защото особено държеше да ме предпази, а просто за да поддържа спокойствието. Надзирателите се отнасяха към нас с пълно безразличие, за тях бяхме просто част от работата. За дългите години, прекарани в затвора, бяха научили едно правило: «Предотврати неприятността, преди да е станала, поддържай огъня тих, не позволявай никакви размирици.» Беше наистина ефективно правило.

Така че продължавах да внимавам за себе си и да стоя надалеч от неприятностите. Това съвсем не означава, че изобщо не контактувах с останалите, защото, ако привлечех вниманието към себе си с това, че очебийно страня от всички, то психиатърът на затвора със сигурност щеше да насочи малките си светещи очички към моята килия. Така че през времето за почивка и развлечения играех карти, а способностите ми в шаха значително се подобриха.

Имаше и други хора, с които можеше да поприказваш в затвора освен с братята по съдба, и това бяха «неофициалните посетители». Никога не разбрах защо ги наричаха така, та те бяха назначени от директора. Представляваха разнородна тълпа от доброжелатели, които се грижат затворниците да тръгнат по правия път. Някои от тях мислеха, че единственият начин да промениш един престъпник е да му четеш морал с важно изражение, сякаш тези безсъдържателни лигавщини биха могли да измият петната от душата на човек. Но имаше и други, които не бяха толкова отегчителни.

За щастие, тези неща не бяха задължителни и можеше до известна степен да избираш с кого да се занимаваш. Така пренебрегнах двама, преди да открия подходящия за мен човек. Той идваше от време на време и говорехме за всичко. Нито веднъж не се опита да ми напълни главата с глупости или да промени светогледа ми. Той също беше живял в Южна Африка, така че имахме нещо общо. Но тъй като бях «крайно опасен», всички тези разговори се водеха под зоркото око на надзирател. Веднъж се опитах да пробутам едно изречение на африкаанс и моят събеседник отговори на същия език, при което полицаят се намеси и ни спря, а директорът ни смъмри. Но, слава богу, не получих черна точка.

Свещеникът на затвора Кларк също ме посещаваше понякога. Той не беше досадник и с него се разбирахме добре. Основната му дилема беше свързана с неговата религиозност. Трудно му беше да приеме закона «Обичай враговете си», когато самият той служи на едно паство, заключено зад решетки. Тази мисъл според мен много го потискаше.

Но най-готин от цялата група беше Андерсън — служителят, който отговаряше за добруването на затворниците. Той направи много за мен и мисля, че докладите му до директора бяха окуражаващи. Благодарение на него получих радиото, придобивка, за която бях работил доста усърдно. В библиотеката ходех веднъж в седмицата, както беше правилото, и при всяко посещение ме придружаваше надзирател. Затова попитах Андерсън дали не бих могъл да вземам двойно количество книги за две седмици напред, като по този начин намаля задълженията на и без това претрупаните от работа полицаи.

Той схвана мисълта ми и се съгласи. Мисля, че успешно му внуших, че съм на тяхна страна и се опитвам да помогна. Когато предявих желание да имам радио, никой не се възпротиви и скоро след това ми бе дадено разрешение да посещавам образователните курсове в затвора. В крайна сметка, ако пред себе си имаш двадесет години затвор, логично е да ги запълниш.

Избрах да уча английска литература и руски. Малко се колебаех за руския, но накрая всичко се нареди както трябва. Нямах намерение да завършвам нито един от курсовете, ако можех. Просто се опитвах да им внуша, че Риардън се е примирил със съдбата си. Така че се залових за работа с голямо усърдие. Беше хубав параван, а и все пак правех нещо смислено.

Единственият затворник, с когото се сближих по това време, беше Джони Суифт, който излежаваше тригодишна присъда за кражба с взлом. На затворнически жаргон кратките присъди от шест месеца до две години се наричат «сън», тези от две до четири — «клъцване», а по-дългите от четири години — «разтягане». Джони беше пратен зад решетките заради злоупотреби в офиси след края на работното време, така че той излежаваше «клъцване», а аз — «разтягане».

Той по-скоро беше проницателен, отколкото умен. Даде ми много съвети за дребните риби сред надзирателите и за това как да се предпазвам от неприятности. Веднъж, когато ми смениха килията за стотен път и бях в много кисело настроение, той се усмихна:

— Това е наказанието да бъдеш известен. Знам една килия, в която няма никога да те сложат.

— Коя е тя?

— Онази в ъгъла, дето е Снуки.

Снуки беше едно странно, малко човече, което постоянно се хилеше и беше вътре за грабеж.

— И защо да не ме пъхнат там?

Джони се усмихна.

— Много просто — главният канал минава оттам и не е трудно да се измъкнеш, ако покопаеш малко.

— Даа, разбирам — отвърнах замислено, — значи те вярват на твоя крадец Снуки, така ли?

— Крадец ли? — възмути се Джони. — Той е толкова крадец, колкото леля ми Фани. Той сам се набутва тук. Всеки път, когато го освобождават, рони слонски сълзи. След това отива и прави някоя нескопосана кражба, за да го приберат отново.

— На него му харесва тук?

— Ако си израснал като Снуки, и за тебе затворът ще е повече от роден дом — кисело отвърна той. — Но все пак не и за постоянно.

След време Джони ме посъветва:

— Внимавай с кого говориш. Аз не бих вярвал на никого.

— И в теб ли да се съмнявам?

Той се подсмихна:

— Най-вече в мен, приятел. Казвам ти сериозно, внимавай със Симпсън — той е голям подлец. Ако го видиш да се навърта наоколо, дръж си устата затворена.

Каза ми от кого още да се пазя и наистина се поучудих за някои от тях.

— Тези боклуци са готови да изпортят всекиго, за да се подмажат на директора и да получат поощрение. Но само си губят времето, той е твърде хитър, за да се занимава с тях. Знае какво става тук и без техните доноси.

Джони гледаше философски на престоя в затворите. За него кражбата беше професия, а затворът просто професионален риск.

— Излежал съм две къси присъди и една по-дългичка. Следващата ще е като твоята.

— Това не те ли тревожи?

— Малко — призна си той и като икономист, който обсъжда ефекта на законодателството върху темповете на развитието на промишлеността, започна да анализира ситуацията: — Виновни са онези проклети «доброжелатели». Именно те отмениха смъртното наказание и затова трябваше да го заменят с нещо друго. Като дългите присъди за убийците. Но на тях обикновено не им изнася и искат да се измъкнат. Така започнаха да ги класифицират като «крайно опасни».

Джони оголи зъбите си в усмивка.

— И оттам произлиза нуждата от специални места, в които да ги затварят. Затвори като този не са подходящи — оттук можеш да се измъкнеш с изкривена карфица, — затова се строят специални затвори за тази категория. Но другият проблем е, че като построят такова място, едва ли ще се намерят достатъчно убийци да го запълнят и затова присъдите стават все по-тежки. Точно поради тази причина си се видял натясно, приятел.

— Но защо тогава ме доведоха да излежавам присъдата си тук, щом не е сигурно?

— Защото специалните затвори още не са готови. Ще трябва да почакаш, докато ги построят на остров Уайт, който бил атакуван някога от Маунтбатън [1]. Докато се усетиш, и вече няма да си тук. А междувременно ви разпределят по малко във всеки затвор, за да могат да ви наблюдават по-лесно.

Огледах залата и казах:

— Ако наистина е толкова лесно да се измъкнеш оттук, ти защо не си опитвал?

Той ме погледна недоверчиво:

— Ти какво мислиш, че съм балък ли? Излежавам кратка присъда, което означава, че след две години ще съм навън, освен ако не ми кипне и не пребия това копеле Хъдзън. Не можеш да си представиш колко ужасно е да си избягал и да знаеш, че всяко проклето ченге в Англия те търси. Не си струва, приятел. Не и когато има такива гадни псета. Имат хеликоптери, радиостанции. Едно такова издирване прилича на военно учение.

Той ме потупа по ръката.

— При теб е по-различно, защото не губиш толкова много. Но аз мога по-лесно да избягам, защото не ме наблюдават през цялото време като теб. Взели са те на мушка, приятел. И ако все пак успееш да се измъкнеш, без организация доникъде няма да стигнеш.

Това прозвуча интересно.

— Организация ли? Каква организация?

— Всичко трябва да е подготвено отвън — каза Джони. — Надявам се, не се каниш да бягаш като балама през мочурища с глутница псета по петите ти и да ядеш сурова ряпа. — Той леко потрепери. — Ах, тези проклети кучета… Определено трябва да имаш организация зад гърба си, за да бъде работата чиста. Как мислиш, че се измъкнаха Уилсън, Бигс и другите?

— Ясно. Та как избягаха?

Той потърка носа си.

— Както ти казах — организация, която планира всичко извън затвора. Но това струва пари и ако искаш да стане нещо, трябва да имаш много. — Той се огледа да види дали има някой наблизо и сниши гласа си: — Чувал ли си за «Бегълците»?

— Бегълци ли? — Поклатих глава в знак на отрицание.

— Никога не съм чувал за тях.

— Ами то е само слух и може да греша, но се говори, че има специална организация за подпомагане на бягството на затворниците с дълги присъди. — Той се усмихна.

— Би могло да се нарече нов вид престъпление. Но все пак трябва да знаеш за тези «пчелички».

Не беше толкова трудно да се схване същността: пчеличките искаха меда — парите.

— Как бих могъл да се свържа с тях?

— Не ти ще ги търсиш, а те теб — отвърна той рязко.

— Те са много добре подбрана групичка и знаят какво правят. Избират внимателно обекта. Чувал съм, че всичко е предвидено при тях — и бягството, и укриването след това са абсолютно сигурни, разбира се, ако платиш исканата сума. Повече от ясно е, че не биха се захванали с такъв като мен, защото не мога да си позволя такова скъпо удоволствие. Но при теб е доста по-различно.

Аз се поколебах, преди да му кажа:

— Джони, всичко това не е в моята област, а и не знам правилата на играта. Бях престоял в Англия по-малко от седмица, когато ме заловиха. Но ако ти подшушнеш на някой, който има връзка с тях, че знаеш човек, който с малко помощ от тяхна страна ще им бъде от полза, ще ти бъда много благодарен. Без да споменаваш имена, разбира се.

— За глупак ли ме мислиш? Разбира се, че няма. — Той ме погледна със съмнение. — Не мога да те обвинявам, приятелче. Двадесет години зад решетките биха ме побъркали. Това, което усложни положението ти и което им подейства като студен душ, беше упоритият ти отказ да признаеш каквото и да било.

Той въздъхна тежко.

— Както ти казах, следващия път, когато се изправя пред съдията, ще ми лепнат нещо по-солидничко. Едно време можех да се надявам на пет или седем години. Но тогава съдът не беше толкова жесток. А сега не знам как ще постъпят. Могат да ми лепнат десет, дванадесет, а дори и петнадесет. Не съм сигурен дали бих издържал петнадесет години. Много е потискащо, човек се разстройва тотално, като знае какво безрадостно бъдеще го очаква.

— Може би, когато излезеш оттук, ще е по-добре да се откажеш от предишния си начин на живот.

— Какво друго ми остава? — промълви той унило. — Не съм толкова безочлив, за да постъпвам подло и да увъртам — за това трябва да си доста префърцунен. Твърде стар съм, за да уча тепърва тънкостите на занаята, а и съм твърде мекушав и жалостив, за да си служа с юмруци, когато се наложи. Не, приятелче, обречен съм да бъда тук.

— Можеш да започнеш честен живот — предложих аз.

Той ме погледна невярващо.

— Това е за селяците. Представяш ли си ме да работя кротичко в гаража на ъгъла и вечер да се прибирам капнал с изцапани ръце. Не че нарочно ще направя някой гаф, разбираш ли? Аз не съм Снуки. Но знам, че така ми е писано и ще трябва да го приема.

Джони се взираше невиждащо в стената, сякаш се потапяше в едно черно бъдеще.

— А и «Бегълците» не биха си мръднали пръста за мен — каза той меко, — нямам парите, никога не съм ги имал.

Доколкото разбирах, нямаше голяма разлика между Джони и Снуки — и двамата ги очакваше един и същ край.

II

Така се нижеха месеците.

Продължавах да мия пода и да бърша масите в зала «С» с постоянно старание. Беше като да чистя авгиевите обори заради прасетата, които живеят там. Що се отнася до това, имах няколко спречквания, но нито едно не ми донесе черна точка.

Форбс се опита да ме понатисне за диамантите на няколко пъти, но като видя, че всичките му опити са безуспешни, се отказа. Предполагам, че съм бил обявен за непоправим.

Маскъл също идва да ме посети няколко пъти. Първия път ме запита дали искам да обжалвам присъдата си и аз го попитах:

— Има ли някакъв смисъл?

— Това е просто формалност. Спомнете си как съдията каза на Ролинс, че не би могъл да си представи по-лош изход на делото. Това беше грешка от негова страна и може да се използва като повод за жалба за това, че той един вид е оказал морален натиск на съдебните заседатели. От друга страна, вашето нежелание да разкриете къде е липсващото състояние, е във ваш ущърб.

Усмихнах му се.

— Мистър Маскъл, при положение, че не знам нищо за диамантите, аз не бих могъл да кажа това, което се очаква, нали?

Така че в крайна сметка не предявихме никаква жалба.

Следващия път, когато дойде, го видях в кабинета на директора, който каза:

— Адвокатът ви иска да подпишете пълномощното.

Маскъл се обади с мек глас:

— Мистър Риардън има известни авоари в южноафриканска банка, които са били ликвидирани и прехвърлени в Англия. Логично е да има пълномощник, който да се грижи за тези неща, тъй като той самият поне в момента няма тази възможност.

— За колко става въпрос? — попита директорът.

— Малко повече от четиристотин лири стерлинги — отвърна Маскъл. — Едно сигурно вложение за двадесет години ще ги превърне в повече от хиляда лири — нещо, за което мистър Риардън ще бъде доволен, надявам се. — Той извади някакъв документ. — Имам съгласието на министъра на вътрешните работи.

— Много добре — промърмори директорът, а аз подписах пълномощното. Някой трябваше да плати радиото — не ги раздават просто така. Хареса ми, че не бях забравен напълно, и топло благодарих на Маскъл.

И така дойде времето, когато трябваше да откъсна триста и шестдесетия ден от календара — оставаха ми само деветнадесет години. Не бях чувал нищо от Джони за така наречените «Бегълци» и започнах да се отчайвам.

Все още спадах към категория «крайно опасен» и понасях всички придружаващи я неприятности. Вече бях свикнал да спя на светната лампа и реакцията да оставям дрехите си навън вечер беше станала автоматична — точно преди Смийтън да заключи за през нощта. Сменяха килията ми често и аз си записвах, като се опитвах да установя някаква закономерност, но доколкото можех да схвана, тези смени бяха хаотични както по отношение на времето, така и за новите килии, в които ме слагаха. Мисля, че всичко се решаваше в последния момент, като теглеха номерца от шапка или нещо такова. Затова не можех да предвидя нито един техен ход.

Някъде по това време срещнах Слейд. Той беше нов и попадаше за първи път в затвора с присъда от четиридесет години, обаче не ми се вярва шпионажът да бе първото му престъпление. Разбира се, бях чувал за него — новините гърмяха от процеса на Слейд. Тъй като всички по-важни коментари и разпити бяха правени при закрити врати, никой не знаеше точно каква е аферата, но след Блейк [2] той беше най-ценният улов.

Той беше блед човек и изглеждаше така, сякаш преди време е бил по-едър, но след това се е смалил, затова кожата му беше съсухрена, набръчкана и изглеждаше като опърлена. Движеше се с две патерици и по-късно научих, че бил прострелян в бедрата и преди процеса прекарал осем месеца в болница. Животът на шпионите е много интересен — дори твърде интересен понякога.

На процеса станало ясно, че всъщност бил руснак, но никога не би ти хрумнало, ако говориш с него, защото английският му беше прекрасен, въпреки че не беше посещавал британските държавни училища. Четиридесет и две годишната му присъда трябваше да го направи любимец на затвора, но не стана точно така. Колкото и да беше изненадващо, най-онеправданият затворник можеше да бъде патриот и може да се каже, че не се държаха твърде приятелски с него.

Това, че не беше англичанин, ни най-малко не ме притесняваше. Той се оказа страшно интересен събеседник, възпитан и ерудиран, и когато го помолих да ми помага по руски, на часа се съгласи. Когато го попитах, той ме погледна приветливо и каза:

— Разбира се, че говоря руски. Би било странно, ако беше обратното — при тези обстоятелства. — И една слаба усмивка заигра на устните му.

След пристигането на Слейд руският ми се подобри значително.

Присъдата на Джони изтичаше и той бе преместен в общежитията, за да работи извън затвора и както казват нашите «собственици», да може да се приспособи постепенно към тежките условия на външния свят. Това беше част от процеса за възстановяване. Не мислех, че тази промяна ще донесе нещо ново на Джони Суифт.

Но това означаваше, че няма да го виждам толкова често. Понякога си разменяхме някоя и друга дума в двора, където спортувахме, но това не беше достатъчно. Търсех някой друг, който да ме осведомява или пък да има връзка с организацията за бягство. Ако въобще съществуваше такава. Всеки момент можех да бъда преместен без предупреждение в друг затвор — по всяка вероятност строго охраняван, — а това въобще не съответстваше на плановете ми.

Бяха изминали петнадесет месеца до деня, в който най-сетне се случи нещо. Както си седях и дишах прекрасния напоен със смог въздух на двора, видях Джони Суифт да ми прави знаци, че иска да говори с мен. Приближих се и хванах топката, която ми подхвърли, уж случайно. Подриблирах известно време и му я върнах.

— Все още ли искаш да се измъкнеш оттук? — попита той и ритна топката безцелно нанякъде.

Почувствах как стомахът ми се сви.

— Предложение ли имаш?

— Свързаха се с мен. Ако все още имаш интерес, нещата биха могли да се развият.

— Не само че съм заинтересован, ами горя от желание. Стига ми толкова.

— Петнадесет месеца! — изсумтя презрително той. — Това е нищо. Но което е по-важно — имаш ли парите?

— Колко искат?

— Пет хиляди за начало. Трябва да са налице още преди да започне каквото и да било, още преди да са помислили да те измъкнат.

— Боже мой, та това са много пари.

— Казаха да ти предам, че тези пет хиляди лири са за разходите и няма да направят никаква отстъпка. А действителната цена е много по-висока.

— Колко?

— Не знам. Това е всичко, което ми казаха. Искат да знаят кога можеш да дадеш петте хилядарки.

— Сега не мога да ги получа. Имам влог в една южноафриканска банка, за който никой не знае. — Огледах се наоколо. Хъдзън беше в другия край и се приближаваше бавно. — Бих искал чек-формуляр от «Стандарт банк» в Йоханесбург. Намира се на «Хоспитъл Хил Бранч». Запомни ли?

Джони повтори бавно името и кимна:

— Ясно.

— Ще го подпиша, а те ще го осребрят, но това трябва да стане в Южна Африка. Няма да е толкова трудно.

— Ще отнеме време, приятел.

Аз се изсмях горчиво.

— Имам деветнадесет години пред себе си. Но все пак им кажи да побързат. Страхувам се да не ме преместят оттук.

— Внимавай, идва Хъдзън. Ще ти се обадим.

И той се затича напред да пресрещне топката. Същото направих и аз, и двамата се включихме в играта.

Чекът пристигна след десет дни. Получих го тайно с думите:

— Казаха ми да ви дам това. Предайте го на Шървин, когато го попълните.

Познавах Шървин. Трябваше да бъде освободен скоро. Казах бързо:

— Почакайте, има ли нещо друго?

— Мисля, че не — измърмори човекът и бързо се отдалечи.

Както обикновено, и тази вечер отворих учебниците и започнах да уча. Бях проявил упорство и постоянство в руския и със задоволство установих, че бях много добър, а и произношението ми се беше оправило, откакто дойде Слейд, въпреки че на изпита това няма значение. Почетох около половин час, извадих чека измежду страниците на единия учебник и го изгладих.

Не беше много отдавна, когато за последен път видях такъв чек и почти надуших миризмата на йоханесбургските банки. Сумата беше попълнена — десет хиляди ранда — и си помислих, че приятелчетата се бяха престарали, тъй като курсът на лирата спрямо ранда беше спаднал и чекът беше за пет хиляди шестстотин и петдесет лири. Мястото за подписа на предявителя на чека беше празно — не можех да бъда сигурен в това, а когато откриех истината, щеше да бъде много късно да направя каквото и да е.

Написах датата и се подписах, но не с истинското си име, след което сложих чека между страниците на руската граматика. Зачудих се дали постъпвах умно, или бях най-големият глупак на света. Някой можеше да ме пързаля — дори и Джони Суифт. Ако беше така, щях да съм вътре с пет бона, и то за нищо. Но все пак разчитах на алчността. Ако се разбереше, че там, откъдето идват парите, има доста повече, щяха да се върнат за още, но този път плащането щеше да стане, след като видех резултатите.

На следващата сутрин предадох чека на Шървин и той го пое с дланта си така умело, че бях сигурен за безопасното му изнасяне извън затвора. Шървин беше много добър на карти и никой в зала «С» не се осмеляваше да играе нап [3] с него. Той можеше да накара картите да проговорят и скриването на един нищо и никакъв чек за него беше играчка.

И така, аз зачаках, като се чудех какви ли разходи можеха да направят, за да покрият пет хиляди лири.

Седмиците се нижеха, но нищо не се случваше. Бях изчислил, че времето, необходимо за осребряването на чека, беше малко повече от седмица. А ето, че изминаха пет дълги седмици, без да получа съобщение, и започнах да се изнервям.

Тогава изневиделица дойде предупреждение. Случи се по време на почивката. Смийтън беше дошъл при мен и ме порицаваше за някакво дребно нарушение. Вече не чистех толкова старателно, колкото преди, което беше знак за нещо нередно. Появи се и Косгроув с дъска за шах. Изчака, докато Смийтън свърши, и каза:

— Горе главата, Риардън, какво ще кажеш за една игра?

Познавах Косгроув — той стоеше зад някаква афера за контрабанда на спиртни напитки и цигари и някой го беше изпортил. Спипали го и му лепнали десет годинки. Сега излежаваше шестата и с малко късмет щяха да го пуснат след две. Той беше шампионът по шах в зала «С», много умен и проницателен човек.

Отвърнах разсеяно:

— Не днес, Кози.

Той хвърли поглед към Смийтън, който стоеше на две крачки.

— Не искаш ли да се опиташ да спечелиш първото място?

— Да спечеля първото място ли? — казах аз остро.

— Да, на големия турнир. Мисля, че мога да те науча на някои ценни трикове, ако играеш с мене.

Намерихме си маса в другия край на залата далече от Смийтън. След като подредихме пионките си, аз попитах:

— Е, какво има, Кози?

Той премести една фигурка и каза:

— Аз съм свръзката. Ще говориш само с мен и с никой друг. Ясно ли е?

Кимнах отсечено и той продължи:

— Да започнем с парите.

— Можем и да спрем. Този въпрос поне засега е изчерпан. Дадох вече пет хиляди на вашите хора и искам да видя резултата.

— Сега ме виждаш, нали? — Той се огледа. — Играй. Ти си първи.

Аз започнах, като играх на Д–4, и той се усмихна:

— Ти си предпазлив човек, Риардън, началото ти беше доста плахо.

— Престанах да се правя на тарикат, Кози. Кажи каквото имаш.

— Не те обвинявам за това, че си предпазлив. Всичко, което искам да ти кажа, е, че ще ти струва дяволски повече.

— Не и преди да изляза оттук. Не съм чак такъв глупак.

— Не те обвинявам. Наистина е като скок в неизвестното. Но или ще се разберем за парите, или сделката пропада. И двете страни трябва да знаят задълженията си.

— Добре, колко искате?

Той премести царя.

— Това, което вземаме ние, е нещо като данък върху откраднатото. Ти си направил удар за сто и седемдесет хиляди. Ние искаме половината.

— Не се прави на наивен. В тази сметка има много грешки и ти знаеш, че е така.

— Какви например?

— В пакета би трябвало да има сто и двадесет хиляди. Знаеш, че собствениците преувеличават, за да пипнат по-голяма застраховка.

Той кимна.

— Може и така да е. Нещо друго има ли?

— Да. Мислиш ли, че бих могъл да продам диамантите за цялата им цена? Това не е, като да продаваш нещо законно. Трябва да го знаеш по-добре от всички.

— Играй — каза той спокойно, — гледат ни… Би могъл да ги продадеш на пълната им цена, ако си достатъчно умен. А ти си. Не е малко това, което си направил. Щеше да се уредиш страхотно, ако не те бяха хванали.

— Диамантите бяха обработени. Шлифовани са в Амстердам и са върнати тук за монтиране. Диаманти от тази величина са гледани на рентген, фотографирани са и регистрирани. Били са шлифовани два пъти, а това означава неимоверно спадане на цената. А има и нещо друго — не бях сам. Имам съучастник, с когото делим наполовина. Той го планира, а аз го извърших.

— Момчетата обмисляха и такъв вариант. И не са сигурни какъв е точно твоят случай. Твоят човек ли те изпорти? Защото, ако е така, ти нямаш пукнат грош, нали? А това означава, че не ни трябваш.

— Не беше той — казах аз, като се опитах да прозвучи убедително.

— Носи се слух, че е точно обратното.

— Новината може да е разпространена от онези досадници Форбс и Брънскил, но те си имат причини, сам знаеш.

— Може би — отвърна той замислено. — Кой е твоят съдружник?

— Няма смисъл да ме питаш — казах твърдо, — не го издадох на ченгетата, няма да го кажа и на вас. Това само по себе си трябва да докаже, че не ме е предал. Моят приятел и аз изпипваме нещата много внимателно и можем сами да се грижим за работите си. Нямаме нужда някой друг да го прави вместо нас.

— Засега този въпрос ще го оставим настрана. Ще поговоря с момчетата. Но това отново ни връща към основния въпрос за големите пари. Какъв беше твоят дял?

— Изчислихме го на четиридесет хиляди лири — отвърнах спокойно, — които са на сигурно място. Ще ги получите чрез мен, а не чрез моя приятел.

Той се усмихна едва забележимо.

— От швейцарска банка?

— Точно така. Парите са сигурни.

— Но все пак наполовина, нали? По хиляда лири за двадесет години — доста евтино. Ще те измъкнем оттук и извън Великобритания, а ако решиш да се върнеш, си е твой проблем. Но нека ти кажа нещо — не се опитвай да ни изиграеш. Хубаво ще бъде да имаш парите, защото в противен случай никой няма и да чуе повече за тебе. Надявам се, всичко е ясно.

— Да, абсолютно. Вие ме измъквате оттук и получавате парите. Не съм се отказал.

— Ще предам всичко това на момчетата. От тях зависи дали ще те одобрят за наш клиент или не.

— Ако групата ви е наистина толкова способна, Кози, какво, по дяволите, правиш още тук? Не мога да си го обясня.

— Аз съм връзката с организацията. Един вид съм нает на работа от тях. А и след две години така или иначе излизам оттук. Защо да си създавам неприятности? Когато ме освободят, ме чака добър и сигурен бизнес навън. Защо да провалям всичко? Би било много рисковано да се върнеш обратно в Англия.

— Това не ме притеснява. Бях само една седмица тук като турист. Не знам нищо за това място, а и не искам да знам.

Кози премести една фигурка.

— Шах! — Той замълча. — Има и още нещо. Напоследък много се сближихте със Слейд, нали? Виждал съм ви много пъти да си говорите.

— Помага ми по руски — казах аз и преместих царя.

— Това трябва да се прекрати — каза Кози с равен глас. — Ще престанеш да общуваш със Слейд, иначе сделката се проваля, независимо колко пари имаш.

Вдигнах поглед, невероятно изненадан.

— Какво, за бога…

— Това е положението — каза той спокойно и премести офицера. — Шах!

— Само не ми казвай, че отгоре на всичко сте и патриоти — засмях се аз. — Каква е причината?

Кози ме изгледа засегнато.

— Би трябвало да си по-предпазлив, а не да задаваш въпроси. Прави каквото ги се казва. — Той се обърна към Смийтън, който минаваше покрай нас: — Знаеш ли, Риардън почти ме победи — което си беше чиста лъжа — и има големи шансове за победа в турнира.

Смийтън ни изгледа безизразно и отмина.

III

И така, нямаше връщане назад — бях вътре в играта. Чувствах, че напрежението в мен расте, но сега беше породено от надеждата, а не от безнадеждността. Дори започнах да си подсвирквам, като бършех масите с усърдие. Смийтън ме наблюдаваше с одобрение или нещо подобно, доколкото той може да го покаже. Държах се като идеалния затворник.

Подчиних се на заповедите на Косгроув и започнах да избягвам Слейд, който от време на време ми хвърляше погледи, пълни със съжаление. Не знаех защо Косгроув искаше да направя това, но сега не му беше времето да протестирам. Въпреки всичко ми дожаля за Слейд — той нямаше много приятели в затвора.

Наблюдавах Косгроув отстрани — без той да забележи. Следях с кого говори и кои са приятелите му. Не забелязах нищо особено, държеше се спокойно както обикновено и нямаше никакви промени в поведението му. Но тъй като преди това не му бях обръщал специално внимание, сега ми беше трудно да определя.

Няколко седмици след това се приближих до него през почивката и го попитах:

— Какво ще кажеш за един шах, Кози?

Той ме погледна безизразно.

— Стой настрана от мен, тъпо копеле. Не искам да се забърквам с теб.

— Но ти вече си забъркан — изсвистях аз. — Смийтън ме питаше дали ще участвам в турнира по шах, а също така дали съм се отказал от уроците по руски.

Косгроув премигна.

— Окей, айде да мръднем оттук.

Седнахме на една от масите за шах.

— Има ли някакви новини?

— Ако има, ще ти кажа. — Кози беше в лошо настроение.

— Виж какво, Кози, притеснен съм. Чух, че специалният затвор е готов — този на Уайт. Страх ме е да не ме преместят, а това може да стане всеки момент.

Той се огледа и каза:

— Тези неща не стават бързо — всичко е много сложно. За какво, мислиш, плати пет бона? Просто за да прескочиш една стена ли? Всеки детайл от плана трябва да се изработи много внимателно — той премести една фигура. — Не знам много подробности, но съм чувал, че всеки път било различно. Тези неща не се правят по образец, трябва да го знаеш, Риардън.

Изгледах го втренчено.

— Усещам, че ме следят и ми правят проверки.

Той ми хвърли студен поглед.

— Ти какво си мислиш. Те да не са балами. Трябва да са сигурни в тебе. Досието ти е много интересно. Не мога да разбера защо са те спипали последния път.

— На всеки може да се случи. Бях предаден, също като теб, Кози.

— Да, но аз знам кой го направи — отвърна той свирепо — и копелето ще съжалява до края на живота си, само да изляза веднъж оттук.

— По-добре си оправи сметките с него преди това — посъветвах го аз. — Докато си в затвора, никой няма да се усъмни в теб, а и е минало достатъчно време оттогава, за да се сетят за теб.

Той се усмихна със задоволство и каза:

— Идеята ти е интересна, Риардън.

— И какво те кара да мислиш, че не знам кой ме е издал? Проблемът е, че нямам контакти отвън, с които да организирам отмъщението.

— Аз мога да го уредя — предложи Кози.

— Няма нужда. Не след дълго сам ще мога да направя това, разбира се, ако си изпълните добре задачата. Значи те са ме проверили в Южна Африка, така ли? Надявам се, че са доволни.

— Позна. Имаш някои симпатични приятелчета там. — Смийтън мина покрай нас и Кози каза: — Не трябваше да играеш така — грешка е. — Той погледна нагоре към Смийтън. — Не е толкова добър, колкото си мислех, няма да успее на турнира.

Смийтън го изгледа презрително, без да помръдва и мускулче от лицето си.

IV

Кози беше прав — не направих нищо на турнира, но причината не беше в това, че играех лошо. Два дни по-късно той дойде при мен със съобщението, че всичко е уредено. Аз му казах:

— Вчера пак смениха килията ми.

— Няма значение. Ще те освободят през деня — от двора за тренировки. Точно в три в събота и го запомни добре.

Почувствах как коремът ми се сви.

— Как точно ще стане?

— Виждал ли си как слагат коледните светлини на «Реджънтс стрийт»? — Кози щракна раздразнено с пръсти. — Разбира се, че не си. Както и да е, става дума за онези камиони с дългите стълби с платформа на края, които се използват за повдигане на големи височини. С тях поставят светлините по улиците.

— Разбирам за какво говориш. Използват същите на летище «Ян Смаатс» в Йоханесбург за обслужване на големите самолети. Викат им «черешоберачки».

— Наистина ли? — попита той с интерес. — Ясно защо. Както и да е, едно такова нещо ще дойде тук — отвъд стената в събота. Ще ти покажа къде да застанеш и когато пристигне, скачаш бързо вътре. На платформата ще има човек, който ще ти помогне, и докато се усетиш, ще си отвън. Ще бъде много изящно бягство.

Той се обърна да огледа залата и продължи, като говореше бързо:

— В същото време в двора ще привлекат вниманието ти хиляди неща, но ти не трябва да им обръщаш внимание. Трябва да мислиш само за платформата.

— Окей — отвърнах аз.

— И още нещо — помолиха ме да ти предам, че ако не намериш двадесет хиляди, след като те измъкнат, тогава Господ да ти е на помощ, защото никой друг няма да може да те спаси. Няма да доживееш дори за да съжалиш. Знай, че не се шегувам. Специално ме помолиха да ти кажа в случай, че промениш решението си.

— Ще получите парите — отвърнах кратко.

— Добре, в такъв случай ще се видим в събота. — Той се обърна, спря се и отново се завъртя към мен. — О, щях да забравя. С теб ще дойде още един човек, на когото ти ще помогнеш.

— Кой?

Косгроув ме изгледа безизразно и отговори:

— Слейд.