Карамел с морска сол

Глава първа

Знакът „Закопчайте коланите“ угасна и Имоджен разкопча металната катарама, която я придържаше към самолетната седалка. Тя се облегна назад и погледна през тясното прозорче към пухкавите бели облаци, които изпълваха небето над Банкок — под тях над града висеше слой от гъст смог. Само след няколко минути в климатизираната кабина те щяха да напуснат въздушното пространство на Тайланд и да се отдалечат още повече от острова.

Бяха изминали трийсет и шест часа в продължително пътуване с лодка и автобус, откакто Имоджен разговаря със сестра си Анна. Оттогава почти не беше спала, с изключение на няколко минути, прислонила глава до тресящия се прозорец на автобуса, докато музиката от айпода й заглушаваше кудкудякането на кокошките в прохода между седалките.

Имоджен си припомни познатото лице на по-голямата си сестра по несигурната скайп връзка в едно интернет кафене на главната улица на острова. „Става дума за баба Вивиен — каза тя, докато кафявите й очи и гъстата кестенява коса се разпадаха на пиксели при всяко нейно движение. — Имо, тя е мъртва.“ Думите все още се въртяха, някак нереални в главата на Имоджен.

Съзнаваше, че подробностите около смъртта на баба й нямаше да помогнат — сърдечен пристъп, стари здравни проблеми, които е криела и ги е споделяла само с лекаря си, — но Имоджен не го проумяваше. Не предполагаше, че баба й Вивиен ще умре или поне не толкова скоро. Щом привърши разговора си с Анна, тя си купи билет за самолета.

Стюардесата се приближи с количката за напитки и Имоджен я спря.

— Може ли една водка с тоник, моля?

Размисли се за онова, което я очакваше у дома. Англия през март. Но пък и домът вече беше различен, без баба й, един от хората, които тя обичаше най-много. Не беше имала късмет дори да се сбогува с нея.

— Всъщност — обърна се тя към стюардесата, — бихте ли удвоили поръчката?

Имоджен пое питието и отпи. Алкохолът бавно я унесе в нещо като полусън. Тя изгуби нишката на филма, който гледаше, и клепачите й се затвориха.

В съня си се видя в задната градина на баба й, където двете с Анна играеха на суингбол4, а Вивиен броеше точките, като сестрите се надпреварваха коя ще удари топката по-силно от другата. Вивиен посрещаше ударите с викове отстрани, застанала до маса, отрупана с домашно приготвена лимонада и сладкиш от овесени ядки, облечена в рокля на цветя с широка пола, сламена шапка и обута в елегантни сандали с висок ток. Като че ли очакваше да й се обадят, за да отиде на по-бляскаво парти. Сините й очи, очертани с грим, искряха. На Имоджен баба й винаги, й приличаше на кинозвезда от четирийсетте години на миналия век.

Когато се събуди стреснато, все още усещаше характерния аромат на баба си — на бадеми и мед от маслото за вана, което използваше, а изпод него долавяше домашното ухание на готвено, което излъчваха дрехите й.

Имоджен изключи екрана и се опита да се съсредоточи върху списанието, което бе купила на летището. Но снимките на дамските рокли на червения килим се сливаха в едно пред очите й.

Искаше й се нещо, каквото и да било, да прогони болката от това, че баба й вече я няма. На острова новината й се стори като странен сън, но сега, на път към Англия, тя ставаше болезнено реална. Никак не й се искаше да се разплаче в самолета пред толкова хора, но въпреки това сълзите й напираха. За да се разсее, тя затвори очи и върна спомените си към нощта, в която напусна острова.

— Ще се върнеш, нали? — каза й Лука, като я притегли към себе си в тъмната вода. Около тях морето фосфоресцираше като рой светулки и лицето на Лука със загорялата кожа, тъмната мокра коса и брадясала челюст бе осветено отчасти от луната. Бяха прекарали вечерта в „Комодо“ — плажен бар с жива музика, а после, след като Имоджен обясни, че трябва да замине, се отделиха от групата и слязоха на брега само двамата.

— Разбира се, че ще се върна — разсмя се Имоджен и го целуна отново.

Пътуването й бе наложително, не беше ваканция. Сега Тайланд беше нейният дом и тя бе заснела едва половината от подводните снимки за проекта си. Плюс това, ако сложеше на везните палмите, огъвани от вятъра, дните на плажа и нощите с Лука, срещу дъждовните дни и полуготовите пържени рибни специалитети в Англия? Изобщо не можеше да става сравнение.

— Обещай ми — усмихна се насила Лука. — Няма да си едно от онези момичета, нали? Които получават неустоимо предложение, когато се приберат у дома, и зарязват плажния лентяй като мен тук да страда сам с разбито сърце. Случвало ми се е и преди. Надявам се само да не съм достатъчно тъп да се поддам на чувствата… — И той я погледна с непозната за нея стеснителност и несигурност в очите.

— О, няма за какво да се тревожиш — възрази Имоджен. — Заминавам само за две седмици. Трябва да съм там за погребението и да прекарам малко време с татко и семейството ми. После хващам веднага самолета за Банкок. И диви коне да ме теглеха, нямаше да могат да ми попречат. — Тя се наведе към него за солена целувка.

— Вземи това — каза й Лука, докато се отдръпваше от нея. Той свали зъба на акула, който носеше около врата си. — Сложи го — настоя, като премести къдравата й коса на една страна и плъзна коженото ремъче през врата й. — А после ми го върни.

Имоджен се усмихна. Посегна към гладкия амулет.

— Разбрахме се.

Докосна ремъка около врата си и се замисли за Лука. Липсваше й усещането за топлата му кожа до нейната. Дори скорошната раздяла й се струваше цяла вечност.

Щеше да е хубаво да види отново Анна и родителите си — е, поне татко — но въпреки това мисълта за завръщане у дома караше сърцето на Имоджен да се свива. Последният път, когато си беше у дома, току-що беше завършила фотография в университета на Борнмът. След като кандидатства за работа на осем места и не я поканиха дори и на едно събеседване, след като беше на двайсет и две години, живееше при родителите си и майка й непрекъснато се интересуваше, докъде са стигнали нещата, Имоджен разбра, че трябва да замине.

След два месеца я назначиха в един бар и започна да спестява по малко всеки месец, мечтаейки да се измъкне от Луис и от поуките и въпросите на майка си. Когато с приятелката си Луси събраха достатъчно пари за самолет до Азия, веднага заминаха — и докато Луси се върна преди шест месеца, Имоджен изобщо не се обърна назад. Тя бързо намери приятели на острова, включително Сантиана — колумбийка, запалена по гмуркането не по-малко от Имоджен.

Азия беше съвсем различен свят от онзи, в който се връщаше — малкото градче Луис, където беше израснала.

— Пиле или паста? — попита нелюбезно стюардесата, тършувайки из металната си количка.

Имоджен се сети за ароматния тайландски ориз със зелено къри, който яде, преди да напусне острова. За възхитителния кокосов айран, който изпи в крайпътната сергия, докато автобусът зареждаше гориво.

— Паста, моля — отвърна тя и пое пакетчето с храна.

Имоджен отвори раницата си в свободната стая на дома на родителите си и върху домашно изработената покривка за легло се изсипа малко пясък. Тя го изтръска с ръка, а после сърцето й се сви, когато ръцете й докоснаха съшиваните с любов парчета. Вдигна очи и срещна погледа на Анна. Сестра й наруши меланхоличната тишина.

— Навсякъде има по нещо, което ти напомня, за нея, нали?

— Все още ми се струва нереално — отвърна Имоджен — да си представя, че когато идем в Брайтън, тя няма да е там. Магазинът за сладолед без нея…

Анна подаде на Имоджен чаша чай от дъбовата масичка отстрани и докосна съчувствено ръката й. И нейните очи бяха подути и зачервени, а върхът на носа й беше порозовял.

— Чувствам се ужасно. Не съм я виждала цяла година, Анна.

Отвън пищяха чайки, напомняйки им постоянно, че се намират на южното крайбрежие на Луис в двуетажната къщичка от осемнайсети век на родителите им.

— Не се самонаказвай за това. Тя се радваше на телефонните ти обаждания и на пощенските картички — за нея бе разнообразие да научава какво правиш там.

Имоджен се пребори с бучката в гърлото си.

— Сигурно си изтощена — предположи Анна.

— Пътуването беше дълго, но ума ми ври и кипи — отвърна й Имоджен, отпивайки с благодарност от горещия чай. — Как изглеждаше баба, когато я видя за последен път?

Анна приседна на края на леглото и сложи една възглавница в скута си.

— Бях у тях само преди седмица — каза тя. — И тя изглеждаше чудесно, съвсем добре. Не пожела да излезем на обяд, каза, че предпочитала да остане, но това не ми се стори необичайно. Трябваше да усетя обаче, че нещо не е наред.

— Винаги е изглеждала толкова млада — каза Имоджен. — Нали знаеш, в сравнение с бабите на другите. Бях сигурна, че ще поживее още няколко години.

— И аз — призна Анна. — Не е честно. Татко е разбит, както можеше да се очаква.

— Горкичкият татко — промълви Имоджен.

Бяха се прегърнали долу и въпреки че не си казаха почти нищо, тя забеляза мъката на лицето му.

— Кремирането е в четвъртък, мама ти е казала, нали?

Имоджен кимна.

— Да. Нали ще ми заемеш нещо да облека? Досега не съм ходила на погребение и предполагам, че дрехите в раницата ми няма да са много подходящи.

— Разбира се — отвърна Анна със сърдечна усмивка, като се изправи на крака. — Виж, мама каза, че вечерята ще е готова след около двайсет минути. Вземи си един душ и да слизаме.

— Добре — съгласи се Имоджен и взе старателно сгънатата кърпа в края на леглото.

Стаята от нейното юношество й се струваше чужда. Сега й приличаше на стая в добре поддържан хотел за нощувка със закуска, афишите на музикалните групи по стените й бяха заменени с цветни офорти в рамки.

— Хубаво е, че се върна — добави Анна и я прегърна нежно. — Ще ми се да беше дошла по друга причина, но се радвам да те видя.

— И аз се радвам — призна Имоджен, благодарна за топлата прегръдка на сестра си.

Имоджен взе душ, зави косата си с кърпа и навлече първите чисти дрехи, които успя да намери. На долния етаж видя Анна да разговаря и да приготвя вечерята с майка й. Тя подмина тихичко кухнята и влезе в трапезарията.

Помещението изглеждаше точно така, както си го спомняше — със снимки на полицата над камината и свежи цветя на масата. Това беше елегантното помещение за хранене, в което обикновено посрещаха гостите.

Баща й, Том, седеше в един фотьойл до масата, оборил глава в ръце. Ръцете му бяха големи и силни. Бяха носили Имоджен и Анна като деца, бяха вдигали момичетата по люлките и върху широките му рамене. Сега баща й изглеждаше крехък, като че ли и най-лекият ветрец можеше да го пречупи. Имоджен се приближи и сложи ръка върху неговата.

— Добре ли си, татко? — попита тя тихичко.

— О, да, скъпа — отвърна той със слаб глас. — А ти… — бледосините му очи я умоляваха да поеме разговора — … все още ли се радваш на пътешествията си?

— Да — отвърна Имоджен. — Там е красиво.

— Спомням си — започна той бавно. Но обичайното удоволствие, с което разказваше историите на своите скиталчества като хипи, го нямаше. — През шейсетте, само с мотора и вятъра в косите си… е, разбира се, когато все още имах някаква коса. Пътувах през Виетнам и Лаос. Беше толкова различно по онова време…

Думите му останаха недовършени.

— Татко — заговори Имоджен нежно. — Разбираемо е, че си разстроен. Всички сме разстроени.

— Работата е там — продължи той, без да вдига поглед, — че знаеш какво те чака. Някой ден. Разбира се, че знаеш… когато умря баща ми, някак си не беше такъв шок, той си имаше повече от достатъчно здравословни проблеми. Но не мислех, че ще се случи толкова скоро и с мама. Ужасно е.

Имоджен я заболя сърцето от страданието в гласа на баща й. При друг случай щеше да отваря бутилка вино и ентусиазирано да им разправя с Анна за последната скулптура, която е направил в градинското си студио. Но днес лицето му беше пепеляво и той самият приличаше на призрак.

— Тя беше изключителна жена — каза Имоджен и стисна ръката на баща си. — На всички ще ни липсва.

— Ще ми липсват дреболиите — въздъхна Том. — Дори онези неща, които някога ме вбесяваха у нея. Например как ми се обаждаше насред вечеря да ми разкаже развълнувано за някаква случка от телевизионния сериал.

— Или пък начинът, по който измъкваше всички бонбони на „Колити Стрият“ в пурпурни обвивки и се преструваше, че не е имало такива? — добави Имоджен.

— Точно така — разсмя се Том. — И това, разбира се, че винаги водеше по някого на Коледа, нали? Някой бездомник или окаяник, когото не познавахме, но който нямаше къде да отиде.

— Никога не пропускаше — съгласи се Имоджен. — Горкичката мама никога не знаеше колко голяма пуйка да купи.

— Такава си беше — каза Том. — Дори когато татко още беше жив. Но той нямаше нищо против, толкова бяха свикнали един с друг. И винаги е твърдял, че никога нямало да отвори магазина за сладолед, ако тя не обичала толкова хора.

Имоджен се усмихна с разбиране.

— Не беше идеална — продължи Том. — Но знаеш ли, по-добре, че не беше такава.

— Имоджен, ти си тук — каза Джан, прекъсвайки разговора им. — Не съм те чула да слизаш.

Имоджен изведнъж осъзна с какво неодобрение я погледна майка й — замотаната като чалма кърпа около косата й, широките, ръчно боядисани панталони и развлечената тениска.

— Няма ли да си изсушиш косата, скъпа?

Имоджен сви рамене, чувствайки се отново като непослушна тийнейджърката.

— Реших, че днес можем да се храним тук — съобщи майка й, като подаде на Имоджен няколко подложки за сервиране. — След като случаят е специален и е събрал цялото семейство. Сготвила съм говеждо печено, кнедли с градински чай, а сестра ти е направила крем карамел.

— Не трябваше да полагаш толкова усилия — каза Имоджен, хвърляйки поглед на баща си, чиито очи отново бяха добили отнесено изражение.

— Мисля, че всички имаме нужда да се нахраним добре — възрази Джан.

Имоджен прехапа език. Храната беше универсалното решение на майка й за всички случаи от живота. Когато тя се върна в кухнята, Имоджен хвана ръката на баща си под масата, а той стисна лекичко нейната.

Момент по-късно Джан се появи отново на вратата с куп чинии, поставени между кърпи, следвана от Анна, която носеше тенджерата.

— Внимавай, чиниите са горещи! — усмихна се Джан. Постави ги върху индивидуалните подложки и остави една за тенджерата.

Анна и майка й заеха местата си на масата.

— Започвайте — подкани ги Джан бодро, — че ще вземе да изстине.

След като семейството започна да се храни, в стаята настъпи тишина.

— Няма ли да те изкушим да останеш този път, Имоджен? — попита майка й. — Бизнесът тук се е посъживил. Мога да разпитам и съм сигурна, че ще ти намерим някаква административна работа в агенцията.

Имоджен продължи да рови с вилица в чинията си, после разполови една кнедла. Представи си как работи с майка си в агенцията за връзки с обществеността, която тя бе основала, когато дъщерите й тръгнаха на училище. Беше й трудно да си представи по-агонизиращ начин за прекарване на времето.

— Тук съм само за погребението, мамо. След две седмици летя обратно за Тайланд.

Джан въздъхна. След миг обаче промени насоката на въпросите си.

— Имаш си някой специален там, нали? — полюбопитства тя.

— Мамо… — намеси се Анна в опит за защити сестра си от обичайната инквизиция. — Трябва ли да…

— Само попитах — оправда се майка им отбранително.

— Не, няма нищо — каза Имоджен.

Анна я изгледа, изненадана от отговора й. Това беше нова тактика, но този път Имоджен беше решила, че може би честният отговор бе най-добрият начин да сложи край на въпросите на майка си.

— Срещнах един човек на острова, но все още е много рано да го обсъждам. Да видим какво ще се случи, като се върна.

Джан вдигна вежди и погледна съпруга си, който се бе съсредоточил върху храната и дъвчеше бавно с отнесено изражение.

— Чуваш ли, Том? — заговори тя. — Имоджен си е намерила специален човек там.

— Не е сериозно — обади се Имоджен, вече съжалявайки за искреността си.

— Е, човек никога не знае — подсмихна се Джан. — И аз така мислех за баща ви, когато той за пръв път влезе в пекарната.

Двете сестри се спогледаха многозначително.

— Бях само на осемнайсет и това беше първата ми работа в Луис. Дотогава не познавах мъж, който да кара мотоциклет. Но баща ви стоеше там, загорял и красив, току-що завърнал се от едно от пътешествията си… и аз не устоях.

— Карането по разбитите пътища в Азия не беше нищо — присъедини се към спомените й Том, — пред това да събера кураж да поканя майка ви на среща.

— Това, че се съгласих, беше най-хубавото нещо, което съм правила някога — припомни си Джан с тъжна усмивка. — Иначе нямаше да ви имам вас двете. Та, Имоджен, защо не убедиш онова момче да дойде тук?

— Никой от двама ни не желае да живее в Обединеното кралство в момента — възрази Имоджен и се стегна да посрещне оскърбеното изражение на майка си, което не закъсня да се появи. — Искам да кажа, че сега съм по средата на един фотографски проект. Върви наистина добре и просто искам да се съсредоточа върху това.

— Дъщеря на баща си, от главата до петите — продължи майка й. — Тези творчески мечти, разбира се, са достойни за уважение. Внимавай обаче, Имоджен, да не свършиш със студио, пълно с непродадени скулптури, които събират прах.

Тя се изсмя кухо, а тъгата в очите на Том като че ли още повече се задълбочи.

— Наистина е важно да помислиш за бъдещето си. Сега повече от всякога. Ако не беше агенцията, момичета, нямаше да имаме и две пенита зад гърба си.

— Трябва ли да обсъждаме това сега, мамо? — попита Анна тихо. — С наближаването на погребението на баба мисля, че на всички ни се въртят други мисли в главите.

— Ами да — съгласи се Джан, вече по-тихо и се зае с храната си. — И, разбира се, има да се организират много неща, след като чичо ви Мартин и леля ви Франсоаз ще пристигнат утре.

— Можем да помогнем с подреждането на стаята им — предложи Анна, — ако това те притеснява.

— О, не е само това — оплака се Джан. — Ще трябва да приготвя много храна. Не само за бдението, но и за целия им престой. Нали познавате леля ви, с префинените й вкусове.

— Няма нужда, Джан — прекъсна я Том. — Наистина.

— Хубаво е да положиш усилия. А и брат ти… е, той не е идвал тук от години, нали?

— Не, но Мартин… Това няма значение между братя, нали? Може да не сме се виждали дълго време, но винаги си оставаме близки.

Глава втора

— Последно волеизявление и завещание на мисис Вивиен Макавой — прочете адвокатът.

В кантората цареше абсолютна тишина и въздухът беше натежал от напрежение. Адвокатът — мъж на средна възраст, облечен в графитеночерен костюм, бе седнал зад старо дъбово писалище, държеше в ръце последните желания на бабата на Анна и Имоджен.

През последните два дни семейството им беше почти неразделно и въпреки това, тук, в тази претъпкана стая на втория етаж в адвокатската кантора в Брайтън, те се чувстваха някак дистанцирани един от друг.

Предишния ден погребението бе преминало спокойно. Крематориумът беше толкова претъпкан от приятелите на Вивиен и бившите й клиенти, дошли да й засвидетелстват почитта си, че се бе наложило да върнат някои хора. Към края на службата едно момченце бе подало съболезнователна картичка на Том, с нарисуван на ръка сладолед, посипан с блестящ скреж.

— Тя беше добра жена — бе казало то, преди да се върне при майка си.

След погребението семейството и неколцина приятели се върнаха в къщата на Том и Джан в Луис за сандвичи и напитки. Историите и спомените, които си разказваха хората за баба й, придадоха завършек на събитието за Анна. Но тя забеляза, че баща й не взе участие в нито един разговор, измъкна се от тълпата и се оттегли в студиото си в ранния следобед.

За днешното огласяване на завещанието Анна беше облякла черен блейзър и панталони, шити по поръчка, носеше бронзово бижу и беше вдигнала дългата си тъмна коса на френски кок. Изглеждаше компетентна и спокойна, макар и да не се чувстваше така. Отърсвайки се от тъгата си, тя извади химикалка и бележник и се приготви да води записки.

Баща й, с очила с телени рамки, които носеше рядко, гледаше право напред, безизразно и като че ли претръпнал, а майка й търсеше нещо в кожената си чанта. Имоджен гледаше разсеяно етажерката за книги и си играеше с кичур коса. В помещението бяха още чичо й Мартин и съпругата му Франсоаз, която седеше неподвижна и скована.

О, хора, хайде де! Разведрете се малко! — Анна се усмихна, представяйки си какво би казала баба й, ако ги беше видяла сега.

Станалото — станало и нищо не можеше да го промени, помисли си Анна. Най-малкото, ако се стресират заради подялбата на някакво имущество. Това беше просто част от процеса. Тази сутрин баща й бе казал, че не иска да дойде и не го е грижа за вещите на майка му, а му липсва компанията й, но Анна в крайна сметка го убеди колко е важно да присъства.

— Мисис Макавой е особено настоятелна по един въпрос — четеше адвокатът, като разлисти документите, за да покаже, че желанията на клиентката му надхвърлят размера на лист А4. Франсоаз се наведе напред в стола си и се заслуша по-внимателно.

— И това е… хмм… грижата за нейното куче Хепбърн.

Анна потисна изненадания си смях, припомняйки си любимото кученце на баба си. Трябваше да се досети — колко типично за Вивиен да впише Хепбърн най-напред в списъка си — та те бяха неразделни. Очевидно той бе стоял до Вивиен до последно — хората от бърза помощ казаха, че неговият лай привлякъл вниманието на съседите. В момента Хепбърн спеше върху дивана в къщата на родителите й.

Адвокатът продължи.

— Мисис Макавой желае за Хепбърн да се грижи внучката й Анна, за да може… — и той отново погледна в документа — да продължава все така да се разхожда по любимите си пътеки покрай плажа и да получава лакомствата си с бекон от магазина „Догс Ен’Ко“ в Хоув.

Анна кимна в знак на съгласие, външно спокойна, но вътрешно изпадайки в паника къде ще вмести и куче в своя живот. Ще й разреши ли шефът й да го вземе в офиса? Джон обича ли кучета?

Поне Алфи щеше да е щастлив, помисли си тя, спомняйки си как бе прегърнал с пълничките си детски ръчички кученцето, когато се запозна с него. Хепбърн щеше да е хит поне на този фронт.

— Сега към имотите — продължи адвокатът с облекчение, че се прехвърля върху по-съществени въпроси. — Жилището на мисис Макавой в Хоув, петстайна къща.

Цялото семейство познаваше добре къщата, особено Том и Мартин, които бяха израснали там. Викторианска къща на тиха уличка, с просторни стаи с високи тавани и голяма градина с езерце — всички имаха спомени, свързани с нея. Това бе къща, винаги изпълнена с шум и живот.

Вивиен говореше от години, че трябва да си намери нещо по-скромно и по-практично. Анна обаче усещаше, че й бе трудно да се откаже от къщата, в която бе живяла със съпруга си Стенли толкова години.

— Наследява се поравно от двамата й сина, Том и Мартин.

Братята си кимнаха миролюбиво.

Адвокатът повдигна леко очилата на носа си и се върна към документа.

— Сега за друг възлов актив…

Всички знаеха какво ще последва. Пръстите на Франсоаз с добре поддържан маникюр се вдигнаха към гердана й и се заиграха с дребните кремави мъниста.

Анна прехапа устна. Докато адвокатът ровеше из документите, тя се сети за разговора на закуска, проведен тази сутрин от семейството в дома на родителите й.

— Е, местоположението на магазина не е много лошо — започна Франсоаз, като си наля чаша силно кафе от кафеника. Храната пред нея стоеше непокътната. — Мисля, че има потенциал. Да се надяваме, че Вивиен е премислила внимателно кой най-добре ще го осъществи.

Амбицията в гласа й не можеше да бъде сбъркана с нищо.

— Да — съгласи се Том малко отнесено. — Е, аз не съм сигурен какво бих направил с магазина — добави той, като топна залък в рохко свареното си яйце, а после така и не го лапна. — Не съм от деловите бизнесмени, а и си имам достатъчно работа с моите скулптури напоследък. А мама знае колко е заета Джан с агенцията. — Той остави топнатия в жълтъка залък отстрани на чинията си, като че ли гладът му се беше изпарил. — Мама знаеше, исках да кажа.

— И, разбира се, ние живеем в Париж… — включи се Мартин, докато мажеше с масло препечената си филия.

— Но това не би трябвало да бъде проблем — добави Франсоаз, вдигайки чашата с кафе до начервените си устни. — Мартин, ти знаеш, че си търся един, как му викате вие… малък „проект“. Може да е това? Разбира се, трябва да изчакаме и да видим какво е решението на Вивиен… и да се надяваме, че е по-делово, отколкото когато тя стопанисваше магазина.

Франсоаз хвърли поглед навън през кухненския прозорец на традиционно английската кухня на родителите на Анна.

— Отдавна си мисля при посещенията ни тук, че южното крайбрежие… може да понесе малко повече изтънченост. Един ресторант с малко френска елегантност. Може би бих могла да създам един тук.

Имоджен погледна Анна и дискретно повдигна вежди. Баба им — елегантна по свой собствен начин, но отколешен привърженик на домашно приготвената храна и пържената риба с картофки в края на седмицата — никога не бе стъпвала в претенциозен ресторант.

Сега, в кантората на адвоката, Имоджен погледна сестра си отново, докато чакаха тревожно новината.

— И така — продължи адвокатът. — Да преминем към магазина на мисис Макавой, търговско помещение в Аркадата „Гранвил“ в Хоув, използвано в момента за продажба на сладолед и напитки.

Анна се опита да не взема навътре безстрастното, студено описание — адвокатът само си вършеше работата. Но „Залез 99“ — магазинът на баба й Вивиен край морето беше много повече от помещение „използвано за продажба на сладолед“. Много, много повече. От петдесетте години на миналия век, когато Том и Мартин били още малки момченца, магазинът бил мечта на Вивиен, нейният бизнес, основан заедно със съпруга й Стенли, който бе продължила да стопанисва дълго след смъртта му.

Сега обаче, в непоносимо дългото, както се стори на Анна, мълчание в офиса на адвоката бяха на път да научат как ще се развият нещата.

— Мисис Макавой е пожелала помещението на магазина да бъде наследено от…

Настъпи тишина. Със силата на волята си Анна подканяше адвоката да продължи. Това напрежение бе по-лошо от „Сделка или не?“.

— … внучките й Анна и Имоджен Макавой с равни дялове. Има оставена също и известна сума пари, предназначена да покрие началните разходи.

— Господи — въздъхна Имоджен, като се изпъна в стола си и ярките й очи се отвориха широко. — Искам да кажа… — Тя вдигна ръка до устните си и поклати леко глава. — Съжалявам, но господи, наистина, Анна — обърна се Имоджен към по-голямата си сестра, — какво си е мислила тя, че ще направим с магазина?

Анна продължаваше бавно да осмисля информацията. Беше сигурна, че възможностите са ограничени, че магазинът ще отиде или при баща й, или при чичо й. Изобщо не беше предвидила такъв развой. Да се грижи за Хепбърн беше едно, но да поеме контрола върху бизнеса на Вивиен?! Това беше нещо съвсем различно.

— Оставила е бележка за вас… — продължи адвокатът, като надникна в допълнителен розов лист, закачен отпред на документа. После се прокашля и зачете. — Написала е: „Знам, че не съм в крак с времето, но вие двете сте точно жените, които ще придадат модерен вид на магазина. Затова го оставям на вас. Нашият семеен бизнес. Накарайте ме да се гордея с вас“.

— Оставила е за вас и този албум със снимки — добави адвокатът и подаде на Анна тежък позлатен том. — По отношение на магазина ще трябва да уговорим час, в който и двете да дойдете, да подпишете документа за собственост и да вземете ключовете.

Анна пое албума безмълвно, после усети как в нея се надига паника. Съдейки по изражението в очите на Имоджен, не беше единствената.

След срещата се върнаха в къщата на Вивиен и се настаниха във всекидневната. Анна плъзна очи по стенния часовник, персийския килим, черно-белите снимки в рамки — същото място, където бе седяла с баба си преди седмица и половина, но този път за Вивиен само се шепнеше.

Джан послушно наливаше чай от скъпоценния й чайник, а Анна раздаваше чашите с горещ чай с по една от домашните си джинджифилови бисквитки в чинийката.

— Това беше малко изненадващо — обади се Том и се облегна в тъмнозеления фотьойл на майка си до камината.

— Няма да ви е лесно, момичета — добави Франсоаз, като погледна към племенничките си. Беше застанала до еркерния прозорец, хванала отделно чашата и чинийката, с плътно стиснати устни. — По-добре е наистина да го продадете.

Чичо им наклони глава и се обърна към тях.

— Освен ако нямате голямо желание да го стопанисвате, разбира се. Имоджен?

— Не гледай мен — отвърна Имоджен, докато отхапваше от бисквитката. — След десет дни се връщам обратно на плажа.

— Ами ти, Анна? — попита Мартин. — Предполагам, че едно от нещата, които трябва да имаш предвид, е апартаментът, който току-що купи. В момента имаш редовен доход, но ако поемеш магазина, няма да е същото.

Анна разбърка лъжичка захар в чая си и кимна учтиво. Току-що повишена в длъжност маркетинг директор на събитията в Брайтън Павилиън, тя най-сетне имаше свястна, стабилна заплата. Съзнаваше добре, че при тази криза в сектора на изкуството, беше една от малкото щастливки.

И въпреки това, след седем години в тази фирма, където прекарваше все повече време по срещи и да отговаря на електронните съобщения… може би беше дошло време за промяна. Не смееше да си помисли, но нима винаги не си беше мечтала да приготвя храна, нещо, по което страстно се увличаше още от момиченце?

— Мартин, разбира се, е прав — намеси се и майка им, като хвърли поглед към Анна и я върна в настоящето. — Искам да кажа, че тази работа не е много сигурна, нали, миличка? Да стопанисваш магазин. Особено в такъв момент. — Том седеше до нея и пиеше чай бавно и мълчаливо. — А мисля, че всички знаем колко отдавна сметките на магазина не са излизали на печалба.

Анна си спомни последния път, когато посети „Залез 99“ — майка й беше права. Това не беше очарователната сладкарничка, която често си мечтаеше да има… беше занемарен и очукан магазин, да не говорим колко плачевно малък бе броят на клиентите. Без нито ден опит зад гърба си, щеше да й е невъзможно да го поеме сама.

— Отивам да си налея чаша вода — каза Анна, стана и отиде в кухнята. Имоджен я последва и хвана сестра си за лакътя.

— Хей — заговори Имоджен. — Не се изненадвам, че искаш да избягаш. Не им позволявай да те накарат да правиш, каквото им се иска, сестричке. Всъщност какво мислиш за всичко това?

— Честно казано, не знам — отвърна Анна, като се облегна на кухненския плот.

— Е, аз имам нужда от сериозно питие точно в момента — заяви Имоджен, ровейки из барчето на баба си. — Та какво казваше?

— Нужно ми е време да помисля. Трогната съм, че баба Вив е постъпила така. Но отговорността… та какво знае, която и да било от нас за управлението на магазин, Имо?

— Абсолютно нищо — отвърна сестра й, след като откри стара бутилка с бренди и си наля чаша. Вдигна въпросително вежди към сестра си, но Анна поклати глава.

— Не, благодаря, това като че ли не е отваряно от десет години. Имоджен отпи една глътка и се намръщи, потвърждавайки подозренията на сестра си.

— Ето защо казвам сега, че това не е за мен. И ти не би трябвало да се чувстваш притискана — само защото е оставила „Залез 99“ на нас, не значи, че трябва да го приемем. Ти си имаш своята баровска работа, за която да мислиш.

Анна шеговито бодна Имоджен в ребрата.

— Не е баровска — възрази тя. — Все още трябва да си приготвям сама чая.

— Знаеш, че просто завиждам — усмихна се сестра й. — За това и за апартамента. Стигнала си далеч, сестричке. И не искаш да зарежеш всичко това, нали?

Тук, в къщата на Вивиен, с любимите й рецепти, все още закачени на хладилника, и с дреболийките, подредени на перваза на прозореца, на Анна й беше трудно да се пребори с чувството, че Вивиен някак все още можеше да чуе думите им.

— Става все по-лоша, нали? — каза Имоджен, кимайки към всекидневната.

— Кой, мама ли?

Имоджен се разсмя.

— Не, не мама. Вече съм свикнала да се заяжда с мен. Не, говорех за Мадам в другата стая — тя понижи глас до театрален шепот, — Франсоаз.

— Хммм — въздъхна Анна. — Да, разбирам какво имаш предвид. Тя наистина иска магазина, нали?

— Не го криеше — допълни Имоджен, като отпи от шерито си. — И очите й светнаха, когато заговори за идеята си за френския ресторант. Говореше, като че ли вече е неин.

— Предполагам — прошепна в отговор Анна. — Но ти, както и аз, знаем как би се почувствала в случая баба Вив… определено не би желала нещо подобно. Човек би помислил, че с вилата в Дордон и апартамента в Париж, Франсоаз и Мартин са се установили твърдо във Франция.

— Може би й се иска да пътува — предположи Имоджен. — Във всеки случай защо не идем да хвърлим един поглед на магазина? При условие че няма да имаш нищо против да ти се натрапя за няколко нощи, докато обмислим следващия си ход. Любопитна съм да го видя отново, да зърна онова бижу, което баба Вив ни е оставила.

— Разбира се, ела да отседнеш при мен, ще можеш да разгледаш апартамента, ще видиш отново Джон и ще се запознаеш както трябва с Алфи. Но ако очакваш магазина да е бижу… Е, да речем, че е бижу, на което му трябва доста лъскане.

Глава трета

Имоджен продължи да върти копчето на радиото в колата, докато най-сетне намери станция, която й хареса, а после усили звука на максимум. „Stir it Up“ на Боб Марли ревна от високоговорителите на колата в хладното неделно утро, докато сестрите поемаха по шосето за Брайтън.

Анна стисна по-силно волана.

— Трябва ли да е толкова шумно, Имо? Малко ми е трудно да се съсредоточа. А и не съм сигурна, че на Хепбърн му харесва.

— „Сладурче моеее“ — изтананика Имоджен, натисна бутона на прозореца и разроши козината на кучето.

С коса, развята от вятъра, тя за миг се почувства отново на острова — регето я върна към последната й нощ с Лука. Беше преди по-малко от седмица, а вече й се струваше като вечност. Нямаше търпение да поговори онлайн с него.

Погледна назад и видя червена спортна кола с фургон за коне отзад, която ги настигаше.

— Анна, дай малко газ. Отзад има няколко коня, които искат да ни изпреварят.

Сестра й неохотно увеличи скоростта, така че стрелката на скоростомера премина шейсет.

— Най-сетне — зарадва се Имоджен. — А ако засилиш още малко, сигурно ще стигнем в Брайтън преди вечеря.

Имоджен стоеше притеснена на площадката пред апартамента на Анна, все още с раница на гръб и каишката на Хепбърн в ръка. С непрекъснатите й подканяния бяха стигнали до Брайтън за рекордните трийсет и пет минути.

— Липсваше ми — посрещна ги Джон, прегръщайки сърдечно Анна със затворени очи.

Имоджен си мълчеше, не желаейки да прекъсва емоционалното завръщане у дома, но тишината беше разкъсана от пронизителния лай на Хепбърн.

Джон се сепна и видя Имоджен с кучето.

— Имоджен — изненада се той и се отдръпна от Анна. — Не те видях. Здравей! — Той се приближи да я целуне по бузата.

— Здравей, Джон — усмихна се Имоджен. — Доста време не сме се виждали.

— Имоджен ще остане с нас няколко дни — обясни Анна. — Надявам се, че нямаш нищо против. А що се отнася до кучето, ами има някои неща, които трябва да ти разкажа.

— Добре — отвърна приятелят й, смръщвайки леко чело, докато гледаше как Хепбърн обикаля около краката на Имоджен и каишката му се оплита в тях.

Кестенявата коса на Джон бе подстригана още по-късо, забеляза Имоджен, като бакенбардите му се сливаха с наболата брада. Изглеждаше по-спокоен, но това не бе изненадващо — когато го видя последния път, преди да замине за Азия, знаеше от Анна, че той беше в последния стадий на развода си.

— Ние с Алфи правим пица — предупреди той, като им махна да влязат в кухнята. — Останало ни е много тесто. Ще направим и за вас по една.

— Звучи идеално — зарадва се Анна, влезе в антрето и хвърли саковете. Алфи се втурна към нея. — Здравей, сладурче. Радвам се да те видя.

— Пица! — извика Алфи развълнувано. — Аз и татко правим пица.

— Това е страхотно, миличък — похвали ги Анна, хвана го за ръка и тръгна с него към кухнята.

— Та в завещанието на баба Вив имаше няколко изненади — обясняваше тя малко по-късно. — И не на последно място е завещала „Залез 99“ на нас с Имоджен.

— Така, нека си изясня тогава — започна Джон, разрязвайки прясно опечената пица на равни парчета. — Наследили сте магазин за сладолед, така ли?

— Точно така — отвърна Анна, като се облегна на стола си. — И да, както вече видя… куче.

— Хепхърн! — възкликна Алфи, седнал в столчето си. — Кученце! Сладолед!

— О, Боже, и двете магически думички наведнъж — усмихна се Джон, преструвайки се на уморен. — Да, сега имаме кученце. Но нямаме сладолед, Алфи. Съжалявам. За теб обаче има много вкусна пица.

— Алфи обича пица — отбеляза момченцето, отхапвайки от парчето, което му протягаше Имоджен, забравило за сладоледа.

— Във всеки случай, магазина, да… тя иска Имоджен и аз да го поемем. Създали са го с дядо Стенли и иска да остане в семейството.

Джон слушаше внимателно.

— Все още съм зашеметен от онази част с кучето — призна той. — Но продължавай.

— Съжалявам — прошепна Анна, когато Алфи се заплесна по нещо друго, — че не обсъдихме първо Хепбърн. Баба Вив настояваше той да остане в Брайтън.

— А що се отнася до магазина, няма за какво да се безпокоиш — намеси се Имоджен. — Аз се връщам в Тайланд, а Анна ще запази работата си.

— В общи линии това е — съгласи се сестра й. — Но утре ще трябва да идем да го огледаме, независимо от всичко… Имоджен иска да види в какво състояние се намира.

— Беше доста запуснат, когато ходихме там последния път — отбеляза Джон и наведе глава. — Може да го поизчистите, преди да го продадете. Предполагам, че това планирате да направите?

— Да — кимна Имоджен.

Анна се поколеба. Наистина ли щяха да зарежат всичко, още преди да са обмислили идеята?

— Всъщност — каза тя, — още не сме решили със сигурност какво ще правим.

Рано на другата сутрин Имоджен и Анна тръгнаха пеша към крайбрежния булевард. Небето беше изпъстрено с оранжеви ивици, а върху чакълестия плаж бяха подредени малки лодки с дъното нагоре. Въздухът се огласяше от бръмчене и звън от такелажа на малките плавателни съдове, който се удряше в мачтите им. По-нагоре на брега бяха застанали безмълвно няколко мъже с въдици в ръка, които наблюдаваха ранните вълни. Надясно от тях, като неизменна част от пейзажа на плажа, се извисяваха почернелите, изгорели руини на западния кей.

„Залез 99“ са намираше в Аркадата „Гранвил“, веднага след редица ярко боядисани плажни кабинки — релефна дървена табела в цветовете на залеза и рисунка на сладолед висеше над издрасканата с графити метална рулетка. Аркадата „Гранвил“ не беше оживена като района близо до Брайтън, отбеляза си Имоджен. Нямаше ги туристите, които се тълпяха около кея и магазинчетата за рибка с картофки и понички наоколо. Вместо това няколко местни момчета репетираха номерата си със скейтбордовете, чиито колела тракаха върху плочите, и понякога преминаваше самотен кучкар. Имоджен хвърли поглед и на другите магазинчета по улицата — магазинче за сувенири с надуваеми играчки и пощенски картички, будка за вестници и една по-малка врата със сърфбордове подпрени на стената и с жълта табела, рекламираща уроци по сърфинг.

Анна завъртя ключа в катинара, заключващ рулетката на витрината на магазина на Вивиен, и бавно я вдигна. Имоджен се наведе да й помогне.

— Божичко, толкова е тежка. Как ли се е справяла баба самичка?

— Тя не беше съвсем самичка — отвърна Анна. — Имаше си помощничка, Сю, и мисля, че приятелката й Иви понякога й помагаше. — Анна посочи магазинчето за сувенири. — Спомняш ли си, че в завещанието си баба беше оставила на Иви част от бижутата си, онзи медальон с рубини и злато, който винаги носеше? Те двете бяха много близки.

Имоджен надникна под рулетката и зърна част от мърлявия под на черни и бели квадрати, почти покрит с десетки непрочетени писма, листовки и опаковки от сладолед.

— Боже, каква мръсотия е само.

Анна също се наведе да види за какво говори сестра й.

— Ужас!

Металната рулетка изтрака шумно, докато я вдигаха. Анна отключи стъклената врата с друг ключ и те влязоха предпазливо вътре.

Мраморните плотове бяха затрупани с менюта и листове с поръчки — като че ли буря беше вилняла в стария магазин за сладолед. Огледалата по стените, които Имоджен си спомняше като блестящи и ярки, докато отразяваха образите им — как лапат кока-кола със сладолед като деца с Анна, — сега бяха мътни, потъмнели и изпъстрени с черни точки.

— Ти не каза ли, че магазинът е бил затворен само за две седмици? — попита Имоджен, като отвори един от фризерите да види какво има вътре и веднага запуши нос от силната миризма на вкиснало мляко и влага. — Уф — възкликна тя, като погледна по-внимателно. — Смърди ужасно. На дъното има купища плесен.

— Сю се е грижила за магазина сама известно време, за да може баба да си почине малко. Май не се е напъвала много — заяви Анна с чувство на вина.

Би трябвало да усети, че нещата са отишли далеч. Може би, би могла да направи нещо, за да помогне.

Имоджен забеляза машината за крем сладолед на плота.

— Спомняш ли си я? — попита тя. — Оттук ни глезеха със сладолед по време на летните ваканции, когато идвахме на гости.

Анна се доближи до сестра си и погали с любов машината.

— Май помни по-добри времена.

Анна завъртя кранчето, от което изтичаше сладоледът. То пусна само струйка мръсна вода. Двете сестри се спогледаха тъжно.

— Не съм идвала тук отдавна. Но баба никога нямаше да зареже помещението в този вид. Предполагам, че когато Сю е започвала да й помага, тя постепенно се е оттеглила от работата. Може би още тогава се е чувствала зле.

— Не говореше ли за това… как върви магазинът? — попита Имоджен и запрелиства счетоводната книга, оставена до касата.

— Рядко, винаги предпочиташе да чуе как я караме ние. Споменаваше другите собственици на магазини — Иви и един млад мъж, Фин, който от време на време идвал да я види как се справя. Но не говореше много за деловата страна. Ако беше в нейни ръце обаче, никога нямаше да западне така. Нали знаеш колко се гордееше с къщата. С магазина. — Анна се насили да се усмихне.

— Гордееше се с магазина — повтори тихичко Имоджен, като прокара пръст по мръсния плот. Пръстът й почерня. — Горкичката баба Вив. Не си го спомням така от едно време.

— Съгласна съм, че иска много работа — заяви Анна със спокойно изражение, но и някаква тревожна сянка в очите. — Макар че всички оригинални неща от петдесетте години все още са си тук — и тя посочи лампите и високите столчета, подредени край плота. — Можем да го стегнем, нали? Да запазим ретро стила, но с модерен нюанс?

Анна мина зад плота.

— Сигурна съм, че има купища интересни дреболии, скрити тук-там…

Тя се наведе да отвори един от шкафовете. Имоджен чу как на пода изтракаха чинии.

— … ще трябва, разбира се, малко въображение. — Приглушеният глас на Анна се чуваше отдолу, докато подреждаше съдовете обратно в шкафа.

Тя се изправи. Над главата й на стената висеше тежка черна дъска. Анна прочете на глас надписа с пастелен тебешир.

Помълча малко.

— Представяш ли си, Имо… можем да сервираме топли палачинки с лешници и шоколадов сладолед, сметанов сладолед с прясно приготвени сорбета и плодови сосове…

— Тази дъска ми изглежда опасна — прекъсна я Имоджен.

— Наистина ли? — Анна я хвана за края, но тежката дъска се залюля на куката си, заплашвайки да падне. Тя я закрепи и се отмести. — Може би си права.

— Виж, сестричке. Харесва ми, че се опитваш да видиш всичко в положителна светлина, но нека бъдем честни. Мястото е занемарено, пълно с боклуци… и не е носило приходи кой знае от колко време.

— Знам — призна Анна с чувството, че е победена. — Но… — Тя положи твърдо ръка върху плота, където двете сестри седяха някога като малки момиченца — Чувствам, че има нещо. Ти не усещаш ли?

— Мисля, че изпадаш в сантименталност — отвърна Имоджен. Отвън заръмя. Вятърът завихряше част от дъжда през отворената стъклена врата. Тя се изправи и отиде да я затвори плътно. — Не ме разбирай погрешно, Анна. Имам щастливи спомени от това място и знам, че то означаваше много за баба и продължава да означава много за татко. Но има неща, които е по-добре да останат в миналото. Имам други планове точно в момента. И дори и при най-голямото желание на света, ще ни трябват повече от няколко стари женски снимки, за да предизвикаме поврат.

Анна прибра свободните кичури на кестенявата си коса зад ушите и започна да подрежда част от листовките и бланките за поръчки на спретната купчинка. Събра безмълвно разхвърляните моливи и бележници до тях, като ги изравни идеално с ръба на плота.

— Не се вманиачавай, Анна. Знам, че се разстройваш, но истината е, че не искам да стопанисвам западнал магазин за сладолед в дъждовния Брайтън. Това е положението — добави Имоджен с малко по-мек глас.

Тя сведе очи към пода и посочи с ръка купчините опаковки от сладолед на клечка.

— А ти? Това ли е голямата ти мечта? Затова ли си работила в маркетинга още от университета, за да миеш подовете тук?

— Предполагам, че не. — Анна прехапа устна. — И със сигурност не бих могла да се справя сама. Но какви възможности имаме? Да го продадем на някой абсолютно непознат и да обърнем гръб на онова, което баба Вив наистина е искала?

— Няма нужда да е съвсем непознат. — Имоджен сви рамене.

Анна свъси чело.

— Нали не мислиш сериозно…

— Леля Франсоаз, да — заяви Имоджен. — Просто се опитвам да бъда реалистка, Анна. Не заслужава ли да го обмислим?

Не че Имоджен не изпитваше нищо. Разбира се, че изпитваше, но просто избута тези чувства встрани. Беше твърде млада, за да се обвързва.

— Знаеш ли какво? — обърна се Имоджен към Лука късно следобед, като се наведе ниско над преносимия компютър, за да може той да я чуе от препълненото крайбрежно кафене.

— Какво? — попита той с усмивка, дърпайки продължително от ръчно свитата си цигара.

Той издиша бавно дима. Имоджен се опита да запази образа му в съзнанието си — Лука, гол до кръста, загорял, с двудневна брада и тъмна коса. Липсваше й, но след като почти половината от престоя й тук беше отминал, копнежът й беше почти сладък. При перспективата скоро да се завърне на острова, тя се почувства възбудена и заредена с енергия.

— След малко повече от седмица се връщам — обяви Имоджен с напиращ в гласа ентусиазъм.

— Наистина ли? — ухили се той широко. — Това е фантастично. Времето върви наистина бавно. Нямам търпение да те видя, бебчо.

— Няма да ти трябва много търпение. Или поне не за дълго. Летя обратно следващия вторник.

— Това е страхотно — отново се усмихна Лука.

Имоджен прехапа устна — той беше толкова секси. Е, тя щеше да изтърпи вятъра и мокрия от дъжда крайбрежен булевард, след като знаеше, че скоро ще се припича по плажовете на Тайланд, а Лука ще маже гърба й с крем против слънце.

— Летя за Банкок, а после ще взема автобус и лодка, така че ще бъдем заедно в четвъртък. Кажи на всички да се приготвят.

— Ще им кажа — обеща Лука със сърдечна усмивка. — Остави на мен комитета по посрещането.

— Страхотно! — Имоджен почувства как част от истинския й живот се завръща.

Да остане в Брайтън заради чувство за вина или пък от някакво чувство за дълг към баба си нямаше да е правилно. Сега виждаше ясно това.

— Та какво ще правиш тази вечер? — попита тя.

— Вечерта има плажно парти и неколцина от нас ще ходят на него — отвърна Лука. — Ами ти? — попита я той.

— Ще пийнем по нещо с Анна и приятелката й Джес. Тя се омъжва в края на следващата седмица и имат да уреждат някои последни подробности. Познавам Джес от училище.

— Е, забавлявай се. А аз ще се погрижа за завръщането ти — обеща й той.

— Благодаря. Нямам търпение. Довиждане, Лука. — Имоджен прати целувка към екрана.

С нежелание излезе от скайп, като й се щеше да задържи образа на лицето му със себе си през цялото време. Отвори фейсбук и написа:

— Може ли още една? — помоли Имоджен няколко часа по-късно, вдигайки с усмивка празната бутилка от бяло вино и я размаха към бармана.

Джес, Имоджен и Анна се бяха настанили уютно в един осветен от свещи ъгъл на „Смоуки Джо“ — бар в Лейнс с дружелюбен персонал и с легендарен джубокс. Дори и в неделя следобед тук беше претъпкано.

— Изглеждаш страхотно, Имоджен — радваше й се Джес. — Ти си единствената жена в Брайтън с тен в момента, поне това е сигурно. Все още ли ти харесва Тайланд?

На Имоджен й беше трудно да свърже някогашната тийнейджърка пънкарка Джес, която вечно бе залепена за Анна, с онази Джес, която виждаше в момента — преуспяла адвокатка по въпросите на човешки права, в елегантна червена рокля. Разбира се, най-голямата разлика в момента бе, че след като сега и Джес, и Анна бяха по-възрастни, на Имоджен й разрешаваха да излиза с тях.

— О, да — отвърна тя. — Искам да кажа, че е хубаво да видя Анна и така нататък, но…

— Не съм сигурна, че някога ще се върне — добави Анна с игрива въздишка.

— Слушай, съжалявам — каза Джес неловко, докато барманът пълнеше чашите им от изстудената бутилка. — Ако знаех, че ще си тук, щях да ти изпратя покана за сватбата…

— О, божичко, не се тревожи — махна с ръка Имоджен. — До миналата седмица и аз не знаех, че се прибирам.

— Обаче ще дойдеш на официалната вечеря — заяви Джес. — Анна знае всички подробности. С Ед ще ни бъде много приятно да си с нас.

— Звучи ми добре — зарадва се Имоджен, благодарна, че ще има какво да очаква.

Плановете й за идната седмица включваха най-вече да помогне на баща си и чичо Мартин да прегледат вещите на Вивиен и да подготвят част от мебелите за търг. Задачата не беше лесна и тя виждаше, че баща й има нужда от морална подкрепа.

— Така… — започна Джес, като проследяваше с молив списъка си, където повечето неща вече бяха зачертани. — Ти все още ли си готова да направиш кексчетата, Анна?

— Ами, за тях… — промълви Анна.

Сянка на паника премина по лицето на бъдещата булка. Тя имаше типичната бледа английска кожа, която порозовяваше при най-малкото загатване за стрес.

— Но нали обеща… — възкликна Джес с отчаяние в гласа. — Не си играй с мен, Анна.

— Не се тревожи — успокои я приятелката й. — Просто исках да съм сто процента сигурна, че искаш кексчета. Защото си мислех… кексчетата са остарели вече като идея, не мислиш ли? Веднъж направих мънички фунийки със сладолед — и тя вдигна два пръста, за да покаже миниатюрните им размери. — Бяха възхитителни. Пълнежът не беше точно сладолед, а по-скоро нещо като шоколадов мус, но бяха страхотни. И ще подхождат идеално на лятната тема.

— Идеята ми харесва — въздъхна Джес с видимо облекчение. — Всъщност тя е превъзходна. Пфу. Съжалявам, че се изнервих. Беше една ужасна седмица…

— Довери ми се — успокои я Анна. — Няма да те подведа. Искаш ли да ми помогнеш, Имо?

— Разбира се — прие с готовност сестра й. — Ще е забавно. Сватбата ти е в събота, нали?

— Да — отвърна Джес, прехапвайки силно устна, а после се разсмя. — Още само три дни. Разкъсвам се между възбуда и ужас. Но за щастие нямам съмнения относно омъжването си за Ед. В това отношение съм съвсем сигурна.

— Та какво се случи тази седмица? — попита Имоджен.

— Туристическата компания, към която се обърнахме за медения си месец в Антигуа. Видяхме по новините, че имали финансови затруднения и не отговориха на нито един от моите имейли и позвънявания.

— О, божичко — каза Анна. — Застраховани ли сте?

— Изобщо не знам — отвърна Джес. — Ед се занимаваше с това и не съм го питала. Имаше толкова работа по сватбата. Засега само стискаме палци всичко да проработи.

— Разбира се, че ще проработи — успокои я Имоджен. — Винаги изскача по някой проблем в последния момент, нали?

— Надявам се да си права. Ние с Ед очакваме тази ваканция още от миналата година. И честно казано, след стреса по организирането на сватбата, мисля, че наистина ще имаме нужда от нея. — Джес отпи голяма глътка вино от чашата си. — Анна, канех се да те питам. Нямаш нищо против Миа, нали? Знам, че не е много удобно, но не можем да не я поканим.

„Миа…“ Имоджен се опита да се сети къде беше чувала това име преди.

— Искам да кажа, те с Ед все още са добри приятели — продължи Джес. — Знаем, че онова, което направи не беше хубаво, да изневери на Джон, особено след като Алфи е толкова мъничък… но Ед не иска да взема страна. Джон като че ли не се разсърди, че тя ще присъства.

— Разбира се — каза Анна спокойно. — Виждам я доста често, когато вземаме Алфи и тя винаги се държи добре. Това е вашият ден, на теб и на Ед, и трябва да поканите, когото пожелаете.

— Добре, хубаво. Трябва да призная, че вие всички се държите като зрели хора.

— С Алфи по средата, това е единственият начин — усмихна се Анна. — Всички искаме най-доброто за него. Знаех от самото начало, че няма да ми е лесно с Джон, но той е човекът, в когото се влюбих. Смятам се за късметлийка, че го намерих.

— Права си — съгласи се Джес. — Джон е съкровище и във всеки случай кой няма проблеми? Все още не мога да повярвам, че вие двамата живеете заедно. Страхотно е. Преди да те срещне, той беше непреклонен, че ще страни от жените и от всякакво обвързване. Всъщност не бях сигурна да ви запознавам ли изобщо. Но ти го накара да промени решението си и двамата изглеждате наистина щастливи.

— Щастливи сме — отвърна Анна. — Вие с Ед определено спечелихте точки като сватовници. Но да се върнем на сватбата ти. Какво още остана в списъка, Джес?

— Може и да съжаляваш, че попита — разсмя се приятелката й и взе дебелия бележник.

Глава четвърта

— Станах рано, за да направя муса, така че всичко е готово — похвали се Анна на Имоджен сутринта в деня на сватбата на Джес и посочи гигантска купа с пухкав лек млечен шоколад на кухненския плот. — Сега остава да навием вафлата за мини фунийките.

— МУУСА — обади се Алфи от високото си столче, с личице омазано цялото в шоколад. — ОЩЕ МУУУУСА.

— Мисля, че вече хапна достатъчно — отбеляза Имоджен.

Тя си сложи престилката, завърза я отзад и надниква във фурната, където се печаха вафлите.

— Да — съгласи се Анна, като изтри лицето му с влажна кърпа. — Ако ти дам още, баща ти ще ме убие, когато се прибере.

— Вкусно — каза Алфи. — Алфи харесва мууууса.

— Ето го и качествения контрол — разсмя се Анна. — Остава само и гостите на сватбата да са също толкова доволни.

Анна беше станала в шест, за да започне, и изпитваше удоволствие от това, че приготвя храна за приятелите на Джес и семейството й. Хванеше ли дървената лъжица, веднага забравяше за работната седмица, сякаш ароматите в кухнята я отнасяха на някакво по-сладко място.

Ако можеше само да забрави миналата седмица с непрекъснатите й делови срещи и новата бюджетна криза в Брайтън Павилиън, през която не й остана и миг да се заеме с екипа си, да не говорим да работи по собствения си проект — посред нощ продължаваше да проверява електронната си поща в леглото. Новото повишение, което толкова я вълнуваше преди един месец, все по-тревожно започваше да й изглежда като две длъжности в една.

— Обещах на Джес да й направя сто бройки. Номерът с вафлите е, че трябва да се навият, още докато са топли. Мисля, че вече трябва да са готови.

Имоджен извади една тава с вафли от фурната и ги остави внимателно да изстинат върху решетката. След малко взе една вафла и я нави върху дъската в хлабава фунийка.

— Така ли? — попита.

— Мърляво! — обади се Алфи от високото си столче.

— Ммм, може и да е прав — призна Анна, като наклони глава, докато разглеждаше произведението на Имоджен. — Може би трябва да копираш по-точно картинката?

— Добре, де — намуси се сестра й, като погледна отново снимката на рецептата.

— Ето така — каза Анна, докато навиваше ловко три вафли, а после ги постави в кръглите стойки, които Джес им бе донесла, готови да се добави шоколадовия мус.

Имоджен въздъхна, опита отново и направи две по-стегнати фунийки.

— Така е по-добре — похвали я сестра й. — Трябват още само деветдесет — усмихна се тя — и достатъчно време, за да се приготвя за сватбата. Не съм сигурна какво ще си помисли за мен Джес, ако й се явя така.

— О, не знам. Престилката ти отива — отбеляза Имоджен, — а шоколадът по джинсите ти им придава луксозен вид.

Анна плесна игриво сестра си с една чиста шпатула.

— Значи съм дала напразно осемдесет паунда за рокля от модна къща „Карен Милън“ — каза тя, като си помисли за кораловата копринена рокля, на която не можа да устои и която сега висеше на вратата на гардероба й.

— Сериозно, Анна. Винаги изглеждаш като у дома си в кухнята. Всички го твърдят. Защо не направиш нещо по въпроса?

— Искаш да кажеш като работа ли? — попита Анна. — Винаги съм си мислела за това като за хоби, нещо, което да ме разтоварва. Никога не съм мислила, че мога да го правя за пари. Напоследък обаче все по-често се чудя…

— Видях как светна лицето ти в магазина — каза Имоджен. — Знам, че не само баба Вив е причината да не искаш да го продадем.

— За младоженката и за младоженеца — обяви Анна и чукна чашата си с шампанско с чичото на Джес, Гарет, под сватбената тента на Джес и Ед.

— Тези нещица са невероятни — каза Гарет, захапвайки една фунийка. — Джес ми каза, че трябва да благодарим на теб.

— Да, направихме ги със сестра ми — отвърна Анна, засияла от комплимента. — Радвам се, че ти харесват.

Анна хвърли поглед към младоженката, която седеше начело на масата. Във вталената си сатенена рокля с цвят слонова кост, с дантелени ръкави и високи обувки с каишки, тя изглеждаше по-хубава от всякога. Черните й къдри падаха свободно, добавяйки естествен и непретенциозен вид на изключителния й тоалет, а семплият букет от розови рози подчертаваше тена на лицето й. Беше една от булките, които въпреки всичко приличаха на себе си — и то в особено зашеметяващ вариант. Тя улови погледа на Анна и се усмихна.

— Хей, скъпа — каза Джон, който зае мястото си до Анна и обви талията й с ръка. После понижи гласа си до шепот. — Трябва ли да се тревожа тук за този мъж? — попита, кимвайки към шейсетгодишния събеседник на Анна, който посягаше за втора фунийка с мус.

— Струва ми се, че се интересува повече от фунийките, отколкото от мен. В безопасност си — увери го Анна и го целуна леко по устните. — Къде изчезна преди малко? Пропусна речта на бащата на Джес.

— На майката на Ед й прималя и той ме помоли да я изведа навън да глътне въздух.

— Сега добре ли е? — попита Анна разтревожено.

— О, да, добре е. Малко се е поувлякла с шампанското, а не трябва да пие с тези нейни лекарства. Вече е добре. А сега нека опитам един от знаменитите сладоледи — каза Джон и посегна към стойката. — В тези няма млечни продукти, нали?

— Не — отвърна Анна. — Имаш си собствена партида. Можеш да лапаш до насита.

Джон хапна един наведнъж.

— Възхитително — отбеляза той и я целуна.

След като свърши първият танц на младоженците, булката започна да подканя настоятелно гостите си да излязат на феерично осветения дансинг под тентата.

Джон хвана Анна за ръка.

— Да прекъснем ли мъките им?

Анна кимна в знак на съгласие.

— Мислех си, че никой повече няма да излезе да танцува — обяви Джес през смях. — Приличахме на двойка идиоти, докато се клатушкахме сами. Знаеш каква ужасна танцьорка съм и последното нещо, което ми трябва, е светлината на прожекторите.

— Двамата изглеждахте разкошни — каза Анна. — Толкова щастливи.

Анна и Джон се завъртяха в танц и тя се сгуши в рамото му. „Може би и ние сме се запътили натам?“ — помисли си тя. След две години на успехи и неуспехи, докато Джон се нагоди към новия си живот, като и двамата се опитваха да балансират същевременно с Алфи, нещата като че най-сетне се поуталожиха. А това беше повече от достатъчно. Може би някой ден двамата щяха да се оженят, но засега да бъде в прегръдките на Джон, да се чувства сигурна и да се прибира в апартамента, който и двамата обичаха — беше точно онова, което й трябваше.

— Съвършен ден — прошепна той в ухото й. — И не знам дали ти казах, но изглеждаш зашеметяваща в тази рокля.

Анна се усмихна и вдигна лице, срещайки устните на Джон за целувка. В този миг живата музика на оркестъра отнесе цялата тъга и напрежение от предните няколко седмици, като остави у нея само чувство за лекота.

Лекота до момента, в който някакъв крак не я настъпи силно по пръста.

— Ау — изохка тя и инстинктивно вдига ходилото си.

— Толкова съжалявам. — Тя се обърна и видя тромавия виновник — млад мъж в тъмносин костюм, който като че ли някак си не съзнаваше красотата си. — Аз съм с два леви крака — смути се той. — Божичко, чувствам се ужасно.

— Вероятно ще трябва да му сложиш малко лед — посъветва я партньорката му, докато Анна се навеждаше да свали обувката си и да види поражението. — Когато Иън ме настъпи, обикновено трябва да слагам лед.

— Ами добре — каза Анна.

Кутрето на крака й пулсираше болезнено, но поне не кървеше. Тя си обу отново обувката и погледна жената, с която разговаряше. Облечена със зелена рокля в стил петдесетте години на миналия век, с тъмночервена коса, която бе подстригана равно до брадичката й, тя изглеждаше спокойна и елегантна.

— О, Миа — каза Анна и се опита да стои изправена. — Здравей. Не видях, че си ти.

— Здравей — каза Джон, като целуна бившата си жена по бузата и се здрависа с Иън.

— Здравей — отвърна Миа. — Съжалявам, Анна. Какъв начин да откриеш танците тази вечер. Нека ти донеса лед от бара.

— Пиячката все още е безплатна, нали? — попита Имоджен, която пристигна двайсет минути по-късно. Тя взе две чаши с шампанско от масата и протегна едната на Анна.

— Да, цяла вечер — отвърна сестра й и отпи благодарно от чашата — шампанското като че ли притъпяваше малко болката в крака й. Успя да изтърпи леда на пръста си съвсем за кратко.

— Радвам се, че си тук — усмихна се Анна, — въпреки че си задигнала една от любимите ми рокли.

Имоджен беше пристигнала на тържеството в сребриста рокля с една презрамка, която падаше малко под коленете й. Беше вдигнала хлабаво косите си, като целунатите от слънцето кичури се бяха разпилели върху загорелите й, напръскани с лунички рамене. Беше толкова ефектна, че човек можеше почти да не забележи, че краката й бяха обути в черни чехли.

— Знаех, че няма да се разсърдиш — намигна й Имоджен.

— Не се сърдя — отвърна Анна. — Но, Имо, можеше поне да задигнеш и чифт хубави обувки, които да подхождат на рокля. — Тя поклати неодобрително глава.

— Та коя е тя? — Имоджен остави чашата си и огледа помещението, без да направи опит да го прикрие. — Сигурно не и онази, която в момента разговаря с Джон?

— Точно тя е. — Анна отпи отново.

— Хммм — промърмори Имоджен и свирна през зъби. — Доста е хубава.

— Благодаря. Да, знам това.

— Също така е отвратителна безчувствена измамница, която не познава доброто, разбира се.

— И това е вярно. Макар че не мисля, че някога ще науча цялата история.

— Коя цяла история? — попита Имоджен. — Има малко дете, а се чука със съседа си. Точка по въпроса.

— Струва ми се, че Джон все още се обвинява донякъде за това, че я е оставил сама с Алфи. Току-що бил започвал новата си работа и много пътувал.

— О, хайде стига. Другите жени как не спят със съседите си — възрази Имоджен, като завъртя очи.

— Шшшт, тихо — сряза я Анна, съзнавайки, че другите гости може би знаеха кого обсъждаха те двете. — Във всеки случай Миа е великолепна майка и никога не ми е пречила да се включа в живота на Алфи.

— Толкова си толерантна, по дяволите — възмути се Имоджен. — Няма ли нещо, което да те разтърси?

— Не е моя работа какво е станало тогава.

— Предполагам — примири се Имоджен, приемайки гледната точка на сестра си. — Във всеки случай се вижда ясно, че Джон е лапнал по теб и само това има значение. Чак е отблъскващо.

Когато оркестърът засвири нова песен, Имоджен дръпна сестра си за ръката.

— Допий си шампанското. Знам, че си ранена, но обожавам тази песен. — Тя свали чехлите си. — Обуй тези, дай ми твоите и да се присъединим към Джес за един танц.

Глава пета

В понеделник сутрин целият апартамент беше на разположението на Имоджен и след като главата й се беше избистрила от шампанското, тя се чувстваше изпълнена с енергия и готова да неутрализира токсините.

Направи си в кухнята шейк от манго и пасифлора и разгъна килимчето си за йога. Щеше да започне деня си точно така, както го започваше на острова, със серия приветствия към слънцето с лице към морето. Е, тук морето беше сиво и навъсено, но въпреки това беше море. Тя остави ритъма на дишането да я пренася от поза в поза, като при всяка нова поза разтягаше мускулите си и се отпускаше.

Застанала в поза „Куче, гледащо надолу“, Имоджен се опита да освободи съзнанието си, но от една мисъл не можа да се отърси изобщо — утре сутринта щеше да отлети за Ко Тао. Скоро отново щеше да бъде в прегръдките на Лука, на плажа, да снима под водата, да се радва на осеяното със звезди небе нощем и на златните дни. Имоджен се усмихна сама на себе си и се опита да вдигне дупето си колкото можеше по-високо към тавана, пренебрегвайки протестите на коленните си сухожилия.

Звънът на мобилния й телефон разкъса тишината. Тя се изправи неохотно на крака и отиде до малката масичка, готова да прекъсне звъна. Прочете името на обаждащия се — мама. Всички шансове за релаксиране рухнаха, самата мисъл за майка й караше мускулите на раменете й да се напрягат.

Имоджен прие повикването.

— Здравей, мамо — поздрави тя в опит да запази част от безоблачното спокойствие на йогийските упражнения.

— Имоджен, ти си у дома. Добре. Имаш ли минутка?

— Разбира се — каза Имоджен. Седна на дивана и подви крака под себе си. — Какво има?

— Татко ти. Имоджен. Боя се, че го е прихванало нещо. Заключил се е в студиото си и отказва да излезе.

Веднага щом остави слушалката, Имоджен излезе от къщи и се запъти право към гарата, откъдето взе първия влак за Луис. Докато пътуваше, се замисли за изминалата седмица, за дългите вечери, в които преглеждаха вещите на баба Вивиен — стари снимки, украшения и играчки от детството на баща си. Говореше предимно Мартин, докато баща й добросъвестно подреждаше и описваше вещите на майка си. Чувството да е отново в дома на детството си, заобиколен от спомени, сигурно си беше казало думата.

След като пристигна в малкото градче, тя тръгна по познатия път към къщата на родителите си и после пое по пътеката до входната врата. Вдигна чукчето да почука и го остави да падне. Майка й отвори само след няколко секунди.

— Благодаря ти, че дойде, скъпа — посрещна я тя, въведе я вътре и й подаде стол да седне край кухненската маса. — Трябва да ти кажа, че не знаех какво друго да направя.

— От колко време е там? — попита Имоджен, като надникна през прозореца към бараката на баща си в градината.

— От вчера сутринта. Снощи остана да спи там, а сега от часове седи на пода. Виждам го през прозореца, но не мога да го накарам да излезе.

— Ял ли е нещо?

— Пъхах му сандвичи през процепа под вратата, но нямам представа дали ги е докоснал.

— Мислиш ли, че това е резултат от миналата седмица? — попита Имоджен. — Не му е било лесно да преглежда вещите на майка си… но аз не помислих, искам да кажа… мамо. — Тя погледна майка си право в очите, като забеляза колко напрегнато беше челото й и забеляза нови бръчки около очите й. — Татко не изпада в такива състояния — каза тя в опит да проумее положението. — Той не изпада в депресии.

— Мартин и татко ти обсъждаха какво да правят с къщата на баба ти Вивиен — започна Джан с равен глас. — Изглежда, че Мартин иска да я продадат възможно най-бързо и вече е получил оферта от някакъв строителен предприемач. Каза на татко ти, че иска да теглят чертата веднъж завинаги. Том не е против продажбата, но предприемачът иска да събори къщата на баба ти и да вдигне на мястото й жилищен блок.

— Това е ужасно — съгласи се Имоджен. — Имам предвид, че те двамата все ще трябва да вземат някакво решение, разбира се, но толкова скоро след смъртта на баба? Как може Мартин да предлага такова нещо?

— Точно така. И не е трудно да се досетиш кой го подтиква към това. Но ти познаваш баща си и брат му… мисля, че не са се карали от юношеските си години. Не е продумал и дума след разговора си с Мартин, освен да ми разкаже какво са говорили и очевидно това го съсипва.

— Той не трябва да отстъпва. Наследяват я поравно. Мартин не може да направи нищо без съгласието му.

— Познаваш баща си — каза Джан още по-меко от обичайното.

— Който е бил веднъж хипи, остава такъв за цял живот. Ще отстъпи, за да има мир.

Когато Имоджен се надигна от масата, забеляза нещо, което не беше виждала никога досега. Майка й беше на път да се разплаче.

— Отивам при него — заяви тя решително.

— Добре, миличка — съгласи се майка й. — Надявам се да имаш повече късмет от мен. Вие двамата винаги сте имали нещо общо. Ти си зеницата на очите му.

Имоджен остави майка си, излезе в градината и се запъти към студиото на баща си.

— Татко, знам, че си там — извика тя през стената. Почака малко, но дочу само звук от далечен кълвач.

— Слушай, утре напускам страната и се надявам да поговориш с мен.

Имоджен почака няколко минути и когато не получи отговор, седна, опряла гръб във вратата, за да могат лъчите на слънцето да топлят лицето й в този ранен априлски ден.

Пред нея, в ширналата се градина, която майка й отдавна се беше отчаяла да подчини на волята си, растеше голям дъб. Високо в клоните му тя видя няколко заковани дъски и парче гофрирана ламарина за покрив. Някъде преди петнайсет години баща й беше сковал тази къщичка на дървото — скривалище, където те с Анна си играеха и си шепнеха разни тайни.

След десет минути мълчание, Имоджен стана неохотно на крака и се върна в кухнята, откъдето майка й тревожно надничаше през прозореца.

— Имаш ли плодова пита „Бейкуел“, мамо? — попита Имоджен. — Нали го знаеш колко си пада по нея.

— Добра идея — въодушеви се Джан, като отвори кухненския шкаф и извади една опаковка. — При нормални обстоятелства вече да я е изял. Но не е хапвал нищо след погребението.

Тя подаде пакета на Имоджен.

— Не мога да я сервирам на чиния, защото не може да се пъхне под вратата.

— Благодаря, мамо — каза Имоджен.

Върна се в градината с нов прилив на оптимизъм. Думите й може и да не бяха достатъчни, за да примамят баща й навън, но тя не познаваше случай, в който той да може да устои на плодовата пита.

Когато се приближи до студиото, забеляза някакво движение, като че ли от преминаваща сянка. Притиснала нос до зацапаното стъкло, тя се опита да различи къде е баща й, но той не се виждаше. Когато обаче очите й свикнаха с полумрака вместо фигурата на баща си видя десетки негови скулптури, съборени от тезгяха на земята. Изящните му птици бяха разбити на парчета.

— Анна — започна Имоджен. — Можеш ли да ме посрещнеш? Аз съм в къщата на баба Вив.

— Така ли? — Анна звучеше озадачена. — Какво правиш там? Мислих, че си в апартамента и си събираш багажа.

— Не знам — отговори Имоджен честно.

Как можеше да обясни, че когато слезе от влака, с който пристигна от Луис, просто се запъти натам като зашеметена?

— Предполагам, че търся някои отговори… Та можеш ли да дойдеш? Важно е.

— Окей — отвърна Анна. — Привършвам, дай ми десет минутки.

Имоджен погледна към малката масичка. Фотоалбумът, който Вивиен им беше оставила в завещанието, беше отворен пред нея.

На първата страница имаше посвещение, надписано с черно мастило:

Имоджен бавно обърна страницата. Там, с прозрачни фотоъгли бе залепена черно-бяла снимка на магазина, с надпис на ръка „24 юли 1953 г. В деня на откриването!“.

Вивиен и съпругът й Стенли стояха гордо пред лъскавия магазин. Вивиен беше облечена в рокля с широка пола, щампирана на пудели, косата й падаше по раменете на едри, свободни букли. Стенли я беше прегърнал с ръка, по-скоро чернокос, вместо посивял, както го помнеше Имоджен, и с очила с тъмни рамки. С другата си ръка той бе обхванал нежно раменете на по-малкия си син Мартин, а Вивиен на свой ред беше прегърнала Том. Момчетата, обути с шорти и модни обувки, изглеждаха възбудени и нетърпеливи.

Тя продължи да разглежда историята на магазина за сладолед на баба си. Албумът завършваше с една много по-нова снимка — беше цветна и заемаше почти цялата страница. В центъра беше Вивиен, усмихната, с вдигнати коси, в тъмносиня рокля с кремава гарнитура. Беше заобиколена от семейството си — двамата й синове, Джан, Имоджен и Анна. Беше по времето, когато Мартин още не се беше запознал с Франсоаз и когато те всички го смятаха за вечния ерген. Имоджен се вгледа по-внимателно в снимката, преценявайки по собствения си тежък грим и избеляла тениска с щампа на музикална група, че когато е била направена, тя самата трябва да е била на около шестнайсет години.

Баща й изглеждаше толкова различен на тази снимка — глава на семейството, най-силният от всички. Беше почти сигурна, че това беше през онова лято, когато учителката й по английски, мис Картър, най-сетне й постави диагноза дислексия, след като неочаквано Имоджен се оказа на опашката на класа по успех в различните упражнения. Най-сетне годините, в които й беше трудно да поддържа успех по английски и да пише есета, добиха обяснение за нея и семейството й. Но баща й винаги беше готов да я подкрепи — всеки път, когато се връщаше разплакана, защото учителите й я бяха накарали да се чувства глупава или мързелива. Също като нея, той знаеше, че ще е нужно много повече от една диагноза, за да се поправи стореното. Том отиде право в училище, благодари на мис Картър, а после поиска среща с директора, за да разбере какво не е наред и да настоява за повече специални грижи в бъдеще. Външно Имоджен бе притеснена, но тайничко се радваше заради онова, което баща й направи за нея.

Тя си спомни счупените скулптори в студиото на баща си следобеда. Беше трудно да свърже бащата, който се криеше и не искаше да разговаря с нея, с открития мъж с чувство за собствено достойнство, когото виждаше на снимката. Ако утре отлети за Тайланд, каква ли следваща новина трябваше да очаква? Може би баща й щеше да се възстанови отново за ден-два, ами ако… Не можеше да понесе мисълта, че положението му се влошава, докато тя е толкова далеч оттук.

Мислите й бяха съсредоточени върху острова — върху слънцето и върху Лука — но най-вече върху фотографския проект, по който работеше. Искаше да стане добър, да го изложи, а човекът, който най-много искаше да го види, беше баща й. Той подхранваше амбициите й от самото начало, той й купи първия фотоапарат, помогна й да си направи стая за проявяване на филмите. Тя искаше той да разбере, че усилията му не са били напразни, да се гордее с нея.

Ако заминеше обаче, нямаше да може да му помогне в момента, прободе я гузна мисъл. За да се оправи, сега той имаше нужда от подкрепата на онези, които го обичаха. Имаше нужда да види, че семейството му е готово да му помогне и че всички те щяха да положат заедно усилия, за да опазят спомена за Вивиен жив.

Имоджен се сети за обещанията, които бе дала на Лука. Всичко беше готово, за да напусне Англия още на другия ден, ако пожелаеше.

Татко й обаче винаги беше поставял нея и Анна на първо място от момента на раждането им. Как можеше Имоджен да си тръгне сега, когато той имаше нужда от нея?

Звънецът на входната врата прекъсна мислите й. Тя видя високия силует на Анна през цветното стъкло на вратата.

— Влизай — подкани я тя и я въведе във всекидневната.

— За какво беше цялото това бързане? — попита я сестра й и седна във фотьойла.

— Не мога да го направя — обяви Имоджен.

— Не можеш да направиш какво? — попита Анна, като пусна чантата си на земята и започна да разтрива слепоочията си. — Днес в службата беше кошмар, Имо. Нямам сили да разгадавам загадки.

— Не мога да се върна в Тайланд точно сега и не можем да продадем магазина — заяви Имоджен, която все още стоеше права и изпита прилив на енергия от решението си. — Определено не и на Франсоаз. Но може би изобщо на никого.

— Хубаво — каза Анна бавно. — Добре ли си, Имо? Изглеждаш ми малко напрегната.

— Нима можем да разбием сърцето на татко отново? — попита Имоджен, като закрачи напред-назад по тъмните дъски на пода. — Той има нужда от нас.

— Сърцето на татко ли… — Анна вдигна ръка до челото си. — За какво говориш? И не можеш ли да седнеш, докато поговорим за това? Завива ми се свят.

— Извинявай. — Имоджен седна на самия край на дивана. — Просто… днес видях татко, Анна. Е, всъщност не го видях точно. В ужасно състояние е. Отказа да разговаря с мен и е разбил част от скулптурите в студиото си.

— Божичко, наистина ли? — възкликна Анна с широко отворени очи. — Той изобщо не постъпва така. Какво става, за бога?

— Изглежда Франсоаз притиска Мартин да продадат къщата — каза Имоджен, посочвайки стените на къщата, в която баща им беше прекарал детството си. — Което е напълно разбираемо, като се има предвид данък наследство и какво ли още не… но те искат да я продадат на предприемачи, които ще я съборят, и едва са изчакали седмица, преди да кажат на татко.

— Тази жена… — промълви Анна, клатейки глава. — Знам, че се предполага да е част от семейството, но никога не се държала като такава. Мартин никога нямаше да го направи, ако не беше женен.

— Е, там не можем нищо да променим. Но можем да променим това.

Тя взе албума със снимки от малката масичка и обърна на страницата със снимката на „Залез 99“ в деня на откриването му.

— Виж тук, Анна — посочи Имоджен. — Това е „Залез 99“ през годините. Ето снимка от шейсетте години, това отвън е паркираният мотоциклет на татко… виж му само косата! А и онази табела, която са имали, е била страхотна с букви в оранжево и розово, нали?

Анна се усмихна.

— Прекрасно е. Но не разбирам как…

— Магазинът тогава е бил вторият му дом — обясни Имоджен. — Знаеш как винаги говореше за него. Не можем да оставим тази последна част от наследството на баба Вив да изчезне. Не и без да се опитаме преди това.

— Да не би да мислиш за онова, за което предполагам? — попита Анна колебливо.

— Представи си, че успеем да му върнем дните на славата — засия Имоджен. — Заради татко. Заради баба Вив.

Анна помълча за миг.

— Не знам — каза. — Доста е неочаквано. Ангажиментът е огромен.

— Какъв беше онзи цитат, с който винаги ни излизаше баба? — попита Имоджен. — От „Алиса в страната на чудесата“… „И да ти кажа, случва ми се понякога да повярвам в цели шест невъзможни неща още преди закуска.“ Анна, промених решението си, време е да повярваме в някои невъзможни неща. Мисля, че трябва да пробваме.

— След днешния ден в службата ми звучи много примамливо — усмихна се сестра й. — Предполагам, че наистина можем да го направим, нали?

Имоджен кимна.

— Защо не?

Поседяха минута в мълчание, докато решението, което бяха взели заедно, не се запечата в съзнанието им.

— Но… — трепна Анна, — мислех си, че искаш да се върнеш обратно на острова?

— Искам — призна Имоджен. — Наистина искам. Но ми се струва неправилно да се върна точно сега, когато татко е в такова състояние. Мога да остана достатъчно дълго, за да ти помогна да задвижиш нещата и да намерим добра помощничка, която да ме замести.

— И после ще се върнеш ли?

— Да. Билетът ми е валиден още шест месеца, ще трябва малко да доплатя, за да ми сменят датата.

— Ами онова момче, с което си там, Лука?

Имоджен докосна огърлицата от зъб на акула около врата си при спомена за него.

— Ще му кажа. Не знам как ще реагира. Но имам чувството, че точно в момента семейството ми е на първо място.

Имоджен набра номера на мобилния телефон на Лука и чу чуждестранния сигнал за набиране. Докато чакаше той да вдигне, сърцето й блъскаше силно в гърдите.

— Имо — проговори той малко сънено.

Тя хвърли поглед на стенния часовник на Вивиен. По дяволите, там трябва да е среднощ, беше забравила съвсем за часовата разлика.

— Здравей, Лука — каза тя.

— Вече си почти у дома — промърмори той сънено.

Думите, които искаше да му каже, заседнаха в гърлото й.

— Всичко е готово… момчетата от „Комодо“ са ни запазили място за партито в четвъртък вечер и аз съм поканил Сантиана, Дейви и всичките ти приятели — гмуркачи.

— Благодаря ти — промълви Имоджен, прегърбена от вината за онова, което трябваше да изрече. — Но всъщност това е причината, поради която ти звъня. Знам, че трябваше утре да летя, но така се получи, че не мога да се върна точно сега.

— Шегуваш ли се? — попита Лука, разсънил се напълно.

— Налага се да оправя някои семейни неща тук. Важно е.

— А аз… аз какво съм, Имоджен? Господи, знаех, че ще направиш нещо такова. За колко време става дума?

— Не мога да искам от теб да ме чакаш…

— За колко време става дума?

— Четири, може би пет месеца — призна тя. — Ще се върна през септември със сигурност.

— Септември. Сериозно ли говориш?

— Можеш винаги… да дойдеш тук на гости. Ако искаш — предложи тя, осъзнавайки в мига, в който го каза, колко малко вероятно бе това.

— Добре — съгласи се Лука и Имоджен долови обидата в гласа му. — Слушай, трябва да обмисля всичко това. Не знам на коя от приказките ти мога да вярвам точно в момента.

Глава шеста

— Ето — каза Джон следващия петък, като подаде на Анна чая в любимата й чаша с флорални шарки.

Тя притегли увитите си със завивката крака към себе си и стисна чашата в ръце, отпивайки глътка.

— Благодаря ти — усмихна се тя. — Имам нужда малко да се ободря, за да съм готова за днешния ден.

Джон седна до нея на леглото, докато закопчаваше копчетата на бялата си риза.

— Гледаш съвсем сериозно на това, нали? — попита и зелените му очи срещнаха нейните. — Всичко стана толкова бързо. В понеделник вечер за пръв път чух за това и оттогава почти не съм те виждал, докато вие с Имоджен обсъждахте вашия бизнесплан всяка вечер.

— На мен ли го казваш — въздъхна Анна. — Аз самата не съм сигурна дали всичко това не е просто фантасмагория или е реална възможност да започнем собствен бизнес. Знам само, че трябва да разберем.

Главата й все още не се беше прояснила от късното лягане — двете с Имоджен стояха до три през нощта да изпипват подробностите.

— Днешният ден ще ни даде по-точна представа — каза тя. — Консултантката по малък бизнес наистина ни помогна, когато поговорихме с нея в сряда, а след като днес можем да й покажем повече, би трябвало да ни помогне да изясним нещата.

— Ами успех с начинанието — пожела й Джон и я целуна по носа. — Приятно е да те виждам толкова запалена по нещо, въпреки че не мога да разбера съвсем защо се отказваш от сигурната си работа. Изглежда, че трябва да доведеш тази идея докрай.

— Риск няма… поне не сега — увери го Анна. — Ако нищо не стане, все още ще мога да се върна на работа. Още не съм казала нищо на никого в офиса. На шефа си казах, че си вземам почивен ден, за да свърша някои изостанали работи вкъщи.

— Това е добре. Все пак оставя някои възможности. Какво мислят родителите ти?

— Развълнувани са. Очевидно на татко не му е безразлично. Мама каза, че новината как ще се опитаме да стопанисваме магазина, го е накарала да й отвори вратата.

— Нали не мислиш, че надеждите му са напразни? — попита Джон, докато оправяше възела на вратовръзката си. — Не искам да ти внушавам негативни мисли, но ми се струва, че състоянието му е доста нестабилно.

— Той знае, че сме едва в началото. Но най-важното е, че у него се забелязва известно подобрение, въпреки че отказва да отиде при личния си лекар. Наистина се тревожим. Никога не е бил такъв, а мама, колкото и да го обича, не разбира много от емоции.

— Сигурно е много трудно — заяви Джон, — независимо от възрастта. Не мога да си представя да изгубя родител, с когото да съм бил толкова близък.

— Знам — съгласи се Анна. — Ние с Имоджен все се оплакваме от мама, но без нея сме загубени. Винаги е присъствала в живота ни, и то стабилно. Понякога вбесяващо, но стабилно.

— Това е важно — добави Джон.

Анна усети, че е разсеян, погледна будилника си и видя, че му е време да тръгва за работа. Той взе куфарчето си.

— Надявам се днес всичко да върви наистина добре — пожела й той и се наведе да я целуне. — Обади ми се.

— Благодаря, ще се обадя — усмихна се Анна и навлече халата си. — А сега трябва да събудя потенциалната си бизнеспартньорка.

След като Джон излезе, тя почука по вратата на свободната стая.

— Имо — повика я Анна, отвори внимателно вратата и надникна вътре. — Трябва да тръгнем до половин час.

Имоджен простена тихо, а после отвори очи.

— Вече сутрин ли е? Кълна се, че току-що си легнахме.

— Боя се, че не. Часът е осем. А имаме среща с консултантката в девет, така че трябва да се размърдаш. Можеш да облечеш нещо мое, ако искаш — продължи тя. — Аз смятам да сложа костюма с панталон… черния. Може би трябва да сме елегантни, за да направим добро впечатление.

Имоджен сбърчи нос.

— Хайде — подкани Анна. — Става дума за една среща… и само си представи, че ако подхванем тази работа, всеки ден ще можеш да ходиш на работа с джинси.

Имоджен отметна завивката.

— Добре, убеди ме. А бизнеспланът?

— Той е на моя айпад, но имам и разпечатки, за да можем да й оставим копие.

— Малко ми е нервно — призна Имоджен, седнала по пижама на края на леглото.

— И на мен — каза Анна. Стомахът й така се беше свил, че тя едва успя да си преглътне чая. — Но може би пък това е добре.

След срещата в строителното дружество Анна и Имоджен излязоха на улицата, примигвайки срещу утринното слънце.

— Кафе? — предложи Анна.

— Разбира се. Трябва ми минутка, за да осмисля всичко.

— Тя май реагира положително, нали?

— И аз така си мисля — отвърна Имоджен и отвори вратата на кафенето.

— Ами ние й го представихме изумително… „Издържан в ретро стил магазин за сладолед гурме, с възхитителни на вкус сладоледи.“

— Доста се поизхвърлихме в това отношение, нали?

— Донякъде — призна Анна, докато четеше дъската с менюто над тезгяха. — Но според думите й, можем да осъществим всичко това. Парите от баба Вив май ще са достатъчни да открием и стопанисваме магазина поне през следващите три месеца. Така че имаме известно време да усъвършенстваме уменията си, да привлечем клиенти, да уредим нещата с хигиенно-здравните власти и безопасността. Това изглежда осъществимо, нали?

— Да, така мисля. Но първо имам нужда от малко кофеин.

— Ти какво ще пиеш?

— Капучино, моля.

— Едно капучино и едно айскафе — поръча Анна на младежа зад тезгяха. — Да се качим ли на терасата на покрива, Имо? Времето днес е чудесно. Пролетта май наистина вече е дошла.

— Да се качим.

Те изкачиха стъпалата с кафетата в ръце и излязоха на дървената тераса. Виждаше се целия Брайтън, от Павилиън до кея, помежду им с плетеница от бели къщички в джорджиански стил.

— Понякога ми се струва, че няма по-хубаво място за живеене — замислено произнесе Анна, като се огледа. — И представи си само, можем да ставаме всяка сутрин, за да управляваме собствения си магазин за сладолед.

— Така, както го представяш, звучи добре.

— Знам. Не мога да си спомня кога за последен път съм се вълнувала толкова заради нещо. Ще го направя. Ще си подам молбата за напускане в понеделник.

— Наистина ли?

— Да. Няма по-добър момент от сегашния, нали? Може би идеята изглежда налудничава, но искам да й дам шанс… и, честно казано, не мога да си представя да работя още седем години в онзи офис.

— Как мислиш, че ще реагира шефът ти?

Анна се позамисли.

— Не знам. Един колега напусна наскоро и те го пуснаха още през периода за предизвестието. Надявам се да постъпят така и с мен… има толкова много безработни тук, че едва ли ще им трябва много време да намерят някого да ме замести. Във всеки случай, това си е техен проблем.

— Гордея се с теб — каза Имоджен.

— Мисля, че и аз малко се гордея със себе си — разсмя се Анна. — Обикновено не постъпвам така.

— Та откъде започваме?

— Знам, че не сме го посочили точно така в бизнесплана си, но какво ще кажеш да започнем полека, докато се обучаваме? — предложи Анна. — В началото, първите няколко седмици, можем да въртим магазина като ретро сладоледова лавка, с готови продукти. За да опознаят хората мястото и нас, после бавно ще въведем сладоледовия си асортимент.

— Ретро сладоледи — каза Имоджен. — Като онези на клечка?

— Точно така. И онези огромни розови сладоледи във формата на крака… спомняш ли си ги, на дъното имаха дъвка? Учениците ще си паднат по тях, пък и всеки е податлив на носталгия. Родителите ще могат да споделят любимите сладоледи с децата си.

Имоджен поразмисли.

— Идеята ми харесва — усмихна се тя. — Да предложим на хората спомен от детството им.

— Страхотно. Трябва да огледаме снабдителите тази вечер. Сигурна съм, че тези неща все още някой ги произвежда и ще можем да ги закупим евтино на едро.

— Това ще е хубав и простичък начин да привлечем вниманието към магазина — кимна Имоджен. — И ще ни даде малко време да се съсредоточим върху обновяването му. Като заговорихме за това, преди да направим каквото и да било друго, има нещо, което трябва да обсъдим. Нещо много важно.

— Така ли? — отвърна Анна.

— Мисля, че имаме нужда от ново име за това ново начало, нали?

— Предполагам. Но няма да заличаваме „Залез 99“ напълно, нали? Баба Вив винаги ще бъде част от магазина.

— Точно така. Защо тогава не кръстим магазина на нея?

— „При Вивиен“ ли? — Анна опита името на вкус. — Харесва ми. Но ще знаят ли хората какво да очакват?

— „Магазинът за сладолед при Вивиен“? — предложи Имоджен. — Не, нещо липсва. — Тя огледа терасата за вдъхновение, а после погледна синьото небе, ширнало се над тях. — Без да ти звуча твърде набожно, но не ти ли се струва понякога, че баба Вив сякаш бди над нас?

— Да — отвърна Анна. — Затова съм донякъде толкова нервна да не оплескам нещата — разсмя се тя.

— Е, тогава какво ще кажеш за „Божественият магазин за сладолед при Вивиен?“.

— Харесва ми — съгласи се Анна. — Идеално е.

Една събота, след около седмица, повели Хепбърн на каишка, Анна и Имоджен се приготвиха да освежат магазина. Натоварени с кутии бяла, розова и кремава боя от местната железария, те се запътиха към магазина, готови за работа. В понеделник шефът на Анна прие новината изненадващо спокойно и се съгласи да намали срока й за предизвестие, при условие че приключи някои от проектите си на хонорар. Така че засега тя имаше време да се съсредоточи върху магазина за сладолед.

Докато Анна, облечена с гащеризон и гумени ръкавици, чистеше кухненската част на магазина до блясък, хитовете на „Мотаун“ гърмяха по малкото радио.

„Любовта не се дава лесно… това е игра на даване и вземане…“ Радиото на Вивиен беше все така настроено на местната станция „Златни стари мелодии FM“, която въртеше хитове от шейсетте и седемдесетте години на миналия век. Те решиха да не сменят станцията.

Мелодиите им връщаха спомена за баба им, която ведро си тананикаше хитовете на женските групи. Хепбърн надничаше от едно сепаре.

Имоджен беше донесла албума със снимки на Вивиен и го отвори да го покаже на сестра си.

— За вдъхновение — каза тя. — Тези снимки от откриването на магазина от баба Вив и дядо Стенли през петдесетте години на миналия век са идеални. Можем да използваме оригиналното оборудване, с което разполагаме… а останалото би трябвало да можем лесно да наподобим.

Анна се изправи с гъба в ръка.

— Баба винаги изглеждаше толкова бляскава, нали? — попита тя, разглеждайки снимката на Вивиен зад тезгяха на „Залез 99“. — Бе винаги с прическа и носеше онези ушити по поръчка рокли.

— Мен трудно можеш да ме накараш дори да използвам сешоар през повечето време — заяви Имоджен. — Но при нея това, като че ли не изискваше усилия.

— Ден след ден, въпреки че работеше по шест дни в седмицата.

— Изумително — добави Имоджен. — Надявам се двете да го стопанисваме толкова добре, колкото тя самата. Наистина беше всеотдайна.

— Когато дядо Стенли почина, тя отвори магазина на следващия ден. Спомняш ли си? Тогава бяхме още деца, но аз помня как татко се опита да я накара да си вземе няколко почивни дни. Тя обаче настояваше, че единствено работата в магазина я държи във форма.

Стъклената врата изскърца и прекъсна разговора им.

Те се обърнаха и видяха жена на около петдесет, облечена в палто с качулка, с посивяла коса, вързана на стегната конска опашка. Анна позна лицето, но не можа да си спомни откъде.

— Здравейте — поздрави жената. — Надявам се, че нямате нищо против, че се отбих, но ви видях да работите. Вие трябва да сте внучките на Вивиен. Дочух, че може би ще поемете магазина.

Тя влезе и протегна ръка на Анна.

— Аз съм Сю — представи се тя.

Анна вдигна ръка в жълта гумена ръкавица и се усмихна извинително.

— Здравей, Сю. Аз съм Анна, а това е сестра ми Имоджен.

— Здравей — поздрави Имоджен малко по-хладно. — Правим пролетно почистване на магазина. Той май наистина имаше нужда от това.

Сю се намръщи и, усетила напрежението, Анна се опита да я разведри.

— Баба ни разказа за теб, спомена колко е благодарна, че й помагаш. Тук ли живееш?

— В Хоув, недалеч от къщата на баба ви. Идвах тук от малка, така че мечтата ми се сбъдна, когато Вивиен ми предложи работата. Каза, че й трябвал помощник. Идваше й в повече.

— Щеше ми се само да го беше осъзнала малко по-рано — кимна Анна.

— Да. Стана ни много мъчно, като научихме — каза Сю.

Замълчаха за миг.

— Предполагам, че вие двете ще имате нужда от помощ? — попита Сю. — Мога да ви покажа как с баба ви действахме тук.

Анна се поколеба.

— Е, може би ще имаме нужда. Благодаря, че се отби, Сю. Искаш ли да оставиш телефонния си номер, за да се свържем с теб, когато наближи откриването?

— Номерът ми е в бележника с адресите — усмихна се Сю, посочвайки черния тефтер на тезгяха. — Но повечето дни минавам оттук, така че ще се отбия пак, да видя как я карате.

— Ще поддържаме връзка — каза Имоджен.

Сю се обърна и излезе.

— Анна — Имоджен завъртя очи, — много си добричка. Няма да станеш свястна бизнесдама по този начин.

— Баба Вив казваше, че на Сю й е било доста трудно напоследък — спомена Анна.

— Съжалявам да го чуя, но ние не сме благотворителна организация, Анна. Имаме шанс за ново начало. А ако наемем отново тази жена, мога да ти кажа, че ще го пропилеем.

— Баба трябва да е имала някаква причина да я наеме — възрази Анна в опит да оправдае Сю.

— Да, тя беше вечната защитничка на експлоатираните. Всички знаем това. Във всеки случай — Имоджен смени темата, — това не изглежда толкова зле отблизо. — Тя посочи шахматния под. — Би трябвало да се излъска идеално.

— Съгласна съм. Изглежда оригинално и не съм сигурна, че така или иначе бихме могли да си позволим нови плочки, не и след цялата тази боя, която купихме. Сега ще извадя парцала.

Анна наля кофа с гореща вода и добави сапун. Хепбърн заснова между краката й и тя се наведе да го почеше зад ухото.

— Заобичвам го все повече, знаеш ли.

— Не е толкова лош — съгласи се Имоджен. — За куче.

Анна натопи парцала в сапунената вода и се зае да мие пода. Хепбърн скачаше върху парцала и го гонеше с лай, а тя миеше плочките, докато бялото блесна изпод мръсотията.

— Струва ми се, че мястото му е тук. Създава ми усещане за дом.

— Е, въпреки всичко, мисля, че ще е по-добре да го държим далеч от кухнята, когато я посещават инспектори по хигиената.

— Какво мислиш? — провикна се Имоджен от паянтовата дървена стълба, на която се беше качила. Работеха вече три часа и тя украсяваше с кремаво бие горната част на белите стени. — Видях го в една от програмите по декориране на дома.

— На мен ми харесва — заяви Анна и остави една стара електрическа крушка на плота. С новите, по-ярки крушки, които беше инсталирала, помещението изглеждаше много по-ведро. — Не е ли време да пийнем чай?

Имоджен кимна. Анна извади пакет бисквити с яйчен крем от чантата си и включи чайника.

— Поръчах три типа машини за сладолед онлайн тази сутрин — каза тя. — Те са съвсем обикновени, но за начало би трябвало да ни свършат работа.

— Страхотно — одобри Имоджен, ровейки в един от шкафовете, докато не намери кутия с пакетчета чай. — Нямам представа какво ще правим с тях, но това е част от забавлението, нали?

— Точно така. Ще ги доставят в началото на другата седмица, така че скоро ще започнем да експериментираме.

Анна извади чаши от шкафа, а после се спря.

— Дали да не поканим някой от съседните магазини да пие с нас чай? Вече познавам Иви и тя е наистина приятна.

— Разбира се, защо не?

— Окей, идвам след минутка.

Анна излезе от магазина на Вивиен и отиде в магазинчето за сувенири на Иви.

Влезе и видя приятелката на баба си зад стелажите с кофички, лопатки и надуваеми играчки.

— Здравейте — провикна се тя.

Иви беше горе-долу на същата възраст като баба й, над седемдесет, но вместо роклите с широки поли и престилката, които бяха търговската марка на баба й, тя беше облечена с чифт джинси и карирана вталена риза, а боядисаната й в розово коса беше вдигната на хлабав кок. Тя като че ли не позна Анна.

— Вие сте Иви, нали? — попита Анна, заобикаляйки една надуваема риба и се приближи до тезгяха. — Аз съм Анна, внучката на Вивиен. Ние със сестра ми току-що поехме магазина за сладолед.

— Анна. О, разбира се. Здравей — усмихна се Иви. — Вече си спомних коя си. Вивиен винаги се надяваше, че вие двете ще можете да поемете магазина от нея някой ден. Макар че на всички ни се искаше да не беше толкова скоро.

— Така е — промълви Анна.

— Щях да дойда на погребението, само че… — Гласът й заглъхна за миг. — Ами имам толкова много работа около магазинчето.

— Имате ли време за чаша чай? — каза Анна. — Имаме и бисквити.

Иви се усмихна.

— Прочетохте ми мислите. Ще сложа табелката „Затворено“, но когато не съм тук, повечето от клиентите ми знаят, че ще ме намерят в магазина за сладолед.

Анна се усмихна.

— Чудесно. Ще се запознаете и със сестра ми.

Двете се върнаха заедно в магазина и Анна отвори вратата, за да пусне Иви пред себе си.

— Виж ти — възкликна Иви, като огледа помещението. — Изглежда много по-добре.

— Заварихме ужасна мръсотия, когато пристигнахме — обади се Имоджен и излезе иззад тезгяха. — Здравейте, между другото, аз съм Имоджен.

— Иви. — Възрастната жена разтърси ръката на Имоджен. — Драго ми е да се запознаем. Трябва да ви кажа, че доста се чудих дали баба ви е взела правилното решение, когато назначи Сю, но нали знаете как обичаше да вижда само доброто у хората. Никога не съм видяла Сю да си мръдне пръста, докато беше тук.

— И ние останахме със същото впечатление — съгласи се Имоджен, като хвърли на сестра си назидателен поглед.

— Познавахте баба си, тя никога не спираше. Откакто обаче Сю пое нещата от нея, като че ли нищо не вървеше както трябва… не че не беше заета, ама се занимаваше с кръстословици, судоку, с разговори по телефона…

— Мляко и захар? — попита Анна.

— И двете, моля — отвърна Иви. — О, бисквити с яйчен крем — каза тя и посегна да си вземе една. — Любимите ми.

— Иви — каза Имоджен, като я погледна въпросително. — Ще ви задам странен въпрос, да сте участвали някога в надбягване по двойки с вързани крака?

— Да, веднъж. Защо питате? — усмихна се Иви.

Имоджен извади фотоалбума на Вивиен изпод тезгяха и го донесе.

— Открих тази изрезка от вестник в албума, който ни остави баба. — Тя го разлисти и го отвори на въпросната страница. — Снимката е от 1989 година. „Благотворителна кампания — собствениците на местните магазинчета печелят плажното надбягване по двойки с вързани крака“, прочете тя.

— Беше голям майтап — заяви Иви, поглеждайки на снимката, където те двете с Вивиен усмихнати и прегърнати през кръста гордо показваха медалите си. — Забавлявахме се страхотно, аз и баба ви. Тук е ужасно скучно без нея. Преди да отворим магазините, ходехме да плуваме всяка сутрин. Разказвала ли ви е за това?

— О, да — отвърна Анна. — Тя обожаваше плуването. Нямам представа как сте го правели — водата сигурно е ледена.

— Жилави старици сме — допълни Иви. — Все още ходя да плувам сама.

— Ами, впечатлена съм — призна Анна.

— Хубаво е, че отново имам съседи — продължи Иви. — Чакам с нетърпение този магазин да си върне старата слава.

— Ще направим всичко по силите си — увери я Имоджен.

Вечерта Анна излезе изпод душа, измила старателно следите от целодневната си работа. Отне й дълго време да отмие мръсотията от магазина от ръцете, лицето и изпод ноктите си.

— Ела тук — подкани я Имоджен. — Все още имаш пръски боя в косата.

Тя дръпна кичур от косата й, изцапан с боя, и Анна изписка в знак на протест.

— Остави я и по-добре извади бутилка вино. Мисля, че сме го заслужили — предложи Анна.

— Абсолютно съм съгласна. — Имоджен избра бутилка от най-хубавото вино на Анна и го отвори.

Ако имаше вечер, в която да си заслужава да отворят бутилка скъпо вино, помисли си Анна, то това беше тази, след първия им ден на съвместна работа по подготовката на магазина. Имоджен наля щедро в две чаши и подаде едната на сестра си.

— Знам, че едва сме започнали, но кога мислиш, че ще можем да отворим? — попита Имоджен.

Ана погледна календара.

— Какво ще кажеш за първата събота на май? Дотогава има почти три седмици. Можем да докараме мама и татко, да им покажем магазина.

— Страхотно — одобри Имоджен. — Толкова се радвам, че татко ще го види.

— Да си чула нещо ново за него?

— Люшка се емоционално, казва мама. Все още е много затворен и изобщо не иска да говори за баба.

— Ами приятелите му? Идвал ли е някой да го види?

— Очевидно той отказва посетители. Но съм сигурна, че идването му дотук ще е добре за него. Мама казва, че се радва да научава как движим нещата.

— Чудесно. Мисля, че откриването на магазина ще е точно онова, което ще го измъкне от депресията.

В понеделник сутрин Анна скочи при звука на будилника на Джон, като мислено се напрегна за поредния работен ден.

После я заля вълна на облекчение и възбуда. Не трябваше да ходи в офиса!

— Днес започва новият ти живот — напомни й Джон, като я целуна нежно по голото рамо.

— Никога не съм си мислела, че мога да кажа подобно нещо за работата си — заговори Анна, разтривайки сънено очи. — Но знаеш ли какво? Нямам търпение да започна.

Джон се усмихна и бавно се изправи.

— Късмет, скъпа — пожела й той и грабна една кърпа.

Тя чу как потече горещата вода и отиде в кухнята, за да направи кафе за себе си и за Имоджен. Отвори вратата на другата стая и подаде на сънената Имоджен голяма тюркоазена чаша.

— Ето. Готова ли си да започнем?

— Отново се гмурках насън — сподели Имоджен доволно, разтривайки очи. — Сред риби клоуни и скатове. Боже, какви цветове!

— Хайде, сънливке — подкачи я Анна, — днес нямаме време за това. Има още толкова работа в магазина.

Имоджен бавно седна в леглото и Анна й показа списъка с останалите задачи, който беше направила.

— А, и попроучих някои неща в мрежата, след като ти си легна — продължи тя. — Намерих добри снабдители на ретро сладолед на клечка и още един на газирани напитки. Ако имаме късмет, ще направим откриването в началото на май, както решихме, при положение че дотогава сме оправили интериора.

— Божичко, чака ни много работа, нали? — възкликна Имоджен, поглеждайки списъка.

— Нали решихме да поемем предизвикателството.

— Да, знам — каза Имоджен. — А, ето че си забравила нещо. Ще трябва да се обадим на Сю и да й кажем, че я освобождаваме.

— Ох — изпъшка Анна. — Права си. Това не е нещо, което очаквам с нетърпение.

— Знам, нито пък аз. Но откъдето и да погледнеш, тя е ангажимент… а ние така или иначе засега не можем да си позволим да държим персонал. Просто ще сме честни с нея — каза Имоджен, сбръчквайки нос. — Всичко ще е наред.

До обяд фризерите и шкафовете бяха чисти и лъснати, и сестрите решиха, че магазинът изглежда много добре.

Анна и Имоджен огледаха отново списъка със задачи, където следващата по ред незачертана задача беше „Да се обадим на Сю“.

— Да хвърлим ези-тура? — предложи плахо Анна.

— Май вече е малко късно за това — каза Имоджен и кимна към вратата, през която влизаше Сю.

— Сю — започна Анна, като издиша бавно. — Здравей. Колко мило да се отбиеш отново.

— Е, не ми се обадихте и реших, че трябва да дойда — заяви тя леко раздразнено.

— Работата е там… — подхвана Анна. Смелостта й се изпари.

— Съжалявам, Сю — продължи Имоджен по-уверено. — Но се боя, че не можем да те назначим отново. Знам, че си помогнала много на баба, но сега сме две и планираме да въртим магазина самостоятелно.

— Уволнявате ли ме? — попита Сю шокирано.

— Е, не точно — опита се да тушира нещата Анна. — Но се боя, че няма да можем да ти предложим работа в „При Вивиен“. Ще ти дадем, разбира се, месец платен отпуск като предизвестие.

— Баба ви щеше да е ужасена — каза Сю.

Анна се помъчи да намери думи, с които да й отговори.

— Е, късмет — добави Сю. — Ще имате нужда от него. След което се завъртя и напусна магазина.

Когато вратата се затръшна, Анна се обърна към сестра си с нервен смях.

— Е, това мина добре.

Имоджен се засмя и Анна се закиска подире й.

— О, боже — каза Анна, като се хвана за тезгяха. — Беше ужасно.

— Тя е ужасна — отвърна Имоджен. — По-добре, че го направихме сега, отколкото да го отлагаме.

— Предполагам — съгласи се Анна.

— Ново начало — добави Имоджен.

— Въпреки това се чувствам зле.

— Недей. И официално сменям темата. Открих едни фантастични местни производители на табели, които правят по поръчка шрифтове от петдесетте години на миналия век, които са особено подходящи за новата ни табела. Ето, ще ти покажа.

Тя отиде при лаптопа и показа на сестра си страницата на компанията.

Анна разгледа красивите шрифтове и веднага разбра, че са идеални за магазина.

— Поразително — възхити се тя, докато разглеждаше галерията със снимки и премина на страницата с цените. — Обаче не са евтини, нали? — попита по-предпазливо.

После хвърли поглед към счетоводната книга, но реши да не я отваря. Баба им беше оставила пари да започнат бизнеса, а една привлекателна табела бе жизненоважна, ако искаха успешно да сменят имиджа на мястото.

— Хайде да я поръчаме.

— Ето че дойде ред и на втория етап на „Великия сладоледов проект на сестри Макавой“ — обяви Имоджен в края на седмицата в апартамента на Анна.

— Оборудване — ГОТОВО! — каза Анна и извади машините за сладолед от кутиите им, а после измъкна и един термометър.

Имоджен го погледна с подозрение.

— Какво, за бога, е това нещо? — попита тя.

— Четох някъде, че е по-безопасно, ако се използват — обясни Анна, като вдигна термометъра към светлината. — Така че купих един заедно с миксерите.

— Дали ще ни трябва повече от един опит да овладеем всичко това?

— Всичко ще е наред — увери я Анна, развълнувана от предстоящото готвене. — Ще видиш.

Работиха заедно целия следобед и вечерта — смесваха, загряваха и бъркаха, изгубили абсолютно представа за времето, съсредоточили цялото си внимание върху сладоледовите си изделия. Току-що привършваха партида боровинков сладолед, когато чуха как Джон завъртя ключа в ключалката на входната врата.

— Ау — възкликна той, като влезе в кухнята и видя бъркотията, сътворена от усилията на Анна и Имоджен. Върху всяка повърхност се мъдреха купи за смесване, а стената беше опръскана със сладолед от първия път, когато бяха препълнили машината. — Какво, за бога…

— Експериментираме — обади се Имоджен, като му предложи купа с един от готовите сладоледи. — Този е боровинков.

— Много е хубав. — Джон кимна и се извърна да включи чайника и да извади своята чаша от шкафа. — Някой да иска чай? — попита.

— Току-що пихме, благодаря. Ама сериозно, Джон, опитай сладоледа — настоя Имоджен и му подаде лъжичка с боровинков сладолед.

Анна поклати глава и даде знак на Имоджен да върне лъжичката.

— Той не е идеалният дегустатор на сладолед.

— Боя се, че не понасям лактоза — обясни Джон, като добави капка соево мляко в чашата си с чай. — А дори и да не бях, опитвам се да остана здрав. Извинявайте. Макар че изглежда възхитително.

— Е, имаш право — съгласи се Имоджен и се обърна към Анна с усмивка. — Значи за нас ще остане повече.

Джон отнесе чая си във всекидневната, а Имоджен изсипа първото от сладоледовите им изделия — гъст ванилов сладолед — в пластмасова кутия за фризер. — Не е зле като за пръв опит.

— Мисля, че днес постигнахме много — отвърна й Анна. После напълни мивката с гореща вода и сапунени мехури.

Докато плакнеше телта за разбиване под струята, смисълът на днешния ден най-сетне започна да стига до съзнанието й. Те правеха, или поне се опитваха да правят онова, за което винаги беше мечтала — да си изкарва хляба от продажба на кулинарни изделия. Щеше да печели пари, да, но се надяваше с това да прави и хората щастливи.

— Джон добре ли е? — прошепна Имоджен на сестра си, след като той излезе от кухнята.

— О, добре е. Понякога има нужда да остане сам, това е.

— Не е заради мен, нали? Обещах, че ще остана само една-две вечери, а все още съм тук и ви се пречкам вече две седмици и половина. Е, не се тревожи — каза Имоджен. — Взех ключовете от къщата на баба Вив. Всъщност мама предложи да се нанеса там за известно време, за да държа нещата под око. Тя мисли, че засега е придумала Франсоаз и Мартин да не я продават на предприемачите, но все още не е сигурна на какво са способни.

— Убедена ли си? Нали знаеш, че си добре дошла тук. Всъщност не обръщай внимание на Джон. Ти си от семейството.

— Всичко е наред — успокои я Имоджен. — Честно. Вече прояви такава щедрост, а и къщата е съвсем наблизо. Ще се пренеса в края на другата седмица.

— Алфи — повика го Анна. Беше изминала седмица и сестрите бяха в апартамента на Анна в навечерието откриването на магазина. — Можеш ли да дойдеш да ни помогнеш? Ние с Имоджен оцветяваме нещо.

Алфи дотърча от стаята си и тръгна подир Анна към всекидневната. Подът беше покрит с вестници, а в средата имаше голям плакат, на който Имоджен довършваше надписа „ОТКРИВАНЕ!“

— Чакай да ти дам престилка — каза Анна и се върна с престилка с детски размери. — Имаме бои и пастели. Мислиш ли, че можеш да ни помогнеш?

— Да! — заяви Алфи, коленичи възбудено и си избра яркочервен пастел, докато Имоджен му завързваше връзките на престилката. — Алфи ще направи буквата А червена.

Той запълни очертанието, натискайки силно пастела.

— Аз пък ще рисувам в синьо — каза Имоджен, взе друг пастел и коленичи до него да оцвети друга буква.

— Това за сладоледа ли е? — попита Алфи Анна, като наведе глава към нея, когато тя клекна до него.

— Това е за магазина, да — усмихна се Анна. — Утре го откриваме.

Джон влезе, привлечен от шума.

— Какво става тук и може ли и аз да участвам?

— Ето, татко — каза Алфи и му подаде четка за рисуване.

— Колкото сме повече, толкова е по-весело — усмихна се Анна. — Този плакат ще го окачим отпред — обясни тя. — Ще е трудно да не го видят, не мислиш ли?

— Изглежда страхотно — съгласи се Джон. — Хваща окото. И вече сте раздали всички листовки, така ли?

— Да — отвърна Имоджен. — Раздавахме всеки ден, така че би трябвало да дойдат достатъчно хора.

— Съжалявам, че ние с Алфи няма да можем да дойдем — обяви Джон с разочаровано изражение на лицето. — Но от доста време сме уговорили тази среща с баба му и дядо му.

— Не се тревожи, напълно те разбирам — успокои го Анна. — И честно казано, сигурно ще се скъсваме от тичане. — Тя се обърна към Алфи. — Значи утре ще ходите в сафари парка заедно с баба и дядо, нали?

Той се изправи в цял ръст и изрева триумфално:

— Лъвове!

— Май всички ни чака интересен край на седмицата — заключи Имоджен, преминавайки на следващата буква. — Нямам търпение да видя лицата на всички, когато влязат в магазина.

— Ама наистина го правим, нали? — усмихна се Анна на сестра си.

— О, да — разсмя се Имоджен. — Вече нищо не може да ни спре.

Глава седма

Най-сетне настъпи денят и всичко беше готово за откриването. Така де, всичко, с изключение на времето, помисли си Имоджен, докато гледаше дъжда, който се стичаше по прозореца на сестра й, а над главата й отекваха силни гръмотевици в небето.

— О, божичко, Анна — възкликна Имоджен, почти залепила нос до стъклото. — Как да продаваме сладолед в такова време?

Тя провери сайта на метеорологичната служба по телефона си. Предричаха, че едни от най-силните гръмотевични бури ще достигнат южното крайбрежие, а както изглеждаше, те вече бяха пристигнали.

Имоджен чу дъжда през нощта, а в ранните часове на утрото той все повече се засилваше. Неспособна да заспи, тя се въртеше в леглото, като се молеше денят на откриването да не се окаже провал.

— Обуй си ботушите, Имоджен — посъветва я Анна, — защото няма начин да го отложим. Оповестили сме откриването навсякъде и не можем да променим решението си заради някакъв дъждец.

— Някакъв дъждец ли? — опъна се сестра й. — Едва ли е някакъв, сестричке. По-скоро прилича на тайфун. Докато си приказваме, Ной сигурно вече е подкарал животните към ковчега.

— Ти си отсъствала от Англия твърде дълго, Имоджен — възрази Анна. — Трябва ти хубава доза от онзи британски дух, който е царял тук по време на бомбардировките. Всичко ще свърши за час-два. Навличай чифт гумени ботуши от шкафа в антрето и да тръгваме.

Облечени в яркожълти дъждобрани, те стигнаха до крайбрежната улица, като отчаяно се мъчеха да удържат чадърите си. Закачиха бързо плаката за откриването, като съзнаваха, че за минути той щеше да се разкашка. Вятърът беше разхвърлял рекламните листовки по земята. След като влязоха в магазина, те включиха осветлението, пуснаха радиаторите и отидоха до витрината, за да надникнат навън.

— Сигурна ли си, че този дъжд ще спре? — попита тъжно Имоджен.

Дъждовните струи се стичаха почти хоризонтално, като прогонваха всичко живо, освен най-упоритите любители на разходки по плажа и крайбрежната улица.

Телефонът звънна и двете подскочиха.

— Аз ще се обадя — предложи Анна.

— Окей, мамо. Ще се видим след половин час. — Тя върна слушалката обратно на вилката. — Мама тръгва. Татко няма желание да пътува.

Имоджен усети как я бодна разочарование. Обаче, помисли си тя, може би пък е по-добре татко й да не види магазина толкова празен. Ставаше все по-ясно, че единствените хора, осмелили се да дойдат на морския бряг — във водоустойчиви панталони и анораци, повели прилежно кучетата си на разходка, — не бяха излезли, за да си купят сладолед на клечка.

— Дали пък просто да не затворим? — попита Имоджен, като хвърли поглед на купищата сладоледи на клечка във фризерите.

— Разбира се, че не. Все още е рано и съм сигурна, че видях ей там късче синьо небе. Ще се изненадаш колко бързо времето може да се промени.

— Обещаваш ли? — попита Имоджен, присвивайки очи към хоризонта в опит да се пребори със съмненията си. Облаците бяха тежки и сиви и от време на време някоя мълния осветяваше небето.

— О, момичета — възкликна Джан и изтърси чадъра си навън, преди да влезе. — Какъв ужасен късмет с това време.

Имоджен хвърли поглед на сестра си.

— Наистина ли? — прошепна тя. — Не сме забелязали.

Анна бързо промълви беззвучно „Бъди мила“.

— Благодаря, че дойде, мамо — посрещна я Анна, като отиде при нея, за да вземе мокрото й палто. — Ще го закача на радиатора. Имоджен, ще сложиш ли чайника да кипне?

— Здравей, мамо — поздрави тя и извади чаши. — Е, какво ще кажеш? — Разтвори ръце, показвайки обновения магазин.

— Много е хубаво — призна Джан и прегърна дъщеря си. — Свършили сте чудесна работа. Като се има предвид с колко време и с какви пари разполагахте.

Анна се появи отново.

— Да седнем — предложи тя. — Не е като да сме затрупани с клиенти, както можеш да видиш.

— Толкова жалко. Искам да кажа, че трябваше да ми съобщите. Можехме да направим нещо в агенцията, можехме да… как му викате. — Джан се огледа, подбирайки думите си. — Можехме да се постнем в туитър. Вече имаме акаунт. Стажантката ни го направи. — Тя се усмихна гордо.

— И ние направихме реклама — обади се Имоджен. Сети се колко часове бяха прекарали с Анна онлайн и застанали на улицата да разговарят с купувачите и да рекламират магазина.

— Е — каза Джан, — това е добре. Но няма да е лошо да се обърнете към професионалисти, само това казвам. Особено ако са от семейството… с намалени такси! — Имоджен я погледна убийствено. — Не се опитвам да ти се налагам, мила. Просто казвам, че можехме да докараме няколко души от Луис тук. Тъжно е да гледаш магазина толкова празен. Не всеки се стряска от малко дъждец.

— Може би следващия път — обеща Анна дипломатично и скочи, като използва изключването на чайника за извинение да се измъкне.

— Значи татко не можа да дойде — започна Имоджен. — Може би е за добре. Като се има предвид как се развиват нещата.

— Искаше да дойде, миличка. Вчера говореше за това. Но тази сутрин… Е, няма значение — Джан поклати глава. — Сега майка ви е тук… това няма ли значение? — Тя се опита да се усмихне, но изражението й беше напрегнато и тъжно.

— Няма нужда да се преструваш, мамо. Ако нещо не е наред, трябва всички да знаем за това — каза Имоджен.

Анна се върна и сложи три чаши на масата.

— Няма нужда обаче да сме мрачни, нали? — каза Джан. — Няма нужда и двамата да се разхождаме насам-натам увесили нос.

— Какво да направим, мамо? — попита Анна. — Може би една от нас може да поговори с него?

— Може да опитате. — Джан сви отчаяно рамене. — Но той… — Думите й заглъхнаха.

— Ти добре ли си? — попита Анна, докосвайки ръката на майка си.

— Не, Анна — озъби се майка й. — Всъщност, не съм. — Очите й се напълниха със сълзи. — Направо е ужасно. — Думите й избликнаха, като че ли не можеше повече да ги възпира.

Анна и Имоджен мълчаха смаяно.

— Съжалявам — извини се тя. — Не исках да си го изкарвам на вас. — Сълзите й потекоха по бузите. — Но е ужасно да го гледам такъв. Днес отказа дори да стане от леглото и не ми продумва и дума. Ту си мисля, че е по-добре и имаме някакъв шанс да се върне в нормалното си състояние, ту отново се връща там, откъдето е започнал. Годишнината ни тази седмица мина и замина, без да каже гък. Не че някой от двама ни имаше желание да направи нещо.

— Сигурна съм, че постепенно… — започна Анна. — Не е минало чак толкова много време.

— Може и така да стане — каза Джан. — Но гарантирам, че нямаше да говорите така, ако живеехте у нас всеки ден. Знам, че не е негова вина, знам. И искам да го подкрепя. Но не мога. Той е силният… Том е моята опора. Винаги е бил. Не знам как аз да бъда неговата опора.

Майка им постоя един час, а после се извини и си тръгне с все още зачервени от сълзите очи. Малко след това млад, около трийсетгодишен мъж с мокра от дъжда тъмноруса коса, провря глава през вратата.

— Здравейте — поздрави той със сърдечна усмивка. — Как я карате?

На Имоджен й олекна на сърцето. Дали пък това не беше първият им клиент?

— Аз съм Фин — представи се той и влезе в магазина. По миглите и краищата на косата му се стичаха капки дъжд, които капеха по суитчъра му с качулка. Държеше в ръка две пластмасови чаши. — Държа магазина за сърф принадлежности две арки по-надолу.

— О, здравей — опомни се Анна. — Баба ни е споменавала за теб.

— Видях, че откривате днес. Лош късмет с това време, а? — отбеляза той съчувствено.

— Така е — усмихна се тя. — Все още никой не си е купил сладолед.

— Реших, че може би ще поискате да пийнете горещ шоколад? Ние с Анди сварихме за клиентите си, след като се наложи да отменим занятията днес.

И той подаде на всяка по една пластмасова чашка с горещ шоколад.

— Благодаря — каза Имоджен, като отпи от гъстата ароматна течност. — Хубав е. — Тя изтри шоколадовите мустаци, които усети на горната си устна.

Той огледа празния магазин.

— Сигурен съм, че ще е претъпкано с клиенти — отбеляза той окуражително, — когато хората разберат, че отново сте отворили.

— Благодаря — каза Анна искрено. — И ние се надяваме на това. Баба ни е въртяла този магазин с десетилетия… искаме просто да свършим добра работа и да се надяваме, че ще е дори още по-добра. Но предполагам, че ни трябва време — сви рамене тя.

— Точно така — каза Фин. — И повечко слънце няма да навреди.

Анна се усмихна.

— Днес всъщност е направо провал — призна тя засрамено.

— Дребен проблем — усмихна се Фин. — Това място ще се препълни, преди да разберете. Баба ви Вивиен винаги караше хората да го чувстват като свой дом. Тя беше наистина чудесна жена. Аз бях на погребението, но не ви видях двете… и нищо чудно, цял Брайтън беше дошъл. Тя липсва много на всички ни, особено на Иви, разбира се. И клиентите ни я обичаха много… винаги прескачаха за по един сладолед, ако сърфът беше слаб.

— Като стана дума за сладолед — сети се Анна, — къде ми е възпитанието? Дали ще мога да ви съблазня с една „Голяма стъпка“? — Тя извади от фризера гигантски розов сладолед във формата на стъпало и му го предложи.

— Засега няма нужда — благодари Фин. — Все още гледам да се стопля. Но тези сладоледи са страхотни… не съм ги виждал от дете. Сигурен съм, че ще се срещаме доста през следващите месеци. Междувременно — късмет!

По-късно същата вечер, след като затвориха магазина, Имоджен извлече саковете си от колата на Джон и ги внесе през входната врата в къщата на баба си.

Влезе в антрето, което бе студено и тихо, а оттам — във всекидневната. Заедно с баща си и чичо си Матрин беше опаковала някои от по-ценните вещи на баба й, но по-голямата част от мебелите си стояха — фотьойлът, диванът, тежкото позлатено огледало над полицата на камината. За пръв път от три седмици Имоджен щеше да си има собствено местенце. Тя внимателно остави фотоапарата и другото оборудване на един от рафтовете във всекидневната.

Отново си провери телефона. Лука не отговаряше на нито едно от текстовите й съобщения с въпрос кога ще си поговорят. Все още обаче имаше шанс да промени решението си и да се съгласи да я почака — тази надежда я крепеше.

Изкачи се по стълбището на просторната викторианска къща на баба си. На първия етаж имаше три стаи, баня и дървено стълбище, което водеше на третия етаж, където имаше още две малки стаи. За момент първият етаж оживя от смях, когато си спомни как играеха тук с Анна — тичаха нагоре-надолу по стълбите и се криеха в шкафовете за одеяла и под леглата. Свикнали с малките размери на тяхната къща, тази постройка им се струваше като замък. Вивиен знаеше, че най-много харесваха двете най-горни стаи, с малката врата, която ги свързваше, така че тя всеки път им приготвяше именно тях.

Имоджен влезе в спалнята на баба си. Том и Мартин не бяха докосвали почти нищо в тази стая и повечето вещи на Вивиен си бяха точно там, където ги беше оставила. На полицата над камината беше сватбената й снимка със Стенли от началото на петдесетте години на миналия век. Вивиен трябва да е била на около двайсет години, а Стенли с година-две по-голям. Имоджен взе снимката и се загледа в усмихнатите им лица. Стори й се странно, като си помисли, че вече бе по-възрастна, отколкото Вивиен е била на сватбата си с мъжа, с когото бе прекарала по-голямата част от живота си. Беше романтично и прекрасно, но не и нещо, което Имоджен би си пожелала. Духът й беше неспокоен, може би винаги щеше да си остане такъв. Вярно, че й липсваше Лука, но мисълта да остане на едно място — дори и на острова — само с един човек, оставяйки толкова много неща неизследвани, я караше да изпитва чувство на клаустрофобия.

Тя доближи тоалетната масичка. Брошките на Вивиен все още бяха там, а върху огледалото бяха провесени ярки нанизи от стъклени мъниста. Четката за коса на баба й с инкрустациите от седеф, като че ли чакаше някой да я вземе.

Имоджен хвърли още един поглед из стаята. Не можеше да остане да спи тук, нито пък в някоя от съседните стаи — онези, които толкова често бяха пълни с приятели и посетители. Качи се по второто стълбище към таванските стаи, които те с Анна смятаха за свои. Те изглеждаха както винаги и докато главата на Анна сигурно щеше да опира вече в тавана, Имоджен, която не беше наследила ръста на майка им, се чувстваше добре. Тя седна на леглото и свали обувките си, изморена след дългия и разочароващ ден в магазина. В тази стая щеше да спи тази вечер.

Глава осма

— Знаеш ли, Имоджен нямаше нужда да се изнася — заговори Джон, докато сортираше дивидитата от колекцията си и изваждаше по-старите, за да ги даде на благотворителните организации. Беше облечен с джинси и сива тениска, току-що обръснат.

— О, всичко е наред — отвърна Анна и седна на дивана. — Тя няма нищо против. Безсмислено е къщата на баба да стои празна. А сега, когато работим заедно по цял ден, може би е добре да си осигурим малко пространство една на друга.

Анна се замисли за първата седмица работа в магазина. Двете положиха всички усилия да поддържат духа си, докато лошото време продължаваше. Най-редовната им посетителка беше Иви, която ги посещаваше в почивките за чай и една възрастна двойка, която идваше да види Хепбърн. За цяла седмица дойдоха само трима истински клиенти.

— Знаеш ли от какво имаш нужда? — попита Джон, като се приближи до дивана, където седеше Анна и седна до нея, а после нежно я погали по косата.

— Нямам представа — призна тя, като се обърна с лице към него и му се усмихна с надежда.

Може би пък Джон щеше да предложи естественото решение — начин да привличат клиенти от топлите им и сухи домове до далечния край на плажа за сладолед. Може и да не можеха да оправят времето, но пък сигурно имаше някакъв рекламен трик, който бяха пропуснали?

— От почивка — заяви Джон, като я целуна леко по врата. — Да се измъкнем някъде за тази събота и неделя?

— Сигурен ли си? — изненада се тя. При нормални обстоятелства щеше да прегърне веднага възможността да прекара малко време насаме с Джон. Но не и сега, когато бяха заложили толкова много в този свой нов бизнес. — Ами магазина… Ами Алфи?

— Родителите на Миа пристигнаха тази седмица и тя помоли да остане при нея, за да може да постои с тях. Така че съботата и неделята са свободни. Имоджен може да наглежда магазина, нали? Ти каза, че почти няма клиенти в момента, нали така?

Вярно беше — и въпреки това, откровените думи на Джон малко я засегнаха.

— Не знам… — подвоуми се Анна.

— Ела с мен тази събота и неделя, Анна. Ще резервирам стая някъде. Ще тръгнем в петък вечер и двата дни ще са на наше разположение. Без магазин за сладолед, без дечица… само ние двамата. Как ти се струва?

— Струва ми се много добре — въздъхна тя и се сгуши в прегръдките му. Колкото и да се радваше на времето, което прекарваше с Алфи, идеята да прекара два дни само с Джон определено я привличаше. — Къде искаш да отидем?

— Нека те изненадам — усмихна се Джон. — Опаковай си багаж за два дни и бъди в готовност.

В петък вечер Джон и Анна пътуваха по крайбрежното шосе, а дъждът барабанеше по покрива на колата. Повече от седмица над главите им се трупаха буреносни облаци и нямаше никакви изгледи слънцето да пробие, но в мига, в който Анна протегна крака в колата, усети нещо, което не бе изпитвала от месеци — как малко се поотпуска.

Пейзажът на презастроените Брайтън и Хоув отстъпи пред тучните, зелени, плавно преливащи се хълмове на Съсекс и напрежението от слабата търговия през последните две седмици започна да се разсейва.

— Хей, мечтателко — заговори я Джон и се обърна да я погледне.

— Отпускам се лека-полека — усмихна се доволно Анна. — Бавно. Напоследък имаше толкова много неща, за които да мисля. Като се почне от погребението на баба, после магазина, а и ти си зает с работа. Почти не ни оставаше време да бъдем заедно.

— И аз мисля така. Сега обаче ще прекараме известно време без прекъсване заедно. Така че се подготви добре за това.

Около двайсет минути по-късно те стигнаха до покрайнините на малко селце и Джон сви надясно по тесен кален коловоз. Пред тях се разкриваше алея от дъбове, а в края й се издигаше величествен хотел.

— Това място е разкошно — ахна Анна, когато гумите на колата заскърцаха по чакъла на пътеката.

Джон се усмихна.

— Ти заслужаваш нещо наистина специално. Хайде да си вземем багажа и да влизаме.

Влязоха през главния вход и мъжът на рецепцията им даде ключовете. Стаята им беше на края на стръмна дървена стълба и с всяко изкачено стъпало Анна се вълнуваше все повече. Джон отвори тежката дървена врата, зад която ги чакаше легло с четири колони, огромен диван и врата, която водеше към луксозна баня.

Анна се запъти право към леглото и се друсна лекичко няколко пъти на него.

— Страхотно е! — възкликна тя. — Ела да опиташ.

Джон остави куфарите им, а после седна до нея.

— Добро е. Ти нали не си забравила да си вземеш банския, защото долу има басейн и спа, за които сме записани.

— Няма нужда да ми се повтаря.

Тя стана, разкопча ципа на куфара си и извади оттам банския си костюм. Долу откриха, че са сами в целия басейн.

— Джакузи? — предложи Анна.

Двамата влязоха вътре и оставиха водата да бълбука около тях, докато Анна почти престана да вижда Джон през парата. Той посегна през пяната и плъзна ръка по крака й, което я накара да потръпне.

— Колко му трябва на човек да свикне с подобно нещо — каза Анна, като потъна още по-надълбоко, за да може водата да топли врата и раменете й.

— Така е.

— Напомня ми за първата ни среща. Онази „среща с непознат“, на която останахме до разсъмване и нищо друго не ни занимаваше, освен да се радваме на взаимната си компания.

— Ти беше точно толкова прелестна, колкото те описаха Ед и Джес. Не можех да повярвам на късмета си.

— Ах ти, чаровнико — разсмя се Анна. — Макар че, честно казано, и аз се чувствах голяма късметлийка. Резултатът не беше лош за първата среща с непознат в живота ми.

— А пък аз се притеснявах, че разводът и детето ми, ще те подплашат. Де да знам, че ти ще си паднеш много повече по Алфи, отколкото по мен.

— Нямало е за какво да се притесняваш. Кой не би се влюбил в Алфи? — попита Анна, като прокара пръст през мехурчетата по повърхността.

— Радвам се, че се влюби.

— Обожавам да съм с теб. Не бих променила нищичко.

— Ще са готови до половин час — съобщи Джон като остави слушалката и се облегна в леглото. Вятърът и дъждът шибаха хотелския прозорец, но вътре беше топло и уютно. — Казаха, че ще оставят храната отвън.

Анна отиде при него, увита в пухкавия си бял халат. Меню от три ястия, приготвено от отличен готвач от кулинарния справочник на Мишлен и те не трябваше дори да се обличат, за да хапнат. Това беше съвсем ново ниво на лукс.

Джон целуна Анна, а после стана и отиде до минибара. Отвори го и извади бутилка шампанско.

— Мисля, че е време за малко пенливо вино — обяви той, извади две чаши и отвори бутилката. После подаде едната на Анна.

— Ау — усмихна се тя. — Това пък за какво е?

— За да прекарам малко време с приятелката си. — Посегна и я привлече за целувка. — Имам ли нужда от още извинения?

След целувката Анна отпи от шампанското и се наслади на пощипването на мехурчетата по езика си.

— А — сепна се Джон, — току-що разбрах, че съм забравил нещо. Идвам след минутка. — Той стана от леглото, навлече панталоните си и един пуловер. — Само ще отскоча до колата.

— Добре — каза Анна, малко объркана. Нима всичко, което им трябваше, не беше тук?

Джон затвори хотелската врата подире си с намигване. Анна се облегна отново върху възглавниците в леглото. Освен ако това не беше…

Вдигна поглед от чашата с шампанско към екстравагантната стая, в която се намираха и си припомни романтичния момент, когато танцуваха двамата с Джон на сватбата на Джес и Ед. Сърцето й ускори ритъма си и тя отпи отново от питието си. Той нямаше ли да…

Мобилният телефон на Джон иззвъня върху страничната масичка, прекъсвайки мислите й. Тя надниква през прозореца и го видя на паркинга до колата, как закрива глава със сакото си от дъжда.

Анна хвърли поглед към телефона, излезе името на Миа. Тя се поколеба. Нормално не би го вдигнала… но ако беше нещо важно?

— Ало? — произнесе Анна в слушалката.

— О, Анна, здравей — отвърна Миа. — Анна е, нали?

— Да, аз съм. Боя се, че Джон излезе за малко навън. Да му предам ли нещо?

— Да, моля — започна Миа с притеснен глас. — Виж, наистина съжалявам за това, знам, че сте заминали някъде двамата за съботата и неделята. Но става дума за Алфи. Разхождахме се цял ден навън с родителите ми и сега той има много висока температура. Все повтаря, че иска татко си. Можеш ли да кажеш на Джон да ми се обади, когато се върне?

— Горкичкият Алфи. Разбира се. Ще кажа на Джон веднага да ти се обади.

Глава девета

Седнала на едно от ретро столчетата в магазина за сладолед, Имоджен отвори лаптопа си. Устоя на порива да отвори фейсбук — при това сиво и дъждовно време да гледа приятелите си по тайландските плажове беше последното нещо, от което имаше нужда. Не можеше да спре да се чуди какво ли е намислил Лука. Вече почти месец не й беше писал нито дума.

Тя обаче отказваше да размишлява върху това. Днес търсеше вдъхновение. Време им беше да ускорят нещата. От счетоводните книги ставаше ясно, че онова, което те предлагаха, не беше достатъчно, за да привлече местните хора от редовните им магазинчета, камо ли пък лондончани и туристи по южното крайбрежие. Беше време да вкарат „При Вивиен“ в следващия етап.

Тя отвори на страницата на сладоледите „Бен и Джери“ и прочете как от малък бизнес бяха създали глобална империя, като открили първия си магазин в неизползвана бензиностанция, сервирали безплатно сладолед на приятели и наели един пианист, който да забавлява клиентите, докато чакали на дълга опашка да си купуват фунийки със сладолед. Така по става, усмихна се тя на себе си. Огледа се наоколо къде биха могли да вкарат малък роял. Може би нямаше да могат.

После отвори друг сайт — на мъжа, който бе създал първия камион с течен азот и продукти от портвайн до сирене „Стилтън“, както и бе експериментирал с желета, за да накара сладоледите да светят в тъмното. Клиентите му се трупали на стада. Инстинктивно усещаше обаче, че чудатите нововъведения и свиренето на пиано нямаше да свършат работа в „При Вивиен“. Ако се съдеше по най-оживените кафенета в малките улички, висококачествената храна и сезонните продукти привличаха най-много местните хора.

Имоджен разбра — при правилен подход можеха да превърнат аркадата, тази отдалечена част от крайбрежния булевард — в място за любителите на сладолед. Един или два следобеда в кухнята на Анна с рецепти, извадени от интернет, обаче определено нямаше да свършат работа. Магазинът трябваше да предлага нещо специално — нещо, което да го стимулира и твърдо да го вгради в картата на заведенията по южното крайбрежие. Беше време да преминат някакво обучение.

Тя прегледа скъпите магазини за сладолед и курсове онлайн, а после погледна цените. Окей, това щеше да им струва сериозна сума — но въпреки всичко те можеха да си позволят едната от тях да премине такъв курс. Анна винаги е била готвач по природа и тази нейна страст можеше да се окаже най-голямото им предимство. С малко инвестиции и няколко дни обучение в занаята тя със сигурност щеше да може да приготвя висококачествени сладоледи не по-зле от най-добрите от тях? После можеше да обучи Имоджен. Чак толкова ли щеше да е трудно?

Възбудата на Имоджен растеше, докато преглеждаше подробностите около едно лондонско училище по готварство. „Ще ви научим как да правите сорбета, сладолед на карамелена основа…“ Но къде бяха пухкавите, страхотни на вид сладоледи, истинския „джелато“?

Ама, разбира се, помисли си Имоджен и със смях се плесна по челото за собствената си недосетливост. В Италия!

Докато въвеждаше новите условия за търсене, на екрана й примигна прозорче със съобщение от Сантиана.

Имоджен веднага се развесели. Повече то две седмици не беше се свързвала с най-добрата си приятелка на острова и само видът на името й вече беше като слънчев лъч.

Различно ли? — помисли си Имоджен, свъсила чело. Какъв странен начин на изразяване. И написа в отговор:

Загледа се в празния екран.

Сериозният тон на посланието изненада Имоджен. Приятелството им беше простичко — ядяха заедно, плуваха заедно, смееха се заедно. Не водеха сложни разговори. Появи се нов текст.

Като че ли удариха Имоджен в стомаха.

Тя отвори профила на Лука в сайта. Видя веднага снимката на стената му — как двамата прегърнати със Сантиана се целуват… в бар „Комодо“, където Лука планираше да я посрещне след пристигането й.

Беше й казал, че ще му трябва време да помисли, но да вмести това в започване на връзка с уж най-добрата й приятелка?

Появи се ново съобщение от Сантиана.

Ръцете на Имоджен замръзнаха върху клавиатурата, докато се мъчеше да проумее какво става. Не предполагаше, че нещата ще се променят така.

Чу вратата на магазина да се отваря и един мъжки глас прекъсна мислите й.

— Самичка ли си днес?

Тя вдигна очи и видя Фин, застанал на прага.

— Да, здравей, Фин.

Пръстите й увиснаха над клавиатурата. Какво можеше да каже на Сантиана? Как да изрази с думи как се чувства сега?

— Чудех се дали нямаш нужда от някаква помощ — предложи Фин. — Днес никой не се е записал за урок, така че като никога разполагам с малко време.

— Нямаме нужда — каза Имоджен, като насочи вниманието си отново към лаптопа си, където на екрана току-що изскочи „Добре ли си?“. — Но благодаря ти. Днес е спокойно, но това няма да продължи дълго — каза тя с пресилена усмивка. — Работя върху някои идеи за развитие на бизнеса.

— Звучи интересно.

— Да, така е — съгласи се Имоджен, нетърпелива да приключи разговора и да се върне към компютъра.

Той се усмихна извинително.

— Имам чувството, че прекъсвам нещо.

— Не прекъсваш — възрази Имоджен, но очите й отново се върнаха на екрана.

— Добре. Е, във всеки случай, ще те оставя да работиш. — Фин се обърна и тръгна към вратата.

— Връщаш се рано — изненада се Имоджен, зяпнала Анна, която стоеше на вратата на къщата на баба й под един чадър.

— Знам — въздъхна Анна със съкрушено изражение на лицето.

— Само дето… Не те очаквах да се върнеш толкова рано. Мислех, че ще останете целия уикенд?

— И аз така мислех. — Анна влезе и затвори чадъра.

— Ще сложа чайника.

Анна тръгна подир Имоджен към кухнята, а Хепбърн ситнеше близо до нея. Имоджен включи чайника.

— Ние посвикнахме малко един с друг, докато те нямаше — отбеляза Имоджен, кимайки към кучето. — Аз горе-долу свикнах. Какво стана във всеки случай?

— Алфи е болен — отвърна Анна. — Горкото мъниче. Ние с Джон бяхме в един страхотен хотел… спа, невероятна храна, истинско блаженство… но после ни се обадиха по телефона и се върнахме. Оставих Джон в къщата на Миа и ето ме тук.

— Сериозно ли е? — попита Имоджен загрижено.

— Не мисля и слава богу. Джон ми изпрати съобщение, че четял на Алфи приказка и той изглеждал спокоен и весел. Температурата му вече била спаднала, когато пристигнал.

— Жалко, че не можахте да прекарате там дори нощта, но като че ли сте постъпили правилно. По-добре човек да е сигурен.

— О, разбира се. И нямаше да можем да се отпуснем и да се наслаждаваме, след като знаем, че Алфи не е добре. Само дето…

— Да?

— Ще ти прозвучи глупаво. Но бяхме в такава романтична обстановка и в един момент Джон слезе долу да вземе нещо от колата. И за миг си представих, че може би отива да вземе пръстена.

— Ооо — отвърна Имоджен. — Разбирам те. Макар че, разбира се, пренебрегваш, по-вероятния сценарий.

— И кой е той?

— Презервативите — сви рамене Имоджен.

— Боже — изчерви се Анна. — Права си. Сигурно е слязъл за това. Чувствам се като идиот.

— Недей. Предположенията ти са били логични, като вземем предвид спонтанната почивка и баровския хотел. А и кой знае, може и да си била права. Заповядай. — Имоджен й подаде чаша чай. — Да идем да седнем във всекидневната.

— Как беше в магазина? — попита Анна, малко замаяна, докато сядаше на кожения диван. — Все така ли нямаше хора?

— Да, никаква промяна. Няма какво да ти докладвам, освен това, че сега официално сме скъсали с Лука.

— Наистина ли? — изненада се Анна.

— Да. Сантиана ми писа в началото на деня, че те двамата сега са заедно. Със снимки като доказателство, както се оказа. Надявала се да продължим да бъдем приятелки.

— Какво нахалство — възмути се Анна, подразнена заради сестра си. — Имай предвид обаче, че ако разсъждаваш от гледната точка на Лука…

— Знам — прекъсна я Имоджен. — Разбирам, че не предложих алтернатива. Щеше да ми е по-леко, ако беше избрал някоя друга, с която да живее, но в крайна сметка не мога да го виня.

— Във всеки случай, наистина съжалявам да го чуя.

— Чувствам се малко скапана, но предполагам, че съм направила избора си и може би това означава, че не сме предназначени един за друг.

— Може би — допусна Анна. — Значи не съжаляваш, че остана тук?

— Не! Разбира се, че не.

Анна повдигна въпросително вежди.

— Е, почти не. Но чуй. Нещата ще се оправят, усещам го. И знам как да го постигнем.

— Така ли? — учуди се Анна. — Трябва да отсъствам по-често.

— Странно е, че го казваш. Какво ще кажеш за едно пътуване до Италия? Защото нещо ми подсказва, че може би точно това ще предизвика поврат в бизнеса ни.