Карамел с морска сол

Глава десета

Анна чакаше куфарът й да излезе на багажната лента в миниатюрното, но оживено летище на Пиза. Когато няколко минути преди това тя стъпи на пистата, веднага усети горещината, а в салона за пристигащи вече определено всичко по нея лепнеше.

Поредица от черни и сиви сакове преминаваха покрай нея за трети път, последвани от твърд розов куфар, украсен с еднопосочна стрелка и стикери със сърца. Анна потърси с поглед познатия си червен куфар. Ами ако изобщо не е пристигнал? Тя прехапа устна, като се сети за различните тоалети, които беше опаковала, и се изпълни с нервно напрежение. Дали пък Джон не беше прав, когато каза, че това пътуване му се струвало прибързано решение?

Но ето че тя беше в Италия — в началото на юни, две седмици, след като Имоджен за пръв път предложи тя да дойде тук. Наистина ли имаше смисъл да пътува до друга държава, на стотици мили от мъжа, когото обичаше?

„Аха!“ — Анна забеляза куфара си и учтиво си проправи път пред едно младо италианско семейство, за да го вземе.

Не че не беше развълнувана, че е в Италия. Докато теглеше куфара си към гарата, тя се замисли за онова, което й предстоеше. Никога не беше се проявявала като смел пътешественик, но въпреки това съзнаваше какъв невероятен късмет е да се намира във Флоренция — един от най-красивите градове в света, известен с възхитителния си джелато. А в понеделник вече щеше да се учи как да го прави с Бианка Ромео — жива кулинарна легенда и една от най-добрите специалистки по сладолед в Италия, в международно известната „Академия ди джелатерия“. Такава възможност човек получаваше веднъж в живота. Така че, разбира се, тя беше развълнувана, но беше твърде далеч от личната си зона на комфорт.

Струваше й се обаче, че Имоджен може би беше напипала нещо. Въпреки всичките й вятърничави планове, Имоджен си оставаше експерт в мечтите с размах, а при празния им магазин за сладолед, който носеше само загуби всеки ден, Анна съзнаваше, че повече от всякога имаха нужда от размах. Ако можеха да предложат на клиентите си нещо специално и висококачествено, тогава хората щяха да изминават някоя и друга миля в повече, за да дойдат при тях. Всеки обичаше кулинарните приключения, нали? И бяха готови също така да попътуват заради тях. Заради прясната панирана риба с картофки на Рик Стайн5 те отиваха в затънтени рибарски селца, а за автентичното италианско джелато, от което на човек му потичаха лигите, щяха да се разходят по плажа или да пристигнат с кола до Аркадата „Гранвил“. Само да можеха да го предложат в „При Вивиен“.

„Моята работа — помисли си Анна, докато крачеше към перон 3 — е да направя така, че когато пристигнат, да получат нещо достатъчно зашеметяващо, което да оправдае пътуването им.“ Тя провери маршрута на влака „Фиренце“ и се качи.

Влакът потегли от гарата в Пиза и само след минути Анна се потопи в пейзажа зад прозореца — окъпани в слънце лозя, златножълти къщи с керемидени покриви, пръснати по хълмовете, и издължени и елегантни кипариси, осеяли ландшафта на Тоскана. Анна се облегна назад, за да попие всичко ново, което я заобикаляше. Не беше излизала зад граница от години — след като Алфи идваше при тях почти всяка събота и неделя, приоритетите им с Джон бяха различни от тези на другите двойки. Но цветовете на нивите и поразителната синева на небето повдигнаха духа й и нервността й от пътуването се изпари.

Тя измъкна кафявия плик от чантата си и го отвори, като прочете подробностите за това къде щеше да отседне във Флоренция. Penzione или пансионът, в който щеше да живее, изглежда, беше съвсем близо до училището — „Академия ди джелатерия“, където започваше курсът й в понеделник.

Имоджен и Анна прегледаха всички училища и университети за правене на сладолед от Сицилия до Венеция, като изчитаха блоговете и отзивите, докато не се спряха на Академията — практически курс по приготвяне на джелато, с допълнителни вечерни часове за сорбета и гранита. Докато преглеждаше материалите за курса, устата й се пълнеше със слюнка при мисълта за онова, което щеше да създаде. Докато влакът се приближаваше към Флоренция и лозята отстъпваха пред сгради със зелени кепенци на прозорците и с балкони, по които висеше пране, тя нямаше търпение да започне.

Анна си взе такси от стоянката пред гарата и показа на мустакатия шофьор адреса, на който искаше да отиде. Той кимна и пое багажа й, като го хвърли отзад в багажника. Тя усети как погледът му поглъща цепката на бюста й, която се гушеше в черния й елек. Анна се изчерви, дръпна бюстието си нагоре и влезе в таксито. Без климатик и в този топъл летен ден тя се обливаше в пот, която се стичаше по врата й, залепваше кичурите от косата й. Тя свали прозореца на таксито с надежда за по-хладен ветрец, но въздухът отвън беше също толкова горещ и неподвижен.

Таксито се запровира бързо по тесни улички, като от всички страни се чуваше звук на клаксони, а шофьорът изригна тирада от гневни ругатни. Анна се държеше за дръжката на вратата до себе си — докато раздразнението на шофьора нарастваше, тя се замисли дали не бе за предпочитане да ходи пеша, вместо да се затваря в капана на таксито на един луд. Ако Джон беше тук, щеше да бъде ужасен — спирачките на таксито изскърцаха, докато избягваха стълкновението с възрастна жена и количката й за пазар. Тя вдигна поглед и само за минути пейзажът коренно се промени. Докато движението намаляваше, Анна видя, че са в сърцето на спираща дъха архитектура — църква с богато декорирана фасада, красиви градски къщи с фрески отвън и оживен площад.

— Via Fortiori — каза шофьорът. — Penzione Giovanna6.

— Si7 — отвърна тя.

Той й посочи висок жилищен блок, показвайки, че са пристигнали. Това беше четириетажна жилищна сграда с изящни декоративни балкони от ковано желязо.

Анна огледа площада. Масите на ресторантите бяха пръснати по паважа, тълпи от хора ги пълнеха в късния следобед, а магазините и бутиците предлагаха елегантни обувки с висок ток, булчински рокли и пресни зеленчуци. Анна бе погълната от миризмите, гледките и звуците. Площадът беше опияняващо жив.

— Окей — обяви шофьорът, изскочи от таксито и извади багажа й от багажника.

Тъй като никак не бе наясно с цифрата, която той поиска, Анна му връчи банкнота от двайсет евро, като се надяваше това да е достатъчно.

С последен похотлив поглед към гърдите й шофьорът влезе в таксито си, натисна газта и пое към хаоса из улиците на Флоренция. Потрепвайки леко от отвращение, Анна тръгна към сградата, която й посочи той. Една от буквите на неоновата табела на пансиона все още светеше, другите изглежда бяха угаснали от доста време.

Анна свери номера на вратата, после почука силно с чукчето във форма на лъвска глава. Звукът се изгуби в шума на площада и тя се почуди дали изобщо ще го чуят. Миг по-късно едра жена към петдесетте, с прошарена коса й отвори вратата.

— Синьора Макавой — каза тя приветливо.

Анна се усмихна в отговор.

— Анна, моля.

Жената усмихнато посочи собствената си пищна гръд.

— Джованна. Добре дошла — поздрави тя със силен италиански акцент. — Влезте.

Анна усети как я залива вълна от облекчение при вида на дружелюбното лице. Джованна я поведе нагоре по тесни каменни стъпала, докато стигнаха в малка стая. В скромната квартира, с единично легло с желязна рамка до прозореца, имаше също така скрин, гардероб и малка мивка.

— E piccolo — сви рамене Джованна. — А ти си alta8 — разсмя се тя, като посочи Анна.

Анна остави куфара си и се усмихна учтиво, свикнала с коментарите за ръста й. Стаята беше малко по-малка, отколкото изглеждаше в сайта, но имаше характер — и хубав прозорец с кепенци, който гледаше към площада. Джованна я хвана с усмивка за ръката, за да й покаже банята, светла и слънчева, с антични позлатени огледала и голяма вана на крачета. Анна веднага си представи как отпуска уморените си нозе в пяната на ваната още същата вечер.

— Bello9 — каза тя одобрително, благодарна, че бе прегледала разговорника си в самолета.

До стаята й имаше още една, още по-малка стаичка с оправено легло, като че ли Джованна очакваше да пристигне още някой гост. Тя се разкърши леко, за да отпусне раменете си след пътуването.

— Stanca?10 — попита Джованна, имитирайки прозявка.

Анна се сети за всички забележителности в туристическия й справочник за града и съжали, че е толкова изморена.

— Тази вечер почива — усмихна се Джованна. — После утре. Неделя — godere! Наслади се!

Глава единайсета

Имоджен сипа ягоди в блендера и го включи. В полунощ още не си беше легнала и приготвяше домашен сладолед в кухнята на баба си.

Да, вярно че бяха решили с Анна да почакат още един месец, докато Анна се обучи напълно и предаде на Имоджен основните неща, за да са готови да лансират новата домашна серия, но Имоджен имаше нужда да прави нещо. Ако не се занимаваше с някаква работа, започваше да мисли за Лука и я обхващаше съжаление.

Затова тя реши да опита два вкуса, като приготви сладоледа по най-простия начин — с шоколад и с ягоди. В края на деня беше купила плодовете много изгодно при местния зарзаватчия. Имоджен облиза лъжицата и остави сместа да попие по езика й — ягодите бяха възхитителни. И шоколадът никак не беше лош — но пък какво ли можеше да се сбърка с шоколад, нали? Тя не използва всичките части от машината за сладолед, които Анна й беше показала, а свърши работата с подръчните материали в кухнята на Вивиен. Имоджен се усмихна доволно — беше хубаво да вършиш нещо творческо, вместо само да съжаляваш за онова, което би могло да бъде.

Пъхна кутиите във фризера, за да са готови да ги отнесе рано на другия ден в магазина. Изморена, но доволна, тя се мушна в леглото, зави се с пухената завивка и потъна в сън.

В неделя сутринта Имоджен извади черната дъска за менюта, която откри в килера на магазина, и написа с характерните за магазина бежово и пастелно розово:

Усмихна се, когато изнесе дъската отвън, очаквайки с нетърпение предстоящия ден. Утринното слънце изсушаваше бързо прогизналия от дъжд бетон пред магазина и като че ли по изключение времето може би щеше да сътрудничи в осъществяването на нейния план. Младежи с ролкови кънки сновяха наоколо, като се въртяха около бетонните конуси и дори чайките пееха някаква весела песен, докато се стрелкаха към кофите за боклук на крайбрежния булевард, за да си намерят закуска.

От обичайното си място пред магазина Хепбърн облайваше птиците. Имоджен се загърна по-плътно с жилетката си и се огледа за възможни клиенти. Стресна се при вида на златистата козина, когато един ретривър се шмугна покрай нея и се насочи право към Хепбърн.

— Много съжалявам — извини се жената с тъмна, късо подстригана коса, като настигна кучето и сграбчи отново каишката му.

Мъж с шлифер се изравни с тях и се спря задъхано.

— Значи го хвана, Джил. Браво.

— Хари има особено отношение към дакелите — обясни жената смутено. — Това е Хари. — Тя посочи златния ретривър. — Не той — разсмя се тя и хвана партньора си за ръка.

— А, старият магазин за сладолед. Между другото се канехме да поспрем тук — каза мъжът. — Разбрахме, че има нови собственици. Ние сме Джефри и Джил, приятно ми е да се запознаем.

Имоджен се усмихна и се ръкува с тях.

— Имоджен. И на мен ми е приятно. И да, ние сме новите собственички. Магазинът все пак остана в семейството, всъщност би трябвало да го наречем „При Вивиен и внучките й“. Поехме го със сестра ми Анна.

— Изглежда страхотно — отбеляза жената, като огледа прясно боядисаните стени и ретро обстановката.

Бяха направили абажури от черпаци за сладолед, като провесиха крушките в средата.

— Внуците ни много ще го харесат, нали, Джефри?

— Да, сигурен съм, че ще го харесат. Дайте ни два сладоледа, моля — каза Джефри. — Имате само с шоколад и ягоди, нали?

Имоджен кимна.

— Аз ще взема с шоколад и фунийка с ягодов за жена ми.

Имоджен напълни фунийките, като внимаваше да не раздроби фините вафли. Тя самата беше открила тези фунийки — те бяха доста по-добри от обикновените.

— Изглежда възхитително — отбеляза Джил, докато плащаше на Имоджен.

Те се насочиха към изхода, като този път водеха Хари на скъсена каишка. Хепбърн предпазливо подаде глава от задната стая с питащи кафяви очи.

— Вече е безопасно да излезеш, Хепбърн — прошепна Имоджен. — Току-що казахме довиждане на първите ни клиенти на домашен сладолед.

Кучето джафна одобрително.

— Мислиш ли, че съседите ни ще искат да го опитат? — попита го Имоджен.

Той джафна отново и завъртя опашка. Имоджен прие това за съгласие. Тя отиде до магазинчето за сувенири на Иви на крайбрежния булевард. Звънчето иззвъня, когато тя влезе.

— Здравей, Иви — провикна се Имоджен, когато я видя. — Мога ли да те изкуша с малко домашен сладолед?

— О, миличка, колко бих искала. Много мило от твоя страна да ми предложиш. Но докторът ще ме убие. Казва, че трябва да си следя холестерола.

— О, разбирам. Е, няма да е хубаво да ти навлека неприятности. Просто ще трябва да измислим някакви по-здравословни опции за теб.

Едно обсипано с лунички момченце се мушна в магазина покрай Имоджен, като стискаше голяма надуваема акула.

— Пробита е! — изхленчи то.

— Дългът ме зове — усмихна се Иви. — Но защо не попиташ Фин? Обзалагам се, че ще е много доволен да се възползва от предложението ти.

— Да — каза Имоджен. — Ще го направя.

Тя подмина няколко арки до школата на Фин. Отвън група сърфисти се готвеха да влизат и тя видя Фин, застанал на вратата.

— Приятно сърфиране — пожела Имоджен на групата. — После ви чакат петдесет процента отстъпка от фунийките с домашен сладолед в магазина на Вивиен ето там. — Тя посочи магазина.

— Звучи добре — каза една от жените, облечена в неопрен. — Но предполагам, че ще сме замръзнали.

— Науката е в подкрепа на сладоледа — възрази Имоджен, като веднага измисли отговор. — Колкото е по-ниска вътрешната ви температура, толкова ви е по-топло.

Беше го прочела някъде. Не беше съвсем сигурна дали наистина е вярно, но определено звучеше добре.

Единият от мъжете в групата, висок и мургав, с къса черна коса, намигна на Имоджен, докато вдигаше ципа на неопрена си. Тя не можа да не забележи колко плътно прилепваше гумената материя там, където трябваше.

— Ще дойдем — обеща той.

Този следобед Имоджен огледа гордо пълния магазин за сладолед. Поръчките от сърфистите на Фин валяха толкова много и така бързо, че отначало тя се затрудни да запише всички. Изглежда й бяха повярвали на приказките за вътрешната и външната температура и след дългото прекарване в морето, поръчваха огромни количества сладолед, за да се преборят с треперенето след сърфирането.

— Сладоледът е невероятен — обърна се към нея мъжът с тъмната коса.

— Ето, опитай от ягодовия. — Друг младеж му подаде своята фунийка.

В гърдите на Имоджен се надигна гордост, докато ги гледаше как лакомо унищожават сладоледа.

Глава дванайсета

Анна излезе от къщата на Джованна на площад „Санта Мария Новела“, изпълнен с тълпи от хора, които си тръгваха от обедната църковна служба. Тя сложи слънчевите си очила. Нощният сън я освежи и сега беше готова да започне да разглежда града. Тъй като й оставаше само един ден до започването на курса, тя очакваше с нетърпение да се възползва максимално от тази възможност.

Слънцето беше високо и в леката си тюркоазена рокля и златни сандали Анна усещаше приятната му топлина по кожата си. След най-дъждовния май от много време в Обединеното кралство, тя попиваше толкова жадуваните слънчеви лъчи. Единствено трябваше да реши, кое да види най-напред. Тя хвърли още един поглед в туристическия справочник и реши да тръгне към опасаната от исторически мостове река, която разделяше града. Докато вървеше по уличните павета, наблюдаваше как слънцето се отразява от водата в края на улицата. Тя инстинктивно се забърза, докато не зърна пред себе си Понте Векио — характерна забележителност на Флоренция, която бе виждала толкова пъти на пощенските картички и в книгите. С малките живописни къщички, построени върху него и надвиснали над водата, мостът се издигаше внушително на фона на пищния тоскански пейзаж, изпъстрен с високи кипариси. Тя вдъхна дълбоко чистия въздух, тук дори миризмата беше различна — аромат на италианско кафе от близкия ресторант и леко ухание на парфюм от преминаващата покрай нея жена.

— Синьора — усмихна й се широко един младеж, предлагайки й фалшива чанта „Гучи“.

Анна любезно поклати глава и тръгна по моста.

— Ще ни снимате ли? — помолиха я учтиво семейство японци с немирни деца.

— Разбира се. — Тя взе фотоапарата.

Когато отстъпи назад и погледна през визьора, видя, че къщичките бяха всъщност бижутерийни магазини. Светлината се отразяваше от витрините, отрупани с диамантени пръстени и фини златни колиета.

— Благодаря ви — каза й жената, като пое обратно апарата. — Това е особен град, нали? — изрече тя бавно. — Много романтичен.

— Току-що пристигнах — усмихна се Анна. — Но вече забелязвам това.

Тя прекоси моста и седна да обядва на един сенчест тих площад Сан Спирито, от другата страна на реката. Далеч от по-привлекателните за туристите места, атмосферата около нея принадлежеше само на местните жители, децата играеха във фонтана, а една баба надничаше през един прозорец. Анна си поръча талятели с миди и чесън и чаша бяло вино.

Анна се усмихна, когато сервитьорът й донесе горещата паста и питието й. Тя отпи от виното и се взря с наслада в гледката на площада. Нави талятелите на вилицата си и плахо доближи вилицата до устните си. Вкусът беше божествен.

След като приключи обяда си, вече приятно замаяна от виното, Анна продължи разходката си. Мина покрай елегантни художествени галерии и музеи, видя младежи, които позираха за снимка пред статуята на Давид. Когато горещият ден премина в благоуханна вечер, тя осъзна, че е оставила най-важното нещо за накрая. Време беше да опита местния сладолед. Тази сутрин на закуска Джованна й беше препоръчала една джелатерия и Анна откри името й в бележника си — „Виволи“.

Магазинът се гушеше в квартала Санта Кроче, на десет минути път от пансиона. Когато Анна стигна до него, видя дълга опашка, която се виеше по тясната улица. Италианците на опашката пред нея бърбореха възбудено и тя долавяше по някоя позната дума, свързана с вкусове и обещания: „Cioccolato… stracciatella… frutti di bosco“11. Докато ежедневният й речник на италиански беше ограничен, това не важеше за познанията на Анна в областта на различните сладоледени аромати. Сърцето й биеше лудо, докато опашката пред нея намаляваше и тя се приближи достатъчно, за да види примамливите купчини джелато в пастелни цветове, изложени в големите стъклени витрини. Нервността при пристигането й в непознатия град вчера изчезна. Тук — с наредените пред нея различни сладоледи и сорбета — тя се чувстваше у дома си.

Когато дойде нейният ред, Анна посочи ентусиазирано към две фунийки, обрамчени по ръба с шоколад и лешници и зажестикулира към тъмния шоколадов сладолед, като се надяваше, че младежът, който я обслужва, ще я разбере.

— Cioccolato? — каза тя свенливо.

— А в другата? — промълви, без да се запъне младежът й се усмихна.

— Вие говорите английски — въздъхна тя с облекчение. — От малиновото сорбе, моля.

— Преди време живях в Лондон — каза той. — Много ми харесваше, но там липсваше едно нещо — той кимна към сладоледа и сипа щедро от наситено розовото сорбе във фунийката й.

Анна му благодари и тръгна със сладоледа. Когато потопи устни в тъмния шоколад, направо се прехласна — джелатото беше невероятно въздушно. Тя си проправи път обратно към пансиона на Джованна под обсипаното със звезди небе като редуваше ту шоколадовия, ту малиновия сладолед — свеж, уханен и пълен с плод. Ето, помисли си тя, с такова нещо бих могла да свикна.

Написа Анна на сестра си, докато се връщаше в пансиона.

Телефонът бипна на секундата с отговора на Имоджен.

Анна се усмихна, докато четеше съобщението — значи не само тя беше получила вдъхновение днес. Имоджен процъфтяваше в магазина без нея и пробваше кулинарните си способности. На другата сутрин и тя щеше да направи същото.

Глава тринайсета

— Имоджен — заговори я Фин със стоманен блясък в лешниковите си очи, — какво си направила, за бога?

Той стоеше пред школата си, докато тя отиваше да отвори магазина в понеделник сутринта, и ако се съдеше по вида му, никак не беше щастлив. Хепбърн излая бодро за поздрав и Имоджен се наведе да го успокои.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, опитвайки се да изтласка от подсъзнанието си някои неприятни съмнения, които се мъчеха да се промъкнат. Тя си напрегна мозъка… снощи затвори магазина, после си отиде вкъщи и прекара кротко вечерта в гледане на филми. Да не би да беше сгафила нещо, преди да си тръгне — да е изтикала кофите за боклук на мястото на Фин? Той приличаше на човек, който може да се вкисне от подобно нещо.

Той поклати уморено глава.

— Вчерашният ми урок с моите сърфисти беше абсолютен провал. С изключение на едно момче, Пол — който се присъедини към нас след обяд — всички си изповръщаха червата.

„О, не! — помисли си Имоджен, когато действителността я блъсна между очите. — О, НЕ!“

— Да, така беше — продължи Фин, като прокара нервно ръка през тъмнорусата си коса и сбърчи чело. — И както и да си представяш случката, повярвай ми, беше много по-лошо. Чакълестият плаж без нито една тоалетна на мили наоколо… и десетина сърфисти с остро хранително отравяне. Щеше да е почти смешно, ако не беше такава ужасна катастрофа.

Имоджен се сви, като си представи ужасната ситуация.

— И ти си сигурен, че е от сладоледа? — попита тя, хващайки се за сламка.

— Абсолютно съм сигурен, че това беше единственото нещо, което ядоха всички. Ако искаш, питай ги сама — отговори й ядосано, — ама те все още са си у дома, където продължават да повръщат.

— Това е ужасно — каза Имоджен.

— Не разбирам. Ти по рецепта ли го направи?

— Да. Мисля, че всичко си беше наред.

Сега вече се сещаше, че беше пропуснала няколко параграфа, които може би бяха наистина важни. Но буквите се разместваха, докато четеше. Винаги ставаше така.

Знаеше какво трябваше да каже, само една думичка: „Съжалявам“. Но не можеше да се накара да я изрече — да признае, че е допуснала такава глупава грешка.

— Не знам дали сърфистите ще се оправят, за да продължат курса си утре, а като се има предвид, че аз им препоръчах магазина, не мисля, че е правилно да им взема парите, нали? Но ти не можеш да продължаваш така, защото ще провалиш репутацията на Аркадата… Проучи ли как да вземеш сертификат по хигиена?

— Не — каза Имоджен.

Това беше една от точките в списъка, който й беше оставила Анна — досадно нещо, което тя все оставяше за накрая.

— Би могла да започнеш оттам — каза Фин, клатейки глава.

Имоджен затвори вратата на магазина и я заключи. Няколко минути спокойствие — имаше нужда от това. Седна в едно сепаре с гръб към вратата и обори глава върху ръцете си. Анна отсъстваше само два дни, а тя вече беше успяла ужасно да оплеска нещата. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж. Може би Фин не беше прав, каза си. Може би нещо друго бе предизвикало повръщането — може би стомашен вирус? Беше чувала, че е много заразен. Нямаше да се остави да се притеснява от нещо, което не беше доказано.

Събра сили, стана и отиде отново да отвори вратата. Там стояха мъжът и жената, които се бяха отбили вчера. Джефри, жена му Джил и златният им ретривър. Лицата им бяха пепеляви.

— Добро утро — поздрави Джил учтиво. — Съжалявам, че ви притеснявам, но искахме да ви питаме дали не му е имало нещо на онзи ваш сладолед вчера. Просто…

— Почувствахме се зле — продължи Джефри. — И когато вчера започнахме да повръщаме, се обадихме на личния си лекар. Не бяхме сигурни дали да не идем в спешното отделение.

— О, божичко — прехапа устна Имоджен. — По-добре влезте вътре.

Тя покани двамата да седнат. Те седяха леко прегърбени — като че ли бяха остарели с десет години за една нощ. Тънките бръчки по лицата им бяха станали по-дълбоки.

— Имам ужасното чувство, че вината е моя — призна Имоджен. — Много съжалявам.

— Случва се — каза Джил благо. — А и ние се чувстваме по-добре днес, нали Джефри? — Гласът й прозвуча напрегнато и слабо.

— Аз успях да изям един крекер тази сутрин — отвърна Джефри с бледа усмивка. — А пък Джил не си повърна чая.

Той протегна ръка да погали ретривъра. Дори и кучето не изглеждаше толкова енергично тази сутрин и почти не реагира на Хепбърн, който се спотайваше в кухнята и не се набиваше много на очи.

— О, боже — изпъшка Имоджен, а стомахът й се сви от чувство за вина. — Боя се, че не сте единствените, които сте пострадали.

— Така ли? — попита Джил.

— Успях да отровя и една група сърфисти — призна покрусена Имоджен. — Как бих могла да поправя това? — попита тя. — Мога ли да ви предложа компенсация?

— Не се притеснявайте — усмихна се Джил и сложи успокоително ръка върху нейната. — Всеки прави грешки, миличка. А и ние знаем, че едва сега започваш.

— Но е трябвало да си стоите вкъщи… — каза Имоджен. — Това ме кара да се чувствам ужасно.

— Ние винаги си стоим вкъщи — усмихна се Джефри. — Без особена разлика. Е, това не бяха най-приятните двайсет и четири часа, но почувствахме облекчение, че не е нищо сериозно, нали Джил?

— Точно така — потвърди тя. — Сега вече сме почти в най-добрата си форма.

— Е, въпреки всичко не бих ви обвинила, ако поискате да ни затворят.

— Знаем, че със сестра ви сте нови в занаята. А пък и ние сме имали лоши моменти.

— За онова барбекю ли се сети? — разсмя се Джефри.

— Призлява ми, като си спомня — поклати глава жена му. — Половината от приятелите ни си взеха болнични, след като ядоха едно недопечено пиле. Не трябва да се подиграваме. Но човек се учи от тези неща, нали? Да бъде по-внимателен следващия път.

— Повярвайте ми. Взех си поука. Няма да продавам повече.

— Е, ние ще тръгваме. Но решихме, че е най-добре да проверим и да ти кажем.

— Благодаря! Благодаря ви много. И се надявам скоро да се почувствате много по-добре.

Двамата излязоха от магазина в мрачното сиво утро, прегърбени силуети, които обаче не бяха изгубили чувството си за хумор.

Имоджен бавно издиша въздуха, който задържаше от толкова време. Някои хора бяха толкова добри, помисли си тя с дълбока благодарност и облекчение. Копнееше Анна да се завърне у дома и да възстанови реда. Как изобщо си беше въобразила, че ще може да върти магазина самичка? Седмицата й се струваше много дълга.

На другата сутрин Имоджен се насили да стане и да се облече, наля си кафе в термоса, преди да иде до магазина. Ако нямаше да я съдят, значи трябваше да продължи с бизнеса, както обикновено. Макар и без домашно приготвен сладолед.

„Ти не си малодушна — каза си тя, докато крачеше към «При Вивиен». — Идва нов ден.“

Когато стигна до вратата на магазина, вече се почувства готова да отвори. Може би пък днес нещата щяха да се оправят.

На изтривалката имаше куп поща и тя се наведе да я вдигне, като остави снопче листовки и местния вестник на тезгяха. Включи стереоуредбата и отвори входната врата, за да изглежда по-приканващо.

После сортира писмата, отдели една сметка за ток и изхвърли няколко листовки за доставка на храна. Тъй като не се виждаха клиенти, отвори местния вестник и прегледа заглавията — снимки на домове, пострадали от последното наводнение, с тъжните им обитатели отпред. Имаха късмет, че магазинът не беше засегнат, помисли си Имоджен.

Обърна на трета страница и едва не пропусна материала.

Имоджен се задъха, докато четеше статията — споменаваха магазина на Вивиен и историята с хранителното отравяне в неделя беше отпечатана черно на бяло.

„О, божичко — помисли си Имоджен, като се насили да затвори вестника. Ами какво да правя сега?“

Докато сядаше на едно високо столче, паниката й бавно премина в объркване. Историята беше доста неясна и хората, участващи в нея, не бяха назовани по име, но пък имаше подробности за историята на магазина и за подновяването му, които бяха странно точни. Неща, които само друг човек, който работеше в Аркадата, можеше да знае.

Някой се беше нагърбил със задачата да провали бизнеса им и вероятно бе съвсем наблизо до магазина.

Интуитивно тя се запъти към школата по сърф на Фин с вестника в ръка.

— Фин, да си чувал нещо по въпроса? — попита го тя, като му показа статията.

Фин я погледна неразбиращо, после взе вестника от ръцете й. Прегледа го.

— Майчице, това никак не е добре, нали? — каза той.

— Знам, че инцидентът от онзи ден не би трябвало да се случва, но трябваше ли да разговаряш с местната преса?

— Нямам нищо общо с това.

— Наистина ли? — възкликна недоверчиво Имоджен. — Струва ми се странно, защото ти си единственият човек, който наистина се подразни от това. А може би можеш и да спечелиш нещо от провала ни?

— Не знам нищо по въпроса. — Фин сви рамене. — И не знам защо си мислиш, че ще се облагодетелствам от това, че магазинът на Вивиен ще пострада. Ние тук разчитаме един на друг и се подкрепяме взаимно в бизнеса си. Винаги е било така. Точно поради тази причина се почувствах предаден онзи ден.

— Но в статията има неща, които само някой от нас тук може да знае.

— Не искаш да се откажеш от идеята си, нали? Окей, Имоджен. Открий доказателства и с радост ще те изслушам.

— Ще открия — обеща Имоджен. — Защото не е честно да ни причиняват това.

Глава четиринайсета

— И сега добавяте петдесет грама сметана — каза Бианка на Анна, като се наведе над работния й плот и посочи голяма сребърна смесителна купа.

Анна слушаше внимателно италианската си инструкторка и се опитваше да накара ръката си да не трепери. Ето я, абсолютен новак, в присъствието на Бианка Ромеро — кулинарната легенда. Внимаваше да не сбърка нещо. Бианка й кимна одобрително и отиде при следващия плот.

Бианка беше над трийсетгодишна, елегантна, очарователна жена, чиято страст към храната проличаваше във всяка дума, изречена от нея. Отмервайки внимателно продуктите, Анна старателно смеси съставките, като внимаваше да изпълнява точно рецептата.

Докато пиеше кафе тази сутрин в приемната, Анна се запозна с четиримата си колеги от курса. Бяха международна група — Георгиос, пълничък грък на средна възраст; Шан, дружелюбна художничка от Ирландия; и Риа и Хиро — младоженци от Япония.

Кипейки от нерви и ентусиазъм, те влязоха един след друг в елегантното помещение с високи тавани, големи прозорци, избелели фрески по стените и пищни декорации по белия таван. Бианка ги поздрави, а после веднага премина по същество.

— Няма да получите диплома, ако не направите най-висококачествения сладолед — в противен случай курсът ще е просто загуба и на вашето, и на моето време.

После ги раздели по двойки и Георгиос бързо се запъти към масата на Анна.

— Ти си добра в това, а? — Гласът му прогърмя до нея и той я бодна в ребрата. — Знам, че избрах добър партньор. Веднага мога да позная, че си опитна готвачка — разсмя се той.

— Така ли? — Анна се усмихна изненадано. — Никога не съм правила джелато. Всичко това е ново за мен. — Тя премери захарта и я изсипа в купата. — Ами ти, Георгиос? Правил ли си това преди?

Анна го погледна — той не беше облечен подходящо като за кухня, с престилка върху костюма, с разкопчана риза и разхлабена вратовръзка.

— Никога — каза. — Но е време да опитам нещо ново. — Той сви рамене. — В Атина… Сигурен съм, че си чула. Нещата не вървят много добре.

Анна кимна, напоследък беше трудно да пропуснеш последните новини.

— Не се тревожи — ухили се той. — Да, имаме проблеми с икономиката… големи проблеми. И моят магазин за обувки… продавах дамски обувки с висок ток, прекрасни обувки! Трябваше да ги видиш, Анна. — Той повиши глас възбудено, докато ги описваше. — Коприна… най-добрите материали… — Когато обаче Бианка му хвърли строг поглед, Георгиос като че ли отново се приземи. — Във всеки случай, това вече е само сън — прошепна той на Анна. — Напоследък нямаме клиенти.

— Съжалявам — отбеляза Анна, мислейки си колко ли е съсипващо за човек да затвори магазина, в който е вложил толкова много.

— Но с всяка криза идва и нова възможност — продължи Георгиос. — Няма да е лесно, знам. Жена ми винаги ми е казвала, че съм пълен провал в кухнята. Но си имам това. — Той посочи главата си. — Добра глава за бизнес. След година — само ела и гледай, Анна. Ще имам вече империя за джелато. Преди печелех добри пари и отново ще ги печеля. Просто трябва усилена работа. Ще заминем с децата на някой от гръцките острови, може би в Наксос, ще отворим джелатерия за туристи. Фантастико!

— Та как напредваме тук? — Бианка изникна до тях и Анна подскочи изненадано. — Анна, да не би Георгиос да те разсейва от практическите занимания?

Анна поклати глава, тъй като не искаше Георгиос да загази.

— Искам до края на деня да опитам тук възхитителен ванилов сладолед. А ако продължите да си бъбрите, не знам как ще успеете да го направите.

Вратата на класната стая се отвори и Бианка и Анна се обърнаха, за да видят кой е. Млад мъж на около трийсет години, с джинси и карирана риза влезе в стаята толкова непринудено, като че ли влизаше у дома си. Дъхът на Анна спря, когато зърна топлите му кафяви очи и тъмна коса. Беше същият мъж, само че сега беше облечен. Беше го зърнала през полуотворената си врата тази сутрин у Джованна, докато отиваше към банята само с една кърпа, препасана през кръста. Той като че ли не забеляза, че тя го гледа.

— Синьора Бианка — поздрави той инструкторката с усмивка и целувка по бузата.

После я заприказва мелодично на италиански, като че ли вече я познаваше.

— Матео — каза Бианка със сдържан, професионален тон. — Докато сме в клас, ще говорим на английски… по-лесно е за всички тях. Можеш да работиш с Шан, там до прозореца.

Матео се присъедини към новата си партньорка. Анна въздъхна облекчено, когато той не я позна, и обърна поглед към рецептата. Изрони семенцата от ваниловата шушулка, която им бяха дали на двамата с Георгиос, а после ги хвърли в боклука, като добави шушулката към сместа.

— Анна, съжалявам, миличка — каза меко Георгиос, — ама мисля, че тук сбъркахме.

Тя погледна към скъпоценните ванилови семенца, които бяха в боклука, вместо да са в смесителната купа. По дяволите, помисли си. Каква глупачка е само. Изхвърли най-хубавата съставка.

— Ще помоля за нова шушулка — каза Анна, отиде при Бианка и се извини за грешката си.

Когато се върна при работния си плот, Георгиос беше включил машината за сладолед.

— Загря ли първо сместа? — попита Анна.

— Трябваше ли? — паникьоса се Георгиос.

— Да — каза Анна.

Тя бързо изключи машината и се опита да спаси сместа, но се получи само жалък буламач. Ставаше единствено за боклука.

— Внимание, всички — обърна се Бианка към класа. — Да видим великите ви творения. И което е по-важно — да ги опитаме!

— Съжалявам, Анна — каза Георгиос, като забеляза разочарованието й, което граничеше с отчаяние.

На Анна й се искаше земята да се разтвори и да я погълне — нея и сладоледения й провал. Защо й беше толкова трудно тук, след като се справяше идеално с простичката рецепта в кухнята си? Бяха създали блудкав и безвкусен сладолед, който тя се срамуваше да покаже.

Бианка стоеше до плота на Шан и Матео, когато опита лъжичка от сладоледа, се разтрепери от удоволствие.

— Това наистина е възхитително — каза тя. — Елате всички да го опитате.

Анна неохотно отиде дотам, взе си чиста лъжичка и опита сместа. Беше добра. Беше наистина, ама наистина досадно добра.

— Но ти разполагаш с едно предимство — добави Бианка, като се обърна към Шан. — С този италианец в твоя екип. А казал ли ти е, че произхожда от една от най-известните сладоледени фамилии?

Матео махна с ръка.

— Достатъчно, Би. Знаеш, че не са ме научили на нищо. Така че и аз започвам от нулата, както всички вие.

Той огледа усмихнат класа и за миг улови погледа на Анна. Ако семейството му беше толкова добро в правенето на сладолед, почуди се Анна, тогава той какво търсеше тук?

— Не е лош — отбеляза Бианка, като опита сладоледа на Риа и Хиро. — Усещам истински потенциал… трябваше само да го направите малко по-сладък.

За момент Анна се изпълни с надежда, че Бианка може да реши да спре дотам, да реши, че е опитала достатъчно сладолед за деня. Но тя се обърна към Анна и Георгиос.

— А това… — Тя свъси вежди, като че ли липсата на опит на Анна и Георгиос някак си оскърбяваше историята на правене на сладолед в региона. — Това е абсолютна каша, нали? Тъй като външният вид понякога лъже, аз, разбира се, ще го опитам — каза тя, но трепна като от убождане, щом хапна.

— Е, днес ви е първия ден — добави Бианка малко по-меко. — И всъщност първите дни са именно за това. Така че всички вие — тя се обърна към другите курсисти, — направете най-ужасните си грешки сега… както не са се побояли да ги направят Георгиос и Анна… а после, моля ви, моля ви, положете всички усилия онова, което правите до края на седмицата, да е много, много по-добро.

На Анна й се прииска да изчезне от лицето на земята.

— И вие сте отседнали при Джованна, нали? — попита я Матео, когато двамата си тръгнаха заедно с останалите курсисти.

— Да. — Тя усети как се изчервява. Значи той я беше видял тази сутрин.

— В такъв случай, защо да не вървим заедно до дома? — предложи й сърдечно той.

Английският му беше почти безупречен, с лек американски акцент, като че ли го беше усъвършенствал по-скоро с гледане на филми, отколкото с учене на английска граматика.

— Разбира се — прие Анна.

Малко компания щеше да й дойде добре след днешния ден. Провалът със сладоледа все още я измъчваше. Готвенето беше нещо, което тя предполагаше, че върши добре. Нима бе сгрешила в преценката си, че ще се справи с курса?

Матео като че ли прочете мислите й.

— Не се разстройвай толкова — опита се да я успокои той. — Тя си е такава, Бианка. Наистина тормози хората. Но винаги постига добри резултати.

Думите му окуражиха Анна. Може би беше прав.

— Откъде я познаваш?

— Израснах тук. Тя е най-добрата приятелка на сестра ми Каролина… двете все ме дразнеха, като бях малък.

Анна се усмихна.

— А сега? Ако си оттук, защо си отседнал при Джованна?

— Семейството ми се премести в Сиена, така че сега е мой ред да бъда турист — разсмя се той. — Няма по-добро място в света за туристи от Флоренция.

— Струва ми се, че съм съгласна. Зад всеки ъгъл те чака нещо красиво, което да видиш.

— Или нещо хубаво, което да хапнеш — усмихна се той. — Има едно нещо, което ми се струва, че ще харесаш. Разполагаш ли с десет минути?

Анна кимна.

— Като никога, не бързам за никъде.

— Страхотно, да купим тогава храна за вечеря на терасата. Казах на Джованна, че ще я почерпя.

Анна тръгна с Матео по павираната улица, докато стигнаха до оживен магазин наблизо, с огромни бутове шунка от глиган, провесени отвън.

— Влез — подкани я Матео, усетил колебанието й — и опитай от това. — Той накара дебелия брадат собственик на магазина да й отреже парче бяло сирене. — Това е прясна моцарела от биволско мляко.

Анна се усмихна доволно на вкуса и начина, по който сиренето се разтопи върху езика й.

— Това наистина е добро — разсмя се тя.

— А какво ще кажеш? — попита той. — Да вземем ли и от това месо? — Матео посочи смайващия избор от сушени и пушени меса зад витрината.

— Изглеждат превъзходно.

Той отново кимна и преди да разбере какво става, пред Анна вече имаше малка чинийка с мостри от месата.

— Така, както съм започнала, няма да се наложи да вечерям — разсмя се Анна.

Върна се в стаята си в пансиона и затвори вратата след себе си. Тя, Матео и Джованна споделиха възхитителна вечеря на терасата на покрива и сега я обливаше топлина, както от разговора, така и от червеното вино, което пиха. В присъствието на Матео, който превеждаше, тя можа да поговори много по-свободно с Джованна, като я разпита за децата и внуците й и доби представа как е израсла във Флоренция.

Анна извади преносимия си компютър от скрина, зареди скайп и натисна видео повикване на Джон. Нямаше търпение да му разкаже всичко, което й се беше случило досега.

— Здравей — каза Джон, докато образът му се фокусираше. — Как вървят нещата?

— Добре. Е, днес беше катастрофа, но вече всичко е наред.

— Катастрофа ли?

— Е, не е кой знае колко страшно. — Тя се усмихна на онова, което й се струваше ужасно преди малко. — Направих един наистина скапан сладолед.

— Само това ли?

— Да, глупчо. Как са нещата у дома?

— Всичко е добре. Все още вали. О и Ед, и Джес така и не отидоха на медения си месец.

— О, не… това е ужасно. Какво е станало?

— Туристическата фирма фалирала. Ед тръгна отново на работа, а Джес очевидно се цупи по пижама в апартамента и гледа повторенията на „Отчаяни съпруги“.

— Бедничката. Не мога да я виня. Те наистина чакаха с нетърпение тази ваканция. Сигурно й е дошло до гуша.

— Очевидно си го изкарва на Ед. Мисля, че той е трябвало да организира застраховките. Във всеки случай, от онова, което чувам, не е най-розовото начало на брачния им живот.

— Какъв лош късмет. А как са останалите неща? Как е Алфи?

— Всичко е наред. Алфи е добре, много харесва яслата и има нова най-добра приятелка на име Попи. Винаги му е вървяло с дамите.

— Сладурче! — Анна ясно си представи усмихнатото личице на Алфи. — Прегърни го от мен, чу ли? А как върви в работата?

— Натоварено — отвърна той. — Работя до късно, реших, че мога да го направя сега, докато те няма. А ти? Как е в Италия?

Анна не намери думи, за да разкаже на Джон за всички нови неща, които беше видяла и правила.

— Добре е. Слушай, изглеждаш ми изморен. Може би трябва да използваш случая, че си у дома и да си легнеш рано. И аз имам нужда от сън, ако искам утре да се справя по-добре.

— Окей. Лека нощ тогава.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Анна затвори неохотно лаптопа си и го остави върху скрина. Надникна от прозореца на малката си стая. Площадът все още беше пълен с двойки, които вечеряха на свещи и пиеха вино. Ако можеше и Джон да е тук, тогава щеше да разбере.

Глава петнайсета

„Днешните новини във вестника са утрешното съдържание на кошчето за боклук“, каза си Имоджен, молейки се това да се окаже вярно в техния случай. Беше трудно да се каже дали лошото време или скандалът с хранителното отравяне държеше хората настрани от магазина на Вивиен.

Вече беше обяд, а възрастният мъж, който даваше шезлонги под наем в тяхната част на плажа, беше единственият клиент на Имоджен — отпиваше от чашата горещ чай и чакаше да премине бурята. Имоджен вече се чудеше дали лятото изобщо щеше да дойде. Беше юни, а те едва бяха зърнали слънцето един-два пъти. Или пък съдбата им беше отредила още седмици със сиви облаци и дъжд, който барабани по прозорците?

— Мрачно е тук, нали? — попита мъжът, като изказа на глас мислите на Имоджен.

Тя кимна и се насили да се усмихне.

Толкова й се щеше да избяга. Животът на острова й прилягаше много повече от този. Дължеше го обаче на баба си, на баща си и на Анна, напомни си тя строго. Не можеше да позволи Анна да се върне у дома от Италия и да завари слухове за лоша хигиена. Трябваше да направи някаква положителна реклама на магазина, за да неутрализира отрицателната статия във вестника. И трябваше да го направи бързо.

Мисли положително, каза си тя, докато прибираше лъжичките. Когато се върнеше Анна, щеше да е само въпрос на време да произведат продукт, с който наистина да се гордеят. И за да разберат хората за него, тя трябваше да излезе с наистина силна реклама.

Имоджен хвърли поглед към стената над тезгяха, където бе закачила в рамки някои снимки от албума на Вивиен — деца, които играеха на плажа пред магазина и родители, изтегнати се в шезлонгите до тях. Трябваше им някаква магия, която да съживи духа на лятото. Сладоледи = слънчеви детски мечти. Но когато небето беше сиво, какво можеха да направят те с Анна, за да подсетят клиентите за онези топли дни?

В главата й се завъртя една мелодийка. Няколко тенекиени ноти, които винаги ги караха двете с Анна да наострят уши и да хукнат при родителите си да искат пари за сладолед.

„Точно така, — помисли си Имоджен. — Фестивали, плажове, пикници в парка“. Току-що беше съставила плана, от който се нуждаеше магазина.

Отварянето на вратата прекъсна мислите й.

— Да имате място за още един човек? — усмихна се Джес и влезе вътре.

— Струва ми се, че все ще те сместим някъде.

— Видях статията — продължи Джес, сядайки на едно от високите столчета до бара. — Какъв кошмар.

— Не ми говори.

— О, не се коси. Вече никой не чете местната преса.

— Надявам се да е вярно.

— От друга страна, заведението наистина изглежда много по-добре.

— Благодаря — зарадва се Имоджен. — Излъскахме го добре. А ти какво още правиш тук? Мислех си, че вече се печеш на слънце някъде из Антигуа?

— Като заговорихме за кошмари, тази проклета туристическа агенция! Разполагахме с купища младоженски ваучери за стотици паунди, които хората ни бяха купили като подарък за сватбата… а сега, след като агенцията е фалирала, тези подаръци пропаднаха. В работата на Ед, щом надушиха, че плановете ни за Антигуа са пропаднали, веднага го привикаха. Така че останах само аз. Тук. Младоженка без меден месец.

— Това е ужасно — прояви съчувствие Имоджен. — Много ли ще ме намразиш, ако ти кажа, че се радвам да те видя и че всъщност съм доволна, че все още си тук?

— Да, ще те намразя! И за да компенсираш това, искам голяма чаша горещ шоколад, моля. Все още съм в дъждовната Англия, и то самичка. Дори Анна замина.

Имоджен отиде в кухнята да приготви шоколада за Джес.

— Не си съвсем сама — опита се да успокои тя Джес минута по-късно, като й връчи чашата с горещата напитка.

— Извинявай. Страхотно е, че си тук. Просто седмицата беше ужасна. Във всеки случай, как е Анна? Харесва ли й Италия?

— Прати ми едно-две съобщения. Звучи, като че ли си прекарва страхотно.

Джес се усмихна.

— Хубаво, тя го заслужава, нали? Всичките тези години, през които бе прехласната по готвенето, може пък най-сетне да доведат до нещо различно, а не само до по-голям размер рокли за мен.

— Да. Обзалагам се, че вече е първа отличничка, нали? Любимката на учителката.

— Определено — съгласи се Джес, разбърквайки лениво горещия шоколад с лъжичката си.

— Джес — започна Имоджен. — След като си тук…

Джес повдигна подозрително вежда.

— Мога ли да ти задам един въпрос? Ако искаш да намериш ван, къде ще отидеш да търсиш?

— Ван ли? — Джес се подсмихна самодоволно. — Да не планираш да ходиш някъде? Анна винаги ми е казвала, че си падаш малко хипи.

— Не е за мен — обясни Имоджен. — За бизнеса е. Сладоледен фургон. Реших, че е време… искам да кажа ще стане, когато Анна се върне… да станем мобилни. Ти какво мислиш?

— Ван? — Джес прибра разпилените си до раменете къдри, обмисляйки идеята. — Като сладоледения фургон едно време в училище ли?

— Точно така.

— Идеята е добра. Ед има един приятел в Уърдинг, който обновява стари ванове, повечето фолксваген и разни такива, но се обзалагам, че ще можеш да откриеш нещо там.

— Чудесно! — Имоджен засия при тази възможност.

— Зависи обаче доколко разбираш от автомобилни двигатели — продължи Джес. — Някои от тях все още имат нужда от доста поправки.

— О, аз съм доста сръчна.

Беше сменяла гуми и беше поправяла нееднократно плажния си велосипед.

— Страхотно — успокои се Джес и написа адреса на сайта върху една салфетка. — Ето. Търси Греъм. Може би е най-добре да отидеш там в сервиза, за да разгледаш вановете и да избереш.

— „Мечти на колела“ — прочете на глас Имоджен и се усмихна на името. — Точно това ми трябва, Джес. По този начин ще можем да закараме сладоледовите си мечти на пътешествие.

— Само не ме издавай пред сестра си, че съм те насърчила. Не съм сигурна, че ще одобри това, че съм ти помогнала с тази налудничава идея.

— Няма да кажа нито думичка. — Имоджен вече посягаше към мобилния си телефон и отваряше сайта на компютъра. — И в това няма нищо налудничаво, уверявам те.

Имоджен взе велосипеда на Анна и отиде до адреса, който бе открила онлайн. Спря велосипеда на чакъла пред „Мечти на колела“ и го облегна на тухлената стена. Собственикът на гаража се подаде изпод един оранжев фолксваген и се обърна да я поздрави. Грубоватото му красиво лице с прорасла коса беше изцапано с масло. Беше облечен в тъмносин гащеризон.

— Вие трябва да сте приятелката на Джес. Имоджен, така ли беше? — попита той, като окончателно се измъкна изпод вана и бавно се изправи на крака.

— Да, това съм аз — усмихна се Имоджен. — Сладоледената дама.

Той протегна омазана с масло длан, за да й стисне ръката, но забеляза колебанието й, дръпна си ръката и я изтри в гащеризона.

— Май е по-добре да не се здрависваме, а? — разсмя се той. — Да ви кажа, когато се обадихте, ми се стори направо като късмет. Аз имам един стар сладоледен ван от седемдесетте години, и от известно време все се мъча да му намеря място. За редовните клиенти той, разбира се, не става, но може пък да е подходящ за вас. Има нужда само от малко боя… елате да видите.

Греъм поведе Имоджен в задната част на работилницата си и покрай редица ванове, стар училищен автобус и един микробус с надпис „Жени — водачки“ отстрани.

— Мога да ви предложа съвсем разумна цена, ако се интересувате. Седем стотачки ще свършат работа, тъй като той стои тук от много време и, честно казано, заема твърде много място. Той е добър малък бегач, все още си е с фризерите и всичко останало.

Очите на Имоджен свикнаха с мрака в гаража и тя различи вана пред себе си. Да, боята му беше малко поизбледняла, но имаше четири колела и великолепна фунийка със сладолед отгоре. Идеален беше.

— Точно това ми трябва — зарадва се Имоджен.

Представи си го с надписа „При Вивиен“ с красив шрифт отстрани и как обикаля с него и продава сладоледи на фестивали на плажове по южното крайбрежие, край местните паркинги. Когато Анна се върнеше, просто щеше да се влюби в него по същия начин… и нямаше да се тревожи толкова за другите неща, които се бяха случили в нейно отсъствие.

— Ще ви дам четири стотачки — каза Имоджен.

В раницата си имаше петстотин лири стерлинги в брой — последните от парите, които им бе оставила баба им. Окей, те с Анна ги бяха определили за продукти, но пуснеха ли вана на пътя, щяха да си върнат парите за една седмица.

— Четиристотин и петдесет — отсече Греъм твърдо, но очите му се смееха, — и сключваме сделката.

Глава шестнайсета

Джованна беше изнесла възхитителни на вид печива на терасата на покрива и Шан и Матео седяха до масата и пиеха кафе.

— Добро утро на всички — поздрави Анна с лъчезарна усмивка и се присъедини към тях. — Не знаех, че и ти си отседнала тук, Шан.

— Пристигнах снощи — отвърна тя. — Бях в един пансион наблизо, истинска дупка. Съвсем се бях отчаяла, но после Матео ми препоръча този хотел и за мой късмет имаше свободна стая.

Анна се усмихна и седна на масата им. Терасата гледаше към красив площад, само на стотина метра от него се виждаше небезизвестния силует на Дуомо — катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, която беше основна забележителност на града. Тя се пресегна към чинията и си взе една каноли — пуричка със сметанов крем, — отхапа, а бутер тестото се разтопи сладостно в устата й. Все още беше топла и прясна от фурната.

— Ммм — въздъхна Анна с неприкрито удоволствие. — Невероятни са.

— Доста са добри, а? — каза Матео, като й наля кафе. — Мисля, че цяла Италия знае за печивата на Джованна.

— Откъде я познаваш? — попита Шан.

— Беше ни съседка, преди да се преместим в Сиена. Майка ми и баща ми решиха, че имат нужда от промяна и създадоха там джелатерия. Казаха, че тук конкуренцията станала твърде голяма и градът се политизирал.

— А ти? — полюбопитства Анна, като колебливо отпи от все още горещото кафе. Беше много по-силно от онова, с което бе свикнала.

— Сиена беше добра за мен, докато учех — започна Матео, като отметна една тъмна къдрица от очите си. — Родителите ми искаха да се занимавам с нещо различно и аз започнах да уча за счетоводител. Но тази работа не беше за мен. Изобщо — разсмя се той. — Будя се и мисля за храна, лягам си и мисля за храна. Дори сънувам сладолед! Как да се занимавам с каквото и да било друго?

Анна се усмихна на познатото усещане. За миг се почуди как бе издържала на онази работа толкова дълго.

— Когато проумях това — продължи Матео, — училището на Бианка бе очевидното място, където да се обучавам. Надявам се, че когато свърша, ще мога да се върна в Сиена и да започна собствен бизнес. — Той се усмихна благо и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. — Ама, чакайте, не възнамерявах да ви разправям историята на живота си.

Шан слушаше Матео прехласната и Анна забеляза, че почти не е докоснала сладкиша си.

— Как ви се струва Флоренция? — попита той и двете.

— Красива е — отвърна Шан.

— Много повече, отколкото очаквах — добави Анна.

Тя не спираше да се удивлява на елегантността на всеки фонтан, на всеки детайл от високите къщи. Като че ли дори и най-дребните детайли бяха произведения на изкуството.

— Знаете ли другата причина, поради която Флоренция е идеалното място за обучение как се прави сладолед?

— Има ли такава? — попита Анна.

— Да, знаменитият Фестивал на сладоледа.

Анна се сети за туристическия си справочник и се замисли дали не беше пропуснала нещо в него. Щеше да има фестивал на сладоледа точно тук, във Флоренция? Защо не беше чувала за това?

— Другата седмица — уточни Матео. — Започва на следващия ден, след като завършим курса. Ще видите града преобразен. — Очите му светнаха, докато говореше. — Сорбета, сладоледи, гранита… каквото поискате, ще можете да го опитате тук.

Анна се усмихна развълнувано.

— Какъв неочакван пир.

Щеше да разполага с цял ден, преди да излети самолета й.

— Звучи като идеалния начин да празнуваме след усърдната работа в курса — зарадва се и Шан. — Но аз вече ще съм в самолета за Дъблин.

— Планове — отбеляза Матео с дръзка искрица в очите. — Най-хубавото нещо на плановете е, че можеш винаги да ги промениш — продължи той.

Шан се усмихна. Анна изведнъж се почувства неловко, като че ли не трябваше да бъде тук. Да не би между Матео и Шан да имаше нещо, което тя не беше забелязала?

— Добре. — Тя погледна часовника си. — Осем и половина. Ще тръгна по-рано, за да обиколя покрай реката. Ще се видим в клас.

— Днес — обяви Бианка — ще се учим да правим сладолед със смокини и бадеми.

По изражението й Анна позна, че това е един от любимите й сладоледи, а щом видя смокините на работния си плот — зрели и сочни, почти се пръскаха от сок, — разбра и защо е така.

— Изглежда добре — прошепна Шан на Анна.

След ужасния сладолед, който направи първия ден, Анна с облекчение разбра, че са я сложили в двойка с Шан. Вече виждаше как Георгиос и Хиро се бореха със списъка с продукти на съседния плот.

— Днес започваме сериозно — каза Бианка. — Нямаме много време, само една седмица, така че ще ви товаря много и очаквам да видя резултати. Само онези, които са направили три най-висококачествени сладоледи, ще получат диплома в петък.

Анна се сети за вчерашния си буламач и колко далеч беше той от възможността да се състезава. Днес обаче, зарече се тя, като стегна връзките на престилката си, е нов ден.

— Така. За този сладолед имаме само трийсет минути — съобщи Бианка, — така че да започваме.

Анна погледна със завист към Матео и Риа — изглеждаха толкова организирани и само за няколко минути подредиха работното си място и бяха готови да почват. Матео белеше смокините и ги режеше на малки парченца.

Анна и Шан се заловиха на работа и скоро подготвиха плодовете за сладоледа, както и нарязани бадеми. Бъбреха, докато работеха и за Анна всичко беше много по-естествено, отколкото предния ден. След петнайсет минути приготвиха сместа за замразяване в машината за сладолед.

— Изглежда доста добре — коментира Бианка, докато минаваше покрай тяхната маса. — Мисля, че може би ви подцених, синьора Макавой.

Бяха ги довели тук следобед, като награда, но докато Анна пъшкаше нагоре по стъпалата на Дуомо, започваше да се чуди дали пък не й беше по-добре в класната стая.

— Не се отказвайте! — насърчи Бианка курсистите, които я следваха по каменното стълбище. — Почти изминахме половината.

След като цяла сутрин успешно правиха сладолед, Бианка предложи да свършат час по-рано и да използват прекрасния летен ден, за да се разходят заедно.

— Аз съм първият човек, който ще ви каже колко е важно правенето на сладолед — каза тя пред класа след кратката обедна почивка, — но не може да сте цяла седмица във Флоренция, без да видите една от най-красивите гледки в света.

— А какво има тук? — попита Хиро.

— Сега ще откриете. Минете през този портал.

Бианка им посочи отвор в каменната стена отляво, а после ги поведе през него.

Анна беше забила очи в Матео пред себе си, като се опитваше да не мисли колко високо се бяха качили. Когато го последва през портала, откри, че стоят на платформа, обикаляща купола отвътре. Зад ниската стена, която ги предпазваше да не паднат, виждаше хората долу в катедралата като дребни точици. Прималя й и тя стисна парапета.

— Добре ли си? — попита я Матео.

— Донякъде — усмихна се Анна. — Ужасявам се от височини.

— Опитай се да не гледаш надолу — каза той и сложи успокояващо ръката си върху нейната.

Тя не дръпна своята. Чувстваше се добре от докосването му, а физическата близост на такава височина беше нещо различно, помисли си тя.

— И защо ти е да гледаш надолу? Погледни нагоре, Анна.

И той посочи фреските по тавана на катедралата в наситени сини тонове и златните листа, които се виеха между тях. Същинско изображение на рая.

— Ау — възкликна тя, забравила доскорошния си страх.

— Харесва ли ти?

— Толкова е красиво, че кара човек да забрави колко високо сме се качили — усмихна се тя.

Те обиколиха купола до половината, а после излязоха през друг портал на нови стъпала. Анна се спря пред малко прозорче, докато се качваха нагоре и посочи многобройните метални катинари, закачени за решетката.

— Какво представляват?

— Те са, как го казвате… за спомен — обясни Матео. — Виж! — Той й показа как хората бяха надписали или нарисували инициалите си върху метала. — Идваш тук с някого, който е важен за теб, и оставяш катинар за спомен. Така той винаги ще остане тук.

Анна се сети за Джон. Той никак не обичаше да пътува — беше излизал от Англия само веднъж, на ергенска екскурзия до Амстердам. Но може би тя щеше да го склони да дойде тук. Може би можеха да повторят изкачването и да оставят техния собствен катинар тук. Мисълта я стопли.

— Хубави са, нали? — усмихна се Матео. Той погледна нагоре към празното стълбище пред тях. — Те отидоха напред. Хайде да ги настигнем.

Анна ускори крачка и след няколко минути стигнаха горе. Тя излезе на външната платформа на купола на Дуомо, където гледката, която я посрещна, спря дъха й. Беше ясен, слънчев ден и се виждаше на мили далеч, през целия град, отвъд искрящата река и чак до тосканския пейзаж.

— Е, какво мислите? — попита Бианка, като посочи гледката. — Изкачването си струваше, нали?

Анна се приближи до края, където бяха застанали другите курсисти и правеха снимки. Застана малко встрани от тях, за да може да попие гледката.

— Да — прошепна Анна. — Зашеметяващо е.

Матео дойде и застана до нея.

— Струва ми се — усмихна се той, — че световъртежът ти може би е излекуван.

Глава седемнайсета

Джон й отвори вратата по боксерки.

— Имоджен — поздрави я той изненадан.

— Извинявай, Джон. — Тя все още държеше ключа, който й беше дала Анна от апартамента. — Не мислех, че ще намеря някого тук.

— Влизай — покани я той, все още притеснен. — Нормално не трябваше да съм вкъщи, но днес работя оттук.

Косата му стърчеше на кичури, като че ли току-що беше станал.

— Само за минутка. — Имоджен мина край него. — Просто трябва да си прибера нещо.

Тя влезе в банята, веднага откри несесера си и го метна в раницата. От стаята се чуваше приглушения звук на телевизора. Май не се е преработил много, помисли си тя с усмивка.

Провря глава във всекидневната, където Джон седеше на дивана.

— Ако имаш свободно време в излишък, още един чифт ръце ще ми свършат работа в магазина — предложи тя с най-подкупващото си изражение.

— Чака ме трескав ден, съжалявам. Как вървят работите там?

— Добре — отвърна Имоджен. — По-добре. В магазина всичко е променено.

— Заради курса на Анна ли?

— Нещо повече. Ела да видиш. — Тя кимна към прозореца.

Джон стана, забърса запотения прозорец и двамата надникнаха навън.

— Имоджен, какво, за бога, е онова нещо, паркирано пред къщата ни? — възкликна той, сочейки ужасено вана.

— Не е толкова важно какво е — обяви Имоджен гордо, — а по-скоро какво ще стане.

По-късно същия ден в магазина списъкът, който Имоджен правеше, ставаше все по-дълъг.

Щом успееха да направят качествен сладолед, колкото повече хора можеха да привлекат, толкова по-добре. Когато пристигна в магазина, след като посети апартамента на Анна, тя изми и почисти новия ван и го приготви за боядисване. Сега й оставаше по-приятната задача да си помечтае за всички онези места, които можеше да посети с него. Тя провери цените за сезонните резервации онлайн и ги записа. Влезе на страницата на магазина и качи няколко снимки на вана, за блога, който пишеше. Посетителите на страницата ще могат да видят различните етапи на обновяване на вана, а после да разберат къде да отидат, за да си купят сладолед от него. Снимките се зареждаха на екрана.

Трябваше да направи и линк към „Трипадвайзър“. Най-големият туристически сайт в света бе задължително място за реклама и обратна връзка с клиентите и всички го ползваха. Тя отвори страницата с отзивите и потърси магазина на Вивиен.

На страницата имаше само един коментар с една звезда. „О, божичко — помисли си тя. — Няма ли да ни оставят на мира?“ Шокирана, Имоджен се насили да го прочете.

Думите бодяха очите на Имоджен — „Безобразен. Ужасяващ…“ Единственият светъл лъч бе, че не беше споменат инцидентът с хранителното отравяне. Въпреки всичко, отзивът беше съкрушителен и първият, който щяха да видят много от потенциалните клиенти. Тя потърси в страницата на друг ресторант и видя същия коментар — после на още една и на още една страница, — навсякъде под същото име, с нито един положителен отзив за баланс.

Дали бяха написани от същия човек, който бе дал интервю за пресата, или пък някой друг се опитваше да ги унищожи? Имоджен знаеше само, че ако искаха да получат шанс да се измъкнат от тази катастрофална седмица, тя трябваше да го открие.

— Та-да-да! — възкликна Джес и остави айпада си на тезгяха в магазина. — Мисля, че стана. Ти как мислиш?

Имоджен огледа логото, измислено от Джес. „При Вивиен“ беше изписано с размах, със старомоден шрифт. Простичко, но стилно — и щеше да изглежда страхотно отстрани на вана.

— Идеално е — похвали я Имоджен.

— Ами, благодаря ти. Не се наложи дори да седя до среднощ. Веднага ми хрумна.

Имоджен замълча.

— Защо е тази печална физиономия? — попита Джес.

— А нищо. Просто прочетох гаден отзив за магазина онлайн. Не си заслужава да се тревожиш.

— Светът е пълен с гадни хора, но се опитай да забравиш. И ако питаш мен, поставянето на приказното ми лого на вана е най-добрият начин да го направиш.

— Кажи ми, че имаш време да ми помогнеш — помоли Имоджен. — Подготвила съм вана, изтъркала съм го и съм го почистила. Но не съм добър художник.

— На твое разположение съм — отвърна Джес. — Само че за ограничено време. Облякла съм най-хубавите си дрехи.

Къдравата й коса беше вдигната на кок на върха на главата и тя беше облечена със стари джинси и избеляла тениска.

— Благодаря ти! Господ те прати. Така, имаме нужда от…

Имоджен отвори шкафа под мивката и извади кутиите с автомобилна боя, които беше купила — бонбонено розово и бежово, за да са в тон с интериора на магазина.

— Струва ми се, че имаме достатъчно от всичко.

— Давай, тогава — подкани я нетърпеливо Джес.

Надуха стереото навън и се заловиха на работа. Джес очертаваше шаблона, който трябваше да боядисат.

— Ей, какво става тук? — попита Иви, като провря глава от вратата на магазина си.

— Запознай се с най-новия член от нашия екип — надвика Имоджен музиката, като посочи вана.

— Харесва ми — каза Иви. — Свири ли някаква мелодия?

Джес протегна ръка в кабината и натисна бутона, откъдето зазвуча лятна музика. Иви се разсмя изненадано.

— Страхотно е! — Иви се засмя очарована.

— Да, но по-добре да не го повтаряме отново — предупреди Имоджен, — защото все още нямаме какво да продаваме.

— Скоро ще имате. Другата седмица си идва Анна, нали? — попита Иви, като се облегна на вратата. — И тогава може да тръгнеш с него на път.

— Повярвай ми, направо броя дните — отвърна Имоджен.

Когато слънцето залезе и захладя, Имоджен довърши боядисването на вана. Джес си беше отишла у дома, но беше направила достатъчно, за да може Имоджен да поеме финалния етап.

— Това ваше ли е? — попита мъжки глас.

Сърцето на Имоджен подскочи. Беше Фин.

— Да — отвърна Имоджен, изправи се и го погледна право в лицето.

— Не ти ли се струва, че се каниш да бягаш, преди да си проходила?

— Виж какво, Фин — започна тя самоуверено, като изтри изцапаните си с боя ръце в гащеризона си.

Сети се за гадния отзив, който бе прочела. Възможно ли беше Фин да е написал и него? Поколеба се, а после реши, че е по-добре да се опита да сключи мир.

— Съжалявам за онзи ден — заяви, колкото се може по-спокойно. — Но какво можех да направя? Изтеглих сладоледа от продажба и докато Ана се върне от Италия, продължаваме с готов сладолед от супера. Ванът е за момента, в който отново ще предлагаме домашен сладолед.

— Надявам се заради доброто на клиентите ви да ги проверявате както трябва.

— Разбира се, че ще ги поверяваме — озъби се Имоджен. — Аз не ти се меся в бизнеса, Фин, та какво ще кажеш и ти да не…

Фин я прекъсна рязко.

— Имоджен, ти вече се набърка в бизнеса ми… странно е, но като че ли не го разбираш. Трябваше да върна парите на половината си курсисти. Обикновено в Аркадата „Гранвил“ се грижим един за друг и се доверяваме един на друг… но очевидно нещата са се променили. Може би си права… трябва просто да оставим всеки да си гледа работата.

— Звучи ми добре.

— Можеш да го извикаш за минутка, нали? — помоли Имоджен майка си. Седеше в таванската стая на къщата на Вивиен, завита със завивката. — Наистина имам нужда да поговоря с него.

След този ужасен ден, само един човек можеше да я накара да се почувства по-добре.

— Моментът не е подходящ — заяви Джан. — Баща ти е много изморен.

— Все още ли?

— Той не е по-добре. Всъщност… Е, не смятах да ти го казвам, докато не се върне Анна. Но всъщност доста се е влошил.

— Влошил ли? — притесни се Имоджен. — Какво става, мамо?

Майка й замълча за малко.

— Снощи ни посетиха Франсоаз и Мартин. Те отново настояват да се избърза с продажбата на къщата. Но не е само това. Франсоаз се опитва да принуди баща ти да пусне бизнеса ви на търг.

— Какво? — възкликна Имоджен. — Не може да го направи.

— Казва, че имало лоши отзиви за магазина… и твърди, че щял да фалира като ваша собственост.

— Какво право има тя да се меси?

— Никакво, знам, но това като че ли не я спира, Имоджен. Не знам на какво е способна. Но заедно с Мартин се опитват доста успешно да разбият сърцето на баща ти.

Глава осемнайсета

— Чудесно е, Имо. Толкова е красиво, слънцето грее, не е като у дома.

Анна вървеше и разговаряше по мобилния си телефон, докато прекосяваше павирания площад пред галерия „Уфици“, където двете с Шан бяха прекарали обедната си почивка в разглеждане на оригинални ренесансови шедьоври на Леонардо и Ботичели, с оригиналите пред очите си. Тя остави Шан да рисува в едно от помещенията.

— И хората са наистина дружелюбни — продължи тя. — Нали знаеш колко се притеснявах, че ще пътувам сама, помниш ли? Откакто пристигнах обаче почти не съм оставала сама.

— Нали ти казах — отвърна Имоджен. — А курса, харесва ли ти?

— Фантастичен е. А другата седмица започва фестивал на сладоледа… и аз ще остана тук достатъчно дълго, за да отида — сподели Анна ентусиазирано. — Правят го само веднъж годишно, Имо. Не е ли смайващо, че съм уцелила точното време да съм тук? Ще присъстват някои от най-добрите производители на сладолед в страната… ще има различни експериментални аромати… Я виж, направо се отнесох, нали? Как вървят нещата в магазина?

Анна беше запомнила, че сестра й сама прави и продава сладолед — изглежда като че ли наистина се справяше сама, без по-голямата й сестра да я засенчва.

— А, отлично — отвърна Имоджен твърде бодро. — Всичко върви по план. Ти си прекарвай добре там и ни донеси различни рецепти, с които да смаем новите си клиенти.

— Разбира се, че ще донеса. Определено.

Канеше се да затвори, но една мисъл не й даваше мира.

— Слушай, Имоджен… малко е странно да те питам, знам, но чувала ли си Джон, а? Звъня му в работата цяла сутрин и той не вдига слушалката.

— Видях го вчера — каза Имоджен. — Пристигнах неочаквано в апартамента и го заварих по боксерки.

— По боксерки ли?

— Е, не беше чак толкова гадно, колкото прозвуча — увери я Имоджен. — Работеше от къщи. Опитай се да го намериш по мобилния.

— Окей, ще се опитам. До скоро, Имо.

— Довиждане.

Анна затвори и бавно тръгна обратно към училището за сладолед. Заредена с енергия от срещата с прекрасното изкуство, тя се чувстваше вдъхновена да работи над някакво ново творение. Днешната тема на Бианка бяха плодовите сорбета и тя и Матео, за пръв път заедно в екип, избраха горските плодове, сочни червени плодове, които имаха идеален вкус върху лед. С помощта на откъслечните знания на Матео и старателното дегустиране на Анна, вкусовете се комбинираха прекрасно. Четвъртият ден от курса засега се очертаваше като най-добър за Анна.

Тя пристигна в класната стая заедно с останалите и всички заговориха, докато заемаха местата си.

— Отличничката на класа, а? — подхвърли Георгиос на Анна със сърдечен смях, докато минаваше покрай работното й място.

Вчера Бианка й присъди това заветно отличие за сладоледа с кафе и Анна все още сияеше от удоволствие. Всъщност това не означаваше много — в крайна сметка бяха само шестима, но на Анна й беше необходимо това поощрение.

— Ти ще си следващият — пошегува се Анна с усмивка.

Не беше трудно да не забележи, че Георгиос напредваше най-бавно, но винаги се заемаше със задачите с удоволствие и Бианка още не го беше отписала.

— Хей, ти, хайде на работа. — Матео добродушно я боцна с пръст в ребрата и й посочи да добави подготвените плодове към сместа за сорбето. Кафявите му очи срещнаха нейните.

— И после какво? — Анна присви очи към рецептурника и се опита да разчете последните инструкции.

След поредната възхитителна закуска на терасата тази сутрин и безгрижните разговори с Шан и Матео, тя беше забравила да си вземе очилата. Почти не различаваше думите. Обикновено тя четеше рецептите на Имоджен, затова подскочи стреснато, когато чу над рамото си тих глас.

— Сега провери нивото на захарта — подсказа Матео — с онова… как му викахте… мониторче.

Тонът на гласа му внезапно я накара да осъзнае колко близо е застанал до нея. Усещаше топлия му дъх върху врата си, докато говореше, и чистата му, леко мускусна миризма.

— Добре, да го направим тогава — изрече Анна на един дъх.

Трябваше да спомене нещо за Джон. Да обясни, че има приятел и да се увери, че Матео ясно е разбрал това.

Завършиха заедно подготовката и Анна почти не продума. Когато всичко бе готово, тя сложи купата във фризера. Докато й освобождаваше място, забеляза една друга купа, освен подготвената от сутринта.

— Какво е това? — попита.

— Направих го в обедната почивка — каза Матео. А после добави със смях: — Не ме наричай любимец на учителката, моля… Просто имах малко свободно време. И ми се дощя да направя някой и друг експеримент.

Тя извади купата, махна прозрачното фолио и погледна бледозеленото сорбе.

— С киви ли е? — отгатна тя.

— И melone — допълни той. На Анна й се стори, че в устата му „melone“ прозвуча като най-екзотичния и възхитителен плод, така се плъзна по езика му. — Искам да кажа, пъпеш — поправи се той. — Опитай го.

Той гребна с лъжичка от сорбето и я подаде на Анна. Тя я взе и се подготви за студената милувка, която предстоеше да усети върху езика си — след цял ден правене на сладолед беше свикнала със студа, който стигаше чак до пръстите на краката й. Дори и в такъв горещ летен ден, като този, когато въздухът навън беше задушен и бяха подходящи само най-ефирните летни рокли, като лилавата, която Анна бе избрала тази сутрин.

Но тя не забеляза студа. Усети ароматите — първо деликатния аромат на кивито, а после по-финия на пъпеша, който го подчертаваше. Още по-осезателно усети и някакъв друг аромат, може би на мента, който правеше сорбето възхитително плътно.

Тя усети как по лицето й плъзна усмивка като реакция на изтънчената комбинация. Изражението й се отразяваше като в огледало в това на Матео. Той се ухили, наблюдавайки как творението му омагьосва Анна, точно както си беше наумил.

На нея й се искаше хапката да не свършва и тя остана да се наслаждава на последните миниатюрни кристалчета лед и на начина, по който рецепторите й реагираха.

— Харесва ли ти? — попита Матео. Анна кимна. — Само почакай да видиш на фестивала… това е нищо. Ще опиташ неща, за които не си и знаела, че съществуват. Защо не дойдеш с мен и няколко приятели утре вечер? Елена и Каро, и Саверио… ще ти харесат и те говорят малко английски. Ще те поразведем наоколо.

— Много бих искала — прие Анна в прилив на възбуда.

Беше петък и курсът им беше към своя край. Анна се подготви за последния ден от курса, като закуси още веднъж със сладкиши на терасата, но този път Джованна й правеше компания. Тя се почуди къде ли са отишли Матео и Шан и реши, че са излезли рано.

— Виждаш ли? — каза Джованна, като посочи през ниската стена на терасата оживения площад долу. Върху паветата строяха павилиони и хората разговаряха оживено около тях. През нощта се беше появил голям транспарант:

Градът грееше, изпъстрен с фестивалните цветове.

— Красиво е — възкликна Анна ентусиазирано.

— Нещо повече — отвърна Джованна. — Той е delizioso13. — Тя целуна пръстите си, за да подсили смисъла.

Анна чакаше с нетърпение настъпващия ден и вечерта. Ако не възникнеха някакви сериозни кулинарни катастрофи, щяха да получат дипломите си от курса, а после целият курс щеше да отиде на вечеря с Бианка в един, както ги увери тя, от най-хубавите ресторанти на Флоренция. А след това, помисли си Анна със светнали очи, тя щеше да има време да разгледа фестивала на сладоледа с Матео и приятелите му.

Съжаляваше само, че Шан нямаше да може да дойде, заради ранния си полет — те се бяха сближили в една от вечерите, докато бъбреха и пиеха просеко край реката, и Анна съжаляваше, че приятелката й трябваше да си замине.

След закуска тя се приготви за курса и излезе на площада. Часовникът на кулата показваше осем и половина. Джон сигурно току-що се беше събудил, но тя копнееше да чуе гласа му, след като не можа да се свърже с него предишния ден. Анна извади мобилния си телефон и набра номера му.

— Анна? — отговори той още след първото позвъняване.

— Здравей, Джон. — Тя се отпусна веднага при познатия звук на гласа му. — Как си?

— Чудесно е, че те чувам. Но виж какво, на път съм да вляза на сутрешно заседание със закуска. Важно ли е?

— Не, нищо спешно — отвърна тя, като се опитваше да се освободи от разочарованието, което изпита. — Просто ми се щеше да си побъбрим, да разбера какво става. Не сме се чували от доста време.

— Разбира се. Всичко е наред. Съжалявам, че те питам, но всичко това не може ли да почака до утре? Днес съм наистина притеснен. Ще дойда обаче да те взема от летището. Пристигаш в девет вечерта, нали?

— В девет и двайсет. Изпратих ти по пощата номера на полета. Нямам търпение да те видя отново.

— Окей, миличка. До утре тогава.

— Обичам те!

— И аз те обичам — промълви той тихо, както правеше винаги в препълнения офис. — Пожелавам ти безопасен обратен полет.

В края на последния ден от курса Бианка даде на всички от класа дипломи и настоя за аплодисменти.

— А сега — да празнуваме! Тази вечер отиваме на вечеря и вие ще опитате най-добрата храна във Флоренция.

Курсистите и гордата им преподавателка се настаниха в уютна семейна тратория, с карирани покривки в червено и бяло, дървени мебели и меню, пълно с изобилни тестени храни, пици и ризото. Анна посрещна с облекчение факта, че Бианка не бе избрала най-добрия ресторант според броя на звездите на Мишлен — бюджетът й в никой случай нямаше да стигне за такъв ресторант.

Тя си поръча пица, която пристигна отрупана с артишок и гъби, изпечена на плоча до съвършенство и, както беше изгладняла след цял ден усилна работа в кухнята, отхапа голяма хапка. Беше доволна от експеримента си днес — свеж и лек сладолед от дюля — всъщност, той може би беше най-добрият й от цялата седмица. Въпреки кулинарните си успехи обаче, тя някак си не успя да се отпусне. Не можеше да каже какво не беше наред, но нещо в тона на Джон я беше обезпокоило. Нямаше търпение да види отново него и Алфи, но защо й се струваше, че точно в момента не фигурираше сред приоритетите в неговия списък? Да не би пък да беше твърде взискателна? Реши, когато се върне у дома, да му даде повече свобода. Ако имаше някакъв проблем, той щеше да й каже, когато беше готов.

— Поздравления! — Бианка вдигна за тост чашата си с червено вино. Анна, Георгиос, Шан, Матео, Риа и Хиро чукнаха с нея чаши през масата. Анна се усмихна. Бяха изкарали курса и бяха усвоили някои изключително съблазнителни рецепти, които да отнесат у дома, в своите страни.

— За най-добрата преподавателка — предложи Георгиос и отново вдигна чаша. — За bella14 Бианка! — усмихна се той.

Всички ентусиазирано се присъединиха към втория тост. Въпреки острите критики на Бианка от време на време, Анна виждаше, че тя наистина се грижи за курсистите си и само за няколко дни бе успяла да провокира най-доброто у тях. В момента Бианка сияеше.

След вечеря групата застана на паважа пред ресторанта, където си размениха адреси за връзка и се прегърнаха за довиждане.

— Благодаря ти — каза Анна на Бианка, като я дръпна настрани от групата. — Тази седмица беше голямо вдъхновение за мен.

— Значи си готова? — попита я Бианка. — Да започнеш у дома, в твоя магазин?

— Мисля, че да.

— Ще ми изпратиш снимки — настоя Бианка. А после прошепна: — Той е добър улов, да знаеш… — Кимна към Матео, който настаняваше Шан в едно такси. — Мисля си, че може би има… Как му викахте? Слабост към теб.

Тя намигна на Анна, но преди Анна да успее да отговори, Георгиос стисна Бианка в мечешка прегръдка.

Таксито на Шан потегли и Матео дойде при Анна.

— Готова ли си да тръгваме? — попита. — Казах, че ще се срещнем със Саверио, Елена и Каро при Дуомо.

— Разбира се — отвърна Анна, опитвайки се да забрави онова, което току-що й беше казала Бианка. — Да вървим.

Анна и Матео пресякоха бавно площада, заобиколени от шума на фестивала.

— Ще дойдат всеки момент — каза Матео.

На Анна й се стори, че долавя лека нервност в гласа му. Тя се опита да измисли нещо, което да разведри атмосферата помежду им.

— Чао, Матео!

Млада двойка с още една, около двайсетгодишна жена изскочиха иззад ъгъла и приветстваха приятеля си и Анна с целувки по бузата. Бъбреха бързо на италиански, като Анна тук-таме долавяше по някоя дума и й се щеше да го разбира малко по-добре. Почувства облекчение, когато едната от жените се обърна към нея и й каза свенливо:

— Здравей, аз съм Каро. Ти си англичанка, нали? Приятно ми е да се запознаем. Толкова имам нужда да поупражнявам английския си!

Разговаряйки възбудено помежду си, групата се насочи към първото място за дегустация на сладолед на фестивала. Матео връчи на Анна джелато с бадеми в обрамчена с шоколад вафлена фунийка и тя започна да го ближе, наслаждавайки се на студения сладолед в задушната лятна вечер. Усети вкуса след миг — в него имаше финес, който го правеше неустоим. Обзета от насладата, тя продължи да яде и за миг дори не разбра, че Матео и приятелите му са минали на следващата сергия без нея. Докато бързаше да ги настигне, се почувства още по-уверена, че ще произведе най-изключителния сладолед, когато се върнеше у дома — пък дори и само за да си го яде самичка. След като беше опитала това тук, сладоледите „Корнето“ и „Виенета“ вече нямаха шанс.

— Анна, cioccolato?! — Матео се обърна към нея с лъжичка за пробване. — Но това не е обикновен шоколад — добави с намигване.

Анна опита и след първоначално успокояващия вкус на шоколада в устата й избухнаха други аромати — на чили, наистина пикантно.

— Ау! — каза тя.

— Хубаво ли е? — попита Матео.

— Фантастично — отвърна тя, като се разсмя на чистата радост от възхитителното откритие.

— Мексикански е, сладоледът на ацтеките.

Матео помоли за нови мостри, а отзад към тълпата се присъедини вълна от мераклии. Кракът на Анна за миг се притисна до неговия. Осъзнавайки близостта му, тя вдигна поглед и очите й срещнаха неговите, а погледът му естествено се задържа върху нейния. Телефонът на Анна зазвъня в джоба й и тя почувства облекчение от това, че имаше извинение да отмести поглед. Извади апарата, доволна, че Джон е намерил време да й телефонира. Сега можеше да обясни на Матео, че приятелят й се обажда. Вместо името на Джон обаче, видя съобщение от Джес.

Тя се усмихна на съобщението.

— Една приятелка — каза.

Беше почти два часа през нощта. На сутринта Анна трябваше да лети, но не й се искаше да си ходи. Саверио ги закара всички на едно място, откъдето се откриваше панорамна гледка към града и изпълненото със звезди нощно небе, което се бе ширнало над главите им. И петимата се бяха облегнали с чаши в ръце върху белия фиат, в който се бяха натъпкали, за да дойдат дотук.

— Още лимончело? — попита Матео.

— Предполагам, че още малко няма да ми навреди — усмихна се Анна, като протегна чаша, а следите от сладкия ликьор още лепнеха по устните й. Останалите обсъждаха каква музика да пуснат по стереоуредбата на колата.

Матео напълни чашата й и очите им отново се срещнаха.

— Анна, все исках да ти кажа нещо. Още от първия ден…

От стереоуредбата изригна музика и прекъсна думите му. Приятелите му се разсмяха и посегнаха към копчето да я намалят.

— Няма нужда — каза Анна нежно.

Тя се сети за думите на Бианка и усети как я залива вълна от вина и объркване. Трябваше още от самото начало честно да му каже за Джон. Не беше постъпила правилно, като дойде тук тази вечер.

— Това е последната ми вечер тук, Матео. Нека й се порадваме.

Глава деветнайсета

Имоджен залепи надписа на входната врата и затвори магазина по обяд. Не че щяха да изгубят кой знае колко клиенти, каза си тя. Единствените й клиенти тази сутрин бяха група около двайсетгодишни пияни студенти, които като че ли с часове се мъчеха да проумеят вкусовете на стотиците хиляди сладоледи на клечка.

Тя не можеше повече да стои в магазина, след като разбра, че Франсоаз притиска баща й и той се чувства по-зле. Имоджен хвърли малката си раница на мястото до шофьора на вана за сладолед и седна зад волана.

Включи двигателя и подкара към главния път. Не знаеше точно какво ще направи, когато стигне до къщата на родителите си, но ако Франсоаз беше някъде наблизо, скоро щеше да й се прииска да не бе идвала.

След четирийсет и пет минути Джан й отвори вратата на семейната къща.

— Още ли са тук? — попита Имоджен.

— Кой да е тук? — попита Джан предпазливо. — Имаш предвид чичо си и леля си ли? Ако е така — да.

Джан надникна зад Имоджен към автомобилната алея и видя паркирания ван за сладолед.

— Имоджен, какво е това на автомобилната ни алея?

— Нищо. Искам да кажа, че ще ти обясня по-късно. Нека вляза да поговоря с тях.

— Добре — отстъпи Джан. — Обаче — продължи шепнешком, — моля те, не вдигай скандал. Баща ти бездруго е достатъчно разстроен.

Имоджен отиде в кухнята, където чичо й и леля й седяха с баща й около масата.

— Здравейте — каза тя.

Баща й изглеждаше уморен и леко замаян. Тя се наведе да го прегърне за поздрав, но той като че ли едва регистрира присъствието й.

— Лельо Франсоаз, може ли да поприказваме?

Франсоаз хвърли поглед към Мартин, търсейки защита и той сви извинително рамене към жена си. Франсоаз неохотно избута назад стола си и последва Имоджен във всекидневната.

Имоджен затвори вратата след себе си.

— Какво разправяте на татко? — попита тя вбесена.

— Само истината — тросна се Франсоаз. — Онова, което всички говорят в Брайтън. Чувам, че даже го пише и във вестника. Че съсипвате бизнеса на Вивиен и репутацията, която е имал.

— Това не е вярно — възрази Имоджен. Заболя я, че може би донякъде все пак беше вярно. Поне малка част. — Работим денонощно, за да вдигнем бизнеса на крака. Анна в момента е на курс, за да подобрим предлаганите продукти. Как смееш да се намесваш така!

— Просто се грижа за интересите на баща ти и чичо ти — изсъска й Франсоаз. — А точно в момента е съвсем ясно, че магазинът има нужда от различно управление. Дадох на баща ти мой собствен бизнесплан, с одобрението на Мартин. Том ще реши да разговаря ли с теб и с Анна за това. Но му дадох да разбере, че магазинът на баба ти ще има по-добър шанс с мен и с Мартин.

Сълзи на ярост напълниха очите на Имоджен.

— Как можа? — възкликна тя. — Знаеш колко е разстроен след смъртта на баба.

— А ти си мислиш, че докато гледа как бизнесът на майка му отива по дяволите, това ще му помогне, така ли, Имоджен?

Имоджен загуби и ума, и дума. Онова, което каза, като че ли нямаше никакво значение.

— Твърдо си решила да провалиш бизнеса ни с Анна.

— Мисля, че драматизираш нещата — каза Франсоаз презрително.

— Не мисля така.

Имоджен обърна гръб на леля си и отиде в кухнята. Пое си дълбоко дъх в опит да изглежда спокойна, заради баща си.

— Съжалявам, че дойдох изневиделица — каза тя. — Не трябваше изобщо да идвам. — Тя целуна майка си и баща си за довиждане. — Сега трябва да тръгвам, но скоро ще се върна.

— Окей, скъпа — отвърна баща й все така разсеяно. — Винаги се радвам да те видя.

Джан прегърна дъщеря си и й прошепна в ухото.

— Ще оправим това, не се тревожи.

Имоджен излезе от къщата, включи двигателя и изкара колата от автомобилната алея. На главната улица даде мигач наляво, за да поеме обратно към Брайтън. Лицето на Франсоаз бе пред очите й — безскрупулно и решително.

— Как смее тя! — възкликна Имоджен, изживявайки отново сцената.

Натисна газта, но колата внезапно блокира. Обхваната от паника, тя отново рестартира двигателя. Той за момент като че ли пое, а после се задави и заглъхна.

Колите й свиреха с клаксоните си и светеха с фаровете, но колкото и да опитваше, тя не можа да го запали отново.

— Ти какво си мислиш? — попита я Джес, когато пристигна двайсет минути по-късно.

Имоджен подписваше формуляра на мъжа от Автомобилната асоциация, за да стане неин член и да изтеглят колата й до Аркадата.

— Имала си късмет, че си стигнала и дотук — продължи Джес. — Мислех си, че ще я дадеш на сервиз, преди да я подкараш отново.

— Трябваше да го направя — промълви Имоджен и очите й се напълниха със сълзи, но тя ги овладя. — Мислех, че всичко ще бъде наред.

— Е, вече няма смисъл да се притесняваш — успокои я Джес. — Ще изтеглят вана до магазина. Сега нека те откарам до дома.

— Благодаря — каза Имоджен.

— Във всеки случай какво беше чак толкова спешно, че трябваше да затвориш магазина и да шофираш дотам? — попита Джес, когато поеха по пътя.

— Семейни работи. Това е дълга история.

— А ние бързаме ли за някъде?

— Накратко казано, татко е в депресия, откакто почина баба и сега леля ни се опитва да го манипулира.

— Звучи гадничко — отбеляза Джес и се намръщи. — Как го манипулира?

— Иска да го убеди, че не сме в състояние да стопанисваме магазина, за да поеме тя бизнеса.

— Никога няма да успее — заяви Джес.

— Ще ми се да ти вярвам. Но ти не познаваш леля ми Франсоаз.

— Анна ми каза, че става доста решителна, когато иска нещо.

— И още как — потвърди мрачно Имоджен, облегна се на седалката и прокара пръсти през косата си. — Божичко, Джес, така съм оплескала всичко. А сега ще ни трябват и пари да оправим вана. Анна ще ме убие.

Глава двайсета

В автобуса до седалката на Анна една пищна италианска майка намести широкополата си шапка с аранжирани отгоре изкуствени лилави цветя. Тя бъбреше оживено с жена в тюркоазен тоалет от другата страна на пътеката и от уловените случайни думи, изглежда, че говореха за сватба. Вниманието на Анна се отклони от оживения им разговор към пейзажа зад прозореца.

Тя наблюдаваше как се нижеха поразителните гледки, същите кипариси и жълти къщички, които видя при пристигането си в Италия преди една седмица. Усети болка при мисълта, че оставяше всичко това зад себе си — може би завинаги. Но нали това беше просто една ваканция, каза си тя. Глупаво беше да си мисли, че е нещо повече от това.

Анна никога не се беше смятала за човек с приключенски дух. Когато бяха деца с Имоджен, винаги сестра й експериментираше с насекомите, строеше къщички заедно с баща им и забъркваше смъртоносни на вид еликсири. Анна предпочиташе да си стои вкъщи и обикновено да готви — винаги си мислеше, че по-скоро би се въртяла из кухнята, отколкото да спи на палатка в далечна пустиня под звездите или да си пробива път през дъждовни гори.

Докато приближаваше обаче летището на Пиза покрай къщите и църквите на някакво малко градче, Анна се почуди дали пък онова, което винаги си бе внушавала — за това коя е тя и какво иска, — бе все още валидно. Италия й отвори очите — за приключения, за един свят, изпълнен с енергия и храна, която заемаше централно място в живота.

Когато се замисли за пътуването, което я очакваше, и за онова, което оставяше зад себе си, тя си спомни аромата на киви и пъпеш. Сорбето на Матео. Сега усети вкуса почти толкова осезаемо, както тогава, когато опитваше с лъжичката. Свежа плодова сладост, вкус, заради който хората щяха да изминават много мили. Никога преди не беше опитвала подобно нещо — и се съмняваше, че ще успее отново да открие точно този вкус.

Освен ако… Тя започна да рови в чантата си, под мобилния телефон, червилото и слънчевите очила — имитация на „Прада“. Намери сгънато листче хартия, онова, на което беше накарала съкурсистите си да запишат данните си за контакт. Анна бързо прегледа имената, докато не стигна до името на Матео — той беше включил електронната си поща и профила си във фейсбук.

„Може би си заслужава да поддържаме контакт“ — помисли си тя с лека вина. На Джон нямаше да му е приятно — но пък всъщност не трябваше и да знае. Тя щеше да използва адреса, само за да му поиска някоя рецепта или може би за съвет в бъдеще. Такъв беше бизнесът й — трябваше да събере около дузина страхотни рецепти, за да изправи „При Вивиен“ на крака. Анна записа електронната поща на Матео в айфона си и натисна „запази“.

Веднага щом прекрачиха прага, Джон прегърна Анна и я целуна нежно по устните и по врата. Остави куфара й в антрето. Чакаше я сред посрещачите на „Гетуик“ и докато пътуваха обратно, тя му разказа за Флоренция и за курса — обясни му подробно какви сладоледи беше направила.

— Липсваше ми — каза й той, заровил лице в рамото й.

— И ти на мен. — Тя също го целуна. — Да идем ли? — Тя кимна към спалнята, а той нямаше нужда от много подканвания, за да я последва.

Джон бавно разкопча блузата й и прокара ръка по сутиена, а после по голия й корем. Кожата й инстинктивно настръхна, а ръцете й намериха обичайното си място върху неговите и върху гърдите му. Правеше го полусъзнателно, все още ангажирана със спомени за слънцето и павираните площади, за възхитителните вкусове, които бе оставила там. Но докато Джон целуваше рамото й и внимателно сваляше блузата й, мислите й се отплеснаха на друго място и тя се озова отново в Брайтън. Но това не й донесе облекчението, че отново си е у дома, тревожеше се за магазина.

— Джон — прекъсна тя все по-настоятелните му целувки.

Той се отдръпна и я погледна със смесица от нетърпение и разсеяност.

— Ъхъ — измуча той, като все още се бореше с кукичките на сутиена й.

— Може би трябва да й се обадя — заяви Анна, закопча сутиена си и се отдръпна леко в леглото. — На Имоджен. Да проверя дали всичко е наред.

— Така ли? — Джон свъси чело и леко се изчерви. — Та ти току-що си се върнала, Анна, и бяхме разделени цяла седмица.

— Извинявай — каза Анна, като се опита усърдно да потисне съмненията си и да се отпусне. Имоджен я беше уверила по телефона, че всичко е наред и тя би трябвало да й се довери. — Прав си. Докъде бяхме стигнали? — усмихна се тя и той отново я притегли в прегръдките си.

Час по-късно Анна се събуди от дрямката, в която бе изпаднала. Беше в прегръдките на Джон, присви очи и видя, че часовникът показваше седем часа вечерта.

— Джон — заговори тя, като го събуди нежно. — Трябва да сме заспали. Вече е почти време за вечеря.

Той размърда леко глава на възглавницата и се раздвижи.

— Вечеря ли — повтори той думите й с отворени очи. — Не мисля, че вкъщи има някаква храна. Искаш ли да вечеряме навън?

— Абсолютно! — Анна седна увита със завивката, чувстваше се уютно и защитена. — Какво ще кажеш да идем „При Джани“?

Винаги бяха харесвали това заведение — романтичен и осветен със свещи италиански ресторант, сгушен в Лейнс, далеч от туристическите маршрути, вместо това през повечето вечери го пълнеха италиански семейства и местни жители. С Джон отидоха там на втората си среща и им остана любимо място за специални случаи. А тази вечер — вкусът на пастата или пицата на „Джани“ щеше да удължи ваканцията й.

— Знаеш ли какво? — каза Джон, подпирайки се на лакът. — Тази вечер предпочитам да хапна къри. Това окей ли е?

— Къри ли? — учуди се Анна, като се насили да забрави вечерята, която си представяше. — Разбира се. Нека бъде къри.

— Искаш ли попадум15? — попита я Джон и разчупи наполовина един от хрупкавите дискове.

Тя пое половината и Джон намаза своята с пюре от манго. Бяха единствените клиенти в ресторанта, тихо приземно помещение на две крачки от апартамента.

— Умирам от глад — усмихна се Джон.

Анна прегледа менюто, копнеейки за ризото със сочни, узрели на слънце домати или пък пресни талятели, подправени с възхитителен сос от трюфели… Реши да бъде пиле джалфрези16. И то ставаше. Нали беше с Джон, напомни си тя. Това имаше значение. Беше си отново у дома, с мъжа, който й липсваше през цялото време, докато беше в Италия.

— Мадам — попита сервитьорът със светнали очи, — готова ли сте с поръчката?

— Пиле джалфрези и питка с чесън, моля — каза Анна. — И една бира „Кобра“.

— А за вас, сър?

— За мен пиле тикка17 и обикновена питка — поръча Джон и остави менюто.

Той премести поглед от сервитьора към Анна.

— Сега вече се чувствам по-добре, след като знам, какво ще ми донесат.

— Ти добре ли се хранеше, докато ме нямаше? — попита го Анна.

— О, да. Искам да кажа не готвено, както обикновено, но все още съм жив, както виждаш. Предполагам, че Имоджен ти е казала нещо.

— Не — озадачи се Анна. — Какво да ми каже?

Той поклати глава.

— О, нищо. Просто ме хвана неподготвен онзи ден. Бях останал да работя вкъщи и тя дойде.

— О, да, спомена ми за това. Че си бил по боксерки? Извинявай, трябваше да ти кажа, тя все още има резервен ключ за апартамента.

— Щеше да е по-добре.

— Хубаво е обаче, че вече можеш да поработваш от къщи — добави Анна. — Това е добре, когато Алфи е болен и при разни такива случаи.

— Да. Добре е. Алфи питаше за теб, между другото. Все още разправя за онзи сладолед, който двамата бяхте приготвили набързо.

— Чудесно. Той ми липсваше. Нещо ново да ми съобщиш?

— Той все още рисува много или „пише с маркери“. Очевидно така му викат сега. О, и няма търпение отново да види Хепбърн. Макар че трябва да ти призная, че аз лично бях доволен, когато Имоджен го взе — да си почина малко от скимтенето му.

Питките пристигнаха, Анна си отчупи едно крайче и отхапа.

— Може би е бил самотен — каза Анна. Почувства се, сякаш не беше ходила никъде.

— Анна, трябва да поговорим — започна Имоджен.

Анна пристигна в „При Вивиен“ рано сутринта в понеделник, развълнувана, че отново започва работа, и завари сестра си, вече застанала зад тезгяха с разтревожено изражение на лицето.

— Докато те нямаше, се случиха някои неща.

— Някои неща ли? — повтори Анна и седна. Неща — биха могли да са хубави неща, нали? Нямаше причина да не са. Ако изключеше изражението на лицето на Имоджен. — Какви неща?

— Като начало, купих ван.

— Хубаво — отвърна Анна. — Но след като платихме за курса, едва ли са ни останали някакви пари. Как си се сдобила с ван?

В гърдите й се надигна раздразнение — те с Имоджен се бяха споразумели, когато започнаха заедно, да не правят големи покупки, без да се консултират една с друга.

— Използвах остатъка от парите от баба Вив — призна Имоджен.

Анна усети как страните й пламнаха и вече не можеше да скрие раздразнението си.

— Тези пари ги бяхме отделили за продукти, Имоджен. Ти го знаеше.

— Стори ми се страхотна възможност — възрази Имоджен. — Истински ретро сладоледен ван. Джен нарисува логото… и заедно го боядисахме и…

— Защо имам чувството, че има и „но“? — каза Анна.

— Работеше добре, когато го подкарах, а сега има нужда от малко ремонт, за да тръгне отново. Тогава ще можем да развозваме твоите сладоледи… по фестивали — изрече Имоджен на един дъх. — Но после нещо му стана и аз се опитах да го карам, но той се развали и…

— О, божичко. Значи не само си купила ван, без да го обсъдиш първо с мен, но и ми казваш, че е калпав? Имоджен, просто ми разкажи всичко, защото не мисля, че ще издържа да протакаш разказа си. Какво още се случи, докато не бях тук?

Имоджен разказа на сестра си за хранителното отравяне, за статията и заклеймяващите отзиви онлайн и за враждата й с Фин. След като свърши, у Анна просветна надежда, че може би това беше всичко.

— Това е — каза Имоджен, прехапвайки устна.

— Не ти вярвам — възрази Анна.

— Това е почти всичко — призна Имоджен. — Има и разни семейни разправии, за които трябва да знаеш.

— Семейни разправии?

— Татко все още е депресиран, а леля Франсоаз го тормози. Говори лоши работи за нас на него и на чичо Мартин, за да ни накарат да продадем магазина. И тя да го направи на някакъв превзет ресторант — обясни й Имоджен.

— Това е ужасно — възмути се Анна. — Горкичкият татко, той е точно в центъра на всичко това. Ще се обадя на мама да видя какво можем да направим, за да поизгладим нещата.

— Пожелавам ти късмет — отвърна Имоджен. — Да преговаряш с Франсоаз е като да преговаряш с питбул.

— Трябва да опитаме заради татко. А сега ми кажи това наистина, наистина ли е всичко?

— Да. Само че предполагам, че вече има последствия, с които трябва да се справим.

— Последствия?

Имоджен се намръщи.

— Нямаме повече пари — осъзна Анна и почувства как действителността болезнено й напомни за себе си.

— Имаме достатъчно за основни продукти. Но не и за сезонните, които ще ни трябват за новите рецепти, за които ми разказа.

— Как можа да се случи това? — промълви Анна, докато сладоледовата й мечта се изпаряваше с всяка дума на сестра й. — Имахме хиляди лири стерлинги, Имо, а сега… нищо, освен фризер, пълен със сладоледи на клечка.

Джес и Анна седяха в магазина след работно време и ядяха прясно направен сладолед с лешници и солени гевречета.

— Много лош късмет — заяви Джес. — Но това са все проблеми на прохождането, нали?

— Щеше ми се и аз да съм толкова сигурна като теб. Всичко е такава каша. Честно казано, не мога дори да възприема всичко. А съм отсъствала само една седмица.

— Яд те е на Имоджен, нали?

— Не мога да се удържа. Знаеш, че обичам Имо, но наистина как е успяла да изгуби контрола над всичко само за няколко дни?

— Сложно е да управляваш семеен бизнес.

— Чудя се дали не подходихме твърде прибързано, без да обмислим дали ще можем да работим заедно. Едно е да се разбираме като сестри, а съвсем друго е да управляваме заедно магазина.

— Сега обаче няма как да се отметнеш. Твърде късно е.

— Наистина ли? В известен смисъл едва започнахме и онова, което направихме, е по-добре да бъде забравено. Репутацията на магазина е опетнена, а бюджетът ни направо го няма.

— Каква друга възможност имате? С Имоджен сте инвестирали толкова много в това начинание.

— Леля ми Франсоаз иска да го купи. Отначало бях абсолютно против това. Но сега? Не знам.

— Ти току-що се върна. Дай си време нещата да се уталожат. Каквото и да е, Имоджен наистина положи усилия. А пък ванът ще е страхотен, след като тръгне отново. Божичко, кой би помислил, че ще боядисвам сладоледен ван на южното крайбрежие на Англия, вместо да се пека в четиризвезден плажен курорт?

Анна се усмихна.

— Беше чудесно от твоя страна да помогнеш. Логото е идеално и аз съм съгласна за вана. Така ми се струва. Макар и да не може да иде никъде за известно време.

— Всъщност аз наистина му се зарадвах — призна Джес. — Да си поизцапам ръцете беше чудесна почивка от офиса — добави тя, като си гребна отново от сладоледа. — Между другото, това нещо е възхитително.

— Еха — усмихна се Анна. — Като го чувам от теб, знам колко е сериозна похвалата.

— Давам ти думата си. Това е нещо, в което си струва да инвестираш. По-добър залог, отколкото моя меден месец с Ед, като начало. По-добре да тръгвам. Обещах на Ед бърз секс след работа, преди да приготвим вечерята.

— Колко романтично — усмихна се Анна.

— Никога не изпускам случая — разсмя се Джес.

Целунаха се за довиждане и Джес излезе от магазина с енергична стъпка.

Час по-късно, когато свърши с чистенето, Анна отвори лаптопа, за да си провери пощата и да види какво още е пропуснала. Сред спама и писмата от снабдителите я чакаше едно лично съобщение.

Анна се усмихна въпреки тревогите си. За момент Матео й беше напомнил предназначението на магазина за сладолед — той не беше само търговия, но и споделяне на истинското удоволствие от сладоледа.

И тя му написа отговор.

Глава двайсет и първа

Атмосферата във всекидневната на родителите им беше почти отровна. Анна и Имоджен седяха на единия диван, Франсоаз и Мартин точно срещу тях, баща им седеше неловко в един фотьойл, а Джан пърхаше наоколо с чайника.

— Е, благодаря на всички, че дойдохте — започна Джан. — Напоследък май възникнаха някои недоразумения по разни въпроси и си помислих, че би трябвало да се опитаме да ги изгладим — по-добре рано, отколкото късно.

Когато всички отказаха да пият повече чай, тя седна на подлакътника на фотьойла на Том. Той като че ли гледаше през стените на къщата, някъде, където никой от тях нямаше достъп. Имоджен се чудеше дали баща й изобщо схваща за какво говореха.

— Под недоразумение, мамо — започна Имоджен с все още пресни спомени от онзиденшния спор, — имаш предвид, че Франсоаз се опитва да тормози татко ли?

— Нищо подобно не съм правила — възрази Франсоаз и остави чашата си възмутено върху чинийката. — Просто се опитвах да опазя интересите на семейството ви, Имоджен. И може би, ако това беше преди всичко ваш приоритет, нямаше да се налага да казвам нищо.

— Извинявай — намеси се учтиво Анна, — но това не е съвсем справедливо, лельо Франсоаз. Ние с Имоджен наистина полагаме много усилия, за да потръгне магазинът. Всеки нов бизнес има проблеми в началото.

— Вашите като че ли са повече от достатъчно — заяде се Франсоаз. — А на Мартин наистина не му беше приятно да научи за отрицателните отзиви, които очернят репутацията на баба ви. Нали, Мартин?

— Не беше точно така — обади се смутено Мартин. — Искам да кажа, че не ми беше приятно, когато Франсоаз ми показа вестника с онази статия. През всичките години, докато работеше мама, не бяха имали проблеми с безопасността на храната и ми се строи срамно хората да добият лошо мнение за заведението.

— И точно това убеди Мартин, че магазинът ще върви по-добре в наши ръце — каза Франсоаз.

— Хайде — почти прошепна Мартин на съпругата си. — Не съм казвал точно това.

Имоджен беше бясна. Анна кротко докосна ръката на сестра си, за да не й позволи да избухне и заяви твърдо:

— И двете съжаляваме за случилото се. Беше злополучна случайност и добра поука. Няма да се повтори.

— Не, няма — повтори Франсоаз решително.

— Баба Вив не само ни завеща магазина — продължи Имоджен, като усети как се изчервява, — а ни се е доверила да го стопанисваме. Не можеш да купиш нещо, което не искаме да продадем.

— Мисля, че това е другото недоразумение — заяви Франсоаз с безкрайно невинно изражение. — Знам това и не се опитвам да ви насилвам да правите нищо. Но Мартин и Том имат право да знаят какво правите с бизнеса на майка им. След това те ще решат дали да говорят с вас за това.

— Знаеш ли какво, Франсоаз — обади се Том, като се наведе напред и стресна Имоджен с неочакваната си намеса, — мисля, че е време и аз да кажа нещо.

Франсоаз кръстоса отбранително обутите си в тънки чорапи крака.

— Защото не мисля, че се тревожиш за нашите интереси с Мартин. Всъщност не. Ако беше така, нямаше да дойдеш тук и да настояваш да продадем къщата на мама на хора, които планират да я сравнят със земята още преди да сме разпръснали праха й.

— О, Том — нацупи се Франсоаз. — Съжалявам, че си разстроен, но някой трябва да бъде практичен. Трябва да платим данък наследство и…

— А сега — Том повиши глас, за да я прекъсне, но остана спокоен и овладян — май възнамеряваш да накараш мен и брат ми, съжалявам за това, Мартин, но доста време се въздържах, без да кажа какво мисля — да се усъмним в способностите на Имоджен и Анна.

Франсоаз млъкна и Мартин се огледа с неудобство, като отказваше да спре поглед, където и да било.

Джан постави ръка върху ръката на мъжа си и почти незабележимо му кимна, насърчавайки го да продължи.

— Онова, което изглежда не разбираш — продължи той, — е, че аз… че ние… — той вдигна ръка и стисна ръката на жена си — винаги ще имаме доверие на дъщерите си, че ще постъпят правилно.

Имоджен погледна баща си. Той изглеждаше по-смел и по-силен от седмици наред. „Давай, татко“ — помисли си тя.

— Независимо какви грешки правят и независимо колко се различават техните идеи от нашите, те са изпълнени с решимост, способни са и ние едва ли бихме могли да се гордеем повече с тях. Баба им имаше вяра в тях, а аз имам чувството, че и ти, Мартин, също имаш.

Мартин се измъчваше от притеснение.

— Разбира се, че имам. Виж какво, не искам разправии — каза той. — Всичко това всъщност беше само въпрос за обсъждане…

— Ако си мислиш дори и за миг, Франсоаз, че ще се обърна против дъщерите си — продължи Том, — то трябва да ти кажа, че вече не те смятам за добре дошла в тази къща.

Двете сестри се качиха в колата на Анна в късния следобед. Пътуваха мълчаливо, зашеметени от развоя на събитията, докато не излязоха на магистралата. Най-сетне Имоджен се обади.

— Е, не мисля, че някой от нас очакваше това.

— Не — отвърна Анна. — Той наистина я постави на място, нали?

— Беше блестящ. Мислиш ли, че това означава, че той отново е някогашният ни татко?

— Да се надяваме. Поне така изглеждаше днес. Но не бива да очакваме твърде много. Тези неща стават бавно.

— Е, тя направо онемя.

— Когато разговарях с нея онзи ден, гневът ми само я правеше по-решителна. Но когато татко се обади днес, тя рухна.

— Ако имаме късмет, повече няма да чуем нищо по този въпрос. Франсоаз ще трябва да приеме, че баба е завещала бизнеса си на нас и да ни остави на мира.

— И ти изобщо не съжаляваш, нали? — попита Имоджен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че докато и двете смятаме Франсоаз за кошмарна, тя също така беше потенциален купувач. Аз не се заблуждавам, Анна. Знам колко ядосана и разочарована си, откакто се завърна у дома и научи за всичко, случило се тук. Не мога да те обвинявам и ще те разбера, ако не искаш повече да работим заедно. Или ако пожелаеш да го продадем, като стана дума.

— Съжалявам, Имо — призна Анна. Тя спря на един светофар с ръце на волана и обърна лице към сестра си. — Права си. Усъмних се в теб. В нас.

Имоджен преглътна гордостта си и се опита да не се засегне. Анна само потвърди подозренията й в крайна сметка.

— Имах такива надежди, когато напуснах Италия, за това какъв можеше да стане магазинът, какво можехме да направим с него — продължи Анна. — Върнах се наистина обнадеждена. Така че, когато се сблъсках с действителността и с проблемите, които трябва да се решават, ми беше трудно. Това не означава, че те обичам по-малко… ти все така си най-добрата сестра, която бих могла да си пожелая.

— Разбирам — промълви Имоджен. — И благодаря, че все още ме обичаш — усмихна се тя. — Не знам защо си бях въобразила, че ще мога да се справя сама. Оказа се много по-трудно, отколкото си го представях. А истината е, че макар сега да съм обвързана с магазина, ми липсва предишният начин на живот. Беше толкова прост.

— Няма да ме изоставиш сега — заяви Анна. — Усещам, че като че ли най-сетне се очертава някакъв напредък. Преминах обучението и след твърдостта, която прояви татко, поне няма да се изправим пред семейна вражда, която да застраши напредъка ни.

— Какъв напредък? — попита Имоджен. — Благодарение на мен останахме без пари.

— Ще измислим нещо. Сега къде да те оставя?

— Можеш ли да ме оставиш до магазина? Знам, че си ми простила, но ме обхваща параноя, че може би не съм заключила вратата.

Имоджен се сбогува с Анна и пое по стъпалата към крайбрежния булевард. В светлината на угасващия ден Западният кей изглеждаше призрачно красив. Аркадата „Гранвил“ беше тиха тази вечер. Тя хвърли поглед към мястото, където мъжете от Автомобилната асоциация бяха изтеглили вана онзи ден — съвсем близо до магазина. Силуетът му не можеше да се сбърка, с модела на фунийка сладолед отгоре.

Когато приближи, Имоджен видя, че капакът на мотора е вдигнат и някакъв мъж се е надвесил над него.

— Какво, за бога, мислите, че правите? — провикна се машинално Имоджен.

Мъжът се изправи и пристъпи към нея. Имоджен присви очи, за да го види по-добре — сива тениска, джинси, тъмноруса коса… лицето му беше осветено отстрани от светлините на школата по сърф.

— Фин?

— Да — заговори той спокойно. — Някой друг ли очакваше?

— Не очаквах никой да бърника по вана ни. Той е наша собственост.

— Не съм сигурен, че бих могъл да го повредя повече, честно казано — отвърна той и изтри ръце в джинсите си.

— Това като че ли не ти е попречило да опиташ — възрази Имоджен. — Кой ти дава право…

Тя усети как пламва от яд.

— Имоджен — започна той — може ли да престанеш да правиш прибързани заключения за минутка?

— Окей. — Тя си пое дъх. — Кажи ми коя е законосъобразната причина да ровиш под капака на мотора.

— Не знам защо си дадох труда — продължи Фин, клатейки глава.

— Но видях как докараха вана онзи ден и… ами някога съм чиракувал в гараж. Помислих си, че може би ще открия какво не е наред.

— О — успя само да каже Имоджен.

— И мисля, че открих, ако имаш желание да чуеш. Да влезем ли вътре?

Имоджен го последва в школата по сърф, чувстваше се глупаво. Край стените бяха наредени сърфбордове с различни размери и форма, в ъгъла имаше малка кухничка със стар чайник и много чаши, закачени на куки.

— Добре. Да почнем от начало. Мога ли да ти предложа чаша чай — попита Фин — или нещо по-силно?

— Една бира ще ми дойде добре — каза Имоджен.

Той извади бутилка бира от хладилника, отвори я и й я подаде.

— Установих, че винаги е по-лесно да се извиниш, когато имаш под ръка алкохол — призна Имоджен. Тя се стегна — Грешах за теб. И наистина съжалявам — добави.

— Благодаря. Извинението се приема. Сега можем ли да поговорим като нормални хора? — усмихна се той колебливо и седна.

— Да. Да, моля. Нали не си бил ти онзи, който разказа историята на пресата? Сега го разбирам.

— Разбира се, че не бях аз — каза Фин. — Това е последното нещо, което бих направил.

— Разтълкувах погрешно ситуацията. Бях се объркала. Беше злополучен период с онази поредица от случки. Статията, кошмарната ми леля. Някой, който пуска онлайн ужасни отзиви.

— Значи и това не ти се е разминало, така ли? — попита Фин. — Гадно.

— Да — каза Имоджен. — И са го пуснали на няколко сайта. Щеше да е добре, ако имаше и някой положителен отзив за баланс, но в момента нямаме достатъчно клиенти за това. Предполагам, че е работа на същия човек, който е подшушнал историята на пресата.

— Имаш ли представа кой би могъл да бъде? Сега, след като изключи мен, надявам се?

— Леля ми Франсоаз се опитваше от известно време да ни вгорчи живота, но всъщност това не е нейният стил. Освен нея кой друг…

Имоджен се замисли за последните седмици и се опита да погледне обективно на нещата. Толкова се беше задълбочила да обвинява Фин, че може и да бе изпуснала някого.

— Всъщност има един човек, когото подразнихме.

— И това е?

— Сю. — Имоджен си спомни пределно ясно лицето й. — Жената, която помагаше на баба в магазина.

— А, да. Спомням си я. Тя се мотаеше доста време тук, но всъщност като че ли не вършеше много работа.

— Точно така — каза Имоджен. — И ние заподозряхме същото, което беше една от причините да не й предложим отново работа. Както и фактът, че нямаме достатъчно пари да й плащаме.

— И тя се е озлобила — предположи той. — Звучи ми като възможен кандидат.

— Не знам как съм я пропуснала досега — призна Имоджен. — Какво мислиш, че трябва да направим?

— Ако искаш скромния ми съвет, не бих правил нищо.

— Наистина ли? Но онова, което тя върши, не е честно.

— Недей да ме мразиш за това, но тя съобщи на пресата нещо, което беше вярно. Изпуснала е малко пара онлайн. Винаги има по някой ненормалник, който пише лоши отзиви. Вие вървите напред, обучавате се и положителните приказки ще тръгнат от уста на уста, почакайте малко и ще видите. Това има значение.

— Значи просто да го игнорирам? — попита Имоджен, като отпи от бирата.

— Ти си решаваш. Но вероятно, да. Ще го преживееш — отвърна Фин. — А и на нея със сигурност ще й писне.

— Може би си прав.

— Искам само да кажа, че ако оставиш няколко отрицателни отзива да те изкарат от релси, тогава можеш направо да зарежеш нещата още сега. Вече си установила, че ако въртиш собствен бизнес, трябва да си дебелокож. Първите три години ние с Анди само губехме пари, но продължихме упорито и се оказа, че си струва.

— Значи казваш, че трябва да сме по-издръжливи, така ли? — попита Имоджен.

— Мисля, че вече сте достатъчно издръжливи — разсмя се Фин. — Само че оттук нататък използвайте това в работата си, а не против съседите си.

Имоджен се усмихна.

— Благодаря ти, че така приемаш нещата.

— Няма нищо — каза той. — Просто недоразумение.

Помълчаха за миг.

— И ако ми дадеш възможност — предложи Фин, — както ти казах, мога да оправя вана. Частите няма да са толкова скъпи.

— Благодаря ти — отвърна Имоджен с чувство на огромно облекчение.

На небето грееше пълна луна и след като се увери, че входната врата на магазина е заключена, Имоджен тръгна към дома си по дългия път покрай кея. Чистият въздух й избистри главата, а плажът беше пълен с хора, които купонясваха около огньове и барбекюта. Бирите, които изпи с Фин, я бяха замаяли и тя влезе в такт със звука на бонго барабаните.

Спомни си купоните на пълна луна в Тайланд — как танцуваше до зори със стари и нови приятели, как се учеше да жонглира. Тези купони сигурно продължаваха на всички острови по света. Имоджен се опита да потисне желанието си да е там.

Глава двайсет и втора

Анна прегледа страницата на „При Вивиен“ в „Трипадвайзър“ и забеляза два нови отзива. Потребителските имена бяха други, но тонът не можеше да се сбърка.

— Това пак е тя, нали? — попита Анна.

Имоджен зачете бавно през рамото й.

— Определено — ядоса се сестра й. — Няма съмнение. Името е друго, но веднага си личи… даже е използвала някои от предишните си фрази. „Ужасяващо“ е един от любимите й изрази.

— Явно е Сю — съгласи се Анна, завъртайки стола си, за да се обърне с лице към Имоджен. — Не знам как сме я пропуснали. Как мислиш, е научила за случая с хранителното отравяне?

— Не знам, но хората говорят, нали? Може би познава Джил и Джефри, семейството, което пострада.

— Възможно е — допусна Анна. — Виж, знам, че си обещахме да я игнорираме, но имам чувството, че трябва да направим нещо. Ами ако стане още по-лошо?

— Съгласна съм — отвърна Имоджен неохотно. — Искам да кажа, че се съмнявам, че ще има куража да направи нещо, което да изключва спотайване зад компютърен екран под фалшиво име, но човек никога не знае.

— Но какво да направим?

Имоджен взе бележника с адресите и го запрелиства, докато не откри името на Сю и информацията за нея. Надяваше се да намери там и други подробности.

— Адресът й е тук — посочи тя.

— И какво, предлагаш да отидем и да се изправим лице в лице с нея?

— Нещо такова — отвърна Имоджен. — Не се дразни, но всъщност предлагам ти да отидеш и да се изправиш лице в лице с нея. Знам, че отчасти вината е моя, че се забъркахме в тази каша, но си мисля, че трябва да отидеш ти заради бизнеса.

— Аз ли — учуди се Анна и я обля вълна от адреналин. — Защо? Не мога!

— Можеш — настоя Имоджен. — Имаш далеч по-добри резултати в разрешаването на конфликти от мен.

— Говориш сериозно, нали? Ще ме накараш да ида там сама.

— Знаеш какво ще стане, ако отида аз — напомни Имоджен. — Няма да мога да се сдържа да не кажа на онази жена какво наистина мисля за нея… което, знаем и двете, само ще влоши още повече нещата.

— Окей — съгласи се Анна, като се стегна и записа адреса на кочана за поръчки. Не беше далеч от къщата на Вивиен — щеше да стигне там за десет минути. Тя откъсна листчето и го сложи в портмонето си. — Пожелай ми късмет.

— Късмет!

Докато вървеше, Анна репетираше на ум какво ще каже. Спокойно и учтиво, напомни си тя. Докато запазеше такъв тон, всичко щеше да бъде наред.

Провери отново адреса, когато стигна до улицата на Сю. Номер 3-А. Пое си дълбоко дъх, отиде до вратата и натисна звънеца.

Вратата се открехна малко, задържана от верига. Сю надникна през цепката.

— А, ти ли си? — каза тя горчиво. — Нямам какво да ти кажа.

И затръшна вратата в лицето на Анна. Анна остана да стои на вратата. Как да увещава жена, която бе толкова твърдо решена да мрази нея и Имоджен? Понечи да си тръгне, после натисна звънеца още веднъж. Щом баба й беше намерила нещо, което да хареса у тази жена, значи и тя трябваше да се опита.

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно — процеди Сю през цепката на вратата.

— Пет минути — помоли Анна. — Само толкова. Изслушай ме.

Вратата се затвори и Анна чу как изтрака веригата, докато Сю я сваляше.

— Пет минути. И го правя само заради баба ви.

Сю се дръпна навътре и Анна влезе в антрето.

— Насам. — Сю я поведе към малката всекидневна.

Анна седна и се опита да си спомни какво смяташе да й каже, след като вече беше тук.

Сю седна насреща й в един фотьойл на цветя, близо до газовата печка. На полицата над камината имаше фотографии в рамки на семейството й — млад мъж и жена на сватбена снимка, малко момиченце с розова шапчица. Въпреки суровото си изражение, Сю изглеждаше някак по-мека тук, в собствения си дом.

— Сю, съжалявам за онова, което се случи — подхвана Анна.

Сю вдигна вежди, невпечатлена от думите й.

— Искам да кажа, че съжалявам за онова, което направихме, като те освободихме. Знам, че баба ни имаше добро мнение за теб — тя самата ми го каза.

— Така ли? — изненада се Сю.

— Да. И ако не работехме вече двете заедно в магазина, може би щяхме да вземем друго решение.

Една невинна лъжа не вредеше на никого, увери себе си Анна.

— Беше малко жестоко — отбеляза Сю. — И внезапно, трябва да ти кажа. Когато чух, че бизнесът остава в семейството, предположих, че мястото ми е сигурно. Реших, че ще ме потърсите, както направи Вивиен. Не очаквах да ме изхвърлите навън като някакъв боклук.

— Не искахме да те накараме да се почувстваш така. — Анна се сети как реагираха с Имоджен, когато Сю излезе от магазина — със смях на облекчение. Сега й се стори коравосърдечно. — Съжалявам. Трябваше да направим бизнесплан и почти не ни останаха пари, след като отделихме за основните неща.

— Е, нека ти кажа, че знам какво значи да останеш почти без пари — каза Сю. — Това нещо тук. — Тя посочи газовата печка — Почти не съм я включвала през зимата. А от онова, което ми носеше малкият Джейми, не остана нито пени, след като го окошариха. — Тя вдигна насълзени очи към младежа на сватбената снимка.

— Сигурно ти е тежко — каза Анна съчувствено.

— Да. Но не толкова, колкото ми тежи мнението на околните. — Сю поклати глава. — Съседите ме зяпат. Знам, че ме осъждат, че ме мислят за лоша майка. По същия начин гледат и жена му, Сали. Дори и на малката Кери-Ан не й се разминава в училище — тя е само на седем години, а все я одумват, че баща й краде.

Сю беше стиснала длани в скута си.

— Онова, което направи беше лошо. Но той не е лош, Джейми. Шест месеца без работа… с ипотека и дете, което трябваше да издържа… това пречупи нещо у него.

Анна кимна, докато слушаше.

— Не беше хубаво и онова, което направих аз — добави Сю. — Знам защо си тук. Заради отзивите, които написах. Но бях бясна.

— Разбирам защо — опита се да я успокои Анна.

— Баба ти — продължи Сю — беше единственият човек тук, който не ме осъждаше. Когато се разчу новината, всички съседи клюкарстваха в магазина на ъгъла. Мислеха, че не ги чувам, но разбира се, че ги чувах. И знаеш ли какво направи баба ти?

Анна я изчака да продължи.

— Веднага пристигна тук и почука на вратата ми. Даде ми една визитка и мека играчка за Кери-Ан. Каза, че все ни мислела. Две седмици по-късно ми предложи работата.

„Такава си беше баба Вив“, помисли си Анна. Човек не можеше да я сбърка. А днешният ден показа, че те с Имоджен имаха още много да учат от състрадателния й характер.

— Не я познавах много добре — призна Сю, — но в тази жена имаше нещо специално.

— Имаше добро сърце — допълни Анна. — Колко остава още, докато освободят Джейми?

— Два месеца — изрече бавно Сю. — Сали се хвана на работа в деликатесния магазин, докато детето е на училище. Това малко облекчи нещата. Тревожа се повече за шансовете на Джейми, когато излезе от затвора.

— Съжалявам, че няма с какво да ви помогнем — отбеляза Анна.

— Нещата се променят — въздъхна Сю. — Може би трябваше да разбера това по-добре от самото начало. Вината не е твоя, нито на сестра ти. Всъщност не. Отговорът изглежда лесен, но да си кажем правичката, животът не е толкова праволинеен, нали?

— Не — отвърна й Анна, проумявайки сложността на ситуацията. — Наистина не е.

— Здравей, мамо, татко вкъщи ли е? — попита Анна. — Исках да разбера как е след всичко, което се случи.

— Да, миличка — отвърна Джан по-бодро, отколкото от много време насам. — Сега ще ти го дам.

— Здравей, Анна — обади се баща й. — Как си?

— Добре съм. А ти, как се развиха нещата, след като си тръгнахме онзи ден?

— Не беше много приятно, както можеше да се очаква. Но Франсоаз и Мартин си тръгнаха без скандали.

— Благодаря ти, че ни защити.

— Няма за какво да ми благодариш. Направих онова, което би направил всеки баща. Мартин е оставил тази жена да си разиграва коня още от деня на сватбата им, но проклет да съм, ако смята, че може да се меси и в нашето семейство.

Анна се усмихна вътрешно.

— Звучиш ми по-добре.

— Е, ту съм добре, ту по-зле, но този спор с положителност събуди нещо в мен. А е хубаво да не си безчувствен.

— Въпреки това, баба Вив сигурно ти липсва много.

— Разбира се, че ми липсва. Ежедневните й обаждания. Домашните сладки, които изпращаше с пликове, спомняш ли си ги?

— Да, и на мен ми липсват.

— Все още чувствам празнина без нея тук, в семейството. Като че ли там, където е била, е останало празно място. Беше ми трудно да стоя в къщата й… цялото това пространство, което тя изпълваше с бъбренето и смеха си. Сега ми изглежда толкова голяма и празна. Но къщата е едно от последните неща, останали от нея и аз дадох на Мартин ясно да разбере, че искам да я запазим още малко.

— И той съгласи ли се?

— Да. Той се отказа от плана с предприемачите. Когато сме само двамата, можем да обсъдим нещата. Проблемите започват, когато Франсоаз е наоколо. Във всеки случай вече няма да си пъха носа във вашия бизнес с магазина. Сега вече би трябвало да имате попътен вятър.

— Да, горе-долу.

Как можеше да замазва нещата и да се преструва, че всичко е наред? Той заслужаваше да знае как точно стоят нещата, финансово.

— Всъщност, исках да поговоря с теб за това — започна Анна и си пое дълбоко дъх. — Както знаеш, ние сме започнали някои неща, но не съм ти споменала, че парите не достигат повече от очакваното.

— Мама не ви ли остави нещо за начални разходи?

— Да, но ние ги похарчихме много по-бързо, отколкото смятахме. Мисля да взема заем, за да оправим нещата.

— Звучи разумно — съгласи се той без колебание. — Повечето малки предприятия го правят по едно или друго време, нали? Сигурен съм, че каквото и да решите, ще е правилно.

— Окей — каза Анна, изпитвайки облекчение от реакцията на баща си. Все едно че й беше дал разрешението си да предприеме рискована стъпка. — Благодаря ти, татко.

След като поговори с баща си, Анна обсъди плана си с Имоджен, а после се обади и си уреди среща с една позната консултантка за кредитиране на малък и среден бизнес. Жената прояви разбиране по отношение на предизвикателствата, с които се сблъскваха. Не можеше да ги посъветва да вземат голям заем, но и онова, което банката можеше да им отпусне, щеше да е напълно достатъчно, за да си стъпят отново на краката. За пореден път „При Вивиен“ имаше шанс да се пребори.

Когато излезе на оживената главна улица, Анна извади мобилния си телефон и набра номера на Имоджен.

— Време е да проучим откъде да се снабдим със смокини и ванилови шушулки.

— Наистина ли? — възкликна Имоджен възбудено.

— Да, получихме нов заем. Но обещай ми, че този път…

— Няма да купувам нищо — прекъсна я Имоджен сериозно, — повтарям… нищо… дори не и луксозни вафлени фунийки, без да се допитам до теб.

— Правилно.

— Що се отнася до другите новини — продължи Имоджен бодро, — ванът е поправен, и то почти без пари. Фин свърши тази работа. Искаш ли да го пробваш?

— С удоволствие. И сега, когато нещата не са толкова напечени, всъщност наистина го искам. Но след работа имам среща с Джон… искам да му разкажа как вървят нещата.

— Окей, ще се видим утре в магазина и можем да започнем да купуваме някои продукти. Благодаря ти, Анна, знам, че ще се справим.

— Ще се справим — повтори Анна, като за пръв път от дни наред, почувства, че може би е вярно.

Тя тръгна бавно из Лейнс към офиса на Джон. Наистина очакваше с нетърпение да сподели с него част от добрите новини за магазина за сладолед. Напоследък като че ли му разказваше само какво не е наред с магазина.

Административната сграда на фирмата „Ен Вижън“, в която работеше Джон, се виждаше отдалеч сред ниските джорджиански сгради. Анна стигна до входа и мина през въртящата се врата, която водеше към рецепцията.

— Здравейте — поздрави тя младата служителка на рецепцията. — Можете ли да повикате Джон Гари, моля? Аз съм Анна, неговата приятелка.

Докато момичето на рецепцията преглеждаше списъка с телефоните, Анна огледа фоайето на рецепцията, осеяно с ярки кресла и надуваеми дивани. Тя изведнъж се почувства малко не на място в официалния костюм, който бе облякла за срещата.

— Съжалявам, но не мога — обади се най-сетне момичето от рецепцията.

— Сигурна ли сте? Обикновено това не е проблем.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

Анна разкопча едно от копчетата на сакото си. Беше й горещо и неловко.

— Защо? — попита тя. — Никога не съм имала проблем досега, а идвах тук доста често. Знам, че е частно посещение, но…

Телефонът иззвъня.

— Не, работата не е в това — промълви момичето на рецепцията с извинителна усмивка, докато отиваше да вдигне телефона. — Джон Гари е напуснал компанията преди три седмици. Той вече не работи тук.

Анна постоя объркана за момент, после бавно излезе отново на улицата. Тя извади телефона си и набра мобилния на Джон. Трябваше да е някаква грешка. Момичето на рецепцията беше ново, така че лесно би могло да сгреши.

— Свързахте се с телефонния секретар на Джон Гари. Моля, оставете съобщение.

Анна натисна червения бутон, после веднага опита отново. Когато всичко се повтори, тя пусна телефона в чантата си и си пое дълбоко дъх. Трябва да има някакво обяснение, каза си тя, нямаше смисъл да се опитва да разбере какво става, преди да е говорила с Джон. Имаше нужда да се разходи, за да си проясни съзнанието. Оказа се, че върви към градините на Кралския павилион.

Седна на една пейка, обърната към величествения бял павилион, който бе рекламирала толкова дълго. Джон й беше споменал, че има промени в службата му, но нищо повече. С положителност не й беше казал нищо, което да й подскаже, че е напуснал компанията. Тя опита за последен път да се свърже с него по мобилния телефон и затвори след съобщението.

След няколко минути, когато стана да си върви, видя една телефонна будка. Влезе вътре, изкара номера на Джон на мобилния си телефон и го набра.

След няколко позвънявания той вдигна.

— Здравейте, Джон е на телефона.

Тя задържа дъх, опитвайки се да не издава никакъв шум. Мислите й препускаха. Защо игнорираше всичките й обаждания, а вдигна, когато не знаеше кой му звъни?

— Ало? — отново чу гласа му.

В помещението се чуваше смях на дете. Смях, който тя никога не би могла да сбърка.

По-късно вечерта, вече у дома, Анна чакаше на дивана с пуснат телевизор без звук. Когато най-сетне чу как ключа на Джон се превъртя в бравата, започна да й се повдига от нерви.

— Здравей, скъпа — провикна се той.

Влезе във всекидневната и се наведе да я целуне. Тя се отмести съвсем малко и целувката му се запечата на бузата й.

— Какво има? — попита той, като седна до нея.

— Объркана съм — отвърна Анна. — Имам чувството, че нещата, които мислех, че знам, вече нямат смисъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джон.

— Минах покрай офиса ти днес и ми казаха, че вече не работиш там.

Джон си разхлаби вратовръзката.

— О! Имат предвид на пълен работен ден. Казах ти, че ролята ми се е променила малко, скъпа. Сега съм нещо като свободен консултант, така че повече съм по срещи, вместо на бюрото през цялото време. Сега работя за повече компании, а не само за „Ен Вижън“. Не съм имал време да ти обясня всичко това, нали? Ти беше толкова заета с магазина.

Анна се намръщи.

— Значи този следобед си бил с клиент?

— Да — отвърна Джон. — Чак досега. Страхотна възможност е, ако се реализира.

Анна се разкъсваше — имаше толкова много неща, които никак не пасваха и въпреки това не й се щеше да го обвинява в лъжа.

— Има ли някаква причина да ме подлагаш на подобна инквизиция сега? — разсмя се Джон. — Искам да кажа, изглеждаш ми доста елегантна, за да ходиш на работа така в магазина за сладолед.

— Ходих да ми одобрят заема — каза Анна. — За бизнеса.

— Къде си ходила? — сбърчи чело Джон. — Влагаш още пари в онова място?

— Да — отговори тя спокойно. Това беше едно от малкото неща в момента, за които бе абсолютно сигурна. — Трябва да инвестираме.

— Имоджен похарчи почти всички пари, които баба ви беше оставила, а ти реагираш по този начин?

— Взехме решение — отвърна Анна сковано. — Аз и Имоджен.

Начинът, по който тя се почувства този следобед, когато чу как телефонът му звъни, без той да вдига, я връхлетя с болезнена яснота.

— Защо не вдигаше днес, когато ти се обаждах?

— Казах ти — отвърна той рязко. — Бях на среща.

— С Алфи ли? — сопна се тя.

Джон я гледаше безизразно, но не изрече нито дума.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита Анна, след като мълчанието помежду им продължи цяла вечност.

— Уволниха ме — най-сетне призна Джон.

— Какво? — възкликна Анна, невярвайки на ушите си. Всяка сутрин без изключение Джон ставаше и обличаше костюма си. Разговаряха за срещите му вечерта. Нещо не се връзваше. — Кога?

— Преди месец. Не знаех как да ти кажа.

— Преди месец… значи почти през половината от времето, докато живеехме заедно, ти си ме лъгал?

— Предполагам. Не исках. Просто не знаех как да ти кажа истината — заяви той с напрегнато лице. — Подходящият момент като че ли никога не идваше.

— Окей — каза тя, притискайки ръка към челото си в опит да проумее ситуацията. Сега поне знаеше как стоят нещата. — Ще го преодолеем, Джон. Ще си намериш нова работа или ще измислим нещо. Няма нищо.

— Всъщност има — възрази той и сведе очи така, че да не среща погледа й.

— Какво искаш да кажеш?

— Имах нужда да отида някъде, Анна. Имах нужда от дом, а тук не се чувствам у дома си. Исках да ида някъде, където да почувствам отново себе си.

— Да почувстваш себе си?

— Не знам какво да кажа — продължи Джон. — Не знам какво означава всичко това. Но мястото, където съм си аз е с Алфи. И с Миа.

Глава двайсет и трета

— Това е пропуск за търговци — каза Имоджен, като показа пропуска си за Гланстънбърския фестивал на охранителя край оградата.

— Не съм виждал такива преди — отбеляза той, загледан в сигнално оранжевия ремък, който тя му връчи.

— Всички търговци на храна и напитки имат такива — каза Имоджен, като започна да губи търпение.

Той какво си мислеше — че е докарала тук вана само за забавление, за да се опита да проникне по този начин на музикалния фестивал ли?

— Ще трябва да се обадя на шефа си — заяви мъжът, като зашляпа в калта с гумените си ботуши в цвят каки, пръскайки наоколо кал с всяка стъпка.

Имоджен потегли по обед. Натовари вана с неща от първа необходимост, които зае от приятели, посещаващи редовно фестивалите, а после натъпка фризерите на колата със сладоледи и сорбета, както и с торби с фунийки и вафли. Оставаше й само да се надява, че топлото време ще се задържи — ако годината се окажеше отново дъждовна, не само че имаше опасност от нов кошмар, свързан със здравната безопасност, но беше почти сигурна, че хората щяха да се насочат към вановете с органичните бургери, а не към ледените сорбета и гранита.

Докато чакаше охранителят да я пусне, стана шест часът вечерта. Пътищата за Съмърсет бяха почти безлюдни, с изключение на последните няколко мили до мястото на събитието, където започнаха задръстванията. Тя изтърпя дългото пъплене в трафика заедно с останалите посетители на фестивала, които бяха тръгнали по-рано, като надуваше до дупка радиото си.

Анна се труди усърдно цяла сутрин, за да приготви навреме сладоледите за Имоджен. Изглеждаше й изморена и Имоджен й предложи да й помогне, но Анна настоя да свърши всичко сама.

— Можете да минете — каза й охранителят, като й връчи обратно пропуска и й махна да мине през портата. — Между другото, имате хубав ван.

Имоджен форсира двигателя и той веднага се задави. Прониза я тръпка на страх — може би все пак трябваше да го закара на преглед при квалифициран механик, преди да тръгне на такова дълго пътешествие? Завъртя отново ключа и този път, за нейно огромно облекчение, моторът заработи. С шумен рев двигателят се съживи и ванът се затресе през портата по неравния кален терен.

И ето че тя вече беше вътре! Щом колата навлезе в периметъра на фестивала, я прониза тръпка на възбуда за съботата и неделята, които й предстояха. Да, нямаше да стои със скръстени ръце, но извън границите на магазина веднага се почувства по-свободна. Отдясно и отляво се заредиха поляни с бели вигвами, а хората бяха започнали да разпъват и по-малки палатки и сергии за храна и напитки. Жена с фосфоресциращ елек погледна пропуска и й посочи къде да паркира вана. Тя провери отново детайлите. Позицията му беше идеална — съвсем близо до сцената на „Джаз Уърлд“, където посетителите на фестивала щяха да мързелуват на слънце и най-вероятно щяха да похапват, и на около десет минути от по-голямата сцена на „Пирамидата“, където щяха да свирят основните банди, което й гарантираше силен човешки поток.

Имоджен паркира вана и слезе, като лекичко се протегна, за да отпусне стегнатите си от шофирането мускули. Обърна се към возилото, което току-що беше направило първото далечно пътешествие като нейна собственост и усети прилив на гордост. Боядисан в свежи пастелни тонове, със смело лого и сладоледена фунийка на покрива, ванът сега беше не само красив, но и функционален. Освен това, по пътищата не срещна друг такъв ван. Няколко коли и камиони й бяха изсвирили с възхищение по пътя за насам.

След като вече беше пристигнала, време беше да поразузнае как стоят нещата. Тя заключи вана с вещите си, нахлузи гумените ботуши, нахлупи сламената си каубойска шапка и тръгна да се запознае с новата обстановка.

Прекоси поляните и след малко стигна до нещо като повдигната площадка в задната част на периметъра, където големи каменни блокове наподобяваха миниатюрен Стоунхендж. Група мъже и жени на по двайсетина години, седяха в средата на това полусвещено пространство и пееха под акомпанимента на лошо изпълнение на китара.

— Има ли място за още един човек? — попита Имоджен.

— Разбира се — каза едно момиче със сплетена на африкански плитчици коса. — Можеш ли да пееш?

— Не, но мога да свиря на китара — отвърна Имоджен и седна с кръстосани крака до тях на одеялото.

— Слава богу — засмя се жената. — Подай китарата, Рик.

Тя взе инструмента от приятеля си и го подаде на Имоджен, въпреки протестите му.

— Някакви специални поръчки?

— „One Way or Another“ на „Блонди“ — провикна се някой.

Имоджен прокара пръсти по струните и настрои китарата, преди да изсвири началния акорд. Докато свиреше, поляната бавно се запълни с нови групи младежи, които бяха започнали отрано фестивала. Групата, към която се беше присъединила тя, пусна по веригата двулитрова бутилка сайдер, като след всяка глътка хората запяваха все по-силно.

— Продължавай — подкани я един от младежите, когато Имоджен се опита да остави китарата.

— Окей, само още една — склони Имоджен. — Но не мога да остана тук цяла нощ. Трябва да стана рано и да приготвя вана за сутрешните клиенти.

— Какво продаваш тук? — попита друг красив младеж с гъсто набола брада и вълнен пуловер. — Приличаш на една от нас. Нали не си тук, заради някакво капиталистическо мероприятие?

Имоджен се разсмя.

— Едва ли — каза. — Продавам само сладолед — изражението му поомекна. — Сестра ми го прави. Двете държим малко магазинче в Брайтън.

Младежът се усмихна с мързелива сладка усмивка, която привлече вниманието на Имоджен.

— Хубаво — каза той. — Между другото, аз съм Броуди.

— Имоджен — отвърна тя.

— Боб Дилън — „All Along the Watchtower“ — провикна се един подпийнал приятел на Броуди, който нямаше търпение пеенето да продължи.

— Окей, ти си я поръча — отвърна Имоджен, като прокара весело пръсти по струните, докато изсвирваше началните акорди.

Крясъците на подпийналите певци отекнаха в звездната нощ.

Имоджен се събуди във вана с вкус на умрели лебеди в устата си. Чувстваше я грапава отвътре, слепоочията й пулсираха и ужасно й се пишкаше. Вместо да си легне рано, както предвиждаше, тя остана да пие евтин сайдер с приятелите на Броуди до ранните часове на утрото. Увивайки се още по-плътно в спалния чувал, тя се опита да игнорира натиска върху пикочния си мехур, но това само влоши нещата. Имоджен неохотно се измъкна, навлече един полар и отвори вратата на вана. Протегна крака и обу гумените си ботуши, като събра кураж за посещение на най-близката химическа тоалетна.

Газеше из все по-гъстата кал и се опитваше да изключи някак главоболието си. Слънцето надничаше иззад хоризонта, осветявайки слабо пътя й до пластмасовата кабинка. Когато я блъсна миризмата на урина, смесена с химикалите на тоалетната, за миг тя беше почти сигурна, че ще се запознае отново със сайдера, който изгълта с любителите на китарата снощи. Задържайки дъх, отвори вратата на тоалетната и я затвори след себе си.

След няколко минути тя огледа къмпинга, докато крачеше обратно към вана. Наоколо все още имаше пръснати няколко души, които очевидно бяха будували цяла нощ, но иначе мястото тънеше в тишина. Заобикаляха я поля и тя за момент бе запленена от абсолютната красота на съмърсетския пейзаж с тучни зелени ниви и дървета. Е, не беше Тайланд, но не беше лошо.

Вече следобед, Имоджен подаде едно сорбе с чай „Ърл Грей“ на хубава блондинка — приличаше на Холи Уилоуби18 само че по-млада, а чистичката й рокля на цветя показваше, че току-що е пристигнала.

Имоджен прибра парите на момичето с усмивка и се обърна към следващия клиент.

— С какво да ви помогна? — попита тя жизнерадостно.

— Не повярвах на очите си, като видях Сара Канели до твоя ван — каза поредната жена от опашката.

— Сара?

— Момичето, на което току-що продаде сладоледа. Не я ли позна? Тя е домакин на онова прославено шоу с танци на улицата. Излиза с… О, забравих го. Ама е много прочут… дъщерите ми все се прехласват по нея.

— Наистина ли? — заинтересува се Имоджен. Напоследък тя почти не гледаше телевизия. — Е, да те посети знаменитост не е лошо нещо, предполагам.

— Това променя нещата, нали?

— Както и редовните клиенти — усмихна се Имоджен. — Та какво да бъде за теб?

— Сметанов сладолед с ягоди, моля.

Сутринта всичко вървеше като по часовник, въпреки лекия махмурлук на Имоджен. Слънцето напичаше и температурата се вдигна до 30 градуса, което докара плътен поток на клиенти до вана. На обяд тя се съблече само по елек и вдигна дългата си коса на конска опашка.

С чувството, че вече й е по-хладно се обърна към следващия младеж на опашката. Позна го веднага — дръзката искрица в очите му. Беше младежът от снощната спявка. Броуди.

— Какво е това гранита? — попита той, докато четеше менюто и въсеше вежди в недоумение.

— Ще те почерпя с една — каза Имоджен. — Безплатно.

Натроши овкусения лед и го насипа във висока пластмасова чаша. Той пое няколко жадни глътки, докато практически пресуши чашата, после кимна одобрително.

— Дай да пробвам — каза момичето с плитчиците, появявайки се внезапно до Броуди.

Той сложи една лъжичка в устата й, последвана от продължителна целувка.

Имоджен потисна разочарованието си. Беше тук по работа, напомни си тя. Нищо повече.

Глава двайсет и четвърта

Джон търсеше нещо в хладилника, когато Анна влезе в кухнята. В гръб, с раирания халат в бяло и морскосиньо, той приличаше на мъжа, в когото се беше влюбила.

— Сготвих чили — заговори тя, като седна до кухненската маса, за да й починат краката — и го сложих във фризера онзи ден. Можем да го стоплим за вечеря.

Колкото и зле да вървяха нещата, помисли си Анна, едно свястно ядене винаги помагаше. Нали?

— Разбира се — съгласи се той и се обърна с лице към нея. — Няма да е лошо. Благодаря.

— Моля — отвърна тя. — Искаш ли вино? Аз не съм сигурна, че ще преживея вечерта без малко вино.

След откровенията на Джон за Миа преди две вечери, Анна все още беше в шок. Шок, който правеше разговорите не само безпредметни, но и невъзможни. Решиха да преспят, преди да вземат решение — Анна в леглото си, Джон в свободната стая. Заобикаляха се безмълвно, като призраци. Анна сън не я хващаше и двете нощи подред — лежеше и гледаше в тавана, като се опитваше да спре да мисли — неспирни съмнения, че това някак си е станало по нейна вина.

Тя си наля чаша червено вино.

— Искаш ли да седнеш? — попита. — И може би ще ми кажеш какво става. Защото двете безсънни нощи не ми помогнаха да разбера нещата по-добре. Вие с Миа отново ли се събрахте? — Заболя я, докато произнасяше думите. — Или пък преминаваш през някаква криза, Джон?

Джон беше приковал поглед в масата някъде между двама им. Прокарваше разсеяно пръсти върху едно петно, нарисувано от Алфи с флумастер. Анна така и не успя да го заличи напълно.

Той вдигна очи, но недостатъчно, за да срещне погледа на Анна.

— Не знам, Анна. Това с работата ми наистина ме разби. А пък ти изглеждаше толкова погълната от бизнеса си, вливаше в него всичките си пари и енергия, все отсъстваше… Не можех да разговарям с теб за случващото се.

Анна си пое дълбоко дъх.

— Моля те, не се опитвай да представиш, че всичко е било по моя вина. Та какво, Миа повече време ли има за теб?

— Тя ме познава — отвърна Джон. — Преживели сме толкова неща заедно, Анна. И с Алфи. Почувствах я като сигурно пристанище, когато имах нужда от такова.

— Виж, разбирам необходимостта ти да поговориш с някого — каза Анна, като с мъка овладяваше болката и гнева си — и съжалявам, че си помислил, че не можеш да споделиш това с мен. Но Джон… нима това означаваше, че трябва да спиш с нея?

Джон отклони поглед.

— Знам, че беше грешка, Анна. И съжалявам.

— С положителност е било грешка — отвърна Анна, а в ъгълчетата на очите й напираха горещи сълзи. — Аз ти вярвах, Джон. Винаги съм ти вярвала. Всеки път, когато отиваше да оставиш Алфи, всеки път, когато разговаряше с нея по телефона. И онзи път, когато трябваше да се върнем от хотела, защото Алфи се беше разболял. Като си спомня сега, той изобщо не е бил болен. Когато ти отиде там, той чудодейно се беше излекувал. Винаги ли е имало нещо между вас? А това между теб и мен беше ли изобщо истина?

Анна се сети за Алфи, спомни си как го държеше за ръка, когато играеха миниголф предната събота или неделя край Брайтънския кей. Дали това щеше да бъде за последен път? Дали за последен път тогава чу сърдечния му смях, веселото детско кискане? Тя погледна към Джон и се сети за бъдещето, което мечтаеше да изградят заедно. Нима всичко това беше фикция?

— Разбира се, че беше истина — обади се той обидено. — И все още е — настоя той. — Анна, направих глупава грешка.

Тя повдигна вежди.

— Добре де, грешки, в множествено число. Но аз си извадих поука, Анна. Бях се объркал по отношение на онова, което исках, но сега знам по-добре от всякога, кое е важно за мен. Казах на Миа, че онова, което стана, няма да се повтори. Ти си жената, която обичам… и си мисля, че част от онова, което направих, се дължеше всъщност на факта, че ти ми липсваше. Знам, че звучи откачено, но ми се струваше, че те губя заради нещо, на което държиш повече, отколкото на мен. Ти обаче си всичко, което искам.

— Обичам те, Анна — продължи Джон, като този път я погледна в очите. — През цялото време знаех, че те обичам. Може би трудно приемах, че наистина заслужавам това хубаво нещо помежду ни. Мисля, че се опитах да го унищожа. А Миа беше най-лесният начин да го постигна. Аз съм идиот, Анна. Но сега знам, че онова, което извърших, беше погрешно. Позволи ми да оправя нещата.

Той протегна ръка и хвана нейната. Колкото и да беше сърдита, тя му позволи да я докосне.

Глава двайсет и пета

Имоджен затвори вана за сладолед в събота вечерта и пое към сцената на „Пирамидата“, за да хване едно от рекламираните представления. Като се уви по-плътно с жилетката си, тя се огледа в тълпата — юноши в каубойски шапки, високо развято знаме на Уелс, ярките прожектори около сцената. Тя извади апарата от чантата си, нагласи обектива и танцувайки в такт с музиката, започна да снима. В топлата лятна вечер се остави тълпата и ритъмът да я носят.

— Какво мислиш за тези момчета? — извика й момичето до нея, надвиквайки звуците на музиката.

— Страхотни са — усмихна се в отговор Имоджен.

Тя се потопи в музиката, наслаждавайки се на чувството, че е част от тълпата. Беше тук, сама насред полето — и се чувстваше някак завършена.

Звездите разсейваха нощния мрак, а малките светлинки на палатките танцуваха в далечината. Тя се сети за времето, когато Анна й се обади през март. Тогава тя изобщо не предполагаше, че ще остане толкова дълго в Обединеното кралство. Дори когато се обвърза с отварянето на магазина, беше сигурна, че ще използва обратния си билет, за да се върне в Тайланд след няколко месеца. Но в някакъв момент мислено беше затворила вратата пред завръщането си в Азия. Защо? Какво от това, че не се беше получило с Лука? Той в никой случай не беше причината да отиде на острова и категорично не беше и причината тя да зареже мечтите си. Доколкото разбираше от тези неща, той и Сантиана може би вече бяха заминали за някъде.

Островът я караше да се чувства жива и млада, така както работата в магазина никога нямаше да я накара да се почувства. Да, ванът й предостави начин за бягство, но ако останеше в Брайтън, дните й скоро щяха да се превърнат в рутина. Беше учила фотография три дълги години и за какво? За да се откаже, без изобщо да е опитала ли?

Басовата партия пулсираше в тялото й и тя се движеше в такт с нея. Беше почти сигурна, че не е приключила с пътуванията и приключенията. Ама никак.

Остана да танцува до два сутринта, а после бавно тръгна обратно към вана през кръга от камъни, все още тръпнеща от възбудата от групите, които бе гледала.

— Имоджен!

Тя се обърна при звука на името си.

До входа на лагера от вигвами стоеше Фин.

— Имоджен — провикна се той отново, а очите му светнаха с усмивка, когато й махна.

Тя си проправи път до входа.

— Какво правиш тук? — попита я той мило.

— Щях да те питам същото — усмихна се тя изненадано.

Край него мъждукаше огън и го заобикаляха просторни палатки. Цялата сцена й се стори много по-привлекателна, отколкото перспективата да се върне да спи във вана или във влажната си палатка.

— Помагам на един приятел на сергията му — отговори й той пръв. — А ти… тук ли докара вана?

— Да — отвърна Имоджен гордо.

— И той издържа целия този път? — Фин вдигна недоверчиво вежди.

— Да… и изобщо не се оплака — разсмя се тя.

— Доволен съм, че моята поправка е издържала. Нямаше да мога да понеса вината, ако се беше счупил, преди да преминеш покрай Стоунхендж.

Имоджен се усмихна, а после за момент и двамата млъкнаха. В далечината се чуваха гласовете на хора, насядали около лагерните огньове, които разговаряха, търсеха циповете на палатките си и се смееха, но в малкото пространство около тях не се чуваше нито звук.

— А къде са приятелите ти? — попита Имоджен най-накрая.

— Вече спят — отвърна Фин. — Останах да угася огъня, а после се прибирам да спя.

— Изглеждат удобни тези вигвами — отбеляза Имоджен. — Мога ли да надникна?

— Влизай — и той повдигна бялото платнище на вратата на най-близкия до тях.

Имоджен само подсвирна, когато видя осветения интериор и походните легла.

— Я виж ти, каква луксозна обстановка. Предполагам, че не е като да ти мръзне задника във ван за сладолед.

— Да, може би. Анди организира всичко и ние двамата с него спим тук. Каза, че е твърде остарял да се вре по палатки. Дори имаме свестни тоалетни — добави той, като посочи луксозен на вид блок от химически тоалетни.

— Ами къде е Анди? — попита Имоджен. — Стори ми се, че каза, че всички вече са заспали?

— В крайна сметка той си намери по-добра оферта — разсмя се Фин. — Тази вечер се запозна с едно приятно момиче и се оказа, че няма нищо против, за една вечер да се изложи на неудобства.

— Какъв късметлия е този Анди — разсмя се Имоджен.

— Напълно ще те разбера, ако не проявяваш интерес — заговори Фин след кратко мълчание. — Но романтичните забежки на Анди означават, че леглото е свободно. Ако наистина мръзнеш във вана. Има допълнителна завивка и възглавници, които можеш да използваш… а аз ще съм на мили разстояние от теб, от другата страна на палатката, така че вероятно няма да се наложи дори да търпиш хъркането ми…

Имоджен се замисли върху казаното. Идеята беше наистина налудничава, та тя едва познаваше Фин. Но пък от друга страна… тук изглеждаше толкова комфортно.

— Окей — каза тя и се зарадва при мисълта за нормален сън през нощта и свястна тоалетна. Влезе във вигвама и веднага й стана по-топло. — Ще се възползвам от предложението ти.

— Какао? — попита Фин и извади къмпингов спиртник, след като угаси въглените на огъня. — Не е много рокендрол, знам.

— Ще пийна с удоволствие — прие Имоджен, като се настани на леглото. — Харесва ли ти фестивалът?

— Беше страхотен — каза Фин. — Не съм виждал повечето от тези момчета отдавна и затова идеята да наваксаме и покрай няколко бири да послушаме и хубава музика беше блестяща. Странно, че едно време бяхме неразделни, а после… ами нещата се променят, нали? Работа, някои се ожениха.

— Да — отвърна Имоджен. — Знам за какво говориш. Хората създават семейства и забравят да правят интересни неща.

— Е, нямах предвид точно това — разсмя се Фин.

— Извинявай — каза Имоджен. — Може би малко преувеличавам. Просто тази вечер си спомних колко важно е да продължава човек да върши онова, което го кара да се чувства жив.

— И кое е това в твоя случай? — попита Фин с любопитство.

— Това — отвърна Имоджен и потупа апарата в чантата си. — Да снимам.

— Направи ли много снимки тук?

— Доста време работя във вана, но тази вечер отидох да чуя няколко групи — каза тя и извади апарата. Тя прехвърли няколко снимки в паметта, докато стигна до най-последните. — Искаш ли да ги видиш?

— Разбира се. — Той седна до нея.

— Тази тук… ами играта на светлините не се получи точно както очаквах, но всъщност ефектът ми харесва — отбеляза тя. Фин кимна в знак на съгласие. — А после направих хубав кадър отблизо на тази група юноши в тълпата.

— Хубава е станала — каза Фин. — Веднага личи, че ще живеят дълго време със спомена за тази нощ, нали?

— Точно така — усмихна се тя. — Точно това се опитвах да хвана. А после тук… О, чакай, ще прехвърля. Това са само някои снимки от Тайланд.

— Почакай, не ги прескачай, върни се. — Фин я хвана за ръката. — Тези изглеждат изумително. Под водата ли си ги правила?

— Да — отвърна Имоджен и изведнъж се смути. — Тези са от другата ми камера. Аз се занимавам с подводна фотография. Занимавах се.

— Невероятни са — ахна той, като пое апарата и започна да разглежда бавно снимките. — Трябва да направиш нещо с тях. Да ги изложиш, да ги продаваш…

— Благодаря. Това смятам да направя — отвърна Имоджен. — Макар че напоследък животът май нещо ме спъва.

— Животът може да е голяма досада — усмихна се Фин.

Докато отпиваше от горещия шоколад, а Фин продължаваше да разглежда снимките й, Имоджен започна да се унася.

— Благодаря ти, че ми ги показа. — Той й върна апарата. — Брайтън сигурно ти се струва доста заспал в сравнение с това тук.

— Да, има неща, които ми липсват. Макар че престоят ми тук беше страхотна почивка.

— Като стана дума за това, за утре. „Уайт Страйпс“ или „Аркейд Файър“? — попита Фин. — На коя група ще ходиш?

— „Аркейд Файър“. Иска ли питане?

— Каква загуба — каза Фин.

— Наистина ли смяташ така? — усмихна се Имоджен.

— Мога да ти обясня надълго и широко доводите си — изтъкна той. — Но ти наистина изглеждаш изморена, а аз се ядосвам, когато аудиторията ми заспива.

— Прав си — съгласи се Имоджен, като се сви под дебелата завивка. — Да оставим това за друг път.

Беше благодарна, че е под топла завивка в студената нощ.

— Искаш ли тениска или нещо друго, с което да спиш?

— Добре съм — тя изрита обувките си и вдигна крака на леглото.

— Искаш ли утре, като свършиш работа, да погледаме заедно фестивала?

Имоджен се сети сънено за парите, които беше спечелила първия ден, скрити в пластмасова торбичка на дъното на един от фризерите. Пачката пари, които спечели за един ден беше колкото очакваните печалби от събота и неделя.

Тя се усмихна сънено на Фин.

— Не виждам защо да не се позабавляваме малко.

— Страхотно — зарадва се Фин.

Клепачите на Имоджен натежаха и последното нещо, което запомни, преди да се затворят, бяха фееричните светлинки в палатката, които продължаваха да блещукат наоколо й. И гласът на Фин, който й пожела сладки сънища.

Глава двайсет и шеста

— Откъде се взе тази усмивка? — попита Анна Имоджен другата събота.

Имоджен седеше край тезгяха и прелистваше някакво списание.

— Отникъде — отвърна Имоджен. — Не ми ли е разрешено да съм в добро настроение напоследък?

— От доста време не бях я виждала, само това е, а пък ти сияеш вече цяла седмица — отбеляза Анна и си наля чаша кафе от машината. — Да не би нещо да е станало по време на фестивала? — попита тя. — Имам предвид, че ти съобщи как си разпродала всичките ни сладоледи, но сигурно дори и това не би могло да бъде причина да си толкова засмяна.

— Беше ми приятно да сменя пейзажа — обясни Имоджен. — Заредих се с нова енергия.

— Окей — кимна Анна.

Животът на къмпинг в събота и неделя определено беше направил нещо с Имоджен. Слънцето беше изсветлило русите кичури в косата й, но най-очевидната промяна беше положителната й нагласа.

— О, и имам да ти съобщя добра новина — обяви тя жизнерадостно.

— Давай направо — отвърна Анна. — Тъкмо нещо такова ми трябва.

— Чувала ли си нещо за Сара Кавели? Или Канели?

— Канели — каза Анна. — Разбира се, че съм чувала… всички я познават. Тя е на корицата на списание „Хийт“ тази седмица. Какво за нея?

— Само това, че е най-голямата ни фенка — усмихна се Имоджен. — Тази сутрин прочетох в туитър разпалените й излияния по адрес на нашето сорбе с „Ърл Грей“, което опитала в Гластънбъри от „разкошния ни ретро ван“.

— Шегуваш се! — възкликна Анна и настроението й веднага се подобри.

— Знам. Чудесна безплатна реклама, нали?

— Точно каквото ни трябва — съгласи се Анна.

— Тогава защо продължаваш да си депресирана, сестричке? — попита Имоджен. — Или най-малкото, изморена. Имаш сенки под очите. До късно ли стоя снощи?

— Да, до късно — отвърна Анна. Прииска й се липсата й на тонус да не беше толкова очевидна. — Макар и без рокендрол като теб. Стоях до един да правя три нови партиди — сорбе на „Пим“, „Уимбълдън“, което е сметанов сладолед с ягоди, и едно много свежо на вкус краставично сорбе.

Нямаше нищо по-добро от проваления романтичен живот, помисли си Анна, да накара човек да се развихри в кухнята. След разговора й с Джон миналата седмица, тя се зае с готвене, за да може да обмисли всичко. Джон изглеждаше толкова жалък и разнебитен, докато седеше там. Мислите й все още не се бяха избистрили — доверието й в Джон, в тяхната връзка, беше разбито. Такова нещо не можеше да се оправи за една нощ. Но да обърне просто гръб на онова, което споделяха, на Алфи? Нямаше сила да го направи. Трябваше да разбере останало ли бе нещо, което заслужава да бъде спасено.

— Е, наистина си се трудила здраво — отбеляза Имоджен.

— Знам — отвърна Анна. Обикновено споделяше тревогите си със сестра си, но точно сега й беше по-лесно да се държи като че ли нищо не е станало. — Та какво ще кажеш? Нарекох ги „Английска лятна колекция“. Имам и вафлени фунийки за сервиране днес.

— Звучи ми добре — каза Имоджен. — Звучи възхитително. Но какво ще правиш с тези количества? Искам да кажа, знаеш как стоят нещата тук. Кой ще изяде всичко това?

— Гратисчиите — отговори Анна, без да се замисли. — Отдавна го обмислям… някои от магазините за сладолед в Италия ти дават да пробваш безплатни мостри и това е много смислено. Как да накараме клиентите да посещават нашия магазин, ако не знаят какво продаваме? Джес каза, че ще ми помогне. Нали нямаш нищо против да наглеждаш магазина днес за малко?

— Докато ти се потиш като, обикаляйки плажа с хладилните чанти ли? Нямам нищо против.

Джес пристигна след няколко минути, двете с Анна сортираха сладоледите и ги поставиха в хладилните кутии, които преметнаха на гръб.

— Чувствам се като товарен кон — разсмя се Джес.

Тя вдигна една торба с вафлени фунийки и двете поеха към плажа, като пристъпваха внимателно с джапанките си по чакъла.

— Радвам се, че донесе отново слънцето със себе си — заяви Джес, докато роклята й се развяваше красиво от вятъра. — Така всичко става много по-забавно.

— Опитвам се — усмихна й се Анна.

Беше чудесно да види как крайбрежната улица най-сетне се оживи, докато местните хора се радват на слънцето, за което копнееха.

— Мисля, че виждам първите ни клиенти. — Тя посочи младо семейство, излезли на пикник и седнали на одеяло. Двете им дечица, едва проходили, се смееха и играеха с една топка.

— Безплатен сладолед! Идвайте на безплатния сладолед! — развика се Джес.

Абсолютното й отсъствие на срам, което често притесняваше Анна през годините, днес я правеше идеалният партньор.

По-голямото от децата погледна към тях и ги посочи оживено.

— Искате ли два? — попита Анна майка им.

— Каквото и да е, само да ги усмири малко, тези двамата — отвърна жената и пое две фунийки с благодарност.

А после едно деветгодишно момиче посочи към тях.

— Ето там. Те казаха „безплатен сладолед“!

След петнайсет минути Джес и Анна бяха заобиколени от деца и родителите им, които настояваха да опитат тяхната стока. След около два часа кутиите бяха празни.

— Излапаха всичко — въздъхна доволно Анна, затвори хладилната кутия и седна на една пейка с лице към морето. — Мисля, че заслужаваме почивка, а ти?

Джес седна до нея и се усмихна, като килна леко назад сламената си шапка, за да може слънчевите лъчи да стоплят лицето й. „Английската лятна колекция“ стана хит. Те разговаряха с всички семейства, които дойдоха да опитат сладоледите, и им дадоха брошурки на магазина.

— Справихме се добре, нали? — попита Джес с вече поруменели страни от ранното юнско слънце.

— Даже по-добре, отколкото очаквах — каза Анна.

— Бих казала, че „При Вивиен“ наистина отново се връща в играта — разсмя се приятелката й.

Джес я прегърна и Анна се отпусна в прегръдката й. Онова, от което имаше най-голяма нужда в момента, бе да забрави какво се бе случило с Джон. Слава богу, че магазинът идеално отвличаше вниманието й. И дори и да не печелеха все още пари, днес тя видя, че инстинктът, нейният и на Имоджен, не ги е излъгал — определено съществуваше местен пазар за сладолед за ценители. Хората, които опитаха мострите им, харесаха много свежите домашни и сезонни аромати на сладоледите „При Вивиен“.

— Защо тогава, Анна… — каза Джес внезапно със сериозно изражение на лицето, от което мехура, в който Анна се чувстваше в безопасност, се пукна. — Виж, не искам да прекрачвам границата… но ми се стори, че днес нещата вървяха невероятно… защо тогава не си доволна?

— О, добре съм — отвърна Анна, отпъждайки с ръка загрижеността на Джес. — Бяха няколко истерични седмици, докато оправим всичко, което не беше наред. Това е.

— Добре — примири се Джес в очакване да чуе повече.

— Джес, всичко е наред, честно — увери я Анна. — Искам да кажа, че в отношенията ни с Джон настъпиха разни превратности напоследък, но коя двойка ги няма?

— Стига ти да си окей — съгласи се Джес. — Помни, че винаги съм насреща, ако искаш да поговориш.

— Благодаря ти. Но всъщност нямам какво да ти кажа.

На дъската за специалитети — Сорбе с круши и джинджифил

Следващия петък Джес пристигна в магазина рано преди работа, докато Анна се готвеше да отвори.

— Джес — започна Анна, докато разбъркваше чая в чашата си. — Имам идея. След като раздадохме безплатните сладоледи миналата седмица, бизнесът наистина потръгна. Всъщност клиентите идват на тълпи.

Джес стана и направи реверанс.

— Няма нужда да ми благодариш — усмихна се тя.

— Независимо от всичко съм ти много благодарна — отвърна Анна. — Твоят силен като високоговорител глас определено помогна да привлечем вниманието към нас. Това ме накара да се замисля, че подобни работи наистина имат значение, нали? Може би трябва да организираме някакво местно събитие.

— Ами хубаво — каза Джес. — Нещо като промоция в магазина ли?

— Нещо, свързано с местната общност. Много хора никога не идват чак дотук по крайбрежната улица, освен ако нямат някаква специална причина — като например, ако знаят за школата по сърф на Фин. Дойдат ли обаче веднъж дотук, после отново се връщат. Другите собственици на магазини в Аркадата досега се държаха чудесно — Иви и Фин и онова семейство, което продава вестници и списания. Може би, ако направим нещо заедно, нещо като купон на естрадата за оркестъра?

— Чудесно! — Лицето на Джес светна. — Мога да поканя оркестъра на Дан да дойде. Нали се сещаш, оркестърът, който свири на нашата сватба? Те свирят понякога безплатно за приятели, местни парчета и щом успеят да пробутат няколко диска с музика, са щастливи. Освен това съществува и местният Брайтънски духов оркестър, можеш да започнеш с тях. Старите парчета са страхотен хит и се обзалагам, че ще свирят заради саморекламата.

— Идеално — въодушеви се Анна, като записа идеята в бележника си.

— Можем също така да си направим барбекю на плажа — добави тя. — Смятам, че Фин ще се навие да го организира, а това значи, че много от неговите сърфисти ще дойдат. Да се надяваме, че Иви ще ни направи малко знаменца или пък ще изпече кексчета за продан — тя е доста добра в това. Ще бъде ден на хората от местната общност — да се съберат и да се порадват на слънцето, като по този начин направят тази част от крайбрежната улица особено привлекателна.

— Какво замисляте вие двете? — попита Имоджен, докато сваляше якето си и го закачаше.

— Купон — отвърна Джес. — Макар че аз всъщност не би трябвало да се занимавам с това — добави тя и си погледна часовника, — тъй като закъснявам за работа. Ще се видим по-късно.

— „Лято под Аркадата“ — произнесе Анна, вслушвайки се в звученето на фразата, докато Джес изхвърчаше навън. — Събитие, в което ще се включат всички местни дребни фирми.

— Хубаво — одобри Имоджен. — Ами да ковем, докато желязото е горещо и да го организираме още по следващата събота и неделя? Мога да се обадя на Фин. Той е в Корнуол на лагер за сърфисти за няколко седмици, но мога да му се обадя и да проверя дали има някакви идеи.

— Наистина ли? — попита Анна. — Вие какво, сега приятели ли сте?

— Не точно — отвърна Имоджен. — Но предполагам, че съм имала погрешно мнение за него. Срещнах го случайно в Гластънбъри и той всъщност се оказа абсолютно окей.

— Чудесата нямат край — усмихна се Анна.

— Няма смисъл да му имам зъб — каза Имоджен. — Лятото дойде, така че по-добре да го използваме максимално.

Тя взе една лъжичка, гребна си от прясно направеното от Анна сорбе от круши и джинджифил и се облиза усмихнато.

— А това никак не е лошо.

У дома същата вечер Анна седеше със скръстени крака на пода в стаята на Алфи, заедно с него. Той беше облечен в жълта тениска с жираф на нея, която тя му беше купила още първия път, когато той остана да спи, и редеше едно върху друго цветни кубчета.

— Алфи строи къща — обяви той победоносно, като сложи едно зелено кубче върху останалите. Бузките му се бяха зачервили от радостта от постижението. — Строи къща за Анна.

Хепбърн се вмъкна през вратата и се заклатушка към Алфи, като едва не събори кулата от кубчета и потри глава в хълбока на детето. Алфи се прехласна от смях.

— Хеп… ърн — каза той, задъхвайки се от смях. — Гъделичка ме!

Анна изтегли полекичка Хепбърн настрани и го гушна в скута си, откъдето той продължи да ближе ентусиазирано лицето й.

— Къща за Анна и Хеп… ърн! — смееше се Алфи, добавяйки поредното кубче върху кулата си.

Анна се усмихна. Времето, прекарвано с Алфи, я държеше в настоящето както нищо друго. Когато му четеше приказка преди лягане или събираше с него камъчета на плажа, ежедневното напрежение намаляваше или изобщо изчезваше. Той я увличаше в своето ярко и необременено възприятие на света със способността си да създава игриви измислици.

Джон надникна през вратата.

— Тук всичко наред ли е? — усмихна се той. — Защото звучи като лудница. Вечерята е почти готова.

— Добре сме — отвърна Анна и го погледна.

Видя сърдечното му изражение, което я беше пленило още първата вечер, която прекараха заедно.

— Добре — каза той. — След още пет минутки. Боя се, че все още няма нищо за нас, Анна, освен ако не искаш панирани пилешки хапки.

— Мисля да изчакам малко — каза Анна.

Джон затвори вратата и тя се обърна отново към Алфи. Бърз като стрела, Хепбърн скочи от скута й и хукна навън, като разпиля кубчетата във всички посоки.

— О, НЕ! — възкликна Алфи и отново се разкиска.

— Няма нищо, миличък — каза Анна. — Това просто значи, че трябва да започнем играта отначало.

Тя загреба кубчетата с ръка, така че Алфи да стига до всички с пухкавите си ръчички.

— Сега какво друго да построим? — попита Анна, като сложи ръка на устата си, все едно че обмисляше план.

— Дъ… руга къща — каза Алфи.

— Различна ли?

— Да — отвърна той и сложи едно жълто кубче за основа. — В тази къща ще живеят мама и татко.

Думите му направо зашлевиха Анна.

Може би не Алфи играеше „на ужким“. Може би играеше тя самата.

След като сложиха Алфи да си легне, Джон приготви вечеря за себе си и за Анна — чинии с димящи спагети болонезе.

— Как мина днес? — попита Анна. — Ходил си на среща, така ли?

— О, да — отвърна Джон, докато сипваше спагетите. — Приятни момчета и агенцията май е интересна. Не съм сигурен, че това ще доведе до нещо обаче.

— Окей. Е, все пак си струваше да опиташ. Джон сви рамене.

— Да се надяваме. Между другото, исках да ти кажа, че другата седмица Алфи ще поостане малко по-дълго от обикновено.

— Чудесно — отвърна Анна. — Знаеш, че обичам да е при мен.

— Миа ще го доведе в четвъртък. Имала някакво мероприятие по събиране на средства.

— Окей — каза Анна, като се насили да не реагира при споменаването на Миа.

При мисълта, че ще я види отново след всичко онова, което се беше случило, на Анна й прилоша.

— Нямаш проблеми с това, нали? — попита я Джон. — Искам да кажа, че бих могъл да се срещна с нея някъде другаде, ако така ще ти бъде по-лесно.

Всичко й идваше толкова скоро.

— Няма нищо — въздъхна Анна. — Искам да кажа… — Нещо в нея поддаде и се скъса. — По-скоро не бих искала да я виждам никога повече, честно казано… но мога в случая да се държа като зрял човек, ако и тя може.

— Хайде, Анна — каза Джон, — няма нужда от всичко това.

— Така ли? — Тя му хвърли гневен поглед. За момент й се зави свят и тя почувства нужда да остане сама. — Отивам да взема вана.

Анна излезе от кухнята, а главата й се въртеше. Седна на пейката в антрето, до купчината поща, натрупала се там през седмицата, без да я погледне.

Изведнъж тя забеляза цветна картичка сред купчината сметки и я извади. Яркосиньо небе сияеше над теракотени на цвят сгради и искряща река. В центъра на снимката се виждаше мост, който тя веднага позна — Понте Векио във Флоренция.

Тя обърна картичката и зачете елегантния почерк в черно.

Тя се усмихна въпреки всичко. Докато четеше думите, те й прозвучаха със сърдечния глас на Матео с италиански акцент.

Тя пъхна картичката в една книга и я постави на етажерката, като чувството на лека вина, която изпитваше заради приятелството си с Матео, се смеси с яда към Джон. Едно беше ясно — в момента имаше най-малко нужда от блянове и слънчеви спомени, които нямаха нищо общо с живота й.

След като влезе в банята, Анна заключи вратата след себе си. За пръв път дърпаше резето — обикновено обичаше да оставя вратата леко притворена, за да може да разговаря с Джон, докато той се мотае наоколо. Но сега нещата изглеждаха различни.

Тя седна в плетения стол до ваната и пусна горещата вода върху цитрусовата пяна за вана.

Изчака ваната да се напълни и разсеяно вдигна бродираната възглавница от стола, като прокара пръсти по бродерията. Възглавницата беше едно от малкото неща, които бе избрала да вземе от къщата на баба си. Спомняше си как Вивиен я бродираше, докато гледаше „Имението Даунтън“. За миг като че ли усети присъствието на баба си в помещението.

Когато Вивиен живееше на една пресечка оттук, а Анна още обитаваше жалкия си апартамент под наем, тя винаги се чувстваше в Брайтън като у дома си. А сега в собствения си дом, с мъжа, когото се предполагаше, че обича, тя се чувстваше самотна като никога.

„Ох, нещо не е наред“ — помисли си Анна, докато наблюдаваше как водата изпълва ваната. Притисна възглавницата до гърдите си и думите, които изрече на глас, бяха заглушени от течащата вода.

— Но не мога просто да се откажа, бабо Вив. Нали?

Глава двайсет и седма

На дъската за специалитети — Сорбе с боровинки

Макар да й трябваше известно време, за да го признае пред себе си, от момента, в който заспа, бъбрейки си с Фин в онзи феерично осветен вигвам, Имоджен усети в себе си искрица — само искрица — на привличане към него.

Беше неделя сутрин и те с Анна подготвяха нещата за празненството на естрадата, като тя осъзнаваше факта, че Фин беше само на метри от нея. Щеше да се срещне с него по-късно за пръв път, откакто се бяха видели в Гластънбъри преди две седмици. Тази сутрин тя прекара повече време пред огледалото да си оправя косата, да сплете в нея една малка плитка и да си сложи колие от старо злато, за да поосвежи червената блуза и джинсите.

— Добре, ето ги знаменцата — обяви Иви, влизайки стремително в магазина за сладолед. Около врата й бяха увити ярки триъгълници от плат, а останалите държеше в разперените си ръце, за да не се оплетат. — Цяла нощ си играх, да знаете — усмихна се тя. — Надявам се да ги оцените.

— Прекрасни са — възхити се Анна и заахка около дантелата и шарените парченца плат, които Иви беше избрала и пришила към дълга синя панделка.

— Е, благодаря ти — отвърна Иви с реверанс.

— Това на естрадата ли ще го закачим? — попита Имоджен, като пое част от панделката и прокара пръсти по знаменцата.

— Има една дълга гирлянда за естрадата — каза Иви — и още една за вашия ван. Днес ще продавате от вана, нали?

— Да — потвърди Имоджен.

След колебливото си прохождане, ванът се оформяше като неразделна част от бизнеса. А днес това означаваше, че ще могат да продават сладолед в центъра на празненството.

— Знаете ли какво? — обади се Иви. — Направо е жалко, че баба ви я няма тук. Вивиен най-много от всичко обичаше да събира хората.

— Права си — съгласи се Имоджен, — щеше много да й хареса.

— Разказвала ли съм ви за разпродажбата, която организирахме тук на крайбрежната улица? — попита Иви. Имоджен и Анна поклатиха глави. — Направихме го, когато заплашиха, че ще закрият детското отделение на болницата. Отрупахме сергиите с предмети, които баба ви подреди и им сложи цени. Дойдоха тълпи от хора — деца с родителите си, местни артисти и представители на пресата. Вивиен умееше да разпространява новините.

— Събрахте ли много пари? — попита Имоджен.

— Около петстотин лири стерлинги, мисля — отвърна Иви. — Вече не си спомням. Но реалният резултат беше, че отразяването на събитието от местната преса привлече внимание към кампанията. Това беше преди времето на социалните мрежи и разни други подобни, разбира се, и не беше лесно да накараш хората да забележат нещо. На следващата седмица над хиляда души излязоха да протестират на крайбрежната улица и управниците се принудиха да променят плановете си.

— Каква страхотна история — заяви Анна. — Каквото и да правеше баба Вив, тя го превръщаше в забавление. Това ми липсва.

— Предполагам, че сега това се пада на нас — добави Имоджен. — Трябва днес да направим страхотно празненство в нейна чест.

— Звучи ми добре — съгласи се Иви.

Анна погледна часовника си, после отново към Имоджен и Иви, а кафявите й очи блестяха от нервна възбуда.

— Вече е почти обяд — напомни тя. — Започваме след час. Да излезем ли навън и да приготвим всичко, преди да пристигнат тълпите?

— Защо не започнем оттук? — попита Имоджен, когато излязоха на крайбрежната улица и посочи естрадата. — Да закачим знаменцата. Чакайте, сега ще донеса стълба.

Тя се върна след минута и Иви подпря стълбата на кованото желязо.

— Аз ще ги закача — каза Имоджен, хвана края на гирляндата и се изкатери по първите няколко стъпала.

— В никой случай — каза Иви. — Аз съм ги направила тези знаменца и аз ще ги закача… няма само ти да обереш славата — разсмя се тя добродушно. — Сега съм в по-добра форма от всякога. Старите ми кости още не са ми отказали.

— Какво става тук? — Имоджен чу гласа му, преди да го види. Дълбок, уверен и твърд. Прониза я тръпка от тила до ръцете. — Май сте накарали Иви наистина да свърши нещо.

Имоджен се обърна и видя засмяното лице на Фин. Иви му хвърли яден поглед от несигурната си позиция на върха на стълбата, с гирляндата с флагчета в ръце.

— Вече чух веднъж този довод — каза тя.

— Тя настояваше — каза Имоджен.

— Защо ли това не ме учудва? — каза Фин.

Очите на Имоджен срещнаха неговите. Топли и усмихнати. Направо я разтопиха отвътре, но тя положи всички усилия да го прикрие.

Иви продължи да завързва наниза от ярки триъгълничета за металните извивки на естрадата, докато Имоджен държеше стълбата да не се клати. Флагчетата затрептяха от морския бриз.

На естрадата местният духов оркестър настройваше инструментите си в златното сияние на юлското слънце и звукът на тромпета бе поет от вятъра.

— Лято, пълно с музика — прошепна Фин на Имоджен.

В миг я заляха спомени за деня, който прекараха заедно в Гластънбъри. Мързеливата сутрин край джазсцената, как се разхождаха наоколо и как им предсказаха бъдещето в палатката за таро, и как после се върнаха при главната сцена, за да видят основното изпълнение в последния ден. Времето прекарано с него, разговорите, смехът, всичко мина толкова леко и приятно.

— Като че ли само преди минута бяхме на фестивала, нали?

Имоджен погледна към Фин, със солени кичури коса, развяни около лицето.

— Фин — кресна мъжки глас откъм магазина за сърфове.

— Анди. Мисля, че това е за мен — каза той. Докосна леко рамото на Имоджен. — Но се надявам да те хвана по-късно.

Тя му кимна и той си тръгна.

Надничайки от върха на стълбата, Иви вдигна вежда и се усмихна.

— Пропуснах ли нещо?

Към средата на следобеда купонът беше в разгара си. Тълпи от посетители бяха заобиколили естрадата, където оркестърът от сватбата на Джес свиреше поред класическите парчета на „Мотаун“.

Имоджен в момента беше в почивка и виждаше как Анна не спира да продава. Миналата вечер бяха направили огромно количество шоколадов сладолед с ядки от макадамия, от който човек направо си облизваше пръстите, както и подбрани летни сорбета — с боровинки и свежото, енергизиращо и възхитително обикновено сорбе от лимон и мента.

Един от клиентите им мина покрай Имоджен и си гребна от шоколадовия сладолед, който тя носеше в хладилната кутия.

— Това нещо е направо приказно, Пол. Наистина трябва да идваме в тази част на крайбрежната по-често. А видя ли новата им серия ей там — „Възхитителния сладолед на Хепбърн за кучета“? Кучешки сладолед! Страхотно!

Имоджен усети как отвътре я заля топла вълна при думите му. Както изглеждаше, днешният ден май щеше да се окаже много успешен.

— Как я караш? — попита Фин, като отново изникна край нея.

Тя подскочи изненадано, а после се усмихна.

— Добре, благодаря — отвърна му. — Направо разказахме играта на Гластънбъри, нали?

— Наистина — разсмя се той. — Барбекюто е почти под обсада. При толкова нови клиенти, доста се записаха за уроци по сърф през следващите няколко седмици. Реших да оставя Анди да поеме за известно време.

— Измори ли се? — попита Имоджен.

— Всъщност не — каза Фин. — Просто исках да дойда тук и да поговоря с теб.

— Да поговориш с мен за какво? — попита Имоджен свенливо.

— Ела с мен — каза Фин.

Той я хвана за ръката и двамата се запровираха през тълпата назад към Аркадата. Продължиха да вървят под припичащите лъчи на слънцето, докато стигнаха до празна и неизползвана арка с няколко шезлонга в ъгъла.

— Седни — каза Фин. Взе два шезлонга и ги отвори с лице към плажа. Присвивайки подозрително очи Имоджен седна на единия и се отпусна, като попиваше с очи гледката.

— Всъщност не трябва да съм тук — промълви тя. — Казах на Анна, че ще отсъствам само няколко минути.

— Това няма да отнеме много време — каза Фин.

Имоджен се облегна в шезлонга, за да се наслади на познатото усещане за слънчева топлина по голата кожа на ръцете и краката си. Ако се абстрахираше от пронизителните крясъци на чайките, почти можеше да си представи, че се е върнала на острова.

Тя бавно отвори очи и видя няколко кучета, които подскачаха в прибоя и лаеха в опит да уловят голяма топка, която им подхвърли стопанинът им.

— Чудех се само… — подхвана Фин.

И точно тогава Имоджен забеляза, че той не е толкова самоуверен, колкото изглеждаше винаги. Гласът му леко, едва забележимо трепереше. За пръв път тя се отпусна в компанията му.

— Да — подкани го тя спокойно и вдигна вежди.

— … дали ще се освободиш по-късно, когато всичко това свърши — добави той. — Просто… беше ми приятно заедно с теб миналата събота и неделя, Имоджен. И, честно казано, през последните няколко седмици в Корнуол си мислех само как ще те видя отново.

Тя се вгледа внимателно в лицето му, като се съмняваше, че той говори сериозно, но не долови нищо друго, освен доброта и сърдечност. Той докосна леко косата й, прибирайки един немирен кичур зад ухото й.

Ръката му се спря върху загорялото й рамо, той леко я завъртя към себе си и я целуна по устните. Тя се сгуши по-близо до него и усети колко гладка е кожата му. Ръцете й погалиха силните му рамене и гърди. За миг целият свят изчезна, с изключение на тях двамата. Далечният шум на вълните и музиката на оркестъра бяха единственият акомпанимент.

След миг ги прекъсна звънът на телефона на Имоджен в джоба й. Тя се опита да не му обръща внимание, но щом звънът спря, веднага последва съобщение. С виновен поглед тя го прочете.

Имоджен се измъкна нежно от прегръдката на Фин.

— Май Анна има нужда от мен — каза тя.

— Не ме оставяй да те задържам — усмихна се той. — Имам достатъчно ум в главата, за да застана между вас двете и сладоледа.

— Знаеш къде да ме намериш — каза му тя.

— Да. И ще дойда.

Глава двайсет и осма

— Значи днес беше добре? — попита Джон.

— Наистина добре — отвърна Анна.

Седяха един срещу друг в едно кафене в Лейнс, където се бяха уговорили да се срещнат след края на празненството.

— Имаше стотици хора и всички купуваха от нашите сладоледи. Цареше чудесният дух на малката общност. Колко жалко, че баба Вив не можа да го види.

— Звучи ми добре — каза Джон.

— Жалко беше, че и вие с Алфи не успяхте да дойдете — промълви тя.

— Да, така е. Просто го оставих на Миа.

— Само дето… — Анна се поколеба. — Не можеше ли да го доведеш със себе си? Не е далеч от център „Морски свят“. Щеше да се радва.

— Наистина нямах настроение днес — каза той. — Да бъда сред толкова много хора.

Анна се стегна. Напрежението в апартамента ставаше все по-осезаемо през последните няколко дни. Някъде щеше да се пропука.

— Виж какво, Джон, имам чувството, че нещо шикалкавиш. Има ли нещо, за което трябва да поговорим?

Той изглеждаше притеснен и се въртеше нервно на стола си.

— Не, всичко е наред. Просто съм изморен.

— Ти може и да искаш, но аз повече не мога да се преструвам — заяви Анна.

— За какво да се преструваш? — промълви Джон несигурно.

— За теб. За мен. Нещо се промени и аз най-сетне съм готова да го приема. Но мисля, че ми дължиш малко честност във връзка с чувствата си. Знам, че решихме да дадем на връзката ни втори шанс, но не съм убедена, че ще можем. Все още ли имаш чувства към Миа?

Джон помълча.

— Алфи заслужава…

— Не го замесвай — повиши глас Анна. — Не е честно.

— Окей — отвърна Джон. — Доста поразмислих. Когато се разделихме с Миа, бях бесен. Тя нарани гордостта ми, като ме измами, и ми трябваше доста време, за да разбера, че онова, което се случи, се дължеше отчасти и на моето поведение.

— И какво… Сега по-примирен ли си със ситуацията?

— Донякъде. Струва ми се, че много прибързано се отказах. Не поставих потребностите на Алфи на първо място и искам да го направя сега. Готов съм да поема отговорността за случилото се, за това, че го изоставих.

— Ти си добър баща — отбеляза Анна. — Вече го показа.

— Но мога да направя повече. Анна, ние с Миа смятаме, че на Алфи ще му е по-добре, ако сме заедно. Освен това, осъзнах, че искам точно това.

Анна чуваше думите му, но те някак не стигаха до нея. Като че ли целият контрол, който имаше върху ситуацията, изведнъж й се беше изплъзнал.

— Съжалявам, Анна. Знам, че не е точно онова, което ти обещавах. Но ми дадоха втори шанс за щастие и искам да се възползвам от него.

— Говориш сериозно, нали? — Анна изрече думите с мъка. — „Не е точно онова, което ти обещавах“? Много далеч е от онова, Джон. Значи наистина бяхме дотук. Скъсваме.

— Съжалявам. Знам, че не бях наясно с онова, което искам — призна Джон, — но това е, защото самият аз не бях сигурен. Мислех, че ти и аз можем да опитаме. Наистина мислех така, Анна.

Анна не можа да измисли какво да му каже в отговор.

— Говорех сериозно, когато казах, че искам нещата да проработят — каза Джон.

— И въпреки това, само след няколко дни… — подхвана Анна. — Всичко свърши.

— Анна, ето те и теб — провикна се Джес по телефона.

— Здравей — зарадва се Анна.

Тя стоеше на улицата пред кафенето, след като се сбогува с Джон и му каза да си прибере вещите от апартамента й.

— Мислех, че ще се върнеш тук отново с Джон — каза Джес.

— Къде си?

— Все още в Лейнс — отвърна тя, мъчейки се да овладее сълзите си. — Промяна в плана.

— Жалко. Наистина ли? Аз пък се надявах забавлението да не свършва веднага. — Анна дочуваше шума по крайбрежната улица. — Тук все още е доста оживено.

— Слушай, Джес — започна Анна. — Не мога да ти обещая забавление… изобщо никакво… но ако все още си готова за едно питие, бих се зарадвала на компанията ти. Да се срещнем някъде, където сервират вино.

— Разбира се — съгласи се Джес. — Вино мога да пия винаги. Да се срещнем при „Смоуки Джо“ след десет минути.

Анна си проправи път по тесните улички към любимия им бар, все още замаяна и седна в едно ъглово сепаре. Поседя там известно време като зяпаше през прозореца, превъртайки в съзнанието си отново и отново разговора с Джон.

— Какво има? — попита Джес, почти веднага щом влезе през вратата. — Звучеше ми странно по телефона. — Тя седна. — Изглеждаш ужасно. Плакала ли си?

— Току-що скъсахме с Джон — изхлипа Анна.

Като го изрече на глас, всичко й се стори много по-реално.

— Какво? Защо? — попита Джес.

Анна привлече вниманието на бармана, докато въпросът все още висеше във въздуха.

— Обичайното — поръча тя. — Защото съм идиот — отвърна на приятелката си. — Той се събра отново с Миа. Спал е с нея, докато съм била в Италия, а аз се проявих като голяма глупачка, давайки му втори шанс.

— По дяволите — изруга Джес. — Но да се разберем — на първо място, ти изобщо не си идиот. Това е ясно. Виж Джон — да, той е идиот. С Миа на второ място. Или може би са на първо като двойка. Божичко, би трябвало да се досетя, че е грешка да ги поканим и двамата на сватбата ни. Тогава ли е започнало всичко?

— Не знам. Всъщност подробностите не ме интересуват. Но съм сигурна, че така или иначе щеше да се случи, със или без сватбата.

— Струва ми се, че си знаела нещо от известно време. Защо не каза нищо по-рано?

— Не знам — отвърна Анна, като пое чашата вино от бармана.

— Исках нещата да се оправят. И Джон беше в ужасно състояние. Това е дълга история, съкратили го от фирмата малко преди това и той го скрил от мен. Не искам да го съдиш.

— Предполагам, че имаш основания, макар да не ми се мисли изобщо какво си преживяла — каза Джес. — Разбира се, че го осъждам. И сега ми се ще да му извия врата. На кого му пука, че са го съкратили… това не е извинение. Значи се изнася?

— Да, сега в момента е в апартамента и си опакова багажа. Исках всичко да стане бързо.

— По-добре е така — отбеляза Джес. — Да сложиш точка.

— Може би. Макар че не е най-добрият начин да опишеш края на най-значимата връзка в живота ми.

— Извинявай — смути се Джес. — По-добре ли ще се почувстваш, ако ти кажа, че в морето има риба колкото щеш?

— Не — отвърна Анна, като пресуши чашата си. — Определено няма да помогне.

— Добре. Тогава просто зачертай всичко с дебела черта. Като осъзнае това както трябва, Джон ще се пръсне от яд, че те е оставил да му се измъкнеш.

— Не знам — въздъхна Анна. — Изглеждаше доста сигурен в решението си.

— Не си представям, че Миа може да се промени — добави Джес. — Знам, че Ед смята, че се е променила, но щом й се е разминало веднъж, когато му е сложила рога, не виждам какво ще я спре да го направи отново.

— Е, надявам се да грешиш заради Алфи — възрази Анна. — Достатъчно го объркаха дотук.

— Горкото дете — каза Джес. — Едва ли разбира нещо.

Анна прехапа устна.

— Не биваше да съм толкова глупава, че да се забърквам с Джон, след като Алфи е толкова малък.

— Виж какво, Анна — каза й Джес, — колкото и да се мъчиш, няма да ме убедиш, че вината е твоя. Джон носи отговорност за Алфи.

— Понякога чувствам, като че ли отговорността е и моя — отбеляза Анна.

Тя си представи стаята на Алфи, спомни си всички надежди, които хранеше, че заедно с Джон биха могли да бъдат семейството, от което момченцето имаше нужда.

— Но може би съм се залъгвала — добави тя.

— Знаеш ли как можем да оправим всичко? — попита Джес с усмивка, в която просветваше надежда.

— Да върнем часовника с месец назад ли? — предложи Анна уморено.

— Не — възрази Джес. — Няма нужда от машина на времето. Просто е, макар и сто процента временно решение. — Тя вдигна ръка да повика бармана.

— О, не. — Анна поклати глава. — Сериозно. Вече съм твърде стара за това.

— Кризисните времена налагат драстични решения — усмихна се Джес на младежа. — Четири коктейла с текила. — А после отново се обърна към Анна. — И разбирам, че е наш ред да избираме музиката.

Глава двайсет и девета

Докато си наливаше чай, Имоджен усети топлината на тъмните дъски на пода в кухнята под босите си крака. Беше твърде рано за обичайната неделна блъсканица и тази сутрин чуваше само песента на птиците — черни синигери и врабчета бяха накацали по хранилката на Вивиен.

Тя навлече блуза с дълги ръкави върху белия си потник и синьото долнище на пижамата, влезе във всекидневната и се настани на дивана, хванала чашата с две ръце. Главата й беше замаяна и усещаше лека болка в слепоочията, но миналата вечер определено си заслужаваше.

Когато купонът приключи и хората тръгнаха да се разотиват от Аркадата, доволни след деня, прекаран в компанията на добра храна и приятели, тя не спираше да мисли как Фин ще дойде да я вземе по-късно. Цял следобед се сещаше за целувката му. Някъде около седем го видя да приближава.

— Бих казал, че си свършихме работата тук — каза той, като я приближи с широка усмивка.

— Съгласна съм — отвърна Имоджен. — Сладоледите ни се продадоха, включително и кучешкия вариант, сергията с кексчета на Иви направо я разграбиха и тя получи нови поръчки за флагчета. Почти съм сигурна, че днес вписваме Аркадата „Гранвил“ на картата.

Тя посегна към малката черна дъска, която висеше отстрани на вана, изми я старателно и после написа „ЗАТВОРЕНО“ с розов тебешир.

— На барбекюто продадохме цял тон. Трябва по-често да правим такива неща.

Имоджен слезе от вана и дръпна рулетката.

— Да, макар че нямах представа колко е изморително — разсмя се тя.

Усети погледа на Фин върху себе си, който като че ли искаше да я притегли по-близо до себе си. Онова привличане, което почувства следобеда, все още беше силно.

— Тогава да разпуснем тази вечер. Какво ще кажеш за риба с картофки на плажа? — усмихна се той. — Не е от най-изисканите срещи, знам.

— Струва ми се идеално — отвърна тя, надявайки се възбудата, която изпитваше, да не проличи по лицето й.

Час по-късно Имоджен и Фин седяха на плажа и ядяха картофки от един вестник, на метри от Брайтънския кей. Бяха взели и бутилка вино, която Фин тъкмо отваряше, а наоколо групи приятели се тълпяха около малки барбекюта и лагерни огньове.

— Хубаво е — обади се Имоджен и протегна крака.

— Не е съвсем като в Тайланд… — пошегува се Фин. — Но е най-доброто, което мога да ти предложа без подготовка.

— Нали пак е море. Няма нищо, което да може да се мери с усещането да си край него, нали?

— Освен да си вътре в него, разбира се.

— Вярно е — съгласи се Имоджен. — Ти кога се научи да караш сърф?

— Още от пубертета. Идвахме тук през повечето време… там, където израснах, нямаше много развлечения.

— Винаги ми се е струвало забавно, но никога не съм опитвала.

— Искаш ли да пробваш? — попита той. — Мога да те науча. Всъщност, утре имам почивен ден. Има едно закътано малко заливче нагоре по крайбрежието, докъдето можем да идем с кола. Идеално е за начинаещи.

Имоджен се загледа в мрачните дълбини на Атлантическия океан — не й изглеждаше топъл, но пък неопрените бяха за това, нали? Беше минало доста време, откакто бе правила нещо, което да й вдигне адреналина.

Тя се обърна към Фин.

— С удоволствие.

Разговаряха с часове, докато плъзна нощният хлад и Фин я изпрати до дома. Позабавиха се за миг пред вратата й, после той я целуна нежно.

— Вече чакам с нетърпение утрешния ден — прошепна й той. — Наспи се хубаво и ще дойда да те взема в девет.

„В девет“, спомни си Имоджен, зарязвайки спомените за предишната нощ и хвърли поглед към стенния часовник във всекидневната на Вивиен. Имаше достатъчно време за бърз душ.

Тя успя да вземе душ и да се облече, преди да звънне звънецът на вратата й. Погледна се за последен път в огледалото в антрето, преди да отвори. Беше облякла лилава блуза върху къси джинси и беше вързала хлабаво косата си с тънък светлозлатист шал, който подчертаваше избледняващия й тен. Щеше да свърши работа. Тя отвори вратата.

— Добро утро, Имоджен — каза Фин с леко дрезгав глас.

Изглеждаше още по-разкошно от обикновено в карираната си риза с къси ръкави и джинси, със слънчеви очила в ръка.

— Здравей — каза тя. — Май не само аз усещам последствията от миналата вечер.

— Съвсем малко — призна той. — Морето скоро ще ни освежи. Готова ли си?

— Готова, както винаги.

Тя си взе нещата и го последва през улицата, затваряйки входната врата след себе си.

Качиха се в неговия ван. Щом седнаха, Фин се наведе и я целуна нежно, като проточи леко целувката си. Тя усещаше топлия дъх на афтършейва му, който се смесваше с почти неуловимия чист аромат на косата и кожата му.

— Снощи наистина ми беше хубаво с теб — каза той.

— И на мен — отвърна тя. — Най-хубавата вечер, която съм имала от векове. На кого са му притрябвали лъскави ресторанти?

— За тях винаги има време — каза той, завъртя ключа и запали двигателя.

— Кой ти говори за следващ път? — усмихна се тя. — Във всеки случай се надявам днес да се държиш строго професионално. Интересувам се само от инструкциите ти по каране на сърф, нали знаеш?

— Не бих и мечтал да премина чертата — отвърна Фин. Погледна към нея и й намигна.

— Точно от това се тревожех — пошегува се Имоджен. — Водиш ме на някакво изолирано място съвсем сама, нали така? Мама ме е предупреждавала за мъже като теб. Във всеки случай далеч ли е този залив?

— На около час път — отвърна той. — Заслужава си пътуването. И обещавам да се държа прилично.

Докато пътуваха, улиците с джорджиански къщи отстъпиха място на зелени поля и живописно крайбрежие. Имоджен избираше музиката от айпода на Фин и двамата бъбреха непринудено. Фин й обясни основните правила на сърфирането. Времето минаваше бързо и сякаш не беше изминал и час, когато Фин спря вана на малък паркинг на ръба на една скала.

— Ела да погледнеш — каза й той и отвори вратата на колата.

Излязоха навън. Под тях се разкриваше съвършено заливче във формата на подкова, съвсем пусто и оградено от скали от двете страни.

— Прекрасно е — каза Имоджен, след като излезе от вана. — Ако беше по-топло с двайсет градуса, би било по-хубаво дори и от Тайланд.

— Страхотно е, нали? Идвам тук, когато имам почивен ден. Знам, че няма да срещна никой от учениците си, а е и достатъчно тихо и спокойно за размишления. Хайде да те облечем и скоро студът ще е последното нещо, за което ще се сетиш.

Край отворения багажник на вана Имоджен се съблече по бикини и навлече отгоре един неопрен. Опита се да се абстрахира от факта, че Фин стоеше само на половин метър от нея, също разсъблечен.

— Не гледам — отбеляза той, като че ли прочел мислите й. — Обещавам. Макар че няма да те лъжа, никак не ми е лесно.

— Ще ми вдигнеш ли ципа? — попита тя и той застана зад нея, за да й закопчае неопрена. Отмести нежно косата й на една страна и я целуна по врата, което я накара да потръпне.

Тя го плесна игриво.

— Да карам сърф ли ще ме учиш или какво?

— Обичам ревностните ученици. Сега надясно и надолу.

Той я поведе надолу по камениста пътека до плажа, като носеше дъските и на двамата.

Когато слязоха на плажа, Имоджен се стегна да посрещне студа, а после взе дъската си и пое към водата.

— Искаш да почнем веднага ли? — попита я Фин.

— Не понасям чакането — отвърна тя. — Бързо ще схвана за какво става дума.

— Окей, ако си сигурна. Тази е добра — каза Фин и посочи една вълна зад Имоджен, която набираше сила. — Хвани я и после се опитай да се изправиш колкото се може по-бързо.

Имоджен се съсредоточи върху вълната, изчаквайки точния момент да се качи на дъската. Скочи, но краката й се хлъзнаха и тя рязко се наклони напред, падна напред с главата в океана, а морската вода й напълни носа.

Тя зарита, за да се измъкне на повърхността, но когато изплува и отвори очи, видя дъската, от която бе паднала, готова да се стовари на главата й.

— Хванах я — каза Фин, като задържа дъската и я отмести по-надалеч. Имоджен си пое въздух на пресекулки. — Добре ли си?

— Добре съм — сопна се тя. Отметна мокрите кичури коса от очите си и взе отново дъската си. — Готова за втори тур.

Зад нея се надигаше друга вълна. Тя се приготви и я яхна, но този път стъпи по-назад върху дъската за сърф. Когато се изправи на нея, разпери ръце, както й беше показал Фин и запази равновесие, яздейки вълната до брега.

Обърна се и го погледна.

— Видя ли? — извика му, ликуваща.

— Направи го — извика й той в отговор. — Браво!

След няколко часа във водата, те се върнаха във вана, за да се изсушат и преоблекат.

— Искаш ли да си направим пикник? — попита я Фин. — Мисля, че го заслужихме.

Той извади сак от багажника и тя го последва до едно затревено място с изглед към залива. Фин постла одеяло и извади от сака сандвичи и вино.

— Впечатлена съм — каза Имоджен. Отхапа от сандвича си и отметна назад коси. — И съм благодарна, тъй като умирам от глад. Но беше забавно. Мисля, че сега разбирам как си се увлякъл толкова.

— Радвам се да го чуя — каза Фин. — А ти започна наистина добре.

— От самото начало ли ти хареса сърфирането?

— От ден първи. Това е единственото нещо, което си представям, че бих могъл да работя и имам късмет, че правя точно това.

Той полегна назад и се опря на ръцете си. Морето беше оцветено в тъмносиви и зелени тонове, чайките се стрелкаха надолу и докосваха повърхността на водата с шумни крясъци. Пред тях, изчистен, се простираше хоризонтът. В този миг Имоджен имаше чувството, че са единствените двама души на света.

— Та какво мислиш? — попита я той. — Реших, че може да ти хареса тук. Същото море, само че някак си по-диво.

— Прекрасно е — отвърна тя. Усещаше енергията на водата, която се блъскаше пред нея, неспокойна, бореща се с някаква невидима сила. — Страховито, но прекрасно.

Вдясно от себе си виждаше как вълните се разбиваха в тъмните скали.

Фин стисна нежно ръката й. Погледите им се срещнаха и той я привлече в прегръдките си, започна да я целува нежно, а после все по-настойчиво, докато легнаха един до друг на одеялото.

Глава трийсета

Анна затвори входната врата след себе си и влезе в апартамента. Беше си вкъщи и въпреки това — по-малко от седмица след раздялата с Джон — всичко изглеждаше различно. Тя влезе в спалнята и седна на леглото, за да отпочинат краката й след още един натоварен ден в магазина. И без да поглежда, тя знаеше къде какво липсва — половината гардероб беше празен, в шкафа в банята имаше две свободни полици, където Джон държеше самобръсначката и афтършейва си. Във всекидневната нейните дивидита и сидита се бяха килнали настрани, тъй като вече не ги подпираше колекцията на Джон. Докато все още й трябваше време да свикне с празнините, тя все пак беше благодарна, че той се изнесе бързо и че не остави апартамента осеян с разни неща, които да й напомнят за него. Така беше по-лесно.

Откакто Джон си отиде, не я хващаше сън, в главата й все се въртяха мисли за случилото се, за онова, което би могла да направи другояче, а отговори все нямаше. Липсваше й тялото му до нейното нощем в леглото, успокояващото чувство, че ако нещо не беше наред, той е там.

Споделяната някога от двама им интимност обаче, начинът, по който един разговор или шега можеха да я накарат да се усмихне часове по-късно — всъщност кога за последен път бе изпитвала подобно нещо? Като се обърнеше назад, нещата бяха започнали да се променят от мига, в който те с Джон заживяха заедно, а може би дори и по-рано. Тя толкова се стараеше всичко да е наред, че не й оставаше време да се огледа и да разбере, че всъщност нищо не беше както трябва.

Анна стана и отиде в свободната стая. Защото сега тя беше точно това — малка стаичка, която ставаше за кабинет, място, където можеше да си води сметките и да извършва други административни дейности, свързани с магазина. Анна се насили да не се вглежда в пъстрия скрин и малкото креватче. Може би можеше да подхване ново хоби, за което стаята щеше да й послужи. Да сложи тук компютъра си и да пише — можеше да състави готварска книга с летни рецепти за сладоледи.

Тя хвана края на скрина, при който Алфи бе дотичал възбудено, за да го пипне. Пръстите й се задържаха върху дръжката, после тя бавно отвори горното чекмедже. Беше празно. Второто — също. Третото чекмедже… отначало и то й се стори празно, но после я видя. Забутана отзад в него беше една от тениските на Алфи — жълтата с жирафа отпред, която тя му беше подарила.

Седнала на креватчето на Алфи, Анна притисна тениската до гърдите си. Спомни си последния път, когато го видя облечен с нея и как се усмихваше. Да се сбогува с Джон беше едно — но това беше нещо съвсем различно. И когато сълзите рукнаха от очите й, тя не можа да ги спре.

На дъската за специалитети — Гранита с еспресо

На другия ден, в събота, Анна запали осветлението в магазина. Ако съдеше по последните няколко дни, трябваше да побърза, за да приготви всичко. До час отвън щеше да се натрупа опашка.

След купона на крайбрежната улица бяха затрупани от клиенти — „При Вивиен“ бе рекламиран широко в местните вестници (този път положително) и туристическите справочници. Лятната ваканция докара поток от посетители в Брайтън и мнозина от тях бяха включили магазина в списъка си с места, които трябваше задължително да посетят. Славата му се предаваше от уста на уста и някои туристи дори пристигаха с желание да опитат определен вид сладолед.

Толкова рано сутринта обаче никой не търсеше фунийки и чашки със сладолед. Възрастните идваха заради измислената от Анна гранита с кафе еспресо — нещо ободряващо рано сутрин, с капка калорично удоволствие. Щедър слой прясно бита сметана, притисната като в сандвич от два слоя тъмен, зърнест лед с вкус на кафе.

Анна включи касата и се усмихна, когато един от новите й редовни клиенти влезе в магазина. Висок, с очила с телени рамки, собственик на местна фирма за недвижими имоти, той обичаше да изненадва колегите си с вкусни неща от нейния магазин.

— Добро утро, Даниъл — поздрави Анна, докато избърсваше дъската за менюто.

Имаше сладолед с два нови аромата, които тя трябваше да добави към днешния списък.

— Здравей, Анна. Днес изглеждаш добре — каза Даниъл учтиво.

— Така ли? — Анна оправи престилката си. — Предполагам, че стоенето до среднощ и правенето на сладолед влияе така на едно момиче — добави тя с усмивка.

Все още чувстваше вътрешна болка от всичко, което се бе случило с връзката й с Джон, но след като се наплака предната нощ, този път усещаше и нещо друго, нещо, което не бе очаквала — някакво чувство за свобода. Апартаментът й сега си беше нейно собствено пространство, тихо и спокойно и животът й отново беше под неин контрол.

— Е, каквото и да е, отива ти — добави Даниъл.

След като се оправи със сутрешната навалица, Анна включи радиото все на същата позната радиостанция и отвори лаптопа на магазина. Трябваше да направи няколко поръчки за местни продукти и бързо изпрати няколко имейла. През месец май нямаше и да повярва, че скоро ще е толкова заета с клиенти, че едва ще намира време да изпълни всички поръчки. Тогава имаше дни, когато те с Имоджен нямаше какво да правят.

По средата на поредния имейл за поръчка в чата изскочи съобщение.

Анна усети прилив на възбуда. Матео беше онлайн, точно в момента. И беше харесал рецептата й! Тя се усмихна и написа в отговор:

Докато чакаше отговора, Анна се сети за пощенската картичка от него, която бе сложила в една книга у дома си. Усмихна се при спомена за Флоренция, за златното слънце по раменете си, за уханието на прясна паста и ароматно червено вино…

Върху ръцете на Анна на клавиатурата падна сянка и тя стреснато вдига очи.

— Имоджен — каза и рязко затвори прозореца на екрана. — Какво правиш тук?

— Ами аз работя тук — разсмя се непринудено Имоджен. — Казах ти, че днес ще дойда, нали?

— Не — отвърна Анна и усети как се изчерви. — Не си ми казала.

— Е, във всеки случай… — Имоджен придърпа едно високо столче срещу сестра си. — … има някои неща, които искам да ти разкажа — каза тя със заговорнически шепот.

— Така ли? — Анна свъси вежди. — Те обясняват ли защо се държиш така странно?

— Аз ли? — отвърна Имоджен. — Ти отговаряш рязко и си криеш компютъра. Но аз няма да любопитствам, защото имам по-интересни неща, за които да мисля. Вчера прекарах един наистина хубав ден.

— Направо сияеш, колкото и да ми е мъчно да го призная. Любовна история ли надушвам?

— Да — отвърна Имоджен. — Или поне аз мисля така.

— Познавам ли го?

— Да, всъщност е съвсем близо до нас.

— Фин — каза Анна, като се усмихна на прозрението си. Усмивката на Имоджен веднага потвърди подозрението й. — Хубаво. Известно време добросъседските отношения ще продължат.

— Би трябвало — отвърна Имоджен.

— Виждам, че нямаш търпение да ми разкажеш подробности. Давай.

— Добре. Ами разбирахме се наистина чудесно, когато се срещнахме в Гластънбъри, но по някаква причина нищо всъщност не се случи. Само едно приятно привличане. После излязохме заедно онази вечер след купона тук на плажа и като че ли всичко дойде на мястото си. С него ми е лесно, мога да разговарям дори и за сериозни неща.

— А вчера?

— Той ме закара до един прекрасен изолиран залив и ме научи да карам сърф. А следобеда си направихме пикник и бъбрихме.

— Звучи страхотно — отбеляза Анна.

Не можеше тайничко да не се възхищава на който и да било мъж, който успееше да устои на темпото на Имоджен, да не говорим за това да поддържа интереса й.

— Точно така си беше — каза Имоджен. — Така си е. Чувствам се леко откачена. По един приятен начин.

— Може и да не съм експерт по любовните въпроси, което личи от съсипания ми любовен живот в момента, но съм почти сигурна, че това е на добре. Кога ще се видите отново?

— Тази вечер, ще ме води на вечеря. В някакъв луксозен ресторант. След малко се втурвам по магазините да си купя нещо по елегантно.

— Струва ми се, че той здравата е хлътнал — каза Анна. — И определено изглежда приятно момче. Нали ще си добра с него, а?

— Разбира се, че ще съм добра — отвърна Имоджен, като завъртя очи. — Какво, за бога, те кара да ми задаваш такъв въпрос?

Глава трийсет и първа

— Реших, че можем да опитаме нещо по-скъпо този път — усмихна се Фин, докато наливаше на Имоджен чаша шампанско.

Седяха на закътана и тиха, осветена от свещи маса във френски ресторант. Имоджен си беше купила с отстъпка червена рокля и черен шал от един от магазините в града и затова смело се изръси за чифт нови черни обувки с висок ток. Радваше се, че си бе дала труда.

— Тук ми харесва — каза тя. — Всъщност не съм свикнала с подобни ресторанти, честно казано.

— Може би ще трябва да свикнеш, след като магазинът върви така добре.

— Беше страхотно лято — съгласи се Имоджен. — И изглежда, че най-сетне печелим някакви пари. Благодаря на бога.

— Вие двете наистина го накарахте да проработи, нали? — подхвърли Фин, като погледна през масата към Имоджен. — Искам да кажа, не бях прав, много строго ви съдех в началото…

— Имаше основателни причини — отбеляза кротко Имоджен.

— Но вие се справихте. През последните няколко седмици магазинът е претъпкан с клиенти и по цял ден слушам само какво сте качили на дъската за специалитетите или коя знаменитост се прехласва по сладоледите ви.

— Благодаря — каза Имоджен. — Все още ми е трудно да повярвам, че постигнахме това. Че направихме нещо, което нашата баба щеше да се радва да види и че всъщност май в момента измъкваме татко от депресията, в която изпадна. Анна винаги е мечтала да прави нещо такова — обичаше готвенето още от дете. Може и да беше й се изплъзнало от погледа за известно време, но сега става ясно, че е родена да готви.

— Ами ти? — попита Фин.

— Какво аз? — Имоджен отпи от чашата си.

— Спомена сестра си, баща си, баба си. Мечтите на всички тях са свързани с успеха на „При Вивиен“, а и ти помогна за сбъдването на тези мечти.

Имоджен усети как в гърдите й се разлива топлина при думите на Фин и на устните й цъфна усмивка. Защото беше вярно. Въпреки всички проблеми… ами, направо катастрофи… които бе предизвикала, тя беше успяла… Беше помогнала семейството й да бъде щастливо.

Лешниковите очи на Фин приковаха нейните.

— Искам да кажа, магазинчето и твоя мечта ли е?

Имоджен се замисли.

— Не знам — отвърна тя.

След вечеря Имоджен и Фин тръгнаха по крайбрежната улица. Той я беше обвил с ръка, притискаше я до себе си и отблъскваше студения бриз. Имоджен се чувстваше добре и леко замаяна от изпитото шампанско. Всичко беше толкова естествено с Фин, сякаш го познаваше отдавна.

— Мислиш ли си понякога за бъдещето, къде ще отидеш? — попита Имоджен и погледна към морето.

— Да не би да почваш да философстваш? — разсмя се Фин.

— Предполагам. — Тя сви рамене. — Мъничко. Но всъщност ти започна да разпитваш за мечтите.

— Струва ми се малко рано за такъв разговор — отбеляза Фин, като забави крачка. — Но ако наистина искаш да знаеш?

— Искам — настоя Имоджен.

— Предполагам — каза той, — че се виждам тук. Ако имам късмет — с жена, която обичам и къща, пълна с деца, които да я обръщат наопаки и да ни разсмиват. Гледам брат ми, Сам — някогашният вечен ерген — и семейството му сега, племенника ми, Хийт, който е чудесен. Съвсем сигурен съм, че е щастлив. Поне по-щастлив, отколкото беше преди.

Имоджен го слушаше. Чувстваше се замаяна. Може би не трябваше да изпива онази последна чаша шампанско.

— Същото казва и моят баща — отбеляза тя най-сетне. — Той е пътувал много, карал е огромен мотоциклет, с който не се е разделял и е обиколил Азия през шейсетте години, когато там имало повече черни пътища, отколкото интернет кафенета и палачинки с банани. И на мен щеше страшно да ми хареса… — продължи тя, като се сети за историите, които разказваше баща й. — Но той каза, че за него всичко това свършило. Когато срещнал майка ми, разбрал. Било време да промени живота си.

— Струва ми се интересен човек — каза Фин. — А сигурно и майка ти е специална.

— Би могло да се каже и така — засмя се Имоджен. — Аз самата рядко го виждам. Но той смята, че тя внася баланс в живота им. Ти близък ли си с родителите си? — попита тя.

— Разбираме се — отвърна Фин. — Виждаме се на Коледа, по празниците… Те се преместиха в Дъблин, когато напуснахме дома, така че не си досаждаме един на друг. Мисля обаче, че са се справили добре с възпитанието ни и съм им благодарен за това.

— Странно е, нали? — каза Имоджен. — Че с годините започваш да разбираш колко нелесна наистина е тази задача. Че и родителите ти са хора. За някои неща са прави, за други — грешат.

— Точно така. И че за каквито и грешки може да ги осъждаме, ние самите сигурно ще направим стократно по-лоши от тях — усмихна се той.

— Виж какво — предложи Имоджен. — Не знам ти какво мислиш, но на мен ми се струва, че този разговор или някой друг, или всъщност… — Тя стисна ръката му. — Изобщо без никакъв разговор… може би ще е по-забавно в твоето жилище.

Фин се усмихна и я привлече към себе си за целувка.

— Няма да споря по този въпрос — отвърна той без никакво колебание и вдигна ръка, за да спре едно такси.

Качиха се и Фин даде адреса на шофьора. После се обърна към Имоджен и я целуна отново.

Фин и Имоджен толкова се бяха увлекли в целувките на задната седалка на таксито, че не забелязаха как колата спира пред дома му петнайсет минути по-късно.

Шофьорът се прокашля в опит да привлече вниманието им.

Тя неохотно пусна Фин от прегръдките си, докато той плащаше на шофьора, а после двамата излязоха навън.

— Ооо, това твое ли е? — попита тя, когато видя стилната, модерна къща, кацнала на края на морския бряг, с ширнала се гледка на плажа и хоризонта.

— Да — отвърна Фин. — Влизай да ти покажа.

Тя избърза пред него, прескачайки стъпалата до входната врата.

Фин я настигна и обви кръста й с ръка, докато отключваше вратата. Дръпна се, за да може тя да влезе покрай него и запали приглушените светлини. Имоджен огледа помещението пред себе си. Просторни всекидневна и трапезария, с прозорци от пода до тавана, които разкриваха импозантна гледка към морето.

— Хубава къщурка — свирна Имоджен. — По-хубава дори и от вигвама.

— Благодаря — отвърна той. — Да ти предложа нещо за пиене?

— Добре съм си и така. — Имоджен го целуна, а после го поведе към един от диваните. — Имам чувството, че има по-интересни неща, с които можем да се заемем.

На другата сутрин Имоджен стана, свали халата, който висеше на вратата на спалнята на Фин, и го облече. Обърна се да го погледне, заспал дълбоко, с глава хлътнала във възглавницата.

Тя пристъпи във всекидневната и огледа апартамента. В него цареше абсолютен баланс между стилен минимализъм и уют. Изискани офорти висяха по яркобелите стени, черно-бели снимки на приятелите и семейството му бяха закачени в рамки. На хладилника имаше забодена рисунка, нарисувана с пръсти от племенника му — ярка и колоритна гора с ято червени птици над нея. В далечината се виждаше яркосиньо море.

Всичко, свързано с Фин, беше както трябва. Защо тогава в светлината на деня й се искаше да си тръгне?

— Не разбирам — каза Анна, седнала срещу сестра си в магазина. — Честно казано, не разбирам. Той наистина е много приятен, Имоджен.

— Знам. Страхотен е. Проблемът не е в него.

След като напусна апартамента на Фин тази сутрин, тя взе автобуса до града и се разходи покрай крайбрежната улица, придружена само от виковете на чайките и няколко замаяни посетители на нощните клубове. Бавно започваше да й се изяснява — не беше готова за уседнал живот. Не беше готова да се свърже с човек като Фин.

— Харесва ми да съм с него, но ако останем заедно, в крайна сметка ще трябва да остана тук — каза Имоджен.

— И това толкова лошо ли е? — попита Анна.

— Анна, ти знаеш, че не съм планирала да оставам в Брайтън завинаги. За теб е различно. Ти си по-възрастна… не прави такава гримаса, така е… плюс това, ти си човекът с талант — каза тя. — Невероятна си със сладоледите и имаш всичко необходимо, за да направиш това място наистина специално.

— Не и без теб — възрази Анна, като затвори счетоводната книга, по която работеше. — Направила си толкова много за магазина. Не разбирам. Онзи ден ми се стори наистина щастлива.

— Бях и още съм — отвърна Имоджен, мъчейки се да намери начин да изрази чувствата си. — Фин е наистина страхотно момче. Но не се виждам да работя тук в магазина, без дори да се пробвам в онова, което наистина обичам. Онова, което ме кара да се чувствам жива, както се чувстваш ти, когато готвиш, е когато снимам. А животните и нещата, които искам да снимам, не са тук. Те са…

Анна прехапа устна.

— В Тайланд — довърши тя, победена.

— Да — отвърна Имоджен. — Съжалявам. Мислех, че ще мога да разубедя самата себе си. Или че това колко много харесвам Фин ще е достатъчно да промени решението ми. Но не е така. Ако остана тук, ще остана с чувството, че съм се отказала от нещо, с което отчаяно съм искала да се занимавам.

Когато се върна в къщата на Вивиен, Имоджен хвърли поглед към мобилния си телефон, който звънеше на страничната масичка. Знаеше, че това е поредното съобщение от Фин.

Би трябвало да го прочете. Не само това — би трябвало да се втурне да го прочете и да му отговори. С този мъж беше прекарала невероятна нощ, но от друга страна той беше и човекът, който можеше да й попречи да постигне онова, което искаше.

Денят, в който я приеха да учи фотография в Борнмът, беше един от най-хубавите дни в живота й — цели три години тя се обучаваше при опитни фотографи и отработваше техниката си. После пътуванията й дадоха възможност да реализира тези умения. От момента, в който слезе от самолета във влажния въздух на Банкок, направо не можеше да спре — будистки монаси с оранжеви роби, плаващи пазари, мънички дървени къщички за духовете, които тайландците, поставяха пред домовете си. Тя запълваше картите на апарата една подир друга, като непрекъснато осъвременяваше блога си и натрупваше последователи. А после на острова откри, че освен онова, което се виждаше на повърхността на планетата, имаше много повече за гледане отдолу. Проектът с подводните й снимки, колкото и малко да бяха те, беше добър. Но не беше го изпълнила дори и наполовина и нямаше нищо готово за изложба. Ако наистина искаше да стане фотограф, трябваше да продължи.

Колкото и да й беше приятно да прекарва времето си с Фин, това не можеше да продължи. Тя знаеше, че след няколко месеца щеше да стане неспокойна. А той й каза ясно, че не иска да ходи никъде, че се е установил в Брайтън. Не беше честно по отношение и на двама им да остане с него, знаейки, че един ден ще иска да си тръгне.

Имоджен беше решила. Нямаше да разговаря с него, преди да презавери билета си обратно за Тайланд.

— Ало — каза Том. — Радвам се да те чуя, Имо. Бях започнал да мисля, че нещо се е случило с теб и със сестра ти. Да не сте се превърнали в работохолици? Чух за всичките онези хора…

— Ние с Анна сме добре — увери го Имоджен. — Ами ти как си?

— Оправям се — отвърна баща й. — Бавно. Защото сега майка ти ме накара да гълтам онези ужасни хапчета, които ме правят сънлив. Не ги понасям. Но започнах да ходя на сеанси, веднъж седмично. И ми помага, ще знаеш, да си изприказвам всичко. Мислех си, че съм достатъчно стар и грозен, за да изгубя майка ви без чужда помощ, но изглежда не съм.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре — отбеляза Имоджен. Заля я вълна на облекчение. — Баща й се подобряваше и беше в сигурни ръце. — Нали знаеш, че те обичам.

— Знам, скъпа. И аз те обичам. Защо тогава ми се струваш тъжна? Мислех, че нещата с магазина се подобряват?

Трябва да беше усетил нещо в тона й. Винаги си оставаше прозрачна за него.

— Така е. Всъщност магазинът наистина върви добре.

— Чудесно — каза той с обнадежден глас.

— Причината да се обадя, е, че искам да знаеш, че нещата се промениха малко. Оттук нататък Анна ще управлява магазина сама, а аз се връщам в Тайланд.

— Пак са те засърбели подметките — каза баща й.

— Да. Да, така е.

— Тези проклети подметки на пътешественик.

— Опитах се да не им обръщам внимание. Но не мога.

— Е, толкова по-добре — каза той. — Човек е млад само веднъж и всичко свършва много бързо. Ще липсваш на всички ни. Но аз те разбирам.

— Благодаря ти, татко.

— Надявам се обаче да приемеш съвет от един стар пътешественик — добави той. — Нещо, върху което ми се наложи навремето да помисля. За каквото и да отиваш там, увери се, че не оставяш тук нещо по-важно.

Имоджен се сети за Фин. За начина, по който си пасваха и взаимно се разсмиваха.

— Благодаря ти, татко. Ще го имам предвид. Можеш ли да ми дадеш мама? Може би е по-добре да й кажа сама.

— Разбира се. Джан! — провикна се той. — Имоджен е на телефона.

— Здравей, скъпа! — Чу гласа на майка си миг по-късно.

— Здравей, мамо. Веднага минавам на въпроса. Връщам се в Тайланд.

— Но ти току-що пристигна тук.

— Знам — призна Имоджен и моментално съжали, че не избра по-лесния вариант да й съобщи новината. — Но винаги съм казвала, че рано или късно ще се върна, мамо.

— О, знам какво каза, миличка. Но ти казваш толкова много неща. Не мислех, че наистина ще го направиш.

— Татко ме разбира.

— Значи отново те насърчава да ходиш по разни места, където излагаш живота си на риск?

— Разбира се, че не — възрази Имоджен. — Решението е мое.

— Само… дето си и моя дъщеря и аз наистина не смятам…

Имоджен чу как гласът на майка й секна.

— Мамо — каза Имоджен. — Добре ли си?

— Да, скъпа. Разбира се, че съм добре.

Имоджен чу приглушени ридания от другата страна на линията. „О, божичко — помисли си тя, — това всъщност е по-страшно от викането. От трийсет години не е проронила нито сълза, а ето че сега не можеш да я спреш.“

— Сигурна ли си? — попита Имоджен.

— Не — промълви Джан с необичайно слаб глас. — Тревожа се за теб, миличка. Не мога да разбера защо трябва да се излагаш на опасности. Да се гмуркаш и да рискуваш да се отровиш с азот или с каквото и да е друго. Моята работа като майка е да се грижа за теб и искам да постъпя правилно. Но ти правиш нещата толкова трудни понякога.

— Мамо, аз съм на двайсет и три години — каза Имоджен и седна във фотьойла. — Вие с татко и двамата сте чудесни родители, всеки посвоему. Но аз не съм като вас. Може би ще стана някой ден, но сега все още не съм. Не искам да пускам корени… има разни неща, които искам първо да направя. Искам да направя нещо от себе си, да стана фотограф.

— Не искам да те спирам. Всъщност не. Говоря така, само защото те обичам, нали го знаеш? — каза Джан.

— Знам, мамо. И ти благодаря за това.

Глава трийсет и втора

На дъската за специалитети — Пралинов деликатес

Анна седеше на същото високо столче, на което бе седяла до сестра си като дете. Пред нея имаше купа с пралинов сладолед, щорите на магазина бяха спуснати наполовина и умълчаният Хепбърн й правеше компания. Дори и той като че ли разбираше, че нещо не беше наред.

Тя огледа магазина и се сети за всички препятствия, с които се бяха сблъскали с Имоджен досега — а знаеше, че ще има и много други. Беше много по-лесно, когато ги посрещаха заедно. Щеше ли да се справи сама?

Някой почука на рулетката и Анна видя през прозореца долната част на Иви, която не можеше да бъде сбъркана в характерния си гащеризон и розовите боти.

— Иви — възкликна Анна и настроението й малко се оправи.

— Разбира се, че съм аз, миличка — каза Иви. — Ще ме пуснеш ли?

Анна вдигна рулетката и видя усмихнатото лице на Иви. За момент й се стори, като че ли донякъде и баба й Вивиен бе застанала също там.

— Добре ли си, скъпа? Много си бледа.

— Честно казано, била съм и по-добре — призна Анна.

Двете с Иви седнаха в едно сепаре.

— Неприятности с мъже? — пробва Иви и докосна ръката на Анна със своята, с покрити със сребърни пръстени пръсти.

— Да — отвърна Анна. — Колкото искаш. Но не това е причината. Достатъчно ми се струпа през последните дни, но не става дума за днес. Става дума за магазина. Или по-скоро за Имоджен.

— Засърбели са я подметките ли?

— Как се сети?

— Може би краставите магарета отдалеч се подушват — засмя се тихичко Иви. — Навремето и аз попътувах доста. Забелязах този копнеж за приключения у сестра ти още първия път, когато я видях.

— Та нека се досетя, ти се тревожиш от това — продължи тя, като кимна към тезгяха, към пълните с шарени сладоледи витрини и натрупаните накуп вафлени фунийки с всякакви размери. — Да управляваш магазина самичка?

— Да — каза Анна. — Горе-долу това е — и се разплака тихичко.

— Е, работата е много, нали, когато я вършиш сама. Но ти си силна жена, Анна. В теб има толкова много от баба ти.

— Наистина ли мислиш така? — подсмръкна Анна и изтри сълзите с ръкава на жилетката си, доволна, че освен Иви нямаше кой да я види.

— О да, ти олицетворяваш духа на Вивиен. И много борбен дух, при това.

— Тя липсва ли ти, Иви? — попита Анна.

— Дали ми липсва ли? — Иви повдигна вежди. — Не минава ден, без да ми липсва баба ти. Като че ли е оставила дупка в сърцето ми.

И точно тогава Анна го забеляза. Проблясък на болка в очите на Иви, чувството, че я е напуснала не само приятелка, но и сродна душа.

— Няма друга като Вивиен — отбеляза Иви.

— В момента ми липсва толкова много — каза Анна. — Винаги е знаела как да постъпи правилно.

— О да — усмихна се Иви. — Но и ти го знаеш. Трябва само да накараш останалите гласове да замълчат и да се оставиш да чуеш собствения си.

Час по-късно Иви и Анна още седяха в сепарето с чаши чай и албума със снимки на Вивиен пред тях на масата.

— Ето тази тук… — Иви посочи една черно-бяла снимка, закрепена с фотоъгълчета на страницата — е от онова лято през шейсетте години, знаеш ли, с шитите по поръчка дрехи и лъскавите италиански мотори. Идваха тук, биеха се за нищо и никакво, и правеха ужасни поразии.

Анна се загледа по-внимателно в снимката. Витрината на „Залез 99“ беше счупена, с куп стъкла пред нея, а магазинчето на Иви до него беше още по-пострадало, като вратата висеше избита на пантите си.

— Бяхме се вкаменили от страх онзи ден. Скрихме се в кухничката отзад в моя магазин и чакахме полицията да дойде и да ги усмири. Но им трябваше цяла вечност, за да пристигнат. А ние чувахме как онези младежи си причиняваха бог знае какво един на друг. Искам да кажа, ти ни познаваш с Вивиен, никога не сме били от плашливите. Но това беше нещо различно — нещо невиждано преди. Никой тук не беше виждал такова нещо.

— Звучи ужасно — каза Анна. — Толкова щети за нищо. Но се радвам, че не са ви наранили.

— Да, всъщност имахме късмет. Макар че тогава не разбирахме това и на двете ни струваше куп пари да оправим магазините.

— Представям си. Ами тази снимка? — Анна посочи една фотография на другата страница. Табелите на магазините, които би трябвало да светят ярко с неон, бяха тъмни и очукани. Вивиен и съпругът й стояха пред магазина усмихнати, но нещо в израженията им подсказваше, че нещата не са розови.

— Това е през осемдесетте години на миналия век… бизнесът не вървеше никак тогава. Но ние всички се подкрепяхме, помагахме си. И, разбира се, след като веднъж минеш през нещо такова, вече знаеш, че то ще отмине. Че нещата скоро ще се оправят. Винаги се оправят.

— Вие просто не сте се отказали, нали? И двете — добави Анна.

Тя разлисти нови снимки — чествания, улични купони, реновиране на магазините, мебели от петдесетте години, после психеделични снимки от седемдесетте, като тоалетите на баба й отразяваха и промените в модата.

— Не се отказвахме — потвърди Иви. — И ти няма да се откажеш, скъпа. Ти си от оцеляващите.

— Така ли? — попита Анна неуверено. Изминалите седмици бяха оставили своя отпечатък.

— Разбира се, че си от оцеляващите. Баба ти толкова се гордееше с теб.

На другата сутрин Анна започна работа с повече енергия и ентусиазъм, отколкото от дни насам.

Предната вечер, след като поговори с Иви, тя реши, че е готова да управлява магазина сама. Насърчена от това ново начинание, тя също така изтри номера на Джон от телефона си и най-сетне го изключи от приятелите си във фейсбук. Усещаше се освободена.

Все още отчаяно й липсваше Алфи. Липсваше й и Джон. Но когато предната вечер се прибра в апартамента, тя изведнъж разбра, че той не е празен без тях двамата. Просто се подготвяше да бъде напълнен с нещо ново. Нещо, за което Анна сега имаше място.

През почивката Анна отвори лаптопа и включи имейла си. Откри ново съобщение.

Анна попиваше бавно думите на Матео. Да научава за чувствата му директно от него я изпълваше с топлина.

На Анна й бяха необходими няколко минути, за да осмисли думите му. После отвори нов прозорец и започна да пише.

Тя се поколеба. Не й прозвуча добре. Натисна „Изтрий“, докато не заличи всичко.

„Изтрий“

И започна да пише отново.

После подхвана наново.

Когато свърши да пише, пое си дълбоко дъх и натисна „Изпрати“.

Глава трийсет и трета

На дъската за специалитети — Възхитителният сладолед за кучета на Хепбърн

В четвъртък сутринта Имоджен вървеше по камъчетата на плажа в Кемп Таун, където бреговата ивица беше по-свободна и тя можеше да хвърля топката на Хепбърн, без върху нея да скачат стотина други, по-едри кучета. Облечена с джинси и избеляла тениска, с невчесана коса и без капчица грим, тя излезе от къщи, за да си проветри главата, след като си запази място за полета на 17 август, след седмица и половина. Не очакваше да види никой познат.

До самата вода с група курсисти обаче стоеше Фин. Показваше им как да се изправят на дъските, точно както беше показал и на нея преди няколко дни. Той демонстрира умело движението, а после курсистите от групата се опитаха да го повторят. Той я видя, преди тя да успее да се извърне.

— Имоджен — извика той, обръщайки гръб на групата.

Тя се усмихна и му махна, но инстинктивно ускори крачка. Не бяха разговаряли след срещата им в края на предната седмица и тя не знаеше какво да му каже.

Преди обаче да е направила и няколко крачки, Фин вече стоеше до нея върху каменистия плаж и нежно я хвана за ръка.

— Хей — каза той.

— Здравей — отвърна Имоджен, опитвайки се да изглежда спокойна. Хепбърн я гледаше въпросително с огромните си кръгли кафяви очи. „Харесвам този мъж — като че ли казваше той. — Защо се опитваш да му избягаш?“

— Май че си по средата на урок — отрони най-сетне Имоджен.

— О, не се тревожи за това — отвърна Фин. — Мисля, че ще им дойде добре да се поупражняват.

Имоджен погледна през рамото му и видя, че мъжете и жените продължаваха да се борят с дъските си, избухвайки в шумен кикот, когато отново падаха на земята.

— Може би си прав. — Тя се усмихна въпреки нервността си.

— Всичко наред ли е? — попита Фин. — Нещо много се умълча.

— Извинявай — каза тя, като се сети за всички съобщения и позвънявания, които игнорираше. — Седмицата беше напрегната.

— Виж, вероятно ще съжалявам за това — започна Фин и я погледна право в очите. — Но във всеки случай щях да играя с открити карти. Наистина те харесвам, Имоджен, и с теб се чувствах невероятно през последните няколко седмици. Затова не се отказвам. Не знам какво мислиш ти, но аз упорито не се отказвам. Така че — продължи той, — ако бях по-малко заблуден, определено щях да приема, че не те интересувам. Но истината е, че наистина искам да се срещнем отново.

Имоджен стоеше мълчаливо върху каменистия плаж. Чуваше как се разбиват вълните и как се смеят курсистите в групата, а покрай тях мина и тайфа с преносим сидиплейър — но думите, които искаше да каже, й се изплъзваха.

— Благодаря — промърмори тя най-сетне.

— Благодаря ли? — повтори думите й Фин с изненадана усмивка. — Това не е отговорът, който се надявах да чуя, но можеше да бъде и по-лошо. По-добре да се връщам при групата — заключи той и погледна през рамо, когато курсистите нададоха приветствен вик. Един от тях беше успял да усвои движението за изправяне и другите му ръкопляскаха. — Изглежда, че те напредват и без мен.

— Слушай… — подхвана Имоджен. Не можеше да го остави да си тръгне така, след като щеше да отлети след по-малко от две седмици.

— Ще дойдеш ли у нас тази вечер? Ще ти приготвя вечеря и можем да поговорим.

Очите му светнаха отново.

— Ще се видим в осем — съгласи се той, а после се обърна и изтича към водата.

Имоджен внесе чантите с покупки в антрето и затвори входната врата на Вивиен след себе си. Беше странно да приготвя вечеря за Фин, сякаш това беше начало, а не някакъв край.

Тя седна във фотьойла до камината, тапициран в тъмнозелено кадифе, с пружини, които на места се усещаха през плата. До нея имаше снимка на баба й, хванала за ръце Имоджен и Анна като малки. Докато се взираше в лицето на Вивиен, в кротките й черти и добре фризирана коса, вдигната назад в свободен кок, тя за момент си помисли, че усеща присъствието й в стаята. Имоджен се вгледа в снимката и прошепна тихичко: „Правя онова, което трябва, нали, бабо Вив?“.

За пръв път в живота си Имоджен се чудеше дали пък онова, което имаше, не беше твърде ценно, за да рискува да го изостави.

Имоджен наля отново вино на Фин. Не беше вечер на икономии, помисли си тя, докато гледаше как се лее червената течност.

— Значи вече си резервирала място за полета? — каза той.

— Да, така или иначе имах билет за обратен полет, но едва вчера уточних датата.

— Еднопосочен полет?

— Да — потвърди Имоджен, като наля и на себе си, а после седна до масата. — Съжалявам. Знам, че сигурно изглежда внезапно, но от известно време все имах едно на ум, че искам да се върна и да довърша поредицата снимки, които ти показах. Ако не се беше случило това с баба Вив, изобщо нямаше да съм тук.

Той поклати глава.

— Е, аз наистина се държах като идиот тази сутрин, нали?

— Не — отвърна Имоджен. — Беше честен. Може би за всички ни би било добре да сме малко по-честни. Наистина ми беше приятно да прекарвам времето си с теб, Фин.

— Аз просто не очаквах… — Той отпи от виното си, а после остави чашата обратно на масата. — Не знам какво очаквах да се случи тази вечер, но не и това.

— Знам — каза Имоджен. — Наистина те харесвам и не ми беше лесно да взема това решение. Във всеки случай, не исках да замина, без да се сбогувам както трябва.

— Значи сбогуване — промълви Фин с крива усмивка. — Добре.

След вечеря се преместиха във всекидневната, всеки с чиния с ябълков кръмбъл19 и сладолед. След като смениха темата за бъдещите планове на Имоджен, атмосферата се поразведри.

— Сладоледът не е мое творение — каза Имоджен, — така че няма за какво да се тревожиш. Този тук е с комплименти от супермаркета.

— Благодаря — отвърна Фин. — Макар че съм сигурен, че вече си експерт.

— Не съм много сигурна — отвърна Имоджен. — Напоследък все оставям приготовлението на Анна.

— Виж какво. Аз очевидно се мъча да изглеждам спокоен във връзка с твоето заминаване, но всъщност съм съкрушен.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — отвърна Имоджен, на която откровеността на Фин даде възможност да изкаже какво точно мисли. — И аз съм съкрушена. Но ти наистина изглеждаш пуснал корени, а аз не мога да остана тук, след като знам, че винаги ще се питам „ами ако…“. Това няма да е честно по отношение на нито един от нас.

— Има една възможност, която не сме обсъдили.

— Окей, давай — подкани го Имоджен с изострено любопитство.

— Просто мисля на глас и на теб може да не ти хареса идеята. От известно време мисля, че ми трябва малко почивка. Шест години се претрепвам от работа без отпуск, за да стъпи бизнесът ми на крака. Анди все мрънка, че не му възлагам повече отговорности и съм сигурен, че ще успее да се справи сам известно време.

Постепенно Имоджен започна да проумява онова, което казваше Фин и на устните й цъфна усмивка.

— Какво ще кажеш да ти правя компания? — предложи Фин. — Няколко месеца на плажа, не се сещам за нищо по-хубаво от това, или пък за някой друг, с когото бих искал да си прекарвам времето.

Имоджен остави думите да проникнат в съзнанието й и да добият реалност. Фин — Фин и тя — в Тайланд. Заедно.

— Това ще ни даде шанс, нали? — попита Имоджен.

— Да — отвърна той. — Освен това ще е забавно. А ако не проработи, всеки ще си поеме пътя. Но нещо, не знам точно какво, ми подсказва, нещо като прозрение… Имам чувството, че може и да успеем.

— Знаеш ли какво, Фин — каза Имоджен, цялата разцъфнала в усмивка. — Мисля, че идеята ти е блестяща.

Глава трийсет и четвърта

На дъската за специалитети — Сорбе от шампанско

— Голяма фунийка с лешников и фъстъчен сладолед, моля — поръча Джули, около петдесетгодишна жена, която бързо стана редовен клиент на „При Вивиен“.

След като изпрати рецептата си на Матео, Анна не получи никакво съобщение повече от него. Предвид предстоящия прощален купон на Имоджен и Фин и перспективата наистина да започне да управлява магазина сама, тя имаше достатъчно важни неща, за които да мисли.

Но беше изминала повече от седмица. Цели десет дни, откакто му писа. И неизвестно защо, мислите й се въртяха само около това. И около онова, което Матео й беше писал в предишното си съобщение.

— Да, добре — каза Анна, като се отърси от мислите си. — Готово.

— Какво ти става, миличка? — попита Джули. — Тази сутрин като че ли не си на този свят.

— Има нещо такова — призна Анна. — Ще се оправя. Мисля си за разни неща, това е.

— Е, не си сама в това отношение — отвърна Джули благо. — Може би трябва да се полекуваш със собственото си лекарство. — И тя посочи сладоледите във витрината. — На мен със сигурност ми помага.

Джули пое фунийката с усмивка и си тръгна. „Може би е права“ — помисли си Анна. Обикновено не ядеше, докато беше на работа, освен да опита някой от експерименталните си продукти. Но днес, когато имаше нужда от утешение, май заслужаваше да направи изключение. Тя си взе една фунийка и щедро загреба от шоколадовия сладолед с макадамия, а после седна на едно високо столче да го изяде. Парченцата шоколад и ядки, които се редуваха, направо можеха да доведат до пристрастяване. Докато попиваше ароматите и им се отдаваше с наслада, всякакви мисли за Матео или за предстоящите натоварващите месеци, които я очакваха в магазина, се изпариха.

— Подяждаш си печалбите, а? — чу тя познат мъжки глас.

Познаваше този глас не по-зле от собствения си. Погледна и видя ведрата усмивка на баща си. Имаше няколко нови бръчки около очите, но с изключение на това изглеждаше както винаги.

— Татко, ти тук!

— Разбира се, че съм тук. Не мога да пропусна прощалния купон на Имоджен. Ние с майка ти отдавна се каним да ви посетим, но аз не се чувствах добре. Съжалявам — извини се той.

Анна се пресегна и стисна лекичко ръката му.

— Изглеждаш по-добре, татко — окуражи го Анна. — А така ли се чувстваш?

— Щом съм тук. — Той се усмихна. — Благодарение на майка ви. Тя е моята опора. Във всеки случай тя беше изключително развълнувана покрай купона, особено след като ще се запознае с онова ново момче на Имо.

— Радвам се да ви видя. А мама къде е сега? — И тя хвърли поглед към вратата.

— На фризьор е в хотела. Отседнали сме в „Гранд хотел“. Реших, че в общи линии ще ни е по-лесно, отколкото да отседнем в къщата с всичките й спомени. Аз обаче не устоях да не се отбия и да кажа здрасти.

Анна разпери ръце и баща й я прегърна. За секунда двайсет и осемте й години се стопиха на осем. Чувстваше се защитена в силните му ръце.

— Изцапа ми пуловера със сладолед — засмя се баща й и изтръска парченце, което тя случайно беше размазала върху ръкава на вълнения му пуловер.

— Ох, съжалявам. Рискове на професията. — Ана се разсмя. — Но като заговорихме за сладолед, какво мислиш за магазина? — И тя разпери широко ръце, за да обхване всички промени, които той бе претърпял.

— Просто е невероятно — похвали я баща й. — Вие положихте толкова усилия, и двете. Изглежда даже по-добре, отколкото на снимките, които изпратихте.

— Не е зле, нали? — попита Анна в прилив на гордост.

— Баба ви щеше наистина да се гордее — заяви баща й.

Стиснал устни, той потискаше чувствата си и Анна докосна нежно ръката му, съзнавайки, че ако той се разплаче и тя нямаше да се сдържи.

— Постигнали сте онова, за което тя бе мечтала, нали? — продължи той. — Все още си прилича на нейния магазин, но вие сте го осъвременили.

— Радвам се, че мислиш така. — Усмихна се Анна. — Трябва да ти призная, че имаше дни, в които се чудех дали ще успеем.

— Винаги сме вярвали във вас — каза той. — И нямаше начин да позволя на Франсоаз да ви подложи крак.

— Беше чудесно, когато я постави на място — спомни си Анна.

Том се усмихна.

— Тази жена няма право да ни разиграва.

— Какво мисли за това Мартин?

— Няма да повярваш, но той най-сетне й е дал пътя.

— Не може да бъде. — Анна притисна пръсти до устата си.

— Да, направи го. Мартин каза, че след като видял колко съм разстроен и сърдит, това било последното доказателство, че тя вече не била жената за него. Ти знаеш за нас двамата, Анна. Никога не се бяхме карали преди. Във всеки случай той призна, че е трябвало да го направи много по-рано.

— Браво на него — зарадва Анна. — И браво на теб, татко. — Усмихна се тя. — Той как се справя?

— Като помислиш, живее си живота. — Разсмя се Том. — Почти не напуска игрището за голф и даже си има почитатели. Сега наистина има време да забележи това.

— А има и друго нещо — продължи баща й. — След като си отиде Франсоаз, той като че ли напълно се отказа от идеята да продава къщата на мама.

— Не иска да я продаде изобщо ли? На никого? Това е страхотна новина, татко.

— О, дори и още по-добре, миличка — каза той. — Мартин ще се нанесе да живее там. Но ще го оставя да ти разкаже сам за това, когато го видиш.

— Когато го видя ли?

— Да. Преди купона на Имоджен тази вечер има нещо, което ние с Мартин искаме да направим. И се надявам, че ти и сестра ти ще дойдете с нас.

Мартин и Том стояха с лице към морето, като Мартин здраво стискаше урната с праха на майка им.

Джан стоеше между двете си дъщери. Слънцето се отразяваше от спокойното море пред тях. Анна държеше верижката на Хепбърн, който лежеше спокойно на чакълестия плаж, като че ли усещайки защо са тук и проявяваше уважение.

— Ще стане част от морето, което винаги е обичала — каза Мартин, като погледна към брат си. — И всички ще можем да идваме на това място и да си мислим за нея.

— Все говореше за това — добави Том. — Как щяла да бъде свободна, но и да хвърля по едно око на магазина. — Той се усмихна на дъщерите си.

Мартин внимателно вдигна капака на урната и пристъпи към водата. Том вървеше до него. Мартин разпръсна част от праха на Вивиен над морето, а после подаде урната на брат си.

— Сбогом, мамо — прошепна Том.

Той обърна полека урната и остави прилива да отнесе останалата част от праха й.

Върнаха се мълчаливо в къщата на Вивиен. Церемонията като че ли даде на всички шанс да се отпуснат. Имоджен проговори първа.

— Та какво ни разказваше татко, чичо Мартин? — попита тя. — Че ще се местиш в къщата на баба Вив?

— Няма да е веднага — каза Мартин, — но сега, след като я няма Франсоаз… — Той млъкна и им се стори по-тъжен, отколкото през целия следобед. — Май е дошло време да се върна у дома. Не знам какво съм си мислел, като я оставих да ме придума да продам къщата на онези ужасни предприемачи. Къщата на мама ще си остане точно там, където винаги е била. Но ще направим някои промени.

— Промени ли? — попита Анна.

— Да. Нали знаеш колко обичаше мама да е сред хора… как вратата й никога не се затваряше — било вкъщи, било в магазина.

— Да — каза Имоджен.

— Ще преустроя къщата в квартири за нощувка и закуска. Въпреки че ще живея там, пак остават четири свободни стаи, а вие знаете колко са просторни. Освен това и аз ще имам нужда от малко компания, след като отново съм ерген.

— Каква чудесна идея — намеси се Анна. — И със сигурност ще ги посъветваш къде да намерят най-хубавия сладолед в града, нали?

— Bon voyage!20 — Вдигнаха тост семейството и приятелите на Имоджен. Бяха изпълнили всекидневната на Фин, пиеха шампанско и ядяха сандвичи на фона на изумителната гледка към морето през огромните прозорци.

Анна погледна сестра си, която целуваше Фин, забравила за всичко, без да забелязва другите хора в стаята.

Веднъж и Имоджен да знае къде отива и с кого. За сметка на това животът на Анна представляваше бял лист.

— Та какво мислиш за него? — прошепна майка им на Анна.

— Фин ли? Той е съкровище — отвърна Анна.

— Ще се грижи добре за нея, нали?

— Разбира се, че ще се грижи, мамо. Той е едно наистина добро и честно момче — каза Анна. — И е подходящ за нея.

— Хубаво — каза Джан. — Знам, че тя не го вижда, но аз й се възхищавам. Просто понякога ми се ще да прилича повече на теб, скъпа, и да не е толкова склонна да излага живота си на опасност. Но може би ще настъпи и такъв ден.

— Не я притеснявай — каза Анна, като отпи от шампанското си. — Хайде, мамо, на кого са му притрябвали две такива като мен? И мисля, че забавлението липсва на всички ни.

— Може би си права — отвърна майка й, като размисли. — А ти, скъпа — продължи тя, — толкова съжалявам за станалото между теб и Джон.

— О, недей — възрази Анна. — Било е за добро. По-добре сега, отколкото по-късно. А и толкова се радвам за шанса на Алфи, отново да расте с двамата си истински родители. Знам колко много значеше за мен да израсна с вас двамата.

Джан се усмихна и докосна ръката на Анна.

— Като заговорихме за това — продължи Анна, — май нещата са се пооправили между вас?

— Да. Нещата са на косъм, но все пак сме заедно. — Разсмя се майка й. — Знам, че никак не се справях, когато беше болен. Не съм от най-добрите слушатели и просто исках да си е както винаги. Беше ми трудно да го гледам толкова потиснат и отвеян. После, като каза на Франсоаз да не си вре носа в магазина, като че ли видях проблясък от онзи Том, когото обичах, и оттогава той все повече се подобрява. Никога не съм го обичала повече, Анна.

След купона Анна закара Имоджен и Фин на летище „Гетуик“. С тях пътуваха Том и Джан.

— Та от какво ще печелите пари, като отидете там? — Джан попита Фин от претъпканата задна седалка.

Анна шофираше, но майка й започна да я насочва от задната седалка от момента, в който тръгнаха. Затова Анна почувства облекчение, че сега тя бе насочила вниманието си другаде — да извлече възможно повече информация от новия приятел на Имоджен.

— Имам известни спестявания, с които ще се оправим — каза Фин.

— От доста време бизнесът ми е стабилен, а при работно време като моето и на Анди на човек невинаги му остава време да похарчи спечелените пари. Сега обаче — и той погледна с усмивка към Имоджен — имам идеалното извинение.

Баща й и Анна се спогледаха. И двамата знаеха, че съвсем скоро Джан щеше да бъде завладяна от непринудения чар на Фин. Той не само печелеше всички наоколо, но сякаш пробуждаше у Имоджен чувство на удовлетворение, непознато на никого от тях досега.

— Е — продължи Джан, като явно се опитваше да не капитулира напълно, преди да са пристигнали, — ако свършите парите, ще трябва да се приберете у дома, нали?

— Мамо — запротестира Имоджен, — хайде, остави го на мира, а? Така както си го подхванала, Фин сигурно ще си промени решението, още преди да сме стигнали летището.

Докато приближаваха „Гетуик“, Имоджен и Фин непринудено бъбреха за Тайланд и за това с какво да се заемат най-напред. Когато стигнаха до разклона за „Гетуик“ обаче, Джан отново се обади.

— Ами Коледа? — попита тя. — И тази Коледа ли няма да сте у дома?

— Ще се свържем с вас по скайпа от плажа. Ще намерим начин да сме там.

Намериха място на паркинга на летището и тръгнаха заедно към гишетата за чекиране.

— Ще се видим след шест месеца, сестричке — прошепна Анна в ухото на Имоджен и те се прегърнаха. — Забавлявай се.

Имоджен също се усмихна. Слънцето като че ли се беше завърнало отново в очите й, дори и в климатизирания терминал на аерогарата, през чиито прозорци се виждаха само сиви облаци.

— Ще се видим — отвърна Имоджен. — А пък това лято… е, то беше… — И тя сви рамене, неспособна да намери думи.

— Лято и половина, нали? — каза Анна.

— Емоционално — усмихна се Имоджен.

Анна се сети за времето, прекарано заедно със сестра й, докато изправяха бизнеса на крака. С всяко ново преодоляно препятствие те научаваха по още нещо за онова, на което наистина бяха способни и което имаше значение. И двете бяха силни, както и цялото им семейство. Е, все по нещичко щеше да липсва, но с помощта на магазина и на стаите, които щяха да дават под наем, щяха да намерят начин да поддържат спомена за Вивиен жив.

— Ще ми липсваш — каза Анна и хвана сестра си за ръката. — Моля те, не позволявай на мама да те разубеди изобщо да се върнеш у дома.

— Ще се върнем — обеща Имоджен, като се разсмя и хвърли поглед на Фин, който прегръщаше майка им и баща им на прощаване, като че ли ги бе познавал цял живот.

— Случила си с него. — Анна кимна към Фин.

— Да — съгласи се Имоджен. — И май може да се окаже не чак толкова лош в крайна сметка.

— Разбира се, че не е. Бъди добра с него и направи страхотни снимки, за да има на какво да се радваме, когато тук е студено и дъждовно.

— Ще се заема! Нямам търпение да се заловя с тях — добави Имоджен, като потупа чантата с апарата си.

— Чакам с нетърпение да ги видя — каза Анна и забеляза как Фин се опитва да се измъкне от сърдечната прегръдка на майка им.

— И ти ще си окей, нали? — попита Имоджен.

— Защо всички ми задават все този въпрос? Да, ще съм добре и защото знам, че всъщност мислиш точно за това — нямам намерение да се сдобрявам с Джон.

— Обещай ми? Независимо какво ще ти наговори той?

— Няма какво да ми казва — увери я Анна, като се почувства по-смела от седмици наред. — Не беше правилно и ако съм честна, мисля, че се заблуждавах твърде дълго време.

По високоговорителя се чу съобщение.

— Полет 304 на „Бритиш Еъруейз“ за Банкок. Моля пътниците за полет 304 да се отправят към изход 14.

Имоджен посегна към сака си, а после хвана Фин за ръката.

— Време е да вървим — каза тя.

Когато сестра й мина през входа за заминаващите, очите на Анна се насълзиха. Имоджен каза, че ще се върне след шест месеца и може би този път наистина мислеше така. Но пък с Имоджен човек никога не можеше да бъде сигурен.

Когато се върнаха в Брайтън, Анна, майка й и баща й влязоха във фоайето на „Гранд хотел“.

— Да се сбогуваме с Анна и после можеш да се облечеш официално, Джан.

— Значи така, а? — разсмя се Анна. — Не сте виждали дъщеря си от векове, а щом дойдохте тук, нямате търпение да ме зарежете?

— Знаеш, че не е така, скъпа — каза Джан. — Но не ни се случва да идваме често в града. А баща ти ми обеща да ме заведе да хапнем. Пропуснахме годишнината си тази година — каза тя и хвана мъжа си за ръка. — Не че тогава имахме настроение да празнуваме, нали, Том?

— Моментът не беше подходящ.

— Затова ще празнуваме тази вечер.

— Страхотно. Само се шегувах. Не ме оставяйте да ви преча — каза Анна. — Честита годишнина и ви пожелавам прекрасна вечер. Знам, че ще бъде такава.

Анна целуна майка си. Когато прегърна баща си, той я притисна до себе си малко по-дълго от обичайното.

Нищо не може да се сравни с циганското лято, мислеше си Анна две седмици по-късно, докато гледаше през прозореца си безоблачното септемврийско небе. Всички се бяха предали, бяха прибрали летните си дрехи, бяха внесли вътре градинските мебели, изхвърлили почти празните шишенца със слънцезащитен крем и свалили ваканционните си снимки от апаратите, оставайки единствено със сладко-горчивото чувство за загуба.

А после — като че ли от нищото — лятото се завърна. Анна дръпна завесите в очакване да види поредния дъждовен септемврийски ден, а вместо това веднага усети жегата. Слънцето беше златножълто и още от осем часа сутринта плажът започна да се пълни.

Анна облече карирана лятна рокля и сандали на платформа, вдигна косата си с шноли. Постави си малко блясък за устни и си сложи чифт малки сребърни обици. Наистина се справяше сама с магазина. И бизнесът вървеше добре.

Тя порови във фризера за сладоледите и гранитата, които беше приготвила предната вечер — богат на пралини сладолед и лятна плодова гранита. Някак подсъзнателно трябва да беше усетила, че слънцето ще изгрее. След като нареди внимателно подносите в хладилната си чанта, тя за последен път се погледна в огледалото и излезе от апартамента.

В единайсет часа опашката в „При Вивиен“ се виеше навън от вратата. Анна работеше сама и й беше горещо — капчица пот потече по гърба й.

— Две лимонови сорбета, моля — поръчаха двама юноши.

Тя напълни фунийките, които беше поставила в стойката и усмихнато взе парите с другата си ръка. Касата почти преливаше. Родителите подаваха банкноти от десет лири отдясно, отляво и по средата, бързайки да усмирят със сладките лакомства разгорещените си и възбудени деца.

Следващата поръчка бе за две фунийки с шоколадов сладолед, после супер сметанов сладолед — специалитетът за деня, пралина, полята със солен карамелен сос.

Анна се бе съсредоточила да полее соса във формата на сърце върху сладоледа — което бе нейна гордост. Докато го направеше съвършено, опашката можеше да почака.

— Имате ли…

Един мъжки глас наруши съсредоточената й работа.

— … гранита с малини и манго?

Лявата страна на сърцето се изкриви, защото ръката на Анна се разтрепери, когато чу новата поръчка. Беше написана с едри букви на дъската, но целия ден никой не беше поръчал гранита.

Тя вдигна поглед от сладоледа, който украсяваше, и видя пред себе си мъжа, който почти не напускаше мислите й през цялото лято.

Матео пое сладоледа и фунийките от ръцете й и със сърдечна усмивка ги връчи на децата, които ги чакаха, преди да се обърне отново към нея.

— Изминах целия този път, само за да опитам тази гранита — каза Матео с дръзка искрица в очите. — Няма да ме оставиш тук да гладувам, нали?

Епилог

Юли, следващата година — Ню Йорк

— Влизайте направо вътре — каза Имоджен на елегантната млада двойка. — Ето ви каталога с подробности за всички снимки.

Намираше се в скъпа галерия в Челси, Ню Йорк, заедно с Фин, на частен оглед в средата на седмицата. По стените висяха фотографии в рамки, изтънчени гости пиеха коктейли и се разхождаха назад-напред, обсъждайки произведенията на изкуството.

„Това не е просто изложба — помисли си тя с гордост. — Това е моята изложба.“

Всяка подводна снимка разказваше някаква история, разкриваше скрито кътче от света, на който тя за кратко време бе станала част с помощта на кислородна бутилка и подводни очила. Рибата клоун, рибите скат — и най-голямата от всички снимки — едър план на китова акула избликваха в ярки цветове по стените на галерията.

— Струва ми се, че ето там имаш купувач — прошепна Фин в ухото й, като посочи елегантен господин, който се взираше внимателно в страницата на каталога, където бяха изписани цените.

— Изглежда проявява интерес, нали? — каза тя с надежда.

Някои от снимките й вече бяха отбелязани с червени точки, а още не беше минало и десет часа.

Двамата с Фин живяха осем месеца на Ко Тао. Първите две седмици беше като мъгла от слънце и целувки, дълго плуване в морето и вечери в плажните барове. Но после Имоджен отново се съсредоточи върху фотографията, като се гмуркаше почти всеки ден и попълваше колекцията си.

Известно време Фин нямаше какво да прави и му беше трудно да зареже напълно школата по сърф — обаждаше се на Анди почти всеки ден, за да го разпитва. Постепенно обаче се отпусна, намери си работа в местен бар за смутита21, където смесваше напитки от кокосово мляко и плодове за жадните плажуващи. Двамата с Имоджен си бяха разпределили ежедневната домакинска работа. За учудване на Фин дори и в плажно бунгало с хамаци имаше боклук за рециклиране и необходимост да се пазарува.

Те не бяха неразделни от сутрин до вечер, откриваха нови приятели и различни интереси. И двамата се наслаждаваха на времето, прекарвано заедно вечер, със студена бира или прясно изпечена риба на скара на верандата си.

След шест месеца в Тайланд Имоджен приключи със снимките и си направи уеб страница с помощта на Фин. През следващите няколко месеца последва изнервящата задача в търсене на агенти и собственици на галерии, предлагане на снимките с надежда, че някой ще прояви интерес. Не отговаряха на електронните й съобщения, а телефонните разговори бяха обезкуражаващи. Докато не пристигна Ники. Тя беше собственичка на нюйоркска галерия, посветена на издирване на нови таланти и със сродна страст към гмуркането. Те с Имоджен се харесаха в мига, в който се запознаха в школата по гмуркане на Дейви. За девет месеца с Фин бяха напреднали много.

Имоджен се обади на сестра си след частния оглед, докато с Фин довършваха ранния обяд в апартамента си в Бруклин. Едни приятели на Ники бяха заминали и тя им уреди да живеят в къщата, докато продължава изложбата, а пък таванският апартамент се оказа идеален за тях.

— Анна! — възкликна Имоджен веднага щом сестра й вдига слушалката. Фин й се усмихна снизходително и отнесе чашата си с кафе върху фотьойла със съзнанието, че разговорът ще продължи доста. — Няма да повярваш колко добре мина всичко снощи.

— Изложбата ли? Харесали са снимките ти? — Гласът на Анна прозвуча съвсем отблизо, въпреки океана, който ги делеше.

— Произведоха фурор, Анна. Представяш ли си — продадох дванайсет от тях. Ники каза, че това бил един от най-успешните частни огледи, които е организирала.

— Това е страхотно, Имо! — възкликна Анна. — Знаех, че ще успееш. Може би ще направиш малка изложба тук, в „При Вивиен“? Искам да кажа, знам, че това не е Ню Йорк, но…

— С удоволствие — отвърна Имоджен, като си представи някои от по-малките снимки по стените на магазина за сладолед.

— Сега ме извини, че ще прозвуча като мама, но кога се връщате с Фин?

— Другата седмица — отговори ликуващо Имоджен. — Резервирали сме си места за четвъртък. Така че ще имаме достатъчно време да подпалим вана и да го приготвим за обиколката на летния фестивал.

— Другата седмица ли? — изпищя Анна.

— Да. Нямам търпение да те видя. О, и като стана дума за вана… Фин сега го е прихванало да прави смутита, така че ще можем да разширим малко асортимента си.

Фин наостри уши, когато чу името си, и надникна дръзко към Имоджен над ръба на дивана. Не бяха мислили в дългосрочен план — с изключение на едно нещо. Имоджен щеше да се нанесе при Фин и почти не беше спряла да се усмихва от момента, в който го решиха.

— Е, ние сме тук. С разтворени обятия.

— Липсваше ми, сестричке — призна Имоджен. — И татко и даже мама, да не повярваш, нали?

— И ти липсваш на всички. Сега внимавай да не изпуснеш полета си или ще трябва да се занимавам с разбитите сърца на мама и татко.

— Ще се видим след седмица. Чао! — Имоджен затвори телефона.

Прекоси огрения от слънцето тавански апартамент и се хвърли в обятията на Фин.

— Отиваме си у дома! — Зарадва се тя.

Юли, следващата година — „Божественото магазинче за сладолед при Вивиен“ в Хоув

Анна остави слушалката на телефона в магазина и се върна при тезгяха.

— Сестра ти ли беше? — попита Матео.

— Да! Представяш ли си? Идва си следващата седмица. — Едва успяваше да удържи усмивката си.

— Това е фантастично! Най-сетне ще се запозная с прочутата Имоджен.

— О, да. — Разсмя се Анна. — Подготви се.

Той се усмихна.

— Същото каза и майка ти. Вече започвам да се изнервям.

— Ще се спогодите чудесно. Много ще й хареса да се запознае с теб.

— А ти каза ли й? — попита Матео и плъзна ръце около талията на Анна, докато спря върху бременния й корем. На пет месеца, той започваше да личи дори и под престилката й.

— Още не. Това ще е изненада.

Матео я целуна нежно по врата, а после я обърна с лице към себе си.

— Мислех, че мразите изненадите, signora. Какво се е променило?

— Може би напоследък ми се случиха няколко приятни изненади — Анна сви рамене. — Това промени мнението ми.

Матео се наведе да я целуне нежно по устните. След напрегнатата обедна почивка на чиновниците тя беше благодарна, че магазинът беше празен. Целуна го отново и ръката й се плъзна върху дупето му.

— Мисля, че това е малко непрофесионално — пошегува се Матео.

— Точно това ми харесва най-много. И не забравяй, че ние сме шефовете.

Вече й беше трудно да си спомни времето, когато Матео го нямаше. За девет месеца се бяха превърнали в наистина силен екип — заедно измисляха менюто, заедно правеха сладоледа и сервираха на постоянните си клиенти. През пролетта зачестилото споменаване на магазина в кулинарните блогове докара поток от нови посетители и те се скъсваха от работа през по-голямата част от юни.

Когато Имоджен се върнеше обаче, щеше да открие, че магазинът изглежда, както когато го остави. Имаше само няколко незначителни промени. Снимка на баба им, сложена в рамка от Иви, висеше на стената зад тезгяха — Вивиен си имаше място, откъдето да следи нещата. На отсрещната стена бяха подредени снимки на магазина през различните години и по-възрастните клиенти обичаха да ги разглеждат и да разказват спомените си за крайбрежната улица по онова време.

От време на време идваха родителите на Анна да ги видят, като отсядаха при Мартин в процъфтяващата му частна къща със стаи за нощувка със закуска, когато имаше свободна стая, или в стаята за гости при Анна, Матео и Хепбърн. Матео току-що беше приключил с боядисването на детската в бледожълто. На Анна й беше по-лесно стаята да изглежда различна — тя не си представяше там Алфи всеки път, когато минеше покрай нея, но той все още й липсваше. Вероятно винаги щеше да й липсва.

Основната промяна беше Матео. Той донесе щастие в живота на Анна, каквото не бе изпитвала дотогава.

— Сигурен ли си, че все още се радваш, че си тук? — попита Анна, като го погледна. — Обещай, че не копнееш да се върнеш в Италия.

— Анна, мисля, че говорихме вече за това и преди. — Той поклати глава и се засмя. — В Италия може да има много прекрасни неща, но едно нещо там никога няма да намеря и това е една откачена англичанка, в която се влюбих. И семейството, което ще имаме. — Той прибра един кичур коса, който се беше измъкнал зад ухото й.

— Ами, хубаво. Радвам се.

— Но имам едно условие.

— Така ли? — Анна подозрително сбърчи чело.

— Когато детето порасне — каза той, — ще трябва да идем в Италия и да го научим как се прави джелато. Не мога да го оставя да мисли, че някакво „Корнето“ от магазина на ъгъла е истинският италиански сладолед. Ще трябва да покажем на детето си истинската италианска традиция.

— Е, за това — каза Анна, като си спомни възхитителните аромати, с които започна да учи как се приготвя сладолед — с готовност ще дам съгласието си.