Катедралата

Глава 1

— Чаят изстина.

Шийла Малоун остави чашата си и застана в очакване двамата млади мъже в сивокафяво войнишко бельо, седнали срещу нея, да направят същото. По-младият, редник Хардинг, прочисти гърлото си.

— Бихме искали да облечем униформите си.

Шийла Малоун поклати глава.

— Няма нужда.

Другият мъж, сержант Шелби, остави чашата.

— Да свършваме с това.

Гласът му бе равен, но ръката му трепереше, а под очите му не беше останал цвят. Той не направи опит да се надигне. Шийла Малоун каза внезапно:

— Защо не се поразходим?

Сержантът се изправи. Хардинг сведе поглед към масата, взирайки се в бъркотията, останала след играта на бридж, в която бяха прекарали цялата сутрин, и поклати глава:

— Не.

Сержант Шелби хвана младежа за ръката и се опита да я стисне, но откри, че не му беше останала сила.

— Хайде сега. Малко въздух ще ни се отрази добре. Шийла Малоун кимна на двамата мъже до огъня. Те се изправиха и се приближиха зад британските офицери. Един от тях, Лайъм Кугън, рече грубо:

— Да вървим. Не разполагаме с цял ден. Шелби погледна мъжете зад себе си:

— Дайте на момчето две-три минути — и дръпна Хардинг за ръката. — Стани — нареди му той. — Това е най-трудната част.

Младият редник се изправи бавно, после с треперещо тяло започна отново да потъва назад в стола. Кугън го сграбчи под мишниците и го тласна към вратата. Другият мъж, Джордж Съливан, отвори и го избута навън.

Всички знаеха, сега най-важното нещо е бързината, всичко трябва да се направи незабавно, преди някой да загуби кураж. Земята бе влажна и студена под краката на пленниците. Януарският вятър брулеше водни капки от самодивските дървета. Минаха покрай външната тоалетна, където бяха ходили всяка сутрин и всяка вечер в продължение на две седмици, и продължиха да вървят към дефилето близо до къщата.

Шийла Малоун пъхна ръка под пуловера и извади малък револвер от колана си. През седмиците, прекарани с тези мъже, тя беше започнала да ги харесва и просто от приличие трябваше да изпратят някой друг да свърши това. Проклети коравосърдечни копелета.

Двамата войници вече бяха в началото на дефилето и навлизаха в него.

Кугън я смушка грубо:

— Сега, да те вземат мътните! Сега! Тя погледна към пленниците:

— Спрете!

Двамата мъже спряха с гръб към екзекуторите си. Шийла Малоун се поколеба, после вдигна пистолета с двете си ръце. Знаеше, че от това разстояние можеше да улучи само гърбовете им, но не можа да се насили да ги приближи, за да стреля в главите им. Пое дълбоко въздух и стреля, премести ръката си и стреля отново.

Шелби и Хардинг политнаха напред и паднаха на земята преди ехото от двата изстрела да беше отзвучало. Замятаха се върху пръстта със стенания.

Кугън изпсува:

— По дяволите!

Спусна се в долчината, опря пистолет в тила на Шелби и стреля. Погледна Хардинг, който лежеше настрани. Кървава пяна се стичаше от устата му, а гърдите му се издуваха. Кугън се надвеси над него, насочи пистолета между широко отворените му очи и стреля отново. Прибра оръжието в джоба си и погледна към ръба на склона:

— Скапана тъпанарка! Дай на жена да свърши нещо и… Шийла Малоун вдигна револвера си към него. Кугън отстъпи, спъна се в тялото на Шелби и падна. Остана да лежи между двата трупа с все още вдигнати ръце.

— Не, моля те. Не исках да кажа това. Не стреляй! Шийла свали пистолета.

— Ако някога ме докоснеш или кажеш нещо за мен… ще ти пръсна шибаната глава!

Съливан я приближи предпазливо.

— Всичко е наред. Хайде, Шийла! Трябва да се махаме оттук.

— Да си хваща пътя сам. Не искам да пътувам с него. Съливан се обърна и погледна към Кугън:

— Мини през гората и излез от другия край, Лайъм.

Ще хванеш автобус на магистралата. Ще се видим в Белфаст.

Шийла Малоун и Джордж Съливан отидоха бързо до колата, която ги чакаше извън пътя, и се качиха зад шофьора Рори Дивейн и куриера Томи Фицджералд.

— Да тръгваме — подкани Съливан.

— Къде е Лайъм? — попита неспокойно Дивейн.

— Потегляй — каза Шийла.

Колата изпълзя на пътя и се отправи на юг към Белфаст. Шийла извади от джоба си двете писма, които войниците й бяха дали да изпрати на семействата им. Ако я спрат на някоя барикада и Кралската полиция на Ълстър открие писмата… Тя отвори прозореца и изхвърли пистолета, после пусна писмата да се носят по вятъра.

Шийла Малоун скочи от леглото. На улицата се чуваше шум от двигатели и тропане на ботуши по паважа. Жителите на блоковете викаха от прозорците и удряха по капаците на кофите за отпадъци, за да известят тревога. Докато се опитваше да нахлузи панталона си под нощницата, вратата на спалнята отхвръкна и двама войници се втурнаха без да кажат нито дума. Струята светлина от антрето я накара да затвори очи. Парашутист с червена барета я притисна до стената и смъкна панталона от краката й. Другият вдигна нощницата й над главата и прокара ръце по тялото й, търсейки оръжие. Тя се завъртя и размаха юмруци срещу него:

— Махни мръсните си ръце…

Първият от войниците я удари в корема, тя се преви и легна на пода с нощница, усукана около гърдите. Вторият войник се наведе, сграбчи дългата й коса и я изправи на крака. Той проговори за първи път:

— Шийла Малоун, длъжен съм да ти съобщя, че си арестувана по Закона за специалните правомощия. Ако издадеш и един шибан звук, когато те водим към камионите, ще те превърна на пихтия.

Двамата войници я избутаха в антрето и надолу по стъпалата, чак до улицата, пълна с викащи хора. Всичко минаваше като в мъгла пред очите й, докато я влачеха към кръстовището, където бяха паркирани камионите. Гласове изкрещяваха обиди към британските офицери и Кралската полиция на Ълстър, която им помагаше. Едно момче извика: „Да го начукам на кралицата“. Жени и деца плачеха, кучета лаеха. Тя видя как един млад свещеник се опитва да успокои група хора. Покрай нея влачеха мъж в безсъзнание с окървавена глава. Войниците я вдигнаха и я хвърлиха в дъното на малък камион, пълен с дузина други пленници. Пред камиона стоеше полицай и размахваше голяма палка:

— Лягай, кучко, и си затваряй устата!

Тя легна до външната врата. Чуваше собственото си дишане в съвсем тихия камион. След няколко минути затвориха вратите и камионът потегли. Пазачът надвика шума на конвоя:

— Папата е шибан педераст!

Шийла лежеше до външната врата и се опитваше да се успокои. В тъмния камион няколко човека спяха или бяха в безсъзнание; някои плачеха. Пазачът продължи антикатолическата си тирада, докато камионът спря и вратата се отвори, разкривайки просторно, обляно със светлина място, опасано с бодлива тел и стражеви кули. Лонг Кеш, известен сред католиците от Северна Ирландия като Дахау.

Един войник ревна към вътрешността на камиона:

— Излизайте! Бързо! Движение!

Няколко човека се заблъскаха над и около Шийла и тя чу звуци от удари, викове и крясъци, докато слизаха от камиона. Един глас викна:

— По-леко! Аз съм стар човек.

Някакво момче, облечено в пижама, изпълзя през нея и тупна на земята. Сега полицаят започна да рита надолу всеки от тях като боклукчия, който изсипва сметта на бунището. Някой я дръпна за краката и тя падна на меката мокра земя. Опита да се изправи, но беше ритната.

— Пълзете, пълзете, копелета!

Вдигна глава и видя два реда парашутистки ботуши. Запълзя колкото можеше по-бързо между редиците, докато ударите се сипеха по гърба и хълбоците й. Няколко от мъжете подхвърлиха неприлични забележки, когато тя мина на четири крака, но ударите бяха леки, а мръсотиите — изречени от момчешки смутени гласове, от което всичко изглеждаше някак още по-неприлично.

В края на редиците двама войници я вдигнаха и я набутаха в дълъг хангар. Офицер с бастунче посочи към отворена врата, войниците я блъснаха на пода в малка стая и затръшнаха вратата. Тя огледа помещението, което представляваше кабина. Зад походна маса седеше надзирателка.

— Събличай се. Хайде, малка уличнице. Ставай и сваляй всичко.

След няколко минути беше съблечена и претърсена, и вече носеше сива затворническа рокля и затворническо бельо. Чуваше удари извън кабината и викове и крясъци, докато „реколтата“ от метежа биваше обработвана и трансформирана от спящи граждани в сиви уплашени затворници.

Шийла не се съмняваше, че голям брой от тях бяха обвинени в някаква антибританска или антидържавна дейност. Някои действително бяха членове на ИРА. Една по-малка група може би бяха подпалвачи или атентатори… или убийци като нея. Имаше петдесет процента шанс да бъде освободена до деветдесет дни, ако не се разприказва и признае нещо. Но ако разполагат с нещо срещу нея — нещо толкова сериозно, като убийство… Преди да успее да събере мислите си и да формулира това, което щеше да им каже, някой постави на главата й качулка и беше изблъскана през врата, Която се затвори зад нея. Право в ухото й ревна глас:

— Казах да си кажеш името, кучко!

Тя се опита да отговори, но откри, че не може. Някой се изсмя. Друг изкрещя:

— Тъпа курва!

Трети викна в другото й ухо:

— Значи ти застреля две от нашите момчета, а? Ето, това е. Те знаят. Почувства как краката й започват да омекват.

— Отговори ми, малка уличнице!

— Н-н-не.

— Какво? Не ни лъжи, страхлива кучко! Харесва ти да убиваш мъже в гръб, а? Сега е твой ред.

Почувства как мушнаха нещо в тила й. Петлето падна и се чу силно металическо щракване. Тя подскочи и някой отново се разсмя:

— Следващия път няма да е празен, кучко!

Потта изби по челото й и попи в черната качулка.

— Добре. Вдигни си роклята. Точно така. Догоре! Вдигна поли и застана неподвижно. Смъкнаха панталона й до глезените.

След един час болка, обиди, унижения и циничен смях тримата, които я разпитваха, изглежда се отегчиха. Вече бе сигурна, че пипат наслуки и почти си представяше как я освобождават призори.

— Оправи се.

Тя отпусна болящите я ръце и се наведе да вдигне панталона си. Преди да се изправи, чу тримата да напускат стаята и да влизат двама други. Свалиха качулката от главата й и ярката светлина я ослепи. Мъжът, който бе свалил качулката, отиде настрани и седна извън полезрението й. Тя съсредоточи погледа си напред. Млад британски офицер, майор, седна зад малкото полево бюро в средата на стаята без прозорци.

— Седнете, госпожице Малоун!

Тя тръгна вдървено към табуретката пред бюрото и седна бавно. Хълбоците я боляха толкова силно, че би предпочела да остане права. Потисна едно хлипане и успокои дишането си.

— Да, ще имате на разположение легло, веднага щом свършим с това — усмихна се майорът. — Казвам се Мартин. Бартолъмю Мартин.

— Да… Чувала съм за вас.

— Наистина? Хубави неща, надявам се.

Тя се наклони напред и го погледна в очите:

— Слушайте, майор Мартин, бях бита и сексуално малтретирана!

Той изшумоля с някакви книжа.

— Ще обсъдим всичко щом свършим с това — и вдигна лист хартия. — Ето го. Обискът на стаята ви разкри наличието на пистолет и чанта с гелигнит. Достатъчно, за да вдигне във въздуха цял квартал — погледна я той. — Това е нещо прекалено ужасно, за да го държите в къщата на леля си. Страхувам се, сега тя също може да има неприятности.

— В стаята ми нямаше оръжие или експлозиви и вие го знаете.

Той забарабани нетърпеливо с пръсти по бюрото си.

— Дали са били там или не, не е важно, госпожице Малоун. Важното е, че в доклада се казва, че са намерени пистолет и експлозиви, а в Ълстър няма голяма разлика между реалността и обвиненията. Всъщност, те са едно и също. Следите ли мисълта ми?

Шийла не отговори.

— Добре — каза майорът, — няма значение. Онова, което е важно — продължи той, — е убийството на сержант Томас Шелби и редник Алън Хардинг.

Тя също го гледаше в очите и не показваше емоции, но коремът й се стегна. Бяха се добрали до нея и знаеше как.

— Мисля, че познавате Лайъм Кугън, госпожице Малоун. Ваш другар. Той предаде съучастниците си — странна полуусмивка мина по лицето му. — Боя се, че сте в ръцете ни.

— Щом знаете толкова много, защо вашите хора…

— О, те не са мои хора. Те са парашутисти. Служили с Хардинг и Шелби. Аз съм в разузнаването — гласът му стана по-доверителен. — Голяма късметлийка сте, че не са ви убили.

Шийла Малоун обмисли положението си. Дори според нормалните британски закони щеше да бъде осъдена по свидетелските показания на Кугън. Тогава защо беше арестувана, по закона за специалните правомощия? Защо си бяха дали труд да заложат в стаята й пистолет и експлозиви? Майор Мартин преследваше нещо друго.

Мартин се загледа в нея, после се прокашля: — За нещастие, в нашето просветено кралство няма смъртно наказание за убийство. Но ние ще опитаме нещо ново. Ще се опитаме да постигнем присъда за измяна. Мисля, спокойно можем да кажем, че временната ИРА, на която сте член, е извършила измяна спрямо короната. — Той сведе поглед към разтворената пред него книга: — „Действия, които съставляват измяна. Параграф 811, Водене на война срещу Суверена в кралството му“. Мисля, че попадате точно в този списък — придърпа книгата по-близо и прочете: — „Параграф 812, Същността на престъплението при измяна се състои в неизпълнение на задължението за вярност, дължима на Суверена“. А параграф 813 ми е любимият. Той просто гласи — погледна я, без да чете от книгата: — „Наказанието за измяна е смърт чрез обесване“. — Той наблегна на последните думи и потърси реакцията й, но такава нямаше. — Господин Чърчил, коментирайки ирландското въстание от 1916-а година, казва: „Зелена трева израства на бойното поле, но никога на ешафода“. Време е отново да започнем да бесим ирландските предатели. Първо вас. А до вас на ешафода ще бъде сестра ви Морийн.

Тя се изправи от стола:

— Сестра ми? защо?…

— Кугън казва, че тя също е била там. Вие, сестра ви, и приятелят й, Брайън Флин.

— Това е подла лъжа!

— Защо някой би предал съучастниците си и после би излъгал кой е извършил убийствата?

— Защото той застреля тези войници.

— Имаше куршуми от два калибъра. Можем да осъдим двама души за убийство, които и да са двама. Затова защо не ме оставите да се досетя кой на кого какво е сторил?

— Изобщо не ви интересува кой е убил тези войници. Искате да обесите Флин.

— Някой трябва да бъде обесен.

Но майор Мартин нямаше намерение да обесва който и да е от тях и да създава още ирландски мъченици. Той искаше да доведе Флин в Лонг Кеш, където можеше да измъкне цялата информация за временната ИРА. После можеше да пререже гърлото на Брайън Флин с парче стъкло и да нарече това самоубийство. Продължи:

— Да приемем, че избегнете примката на палача. Да приемем, че спасим и сестра ви, което не е много вероятно. Помислете, ако обичате, госпожице Малоун, как ще делите килията със сестра си до края на живота си. На колко години сте? Нямате двайсет. Месеците, годините минават бавно. Млади момичета пропиляват живота си… и за какво? За една философия? Останалият свят ще продължи да живее и да обича, свободен да си тръгва и да се връща. А вие… най-лошото е, че Морийн поне е невинна. Вие ще бъдете причината тя да е там, защото не желаете да назовете приятеля й. А Флин ще си е намерил друга жена, разбира се. Кугън, да, Кугън ще е заминал за Лондон или Америка, да живее там и…

— Млъкнете! за Бога, млъкнете! — тя скри лицето в ръцете си и се опита да мисли, преди той да е започнал отново.

— Е, има един изход — той сведе очи към книжата си и отново ги вдигна. — Винаги има изход, нали? това, което трябва да направите, е да издиктувате признание, в което да назовете Брайън Флин като офицер от временната ИРА, какъвто е в действителност, и да кажете, че е убиец на сержант Шелби и редник Хардинг. След това ще бъдете съдена като съучастник и ще бъдете освободена след… да речем, седем години.

— А сестра ми?

— Ще напишем съдебно постановление за нейното задържане само като съучастник. Тя ще напусне Ълстър и никога няма да се завърне. Няма да я търсим и няма да настояваме пред никоя страна за екстрадирането й.

Но тази уговорка е валидна, само ако открием Брайън Флин — той се наведе напред. — Къде е Брайън Флин? — Откъде да знам, по дяволите? Мартин се облегна назад в стола си.

— Е, трябва да ви обвиним в нещо в рамките на деветдесет дни от арестуването. Такъв е законът, нали разбирате? Ако не открием Флин до деветдесет дни, ще ви обвиним в двойно убийство, може би и измяна. Затова, ако си спомните нещо, което ще ни заведе при него, моля ви, не се колебайте да ни кажете. — Замълча за миг. — Ще си помислите ли къде би могъл да е Флин?

Тя не отвърна.

— Всъщност, ако наистина не знаете, тогава сте безполезна за мен, освен ако… Виждате ли, сестра ви ще се опита да ви освободи, а с нея ще бъде Флин, затова може би…

— Няма да ме използваш за примамка, копеле такова!

— Не? Е, ще видим, нали така?

— Може ли да получа легло?

— Разбира се. Можеш да станеш. Тя се изправи:

— Има ли още гестаповски номера?

— Съжалявам. Не те разбрах — той стана от стола. — Надзирателката ще те отведе до килията. Лека нощ.

Тя се обърна и отвори вратата. Над главата й се спусна качулка, но преди това видя не надзирателката, трима млади мъже от Кралската полиция на Ълстър и трима ухилени парашутисти.

Глава 2

Брайън Флин погледна нагоре към моста Куинс, забулен от мартенската мъгла и тъмнина. Мъглата над река Лейгън се спускаше по осветената тук-там улица и увисваше между червените тухлени сгради на Бенк Роуд. Настъпил бе полицейският час и нямаше движение.

Морийн Малоун го погледна. Красивите му тъмни черти винаги изглеждаха зловещи нощем. Тя дръпна ръкава на мушамата си и погледна часовника.

— Минава четири. Къде, по дяволите, са?…

— Тихо! Чуй.

Тя чу ритмичните стъпки, идващи откъм Оксфорд Стрийт. Взвод на Кралската полиция на Ълстър се появи в мъглата и тръгна към тях, а те се свиха зад купчина газени тенекии.

Зачакаха в мълчание. Дишането им беше неравномерно, от устите им излизаха дълги валма пара. Патрулът мина и няколко секунди по-късно чуха воя на камион и видяха фаровете в мъглата. Камион на Белфасткия завод за газ спря при бордюра до тях и те скочиха вътре през отворената врата. Шофьорът, Рори Дивейн, насочи камиона бавно на север, към моста. Мъжът на седалката до тях, Томи Фицджералд, се обърна:

— Между двете пресечки на Крамък Стрийт. Морийн Малоун седна на пода.

— Всичко ли е готово?

Дивейн проговори, докато бавно завиваше по моста:

— Да. Преди половин час Шийла е напуснала Лонг Кеш в полицейска камионетка. Поели са по шосе А-23 и преди по-малко от десет минути са били видени да минават през Касълрий. Всеки момент ще се качат на моста Куинс.

Флин запали цигара.

— Ескорт?

— Няма. Според нашите източници само шофьор, пазач в кабината и други двама отзад.

— Други затворници?

— Може би около десет. Всички са за затвора на Кръмлин Роуд, освен две жени, които отиват в Арма. — Млъкна за миг. — Къде искаш да ги нападнем?

Флин погледна през задния прозорец на камиона. Два фара се появиха на моста.

— Хората на Колинс стоят в засада на Уеъринг Стрийт — той изтри изпотеното стъкло и се взря. — Ето полицейската камионетка.

Дивейн спря двигателя и угаси светлините. Черна полицейска камионетка без отличителни знаци слезе от моста и се отправи по Ан Стрийт. Дивейн почака, после запали отново камиона и я последва на разстояние с угасени фарове. Флин му каза:

— Заобиколи по Хай Стрийт.

Всички мълчаха, докато камионът се движеше по тихите улици. Наближиха Уеъринг Стрийт и Томи Фицджералд бръкна под седалката си. Извади стар американски автомат „Томсън“ и модерна автоматична пушка.

— „Томсън“-ът е за теб, Брайън, а леката пушка е за дамата. — Той подаде къса картонена тръба на Флин: — А Това… Ако, недай Боже, се натъкнем на „Сарацин“1.

Флин взе тръбата и я мушна под мушамата си.

Отбиха се от Ройъл авеню по Уеъринг Стрийт от западната страна в момента, когато камионетката дойде от изток по Виктория. Двата автомобила приближаваха бавно един към друг. Черен седан се залепи зад камионетката и Фицджералд го посочи:

— Това трябва да е Колинс с момчетата.

Флин видя, че сега камионетката се движеше по-бавно. Шофьорът беше разбрал, че го приклещват, и търсеше изход

— Сега! — извика Флин.

Дивейн изви рязко камиона и блокира пътя, а спирачките на камионетката изскърцаха. Черният седан, който я следваше, спря и Колинс с трима от хората си изскочиха с автомати в ръце и изтичаха към задната врата.

Флин и Морийн бяха излезли от камиона и се движеха към спряната на двайсет и пет ярда по-нататък камионетка. Полицаят-пазач и шофьорът свалиха стъклата и Флин насочи оръжието си:

— Излезте с вдигнати ръце!

Но те не излязоха, а Флин знаеше, че не може да стреля по небронираната кола, пълна със затворници. Викна на Колинс:

— Покрил съм ги. Давай!

Колинс пристъпи към камионетката и удари задната врата с приклада на пушката си:

— Охрана! Обградени сте! Отворете вратите и няма да нараним никого!

Морийн коленичи на пътя с пушка върху бедрата си. Усещаше сърцето си да тупти силно в гърдите. Желанието да освободи сестра си бе станало за нея фикс-идея през последните месеци и тя осъзна, че беше замъглило преценките й. Внезапно всичко, което не беше наред в тази операция, изпъкна ясно в съзнанието й — камионетката, движеща се бавно, сякаш беше претоварена, липсата на ескорт, предвидимия маршрут.

— Бягай, Колинс!

Видя изненаданото лице на Колинс на светлината на уличната лампа. Когато вратите на полицейската камионетка се разтвориха, Колинс замръзна пред отворените врати, вторачен в баретите на британските парашутисти върху стена от торби с пясък. Двете цеви на картечниците изригнаха огън в лицето му.

Флин видя как четиримата му хора бяха покосени. Едната картечница продължи да бълва куршуми в телата, докато другата смени посоката на обстрел и направи на решето седана със запалителни патрони. Улучи резервоара и го взриви. Улицата отекна от експлозията и тракащия звук на картечниците. Огънят от горящия седан освети нощта.

Морийн сграбчи Флин за ръката и го дръпна към техния камион под пистолетните изстрели, които идваха от вратата, зад която бяха изчезнали пазачът и шофьорът. Тя изстреля цял пълнител във вратата и изстрелите спряха. Улиците оживяха от звука на свирки, викове и тичащи мъже, и те чуха приближаването на автомобили.

Флин се обърна и видя, че предното стъкло на камиона беше пръснато, а гумите — простреляни. фицджералд и Дивейн тичаха по улицата. Тялото на Фицджералд се сгърчи и той се простря върху паважа. Дивейн продължи да тича и изчезна в една разрушена от бомба сграда.

Зад себе си Флин чу войниците да изскачат от полицейската камионетка и да се втурват след него. Дръпна Морийн за ръката и се затича под закапалия лек дъждец.

На север Уеъринг Стрийт се пресичаше от Донегъл и те свиха по нея. Зад тях куршумите откъртваха парчета от паважа. Морийн се подхлъзна на мокрите камъни и падна. Пушката й издрънча на паважа и отхвръкна в тъмнината. Флин я повдигна и двамата затичаха по тясна пресечка, която излизаше на Хай Стрийт. Брониран британски „Сарацин“ се появи на улицата и докато завиваше, шестте му огромни гумени колела занесоха. Подвижният фар на „Сарацин“-а светна и ги откри. Бронираната кола се завъртя и тръгна право към тях. Високоговорителят изгърмя в дъждовната нощ: „СПРЕТЕ! ВДИГНЕТЕ РЪЦЕ НАД ГЛАВИТЕ СИ!“

Флин чу зад тях парашутистите, които идваха по тъмната пресечка. Извади картонената тръба от мушамата си и коленичи. Счупи печата и разтегна телескопичните цеви на американското противотанково оръжие М-72, вдигна пластмасовия визьор и се прицели. Двете картечници на „Сарацин“-а изригнаха огън и смазаха на прах тухлената стена зад него. Почувства остри отломки от тухла да се забиват в тялото му. Постави пръст на спусъка и се опита да задържи оръжието неподвижно, насочено към целта, чудейки се дали ще свърши работа. Картонен ракетомет за еднократна употреба. Изхвърляш го като памперс. Само американците могат да измислят еднократна базука. Спокойно, Брайън, спокойно.

„Сарацин“-ът стреля отново. Чу късия вик на Морийн отзад и я усети да се търкулва в краката му. Копелета! Натисна спусъка и 66-милиметровата ракета „Хийт“ изскочи от тръбата и изсвистя през тъмната мъглива улица.

Куполът на „Сарацин“-а избухна в оранжеви пламъци, извъртя се рязко и се разби в разрушена от бомби туристическа агенция. Оцелелите от екипажа се заизмъкваха олюлявайки се, с димящи дрехи, хванали главите си. Бяха оглушали от удара на ракетата. Флин се обърна и погледна Морийн. Тя помръдна и той повдигна главата й с ръка.

— Лошо ли си ранена?

Тя отвори очи и се надигна, придържана от ръцете му:

— Не знам. Гърдите.

— Можеш ли да тичаш?

кимна и той й помогна да се изправи. Из околните улици се носеха звуци от свирки, мотори, викове, тропащи крака и кучешки лай. Флин внимателно избърса отпечатъците от „Томсън“-а и го захвърли в пресечката.

Отправиха се на север, към католическото гето до Ню Лодж Роуд. Влизайки в квартала, те следваха познатия лабиринт от задни улички и дворове между редиците от къщи. Чуваха колона маршируващи мъже на улицата, приклади, блъскащи по вратите, отваряне на прозорци, сърдити реплики, бебешки плач. Звуците на Белфаст.

Морийн се облегна на една зелена градинска стена. От бягането кръвта течеше по-силно от раната и тя пъхна ръка под пуловера си:

— Ох!

— Сериозно ли е?

— Не знам — дръпна ръката си и погледна кръвта. После рече: — Бяха ни устроили капан.

— Случва се постоянно — отговори той.

— Кой?

— Може да е Кугън. Всъщност, може да е всеки. — Той беше почти сигурен кой е: — Съжалявам за Шийла.

Тя поклати Глава:

— Трябваше да се сетя, че ще я използват като стръв, за да ни хванат… Нали не мислиш, че тя… — скри лице в дланите си. — Тази нощ загубихме няколко добри момчета.

Той надзърна над стената, после й помогна да се прехвърли и пробягаха известно разстояние през редица съседни дворове. Навлязоха в Протестантския квартал, отбелязвайки това и по по-добре построените и поддържани къщи. Флин познаваше този квартал от младостта си и си спомняше ученическите бели — чупенето на прозорци и после бясното тичане, както сега, през тези улици и дворове. Спомни си миризмата на хубава храна, въжетата с прострените блестящо-бели ленени чаршафи, лехите с рози и градинските мебели.

Тръгнаха на запад и наближиха католическия анклав в Ардойн. Граждански патрули на Лигата за защита на Ълстър бяха блокирали пътищата към Ардойн, а Кралската полиция и британските войници претърсваха дворовете. Флин се сви зад редица боклукчийски кофи и дръпна Морийн до себе си:

— Измъкнахме всички от леглата тази нощ.

Тя го стрелна с поглед и видя на лицето му лека усмивка.

— И това ти доставя удоволствие?

— На тях също. Нарушава еднообразието. Ще си разказват геройски случки в казармите и Оранжистките ложи2. Мъжете обичат лова.

Тя сгъна ръката си. Вдървеност и тъпа болка пълзяха от гърдите й настрани и към рамото.

— Не мисля, че имаме шансове да се измъкнем от Белфаст.

— Всички ловци са тук, в гората. Значи селото им е изоставено.

— Тогава накъде?

— Към сърцето на протестантския квартал. Шанкил Роуд не е далече.

Обърнаха се и поеха на юг. След пет минути излязоха на Шанкил Роуд. Тръгнаха бавно по пустата улица и спряха на един ъгъл. Тук нямаше толкова мъгла и уличните лампи светеха. По мушамата на Морийн не се виждаше кръв, но раната бе изцедила цвета от лицето й. Неговата беше спряла да кърви и засъхналата кръв лепнеше по кожата и пуловера му.

— Ще се качим на първия автобус, който излиза от града, ще спим в някой плевник и сутринта ще тръгнем към Дери.

— Трябва ни такъв автобус, а да не говорим, че следва да изглеждаме като почтени хора — тя се облегна на знака на автобусната спирка. — Кога ще ни освободят, Брайън?

Той я погледна на слабата светлина:

— Не забравяй девиза на ИРА. „Веднъж влязъл, оставаш докрай“. Разбираш ли?

Тя не отговори.

От изток се появи червен автобус. Флин притисна Морийн към себе си, крепейки я по стъпалата.

— За Клейди — усмихна се на шофьора той и плати билетите. — Боя се, че дамата е попрекалила с пиенето.

Шофьорът, здравеняк, с лице по-скоро на шотландец, отколкото на ирландец, кимна небрежно:

— Носите ли си полицейския пропуск?

Флин огледа автобуса. По-малко от дузина пътници, предимно работници в обслужването и май повечето протестанти — като шофьора, както можеше да се досети. Тази нощ всички му приличаха на протестанти. Нямаше полиция обаче.

— Да, ето го.

Флин приближи портфейла си към лицето на шофьора. Той му хвърли един поглед, затвори вратата и потегли.

Флин подкрепяше Морийн, докато вървяха към задния край на автобуса, и няколко пътници ги посрещнаха с погледи, вариращи от неодобрение до любопитство. В Лондон или Дъблин щяха бързо да ги забравят, приемайки ги за такива, за каквито се представяха — пияни. В Белфаст умовете на хората работеха в различни посоки. Той знаеше, че скоро трябва да слязат. Седнаха на задната седалка. Автобусът измина Шанкил Роуд и протестантския работнически квартал, после пое на северозапад през смесените квартали около Олдпарк. Флин се обърна към Морийн и попита нежно:

— По-добре ли се чувстваш?

— О, да. Хайде пак да го направим.

Една старица, която седеше сама пред тях, се обърна:

— Как е момичето? Как си, скъпа? По-добре ли си?

Морийн я погледна мълчаливо. Гражданите на Белфаст са способни на всичко — от убийство и предателство, до християнско милосърдие.

Старицата им показа беззъбата си усмивка и продължи тихо:

— Между хълмовете Скуайърс и Макилуенс се намира долината Флаш. Там има едно абатство, сигурно го знаете, абатство Уайтхорн. Свещеникът, отец Донели, ще ви приюти тази нощ.

Флин фиксира жената студено:

— Кое ви кара да мислите, че се нуждаем от място за нощуване? Прибираме се у дома.

Автобусът спря, старицата се изправи, без да каже нищо повече, затътри се напред и слезе. Автобусът потегли отново. Сега Флин се почувства неуверен.

— Наближава следващата спирка. Ще можеш ли да се справиш?

— Не мога да остана и секунда повече в този автобус. Тя млъкна и се замисли.

— Тази жена… — започна той.

— Мисля, че можем да й се доверим.

— Не се доверявам на никого.

— В каква страна живеем! Той й се присмя:

— Що за глупости говориш, Морийн? Ние сме тези, които помогнаха да стане такава.

Тя сведе глава:

— Прав си, разбира се… Както винаги.

— Приеми това, което си. Аз съм приел себе си. Приспособил съм се. Тя кимна. С тази своя странна логика той обърна всичко наопаки. Брайън беше нормалният. Тя — не.

— Аз тръгвам за абатство Уайтхорн. Той вдигна рамене:

Това е по-добре от някой плевник, предполагам. Нуждаеш се от превръзка… Но ако добрият отец ни издаде…

Вместо отговор Морийн му обърна гръб. Той обгърна раменете й:

— Знаеш, че те обичам.

Тя наведе очи и кимна. Автобусът спря отново след около половин миля и двамата се придвижиха към вратата.

— Това не е Клейди — обади се шофьорът.

— Няма значение — отвърна Флин. Слязоха от автобуса и щом стъпи на пътя, Флин хвана Морийн подръка: — Този мръсник ще докладва за нас още на следващата спирка.

Пресякоха пътя и поеха на север по черен път с редици от самодивски дървета от двете страни, Флин погледна часовника си, после небето на изток.

— Почти съмна. Трябва да стигнем там, преди селяните да се разшетат наоколо. Тук почти всички са протестанти.

— Знам.

Морийн си поемаше дълбоко въздух, докато вървяха под слабия дъждец. Мръсната атмосфера и грозотата на Белфаст бяха останали далече назад и от това тя се чувстваше по-добре. Белфаст — това пепеляво петно на фона на зелената прелест на графство Антрим, тази чернилка в душата на Ирландия. Понякога й се искаше градът да потъне отново в блатото, от което беше изникнал.

Минаха покрай зелени плетища, добре обработени ниви и пасища, осеяни с бали сено за добитъка.

Опияняващ аромат на влага изпълваше въздуха, първите утринни птици запяха.

— Няма да се върна в Белфаст.

Той я прегърна и докосна лицето й с ръка. Челото й започваше да пари.

— Ще видим какво ще мислиш след седмица-две.

— Ще отида да живея на юг. В някое селце.

— Добре. И какво ще правиш там? Ще угояваш прасета? Или ще си купиш къща? Имаш ли някакви спестявания, Морийн?

— Помниш ли къщата с изглед към морето? Каза, че някой ден ще отидем да си живеем там мирно.

— Някой ден, може би.

— Тогава ще отида в Дъблин. Ще си намеря работа.

— Да, в Дъблин има добри възможности за работа. След година ще ти възложат обслужването на масите покрай прозорците, където сядат американски туристи. Или ще те сложат на шевната машина до прозореца, където ще се радваш на малко слънце и въздух. Това е тайната. До прозореца. — След малко той продължи: — Може би в Килийн…

— Не, никога няма да се върнеш в родното си село. Никога не е същото. По-добре да отидеш в което и да е друго голямо село. Хайде да отидем в Америка.

— Не! — Силата на собствения му глас го изненада. — Никога няма да направя това, което всички те направиха — имаше предвид семейството и приятелите си. Толкова от тях заминаха за Америка, Канада и Австралия. Беше ги загубил безвъзвратно, както загуби майка си и баща си в деня, когато ги погреба. Всички в Ирландия, северна и южна, загубваха семейства, приятели, съседи, дори съпруги, съпрузи и любими заради емиграцията. Беше като страшна чума, която помиташе земята, вземаше първородните, най-умните, най-търсещите приключения, и оставяше старите, болните, покорните, самодоволно богатите и отчаяно бедните. — Това е моята страна. Няма да я напусна и да стана черноработник в Америка.

Тя кимна. По-добре да си цар на бунището в Белфаст.

— Мога да замина и сама.

— И сигурно трябва.

Вървяха тихо, прегърнали се с ръце през кръста. И двамата разбираха, че тази нощ бяха загубили нещо повече от малко кръв.

Глава 3

Пътят ги изведе до малка долина без дървета между два хълма. Луната осветяваше бялата каменна сграда и й придаваше призрачен вид на фона на мъглата. Приближиха се предпазливо до нея и застанаха под току-що напъпил явор. Малко овално гробище, оградено с ниски зелени храсти, се простираше покрай стената на абатството. Флин се промуши през живия плет и помогна на Морийн да влезе в гробището.

Църковният двор беше запуснат и пълзящи растения увиваха надгробните плочи. Белите цветове на поветицата, която бе дала името на абатството, предзнаменование за добър или лош късмет според различните суеверия, гъсто покриваха тясната пътечка. Малка странична порта във високата каменна стена водеше в манастирската обител. Флин я бутна и огледа тихия двор.

— Седни на тази пейка. Ще потърся спалнята на братята.

Тя седна, без да продума, и оброни глава на гърдите му. Когато отново отвори очи, видя Флин и един свещеник надвесени над нея.

— Морийн, това е отец Донели.

Тя се опита да фокусира погледа си върху застаряващия свещеник, слабичък мъж с бледо лице.

— Здравейте, отче.

Той взе ръката й, а с другата я прихвана под мишница. Сякаш беше недвусмислена демонстрация на връзката между тях. Той беше пастирът, а тя бе неговото агне. Готово. Ролята на всеки от тях беше издълбана в камък още преди две хилядолетия.

— Върви с мен — подкани я той. — Дръж се за ръката ми.

Тримата прекосиха обителта и минаха под сводестата врата на многоъгълна сграда. Морийн разпозна традиционното разположение на залата на катедралния съвет, мястото, където се съвещаваха монасите. За миг си помисли, че ще се изправи пред събранието им, но видя на светлината на една настолна лампа, че стаята бе празна. Отец Донели спря внезапно и се обърна:

— Имаме лечебница, но се страхувам, че трябва да ви настаня в скривалището, в случай че полицията и войниците дойдат да ви търсят.

Флин не отговори.

— Можете да ми се доверите.

Флин не се доверяваше на никого, но ако бъдеше предаден, поне военният съвет нямаше да го счита за толкова глупав да се довери на един свещеник.

— Къде е това скривалище? Мисля, че нямаме много време.

Отецът ги поведе по някакъв коридор, после отвори вратата в дъното. Сивотата на утрото влизаше през прозорец от рисувано стъкло, разливайки светлина, която по-скоро можеше да се почувства, отколкото да бъде видяна. Едничка обречена свещица догаряше в червена стъкленица и Флин разбра — намират се в малката църква на манастира.

Свещеникът запали свещ на стенната поставка и я откачи.

— Следвайте ме към олтара. Стъпвайте внимателно. Флин огледа църквата и не видя, нито чу, нещо в сенките да сигнализира за опасност. Забеляза, че липсва потискащата миризма на тамян и восък. Въздухът в църквата миришеше като този отвън. Свещеникът му бе казал, че абатството е изоставено. Отец Донели очевидно не беше игумен, а изпълняваше ролята на пазач, макар да не изглеждаше точно типа свещеник, който епископ би заточил на такова място. Не изглеждаше и като тип, готов да укрива членове на временната ИРА просто заради тръпката от цялата работа. Отецът излезе отново от мрака със свещ в ръка.

— Насам.

Поведе ги към полуотворена врата от извито ковано желязо в задната част на олтара.

— Това е мястото, което използваме. — Погледна двамата бегълци, за да види защо не пристъпват към нея. — Криптата — добави той, сякаш да поясни.

— Знам какво е. Всеки знае, че под светилището на олтара има крипта.

— Да — кимна отец Донели. — Първото място, което проверяват. Елате с мен.

Флин надзърна надолу към каменните стъпала. Свещ в кехлибарено стъкло, вероятно поддържана винаги горяща, осветяваше стена и под от бял варовик.

— Защо до тази нощ не съм чувал, че това абатство е място, където човек може да е в безопасност?

Свещеникът отговори с тих равен глас:

— Защото до тази нощ не сте имали нужда от него. Типичните дрънканици на свещениците, помисли Флин. Обърна се към Морийн. Тя погледна стълбището, после отеца. Инстинктите й се бунтуваха срещу влизането в криптата. Все пак отговорът беше да стори това, за което настояваше свещеникът. Пристъпи към стълбите и слезе, Флин погледна отеца и прекрачи прага. Отец Донели ги поведе покрай стената от варовик и гробниците на покойните абати на Уайтхорн. Спря и отвори бронзовата врата на една от гробниците, върху която пишеше: „Саймъс Кейхил“. Вдигна свещта и влезе в нея. В средата на помещението, върху каменен постамент, лежеше дървен ковчег.

Отец Донели подаде свещта на Флин и повдигна капака на ковчега. Вътре имаше тяло, увито в тежък покров. Ленът бе покрит със зелена плесен.

— От клечки и слама е — каза той. Бръкна в ковчега и освободи скрития механизъм. Дъното на ковчега се отдели от едната страна и хлътна надолу заедно с фалшивата мумия, закрепена за него. — Да, да. Твърде мелодраматично за век като нашия, но когато е замислено, е било необходимо и доста разпространено. Вървете. Слизайте. Има стълбище. Видяхте ли го? Тръгнете по тунела в дъното, той води до една стая. Ето свещта, за да виждате къде вървите. В стаята има още свещи.

Флин се прехвърли над постамента, премятайки краката си странишком. Ходилата му напипаха горното стъпало и той застана в ковчега. Противна миризма на разложение лъхаше от тъмната дупка. Погледна въпросително отец Донели.

— Това е входът към ада, момчето ми. Не бой се, там долу ще намериш приятели.

Флин се опита да се засмее на шегата, обаче неволна тръпка полази по гърба му.

— Предполагам, трябва да ти благодарим.

— И аз мисля, че трябва. Но сега побързайте. Искам, когато пристигнат, да закусвам в трапезарията.

Флин слезе две-три стъпала надолу, отец Донели помогна на Морийн да се прехвърли през постамента и ковчега на първото стъпало. С една ръка Флин я прихвана, а с другата държеше свещта. Тя гледаше да не докосва увитата мумия, докато се спускаше. Отец Донели вдигна дъното на ковчега, после затвори капака и напусна гробницата, захлопвайки зад себе си бронзовата врата.

Флин държеше напред свещта и следваше тесния, колкото да мине човек, тунел с дължина около петдесет ярда. Зад гърба си стискаше ръката на Морийн. Влезе в едно уширение и тръгна покрай стената отдясно. Откри свещи в стенни свещници, разположени на неравни интервали по неизмазаните стени от неодялан камък. Запали ги един по един, обикаляйки цялата стая. Въздухът беше леден и от устата му излизаше пара. Огледа бавно цялото помещение.

— Странно място.

Морийн се уви в сиво одеало, което откри, и седна на ниско столче.

— Ти какво очакваше, Брайън, зала за танци?

— Виждам, че се чувстваш по-добре.

— Чувствам се ужасно.

Той обходи периметъра на шестстенната стая. На една от стените имаше голям келтски кръст, а под кръста — малък сандък на дървена поставка. Флин постави ръката си по прашния капак, ала не го отвори. Обърна се към Морийн:

— Вярваш ли му?

— Той е свещеник.

— Свещениците не са по-различни от останалите хора.

— Разбира се, че са различни.

— Ще видим. — Едва сега почувства умората, срещу която така дълго се беше борил, и се отпусна на влажния под. Подпря се на стената до сандъка, с лице към стълбището.

— Ако осъмнем в Лонг Кеш?

— Аз ще съм виновна. Нали така? Сега заспивай. Флин се унесе в дълбок и разпокъсан, подобен на припадък сън. Веднъж отвори очи, за да види Морийн, увита в одеалото и легнала на земята до него. Събуди се втори път, когато чу дъното на ковчега да пада и да се удря в стената на тунела. Скочи и застана до входа на помещението. В струята светлина, нахлула от криптата, се виждаше да виси дъното на ковчега и гротескното подобие на мъртвец, залепено за него като гущер на стена.

Появи се тялото на човек: черни обувки, черен панталон, свещеническата якичка, после лицето на отец Донели. Носеше поднос за чай високо над главата си, докато слизаше по стъпалата.

— Бяха тук и си отидоха.

Флин премина тунела и пое подноса, който свещеникът му подаде. Отец Донели затвори ковчега и заедно влязоха в скривалището, Флин остави подноса на малка дървена маса.

Отецът огледа стаята така, както домакин оглежда гостна. Загледа се в спящата Морийн, после се извърна към Флин:

— Значи си взривил бронирана кола, а? Много дръзко, бих казал.

Флин не му отговори.

— Е, както и да е. Проследили са те до фермата на Маклоулин горе на пътя. Добри лоялни североирландци са тези Маклоулин. Твърди презвитерианци. Семейството се преселило от Шотландия, дошли с армията на Кромуел. Още триста години, и ще започнат да смятат Ирландия за своя родина. Как е момичето?

Флин коленичи до нея.

— Спи — докосна челото й. — Има температура.

— Заедно с чая и бекона има таблетки пеницилин и военен комплект превързочни материали — той извади малка бутилка от джоба си. — И малко „Дънфис“, ако имате нужда.

Флин пое бутилката:

— Едва ли някога съм изпитвал по-голяма нужда от това.

Разви капачката и отпи голяма глътка. Отец Донели придърпа двете столчета до масата и седна:

— Да я оставим да поспи. Ще пия чай с теб.

Флин седна и загледа как свещеникът извършва всички старателни действия на човек, отнасящ се сериозно към храната и пиенето.

— Кои бяха тук?

— Британци и полицаи от Ълстър. Както обикновено, полицаите искаха да преобърнат всичко, но някакъв британски офицер ги възпря. Някой си майор Мартин. Чувал си за него, нали? Доста е известен. Както и да е. Всички изиграхме ролите си отлично.

— Радвам се, че сте прекарали добре. Съжалявам само, че трябваше да събудя всички толкова рано.

— Знаеш ли, синко, имам чувството, че всеки участник в тази война тайничко се възхищава на противника си. Тръпката май не е чак толкова неприятна.

Флин погледна свещеника. Ето поне един човек, който казва истината.

— Можем ли да се измъкнем от тук? — попита той и отпи от горещия чай.

— Ще трябва да почакате, докато се махнат от стените и плетищата. Гледат с бинокли, нали знаеш? Поне два дни. Ще тръгнете през нощта, разбира се. — Свещеникът неочаквано се засмя: — Ах, господин…

— Кохаран.

— Който и да си. Кога ще спре всичко това?

— Когато британците си тръгнат и шестте северни графства се обединят с двайсет и шестте южни.

Свещеникът остави чашата си:

— Не е вярно, момчето ми. Истинското желание на ИРА, най-тайното тъмно желание на католиците, независимо, че всички говорим как ще живеем в мир след обединението, е да депортират всички протестанти в Англия, Шотландия и Уелс. Да изпратят обратно семейство Маклоулин в страна, която не са виждали от триста години.

— Това са пълни глупости. Свещеникът повдигна рамене:

— Лично мен това не ме интересува. Искам само ти да надникнеш в сърцето си.

Флин се наведе над масата:

— А ти защо си забъркан в това? Католическото духовенство никога не е подкрепяло ирландските бунтове срещу британците. Защо рискуваш да бъдеш вкаран в затвора?

Отец Донели се взря в дъното на чашата си, после вдигна очи:

— Не се меся в никое от нещата, които имат такова значение за теб. Не ме интересува твоята политика или дори политиката на църквата. Единствената ми роля тук е да осигурявам убежище. Малък рай в една полудяла страна.

— Убежище за всекиго? Дори за убиец като мен? За протестантите? За британските войници?

— За всеки, който ме помоли — той се изправи. — Някога в този манастир е живяло братство от петдесет монаси. Сега съм само аз. — Млъкна и погледна Флин.

Това абатство има ограничено бъдеще, господин Кохаран, но много богато минало.

— Като теб и мен, отче. Но, надявам се, не като страната ни.

Сякаш без да го е чул, свещеникът продължи:

— Тази стая някога е била подземие за провизии на древен келтски Бруидеански дом. Знаеш ли какво означава това?

— Мисля, че да.

— Къщата на заложниците, така са я наричали. Конструкция с шест стени там, където се пресичат шест пътя. Случайно, а може би не, залите на катедралните съвети са по традиция многостени, а тази зала, през която минахме, е построена върху нейните основи. — Той махна нагоре с ръка: — Тук, в Бруидеанския дом, пътник или беглец, е можел да намери подслон срещу студа и тъмния път, защитен от традицията и кралския закон. В крайна сметка древните келти не са били чак такива варвари — той погледна Флин. — Разбираш ли, дошъл си точно където трябва.

— И ти пое върху себе си отговорността да комбинираш малко езически обичаи с християнското милосърдие.

Свещеникът се усмихна:

— Ирландският католицизъм винаги е бил смесица от езичество и християнство. Ранните християни, особено след Свети Патрик, строяли църквите си върху свети друидски места, като това. Подозирам, че ранните християни са изгорили този Бруидеански дом, после са издигнали върху неговата основа една груба църква. Все още се виждат обгорелите камъни в основата. После викингите разрушили първия манастир, пък следващият е бил разрушен от английската армия, когато минал Кромуел. Това е последното абатство, издигнато тук. Протестантските плантации завзели цялата плодородна земя на Ирландия, ала католиците задържали повечето хубави църковни места. — Свещеникът дълго гледа Флин, после тихо предложи: — Не е зле да събудим момичето, преди да е изстинал чаят.

Флин се изправи и отиде до Морийн. Коленичи до нея и я побутна:

— Ела да пиеш чай.

Тя отвори очи. Той каза:

— Дръж се за мен — изправи се и я заведе до своя стол. — Как се чувстваш?

Тя огледа осветената със свещи стая.

— По-добре.

Флин й наля чай, отец Донели извади една таблетка:

— Изпий това.

Тя сложи хапчето в уста и отпи от чая.

— Идваха ли британците? Свещеникът докосна челото й.

— Дойдоха и си заминаха. След няколко дни ще можете да си тръгнете.

Погледна го. Той така спокойно приемаше какви са в действителност и какво бяха сторили. Почувства се порочна. Винаги, когато хора извън движението откриеха какъв живот води, се чувстваше не горда, а засрамена — а нямаше причина да е така.

— Можете ли да ни помогнете?

— Правя го, мила. Изпий си чая.

— Не, искам да кажа дали ще ни помогнете да се измъкнем оттук?

Свещеникът кимна:

— Разбирам. Да, стига да искате. Не е чак толкова трудно.

Флин изглежда загуби търпение.

— Отче, избери друго време да спасяваш човешки души. Имам нужда от сън. Благодаря за всичко.

— Няма защо.

— Можеш ли да ни направиш още една услуга? Ще ти дам един телефонен номер. Обади се и съобщи на този, който ти отговори, къде сме. Предай им, Брайън и Морийн се нуждаят от помощ. И ми кажи какво са отговорили.

— Ще използвам някой телефон в селото, защото този може би се подслушва.

Флин се усмихна:

— Ако съм ти се сторил малко рязък…

— Не се тревожи.

Той повтори номера, обърна се и изчезна в тесния тунел, Флин взе бутилката „Дънфис“ от масата и сипа малко в чашата на Морийн. Тя поклати отрицателно глава:

— Не може с пеницилина, Брайън. Погледна я.

— Май не се разбираме.

— Боя се, че си прав. Флин кимна:

— Е, добре, дай да видим раната.

Тя се изправи бавно, вдигна влажния пуловер над главата си, после го пусна на стола, Флин усети, че изпитва болка и разкопча окървавения й сутиен, ала не предложи да й помогне. Взе свещта от масата и огледа раната — дълбок разрез вървеше от външната страна на дясната гърда до ямката на мишницата. Един инч по-наляво и можеше да е мъртва.

— Само драскотина…

— Знам.

— Важното е, че няма нужда да се търси лекар. Раната отново бе почнала да кърви от движенията при събличането и той забеляза, беше кървила и засъхвала вече няколко пъти.

— Ще те заболи малко.

Превърза я, докато тя стоеше с вдигната ръка.

— Легни и се завий с одеалото.

Легна. Гледаше го на трепкащата светлина на свещите. Беше измръзнала и мокра, тресеше я. Цялата страна я болеше, гадеше й се от поетата храна, но бе ужасно жадна.

— Живеем като зверове, ближем си раните, откъснати от света и от…

— За Бога? Не се поддавай на тези долнопробни папистки глупости, Морийн! Присъедини се към английската църква, тогава ще имаш своя Бог и своята почтеност. Ще седиш на чай в женските организации за съдействие и ще се оплакваш от поредното безчинство на ИРА.

Тя затвори очи и по бузите й се застичаха сълзи.

Когато видя, че вече е заспала, взе чашата с „Дънфис“ и я пресуши. После започна да обикаля подземието. Изследва отново стените и видя следите от пожара. Колко пъти е било подпалвано това място? Кое го е направило свято и за друидите, и за християните? Какъв дух витаеше, тук, под него, в сърцето на земята? Взе свещ, отиде до сандъка и го разгледа. След малко протегна ръка и отвори капака.

Вътре имаше парчета варовик с дребни келтски надписи и няколко къса неизвестно какъв метал — бронз или ръждясало желязо. Дръпна някои от тях настрани и откри голям овален пръстен, покрит с патина. Сложи го на безименния си пръст. Беше голям, но стоеше добре на пръста му. Имаше украшение, подобно на герб, и през потъмнялата повърхност успя да различи келтски писмена около грубо оформено брадато лице.

Потърка го с пръсти и изтри част от наслоената мръсотия. Грубоватото лице го погледна като дете, което предават във властта на страшен човек. Почувства замайване, краката му омекнаха и се прегънаха. Чу как се блъсна в пода. После изгуби съзнание.

Глава 4

Флин се събуди и видя надвесено над себе си лице.

— Обяд е — каза отец Донели. — Донесох ви нещо да хапнете.

Флин впери поглед в руменото лице на възрастния мъж. Видя, че очите му са заковани върху пръстена на ръката му. Изправи се и се огледа. Морийн седеше до масата, облечена в нов пуловер, и ядеше от димяща купа. Свещеникът явно бе прекарал там известно време и това го подразни. Приближи се и седна срещу нея.

— По-добре ли си?

— Доста.

Отец Донели придърпа едно столче.

— Имате ли нещо против да седна с вас?

— Храната е твоя, масата също — отвърна Флин. Свещеникът се усмихна:

— Човек никога не може да свикне да се храни сам. Флин взе лъжица.

— Защо не ти изпратят… някой друг монах или друг човек? — Загреба с лъжицата от задушеното.

— Има мирянин, който е пазач, но сега е в отпуск. — Той се наведе напред: — Виждам, че си открил съкровището на абатство Уайтхорн. Флин отговори, без да спира да дъвче:

— Съжалявам, не можах да устоя на изкушението.

— Всичко е наред. Морийн вдигна очи:

— За какво си говорите?

Флин свали пръстена, подаде й го и махна с ръка към отворения сандък. Тя го разгледа внимателно, после го подаде на отец Донели.

— Много необикновен пръстен. Отец Донели го повъртя в ръцете си.

— Във всеки случай е необикновено голям.

Флин наля бутилка „Гинес“ в чаша:

— Откъде се е взел? Свещеникът поклати глава.

— Последният абат казваше, че винаги е бил в този сандък с останалите неща. Може да е намерен при разкопките за строителните работи. Може би точно под пода на това помещение. Флин гледаше пръстена в ръката на свещеника.

— Предхристиянски ли е?

— Да. Езически. Ако ти трябва романтична история, има една. Разказват, че е принадлежал на един крал-воин, по-точно на някой от фенианите. Определено е бил на мъж, и то доста по-едър от среден на ръст.

Флин кимна.

— Защо не на Макмейл? Или на Дърмът?

— Наистина, защо не? Кой ли би се осмелил да носи по-голям пръстен от този?

Флин се усмихна.

— Има нещо езическо в тебе, отче. Нали Свети Патрик обрекъл на мъки в ада покойните фениани? Какво престъпление са извършили, та е трябвало да прекарват вечността в адски мъки?

— Никакво престъпление. Просто са се родили в неподходящо време — той се засмя. — Като много от нас.

— Така е. — На Флин му допадаше, че отецът можеше да се надсмива над собствената си догма.

Свещеникът се приведе над масата.

— Когато Ойсин, син на Фин Макмейл, се върнал от страната на вечната младост, открил Ирландия християнизирана. Храбрият войн бил объркан и натъжен. Ойсин не могъл да приеме подреденото християнско общество и копнеел с носталгия за необузданата жизненост на Стара Ирландия. Ако той или баща му, Фин Макмейл, дойдеха в Ълстър днес, биха умрели от радост, наблюдавайки тази християнска война. И със сигурност биха разпознали новите езичници сред нас.

— Мен ли имаш предвид? Морийн наля чай в три чаши.

— Нали на теб говори, Брайън? Отец Донели се изправи.

— Ще пия чая си в трапезарията. Морийн Малоун също се изправи.

— Не си тръгвайте!

— Наистина трябва — от бащинско, държанието му стана делово. Той погледна Флин. — Приятелите ви искат да останете още два дни. Ще ми се обадят какъв е планът по-нататък. Имаш ли някакъв отговор да им предам?

Флин поклати Глава.

— Не.

Морийн погледна Флин, после отец Донели:

— Аз имам отговор. Кажете им, че искам да ми осигурят безопасен канал до Дъблин, сто лири и работническа виза за южната част.

Свещеникът кимна. Обърна се да върви, поколеба се и се върна. Постави пръстена на масата.

— Господин…

— Кохаран.

— Да. Вземете този пръстен.

— Защо?

— Защото го искате, а аз — не.

— Но той е ценна реликва.

— Вие също.

— Няма да питам какво означава това. — Изправи се и погледна тежко свещеника, после взе пръстена от масата и го сложи на пръста си. Някакви нови мисли изпълниха главата му, обаче нямаше с кого да ги сподели. — Благодаря — погледна пръстена. — Има ли някакво проклятие, свързано с него, за което трябва да знам?

— Трябва да приемеш, че има. — Изгледа двамата пред него. — Не одобрявам живота, който водите, но намирам за болно да гледаш как една любов умира. Каквато и да е любов, където и да е в тази сурова страна.

Обърна се и излезе от мазето.

Флин разбра, че Морийн бе говорила със свещеника, докато е спал. Трудно му беше да се справи с всичко, което се случи за толкова кратко време. Белфаст, старицата, абатството, свещеник, който използваше езически легенди, за да изказва християнски мисли, отчуждението на Морийн. Очевидно не можеше да овладее ситуацията. Постоя неподвижен известно време, после се обърна към нея:

— Ще ми се да премислиш за отиването в Дъблин. Тя погледна надолу и поклати глава.

— Моля те да останеш… не само защото аз… искам да кажа, че…

— Знам какво искаш да кажеш. Веднъж влязъл, оставаш докрай. Не ме е страх от тях.

— А трябва. Аз не мога да те защитя.

— Не съм те молила — тя го погледна.

— Може и да си права. Ти по-добре от мен разбираш тези неща, този тон й беше познат. Студен. Саркастичен. Въздухът в стаята сякаш се сгъсти и я притисна. Църква или не, мястото я караше да се чувства неловко. Спомни си за ковчега, през който бяха минали в скривалището. Беше една малка смърт. Искаше когато излезе оттук да остави зад себе си всеки спомен за това място, всяка мисъл за войната. Погледна пръстена на ръката му.

— Остави тук проклетото нещо.

— Ще взема не само пръстена, Морийн. Ще взема и името.

— Какво име?

— Трябва ми нов псевдоним — Фин Макмейл. Морийн едва не се разсмя.

— Във всяка друга страна ще го сметнат за мегаломания. В Северна Ирландия обаче ще минаваш за съвсем нормален, Брайън.

— Та аз съм нормален.

— Не съвсем, по дяволите.

Той я погледна на слабата светлина от свещите. Помисли си, че не е срещал по-прекрасна жена от нея, и разбра, че от доста време не я бе възприемал по този начин. Сега беше съживена от очакването на ново начало, треската бе зачервила бузите й и караше очите й да блестят ярко.

— Може и да си права.

— За това, че си смахнат ли?

— И за това също — той се засмя на закачката й. — Имах предвид желанието ти да отидеш в Дъблин.

— Съжалявам.

— Недей. Само ме е яд, че не мога да дойда с теб.

— Може би някой ден ще се умориш от това, Брайън.

— Едва ли.

— Не, така е.

— Ще ми липсваш.

— Надявам се — отвърна тя. Той помълча малко, после рече:

— Все още не знам дали можем да му вярваме.

— За Бога, Брайън, той е свят човек. Приеми го такъв, какъвто изглежда.

— А на мен ми се струва различен. Има нещо странно в него. Все пак, още не сме се измъкнали.

— Знам.

— Ако нещо се случи и не успея да се сбогувам с теб както трябва…

— През всичките тези години си имал достатъчно време да кажеш каквото си чувствал. Времето не е проблемът. Чай?

— Да, ако обичаш.

Седяха притихнали и пиеха чая си. Флин остави чашата.

— Сестра ти… Морийн поклати глава:

— Не можем да помогнем на Шийла.

— Май си права.

— Не желая повече да виждам как убиват някого.

— Има и други начини — той потъна в мълчание, после добави: — Ключовете за затворите в Ълстър се намират в Америка.

Един месец по-късно, когато пролетта решително бе стъпила по полята, и три седмици след като Морийн Малоун замина за Дъблин, Брайън Флин нае кола и отиде до абатството да благодари на отец Донели и да го помоли за помощ и занапред.

Откри портите на абатството заключени и никой не отвори, когато удари камбанките пред входа, фермер, минаващ с каруца наблизо, го информира, че за абатството се грижат хора от селото, наети от епархията. И че там от години никой не беше живял.