Катедралата

Глава 5

Облечен в черно, с бяла якичка на римокатолически свещеник, Брайън Флин застана в мрачната светлина на утрото близо до входа към южния неф на катедралата „Свети Патрик“. Носеше малък пакет, увит в бяла хартия на зелени детелини. Няколко по-възрастни жени и двама мъже стояха в основата на стъпалата близо до него, сгушени от студа.

Една от двете големи двери се отвори. Появи се главата на някакъв клисар, който им кимна. Малката група изкачи стълбището, мина през страничния вестибюл, после влезе в катедралата. Брайън Флин ги последва.

Вътре Флин коленичи пред парапета, откъдето даваха причастие. Издигнато и покрито с мрамор място — светилището на олтара бе окичено с купища зелени карамфили и той огледа с любопитство празничната украса. Бяха минали четири години, откакто си тръгна от абатството Уайтхорн. Четири години, откакто я видя за последен път. Днес щеше да я види отново, този път за последно.

Изправи се и се обърна към предната част на катедралата. Бавно плъзна дясната си ръка в джоба на черното палто и почувства студената стомана на автоматичния пистолет.

Отец Тимъти Мърфи напусна стаята си в жилището на енорийските свещеници и тръгна по подземния коридор, свързващ сградата с катедралата. В края на коридора стигна до голяма облицована врата и я отвори, после пристъпи в тъмна стая и натисна ключа на стената. Мека светлина засия под мраморния купол на ризницата. Отиде до параклиса на свещениците в задния край на ризницата и коленичи, отправяйки молитвите си към Свети Патрик, чийто ден се честваше днес. Молеше го, както всяка година, да даде мир на Северна Ирландия — неговата родина. Молеше го също времето да е хубаво по време на парада, денят да е спокоен и да не се пие чак толкова много в града, който беше приел като роден. После стана, прекоси ризницата, изкачи няколко мраморни стъпала и отключи двойка месингови врати. Плъзна ги назад по релсите в мраморния свод и продължи да изкачва стълбището. Спря на първата площадка и надникна през решетестата врата в криптата, където се съхраняваха останките на покойните архиепископи на Ню Йорк. Мека жълта светлина грееше някъде в сърцето на криптата.

На площадката стълбището се разделяше в две посоки и той пое по стъпалата отляво. Заобиколи покрай олтара и тръгна към високия амвон. Изкачи витата каменна стълба и застана под бронзовия покрив високо над пейките.

Пред него се простираше катедралата, построена на огромната площ, затворена между няколко пресечки. Малко по-светлите петна на заострените прозорци от рисувано стъкло, с ярките цветове на лицата и ръцете на фигурите, улавяха ранната утринна светлина, която променяше сцените от писанията, изобразени на тях по начин, различен от този, който художниците биха желали. Глави и крайници без тела изскачаха от кобалтовосините и огненочервените краски. Изглеждаха по-скоро като глави и ръце на прокълнати, а не на спасени души.

Отец Мърфи извърна очи от прозорците и надникна към богомолците. Десетина души бяха пръснати на огромни разстояния по ширината и дължината на тази сграда с масивни колони. Всеки от тях беше насаме с Бог. Той вдигна очи към големия балкон на хора над предния портал. Огромният орган се издигаше като миниатюрна катедрала с хиляди месингови тръби, извисяващи се като копия към разсеяната светлина на масивния прозорец-розетка над тях.

Отец Мърфи извади от джоба си напечатаната проповед и я разгъна върху отворените страници на сборника с пасажи от библията, после изви микрофона нагоре. Погледна часовника си. Шест и четирийсет. Двайсет минути до литургията.

Удовлетворен от подготовката на тези малки детайли, той погледна отново нагоре и забеляза висок свещеник, застанал до олтара на Свети Бриджит. Не познаваше човека, но този ден „Свети Патрик“ щеше да е пълна с гостуващи свещеници. Всъщност, отецът сякаш разглеждаше забележителност, опитвайки се да възприеме огромните пространства на катедралата. Селски дръвник, помисли си Мърфи, точно като мен преди много години. Все пак имаше някаква самоувереност в държанието на мъжа. Той сякаш се отнасяше не със страхопочитание, а критично, като че ли смяташе да купува мястото, но не беше доволен от някои условия на договора.

Отец Мърфи слезе от амвона. Огледа внимателно букетите от боядисани в зелено карамфили. После откъсна един и го забоде на ревера си, докато слизаше по стъпалата на олтара и вървеше по централната пътека. В просторния вестибюл под кулата с камбанарията той дойде на десет фута от високия свещеник — разстояние, от което не можеше да не го поздрави. Спря и се усмихна.

— Добро утро, отче. Високият свещеник го погледна.

— Добро утро.

Отец Мърфи понечи да протегне ръка, обаче другият свещеник бе пъхнал дълбоко дясната си ръка в джоба на палтото, а под лявата мишница държеше кутия, увита като подарък. Мърфи мина покрай него и прекоси студеното каменно преддверие до предната врата. Дръпна лоста, който влизаше в пода, после бутна вратата и излезе навън, на предните стъпала на катедралата. Ясните му сини очи се понесоха през Пето авеню нагоре към върха на международния център Рокфелер. Отблясък от слънчев лъч се отразяваше от бронзовия купол на сградата. Щеше да е слънчев ден за ирландците. Велик ден за ирландците.

Погледна надясно. От север се зададе кола със светещи жълти светлини. Когато мина покрай катедралата, от нея се разнасяха съскащи звуци. Мърфи видя струя зелена боя да излиза от задния край на машината и да очертава линия по средата на Пето авеню, която покриваше бялата осова линия.

Очите му се спряха върху огромната бронзова статуя на Атлас, обърнат с лице към него от другата страна на улицата пред международния център, вдигнал света в класическа поза, героична, но езическа. Никога не беше харесвал тази статуя — беше подигравка за неговата църква. Самият център Рокфелер, с грамадните си тромави сгради, беше подигравка — колосален монумент на егото на един-единствен човек, извисяващ се над мраморните кули на катедралата. Той погледна голото тяло на Бога срещу него и си спомни за високия свещеник в катедралата.

Брайън Флин се придвижи към сводеста дъбова врата в една от стените на вестибюла под камбанарията, отвори я и стъпи в малък асансьор. Натисна единственото копче на таблото и асансьорът тръгна нагоре. Флин излезе и се озова в залата за репетиции на църковния хор. Мина през нея, излезе на балкона и застана до парапета, Флин погледна надолу, отвъд морето от дървени скамейки, към издигнатия олтар. Бронзовите части по него се къпеха в нежна светлина, а мраморът бе огрян от невидими източници. Висока бяла статуя отразяваше изобилната светлина и изглеждаше — както трябваше да се очаква — безплътна и жива. Сякаш статуята на Свети Патрик срещу амвона го гледаше. Зад украсения с карамфили олтар беше кръглата апсида, в която се намираше страничният олтар на Дева Мария. Неговите високи, тесни, рисувани прозорци блестяха от лъчите на изгряващото слънце. Петнайсетте олтара, разположени по периферията на катедралата, бяха огрени от молитвени свещи.

Ако намерението беше да се вдъхне страхопочитание и обърканост, да се смали човекът пред лицето на Бог, тогава тази католическа сграда бе постигнала отлично целта си. Какви майстори на мистификацията и несигурността са тези католици, мислеше Флин, какви невероятни манипулатори на физическата реалност, и оттук — на духовната. Хлябът и виното, превърнати в плът и кръв. Глупости. И все пак в тази катедрала програмирането през детските години оказваше своя ефект. Това мислене бе преплетено с прекалено много забравени емоции. Извън тази църква беше светът, който не го караше да се чувства смален и не разиграваше фокуси, предназначени за очите и разума му. Огледа за последен път катедралата, после се насочи към малка вратичка, която извеждаше от балкона.

Блъсна го вълна от студен въздух и той влезе треперейки в кулата на камбанарията. Когато очите му привикнаха към тъмнината, тръгна напред и откри спираловидно стълбище с парапет в средата на кулата. Започна да се изкачва, придържайки се с една ръка, а в другата носеше пакета.

Кулата бе тъмна, ала полупрозрачното стъкло пропускаше сивкава светлина. Докато се изкачваше, забеляза, че от устата му излиза пара. Стълбището премина в поредица от обикновени дървени стъпала, а те ставаха все по-несигурни. Зачуди се дали някой някога изобщо се качваше тук. Не можеше и да си представи защо биха го направили. Спря да си поеме дъх на една площадка под това, което смяташе, че бе първата камбанария.

Усети някакво движение отдясно и извади пистолета си. Тръгна леко приведен в посоката, откъдето долови движението, оказа се, че това бяха каишите, които висяха от камбаните. Сенките им падаха по стената зловещо, люшкаха се от течението и се удряха в краищата на дупката, през която преминаваха на площадката.

Отново се огледа. Мястото беше странно. Разсеяната светлина засилваше ефекта, звуците на заобикалящия го град се променяха в странни стенания, които сякаш се изтръгваха от самата кула. Течението също бе странно, защото не можеше да се определи посоката, от която духаше. Изглеждаше така, сякаш идваше от някакъв огромен дихателен орган, принадлежащ на самата катедрала — в известен смисъл, това сякаш беше тайнственото дихание на катедралата или, може би, на самия Свети Патрик. Все пак, в този дъх някак си не се чувстваше святост. Тук обитаваше и злото. Беше усетил това в абатство Уайтхорн и впоследствие осъзна, че онова, което вярващите вземаха за присъствие на Светия дух, бе нещо съвсем различно за невярващите.

Опита се да запали цигара, клечките отказваха да останат запалени. Краткото им припламване освети малката многоъгълна камбанария на кулата. Мислите му отново се върнаха към мазето на залата на катедралния съвет в Уайтхорн. Потърка с ръка огромния пръстен, който продължаваше да носи. Спомни си Морийн и си я представи такава, каквато я бе видял в това подземие: изплашена, болна, натъжена от раздялата им. Чудеше се какви ще са първите й думи към него след тези четири години.

Погледна часовника си. След десет минути камбаните щяха да започнат да свикват вярващите за молитва и ако останеше близо до тях, можеше да оглушее. Стъпи на горното стъпало и започна да се спуска. За миг усети някакъв порив да изкрещи богохулни думи нагоре към тъмните кули, да разбуди онези духове в орловото им гнездо. Искаше да им каже, Фин Макмейл идва и те трябва да му сторят път.

Стълбата го отведе до първата камбанария, в която се намираха три от деветнайсетте отлети от бронз камбани на катедралата. Висяха от дебела носеща греда. Флин отново погледна часовника си. Още осем минути. Постави фенерче на гредата и заработи бързо. Разви пакета и оттам се показа черна метална кутия. Откри кабела, който водеше до сервизната лампа на помещението, закрепена на гредата. Отряза жицата и върза двата края към изводите на металната кутия. Настрои електрическия часовник на кутията на 17,00 ч., после дръпна шнурчето на лампата. Сега вече камбанарията беше слабо осветена. Показаха се прахът и паяжините, трупани цял век. В тихата стая броячът започна да отмерва оглушително времето.

Флин докосна една от бронзовите камбани и усети студенината й. Днес Ню Йорк ще я чуе за последен път.

Глава 6

Морийн Малоун стоеше гола пред високото огледало на вратата. По лицето и раменете й се стичаше студена вода и проблясваше на ярката светлина в банята. Ръката й се вдигна към дясната гърда и тя почувства студената грапава плът от едната страна. Взря се в моравата резка. Боже, каква беля може да направи един куршум. Веднъж си бе мислила за пластична операция, обаче раната стигаше чак до дъното на душата й, където не би могла да стигне ръката на никой хирург. Взе хотелската хавлия, уви се в нея и отиде в спалнята. Тръгна бавно по дебелия килим, раздели тежките завеси и погледна навън към града от четирийсет и втория етаж на северното крило на „Уолдорф“.

Спираше поглед върху съзвездията от светлини. Нанизи от лампи по улиците и мостовете пресичаха каналите и равните места около острова, самият остров беше гъсто застроен с невероятно големи сгради. Огледа най-близките от тях и видя катедралата, разпростряна във формата на кръст, окъпана в студена синя светлина. Точно срещу нея се изправяше апсидата. Входът гледаше към широк булевард. Двете кули отгоре му се издигаха изящно между тромавите правоъгълни конструкции наоколо. Видя оживено движение по много от улиците. Твърде непривично за това време на денонощието, мина й през ума.

Светлините на града започнаха да се сливат пред очите й. Върна се в мислите си към вечерята в голямата зала на долния етаж, където беше държала реч. Какво каза на онези дами и господа от Амнести Интърнешънъл? Че тя се намира там от името на всички живи и мъртви на Ирландия. Попитаха каква е нейната мисия. Трябва да се убедят британците да освободят затворените в Северна Ирландия по силата на Закона за специалните правомощия. След това, само след това нейните предишни другари по оръжие щяха да преговарят за мир.

Вестниците бяха писали, че появяването й на стъпалата на катедралата „Свети Патрик“ на празничния ден на светеца със сър Харолд Бакстър — британския генерален консул в Ню Йорк — щеше да представлява исторически прецедент. Никога никой кардинал не бе позволявал на човек, който има макар и далечна връзка с политиката, да застане с него на стъпалата на този ден. Политическите фигури, както й бяха обяснили, поздравяваха кардинала и неговия антураж, после се присъединяваха към шествието и вървяха пеша до парадните трибуни, четиринайсет пресечки на север. Но Морийн Малоун, бивш терорист от ИРА, беше поканена. „Не прости ли Исус на Мария-Магдалена?“ — бе я запитал кардиналът. Не беше ли тъкмо това същността на Христовото послание? Не бе сигурна, че й се нрави сравнението с тази известна проститутка, ала кардиналът изглеждаше толкова искрен.

Беше напълно наясно, че сър Харолд Бакстър се чувстваше също толкова неловко в тази ситуация, колкото и тя, но той не би могъл да приеме поканата без позволението на Британското външно министерство, така че поне това беше някакъв напредък. Мирните инициативи, за разлика от военните, винаги имаха такова незначително, колебливо и неуверено начало.

Морийн почувства внезапен хлад от отворения прозорец и потрепери. Очите й отново се спряха върху осветената в синьо катедрала. Опита да си представи края на този ден, но не успя, и това я изплаши. Още една студена тръпка, по-различна, полази по гърба й. Веднъж влязъл, никога не напускаш. Незнайно как, тя знаеше, че Брайън Флин е наблизо. Знаеше също, няма да позволи това да й се размине така лесно.

Тери О’Нийл се събуди от шума на ранното сутрешно движение, който влизаше през отворения прозорец на втория етаж. Тя се изправи бавно в леглото. Уличната лампа отвън осветяваше част от стаята. Мъжът до нея — Дан, да, така се казваше, Дан — обърна главата си и я погледна. Видя, че очите му гледат ясно, в тях липсваше и следа от съненост. Заподозря, че е бил буден от известно време, и това я накара да изпита неудобство, въпреки че нямаше причина.

— Май трябва да тръгвам. На работа съм.

— Никаква работа днес. Ще ходиш на парада. Забрави ли? В гласа му с лек ирландски акцент също нямаше и следа от съненост. Наистина се бе събудил отдавна. Но откъде знаеше, че тя не е на работа този ден? Тя никога не разказваше на случайните си връзки повече от това, което бе нужно да знаят — така се чувстваше застрахована в случай, че нещата не потръгнат.

— А ти ще ходиш ли на работа днес?

— На работа съм — засмя се той и си взе цигара от нощното шкафче. Тя се насили да се усмихне, спусна краката си от леглото и се изправи. Усещаше как очите му обхождат тялото й, докато вървеше към големия еркерен прозорец. Коленичи на перваза, обърната към улицата. Погледна навън. Прекрасна улица. Немного далече от Пето авеню, с градски къщи от кафяв камък и гранит. Погледна на запад. Голям полицейски фургон бе спрял на ъгъла на Пето, от другата страна на улицата имаше камион на телевизията. На отдалечения край на булеварда се намираха парадните трибуни, сглобени точно пред парка.

Тя погледна право надолу. Имаше дълга редица полицейски мотоциклети, паркирани под ъгъл към бордюра на улицата. Десетки полицаи с каски се разхождаха наоколо, духаха в измръзналите си шепи и пиеха кафе. Близостта им я накара да се почувства по-спокойна.

Обърна се и седна с лице към стаята. Забеляза, че беше обул джинсите си, обаче продължаваше да седи на леглото. Отново усети безпокойство. Когато проговори, гласът й бе тих и треперещ:

— Кой… Кой си ти?

Той стана от леглото и се приближи до нея.

— Аз съм снощният ти любовник, госпожице О’Нийл. Застана точно пред нея и за да вижда лицето му, беше принудена да извие силно назад врата си. Тери О’Нийл се изплаши. Този човек не изглеждаше и не говореше като луд. И все пак щеше да стори с нея нещо, което нямаше да й хареса. Бе сигурна в това. Откъсна очи от неговите и погледна страничното крило на прозореца. Един силен писък щеше да свърши работа. Надяваше се и се молеше това да е така.

Дан Морган не проследи погледа й, но знаеше какво има там долу:

— Без писъци, сладурче, без писъци…

Неохотно извърна глава към него. Очите й срещнаха голям черен заглушител на края на дулото на още по-голям черен пистолет. Устата й пресъхна.

— … или ще пусна един куршум в красивата трапчинка на коляното.

Изминаха няколко секунди, преди да успее да оформи в главата си мисъл или дума, после попита тихо:

— Какво искаш?

— Само да ми правиш компания известно време.

— Да ти правя компания? — умът й не можеше да го побере.

— Отвлечена си, скъпа. Отвлечена.

Глава 7

Детективът лейтенант Патрик Бърк седеше сгушен от сутрешния студ на най-високата от парадните трибуни и оглеждаше булеварда отдолу. Прясно боядисаната зелена линия блестеше на слабата слънчева светлина и полицаите я прекрачваха внимателно, когато пресичаха улицата.

Един сапьорски взвод минаваше бавно покрай трибуните. Обираха чанти и бутилки, които не съдържаха нищо по-смъртоносно от утайка от евтино вино. На подиума под него лежеше скитник, увит във вестници. Ченгетата снизходително го оставиха на мира.

Бърк погледна на изток по Шейсет и четвърта улица. По цялото й протежение беше разположена моторизирана полиция, а телевизионният микробус бе заел позиция на северния ъгъл. На южния беше спрян фургон на подвижния полицейски щаб. Двама полицаи свързваха кабелите на фургона към сервизния отвор в основата на стълба на улична лампа.

Бърк запали цигара. За двайсет години работа в разузнаването тази сцена не се бе променила почти никак, в сравнение с всичко останало в живота му. Имаше чувството, че и скитникът е един и същ. Бърк погледна часовника си — остава да убие още пет минути. Гледаше униформените патрули, редящи се на опашка за кафе пред автомобил на походната кухня. Някой в края на редицата подсилваше чашите кафе с тъмна течност, която наливаше от бутилка „кока-кола“. Прилича на свещеник, който пръска със светена вода минаващите войски, помисли си Бърк. Денят щеше да е дълъг и труден за униформените ченгета. Повече от един милион души, ирландци и други, щяха да изпълнят на тълпи тротоарите на Пето авеню и баровете и ресторантите в средната част на Манхатън.

Колкото и изненадващо да изглежда, въпреки целия шум и лудост на този ден, повече от два века в Ню Йорк не бе ставал сериозен политически инцидент на празника на Свети Патрик. Но всяка година Бърк усещаше, че ще се случи. Трябваше да се случи в даден момент.

Тревожеше го присъствието на онази Малоун в Ню Йорк. Беше я интервюирал накратко в голямата зала на „Уолдорф“ предишната вечер. Изглеждаше приятна, освен това бе хубава. Не се изплаши от предупрежденията му, че някой може да реши да я убие. Вероятно е свикнала със заплахите за живота си, помисли той. Ирландците бяха специалитет на Бърк. Ирландците, смяташе той, бяха потенциално най-опасната група от всички. Но ако решат да нанесат удар, биха ли избрали този ден? Този ден им принадлежи. Парадът беше тяхното свикване под знамената, техният начин да развеят зеления цвят. То им бе така необходимо в тези дни, когато бяха считани за най-нежеланите чужденци в Америка. Спомни си един виц, популярен в началото на века, който дядо му често разказваше:

„Какъв ден е денят на Свети Патрик? — Това е денят, в който протестантите и евреите поглеждат от прозорците на жилищата си на Пето авеню, за да видят как маршируват работниците им“.

Това, което беше започнало като първа демонстрация за граждански права в Америка, сега напомняше на града и нацията, че ирландците все още съществуваха като сила. Той бе денят, в който ирландците обръщаха надолу с главата Манхатън и Ню Йорк. Бърк се изправи, протегна едрото си тяло, после се спусна по редиците от пейки и скочи на тротоара. Тръгна зад трибуните, докато стигна до един отвор в ниската каменна стена, която ограждаше Сентръл парк. Пред него се издигаше огромният, подобен на крепост „Арсенал“ — това всъщност бе административна сграда на парка. На нея, заедно с американското знаме, се развяваше зелено-бяло-оранжевият трикольор на Република Ирландия. Заобиколи сградата отдясно и дойде до затворени високи порти от ковано желязо. Без особено голям ентусиазъм той се покатери по тях, после тупна в зоопарка от другата страна.

Зоопаркът беше пуст и много по-тъмен от булеварда. Украсени лампи хвърляха слаба светлина върху пътеките и тухлените сгради. Продължи бавно по правата алея, придържайки се към сенките. Докато вървеше, извади от кобура служебния си пистолет и го мушна в джоба на сакото си, повече като предпазна мярка срещу крадци, отколкото срещу професионални убийци.

Сенките на оголените яворови дървета падаха върху алеята, и миризмата на мокро сено и животни изпълваше потискащо студения мъглив въздух. От лявата му страна в своя басейн лаеха тюлени, а птиците, затворени или свободни, цвърчаха и крякаха в какафония от познати и екзотични звуци.

Бърк премина под тухлените сводове, които крепяха голямата часовникова кула, и се взря в сенките на колонадата, там нямаше никой. Свери своя часовник с този над него. Фъргюсън или закъсняваше, или беше умрял. Облегна се на един от сводовете под часовника и запали друга цигара. Около себе си видя на изток, юг и запад извисяващите се небостъргачи, очертани на утринното небе. Те се трупаха близо до черните очертания на дърветата, като странни скали около планинска просека. Чу звук от тихи стъпки зад гърба си и се обърна, надничайки иззад свода към пътеката, която водеше към детския зоопарк по-навътре в парка.

Джак Фъргюсън мина през бетонен тунел и стъпи на осветено място, после спря.

— Бърк?

— Тук съм.

Бърк гледаше как се приближава Фъргюсън. Мъжът вървеше с леко накуцване. Мушамата му от добро качество, прекалено голяма за неговия ръст, се развяваше при всяка крачка.

Фъргюсън му подаде ръка и се усмихна, разкривайки редица пожълтели зъби.

— Радвам се, че те виждам, Патрик. Бърк пое ръката му.

— Как е жена ти, Джак?

— Зле. Боя се, че е зле.

— Съжалявам. Ти самият изглеждаш малко блед. Фъргюсън докосна лицето си.

— Така ли? Трябва да излизам повече.

— Разходи се в парка, когато се вдигне слънцето. Защо се срещаме тук, Джак?

— О, за Бога! Днес градът гъмжи от ирландци, нали? Искам да кажа, че може да бъдем видени от някого.

— Може и да си прав.

Тези стари революционери ще се разболеят и умрат без параноята и конспирациите си, помисли си Бърк. Извади плоско метално шише от джоба на сакото си.

— Малко чай с ирландско?

— Бог да те поживи.

Фъргюсън го взе и отпи, после го подаде на Бърк, оглеждайки заобикалящите ги сенки.

— Сам ли си?

— Тук сме само аз, ти и маймуните.

Бърк пийна и огледа Фъргюсън над ръба на шишето. Джак Фъргюсън бе истински представител на колежанските марксисти от трийсетте. Животът му беше преминал през периоди на разпалване или очакване на революцията на работническата класа. Историческите приливи и отливи, които бяха помитали света от войната насам, не бяха успели да го засегнат или впечатлят. Освен всичко друго, той бе пацифист, кротък човек, макар че тези очевидно противоположни идеали изглежда никога не предизвикваха у него вътрешен конфликт. Бърк му подаде шишето.

— Искаш ли още една глътка?

— Не, по-късно.

Бърк зави капачето, изучавайки Фъргюсън, който нервно се оглеждаше. Той бе висш офицер в официалната ИРА, или каквото беше останало от нея в Ню Йорк, и бе също толкова ненужен и загиващ, колкото останалите от тази група старци.

— Какво ще стане днес, Джак?

Фъргюсън хвана Бърк за ръката и го погледна в лицето:

— Фенианите отново са яхнали конете, момчето ми.

— Наистина ли? А откъде са взели конете?

— Не се шегувам, Патрик. Говоря за група ренегати, съставена в по-голямата си част от „временни“ от Ълстър. Наричат себе си фениани.

Бърк кимна. Беше чувал за тях.

— Тук ли са? В Ню Йорк?

— Боя се, че да.

— С каква цел?

— Не мога точно да кажа, но са намислили някаква пакост.

— Достоверен ли е източникът?

— Много.

— Тези хора занимават ли се с тероризъм?

— Казано на съвременен език, да. Затънали са до уши в това. Те са убийци, подпалвачи и атентатори. Каймакът на временната ИРА. Изравнили са със земята по-голямата част от центъра на Белфаст и са отговорни за стотици убийства. Лоша банда.

— Така изглежда. Какво правят през уикендите? Фъргюсън запали цигара с треперещи ръце.

— Да поседнем.

Бърк го последва към една пейка срещу клетката на горилите. Докато крачеше, гледаше мъжа пред себе си. Ако въобще съществуваше човек, по-отживял времето си и по-приличащ на Дон Кихот, от Джак Фъргюсън, той никога не го бе срещал. Все пак Фъргюсън беше някак си оцелял в ада на политически левите и дори бе останал жив, след опит да бъде убит — или, както Фъргюсън би го поправил, след политическо посегателство над живота му. В тези неща можеше да му се вярва.

Марксистки ориентираните „официални“ не се доверяваха на отцепилите се от временната ИРА, и обратното. Всяка страна все още имаше хора в противниковия лагер и те бяха най-добрите източници на информация за съответната страна. Единствената обща връзка между тях беше дълбоката омраза към англичаните и политиката на ненамеса в Америка. Бърк седна до Фъргюсън.

— ИРА не е извършвала терористичен акт в Америка от втората световна война — изрецитира Бърк една конвенционална истина. — И не смятам, че са готови да го направят сега.

— Това е вярно, разбира се, за „официалните“, даже и за „временните“. Но не се отнася за тези фениани. Дълго време Бърк стоя мълчаливо, после попита:

— Колко са?

Фъргюсън запали нова цигара от недогорелия си фас.

— Поне двайсетина, може би и повече.

— Въоръжени ли са?

— Разбира се. Когато са напуснали Белфаст, са били невъоръжени, но тук има хора, които им помагат.

— Коя е мишената?

— Кой знае? Днес има безброй мишени. Стотици политици на парадните трибуни, в шествието. Хора на стъпалата на катедралата. Освен това, разбира се, има Британско консулство, Британски авиолинии, Ирландско бюро по туризма, Търговска легация на Ълстър…

— Добре. Списъкът ми е известен.

Бърк загледа една горила с червени горящи очи. Тя се бе втренчила в тях през решетките на клетката. Животното изглеждаше заинтересовано и обръщаше главата си винаги, когато проговореха.

— Кои са водачите на тези фениани?

— Мъж, който нарича себе си Фин Макмейл.

— Как е истинското му име?

— Може да разбера днес следобед. Дясната ръка на Макмейл е Джон Хики, кодово име Дърмът.

— Хики е мъртъв.

— Не е, живее тук, в Ню Джърси. Сигурно наближава осемдесет.

Бърк никога не бе срещал Хики, но кариерата му в ИРА беше толкова дълга и толкова опръскана с кръв, че го споменаваха в учебниците по история.

— Нещо друго?

— Не, това е засега.

— Къде можем да се видим по-късно?

— Обаждай ми се вкъщи на всеки час след дванайсет по обяд. Ако не се чуем, ще се видим тук на терасата на ресторанта в четири и половина… освен ако това, което трябва да се случи, вече не се е случило. В такъв случай за известно време ще напусна града.

Бърк кимна:

— Мога ли да направя нещо за теб?

Фъргюсън изигра едновременно изненада и безразличие, както правеше винаги, щом стигнеха до това.

— Какво да направиш ли? Ами добре… Да видим… Как е специалният фонд напоследък?

— Мога да взема неколкостотин.

— Добре. Малко сме я позакъсали.

Бърк не знаеше дали има предвид себе си и съпругата си, или своята организация. Може би и двете.

— Ще се опитам да взема повече.

— Както искаш. Парите не са толкова важни. Важно е да се избегне кръвопролитие и правителството да разбере, че ние помагаме. И никой друг да не предположи това — винаги сме постъпвали тъй. Фъргюсън се изправи и протегна ръка.

— Довиждане, Патрик.

Бърк се изправи и пое ръката на Фъргюсън.

— Направи каквото можеш, Джак, но внимавай! Дълго гледа след Фъргюсън, който накуцваше по пътеката и изчезна зад часовника. Усети, че е измръзнал, и отпи от шишето си. Фенианите отново са яхнали конете. В главата му се мярна подозрението, че този ден на Свети Патрик ще бъде най-запомнящ се от всички.

Глава 8

Морийн Малоун остави чашата с чай и зашари с поглед из хотелската трапезария.

— Би ли желала нещо друго? — усмихна й се през масата Маргарет Сингър, секретар на Амнести Интърнешънъл.

— Не, благодаря — тя едва не добави „госпожо“, но се възпря навреме. Три години, прекарани като революционер, не можеха да променят вроденото почтително отношение.

До Маргарет Сингър седеше Малкълм Хъл, също от Амнести. А от другата страна на кръглата маса беше мъж, представен само като Питър. Той бе облегнал гръб на стената и наблюдаваше главния вход на трапезарията. Не ядеше, нито се усмихваше. Пиеше само неподсладено кафе. Морийн познаваше добре този тип мъже.

Петият човек на масата беше пристигнал по-късно и доста неочаквано: сър Харолд Бакстър, генерален консул на Великобритания. Бе дошъл, както обясни прямо, да разчупи леда, за да не изпитват неудобство, когато се срещнат на стълбите пред катедралата. Тези британци, каза си на ум Морийн, толкова цивилизовани, учтиви и практични. Да ти се доповръща. Сър Харолд си наля кафе в чашата и се усмихна:

— Ще останете ли тук известно време?

Тя се насили да погледне в ясните му сиви очи. Не изглеждаше на повече от четирийсет, но косата му сивееше на слепоочията. Не можеше да се отрече, привлекателен е.

— Смятам довечера да си тръгна за Белфаст. Той продължаваше да се усмихва.

— Не намирам идеята за много добра. По-добре Лондон, или дори Дъблин.

Тя посрещна думите му с усмивка. Превод: „След днешния ден онези в Белфаст със сигурност ще те убият“. Не смяташе, че него лично го интересува дали ИРА ще я ликвидира, но неговото правителство явно бе решило — тя може да им бъде полезна. Гласът й стана хладен:

— Когато гладът уби милион и половина ирландци, той разпръсна още толкова по целия англоговорящ свят. Между тези ирландци винаги има и по някой от ИРА. Ако трябва да умра от куршум, предпочитам това да се случи в Белфаст, а не някъде другаде. Известно време никой не проговори, после сър Харолд каза:

— Със сигурност надценявате силата на тези хора извън Ълстър. Даже на юг правителството в Дъблин ги е обявило извън закона…

— Правителството в Дъблин, сър Харолд, е шайка британски лакеи. — Така. Сега вече наистина разчупи леда, помисли си Морийн. — Единствената надежда на католиците от шестте графства, или, както ги наричате, Ълстър, остава Ирландската републиканска армия. Не Лондон, Дъблин или Вашингтон. Северна Ирландия се нуждае от алтернатива на ИРА, затова мястото ми е в Северна Ирландия.

Очите на сър Харолд придобиха уморен вид. До гуша му бе дошло от този проблем, но се чувстваше длъжен да отговори.

— И вие ли сте алтернативата?

— Аз търся алтернатива на изтребването на невинни граждани.

Харолд Бакстър сложи на лицето си своя най-леден поглед.

— А на британските войници? Кажете ми защо католиците в Ълстър искат да се обединят с народ, управляван от британски лакеи?

Отговорът й беше също толкова бърз, колкото неговия. И двамата бяха научили урока си:

— Смятам, че един народ би предпочел да бъде управляван от собствените си некомпетентни политици, отколкото от чужди, също толкова некомпетентни.

Бакстър се облегна назад и събра дланите си:

— Моля ви да не забравяте, че две трети от населението в Ълстър е протестантско и счита не Лондон, а Дъблин за чужда столица.

Лицето на Морийн почервеня.

— Тази тълпа от фанатици, размахали библията като оръжие, не признава вярност към нищо друго, освен парите. Ще ви отхвърлят на момента, ако сметнат, че могат да се справят с католиците сами. Всеки път, когато пеят „Боже, пази кралицата“ в глупавите си оранжистки ложи, си намигват един на друг. Смятат, че англичаните са декаденти, а ирландските католици — мързеливи пияници. Убедени са, че тъкмо те са избраните. И лукаво ви мамят, че са ваши верни поданици. — Усети, че е повишила тон, и си пое дълбоко въздух. После фиксира Бакстър с поглед, също толкова студен, колкото неговия. — Английската кръв и парите на короната поддържат кретането на индустрията в Белфаст. Не се ли чувствате като глупаци, сър Харолд?

Харолд Бакстър остави салфетката си на масата.

— Правителството на Нейно Величество не би оставило един милион поданици, верни или не, в Ълстър, така както не би оставило и тези в Корнуол или Съри, госпожице. — Той се изправи: — Ако това ни прави да изглеждаме глупаци, така да е. Извинете ме.

Обърна се и тръгна към вратата. Морийн погледна след него, после към своите домакини.

— Съжалявам. Не трябваше да влизам в спор с него. Маргарет Сингър се усмихна:

— Всичко е наред. Но бих те посъветвала да не спориш за политика с другата страна. Ако кажем на руснаците, че са глупаци и после се опитаме да освободим съветски евреин от лагерите, не бихме имали особено голям шанс.

Хъл кимна в знак на съгласие.

— Ти няма да се съгласиш, но аз мога да те уверя, че британците са сред най-справедливите хора в този объркан свят. Ако искаш да ги накараш да освободят затворниците, трябва да се обърнеш именно към това им чувство за справедливост. Скъсала си с ИРА, за да поемеш този път.

Маргарет Сингър добави:

— Ние всички имаме своите демони, с които трябва да се преборим, и го правим. — Направи пауза. — Те държат ключа за лагерите.

Морийн прие мълчаливо лекия упрек. На този свят е безкрайно по-трудно да се оправяш с добрите хора, отколкото с лошите.

— Благодаря за закуската. Извинете ме.

Тя се изправи. Един пиколо се приближи към масата.

— Госпожица Малоун? Тя кимна бавно.

— За вас, госпожице — той държеше малък букет зелени карамфили. — Ще ги поставя в хубава ваза в стаята ви. Има картичка, мога да ви я дам сега, ако искате.

Тя се загледа в малкия бежов плик, после го пое. Не беше надписан. Погледна въпросително Сингър и Хъл. Те поклатиха отрицателно глави. Тя счупи печата на плика.

Морийн се върна назад в мислите си, преди пет години в Лондон. Тя и Шийла се бяха укривали в една сигурна къща, в ирландския квартал на Ийст Енд. Мисията им беше секретна и само военният съвет на временната ИРА знаеше къде се намират. Една сутрин на вратата позвъни цветар и остави букет от английска лавандула и попадийно семе. Ирландката, чиято беше къщата, се бе качила в тяхната стая и беше хвърлила цветята на леглото.

— Секретна мисия, а? Какви глупаци сте вие всички — скастри ги тя и се изплю на пода.

С Шийла прочетоха придружаващата картичка: „Добре дошли в Лондон. Правителството на Нейно Величество се надява, че ще прекарате гостуването си приятно и ще се възползвате от удоволствията, които предлага Островът, както и от гостоприемството на англичаните“. Беше като преписано направо от официална туристическа брошура. Само дето не бе подписано от Бюрото по туризма, а от военното разузнаване. Никога през живота си не беше изпитвала по-голямо унижение и страх. Тя и Шийла избягаха от къщата само с дрехите на гърба си и прекарваха дните в парковете и лондонското метро. Не се осмелиха да потърсят други контакти, защото се страхуваха, че ги следят. Не след дълго, след най-ужасните две седмици, които бе прекарала през живота си, се върнаха в Дъблин.

Сега извади част от картичката от плика и прочете думите: „Добре дошла в Ню Йорк. Надявам се престоят ти да бъде приятен и да се възползваш от удоволствията, които предлага Островът, както и от гостоприемството на хората“. Не бе нужно да изважда цялата картичка, за да види подписа, но все пак го направи и прочете името „Фин Макмейл“.

Морийн затвори вратата на стаята си и я залости. Цветята бяха вече на тоалетното шкафче. Извади ги от вазата и ги занесе в банята. Накъса ги и ги смачка, после ги пусна в тоалетната. В огледалото виждаше отражението на спалнята си и полуотворената врата на съседната дневна. Обърна се рязко. Вратата на дрешника също бе открехната, а тя не беше оставила която и да е от тях отворена. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да е сигурна, че гласът й ще прозвучи спокойно.

— Брайън?

Чу движение в дневната. Коленете й започнаха да треперят и ги притисна едно към друго.

— Върви по дяволите, Флин!

Вратата, свързваща спалнята с дневната, отскочи настрани.

— Госпожо? — от другия край на стаята я гледаше камериерката.

Морийн въздъхна дълбоко.

— Има ли тук още някой?

— Не, госпожо.

— Някой идвал ли е?

— Само момчето с цветята.

— Моля ви, излезте.

— Да, госпожо.

Камериерката избута количката си в коридора. Морийн отиде след нея да затвори вратата, после седна във фотьойла и впери поглед в сложно преплетените шарки на тапета.

Беше изненадана от спокойствието си. Почти й се прииска той да се изтърколи изпод леглото и да се усмихне с онази странна усмивка, която въобще не приличаше на усмивка. Извика в представите си неговия образ и той застана пред нея. Той би казал: „Мина страшно много време, Морийн“. Винаги изричаше това, след като са били разделени. Или: „Къде са цветята, моето момиче? На някое специално място ли си ги поставила?“

— Да, много специално — отвърна на глас тя. — Пуснах ги в скапания клозет.

Поседя там няколко минути, продължавайки въображаемия си разговор с него. Разбра колко много й липсва и как иска да чуе отново гласа му. Беше едновременно развълнувана и уплашена от мисълта, че той е наблизо и ще я открие.

Телефонът до нея иззвъня. Остави го да звъни дълго, преди да вдигне слушалката.

— Морийн? Наред ли е всичко? — Беше Маргарет Сингър. — Да дойда ли да те взема? Трябва да сме в Ирландския павилион…

— Слизам веднага.

Затвори и започна да се изправя бавно от фотьойла. Прием в Ирландския павилион, после присъствието й на стъпалата пред „Свети Патрик“, шествието и парадните трибуни в края на деня. След това благотворителна вечеря, организирана от ирландското културно общество за децата на Ирландия. После летище „Кенеди“. Колко много забавления в името на това, хората да бъдат утешени за опустошенията от войната. Възможно е само в Америка. Само американците могат да превърнат Апокалипсиса в танцова забава.

Мина бавно през дневната и влезе в спалнята. На пода видя едничък зелен карамфил и коленичи, за да го вдигне.

Глава 9

Патрик Бърк надзърна от телефонната кабина в сумрачния интериор на „Блеърни стоун“, който се намираше на Трето авеню. На стъклото на бара имаше залепени картонени детелини, а от тавана висеше пластмасова шапка, каквато носеше популярен вълшебник от ирландските фолклорни приказки. Бърк набра директен номер на „Пълийс Плаца“.

— Лангли?

Инспектор Филип Лангли, шеф на отдела за разузнаване в полицейското управление на Ню Йорк, отпи от кафето си.

— Получих доклада ти за Фъргюсън.

Лангли погледна надолу от прозореца на тринайсетия етаж към Бруклин Бридж. Мъглата над морето започваше да се разсейва.

— Ето какво, Пат. Тук започваме да откриваме някои късчета от мозайката, и картинката, която се очертава, не е никак приятна. Във ФБР са получили сведения от информатори в ИРА, че група ренегати от Ирландия са се разшетали из Ню Йорк и в средите на бостънската ИРА, опипват почвата да видят дали могат безпрепятствено да направят в тази страна нещо, което са планирали.

Бърк изтри врата си с кърпичка.

— Както казват старите кавалеристи, виждам много следи от копита, които отиват, но нито едно не се връща.

Лангли каза:

— Разбира се, нищо не сочи директно Ню Йорк или деня на Свети Патрик…

— Има един закон, който гласи, че ако си представиш най-лошото нещо, което може да се случи, в най-лошия възможен момент, то непременно се случва. Денят на Свети Патрик е един кошмар при възможно най-добрите обстоятелства. Той е Марди Гра и Денят на падането на Бастилията, взети заедно. Така че ако съм шеф на ирландска група ренегати и искам да направя голям удар в Америка, бих го направил в Ню Йорк, на седемнайсети март.

— Разбирам. Как смяташ да подходиш към това?

— Ще започна с изравянето на стари познанства. Ще обходя баровете. Ще слушам какво говорят патриотите в тях. Ще ги черпя. Ще купувам хора.

— Действай внимателно! Бърк затвори и отиде до бара.

— Какво да бъде?

— Едно малко — постави банкнота от двайсет долара на бара. Познаваше бармана, гигант на име Майк. Бърк вдигна питието си и остави рестото на бара. — Да те черпя ли едно?

— Още е рано.

Барманът не бързаше да се отдалечи. Знаеше кога някой иска нещо. Бърк мина на лек ирландски акцент. — Търся едни приятели.

— Иди на църква.

— Там няма да ги намеря. Братята Фланегън. Еди и Боб. Също Джон Хики.

— Техен приятел ли си?

— Виждаме се всяка година на седемнайсети март.

— Тогава би трябвало да знаеш, че Джон Хики е мъртъв, мир на праха му. Фланегън се върнаха в родината си, вече има година. Сега пий и да те няма! Тук няма да намериш приятели.

— Това ли е барът, откъдето изхвърлят през прозореца по един пиян на всеки празник на Свети Патрик?

— Ще бъде, ако не се чупиш — очите му бяха спрени неподвижно върху Бърк.

Среден на ръст мъж, със скъпо палто, внезапно се появи от едно сепаре и застана до Бърк. Каза тихо с британски акцент:

— Може ли да поговорим?

Бърк погледна мъжа, който кимна с глава към вратата. Двамата излязоха навън. Мъжът го поведе през улицата и спря на ъгъла.

— Казвам се майор Бартолъмю Мартин и съм от Британското военно разузнаване — извади дипломатическия си паспорт и военната си карта.

Бърк изобщо не ги погледна.

— Това не означава нищо.

Мартин махна към един небостъргач по средата на две пресечки.

— В такъв случай не е лошо да отидем там.

Бърк позна сградата, без да поглежда към нея. Видя двама огромни полицаи от Тактическите сили, застанали на няколко ярда от входа с ръце зад гърба. Мартин мина покрай тях, отвори вратата и я задържа. Бърк влезе в голямото мраморно фоайе и забеляза четирима мъже от Специалните служби, разположени на стратегически места. Мартин тръгна бързо към дъното на фоайето, където каменна преграда скриваше асансьорите на сградата. Вратите на асансьора се плъзнаха настрани и двамата влязоха в него. Бърк се протегна и натисна бутона за деветия етаж. Мартин се усмихна:

— Благодаря.

Бърк огледа мъжа. Беше застанал в класическата поза за пътуване с асансьор — разкрачени крака, ръце зад гърба, глава извита нагоре, зает да следи нарастването на светещите числа. Въпреки ранга му, няма нищо военно в Бартолъмю Мартин, мислеше си Бърк. По-скоро прилича на актьор, който се приготвя да се вживее в трудна роля. Не бе постигнал контрол над устата си. Тя беше твърда и упорита, въпреки усмивката. Може би даваше представа какво представлява човекът в действителност.

Асансьорът спря и Бърк последва майора в коридора. Мартин кимна на някакъв мъж отляво, облечен в син блейзър с лъскави жълти копчета.

На стената в коридора, точно срещу Бърк, се намираха кралският герб и силно излъскана бронзова табела с надпис: „БРИТАНСКИ ИНФОРМАЦИОННИ СЛУЖБИ“. Нямаше знак, който да показва, че именно тук се намират шпионите, но никое консулство или информационен център на посолство, не го декларираха открито. Бърк последва Мартин в просторна стая. Руса секретарка, облечена в син костюм от туид, в тон с плаката на Конкорд зад гърба й, се изправи при тяхното приближаване и поздрави с ясен британски акцент:

— Добро утро, господин майор.

Мартин поведе Бърк през врата точно зад бюрото, през стая за разчитане на микрофилми в малка дневна, обзаведена в по-традиционен стил, отколкото останалата част на това място. Единственият детайл, който подсказваше, че то е правителствена служба, бе голям туристически плакат, който изобразяваше черно-бяла крава, застанала насред слънчева поляна. Надписът гласеше: „Открийте тишината и спокойствието на английското село“. Мартин затвори вратата, заключи и окачи палтото си на права закачалка.

— Седнете, лейтенант.

Без да свали сакото си, Бърк отиде до шкафа отстрани и извади запушалката на голяма гарафа. Помириса я, после си наля питие. Огледа добре обзаведената стая. За последен път бе идвал в консулството седмица преди деня на Свети Патрик миналата година. Тогава беше с някой си полковник Хейс. Бърк се облегна на шкафа.

— Е, какво можете да направите за мен?

— Мисля, доста — усмихна се майор Мартин.

— Добре.

— Вече дадох на инспектор Лангли доклад за някаква група, наречена фениани, водена от някой си Фин Макмейл. Виждали ли сте този доклад?

— Уведомиха ме за подробностите.

— Добре. Тогава знаете, че тук днес може да се случи нещо.

Майор Мартин се наведе напред.

— Аз работя в тясно сътрудничество с ФБР и ЦРУ, но бих желал да работя по-близо и с вашите хора, да разменяме информация. ФБР и ЦРУ ни казват неща, които не казват на вас, но аз бих могъл да ви информирам за техния напредък, както и за нашия. Вече помогнах на вашите военни разузнавателни служби да направят досиета на членове на ИРА и осведомих разузнавателната служба на Държавния департамент за проблема.

— Не сте си губили времето.

— Да. Нали разбирате, в тази работа съм нещо като клирингова къща, институцията, която изравнява сметките. Британското разузнаване знае за ирландските революционери повече от всеки друг, а сега, струва ми се, вие се нуждаете от тази информация. Имаме възможността да ви направим услуга.

— Каква е цената?

Майор Мартин си играеше със запалката на масичката за кафе.

— А да, цената. Искаме по-пълна информация от вас в бъдеще за членовете на ИРА тук, в Ню Йорк. Откъде се снабдяват с оръжие. Как набират парични средства. Такива неща.

— Струва ми се справедливо.

— Така е.

— А какво се иска от мен по-специално? Майор Мартин го погледна:

— Просто исках да ти съобщя всичко това. Да се срещнем. — Мартин се изправи. — Виж, ако искаш да предадеш информация директно на мен, обади се тук и попитай за господин Джеймс. Има човек, който ще приеме съобщението и ще ми го предаде лично. И аз ще ти оставям съобщения тук. Може би неща, които можеш да предадеш на Лангли, като свое откритие. Ще събереш някакъв актив. То ще те направи да изглеждаш много добър в работата си.

Бърк се отправи към вратата, после се обърна:

— Вероятно преследват онази Малоун. Може би дори генералния консул.

Майор Мартин поклати глава:

— Не мисля така. Сър Харолд няма абсолютно никаква намеса в ирландските работи. А колкото до тази Малоун, случайно познавам сестра й, Шийла, от Белфаст. В затвора е. Мъченица на ИРА. Ако само знаеха… но това е друга история. Докъде бях стигнал? А, Морийн Малоун. За ИРА тя е съвсем друго нещо. Осъдена е задочно на смърт от трибунал на временната ИРА. Просто са й дали малка отсрочка. Но не вярвам да я застрелят на улицата. Ще я отвлекат някой ден в Ирландия, северна или южна, ще я осъдят, този път в нейно присъствие, ще прострелят коленете й, после ден-два по-късно ще я застрелят в главата и ще я захвърлят на някоя улица в Белфаст. А фенианите, които и да са те, не биха направили нещо, с което да си присвоят изпълнението на смъртната присъда, издадена от „временните“. Не забравяй, че Морийн Малоун и сър Харолд ще бъдат на стъпалата на катедралата „Свети Патрик“ през по-голямата част от деня, а ирландците уважават святостта на църквата, независимо от религиозните и политическите си убеждения. Не, не бих се притеснявал за тези двамата. Трябва да се търси по-очевидна мишена. Британска собственост. Търговската легация на Ълстър. Ирландците винаги правят предвидими ходове.

— Така ли? Сигурно затова жена ми ме напусна.

— О, разбира се, ти си ирландец… Извинявай! Бърк отвори вратата и излезе от стаята. Майор Мартин отметна главата си назад и тихичко се засмя. Отиде до шкафа и си направи мартини. Премисли разговора си с Бърк и реши, че той е по-умен, отколкото бе смятал. Не че това щеше да му помогне, особено след като играта беше стигнала толкова далече.