Катедралата

Глава 10

В средата на Пето авеню при Четирийсет и четвърта улица двете ирландски хрътки Пат и Майк, които бяха талисман на 69-и боен пехотен полк, опъваха силно каишките си. Полковник Денис Лоугън, командирът на полка, почука нетърпеливо по крака си с ирландското офицерско бастунче. Хвърли поглед към небето и помириса въздуха, после се обърна към майор Матю Коул:

— Какво ще бъде времето днес следобед, майор? Майор Коул, като всички добри адютанти, имаше отговор за всичко.

— Очаква се появяването на студен фронт по-късно, сър. До вечерта ще има студен дъжд или сняг. Лоугън кимна и издаде напред масивната си челюст

с предизвикателен вид, сякаш искаше да каже: „Времето да върви по дяволите. Пълен напред!“

Младият майор наподоби неговата поза, макар че челюстта му не беше толкова голяма.

— Мисля, че дотогава парадът ще е завършил, господин полковник.

Той погледна Лоугън, за да види дали го слуша. Чудесното ъгловато лице на полковника му служеше добре при срещи на командния състав, но това изражение, придаващо му вид на скала, се смекчаваше от премрежените като на жена зелени очи. Много неприятно.

Лоугън погледна часовника си, после големия часовник на железния стълб пред сградата на поръчителския тръст „Морган“, на Пето авеню. Големият часовник избързваше с три минути, те щяха да тръгнат, когато удари дванайсет. Лоугън никога нямаше да забрави снимката във вестника, която показваше неговото подразделение, повело парада, и часовникът на три минути след дванайсет. Текстът под снимката гласеше: „ИРЛАНДЦИТЕ ЗАКЪСНЯВАТ“. Това никога повече нямаше да се случи.

Командният състав на полка се върна след проверката на войсковата част и се събра пред знаменосците. Националното и полковото знаме плющяха от движещия се с пет мили в час вятър, който духаше по булеварда от север. Многоцветните бойни флагове, някои от които бяха реликви от Гражданската война и войните с индианците, красиво се развяваха. Лоугън се обърна към майор Коул:

— Как се чувстваш?

Майорът потърси в ума си отговор, ала този въпрос го свари неподготвен:

— Моля… сър?

— Какво усещаш, човече. Как се чувстваш — натърти на последната дума.

— Добре. Добре се чувствам.

Лоугън погледна лентичките от ордени върху гърдите на майора. Кървавочервено петно изпъкваше сред другите като рана.

— Тогава, във Виетнам, имал ли си някога усещането, че нищо не е както трябва?

Майорът кимна замислено.

Лоугън очакваше отговор, който да потвърди собственото му безпокойство, обаче Коул бе твърде млад, за да е развил онова особено чувство до степен, в която да може да го идентифицира и определи сред цялата джунгла в недрата на остров Манхатън.

— Бъди нащрек днес! Това не е парад, а операция. Не позволявай на главата си да се замае.

— Да, сър.

Лоугън погледна полка си. Войниците стояха свободно. Лъскавите им каски отразяваха слънцето над тях. През раменете им бяха преметнати автомати М-16. Тълпата на Четирийсет и четвърта улица се разрасна поради настъпването на обедната почивка на служителите в близките офиси, които се опитваха да си намерят по-добро място за гледане. Някои се бяха покатерили на знаците, които забраняваха и разрешаваха движението, върху пощенските кутии и циментовите кашпи с току-що напъпилите дървета по протежението на улицата.

На пресечката край полковник Лоугън се смесиха вестникари с политици и официални лица от парада. Ръководителят на парада, старият съдия Дрискъл, потупваше всички по гърба, както бе правил повече от четирийсет години. Церемониалмайсторите на парада, великолепни в черните си костюми с райе панталони, изпъваха трикольорните си ленти и оправяха цилиндрите си. Губернаторът стискаше всяка ръка, която изглеждаше способна да задвижи някои лост по време на избори, а кметът Клайн беше нахлупил най-глупавото зелено бомбе, което Лоугън бе виждал.

Лоугън погледна нагоре по Пето авеню. По широкия булевард нямаше движение и хора. Тази странна гледка напомняше второкласен научнофантастичен филм. Полковник Лоугън беше впечатлен най-много от тази гледка сред всичко видяно през този ден. Оттук не можеше да види катедралата, скрита между Петдесета и Петдесет и първа улица, но виждаше полицейските бариери около нея и посетителите на най-долните стъпала.

Някакво мълчание започна да тегне над кръстовището, след като стрелките на часовника се приближиха с още едно деление към дванайсет. Военният оркестър, съпровождащ 69-и полк, преустанови настройването на инструментите, а гайдарите от „Емърълд Съсайъти“ на страничната улица спряха да се упражняват. Важните лица, които 69-и полк трябваше да ескортира до парадните трибуни, започнаха да заемат определените им места под одобрителния поглед на съдия Дрискъл.

Лоугън усещаше сърцето си да затуптява по-бързо с изтичането на последните минути. Не виждаше, но усещаше тълпата от хора, струпани наоколо, стотиците хиляди зрители отпред по дължината на парадния маршрут, полицията, парадните трибуни в парка, камерите и журналистите. Това трябваше да бъде ден на почит и тържество, прочувствено и даже тъжно. В Ню Йорк този ден биваше увенчан от парада, който продължаваше да се провежда, независимо от войната, депресията или гражданските борби от 1762 година насам. Всъщност той беше стълб на ирландската култура в Новия свят и нямаше да умре, дори ако последният мъж, жена или дете в стара Ирландия загинат в борбата с британците. Лоугън се обърна към майор Коул:

— Готови ли сме, майоре?

— Воините-ирландци са винаги готови, господин полковник.

Лоугън кимна. Ирландците винаги са готови за всичко и неподготвени за нищо.

Отец Мърфи огледа хилядите посетители, които се тълпяха пред стъпалата на катедралата. Той пристъпи и застана върху дългата зелена пътека, която бе постлана от главния вход между месинговите парапети до улицата. Пред него между парапетите стояха рамо до рамо кардиналът и монсеньор. От двете им страни бяха британският консул Бакстър (до кардинала) и госпожица Малоун (до монсеньор). Мърфи се усмихна. Подреждането не отговаряше строго на протокола, но така нямаше да могат да се хванат за гушите толкова лесно.

Застанали без строго определен ред около групата на кардинала, се виждаха свещеници, монахини и църковни попечители. Мърфи отбеляза, че присъстват най-малко две преоблечени ченгета. Вдигна поглед над хората пред себе си, за да види тълпата от другия край на булеварда. Момчета и момичета се бяха покатерили на пиедестала на Атлас и си подаваха бутилки. Очите му бяха привлечени от познато лице: Патрик Бърк бе застанал пред пиедестала, с ръце опрени на едно полицейско заграждение. Мъжът стърчеше над тълпата около него и изглеждаше необичайно безразличен към оживените групи хора, които го притискаха от тротоара към заграждението. Мърфи осъзна, че присъствието на Бърк му вдъхва увереност, макар да не беше в състояние да отговори защо му е необходимо това.

Кардиналът се обърна към Бакстър и заговори с глас, в който се долавяше онзи неутрален тон на дипломатичност, така характерен за него.

— Ще останете ли с нас през целия ден, господин Бакстър?

Бакстър отдавна беше отвикнал да го наричат „господин“, но не смяташе, че кардиналът придава на това някакъв особен смисъл. Той също обърна глава и срещна очите му.

— Ако ми позволите, Ваше високопреосвещенство.

— Ще ми доставите удоволствие.

— Благодаря ви.

Той продължи да гледа кардинала, който вече се бе извърнал. Беше стар човек, но имаше остър поглед. Бакстър прочисти гърлото си.

— Извинете, Ваше високопреосвещенство. Мисля, че може би трябва да стоя малко встрани от центъра на събитията.

Размахвайки ръката си към хора в тълпата, които викаха приветствия, кардиналът отговори:

— Господин Бакстър, вие сте центърът на събитията днес. Вие и госпожица Малоун. Това наше малко шоу развихри въображението на политическите коментатори. Както се изразяват те, това е новината на деня. Всички обичат тези прецеденти, скъсването с миналото. — Той се обърна и дари Бакстър с широка ирландска усмивка. — Ако мръднете и на инч, в Белфаст, Дъблин, Лондон и Вашингтон ще си оскубят косите.

Обърна се отново към тълпата и продължи да размахва ръка, като редуваше жестове на весел поздрав с даване на благословия.

— Да, разбира се. Не бях взел предвид политическата страна на нещата, мислех само за безопасността. Не бих желал да стана причина някой да бъде наранен или…

— Бог бди над нас, господин Бакстър, а комисар Дуайър ме увери, че полицейското управление прави същото.

— Звучи окуражаващо и от двете страни. Скоро ли сте говорили с него? Имам предвид комисаря на полицията.

Кардиналът се обърна към Бакстър и го фиксира с усмивка, която показваше, че разбира шегата, но не я намира за забавна. Денят обещаваше да е дълъг.

Патрик Бърк наблюдаваше стъпалата. Забеляза своя приятел отец Мърфи близо до кардинала. Това сигурно е странен живот за един мъж. Да се обречеш на безбрачие. На бащините и майчините грижи на монсеньори и игуменки. Все едно вечно да си останеш момче. Майка му бе пожелала това за него. Свещеник в семейството беше връх в общественото положение, според тези стари ирландци. Но той бе станал ченге, което беше също толкова добре прието в онези стари квартали, и никой не бе разочарован. Най-малко той.

Видя как монсеньор се усмихва и разговаря с жената-бивш терорист от ИРА. Бърк се съсредоточи върху нея. Изглеждаше красива даже от това разстояние. Почти като ангел. Вятърът развяваше красиво русите и коси и тя постоянно отмахваше кичури от лицето си. Бърк си помисли, че ако той беше Харолд Бакстър или Морийн Малоун, нямаше да се намира на тези стъпала. Във всеки случай, не заедно. А ако бе на мястото на кардинала, щеше да ги покани там предния ден, когато на стъпалата щеше да има само безразлични гълъби, стари просякини и безобидни пияници. На кого беше идеята да се размаха този червен плащ в лицето на ирландските бунтовници? Защото ако някой се надяваше то да донесе мир, правеше огромна грешка.

Погледна нагоре и надолу по булеварда. Работници и студенти, избягали от работа и училище, за да участват в големия бум, се смесваха с амбулантни търговци, които здраво въртяха бизнес. Млади момичета бяха нарисували зелени детелини и арфи на бузите си и носеха значки с надпис: „Целуни ме. Аз съм ирландка“. Техният пример беше последван от младежи с пластмасови зелени бомбета. По-възрастните в тълпата се задоволяваха със зелени карамфили и значки с думите: „Напред, Ирландия“.

Морийн Малоун никога не беше виждала толкова много хора. По целия булевард се развяваха американски и ирландски знамена, закачени на пръчки, които стърчаха от сивите масивни сгради. Редица от хора пред „Бритиш емпайър билдинг“ разпъваше дълго зелено знаме и Морийн прочете познатите думи: „АНГЛИЯ ВЪН ОТ ИРЛАНДИЯ“. Маргарет Сингър бе казала, че това е единственият политически лозунг, който щеше да види. Единственият разрешен от главния церемониалмайстор, който беше подчертал, че знамената трябва да са красиво изработени, с бели букви на зелен фон. Полицията имаше разрешение да конфискува всяко по-различно знаме. Надяваше се, че Бакстър го е видял. Нямаше начин да го е пропуснал. Тя се обърна към монсеньор Даунс.

— Всички тези хора със сигурност не са ирландци. Монсеньор Даунс се усмихна.

— В Ню Йорк имаме такава поговорка: „Всеки е ирландец в деня на Свети Патрик“.

Тя отново се огледа, сякаш все още не вярваше на това, което виждаха очите й. Малка Ирландия, бедна и рядко населена, със своя скромен светец-покровител, почти неизвестна в останалия християнски свят, беше причината за целия този шум. Това я накара да настръхне, а в гърлото й заседна буца. Казваха с горчивина, че най-добрият износ на Ирландия са нейните синове и дъщери. Но сега разбра, че нямаше причина за горчивина. Те бяха запазили вярата си, макар и в американизирана версия.

Внезапно чу силен шум, който дойде от множеството и обърна глава към онова, което бе предизвикало суматохата. Група от петнайсетина мъже и жени бяха развили дълго зелено знаме, на което пишеше: „ЖЕРТВИ НА БРИТАНСКИТЕ ЗАТВОРИ И МЪЧЕНИЯ“. Разпозна една от приятелките на сестра си.

Полицейски конен взвод се втурна в галоп по булеварда. Плексигласовите предпазители на каските им бяха свалени. Над главите си бяха размахали полицейски палки. Откъм западното крило на катедралата на Петдесет и пета улица, покрай фургона на подвижния щаб на полицията, на Пето авеню се появи с рев моторизирана полиция.

Някакъв мъж с мегафон извика: „ЛОНГ КЕШ! ЗАТВОРЪТ В АРМА! ЗАТВОРЪТ В КРЪМЛИН РОУД! КОНЦЕНТРАЦИОННИТЕ ЛАГЕРИ! БАКСТЪР, ТИ СИ МРЪСНО КОПЕЛЕ! МОРИЙН МАЛОУН, ТИ НИ ПРЕДАДЕ!“

Тя се обърна и погледна Харолд Бакстър през празното пространство, оставено от кардинала и монсеньор, които бяха изведени по стъпалата нагоре от полицаи от службата за сигурност. Той остана изправен, в поза, изразяваща съсредоточено внимание, с поглед право напред. Знаеше, че към него има насочени телевизионни камери, готови да запишат всяко негово движение, всяко издаване на емоция, било гняв или страх. Но те напразно си губеха времето. Този човек беше британец.

Тя разбра, че камерите следяха и нея, и се обърна, за да погледне към улицата. Знамето беше вече свалено и половината от демонстрантите бяха заловени от полицията, но другата половина бе минала през полицейските заграждения и се насочи към стъпалата. Там ги очакваше редица конни полицаи.

Морийн поклати глава. Това беше историята на нейния народ: Винаги се залавяха с непреодолими неща и накрая откриваха, че те наистина са непреодолими.

Стоеше и гледаше като закована как един от последните прави мъже хвърли нещо към стъпалата.

Сърцето й пропусна един удар, докато го гледаше да лети във въздуха. Изглеждаше сякаш увисна за секунда, преди да започне да пада плавно. Слънцето блесна в него и го направи трудно за разпознаване.

— О, Боже! — тя започна да се свлича към земята, ала с ъгълчето на окото си улови Бакстър. Нито един негов мускул не бе трепнал и той се държеше, сякаш не го интересуваше какво лети към него — бомба или карамфил. Тя се изправи неохотно. Чу как на гранитните стъпала точно зад нея се разби бутилка и замръзна в очакване на експлозия от петрол или нитроглицерин, но единственият последвал звук беше сподавеното възклицание на множеството. После наоколо настана тишина. Зелена боя от разбитата бутилка бе изпръскала дрехите на хората, намиращи се наблизо. Краката й се разтрепериха от облекчение и устата й пресъхна. Сър Харолд завъртя главата си към нея и попита:

— Това също ли е част от традицията?

Тя не владееше гласа си достатъчно, за да отговори, и само го гледаше. Бакстър застана зад нея. Раменете им се докоснаха. Изпита желание да се отдръпне, обаче не го направи. Той леко обърна глава:

— Ще останеш ли до мен, докато всичко това свърши? Измести очите си към него. Бленди на фотоапарати щракаха покрай тях. каза му тихо:

— Смятам, че тук някъде има убиец, който има намерение да ме убие днес. Той външно не реагира на тази информация.

— Е, може би тук някъде има няколко, които възнамеряват да убият мен… Обещавам, че няма да се хвърлям пред гърдите ти, ако и ти обещаеш същото.

Позволи си да му се усмихне:

— Мисля, че постигнахме съгласие по този въпрос.

Бърк стоеше непоклатим под ударите и блъскането на заобикалящата го тълпа. Погледна часовника си. Целият епизод бе отнел две минути. За миг си беше помислил, че това е, което очаква, обаче за петнайсет секунди разбра, това не са фенианите.

Полицаите от службата за сигурност на стъпалата бяха действали бързо, но не особено решително пред фанатизираната тълпа. Ако тази бутилка се беше оказала бомба, щеше да се наложи да мият нещо повече от зелена боя. Бърк ливна в гърлото си голяма глътка от плоското шише. Знаеше, че този ден безопасността бе проблем от такъв мащаб, че изобщо беше престанала да бъде проблем.

Припомни си малкото, което знаеше за фенианите. Според Фъргюсън бяха ветерани, умееха да оцеляват и не бяха религиозни фанатици. Каквато и да беше тяхната мисия, те най-вероятно смятаха да се измъкнат след това, и тъкмо то според Бърк щеше да направи задачата им още по-трудна, а неговата работа — малко по-лесна. Поне така се надяваше.

Полковник Денис Лоугън успокояваше Пат и Майк, които бяха разтревожени от виковете на тълпата. Лоугън се изпъна и погледна часовника на железния стълб. Една минута след дванайсет.

— По дяволите! — извика към адютанта си майор Коул. — Започвайте този проклет парад.

— Слушам, сър.

Адютантът се обърна към Бари Дюган, офицерът, който от двайсет и пет години даваше със зелена свирка сигнал за началото на парада.

— Офицер Дюган ! Начало!

Дюган приближи свирката до устните си, напълни дробовете си и изтръгна най-продължителния и силен сигнал за всичките двайсет и пет години, през които го бе правил.

Полковник Лоугън застана пред войсковата част и вдигна ръката си. Погледна няколко пресечки нагоре и видя тълпа от журналисти и полицаи в сини униформи около някаква ирландска каруца, от която продаваха алкохол. Никога не си губят времето, ако ги оставиш на мира. Спомни си девиза на своя полк: „Разчисти пътя!“ Свали ръката си и обърна глава над дясното си рамо:

— Хо-о-о-д-о-о-м… марш!

Полкът тръгна. Армейският оркестър поде „Гариоуен“ и двеста двайсет и третия ден на Свети Патрик започна.

Глава 11

Патрик Бърк пресече булеварда до бордюра срещу катедралата и застана до загражденията. 69-и полк се изравни с катедралата и полковник Лоугън даде команда мирно.

Разделиха загражденията зад Бърк на мястото, където зелената пътека стигаше до улицата. Група обикновено облечени хора напусна парадния строй и се приближи към катедралата.

Бърк си спомни, че кардиналът случайно бе споменал пред журналистите предния ден, че любимата му песен е „Дани бой“. Диригентът на военния оркестър изглежда беше приел това като заповед и нареди на оркестъра да засвири сладката жива мелодия. Някои от хората на улицата и много сред множеството около катедралата спонтанно подеха песента. За един ирландец беше трудно да не откликне на тази песен, особено ако вече е ударил няколко.

О, Дани бой, гайдите, гайдите свирят, планината огласят, отекват в дола. Отиде си лятото, розите бавно умират. Ти върви, аз ще те чакам тук, у дома.

Бърк наблюдаваше антуража от големци, който се качваше по стъпалата: церемониалмайсторите, кметът Клайн, губернатор Дойл, сенатори, конгресмени, цялата светска власт в града и щата, а много от тях — и в държавата. Всички минаваха през отвора в загражденията, тръгваха по тясната пътека и се представяха на кардинала. После се отдръпваха бързо, както изискваше протоколът. Вярващите коленичеха и целуваха пръстена със зелен камък. Другите се покланяха или ръкуваха.

Върни се, когато лятото стъпи в полето, или зимата тиха скове долината във мраз.

Ще те чакам и денем, и под звездите в небето — о, Дани бой, колко много обичам те аз!

Морийн долавяше вълнението, изострената възбуда на сетивата, които водеха до страх и безпокойство. Всички се усмихваха и кимаха, целуваха пръстена на кардинала, стискаха нейната ръка, после ръката на Бакстър. Протягане на ръце и широки усмивки. Американците имат превъзходни зъби. Нито един развален.

Тя забеляза близо до себе си няколко мъже със студени погледи, които имаха същия израз на потисната тревога, който усещаше на собственото си лице. Долу, до загражденията, разпозна лейтенант Бърк, когото беше видяла в „Уолдорф“. Той оглеждаше всеки минаващ, сякаш беше кръвожаден убиец, а не важен гражданин. Това я накара да се почувства по-спокойна.

Около нея тълпата все още пееше. Хората се опитваха да си спомнят думите и тананикаха там, където не можеха, флейтите и корните на военния оркестър свиреха:

Но ако дойдеш и видиш мъртви цветята, то значи, че вече съм в гроба студен. Ти открий къде лежа под земята, и ела, за да кажеш молитва за мен.

Морийн поклати глава. Каква патологично тъжна ирландска песен. Опита се да отклони мислите си към други неща, но натрапващите се думи на баладата й напомняха за нейния собствен живот, за собствената й трагична любов. Дани бой беше Брайън, защото Дани бой бе любимият на всяко ирландско момиче. Не можеше да избяга от това послание към нея като ирландка. Усети очите си да се замъгляват и нещо да стяга гърлото й.

Ще те чуя, когато над мен коленичиш, за да стоплиш с дъха си гроба студен. Наведи се и тихо кажи, че ме обичаш, и аз ще спя в мир, докато пак се съберем.

Бърк видя, че 69-и полк се изтегля. Когато и последната редица изчезна от мястото пред катедралата, усети, че диша по-леко. Потенциалните мишени вече не бяха струпани около катедралата, отново бяха разпръснати — някои по стъпалата, някои на малки групи заедно с полка, трети потеглиха в лимузини към парадните трибуни пред парка, а други — на път към домовете си или летищата.

В задните редици на 69-и Бърк видя ветерани от полка в цивилни дрехи, маршируващи като отделен взвод. Зад тях вървяха гайдите и тъпаните на полицейския оркестър „Емърълд Съсайъти“. Килтовете им се развяваха, гайдите пищяха, а тъпаните биеха военен марш. Начело на този оркестър Финбар Дивайн, техният доживотен диригент, вдигна масивния си жезъл и нареди да свирят „Дани бой“, докато минаваха покрай катедралата. Бърк се усмихна. Сто деветдесет и шест маршируващи оркестри щяха да свирят днес „Дани бой“ за кардинала. Каква комбинация от силата на пресата и случайната забележка на кардинала. Преди денят да е свършил, Негово високопреосвещенство щеше да съжалява, че някога е чул тази песен и щеше да моли Бог никога да не я чуе до края на живота си.

Бърк се присъедини към групата на старите ветерани зад 69-и полк. Следващото най-вероятно място, където можеше да се очакват неприятности, бяха парадните трибуни на Шейсет и четвърта улица. Там мишените отново щяха да бъдат струпани като примамливо узрял плод. Освен това в деня на Свети Патрик най-бързият начин да се изнесеш от центъра на града беше да участваш в парада.

Възвишенията и оголените скали в Сентръл парк бяха пълни с народ. Имаше няколко човека, покатерени на дървета.

Полковник Лоугън знаеше, че сега хиляди хора бяха тръгнали след него. Можеше да долови токовете, които минаваха през полка му и се предаваха назад към цялата върволица на парада. Дори последният взвод от стари ветерани на ИРА бе уловил темпото и духа. Измръзнали и уморени, старите войници щяха да минат сред настъпващия мрак покрай зрителите, които щяха вече да бъдат преситени, изморени и пияни.

Лоугън видя как присъстващите политици напускат парада и се отправят към празничните трибуни, за да заемат местата си. Той издаде обичайната заповед „Глави наляво“, минаха покрай трибуните и поздравиха. Сега, когато задачата му бе изпълнена, можеше да диша по-леко.

Патрик Бърк се отдели от парадния строй при Шейсет и четвърта улица, проправи си път през тълпата и влезе през задната врата на фургона, където беше подвижният полицейски щаб. Един телевизор излъчваше новинарска програма, която отразяваше парада. Имаше три радиостанции, всяка настроена на различен канал, които пропукваха в полумрака. На малки табуретки седяха няколко души, обслужваха електрониката и бяха заети с писане.

Бърк позна сержант Джордж Бърд от Бюрото на специалните служби.

— Големият Бърд.

Бърд вдигна глава от едната радиостанция и се засмя,

— Патрик Бърк, бичът за ирландските революционери, защитник на вярата.

— Върви на майната си, Джордж — и той запали цигара.

— Четох доклада ти тази сутрин. Какви са тия финигани? Какво искат?

Бърк се отпусна на една табуретка.

— Фениани.

— Фениани, финигани… Все тая. Кои са те?

— Фенианите са били група ирландски воини и поети. Около 200 години след Христа. През 19-и век също е имало ирландска антибританска партизанска армия. Те също наричали себе си фениани.

Бърд се изкиска:

— Това не са ли малко остарели разузнавателни данни, Бърк? Сигурно си ги изровил на „Пълийс Плаца“.

— Бяха заведени по едно и също време с твоето досие. Бърд изпухтя и се облегна назад.

— Ами кой е този Фин Мак… някой си?

— Първият предводител на фенианите. Мъртъв е от хиляда и седемстотин години.

— И сега новият използва името му като псевдоним?

— Така мисля.

Бърд започна да слуша радиосъобщенията. Докладваха командните постове, разположени в двете посоки на булеварда. Постът до Презвитерианската църква на Петдесет и четвърта улица докладва, че всичко е спокойно. Същото съобщиха и от другия пост, намиращ се на дванайсетия етаж на Дженеръл Мотърс билдинг. Подвижният щаб при катедралата също докладва, че няма произшествия. Бърд вдигна радиофона, поколеба се за миг, после каза тихо:

— Подвижен на Шестдесет и четвърта. Всичко е спокойно около трибуните. Край. — Постави обратно радиофона и се обърна към Бърк: — Прекалено спокойно ли ти се струва?

— Не започвай пак — Бърк вдигна телефона и набра някакъв номер: — Джак?

Джак Фъргюсън погледна към затворената врата на спалнята, където жена му спеше дълбоко, после започна тихо:

— Патрик — той хвърли поглед към кухненския часовник на стената, — сега е дванайсет и половина. Нали щеше да се обаждаш на всеки кръгъл час?

— Бях на парада. Имаш ли нещо за мен? Фъргюсън погледна към един тефтер до телефона, където имаше нахвърляни бележки.

— Днес е трудно да откриеш някого.

— Знам, Джак. Тъкмо затова днес е подходящия ден.

— Точно така. Но все пак успях да науча, че мъжът, който се нарича Макмейл, е привлякъл няколко безумци от временната ИРА в Бостън.

— Интересно. Нещо за оръжия? Експлозиви?

— Не, но в тази страна човек може да си купи всичко, от пистолети до танкове.

— Нещо друго?

— Непълно описание на този, който се нарича Макмейл, висок, слаб, мургав…

— Това може да бъде и майка ми.

— Носи отличителен пръстен. Никога не го сваля.

— Не е особено умно от негова страна.

— Не е. Сигурно смята, че пръстенът представлява някакъв вид магия. Ирландците са суеверни хора. Пръстенът е огромен, може би е антика, а може и да е наследствен. Освен това, изрових нещо интересно за този Макмейл. Това е само слух, но… изглежда сякаш веднъж вече е залавян от британското разузнаване и е компрометиран.

— Чакай малко. — Бърк се опита да подреди мислите си. Сега за кой ли път днес си зададе въпроса дали не ставаше дума за двойна игра. Там, където имаше ирландски заговор, със сигурност имаше и британски. След осемстотин години на почти непрекъснато водене на тази битка двамата противници изглеждаха неразривно свързани в странна прегръдка, обречена да продължи вечно. Ако ирландската война бъде пренесена в Америка, тогава и англичаните ще се появят тук, за да участват. Не толкова казаното от Фъргюсън, колкото присъствието на майор Бартолъмю Мартин в Ню Йорк, беше признак за приближаването на тази битка. Майор Мартин знаеше повече от това, което казваше. Бърк попита в слушалката:

— Има ли нещо друго?

— Не… Сега трябва да се разтичам да свърша една работа. Ще оставя съобщение в „Пълийс Плаца“ на Лангли, в случай че изникне нещо. Ще се видим в зоопарка, ако нещо не се случи дотогава.

— Нямаме много време, Джак — каза Бърк.

— Ще направя каквото мога, за да избегнем насилието. Но не трябва да бъдеш твърде суров с момчетата, ако ги откриеш. Наши братя са все пак.

— Да… братя… — Бърк затвори телефона и се обърна към Бърд. — Беше един от моите информатори. Смешно човече, хванато в двойния капан на вроденото си чувство за приличие и необузданите си политически възгледи.

Той излезе от фургона и се смеси с навалицата на ъгъла на Шейсет и четвърта улица. Започна да наблюдава пълните с хора трибуни от другата страна. Ако има да става нещо неприятно, то най-вероятно ще стане там. Другите възможни цели, изброени от Джак Фъргюсън — банките, консулствата, бюрата на самолетните агенции, местата, свързани с правителствата в Лондон, Дъблин и Белфаст — бяха дребна риба в сравнение с парадните трибуни, претъпкани с американци, британци, ирландци и важни чуждестранни персони. Бърк разбираше, че катедралата също е едра риба. Но никоя ирландска групировка не би посегнала на нея.

Дори официалната ИРА на Фъргюсън, състояща се предимно от марксисти — привърженици на ненасилието и атеисти, не биха го допуснали като въвможност. „Временните“ използваха насилствени методи, ала бяха предимно католици. Само сред ирландците можеха да се намерят червени пацифисти и католици-атентатори.

Бърк разтърка уморено очи. Да, ако нещо трябва да се случи днес, това ще стане на парадните трибуни.

Тери О’Нийл лежеше на спалнята. Телевизорът работеше и предаваха парада. Дан Морган седеше на перваза на прозореца, надвесен към Шейсет и четвърта улица. Забеляза висок мъж в цивилни дрехи да излиза от полицейския фургон и продължи да го наблюдава, докато той си запали цигара, оглеждайки внимателно улицата и околните сгради. Съвсем скоро полицията, ФБР, може би дори ЦРУ и Британското разузнаване щяха да са по следите им. Това се очакваше. Ирландците имаха такава традиция — да информират и предават. Ако не беше тази слабост в националния им характер, да са се отървали от англичаните още преди векове. Но този път нещата бяха по-различни. Макмейл беше мъж, когото никой не би предал, фенианите бяха група, свързана много по-здраво от древния клан, обединени от голяма скръб и велика омраза.

Телефонът извъня. Морган отиде в дневната, затвори вратата след себе си и вдигна слушалката.

— Да?

Чу гласа на Фин Макмейл, после затвори и бутна вратата. Взря се в Тери О’Нийл. Не беше лесно да убиеш жена и все пак Макмейл нямаше да го накара да направи нещо, което той самият не би извършил. Морийн Малоун и Тери О’Нийл. Между тях нямаше нищо общо, освен произхода и факта, че двете нямаха и петдесет процента шанс да посрещнат следващото утро.

Глава 12

Патрик Бърк тръгна по Трето авеню, отбивайки се по пътя си в ирландските кръчми. Тротоарите гъмжаха от гуляйджии, заети с традиционното обикаляне на баровете. По витрините на повечето магазини и ресторанти имаше залепени хартиени детелини и арфи. Беше пословична истина, че в деня на Свети Патрик ирландците минаваха по Пето авеню, а после се отклоняваха по Трето. Бърк забеляза жени и мъже, които вече леко залитаха. Ръкостисканията не преставаха. Това също беше традиция — сякаш всички се поздравяваха за това, че са ирландци или просто затова, че са достатъчно трезви, за да улучат ръката на някой друг.

Бърк спря пред „П. Дж. Кларкс“ в началото на Петдесет и пета улица — тухлена реликва от деветнайсети век. Беше пощадена от разрушителите на стари сгради, но оставаше затворена сред високите тромави блокове наоколо и Централната банка на военноморския флот, която приличаше на черен калкулатор „Сони“ с невероятен брой бутони.

Бърк влезе през вратите от релефно стъкло, отиде до претъпкания бар и си поръча бира. Потърси с поглед познати лица — някой информатор, стар приятел или длъжник — не откри никого. Твърде много познати лица липсваха днес.

Измъкна се отново навън и задиша студения въздух, докато усети главата си да се прояснява. Продължи да върви, спирайки в отдавна забравени барове, в магазини, чиито притежатели бяха ирландци, навсякъде, където видеше компактна група от хора да разговарят на тротоара. Мислите му препускаха бързо и той несъзнателно ускори крачка, за да не изостава от движещите се потоци от хора.

Денят бе започнал странно и всяка случка, всеки разговор засилваха усещането му за нереалност. Извади цигара от джоба си, запали я и тръгна отново на юг.

Бърк впери поглед в позлатените букви на витрината на „П. Дж. Дон Лийвис“, малка незабележима кръчма на Четирийсет и седма улица. „П. Дж. Дон Лийвис“ беше едно от любимите свърталища на хора, представящи се за членове на ИРА, барови патриоти. От време на време там наистина се появяваше истински член на ИРА от противоположната страна и лесно можеше да се разпознае по това, че рядко стоеше на бара, а най-често седеше сам в сепаре. Такива хора биваха винаги бледи, в резултат на постоянната ирландска мъгла или известно време прекарано в затвора. Ню Йорк и Бостън бяха техните убежища, там откриваха ирландска култура, ирландски кръчми, ирландци без гелигнит.

Бърк влезе и се промуши между двама мъже, които си говореха на бара. За случая реши да използва ирландския си акцент:

— Черпя, господа. Барман, по едно на всички. Обърна се към мъжа отляво, млад работник. Човекът изглеждаше подразнен. Бърк се усмихна:

— Трябваше да се срещна с едни приятели в „П. Дж.“, но не мога да си спомня какво точно беше: „П. Дж. Кларкс“, „П. Дж. О’Хара“, „П. Дж. Мориарти“, „П. Дж. О’Рурк“ или тук. Адски тъпо. — Бирата пристигна и Бърк плати. — познавате ли Кевин Майкълс или Джим Мелоу, или пък Лайъм Конъли? Да сте ги виждали днес?

Мъжът отдясно отвърна:

— Интересен списък. Ако наистина ги търсиш, можеш да бъдеш сигурен, че те ще те намерят.

Бърк го погледна право в очите.

— Точно на това разчитам.

Мъжът продължи да го наблюдава мълчаливо. Бърк усети миризмата на бира, която се излъчваше от дъха и дрехите му.

— Търся също Джон Хики.

Никой от двамата не отвърна. Бърк пи продължително и остави халбата.

— Благодаря, господа. Отивам в „Грийн Дерби“. Довиждане.

Обърна се и тръгна покрай бара. Едно огледало отстрани отразяваше двамата мъже, които, събрали глави с бармана, гледаха след него.

Повтаряше тази история или подобна на нея във всеки бар, който му се струваше обещаващ. Минаваше от уиски на тъмна бира и горещо кафе, а в една кръчма изяде сандвич. От това се почувства по-добре. Минаваше от едната на другата страна на Трето и продължаваше да върви на юг. Във всеки бар споменаваше къде отива. На всеки ъгъл се спираше и чакаше да чуе зад себе си колебливи или спиращи стъпки. Тананикаше и залагаше себе си като примамка, но днес рибата не кълвеше.

Бърк ускори ход. Времето изтичаше. Погледна часовника си. Минаваше четири, а в четири и трийсет трябваше да бъде в зоопарка. Спря до една телефонна кабина.

— Лангли? Трябват ми петстотин за Фъргюсън.

— По-късно. Не се обаждаш заради това, нали?

Бърк запали цигара.

— Какво знаеш за майор Бартолъмю Мартин?

Известно време слушалката остана няма. После Лангли каза:

— О, имаш предвид оня тип от Британското разузнаване. Не бива да те притеснява.

— Защо не?

— Защото аз казвам така. — Лангли направи пауза. — Много е заплетено… ЦРУ…

— Някой път ще ми разкажеш. Има ли нещо, което трябва да знам?

— ФБР най-после реши да разговаря с нас — рече Лангли. — Установили са покупка на оръжие в Ню Джърси. Дузина автоматични пушки М-16, няколко снайпера, пистолети и пластичен експлозив. Също и десетина от онези еднократни ракетомети. Собственост на американската армия.

— Някакви други подробности?

— Само това, че купувачите са говорили с ирландски акцент и не са се договорили за пренасянето им в Ирландия, както друг път.

— Звучи като заплаха.

— Ще ми се да разбера какво чакат?

Бърк поклати глава.

— Не знам. Остава по-малко от час до края на парада. Оръжията би трябвало да ни подскажат каква операция предстои.

— Мартин е на мнение, че ще взривят британска банка на „Уолстрийт“. Комисарят на полицията е издал заповед да се отклонят детективи и патрулиращи от парада, за да отидат на онова място — каза Ленгли.

— Защо им е притрябвало да дойдат чак дотук, за да вдигнат във въздуха една банка? Искат нещо друго… Нещо, което могат да намерят само тук.

— Може би — Лангли замълча. — Нямаме особен напредък, нали?

— Твърде много са възможните мишени. Твърде голяма е зоната за охрана. Инициативата е винаги у този, който атакува.

— Ще си спомня тези думи, когато се изправя пред комисаря.

Бърк погледна часовника си.

— Трябва да се срещна с Фъргюсън. Той е последният ми коз.

Остави слушалката, излезе отвън и махна на едно такси.

Бърк мина през отворената врата край „Арсенала“. На дневна светлина зоопаркът не изглеждаше чак толкова зловещ. Деца с родители или детегледачки се разхождаха по алеите, хванали сладкиши, балони или други предмети, подходящи за целта и мястото, на което се намираха. Големият часовник показваше четири и трийсет. На часовниковата кула внезапно се раздвижиха месингови маймунки, обиколиха камбанката с вдигнати чукчета и удариха часа. Докато отекваше звукът на гонга, се чу на запис песента „Оркестърът на Макнамара“.

Бърк откри Фъргюсън на терасата на ресторанта. Седеше на малка маса, скрил лице зад „Ню Йорк Таймс“. Две чаши чай димяха на масата. Бърк дръпна един стол, седна срещу него и взе едната чаша.

Фъргюсън свали вестника.

— Навсякъде се носи слух, че ще има обир на голяма британска банка в района на „Уолстрийт“.

— Кой ти каза?

Фъргюсън не отговори. Бърк огледа зоопарка и хората по пейките. После се обърна към Фъргюсън и го погледна строго. Фъргюсън продължаваше да мълчи.

— Майор Мартин — каза той, — е това, което се нарича агентпровокатор. Каква е играта му още не знам. Но мисля, че знае повече, отколкото казва на всеки от нас. — Стъпка цигарата си. — Добре, забрави какво ти е казал Мартин. Кажи ми какво мислиш ти. Времето е…

Фъргюсън вдигна яката на палтото си, защото вятърът ставаше по-силен.

— Знам за времето. Това е относително. Ако се опитват да те огънат по този модерен начин със светене в очите, вместо да ти теглят куршума, времето минава много бавно. Ако се опитваш да намериш нещо до залез слънце, минава бързо. Ако избързаш с десет минути, вместо да закъснееш, може и да имаш време да направиш нещо.

— Да направя какво? Фъргюсън се наклони над масата:

— Току-що идвам от катедралата. Джон Хики, който не е стъпвал в църква, откакто обра онази в Дъблин, дремеше на първата скамейка. Старецът е пуснал брада, но аз мога винаги да го позная.

— Продължавай.

— Литургията, която започна в четири часа, ще свърши скоро и хиляди хора ще започнат да излизат от катедралата. Времето, когато всички си тръгват от работа, също е пет часа.

— Точно така. Нарича се час пик.

— Ветераните от ИРА и представителите на различните графства точно сега маршируват по булеварда. И двете групи са съставени от хора в цивилни дрехи и не всички се познават. Всеки може да се вмъкне между тях.

— Слушам те, но побързай.

— Трябва да ти обясня пътя на разсъжденията си, за да можеш да си направиш заключение…

— Карай по-нататък.

— Добре. Полицаите са изморени. Някои свършват дежурството си. Тълпата е неспокойна, има много пияни. Събитията необратимо приближават към своя край. Скоро ще се разрази отдавна очакваната буря.

— Без поезия, ако обичаш.

— Фин Макмейл е Брайън Флин. Преди Морийн Малоун да напусне ИРА, тя и Брайън Флин са били любовници.

Бърк се изправи:

— Той преследва нея.

— Пълна лудост е човек да нарича себе си Фин Макмейл. „Водач на фенианите“ идеше да свърши работа.

— В катедралата ли?

— Има ли по-подходящо място? Ирландците обичат спектакъла, грандиозните жестове. Дали ще спечелят или не, няма значение. Ирландия винаги помни своите мъченици и герои заради техния стил, не заради техните успехи или провали. Кой ще забрави възкръсналия Фин Макмейл и неговите фениани, които отвличат или убиват невярната му любовница в катедралата „Свети Патрик“ в Ню Йорк, в деня на Свети Патрик? Не, това няма да бъде забравено.

Мислите в главата на Бърк препускаха.

— Не вярвах, че ударът ще бъде нанесен в катедралата… но така всички факти идват на мястото си.

— По дяволите фактите. Това подхожда на характерите им. Подхожда на историята, на съдбата, на…

— Майната й на историята — Бърк хукна към стъпалата на терасата. — Майната й на съдбата, Джак!

Той се втурна по алеята към Пето авеню. След него Фъргюсън извика:

— Твърде късно! Твърде късно!

Тери О’Нийл гледаше преминаването на ветераните по телевизията. Сцената на Шейсет и четвърта улица се смени с изглед от покрива на център „Рокфелер“. Пред катедралата минаваше войсковата част на графство Тайрън. Камерата снимаше в едър план. Тя се изправи и се приближи до телевизора. Лицето на баща й внезапно изпълни екрана и коментаторът, който го бе познал, спомена името му. Тери сложи ръка върху лицето си. Най-после в главата й просветна значението на това, което щеше да се случи — с нея, с него, с всички.

— О, не… татко! Не им позволявай да направят това!

Дан Морган я погледна.

— Даже и да можеше да те чуе, вече не би могъл да направи нищо.

Телефонът иззвъня и Морган вдигна слушалката. Слуша известно време.

— Да, готов съм, както винаги.

Затвори, после погледна часовника си и започна да отброява шейсет секунди, като се разхождаше в стаята. Тери О’Нийл вдигна поглед от екрана и го погледна.

— Това ли е?

Той хвърли поглед към парада, минаващ на екрана, после към нея.

— Да. И нека Бог ни помогне, ако сме сгрешили…

— Сега само Бог може да ви помогне.

Морган влезе в спалнята, отвори крайното крило на прозореца и размаха зелено знаме с детелини.

Глава 13

Брендън О’Конър стоеше сред тълпата на Пето авеню. Той вдигна поглед и видя знамето с детелини да се развява от прозореца на Шейсет и четвърта улица. Пое дълбоко въздух и се придвижи зад парадните трибуни, където минаването на пешеходци беше позволено под строгия надзор на патрулиращите полицаи. Запали цигара и забеляза, че димът се разсейва в южна посока над рамото му.

О’Конър пъхна дясната си ръка в джоба на палтото, свали ластика от дръжката на една граната, за да освободи щифта, и го задържа с палеца си. Докато се промъкваше сред гъстата навалица, мушна гранатата през разрез в джоба си и я пусна да падне на тротоара. Усети дръжката на детонатора да удря глезена му при падането. Повтори процедурата с друга граната в левия джоб и бързо започна да си пробива път навън.

След седем секунди двете се взривиха една след друга. Първата граната, в която имаше капсула със сълзотворен газ, започна да свисти тихо. Втората граната съдържаше сигнален дим. Той се вдигна на огромни, гъсти, зелени облаци, които се понесоха на юг към трибуните.

Брендън О’Конър не спираше да върви. Зад гърба си чуваше звуковете на изненада, когато пушекът стигна до лицата на хората, последвани от паника и уплашени писъци. Димът и задушливият газ бързо се разпръсваха над множеството по тротоара и приближаваха към трибуните. О’Конър пусна още четири такива гранати, бързо се мушна през един отвор в каменната стена и се изгуби в здрачните сенки на парка.

Патрик Бърк се прехвърли през ниската каменна ограда на Сентръл парк и се сля с множеството близо до трибуните. Нарастващи облаци зелен дим се кълбяха срещу него. Очите му започнаха да сълзят преди димът да стигне до тях. По дяволите! Покри лицето си с носна кърпа и изтича на булеварда, но там маршируващите бяха обзети от паника и Бърк се озова във водовъртежа на настъпилото объркване. Знамето на преминаващата войскова част беше паднало на земята и под краката на тичащите хора той прочете: „ВЕТЕРАНИ НА ИРА ОТ БЕЛФАСТ“. Докато си пробиваше път с лакти към другата страна на улицата видя, че редиците им бяха осеяни с агитатори, или както ги наричаше, професионални пискуни. Добре замислено, мислеше си той, добре изпълнено.

На Шейсет и четвърта Джеймс Суини опря здраво гръб на стълба на уличната лампа и се опита да устои на засилващия се натиск на хората срещу него. През джобовете на огромната мушама ръцете му стискаха дългите дръжки на специални клещи за рязане на тел, закрепени за колана му. Остави полите на дрехата си да паднат върху кабелите, които излизаха от фургона на подвижния полицейски щаб. Преряза първо телефонните жици, а после електрическия кабел в основата на стълба. Суини се премести на три крачки сред тълпата и пусна клещите в шахтата до бордюра. Остави се да бъде отнесен от вълната на движещите се маси от участници в парада и зрители към Шейсет и четвърта, далече от булеварда и задушливия газ.

Във фургона на подвижния щаб операторите пред телефоните чуха странен пукот и апаратите замлъкнаха. Секунда по-късно угаснаха всички лампи. Един от мъжете погледна силуета на Джордж Бърд, очертан пред малък страничен прозорец:

— Телефоните прекъснаха.

Бърд залепи лицето си към прозорчето и погледна основата на уличния стълб.

— О, Боже! Кучи синове!

Обърна се и грабна една радиостанция. През това време шофьорът на фургона включи вътрешното захранване. Бърд започна да предава:

— До всички станции! Захранването на подвижния щаб на Шейсет и четвърта прекъснато. Работим с радиостанции, включени на генератор. Телефонните линии отрязани. Ситуацията е неизяснена…

През вратата нахълта Бърк и грабна радиостанцията от ръката му.

— Подвижен на Петдесет и първа, чуваш ли ме? Вторият фургон до катедралата отговори:

— Роджър. Тук всичко е спокойно. Конни и моторизирани единици се движат към вас.

— Не! Слушайте!

Когато деветнайсетте бронзови камбани в северната кула на катедралата удариха в пет часа, часовниковият механизъм на кутията, скрита върху носещата греда над камбаните, затвори електрическата верига. Кутията, която представляваше излъчвател с широк обхват, започна да изпраща смущаващи сигнали по целия спектър на радиообхвата. От точката си на излъчване, високо над улицата, излъчвателят заглуши всички двупосочни радиостанции в центъра на града.

В слушалката на Бърд се чу силно пищене.

— Подвижен на Петдесет и пета, чувате ли ме? Операцията ще бъде извършена в катедралата…

Звукът стана по-силен и премина в писък, като от микрофония.

— Подвижен на Петдесет и пета… Радиотелефонът падна от ръката му. Той се обърна към Бърк.

— Заглушават ни.

— Чувам… Ама че лайняна работа!

Бърд се хвърли към централния апарат и бързо започна да превключва каналите. Всички бяха заглушени.

— Копелета!

Бърк стисна рамото му:

— Слушай, изпрати няколко момчета до обществените телефони. Да се обадят в „Пълийс Плаца“ и в жилището на енорийските свещеници. Да се опитат да предадат съобщението на полицията около катедралата. Подвижният щаб там може все още да има телефонна връзка.

— Съмнявам се.

— Да кажат…

— Знам, знам. Чух.

Бърд изпрати четирима човека от фургона. Погледна от страничния прозорец носещите се потоци от хора и видя подчинените си да си пробиват път сред тях. Обърна се да каже нещо на Бърк, обаче той бе изчезнал.

На стъпалата на катедралата Морийн Малоун видя цивилен полицай как се опитваше да накара радиотелефона си да заработи. Няколко полицаи тичаха наоколо, предаваха съобщения и получаваха заповеди. По държанието им можеше да се разбере, че сред тях беше настъпило объркване.

Полицаи влизаха и излизаха от фургона на ъгъла отдясно. Забеляза промяна сред зрителите на тротоара. Сякаш бяха получили някакво съобщение, което хората на стъпалата не знаеха. През множеството премина шепот, главите се заизвръщаха в северната посока на булеварда, сякаш съобщението бе дошло от тази страна, като в детската игра „Предай по-нататък“. Тя се обърна на север, но не видя нищо необичайно, освен тревогата на хората. После забеляза, че участниците в парада бяха забавили марша си. Извъртя се към Харолд Бакстър:

— Нещо не е наред.

Камбаните удариха последния от петте удара, след което подеха „Есен“ — първият от химните, които по традиция звучаха в пет часа.

Бакстър кимна:

— Бъди нащрек.

Войсковата част от графство Корк премина бавно покрай катедралата, а зад нея полкът от Мейо маршируваше на място, защото парадът необяснимо защо забуксува. Церемониалмайсторите говореха с полицаите. Морийн забеляза, че кардиналът изглеждаше раздразнен, ала видимо не беше притеснен от увеличаващата се наоколо бъркотия.

От фоайетата на център „Рокфелер“, Олимпик Тауър и другите близки небостъргачи потекоха реки от чиновници и продавачи. Те с блъскане се опитваха да излязат от района или да си намерят по-удобно място за гледане.

Внезапно сред това стълпотворение се чу силен вик. Морийн се обърна наляво. От предния вход на „Секс“ изскочиха десетина души, облечени в черни костюми и бомбета. Носеха бели ръкавици и яркооранжеви шарфове през гърдите. Повечето държаха бастуни. Бутнаха настрани едно от загражденията и развяха дълга лента с надпис: „БОЖЕ, ПАЗИ КРАЛИЦАТА. ЪЛСТЪР ЩЕ ОСТАНЕ БРИТАНСКИ ЗАВИНАГИ!“

Морийн усети сърцето си да се разтуптява. Спомни си за Ълстър, за сезона на маршовете през лятото, когато оранжистите минаваха през градове и села да прокламират предаността си към Бог и Кралицата. Спомни си тяхната омраза към съседите им католици.

Сред тълпата се чуха освирквания и дюдюкане. Някакъв стар ветеран от ИРА, подкрепил се с алкохол, мина през полицейската бариера и изскочи на улицата. Втурна се с крясъци срещу оранжистите:

— Гадни, шибани педерасти! Ще ви избия всички!

Половината от оранжистите вдигнаха мегафони и запяха:

Дайте въже да обесим папата!

Дайте сирене да го задавим!

Дайте с газ да го залеем,

и на кладата да го запалим!

Няколко човека от разгневената тълпа се откъснаха от тротоарите и хукнаха по улицата, предвождани от хора, незнайно как оказали се техни водачи. Този челен отряд скоро бе последван от групи мъже, жени и младежи. Загражденията започнаха да падат нагоре и надолу по булеварда.

Малкото конни полицаи, които не се бяха отправили към парадните трибуни, се строиха в защитна фаланга около оранжистите. Няколко патрулки се появиха на Пето и тръгнаха да спасяват оранжистите от развилнялата се тълпа. Полицаите отблъскваха с палки тези, които се опитваха да се доберат до все още пеещите оранжисти. Всички методи за овладяване на масови безредици, научени в Полицейската академия и на улицата, влязоха в действие, за да бъдат спасени от линчуване дузина оранжисти. Най-после, изправени пред стотиците хора, те сякаш осъзнаха рискованото си положение. Пуснаха мегафоните и лентата, и заедно с полицаите си запробиваха път към защитата, която предлагаше една приближаваща патрулка.

Патрик Бърк хукна по Пето авеню, като се опитваше да избягва сблъсквания със зрителите и участниците, които изпълваха цялото пространство. Спря до паркирана полицейска кола. Задъхан, извади и вдигна полицейската си значка.

— Можете ли да се обадите на подвижния щаб до катедралата?

Патрулиращият поклати глава и посочи пращящата радиостанция.

— Закарайте ме до катедралата. Бързо! — и сграбчи дръжката на страничната врата.

Униформеният сержант, който седеше до шофьора, подаде навън главата си и извика:

— Няма да стане! Не можем да се движим през хората. Ако сгазим някого, ще ни скъсат задниците.

— По дяволите!

Бърк тресна вратата и пресече от другата страна. Прескочи стената на Сентръл парк и хукна по тясна уличка, успоредна на Пето. Излезе от парка на един площад и се понесе на юг през все по-силно беснеещото множество. Знаеше, че може да му отнеме половин час да измине деветте пресечки до катедралата. Знаеше също, че успоредните улици не даваха по-добър шанс. Нямаше да успее.

Внезапно погледът му попадна на един черен кон. Млада жена-полицай с руси коси, прибрани под каската, седеше безучастно на него. Успя да се приближи до нея и вдигна значката си:

— Бърк, разузнавателния отдел. Трябва да стигна до катедралата. Може ли да се кача зад теб и да прекараш тая кранта през тълпата?

Тя го огледа, преценявайки одърпания му вид:

— Това не е кранта, лейтенант. Ако толкова бързаш, скачай на седлото!

Бърк се хвана за ръката й, постави крак в стремето и се отпусна тежко зад нея. Жената смушка коня:

— Ди-и-й! Хайде, Комисар!

— Аз съм само лейтенант. Жената му хвърли поглед през рамо:

— Така се казва конят, Комисар.

— О, а как…

— Полицай Фостър… Бети.

— Браво. Хубави имена. Хайде сега по-бързо!

Обученият полицейски кон и ездачката се хвърлиха в стихията от хора. Препускаха, заобикаляха, търсеха празни места, разпръскваха по пътя си групи, без да наранят някого.

Бърк здраво се държеше за кръста на жената. Погледна през рамото й и видя, че наближават кръстовището на Петдесет и седма. Викна в ухото й:

— Добре танцуваш, Бети. Често ли идваш тук?

Жената извърна глава и го погледна:

— Този пробег сигурно е много важен, лейтенант.

— Това е най-важният конски пробег от времето на Пол Ривиър насам.

Майор Бартолъмю Мартин беше застанал на прозореца в малка стая на десетия етаж в Бритиш емпайър билдинг на центъра „Рокфелер“. Погледа известно време безредието, вихрещо се около катедралата, после се обърна към мъжа, застанал зад него.

— Е, Крюгер, изглежда фенианите са се появили.

Другият мъж, който беше американец, отговори:

— Да, за добро или не — той замълча, после попита: — Знаеше ли, че това ще се случи?

— Не със сигурност. Брайън Флин не ми доверява всичко. Дадох му някои идеи, варианти. Единствената забрана, която му наложих, е да не посяга на британска собственост или персонал, например, да не вдига във въздуха тази сграда. Но с тези хора човек никога не може да е съвсем сигурен. — Майор Мартин остана загледан в пространството известно време, после заговори тихо и унесено: — Знаеш ли, Крюгер, когато най-сетне хванах копелето миналата зима в Белфаст, той бе един смазан мъж, физически и умствено. Единственото, което искаше от мен, беше да го убия бързо. И те уверявам, че аз силно исках да изпълня желанието му. Но после размислих. Както казваме ние, дадох му команда „кръгом“, посочих му Америка и го пуснах на свобода. Това беше опасна игра, като да хванеш лъва за опашката. Но мисля, тя даде резултат.

Крюгер дълго го гледа, после заключи:

— Надявам се правилно да си преценил реакцията на американската общественост.

Мартин се усмихна и отпи малко от плоско шише:

— Ако американската общественост вчера е била раздвоена по отношение на ирландския проблем, днес вече не е толкова раздвоена. — Той погледна Крюгер: — Сигурен съм, това ще окаже огромна помощ на твоята служба.

Крюгер отговори:

— А в случай, че не помогне, тогава ни дължиш услуга. Всъщност исках да обсъдя с теб нещо, което планираме в Хонг Конг.

— Някаква интрижка, значи. Да, да, искам да ми разкажеш за нея. Но по-късно. Сега се наслади на парада.

Той отвори прозореца и в стаята нахлу шумът от чупене на прозорци, полицейски сирени и хиляди викове:

— Както казват те: „Напред, Ирландия“.

Глава 14

Морийн Малоун усети някой да я потупва по рамото. Обърна се и видя мъж, който държеше пред лицето й значка.

— Бюро на специалните служби, госпожице Малоун.

Част от тълпата започва да се насочва насам. Трябва да ви приберем в катедралата. Вас също, господин Бакстър. Моля, последвайте ни!

Бакстър погледна хората долу на улицата. Видя редицата от полицаи, застанали рамо до рамо покрай бордюра.

— Мисля, че засега тук сме в безопасност.

Мъжът отговори:

— Сър, трябва да се махнете оттук, заради безопасността на другите хора на стъпалата. Моля ви…

— Да, да, разбирам. Е, госпожице Малоун, мисля, че той има право.

Морийн и Бакстър се обърнаха и изкачиха стъпалата. Морийн виждаше червените дрехи на кардинала, който вървеше пред тях. От двете му страни крачеха цивилни полицаи.

Други хора от специалните служби бяха обградили монсеньор, останалите свещеници и духовни лица. Очите им непрестанно шареха из тълпата. Двама от специалните служби забелязаха, че непознати хора отвеждат кардинала, Малоун и Бакстър в катедралата и тръгнаха след тях, разблъсквайки хората пред портала. Двама свещеници на най-горните стъпала ги последваха и двамата полицаи почувстваха как нещо твърдо беше опряно в гърбовете им.

— Не мърдайте или ще ви надупчим гърбовете — рече тихо единият от свещениците.

Полицаите от подвижния щаб бяха загубили радиовръзка, когато започнаха смущенията в ефира, но продължаваха да докладват по телефоните. Без предупреждение, от Петдесет и пета улица се появи линейка, която сви рязко и се удари странично във фургона. Той отскочи напред и кабелите, които го свързваха с уличния стълб, се скъсаха. Двамата мъже в линейката се измъкнаха от нея и моментално изчезнаха в претъпканото фоайе на Олимпик Тауър. Морийн Малоун, Харолд Бакстър и кардинала вървяха редом по централната пътека в пълната с хора катедрала. Двама мъже ги следваха. Други двама водеха отпред. Морийн видя, че свещеникът на амвона беше отец Мърфи, а до мястото за даване на причастие бе коленичил друг свещеник. Когато приближи до него, й се стори, че открива нещо познато в лицето му.

Кардиналът се обърна и огледа пътеката назад, после попита придружителите си:

— Къде е монсеньор Даунс? Защо другите не са с нас?

— Ще ни настигнат. Не спирайте, Ваше високопреосвещенство.

Отец Мърфи се опита да продължи литургията, ала отново бе прекъснат от сирените и виковете отвън. Той вдигна глава над хилядите богомолци, седнали на скамейките и по пътеките, и очите му съзряха движещо се яркочервено петно в средата на централната пътека. Закова поглед върху твърде тревожната гледка. Кардиналът вървеше към олтара заедно с Малоун и Бакстър, ескортирани от няколко човека от специалните служби. Мисълта, че отвън става нещо, което може да помрачи този светъл ден, дълбоко го разстрои. Той забрави до коя част на литургията беше стигнал и извика рязко:

— Службата свърши. Вървете в мир — и веднага добави бързо: — Не, чакайте. Останете, докато разберем какво става. Останете по местата си, моля.

Отец Мърфи се обърна и видя свещеника, който досега коленичеше до мястото за причастие, да стои на най-горното стъпало на амвона. Позна високия свещеник с тъмнозелените очи. Незнайно защо, не се изненада, че го вижда. Изкашля се и каза:

— Да?

Брайън Флин измъкна пистолет от черното си расо и го насочи срещу него:

— Дръпни се назад!

Мърфи пое въздух:

— Кой си ти, за Бога?

— Аз съм новият архиепископ.

Флин избута Мърфи в дъното на амвона и взе микрофона. Погледа приближаването на кардинала към олтара, после се обърна към богомолците, които все още стояха на пейките:

— Дами и господа, мога ли да помоля за вашето внимание… — Гласът му се понесе премерен и ритмичен.

Морийн Малоун спря рязко на площадката на няколко фута от олтара. Взря се в амвона, прикована от високата тъмна фигура в мрака. Мъжът зад нея я смушка да върви. Тя се обърна бавно:

— Кои сте вие?

— Не сме полицаи, мога да те уверя. — Нюйоркското произношение беше изчезнало, заменено от лек ирландски акцент. — Продължавай да вървиш! Ти също, Бакстър. И вие, Ваше високопреосвещенство.

Един от мъжете отпред отвори вратата в мраморната ограда на олтара и се обърна:

— Заповядайте, моля.

Патрик Бърк, яхнал неудобно коня, гледаше над главите на хората. Две пресечки по-нататък виждаше всеобщото объркване, много по-голямо от това около тях. Витрините на „Картие“ и „Гучи“ бяха разбити, както и повечето витрини от двете страни на булеварда. Униформени полицаи стояха пред тях, но очевидно нямаше опити да се правят обири. Виждаше се само тази смес от бой и пируване, която ирландците наричат „панаир“. Бърк вече виждаше катедралата и стана очевидно, че това, което бе сложило началото на цялата бъркотия, беше започнало там.

Множеството в непосредствена близост бе съставено от ветерани, които стояха на място, подаваха си бутилки и пееха. Духов оркестър свиреше „На изток, на запад“, подкрепен от ентусиазиран хор. Жената-полицай пришпори коня.

Между двете пресечки преди катедралата, стълпотворението нарасна и конят вдигна предните си крака. До краката на ездачите се притискаха човешки тела. Конят се дръпна напред.

— Продължавай! Избутай ги! — викаше Бърк. Жената изкрещя:

— Много са на гъсто!

Тя дръпна поводите и конят се изправи. Тълпата се разпръсна и се вмъкнаха в изпразненото пространство. После продължи да повтаря тази маневра.

Бърк почувства присвиването на стомаха си и задържа дъх.

— Браво! Отлично! Добре се справяш.

— Докъде трябва да стигна?

— Когато Комисар коленичи на мястото за причастие, ще ти кажа.

Брайън Флин изчака, докато кардиналът и останалите влязоха в олтара, после изрече в микрофона:

— Дами и господа, избухна малък пожар в подземието. Моля, запазете спокойствие. Трябва бързо да напуснете сградата, като използвате и предните врати.

Някой сред паството нададе вик и няколко души, пръснати сред хората в цялата катедрала, закрещяха:

— Пожар! Пожар! Бягайте!

Пейките бързо се опразниха и пътеките се изпълниха с народ. Хората се блъскаха към изходите. Поставките за свещи бяха съборени и паднаха с дрънчене на земята. Първата вълна от хора изпълни вестибюлите, задръсти вратите и се изля на стъпалата. Зрителите там внезапно се оказаха притиснати от пороя, сипещ се от вратите, и бяха пометени през тротоара до загражденията, оттам през полицейския кордон сред беснеещата тълпа на Пето авеню.

Монсеньор Даунс се опита да устои на прилива и да влезе в катедралата, но се намери на улицата, притиснат между някаква дебелана и един намръщен полицай.

Двамата мними свещеници, опрели пистолети в гърбовете на полицаите от спецслужбите, се смесиха с тълпата, която напусна катедралата, и изчезнаха.

Изненаданите ченгета се опитаха отново да влязат вътре, но множеството ги отнесе на булеварда.

Полицейските мотори бяха прекатурени, а покривите на полицейските коли бяха покрити с хора, които се страхуваха да не бъдат смазани. Редиците на участниците в парада бяха разкъсани и погълнати от човешкия водовъртеж. Полицаите се опитваха да отцепят района на масовите безредици, ала без радиовръзка действията им бяха некоординирани и безрезултатни.

Телевизионните новинарски екипи продължиха да излъчват от мястото на събитията, докато нарастващата суматоха ги погълна.

Инспектор Филип Лангли погледна от командирския хеликоптер на Нюйоркското полицейско управление. Обърна се към заместник-комисаря на полицията Рурк и се опита да надвика шума на перките.

— Мисля, че парадът за деня на Свети Патрик свърши.

Заместник-комисарят също погледна надолу невероятната сцена. Движението в най-натоварения час беше спряло в продължение на мили, а улиците и тротоарите бяха покрити с море от хора чак до Трийсет и четвърта на юг и Седемдесет и втора на запад. В този час в центъра на града се намираха почти един милион души. Никой от тях нямаше да се прибере навреме за вечеря.

— Колко много нещастни хора има там долу, Филип.

Лангли запали цигара:

— Тази нощ ще си подам оставката.

Заместник-комисарят го погледна.

— Надявам се да успееш тази нощ да намериш някой, който да я приеме. — Той отново огледа улиците: — Почти всички висши офицери са някъде там, лишени от комуникация и отрязани от подчинените си. Това е най-лошото.

— Мисля, че най-лошото тепърва предстои — поклати глава Лангли.

На кръстовището на Петдесета улица Бърк видя как натикаха в една патрулка някакви мъже с оранжеви шарфове. Бърк си спомни ирландската поговорка: „Ако си търсиш публика, започни бой“. Тези оранжисти бяха привлекли публика и той знаеше защо. Знаеше също, че не бяха никакви оранжисти, а „временни“ от Бостън, наети да отклонят вниманието — тъпи ирландци с много смелост и малко ум.

Докато подканяше коня да върви, жената се обърна и попита:

— Какви са онези с оранжевите шалове?

— Дълга история. Карай напред. Почти стигнахме…

Брайън Флин слезе от амвона и се изправи пред Морийн Малоун.

— Мина страшно много време, Морийн. Тя го погледна и отговори равно:

— Не чак толкова, Брайън.

Той се усмихна:

— Получи ли цветята ми?

— Пуснах ги в тоалетната.

— Сложила си едно на ревера си. Лицето й почервеня:

— Значи все пак дойде в Америка, Брайън.

— Да. Но както виждаш, аз диктувам условията.

Обърна се да огледа катедралата. Последните богомолци се бутаха в главното преддверие и се опитваха да се измъкнат през големите бронзови врати. Двама фениани, Артър Нолти, преоблечен като свещеник, и Франк Галахър, преоблечен като церемониалмайстор, стояха зад тях и ги подкарваха като стадо към вратите, но те започнаха да се връщат назад. Всички останали врати бяха затворени и залостени. Флин погледна часовника си — всичкото това отнемаше повече време, отколкото бе очаквал. Обърна се към Морийн.

— Да, аз диктувам условията. Видя ли какво направих? След половин час цяла Америка ще види и чуе за това. Ще им покажем едно добро ирландско представление. Ще бъде по-добро, отколкото в дъблинския „Аби Тиътър“.

Морийн видя в очите му познатия блясък на тържество, но имаше и един нов, непознат за нея страх. Като малко момче, помисли си тя, което е откраднало нещо от магазина и знае, че много скоро ще трябва да отговаря за това.

— Това няма да ти се размине безнаказано.

Той се усмихна и страхът изчезна от очите му:

— Ще видим.

Двама от фенианите, които се бяха представяли за полицаи, заобиколиха олтара и се спуснаха по стъпалата, водещи към ризницата. От отворения свод в лявата стена на ризницата се разнесоха стъпки. Приближаваха откъм коридора, който водеше към жилището на енорийските свещеници. От подобен отвор в отсрещната стена, водещ към резиденцията на кардинала, долитаха развълнувани гласове. Изведнъж в ризницата нахлуха едновременно от двете страни свещеници и униформени полицаи.

Двамата фениани издърпаха плъзгащите се врати от двете страни на стената и те се срещнаха с остър металически звук. Хората в ризницата вдигнаха глави нагоре към стълбището. Един униформен сержант извика:

— Хей, отворете вратите! — и се приближи до стъпалата.

Фенианите промушиха желязна верига през металните орнаменти на вратите и извадиха катинар.

Сержантът извади пистолет. Друг полицай дойде зад него и направи същото.

Фенианите, без да им обръщат внимание, събраха двата края на веригата и заключиха катинара. Единият от тях ги погледна, усмихна се и вдигна ръка за поздрав:

— Съжалявам, момчета, ще се наложи да заобиколите. Двамата фениани изчезнаха нагоре по стъпалата.

Единият, Педар Фицджералд, седна близо до вратата на криптата, откъдето можеше да наблюдава вратите.

Другият, Иймън Феръл, заобиколи да влезе в олтара и кимна на Флин.

Едва сега Флин се обърна към Бакстър:

— Сър Харолд Бакстър?

— Точно така.

Флин впери поглед в него:

— С най-голямо удоволствие бих ви убил.

Бакстър отговори, без да набляга на думите:

— Типове като вас биха изпитали удоволствие да убият всекиго.

Флин се обърна и огледа катедралата:

— Ваше високопреосвещенство — той се поклони и не стана ясно дали се подиграва или говори сериозно: — Казвам се Фин Макмейл, водач на новата фенианска армия. Този храм сега е мой. Той е моя Бруидеански дом. Познат ли ви е този термин? Моето свято убежище.

Кардиналът сякаш не го чу. Рязко попита:

— Има ли пожар в катедралата?

— Това зависи до голяма степен от събитията в следващите няколко минути.

Кардиналът впери строг поглед в него. Никой от двамата не се огъна. Най-сетне кардиналът каза:

— Излезте оттук. Напуснете, докато това все още е възможно.

— Не мога. И не искам да го направя.

Той вдигна очи към балкона на хора над централния вход, където с пушка в ръка, облечен като войник от колониалната армия, стоеше изправен Джак Лиъри. Погледът му се снижи до вратите. В преддверието все още се тълпяха хора, шум и светлина проникваха отвън. Той се обърна към отец Мърфи, който бе застанал до него.

— Отче, вие можете да си тръгнете. Тичайте по пътеката, преди да са затворили вратата.

Преднамерено бавно отец Мърфи отиде и застана до кардинала:

— Ще си тръгнем двамата.

— Сега като размислих, реших, че може да ни потрябвате по-късно. — Флин отново се обърна към Морийн и отиде до нея. Тихо изрече: — Знаеше, че ще се случи, нали? Дори преди да получиш цветята.

— Знаех.

— Хубаво. Все още се познаваме добре, нали? Общувахме въпреки времето и разстоянията, нали, Морийн?

Тя кимна.

Млада жена, облечена като монахиня, застана до парапета на олтара. В ръцете си държеше голям пистолет. Старец с брада, който до този момент очевидно беше дрямал на първата скамейка, се надигна, протегна се и застана зад нея. Всички гледаха как двамата се изкачиха по стъпалата към светилището на олтара. Старецът кимна на пленниците и заговори с ясен жив глас:

— Ваше високопреосвещенство, отец Мърфи, госпожице Малоун и сър Харолд. Аз съм Джон Хики и нося фантастичния псевдоним Дърмът, в съответствие с езическия мотив, предложен от нашия водач Фин Макмейл. — Той направи превзет поклон пред Флин. — Аз съм поет, учен, воин и патриот, каквито са били първите фениани. Може би сте чували за мен. — Той се огледа и по очите на четиримата пленници разбра, че знаят кой е. — Не, не съм умрял, както можете да се уверите. Но бих се обзаложил, че до следващото утро ще съм мъртъв. Мъртъв сред развалините на тази задушаваща катедрала. Тя ще бъде великолепна погребална клада, подобаваща на човек от моя ранг. О, недейте да сте толкова мрачен, Ваше високопреосвещенство. Има изход, ако всички от нас проявят благоразумие. — Той се обърна към младата жена до него: — Мога ли да ви представя нашата Грения, или, понеже тя предпочита истинското си име, Мегън Фицджералд.

Мегън Фицджералд не каза нищо, обаче огледа едно по едно лицата на заложниците. Очите й се спряха за по-дълго на Морийн и я обходиха от глава до пети. Морийн отвърна на погледа на младата жена. Знаеше, че ще има и жена. С Флин винаги беше така. Беше от този тип мъже, които се нуждаеха жена да стои до тях и да ги гледа. Това подсилваше смелостта му така, както алкохолът го правеше с други мъже. Морийн попиваше с очи чертите на лицето й: високи скули, лунички, уста, която изглежда бе вечно застинала в присмех, очи, които биха могли да са прелестни, ако тя не беше това, което е. Прекалено е млада и едва ли ще има възможност да остарее в компанията на Брайън Флин. В нея Морийн видя себе си преди десет години.

Мегън Фицджералд отиде до нея, небрежно размахала пистолета в лявата си ръка, и доближи устата си до ухото й:

— Нали знаеш, че ми трябва само повод да те убия?

— Надявам се да намеря кураж да ти го дам. Тогава ще видим дали твоят ще бъде достатъчен.

Тялото на Мегън видимо се напрегна. След малко тя се завъртя и огледа олтара, отправяйки студени погледи към всеки един от присъстващите. Забеляза неодобрението в очите на Флин. То я накара да се обърне и да излезе от олтара. Видяха я да се отправя по централната пътека към вратата. Известно време погледът на Флин я проследи, после се насочи отвъд нея към вестибюла. Дверите на храма все още стояха отворени. Не беше очаквал такова голямо стълпотворение. Ако скоро не успеят да затворят и залостят вратите, полицията ще проникне със сила и ще започне стрелба. Докато гледаше, Мегън мина във вестибюла и вдигна пистолета си. Видя димът да излиза от обърнатата нагоре цев и чу изстрелът да отеква в огромната църква, отразен и препращан от сводовете и страничните олтари. Хората в преддверието се развикаха и гърбовете им се отдалечиха, тъй като усетиха нови сили и по-непосредствена причина да избутат другите, които задръстваха стъпалата отвън. Флин видя как Мегън насочи пистолета си хоризонтално срещу отвора. Нолти и Галахър заобиколиха от двете страни и всеки зае позиция зад двете крила на вратата, като избутваха с тях последните бягащи богомолци. Мегън се отпусна на едно коляно и стисна здраво оръжието с двете си ръце.

Патрик Бърк извика на жената пред него:

— Давай нагоре! Изкачи стъпалата!

Бети Фостър смушка коня и започнаха да се изкачват от мястото, където стълбището извиваше към Петдесет и първа. Тръгнаха по диагонал през тълпата към централния вход.

Бърк видя последните богомолци да изскачат през вратите и конят се мушна в празното място между тях и дверите. Жената срита хълбоците на коня:

— Давай, Комисар! Нагоре! Нагоре!

Бърк измъкна служебния си пистолет и изкрещя:

— Извади си патлака и влизай!

Бети хвана юздите с една ръка. С другата извади пистолет.

На няколко ярда започнаха да се затварят големите церемониални врати от бронз — всяка от тях широка шестнайсет фута, висока колкото двуетажна къща и тежка десет хиляди фунта. Бърк разбра, че невидими хора зад тях ги бутат. Видя се големият, слабо осветен вестибюл и някаква коленичила монахиня точно насреща. Зад гърба й на стотици метри се простираше огромната празна катедрала. През гората от колони до издигнатото светилище на олтара Бърк съзря да стоят някакви хора. Върху белия мрамор се открояваше яркочервена фигура.

Вратите вече бяха наполовина затворени, а главата на коня беше на един ярд от процепа. Бърк разбра, че ще успеят. И тогава…

За части от секундата образът на коленичилата монахиня изпълни съзнанието му и очите му отново я фокусираха. От протегнатата й ръка видя да изскача пламъче, после чу силен отекващ звук, последван от остър пукот.

Предните крака на коня се огънаха и животното се преметна напред. Бърк зърна за миг отхвръкналото тяло на Бети Фостър, после усети как самият той полита напред. Лицето му удари гранитното стъпало на един фут от вратите. Изпълзя през малкия процеп, но бронзовите врати се затръшнаха пред лицето му. Той чу, по-силно от всичкия друг шум около себе си, звукът от лостовете, които влизаха в пода.

Обърна се по гръб и седна. Извърна се към жената-полицай, която лежеше на стъпалата с окървавено чело. Тя бавно се надигна. Бърк стана и и подаде ръката си, но тя се изправи без помощта му и се наведе над коня си. На гърдите на комисар кървеше малка рана. Кървава пяна излизаше от устата му и капеше на земята, където се събираше в малка димяща локвичка. Конят се опита да се изправи, но падна тромаво настрани. Бети Фостър стреля в главата му. Постави ръка пред ноздрите, за да провери дали е мъртъв. Прибра пистолета си в кобура, погледна Бърк, а после коня. Бавно слезе по стъпалата и потъна сред зяпащата тълпа.

Бърк се загледа към Пето. Въртящите се буркани на полицейските коли хвърляха редуващи се червени и бели отблясъци върху царящия хаос. На моменти, сред общата шумотевица, Бърк чуваше чупенето на прозорец, изпищяването на свирка или пронизителен писък.

Той се обърна и впери очи в катедралата. На една от бронзовите врати видя залепено парче картон с изписани на ръка букви. Приближи се и го прочете в угасващата светлина:

ТАЗИ КАТЕДРАЛА Е ПОД КОНТРОЛА НА ИРЛАНДСКАТА ФЕНИАНСКА АРМИЯ.

Беше подписано:

ФИН МАКМЕЙЛ.