ШЕСТА ЧАСТ КРАЛИЦА Март 1547 – Юли 1559

Двайсет и четвърта глава

Смъртта на краля преобрази съпруга ми. Анри плака за баща си, ала скръбта му донесе странна лекота, сякаш гневът и болката му си бяха отишли с Франсоа.

Първата му работа бе да освободи министрите на баща си и да извика бившия главен съветник Монморанси в двореца. Монморанси бе изгубил благоволението на краля, ала приятелството му със съпруга ми оставаше крепко.

Монморанси приличаше на Анри и Диан в много отношения – консервативен, догматичен, невъзприемчив към промените. Цялото му същество отразяваше въпросните качества – имаше солидно, набито тяло и помпозна походка, дълга брада и старомодни дрехи. Анри го назначи за председател на личния съвет на краля – пост, втори след неговия. Монморанси веднага се настани в покоите в съседство до кралските, освободени набързо от херцогиня Д'Етамп, избягала в провинцията.

Не харесвах Монморанси, но го уважавах. Съзирах арогантност в тесните му, дълбоки очи, в позата и в говора му. Отхвърляше бързо чуждото мнение, ала се отличаваше с преданост и не възприемаше – за разлика от мнозина други – възкачването на Анри на престола като възможност за лично облагодетелстване.

Същото не важеше за Диан дьо Поатие. Тя убеди Анри да ѝ предостави цялото имущество на херцогиня Д'Етамп и поиска ослепителния дворец в Шенонсо – кралска собственост, която Анри нямаше право да раздава. Освен това Анри ѝ подари данъците, събрани при коронясването му – значително състояние. Повери ѝ дори скъпоценностите на Короната – обида, която се постарах да приема благородно, макар приятелите ми да се давеха от гняв.

На мен Анри отпусна годишна издръжка от двеста хиляди ливри.

Уреди и няколко политически изгодни брака – омъжи братовчедка си Жана Наварска за Антоан дьо Бурбон, първи принц по кръвна линия, наследник на трона в случай, че Анри и синовете му починат. Бурбон бе красив мъж, ала и изключително суетен – криеше с бухнала перука олисялото си теме и носеше златна обеца. Беше приел протестантството, после се бе върнал отново в лоното на католицизма и накрая пак беше станал хугенот – в зависимост от политическите си цели. Презирах непоследователността му, но се радвах, че бракът доведе Жана отново в двореца.

Анри повиши и статута на семейство Гиз – издънка на кралския род Лорен. Най-близък приятел му бе виконт Франсоа дьо Гиз – привлекателен, брадат мъж със златна коса и магнетични сиво-зелени очи, които често се смееха. Имаше топъл, обаятелен нрав и проницателен ум, излъчваше достолепие и получаваше дължимото внимание; влезеше ли някъде, всички присъстващи замлъкваха. Анри го титулува херцог и го назначи в личния си съвет.

Назначи в съвета и брат му Шарл. Шарл, кардинал на Лорен, имаше тъмна коса и очи и се славеше като двуличен политически гений. Сестра им, Мари дьо Гиз, бе вдовица на крал Джеймс Шотландски и регентка на петгодишната си дъщеря Мария, кралица на Шотландия.

По онова време в Шотландия цареше смут и сериозна опасност грозеше момичето, ако остане в родината си.

– Нека дойде да живее във френския двор, за да навърши невредима пълнолетие – предложи Анри. – Щом порасне, ще се ожени за моя син Франсоа.

Някои одобриха мъдрата му стратегия – като католичка, Мария бе единственият английски монарх, признат от папата; оженеше ли се за сина ни, щеше да му осигури правото да претендира за английския и за шотландския трон.

Мария пристигна в "Блоа", облечена в карирани дрехи от главата до петите – тъмнокоса порцеланова кукла с големи, уплашени очи. Владееше оскъдно френски; сипеше потоци от грубовати, гърлени звуци, твърде неясни, за да оформят думи. Свитата ѝ обаче ги разбираше. Придружаваха я телохранителите ѝ – жилави гиганти в карирани полички, с мазни кестеняви коси и тесни, подозрителни очи. Шотландците воняха. Презираха къпането и изтънчените обноски – всички, с изключение на Мария и гувернантката ѝ Джанет Флеминг: белокожа красавица със зелени очи и коса като слънце. Младата вдовица мадам Флеминг бързо попи френската култура и я впрегна в своя полза.

Бях склонна да харесам Мария, дори да я заобичам – усещах сродство с детето, заплашено от сънародниците си със смърт и принудено да избяга от дома си. Разбирах какво е да те мразят и да си сам и изплашен в чужда страна. Щом ми съобщиха за пристигането ѝ, побързах да я поздравя с добре дошла.

Влязох в детското помещение без фанфари и забелязах Мария, застанала до Франсоа. Оглеждаше го критично, изправила властно гръб и вирнала надменно острата си брадичка.

Чу стъпките ми, обърна се и на развален френски попита:

– Защо не се покланяш? Знаеш ли, че пред теб стои шотландската кралица?

– Да – усмихнах ѝ се благосклонно. – А ти знаеш ли, че пред теб стои френската кралица?

Тя се стъписа. Засмях се и я целунах. Тя отвърна на целувката – сдържано малко същество с устни, миришещи на риба и бира, и изопнато крехко тяло, излъчващо дълбоко неодобрение. Макар и само две години по-голяма от моя Франсоа, изглеждаше три пъти по-висока. На три години синът ми приличаше на двегодишен, а интелектът му бе още по-невръстен. Понякога се взирах в мътните му, разфокусирани очи и виждах призрака на убитата слабоумна.

Анри се грижеше всеотдайно за Мария и повтаряше, че я обича повече от собствените си наследници, защото вече е кралица. Прехапвах език, макар да оскърбяваше така децата ми. Франсоа и Шарл дьо Гиз ликуваха от сполуката на племенницата си – умреше ли Анри, синът ни щеше да стане крал, а съпругата му Мария щеше да стане кралица и на Шотландия, и на Франция.

Коронацията на Анри донесе и други промени. Шайката красавици на стария крал се разпиля. Изпаднала в немилост, херцогиня Д'Етамп заживя инкогнито; съпругът на най-близката ѝ приятелка, Мари дьо Канапле с кокетните трапчинки, я обяви за прелюбодейка и настоя да я прогонят от двореца. Две от жените заминаха за Португалия с кралица Елеонор – наситила се на Франция, искаше отсега нататък да живее далеч от всякакви интриги.

В деня на коронацията на съпруга ми седях на амвона в Реймската катедрала и се стараех да не заплача, докато Анри крачеше към олтара. Сдържаните ми сълзи извираха не само от гордост, но и от златното везмо върху бялата сатенена туника на съпруга ми, точно пред сърцето му; две големи, вплетени една в друга букви Д, а върху тях – буквата, А. Те станаха негов символ, както саламандърът бе на баща му, и до края на дните ми монограмите на Диан и Анри ме заобикаляха, изобразени върху гоблените, камъните и боята, красящи всеки дворец. Повтарях си, че ми е все едно, защото имам най-желаното – живота на Анри и възможността да му родя деца. И все пак ме болеше.

Моята коронация се състоя две години по-късно в катедралата "Сен Дени" в околностите на Париж.

Приветстваха ме с тромпети. Носех рокля с втъкани диаманти, смарагди и рубини; по тъмносинята ми кадифена мантия пробягваха зелени оттенъци, игра на светлината. Придружена от главния съветник Монморанси и Антоан дьо Бурбон, първи принц по кръвна линия, застанах царствено пред олтара. Под сияйния корсаж перлата на магьосника, довела ме дотук, висеше между гърдите ми.

Прекръстих се и седнах върху трона, издигнат върху платформа, застлана със златен килим. Стъпалата до нея бяха покрити със същото синьо кадифе като мантията ми. Кардинал Дьо Бурбон – братът на Антоан – водеше церемонията. Коленичех, молех се и отговарях утвърдително с отчетлив глас на въпросите на кардинала. Бях се омъжила за Анри преди петнайсет години. Сега се омъжвах за Франция.

Огънах се под тежестта на древната корона, която Антоан дьо Бурбон сложи върху главата ми. Донесоха друга, по-лека. Останах с нея до края на церемонията.

След литургията аз и още три благороднички оставихме пред олтара скъпоценни предмети като приношение преди Светото причастие. Диан бе избрана да върви точно след мен, защото съпругът ми я бе провъзгласил за херцогиня Валентиноа – титла, издигнала ранга и увеличила значително състоянието ѝ. Преди церемонията той я назначи и за моя придворна дама – факт, обидил ме дълбоко и принуждаващ ме да прекарвам повече време в нейно присъствие.

Прекосих дългата алея между скамейките, понесла златно кълбо. Подадох го на кардинал Дьо Бурбон пред олтара, обърнах се и зачаках другите жени.

Те се забавиха. Вместо да ме следва, Диан се движеше с абсурдна мудност, насочила поглед нагоре, към небето, с престорено благоговение. Мина край ложата, където седеше съпругът ми, застина и не помръдна цял един протяжен миг – привличайки вниманието на всички в катедралата – и най-сетне продължи напред.

Наблюдавах я, изпълнена с гняв, макар изражението ми да остана съвършено достолепно. Мислех, че Диан ще се задоволи с баснословните богатства и любовта на Анри. Те обаче се оказаха недостатъчни. Тя жадуваше да открадне дори в този ден мимолетното внимание, полагащо се на мен; искаше да покаже кой всъщност управлява краля.

В онзи момент си помислих колко лесно ще е да я убия – да помоля Руджиери за отвара, за отровена ръкавица, за магия – особено след като вече два пъти бях прекосявала изкусителната граница. Бях се зарекла обаче да не убивам за лично отмъщение, а само за да спася любимите си хора – както постъпи Козимо Руджиери.

Тогава вероятно щяха да ни отредят по-милостиво място в ада.

Двайсет и пета глава

Последваха трудни години. Майката на Жана – брилянтната кралица с топло сърце Маргарита Наварска – почина малко преди Коледа през 1549-а, потапяйки в скръб дъщеря си и всички, които я познаваха. Анри прекарваше дните и повечето си нощи в компанията на Диан, а аз намирах щастие само в простичките удоволствия на майчинството.

Анри спазваше мяра и не губеше време да преследва всяка красива жена, уловила погледа му. За разлика от баща си той преследваше упорито протестантите – склонност, подклаждана от Диан, решила навярно, че изгорените еретици ще накарат Бог да забрави блудството ѝ. Надянала маска на благочестивост и добродетелност, тя доволно подчертаваше колко "нравствен" е Анри, за разлика от развратния си баща. Ала Анри също бе подвластен на метресата си – Диан настояваше да отнемат земите на протестантите и да ги предоставят на католиците, а Анри се съгласяваше. Тя искаше да хвърлят в затвора и да екзекутират протестантите и получаваше желаното – независимо че в двореца имаше множество техни симпатизанти, включително младият племенник на Монморанси – Гаспар дьо Колини, както и Антоан дьо Бурбон, и братовчедката на краля, Жана Наварска, прегърнала учението на Мартин Лутър по време на престоя си в Германия. Благородниците бяха неуязвими, подлагаха на гонения единствено простолюдието.

Всяка сутрин след срещата със съветниците си Анри отиваше в покоите на Диан и двамата обсъждаха държавните дела. Той не предприемаше нищо без нейното одобрение и ѝ беше делегирал толкова власт, че тя започна да подписва кралски документи вместо него.

Заслепен като баща си, Анри не забелязваше каква завист поражда сред придворните могъществото на любовницата му. Не обръщаше внимание и какво недоволство назрява в провинцията, където протестантите негодуваха срещу законите, забраняващи вярата им. В почти изцяло католическия Париж Анри нехаеше, когато съветниците го предупреждаваха, че нетърпимостта към новата религия подхранва бунтовни настроения. Той слушаше само Диан, а тя на свой ред слушаше братята Дьо Гиз, които презираха протестантството и се бореха ревностно за влияние над Короната.

Сърцата на хората започнаха да се отвръщат от Анри, а протестантите го намразиха. Няколко пъти повдигнах въпроса; от крал Франсоа бях научила колко е важно да спечелиш любовта на поданиците. Навярно бях твърде пряма, защото Анри ме отпрати бързо, обвинявайки ме, че надценявам интелигентността си и подценявам възможностите на Диан.

Години наред Диан ме засенчваше, години, през които умът и способностите ми бяха пренебрегнати, години, през които наблюдавах как вредят на страната, а съпругът ми възнаграждава алчни, пресметливи благородници. Копнеех да чуят и моя глас, но не се оплаквах на никого, защото с живота на уличницата бях купила точно каквото бях пожелала – да бъда съпруга на Анри и майка на децата му. И нищо повече.

Диан продължи да спазва обещанието си и да изпраща Анри в леглото ми. По онова време не подозирах как, убедена в непоклатимостта на положението си, Диан отблъсква съпруга ми и той търси утеха в други обятия.

Синът ни Шарл-Максимилиан – болнав като по-големите си брат и сестра, с виолетово рождено петно колкото орех под носа – се роди през 1550-а, три години след възкачването на Анри на престола. Построихме просторно детско крило в двореца в "Сен Жермен ан Ле", където бе отраснал Анри. Сградата, обновена от крал Франсоа I, се намираше на запад от Париж. Мария обичаше да гони Франсоа из просторните поляни наоколо, ала синът ми се задъхваше ужасно и понякога дори припадаше. През дните след раждането на Шарл гледах през прозореца си как Мария тича сама – бърза, самотна фигурка сред необятната зеленина.

През първите месеци на Шарл съпругът ми стана грижовен баща. Посещаваше детските помещения почти всеки ден. Изостави навика на стария крал да пътува с двора, установявайки го в "Сен Жермен" заради децата. Диан си счупи крака при падане от седлото и се оттегли в замъка си в Ане да се лекува. Анри остана при мен в "Сен Жермен". Признавам, че изборът му ми достави удоволствие – докато не научих истинската причина.

През първата студена есенна нощ седях в покоите си пред огледалото, а мадам Жонди ми решеше косата. Беше късно, но се наслаждавах на разговора ни. Обсъждахме как малкият Франсоа бе прегърнал за пръв път невръстния си брат и – след като го убедихме, че червеното петно върху лицето на бебето не е заразно – целуна Шарл и го обяви тържествено за приемлив.

Прекъсна ни сърцераздирателен женски вик, долетял от детските спални над нас. Излязох на бегом от покоите си и изкачих тичешком стъпалата, пришпорвана от майчинска загриженост.

На стълбищната площадка един от шотландските телохранители на Мария стоеше под запалената стенна лампа. Не изглеждаше смутен от крясъка. Всъщност по лицето му трептеше многозначителна усмивка.

Минах край него и тръгнах бързо към двойната врата на вече стихналите детски помещения. Зад нея, под мъждукащата светлина на стенен свещник, окачен пред затворената врата на спалнята на гувернантката на Мария, се мержелееха две фигури. Спореха. Познала гласовете, спрях в сенките по средата на коридора.

Притиснал с гръб вратата, широкоплещестият, сивобрад Моморенси стискаше бравата. Диан се подпираше тежко на патерица, пъхната под едната ѝ мишница. Току-що пристигнала чак от Ане, очевидно бе влетяла в двореца, без дори да си свали мантията. Лампата разкриваше тъмни сенки под очите ѝ. Кожата под челюстта ѝ бе провиснала от възрастта. Косата над слепоочията ѝ сега изглеждаше по-скоро сребриста, отколкото златна. Беше облечена елегантно, с висока надиплена яка от изтънчена черна коприна, подчертана от голяма диамантена брошка на врата; сатенените ѝ поли с цвят на слонова кост бяха извезани със златни спирали. Шедьовърът на шивашкото изкуство обаче не скриваше факта, че е изморена и съсипана. Загърбила достолепието, тя се нахвърли свадливо върху Монморанси.

– Обиждате ме с лъжите си, мосю! – просъска му, размахала показалец пред лицето му. – Той е тук. Знам! Отворете вратата. Или се отместете и ще вляза сама!

– Мадам, не сте на себе си. Говорете по-тихо! Ще събудите децата! – опита се да я успокои Монморанси.

– Децата! – Тя изсумтя раздразнено. – Единствено аз мисля за децата! – Спусна се напред, подпирайки се на патерицата, и се пресегна към вратата зад гърба на непоклатимия главен съветник. – Отворете веднага! Искам да говоря с мадам Флеминг.

Вратата зад Монморанси хлътна навътре и той залитна назад, като едва не се блъсна в мъжа, излизащ от спалнята на гувернантката – моят съпруг. За разлика от Диан, Анри бе в разцвета на силите си – с дълго, красиво лице като бащиното и гъста тъмна брада. Лицето му изглеждаше още по-привлекателно, понеже излъчваше дълбоко спокойствие както след особено вълнуващ лов. Беше гологлав, косата му – разрошена. Жакетът се бе подгънал леко над хълбоците. Той забеляза Диан и го приглади надолу. Затвори вратата на тъмната стая и Монморанси отново застана пред нея.

Осъзнала, че подозренията ѝ са се оправдали, Диан извърна многострадално очи. Тримата актьори стояха вцепенени и смълчани от разкритието. Накрая Диан вдигна измъченото си лице.

– Ваше Величество! – възкликна отчаяно. – Как е възможно?

При вида на вбесената си възлюбена Анри заби поглед в килима под краката му.

– Не съм направил нищо нередно – промърмори той толкова тихо, че напрегнах слух да доловя думите. – Просто разговарях с дамата.

Горкият простодушен Анри, неспособен да измисли навреме правдоподобна лъжа.

– Разговаряхте, а? – просъска Диан. – Ще вляза да попитам мадам Флеминг каква тема сте обсъждали!

Тя се спусна отново към вратата, но неподатливото тяло на Монморанси осуети намерението ѝ.

– Що за непристоен език? Мерете си думите пред краля! – предупреди я той.

Анри го погледна заплашително и Монморанси тутакси млъкна.

– Ваше Величество, поведението ви е предателство спрямо скъпите ви приятели от семейство Гиз и племенницата им, кралица Мария – продължи Диан с по-тих, но не по-малко възмутен глас. – Предавате и сина си, дофина, защото той ще се ожени за детето, чиято гувернантка е такава... такава жена. Колкото до мен... ясно е колко съм оскърбена.

Отбелязах си мислено, че не се сети да спомене съпругата на краля.

– Не исках да нараня никого – прошепна Анри, ала не съумя да я погледне. – Нека го обсъдим утре. И не тук, в коридора. Ще събудим децата...

– Именно заради тях съм длъжна да вдигна тревога! – Проявявайки съвършена политическа ловкост, Диан изля гнева си върху главния съветник. – Казаха ми, мосю Монморанси, че насърчавате връзката! Вие предавате семейство Гиз и Негово Величество, поощрявайки прелюбодейство, което опетнява всички! – Тя се завъртя с патерицата и се обърна към Анри. – Не разбирате ли, кралю, че племенницата им, малката Мария, е поверена на блудница? Как ще се почувстват, когато научат истината? Ако главният съветник защитаваше интересите ви, щеше да ви предупреди да избягвате тази жена.

– Не е виновен той – прошепна Анри. – Аз съм отговорен. Простете ми, мадам, и не се гневете. Бих изтърпял всичко, ала не и неодобрението ви.

Тя вирна брадичка, възвърнала самообладанието и достолепието си, и упрекна Монморанси:

– Служите лошо на краля и позорите приятелите му! Повече не се мяркайте пред очите ми, мосю, и не ми продумвайте, защото няма да ви чуя!

Монморанси – ядосан, ала прехапал език – се взря в краля за подкрепа. Анри извърна очи и кимна на главния съветник да си върви.

Дълбоко в едрата квадратна челюст на Монморанси, точно над брадата му, затрептя един мускул, но той се оттегли бързо – олицетворение на достойнството и хладнокръвието, свел глава, за да не изпепели с поглед Диан.

Стоях застинала в коридора. Монморанси мина край мен и се сепна, ала аз вдигнах показалец пред устните си. Сигурно размисли дали да не предупреди Анри, но бе ядосан на Диан и навярно се надяваше тя да каже нещо, което да задълбочи омразата ми. Продължи напред, оставяйки ме да слушам сама.

Диан проговори първа, с развълнуван, колеблив глас.

– Обичате ли я?

По лицето на Анри се изписа същото разкаяние, с каквото ми бе признал любовта си към Диан.

– Не – прошепна той. – Не, разбира се. – Надигна глас: – Просто повик на плътта... нищо повече. Срамувам се. Надявах се да приключи, преди да оскърбя някого. Преди да нараня вас. Сега обаче мога да ви моля единствено за прошка.

Унижението на краля поохлади гнева на Диан.

– Не искайте прошка от мен, Ваше Величество. Молете за прошка скъпите си приятели, братята Гиз и малката Мария.

Той се поколеба.

– Обещайте ми да не им казвате нищо.

Тя го погледна изпитателно и отговори бавно:

– Няма да кажа нищо на никого, ако ми обещаете да не повтаряте простъпката.

Той въздъхна дълбоко при мисълта, че се отказва от такова удоволствие, после изопна рамене и я погледна право в очите.

– Кълна се пред Бог, че няма да се повтори.

Доволна, Диан кимна, отпращайки го, все едно тя е монархът. После се отдалечи, подпирайки се нестабилно върху патерицата.

– Къде ще...? – подвикна шепнешком той след нея, ала се смути и не довърши въпроса.

Диан не се обърна да го погледне.

– Ще се възстановявам в покоите си до спалнята на кралицата.

Думите прозвучаха ледено, укоризнено.

Анри чу отказа в тях. Провесил рамене, закрачи в обратната посока и изчезна бързо. Диан тръгна към мен и витата стълба към крилото, където се намираха покоите ми. Напредваше едва-едва, съсредоточена да нагажда ритъма на патерицата и стъпките си. Не ме забелязваше. Спотаена в сенките, аз я чаках да отмине. Прииска ми се да позлорадствам, да ликувам от мрачно задоволство, че съперницата ми най-сетне е отпила от горчилката, която преглъщах толкова години. Когато погледите ни се срещнаха обаче – нейният изненадан, моят многозначителен – видях единствено себе си, оскърбена и необичана.

Тя вероятно съзря съчувствие в очите ми, защото изражението ѝ омекна. Поклони се възможно най-дълбоко и продължи болезнено бавно напред. Закопчан грижливо под брадичката ѝ, за да прикрива отпуснатата кожа, диамантът улови светлината на лампата и просия.

Към края на декември разбрах, че отново съм бременна, и избрах коледния ден, за да споделя радостната новина със съпруга си. Сутринта отидох в кралската забавачка, придружена от Жана, Диан, мадам Жонди, три придворни дами и един дворцов служител. Свитата носеше всички подаръци за децата, включително голямо люлеещо се дървено конче с грива от конски косъм. Както винаги Жана се съгласи охотно да дойде с мен, понеже копнееше да има дете.

Денят се зазори сив и облачен; от високите правоъгълни прозорци на двореца се разкриваше меланхолична гледка към поляни с кафява трева и дървета с оголели клони. Детската зала обаче грееше ведро, озарена от десетки свещи, чиито пламъци танцуваха по стъклата на прозорците и по мраморния под; грамаден бъдник гореше в камината. Дългата маса бе отрупана със захаросани кестени, орехи, ябълки, смокини и дребни сладкиши.

Децата ни посрещнаха с въодушевени възгласи. Почти на седем, Франсоа имаше изпъкнало чело и раздалечени, мътни очи; беше по-нисък от пет и половина годишната си сестра Елизабет – сладко, нежно дете. Двамата се втурнаха към мен, а дойката отиде да вземе невръстния Шарл от люлката му.

Осемгодишната Мария, малката шотландска кралица, остана настрани с предпазливо изражение – висока на ръст и с властни обноски, присъщи на далеч по-голяма възраст. Видеха ли я да играе с Франсоа, мнозина смятаха, че ги делят няколко години. През онзи ден косата ѝ бе сплетена на няколко плитки, увити нагоре и украсени с тъмни перли. Карираният шал върху раменете ѝ бе закопчан пред гърдите с кръгла сребърна брошка. Напомни ми как на нейната възраст копнеех да съм безгрижно дете и да изразявам свободно чувствата си, ала знаех, че животът ми виси на косъм, заплашен от хора, които ме мразят.

Приведох се да прегърна Франсоа и Елизабет, а Мария подвикна на Диан:

– Весела Коледа, мадам Дьо Поатие! Носите ли вести от скъпите ми чичовци?

– Яздят с краля, Ваше Величество, но след час ще дойдат при нас – усмихна се Диан.

– Добре. – Мария въздъхна и се приближи до мен за нежеланата целувка. – Честита Коледа, мадам!

– Честита Коледа, Мария! – отвърнах. Както винаги тя се смути, задето не използвам титлата ѝ, ала аз предпочитах да ѝ напомням, че още е дете и не е кралица на Франция.

Икономът на забавачката – мосю Д'Юмиер, се появи от една от детските стаи – дребен, чевръст мъж с изразителни жестове, той прекоси бързо залата и се поклони.

– Кралице, хиляди извинения, но получих съобщение, че Негово Величество е паднал от коня по време на лова. Уведомява ви, че той и братята Гиз ще закъснеят. Ще го прегледа лекар, макар да не е пострадал сериозно.

Лицето на Мария посърна. Горкият, запленен Франсоа се опита да я успокои. Запелтечи, както често се случваше, и заповтаря жалко първата буква от името ѝ:

– М... м... м... м...

Тя го накара да замълчи с целувка.

Постарах се да развлека децата с подаръците, Франсоа получи пръв своя – дървена сабя, копие на истинската на баща му с изрисувана златна дръжка. Дадох му строги напътствия да я използва внимателно, съзнавайки, че е въпрос на време да нарани неволно някого. Люлеещото се коте на Елизабет предизвика най-силен възторг и децата се счепкаха кой да го яхне пръв.

После дойде ред за подаръка на Мария. Жана държеше настрани големия дървен сандък с дупки отстрани, та децата да не чуят дращенето и трополенето. Когато пристъпи напред обаче, отвътре долетя скимтене и бледото лице на Мария грейна. Тя вдигна бързо капака на сандъка и освободи малкия черно-бял шпаньол.

Прегърна кученцето и ми се усмихна.

– Благодаря, благодаря! Може ли да го задържа тук?

– Разбира се – усмихнах ѝ се аз.

Кончето-люлка и сабята бяха забравени в полза на кученцето. Наложи се да научим Франсоа как да го гали нежно; Елизабет се отдръпна плахо и аз ѝ показах как да склони кученцето да седне благовъзпитано, за да получи парченце ябълка.

По време на идиличната сцена гувернантката на Мария застана пред прага на стаята на Шарл и заговори на висок глас с една от колежките си. Не обърнах внимание на потока от гърлени съгласни и вибриращи "р"-та.

Мосю Д'Юмие приближи до нея и събеседничката ѝ и просъска:

– Що за грубост! Отидете да се представите на кралицата!

Не взех нехайството ѝ присърце. Откакто бяха пристигнали, шотландците демонстрираха преданост единствено към Мария и високомерно отказваха дължимата почтителност на мен и на съпруга ми; поведението им понякога предизвикваше ръкопашни схватки между служителите от двата двора.

Мадам Флеминг отговори на измъчен френски:

– Не мога да мълча. Горда съм да съобщя, господине, че заченах дете от краля.

Подавах парченце ябълка на кученцето, ала отпуснах рязко ръка. Погледнах към Диан, после към Жана и от болезнените им изражения разбрах, че и те са чули.

Мосю Д'Юмие промърмори нещо с тих и възмутен глас.

Мадам Флеминг влезе в залата, усмихната надменно и предизвикателно. Навремето Диан бе красива, ала Флеминг бе златокосо произведение на изкуството – сияйна богиня със смарагдови очи в зелена сатенена рокля с шал на сини и зелени карета, закопчан на рамото ѝ.

– Кралице, носи се слух, че сте бременна – заговори сладко тя и се поклони много ниско. – Ако е вярно, разбирам радостта ви, понеже и аз съм бременна от Негово Величество.

Жана просъска гневно. Твърде зашеметена, Диан не издаде нито звук. Флеминг отметна злорадо глава.

Мосю Д'Юмие се втурна в главната зала, размахал диво ръце, все едно разгонва ято птици.

– Как смеете! Как смеете, мадам, да обиждате кралицата! Извинете се веднага!

Махнах на мадам Жонди да се погрижи за децата и се изправих. Улових Флеминг за лакътя и, следвана от Диан, я поведох към най-близката спалня.

Щом влязохме, прошепнах с неособено приятен глас:

– Проява на лош вкус е да се обсъждат подобни въпроси пред децата. Вие сте неомъжена и положението ви е единствено и само скандално.

Флеминг не трепна. Беше стройна като всички шотландци. Изгледа ме отвисоко и надменно.

– Говорите за скандал, а посещавате децата с бившата любовница на съпруга ви!

Бивша любовница... Диан ахна, вбесена от думите ѝ.

– Ще съжалявате за тази забележка – предупредих безизразно Флеминг. – Забранявам ви да споменавате за състоянието си пред децата. Иначе ще си имате работа с мен, а аз не съм толкова отстъпчива колкото Негово Величество.

– Мария, кралицата на Шотландия, ми е господарка, мадам. Отговарям само пред нея – отвърна невъзмутимо Флеминг.

Диан пристъпи напред и я зашлеви звучно, Флеминг изпищя и притисна с длан зачервената си буза.

– Простете ми, че избухнах, Ваше Величество – каза Диан, изпепелявайки с поглед стъписаната гувернантка. – Ала няма да търпя да се отнасят с толкова чудовищно безочие към кралицата ми!

– Извинена сте – отвърнах, впила очи в гувернантката. – Мадам Флеминг, имате право – поданица сте на кралица Мария Стюарт. Аз обаче съм ѝ настойница и следователно ваш работодател. Съветвам ви да не го забравяте.

Загърбих я и извиках мосю Д'Юмие, който се появи с угоднически поклон, Флеминг, просълзена от силната плесница на Диан, с език, настръхнал от шотландски ругатни, излезе бързо от стаята и тръгна към главната зала с децата.

– Мосю, погрижете се дамата да се прибере в покоите си и да не излиза оттам, докато не наредя.

– Веднага, веднага, Ваше Величество – кимна Д'Юмие и тримата се обърнахме към общата зала.

Водена от пъклено коварство, Флеминг се насочи към Мария и когато децата и кученцето се свиха уплашени, се разбесня и разплака пред нея. Отначало Мария прегръщаше и галеше кученцето, ала след като изслуша тирадата на Флеминг, замръзна неподвижна и лицето ѝ потъмня.

С Диан приближихме, следвайки на крачка мосю Д'Юмие. Гувернантката замълча, а Мария ни се намръщи.

– Как смеете! – възкликна тя с тих, разтреперан глас. – Мадам Дьо Поатие, как посмяхте да ударите госпожица Флеминг! Извинете ѝ се веднага.

– Не са необходими извинения – възразих строго. – Гувернантката ти я предизвика. Мадам Флеминг, оттеглете се в покоите си, докато ви извикам.

Мария настръхна.

– Няма да ходи никъде! Искам да остане тук!

Обходих с поглед сцената – разяреното момиче, хлипащата гувернантка, разхълцания от уплаха Франсоа, занемялата Елизабет.

– Мария, няма победител, когато две кралици се карат – обясних с въздишка. – Ти обаче още си дете, а аз съм ти настойница. – Обърнах се към изнервения мосю Д'Юмие. – Отведете мадам Флеминг в покоите ѝ!

– Не! – извика Мария и хвърли кученцето на пода толкова ожесточено, че горкото създание изскимтя пронизително.

Елизабет го взе и го прегледа да не се е наранило. Бурната реакция, причинила болка на едно невинно същество, ме накара да стисна зъби. Обърнах се рязко към Мария, готова да я нахокам, но тя изля поток от думи.

– Ще прави каквото кажа аз! Аз съм два пъти кралица и съм родена кралица. Не съм дъщеря на търговец, сключила брак, надхвърлящ положението ѝ!

Така научих как ме възприемат шотландците и семейство Гиз, предвкусващи момента, когато племенницата им ще седне на френския трон. Внезапно разгневена, пристъпих към Мария и се втренчих остро във враждебните ѝ очички.

– Да, издишах се от по-ниско положение – прошепнах ѝ. – Още една причина да се страхуваш от мен. Винаги побеждавам!

Тя присви устни, но се отдръпна безмълвно. Погледнах към Елизабет и ѝ казах:

– Кученцето вече е твое.

Накрая се наложи да извикам един от телохранителите си, за да отведе Флеминг в покоите ѝ. Наредих на мосю Д'Юмие да придружи Мария до нейните. Когато съпругът ми най-сетне пристигна с братята Гиз в забавачката, накуцвайки с превързан глезен, но в добро настроение, позволих на Мария да излезе, стига да се държи прилично.

Никой не спомена името на мадам Флеминг. Няколко пъти обаче през онази дълга сутрин улавях очите на Мария, впити отмъстително в лицето ми.

Двайсет и шеста глава

След неприятностите в забавачката реших да отложа разговора с Анри. Вечерта го поканих в покоите си.

Той пристигна, подпрян на патерица. Явно мислеше, че го каня в леглото си въпреки произшествието. Затворих вратата, прегърнах го и отвърнах на целувката му. Миришеше на вино и лицето му червенееше – вероятно бе пил повече, за да притъпи болката в глезена.

Отдръпнах се и му казах:

– Анри, преди да се разсеем, имам и добра, и лоша новина.

Веднага се напрегна.

– Добре. Нека чуя първо лошата.

– Този път добрата е с предимство. Бременна съм, скъпи ми съпруже.

Изгарях от нетърпение да му съобщя, но същевременно ме глождеше колебание. Разбереше ли, че нося дете, Анри се оттегляше от брачното ложе, сякаш да подчертае, че връзката ни се свежда само до създаването на наследници.

Усмихна се и зъбите му просияха на фона на тъмната брада. Прегърна ме.

– Зарадвахте ме отново. И сте чудесна майка. В забавачката видях колко добре се държат децата.

Целуна ме дълго – разкикотих се, усетила гъделичкането на твърдата му брада, после отстъпих назад със сериозно лице.

– А сега лошата новина? – попита той.

– Да – кимнах. – Джанет Флеминг също е бременна.

Очите му се разшириха от изненада в мига, преди да ги сведе смутено, отпуснал ръце. Посочих му стол.

– Седнете, Анри. Трябва да поговорим.

– Как... Как разбра? От Диан?

– Не. Лично от мадам Флеминг.

Той зяпна.

– Каза ти го направо?

– Доста се е възгордяла.

– Надявах се никога да не разберете – поаленя той. – Постъпката ми не е похвална. Моля ви за прошка. Преди две седмици обещах на Диан, че вече няма да доближавам Джанет Флеминг. Спазих дадената дума.

– Не ви извиках да ви обвинявам, макар да разбирам сърдечната болка на мадам Дьо Поатие – продължих спокойно. – Моля ви по-скоро за помощ.

– Не сте ли ядосана? – той се втренчи в мен.

– Само наскърбена. Ала има по-важни въпроси от личното ми страдание и дори от мъката на Диан. Мадам Флеминг се гордее със състоянието си и не го крие от никого. Знаят го даже Мария и децата.

– Шегувате се – поклати смаяно глава той. – Не е за вярване, че се хвали на всеослушание. Сигурно сте се почувствали ужасно. Но сте толкова спокойна и търпелива...

Нещо в тона му ме накара да заподозра, че Диан не е реагирала толкова сговорчиво.

– Наложително е да я отпратите, Анри, поне докато се роди детето. Иначе ще постави в неловко положение и вас, и Мария, и семейство Гиз.

Той се взря замислено през прозореца.

– Мария няма да разреши. Привързана е към мадам Флеминг – рече най-сетне.

– Мария е дете – възразих. – Длъжна е да се съобразява с преценката ви.

След кратко колебание той кимна бавно, несигурно.

– Ще изпратя мадам Флеминг в провинцията. Ще уредя, разбира се, да се грижат добре за детето ѝ.

– Разбира се. Благодаря ви.

– Не заслужавам толкова търпелива съпруга. Не... – Замълча и очите му се напълниха със сълзи, вероятно насърчени от болката и от виното.

– Всичко наред ли е между вас и Диан? – прошепнах.

– Откакто се отказах от Джанет Флеминг, съм верен само на вас, Катрин – отвърна той.

Надежда – отдавна погребано чувство – се раздвижи у мен.

– Диан ви отблъсна заради връзката ли?

Лицето му почервеня както при първата ни среща, когато бе срамежливо момче със завързан език.

– Дълго преди това. Почти цяла година. Тя... – Той поведе мълчалива борба с чувствата и думите. – Някак си изгубих сърцето ѝ. Понякога е толкова студена, толкова далечна. Дадох ѝ имения, злато, титла, всичко, което пожела, дори повече. Ала тя ме отблъсква. Повтаря ми, че вече не сме глезени деца. Често се моля за една усмивка...

Разбирах покрусата му прекалено добре.

– От години ви използват.

– Не искам да повярвам – поклати глава той. – Знам, че милееше искрено за мен. Навярно и сега ме обича. Ала е по-възрастна, по-изморена, а аз – твърде нетърпелив. Затова се хвърлих в обятията на мадам Флеминг. Убеждавах се безразсъдно, че красивото същество е омаяно от мен, а не от короната ми. Тя обаче е просто оръдие на семейство Гиз. Решила е да ме оплете в мрежите си, за да обслужвам интересите им. – Поклати глава, отвратен от себе си. – Презирах баща си за неверността му, но станах прелюбодеец като него, играчка в ръцете на жените. Трябваше да търся любовта на единственото място, където тя ме чакаше търпеливо и предано. Не мислете, че съм сляп за страданията ви, Катрин. Не мислете, че не съм ви признателен.

Сложих ръка върху рамото му и го целунах по косата. Той ме прегърна през кръста и притисна лице в гърдите ми. Помислих, че така ще свърши срещата ни. Той ще си отиде както винаги и ще ме остави в празното легло, докато детето ни се роди. Анри обаче се изправи и ме целуна нежно.

– Веднъж ви казах, че лесно ще ви заобичам, Катрин – прошепна. – И сега разбирам, че наистина ви обичам.

Поведох го към вътрешната стая, към леглото. Любихме се със сладостната горчивина, че толкова дълго сме се лутали, преди да се намерим.

През последвалите дни не казах нищо на никого. Мадам Жонди обаче сигурно заподозря, че отношенията ни с Анри са се променили. Обявихме бременността ми, но съпругът ми идваше всяка нощ в покоите ми. За пръв път забеляза перлата между гърдите ми и понечи да я докосне. Аз отблъснах ръката му и отвлякох вниманието му с целувки.

Диан дьо Поатие вече не притежаваше сърцето на краля, но продължи да упражнява огромна политическа власт, а на Анри му липсваше воля да отхвърли оковите ѝ. Пред обществото играехме фарс – метресата на краля получаваше надлежните почести, а аз заемах второто място, макар всъщност със съпруга ми да бяхме станали любовници. Насаме с Анри обсъждахме как Диан дърпа юздите на управлението и как да ги поеме той. Не му достигаше решимост и не искаше да я тревожи, ала все пак устояваше на изкушението да я отрупва с още богатства и почести.

В отговор Диан се сближи със семейство Гиз. За жалост, по време на връзката с Флеминг, Анри се бе съгласил да назначи златокосия Франсоа дьо Гиз за главен шамбелан. Главният шамбелан подписваше документи заедно с краля, отговаряше за кралските покои и разполагаше с ключовете. Постът бе по-скоро представителен, ала никой не би съумял по-добре от Гиз да се възползва от него, за да заграби повече власт.

Анри ми съобщи за назначението едва при свършен факт. Предположил правилно, че ще възразя, изчака да си легнем след нежните любовни ласки. Целуваше ме по корема и говореше нежно на детето вътре. Наблюдавах го омагьосана и усмихната, докато не ми призна за Гиз. Новината ме накара да скоча от леглото.

Анри изчака да излея негодуванието си, а после ми обясни, че един ход срещу Диан и Франсоа дьо Гиз ще наруши крехкия баланс в двора и ще предизвика брожение. Имаше право. Успокоих се и заобсъждахме добруването на Франция. За нещастие той не смяташе консервативния католицизъм на Диан и братята Гиз за сериозна заплаха; за мой ужас споделяше мнението им, че протестантството не бива да се толерира.

Оттогава започнах да се боя от сблъсъка, който неизбежно щеше да последва, ако Анри удовлетвореше желанието на семейство Гиз и подложеше на гонения протестантите. По време на бременността обаче позволявах на съпруга си да ме успокоява с нежни милувки и пропъждах страховете от политическа катастрофа.

Веднага след раждането на третия ни син Анри дойде при мен и улови усмихнат ръката ми. Едуар-Александър изглеждаше най-красив и по-здрав от другите ми деца и с краля го обсипвахме на воля с ласки. Присъствието му винаги ми припомняше най-прекрасните дни от живота ми. С Анри често се застоявахме в детските стаи, а вечер разисквахме държавните дела.

Подобна идилия няма как да продължи дълго. Едуар бе едва на няколко месеца, когато светът ми отново се разклати.

От години съпругът ми си разменяше обиди с император Карл, държал го в плен с по-големия му брат Франсоа. Разумен мъж, Анри се въздържаше да воюва за дреболии; през 1552-ра обаче, годината след раждането на Едуар, той се поддаде на молбите на германските принцове-лутерани, разгневени от опитите на католическия император да забрани религията им. Те се надяваха да прогонят императора от страната си.

За мое удивление Анри се съюзи с тях, съгласявайки се да подкопае силите на императора, като се сражаваха с него край североизточната френска граница, с цел да си върне градовете Камбре и Мец. Дори да съзря ирония в охотата на краля да помогне на протестантите да сразят един добър католик, Диан не каза нищо. Анри реши да изпрати френските войници на война. И да се присъедини към тях. Ужасих се, защото щеше да напусне безопасното убежище, създадено от ониксовия талисман, скрит под леглото на Диан.

Тревогата ми се задълбочи, когато получих писмо от почитаемия Лука Горико. В Рим уважаваха вещината на месер Лука в областта на математическата астрология, която изучава влиянието на звездите върху съдбата на отделни личности. Когато прачичо ми Джовани де Медичи бил едва на четиринайсет, Лука Горико му предсказал, че ще стане папа – и чичо Джовани наистина станал папа Лъв X. Със зловеща точност Горико предсказал и на Алесандро Фарнезе кога ще стане папа и кога ще умре.

Мадам Жонди ми подаде плика от Рим и аз счупих печата с боязън. Вътре имаше писмо за мен и второ, запечатано послание, сгънато на три и адресирано до съпруга ми.

" Ваше Величество дона Катерина,

Простете дързостта ми да пиша на Вас, а не направо на съпруга Ви. Чух, че Негово Величество не е склонен да се вслушва в съветите на астролози, и се обръщам към Вас за съдействие, понеже знам колко сте ерудирана в областта на астрологията и благосклонна към целите ѝ.

Проследих движението на звездите на съпруга ви през следващите няколко години и се убедих в необходимостта да предупредя крал Анри да проявява изключителна предпазливост в определени моменти и ситуации.

Грози го сериозна опасност. Разчитам на Вас, Ваше Величество дона Катерина, да му предадете приложеното писмо и да го придумате да обърне внимание на съветите ми."

Едва устоях на изкушението да счупя печата на второто писмо и да го прочета. Прибрах го обаче и зачаках Анри да дойде в покоите ми, за да обсъдим днешните събития.

Щом влезе в стаята ми, вместо поздрав му подадох запечатания документ.

– Имате писмо от Рим, Ваше Величество. От Лука Горико.

– Познавам ли го? – попита предпазливо той и седна, стиснал писмото. Идваше след дълъг ден в кабинета си, където бе разисквал военни планове първо с предания си стар приятел Монморанси, а после с Франсоа дьо Гиз. Двамата съветници застъпваха толкова непримирими политически възгледи, че Анри се срещаше поотделно с тях, да не би обсъждането да се превърне в свада.

– Известният астролог, който предсказа, че чичо ми Джовани ще стане папа – напомних му припряно.

– А! – възкликна пренебрежително Анри и пъхна писмото в колана си. – По-късно ще се занимая с машинациите на съдбата. За днес приключих със сериозните размишления.

– Моля ви! – Неволната острота в гласа ми го накара да ме погледне с лека изненада. – Моля ви – настоях по-меко. – Няма ли поне да го видите?

– Катрин, отделяте твърде много време на такива неща.

– Мосю Горико писа и на мен. – Седнах на стола до него. – Проследил е звездите ви и иска да ви предупреди.

– Да ме предупреди за какво?

Изгледах с повдигнати вежди писмото в ръката му.

– Не съм уведомена.

– Е, ще го прочета тогава – въздъхна Анри, отвори писмото и очите му пробягаха по листа. Бръчката над носа му ставаше все по-дълбока.

– Дреболия – отсече накрая. – Предупреждава ме да не влизам в единоборства – в дуели, не в сражения. Значи не е опасно да участвам във войната. А и няма да се случи в близките години.

Сгъна писмото и пак го пъхна в колана си. Дори на кралицата не бе позволено да наднича в личната кореспонденция на краля, ала не се стърпях.

– Моля ви, Анри, кажете ми какво пише!

– Колко сте уплашена! – присмя ми се той. – Вълнувате се за нищо. Защо продължавате да вярвате в такива неща?

– Защото астрологията е като медицината, Анри дар от Бога в помощ на страдащите. Виждала съм доказателствата със собствените си очи.

Той изсумтя.

– Виновен е онзи зловещ магьосник, който ви следва като призрак. Защо се обграждате с такива хора? Няма нищо Божие у него, по-скоро изглежда, сякаш разговаря ежедневно с Дявола.

– Мосю Руджиери ми спаси живота във Флоренция – възразих разгорещено. – Даде ми талисман. Нямаше да оцелея без него.

– Щяхте да оцелеете и с него, и без него – поклати глава Анри. – Този мъж ви пълни главата със странни идеи. Намислил съм да го отпратя.

Зад стъклото на затворения френски прозорец към балкона цареше непрогледна нощ, ала аз се взрях в далечна точка в мрака.

– Когато бях малка – подхванах, – точно преди бунтовниците да ме заловят, Руджиери ми даде талисман за защита. – Анри понечи да ме прекъсне, но аз вдигнах ръка да го възпра. – Каза ми също, че никога няма да управлявам Флоренция, а ще замина за непозната страна и ще се омъжа за крал.

Не добавих как повярвах окончателно на Руджиери, след като призова духа на покойната ми майка и тя предсказа, че месер Силвестро ще ме спаси. Анри замълча, ала присви устни със зле прикрит скептицизъм.

– Той ми обясни и сънищата, които ме измъчваха по онова време – продължих. – Сънувам, че лежите окървавен и трябва да ви спася, но не знам как. Говорите ми на френски – от самото начало, още преди да науча езика. Познах ви от пръв поглед, защото вече бях виждала лицето ви.

– Катрин... – в тона на Анри долових и неверие, и смайване.

– Опитвам се... – замлъкнах разчувствана. – Цял живот се опитвам да разбера как да ви опазя. Бог ми е отредил тази задача. Не ми се подигравайте и не ме отблъсквайте.

– Катрин – повтори той, този път нежно. Усети какъв смут ме е обзел и улови ръката ми.

Сълзи потекоха по страните ми, ала гласът ми остана спокоен.

– Затова исках Руджиери да дойде във Франция – да ви спаси от злото, а не да донесе злочестина. Затова настоявам да разбера какво ви е написал Лука Горико. Бих дала живота си за вас, Анри.

Не казах: Вече убих заради теб.

Мълчахме дълго. Аз се борех да се овладея, а той ми държеше ръката.

– Щом присъствието му ви успокоява, гама да отпращаме мосю Руджиери – рече най-сетне. – Макар да не вярвам в методите му. – Извади сгънатото писмо от колана си и ми го подаде. – Понеже толкова отчаяно се стремите да ми помогнете, гама да го крия от вас.

Разгънах го с неприятен трепет.

" Ваше Величество,

Казвам се Лука Горико. Нейно Величество дона Катерина навярно ви е обяснила, че съставям хороскопи, за да определя съдбата на забележителни личности.

След като изучих звездите Ви, съм длъжен да ви предупредя да избягвате всякакви схватки в ограничени пространства. Дуелите и единоборствата са най-опасни и е възможно да доведат до смъртоносен удар в главата.

Опасността съществува постоянно, но ще се увеличи многократно след няколко години в резултат на неблагоприятен аспект на Меркурий спрямо Марс, когато последният минава през асцендента Ви – Лъв, кралския знак. Предупреждавам ви с надеждата познанието и предпазливостта да ви позволят да преживеете коварния период. Съвсем вероятно е, понеже проучванията ми разкриват, че сте преодолели без произшествия предишен период, криещ подобен риск.

Нека Бог ви благославя и ви води невредим през всички опасности. "

Няколко секунди се взирах в писмото, разгърнато в скута ми, преди да се обърна към Анри, който седеше до мен.

– Обещайте ми повече да не воювате – помолих го.

Той повдигна вежди.

– Ще воювам, разбира се. Длъжен съм да предвождам войниците си. Не прочетохте ли внимателно писмото? Битките не се водят в ограничени пространства и няма да предизвиквам никого на дуел.

Обзе ме същата мъчителна безпомощност, каквато изпитвах насън. Анри бе твърде близо, ала не бях в състояние да го задържа до себе си. И той – като мама, татко, леля Клариса и крал Франсоа – щеше да се изплъзне от живота и да се превърне в смътен спомен.

– Войната е непредвидима. Ами ако се озовете в сграда, изправен срещу един-единствен нападател? – настоях. – Изгубя ли ви...

– Катрин, току-що се намерихме след толкова години. Обещавам, че няма да ме изгубите. Не сега – прошепна утешително той.

– Тогава вземете талисман.

– Не ми трябват такива неща – поклати кротко глава той. – Ако Бог ви е изпратил да ме закриляте, Той ще ви чуе. Молете се за мен и това ще е достатъчно да се върна невредим у дома.

Опитах се да му обясня, че Бог не чува молитвите ми, ала той не пожела да ме изслуша.

Двайсет и седма глава

Преди да замине да се сражава на североизток, Анри ме посочи за свой регент. След като ми повериха държавата, установих, че притежавам и охота, и способност да управлявам. Имах добра памет и се забавлявах, припомняйки си всяка дума, произнесена от съветниците на Анри. Съчетан с по-деликатния ми, по-дипломатичен подход, талантът ми спечели подкрепа и възхита. Прочитах внимателно всяка писмо, което Анри и генералите му ми изпращаха от фронта, и се грижех да им доставям навреме необходимите средства и провизии. Събрах смелост дори да предлагам стратегически съвети.

Победата дойде бързо – след няколко месеца превзехме градовете Тул, Вердюн и Мец. Съпругът ми се отличи в битките, както и Франсоа дьо Гиз, а войната скрепи още по-силно приятелството им.

Анри замина на война в края на януари и се върна в обятията ми в края на юни, грейнал от оптимизъм. През август забременях отново. Този път не се усамотих в покоите или в детските стаи, а присъствах на съвещанията на Анри с министрите му. Монморанси и Диан скоро разбраха, че вече не съм мълчаливата, невидима кралица.

Анри започна да прекарва повече време с първия принц по кръвна линия – Антоан дьо Бурбон. Тогава той пак изповядваше протестантството като съпругата си Жана. Надявах се връзката му с Анри да смекчи предразсъдъците на краля към отклонилите се от католицизма.

Докато Анри отделяше внимание на Бурбон, аз се наслаждавах на компанията на Жана. Тя помагаше на акушерката при раждането на дъщеря ми, която кръстих Маргьорит – в памет на майката на Жана. През трудните часове преди раждането на Марго – както започнахме да я наричаме всички – Жана ми призна, че е бременна.

Тъмнокосата ми, тъмноока Марго, упорита ранозрейка като майка си, се роди на тринайсети май 1553 година. Синът на Жана – Анри Наварски, кръстен така в чест на дядо си и на съпруга ми – се роди седем месеца по-късно, на тринайсети декември. Стоях до Жана, докато раждаше, както тя бе стояла до мен. Прегърнах плачещия ѝ новороден син и ме прониза остра обич, все едно е мое дете.

Още тогава повярвах, че двете деца са свързани от съдбата. Бащата на Жана почина година по-късно, завещавайки ѝ наварския трон, ала тя предпочете да остане във Франция, за да образова сина си. Малкият Анри – или Навара, както го наричахме понякога – отрасна в двореца и по цял ден играеше и учеше с децата ми. С Марго се привързаха силно един към друг.

Едва след дълги години щях да разбера колко сложно са преплетени всъщност съдбите им и колко дълбоко са обвързани с предстоящия кървав потоп.

Така отминаха още дванайсет години от брака ми. Докато ги живеех, ми се струваха трудни и смутни, ала хвърляйки поглед назад, разбирам колко сладостни и безметежни са били в сравнение с последвалото зло. Изпитвах дълбоко облекчение, че Анри се отказа да воюва, макар с император Карл да останаха врагове. Скоро след раждането на Марго нова кралица се възкачи на английския престол – Мария Тюдор, поборничка на католицизма, решена да прочисти страната си от пагубното влияние на протестантството. Вероятно би следвало да се радваме, ала когато Мария Тюдор се омъжи за крал Филип, обединявайки троновете на Англия и Испания в непобедим военен гигант, безпокойството ми нарасна.

Три години след раждането на Марго забременях отново. Коремът ми се изду до пръсване и не след дълго осъзнах, че нося повече от едно дете. Странен страх ме преследваше по време на бременността. Трудех се усърдно, за да забравя престъпленията си, ала споменът за тях започна да ме измъчва непоносимо. Едно стечение на обстоятелствата през последните дни от бременността ме угнети още по-дълбоко.

Анри продължи традицията на баща си да набавя екземпляр от всяка книга, отпечатана във Франция, а библиотекарите ми носеха по-интересните заглавия. Така ми попадна книгата "Пророчества", написана от Мишел дьо Нотрдам – Нострадамус на латински – лекар, прославил се като спасител на жертвите на чумата. Трудът на мосю Нострадамус се състоеше от стотици четиристишия, всяко съдържащо пророчество. Строфите бяха неясни, загадъчни. Разбирах малко от прочетеното, докато не стигнах до трийсет и петото четиристишие.

През една топла юнска вечер лежах в покоите си, подпряна на възглавници. Не си намирах място и не успявах да заспя, измъчена от тежкия корем и безмилостното ритане на два чифта крачета. Бях решила да родя в Шато дьо Блоа. В мрака влажният въздух се издигаше от река Jloapa, довявайки със себе си мирис на разложение. Крепях с мъка тежката книга върху корема си и вече бях на път да се откажа, ала обърнах листа и погледът ми попадна на следните стихове:

Младият лъв ще надвие стария

в единоборство на бойно поле.

Ще прониже очите му в златна клетка – две рани в една

– обричайки го да срещне в мъки смъртта.

Ахнах и се надигнах рязко, спомнила си думите, написани от великия астролог Лука Горико: Предупреждавам ви да избягвате схватки в ограничени пространства. Дуелите и единоборствата са най-опасни и е възможно да доведат до смъртоносен удар в главата.

Страх изви и смачка утробата ми като гъба. Извиках от ненадейната болка и тежката книга се хлъзна от скута ми.

Досега понасях с лекота родилните мъки, ала този път ме сграбчи зловеща агония, ужасна и непозната. Станах от леглото, но щом краката ми докоснаха пода, болката ме повали на колене.

Изкрещях да извикат мадам Жонди, Жана и най-вече Анри.

Издръжлива съм на болка, ала това раждане се оказа жестоко и дълго. Мислех, че ще умра, преди първото дете да се появи на белия свят.

Жана седеше до родилния стол. Дойде и Анри – държеше ръцете ми и ме насърчаваше през безкрайната сутрин и знойния летен следобед. Преструвахме се, че необичайното ми страдание не крие нищо злокобно, а се дължи на факта, че децата са две. Най-дългото ми предишно раждане бе продължило десет часа. Десетте часа отминаха обаче, станаха дванайсет и ни обзе безпокойство. Когато се стъмни и запалиха лампата, мнимата ми ведрост се стопи. Анри сновеше безпомощно из стаята. Изнервих се и го помолих да си върви. После се предадох на болката. Усещах смътно как меките парфюмирани ръце на Жана ми слагат хладни компреси. Долавях шепота на акушерката. Изгубих свяст и се събудих не в дървения стол, а в леглото си.

Първото дете – Виктоар – се роди призори, почти трийсет и шест часа след първия непоносим спазъм – слаба и сива, тя измяучи немощно, но появата ѝ зарадва Жана и акушерката, помислили, че наближава краят на мъките ми. След мимолетно облекчение обаче свирепата болка се върна.

Изпаднах в делириум. Виках леля Клариса, сестра Николета, мъртвата си майка, Руджиери. Явно съм извикала и Жана, защото когато се свестих, тя стискаше потната ми длан.

През тънкия процеп между кадифените завеси се процеждаше гаснеща оранжева светлина. Усетих забързания дъх на акушерката върху бедрата си, долових познат парфюм и чух тихо хлипане. Понечих да кажа на Жана, че ще кръстя второто дете на нея, ала открих, че не съм способна да проговоря.

Лампата освети скулата на Жана и превърна къдриците над слепоочието ѝ в сияен ореол. Гласът ѝ прозвуча строго, сякаш обясняваше неоспорим факт на неразумно дете.

– Катрин, акушерката трябва да извади детето, за да ти спаси живота. Стискай ръката ми и викай, за да ти олекне. Ще приключи бързо.

Вкопчих се в дланта на Жана. Сръчните ръце на акушерката засилиха болката – прехапах устни, когато пръстите ѝ намериха нероденото дете в мен, и не отроних нито звук, щом почувствах как детето се обръща.

Двете ръце на акушерката сграбчиха малките крайници и се раздвижиха рязко. Чух – не, усетих – как пукат костички и изкрещях, осъзнала, че момиченцето е живо и я осакатяват, убиват я, за да ме спасят. Мятах се, виках и се борех с жените, които ридаеха и ме усмиряваха.

Стенейки, обяснявах на Жана, че Бог ме наказва, задето съм откупила децата си с най-черна магия. Умолявах я да ме остави да умра, за да поправя стореното. Молех я да отиде при Руджиери и да му заповяда да развали магията.

Не помня нищо друго.

Невръстната Жана почина при раждането, необратимо осакатена от акушерката. Две седмици се реех между живота и смъртта. Вдигнах се от леглото и разбрах, че Виктоар, оцелялата близначка, умира.

Отидох при мъничката си, задъхваща се дъщеря. Три дни останах при нея, прегръщах я, взирах се в сбръчканото ѝ жълто личице, чувствах как сърцето ми се разтапя и я облива с цялата ми обич. Шепнех разкаяно в съвършеното ѝ ушенце; молех я за прошка. Тя издъхна до мен и до баща си.

Часове наред стоях вцепенена до тялото на детето. Никой, дори кралят, не ме обезпокои.

Потънала в скръб, не забелязах лъча светлина, процедил се през открехнатата врата на стаята. Не чух леките като перце стъпки по мраморния под. Усетих обаче как някой приближава до мен и видях момченце да ме дърпа за ръкава – Анри Наварски, тогава на две години и половина, с кръгло лице, обрамчено от тъмни къдрици, и челце, сбърчено от тревога.

– Лельо Катрин, мила лельо, не тъгувай – прошепна той.

– Редно е да тъгувам. Малката ти братовчедка Виктоар почина – отвърнах.

– А... – Той се замисли и пристъпи от крак на крак, преди да продължи: – Но тя не ни познаваше. Няма да ѝ липсваме в рая.

Успях да отговоря единствено със сълзи.

Потресен, той възкликна с болезнена искреност:

– Горката леля! Ще се преструвам, че съм бебето, което си изгубила. Обещавам да бъда много, много добър.

Прегърнах го.

– Малкият ми Анри. Скъпото ми момче.

На другия ден Руджиери и хиляди други ми изпратиха съболезнования, но аз не исках да приемам никого. Извиках мадам Жонди в кабинета си и ѝ продиктувах писмо до Мишел дьо Нотрдам в Прованс.

През седмиците, докато чаках да ми отговори, започнах отново да сънувам.

Двайсет и осма глава

Посрещнах великия пророк Нострадамус като скъп приятел или роднина – неофициално, в уютното си преддверие. Когато вратата се отвори пред него, седях сама до студената камина – бях отпратила всички, включително мадам Жонди. По устните ми се разля измъчена усмивка.

Той влезе, накуцвайки, подпрян тежко на бастун. Очевидно Бог се интересуваше повече да изпраща злокобни видения за бъдещето, отколкото да лекува подагра. Нострадамус изглеждаше удивително невзрачен – нисък, набит, сивокос, със старомодна дълга брада и дрипави, износени дрехи, смачкани от пътуването.

– Ваше Величество – изрече той с мек южняшки акцент; лицето му бе кръгло и светло, погледът – благ и скромен. Родил се в еврейско семейство, но баща му приел католицизма и най-благочестива християнска фамилия в чест на Девата. Нострадамус свали кепето си и се поклони, олюлявайки се нестабилно на бастуна. Оредялата му коса се спусна и закри лицето му.

– За мен е чест да ме приемете. Покорно благодаря – прошепна той. – Моля се да служа на вас и на Негово Величество, както ви е угодно. Пожелаете ли, готов съм да ви дам дори живота си. – Гласът и пръстите му потрепериха. – Ако са ме набедили в ерес или вещерство, знайте, че съм посветил живота си в служба само и единствено на Бог. Написах виденията си по Негова воля.

Мадам Жонди ми бе обяснила как през последните години се местел от село в село в Прованс, за да не го хвърлят в затвора. Осъзнах, обзета от съчувствие, че се бои до смърт, да не би да е попаднал в капана на Инквизицията.

– Не се съмнявам, мосю Нострадамус – уверих го топло, усмихнах се и му протегнах ръка. – Затова ви помолих за помощ. Благодаря, че изминахте толкова дълъг път и си създадохте толкова неудобства, за да ни посетите. Дълбоко сме ви признателни.

Въздишка на облекчение разтресе тялото му. Той изкуцука напред и целуна ръката ми; косата му погали меко кокалчетата на пръстите ми. Изправи се, вдиша глава и очите му се насочиха към прозореца. Тревогата му отшумя, заменена от спокойна вглъбеност.

– А... Децата... – прошепна той, сякаш на себе си.

На просторната поляна отвън Едуар и малкият Навара тичаха след Марго, пренебрегнали виковете на бавачката да не бързат толкова. Беше късна утрин – знойна и влажна, ала странно сивкава; над Лoapa отрано се стелеха тъмни облаци, вещаещи внезапна августовска буря.

– Негово Височество принц Едуар обича да преследва сестра си – обясних с плаха усмивка.

– Двамата по-малки – момченцето и момиченцето – приличат на близнаци – отбеляза пророкът, сбърчил чело.

– Дъщеря ми Марго и братовчед ѝ Анри Наварски.

– Приликата е изумителна – промърмори той.

– И двамата са тригодишни. Марго е родена на тринайсети май, а Навара – на тринайсети декември.

– Свързани от Съдбата – той насочи отново към мен бледосивите си очи, големи и втренчени като на дете. – Имах син и дъщеря – отрони тъжно.

Знаех. Талантлив знахар и лекар, Нострадамус се бе прославил, спасявайки мнозина чумави, ала се бе оказал безпомощен да изцели съпругата и децата си, отнесени от болестта.

– Простете ми, че споменавам загубата си, кралице, но наскоро научих, че скърбите за изгубените си дъщери. Няма по-голяма трагедия от смъртта на дете. Моля се на Бог да утеши и вас, и краля.

– Благодаря, мосю Нострадамус – смених бързо темата, за да не се разплача. – Седнете, моля – посочих стола срещу моя и табуретката за крака, поставена специално за него. – Достатъчно страдания ви причиних. Настанете се удобно и ще ви кажа кога са родени децата.

– Изключително любезна сте, Ваше Величество.

Той седна и изпъшка тихо, повдигайки болния си крак върху ниската табуретка.

– Искате ли лист и писалка? – попитах.

Потупа се с пръст по челото:

– Не, ще запомня. Да започнем с най-големия.

Казах му кога и къде са родени момчетата; не говорихме за момичетата, защото според салическия закон жените нямат право да наследяват френския трон.

– Благодаря, Ваше Величество. Ще ви донеса подробни хороскопи след два дни – обеща Нострадамус, след като приключих. – Вече съм се подготвил, понеже рождените дати на момчетата са обществено достояние.

Той не понечи да стане, както очаквах. Продължи да се взира в мен с чистите си, спокойни очи и в последвалата тишина аз събрах смелост и проговорих.

– Сънувам злокобни сънища.

Наклони глава, заинтригуван, ала без никаква изненада.

– Позволявате ли ми да бъда откровен, мадам? Не съм първият астролог, който ще изработи хороскопи на децата. Вече имате информация, нали? Друга е причината да ме извикате.

– Да. Прочетох книгата ви с пророчества – признах и изрецитирах трийсет и петото четиристишие.

– Пиша каквото Бог ми повелява, кралице – Нострадамус ме погледна по-предпазливо. – Не твърдя, че разбирам смисъла на думите.

– Аз обаче го разбирам. – Приведох се напред, неспособна да прикривам повече безпокойството си. – Съпругът ми, кралят, е лъвът. По-възрастният. Сънувах... – гласът ми изневери.

– Мадам, с вас се разбираме добре. По-добре, мисля, отколкото ни разбират другите. Виждаме неща, невидими за другите. Твърде много, за да сме спокойни.

Извърнах лице и се втренчих през прозореца и към градината, където под забуленото слънце Едуар, Марго и малкият Навара се гонеха около зелените живи плетове. Затворих очи и си представих обжарено бойно поле, където съпругът ми се мята и се дави в потоп от кръв.

– Не искам да виждам повече – прошепнах.

– Бог не ни дава право да избираме.

– Кралят ще умре – продължих с вял плам. – Това означава трийсет и петото четиристишие, нали? Моят Анри е обречен да умре твърде млад, ще го сполети ужасна смърт на бойното поле, ако не успея някак да я предотвратя. Знаете го, написано е в поемата ви. – Погледнах го право в очите. – От малка сънувам мъж, облян в кръв, да ме вика на френски. Не знаех кой е, докато не срещнах съпруга си.

– Съжалявам, мадам – отвърна тъжно той. – Щом Бог ви е изпратил виденията, длъжна сте да разберете какво цели.

– Длъжна съм да опазя краля и децата си – казах. – Цял живот се опитвам да разбера какво да направя.

Мосю Нострадамус сведе глава и впи очи в шарките на килима. Изражението му остана ведро, все едно се моли.

– Навярно не е необходимо да правите нищо. Навярно е достатъчно да напишете виденията си – предположи гостът ми.

– Или навярно не всичките ви пророчества се сбъдват? Предназначени са да предупреждават, както сънищата ми са предупреждение, за да предотвратя опасността. Възможно ли е, мосю? – попитах колебливо.

Той не вдигна глава. Лицето му се изопна, задиша бавно и дълбоко.

– Ах! Как шурти кръвта! Как струи от лицето му! – възкликна и клепките му запърхаха.

– Да – прошепнах аз и продължих с по-висок глас: – Да. Но има начин да се избегне опасността. Възможно е бъдещето да се промени, нали?

– Вчера, днес, утре... – промълви той. – Те са едно и също за Всемогъщия. Безсилни сме да променим както миналото, така и предначертаното бъдеще.

Ръцете ми се вкопчиха в ръкохватките на стола.

– Предупредиха съпруга ми, че е възможно да получи смъртоносна рана в битка. Звездите вещаят, че ако избягва сраженията и не води войни, ще остане невредим. Това е смисълът на астрологията, мосю! Кажете ми дали нова война застрашава Франция. Кажете ми как да я спра.

– Назрява война. Винаги избухват войни и ние с вас сме безпомощни да ги спрем.

– Но сигурно знаете кога? – настоях. – Кога получихте видението за двата лъва, мосю? Преди години?

Успокоявах се, че сигурно е предшествало магията на Руджиери, когато с кръвта на блудницата изкупихме живота на Анри.

– Преди пет години – отговори Нострадамус. – Ала дори сега го виждам с окото на духа. Пророчеството не е отменено.

– Невъзможно! Моля ви, мосю... Анри е моят живот, моята душа. Умре ли, няма да поискам да живея. Кажете ми какво още да направя?

Очите му се разшириха. Втренчи се в мен.

– Никой не застава на пътя на Бог, мадам.

– Но Бог е милостив.

– Бог е справедлив – поправи ме тихо пророкът.

– И се вслушва в молбите ни – възразих. – Умоляваме ли го от все сърце...

– Както Иисус го е умолявал в Гетсиманската градина? – Тонът му остана благ. – Молил се е да го пощадят от жестоката смърт, съзнавайки, че кръстът е неизбежен. – Потрепери и после мигом се отпусна безжизнено на стола. Проговори отново с чужд глас: – Децата... Децата са родени под нещастна звезда. Няма спасение.

Притиснах с длан гърдите си, където лежеше перлата, и се престорих на ядосана:

– Какви ужасни и жестоки думи! Забравихте ли, че съм тяхна майка?

Той не обърна внимание на преструвката.

– Тъканта на историята, мадам, е изплетена от много нишки. Заменим ли дори една-едничка с друга – слаба и негодна – булото ще се разкъса. – Очите му, сега пламнали като разжарен огън, се впиха в мен. – Булото ще се разкъса и ще ливне кръв, повече кръв, отколкото виждате насън. Нужно е изкупление.

Втренчих се зашеметена в него. Несъмнено – с окото на духа – той я виждаше, както я виждах аз: проститутката, ококорила помътени очи, когато камата на Руджиери докосва гърлото ѝ. Не посмях обаче да призная истината гласно дори пред него.

– Не разбирам – прошепнах.

– Мислите се за безсърдечна, мадам. Грешите. Загърбете нежността. Загърбете милосърдието. Не щадете онези, на които принадлежи сърцето ви. Дори тогава изкуплението няма да е лесно. Ще се пролее още кръв.

Изкупление. Знаех, че говори за Анри и за децата. Подтикваше ме да жертвам най-свидните си хора. Да разваля магията.

Станах рязко, изтръгвайки го от унеса. Той протегна припряно ръка към бастуна си и се изправи, олюлявайки се.

– Аудиенцията ни приключи, мосю – заявих студено. – Прав сте. Имам достатъчно астролози и не се нуждая от услугите ви. Каня ви да отпочинете в "Блоа" тази нощ, преди да продължите по своя път. Нека Бог ви закриля, за да се върнете невредим у дома.

Погледна ме с толкова дълбоко съчувствие, че сърцето ми се сви от болка.

– Беше ми трудно, много трудно, когато изгубих съпругата и децата си, мадам – прошепна той. – Ала такава бе Божията воля... Божията воля.

Говореше човекът, не пророкът, но аз не успях да продумам. Гневна, властна, позвъних на мадам Жонди и наблюдавах безмълвно как го отвежда.

Седнах отново, сведох глава и забих върховете на пръстите си в челото, в слепоочията. Поддадох се на въртопа от мисли и чувства, докато странен инстинкт не ме подтикна да стана.

Погледнах през големия прозорец към двора, където играеха децата. Случваше се нещо непредвидено – Едуар и Шарл крещяха и сочеха купчина камъни, а гувернантката успокояваше малката Марго. Положението явно бе сериозно, защото Жана излезе на поляната, коленичи до сина си и му зашепна.

Нострадамус се появи, куцукайки с бастуна. Прекоси с мъчително бавна стъпка моравата и застана на почтително разстояние от Жана. Заговори ѝ – думите му я накараха да се изправи и да се усмихне, а после да го проследи с любопитен поглед как се отдалечава. Сцената ме изпълни с ужас – освен Руджиери, единствено Жана знаеше, че съм използвала черна магия, за да забременея. Колко ли щеше да се ужаси, ако ѝ бях признала, че съм откупила децата си с кръвта на други?

Излязох бързо от покоите си и се спуснах по витата каменна стълба. Докато стигна до Жана, пророкът си бе отишъл, несъмнено да отдъхне в гостната стая.

– Мамо! – изрева грубо шестгодишният Шарл, забравил от вълнение добрите обноски. – Мамо, една змия без малко не ухапа Марго!

Стъписах се.

– Змия ли? Къде е змията?

– Изчезна – обясни Едуар и аз въздъхнах облекчено. – Марго се покатери върху камъните – посочи купчината, – но Анри ѝ каза да слезе, защото змията е близо до крака ѝ и ще я ухапе.

– Анри! Благодаря ви, че спасихте Марго!

Малкият Навара поруменя и се сгуши отново в обятията на майка си. Жана го похвали с грейнало лице:

– Той е смело, добро момче!

Прегърнах Марго и изслушах развълнувания ѝ разказ. Когато довърши историята, Едуар ми прошепна:

– Змията беше под камъните, мамо. Малкият Анри нямаше как да я забележи. За да я видим, Анри взе пръчка и размести камъните. Знаеше обаче точно къде се крие. Каза на Марго да се пази от нея!

Усмихнах се снизходително, сигурна, че синът ми доукрасява произшествието.

– Удивително!

– Анри вижда неща – просъска Едуар. – Невидими неща.

– Добре – кимнах разсеяно. Махнах на гувернантката да събере децата и да им отвлече вниманието, та да поговоря насаме с Жана.

С лека усмивка Жана проследи с поглед сина си.

– Змията се изплаши повече от децата. Тутакси избяга. Моят Анри явно я е зърнал навита под камъка.

– Мосю Нострадамус... – прекъснах я. – Какво ви каза?

– Моля? – Тя примигна. – О, онзи мъж ли? Мисли се за пророк – продължи шеговито. – Отначало прямотата му ме засегна, но се оказа приятен събеседник.

– Да, но какво ви каза? – подтикнах я нетърпеливо.

Тя се засмя.

– Уведоми ме тържествено, че съм родила крал. Отговорих му: "Мосю, аз съм кралицата на Навара. Синът ми несъмнено ще стане крал някой ден". Забавен човечец.

– Да – съгласих се. – Да. Забавен човечец.

Мосю Нострадамус остана една нощ в Блоа. Каретата му тръгна призори. Когато станах от леглото по-късно сутринта, открих, че ми е изпратил четиристишие, написано набързо със завъртян почерк.

Една нишка все още се заплита правдиво.

Възстановили се, ще се обърне злият прилив.

Скъса ли се, Франция ще загине,

удавена в кръвта на синовете си.

Изкуших се да хвърля бележката в огъня; Нострадамус не се бе посвенил да прониже отново сърцето ми, покрусено от смъртта на близначките.

Накрая все пак я сгънах и я прибрах в стенния тайник зад ламперията в кабинета ми.

Майките, които не са губили дете по време на раждането или преди това, смятат, че скръбта не е тъй дълбока, колкото за по-голямо дете или за възрастен. Тя обаче не вземат предвид особената болка да си обичал някого, когото не познаваш. През месеците след смъртта на близначките аз заживях като отшелничка; отхвърлях молбите за аудиенция, отказвах да яздя и дори да се храня със семейството си. Съпругът ми ме питаше дали да поднови посещенията си в покоите ми, а аз измислях извинения, докато не спря да настоява. Понасях единствено компанията на неизбежните придворни дами и на приятелката ми Жана.

Веднъж разговарях с Руджиери, който не успя напълно да прикрие ревността си, че съм се срещнала с прочутия Нострадамус. Дори мосю Нострадамус да е предсказал смъртта на съпруга ви, каза той, бъдещето е податливо на промяна. Пророкът греши – Бог наистина чува молитвите. Не събрах смелост да го попитам дали и Дяволът ги чува.

Двайсет и девета глава

Отдавнашният враг на съпруга ми, остарелият и болен император Карл абдикира неофициално през януари 1556, оставяйки брат си Фердинанд да управлява германските кралства, а сина си Филип – Испания, Неапол и Нидерландия. Зарадвах се на новината, решила, че ще настъпи мир.

През трийсет и деветата година на съпруга ми обаче избухна война. Един от вицекралете на Филип – херцогът на Алба – нападна целия южен район на Кампаня в Италия. Армията на Алба завзе територията с изненадваща бързина и се насочи към Рим.

Новият папа – Павел IV – помнеше какво бедствие бе сполетяло Свещения град, плячкосан преди двайсет години от императорските войски. Ужасен, той помоли съпруга ми за помощ.

Анри се съгласи и изпрати Франсоа дьо Гиз в Кампаня начело на многобройна армия. Брилянтен стратег, Гиз се закле не само да защити Рим, но и да превземе Неапол. Таяхме големи надежди кампанията да приключи бързо, но италианските ни съюзници не предоставиха обещаните средства и хора.

Не след дълго разбрахме, че атаката на Алба е част от клопка – щом изпратихме Гиз и войската му в Италия, императорският съюзник на Филип – савойският херцог – нахлу в Пикардия край североизточната граница на Франция с Империята.

Анри изпрати стария си приятел Монморанси да предвожда сраженията срещу савойските нашественици. Монморанси взе племенника си – проницателния, но арогантен адмирал Гаспар дьо Колини. Преди да заминат за Пикардия, двамата се съвещаваха с краля и одобриха стратегия, която Колини се кълнеше, че няма начин да се провали.

През последните жестоки дни на август Монморанси и хората му се изправиха срещу имперските сили край френското укрепление "Сен Куентен" близо до брега на река Сома. Съпругът ми се намираше на един ден езда оттам – въпреки възраженията ми бе настоял да е близо до бойното поле, за да поддържа постоянна връзка с Монморанси. Аз изпълнявах ролята на негов регент в Париж – на два дни езда от фронта, факт, разтревожил гражданството.

Вечерях с Жана и децата, когато на прага се появи пратеник. С изпито лице и запъхтян от дългото препускане, младият офицер изглеждаше абсолютно отчаян. Преди да успее да продума, аз се извиних, излязох в преддверието и затворих вратата зад нас.

– Какво има? – попитах, вкочанена от страх.

– Изпраща ме Негово Величество – подхвана младият мъж и аз омекнах като глина от облекчение.

– Добре ли е кралят?

– Да – кимна той. – Армията ни обаче претърпя тежка загуба край Сен Куентен. Избиха една трета от войниците ни. Плениха командир Монморанси и главните му офицери. В момента ги отвеждат в испански затвор.

Затворих очи. Тъгувах за мъртвите, ала поне мъките им бяха приключили. Повече скърбях за Монморанси, когото щяха да подложат на непоносими унижения и изтезания.

– Кажете ми, че кралят не възнамерява да оглави войската и да я поведе лично срещу савойския херцог.

– Негово Величество се връща в Париж да обсъди положението със съветниците си. Закле се да отмъсти за поражението.

Краката ми се подкосиха. Облегнах се тежко с ръка на стената.

– Благодаря, благодаря – прошепнах.

Чух само, че Анри се прибира у дома в Париж – при мен. Сълзи от облекчение напълниха очите ми. Повярвах – неразумно – че съпругът ми никога няма да се върне на бойното поле и ще остане невредим.

Тогава не знаех, че пленничеството на Монморанси ще донесе точно онова, от което се страхувах.

Крал Филип Испански не бе брилянтен стратег като баща си. Вместо да заповяда на войските си да тръгнат веднага към Париж и да го превземат с лекота, той нареди на войниците си да завземат няколко малки града на север – загуба на време, която проработи в наша полза. Настъпващата зима принуди армията на Филип да се оттегли.

Междувременно моят Анри се върна у дома. Почти не го виждах – по цял ден се усамотяваше със съветниците си и обсъждаше планове, твърде тайни, за да ги споделя със съпругата си. През онези горчиви месеци Анри се състари; бели кичури се появиха около слепоочията му, бръчки – край очите му. Усмивката му, някога разцъфвала толкова лесно, сега чезнеше измъчена.

Безпокоях се от разстояние. Детските стаи бяха единствената ми разтуха – и дори тази радост бе помрачена от разочарование, Франсоа наближаваше четиринайсет, възрастта, когато с баща му се оженихме, но умствено и физически оставаше дете. Сестра му Елизабет, почти на тринайсет, изглеждаше с години по-голяма, а годеницата му Мария – на петнайсет – бе брилянтна, способна млада жена. Не се съмнявах, че когато Франсоа наследи трона, ще управлява Мария. Вторият ми син Шарл страдаше от абсцеси и други инфекции, но физическата слабост не му пречеше да проявява признаци на лудост. Налагаше се да го усмиряват, за да не хапе другите деца до кръв, а веднъж – възползвал се от мимолетно невнимание на гувернантката – успя да прекърши врата на малкия шпаньол с голи ръце. Съпругът ми подари на децата ново кученце с предупреждение да го заключват в друго помещение, когато Шарл се появи. Само Едуар, тогава на шест, растеше силен, висок и добросърдечен като постоянния си другар – малкия Навара.

През един студен зимен ден с оловни облаци, които във всеки северен град, с изключение на Париж, биха донесли сняг, седяхме с Едуар, Мария и шпаньола в преддверието на покоите ми, където високите прозорци гледаха към мътната, разкаляна Сена и отвъд нея – към кулите-близнаци на "Нотр Дам". Мария се бе научила да се държи вежливо с мен – примирила се, предполагам, с факта, че съм здрава и едва ли ще умра скоро – и идваше в покоите ми да усъвършенства умението си да бродира. Онзи ден Едуар дойде с нея и се заигра мило с кученцето, чиито лудории ни разсмиваха.

С Мария се бяхме заловили със сватбената ѝ рокля – пищно творение от блестяща коприна в любимия ѝ бял цвят. Необичаен избор за сватбена рокля, особено във Франция, където бялото бе траурен цвят за кралиците. Мария обаче упорито отстояваше решението си и признавам, че цветът ѝ подхождаше. През онази сутрин пришивахме съсредоточено бели лилии върху корсажа, когато мадам Жонди се появи усмихната на прага.

– Кралице! – извика тя. – Простете ми, но имате посетител, който не ми позволява да съобщя името му! Твърди, че ще се зарадвате да го видите.

Намръщих се, чудейки се кой би проявил подобна грубост.

– Пуснете го да влезе.

Мадам Жонди отстъпи настрани. През вратата мина уверен мъж, драматично облечен в син кадифен жакет в италиански стил с широки ръкави от златен брокат. Главата му изглеждаше малка за тялото, което вероятно обясняваше огромната шапка с перо над буйните му къдрици. Имаше много дълъг черен мустак – къдрав като косата. Погледна ме и се усмихна широко.

– Катерина! – извика. – О, Катерина, колко си величествена! Ослепителна си, кралице!

Свали си шапката, размаха я и се поклони ниско. После се изправи, разпери ръце и приближи с явното намерение да ме прегърне.

За миг се втренчих глупаво в него, докато нещо в очите му и в къдриците, напомнящи детски масури, ме накара да изпусна роклята на Мария и да скоча на крака.

– Пиеро! Скъпи Пиеро!

Прегърнахме се, просълзени от щастие. Едуар и Мария ни наблюдаваха смаяни. Отдръпнах се и сложих длан върху бузата му. Някога пухкавото му лице сега бе мъжествено, обветрено от много битки.

– Пиеро, нали се биеше в Италия с херцог Дьо Гиз? Какво те доведе в Париж? – попитах на френски заради децата.

– Твоят съпруг – отвърна той, обгърнал ме през кръста. – Извика мен и господин Гиз във Франция. Кампанията в Италия не се развива добре и той има други планове за нас. – Замълча и се усмихна любезно на Едуар и Мария. – Това синът и дъщеря ти ли са? Какви красиви деца!

– Това е Мария Стюарт, кралица на Шотландия и не след дълго съпруга на дофина – отвърнах.

Пиеро все още държеше шапката си; ръката му описа с нея драматична дъга пред тялото му и той се поклони дълбоко, почти докосвайки с глава коленете си.

– Ваше Величество, простете, че нахълтах, без да ме представят, както подобава. Мислех, че кралицата е сама. Наистина сте красива, както ви описват всички.

Мария, обикновено мрачна пред непознати, се разсмя и отметна глава.

– А това е синът ми Едуар – посочих.

Едуар скочи на крака и се поклони любезно. Кученцето залая възбудено и Едуар го взе и му изшътка.

– Ваше Височество, вече сте млад мъж. Майка ви сигурно се гордее много с вас – констатира Пиеро.

Извиках мадам Жонди да отведе децата, улових през ръка братовчед си и го поведох на обиколка из Лувъра.

След като повървяхме малко и вълнението ни стихна, попитах Пиеро:

– Кралят запозна ли те вече с военните си планове?

– Току-що пристигнах – отвърна братовчед ми. – Не съм наясно с точната стратегия, ала знам каква е крайната цел.

– И тя е? – настоях.

Пиеро се озърна да се увери, че сме сами, и прошепна:

– Да превземем Кале, разбира се.

– Кале! – възкликнах, но бързо сниших глас, забелязала вдигнатия пред устните му показалец. – Шегуваш се, Пиеро!

Северният град Кале отдавна бе английска твърдина. Смятаха го за толкова непристъпен, че известна сентенция гласеше: "Французите ще превземат Кале, когато желязото и оловото заплуват като корк".

Разбирах защо съпругът ми иска да сложи ръка върху Кале – английската кралица Мария Тюдор, съпругата на крал Филип, обичаше крепостта. Кървавата Мария, както я наричаха сега, не се свенеше да пролива протестантска кръв. Превземането на Кале щеше да е лично оскърбление към нея, а следователно – към Филип и Империята. Ужасявах се, че Анри е готов да си навлече гнева на Англия и на Испания. А и в крайна сметка Кале бе чисто и просто непревземаем.

– Нищо подобно – възрази Пиеро с известна надменност. – Помисли, Катерина, никой не очаква да атакуваме и ще се възползваме от предимството на изненадата. Негово Величество ще изтегли войниците си от Италия. Всички до един – включително наемниците – ще участват в нападението. Няма начин да загубим.

– Анри казваше така и за Сен Куентен – осведомих го хапливо. – Моля те, Пиеро... Разубеди съпруга ми. Той иска да отмъсти заради пленяването на Монморанси. Планът му обаче е безумен. Да се сражаваш с Испания е едно, а съвсем друго – с Испания и с Англия.

– С цялото ми уважение, кралице, планът не е безумен, а брилянтен – прекъсна ме Пиеро със спокойна решимост, заменила високопарната му самонадеяност. – Ще победим.

Сменихме темата и заобсъждахме по-приятни въпроси. Не споменах нищо пред краля, който щеше да се ядоса на Пиеро, че е разкрил държавна тайна. Ден след ден обаче тревогата ми растеше, както и страхът, че Франция ще воюва през четирийсетата годишнина на краля.

По-късно следобед Франсоа, херцог Дьо Гиз, пристигна в Лувъра. Приветстваха го с фанфари. Пред целия двор Дьо Гиз коленичи пред съпруга ми, а той го вдигна бързо на крака и го прегърна като брат. Множеството нададе възторжени възгласи, сякаш Гиз не бе претърпял загуба в Италия.

Седмици наред се преструвах, че не предполагам как Анри замисля да атакува Кале в разгара на зимата, когато неблагоприятният климат обезсърчава всички, с изключение на най-безразсъдните глупци, да воюват. Най-сетне, късно през нощта на първи януари 1558-а, съпругът ми дойде в покоите ми не за да търси любов, а за да признае, че е изпратил армия към Кале под командването на Дьо Гиз и помощника му – братовчед ми Пиеро.

Прииска ми се да го упрекна за рискованата авантюра, ала зарът бе хвърлен. Преглътнах укорите и му обещах да се моля за успех. Нямах избор.

Бях напълно неподготвена, когато едва след две седмици Анри нахълта в покоите ми по пладне. Бродирах с Елизабет; трясъкът на дървената врата върху каменната стена ме стресна и се убодох. Погледнах първо кървящия си пръст, после към съпруга си, ухилен до ушите.

– Превзехме Кале! – извика той. – Гиз успя!

Елизабет нададе доволен вик и захвърли ръкоделието. Аз прегърнах Анри и зарових лице в гърдите му, решила, че най-сетне е преодолял заплахата, грозяща го на бойното поле.

Настъпи мир. Стъписан от загубата на Кале, Филип Испански се съгласи да преговаря с Анри за освобождаването на Монморанси. Междувременно прекратиха всички сражения.

Този път, когато Франсоа дьо Гиз се върна от бойното поле и коленичи пред трона, Анри го подкани да поиска каквото пожелае от Короната – "в чест на блестящата победа за Франция".

Трийсет и девет годишният Гиз бе връстник на съпруга ми. Изпитанията на войната обаче го бяха състарили – бе почти напълно оплешивял, със сипаничава кожа, осеяна с белези от саблени схватки.

– Имам само едно желание – заяви с отривист глас той. – да видя племенницата си омъжена за сина ви, преди Бог да ме отнесе от този свят.

– Решено е! – обяви Анри и придворните заръкопляскаха въодушевено. – Поверявам ви организацията на сватбената церемония. Ще удовлетворим всичките ви изисквания.

Херцог Дьо Гиз изиска племенницата му Мария да се ожени за дофина на двайсет и четвърти април.

Първо обаче изникна въпросът за брачния договор. Шотландският парламент се съгласи бързо Франсоа да бъде крал на Шотландия, а не просто съпруг на кралицата. Настояха обаче, ако Франсоа почине пръв, Мария да управлява Франция като кралица – в нарушение на салическия закон, забраняващ жени да се възкачват на френския трон.

Обикновено бих мълчала, докато съпругът ми води преговорите, ала мисълта Мария да измести синовете ми като претендент за престола ме вбеси. Отидох при Анри и настоях разгорещено да защити Короната за наследниците ни. Той ме изслуша търпеливо и без да ме прекъсва. Щом излях чувствата си, се усмихна нежно и улови ръката ми.

– Няма да позволя да пренебрегнат синовете ни, Катрин. Мария никога няма да управлява Франция сама.

– Предпочитам да не я управлява изобщо – отсякох. От превъзбуда едва не отдръпнах длан от неговата.

Анри знаеше, разбира се, че с Мария не таим особена привързаност една към друга, макар искрено да се надяваше чувствата ни да се променят. В този случай обаче бе съгласен с мен. В договора изрично се споменаваше, че след смъртта на Франсоа Мария губи правото си над френския трон. Условието разочарова братята Гиз, но Анри не отстъпи.

Двайсет и четвърти април настъпи с ален, топъл изгрев. Бях спала малко, понеже цяла нощ успокоявах обления си в сълзи син Франсоа, ужасен, че ще се унижи пред всички, ако започне да заеква или припадне. Сутринта ме свари седнала до леглото му. Подутите му клепачи едва се отваряха, лицето му изглеждаше червеникаво и подпухнало. Заповядах да донесат студени компреси и нежно ги наложих върху очите и бузите му.

До обяд всички от кралското семейство бяхме облечени – аз и Анри в приглушено черно и тъмнозлатисто, та Мария и синът ни да сияят ярко. Децата ни носеха най-красивите си дрехи. Тринайсетгодишната Елизабет, ослепителна млада жена в бледосиньо кадифе – следващата младоженка, защото съпругът ми вече обмисляше предложения на ухажори – се грижеше по-малките да се държат както подобава на принцове и принцеси. С изключение на Мария, която чакаше в една закрита ниша, се събрахме пред главния вход на двореца. Чичовците на булката бяха облечени пищно.

Кардиналът на Лорен носеше ален сатен и голям пръстен с рубини. Архитектът на празненствата – херцог Дьо Гиз – блестеше от главата до петите в сребро и диаманти, сякаш той е женихът.

Франсоа изглеждаше трогателно в изисканата златна туника. На ръст се равняваше горе-долу с осемгодишния си брат Шарл, главата му бе твърде голяма за тялото, а пискливият му глас – все още момчешки. Все пак успяваше да си придаде царствен вид. Когато Елизабет се наведе да целуне по-големия си брат по бузата и заяви, че не е виждала по-красив мъж, Анри улови просълзен ръката ми и я стисна.

Няколко карети, украсени с бял сатен и лилии, ни чакаха в двора. Анри и Франсоа се качиха в първата. Щом се отдалечиха, Мария излезе от двореца – ослепителен тъмнокос ангел в бял сатен и искрящи диаманти, със златна корона със скъпоценни камъни. Всички ахнахме. Тя се усмихна, наясно какво впечатление създава – дългият ѝ шлейф шушнеше по плочника въпреки храбрите усилия на двете шаферки да го повдигат. Влязохме в каретата – първо тя с придружителките си, после аз. Прекосихме Сена и се отправихме към остров Сите и по-точно към двореца на Бурбонския кардинал в съседство с "Нотр Дам".

Оттам започна сватбеното ни шествие. От стъпалата пред архиепископския замък до входа на катедралата отвеждаше дървена галерия, издигната под надзора на Гиз – от пода до тавана облицована с пурпурно кадифе и украсена с бели лилии и сребърни панделки като роклята на Мария. Вътре чакаха чуждестранните сановници, посланиците, принцовете и придворните, нетърпеливи да видят отблизо младоженката. Най-отпред вървяха кардиналът и Франсоа. Мария ги следваше на известно разстояние, уловила краля за ръка. Аз крачех след тях пред децата си, сподиряна от Диан и придворните ми дами. Франсоа дьо Гиз и брат му бяха най-отзад.

Миризмата на прясна дървесина събуди спомени за отдавна отминалия ден, когато бях уплашена, уязвима младоженка. Тълпата ахкаше възторжено, очарована от Мария, а парижаните отвън ревяха тържествуващо. Усмихнах се, забелязала братовчед си Пиеро, неотразим в тъмносиня униформа, и се изненадах при вида на Козимо Руджиери. Изглеждаше необичайно елегантен – ако така може да се опише един грозен мъж – в нова туника от тъмночервен брокат, поръбена с черно кадифе. Червено и черно – цветовете на кръвта и смъртта, довели ни до това място, до този момент.

Усмихваше се широко – абсурдно изражение, несъвместимо с бледото му, призрачно лице. Усмихнах му се в отговор, обзета от ненадейна топлота, сигурна, че без него нямаше да оцелея и нямаше да родя сина си. Погледите ни излъчваха по-дълбока близост, отколкото някога бях споделяла със съпруга си.

Излязохме от галерията и изкачихме стълбите пред "Нотр Дам", приветствани от хилядите шумни граждани, стълпили се в оградения дървен амфитеатър, охраняван зорко от шотландски стражи. Заради тълпата Гиз бе решил Мария да се ожени не в катедралата, а отвън. Кардиналът спря пред величествения главен вход – Портата на Страшния съд под великолепния западен прозорец – медальон от цветно стъкло и камък, Франсоа застана на една ръка разстояние от архиепископа, обърна се към множеството и зачака невястата си.

Мария приближи и застана между сина ми и краля и хората замълчаха. Церемонията бе кратка. Кардиналът пожела да чуе обетите на младоженците и дофинът като по чудо отговори без нито едно заекване. Гласът на Мария прозвуча ясно и уверено. Кралят подаде пръстен на кардинала – семпла златна халка – и той го сложи на ръката на Мария. Погледна към дофина – знак да целуне красивата си съпруга.

Мария обаче извика звънко, неочаквано:

– Да живее Франсоа, кралят на Шотландия!

Коленичи и се поклони ниско сред облак от бял сатен. Брилянтен театър! Гражданите, вече заслепени от достолепието и красотата на булката, приветстваха с гръмовен вик смирението ѝ пред бъдещия им крал.

Надникнах през рамо към благородниците, скупчени върху стъпалата на катедралата зад нас. Всички лица грееха одобрително, с изключение на едно. Неподатлив на заблуди, Козимо Руджиери не се усмихваше. Черните му очи и бялото му лице излъчваха същата мрачна увереност както преди трийсет години във Флоренция, когато произнесе ужасната дума.

Предателство...

След церемонията се върнахме в кардиналския дворец за традиционното пиршество, последвано от бал. Стоях до Мария, когато чичо ѝ Франсоа дьо Гиз дойде да я покани на танц. Вече подпийнал, прошепна твърде силно в ухото ѝ:

– Сега си кралица на две държави.

Мария очевидно остана доволна и ми отправи лукава, злобна усмивка, преди да поеме към дансинга, придружена от Гиз.

По залез-слънце прекосихме моста по обратния път към Лувъра. Гаснещата светлина обагряше кожата и роклята на Мария в ярко коралово. Върнахме се изтощени в двореца, но разточителният спектакъл на Гиз не бе приключил. Поведоха ни към голямата бална зала. Кралят се появи в механична лодка, украсена с лилии и бял сатен и оборудвана със сребърни гребла. В съпровода на моряшка музика, любопитното приспособление се плъзна по мраморния под, сякаш плаваше в морето. Насочи се към Мария. Усмихнатият ми съпруг ѝ подаде ръка да влезе в лодката и двамата обиколиха бавно залата пред смаяните гости.

Щом се отдалечиха от мен, се появи втора лодка, понесла сина ми. Протоколно усмихната, аз се настаних до него върху кадифена възглавница, ала го целунах по бузата с изморена въздишка.

– Много ли се изтощихте, мамо? – попита ме той.

Очите му се затваряха от изнемога, но изглеждаше в добро настроение и очевидно облекчен, че е преживял церемонията.

– Не много – признах и го потупах по коляното да го окуража. – По-малко от вас.

Той кимна сериозно.

– Мария е красива, нали? – възкликна внезапно.

– Да – кимнах колебливо. – Франсоа, нали знаете колко своенравна млада жена е Мария?

– Да – отвърна невинно той. – Често се инати.

– Ето защо е наложително да се научите да налагате волята си. Иначе, когато станете крал, тя ще се опитва да управлява вместо вас.

Той тутакси сведе глава.

– Мария ме обича. Никога не би постъпила зле с мен.

– Знам – съгласих се търпеливо. – Когато с баща ви си отидем обаче и станете крал, помнете, че единствен вие имате право да вземате решения.

Докато говорех, Франсоа наблюдаваше младоженката, седнала до Анри, и ѝ махаше трескаво да привлече вниманието ѝ. Тя му изпрати въздушна целувка, а той проследи с глупава усмивка как лодката ѝ изчезва в далечината.

– Франсоа, ще ви помоля само за едно обещание – продължих аз.

Той се обърна към мен с ококорени, чистосърдечни очи, вече забравил какво обсъждаме.

– Разбира се, мамо!

Поех си дълбоко дъх.

– Обещайте ми, че когато станете крал, няма да позволявате на Мария да взема решения. Обещайте ми да слушате съветниците си.

– Братята Гиз ще ми бъдат съветници, нали? А Мария винаги ги слуша. Така че да, обещавам ви.

Той се приведе и ме целуна по бузата.

– Благодаря. Вие сте добър син – казах му нежно и със свито сърце осъзнах, че не мога да си позволя да умра, докато най-големият ми син е жив.

Трийсета глава

Сватбените тържества продължиха пет дни – с карнавал и цирк. Приключиха с обичайния турнир. Традицията изискваше младоженецът да участва в него, но крехкото здраве на Франсоа му попречи да се включи. Той седеше с Мария, Диан и мен на трибуната и окуражаваше атлетичния си баща.

Изтърпях още един банкет, организиран от Франсоа дьо Гиз и се оттеглих в покоите си. За моя изненада не след дълго дойде Анри.

Повдигнах се на пръсти, а той се приведе да ме целуне. Топлите му бузи още червенееха от турнира, кожата му миришеше на сапун. Погледнах го изпитателно и прецених, че не идва с любовни намерения. Не сгреших – той се отпусна на стола и въздъхна изморено. Изтощените мъже обаче отиват право в своите легла.

– Какво ви измъчва, съпруже? – попитах без предисловия. И двамата бяхме твърде обезсилени от увеселенията, за да губим време с формалности.

Мнимата му усмивка помръкна. Обърна се към камината, празна през късната пролет, и пак въздъхна.

– Франсоа... И Мария.

От страх не бях попитала за сватбената нощ. Първородният ми син като по чудо бе преживял брачната церемония, ала не се надявах, че ще оцелее в брака.

– Знаете, че трябваше да присъствам като свидетел – подхвана Анри. – Ако беше друго момче, здраво, нормално момче, сигурно нямаше да е трудно. Нашият Франсоа обаче... – гласът му звучеше тихо и монотонно, взираше се в черната празна камина, където камериерката бе сложила голяма кристална купа с бели лилии в чест на младоженците. – Беше ужасно. Обясних му... какво представлява брачното ложе. И мислех, че ме е разбрал. Когато пристигнах, с Мария бяха заедно под завивките... но той просто лежеше. Прошепнах му да я обладае. Отговори ми, че бил много изморен. Досрамя ме – продължи Анри. – Улових го за рамото и му напомних, че го чака и кардиналът, който е длъжен да докладва на папата, Франсоа се притесни и припадна в леглото. Извиках лекаря и той ме посъветва да отложим ритуала за сутринта.

– Горкият Анри – поклатих глава. – Горкият Франсоа. Какво стана после?

– На другата сутрин Франсоа се оправда, че е неразположен – уведоми ме мрачно съпругът ми. – Предстояха обаче други увеселения и Мария настоя той да не ги пропуска. Изтърпях десетки шеги за първата брачна нощ на младоженците. Не дръзнах да разкрия истината. Как бих могъл?

Отпуснах нежно длан върху ръката на Анри.

– Случи ли се...

– Нещо? – довърши безрадостно той вместо мен. – Да, нещо, през втората нощ. Да речем, че Франсоа направи опит, но не му стигна решимост да доведе започнатото докрай. Уплаши се, горкото момче, и му призля. Оставих го да хлипа в обятията на Мария. Излъгах всички. Излъгах кардинала, който влезе след мен и помисли, че вижда съпружеска прегръдка. Готов съм да се закълна пред Бог, че бракът е консумиран. Опасявам се обаче, че Мария е споменала нещо на Диан. А ако тя знае... – Поклати глава.

– О, Анри, какво ужасно положение!

– Ужасно е наистина. – Най-сетне той се обърна към мен; жълтата светлина на лампата озари сребърните кичури в косата и брадата му. – Вече казах всичко на момчето. Затова дойдох при вас. Той ви обича, Катрин, а и умеете да му обяснявате по-добре от мен. Ще...

– Ще отида при него – прекъснах го. – Необходимо е да разбере колко е важно да създаде наследник. – Усмихнах му се. – Все пак още помня какво е да успокояваш разтреперан млад мъж в брачните покои. – Гласът ми отново прозвуча сериозно. – Налага се обаче да уточните въпроса за наследството с братята Гиз. Готвят се за крале. Плъзне ли слух за поведението на дофина, отново ще повдигнат темата за трона. На всички трябва да е ясно, че Бурбоните са първи наследници на престола. Не поставите ли семейство Гиз на мястото им, ще избухнат разпри, дори война...

Изражението на съпруга ми се вкамени леко.

– Възгордели са се твърде много. Не понасям перченето на Франсоа дьо Гиз. Търпя го само заради Мария.

– Мария и чичовците ѝ трябва да разберат, че възникне ли такъв въпрос, Бурбоните са преди тях. Ако вие и аз си отидем, Франсоа как ще спре двете фамилии да не се избият?

Анри кимна замислено.

– Доводите ви са разумни. Ще помисля, Катрин.

Погледнах го, забелязах колебанието му и осъзнах, че няма да направи много. Все пак бях посяла семето; оставаше ми единствено да се надявам времето да му помогне да покълне.

Станах и отпуснах длан върху рамото на съпруга си.

– Ще говоря със сина ни – прошепнах. – Не се бойте, Франсоа и Мария ще имат синове, много синове. Дворецът ще се напълни с наши внуци. Обещавам ви.

Анри ми се усмихна.

– Разбира се, разбира се.

Погледнах го обаче в очите и зърнах истината, несъмнено отразена и в моите – нямаше да има внуци.

Думите ми за назряващи неприятности с Бурбоните бързо се оказаха пророчески – на четиринайсети май първият принц по кръвна линия Антоан дьо Бурбон яхна жребеца си и поведе четири хиляди протестанти на поход из Париж. Един следобед гледах през прозорците на Лувъра и видях как по моста от остров Сите във военен строй минават цивилни, пеещи химни. Анри се вбеси – както и добрите католици братя Гиз.

Извиках приятелката си Жана, съпругата на Антоан, и ѝ обясних, че се чувствам предадена, защото някой от приближените ми е предполагал какво се готви, а не е предупредил краля. Жана бе кралица като мен и не прие благосклонно намека. Отрече да е знаела и добави гневно:

– Точно ти би трябвало да си наясно, че жената невинаги е в състояние да контролира действията на съпруга си и да е посветена във всичките му тайни.

Забележката ѝ ме жегна. Разделихме се с вежливи думи, ала оттогава се отчуждихме.

Скоро след разговора с Анри извиках Руджиери.

– Пак има затруднения с наследниците – подхванах, раздразнена от собственото си смущение. – На дофина му е нужна... помощ. За повече страст.

Сутрешната светлина не ласкаеше магьосника, подчертавайки неблагосклонно болезнената му бледност, сипаничавите бузи, тъмните сенки под очите.

– Талисман навярно? – попита той.

– Да – съгласих се. Стаята внезапно отесня и стана душно.

Той кимна. Страничен наблюдател би сметнал изражението за простодушно, невинно.

– Или два талисмана ще са по-полезни? Един за здраве и един за плодовитост? – вметна той.

– Добре. Стига да... – троснах се.

– Разбира се, кралице. Стига никой да не пострада – довърши той съвършено вежливо.

– Да – кимнах. – Свободен си.

Висок и все още кльощав, във възширока туника от черна коприна, той се изправи и се поклони. Щом докосна вратата обаче, се обърна отново към мен.

– Простете ми, кралице. Простете ми, но ако талисманите не успеят да помогнат за наследник...

– Ще успеят – възразих остро.

Той загърби любезните обноски и ме предупреди направо:

– Без кръв няма гаранция. Талисманите ще подобрят леко здравословното състояние и ще засилят сексуалното желание на дофина. Останалото е въпрос на шанс. – Срещна невъзмутимо гневния ми поглед и добави: – Исках само да уточня.

Станах от стола зад писалището.

– Никога вече! Казах ви го преди петнайсет години. Не ме карайте да го повтарям.

Той се поклони ниско и излезе бързо, затваряйки вратата зад себе си. Вслушах се в припрените му стъпки, заглъхващи в коридора.

След две седмици мадам Жонди ми донесе малък вързоп, завързан с панделка. Отворих го – върху черна коприна лежаха два талисмана – рубинен и меден – окачени на една връв.

Франсоа прие медальона, без да задава въпроси, и се закле да не го споменава и да не го показва на никого, включително на Мария.

На другата сутрин кралят ме извика спешно в покоите си.

Беше рано – още не бях облечена и пришпорих придворните дами да побързат, та да не се забавя.

Преддверието на Анри излъчваше мъжественост – с дървена ламперия, кафяво кадифе и златен брокат. Над полицата на камината висеше златен саламандър – емблемата на Франсоа I, бащата на Анри. Съпругът ми стоеше пред студеното огнище. Мълчалив и неподвижен изчака камериера да излезе.

Устните му бяха изопнати от сдържан гняв, очите му – яростно присвити. Беше много висок мъж, а аз – много дребна жена. Поклоних се ниско и застинах, свела глава.

– Ваше Величество.

Последва толкова дълга тишина, че най-сетне се осмелих да вдигна поглед.

Видях протегнатата ръка на Анри. В разтворената му длан лежеше медальонът с медения и рубинения талисман, която бях дала на Франсоа.

– Какво е това, мадам?

– Най-обикновени амулети, Ваше Величество – отговорих спокойно. – За добро здраве на дофина.

– Не искам синът ми да се забърква в тази... мръсотия! – Хвърли медальона в празната камина. – Ще наредя да го изгорят!

– Анри, амулетите са безвредни – изправих се бързо. – Полезни са, изработени са в съответствие с научните принципи на астрологията и математиката.

– Противни са – възрази той. – Знаете какво мисля. И въпреки това сте ги дали на сина ни!

– Нима вярвате, че ще дам на детето си нещо зловредно? – настръхнах.

– Виновен е магьосникът ви. Трови ума ви и ви внушава, че се нуждаете от него. Предупреждавам ви, Катрин, че ще ви е по-лесно, ако го отпратите днес, а не по-късно!

– Не възнамерявам да го отпращам! – възнегодувах. – Заплашвате ли ме, Анри?

Той издиша бавно, на пресекулки. Мрачна неумолимост замени гнева му.

– Преди два месеца изпратих петиция до папата с молба да създам френска инквизиция.

Замръзнах.

– Миналата седмица Негово Светейшество удовлетвори молбата ми. Назначих Шарл дьо Гиз за Велик инквизитор. Представяте ли си, мадам, как се почувствах, когато праведният кардинал ми даде... това? – Той посочи с погнуса камината. – Как се е почувствал той, когато уплашената му племенница Мария му го е занесла?

Мария, коварната Мария. Длъжна бях да предвидя, че Франсоа е неспособен да скрие каквото и да било от нея.

– И какво ще направите, Анри? Ще изправите съпругата си пред трибунала на Инквизицията?

– Не – поклати глава той. – Ще проявите мъдрост обаче, ако съобщите на магьосника си, че кралският двор вече не е безопасно място за него.

Усетих как бузите ми пламват.

– Ако го арестувате, няма ли да насочите вниманието към мен? Няма ли да посеете мълви, които ще навредят на Короната?

– Има начин да не ви замесвам – отвърна студено той. – Чухте съвета ми, мадам.

Същия следобед извиках Руджиери в кабинета си. Не го поканих да седне – нямаше време. Протегнах му кадифена кесия, пълна със златни екюта.

– Кралят е организирал инквизиция. Ще бъдете сред първите ѝ жертви. Вземете ги, напуснете Париж и не издавайте кой сте, където и да отидете. Пред страничния вход ви чака карета. Кочияшът ще ви помогне да си съберете багажа.

Руджиери сключи ръце зад гърба си и извърна лице. В тесния ми кабинет нямаше прозорци, но той сякаш намери пролука и се взря някъде далеч отвъд.

– Не мога да ви оставя – той впи проницателните си очи отново в мен. – Назрява опасност, кралице. Настъпи четирийсетата година на краля.

– Няма война – възразих спокойно. Пуснах кадифената кесия върху писалището между нас. – А ако избухне война, няма да позволя на Анри да се бие. Знаете го, мосю. Не ме измъчвайте.

– Никога не бих ви измъчвал – отвърна той. – Помислете обаче – има битки дори когато няма война.

– Какво намеквате? – настоях. – Казвате ми, че магията ви е безполезна?

Той запази влудяващо спокойствие.

– Всяка магия, колкото и да е могъща, има ограничения.

Тръпки пролазиха по гръбнака ми.

– Защо ме наскърбявате? – прошепнах. – Опитвам се да ви помогна.

– А аз се опитвам да помогна на вас. Няма да си тръгна, докато животът ми не се окаже в опасност.

Придадох на очите, на гласа си, на позата си неумолима властност.

– Аз съм ваша кралица. Заповядвам ви да заминете.

С неописуема грубост той ми обърна гръб и се запъти към вратата. Спря пред нея и ме погледна през рамо. Долових лудешки искри в очите му, дяволския пламък, който бях зърнала преди повече от трийсет години, когато някой от враждебната тълпа ме бе уцелила с камък.

– А аз съм Козимо Руджиери, предан на вас, Катерина де Медичи. Няма да ви изоставя, докато не ме принудят.

Излезе и затвори тихо вратата.

Не му проговорих дни наред. Думите и безочието му ме разтърсиха и същевременно ме изпълниха с безпокойство – за него и за Анри. Наредих на шпионите си да следят зорко краля и кардинала на Лорен.

През една късна лятна нощ ме събуди чукане по вратата на спалнята ми и движение на мъждукаща лампа. Промърморих сънено и извърнах лице от светлината.

Усетих пръсти да докосват ръката ми и отворих очи. Видях мадам Жонди – все още по нощница, с шал, наметнат върху раменете, и лице, озарено от златистото сияние на пламъка.

– Кралице, събудете се! – прошепна тя. – Идват за него!

Тялото ми веднага излезе от унеса. Седнах в леглото, провесила над пода босите си крака. Умът ми не откликна толкова бързо.

– Какво има? – промърморих. – Какво се е случило?

– Инквизиторите... Изпратили са войници да заловят мосю Руджиери. Призори, дори по-рано!

Събрах си мислите с усилие на волята.

– Ще отида лично да го предупредя.

Знаех, че Руджиери няма да послуша никой друг.

Мадам Жонди се облещи от ужас.

– Но, мадам...

– Карета – заповядах бързо. – Без кралски герб. Наредете им да я докарат пред задния вход и елате да ми помогнете да се облека.

Двата фенера на каретата хвърляха твърде слаба светлина и не успяваха да разсеят мрака в безлунната нощ – по притихналата улица се чуваше само тропотът на нашите коне по паважа. Мадам Жонди дойде с мен по нейно настояване. И тя като мен носеше черно от главата до петите, а забуленото и лице се рееше над тялото ѝ, смътно и призрачно зад тюла.

Не пътувахме дълго. Руджиери живееше на улицата, заобикаляща от запад Лувъра. Спряхме пред редица тесни триетажни къщи, залепени една до друга. След кратък таен оглед кочияшът откри номер 83 и ми помогна да сляза от каретата. Придружи ме до вратата и почука настойчиво, но дискретно.

След известно време вратата се открехна и сбръчкана старица с дълга бяла плитка ни се намръщи през процепа над пламък на свещ.

– В името на Иисус и Пресветата Дева, кой нехранимайко безпокои порядъчни люде в такъв час?

– Идвам при господин Руджиери – пристъпих по-близо до треперливия ореол на свещта и вдигнах воала си.

– Ваше Величество! – ахна старицата, разкривайки десетина нащърбени кафяви зъба. Вратата зейна широко.

Обърнах се към кочияша.

– Стой тук – заповядах му.

Влязох вътре. Коленичила, смаяната възрастна жена се кръстеше непрекъснато с костеливата си ръка, а с другата държеше небрежно свещта на сантиметри от рошавата плитка, провесена пред гърдите ѝ. Наведох се и внимателно отметнах плитката далеч от опасния пламък.

– В леглото ли е мосю Руджиери? – попитах.

Тя кимна с ококорени очи.

– Не го будете, но ми покажете къде е спалнята му – настоях.

Пламъкът на свещта не разкри нищо, подсказващо, че съм в магьосническа бърлога – само оскъдно мебелирани, неугледни стаи и купчини книги с кожени подвързии, някои отворени. От кухнята долиташе миризма на овнешко, лук и изгоряло дърво.

Старицата се поколеба пред затворената врата.

– Да почукам ли, Ваше Величество?

– Не. Аз ще го събудя. – Погледнах я твърдо. – Не искам никой да ни безпокои.

Отказах свещта и я изчаках да се отдалечи по коридора. После влязох в стаята и затворих вратата.

Завесите бяха спуснати и вътре цареше непрогледен мрак. Спрях объркана, вдъхвайки мирис на мъжка плът, розмарин, тамян. Въображението ми изфабрикува хиляди ужаси, таящи се в тъмнината на магьосническите покои. В тишината не чух дълбоко, спокойно дишане, а забързани, приглушени стенания. Долових движение и ненадейно към мен се стрелна фигура.

– Месер Козимо – прошепнах.

– Катерина? – фигурата застина. Последваха бързи стъпки, приглушени от килима, и драскане на кибритена клечка. Руджиери запали лампата до леглото и най-сетне прогледнах. Черната му коса стърчеше разчорлена около лицето, нощната риза разкриваше тъмна туфа косми под шията му. Треперещата му лява ръка стискаше двуостър дълъг нож – по-къса версия на рицарски меч.

– Катерина – повтори удивен той. – За Бога, без малко да ви убия!

Пусна ножа върху леглото.

Думите ми се изляха на тоскански – родния ни език.

– Козимо, необходимо ли е да обяснявам защо съм тук? – Той, все още изумен, не отговори. – Ще ви арестуват преди изгрев-слънце – добавих.

Сведе глава и се втренчи в килима, сякаш съдържаше неизразимо важно послание. Устата му се раздвижи, ала не намери подходящите думи.

– Ще ви потрябвам – рече най-сетне.

– Останете ли, ще навредите и на двама ни. Какво ще се случи с мен, ако ви хвърлят в тъмницата? Или ви изгорят жив?

Погледна ме и за пръв път не успя да отговори.

Бръкнах в джоба, пришит под диплите на полите ми и извадих кадифена кесия, по-тежка от предишната.

– Вземете! На улицата ви чака кон. Не казвайте на никого къде отивате.

Протегна ръка. Отпуснах пръсти, решила, че ще посегне към кесията. Той обаче я остави да падне на пода, улови ръката ми и ме придърпа към себе си.

– Катерина – прошепна в ухото ми. – Мислите се за зла. Знайте, че сте по-добра от всички тях. Само най-силното, най-любящото сърце е готово да застане очи в очи с мрака в името на онези, които обича.

– Значи с вас сме сродни души. – Повдигнах се на пръсти, целунах осеяната му с белези буза и с изумление усетих, че е мека и топла.

Той погали лицето ми с върховете на пръстите си.

– Ще се срещнем отново – отрони. – Скоро, твърде скоро.

Наведе се да вземе кесията. Обърнах се и не погледнах назад.

Старицата приближи със свещта и аз спуснах воала пред лицето си, за да не види сълзите ми.

Дори да забеляза изчезването на Руджиери, Анри не каза нищо. Изпитваше облекчение, подозирам, че не се е наложило да наблюдавам как изправят магьосника пред Инквизицията.

След като се погрижи да омъжи племенницата си за дофина, Франсоа дьо Гиз се върна на северния фронт и завзе град Тионвил от крал Филип. Братовчед ми Пиеро яздел редом с него и паднал по време на атаката с гръд, разкъсана от оловна сачма. Покосен от аркебуза, той лежал в ръцете на Гиз и кръвта му изтичала. Благочестив католик както винаги, херцогът го подтикнал да се помоли на Иисус да го приеме в рая.

– Иисус ли? – отвърнал сприхаво Пиеро. – Какъв Иисус? Не се опитвай да ме вкарваш в правата вяра в последния момент. Отивам там, където отиват всички издъхнали.

Плаках, докато Гиз, покрусен от ереста на Пиеро, разказваше историята за смъртта на скъпия ми братовчед. В онзи миг почувствах, че губя всички, които обичам – леля Клариса, Пиеро; дори Руджиери бе изчезнал безследно.

Победата обаче донесе и добри новини. Опечален от загубата на съпругата си, кралица Мария Тюдор – чиито усилия да възроди католицизма в Англия бяха тутакси опропастени от наследилата я полусестра Елизабет – и обезсилен финансово от постоянните войни, крал Филип Испански най-сетне бе готов да сключи мир. Анри се обнадежди, защото изгаряше от нетърпение да освободи стария си ментор Монморанси от испанската тъмница.

Филип предложи следното – ако Анри се съгласи да не подема повече войни за италиански земи, Франция ще задържи Кале и другите верни градове, а Монморанси ще се върне у дома. За да скрепи договора, тринайсетгодишната ни дъщеря Елизабет щеше да се омъжи за Филип. След няколко месеца протакане съпругът ми прие условията.

Ликувах, че най-могъщият ни враг ще ни стане приятел и всички поводи за война са премахнати – понеже Негово Величество, крал Анри II, бе навлязъл в четирийсетата си година.

Трийсет и първа глава

Сватбената церемония на Елизабет се състоя на двайсет и първи юни 1559 в катедралата "Нотр Дам". Крал Филип предпочете да не присъства. "Испанските крале", написа той на съпруга ми, "не отиват при съпругите си; съпругите им идват при тях". Изпрати пълномощник – суровия и застарял херцог на Алба Фернандо Алварес де Толедо. Дон Фернандо и свитата му пристигнаха без фанфари и в скромно черно облекло. Анри се обиди, ала посланикът го убеди, че испанските обичаи са такива.

Любезно пренебрегнахме аскетизма на испанците и организирахме церемония, която не отстъпваше по разточителство на венчавката на дофина и Мария, кралицата на Шотландия. Отредихме почетно място в шествието на главния съветник Монморанси – побелял, вдървен от възрастта и изпит от пленничеството, но грейнал от радост, че е у дома и близо до краля.

През първата брачна нощ съблякох притеснената си дъщеря с помощта на придворните дами. Тя легна върху голямото легло и аз покрих голото ѝ тяло с индиговите копринени завивки. Оттеглих се в преддверието с дамите. На излизане се разминахме с херцога на Алба, дон Фернандо, облечен в черна туника. Навитият крачол над гамашите му разкриваше тънък бял пищял.

Кралят се появи да наблюдава древния ритуал – как дон Фернандо ляга до дъщеря ни и потърква голия си крак в нейния; после става и излиза от стаята. От този момент нататък бракът между Елизабет и крал Филип се смяташе за законно консумиран.

Празненствата продължиха цяла седмица – паради и спектакли, пиршества и балове с маски. През цялото време съпругът ми и Монморанси бяха неразделни. Накрая започнаха турнирите. За да подготвят арените, работниците извадиха паветата по улица "Сент-Антоан" пред "Турней" – замък в сърцето на града. От двете страни на улицата се издигаха предназначените за благородниците дървени трибуни, украсени със знамена с кралските гербове на Испания и Франция.

Въодушевен от завръщането на стария си приятел, Анри реши да участва в турнира, вероятно и за да разсее съмненията, че на четирийсет вече не е толкова атлетичен колкото на младини. През топлите дни преди сватбата се упражняваше за единоборствата с новия си красив жребец на име Мальор – Бедствието – подарък от бившия му враг, херцогът на Савой.

Наскоро аз също бях навършила четирийсет и празненствата ме изтощаваха. Не се появих през първите два дни от турнира; чаках да настъпи третият, когато Негово Величество щеше да излезе на арената.

Предишният ден се оказа адски влажен и вечерта донесе яростни порои, прекратили всички увеселения на открито. Въпреки умората, обзета от необяснимо безпокойство, не успявах да заспя в горещите си покои. Камериерката дръпна завесите и аз застанах до прозореца, вгледана в тъмния двор и вслушана в плющенето на водата върху плочника.

Дъждът най-сетне постихна и аз се унесох в неспокойна дрямка. Насън видях отново обжареното бойно поле, озарено от залязващото слънце. Недалеч стоеше мъж, чийто силует тъмнееше, болезнено откроен на фона на аленото небе. Виждах го ясно – ръбовете на ризницата му над раменете, бронята пред гърдите, шлема с черни и сиви пера.

Катрин, извика той.

Втурнах се към него.

Как да ви помогна, мосю? Какво да направя?

Внезапно той падна ранен. Коленичих до него. Неясни фигури се защураха над него, невидими ръце свалиха шлема му. Рукна кръв, под яркочервената струя устните на мъжа оформиха една-единствена дума.

Катрин, промълви той и издъхна.

Събудих се от тихия си вик и зърнах сивкавия, зноен изгрев.

През онази последна юнска утрин изпратих писмо до краля, преди да ни облекат. Същевременно се опитвах да споря със страха – бяхме откупили живота на Анри, нали? На колко години обаче бе уличницата? Колко години бяхме откупили? Умът ми, обикновено светкавично бърз при пресмятане, се мъчеше да ги преброи и не успяваше.

"Ако ме обичаш", написах на съпруга си, "не излизай на арената днес. Знам, че приемаш с насмешка такива неща, но Бог ми изпрати злокобен сън. Навярно съм глупава; дори да е така обаче, какво ще ти струва да ме успокоиш? Изпълниш ли желанието ми, ще ти бъда благодарна завинаги и гама да поискам нищо повече".

Не споменах предупреждението на астролога Лука Горико, нито думите на Нострадамус. Не смеех, разбира се, да напиша и името на Руджиери. Изпратих писмото, уверена, че Анри гама да му обърне внимание. Напоследък прекарваше повече време с братята Гиз, отколкото с мен, понеже планираха какви удари да нанесе новата Френска инквизиция. Отговорът му дойде след по-малко от час: "Не се страхувай за мен, скъпа моя съпруга. Молиш ме да се откажа от турнира в името на любовта си към теб. Аз те умолявам – от любов към мен – да загърбиш страха и да ме окуражаваш днес. Традицията повелява да нося черните и белите цветове на Диан, но ще нося и твоя цвят – зеления – до сърцето си. Вечерта ще се върна победител, а ти ще ме поздравиш с целувка. Тя ще запечата мълчаливото ни съглашение, че от днес нататък ще забравиш суеверията и ще се доверяваш само на Бог. Твой любящ съпруг и най-всеотдаен слуга – Анри".

Щом получих писмото, първият ми подтик бе да се предам на страха. Вторият – да запазя самообладание, понеже нямах друг избор: бях отговорна пред дъщеря си Елизабет и гостите на сватбата ѝ, които очакваха да участвам в увеселенията им. Казах си, че бурята е нарушила съня ми и е донесла кошмарите, нищо повече.

Повтарях си го строго всеки път, щом ме вледенеше ужас. Запазих спокойствие, докато придворните дами ме обличаха в рокля от пурпурен атлаз със златен корсаж. Усмихвах се на отражението си в огледалото и на помощничките си, докато успях да си спомня каква радост изпитах от примирието с Филип и мимиката стана отчасти искрена.

Така преживях сутринта, а понякога, погледнех ли сияйното младо лице на Елизабет, забравях тревогата и сърцето ми преливаше от обич.

В ранния следобед Елизабет и мрачният дон Фернандо се отправиха към специалната ложа, издигната за "младоженците". Аз потеглих с другите кралски особи към резиденцията "Турней".

Един от балконите на втория етаж гледаше към арената, където кралят щеше да се състезава със съперниците си.

Докато изкачвах стълбите към втория етаж, тревогата отново ме сграбчи. Сърцето ми се разтуптя толкова бързо, че дъхът ми секна. Извиних се шепнешком на свитата си и тръгнах към отворения прозорец в отсрещния край на стълбищната площадка да вдъхна топлия, тежък въздух.

Запъхтяна, стиснах перваза на прозореца. Неочаквано мярнах движение и долових шушукане. Пристъпих към гласа и забелязах тясна ниша, скрита от любопитни погледи. Там стоеше Габриел Монтгомъри, капитан на кралската шотландска стража, двайсет и девет годишен и в разцвета на силите си – висок, мускулест, с пригладена назад тъмнокафява коса и гладко избръснато лице с изваяни скули и брадичка. Със съсредоточено изражение наблюдаваше млада жена, облечена в бяло, която му шепнеше напрегнато. Щом наближих, той извърна глава и срещна погледа ми с разширени, гузни очи на съзаклятник.

Мария замълча и надзърна през рамо към мен. Коварство разкриви чертите ѝ и се разтопи в неискрена усмивка.

– Кралице! – възкликна лъчезарно тя. – Идвам с вас! Капитан Монтгомъри се съгласи любезно да носи цветовете ми днес.

"Любовна среща", помислих си и изпитах болка и тъга за сина си. Ала не казах нищо – усмихнах се в отговор, поздравих капитан Монтгомъри и се върнах при другите.

Заехме местата си на балкона на втория етаж, приветствани от фанфари и гръмки възгласи. От всеки покрив и прозорец надничаха зрители, любопитни да видят как кралят ще излезе на арената. Седнах между Диан и дофина. От другата му страна се настани двуличната му съпруга. Единствено пърхащите ветрила раздвижваха задушливия, застинал въздух. Почервенял, Франсоа едва си поемаше дъх. С Мария дискретно насочихме ветрилата си, та да му изпратим освежителен повей.

Предния ден бе приключил турнирът за по-дребните благородници. Петъкът бе запазен за най-високопоставените аристократи и за краля. Поздравихме с окуражителни възгласи херцозите и виконтите. Засвириха тромпети, а ездачите изреваха "Monjoie!" – победния вик на френските воини – и препуснаха по тесните писти, отделени само с ниска ограда, та да не се сблъскат конете. Бяхме близо до бойците и врявата на тълпата не заглушаваше тропота на копитата и ударите на дървените копия по стоманените ризници. Пелени от прахоляк обвиха полите и чехлите ни.

Часове по-късно глашатаите оповестиха появата на краля. Яхнал лъскавия кестеняв жребец с бели и златни сбруи, той излезе от павилиона си и с размахано копие поздрави кипналото множество. Сърцето ми преля от обич, когато го видях, строен и силен в позлатената ризница. Изправих се на крака с другите, заръкоплясках и закрещях възторжено.

Анри счупи първото си копие в единоборство със стария си враг – савойския херцог – и го събори от седлото при първия сблъсък. При втория копието на Савой удари краля право в гърдите и го повдигна във въздуха над седлото. Анри се строполи на земята и за миг замря толкова неподвижен, че понечих да стана. Диан ме докосна окуражително по ръката и наистина, в следващия момент Анри се надигна и помаха на аплодиращите зрители. При третото единоборство и двамата съперници останаха на седлата си. Срещата приключи с равенство – съвършен финал, предвид неспособността на съревнователния ми съпруг да преглъща загуби и нежеланието му да застрашава помирението със Савой.

Вторият съперник на Анри бе херцог Дьо Гиз. Двубоят с него също завърши равностойно – Негово Величество падна веднъж от коня, а после успя да събори херцога.

Ниското следобедно слънце сгорещяваше нетърпимо балкона с изглед на запад. Дори Диан, която рядко се потеше, попиваше челото си с кърпичка. Вдигнала ръка да заслоня очите си от ослепителната светлина, наблюдавах мъжете под нас.

Последният двубой на краля бе с Габриел Монтгомъри, капитана на шотландската стража. Тълпата оредяваше. Разотидоха се и неколцина от благородниците по трибуните, прогонени от безмилостния зной.

Диан бе елегантно облечена в черно кадифе и бял сатен – цветовете на плюмажа върху шлема на съпруга ми и главата на жребеца му.

– Да се надяваме, че Негово Величество ще спечели – прошепна ми учтиво тя. – Капитан Монтгомъри прие поканата му с предизвикателство. Изгарял от нетърпение да кръстоса копие с краля, за да види дали на четирийсет се сражава толкова добре, както на двайсет и девет.

Погледнах към Мария. Размахала трескаво ветрилото, тя се взираше в Монтгомъри, препуснал по арената. Върху шлема му се развяваше ален плюмаж, ръкавите му бяха черни, копието – на червени и черни ивици. Не виждах да носи цвета на Мария – бяло.

Червеното на Марс, черното на Сатурн.

Понякога има битки дори да няма война, спомних си думите на Руджиери.

В същия момент херцог Немур, приключил участието си в турнира, дойде на балкона да отдаде почит на дофина и съпругата му. Преди да успее да ми се поклони, улових ръката му и го придърпах по-наблизо.

– Напоследък Негово Величество не се чувстваше добре – прошепнах му. – Горещината несъмнено го е омаломощила. Отиди при него. Кажи му, не, помоли го, от любов към съпругата си да пропусне последното единоборство и да дойде при нея.

Немур – изискан мъж, две години по-възрастен от Анри, се поклони дълбоко и целуна ръката ми.

– Кралице, няма да се върна без него.

Затаила дъх, проследих с поглед как Немур се отдалечава от резиденцията "Турней" и прекосява арената към кралския павилион, от чийто вход съпругът ми тъкмо излизаше с кога си. Немур вдигна ръка и Анри се приведе ниско да го изслуша. Херцогът замълча и кралят му отговори бързо.

Немур се поколеба за миг, после се поклони и се върна сам. Съпругът ми дръпна юздите на красивия си жребец Мальор – Бедствието – и го насочи срещу Монтгомъри.

Седях като вкаменена, когато глашатаите съобщиха имената на съперниците и тромпетите дадоха сигнал за атака. "Monjoie!", изреваха в един глас Анри и Монтгомъри. Конете препуснаха и дървените копия се блъснаха глухо в броните. Едрите жребци изцвилиха и се вдигнаха на задни крака. И двамата ездачи паднаха. Онемяла, притисках с длан сърцето си. Анри се изправи на колене и се върна до кога си. Олюляваше се толкова силно, че от павилиона му изскочи коняр да му помогне. Гордият ми съпруг обаче го бутна настрани. Станал чевръсто, Монтгомъри вече бе върху седлото.

– Простете ми – чух глас и вдигнах поглед. – Простете ми, кралице – повтори херцог Немур. – Не успях да спазя обещанието си. Негово Величество ми заръча да ви кажа: "Бия се точно от любов към вас".

Не успях да отговоря, втренчена уплашено в оръжието на Монтгомъри. Тъпият му метален връх, предпазващ копието да не се разцепи на смъртоносни отломки, беше паднал. Монтгомъри несъмнено бе забелязал липсата – вместо да се върне в павилиона си обаче за ново оръжие, той поведе жребеца си към арената и застана срещу краля. Оръженосецът зад него му извика предупредително, но Монтгомъри сякаш не го чу.

Съпругът ми вече бе възседнал Мальор. Решен да победи, разкопча и вдиша забралото на шлема си, избърса потното си чело и изкрещя предизвикателно на Монгомъри. Наблюдавах зашеметена – неспособна като насън да раздвижа ръце и крака, да продумам. Анри спусна забралото, ала не обърна внимание на вика на оръженосеца си да го закопчае. Монтгомъри не чуваше – или се преструваше, че не чува – предупрежденията на своя.

Тълпата бе забелязала оголеното копие. Тромпетистите – също. Вторачени в него, те не даваха сигнал за начало на двубоя въпреки крясъците на краля. Диан отново сложи ръка върху моята – този път уплашена, а не за да ми вдъхне увереност. Като останалите зрители обаче и тя наблюдаваше, занемяла. В гаснещата светлина бялото по роклята ѝ сивееше.

Разгорещен, кралят не дочака тромпетистите и препусна напред.

Изправих се на крака. Възцари се тишина, нарушена само от бойния вик "Monjoie!" и тропота на копита. Анри и Монтгомъри полетяха един срещу друг и се сблъскаха.

Разделени от ниската ограда, жребците се удариха хълбок о хълбок и изцвилиха пронизително. Копието на Монтгомъри се разцепи с гръмовен пукот и се пръсна в заря от трески.

Анри не падна.

Олюля се като пиян и клюмна напред, изпуснал юздите, вкопчен немощно във врата на Мальор. Жребецът го понесе по арената, където конярите го настигнаха и уловиха поводите му. Поведоха го към открито място сред разораната от копита земя. Франсоа дьо Гиз и белокосият Монморанси излязоха тичешком от кралския павилион. Монморанси улови съпруга ми през рамо и с помощта на Гиз го смъкна от седлото и го положи върху пръстта.

Младият лъв ще надвие стария

в единоборство на бойно поле.

Ще прониже очите му в златна клетка – две рани

една – обричайки го да срещне в мъки смъртта.

Шотландецът Габриел Монтгомъри не бе кралски лъв, ала през онзи ден препускаше в чест на кралицата си – младата Мария.

Бледнеещият светлик потулваше цветовете. На фона на почервенялото небе тъмни силуети събличаха ризницата на безжизнения ми съпруг. Гиз свали позлатения шлем на краля и отприщи струя кръв. Капитан Монтгомъри залитна и падна на колене.

Остри писъци ме оглушиха – различих гласа на Диан, на Франсоа. Крещяха стотици благородници, хиляди обикновени граждани. До мен дофинът се лашна и се сгъна одве на стола. Мария го улови с лице като бяла маска в тон с роклята ѝ. Не спрях обаче да я обвиня; не спрях дори да помогна на сина си. Хукнах надолу по стълбите към входа на замъка и по павираната алея пред него.

Черната желязна порта към улица "Сент Антоан" се отвори широко. Между зяпачите се провря малобройна мрачна процесия – шотландските стражи държаха носилката с Анри, окървавен и неподвижен, а от двете ѝ страни вървяха старият Монморанси и херцог Дьо Гиз. Проправих си път до носилката и ахнах.

Единият край на дървена отломка – дебела два пръста и почти два пъти по-дълга – стърчеше от дясното око на краля; другият край бе раздробил черепа зад слепоочието му и се подаваше през кожата точно пред дясното му ухо. Бялото и ирисът на пронизаното око ги нямаше – виждаше се само тъмна, засъхваща кървава маса. Втора, по-малка треска, стърчеше от гърлото му точно под челюстта и като по чудо почти не кървеше.

Докоснах с устни ръката на съпруга си. Той се размърда от допира ми и промърмори. Вцепенението ми отстъпи място на всеобхватен ужас и надежда – раната на Анри изглеждаше сериозна, страданието му – неизразимо, ала магията на Руджиери действаше. Кралят бе жив. Той се свести, махна да спрат носилката и да го изправят на крака. Монморанси го улови здраво под мишниците, а Франсоа дьо Гиз повдигна главата му. Олюлявайки се, съпругът ми прекоси прага – олицетворение на храбростта.

Дофинът го следваше във втора носилка, все още в безсъзнание. Мария вървеше до него като привидение в бяло – цвета на кралица в траур. Сепна се, щом желязната порта се захлопна зад гърба ѝ.

Тъжната ни процесия тръгна нагоре по стълбите към отдавна неизползваните кралски покои. Отведоха Франсоа в друга стая, а младата му кралица отиде с него. Внимателно положиха Анри върху леглото и срязаха окървавената му туника.

Върху гърдите му, подгизнала от пот и кръв, бе залепнала смарагдовозелена кърпичка, извезана със златни лилии от моята ръка. Извиках, взех я и я притиснах до сърцето си.

Следващите няколко часа бяха зловещи. Лекарят на краля, мосю Шаплен, извади по-малката треска от гърлото на Анри, после опипа по-голямата в окото му да провери дали ще успее да я измъкне. Съпругът ми не издаде звук, ала в най-лошите моменти се сгърчваше от болка. Лекарят заяви, че треската е вклинена здраво и няма да излезе.

Следобедът изтля в нощ. Стоях до леглото на краля, наблюдавах как лицето му поморавява и подпухва, как раненото му око се издува от напираща кръв. Изпадаше в несвяст от болката, но съвземеше ли се, ми говореше нежно. Смътно долових как Монморанси и Франсоа дьо Гиз се оттеглят и мястото им заемат Великия инквизитор Шарл дьо Гиз и савойският херцог.

Призори старият Монморанси, с посивели устни и изпито лице, дойде да ме отведе в покоите ми. Улови нежно ръцете ми и се опита да ме придума, че се нуждая от почивка. Аз се отскубнах и заявих, че ще остана до съпруга си. Гласът ми изтръгна Анри от унеса и той настоя шепнешком да послушам Монморанси. Отстъпих и позволих на Монморанси да ме изведе от стаята. В преддверието го прегърнах и двамата заплакахме, забравили противоречията.

В покоите ми мадам Жонди ме чакаше, облечена и напълно разсънена. Заповядах ѝ да повика Амброаз Паре – най-известния хирург във Франция. Бях убедена, че операцията ще спаси Анри, стига да преодолее инфекцията. Унесох се в дрямка и след час се събудих, обзета от ужас.

Преди пладне се върнах в покоите на краля. Монморанси и Франсоа дьо Гиз бяха при него. Дясната страна на лицето на Анри изглеждаше гротескно подута около превързаното око. Цяла нощ доктор Шаплен бе поддържал раната чиста и дренирана, постигайки окуражителен резултат – Анри нямаше треска.

Седнах до леглото му и изрекох името му. Той се обърна към мен и ми се стори, че ме позна. Здравото му око обаче блуждаеше в светлината на лампата.

– Малдият капитан – отрони той и веднага разбрах, че говори за шотландеца, чиято ръка му бе нанесла удара. – Кажете му, че му прощавам...

– Капитан Монтгомъри избяга – отговори Монморанси и погледна мрачно към Франсоа дьо Гиз; долових осезаемо враждебността помежду им. – Никой не знае къде е.

По-късно разбрах, че семейство Гиз са обвинили на всеослушание възрастния мъж за раняването на краля с довода, че като главен съветник той е отговорен за снаряжението на Негово Величество и за разкопчания му шлем. Монморанси, от друга страна, изгаряше от желание да подложи на разпит изчезналия шотландец.

– А! – въздъхна кралят и затвори здравото си око; една сълза се търкулна от крайчеца му и капна в ухото. – Диан... Къде е Диан?

– Мадам Дьо Поатие е в покоите си – отвърна главният съветник. – Неразположена е, Ваше Величество, и моли за снизхождение.

Пресегнах се и улових ръката на Анри; той стисна дланта ми с изненадваща сила. "Няма да умре", казах си решително, взряна в стройното мускулесто тяло под белите завивки.

– Аз съм тук – гласът ми пресекна, ала с усилие на волята се овладях. – Вашата Катрин...

– Катрин! – прошепна той. – О, Катрин, мислех ви за глупава, но няма по-голям глупак от мен. Простете ми. Простете ми за всичко.

Приведох се над него и облегнах буза върху гърдите му. Долових слабия му пулс – тревожно пърхане на птичи криле. Сълзи бликнаха от очите ми и напоиха памучните завивки. Почувствах, че преливам в него, стопявам се и остава само неговото забързано сърце.

– Не ви виня за нищо и няма какво да прощавам – промълвих.

– Колко те обичам – прошепна той и зарида беззвучно. Лявата му ръка обгърна раменете ми и ме притисна крепко. Тогава бях готова да убия отново за него, с радост бих размахала ножа и бих проляла още кръв, само и само той, Анри, нито секунда повече да не изпитва болка.

Старая се да си спомням единствено този момент от последвалите ужасни дни; другото бе страдание.

Известният хирург Амброаз Паре пристигна на следващата сутрин. Дори той се уплаши от жестоката рана. Не скри истината – треската е толкова здраво вклинена в черепа на съпруга ми, че всеки опит да я извадят, ще причини незабавна смърт. А ако не я извадят, неизбежно ще доведе до възпаление и пак до смърт. Накратко, няма начин да се помогне на краля.

Изпратих да доведат дофина, за да види баща си поне още веднъж. Монморанси се върна, клатейки побелялата си глава – Франсоа отказал да дойде. Отидох да го доведа лично. Мария стоеше с каменно лице в преддверието на покоите му, а синът ми стенеше, седнал със скръстени крака върху леглото си, клатеше се напред-назад и удряше глава в стената. Дръпнах го да стане и го завлякох при баща му.

Доловил стъпките ни, кралят обърна глава към нас и Франсоа изхлипа – подутата дясна буза на Анри опираше в носа му и го изместваше наляво. Раненото му око – превързано около треската, щръкнала два пръста над профила му – миришеше на разложено месо.

Клепките на дофина запърхаха и главата му се люшна върху раменете. С Монморанси го подхванахме, за да не падне. Главният съветник му помогна внимателно да седне до баща си и каза на Анри, че синът му е дошъл. Чул гласа на стария си приятел, съпругът ми отвори здравото си око и се пресегна слепешком да прегърне Франсоа. Момчето се раздвижи и Анри прошепна:

– Бог да ви благослови, сине, и да ви даде сила. Ще ви трябва, за да бъдете крал.

При тези думи Франсоа простена отново и пак изгуби свяст. Монморанси и камериерът го изнесоха от стаята. Окото на Анри се затвори и той потъна отново в болезнен унес. Останах права до леглото му, но ми се зави свят и се подпрях с длани върху дюшека.

– Катрин – прошепна съпругът ми и докосна ръката ми с горещи пръсти.

Целунах дланта му.

– Тук съм. Няма да ви изоставя.

Той въздъхна и простена едновременно.

– Обещайте ми... – отрони.

– Каквото пожелаете – гласът ми прозвуча измамно спокойно.

– Обещайте ми да закриляте и напътствате синовете ми. Обещайте ми, че на трона винаги ще седи наследник на рода Валоа.

– Кълна се.

Пренебрегнала вонята на гной, целунах сивите му устни – леко, нежно, за да не му причиня още по-силна болка.

Той потъна в дълбок унес, от който не се събуди. Спазих обещанието си – не го напуснах, останах до него, облечена в пурпурната рокля, която носех на турнира. Седем дни той лежа, сляп и безмълвен, неспособен да изрази агонията си.

В ранния следобед на десети юли Негово Християнско Величество крал Анри II предаде Богу дух в резиденцията "Турней" в Париж. Щом лекарят го обяви за мъртъв, един придворен на краля дръпна тежките завеси от брокат и отвори прозореца, пропъждайки вонята на изгнила плът. Навън въздухът миришеше на дъжд.

Живите се освобождават бързо от покойниците. Докато лежах опечалена, притиснала буза в неподвижната гръд на Анри, доктор Паре отметна балдахина на леглото с безцеремонна окончателност. Всички, които бдяха с мен в кралските покои – Франсоа дьо Гиз и кардиналът на Лорен, савойският херцог и херцогът на Немур – излязоха да оповестят скръбната вест. Коридорът се изпълни с шепот и стъпки. Чух леко плискане на вода и вдигнах глава – две прислужници бяха донесли легени да измият тялото на краля.

– Вървете си – озъбих им се аз и извърнах лице от тях, ала ме сепна леко докосване по рамото. Красивите очи на мадам Жонди ме гледаха, подпухнали от плач.

– Кралице, елате. Умолявам ви. Ще се разболеете – прошепна ми тя.

– Още няколко минути. Не искам да го напусна толкова скоро.

Устните ѝ потрепериха.

– Мадам, лежите тук от шест часа.

Целунах хладната буза на Анри и прокарах нежно пръсти по острата му брада. Едва тогава позволих да ме изведат от покоите му. По стълбите спрях уплашена.

– Децата! Трябва да им съобщя. Дофинът трябва да разбере веднага.

– Вече знаят – успокои ме мадам Жонди. – Преди няколко часа херцог Дьо Гиз и брат му ги уведомиха.

– Не е правилно – възразих. – Редно бе да го научат от мен, не от другиго.

– Полегнете в покоите си и хапнете – заувещава ме тя.

Дни наред отказвах да се храня и пиех оскъдно. Когато заизкачвах отново стълбите, стените се залюляха леко. Ахнах и се обърнах към мадам Жонди. Видях обаче само тъмнина.

Събудих се в леглото си по долна риза. През отворения прозорец нахлуваше лятна жега и сумрак. Мадам Жонди и белобрадият доктор Шаплен седяха до мен. Върху нощната масичка имаше поднос с овче месо, варени яйца и мех с вино.

– Нахранете се и пийте, кралице – докторът размаха дебелия си показалец към мен. – А после спете до сутринта.

Не продумах. Лекарят си тръгна и мадам Жонди ми подаде подноса. Взех го, задъвках местото и запреглъщах виното. Не усещах никакъв вкус – храната бе оскърбление, горчиво напомняне, че Анри е мъртъв, а аз – жива и отсега нататък ще ям и ще пия без него.

Лесно щеше да е да остана в леглото и да позволя на скръбта да погълне всичко друго. Един слаб лъч обаче пронизваше гъстия мрак – мисълта за децата ми. Заради тях станах, обзета внезапно от отчаяно желание да им разкажа за последните часове на баща им и да им предложа утеха. Поисках решително чисти дрехи и придворните ми дами се подчиниха бързо.

Извадиха нова рокля от бяла коприна, украсена с перли и с висока надиплена яка от колосана бяла дантела – безупречно творение, изтънчено траурно одеяние за френската кралица с бяла диадема и ефирен бял воал. За да я ушият, шивачките несъмнено бяха работили денонощно след злощастния случай с Анри.

Заплюх я и заповядах да я приберат. Поисках обикновената си рокля от черна коприна, която носех след смъртта на близначките. Преди да обуя чехлите обаче и да спусна черния воал, чух писклив, тревожен вик да долита от преддверието.

– Мамо? Побързайте, мамо! Елате веднага.

Макар и зашеметена от шока, влязох възможно най-бързо в съседната стая, където скъпият ми осемгодишен Едуар стоеше на прага пред коридора – строен, с дълъг торс и крайници като всички мъже от семейство Валоа и с блестящи черни очи като баща си. По лицето му се четеше неподправен ужас.

– Скъпи мой! Какво има, сладко мое дете?

– Херцог Дьо Гиз и кардиналът... – заекна през сълзи той. – Казаха на Франсоа да ги чака долу. Да доведе Мария, Шарл, Марго и мен. Искат да ни отведат. Забраниха ни да ви казваме, защото сега Франсоа бил крал и само с него трябвало да говорят. – Едуар присви очи; още тогава беше способен да прозре кога се крои интрига. – Не им вярвам, мамо. Приятели са на противната мадам Дьо Поатие.

Забих пръсти в раменете му.

– Кога? Кога ви извикаха да се срещнете с тях?

– Сега. Пред входа към западната порта.

Стиснах ръката му. Заедно излязохме тичешком от покоите ми и се спуснахме по витата стълба към приземния етаж. На стълбищната площадка се сблъсках с Монморанси. Покрусен от смъртта на господаря си, той сякаш не забеляза как буквално летя надолу.

С глас, помътнял като кървясалите му очи, отрони:

– Дойдох да ви съобщя, мадам, че бдението в кралските покои започва утре в девет сутринта. Отспете си добре през нощта, защото ви предстоят тежки дни.

Имаше предвид траурното бдение на френските кралици – традицията повеляваше да прекарам следващите четирийсет дни в резиденцията "Турней", усамотена в тъмна стая до балсамираното тяло на съпруга си.

Аз обаче се бях заклела да защитавам синовете на Анри.

– Не мога да остана – отговорих бързо. – Братята Гиз отвеждат Франсоа. Длъжна съм да отида с него.

Монморанси отстъпи назад, оскърбен от обич към Анри. Нямах време за обяснения. Стиснах ръката на Едуар и двамата се втурнахме по стълбите и през просторните, ехтящи коридори към западния вход на двореца.

До бордюра чакаше карета. Лоренският кардинал със злостните очи – Шарл дьо Гиз – държеше лакътя на Франсоа, за да му помогне да изкачи високото стъпало на каретата. Херцог дьо Гиз, Мария и двете ми по-малки деца се канеха да го последват.

В далечината проехтя гръмотевица, Франсоа, който се страхуваше от бури, трепна и безмалко да си удари главата в тавана на каретата. Студена капка дъжд ме жилна по бузата. Не след дълго усетих втора.

– Франсоа! – извиках остро, ала щом другите се обърнаха към мен, с усилие на волята отпуснах напрегнатите мускули на лицето си. – Ето го Едуар! – додадох спокойно, сякаш братята Гиз са ме изпратили да го потърся. – Идвам и аз.

Мъжете се втрещиха, но. Не посмяха да възразят. За миг Мария ме погледна, все едно съм отровна змия, която току-що я е ужилила; после се опомни и ми кимна сериозно. Изглеждаше красива и свежа въпреки жегата – сияйно видение в сватбена рокля.

– Кралице, няма ли да останете при краля? – попита ме тя.

Имаше предвид, разбира се, покойния ми съпруг. Престорих се обаче, че не разбирам.

– Точно това правя – отвърнах и кимнах към Франсоа. – Както обещах на баща му.

Тя не продума повече. Херцог Дьо Гиз застана от едната страна на вратата на каретата, а брат му, кардиналът – от другата. Протегнаха ръце към мен.

– Заповядайте, кралице – поклони се херцогът.

– Вече не съм кралица – поправих го. – Тази участ сега се пада на Мария.

Не помръднах, уловила ръката на Едуар. Братята Гиз помогнаха на племенницата си – Мария, кралица на Франция и Шотландия – да седне в каретата до съпруга си, крал Франсоа. После дойде моят ред.

Дъждът вече валеше силно, разкалваше земята и охлаждаше рязко летния въздух. Помислих за леля Клариса – как зъзнеше в прокъсаната си рокля, но не се отказа от безнадеждното бягство от Палацо Медичи. Прекосих с боси крака мокрия плочник до каретата, загърбила резиденцията "Турней", Анри, сърцето си, миналото.


Загрузка...