Катерина де Медичи

Трийсет и втора глава

Каретата отведе мен и децата в Лувъра. Франсоа, херцог Дьо Гиз и брат му Шарл жадуваха да ме отделят от сина ми – сега Франсоа II, крал на Франция – за да не чува съветите ми, а да се вслушва само в техните и на Мария, която обожаваше. Аз обаче го сподирях неотлъчно и когато невинно ме помоли да разговаря насаме с кардинала и херцога, се разхлипах толкова искрено – макар и премерено – че той се уплаши да ме изостави.

Страхувах се за него по множество причини. Напрежението от страданията и смъртта на баща му бяха изчерпили силите на Франсоа. Дори в каретата той обронваше глава върху рамото на Мария и стенеше глухо при всяко раздрусване. Виело му се свят и ухото го боляло.

Постара се все пак да разбере думите ми за необходимостта да поеме управлението на държавата без сътресения. До вечерта успях да го убедя да създаде регентски съвет, чиито решения да имат равна тежест с кралските. Щях да деля властта с братята Гиз, настанили се в покоите на Диан и Монморанси, след като изхвърлиха пред Лувъра личните вещи на предишните им обитатели.

Старият Монморанси – осъзнал твърде късно, че в памет на Анри е по-добре да се спаси кралството му, отколкото да се стои до мъртвото му тяло – се върна в Лувъра на другия ден и предложи услугите си на Франсоа. Синът ми му благодаря неловко и колебливо изрецитира жестоката реч, написана от братята Гиз –Монморанси е прекалено възрастен и постът му на главен съветник вече принадлежи на херцог Дьо Гиз. Новият крал препоръча на Монморанси да се оттегли в провинциалното си имение.

През дните след смъртта на съпруга ми много лица в двора се промениха – отиде си старият Монморанси, досега неотменно и благонадеждно присъствие; не откриха никъде младия шотландец, капитан Монтгомъри. Диан дьо Поатие се оттегли в дома си в Ане. По мое настояване върна незабавно скъпоценностите на Короната, подарени ѝ на младини от сляпо влюбения Анри. Придружаваше ги писмо с молба да ѝ простя за всички страдания, които ми е причинила.

Когато скъпоценностите пристигнаха в красиво изваяно кристално ковчеже – сватбен подарък за мен от папа Климент – извиках Мария да ги види. Пред обществото се отнасях любезно с нея, ала не бях забравила нито съзаклятническия ѝ разговор с мъжа, убил съпруга ми, нито забележката на Гиз, подхвърлена на сватбата ѝ, че вече е кралица на Франция.

– Сега са ваши – показах ѝ ги. Изчаках лицето ѝ да грейне, седнах до нея и прошепнах. – Кралеубийството е най-тежкото престъпление пред Бог. Извършителите отиват в най-зловещия кръг на Ада.

Тя ме погледна остро с разширени и навярно уплашени очи. Дланта ѝ улови неволно инкрустираното с диаманти разпятие пред гърдите ѝ.

Аз извърнах спокойно глава и се взрях в блестящото ковчеже, пълно с рубини, смарагди и перли.

– Щастливо момиче сте – отроних. – Щастливо, защото синът ми ви обича толкова предано. Щастливо, защото капитан Монтгомъри изчезна безследно.

Тя се втренчи в мен с окръглени очи, прехапала устни. Оставих я така – побледняла, безпомощна и онемяла.

Не разбирам как през онези първи дни успях да направя необходимото, за да защитя сина си. След като войник изгуби ръка или крак, тялото му, казват, настоява, че крайникът все още го има, движи се, докосва, усеща. Навярно така преживях ужаса от загубата на съпруга си. Дишах, говорех и се движех благодарение на едно призрачно сърце.

Когато не бях нужна, се предавах. Усамотявах се в тесните си покои в Лувъра, покрити с черен креп, строполявах се на пода и забивах пръсти в главата си. Думите са неспособни да опишат скръбта – безумните стенания, горчивата болка в гърдите и гърлото, ужаса от загубата на смисъл. Тя ме заливаше на вълни, по-непредсказуеми от родилните болки, ала неизразимо по-свирепи. В един момент давах указания на мадам Жонди, в следващия се свличах, вкопчена в полите ѝ и обляна в сълзи.

Думите са безсилни да изразят и безкрайните трескави размишления как не успях да предпазя Анри, как – въпреки всичко – позволих да умре. Защо жертвата на блудницата не се оказа достатъчна? Защо не настоях по-категорично да не участва в турнира?

Лятото се върна безмилостно – черни вълни се надигаха над паважа, а неумолимите следобедни дъждове ги превръщаха в пара. Нощем се разразяваха внезапни бури – често ме събуждаха гръмотевици, ала аз чувах не техния грохот, а как се разломява копието на шотландеца.

Месец след смъртта на краля Руджиери се върна в Париж. Преди срещата с него погледнах припряно в огледалото и видях една измъчена жена с нов бял кичур над едното слепоочие и лице, пожълтяло от липсата на занимания на открито. Скръбта не ми отиваше.

Руджиери изглеждаше понапълнял и по-добре от всякога. Черна брада прикриваше сипаничавите му бузи, видели дори малко слънце. Щом мадам Жонди го въведе и затвори вратата след себе си, той падна на коляно.

– Кралице! Не съм в състояние да опиша каква мъка изпитах, когато разбрах, че Негово Величество е издъхнал – думите му прозвучаха официално, но искрено.

– Срещаме се отново. Твърде скоро – отвърнах.

– Твърде скоро – повтори той с тъжни очи и глас.

Заобиколих писалището и приближих до него.

– Станете, мосю Руджиери!

Улових ръката му и той се изправи. Погледна ме очаквателно, ала със сериозно лице. Вдишах длан и го зашлевих яростно. Жестът отприщи буря от гняв – заналагах с юмруци гърдите, корема, раменете му.

– Кучи син! – крещях. – Накарахте ме да убия жената и децата ѝ, но Анри умря!

Той стоеше търпеливо със сведена глава, докато останах без дъх и сили.

– Излъгахте ме! Заблудихте ме, че Анри е в безопасност – обвиних го запъхтяна.

– Дадохме му години – отвърна печално Руджиери. – Не предвидих колко. Знаете, че звездите се поддават на измамата само за известно време.

– Защо не ми казахте? – проплаках и пак го ударих. Ноктите ми закачиха нежната кожа под окото му и оставиха кървава драскотина, ала той не издаде нито звук. Отстъпих ужасена назад.

– Бихте ли предпочели да изживеете тези години, потънали в скръб? – попита той. – Броейки дните и страхувайки се от бъдещето?

– Убих невинна жена за нищо! Как да съм сигурна, че перлата не е безполезна? Как да съм сигурна, че пази децата ми?

– Откупихме почти две десетилетия на съпруга ви. Половин живот. Или предпочитате Анри да бе загинал като младия дофин във войните на баща си? Бихте ли предпочели децата ви да не бяха се раждали? Перлата им даде време – не знам колко – което нямаше да имат.

Замълчах и се втренчих безутешно в пода. Не помня точно какво последва – прималя ми и лампата върху писалището ми внезапно помръкна.

Свестих се, подпряна върху няколко възглавници на един фотьойл в преддверието ми. Краката ми бяха положени върху табуретка. Мадам Жонди размахваше ветрило пред лицето ми.

– Кралице, слава богу! – усмихна се успокоена тя. – Върнахте се най-сетне при нас. – Накара ме да отпия от чаша с вино.

Потърках чело.

– Къде е мосю Руджиери?

– В коридора. Не предполагах, че нещо може да го уплаши толкова.

Подадох ѝ чашата.

– Доведете го.

Познаваше ме добре и не възрази. Повика Руджиери и излезе в коридора, току до вратата. Зашеметена, не рискувах да се изправя.

Лицето на магьосника грейна, ала аз му дадох знак да замълчи. Чувствах се прекалено изтощена, не исках да прахосвам сили в безсмислено обсъждане на здравословното ми състояние.

– Не ми казахте всичко за съпруга ми, но ще ми кажете всичко за синовете ми – подхванах. – Франсоа е болнав. Длъжна съм да знам дали ще се подобри, или...

Оставих думата да увисне неизречена помежду ни.

– Ако сте сигурна, че ще понесете истината, ще ви осветля бъдещето по-ясно от всеки хороскоп – кимна Руджиери. – Дайте ми седмица-две. Необходимо ни е обаче усамотение. Тук, в града, има твърде много очи. – Замълча. – А ако истината не ви допадне...?

– Никога повече кръв – прошепнах.

– Скоро ще говорим пак, кралице – обеща той с поклон и си тръгна.

Застанала на прага, мадам Жонди го проследи с любопитен поглед как се отдалечава по коридора.

– Чудат мъж е, знам – въздъхнах.

– Навярно... – поколеба се тя. – Ала ви донесе тук на ръце. Стори ми се, че ще припадне от безпокойство. Вярвам, кралице, че е влюбен във вас.

Изгледах я остро. Сърцето ме болеше за Анри. Не исках да мисля за странната слабост на Руджиери. Мадам Жонди смени темата, посочвайки ми как цял ден не съм яла и пила. Не споменахме повече магьосника.

Дворецът "Шомон" се издига върху скално възвишение с изглед към река Лoapa. Представлява нова, изящна сграда с овални бели кули и покриви от тъмносиви плочи, заобиколена от гориста равнина. Бях започнала да договарям покупката в дните преди смъртта на Анри, възнамерявайки да превърна двореца в убежище за изморения си съпруг. Сега реших да се скрия там, защото дворецът не таеше спомени за него.

Руджиери ме чакаше в "Шомон". Бе пристигнал няколко дни по-рано със своя кон, за да избегне слуховете. Не ме посрещна, когато пристигнах, а продължи да се подготвя за поредното ни престъпление. Докато се стъмни, обиколих неспокойно празните стаи на новото си имение. Надвечер над тъмната река се издигна тънък полумесец. Излязох на балкона и съзерцавах как лунното сияние танцува върху надиплената вода.

След два часа мадам Жонди почука на вратата. Последвах я през галерията, отвеждаща към външното крило, където се помещаваше параклисът. Въведе ме вътре и остана пред витата стълба към камбанарията. Отказах лампата и заизкачвах в мрака високите и тесни стъпала. Бледа, немощна светлина се процеждаше иззад процепите на затворената врата. Отворих я.

Просторното празно помещение имаше висок таван и създаваше усещане за безкрайна, непрогледна тъмнина. Руджиери чакаше в центъра му – в средата на голям кръг. В четирите главни посоки мъждукаха свещи – едната се намираше точно зад нисък, покрит с коприна олтар. Върху него имаше клетка за птици и човешки череп с изрязано теме, за да побере кадилница. От очните кухини струеше пушек и изпълваше въздуха със смолисто свещенодействено ухание на тамян.

Руджиери пристъпи в края на пентаграмата, ала не излезе от нея – двуостра кама проблясваше в лявата му ръка.

– Кръгът вече е очертан. Елате. – Посочи ми място точно пред черния периметър. – Застанете там и правете каквото ви казвам.

Послушах го. Магьосникът размаха камата, докосвайки пода пред окръжността. Изрисува във въздуха невидима арка, колкото да ме пропусне да вляза.

– Елате! Бързо – прошепна ми.

Пристъпих вътре и той изпълни същите движения в обратен ред, запечатвайки пролуката.

В кръга тъмнината танцуваше като жива. Руджиери прибра камата в канията и се върна в центъра. Махна рязко с ръка и внезапно видях привидение – дребна жена, облечена и забулена в черно, с бяло лице, изпито от скръб.

Пресегнах се към нея – пръстите ми докоснаха студен метал и се отдръпнаха – върху нисък подиум стоеше голямо овално огледало, досега забулено с черно покривало. Руджиери остави покривалото и дръпна една табуретка пред стоманеното огледало.

– Седнете – заповяда ми и аз се подчиних.

Той, от своя страна, отиде до олтара и извади бял гълъб от клетката. Птицата се сгуши доверчиво в дланта му, ала магьосникът изви врата ѝ с ожесточен замах. Камата проблесна; главата на гълъба падна на пода и кръв обагри белите пера. Руджиери взе едно перо от олтара, натопи го в кървавия чукан и грижливо изписа непознати, примитивни букви върху огледалото. Червени символи покриха лицето ми и почти запълниха металната повърхност. Руджиери остави печалната си мастилница и перото и застана зад мен.

– Катрин, Катрин – заприпява мелодично със странна чувственост. – Искате да разберете участта на синовете си. Огледалото ще ви покаже бъдещите крале на Франция.

Сломена от горчива скръб, затворих очи и се облегнах на него, отпусната, сънена. Задишах дълбоко и бавно, изгубила желание да помръдна.

– Катрин... – просъска той.

Отворих стреснато очи. Седях без опора върху табуретката. Руджиери го нямаше. Извиках го, но не чух отговор – само тихото гукане на живата птица. Полираната стомана отразяваше двете свещи зад кръга, нищо повече.

Внезапно огледалото помътня, сякаш забулено в пара. Втренчих се в него и мъглата оформи лице. Отначало помислих, че магьосникът е застанал отново зад мен, ала чертите бяха различни. Изглеждаха размазани и прозирни – призрак на тъмнокосо момче с тъмни очи.

– Франсоа? – прошепнах. Лицето, овалът на главата и раменете напомняха неговите. Привидението на най-големия ми син не ми отговори. Лицето просия бавно, запулсира ослепително като заря и потъмня. Огледалото почерня и се завъртя. Мъглата се разнесе за втори път и разкри профил – пак мътен и неясен. Отново видях момче, червенобузо и мрачно с грозен червен белег върху горната устна: вторият ми син Шарл.

Огледалото ще ти покаже бъдещите крале на Франция.

Франсоа, клетото ми болнаво дете, бе обречено. Притиснах с длани очите си, за да сдържа сълзите. Руджиери имаше право – не исках да знам.

Щом разтворих пръсти, лицето на Шарл запулсира ярко – светлина и мрак, светлина и мрак се редуваха и аз започнах да броя проблясъците – четири, пет, шест... Отрязъци от време ли представляваха? Години? Колко бях пропуснала?

Черна сълза се стече по призрачната буза на Шарл. Докоснах с пръсти студената повърхност на огледалото. Тъмна течност шурна от върха на огледалото, спусна се като черна завеса и скри образа на сина ми. Отдръпнах ръка и разперих пръсти – лепкави, червени, с дъх на желязо.

Кървавата завеса изчезна веднага. Изхлипах, осъзнала, че и лицето на Шарл е изчезнало – в огледалото се сгъстиха облаци. Очертаха трето лице – красиво, с брада и черти като на съпруга ми.

– Скъпи мой – ахнах.

От всичките ми деца Едуар бе най-подходящ за крал. Започнах да броя проблясъците, ала не стигнах далеч – кървавият покров се спусна отново. Стоманата просветна, сякаш отразяваше слънцето. Заслепена, извиках и закрих очи.

Когато погледнах, металната повърхност бе кристална, чиста – огледало и нищо повече. Взрях се в него и видях отражението си, ясно откроено.

Над дясното ми рамо надничаше обжарено от слънцето лице на момче – навярно шестгодишно. Изглеждаше осезаемо, не призрачно, с късо подстригани кестеняви къдрици и големи очи – зелени като на баба му Маргьорит Наварска и на майка му Жана.

Извърнах се рязко и прекатурих табуретката, изправяйки се нестабилно на крака. Момчето стоеше до вратата – истинско дете от плът и кръв, със зяпнала от удивление уста.

– Ей, ти! – изкрещях и се стреснах, усетила как силна ръка ме улавя за лакътя. Момчето побягна.

– Стойте! Не прекосявайте кръга! – предупреди ме Руджиери.

– Но аз го познавам! Това е Анри Наварски, синът на Жана! Какво прави тук? Трябва да е в Париж! – възкликнах.

– Конярче е – възрази Руджиери. – От конюшните. Любопитно момче, което си проси боя. Оставете го. Важно е да затворим кръга, както се полага.

– Не! – извиках. – Не още! Искам да питам краля какво ми показа огледалото. Знам, че сте способен да извикате съпруга ми.

Руджиери въздъхна тежко и се взря в пламъка на свещта зад олтара и в дима, кълбящ се над черепа.

– Добре – кимна най-сетне. Извади втория гълъб от клетката и изви врата му. После избърса огледалото с ръкав.

– Дайте ми ръка. – Отдръпнах се, но той добави. – Ще ви познае, Катрин. Кръвта ви ще го доведе най-бързо.

Протегнах примирено длан и не трепнах, когато острието ужили върха на пръста ми. Магьосникът изцеди малко кръв и притисна пръста ми в студената повърхност на огледалото. Седна върху табуретката и задиша ритмично. Не след дълго главата му клюмна и клепките му запърхаха.

– Анри – прошепна дрезгаво той. Гласът му прозвуча умолително, подканващо. – Анри дьо Валоа...

Очите му се затвориха и тялото му се отпусна безжизнено. Крайниците му затрепериха, изправи се рязко, но главата му остана клюмнала напред, все едно е заспал. Камата просветна отново – отрязаната глава на гълъба тупна върху пода, а лявата ръка на магьосника потърси пипнешком перото.

Наблюдавах вцепенена как Руджиери натопи върха на перото в кървавата шия на гълъба и започна да пише върху ясната повърхност на огледалото с почерка на съпруга ми: Катрин... От любов към теб... Идвам от любов към теб.

Ръката на Руджиери спря да се гърчи и се зарея над стоманата. Чакаше въпрос.

– Синовете ни – прошепнах. – Ще умрат ли, без да оставят наследници?

Затишие. Пръстите на Руджиери затрептяха.

Единственият ми истински наследник ще управлява.

– Единствен наследник? Само Франсоа ли ще управлява? – настоях.

Перото не помръдна. Ако болнавият Франсоа бе единственият наследник на рода Валоа, какво щеше да стане с братята му?

– Защо имаше кръв по лицата на Шарл и на Едуар? Защо се появи Навара? Защото ще ги убие ли?

Унищожи най-близкото до сърцето ти.

– Първо Навара ли да убия? – прошепнах. – Преди да завземе трона им?

Унищожи най-близкото до сърцето ти.

– Не! – извиках. – Не мога...

Закрих лице с длани и не погледнах, докато Руджиери не разтърси раменете ми.

– Катрин! Отворих кръга. Да вървим! – подтикна ме с дрезгав глас.

– Не мога да го направя – изхлипах. – Не мога да убия и Навара. Сладко, невинно момче.

– Навара не се е появявал – възрази разпалено Руджиери. – Не видях никого, освен едно конярче, черно етиопче със сламки в косата.

– Мислех се за достатъчно силна – простенах аз. – Но не съм достатъчно силна за това.

– Бъдещето не е застинало – отвърна припряно магьосникът. – Подвижно е като океана, а вие, Катрин, владеете приливите и отливите.

Втренчих се в него.

– Приижда кръв. Кажете ми как да я спра, Козимо. Кажете ми как да спася синовете си.

Молбата ми го обезоръжи. За миг самообладанието му изневери, разкривайки безкрайна нежност, безпомощност, болка. Разтърсен, той протегна треперливи пръсти към лицето ми, после се опомни и ги отдръпна.

– Елате, кралице – промълви и улови ръката ми.

Трийсет и трета глава

Върнах се в Париж навреме, за да изпратя дъщеря си Елизабет на дългия път към гостоприемните обятия на съпруга ѝ – крал Филип Испански. Целунах я разплакана за сбогом, защото знаех какво ѝ предстои – самота сред чужденци, напрегната борба с непознат език. Щом каретата ѝ потегли, седнах и ѝ написах първото от много писма, та да не чака дълго първата вест от дома.

Докато отсъствах, Шарл дьо Гиз, кардиналът на Лорен, се бе заловил да въведе ред във финансовите дела на Франция. Войните бяха довели страната почти до разорение и кардиналът – арогантен глупак – реши, че най-доброто решение е да не плати на френските войници, върнали се най-сетне у дома след битките. Мерките му, съчетани с ожесточено преследване на протестантите, спечелиха на него и на брат му омразата на простолюдието.

Протестантските водачи се събраха край пристанище Юге, кроейки планове да свалят от власт братята Дьо Гиз и на тяхно място да издигнат непостоянния Антоан дьо Бурбон. Кардиналът ми докладва с гневно лице.

– Проклетите хугеноти няма да спрат, докато не катурнат и Короната – заключи той.

Най-дълбоко се разтревожих обаче, че здравето на Франсоа се е влошило. Ухото на младия крал го болеше непрекъснато и излъчваше зловеща миризма; пришки осейваха петнистото му лице. Консултирах се ужасена с лекарите и се реших да го заведа в двореца "Блоа", далеч от потискащата градска жега.

В каретата Франсоа се почувства още по-зле; отпусна глава в скута ми и стена жално през целия път. Замлъкна само три пъти – когато даде знак на кочияша да спре, надвеси се през прозореца и повърна.

В "Блоа" братята Гиз отнесоха Франсоа в леглото му, а аз изпратих да извикат лекарите. С Мария седнахме до постелята на болника. Младата жена все още носеше траурно бяло, ала зад царственото ѝ изражение прозираше страх. Привързаността към младия ѝ съпруг не изглеждаше изцяло престорена; тя държеше отпуснатата му ръка и му шепнеше окуражително, Франсоа бе на петнайсет – на тази възраст баща му беше мъж – ала хилавото тяло, проснато в леглото, имаше тесни детски рамене, а по лицето му нямаше нито едно косъмче.

– Франсоа! – примоли се Мария. – Кажете ми нещо...

Клепките му се повдигнаха леко.

– Ннн... не ме насилвайте – заекна. – Боли ме.

И затвори отново очи.

Шарл и Едуар влязоха в стаята и се втренчиха колебливо и изпитателно в по-големия си брат.

Грозноват и избухлив, със свистяща кашлица, измъчваща го още от бебе, Шарл се обърна към мен и попита с висок, бездушен глас:

– Умира ли? Ще стана ли крал?

Клепачите на Франсоа трепнаха. Мария пусна дланта на съпруга си, протегна се пред мен и зашлеви пухкавата буза на Шарл.

– Ужасно момче! Какви противни думи бръщолевиш! – възкликна тя.

Лицето на Шарл се разкриви от гняв.

– Едуар е виновен! – ревна той към по-малкия си брат – красив, умен, висок и очарователен, пълна противоположност на Шарл. – Той ме подучи да ги кажа! – Обърна се към Едуар, който се разтрепери в прегръдката ми. – Искаш Франсоа да умре. И аз също. Искаш и двамата да умрем, та всички да слушат теб!

– Лъже – прошепна Едуар и се разрида тихо. – Прости му, Франсоа.

Предадох момчетата на гувернантката им с изричното указание да не се връщат, докато не ги повикам.

Цяла ден и цяла нощ с Мария не се отделихме от леглото на Франсоа. Държахме ръцете му и ги стискахме здраво, докато лекарят сипваше топло лавандулово масло в ухото му, а той се мяташе и виеше от болка.

Часове по-късно се изправи и изкрещя – зловонна жълта течност изтече от възпаленото му ухо. С Мария се ужасихме, но лекарят остана доволен. Обясни ни, че абсцесът се е пукнал и ако укрепим организма на пациента с отвара за подсилване, навярно ще преодолее инфекцията.

След като подутината и болката спаднаха, Франсоа най-сетне заспа. Облекчена, послушах съвета на лекаря да си легна и се унесох в неспокойна дрямка.

Сънувах отново как се взирам в бойно поле – разровената арена пред резиденцията "Турней", помислих отначало, но нямаше дворец, трибуни и зрители. Нямаше никого, освен мен и черния безмълвен силует на мъж в краката ми. Гола земя се стелеше до хоризонта и бледнеещото слънце.

Моят Анри умираше. Не му извиках, не го попитах как да му помогна. Вече знаех, че съм безпомощна и обречена да чуя как прошепва Катрин и издъхва.

Пое си сетен дъх и от раненото му око бликна кръв и потече по земята. Разливаше се все по-надалеч и по-надалеч, докато покри цялата земя с хиляди червени локви.

От всяка локва се надигна мъж, гърчещ се в предсмъртна агония. От мъжете избликваха кървави фонтани, а от тях се надигаха нови и нови смъртно ранени войници. Проехтя стенание и бързо се превърна в болезнен рев. Притиснах с длани ушите си, за да възпра виковете, ехтящи в главата ми: Помогнете ни, кралице! Помогнете ни! Помогнете ни! – Кажете ми какво да направя? , попитах. Кажете ми какво да направя!

Оглушителното кресчендо удави гласа ми. Закрещях по-пронизително, по-настойчиво и накрая се събудих в леглото си, осенена от сломяващо предчувствие.

Опасност грозеше не само синовете ми. Смъртта на Анри не бележеше края, а началото на кръвопролитията.

Видях ясно бъдещето в миговете след събуждането – Франсоа ще умре скоро, брат му, десетгодишният Шарл ще седне на трона, твърде млад да носи короната, Френският закон изискваше регент да управлява държавата, докато кралят навърши пълнолетие на четиринайсет.

Законът повеляваше събрание от благородници да избере регента, а предвид растящото недоволство срещу влиянието на братята Гиз, събранието несъмнено щеше да посочи за регент първия принц по кръвна линия Антоан дьо Бурбон.

Смъртта на Франсоа щеше да лиши Мария от френската корона, а семейство Гиз – от връзката им с нея. Те не биха позволили на един Бурбон да заеме полагащото му се място, защото той би ги отстранил от властта. Бурбон, на свой ред, би повел срещу тях хугенотската армия, а братята Гиз – щяха да призоват всички ревностни католици на борба срещу еретиците. Гражданска война щеше да разкъса Франция.

Станах и наредих на мадам Жонди веднага да извика Бурбон в двореца.

Дните преди пристигането на Антоан дьо Бурбон породиха бледа надежда. Треската на Франсоа стихна, той се изправи за кратко в леглото и изяде няколко лъжици ечемичена каша. Облекчена, излязох навън да подишам хладния есенен въздух. Прекосих бързо моравата в двора и минах край закритата галерия за тенис, огласяна от момчешки викове и от ударите на топката по стените. Спомних си как навремето часове наред гледах как младият ми съпруг играе тенис с брат си.

Някой изкрещя: "Дръж!". В същия момент край мен профуча топка. Извърнах глава назад към обширната морава и внезапно ми призля. В гърлото ми се надигна горчилка, закрих очи с длани и когато ги свалих, върху тревата лежеше купчина голи, обезобразени тела.

Взрях се зашеметена в тях. Те затрептяха под слънчевите лъчи, а после изчезнаха, прогонени от тичащи стъпки откъм галерията.

Обърнах се и видях шестгодишния Анри Наварски с ракета в ръка. Стоеше на няколко крачки от мен и с очи, изпълнени с ужас, се втренчи в същото място, където лежаха труповете.

Махнах му, но той побягна.

– Анри, чакай! – изкрещях.

Спря и ми позволи да приближа.

– И ти ги видя, нали? – попитах го изумена. – Видя ги...

Той ме погледна през рамо; лицето му се сгърчи и хукна към галерията.

Върнах се в двореца и веднага извиках Руджиери.

Щом магьосникът седна срещу мен, блед и без възраст, подхванах без предисловия:

– Смъртта на Анри не е краят. Сънищата ми ме доведоха във Франция не само заради него. Ще умрат хиляди, ако не направя нещо. Длъжни сме да разберем какво трябва да предприема.

Очите на Руджиери не срещнаха моите. Той ги впери някъде далеч зад мен и промълви:

– Откупихме живота на синовете ти с кръвта на други. Едва ли искаш да спасиш хиляда, убивайки други хиляда.

– Не, разбира се – срязах го. – Но вече направих всичко необходимо и възможно да предотвратя войната между католици и хугеноти. Вие сте магьосник, астролог и мой съветник. Сигурно знаете какво още може да се направи, без да се пролива кръв.

– Обясних ви, че талисманите са безпомощни пред мащабните катастрофи. В крайна сметка звездите постигат своето. – Той сведе глава, необичайно неуверен. – Наскоро проучвах пак звездите. Променили са се от деня, когато ви дадох перлата. Мислех, че... – Чувство, каквото никога не бях долавяла у него – вина – пробяга по лицето му. – Предполагах, че сънищата ви ще престанат след смъртта на съпруга ви, Катрин, и кръвта ще секне. Смятах въздействието на едно дете върху бъдещето за безопасно, но на три...

Думите на пророка отекнаха в главата ми: Множество нишки сплитат тъканта на историята. Ако дори една се смени с друга – слаба и отъняла – булото ще се разкъса и ще рукне кръв, повече кръв, отколкото виждате насън... Кралице, децата са родени под нещастна звезда. Няма спасение.

– Не – прошепнах. – Майка съм и обичам децата си. Какво намеквате? Да хвърля вината върху синовете си? Да вдигна ръка срещу тях? Едва ли, мосю, защото ако е така, ще вдигна ръка срещу вас!

Той оброни глава; в отпуснатите му рамене прочетох скръб и поражение.

– Искате да ги убия, така ли? – промълвих. – Казвате на една майка да унищожи децата си... Проклет да сте!

Руджиери си пое дълбоко дъх и ме погледна с печално, настойчиво и нежно изражение.

– Моментът ще настъпи, Катрин. Не направите ли необходимото, ще предизвикате неописуема касапница. Нищо чудно вече да е твърде късно.

– Как смеете да изричате толкова жестоки думи? – Изправих се разтреперана. – Как смеете да говорите така за децата ми – продължих с пресеклив глас. – Щом отказвате да ми съдействате, навярно е време да спрете да ми служите.

Той стана. Елегантно овладяна маска скри тъжното му изражение. Поклони се, както подобава на изтънчен придворен.

– Както пожелаете, кралице.

До следващата сутрин се убедих, че паметта ме подвежда и Руджиери е неспособен да изрече такива думи. Казах си, че несъмнено съм го разбрала погрешно. Изпратих да го извикат отново, но пратеникът ми доложи, че покоите му са освободени, а прислужницата му не знае къде е отишъл.

Изтрих невъзможните внушения на Руджиери от съзнанието си и насочих мислите си към по-практични въпроси. Тревожех се, че слухът за влошеното здраве на краля е стигнал до Бурбон и го е поощрил да сплоти последователите си, за да щурмува двореца. За щастие той пристигна само три дни след като го повиках – придружен единствено от главния си камериер и двама по-нископоставени благородници.

Пред прага на кабинета ми Бурбон избухна, защото стражите настояха свитата му да остане отвън. Седях зад затворената врата и слушах пиперливите му ругатни – изтънчеността и самообладанието не бяха сред силните му черти.

Успокои се най-сетне и щом вратата се отвори, ме поздрави с широка усмивка и комично сервилен поклон. Свали кадифената си шапка, разкривайки бели коси и бухнала сива перука. Носеше повече бижута от мен – златна обеца с диаманти, рубинен медальон и няколко лъскави пръстена.

– Кралице! На вашите услуги!

Протегнах ръце към него. Бурбон бе съпруг на братовчедката на Анри – Жана – и баща на малкия Навара, но ги виждаше рядко, зает с политически и любовни авантюри. Срещнехме ли се обаче, се отнасяхме един към друг като роднини.

– Елате и седнете. Отдавна не сме разговаряли.

Той улови припряно ръцете ми и ги целуна, преди да се разположи с усмивка на стола. Усмивката ми в отговор избледня бързо. След смъртта на Анри се чувствах твърде опустошена, за да си губя времето с любезности. Подхванах със сериозен тон:

– Чух, мосю, че протестантите недоволстват. Организирали среща, за да обсъдят как да свалят от власт братята Гиз.

Веждите му подскочиха учудено нагоре. По гладката кожа на челото му се очертаха десетина плитки бръчки. За миг се взря в мен, изгубил дар слово, а после заекна:

– Ах, кралице... Нищо лично. Налага се просто да защитя правата си на първи принц по кръвна линия. – Замълча и предприе жалък опит да смени темата. – Щом пристигнах, попитах как е Негово Величество. Обясниха ми, че е неразположен. Съжалявам.. Болен ли е?

– Притеснен е от действията на хугенотите. От съзаклятниците, готови да вдигнат оръжие срещу него.

– Не срещу него! – Бурбон размаха ръце, сякаш да прогони абсурдната мисъл. – Не, кралице! За нищо на света не бих се изправил срещу Негово Величество!

– Ала бихте вдигнали меч срещу главния съветник Гиз, когото синът ми избра лично, и срещу брат му, кардинала на Лорен, когото съпругът ми назначи за Велик инквизитор. Не извършвате ли предателство, мосю?

Бурбон се втрещи. Явно не бе очаквал това от мен.

– Не! Мадам, умолявам ви! Не съм предател!

– Как ще ме убедите?

– Не се бунтуваме срещу краля. Искаме обаче ясно да покажем, че семейство Гиз прекрачват границите си.

– Показвате го – прекъснах го с по-гърлен и по-опасен глас – с аркебузи. Със саби и оръдия. Готови сте да пролеете кръв, за да принудите Негово Величество да отстрани министрите, назначени от него и от баща му. Това не е преданост, мосю Дьо Бурбон, а предателство.

– Не! Кълна се пред Бог! – проплака той и закърши ръце. – Кралице, изслушайте ме...

– Чух достатъчно – срязах го студено. – Ще извикам стражите.

Той падна на колене, препречвайки ми пътя, и затрепери: слабо, противно същество.

– В името Божие! – изпищя. – Как да ви убедя? Ще им наредя да се разотидат. Ще ги разубедя. Кажете ми какво желае Негово Величество и аз ще го изпълня, за да докажа, че съм предан само нему.

Седнах. Отворих чекмеджето на писалището и извадих пергамент, изписан с безупречен калиграфски почерк. Увещанията на Бурбон щяха да ударят на камък – той бе само фигурант. Със или без него, метежът щеше да продължи.

– Станете и подпишете – посочих му документа.

Той се изправи на крака и го погледна колебливо.

– Разбира се, кралице. Но какво представлява?

– Официално заявление, че преотстъпвате регентските си права на мен, ако Франсоа умре – обясних му аз.

Прозрението най-сетне го осени и докато се взираше в пергамента, цветът се върна в лицето му и то поаленя. Разбра, че е надигран.

– Регентството? – прошепна и добави по-отчетливо: – да не би кралят да е сериозно болен?

Не му отговорих. Не исках да викам стражите да го хвърлят в тъмницата. Нямаше да се поколебая обаче, ако се наложеше, и Бурбон го усети. Запристъпва от крак на крак под безмилостния ми поглед. "Жалко създание – помислих си. – Бог да помага на Франция, ако някога станеш крал." Не бе за вярване как е създал толкова добър син.

Натопих ново перо в мастилницата и му го подадох над писалището.

Той се втренчи в него, все едно е скорпион. След дълъг миг обаче го взе и попита:

– Къде да подпиша?

Побутнах документа към него и му посочих мястото.

Той се наведе и надраска бързо името си с грамадни, засукани "А" и "Б". После се отдръпна с въздишка, недоволен от себе си.

Вдигнах пергамента и го размахах няколко пъти да изсуша мастилото. Прибрах го в чекмеджето и се изправих.

– Ваше Благородие – казах, сякаш най-сетне съм си спомнила, че разговарям с принц. – Героичната ви саможертва няма да остане невъзнаградена. Когато настъпи моментът, ще оглася пред всички как поставихте доброто на Франция над личните си интереси.

И двамата знаехме, разбира се, че няма да споменем случилото се. Аз – за да го запазя в тайна, а той – от срам.

Продължих обаче с топъл глас:

– Погостувайте ни известно време в "Блоа". Тук сте сред роднини и сте винаги добре дошли.

Той замърмори несвързано колко ми бил благодарен за сърдечното посрещане, ала неотложни задачи му налагали да се върне веднага в Париж. Подадох му ръка и се сдържах да не потреперя от погнуса, когато устните му докоснаха плътта ми.

"Не ми е нужен Козимо Руджиери – казах си. – Предотвратих евентуална война с помощта на разсъдливостта си и нищо друго." Ала когато Бурбон излезе от кабинета ми и затвори вратата, отпуснах лице върху хладното, гладко писалище и заридах.

След срещата с Бурбон тръгнах по витата стълба към покоите на краля. Херцог Дьо Гиз се изкачваше тежко нагоре, толкова унесен в мисли, че едва не се блъсна в мен. Задъхваше се, обзет от сляпа паника, заличила временно присъщата му арогантност. В очите му зърнах рухнали мечти.

Загърбил протокола, той ме улови за ръката.

– Кралице! Търсихме ви навсякъде! Доктор Паре моли да дойдете веднага в кралските покои.

Хукнахме натам. Следвах неотстъпно Дьо Гиз по стълбите и подминах безмълвно мрачната група, събрала се пред кралското преддверие. Посрещна ме суровото, сбръчкано лице на доктор Паре. Мария стоеше до него, привидение с облещени очи и смачкана кърпичка в трескавите ръце, притихнало в очакване да се появим – аз и чичото херцог Дьо Гиз, който обгърна раменете ѝ.

Доктор Паре си спести любезностите – не се впечатляваше от титли и още по-малко от Мария, кралицата на Франция. Разбираше, че майчината любов е по-силна от привързаността на политическата съпруга. Обърна се направо към мен.

– Състоянието на Негово Величество се влоши, мадам. От два часа го мъчи силна треска. Инфекцията е навлязла в кръвта му.

Затворих очи. Неотдавна със същите думи доктор Паре бе подписал смъртната присъда на съпруга ми.

– Какво значи това? Какво трябва да се направи? – попита Мария.

– Не мога да направя нищо повече – отговори ѝ лекарят. – Въпрос на часове е. Остават му най-много ден-два.

Тя се стрелна към него. Движението ме накара да отворя очи. Мария тъкмо посягаше да издраска лицето на доктора. Херцог Дьо Гиз се спусна да я усмири.

– Не бива да умира! – извика тя. – Не му позволявайте да умира!

Херцогът и доктор Паре се постараха да я успокоят, а аз влязох в покоите на сина си. Франсоа лежеше със затворени, слепнали от гурели очи. Бузите му бяха обагрени в нездрав виолетов оттенък. Тежка кожена завивка го покриваше до брадичката, но зъбите му тракаха. Легнах до него и го прегърнах, притискайки тяло до неговото, за да го стопля. Останах там дори след като поопомнилата се Мария влезе и седна наблизо. Лицето ѝ се надвеси над нас – бледа, тревожна луна.

Няма друго за разказване, Франсоа не дойде на себе си, макар понякога да простенваше от болка. Накрая тялото му се затърчи болезнено – отново и отново. Замря, докато Мария нашепваше "Аве Мария" и "Патер Ностер", а когато пое последния си хриплив дъх, от носа му потече жълта гной.

Едва тогава отпуснах ръце и станах бавно от леглото. Спряла да се моли, Мария се взираше ужасена в тялото на съпруга си. Остави се безжизнено да я прегърна, прошепвайки в ухото ѝ:

– Върви си в Шотландия. Там сега е по-безопасно за теб.

Оставих Франсоа с Мария и истеричните молитви на братята Гиз и отидох при живите си деца. Предвидливата гувернантка ги бе облякла в черно. Чакаха ме в детската зала. Шарл седеше безучастно и наблюдаваше как Едуар, Марго и малкият Навара хвърлят топка за тенис на шпаньола, който я носеше, заобикаляйки на безопасно разстояние Шарл.

– Умря ли? – попита ме намръщено той. – Аз ли съм крал?

Успях само да кимна. Едуар прегърна разплаканата Марго.

Анри също се разрида, ала устните на Шарл се извиха в самодоволна усмивка.

– Виждаш ли? – обърна се той към Едуар. – Станах крал и вече си длъжен да изпълняваш всичките ми желания.

Обезсилена от сълзите на децата, безмалко да изгубя самообладание, но забележката на Шарл ме накара да се овладея.

– Не е длъжен – поправих го. – Крал си само на думи, Шарл. Сега аз ще управлявам Франция.

Трийсет и четвърта глава

След смъртта на Франсоа Мария благоразумно отплава за родния Единбург. Решени да не изпускат изплъзващата им се корона, братята Гиз основаха фанатично католическо общество, поставило си за цел да унищожи до крак хугенотите. Антоан дьо Бурбон за пореден път се върна в лоното на католицизма и съпругата му Жана – кралица на протестантското кралство Навара – се раздели с него. Тя остана в двореца, но заради задълбочилото се политическо напрежение избягваше срещите с мен.

По-младият брат на Антоан дьо Бурбон – Луи, принц Конде, мъж с по-впечатляващо постоянство – зае мястото му и се оказа способен водач редом с адмирал Колини. Протестантството продължи да се разпространява. Мнозина интелектуалци в двореца – искрени, разумни хора – бяха привлечени към него. Ето защо пропуснах да доловя враждебността, зрееща отвъд дворцовите стени.

Семейство Гиз се заловиха енергично с ревностната си анти хугенотска кампания. Една неделя херцог Дьо Гиз яздел из провинцията и чул далечно песнопение. Със свитата си от въоръжени стражи открил източника – плевня, пълна с хугеноти, изповядващи тайно вярата си.

Според френския закон всяка ерес се наказваше със смърт – подробност, която съпругът ми и баща му често предпочитаха да пренебрегват. Гиз обаче заповядал на войниците си да нападнат молещите си. Избили седемдесет и четирима невинни и осакатили още сто.

Хугенотите отмъстиха бързо. В католически Париж нямаше размирици, но в провинцията се водеха битки. Конде и Колини предвождаха хугенотите, Гиз и непоследователният Бурбон – католическите роялисти.

Ожесточените сражения продължиха цяла година. Настоявах за преговори, но Гиз – известен герой от войната – се съпротивляваше твърдо, подкрепян от многобройни съмишленици. Примирена, излязох да окуража войниците. На бойниците старият Монморанси ме порица, че се излагам на сериозна опасност. Засмях се, неосведомена как близо до градските стени са простреляли Антоан дьо Бурбон с аркебуз, докато отдъхвал под едно дърво. Не след дълго той почина и деветгодишният му син Анри стана крал на Навара.

Вдовицата му реши, че е време тя и синът ѝ да се върнат в малката държава, подвластна сега на Анри.

– Никакви сълзи – предупреди ме строго Жана, когато я прегърнах, преди да се качи в каретата.

Подчиних се и я целунах със сериозно лице. После прегърнах малкия Навара.

– Каквито и страшни неща да видиш, не се страхувай – прошепнах му. – Те се появяват, за да те предпазят. Пиши ми за тях, ако искаш, и аз ще се опитам да ти помогна.

Отдръпнах се и той ми кимна свенливо. Дадох му книга с италианска поезия – "Риналдо" на Тасо, увлекателна поема, подходяща за момче, принудено да съзрее бързо. Отстъпих назад и кралицата и синът ѝ се качиха в каретата.

Роялистите не изгубиха само Бурбон. Херцог Дьо Гиз отново се отличи в битка, пленявайки хугенотския водач Конде, ала след няколко месеца загина край Орлеан, прострелян в гърба от шпионин на Гаспар дьо Колини.

Използвах възможността да прекратя кръвопролитията. Въпреки негодуванието на семейство Гиз, които настояваха за мъст, започнах преговори с метежниците. Хугенотите се съгласиха да свалят оръжията срещу освобождаването на Конде и ограничени права да изповядват религията си. Анри, синът на покойния Гиз, наследи баща си на поста главен съветник и посрещна миролюбиво хугенотите отново в двора. През мирните години децата ми пораснаха.

Марго стана решителна жена с тъмни, лъскави къдрици и изразителни черти. Усмихнеше ли се, тъмните ѝ очи оживяваха и омайваха дори най-благоразумните мъже. Изключително здрава, тя обожаваше ездата и танците и притежаваше изумителна математическа дарба.

Едуар – вече херцог на Анжу – израсна висок, с издължено, красиво лице и черни очи като баща си. Проявяваше типичния за семейство Медичи вкус към красивите дрехи и бижутата – колкото по-лъскави, толкова по-добре. Споделях с Едуар всичко, което знаех за управлението, и той се оказа способен ученик, с нюх към интригите и по-деликатните нюанси на дипломацията.

Шарл порасна, ала не твърдя, че стана мъж. Имаше безволева брадичка, прекалено големи очи и чело; яркото рождено петно под носа му не подобряваше въпросната несполучлива комбинация. Побледняваше и се задъхваше при най-малкото усилие. Ядосваше се, че е кекав и с муден ум. Завиждаше на красотата и интелигентността на брат си и често изпадаше в пристъпи на безпочвен гняв.

Надявах се да надживее маниакалната избухливост, но с времето изблиците зачестиха и се влошиха. Когато навърши четиринайсет – пълнолетие – Негово Величество продължи да разчита на мен да управлявам държавата. Прокарах закон, изискващ той да не издава заповед без одобрението на Личния си съвет. Пред обществеността Шарл се справяше прилично, рецитирайки речите, които му пишех. По всякакви други въпроси обаче ми противоречеше яростно и на четиринайсетия си рожден ден настоя – в разрез с моите съвети и препоръката на лекарите – да участва в лова.

Едуар, почти тринайсетгодишен, и по-малката му сестра Марго, яздеха до краля и мен. В края на юни долината на Лоара се диплеше пред нас – пищна и изпълнена с живот. Дори белокосият Монморанси бе приел поканата ни да се включи в лова, създавайки впечатление, че всичко е както навремето.

Трудно се стърпявах да не поглеждам тревожно към Шарл и да не го подканвам да спре, за да си почине, когато се запъхтяваше. Въодушевен от лова обаче, той пришпорваше жребеца си и се смееше неудържимо с разширени, грейнали очи.

Бях заповядала да организират кратка гонка с лесна плячка. След половин час хрътките обсадиха целта ни в гъст храсталак – див заек, възможно най-безопасната жертва за едно болнаво момче.

– Хванах го! – изграка Шарл и главният ловец извика хрътките.

Синът ми слезе от коня и започна ожесточено да забива копието си в храстите. Заекът се показа. Шарл го прониза в корема, приковавайки го към земята. Едуар, Марго и аз също скочихме от седлата и приближихме да го поздравим за първия му ловен трофей. Странният блясък в очите на сина ми обаче ни смълча.

Заекът се бореше да се освободи – размахваше крака, оголил жълти зъби. Усмихнат, Шарл се наведе да докосне раната на животното и то го ухапа.

Синът ми нададе ужасен крясък, трескаво напъха пръсти в раната на създанието и ги отдръпна рязко. Заекът изпищя и под разкъсаната му кожа зейнаха лъскави червени мускули. Шарл се превъзбуди още повече – бръкна в умиращото животно и измъкна вътрешностите му. Вдигна ги, маниакално ухилен, за да ги покаже на всички, и между пръстите му се проточиха черва.

Когато другите ездачи дойдоха и застанаха зад нас, Шарл зарови лице в дланите си. На фона на елшите и вечнозелените дървета синът ми вдигна глава с грейнали очи и зъби, оголени в свирепа усмивка. Между тях висяха червата – зловещо червени като рождения белег над устните му.

Той изръмжа и тръсна глава като куче, прекършващо врата на плячката си. Застанах пред него, опитвайки се напразно да го скрия от погледите на другите.

– Божичко – прошепна Едуар. Пристъпи към брат си и го зашлеви. Кралят залитна, изрева, задави се с кръвта и я изплю.

– Проклет да си! Как смееш да ме удряш! – изкрещя той и се хвърли към Едуар.

Опитах се да застана между тях – Шарл замахна напосоки и ме блъсна, а Едуар понечи да улови ръцете му. Старият Монморанси се появи в разгара на мелето, събори Шарл на земята и издърпа Едуар.

Кралят закрещя несвързано. Пръстите и зъбите му задълбаха безумно в тревата, разпръсквайки зелени туфи, сякаш искаше да убие невинната земя.

Другите ловци се разотидоха безмълвно. Най-сетне Шарл се изтощи и се наложи да го качат върху носилка. Кашля толкова дълго и силно, че кърпичката му се напои с кръв.

През нощта седях до леглото му – единствената му болногледачка, освен доктор Паре, който не успя да скрие тревогата си при вида на кръвта. За щастие Шарл не разви треска и през паузите между пристъпите на кашлица, възвърна обичайния си мрачен облик.

– Ще умра млад – заяви навъсен той – и всички ще се радват.

– Не говорете така! – упрекнах го. – Знаете колко ще страдам, ако умрете.

Той повдигна тънката си вежда.

– Но предпочитате Едуар да е крал.

– Какво ужасно подозрение! Обичам еднакво всичките си деца.

– Нищо подобно – възрази немощно той. – Обичате най-много Едуар. И това е тъжно, мамо, защото след като умра, той ще покаже какво чудовище е всъщност.

Нито един от благоразумните ми доводи не успя да го разубеди и в крайна сметка се предадох и замълчах.

Когато кралят навърши седемнайсет години, а херцогът на Анжу – шестнайсет, в Нидерландия и Фландрия, управлявани от Филип Испански, избухнаха брожения. Местните протестанти – хугеноти, както ги наричахме ние – се разбунтуваха срещу жестокото потъпкване на религията им. Филип изпрати стотици испански войници да потушат метежа, ала те се оказаха недостатъчни да спрат войната.

Една студена зимна утрин в Париж испанският посланик Алава ми съобщи, че Филип изпраща двайсет хиляди войници в Нидерландия. Питаше дали ще им позволя да минат през Франция.

Не позволих. Отношенията ни с френските хугеноти бяха достатъчно обтегнати и без 20-хилядната католическа армия. Като предпазна мярка наех шест хиляди швейцарски гвардейци да охраняват границата. Нито за миг не се усъмних, че Филип не иска да нахлуе във Франция, но не се доверявах на армията му.

Не очаквах швейцарските войници да разтревожат хугенотите и не предположих, че ще разпространят слух как, докато Филип потушава размириците в Ниските земи, аз ще изпратя швейцарците да изтребят френските протестанти.

Всъщност, успокоена, че швейцарците бдят над границата ни, реших да заведа в селцето Монсо на югоизток от Париж Негово Величество, чието здравословно състояние не се подобряваше.

През един прохладен септемврийски ден, малко преди пладне, седяхме с Марго и Шарл на балкона и съзерцавахме езерцето с шарани под нас. Отвъд се ширеха гори, обагрени в алено, ръждивокафяво и яркожълто.

Едуар се появи внезапно на балкона, потен и с пламнало лице.

– Събират се в съседния град. Да тръгваме веднага! – подвикна запъхтян.

– Не обръщайте внимание на слухове – махнах с ръка аз; смятах за безпочвени предупрежденията, че хугенотите планират нападение. – Успокойте се и седнете при нас.

– Яздех, мамо, и ги видях със собствените си очи!

– Кого? – поинтересува се Шарл, а аз скочих на крака.

– Къде са те? Колко са? – попитах.

– На две села западно оттук. Стотици пехотинци. Вече изпратих съгледвачи. Ако ни провърви, ще докладват след час.

Вдишах дълбоко, за да се успокоя, и си напомних, че пехотинците се придвижват далеч по-бавно от ездачите.

Шарл удари с юмрук ръкохватката на стола.

– Аз съм кралят. Никой ли няма да отговори на въпроса ми?

Макар по лицето ѝ да се четеше страх, Марго потупа утешително ръката на брат си.

– Хугенотите, Ваше Величество. Трябва да се защитим.

Шарл стана.

– Сънуваш – обърна се той към Едуар. – Не си разбрал правилно...

– Носеха саби и копия – отвърна Едуар. – Конниците имаха аркебузи. Говореха на френски, а наоколо няма кралски войници. Кои са били според теб?

Погледнах към Шарл.

– Ако наистина са хугеноти, трябва да се погрижим за безопасността ви. На половин час езда оттук, в град Мьо, има крепост. Веднага ще отидете там.

– Едуар лъже – промърмори Шарл. – Той винаги разпространява слухове в двореца.

Аз обаче останах непреклонна. След по-малко от час се качихме в една карета и препуснахме право към Мьо само с най-ценните си притежания.

Заобиколена от отдавна пресъхнал ров, крепостта в Мьо изглеждаше внушително с назъбените си бойници. Влязохме през зейналата ѝ паст и потреперихме от оглушителното скърцане на желязната порта, спускаща се зад нас.

Помещенията в укреплението бяха влажни и голи, пазачът – глух и негостоприемен. Няколко часа Едуар кръстосва бойниците с шотландските ни стражи, а Марго седеше до Шарл. Между пристъпите на кашлица той настояваше, че брат му ни разиграва с жестока шегичка.

Стъмни се. Негово Величество заспа с глава в скута на Марго. Аз сновях из дългите влажни коридори, винях се за тежката участ на семейството си и се чудех дали ще успея да върна децата си невредими в католическата твърдина Париж. След полунощ към мен приближи неясен силует с лампа в ръка.

– Мамо! – прошепна Едуар. – Идват!

– Кои? – попитах.

– Швейцарците – отвърна той. – Или бунтовниците. Скоро ще разберем.

Поведе ме към крепостната стена. На върха на кулата виеше свиреп, студен вятър. Облегнах се на камъните, за опора и за да усмиря плющящите поли на роклята си – и се взрях надолу.

Отвъд поляната пред крепостта се редяха дървета. Между черните им стволове мъждукаха неотклонно приближаващи се светлинки. Мъже, понесли стотици запалени факли, изпълниха поляната долу. Вятърът свистеше в ушите ми и заглушаваше стъпките им. Пламъците бавно се придвижиха до ръба на пресъхналия ров и се строиха в съвършен правоъгълник.

Далеч под нас един от шотландските стражи изрева от портата.

– Кой е там?

Стиснах ръката на Едуар. Вятърът изопачи отговора, но разбрах главното – швейцарските гвардейци бяха пристигнали, готови да служат на краля.

Безупречно любезният им командир, капитан Бергун, носеше същата униформа като подчинените си – семпла кафява туника с бял кръст на гърдите. Той и кавалеристите му обграждаха фланговете на пехотинците, притекли ни се на помощ. Бергун учтиво ни нареди да се върнем в каретата и инструктира кочияша по кой път да поеме към Париж.

Каретата ни потегли, обкръжена от отряд от сто войници. Отзад, отпред и от двете страни ни заобикаляха по пет редици гвардейци с копия. Надникнах през прозореца на каретата и видях море от проблясваща стомана, напредващо в ритъма на марш, изпълняван на швейцарски немски.

Четвърт час се подрусвахме бавно. Унесох се в неспокойна дрямка, от която ме изтръгна пукот на аркебуз. Един от конете ни се вдигна на задни крака. Крясъците на капитан Бергун заглушиха ругатните на кочияша. Ярка факла описа дъга над тъмния пейзаж и последва втори пукот. Куршумът се заби във вратата на каретата и Марго придърпа главата на ужасения крал в скута си.

Отвън русокос копиеносец с пухкаво лице, останал без буза и горна устна, залитна и удари колелото с рамо. Падна, стъпкан от другите, бързащи да затворят строя.

От мрака долетя боен вик: "Monjoie!".

Марго се прекръсти, а Шарл простена в скута ѝ. С Едуар се вгледахме в играта на пламъците по гърбовете на копиеносците, които снишиха едновременно оръжията си. Пак гръмна аркебуз. Кочияшът ни се килна настрани и се строполи на земята. Конете изцвилиха. Каретата се наклони назад и раменете ми се удариха в стената. Марго падна върху мен. Шарл и Едуар се превърнаха в кълбо от оплетени крайници. След миг каретата се изправи с тласък.

Добрах се до прозореца и се взрях в танцуващите копия. Ранените крещяха. Един швейцарец падна, после втори. Започнах да обмислям как да убедя бунтовниците да пощадят децата ми.

Край ухото ми изсвистя оловно топче и Едуар извика. Притисна рамото си с длан и я отдръпна, почервеняла от кръв. Изправих се, решена да го заслоня с тялото си, но той ме улови за лакътя и ме тласна обратно върху седалката.

– За бога, мамо, ще ви отнесат главата!

Швейцарците сгъстиха строя около нас; един от офицерите им скочи от коня си и пое юздите на впряга. Каретата продължи напред, но не след дълго спря и капитан Бергун се приведе ниско в седлото.

– Нападна ни хугенотски разузнавателен отряд – извика той. – Двама избягаха и ще се върнат да съобщят на командирите си къде се намираме. Напредваме твърде бавно. Ще изпратят кавалеристи с аркебузи. – Надникна към Едуар. – Мосю херцог, ранен сте!

– Само ожулен – извика в отговор Едуар.

Надникнах през прозореца.

– На какво разстояние сме от Париж, капитане?

– Час, ако се движим бързо. Аз и офицерите ми ще яздим с вас, макар да не сме в състояние да ви защитаваме както копиеносците.

– Благодаря. Кажете на кочияша да не щади конете.

Препуснахме бързо. Вкопчихме се отчаяно в седалките, та безмилостното друсане да не ни запокити на пода.

– Проклети хугеноти! – ругаеше запъхтян Шарл. Усилието да се крепи го оставяше без дъх и с пепеляво лице, ала не усмиряваше яростта му. – Ще ги изловим до един. Ще обезглавя лично подлеца, организирал атаката!

По време на главоломното препускане на конете с Едуар мълчахме мрачно. Притисках с длан повърхностната му рана и омразата ми растеше. Преди онази нощ бях решена да опазя мира на всяка цена. Покушението срещу краля и херцога на Анжу обаче бе непростимо. Взирах се в бъдещето и виждах неизбежна война.

След четирийсет и пет минути пристигнахме в Лувъра – час преди зазоряване. Монморанси ни очакваше – бях му изпратила съобщение, че ще оглави армия. Когато го видях – белокос, но все още жилав и неумолим – застанал на алеята до доктор Паре, изпитах признателност. Не бях близка с него, нито пък той с мен, ала не бях забравила как извоюва победа за съпруга ми.

Окървавеният ръкав на Едуар разтревожи Монморанси и доктор Паре. Двамата отказаха да повярват, че херцогът на Анжу не е сериозно ранен, и лекарят отведе сина ми. Улових едрите длани на стария съветник.

– Излязохте прав, мосю, а аз сгреших – казах му. – Бунтовниците бяха готови да убият краля и херцога. Разбера ли кой, стои зад...

– Принц Конде – прекъсна ме той. – Шпионите ми твърдят, че племенникът ми... – имаше предвид адмирал Колини, чието име произнасяше с дълбок срам – не е одобрил плана и не го е подкрепил.

– Конде е предател и няма да се успокоя, докато не си получи заслуженото – отсякох.

През онази нощ не помислих за сън. Извиках генералите и съветниците си. Съгледвачите на Монморанси докладваха, че войската на Конде се насочва от североизток към Париж. През следващия месец събрахме 16-хилядна армия. Хората на Конде лагеруваха на брега на Сена точно пред Париж, отрязвайки пътя на провизиите за града. Преглътнах гнева и изпратих пратеници при Конде – той ги върна с послание, че добрите френски поданици "вече не желаят да плащат данъци, за да осигуряват разточителния живот на чужденци, особено италианци".

Битката за Париж започна през един мрачен ноемврийски ден. В двора на Лувъра Монморанси и командирите му яхнаха жребците си да приветстват краля, преди да препуснат към бойното поле. Шарл, нетърпелив да пролее кръв, се втурна безразсъдно към един от оседланите коне, но Монморанси го възпря.

– Ваше Величество, животът ви е твърде ценен – подхвана той, уловил юздата на коня, – а хугенотите показаха, че няма да се поколебаят да ви похитят. Не ни затруднявайте. Ще са необходими поне още хиляда войници да ви охраняват.

Дори Шарл не успя да възрази. Ние, кралските особи, останахме в Лувъра. Дотогава не бях изпитвала такова задоволство от дебелите му стени и железните му порти. Качих се на покрива и погледнах на североизток, макар сградите да закриваха бойното поле. Не след дълго Едуар – забравил безгрижно белега в рамото си – дойде при мен. Заедно проследихме как по небето се струпват буреносни облаци, пришпорвани от студени ветрове.

Битката започна в три следобед. Конде разполагаше с десет хиляди войници срещу нашите шестнайсет хиляди; победата ни изглеждаше сигурна. След час съгледвачите докладваха, че бунтовниците са претърпели тежки загуби. След още час ни съобщиха, че и ние сме пострадали не по-малко. Настроението ми помрачняваше в синхрон с облаците, закрили напълно слънцето.

Третият час донесе студен дъжд и пратеник, мокър до кости.

– Командир Монморанси е пред западната порта!

Сбърчих объркано чело. Толкова ли е безнадеждно положението, та Монморанси е изоставил войниците си? Тръгнах бързо към портата, където изтощен ездач и кон влачеха носилка под дъжда.

Монморанси бе завързан за носилката; одеялото под него бе подгизнало от кръв, макар да не видях рана. Бяха свалили шлема му и бялата му коса лепнеше върху главата. Лееше се истински порой и аз се надвесих над него да го заслоня.

– Монморанси, скъпи ми пълководецо... – Сложих длан върху мръсната му ръка и клепките му трепнаха.

– Кралице, подведох ви... – отрони пресипнало той.

– Не, генерале, не разбрахте ли? – усмихнах се широко с усилие на волята. – Войниците ни са удържали победа! Вие сразихте врага и спасихте Франция!

– Наистина ли? – прошепна той.

– Да, да! – уверих го.

При тези думи той въздъхна дълбоко и затвори очи. Едуар вече викаше да доведат доктор Паре. Държах ръката на възрастния мъж, докато внасяха носилката в двореца и го полагаха в леглото ми.

Почина там на другия ден, без да се свести отново. По моя заповед го погребахме близо до Анри – краля, комуто бе предан докрай.

Трийсет и пета глава

След четири дни армията ни отблъсна Конде. Бунтовническата му войска се насочи на югозапад и се присъедини към силите на племенника на Монморанси – адмирал Колини. Шпионите ни докладваха, че германски наемници попълват войската на еретиците.

Бяхме принудени да набираме наемници. Изправих се обаче пред още по-сериозна дилема – смъртта на Монморанси създаде рискован вакуум, Френската армия бе останала без генерал, ала никой от кандидатите за поста не ми вдъхваше увереност.

В края на един дълъг ден, прекаран със съветниците ми, Едуар дойде в покоите ми.

– Назначете ме за генерал – настоя той.

Засмях се. Беше едва на шестнайсет, облечен в ален кадифен жакет с кремава дантелена яка, надиплена около врата му. Едри перли висяха от ушите му. Мисълта да се покрие с кал на бойното поле изглеждаше абсурдна.

– Полудяхте ли? – попитах го.

Той ме погледна сериозно.

– Не. С Шарл сме галени деца, живеем в охолство, а други понасят ударите на войната. Искаме обаче да умират за нас. Злонравният Шарл едва ли ще вдъхновява преданост у войниците, а аз си губя времето с фехтовки и контене. Дайте на хората мъж от рода Валоа, за когото са готови да се бият, мамо. Охотно ще се откажа от красивите дрехи, за да изиграя ролята на борбен герой. Не се страхувам да се бия. И ще ви донеса победа!

– Нямате военен опит – възразих с равен тон. – Не сте способен да водите армия.

– Вярно е. Ако обаче ми назначите наставник, ще слушам него. Както татко се е учил от Монморанси.

– Къде ще намерим такъв човек?

– Маршал Таване ще ми служи достойно – отговори бързо той.

Повдигнах вежди, впечатлена от избора на Едуар. Мъж с безупречна лоялност, Таване бе започнал кариерата си като паж на стария крал Франсоа, защитавайки господаря си дори когато вражеските войски ги обкръжили и заловили. Таване служеше и на Анри и изигра важна роля при завземането на Кале. Наближаваше седемдесетте и едното му око бе сляпо, но разсъдъкът му беше непокътнат.

Ала представата да изпратя обичния си син на война надигна у мен стар, познат страх. Едуар прочете веднага мислите ми.

– Направете ме генерал, а аз ще ви обещая нещо – каза ведро той.

– Какво? – попитах предпазливо.

– Да не умирам – отвърна той.

Плю в дланта си и я протегна към мен.

Бавно, неохотно плюх в своята и стиснах ръката му.

Минаха месеци. Едуар изучаваше военното изкуство. В деня, когато замина за фронта, аз се усмихнах храбро и го целунах за сбогом. После обаче се скрих в покоите си и се разплаках сърцераздирателно.

Ожесточените боеве продължиха повече от година. Изпълнените с увереност писма на Едуар не облекчаваха майчините ми страхове. Напрежението ме изтощи и здравето ми се влоши.

През един понеделнишки следобед с кардинала на Лорен и други членове на военния съвет обсъждахме предстоящата битка – хугенотите се събираха пред град Жарнак, а синът ми и маршал Таване предвождаха десетхилядна войска срещу тях. До два дни битката щеше да започне. Гърлото и главата ме боляха толкова жестоко, че едва следях думите на другите съветници.

Докато слушах поредната тирада на кардинала срещу протестантските еретици и затварях пламналите си очи от време на време, защото светлината ги изгаряше, мадам Жонди се появи на прага и съобщи, че испанският посланик Алава иска да ме види насаме. Не се доверявах на зет си Филип, нито на посланика му. Отговорих най-безцеремонно – щом Алава иска да разговаря с мен, да се яви в присъствието на съветниците ми.

Не след дълго Алава – нисък, закръглен мъж с пръсти като наденички – влезе, стиснал писмо в пухкавата си ръка. "От дъщеря ми Елизабет", помислих си, обнадеждена за един кратък миг, преди да се вгледам отново в тъжните очи на посланика.

– Кралице, простете ми, че нося ужасна новина.

Скочих на крака и се втренчих в писмото, адресирано лично от крал Филип.

– Съжалявам, Ваше Величество, много съжалявам... – прошепна Алава и разказа ужасна история: младата ми дъщеря родила мъртво момиченце и починала от кръвоизлив, побеляла като тебешир.

Забравих за притихналите членове на съвета и за посланика. Виждах само зло писмо, написано на чужд език с едрия почерк на краля. Заобиколих масата и грабнах посланието от ръката на Алава.

Не го отворих. Притиснах го до перлата в пазвата ми, сякаш бе самата Елизабет, и паднах, ридаейки, на колене.

Не помня припадъка; помня как се взирам в тавана в покоите си и чувам далечния, неразбираем шепот на мадам Жонди. Тялото и чувствата ми се стопяваха и смесваха, превръщайки се в непоносима, всемогъща болка.

Не бях на себе си от мъка и изгарях в треска. Стисках зъби в отчаян опит да спра тракането им. Галсовете на Марго и Шарл се носеха над леглото ми, ала нямах сили да проумея думите.

Сенките по тавана помътняваха и танцуваха, преобразявайки се във войници, саби, оръдия. Женският шепот се превръщаше в бойни викове и писъци. Часове наред виждах как мъже убиват мъже и загиват на свой ред, как армии побеждават и претърпяват поражения, как потича кръв, съсирва се и изсъхва като пепел.

Когато най-сетне се събудих, Марго седеше до леглото ми. На стол до нея, обронила глава, похъркваше мадам Жонди.

– Мамо! Слава богу, че се върнахте при нас! – извика Марго и ме улови за ръката.

– Сутрин ли е вече? – прошепнах.

– Сутринта на петия ден, мамо. Уплашихме се да не умрете, но треската ви стихна. Доктор Паре каза, че сега ще се възстановите бързо.

– Пет дни! – смаях се. – Ами битката при Жарнак?

По лицето на Марго се изписа странно изражение.

– Говорехте насън, мамо. Виждахте голяма битка, в която загиват много мъже. Извикахте: Принц Конде падна! Убиха го! . После. Божичко, не! Едуар падна! . След малко възкликнахте: Синът ми се изправя на крака! Победител е! Врагът бяга! .

Побутнах я по ръката.

– Остави сънищата ми! Какво стана в Жарнак? Нападнахме ли врага?

Марго се втренчи в мен с разширени очи.

– Думите ви бяха пророчески, мамо. Принц Конде е мъртъв, Едуар е победител!

Макар и изгубили командира си Конде, хугенотите отказали да се предадат. Оцелелият предводител – Гаспар дьо Колини – повел последователите си към южното кралство Навара, където Жана и синът ѝ Анри, вече млад мъж, ги посрещнали с отворени обятия. Навара бил изключително привлекателен и много обичан – хугенотите очаквали той да заеме мястото на загиналия си чичо Конде.

След смъртта на Конде, организирал нападението в Мьо, желанието ми за мъст стихна. Колини ми писа, че той и съмишлениците му осъждат покушението над краля и искат само да изповядват свободно религията си.

Мина половин година. През август обичният ми Едуар се върна триумфално от войната. Качих се на покрива на Лувъра, палещ в зноя на късното лято, и при вида на военната колона, виеща се по градските улици, затичах надолу към дворцовата порта.

Без бижута и зле избръснат, Едуар яздеше с мъжествена елегантност начело на войската си. Раменете му бяха мускулести, а лицето – загоряло от слънцето. Очите му, видели да умират стотици, бяха по-сурови. Щом ме забеляза обаче, се усмихна лъчезарно както преди. Скочи от седлото и се втурна към мен, а аз – към него.

– Не забравих обещанието си, мамо – каза ми той.

Прегърнахме се крепко; вдишах мирис на слънце и засъхнала пот.

– Воните – засмях се.

На другата вечер организирахме прием в негова чест в Монсо. Балната зала в замъка бе препълнена до пръсване с мъже и жени, окичени с бижута. За да утоляват жаждата им, три фонтана изливаха шампанско. Бях наела певци, музиканти, танцьори и сто девойки, облечени като феи. За да не подклаждам завистта на краля, бях уредила Шарл да се появи величествено, предизвестен от тромпети и глашатаи. Популярен поет го приветства като "велик победител, възцарил мир във Франция" и изрецитира ода в прослава на кралската мъдрост, благодарение на която се радваме на настоящото благоденствие.

Шарл го изслуша, въздишайки отвратен. Когато поетът приключи, той му се озъби:

– Спестете си красивите думи за брат ми.

Не след дълго глашатаите оповестиха появата на херцога, генерал-лейтенант на Франция. Едуар влезе – преобразен от изморен войник в изискан благородник в бледосиньо кадифе, украсено с дантела, с грижливо накъдрена коса и дебели масури, вчесани назад, за да не закриват тежките диамантени обеци, увиснали от ушите му.

До мен Марго – самата тя истинско бижу в сапфирена рокля – въздъхна замечтано, впила поглед в него. По време на войната Марго пишеше на брат си почти всеки ден и кореспонденцията им ги сближи повече от всякога. Тя се спусна да го прегърне и му заговори развълнувано. Кардиналът на Лорен и младият му племенник Анри приближиха да поздравят херцога. Наблюдавах ги, ала гъргоренето на фонтаните заглушаваше думите им.

Двайсетгодишният Анри, херцог Дьо Гиз, притежаваше самоувереност на мъж, свикнал да властва. Не беше красив – малката козя брада подчертаваше заострената му челюст; в малките му очи тлееше същата арогантна амбиция, каквато съзирах в погледа на баща му. Гиз обаче притежаваше буден ум и докато говореше, Марго се разкикоти и вдигна ветрилото си, за да скрие нервния си смях. На два пъти Гиз се приведе над ръката ѝ и я целуна, а после я задържа, сякаш не искаше да я пусне. Понякога Гиз се накланяше толкова близо до нея, че устните му аха да докоснат лицето ѝ. С поаленели страни Марго улавяше ръката на брат си, несъзнателно търсейки закрила.

Шарл застана до мен и прошепна:

– Приближите ли още малко, ще го поваля на земята.

– Струва ми се, че я ухажва, Ваше Величество. Изляза ли права, ще ви помогна да го съборите – отвърнах ведро аз.

Той изсумтя.

– Не Гиз! Едуар... Гледайте как ѝ се умилква.

Зацъках раздразнено с език.

– За бога, Шарл, затъжил се е за Марго след дългата война! Колкото до херцог Дьо Гиз, сестра ви вече е зряла жена. Обмислям подходящи партии за нея. И за вас.

Шарл изръмжа.

– Достатъчно нещастен съм, мамо.

– Длъжен сте да се погрижите за трона. Да оставите наследници – напомних му.

Той погледна навъсено брат си, който се смееше с Марго и с младия херцог.

– Той ще ви даде наследници – промърмори и ми обърна гръб.

Продължих да наблюдавам Едуар и двамата млади мъже –

Робер-Луи и Линеройе, наскоро назначени в свитата на сина ми. Марго изучаваше Линеройе с одобрителен поглед. Гладко избръснат, за да изпъкват красивите му скули, той имаше съвършена кожа и брадичка с очарователна вдлъбнатина. Облеклото му и поклонът, с който поздрави Марго и Едуар, бяха пестеливо елегантни.

Същото не важеше за Робер-Луи, чиято руса коса изглеждаше почти бяла. Имаше малък, топчест нос и груби устни. Носеше жакет от бял сатен с розова кадифена пелерина. Поклони се мимоходом, сграбчи ръката на Едуар и разказа шега, която изстреля неодобрително нагоре сивите вежди на кардинала на Лорен. Едуар обаче се засмя и потупа Робер-Луи по гърба, а той се усмихна на другите с пародийно самодоволство.

Няколко часа сновях из залата и разговарях любезно с гостите. Най-сетне се натъкнах на Едуар, застанал сам близо до един от фонтаните. Пристъпих към него и едва не се задуших от натрапчивата миризма на портокалови цветове.

– Миришете по-добре, слава богу – подкачих го.

Той ми се усмихна, без да отлепя очи от Шарл и Марго, които обикаляха залата ръка за ръка.

– Сестра ми явно не остава без компания напоследък – отбеляза Едуар.

– Шарл отказва да се ожени – прошепнах. – Посъветва ме да разчитам на вас за наследници. – Замълчах. – Обмислях дълго коя е най-подходящата съпруга за вас. Писах на Елизабет Английска. Отзова се благосклонно.

Той се събуди рязко от унеса.

– Тази крава? Ако искате наследници, намерете нещо по-добро от плешива вещица със сакат крак.

– Едуар, ще бъдете крал на Англия – укорих го.

Той въздъхна дълбоко.

– Готов съм на всичко за вас и за Франция, мамо... с изключение на това.

– Щом Елизабет не ви харесва, коя тогава? – намръщих се аз.

– Никоя – отвърна бързо той и се върна при Гиз и Линеройе, които продължаваха да следят Марго със сластни погледи.

Сметнах дръзкия отказ на Едуар за мимолетно упорство и реших отново да подхвана темата още същата вечер. Гостите обаче ме спираха на всяка крачка. Стана късно, а гуляйджиите – включително Едуар – не се разотиваха. Аз също не се оттеглих, защото исках да ме изслуша.

Победата в Жарнак най-после доведе до многообещаващи преговори с хугенотите. Приех със задоволство разведряването, повярвала, че войната наистина е приключила.

Предишната нощ обаче сънувах кошмар, изпълнен с крясъците на хиляди невинни жертви. Събудих се ужасена и до сутринта размишлявах трескаво как да предотвратя нова война между хугенотите и католиците.

Размислите проясниха разрешението – бракът на дъщеря ми Елизабет с Филип Испански бе сложил край на война, продължила две поколения. Дипломатическите бракове се използваха често, за да сближават бивши врагове. Сватосан с протестантска младоженка обаче, злонравният Шарл по-скоро щеше да я обиди и дори да я нарани. Едуар притежаваше интелекта и ловкостта, необходими да омаят такава жена и да я спечелят. А Елизабет Английска изглеждаше единствената кандидатка, достойна за него.

С Анри се бяхме оженили на четиринайсет – сега Шарл бе на двайсет, а Едуар наближаваше деветнайсет. Като майка и кралица бях проявила търпение, ала не биваше да чакам повече.

Излязох на балкона. Из лабиринта от чемшири в двора под мен блещукаха светулки и стотици лампи. Лунната светлина посребряваше струята на фонтана. Затворих очи и се замислих ненадейно за съпруга си – колко красив изглеждаше, застанал до същия фонтан: млад войник, завърнал се от бойното поле.

Долових движение в градината и отворих очи. Пред нисък жив плет два тъмни мъжки силуета се прокрадваха един към друг. Пръстите им се докоснаха и единият придърпа другия в обятията си. Лицата им се сляха в продължителна целувка. По-дребният мъж се отдръпна и зашепна – твърде тихо, за да чуя думите, ала тонът подсказваше срам и мъка.

Другият го изслуша, после заговори – спокойно и ласкаво. Замълча и двамата застинаха като статуи. В следващия миг обаче се прегърнаха пламенно.

По-високият заведе другия до нисък жив плет и го завъртя с гръб към себе си. По-дребният погледна през рамо и понечи да възрази, но ръцете на любовника му го притиснаха нежно надолу, той се наведе и се облегна върху подрязаните храсти, а шапката му се търкулна върху тревата.

Високият се засуети с дрехите. Рязко движение с хълбоците и тъмните силуети отново се сляха в един с много крайници. Приведеният мъж се вкопчи в живия плет и извика от сладостна болка; партньорът му запуши устата му с длан. Редно бе да ги оставя на страстта им, ала изгарях от любопитство. Отвън любовната им игра не изглеждаше по-различна, отколкото между мъж и жена. Следваха същия ритъм – раван, тръс и след него главоломен галоп. Накрая ездачът стисна хълбоците на жребеца си, изви се назад с лице, обърнато към луната, и нададе дрезгав възглас. Отдръпна се с омекнали колене, а възлюбеният му се изправи и закри очи с длани.

Високият го прегърна и му заговори нежно, докато го успокои. Разделиха се с целувка и тръгнаха обратно към сградата.

По-дребният мъж приближи и аз се отдръпнах в сенките, факлите до входа озариха лицето му – фините черти, гладко избръснатото лице с трапчинка върху брадичката. Линеройе докосна с ръка главата си, осъзна, че е забравил шапката, и се върна тичешком до живия плет да я вземе.

По-високият продължи напред. Мина край факлите и аз видях ясно лицето му с дългия, прав нос и черните очи, сияйни като диамантите в ушите му.

Моят Едуар, скъпият ми син. Не изпитах възмущение, а само тъга, че кралският род Валоа е на път да загине.

Часове преди зазоряване гърлен рев ме накара да скоча от леглото. Мадам Жонди също го чу и дотича от дрешника. Крясъците приближиха и не след дълго познах гласа на краля.

– Кучка! Развратница! Как дръзна да ме предадеш?

Последва глух удар и в коридора отекнаха женски писъци. Надникнах през вратата на преддверието и видях Шарл, по долна риза и копринени гамаши. Стискаше Марго за лакътя и щом отворих вратата по-широко, я запокити към мен.

– Върви при майка си, курво! – изкрещя той. – Кажи ѝ как ни посрами!

Марго падна на колене и ме сграбчи за ръцете. Носеше само памучна нощница, а косата ѝ се стелеше върху гърба на необуздани вълни.

– Той наистина е полудял, мамо! Помогнете ми!

Пригладих тъмния кичур коса, спуснал се пред лицето ѝ, и видях, че рамото на нощницата ѝ е разкъсано и разгалва червена, подута кожа, върху която личат белези от зъбите на сина ми.

– Наранили сте я! – изпепелих го с поглед.

– Кажи ѝ защо! – заповяда той на сестра си и я удари по тила, след като не последва отговор. – Кажи ѝ защо!

Тя проплака. Вдишах длан пред лицето на Шарл да го усмиря.

– Спрете!

Марго скри лице в шепите си и се разплака неудържимо.

– Той ме шпионира, мамо. Следи ме в леглото!

– Защото си блудница! – изрева Шарл. – Защото в леглото ти имаше мъж и ти развратничеше с него.

Той сграбчи косата над врата на Марго и отметна главата ѝ назад. С мълниеносна бързина измъкна тънък, блестящ предмет от колана си. Очите му искряха със същата нечовешка светлина както след лова, когато червата на заека висяха между зъбите му.

– Не разбирате колко я обичам. – Размаха камата на един пръст над нежната шия на сестра си. – Поне я обичах, преди да ме предаде! За пръв път ли разтвори бедра, сестро? Болеше ли те? Или се наслаждаваше като уличница? Кажи ми истината! Анри дьо Гиз ли беше?

– Нямаше никого – изхлипа Марго.

Шарл вдигна камата. Заслоних Марго с тяло и блъснах ръката му. Острието изтрополи върху мраморния под и се плъзна към прага.

Шарл изви свирепо косата на Марго и я дръпна назад. Тя изпищя и се стовари на пода. В юмрука на Шарл остана дълъг, гъст кичур коса и той го вдигна като трофей.

Марго притисна с длан тила си и я отдръпна, почервеняла от кръв. Опитах се да изтласкам брат ѝ настрани.

Бърз като змия, той отвърна на удара. Улучи ме по челюстта и ме запрати назад. Паднах и главата ми се блъсна в твърдия мрамор. За миг замрях, зашеметена, парализирана. Чух обаче дрезгава, давеща кашлица.

Изправих се. Марго притискаше с длани тила си; превит одве, Шарл бълваше кървава слуз върху пода и се клатушкаше към падналата кама.

Спуснах се към него. Той стигна пръв до камата и ме погледна злорадо. Наведе се да я вдигне.

Щом сключи пръсти около дръжката, върху китката му се стовари ботуш. Погледнах нагоре и видях Едуар, все още в дрехите от приема.

– Мамо, Марго... Божичко, наранил ви е!

Едуар забеляза дългия тъмен кичур коса, окървавен в единия край, и разкриви лице, сякаш бе изтръгнат от неговата глава.

– Сварих мъж в леглото ѝ! – изкрещя Шарл. – Блудстваше с него, сигурен съм! – Разкашля се отново.

Едуар се втренчи в камата, осенен от ужасяващо прозрение.

– Смятал си да ги убиеш...

– Пусни ми ръката! – изхриптя Шарл. – Заповядвам ти като твой крал!

Едуар овладя бързо чувствата си.

– Ще вдигна крак, когато ти пуснеш камата, Шарл.

– В леглото на Марго имаше мъж! Гиз, познах го, той беше! Освободи ми ръката!

Едуар скръсти решително ръце и не помръдна, докато пръстите на Шарл не се разтвориха бавно, пускайки камата.

Едуар се наведе и взе оръжието. После вдигна крак. Шарл пропълзя настрани и седна на пода.

– Ще ти отсека главата за това – просъска.

Клекнах бързо до Марго и притиснах темето ѝ с кърпичка. Раменете и косата ѝ бяха подгизнали от кръв. Беше спряла да трепери и подхвърли с предизвикателен тон:

– Нямаше мъж в стаята ми!

– Лъжи, колкото си щеш, но аз вярвам на очите си! – не отстъпи брат ѝ.

– Какво си видял? – попита тихо Едуар.

– Марго по нощница, а до нея – гол мъж. Прескачаше прозореца – отвърна Шарл.

– Не си видял лицето му. Откъде знаеш, че е Гиз?

– Аз... – Шарл се смути и се заоправдава. – Мамо, не забелязахте ли как флиртуваше с нея снощи?

– Не погледна през прозореца да провериш накъде отива, нали? – настоя Едуар. – Ала извличаш прибързани заключения?

– Марго ми препречи пътя! – изсумтя раздразнено Шарл.

– Шарл, ако Гиз е обезчестил принцеса, ще изгуби главата си – обадих се вразумително. – Колкото и запленен да е от Марго, едва ли е толкова глупав.

– За бога, той ми е противен! – възнегодува Марго.

– Лъжи, колкото щеш – повтори Шарл. – Ще разкрия истината. – Втренчи се гневно в брат си. – Колкото до теб... Кълна се, че някой ден ще те убия.

При тези думи се обърна и излезе.

Въздъхнах изтощено. Марго и Едуар помислиха, че се взирам в отдалечаващия се крал, и се спогледаха. В нейните очи се четеше благодарност, в неговите – успокоение.

През този кратък миг в израженията им съзрях и нещо друго – нещо пресметливо и несъмнено съзаклятническо.

Трийсет и шеста глава

Убедих се, че съм сгрешила, и Едуар и Марго не заговорничат. Придворните дами на Марго настояха, че нищо неблагоприлично не се е случвало в покоите ѝ. Съучастническият поглед обаче, разменен между брата и сестрата, не ми даваше мира.

Не можех да рискувам Марго да забременее и определено не биваше да рискувам да се омъжи за радикален анти хугенот като Дьо Гиз.

Оставаше едно очевидно решение за доброто на дъщеря ми и на обединена Франция. След неприятна среща с Шарл написах писмо на приятелката си Жана, кралица на Навара.

Защо да водим битка? Каня те да ни посетиш, защото тук те обичаме като най-близка сродница. Моля се да си добре и щастлива. Отговори ми бързо.

След няколко дни прочетох посланието ѝ: "Добре сме и сме щастливи, доколкото е възможно да са щастливи лишените от свободата да служат на Бог. Анри вече е мъж, храбър в битките както съпруга ти, чието име носи. Отличава се с нравствена сила и справедливост – качества, за жалост срещани рядко във френския двор. Отдаден е от все сърце на протестантската кауза. Поздравява те и се надява да те види отново някой ден. Казва обаче, че този ден няма да настъпи, докато протестантите не получат пълна свобода да изповядват религията си."

Написах писмо и на Гаспар дьо Колини, хугенотския водач и племенник на Монморанси. Не се изненадах от отказа на Жана, ала отговорът на Колини ме зарадва.

Нямаме избор, освен да си вярваме. Нека пръв покажа доброжелателство, поверявайки Ви живота си. Мнението Ви за мен несъмнено се основава на чужди сведения, но ще откриете, че действителността е съвсем различна. Изгарям от нетърпение да ви докажа, че Негово Величество няма по-предан слуга от мен.

Адмирал Гаспар дьо Колини дойде в двореца "Блоа" в средата на септември. Дъбовете и тополите тъкмо бяха започнали да пожълтяват, обагряйки долините с позлата. Сутринта, когато каретата му пристигна, аз бях в леглото с треска. На няколко пъти се опитах да стана и да се облека, но краката ми се подгъваха.

Пратеник на Едуар съобщи, че и херцогът на Анжу не се чувства добре. Разтревожих се при мисълта как Шарл ще приеме сам хугенотския водач. Предишния ден той кипна от гняв, научавайки за посещението на Колини.

Обясних му, че покойният принц Конде е възнамерявал да ни залови, а Гаспар дьо Колини открито се е възпротивил. Кралят обаче не се разведри.

Щом получих съобщението на Едуар, че и той е болен, промених грижливо обмисления ни план. Наредих да сложат шезлонг и два стола до леглото ми и се настаних под завивките, тракайки със зъби от високата температура.

Едуар дойде рано – в халат от виолетово кадифе и придружен от кученце с опалов нашийник. Беше толкова отмалял, че двама прислужници почти го носеха. Подготвихме се какво да говорим, за да помирим Колини и краля.

След два часа оповестиха, че адмиралът очаква да го приема. Изпратих да извикат краля. Шарл отказа да се появи. Аз обаче настоях, че щом не иска Колини в двореца си, е длъжен да прояви смелост и да му го каже лично.

Стратегията ми подейства. Не след дълго той пристигна в покоите ми – нацупил устни и скръстил ръце. Седна и аз дадох знак да въведат госта ни.

Гаспар дьо Колини бе нисък мъж, но строен, с жилаво тяло и широки рамене на кален воин. Петдесетте години по бойните полета бяха обветрили красивото му лице. Имаше късо подстригана светла коса и малка брада, вчесана напред като пухкаво валмо. Не забелязах никакви бижута; носеше квадратна шапка от обикновен памук и износена черна туника, прилягаща повече на селски свещеник, отколкото на благородник. Обноските и жестовете му обаче подсказваха, че очаква светът да изпълнява всичките му желания.

Впечатли ме от самото начало. Пренебрегвайки ръмжащото куче в скута на Едуар и заплашителния поглед на краля, Колини падна на колене пред Шарл и сведе глава, разкривайки оплешивяло, изгоряло от слънцето теме.

– Ваше Величество, думите не стигат да изразя благодарността си от поканата ви. Щедростта, милосърдието и доверието ви ме трогват. Признателен съм ви за възможността да ви покажа, че аз и духовните ми побратими ви почитаме като наш единствен господар.

Речта на Колини, произнесена с толкова обиграна искреност и смирение, укроти Шарл. Сбърченото му чело се поизглади и по лицето му се изписа колебливо любопитство.

– Добре дошли в Блоа – промърмори той и махна нетърпеливо. – Стани, стани.

Грациозен и силен, Колини се изправи, без да се подпира с ръце. Русите му мигли почти не се виждаха, създавайки впечатлени за гол, чистосърдечен поглед. С Едуар се спогледахме крадешком, изразявайки безмълвно и доброто си впечатление, и скептицизма си.

Вниманието на адмирала бе съсредоточено изцяло върху Шарл, все едно аз и Едуар изобщо не присъствахме.

– Вярвам, Ваше Величество, че Бог ви е упътил да ме извикате, та във Франция отново да се възцари мир. Като ваш някогашен враг, позволете ми да ви поздравя за военната прозорливост. Доказахте неведнъж кой от нас е по-добър командир.

Устните на Шарл се извиха леко.

– Не ме поднасяйте, мосю. Знаете отлично, че брат ми спечели битките.

– Да – кимна Колини. – Но мъдрият крал се обгражда с талантливи помощници. В крайна сметка всяка победа се дължи на вас.

При тези думи мускулите по лицето и тялото на Шарл се отпуснаха.

– Адмирале, това е брат ми, херцогът на Анжу – посочи той.

За пръв път Колини погледна към Едуар. Кученцето оголи зъби, но адмиралът сякаш не го забеляза. Поклони се много ниско и се изправи с думите:

– Ваше Благородие, Негово Величество наистина прояви мъдрост, назначавайки ви за генерал-лейтенант. За мен е чест да срещна достойния противник, вгорчавал толкова дълго живота ми.

Въпреки ласкателството, Колини излъчваше едва доловимо неодобрение, взирайки се – силен, як и семпъл – в помпозното кученце и в сина ми в лавандулово кадифе, накичен с бижута.

Дори да усети, че го осъждат, Едуар не го показа. Засмя се ведро:

– Същото важи и за вас, адмирале. Радвам се, че най-сетне сте на наша страна.

– А това – обади се кралят – е нашата скъпа майка.

Колини пристъпи до леглото и ми целуна ръка. Брадата му погали меко кожата ми.

– Кралице, само една велика майка е способна да възпита толкова велики мъже. Дано с Божията помощ вие и херцогът да оздравеете бързо – изрече с тържествен глас той.

– Адмирале, радвам се да ви нарека приятел – усмихнах се въпреки треската. – Очаквам с нетърпение да обсъдим как да скрепим Договора от Амбоаз.

Колини се обърна към по-големия ми син.

– Ваше Величество, такова е и моето желание, но подобни преговори се водят най-добре на четири очи. Бих искал да разискваме въпроса насаме, по мъжки.

Едуар се намеси спокойно:

– Като мъдър суверен, брат ми разчита много на съветите на майка ни. Тя изигра ключова роля при сключването на споразумението.

Колини отново се обърна към Шарл.

– Ако желаете да посочите майка си за свое доверено лице, ще говоря с нея. На вашите услуги съм, Ваше Величество.

Шарл грейна.

– Тази нощ ще вечеряме в тесен кръг и ще обсъдим съглашението. – Потупа съседния стол. – Елате, седнете и се освежете. – Щракна с пръсти и камериерът побърза да напълни бокал с вино.

– Поласкан съм, Ваше Величество – отвърна адмиралът, – но не пия вино, за да не ми попречи да служа на Бог и на своя крал.

Отбелязах благочестивата гордост в тона му. Колини отмерваше грижливо думите си, та да създаде впечатление за смирена искреност, което не ми вдъхваше никакво доверие. Той седна до Шарл, а синът ми го улови за ръката и отбеляза шеговито:

– Паднахте ни най-после, татенце, и няма да ви пуснем лесно!

Засмя се, развеселен от остроумието си.

Колини също се засмя без сянка от притеснение, каквото подобни думи биха пробудили у по-неуверен мъж. Поговорихме за пътуването му, колко красива е долината на Лoapa и за младата му съпруга.

За четвърт час Колини се сприятели с краля. Двамата излязоха заедно от покоите ми, понеже Шарл изгаряше от нетърпение да разведе адмирала из двореца. С Едуар ги проследихме с втренчени погледи.

– Назряват неприятности – промърмори Едуар, щом се отдалечиха.

– Мисля, че допуснахме ужасна грешка, като го поканихме – отвърнах тихо.

Щом с Едуар се възстановихме, организирахме тържествен прием в чест на Колини. Поканихме триста благородници – херцози, кардинали и посланици. Шарл се наслаждаваше на суетнята.

Увеселението започна малко преди смрачаване. Масивното вито стълбище с изглед към вътрешния двор бе украсено със сребърен брокат и позлатени листа. Гостите ни наблюдаваха от стълбите как група млади жени, облечени оскъдно в ефирни рокли, размахаха във въздуха високи ветрила с пера, а после се събраха в кръг и докоснаха върховете на перата. Отдръпнаха ги драматично и разкриха една новородена Венера, застанала върху голяма "раковина" от боядисано дърво.

Нимфите се завъртяха и отстъпиха назад. Венера изпълни кратък танц, след което Марс – Линеройе, облечен в бяла тога и алена мантия – се появи, размахал сабя, и със свирепо изражение подгони уплашената Венера. Улови я, а тя го целуна, превръщайки го в кротко създание. Двамата се поклониха и обиколиха сцената ръка за ръка под бурните аплодисменти за зрителите.

Гостите влязоха в залата, от чийто таван висеше надиплена фина коприна. От време на време нимфите раздвижваха коприната като разбунено море. Въведоха парадно краля и семейството му сред океанския декор, а след тях – почетния гост.

Колини влезе в залата със завидно самообладание и не толкова завидно облекло – нов жакет от черна коприна с обикновена бяла яка без къдрици, както повеляваше модата. Оцених брилянтната му стратегия – сред сатена, кадифето и скъпоценните камъни Колини изпъкваше драстично. Той коленичи пред трона на Шарл и вместо да поеме протегнатата му ръка, целуна обутия му в чехъл крак.

Враждебното католическо множество остана впечатлено, а Шарл се разтопи от показната преданост. Широко усмихнат, вдигна Колини и го целуна по бузите.

– Убедени сме в лоялността и доброжелателството на адмирал Колини – заяви кралят, прегърнал през рамо госта. – Обичаме го като верен поданик и приятел. Който вдигне ръка срещу него, вдига я срещу нас.

Колини се поклони на херцога на Анжу. За приема в чест на адмирала Едуар носеше розова дамаска, извезана с перли и украсена с огромна надиплена яка от яркорозова дантела. Бялото кученце в скута му имаше розова якичка в тон с неговата. За мое удивление лукавият Едуар улови дланите на адмирала и го целуна по устата като кръвен сродник – само най-наблюдателните забелязаха колко нетърпеливо се отскубна Колини от прегръдката му.

Шарл кимна и лютните и цигулките засвириха. В нехарактерно ведро и словоохотливо настроение, кралят хвана Колини за ръката и тръгна из залата да демонстрира новия си трофей.

Марго, Едуар и аз също станахме от троновете си. Тръгнах бързо към младия херцог Анри дьо Гиз и чичо му, кардинала на Лорен, които имаха най-сериозно основание да са обидени от почестите, оказани на адмирала, защото шпионин на Колини бе убил бащата на Анри.

Кардиналът пое протегната ми ръка с безжизнена и хладна длан, а устните му целунаха въздуха над бузата ми.

Племенникът му херцог Дьо Гиз носеше бяла къдрава яка, по-голяма от главата му; колосаната ѝ дантела остърга кожата на ръката ми, когато се наведе да я целуне. Той се усмихна неискрено, а тялото му изглеждаше сковано от напрежение.

– Господа, благодарна съм и на двама ви – подхванах топло аз. – Обстоятелствата не ви улесняват, ала вие поставяте доброто на Франция над личните си съображения. Ще запомня благородството ви.

– Твърде сте любезна – кимна разсеяно младият Гиз, втренчен в наближаващите Шарл и Колини.

Отворих уста да продължа, но гръмкият, бодър глас на краля ме прекъсна.

– А! Господата Гиз! Представям ви, Ваши Благородия, най-ненавистния ви враг на света. Адмирал Дьо Колини!

Обърнах се. Ухиленият до ушите Шарл държеше под ръка адмирала, без да се досеща в какво неудобно положение поставя другите.

Кардиналът и херцогът замръзнаха. Младият херцог изгледа отвисоко над аристократичния си нос адмирала, с цяла глава по-нисък от него.

– Адмиралът се кълне, че няма нищо общо със смъртта на Франсоа дьо Гиз – уведоми ги Шарл. – Шпионинът му не е убил херцога по негова заповед.

Кардиналът на Лорен се вкамени. Върху челюстта на младия Гиз затрепка мускул.

– Понеже сте добър приятел на краля, адмирале, длъжен съм да ви приветствам в двора – промърмори той.

– Неведнъж съм се бил рамо до рамо с баща ви – прошепна Колини. – Не познавам по-благороден мъж и войник. Плаках, когато разбрах, че е загинал.

Очите на херцога пламнаха. Той понечи да се хвърли към Колини, но чичо му го улови предупредително за рамото. В напрегнатата тишина Шарл заговори отново – гръмко, нехайно.

– Чух, че братовчедка ни Мария, кралицата на Шотландия, пак съзаклятничи и си навлича неприятности. Вярно ли е?

– Задържали са я в Англия – отвърна глухо кардиналът. – Елизабет е убедена, че Мария и норфолкският херцог са заговорничили да я убият.

– Истина е, нали? – настоя Шарл. – Мария открай време смяташе, че английската корона ѝ принадлежи.

– И с право, Ваше Величество – уточни мрачно младият Гиз. – Елизабет е еретичка – погледна към Колини – и незаконно дете. Тоест, не ѝ се полага трон в християнския свят.

– Е, Мария несъмнено си играе с огъня – констатира небрежно Шарл. – Заговор след заговор... и всичките разкрити. Казвам ви, накрая ще си изгуби главата.

При тези думи той се отдалечи с адмирала. Останах при херцога и кардинала още няколко минути, опитвайки се напразно да поправя стореното зло.

Приемът продължи до късно през нощта. Видях как Колини излиза на балкона с изглед към вътрешния двор и отидох при него.

Навън бе приятно прохладно, тихо и безлюдно. Колини се облегна на парапета и се взря в тъмния хоризонт с едва забележима тревога. Доловил стъпките ми, той се обърна и се усмихна насила.

– Толкова сте сериозен, адмирале – отбелязах ведро. – Надявах се тази вечер да се поотпуснете.

Той се засмя.

– Старите воини никога не се отпускат напълно, кралице. Битките винаги вземат своето.

– Жалко, защото сред нас наистина сте в безопасност.

– Изражението на херцог Дьо Гиз не потвърждава думите ви – възрази сухо Колини.

– Ще се научи да ви нарича приятел. Решена съм да помиря вашите и нашите последователи. Затова дойдох да ви помоля за услуга.

Той повдигна очаквателно русите си вежди.

– Свържете се с Жана Наварска. Кажете ѝ, че искам да я видя тук, в двореца, за да ѝ предложа дъщеря си Марго за съпруга на сина ѝ Анри.

По лицето му се изписа лека изненада.

– Наистина ли, мадам?

– Да.

– Разберете, че съмишлениците ми ме предупредиха да не идвам тук. Наварската кралица има още по-сериозни основания да проявява предпазливост. Убият ли я, ще остави държава и млад син.

От гърдите ми се изтръгна искрена въздишка.

– Жана има по-малко причини да се страхува за живота си от вас. Не бих омъжила Марго за сина ѝ, за да ѝ навредя.

– Отличен довод – призна той. – Ала имам ли аз, кралице, основания да съм загрижен за себе си?

– Не – поклатих решително глава. – Херцогът на Анжу ви назначи петдесет телохранители и прехвърли значителна сума в банковите ви сметки. Надявам се това да ви увери в сериозните ми намерения да отстоявам мира.

Той наклони глава.

– Негово Величество уведомен ли е за плановете ви?

– Сватосването е женска работа. Бракът обаче няма да се осъществи без одобрението на краля.

– Разбирам. – Той се взря отново в мрака; след миг се обърна пак към мен с решително изражение. – Ако дружелюбието ви е искрено, знайте, че испанците избиват събратята ни протестанти в Нидерландия. Необходими са ми пет хиляди войници, за да покажа на Филип, че Франция не позволява да се изтребват невинни.

Изпратех ли френски войници в Нидерландия, крал Филип щеше да сметне, че му обявявам война. По-многобройната му и могъща армия щеше бързо да срази нашата. Добронамерената усмивка обаче не слезе от лицето ми.

– Бих желала да обсъдим въпроса отново след сватбата на Марго и Анри. Моля ви първо да уведомите Жана – настоях спокойно.

– Добре, кралице. На вашите услуги! – кимна той.

Върнахме се в балната зала. Пръстите ми обгръщаха леко твърдата му ръка. Като изключим олисялото теме, адмиралът старееше благородно. Не му вярвах, но оценявах будния му ум и достойнството му.

Още щом се появихме, Шарл тръгна бързо към нас.

– Ето ви, татенце! Флорентинският посланик иска да разговаря с вас. Елате! – Улови ръката на Колини и го поведе към тълпата.

Аз, на свой ред, насочих вниманието си към други знаменитости. Далеч по-късно – след като поздравих поне десетина изтъкнати гости – стигнах до испанския посланик Алава, закръглен и раболепен мъж. Той подхвана някакъв анекдот за бившия ми зет крал Филип, ала го прекъсна яростен вик.

– Лъжец! Лъжец!

Обърнах се. До ромолящия фонтан стоеше Анри дьо Гиз и се тресеше от главата до петите от едва сдържан гняв. Колини, на една ръка разстояние от него, отговори хладнокръвно с тих глас.

Думите му разяриха още повече Гиз, който го зашлеви с опакото на дланта си. Колини залитна назад. Гиз посегна да го удари отново, но Едуар забеляза схватката и улови ръката му. Младият херцог се опита да се отскубне, ала Едуар го задържа.

– Полтро дьо Мер бе твой шпионин! – изкрещя Гиз, поруменял от яд и вино. – Нима очакваш да ти повярваме, че не си му заповядал да убие баща ми? Искам удовлетворение!

Шарл приближи със зачервено, гневно лице. Понечи да се нахвърли върху херцог Дьо Гиз, но адмиралът вдиша длан да го възпре.

– Не се дуелирам – Колини се задъхваше. Гласът и изражението му обаче бяха невъзмутими. – Бог не одобрява хазарта, независимо дали си играеш с късмета, или с живота.

– Страхливец! – изрева Гиз. – Колкото и да се криеш зад благочестието си, ще си платиш за престъплението!

– Готов съм да загина, бранейки правото на хората да славят Бог, но не и защитавайки се от вулгарни обвинения.

Негово Величество сграбчи пищната яка на Гиз.

– Мъдрите, господине, са приятели на приятелите на краля... за да не ги нарочи за врагове – процеди той.

Гиз го изгледа с разширени очи. Шарл го блъсна в ръцете на чичо му, кардинала. Мина край него, следван от Колини, и просъска:

– Доближите ли отново сестра ми, ще ви убия с голи ръце!

Трийсет и седма глава

На другата сутрин отидох рано в покоите на краля. Очаквах да го сваря в леглото, но с изненада го открих в кабинета му. Щях да вляза без предупреждение, ала стражът ме спря пред вратата.

– Простете, кралице, но Негово Величество заповяда да не го безпокоят. Адмирал Колини е при него.

– Съобщете на краля, че съм тук – наредих, – и искам незабавно да говоря насаме с него.

Младият шотландец почука неохотно на вратата. Шарл изруга горкото момче и понечи да ме отпрати. Чух обаче Колини да го увещава тихо. След малко адмиралът излезе от кабинета, поклони ми се и се отдалечи.

Разлютеният ми син седеше зад писалището, където лежеше само един документ, обърнат наопаки, за да не го прочетат любопитни очи. Шарл затисна с юмрук документа и се втренчи ядно в мен.

– Дано да е спешно, мамо.

– Спешно е, Ваше Величество. Дойдох да ви съобщя, че адмиралът ще покани Жана Наварска да ни посети.

– А... – изсумтя отегчено той. – Заради това ли прекъснахте срещата ни?

– Не – признах. – Kara Жана, за да договорим Марго да се омъжи за сина ѝ. – Споделих плана си с Шарл сега, защото, очарован от Колини и хугенотските му приятели, вероятно щеше да го одобри.

– Анри е добра партия, предполагам. Все пак е крал – съгласи се той с изненадваща сговорчивост.

– Чудесно! – поколебах се аз. – Дойдох и заради още нещо, Шарл. Длъжна съм да ви предупредя за Колини.

Той закри ушите си с длани.

– Не искам да слушам! Той е добър мъж!

– И твърде убедителен – добавих на висок глас. – Открих истинската причина да дойде при нас. Иска войници, за да се опълчи на испанците в Нидерландия.

Докато говорех, Шарл разпери закрилнически длан върху загадъчния пергамент, сякаш се страхуваше да не му го взема.

– Ще ми обясните ли какво съдържа документът? – поинтересувах се аз.

– Вече съм мъж, мамо. Не съм длъжен да ви казвам всичко.

– Напротив – възразих. – Аз съм главният ви съветник и нямате право да вземате решения без одобрението на Съвета.

Издърпах документа – кралска заповед, упълномощаваща адмирал Колини да нахлуе в Нидерландия с пет хиляди войници. Още през първите няколко минути трябваше да разбера, че Гаспар дьо Колини възнамерява да застане между мен и сина ми. Изненадах се обаче и се ядосах. Изпуснах си нервите.

– Глупак! – размахах листа пред лицето на Шарл. – Съгласили сте се да нападнете Испания! Знаете ли какво ще последва, ако крал Филип отвърне на удара?

– Ще го сразим най-сетне – отвърна Шарл с лудешки блеснали очи.

– Не! – изкрещях. – Ще сразят нас! Испанската флота е непобедима. Испания има повече войници от нас!

– Но адмиралът... – Шарл понечи да възрази.

– Адмиралът иска да ни вкара в капана на една безнадеждна война. Защото ако войниците ти се бият с испанците, няма кой да защити теб от хугенотите. Ще ни унищожат и ще възкачат свой водач на престола!

Чертите на Шарл застинаха в мрачна маска.

– Колини ме обича като роден син. Не би постъпил така.

Навих на руло уличаващия документ и се приведох напред.

– Щом цените мнението на Колини по-високо от моето, значи вече не съм ви потребна. Изпратите ли войници в Нидерландия, аз ще се оттегля от управлението. Не искам да стана свидетел на краха на рода Валоа!

В очите на Шарл заискри страх. Изоставех ли го, истината – че е неспособен крал – щеше да стане очевидна за всички.

– Не си тръгвайте, мамо! – примоли се той, обзет от ненадейно разкаяние. – Няма да изпратя войници.

– Няма да изпратиш! – повторих и разкъсах документа. Парчетата опадаха на купчина върху писалището на краля.

Излязох, ядосана на Колини, но и доволна как бях изиграла Шарл. Глупава жена – ликувах от спечелената битка. Не съзнавах, че вече съм изгубила войната.

Старата година отмина и започна новата – 1572-ра. Бях щастлива през дните преди водовъртежа, защото мислех, че съм убедила Шарл да не се доверява на Колини, и се заблуждавах, че бракът на дъщеря ми с Навара ще донесе мир на Франция. Бях щастлива и понеже ранната пролет доведе Жана в "Блоа".

Час след пристигането ѝ отидох в покоите ѝ. Придворната ѝ отвори вратата и аз вдигнах показалец пред устните си. Влязох тихо в преддверието и се прокраднах към вътрешната стая.

– Кой беше? – извика Жана.

Тръгнах бързо към прага.

– Никой, мадам.

Надвесена над леген с вода, тя се мръщеше в огледалото, потупвайки мокрите си бузи с кърпа. Френският ѝ воал и надиплената яка бяха свалени. Носеше само неугледна черна рокля, с каквато се обличаха хугенотките. Щом проговорих, тя вдигна сепнато глава и в следващия момент по лицето ѝ се разля широка усмивка.

Бяха изминали почти десет години, откакто се бяхме видели за последно. Косата на Жана сивееше. По челото и около устните ѝ личаха дълбоки бръчки. Изглеждаше страховито отслабнала – само кожа и кости. Охтичавата бледност на лицето ѝ влошаваше още повече впечатлението.

Зелените ѝ очи обаче бяха все още пълни с живот. С грейнал поглед тя остави кърпата и се поклони грациозно.

– Кралице!

Поклоних се и аз – ниско и смирено.

– Кралице!

Останахме приведени за миг, сетне се изправихме засмени и се прегърнахме. Тялото ѝ ми се стори крехко и леко като перце.

– Катрин! Очаквах да се смутя, щом ви видя, но сега имам чувството, че последните десет години не са съществували.

– Радвам се, че дойдохте – отговорих искрено.

– Уверенията ви, че ще бъда в безопасност, ме развеселиха – каза тя. – Не вярвам на слуховете, че ядете дечица.

– Още не сте вечеряли с мен – предупредих я с престорена суровост и пак се засмяхме.

Вечерята оправда надеждите ми и протече сърдечно. Шарл нарече Жана "братовчедке"; Едуар я целуна по устните. Очите ѝ се разшириха при вида на разточителното му облекло и тя се отдръпна от прегръдката му, кашляйки – отчасти от туберкулозата, ала и от натрапчивия мирис на портокалови цветове, витаещ обилно около него.

За щастие ме интересуваше главно мнението ѝ за Марго, а дъщеря ми не ме разочарова. Носеше сива рокля с елегантна, но семпла кройка. Чистото ѝ лице грееше без никакво белило.

– Марго! – възкликна Жана, когато дъщеря ми ѝ се поклони почтително. – Каква красива жена си станала!

Марго сведе ресници, сякаш комплиментът я смущаваше.

– За нас е чест, че ни посетихте, кралице! Радвам се да ви видя отново. Бях съвсем малка, когато си тръгнахте, а искам да ви опозная по-добре, защото мама говори изключително ласкаво за вас.

Вечерята продължи в празничен дух. Жана поднесе на Марго подарък от Анри – семпъл медальон с диамант. Дъщеря ми показа задоволство от скромния подарък, а Едуар се втурна да ѝ го сложи.

На трапезата Марго показа сдържаност и отлично познаване не поезията, написана от майката на Жана – покойната Маргьорит. Настроението ни помръкна само веднъж – Жана попита Марго какво знае за хугенотската вяра и лицето на дъщеря ми се изопна.

– Достатъчно, та да съм сигурна, че по сърце съм католичка – отвърна тя, – и ще остана католичка, докато умра.

Жана замълча и разговорът замря, докато не попитах как предпочита да прекарва времето си Анри.

– Ще ти отговоря с три думи – каза Жана. – Обича да язди, да язди и да язди. Не харесва нищо, което не може да прави, възседнал кон.

Всички се засмяхме любезно. Жана Също се усмихна, но бръчицата, появила се между веждите ѝ, остана там до края на вечерта. Оттегли се рано, като се извини, че е изморена. При първата открила се възможност дръпнах Марго настрани.

– Какво ви прихвана, та за един ден се преобразихте в ревностна защитничка на Църквата? – попитах я.

– Не сте ме питали досега! – възкликна тя с неочакван плам. – Никога не ме питате за нищо, мамо, защото няма значение какво мисля! Няма да отида в Навара! Няма да живея сред крави и да се обличам като сврака.

Сълзи напълниха очите ѝ. Понечи да каже още нещо, ала не събра смелост. "Гиз – помислих си смаяна, – влюбена е в него. Защо иначе ще брани с толкова нехарактерен ентусиазъм религията си?"

Прегърнах я през рамо, но тя разкриви лице, повдигна поли и побягна.

Не я последвах. Само времето – и Анри вероятно, ако като мъж бе запазил момчешката си благост – можеше да ѝ помогне.

Остатъка от вечерта прекарах с Шарл в кабинета му на приземния етаж, опитвайки се да поправя вредата, нанесена от Колини. По-късно тръгнах към покоите си.

Заизкачвах се по витата външна стълба, треперейки в мразовитата мартенска нощ. На площадката спрях да си поема дъх и погледнах към двора, спомнила си как преди много години в същия дворец видях херцогиня Д'Етами да лудува с крал Франсоа. Спомних си и какъв ужас изпитвах тогава, че ще ме отритнат, но приглушени гласове ме върнаха в настоящето.

Вдигнах глава. От двете страни на стълбището имаше изкусно издялани парапети. През тях зърнах ръцете и извърнатите лица на две фигури, неразличими в мрака на горната площадка. Гласовете им долитаха долу. Не чувах думите, ала долавях лесно чувствата – гнева до сълзи на жената и преднамереното спокойствие на мъжа.

Неприятните сцени между влюбени придворни не бяха рядкост, но сега не бях въоръжена с нужното търпение. Понечих да се прокашлям и да продължа напред. Нещо обаче – тембърът на гласа на младата жена навярно или утешителният жест на мъжа – ме възпряха.

Жената изля поток от ядни думи, разперила безпомощно пръсти. Мъжът – висок, сдържан – улови ръката ѝ и я целуна. Тя замълча и се вслуша в тихите му, разсъдливи увещания. После обаче дръпна нещо от врата си и го захвърли.

То тупна тихо върху стълбищната площадка под нея – на крачка от стъпалото ми. Мъжът я прегърна и те се целунаха пламенно. Наведох се, благодарна, че са разсеяни, и вдишах лъскавия предмет от плочника – диамантения медальон, който Жана бе подарила на Марго.

Сключих пръсти около скъпоценния камък и се вторачих нагоре. Прегръдката бе приключила. Марго влезе бързо в покоите си, а мъжът заслиза по стъпалата. Уплашена, отстъпих от площадката и се спотаих в сводестата ниша до нея.

Той се появи бързо на Мястото, където бях допреди малко, и спря. Щом се появи като на длан пред мен, затворих очи.

Застинала и стиснала клепачи, чувах как бавно обикаля площадката, търсейки липсващия подарък. Накрая изруга и продължи надолу по стълбите.

Едва тогава отворих очи. Не успях обаче да се защитя от непоносимото прозрение. В студения въздух се носеше – натрапчива до втръсване – миризма на портокалови цветове.

Часове наред обмислях срещата, на която бях станала свидетелка. Умът ме подвежда, реших най-сетне; сигурна, че виждам свада между любовници, бях доукрасила със страст една целувка между брат и сестра. Едуар все пак предпочиташе младите си господа и едва ли би се увлякъл по жена, камо ли по сестра си.

Още по-упорито обаче се заех да омъжа Марго за Анри, независимо дали щеше да прекара целия си живот в назадничавата Навара.

Преговорите започнаха рано на другата сутрин. Огънят вече стопляше залата за съвещания, а разтворените завеси пропускаха слабото слънце. Жана носеше същата неугледна рокля в хугенотско черно. Усмивката ѝ не изглеждаше толкова сияйна както при вчерашната ни среща. Тя седна с въздишка, изтощена още отсега.

Предложих първо да напишем точките, които смятаме за най-важни. После си разменихме листовете. Списъкът на Жана не ме изненада: Анри да изповядва вярата си, а Марго да приеме протестантството, за да ги венчаят според хугенотските обичаи в Навара. Семейството да живее основно там.

Аз, разбира се, исках Анри да приеме католицизма и да се ожени за Марго в "Нотр Дам". Понеже Анри бе крал на Навара, бях съгласна двойката да прекарва половин година в малката държавица.

Жана прочете списъка ми и ме погледна студено и царствено.

– Няма да смени религията си – каза безизразно тя. – Той не се е родил с вярата си, приел я е съзнателно и по Божията воля.

– А Марго ще бъде отлъчена от Църквата, ако се отрече от католицизма. Ще изгуби кралския си статут – отбелязах аз.

– Той няма да промени религията си – повтори Жана. Стиснатата ѝ челюст и неумолимият ѝ поглед ми подсказаха колко твърдо е решението ѝ. Преминах към другия въпрос – къде ще живее семейството.

– Анри ще прекарва възможно най-малко време във френския двор – заяви Жана със същата непоклатимост.

– Като първи принц по кръвна линия и наследник на трона Анри има дълг пред френския народ – напомних ѝ аз. – И бездруго ще се налага да живее в Париж поне по половин година, така че е неразумно...

Жана ме прекъсна.

– Нравите в Париж са прекалено разпуснати. Бог не насърчава суетата, разгула и пиянството.

– Не ми казвайте, Жана, че всички до един в двореца ви в Навара са благочестиви вярващи.

Последва дълго, обидно мълчание.

– Марго изглежда добро момиче – рече тя най-сетне. – Нека дойде при нас и сама да реши дали начинът ни на живот я устройва.

– Марго вече ми каза, че предпочита да остане в Париж. Свикнала е на удобства и изисканост. Не е честно да я принуждаваме да живее на толкова... провинциално място.

Жана вирна надменно брадичка.

– Провинциално, но не и покварено.

– Толкова бързо ли забравихме, че сме приятелки? – попитах я. – Анри и Марго се познават от деца. Родени са в една и съща година. Тя е Телец, той – Стрелец. Съвместими са.

– Не ми натрапвайте астрологията си, ако обичате. Второзаконие, глава осемнайсета: "Не бива да се намира у тебе... предсказван, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни, който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви, защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа, и тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти."

В гласа ѝ не прозвуча лицемерна набожност; изглеждаше изтерзана, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Мое момиче, скъпа моя, обичам те.

Правя го от любов към теб. Идвам от любов към теб.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха; докоснах с длан перлата в пазвата ми. Дори след толкова години Жана помнеше какво бях признала, замаяна от родилните мъки – че съм откупила децата си с най-черна магия.

Втренчихме се една в друга от двете страни на масата.

– Значи ме смятате за прокълната – отроних. – Жана, бях полудяла от болка, когато бръщолевех за Руджиери...

– Мислех, че бълнувате, докато не разбрах как сте покварили собствения ми син. – Лицето ѝ се разкриви от усилието да прогони сълзите. – Прочетох какви писма ви пишеше, Катрин. Внушили сте му, че двамата получавате тайнствени видения за ужасни, кървави събития. Накарах го да се помоли Богу за прошка и му забраних да говори за това.

Почувствах се разобличена; призля ми.

– Щом ви ужасявам толкова, защо сте тук?

– За да защитя правото на сина си да наследи трона.

Отговори ми искрено – напишех ли петиция до папата, той щеше да отлъчи Анри от Църквата и да удостои херцог Дьо Гиз с правото да наследи френската корона.

– Ала ме демонизирате. Не ме питате каква е истината, осъждате ме направо да горя в Ада.

Тя потрепери.

– Не съм споменавала пред никого откровението ви. И няма да го направя.

Отвори уста отново, но аз станах и ѝ махнах да замълчи.

– Чух достатъчно безпочвени обвинения – срязах я с натежал глас.

Трийсет и осма глава

След срещата с Жана се върнах веднага в покоите си. Упреците ѝ ме бяха разтърсили дълбоко, ала не за пръв път се чувствах така и бях решена да се разсея с неотложни задачи. Седнах зад писалището в преддверието и прегледах кореспонденцията си – доклади от дипломати, молби за услуги.

Тревогата обаче продължаваше да ме гложди; не ме свърташе на едно място. Обзе ме страх, че нещо ужасно ще се случи.

Писмото в ръката ми затрепери. Затворих очи и ненадейно се пренесох в Палацо Медичи във Флоренция преди много години. Чух как камъни звънтят по стъкло и вик на бедняк: Смърт на Медичите! .

Притеснена, наредих да извикат астролога ми Гилермо Перели. Бях му възложила задача да избере благодатен ден за сватбата на Марго.

Перели – неспокоен млад мъж с изпъкнали очи и дълъг врат, източен високо над къдравата яка – не беше гений, но притежаваше прилични способности и работеше бързо.

– Кажете ми какво зловредно подреждане на звездите предстои? – попитах го. – Има ли аспект, застрашаващ кралското семейство?

– Не е скоро – отвърна колебливо той. – През август, мисля, Марс ще премине през Скорпион и ще подклажда насилие. С радост ще направя амулет за краля или за Ваше Величество, който да противодейства на неблагоприятните влияния.

– Добре – кимнах. – И проверете незабавно какво ни готвят Марс и звездите през август. Сънувах... кошмар, че предстои нещо лошо.

Сред придворните не беше тайна, че съм предвидила смъртта на съпруга си и победата на Едуар в Жарнак. Заинтригуван, мосю Перели се приведе напред.

– Помогнете ми, знам, че е надвиснала беда – промълвих и с неудобство установих, че в очите ми напират сълзи.

Той долови душевния ми смут.

– На вашите услуги, мадам. Ще направя всичко възможно да защитя семейството ви. Веднага се заемам.

– Благодаря.

Седнала зад писалището, проследих с неуверен, безнадежден поглед как вратата се затваря зад гърба му.

Вглъбих се в работа. През късния следобед се почувствах поуспокоена. Помолих една от придворните да ми донесе бродерията и да покани Марго да дойде в покоите ми. Седнах до огъня и зачаках. Най-сетне някой почука на вратата. Влезе Жана и свела глава, попита с тих и смирен глас.

– Може ли да поговорим насаме, Катрин?

– Разбира се – посочих ѝ стола до моя.

– Благодаря. – Жана седна и след неловка пауза продължи: – Дойдох да ви помоля за прошка.

Предпазливата усмивка не слезе от лицето ми.

– Не се винете. Изморена сте от пътуването. Виждам, че сте боледували – отвърнах спокойно.

– Боледувах – призна тя. – Но това не оправдава грубите ми думи. Молих се дълго, след като се разделихме. Разбрах колко несправедливо се отнесох към вас. – Пое си дълбоко дъх. – Страхувам се, че френският двор ще повлияе на сина ми, защото поквари мен.

Засмях се.

– Жана, дори да са покварили някого, упадъчните ни нрави несъмнено не са променили вас.

Тя поаленя.

– Не устоях на изкушенията. Вие дори нямате представа, Катрин, защото останахте вярна докрай на съпруга си, винаги честна с приятелите си... Понякога ми се струва, че от прекалена доброта не виждате какво зло ви заобикаля.

– Но се занимавам с магьосници – прошепнах. – Следя звездите.

Тя се втренчи в дланите си, сключени в скута.

– Знам, че сте имали сериозно основание да се замесите в такива неща. Затова... – гласът ѝ пресекна – затова ви моля за прошка. Не биваше да ви съдя.

Разрида се. Понечи да каже още нещо и се опита да ме отблъсне, но аз я прегърнах и тя продължи да плаче в обятията ми.

Същия ден Жана вечеря с нас, а на сутринта брачните преговори започнаха наново. Не бих ги нарекла сърдечни, но спазвахме добрия тон – споменът за тях остана светъл лъч надежда преди пропадането в бездната на лудостта.

Повече от месец Жана отстояваше упорито изискванията си – Анри да не приема католицизма и брачната церемония да не се провежда в "Нотр Дам". Седмиците се нижеха без напредък и отношенията ни се обтегнаха.

Един следобед младият астролог Перели дойде да ме уведоми, че през втората половина на август Марс ще навлезе в съзвездието Скорпион и ще бъде в квадратура спрямо Сатурн на двайсет и трети и двайсет и четвърти, предвещавайки разпри с дипломати и чуждестранни сили. Даде ми четири защитни пръстена – по един за мен и за децата ми.

Благодарих му и инструктирах мадам Жонди да му плати, но нямах вяра в слабите му амулети. Все пак насърчих синовете и дъщеря си да ги носят, а моя прибрах в чекмеджето на писалището.

Първата априлска седмица мина без произшествия. Бях решена Марго да се омъжи в "Нотр Дам", а Жана настояваше за протестантска церемония. Нервите ми се изопнаха, защото с всяка изминала нощ сънищата ми за кръвопролития ставаха по-ярки. Усещах, че единственият начин да предотвратя войната е да венчая бързо Анри и Марго.

След особено напрегната среща с Жана посетих Едуар с надеждата да ме озари идея как да преодолея безизходицата. Отидох в покоите му, където знаех, че никой няма да ме потърси, и седнах в преддверието. Едуар ме покани да вляза и аз му описах колко трудно напредват брачните преговори и колко неотстъпчива е Жана.

Докато разговаряхме в спалнята му, някой почука на вратата на съседната стая. Чух раболепния глас на Робер-Луи и приглушения, тревожен отговор на мадам Жонди.

Не след дълго мадам Жонди влезе и се поклони с извинително изражение.

– Кралице, простете ми, но дойде спешно послание за вас.

Подаде ми малък пакет, увит в писмо. Тръгнах бързо към покоите си, където седнах и разгърнах писмото. Под него, в гнездо от черна коприна се гушеше железен пръстен с мътен жълт диамант. Оставих пръстена в скута си и счупих печата на писмото.

Докоснах перлата под корсажа на роклята и затворих очи. Споменът ме пренесе в деня преди дванайсет години, когато Руджиери за последен път влезе в кабинета ми.

Звездите са се променили от деня, когато Ви дадох перлата.

Моментът ще настъпи, Катрин, и ако не направите необходимото, ще последва неописуема касапница.

Писмото не съдържаше обратен адрес. Сложих железния пръстен на средния пръст на лявата си ръка и се взрях към двора и към бъдещите призраци на купищата мъртъвци. Интуицията ми подсказваше, че Руджиери не е далеч. Чакаше, спотаен, дали ще събера смелост да предотвратя прииждащия кървав потоп.

На другата сутрин поканих Жана да дойде в покоите ми. Посочих ѝ стола до камината в преддверието. Напрегната и предпазлива, почервеняла от поредния пристъп на кашлица, тя седна вдървено до мен и погледна подозрително усмивката ми. По време на престоя в "Блоа" бе отслабнала още повече; очите ѝ горяха трескаво.

– Преговорите станаха твърде неприятни – подхванах мило. – Забравихме, че въпреки всичко сме приятелки. Време е да приключваме.

– Да приключваме? – тя повдигна смаяно вежди. Отказвах ли се от брака?

– Кралят иска само две неща. Първо, Марго да остане католичка и второ, Анри да дойде в Париж, за да се оженят пред "Нотр Дам". Синът ти няма да стъпва в катедралата. Негов пълномощник ще придружи Марго вътре за католическата церемония.

Тя се намръщи, неспособна да ми повярва напълно.

– Марго и Анри ще прекарват по няколко месеца в годината в Навара?

– Колкото пожелаете. Ако настоявате, двамата ще се венчаят после и с протестантска церемония.

Лицето ѝ омекна, разкривайки бегло някогашното ѝ чувство за хумор.

– Коварна сте, Катрин. Усещам, че криете нещо.

– Да – признах. – Сватбата ще се състои на осемнайсети август.

Не исках церемонията да доближава дори с ден повече влиянието на Алгол. Преди да изгрее зловещата звезда, между католиците и хугенотите щеше да настъпи мир.

– Август? Но тогава в Париж ще е ужасно горещо. Май или юни са по-подходящи месеци за сватба.

– Нямаме време – прошепнах.

– Този август ли? – Тя ахна толкова бурно, че пак се разкашля. Най-сетне съумя да проговори отново: – Невъзможно е да се организира! Само четири месеца за подготовка на кралска сватба!

– Ще се погрижа за всичко. Вие само доведете сина си в Париж.

– Защо бързате толкова? – попита Жана.

– Защото се страхувам да не избухне нова война между твоите и моите хора. Защото вярвам, че този брак ще сложи край на кръвопролитията и следователно не бива да се отлага.

Сключихме сделката. Изправихме се и се целунахме по устата, за да скрепим споразумението. Молех се да не е доловила отчаянието ми.

Трийсет и девета глава

След като подписахме брачния договор, Жана напусна "Блоа". Повтаряше с какво нетърпение очаква да избере сватбените подаръци, ала изглеждаше безнадеждно болна. Докато пристигне в парижкото имение на бурбонските си роднини, здравето ѝ се влоши още повече. Настоя обаче да използва месец май, за да се подготви за предстоящата сватба. Преумората се оказа фатална – през първата седмица на юни се залежа и не се вдигна повече от леглото.

Очаквах синът ѝ да поиска отлагане на церемонията. За моя изненада Анри не настоя. На първи юли погреба майка си, а на осми пристигна в Париж със свита от почти триста хугеноти, включително младия му братовчед принц Конде.

На десети юли кралят приветства Анри в Лувъра. Аз седях от лявата му страна, а Едуар – от дясната. Навара влезе с братовчед си. На осемнайсет принцът имаше мощни рамене, тясна талия и мускулести крака на ездач. Укротените му къдрици се виеха на тъмни вълни около лицето. Имаше козя брадичка и тънки мустаци, оформени според тогавашната мода. Носеше неугледен черен жакет в хугенотски стил без бижута, но ни поздрави с лъчезарна усмивка и спокойно лице, сякаш сме се разделили преди дни, а не преди години, изпълнени с враждебност и кръв.

В ярък контраст с искрената топлота на братовчеда му, изражението на младия Конде излъчваше дълбоко недоверие. Беше по-слаб от Навара, с красиви и меки черти, но с резервирана и някак неодобрителна усмивка.

– Кралю! – възкликна ведро Анри; не се поклони, защото той самият беше крал. – Радвам се да видя отново вас и семейството ви и да вляза в Лувъра като приятел.

Шарл не се усмихна.

– Е, братовчеде, съветвам ви да се отнасяте, както подобава, със сестра ни. Тук знаем как да се справяме с еретици, които злоупотребяват с търпението ни.

Навара се засмя незлобливо.

– Ще се отнасям към нея като с принцеса, каквато е, и като кралица, каквато скоро ще стане. Разбирам, че съм на вражеска територия, и още по-зле – изправен съм пред братята на бъдещата си съпруга. Осъзнавам, че съм длъжен с всяко свое действие да показвам най-почтените си намерения.

Шарл изсумтя доволно. Адмирал Колини ценеше високо Навара и през последните седмици проглушаваше ушите на Негово Величество с истории за проницателността, смелостта и честността му.

Едуар стана и поздрави братовчед си с роднинска целувка. Навара, половин глава по-нисък от него, набит и в обикновени дрехи, бледнееше пред стройния херцог на Анжу, облечен в смарагдова китайска коприна, извезана с десетки златни рибки.

– Добре дошъл, братовчеде – усмихна се Едуар.

– Чух, че сте силен съперник на тенис – каза Навара. – Предпочитам да се изправя срещу вас на игрището, отколкото на бойното поле.

– Ще уредим мач. – Едуар сложи длан върху рамото на Анри и го обърна към мен. – Майка ми, кралицата.

Навара насочи топлия си, прям поглед към мен.

– Кралице.

Тръгнах бързо към него и го прегърнах.

– Съжалявам, че изгубихте майка си – прошепнах му. – Беше ми скъпа приятелка.

При тези думи той ме притисна по-силно в обятията си и се отдръпна с овлажнели очи.

– И мама ви обичаше, кралице.

– Леля Катрин – поправих го и го целунах по устните.

Той се засмя, разсейвайки общата ни скръб.

– Лельо Катрин, така и не успях да ви благодаря за "Риналдо". Препрочитал съм я сигурно сто пъти. Много ми хареса!

– Помните след толкова години! – учудих се аз. Улових го за ръката и деликатно насочих вниманието му към вратата. – Не сте били толкова път обаче просто за да поговорите със старата си леля.

Марго влезе – тъмнокосо, тъмнооко видение в тъмносин сатен, обшит с ефирна коприна, проблясваща в синьо и във виолетово. Ловка кокетка, тя вирна брадичка, та шията ѝ да изглежда дълга като на лебед, наклони глава и се усмихна игриво на Анри. Искрено омаян, той сведе глава, смутен, че сме прочели похот в погледа му.

– Кралю! – Марго направи лек реверанс и протегна ръка, бяла и мека като кадифе.

Навара я докосна с устни. Изправи се, възвърна самообладанието си, и попита:

– Ваше Височество, дали и днес ще ме надбягате както някога?

Тя се засмя.

– Най-вероятно, Ваше Величество. За жалост в момента съм окована – посочи тежките поли.

– О! – възкликна той с престорено разочарование. – Надявах се да се състезаваме след вечеря.

Тя се засмя и го придърпа, за да го целуне целомъдрено по устните, както подобава на братовчеди. После поздравихме принц Конде – приветствията бяха по-резервирани и от двете страни. Чак тогава се преместихме в трапезарията.

Анри се оказа очарователен събеседник; край масата все по-често избухваше смях. След вечерята го изведох на балкона с изглед към Сена. През последната седмица лятото бе нахлуло в Париж с отмъстителна непреклонност и от калната река не долиташе ветрец, а само слаб мирис на разложение. Анри обаче се облегна на парапета и се вгледа замечтано в Сена и в града.

След известно време проговорих нежно:

– Майка ви спомена, че си ми писал писма, но не ти е разрешила да ги изпратиш.

Изражението на Анри не се промени, ала долових внезапна предпазливост. Сви рамене.

– Уплаши я младежкото ми въображение, предполагам. Задавах въпроси, които ѝ се струваха непонятни.

– Онзи ден, когато гонехте топката за тенис... – напомних му, – сякаш и двамата си въобразихме едно и също. Греша ли?

Той не отговори веднага.

– Мама бе обсебена от Бог и греховете. За разлика от събратята ми хугеноти аз не съм дълбоко религиозен. Бих се до тях, защото вярвам в каузата им. Колкото до мен – вярвам на очите си, които виждат земя, небе, хора, зверове.

– И кървави видения? – настоях.

Той извърна глава.

– И видения как ужасна смърт застига другарите ми.

– Не виждам лицата им, но напоследък сънищата ми са по-лоши. Винаги съм ги смятала за предупреждение, за надзъртане в бъдеще, което може да се промени. Ако не вярвате в Бог обаче, сигурно ви се струват безсмислени.

Той ме погледна сериозно.

– Вярвам, кралице, че този брак ни предоставя възможност да унищожим Франция или да я спасим.

– Удивително е как и двамата сме стигнали до едно и също заключение – констатирах аз.

Проницателните му очи се впиха още по-настойчиво в мен.

– Дойдох тук въпреки предупрежденията на съветниците и приятелите ми, които се опасяват, че сватбата е коварен капан. Дойдох, защото не с разума, а със сърцето си вярвам, лельо Катрин, че и двамата видяхме предстоящото зло и искаме да го предотвратим.

Вдигнах ръка, натежала от желязната Глава на Горгоната, и я отпуснах върху рамото му.

– Заедно ще го спрем – заключих и се обърнах, чула стъпките на принц Конде и камериера, дошли да търсят своя крал.

Първият августовски ден настъпи с душен зной – зад древните стени на Лувъра маранята надвисваше като черни, гърчещи се призраци над паважа. Вратата към кабинета ми без прозорци стоеше винаги отворена – не само с надеждата да улови бриза, но и за да пропуска постоянния поток от гости, съветници, шивачки. Една сутрин седях зад писалището си срещу кардинал Дьо Бурбон – чичо на младоженеца и брат на безгръбначния Антоан дьо Бурбон, от когото кардиналът отдавна се бе отрекъл. Духовникът се отличаваше с възхитително постоянство и завидно здраве – на петдесет години нямаше нито един бял косъм.

Обсъждахме сватбения ритуал – отвън и вътре в катедралата – когато по рамката на вратата почука страж.

– Кралице, испанският посланик чака пред кабинета ви. Настоява за незабавна аудиенция на четири очи.

Сключих вежди. Не познавах добре новия посланик Диего де Сунига, но предшественикът му проявяваше склонност към свръхдраматични излияния. Дон Диего навярно не му отстъпваше.

Станах и излязох в коридора, където Сунига стоеше с шапка в ръка пред входа на покоите ми. Беше дребен мъж на средна възраст със сурово лице и черна като въглен коса, пригладена назад с помада и оредяла над слепоочията.

Погледнах го без усмивка.

– Какъв въпрос, дон Диего, е толкова спешен, та налага да прекъсна срещата си с кардинал Дьо Бурбон?

Той отвърна с небрежен поклон. Изглеждаше гневен, сякаш той е обиденият.

– Военно действие срещу Испания, кралице, извършено от Франция.

Втренчих се в него. Той задържа войнствено погледа ми. Тесният коридор на Лувъра гъмжеше от прислужници, придворни и гости на Навара.

Докоснах ръката на Сунига.

– Елате.

Поведох го към съвещателната зала и седнах на стола на краля до дългата овална маса.

– Говорете, дон Диего. Как Шарл е оскърбил бившия си зет?

Сунига вдигна изненадано вежди, осъзнал, че наистина не знам какво има предвид. Пое си дълбоко дъх.

– На седемнайсети юли пет хиляди френски войници – хугеноти – нахлуха в Испанска Нидерландия под командването на сеньора на Жанлис. За щастие офицерите на крал Филип бяха подготвени за предстоящото нападение и пресрещнаха силите ви. Оцеляха малцина, сред тях и Жанлис. Извинете ме за откровеността, но ви съветвам да поговорите с Негово Величество, защото нашествието нарушава договора му с Испания и по същество е равносилно на обявяване на война.

Закрих с длан устните си да сдържа проклятието, напиращо да се излее от тях. Колини! Лукавият, арогантен кучи син най-безочливо бе дръзнал да изпрати тайно войски в Нидерландия с надеждата да пожъне победа и да убеди Шарл да подкрепи безумната му стратегия.

– Това е дело на предател! – казах с разтреперан глас. – Франция не би нахлула на испанска земя. Уверявам ви, дон Диего, че Шарл нито е знаел, нито е одобрил посегателството. Ще се погрижим отговорният...

Сунига пое нечуван риск да прекъсне кралица.

– В момента отговорният е пред покоите на краля. Чака за аудиенция. Срещата несъмнено ще е сърдечна. Казват, че Жанлис носел лично препоръчително писмо от краля.

Станах.

– Невъзможно – прошепнах.

– Истина е, кралице.

Излязох от съвещателната зала и тръгнах по задушния коридор край потни, покланящи се тела и стъписани хугеноти в черно и бяло. Спрях пред затворените врати на кралските покои, пред които се бе събрала малобройна група.

Видях Колини – отпуснал ръка върху рамото на хугенотски благородник със сипаничаво лице и гъста червена коса; черна копринена препаска поддържаше ранената му ръка. Придружаваше ги и младият принц Конде, за пръв път искрено усмихнат.

Анри Наварски тъкмо пристъпваше към тях. Той прегърна Колини и го целуна другарски по двете бузи. Адмиралът представи Навара на непознатия, който понечи да коленичи, но Анри го вдигна на крака. Двамата се прегърнаха – внимателно, заради раната на непознатия – и се целунаха. После се впуснаха в оживен разговор.

Пак виждам предателство, спомних си думите на Руджиери.

Прекрачих напред към мъжете и пренебрегнах поклоните им. Не поздравих дори Навара. Очите ми бяха впити в непознатия.

– Кажете ми, сър, със сеньор Жанлис ли имам честта да разговарям? – попитах.

Другите застинаха. Непознатият раздвижи бавно устни. След известно време произнесе думите.

– Да, Ваше Величество.

– А! – посегнах към черната препаска и задържах ръка над нея. – Тежка ли е раната ви, сър?

Лицето и вратът на Жанлис почервеняха.

– Съвсем не, кралице. Почти е заздравяла. Нося това – кимна към препаската – единствено защото докторът настоява.

– Слава богу, че не ви е сполетяла горчивата участ на съратниците ви. – С глупавата усмивка на суеверна жена доверих: – Несъмнено се дължи на талисмана, който носите.

Бях разбрала – с по-дипломатични изрази от устата на мадам Жонди – че хугенотите ме смятат за вещица, продала душата си на Дявола.

– Талисман ли? – той се озърна объркано.

– Препоръчителното писмо, с което Негово Величество подкрепя начинанието ви. У вас ли е сега?

Той погледна отчаяно към Колини, но очите на адмирала не разкриха нищо. Жанлис или усети решимостта ми, или го сполетя моментна загуба на разсъдък.

– Да – кимна той.

Протегнах очаквателно ръка, докато той се бореше с препаската и тършуваше в джоба си. Грабнах писмото. Восъкът с кралския печат бе счупен; влажният, смачкан пергамент изглеждаше, сякаш е пропит с потта на Жанлис.

Бариерата, удържаща пламтящия ми гняв, се срути, щом разгърнах писмото, прочетох го и видях подписа на сина си. Без да продумам, загърбих мъжете и, стиснала писмото, застанах пред двамата стражи, преградили входа пред кралските покои.

– Отстъпете – заповядах им.

Те не се подчиниха, но аз се промуших силом между тях и блъснах отключените – за щастие – врати. С маршова стъпка подминах прислужниците и благородниците и влетях в кралските покои, където Негово Величество Шарл IX клечеше върху цукалото си, а един от придворните му четеше поезия на глас. Погледнах господина и той веднага захлопна тънката си книжка и напусна стаята. Затръшнах вратата след него и, размахала писмото, тръгнах към Шарл.

– Глупак! – просъсках. – Глупак на глупците!

Шарл дръпна несръчно панталоните си нагоре с дясната ръка, а с лявата плъзна капака върху гърнето. Бе свикнал да излива гнева си върху света, но рядко го наблюдаваше у другите и още по-малко у майка си. Вдигна отбранително ръка и се присви.

– Пет хиляди френски войници, загинали в служба на една абсолютна глупост! – изкрещях аз. – И испанският крал е разбрал за тях преди мен! Днес посланикът му дойде да ме предупреди, че Филип смята тази... тази лудост в Нидерландия за военна атака.

– Какво толкова? – сопна се немощно Шарл.

– Какво толкова ли? – повторих поразена. – Съвсем ли полудяхте, та си въобразихте, че можем да спечелим една война с Испания?

– Адмиралът смята, че можем – осмели се той. – Не ме обиждайте, мамо.

Сниших глас.

– Мечтаете за военна слава, но няма да я пожънете в зле обмислена война. Ще пожънем поражение и срам. Хората ще въстанат срещу вас и ще сложат хугенот на трона.

– Колини ме обича – възрази Шарл. – Обича и Франция. Войната срещу един общ враг ще обедини държавата.

– Живяла съм дълго, сине, и знам какво е донесла войната с Испания на тази страна. Дядо ви е претърпял тежко поражение, а баща ви е бил пленник четири години. Армията на Филип е твърде силна. Не разбирате ли как ви заблуждава Колини? Как се опитва да ви настрои срещу мен?

Шарл сключи челюсти, очите му се обърнаха нагоре като на безумец.

– Адмиралът ме предупреди, че ще кажете така. Не е естествено една жена да притежава толкова власт. Отдавна узурпирате трона ми.

Стиснах зъби и преглътнах горчилката, която думите на Колини, повторени надлежно от Шарл, надигнаха в гърлото ми.

– Щом сте убеден, че войната с Испания би обслужвала интересите на Франция, адмирал Колини е длъжен да представи предложението си пред Кралския съвет – казах тихо. – Членовете му ще го одобрят или отхвърлят. Ако доводите на адмирала са разумни, ще получи подкрепа. Защо да не обсъдим въпроса открито с всички? Невъзможно е да се води тайно война.

Шарл кимна замислено.

– Ще кажа на адмирала. Ще подготвим стратегия.

Тонът ми веднага се разведри.

– Добре. Но имайте предвид едно.

Той свъси въпросително вежди.

– Длъжен сте да се съобразявате със съветниците. Приемат ли предложението на адмирала, водете войната си открито. Отхвърлят ли го, забравете окончателно идеята.

– Добре – кимна той след известен размисъл.

– Отлично! Ще уведомя членовете на Съвета и ще насроча дата за срещата. Разчитам на вас да съобщите на адмирал Колини да подготви аргументите си.

Излязох от покоите на Шарл с фалшива усмивка. Тя се разливаше по лицето ми и когато пристъпих в коридора, където Колини и Жанлис продължаваха да разговарят с Навара.

Колини се обърна пръв и ме поздрави с поклон. Усмихнахме се, макар че несъмнено бе чул виковете ми. В очите му съзрях самодоволно предизвикателство – чакаше да си отида, за да влезе при краля и да говори насаме с него.

Навара също ми се усмихна. Извърнах поглед, неспособна да понеса неговия.

Четирийсета глава

Кралският съвет се събра осем дни преди сватбата. През цялата нощ валя дъжд и неделната сутрин не донесе промяна. Въпреки пороя прозорците бяха открехнати, за да пропускат знойния въздух, който забулваше с пара стъклата и размекваше купчината листове в дясната ми ръка.

Заех почетното място на дългата овална маса в съвещателната зала. От двете ми страни седнаха Едуар и маршал Таване – шейсет и три годишен, напълно оплешивял и почти беззъб. Таване се бе сражавал до Франсоа I в битката край Павия и го бяха пленили с краля. На бойното поле бе изгубил зрението на лявото си око, което сега блуждаеше постоянно, винаги в дисонанс с дясното. Обичах Таване, защото веднъж бе предложил да убие Диан дьо Поатие заради арогантността ѝ. Обичах го още повече, защото бе помогнал на Едуар да извоюва победа край Жарнак.

До Таване седеше неговият връстник и съратник маршал Козе, служил ми по време на войните като свръзка с Жана. За разлика от Таване Козе все още изглеждаше безупречно със спретнато подстригана бяла брада.

Срещу Козе седеше елегантният херцог на Невер, дипломат на име Луи Гонсага, роден в Тоскана, но образован в Париж. Като млад Гонсага се бе сражавал с Монморанси край Сен Куентен. Болният от подагра възрастен херцог на Монпансие, чиято съпруга преди години се числеше към шайката красавици на крал Франсоа, бе последният член на Съвета.

Адмирал Колини влезе с няколко минути закъснение с шеговита забележка, че Бог е отредил неделята за почивка, ала навярно ще му прости, понеже "тук ще се върши угодна Богу работа". Благочестивото му изказване бе посрещнато с мълчание и бумтеж на далечна гръмотевица.

Силен повей на вятъра разлюля пламъците на лампите.

– Господа – подхванах аз, – адмирал Колини ще ни представи стратегията си за война, след което ще гласуваме.

– Преди пет години – започна той – генералът на крал Филип, херцогът на Алба, завзе Нидерландия. Оттогава жителите ѝ са подложени на нечуван терор. Десет хиляди са избити единствено заради желанието им да служат на Бог, както смятат за редно. – Обърна се към мен. – Вие, кралице, винаги се застъпвате за толерантност. Нека Франция се опълчи на тиранията в името на свободата! Не се ли притечем на помощ на невинните на север от нас, ще се пролее кръвта на още десетки хиляди. Умолявам ви да спрете кървавия потоп.

Занемях. Колини се бе позовал брилянтно на възгледите ми и ме беше трогнал. Нещо повече – досегнал бе най-тъмните ми страхове, сякаш знаеше за ужасните ми видения. Невъзможно, помислих си, ала си спомних Навара, облегнат на парапета и втренчен в остров Сите. Виждам как жестока смърт застига другарите ми.

Впих очи в помътнялата лъскава повърхност на масата, за да притъпя горчивината, надигнала се у мен. Овладях се и погледнах към адмирала.

– Желанието да им помогнем е едно, съвсем друго – неизбежният факт, че Франция не разполага с необходимите сили да срази Алба. И хугенотите, и кралската армия претърпяха тежки загуби. След дългогодишната гражданска война страната е на ръба на банкрута. Чисто и просто нямаме нито войници, нито оръжия, нито средства да нападнем толкова могъщ противник. Дори да пробваме, невинните жертви, за които говорите, ще загинат заедно с хиляди французи.

– Нищо подобно няма да се случи – възрази бързо Колини. – Няма да се бием сами. Принцът на Оранж ще ни подкрепи. Осигурил е и помощ от Англия и Германия.

– Вече се случи – напомних му. – Загинаха пет хиляди наши войници. Проля се френска кръв.

– Войната с Испания е неизбежна – отвърна адмиралът. – Ще я поведем сега, в Нидерландия, или на своя земя, когато Филип най-после се поддаде на изкушението да разшири империята си с наши земи. Ето защо трябва да ударим сега, докато имаме подкрепата на Оранж, Англия и германските принцове.

Прекъсна го тихият дрезгав глас на Таване.

– Виждал съм двамина крале да започват война на чужда територия с надеждата да я завладеят. И на тях им бяха обещали подкрепа. В крайна сметка претърпяха поражение и бяха принудени да се върнат във финансово опустошената си страна. Война на чужда територия ще погълне повече животи и злато, отколкото имаме.

– В Сен Куентен се бих редом с Монморанси. Бях още младеж с жълто около човката – додаде разпалено Гонсага, херцог на Невер. – Втурнах се в битката, предвкусвайки лесна победа. Вразумих се, когато испанците ме заловиха заедно с генерала и мнозина други.

– И аз се сражавах в Сен Куентен – промърмори троснато Колини.

– Да, да, отговаряхте за защитата на града, доколкото си спомням – кимна пренебрежително Гонсага. – Как да ви се доверим да поведете войниците ни отново, след като нечия глупост вече обрече пет хиляди на смърт?

Всички в залата заговориха едновременно. Гонсага жегна адмирала с още една обида, а херцогът на Монпансие заобяснява на висок глас каква вреда ще нанесе на икономиката една нова война. Накрая старият Таване им изкрещя да замълчат и попита:

– Адмирал Колини, ще предложите ли нещо друго?

– Да. Негово Величество крал Анри II се вслушваше в мнението на съветниците си и го обмисляше внимателно, ала невинаги му се подчиняваше. Законът обаче задължава крал Шарл да приема безропотно решенията на личните си съветници – разбираема необходимост, когато кралят се възкачи на трона на десет години, ала сега той е мъж на двайсет и две. Обидно е да го принуждаваме да изпълнява волята на Съвета, дори да е в разрез с неговите възгледи. Съзнавам, че съм хугенот, изправен пред католици. Всеки от вас обаче ще се съгласи, че Шарл е крал, защото Бог му е отредил трона. Не е ли така, господа?

Таване и Монпансие кимнаха утвърдително. С Едуар се спогледахме мрачно, а Гонсага не обърна внимание на въпроса с толкова очевиден отговор.

– Накърнява ли волята на Шарл, Съветът накърнява Божията воля – продължи Колини. – А Шарл иска да воюва с Испания.

Ахнах, смаяна от безочието и от дръзката му логика.

Колини ме погледна многозначително.

– Нейно Величество е изумена. Напомням ви обаче, че според салическия закон управлението е мъжка, а не женска работа. И ви питам кой управлява Франция? Кой управлява Съвета? И кой управлява Шарл? Добре е всеки присъстващ тук да потърси истината в сърцето си. Вслушайте се в тихия, правдив Божи глас у вас. Правилно ли е женски страхове от войната да осуетяват желанието на краля ни?

Лицето ми пламна. До мен Едуар изруга тихо.

– Само безумец и простак би се осмелил да говори така на кралицата! – избухна Таване.

Не погледнах нито към него, нито към другите съветници. Взирах се във фанатично разискрените очи на Колини, в лицето му, грейнало от високомерно благочестие, разпалено от вътрешния огън на лудостта.

– Това е свещена война – прошепна адмиралът. – Война за правото на хората да изповядват свободно вярата си. Казвам ви, че сам Бог иска тази война. Единствен Дяволът ви подшушва да не я поведете. Стаята притихна.

– Приключихте ли, адмирале? – наруших мълчанието след миг.

– Да – кимна той със самодоволно изражение.

– Ваше Благородие, Ваше Величество, предлагам да прекратим разискването – намеси се херцог Монпансие. – Адмирал Колини изложи убедително гледната си точка и чу основните ни възражения. Не виждам смисъл да ги повтаряме и да нагнетяваме дискусията. Предлагам да гласуваме веднага.

– Съгласни ли сте, господа? – попитах.

Всички кимнаха. Колини – убеден, че речта му е затрогнала сърцата на съветниците – бе помолен да се оттегли в коридора. На излизане той спря пред прага и ме погледна самонадеяно и победоносно. Гласуването не продължи дълго. Не се наложи да използваме бюлетини, защото членовете на съвета бяха абсолютно единодушни.

Станах и вдигнах длан да възпра мъжете да скочат на крака.

– Искам лично да съобщя решението ни на адмирал Колини.

Излязох сама в коридора. Освен двамата стражи наблизо нямаше никого. Облегнат на отсрещната стена, Колини се молеше, сключил ръце и свел глава. Чу вратата да се отваря и вдигна очаквателно поглед.

Щом зърна лицето ми, по неговото се изписа изненада. Овладя се бавно и чертите му застинаха.

– Трябваше да се досетя, че ушите им са запушени. Все пак сте ги избрали, защото са ви предани – отбеляза той.

– Избрах ги, защото са мъдри – поправих го – и предани на сина ми, роден с характер, неприсъщ за крал. Продължите ли да се възползвате от този факт, адмирале, ще ви прогоня от двореца.

Очите му – яркосини под златните клепки – се присвиха със същото мрачно, горчиво недоволство, което често съзирах у Шарл, Той пристъпи заплашително напред да ми напомни, че е едър мъж, а аз – дребна жена.

Изрече с отчетлив, властен глас:

– Не мога да ви се противопоставя, мадам, но ви уверявам, че ще съжалявате. Откаже ли се Негово Величество да поведе война в Нидерландия, скоро ще се въвлече в друга, от която няма начин да избяга.

Лицето му се надвесваше на сантиметри от моето, ала аз не отстъпих нито крачка назад. Сключих вежди – царствено и безстрашно.

– Посрещнахме ви като гост. А вие дръзвате да ни заплашвате – под покрива на краля – с нова гражданска война?

– Няма да воювате с мен, а с Бог – отсече той.

Обърна ми гръб и се отдалечи. Щом изчезна от погледа ми, затворих очи, въздъхнах и се облегнах на стената.

Под челюстта, ето така, ми бе прошепнала леля Клариса, сключвайки пръстите ми около дръжката на кинжала.

Четирийсет и първа глава

Възложих на храбрия Таване да съобщи на краля решението на Съвета. После дръпнах Едуар настрани и му разказах как ме е заплашил адмиралът.

Убедих херцога на Анжу да ме придружи в имението ни в Монсо на един ден бърза езда от Париж. Тръгнахме веднага, без да информираме краля, за да се изненада от заминаването ни и да предположи, че съм изпълнила заканата си да го изоставя. Надявах се Шарл да се втурне към Монсо, за да ме помоли да се върна. Така щях да го задържа далеч от лапите на Колини поне докато започнат сватбените тържества.

Три часа след срещата на Съвета с Едуар седяхме в каретата и се движехме на юг от оживения град. Дъждът бе спрял. Сивите облаци, прогонени от вятъра, разбудиха изпепеляващото августовско слънце. Улиците отново се напълниха с търговци, благородници, духовници, просяци и хугеноти в черно и бяло, пришълци в католическия град, дошли да отпразнуват сватбата на водача си Навара.

Облегнах се на стената на каретата и се втренчих през прозореца. Умислена, не обръщах внимание нито на протяжната тирада на Едуар срещу адмирала, нито на скимтенето на кученцето му – шпаньол в кошница, украсена със скъпоценни камъни и провесена през врата на сина ми на дълга кадифена връв. Потънала в мълчание, долових как въздухът стана по-сладостен, а громоленето на колелата – по-глухо върху пръстта на провинциалните пътища. Каменните сгради изчезнаха, заменени от тъмнозелените, треперливи листа на късното лято. От шосето пред нас се издигаше мъгла, сякаш ефирни души се виеха към небесата.

Още не бях преглътнала разговора с Колини. Затворих очи в клатушкащата се карета и си представих как леля Клариса стои до мен, потресена, ала безстрашна в разкъсаната си изящна рокля.

– Каква надменност! – възнегодува Едуар. Кученцето в скута му затрепери и той го погали разсеяно. – Мисли се за Мойсей, а ние сме фараонът!

Отворих очи.

– Мисли се за Мисус – поправих го и замълчах, стъписана от подтекста на аналогията си.

Синът ми се втренчи в мен от отсрещната седалка.

– Няма да спре, мамо. Видя очите му. Безумец е. Ние трябва да го спрем.

Поклатих глава.

– Какво да направим? Няма как да го арестуваме сега, преди сватбата. Представете си как ще разбуним духовете – почетен гост е. Ще злепоставим и Навара, и себе си.

От дни не бях си позволявала да мисля за Навара. Обичах го като син – омъжвах дъщеря си за него. Сега ме глождеха съмнения. Идвайки тук, дали е знаел какво планира Колини?

– Адмиралът се надява искрено да изпратим войниците си в Нидерландия – добавих, сякаш убеждавах себе си. – Стреми се да спечели благоволението на краля. Не би ни нападнал сега.

– Да ни нападне ли? – Едуар се приведе рязко напред. – Намеквате, че ни отвлича вниманието, а всъщност иска да ни навреди?

Взрях се в провинциалния пейзаж и си представих парижките улици, наводнени от хугеноти, и Лувъра, по чиито коридори сноват черно-бели свраки.

– Не. Не, разбира се, освен ако...

... ще съжалявате. Откаже ли да поведе война в Нидерландия, Негово Величество скоро ще се окаже въвлечен в друга...

– Ако това не е част от по-мащабен заговор – довърши Едуар. – Ако Колини, Навара и останалите не са дошли тук да заграбят Короната. Свитата на Анри наброява стотици, а хиляди от неговите последователи са се стълпили в града. Странноприемниците в Париж са пълни с хугеноти. Настаняват ги дори в църквите.

Пръстите ми докоснаха тежкия железен пръстен – Главата на Горгоната – и го завъртяха.

– Едва ли са толкова глупави – прошепнах.

– Говорим за Колини, който е достатъчно глупав да тръби на всеослушание как вярва, че Бог го е изпратил тук – напомни ми Едуар и горчиво недоверие разкриви красивото му лице. – Готов е да изпълнява Божиите "повели". Дори да не подготвя революция и да не иска да ни навреди, ще продължи да манипулира Шарл. Длъжни сме да предприемем нещо.

– Сега, когато градът гъмжи от хугеноти сред враждебни католически домакини? – попитах бавно. – Ще предизвикаме метеж!

– Мамо! – Едуар изцъка раздразнено с език. – Не бива да наблюдаваме със скръстени ръце как лудият адмирал ни въвлича във война!

– Ще го обсъдим в Монсо – поклатих глава. – В момента не искам да мисля за това.

Затворих отново очи. Унесох се в дрямка, замаяна от подрусването на каретата. Видях окръгленото като пълна луна лице на пророка: Загърбете нежността и милосърдието.

Шарл пристигна в Монсо посред нощ. По лицето ми се изписа престорен, мълчалив гняв, когато отчаяният крал ме вдигна от леглото. Едва успях да скрия задоволството си обаче, щом той падна на колене, прегърна краката ми и се закле да спазва решенията на Съвета, стига да се върна в Париж.

Настоях Шарл да остане в Монсо с нас цели четири дни. През цялото време с Едуар убеждавахме краля, че Колини го манипулира безсърдечно. Шарл хлипаше като дете или се разпенваше от неудържим гняв. На третия ден обаче се изтощи и започна да се вслушва в доводите ни. Накарах го да ми обещае да отбягва Колини, докато трае сватбеното празненство.

Едва тогава се върнахме в града – на петнайсети август, деня преди годежа. От десети знойното слънце се цъклеше от безоблачното бледосиньо небе – по обратния път впрягът ни вдигаше пелени от прахоляк.

Слязох изтощена от каретата. В Монсо прекарвах дълги дни с Шарл и дълги вечери с Едуар. Часове наред обсъждахме Колини, ала решихме единствено да не предприемаме никакви действия преди сватбата.

Докато се изкачвах по стълбите към покоите си, видях мадам Жонди – все още красива, но изморена и с влошено здраве – да ме чака на най-горната площадка. Не ми се усмихна, а стисна по-силно писмото, което държеше. Протегнах ръка, взех го и счупих печата. Разгърнах листа и вървейки до мадам Жонди, започнах да чета в светлината на лампата ѝ.

Почеркът бе мъжки – не на Сунига, а на херцога на Алба, подложил на безмилостни гонения хугенотите. Датата бе тринайсети август.

Дочетох писмото в преддверието на покоите си. Седнах тежко зад писалището и погледнах към мадам Жонди, която остави лампата до мен.

– Повикай веднага херцога на Анжу. Кажи му, че въпросът е спешен – помолих я аз.

Щом излезе, оброних изморено глава върху писалището, облегнала буза върху хладното дърво. Трептящата лампа хвърляше танцуващи сенки по отсрещната стена. Спомних си внезапно как в деня, когато избягахме от Флоренция, леля Клариса – макар и с наранена китка – седеше зад писалището си и пишеше писма до късно през нощта.

Никаква кръв повече – бях казала на Руджиери. – Никаква кръв, но сега родът Валоа – моята кръв – бе в опасност.

Спомних си очите на конярчето – разширени от уплаха и безмълвно обвинение – и ме изпълни сурова решимост.

На другата сутрин – събота – годежът се състоя в голямата бална зала на Лувъра. Церемонията водеше чичото на младоженеца, кардинал Дьо Бурбон. Пред триста гости Навара и Марго се подготвиха да подпишат брачния договор.

Марго се поколеба на последната страница; стиснала перото, тя изхлипа сърцераздирателно, захвърли го и закри лице с длани. Пристъпих напред и я прегърнах. После се усмихнах на кардинала.

– Нерви – обясних му и прошепнах на Марго: – Не мисли, просто го направи. Веднага.

Сложих перото между пръстите ѝ и сключих ръка върху нейната. Раменете ѝ се разтърсиха от сдържаните сълзи, ала успя да надраска подписа си.

Учтиво пренебрегнал инцидента, Навара не отлепяше благия си, достолепен взор от кардинала. И аз като разколебаната младоженка не намирах сили да погледна към Анри. Напомнях си обаче как нищо не доказва, че той подкрепя адмирала и войната му. Отменях ли сватбата, щях да зачертая всякаква надежда за дълготраен мир и да издам намеренията си да взема мерки срещу Колини.

Прегърнала Марго, останах до нея, докато кардиналът благославяше двойката. После целунах дъщеря си и приветствах Анри с добре дошъл в семейството ми.

– Сега си мой син – казах му аз.

На приема след церемонията улових ръката на херцогинята на Немур, стара приятелка.

– Ще дойдете ли в кабинета ми вечерта? – прошепнах ѝ.

Тя се поклони изискано в отговор. Прекарала целия си съзнателен живот във френския двор, тя се славеше със съвършената си дискретност – качество, на което в момента разчитах дълбоко.

През нощта се усамотихме в кабинета ми зад затворената и залостена въпреки непосилната жега врата. Не бях поканила Едуар, защото не исках да го въвличам, ако разговорът не потръгне добре.

Веейки си с ветрилото, херцогинята седна с ведра усмивка пред писалището. На четирийсет и една години, мека и закръглена, тя не притежаваше природна красота и съответно възрастта сякаш не я променяше. Очите ѝ бяха големи, а носът и устните – дребни; под хлътналата ѝ брадичка се диплеха гънки, дар от баба ѝ Лукреция Борджия. Изскубаните ѝ вежди почти не се виждаха.

Родена във Ферара с кръщелно име Анна д'Есте, отрасла там, докато на шестнайсет се омъжила за Франсоа, херцог Дьо Гиз. Бързо усвоила тънкостите на дворцовия живот и се оказала способна партньорка на амбициозния си съпруг. Когато шпионинът на Колини уби Франсоа, овдовялата херцогиня не се оттегли тихо от светския живот. Кипнала от гняв, тя настоя Колини да бъде осъден за убийството и заля краля с петиции. Накрая ядосаният Шарл провъзгласи адмирала за невинен и ѝ забрани да повдига отново въпроса. Като сина си Анри дьо Гиз обаче, наследил титлата херцог от покойния си баща, тя не криеше колко презира Колини и го клеймеше разгорещено при всяка възможност. Преди шест години се омъжи за Жак дьо Савой, херцог на Немур – католик с непоклатими убеждения, сражавал се храбро срещу хугенотите.

– Анна, разбирам колко ви е трудно да се усмихвате любезно в компанията на хугеноти – подхванах на тоскански, за да подчертая личното, деликатно естество на разговора ни. – От името на краля ви благодаря за безупречната вежливост в присъствието на адмирал Колини.

– Той все пак е убиец, Ваше Величество. Днес имах чувството, че се намирам в змийско гнездо. – Произнесе думите тихо и с абсолютно спокойствие, сякаш обсъждахме съвсем обикновена тема. – Моля се само да не навлече страдания на Негово Величество и Франция.

– Именно затова поисках да говоря с вас. Осъзнах, че адмиралът наистина възнамерява да навреди на Негово Величество – споделих аз.

Тя не трепна.

– Не съм изненадана – кимна невъзмутимо.

– Тогава няма да се изненадате и че адмирал Колини е нарушил кралската забрана да се изпратят войници в Нидерландия.

Тя затвори рязко ветрилото.

– Адмиралът се хвали на всеослушание, че ще замине за Нидерландия още щом приключат сватбените тържества. Щял да застане начело на много войници, които сега са тук, в Париж, въоръжени до зъби. Страхувам се, Ваше Величество, за сигурността на краля.

– И аз. – Поех си дълбоко дъх и продължих: – Негово Величество вече няма да защитава адмирала от справедливото наказание, което заслужава.

Облегнах се назад и я погледнах изпитателно.

За няколко секунди тя застина като портрет. После впи очи в дланите си, едната, от които държеше втрилото. Вдигна глава с просълзени очи.

– Чаках дълги години. Заклех се пред душата на покойния си съпруг да отмъстя за него.

– Трябва да стане на двайсет и първи, деня след сватбените празненства. Сутринта ще има среща на Съвета, на която адмирал Колини несъмнено ще присъства. – Замълчах. – Кралят и кралското семейство не бива да се замесват.

– Разбира се – прошепна тя. – Това ще е катастрофално за Короната.

Посочи, че родът Гиз ще поеме вината за убийството. То ще се приеме като резултат от кръвна вражда, инцидент, за който кралят не носи отговорност.

– Ще защитя вас и семейството ви от ответни удари, но е добре синът ви да напусне града след покушението. Утре сутринта ще ви извикам, за да обсъдим подробностите. Тази нощ не говорете с никого, освен със сина си. Обмислете как да постигнем сполучливо целта си.

Отпратих я и излязох в преддверието да намеря мадам Жонди.

– Ще поканите ли херцога на Анжу в кабинета ми? – помолих я.

Тя излезе, а аз се върнах в тясната, душна стая. Оставих вратата отворена и седнах зад писалището. Взрях се в ръцете си и се учудих колко са неподвижни. За разлика от Анна д'Есте аз не отроних нито една сълза.

Нощта не донесе прохладен ветрец, само душна влага, която ме затискаше в спалнята, където лежах, отметнала завивките. Щом тъмното небе най-сетне изсветля, станах и изпратих мадам Жонди да покани Анна д'Есте и сина ѝ херцог Дьо Гиз да ме посетят възможно най-рано.

Последваха сватбените приготовления. С Едуар – отличаващ се с непогрешим художнически усет – отидохме в покоите на Марго да проверим как пришиват скъпоценните камъни върху сватбената рокля и ослепителната синя мантия с шлейф. Очите на дъщеря ми бяха зачервени и подпухнали, но се престорих, че не ги забелязвам. Когато и последните диаманти заеха местата си, Марго застана пред огледалото и се взря удивено в отражението си в цял ръст.

Едуар не се стърпя и скочи от стола.

– Неотразима сте! Ще бъдете най-красивата кралица на света!

Улови ръцете ѝ и я целуна по устните – прекалено дълго, помислих си, по-дълго, отколкото се полага на брат. Марго поаленя и се разкикоти точно както когато Анри дьо Гиз флиртуваше дръзко с нея.

Щом ѝ сложиха мантията, три принцеси – една от рода Гиз и две от рода Бурбон – влязоха в стаята да се упражняват да носят шлейфа, толкова дълъг, че едното момиче държеше края му в спалнята на Марго, другите две придържаха средата му в преддверието, а Марго излезе засмяна от покоите си и тръгна по коридора, преди шлейфът най-сетне да се опъне и да се надигне от пода.

Оставих я да се забавлява с трите млади принцеси и поведох Едуар към кабинета в покоите ми, където ни чакаха Анри дьо Гиз и майка му.

Деловият ни разговор продължи по-малко от четвърт час. Семейство Гиз притежаваха имение недалеч от Лувъра – на Рю дьо Бетизи, където по стечение на обстоятелствата се намираше градският дворец на Гаспар Дьо Колини.

С очи, озарени от студен огън, херцог Дьо Гиз обясни:

– Колини минава край къщата ни всяка сутрин, когато отива на среща с краля, а следобед се връща по същия път.

Съдбата ти се усмихва, Катрин.

– Има прозорец – уточни Анна, – откъдето може да се стреля.

– А стрелецът? – попитах.

– Морежер – отвърна херцогът.

– Познавам го – кимна Едуар. – По време на войната се внедри в армията на хугенотите – обърна се към мен и обясни, – за да убие Колини. Не успя да стигне до адмирала и застреля един от най-близките му приятели – Дьо Муи. Навремето Дьо Муи бил учител на Моревер, но той дръпнал спусъка, без да се поколебае.

– Хладнокръвен е – одобрих. – Отлично! Остава въпросът за времето. Не бива да помрачаваме сватбените празненства. Те приключват на двайсет и първи. Ще свикам среща на Съвета на другата сутрин и ще поканя Колини да присъства. Ще ви съобщя точния час по пратеник. Кажете на мосю Моревер да се подготви, защото вероятно няма да имаме втора възможност.

– Много добре – отвърна младият Гиз. – Ала преди това смирено ще помоля Негово Величество...

– Обещавам кралят да ви защити. Тайно, разбира се. Съветвам ви обаче да напуснете Париж веднага след убийството, дори по-рано.

След като изпратихме херцога и майка му, Едуар ми даде знак да остана, за да го изслушам.

– Положението в Париж е критично. Разположих няколко отряда по улиците, за да въдворяват ред, но нашите приятели Дьо Гиз създават неприятности. Повечето свещеници в града открито хулят хугенотите и настройват католиците срещу тях. Да се надяваме, че покрай сватбата хората ще се разсеят и ще забравят омразата.

Разгърнах ветрилото си и го размахах трескаво. Стаята ми се стори нажежена като пещ.

– Дано – отвърнах кратко.

Надвечер придружих Марго до двореца на кардинал Дьо Бурбон, където щеше да прекара нощта. Когато каретата изтрополи по древния скърцащ мост към остров Сите, Марго погледна назад към Лувъра и избухна в сълзи.

– Скъпа, утре ще спите у дома. Промяната ще е нищожна.

– Само дето ще съм съпруга на хугенот и ако избухне нова война... Нито съпругът ми, нито семейството ще ми вярват.

Имаше право, разбира се. Със свито сърце я прегърнах и избърсах мокрото ѝ от сълзи лице.

– Сладкото ми момиче, няма да има нова война, обещавам ви – целунах я и с по-ведър тон добавих: – Знаете ли, че презирах баща ви в деня, когато се омъжих за него?

Тя спря да хлипа и ме погледна, сбърчила чело.

– Шегувате се, мамо.

– Не. Вярно е. Бях влюбена в братовчед си Иполито – усмихнах се аз, спомнила си младежкото увлечение. – Беше висок, красив, по-голям от баща ви и далеч по-изискан. И казваше, че ме обича.

Марго потупа носа си с кърпичка.

– Защо не се омъжихте за него?

Въздъхнах.

– Защото чичо ми, папа Климент, имаше други планове. Изпрати ме във Франция, за да получи престиж и политическа подкрепа. Когато се оженихме, баща ти бе едва на четиринайсет – свенлив и неопитен. Ненавиждаше ме, защото бях чужденка от непозната земя. Все още не бяхме се научили да се обичаме. Сега се радвам, че не се омъжих за Иполито. Той беше безразсъден, глупав и... лъжец. Не ме обичаше. Искаше просто да ме използва като пионка в политическите си машинации.

Марго ме слушаше ококорена.

– Звучи ужасно, мамо!

Кимнах.

– Ужасно е. Важно е да разберете, Марго, че мнозина ще се опитват да ви използват, за да постигнат личните си цели. За щастие Анри Наварски не е такъв човек. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Дори сега да не оценявате Анри, с течение на времето ще го заобичате, ако отворите сърцето си.

Марго се облегна назад със замислено изражение. И двете бяхме изтощени. Потънахме в мълчание, унесени от клатушкането на каретата.

С престорена небрежност наруших тишината:

– Загрижена съм за брат ви Едуар. С Шарл се ненавиждат. Кралят винаги се противопоставя на по-малкия си брат. Едуар неведнъж е признавал пред мен колко му се иска да има полезен шпионин, пред когото кралят да отваря сърцето си. Вие сте близка и с двамата, дъще. Едуар споменавал ли ви е нещо подобно?

Лицето на Марго пламна. Тя се обърна и се втренчи през прозореца с очи, толкова гузни, че затворих моите, за да не виждам повече.

Смятах Марго за дар – дете, неоткупено с кръв. Надявах се, че небето ми я е изпратило, за да поправя злото, с което бях заплатила живота на братята ѝ.

Сладка Марго, покварили ca me.

Останалата част от пътя изминахме в мълчание.

Четирийсет и втора глава

В събота ме събуди възторжен хор от църковни камбани, призоваващи гражданите на Париж да станат от леглата и да се подготвят за празничния ден. Отидох до отворения прозорец с надеждата за полъх утринна прохлада. Изгряващото слънце обаче вече обезцветяваше небето. Дворът на Лувъра гъмжеше от коняри, украсяващи с ярки раковини конете за кралските впрягове. Гласове и стъпки оживяваха и двореца.

Не след дълго започна ритуалното обличане – свалиха нощницата ми и я смениха с долна риза от тънък лен, последвана от две обемни кринолинени фусти и безмилостно пристегнат корсет с дървени ребра. Облякох тъмновиолетовата рокля и застанах с разперени ръце да ми пришият широките ръкави. Вчесаха косата ми назад, сплетоха я и я увиха на дебел кок на тила ми; покриха я с френски воал с диадема от пурпурен атлаз, извезана по краищата с десетки перли. Докато пришият дантелата върху корсета, вече се топях. Когато наместиха диадемата, бях подгизнала.

Провесиха на врата ми няколко дълги перлени наниза, сложиха ми диамантени обеци. Мадам Жонди обяви, че съм готова. Слязох в двора, където Едуар и Шарл наблюдаваха как украсената с панделки карета на Навара минава през портата.

Синовете ми носеха жакети от бледозелена коприна със сребърна бродерия. Едуар бе добавил шапка без периферия с паунови пера и перли с размера на малини. Херцогът на Анжу изглеждаше в добро настроение, кралят – мрачен и разсеян.

Качихме се в каретата си и прекосихме моста, проправяйки си път през нетърпеливата, любопитна тълпа, сред която се открояваха черни ята хугеноти. С херцога на Анжу махахме през прозореца, а Шарл се криеше навъсен в ъгъла.

Не след дълго влязохме в епископския дворец до "Нотр Дам". Кардинал Бурбон ни поздрави, вече придружен от Анри, облечен в бледозелена коприна със сребърно везмо като синовете ми. До краля на Навара стояха менторът му Колини и братовчед му Конде. Адмиралът и Конде бяха наконтени в еднакви дрехи – жакети от тъмносин атлаз, обточен със златисто кадифе, и тесни панталони от син сатен с червени ивици. Колини се вълнуваше – ту се смееше и потупваше Навара по рамото, ту бършеше просълзените си очи. Изглежда не забелязваше необщителността на краля, който отбягваше погледа му.

– Гордея се с Анри, все едно ми е роден син – заяви адмиралът. – Гордеех се колко смело момче е, а още повече се гордея какъв мъж стана. Днес той вдъхновява всички хугеноти.

Импулсивно прегърна през рамо младия крал и го целуна по бузата.

Навара отвърна с колеблива усмивка и мълчание. Изглеждаше великолепно в костюма със сребърни отблясъци и с короната с рубини, но напрежението си казваше думата – току триеше длани в жакета си и отговаряше едносрично на въпросите и коментарите. Прие разсеяно ентусиазираната прегръдка на Едуар и не забеляза, че кралят не го поздрави.

Най-сетне заехме местата си пред масивните дървени врати на двореца. Изсвириха тромпети, вратите се отвориха и разкриха множество, възторжено и гръмогласно въпреки жегата.

Най-младите сродници на младоженците – две усмихнати близначки и три плахи момченца – се появиха първи, разпръсквайки розови листа. Следваха ги кардиналът и на известно разстояние – Навара с Конде и Колини от двете му страни.

Щом Анри и придружителите му заслизаха по стъпалата пред двореца, Марго излезе от укритието си с помощничките, понесли дългия шумолящ шлейф. Хиляди диаманти блещукаха по мантията и роклята ѝ; стотици обгръщаха дългата ѝ шия. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени. Разбрах, че цяла нощ е плакала, но се успокоих мислено – малцина щяха да я видят отблизо; тълпата щеше да забележи само роклята, мантията, бижутата и царствените ѝ обноски, присъщи на истинска кралица.

Придружена от братята си и сподиряна от трите принцеси, дъщеря ми слезе бавно по стълбите пред двореца. Вървях на няколко крачки след нея пред останалите принцове и принцеси от родовете Бурбон и Гиз.

В основата на стълбището се намираше входът към галерията, простираща се от кардиналския дворец до висока платформа, издигната върху стълбите пред западната фасада на "Нотр Дам" на едно ниво с входа на катедралата и широка петдесет стъпки, та зрителите, изпълнили площада да я виждат ясно. Галерията се крепеше върху четири дървени колони – семействата на дърводелците се хранеха на корем в годините, когато имаше кралски сватби – свързани с греди и заслонени от брезентов покрив. Отвътре и отвън я украсяваха гирлянди от червени рози и драперии от бледосиня коприна в тон с роклята на булката.

Крачех след Марго с изкуствена достолепна усмивка и подминавах по-дребните благородници, струпани в галерията. Брезентовият покрив ни пазеше от свирепото предобедно слънце, но въздухът вътре представляваше задушлива смесица от розов аромат, пот и прясно нарязана дървесина. През източната страна на галерията нахлуваше ярка светлина и озаряваше великолепния копринен шлейф. Взирах се в него, омагьосана от синята тъкан, диплеща се под лъчите като разбунен, блеснал океан. Миниатюрните диаманти върху нея, пришити на един пръст разстояние един от друг, сияеха под слънцето.

Врявата на тълпата внезапно стихна, сякаш се бях потопила под вода. Възторжените възгласи се превърнаха в приглушени писъци, окуражителните викове – в предсмъртни стенания. Погледнах към безмилостното слънце и не видях радост, а хиляди лица, разкривени от страх и болка.

Поток от кръв шурна изпод пищния син шлейф на Марго и плисна върху глезените на момичетата, които го носеха. Стигна до мен и заля чехлите и края на роклята ми. Потече назад и запълни галерията. Взрях се в благородниците вътре. Престорените им усмивки не се промениха. Те не виждаха кръвта, не чуваха крясъците.

Погледнах надолу към буйния червен поток и си помислих: Ще спре, щом Марго каже "да". Ще секне, след като се венчаят.

Пристъпих напред и тъмното течение погълна стъпалата ми. Виждах кръвта, но не я усещах. Ходилата ми докосваха сухи камъни. Вдишах очи и разтегнах устни в пародия на усмивка. Повече не сведох глава.

Изтърпях дългото шествие през галерията и излязох на слънчевото открито пространство пред платформата до "Нотр Дам".

Обградено с кордон от тежковъоръжени войници, мястото, слава Богу, не изглеждаше окървавено. Анри и придружителите му ни чакаха там. Две стълбища водеха към платформата. Групата на Навара се изкачи по северното, а на Марго – по южното. Срещнаха се в центъра на платформата, където кардинал Бурбон стоеше зад молитвената пейка. Край нея имаше редица столове за почетните гости. Наредихме се пред тях и седнахме, щом кардиналът ни даде знак. Марго и Анри коленичиха до пейката и церемонията започна.

Ритуалът бе сведен до минимум и кардиналът действаше бързо. Не носеше молитвеник, а изрецитира по памет част от Първото послание на свети апостол Павел до коринтяни:

Слънцето напичаше жестоко. Топях се под пластовете атлаз и лен. По челото ми се стичаше пот. Потисках желанието да я избърша. Примижала, забелязах как лицето на кардинала се окръгля, става по-месесто и бледо.

" Стореното от страх сега трябва да бъде сторено от любов, кралице... Няма спасение за тези деца."

Тръснах глава да се свестя от замайването. Постепенно лицето на кардинала възвърна чертите си. Обърна се към Навара:

– Вземаш ли тази жена за своя законна съпруга? За да я обичаш и да се грижиш за нея, докато сте живи?

Отривистият отговор на Навара проехтя над главите на притихналото, затаило дъх множество:

– Да.

Кардиналът погледна към дъщеря ми:

– А ти, Марго, вземаш ли този мъж за свой законен съпруг? За да го почиташ и да му се подчиняваш, докато сте живи?

Тълпата зачака. Марго наведе глава и не продума. След мъчително дълга пауза кардиналът – предположил, че жегата или чувствата са зашеметили младоженката – повтори въпроса.

Марго не отговори. Устните ѝ бяха стиснати плътно, лицето – почервеняло, ала не от горещината. Младоженецът не отлепяше очи от кардинала.

– Проклятие, не изтърпях ли достатъчно? – промърмори Шарл и скочи от мястото си.

Усетих как Едуар се напряга до мен. Кралят приближи до Марго, улови украсената ѝ със скъпоценни камъни корона и раздвижи главата ѝ надолу-нагоре, принуждавайки я да изпълни пародия на утвърдително кимване.

Лицето на Марго се разкриви от унижение и гняв. Облекченият кардинал обаче прие жеста за отговор и обяви двойката за семейство. Тълпата нададе оглушителни възторжени възгласи. Младоженците станаха и кардиналът ги представи на гостите – Анри дьо Бурбон, крал на Навара и принц на Франция, и съпругата му Маргьорит дьо Валоа, кралица на Навара и принцеса на Франция.

Изправих се да прегърна дъщеря си и съпруга ѝ. Щом станах на крака, светлината внезапно помръкна. Погледнах надолу и видях тъмно, разширяващо се петно. След миг цялата платформа се обагри в кървавочервено.

Марго се бе омъжила за хугенотския крал, ала това не беше достатъчно.

Нещо ме подтикна да погледна през рамо. До северния край на платформата, на една ръка разстояние от въоръжен с алебарда швейцарски войник, стоеше Козимо Руджиери. Намираше се до група облечени в черно хугеноти и почти се сливаше с тях; открояваха го само червените сатенени ивици по черните му ръкави и гамаши. Изминалите тринайсет години не го бяха пощадили – синьо-черната му коса сребрееше, раменете му бяха видимо приведени. Сред възторжените зяпачи единствен той не се усмихваше. Взираше се мрачно и напрегнато право към мен.

Прииска ми се да се втурна към него, да го попитам дали и той е видял кървавата река. Не успявах да помръдна обаче, втренчена в лицето му. Едуар ме изтръгна от унеса, шепнейки ми настойчиво, че е време за следващата церемония в катедралата. Навара и приближените му останаха навън, а аз влязох неохотно с другите в църквата.

Когато ритуалът с пълномощника на Навара приключи, се върнахме на платформата, оглушени от хора на петте нотрдамски камбани. Погледнах тревожно към множеството, търсейки Руджиери, ала него го нямаше.

Последва пиршество в кардиналския дворец. След него преситените гости се отправиха към балната зала в Лувъра. Хранех се, танцувах и наблюдавах с безпокойство дъщеря си, която очевидно се бе примирила с участта си – танцуваше и се усмихваше уж искрено, ала старателно отбягваше да среща възхитения поглед на съпруга си.

След неразумното участие в енергично салтарело[5] се връщах към стола си, размахвайки енергично ветрилото, но посланик Сунига улови погледа ми и даде знак да се отдръпнем настрани. След скоковете и сложните завъртания, в които бе участвал и той, по лицето му струеше пот.

– Простете, кралице, не искам да помрачавам празничното ви настроение, но няма как да преглътна възмущението си – подхвана запъхтян посланикът.

– Какво има сега, дон Диего? – погледнах го над пърхащото ветрило.

– Грубиянинът Колини се перчи, че ще се върне с победа от Нидерландия и ще подари на Шарл плененото знаме на Испания. Как да слушам безропотно такива безочливи оскърбления срещу краля ми?

Ветрилото ми замръзна.

– Той е предател и скоро ще плати за престъпленията си срещу нашия и вашия крал – прошепнах. – Ала не днес, дон Диего. Днес празнуваме сватбата на дъщеря ми.

Заинтригувано наклонената глава на посланика показа, че е разбрал отлично какво не изричам и е в негова изгода да забрави разговора ни.

– Благодаря, кралице – той целуна ръката ми. – В такъв случай се извинявам, задето отвлякох вниманието ви от тържеството.

Изкушавах се да чуя лично хвалбите на Колини, но размислих – не исках да ме виждат как ставам свидетел на арогантността му. До края на вечерта седях и слушах музиката, докато повечето гости се разотидоха.

Към края на увеселението измореният Навара се приближи до мен.

– Лельо Катрин, може ли да поговорим насаме? – попита ме той.

– Разбира се – потупах празния стол до мен. – Сега си ми син.

Той седна и ми подаде кадифена кутийка и писмо.

– От мама са. Помоли ме да ви ги дам след сватбата.

Взех ги. Запечатаното писмо бе адресирано до мен с педантичния почерк на Жана. Познавах го добре от множеството списъци с условия, които си разменяхме по време на брачните преговори.

– Ще го прочета по-късно, когато остана сама – казах и го пъхнах в ръкава си.

Отворих прашната кутийка. В нея върху бяла коприна, пожълтяла от времето, се гушеше брошка от голям, съвършен смарагд, обрамчен от гроздове диаманти.

– Изящна е – прошепнах. – Сигурно струва цяло състояние. Не съм виждала обаче майка ви да я носи.

– Нито пък аз – призна той. – Не знам откъде я има, но искаше да ви я подари. Придворната ѝ каза, че написала писмото на смъртното си ложе.

– Благодаря – отроних трогната и го целунах по бузата. Той поаленя. Възползвах се от очарователната му свенливост и попитах прямо:

– Е, ще заминете ли с адмирала за Нидерландия след празненствата?

Очите му се разшириха, но се овладя бързо и сбърчи чело.

– Не – поклати твърдо глава. – Извинявам се за поведението му, кралице. Наистина прекрачва границата. Споделих мнението си, но той не ми обърна внимание.

– И какво е мнението ви?

Чертите на Анри се изостриха.

– Лудост е да провокираме Испания. Ще си навлечем беда. В момента се възстановяваме от дългогодишна война. Време е за изцеление и обновление, а не за разруха.

– Добре казано – съгласих се аз, макар да не му повярвах.

Усмихнатият кардинал Дьо Бурбон, придружен от Марго и Шарл, приближи до нас и се приведе да ми прошепне в ухото:

– Време е, кралице.

Поведох Марго нагоре по стълбите към покоите ѝ, украсени като младоженски апартамент със сатенени индигови чаршафи и драперии от бледосиньо кадифе. С придворните си дами надлежно разпръснах орехи по пода на преддверието. После помогнах да съблекат дъщеря ми и я завих в леглото. Тя придърпа чаршафа над гърдите си и по страните ѝ потекоха сълзи. Прегърнах я крепко.

– Скъпа моя, ще бъдете щастлива, а бракът ви ще ни донесе мир – прошепнах ѝ.

Разчувствана, тя не продума. Излязох в преддверието, където кардиналът и Едуар чакаха с угрижени лица.

– Негово Величество отказва да свидетелства и да потвърди, че бракът е консумиран. Настоява да го заместя – обясни раздразнено Едуар.

Кардиналът поклати глава.

– Това е нечувано. Кралят трябва да подпише договора като очевидец, да удостовери, че актът се е състоял.

– Ще го направи – уверих кардинала и се обърнах към Едуар. – Кажи му, че е длъжен да дойде!

– Казах му, мамо. Отказва – разпери безпомощно ръце Едуар.

– Къде е той? – процедих през зъби.

– В покоите си. Няма да дойде.

Вече бях излязла в коридора. Намерих Негово Величество в леглото, завит до брадичката, но в дрехите, с които бе присъствал на сватбата.

– Ставай, Шарл – троснах му се.

– Няма – проплака той. – Не разбираш, мамо. Никой не ме разбира... Никой, освен Марго. А сега този... този хугенотски кучи син ще ми я отнеме.

– Не се вдетинявай. Ставай! Кардиналът чака – не отстъпвах аз.

Той се просълзи.

– Всички се опитват да ми я отнемат. Едуар, Анри... сега и вие. Не разбирате ли, мамо? Обичам я!

Зашлевих го толкова силно, че главата му се блъсна в таблата на леглото.

– Как смеете! – озъби се той. – Как смеете да посягате на краля?

Понечих да го ударя отново, но той вдигна отбранително ръка.

– Всички правим неща, които ненавиждаме, сине – думите се изляха като порой от устата ми. – Напомням ви обаче, че сестра ви не ви е съпруга. Тя принадлежи на друг мъж и така е редно. Дръжте се като добър брат и спазвайте традицията!

Дълбока мъка разкриви лицето на Шарл.

– Искам да умра – зарида той. – Никой не ме понася, никой не е мил към мен, защото съм ужасен. Какво ще правя без нея?

– Кралю, говорите, сякаш ще я изгубите завинаги. Забравяте, че дори сега тя е под вашия покрив и вероятно ще остане тук години наред. Майката на Анри е покойница и той едва ли ще се застоява дълго в Навара.

Шарл ме погледна с мокро лице. По тъмните му мустаци се бе събрала слуз.

– Не ме ли лъжете?

– Не ви лъжа – отсякох, без да прикривам раздразнението си. – Шарл, ако още веднъж заговорите за нея, сякаш ви е нещо повече от сестра... няма да се задоволя с плесница. Станете и изпълнете дълга си, както подобава на френски крал.

Той дойде с мен, влезе в преддверието и пристъпи разтреперан в покоите на Марго да наблюдава с кардинала как Анри и невястата му изпълняват брачния акт. По-късно кардиналът ми призна, че Шарл през цялото време крил очите си с длани.

Когато излезе от покоите на Марго, кралят ме погледна със зачервени, подути очи.

– Ще го убия – прошепна. – Ще го убия, кълна се в Бог.

Последваха три празнични дни. По-енергичните забавления обаче, включително турнирът, бяха отменени, понеже твърде много участници припадаха в непосилната жега. През последния ден – двайсет и първи – Едуар ми докладва, че е наблюдавал разпра между Колини и краля пред залата за тенис. Колини настоял за аудиенция, Шарл заувъртал: "Дайте ми време да попразнувам. Сега не съм в състояние да обмислям сериозни въпроси."

"Ако не ме приемете незабавно, ще напусна Париж – отвърнал Колини. – Тръгна ли си, ще се окажете въвлечен в гражданска война, а не в схватка на чужда територия."

Чутото принудило Едуар – като генерал-лейтенант – да разположи военни отряди на стратегически места в града, за да предотврати евентуални размирици, подклаждани от семейство Гиз и Колини. Разтревожих се, да не би жертвата ни да напусне твърде скоро града. Адмиралът обаче прие охотно, когато по-късно през деня го поканих да участва в среща на Съвета на другата сутрин. Горкият глупак – наистина вярваше, че ще надделее.

Надвечер, на фона на далечната музика и смеха на участниците в последния бал с маски, се срещнах с Едуар, Анна д'Есте, съпруга ѝ, сина ѝ, херцог Дьо Гиз, и маршал Таване, когото бяхме посветили в тайната за предстоящото убийство. Съпругът на Анна – херцог Немур – обясни, че стрелецът Моревер вече е пристигнал в имението на Рю дьо Бетизи и в момента преценява откъде се открива най-добър обзор към улицата.

По лицата на съзаклятниците се четеше мрачно въодушевление и мимолетно разкаяние. Аз не чувствах нищо, обзета от усещането, че всичко наоколо – разговорът, лицата, музиката и гласовете на празнуващите в балната зала – са нереални.

Същата нощ лежах в покоите, плувнала в пот, и се борех да успокоя разтрепераните си крайници и разтуптяното си сърце. Задъхвах се и в гърлото ми се надигаше пареща горчилка, каквато по време на бременностите ми предхождаше повръщането. Сега обаче нямаше как да се освободя от причината за неразположението. Сега нямаше да родя живот.

Не сънувах, защото не спах. Не спах, защото се страхувах от сънищата, тормозещи ме толкова отдавна. Взирах се в мрака и се молех задушливият въздух над мен да не се превърне ненадейно в кръв, да не ливне върху мен като смъртоносен порой и да ме удави в леглото.

Сега ми се иска да бе станало така.

Четирийсет и трета глава

Петък, двайсет и втори август – деня, когато управлението възобнови работата си – се зазори най-зноен. От предишната неделя не бе валяло. По улиците колелата на каретите и конските копита вдигаха облаци прахоляк. Въздухът тежеше от неизразходвана влага. Смених подгизналата си нощница с долна риза и фусти, които веднага залепнаха по лъщящата ми, мокра кожа.

С Едуар бяхме решили, че през този съдбовен ден е най-добре да се появяваме възможно по-често пред обществото, та да е ясно, че кралските особи са ангажирани с далеч по-ведри събития от убийството. Присъствах на утринната литургия в близката катедрала "Сен Жермен л'Оксероа" с херцога на Анжу и Марго – изтощена, но видимо доволна – както и с всички католици сред почетните гости на сватбата.

С Едуар се върнахме в двореца за срещата на Съвета в девет часа – дойдохме по-рано и Едуар зае мястото на краля на дългата овална маса. Аз седнах до него. Вече бях предупредила Негово Величество, че Колини ще присъства и пак ще настоява Шарл да подкрепи войната в Нидерландия – още по-разпалено, защото съзнава, че рискува да изгуби мълчаливата благословия на краля. В резултат Шарл реши да се скрие малодушно в леглото си и да натовари брат си с председателството на срещата.

Колини пристигна точно в девет – веднага след белокосия херцог Монпансие и преди херцога на Невер и възрастния воин маршал Козе. Последен дойде плешивият и почти беззъб маршал Таване, заслужил си с дългогодишна служба правото да кара кралските особи да го чакат.

Огледах изпитателно Колини, съзнавайки, че го виждам за последен път. Смуглото му лице изглеждаше побледняло след дългото отсъствие от бойното поле; дворцовото охолство бе по-закръглило тялото му. Макар и ловък лицемер, не успя да скрие напълно разочарованието си от отсъствието на краля. Присъствието му не ме разтревожи; изпитах единствено облекчение, че скоро ще е мъртъв. Мразех го само както майка мрази змия, заплашваща децата ѝ; не таях лична враждебност, а желание да защитя своето.

Херцогът на Анжу предостави кратка възможност на съветниците да се оплачат от адската жега и призова за тишина. Колини помоли отново да изложи аргументите си за война в Ниските земи. Във Фландрия, обясни той, точно до северната ни граница, се извършвали зверства. Местоположението улеснявало бързото разполагане на войски там, а победата щяла да ни осигури инерция да продължим напред, към вътрешността на Нидерландия.

Едуар го изслуша със съвършено спокойствие и констатира:

– Въпросът за война с Испания вече бе обсъден и гласуван. Няма нужда да го разискваме отново. Съветниците съгласни ли са?

Кимнахме.

Очите на Колини припламнаха гневно, но по лицето му мигом се изписа непоколебимост. Подготвен за подобна възможност, вече бе взел решение. Срещата се проточи още два часа. Облегнал брадичка върху юмрука си, адмиралът се взираше през прозореца, обмисляйки военната си стратегия. После си тръгна бързо, без да продума.

С херцога на Анжу поехме към трапезарията за открит обяд. Кепенците бяха отворени, а завесите – дръпнати, за да разсейват сумрака в просторната зала с висок таван. Във въздуха висеше прах и искреше в ярките снопове слънчева светлина.

С Едуар седнахме в единия край на дългата маса. Между нас и благородниците, застанали прави наоколо, на дискретно разстояние се редяха стражи. Докато ни сервираха първото ястие, октет изпълни две шеговити любовни песни с щастлив край, изпъстрени с хумористични недоразумения и двусмислия. Тълпата заръкопляска въодушевено.

Щом музиката стихна, градските камбани отбелязаха времето – единайсет преди пладне, часът, когато Колини трябваше да умре. В имението на херцог Дьо Гиз на Рю дьо Бетизи, Моревер вдигаше аркебуза си и се прицелваше.

Погледнах към сина си. Едуар изглеждаше спокоен и невъзмутим, съсредоточен в купата си. Ако Лоренцо, момчето с мъдрите очи от фреската в параклиса на Медичите, ни видеше, почудих се, щеше ли да одобри?

Започнахме да се храним мълчаливо. Усещах остро всяко движение, всеки звук, всеки допир – звънтенето на лъжицата по порцелановата купа, дръжката ѝ, сгряваща се бързо в ръката ми, вълничките върху бульона, надигащи се, щом лъжицата разбуни повърхността му. Черните очи на Едуар сияеха, ръцете му не трепваха.

– Бих искала да заведа Анри в "Блоа" – отбелязах провлачено. – Там ще е по-хладно отколкото в града. Надявам се да заминем, щом отхвърлим неотложните задачи.

– Отлична идея – кимна синът ми. – С радост ще заведа Анри на лов.

Скоро приключихме с първото блюдо. Заради времето нямах апетит и го изпратих недоядено в кухнята. Поднесоха ни второто ястие – едно от любимите ми: змиорка в червено вино – врящо. Парата ме принуди да се отдръпна назад и да развея ветрилото си. Докато изстиваше, с Едуар си разменихме по още няколко безсмислени реплики.

"Моят Едуар – помислих си, – скъпият ми син... нямаше да издържа без теб."

Спомних си поразена чудовищното предложение на Руджиери. Как е възможно да предположи, че ще нараня обичния си син?

Оставиха пред мен поднос със студено шпиковано говеждо и в същия момент забелязах херцога на Анжу да вдига рязко глава. Проследих погледа му. Маршал Таване си проправяше път през скупчените в залата благородници. От всички край масата само той не се усмихваше. Сдържаше обаче вълнението си, за да не привлича вниманието на околните. Впих очи в неговите – предпазливи, напрегнати – и разбрах.

Усмихнах му се с усилие на волята. Той не успя да отговори със същото. Поклони се и поиска разрешение да приближи. Приведе се до ухото ми и заговори толкова тихо, че дори Едуар не го чуваше.

Простреляли адмирал Колини в ръката. Хората му – част от тях стражи, охраняващи го по заповед на Едуар – го пренесли в покоите му в градския дворец на Рю дьо Бетизи.

Усмивката не слезе от лицето ми, замръзнала там от изумление.

– Смъртоносна ли е раната? – прошепнах на Таване.

– Едва ли, кралице.

– Кой друг знае?

– Адмиралът изпрати двама от капитаните си да уведомят веднага краля. Разбрах, че Анри Наварски разговаря в момента с него.

Таване каза още нещо, но туптенето в ушите ми – все по-силно и по-силно като грохот на копита – заглуши думите му. Докоснах ръката на Едуар. Станах и дадох знак на Таване да ни придружи.

Тръгнахме спокойно през просторната зала. Благородниците се отместваха от пътя ни. Повдигнала поли, не поглеждах надолу. Не се налагаше. Вече усещах кръвта.

Ето историята, сглобена от доклада на маршал Таване и от разкази на свидетели:

Веднага след срещата на Кралския съвет адмирал Колини тръгнал да търси краля. За негово неудоволствие Шарл бил в залата за тенис и играел със зетя на Колини – Телини – и с младия херцог Дьо Гиз. Шарл се смутил, а Колини се ядосал, понеже кралят му бил обещал да го изслуша веднага след приключването на сватбените тържества. Адмиралът настоял за незабавна аудиенция на четири очи, кралят отказал, Колини се разярил и си тръгнал.

Излязъл през охраняваната Северна порта на Лувъра и поел към Рю дьо Бетизи. Следвали го четирима хугенотски капитани и десет шотландски стражи. Щом наближил имението на семейство Гиз, той извадил от джоба си очила и писмо от младата си съпруга, родила наскоро. Четял го, когато влязъл в полезрението на стрелеца. В същия миг спрял рязко, защото вървите на обувката му се развързали. Навел се и Моревер стрелял. Оловното топче минало през лявата ръка на Колини и почти откъснало десния му показалец, който увиснал от тънка ивица плът. Адмиралът изгубил свяст.

Хората му го обградили. Всички чули изстрела и разбрали, че идва от съседното имение на семейство Гиз. Трима влезли с взлом в сградата и намерили димящия аркебуз. Моревер бил избягал.

Бях подготвена да се справя с врявата след убийството на Колини, ала не бях обмисляла възможността той да оцелее.

С Едуар влязохме в преддверието на Шарл, където десетина разгневени хугеноти се бяха скупчили толкова плътно, че отначало не видях краля. Чули стъпките ни, мъжете в черно се обърнаха, забелязаха ни и, смръщили вежди, се отдръпнаха неохотно. Шарл седеше зад писалището, а Конде и Анри стояха до него.

Конде ни забеляза пръв и трепна отвратено. Съсредоточен в краля, Навара не регистрира присъствието ни. Превит в стола, Шарл си скубеше косата. По бузите му, поруменели от играта на тенис, се стичаха гневни сълзи.

– Оставете ме! – простена той. – Оставете ме! Не мога да мисля! Защо Бог ме измъчва така?

Започна да блъска чело по писалището.

Навара вдигна глава и срещна погледа ми. По-хладнокръвен от Конде, той не трепна като него, ала съзрях недоверие и прикрита ярост в очите му.

– Кралице, херцог Анжу – поздрави с хладна официозност. – Помогнете ни. Простреляха адмирал Колини, а Негово Величество не е на себе си. Справедливостта обаче трябва да възтържествува! Веднага, преди да избухне насилие!

– Наистина не съм на себе си – съгласи се плачливо Шарл. – Толкова неприятности... – Затвори очи и се заклати бавно напред-назад. – Не издържам.

– От горещината е – успокоих го закрилнически. – От горещината и от неприятната изненада. – Отворих ветрилото си и го размахах пред лицето му. – Чуйте ме, скъпи Шарл.

Той ме погледна ококорено и с абсолютно отчаяние.

– Защо ме измъчват? – простена. – Кажете им да престанат, мамо. Кажете им да се махнат и да умрат!

– Ще престанат, ако помогнете на адмирал Колини – обясних му ласкаво.

– Какво да направя?

– Ще осъдите престъпника, извършил злодеянието – подсказах му, доволна, че хугенотите са очевидци на разговора ни. – Ще заявите, че Короната на всяка цена ще го изправи пред съда. Необходимо е обстойно разследване.

Едуар пристъпи до нас.

– Трябва да подсигурим жилището на Колини – додаде решително той. – Ще прочистя от католици квартала около Рю дьо Бетизи, за да сведем до минимум риска за адмирала и хората му. Ще разположа петдесетима от най-добрите си стрелци около хотела.

– Да – кимна Шарл със звучна въздишка на облекчение, макар очите му да продължаваха да блестят диво. – Да, погрижете се.

– Има ли друго, Ваше Величество? – попитах тихо.

– Да. – Шарл вдиша крака върху стола, уви коленете си с длани и се заклати бавно напред-назад. – Доктор Паре... – Хирургът, опитал се напразно да спаси живота на съпруга ми, сега служеше като личен лекар на краля. – Изпратете Паре в двореца "Бетизи".

– Вече е там – отвърнах.

Шарл внезапно замря и ме погледна.

– Искам да видя адмирала и да го помоля за прошка, задето не успях да го защитя. Ще му покажа, че не съм го изоставил. Ще отида още сега, мамо.

– Имам само една молба, Ваше Величество – казах аз.

Той сключи вежди.

– Да ми позволите да ви придружа с херцог Анжу.

Беше твърде прибързано, разбира се, да посещаваме Колини. Доктор Паре още не бе оперирал раната. Следобед обаче Навара, Конде, десет телохранители, Едуар, кралят и аз се събрахме пред Северната порта на Лувъра. Поканих и стария Таване, ентусиазиран привърженик на заговора за убийство, който все пак запази самообладание да ме придружи и да изразява престорено съчувствие, заобиколен от хугеноти. Навара се държеше вежливо резервирано, а Конде не бе преодолял гнева си и все още не ни продумваше.

Предложих да изминем пеша краткото разстояние до хотела на Колини, та да покажем на хората колко сме загрижени за адмирала. Освен стражите на Навара ни охраняваха и дузина швейцарски войници, телохранители на краля.

Двама стражи вдигнаха дебелото желязно резе, а трима коняри отвориха тежката порта. Войниците около двореца отстъпиха настрани, за да излезем на улицата.

Не след дълго Лувърът остана зад нас и тръгнахме по сгорещения паваж на Рю дьо Бетизи, където минувачите в черно ни забелязаха и заприиждаха към нас като вълна. Едуар и Таване инстинктивно застанаха от двете ми страни, а Конде и Навара – вляво и вдясно от краля.

– Ето я италианката! – изкрещя мъж на не повече от пет крачки от нас. – Посреща приятелите си по флорентински – с усмивка на лице и кама в ръката!

Тълпата изрева в знак на съгласие. Връхлетя ни бъркотия от черен лен и бледа плът. Вляво от мен маршал Таване залитна, рамото му ме удари и ме запрати към Едуар. Швейцарските войници насочиха блестящите остриета на алебардите си към гневното множество.

– Не ги наранявайте! – изкрещях; един фатален инцидент веднага щеше да предизвика метеж.

Кралят, Навара и Конде спряха и погледнаха през рамо към нас. Хората не ги бяха докоснали.

– Пуснете ги да минат! – извика Навара и черният обръч се отдръпна.

Тръгнахме отново напред, вече по-бързо, и стигнахме двореца "Бетизи" без други произшествия. Хугенотите обаче ни следваха неотлъчно и тихите им проклятия се сливаха в зловещ съзвучен ропот.

Около хотела обикаляха петдесет зорки мъже в черно – калени войници с брадясали лица и елегантни благородници. Всички поздравиха Навара с почтителен поклон, а мен и херцога на Анжу измериха със смръщени, каменни погледи. Посланик Сунига имаше право – бяха готови за война, въоръжени с дълги саби и аркебузи. Четиримата постови на стълбите пред входа се потяха под тежки брони. Навара изкачи сам стълбището, каза им няколко думи и те се отдръпнаха да ни пуснат.

Вътре двайсетина войници и благородници се бяха скупчили в слънчевия, задушен вестибюл – някои ридаеха, други говореха на висок глас. Всички изглеждаха разярени. Закрих нос с ароматизираната си кърпичка, за да отблъсна натрапчивата миризма на неизмита плът и наденички, прегарящи върху готварската печка. Хугенотите посрещнаха Навара с обнадеждени, признателни и почтителни изражения и отвърнаха погнусени лица от мен и херцога на Анжу.

Изкачихме скърцащата дървена стълба до втория етаж, зает от просторните покои на адмирала. Стаята бе по-голяма от спалнята ми в стария порутен Лувър, но ниският таван смаляваше помещението; ефекта подсилваха петдесетината мъже, струпали се край леглото на ранения си водач.

Навара вървеше пръв. Другарите му охотно му правеха път, шепнейки благодарности. Единствено предупредителният му поглед ги възпираше да не ми просъскат злостно. Стигнахме до Колини, подпрян на възглавници в легло от изящно резбовано черешово дърво.

Лицето на адмирала бледнееше. Превързаната му дясна ръка лежеше в скута. Доктор Паре се принудил да отреже показалеца, докато пациентът бил в пълно съзнание, и Колини изглеждаше изтощен от болката и кръвоизлива. Русата му коса, потъмняла от пот, лепнеше върху главата; болезнено присвитите му очи не грейнаха, когато ни забеляза. Паре стоеше закрилнически до леглото, белокос и зорък като стар лъв. Прозорците бяха затворени, да не би вятърът да простуди пациента и да предизвика инфекция. Душната стая миришеше на кръв.

– Ваше Величество... – прошепна адмиралът на Навара и повтори думите, щом Шарл пристъпи напред.

– Татко – Навара се наведе и целуна Колини по темето. – Не съм спрял да се моля, откакто чух новината. Поносима ли е болката? Лекарите постараха ли се да я облекчат?

– Не е толкова зле – отрони Колини, но сивите му устни потрепериха. Исках само да го убия, а не да му причинявам страдания.

– Изпратих ви петдесет телохранители, за да сте в безопасност и да освободите своите хора да намерят и да накажат злодея.

– Татенце! – възкликна Шарл. – Бог да ме порази, ако не открия кучия син! Ще го одера жив и ще го разчекна. Ако ви бях послушал сутринта, това нямаше да се случи... – разхлипа се той.

Колини протегна лявата си ръка с разперени, треперливи пръсти. Шарл се вкопчи в нея.

– Не сте виновен. Таква е била волята Божия – прошепна адмиралът. Изпълнявайки докрай ролята си на мъченик, той озари сина ми с измъчен, благочестив поглед.

– Кълна ви се, татенце, няма да намеря покой, докато не отмъстя за вас – зарече се кралят.

"Изгубихме го", помислих си, втренчена в Шарл. Всичко се преобърна наопаки. Ако бяха убили Колини, кралят щеше да се натъжи, но в крайна сметка да приеме смъртта. Ранен, Колини щеше да използва съчувствието му. Положението бе по-опасно от всякога.

– Сърцето ми се свива, като ви гледам как страдате, адмирале – изрекох на висок глас и пристъпих към леглото. – Негово Величество има право – ще проведем разследване и ще осъдим престъпника. И аз се молих цяла сутрин Бог да ви опази и да ви помогне да се възстановите.

Лицето на Колини се люшна към мен.

– Наистина ли? – прошепна той.

Макар и помътен от болката, погледът му ме прониза. Разбрах, че знае. Знае и ще отмъсти. Не сведох глава обаче и не трепнах.

Едуар приближи до леглото.

– Ще намерим бързо извършителя – обеща той. – И аз изпратих войници да ви помогнат – петдесет от най-добрите ми стрелци с аркебуз. Улицата е разчистена от католици. Заобиколен сте от приятели. Вече започнахме разследването. Както знаете, стрелецът се е намирал в имение на семейство Гиз. Издирваме херцога, за да го разпитаме.

Шарл пусна ръката на адмирала.

– Гиз? Невъзможно! Играх тенис с него сутринта!

– Не бива да прибързваме със заключенията – отвърна спокойно Едуар. – Длъжни сме да проучим всички възможности.

– Адмирале, как е ръката ви? – поинтересувах се аз.

– А... Пръстът... Ще ми се ножиците на лекаря да бяха по-остри. След три опита пръстът най-сетне се предаде. – Замълча, а Шарл, Едуар и аз простенахме съчувствено. – Простете ми, но искам разрешение да говоря насаме с Негово Величество.

Проклетникът Колини знаеше, че нямаме избор. Обърнах се към Шарл, търсейки точните думи да го убедя да откаже на адмирала, без да разкривам вината си. Не намерих.

Шарл махна на мен и на Едуар да се отдалечим.

– Ще ви извикам, щом приключим.

Не ми оставаше друго, освен да поема протегнатата ръка на Таване и да обърна гръб на Колини, придружена от маршала и Едуар.

На три крачки от леглото бяхме принудени да спрем. Пред нас застана гигант с аркебуз, препасан през рамото му, и се втренчи в мен. Малките му очички бяха изпълнени с ненавист.

– Направи път на Нейно Величество – заповяда му Таване.

Гигантът не отстъпи. Старият маршал го блъсна. Едуар веднага зае мястото му и успяхме да напреднем още няколко крачки. Мъжете в смачкани черни дрехи ни заобиколиха и стегнаха обръча. Не ни се кланяха като на кралски особи, погледите им таяха омраза, а ръцете им стискаха дръжките на мечовете.

Единият – трийсетинагодишен хугенот с изпито лице – пристъпи към нас. И той стискаше дръжката на дългата си сабя и щом наближи, Едуар се напрегна до мен. Докоснах предупредително ръката на дофина, да не би да извади скрита кама; противниците ни превъзхождаха и бързо щяхме да изгубим битката.

Лицето на хугенота бе тънко и остро като секира. Щом проговори, червената му брада се размърда нагоре-надолу.

– Ще платите с кански мъки стореното – просъска той.

Отвърнах глава, облъхната от зловонния му дъх.

Някой зад него додаде:

– Бог наказва убийците.

Трети мъж с подутина колкото топка за тенис на врата застана до червенобрадия войник.

– Не ни е нужен Бог. – Очите му бяха сини като на Колини и също толкова безумни. – Ние ще ги сразим.

Свали аркебуза от рамото си и притисна приклада до гърдите си. Пристъпи напред и ме докосна по лакътя с цевта.

"Ще ни убият", помислих си. Ядосах се на себе си, че не съм преценила колко опасно е станало положението.

– Варварин! – изкрещя Едуар. – Докоснеш ли още веднъж кралицата, ще те убия!

– Война ли искате? – просъска червенобрадият. – Ще я получите!

Другарят му с аркебуза изкрещя:

– Примамвате ни в католическия си град, за да ни изколите като прасета! Ние обаче ще ви убием първи!

– Омъжих дъщеря си за един от вас – възразих надменно. – Как смееш да намекваш, че сме наранили адмирала! Кралят го обича като баща!

Гласът ми явно отекна достатъчно надалеч. Чух как Навара извика. Мъжете сведоха враждебните си погледи и се отдръпнаха да му направят път.

– Кралице, пострадахте ли? – попита ме той с обезпокоителна официозност.

– Той я докосна с дулото на аркебуза си! – посочи Едуар.

Навара се обърна към виновника и вдигна длан да го зашлеви. Аз обаче улових ръката му.

– Не го наказвайте. Страстите са достатъчно разгорещени. – Погледнах към Колини. – Моля ви, ще ме заведете ли отново при адмирала?

Шарл седеше на ръба на леглото, стиснал челюсти и свъсил вежди. Погледна ме с присвити, недоверчиви очи.

– Ваше Величество, адмирал Колини сигурно е изтощен. Да го оставим да почива – прошепнах му.

Шарл понечи да възрази, но доктор Паре го прекъсна:

– Да. Достатъчно трудно му е с всичките му хора наоколо – улови погледа ми, ала веднага отвърна глава, сякаш се страхуваше, да не би неговият да е прекалено красноречив. – Трябва да поспи известно време, Ваше Величество.

– Добре – съгласи се мрачно Шарл и се обърна към Колини. – Ще се върна скоро, татенце. Бог да ви пази дотогава. Ще се моля за вас.

– И аз – уверих адмирала.

Колини впери поглед в мен. Трепереше, по челото му струеше пот, ала в очите му съзрях триумф.

Заради враждебната тълпа по улиците Едуар изпрати един от телохранителите ни да докара карета. Навара и Конде останаха в двореца "Бетизи", а кралят, херцогът на Анжу, Таване и аз се върнахме в Лувъра. Придвижвахме се бавно с каретата, заобиколена от войниците, придружили ни по пътя до хотела на Колини.

Шарл мълчеше мрачно и не поглеждаше нито към брат си, нито към мен, макар на няколко пъти да се опитахме да го заговорим.

Раздразнена, аз най-сетне попитах:

– Какво точно ви каза адмирал Колини, та ви разстрои толкова?

Той сведе очи, блеснали от гняв.

– Да не ви се доверявам, защото ме използвате за целите си, без да се съобразявате с желанията ми.

Лицето на Едуар пламна.

– Хрумвало ли ти е, братко, че ти говори така, защото всъщност той не заслужава доверие? Защото той иска да те използва, за да започне безумната си война? Очерня ни, понеже знае, че те предпазваме от хладнокръвните му манипулации.

– Стига! – изкрещя Шарл. – Лъжи, лъжи, лъжи! – Запуши ушите си с длани.

Наближавахме двореца. Внезапно един от конете изцвили. Кочияшът изруга и тутакси по стените и покрива на каретата заваля оглушителна градушка от камъни.

Пред Северната порта се бяха стълпили стотина хугеноти и ни замеряха. Други размахваха саби и крещяха на двете редици швейцарски гвардейци, въоръжени с аркебузи, заобиколили стените на Лувъра. Нов швейцарски отряд излезе на улицата да сформира човешка барикада. Пред тях се бяха събрали десетина селяни – дрипави, измършавели от глад мъже, въоръжени с вили, лопати и камъни.

– Смърт на еретиците! – извикаха селяните.

– Убийци! Ще отвърнем на удара! – отговориха им хугенотите пред портата.

Нов порой от камъни затрополи по каретата. Единият влетя през прозореца и се заби в тапицираната седалка до Шарл. Гневът му ненадейно се изпари.

– Иисусе – прошепна той.

– Започва се – отроних, втренчена в побеснялата тълпа.

Спомних си последните думи на Руджиери: Навярно вече е

твърде късно.

Четирийсет и четвърта глава

Под градушка от камъни, тухли и гнилоч каретата ни мина през дворцовата порта благодарение на гвардейците, удържащи атаката на разярените хугеноти. Посрещна ни един от командирите на Едуар, който докладва, че "безредици" са избухнали в няколко съседни квартала, провокирани не само от гневните хугеноти, но и от уплашените католици, решени да се освободят от грозящата ги заплаха. Едуар разпореди да разположат още военни отряди на ключови места из града, за да въдворяват спокойствие.

Тресях се като листо, когато се върнах в покоите си, но настоях да сляза да вечерям в официалната трапезария един час след залез-слънце. Херцогът на Анжу се съветваше с командирите си, а уплашеният Шарл си легна веднага. Заедно със съпруга си Марго бдеше до постелята на Колини. Налагаше се да вечерям сама. В залата цареше осезаемо напрежение. Заради злополуката с адмирала нямаше развлечения и десетината благородници около масата мълчаха унило. В тишината тракането на лъжицата и ножа и звънтенето на стъклото отекваха оглушително. С усилие на волята дъвчех, преглъщах и се преструвах, че одобрявам нагарчащата храна.

Взирах се отчаяно в току-що поднесените ми два печени гълъба, когато вик наруши безмълвието.

– Кралице!

На три лакътя разстояние от масата приближи благородник, когото често виждах в двора, но не помнех името му – барон, мисля, и хугенот. Единственият ми страж улови ръката му, ала баронът – исполин с широки като буре плещи и огромно дълго лице, обрамчено от облак бяла коса – не помръдна. Не се поклони. Големите му жълти зъби бяха оголени, но не в усмивка. Изкрещя името ми, все едно е проклятие.

– Няма да спрем, разбирате ли? – Лицето му червенееше на фона на бялата коса. – Няма да спрем, докато убийците не си получат заслуженото. Няма да спрем, докато не увиснат на бесилото!

Стражът ми се опита напразно да го отблъсне назад.

– Дръж се почтително с кралицата, простако!

– Няма да се поклоня пред окървавена Корона! – отсече баронът. – Наслаждавайте се на храната, докато можете, мадам!

Отърси се от хватката на стража, обърна ми грубо гръб и излезе от трапезарията. Никой не го последва. Никой не се втурна да ме защити или да ми поднесе извинения. Малцината благородници си зашушукаха и после впиха очи в мен.

Втренчих се в малките трупове в чинията и ги бутнах настрани. Станах и излязох от залата бавно, царствено и с омекнали крака.

Инстинктивно тръгнах да търся Едуар. Той тъкмо излизаше от военната зала на приземния етаж под покоите на краля след съвещание с маршалите Таване и Козе и началника на градската стража. Щом прекоси прага, погледите ни се срещнаха; тревожното му изражение навярно отразяваше огледално моето. Веднага разбрах, че сме стигнали до едно и също заключение.

Той спря пред вратата, улови ме за ръката и ме въведе в стаята. Затвори вратата тихо зад нас. Бяха изгасили лампата. Посочи ми в мрака да седна до дългата заседателна маса, запали клечка кибрит и докосна с нея фитила, който лумна ярко.

– По-лошо е, отколкото очаквах – подхванах дрезгаво. – Нарекоха ме убийца в лицето. Тук, в двореца.

– Мамо... – той се опита да се овладее, да изрече трудни думи. – Мамо...

В крайна сметка не успя. Подаде ми лист – писмо, написано с непознат мъжки почерк.

Извиках тихо и притиснах устните си с пръсти. Писмото падна върху масата и остана там. Извърнах лице от него. В гърлото ми се надигна горчилка.

Едуар се приведе към мен.

– Написано е от Навара, мамо, до военния му командир. Началникът на градската стража го е прихванал до градската порта. Разузнавачите ни докладваха, че пет хиляди хугеноти напредват към Париж и ще обсадят града в неделя вечерта.

– Не – затворих очи.

Той не продума. Остана близо до мен. Невидимото му лице излъчваше топлина като лампата. В горещата стая миризмата на портокали ме задушаваше. Разсъдъкът ме напусна. Обичах Навара от раждането му, доверявах му се като на роден син. Ала той ме бе предал. Чия кръв му бяха показали виденията? На децата ми и моята?

Отворих очи и се взрях в дланите си, в пръстена, стаил силата на Главата на Горгоната. Звездата Алгол, която арабите наричат Раас алгул, Главата на Демона, а китайците Купища трупове.. Два часа преди зазоряване на двайсет и четвърти август Алгол ще изгрее в съзвездието Телец... в опозиция с Марс... По-сериозна опасност не е застрашавала Франция... и теб.

Беше петък, двайсет и втори август.

Представих си многобройната свита на Навара, настанена тук, в Лувъра. Военни командири, капитани, генерали, бивши съратници – общо триста мъже.

– Посрещнах го като скъп гост в дома си – прошепнах, – а той доведе дръзко армията си. Колини вероятно наистина жадува да поведе война в Нидерландия, но Навара го е изпратил тук, за да ни отвлече вниманието. Дебнат ни. Искат да ни избият в леглата ни.

– Трябва да ги спрем – каза тихо синът ми.

Погледнах го. Очите на Едуар – безкрайно черни – искряха в светлината на лампата. С всички сили се борех за мир, без да съзнавам, че вече воюваме.

– Ще ударим първи – реших.

Следващите два часа останах с Едуар в съвещателната зала. Обсъждахме атаката. Настоях да изпрати дискретно послание до младия херцог Дьо Гиз със заръка да събере хора и да нападне Колини в двореца "Бетизи". Да убие адмирала и всичките му командири. Под моя диктовка Едуар написа тайна заповед до швейцарските войници, охраняващи двореца, и до шотландските стражи на краля – щом Гиз удари Колини, войниците ни да атакуват хугенотите в Лувъра.

За да избегнем безогледна касапница, с Едуар написахме имената на обречените на смърт военни командири и стратези. Не исках мъст, а бърза, макар и безмилостна, екзекуция на всички, способни да подпалят война. Без водачите си, обезкървените хугеноти нямаше да представляват заплаха нито за Короната, нито за града.

Решихме да нанесем удара преди зазоряване в неделя, двайсет и четвърти август, когато камбаната на катедралата "Сен Жермен" удари третия час след полунощ – един час преди демоничната звезда Алгол да застане в опозиция с войнствения Марс.

Когато довършихме списъка с жертвите, погледнах мрачно Едуар.

– Трябва да кажем на Шарл.

Без кралския подпис стражите нямаше да изпълнят страховитата заповед, а започнеха ли убийствата, всичко щеше да излезе наяве.

Едуар кимна.

– Така ще е по-безопасно за него. Ще го убедим.

– Не тази нощ обаче – въздъхнах и замълчах, вслушана в камбаната на "Сен Жермен", която отброяваше полунощ и първите секунди на Деня на Свети Вартоломей.

Разделихме се. Изтощени от напрежението, и двамата се оттеглихме в покоите си.

През онази нощ не сънувах. Кошмарът ми вече беше действителност. Станах от леглото и дръпнах един стол до прозореца. Седнах и се взрях в непрогледната тъмнина. От време на време долавях глухи гневни крясъци, отекващи по улиците. Спомних си колко силна бе леля Клариса през ужасните часове, когато избягахме от Палацо Медичи. Спомних си жестоките думи на Руджиери при последния ни разговор и как му отговорих.

Мислех, че едно дете няма да повлияе опасно на бъдещето, но три...

Да хвърля вината върху синовете сили искаш? Да вдигна ръка срещу тях?

Булото ще се разкъса – чух шепота на Нострадамус, – и ще ливне кръв.

Отговорих му безмълвно с думите на леля Клариса: За да защитиш своята кръв, понякога се налага да пролееш чужда. Родът Валоа трябваше да оцелее на всяка цена. Бях взела решение. Нямаше да жертвам своята кръв.

По изгрев-слънце крясъците пред портите на Лувъра се надигнаха оглушително и не стихнаха през целия ден. Щом се развидели, се облякох и отидох да потърся Едуар. Открих го в съвещателната зала с маршалите Таване и Козе и началника на парижката стража. Войниците пред вратата ми обясниха, че херцогът е наредил да не ги безпокоят. Оставих му съобщение да дойде в покоите ми след срещата и се усамотих в кабинета си да напиша на Анна д'Есте в какво точно се състои планът ни. Не посмях да изпратя посланието направо до херцог Дьо Гиз; разчитах тя да му предаде информацията. Анна несъмнено щеше да осведоми със задоволство сина си, че е избран да ръководи удара срещу Колини. Инструктирах я да ми отговори възможно най-бързо.

Едуар се появи в преддверието ми след час. Изглеждаше изтощен. Обясни ми, че и той не е спал. Събудил Таване и Козе и им прочел писмото на Навара. И двамата одобрили решението ни да нападнем първи. Призори го посетил началникът на градската стража и му докладвал, че уличните схватки били зачестили. Шайки въоръжени хугеноти обикаляли из града и плашели хората. Търговците затворили магазините си, гостилничарите – кръчмите. Градските стражи дискретно раздавали оръжия на католиците, за да се защитават от растящата заплаха.

Решихме да осведомим Шарл след вечеря. Кралят обичаше стария Таване и от всички съветници вярваше най-много на него. Настоях маршалът да му разкрие истината. Щом се възстанови от неочакваната новина, с Едуар щяхме да му връчим съдбовната кралска заповед и списъка с жертвите, за да го подпише.

По пладне Навара и братовчед му Конде се върнаха от хотела на Колини. След взаимна размяна на обиди хугенотските им телохранители се счепкали с кралските шотландци. Не станах свидетелка на схватката, която приключила бързо, ала един от офицерите на Шарл изгубил ухото си.

След обяда видях за кратко Шарл. Изглеждаше въодушевен след разговора с Навара и Конде – разказа ми радостно, че доктор Паре бил доволен от напредъка на пациента. Раната на Колини не била възпалена и той вече се възстановявал.

– Щом позакрепне, ще го преместя в Лувъра и лично ще се грижа за него – добави ведро той, но лицето му веднага се вледени от гняв. – Казах ли ти, мамо, че заловили мъжа, въвел убиеца в имението на семейство Гиз? Признал, че стрелецът е Моревер. Въпрос на време е да ни падне в ръцете. Поръчителят на убийството обаче е Гиз. Каква дързост! Да играе тенис с мен същата сутрин и да се усмихва на адмирала!

Поклатих глава, престорих се на удивена, ала не продумах.

Късно следобед нервите ми се обтегнаха до краен предел. За да не привличаме внимание, с Едуар се занимавахме с обичайните си задачи – той обсъждаше въпроса за военните пенсии със съветниците и ковчежниците си, а аз изслушвах молители. После поканих Марго в покоите си да бродираме. Въпреки осезаемото напрежение в Лувъра, дъщеря ми изглеждаше в лъчезарно настроение. Отбелязах деликатно, че я намирам в добро разположение на духа, а тя поруменя и се усмихна кокетно.

– Анри е много мил. Имахте право, мамо. Наистина не е толкова ужасно – сподели тя.

Ако говорехме за друг мъж, усмивката ми щеше да е искрена. Изчаках да сменим темата и сложих длан върху ръката на дъщеря си.

– Притеснена съм от насилието по улиците. Откакто простреляха адмирала, се боя да не последва нов инцидент. Разумно е... – замълчах. – Тази нощ останете в покоите си, Марго.

Тя вдигна изненадано глава от везмото.

– Нали не мислите, че Анри е в опасност?

Отвърнах бързо очи, търсейки думи, които предупреждават, но не плашат.

– Не мисля, че някой е в опасност, ала предпазливостта не е излишна. Чули сте сигурно, че телохранителите на съпруга ви са се счепкали днес със стражите на брат ви. Казвам само...

Гласът и дъхът ми секнаха от тревога. Взрях се в шевицата, внезапно ужасена за дъщеря си и осъзнала, че нямам представа как да я защитя. Не смеех да я посветя в истината; щеше да се изуми, отврати и да отиде право при Навара.

Тя долови паниката ми и не довърши започнатия бод.

– Мамо! Пак ли сте сънувала? Нещо страшно ли ще сполети Анри?

Погледнах я, онемяла за миг. После навикът надделя и успях да се усмихна колебливо.

– Не, разбира се, нищо лошо няма да се случи – успокоих я. – Просто се тревожа като майка. Послушайте ме, Марго. Легнете си рано днес в своите покои.

– Добре, мамо – кимна тя, ала с присвити очи, забелязала фалшивата ми ведрост. В резултат не посмях да ѝ кажа нищо повече по въпроса.

След вечеря тръгнах с Едуар и Таване към покоите на краля. Спряхме пред стражите, бдящи пред открехнатата врата, и Едуар подаде уличаващото писмо на маршала. Бяхме решили Таване да заведе Шарл в кабинета му и след като му съобщи новината, с Едуар да му покажем списъка с осъдените на смърт.

Таване влезе вътре, а аз и Едуар се отдръпнахме назад, извън полезрението на краля. Зърнах Шарл, докато с Таване прекосяваха коридора. Видях как старият маршал отваря вратата на кабинета и му прошепва нещо. Той спря пред прага и извика уплашено.

– Божичко! Не ми казвайте, че е мъртъв!

Таване замърмори успокоително, кралят влезе вътре и маршалът затвори вратата. С Едуар се шмугнахме бързо в коридора, без да поглеждаме към лостовия, и застанахме пред вратата като гузни съзаклятници – каквито бяхме всъщност. Наострих слух, но долових единствено отмерения дълбок глас на Таване.

Внезапно го прекъсна остър крясък и гневна ругатня. Едуар веднага отпрати стражаря. В същия момент нещо твърдо и тежко се блъсна в стената на кабинета. Едуар понечи да отвори вратата, но аз го възпрях. Шарл не би дръзнал да удари маршала, а и старият воин несъмнено щеше да се справи с изблика му.

Знаех точно кой пасаж от писмото на Навара е предизвикало необузданата реакция: Раняването на Колини усложнява положението, но и аз спечелих доверието на краля и лесно ще го уловя в капана, а падне ли в него, ще го убедя да абдикира. Без майка си и брат си той е безпомощен.

Последва сърцераздирателно хлипане, кашляне и накрая – едва доловимо ридание. Най-сетне кимнах на Едуар и двамата влязохме тихо.

Таване стоеше пред писалището на краля – тъмна течна ивица прорязваше гърдите и раменете на златистия му жакет. Бършеше лице с кърпичка; погледна ме – въртейки диво сляпото си око – смъкна кърпичката и разкри кафяво петно върху изрядно избръснатата си брадичка. Стената зад него бе оплискана със същата тъмнокафява течност; върху пода лежеше преобърната сребърна мастилница и капеше върху килима.

Шарл не се виждаше, но иззад писалището долиташе тихо хлипане. Заобиколих го бързо и намерих сина си, сгушен под него да се люлее бавно напред-назад. Блъснах стола настрани и коленичих до краля.

– Лъжи – простена той и ме изгледа злостно; по страните му продължаваха да се стичат сълзи. – Искате да разбиете сърцето ми с лъжи.

– Ваше Величество – подхванах спокойно, но страданието му и ужасът от това, което се налагаше да направя, ме сломиха; закрих лице с длани и заплаках. За няколко секунди се поддадох на чувствата. Едуар и Таване ме наблюдаваха, притихнали.

Най-сетне си поех дъх и погледнах към горкия Шарл.

– Ужасно е, Ваше Величество – признах напълно искрено. – И аз изпитвам болка, че нося толкова страшна новина. Нямаше как обаче да ви я спестим, защото залогът е твърде голям.

– Не е вярно – възрази ожесточено той, но веднага разкриви лице и заплака още по-горчиво. – Защо ме е предал? Той ме обича, мамо! Като син, какъвто не е имал. Така ми каза...

Приведох се напред, улових ръката му и изпитах признателност, че не я отдръпна.

– Шарл, скъпи мой, истината е тежка и ужасна, но сте длъжен да проявите смелост. Вие сте нашият крал, на вас се уповаваме да ни спасите.

Той се сгърчи.

– Какво да направя? Не мога да повярвам, мамо! Вече не знам на кого да вярвам! Колини ме предупреди...

– Предупредил ви е, че с Едуар му желаем злото точно защото е предвиждал какво ще последва, ако разкрием заговора му – обясних с равен глас.

– Но аз не знам какво да направя! – изхлипа дрезгаво той.

– Затова сме тук. – Бръкнах в ръкава си и извадих фаталния документ. Погледнах към Таване. – Маршале, ако обичате... – Кимнах към преобърнатата мастилница и възрастният мъж излезе бързо да потърси друга. – Има начин да предотвратим и покушението, и войната, която несъмнено ще последва – продължих с ласкав глас, развивайки пергамента. – Необходим е само подписът ви. Трябва да довършим, Ваше Величество, започнатото от Моревер.

Той примигна подозрително, втренчен в нечетливия ми, неравен почерк върху белия лист. Потрепери безсилно.

– Заповед, Ваше Величество, за удар срещу хугенотите, преди те да ни нападнат – обясних. – Имената на съзаклятниците са изброени тук. Не е достатъчно да отсечем главата на Хидрата. Трябва да отстраним всички, готови да поведат война срещу нас тук, в Париж.

Той издърпа документа от ръката ми и дълго се взира в него с присвити очи. Опасявах се, че жестоката истина ще го разколебае, но кожата под окото му затрепка бързо и непоносимата му скръб с лекота се преобрази в огнен гняв.

– Ще ме хвърлят в затвора – промърмори горчиво той. – Ще ми откраднат короната. Ще убият близките ми.

– Да – прошепнах. – Помните ли, Шарл, какво ми казахте в каретата, когато бягахме от Мьо? Още тогава щяха да ни убият. През цялото време са чакали нова възможност. И аз им я предоставих. Доверих им се. – Замълчах. – Ала що за човек се оказа Гаспар дьо Колини? Осмели се да ви заплашва, ако не изпълните неговата воля. Дръзна да наруши заповед, забраняваща придвижването на войски към Нидерландия. Заповед, подписана лично от вас. Никога не се е отнасял към вас с необходимото уважение, Ваше Величество. От самото начало тайно ви се е присмивал.

Шарл се смръщи гневно.

– Убийте ги тогава всичките – прошепна с пресипнал, грозен глас. – Защо да ги щадим, мамо? – въпросът прозвуча като безчувствен рев. – Убийте подлеците! Избийте ги до крак! Избийте ги до крак!

В същия момент Таване се върна с мастилницата. Зърнах тревожното лице на освободения страж, който също се бе появил отново. Чу виковете на краля, ала остана навън. Маршалът захлопна вратата пред него.

Посочих на Таване да остави мастилницата на пода до мен, а Едуар ми подаде перо.

– Да проявим повече доблест от враговете си! – насърчих Шарл. – За разлика от тях ние няма да убиваме невинни.

Той се поуспокои и прочете заповедта.

– Кога ще се случи?

– Тази нощ – отговори Едуар. – Преди зазоряване. Не напускайте покоите си. Подсилил съм охраната ви. Няма да позволим на никого да ви нарани.

Задъхан, Шарл го погледна, после сведе отново очи към документа.

– Нека умрат в мъки и душите им да пропаднат в ада.

Подадох му тържествено перото.

Четирийсет и пета глава

С Едуар останахме при Шарл още два часа, за да го успокоим и да се уверим, че няма да напусне покоите си. В единайсет часа се разделихме и се прибрахме в спалните си. Решихме, че е добре да се оттеглим както обикновено, за да не събудим подозрения. С мъка овладявах тревогата си, докато придворните дами ме събличаха, за да си легна. Отпратих ги бързо, от страх да не забележат колко съм нервна.

Легнах, но не ме свърташе на едно място, още по-малко да заспя. Прозорецът ми гледаше към двора на Лувъра и се ужасявах какво ще видя скоро. След два часа въртене запалих лампата, облякох си халата и тръгнах към кабинета си.

Тясната стая без прозорци бе знойна и душна, но вдъхваше усещане за сигурност. В нея не виждах и не ме виждаха. Заключих вратата и решително запрелиствах купчина писма – от дипломатите ни в чужбина и петиции. Но опитът да чета се оказа безуспешен. Почти час се взирах в писмото от посланика ни във Венеция и макар изобщо да не схванах за какво става дума, безразсъдно понечих да напиша отговор. Думите обаче ми убягваха и оставих перото. Зави ми се свят от жегата. Облегнах се назад, затворих очи и аха да задремя, ала вместо в сънища се унесох в спомени.

Спомних си Марго в красивата ѝ сватбена рокля и как омагьосва Навара с усмивката си. Спомних си Руджиери сред тълпата пред "Нотр Дам"" – как сребрееше косата му и как не ми се усмихна, когато го погледнах. Почудих се дали още витае из опасните парижки улици.

Помислих си за Анри Наварски – как като малък изтича от залата за тенис на поляната пред двореца и видя с мен купищата мъртъвци на Алгол. Запитах се дали ги вижда и сега.

Камбаната на "Сен Жермен" удари два пъти – по веднъж за всеки час след полунощ – и сърцето ми затуптя по-бързо. След час убийствата щяха да започнат.

Насилих се да дишам, насилих крайниците си да се отпуснат в стола и пак извиках миналото. Представих си децата си като малки – сладката Елизабет, слабичкия Франсоа и Шарл – дори тогава мрачен и жесток; скъпия ми Едуар, малката ми Марго и дори Мария, кралицата на Шотландия с киселата ѝ, презрителна усмивка. В спомените ми те тичаха, смееха се и говореха и аз се усмихвах, плачех и въздишах с тях. Помислих си за съпруга си Анри, колко ги обичаше и как ги прегръщаше.

Вадички пот, примесени със сълзи, заструяха по лицето ми.

Видях Навара, облегнат на парапета, да се взира към остров Сите. Дойдох, защото ви вярвам, лельо Катрин, защото вярвам, че зърнахме едно и също зло да идва, и искаме да го предотвратили

Видях Жана на моравата до тригодишния Анри да наблюдава с любопитна усмивка Нострадамус. Глупав човечец.

Отворих очи и се втренчих в мъждукащата жълта светлина на лампата. Увлечена в приготовленията за сватбата на Марго не бях успяла да прочета писмото, което Жана ми бе написала на смъртния си одър. Не исках скръбта да помрачи празничното ми настроение, ала дори скръбта щеше да е приятна разтуха от непоносимия ужас.

Извадих ключ от най-горното чекмедже на писалището и се обърнах към резбованата ламперия до лакътя ми. Една ръка надолу и още една наляво се намираше ключалката, скрита от крака на писалището. Отключих я и дървената плоскост се отвори, разкривайки малък тайник в стената.

Вътре имаше почти забравени документи – пожълтяло парче пергамент с думите, които мъртвият ми съпруг бе продиктувал на Руджиери в "Шомон", четиристишието на Нострадамус, написано малко преди да напусне "Блоа". Имаше и бижута – включително безценен рубин и огърлица с перли и диаманти, сватбен подарък от папа Климент. Тук бях прибрала и кадифената кутийка от Жана с изящната смарагдова брошка. Под нея лежеше писмото, все още неразпечатано. Взех го, счупих восъка и зачетох.

Писмото падна в скута ми. Закрих лицето си с длани и се разхлипах горчиво. Странно, ала сълзи не потекоха. Изпитвах дълбока, остра тъга – не заради предателството, а заради страданията, които и тримата бяхме понесли, търсейки щастието. Известно време седях, погълната от скръб. Внезапно и ужасно прозрение обаче ме накара да скоча на крака.

Спомних си звънливия смях на херцогиня Д'Етамп. Представих си я как излиза полугола в нощта, следвана от любовника си крал Франсоа.

Луиз е красиво момиче, нали?

И троснатият отговор на Франсоа: Не ме ядосвайте, Ана... Братовчедката на Анри – Жана – е пълнолетна и ще ни донесе короната на Навара.

Ако бях позволила да разтрогнат брака ми с Анри – и не бях проляла кръв, за да получа деца – дали Жана щеше да заеме мястото ми? Дали синът ѝ щеше да стане крал?

Стаята изведнъж изчезна. Озовах се в двора на Лувъра, боса върху топлия плочник. В мрака лежеше мъж.

Катрин, простена той. Главата му се люшна към мен и аз го видях ясно – имаше красиво, издължено лице с брада като на покойния ми Анри, баща му. Същото лице, преследвало ме в стотици мрачни сънища.

Паднах на колене до него и досегнах бузата му.

– Как да ви помогна, Навара? – прошепнах. – Та вие ще убиете мен и децата ми!

Ела при мен. Помогни ми. Върху челото му – между веждите – се появи тъмно петно и се разля като мастило. Протече по слепоочията му и по плочника се образува кървава локва.

Върнах се в кабинета си, примигнах стъписано и бръкнах в тайника. Извадих документите – посланието от обичния ми съпруг, четиристишието от Пророка – разгърнах ги и ги оставих един до друг върху писалището.

Вдигнах глава и затворих очи. В ума ми пак изплува образът на Навара, стенещ в предсмъртна агония. Устните му трепереха, мъчейки се да произнесат една-единствена дума: Катрин.

Наведох се и ги докоснах с пръсти, за да не чуя сетния му дъх.

– Дойдох чак от Флоренция, мосю. Изминах твърде дълъг път. Не ще ви оставя да умрете – прошепнах.

Смъкнах бремето на разума от плещите си и излязох в мрака.

В коридора тримата кралски стражи ме погледнаха стъписано и се поклониха надве-натри.

– Кралице – прошепна най-старшият – гладко избръснат младеж на не повече от осемнайсет години, с дълги крайници, червеникаво-кафява коса и лице с лунички, осеяли и коленете под червената му карирана поличка. – Часът ще удари след малко! Останете в покоите си, за да не пострадате!

– Къде е капитанът ви? Трябва незабавно да говоря с него.

– Простете ми, мадам – отвърна шотландецът, – но той е много зает в момента. Едва ли ще успеем да го доведем бързо при вас.

– Няма време! – Поколебах се и огледах сенките, блуждаещи в коридора. Откакто бяха започнали размириците по улиците, свещниците по стените горяха нощем, за да улесняват лостовите. – Аз ще отида при него. Къде е той?

Телохранителят се подвоуми и сниши глас до едва доловим шепот.

– Мадам, капитанът чака сигнал пред покоите на наварския крал.

Намръщих се, втренчена в сумрачния, тесен коридор. От далечния му, невидим край започваше дългата галерия, свързваща старата крепост с новото югозападно крило, където бяха настанени Навара и свитата му. Ако се движех бързо, щях да стигна дотам за няколко минути. И вероятно да закъснея.

Вдигнах поли и затичах. Младият страж ме последва, шепнейки ядосано:

– Кралице! Моля ви! Длъжен съм да ви опазя невредима!

– Действай тогава! – отсякох аз, но не забавих крачка.

Той ме изпревари с лекота и застана пред мен, стиснал дръжката на сабята си.

– Закълни се, че ще ми помогнеш да намеря Навара и ще го защитаваш! Допуснали сме сериозна грешка! Той не бива да умре! – изрекох запъхтяна.

– Заклевам се, мадам – кимна войникът.

Спуснахме се по стълбите до втория етаж, където се намираха покоите на краля и на херцога на Анжу, и продължихме на запад по тесните коридори с ниски тавани. Най-сетне стигнахме до по-широката галерия към новото крило, построено от свекъра ми.

Галерията се оказа блокирана от барикада войници, обърнати на запад – четирима швейцарски гвардейци с дълги алебарди със страховити остриета и туники с бели кръстове върху гърдите и гърбовете; още толкова шотландци с карирани полички – двама с аркебузи и двама с широки мечове.

– Направете път на кралицата! – процеди задъханият ми придружител, щом наближихме.

Осмината мъже се обърнаха и ни погледнаха смаяно.

– Иисусе – прошепна един.

Последва каскада от припрени поклони.

– Кралице! – възкликна тихо командирът на шотландците. Изпод кепето му потекоха вадички пот и просияха в светлината на свещника; той ги избърса с опакото на дланта си и очите му заискриха тревожно. – Не бива да идвате тук! Върнете се в покоите си!

– Трябва да говоря с капитана ви – отвърнах нетърпеливо. – Не бива да убиват Навара. Пуснете ме да мина!

– Часът наближава, кралице! Не е редно да ви излагаме на риск! – възрази швейцарецът с най-висок чин.

Понечих да се провра между тях, възползвайки се от неохотата им да посегнат на една кралска особа, но швейцарецът ми препречи пътя.

– Нямам време да споря! – не си направих труда да снишавам глас. – Въпрос на живот и смърт е! Ако са ви мили вратовете, отстъпете настрани!

– Нека първо изпратя съобщение до капитана, мадам, в името на безопасността ви – предложи швейцарецът.

Съзрях притворство и в тона, и в очите му. Доверях ли му се, Навара щеше да умре. Пристъпих вдясно и той веднага ми препречи пътя – вежливо, ала решително.

– Помогни ми да мина! – заповядах на младия си луничав телохранител.

Той стисна дръжката на сабята си.

Звук наруши тишината между дворцовите стени и мъжете замръзнаха – камбаната на "Сен Жермен" биеше глухо, печално. Веднъж, дваж...

На близката парижка улицата херцог Дьо Гиз и войниците му нахлуваха през вратите на двореца "Бетизи".

Чух гласа на Руджиери да ми шепне: Навярно вече е твърде късно.

На третия удар се промуших между стражите. Младият шотландец се опомни и ме последва. Другите не посмяха да напуснат постовете си. Пренебрегнали проглушените им възгласи, двамата се втурнахме в галерията.

Тичахме дълго, мъчително – край картини, статуи, възхитителни фрески, обрамчени от позлатените корнизи на Челини. Вдясно високи прозорци гледаха към павирания двор, където швейцарски гвардейци с алебарди и арбалети чакаха под внушителната мраморна статуя на бог Вулкан, облегнат на наковалнята си и вдигнал прясно изкованото си копие към небето. През прозорците повяваше топъл вятър и раздвижваше пламъците на свещите, които хвърляха страховити сенки по стените. Стомахът ме присвиваше, дишах на пресекулки, ала не сеех да забавя ход. Щом наближихме югозападното крило, чух крясъци – нападението бе започнало.

Галерията свърши внезапно с коридор, служещ и като стълбищна площадка. Докато го прекосявах, двама мъже по нощни ризи се спуснаха с писъци по стълбите от горния етаж.

– Помощ!

Едва не се сблъскаха с младия шотландец, който извади сабята си и извика:

– Направете път на кралицата!

Жертвите, с обезумели очи, сякаш не го чуха и изобщо не ме забелязаха. Крещейки, продължиха надолу по стълбите, отвеждащи към двора.

Втурнахме се напред, пренебрегвайки трескаво трополящите стъпки на другите бегълци, спуснали се надолу по стълбите. Стигнахме коридорите на новото крило и не след дълго спряхме пред входа на покоите на Навара. Върху прага пред отворената врата лежеше гол мъж, обърнат на една страна – светлокос и с красиво младежко тяло с изваяни мускули; над ключицата му зееше кървава рана; черни вади се стичаха по гладките му гърди и капеха върху мраморния под. От преддверието зад него долитаха викове и стенания като от бойно поле.

– Кралице! Обгърнете ме с ръце през кръста и не се отделяйте от мен! – нареди ми младият шотландец. – Не вдигайте глава!

Подчиних се незабавно и дори не се изчервих, притискайки тяло в подгизналия му от пот гръб. Пристъпихме, олюлявайки се, в тъмното помещение. През отворената врата на спалнята до него струеше бледа светлина от запалена лампа. Съзрях движение в сумрака, размахани ръце. Чух свистене на саби, тежко дишане, викове, ругатни. Стаята се бе превърнала в гърчеща се маса от тела. Не се опитах да ги различа. Сведох глава и се вкопчих здраво в дебелия кожен колан около тесните хълбоци на спасителя ми. Той вдигна оръжието си и мускулите на гърба му се напрегнаха. Трепнах, усетила как острието му се сблъсква с друго.

– Смърт на хугенотите! – извика някой.

– Смърт на католическите убийци! – отвърна му дрезгав глас.

– Навара! – изкрещях, но плътта на младия шотландец погълна думите ми. – Навара! Аз съм! Катрин!

– Идваме с мир! – изрева шотландецът, размахвайки сабята. – Направете път на кралицата!

Пред нас се чу ужасно гъргорене. Мускулите на телохранителя ми се отпуснаха, той свали сабята и напреднахме две крачки. На втората се спънах в някакво тяло и пуснах за миг кожения колан, за да вдигна заплетените си поли и да го прескоча.

Навсякъде около нас невинни викаха за помощ. Шотландецът се сблъска с един от своите и заговори трескаво на келтски. Различих думата "Навара". Коженият колан ме дръпна напред, към вратата на спалнята. Пак се препънах върху безжизнен крайник и залитнах. Младият войник се обърна бързо и ми подаде ръка.

Улових я и вдигнах глава. В очертанието на прозореца се открояваше мъжки силует. Пред рамото му проблесна пламъче, по-малко от лампата. Долових миризма на горящ фитил и в същия момент шотландецът изкрещя.

Последва оглушителен гръм, придружен от остър мирис на барут. Телохранителят ми се лашна назад, събаряйки ме на колене. Изпълзях изпод отпуснатото му тяло. Видях отворените му очи да блестят в сумрака и протегнах ръка към гърдите му. Пръстите ми потърсиха опипом биене на сърце, дихание. Не откриха нито едното, нито другото. Плъзнаха се в топла, гореща вдлъбнатина до сърцето му и се отдръпнаха рязко.

Изправих се точно когато стрелецът с аркебуза зареждаше отново оръжието си и, залитайки, влязох в спалнята. Тук бе по-светло – върху нощната масичка тореше лампа – ала цареше същият безпорядък. Десетина тела – на хугеноти, голи или в тънки нощни ризи, на швейцарски гвардейци и шотландски кралски стражи – се валяха по пода, а оцелелите се сражаваха.

В далечния край на леглото капитанът на кралската стража се дуелираше с плешив хугеног, сипещ проклятия. Забеляза ме и изкрещя:

– Кралице! Господи!

Не посмя обаче да свали оръжието и да се втурне към мен. Насочи вниманието си отново към противника. Наблизо – зад петима сражаващи се – стоеше Навара – по бяла долна риза и черни гамаши, сякаш не бе дръзнал да се съблече докарай. Влажната му риза лепнеше по гърдите и гърба, косата му – по скалпа.

Разкривил лице, с разискрени очи и лице, лъснало от пот, кръстосваше сабя със също тъй ожесточен швейцарец. Чул вика на капитана, Навара погледна бързо към мен и зяпна смаяно.

– Навара! – Снишена, заобиколих още една двойка борещи се войници. После още една. Протегнах му ръка, без да знам дали ще я хване, или ще я отсече. В същия миг някой ми препречи пътя – белокосият исполин, заплашил ме преди две нощи в дворцовата трапезария. Държеше къс меч пред кръста си. Оголил жълтите си зъби срещу мен, той замахна с острието, готов да ме прониже. Отстъпих назад. Кракът ми срещна проснато тяло. Паднах, разперила ръце.

Ухиленият гигант се надвеси над мен, ала внезапно се килна настрани, повален от плоската страна на сабя, стоварена върху главата му. Навара се появи до мен с очи, пламнали от гняв, объркване и отчаяние. Погледнах го с безкрайна надежда – той не бе понечил да ме убие.

– Катрин! – врявата заглушаваше гласа му.

– Дойдох да ви помогна! Елате с мен! – изкрещях, но той поклати глава, не успял да чуе думите ми. Протегна ми длан. Когато ме дръпна да се изправя, зърнах над рамото му огромен бял кръст. Швейцарският гвардеец се хвърли към Навара. Извиках. Навара се обърна бързо и се изви назад да избегне налитащото острие. Не успя – върхът проряза челото му и го повали на пода.

Паднах на колене до него.

– Помогнете ни – прошепна той, миглите му изпърхаха и тялото му се отпусна.

Ярка кръв рукна от челото му и оцвети килима около главата му. Ахнах ужасено, развързах халата си и затиснах раната с краищата му. Над нас швейцарецът вдигна оръжие, готов да нанесе последния удар.

Легнах върху Навара, заслонявайки го с тяло.

– Убиеш ли го, ще убиеш кралицата! – изкрещях.

Под мен Навара се размърда и простена. Изуменият войник свали сабята и отстъпи назад. След миг и той се строполи ничком. Вдигнах глава и видях младия принц Конде да ме гледа, ококорил очи. Забеляза окървавения Навара и извика; после смъкна нощната си риза и ми я подхвърли. Отметнах подгизналия халат – раната продължаваше да кърви, а челото се подуваше, но черепът изглеждаше непокътнат. Увих ризата около главата му и погледнах към Конде, който приведе ухо към мен.

– Помогни ми да го отведем на безопасно място!

Конде не се поколеба. Дръпна ме да стана и двамата изправихме Анри на крака. Зашеметеният Навара ме обгърна през рамо и се заклатушка с мен зад Конде. Сечейки със сабята си, той ни проправяше път сред швейцарците и шотландците, някои от които се отдръпваха объркани, щом ме забележеха.

– Защо? – простена Анри, щом се добрахме до преддверието, където битката бе стихнала и двайсетина от другарите му лежаха посечени на пода. – Защо?

Не отговорих. Докато вървяхме по коридора, се обърнах към Конде, в чиито очи продължаваше да се чете предпазливост, ала не и предишната ненавист.

– Насам – посочих на изток.

Подминахме стълбището, потънало в мъртвешка тишина, и влязохме в безлюдната галерия. Влажен бриз развяваше завесите. На двора – два етажа под нас – под колосалната сянка на Вулкан гинеха невинни жертви. Поразен, Анри проплака и се втренчи през прозореца.

Повече от сто уплашени хугеноти бяха избягали от Лувъра, но в двора ги бяха посрещнали швейцарците с арбалети и алебарди. Купища тела се валяха край западната стена. Озарени от факлите, десетина мъже отстъпваха с крясъци заднишком по окървавения плочник, тласкани от войниците с арбалетите право към дебнещите ги остриета на алебардите. Притиснах с юмрук устните си да възпра горчилката и скръбта. Бях заповядала да извършат убийствата, защото се страхувах от война и не исках да умират хора.

Конде наблюдаваше мрачно, занемял от ужас.

– Защо? – простена отново Анри и се обърна към мен. – Защо ни го причинихте?

– Не бива да спираме тук – отвърнах. – Ще ни намерят и ще ви убият.

Взех една лампа от нишата в стената и ги поведох към малка врата по средата на галерията. Зад нея се криеше тясна вита стълба – път за бягство, известен само на кралското семейство. Спареният въздух вътре ни задушаваше, а Навара едва се държеше на крака, ала успяхме някак да се спуснем до благословено прохладното подземие. Минахме край огромни стари бъчви с вино и стигнахме до една килия. Взех ръждясалия ключ, окачен на стената до нея, и отворих вратата. Конде помогна на братовчед си да седне върху една от провесените от тавана дъски, служещи като легла. Анри се облегна тежко на плъстената стена, а аз останах вън. Затворих решетката и я заключих. И двамата трепнаха, когато превъртях ключа.

– Каква участ сте ни отредили? – настръхна Конде. – Публична екзекуция?

– Ще останете тук, докато реша какво да предприема – обясних аз. – Никъде другаде не сте в безопасност. Кълна се пред Бог, че няма да ви нараня.

Анри смъкна окървавената риза от главата си и я погледна смаяно.

– Защо убивате другарите ни? – попита печално, замаяно той.

– Защото вие щяхте да избиете нас – отговорих гневно. – Защото армията ви напредва към Париж. Защото планирахте да убиете дофина и мен и да откраднете трона на сина ми.

Анри и Конде се втренчиха в мен, сякаш внезапно съм се съблякла гола.

– Небивалици! Няма армия – прошепна Конде.

Навара опипа внимателно подутото си чело и присви очи, сякаш слабата светлина на лампата му причиняваше нетърпима болка.

– Кой ви е излъгал?

– Видях писмото до командира на войската ви. Изобличаваше заговора ви да нападнете Париж и да принудите Шарл да абдикира от трона.

– Лъжете! – извика Конде. – Лъжете, за да поведете война срещу нас! Пардаян, граф Ларошфуко... всички загинаха заради една лъжа!

Той закри лице с длани и се разрида горчиво. Навара го прегърна през рамо и ме погледна.

– Донесете ми писмото и ще ви покажа, че е фалшифицирано. Единственото ни престъпление е, че търпяхме напористия Колини и просташкото му перчене как щял да завладее Испанска Нидерландия. Кралице, в името Господне, спрете това! Всичките ми другари... – гласът му секна. – Петдесет дойдоха да спят на пода в покоите ми, защото се страхуваха за мен след покушението срещу адмирала. Сега са мъртви... – Изхлипа и сведе лице.

– Ами армията ви? – настоях. – Разузнавачите на Едуар твърдят, че напредва към Париж и тази нощ ще обсади града.

– Няма армия! – извика Конде. – Анжу и разузнавачите му лъжат! Мадам, по-малкият ви син е луд като брат си, но по-опасен!

– Не го обиждайте! – изкрещях, ала гневът ми бе примесен с объркване. Стиснах решетките, които ни деляха. – Дойдохте тук, въоръжени за война. Готови за битка.

Анри вдигна лице, толкова разкривено от мъка, че не успя да отвори очи, за да ме погледне.

– Дойдохме тук, страхувайки се за живота си – отрони той и пак наведе глава.

Приглушени от камъните и пръстта, камбаните на "Сен Жермен" отбелязаха четвъртия час след полунощ. В небето звездата Алгол застана срещу Марс – Колини ѝ двеста хугеноти, патрулирали около двореца "Бетизи", бяха мъртви. Дланите ми се плъзнаха по студените метални решетки. Паднах на колене, повалена под тежестта на деянието си. Аз бях отговорна за това – аз и яростната ми любов към синовете, които не биваше да раждам.

– Бог да ни е на помощ – прошепнах. – Бог да ни е на помощ.

Четирийсет и шеста глава

Открих стълбите, водещи от подземието до втория етаж на южното крило и тайния проход към покоите на херцога на Анжу. На няколко пъти коленете ми се огъваха и се налагаше да спирам и да се облягам на стената. Влязох разтреперана в кабинета до спалнята на Едуар. Линеройе дремеше на тясното легло. Стресна се и се изправи, чул проскърцването на вратата. Запали веднага лампата и изпищя, забелязал кръвта на Анри по халата ми.

– Кой е? – извика Едуар от спалнята. Облечен в тънка нощна риза, Линеройе скочи от леглото и ме сграбчи за лакътя. Тресях се толкова силно, че едва се държах на краката си.

Едуар се появи на прага, завързвайки колана на копринената роба върху голото си тяло. Погледнах го сякаш за пръв път – за разлика от моето, лицето му не бе изпито и изтерзано от разкаяние. Ахна обаче, щом ме видя, и ме улови за ръката. Прекосихме бързо спалнята, където русокосият Робер-Луи седеше ококорен и гол, придърпал завивките над гърдите си. Стигнахме преддверието, където синът ми ме настани на един стол и възкликна:

– Божичко, мамо! Окървавена сте! – Обърна се към Линеройе, стражите и камериерите, появили се изневиделица. – За бога, извикайте лекар! И донесете веднага леген и превръзки! – Клекна до мен. – Къде ви раниха?

Докоснах дланта му с неудържимо трепереща ръка.

– Не викайте лекар. Не съм ранена.

– Но кръвта...

Посочи косата ми – погледнах надолу към плитката, паднала над рамото ми, и видях, че и тя е почервеняла от кръвта на Навара.

– Сглупих – отроних тежко. – Излязох от покоите си. Имаше хугеноти. Тяхната кръв ме изцапа.

– Но как... Откъде дойдохте?

Погледна към кабинета, а аз отвърнах очи и не отговорих.

Линеройе се появи с леген с портокалова вода и кърпа. Едуар намокри кърпата и избърса лицето ми. Отдръпна я окървавена.

– Красивият ви халат е съсипан – зацъка утешително с език той. – Как се натъкнахте на толкова много кръв? Не ви е присъщо, мамо, да постъпвате безразсъдно. – Потопи мръсната ми длан в легена и нежно я изми. – Какво си бяхте наумили, за бога?

Погледнах го.

– Едуар... писмото на Навара до командира му... Искам да го видя веднага.

Той изстиска кърпата.

– Защо?

– Защото вероятно е фалшифицирано.

Очите му, вперени съсредоточено в моите, се отклониха леко настрани.

– Невъзможно!

– Защо? Даде ви го началникът на градската стража, нали? Благонадежден ли е? А разузнавачите ви?

– Ако му нямах доверие, не бих му поверил защитата на града. И разузнавачите ми са благонадеждни, разбира се! Що за въпроси?

– Бих желала да видя писмото на Навара – повторих. – У вас е, нали?

Той се намръщи и изпуфтя раздразнено.

– Нямам представа къде е. Сутринта ще помоля секретаря да го намери.

– Искам да говоря и с разузнавача, докладвал, че хугенотската армия се насочва към Париж – продължих. – Любопитно ми е да разбера къде е сега?

– Не ми вярвате – засмя се той кратко, нервно като братовчед ми Иполито, когато го попитах за другите момичета.

– Искам само да видя доказателствата с очите си – отвърнах.

Досущ като Иполито той внезапно се разгневи.

– Какъв смисъл има? Каква е ползата от доказателства, уличили вече виновниците? Всички са мъртви. Нищо няма да ги съживи! Дори да сме допуснали ужасна грешка, така е най-добре – никога вече няма да подпалят война срещу нас. Никога! – Погледна ме с присвити очи. – Говорили сте с някого. С кого? – Пръстите му се забиха в нежната плът над лакътя ми. – Кой ви е наговорил тези лъжи?

Взрях се във вероломните му очи и сърцето ми се сви – бях се поддала на заблудата му по-лековерно от невинната му сестра. Погледнах към прозорците с изглед към призрачния двор. Едуар знаеше, разбира се, че Шарл е болнав и няма да живее дълго. Навара и хугенотите оставаха единствената заплаха за управлението му. Колини му бе предоставил възможността да се освободи от основните си съперници.

Не биваше да се изненадвам от жестокостта на сина си, след като знаех какво е сторила майка му.

– Козимо Руджиери ме предупреди, че ще ме предадат – прошепнах.

Телата на мъртвите лежаха на двора повече от ден, защото войниците, които ги бяха избили, защитаваха двореца. Под безмилостното слънце вонята бе станала непоносима. Затваряхме прозорците въпреки жегата, но мухите се вмъкваха вътре заедно със зловонието, полепващо по дрехите и косите ни. Дръпнах завесите и не поглеждах навън.

Битката по парижките улици продължи пет дни, а ние – плашливите кралски особи – се спотайвахме зад дебелите стени на Лувъра, вслушвайки се в крясъците и ожесточената борба отвъд дворцовите порти. Хората погрешно сметнаха нападението на Рю дьо Бетизи и въоръжаването на католиците за самоотбрана. Плъзнаха слухове, че кралят е заповядал гражданите да нападат хугенотите.

За една Седмица в Париж и провинцията загинаха седемдесет хиляди невинни. Като виновник за нападението – с право – сочеха мен: Мадам Змия или Черната кралица, както ме наричат сега.

Няма да ги спра да казват истината. Приемните ми сънародници обаче вярват, че съм планирала атаката от самото начало, подмамвайки първо Колини, а после Навара, за да ги оплета в заговора си за изкореняване на хугенотското движение.

Покушението в Бетизи, организирано от херцог Дьо Гиз, бе протекло като по ноти. Двама от войниците му отворили с ритници вратата на стаята, където Колини спял, а доктор Паре седял до леглото му. Попитали го за името му и Колини го изрекъл дръзко, ала погледнал войниците с презрение и добавил:

– Заслужавам поне да ме убият благородници, а не простаци.

В отговор един от простаците забил сабята си в гърдите на адмирала и го метнал през прозореца. Тялото по случайност паднало точно до изпълнения със задоволство херцог Дьо Гиз.

Отмъстителните католици, наизлезли вече по улиците, кастрирали тялото и го повлекли из града. Обезобразения труп хвърлили в Сена. Дьо Гиз гордо ми донесе главата в копринен чувал, от който се разнасяше нетърпима вота. Ужасена, извърнах глава и наредих да балсамират главата.

Успях да опазя Анри Наварски и принц Конде от Едуар. След смъртта на Колини отидох тайно при Марго и ѝ разкрих машинациите на брат ѝ. После заедно се явихме при Шарл и му представихме доказателствата за невинността на Навара. Лесно убедихме Негово Величество да пощади с официална кралска заповед Навара и Конде – престолонаследниците по кръвна линия. Щом битките стихнаха, посетих командира на градската стража, който потвърди, че не се е появявала никаква хугенотска армия и той не е прихващал никакво писмо до военачалника на Навара. Едуар му показал писмото и той – както маршал Таване и другите пълководци – повярвал на херцога на Анжу.

Едуар така и не намери уличаващия документ, написан уж от Навара. Никога вече не се доверихме един на друг. Предупредих Навара за коварството на Анжу. Той ми благодари, макар и потънал в скръб от загубата на другарите си и омерзен от необходимостта – в името на собствената си безопасност – да приеме католицизма и да остане в Лувъра под вежлив домашен арест.

Касапницата в Деня на свети Вартоломей прекърши Шарл. За радост на Едуар той се заспуска по спиралата към смъртта.

Настъпи септември и донесе облекчение от жегата и насилието. Когато отвориха отново портите на двореца – седмица и един ден след убийството на адмирал Колини – приех първия си посетител.

Козимо Руджиери вече не изглеждаше неуязвим пред времето. Светлината на лампата разкриваше ясно сребърните нишки в косата и брадата му, дълбоките бръчки под черните му очи и провисналата кожа под челюстта му. Изпитото му като на скелет лице и грозните му черти биха накарали дори най-смелото дете да побегне при майка си. Вместо обичайното червено, сега носеше черно от главата до петите като хугенот.

Седях зад писалището, все едно от последната ни среща е минало съвсем малко време. Както винаги той се поклони ниско. Когато вдигна поглед обаче и настъпи моментът да ме поздрави, думите замряха върху устните му. Взря се занемял в мен.

– Козимо... – изправих се аз и заобиколих писалището – да уловя ръката му навярно или да го прегърна, не знам. Преди да протегна длан обаче, краката и самообладанието ми изневериха и аз паднах на колене, сломена от скръб.

Той коленичи до мен. Прегърнах го и заплаках сърцераздирателно.

– Пак се върнаха – промълвих, щом се овладях. – Лошите сънища. Мъртвите още не са погребани, а кошмарите се върнаха. Готова съм на всичко. Ще убия синовете си с голи ръце, ако трябва, за да ги спра. Предупредихте ме, а аз не ви послушах. Сега обаче ще ви послушам.

Лицето му бе открито и разчувствано, лишено от мрачното очарование на магьосника. Играта на светлината в просълзените му очи ме зашемети.

– Няма нужда от повече кръв – прошепна той. – Освободите ли демона, звездите ще подновят безпрепятствено своя ход.

Поклатих глава. Не разбрах.

Той повтори думите на съпруга ми:

– Унищожете онова, което е най-скъпо на сърцето ви.

Не беше трудно. Направихме го във временното жилище на Руджиери близо до Лувъра. Той очерта кръга, постави кървавата перла върху олтара, произнесе варварското име. Демонът се появи, предизвестен от внезапно заподскачалите пламъци на свещите и настръхналата кожа по ръцете ми. Магьосникът му благодари и го освободи от задачата му. Без свръхестествената му подкрепа синовете ми не след дълго щяха да умрат.

Руджиери понечи да унищожи обезсилената перла, но аз го изпреварих.

– Оставете на мен – казах му.

По притихналите улици каретата ни отведе до река Сена, където наредихме на нервния кочияш да чака. С Руджиери се заспускахме по осеяния с боклуци склон към разкаляния бряг. По небето нямаше облаци, въздухът бе свеж. Поройният дъжд, изсипал се през предишния ден, бе отмил прахоляка и миризмата на гнилоч, пропила града. За миг се вгледах на юг към камбанариите-близнаци на "Нотр Дам" и изящните кули на "Сен Шапел", изпълнили с дълбока носталгия кръщелника на съпруга ми – Анри Наварски. После вдишах ръка и хвърлих перлата в тъмните води. Тя подскочи два пъти по речната повърхност и потъна безшумно.

И аз потънах. Ако не бяха ръцете на Руджиери, щях да падна.

– Спазих обещанието си – прошепнах.

Магьосникът не продума; знаеше, че не говоря на него.

– Спазих обещанието си, любими – повторих с по-силен глас. – Син на Валоа винаги ще седи на трона. Единственият ви истински наследник ще управлява Франция.

Слепият ми егоизъм, нежеланието да отстъпя, да освободя Анри, за да си намери подобаваща съпруга, бяха породили бездънно зло. Притисната под тежестта му, не бях способна нито да се задържа на крака, нито да вървя, ала Руджиери ме върна някак в каретата, преди да се изгубя напълно в небитието – като магията.