Като цвят по течението

ГЛАВА ПЪРВА

Нюпорт Нюз, Вирджиния

25 април, 1747 година

Леко поклащан от вълните, надигащи се под все по-силния североизточен вятър, корпусът на „Гордостта на Лондон“ дращеше по ръба на каменния кей. Над върховете на мачтите му се трупаха мрачни облаци, предвещаващи скорошна буря. Между въжетата и платната се стрелкаха чайки и пронизителните им крясъци се смесваха със звъна на железни синджири, долитащ откъм двата реда изпосталели, парцаливи затворници, които точно в този момент се изнизваха от трюма и полека-лека се подреждаха покрай потъмнелия от годините парапет на палубата. Мъжете, чиито нозе бяха оковани с вериги, отделящи ги един от друг само на сантиметри, се построиха, блъскани от надзирателите, в редица, за да бъдат огледани от боцмана. Жените, от своя страна, бяха оковани всяка поотделно и се придвижваха със сравнително по-голяма лекота към мостика, където им бе заповядано да чакат.

Един моряк, зает да търка с парцал дъските на палубата близо до кърмата, прекъсна работата си и вдигна очи към групата жени. След като хвърли предпазливо поглед към квартердека и видя, че капитан Фич и почитаемата му съпруга все още ги няма, той набра кураж, прибра припряно парцала и кофата и закрачи важно като угоен петел към скупчените затворнички. Наперената му походка, похотливата му усмивка и злобното изражение на лицето му бяха посрещнати от жените с погледи, изпълнени с омраза. Единственото изключение бе една тъмноока проститутка с гарвановочерна коса, осъдена за поредица кражби на портфейли от клиентите си и за това, че бе причинила сериозни наранявания на мнозина от същите тези клиенти. Само тя удостои моряка с усмивка.

— Оная гювендия не се е мяркала тъдява близо седмица, господин Потс — отбеляза вулгарно уличницата, като се ухили победоносно на останалите жени, които я гледаха мрачно.

— Дали пък малката просякиня не е псовисала в карцера, а? Тъй й се пада, задето ме цапардоса по носа.

Дребна, тънка като вейка женица с рядка кестенява коса си проби път през тълпата затворнички и заяви решително:

— Можеш да си чешеш лъжливия език колкот’ си щеш, Мориса Хачър, ама тука всички знаем, че ти си го заслужаваше. Тебе трябваше да хвърлят в карцера, задето издебна милейди изотзад и я удари в ребрата с всичка сила! Да не беше туй твоето вярно псе — тя посочи с отвращение към Потс, — дето все шушука на ухото на госпожа Фич, щяха да оставят милейди на мира.

Потс сложи тлъстите си ръце на кръста си и се обърна към дребната жена.

— Де да можеше от устата ти вместо непрекъснати плямпаници да излиза вятър, тоя кораб щеше да се носи с опънати платна и щяхме да пристигнем два пъти по-бързо. Да, щеше да сториш на всички ни огромна добрина, Ани Карвър.

Откъм трюма долетя звън на окови, който веднага привлече вниманието на моряка. Малките му, кръгли очички заблестяха със садистичен пламък.

— Триста дяволи! Май ми се счува, че милейди пристига. — С доволен кикот той се надвеси над отвора, водещ към трюма. — Ти ли си, блатарко? Вижте я, нейна сияйна светлост излиза от покоите си!

Шимейн О’Хърн вдигна своя зелен, изпълнен с ненавист поглед към грамадния силует, който хвърляше зловещата си сянка над нея.

Заради това, че се бе одързостила да се защити срещу нападките на курвата на този никаквец, беше прекарала последните четири дни затворена в една мръсна дупка почти на дъното на кораба, където бе принудена да се сражава с плъховете и хлебарките за всяко късче хляб, което й подхвърляха през малкия отвор на тавана. Искаше й се да изкачи на бегом стъпалата и да издере с изпотрошените си нокти грозната физиономия на този негодник. Но силите й бяха на привършване и единственото, за което можа да събере енергия беше изпълнен със сарказъм отговор.

— Че за кого друг ще пратят тази воняща крастава жаба, господин Потс, ако не за мен? — попита тя, като кимна с глава към дебелия дребосък, който се тътреше след нея. — Сигурна съм, че сте убедили госпожа Фич да запази долните помещения само за мен и за никой друг.

От гърдите на Потс се изтръгна престорено тежка въздишка на неодобрение.

— Ето пак, Шимейн, пак обиждаш моите приятели.

За втори път, откакто я бе извел от карцера, нейният пазач Фреди стисна ръката й и я ощипа с все сила. Фреди беше не по-малко проклет от Потс и не се нуждаеше от подканяне, за да излее злобата си върху всяко беззащитно същество.

— Дръж се както трябва, надута пуйко!

— Ще се държа, Фреди — процеди през зъби тя, като издърпа рязко ръката си от мръсните му пръсти, — в мига, в който видя теб да се държиш така.

Над главите им долетя грубият глас на Потс:

— Най-добре се качвай на палубата, Шимейн. И по-живо, или пак ще си имаш работа с мен.

Момичето изсумтя презрително:

— Вероятно капитан Фич не би одобрил твоите методи на саморазправа, особено ако възнамерява днес да ме продаде.

— Капитанът има право да смята каквото си ще — съгласи се Потс, като се усмихна предизвикателно на момичето, което с огромни усилия се мъчеше да се изкачи по стъпалата, препъвайки се в тежките вериги. — Но всички знаем, че последната дума има неговата госпожа.

Откакто я бяха качили окована във вериги на „Гордостта на Лондон“, Шимейн бе стигнала до убеждението, че на земята няма друго място, което да прилича повече на дълбините на ада, от един английски затворнически кораб, плаващ към колониите. И нямаше човек, допринесъл за затвърждаване на това й убеждение повече от Гъртруд Търнбул Фич — съпругата на капитана и единствена наследница на Дж. Хорас Търнбул, собственикът на „Гордостта на Лондон“ и на малка флотилия от други търговски кораби.

Мисълта за ужасяващата Гъртруд Фич накара Шимейн да спре, за да оправи благоразумно носната кърпа, която бе завързала на главата си. По време на кратките й излизания на палубата нейните огненочервени къдрици неведнъж бяха разпалвали злобата на начумерената проклетия, предизвиквайки я да заклеймява цялата ирландска нация като банда тъпоумни диваци и да нарича Шимейн „малка блатарка“1 — пренебрежително прозвище, с което много англичани бяха свикнали да назовават ирландските си съседи.

— Предупредих те да не се мотаеш — провикна се Потс. Свинските му очички светеха злорадо. Приличаше на жесток хищник, който само чака жертвата му да направи грешка, за да се нахвърли върху нея.

— Идвам, идвам! — припряно измърмори Шимейн, като подаде глава над палубата. По време на тримесечното плаване бе изтърпяла толкова неправди и бе преглътнала толкова горчилка, че само при спомена за тях цялата ненавист, събрана в душата й, отново избликна с пълна сила. Прииска й се да заплюе този грамаден звяр право в лицето. Но откакто я бяха арестували в Лондон, тя бе натрупала доста горчив опит и бе разбрала, че хладното примирение е единственият начин, по който един затворник може да се надява да оцелее в ада на английските съдилища или на някой от зловещите затворнически кораби.

Въпреки че се чувстваше ужасно слаба и отпаднала, Шимейн успя да напрегне сили и тръгна през палубата с толкова достойнство, колкото й позволяваха тежките вериги, приковаващи нозете й към земята. Силният вятър за малко не я събори, но тя разтвори леко босите си крака, за да се закрепи, и с неимоверно усилие изправи гордо гръб. Напоследък свежият въздух се бе превърнал в истински лукс за нея, затова Шимейн вдигна глава и бавно пое дъх, наслаждавайки се на соления мирис на крайбрежните води.

При вида на стойката й Потс присви очи. Явно му се струваше прекалено горда и самоуверена.

— Пак се надуваме, а? Като някоя високомерна дворцова курва. — Той махна с ръка към скъсаните й дрехи и се изкикоти развеселено. — От двореца на просяците в Уайт Фрайърс2, ха-ха!

За Шимейн не беше никак трудно да си представи колко жалка изглежда в мръсните си, парцаливи одежди и в железните окови. Някога зеленият й кадифен костюм за езда бе предизвиквал завистта на не една и две натруфени дъщери на богати аристократи (тъкмо онези, които бяха посърнали при новината за годежа й с най-красивия и може би най-богатия ерген в цял Лондон). Но сегашният й вид вероятно би накарал същите тези дами да избухнат в доволен, злорад кикот.

Тя въздъхна опечалено и макар да го направи нарочно, въздишката определено не беше престорена. След като бе прекарала целия си живот в удобство и комфорт, внезапно я бяха тикнали без никаква причина в зловещ затвор, където човек се сблъскваше единствено с омраза, насилие и пълно отчаяние.

— Наистина е дяволски тежко за една благородна дама да пътува без своята прислуга и без шивачката си — отвърна тя насмешливо. — Слугите, с които съм обградена в последно време, нямат никаква представа от лоялност и не са в състояние да разберат и най-елементарните функции на една камериерка.

Макар и неспособен да определи дали в думите й има нещо оскърбително или не, Потс я изгледа ядно. Изисканият й маниер на говорене можеше да обърка всекиго, особено пък човек като него, избягал от къщи още като момче, след серия неуспешни опити на овдовялата му майка да го отучи от скитническите му навици чрез жестоки побои.

Като стисна в грамадния си юмрук веригата, с която бяха оковани китките й, Потс грубо дръпна Шимейн към себе си — толкова близо, че широкото му, брадясало лице и кръвясалите му очи изпълниха целия й кръгозор. Въпреки че бе подложено на хиляди мъки и унижения, това момиче упорито отказваше да му се подчини, да го остави да стъпче онова, което Потс тъй силно копнееше да унищожи — чувството й за превъзходство.

— Тъпа ирландска кучка! — изрева той, като я разтърси свирепо. — Мислиш се за нещо повече от мене, нали? Правиш се на важна клечка! Обаче грешиш! Ти си една мръсна ирландска блатарка! Не бих ти дал даже да оближеш с език прахта по ботушите ми.

Отблъскващата миризма на дъха му едва не задуши Шимейн. Железните окови се впиваха болезнено в китките й, но тя стисна здраво зъби. Още при първата си среща с Джейкъб Потс бе изпитала силно отвращение от този мъж. По волята на капитана до женското отделение в трюма се допускаха само най-доверените членове на екипажа, но Потс бе пренебрегнал това нареждане и непрекъснато се разхождаше покрай решетките с надменната арогантност на султан, оглеждащ личния си харем, изкушавайки по-хубавите затворнички с открадната от кухнята храна, прясна дъждовна вода и други подобни съблазни. Накрая, отчаяни, някои от жените се бяха поддали и бяха склонили да задоволят извратените му страсти. Срамът и унижението им не останаха скрити за никоя от затворничките. На онези, които му бяха обърнали гръб с отвращение, Потс се бе постарал да обрисува със завидно красноречие ярка картина на похотливите си забавления, така че всички, включително и най-невинните, бяха наясно с какъв мръсник си имат работа. С тайните си посещения чистачът бързо си беше спечелил дълбоката омраза на жените и не след дълго всички престанаха да му обръщат внимание. Всички, освен Мориса Хачър. Проститутката бе успяла да го оплете в мрежите си, беше го омаяла дотолкова, че в крайна сметка бе постигнала целта си да го накара да изпълнява всяка нейна молба или прищявка.

Всеки рано или късно си намира майстора, каза си неприязнено Шимейн. Пренебрегвайки благоразумието, тя се осмели да заплаши Потс:

— Само ако госпожа Фич знаеше какво получаваш като награда за това, че говориш лъжи по мой адрес.

Потс побесня. Значи на малката никаквица й се искаше да настрои онази вещица срещу него!

— Да не си посмяла да й кажеш, кучко! Ще те науча аз тебе!

Той замахна към Шимейн, която едва съумя да се извие настрана, преди грамадната му ръка да я удари в рамото и да я накара да политне назад, препъвайки се във веригите. Но жаждата му за отмъщение далеч не бе утолена. Искаше да я види как се гърчи в прахта, обезумяла от ужас. Заслепен от злоба, той протегна крак и закачи веригата, в която бяха оковани нозете й.

Шимейн се просна по гръб върху палубата. От устните й се изтръгна болезнен вик. Беше тъй отпаднала и заслепена от болка, че й се зави свят. Чуваше само зловещото скърцане на дъските и усещаше само люлеенето на палубата под себе си. Имаше чувството, че корабът е оживял.

Тя вдигна предпазливо очи към мачтите, които се завъртяха пред замъгления й поглед на фона на мрачното, сърдито небе. В същия миг усети как стомахът й се свива конвулсивно и потрепери. Не искаше да повърне малкото храна, която бе изяла, затова се претърколи по очи и отпусна леденостуденото си чело върху свитата си ръка в очакване гаденето й да премине.

Боцманът приключи с огледа на затворниците точно навреме, за да стане свидетел на инцидента и мигом стисна бастуна си и се спусна гневно към кърмата.

— Престани, Потс! — изръмжа той. — Остави жената на мира!

— Но, господин Харпър! — запротестира Потс. — Само се опитвах да се защитя от тази проклетница, дето искаше да ме издере с ноктите си.

Джеймс Харпър изсумтя насмешливо.

— Да, господин Потс! А пък слънцето изгрява от изток!

— Имам и свидетели, кълна се! — Търсейки подкрепа, Потс се обърна към Мориса.

— Не искам повече да слушам нито твоите лъжи, нито лъжите на твоята презряна кучка! — викна Харпър и заплашително вдигна бастуна си. Тази пръчка бе не само символ на неговата власт, но и инструмент, който неведнъж бе служил за вразумяване на празноглавци и лентяи. — Сега ме чуй добре, безполезен парцал такъв! До гуша ми дойде от твоите номера! Ако капитанът не успее да продаде тази затворничка на достатъчно добра цена, ще ти покажа какво мога с тази пръчка. А сега й помогни да се изправи, мътните те взели, и бъди внимателен с нея, или ще украся кратуната ти с една-две хубави цицини.

Преди още Шимейн да се е съвзела напълно, две огромни ръце се провряха под нея. Но съзнанието й се възвърна в миг, ведно с горещата вълна на отвращение, която я заля, щом грубите пръсти се впиха в гърдите й. С неистов писък, напълно недостоен за една дама, тя се замята и зарита с босите си крака. Риташе напосоки, но успя да улучи щедро надарения от природата Потс точно между бедрата и той политна назад и се просна на палубата с див рев. Шимейн скочи, на крака и впери изпълнен със задоволство поглед в своя мъчител, който се гърчеше като червей върху гредите.

Благоразумието обаче й подсказа да побърза да се скрие от очите и от яките ръце на този звяр и когато видя как няколко от жените припряно й махат с ръка, Шимейн мигом съзря как да стори това. Тя се шмугна между тях и седна до отвора, водещ към трюма. Останалите затворнички се скупчиха около нея, а Шимейн, от своя страна, се сви на кълбо и притисна лице към коленете си, за да стане възможно най-незабележима.

Олюлявайки се, Потс се изправи и се огледа наоколо, обладан от отмъстителна ярост. Като ранен бик, готов за решителна атака, той завъртя покритата си със слама глава наляво, после надясно в търсене на Шимейн. Очите му светеха заплашително. През раздърпаните, мръсни дрехи на жените, внезапно се мярна дълъг, яркочервен кичур коса, развят от вятъра като корабен флаг. Устните на Потс се разтегнаха в зловеща усмивка, оголвайки черните му, изпочупени зъби, и с грозен рев той се спусна към Шимейн.

— Потс! — изкрещя Джеймс Харпър и пристъпи към него. Явно щеше да се наложи да изпълни заканата си и да научи този тъп негодник на подчинение. — Само да си докоснал тази жена, и ще се погрижа да смъкна кожата от гърба ти! Обещавам ти го най-тържествено!

Последните му думи достигнаха и до слуха на капитан Фич, който тъкмо се качваше към квартердека, предшестван от съпругата си. Юнгата изсвири със свирката си и обяви: „Капитанът е на мостика!“, но Еверет Фич не беше там. Беше се спрял до парапета, вперил очи в Потс, който въпреки заплахата на боцмана съвсем не се бе отказал от намеренията си. После погледът му се плъзна напред, за да подири обекта на гнева на моряка. И тогава той зърна младата красавица, която веднъж го бе обвинила в „ужасна несправедливост“, както я бе нарекла тя, извършена спрямо една от затворничките. Упреците й бяха привлекли вниманието му, нещо повече — пламенната й реч в защита на нейната другарка неволно бе разпалила мъжкото му желание. От този момент нататък капитан Фич беше обладан от неустоимия копнеж да се наслади на всички удоволствия, които Шимейн О’Хърн можеше да предложи на един мъж. Ако не бяха великанската сила и железният стомах на Гъртруд, устояли на силните дози лауданум, който капитанът скришом сипваше във виното й, момичето със сигурност щеше вече да е задоволило страстта му. Но невъзможността да я има само бе увеличила апетита му и Фич си бе обещал, че щом пристигнат в пристанището, ще я отведе и ще я скрие някъде далеч от властната си съпруга. За да прикрие своето увлечение, той бе решил, че е благоразумно да смекчава наказанията, налагани на Шимейн от Гъртруд, само в случаите, в които те явно поставяха в опасност живота на момичето. Сега обаче, след като предупрежденията на Харпър очевидно нямаха ефект върху Потс, Фич счете за нужно да се намеси, за да го спре.

— Оковете във вериги този боклук, ако не се подчини! — ревна той. После снижи глас и добави: — И ако копелето нарани жената, нашарете гърба му с по двадесет камшика за всяка синина, която й е направил.

Суровата заплаха най-после проникна в дебелата глава на Потс и той се закова на място. Вперил изпълнен с дива ненавист поглед в Шимейн, която се бе приготвила да побегне, той изръмжа:

— Запомни хубаво какво ще ти река, кучко. Все едно дали ще е след седмица, след две или след година, ама ще те накарам да се разкайваш за този ден. Бъди сигурна.

Шимейн наблюдаваше сцената с каменно изражение, защото не желаеше да разпалва отново яростта на Потс с някоя доволна гримаса. Сега се бе спасила, но не се знаеше дали след като я продадат, новият й господар ще е способен да я защити от този зъл негодник. Може би Потс все пак щеше да я намери и да си отмъсти!

— Потс! — извика Джеймс Харпър.

Потс се извърна към своя началник, но в поведението му не личеше и сянка от респект:

— Да, господин Харпър? Какво ли ще желаете сега?

Враждебният тон на моряка ядоса Харпър.

— Да те обесят на ей тази мачта, ако зависеше от мен! — сряза го гневно той и размаха бастуна си. — А сега, безполезен смукачо на грог, слизай долу! Изпроси си го. За наказание три дни ще чистиш веригите на котвата долу в трюма!

— Стига, господин Харпър — заумилква се Потс, като завъртя глава. — Откога чаках да слезем на брега! Толкоз ме сърби чатала — трябва да си хвана една-две женички, та да ме почешат.

— Няма да мърдаш от карцера в следващите пет дни — изръмжа Харпър, побеснял. — Е, Потс, имаш ли някакви други оплаквания?

Свинските очички на моряка се присвиха с неприкрита враждебност, но не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Иначе наказанието му можеше да бъде удължено с още няколко дни.

— Никакви, господин Харпър.

— Добре! Тогава марш към карцера!

Все още намръщен, Харпър проследи с поглед грамадния моряк, който се отправи към трюма, сетне даде знак на друг моряк да отиде с Потс и да го заключи в котвеното отделение. След като приключи с този проблем, той побърза да го забрави и се извърна към помощник-боцмана. Време беше да се заеме с по-неотложните дела.

— Мъжете са налице, сър — обяви по-младият моряк, подаде му списъка на затворниците и добави шепнешком, така че да го чуе само Харпър: — С изключение на тридесет и един, които умряха по пътя.

— Този път имаме необичайно много смъртни случаи — промърмори Харпър.

— Да, сър, и като си спомня как единствено благодарение на вашите молби капитанът настоя неговата госпожа да не ограничава повече дажбите на затворниците, чак ме хваща страх. Още една седмица в морето, и парите от продажбата на оцелелите нещастници нямаше да стигнат дори за изхранването ни, камо ли за заплати.

Харпър стисна зъби. Колко пъти му се бе налагало да командва изхвърлянето на поредния труп на затворник през борда. И все заради това, че собственикът на кораба, Дж. Хорас Търнбул, се бе усъмнил в счетоводните отчети от предишните плавания и бе настоял дъщеря му да придружи съпруга си при това пътуване, за да надзирава воденето на сметките. Старият корабен магнат не само бе снабдил Гъртруд с изключителната власт да преглежда всички бордови книги, но й бе дал и право да орязва всички разходи, които й се струват излишни — право, чието упражняване бе довело до жестоки последици.

— Струва ми се, че когато господин Търнбул е позволил на дъщеря си да прави каквото си реши на този кораб, не е имал представа, че загубите му от това пътуване ще надхвърлят всички загуби от петте години, в които „Гордостта на Лондон“ превозва затворници за колониите. В стремежа си да спести на своя баща някой и друг шилинг, госпожа Фич успя да убие една четвърт от затворниците. Това ще намали печалбата на стареца поне с няколкостотин лири.

— Щом още преди това плаване господин Търнбул се е съмнявал, че на кораба се краде — мрачно отбеляза Роджър Блейк, — обзалагам се, че този път той ще сметне това за доказано.

— И несъмнено ще изпрати безценната си щерка и на следващото плаване, за да ни държи под око — още по-мрачно допълни Харпър.

— А има ли господин Търнбул основания да се съмнява, сър? Има ли крадец сред нас?

Джеймс Харпър въздъхна тежко.

— Каквато и да е истината, господин Блейк, предпочитам да си запазя съмненията за себе си. — Той сви рамене и додаде: — Но дори да открия кой е крадецът, не мисля, че бих го издал, поне не на госпожа Фич. Тя ясно даде да се разбере, че подозира всички ни в измамничество.

— Да, сър, несъмнено — съгласи се Роджър Блейк. Госпожа Фич определено умееше да накара всеки честен моряк да се чувства напълно недостоен и незаслужаващ доверие. Дори капитанът беше принуден да търпи унищожителната й критика. Най-интересното, обаче, бе, че тя изслушваше с голямо внимание не друг, а Джейкъб Потс, въпреки че този зъл негодник си бе спечелил презрението на всички офицери и на по-голямата част от моряците.

Преди да погледне към мостика, Роджър Блейк мислено се обзаложи със себе си, че капитанът и „нежната“ му половинка са вкопчени в поредната си словесна битка и печално се усмихна — беше спечелил. Височайшите съпрузи отново се караха и той от опит знаеше кой ще излезе победител. Благодарейки мислено на бога, че не го е наказал със съпруга, подобна на този огромен бял кит, Роджър се върна към своите задължения.

Наказанието, наложено на Потс, достави на Шимейн известно облекчение, но много скоро това чувство бе прогонено от разговорите на жените, чиито гласове постепенно достигнаха до съзнанието й. Уплашените им коментари и страховитите им очаквания за бедите, които им предстоеше да изтърпят под властта на новите им господари, започнаха да проникват в мозъка й и тя усети как я обзема нарастващ ужас пред суровата реалност. Въпреки всички несгоди, които се бяха струпали на главата й след отплаването от Англия, Шимейн се бе старала да си вдъхва кураж, вкопчена в бледата искрица надежда, че по някакво чудо нейните родители или дори годеникът й ще открият какво се е случило с нея и ще пристигнат на време, за да я спасят от злочестата участ да бъде продадена като робиня. До този момент обаче никой не се бе появил, а до началото на унизителната разпродажба оставаха само броени мигове.

Шимейн промуши тънките си пръсти през железния белезник, стягащ китката й, в опит да облекчи болката от постоянното триене. Беше станала жертва на жестока неправда, но след като бе изпила до дъно горчивата чаша на английското правосъдие, тя бе престанала да смята, че е единствената затворничка на борда на „Гордостта на Лондон“, която е била осъдена несправедливо. Мнозина от затворниците бяха получили същите тежки присъди само заради кражбата на самун хляб или задето са изразили гласно политическите си възгледи — нещо, което не малко от младите ирландски луди глави си позволяваха да правят открито. Въпреки незначителността на техните престъпления и пълната абсурдност на присъдите им, тълпата дрипави, окаяни затворници бе изпратена тържествено от английския бряг от цяла армия надути, нагиздени с тоги и перуки съдии — същите, които наред с надзирателите от затвора бяха изкушили осъдените с предложението да приемат замяна на наказанията си с робски труд в колониите за определен срок. Това предложение наистина изглеждаше великодушно в сравнение с алтернативите. А те не бяха много — или обесване, за по-тежките престъпления, или — за по-леките — неминуемо изнасилване, убийство или осакатяване в зловонните подземия на затвора Нюгейт — място, където никой не правеше дори опит да раздели затворниците нито по пол, нито по възраст, нито по тежест на извършените от тях престъпления.

Шимейн нямаше да забрави никога ужаса, който бе изживяла от мига, когато онова грозно изчадие, представящо се просто като Нед, стражаря, я измъкна от бащината й конюшня, за да я изправи пред съда като долна престъпница. По време на краткия си престой в Нюгейт беше разбрала, че е безполезно да плаче, да се моли отчаяно и да обещава щедро възнаграждение на всеки, който би се съгласил да отиде до складовете на баща й в Шотландия и да уведоми родителите й за нейното арестуване. Накрая се отказа. Абсурдно беше да смята, че някой би повярвал на клетвите й, когато отвсякъде бе за обградена единствено от каменните лица на престъпници, надзиратели и техните безпомощни жертви.

По-късно, когато попадна на борда на „Гордостта на Лондон“ и със собствените си очи видя мъките на спътниците си, надеждата й да намери разбиране и съчувствие окончателно се изпари. Кърмачета, откъснати от гръдта на техните обезумели от отчаяние майки — като Ани Карвър, например, — за да бъдат продадени на някой случаен непознат. Малки дечица с уплашени погледи и мръсни лица, набраздени от сълзи, които безмълвно гледат от доковете как отвеждат единствените им близки завинаги далеч от тях. Млади момчета и момичета с тежки присъди за невинни провинения, оковани редом със закоравели крадци, сводници, изнудвачи. На борда на „Гордостта“ имаше две такива момичета. И двете не оцеляха.

Тези гледки бяха наранили дълбоко чувствителната и възпитана в благородство и човечност душа на Шимейн. Никога не си бе представяла, че е възможно подобно варварство, преди да го види и да го изпита на собствения си гръб. Третираха ги като паразити, като презрян боклук, който трябва да бъде изметен вън от бреговете на Англия, за да се разчисти страната за онази, по-изтънчената класа на аристократите — същите тези аристократи, които бяха наели Нед, за да я арестува и да я обвини в измислено престъпление, гарантиращо й седем години в затвора, и то само за да й се попречи да „омърси“ знатния род на годеника си със своята полуирландска кръв.

Напоследък спомените на Шимейн за отминалите щастливи дни бяха станали мъгляви и някак странно далечни. Предложението за женитба от маркиз Морис дьо Мерсер сега й се струваше само сън. А и наистина беше невероятно — в края на краищата Морис бе високопоставен английски благородник и можеше да избира сред толкова девойки със същото аристократично потекло, докато Шимейн не можеше да се похвали с нищо повече от това, че бе единствената рожба от брака между един непокорен ирландски търговец и благородна английска дама.

„Нагла селянка“, обичаха да си шушукат графините, когато Морис я извеждаше на разходка. Нищо че богатството на баща и вероятно можеше да смае всичките тези самонадеяни аристократи, които тъй гордо се фукаха със скъпоценните си титли, а в действителност в по-голямата си част нямаха и петак. Виж, самият Морис бе не само наследник на огромни богатства и на титлата на баща си, Филип дьо Мерсер, маркиз Мърлънридж, но и внук на Едит дьо Мерсер, една достолепна, всяваща страхопочитание матрона, която твърдо държеше на чистотата на родовата кръв.

Да, горчиво си помисли Шимейн, ако не бях отказала щедрия подкуп, предложен ми от тази упорита старица, нямаше да съм на борда на един затворнически кораб, осъдена и унижавана като най-обикновена престъпница. Ако се бях съгласила с нейните условия, ако бях приела да оставя Мирис завинаги и да напусна Англия, едва ли щях да стигна до тук.

Зрението й се замъгли от сълзите на болката и отчаянието, които я задушаваха в лепкавите си пръсти. Ако Едит дьо Мерсер наистина се бе стремила да я изхвърли от Англия, то планът й беше успял напълно. Сега Шимейн не само бе на цял океан разстояние от дома и семейството си — нещо повече, предстоеше й да бъде продадена като робиня, за да угасне и последната й плаха надежда за спасение от живота, който я очакваше занапред и за който тя бе напълно неподготвена. Ако не умреше от мъка, най-вероятно щеше да я застигне някоя от онези ужасни болести, които върлуваха в колониите, или пък — в случай, че Потс я откриеше преди това — жестоката саморазправа, с която я бе заплашил.

Нечия крехка ръка се плъзна по рамото й и рязко прекъсна мрачните й размишления. Стресната, Шимейн се обърна и видя Ани Карвър, която я наблюдаваше с любопитство.

— Стария Потс май си намери майстора, а, милейди? — каза младата жена с плаха усмивка, питайки се каква ли е причината за сълзите на приятелката й. — Бас държа, че докато смогне да се измъкне от дупката си, за да ни тормози пак с пъклените номера на Мориса, ние вече ще сме далеч от тоя кораб.

Шимейн далеч не бе убедена, че това е била последната й среща с Потс.

— Бих била много по-спокойна, ако господин Харпър остави този звяр заключен в карцера чак до отплаването на „Гордостта на Лондон“ обратно за Англия — мрачно довери тя. — Мориса прекрасно знае как да разпали гнева на своя любим срещу мен и няма да миряса, докато не се погрижи да бъда сурово наказана, задето й се противопоставях през всичките тези месеци, прекарани в морето.

Ани кимна замислено. Преди да се сблъска с Шимейн на борда на кораба, Мориса успешно бе принуждавала своите съкилийнички да й дават по-голямата част от и без това оскъдната си храна, и несъмнено очакваше Шимейн също да й се подчини, защото бе очевидно, че за разлика от останалите, момичето е отгледано в удобство и разкош и едва ли би могло да й окаже сериозна съпротива. Но Шимейн твърдо се бе противопоставила на всички опити на проститутката да я сплаши, унижи или шантажира. Нещо повече, постепенно тя беше убедила и останалите жени да откажат да се подчиняват на Мориса, с което си бе навлякла дълбоката й омраза.

— Да, ти успя да объркаш сметките на Мориса още от самото начало. Оттогава насетне тя не може да си намери място от яд.

Шимейн беше наясно, че проститутката й е обявила война и бе убедена в едно:

— Нищо не би доставило на Мориса по-голяма радост от това да ме накълца на парчета с онова нейно ножче. Или не — по-скоро би оставила Потс да свърши тази мръсна работа вместо нея. Струва ми се, че тя обича да дава заповеди, но предпочита други да понасят последствията.

Ани извърна поглед встрани и застина.

— Като говорим за тая вещица, виж кой идва.

Шимейн проследи втренчения й взор и едва доловимо въздъхна при вида на Мориса, която се приближаваше към тях, полюлявайки предизвикателно бедра.

— Самият дявол, кой друг.

Тъмнокосата проститутка спря пред нея и се усмихна ехидно.

— Не ти ли хареса в карцера, а, миличка? Хм, не бих рекла, че нямаш основания да си недоволна, макар че не познавам човек, който да е по-подходящ за това отвратително място.

— О, аз пък познавам — обади се Ани, като впери предизвикателно поглед в уличницата.

Устните на Мориса се разтегнаха в цинична усмивка.

— Ей, не е ли това проклетото джудже, дето все пълзи с изплезен език покрай нейно благородие, сякаш се надява да получи поне шепа хубост от нея? — каза тя с цялото презрение, на което бе способна. — Е, скъпа, само си губиш времето с тая мръсна ирландска блатарка. Шимейн няма хубост в излишък, та да седне да я раздава.

— Зная кои са моите приятели — заяви хладно Ани. — Зная и кои са враговете ми, а ти със сигурност не си ми приятелка. Честно да ти кажа, предпочитам да изгния в гроба, отколкото да съм някаква си долна пачавра.

В кафявите зеници на Мориса блесна гневен пламък. Тя замахна да удари дребната жена, но внезапно се опомни и ръката й замръзна във въздуха. В ръкопашните боеве, които нерядко избухваха в женското отделение, Ани Карвър бе доказала, че е способна да надвие и двойно по-едра от нея жена. А една сцепена устна или едно насинено око лесно можеха да внушат на всеки купувач, че е по-добре да не рискува да си взема робиня, която може да се окаже побойница. В крайна сметка благоразумието у Мориса надделя. Тя неохотно отпусна ръка и сви рамене, разлюлявайки предизвикателно разголените си гърди. По пищните форми, които разкриваше оскъдното й облекло, човек лесно можеше да се досети, че по време на дългото плаване Мориса не е страдала от липса на храна.

— Жалко, че боцманът прибра стария Потс на топло. Този негодник щеше да ти даде да разбереш, задето ме обиждаш така.

Шимейн въздъхна с престорено съжаление.

— Горкият сляп Потс. Само ако знаеше колко го мразиш в действителност. Щеше да те размаже като досадна буболечка.

Мориса се ухили самодоволно.

— Той няма да ти повярва, миличка, дори ако му го кажеш. Разбери, Шимейн, аз зная как да се оправям със стария Потс. Освен това той може да ми бъде полезен тук, в колониите. Тъпакът му с тъпак, дори ми предложи да зареже кораба и да остане с мен, вместо да отплава обратно за Англия. Какво ще кажеш за това, а?

Шимейн потръпна. Това би означавало смъртна заплаха. Стори й се, че чува духове от отвъдното да шепнат нейното име. Но въпреки ужаса, сграбчил гърлото й, тя съумя да направи замислена физиономия и да предложи разрешение на проблема си.

— Може би ще трябва да предупредя човека, който те купи, че има голяма опасност гърлото му да бъде прерязано или от теб, или от твоя гнусен лакей. Сигурна съм, че господарят ти ще намери начин да те държи под око, за да избегне подобна участ. Освен това, когато Потс престане да ти бъде от полза, бързо ще си намериш някой друг будала, който да ти слугува. Ти можеш да останеш вярна на един мъж само докато си плати цената за услугите ти.

Високомерната усмивка на Мориса се замени с яростна гримаса.

— Кога ще свикнеш да си затваряш устата, Шимейн? На твое място всеки друг вече да се е научил, ама не и ти! Ще трябва да го набия в грозната ти кратуна!

Тя се хвърли към Шимейн, готова да избоде зелените й очи със свитите си като нокти на хищна птица пръсти. Но в този миг отново проехтя гласът на боцмана, който се бе появил тъкмо навреме, за да предотврати още един бой.

— Само да сте посмели даже да се докоснете, дами — предупредително извика той — и ще наредя да ви провесят надолу с главата върху най-високата мачта, докато се поохладите!

Заплахата ни най-малко не намали дивата ярост в погледа на Мориса. Но боцманът бе човек, който държеше на думата си и това я накара да размисли. Макар и с нежелание, тя отпусна ръце, тръсна пренебрежително черната си грива и се отдалечи, влачейки тежките вериги по палубата.

През тътена на вятъра долетя пронизителният писък на морски орел, който накара Шимейн да вдигне очи към буреносните облаци, струпани на небето. Уплашени чайки отчаяно махаха с поръбените си в черно крила, спускайки се рязко надолу към морето, за да подирят спасение от надвисналата от небето зловеща угроза. Но орелът се носеше спокойно по вятъра, разтворил широко криле, без да обръща внимание на суетнята на дребните птички. Омагьосана от неговия свободен полет, Шимейн за миг си представи как самата тя се издига и литва високо в небето, за да избяга от всички страдания, които я очакваха през идните седем години. Но суровата действителност бе друга. Окована в железни вериги, прикована завинаги към земята, Шимейн можеше единствено да наблюдава в безпомощно удивление как орелът се извисява и се скрива от ограничения й поглед. Горд и свободен, той сякаш се надсмиваше над безнадеждната ограниченост на жалките човешки същества под себе си.

До нея Ани въздъхна с копнеж.

— Ще се радвам да се махна от кораба, милейди, ама още повече ще ми е драго, ако ме купи някой добър човек, за да гледам малките му дечица.

— Може би желанието ти ще се сбъдне, Ани.

Шимейн искаше да окуражи своята приятелка, затова се качи върху стълбичката към горната палуба и се надигна на пръсти, за да погледне през парапета. Очите й обходиха тълпата заселници, скупчени на кея в очакване на разпродажбата. Но гледката не беше никак обнадеждаваща. Шансовете на Ани да бъде купена от някое младо семейство изглеждаха нищожни. Посивели мъже с бледа кожа и с дребни, набити съпруги, земеделци с оплешивели темета и стари моми с изпити конски физиономии бяха като че ли най-добрите възможности. Само един мъж се открояваше от останалите — не само защото стоеше настрана от тях, а и заради външния си вид. Беше достатъчно млад, за да може да оправдае надеждите на Ани, но смръщеното му изражение внушаваше страх. Останалите жители го стрелкаха крадешком с очи, сякаш се бояха да срещнат тежкия му поглед, което още повече караше Шимейн да смята, че този човек е опасен. И все пак й се стори, че колкото и да страняха от него, хората на кея са заинтригувани от присъствието му, че тъкмо той е основната тема на оживените им разговори.

Джеймс Харпър се приближи до жените и извади от пояса си връзка ключове. Погледът му се плъзна изпитателно по лицата и фигурите на затворничките. Бяха решили да им позволят да се измият, за да се подготвят за продажбата, но по изрично настояване на Гъртруд Фич къпането не можеше да стане на палубата, пред очите на толкова мъже. Вместо това тя бе изпратила оскъдно парче сапун и две кофи с вода в трюма, където жените светкавично се бяха сдърпали коя по-напред да се изкъпе и в крайна сметка бяха разлели водата. Трите месеца, прекарани в морето, бяха взели своето, и сега затворничките изглеждаха не по-добре от най-бедните лондонски просяци. Шансовете която и да било от тях да бъде продадена на добра цена изглеждаха нищожни, но така й се падаше на проклетата щерка на Търнбул, задето ги беше уморила от глад и задето тъй твърдоглаво се бе противопоставила на идеята екипажът да зърне една-две голи гърди или задници. И без това гледката на тези изпосталели, кокалести женски тела едва ли можеше да предизвика нещо повече от скептична гримаса.

— Добре, дами! Хайде, живнете малко! — извика Харпър, като се постара да звучи весело. — Ето, сега ще ви освободим. Не можем да позволим тези селяндури да ви гледат оковани, нали? Хайде, не е дошъл краят на света — напротив, това е началото на един съвсем нов живот за всички ви.

— Пфу! — изсумтя една стара, посивяла затворничка. Мориса се изкикоти и пристъпи предизвикателно напред към боцмана.

— Що бе, Джейми, момчето ми, да не мислиш, че на тия аборигени им пука дали сме оковани или не? Чувала съм, че много от тях са ги докарали тук във вериги, също като нас.

Джеймс Харпър се направи, че не я е чул и се обърна към Роджър Блейк, за да му подаде ключовете за веригите, с които бяха оковани глезените на затворничките.

— Махни жартиерите им, приятел, докато аз взема гривните…

Горе на квартердека капитан Фич, който най-после неохотно бе отстъпил пред настояването на властната си съпруга, избърса лъсналото си от пот чело с една смачкана носна кърпа и пристъпи към парапета, за да подвикне към боцмана:

— Господин Харпър, ще бъдете ли така добър да се качите на мостика? — Получаваше киселини в стомаха при мисълта, че жена му ще надзирава лично продажбата. Това означаваше край на плановете му да запази червенокосата за себе си. Беше толкова ядосан, че изобщо не възнамеряваше да прикрива истинския източник на заповедите си. — Госпожа Фич желае да изясните на осъдените, че трябва да й предоставят пълна възможност да участва при сключването на всички сделки.

— Да, капитане — отговори Харпър, питайки се кога ли госпожа Фич ще реши да обуе панталоните на мъжа си и да поеме изцяло командването на кораба. Намесата й в обичайния корабен протокол го дразнеше неимоверно много, но пък в крайна сметка корабът не беше негов.

— Веднага, сър.

Харпър се обърна отново към затворничките.

— Стройте се в редица, дами, и позволете на господин Блейк да свали оковите ви.

Сетне подаде ключовете на помощника си и се заизкачва по мостика, оставяйки по-младия мъж да провери състоянието на жените — задача, за която изобщо не му завиждаше, защото му беше неудобно да се отнася с тях като с животни на пазара. Някои от затворничките изглеждаха толкова млади и невинни — също като собствената му любима сестричка.

Той се приближи до семейство Фич, кимна отсечено на капитана и се обърна към Гъртруд, която бе вперила втренчено поглед в него.

— Добър ден, мадам.

— Господин Харпър! — Гласът й поначало бе силен, но когато решеше да повиши тон — а ситуацията бе точно такава — се превръщаше в истински рев. — Както знаете, аз съм пряко заинтересувана от онова, което става на борда на този кораб, затова бих искала да ме държите в течение на всяка оферта, преди да сключите окончателно договор за продажба. Така ще мога да изготвя точен доклад, който да представя на баща си. Разбрахте ли ме?

Как можеше човек да пренебрегне повелите й, след като собственикът на кораба й беше баща? Поне капитан Фич със сигурност не можеше.

— Както желаете, мадам.

— Има още нещо, което много ме тревожи, господин Харпър — безцеремонно заяви тя. — Не одобрявам това, че сте затворили Джейкъб Потс в карцера. Този човек винаги е имал добрината да ме информира за действията на затворниците и за всяко своеволно пренебрегване на моите заповеди. Ще отмените незабавно това необмислено нареждане и ще го пуснете на свобода.

Харпър стисна зъби. В тона му се прокрадна зле овладян гняв.

— Извинете ме, мадам, но този човек демонстрира грубо неподчинение и ако ме принудите да отменя наказанието му, ще унищожите авторитета ми пред екипажа. Струва ми се, че това би било грешка, мадам.

Капитан Фич с мъка успяваше да овладее собствения си гняв. Фактът, че съпругата му се доверяваше на злонамерените бръщолевения на един прост моряк правеше присъствието й на борда на „Гордостта“ още по-непоносимо. Никой опитен офицер не би се вслушал в приказките на такъв негодник.

— Гъртруд, боцманът е прав…

— Въпреки това, господин Харпър — грубо го прекъсна тя, без да обръща внимание на съпруга си. — Ще отмените заповедта си, или ще се погрижа капитан Фич да ви уволни незабавно!

— Гъртруд! — Възмутен от дъното на душата си от наглата й заплаха, Фич побърза да се опита да я разубеди, макар и с риск да стигне до пълен разрив с баща й. — Не можеш да очакваш от мен да уволня един офицер за това, че изпълнява задълженията си!

— Очаквам от теб да не забравяш кой е собственикът на този кораб — изсъска Гъртруд.

— Как бих могъл да забравя, след като ти непрекъснато ми напомняш? — тросна се съпругът й.

— Самозабравяш се, Еверет — изръмжа тя агресивно в отговор на смръщеното му изражение. — Надявам се да не ми се наложи да споменавам за тази случка пред татко.

Джеймс Харпър бе отвратен от безскрупулния начин, по който тази жена манипулираше съпруга си, но едва ли можеше да се намеси. Като се закле мислено пред себе си никога повече да не се качва на един и същ кораб с нея, той изправи гръб с цялото достойнство на истински морски офицер и каза тихо, за да прикрие стържещия от ярост звук на гласа си:

— Мадам, винаги съм получавал нареждания пряко от капитана. Ако той ми заповяда да освободя Потс, няма да имам друг избор, освен да се подчиня.

С пълното съзнание, че е стоварил цялата отговорност върху плещите на своя началник, Харпър се обърна към по-възрастния от него мъж и зачака командата, която Фич очевидно не желаеше да даде.

— Вървете да си вършите работата, господин Харпър — промълви след дълга пауза капитанът. — Ще разрешим този проблем в по-подходящо време.

— Еверет Фич! — Гъртруд дишаше тежко като разярен морж и огромната гръд сякаш напъваше да разкъса шевовете на корсета. — Да не искаш да кажеш, че ще позволиш господин Харпър да пренебрегва волята ми? Ако не го накараш да направи това, което му казвам, може би татко ще трябва да ти припомни кому дължиш лоялност. Той пристига в Ню Йорк на борда на „Черният принц“ съвсем скоро и съм сигурна, че ще има какво да каже по въпроса за днешното ти поведение.

Капитан Фич съумя да прикрие раздразнението си зад маската на хладна и високомерна учтивост. Опитът го бе научил, че да разсърдиш Гъртруд означава да си навлечеш гнева на баща й, който никога не бе проявявал състрадание към когото и да било, най-малко пък към онези, които бяха дръзвали да предизвикат него или дъщеря му. Ако Търнбул не беше собственик на „Гордостта на Лондон“, Фич би отрязал опитите на Гъртруд да се меси в работите на кораба още в самото начало на плаването. Но той не можеше да забрави кой държеше и хляба, и ножа. Това бе един от капаните, в които попадаше човек, склонил да се ожени за жена с богатство от което, впрочем, Фич не бе видял почти нищо. Като изключим дребните сумички, които бе успял да скъта от плаванията, състоянието на Търнбул бе останало недостижимо за него, и това беше дяволски несправедливо, защото Хорас Търнбул бе невероятно богат.

— Извини ме, Гъртруд. Смятам, че е по-разумно да изчакаме хората от екипажа да напуснат кораба, за да не узнаят за освобождаването на Потс.

Гъртруд се отпусна и поглади с усмивка гънките на огромната си гуша, доволна, че пак е постигнала своето. Беше благодарна на Джейкъб Потс, защото той й докладваше за всичко, което ставаше на кораба, и по-специално за номерата на онова ирландско момиченце, което бе имало наглостта да сгълчи нея и съпруга й така, сякаш бяха някакви непослушни хлапета. Всичко бе започнало от побоя над Ани Карвър наскоро след отплаването им от Англия. Оная малка никаквица си беше заслужила пердаха, задето бе направила опит да се самоубие заради загубата на бебето си, но Шимейн О’Хърн заслужаваше още по-сурово наказание за това, че бе дръзнала да се опълчи срещу отношението на капитана към тази жалка отрепка, и то пред погледите на целия екипаж и на затворниците. Оттогава насетне Гъртруд копнееше да види как изхвърлят безжизненото тяло на момичето в морските дълбини и бе сторила всичко възможно, за да осъществи този свой копнеж. Но безбройните спорове с Еверет не й бяха помогнали да го склони да наложи на ирландската кучка по-строго наказание от четиридневен престой в карцера и намалени дажби храна. Макар че тежките упреци на Шимейн бяха отправени и към него, той просто бе подминал този инцидент с обяснението, че вината не е негова, а на онзи, който е издал заповедта бебето на Ани да бъде отнето от нея и продадено.

Гъртруд се надвеси над парапета и погледна надолу към жената, която на два пъти бе наказвала с изолация в карцера. Мръсна, избеляла кърпа покриваше огнените й къдрици, но дори този грозен парцал не намаляваше омайната хубост на овалното й лице и на огромните, смарагдовозелени очи, които блестяха под тънката, нежна извивка на тъмните й вежди. С деликатната си красота и изящната си фигура Шимейн напомняше приказна фея или царкиня, но това не само не трогна сърцето на Гъртруд — напротив, разпали злобата й още повече.

— Виж ти, кой е излязъл от тъмния зандан — заядливо извика тя, с което мигновено накара младата жена да вдигне очи към нея. — Сигурно си хванала паяжина от толкова стоене в карцера! Изглеждаш направо очарователно! Напразно си се старала да пооправиш външния си вид, Шимейн. Една червенокоса вещица трудно може да стори нещо, за да заприлича на човек.

Ако някой тук е вещица, изсумтя наум Шимейн, то това със сигурност е тази надута, отмъстителна пуйка, която така злостно ръфа с човката си нас, нещастните затворници. Като прати благоразумието по дяволите, тя дръпна кърпата от главата си и остави бурния вятър да развее ярките й, непокорни коси. Мълчаливото й предизвикателство произведе незабавен ефект — лицето на Гъртруд се сгърчи в гримаса на убийствена омраза.

— Ти си една зла вещица, Шимейн О’Хърн — процеди през здраво стиснатите си зъби тя. — Горко на оня глупак, който те купи!

Внезапен мощен порив на вятъра блъсна Шимейн в лицето и сякаш я измъкна от блатото на безнадеждното отчаяние, в което бе започнала бавно да затъва. Вперила поглед в пронизващите очи на Гъртруд, тя изведнъж осъзна, че трябва да бъде благодарна на съдбата си, защото бе доказала, че е способна да преодолее и най-ужасните изпитания, повечето от които бяха създадени нарочно от тази жена с цел да я погубят. Въпреки всички унижения и оскърбления Шимейн знаеше със сигурност, че все още е жива, отчаяна, но жива! А това бе истинско чудо, за което наистина трябваше да благодари на бог!

— Добър да е денят ви, госпожо Фич! — извика тя развеселено към омразната жена на мостика. Знаеше, че този ирландски поздрав ще я вбеси още повече. — Нали ви казах, че и този път ще оцелея! Ето ме сега пред вас, за да се уверите сама!

Тънките устни на Гъртруд се разтвориха в зловеща усмивка.

— Толкова по-зле за теб, Шимейн. Толкова по-зле за теб. Може би през следващите седем години няма да имаш такъв късмет.

ГЛАВА ВТОРА

Юнгата наду свирката си, с което даде сигнал на чакащата тълпа заселници да се качи на борда. Въпреки че повечето мъже бяха дошли с намерение да си набавят работна ръка за полето, на минаване покрай затворничките всички забавяха крачка, очевидно пресмятайки дали не могат да си позволят и някой извънреден разход. Особено ги привличаше Мориса, застанала в предизвикателна поза до бизан мачтата. Мъжете се вторачваха опулено в разголените й прелести, неспособни да откъснат очи от нея. Техните съпруги и останалите жени от града, от своя страна, я отминаваха забързано, вирнали носове с неприкрито презрение. Един дребен, почти плешив мъж се закова пред проститутката с отворена уста, но когато направи опит да я заговори, за да научи нещо повече за нея, Мориса раздразнено го отпъди.

— Махай се, жалък мухльо — изсъска тя, като махна с ръка. — Аз търся истински мъж.

По лицето на мъжа избиха тъмночервени петна. Той изгледа Мориса свирепо, но тя само сви устни пренебрежително и изсъска силно, както съскат змиите, когато искат да прогонят от пътя си някой опасен хищник. Засегнат, мъжът отстъпи няколко крачки назад и ядно изпъна сюртука си.

— Предупреждавам те, че тук вещиците ги давят в морето! — извика той, сетне изсумтя неодобрително и се отдалечи, за да се присъедини към една групичка мъже, които се бяха спрели край неколцина по-млади жени.

Шимейн понасяше с неимоверни усилия унижението да бъде оглеждана като стока. Налагаше се да се върти наляво и надясно, да позволява да проверяват ръцете й, зъбите й, краката й. Жените посрещаха учтивите й отговори с одобрителни кимания, но в блесналите погледи на мъжете се четеше нещо повече от одобрение. Мисълта, че може да бъде купена за задоволяване на нечии похотливи апетити, я ужасяваше и тя отчаяно се молеше да я вземе някоя добра жена, която търпеливо да я обучи да изпълнява задълженията на домашна прислужница.

— Хей, жени, чуйте ме! — извика Джеймс Харпър от парапета. — Елате насам и обърнете внимание на този човек! — Той посочи с пръст високия, тъмнокос заселник, който стоеше до него. — Името му е Гейдж Торнтън. Той търси бавачка за своя двегодишен син.

Сред хората от града настана суматоха. Всички зяпнаха мъжа така, сякаш внезапно бе станал с две глави по-висок. Шимейн веднага разпозна в него човека, когото бе видяла да стои встрани от останалите на пристана и когото единствен бе сметнала за достатъчно млад, за да отговори на очакванията на Ани. Не можеше обаче да проумее защо на този мъж се отделя толкова голямо внимание.

Тя леко побутна дребната си приятелка.

— Давай, Ани! Това може да се окаже единствения ти шанс!

Ани побърза да се подчини и бе една от първите, които се спуснаха напред. От ентусиазма на останалите жени бе повече от очевидно, че те също копнееха за поста, който предлагаше господин Торнтън. И млади, и стари се блъскаха и бутаха пред него, защото несъмнено задълженията на една бавачка бяха за предпочитане пред тези на кухненска прислужница, полска работничка или други подобни.

— Не забравяйте, че сте дами — предупредително извика Харпър. Май скоро щеше да му се наложи да ги усмирява със сила.

Шимейн бе единствената жена, която не се включи в мелето, но докато наблюдаваше високия мъж, тя усети как в нея се разпалва неочаквано любопитство. Ръкавите на ризата му бяха навити над лактите, сякаш бе оставил някаква много важна работа недовършена, за да дойде на кораба В същото време смръщените му вежди и стиснатата челюст създаваха впечатлението, че присъствието му тук му е дяволски неприятно, особено сега, когато жените заплашваха да си избодат очите заради него. Техните мръсни пръсти се бяха вкопчили в домашно тъканата риза и кожените панталони, които скриваха тялото му; нещо повече — някои от по-дръзките жени дори си позволяваха да докоснат с възхитени възклицания издутината, очертана под еленовата кожа между бедрата му.

— Дами! — кресна ядосано Харпър. — Долу ръцете от купувача, моля ви!

— Ех, боц — запротестира разочаровано една скитница с изпочупени зъби. — Това е най-хубавото парче, което сме виждали от месеци, честна дума! Пък и не виждам к’во може да му стане, ако го помилваме. Пресвети Боже! Имаме нужда от това много повече от него.

Дори след като бе делила една и съща килия с тези жени цели три месеца, Шимейн не беше успяла да загуби чувството си за приличие. Срамуваше се за собствения си пол. Забеляза обаче, че заселникът също е раздразнен от наглостта на жените, защото за миг той вдигна обезкуражено очи към небето — вероятно се разкайваше, че въобще е дошъл на кораба или се молеше мълчаливо бог до стори някакво чудо и да го избави от този ад. Но всичко беше напразно. Жените продължаваха да го гледат жадно и Шимейн трябваше да признае, че имаха основание.

Слънцето бе придало на изумително красивото му лице бронзов загар, на чийто фон очите му блестяха като топли кафяви кристали, изпъстрени с кехлибарени пръски. Дори изпод сянката на смръщените, гъсти вежди и на тъмните ресници, тези очи изглеждаха сияйни и сякаш прозрачни. Носът му беше тесен, с една лека, аристократична извивка, на която би могъл да завиди всеки благороден древен грък. Приятно изпъкналите му скули и гладко избръснатата челюст и брадичка, очертани под изпънатата загоряла кожа, заслужаваха не по-малко внимание. Това беше лице на истински мъж, както, впрочем, и тялото под него.

Беше почти с една глава по-висок от набития господин Харпър и макар да нямаше нито едра фигура, нито огромни мускули, широките му плещи се крепяха на мощна, здрава гръд, която се стесняваше в тънък кръст и издължени, силни хълбоци. И ако се съдеше по железните, мускулести ръце, останалата част от тялото му вероятно бе изкована от калена стомана.

Погледът на заселника бързо се плъзна по жените, скупчени около него, и на лицето му се изписа болезнено изражение. В този момент Мориса си проби с лакти път през тълпата, избутвайки грубо с ханш една от жените и се изпъчи пред него. Веждите му се сключиха като два буреносни облака. Явно гледката, която разкриваше прозрачната й, полуразкопчана блуза, не го бе заинтригувала ни най-малко. По-скоро беше ядосан от нахалството на проститутката.

— Какъв красавец — загука тя и се усмихна, прокарвайки пръст по ръката му. — Казвам се Мориса Хачър, господарю, и бих дала мило и драго да се грижа за детето ти.

Гейдж Торнтън вече беше напълно убеден, че идването му тук е пълна глупост. В началото бе решил да не обръща внимание на безочието на затворничките, защото все още таеше слаба надежда, че сред тях ще се намери някоя, която да отговаря на неговите изисквания, но тази идея му се струваше все по-абсурдна. Търпението му започваше бързо да се изпарява. Как бе могъл изобщо да си помисли, че ще открие сред тази пасмина скъпоценното съкровище, изрисувано във въображението му?

Знаеше, че е отчаян, но не бе предполагал, че отчаянието му е стигнало такива размери. Бе твърдо решен да не се отказва и да намери своя идеал, но все повече се убеждаваше, че жената, която търси, не може да бъде открита на борда на един затворнически кораб.

— Жената, която търся, трябва да притежава качества, различни от тези, показвани тъй щедро от вас, госпожице Хачър. Боя се, че не сте подходяща за работата.

Мориса кимна разбиращо и ехидно подметна:

— Страх те е от жена ти, а?

Кръвта на Гейдж започна да кипва. Тази жена изобщо нямаше престава какво бе преживял след смъртта на Виктория! Но бе безсмислено да й обяснява.

— Грешите — рязко каза той. — Съпругата ми загина при злополука преди една година. Уверявам ви, че ако беше жива, никога не бих допуснал глупостта да дойда тук.

В този момент Ани смирено пристъпи напред и го дръпна плахо за ръкава.

— Казвам се Ани Карвър, сър. И аз си имах бебе, ама ми го взеха преди да ме качат на тоя кораб и го продадоха. Много ми се ще да се грижа за някой малчуган. Обещавам да обичам сина ви все едно, че е мой, сър. — Тя внезапно се изчерви смутено и умолително сплете ръце. — Искам да кажа, ако решите да ме купите.

Гейдж сведе очи към дребната женица и суровото му изражение се смекчи. Но простоватите й думи издаваха липса на образование.

— Надявах се да намеря жена, която след време да научи сина ми да чете и да пише. Способна ли си на това?

— Съжалявам, ама не съм, господарю! — въздъхна съкрушено Ани и се извърна, готова да си тръгне. Но в този миг й хрумна идея. Тя се обърна отново към мъжа и заяви с щастлива усмивка: — Но знам една, дето е! Тя е истинска дама, вярвайте ми, сър.

— Дама ли? — недоверчиво попита Гейдж. Вече беше видял по-голямата част от жените и смяташе, че има всички основания да се съмнява в твърдението на момичето. — На борда на затворнически кораб?

— Да, сър! — настоя Ани. — Милейди знае да чете и да пише и даже може да смята наум. Виждала съм я със собствените си очи, сър.

— И е на деветдесет години, без съмнение — изсумтя Гейдж. Не можеше да пръска пари за някоя старица, която вероятно щеше да се спомине пет минути след като напуснеше кораба. Отчаянието, с което толкова дълго се бе борил, отново завладя душата му, за да се надсмее над абсурдността на очакванията му, да заличи увереността му в крайния успех, да убие надеждите му. Разбира се, никоя благородничка не би могла да извърши чак такова тежко престъпление, че да бъде изпратена в колониите на борда на затворнически кораб, освен, естествено, ако не бе попаднала в затвора заради дългове. Но дори и да намереше такава жена, силно се съмняваше, че би могъл да си позволи да я купи. Парите му далеч не бяха много, а и му трябваха за други, не по-малко важни неща.

На устните на Ани трепна доволна усмивка.

— Не-е, сър! Млада лейди! При това хубава, сър.

— И къде е това чудо? — иронично попита Гейдж. Страхуваше се, че Ани не е съвсем наясно със значението на думата „дама“, защото самият той не бе видял на борда на „Гордостта“ нито една жена, която поне малко да напомня на такава.

Ани се обърна и разбута спътничките си. Когато те се разделиха, образувайки тясна пътека, тя протегна слабата си ръка и посочи към самотната фигура, седнала до отвора към трюма.

— Ей я, господарю! Шимейн О’Хърн, за нея ви казвам!

Шимейн мигновено усети, че е станала обект на вниманието на мъжа и почувства силата на неговия невероятно красив кафяв поглед, вперен в нея с изумление. Нямаше съмнение, че е разбудила интереса на непознатия — той направо я изпиваше с очи.

Гейдж Торнтън бе извоювал всичко, което притежаваше, с цената на твърде много усилия, за да се остави да повярва, че мечтите му биха могли да се сбъднат тъй безпроблемно. Младата жена пред него наистина бе необикновено красива, но вероятно имаше някакви скрити недостатъци.

Той се наведе към Ани, за да научи нещо повече.

— Дама, значи? — След утвърдителното кимване на момичето следваше неизбежния въпрос. — Но защо е тук? Какво престъпление е извършила, та да я изпратят като затворничка в колониите?

Ани сниши глас и прошепна:

— Един стражар я отвел от дома, додето техните ги нямало, и не й дал да се види с никого от близките си. Тъй че сам виждате, сър, когато негодникът се заклел, че милейди е откраднала скъпоценностите на някаква друга дама, не е имало кой да я защити.

Обяснението й съвсем не прозвуча на Гейдж убедително, но съмненията ни най-малко не намалиха интереса му към младата жена. Въпреки мръсното й лице и рошавата, сплъстена коса, падаща по раменете и гърба й, красотата на Шимейн бе повече от очебийна. С деликатно изваяното си лице тя приличаше на приказно видение от сънищата на някой художник, което той талантливо бе претворил с четката си и сетне бе съживил с нежна целувка. Очевидно във вените й течеше ирландска кръв, защото на света нямаше друга нация, тъй щедро надарена с подобна комбинация от огненочервена коса, искрящо зелени очи и снежнобяла кожа. Дрехите й бяха парцаливи, но грациозната й осанка издаваше финес и благородство. Наистина, Шимейн О’Хърн имаше царствено излъчване и гледаше Гейдж право в очите, леко вирнала брадичка, сякаш изобщо не се съмняваше, че е равна нему.

Гейдж усети необичаен трепет и се запита кое го е развълнувало повече — дали това, че е открил момиче, което изглежда напълно подходящо за бавачка на сина му, или неочакваната възможност да се сбъдне и онази негова още по-безумна мечта, която дори не се бе надявал да осъществи. Предчувстваше, че ако успее да купи тази жена, много скоро ще поднесе изненада и на приятелите, и на враговете си. Но в крайна сметка не му беше за пръв път да се опълчва срещу общоприетите порядки в името на това да върви по пътя, който сам си бе предначертал.

Гейдж укроти необуздания полет на фантазията си и като си придаде равнодушен вид, посочи момичето на боцмана.

— Господин Харпър, бих желал да проуча онази затворничка.

Джеймс Харпър изпъна шия, за да види коя от жените беше събудила интереса на заселника. Точно тогава една грозна старица пристъпи пред Шимейн. Изненадан от странния му вкус, Харпър й кимна да се приближи, питайки се дали този човек е с всичкия си. Но Гейдж махна раздразнено, за да отпъди старицата, отмести се така, че Шимейн да го вижда добре и сам я по-вика с едно единствено движение на ръката.

С пълното съзнание, че блестящите кафяви очи на непознатия поглъщат жадно всяко нейно движение, Шимейн се изправи и тръгна бавно към тълпата затворнички, по чиито намръщени физиономии се четяха неприкрита завист и неприязън. Все пак, всички й правеха път, макар и с неохота. Всички, освен Мориса Хачър.

— Ако съм на твое място, скъпа, щях да помисля малко преди да тръгна с тоя момък Торнтън. Виж, Шимейн, през целия си живот не съм виждала толкоз хубав младеж. Искам го за себе си. И ако ти ми се изпречиш на пътя, това никак няма да ми се понрави. Страшно ще ми се прииска да те накълцам на парченца.

Шимейн беше изумена от това, че Мориса продължаваше да се заяжда с нея. И най-големият идиот досега би трябвало да е разбрал, че е прекалено твърдоглава, за да се поддаде на подобни заплахи.

— А ако аз бях на твое място, Мориса — отвърна тя с ледена усмивка, — щях да помисля за боя, който би могъл да ми нанесе този мъж, ако нараня неговата робиня, особено ако е платил добра цена за нея.

— Няма да се отървеш от мене, Шимейн, помни ми думата. И щом те намеря, ще те накарам да съжаляваш, задето не си послушала предупреждението ми. Тъй хубавичко ще ти размажа фасона, че господарят ти няма да иска дори да те погледне.

Гласът на Шимейн беше тих, но очите й пронизваха проститутката като две бляскави ками.

— Надявам се, че няма да останеш изненадана, Мориса, ако кажа на господин Торнтън, че си ме заплашвала.

С тези думи тя я заобиколи и продължи напред. Мириса изръмжа ядно. Беше опитала почти всичко, за да види проклетата ирландска кучка мъртва или поне сериозно осакатена, но бе претърпяла неуспех и това я изпълваше с дива ярост, още повече сега, когато беше очевидно, че червенокосата ще грабне лъвския пай. Един обезобразяващ белег през лицето със сигурност би разколебал желанието на хубавия господин Торнтън да притежава тази никаквица.

Шимейн се спря пред Джеймс Харпър, но той дори не си направи труда да вдигне поглед от свитъка документи, който разглеждаше. Цялата олелия около този заселник беше започнала да го изнервя. Подобно на Потс, той бързаше да приключи с продажбата, за да слезе на сушата и да обърне няколко огромни халби с бира. Без да откъсва очи от списъците, Харпър попита кратко:

— Име?

— Шимейн О’Хърн.

При звука на този кадифен глас главата му рязко се изправи. Името извика в съзнанието му образа на стройната, червенокоса красавица, която бе съзерцавал толкова пъти с пламенно възхищение, както отдалеч, така и отблизо. Ако имаше затворничка, която Харпър не желаеше да види продадена на друг мъж, то това бе тъкмо момичето, което бе разбудило надеждите и фантазиите на много от моряците на „Гордостта на Лондон“. Беше успяла да омагьоса дори капитан Фич, но само най-дискретните членове от екипажа знаеха, че съпругата му не след дълго ще има всички основания да ревнува от ирландката. Много скоро капитанът щеше да отведе Шимейн О’Хърн в една къщичка наблизо и да я направи своя любовница. Харпър не беше особено щастлив, че на него се пада задачата да сводничи на своя началник в този план, но просто нямаше избор.

Следвайки нарежданията на капитан Фич да отблъсква всеки сериозен купувач, той се обърна към заселника и тихо прошепна:

— Боя се, че няма да останете доволен от нея, сър. Тя има много остър език, който реже като кинжал. Ако не ми вярвате, питайте капитана и неговата госпожа.

Шимейн чу думите му и се втренчи в него с невярващ поглед. Беше изумена от наглостта, с която Харпър се осмеляваше да изопачава истината за онзи ден, в който по негово нареждане всички затворнички бяха изведени на палубата, за да наблюдават наказанието на Ани Карвър. Бяха ги принудили да гледат как камшикът разкъсва кожата на гърба на дребната жена и ги бяха предупредили, че същата участ очаква всяка от тях, ако дръзне да наруши дисциплината. Първоначалният смутен и боязлив шепот на жените бързо се бе превърнал в гневен ропот, защото всички те прекрасно знаеха какво беше накарало Ани да посегне на живота си. Една по една затворничките се бяха обърнали с лице към квартердека, където стоеше капитанът. Шимейн си спомняше съвсем ясно недоволството, което се бе надигнало в гърдите й, когато собственият й поглед попадна на капитан Фич, невъзмутимо изправен до злорадо ухилената си съпруга. Пламенната ирландска кръв, наследена от баща й, беше закипяла и я бе подтикнала смело да се изкачи на стълбичката към горната палуба, за да скастри сурово двамата съпрузи за варварската им разправа с Ани.

Далеч по-спокойна, отколкото тогава, и с много по-малко жлъч в тона, Шимейн се обърна към боцмана.

— Няма ли да ми дадете възможност да се защитя, господин Харпър?

— Нима не казах истината? — запита Харпър неспокойно. Смущаваше го мисълта, че изпълнявайки заповедите на своя капитан, ще настрои окончателно момичето срещу себе си. Самият той не бе склонен да я остави да си тръгне нито с този мъж, нито с капитана, но какво би могъл да стори?

— Обвинихте ме основателно, сър — призна с горчивина Шимейн, като вдигна глава и срещна неспокойния му поглед. — Но спестихте някои подробности от инцидента, за който става дума. Госпожа Фич извърши престъпление спрямо една скърбяща майка, което е равносилно на това да нашибаш с камшик една вдовица за това, че оплаква смъртта на съпруга си. Единственото, което я накара да остави Ани жива, бяха търговските й интереси, но вие, сър… вие поне не съзнавате ли до какво отчаяние е била доведена Ани, за да се опита да отнеме собствения си живот? Нима сте напълно лишен от състрадание, та да не можете да разберете мъката на една млада майка, чиято рожба е била открадната от нея? Нима наистина смятате, че това наказание не й е било достатъчно, че освен него заслужава и жесток бой с камшик?

— Не можех да не се подчиня на заповедите на по-височайшите — запротестира Харпър. — Нито пък имам право да оспорвам решенията им.

— Значи мълчаливо сте дал съгласието си за този нечовешки побой — каза тихо Шимейн. — Колко кавалерско от ваша страна.

Харпър се изчерви силно. Осъзнаваше, че нейните аргументи са разклатили сериозно доверието на заселника в думите му. Убедителната и реч несъмнено бе спечелила Гейдж Торнтън на нейна страна. С надеждата да разруши впечатлението за сърцатия дух на момичето, той направи опит да докаже правотата на обвиненията си.

— Определено не беше твоя работа да осъждаш капитана и съпругата му, нито пък да подтикваш другите затворници към бунт!

— Бунт! — засмя се Шимейн и изви скептично вежди. — Те просто изразиха гласно своето несъгласие с наказанието на Ани. Повярвайте ми, сър, жените не бяха в състояние да вдигнат бунт. Как биха могли, когато бяха полумъртви от глад и изнемогваха под тежестта на оковите, които едва им позволяваха да се движат!

— Боцманът е прав, господарю — намеси се Мориса, като разблъска останалите жени. — Тая ирландска кучка има по-зъл нрав, вярвайте ми. Не веднъж и дваж ме е удряла, кълна се, и то без въобще да зная защо.

— Лъжкиня такава! — изкрещя Ани, като едновременно с това сграбчи Мориса за ръката, завъртя я и я блъсна с все сила. Едрото тяло на проститутката се стовари безпомощно върху стоящите наоколо жени.

Внезапните избухвания на Ани на няколко пъти бяха слисвали Шимейн до немай-къде и сегашният случай не правеше изключение. В първите дни на плаването тази крехка женица й се бе сторила кротка и хрисима като мишчица, но след оня съдбовен ден на камшичния бой Ани бе придобила неочаквана смелост и сякаш бе дала обет пред себе си да отмъсти на онези, които й бяха сторили зло, и да се отплати на Шимейн за всичко, което беше изстрадала заради това, че я бе защитила. И наистина, демонстрираната неведнъж от Ани благодарност далеч надхвърляше очакванията на Шимейн, която съвсем не смяташе, че постъпката й заслужава чак толкова всеотдайна преданост.

Ето и сега Ани се извърна към Гейдж Торнтън и размаха мръсния си пръст под аристократичния му нос.

— Така беше. Биха ме с камшик по заповед на госпожата на капитана, но милейди хубавичко я насоли. Каза й, че е подла, безсърдечна и зла жена…

— Да! И ние мислехме като Шимейн! — намеси се старицата със счупените зъби. — Бяхме готови да строшим синджирите и да оковем с тях екипажа, ако капитанът не спре побоя.

— Искахме още и да се разбунтуваме, задето пратиха Шимейн в карцера — упорито продължи защитната си реч Ани. — Но Шимейн ни каза да гледаме да спасим нашите си кожи. Тя обеща да покаже на госпожа Фич, че е костелив орех и че ще излезе от зандана жива и здрава.

Шимейн изпъшка отчаяно. Приятелката й дяволски преувеличаваше онова нейно моментно избухване. Тогава просто се беше ядосала малко, нищо повече.

— Хубаво, че капитанът намали наказанието на четири дни, вместо на четири седмици. Само това я спаси — допълни Ани.

В интерес на истината нейната тирада не оказа почти никакво въздействие върху Гейдж Торнтън. Беше взел окончателно решение още преди нея, още по време на спора между Харпър и момичето. Чрез протеста си срещу обвиненията на боцмана тя, без да иска, бе доказала своята интелигентност и образованост. Гейдж с радост установи, че Шимейн О’Хърн отговаря изцяло на неговия идеал. Беше благодарен на бога, че е така, защото това го спасяваше от опасността да признае, макар и само пред себе си, че я иска независимо от всичко.

И все пак не можеше да си позволи да изглежда прекалено ентусиазиран, след като ставаше въпрос за значителна сума пари. Трябваше да бъде пестелив, поне докато завърши строежа на кораба, който бе проектирал, и намери купувач за него. Въпреки че твърдо възнамеряваше един ден да бъде богат човек, засега той далеч не беше такъв. След като баща му го бе лишил от всякакви права върху семейното богатство заради една жестока свада помежду им, Гейдж Торнтън беше пристигнал в колониите като последен бедняк. И бе съумял да постигне настоящото си що-годе прилично състояние единствено благодарение на своя ум и на непоколебимата си твърдост. Всъщност, ако можеше някак си да се откаже от мечтата да строи кораби, мебелите, които правеше заедно с четиримата си чираци в своята работилница, щяха да му докарват доста добри доходи. Но точно тук беше проблемът. Нима човек можеше просто да махне с ръка и да сложи кръст на мечта, лелеяна цял живот?

— Нямате нищо против да погледна момичето по-отблизо, нали, господин Харпър? — насмешливо вдигна вежди Гейдж, готов да чуе, че молбата му се отхвърля.

Харпър се намръщи мрачно. Упоритостта на този човек му лазеше по нервите.

— По-добре недейте.

— Защо? — рязко попита Гейдж. — Ако случайно склоня да взема момичето въпреки нрава му, има ли още нещо, което може да ме спре да я купя?

Вместо отговор морякът само се намръщи още повече и сковано вдигна рамене. Гейдж пренебрежително му обърна гръб, заобиколи Ани и застана пред Шимейн. Тя далеч не беше най-чистото създание, което бе виждал, нещо повече — от нея дори се долавяше неприятна миризма. Но огнените пламъци, които проблясваха в тези тъмнозелени очи, го развеселиха. А това означаваше страшно много за Гейдж Торнтън, защото след смъртта на съпругата си почти беше забравил да се смее.

— Изглежда полумъртва от глад — отбеляза той, като хвърли предизвикателен поглед към Харпър. Беше чувал много слухове за лишенията, с които се сблъскват пътниците на затворническите кораби, и макар че техните капитани обикновено отхвърляха подобни приказки като твърде преувеличени, окаяното състояние на затворниците от „Гордостта на Лондон“ даваше основание да се вярва на тази мълва.

Харпър ядно стисна зъби. Самият той беше яростен противник на оскъдните дажби храна за затворниците, но фактът, че този заселник бе направил подобна забележка, го раздразни още повече, защото беше уверен, че натрапникът се опитва да провокира спор.

— Състоянието на момичето не е ваша работа, господин Торнтън. Вече ви казах, че не мога да ви я продам.

— Тя ще напълнее, господарю — разпалено възкликна Ани, като застана до Шимейн. — Ако й давате свястна храна, ще се оправи за нула време.

— Стига, Ани! — В смарагдовите очи блесна гневен укор. — Не съм свиня, та да ме предлагаш така.

— Можеш ли да готвиш? — попита Гейдж.

Ани вирна глава и припряно отговори вместо своята приятелка:

— Естествено, че може, господарю!

— О, няма ли да млъкнеш? — разярена прошепна Шимейн. — Ще ме вкараш в беля.

Макар да не чу думите й, Гейдж беше сигурен в техния смисъл, но все пак предпочете да попита:

— Какво каза?

Ани махна с ръка.

— О, нищо, нищо, господарю. Милейди просто се закашля, това е всичко! Заради тия спори във въздуха е, ще знаете.

— Ани! — Звукът излетя от устата на Шимейн като свистяща пара от врящ чайник. В действителност тя наистина кипеше. Изобщо не й харесваше да я обсъждат като прасе, изложено на пазара.

Гейдж тръгна бавно и замислено да обикаля Шимейн, за да я разгледа внимателно от всички страни. Дори една просторна къща може да се окаже тясна и неудобна, ако служи за дом на двама души, които не се понасят. Напоследък той все по-ясно усещаше колко е трудно да се живее с жена, особено пък с Роксана Корбин, която непрестанно се мъчеше да го спечели с вниманието си. Ако не се нуждаеше отчаяно от бавачка, която да се грижи за сина му, докато той бе зает с работата си, Гейдж за нищо на света не би приел помощта на Роксана. Но ето че го бе сторил и сега тя искаше от него много повече, отколкото той бе готов да й даде. Ала с Шимейн може би ще бъде по-различно, помисли си той. Може би щеше да му бъде приятно да бъде край нея, да открива и да се наслаждава на всяка частица от нея.

Гейдж се спря, протегна ръка и с любопитство прокара пръсти по деликатните кости на китката й. Докосването му се стори на Шимейн твърде дръзко и интимно. Беше като огнен език, пълзящ бавно по кожата й.

— Моля ви, недейте! — прошепна тя, останала без дъх, и дръпна ръката си. Какво би могъл да открие един толкова красив, здрав и силен мъж в мръсно и тънко като тръстика момиче като нея?

— Нямах намерение да те плаша, Шимейн — извинително каза Гейдж. — Просто исках да погледна ръцете ти… Може ли?

Никак не й се щеше да я оглежда с такова внимание, особено когато се чувстваше толкова мръсна. Като прокле своята безпомощност, тя вдигна неохотно ръце. Слава богу, поне не беше поискал да види зъбите й!

Гейдж внимателно пое тънките й пръсти. Бяха мръсни, но изключително фини и нежни. Сетне прокара палец по крехките кости на опакото на ръцете й, а накрая ги завъртя, за да разгледа дланите й, които бяха меки като на истинска дама.

— Изглежда, че не си свикнала да работиш, Шимейн — отбеляза изумено той.

Шимейн усещаше изпитателния му поглед. По бузите й плъзна гъста червенина.

— Не се боя от работата, сър — предпазливо каза тя, с пълното съзнание, че следващите й думи ще намалят съществено шансовете й да бъде купена. — Просто не съм свикнала с нея, това е всичко.

— Разбирам — промълви Гейдж напълно объркан. Може би думите на Ани бяха съвсем верни. Може би Шимейн О’Хърн наистина беше отгледана и възпитана като дама. Само едно доста богато семейство бе в състояние да си позволи да обгради детето си с прислужници — а това беше единственото разумно обяснение за тези меки ръце и за липсата й на домакински умения. — Искрено се надявам, че си достатъчно способна, за да се научиш сама на всичко необходимо, Шимейн. Не мога да си позволя да ти наема учител, а самият аз нямам нито време, нито възможност да те обучавам.

— Аз съм доста схватлива, сър — увери го тя припряно. — Ако имате някакви книги, които описват в детайли задълженията на една домашна прислужница, ще мога да се науча и сама.

— Честно казано, нямам, но бих могъл да потърся.

— Би било чудесно — въодушевено възкликна Шимейн.

— Имаш ли въобще представа как се готви? — попита отново Гейдж, обладан от внезапна тревога. Силно се надяваше, че няма да умрат от глад, докато тя изучава основите на домакинската работа.

— Работя сръчно с иглата, сър — отвърна уклончиво Шимейн в стремежа си да не издава, че тъкмо в готвенето се чувства най-несигурна. Майка й смяташе, че една млада дама трябва да усвои всички умения, необходими на една съпруга, и готвачката им с радост беше подела тази идея. Шимейн обаче далеч не се бе проявила като прилежна и съсредоточена ученичка и нямаше представа каква част от уроците е останала в паметта й.

Приел думите й за отрицателен отговор, Гейдж въздъхна мрачно. Перспективата да яде храна, приготвена от напълно неопитна готвачка, изобщо не го радваше, но дори мисълта за способностите на Роксана в тази област не бе в състояние да го отклони от пътя, който вече беше започнал да очертава в съзнанието си. Знаеше, че самото му идване тук в този ден представлява сериозно предизвикателство към капризите на съдбата, но желанието му да има Шимейн вече започваше да натежава повече от всички останали съображения.

— Изглеждаш ми много млада — смени темата той, защото не искаше да разсъждава повече върху нейната неопитност.

— Не чак толкова, сър — отвърна тя. Истината беше, че в момента се чувстваше престаряла. — Миналия месец навърших осемнадесет.

— Съвсем млада! — изсумтя Гейдж. — Освен ако, разбира се, не смяташ, че на тридесет и три човек е стар.

Думите му я объркаха.

— Защо точно тридесет и три, сър?

— Аз съм на толкова — кратко отвърна той.

Устните на Шимейн се разтвориха в едно голямо „О!“, което гласът й не успя да произнесе. Смутена от своята нетактичност, тя отбягна погледа му от страх да не разкрие смайването си. Не беше и предполагала, че може да е толкова стар!

Помежду им легна неловко мълчание. Накрая, объркана и изнервена, Шимейн вдигна очи и срещна втренчения му поглед. Очакваше да й каже, че ще трябва да си потърси друга слугиня, но вместо това той мълчеше, а очите му се взираха дълбоко в нейните, сякаш копнееха да разкрият и най-съкровените й тайни.

— Е — промълви Гейдж по-скоро на себе си, — сега единственото, което ми остава, е да убедя господин Харпър да те продаде на мен.

Сърцето на Шимейн запърха от облекчение. Въпреки че доскоро си бе мечтала да бъде купена от някоя жена, у този мъж имаше нещо, което я караше да се чувства уверена в неговата почтеност. Може би беше онази гневна бръчка, прорязала челото му, когато заговори за недохранването на затворниците. Само се молеше собствената й неопитност да не докара малкото му семейство до същото състояние.

Гейдж се върна при боцмана и заяви с добре изиграно равнодушие:

— Давам петнадесет лири за момичето.

Джеймс Харпър се наежи. Дали заради парещата ревност, надигнала зелената си змийска глава в гърдите му, или не, но започваше да подозира, че този мъж иска Шимейн не за бавачка на сина си, а за своя любовница.

— Капитанът ми даде ясни нареждания относно това момиче, господин Торнтън! Тя не се продава.

— Тогава двадесет лири — каза Гейдж раздразнено и извади кесията си от кожената торба, преметната през рамото му на дълга каишка от необработена кожа. Сетне отброи монетите и ги подаде на боцмана. — Това трябва да е достатъчно за вашия капитан.

— Казах ви, момичето не се продава! — упорито повтори Харпър. Започваше да се вбесява. Отказа дори да погледне към протегнатата ръка на заселника.

— По дяволите, човече! — избухна Гейдж, защото започваше да си дава сметка, че е готов да купи Шимейн на каквато и да било цена. — Значи докарвате кораба в пристанището, излагате товара му на показ пред всички и накрая заявявате, че не възнамерявате да продадете най-ценната част от него? — Той се засмя язвително. — Хайде, господин Харпър, това някаква игра ли е? Защото ако е така, аз нямам време за игри. Кажете ми направо колко искате за момичето.

— Какво става тук? — попита рязко капитан Фич, като се приближи до двамата мъже.

— Сър, този странник — подигравателно натърти Харпър и кимна ядосано с глава към Гейдж — настоява да му разреша да купи Шимейн О’Хърн. Последното му предложение беше двадесет лири. Иска да знае за колко бихте продали момичето.

Капитан Фич отметна краищата на сюртука си от внушителния си корем, пъхна палци в джобовете на жилетката си и се залюля на пети с ехидна усмивка.

— Боя се, че не притежавате достатъчно средства, за да купите тази жена, сър. Вече е обещана на друг.

Шимейн зяпна от изненада и бързо се приближи до него.

— На кого, сър?

Тъмните, рунтави вежди над огромния нос на Еверет Фич се извиха лукаво при вида на девойката. Хитрата усмивка запали в сивите му очи огън, който недвусмислено подсказа на Шимейн неговите намерения. Лицето й почервеня от гняв. Капитанът явно беше решил да я направи своя, дори под носа на собствената си съпруга.

— Сър, умолявам ви! — В очите й напираха сълзи на отчаяние. Мисълта да стане играчка в ръцете на този мъж бе по-ужасна и от най-лошите й страхове. — Моля ви, капитан Фич, не искам да предизвиквам гнева на съпругата ви още повече. — Това бе самата истина. Ако Гъртруд научеше за намеренията на съпруга си, на Шимейн едва ли щеше да й се размине само с бой с камшик. — Позволете на господин Торнтън да ме купи. Той е вдовец, сър и има малко момченце, което се нуждае от грижи.

В този момент Еверет дочу зад себе си тежките стъпки на своята съпруга и застина. По време на плаването Гъртруд бе придобила навика да дотътря светкавично едрото си тяло всеки път, когато подушеше, че се обсъжда въпрос, свързан с пари. Тя беше една вбесяваща, любопитна, намусена дърта кранта и той копнееше да опита от прелестите на едно далеч по-младо, хубаво и нежно създание.

— Еверет, трябваш ми на мостика, за да подпишеш документите на продадените затворници — заяви Гъртруд, като изгледа презрително Джеймс Харпър.

— Идвам след секунда, скъпа — отвърна Еверет в опит да я отпрати по-бързо обратно към онази част на кораба, откъдето беше дошла. — Само да свърша тук.

Гейдж светкавично схвана ситуацията и след като удвои количеството монети в кесията си, за да привлече вниманието на капитанската съпруга, попита невинно:

— Казаха ми, че това момиче, Шимейн О’Хърн, не може да бъде купено с парите, които имам на разположение. Може би вие бихте желала да ги преброите сама, мадам?

Гъртруд изгледа косо високия мъж, който бе тикнал кесията в ръката й. Усетила тежестта й, тя хвърли подозрителен поглед към съпруга си, сетне побърза да провери точната сума, която се съдържаше в нея.

Шимейн я гледаше, разтреперана от страх. Беше уверена, че ако Гъртруд Фич заподозре колко отчаяно й се иска да бъде продадена на Гейдж Торнтън, шансът това да се случи моментално ще бъде приравнен на нула.

Гъртруд обаче си правеше съвсем други сметки. Тя върна монетите обратно в кесията и рязко дръпна кожените върви, за да я затвори, с което недвусмислено показа, че е взела решението, погребващо завинаги плановете на мъжа й. Колкото и да жадуваше да прати Шимейн в гроба, Гъртруд не можеше да отхвърли с лека ръка толкова щедра сума.

— Подпиши документите й, Еверет — безцеремонно нареди тя. — Едва ли ще се намери купувач, който да предложи повече от четиридесет лири.

Капитан Фич понечи да се възпротиви, но се спря, когато срещна насмешливия поглед на заселника. Внезапно осъзна, че ако иска и занапред да бъде корабен капитан, не му остава друг избор, освен да подпише документите на момичето и да го предаде на този мъж. И той го стори, мърморейки недоволно.

— Не знам какво ще кажа на другия джентълмен, когато дойде за Шимейн.

— Сигурен съм, че ще измислите нещо — подигравателно отвърна Гейдж. С едва доловима усмивка той нави пергамента на руло и го пъхна в торбата си.

После наведе поглед към Шимейн.

— Готова ли си?

Тя копнееше да тръгнат час по-скоро, преди капитан Фич да е измислил някакъв повод да ги задържи. Огледа се за Ани и я видя да отговаря стеснително на въпросите на мъжа, когото Мориса беше пропъдила преди малко. Шимейн махна с ръка за сбогом и в отговор получи само едва забележимо кимване и един кратък просълзен взор. Тя с мъка преглътна собствените си сълзи, обърна се към своя господар и заяви твърдо:

— Нямам нищо друго, освен дрехите на гърба си, сър, колкото и да са окаяни. Готова съм да тръгна когато пожелаете.

— Тогава да вървим — каза Гейдж. Погледът му срещна ледения, злобен поглед на Джеймс Харпър и той добави: — Нямам повече работа тук, а и изглежда, че скоро ще ни застигне буря.

Шимейн вдигна очи към тежките черни облаци, които пълзяха все по-надолу, после се огледа наоколо и едва когато видя ядосаните мъжки лица на палубата, разбра, че думите на заселника не са се отнасяли само до времето. Тя си пое дълбоко дъх и тръгна след него, оставяйки го да я отведе далеч от всички втренчени подире им погледи.

ГЛАВА ТРЕТА

Като човек, който прекрасно разбираше, че пестеливостта е решаваща за постигането на смелите му амбиции, Гейдж Торнтън не можеше да не осъзнае, че в непоколебимото си желание да има Шимейн О’Хърн току-що бе зачеркнал с един замах всичките си дългогодишни усилия да се превърне в пресметлив скъперник. По очевидната му готовност да предложи за момичето такава значителна сума, никой не би се досетил, че сега ще трябва да отложи покупката на твърде необходими за строежа на кораба му материали, докато получи парите от наскоро завършените мебели, поръчани от неколцина богати клиенти от Уилямсбърг. Знаеше, че при нормални обстоятелства подобно забавяне в никакъв случай не би го направило особено щастлив. Но ето че сега притежаваше своя собствена слугиня и изпитваше удовлетворение, каквото не би могъл да изпита дори ако в продължение на цяла година методично бе спестявал за покупката й. Беше истинско чудо, че поне една от целите си бе успял да постигне така лесно — без мъчително обмисляне, без усилен труд и без грижливи икономии.

Колкото до Шимейн, в момента тя се опитваше да свикне с мисълта, че вече е собственост на заселника Гейдж Торнтън. През следващите седем години от живота си щеше да бъде под негова власт. Щеше да поддържа дома му, да се грижи за детето му и да върши всичко, което обикновено се изисква от една слугиня. Бъдещето й все още тънеше в неизвестност, но засега положението й не изглеждаше кой знае колко отчайващо. Всъщност нещата дори се бяха развили изненадващо добре. Съмняваше се, че ще си спомня със съжаление за заминаването си от „Гордостта на Лондон“. По-скоро имаше чувството, че се измъкнала от самия ад.

Гейдж слезе от мостчето върху каменния кей и се извърна, за да помогне на новозакупената си прислужница. Шимейн погледна крадешком протегнатата към нея ръка, която изглеждаше току-що измита, и веднага си даде сметка колко мръсни са собствените й ръце. И все пак преди малко мъжът бе прегледал дланите й, така че явно напълно съзнаваше на какво се подлага. Сконфузена от яркия контраст, тя неохотно пое ръката му и откри, че е покрита с груби мазоли от усилна работа, и че има тънки и силни пръсти. Изненадващо обаче, кожата му беше съвършено гладка, сякаш намазана със странно масло или мехлем.

Веднага щом стъпи на кея, Шимейн закопня да се върне върху дървеното мостче. Камъните под босите й нозе бяха леденостудени, а и ветровете, които фучаха по някакви невидими пътеки между закотвените в пристана кораби и околните складове, изглеждаха дяволски свирепи. Никак не беше подготвена за този суров климат и за тези вилнеещи вихри, които грубо и безжалостно проникваха през дрехите й. Нямаше къде да се скрие и можеше само да трепери и да трака със зъби под смразяващия им порив. Напразни се оказаха и отчаяните й усилия да придържа непокорните си поли. Оръфаните им краища плющяха по слабите и прасци и сегиз-тогиз неудържимо литваха нагоре, сякаш се бяха превърнали в немирни пакостници, които изпитваха истинско удоволствие да я тормозят.

Гейдж винаги се бе възхищавал от добре оформените женски глезени и сега не пропусна възможността да задоволи тази си склонност. В края на краищата, от доста време не му се беше случвало да попадне на гледка, която да си заслужава. И все пак не беше съвсем сигурен кое привличаше вниманието му повече — изящните й, тънки прасци или издайническите белези, причинени от дългото триене на железните вериги. Освен тях в долната част на крака й имаше и тъмни синини, свидетелстващи за по-скорошно нараняване.

Внезапно малките боси пръсти на нозете й се свиха нервно, което го накара да осъзнае смущението на момичето и неохотно да вдигне очи, за да срещне колебливия й зелен поглед.

— Нямаш ли обувки? — попита той. Искрено се надяваше, че няма да му се наложи да се раздели с още една част от оскъдните си средства, за да й купи обувки. Самата мисъл за това го накара да смръщи вежди, питайки се как ли би се справил с подобен нов разход.

Шимейн приглади назад разбърканите кичури коса, които се вееха пред лицето й и се взря в новия си господар. Навъсеното му изражение й се стори толкова зловещо, че й се прииска да побегне.

— Съжалявам, господин Торнтън — прошепна тя, ужасена от неудържимия трепет в гласа си. — Откраднаха ми ботушите в Нюгейт, малко след като бях арестувана. — Напомни си, че не бе сторила нищо, с което да заслужи ареста си и униженията, на които я бяха подложили. Но това ни най-малко не намаляваше притеснението й. Не го намаляваше и присъствието на няколко възрастни двойки, които току-що бяха пристигнали на кея. Но независимо от нахалните им, любопитни погледи и от бесния вятър, който я пронизваше като леден меч, тя намери сили да обясни, макар и с неуверен глас: — Уверявам ви, сър… дълбоко съжалявам за загубата на ботушите. Бяха уникални и много хубави… Баща ми плати солидна сума на един бижутер, за да гравира инициалите ми върху два малки златни медальона, и на обущаря — за да намери начин да ги прикрепи към всеки ботуш на нивото на глезена. Но ми се стори, че ще е по-мъдро да ги отстъпя, без да протестирам. Двете жени, които настояваха да им ги дам, бяха двойно по-едри от мен и дяволски силно желаеха да ги продадат срещу малко джин… Убедена бях, че ако не се съглася, рискувам живота си. Като видях какво се случи с ботушите, благодарих на бога, че костюмът ми за езда се скъса и се изцапа по време на залавянето ми. Иначе можеше да им се стори изгодно да продадат и дрехите ми, и тогава щях да стоя тук напълно разсъблечена.

Блестящите му кафяви очи, напръскани с кехлибарени точици, я огледаха от глава до пети, без ни най-малко да издадат мислите му.

— Жалко наистина.

— Сър? — Двусмислеността на думите му накара Шимейн да настръхне уплашено. — Загубата на ботушите ми ли окайвате, или факта, че съм напълно облечена?

На устните му трепна една доловима усмивка, която така и не успя да сгрее строгите му черти.

— Загубата на ботушите, разбра се.

Внезапно Шимейн се запита що за човек е новият й господар. Дали зад загадъчната сдържаност, която демонстрираше сега, не се криеше подъл негодник? Дали нямаше да бъде използвана от Гейдж Торнтън по същия начин, по който възнамеряваше да я използва и капитан Фич? Дали пък изпод тази надменна необщителност не надничаше крадешком едно закачливо чувство за хумор? Във всеки случай, той явно добре знаеше какво иска от живота. Вече бе доказал своята непоколебимост и способност да постига целите си, без да обръща внимание на това какво мислят и говорят другите за него. Със сигурност не беше дал ухо на брътвежите, които започнаха веднага, щом боцманът обяви по каква причина се е качил на кораба. Не изглеждаше ни най-малко обезпокоен и от нахалните, втренчени погледи, на които бе изложен в момента. Очевидно беше мъж, свикнал да говорят за него.

Гейдж протегна ръка и леко докосна ръкава на Шимейн, там, където се бе отпрал от корсажа.

— Освен ако на мода не са излезли дрипите, моето момиче, не съм склонен да се съглася, че си напълно облечена.

Шимейн придърпа раздрания ръкав върху голото си рамо. Прекрасно съзнаваше, че има вид на дрипава скитница.

— Да, сдобихте се с една злощастна и мръсна слугиня, господин Торнтън.

Кафявите му очи отново се взряха съсредоточено в нейните, сякаш проникваха до самата и душа. В зениците му нямаше топлина, но нямаше и хлад.

— Като се има предвид къде отидох да си търся слугиня, Шимейн, се считам за късметлия, че се връщам с такъв безценен трофей.

Тя го погледна изненадана и объркана.

— Не съжалявате ли, че платихте толкова скъпо за мен, господин Торнтън?

Гейдж се присмя на предположението й.

— Дойдох тук днес с определена цел и я постигнах, а аз не съм човек, който съжалява за действията си, освен ако не се окажат пълна глупост. Ти се познаваш най-добре, Шимейн. Смяташ ли, че си дадох парите напразно?

— Искрено се надявам, че не сте, сър — каза тя със слаб и несигурен глас. — Зависи на какво ще държите най-много. Няма да е хвалба, ако кажа, че ще мога да науча сина ви да пише добре, да смята наум и да чете с лекота. Но за съжаление е факт, че ако бяхте купил Ани или някоя от другите жени, щяхте да се сдобиете с много по-способна икономка, бавачка и готвачка.

Най-сетне Гейдж погледна скупчените наоколо зяпачи и навъсеното му изражение ги накара веднага да се защурат припряно, бързайки да прекосят мостчето и да се качат на кораба. Без да им обръща повече внимание, той отново се обърна към прислужницата си.

— Ти ми изясни липсата си на умения още преди да те купя, Шимейн. Не бих могъл да твърдя, че съм измамен. Няма да се откажа от теб.

Сърцето й се отпусна облекчено.

— Радвам се да узная това, сър.

Забелязал, че няколко моряци съзерцават отдалеч момичето, Гейдж посочи костюма й за езда.

— Вижда се, че ще трябва да направим нещо за облеклото ти. Не ми харесват погледите, които привличаш, нито пък ще те оставя да се срамуваш от дрехите си.

Шимейн още веднъж се опита да разчете неразгадаемото, смръщено изражение на загорялото му от слънцето лице, но господарят й си оставаше напълно резервиран и непроницаем. Тя напълно разбираше, че видът й може да разочарова и най-непридирчивия човек, затова колебливо предложи:

— Ако предпочитате да не ви виждат с мен, господин Торнтън, мога да вървя няколко крачки след вас и никой няма да разбере, че сме заедно.

Гейдж веднага отхвърли предложението й.

— Не съм дал четиридесет лири за теб, за да те крия зад гърба си, момиче. Още не познаваш това място, в противен случай щеше да знаеш, че тук няма голям избор на жени, особено на такива, които могат да се нарекат хубави. За сметка на това има достатъчно трапери и живеещи из пущинаците мъже, които се навъртат наоколо и представляват доста сериозна заплаха за една добродетелна девойка. Всеки от тях е готов да стигне и до убийство, стига да си вземе жена, която да заведе в своя бивак. Ти би била добра плячка за някой такъв мъж, особено през зимните месеци.

Засегната от смъмрянето, Шимейн поясни тихо:

— Исках просто да ви спестя неудобството, сър.

— Разбрах какво си си помислила, Шимейн, но грешиш. Дори полумъртва от глад и дяволски мръсна, ти си най-хубавата жена, която жителите на този град са виждали от месеци насам.

Тя обаче не беше толкова глупава, че да се остави да бъде заблудена от някой и друг комплимент, предизвикан единствено от съчувствие.

— Вашите ласкателства сигурно биха завъртели главата на всяка обикновена девойка, господин Торнтън. Ако бях такава, вероятно щях да съм преизпълнена с благодарност, но аз прекрасно знам колко окаяна изглеждам.

Резкият й тон накара Гейдж да въздъхне и най-сетне да покаже леко раздразнение.

— С времето ще разбереш, че винаги говоря истината, момиче. Не обичам лъжите.

— С времето, сър — отвърна му надменно Шимейн, — ще разберете, че аз не съм обикновено момиче.

Гейдж забеляза как руменината на бузите й се сгъсти и как цялото й тяло се изопва напрегнато, сякаш се подготвяше да понесе наказание за дръзките си думи. Той обаче се наведе лекичко над нея, за да прикове вниманието й, и прошепна своя отговор, загледан право в ококорените й очи:

— Повярвай ми, Шимейн, знам това и сега.

Неочакваното му признание напълно слиса Шимейн и отприщи порой от въпроси в ума й. Увереността й, че заселникът я е купил единствено заради сина си, внезапно изчезна. Да беше и казал направо, че са го привлекли женствените извивки на тялото й и по-точно гърдите й — единствената такава извивка, която не се бе стопила напълно по време на дългото гладуване, — сигурно нямаше да се почувства по-смутена.

Но като се сети колко твърдоглава може да бъде, счете, че ако иска да живее при този мъж, трябва да спечели одобрението му, а за тази цел не биваше да подминава собствените си недостатъци. Ако го ядосаше прекалено много, той съвсем не бе длъжен да я задържи. Можеше просто да я продадена първия срещнат. За нейно собствено добро изглеждаше наложително да покаже готовност за покорство. А ако заселникът таеше някакви непочтени помисли, щеше да се справя с тях, когато му дойдеше времето. Не беше нито разумно, нито честно да се настройва предварително срещу него.

— Нямам опит като слугиня, господин Торнтън — промърмори предпазливо Шимейн. — Несъмнено ще откриете, че понякога съм доста пряма. Може би дори нахална.

Погледът му, насочен право към лицето й, не трепна.

— Предпочитам да говориш това, което мислиш, Шимейн, отколкото да се боиш от мен.

Не по-малко изненадана и от този му отговор, тя промълви смирено:

— Имам много недостатъци, сър, и един от тях е, че съм доста избухлива. Боя се, че в това отношение много приличам на баща си.

Гейдж й отвърна с предупреждение:

— Постепенно и ти ще опознаеш моите настроения, Шимейн. Понякога може да ти изглеждам като истинско чудовище. Но не бива да се страхуваш от мен. Няма да те бия.

— За мен е облекчение да разбера това, сър — отговори Шимейн с искрена усмивка.

— Хайде тогава — пое ръката й той, загледан в облаците, които се трупаха, все по-заплашително над главите им. Бурята щеше да се извие всеки миг. — Ще се измокрим до кости, ако продължаваме да стоим тук.

С това Гейдж я повлече през кея, подминавайки хората и дървените палети, сякаш без да ги забелязва. Вървеше бързо, с широки крачки, като че ли го чакаше някаква неотложна работа. Изобщо, не приличаше на човек, който има навика да си губи времето в празни приказки или занимания. Притежаваше сила и енергия и не ги пилееше на вятъра. В бързината си да се прибере у дома, преди да е завалял дъждът, той явно въобще не обръщаше внимание, че робинята му се задъхва и не смогва да върви в крачка с него.

Дългият престой в карцера на кораба бе изтощил напълно силите на Шимейн. Още преди да стигнат до края на пристана, краката й започнаха да се огъват и заплашваха напълно да й изневерят. Усетила, че погледът й се замъглява, а хората и сградите се завъртат шеметно покрай нея, тя се спря и изнемощяло помоли господаря си за кратка почивка. Когато той я пусна, Шимейн залитна и се вкопчи в най-близкия стълб, дирейки опора, като затвори очи и отчаяно се замоли да дойде на себе си, да издържи.

Гейдж забеляза, че ръката, притисната пред устата й, трепери и че лицето й е пребледняло, и едва сега си даде сметка, че прислужницата му не се преструва, че всеки миг може да припадне.

— Зле ли ти е? — попита той, като пристъпи към нея.

За да не наруши и без това крехкото си равновесие, Шимейн вдигна предпазливо поглед, без да очаква, че ще го открие толкова близо до себе си. Внезапно стомахът й се преобърна и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не повърне.

— Момент само да си поема дъх — помоли тя с измъчен шепот. — Ще се оправя. Сигурна съм, че ей сега ще ми мине.

Гейдж погледна хлътналите й бузи и неудържимото треперене на тънките й ръце. Започваше да се досеща за причината.

— Кога си яла за последен път?

Въпреки че студеният вятър продължаваше да изсмуква силите й и да вцепенява ума й, Шимейн отчаяно се бореше да не изпадне в несвяст.

— За четирите дни, които прекарах в карцера, ми дадоха няколко корички хляб и ведро застояла вода… — Тя се олюля замаяно в нов прилив на слабост. Усещаше как и последните й сили се изцеждат от нея. Но когато Гейдж я улови за лакътя, за да й помогне, Шимейн рязко се дръпна назад, отблъсна немощно ръката му и се насили да се задържи права сама. — Всъщност, сър… — Тя преглътна, за да потисне поредната вълна на гадене и с усилие продължи: — Толкова съм изгладняла… Мисля, че ще припадна.

Господарят й незабавно повика с ръка един минаващ продавач на закуски и след като купи от него няколко пшеничени питки, предложи една на слугинята си.

— Вероятно това ще помогне.

Шимейн я пое нетърпеливо, разчупи я и започна да тъпче парчетата в устата си толкова лакомо, че едва не се задави. Съзнаваше, че така демонстрира пълна липса на обноски и от срам не смееше да вдигне поглед към мъжа, чиято висока, широкоплещеста фигура я закриваше от любопитните погледи на минувачите по оживената градска улица. Чак когато преглътна и последните трохи, тя пое дълбоко дъх и нерешително срещна съсредоточения му поглед.

— Имах значително по-голям късмет от някои затворници, сър. Те умряха от недояждане. Общо тридесет и един човека, за да бъда точна.

Гейдж си спомни тлъстите фигури на капитан Фич и на жена му. Мисълта, че са се наслаждавали на обилни трапези, докато жертвите им са умирали от глад, го изпълни с гняв.

— Слушал съм много за лишенията, на които са подложени осъдените на кораби като „Гордостта на Лондон“ — каза той. — Аз самият пристигнах тук на борда на един търговски кораб преди няколко години и може да се каже, че в сравнение с повечето хора, прекосили океана, за да се заселят по тези земи, съм пътувал в истински лукс.

В този момент червата на Шимейн изкъркориха и тя смутено скръсти ръце на корема си.

— Благодарна съм, че съм жива, сър, защото от време навреме наистина се съмнявах, че ще оцелея.

Гейдж й подаде още една питка и търпеливо я изчака да погълне и нея — нещо, което този път тя съумя да стори с повече достойнство. Когато ги изяде всичките, изпита жажда. Новият й господар изглежда четеше мислите й, защото веднага отиде при един възрастен продавач и й донесе чаша ябълково вино.

Сега, след като гладът и жаждата й бяха задоволени, Шимейн успя да обърне внимание и на онова, което става наоколо и да забележи, че двамата с господаря й се радват на вниманието на почти всички минувачи. Някои от жителите на града се бяха спрели насред улицата и ги зяпаха с нескрито любопитство. Неколцина очевидно бяха по-предпазливи, защото се опитваха да го прикрият, но останалите най-безцеремонно бяха пристъпили напред, за да виждат по-добре. Малка групичка британски войници, застанали недалеч от тях, се бяха вторачили в нея и оживено коментираха нещо, като се заливаха от смях.

Не беше трудно да си представи какво си мислят и говорят хората. Боса, с развети от силния вятър дрипави поли и рошави коси, тя сигурно изглеждаше като обезумяла вещица. Забеляза обаче, че погледите на зяпачите веднага се отместваха към господаря й, очевидно за да видят що за човек е нейният придружител. И в момента, в който разпознаеха Гейдж Торнтън, на лицата им неизменно се изписваше удивление, както и желание да се скрият час по-скоро, преди да са попаднали под суровия му взор — също като онези двойки, които преди малко бяха побързали да се качат на „Гордостта на Лондон“.

Гейдж кимна за поздрав на няколко познати мъже, но те припряно извърнаха очи, сякаш смутени, че ги е хванал да любопитстват, и отминаха забързано. Нямаше представа с какво може да е предизвикал подобна реакция, докато не спря поглед върху Шимейн. Да, не биваше да се изненадва от начина, по който я гледаха мъжете. Трябваше да са слепи, за да не забележат необикновената красота на момичето, въпреки мръсотията. Подобно на починалата му съпруга, тя имаше фини кости, но дотук приликата свършваше. В сравнение с Виктория, Шимейн беше с по-светла кожа, малко по-ниска и въобще по-дребна, освен това бюстът й беше доста по-едър от този, с който бе надарена съпругата му.

— Шимейн О’Хърн — промърмори замислено той. Но разбра, че го е произнесъл гласно едва когато тя вдигна въпросително поглед към него.

— Сър?

Като не можа да измисли правдоподобно обяснение на това, че я гледа толкова съсредоточено, Гейдж се върна към по-раншната си догадка.

— Ирландка си, нали?

В смарагдовите й очи проблесна внезапно негодувание. Значи така! помисли си горчиво Шимейн. Гейдж Торнтън ще се окаже като всички останали англичани, които ненавиждат ирландците! Тя гордо вирна брадичка и отговори подчертано твърдо:

— Да, сър. Името ми е О’Хърн! Шимейн Патрис О’Хърн! Дъщеря на Шемъс Патрик и Камий О’Хърн! Наполовина ирландка и наполовина англичанка, ако трябва да бъдем точни и ако това има толкова голямо значение за вас, хората от колониите.

Тъмните му вежди подскочиха нагоре от любопитство и изненада. Колкото и невинна да беше забележката му, явно бе възпламенила избухливия нрав, за който момичето го беше предупредило.

— Не е престъпление да си едното или другото, Шимейн. Или дори и двете — отговори той, опитвайки се да успокои очевидните й подозрения и възмущение. — Но ако нямаш нищо против, би ли ми отговорила на следния въпрос: Ани каза, че си дама и макар сам да виждам, че това е така, не мога да не се питам как си попаднала на затворнически кораб.

Гневът на Шимейн бързо се стопи, но тя не бързаше да отговаря. Хиляди пъти се бе опитвала със сълзи на очи да убеди и Нед, стражаря, и навъсения съдия, и надзирателя в своята невинност, но всички те бяха останали глухи за отчаяните й вопли. Може би подозренията й, че са били подкупени, за да проявят такава недоверчивост, бяха правилни, но каквато й да бе причината, едва ли имаше основание да се надява, че този непознат ще й повярва.

— Не съм убила никого, ако това ви притеснява, господин Торнтън.

Гейдж се усмихна.

— Никога не съм си представял такова нещо, Шимейн — отговори той.

Гледаше я настойчиво. Очевидно чакаше отговора й и нямаше да се задоволи с някакво мъгляво обяснение. Шимейн въздъхна тежко и с неохота се зае да разказва за обърканите си премеждия.

— Преди близо осем месеца имах удоволствието, или може би нещастието, да се сгодя за маркиз Дьо Мерсер от Лондон. За разлика от Морис, неговата баба, Едит дьо Мерсер, никак не остана очарована от факта, че ми липсва аристократично потекло. Подозирам, че точно Едит или някой неин слуга, на чиято дискретност е можела да разчита, е платила на един стражар, който ме арестува и ме отведе от дома на родителите ми, докато тях ги нямаше. По онова време за мен се грижеха само слугите и една моя леля, а Едит отлично знаеше, че е така. Това, струва ми се, бе последният й отчаян опит да предотврати сватбата между внука й и мен. Когато Морис реши нещо, той е напълно непреклонен, и Едит едва ли щеше да успее да го разубеди. Бях обвинена в кражба и ме осъдиха на затвор. Всичките ми опити да подкупя някого да съобщи на родителите ми или на леля ми, че съм арестувана, излязоха несполучливи, а не можех да очаквам те сами да се досетят къде се намирам. Но дори ако имах подръка толкова пари, че да съблазня някого от тъмничарите да занесе вестта на семейството ми, съмнявам се, че който и да било от тях щеше да припари по-далеч от първата срещната кръчма. Пред заплахата да бъда изнасилена или дори убита в Нюгейт, аз предпочетох да включа името си в дългия списък на затворниците, съгласни да бъдат продадени като роби тук, в колониите.

За Гейдж не бе никак трудно да повярва, че слугинята му е израснала сред аристократи. Въпреки че човек с изострен слух лесно можеше да долови ирландския акцент в говора й, тя произнасяше думите далеч по-правилно, отколкото бе очаквал, а и независимо от избухливия си нрав, притежаваше добри обноски. Що се отнася до това дали бе извършила някакво престъпление или не, засега трябваше да се задоволи с обясненията й, поне докато не се убедеше със сигурност, че не са верни.

— Изглежда, че от твоята зла участ, Шимейн, печелившият се оказвам аз. Макар да ти съчувствам за онова, което си преживяла, надявам се разбираш, че не мога да се преструвам на натъжен, задето си попаднала тук?

Шимейн усети упорития му взор и плахо попита:

— Възможно ли е и аз да узная нещо за вас, господин Торнтън?

Гейдж вдигна глава и преди да отговори, за миг се загледа в далечината.

— Аз съм корабостроител по призвание, и дърводелец по необходимост. Недалеч от тук, на брега на река Джеймс, имам работилница и къща. Понастоящем строя кораб по свой собствен проект, но той ще бъде напълно готов след няколко месеца. Като го завърша и продам, възнамерявам да вложа цялата си енергия в направата на друг, с надеждата, че някой ден ще мога да си позволя да се занимавам единствено с това. Дотогава ще трябва да плащам за материалите и за труда на хората си с парите, които изкарвам, като правя мебели.

Шимейн не можеше да си представи защо човек с толкова ограничени средства бе настоял да я купи на всяка цена.

— Бях сигурна, че имате излишни пари за харчене, господин Торнтън.

В това отношение Гейдж определено бе изумил и самия себе си.

— Ти си напълно подходяща за целите ми, Шимейн. Не мисля, че бих намерил друга като теб, дори ако бях претърсвал всеки новопристигнал кораб. — Той замълча за миг и с видимо помръкнало лице започна да й обяснява причините, поради които сам бе дошъл в колониите. — Самият аз бях принуден да напусна Лондон преди повече от девет години. Скарах се с баща си, защото отказах да се оженя за една млада жена, която твърдеше, че съм отнел целомъдрието й и че е бременна от мен. Тя беше дъщеря на негов стар познат и аз съм сигурен, че баща ми се опитваше да ме накара да се оженя за нея от лоялност към приятеля си. Вероятно се страхуваше, че името ни ще бъде опетнено, ако не се съглася с искането на Кристина да се оженим възможно най-бързо, но аз не бих се свързал в брак с такава лъжкиня, нито бих дал името си на чуждо дете. Всъщност никога не разбрах дали това бе само уловка на Кристина, за да ме накара да се оженя за нея, или наистина беше бременна. Тя беше хубаво момиче и можеше да привлече достатъчно поклонници, дори и без богатството на баща си. Поради нежеланието ми да се подчиня, моят баща ме изгони от къщи. Както виждаш, Шимейн, женска хитрост е захвърлила и двама ни на произвола на съдбата. Без съмнение тези две зли жени се биха пръснали от яд, ако ние с теб успеем в тази дива земя.

— Вашият шанс да го направите е по-голям от моя, господин Торнтън — отговори мрачно Шимейн. — За мен единственото спасение е баща ми по някакъв начин да узнае къде съм попаднала, да дойде тук и да ме откупи, но като имам предвид провала на досегашните си усилия, това ми изглежда невъзможно. На татко и през ум не би му минало да ме търси в Нюгейт, а и аз самата отново не разполагам с никакви пари, за да платя на пратеник, който да занесе писмо на близките ми в Англия. Освен това, дори да съумея да изпратя някакво послание, то ще пътува с месеци, преди да стигне до тях… ако изобщо стигне…, а още по-вече месеци ще са нужни, докато те евентуално успеят да дойдат в колониите. Ако въобще ме открият, сигурна съм, че това няма да стане тази година.

Гейдж потъна в мълчалив размисъл. Даваше си сметка колко щастлива би била Шимейн, ако родителите й я откриеха и я върнеха обратно в Англия. Знаеше обаче и какво разочарование би претърпял самият той, ако му се наложи да поднови търсенето си. Но най-важното в момента бе да успокои страховете й относно бъдещето. Беше ги изпитал на собствения си гръб, затова я разбираше чудесно.

— Когато човек внезапно бъде откъснат от уюта и сигурността на бащиния дом, Шимейн, той получава възможност да стане господар на съдбата си. В Англия години наред мечтаех да създам кораб по свой собствен проект, но баща ми използваше моите умения единствено за да строи своите огромни кораби и упорито отказваше да реализира замисъла ми. Или не го разбираше, или заради моята младост ми нямаше достатъчно доверие, та да ме остави да импровизирам. След няколко години чиракуване при един много талантлив дърводелец успях да стана по-добър от всички останали работници на баща ми, но едва когато той ме прогони в гнева си, без дори за миг да помисли, че аз може да съм само невинна жертва, бях свободен да следвам собствените си желания и амбиции.

Шимейн обаче мислеше единствено за това, че иска да види родителите си и отново да се почувства в безопасност под грижите им.

— Това, което казвате, може и да е вярно, сър, но аз нямам по-голямо желание от това да се върна у дома.

— Ще видим как ще се чувстваш след седем години — каза меко Гейдж.

Шимейн го погледна сепнато. В думите му имаше намек, че нищо, освен може би смъртта, не би могло да съкрати срока на службата й при него. Какво ли щеше да се случи, ако баща й все пак успееше да я открие? В английските закони нямаше клауза, която да задължи господаря да продаде своя роб против волята си. Значи правата на Гейдж Торнтън над нея изключваха всички останали! Дори годежът й губеше значение, след като беше негова собственост. Дали този мъж щеше да се смили над нея и да се съгласи да я продаде на родителите й? Или щеше да бъде заставена да остане с него до края на присъдата си?

Гейдж усети нечие присъствие, огледа се и видя една слаба възрастна жена, която се беше навела напред и жадно поглъщаше всяка дума от разговора им, доколкото й позволяваше свистящият вятър. Под втренчения му поглед тя се изпъчи и кимна надменно, очевидно без ни най-малко да се смути, че са я хванали да подслушва.

— Е, Гейдж Торнтън, какво те води в Нюпорт Нюз днес?

Гейдж отлично знаеше, че пред него стои най-изпечената клюкарка в градчето и че може би се надява да получи най-подробен отговор на въпроса си. Но той бе далеч от мисълта да й достави това удоволствие, затова отвърна със сдържана любезност:

— Добър ден, госпожа Петикоум.

Жената рязко кимна към момичето.

— А коя е непознатата?

Въпреки че усети нежеланието на Шимейн да бъде представена на тази жена, чийто любопитен поглед просто изгаряше гърба й, Гейдж я хвана за ръка и нежно я завъртя с лице към нея.

— Позволете ми да ви представя госпожица Шимейн О’Хърн от Англия.

Малките, тъмни очи на Алма Петикоум се плъзнаха към босите крака на момичето, които се подаваха изпод ръба на роклята. Почти едновременно с това редките й вежди рязко се извиха над телените очила, кацнали върху тънкия й, ястребов нос. Достигнала до свои собствени изводи, Алма притисна покритата си с изпъкнали вени ръка върху плоския си бюст, напълно смаяна от поредното неочаквано събитие в живота на майстора на мебели. Постъпките му винаги бяха предизвиквали объркване сред хората от градчето. Да вземем например траура му след смъртта на Виктория. Никой нормален мъж не би скърбял за съпругата си повече от няколко месеца. Животът в колониите беше тежък и от овдовелите мъже се очакваше да се оженят отново, за да има кой да поеме грижите за децата им. Много бащи в градчето се надяваха Гейдж да започне да ухажва любимите им дъщери и бяха готови да го поощрят, но той живееше самотно и очевидно предпочиташе да бъде вдовец, вместо да се ожени за някое от местните момичета. Накрая дори беше наел дъщерята на ковача да се грижи за сина му, с което окончателно бе попарил надеждите им.

— Гейдж Торнтън! Какво си направил, за бога? — възкликна жената. — Възможно ли е да си купил робиня от онзи ужасен затворнически кораб? Да не си си загубил ума?

— Не мисля, мадам — отговори Гейдж подчертано хладно. — Всъщност направих точно това, което възнамерявах да направя от известно време насам.

Свиреп порив на вятъра килна шапката на Алма върху набръчканото й чело, но тя я намести с нетърпелив жест и го изгледа подозрително.

— Да не искаш да кажеш, че още преди пристигането на „Гордостта на Лондон“ си намислил да си вземеш за слугиня някоя престъпница? Подобно безразсъдно действие ме кара да си мисля, че наистина си се побъркал.

Мускулите на лицето на Гейдж потрепнаха раздразнено, но гласът му остана толкова непоколебим, колкото и погледът му.

— Мислете каквото желаете, мадам. Стореното си е сторено и не смятам да се извинявам на никого за това.

Госпожа Петикоум вирна тесния си нос и го погледна с присвити очи през малките си очила.

— Дори и на дъщерята на ковача ли? — клъвна го тя. — Ако има някой в градчето, на когото със сигурност дължиш извинение, това е Роксана Корбин. Това нещастно, мило момиче ти се доверява сляпо, като че си някакъв бог.

Гейдж остана напълно невъзмутим.

— Напоследък си дадох сметка, че твърде много злоупотребявам с добрината на Роксана и че трябва да я оставя да живее собствения си живот, без повече да й натрапвам грижите за сина си. Баща й винаги е настоявал тя да свърши домакинската работа у тях, преди да дойде у дома, а сега, когато Хю си счупи крака и е прикован на легло, Роксана изобщо няма да може да идва. Тъй като при това положение няма кой да гледа Андрю докато работя, сметнах за необходимо да потърся друга жена. — Беше казал същото и на самата Роксана и въпреки молбата й да накара някого от съседите си да му помага, докато баща й се оправи, за нищо на света не искаше да ангажира с допълнителни грижи хора, заети не по-малко от него. Освен това не можеше да понесе мисълта Андрю да прекарва толкова дълго време извън дома. — Роксана знае по-добре от всеки друг, че се нуждая от бавачка, госпожа Петикоум, така че за нея това няма да е изненада.

Алма го изчака да довърши, пренебрежително извърнала лице настрана, после рязко се извъртя и укорително размаха пръст под носа му.

— Отлично знаеш, Гейдж Торнтън, че Роксана Корбин никога не е гледала на грижите за сина ти като на бреме. Тя обича Андрю като свой собствен син. Би било мъдро от твоя страна да проумееш колко добра е тя с него и колко ще е полезно за детето да я има за своя майка. Пък и не е лошо да помислиш с какви проблеми ще се сблъскаш, като водиш в дома си една престъпница. Никога не съм одобрявала тези затворнически кораби, които докарват по нашите брегове утайката на обществото. Та това момиче може да е убийца! Ами да! Правиш безкрайно лоша услуга на града ни, като приютяваш под покрива си такава жена!

Грубите й думи съвсем не се понравиха на Гейдж. Момичето до него пазеше гробно мълчание, но макар да я познаваше съвсем отскоро, той вече можеше да установи безпогрешно по изправения й гръб и каменното й изражение дълбочината на нейния гняв. Изкушаваше се да каже на старата сврака да си гледа работата, но знаеше, че с това още повече ще засили неприязънта й към Шимейн. Затова отговори тихо, но твърдо:

— Много съм доволен от покупката си, госпожа Петикоум, и смятам да я задържа.

— А! Виждам какви са ти съображенията — отвърна подигравателно Алма, като погледна Шимейн с открито презрение. На лицето й за миг се изписа колебание, сякаш водеше вътрешна борба със себе си дали да каже още нещо или не. Накрая обаче очевидно се поддаде на изкушението, защото продължи, отприщвайки буря от критики срещу мъжа и изкарвайки го по-черен и от заплашителните облаци над главите им. — Много хора в това градче те мислят за глупак, Гейдж Торнтън, и това, че си си купил затворничка, за пореден път потвърждава мнението им! Какво да кажем за това, че хвърляш всичките пари, които успееш да изкараш, за строежа на онази твоя нелепа черупка, след като и за най-големия малоумник е ясно, че тя никога няма да отплава от брега на Джеймс!

Не за пръв път Алма Петикоум си позволяваше в разрез с всички правила на приличието да дава оценка на хората от околността и Гейдж Торнтън в никой случай не беше единствената й жертва. Въпреки че изпитваше особено удоволствие да го наблюдава при идванията му в градчето, неговата сдържаност скоро я разочарова и я направи подозрителна. Толкова необщителен човек обикновено крие нещо, заключи тя. Ето че сега той отново пренебрегваше изцяло условностите, като вземаше в дома си това отвратително създание и ни най-малко не се разкайваше за това.

Гейдж изобщо не остана изненадан от липсата на задръжки у тази жена. Живееше тук вече девет години и още от самото начало бе принуден да слуша нейните коментари, било от собствената й уста, било чрез другиго. Тя имаше ужасния навик да изразява мнението си по въпроси, които въобще не я касаеха и щедро да раздава съвети. Никога нямаше да забрави черния следобед, в който бе положил Виктория в ковчега, скован от него в работилницата, и я бе докарал в градчето с каруцата си. Новината за смъртта й се беше разпространила светкавично и тъкмо Алма Петикоум бе застанала начело на онези, които искаха най-подробни обяснения относно обстоятелствата около смъртоносното падане на съпругата му от носа на недовършения кораб и настояваха да узнаят каква е била неговата роля в това. Алма стигна дори дотам да предположи, че Гейдж сам е хвърлил Виктория през парапета в пристъп на гняв. В края на краищата, нали само месец преди това без видима причина беше нанесъл солиден побой над един от жителите на градчето!

Роксана го бе защитила, обяснявайки, че няма как да е убил Виктория, при положение че миг след падането й го е видяла да излиза от къщата. Но се намериха хора, които изразиха съмнение в думите й, като намекнаха, че дъщерята на ковача от години е заслепена от любов към майстора на мебели и че би казала и направила всичко, за да го оправдае, независимо колко е виновен.

Когато го попитаха направо, Гейдж нито потвърди, нито отрече версията на Роксана. Просто обясни, че е отвел сина си в къщата, за да го измие, и че не би могъл да каже какво се е случило в действителност от момента на раздялата му с Виктория до появата на Роксана. Тъй като не намериха достатъчно убедителни доказателства, за да го обвинят за смъртта на съпругата му, британските власти в областта в крайна сметка решиха, че не могат да пренебрегнат алибито му, все едно дали Роксана е влюбена в него или не.

— „Черупката“, която строя, е морски кораб, госпожа Петикоум — информира я хладно Гейдж. — И ви уверявам, че той ще плава много по-далеч от тукашните крайбрежни води. Въпрос на време е да докаже своята стойност.

Алма Петикоум не беше убедена.

— Ще видим.

Макар да не познаваше и двамата, Шимейн беше сигурна, че тази жена трябва да е луда, за да не забележи бурята, която се надигаше зад привидната сдържаност на мъжа. Знаеше как би реагирал баща й в подобна ситуация й самообладанието на господаря й я изуми. Ако тези злонамерени укори бяха насочени към Шемъс О’Хърн, госпожа Петикоум щеше отдавна да е била отбой и да е побягнала презглава, за да се спаси от яростта му. Напротив, Гейдж Торнтън не само че успяваше да сдържи гнева си, но и отстояваше твърдо позициите си, верен на своите амбиции и идеали.

— Не очаквам разбиране от вас, мадам. — Гейдж никога не бе ценил мнението на Алма Петикоум и не виждаше причина да го прави и сега. — Само човек, който знае много повече за корабите, може да схване смисъла на моя проект и да прозре каква скорост ще може да развива бригантината при този строеж на корпуса.

Не беше в стила на Алма Петикоум да признае, че има нещо на този свят, и особено на този континент, от което да не разбира. В действителност имаше много неща, които излизаха извън нейните интереси и едно от тези неща бе тъкмо строенето на кораби. Въпреки това тя не се остави да я объркат с въпроси по тази коварна тема, а обърна разговора в друга посока.

— След като не желаеш да се вслушаш в гласа на разума, Гейдж Торнтън, то, естествено, няма смисъл да продължаваме да разискваме твоето корабче. Щом искаш, прахосвай цялото си време и всичките си пари по глупавите си занимания. Това, което ме тревожи много повече, е Роксана. Тя ще бъде ужасно разстроена от последната ти покупка. Не можеш да очакваш, че ще приеме предложението ти за брак, докато това… това създание живее под един покрив с теб.

Съветите и намеците на старата клюкарка се нравеха на Гейдж точно толкова, колкото и укорите й.

— Госпожа Петикоум, боя се, че сериозно се заблуждавате, ако мислите, че между мен и Роксана има нещо.

Алма вдигна тънките си вежди и хвърли надменен поглед към Шимейн.

— Сигурно вече няма, след като си купил тази робиня.

— Съжалявам, мадам, но между нас никога не е имало нещо — натърти той.

— Да не искаш да кажеш, че не знаеш, че Роксана бродира твоите инициали върху чеиза си?

Гейдж остана втрещен от думите й. Вярно, че още преди девет години, когато беше потърсил услугите на ковача и се бе запознал с дъщеря му, Роксана беше започнала да прави подобни намеци, и че напоследък още по-явно му подмяташе колко добре би било да се оженят. Но през цялото това време той изключително много бе внимавал да не я окуражава.

— Никога не съм обсъждал с Роксана този въпрос, нито съм й дал повод да си мисли, че помежду ни може да има нещо.

Алма махна пренебрежително с ръка.

— Никой няма да повярва на тези твърдения, Гейдж. Тъй като в околността няма други мъже за женене с инициали Г. Х. Т., всички ние се досетихме, че монограмите, които бродира Роксана, означават Гейдж Харисън Торнтън.

— Значи всички вие грешите — отсече Гейдж.

Госпожа Петикоум го изгледа още по-недоверчиво.

— Може би Роксана има причина да вярва, че ще се ожениш за нея, защото никога не си се потрудил да я обезкуражиш. За всички е ясно, че тя мечтаеше да стане твоя съпруга още преди Виктория да дойде в Нюпорт Нюз и да привлече вниманието ти. Ако ти не можеш да разбереш, че Роксана е влюбена в теб от много време насам, всички останали го виждат. Трябвало е направо да й кажеш да не се надява, вместо да я залъгваш през всичките тези години.

Безкрайно уморен от обидните й клевети и обвинения, Гейдж реши да сложи край на разговора:

— Нямам повече време да разисквам този въпрос с вас, госпожа Петикоум. Съжалявам, но трябва да се връщам вкъщи при сина си.

Без да обръща внимание на резкия му тон, Алма продължи:

— Ако имаш поне малко разум в главата си, Гейдж Торнтън, ще приемеш съвета ми и ще се откажеш от това безразсъдство. Ако вземеш тази… — Тя се усмихна презрително, изгледа безочливо Шимейн, но в крайна сметка се насили да бъде по-снизходителна отколкото й се щеше — … това девойче в дома си, хората със сигурност ще започнат да се питат каква е била истинската причина да я купиш…

— Налага се да побързам — настоя Гейдж, прекъсвайки неспирните й брътвежи.

— Бързаш! Бързаш! Бързаш! — ядосано извика жената. — Това е единственото, което правиш! Не ти остава време да се спреш и да осмислиш нещата, Гейдж! В противен случай щеше да разбереш кога една жена ти е хвърлила око. Работиш неуморно, без почивка. И защо ли въобще го правиш?

— Заради Андрю, госпожа Петикоум — отговори натъртено той. — Заради сина си.

В този момент закапаха първите капки дъжд. Без да обръща повече внимание на възрастната жена, Гейдж хвана Шимейн за ръка и я поведе към брега на реката.

— Лодката ми е ей там, съвсем наблизо. Мислиш ли, че си в състояние да вървиш до там?

— Ще направя всичко възможно, сър — отвърна Шимейн с едва доловимо кимване.

По ирония на съдбата точно в този момент дъждът заплющя с все сила, сякаш за да се надсмее над нейната самоувереност. Блъскана от тежките водни струи, тя замига отчаяно и се помъчи да направи поне една крачка напред, но усилията й бяха напразни. Вятърът и дъждът бяха сковали цялото й тяло.

Гейдж рязко се спря и се извърна с лице към нея. Смръщеното му изражение я накара да потрепери. Знаеше, че е ядосан, задето го бави, и очакваше гневът му всеки миг да се излее върху й. За момент високата му, широкоплещеста фигура я закри от дъжда. После, без да каже и дума, той се наведе и я вдигна на ръце.

— Господин Торнтън! Какво правите? Пуснете ме! — възкликна възмутено Шимейн. Как смееше да се държи толкова фамилиарно с нея, след като единственият мъж, който си бе позволявал да я носи по този начин, бе баща й, и то когато беше много малка! Притисната към силната, мускулеста гръд на господаря си, усещаше още по-болезнено колко слаба и крехка е тя самата. В дъжда чистият му мъжки мирис не бе така ясно доловим, но Шимейн все пак го почувства и се смути още повече от собственото си мръсно тяло. — Х-хората ще ни гледат, господин Торнтън — добави немощно тя.

Гейдж изсумтя пренебрежително и хвърли бърз поглед през рамо, за да открие, че Алма Петикоум прави точно това, независимо, че периферията на шапчицата й се бе смачкала от водата и беше клюмнала върху челото и.

— Ако някоя дърта клюкарка иска да стои под проливния дъжд и да ни зяпа, нека стои — промърмори той. — Аз самият възнамерявам да се прибера у дома колкото се може по-бързо и не мога да те чакам тепърва да прохождаш.

Сетне се втурна по главната улица на градчето и Шимейн се видя принудена да обвие ръце около врата му и да се държи здраво, за да не падне. Движеха се прекалено бързо, за да се чувства спокойна. Не смееше дори да си помисли какво би станало, ако той се подхлъзне в калта и я изтърве от ръцете си. Вероятно последиците биха били такива, че в сравнение с тях синините, оставени от Потс, щяха да изглеждат напълно незначителни.

Докато тичаше към реката, Гейдж Торнтън си мислеше колко е лекичка новата му прислужница — сякаш беше перце в силните му ръце. При все това бе изумен, че от това крехко тяло, притиснато до неговото, може да се излъчва толкова женственост и нежност, че допирът на заоблените й гърди може да бъде толкова опияняващ. Изглежда по време на вдовството си беше забравил колко е хубаво да държиш в прегръдките си млада, красива жена.

Когато навлезе в горичката, под навеса от листа, образуван от дърветата край речния бряг, той спря и пусна Шимейн да стъпи на земята. Сетне издърпа лодката си от близкия храсталак, обърна носа й към водата и безмълвно посочи на робинята си да седне в далечния й край. Тя се подчини, макар че тясната лодка й се струваше прекалено нестабилна, а реката пред нея — прекалено широка и страховита. После се огледа предпазливо и стомахът й се сви. Не можеше да си представи, че ще се впуснат в тази свирепа водна стихия.

Господарят й обаче невъзмутимо седна в отсрещния крайна лодката и я оттласна от брега с помощта на веслото. Течението грабна малкия плавателен съд и го подхвърли лекичко нагоре. Сърцето на Шимейн подскочи от страх. Ама че лоша шега, помисли си тя, след всичко, което преживях, да взема да се удавя само няколко минути след като слязох от „Гордостта на Лондон“!

Гейдж й подхвърли малък брезентов плащ.

— Това ще те постопли.

Благодарна, че ще бъде защитена от дъжда и че няма да вижда водата, която ги обграждаше, Шимейн наметна плаща на главата си и се сгуши в гънките му. Въпреки струите, които безмилостно шибаха лицето й, тя прикова поглед в сушата отвъд речния бряг и затърси белези на живот. Точно под градчето земята бе ниска и равна. На места имаше тревисти блата, обитавани от водни птици и влечуги, но другаде храсталаците бяха толкова гъсти, че изглеждаха проходими само за най-дребни животинки. Шимейн веднага се впечатли от красотата на тази дива природа, но в същото време изпита известен страх, защото нито имаше представа какво може да очаква от тази земя, нито знаеше дали ще успее да оцелее в нея.

От време на време през поройния дъжд се съзираха сгушени между дърветата къщи и други постройки. Сред едно по-обширно сечище Шимейн видя една доста просторна, все още недовършена къща, и се изуми от куража на хората, дръзнали да градят дом сред тази пустош, далеч от удобствата и сигурността, които им предлагаше цивилизацията.

Лодката се плъзгаше с лекота по бързото течение, направлявана умело от Гейдж. Той загребваше отмерено с дървеното весло ту от едната, ту от другата страна, като се придържаше плътно до брега, където разпрострените клони ги предпазваха от бурята. Под техния заслон се носеха стремглаво надолу многобройни розови и бели цветчета, отронени от заплетения гъсталак на плодните дръвчета, които растяха край брега. Бурното течение подхващаше някои от тях и ги завличаше към средата на реката, където ги завърташе безмилостно, преди да остави дълбините да ги погълнат. Шимейн внезапно се почувства безпомощна и уязвима като тези малки цветчета и потъна в мрачни мисли за приликата между своя живот и техния кратък път по реката. Беше прекосила океана против волята си и сега бе понесена към неизвестна съдба. Само времето щеше да покаже какво ще стане с нея оттук насетне — дали ще бъде погълната от тъмното, мътно тресавище на бедите или ще се носи по водата, докато срокът на робуването й изтече.

Най-после пред очите й се разкри пясъчен залив, до чийто бряг върху големи дървени подпори се издигаше полуизграден кораб. Нямаше нужда някой да казва на Шимейн, че това е мястото, избрано от Гейдж Торнтън за осъществяване на отколешната му мечта. Макар и недовършен, корабът беше изумително красив и много по-голям, отколкото си го бе представяла. Той наистина ще плава в открито море, помисли си тя с благоговение. Започваше да разбира какъв талант, предприемчивост и всеотдайност притежава човекът, който бе станал неин собственик.

На възвишението зад кораба бе построена голяма къща. Острият й покрив пронизваше гъстата сива мъгла, която се стелеше над високите борове и широколистни дървета, обграждащи къщата. Силният вятър фучеше из клоните им и ги огъваше безмилостно, изтръгвайки от тях странни звуци, подобни на жални стенания.

Гейдж докара лодката до плитчината, скочи на брега и я изтегли на пясъка. Преследван от неспирния порой, той вдигна Шимейн отново на ръце и се втурна към къщата, като с лекота изкачи външните стълби, прекоси покритата веранда, вдигна резето и бутна с рамо тежката дървена врата. Щом се озоваха вътре, затръшна с крак вратата след себе си и отпусна внимателно ръката, с която бе прихванал прислужницата си през коленете, за да й позволи да стъпи на земята. Сетне взе една кърпа от лавицата до вратата и започна да бърше лицето и ръцете си и да попива влагата от дрехите си, като междувременно запали няколко фенера по ъглите на просторния салон, за да прогони сумрака.

— Ще отворя кепенците, когато утихне вятърът — каза той, привличайки вниманието на Шимейн към малките остъклени прозорци, разположени на равни разстояния по облицованите с кипарисово дърво стени. С изключение на онези, които се намираха под надвисналите покриви на предната и задната веранда, останалите бяха затъмнени от дървени капаци, затворени и залостени откъм външната страна. — Поставих стъклата само няколко месеца преди жена ми да почине. Повярвай ми, това не се оказа нито лесно, нито евтино. Затова като наближи буря, обикновено затварям капаците — главно за да си спестя главоболието да ги поправям.

Шимейн беше впечатлена от очарованието и уюта на интериора.

— Къщата изглежда много приятна и удобна за живеене.

Под стръмния покрив беше изграден балкон, образуващ нещо като таванско помещение, което се издигаше над салона и беше обградено с изящен парапет. Малко по-навътре от външния му ръб имаше вътрешна стена, която му служеше за подпора. Вляво беше иззидано масивно каменно огнище, край което бе оформен кът за готвене. Веднага вдясно от него, точно срещу входа на къщата, имаше врата, която водеше към широк коридор, завършващ с прозорец и заден вход. В далечния десен край на вътрешната стена беше открехната още една врата, зад която се показваше прилежно подреден килер. Перпендикулярно на същата тази стена бе допряна още една преграда, която се простираше по цялото протежение на салона и зад която, през отворената врата вдясно от входа, се виждаше обширна спалня.

Очевидно мебелите бяха направени от много изкусен дърводелец, защото бяха красиви и изящни като онези, които притежаваха родителите й в Англия. Най-впечатляваща бе високата писалищна маса близо до вратата на спалнята. Тя беше майсторски декорирана с прекрасни фигури от дърворезба и елегантно издадени напред чекмеджета и врати. Под облицования с кожа капак се виждаха малки преградки и тесни чекмедженца, пълни с всевъзможни дреболии. Двете страни на писалището бяха увенчани със спираловидни орнаменти, а в средата му имаше великолепна изрязана от дърво фигура, без съмнение дело на новия й господар.

Удивена, Шимейн се озърна бавно наоколо. Не беше и сънувала, че може да срещне подобно изискано и скъпо обзавеждане в колониите. Всъщност в този дом имаше толкова прекрасни вещи, че не можеше да ги обхване с един поглед. В непосредствена близост до писалищната маса бяха разположени канапе и две кресла, тапицирани в шотландско каре. В кухнята пък, до вътрешната стена вляво от огнището, бяха наредени дървена мивка, масичка и висок шкаф. Това пространство изобилстваше от глинени съдове и други кухненски принадлежности, а само на няколко крачки встрани имаше две пейки с високи облегалки, разделени от голяма дървена маса, в чийто край бе поставен висок детски стол. Малко по-нататък, до огнището, беше разположен люлеещ се стол, където човек можеше да седне и да се наслаждава на топлината на огъня или да гледа към задния коридор.

Отворът на каменното огнище беше висок почти колкото Шимейн и беше окичен с кукички и полички, върху които можеха да се поставят метални чайници и тигани, за да се нагряват на огъня. От едната страна имаше и подвижна желязна скара. Масивно иззиданият комин се издигаше до самия връх на високия покрив, като не само осигуряваше допълнителна опора на стената, но и затопляше цялата къща, включително тавана.

— Сам ли сте направил къщата и всички тези неща? — попита Шимейн, като се обърна слисано към господаря си.

— Да, скоро след като пристигнах направих малка къща за себе си, но когато се ожених за Виктория, я разширих и започнах да правя мебелите. — Очите му обходиха стаята, докосвайки познатите ъгли и кътчета. — Съпругата ми бе тази, която превърна това място в наш дом. Беше много сръчна с иглата. — Той посочи канапето и столовете. — Накара ме да разменя една маса срещу това каре с един шотландец. След като прикрепих краката и облегалките към рамките, тя натъпка мебелите с конски косми, покри ги с брезент, а после с вълнения плат.

— Сигурно ужасно ви липсва — промълви Шимейн, доловила в гласа му странна нотка.

— Да, много често мисля за нея — призна той, като върна кърпата на закачалката до входната врата. — Обаче ако слезеш в градчето, ще чуеш съвсем други приказки. Алма Петикоум и хората като нея смятат, че не съм способен да обичам никого и нищо друго, освен кораба, който строя.

— Не мисля, че бих могла да имам голямо доверие на онова, което казва госпожа Петикоум — заяви чистосърдечно Шимейн. Вече беше решила, че едва ли си заслужава да познава тази жена, а още по-малко — да се вслушва в гумите й. — Щом сте направил всички тези мебели за съпругата си, аз поне вярвам, че сте я обичал много.

Единственият отговор на Гейдж беше една кратка усмивка, която бързо се стопи. После той отиде до огнището, разбърка нажежените въглени и постави няколко цепеници върху тях.

Докато господарят й слагаше дърва в огъня, Шимейн осъзна, че в къщата няма никой друг.

— Но къде е синът ви?

Гейдж окачи голям чайник с вода над разгарящите се пламъци, обърна се към нея и небрежно махна в западна посока.

— Оставих го при една съседка, която живее нагоре по реката. Ако Хана Фийлдс нямаше съпруг и седем деца, с удоволствие щях да наема нея да готви и чисти тук. Но, разбира се, исках и бавачка, от която синът ми да може да научи неща, излизащи извън способностите на Хана. Инак тя е добра и много трудолюбива жена, а Андрю винаги се радва на възможността да си поиграе с Малкълм и Дънкан — двамата й най-малки сина. Сигурен съм, че щом се запознаеш с нея, ще се увериш, че е много мила и не се занимава с клюки и други подобни неща.

— Би било чудесно да намеря жена, готова да ме научи какви са задълженията на една прислужница, но предполагам, че щом има толкова голямо семейство, госпожа Фийлдс няма да разполага с много време — каза Шимейн с колеблива усмивка.

Въпреки че се опитваше да гледа на неуменията на момичето като на нещо, с което ще се справи лесно, Гейдж не можеше да пренебрегне простия факт, че мъж, който работи усилно по цял ден, прегладнява извънредно много за добра храна, дори в присъствието на такава хубава жена.

— Веднага щом бурята поутихне, ще отида да доведа Андрю. Ще попитам Хана дали може да намине в близките дни и да ти покаже някои неща, свързани с готвенето. Тя вероятно много ще иска да те посети. Другите й синове вече поотраснаха и се налага да помагат на баща си. Семейство Фийлдс имат и две дъщери на около дванадесет и петнадесет години, но те се интересуват повече от съседските момчета, отколкото от женската работа. Предпочитат да си стоят у дома в очакване някой да се отбие. — На устните му трепна лека усмивка. — Баща им обаче ги следи зорко и като знам размера на пушката му, мога да си представя как би обезкуражил всеки момък, който се осмели да ги посети неочаквано.

Шимейн се усмихна.

— Позволявате ли ми да разгледам къщата, докато ви няма?

— Да, но по-добре използвай това, че си сама, за да се изкъпеш и облечеш. В раклата в спалнята има дрехи, които могат да се преправят, за да ти станат. Сега ще ти ги донеса.

Любопитна да види какво ще й даде да облече, Шимейн го последва в спалнята и откри, че тя е просторна и уютно мебелирана с обширно балдахиново легло, скрин с множество чекмеджета, гардероб и други красиви предмети. На пода до леглото беше постлана голяма меча кожа.

В единия край стаята бе преградена, за да се образува малка спалня за сина на господаря й. Между двете стаи нямаше врата, а само широк портал, където вместо завеса беше окачено парче брезент, но очевидно то се използваше рядко, защото гънките, които се бяха образували по него с времето, бяха станали съвсем корави. В детската стая имаше люлеещ се стол, ракла, бебешко кошче и легло на колелца. И тук всичко бе изработено с много майсторство и усет за красотата.

Гейдж повдигна извития капак на раклата, която стоеше до балдахиновото легло в голямата стая и посочи с ръка съдържанието й.

— Тези неща бяха на жена ми. Тя беше висока и слаба, с дълги и тънки крайници, така че сигурно ще се наложи да скъсиш роклите и да натъпчеш парцали при пръстите на обувките, докато събера пари да ти купя чифт по мярка, но иначе можеш да използваш всичко, което ти хареса.

Шимейн бе поразена от щедростта му.

— Ще ми позволите да нося дрехите на съпругата ви?

Не беше нужно Гейдж да се пита колко дълбоко е успял да я изуми. Всичко беше изписано на мръсното й лице.

— По-добре тях, отколкото дрипите, с които си облечена — отговори той лаконично.

Тя побърза отново придърпа скъсания ръкав върху рамото си. Бузите й се бяха покрили с гъста руменина.

— Вашето великодушие ме смайва, господин Торнтън. Мислех, че не бихте желал една непозната да носи нещо, което някога е принадлежало на съпругата ви.

— Дрехите ще послужат по-добре на теб, отколкото на моите спомени — отговори кратко той. — А точно в настоящия момент трудно бих си позволил да ти купя плат за собствена рокля. Платих за теб повече, отколкото възнамерявах, и сега трябва да си възстановя средствата, за да мога да набавя материали за кораба.

— Не че съм неблагодарна, господин Торнтън — побърза да го увери Шимейн. — Просто не очаквах да получа нещо повече от малко храна и някакъв подслон.

— В тези две стаи спим аз и Андрю. Ти можеш да използваш за спалня таванското помещение. — Гейдж й кимна да го последва, прекоси обратно салона, мина през най-близката до кухнята врата и влезе в коридора, който водеше към задната веранда. Вдясно до стената имаше голяма чертожна маса, а над нея — висок, тесен шкаф. Вляво беше стълбището, водещо към тавана.

Той й посочи с ръка стълбите и я покани да мине пред него, загледан в плавните й движения. В това момиче имаше грация и изящество, които дори парцаливите дрехи не можеха да скрият. Когато стигна до горния етаж, Шимейн се спря безмълвно до тясното легло, огледа оскъдната мебелировка и малката камина, завършваща с комин, а после отиде до парапета и погледна надолу към всекидневната. Върна се до леглото и замислено прокара пръсти по повърхността на грубо скованата маса, която стоеше до него.

— Знам, че тук, горе не е много удобно — обади се Гейдж, — но това е най-доброто, което мога да ти предложа, за да си в отделна стая. По-късно следобед ще опъна въже над парапета и ще окача на него брезент, за да ти осигуря уединение.

— Това е много повече, отколкото съм очаквала, господин Торнтън. — Развълнувана от добротата му, Шимейн се опита да не дава външна изява на чувствата си, но те се промъкнаха в гласа й против волята й: — В сравнение с дупката, която делях с другите жени на кораба, тази стаичка изглежда луксозна и разкошна. Хубаво е човек да знае, че ако желае уединение, може да го намери и в нещо по-добро от карцер.

Изненадан от трепета в гласа й, той я погледна по-отблизо и забеляза блясъка на сълзите в бистрите й очи, но тя смутено отстъпи назад, без да каже и дума. За да не я смущава още повече, Гейдж се обърна и заслиза към долния коридор.

— Ето тук започнах да правя мебели — обясни той, след като прислужницата му се присъедини към него. — Първо направих шкаф за антикварни вещи за една богата възрастна жена, която ме увери, че ако го хареса, след като го завърша, ще го купи. Оттогава насам съм изпълнил вече няколко нейни поръчки. Сега работя над този бюфет, който също е за нея.

Той посочи с ръка към наклонената повърхност на чертожната маса, където бяха разпръснати няколко скици, изобразяващи новото му произведение в различна степен на завършеност. Очевидно имаше и дарба на художник, защото рисунките бяха не по-малко красиви и прецизни от мебелите, които изработваше.

Шимейн вдигна очи към тесния шкаф, който висеше на стената над писалището. В малките му чекмедженца, прегради и лавици се съдържаше богата колекция от дъски, свити на руло пергаменти и чертежи, вероятно подобни на тези, които лежаха върху масата. Шкафът беше претъпкан с такива и голямото им количество свидетелстваше за усилната работа, която кипеше върху тази чертожна маса.

— Поради многото поръчки, които получавам през последните години, ми се наложи да преместя дърводелската работилница навън. Сега тя е разположена в голямата барака в далечния край на пътеката, която тръгва от задната веранда. Двама от хората ми работят за мен от самото начало. Когато започнаха, те бяха абсолютно начинаещи и не можеха да направят разлика между кленова и дъбова дъска. Дори боравенето с трион беше свръх възможностите им. Не смеех да им се доверя за по-важни задачи. Но с времето и двамата — Рамзи Тейт и Слай Тъкър — напреднаха далеч над очакванията ми. В момента те са сред най-добрите дърводелци в околността. Наскоро започнах да обучавам двама нови чираци — един млад германец и едно момче от Йорктаун, но те все още не са стигнали по-далеч от рязането с трион. Обикновено по това време на деня работя с тях в дърводелската работилница или помагам на стария корабен майстор и на сина му, но този следобед освободих всички, за да могат да се занимаят със собствените си неотложни работи, докато аз отида да разгледам какво е докарал „Гордостта на Лондон“ в Нюпорт Нюз.

— Вижда се, че сте много талантлив човек, господин Торнтън — каза искрено Шимейн. — Не зная нищо за правенето на кораби, но мога да разбера кога пред очите ми има красиви мебели. Ако вещите в дома ви са вярно свидетелство за качеството на мебелите, които правите за хората в околността, то вашите умения със сигурност ще липсват на клиентите ви, когато решите напълно да се откажете от дърводелството.

Той вдигна глава с почти незабележима усмивка и се ослуша. Лекото потропване на дъждовните капки по покрива му подсказа, че бурята е започнала да отшумява.

— Изглежда бурята утихва. По-добре да тръгвам, докато ще е възможно. Може да подхване отново.

— Но къде да се изкъпя? — попита Шимейн. Не й беше много ясно как се приготвя вана. В дома на баща й за това се грижеше прислугата.

— На огъня вече се топли вода, а навън, при далечния край на задната веранда има кладенец, от който можеш да си извадиш още вода, ако ти потрябва. В килера ще намериш едно малко корито. Засега то стига, за да се къпете ти и момчето и да переш вътре. В някой от следващите дни, когато имам малко време, възнамерявам да превърна килера в баня, но дотогава ще трябва да се справяме с каквото има. Когато времето ми позволява, аз се къпя в потока, който тече през залива. Може би си го забелязала отпред, близо до пътеката, която води нагоре към къщата. За една жена потокът едва ли би бил удобно място за къпане, като се има предвид, че дърветата наоколо не предлагат почти никакво прикритие, но ако все пак решиш да го използваш, моите работници и аз със сигурност бихме се радвали на гледката.

— Благодаря, ще се къпя вътре — отговори бързо Шимейн с пламнали бузи.

В ъгълчетата на устните му отново се мярна някакво подобие на усмивка.

— Обикновено Хана обича да пооставам малко на гости, така че ще разполагаш с достатъчно време да се изкъпеш и да се облечеш, докато ме няма. А освен това зависи и какво ще бъде времето. — Той я погледна въпросително. — Страхуваш ли се да останеш тук сама?

За разлика от него, Шимейн не изпитваше никакви затруднения да се усмихва.

— Струва ми се, че тази вечер с удоволствие ще остана сама. Както сигурно се досещате, на борда на „Гордостта на Лондон“ възможностите за усамотение бяха силно ограничени.

— Можеш да залостиш входната врата, щом изляза — информира я Гейдж. — Всъщност, съветвам те да го направиш. Може някой непознат да съзре къщата и дойде да търси храна или скъпоценности, а да те намери сама тук. Не ми се ще да те откраднат от мен преди още дори да съм видял лицето ти измито. — Отново нещо като усмивка. — Когато се върна, ще почукам три пъти. Това ще бъде знак, че е безопасно да отвориш вратата. В противен случай не се показвай даже на прозореца. До края на тази седмица ще се опитам да те науча да стреляш с мускет. Не излизам много често, но когато се случи, ще се чувстваш по-сигурна, ако знаеш как да си служиш с него. Не се знае кога може да се появи някоя мечка или дива котка…

— Или индианец — вмъкна тя, защото по време на пътуването беше слушала какви ли не истории за жестокостта на местните жители.

— Да, или индианец — кимна Гейдж. — Но те, общо взето, се изтеглиха в планините и долините на запад. Тук стана прекалено тясно за тях с всички тези англичани, германци, шотландци и ирландци, които постоянно прииждат и се заселват в околността.

Шимейн го последва до вратата. Чудеше се дали е нужно да му казва за Джейкъб Потс и заплахите му толкова скоро. В крайна сметка се отказа. Откакто я бе купил, господарят й изглеждаше някак неспокоен, а и не искаше да му дава повод да я върне обратно. В по-подходящо време реши тя, когато това няма да го разтревожи прекалено много.

Гейдж спря до вратата и посочи високия кухненски шкаф близо до огнището.

— Там има хляб и сирене, ако огладнееш преди да се върна. Хана обикновено ми приготвя пакет с храна за в къщи, защото знае, че двамата с Андрю сме сами. Така че поне тази вечер ще се нахраниш добре. За утре не гарантирам.

Той отвори тежката врата, пристъпи навън на верандата, огледа се наоколо, после затвори вратата след себе си. Шимейн чу тихото проскърцване на дъските под стъпките му, после настъпи дълга, приятна тишина. Усмихната, тя постави тежкото резе на вратата и за пръв път от много месеци насам почувства плаха надежда за бъдещето.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Дългата, топла вана и енергичното разтъркване сториха чудеса за духа на Шимейн. Изумена от огромната промяна в себе си, тя надяна избелялата долна риза, която бе извадила от раклата на Виктория. До неотдавна подобна дреха не би била за нея нищо повече от парцал, годен само за бърсане на прах или за миене на пода. Но след като в продължение на няколко месеца не беше сваляла от гърба си костюма за езда, Шимейн бе благодарна, че най-после може да облече дреха, която е чиста и в сравнително добро състояние. Въпреки че в раклата имаше и по-хубаво бельо, дори една дантелена долна риза — очевидно най-добрата в гардероба на покойната, — тя не желаеше да прекалява с щедростта на своя господар. Затова си беше избрала само още една риза, една зелена и една бледосиня рокля, две дълги бели престилки и чифт черни обувки, всички те силно износени.

След като се изкъпа и изми косата си, Шимейн реши, че трябва да покаже своята признателност към Гейдж Торнтън. А какъв по-добър начин да го стори от това да му докаже, че е добра прислужница, която не се плаши от готвенето. Знаеше, че ще й отнеме известно време да възвърне силата и енергията си, но бе твърдо решена да се пребори с това. Тя уви мократа си коса в кърпа и както си беше по долна риза, се зае да изпробва способностите си в приготвянето на храна.

Бяха изминали няколко години, откакто Бес Хъксли, готвачката в дома на семейство О’Хърн, се бе опитала да събуди интереса й към кулинарните занимания и да я научи на основните умения в тази област. Макар и неохотно, Шимейн бе изпълнявала поставените й задачи, беше повтаряла до безкрайност едно и също, докато задоволи изискванията на своята безкомпромисна учителка. Но ненавиждаше да бърка непрестанно сосове, за да не загорят, и да бие белтъци, докато станат на пяна. Беше убедена, че Бес хаби и нейните, и собствените си усилия на вятъра, защото никога не си бе представяла, че може да се омъжи за човек, който няма да разполага с достатъчно средства, та да й осигури дом, пълен със слуги.

Край на тези илюзии, усмихна се с горчивина на себе си Шимейн. Бес я беше предупреждавала да не бъде толкова самомнителна, защото една девойка не е способна да предвиди какъв ще е мъжът, който ще поиска ръката й, нито пък на какъв мъж самата тя ще отдаде сърцето си — ако въобще има късмета да може да избира. Въпреки получената под наставленията на строгата като фелдфебел готвачка добра школовка, Шимейн бе сигурна, че е забравила почти всичко. Но сега се налагаше да докаже способностите си и, ако е възможно, да изрови от паметта си всичко, което Бес Хъксли с толкова усилия беше успяла да й втълпи. Колко мъдри се бяха оказали думите на старата готвачка!

Реши да приготви кифли. По време на дългите, самотни часове в карцера тя с копнеж си бе припомняла приятните, спокойни следобедни чайове със семейството си. Сега, докато замесваше тестото, тези скъпи спомени отново нахлуха в съзнанието й, по-живи от всякога.

След като тестото беше готово, Шимейн покри купата с кърпа и я постави близо до огнището, за да може сместа да бухне, докато тя приключи с тоалета си. После приседна край огъня и се зае да разресва с пръсти упорито заплетените къдрици на мократа си коса. Но тази задача изглеждаше непосилна. Времето летеше бързо и това започваше да я изнервя, защото имаше чувството, че следобедът се е изнизал и че няма да успее да приготви вечерята. В отчаянието си Шимейн тръгна да търси ножици, за да отреже непокорните кичури, но не откри нищо по-добро от един голям касапски нож. Мисълта за пораженията, които този „инструмент“ можеше да нанесе на косата й, разколебаха намеренията й.

Ровейки из раклата, тя беше открила една четка, в чиито зъбци се бяха заплели няколко дълги руси косъма. Гейдж Торнтън й бе позволил да използва всичко, от което се нуждае, но Шимейн не се реши да посегне на такъв скъп спомен. Вместо това тя предпочете да прегледа вещите на своя господар. Повечето от дрехите и бельото му бяха прилежно сгънати и подредени в гардероба. Единственото изключение бе една купчина измачкани, но чисти ризи, много по-фини от домашно тъканите дрехи, с които беше облечен. Тези ризи лежаха в дъното на гардероба и бяха престояли там толкова дълго, че бяха поели мириса на дървото. Колкото и приятен да бе този мирис, Шимейн реши, че една от първите и задачи ще е да изпере и изглади ризите на господаря си. Дали щеше да ги носи или не, зависеше от него самия, но поне щеше да има избор.

Навън отново заваля като из ведро и понеже не знаеше дали пороят ще забави или ще ускори завръщането на господин Торнтън, Шимейн реши, че не може повече да губи време за косата си. Точно тогава откри една четка в чекмеджето на масичката за бръснене и я използва, за да разреши останалите си сплъстени кичури. Тежките къдрици все още бяха леко влажни, но тя ги сплете на две плитки, които уви на тила си. После припряно изми четката, подсуши я и я върна там, откъдето я беше взела, с надеждата, че господарят й няма да забележи, че е била използвана в негово отсъствие.

Както бе предвидил Гейдж, и двете рокли й бяха прекалено дълги и тесни в бюста. Шимейн беше изумена, че господарят й си спомня фигурата на своята съпруга тъй ясно, та може безпогрешно да преценява фигурите на другите жени в сравнение с нея, и то цяла година след смъртта й. След като разгледа внимателно шевовете, тя установи, че корсетите не могат да се разширят, а колкото до подгъвите, те трябваше да почакат, докато й останеше малко повече свободно време. В крайна сметка, реши да облече зелената рокля, просто защото й се стори мъничко по-къса от синята. След това обу обувките, надяна върху тях чифт леки кожени домашни пантофи и ги прикрепи към краката си с тънки каишки от необработена кожа, които уви около глезените си и ги завърза на възел. При вида на зачервената си, разранена от непрекъснатото триене на тежките окови кожа, тя сбърчи отвратено нос. Коравите каишки сигурно щяха да обезобразят глезените й окончателно.

За нейно облекчение и удоволствие тестото беше бухнало достатъчно, въпреки че го бе оставила да втасва на прекалено висока температура. Шимейн добави и другите продукти, омеси ги добре и отново постави сместа до огнището. Сетне се зае да чисти из къщата.

Когато тестото бухна за втори път, тя постави една скара над огъня така, че пламъците да могат да я нагряват до подходящата температура. Твърдо решена да предостави на своя господар възможност да се наслади на една приятна, лека следобедна закуска, Шимейн стопли един чайник с вода и запари ароматен чай. Молеше се само господин Торнтън да се върне навреме, за да опита от кифличките и чая, докато са все още топли и пресни.

Макар научени преди години, готварските уроци — явно благодарение на усърдното повтаряне — се бяха запечатали неизличимо в паметта на Шимейн, защото кифличките станаха просто фантастични. За пръв път в живота си тя беше възхитена от собствените си умения и благодареше мислено на Бес Хъксли за това, че тъй безмилостно бе изисквала ученичката й да постигне съвършенство при всяко ново ястие. От устните й се изтръгна горестна въздишка. Де да можеше да си спомни с такава яснота всичките безценни напътствия на старата жена.

Забързани стъпки изтрополиха по външните стълби, последвани от три отсечени почуквания по тежката врата, които успокоиха разтуптяното й сърце. Като остави последните кифлички да се доизпичат, Шимейн се завтече към входната врата, вдигна резето и я разтвори широко, за да посрещне мокрия до кости мъж.

Гейдж Торнтън бе изминал целия път обратно към дома, стараейки се да предпазва от дъжда с мушамяното си моряшко наметало както малкия си син, когото носеше на ръце, така и голямата кошница с храна, която бе преметнал през лакът. Това намерение като че ли не го напусна и след влизането му в къщата. Без да обръща почти никакво внимание на Шимейн, която побърза да се върне при огъня, той затвори с рамо вратата, стовари кошницата върху една грубо издялана маса до входа и едва тогава отметна наметалото от сина си. Когато момчето съзря непознатата жена, то смутено се притисна към рамото на баща си, сякаш за да подири сигурност и подкрепа. Но ароматът, изпълващ къщата, бързо прикова кехлибарено кафявия му поглед към огнището.

— Тате-е… Анди… гладен.

Любопитството на Гейдж също бе събудено от вкусната миризма и след като свали момчето на земята, той впери заинтригувано очи в скарата, измъквайки краищата на мократа си риза от панталоните от еленова кожа.

— Какъв е този аромат?

— Спомних си как се приготвят кифлички — отговори Шимейн с усмивка, в която имаше едновременно и смирение, и гордост.

Може би щеше да каже още нещо, но в този момент Гейдж издърпа прогизналата риза през главата си и я хвърли в една кофа от дъбово дърво, оставена до вратата. Шимейн загуби ума и дума. Гледката на неговия тънък кръст, широки, здрави рамене и силен гръден кош, покрит с изпъкнали мускули, беше повече от стряскаща за една млада жена, която по време на няколкото си излизания на палубата на „Гордостта на Лондон“ се бе нагледала на огромните шкембета и тесните рамене на моряците, умиращи от удоволствие да се перчат полуголи пред затворничките, сякаш се мислеха за възхитителни образци на мъжественост, способни да впечатлят и най-придирчивите представителки на нежния пол.

В сравнение с тях Гейдж Торнтън притежаваше необикновена физика, може би най-добрата, която Шимейн беше виждала при малобройните си срещи с полуоблечени мъже. При все това той, изглежда, изобщо не си даваше сметка нито за изключителната си външност, нито за хаоса, обзел мислите на неговата робиня. Не помнеше някога да е виждала мъж, който да я смути толкова с едно просто сваляне на ризата си. Заедно с това смущение тя внезапно осъзна, че като се изключи момчето, за пръв път в живота си остава насаме с един напълно непознат мъж. Всяка истинска дама на нейно място би била много по-малко впечатлена от неговата анатомия и много повече уплашена, защото при сегашните обстоятелства тя беше напълно беззащитна и зависеше изцяло от волята на своя господар.

Засрамена от дързостта, с която се бе вторачила в широките му рамене и леко окосмените му гърди, Шимейн се съсредоточи отново върху готвенето, като добави с неуверен глас:

— Реших, че вие и Андрю ще се зарадвате да похапнете малко кифлички със следобедния чай.

— Идвам веднага, само да сваля тези мокри дрехи — отвърна Гейдж и забърза към спалнята си. Единственото, което бе хвърляло сянка върху инак пълното му задоволство от новата прислужница, беше загрижеността му заради неумение той да готви, колкото и да се опитваше да не мисли за това. Сега с огромно облекчение виждаше, че момичето се справя в кухнята много по-добре, отколкото го бе накарала да по-вярва. Щом можеше да приготви нещо, което да изпълва цялата къща с толкова прекрасен аромат, имаше основания да се надява, че е способна и на много повече.

— Тати! — изписка Андрю, когато видя, че баща му го е изоставил, и се завтече към спалнята, хвърляйки ококорен от уплаха поглед към Шимейн.

Топлият глас на Гейдж, който побърза да успокои страховете на сина си, я накара да се усмихне.

— Всичко е наред, Анди. Шимейн ще живее при нас и ще се грижи за теб, докато татко прави маси и шкафове…

— И голям колаб, нали, тате? — попита през сълзи момчето.

— Да, и големия кораб, Анди.

Шимейн постави чайника на масата, добави чаша и чинийка за господаря си, две малки чинии, прибори и буркана с плодов конфитюр, който бе открила в шкафа. Миг след това Гейдж се появи откъм спалнята, понесъл сина си на ръце. Беше се преоблякъл с чифт тъмнокафяви кожени панталони и домашнотъкана риза с широки ръкави. Преди да я арестуват, Шимейн винаги бе смятала, че един мъж трябва да се облича елегантно и изискано. И в това отношение Морис нямаше равен на себе си, особено в любимите си сака и жилетки от черна коприна с панталони в подходящ цвят. Контрастът между тъмните дрехи и също толкова тъмните му очи и коса, и белите ризи и вратовръзки, които обикновено предпочиташе, му придаваше очарование и драматизъм. Да, в официално облекло младият маркиз можеше да накара всяко женско сърце да тръпне запленено от възхита. И въпреки това сега Шимейн гледаше като омагьосана новия си господар в простите му, груби дрехи, и неволно си мислеше, че никога повече не би могла да се прехласне пред натруфените английски лордове с техните копринени чорапи и лъскави одежди.

Гейдж настани момчето на високия стол в края на масата, завърза на врата му лигавче и седна на пейката вляво от него. Шимейн се наведе през масата, за да постави подноса с кифличките в средата й, което накара господаря й да вдигне поглед към нея, за да й благодари. И едва сега, когато лицето й, окъпано от светлината на фенера, бе толкова наблизо, той успя да види добре как изглежда в действителност неговата прислужница.

Ако изобщо имаше нещо, което бе в състояние да пробие желязната броня на влудяващата му, мрачна резервираност, промяната у Шимейн определено успя да го стори. При първата им среща на борда на „Гордостта на Лондон“, Шимейн бе останала изумена от силата на този блестящ кафяв поглед, който в момента я съзерцаваше нетрепващо. Но в този миг в него имаше нещо съвсем различно, сякаш за пръв път Гейдж Торнтън съзираше в нея жената, а не просто своята нова придобивка. Тя затаи плахо дъх. Дали сега, когато виждаше слугинята си в дрехите на Виктория, господарят й не бе започнал да се разкайва за своята щедрост?

— Изглеждаш различна… — промърмори най-накрая Гейдж. — И много красива. — Наистина! Прекалено красива за един мъж, който от година насам не е бил с жена, добави мислено той, като решително забоде поглед в кифличките пред себе си и почти механично се пресегна, взе една от тях, разчупи я и се зае да маже половинките с конфитюр за сина си.

— Да налея ли на Андрю малко чай? — попита колебливо Шимейн. Все още не можеше да разгадае настроението на господаря си. Струваше й се по-затворен и от преди.

Без да повтаря грешката да поглежда към нея, Гейдж се изправи на крака. Колкото и да му бе тежко да го признае, дългото въздържание наистина можеше да изостри апетитите на един мъж до краен предел, особено в присъствието на красива жена толкова наблизо.

— Оставил съм малко мляко да се изстудява в кладенеца — отговори той след известна пауза. — Ако искаш, ще ти покажа къде е.

— Да си взема ли наметалото? — попита тя. Не й се искаше да се намокри отново. По време на отсъствието му от къщата не бе излизала до кладенеца, защото толкова бързаше да се изкъпе, че едва беше дочакала водата на огъня да се затопли.

— Не, няма нужда. Нарочно съм удължил покрива на задната веранда чак до кладенеца, за да можем спокойно да ходим за вода дори когато вали.

Той я поведе към задния коридор, свали резето, разтвори вратата и направи път на прислужницата си. Шимейн пристъпи на верандата и за пореден път изпита възхищение пред изобретателността и трудолюбието на своя господар. Все по-вече се убеждаваше, че Гейдж Торнтън обича да създава неща, които са не само красиви, но и много полезни и удобни.

В края на верандата се намираше кладенеца, за който й бе споменал, но това съвсем не беше единственото, което привлече вниманието й. Там, където свършваха стъпалата, започваше криволичеща пътека от гладки, подредени един до друг камъни, която се губеше някъде далеч зад къщата. От двете й страни бяха засадени множество пъстри, окъпани от дъжда пролетни цветя и билки, цъфнали храсти и плодни дръвчета. Малко по-нататък имаше навес, пълен догоре с нацепени дърва, до който бе пристроена барака за опушване на месо. Встрани от тях пък се издигаше малка могилка от струпана пръст, в която имаше врата, водеща очевидно към зимник. Зад нея беше курникът — малка постройка, разделена на клетки, чиито отвори позволяваха лесно изваждане на яйцата от полозите. До една друга постройка, която явно представляваше обор, имаше две оградени пасища. В едното пасяха двата коня, а в другото — крава и малкото й теленце. А в края на пътеката се виждаше голяма сграда с ламаринен покрив, сгушена сред дърветата.

— Това е работилницата, в която правим мебели — обясни Гейдж. — Зад нея има голям навес. Там се сушат дърветата, които използваме за кораба и за мебелите.

— Тате-е! — извика разтревожено Андрю откъм къщата.

— Идвам, Анди — отговори веднага Гейдж и побърза да издърпа от кладенеца едно въже, в чийто край бе завързана бутилка мляко. Като хвана бутилката в една ръка, той хвърли бърз поглед към стегнатия в корсет бюст на слугинята си сетне отвори вратата на къщата и пусна Шимейн пред себе си, любувайки се на лекото полюшване на полите й при всяка нейна стъпка.

Когато се върнаха на масата, Гейдж остави бутилката на покривката, но за изненада на Шимейн остана прав. Трябваха й няколко мига, за да осъзнае, че я чака да седне. Тя вдигна въпросително очи към него, при което той разпери подканящо ръка към пейката от другата страна на масата.

— Тук всички се храним заедно, Шимейн. Ти си вече част от семейството ми и всеки, който прекрачи прага на моя дом, ще се отнася с теб като с такава.

Шимейн приседна на дървената седалка със сключени в скута ръце и прошепна:

— Благодаря ви, господин Торнтън.

— Гейдж… Името ми е Гейдж. — Той седна срещу нея, но все още не се решаваше да я погледне, защото се боеше, че това ще разпали у него желания, които после трудно би могъл да угаси. Никога досега не бе притежавал собствена слугиня, още по-малко пък — толкова красива, и макар често да бе чувал за мъже, пренебрегващи забраната господарят да изнасилва или наранява робините си, предпочиташе да не се числи към тях. — Всички ме наричат така. Ти също би трябвало да го правиш. Не обичам някой да се обръща към мен с „господин Торнтън“… освен враговете ми.

Смутена от неочакваните сълзи, набъбнали в очите й, Шимейн се опита да ги прикрие и кимна смирено:

— Щом така желаеш… Гейдж.

Гейдж й подаде подноса с кифличките.

— А сега яж, Шимейн. Прекалено си слаба за моя вкус.

— Да, сър.

Андрю, който бе проследил диалога на възрастните с интерес, гледайки ту единия, ту другия, се наведе над масата и впери любопитно очи в сведената глава на Шимейн. Почувствала погледа на детето, тя преглътна припряно и с усилие му се усмихна. Андрю се обърна учудено към баща си.

— Шемей плаче, тате.

Неспособна повече да сдържа сълзите, които се спуснаха като тънки ручейчета по бузите й, Шимейн безпомощно вдигна глава и срещна стреснатия поглед на мъжа срещу себе си. Беше понесла с твърда решителност всички опити на Мориса и Гъртруд да я унижат и унищожат. А ето че сега бе загубила самообладание просто защото се беше намерил човек, който да прояви малко добрина към нея.

— Извинете, господин Торн… — Тя млъкна, защото се боеше, че ще се срине напълно, ако се поправи и използва другото, по-фамилиарно обръщение. Сетне се опита да обясни. — Аз не… не очаквах да се държат с мен толкова добре. Повече от четири месеца никой не ми е казвал блага дума, никой мъж не ми е сторвал път, за да мина, нито е стоял прав, за да ме изчака да седна първа. Много се срамувам от сълзите си, сър… но изглежда, че… че съм неспособна да ги спра.

Гейдж извади от джоба на панталоните си една чиста носна кърпа и й я подаде. После, докато тя бършеше с нея мокрото си лице, отиде до шкафа в кухнята, извади две малки чаши и ги напълни с мляко — едната до горе, а другата — някъде до към средата. Накрая се върна до масата и подаде пълната чаша на прислужницата си.

— Изпий я, Шимейн. В момента имаш нужда от мляко, а не от чай. То ще ти помогне да се успокоиш. — Той разряза още една кифличка, намаза двете половини с конфитюр и ги постави в отделна чиния пред нея. — И опитай своите кифлички, момиче. Миришат превъзходно.

Шимейн се засмя през сълзи и забеляза как на устните му трепва лека, топла усмивка. Незнайно защо, но това мимолетно разчупване на суровото му изражение облекчи сърцето и духа й. Тя покорно отпи от млякото, което беше студено и много вкусно, сетне се зае с кифличките с видима охота. Андрю шумно засърба своето мляко, подпомогнат от баща си, който държеше чашата до устата му. Чак след това Гейдж си наля чай и започна да яде. Известно време се храниха мълчаливо, наслаждавайки се на вкусните кифлички. После, решен да развесели своята прислужница, която още не се бе отърсила напълно от напрежението, Гейдж подхвана разказ за една мечка, която преди години му бе създала доста главоболия.

— Старият Едноушко беше невероятно зло създание, което ненавиждаше хората — вероятно защото бе загубил ухото си при схватка с един трапер, който за малко не беше платил с живота си за това. Бях го виждал няколко пъти да се навърта насам, но тези посещения завършваха безобидно. Една мразовита сутрин, обаче, на връщане от тоалетната съзрях Стария Едноушко да се опитва да отмъкне едно младо теле, което бях купил наскоро. Навярно възнамеряваше да закуси с него и появата ми, която очевидно осуетяваше намеренията му, страшно го вбеси. Не ми отне много време да проумея, че копнее за мъст или поне за вкусна хапка от собственото ми тяло, защото стоеше срещу мен и явно дебнеше да направя само едно движение, за да се нахвърли отгоре ми. Пушката ми беше в къщата и на практика нямах нищичко, освен панталоните на краката си. Бях напълно беззащитен и нямах представа как ще се измъкна. За щастие Виктория бе чула ръмженето на мечока и веднага дотича на верандата със зареден мускет. По онова време бременността й вече беше силно напреднала, но тя не се поколеба нито за миг. Когато Старият Едноушко се обърна към нея, готов да я нападне, жена ми вдигна пушката, прицели се и го застреля право между очите. — На лицето му трепна усмивка, по-кратка от светкавица. — Така се сдобихме с меча кожа за пода на спалнята. Аз я обработих и я сложих до леглото от страната на Виктория. През следващата зима, когато й се налагаше да става нощем, за да кърми Андрю, кожата пазеше босите й крака от студа.

Макар очите на Шимейн все още да бяха зачервени, сълзите й бяха престанали, а зелените й ириси сияеха оживено изпод дългите, влажни ресници. Като облегна слабия си лакът на масата, тя подпря брадичка на дланта си и се усмихна на своя господар.

— Мисля, че наистина ще е добре да ме научите да стрелям, господин Торнтън — в името и на вашата, и на моята собствена безопасност.

Гейдж също й се усмихна, макар и едва доловимо.

— Надявам се това да стане още тази седмица.

Щом свършиха с яденето, Шимейн стана и се зае да вдига масата. В това време господарят й изми ръцете и лицето на сина си и го взе на ръце. Момчето се прозина и положи главица на рамото на баща си, който го понесе към спалнята. Скоро Гейдж се появи отново, като затвори тихичко вратата зад гърба си, взе бутилката с мляко и отиде да я сложи обратно в кладенеца. Когато се върна в кухнята, носеше в ръка малка кутийка.

— Това е един целебен мехлем, който е подходящ за всякакви наранявания — обясни той на своята прислужница. — Помага и при доста сериозни рани, но аз го използвам главно за драскотини, отоци и други подобни. — Като отвори дървеното капаче на кутийката, Гейдж се приближи до дървената мивка, където Шимейн миеше чиниите, и й показа съдържанието й. — Струва ми се, че с него зачервените ти китки и глезени може да заздравеят по-бързо.

Шимейн прибра и последната чиния в шкафа и сведе поглед към кутийката. Мехлемът беше прозрачен и тъмножълтеникав на цвят! Но щом подуши миризмата му, носът й се сбърчи от погнуса.

— Знам. Миризмата му може да убие и скункс3 — каза Гейдж. — Но наистина помага.

Тя потръпна отвратено и вдигна очи към господаря си.

— Какво трябва да направя с него?

— Трябва да се втрие в нараненото място. Ако ми позволиш, мисля, че аз бих се справил по-добре с тази задача.

По бузите на Шимейн плъзна червенина. Смутена от самата идея да остави един мъж да я докосва по този начин, тя побърза да отхвърли предложението му.

— О, не смятам, че това би било уместно, сър.

— И мога ли да знам защо? — попита рязко Гейдж. Единственото му намерение беше да й помогне, затова не можеше да прояви разбиране към притесненията й. — Китките и глезените ти се нуждаят от грижи, Шимейн, и не виждам с какво намазването с мехлем би накърнило твоята добродетелност. Повярвай ми, момиче, ако реша да посегна на целомъдрието ти, няма да започна нито от китките, нито от глезените ти. — Погледът му се плъзна към пристегнатите й в корсета гърди, за да й покаже откъде точно би започнал, сетне бързо се върна на слисаното й лице.

Тя осъзна, че е зяпнала, и побърза да затвори уста. Усещаше как лицето й гори и това още повече засилваше смущението й. Да можеше поне роклята да не е толкова тясна, помисли си Шимейн, като неволно скръсти ръце пред гърдите си.

— И п-през ум не ми е минавало, че това застрашава целомъдрието ми, уверявам ви, господин Торнтън — излъга тя, прекрасно съзнавайки колко неубедително звучи.

Реакцията му беше едно кратко трепване на устните, наподобяващо скептична усмивка.

— Тогава ти си много по-различна от повечето млади жени в това място. Според много хора положението на един вдовец е толкова окаяно, че е готов да се нахвърли върху първата срещната фуста, само и само да задоволи мъжките си нужди, със или без сила. — Той забеляза, че бузите й пламват още по-ярко и се запита дали причината е в недотам приличните му думи или в това, че догадката му относно нейните страхове се е оказала правилна. — Повярвай ми, Шимейн, аз умея поне малко да подбирам.

— Аз също, сър! — вирна надменно брадичка Шимейн. — И ако ми позволите, бих се разграничила от другите жени, за които говорите. Не съм склонна да се хвърлям в краката на всеки срещнат мъж. Знам, че когато срокът на присъдата ми изтече, вече ще бъда стара мома, но мога да ви уверя, че това изобщо не ме притеснява, стига честта ми да остане неопетнена. И ще си запазя китките и глезените за себе си, ако нямате нищо против!

Гейдж тикна кутийката с мехлема в ръката й с гримаса на зле овладяно раздразнение.

— Ако промениш мнението си, Шимейн, с удоволствие ще ти помогна… без да накърнявам девствеността ти.

С което той се обърна кръгом и излезе през задния вход, затръшвайки вратата след себе си толкова рязко, че Шимейн подскочи. Внезапно гневът й се изпари, за да отстъпи място на тревога и страх. Можех да се държа малко по-разумно, укори се тя. Нямаше нужда да му показва толкова ясно, че се бои от допира на красивите му, изящни ръце.

От съседната стая долетя тихо хлипане — навярно звукът от затръшнатата врата бе събудил Андрю. Шимейн изтича до вратата на спалнята, отвори я тихичко и предпазливо надникна вътре. Момчето се бе свило в средата на голямото легло, завито с леко одеяло. Очите му бяха затворени, но тъничките му вежди бяха сбърчени, а нацупените му устни издаваха тихо, злощастно скимтене. Тя пристъпи на пръсти до леглото, наведе се и лекичко погали бузката на детето, като в същото време запя една ирландска приспивна песен. Смръщената гримаса изчезна от личицето на Андрю почти мигновено, а дишането му се успокои. Накрая момчето се обърна по гръб с доволна въздишка и отново потъна в дълбок сън. Без да спира да припява тихичко, Шимейн го зави грижливо с одеялото и се обърна с намерение да излезе от стаята, но в същия миг се закова на място, стресната от тъмната фигура, застанала на прага.

Гейдж се беше облегнал небрежно на рамката на вратата и по всичко личеше, че я наблюдава от доста време. Шимейн почувства, че отново се изчервява и отчаяно се помъчи да си припомни какво точно е правила през последните минути. Неспособна да си представи какво го е накарало да я съзерцава без да я извести за присъствието си, тя припряно се отправи към вратата, за да го остави насаме със сина му. За неин ужас обаче, господарят й не помръдна от мястото си.

Погледът й плахо се вдигна към лицето на мъжа, чиято висока, широкоплещеста фигура препречваше пътя й. Прекрасно съзнаваше колко е слаба в сравнение с него и знаеше, че ако той реши да й стори нещо, не би могла да се защити по никакъв начин. С разтуптяно сърце Шимейн почака господарят й да се отмести и след няколко мига Гейдж наистина отстъпи крачка назад към салона. Тя въздъхна с облекчение и прекрачи прага с намерение да се промъкне покрай него и да избяга колкото може по-далеч. Внезапно обаче той я хвана за ръката и по гръбнака й отново плъзнаха ледени тръпки. Може би господарят й все пак хранеше нечестиви помисли спрямо нея и беше решил, че след като момчето вече е заспало, моментът е напълно подходящ да ги осъществи, а това щеше да я принуди да се брани с всички сили, колкото и нищожни да бяха те. Макар да я държеше нежно, Шимейн имаше усещането, че е в ръцете на ужасяващ палач и че животът й зависи изцяло от неговата милост. Опасявайки се от най-лошото, тя се подготви за отпор и нерешително срещна погледа му.

— Желаете ли нещо от мен, господин Торнтън?

Гейдж се наведе напред, което я накара да изтръпне, но той просто се пресегна, затвори внимателно вратата на спалнята и отново се изправи.

— Дойдох да се извиня. — Гласът му беше съвсем тих. — Знам, че си преживяла много и че капитан Фич копнееше да те запази за себе си и да те направи своя любовница зад гърба на съпругата си, но не всички мъже са такива. Не биваше да се държа така с теб, Шимейн. Съжалявам.

Шимейн се вторачи невярващо в него. Само това ли искаше? Да се извини? Господи, не си ли даваше сметка, че я бе уплашил до смърт?

Едва събрала сили, тя се усмихна смутено — и на него, и на собствената си паника. Как бе могла да си помисли, че господарят й ще посегне на нейната чест, като че беше някаква неустоима красавица?! Както той сам бе изтъкнал, фактът, че е ерген не означаваше непременно, че е и развратник. Освен това беше споменал, че я намира за прекалено слаба.

Чак сега, когато пулсът й се бе успокоил, а разумът й постепенно беше започнал да си идва на мястото, Шимейн осъзна какво й е казал току-що и се изненада от прозорливостта му. Капитан Фич бе смятал, че прикрива много хитро коварните си планове спрямо нея, а ето че един напълно непознат човек ги бе разгадал още от пръв поглед. Може би в крайна сметка Гъртруд Фич не беше чак толкова умна, за колкото се мислеше.

Все още силно засрамена, Шимейн прие извинението му със сведен поглед и каза смирено:

— Струва ми се, че по-скоро вие имахте основание да се засегнете от детинската ми реакция, господин Торнтън. Боя се, че бях заслепена от мисълта колко е непристойно неженен мъж като вас да докосва една дама по китките и глезените. Сега виждам, че единственото ви желание е било да ми помогнете.

А не да ме изнасилите!, добави мислено тя, ядосана на себе си.

— Наистина бих искал да ти помогна — увери я меко Гейдж. Думите му я накараха да вдигне рязко поглед към него. Във въображението и се заредиха интригуващи картини, но за да не стане жертва на собствените си илюзии, тя по-бърза да ги прогони и да съсредоточи вниманието си върху онова, което говореше господарят й. Гласът му беше тих, но уверен. — Вярвам, че мехлемът ще излекува голяма част от възпалението.

— Тогава можете да го сторите — отвърна Шимейн с равен тон, като въздъхна напрегнато. Сетне събра сили да му се усмихне. — Но внимавайте много с глезените ми. Макар че като се сетя как тази сутрин Джейкъб Потс ме събори на земята, не съм сигурна кое е по-натъртено — глезените или задните ми части.

Сериозното му изражение за миг се сгря от нещо като усмивка.

— С радост бих направил масаж и на двете места, ако желаеш.

Току-що възвърнатото с толкова усилия самообладание на Шимейн се сгромоляса отново с гръм и трясък. Нищо чудно, че до преди малко се беше страхувала от най-лошото! Непредсказуемото чувство за хумор на този мъж определено даваше повод за подобни страхове.

Тя впери зелените си очи в красивото лице на своя господар с неприкрито подозрение и реши да изпробва устойчивостта на тази негова сурова сдържаност.

— Ако трябваше да определя произхода на чувството ви за хумор по кратките отблясъци от него, които вече съзрях, господин Торнтън, щях да се закълна, че като дете сте бил откраднат и отгледан от малките елфи4, защото единствено тези палави създания биха могли да ви направят такъв шегобиец.

Думите и най-после накараха Гейдж да се засмее.

— А пък аз си мислех, че е заради камъка, който веднъж целунах в замъка на лорд Бларни5 — каза той и й кимна към люлеещия се стол пред огнището. — Сядай там, Шимейн, за да мога да втрия мехлема в кожата ти.

— Не знам дали после въобще ще мога да стана — измърмори Шимейн с престорено тежка въздишка. — Тази воня направо ми преобръща стомаха. — Внезапно на лицето й отново се изписа подозрителност. — Нали не се опитвате да ми погодите някой нов номер с тая гадост?

В очите му блеснаха насмешливи искрици.

— И какво, ако е така? Дори да се опиташ да избягаш, пак ще те хвана.

Шимейн се извърна с намерение да стори точно това, но Гейдж се засмя, сграбчи я за ръката и я дръпна обратно.

— Хайде, Шимейн. Не помниш ли на какво са ме научили малките елфи? Ирландка като теб не може да не долови кога някой се шегува с нея.

Тя тръсна недоверчиво глава.

— Винаги съм разбирала защо англичаните ненавиждат скъпите си съседи толкова много — в крайна сметка един ирландец наистина е в състояние да извади душата и на самия дявол. В случая, обаче, ми се струва, че ролите са разменени.

Напръсканите с кехлибар кафяви очи сияеха, вперени в нея, и това топло сияние като че ли не идваше само от отблясъците на огъня.

— Не се бой, Шимейн — успокои я той. — Веднага щом втрия мехлема, можеш да го отмиеш от кожата си, но и без това ще видиш, че дотогава миризмата му вече ще е започнала да се изпарява.

Макар и неохотно, Шимейн се настани в люлеещия се стол и се остави на грижите на мъжа, който коленичи до нея. Той нави ръкавите на роклята й нагоре — нещо, което не се оказа чак толкова непоносимо — и след като потопи дългите си пръсти в мехлема, започна да го размазва с бавни, нежни движения по зачервената кожа на тънките й китки. За нейно удивление скоро отблъсващата миризма наистина започна да се изпарява, а когато господарят й се наведе напред, съсредоточен над заниманието си, до обонянието й достигна друга, далеч по-приятна миризма. Или по-точно смесица от миризми: на домашно тъканото платно на ризата му, на кожените му панталони, на сапуна, с който преди малко бе измил ръцете си, както и един много чист, много мъжки мирис и всичко това преплетено в някакъв странен, упояващ аромат, който докосваше по вълшебен начин всичките й сетива, карайки я да почувства как жената у нея се разбужда, разтваря се като листчетата на напъпило цвете.

— На твое място не бих използвал тези кожени върви, Шимейн, поне докато глезените ти не се оправят — посъветва я Гейдж, като развърза каишките, с които бе прикрепила пантофите към краката си. — Може да забавят оздравяването им.

Той пое босия й крак в дланта си и го огледа от всички страни. Сърцето на Шимейн ускори пулса си. Тя вдигна плахо поглед към господаря си, но Гейдж напълно невъзмутимо потопи отново пръстите си в кутийката с мехлема.

— По-добре дръпни полите си нагоре — предупреди я той. — Иначе може да се изцапат.

Шимейн колебливо вдигна края на долната си риза и на роклята лекичко нагоре, но въпреки че Гейдж почака търпеливо, тя не продължи. Едва когато той смръщи укорително вежди и я погледна настойчиво, Шимейн оголи още една съвсем малка част от краката си. Все още недоволен от ограниченото си поле за действие, Гейдж въздъхна, положи босото й ходило на бедрото си и с чистата си ръка рязко дръпна полите й почти до коляното. От устните й се отрони стреснато възклицание, но той не обърна никакво внимание на смущението й. Вместо това взе отново крака й в ръката си и започна да го разтрива с мехлема, описвайки с палеца си бавни кръгове от глезена чак до пръстите, както и по долната част на ходилото. Накрая обхвана петата й в длан и със свободната си ръка размачка внимателно цялото й ходило. Нежните, методични движения успокоиха Шимейн и тя постепенно се отпусна в люлеещия се стол, като облегна глава на извитата му облегалка.

— Имаш хубав глас, Шимейн — отбеляза тихо Гейдж, като се зае с другия й крак. — Виктория също обичаше да пее на Андрю и макар да бе съвсем мъничък, той я слушаше много съсредоточено. Но от злополуката насам никой не му е пял. Мен не ме бива много в тази област.

— Но сте надарен в толкова други области, че ме карате искрено да ви се възхищавам — отвърна Шимейн, унесена от приятния, нежен допир на пръстите му и от топлината на огъня, който озаряваше широките му рамене и красивото му лице. — Ако нямахте никакви недостатъци, нямаше да сте човек, господин Торнтън.

— О, човек съм, и още как — увери я той, без нито за миг да спира да гали с палци изящното й ходило — бавно, нежно, от всички страни. Хрумна му, че до този момент не е открил в прислужницата си нищо, което да не е достойно за възхищение — дори и малките й, фини нозе.

— Всички сме човеци — въздъхна Шимейн. — Никой от нас не е съвършен, затова не бива да очакваме съвършенство и от другите. Наистина, ако си даваме сметка за собствените си недостатъци, бихме били по-толерантни към недостатъците на останалите и нямаше така лесно да избухваме по най-малкия повод. Мисля, че ако хората умееха да прощават със същата лекота, с която си обявяват войни, щяхме да живеем много по-добре и в мир един с друг. И все пак има хора, които са толкова зли, че едва ли заслужават да им се прощава.

Ръцете на Гейдж се придвижиха към глезена й.

— Сигурно си срещнала такива хора на борда на „Гордостта на Лондон“?

Тя реши, че е дошло време да му разкаже за своите врагове.

— Така е, имаше неколцина такива. Едната беше Гъртруд Фич, съпругата на капитана. Другият бе Джейкъб Потс. Но най-умна от всички беше Мориса Хачър. Тя успяваше много ловко да манипулира другите двама, като предоставяше услугите си на Потс, който в замяна използваше всевъзможни гнусни лъжи, за да подтиква госпожа Фич към действия, насочени срещу нас, останалите. Всеки, който не се подчиняваше на Мориса или на него, биваше наказван — най-вече благодарение на правомощията, които Гъртруд Фич бе успяла да си извоюва от своя съпруг, не знам дали посредством убеждения или чрез изнудване. Тя се мислеше за много умна, но в действителност бе най-глупавата от тримата. Потс поне получаваше своето от Мориса като награда за съучастието си в нейните коварни планове. Изобщо, тримата представляваха един кошмарен триъгълник на злото, но най-голяма полза извличаше Мориса. Тя изглеждаше най-твърдо решена да отмъсти на своите врагове, и по-специално на мен. Но като цяло и тримата хранеха силна ненавист към мен и желаеха смъртта ми.

Гейдж долови тревогата в гласа й и почувства, че тя се бои от нещо, което все още не му е казала.

— Смяташ ли, че и тепърва може да се опитат да навредят?

— Госпожа Фич вероятно още копнее да ме погребе, но едва ли би предприела нещо тук, в колониите. Едно е да се разпорежда като пълновластна господарка на кораб, който е собственост на баща й, но съвсем друго — да отговаря пред британските власти в една непозната страна. Колкото до другите двама, докато са тук, те със сигурност ще продължат да ме преследват — заяви убедено Шимейн. — Така ми обещаха. Мориса ще прати Потс да ме убие и после ще злорадства заедно с него над гроба ми.

— Виждал ли съм този човек на кораба? — попита Гейдж, без да престава да разтрива крака й.

— Не, защото Джеймс Харпър го прати в карцера секунди преди вие да се появите на борда. Той е грамаден мъж, два пъти по-едър от вас, със сламеножълта коса, червендалести бузи и доста голям, месест нос.

Едно леко трепване в ъгълчетата на устните му й подсказа, че думите й са го развеселили.

— Това подробно описание ме кара да се чудя дали Потс не е обсебил сънищата ти. Явно си го запомнила доста добре, Шимейн.

— Бих го разпознала и от километри.

— Да се надяваме, че ще имаш време да ме предупредиш, ако го видиш да се навърта насам.

— Но вие ще ме научите да стрелям с пушка, и то много скоро, нали? — попита угрижено тя. Знаеше, че ще има дни, когато господарят й няма да си е в къщи и че тогава ще й се наложи да се отбранява сама, в случай че Потс дойде да я търси.

Той вдигна вежди с нескрит скептицизъм.

— Наистина ли мислиш, че си способна да убиеш човек, Шимейн?

— Ако господин Потс ме открие, може да ми се наложи — отвърна простичко Шимейн. — Той ще ме убие, ако не успея да се защитя.

— Обикновено когато аз или който и да било от работниците забележим към брега да се приближава лодка, някой от нас отива да я посрещне, но признавам, че понякога сме твърде заети и нямаме време дори да вдигнем глава, за да погледнем през прозорците на работилницата. Ако съзреш отнякъде Потс, просто дръпни звънеца до предните стълби или викай колкото ти глас държи. Сигурен съм, че все някой от нас ще те чуе и начаса ще ти се притече на помощ.

— Боя се, че нямате представа срещу какво може да ви се наложи да се изправите, господин Торнтън — предпазливо каза тя. — Този човек е чудовище. Огромен звяр! За да се справите с него, трябва да сте поне двама.

— Мога да се грижа за себе си и за онова, което ми принадлежи — увери я Гейдж. Знаеше обаче, че не е дотам предвидлив и способен да предусеща откъде го дебне опасност, затова добави: — Но за всеки случай ще те науча да стреляш с мускета.

Шимейн въздъхна облекчено — беше получила онова, което искаше. Вече по-спокойна, тя се приведе напред и се загледа в ръцете на господаря си, които в този момент изтриваха с една мека кърпа излишния мехлем от краката й. Когато приключи, Гейдж й позволи да дръпне полите си отново надолу и приседна на колене, за да избърше собствените си ръце от мазния мехлем. Изглежда, че се чувстваше напълно удобно на пода.

За нейно удивление болката й вече бе започнала да намалява.

— Струва ми се, господин Торнтън, че освен всичко друго, вие сте и отличен лечител. Глезените ми вече са по-добре. Много ви благодаря.

Гейдж прие комплимента и благодарностите й с леко кимване. Но онова, което го омагьосваше истински, бяха не толкова нещата, казани от нея, колкото особените окончания, които тя поставяше на някои думи, и по-специално на името му. В нейната уста двете малки срички звъняха като вълшебни сребърни камбанки, полюшвани от лек утринен бриз. Макар да бе настоял Шимейн да се обръща към него на малко име, трябваше да признае, че произнесена от нея, фамилията му придобива съвсем различно, вълнуващо звучене. Не бе трудно да се досети, че този неин мелодичен, звънък говор идва от ирландския й корен, от Шемъс О’Хърн.

— След няколко дни глезените ти вече трябва и да изглеждат по-добре — каза Гейдж. — А след месец зачервяването сигурно ще е изчезнало напълно. Надявам се дотогава да мога да си позволя да ти купя чифт обувки.

— Няма нужда да ми купувате никакви обувки, господин Торнтън — тихо отговори Шимейн. — Тези са ми напълно достатъчни. Както правилно отгатнахте, малко са ми големи, но няма да ми е трудно да свикна с това. Прекрасно знам какво е да се ходи бос, затова съм благодарна, че въобще имам някакви обувки, без значение в какво състояние са. Уверявам ви, че е много по-удобно да имаш нещо на краката си, отколкото да усещаш всяко камъче или съчка, по което стъпваш.

— Не се изискваше кой знае каква досетливост от моя страна, за да отгатна, че обувките на Виктория ще са ти прекалено големи — изтъкна той. — Макар и с фини кости, съпругата ми беше почти с половин глава по-висока от теб.

— Андрю също ще стане висок, струва ми се — предрече тя, като сведе очи към ръцете на господаря си. Пръстите на Гейдж бяха дълги и тънки, с леко квадратни връхчета. Красиви като него самия. — И как иначе би могло да бъде, след като баща му е толкова висок? Сигурна съм, че като порасне, ще изглежда досущ като вас.

— И Виктория каза същото, още щом Андрю се роди — спомни си Гейдж. — И вероятно е била права, защото момчето никак не прилича на нея. Тя беше толкова красива. Косите й бяха светли и блестящи като свила на млада царевица. Обичах да ги гледам как се развяват от вятъра и неизменно се изумявах как е възможно кичурите й никога да не се заплитат.

Шимейн несъзнателно вдигна ръка и приглади назад немирната къдрица, паднала върху челото й. Нейната собствена коса далеч не бе толкова подредена. Гъсти и непокорни, тежките й къдрици трябваше да бъдат прибирани в плитки или в сложни фризури, които можеха да извадят от търпение и най-сръчния коафьор. Камериерката й в Англия обожаваше да й измисля красиви прически и да се възхищава на златистите кичури в косите й, и обичаше да повтаря, че нито една благородническа щерка не можела да се сравнява с нейната Шимейн. Но Нола се занимаваше с грижите за косата й още от десетата й година и със сигурност бе поне мъничко пристрастна.

— Боя се, че моята коса е точно толкова ужасна, колкото изглежда — оплака се Шимейн. Как й се искаше да притежава поне малко от таланта на Нола. — Тази сутрин едва не я отрязах, отчаяна от безуспешните си опити да я разреша.

В мига, в който ръката й се отпусна в скута, упоритият кичур отново се накъдри и това не убягна от вниманието на Гейдж. Искаше му се да го улови между пръстите си, за да почувства копринената му мекота, но той потисна този порив, защото се досещаше, че така би накарал прислужницата си да подскочи като подплашена кошута. Вече познаваше доста от нейните скрупули и страхове. Това, че му бе позволила да масажира крайниците, й, и то толкова дълго, си беше цяло постижение.

— Аз харесвам косата ти, Шимейн, и ако ти хрумне да я отрежеш, не бих бил никак доволен.

Думите му я сепнаха. Все още не познаваше този човек и нямаше представа с какво би могла да го засегне или раздразни. Внезапно тя се сети какво бе сторила сутринта и реши, че е по-добре да си признае сама, вместо да остави господарят й да научи по друг начин.

— Надявам се, че няма да ми се разсърдите прекалено много, господин Торнтън… — каза нервно тя. — След като я използвах, се постарах да я измия и да я върна там, откъдето я бях взела…

— Нея? — вдигна разтревожено вежди Гейдж. — Какво се опитваш да ми кажеш, Шимейн? Коя е нея?

— Вашата четка за коса — отговори Шимейн. — Наложи се да я използвам, за да разреша сплъстените си кичури.

Лека усмивка скри облекчената му въздишка.

— Това ли е всичко? Та ти изглеждаше така, сякаш си извършила някакво тежко престъпление.

— Значи нямате нищо против, че я използвах? — възкликна смаяно тя. — И не ми се сърдите?

— А трябва ли? — попита той. В очите му блесна дяволито пламъче. — Да не би да имаш нещо, което аз бих предпочел да нямам?

Шимейн се разсмя и поклати глава.

— Доколкото ми е известно, нямам въшки, сър.

Гейдж с усилие се въздържа да не се усмихне и потърка замислено брадичката си.

— Може би ти би трябвало да се боиш да не си прихванала нещо от мен, Шимейн. Каза, че си измила четката след като си я използвала, а не преди това, нали?

Тя обгърна коленете си с ръце и го изгледа подозрително.

— Сигурен ли сте, че сте англичанин, господин Торнтън?

В отговор той сви рамене.

— Ако съм син на баща си, значи имам зад гърба си дълго и предълго английско родословие. Ако пък не съм, майка ми трябва да е била изнасилена в съня си или нещо такова, защото тя винаги е хвърляла вината за моето раждане, външност и инат изцяло върху Уилям Торнтън.

— Тате-е! — извика сънено Андрю откъм спалнята.

— Идвам, Анди — отзова се незабавно Гейдж и се изправи на крака с едно единствено леко и бързо движение, което зашемети Шимейн със скритата в него сила и мъжествена грация. Без да усеща прикования в гърба му зелен поглед, Гейдж прекоси салона и изчезна зад вратата на спалнята. Шимейн се облегна назад и се заслуша в приглушения му глас, който долиташе отвътре в едно със сънливото гласче на Андрю. Не говореше нищо кой знае какво, но нежният му, успокояващ тон галеше ухото й и сгряваше сърцето й вероятно точно толкова, колкото и сърцето на детето.

Скоро се спусна вечер, а с нея — и гъста мъгла, която обгърна къщата подобно на млечнобяло море, обграждащо самотен остров. Някъде откъм гората на запад долиташе гласът на бухал. С падането на тъмнината в къщата постепенно се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от пукането и съскането на огъня и от драскащия звук на перото, с което Гейдж пишеше нещо в книгата със сметките си в задния коридор. Улисан в изчисления, той като че ли беше забравил напълно за жената, която бе купил рано тази сутрин. Но Шимейн, която бе седнала в люлеещия се стол вдясно от камината, го виждаше през отворената врата всеки път, щом вдигнеше поглед от ръкоделието си. След като изядоха храната, изпратена им от Хана Фийлдс за вечеря, тя беше приготвила продуктите за закуската на следващия ден и бе почистила кухнята. Малко по-късно Гейдж бе сложил Андрю да спи в малката му стаичка и се бе заел да работи на чертожната си маса, оставяйки Шимейн да подгъва синята рокля и втората долна риза, които си беше избрала от раклата на Виктория.

Нямаше никакво намерение да сравнява своя господар с годеника си, но докато пръстите й забождаха и изваждаха иглата от плата, мислите и неволно отлетяха надалеч и неизбежното се случи. Двамата мъже си приличаха в много отношения. И двамата имаха гъсти гарвановочерни коси, само че тази на Гейдж Торнтън бе късо подстригана, докато Морис, който за разлика от повечето благородници не понасяше перуките и пудрата, носеше своята завързана на опашка отзад. На ръст също бяха еднакви, а дори и да имаше някаква разлика, тя бе незабележима. И двамата бяха високи, широкоплещести, стройни и с мускулести тела, върху които всяка дреха изглеждаше красива, все едно дали бе някоя от домашно тъканите ризи или чифт панталони от еленова кожа, каквито носеше Гейдж, или част от богатия, изискан гардероб на Морис. Колкото и красив да бе годеникът й, особено в официално облекло от черна коприна — предпочитаните от него цвят и материя, — Шимейн не смяташе, че в елегантните си костюми маркизът представлява по-впечатляваща гледка от Гейдж Торнтън в неговите груби, прости дрехи. Господарят й имаше тънък кръст и тесни хълбоци, на които можеше да завиди и най-самовлюбеният светски франт, а тесните кожени панталони очертаваха всеки мускул на бедрата му, разкривайки здравината и силата на атлетичното му тяло.

На Морис дьо Мерсер също не му липсваше сила, каза си Шимейн, след като си напомни, че трябва да бъде обективна при сравнението. Всъщност младият маркиз бе изключителен фехтувач и ездач. Освен това владееше до съвършенство всички бални танци и ги изпълняваше със същата лекота и грация, с която яздеше кон. И все пак, ако трябваше да определи по какво най-много се различават двамата мъже, Шимейн без колебание щеше да посочи контраста между ръцете им. Пръстите на Гейдж бяха силни и здрави. В стоманената им хватка фините, бели и нежни ръце на маркиз Дьо Мерсер можеха да бъдат строшени като стъкло.

Някога, навярно преди век, Шимейн беше убедена, че не съществува по-хубав мъж от нейния годеник. И наистина, никой не можеше да оспори нито съвършенството на аристократичните му черти, нито красотата на черните му, искрящи очи. Не случайно когато узна за предложението му за брак, майка й, която до този момент винаги бе вярвала твърдо в здравия разум на дъщеря си, беше изказала опасение, че между Морис и Шимейн съществува по-скоро силно физическо привличане, отколкото дълбока и всеотдайна любов.

По-късно Камий пак бе изразила съмненията си, че дъщеря й си е загубила ума заради великолепната външност и високото обществено положение на маркиза. Шемъс О’Хърн, от своя страна, въпреки избухливия си и опърничав нрав, обикновено се вслушваше в думите на своята съпруга. Двамата дълго се въздържаха да дадат благословията си за годежа, умолявайки Морис да проумее, че единственото, което искат, е Шимейн да осъзнае какво я очаква като маркиза. Морис бе проявил разбиране към тяхната загриженост и без колебание ги бе уверил, че изпитва пламенна любов към дъщеря им и че ще стори всичко възможно, за да я направи щастлива. И все пак трябваше да мине повече от месец, преди родителите й най-после да склонят да дадат съгласието си за сватбата, и то след безкрайните уверения на Шимейн, че не познава и не би могла да срещне и в бъдеще нито един мъж, който да се сравнява по достойнства с Морис дьо Мерсер.

Всичко това се бе случило преди осем месеца в Англия!

Сега обаче и времето, и мястото бяха различни!

Много неща се бяха случили от онзи прекрасен, слънчев лондонски ден, в който Морис я бе помолил да стане негова съпруга. Шимейн вече не беше някогашната богата и безгрижна млада лейди, а робиня, собственост на един заселник от колониите, който се трудеше от зори до мрак, за да реализира себе си и своите мечти!

Тя се помъчи да извика в съзнанието си благородния образ на своя годеник, но всичките й усилия останаха напразни. Трябваше обаче да мине доста време, преди да осъзнае, че причината за това се корени най-вече във факта, че току пред очите й е друг един образ — този на загорелия от слънцето, мускулест и красив господин Торнтън.

Гейдж затвори книгата със сметките, пъхна перото в мастилницата и се изправи. Сетне взе в ръка една от запалените свещи, изгаси останалите и тръгна към Шимейн, която припряно сгъна ръкоделието си.

— Това ще ти трябва, за да се качиш до горе — каза той, като й подаде свещта. — В сандъка до леглото има юрган, в случай, че ти стане студено. Докато ти разтребваше в кухнята, опънах въже над парапета и окачих на него парче платно. Ако искаш да не се вижда нищо, трябва само да го дръпнеш.

Шимейн му поблагодари, пое свещта и със смутено изражение проследи как господарят й взема един фенер и се отправя към спалнята си след едно полугласно „Лека нощ“. В крайна сметка обаче не събра смелост да си признае, че е пропуснала да вземе от раклата на Виктория нощница, затова събра дрехите, които бе преправила, й тръгна към стъпалата.

Едва когато стигна до вратата на спалнята, Гейдж се сети за оскъдното облекло на своята прислужница и се обърна.

— Съжалявам, Шимейн. Съвсем забравих да те попитам дали не ти трябва още нещо от раклата на Виктория.

— Бих взела една нощница и някакъв халат, ако не възразявате, сър — призна свенливо тя. — Не се сетих за това днес следобед.

— Тогава ела и си избери. Няма защо да се притесняваш — кимна й той, обърна се и влезе в стаята.

Когато след няколко мига Шимейн го последва, господарят й вече беше отворил капака на раклата и преглеждаше съдържанието й. Като подмина една скъсана нощница, която лежеше най-отгоре, той бръкна по-надълбоко и накрая отдели настрана друга — тъкмо онази, която й се бе сторила най-хубавата. После избра още една, също от много добро качество и с прекрасна дантела, извади единствения халат, който успя да открие и подаде трите дрехи на прислужницата си.

— Но тези са прекалено хубави за една робиня — запротестира Шимейн, отказвайки да ги поеме.

Гейдж обаче ги тикна в ръцете й.

— Няма смисъл да ги оставяме да се похабят, Шимейн.

— Можете да ги запазите за новата си съпруга, когато се ожените повторно — каза тя, притиснала безпомощно купчината дрехи до гърдите си.

Той впери поглед в нея със замислено изражение. Накрая кимна леко, сякаш внезапно бе взел някакво решение.

— Ако ми хареса как ти стоят, може би ще приема съвета ти и ще се оженя за теб.

Шимейн го зяпна ококорено, неспособна да произнесе и дума. Със закачливо-самодоволно изражение на лицето Гейдж пъхна показалец под брадичката й и бавно затвори зейналата й от смайване уста.

— Недей да се шокираш толкова, Шимейн. Това не би било нито първия, нито последния подобен брак тук, в колониите. При този недостиг на свободни жени често се случва някой мъж да си вземе съпруга, която почти не познава. Защото ако е прекалено срамежлив, най-вероятно избраницата му ще бъде отмъкната от някой друг, преди да е събрал кураж да й предложи женитба.

Шимейн най-после си възвърна способността да говори и побърза да го увери:

— Не исках да кажа, че би трябвало да се оженим, господин Торнтън… Имам предвид… никога не би ми хрумнало подобно нещо… За нищо на света… аз… не бих могла… виждате ли, аз бях сгодена… — Тя млъкна, осъзнала, че е попрекалила с протестите.

— Стана доста късно, за да стоим и да си бъбрим за такива неща, Шимейн. Облечи една от нощниците и си лягай. Почивай си. Възстановявай силите си. Надявам се, че скоро ще мога да откарам готовите мебели за нашите клиенти в Уилямсбърг. Не знам дали ще е след седмица, две, или дори след месец, но бих искал когато тръгна, да взема Андрю със себе си и ще имам нужда и от теб, за да се грижиш за него. Аз ще бъда зает с работниците, защото ще трябва да сваляме мебелите от гемията, да ги товарим в каруцата и да ги откараме до Уилямсбърг, й то на няколко пъти. Не бих могъл да върша всичко това и в същото време да се грижа и за момчето. Така че ще се наложи ти да си с него през целия ден, а за целта ще ти трябва много сила, повярвай ми.

— Ще се постарая да бъда готова, когато решите да заминем, господин Торнтън — отвърна Шимейн и тръгна да излиза от стаята.

Гейдж я изпрати до прага, където се облегна на рамката на вратата и прикова загадъчния си кафяв поглед в очите на своята прислужница.

— Ако случайно не знаеш, Шимейн О’Хърн, имаш много хубав ирландски акцент. Долавям го съвсем ясно, когато се обръщаш към мен на фамилия и тъй като ти без друго очевидно не си склонна да използваш малкото ми име, имаш пълното ми одобрение да продължаваш да ме наричаш господин Торнтън. — Лицето му се озари от кратка усмивка, а очите му заблестяха дяволито. — До деня, в който се оженим, разбира се.

— Шегобиец! — измърмори сърдито Шимейн и рязко му обърна гръб. Но смехът на господаря й, който достигна до нея, докато тя припряно се изкачваше по стъпалата, я накара да се усмихне развеселено.

Скоро в притихналата къща се чуваше единствено забързаното шляпане на пантофите й по пода на таванската стаичка. Гейдж дълго време остана буден, заслушан в звуците, идващи от горния етаж и благодарен, че най-после чува нещо по-приятно от предсмъртния нисък на Виктория, който го бе преследвал толкова месеци.

ГЛАВА ПЕТА

Обитателите на дома на Торнтънови, или поне възрастните, имаха обичая да стават от сън още преди слънцето да е показало лика си иззад дърветата, ограждащи къщата. Шимейн не бе свикнала да се събужда преди изгрева, защото в Англия винаги я бяха оставяли да спи докогато иска. Беше единствено дете в семейството и родителите й обичаха да я глезят. Но въпреки това и майка й, и старата готвачка непрекъснато й повтаряха, че нещата ще се променят драстично, когато Шимейн стане господарка на свой собствен дом. На „Гордостта на Лондон“ тя спеше, когато можеше, но сънищата й бяха неспокойни и пълни с кошмари. За разлика от тях, нейната първа нощ в дома на Гейдж Торнтън й се отрази благотворно както физически, така и психически. Със събуждането й обаче дойде и осъзнаването на суровата действителност: не можеше повече да се излежава в леглото, докогато реши. Сега беше слугиня и от нея се очакваше да се държи като такава — да служи, а не да бъде обслужвана.

Когато чу в съня си, че вратата на спалнята на Гейдж се отваря, Шимейн с мъка отвори очи, все още полузаспала. Но щом долови стъпките му, които прекосиха салона към задната част на къщата, тя се разбуди напълно, очаквайки господарят й да се качи по стъпалата и да я изрита от леглото. Вместо това отдолу долетя проскърцването на вратата към верандата — Гейдж беше излязъл. Разтуптяното сърце на Шимейн поуспокои пулса си.

Все още леко разтреперана, тя се надигна от леглото, пресегна се за огнивото и запали една свещ. После нахлузи халата върху нощницата си, взе свещта и се спусна по стълбите към кухнята толкова бързо, че пламъкът едва не угасна. Долу Шимейн припряно запали един фенер, стъкна огъня в огнището и се зае с храната. Утринният й тоалет можеше да почака. Сега имаше работа за вършене.

Още снощи беше намислила какво да приготви за закуска и бе замесила тесто за хлебчета, което бе оставила да втасва на масата. Бес Хъксли неведнъж й беше повтаряла колко е важно за една жена да бъде организирана и предвидлива във всяко начинание и се бе опитала да втълпи това убеждение в главата на младата си ученичка. Но едва сега, когато Шимейн изпитваше нужда да докаже способностите си на мъжа, който я притежаваше, мъдростта на тези съвети бе оценена по достойнство. Удоволствието, което изпита при вида на краваите, които постепенно се позлатяваха във фурната, на парченцата пушено еленово месо, които цвъртяха върху скарата и на яйцата, които се сгъстяваха в тигана под непрекъснатото й бъркане, бе нещо съвсем различно от отегчението, с което беше вършила същите тези занимания някога. В къщи, при своите родители, тя считаше работата в кухнята за досадно задължение и ако я изпълняваше прилежно, то бе само за да омилостиви готвачката и да си спечели за награда някой и друг ден, свободен от скучни кулинарни наставления.

Скоро през прозорците, чиито кепенци Гейдж бе отворил още със ставането си, проникнаха първите лъчи на утринното слънце. А когато той привърши обичайните си сутрешни занимания и се върна в къщата с ведро прясно издоено мляко и кошница яйца, вътрешността на дома му вече беше окъпана в светлина и напоена с вкусния аромат на горещи краваи и еленово месо. Гейдж отиде право в кухнята и смаяно се вторачи в чудесата, които твореше новата му прислужница.

— Ти си лъжкиня, Шимейн — отбеляза той, като остави ведрото и кошницата на масата. Не можеше да откъсне очи от краваите. Струваше му се, че никога не е виждал хляб, който да изглежда толкова вкусно. Но може би преувеличаваше, защото бе прекалено гладен.

Думите му накараха Шимейн да се вцепени от уплаха.

— Защо, сър?

— Ами, очевидно е, че можеш да готвиш — отговори Гейдж и посочи храната. — Вероятно дори Роксана Корбин би ти завидяла. Защо ме накара да повярвам в противното?

В очакване да чуе обяснението й, той съсредоточи цялото си внимание върху нея, но замислената бръчка на челото му постепенно се изглади, когато топлият му кафяв поглед се спусна бавно от разрошените къдрици на косата й чак до нежните й боси ходила, които се подаваха изпод ръба на нощницата. Под втренчения му взор малките пръсти на краката й се свиха конвулсивно и това го накара да вдигне очи, задържайки ги съвсем за кратко върху заоблената гръд, която изпълваше горната част на халата, несмущавана от никакви пристегнати корсети.

Шимейн нервно вдигна ръка пред гърдите си и затвори плътно дантелените краища на халата. Настойчивият поглед на господаря й бе толкова смущаващ, че имаше чувството, че дрехите й са прозрачни и стои пред него съвсем гола. Вниманието му я изпълваше с ужас. Нямаше никакви гаранции, че той ще продължи да се отнася към нея с уважението и вежливостта, които бе демонстрирал вчера. В края на краищата, тя беше само една робиня. Нямаше къде да избяга, при кого да потърси закрила. Ако се съдеше по боязливостта, с която извръщаха очи, щом Гейдж Торнтън ги погледнеше, повечето жители на селището никога нямаше да намерят смелост да се опълчат срещу него, за да я защитят. Други като Алма Петикоум, например, може би имаха кураж да го сторят, но ако изпитваха същата неприязън към затворничките, едва ли биха си направили труда.

Гейдж най-после вдигна поглед към очите й, но Шимейн се извърна, за да скрие ярката руменина, покрила лицето й, и се зае да бърка яйца в една купа. Всичките и усилия да изглежда спокойна бяха напразни. Имаше чувството, че долавя дъха му във врата си. Усещаше болезнено неговата близост с всяка фибра на тялото си.

Като се помъчи да овладее треперенето на гласа си, тя побърза да му отговори, надявайки се, че това ще го накара да се отдалечи.

— Когато ме разпитвахте за моите способности, сър, изобщо нямах представа дали ще си спомня нещо от онова, на което са ме учили. Виждате ли, майка ми смяташе, че е много важно да се науча да готвя, но аз ненавиждах кулинарните уроци и ги намирах безсмислени. Те ми пречеха да върша онова, което ми доставяше истинско удоволствие.

Тя взе купата и подноса с месото, пристъпи до масата и се приведе над нея, за да ги постави до двете чинии, които вече бе сложила на покривката — една за господаря и една за неговия син. Не беше необходимо да се извръща, за да види посоката на погледа му, защото го усещаше върху гърба си.

— И какво беше то, Шимейн? — полюбопитства Гейдж, впечатлен от начина, по който тънката нощница и халатът над нея очертаваха стегнатите й хълбоци. Гледката, която неговата прислужница несъзнателно разкриваше пред очите му, бе наистина възхитителна и той се молеше да го остави да й се наслаждава колкото може по-дълго.

— Ездата, сър — отговори Шимейн. Изпитваше известно неудобство да признае страстта си към конете. Според Едит дьо Мерсер бе под достойнството на една млада дама да препуска безразсъдно нашир и надлъж, яхнала опърничав жребец, с който мнозина мъже се бяха оказали неспособни да се справят. Шемъс О’Хърн беше научил дъщеря си да язди още от малка и споделяше огромната й любов към това занимание. Сред всичките й познати единствено Морис можеше да се сравнява по умения с баща й. — Баща ми притежава едни от най-добрите коне в цял Лондон. Той ме качи на гърба на една кобила, когато бях едва две годишна, въпреки протестите на майка ми, която често повтаряше, че това ще ми се отрази пагубно. Предполагам, че в известен смисъл е била права. Очевидно стражарят е познавал навиците ми, защото ме арестува именно когато бях в конюшнята.

— Да не би да намекваш, че стражарят е бил информиран за пристрастеността ти към ездата от бабата на твоя годеник? — попита Гейдж. В този момент Шимейн се обърна и в първия миг той почувства леко разочарование, което обаче не продължи дълго. Набъбналите върхове на гърдите й, които се издигаха изпод леката материя на домашните й дрехи, представляваха не по-малко изкусителна и разпалваща въображението му гледка от гърба й.

— Най-малкото от някой, изпратен от нея, сър — отвърна Шимейн. — След като бях арестувана, имах достатъчно време да премисля нещата и да стигна до това заключение. Бързината и потайността, с които се разви всичко, ме карат да смятам, че някой е искал да запази изчезването ми в тайна. Когато ме арестуваха, наоколо нямаше абсолютно никого. Конярите бяха отвели кобилите на паша из ливадите. Все пак, възможно е и да съм направила погрешен извод и да съм несправедлива в преценката си за тази дама.

— А ако случайно бъдеш открита от родителите си, биха ли ти попречили подозренията ти спрямо тази жена да се омъжиш за своя годеник? За този… Морис дьо Мерсер?

Тъкмо този въпрос не даваше мира на Шимейн още от ареста й насам и безкрайните й дебати със самата себе си я бяха изтощили до краен предел. Така и не бе успяла да стигне до категорично решение, но сега това вече не й се струваше толкова важно, защото не можеше да си представи, че един маркиз би взел за съпруга жена, осъдена за престъпление.

— Няма никакъв шанс на родителите ми и даже на Морис да им хрумне да ме търсят тук. Освен това силно се съмнявам, че Морис би могъл да намери време за подобно издирване. Той има много важни дела и имоти в Англия, които изискват постоянно внимание от негова страна. Не мога да си представя, че може да зареже задълженията си, за да дойде до тук.

Гейдж бе изумен от думите й. Нима съществуваше мъж, способен да забрави една толкова красива жена?

— Дори ако става въпрос за неговата годеница?

— Морис никога не е страдал от липса на обожателки — неохотно обясни Шимейн. Беше й неприятно да говори за това. — Напротив, дори след като се сгодихме, около него винаги кръжаха множество богати и титулувани млади дами. Сигурна съм, че той вече е насочил мислите и очакванията си към друга.

Гейдж я изгледа съсредоточено, преди да попита:

— Значи за теб тази част от живота ти е вече минало?

Неспособна да се довери на крехкото си самообладание, тя кимна едва-едва и за да не се поддава на отчаяние и самосъжаление, се зае отново за работа, като отиде до шкафа и донесе оттам масло и конфитюр.

Гейдж се пресегна замислено през масата и взе един кравай от подноса. Разсъждавайки над отговора й, той откъсна залък от хлебчето, сложи го в устата си и започна бавно да дъвче. Но само след миг цялото му внимание бе грабнато от прекрасния вкус на кравая и очите му заблестяха от неподправено удоволствие. Нямаше грешка: не бе хапвал нищо толкова вкусно още откакто бе напуснал бащиния си дом. Дори Виктория не беше приготвяла такъв хляб.

— Не биваше да те сравнявам единствено с Роксана Корбин, Шимейн. Няма да преувелича, ако кажа, че ти вероятно си най-добрата готвачка в областта.

Шимейн отмахна една непокорна къдрица от лицето си и вдигна поглед към него.

— Означава ли това, че възнамерявате да ме задържите, господин Торнтън?

Въпросът й го изненада.

— Разбира се, Шимейн! Вече ти казах, че не смятам да те връщам. Не ми ли повярва?

— Някои хора често казват едно, а вършат съвсем друго, сър — свенливо отбеляза тя.

— Аз не съм от тези хора.

Вратата на спалнята изскърца и бавно се отвори. И двамата се извърнаха, за да видят Андрю, който дотича бос до масата. Момченцето изглеждаше толкова прекрасно в малката си нощничка и с къдравата си, рошава тъмна коса, която падаше върху очите му, че на Шимейн й се прииска да го грабне в прегръдките си. Но знаеше, че Андрю все още се бои от нея. В края на краищата, за него тя не бе нищо повече от една непозната.

Гейдж се изправи, разпери ръце и момчето с готовност вдигна своите. Баща му го вдигна, завъртя го високо във въздуха и го качи на раменете си. Стаята се изпълни със звънлив детски смях.

— Връщаме се след минутка, Шимейн — каза Гейдж и се запъти към задната врата. — Анди е научен да използва нощно гърне, но предпочита да ходи навън, в тоалетната. Ще се наложи ти да го водиш там, когато мен ме няма. Знам, че се опитва да се държи като голям мъж, но е по-добре да внимаваме:

— Разбира се, господин Торнтън. — Шимейн се извърна, за да скрие изчервяването си. В Англия й се бе случвало да пътува из страната и от време на време беше виждала през прозореца на каретата малки дечица да играят голи под дъжда или да се плискат в пълните с вода крайпътни ровове. Тези мимолетни погледи й бяха създали известна представа за анатомията на малките момчета, но тя подозираше, че далеч не е толкова запозната с противоположния пол, колкото вероятно смяташе господарят й.

След малко Гейдж и Андрю се върнаха и отидоха до умивалника в кухнята. Скоро оттам отново долетя веселият смях на момчето — баща му беше измислил игра, която превръщаше миенето на лицето и ръцете в истинско забавление.

Шимейн реши, че сега, когато храната е сервирана на масата, може спокойно да се оттегли в стаята си. Не й се щеше да разваля закуската им с неугледния си вид и докато Гейдж слагаше сина си да седне на високия стол, тя се надигна, заобиколи ги и се отправи към задния коридор. Но господарят й предугадил нейните планове, протегна ръка, хвана я за лакътя и рязко я завъртя обратно.

Объркана и с разтуптяно сърце, Шимейн се взря в загорялото му лице, за да потърси в изражението му поне някакъв намек за неговите намерения, но единственото, в което успя да се увери със сигурност, бе това, че Гейдж Торнтън е много висок, защото стърчеше с повече от една глава над нея. Отново я обзе страх. Боеше се от своя господар точно както Андрю се боеше от нея и трепетът в гласа й го показа:

— Има ли още нещо, което да желаете, господин Торнтън?

— Да, Шимейн, има. — Усмивката му бе не по-малко пестелива от отговора му. — Бих искал да останеш и да закусиш с нас.

Тя механично скръсти ръце пред гърдите си.

— Не съм прилично облечена, сър.

— Изглеждаш прекрасно — увери я Гейдж, като докосна с поглед лицето й и къдравите кичури, които го обграждаха. Колкото и да беше странно, Виктория винаги му се бе струвала изумително привлекателна, когато шеташе из кухнята боса и само по нощница. Въпреки че Роксана беше заела мястото на съпругата му в домакинската работа, след смъртта на Виктория същата тази кухня му изглеждаше някак празна. Но ето че това момиче със скромни плитки и изцапано с брашно малко носле, запълваше тази празнота и вдъхваше на къщата топлина и живот. Искаше му се да се понаслаждава още малко на нейното присъствие и се надяваше, че разяждащото усещане за пустота ще изчезне завинаги от сърцето му.

— Не мисля, че Андрю и аз някога сме яли по-сладка закуска от тази, която си ни приготвила тази сутрин, Шимейн. На Роксана винаги й се налагаше да се погрижи за закуската на баща си, преди да дойде тук, така че трябваше аз да стъкмявам по нещо, за да нахраня момчето и себе си. Мога да те уверя, че всичките ми опити в тази насока бяха пълен провал. Освен това, откакто Виктория си отиде от този свят, не сме имали възможността да се порадваме на присъствието на една хубава дама на масата си. Бих желал да останеш с нас, Шимейн, така, както си облечена. Ще го направиш ли?

Погледът, който галеше внимателно лицето й, бе не по-малко смущаващ от оня, който малко преди това беше обходил фигурата й, но Шимейн реши, че е по-добре да не казва нищо по въпроса. Трябваше да бъде доволна, че господарят й не прави нищо повече от това да я гледа.

— Щом такова е вашето желание, сър.

— Да, такова е — прошепна Гейдж и се наведе, за да усети аромата на косите й. — Освен това миришеш прекрасно.

Притеснена от близостта и от вниманието му, тя прокара нервно пръсти през дългите, разрошени кичури, които се бяха изплъзнали от плитките й, отчаяно копнеейки час по-скоро да избяга на сигурно място на своя таван.

— Предполагам, че мириша на хляб…

— На жена, която готви в кухнята — меко промълви той. Ръката му приканващо посочи пейката, на която бе седяла вчера. — След теб, Шимейн.

Шимейн покорно се настани на седалката и прие чашата чай, предложена и от Гейдж. Андрю вдигна глава и я погледна любопитно. В отговор тя му се усмихна, взе от подноса един кравай, който беше изпекла във формата на човек, и му я подаде.

— Това е за теб, Андрю.

— Тате-е! — възкликна възбудено момчето и показа на баща си подаръка. — Шемей сготвила мъж!

Шимейн се засмя, протегна ръка и нежно разроши косата му. Андрю също се усмихна, като комично сбърчи носле, сетне откъсна с малките си пръстчета едната ръка на хлебния човек и я натъпка в устата си. Очите на Шимейн заблестяха от щастие, когато видя, че момчето дъвче залъка с видимо удоволствие.

— Сладък мъж, тате!

Гейдж, който в този момент слагаше в чинията си бъркани яйца и еленово месо, се засмя развеселено.

— Знам, Анди. Аз също много харесах хляба.

— Шемей наплавила тебе мъж, тате? — попита Андрю, като се наведе напред, за да провери в чинията на баща си.

— Не, Анди, Шимейн е направила този мъж специално за теб. Но освен това е приготвила много вкусна закуска и за двама ни.

— Шемей хубава, тате?

— Шимейн много хубава, Анди.

Начинът, по който бе произнесена думата „много“ накара Шимейн да вдигне изненадано глава и да потъне за миг в омаята на неговия поглед, който съсредоточено изучаваше прозирните зелени глъбини на очите й. После Андрю поиска яйца и баща му с готовност се подчини.

Апетитът на Шимейн все още не се бе възвърнали само след няколко хапки започна да й се повдига. Тя стоически се опита да доизяде нищожното количество храна, което беше сложила в чинията си, но накрая, изправена пред угрозата да повърне и малкото, което бе успяла да погълне, се отказа. Двамата й сътрапезници обаче продължаваха да се хранят и на нея не й оставаше нищо друго, освен да отвърне очи от масата и да скръсти ръце в скута си. След като закуската очевидно доставяше удоволствие и на Гейдж, и на Андрю, и след като никой от тях не бързаше да привърши с нея, бягството й на тавана явно трябваше да почака.

Макар че полагаше неимоверни усилия да се съсредоточи върху храната и да заглуши инстинктите си, които го тласкаха непрекъснато да поглежда към своята прислужница, Гейдж Торнтън не спираше да мисли за нея. Ако снощи, след завръщането си от дома на Хана Фийлдс, с мъка бе овладял тези инстинкти, тази сутрин, когато дрехите й разкриваха много повече от изумителната й фигура, това му се струваше два пъти по-трудно. Погледът му постоянно се отклоняваше към нея и най-вече към гърдите й. Прекрасно заоблени и в същото време по момински незрели, те разпалваха у него неудържим копнеж да усети мекотата им с пръстите си, да ги освободи от оковите на дрехите. Едва сега осъзнаваше колко е зажаднял за жена.

Не му се искаше да я пуска, но не можеше повече да пренебрегва очевидното й нетърпение да стане от масата. В този момент Шимейн се изправи, за да му налее още една чаша чай и той най-накрая вдигна очи към нея. Напрегнатото й изражение и плахия поглед, който му отправи в отговор, го накараха да проумее, че тя се чувства като птичка, затворена в клетка. Не му оставаше нищо друго, освен да отстъпи.

— Може би не беше честно от моя страна да настоявам да останеш с нас, Шимейн. Ако искаш, можеш да отидеш в стаята си и да се облечеш.

Обзета от облекчение, Шимейн се усмихна колебливо.

— Благодаря ви, сър. Наистина мисля, че все още е рано да се опитвам да ям толкова много. Стана ми зле.

— Това е разбираемо, като се има предвид какво си преживяла — отговори Гейдж. Срамуваше се, че я бе задържал. — Обади ми се, когато се почувстваш по-добре. Моите хора ще пристигнат след около час. Ще трябва да оставя Андрю при теб, за да мога да отида на работа.

— Няма да се бавя, сър.

Шимейн побърза да се отдалечи от мъчителната гледка на отрупаната с храна маса. Все още й се повдигаше, но щом изми лицето и тялото си с хладка вода, тя се почувства значително по-свежа. Извади синята рокля и едва сега забеляза, че дантелената яка се е разшила на гърба. Но нямаше време да я оправя. Облече се, прибра косата си в скромна прическа и набързо разтреби таванската стаичка. Сетне дръпна брезента, който господарят й беше сложил вместо завеса и слезе по стълбите.

Когато се върна в кухнята, завари Гейдж да седи в люлеещия се стол до огнището и да чете нещо на Андрю, който го слушаше внимателно, сгушил глава на гърдите му. Момчето явно се чувстваше уютно в скута на баща си и не искаше да го напуска, за да отиде при прислужницата. Но Шимейн измисли как да привлече вниманието му. Като запя една ирландска детска песничка, която знаеше от малка, тя уви ръката си в една кърпа, подаде я иззад рамото на Гейдж и започна да вика Андрю с престорено писклив глас, мърдайки палеца и показалеца си като устни. Не след дълго момчето се заливаше от смях, вперило поглед в „живата“ парцалена кукла. Тогава Шимейн бавно скри куклата от очите му, като свали ръка зад гърба на Гейдж. Андрю нетърпеливо надигна глава от скута на баща си, за да види къде е изчезнало човечето и то в миг изскочи отново пред погледа му като във весела игра на криеница.

— Пу за тебе! Видях те!

Заразена от щастливия му детски смях, Шимейн не забеляза как мъжът пред нея извърна глава, за да долови нежния аромат на косите й, нито как погледът му погали с копнеж малкото й, деликатно ухо и плитката, която беше свила на кок в долната част на тила си. Ако в този момент бе вдигнала глава, сигурно щеше да зърне и жаждата, пламтяща в тези кехлибарени очи, които я изпиваха. Но тя не го стори.

Най-накрая Андрю склони Шимейн да го вземе на ръце и явно не бе недоволен от това. Тананикайки тихичко на момчето, тя изпрати Гейдж до задната веранда и когато той се отправи към стъпалата, прошепна на Андрю да му помаха за довиждане.

— Довиждане, тате — извика усмихнато детето.

Баща му се извърна със смях, приближи се и нежно пъхна пръст под брадичката му, за да вдигне малкото личице и да го целуне любящо по челото.

— Бъди добро момче, Анди.

Андрю извърна огромните си, любопитни кафяви очи към жената, която го държеше, сетне отново погледна баща си.

— Целувка за Шемей, тате?

— О, не, Андрю! — възкликна Шимейн и поклати невярващо глава. Надяваше се господарят й да не реши, че тя е дала тази идея на момчето. Гейдж се подчини охотно, хвана лицето й в дланите си и притисна устни към нейните, сподирен от радостния смях на сина си. Целувката му бе много повече от обичайното вяло докосване на устни между двама непознати. Беше гореща и страстна като целувките на Морис.

Шимейн отстъпи объркано назад, изумена от странните, прекрасни усещания, които този мимолетен допир на устните му бе разпалил в младото й женско тяло. Гейдж отвърна на слисания й поглед с лека закачлива усмивка, докосна небрежно с пръст челото си за поздрав, сетне се обърна и се отдалечи през верандата с бързи, широки крачки. Жестът и походката му се сториха на Шимейн толкова равнодушни на фона на силните емоции, които бяха обзели нея самата, че тя се почувства наранена и оскърбена.

Прекрасно си спомняше пламенността, с която Морис бе търсил целувките й и колко често й се бе налагало да го моли да охлади страстта си и да почака, докато се оженят. След годежа той неведнъж я бе умолявал да му се отдаде, кълнейки се, че ще бъде внимателен с нея и дискретен с останалите, че никой няма да разбере. Но Шимейн беше проявила решителност и здрав разум, с които майка й с основание би се гордяла, и го бе убедила, че ще е по-добре да изчакат и да се насладят на интимните радости на брака в първата си брачна нощ, отколкото да пренебрегнат опасността с Морис, не дай боже, да се случи нещо и тя да остане неомъжена и с дете.

Гейдж се обърна още веднъж, за да махне с ръка на сина си и на Шимейн, и пое надолу по пътеката, която водеше към работилницата. Останалите мъже вече се задаваха на конете си откъм тесния път, криволичещ през гората. През по-голямата част от деня той и неговите работници щяха да опаковат и подреждат готовите мебели, които трябваше да откарат в Уилямсбърг. Въпреки че датата на доставката още не беше уговорена, бе по-разумно мебелите да бъдат опаковани отсега, за да не се повредят. Гейдж се надяваше в най-скоро време да ги откара нагоре по реката, да ги предаде на новите им собственици и да получи възнаграждението си. Дотогава на стария корабен дърводелец Фланъри Морган и на неговия син Гилиън щеше да им се наложи да работят сами, без помощта и указанията на Гейдж. Все още не разполагаше с достатъчно средства, за да изостави мебелите и да се посвети изцяло на своя кораб.

Мъжете приключиха сравнително бързо с увиването на готовите мебели в платна и започнаха да сковават палетите, в които щяха да ги поставят. Гейдж и Рамзи Тейт — висок, широкоплещест мъж на четиридесет и една години — излязоха навън и се заеха да избират дълги, грубо издялани греди от скупчените под навеса дървета и да ги внасят в работилницата. Работата им вървеше необезпокоявано до момента, в който Гейдж неволно хвърли поглед към къщата и застина.

Любопитен да узнае какво е привлякло вниманието на работодателя му, Рамзи проследи посоката на втренчения му поглед и съзря млада огненокоса жена, която вадеше вода от кладенеца. Нямаше нужда от обяснения. Причината за внезапната разсеяност на Гейдж бе повече от очевидна.

— Това ли е новата ти прислужница? — Думите бяха произнесени въпросително, но той прекрасно знаеше отговора.

Гейдж кимна несъсредоточено.

Рамзи заслони очите си с ръка, за да види жената по-добре.

— От тук ми изглежда доста хубавка.

— Хубава е.

— Не прилича много на жена ти, с тая червена коса.

— Изобщо.

— Ще я задържиш ли?

— Колкото е нужно.

Рамзи засука замислено мустака си и се взря в своя приятел с вдигнати рунтави вежди.

— Колкото е нужно за какво?

Крехката женска фигура се скри във вътрешността на къщата и Гейдж се върна към работата си, като хвана края на една тежка дъска в очакване Рамзи да я поеме от другия край. Когато мъжът не стори това, той изръмжа нетърпеливо:

— Какво ти става, Рамзи? Събуди се!

Рамзи изсумтя и се наведе към дъската.

— Ако питаш мене, чини ми се, че си лапнал въдицата.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— А ти как мислиш? — сопна се Рамзи. — Излиза оная малка червенокоска на верандата и ти тутакси си загубваш ума. Никога досега не съм те виждал толкова сащисан. Никога не съм те виждал да зяпаш като гладна хрътка Роксана, нищо че тя все се навърта край тебе.

— Няма и да ме видиш — измърмори Гейдж.

— Е, какво ще правиш с нея?

Гейдж го погледна сепнато.

— С коя „нея“? С Роксана?

Рамзи завъртя отчаяно очи и почти изкрещя:

— Не, дявол го взел! С червенокосата!

Едната вежда на Гейдж се изви рязко нагоре, а погледът му надменно прониза по-възрастния мъж.

— Когато реша какво да правя, ще те уведомя — изръмжат ой. — А дотогава си гледай работата, старо магаре!

На лицето на Рамзи се изписа престорен гняв.

— Можеш да се пениш колкото си щеш, господин Торнтън, ама ще ти напомня, че работата ми зависи от тебе! Без твоя светлост никой от нас не струва и пукнат грош! И ако се тревожа за тебе, то е само защото ме е грижа за собствената ми проклета кожа и за прехраната на семейството ми.

Гейдж не обърна внимание на обясненията му.

— Не си достатъчно стар, за да ми бъдеш баща, така че престани да се държиш като такъв. И без това си имаш достатъчно синове, за които да се грижиш.

— Хм, тогава смятай, че ти говоря като приятел — каза Рамзи и се засмя. — Чуй сега един приятелски съвет. Отдалеч си личи, че ти трябва онова, което само една жена може да ти даде. И като гледам тоя огън в очите ти, все си мисля, че няма да си щастлив просто да душиш край полите на онова малко девойче — не и когато би предпочел да си под тях.

Гейдж неволно трепна. Рамзи беше налучкал самата сърцевина на проблема, който го изгаряше отвътре, сякаш четеше мислите му. Не беше от хората, които търсят услугите на леки момичета, и се бе опитал да заглуши все по-силната си нужда от жена с пълно отдаване на работата си. Кратката целувка с Шимейн го беше изненадала може би повече, отколкото бе изненадала самата нея. Беше го пронизала като нажежено желязо, карайки го да усети болезнено кипящата у него жажда. За да не се постави в неловкото положение да й позволи да види въздействието, което му е оказала, той бе побягнал като подплашено куче. Ето, дори сега, когато Рамзи му казваше истината право в очите, Гейдж предпочиташе да я отрече.

— Твоят съвет, драги ми приятелю, е похотлив като бик в обор с крави, но аз целя нещо повече от онова, което ми предлагаш.

Рамзи изсумтя презрително и погледна през рамо към къщата.

— Да, забелязах.

До този ден Шимейн никога не бе предполагала, че притежава талант да се занимава с деца. Въпреки своята неопитност, тя беше успяла да спечели доверието и интереса на Андрю с хлебния човек и с импровизирания си куклен театър. Момчето вече нямаше нищо против да се сприятели с нея и с радост й позволи да го изкъпе в легена и да измие косата му. А когато Шимейн насапуниса ръцете си и духна пяната, за да направи сапунени мехурчета, Андрю се закиска весело и се заигра с малките балончета, като промушваше пръст през онези, които прелитаха край него и пляскаше с ръце, щом те се пукваха и изчезваха във въздуха.

Шимейн тъкмо обличаше момчето в спалнята на господаря си, когато откъм входната врата долетя настоятелно хлопане. Тя уви Андрю в едно малко одеяло, взе то на ръце и побърза да отвори. На прага стоеше висока жена с груби черти и сламеноруса коса, силно опъната назад във висок кок. Шимейн кимна лекичко за поздрав. В отговор жената се усмихна едва-едва.

— Аз съм Роксана Корбин… — Сивият й поглед се плъзна надолу по крехката фигура на Шимейн и по износената рокля, която й бе позната до болка. Беше роклята, която Виктория Торнтън предпочиташе да носи, когато работеше в градината или вършеше някаква друга не дотам чиста работа, заплашваща да повреди по-хубавите й дрехи. При мисълта, че Гейдж е дал на тази престъпница роклята на мъртвата си съпруга, сърцето на Роксана се изпълни с омраза, която тя не си направи труда да прикрива, когато вдигна отново поглед към заинтригуваните зелени очи на Шимейн. — А ти трябва да си робинята, Шимейн О’Хърн.

Доловила неприязънта в тона й, Шимейн намести Андрю в прегръдката си и кимна предпазливо.

— Ако търсите господин Торнтън, мисля, че той е в работилницата си.

— Всъщност търся теб. — Леденостуденият поглед на Роксана накара Шимейн да потръпне. — Исках да видя каква бавачка е успял да купи Гейдж от един затворнически кораб.

Лицето на Шимейн пламна от откритата злоба и ненавист в тона на новодошлата. Искаше тази жена да си тръгне колкото може по-скоро, за да отнесе Андрю обратно в спалнята, защото ръцете й все още бяха прекалено слаби и момчето вече започваше да й тежи. Безпокоеше се, че може да го изтърве, но така и не успяваше да измисли учтив начин да отпрати посетителката.

Междувременно обаче не можеше да не забележи, че твърденията на госпожа Петикоум, че Андрю бил много привързан към Роксана, далеч не отговарят на истината. Момчето беше заровило мъничките си пръстчета в непокорните къдрици, които се виеха край слепоочията на новата му приятелка, и изглеждаше много по-заинтригувано от тях, отколкото от бившата си бавачка, която дори не благоволи да погледне.

Със сетни сили Шимейн го намести отново в прегръдките си. Сякаш усетило нейната слабост, детето обви ръце около врата й и стисна здраво яката й, за да й даде допълнителна опора.

— Искате ли нещо от мен, Роксана? — попита Шимейн в опит да сложи край на това мъчително посещение. — Ако не, извинете ме, но трябва да облека Андрю.

— За теб съм госпожица Роксана, момиче — високомерно я поправи русокосата жена. — Ако не друго, трябва поне да се научиш как да се обръщаш към по-високопоставените от теб.

— Госпожица Роксана, щом така предпочитате — отвърна хладно Шимейн.

Задната врата на къщата се отвори и затвори и по коридора се чуха мъжки стъпки, последвани от шумолене на хартия Гейдж бе влязъл в кабинета си.

Присъствието му изпълни Шимейн с облекчение.

— Господин Торнтън вече е тук — обяви тя. — Може би ще искате да го видите.

Гейдж чу гласа й, но продължи да се рови в записките си и само се провикна:

— Има ли някой с теб, Шимейн?

— Имате гостенка, господин Торнтън — извика през рамо Шимейн. В същия миг Роксана я избута настрана и влезе в къщата.

Гейдж пристъпи на прага на кухнята, но се закова на място, когато съзря гостенката си. Знаеше какво ще последва и макар че се постара да прикрие раздразнението си, веждите му се сбърчиха гневно.

— Изненадан съм, че те виждам тук, Роксана. Мислех, че ще се грижиш за баща си.

Русокосата жена вирна глава със страдалческа гримаса.

— Дойдох да видя какво си си купил, Гейдж, понеже ти не си направи труда да ме уведомиш за намеренията си. За сметка на това госпожа Петикоум бе така добра да ме извести за новата ти покупка. Беше много мило от твоя страна да не ми съобщиш, че си намерил кой да ме замества и че услугите ми вече са нежелани.

— Казах ти, че имам нужда от жена в дома си и че не мога да чакам, докато баща ти се изправи отново на крака — ядосано каза Гейдж. Искаше му се да извие врата на Алма Петикоум. — Ти знаеш това по-добре от всеки друг. Съжалявам, че вчера не намерих време да се отбия у вас и да ти кажа, но започваше буря и бързах да се прибера. — Той замълча и въздъхна измъчено. Съжаляваше, че Роксана е трябвало да научи всичко от старата злостна клюкарка, но я беше предупреждавал неведнъж за намеренията си. Тя просто не бе искала да го чуе. — Трябваше да се досетя, че госпожа Петикоум ще си строши краката от бързане, за да ти съобщи първа новината. Виж, за това съм длъжен да ти се извиня…

— След като наоколо има толкова жени — прекъсна го Роксана, пренебрегвайки по-голямата част от думите му, — защо, за бога, трябваше да вземеш една престъпница да се грижи за Андрю? И то точно тази? — Гласът и стана мек, почти умоляващ. — Не се ли боиш, че това същество може да стори нещо на сина ти?

Гейдж кипна, но съумя да запази самообладание и да срещне погледа й сравнително спокойно. Не искаше да я наранява с признанието, че бе решил да се освободи от нея много преди старият ковач да падне от коня си и да си счупи крака. Не искаше обаче и да бъде разпитван относно мотивите си да избере Шимейн.

— Ако има някой, способен да прецени вярно какви качества трябва да притежава бавачката на Андрю, това съм аз, Роксана. И съм убеден, че Шимейн е всичко, от което се нуждая.

Докато го казваше, Гейдж се запита какъв ли ефект оказва разговорът им върху самата Шимейн и я погледна крадешком. Момичето явно беше притеснено, но причината за това, изглежда, бе преди всичко фактът, че й липсваха достатъчно сили да държи Андрю на ръце. Цялото й тяло трепереше от усилията, които полагаше, за да не го изтърве, но беше очевидно, че всеки момент ще рухне на пода заедно с момчето.

Без да го е грижа дали ще предизвика ревността и възмущението на своята гостенка, Гейдж се спусна на помощ на прислужницата си. Шимейн, която копнееше да предаде товара си в по-силни ръце, се приведе напред. В същото време господарят й провря ръка между нея и Андрю, за да поеме своя син. Бузите й пламнаха, когато дланта му се плъзна по гърдите й, и Шимейн панически понечи да отстъпи назад, но за неин ужас се оказа, че е впримчена от Андрю, чиито пръсти се бяха заплели в разкъсаната дантела на яката й. В отчаян опит да се освободи от него и преди всичко от баща му, тя вдигна ръце зад врата си и сляпо задърпа дантелата.

— Остави на мен — скара й се Гейдж и отмести едната й ръка. — Така само усложняваш нещата.

Макар че прекрасно съзнаваше ужаса, който я очаква, Шимейн покорно застина на място, за да не влоши положението още повече. Тъй като Андрю беше между тях, Гейдж трябваше да се наведе съвсем близо до лицето й, за да може да разплете пръстите на сина си от дантелата. Шимейн долавяше дъха му, усещаше близостта му с цялото си същество, но не смееше да вдигне очи към красивото му лице. Погледът й бе неотлъчно вперен в Андрю, който търпеливо понасяше опитите на двамата възрастни да го отделят от бавачката му.

Гейдж също усещаше съвсем ясно мекия натиск на женската гръд върху ръката си, но колкото и да му беше приятно да е тъй близо до Шимейн, не можеше да си позволи да се увлича, особено сега, когато Роксана стоеше и ги наблюдаваше.

Гледката на двамата души пред очите й разбуди в гърдите на Роксана познатите копнежи, които бе изпитвала толкова често, откакто познаваше Гейдж Торнтън. В този момент би дала всичко, за да е на мястото на презряната прислужница, но вместо това стоеше сама и напълно забравена. Не за пръв път й се случваше да я пренебрегват, когато наоколо има и друга жена. Само че сега бе по-лошо от всякога.

За чувствата на Роксана бе тежък удар да узнае, че мястото й в дома на Торнтън е било заето от една престъпница, но поне беше хранила надежди, че Алма Петикоум нарочно налива масло в огъня с твърденията си, че момичето е забележително красиво, може би по-красиво дори от Виктория. Старата клюкарка никога не правеше комплименти на някого, освен ако не искаше да засегне с тях своя слушател. Но когато видя Шимейн със собствените си очи, Роксана едва не припадна, защото разбра, че този път Алма не е преувеличила. Момичето беше изключително хубаво, колкото и да й бе трудно да го признае. И макар да копнееше не толкова за работата в къщата на Гейдж, колкото за сърцето му, сега предчувстваше, че то също може да й бъде отнето. Страхът да не загуби Гейдж не беше нещо ново за нея, но в този момент Роксана усещаше по-силно от когато и да било болезнената му хватка, която разбуждаше старата омраза, впила лепкавите си пръсти дълбоко в сърцето й още преди няколко години.

Не можеше повече да издържа да ги гледа заедно. Трябваше да сложи час по-скоро край на този нагъл и отблъскващ фарс. Тя решително тръгна напред с пламнали от ярост очи.

Пръстите на Андрю най-сетне бяха освободени и с въздишка на облекчение Шимейн отстъпи залитайки назад. Все още се боеше да погледне господаря си. Преди обаче да намери време да се успокои, до слуха й достигна звука на приближаващи се стъпки. Тя се обърна, за да се сблъска с един леден поглед, който бе толкова натежал от ненавист, че Мориса с основание би се гордяла, ако можеше да го постигне. Шимейн стреснато отстъпи назад, опасявайки се да не бъде нападната.

Но русокосата се нахвърли върху нея като побесняла тигрица.

— Ти, подла малка кучко…

— Роксана! — извика Гейдж, като се обърна, изумен от злобното й съскане. Макар че преди години Роксана недвусмислено му бе обяснила колко е разочарована от това, че се е оженил за друга, тя никога не беше нападала Виктория по този злостен начин. — Няма да търпя да слушам подобни обиди в къщата си! Чуваш ли?

Резкият му тон угаси яростта на русокосата жена. Тя се обърна към Гейдж като замаяна и се взря в него с наранен, умоляващ поглед.

— Нима си заслепен от преструвките на това момиче, Гейдж? Не виждаш ли как ти се предлага… как ти позволява да я докосваш?

Шимейн пламна от обвиненията на Роксана. Тя отвори уста да запротестира, но думите замряха в гърлото й. Нима не я бяха изпратили в затвора, въпреки че беше отричала десетки пъти вината си пред съда? В момента бе също толкова безсмислено да се опитва да обяснява, че е невинна.

Гейдж беше силно разтревожен от поведението на Роксана. Цветът се бе отдръпнал от лицето й, а клепачите й трепкаха нервно над угасналите й очи. Изглеждаше като човек, който едва-едва се крепи на ръба на лудостта и той нямаше представа какъв ще бъде следващия й ход — можеше да изпадне в несвяст, а можеше и да избоде с нокти очите на прислужницата му.

За по-сигурно Гейдж пристъпи пред Шимейн, за да я защити, и още веднъж се опита да поговори на Роксана с надеждата, че едно разумно обяснение би могло да облекчи наранените й чувства.

— Мислех, че си ме разбрала, Роксана. Не можех да чакам баща ти да оздравее. Трябваше ми бавачка, която да е непрекъснато на мое разположение, която след някоя и друга година ще може да научи Андрю да чете и да смята. Шимейн е много добре образована и е способна да изпълни тези изисквания, и аз не можех да пренебрегна това, след като имах нужда…

— Каква ти нужда! — изсъска Роксана. Гневът й се бе възвърнал. — Искал си да се отървеш от мен и сега си търсиш глупави извинения. — Вече си представяше как хората шушукат зад гърба й и се присмиват на нейната глупост. Да се надява, че не кой да е, ами самият Гейдж Торнтън би могъл да я направи своя съпруга. Той, който бе пренебрегнал толкова по-красиви от нея жени, за да се ожени за Виктория, чиято хубост бе ненадмината. И сега, както тогава, познатите й щяха да подмятат колко е глупаво от нейна страна да вярва, че някой въобще би я взел за жена, и още по-глупаво — да си представи, че тъкмо майсторът на мебели ще вземе да я ухажва. В края на краищата, тя не бе нищо повече от една грозновата ковашка дъщеря, издънка на онзи груб, зъл мъж, чиято съпруга преди години беше изоставила и него, и детето си, за да избяга с някакъв пътуващ търговец. И сега щеше да среща изпълнени със съжаление погледи, тъжно поклащане на глави и съскащи змийски езици, които щяха да бълват отровата си срещу нея при всеки удобен повод. — Щях да се върна на работа при теб веднага щом татко стане от леглото. Дотогава за Андрю можеше да се грижи Хана!

Уплашен от яростния тон на жената, Андрю се вкопчи в баща си и заплака. Гейдж се извърна и се помъчи да го утеши, но момчето продължаваше да трепери.

— Знаеш, че говоря истината — обвинително извика Роксана, като пристъпи към него.

Гейдж я погледна през рамо толкова студено, че тя замръзна на място.

— Ще трябва да обсъдим това по-късно, Роксана — каза рязко той. — Плашиш Андрю…

— Аз ли? — изкрещя Роксана, вбесена както от обвинението му, така и от хладния тон, с който бе отправено. Сетне кимна с глава към Шимейн. — А какво ще кажеш за тази мръсна никаквица, която си си купил? Синът ти има много повече основания да се плаши от нея, отколкото от мен! Та ти дори не знаеш какво престъпление е извършила, Гейдж! Може да е убийца!

Гейдж се завъртя към нея с пламнал от гняв поглед, но при рязкото му движение Андрю изпищя тревожно и това го накара да преглътне хапливите думи, които се канеше да изрече. Той се овладя, подаде хлипащия си син отново на Шимейн и безмълвно й кимна да се прибере в спалнята. След като вратата на стаята се затвори зад нея, Гейдж хвана Роксана за лакътя и я поведе към верандата възможно най-внимателно. Но вместо да спре там, той слезе бързо надолу по стъпалата и продължи по пътеката, водеща към брега на реката, където съзря лодката на стария Корбин, с която бе дошла Роксана. Едва когато подминаха кораба му и стигнаха до място, откъдето нямаше как да бъдат чути от двамата мъже, които работеха на строежа, Гейдж реши, че се контролира достатъчно, за да е в състояние да говори, вместо да реве.

— Роксана, ти и баща ти бяхте сред първите хора, с които се запознах, когато пристигнах във Вирджиния — започна той с рязък, но умерено силен тон. Сетне пусна ръката й и се обърна с лице към нея. — Ти ми носеше храна, докато строях къщата, въпреки моите уверения, че не искам да ти създавам грижи. Когато Виктория дойде в колониите с родителите си, ти беше много мила с тях и се сприятели с нея. — Гейдж замълча, обзет от угризения на съвестта. Истината бе, че Виктория изпитваше искрено състрадание към старата мома и се бе сприятелила с нея с цената на огромни усилия. Но той съзнаваше колко грубо би било от негова страна да напомня на Роксана, че на практика е нямала нито един приятел, преди Виктория да се смили над нея, затова продължи: — По-късно ти беше тази, която даваше кураж на Виктория, след като родителите й починаха. Знам, че прие женитбата ми за нея като изневяра. Всъщност, ти ми го каза сама. Но после продължи да ни посещаваш и аз сметнах, че си ми простила. Ти дойде с другите жени, за да ни помагаш в нощта, когато се роди Андрю. Ти беше тази, която ме уверяваше, че всичко ще бъде наред…, че Виктория е твърде силна, за да умре при раждане. След това си идвала тук много пъти, за да й помагаш в грижите за Андрю. Малко след злополуката с Виктория ме помоли да ти позволя да чистиш къщата и да се грижиш за сина ми, като каза, че това ще ти помогне да преодолееш мъката си. През всичкото това време, Роксана, аз никога не съм те насърчавал и не съм ти давал повод да се надяваш или да очакваш от нашето познанство нещо различно от приятелството, което винаги съм ти предлагал с готовност. Но ти искаше нещо повече, нещо, което не бих могъл да ти дам. Сега вече знам, че трябва да изясня този въпрос веднъж завинаги, за да не стават нови грешки. Ако някога си смятала, че между нас може да съществува нещо повече от приятелство, значи си се заблуждавала, Роксана, и просто си си въобразила прекалено много.

Жестоките му думи накараха кръвта да се отдръпне от сърцето й. Цялата любов, която бе изпитвала към този мъж, в този миг се превърна в люта омраза.

— Ти си въобразяваш прекалено много, Гейдж Торнтън. Ако си мислиш, че ще продължавам да си мълча за Виктория…

Гейдж усети как кожата на тила му настръхва, а крайниците му натежават. Това трябваше да се очаква. Роксана никога не го беше заплашвала открито след смъртта на Виктория, но появата на Шимейн явно я бе извадила извън релси.

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита той.

— Аз ти вярвах… — За миг гласът на Роксана се прекърши, но тя го овладя и продължи: — Обичах те и просто не можех да повярвам, че си способен да убиеш жена си. Но не трябваше да пренебрегвам фактите. Аз дойдох тук след като Виктория беше вече мъртва, след като ти бе отнесъл Андрю обратно в къщата. Тогава наоколо нямаше никой, спомняш ли си? Твоите хора имаха почивен ден. Наскоро се разхождах край кораба и когато се качих на носа, осъзнах, че само някой много силен мъж би бил в състояние да преметне Виктория през парапета и да я хвърли на камъните, които ти и твоите работници струпахте долу, за да укрепите скелето и да не позволите на пролетните дъждове да отмият пясъка под подпорите. Ако жена ти не е имала някаква причина да сложи сама край на живота си, то ти си единственият, който би могъл да я убие, защото по това време ти беше единственият мъж наоколо. Вероятно наистина си я убил в изблик на гняв, както говорят хората, и си искал всички да повярват, че е било злополука. Когато си съзрял, че се задавам с лодката по реката, ти си хвърлил Виктория от носа на кораба, а после си изтичал в къщата с Андрю, за да може аз да видя, че си вътре, защото знаеше чувствата ми към теб! Знаел си, че с готовност ще повярвам на всяка твоя дума! Но сега не съм толкова наивна и съм убедена, че ти си убил Виктория, все едно как точно си го сторил!

— Това е лъжа! — изрева Гейдж. — Бях в къщата, когато чух писъка на Виктория, и веднага дотичах, за да те намеря над мъртвото й тяло! Бих се погрижил да те арестуват още същия ден, ако не съзнавах, че не си достатъчно силна, за да завлечеш Виктория до носа и да я преметнеш през парапета. Както ти каза, това е по силите само на мъж, но и досега не съм открил кой би могъл да има мотив да иска да я нарани, още по-малко пък — да я убие.

— Ти си лъжец, Гейдж Торнтън, а не аз. И ще се погрижа всички да го узнаят!

Той се изсмя на заплахата й.

— Мислиш ли, че някой ще ти повярва, след като веднъж вече се закле, че си чула писъка на Виктория, че веднага си изтичала към къщата и си ме видяла да изскачам отвътре? Няма как да съм стигнал от кораба до там за толкова кратко време и ти го знаеш. Откровено казано, много се съмнявам, че новата ти история би заинтригувала хората от града, Роксана. Всички вече знаят за Шимейн и ще се досетят, че нелепите ти обвинения са продиктувани единствено от злоба и ревност.

— Ти си я убил! — изпищя Роксана със святкащи очи. Скърцайки със зъби, тя замахна и го зашлеви по бузата с такава сила, че собствената й длан изтръпна от болка. Но дори това не бе достатъчно, за да охлади насъбралата се в нея ярост. Все още копнееше за отмъщение.

За миг Гейдж остана напълно неподвижен — със затворени очи, с извърнато настрана лице, със здраво стисната челюст. Сетне бавно завъртя глава, вдигна рязко вежди и впи сурово поглед в жената пред себе си.

— Никога повече не прави това, Роксана — предупредително каза той. — Защото ако го направиш, ще разбереш на какво съм способен.

— Какво, ще ме хвърлиш от носа на кораба като Виктория ли? — хапливо попита тя.

За част от секундата инак топлите му кафяви очи станаха тъй леденостудени, че Роксана усети страх. Но в следващия миг Гейдж се завъртя рязко кръгом и се отдалечи.

Когато влезе в къщата, вратата на спалнята все още беше затворена. Той постоя известно време на прага, заслушан в нежния глас на Шимейн, която пееше весела песничка на Андрю, и в щастливия, звънлив смях на сина си. Усети струйка кръв в ъгъла на устата си и внимателно я избърса с ръка, преди да отвори вратата на спалнята. Шимейн беше коленичила до леглото, а Андрю, вече напълно облечен, седеше на ръба му, доверчиво сгушен в ръцете й. Когато Гейдж влезе, момичето веднага прикова поглед в пламтящата му буза и смутено скочи на крака.

Той се опита да се усмихне, за да я успокои, но опитът му причини силна болка.

— Днес следобед трябва да отида с каруцата до града, Шимейн, и бих искал ти и Андрю да дойдете с мен. — Не смееше да ги остави сами, защото се боеше, че Роксана може да се върне и да стори нещо лошо на Шимейн. — Един от работниците ми каза, че някаква вдовица желае да се срещне с мен, за да поръча мебели. Ако се споразумея с нея, ще имам достатъчно пари, за да купя някои неща, необходими за кораба и да ти поръчам чифт обувки.

Щедростта му я смая.

— Вече ви казах, господин Торнтън, че съм напълно доволна от обувките, които ми дадохте. Нямам нужда от нови.

Гейдж най-после успя да се усмихне, макар и съвсем лекичко.

— Да, но тези обувки ти хлопат, а и непрекъснатото шляпане на пантофите, които носиш върху тях, може направо да побърка човек. А сега заминавай да се облечеш, жено. И по-живо.

— Да, сър — отвърна Шимейн с лъчезарна усмивка и забърза към вратата.

Но на прага тя се спря, изрита пантофите от краката си, хвана ги в ръка и със смях побягна навън. Искрящата й жизнерадост беше толкова заразителна, че Гейдж, който проследи с усмивка нейния полет нагоре по стъпалата, усети как собственото му настроение бързо се освобождава от мрачните окови, които го бяха стягали само до преди миг.

ГЛАВА ШЕСТА

Нюпорт Нюз беше основан преди сто години от един ирландец и първите му обитатели бяха предимно ирландци. Вероятно ако познаваше по-добре жителите на градчето, Шимейн би се чувствала съвсем като у дома си, но срещите с госпожа Петикоум и Роксана я караха да бъде нащрек. Освен това не беше сигурна как ще реагират останалите заселници, когато разберат, че е затворничка от Нюгейт. А като се имаше предвид недискретността на Алма Петикоум, новината несъмнено вече се бе разнесла из целия град.

Една дребна, белокоса жена тъкмо излизаше от магазина на главната улица, когато Гейдж спря каруцата пред стъпалата му. Той скочи от капрата, завърза коня за близкия железен пилон, обърна се към възрастната жена и вежливо докосна ръба на шапката си.

— Добро утро, госпожа Макгий.

— Добро да е и за теб, Гейдж Торнтън — поздрави го весело тя и се приближи до него, подпирайки се на бастуна си. — Какво те води в нашето китно градче в тоз’ чуден слънчев ден, при това в компанията на едно тъй хубаво непознато девойче и на сладкото ти малко синче?

Цветистият й ирландски говор развесели Гейдж и той отговори в същия дух:

— Ах, мигар има нейде по тоз’ широк свят по-хубаво момиче от вдовицата Мери Маргарет Макгий?

— Ха! — изсумтя презрително жената, докато Гейдж смъкваше Андрю от каруцата. Но яркосините й очи заблестяха от удоволствие. — Да не очакваш една умна жена като мен да повярва на изкусните ти лъжи, дяволе гиздав? — наперено попита тя. — Забранявам ти да ме мислиш за някоя от всички ония изкуфели квачки, дето им потичат лигите, колчем те зърнат да идваш насам. Но добре, че намина, за да видя със собствените си очи какво си сторил. Чух за тебе такива страховити неща, че едва не запрегнах файтона и не отпраших към къщата ти, та да проверя дали са верни. — Погледът й се спря замислено на Шимейн, сетне старицата кимна. — Да, девойчето наистина е много хубаво. „Блатарка“ — тъй рече един нещастник, дето отзарана седи в кръчмата и се налива с уиски. — Тя посочи с тънката си ръка съседната постройка, после добави с широка усмивка, разкриваща два реда ситни бели зъби: — Да беше малко по-дребен тоя синковец, хубавичко щях да го подредя с бастуна, задето обижда такава благородна раса като ирландската, като ни нарича блатари. Ще рече човек, че в цяла Англия няма ни едно тресавище!

Неустоимото чувство за хумор на госпожа Макгий бързо прогони притесненията на Шимейн. След първите й две срещи с жителите на градчето вдовицата беше наистина приятна изненада. Значи в крайна сметка по тези места се срещаха и приятни хора.

— Какво, да не би да си забравил добрите си обноски, любезни господине? — намръщено попита Мери Маргарет, като повелително посочи с ръка на Гейдж да помогне на Шимейн.

— Или си мислиш, че като ти е слугиня, не й трябва помощ, за да слезе от каруцата?

Сконфузен от добродушното смъмряне, Гейдж се извърна към каруцата и кимна на Шимейн да се надигне от седалката. Когато ръцете му обгърнаха тънкия й кръст, за да я свалят на тротоара, Шимейн забеляза, че бузите му са се изчервили под бронзовия загар, сякаш господарят й се притесняваше да не би тя да го сметне за груб или недодялан. Сърцето й запърха развълнувано при мисълта, че у този железен мъж може да се крие такава момчешка стеснителност. Очевидно не му беше все едно какво мисли прислужницата му за него.

— Мадам, позволете ми да ви представя госпожица Шимейн О’Хърн — обяви Гейдж и церемониално свали шапка. Но умът му бе другаде. Мислеше за това как почти бе успял да обхване талията й с две ръце фигурата й беше съвсем тъничка и крехка, а в същото време по нея имаше безброй съблазнителни извивки, излезли сякаш изпод ръката на изкусен майстор резбар. Гейдж тръсна глава, за да прогони тези приятни мисли и кимна галантно с глава към възрастната жена.

— Шимейн, пред теб стои може би най-достойната дама в нашата малка общност, неоспоримо очарователната и сияйна вдовица госпожа Мери Маргарет Макгий.

— О, стига! — засмя се Мери Маргарет и махна пренебрежително с грациозната си, деликатна ръка. Сетне се обърна към младата жена, усмихна се мило и взе дланта й в своята.

— Удоволствие е да се запозная с теб, скъпа, и ако все още никой в този градец не го е сторил, позволи ми да ти кажа „добре дошла“ при нас.

— Много съм ви признателна за любезността, мадам — отговори Шимейн напълно искрено.

Мери Маргарет вдигна въпросително поглед към високия мъж, който стоеше до тях, хванал в ръце сина си.

— Дали благороден джентълмен като теб би имал нещо против, ако една стара вдовица му отмъкне за малко прислужницата, за да я запознае с някой и друг жител на това градче?

Настойчивият й поглед накара Гейдж да вдигне изненадано вежди. Трябваше му обаче само миг, за да прозре намеренията й. На улицата бе съзрял неколцина млади ергени, чиято възраст беше много по-близка до тази на Шимейн, отколкото неговата собствена. Колкото и да бе привързан към Мери Маргарет, Гейдж не беше сляп и прекрасно познаваше романтичната й природа. Вдовицата бе главната виновница за поне три сватби между новодошли в Нюпорт Нюз представители на ирландската раса и дългогодишни заселници от града. Хм, никак нямаше да му хареса, ако с нейно съучастие някой младеж дойдеше да го умолява да му продаде момичето.

— Ще поверя Шимейн на грижите ти, Мери Маргарет, но те умолявам да не правиш пакости зад гърба ми.

На лицето на възрастната жена се изписа искрено възмущение.

— Че каква пакост, по твоему, може да стори една немощна вдовица като мене, Гейдж Торнтън?

Думите й не успяха да го трогнат.

— Знам каква изкусна сватовница си, Мери Маргарет, и няма да ти позволя да размекнеш сърцето на някой млад хубавец с приказки за моята прислужница. С други думи, не възнамерявам да я продавам на разни влюбени ромеовци, които биха искали да се оженят за нея. Ясно ли се изразих?

Мери Маргарет потисна желанието си да се усмихне доволно и вместо това придаде на лицето си престорено невинно изражение.

— Не може да бъде, господин Торнтън! Трябва ли да разбирам, че самият ти си хвърлил око на тая хубавица?

Гейдж се опита да скрие смущението си от проницателния й поглед.

— Разбирай каквото си щеш Мери Маргарет, но ако искаш да останеш моя приятелка, внимавай как се държиш с момичето. То е моя собственост.

Вдовицата сведе глава с грациозно смирение.

— Схванах предупреждението ви, сър. Ще бъда много внимателна.

— Добре! — Гейдж кимна отсечено, извърна се и понесе Андрю към магазина.

Мери Маргарет се усмихна замислено, подпря изящните си малки ръце на бастуна и впери изучаващо поглед в Шимейн.

— Да-а, ти със сигурност си много красиво създание — заяви тя най-накрая. — Не се съмнявам, че скоро няма да остане ни една млада девойка или стара мома наоколо, която да не ти завижда за мястото ти в дома на Гейдж Торнтън. Дано само не се озлобят прекалено много срещу теб, задето си уловила най-хубавата риба в морето. Всички местни момичета се мъчат да оплетат тая апетитна, хлъзгава пъстърва в мрежите си вече близо година, ама все не им се удава. С една от тия жени трябва да си особено внимателна, но може би ти вече си се запознала с нея.

— Не съм съвсем сигурна за кого говорите, мадам — престори се на наивна Шимейн, като избягна изпитателния поглед на възрастната жена.

Мери Маргарет обаче упорито не сваляше очи от събеседницата си и накрая я принуди да я погледне.

— Чини ми се, скъпа, че ти си интелигентно момиче, и че няма защо да ти обяснявам много-много. Пази се от Роксана — посъветва я тя. — От доста време е хлътнала по твоя господар, може да има вече осем-девет години — във всеки случай още от преди той да се запознае с Виктория и да се ожени за нея. Напоследък Роксана разправя наляво и надясно из градчето, че Гейдж щял да се жени за нея. Говори за него тъй, сякаш вече му е жена. Даже се е захванала да си стяга чеиза. Ако господарят ти не се ожени за нея, тя ще обвини тебе. Ако пък се ожени, бас държа, че тоз’ час ще бъдеш продадена на някой друг. — Мери Маргарет замълча в очакване да види някаква реакция на тревога у Шимейн, но красиво изваяните черти на лицето й не трепнаха и в гърдите на възрастната жена покълна зрънце уважение към момичето. Повечето млади хубавелки бяха празноглави и невъздържани и лекомислено издаваха чувствата и тайните си, без да държат сметка за възможните последици. Това девойче явно е по-различно, каза си Мери Маргарет и въздъхна замислено. — Но това едва ли ще стане, след като Гейдж изрично ме предупреди да не подклаждам надеждите на другите мъже.

— Ако се осланям на първите си впечатления от господин Торнтън, мадам, бих казала, че той е учтив и възпитан джентълмен — предпазливо каза Шимейн. — Отнася се с мен много по-добре, отколкото очаквах, и досега не съм го чула да изрече или да поиска от мен нещо нередно или неблагопристойно.

Целта на това решително произнесено изявление беше да пресече още в зародиш всички слухове, които вероятно щяха да плъзнат из градчето за отношенията между нея и нейния господар. Знаеше, че е невъзможно хората да не говорят за тях, а и госпожа Петикоум вече открито беше заявила мнението си по въпроса. Но Шимейн се надяваше, че ще успее да опровергае грозната мълва и да се завърне в Англия с ненакърнено целомъдрие, па макар и след цели седем години.

Възрастната жена кимна одобрително и посочи с бастуна си към улицата.

— Да повървим малко. Не смея да те разведа из целия град, понеже вече разбрах, че негово високоблагородие държи да те запази в тайна от всички останали напети момци, тръгнали да дирят съпруги. Трябва да те предупредя, че градецът ни страда от сериозен недостиг на почтени създания от нежния пол, но затова пък се е обърнал на истинско свърталище на една по-друга категория жени. Слава богу, те обикновено висят в кръчмата с мъжете и оставят улиците на нас, поне през деня.

Без да каже нищо, Шимейн тръгна редом с нея. Мери Маргарет вървеше бавно, като непрекъснато кимаше с белокосата си глава и размахваше тънката си ръка, за да й покаже тази или онази постройка. Когато минаха покрай аптеката, госпожа Макгий описа собственика й, Сидни Петикоум, като един от най-видните и благовъзпитани жители на градчето. Но след като вече се бе запознала със съпругата му, Шимейн запази известни съмнения относно достойнствата на господин Петикоум.

В този момент от аптеката излязоха няколко жени, които бъбреха оживено. Изглеждаха изцяло погълнати от въпроса, който дискутираха, но щом съзряха приближаващата се двойка, мигом млъкнаха и почти панически се втурнаха обратно вътре, като едва не се сбиха в надпреварата си да заемат по-удобно място до прозореца. Подобно на ято любопитни гъски, те се скупчиха с изпънати шии и навирени глави, повдигайки се на пръсти, за да могат да видят Шимейн по-добре.

— Не се притеснявай от тия квачки, скъпа — успокоително каза госпожа Макгий, като кимна едва забележимо към групичката жени. — Това е част от армията на Алма Петикоум. Без съмнение вече са чули за теб и изгарят от нетърпение да те разгледат.

Шимейн хвърли кос поглед към прозореца на аптеката, но прилепените към стъклото лица рязко се дръпнаха назад, когато госпожа Макгий махна с ръка и подвикна весело:

— Привет, Агнъс, Сара…, Мейбъл…, Фийби…, Джоузефин! — изреди тя по имена жените, кимайки насмешливо на всяка една от тях. — Чудесен ден, нали?

Ако любопитните клюкарки се бяха надявали да се скрият зад прозореца, Мери Маргарет недвусмислено им бе показала, че опитът им да останат незабелязани, е претърпял пълен неуспех. Шимейн неволно се усмихна, развеселена както от изненадата и смущението, които се изписаха по лицата им, така и от свежото, дяволито чувство за хумор на възрастната вдовица.

Госпожа Макгий се усмихна на младата си спътница.

— Виж ги само как надничаха през това стъкло като дребни мишлета иззад някой ъгъл. Май се мислеха за невидими.

Сега вече Шимейн не можа да се въздържи и избухна в смях, защото достолепните дами, „скрити“ в аптеката бяха всичко друго, но не и дребни. В сините очи на Мери Маргарет трепкаха закачливи, весели искрици. Тази жена бе толкова симпатична и мила, че Шимейн неусетно се отпусна, забравила смущението и тревогите си.

Продължиха да вървят, но когато подминаха единствената странноприемница в градчето, госпожа Макгий се спря и посочи към една от крайните къщи, в която се помещаваха домът и работилницата на ковача.

— Роксана и баща й живеят ей там, но и двамата не се отнасят много любезно към непознатите… — Тънките й, извити вежди се сбърчиха за миг. — Пък и към съседите си, да ти кажа правичката. Хю Корбин си е все същият грубиян, какъвто беше още на времето, когато имаше млада и хубава жена. Преди години Леона заряза семейството си, за да избяга с един пътуващ търговец и остави Роксана да изпита на свой гръб какво е да отраснеш сама с един истински звяр вместо баща. Човек би си помислил, че от толкова тормоз момичето ще стане кротко като агънце, но ако питаш мене, Роксана е взела нрава на баща си. Ако един ден науча, че му е строшила кратуната при някоя свада, никак няма да се изненадам.

— Струва ми, се че тя заслужава съчувствие — тихо промълви Шимейн.

Мери Маргарет я погледна стреснато.

— Да не си посмяла да й кажеш подобно нещо в лицето, че ще ти избоде очите, ако разбере, че я съжаляваш! Без друго си мисли, че всички я окайват, задето от толкоз’ време не може да си намери мъж. — Тя погледна замислено червенокосата красавица до себе си и на устните й трепна тъжна усмивка. — Но ти имаш набито око и благородно и жалостиво сърце, Шимейн О’Хърн. Роксана наистина е едно нещастно създание, което се нуждае от състрадание. Не е справедливо да я съдим строго, като знаем, че през всичките тези години е трябвало да търпи грубостите на онова животно.

— Защо според вас господин Корбин се държи така? — попита Шимейн. В собственото й семейство царяха взаимна обич и уважение и тя бе признателна на баща си за вниманието, с което обграждаше своите близки. Защото спрямо останалите хора Шемъс О’Хърн далеч не винаги се държеше любезно и мило. Имаше избухлив нрав и ако някой случаен познат проявеше неблагоразумието да го предизвика, гневът му често изригваше като вулкан.

Мери Маргарет се засмя.

— О, скъпа, ако знаех отговора, щях да съм оракул. По моему Хю винаги е мечтал да има син и така и не можа да простина жена си, че загуби момченцето, дето им се роди скоро след сватбата. Леона износи бебето пълни девет месеца, но то се появило на бял свят мъртво, без да поеме и един дъх. Или поне така ни казаха. Хю се погрижи да потули цялата работа и даже не разреши на никого от съседите да припари до дома им, за да им помогне. Чак след четири години Леона най-сетне роди второ дете, но то беше момиче и Хю беше бесен. Друго бебе тъй и не се появи, а малко след петия рожден ден на малката плъзна слух, че някой видял Леона да си купува скъп гребен от някакъв пътуващ търговец. Онзи обесник Хю вдигнал олелия до бога, крещял, че никога не й бил давал и пени и че тя нямало как да има пари за такава покупка. Пък тя може и да е имала скътани нали изкарваше някой и друг грош като перачка. Все едно, на другия ден търговецът пак се появил, Леона се измъкнала от къщи и никога повече не я видяхме. Тя беше хубаво момиче и никой не можеше да я кори, че е постъпила тъй, като знаехме колко зле се отнася Хю с нея. Жалко, че Роксана не прилича на нея, а на баща си.

Внезапно спокойствието на малкото градче бе нарушено от пронизителен, уплашен писък. Двете жени рязко се обърнаха назад. Грозен, уродлив гърбушко се бе сгърчил на тротоара пред таверната в краката на един грамаден, рошав мъж, от чиято уста се сипеха яростни ругатни. Злочестата жертва пищеше и трепереше от ужас, докато негодникът го налагаше жестоко с тежката си тояга, риташе го в стомаха и го наричаше с всевъзможни обидни имена.

Тази огромна, тромава фигура се бе запечатала завинаги в съзнанието на Шимейн още преди месеци. Свирепият тормоз над невинното, злочесто създание я изпълни с гняв, но причината да изостави госпожа Макгий и да се втурне като стрела към таверната, бе не толкова гневът, колкото човекът, който нанасяше побоя и който бе не друг, а самият Джейкъб Потс.

— Шимейн! — извика тревожно Мери Маргарет. — Внимавай, дете!

Ударите продължаваха да се сипят върху тялото на безпомощния, треперещ гърбушко и това само разпали яростта на Шимейн още повече. Преди още да е достигнала до таверната, тя изкрещя колкото и глас държи:

— Долна, смрадлива свиня! Остави човека на мира!

Въпреки необичайно високите нотки в този женски писък, Джейкъб Потс мигновено разпозна в него гласа, който бе копнял да долови сред пъстрия жаргон на заселниците още от мига, в който слезе на брега. Най-после му се удаваше възможност да отмъсти на проклетата блатарка за всички унижения. Една ирландска кучка нямаше никакво право да бъде толкова самонадеяна и дръзка и да се държи с него като с презрян тъпак. Не му се щеше обаче да й прерязва гърлото — това бе идея на Мориса, а не негова. Собствената му жажда за мъст не можеше да бъде задоволена с един толкова бърз и сигурен метод за убийство. Шимейн О’Хърн трябваше да умре от бавна и мъчителна смърт.

Потс захвърли тоягата настрана, вдигна ръце на кръста си и се обърна. При вида на момичето на лицето му се изписа жестока усмивка, а в свинските му очички пламна злорадо задоволство.

— И ако това не е онази проклета ирландска кучка, дето все си пъха гагата в чуждите работи!

— Ти, жалко подобие на човек! — процеди през зъби Шимейн. — Не ти ли омръзна да тормозиш бедни, невинни същества?

Пред магазина бяха изложени за продан множество дълги дървени дръжки за брадви. Тя сграбчи една от тях, замахна с все сила и я стовари върху главата на Потс, като го уцели право в ухото. Грамадният моряк изръмжа от болка и притисна длан до окървавеното си ухо, но Шимейн не беше свършила. Тя стисна здраво дървото с две ръце и замахва още веднъж, този път улучвайки кокалчетата на ръката, прилепена до ухото му, и горната част на главата му. Ударът бе толкова силен, че ако беше нанесен с нож, със сигурност щеше да отнесе скалпа на мъжа. Това вече беше прекалено тежко оскърбление за честолюбието на Потс. Той изрева като разярен звяр, хвана дръжката на брадвата в месестата си длан, дръпна я рязко от ръцете на Шимейн и я запрати надалеч. В зениците му гореше свиреп огън. Грамадните му ръце сграбчиха Шимейн за гърлото и я вдигнаха високо нагоре — толкова високо, че пръстите й вече не докосваха земята, а въздухът, който тя отчаяно се мъчеше да си поеме, натежа от задушаващата воня на уиски, идваща от дъха му. Грубите му устни се сгърчиха в кръвожадна усмивка.

— Сега вече ще умреш, кучко! — изсъска той и огромните му, дебели пръсти бавно се стегнаха около тънката шия на Шимейн, която безпомощно висеше в ръцете му. — И този път можеш да си сигурна, че господин Харпър не е тук, за да те спаси!

Шимейн заби нокти в ръцете му в безуспешен опит да се откопчи от здравата му хватка. Вече не можеше и да си поеме дъх. Тя продължи отчаяно да се мята, но силите й постепенно започваха да се изпаряват и скоро грамадното лице на мъжа, слисаните лица на хората наоколо и дори слънцето горе в небето станаха мъгливи и неясни. Миг преди всичко да потъне в мрак й се стори, че някой, може би гърбушкото, си пробива път през тълпата зяпачи, но беше все още толкова далеч, че нямаше надежда да стигне до нея навреме, за да я спаси от смъртта. Ръцете й се отпуснаха безпомощно. Всичко щеше да свърши съвсем, съвсем скоро.

Шумотевицата, долитаща откъм улицата, бе принудила Гейдж да излезе от магазина и да се присъедини към скупчените на гъсто хора, за да провери какво става. Когато успя да надзърне през множеството глави и рамене и видя Шимейн да виси бездиханна в лапите на някакъв грамаден исполин, гневът му кипна. Той изруга грозно, сграбчи стоящия пред него човек за врата и го избута встрани, след което продължи да разблъсква грубо останалите зяпачи, за да си пробие път до центъра на тълпата, пътьом вземайки захвърлената от Потс дръжка на брадва. Щом достигна до целта си, Гейдж заби дървения прът в дебелия, мек корем на негодника с такава сила, че Потс изрева от болка, преви се надве и политна назад. Пръстите му се отпуснаха и освободиха Шимейн от желязната си хватка.

Гейдж се завъртя рязко и успя да хване прислужницата си миг преди тялото й да се свлече на земята. Той бързо я вдигна на ръце и се взря разтревожено в лицето й, но Шимейн не даваше никакви признаци на живот. Гейдж я разтърси, но главата й просто се отпусна безжизнено върху рамото му. Обезумял от ужас, той разбута с лакти тълпата и се втурна към магазина, на чийто праг бе застанал Андрю, разтреперан от уплаха.

Звукът на бързи, приближаващи се стъпки и предупредителният писък на госпожа Макгий накараха Гейдж да отскочи рязко встрани точно в мига, в който Потс се хвърли напред с намерение да го нападне в гръб. Толкова се беше засилил, че след като тялото му не срещна нищо по-твърдо от празното въздушно пространство, грамадният звяр полетя напред с размахани ръце. Гейдж помогна на полета му с мощен ритник по задника, който отхвърли моряка в крайпътната канавка, където Потс безпомощно се просна по лице насред една голяма кална локва, съвсем наскоро обогатена с пресни изпражнения от минаващите коне. Той яростно изплю помията от устата си и се помъчи да се изправи, но се подхлъзна на тинестото дъно и отново падна, този път поглъщайки още по-голямо количество от гнусната гадост. Вторият му опит претърпя същия провал, както, впрочем, и следващият. Отчаяните му усилия да се измъкне от калната дупка бяха посрещнати от тълпата със силен, весел кикот, а когато те най-после се увенчаха с успех, зяпачите вече се превиваха от смях. Под подигравателните им аплодисменти и присмехулните викове „Помияр!“ Потс бързо се отдалечи по улицата, окалян до уши и вонящ на тор.

— Шемей ланена, тате? — тревожно попита Андрю, който бе последвал баща си в магазина.

Гейдж положи внимателно Шимейн върху един кожен диван и коленичи до нея. Все още не бе дошла в съзнание, но вече дишаше и това го обнадежди. Той погледна сина си, чиито очи бяха плувнали в сълзи, и се помъчи да успокои страховете му.

— Шимейн ще се оправи, Анди. Не се бой.

Андрю подсмръкна и изтри с ръкав сълзите си. В този момент се появиха Мери Маргарет и собственикът на магазина, Адам Фостър, който носеше леген с вода. Той постави легена на една малка масичка до дивана и пристъпи до Гейдж, за да види как е Шимейн, скривайки я неволно от погледа на Андрю.

— Какъв ужас! — възкликна господин Фостър, целият разтреперан. Случилото се преди малко го бе поразило дотолкова, че едва намираше думи. — Да нападне една беззащитна жена по такъв начин! Заслужава да го разпнат между четири коня!

Мери Маргарет въздъхна печално.

— Жалко, наистина, че това наказание е забранено тук, в колониите.

Лишен от достъп до Шимейн и до баща си, Андрю заразглежда магазина и внезапно съзря някакво раздвижване до вратата. Той впери съсредоточено поглед в сенките зад бъчвата, край която бяха подредени множество мотики, гребла и лопати, но не видя нищо, затова се промъкна предпазливо към вратата, мислейки, че това може да е някое куче или котка. Скоро очите му привикнаха към мрака и се разшириха от ужас, когато зърнаха тъмната фигура, сгушена мълчаливо зад бъчвата. Беше някакво отблъскващо създание с къси крака, дълги ръце и рунтава жълтеникава коса, стърчаща над огромното му, изпъкнало чело. Гледката бе наистина чудовищна, особено заедно съвсем малко момче. Андрю нададе ужасен писък и се завтече презглава към баща си, като се вкопчи отчаяно в него.

Гейдж го вдигна на ръце и се огледа, за да види какво е уплашило толкова сина му. Не му отне много време да съзре уродливия гърбушко и да разбере причината за паниката на момчето.

— Какво има, Каин? — приветливо попита той, като се изправи на крака. — Какво искаш?

Беше изненадан от присъствието на гърбушкото в магазина, защото Каин обикновено странеше от хората, особено от непознати и идваше в града само за да направи някоя размяна с господин Фостър или за да подкове мулето си при Хю Корбин.

Колкото и да му бе трудно да се движи заради недъгавите си крайници, деформирани по рождение, Каин тръгна предпазливо напред, но се спря нерешително, когато Андрю подскочи и отново започна да пищи уплашено. Гейдж успокои сина си, свали го на земята и кимна на госпожа Макгий, която го улови за ръката и го поведе към задната част на магазина, за да му покаже една стъкленица, пълна с бонбони.

Каин наклони глава на една страна и впери поглед в снажния мъж, който се приближаваше към него. Гейдж не помнеше някога да се е озовавал толкова близо до гърбушкото, без той да побегне уплашено. Каин очевидно съзнаваше по-добре от всеки друг отблъскващата си грозота и предпочиташе да се крие от хорските погледи. Носът му бе огромен и крив, а очите му бяха разположени в нелеп ъгъл под гъстите, рунтави вежди. Имаше редки, изпочупени зъби, а езикът му висеше като чужд от зейналата като пещера грамадна уста. На лицето му имаше няколко кървящи рани и драскотини отскорошния побой.

— Искаш ли нещо, Каин? — попита отново Гейдж.

Гърбушкото посочи с голямата си, космата ръка към Шимейн, която още не бе дошла на себе си. Сетне вдигна глава към Гейдж и с мъка произнесе:

— М-мрял?

Гейдж смръщи чело, неспособен да разгадае неясната дума. Но след миг се досети.

— Не, не е умряла. Просто е припаднала. Скоро трябва да се свести.

Каин пъхна непохватно ръка в джоба на изтърканото си, парцаливо палто и измъкна оттам обувките, които се бяха изхлузили от краката на Шимейн, докато Потс се бе опитвал да я удуши.

— Нени бувки.

— Благодаря ти — каза Гейдж, като пое обувките. Беше напълно объркан. Наистина не се случваше често Каин да проявява загриженост за някого или да връща нечия загубена вещ, особено когато това означаваше да се покаже пред хората. — Ще кажа на Шимейн, че ти си й ги върнал. Тя ще ти бъде много признателна.

— Шамен?

— Шимейн О’Хърн — отчетливо произнесе Гейдж. Не преставаше да се чуди какво е предизвикало интереса на Каин към момичето. През всичките девет години, прекарани тук, Гейдж никога не бе чувал гърбушкото да казва толкова много думи, колкото беше успял да изговори днес. Някой от жителите на градчето дори се съмняваха, че Каин въобще може да говори, но това бе мнение предимно на онези, които се държаха на разстояние от него и го смятаха за малоумен.

Знаеше се, че като малък Каин е бил подхвърлен на прага на една схлупена къщурка насред гората, обитавана от самотна полулуда старица. Тя го нарекла Каин заради уродливостта му — вярвала, че горкото момченце е било белязано от ръката на бог. С времето силите на старицата постепенно се стопили и накрая тя се поминала още преди Каин да навърши девет години. Оттогава насетне за детето настанали тежки времена, но старата жена го била научила още от малък да залага капани, да изравя корени и да събира горски плодове, за да се изхранва. Каин продължаваше да живее в къщурката на старицата като отшелник, но когато имаше нужда от нещо, което няма как да бъде набавено от гората, носеше еленови, заешки и други кожи и ги продаваше на господин Фостър. Но дори когато идваше в магазина, той предпочиташе да се крие по тъмните и закътани ъгли, където изчакваше магазинерът да донесе от склада необходимите му продукти и вещи.

От време на време, и то след упорито настояване от страна на господин Фостър, гърбушкото оставяше за продан в магазина малки дървени птички, издялани от него. Имаше истинска дарба на резбар, но според Фостър не обичал да се разделя с дървените скулптури, защото ги смятал за свои приятели, и въпреки че собственикът на магазина му обещаваше щедро възнаграждение, не беше носил птички вече от няколко години.

Повечето жители на града, освен може би господин Фостър, Мери Маргарет и Хю и Роксана Корбин, се бояха от Каин и ако се случеше наблизо, гледаха да го прогонят с метли, тояги, камъни или с каквото друго имаха под ръка, въпреки че, доколкото знаеше Гейдж, гърбушкото не бе сторил никому нищо лошо. Тъкмо обратното, от всичко, което бе чувал и виждал, Гейдж беше стигнал до убеждението, че Каин има много по-голямо основание да се бои от заселниците, защото доста от младите гамени имаха навика да го използват като мишена, върху която да доказват своето мъжество, или по-скоро липсата на такова.

На входната врата се появи нечия сянка и Гейдж вдигна поглед, за да види Роксана, застанала нерешително на прага. Макар че все още й беше ядосан заради заплахите, той й кимна отсечено за поздрав, преценявайки, че е по-добре да не влиза в нов конфликт с нея. Гърбушкото видя движението му и се завъртя тромаво към вратата.

— Каин не й е сторил нищо лошо, нали? — попита Роксана, като погледна плахо към безжизненото тяло на Шимейн.

— Доколкото ми е известно, Каин няма нищо общо с инцидента — сдържано отвърна Гейдж. — Мъжът, който я е нападнал, е моряк от „Гордостта на Лондон“. Не съм съвсем наясно как е започнало всичко, но той изглеждаше твърдо решен да я убие.

В този момент се появи Мери Маргарет, следвана по петите от Андрю.

— Аз мога да ви разкажа какво се случи — обади се тя. — Видях всичко със собствените си очи.

Сега Андрю беше застанал съвсем близо до Каин, но почти не го забелязваше, защото се любуваше на вкусната близалка, която държеше в ръка в очакване баща му да му позволи да я изяде.

Гейдж обаче нямаше търпение да узнае подробностите около нападението над Шимейн, затова насочи цялото си внимание към госпожа Макгий.

— Какво си видяла, Мери Маргарет?

Вдовицата посочи към Шимейн.

— Това мило, храбро девойче цапардоса оная гнусна отрепка с една сопа, щом го видя, че бие Каин, и за малко не плати с живота си за това, нищо че наоколо имаше сума пияници, дето само стояха и зяпаха. Да бях мъж, щях да ги халосам веднъж-дваж, та дано се съвземат от пиянския унес! Казвам ви, бяха съвсем отнесени, като ладии в бурно море. Мъчно ми е, че ирландците си падат толкоз’ много по приказките и по чашката. Колкото повече се наливат, толкова по-бъбриви стават.

— Шимейн ще се оправи, нали? — попита разтревожено Роксана.

Мери Маргарет беше изумена от загрижеността й.

— Да, всичко ще бъде наред, трябват й само малко почивка и грижи.

Роксана се усмихна леко и вдигна поглед към Гейдж.

— Обади ми се, ако има нещо, с което мога да помогна.

И през ум не му минаваше, че би могъл да извърши подобна глупост. Но за пореден път бе смаян от промяната в поведението на Роксана. Малко беше да се каже, че е непостоянна в настроенията си.

— Няма нужда да се безпокоиш, Роксана.

Роксана кимна мълчаливо, за да се сбогува с него и с госпожа Макгий, и се отправи към вратата. На прага тя се спря и повика с ръка Каин.

— Идвай, преди да си се забъркал в нови неприятности.

Гърбушкото хвърли последен поглед към Шимейн, след което покорно излезе от магазина и се затътри със смешната си походка към дома на ковача.

— Бедното създание — въздъхна Мери Маргарет, като пристъпи на прага, за да го проследи с поглед. — Сякаш е загубено, заблудено агне, дето си търси пастир да го води. Мисля, че би бил предан на всекиго, който се сприятели с него.

— Не смяташ ли, че Роксана проявява доста необичайна привързаност към него? — попита Гейдж, като приседна на дивана до Шимейн. Докато чакаше отговора на Мери Маргарет, той потопи една кърпа в легена с хладка вода и навлажни лицето на момичето.

Вдовицата въздъхна и поклати глава.

— И тя като него е загубено агне, във война с целия град, пък и, мисля, с целия свят.

Странната мъгла, обгърнала Шимейн, бавно започна да се разкъсва и тя усети силно напрежение в гърлото, сякаш дълбоко в него бе заседнала огромна буца. Шимейн преглътна мъчително и едва не извика от болка. Сетне завъртя бавно глава, отвори едва-едва очи и се опита да съсредоточи погледа си върху ангелското личице, подпряно на две малки юмручета съвсем близо до нейното. Но клепачите дращеха по нежните й очни ябълки като шкурка и от очите й потекоха сълзи.

— Андрю? — прошепна прегракнало тя. — Можеш ли да помолиш някого за чаша вода?

— Тате? — вдигна поглед момчето, но баща му вече се беше привел над дивана с чаша вода в ръка.

— Ето ти малко вода, Шимейн — каза Гейдж и подпъхна ръка под раменете й, за да й помогне да се надигне, за кой ли път изумен от лекотата и деликатността на крехкото й тяло, което болезнено му припомняше колко отдавна не е държал жена в прегръдките си. Той поднесе чашата до устните на Шимейн и й помогна да отпие със същата загриженост и нежност, с която бе дал мляко на сина си сутринта.

Мери Маргарет се приближи и се подпря на бастуна си, вперила съсредоточено поглед в Шимейн. С облекчение забеляза, че цветът постепенно се връща на лицето на момичето и въздъхна доволно, защото вече беше започнала да се тревожи да не би с Шимейн да се е случило нещо непоправимо.

— Постъпи много храбро, като се застъпи за Каин, момичето ми, но и доста глупаво, като се имат предвид размерите на онова чудовище, дето му се нахвърли.

— Каин ли? — промълви Шимейн и се намръщи. Не помнеше да познава някого с такова име. — Кой…?

— Гърбушкото, скъпа. — Вдовицата се усмихна тъжно. — Жената, която го осинови, реши, че това име много му приляга.

Гейдж остави чашата настрана и помогна на Шимейн да легне отново на възглавницата. Сега, когато вече беше сигурен, че с прислужницата му не се е случило нищо страшно, не можеше повече да сдържа любопитството си.

— Защо не ме повика и не ме остави аз да се оправям с него, Шимейн? Бях съвсем наблизо и със сигурност щях да те чуя. — Той се наведе над нея, смръщил строго вежди. — Занапред ти забранявам да рискуваш живота си по този начин, чуваш ли?

Шимейн се почувства като дете, сгълчано от баща си. Знаеше, че господарят й е прав. Беше постъпила изключително глупаво, без да помисли на каква опасност се излага. Потс можеше да я убие. А най-лошото бе, че не си беше дала сметка за проблемите, които това би причинило на Гейдж. Със сигурност нямаше да му стигнат парите, за да си купи нова прислужница. И Андрю щеше да остане без бавачка.

— Съжалявам, господин Торнтън. Боя се, че си загубих ума, когато видях Потс да бие онзи нещастен човек — разкаяно прошепна тя. — Трябваше да помисля малко повече затова каква голяма сума вложихте в мен. Ще се постарая за в бъдеще да бъда по-внимателна.

Гейдж остана слисан от погрешното заключение, което си бе направила.

— Наистина ли смяташ, че някакви си четиридесет лири означават за мен повече от живота ти? — ядосано възкликна той. — Имах предвид теб самата, не себе си. Все едно, кой беше този мъж? Не ми казвай, че е морякът, за когото ме предупреди.

— Да, беше Джейкъб Потс, морякът от „Гордостта на Лондон“ — отговори Шимейн с пресипнал глас. — Преди да напусна кораба, той се закле, че ще ме убие.

— И почти успя! — извика сърдито Гейдж. Как бе могла да пренебрегне заплахите на Потс и да се нахвърли върху него, та да провокира омразата му?! Господи, за нейно добро се надяваше този негодник да отплава колкото може по-скоро.

Шимейн не си спомняше нищо от момента, в който я бе погълнала онази тъмна мъгла, и нямаше представа как се е отървала здрава и читава от лапите на Потс.

— Какво го накара да спре?

— Господин Торнтън те спаси, скъпа — отговори вместо Гейдж Мери Маргарет. Беше проследила внимателно разговора му с Шимейн и със задоволство забеляза, че той наистина е загрижен за момичето, а не за кесията си. Вдовицата живееше съвсем близо до градчето и, естествено, бе чувала всички грозни слухове, които изкарваха Гейдж Торнтън студен и безчувствен човек. Самата тя обаче не споделяше това мнение, защото предпочиташе да се основава на неоспорими доказателства, вместо прибързано да осъжда хората, както правеха мнозина в градчето. Въпреки слуховете, Мери Маргарет постепенно се бе привързала към майстора на мебели и му бе отредила в сърцето си мястото на сина, с който бог така и не я беше благословил. Трудно й бе да си представи, че може да е толкова лоша познавачка на човешките характери, та да се възхищава на един убиец. — Струваше си да се види как негова прекрасна светлост си пробива път през всичките зяпачи, за да ти се притече на помощ.

Гейдж стрелна възрастната жена със смръщен поглед. Беше убеден, че тя вижда брачни перспективи пред всяка изпречила се на пътя й двойка, и прекрасно съзнаваше колко опасно би било, ако вдовицата започне да разпространява из града подобни идеи за него и Шимейн. Роксана заплашваше да го набеди в убийство, а един такъв слух щеше да се приеме като доказателство за обвиненията й.

— Не си въобразявай бог знае какво, Мери Маргарет.

Възрастната ирландка се усмихна невинно, без да взема присърце укорителните му думи. Познаваше добре скромността на Гейдж Торнтън и знаеше, че бяга от хвалбите като от чума. Веднъж беше спасил от удавяне едно четиригодишно момиченце, но когато родителите на детето и останалите хора от града, които бяха станали свидетели на смелия му подвиг, го засипаха с благодарности и възхитени потупвания по рамото, той само подаде момиченцето на майка му и строго я посъветва за в бъдеще да държи детето под око, след което се отдалечи бързо, спирайки се само за да вдигне пушката и торбата си, които бе захвърлил, преди да скочи във водата. Сетне плъзна лодката си в реката и загреба към дома си. Всички бяха свикнали да го виждат именно такъв — сдържан, горд и мълчалив.

Защо Гейдж не желае Шимейн да разбере как едва не повали на земята повече от дузина мъже, за да се добере до нея, питаше се сега Мери Маргарет. Дали е смутен от рицарската си проява? Или просто не му се ще някой да заподозре, че подобно на всички мъже, привлечени от хубостта на момичето, той също е безнадеждно хлътнал по нея?

Мисълта, че този силен, суров мъж би могъл да бъде толкова уязвим, я накара да се усмихне. Това само доказваше, че и той е човек като другите — нещо, в което много от жителите на градчето, се съмняваха. Но това бяха онези, които слухтяха и надничаха скришом иззад врати и прозорци — като надутите кокошки днес в аптеката, — защото нито един от хората, които наистина познаваха Гейдж, не бяха казвали и една лоша дума за него.

Ето че сега Гейдж Торнтън си има нов враг, помисли си Мери Маргарет, като се сети за негодника, когото бе оставила да се въргаля в калта. Добре поне, че този щеше да си замине след някоя и друга седмица.

— Няма съмнение, че господин Потс ще жадува за мъст, след като го направи за посмешище пред целия град. Сигурно ако някой дръзне да му каже още веднъж „помияр“ в лицето, ще му откъсне главата.

Изражението на Гейдж се посмекчи и на устните му трепна лека усмивка.

— След онова, което се случи, Джейкъб Потс едва ли ще си покаже повече носа в Нюпорт Нюз.

Шимейн изсумтя.

— От личен опит знам, че господин Потс си връща с лихвите за всяка обида. Няма да миряса, докато не бъде отмъстен.

— Значи вие двамата скоро пак ще чуете за него — мрачно предрече Мери Маргарет, — защото го направихте за резил. Представяте ли си?! Едно миниатюрно девойче да хвърли такъв здрав пердах на толкова грамадно страшилище! И сякаш това не му стигаше, ами пристига и господарят й и го изритва в калта. Гордостта на Потс трябва доста да е пострадала. Не виждам как ще го преживее в близките няколко години.

Гейдж се изправи и се обърна към вдовицата.

— Имам работа за вършене тук, в града — каза той, за да смени темата. — Ако това няма да те затрудни прекалено много, Мери Маргарет, бих искал да оставя Шимейн при теб, за да може да си почине.

— С радост ще я приема да погостува у дома — отвърна Мери Маргарет. — За мен би било чест, ако позволиш и на Андрю да дойде у нас. Той е толкова добро момче. Дори ще сготвя нещичко за обяд, та да не се притесняваш, че може да огладнеят, докато си свършиш работата.

— Много сте любезна, мадам. — Гейдж се огледа, но магазинерът не се виждаше никъде. — Извинете ме за момент. Преди да си тръгнем, трябва да потърся господин Фостър, за да му благодаря.

Госпожа Макгий махна с ръка към задната част на магазина.

— Стори ми се, че видях Адам да отива нейде нататък.

Гейдж намери магазинера и след малко се върна при жените, за да ги придружи навън. Щом се качи в каруцата, Шимейн взе Андрю в скута си, за да освободи мястото до себе си за Мери Маргарет. Гейдж седна на капрата, дръпна рязко поводите и кобилата потегли напред. Преминаха бързо през града и не след дълго спряха пред една малка, кокетна къщичка, разположена в неговите околности. С Андрю на ръце, Гейдж последва двете жени към входната врата. Шимейн вървеше предпазливо, но отклони предложението му да й помогне. Щом се увери, че тя и синът му са се настанили добре в дома на госпожа Макгий, той се качи обратно в каруцата и потегли с обещанието да се върне колкото може по-бързо.

Три часа по-късно Гейдж вече беше натоварил каруцата си с покупки и бе приел поръчката на една богата дама от Ричмънд за кухненска маса и столове. Получената от нея предплата покриваше почти половината от сумата, която бе похарчил за правото да притежава Шимейн. Това значително облекчаваше ограничения му бюджет и му вдъхваше увереност, че съвсем скоро ще може отново да се захване със своя кораб.

Той се върна в дома на вдовицата Макгий. Възрастната жена му кимна мълчаливо да влезе, постави пръст пред устните си и посочи съм една затворена врата в дъното на салона.

— Шимейн легна при Андрю, за да го приспи, преди близо час — прошепна тя. — Оттогава и двамата не са издали и звук.

Гейдж отиде тихичко до прага на стаята и след едно леко почукване, което остана без отговор, натисна бравата и бавно открехна вратата. Гледката, която се разкри пред очите му, изпълни сърцето му с топлина, каквато не бе изпитвал от много месеци, и той пристъпи внимателно вътре, за да се полюбува на прекрасната сцена. И Андрю, и Шимейн спяха дълбоко в средата на голямото легло, положили глави върху една и съща възглавница. Момчето се бе сгушило доверчиво до гърдите на бавачката си, а тя, от своя страна, беше притиснала буза до къдриците му и бе преметнала грижовно ръка през малкото му телце като истинска майка.

— Дали не би искал чаша чай, господин Торнтън? — тихичко попита Мери Маргарет.

Гейдж се озърна и с изненада откри, че вдовицата е застанала на прага и го наблюдава усмихнато. Той наведе леко глава встрани. Не бе съвсем сигурен дали може да приеме поканата й. Скоро трябваше да се приберат у дома, а още не беше завел Шимейн до обущаря, за да й поръча обувки.

— Би било голям грях да нарушим покоя им, не мислиш ли? — продължи вдовицата, без да сваля очи от него.

Погледът на Гейдж обаче отново бе прикован от спящата Шимейн. Изглеждаше невероятно изящна и красива — като мъничко, ярко цвете, поникнало сред тучна зеленина. Меките й розови устни бяха леко разтворени, сякаш очакваха целувката на незнаен любим. Нежните като коприна тъмнокафяви ресници падаха върху бузите й, по аленели от съня. Дишаше спокойно и равномерно и заоблената й гръд докосваше гърба на момчето. В този момент Гейдж почти завиждаше на сина си.

— Трябва да е много изтощена, за да спи толкова дълбоко — промълви тихо той. — Не вярвам да е имала възможност да си почива добре по време на пътуването до тук.

Госпожа Макгий проследи посоката на погледа му и замислено поклати глава.

— Рядко се среща такава хубост, нали?

Гейдж я изгледа с вдигнати вежди. Беше очевидно накъде бие, но той не се поддаде на изкушението да я разпита по-подробно за сватовническите й намерения.

— Сварила ли си вече чая, или да събуждам Шимейн и Андрю и да потегляме?

— Недей да се ежиш, мой пъстропер пауне — скастри го нежно Мери Маргарет, като му кимна да я последва и се отправи обратно към огнището във всекидневната. Сетне свали чайника от огъня и бавно му наля пълна чаша чай. — Ако ми се иска да се вземете с това момиче, то е защото си мечтая ти и синчето ти да имате една добра жена в къщата си.

— Как можеш да твърдиш, че Шимейн е добра, след като не знаеш нищо за нея?

Госпожа Макгий се усмихна и почука с показалец по слепоочието си.

— Все ми е останал малко мозък в тая дърта кратуна, та мога да видя онова, което е пред очите ми.

— И какво е то, дърта жено? — попита Гейдж, като пое чашата от ръцете й.

— Шимейн е истинска дама, която не пада по-долу от която и да е жена в това градче. Вижда се по начина, по който се движи и се държи. Тя притежава уверената, изискана елегантност на жена, която е била гледана добре и възпитана на добри обноски. Това се разбира и по говора й, въпреки този лек ирландски акцент, който се долавя от време на време. Ако още не си го проумял, девойчето напълно си струва цената, която си платил за него, господин Торнтън.

— Всичко, което каза, е самата истина — призна Гейдж. — Но има и още. Шимейн притежава неизброими дарби. Андрю вече започна да се привързва към нея. Може би си забелязала колко беше загрижен, когато си мислеше, че е наранена. Тя е страшно мила с него, много по-мила от… — Той внезапно млъкна, осъзнал, че се увлича в хвалбите си.

— Роксана? — подхвърли Мери Маргарет с мек, въпросителен тон. Не желаеше да предизвиква гнева му.

Гейдж предпочете да не отговори на въпроса й.

— Шимейн притежава особено излъчване — каза той. — И е много талантлива.

— О, несъмнено. Несъмнено. — Вдовицата замълча, за да отпие глътка чай, после седна в един люлеещ се стол до огнището и се взря в трепкащите пламъци. Измина почти минута, преди да погледне отново високия млад мъж до себе си. — Но трябва да те предупредя за слуховете, които вече се носят из града. Повечето, естествено, са плод на въображението на госпожа Петикоум. Ако тая жена гледаше собствената си работа толкова съвестно, колкото гледа работите на другите, би била същинска светица.

— Мога да се досетя, че слуховете не са много приятни — измърмори Гейдж. — Никога не са били.

— Щом човек е такъв хубавец като теб, сър, трябва да очаква, че хората ще говорят за него, а пък ако на всичко отгоре живее под един покрив с едно тъй чудно красиво девойче като Шимейн О’Хърн… хм, няма как да не плъзнат какви ли не приказки. Някои вече я наричат с всякакви обидни имена и разправят, че си я купил за играчка в леглото си. Бъди сигурен, че всички дебнат да видят кога коремът й ще почне да се надува.

Гейдж стисна челюст и заяви рязко:

— Купих Шимейн, защото от нея Андрю може да се научи да чете и да пише, когато порасне малко.

— Това ли е единствената причина? — тихо попита Мери Маргарет.

Гейдж я погледна изненадано, но за нищо на света не можеше да отхвърли мълчаливия намек, скрит в думите й, защото това би означавало да изрече явна лъжа.

— Ако аз бях привлекателен млад мъж като тебе и имах хубава слугиня като Шимейн — позволи си да продължи Мери Маргарет, — нямаше да се оставя да клюкарстват зад гърба ми. Щях да се оженя за момичето и да се усмихвам гордо, когато хората сочат корема й с пръст.

Веждите на гостенина й се извиха смаяно.

— Никога не се отказваш, нали, Мери Маргарет?

— Какво, за бога имаш предвид? — попита тя с престорено невинна усмивка.

— Много добре знаеш какво имам предвид — отвърна Гейдж. — Огньовете на ада сигурно биха се сковали в лед, ако някой ден вземеш, че престанеш да сватосваш неженените люде. Вие сте дяволски упорита жена, мадам.

Мери Маргарет се ухили и сви слабите си рамене.

— Нима си очаквал нещо друго? Та аз съм ирландка!

Той умолително вдигна очи към небето.

— Боже, пази този беден англичанин от всички ирландски жени на света!

ГЛАВА СЕДМА

Работилницата на обущаря се намираше в центъра на Нюпорт Нюз и въпреки че денят бързо се изнизваше, Гейдж не искаше да си тръгне от градчето, преди да е изпълнил всички задачи, заради които бе дошъл. Последната от тях беше да поръча обувки за своята прислужница. Той спря каруцата си пред дюкяна на обущаря и свали първо сина си, а после и Шимейн долу на пътя. Докато го правеше, забеляза, че доста хора са се спрели на улицата и ги гледат с безсрамно любопитство. Изглежда интересът им беше съсредоточен преди всичко върху момичето. Не му беше трудно да се досети какво си мислят повечето от тях, особено като имаше предвид скорошния си разговор с госпожа Макгий. Освен това новината за свадата между Шимейн и Потс сигурно вече се беше разпространила из цялото градче и някои хора несъмнено искаха да видят какво е станало с момичето.

Сред зяпачите, които се промъкнаха най-наблизо, имаше и неколцина млади ергени. Гейдж не допускаше, че мършавата госпожа Петикоум е била способна да похвали красотата на една затворничка, но други от местните хора, станали свидетели на закупуването на Шимейн, сигурно вече бяха успели да опишат правдиво новата му прислужница. Вероятно тъкмо техните разкази бяха разпалили любопитството на младежите. От друга страна, каза си той, всяка по-хубавка девойка би могла лесно да събуди интереса им, като се има предвид недостига на свободни жени в околността.

Гейдж познаваше повечето от тях добре, а някои — съвсем отблизо. Двама от по-младите бяха работили известно време при него като чираци, но в крайна сметка ги бе освободил, защото не бяха оправдали очакванията му. Познаваше добре и трудностите, с които се сблъскваха ергените, решени да си намерят съпруги. Самият той беше преживял същото чувство на безнадеждност, преди да се ожени за Виктория, и още веднъж — през последните месеци. Но проблемите на тези младежи не го вълнуваха. Ако наистина искаха, можеха да се противопоставят на тесногръдите възгледи на жените от града и да отидат на „Гордостта на Лондон“, както бе сторил той. Но те не се бяха осмелили и Гейдж за нищо на света нямаше да ги остави да му отнемат Шимейн. Тя беше негова собственост и освен ако не пристигнеха родителите й, за да откупят нейната свобода, той нямаше намерение да я продава, дори срещу огромна печалба. Шимейн бе тъкмо прислужницата, която беше мечтал да открие, всъщност дори много по-добра и по-красива, отколкото бе дръзвал да си представи, а това беше достатъчна причина да я брани от всякакви нахални младежи.

— И това ако не са Гейдж Торнтън и Шимейн О’Хърн! — извика присмехулно някаква жена зад гърба им.

Грубият женски глас беше само смътно познат на Гейдж, но Шимейн го различи безпогрешно. Язвителният тон разбуди у нея спомените за дългите часове, прекарани под ключ в карцера. Отново оживяха мрачните сцени на изхвърляне на безжизнени тела в морето. Гейдж се извъртя към жената, а Шимейн пое дълбоко дъх, за да се овладее и неохотно се обърна към нея с ироничното име, с което я наричаха осъдените:

— Госпожа капитан Фич.

— Мадам. — Гейдж леко докосна шапката си, разпознавайки Гъртруд Фич. После също толкова лаконично поздрави и намръщения й съпруг: — Капитан Фич.

Гъртруд хвърли унищожителен поглед към обекта на своята омраза, но за горчиво нейно разочарование забеляза, че видът на момичето е значително подобрен.

— Животът на прислужница със сигурност ти се отразява добре, Шимейн — отбеляза тя с подигравателно изкривени устни.

Водена от злобата си, Гъртруд Фич копнееше да разбере как се справя проклетата ирландка като робиня. Именно затова бе накарала съпруга си да я придружи до градчето, с надеждата, че от приказките на хората ще узнае ужасяващи новини за положението на Шимейн. Но когато видя нежността, с която заселникът протегна ръка и улови фините пръсти на момичето, Гъртруд за малко не се задави от жлъч и ненавист. Независимо дали този жест беше успокоителен, дали изразяваше състрадание или (още по-лошо) — нежна привързаност, той говореше за отношение, което изпълни сърцето й с още по-силна омраза. Щом мъжът така явно демонстрираше, че Шимейн е под негова закрила, едва ли можеше да се очаква в близко бъдеще с нея да се случи нещо достатъчно лошо.

Докато Гъртруд съзерцаваше Шимейн, настъпи неловко мълчание, но капитан Фич не споделяше враждебността на жена си към момичето, затова извини нетактичната й необщителност с мазна, снизходителна усмивка:

— Това е първото слизане на жена ми на брега, откакто сме напуснали Англия. Любопитството й към тази проклета колония беше толкова силно, че беше готова едва ли не да ме набие, ако не я разведа наоколо. — Той замаскира негодуванието си с неприятен, фалшив смях, залюля се назад на пети и хвърли пълен с досада поглед към улицата. Тъй като много добре знаеше, че Гъртруд се бе надявала да чуе разкази за злополучието на Шимейн, Еверет продължи натъртено: — Аз я уверих, че по всяка вероятност няма нещо, което да си заслужава да се види, но предполагам, че тя копнееше да открие каквато и да било дреболия или новина, която да я направи щастлива.

Той погледна крадешком към Шимейн. Със сресана и прибрана в стегнат кок на тила коса момичето изглеждаше толкова спретнато и хубаво — точно както си я бе представял в похотливите си фантазии. Сигурно съпругата му вече изгаряше от разочарование и яд.

Гейдж долови болезнения копнеж в погледа на капитан Фич, отправен към прислужницата му. Беше схванал и смисъла на думите му, затова отговори напълно сериозно:

— Да, има съкровища, които могат да бъдат открити… но в истинския си вид те не винаги се нравят на онзи, който ги търси усърдно. За другиго обаче могат да се окажат безценни. Всъщност има хора, които биха дали всичко, за да ги притежават.

Коварният намек така силно размъти мозъка на Еверет, че той се почувства неспособен не само да срещне напръсканите с кехлибар очи, но и да проговори. Още се ядосваше за загубата на Шимейн, но беше още по-засегнат от факта, че този безочлив натрапник бе поставил под съмнение авторитета му на капитан, отправяйки предложението си да купи момичето към Гъртруд, сякаш беше усетил, че решаващата дума принадлежи на жена му. Това, че нахалникът бе успял да изтръгне Шимейн от властта му, би било сериозен удар по гордостта на всеки мъж. За Еверет Фич обаче нещата ставаха още по-неприятни заради подозрението, че Дж. Хорас Търнбул преднамерено е уредил всичко така, че Гъртруд да бъде контролиращата сила във всяка ситуация, и то може би не за друго, а само за да види зет си напълно унизен.

Гъртруд изобщо не схвана за какво си говореха двамата мъже. Беше заета да разглежда калната улица и дървените сгради, наредени от двете й страни и да си прави собствени изводи за мястото, в което бе попаднала.

— Не виждам нищо наоколо, което би ме накарало някога да се върна отново тук — изрази презрително неодобрението си тя.

Гейдж се усмихна разбиращо.

— В сравнение с Лондон Нюпорт Нюз е дете, мадам. И все пак в тази земя има градове, които са доста впечатляващи, независимо от младостта си. Вземете Уилямсбърг. Дворецът на губернатора, например, е много по-изискан от всичко, което можете да видите в това пристанище. На мен обаче ми харесва да живея край реката, ценя простора и свободата на това място. В тази земя витае приключенски дух, а той ме привлича.

Не беше в стила на Гъртруд да проявява разбиране към предпочитанията на човек от една изостанала колония, особено на такъв, който очевидно не бе от знатен произход.

— Уверена съм, че тази дива пустош може да предизвика вълнение у вас, сър, но аз предпочитам цивилизованата изисканост на Англия пред това малко, мръсно градче. Естествено, само образованите англичани почитат културното си наследство.

Злъчният й тон стресна Андрю. Беше слушал от приятеля си Малкълм Фийлдс страховити истории за вещици и се боеше, че точно сега вижда една от тях. Уплашено, момчето се притисна към крака на баща си. Молеше се тази грозна жена с ръмжащ глас да си отиде колкото може по-скоро.

Гейдж лениво прокара пръсти през косата на сина си и отговори:

— Познавам много добре Лондон, мадам. Израснах там. Там е и корабостроителницата на баща ми, в която работих. Срещал съм аристократи, които се мислеха за по-образовани от обикновените хора и някои от тях наистина бяха, но повечето — не. Възгледите, които изразяваха, произтичаха изцяло от тесногръдите им предразсъдъци.

Гъртруд изсумтя надменно. Този дръвник трябваше да бъде поставен на място, а едва ли имаше по-подходящ начин да го стори от това да се надсмее над жалкия му произход.

— Казвате, че баща ви е корабостроител, сър, но се чудя дали някой в Англия изобщо е чувал за него. Ако той беше толкова преуспял, вие нямаше да живеете в това затънтено място. Кой ли ще е този човек?

— Уилям Медфорд Торнтън — отговори Гейдж, като предпочете да не споменава титлата лорд.

Гъртруд поклати глава. Не се сещаше за никого с такова име. Но не се сещаше и за това, че собственият й свят е прекалено тесен, а кръгът й от приятели — още повече. Вирнала презрително глава, тя продължи високомерно:

— Сигурна съм, че вие сте чувал за моя баща. Той е добре известен в най-висшите кръгове. Почти всички морски търговци познават Дж. Хорас Търнбул.

Гейдж повдигна вежди с учудено развеселено изражение.

— Дж. Хорас Търнбул, казвате?

— Значи сте чувал за него?

— О, да! — отвърна той. В тона му се прокрадна загадъчна нотка.

Гъртруд се усмихна самодоволно, щастлива, че е доказала твърдението си.

— Значи славата му се носи дори и тук. Но, кажете ми, господин Торнтън, по какъв повод сте чувал за баща ми?

Гейдж срещна погледа й и тъмните му вежди се извиха колебливо нагоре.

— Не съм сигурен дали трябва да ви отговарям, мадам.

— О, трябва! — настоя тя. — Не ви позволявам да си мълчите!

Гейдж сведе очи към прислужницата си, която се беше примъкнала по-близо до него, сякаш несъзнателно, търсеше закрила, също като Андрю. Така или иначе Шимейн едва ли щеше някога да си върне на тази жена за всички злини, сторени й от нея. Защо да не й позволи да се наслади поне на някакво частично отмъщение? Той стисна успокоително изящните й пръсти.

— Преди около десет години баща ми ме натовари със задачата да издиря вашия баща, мадам — каза Гейдж, като отново вдигна поглед към Гъртруд. — Преди да се случи това, Дж. Хорас Търнбул беше купил кораб от баща ми и го беше заплатил изцяло със сандъче, пълно със златни монети. Те бяха внимателно преброени преди сключването на договора, но след като баща ви отплава с кораба, сандъчето бе отнесено за съхранение в една лондонска банка. Когато го отворили, се оказало, че е пълно с оловни куршуми. По някое време баща ви беше успял да размени двете сандъчета — абсолютно еднакви по външен вид, но не и по съдържание. Както узнахме по-късно, действал е в съучастие с Лендън Крокет, който някога беше сред най-доверените ни хора.

Той млъкна за миг, прекъснат от възмутеното възклицание на Гъртруд. Забеляза обаче, че капитан Фич изглежда особено въодушевен от разказа му. Пелтечейки, съпругата му се опита да защити почтеността на баща си, но сега бе редна Гейдж да я прекъсне, за да продължи:

— Търнбул беше уверил Лендън Крокет, че никой няма да научи за тлъстия подкуп, който е получил, и че цялата отговорност ще легне върху банкерите, но изглежда истинската му цел е била да остави нашия човек да понесе вината. Господин Крокет беше достатъчно умен, за да разбере, че са го измамили и призна всичко, благодарение на което му дадоха и по-малка присъда. Въпреки че по онова време едва бях навършил пълнолетие, баща ми ми даде кораб, снабден с отличен екипаж и ме изпрати да преследвам Търнбул, дори ако се наложи да стигна до края на света. Открихме кораба в Портсмут, където го товареха със стока и изчакахме да дойде вечерта, в която бе предвидено да отплава. Повечето от моряците бяха отишли да направят една последна обиколка из кръчмите. През това време ние се качихме на борда, изхвърлихме останалите от екипажа на брега и върнахме кораба отново в Темза. Баща ми продаде товара и задържа печалбата като обезщетение за онова, което вашият баща се беше опитал да му открадне. Търнбул побесня и се помъчи да ни обвини в кражба, но беше забравил за нашия човек в Нюгейт, който с радост се съгласи да свидетелства в наша полза. Търнбул разполагаше с достатъчно богатство, за да си купи свободата и да продължи морската си търговия. Излишно е да казвам, че тогава за последен път строихме кораб за баща ви.

— Никога не съм чувала нещо толкова нелепо — изкряска възмутено Гъртруд. — Не разбирам какво целите, господин Торнтън, но знам, че разказът ви е една ужасна, злостна клевета!

Очите й, пламнали от извънмерна ярост, се спряха на Шимейн.

— Ти, малка повлекано! Успяла си да убедиш господаря си да наговори всичките тези лъжи за баща ми. — Момичето рязко поклати огненокосата си глава, но Гъртруд изръмжа презрително, без да й обръща внимание: — Какво ти поиска господин Торнтън в замяна, а? Една нощ в леглото?

— Достатъчно! — прекъсна я рязко Гейдж. — Шимейн няма нищо общо с това! Вие настоявахте да ви кажа и аз ви се подчиних, мадам! Ако толкова ви се ще да обвините някого, тогава питайте баща си следващия път, когато го видите. Може би той ще ви каже истината. Но оставете момичето на мира! Тя не ви е сторила нищо!

— Ха! — изсмя се Гъртруд. — Тя би направила всичко, за да ме види опозорена.

— Вие сама се позорите, мадам — заяви Гейдж, без повече да се церемони с нея. — Оскърбявате другите от злоба и ги преценявате, изхождайки от собствения си отблъскващ характер. Уверявам ви, мадам, че всички злини, които сте посели в този свят вие или вашият баща, ще се стоварят върху собствените ви глави. А сега довиждане. — Той пусна пръстите на Шимейн, улови я нежно под ръка и я поведе към вратата. Усети, че тя трепери и му се прииска да спре и да я успокои, но нямаше как да го стори точно в този момент, когато обущарят ги очакваше в магазина си, а госпожа Фич все още бълваше огън и жупел зад гърба им.

Андрю тръгна след баща си, но на няколко пъти хвърли уплашен поглед назад към огромната жена. През целия си живот, колкото и кратък да бе той, не беше виждал същество, което да изглежда толкова зло и да има толкова грозно тъмночервено лице. Като побърза да изприпка след баща си през вратата на обущарницата, момчето го дръпна за панталоните и плахо му посочи Гъртруд Фич.

— Дебела вещица полудяла, тате?

Тревожният въпрос на сина му послужи на Гейдж като вълшебно лекарство срещу напрежението, което го бе обзел от пристигането им в градчето насам. Той погледна през рамо към съпругата на капитана и се помъчи да потисне смеха си, но само след няколко мига вече се кикотеше на висок глас, изумявайки Шимейн, която го зяпна учудено.

— Какво ви става, господин Торнтън? — попита тя, объркана от внезапното веселие на този мъж, който обикновено дори не се усмихваше.

— Полудяла дебела вещица — отвърна Гейдж с комична гримаса и кимна към Гъртруд. През витрината на магазина се виждаше, че тя продължава да сипе заплахи към тях. — Меко казано, нали?

Шимейн усети как при вида на разярената госпожа Фич у нея се надига странно задоволство. Беше наистина приятно да стане свидетел на унижението на тази надута, зла жена, след всичко, което бе изстрадала благодарение на нея.

И двамата ще ми платят за това! — закле се пред себе си Гъртруд.

Незнайно дали призован от собствената й зла воля, или изпратен от провидението, зад гърба й долетя подмилкващ се глас:

— Какво ще правите с тези двамата, госпожа Фич? Няма да оставите любовника на Шимейн да се измъкне, след като нарече баща ви крадец, нали?

Гъртруд тромаво извъртя огромното си туловище към притежателката на този глас. Със самодоволна усмивка на уста, Мориса Хачър бавно се отдели от вратата на съседната сграда, където беше спряла нарочно, за да чуе целия разговор. Не бе необходимо Гъртруд да напряга много паметта си, за да си припомни, че за последен път бе видяла проститутката в деня на продажбата да си тръгва от кораба в компанията на онази безвкусно облечена жена, която я беше купила. В приповдигнато настроение Мориса бе изпратила въздушни целувки на всички моряци и ги беше поканила да я посетят в таверната.

— Какво става с теб, Мориса? — попита надменно Гъртруд.

— Не е моя работа, госпожа Фич, ама ми се чини, че трябва да се погрижите да турите край на всички тия лъжи за вашия баща — сви рамене Мориса. Неотдавнашният провал на Потс да нанесе смъртоносен удар на съперницата й я беше ядосал и сега й трябваше някой друг, който да играе по свирката й. Гъртруд Фич й бе служила доста добре на кораба, макар и посредством Потс, а ако бъдеше подхваната правилно, старата гарга можеше да стане полезен съюзник. Ако се вярваше на хвалбите, които непрестанно се сипеха от устата й на борда на кораба, беше само въпрос на време бащата на Гъртруд да акостира някъде северно от Вирджиния. — Ако лорд Търнбул беше тук, бих си заложила и последната риза, че той щеше хубавичко да ги подреди тия двамата.

Манипулирана чрез ловки хитрини, желязната Гъртруд ставаше податлива и мека като глина. Възвеличаването на баща й съживи нейната гордост и я накара да се замисли над думите на проститутката. След две седмици или най-много след месец старият щеше да пристигне в пристанището на Ню Йорк с „Черния принц“ — несъмнено най-големият и най-красивият му търговски кораб. Може би ако му изпратеше съобщение, той щеше да склони да тръгне на юг и да се разправи с този господин Торнтън. Щом веднъж застанеха лице в лице с яростта на Дж. Хорас Търнбул, заселникът и тази кучка прислужницата му щяха да разберат какво безумие е да се говорят такива злонамерени лъжи за него!

Гъртруд изрази благодарността си с откровено цинична усмивка — най-доброто, което можеше да си позволи за тази уличница.

— Не трябва да се тревожиш за подобни неща, Мориса. Сигурна съм, че скоро и двамата ще си получат заслуженото.

Мориса сбърчи вежди с добре изиграно безпокойство.

— Като знам колко прочут и уважаван човек е господин Търнбул, милейди, истински позор е прост селяндур като тоя заселник да петни доброто му име. — Тя се усмихна и махна престорено свенливо на капитан Фич, като го накара да се изчерви от неудобство. Слава богу, проститутката побърза да се сбогува със същото леко помръдване на пръстите и с Гъртруд. — Приятна ви вечер и на двамата.

Свила устни в гримаса на отвращение, Гъртруд проследи с очи как пъстро натруфената проститутка лениво се отдалечава към таверната. После хвърли поглед към съпруга си, който предвидливо се беше извърнал в противоположната посока и се преструваше, че прелестите на Мориса не го вълнуват ни най-малко, фактът, че откакто бяха напуснали Англия, Гъртруд не го бе изтървала от поглед нито за миг, го вбесяваше. Беше изпаднал в положение, не по-различно от онова на осъдените на борда на „Гордостта на Лондон“. Беше неин затворник.

Гъртруд отново насочи вниманието си към младата жена в дюкяна на обущаря, намръщи се заплашително и размаха дебелия си пръст.

— Развратна малка блатарка. Ще те накарам да съжаляваш.

Шимейн обърна гръб на неразбираемата закана и отново погледна господаря си.

— Мисля, че нарочно провокирахте тази жена, господин Торнтън, и с радост бих ви целунала за това.

Гейдж се усмихна широко и леко се приведе напред.

— Ако това е обещание, Шимейн, ще поискам да го изпълниш, когато се приберем у дома.

— Аз наистина не… искам да кажа, аз само… — Способността на заселника да я изкарва от контрол изумяваше Шимейн, защото не можеше да си спомни някога да се е чувствала така объркана в присъствието на Морис. А годеникът й беше маркиз по дяволите!

Тя осъзна, че обущарят чака и го посочи безпомощно:

— Не трябва ли да поръчаме обувките сега, за да можем да се върнем в къщата ви преди да се е стъмнило?

Гейдж вдигна ръка и махна на мъжа да се приближи.

— Майлс, това момиче се нуждае от чифт обувки, които да са й по мярка. Можеш ли да ни обслужиш?

Сивокосият мъж пристъпи с готовност напред.

— Разбира се, Гейдж.

— Шимейн… — обърна се към нея Гейдж. — Господин Майлс Бекър. Майлс… да ти представя госпожица Шимейн О’Хърн.

Майлс Бекър кимна за поздрав.

— Просто Майлс, ако нямате нищо против, госпожице О’Хърн — предложи той с усмивка. Посочи й стол, на който да седне, разположи се на малко столче пред нея и свали едната от огромните й обувки. Изящният й крак го изпълни с възхищение, а след миг, когато вдигна глава, погледът му потъна в най-зелените очи, които бе виждал някога. Макар и заклет ерген, Майлс усети как докато се взира в тези блестящи ириси, пулсът на сърцето му се ускорява в отдавна забравен ритъм. Без да посмее да проговори, той се зае да мери ходилото й и да го очертава върху парче дърво. И все пак не можеше да прогони натрапчивото въздействие на това невероятно момиче. Беше като замайване от силен алкохол, от какъвто Майлс определено се нуждаеше в момента.

Доловил внезапното смущение на обущаря, Гейдж леко сви вежди, защото не му беше никак трудно да се досети каква е причината за него. Непосредствената близост до Шимейн О’Хърн със сигурност криеше рискове. Наистина, щом беше способна само с един невинен поглед да завърти главата на ерген като Майлс Бекър, едва ли някой мъж би могъл да устои на красотата и неподправения й чар, най-малко пък мъж, който е непрестанно край нея.

— Какъв модел обувки ще искате, госпожице О’Хърн? — попита Майлс с трепет в гласа и нервно прочисти гърло с плаха надежда, че тя няма да забележи смущението му.

— Нещо трайно — отвърна Шимейн и сама се изненада от промяната у себе си. Преди не чак толкова много време би си поръчала обувки от най-скъпата коприна или от най-меката кожа, без ни най-малко да я е грижа за трайността им. Но тогава можеше да разчита, че баща й ще плати за всичките й дрехи и аксесоари. Сега трябваше да се съобразява с ограничените средства на мъжа, който я притежаваше и да се опита да не му е в тежест. — Трябва да са удобни и да не са прекалено скъпи.

— Имам два модела, които отговарят на тези изисквания — информира я Майлс и отиде до работната си маса. След като порови из малка, разхвърляна купчина, той донесе два различни вида обувки, за които беше сигурен, че ще й свършат добра работа. — Тези са малко тежки и не са особено красиви, но са изключително здрави, госпожице.

Обувките наистина изглеждаха ужасно и Шимейн злощастно се запита как ще съумее да ги носи продължително време без краката й да се схващат от тежестта им и без твърдата кожа да й прави пришки. За нещастие не можеше да си позволи да се тревожи за такива дреболии. Напомни си, че е слугиня, а слугите не бива да бъдат претенциозни.

— Ако господин Торнтън одобрява…

Два чифта очи се вдигнаха питащо към Гейдж и отвлякоха мислите му от момичето. Уязвим съм за чара на Шимейн не по-малко от Майлс Бекър, укори се той, като хвана във всяка ръка по една обувка. Огледа ги от всички страни, пробва гъвкавостта и тежестта им, после ги върна и каза сърдито:

— Не подковаваш кон, Майлс. Момичето се нуждае от леки и меки обувки, а не от тези тежки налъми.

— По-хубавата кожа ще ти струва по-скъпо, Гейдж, и може да не издържи толкова дълго — предупреди го обущарят.

— Кой те кара да ми правиш сметка на парите? — сопна му се Гейдж. — Сега ми покажи какво друго имаш. Не искам да гледам как Шимейн се препъва в тези тромави обувки.

Майлс се подчини и накрая се спряха на по-подходящ и по-красив чифт. Гейдж плати, после кимна на обущаря за довиждане, вдигна Андрю на ръце и последва Шимейн навън.

Беше се смрачило и фенерите пред таверната вече бяха запалени. През вратата й долитаха бурен смях и весело подрънкване на струнен инструмент.

— Тати… гладен.

— Аз също, Анди — отговори Гейдж, осъзнал, че не е хапвал нищичко от сутринта. — Прекалено съм гладен, за да чакам, докато се приберем у дома.

Той погледна Шимейн и кимна по посока на таверната.

— Това не е същинска гостилница или кафене като онези, които съм посещавал в Каролина. Обикновено вътре стават гуляи, които са доста разюздани за вкуса на една добре възпитана млада дама. Обаче в Нюпорт Нюз това е мястото, където човек може да получи най-добрата храна, като изключим домашно приготвената. Но ако ти не…

Шимейн му се усмихна. След сблъсъка с Потс не беше и помисляла за ядене, поради което бе отказала предложения й от госпожа Макгий обяд.

— Всъщност умирам от глад и щом вътре има храна, бих влязла дори ако мястото е обор.

— Може би ще се срещнем с хора от „Гордостта на Лондон“ — предупреди я Гейдж. — Това място често се посещава от моряци и от техните дами.

Думите му ни най-малко не притесниха Шимейн, затова тя само сви равнодушно рамене. Очевидно господарят й се опитваше да я подготви за евентуалното неблагопристойно поведение на посетителите в таверната, но надали бе възможно да се случи инцидент, по-лош от онова, на което бяха подложени затворниците по време на прекосяването на океана. За Шимейн тримесечният престой в една каюта заедно с Мориса бе поучително преживяване, което нямаше да забрави никога, колкото и да й се щеше.

— Стига да получа храна, мисля, че бих понесла дори още една среща с госпожа Фич.

Гейдж прехвърли Андрю в една ръка, а с другата обгърна небрежно кръста на прислужницата си и тримата се отправиха по улицата към таверната. Шимейн пристъпваше бавно, скована от близостта на високия, красив мъж, който вървеше до нея и чиято силна ръка леко докосваше талията й.

Внезапно Гейдж долови някакво размърдване при входа на смесения магазин и се спря, обзет от внезапно опасение. Улови Шимейн за ръка, мълчаливо й нареди да изчака и пусна Андрю до нея. Сетне се прокрадна предпазливо напред. Чудеше се дали Джейкъб Потс не е решил да се върне и да извърши ново покушение над прислужницата му. Но когато стигна до входа, той въздъхна с облекчение, защото видя единствено гърбушкото, сгушен в сенките.

Каин разбра, че е разкрит, напусна укритието си, пристъпи напред и надзърна към Шимейн иззад ъгъла на магазина. В ръка държеше букет клюмнали цветя. Като се обърна срещу Гейдж, той му ги подаде, но високият мъж не ги взе, затова Каин посочи към момичето.

— Цъфтя… цъф… За Шамен. Моля… дай… дай й… цъфтя.

— Дай й ги ти — подкани го Гейдж и повика с жест прислужницата си да се приближи. — Всичко е наред, Шимейн. Това е Каин. Иска да ти даде нещо.

Шимейн се протегна, за да улови ръката на Андрю, но стреснат от мисълта, че ще се приближи до уродливия човек, той яростно заклати глава. Тя нежно го зауспокоява, но всичко бе напразно — Андрю продължи страхливо да се дърпа и беше повече от ясно, че не иска да има нищо общо с Каин. Накрая Шимейн го остави и отиде до входа, където стоеше баща му. Когато я зърна да се приближава, Каин се отдръпна назад в сенките, сякаш не искаше тя да го вижда отблизо, но усмивката й го окуражи и той отново пристъпи тромаво напред и й подаде букета.

— Благодаря ти за цветята, Каин. Много са красиви — каза тя приветливо, като се наведе импулсивно и го целуна по бузата.

Каин залитна назад от удивление и я зяпна. После, напълно смутен, леко докосна мястото, където се бяха допрели устните й, сякаш не можеше да повярва, че това се е случило наистина.

Гейдж беше трогнат от добротата й.

— Изглежда, че спечели сърцето му, Шимейн.

След своето арестуване Шимейн беше видяла много болезнени сцени и неведнъж се бе ужасявала от собствената си безпомощност. Едва тогава бе разбрала какво означава да копнееш истински за една само блага дума, за един само мил жест. Ненавистните обиди и унижения, на които я бяха подложили в затвора, бяха направили Шимейн още по-състрадателна към злощастните и онеправданите. Не й бе трудно да прозре, че този клет, грозен човек, наказан по рождение, отчаяно се нуждае от приятелство и от малко нежност.

— Ще запазя букета ти, Каин — обеща му тържествено тя, като притисна цветята до гърдите си. — Още веднъж ти благодаря за твоята любезност и за това, че ми върна обувките. Не познавам много хора тук, в това градче, така че, ако нямаш нищо против, ще те считам за свой приятел.

Гърбушкото не знаеше какво да отговори, затова наклони глава и крадешком погледна Гейдж, сякаш търсеше подкрепа от мъжа, който познаваше това добросърдечно създание. Но и Гейдж не можеше да му помогне, защото бе не по-малко удивен от нейната състрадателност.

Объркан и все още изпълнен с необикновено чувство на благоговение, Каин си тръгна, тътрейки крака в посока, противоположна на мястото, където Андрю стоеше като вкопан, с широко разтворени от ужас очи.

Гейдж съжали уплашения си син, пристъпи към него и го вдигна. Андрю обви ръце около врата на баща си, безкрайно облекчен, че е в безопасност и че чудовищният мъж си е отишъл.

— Още ли си гладен? — попита нежно Гейдж, като наклони глава назад и се взря в личицето му. Момчето кимна нетърпеливо и с внезапна усмивка се притисна още по-силно към баща си. Той също се усмихна и отвърна на прегръдката му. После погледна към Шимейн, която изглеждаше трогателно смутена от цветята, и прошепна в ухото на сина си:

— Ами Шимейн?

— Ела… Шемей — повика я Андрю и протегна ръка към нея. — Тати… гладен.

Шимейн вдигна очи към двамата ухилени мъже и се засмя. В същия момент познатата, жива мелодия, която се носеше от кръчмата, завладя ирландския й дух и тя се втурна към тях в бързия ритъм на жигата. Андрю се заля в щастлив смях, а Гейдж доволно се усмихна.

Когато прислужницата му стигна до него, той отново сложи ръка на кръста й. Приятно му беше да я държи по този начин и наистина не го интересуваха неприличните догадки, които се разпространяваха из градчето по повод подбудите му за купуването й. Харесваше му да я докосва и за него това беше достатъчен мотив.

— Най-добре е бързо да те прибирам у дома — отбеляза закачливо той и устните му трепнаха в усмивка. — В противен случай ще ми се наложи да се бия с тълпи от градски ергени, момичето ми. При това за разлика от Потс те съвсем няма да копнеят да те убият, уверявам те. Всъщност ще се опитват да те откраднат от мен!

Шимейн си представи как гордата и префинена Едит дьо Мерсер би припаднала от възмущение, ако я беше видяла да лудува така необуздано. Подражавайки на високомерните маниери на старата жена, тя протегна ръка, сякаш за да я постави върху инкрустираната сребърна дръжка на високия бастун, без който Едит не излизаше никога, и като вдигна брадичка, тръгна наперено напред.

— Предполагам, че предпочитате да се държа по-изискано и по-сдържано, сър.

Гейдж изгледа с блеснали очи чаровната й игра.

— Андрю и аз те харесваме точно такава, каквато си.

Шимейн се вдигна на пръсти, извъртя се с лице към него, после направи дълбок, грациозен реверанс, същия като онези, които бе правила някога по пищните лондонски балове. Двамата мъже изръкопляскаха, а тя се засмя и вдигна палаво ръце.

— Отдайте го на ирландската ми кръв, господин Торнтън. Тя е гореща и обикновено надделява у мен, въпреки усилията ми да я контролирам. Често ме изкушава да се правя на шут.

Гейдж не сваляше очи от нея, сякаш бе омагьосан.

— Ти ни накара да се чувстваме безгрижни, Шимейн, нещо, което не ни се е случвало от доста време насам — призна й той с усмивка. Засияла, тя отново направи реверанс.

— Доволна съм, че сте доволен, сър.

В отговор Гейдж се засмя, а Андрю изръкопляска с мъничките си ръчички, за да покаже одобрението си.

— Шемей смешна, тати!

— Ти си смешен! — отвърна му Шимейн и притисна лицето си към неговото, като се засмя игриво и завъртя глава наляво-надясно. После се изправи и нежно пощипна малкото му носле, което накара детето да се закиска още по-силно.

В мига, в който пристъпиха през прага на таверната, ги връхлетя силна врява. Андрю мъдро закри уши с ръце. Шимейн трепна и й се прииска да направи същото. Гейдж пък отново се запита дали наистина ще е в състояние да понесе тази шумна лудница. Мястото гъмжеше от пияни моряци и леки жени, нагиздени в пъстри дрехи. Шимейн видя Мориса Хачър, която седеше върху коляното на някакъв мъж, гледаше го как играе комар и отпиваше лениво от халба бира. Безсрамното й облекло подхождаше на професията й, която тя очевидно щеше да продължи да упражнява под ръководството на новата си собственичка. До този момент Мориса не ги беше забелязала и Шимейн искрено се надяваше, че ще успеят да си намерят уединено кътче, преди това да е станало. Никой в кръчмата не им обърна внимание, тъй като посетителите изглеждаха прекалено погълнати от собствените си занимания, за да се интересуват какво се случва извън техния тесен свят. Докато клиентите вадеха монети за храна и пиене, из кръчмата сновяха сервитьорки в оръфани сиви дрехи и разнасяха огромни чинии с храна и халби, закрепени върху подноси. Едно от момичетата мина близо до вратата и Андрю ококори очи, като я видя как ловко се промъква из тълпата с тежко препълнения поднос.

— Може би ще открием тихо ъгълче отзад — предположи Гейдж, улови Шимейн за ръка и я поведе нататък.

Преди да съзре високия, тъмнокос мъж, в когото разпозна заселника, купил Шимейн, Джеймс Харпър вече бе погълнал значително количество бира. Лицето му внезапно се изкриви. С яростно ръмжене той разблъска другарите, изпречи се на пътя на Гейдж, повдигна се на пръсти и се наклони напред, за да изучи съсредоточено лицето на заселника.

— Не ми харесваш, господин Торнтън — подсмихна се пиянски той и се опита да фокусира погледа си. Олюля се неустойчиво назад, но успя да се задържи, изпъчи се надменно, придърпа палтото си и се приближи с още една крачка. — Всъщност, мисля, че ти си най-твърдоглавият и потаен негодник, който се е раждал някога. Със сигурност Шимейн О’Хърн е прекалено добра за човек като теб.

— Дойдох тук, за да вечерям — съобщи му сърдито Гейдж. — Ако искаш да се бием, ще ти направя тази услуга друг път, защото сега синът ми и Шимейн са с мен.

Джеймс Харпър изви вежди и погледна зад гърба на заселника към жената, в която се беше влюбил. При вида на разцъфналата й хубост в помътнелите му очи трепна похотлив пламък. Той протегна ръце и тръгна към нея, сякаш искаше да я прегърне, но не стигна далеч, защото Гейдж го улови за ревера и го дръпна.

— Стой на разстояние от нея, господин Харпър — изръмжа тихо Гейдж. Въпреки че държеше сина си в една ръка, с другата той вдигна набития моряк така, че пръстите му едва докосваха земята. — Сега тя е моя, а не твоя и ако още веднъж се опиташ да я докоснеш, ще строша проклетите ти ръце. Ясен ли съм?

— Не можеш да ме уплашиш — процеди Харпър над побелелите кокалчета на юмрука, сграбчил ревера му. — Ти си само един тъп заселник…

Гейдж го разтърси грубо и очите на боцмана се завъртяха като шикалки.

— Може да съм тъп заселник, но ти си глупак, ако смяташ, че не мога да те направя за смях пред хората ти. Не ни ли оставиш на мира, ще те накарам да оближеш целия под с език. Сега ясен ли съм? — За да подчертае заплахата си, той вдигна мъжа още по-високо, докато краката му не увиснаха във въздуха.

Джеймс Харпър си възвърна известна част от здравия си разум, когато се опита да си поеме дъх и не успя. Юмрукът на Гейдж беше притиснал плътно трахеята му и не позволяваше в белите му дробове да влезе и частица въздух. Внезапно изплашен за живота си, Харпър кимна бързо и беше почти нежно свален на крака. Здравият юмрук се разтвори и го пусна. След миг Гейдж отново хвана ръката на Шимейн в тънките си, силни пръсти и я поведе през тълпата посетители на таверната, които бяха преустановили заниманията си, за да ги гледат.

Джеймс Харпър преглътна няколко пъти, за да провери състоянието на гърлото си и предпазливо опъна врат, за да се увери, че няма нищо счупено или повредено. Съзнанието му беше изненадващо прояснено, въпреки огромното количество изпита бира и няколкото мига недостиг на въздух. Разтреперан, той залитна към един стол, отпусна се немощно на седалката и въздъхна облекчено, доволен, че е останал жив.

Една сервитьорка се спря до него и поклати глава, като погледна първо боцмана, после двойката, която си проправяше път към задната част на таверната.

— Между другото, господарю, считай се за късметлия — информира тя моряка. — Тоя Торнтън може да бъде страхотно зъл, когато поиска. Веднъж го видях как се нахвърли на мъж, два пъти по-едър от него, когато оня се опита да заговори жена му на улицата ей пред таз тук кръчма. Естествено, сега госпожа Торнтън е мъртва и някои хора може и да се чудят дали не я убил самият господин Торнтън, като го гледат колко е опак и прочее, ама според мен туй би било срамота, щото той е много хубав мъж и прочее.

Харпър не бе в състояние да възприеме думите й веднага, но когато те най-после стигнаха до съзнанието му, той рязко вдигна поглед и се взря в опърпаната жена.

Ужасеното му изражение разтревожи сервитьорката.

— Не се бой чак толкоз, миличък — потупа го тя майчински по рамото. — Господин Торнтън вече те е забравил. Нищо няма да ти направи.

Мориса Хачър си проби с лакти път през тълпата, като блъсна настрана сервитьорката, минавайки покрай боцмана. Погледът на Джеймс Харпър трепна неуверено, когато забеляза щедрото полюшване на бедрата й, но проститутката следваше неотклонно червенокосата си съперница и не го удостои с никакво внимание. В задната част на кръчмата Мориса спря до масата, избрана от Гейдж, зае сладострастна поза и поглади пищните си форми в очакване той да я забележи. Гейдж настани Андрю на един стол между себе си и Шимейн, после издърпа друг стол за прислужницата си. Накрая видя Мориса и отбеляза присъствието й с леко помръдване на стиснатите си устни — най-учтивият поздрав, който можеше да си позволи за тази жена.

— Мориса Хачър, ако не се лъжа.

— Точно тъй, господарю. — Проститутката закачливо разтърси ръка, при което ръкавът на пурпурната й рокля се смъкна и оголи рамото й. — Очаквах да се появиш тук, но не мислех, че ще решиш да доведеш и сина си с теб. Хм, какво хубавичко малко момченце. — За миг тя замислено огледа детето, преди да заключи: — Не е трудно да се досети човек, че не друг, а ти си го правил. Приличате си като две капки вода.

— Какво искаш? — попита нетърпеливо Гейдж. Не беше в настроение да понася заигравките й.

— Нищо кой знае какво, господарю. — Мориса сви рамене, при което успя да смъкне още повече деколтето си. — Мислех си само да те поканя да дойдеш и да поостанеш някой път, когато детето и Шимейн не ти се мъкнат по петите. Ако решиш, мога да задоволя мъжките ти нужди както трябва. По-добре от Шимейн знам какви работи му харесват на мъж като теб. Ако ми позволиш, дори мога да те понауча на едно-две нещица.

Безочливото предложение накара Шимейн да пламне като божур и бързо да насочи вниманието си към Андрю, който седнал едва достигаше ръба на масата. Тя се изправи, взе едно близко стоящо буренце, обърна го на обратно и като изчака Гейдж да вдигне момчето, го сложи върху стола му.

Щом Андрю се настани върху буренцето, баща му се обърна отново към масата. Когато видя, че проститутката още не си е отишла, той въздъхна раздразнено.

— Това, което наистина искам в момента, Мориса, е да бъда оставен насаме със сина си и с Шимейн. Искрено се надявам, че тази моя молба не е прекалено голяма нито за теб, нито за когото и да било от останалите присъстващи тук.

Отговорът му накара Мориса да се усмихне мрачно.

— Не си особено приветлив човек, нали?

— Не, не съм — призна Гейдж. — Където и да отида днес, постоянно се натъквам на някого от „Гордостта на Лондон“. Досега тези срещи завършваха все със свади, така че, моля те, остави ни на мира преди наистина да съм се ядосал.

— Както кажеш, господарю — намуси се Мориса. — Само се опитвах да ти предложа услугите си… като гледам каква невежа си взел под покрива си. — Мориса тръгна да си ходи, но се спря, загледана в Шимейн. Колко жалко, че заселникът бе успял да измъкне ирландската кучка от лапите на Потс! Искаше й се да убие тая никаквица още тук и сега, но тъй като имаше твърде много свидетели, трябваше да насочи усилията си към по-приемлива форма на тормоз. — Чувам, че онзи малък, грозен мишок, дето идва да ни оглежда на борда на „Гордостта“, бил купил твоята Ани, Шимейн. Той не е женен и подозирам, че няма бебета, за които Ани да се грижи. Ама ми се струва, че не след дълго ще има нужда някой да защити нея от тоя кисел мърморко. Като си помисли човек, една дребна мишка като Самюел Майърс може да бъде по-зла и от голям плъх.

— Свърши ли? — попита рязко Гейдж, който прозря подлия замисъл на проститутката. Наскърбеното изражение на Шимейн красноречиво отразяваше нейната загриженост за приятелката й.

— Това е всичко, господарю. До скоро… може би, докато ти писне от милейди Непорочност. — С това Мориса отметна назад тъмната си грива и се отдалечи бавно, люлеейки още по-подчертано бедра.

Шимейн се наклони напред, за да привлече вниманието на господаря си.

— Господин Торнтън, мислите ли, че наистина има опасност онзи господин Майърс, който е купил Ани, да я малтретира?

Той срещна разтревожения й поглед и отвърна меко:

— Не зная, Шимейн, но ако искаш, мога да разпитам за нрава му някои от хората от града, които го познават по-добре.

— Ще ви бъда много признателна, господин Торнтън. А ние преживяла толкова страдания. Ще ми се най-сетне да бъде доволна от работата и от живота си.

— Ще видя какво мога да направя.

До масата им се приближи сервитьорка, която ги уведоми с отегчен глас:

— Днеска имаме бъргу и сухари. Ако ще поръчвате, поръчвайте.

— Ще поръчаме — каза Гейдж, после посочи към Андрю. — За момчето половин порция.

— Бъргу и сухари? — повтори объркано Шимейн, след като жената отмина. В карцера на „Гордостта на Лондон“ бе опитала някакви корави като камък сухари, но думата бъргу не й говореше нищо.

Гейдж сви рамене.

— „Бъргу“ означава задушено месо със зеленчуци. Тук вместо хляб често ядем сухари… но, предполагам, много по-добри от ония, с които са те мъчили по време на пътуването.

След няколко минути пред тях бяха поставени чиниите със задушеното и панера със сухарите. Шимейн последва примера на Гейдж, който намаза с масло хляба на Андрю, после предпазливо отхапа една хапка. За нейно удивление, сухарът се оказа много вкусен.

Гейдж забеляза как ярко заблестяват очите й, когато е въодушевена, и усмихнат я загледа в очакване, докато тя опитваше задушеното.

— Бива ли го?

Шимейн кимна енергично.

— О, да!

— Бива, тати — съгласи се Андрю с широка усмивка.

Гейдж се взря в момичето с разкаяна усмивка.

— Значи ще ми простиш, задето те доведох тук?

Шимейн се изуми, че един господар може да бъде загрижен за чувствата на слугинята си.

— Няма за какво да ви прощавам, господин Торнтън. Вие не сте отговорен за действията на другите хора. Колкото сте в състояние да накарате слънцето да се приближи или да се отдалечи, толкова можете да диктувате поведението на Мориса или на господин Харпър.

— Най-малкото, предизвиках съдбата, като те доведох в тази таверна. Вече от няколко години моряците имат навика да се събират тук по различни причини.

След като видя Мориса, Шимейн можеше да си представи какви са тези причини.

— Вие ми дадохте възможност да откажа, но честно да си призная, сър, на борда на „Гордостта на Лондон“ съм виждала и съм чувала много по-лоши неща от това, което забелязах да става тук тази вечер. Ако и да бях напълно наивна по отношение на живота преди ареста си, то, искрено казано, господин Торнтън, по време на изпитанията си научих много неща, някои от които не ще мога да забравя никога. Уверявам ви, че не съм направена от захарен памук. Няма да се разпадна на хиляди парченца, ако се сблъскам с беда. Ако бях толкова чуплива, сега нямаше да седя тук. Вероятно щях да съм загинала от тормоза на госпожа Фич или от злобата на Мориса много преди корабът да е пристигнал пристанището.

— Радвам се, че е така, Шимейн — промърмори Гейдж, — защото тази страна е груба и понякога доста сурова. За слабите е тежко да оцелеят тук. Трудностите могат да победят, да пречупят дори и силен човек, ако не е подготвен да срещне предизвикателствата на живота сред пустошта. Във всички случаи е по-добре да си издръжлив.

— Аз израснах в уюта и сигурността на бащиния си дом и никога не съм си представяла, че на главата ми могат да се струпат толкова злини — каза замислено Шимейн. — Преди да ме арестуват изглеждаше, че ориста ми е да стана маркиза. Не съм предполагала, че твърде скоро ще попадна под ударите на враждебността и жестокостта на хора, притежаващи силата и властта да определят съдбата ми, и че течението ще ме отнесе към чужд и неприсъщ за мен начин на живот. Откакто стражарят ме отвлече, научих няколко горчиви урока, господин Торнтън, но и разбрах, че съм твърда и издръжлива. С божията помощ ще извлека добра поука и от идващите седем години.

Гейдж я дари с кратка усмивка.

— Мисля, че от вчера насам у теб вече се забелязва промяна.

Шимейн се изчерви, осъзнала, че изтъкването на собствената й устойчивост и упоритост навярно е прозвучало като хвалба.

— Разбирам, господин Торнтън, че всяка полза, която бих извлякла от слугуването си при вас, ще се дължи изцяло на снизхождението ви към моите неумения. Знам, че има още много неща, които трябва да науча, но ако сте търпелив с мен, ще се опитам да преодолея недостатъците си.

— Явно още не го съзнаваш, но за мен и за Андрю ти си същински дар от бога, Шимейн — отвърна чистосърдечно Гейдж. — Ти донесе в живота ни свежест като пролетен дъжд след тежка зима. Да си призная, в момента съм прекалено зает с оценяването на достойнствата ти, за да забележа дали имаш някакви недостатъци.

Шимейн се почувства приятно успокоена и се усмихна.

— Ако не се приберем прекалено късно, може би вие и Андрю бихте хапнали малко пай с яйчен крем преди лягане. Направих го тази сутрин за вас двамата.

Близката лампа хвърляше златна светлина върху лицето на Гейдж и придаваше на благородните му черти блясъка на излъскана мед. За миг на Шимейн й се стори, че вижда статуята на оживял легендарен бог. Изненада се от красотата на кафявите му очи, които, огрени от същата тази светлина, блестяха като великолепен, бистър кехлибар. Но онова, което изпълни сърцето й със странна, вълнуваща топлина, бе сиянието на нежната му усмивка.

ГЛАВА ОСМА

Когато излязоха от кръчмата, навън бе вече нощ, а от юг се бе появил лек ветрец. Ароматът, разнасян от него, опияни Шимейн, която само до преди няколко дни почти бе изгубила надежда отново да диша свеж въздух. Гейдж й помогна да се качи в каруцата и да се настани, а тя пое от ръцете му задрямалото момче и го гушна в скута си, докато баща му отиде да отвърже поводите на коня. В този момент Гейдж изруга полугласно и Шимейн, внезапно разтревожена, вдигна поглед.

— Нещо не е наред ли?

— Една от подковите на кобилата е паднала — процеди през зъби Гейдж. Знаеше много добре какво означава това. Въздъхна тежко. — Боя се, че нямаме избор. Ще трябва да посетим семейство Корбин, преди да се приберем у дома.

Шимейн потръпна при мисълта, че отново ще се срещне с Роксана, но не каза нищо, защото очевидно Гейдж също споделяше нейната тревога.

— Трябва ли да слезем, за да можете да освободите каруцата?

— Засега можете да останете. Ще заведа кобилата до ковачницата и ще откача каруцата, когато стигнем там.

Ковачницата беше в другия край на града. Когато пристигнаха, Гейдж помогна на Шимейн да слезе, а после отново й подаде Андрю. Сетне разпрегна кобилата и я поведе към навеса, където имаше зидано огнище с все още незагаснал огън.

Подпрян на нещо като патерица, от дървената къща, куцукайки, излезе внушителен мъж с голямо шкембе. Като вдигаше високо счупения си, шиниран крак, той се придвижи до края на верандата, подпря се на здравия и се взря съсредоточено в мрачните сенки, обгърнали посетителите.

— Кой е там? — проехтя в тъмнината дрезгавият му глас.

— Гейдж Торнтън, господин Корбин. Едната от подковите на коня ми е паднала.

В отговор Хю Корбин изсумтя сърдито.

— Прекалено късно е, та да ми водиш кон за подковаване. По това време всеки нормален човек си е у дома, но ти не си такъв човек, нали?

— Можете ли да ми помогнете или не? — попита рязко Гейдж, без да обръща внимание на обидата.

— Предполагам, че нямам избор, ако искам да си тръгнеш — отвърна сприхаво Хю. — Чакай да взема фенера от къщата.

Разпознала гласа на Гейдж, на външната врата се появи Роксана с фенер в ръка. Косата й висеше разпусната на гърба, но все пак беше успяла да надене халат над нощницата си.

— Облечи се! — изрева Хю на дъщеря си, като се обърна да вземе фенера от нея.

— Облечена съм! — озъби му се в отговор Роксана, дръпна фенера, слезе бързо по стълбите и се втурна към ковачницата. Озарените й от пламъка очи бяха пълни с радост, докато не съзряха тънката фигура, която стоеше зад Гейдж. Тогава сивите ириси станаха студени като стомана. Бе се надявала, че Шимейн още не се е оправила след премеждието и че след тазсутрешното й предупреждение Гейдж е променил мнението си и е дошъл да се извини. Сега обаче се виждаше, че надеждите й са били напразни. Майсторът на мебели беше твърдоглав като баща й.

Тя се приближи до прислужницата и подхвърли злобно:

— Е, Шимейн, виждам, че си се оправила. Значи все пак не си била наранена наистина. Може би е било просто номер, за да накараш господаря си да ти съчувства.

Шимейн се усмихна любезно.

— Мислете каквото си искате, госпожице Корбин. Сигурна съм, че каквото и да кажа, няма да промените мнението си.

Роксана вдигна надменно брадичка и се ухили самодоволно.

— Права си, разбира се. Никога не бих обърнала особено внимание на думите на една престъпница. — После се извърна към мъжа, на когото някога бе предложила сърцето си и който безсърдечно я бе отхвърлил, въпреки цялата й всеотдайна любов и преданост. — Мислех, че идваш да се извиниш, Гейдж. Може би дори да ми кажеш, че ще се освободиш от прислужницата си. Но ти, както винаги, си верен на себе си. — Тя поклати глава със съжаление. — Жал ми е за теб и… за сина ти.

Гейдж долови заплаха в думите й и я погледна навъсено, но запази мълчание. Предпочиташе да не подхваща кавга нито с нея, нито с когото и да било друг, особено в присъствието на Шимейн. Сякаш всички днес се бяха наговорили да го въвличат в нови и нови конфликти, а единственото, което той искаше, бе да се прибере у дома и да се наслади на една приятна, спокойна вечер насаме със сина си и със своята прислужница.

Хю изкуцука до огнището, подпря се на патерицата си и викна на Гейдж:

— Подклаждай жаравата и ми помагай, щом искаш да подкова коня. Няма да успея самичък.

— Ако предпочиташ, мога да свърша всичко сам — предложи Гейдж. — Имам нужда само от инструментите ти.

— Плащаш все толкова, независимо кой ще го направи — тросна се по-възрастният мъж. — Не ме смятай за будала.

— Далеч съм от подобна мисъл — отвърна кратко Гейдж, но постепенно потисна негодуванието, което се надигаше у него и започна да помпа духалата, за да вкара въздух в огнището.

Ковачът се извърна към Шимейн, измери я от глава допети и накрая впери презрително поглед право в очите й, сякаш искаше да изпита устойчивостта й. Шимейн обаче гордо се обърна, поведе Андрю настрана от ковачницата и седна на един пън. Надяваше се, че се е отдалечила на достатъчно безопасно разстояние от владенията на Корбин, защото вече бе установила, че ковачът е не по-малко неприятен човек от дъщеря си.

Тя прегърна детето и започна да му пее, като се полюляваше напред-назад. Андрю постепенно се отпусна в ръцете й и клепките му се притвориха. От устните му се отрони лека въздишка и накрая той заспа, притиснат към топлата й гръд.

Колкото и да се бореше със себе си, докато гледаше нежните грижи на Шимейн за момчето, Хю бе безсилен да укроти яда в сърцето си. От тъмните дълбини на отдавна забравените спомени изплуваха мъчителни образи, които го изпълниха с горест и завист и го накараха да се нахвърли злостно върху Гейдж:

— Хубава затворничка си си взел — злобно го жегна той. — Несъмнено сега можеш да задоволяваш мъжките си нужди само с едно щракване на пръста. Затуй си мисля, че ще си промениш решението и няма да се ожениш за мойто момиче.

Гейдж се бе навел над огнището да огледа подковата, която нагряваше, но при тези думи вдигна очи към Роксана. Тя се почувства неудобно от вторачения му поглед, извърна се, закачи фенера на един стълб и побърза да си тръгне. Смръщен, Гейдж отново се извърна към ковача.

— Боя се, господин Корбин, че грешите, ако смятате, че изобщо някога съм правил предложение на дъщеря ви. И тъй като наистина не съм, не мисля, че ви дължа обяснение защо съм купил Шимейн. С две думи, господин Корбин, това не ви засяга.

— Ти, нагъл развратник! Ще те науча как да уважаваш по-възрастните! — Заслепен от гняв, Хю улови патерицата си за долния край, размаха я като сопа и заподскача напред на един крак, с намерение да се нахвърли върху него.

Гейдж бавно се изправи в цял ръст и снизходително повдигна вежди.

— Ако смятате да ме ударите с това, господин Корбин, бъдете сигурен, че няма да го приема безропотно. Ще отвърна на удара ви, повярвайте.

Леденият му поглед, който проблесна в мрака, охлади гнева на Хю. Споменът за преживяната болка при падането на коня, който подковаваше, върху крака му, бе прекалено пресен, за да си проси ново нараняване. Като не намери приемлив начин да се оттегли от кавгата, той замахна гневно с ръка и изпелтечи:

— Свършвай с работата и после се махай. Ние с Роксана не щем ти и тази мръсна малка уличница да се мотаете тук, разбра ли?

Гейдж обузда с неимоверно усилие пламналото у него желание да стовари юмрука си върху лицето на ковача. Хю Корбин беше два пъти по-възрастен от него и в момента беше куц. Ако го удареше, нямаше да бъде по-добър от Джейкъб Потс, който бе пребил Каин. Просто не можеше да посегне на един сакат, стар човек, независимо че точно в този момент дяволски много му се искаше да го направи!

— Шимейн не е уличница и не ти позволявам да я наричаш така — процеди през зъби Гейдж. — Съжалявам само, че трябва да приключа с подковаването на кобилата. В противен случай бих ти пожелал да се продъниш в ада. — Той се замисли и изсумтя презрително. — Но защо ли да си хабя думите? Подлец като теб без друго ще отиде там.

Във въздуха между двамата мъже сякаш припламна искра. Хю изгаряше от желание да се нахвърли върху Гейдж, но не можеше да рискува да бъде наранен отново. В крайна сметка въпреки кипящата у него ярост, разумът като никога надделя. Той се повъртя наоколо, куцукайки, после с несигурна походка се върна на верандата и тромаво седна открия. От това удобно място можеше да наблюдава как Гейдж подковава коня. Нямаше причина да смята, че ще го измами, но поначало не се доверяваше на никого и щом веднъж си получеше дължимото, щеше да отпрати дърводелеца да си върви по пътя.

Междувременно Роксана се върна обратно и застана така, че да вижда добре Гейдж. Облегна се на един стълб и започна да се любува на красивите черти на лицето му, озарени от пламтящата жарава. Колкото и да не й се щеше да си го признае, дори в този момент копнееше да се изправи пред него и да му признае любовта си. А той можеше да я окуражи само с една нежна усмивка. Но внезапно веждите му се сключиха сурово, сякаш нейното внимание го дразнеше. Мисълта за това отново възпламени гнева й.

— Какво смяташ да правиш, Гейдж? Да се биеш с всеки, който обиди робинята ти?

— Ако се наложи! — отвърна той рязко, без да вдига поглед.

— Твърдоглав си, Гейдж Торнтън, а в момента си мисля, че си и глупав. Шимейн не заслужава да я защитаваш.

Въпреки че думите й го вбесиха, Гейдж се овладя и отново не я погледна.

— Мнението ти наистина не ме интересува, Роксана. Никога не ме е интересувало.

Дори да й беше ударил плесница, нямаше да я нарани толкова. Роксана усети как явното му безразличие я изпълва с дива ярост. Колко пъти през деветте години на познанството си с него се бе опитвала да спечели вниманието му? И колко пъти той не бе забелязвал? А може би нарочно се беше преструвал, че не забелязва? Беше луда по него, а Гейдж всеки път я пренебрегваше с хладна учтивост, сякаш бе неспособен да приеме, че би могла да му бъде любовница или съпруга. Не можеше да си представи, че е толкова безчувствен и към слугинята си. О, не! Други бяха плановете му за тази престъпница!

— Възнамеряваш да вкараш тая уличница в леглото си, нали? — попита Роксана. Гласът й беше възбуден. — Искаш го още от първия миг, в който си я видял!

— И какво, ако е така? — извика сърдито Гейдж. Беше му дошло до гуша и от бащата, и от дъщерята. Въпреки угризенията си, че тласка тази жената към пагубната бездна на безразсъдна ревност, той нарочно пришпори гнева й до полуда подпря длани на тухлите, около огнището, наведе се напред и я фиксира с въпросителен поглед. — Кажи ми, Роксана, твоя работа ли е какво правя насаме с Шимейн в дома си… или щом предпочиташ — в леглото си?

Устните й се изкривиха в грозна гримаса, а дълбоко в гърлото й се надигна клокочещ звук, който изригна в яростния, ужасяващ вик на отхвърлена и унизена жена. Тя се завъртя рязко и се втурна към къщата с усукан около босите й крака халат, мина като хала покрай баща си и влетя вътре, подобно на привидение в нощта. Затръшването на входната врата накара Хю Корбин да свие глава между раменете си и да се намръщи, сякаш очакваше гредите на верандата да се срутят отгоре му.

По време на дългото пътуване до дома Шимейн седеше тихо в каруцата до Гейдж със заспалото дете на ръце. Луната беше изгряла над дърветата и сипеше сребърни отблясъци по пътя. Шимейн виждаше, че Гейдж е заплашително навъсен, а красивите му вежди — сурово сключени. Но не посмя да попита какво го тормози. Не беше редно слугите да знаят какви са мислите и чувствата на господарите им, и все пак тя не преставаше да се чуди какво толкова му бяха казали двамата Корбин, та да изпадне в такова мрачно настроение. Беше разбрала, че се карат. От вниманието й не бе убягнала нито заплахата на Хю Корбин с патерицата, нито яростното бягство на Роксана към къщата, но вятърът беше отнесъл думите им и ги бе направил неразбираеми. И все пак причината като че ли беше в нея — защото всичко това бе започнало след като Хю Корбин я погледна.

Въпреки бледата лунна светлина, Гейдж долови замисления взор на слугинята си, отправен към него, но трябваше да пропътуват много мили, преди да се почувства достатъчно уверен в себе си, за да я погледне. Когато най-накрая го стори, срещна две блеснали, огрени от луната очи.

— Тревожи ли те нещо, Шимейн?

— Просто усещам, че сте ядосан, господин Торнтън — прошепна плахо тя — и се чудя как бих могла да ви успокоя. Не знам защо, но имам чувството, че вината е моя.

— Не си ти причината — отсече Гейдж.

Не, наистина, помисли си тъжно той. Проблемите бяха започнали още с пристигането му в Нюпорт Нюз. Скоро след като се запозна с него, Роксана твърдо бе решила да му стане съпруга и бе положила всички усилия да го улови в капана на принудителен брак, като се преструваше на невинна и го докосваше дръзко с явната надеждата, че ще възбуди изострените му ергенски апетити. Гейдж съзнаваше уязвимостта си като мъж с незадоволени плътски желания, затова винаги бе отклонявал крайно внимателно всичките й намеци, дори с риск да изглежда глупак. В края на краищата, не беше избягал от Англия и от красивата Кристина само за да се забърка с жена, която нямаше да може да погледне на следващата сутрин.

Когато след няколко години той се ожени за Виктория, Роксана се беше затворила в бащиния си дом, потънала в скръб, като че бе настъпил края на света. Сетне излезе от бърлогата си, но дълго време се отнасяше към него с цялото презрение и омраза на обезчестена девица към безскрупулния развратник, който я е отхвърлил коравосърдечно, след като е отнел целомъдрието й. Постепенно горчивината в душата й се бе уталожила, за да отстъпи място на изпълнени с копнеж погледи, подканящи усмивки и похотливи намеци. Накрая Гейдж започна да се бои и дори да се отвращава от посещенията й. Виктория не бе прозряла коварството на Роксана, а и той не се беше постарал да й го разкрие. Съпругата му просто изпитваше съжаление към старата мома и, каквато си беше блага по характер, се бе превърнала в най-добрата приятелка на ковашката щерка.

След смъртта на жена му Роксана отново беше демонстрирала решимостта си да заеме съкровеното й място в живото му. Тъй като по една случайност се бе оказала наблизо точно по време на фаталното падане на Виктория, тя очевидно смяташе, че това по някакъв начин неминуемо ще й помогне да отведе избраника си до олтара. Макар и неизказана, заплахата беше съществувала през цялото време. И този път Роксана явно наистина бе решила или да го има — все едно дали с цената на истина или лъжа, — или… или и самия той да загуби всичко.

С ясното съзнание какво рискува като се противопоставя на Роксана, Гейдж беше отишъл на „Гордостта на Лондон“ буквално за да купи собствената си свобода и да обърне живота си в посока, различна от тази, която му бе предначертала тя. Предварително беше подготвен, че Роксана трудно ще приеме постъпката му и че каквато и жена да вземе за слугиня, тя ще гледа на нея като на поредната си съперница, както вероятно беше гледала и на Виктория. И Роксана, за съжаление, бе потвърдила опасенията му.

Хю Корбин, от своя страна, беше също толкова тежък характер и още преди да отиде в дома му, Гейдж подозираше, че ще използва присъствието на Шимейн като повод да се скара с него. Ковачът непрестанно търсеше такива поводи и би се уловил и за сламка, стига да има шанс да излее чрез нея омразата си.

— През последните осем от деветте години, в които го познавам — проговори Гейдж, като се обърна към Шимейн, — Хю Корбин се държи като свадлив грубиян, но напоследък е станал направо непоносим. Зъл и опак като Стария Едноушко.

— Позволява си да ме обижда и изглежда прави всичко възможно, за да ме провокира, особено когато съм със семейството си… или с теб, както можа да се увериш тази вечер. Веднъж, не много отдавна, го хванах да гледа Андрю със странен, зловещ поглед. Това ужасно ме разстрои. Не знам на какво е способен…, ако реши да излее злобата си върху едно дете, но този човек много ме притеснява. Роксана няколко пъти ме е молила да й позволя да вземе Андрю със себе си у дома и да го оставя да пренощува у тях, но беше просто невъзможно да се съглася. Не смея да се доверя на баща й.

— Госпожа Макгий ми каза, че господин Корбин е искал да има син — отвърна меко Шимейн. — Четири години преди раждането на Роксана съпругата му е родила мъртво момченце. Сигурно като гледа Андрю, господин Корбин си спомня за собственото си нещастие. Може би изпитва към вас не омраза, а завист.

Гейдж се замисли над думите й и усети как тъмната му ярост полека започва да се разсейва. Трябваше да признае, че предвид развитието на отношенията му с Хю предположението й има смисъл. Въпреки че се познаваше със своенравния ковач и с дъщеря му още от пристигането си в колониите, тази силна и необяснима ненавист на Хю бе започнала да се проявява едва през последните няколко години.

Той изумено поклати глава и се укори наум, че тази идея не му бе хрумнала по-рано, а трябваше да му я посочи едно момиче, много по-младо и по-неопитно от него. Досетливостта й го удиви.

— Много си прозорлива, Шимейн. Много по-прозорлива от мен. Толкова време се питах защо Хю ме ненавижда тъй силно и просто нямах отговор, а той е бил пред очите ми.

— Вероятно сте бил прекалено объркан от поведението му, за да доловите ревността му — предположи тя като вдигна поглед към него. Това, което видя, стопли сърцето й. Изражението му се беше смекчило, а на устните му трептеше лека усмивка. Той се извърна, за да срещне погледа й и Шимейн затаи дъх, погалена от ласкавия му взор. После очите му се плъзнаха надолу към малката главичка, сгушена на гърдите й.

— Ръцете ти сигурно са се уморили. — Гейдж улови юздите с една ръка, а другата положи на седалката зад гърба на Шимейн, като внимаваше да не допусне грешката да я докосне и да я уплаши така, че тя да се отдръпне в другия край. — Защо не се приближиш до мен и не поставиш Андрю в скута ми? Така ще освободиш ръката си от тежестта му и ще ти стане по-удобно.

Шимейн наистина искаше да отпусне схванатите си мускули, но когато се опита да помръдне, разбра, че е твърде слаба, за да повдигне едновременно и себе си, и момчето и да се премести през седалката. След няколко безуспешни опита, тя призна безсилието си.

— Съжалявам, господин Торнтън, но изглежда, че няма да мога.

Гейдж улови юздите между краката си, обви дясната си ръка около кръста й, а лявата плъзна под коленете й и без никакво усилие я премести внимателно вдясно от себе си, заедно с детето. Подпряна на рамото му, тя отдръпна ръката си изпод гърба на момчето и намести малката тъмнокоса главица в скута на Гейдж. Андрю въздъхна дълбоко, но не се събуди.

Гейдж сведе поглед към личицето на спящия си син, окъпано от меката лунна светлина, към дългите ресници и полуотворената мъничка уста. Шимейн се протегна, обхвана нежно с ръка бузата на детето, и пъхна палец под малката му брадичка, за да затвори устицата му. Андрю веднага се размърда, обърна се към баща си и за ужас на Шимейн ръката й се оказа между бузата на момчето и слабините на Гейдж.

От гърдите й се изтръгна ужасено възклицание. Въпреки че й трябваше не повече от миг, за да освободи ръката си от този капан, този миг й се стори цяла мъчителна вечност и в това време усещанията, които се бяха пробудили у мъжа, се предадоха и на нея.

В момента, в който ръката й го докосна, кръвта на Гейдж закипя, гореща и буйна, и той болезнено осъзна силата на опустошителното си желание. Дори сега, минути след като ръката й лежеше на безопасно разстояние, скръстена в скута й, ненаситните пламъци още пулсираха мъчително в слабините му и търсеха пролука в крехката стена на самообладанието му. Долавяше с всяка своя клетка изкусителния аромат на своята прислужница, същия, който бе вдишвал опиянено цял ден, всеки път, щом я докоснеше или се доближеше до нея — сладкия, почти забравен и тъй болезнено примамлив мирис на жена. Вниманието му бе приковано от пищния й бюст, а когато най-накрая погледът му се вдигна към лицето й, срещна чифт разширени от смут и тревога очи. Стори му се, че дори на бледата светлина долавя как бузите й пламват под съсредоточения му взор.

— Аз… съжалявам! — Сподавеният шепот на Шимейн сякаш изпълни нощта, издавайки срама й. Въпреки че беше притиснала ръката си към гърдите, тя още усещаше върху китката си изгарящата топлина на неговата мъжественост и неочакваната, но осезаема твърдост, която бе накарала дъха й да секне и й бе разкрила огромната разлика между възрастния мъж и малкото момче. Въпреки че интуицията й подсказваше да замълчи и да се направи, че нищо не се е случило, Шимейн го помоли за извинение, с надеждата да пропъди всяка мисъл, че това може да е било преднамерено действие от нейна страна. — Не смятах да ви докосвам, господин Торнтън.

Гейдж отново се извърна с лице към тъмния път и не отговори, само подвикна на кобилата, за да я накара да побърза. Беше почти невъзможно да не обръща внимание на нежното, женствено присъствие на Шимейн до себе си, а още по-трудно — да забрави лекия допир на ръката й до слабините му.

Ще ми отнеме известно време да свикна с ежедневната работа, помисли си Шимейн сутринта след закуска една седмица по-късно. Трябваше да изпълнява преди всичко основната си задача, а тя, както бе изтъкнал господарят й, беше възпитанието на Андрю. За нейна собствена изненада, обаче, се оказа, че между готвенето и грижите за момчето успява да свърши много повече работа, отколкото бе предполагала.

Гейдж бе получил съобщение от основния си клиент от Уилямсбърг, че доставката на новите мебели трябва да се отложи за неопределено време. Работниците още не били завършили къщата му и той не можел да приеме мебелите, докато стаите не станели готови. Междувременно Гейдж беше започнал работа върху комплект мебели за столова, поръчани му наскоро от един жител на Нюпорт Нюз. Вечер той чертаеше, правеше схеми на облегалките и краката на столовете и проектираше нов стенен шкаф. Денем се трудеше с дърводелците в работилницата, но често ходеше и на борда на кораба, за да помага на Фланъри при по-прецизните работи.

Преди да тръгне от къщата тази сутрин, Гейдж бе оповестил, че ще работи на кораба през по-голямата част от деня. Ако желаела, Шимейн можела около обяд да вземе Андрю и достатъчно храна за корабостроителите и дърводелците, за да могат всички да обядват на палубата на кораба, тъй като се очертавал приятен, слънчев ден.

— Когато си готова да дойдеш на кораба, дръпни звънеца до външните стълби — инструктира я Гейдж, след като получи уверенията й, че на всяка цена ще се възползва от предложението му. — Ще изпратя някого да донесе храната.

Шимейн се въодушеви от идеята да приготви вкусно ядене, което да задоволи апетита на отрудените мъже. Преди няколко дни беше разгледала зимника, изкопан от господаря й под една могила близо до къщата. Сега тя и Андрю отидоха там, за да вземат моркови, лук и други зеленчуци за яхнията от еленово месо, която бе решила да направи — нейна собствена вариация на богатото ирландско ястие, което Бес Хъксли често приготвяше за баща й. Не след дълго то вече къкреше над огъня.

Рано сутринта Шимейн беше оставила да втасва тесто за хляб. След като го надупчи, тя го раздели на малки самуни и ги остави на топло до огнището, за да бухнат още веднъж. Освен това обели голямо количество картофи и ги сложи да врат в една тенджера. После направи и вкусен кейк за десерт. Докато той се печеше, Шимейн се зае да свърши някоя и друга работа из къщата.

Техниката на прането бе неразделна част от инструкциите, получени навремето под вещото ръководство на майка й. Не беше трудно да си припомни съветите, дадени й някога. С помощта на Андрю, който гореше от желание да бъде полезен, тя смъкна чаршафите от леглата и ги изпра, заедно с няколко ленени кърпи, дрешките на момчето и ризите, които бе намерила в шкафа на Гейдж скоро след пристигането си. Простря ги навън, където щеше да ги духа вятър и да ги грее слънце. Докато съхнеха, Шимейн изтупа възглавниците, помете и избърса с влажен парцал пода, лъсна мебелите и изобщо почисти всичко в къщата до блясък, като през цялото време се стараеше да обръща домакинската работа в игра, за да забавлява Андрю. Дори започна да го учи на една песничка за числата и умираше от смях при комичните му опити да ги произнесе правилно. Детето се радваше на всичко и цялата къща кънтеше от звънкия му глас и веселия му кикот.

За обяда на кораба Шимейн взе от килера голямо количество прибори, чинии и чаши, прибави една ленена покривка за маса и салфетки, които намери в кухнята и постави всичко това в кошница, заедно с готовия кейк. Сетне наряза хляба и го завърза в чист пешкир, като отдели част от него, за да го носи Андрю. От кладенеца извади стомна с изстудено ябълково вино, сложи капака на тенджерата с яхнията и нареди всичко на края на верандата. Най-накрая разби картофите на пюре, подправи го и го изсипа в един съд с капак, който уви в памучна кърпа, за да не изстине.

Скоро след като Шимейн дръпна звънеца, който висеше на един стълб близо до външните стълби, в къщата дотича висок младеж, за да й помогне да отнесе храната на кораба. Задъхан, той спря пред стълбите, свали учтиво шапка и се ухили, при което инак доста грубоватото му лице сякаш просветна. Дори в Ирландия Шимейн не беше виждала толкова наситено сини очи и толкова черна коса.

— Добрутро, госпожице — каза приветливо младежът. — Аз съм Гилиън Морган. Капитанът ме изпрати да занеса продуктите на кораба.

Шимейн се намръщи объркано.

— Капитанът?

— Имам предвид господин Торнтън, госпожице — поясни с готовност Гилиън. — Ама той не обича да му казват тъй. Баща ми пък се сърди, ако го наричам по малко име, щото той е майсторът строител, дето е измислил кораба и дето ни плаща надниците. А да не говорим, че е с тринайсет години по-стар от мен. Тъй че аз и татко му викаме Капитана.

— Разбирам — кимна Шимейн и се усмихна. — Господин Торнтън ми каза, че страшно се дразни, когато се обръщат към него на фамилия, но аз не мога да се почувствам толкова близка с него, че да свикна да го наричам по друг начин. — Тя повдигна любопитно вежди. — Господин Торнтън обяснявал ли ви е някога защо мрази да го наричат по фамилия?

— Ами, казвал ни е само, че когато строял кораби за баща си, се трудел рамо до рамо с други мъже, които вършели същата работа като него, ама баща му настоявал те да го наричат господин Торнтън, защото е син на собственика. На Капитана това хич не му се нравело. Затуй мразел да му викат така.

Шимейн посочи тенджерата с яхнията и купата с картофите.

— Най-добре да занесем храната на кораба, преди да е изстинала, че господин Торнтън ще намрази по-скоро нас!

— Аха! Живи ще ни одере — подсмихна се Гилиън. — Когато е ядосан, никак не си поплюва.

— Но не е лош човек, нали? — попита загрижено тя.

— Не, не е лош, само е взискателен към работата, която му вършим. Очаква от нас най-доброто. Съветвам ви и вас да давате най-доброто от себе си, госпожице.

Шимейн възкликна с престорена уплаха:

— Обезателно ще се постарая.

Тя окачи кърпата, в която беше завит хляба, на едната ръка на Андрю, хвана го за другата и вдигна кошницата. Гилиън се натовари с тенджерата, с купата и със стомната и поведе Шимейн и детето към кораба. Когато ги видя да се приближават, Гейдж се спусна по скелето, за да ги посрещне, вдигна Андрю, взе кошницата от прислужницата си и я съпроводи до полузавършената палуба.

На борда вече ги очакваха четиримата дърводелци и по-старият корабостроител, дружелюбно настроени и нетърпеливи да се запознаят с нея. Бяха подкачили господаря, че е крайно време да спре да се безпокои, че никой от тях няма да му я отнеме и че е време да се престраши да им я представи. Гилиън пое Андрю от баща му и започна да се боричка и да се търкаля по палубата с момчето, което пискаше и се кикотеше от радост, а Гейдж най-сетне запозна официално работниците със слугинята си. Шимейн различи в Рамзи Тейт мъжа, когото бе видяла да помага на господаря й пред работилницата на втория ден след пристигането й. Другият опитен дърводелец беше Слай Тъкър — едър, дори пълен мъж с червеникаворуса коса и гъста брада. Двамата чираци бяха на почти една и съща възраст, деляха ги не повече от две-три години. Единият беше германец, на име Ерих Вернер — млад мъж с правилни черти и с тъмна коса и очи; другият — Том Уитакър бе красив заселник със светлокестенява коса и сиви очи. Фланъри Морган беше прошарен възрастен мъж. Бръчките по обветреното му лице бяха колкото звездите по небето. Той обаче бе надарен с остроумие, което лесно караше останалите да избухват в силен смях.

Всички показаха към Шимейн дължимото към една дама уважение и тя с готовност го прие. Веднага щом извади покривката, те се втурнаха да поставят дъски върху дърводелските пейки. След като така направената маса бе застлана, мъжете й помогнаха да извади чиниите и чашите. Слай Тъкър предложи да прочетат кратка молитва преди ядене. Сетне работниците се нахвърлиха лакомо върху вкусния хляб и яхнията, която си бяха сипали върху картофите, обсипвайки с хвалби уменията на новата прислужница на Гейдж. Наложи се на няколко пъти да си подават стомната с ябълково вино от ръка на ръка, за да напълнят отново тенекиените чаши и да утолят жаждата си. Когато свършиха и с кейка, някои от тях започнаха да пъшкат от преяждане.

За пръв път откакто бе станала собственост на Гейдж Торнтън, Шимейн успя да си изяде цялата порция, но стомахът й натежа и й се доспа. Копнееше да отведе Андрю в къщата за следобедната му дрямка, но очевидно щом Гилиън беше наблизо, момчето нямаше да иска да си тръгне скоро.

Гейдж седеше в края на импровизираната маса върху едно буре и когато най-после отмести чинията си, той леко го наклони назад и се подпря на грапавия парапет. Оттук можеше спокойно да наблюдава хората си и да се любува на нескритото им задоволство от храната. Сега бе сигурен, че дори ако Шимейн беше крастава жаба, те пак щяха да й се възхищават заради дарбата й да готви.

Работниците получиха позволение да отпочинат малко, преди да се върнат към заниманията си, защото след обилния обяд явно имаха нужда от това. По-младите бяха натоварени със задачата да съберат мръсните съдове, празната тенджера и остатъците от храната и да ги занесат в къщата, а Шимейн и Андрю останаха още малко на палубата. Тя тръгна да се разхожда заедно с момчето, като неспирно се възхищаваше на майсторството на строителите. В същото време Гейдж обсъждаше с възрастния корабен дърводелец проблемите, свързани с някакви неизсъхнали дървета, докарани от Гилиън.

— Тези дървета ще се сцепят, преди да е дошъл краят на седмицата, Капитане. Веднага трябва да ги свалим и да ги преместим — посъветва Фланъри Морган своя работодател.

— Щом трябва, направи го — отговори просто Гейдж. — Изглежда нямаме друг избор.

Андрю забеляза една чайка, която летеше около предната част на кораба и се спусна напред с надеждата да я улови. Шимейн незабавно го последва, но бърз като малко мишленце, той започна да се катери по скелето, нетърпелив да се доближи до птицата. Тя кръжеше примамливо над главата на детето и сякаш се надсмиваше над непохватността му. Забравила сънливостта си, Шимейн се закатери след него, като прескачаше трупи и въжета. Беше изненадана, че едно толкова малко момче умее да се катери така енергично и ловко. Внезапно обаче вниманието на Андрю бе привлечено от някаква жаба, която подскачаше между дъските по палубата, и той бързо се спусна натам. Шимейн спря да си поеме дъх и откри, че е стигнала предната част на палубата. Заинтригувана, тя пристъпи по-близо до бездната под високия, издаден нос на кораба. Погледна надолу и видя огромни скали, струпани около подпорите на корпуса. После вдигна очи и се изпълни с възхищение. Гледан оттук, пейзажът около къщата бе прелестно красив.

— По дяволите, Шимейн! — изкрещя глас, който почти я накара да залитне. — Слизай от там! Слизай, преди да си паднала!

Преди Шимейн да успее да се подчини, Гейдж вече беше до нея, улови я за ръката и я издърпа навътре. Когато стигнаха до централната палуба, той я хвана за раменете, разтърси я и сърдито я смъмри.

— Никога повече не се качвай там, чуваш ли? Опасно е! Просто стой настрана!

Шимейн кимна уплашено, поразена от внезапния му гняв.

— Д-да, раз-разбира се, господин Торнтън — запелтечи тя, като се бореше със сълзите си. Пръстите му стискаха ръката й толкова здраво, че несъмнено по-късно щеше да открие, че е посиняла. Шимейн потръпна и се опита да се измъкне от желязната му хватка. — Моля ви, господин Торнтън, причинявате ми болка.

Сякаш смутен от собствената си жестокост, Гейдж отпусна ръце и отстъпи крачка назад.

— Прощавай — прошепна той с дрезгав глас. — Не исках да…

Без да довърши, Гейдж се завъртя рязко на пети и бързо слезе от палубата на кораба. Под вцепенените погледи на Шимейн и на работниците, той се спусна стремително по скелето. После се втурна към работилницата, сякаш хиляди дяволи го гонеха по петите, и след миг в тишината, последвала заминаването му, екна като гръм звукът от затръшната врата.

Шимейн стреснато се обърна към Гилиън.

— Какво сторих? Защо господин Торнтън ми се разсърди толкова?

— Не се тормозете, госпожице. Ядът на Капитана не е насочен към вас — промърмори младежът, опитвайки се да я успокои. — Уплаши се, като ви видя на носа на кораба. Оттам е паднала жена му.

Шимейн постави ръка пред устните си, за да потисне отчаяния си стон. Как бе могла да прояви такава несъобразителност?

— Защо вече не заведете Андрю в къщата, госпожице? — предложи Гилиън. — Аз ще донеса останалите неща.

Шимейн го послуша и свали Андрю от кораба. С благодарност установи, че младежите са изплакнали тенекиените чинии и чаши в реката и са ги оставили в кошницата до вратата. Трябваха й само няколко минутки, за да ги измие със сапунена, а после и с гореща вода и да изчисти кухнята.

Тя внесе изсъхналите чаршафи и възглавниците, оправи леглата и едва тогава легна с Андрю в малкото си легло нагорния етаж. Почете му, докато той заспа, положил главичката си на рамото й. Шимейн обаче не можа да заспи толкова бързо. Дълго време лежа, загледана в тавана, припомняйки си избухването на Гейдж. Разбираше чувствителността му, но в краткото време, през което той й се караше и я разтърсваше като обезумял, бе съзряла в очите му непозната дотогава мъчителна болка. Болката на мъж, преследван от жестоки спомени за нещо, което може би е извършил или не е успял да предотврати, нещо, което още не беше потънало в забрава. Какво бе премълчал в разказа си за нещастието? Кое беше онова ужасно нещо, като се изключи смъртта на младата му съпруга, което се бе случило в онзи ден и което беше разтърсило този мъж до дъното на душата му, оставяйки го така изтерзан?

Безкрайното умуването над различните възможни отговори изтощи Шимейн напълно. С тревожна въздишка тя обгърна Андрю с ръка, сгуши се до него и се предаде на съня.

Рамзи Тейт приближи работилницата леко почука на вратата. Отвътре се чу някакво промърморване и той влезе, като затвори тихо вратата след себе си. Завари Гейдж да се взира мрачно през прозореца. Смръщеното чело и неприветливият поглед на приятеля му подсказаха на Рамзи, че присъствието му не е желано.

— Слай и другите се боят да дойдат, защото си мислят, че ще ти пречат — каза смутено по-възрастният мъж. — Пратиха ме да те попитам дали искаш да продължат работа.

Гейдж изсумтя раздразнено и хвърли още по-мрачен поглед към старшия дърводелец.

— Ти как мислиш?

Рамзи повдигна гъстите си вежди леко нагоре.

— Да, и аз им рекох, че ще искаш да си вършим работата както винаги, колкото и да си мрачен и унил. Излишно е да ти казвам как уплаши клетата жена. Беше сигурна, че те е обидила с нещо. Добре че Гилиън й обясни, че просто скърбиш за Виктория.

Гейдж умишлено пренебрегна опита му да го заговори за Шимейн. По-добре от всеки друг знаеше колко е уплашил момичето, но когато я видя да се навежда от носа на кораба, в мозъка му припламна мъчителната картина на падането на Виктория. За един кратък миг действителността се бе превърнала в паяжина от ужасяващи видения и той отново преживя кошмарното повторение на смъртоносната сцена. Оживяха онези проклети образи, които го преследваха след смъртта на съпругата му, които го стряскаха насън и го погваха да кръстосва стаята като животно в клетка. Само че този път Шимейн лежеше запокитена безжизнено долу върху скалите, а той стоеше на носа и виждаше как се случва всичко това.

— Моето настроение няма нищо общо с очакванията ми — отвърна накрая Гейдж. — Очаквам хората ми да приключат дневната си работа и да заслужат надницата си. Разгледах дърветата, които сте подготвили за новите мебели и мисля, че има какво още да се желае по отношение на съчетаването им и на дизайна. Аз бих махнал грапавините от дървото за вратите и бих подбрал по-подходяща дървесина за чекмеджетата.

— Може би ти ще ни покажете какво точно искаш — предложи любезно Рамзи. Знаеше, че нито той, нито останалите работници можеха да си представят завършените мебели толкова добре, колкото майстора дърводелец. Освен това смяташе, че единствено работата може да подейства като лечебен балсам срещу онова, което терзаеше Гейдж Торнтън — поне докато не решеше да се ожени повторно.

— Извикай мъжете тук — заповяда Гейдж. — Ще им покажа какво искам.

— А Морганови? — колебливо попита Рамзи. — Те също искат да знаят дали ще се връщаш на кораба днес.

— Фланъри трябва да премести едни трупи — каза рязко Гейдж. — За тази работа няма нужда от мен.

Когато приятелят му тръгна, Гейдж разтърка очи, въздъхна унило и с усилие на волята откъсна мислите си от натрапчивата, страшна сцена на падането и смъртта на Шимейн. Дали някога щеше да се освободи от жестоките лапи на ужаса, който бушуваше у него и който го караше да се чувства толкова нещастен и съсипан?

Същата вечер обитателите на къщата похапнаха вкусна супа и докато се миеха съдовете, Гейдж почете на Андрю и го сложи да спи. Когато се върна в кухнята, откри, че Шимейн го чака.

— Съжалявам, ако съм ви разстроила днес на кораба, господин Торнтън прошепна тихо тя. — Не си дадох сметка затова как е починала съпругата ви.

Гейдж се опита да се усмихне, но се получи само едно кратко потрепване на устните му.

— Просто се уплаших, като те видях толкова близо до ръба и като си помислих, че Виктория сигурно се е качила там по същия начин.

— В момента нямам никаква неотложна работа, господин Торнтън — каза меко Шимейн. — Може би ще се почувствате по-добре, ако поговорите за това.

Предложението й беше изпълнено с толкова нежно съчувствие, че не можеше да го отхвърли.

— Не бях там когато… жена ми… е паднала — започна колебливо той. — Бях довел Андрю в къщата, за да измия смолата от пръстите му, защото беше пипал въжетата на кораба. Докато бях тук, чух писъка на Виктория. Оставих Андрю в леглото му и изтичах да видя какво се е случило. Щом стигнах до кораба, намерих Роксана, която плачеше истерично над мъртвото тяло на жена ми. Каза, че тъкмо издърпвала лодката си на сушата, когато чула вика на Виктория. Веднага хукнала към кораба и видяла, че съпругата ми лежи на скалите под носа. При падането Виктория си беше счупила врата. Не можеше да се направи нищо. Сковах ковчег, в който положих тялото й, и я закарах в града, за да бъде погребана до родителите си в гробището на църквата.

Той премълча подробностите за посрещането си в Нюпорт Нюз. Това, че в предходните години се бе противопоставил на някои жители на градчето, осмелявайки се да изтъкне глупостта на предложените от тях закони за областта, определено му бе създало лоша репутация. Оттогава насетне те гледаха на него като на неприятел, а смъртта на Виктория им бе послужила като повод да проявят открито своята враждебност. След разпита му британските власти бяха заключили, че жена му сама се е изкачила до носа и просто се е подхлъзнала. Повечето от хората приемаха това, и все пак бяха плъзнали куп позорни, злостни слухове и клевети срещу него.

— След злополуката имах чувството, че са ме захвърлили в зловеща тъмница, от която няма да изляза никога повече — продължи Гейдж. — Но времето лекува скръбта. Грижите за Андрю ми помогнаха да надмогна болката.

— Имате очарователен син, господин Торнтън — увери го нежно Шимейн. — Андрю може да спечели сърцето на всекиго.

— За мен той е дар божи — въздъхна Гейдж. За миг настъпи неловко мълчание, после той кимна с глава към задния коридор. — Ако искаш, можеш да се изкъпеш. Направи го, когато ти е удобно; тази вечер не възнамерявам да работя на чертожната си маса.

— Благодаря, господин Торнтън — отвърна тя с усмивка. — Липсата на баня на „Гордостта на Лондон“ беше, меко казано, мъчителна за мен. Преди никога не си бях давала сметка колко е важно човек да се чувства чист. Наистина копнея за една дълга, хубава вана.

— Тогава непременно си я вземи — окуражи я Гейдж. — Аз ще почета малко тук, в кухнята, така че сигурно ще съм още буден, когато свършиш.

Шимейн се зае да приготвя банята. Изля във ваната три кофи гореща вода и отиде да донесе още две от кладенеца. След като Андрю се бе събудил от следобедния си сън, тя му беше почела малко на задната веранда, после, докато той си играеше на двора, бе сгънала изпраните дрехи в кошницата. Сетне обаче, в бързината да приготви вечерята и да изкъпе Андрю преди да седнат на масата, беше забравила кошницата до стола на задната веранда. Сега я внесе заедно с последното ведро и я остави върху близкия стол, преди да излее водата във ваната.

След миг Шимейн се потопи в топлата вода с дълбока въздишка на удоволствие. Вярно, че това не бяха най-удобната вана и най-мекия сапун на земята, но тя имаше чувството, че не би могла да изпита по-голяма наслада от банята, дори ако я обслужваха слугите на кралския двор. Едва когато пръстите на ръцете и на краката й се набръчкаха, а водата изстина, Шимейн се реши да излезе от ваната.

Когато се изправи на крака и протегна ръка към кърпата, която лежеше най-отгоре в легена с прането, тя кой знае защо й се стори прекалено тежка. В следващия миг я смрази леден ужас, който изтръгна от устните й сепнато възклицание. Застинала от уплаха, Шимейн прикова поглед в пода, към голямата змия, която се бе плъзнала от гънките на кърпата, и която сега съскаше и се извиваше, вдигнала глава към нея. Очите на влечугото я фиксираха заплашително, езикът му проблясваше между двата зъба на зейналата му уста, а опашката му удряше по пода, издавайки странен, плющящ звук.

Само след секунда главата на змията се стрелна напред и Шимейн с уплашен вик отскочи към задната част на коритото. Откъм кухнята се чу звук като от прекатурен стол, стъпки, които тичаха към вратата, и тревожния глас на Гейдж, който викаше името й. Но тя нямаше време да му отговори, защото змията отново помръдна към нея и изтръгна нов вик от гърдите й. Притиснала кърпата към тялото си, Шимейн залитна назад към чертожната маса. Точно тогава вратата на кухнята се разтвори с трясък.

Решена да преследва жертвата си докрай, змията се беше плъзнала покрай коритото и се намираше близо до вратата. При появата на новия враг обаче, влечугото рязко се обърна и се насочи към връхлитащия в коридора мъж, но Гейдж бързо отскочи на безопасно разстояние и се спусна към килера. Когато се върна, държеше в ръката си голям нож. Змията го загледа втренчено, чакайки сгоден момент, за да забие зъбите си в него. Гейдж избегна още една нейна атака и когато влечугото се отдръпна, вече беше готов. Пристъпи бързо напред, замахна с широкото острие и с един удар посече главата на змията, която тупна с глух звук на земята.

Докато гледаше как тялото на влечугото се извива в предсмъртни гърчове, Шимейн почувства как по гърба й полазват ледени тръпки. Гейдж отвори задната врата, после загреба с плоската страна на ножа отрязаната глава на змията, хвана със свободната си ръка обезглавеното тяло близо до опашката и изнесе влечугото навън, за да го изхвърли през задната веранда.

Все още разтреперана, Шимейн се облегна отмаляло на чертожната маса. Измина дълго време, преди да й хрумне, че в кошницата може да има и друга змия. Нямаше представа дали тези влечуги не се събират на групи. Но вероятно ако имаше втора змия, досега вече щеше да се е показала, реши в крайна сметка тя и въздъхна облекчено. Дори се присмя на тревогите си. Просто си въобразяваше. Сега бе в безопасност. Господарят й беше убил змията и ако в кошницата имаше други, щеше да убие и тях.

В този момент чу, че на верандата се плисва вода и осъзна, че е пропуснала възможността да избяга необезпокоявано в стаята си. Притиснала кърпата към тялото си, Шимейн се втурна към стълбите, но когато дочу стъпките, които приближаваха към отворената врата, замръзна на място, обзета от ужасяващо колебание. Не можеше да напусне коридора, без Гейдж да я види. Но ако останеше, оскъдната и мокра кърпа нямаше да я защити, защото прикриваше голотата й едва-едва, и то само отпред. Тя нервно прехапа устни, загледана в кошницата, която стоеше при далечния край на ваната. Още една кърпа щеше да я покрие по-добре, но щеше ли да има време да я вземе?

Размишленията й бяха рязко прекъснати от влизането на Гейдж. Отчаяна, Шимейн се мушна между стената и масата, като сложи едната си ръка на гърдите, а другата — на корема. Това беше най-доброто, което можеше да направи, но то съвсем не успокои пърхащото й сърце.

Калейдоскоп от чувства премина през Гейдж, когато видя как прислужницата му търси убежище зад чертожната му маса. Беше напълно изумен, че все още не е избягала. Той затвори вратата зад себе си с лакът и тръгна с отмерена крачка напред по коридора, като усърдно се опита да съсредоточи вниманието си върху това как ще изтрие водата от ножа си с намасления парцал, който пазеше за такива цели в кутия близо до вратата. Спря се до прислужницата си, прокара парчето плат по блестящото острие и се направи на небрежен, което му се отдаде с неимоверно усилие.

— Имаш късмет, Шимейн — съобщи й той. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не поглежда към нея. Много добре съзнаваше какво ще стори с него гледката на оскъдно облеченото й тяло. Но пък и за нищо на света не можеше да устои на изкушението да остане още малко близо до нея. — Змията беше отровна. Можеше да те убие. Или най-малкото да те нарани. Имаш ли някаква представа как е влязла тук?

Колкото и да се опитваше, Шимейн не можеше да укроти нервното треперене на тялото си. Беше твърде разсъблечена, за да изпитва нещо друго, освен уплаха и смущение от присъствието на мъжа в помещението. Това пролича и отгласа й.

— З-змията трябва да се е вмъкнала в кошницата с дрехи, която оставих на верандата днес следобед. П-предполагам, че се е свила върху кърпите, за да спи.

— Трябва да си благодарна, че не се е опитала да те ухапе докато си внасяла кошницата.

Шимейн вдигна колебливо очи към него и преди да успее да се възпре, той също я погледна. И това му бе напълно достатъчно, за да разбере, че наистина е загубен. Цялото благородство и почтеност, които беше възнамерявал да демонстрира в нейно присъствие, станаха на пух и прах, когато мъжките му инстинкти се надигнаха у него като тъмна орда свирепи варвари. Болезнената нужда от жена караше жадния му взор да поглъща примамливата гледка така, както аскетът поглъща първото си ядене след дълги пости. До този момент бе проклинал малките ленените кърпи, които никога не успяваха да подсушат добре тялото му, но сега беше благодарен, че точно тази кърпа е толкова тясна.

Погледът му се спусна нетърпеливо от гладките й рамене към натежалите й гърди, съблазнително повдигнати нагоре от притиснатата към тях нежна ръка. Над нея се подаваше съвсем малка част от ръба на кърпата, която не скриваше почти нищо от изкусителната вдлъбнатина между двете притиснати едно към друго полукълба. Всъщност от височината на своя ръст Гейдж имаше възможност да надникне в импровизирания корсет, оформен от кърпата и да зърне за секунда част от бледорозовата плът под нея, и това само разпали още по-силно копнежа му да види повече, всичко.

Там, където ръцете на Шимейн не пречеха на погледа му, влажната кърпа, прилепнала към женствената й фигура, разкриваше всяка нейна извивка и заобленост. Вън от тясното парче лен, което се спускаше от гърдите до средата на стройните й бедра, цялото й съвършено тяло бе пред очите му голо и прекрасно. Както толкова пъти си беше представял, кожата й наистина бе извънредно мека и гладка. Беше сигурен, че и вкусът й е прелестен и сладък.

Премрежените му очи отново се плъзнаха нагоре и Шимейн болезнено осъзна своята пълна безпомощност. Не можеше да обуздае силното си треперене, нито да укроти непрестанното безумно туптене на сърцето си. Но желанието, пламтящо в тези кафяви ириси, би уплашило и далеч по-корава жена. Господарят й бе достатъчно силен, та да стори с нея каквото поиска, и тя нямаше да може да го спре с нищо.

Това положение обаче вече продължаваше непоносимо дълго за жена с ирландския темперамент на Шимейн. Първоначалното й смущение постепенно се замени с гняв.

— Ще имате ли нещо против, ако се облека, господин Торнтън? — попита тя възмутено, после продължи със саркастичен тон: — Ако случайно не знаете, на човек са му нужни много повече дрехи от една тясна кърпа.

— Извини ме, Шимейн — каза Гейдж, като сви развеселено устни. — Гледката е толкова приятна. Почти забравих, че недостигът на облекло може да те притеснява. Моля те, прости ми.

Шимейн вдигна високомерно глава. Дали господарят й не се опитваше да оправдае нахалството си с липсата на каквото и да било възражение от нейна страна? В случай, че бе така, тя не можеше да го окуражава повече, затова каза рязко:

— Да, притеснена съм, господин Торнтън, но не от друго, а от това, което виждам в очите ви. Ако наистина нямате намерение да ме обезчестите, моля ви да си тръгнете, преди да сте размислил.

Гейдж я огледа още веднъж от глава до пети, после кимна в знак на съгласие и тръгна към вратата, водеща към салона на къщата. Без да се спира и без да се обръща назад, той излезе и внимателно затвори след себе си. След миг Шимейн го чу да изправя стола си в кухнята.

— Шегобиец! — изсумтя тя и захвърли кърпата. Сетне завъртя глава и шепнешком изимитира самодоволното извинение на господаря си. — Почти забравих, че недостигът на облекло може да те притеснява, Шимейн. О-о, господин Торнтън! Какъв сте измамник!

Тя навлече нощницата си и сложи отгоре халат, като пристегна силно колана около тънката си талия, макар дълбоко да се съмняваше, че каквато и да било дреха би могла да я защити срещу желанието, което беше прочела в тези блеснали очи. Знаеше доста малко за плътските щения на противоположния пол, но бе достатъчно схватлива, за да прозре съвсем ясно за какво си мисли един мъж, когато гледа жена по начина, по който току-що я беше гледал Гейдж Торнтън.

Когато Гейдж отметна покривката на леглото и си легна, усети приятен, свеж аромат и долови промяната, настъпила с възглавниците и чаршафите му от сутринта насам. Каквото и да бе сторила с тях Шимейн, беше ясно, че Роксана е била прекалено заета да го преследва, за да прави същото. Изпитваше огромно удоволствие да усеща пухкавите възглавници под главата си и да вдишва сладкия им мирис. Наистина, след като бе прекарал целия следобед в мрачни размишления, сега се чувстваше отпуснат и готов за сън като току-що накърмено пеленаче. Но едновременно с това не можеше да откъсне мисълта си от възбуждащата гледка на съвършените гърди на Шимейн, повдигнати над кърпата, нито можеше да спре да си представя как ги покрива с горещи, страстни целувки.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Обещаният урок по зареждане и стрелба с пушка се проведе четири дни по-късно, малко след обяд. Шимейн тъкмо бе измила и изсушила чиниите, когато Гейдж дойде да я изведе навън. Андрю беше изпратен да си играе на задната веранда, за да могат да не го изпускат от поглед и в същото време да бъде на безопасно разстояние от мишената, която Гейдж постави встрани от къщата. Преди да връчи оръжието на своята прислужница, той й обясни подробно къде се слага барутът и как се зарежда и отправи един показен изстрел. После остави Шимейн да повтори действията му.

Преди обаче да й позволи да стреля, Гейдж я предупреди, че натискането на спусъка е само първата стъпка. Трябваше петлето да падне върху кремъка и да предизвика искри, които да възпламенят барута. Едва неговата експлозия щеше да изтласка оловния куршум през цевта.

— С други думи, изстрелът идва известно време след натискането на спусъка — обясни той, — но така или иначе става достатъчно бързо.

После Гейдж й показа как да държи мускета така, че тежестта му да не изморява ръцете й прекалено много, и за да й помогне да го нагласи правилно, пристъпи зад гърба й. Топлото усещане за силното му тяло, опряно до нейното, смути Шимейн дотолкова, че крайниците и се разтрепериха неудържимо, а в продължение на няколко мига й беше трудно дори да диша. Сега, когато й се налагаше да води отчаяна борба с обзелите я властни усещания, тя осъзна, че няма право да съди Гейдж прекалено строго за откровеното желание, което бе видяла в погледа му преди няколко вечери. Собственото й сърце се втурваше в бесен ритъм всеки път, щом ръката на господаря й неволно докоснеше гърдите й или бедрата му опираха до нейните. Полите на роклята не й даваха никаква закрила — вероятно единствено здрава стоманена броня можеше да я предпази от влудяващия допир на мъжкото му тяло. Не вярваше Гейдж да не е усетил хаоса в мислите и чувствата й, но дори да не беше, самата тя го усещаше повече от болезнено. Трябваше да напрегне всичките си оскъдни сили и решителност, за да не захвърли пушката и да побегне далеч от този мъж.

Все пак, въпреки нервната си възбуда, въпреки ужасяващия грохот на изстрелите и болката в рамото, която й причиняваше мускетът при всеки откат, Шимейн съумя да научи доста за боравенето с оръжие. Гейдж беше отличен наставник и независимо от смущението, което бе предизвикал в гърдите на своята ученичка, успя да превърне урока по стрелба в не по-малко вълнуващо занимание от бални танци. Макар и начинаещ стрелец, Шимейн бързо се научи да улучва неподвижна мишена и с нетърпение очакваше деня, в който щяха да се упражняват в стрелба по движещ се предмет. Дълбоко се съмняваше, че е способна да убие животно или човек и силно се надяваше никога да не й се наложи да проверява куража си по такъв начин, но знаеше, че мнението й ще се промени изцяло, ако някога се изправи пред опасността да бъде убита или най-малкото пребита жестоко от Джейкъб Потс.

— Изглежда, че си роден стрелец, момичето ми — похвали я гордо Гейдж на следващия ден. — Да видим сега какво ще направиш с подвижната мишена.

Мишената беше една тенекиена чиния, която Гилиън услужливо бе предложил да хвърля високо във въздуха. Гейдж отново застана плътно зад Шимейн, като я обгърна с ръце, за да й помага да държи оръжието, да се прицелва и да стреля. Усети обаче, че цялото й тяло трепери, и тълкувайки това погрешно като признак на страх, се помъчи да я успокои.

— Справяш се изключително добре за начинаеща, Шимейн, така че просто се успокой и ми позволи да ти покажа как да се прицелиш, за да произведеш успешен изстрел.

Но Шимейн съзнаваше, че е невъзможно да се концентрира и да се прицели в каквото и да било, когато мислите й са изцяло съсредоточени върху мъжа зад гърба й, вместо върху оръжието в ръцете й. Все пак, тя натисна спусъка, но куршумът прелетя твърде далеч от целта. От устните й се изтръгна сподавено възклицание, когато изстрелът тласна тялото й назад, и имаше защо. Беше истински шок за нежните й женски хълбоци внезапно да се озоват притиснати до твърдите му като скала, мускулести бедра. Ужасена, Шимейн отскочи рязко напред, сякаш бе седнала върху гореща жарава.

— Този път не успя, но ще опитаме отново — небрежно отбеляза Гейдж и се наведе над рамото й, за да види по-добре как ще се прицели. Собственото му тяло също реагираше болезнено на близостта на тази крехка женска фигура, но той бе твърдо решен да не се поддава на неблагочестивите си помисли, особено по време на уроците по стрелба. — Няма защо да се притесняваш, Шимейн. Просто се успокой.

Имам всички основания да се притеснявам!, помисли си Шимейн, обзета от истинска паника. Усещаше гърдите му, притиснати към гърба й, усещаше ръката му, която я обгръщаше, за да поеме част от тежестта на мускета. Внезапно почувства, че се задушава, че не може да диша. Трябваше да избяга, преди да е станало късно.

Тя отблъсна ръцете му, захвърли пушката и задъхан обясни:

— Трябва да сложа тестото за хляба да втасва! В момента нямам време за повече уроци.

— Шимейн, къде оти…? Върни се! — Гейдж остана със зяпнала от изненада уста, когато прислужницата му прихвана полите си и се втурна като стрела към къщата. Напълно объркан, той погледна Гилиън, който изглеждаше не по-малко втрещен. Младежът сви рамене, сведе очи към тенекиената чиния, която все още бе непокътната, и усмихнато я размаха пред очите на своя работодател.

— Е, поне ще можете и занапред да ядете в нея.

За радост на Андрю, на следващия ден на гости дойде Хана Фийлдс с двамата си най-малки сина. Трите момчета моментално изскочиха да лудуват на воля в задния двор и оставиха жените да ги наблюдават от верандата и да се опознават една друга.

— Малкият палавник на господаря ти е много мило хлапе — каза едрата, симпатична госпожа Фийлдс. Погледът й не се откъсваше от Андрю. — Личи си, че баща му го възпитава добре.

— Отдавна ли познавате господин Торнтън? — попита Шимейн. Искаше й се да узнае нещо повече за този загадъчен мъж. След инцидента със змията, когато беше съзряла в погледа му оня сладострастен копнеж, тя изпитваше постоянно безпокойство и се боеше да остава насаме с него, но оттогава насетне Гейдж Торнтън се отнасяше с нея с цялото внимание и уважение, което един джентълмен дължи на една дама. И все пак нямаше представа какво става в главата му. Понякога го забелязваше да я гледа втренчено и неволно се питаше за какво ли си мисли… или може би жадува.

— Долу-горе откакто пристигна тук — отговори Хана. — Заселихме се по тези места две години преди да дойде Гейдж. Неговата госпожа беше истинска лейди, от мен да го знаеш. Не беше горделива и високомерна като някои други, нали разбираш, ами имаше добро сърце и благ нрав. Никога не съм виждала жена да обича мъжа си толкова, колкото тя обичаше господин Торнтън. Някои казват, че не я е заслужавал, понеже не можел да обича нищо друго, освен своя кораб, ама ако питаш мене, с каквото и да се захванеше Гейдж, правеше го колкото за себе си, толкова и заради нея.

— Очевидно е, че господин Торнтън е много амбициозен и талантлив мъж — отбеляза Шимейн, като разпери ръка, за да посочи красиво оформената лъкатушеща пътека, която тръгваше от задната веранда и минаваше през овощната градина, покрай хамбара, оборите и останалите постройки, издигнати от него. — Накъдето и да се обърна, виждам доказателства за трудолюбието му.

Хана я стрелна с поглед, питайки се какво точно знае Шимейн за своя господар. Едва ли момичето щеше да понася толкова смирено и спокойно присъствието си в дома на Гейдж Торнтън, ако бе чуло макар и част от онова, което госпожа Петикоум и верните й другарки шушукаха зад гърба на майстора на мебели. Тези закоравели клюкарки бяха толкова жлъчни в подмятанията си и разпространяваха толкова злостни клевети, че малцина успяваха да останат равнодушни към нападките им. Гейдж обаче беше успял. С присъщия си стоицизъм и решителност той бе продължил да се занимава с работата си, без да обръща внимание на хорските приказки. Каквато и да бе истината за фаталното падане на Виктория от кораба, Хана нямаше никакво намерение да се нарежда сред онези, които обвиняваха за злополуката Гейдж. В нейните очи несправедливото и прибързано осъждане на един невинен човек беше сериозен грях, нищо че Алма Петикоум и мнозина други явно не се интересуваха от злините, които биха могли да причинят с бъбривите си езици.

— Дойдох да те науча на малкото неща, които зная за готвенето — заяви Хана. В очите й трепна весело пламъче. — Но още щом влязох, господарят ти ми каза, че се оправяш чудесно и сама… тъй че май няма да имаш нужда от помощта ми.

— Всъщност, бих се радвала да се науча как се правят сухари като онези, които приготвят в таверната… ако самата вие знаете как, разбира се — ентусиазирано каза Шимейн. — По време на плаването ни даваха сухари, но те нямаха нищо общо със сухарите от таверната. Човек трябваше да има доста здрав стомах, за да понесе онези гадости, особено пък червеите и другите животинки, които често се срещаха в тях.

— Можем да опечем една фурна сухари за обяд — предложи по-възрастната жена с весел смях. — Донесла съм кошница с храна, понеже си помислих, че може да ти е писнало все ти да готвиш. Сухарите ще бъдат чудесна добавка към яденето.

— Дали да не повикаме момчетата да играят в къщата, докато се занимаваме с готвенето? — попита Шимейн с безпокойство. — Наскоро имах страховита среща с една отровна змия и се боя да не би наоколо да има още.

— Тези гадини! Смразява ми се кръвта само като си помисля за тях! Някои се наричат гърмящи змии и ако си виждала такава, лесно ще разбереш защо.

— Видях и чух тъкмо такава змия, при това съвсем отблизо — отвърна Шимейн и потрепери.

Хана плесна силно с ръце и се провикна:

— Хайде, момчета, влизайте вътре. Малкълм и Дънкан, искам да внимавате как ще се държите в хубавата, чиста къща на господин Торнтън. Не ми се ще госпожица Шимейн да реши, че отглеждам у дома си банда разпуснати хулигани.

Както става винаги, когато няколко малки момчета се озоват затворени в тясно пространство, децата започнаха да се дърпат и да се боричкат. Андрю бе в най-неизгодно положение, защото беше най-малкият от тримата, и сърцето на Шимейн трепна, когато видя да го събарят на земята. Тя се спусна да ги разтърве, но не знаеше точно как да го стори, без да нарани двете по-големи момчета. Те бяха свикнали да играят един с друг и бяха доста по-силни, отколкото й се струваше безопасно за Андрю, но той бе храбро дете и макар да се беше натъртил здраво при падането, скочи на крака и се спусна отново напред със силен боен вик. Но боричкането бе прекратено рязко от Хана, която строго нареди на синовете си да престанат и да отидат веднага при нея.

— Казах ви да внимавате как се държите, момчета, и ако продължавате да не ме слушате, хубавичко ще ви натупам по дупетата. Знаете, че не се шегувам!

След това предупреждение двете момчета притихнаха и ако не бяха дяволитите пламъчета в очите им, щяха да приличат досущ на кротки ангелчета. Но очевидно разбираха, че майка им говори напълно сериозно, затова покорно се съгласиха да подремнат в спалнята с Андрю, докато Хана и Шимейн разчистят кухнята.

Преди да тръгне към Торнтънови, Хана бе приготвила храна за собственото си семейство и бе наредила на дъщерите си да сервират сами вечерята в случай, че замръкне. Затова когато Гейдж настоя да остане да вечеря с тях, тя охотно се съгласи, доволна, че й се удава възможност за малко да се откъсне от многобройните си задължения на майка, съпруга и домакиня. Вечерята, приготвена от Шимейн, очевидно й се услаждаше, защото без колебание прие поканата на Гейдж да си сипе втора порция от вкусната гозба. Когато приключиха с яденето, Хана се надигна от масата и изпъшка.

— Надявам се, че лодката ми няма да потъне на път за вкъщи, защото няма да мога да доплувам до брега. Бедният ми Чарли никога не би ми простил, ако го оставя да се оправя сам с цялата челяд.

Гейдж се ухили.

— Искаш ли да те изпратя?

Хана го стрелна с престорено сърдит поглед.

— Би трябвало да приема предложението ти, след като тъй подло ми позволи да се натъпча, та да надебелея още повече — измърмори тя, но сетне махна с ръка. — Остави, ако лодката вземе да потъва, ще завържа Малкълм и Дънкан с едно въже и ще ги пусна да доплуват сами до в къщи.

— Мамо! — извикаха момчетата в един глас и зяпнаха слисано майка си. Тя избухна в смях, но това само ги уплаши още повече и те размахаха ръце.

— Първо пусни Малкълм!

— Не, мамо! Изхвърли Дънкан във водата! Искам да го видя как ще стигне до къщи!

— Ще ви изхвърля и двамата! — предупреди ги Хана, когато двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се бият.

Тя погледна безпомощно към Гейдж, но той само се засмя развеселено и предложи:

— Защо не ги вържеш още от сега, та да не се занимаваш повече с тях?

— Нямаш представа колко пъти ми е идвало да го направя — отвърна Хана с отчаяна въздишка. — Като ги гледам как се трепят един друг, си мисля, че ще е цяло чудо, ако доживеят да пораснат големи.

— Представи си, че решат да станат войници или нещо такова — подхвърли Гейдж с усмивка. — Та те още от малки са започнали да придобиват всички необходими умения.

— Напълно си прав! Обаче на мен ми се иска от време навреме да се възцарява и известно примирие между битките, за да мога и аз да се понауча на някои стратегически номера… като например как да им блъсна кратуните една в друга без да си премажа пръстите.

Шимейн, която в това време се приготвяше да изкъпе Андрю, нямаше как да не чуе шеговития им разговор ако в началото успяваше някак си да остане сериозна и да се съсредоточи върху топленето на водата над огнището, сега вече не можа да сдържи кикота си. За да го прикрие, тя грабна чайника и се втурна към задния коридор, но напразно. Продължаваше да се смее, и то толкова неудържимо и заразително, че успя да разсмее първо Андрю, а след това и Гейдж и Хана, които бяха тръгнали към входната врата. За пръв път от много месеци насам къщата се огласяше от такива радостни звуци. За Гейдж те бяха като вълшебен еликсир, сгряващ цялото му същество.

Накрая, когато все пак се успокоиха, Хана посочи към предната веранда.

— Донесох два стола, които се нуждаят от поправка. Надявам се, че нямаш нищо против да се занимаеш с тях, когато ти остане малко свободно време. Не е необходимо да е веднага, нали разбираш, но ще се радвам, ако са готови до края на годината. На пръв поглед им няма нищо, ама облегалките им може да паднат всеки момент. Не е безопасно да се сяда на тях.

— Ще видя какво мога да направя, Хана — обеща Гейдж. — Но наистина ли си сигурна, че няма да ти трябват?

— Имаме си достатъчно столове за цялото семейство. Ще ни трябват чак по Коледа, за роднините. Ще ни гостуват братята и сестрите на Чарли, а те са цяла армия.

Гейдж се развесели от нейната предвидливост. Явно го познаваше доста добре, за да му остави толкова много време за поправката на някакви си два стола.

— Може и да не намеря време за тях в близките месец-два, но за Коледа ще са готови. Ако случайно ти потрябват по-рано, само ми кажи. Ще ги оставя отпред, на верандата, та да ми напомнят, че трябва да ги оправя.

Хана вдигна глава и се спря, заслушана в песента, която Шимейн пееше на Андрю, докато го къпеше в задния коридор. Беше някаква забавна и приятна мелодия, несъмнено ирландска, а гласът на момичето бе нежен и сладък. По-възрастната жена погледна Гейдж и се усмихна.

— Не знам дали си наясно, Гейдж Торнтън, но мисля, че аз бих могла да се науча на едно-две неща от твоята прислужница. Не говоря само за готвенето. Тя има глава на раменете си и глас на ангел. Ще ми се да присъствам на уроците на Андрю по четене и писане, когато започнат. Никога не ме е бивало много в тия работи.

— Шимейн е всичко, което някога съм се надявал да намеря, че и повече — призна Гейдж.

— А ти разправяше, че не можела да готви — измърмори Хана и поклати глава.

Той сви рамене.

— Според мен Шимейн още не осъзнава колко достойнства притежава в действителност. Не само че е същинска майсторка в готвенето, но и се грижи за Андрю като истинска майка. Момчето е много привързано към нея.

— Да, забелязах го тая заран, когато Шимейн се опитваше да го защити от моите момчета. Не знаеше точно как да го стори, понеже се страхуваше да не нарани майчинските ми чувства. Нарочно оставих хлапетата да се поборичкат малко повече, отколкото трябваше. Исках да видя как ще реагира Шимейн и трябва да ти кажа, че нито една майка не е проявявала към родното си чедо загрижеността, която тя прояви към сина ти.

— Шимейн изглежда родена да бъде майка — отвърна Гейдж. — Тя притежава рядката дарба да вдъхва на детето сигурност и покой, да го кара да се чувства желано… и обичано.

Хана забеляза промяната, настъпила в самия Гейдж, и се усмихна със задоволство. Всичко, което беше казал за Андрю, очевидно се отнасяше и за него. За пръв път от онзи ужасен ден, в който бе умряла Виктория, той изглеждаше спокоен и помирен със себе си.

— Ти си истински късметлия, че си намерил Шимейн. Жени като нея обикновено не могат да се купят на никаква цена.

Тих, далечен плач смути съня на Шимейн, но тя не искаше да се събужда. Отново сънуваше, че препуска из бащиното си имение на гърба на своя жребец Донегал, отново усещаше как вятърът развява косите й и краищата на костюма й за езда, отново се наслаждаваше на тръпката да язди накъдето й видят очите, свободна и щастлива.

Плачът обаче продължаваше и скоро ширналите се зелени поля на родния й дом се замениха от стоманените решетки на затвора Нюгейт. В съня й нахлуха стенанията и отчаяните ридания на затворниците и стотиците стъпки, неизменно придружавани от звъна на тежките вериги. Обгърна я гъст, лепкав мрак, който заплашваше да я задуши…

Шимейн се надигна рязко в леглото с разтуптяно от ужас сърце и напрегнато затърси в тъмнината лицата на съкилийничките си от Нюгейт, ослушвайки се да чуе босоногите им стъпки. Изминаха доста мъчителни минути, преди да проумее, че това е било само един кошмар и че звукът, който чува, е плачът на Андрю от долния етаж. Тя наостри уши, очаквайки да долови някакво раздвижване в спалнята на Гейдж в отговор на жалното скимтене на момчето, но единственото, което чу, бе как плачът на детето стана по-силен и по-уплашен. Не можеше да си представи, че Гейдж е способен да спи, когато синът му плаче. Внезапно усети тревога. Ами ако с господаря й се бе случило нещо? Не, може би просто бе отишъл до тоалетната и не чуваше воплите на Андрю.

Трябваше да успокои детето. Тя отметна завивките, навлече бързо халата си и се втурна надолу по стълбите. Вратата на спалнята беше отворена и отблясъците от огъня в огнището, заедно с лунните лъчи, проникващи през прозорците, осигуряваха достатъчно светлина, за да види, че Гейдж го няма нито в леглото, нито в салона. Шимейн влезе в спалнята и предпазливо се прокрадна до малката ниша, в която спеше Андрю, опасявайки се да не би да е сгрешила и да не налети на господаря си. Но страховете й бяха неоснователни. В стаята нямаше никой друг, освен детето.

То не спираше да плаче и Шимейн побърза да отиде до люлката му и да го вземе на ръце. За да го утеши, тя запя нежна приспивна песен, целуна мократа му от сълзите буза и погали разрошените му къдрици, като го люлееше в прегръдките си и крачеше бавно напред-назад. Постепенно Андрю спря да плаче, а дишането му стана равномерно, но тъкмо когато Шимейн реши да го сложи обратно в люлката, от гърдите му се изтръгна ново сърцераздирателно ридание. Тя го прегърна и пак започна да обикаля от люлката му до спалнята на господаря си и обратно, докато не почувства как малката главичка се отпуска на рамото й. Тогава Шимейн престана да пее и се спря до люлката в малката стаичка. Искаше да се увери, че момчето е напълно заспало, преди да го сложи да си легне.

Докато се възхищаваше на красивото му лице, огряно от меката светлина, тя внезапно усети нечие присъствие. Не беше чула стъпки, но долови с крайчеца на окото си раздвижване в другия край на спалнята. Явно господарят й се беше върнал. Шимейн вдигна глава с намерение да му обясни причината за нахлуването си в неговите покои, но думите замряха в гърлото й, когато го видя да стои гол, облян от лунната светлина. Мъничките капчици вода, които блестяха като диаманти по мускулестото му тяло й подсказаха, че е ходил да се къпе в потока. Беше метнал на главата си една кърпа и енергично търкаше косата си. Очевидно още не беше забелязал присъствието й.

Шимейн обаче нямаше как да не забележи неговото. Никога досега не беше виждала гол мъж и гледката на това стройно, силно тяло бе доста шокираща за девичите й сетива. Но в същото време тя беше омагьосана от неговата красота и горда, мъжествена грациозност. Дрехите не й бяха създали невярна представа — раменете му наистина бяха невероятно мощни и здрави и не се нуждаеха от подплънки, каквито много наперени благородници поставяха под саката си. А талията и хълбоците под широката му гръд наистина бяха тесни и мускулести. Тънка ивица тъмни косми се спускаше от леко окосмените му гърди през плоския му корем, примамвайки погледа на Шимейн надолу.

Тя замръзна на мястото си с пламнало лице и разтуптяно сърце, неспособна да отклони очи. Въпреки всички описания на мъжката анатомия, които майка й деликатно и някак смутено се бе опитвала да направи, въпреки внимателните й обяснения какво да очаква след като се омъжи за Морис, Шимейн никога не си беше представяла такова… такова съвършенство!

Тъй като не желаеше да изпада в унизителната ситуация господарят й да разбере, че е съзерцавала с възхита голотата му, вместо да избяга, както подобава на една благочестива девица, тя заотстъпва бавно, тихо назад, към люлката на Андрю. Знаеше обаче, че няма как да се измъкне незабелязано. Така или иначе, щеше да й се наложи да мине покрай Гейдж.

Изведнъж Шимейн се закова на място, доловила някаква странна промяна във фигурата на мъжа пред себе си. Погледът й все още беше прикован в слабините му и тя съвсем ясно виждаше как очертанията на мъжката плът започват да се разтеглят и уголемяват.

Шимейн стреснато вдигна очи и срещна усмихнатия поглед на Гейдж. Беше отпуснал ръце, а кърпата лежеше преметната през врата му. Влажната му, разрошена черна коса проблясваше в мрака като сребро.

— Извинете — задавено промълви тя. Прекрасно си даваше сметка, че откакто беше дошла в този дом, бе започнала непрекъснато да се извинява. — Андрю плачеше, а не знаех къде сте отишъл!

В последвалата тишина Шимейн се обърна бързо и постави момчето обратно в люлката му. Изгаряше от срам. Цялото й тяло трепереше. Тя затвори очи и се опита да събере разпилените си мисли. Но въпреки отчаяните й усилия да дойде на себе си, гледката, която бе видяла току-що, се беше запечатала в паметта й завинаги. Продължаваше да я вижда съвсем ясно, нищо, че бе с гръб към Гейдж, нищо, че беше със затворени очи.

Като внимаваше да не го поглежда, Шимейн се извърна, избяга през отворената врата и тичешком се спусна през салона. В бързината се спъна в едно от стъпалата към тавана и стисна зъби, за да не извика от болка, но не спря. Щом стигна до своята стаичка, тя се хвърли на леглото, обърна се с лице към стената и се зави презглава, молейки се отчаяно земята да се разтвори и да я погълне.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Шимейн посрещна утрото със страх. Не искаше да се среща очи в очи със своя господар, нито пък да бъде близо до него, защото знаеше, че и той като нея мисли единствено за изминалата нощ, когато я бе видял да се любува на голотата му като някаква долна развратница. Спомни си как веднъж бе докоснала неволно с ръка слабините му и колко зле се бе почувствала тогава, но случката от предишната нощ беше още по-унизителна. Копнееше да остане в леглото, докато Гейдж не замине за работилницата, но слугинските й задължения не й даваха право да се крие в стаята си като малодушна страхливка. Трябваше да слезе долу и да се опита да запази спокойствие, нищо че й идеше да потъне в земята от срам.

Слава богу, той вече беше излязъл на двора да свърши обичайната си сутрешна работа. Чак когато закуската бе сервирана, а Шимейн — измита и облечена, Гейдж се върна в къщата с кошница яйца и ведро мляко. Преди да ги остави на полицата в кухнята, той погледна одобрително подредената маса.

— Ухае много апетитно, Шимейн. — Откакто тя беше в дома му, беше започнал да очаква сутрешното ядене с огромно нетърпение, защото вкусните закуски, приготвяни от нея, можеха да се сравняват единствено с онези, които бе ял в бащиния си дом в Англия. — Няма ли вече да ядем? Умирам от глад.

От страх да не срещне погледа му, Шимейн съсредоточи вниманието си върху сместа, която пресипваше от един малък тиган в купата за сос.

— Закуската е готова, трябва само да се залее с този сос. Да събуждам ли вече Андрю?

— Остави го да спи. Прекара доста неспокойна нощ.

Колкото и невинна да бе тази реплика, за Шимейн тя прозвуча като остро напомняне за собственото й ужасяващо провинение. Лъжицата, която се канеше да сложи в сосиерата, се изплъзна между пръстите й и издрънча на пода под стреснатия й поглед. Шимейн се наведе да я вдигне, но едва не се сблъска с Гейдж, чиито рефлекси очевидно бяха по-бързи. Той взе лъжицата, изправи се и й я подаде с лек поклон, но тя само го стрелна плахо с поглед и я пое, без да каже нищо. Това събуди любопитството му. Нямаше как да не забележи ярко порозовелите й бузи и нерешителността в очите й. Като пристъпи по-близо до нея, Гейдж наклони глава в опит да привлече погледа й, но Шимейн побърза да потърси друга лъжица, отказвайки да вдигне очи.

Гейдж обаче не се предаваше така лесно. Той хвана брадичката й с два пръста, обърна лицето й срещу светлината и се взря изпитателно в нея.

— Какво ти е, Шимейн? — Гласът му беше топъл и мек. — Мислиш ли, че давам и пукната пара за това, че снощи ме видя гол? Или за това, че може да си задържала погледа си върху мен малко по-дълго, за да задоволиш моминското си любопитство? За бога, момиче, много добре знам, че си влязла в спалнята ми не за да ме съблазняваш, а за да успокоиш сина ми, и съм ти признателен, че го стори. Това, което трябва да направя, е да ти се извиня, задето те стреснах, но когато един мъж се изправи пред красива жена, не винаги може да контролира реакциите на тялото си. Не съм бил с жена, откакто умря Виктория, защото никоя от жените в града не ме привлича. Но когато те видях в спалнята си, в мен се пробудиха страсти, които се мъча да потисна откакто съм вдовец. Аз съм мъж, Шимейн, и не съм лишен нито от чувствата, нито от недостатъците на своя пол. Като мъж аз безкрайно се възхищавам на твоята красота и се наслаждавам на присъствието ти в моя дом. Доставя ми удоволствие да те гледам. Ти си нежна, очарователна, добра и красива. Ти украсяваш къщата и живота ми като изящно цвете, което гали сетивата със своя аромат и хубост. Познавам те от скоро, но това време ми бе напълно достатъчно да осъзная, че наистина те желая като жена. Но аз никога не бих те насилил, Шимейн… Никога не бих ти причинил зло. Искам да се чувстваш щастлива тук. Така че не се смущавай от онова, което стана снощи. Както навярно си се досетила, на мен ми беше приятно да ме гледаш. Можеш да ме укоряваш за това, ако искаш… или просто да ме приемеш като мъж, който силно се интересува от теб като жена.

От устните на Шимейн се отрони треперлива въздишка.

— Не исках да се изправям лице в лице с вас днес — срамежливо призна тя. — Мислех, че няма да мога да го понеса.

— Никога недей да се срамуваш от мен, Шимейн. За нищо на света не бих те упрекнал за това, че притежаваш чувства като всяко човешко същество.

Все още неуверена в себе си, а още по-малко — в мъжа, изправен пред нея, Шимейн кимна с глава към масата и промълви тихо:

— Закуската ви изстива, господин Торнтън.

— След вас, госпожице О’Хърн — отвърна Гейдж, като отстъпи назад с галантен поклон и разпери подканящо ръка.

— Тате, къде си? — извика Андрю от спалнята и след миг доприпка в салона.

— Ето те и теб, поспаливко — засмя се Гейдж и приклекна с разтворени обятия.

Момчето се хвърли със смях в прегръдките на баща си и мигом бе вдигнато високо във въздуха. Сетне Гейдж го притисна в скута си и игриво го щипна по коремчето, ръмжейки като страшен звяр, на което Андрю откликна с весел писък и звънлив смях.

Когато най-после го сложиха на високия стол, момчето гледа храната, сервирана на масата и се усмихна широко на Шимейн.

— Ями! Ями!

Гейдж се обърна към прислужницата си с усмивка.

— Мисля, че това означава: „Хайде да ядем“. Да изпълним ли желанието му?

Шимейн, която за пореден път бе запленена от нежността и обичта, царящи между баща и син, забрави за миг притесненията си, усмихна се и направи лек, почтителен реверанс.

— Тук съм, за да се подчинявам, милорд.

— Всички претенции към тази титла оставих в Англия — рязко каза Гейдж.

Тя объркано сбърчи чело.

— Наистина ли има лорд Торнтън?

— Да, баща ми — Уилям Торнтън, граф Торнхедж. — Той сви рамене небрежно. — Не звучи толкова внушително, колкото „маркиз“, но тук, в колониите, титлите и без това не означават нищо… поне за повечето хора.

Гейдж посочи пейката зад гърба й и й кимна да седне, след което зае мястото срещу нея. Веднъж й бе разказал историята на Стария Едноушко, за да я накара да се отпусне, а тази сутрин реши да пробва същото с разказ за злополучния опит на Слай Тъкър да избяга от една пчела, докато разтоварвал дърва от каруцата.

— Слай скочи от каруцата като подгонен от див звяр, но обувката му се закачи в една дупка на ръба й и той полетя напред като гюлле и се просна на земята. Носът му успя да остане здрав, но беше толкова насинен и одран, че всеки, който го видеше, прихваше да се смее. Слай поначало е благ човек, но присмехът и подигравките по повод на злощастния инцидент здравата го бяха ядосали. Дълго след това той постоянно мърмореше, че било по-добре да остави пчелата да го ужили, отколкото да весели хората с подутия си като патладжан нос.

Без да усети, Шимейн бе започнала да се смее на забавната история. Тя вдигна поглед и видя, че господарят й я наблюдава усмихнато с грейнали, топли очи, доволен, че е успял да превъзмогне смущението й. Шимейн признателно наведе глава.

— Благодаря ви, господин Торнтън.

Той се престори, че не схваща.

— Какво съм направил?

— Мисля, че много добре знаете — каза тя. — Бях дяволски разстроена заради онова, което се случи снощи, но вие ме накарахте да се смея и да забравя за момент този ужасен епизод.

Гейдж насмешливо наклони глава на една страна.

— Че какво толкова ужасно намираш в него?

Въпросът му я свари неподготвена. Как можеше да му обясни всички онези чувства, които я бяха обзели, когато съзна, че я е хванал да го съзерцава? Тя не успя да издържи на втренчения му поглед и отклони очи, но все пак му отговори:

— Това, че може да сте ме помислил за твърде дръзка, господин Торнтън.

Той вдигна рамене.

— Ти си просто едно невинно момиче, което иска да научи нещо повече за мъжете. За една неопитна девица е съвсем естествено да бъде любопитна.

— Изглежда, че знаете доста за жените, господин Торнтън — подкачи го тя.

Устните му трепнаха развеселено, а в очите му проблясва предизвикателен пламък.

— Със сигурност много повече, отколкото знаете вие за мъжете, госпожице О’Хърн.

Шимейн го зяпна стреснато. Нямаше как обаче да отрече твърдението му.

— Да — въздъхна тя накрая, като сведе поглед към чинията си. — Доста неща имам да уча за тях.

Гейдж се усмихна на себе си. Не можеше да си представи по-голямо удоволствие от това тъкмо той да й бъде наставник в тази област.

Още не бяха приключили със закуската, когато Рамзи Тейт почука на задния вход и надникна вътре, за да попита:

— Може ли да вляза?

— Да, Рамзи, влизай — покани го Гейдж и му направи място на пейката до себе си. Нямаше как да не забележи тъмните кръгове около очите на приятеля си, но реши да не любопитства и попита само: — Ял ли си нещо?

— Нищо, което да изглежда толкова вкусно, честно казано — отвърна Рамзи с печална усмивка, но щом видя, че Шимейн става да донесе още една чиния, протегна ръка, за да я спре. — Не, госпожице, по-добре недейте. Закуската, дето я изядох, ми е заседнала в корема като тежка буца. Наготвих я сам и още съжалявам, че въобще я кусах.

— Днес идваш много по-рано от обичайното — каза Гейдж. — Случило ли се е нещо?

— Моята госпожа е зле — мрачно отвърна Рамзи. — Безпокоя се за нея и ми се щеше днес да остана в къщи. Може да й потрябвам за нещо.

На лицето на Гейдж се изписа загрижено изражение.

— Върви си у дома и остани там колкото дни е необходимо. Можем ли ние да помогнем с нещо?

— Ами… не съм много по готвенето. Ако можете да изпратите малко ядене за Кели и за най-малкото ми момче, Роби, ще съм ви много благодарен. Аз ще мина с каквото успея да сготвя сам, но не мисля, че е редно да карам Кели да търпи повече страдания от тия, дето вече я мъчат. По-големите ми синове отидоха да работят при чичо си за през лятото, тъй че в момента у дома сме само ние тримата.

Гейдж не искаше да ангажира Шимейн с тази работа, още повече, че не беше сигурен дали болестта на Кели не е заразна. Щом трябваше да се носи храна, щеше да я занесе той, а пък после щеше да се постарае да стои настрана от прислужницата и от сина си.

— Какво й е на Кели според теб?

Рамзи въздъхна тежко.

— Преди известно време ти казах, че Кели ще ражда още едно дете късно напролет. Но сега почваме да се тревожим, че нещо не е наред. По нейните сметки още е прекалено рано бебето да се появява на бял свят.

— Кели трябва да бъде прегледана от лекар — заяви категорично Гейдж. — Ако нямаш нищо против, ще оставя Шимейн и Андрю у вас, а после ще ида да доведа доктор Ферис от града. Някакви възражения?

Рамзи преглътна, за да задържи бликналите от очите му сълзи.

— Ще ти бъда много признателен, ако го сториш, Гейдж.

— Сега върви при Кели — каза Гейдж. — Ще дойдем възможно най-скоро.

— Благодаря ти.

Скоро след това Гейдж спря каруцата си пред къщата на Тейт и придружи сина си и Шимейн вътре. Андрю и тригодишният Роби веднага седнаха на пода в кухнята и се заиграха с дървените фигурки на животни, които Рамзи бе измайсторил за малкия си син. Рамзи поведе Гейдж и Шимейн към спалнята, където лежеше болната му съпруга. Щом стигна до леглото, той им кимна да се приближат, взе ръката на жена си в своята и й представи новодошлата.

— Кели, това е новата слугиня на господин Торнтън, госпожица Шимейн. Тя дойде да сготви нещичко за тебе и за малкия Роби.

Гейдж пристъпи до леглото.

— Шимейн ще се грижи за теб и за момчетата, докато аз доведа лекаря. Ще бъдеш в добри ръце, Кели.

Жената кимна, вдигна поглед към Шимейн и се опита да се усмихне.

— Радвам се да се запознаем, госпожице. Само дето ми се иска да беше при по-добри обстоятелства.

Гейдж и Рамзи излязоха от стаята, а Шимейн се зае да оправя възглавниците и завивките на жената, като попита услужливо:

— С какво мога да ви помогна?

— Можете да ми правите малко компания — предложи Келис подкупваща усмивка. — Рамзи направо се побърква, щом някой от нас се разболее. Почти съжалявам, че не отиде на работа, защото не издържам, като почне да се суети наоколо.

— Без съмнение той обича много семейството си и затова се тревожи, когато не сте здрави — отбеляза меко Шимейн.

— О, зная, че е така — засмя се лекичко Кели, но внезапно я преряза остър спазъм. Тя стисна зъби и мълчаливо изчака болката да отмине. Сетне погледна Шимейн с насълзени очи. — Мислех си, че този път може да е момиченце. Вече имаме петима сина, ама тях ги износих съвсем леко, та се надявах сега като ми е толкоз’ трудно, най-сетне да си родя една хубава дъщеричка.

Шимейн стисна тънката й ръка.

— Не губете надежда, госпожа Тейт. Може би докторът ще успее да ви помогне.

Устните на Кели трепереха.

— Никога досега не съм била толкова зле. Страх ме е за горкичкото ми бебе.

Шимейн се приведе над нея и се взря в разтревоженото й лице.

— Бих казала, че досега сте имала голям късмет, госпожо Тейт. След като съм се родила, майка ми забременяла отново, но пометнала и не могла повече да зачене. Така че вие сте истинска щастливка, че имате цели пет прекрасни рожби.

Кели затвори очи, мърдайки беззвучно устни в гореща молитва към бог, но след миг тялото й отново се сгърчи от болка.

— Като гледам как се мъча, госпожице, май ще загубя бебето преди доктор Ферис да стигне до тук.

Шимейн я остави и изтича в кухнята. Гейдж беше заминал и в отсъствието му Рамзи обикаляше нервно из стаята, сякаш не можеше да си намери място.

— Сложете вода да се топли за всеки случай — разпореди сетя. — И пригответе чисти парцали и кърпи, но не ги носете в спалнята, докато не ви ги поискам.

— Да, да — объркано отвърна Рамзи и се зае да изпълни нарежданията й.

Шимейн нави ръкавите на роклята си, помоли се безмълвно на бог да помогне на бедната жена и на нея самата, и побърза да се върне в спалнята.

— Вие знаете повече от мен за тези неща, госпожа Тейт. Но не мислете, че съм гнуслива или придирчива. Каквито и предвзети маниери да съм имала, пътуването от Англия дотук успя да ме накара да ги забравя. Така че ако сте склонна да ми се доверите, ще остана при вас и в случай че се наложи да ви помогна, преди да е дошъл лекарят, ще направя каквото трябва.

— Имам ви доверие — отговори шепнешком Кели. Толкова се страхуваше, че не можеше да лежи спокойно и вместо това непрекъснато се въртеше, мачкайки нервно завивките с пръсти.

— Опитайте се да се отпуснете — нежно каза Шимейн. Спомняше си как Ани Карвър бе помогнала на една от затворничките да роди на кораба. Бебето се бе появило на бял свят с тежки деформации, вероятно заради глада и мизерията, на която бяха подложили майката. Умря още същия ден, но Ани беше успяла да утеши жената и да й помогне да превъзмогне болките и мъката. Сега обстоятелствата бяха по-различни, но Шимейн беше решена да помогне на Кели по същия начин. Едва ли можеше да й бъде полезна с нещо повече, защото нямаше никакъв опит. — Помъчете си да си представите бебето и да разберете колко ще му помогнете, ако се успокоите. Не се напрягайте и не се тревожете — така го карате да се чувства нежелано. Оставете го да усети топлината и уюта на тялото ви. Затворете очи и вижте колко е красива дъщеричката ви. Мисля, че ще прилича на вас — с коса като зряла пшеница и с очи, сини като небето. Ще бъде гордостта и щастието на своите братя…

Стиснала здраво клепачи, Кели закима усърдно — наистина виждаше пред себе си образа на своето момиченце. Дишането й се успокои, а сълзите й пресъхнаха и се замениха с усмивка.

— Да, лицето й е красиво.

Шимейн се наведе и прошепна на ухото й:

— Виждате ли как я люлеете в скута си и й пеете приспивна песен?

Кели въздъхна щастливо.

— Да. Песента й харесва.

— Вие се усмихвате, госпожа Тейт — промълви Шимейн. Когато очите на жената се отвориха изненадано, тя лекичко се засмя. — И болката ви премина.

— Вярно! — Кели завъртя глава и погледна Шимейн просълзена. — Възможно ли е наистина? Ще успея ли да задържа бебето със самовнушение?

— Не знам, госпожа Тейт — чистосърдечно призна Шимейн. — Но ми се струва, че и за вас, и за него би било по-добре да се надявате и да сте спокойна, вместо да се боите и да се тревожите.

— Наричайте ме Кели, мадам. Вижда се, че сте истинска дама, също както господин Торнтън е истински джентълмен. На него му трябва жена като вас.

— Аз съм само негова слугиня — рязко каза Шимейн. Последното, което искаше, особено след изпитанието от предишната нощ, бе тази жена да си въобразява, че господарят й възнамерява да се жени за нея, и недай боже да подметне нещо по този въпрос пред самия него. Достатъчно много пъти вече се беше извинявала на Гейдж Торнтън.

— Това ще се промени — пророкува Кели с напълно уверен тон. — Така казва Рамзи. Каза, че господин Торнтън ви харесва.

— Господин Торнтън харесва как готвя — заяви твърдо Шимейн. — Нищо повече. Съпругът ви греши.

Кели бе смаяна от упоритостта, с която младата жена отхвърляше всякаква възможност за връзка с Гейдж Торнтън.

— Няма ли да се омъжите за него, ако ви предложи?

— Преди да дойда тук, бях сгодена… — Тя не успя да довърши. Споменът за годежа й изглеждаше странно далечен и откъснат от настоящето.

— Англия е на другия край на света, мадам, а пък господин Торнтън е тук и е готов за женене. Хубав младоженец ще бъде, не мислите ли?

— Разбира се, но аз… — Отново не й достигнаха думи.

— Мъжът, за който бяхте сгодена в Англия, беше ли хубав като господин Торнтън? — упорито продължи Кели.

— Не знам… — изпъшка Шимейн, смутена от въпросите й. Всички млади дами в Англия единодушно считаха Морис дьо Мерсер за най-красивия мъж в цял Лондон. Но тя беше уверена, че Гейдж Торнтън би предизвикал в сърцата на същите тези дами не по-малък смут от този, който изпитваше самата тя. Струваше й се някак нелоялно дори да си помисли, че бившият и годеник е по-малко привлекателен. Но беше дяволски глупаво да разсъждава над въпроса кой от двамата е по-красив. В края на краищата, ако все пак намираше Гейдж Торнтън за по-привлекателен, това със сигурност се дължеше единствено на факта, че той бе наблизо, а Морис — на хиляди мили оттук.

— Обичате ли още годеника си?

— Някога мислех, че го обичам — колебливо отвърна Шимейн. — Но все едно е било преди хиляди години. Много неща се случиха оттогава насетне. Сега съм собственост на господин Торнтън и дори ако Морис ме открие, аз няма да мога да се омъжа за него, освен ако господин Торнтън не благоволи да ме освободи. Освен това, Морис може би вече изобщо няма да ме иска, като узнае за арестуването ми и за всичко останало.

— Господин Торнтън със сигурност ви иска.

— Този разговор ми изглежда напълно безсмислен — отсече Шимейн. Тази жена наистина я смущаваше с необоснованите си предположения. — Никой не може да каже със сигурност какво мисли господин Торнтън. Аз съм просто негова слугиня и смятам, че докато не чуя нещо по-различно по въпроса от собствената му уста, всякакви разговори на тема брак са проява на неуважение и излишно губене на време.

— Да, не е редно да гадаем какво възнамерява господин Торнтън — съгласи се Кели. — И без друго има достатъчно хора, дето само това правят.

Шимейн въздъхна с облекчение. Бе постигнала целта си. Тя стисна ръцете на жената и й се усмихна.

— Как се чувстваш сега?

— Леко уморена — призна Кели и също се усмихна. — Но съм по-добре.

— Може би малко почивка няма да навреди нито на бебето, нито на вас.

— Да, мисля, че сега мога да си почина… и да се надявам.

— Тогава ще ви оставя на спокойствие. Ако ви потрябвам за нещо, ще бъда в кухнята.

Кели се отпусна в леглото и затвори очи, а Шимейн тихичко се измъкна от стаята. Намери Рамзи да стои пред огъня и като видя посърналото му изражение, побърза да успокои страховете му.

— Съпругата ви вече се чувства много по-добре и ще може да си почине поне малко. — Напрежението от последните часове бе ясно изписано на лицето му и това я изпълни със състрадание. — Мисля, че и за вас ще бъде добре да поспите — каза тя меко. — Ще ви повикам, ако стане нещо.

Гейдж скочи от каруцата си и се запъти към къщата на лекаря. Една дребна женица чистеше ранните плевели в съседния двор, но щом го съзря да се приближава, се изправи и присви очи срещу слънцето, за да го вижда по-добре. А когато Гейдж почука на вратата, тя подвикна:

— Доктора го няма. Замина нагоре по реката заради някакъв счупен крак и май няма да си дойде скоро. Ако можете да пишете, оставете му бележка къде да отиде, като се върне. Докторът ми заръча да казвам така на всеки, който го търси. На верандата има перо, мастило и каквото там друго трябва.

Гейдж Торнтън се взря в парцаливо облечената жена, питайки се дали я е виждал и друг път, защото гласът й му звучеше странно познат. Когато се приближи до нея, забеляза, че цялата дясна страна на лицето и е насинена и подута. Но въпреки това той без затруднения разпозна в нея дребната затворничка от „Гордостта на Лондон“, която го бе убеждавала да купи Шимейн.

— Ани Карвър? — Отблизо лицето й изглеждаше още по-ужасяващо и Гейдж не можа да сдържи любопитството си. — За бога, жено, какво е станало с теб?

Ани объркано вдигна изцапаната си с пръст ръка и заслони с длан очите си от яркото слънце.

— Кой сте вие?

— Гейдж Торнтън. Аз купих Шимейн, помниш ли?

Жената нададе радостен вик и се плесна по челото.

— Господ да ме убие! Как да не ви помня, господарю? Как ще ви забравя? Отначало не ви видях добре заради туй слънце, дето ми блещи в очите. Как е Шимейн? — Внезапно погледът й трепна уплашено. — Да не е болна? Заради нея ли търсите доктора?

— Не, тя е добре, Ани. Всъщност дойдох заради един мой приятел. Жена му ще ражда в края на пролетта, но има много силни болки и… може дори да загуби бебето.

— Знам туй-онуй за тия работи — каза срамежливо Ани. — Преди да умре, мама беше акушерка. От нея се научих какво се прави, като трябва да помогнеш на родилка. Ама господарят никога няма да ме пусне да дойда с вас.

— Господарят ти ли ти причини това? — тихо попита Гейдж, като посочи нараненото й лице.

Смутена от въпроса, Ани вдигна колебливо рамене.

— Господин Майърс реши, че заслужавам някой и друг шамар задето изгорих обяда му. Каза ми да изляза да насека малко дърва, понеже в трапезарията било студено. Отне ми малко повечко време, отколкото си мислех. — Тя погледна въпросително към него. — Ами вие, господарю? Хубаво ли се храните, като ви готви Шимейн?

— С радост мога да кажа, че тя е изключителна готвачка, Ани. Не бих могъл да намеря по-добра даже ако бях отишъл да я търся чак в Лондон.

Ани го изгледа замислено.

— Снощи оная госпожа Петикоум идва да приказва с господаря… Самюъл Майърс му е името… Разправяше как сте си купил затворничка да ви служи в леглото и как за малко не сте убил боцмана на „Гордостта на Лондон“, задето се опитал да ви я отнеме.

Гейдж едва успя да сдържи гнева си. Енергията, с която тази стара вещица разпространяваше злостните си клевети, наистина бе неизчерпаема.

— Госпожа Петикоум обикновено преувеличава всяка дума, която чуе, Ани, така че на твое място не бих се доверявал много на приказките й. Тя изглежда обича да изопачава фактите, за да придаде повече колорит на историите си.

Ани се надяваше, че Гейдж ще й каже нещо повече, но той нямаше никакво намерение да обяснява причините, заради които бе купил Шимейн, защото не виждаше смисъл да се оправдава пред всеки, дал ухо на гнусните приказки по негов адрес. Дори да се опиташе да го стори, с това само щеше да даде нов повод на старата клюкарка и на нейните приятелки за още сплетни и злорадство.

В този момент входната врата на къщата се отвори и на верандата се появи Самюъл Майърс. Едната му ръка беше скрита зад гърба му. Когато видя Ани и Гейдж, той пристъпи напред като надут петел и изрева със зачервено от ярост лице:

— Мързелива кучка! Не съм дал толкова пари за тебе, за да си говориш с всеки непознат, който минава край портата. Захващай се веднага за работа, преди да съм насинил и другата ти буза. И те предупреждавам, че за теб ще е най-добре да не се отплесваш от задълженията си, когато ме няма, защото иначе ще те скъсам от бой. Не мога да оставям магазина си през час, за да те проверявам. Клиентите ми ще си помислят, че съм напуснал града.

Гейдж изгледа мъжа изпод свъсени вежди. Каквато и да беше Мориса Хачър, за едно бе права — този дребосък беше по-отвратителен и от канален плъх. Не можеше да остави Ани на произвола му, без поне да се опита да й помогне.

— Дали бихте ми позволил да наема вашата слугиня за известно време, господин Майърс?

Изумлението на Самюъл Майърс бе повече от очевидно. Той намести очилата върху огромния си нос и впери поглед в Гейдж с подозрителна усмивка.

— Какво, господин Торнтън? Мигар една не ви стига, че искате и втора в леглото си?

Ако целта му беше да раздразни своя посетител, със сигурност успя да я постигне. Гейдж отвърна на злобния му, нагъл поглед с каменно изражение, но почувства как кръвта му кипва, а в гърдите му се надига вълна от враждебност. Единственото, което знаеше за събеседника си, бе, че е дребен търговец на дрехи, който се прави на джентълмен, докато Майърс явно бе чул предостатъчно слухове за него и би трябвало да смята Гейдж Торнтън за опасен човек, защото тъкмо такъв го изкарваха хорските езици. Без съмнение негодникът стискаше в грижливо скритата зад гърба си дясна ръка зареден за стрелба пистолет — иначе едва ли щеше да се държи толкова дръзко и самонадеяно, особено ако вярваше на мълвата за избухливия нрав на майстора на мебели.

— Съпругата на един от моите работници може да пометне всеки момент — отвърна Гейдж с добре овладян тон. Трябваше да внимава — не заради пистолета, а заради опасението, че ако прояви враждебност към този мерзавец, може да унищожи шансовете си да помогне на приятелката на Шимейн. — Ани казва, че би могла да бъде от помощ на госпожа Тейт. Ако й позволите да дойде с мен, с удоволствие ще ви платя за времето, в което няма да можете да я използвате. Не се знае кога ще се върне доктор Ферис, а никой от семейство Тейт няма представа какво да прави.

— Бихте могъл да заведете там и собствената си слугиня, господин Торнтън — подметна Майърс със саркастична усмивка. — Освен, разбира се, ако не можете да издържите да е далеч от вас толкова дълго време. Тя е дяволски хубава за ирландска кучка. Чудя се дали изглежда толкова добре и в леглото.

— Използвате думата „кучка“ прекалено свободно, господин Майърс. Освен това си позволявате да обиждат една дама — студено каза Гейдж, макар вътрешно да кипеше от толкова силна ярост, че се наложи да замълчи за момент, за да възвърне самообладанието си, преди да продължи: — Момичето вече е там и прави каквото може, но тя няма достатъчно опит и едва ли е способна да стори кой знае какво за госпожа Тейт.

Самюъл Майърс беше човек, винаги готов да изкара някоя и друга пара, а едва ли имаше по-лесен начин от това да остави слугинята си да му спечели една добра сума.

— Откъде да знам, че ще ми върнете Ани?

Гейдж разбра, че ще трябва да предложи щедра гаранция, ако иска негодникът въобще да се заинтересува от сделката.

— Ако желаете, ще ви оставя депозит, равен на сумата, която сте платил за нея. Трябва само да ми покажете някакво доказателство за размера на тази сума и да ми дадете разписка, че ще ми върнете депозита, когато доведа Ани обратно.

— Дадох за нея петнадесет лири — каза Майърс и се ухили. — Но вие ще трябва да ми платите пет, за да я наемете.

— Пет лири! По дяволите, човече! Не я наемам за година!

— Или пет лири, или нищо — вдигна рамене търговецът и добави ехидно: — Работата, която изпълнява Ани при мен, е много важна и трябва да получа компенсация за забавянето, което ще ми причини отсъствието й.

Гейдж знаеше, че Майърс нарочно си придава важност, но реши, че е безсмислено да спори и вместо това предпочете да постави допълнителни условия.

— След като ще ви дам пет лири, очаквам Ани да остане при мен поне две седмици.

Търговецът се усмихна предвзето.

— Предполагам, че ще успея някак да се справя без нея за толкова време, но ви предупреждавам, че ако не ми я върнете, цялата сума остава за мен.

— Точно така, цялата — измърмори недоволно Гейдж. Този човек беше истински изнудвач. — Но настоявам да получа разписка, за да не ви хрумне да ме обвините, че съм ви откраднал слугинята.

— Ще си получите разписката — самодоволно отвърна Майърс. — Но Ани ще тръгне от тук с дрехите, с които дойде от кораба.

Гейдж вдигна учудено вежди. Роклята на слугинята бе ужасно износена и той нямаше представа защо един търговец на дрехи би могъл да държи толкова на подобен парцал.

— Освен, разбира се — продължи Майърс, — ако не искате да платите и за роклята.

Гейдж отхвърли предложението с презрителна усмивка.

— Можете да си задържите роклята, господин Майърс. Сигурен съм, че съм виждал по-хубави в коша за парцали на госпожа Тейт.

Няколко минути по-късно той се качи отново в каруцата си и потегли към дома на Рамзи Тейт, придружаван от Ани, която се бе преоблякла в роклята от плаването. Дрехата беше окъсана, но поне бе изпрана.

Гейдж знаеше, че Шимейн ще се зарадва, като види приятелката си. Самият той обаче трябваше сериозно да помисли и да намери начин да покрие загубите си, защото и през ум не му минаваше да връща Ани в дома на грубиян като Самюъл Майърс. Нямаше и как да я задържи при себе си, защото Шимейн му бе напълно достатъчна и не искаше повече жени в къщата си. Колкото до Рамзи Тейт и съпругата му, те имаха нужда от Ани в момента, но нямаше да могат да си позволят да я купят за постоянно, тъй като спестяваха почти всеки фартинг за обучението на синовете си. Засега Гейдж не бе способен да измисли никакъв друг вариант, но се надяваше, че все ще му хрумне нещо преди да са изтекли двете седмици, за които бе наел Ани.

В това време Ани се въртеше неспокойно до него.

— Оставихте ли на доктора бележка, та да знае къде да дойде, като се върне?

— Погрижих се за това, докато ти се преобличаше.

— А сложихте ли я така, че да я намери веднага щом се прибере?

— Да.

— На някое сигурно място, където господин Майърс не може да я открие?

— Пъхнах бележката под вратата на дома му, а тя беше заключена — отговори Гейдж, раздразнен от безкрайните й въпроси.

— Ами ако не погледне надолу? Докторът не е в първа младост. Каза, че ще направи четирийсет и пет другия петък. — За Ани, която бе едва двадесетгодишна, човек на подобна възраст очевидно беше с единия крак в гроба.

— Ани, престани да се безпокоиш — нетърпеливо каза Гейдж. — Изнервяш и мен с всички тези въпроси.

— Простете, господин Торнтън — разкаяно промърмори тя. — Само исках да съм сигурна, че докторът ще дойде, защото не е хубаво приятелите ви да се осланят само на мене. Зная някои неща за раждането на бебета, за успокояване на треска и за лекуване на рани, ама все си мисля, че ще е по-добре да дойде по-учен човек.

— Учена или не, ти ще прекараш известно време при Кели, за да се грижиш за нея, и не можеш да разчиташ, че лекарят ще бъде под ръка, когато има най-голяма нужда от него. Рамзи Тейт работи за мен. Освен това ми е приятел и аз държа да направиш всичко, което е по силите ти за неговата съпруга, да бдиш над нея и — ако е възможно — да спасиш бебето и. Семейството означава много за Рамзи. Разбираш ли ме?

— Да, господарю — тихо отвърна Ани.

— Те имат малък син, за който ще требва да се грижиш, докато Кели се изправи на крака — продължи той, като я погледна косо.

Внезапното въодушевление, която я обхвана, му показа, че Ани вече копнее да работи при семейство Тейт.

— О, с радост ще гледам малкия — каза тя с щастлива въздишка.

Щом пристигнаха в дома на Рамзи, Гейдж влезе в къщата да потърси прислужницата си и я откри да приготвя храна за обяд в кухнята. Той отиде до огнището, където Шимейн тъкмо бе коленичила, за да сложи самун хляб в желязната пещ.

— Доведох със себе си една жена, която ще остане да помага тук за известно време, така че ти и Анди можете да се върнете с мен у дома.

— Господин Тейт настоя да приготвя обяд за всички — каза тя, като затвори вратата на пещта и се изправи. — Беше категоричен, че трябва да останете да обядвате с него.

— Можем да останем, след като толкова държи на това — кимна Гейдж.

Шимейн се усмихна нежно.

— Сигурна съм, че вашето присъствие ще му помогне да се разсее, господин Торнтън. Откакто заминахте, той не може да си намери място. Отказа да легне да поспи, макар че му казах, че Кели се чувства по-добре. В момента цепи дърва в задния двор, само и само да се намира на работа и да не се измъчва от тревожни мисли. Може би ако поговорите с него преди да си тръгнем, ще му помогнете да се съвземе.

— Ще направя каквото мога, Шимейн — отвърна той. — Междувременно защо не поканиш жената в спалнята и не я представиш на Кели?

Тя го погледна объркано, защото нямаше представа как би могла да представи на някого човек, когото сама не познава. Но когато Гейдж отстъпи встрани, за да даде път на жената, която бе довел, Шимейн нададе радостен вик и се хвърли в разтворените обятия на приятелката си.

— О, Ани! Толкова се тревожех за теб! — възкликна тя просълзена, като прегърна с обич дребната жена. Сетне обаче отстъпи назад, за да я огледа, и щастливото изражение на лицето й помръкна. Пръстите й нежно докоснаха подутото лице на Ани. — Господарят ти ли го направи или просто си се блъснала в някое дърво?

Ани махна пренебрежително с ръка.

— Остави сега лицето ми, милейди. Дай само да те погледам! — Тя обгърна тънката й фигура с поглед, после улови ръцете й в своите и се засмя доволно. — Изглеждаш чудесно! Просто чудесно!

— Ела в спалнята да се запознаеш с Кели — каза Шимейн, като я хвана за ръка. — А после ще ми разкажеш как се озова тук.

— О, ще ти кажа още сега. Нямаше да съм тук, ако твоят господар не беше дал двайсет лири за мен.

Шимейн се закова на място и бавно се извърна към приятелката си.

— Какво говориш, Ани? Нима господин Торнтън те е купил?

— Не точно — обясни Ани. — Плати пет лири, за да ме вземе под наем, тъй да се каже, ама ако не ме върне навреме, ще обеднее с двайсет лири. — Тя поклати глава, все още неспособна да повярва, че някой е могъл да похарчи толкова пари. — Твоят господин Торнтън трябва да е богат.

— Не е богат, Ани, просто е много, много прекрасен — отвърна Шимейн с радостна усмивка.

Доктор Колби Ферис — висок, сивокос мъж с изпито и вечно обрасло с неколкодневна брада лице — пристигна още докато обядваха. Ани, която очевидно беше взела присърце новите си задължения, посрещна лекаря с леген топла вода и чиста кърпа, за да измие и подсуши ръцете си, преди да влезе в стаята на болната.

— Майка ми казваше, че не е редно една акушерка да ходи от родилка на родилка без да си мие ръцете. Това значело, че не уважаваш достатъчно клетите жени.

Високият лекар изгледа строго дребната женица.

— Млада госпожице, знаете ли колко бебета са дошли на този свят благодарение на мен?

Ани вдигна ръце на кръста си и упорито настоя на своето.

— Сигурно повече, отколкото мога да преброя, но какво лошо има в това да си измиете ръцете, с които сте пипал някой болник, или даже мъртвец… или… — Тя затърси друг подходящ аргумент и накрая махна с ръка към прозореца, откъдето се виждаше коня, с който бе пристигнал докторът. — Или пък оная смрадлива кранта?

В първия момент доктор Ферис изглеждаше слисан от нахалството на младата жена, но след кратко колебание потърка замислено брадичката си и избухна в смях за всеобщо облекчение на останалите присъстващи, които напрегнато бяха проследили цялата сцена.

— Нищо няма да ми стане, ако си измия ръцете. А какво ще кажеш за краката ми? Ще им хвърлиш ли един поглед?

Ани механично сведе очи и сепнато затули устата си с длан при вида на прашните му ботуши, проумяла, че е станала жертва на чувството му за хумор. Като наклони глава назад, за да срещне погледа му, тя го дари с широка усмивка, която придаде известен чар на грозноватото й лице.

— Засега ми стига да ги забършете с един парцал, обаче ви съветвам занапред да внимавате, защото всеки път, щом дойдете, ще ви посрещам на прага… поне през тия една-две седмици.

Докторът вдигна вежди, сякаш се бе засегнал от заплахата, но следващият му въпрос нямаше нищо общо с нея.

— Ами онова магаре, Майърс? Нима ще ти позволи да останеш тук, без да вдигне скандал?

Думите му изненадаха Ани.

— Ако искате да знаете, дойдох тук, понеже той ме пусна, тъй че не си мислете, че съм офейкала от господаря. Господин Торнтън може да ви покаже документ.

— Сигурно господин Торнтън се е бръкнал доста надълбоко, за да те измъкне от лапите на този звяр. Майърс никога не се е славил като щедър човек.

— О, бръкна се, и още как — съгласи се Ани и посочи с палец през рамо към своя благодетел. — Господин Торнтън трябваше да му даде двайсет лири — пет за да ме наеме и петнайсет за всеки случай, ако взема, че не се върна.

— И казваш, че Майърс наистина е подписал разписка?

Тя кимна объркано. Нямаше представа защо лекарят е толкова потресен от новината.

— Да, господарю.

Колби Ферис погледна Гейдж.

— Тогава ви съветвам да пазите добре разписката, сър, защото на Майърс не може да се разчита. Той ще се опита да ви измами… или да ви изкара крадец.

— Не познавам много добре този човек, но ми направи много лошо впечатление — призна Гейдж. — Можете да сте сигурен, че ще бъда внимателен.

Лекарят вдигна ръка към лицето на Ани.

— Предполагам сте наясно, че Майърс ще продължи да я бие, ако му я върнете.

— Имате ли някаква идея какво друго бих могъл да направя? — попита Гейдж с надеждата да намери разрешение на проблема си и кимна леко към Шимейн, която миеше лицето на Андрю в далечния край на масата. — Вече си имам прислужница, а в къщата ми няма място за още една.

Ферис поглади замислено брадата си.

— Виждал съм момичето да работи в дома на Майърс и знам какво може. — Той изсумтя. — Говоря за работа, която Майърс би трябвало да върши сам, вместо да товари с нея една толкова слаба жена.

— Нямате ли нужда от помощник? — поинтересува се Гейдж. — Ани казва, че има известен опит в акушерството и в гледането на болни. Вероятно бихте могъл да я използвате.

Лекарят стрелна Ани с поглед, който далеч не беше благосклонен.

— Какво? И да трябва да си мия ръцете всеки път, когато кихна? Бог да ме пази от подобна участ!

— Няма защо да се безпокоите за мене! — намеси се разпалено Ани, огорчена от реакцията му. — Щом свърша тук, ще се върна при господин Майърс. Какво толкова, че ме бил ударил по главата? Да не ми е за пръв път?

Доктор Ферис отиде до умивалника и продължи да търка ръцете и лицето си със сапун. Накрая, когато вече бяха съвсем чисти, той ги избърса с кърпата и се обърна към Ани с широка усмивка.

— Сега ще ми покажеш ли къде е госпожа Тейт? Или ще продължаваш да стоиш тук, наежена като разярен таралеж?

— Госпожа Тейт е по-добре, след като милейди Шимейн си поговори с нея. Защо не откупите Шимейн от господин Торнтън и не вземете нея за помощник? — язвително подхвърли Ани.

Гейдж изгледа свъсено дребничката жена.

— Затова ли дадох почти всичките си изкарани с тежък труд пари за теб, Ани? За да опитваш да продадеш Шимейн зад гърба ми?

— Май сте доста докачлив, като стане дума за нея, а? — ухили му се тя. — Сигурно много я харесвате.

— Да, харесвам Шимейн — твърдо заяви Гейдж. — И не смятам да я продавам. Ясно ли се изразих?

Ферис се обърна към Ани с едва прикрита усмивка.

— Това май означаваше, че е по-добре да си потърся друга помощничка.

— Точно това означаваше, бас държа — съгласи се тя през смях и хвърли закачлив поглед към Гейдж, който най-после благоволи да се усмихне.

— Хайде, докторе — каза Ани, като повика с пръст лекаря. — Ще ви покажа госпожата.

И тя го поведе към спалнята. Докато Рамзи обикаляше напред-назад из стаята в нов пристъп на безпокойство, Гейдж помогна на Шимейн да разчисти масата, въпреки упоритото й настояване, че не е необходимо да го прави. Не можеше да си тръгне, преди доктор Ферис да е прегледал Кели — първо, защото знаеше, че Шимейн иска да узнае резултата от прегледа, и второ, защото Рамзи щеше да се нуждае от него в случай, че новините се окажеха лоши. Освен това самият той бе загрижен за Кели. Рамзи и тя бяха негови приятели и Гейдж искаше да е край тях, за да им помогне с каквото може.

Не след дълго доктор Ферис се върна в трапезарията и обяви, че състоянието на бебето не можело да бъде определено. Не се знаело и дали Кели ще успее да го износи или ще пометне в идните седмици. Но ако искала да има някаква надежда да роди здраво бебе, било абсолютно задължително да остане на легло. Затова лекарят нареди на Ани да бди зорко над госпожа Тейт. Знаел колко е трудно да накараш една толкова работлива жена да лежи по цял ден, но не се съмнявал, че ако някой е в състояние да се справи с тази тежка задача, това е Ани. В края на краищата, нали беше успяла да го накара да си измие ръцете.

Освен това докторът мъдро посъветва Рамзи да се върне към своята работа, обяснявайки, че така ще е по-добре и за него, и за съпругата му.

— Кели би се измъчвала още повече, ако вижда мъжа си непрекъснато да се тормози край нея — аргументира се той. — Пък и работата ще запълва не само времето, но и мислите ви, и без съмнение ще намали собствените ви тревоги.

Преди да си тръгне, доктор Ферис обеща да се отбива редовно, за да проверява състоянието на Кели, а ако при тези посещения му давали и малко храна, това щяло да го облекчи и да бъде напълно достатъчно като възнаграждение.

— Надявам се, че Ани се справя с готвенето толкова добре, колкото и с хората — пошегува се накрая той.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Слугинският живот се понася лесно, реши Шимейн, щом имаш за господар човек, който е достатъчно благороден и щедър, та да похарчи една значителна част от ограничените си средства, за да помогне на своята прислужница и на една онеправдана жена. Беше изключително щастлива, че е имала късмета да бъде купена от такъв човек.

Скоро след като се върнаха в къщата на Гейдж край реката, той отнесе спящия си син в малката му спалня. Когато се върна, Шимейн стоеше неподвижно и го наблюдаваше с нежна усмивка, която озаряваше цялото й лице и придаваше на зелените й очи омагьосващ блясък. Заинтригуван, Гейдж наклони леко глава.

— Искаш ли нещо, Шимейн?

— Да, господин Торнтън — промълви тя с едва забележимо кимване. — Изпитвам огромно желание да ви благодаря за това, че помогнахте на Ани. След онова, което е преживяла при господин Майърс, за нея ще бъде истинско облекчение да работи за семейство Тейт.

Копринената мекота на гласа й го изпълни със сладостна възбуда, но Гейдж не искаше да се поддава на магията й и да се размеква. Нямаше намерение да задържа Ани при себе си и Шимейн не биваше да храни напразни надежди.

— Длъжен съм да ти кажа, Шимейн, че щом Рамзи и Кели престанат да имат нужда от Ани, ще трябва да я продам, за да си върна парите, които дадох за нея. Тя няма да дойде да живее тук.

— Знам това, господин Торнтън — увери го тихо Шимейн. — Но съм убедена, че възнамерявате да й намерите много по-добър господар от господин Майърс. Вярно, че ви познавам отскоро, но вече съм сигурна, че вие сте много достоен човек. Кълна се, че в момента не се сещам за друг, който да ме възхищава толкова.

Гейдж трепна, но веднага си каза, че не бива да влага в думите й повече, отколкото бе имала предвид. Глаголът „възхищава“ можеше да означава хиляди неща, при това все приятни, но щеше да е глупаво от негова страна да си въобразява бог знае какво. Все още беше неин господар, а тя — негова слугиня.

Не знаейки какво да каже, той тръгна бързо към вратата, защото усещаше, че ако остане в къщата още миг, ще се изкуши да подхване разговор, който изисква доста време, а в момента не разполагаше с такова.

— По-добре да отида в работилницата и да видя какво са свършили хората ми в мое отсъствие.

Шимейн остана изумена от припряното му излизане, но го отдаде на нетърпението му да се върне към своята работа и си припомни, че собствените й задачи за сутринта бяха останали недовършени и че е време да се захване с тях. След като подреди къщата, тя нагорещи ютията на огъня и започна да глади. Изпитваше странно удоволствие да полага грижи за дрехите на господаря си, особено за по-хубавите, и непрекъснато си представяше колко красив би изглеждал Гейдж Торнтън в добре изгладени бели ризи, вместо в измачканите ризи от домашно тъкано платно, които носеше. Разбира се, още по-добре би било, ако към тях се прибавеха и един хубав смокинг и чифт елегантни панталони, но тя и за миг не се съмняваше, че не дрехите щяха да украсяват човека, а тъкмо обратно. Представяше си как танцува менует с него, както бе правила толкова пъти с Морис. Във въображението й нейният господар беше не само учтив и внимателен кавалер, но и изкусен и грациозен танцьор, достоен да се мери с Морис, който владееше до съвършенство всички светски умения. Всеки път, щом Гейдж се приближеше до нея, в погледа му тя съзираше обещание, което я караше да тръпне в очакване.

Но това е само илюзия, предупредително си каза Шимейн. А действителността рядко се оказваше толкова привлекателна, колкото фантазиите. В опит да пренасочи мислите си към нещо по-безопасно, тя реши вместо на мечти да се отдаде на спомена за една от прекрасните вечери, които бяха прекарали двамата с Морис в салона на бащиния й дом. Ето го и нейният годеник — със същата висока фигура, същата черна коса и същата пленителна усмивка като тези на господаря й, само че вместо топлия кехлибарено кафяв поглед на Гейдж, в лицето й се взират черни и блестящи като абанос очи. Устните на Морис имат естествен червен цвят и когато свежда глава към нея, се разтварят с копнеж, за да получат нейната целувка.

Внезапно обаче нещо във виденията й се обърка. Лицето, наведено съвсем близо до нейното, беше придобило бронзов загар, а устните, които се впиваха в нейните с разтапяща страст, бяха устните на Гейдж Торнтън. През тялото й премина вълна на сладостно опиянение, която донесе със себе си някакъв странен, неудържим копнеж. В гърдите й пламна пожар, не по-малко опустошителен от оня, който се бе разразил неотдавна, когато Гейдж неволно ги бе докоснал, обяснявайки й как да държи правилно пушката.

Шимейн вдигна механично треперещата си ръка и изтри потта, избила по изчервеното й лице. Беше потресена от реакцията си. Винаги бе гледала на себе си като на непристъпна крепост на целомъдрието и добродетелността, но сега тази заблуда беше рухнала напълно. Ако някога бе успявала да запази самообладанието и здравия си разум въпреки всички опити на Морис да я убеди, че да са годеници е все едно да са женени, съвсем не беше сигурна, че би могла да прояви подобно хладнокръвие, ако Гейдж Торнтън решеше да пожелае услугите й със същата настоятелност. Тя си припомни допира на слабините му до тялото й по време на урока по стрелба и почувства как бузите й отново пламват и не й достига въздух. В паметта й нахлу друг, още по-ярък спомен — споменът за голото му, мъжествено тяло, окъпано в лунна светлина, — който възпламени цялото й същество. Това вече я шокира напълно. След като само някакви си спомени можеха да предизвикат у нея такава възбуда, очевидно далеч не беше толкова здравомислеща и силна, колкото бе смятала.

След като откри у себе си тази чувственост, за чието съществуване не бе и подозирала, Шимейн установи, че й е дяволски трудно да съсредоточи мислите си върху неща, за каквито би трябвало да мисли една благочестива девица. Внезапната й склонност към блудни фантазии се развихри още по-силно, когато Гейдж се върна в къщи в късния следобед. Самото му присъствие в кухнята предизвикваше у нея непознато вълнение, което я караше да изтръпва при мисълта какво ли би помислил, ако погледнеше изчервеното й лице или забележеше треперещите й пръсти.

Чак когато той отиде в салона, за да се боричка и да си играе с Андрю на килима, Шимейн, която в този момент стържеше моркови за вечерята, почувства известно облекчение. При все това погледът й непрекъснато бягаше встрани и галеше скришом мускулестото му тяло. Колкото й да се възмущаваше на дързостта си, тя не можеше да се въздържи и да не се полюбува на мъжествената издутина, очертана под кожените панталони, която отново извика в съзнанието й образа на стройното му, голо тяло, обсипано с блестящи капчици вода. Изпепеляващата горещина, която я обливаше на все по-мощни вълни, заплашваше да я задуши и я караше да се съмнява все повече в собственото си чувство за благоприличие. Наистина, питаше се тя, ако той отново нахълта при мен, докато се къпя, и ако ме погледне със същото диво желание като снощи — дали пак бих настоявала толкова решително да напусне стаята?

По време на вечерята разговорът вървеше вяло. И двамата мислеха един за друг, но не желаеха да разкриват нито обзелото ги напрежение, нито все по-силното привличане, което изпитваха един към друг. Погледите им се пиеха жадно, всеки случаен допир на ръцете им възпламеняваше кожата и сетивата им, всяка промълвена дума привличаше вниманието на другия. Накрая, когато ставаха от масата, телата им неволно се докоснаха, разпалвайки у всекиго от тях огъня на мъчително сладостно желание, който нито един от двама им не бе способен да угаси.

Независимо от уверенията, които бе дал на своята прислужница, Гейдж непрестанно се връщаше в мислите си към момента, в който бе спрял да суши косата си и бе преметнал кърпата около врата си. Мекото сияние, обляло стаята, му беше позволило да съзре Шимейн веднага, въпреки опита и да се прокрадне незабелязано в стаичката на Андрю. Блестящите й очи, които отразяваха сребристата лунна светлина, проникваща през прозореца, бяха издали посоката на погледа й. Гейдж не се бе осмелил да помръдне, за да не я стресне, но се беше почувствал като човек, завързан на кол за мъчения и принуден безпомощно да гледа най-сладкото изкушение. Дори само споменът за тази нощ бе толкова възбуждащ, че той усети как у него отново се надига същият болезнен копнеж, който бе изпитал и тогава, въпреки привидното си спокойствие. Нямаше нищо против да научи Шимейн на още от интимните тайни на мъжкото тяло, нещо повече жадуваше да го стори, жадуваше за още много такива вълшебни моменти.

Не след дълго Гейдж разбра, че тази вечер няма никакво желание да се занимава с чертежите си. Беше прекарал остатъка от следобеда в поправяне на грешките, допуснати от чираците му по време на неговото отсъствие, и сега му се искаше преди лягане просто да се отпусне и да не върши нищо, свързано с работата. Той рязко затръшна капака на чертожната маса и с недоволен тон заяви, че е приключили че ако Шимейн иска, може да се изкъпе и по-рано от обикновено. Сетне отиде да приспи Андрю, а когато се върна в салона, Шимейн вече пренасяше кофи с гореща вода към задния коридор. Гейдж се настани в люлеещия се стол до огнището с книга в ръка, с надеждата, че четенето ще облекчи необяснимата напрегнатост, която го беше обхванала. Но въпреки всичките му опити да се съсредоточи върху четивото си, думите му бягаха — и как нямаше да му бягат, след като погледът му постоянно се местеше над страниците, за да следва Шимейн, която сновеше от огнището до задния коридор и обратно. Когато изпразни и последната кофа, тя се приближи и застана до стола му. В ръката си държеше сгъната кърпа.

— Какво има, Шимейн? — изненадано попита той.

— Тази вечер навън е малко хладно, сър, затова си помислих, че би ви било приятно да се изкъпете в къщи — обясни тя нервно. — Осмелих се да ви приготвя коритото в случай, че решите да го направите.

Горещата вана беше лукс, който след смъртта на Виктория Гейдж си позволяваше твърде рядко. Бе прекалено зает с работа и с грижи за сина си, затова обикновено се задоволяваше с нощните къпания в потока. Идеята за една освежаваща вана би допаднала на всеки разумен мъж, а той определено се считаше за такъв.

— Ами ти, Шимейн? — попита той с известно колебание. — Ще ти трябва доста време, за да загрееш вода за собствената си вана. Няма ли да ти се наложи да стоиш прекалено до късно?

— Докато свършите, ще съм стоплила достатъчно вода за себе си, сър — отговори Шимейн и посочи големия казан, който бе донесла отвън и бе сложила на огъня. — Реших, че не е честно вие да се мъчите навън на студа, докато слугинята ви се радва на толкова удобства тук, вътре. — Тя наклони глава закачливо. — Ще се възползвате ли, сър?

— Разбира се! — Гейдж се изправи на крака, остави книгата и започна да развързва вървите на ризата си. — Да си призная, тази вечер никак не горях от желание да студувам навън.

— Така си и помислих — измърмори тихичко Шимейн с усмивка. После му подаде кърпата, посочи с жест вратата към задния коридор и каза с лек поклон и с гримаса на почтителна камериерка: — Всичко е приготвено, милорд.

В кафявите му очи грейна топла нежност.

— Разглезваш ме, Шимейн.

Тя се изчерви от удоволствие, въпреки, че се опита да го скрие, като наведе глава.

— Не е ли приятно от време на време човек да бъде глезен, сър?

— Самото ти присъствие ме разглезва предостатъчно, Шимейн. Непрекъснато отвличаш вниманието ми — отвърна той с неочаквана и за самия него искреност.

Дали присъствието ми в къщата не му пречи да работи, запита се Шимейн, като си спомни колко ядосан изглеждаше, когато затвори бюрото си. Колкото и скромен да бе опитът й с мъжете, никога досега не й се беше случвало да копнее за мъж, който да не желае да прави нищо с нея и даже да се дразни от близостта й. Тя объркано заби поглед в земята и прошепна разкаяна:

— Простете, сър.

Гейдж се взря в сведената й глава и в крайчетата на устните му трепна развеселена усмивка.

— Непрекъснато — повтори той почти шепнешком. — Не помня друг път да съм наблюдавал лекото полюшване на нечия женска пола тъй дълго, както наблюдавах твоята тази вечер.

От изненада Шимейн рязко вдигна глава и се втренчи в него със зяпнала уста. Но дръзкият му поглед не трепна нито за миг и единственото, което успя да и хрумне, бе да промълви беззвучно:

— Шегобиец!

Веждите му се извиха насмешливо.

— Мисля, че отдаваш твърде голямо значение на моето остроумие, Шимейн, и твърде малко — на разума ми.

С това Гейдж се обърна и се отправи към задния коридор, събличайки в движение ризата си. Поразена от последните му думи, Шимейн се извърна след него почти автоматично и го проследи с поглед, но веднага проумя, че това е било грешка. Гледката на силните мускули, играещи под гладката, бронзова кожа на гърба му, беше прекалено смущаваща за една млада жена, която едва сега започваше да усеща скритите дълбоко в нея страсти.

Щом стигна до вратата, Гейдж се спря за миг и подхвърли през рамо с дяволита усмивка:

— Предполагам, че няма да искаш да ми изтъркаш гърба?

Шимейн си представи колко слисан би останал, ако приемеше идеята му, и не можа да сдържи усмивката си. Но понеже знаеше, че Гейдж се шегува, тя само махна закачливо с ръка.

— Изчезвайте, сър. Няма да търпя повече да ме вземате на подбив. И без това вече ми взехте акъла.

Притихналата къща се огласи от веселия му смях, който не престана дори след като Гейдж влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Усмихвайки се на себе си, Шимейн се захвана да забърква тесто за закуската, която възнамеряваше да приготви за следващата сутрин. Но макар да бе заета с работа, мислите й се въртяха все около Гейдж Торнтън. Представяше си го как сваля дрехите си една по една и усещаше как отново се изчервява и как в дълбините на нейното същество отново закипява онзи странен, неудържим копнеж на младото й тяло, отчаяно жадуващо да почувства в себе си пълнотата и мощта на мъжа, чието лице и фигура бяха завладели цялото й въображение.

Скоро Гейдж се върна в кухнята, облечен единствено с панталоните от еленова кожа, които бе носил и преди това. Нозете му бяха боси, а мократа черна коса блестеше на светлината на фенера, окачен на стената. Без да каже и дума, той отиде право до огнището, загреба две ведра от казана с вода, който вреше над огъня и ги отнесе в задния коридор, където ги изля в коритото. После повтори същото още два пъти, а накрая отиде пред Шимейн, и разпери церемониално ръка с лек поклон, имитирайки собствения й жест от преди малко.

— Ваната ви е готова, милейди.

Шимейн сложи ръце на тънкия си кръст и го изгледа подозрително.

— Виж ти! Значи ваша светлост е решил да прислужва на прислужницата си, така ли? — каза тя с престорено сърдит глас, но в очите й блестяха щастливи, омагьосващи огънчета. — Сякаш не можех и сама да изпразня коритото и да го напълня отново. Какво ви става, господин Торнтън?

Вместо отговор той само се усмихна и обгърна фигурата й с галещ поглед, който я разтърси цяла, защото Гейдж не направи никакъв опит да скрие желанието, пламтящо в очите му.

— Внимавай, Шимейн. Водата във ваната може да е малко гореща за жена с толкова нежна, хубава кожа, а ако се опариш и извикаш, аз веднага ще дотичам. Но този път те предупреждавам, че едва ли ще се подчиня на заповедта ти да напусна незабавно.

Той се обърна и тръгна бавно към спалнята, без да усеща зеления поглед, който изпиваше жадно всяко гъвкаво движение на стройното му тяло. Внезапно Шимейн си даде сметка, че позволява на този мъж да обсеби мислите й всецяло и рязко се извърна, уплашена, че подобни неблагочестиви помисли, при това появяващи се толкова натрапчиво още в началото на службата й при Гейдж Торнтън, лесно биха могли да разколебаят твърдото й намерение да запази целомъдрието си през всичките седем години на своето изгнание.

С настъпването на нощта къщата потъна в тишина, но това не донесе покой на двамата й възрастни обитатели. Всеки от тях лежеше в леглото си, взираше се в лунните сенки по тавана на стаята си и се вслушваше напрегнато в звуците, долитащи от стаята на другия. Леко изскърцване на легло, кратко покашляне или въздишка подсказваха безсънното безпокойство, обхванало и двама им.

Часовете се нижеха, а Шимейн продължаваше да лежи будна. Всеки път, щом затвореше очи, виждаше как Гейдж стои до леглото й, как я съзерцава с пламнал от желание поглед и как ръцете й се вдигат към него, за да го посрещнат с цялата страст и копнеж, на които бе способна.

Никога! — сгълча се сама тя и с отчаяно усилие прогони натрапчивото видение. Сетне притисна възглавницата към ушите си, за да заглуши звуците, които й пречеха да се съсредоточи, и започна да рецитира наум любимите си стихове. Постепенно успя да се отпусне и да се унесе, и накрая, с последна лека въздишка, се обърна на една страна и потъна в прегръдките на Морфей.

В същото време Гейдж лежеше в самотното си легло на долния етаж и водеше безнадеждна битка с желанието, което го изгаряше и което не му даваше да заспи. Съзнанието му бе изпълнено с мъчителни видения. Представяше си Шимейн върху тясното й легло в таванската стаичка, представяше си тежките огнени коси, обгърнали изкусително голите й гърди, представяше си как ръцете й го приканват в нежната си прегръдка. Виждаше зелените й очи да блестят от страстен копнеж, а меките й устни — да се разтварят, за да приемат целувките му. Усещаше с всяка своя фибра невероятната наслада от проникването в нейното съвършено тяло, чувстваше копринения допир на бедрата й около хълбоците си. Но жаждата да стигне до края, да изпита върховното блаженство, си оставаше неутолена, а болката в пламтящите му слабини ставаше все по-непоносима. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да насочи мислите си в друга посока — далеч не толкова приятна, разбира се, но поне такава, която щеше да му донесе покой и най-накрая — тъй чакания сън.

На следващата сутрин, в стремежа си да съсредоточи вниманието си върху нещо по-безопасно от смущаващо красивия образ на своя господар, Шимейн се сети за конете. Едва ли можеше да намери по-подходящо за целта си занимание от това да научи Андрю да язди. Освен кобилата, която Гейдж бе впрегнал в каруцата за пътуването им до Нюпорт Нюз, беше видяла в обора и един доста хубав жребец. Тя реши да отвори дума за това веднага щом господарят й привърши работата на двора и влезе в кухнята, за да закуси.

— Може ли някой от вашите коне да бъде язден?

— И двата коня отлично знаят що е седло и юзда — отвърна Гейдж, докато вдигаше Андрю на високия стол. Стори му се странно, че Шимейн проявява такова любопитство по отношение на конете, и то точно сега, когато закуската ги очакваше на масата. — Жребецът е малко своенравен и му трябва по-опитен ездач, но кобилата е много кротка. Защо питаш?

Тя побърза да обясни, преди да е загубила кураж.

— Питах се дали бихте ми позволил да проведа един урок по езда с Андрю, след като си свърша сутрешната работа, искам да кажа.

— Разбира се — отговори той, като изчака Шимейн да заеме мястото си, преди да седне. — Когато си готова, просто ме повикай от работилницата. Ще ви оседлая кобилата, защото е по-подходяща за Андрю.

— О, нямала е необходимо — увери го припряно тя с едва забележима усмивка. — Баща ми държеше да се науча да оседлавам коне и да им слагам юзди още в много ранна възраст.

— Е, мога поне да я почистя — настоя Гейдж, пълнейки чинията на Андрю с храна.

Шимейн скръсти ръце в скута си и се опита учтиво да отклони помощта му.

— Много ви благодаря за предложението, господин Торнтън, но не бих искала да ви откъсвам от вашата работа, след като съм напълно способна да се справя и сама. Освен това Андрю също трябва да се научи как става. — Трябваше да го убеди да стои настрана от нея, за да й позволи да си събере ума — нали именно заради това й бе хрумнала идеята за уроците по езда. А и имаше още една молба. — Питах се също дали бихте имал нещо против и аз да пояздя с Андрю — каза тя, като нервно отклони поглед встрани.

Гейдж се взря в нежния й профил, омаян от чистия блясък на очите й, бистри и сияйни като два смарагда.

— Дамското седло, което използваше Виктория, е в бараката за инструменти — промълви отнесено той. — Можеш да го вземеш, ако желаеш.

— Благодаря ви, господин Торнтън — каза Шимейн, като му подаде панера със сухари, — но мисля, че след като Андрю и аз ще яздим заедно, е по-добре да сме без седло. Вашето ще е прекалено голямо за детето и няма да ми позволи да седя удобно зад него.

Андрю бе проследил внимателно разговора им и в настъпилата пауза, в която двамата възрастни се гледаха безмълвно един друг, той се наведе напред, за да привлече вниманието на Шимейн.

— Шемей и Анди яздят конче?

Тя кимна.

— Веднага щом си свърша работата.

— Анди помага — с готовност предложи момчето.

Беше вече късно сутринта, когато Шимейн най-после качи Андрю на кобилата и седна зад него, като от благоприличие грижливо придърпа полите си колкото може по-надолу. Момчето изгаряше от нетърпение да научи всичко за конете, при това се оказа много внимателен ученик и скоро вече водеше кобилата само през двора под внимателното наблюдение на Шимейн.

Колкото до Гейдж, стърготините, полепнали по прозорците на работилницата, закриваха почти изцяло гледката към двора, а и опитът му да ги изтрие с влажен парцал само влоши нещата, защото направи стъклата мътни и непрозрачни. Откакто съзря двамата ездачи в задния двор, обичайното му трудолюбие и усърдие рязко спаднаха, да не говорим, че сякаш въобще не забелязваше останалите работници и не чуваше въпросите, които му задаваха. По време на сутрешния разговор Гейдж беше доловил, че Шимейн наистина не желае неговото присъствие на урока по езда. Но колкото и да се опитваше да се въздържа, вниманието му непрекъснато бягаше към елегантната фигура на жената, възседнала кобилата зад гърба на сина му, и скоро желанието да я погледа по-отблизо стана просто непоносимо. Накрая той се предаде и се измъкна от работилницата с някакво нескопосано извинение, без изобщо да забележи многозначителните погледи, които си размениха Слай и останалите мъже.

Веднага забеляза обаче удоволствието и възбудата на Андрю от ездата, както и ездаческите умения на прислужницата си. Наистина, Шимейн седеше върху коня като роден жокей.

— Хайде, тате, ела яздиш с нас — извика запалено момчето, като му посочи да яхне кобилата зад Шимейн. — Заведи на пътя. Моля те, тате!

Той засмян се приближи до тях. Но на Шимейн съвсем не й беше до смях. Напротив, обхвана я истинска паника при мисълта, че може да се окаже хваната в капан между Андрю и баща му.

— Ще сляза и ще ви оставя да пояздите с Андрю.

— Няма нужда — увери я Гейдж, като пристъпи до тях. — Кобилата може да издържи теглото и на трима ни, поне за една кратка обиколка.

— О, но аз имам работа — възпротиви се Шимейн. Не искаше да преживява нов кошмар, подобен на оня, който бе изпитала по време на обучението по стрелба.

Той я погледна изненадано.

— Но нали каза, че ще я свършиш преди да излезете с Андрю?

Ситните, бели зъби на Шимейн се впиха нервно в долната й устна. Не желаеше господарят й да я сметне за лъжкиня, ала не можеше да измисли друго оправдание. Гейдж прие мълчанието й като знак, че въпросът е приключен и с едно светкавично движение се метна зад нея, намести се зад изпънатия й като струна гръб и се пресегна, за да поеме юздите от Андрю.

— Дръж детето — нареди той и се усмихна, почувствал напрежението, което бе сковало Шимейн. — И се опитай да се отпуснеш, Шимейн. Съвсем си се вдървила.

Тя долови смеха в тона му, но нямаше как да му обясни, че е неспособна да му се подчини, колкото и да й се искаше. Никоя жена не би могла да си стои просто ей така, когато хълбоците й са приклещени здраво между две силни, мускулести бедра, а гърбът й се притиска в широка, калена в работа мъжка гръд. Но Шимейн преглътна думите на протест, защото знаеше, че ако се изкуши да ги произнесе, ще разкрие съвсем ясно от какво се страхува в действителност.

Гейдж обърна кобилата, смушка я леко с пети и я подкара в лек галоп по пътеката. Направляваше животното с ловкост и лекота, достойни да се сравняват с уменията на най-изкусните ездачи, които познаваше Шимейн. Все пак, помисли си тя, сигурно щях да съм в състояние да преценя доста по-добре ездаческите му способности, ако не седях в скута му.

Пътеката се извиваше плавно между дърветата, криволичейки ту наляво, ту надясно през тунела от гъсто преплетени клони. Внезапно от един храсталак изскочи кошута, следвана от малкото си. Андрю нададе възторжен вик, но само след миг животното изчезна отново в гората от другата страна на пътеката. Гейдж забави леко хода на кобилата, за да се полюбува на младата жена, която яздеше пред него. Погледът му погали с възхита малкото й ухо, тънката й бяла шия и няколкото палави кичура, измъкнали се от стегнатия кок. Дъхът му се изпълваше с нейното нежно ухание. Но онова, което му доставяше най-голяма наслада, бе възможността да я обгръща с ръцете и тялото си.

Един бърз, смутен поглед през рамо от страна на Шимейн му показа, че е усетила втренчения му взор, и Гейдж се побоя, че ако не престане да я съзерцава, тя ще скочи от коня и ще се прибере у дома пеша. Въпреки че все още не бе изразила гласно никакъв протест, тялото й видимо трепваше всеки път, щом той се притиснеше твърде много към нея. А изкушението да го прави бе наистина неустоимо.

Когато стигнаха до един плитък поток (същият, който пълнеше вира пред къщата), Гейдж рязко пришпори кобилата и препусна през водата. Андрю и Шимейн изпищяха в един глас, стреснати от водните пръски, които се посипаха върху тях като дъжд, а Гейдж се засмя с очевидно задоволство от успеха на номера.

Когато стигнаха на отсрещния бряг, Андрю извика:

— Пак, тате!

— Щом настояваш — отвърна усмихнато баща му, обърна коня обратно и отново прекоси потока под възторжените викове на спътниците си.

— Ако не спрете, ще станем вир вода! — изкрещя Шимейн през смях.

— Нищо, днес е топъл ден.

— Да, но водата е студена! — възропта тя, но в същия миг дъхът й секна, защото бе залята от нов порой водни капчици. Сетне изтри с ръка мокрите ручейчета от лицето си, но в името на благоприличието остави онези, които се плъзнаха в деколтето й.

Когато стигнаха до обора, Гейдж скочи от коня и смъкна Андрю от гърба му. После грабна Шимейн през кръста, свали я на земята и отстъпи крачка назад с усмивка, която внезапно застина, когато погледът му се плъзна надолу по мократа й рокля.

Изражението му смути Шимейн. Тя бързо сведе поглед и почувства, как бузите й пламват. Подгизналият от водата корсет на роклята съвсем ясно очертаваше гърдите й и втвърдените им от студа зърна. С ужасен вик Шимейн побягна към къщата, без изобщо да гледа къде стъпва, в резултатна което се препъна и обувките се изхлузиха от краката и. Но тя не се осмели да спре, за да си ги вземе, и вместо това изтича боса по стълбите на верандата, разтвори вратата и се скри вътре.

Гейдж я последва с доста по-спокойна крачка, повел заръка Андрю, като по пътя се спря и прибра обувките й. Когато Шимейн най-после слезе от стаята си, преоблечена в суха рокля, той бе застанал до огнището и се опитваше да задоволи неизчерпаемото любопитство на сина си по най-различни въпроси. Но щом я видя, Гейдж млъкна и се вторачи в нея. Влажната й коса беше прибрана в стегнат кок на тила, а дантелената яка на роклята опасваше деликатната й, бяла като сняг шия. Беше толкова красива, че не можеше да се насити да я гледа.

Шимейн колебливо пристъпи напред и протегна ръка.

— Обувките ми.

Гейдж сведе очи и едва сега осъзна, че продължава да ги държи в ръка.

— Влажни са.

— Вашите също — каза тя и посочи ботушите и панталоните му, които бяха напълно подгизнали до коленете и по-малко — от външната страна на бедрата и хълбоците му. Останалите части, които по време на ездата бяха останали скрити под полата й, бяха сухи. — По-добре се преоблечете. След малко ще сложа масата.

— Само да се погрижа за кобилата — отговори той и излезе.

С въздишка на облекчение Шимейн хвана Андрю за ръка и го отведе в спалнята, за да му смени дрехите. Няколко минути по-късно входната врата се отвори и затвори и след миг подът в салона изскърца под тихите стъпки на Гейдж. За да го предупреди за присъствието си в стаята на момчето, Шимейн запя една детска песничка, но едва не се задави, когато видя Гейдж да влиза облечен само с панталоните, с които бе яздил. Тя крадешком плъзна поглед по широките му рамене и мускулестата му гръд и сърцето й отново запулсира стремглаво. Но макар да копнееше да се наслаждава на тази гледка колкото е възможно по-дълго, Шимейн не можеше да си позволи да го зяпа като малоумна. Трябваше да избяга!

— Ела, Андрю — каза тя и улови ръчичката на детето. — Ще довършим преобличането пред огъня в кухнята, за да оставим и баща ти да си смени дрехите.

Преди обаче да успее да изведе момчето, Гейдж отиде до гардероба, разтвори го така, че вратата му препречи пътя й и започна да се рови из дрехите си. Шимейн веднага заподозря, че го е сторил нарочно, но не можеше да направи нищо друго, освен да го изчака.

Гейдж метна през рамо една риза, хвърли на леглото чифт кожени панталони и едва тогава затвори вратата на гардероба. Сетне тръсна ризата, за да изпъне гънките й и се обърна към Шимейн.

— Питам се дали се справяш с танците толкова добре, колкото с ездата, Шимейн?

Изненадана от неочаквания въпрос, тя кимна, но веднага след това осъзна, че това може да мине за самохвалство и припряно поклати глава.

— Да… Не… Искам да кажа, преди танцувах… често, всъщност.

— Може би ще искаш да дойдеш на празненството, което се организира в града тази събота. Не съм ходил на подобно място откакто почина Виктория, но обикновено се получават шумни пиршества с много танци. Предполагам, че почти всички жители на Нюпорт Нюз ще бъдат там. Парите от входните билети се събират за сираците от района и за няколкото жени, които се грижат за тях, така че ако отидем, ще помогнем за едно добро дело. Ако си съгласна, разбира се.

— О, не, не бих могла! — извика Шимейн. — Невъзможно е. Всички знаят, че съм ваша слугиня и… престъпница. Би било непристойно от моя страна да натрапвам присъствието си на хората от града по такъв начин. Те ще побеснеят, ако се появя там.

— Би било хубаво да имам една толкова красива партньорка за танците — подкупващо каза той.

Бузите й поруменяха от комплимента.

— Просто не мисля, че е разумно с оглед на обстоятелствата, господин Торнтън. Андрю и аз ще се справим чудесно и сами, ако желаете да заведете някоя друга на забавата.

Гейдж я погледна право в очите.

— Не искам да водя никоя друга, Шимейн, така че ако настояваш да си останеш у дома, аз също ще остана.

Шимейн отчаяно се мъчеше да намери подходящ отговор сред хаоса от мисли в главата си. Не искаше господарят й да пропусне празненството заради нея. Но и не си представяше, че би могла да отиде на такова място.

Останала почти без дъх, тя сведе поглед и нервно помоли да бъде извинена. Гейдж й стори път да излезе, но Шимейн усещаше, че продължава да не я изпуска от очи. Тя побърза да избяга в кухнята, където облече Андрю и се зае да сервира масата. Но въпреки всичките й усилия, не можеше да спре да си представя как танцува под звуците на музиката с красивия Гейдж Торнтън.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Когато на следващата вечер Шимейн се прибра в таванската си стаичка, на леглото я очакваше изненада — муселинена рокля на светлорозови и бели райета, с квадратно деколте, украсено с розов рюш. Роклята беше красива, макар и силно измачкана от дългото стоене в раклата на Виктория. Шимейн си спомни, че я бе видяла сред останалите дрехи на покойната и още тогава бе решила, че това е една от най-хубавите й рокли. На леглото имаше още и долна риза — без съмнение също най-добрата в гардероба Виктория, — до която лежаха чифт бели чорапи, меки кожени обувки и дори панделки, с които да бъдат завързани.

Върху всичко това бе оставена кратка бележка, написана с красив почерк и носеща подписа на Гейдж. В нея господарят й я молеше да прегледа дрехите и ако се нуждаят от пране или преправяне, да стори това преди събота, защото щял много да се радва да я заведе на празненството в града. Колкото до нейните притеснения, той нямало да позволи на злите езици да се месят в решенията му, засягащи неговото собствено домакинство. Всякакви други извинения от нейна страна, с изключение на сериозно заболяване, нуждаещо се от лекар, нямало да бъдат приети. Иначе казано, не й оставаше друга възможност да се отърве от този ангажимент, освен да легне на смъртно легло.

Мисълта, че трябва да се изправи очи в очи с достопочтените дами от областта, накара сърцето й да се свие. Вече беше виждала някои от тях, макар тези срещи да бяха продължили твърде кратко заради очевидния страх на жените от нейния господар. Горещо се надяваше, че и в събота ще бъде така и че те няма да се осмелят да изразят гласно мнението си, когато го видят да се появява под ръка със своята слугиня.

Съботата дойде бързо. Малко след като се събуди от следобедния си сън, Андрю беше откаран при семейство Фийлдс, където щеше да прекара нощта. Шимейн тъкмо привършваше с обличането, когато откъм входната врата долетя гласът на Гейдж, който я уведоми, че отива да приготви файтона. Това явно бе предупреждение към нея да побърза. Тя припряно завърза панделките на обувките около глезените си и след няколко мига вече буквално тичаше към, обора.

Гейдж току-що беше запрегнал жребеца, когато чу бързите й стъпки. Той вдигна глава и се вцепени. Възнамеряваше да хвърли само един кратък, небрежен поглед над гърба на животното към Шимейн, но вместо това се вторачи в нея като омагьосан, поглъщайки с очи цялата й крехка фигура от малките бели обувки до кокетната дантелена шапчица, украсяваща прибраната й в изящна прическа коса. Беше толкова красива, че дъхът му секна.

— Приемливо ли изглеждам? — попита загрижено Шимейн, смутена от мълчанието му.

— Да — въздъхна Гейдж. — Като лъч светлина за очите на слепец.

Шимейн посрещна думите му с лека усмивка, но в същия миг той заобиколи коня и пристъпи към нея и тя видя, че господарят й сам заслужава не по-малко щедър комплимент за външния си вид. В официално облекло Гейдж Торнтън представляваше по-възхитителна гледка от всичко, което си бе представяла някога. Дрехите далеч не бяха толкова скъпи, колкото онези, които обикновено носеше Морис, но с изключителната си физика и външност този мъж им придаваше стойност, многократно надвишаваща истинската им цена. Смокингът с цвят на тъмно бургундско вино допълваше чудесно черната жилетка, панталони и чорапи, а бялата риза и вратовръзката, които Шимейн бе изгладила грижливо, подчертаваха бронзовия му загар.

Гейдж се поклони галантно на дамата си, на което тя отвърна с изящен реверанс.

— Не само изглеждаш, но и ухаеш прекрасно — отбеляза той, като пристъпи още по-близо, за да се наслади на сладкия й мирис и да обхване с възхитен поглед и най-незначителната подробност от прелестната й външност. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че корсетът е бил разшиван и разширяван, но Гейдж почти не обърна внимание на умело направения шев, защото очите му бяха приковани в заоблената гръд, изпълваща корсета. Шимейн усети как бузите й пламват и побърза да му обърне гръб и да вдигне крак върху металното стъпало на файтона с намерение да се качи вътре. Гейдж обаче я изпревари, хвана я през кръста и я вдигна до самата седалка. Тя седна, взе триъгълната мъжка шапка, която лежеше на възглавничката до нея и нежно прокара пръсти по простата лента, украсяваща обърнатата й периферия. Беше напълно в стила на Гейдж Торнтън да избягва пищните дрехи и аксесоари. Но пък и с това лице и с тази фигура той нямаше никаква нужда от такива.

— Шапката ви, милорд — промълви тя, когато господарят й се качи до нея, и му я подаде с усмивка. Той я постави на главата си, дръпна юздите и подкара файтона напред, съзерцаван с възхита от чифт блеснали зелени очи. Тясната седалка не позволяваше на Шимейн да седи на безопасно разстояние от Гейдж. Раменете им бяха допрени и бе неизбежно външната страна на ръката му да докосва гърдите й. Този нежен допир и доставяше странно удоволствие и тя го приемаше мълчаливо, питайки се дали господарят й въобще го забелязва. Все едно, беше решила да се наслади на пътешествието, затова само въздъхна едва доловимо и се облегна назад.

Конят беше едро животно с мощна крачка, което очевидно обичаше бързия галоп. Скоро файтонът вече се носеше по пътя към Нюпорт Нюз и по скоростта, с която се движеха, не бе трудно да се отгатне, че ще стигнат до градчето доста преди слънцето дори да си помисли да залезе. Ако пък се съдеше по усмивката, която проблясваше на устните на Гейдж и по честото подръпване на поводите, той също като коня предпочиташе скоростната езда. Не след дълго Шимейн усети, че сама е започнала да се усмихва, възбудена от стремителното препускане, а когато настигнаха по пътя файтона на Слай Тъкър и жена му и се впуснаха в надпревара с тях, тя не вече не можеше да сдържа екзалтирания си смях. Твърде скоро обаче се разбра, че жребецът, който явно притежаваше хъса и способностите на състезателен кон, няма да допусне да бъде задминат от друг и за нула време Тъкърови изостанаха далеч зад тях.

Щом пристигнаха в Нюпорт Нюз, Гейдж отведе коня в обществената конюшня, където животното щеше да утоли жаждата си и да се отдаде на заслужен отдих след дългото препускане до града, за да се подготви за обратното пътуване, което го очакваше няколко часа по-късно. След това Гейдж хвана Шимейн под ръка и я поведе бавно по главната улица. Както се и очакваше, навсякъде ги посрещаха слисани и любопитни погледи. По едно време насреща им се зададе малка групичка британски офицери, които зяпнаха Шимейн с нескрит интерес, но после видяха кавалера й и веднага разпознаха в него човека, направил грамадния Джейкъб Потс за посмешище. Всички бяха убедени, че негодникът си е заслужавал наказанието заради опита си да нарани, а може би дори да убие Шимейн, затова постъпката на Гейдж ги бе изпълнила с уважение. Именно поради това те се задоволиха да демонстрират възхищението си от красивата му спътница само с няколко коси погледа.

Потс стоеше облегнат на един стълб пред входа на таверната, но щом съзря Гейдж и Шимейн, той изръмжа нещо през рамо и на прага тозчас се появи Мориса. Тя огледа намръщено Шимейн, после спря възхитено очи на високия мъж, който вървеше до нея, и накрая каза нещо на моряка, кимайки с глава по посока на приближаващата двойка. Очевидно му беше наредила какво да прави, защото след миг Потс я остави и тръгна право срещу тях.

Последното нещо, което Гейдж желаеше точно в този момент, бе нова схватка с този грубиян, но колкото й да не искаше първото му излизане с Шимейн да бъде провалено, не му се струваше много вероятно Потс да му позволи да избегне свадата. Надяваше се поне да оцелее след сблъсъка си с него.

— Мисля, че възнамерява да се сбие с вас — уплашено прошепна Шимейн, като стрелна предпазливо с поглед заклетия си враг.

В този момент четирима войници, които вървяха по улицата, зърнаха Мориса и след кратко съвещание помежду си свърнаха към таверната. Но когато приближиха, един от тях разпозна Потс.

— Вижте, вижте, това е Помиярът! Да пукна, ако не е самият той!

Другарите му също бяха станали свидетели на безплодните усилия на Потс да се измъкне от пълната с мръсотия канавка, в която го бе отпратил ритникът на Гейдж, и нямаха нищо против да се посмеят отново с тромавия моряк. Един от тях сбърчи нос с престорено отвращение.

— Ей, каква е тази противна воня?

— Вони на тор! — отвърна подигравателно друг. — Не сте ли забелязали, че Помиярът не си пада много по къпането?

— Ама сигурно си пада по лайната — намеси се трети, — след като одеве изяде толкова!

Жестоките им подигравки накараха Потс да се закове по средата на улицата с потъмняло от ярост лице. Стиснал юмруци толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели, той изгледа с омраза четиримата войници, двама от които приличаха на джуджета в сравнение с него.

— Я да видим кой от тия палячовци може да ми повтори това право в очите?

Войниците се спогледаха усмихнати и след като обсъдиха набързо поканата му, оставиха най-дребния от тях да отговори от името на всички.

— Готово! Само ела зад таверната, че да не ни види капитанът.

Разправията между тях позволи на Гейдж и Шимейн да отминат незабелязани от никого — освен от Мориса, която ядно ги проследи с поглед — и да продължат безпрепятствено надолу по главната улица.

Всички публични мероприятия в Нюпорт Нюз се провеждаха в сградата на общинския съвет, тъй като това бе най-голямата постройка в града. Гейдж беше казал, че почти всички жители ще присъстват на увеселението и още щом пристъпиха прага на салона, Шимейн разбра, че вероятно е бил напълно прав. Сред множеството недружелюбни физиономии тя успя да съзре и няколко приятелски лица. Семейство Тейт отсъстваха, защото Кели все още беше на легло, но двамата чираци на Гейдж, както и Гилиън, корабният дърводелец, бяха тук. Слай Тъкър пристигна със съпругата си малко след своя работодател, приблизително по едно и също време с Мери Маргарет, която припряно влезе в салона, подпирайки се на бастуна си. Имаше и други приятели на Гейдж, които му се усмихваха и махваха с ръка за поздрав. Но Алма Петикоум и нейната свита от клюкарки зяпнаха втрещено първо него, после Шимейн и роклята, с която беше облечена, и бързо зашушукаха зад разперените си ветрила. На една маса близо до входа пък седеше Роксана, на която бяха възложили задачата да посреща гостите и да събира входната такса. Очевидно появата на Гейдж и на придружителката му не се нравеше и на нея, защото откакто бяха влезли, не бе престанала да се мръщи гневно.

Мери Маргарет хвана ръката на Шимейн и я потупа с обич.

— Няма ли да дават награда за красавица на вечерта, та да я спечелиш? — Тя хвърли закачлив поглед към Гейдж и се усмихна. — Драго ми е да видя и негова прекрасна светлост най-сетне облечен като джентълмен.

Зад гърба й се появи Гилиън и помоли Гейдж да му позволи да танцува с Шимейн.

— Ако нямаш нищо против, Капитане.

Гейдж предпочиташе самият той да бъде първият й партньор, но макар и неохотно, отстъпи дамата си на младежа и застана встрани, за да ги наблюдава.

— Изобщо не очаквах да те видя тук, Гейдж — обади се Роксана от своята маса. — Може да се каже, че отново проявяваш обичайната си дързост.

Той остави шапката си на закачалката до входа и отброи необходимите за таксата монети.

— Две за храна и една за танците.

Роксана прибра парите, но безразличието му явно я беше раздразнило.

— Мога да броя, Гейдж! И не съм сляпа! Виждам, че си довел и робинята си. Но кажи ми едно нещо, ако обичаш — след като си я купил, за да обучава Андрю и да се грижи за него, защо сега тя е тук с теб?

— Защото я помолих — лаконично отговори Гейдж.

— Защо? Боял си се, че друга би отхвърлила поканата ти? — В стремежа си да потуши ревността, която я изгаряше отвътре, тя се надяваше, че не е поканил нея единствено защото е бил убеден, че ще бъде отблъснат. В края на краищата, не беше ли логично да храни такива опасения след всичките й заплахи?

Той разбра, че е необходимо да бъде откровен. Тази жена си въобразяваше прекалено много.

— Не исках да водя със себе си никоя друга, освен Шимейн.

Сивите очи на Роксана заблестяха от ненавист. Колкото да си повтаряше, че Гейдж просто не може да не изпитва поне мъничко нежност към нея, никога не бе успяла да получи от него потвърждение на това. Може би беше дошло време да престане да се самозалъгва и да търси извинения за хладната му резервираност спрямо нея.

— Сигурна съм, че госпожа Петикоум с удоволствие ще разнесе из града новината за поредния ти подвиг. Гейдж Торнтън води робинята си на празненство за свободни хора! Това ще накара всички да наострят уши.

— Не се и съмнявам — каза Гейдж със студена усмивка, след което й обърна гръб и се върна при госпожа Макгий.

Вдовицата му се усмихна и подпря фините си ръце на дръжката на бастуна.

— Виждам, млади господине, че идваш да озариш тоя мой сив живот с хубавия си лик и с дяволския си чар.

— Щастлив съм да ви служа, мадам — весело отвърна той, като удари токове и кимна отсечено вместо поклон.

Погледът на възрастната жена се стрелна към Роксана, която в този момент събираше таксата от поредните посетители.

— Виждам и колко покруса има в очите на онова бедно създание, дето тъй силно те иска.

Гейдж въздъхна.

— Не мога цял живот да отбягвам Роксана, Мери Маргарет.

— Така е, пък и аз не смятам, че вършиш нещо нередно. Имаш толкова право да си тук, колкото и Роксана.

Без да отвърне нищо, Гейдж потърси с поглед Шимейн. Тя танцуваше въодушевено в ритъма на контраданса6, водена от младия си кавалер, и изглеждаше щастлива, сякаш напълно бе забравила страховете и притесненията си. Той забеляза, че неколцина от присъстващите в салона ергени я съзерцават с интерес, но възнамеряваше да се добере до нея преди който и да било от тях да успее да му попречи.

— Май в ума ти е само твоята прислужница — подметна усмихнато Мери Маргарет.

Гейдж я погледна изпод вежди, но кафявите му очи искряха развеселено.

— Да, с нетърпение очаквам своя ред. Това ли искаш да чуеш, жено?

Тя кимна, доволна от промяната, която беше настъпила у него. Вместо мрачен и напрегнат, както по времето, когато Роксана работеше при него, сега той изглеждаше спокоен и щастлив.

— Да, поне на първо време и това стига.

Щом контрадансът свърши, Шимейн съзря Гейдж да се приближава към нея през тълпата. Погледите им се срещнаха с мълчаливо, топло разбирателство, но когато той я улови за ръката и я поведе към подиума за танци, сърцето й запърха нервно и тя не успя да успокои пулса му, колкото и да си повтаряше, че това е само един обикновен мъж.

При първите звуци на танца двойките се подредиха една до друга. Шимейн зае своето място в редицата от жени, обърнати към своите партньори, и направи дълбок реверанс, на който Гейдж отвърна с поклон. После първата двойка започна да танцува между двете редици, докато всички останали пляскаха с ръце. Последва я втора, после трета. Скоро дойде и редът на Гейдж и Шимейн и в този миг всичките и фантазии станаха реалност. Докато я водеше под плавните звуци на танца, красивият й кавалер не сваляше очи от нея и като че ли не забелязваше нищо друго.

— Всички ни гледат — прошепна Шимейн. Наистина, голяма част от присъстващите се бяха скупчили около подиума, за да задоволят любопитството си, включително и Роксана, която най-безцеремонно беше зарязала задълженията си на входа, за да се присъедини към зяпачите.

— Има защо — промълви Гейдж, като се наведе към ухото й. — Ти си най-красивата жена на това празненство.

— Те гледат и двама ни — поправи го тя. — Смятате ли, че очакват да извършим нещо скандално?

— Може би трябва да им доставим това удоволствие — предложи той с усмивка. После замълча, обмисляйки възможните варианти, и накрая кимна. — Една целувка ще свърши работа.

— О, сър, не бихте посмял!

Тихият му смях бе придружен от дяволито припламване на опасни искрици в погледа.

— Нима?

Тъй като ни най-малко не се съмняваше, че Гейдж Торнтън би посмял да стори всичко, което поиска, Шимейн понечи да се обърне и да побегне, но той обгърна талията й с ръка и я придърпа обратно. Внезапното оживление сред тълпата показа, че никой не е пропуснал да забележи този епизод.

— Стой при мен, или ще те целуна тук и сега — заплашително каза Гейдж, като я притисна още по-плътно до себе си.

Шимейн кимна покорно. Ако господарят й изпълнеше заканата си, това наистина щеше да предизвика скандал, а тя държеше да го избегне.

— Мери Маргарет беше права, сър!

— За какво, сладка моя?

Меките й устни се разтвориха в пленителна усмивка.

— Вие наистина сте дявол!

Думите й го накараха да отметне глава назад и да избухне в смях, за всеобщо изумление на зрителите, които доста отдавна не го бяха виждали в подобно настроение.

Танцът свърши и Гейдж отведе дамата си от подиума, без обаче да пуска ръката й. Шимейн не се възпротиви, защото почувства по нежността, с която я държеше, че му е приятно да стиска пръстите й в своите. Докато вървяха през салона, двамата бяха толкова погълнати един от друг и тъй улисани в смях и обсъждане на музиката, че изобщо не забелязаха Роксана, която ги следеше неотлъчно с намръщено като буреносен облак лице.

Вечерта продължи приятно и за Гейдж, и за Шимейн. Изтанцуваха повечето танци заедно, въпреки че на няколко пъти Гейдж бе принуден да отстъпи пред настойчивите молби на чираците си и на Гилиън и да им позволи да направят „едно кръгче“ с партньорката му. С изключение на клюкарките на Алма Петикоум и на онези, които поначало не обичаха майстора на мебели, жителите на градчето като че ли приемаха присъствието на Шимейн. Но и какво друго можеха да сторят, след като познаваха силата и решителността на нейния кавалер?

Беше вече доста късно, когато Гейдж се наведе към своята прислужница, за да попита:

— Гладна ли си, Шимейн? Ако искаш, можем да похапнем.

— М-м-м, умирам от глад!

Той се засмя.

— Тогава ела, прекрасна моя робиньо, и аз ще намеря някое местенце, където да задоволим апетита си.

После махна с ръка на приятелите си да се присъединят към тях на една от крайните маси. Те побързаха да се отзоват и след като си взеха храна, се впуснаха в оживен разговор за остроумието на ирландците, подет от Гилиън и Мери Маргарет. Но веселият им смях внезапно секна и над масата, подобно на тежък чук, се спусна гробно мълчание, когато отстрани долетя жлъчен глас:

— Хм! Ще ми води една престъпница сред почтените люде от околността! На някои хора явно въобще не им пука за съседите им.

Гейдж се извърна рязко и се озова очи в очи със Самюъл Майърс, който го гледаше намръщено. Зад него видя ястребовия профил на Алма Петикоум и лицата на няколко други жени от нейната свита, които се бяха приближили, за да не пропуснат нищо от сцената. Търговецът на дрехи очевидно се чувстваше в безопасност при наличието на толкова респектиращи свидетелки, но жените се разбягаха в миг, когато Гейдж изръмжа гневно и рязко дръпна стола си назад. Готвеше се да даде добър урок на този нахалник, но преди да успее да се надигне от мястото си, беше възпрян от Шимейн, която нежно постави ръка на рамото му, и от Слай, който пък каза достатъчно силно, за да го чуе и Майърс:

— Остави го тоя дребен мухльо, Гейдж. Не си струва да се занимаваш с него.

— Кого наричаш „мухльо“, простако? — изрева търговецът, като пристъпи разярено към стола на Слай.

Гилиън смигна на приятеля си, внезапно развеселен.

— Покажи му с кого си има работа, Слай!

Дърводелецът лениво се изправи на крака и сега вече никой от присъстващите не можа да сдържи веселието си. Майърс плахо вдигна очи нагоре, но се наложи да наведе главата си силно назад, за да успее да срещне насмешливия погледна гиганта. При вида на внушителната височина и сила на своя противник, той преглътна мъчително, явно неспособен да измисли повече язвителни забележки.

— Казват ме Слай Тъкър, ако те интересува — уведоми го дърводелецът.

— Да, хм, няма да ви притеснявам повече — припряно отвърна Майърс. — Съжалявам, че ви обезпокоих.

Слай седна обратно на стола си. Гейдж го погледна усмихнато.

— Изглежда, че притежаваш способността да въздействаш успокояващо върху хората, Слай. Напомни ми да те взема със себе си, ако някой ден тръгна на война. Само като те зърне, врагът вероятно ще побегне с подвита опашка, и така ще си спестя сума неприятности.

С това те подновиха дружеския си разговор, а малко по-късно — и танците. Госпожа Петикоум продължаваше да ги одумва, Роксана продължаваше да се мръщи, но Гейдж и Шимейн се забавляваха и завършиха вечерта в чудесно настроение. Последния танц те изиграха заедно и след като се сбогуваха със своите приятели, Гейдж хвана прислужницата си под ръка и я поведе към конюшнята, без да обръща никакво внимание на язвителните погледи, които ги изпратиха по пътя им.

Минавайки покрай таверната те съзряха Фреди, който служеше като жива патерица на Потс. Морякът очевидно изпитваше затруднения да ходи изправен, защото се тътреше едва-едва към входа, притиснал ръка към корема си, и пъшкаше от болка. Главата му беше омотана в някакъв парцал. Друга превръзка стягаше дясната му ръка. По всичко личеше, че юмручният спор с британските войници му се е отразил доста зле.

Малко по-късно Гейдж вече запрягаше файтона, когато вниманието му бе привлечено от тихото шумолене на нечии стъпки някъде в дълбоката сянка край оградата на конюшнята. Той пристъпи напред, присви очи, за да се ориентира по-добре и скоро разпозна в мрака тромавата походка на Каин. Гърбушкото го погледна плахо и протегна ръка, в която държеше малка дървена фигурка на чапла, сякаш за да обясни причината, поради която се е осмелил да се доближи до Шимейн. Гейдж му кимна и го остави да отиде при нея.

— Шамен земе тица… Дарък… П-приятел — изломоти Каин и й подаде фигурката.

Гейдж вече схващаше по-бързо нечленоразделната му реч, затова обясни на Шимейн, която изглеждаше напълно объркана.

— Мисля, че Каин би искал да вземеш птичката като подарък, защото те смята за своя приятелка.

— Кайн п-прави тица з-з-з Шамен.

— Направил я е за теб — преведе Гейдж.

— О, Каин, много е красива — промълви Шимейн с възхищение. Макар да бе същинско въплъщение на грозотата и уродливостта, гърбушкото явно се беше впечатлил от красотата на живата чапла и бе успял чудесно да я претвори в дървената фигурка. — Ти притежаваш изключителен талант, Каин, и аз съм поласкана от подаръка ти. Това е прекрасен символ на нашето приятелство. Благодаря ти.

Тя пристъпи към него и за негова огромна почуда отново го целуна по челото, а после го прегърна с обич. На лицето й грееше нежна усмивка. И този път Каин изглеждаше слисан от постъпката й. Той докосна с ръка мястото, където до преди миг бяха устните й, сякаш не можеше да повярва, че това наистина се е случило. После устните му се разтеглиха в усмивка, която разкри редките му, изпочупени зъби, измърмори нещо за сбогом, обърна се и се скри обратно в сенките, от които се бе появил.

Гейдж пристъпи до Шимейн, за да разгледа подаръка. Самият той бе не по-малко изненадан от състрадателността й.

— Мисля, че си спечели приятел за цял живот, сладка моя.

— О, сър, Каин е толкова самотен и нещастен — отвърна тя с натежал от искрено съчувствие глас. — Става ми много тъжно, като си помисля колко му е тежко да бъде отритнат от света. Всичките ми страдания след моето арестуване ми изглеждат съвсем незначителни в сравнение с онова, което той е трябвало да понася цял живот. В действителност би трябвало да съм благодарна на бога за това, което имам, вместо да се оплаквам.

— Ти направи живота му по-хубав със своята доброта, Шимейн — тихо каза Гейдж. — Каин не би искал да бъдеш тъжна. Не затова е вложил толкова старание, за да приготви този красив подарък. Направил го е, за да ти върне поне част от щастието, което му даряваш ти със своята безкористна обич.

Шимейн прие топлите му думи с усмивка и му позволи да й помогне да се качи във файтона. Скоро отново излязоха на пътя й потеглиха към дома. Шимейн съзерцаваше подаръка на Каин, доколкото това бе възможно на бледата лунна светлина, но беше много изтощена от изнурителния ден и не след дълго ритмичният тропот на конските копита и лекото поклащане на файтона започнаха да я унасят. Главата й няколко пъти клюмна напред, което моментално я разбуждаше, но накрая една нежна ръка я улови и я придърпа към едно силно рамо. Останалата част от пътуването Шимейн прекара в сън и дори когато Гейдж спря файтона, пред обора, тя продължи да спи напълно спокойно.

Гейдж остави поводите, облегна се назад и се взря в спящата си спътница. Главата й все още лежеше отпусната върху рамото му, а крехката й фигура се бе сгушила до него, сякаш търсеше топлината на тялото му. Дори през ръкава на ризата той усещаше до ръката си изгарящия допир на гърдите й, които го изкушаваха да обхване с длани заоблената им мекота. Откакто бе седнал до нея в ранния следобед, непрекъснато чувстваше нежния й аромат на теменужки. Беше изпитал необикновено удоволствие да бъде неин кавалер по време на увеселението. А сега изпитваше не по-малко удоволствие да я наблюдава как спи и да изучава всяка нейна черта, макар и на лунна светлина.

Той плъзна внимателно ръка зад гърба й и нежно обгърна раменете й. От полуразтворените й устни се отрони тиха въздишка, която погали лицето му. Усещането бе тъй прекрасно, че му се стори напълно естествено да я събуди с целувка.

Шимейн сънуваше целувките на красив и смел рицар. Горещите му устни я изпълваха с необичайно реална за един сън възбуда и с копнеж да отвърне на страстта му. Не виждаше добре лицето му, но в опитите си да си го представи му прибавяше черти, които вече познаваше от предишни свои сънища — тесен, правилен нос, смело изсечени скули и кафяви очи с кехлибарен блясък.

Скоро обаче прекрасният лик се отдалечи и потъна в сянка, и Шимейн се събуди с разочарована въздишка. Съзнанието й бе някак непривично замъглено, а в устата й, кой знае защо, бе останал странен вкус, подобен на оня, който бе доловила в дъха на господаря си малко след като той беше изпил чаша ел със своите работници. Тя замечтано навлажни устни с език. Как й се искаше отново да изпита насладата от целувките на рицаря от съня си. Особено от последната, най-хубавата!

Но нямаше как да избяга от действителността. Полека-лека мъглата, в която бе потънала до преди малко, започна да се прояснява. Тя отвори очи и се взря в лицето на мъжа, който я гледаше съсредоточено. Обзе я внезапно объркване. Нима той беше мъжът от съня й? Или може би още сънуваше?

Тогава по хубавите му устни премина усмивка, а тихият му шепот окончателно я убеди, че е вече будна.

— Мислех, че ще се наложи да те отнеса на ръце до горе.

— Пристигнахме ли у дома? — попита Шимейн, като се огледа бавно наоколо.

— Да, здрави и читави.

Тя усети, че е обгърнал раменете й, но не направи опит да го отблъсне — не само защото ръката му й предлагаше топлина и опора, а и защото й беше приятно да усеща допира му.

— Кога съм заспала?

Гейдж вдигна рамене.

— Малко след като излязохме от Нюпорт Нюз. Вече бях решил, че няма да се събудиш чак до сутринта.

— Сънувах — въздъхна тя.

Той отпусна свободната си ръка върху коляното си и се приведе към нея.

— И какво сънуваше, сладка моя?

Шимейн отвърна лице настрана, за да избегне настойчивия му поглед. Ако всичко беше само сън, определено не искаше господарят й да узнае за полетите на въображението й. А ако не беше, може би бе най-добре тя да не узнава какво точно се е случило помежду им.

— По-добре да влизаме вече в къщата. — Внезапен порив на хладния нощен бриз нахлу през ръкава на роклята й и я накара да потръпне и да разтърка ръцете си. — Студено ми е.

Гейдж скочи на земята, свали палтото си и заобиколи, файтона, за да отиде от страната на Шимейн. Когато тя се обърна към него, той вдигна дървената чапла от скута й и й я подаде с усмивка. Сетне я свали от файтона, наметна раменете й с палтото и я хвана за ръка, за да я отведе до къщата. Вътре Гейдж запали две свещи. Едната постави в свещника до стълбата, водеща към тавана, а другата взе в ръка. В това време прислужницата му стоеше до вратата и се любуваше на малката дървена фигурка.

— Отивам да прибера жребеца — промълви той, като се приближи до нея, за да вдъхне отново прелестното й ухание.

— Има ли си име? — поинтересува се Шимейн, като потисна прозявката си и вдигна поглед към него.

Гейдж се усмихна, свали палтото от раменете й и го преметна през облегалката на високия стол до бюрото.

— Преди.

— Преди? — повтори тя объркано. — Това е доста странно име за кон.

— Да, но той винаги успява да стигне там, за където сме тръгнали, преди кобилата.

Обяснението я накара да се усмихне сънливо.

— А как се казва кобилата?

— След.

— Значи Преди и След?

Той кимна.

— Слава богу, че поне когато сте кръщавал сина си, не сте следвал подобна логика.

Ъгълчетата на устните му трепнаха развеселено.

— Виктория не би ми позволила.

— Хм, и аз не бих ви позволила, ако бях ваша съпруга — отбеляза тя с нова прозявка.

— Ще обсъдим това по-обстойно, когато родиш първото ни дете.

Цялата сънливост на Шимейн в миг се изпари. Тя рязко вдигна глава и се взря слисано в него. Нямаше ни най-малка представа дали господарят й отново се шегува с нея, или думите му предвещаваха драстична промяна в отношенията помежду им. Но реши да не губи време в подобни въпроси. Най-разумно бе да се оттегли колкото може по-бързо.

Гейдж проследи с поглед бягството й към стълбите.

— Страхливка!

Шимейн се закова на място, извърна глава и вдигна вежди.

— Сър? Страхливка ли ме нарекохте?

— Да. — Той скръсти ръце пред гърдите си и я погледна предизвикателно право в очите.

Засегната, тя бавно се обърна и застана с лице към него.

— Сър, бих искала да знам защо ме обиждате така. Доколкото ми е известно, не съм сторила нищо, с което да заслужа подобно оскърбление.

Гейдж сви рамене.

— Очевидно е, че си си помислила най-лошото, Шимейн и вместо да поискаш обяснение, предпочиташ да побегнеш по стъпалата, сякаш фустата ти се е подпалила.

Бузите й поруменяха.

— Стори ми се, че не е препоръчително да се задълбочавам в думите ви, сър. В края на краищата, двамата сме съвсем сами, а аз съм ваша робиня.

— А пък аз съм вдовец, нали така? — насмешливо каза той — Който отчаяно се нуждае от жена.

Червенината по лицето й се сгъсти още повече, когато Шимейн си припомни как й бе разказал за жените от градчето и за мнението им относно нуждите на един вдовец. Тя сведе очи към дървената птичка в ръцете си и промълви тихо:

— Вече ми признахте, че ме желаете, сър. Какво друго бих могла да си помисля, след като сме сами в къщата?

— Казах също, че не бих те насилил, Шимейн — напомни и Гейдж.

Шимейн отново вдигна поглед към усмихнатите му очи. Не знаеше какво да каже.

— Но има нещо, което наистина бих сторил — прошепна той с дрезгав глас.

Тя затаи дъх в очакване да чуе какво е то.

— Вечерта беше толкова прекрасна, че ми се иска да я завършим с една целувка…

— Целувка? — Внезапно я обхвана трепетна възбуда. Сърцето й запулсира лудо. Дали истинските му целувки щяха да бъдат тъй сладки, както онези във въображението й?

Гейдж пристъпи предпазливо напред, сякаш беше ловец, дебнещ плашлива сърна.

— Твърде много ли искам?

Уплашена, че гласът й може да издаде обзелото я вълнение, Шимейн само поклати глава.

— Не се страхуваш, нали?

— Не — успя да промълви тя, треперейки, и вдигна лице в очакване.

Той се усмихна. Шимейн беше толкова невинна, че се налагаше да я предупреди за намеренията си.

— Това няма да бъде просто кратка целувчица, сладка моя, а истинска целувка между мъж и жена.

Шимейн почувства как по изопнатите й до скъсване нерви пробягват огнени светкавици. Макар че сърцето й заплашваше да се пръсне от страх, тя съумя да кимне.

— Разбирам това, господин Торнтън.

Тогава Гейдж я обгърна с ръце и я придърпа към мускулестото си тяло толкова рязко, че дъхът и секна. В първия миг Шимейн вдигна стреснато поглед, но в следващия забрави всичко, защото устните му — сякаш две нажежени железа — се впиха в нейните с безумна страст, принуждавайки ги да се разтворят. Неочакваната му пламенност я уплаши, но в същото време я изпълни с тръпнеща възбуда. Тялото й се изви назад, огънато от тежестта на тази властна, трескава целувка, която я оставяше без дъх и я караше да се чувства някак странно отмаляла. Усещаше как гърдите й се притискат към неговите, усещаше как зърната им се втвърдяват с болезнен копнеж и знаеше, че ако в този момент му хрумне да ги докосне, би изкрещяла от удоволствие. Жадните му устни сякаш изпиваха силите от тялото й и на тяхно място, подобно на разтопена лава, се разливаше огнено желание. Престанала да разсъждава, тя обви ръце около шията му и отвърна на целувката му с неподозирана жар. Тласкан от някаква неудържима сила, малкият й език се плъзна в сладките дълбини на устата му и се сплете с неговия в гореща ласка. Господи, колко се изкушаваше да се поддаде на тази всепоглъщаща страст, да се подчини на властното му желание! Сега, когато бе впримчена в стоманената му прегръдка, когато бе отвърнала тъй охотно на пламенните му целувки, той несъмнено щеше да последва до край мъжките си пориви, да поиска от нея всичко, което можеше да му даде. И какво щеше да стане с нея после? Да се превърне в негова играчка, а след време, когато му омръзне, да бъде изхвърлена като непотребна вещ? Като стара дреха, която става вече единствено за парцал?

Тази идея се стори на Шимейн напълно оскърбителна за достойнството й. Гейдж беше казал, че няма да я насилва значи, от нея зависеше дали да сложи край на тази лудост!

Тя рязко извърна лице, отблъсна господаря си от себе си и отстъпи, залитайки, назад, вперила разширените си от изумление очи в него. Треперещата й ръка неволно се вдигна и докосна устните й, които все още пулсираха болезнено. В погледа му се четеше безумно желание, каквото вероятно гореше и в собствения й поглед. Дори сега Шимейн продължаваше да изпитва копнеж да се поддаде на тази непреодолима сила, която я привличаше като магнит към него. Ала успя да му устои, вкопчвайки се със сетни сили в последните останки от здравия си разум, който й повтаряше, че ако се отдаде на Гейдж Торнтън, ще стори тъкмо онова, което злите езици разпространяваха из целия град. Не, никога нямаше да достави на онези интриганти удоволствието да видят как коремът й натежава.

Тя се завъртя, грабна свещта, оставена до стълбите и хукна като обезумяла нагоре. В бързината си едва не загаси пламъка на свещта, но не спря, защото знаеше, че ако прекара още миг в една и съща стая с Гейдж Торнтън, тя ще бъде тази, която ще го отведе в своето легло.

Останал сам, Гейдж наклони глава назад и впери поглед в тавана в отчаян опит да възвърне способността си за самоконтрол. С цялото си същество жадуваше да се втурне по стълбите след нея и да я обладае там горе, върху тясното й легло. Само по този начин щеше да облекчи болката, която пулсираше все по-силно в пламналите му слабини. Но не можеше, нямаше да го направи! Искаше от Шимейн О’Хърн много повече от задоволяване на мъжките си страсти в рамките на една едничка нощ.

Той въздъхна тежко и излезе на верандата. Това, от което се нуждаеше в момента, бе едно топване в студените води на потока, които щяха да охладят и тялото, и съзнанието му.

Шимейн стоеше изправена до леглото си, когато чу, че Гейдж излиза от къщата. Тя стовари малкия си юмрук върху гърдите си с надеждата да прогони горящата в тях болка. Все още дишаше тежко, сякаш беше тичала до припадък. Но в действителност причината бе в усилията, които полагаше да стои далеч от мъжа, на когото копнееше да се отдаде.

За да откъсне мислите си от него, Шимейн пое дълбоко дъх и започна да се съблича, без дори да дръпне завесата пред стаичката си. Тя захвърли дрехите си настрана и измъкна от гардероба нощницата си. Но нямаше желание нито да я облича, нито да си ляга. Пламъкът на свещта обливаше голото й тяло в меката си, топла светлина. Шимейн сведе очи с чувството, че се вглежда в собствената си разголена същност. Дали Гейдж още я смяташе за слаба? Тя плъзна поглед по нежната кожа на гърдите си и си припомни как той бе съзерцавал заоблените извивки на тялото й малко преди да тръгнат към града. Сетне любопитно обхвана гърдите си с ръце и разтърка с длани меките им връхчета, опитвайки се да си представи какво би било, ако ръцете на господаря й я докосваха по същия начин. Само преди няколко минути, притисната в неговите прегръдки, беше почувствала зърната й да се стягат в тръпнещо напрежение, но сега това божествено усещане го нямаше. Там беше само отчаяният копнеж Гейдж да я докосва, да я обсипва с огнените си ласки, докато не я накара да стене от чувствена наслада. Но ръцете й бяха празни… както и къщата.

С трепереща въздишка Шимейн нахлузи нощницата през главата си и я дръпна надолу, за да покрие тялото, което отказваше да се подчини на волята й и продължаваше да гори в трескав огън. Малката таванска стаичка, в която винаги бе намирала убежище и сигурност, сега не можеше да й даде по-кой. Гейдж още не се бе прибрал. Най-вероятно беше при конете и сигурно щеше да се забави. Нямаше представа преди колко време са се разделили, но й се струваше, че оттогава са минали векове. Само ако знаеше как жадувам да се върне, щеше да забрави за жребеца и да дотича при мен, мислеше си тя. И тогава времето щеше да изчезне.

Внезапно осъзна, че болезнено се нуждае от успокояващото въздействие на хладния нощен въздух и предпазливо слезе на долния етаж. Като изключим задния коридор, в който Гейдж беше оставил една свещ, и прозорците, през които проникваше лунната светлина, цялата къща тънеше в непрогледен мрак. Но Шимейн познаваше салона като петте си пръста, затова без колебание се отправи към входната врата.

Галена от мекия зефир, тя прекоси широката веранда и се облегна на парапета, за да се полюбува на прекрасната нощ. Поляната се огласяше от песента на щурците и дървесните жаби, а отнякъде по-далеч долиташе глухия зов на бухал. Лунните лъчи пронизваха все още слабо разлистените клони на дърветата и рисуваха по тревата под тях причудливи светлинни петна.

Приглушен звук, приличен на тих плисък, привлече вниманието на Шимейн към вира и тя се взря напрегнато в сенките, които го обграждаха. Над повърхността му се показа една дълга ръка, която бавно замахна и направи пълен кръг, загребвайки водата. Последва я друга ръка и Шимейн осъзна, че това е мъж, който плува към брега. След миг той достигна до плитчината, изправи се и започна да сапунисва и да търка тялото си. Нямаше нужда някой да й казва, че това е Гейдж. Твърде малко мъже можеха да се похвалят с такава физика.

Веднъж вече Шимейн беше виждала господаря си гол. Тогава той я бе разкрил и тя бе побягнала смутена и изплашена до смърт. Сега обаче нямаше намерение да издава присъствието си. Знаеше, че ще се наложи да се прибере бързо, щом Гейдж тръгне към къщата, но дотогава искаше да го погледа. Подобен порив беше изпитала и в онази нощ в спалнята му. Само че този път той бе продиктуван от желанието, което изпитваше към него, а не от моминско любопитство.

Луната помогна на намеренията й, защото я оставяше в сянка под покрива на верандата, а в същото време осветяваше вира и къпеше в мекото си сияние стройното тяло на мъжа в него. Докато попиваше жадно с очи неговата голота, Шимейн почувства как собственото й тяло се облива в горещи, чувствени вълни. Гледката пробуждаше женските й инстинкти и я караше да копнее да разкрие присъствието си, да захвърли нощницата и да изтича в потока, при мъжа, за когото мечтаеше.

Гейдж излезе от водата, взе кърпата, която бе оставил на един камък и набързо подсуши тялото си, след което я метна през рамо, вдигна дрехите си от земята и бавно тръгна към къщата. Шимейн тихо се обърна, промъкна се вътре и безшумно затвори вратата зад гърба си. Беше вече в стаичката си, когато чу дъските на пода в коридора да проскърцват под стъпките на господаря й. Сърцето й трепна в очакване Гейдж да се качи при нея. Но светлинката, идваща от долния етаж, се раздвижи в посока към входната врата и това й подсказа, че той просто е отишъл да прибере свещта, която бе оставил там. С разтреперани колене тя се отпусна върху леглото си, обзета от изгарящо разочарование.