Като цвят по течението

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

В къщата се бе възцарила необичайна тишина Андрю спеше следобедния си сън, а баща му беше в работилницата с останалите работници. От последното им пътуване до градчето бяха минали три дни. Шимейн привърши кърпенето на поизносените детски дрешки и влезе на пръсти в стаята на момчето. Андрю спеше сладко, сгушен до парцаления заек, който му беше измайсторила. Дишаше спокойно и дълбоко и изглежда нямаше да се събуди скоро.

Шимейн отнесе малкия кош с мръсно пране до потока пред къщата, коленичи до една скала и започна да търка изкаляните колене на панталонките на момчето. Хор от пойни птички възвестяваше с мелодичните си, радостни трели настъпването на пролетта. С блажена въздишка Шимейн приседна на колене и вдигна очи към дърветата, любопитна да види какви са чудните, непознати птици, които обитаваха тези земи и които изпълваха въздуха с тъй сладки звуци. Тяхното чуруликане заедно с бълбукането на потока приличаше на вълшебна симфония, дирижирана от незнаен диригент. Малки птички прескачаха от клон на клон или прелитаха от дърво на дърво, докато по-високо в небето се виждаха цели ята от патици и диви гъски, поели на север. Имаше и снежнобели чапли, които се рееха над дърветата или се разхождаха важно по брега на реката в търсене на храна.

Шимейн пое дълбоко дъх, за да се наслади на благоуханния въздух и продължи да се любува на ведрия пролетен ден. Тучната поляна беше обградена от високи борове и прясно раззеленени дъбове, а високо в лазурното небе над разперените им клони плуваха, подобно на кораби в морето, пухкави бели облачета. От гъсталака на отсрещния бряг на потока предпазливо се показа млад елен, но щом забеляза Шимейн, той се завъртя и изчезна обратно в гората, вирнал опашка.

Внезапно спокойствието на това райско кътче бе нарушено от тихо процвилване на кон. Шимейн мигновено застана нащрек, защото звукът идваше не от полянката зад къщата, а някъде от дълбините на гъстата гора. Тя се взря напрегнато в сенчестия Листак и постепенно очите й свикнаха с тъмнината. В този момент до слуха й долетя ново изцвилване, което привлече погледа й към неговия източник — червеникавокафяв, оседлан жребец с доста съмнително потекло, привързан за един клон недалеч от мястото, където стоеше Шимейн. Обзета от лоши предчувствия, тя затърси с очи ездача му и след миг тревогата й прерасна в истинска паника. Огромен мъж, облечен в светла риза и тъмни панталони, се промъкваше между дърветата право към нея. Прекарала няколко месеца в компанията на същата тази зловеща фигура, Шимейн нямаше как да я сбърка. Беше Джейкъб Потс.

Тя възкликна стреснато и рязко се изправи на крака, което накара Потс да се закове на мястото си и да промени своите намерения, и то в още по-опасна посока. Като разкрачи крака, той вдигна огромния пистолет, който стискаше в дланта си, хвана дръжката му с две ръце и внимателно се прицели. Беше повече от очевидно за какво е дошъл. Искаше да я убие!

Шимейн прекрасно съзнаваше, че е напълно безпомощна. Нямаше под ръка нищо, с което би могла да се защити. Единствената й възможност бе да побегне и да се надява, че ще се скрие, преди Потс да е стрелял. Но още преди да успее дори да се обърне, отекна изстрел, който прекъсна веселата песен на птиците и ги накара да се разлетят подплашено във всички посоки. Куршумът просвистя във въздуха и прониза плътта между ребрата на Шимейн. Тя изкрещя от болка и притисна ръка към раната си. Усети как по пръстите й потича топла, лепкава кръв, но нямаше време за губене, затова тръгна, залитайки, към къщата. Един поглед през рамо й беше достатъчен, за да се увери, че в момента Потс е зает с презареждане на пистолета си, но Шимейн знаеше, че съвсем скоро той ще я последва, че едва ли ще успее да му избяга.

В този миг отново прозвуча изстрел, който привлече вниманието й към работилницата. В гърдите й трепна плах лъч надежда. Гейдж и четиримата му работници бяха оставили работата си и тичаха към нея с пушки в ръка. Откъм строящия се кораб от другата страна се задаваха двамата Морган, които също бяха въоръжени. Очевидно всички бяха чули изстрела и писъка на Шимейн и бяха разбрали, че става нещо.

Потс се огледа, видя приближаващите се мъже и веднага проумя, че е време да се маха. Той се втурна към коня си, грабна юздите и се метна отгоре му. Преди да потегли обаче, морякът се обърна към Шимейн, размаха грамадния си юмрук и изрева:

— Още не съм свършил с тебе, блатарко! Ти ще умреш!

Сетне шибна коня с камшика, заби пети в хълбоците му и препусна стремглаво през гората. Гейдж видя, че мишената му скоро ще се изгуби от поглед, затова спря и вдигна пушката си. Гъстите храсти и дървета му пречеха да се прицели добре и ако не искаше изстрелът му да отиде на вятъра, трябваше да пресметне добре кога точно да го отправи. Като прокара мислена линия между цевта и Потс, той отмести пушката водоравно встрани, прицели се между две дъбови дървета край пътеката, откъдето скоро трябваше да мине морякът, и зачака с пръст на спусъка. Малко преди негодникът да стигне до въпросното място, отекна оглушителен гръм и оловният куршум изсвистя между дърветата, за да прониже Потс точно в мига, в който конят минаваше между двата дъба. Морякът изрева от болка и се килна напред. От лявата страна на ризата му изби голямо тъмно петно. Объркан от разместването на тежестта върху гърба си, конят намали крачка, но Потс, вече изплашен не на шега от точността на заселника, изруга гневно, смушка го с все сила с пети и отново препусна напред.

Рамзи стигна до работодателя си точно когато Гейдж, получил от своя чирак германец заредена пушка, се прицелваше отново. Но тъмните сенки и гъстите дървета закриваха бързо отдалечаващата се мишена.

— Избяга — ядосано измърмори накрая той и свали пушката.

— Но вие го ранихте, господин Торнтън — каза със смешния си немски акцент Ерих Вернер. — Никой от нас нямаше да се справи толкова добре!

Гейдж въздъхна със съжаление.

— Да, но за да бъдем спокойни за живота си, Джейкъб Потс ни трябва не ранен, а мъртъв.

— Мисля, че и твоето момиче е ранено — намеси се Рамзи и посочи Шимейн, която стоеше, притиснала ръка към кървящата си рана.

Гейдж хвърли пушката обратно на германеца и хукна към нея. Сега вече наистина съжаляваше, че не е убил Потс.

Шимейн пристъпи към него, като се опита да прикрие болката си.

— Аз съм добре — промълви тя. — Раната е повърхностна.

Гейдж не беше напълно убеден, че е така. Цялата лява страна на корсета й и част от полата вече бяха напоени с кръв.

— Ще проверим това, като те занеса в къщи — каза той и внимателно я вдигна на ръце. Прониза я остра болка и за да заглуши вика, който напираше в гърлото й, Шимейн стисна зъби и се вкопчи здраво за раменете му. После внезапно се сети какво беше правила преди появата на Потс и изпъшка, привличайки мигновено разтревожения поглед на Гейдж.

— Съжалявам, господин Торнтън — призна смутено тя. — Боя се, че оставих прането до потока.

— Забрави за дрехите! — кресна грубо той. — Изобщо не ми пука за тях!

После бутна с рамо входната врата и внесе Шимейн в трапезарията, където внимателно я пусна да стъпи на земята, обърна я към светлината, коленичи и заразглежда подгизналата от кръв рокля. С изключение на двете малки дупчици, през които бе влязъл и излязъл куршумът, дрехата бе непокътната, а това му пречеше да види раната. Затова Гейдж хвана плата с намерение да го разкъса, но Шимейн рязко се дръпна назад, възмутена от идеята му.

— Не смятам да стоя и безпомощно да ви гледам как ми късате дрехите, господин Торнтън. Сигурна съм, че роклята лесно ще се изпере и закърпи, и не виждам защо трябва да похабяваме една толкова удобна дреха.

Той въздъхна раздразнено.

— В раклата на Виктория има и други рокли, Шимейн. Можеш да вземеш която поискаш.

Ръцете му отново се протегнаха към нея, но тя пак отстъпи крачка назад и упорито поклати глава.

— Не искам да злоупотребявам с щедростта ви, господин Торнтън. Това, което вече сте ми дал, ми е предостатъчно.

— Тогава съблечи проклетата рокля! — извика ядосано Гейдж. — Няма да те оставя, докато не видя раната ти.

— Виж, това ви позволявам да направите, сър, но само в рамките на благоприличието. — Шимейн вдигна поглед към него и тихо добави: — Ако ми дадете назаем някоя стара риза, която се разкопчава отпред, ще се подчиня с готовност.

Той изръмжа недоволно и влезе в спалнята, за да се върне след малко с една от домашно тъканите си ризи.

— Можеш да облечеш тази, докато аз отида да донеса вода от кладенеца.

Шимейн пое дрехата и го изчака да вземе кофата от полицата до мивката и да излезе през задната врата. После разкопча корсета и долната си риза и полека започна да ги смъква надолу, прехапвайки устни от болка, когато стигна до частта, залепнала за раната. Преди да ги свали около кръста си, тя предпазливо погледна през рамо, за да се увери, че Гейдж все още не се е появил, сетне внимателно облече ризата и нави ръкавите нагоре, за да могат ръцете й да бъдат свободни. Господарят й още го нямаше, затова Шимейн отиде до килера, намери един стар чаршафи се зае да го къса на ивици.

Тихо почукване по вратата я предупреди за завръщането на Гейдж. Той влезе и наля вода в легена, като я смеси с малко гореща вода от един чайник, който къкреше над огнището, за да я затопли. Сетне отиде до Шимейн и вдигна ризата й нагоре. Тя извърна пламналото си лице и скръсти ръце пред гърдите си, защото се боеше, че без тази предпазна мярка широката като чувал дреха би предоставила на господаря й прекрасна гледка към всичко, скрито под нея.

Гейдж намокри една кърпа и внимателно почисти кръвта от раната, за да види ясно очертанията й. За негово облекчение не беше толкова сериозна, колкото се бе опасявал — само едно разкъсване на кожата, достатъчно дълбоко, за да причини обилно кървене, но едва ли представляващо заплаха за живота на Шимейн. Освен, разбира се, ако не се инфектираше, но той възнамеряваше да предотврати тази опасност с помощта на зловонния мехлем.

— Раната не е сериозна. — Тонът му вече бе по-спокоен. — Но ще й трябва стегната превръзка, за да спре да кърви.

Шимейн посочи платнените ленти, които беше навила на кълбо, и попита с оживление, което трябваше да прикрие болката, причинена й от прегледа:

— Тези ще стигнат ли?

— Да, напълно. А сега вдигни краищата на ризата, защото ще ми пречат — нареди Гейдж. — Трябва да увия превръзките около кръста ти, и то здраво, а няма как да го сторя, ако пипам слепешком.

Той я остави да помисли над заповедта му и отиде да донесе мехлема. Когато се върна, краищата на ризата бяха завързани на възел, оставяйки кръста й гол. Колкото и да бе загрижен, Гейдж не можеше да не се възхити на резултата. Мекият плат на ризата прилепваше съвършено към гърдите й, като подчертаваше моминската им твърдост и изпъкналите им зърна. Талията й бе невероятно тънка и въпреки че ребрата й все още се четяха, гледката на копринената й кожа предизвика у него чувства, подобни на онези, които бе изпитал в нощта със змията. Като изключим раната, кожата й бе също толкова съвършена, колкото му се бе сторила тогава.

— Ще ти остане малък белег за спомен от Потс — предупреди я той, като придърпа високия стол и постави кутийката с мехлема върху него. — Но няма да повреди кожата ти кой знае колко. Щом червенината изчезне, едва ли въобще ще се забелязва.

— Налага ли се да ме мажете с този мехлем? — сбърчи нос Шимейн, когато Гейдж отвори кутийката. — Мирише ужасно.

— Знам, но ще помогне на раната да заздравее и да не се инфектира — отвърна той, като вдигна очи към лицето й тъкмо навреме, за да види комичната й гримаса на отвращение. Приличаше на малко дете, което се опитва да умилостиви строгия си родител. Но когато Гейдж се наведе към нея, тя впери поглед право напред, сякаш безмълвно го предупреждаваше, че няма да обръща внимание на близостта му. Той се усмихна. — А аз предпочитам да не поемам никакви рискове, когато става въпрос за такава скъпоценност. Щастлив съм, че те имам, Шимейн О’Хърн, и не искам да те загубя. Никъде не бих могъл да намеря друга прислужница с твоята красота и дарби.

— Говорите така само защото съм ранена — намусено каза Шимейн, но в този момент Гейдж отново докосна раната й с мократа кърпа и от устните й се изтръгна болезнено възклицание. Внезапно й прималя, краката й се подкосиха и тя политна напред.

Гейдж светкавично протегна ръце и я хвана в прегръдките си. Допирът на гърдите й, притиснати до неговите, бе толкова вълшебен, че той не смееше да помръдне и мускулче, за да не избяга от него, както бе избягала след като я беше целунал. Затова само попита с предрезнял глас:

— Добре ли си?

Шимейн поклати отмаляло глава — единственият отговор, който бе способна да даде в този момент. Чувстваше се странно мека като парцалена кукла и трябваше да мине доста време, преди да започне да се опомня. Когато събра достатъчно сили, тя отстъпи назад, но Гейдж продължи да я придържа с една ръка и Шимейн му бе благодарна за тази опора.

— Съжалявам. Нямам представа от какво ми прилоша така — прошепна засрамено тя и предпазливо вдигна очи към него. Лицето му бе толкова близо, че без никакво усилие би могла да го целуне. Господи, откъде пък й хрумна подобна мисъл, и то точно в такъв момент?!

— След като превържа раната ти, трябва да си легнеш и да си почиваш — заяви той с невъзмутим тон, целящ да прикрие обзелата го трескава възбуда.

— Ами чистенето? Ами готвенето? Ами Андрю? Той скоро ще се събуди.

— Работниците ще трябва да се оправят без мен този следобед — отвърна Гейдж с лека усмивка. — Възнамерявам до утре сутринта да бъда изцяло на твое разположение.

Шимейн вдигна вежди и се взря в него със закачлива усмивка.

— Искате да кажете, че ще се грижите за къщната работа като прост слуга? Но защо, сър? Аз съм тази, която би трябвало винаги да е на ваше разположение.

В кафявите зеници светнаха весели искри.

— И ако те повикам, Шимейн О’Хърн, ще дойдеш ли при мен наистина?

— Разбира се, сър! — отговори тя и сведе покорно глава. — Вие ме купихте и аз трябва да ви се подчинявам.

— А ако беше свободна, Шимейн? — притисна я Гейдж. — Пак ли щеше да дойдеш?

Топлият му дъх, милващ лицето й, я изпълваше с особено вълнение, но Шимейн упорито впери очи в масата и отбягна въпроса му.

— Но аз не съм свободна, сър, и няма да бъда в близките седем години.

— Седем години — въздъхна Гейдж и погали с поглед лицето й. — Доста дълго време за мъж и жена, които живеят под един покрив, без да са женени или роднини.

Веждите й се извиха учудено. Накъде ли биеше? Във всеки случай, ако това бе предложение да му предостави услугите си в леглото, далеч не бе избрал най-подходящия момент.

— Ако продължавате да губите време в приказки, кръвта ми ще изтече, господин Торнтън — сухо му напомни тя. Близостта му я смущаваше. Не бе забравила страстната му целувка и въздействието, което й беше оказала. Напоследък леглото й се бе превърнало в същински уред за мъчения, защото вместо да намери в него покой, Шимейн се въртеше и се мяташе с часове в безплодни опити да се избави от пламтящото желание, което я изгаряше. Тя кимна с глава към мехлема на стола и каза с престорена небрежност: — Надявам се, че сте размислил за тази ужасна гадост. Не бих имала нищо против, ако сте…

— Не съм — прекъсна я Гейдж, топна пръсти в мехлема и започна да го размазва по кожата й. После взе ивица плат от кълбото и я омота плътно около талията й. — До сутринта ще останеш с тази превръзка, после ще я сменя с нова.

Шимейн завъртя отчаяно очи и го изгледа на криво, измърморвайки:

— И с още от този противен мехлем, предполагам.

— Утре ще ти сложа по-малко, щом толкова го ненавиждаш. — Той разкъса края на превръзката и завърза двете лентички на възел. После отново обгърна с ръце талията на Шимейн, за да увие около нея и втората ивица плат. Задачата съвсем не беше неприятна. В действителност Гейдж наистина съжаляваше, че няма повече превръзки.

— Сега Потс ще иска смъртта ни повече от всякога — каза Шимейн, като стисна зъби. Трябваше й време, за да свикне с неудобната, стегната превръзка.

— Със сигурност е приел раняването си като жестоко оскърбление и ще ни преследва още по-настървено. След боя си с войниците вероятно копнее да избие всичко живо наоколо.

— Да, и може би следващия път ще имам повече късмет и ще сложа завинаги край на посещенията му — рязко отвърна той. — Вече разбирам защо този мъж те безпокои толкова. Повече от очевидно е, че е твърдо решен да ти причини зло. Обещавам ти, сладка моя, че ще подновим уроците по стрелба веднага щом се възстановиш.

— Да можеше да го направим още този следобед — мрачно въздъхна тя. Никога повече нямаше да може да излиза спокойно вън от къщата. Не и преди Потс да е отплавал или да е умрял.

Гейдж вече знаеше какво трябва да направи. Негодникът не му бе оставил избор.

— Ако Потс е още в Нюпорт Нюз, ще го намеря и ще говоря с него. Ако не вземе предупрежденията ми на сериозно, ще се наложи да го убия.

— Мориса ще знае къде е — каза Шимейн. — Като гледам как Потс кисне в таверната по цял ден, едва ли нещата между тях са се променили от времето, когато той изпълняваше всичките й заповеди на „Гордостта на Лондон“. Всъщност, изобщо не бих се изненадала, ако тъкмо Мориса го е накарала да дойде тук, за да ме убие. Хиляди пъти ме е заплашвала, че ще го стори.

— Защо те мрази толкова?

Тя сбърчи объркано вежди. Нямаше отговор на този въпрос.

— Не съм сигурна, че е заради нещо конкретно, господин Торнтън. Вярно е, че осуетих опитите й да се разпорежда с жените на борда, като насърчих Ани и останалите да се опълчат срещу нея, но само един малоумен човек би сметнал, че отказът ми да се подчиня на нейния диктат е достатъчна причина да иска смъртта ми.

— Може би ревнува.

— О, тя наистина ви беше хвърлила око — съгласи се Шимейн и смръщи чело. — Закле се, че ще ме изкорми, ако си тръгна от кораба с вас.

— Мориса явно се смята за красавица и държи да има всеки мъж, когото пожелае. Може да не й е приятно, че друга жена е застанала на пътя й.

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че мотивите й са други. Става дума просто за подозрение, но от мига, в който тя се появи на борда на „Гордостта на Лондон“, не съм преставала да мисля за това.

— Какво е то?

— Преди да я доведат в килията ни на кораба, Мориса никога не ме беше виждала. Идваше от Нюгейт, но от съвсем друга част на затвора. След като огледа всички жени, тя попита коя от нас е Шимейн О’Хърн. Не отговорих, а и другите си замълчаха. Без да пита повече, Мориса се обърна към мен и изсъска „блатарка“. По-късно помежду ни избухна свада, защото отказах да й дам храната си. Тогава тя извади нож, а аз хвърлих една кофа с вода в лицето й. Дойде боцманът да види какво става и ме нарече по име. Самодоволната усмивка на Мориса ме накара да се усъмня, че тя вече е знаела коя съм. Освен това тя стори всичко възможно, за да настрои Гъртруд Фич и Джейкъб Потс против мен.

— Кой може да й е казал за теб?

— Нямам представа защо някой би тръгнал да й говори за мен. А и ние въобще не се познавахме помежду си. С изключение на надзирателя и на боцмана, които брояха затворниците на борда, има само един човек, който ме е питал за името ми, и това беше един тъмничар в Нюгейт. Появи се за пръв път в килията ми малко след като приех да дойда в колониите.

— Опита ли се да ти стори нещо лошо?

— Не съм съвсем сигурна. Знам само, че непрекъснато ме гледаше.

— Може би се е възхищавал на красотата ти — предположи Гейдж. Подобна реакция не му бе непозната.

Тя изсумтя.

— Не мисля, че му бях любимка. Малко преди да ни отведат на „Гордостта на Лондон“ попаднах в центъра на една разпра между неколцина затворници и едва не загубих главата си, когато един грубиян я хвана и я заблъска в каменната стена. Тъмничарят видя всичко, но не си помръдна и пръста, за да го спре. Успях да оцелея единствено благодарение на това, че надзирателят беше чул крясъците и дойде да види какво има… Няколко нощи след това, когато всички бяхме заспали, ме събуди някакъв шум и когато отворих очи, видях тъмничаря да се промъква към ъгъла, в който лежах. В ръцете му имаше късо въже и начинът, по който го държеше, ме наведе на мисълта, че е решил да удуши някого — но не бих могла да кажа дали мен, или някой от затворниците наоколо. Слава богу, в тъмнината той настъпи ръката на една от жените и когато тя се разкрещя ядосано, отново дотича надзирателят. Тъмничарят му даде някакво нескопосано обяснение — бил видял плъх или нещо такова, — което ми прозвуча съвсем измислено. Надзирателят едва не умря от смях, засипа го с подигравки и му каза да се маха от килията. На следващия ден ме отведоха на кораба и оттогава не съм виждала онзи тъмничар.

— Възможно ли е да се е познавал със стражаря?

Шимейн понечи да свие рамене, но веднага съжали. Болката я накара да пристъпи, олюлявайки се, напред и да потърси опора в облегалката на стола.

— Май е по-добре да те отнеса горе, за да си починеш — каза Гейдж. — Ако искаш, облечи си нощницата. Струва ми се, че ще ти бъде по-удобно с нея.

— Не е много подходящо да нося нощница толкова рано през деня — възпротиви се тя. — Сега е едва три и половина, а и работниците все още са тук.

— Но скоро ще си отидат, а ако дойде някой друг, ще се наложи да му обясня, че си ранена и се нуждаеш от почивка.

— И мислите, че ще ви повярва? — изсумтя Шимейн и отметна глава назад. — От това, което ми разказа Ани, съдя, че много от жителите на градчето не биха се изненадали да ме видят по нощница, но не защото съм ранена, а по далеч по-цинична причина. Сигурна съм, че госпожа Петикоум е направила всичко възможно, за да опетни вашата и моята репутация, особено след като ме заведохте на празненството и имахте дързостта да танцувате с мен пред погледите на всички.

— И аз дочух някои приказки — призна Гейдж. — Мери Маргарет смята, че трябва да направим нещо, за да им запушим устата.

Тя вдигна вежди със скептично изражение.

— А посъветва ли ви Мери Маргарет какво по-точно бихме могли да направим, за да постигнем това, сър?

Погледът му за миг срещна нейния, после отново се отмести в страни.

— Тя каза, че трябва да сложим край на слуховете, като се оженим.

Шимейн беше изумена от нетактичността на тази инак толкова мила старица.

— Е, за Мери Маргарет идеята сигурно изглежда чудесна, като се има предвид колко обича да сватосва хората, но дали й е минало през ума, че вие може и да не желаете за съпруга една престъпница, осъдена на затвор? Намирам, че е твърде неделикатно от нейна страна да ви предлага подобно разрешение на проблема. Що за хрумване! Боя се да не решите, че аз съм й го внушила, сър. Самата мисъл за това просто ме ужасява, кълна ви се. За бога, идеята е толкова абсурдна.

Гейдж сви рамене.

— Всъщност, Мери Маргарет не беше първият човек, който се сети за тази възможност.

Думите му я смаяха. Нямаше представа кой друг би могъл да прояви такова нахалство.

— Хм, не мисля, че Роксана би направила подобно предложение, след като ясно даде да се разбере, че ви иска за себе си.

— Не, няма как да е Роксана — потвърди той през смях.

— Тогава Кели — уверено заяви Шимейн.

— Не е и Кели.

Тя го погледна объркано.

— Мога ли да попитам кой тогава си е позволил подобна волност, сър?

Вратата на спалнята се отвори и отвътре се показа Андрю, повлякъл след себе си едно люлеещо се дървено конче. Гейдж веднага се притича на помощна сина си, преди някой от мебелите да е пострадал. Той вдигна момчето на ръце и го намести го върху мекото кожено седло под погледа на Шимейн, която бе застанала на прага на кухнята, за да им се порадва.

Андрю се залюля напред-назад, смеейки се въодушевено и подвиквайки на играчката, както веднъж бе чул да прави някакъв кочияш:

— Давай! Дий! Дий! По-бълзо, муле таквоз!

Шимейн и Гейдж избухнаха в смях. И двамата съзерцаваха с обич момчето, чиито меки къдрици все още бяха разчорлени от следобедния сън. Андрю обаче, изглежда изобщо не ги забелязваше.

— Поредният пример за вашите многобройни таланти, господин Торнтън? — въпросително каза Шимейн като посочи дървеното конче.

Гейдж сведе леко глава в знак на потвърждение и се приближи до нея. Но шумът, който вдигаше момчето, го смущаваше, затова той кимна на Шимейн да го последва обратно в задния коридор, където отмести кутийката с мехлема от високия стол и нежно я постави върху него. Сетне се взря за миг в лицето й и като видя обърканото й изражение, побърза да обясни:

— Вероятно помниш, че ти бях споменал за едно предстоящо пътуване нагоре по реката до Уилямсбърг. Досега все нещо ме задържаше, но вчера получих съобщение, че къщата на клиента ми е готова и че би желал да получи мебелите си. Ако след две седмици се чувстваш достатъчно силна, много ми се иска ти и Андрю да дойдете с мен, когато аз и работниците отидем да му ги доставим.

— Сигурна съм, че дотогава ще съм в състояние да ви придружа и да се грижа за Андрю, господин Торнтън.

— Освен това ми се иска, докато сме там, да свърша още нещо, което е от изключителна важност за мен… ако нямаш нищо против…

— Ако нямам нищо против? — Тя сбърчи вежди. — За какво ви е необходимо моето съгласие, господин Торнтън?

— Трябва да обсъдя този въпрос с теб довечера и те умолявам да не бавиш отговора си, защото няма да намеря покой, докато не го узная, независимо какъв е.

Външно Шимейн изглеждаше спокойна, но усети, че вътрешно трепери. Гейдж беше започнал да крачи нервно напред-назад из тясното помещение, което й подсказа, че въпросът, който ще обсъждат, е сериозен. Може би бе размислил и вече не я искаше в дома си. Опитът на Потс да я убие вероятно го беше убедил, че присъствието й поставя малкото му семейство в опасност.

— За какво искате да говорите с мен, господин Торнтън? — нерешително попита тя.

Събрал смелост да й признае истината, Гейдж спря пред нея.

— Не се шегувах, когато веднъж ти казах, че може да реша да те взема за съпруга. Още преди да отида на „Гордостта на Лондон“, не веднъж съм обмислял възможността да се оженя отново. Исках бавачка за Андрю, но почти толкова силно исках и жена за себе си. Както вече ти споменах, тук има сериозен недостиг на млади неомъжени жени. А и доколкото все пак ги има, никоя от тях не ме привлича, въпреки че всички те горят от желание да се омъжат, както вероятно си разбрала от поведението на Роксана. Когато дойдох на кораба, изобщо не се надявах, че ще имам късмета да намеря жена, подходяща дори за бавачка… да не говорим за съпруга. Но съм грешил, Шимейн. Ти си много повече от всичко, за което някога съм мечтал.

Шимейн се взря в него, поразена от внезапното му откровение.

— Искате да се ожените за мен? — Опитваше се да го разбере, но мислите й кръжаха в пълно безредие. Дали беше обмислил последиците, които го очакваха, ако вземе за съпруга жена с опетнена репутация? Тя приемаше, че е възможно да я желае за любовница, но да й предлага брак? Струваше й се немислимо, освен, разбира се, ако това не бе просто шега. — Защо, за бога, ще искате подобно нещо, господин Торнтън, след като първия въпрос, който си задава всеки почтен човек още щом ме погледне, е какво ужасяващо престъпление съм извършила в Англия? Сигурна съм, че хората непрекъснато се питат как съм попаднала в затвора и си въобразяват какво ли не за отношенията ми с вас. Видяхте как се държа Самюъл Майърс, когато ме видя на увеселението. Бях доведена в тази страна окована във вериги, сър, и ако ме вземете за съпруга, ще бъдете белязан завинаги. „Мъжът на престъпницата“, ще шушукат хората зад гърба ви. Без съмнение госпожа Петикоум е направила всичко възможно да убеди всички в градчето, че не съм достойна да стъпя в нито един почтен дом и много се съмнявам, че бих могла да променя нещо, ако обясня на нея или на другите клюкари, че не съм сторила нищо, с което да предизвикам арестуването си. Как е възможно въобще да ви хрумне да се изправите срещу всичко това?

Гейдж бе не по-малко изумен от думите й.

— Наистина ли смяташ, че ми пука за това какво говори или си мисли онази жена? Алма Петикоум е толкова заслепена от мисълта за собствената си безупречност, че не е в състояние да види колко подла и дребнава е в действителност. Тя е като чудовище, което се храни с плътта на невинните хора и съм убеден, че рано или късно ще пожъне горчивите плодове на злобния си змийски език. Повярвай ми, Шимейн, тя изобщо не заслужава вниманието ти. И не бива да влияе по никакъв начин на твоето решение, каквото и да е то. Ти трябва да го вземеш свободно, като се ръководиш единствено от собствената си воля. Бракът помежду ни е въпрос, който засяга единствено нас двамата. Никой друг. — Той взе малката й ръка в своята и се взря в зелените й очи, търсейки някакъв знак на възражение, но не откри такъв. — Шимейн О’Хърн, за мен би било огромна чест да приемете предложението ми и да станете моя съпруга.

— Значи изобщо не се боите да се ожените за една престъпница? — попита тя смаяно. Имаше чувството, че се пробужда от някакъв дълъг сън. Едва сега започваше да осъзнава какво се случва и това караше сърцето й да пулсира лудо. — И няма да съжалявате след това?

— Ти ще бъдеш моя съпруга, Шимейн, и това е единственото, което е от значение за мен — заяви Гейдж. — Ще видиш, че тук, в колониите, слуховете се забравят твърде бързо. Епитети като „престъпник“, „негодник“ или „крадец“ имат кратък живот, ако не бъдат подклаждани непрекъснато от нови подобни простъпки на въпросната личност. След като се оженим, ти и аз ще бъдем просто една от всички останали брачни двойки в околността.

— Наистина ли? — срамежливо попита Шимейн. Въпреки всичките й горещи фантазии, мисълта да бъде невеста я изпълваше с тревога. Не можеше да не мисли за слабото си, непривлекателно тяло. — Във всяко отношение?

Сега беше негов ред да изпита объркване и тревога.

— Какво искаш да кажеш, Шимейн? Че ще бъда твой съпруг само на книга?

По бузите й избиха алени петна.

— Не че очаквам от вас подобно нещо, господин Торнтън, но аз съм ужасно слаба и… не представлявам много приятна гледка, когато съм без…

— Без дрехи? — довърши вместо нея Гейдж, почувствал нежеланието й да продължи. Погледът му се отклони за миг към заоблената й гръд, сетне отново се върна на лицето й. Как бе възможно да се смята за непривлекателна, след като той бе напълно убеден, че е най-красивата жена, която е виждал?! — Ако настояваш бракът ни да остане формален, Шимейн, по-добре е въобще да не се женим, защото не бих могъл да издържа да те виждам край себе си… да те желая… и да не те имам. Аз съм мъж, Шимейн, а не монах. Искам те така, както един мъж може да иска една жена. Мисля, че би трябвало вече да си го разбрала. Ако наистина се безпокоиш, че си слаба и изнежена, повярвай ми, че за мен това няма никакво значение. Искам те — точно такава, каквато си! А ако се чувстваш крехка и слаба, бъди сигурна, че аз имам достатъчно сила и за двама ни. Ще се грижа да не ти се случва нищо лошо и ще подхранвам нежността ти със своята обич. Затова те моля, скъпа моя Шимейн, да ме смяташ за кандидат, който копнее да бъде твой съпруг в пълния смисъл на думата.

— Наистина можете да завъртите главата на едно момиче, господин Торнтън — промълви Шимейн. Не можеше да прогони от съзнанието си мисълта за прекрасното му, силно тяло и за собствената си тънка фигура. Непрекъснато си ги представяше сплетени в любовна игра и тези видения бяха много по-чувствени, отколкото някога би си признала. Сега, когато вече се бе любувала на мъжката голота, смутените, мъгляви обяснения на майка й за това какво се случва между двама съпрузи, бяха прераснали в кристално ясни, натрапчиви образи.

Гейдж вдигна ръка и нежно погали с опакото на дланта си пламналата й буза.

— Ще бъдеш ли моя жена, Шимейн?

Тя си спомни цялата тържественост на момента, в който Морис дьо Мерсер й бе задал същия въпрос, но не помнеше тогава сърцето й да е туптяло в гърдите тъй силно, както туптеше сега. Помисли си какво би означавало да се омъжи за един заселник от колониите и да остане с него и след изтичането на седемгодишната си присъда. Все още копнееше да види родителите си, но по незнайна причина не можеше да си представи, че би се върнала в Англия и би се омъжила за някой богаташ там. Струваше й се много по-естествено да остане тук и да свие гнездо с мъжа, който бе разбудил жената у нея. Не знаеше дали го обича, но със сигурност го желаеше и не можеше да продължава да живее под един покрив с него, без да копнее да му бъде жена. Много по-добре бе да се ожени за него, отколкото да се бори със страстите си още седем години.

Шимейн бавно кимна.

— Да, господин Торнтън, ще бъда ваша жена… в пълния смисъл на думата.

Сърцето му се изпълни с неописуемо облекчение и щастие.

— Можем да се оженим в Уилямсбърг — тихо каза той. — Дотогава раната ти ще се е излекувала. До вечерта ще сме се прибрали и ще прекараме първата си брачна нощ тук.

Въпреки всичките й усилия да изглежда спокойна, гласът й трепереше.

— Както сметнете, че е най-добре, господин Торнтън.

Гейдж вдигна брадичката й и я целуна нежно по устата, сякаш се боеше, че ако вложи повече страст, ще я нарани. Сетне се отдръпна, взря се в лицето й с блестящ поглед и прошепна:

— Не мислиш ли, че е време да започнеш да ме наричаш Гейдж? В края на краищата, скоро ще бъда твой съпруг.

— Гейдж. — Прозвуча по-скоро като трепетна въздишка, защото в този миг той отново сведе глава към нея. Но сега устните му се впиха в нейните с ненаситна жажда и отново ускориха пулса й, възпламенявайки цялото й тяло. Езикът му дръзко се плъзна в устата й и трескаво заизучава топлата й вътрешност. Шимейн усети как започва сякаш да се разтапя, както неотдавна, когато я бе целунал за пръв път. Изведнъж й се прииска двете седмици вече да са минали.

— Тате, Анди пишка! — долетя изневиделица гласът на Андрю и двамата светкавично се откъснаха един от друг, сякаш полети с кофа студена вода. Момчето доприпка в стаята и задърпа припряно баща си. Гейдж го взе на ръце и излезе. Шимейн остана да гледа след тях като замаяна. Веднъж вече горещите му устни бяха успели да разпалят в нея огъня на желанието, а сега, след тази по-нежна, но не по-малко възбуждаща целувка, тя бе убедена, че истинският Гейдж Торнтън е много по-страстен и чувствен мъж от онзи, когото бе виждала в сънищата си. Мисълта, че скоро ще споделя едно легло с него, я изпълваше с трепетно вълнение, но и с тревога.

Дали отново не сънуваше? Нима всичко това бе истина? Действително ли щеше да споделя едно легло с Гейдж Торнтън? Или господарят й щеше да се върне след миг и да й каже, че просто се е пошегувал? Нима не знаеше какъв е шегобиец е той…

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Гейдж остави лодката си на брега на реката и влезе в Нюпорт Нюз. Беше дошъл със строго определена цел и възнамеряваше да я осъществи. Първата му спирка бе „Гордостта на Лондон“, където беше информиран от помощник-боцмана, че Джейкъб Потс е в отпуск и не се очаква да се върне на борда преди идната седмица. Малко по-късно Гейдж нахлу през вратата на таверната и първото нещо, което стигна до слуха му, бе свадата между Мориса и нейната господарка — възрастна и доста едра жена с крещящо червена рокля и бяла перука на ситни букли, накривена на главата й.

— Човекът си плати добри пари, за да е с тебе, тъй че ще го слушаш — викаше жената, удряйки с юмрук по масата. — И не ща да те чувам повече да се оплакваш от него и да му викаш, че бил невестулка или не знам си какво друго. И на мене са ми казвали, че Сам Майърс нямал в гащите си кой знае каква стока, та затуй гледал другояче да покаже, че е мъж. Ама щом си плаща по-скъпо, задето пускам моите момичета да му ходят на крака в къщата, ще го търпиш и да те побийва от време на време, и всичките му други номера, и ще се държиш добре. Чуваш ли?

— Да, чувам те, Фрида — измърмори Мориса, макар че идеята никак не й се нравеше. Имаше си начини човек да се оправи с такива жалки, смрадливи плъхове като Самюъл Майърс. Ами да, Джейкъб Потс можеше с един замах да пререже гръкляна на тоя нещастник и да тури край на мъките му. Разбира се, ако бедничкият Потс въобще успееше да се изправи отново на крака и да се покаже пред хората.

Напоследък имаше чувството, че Потс вече не може да свърши нищо, ама нищичко както трябва по въпроса за оная блатарка. Нима не го беше изпратила на улицата, за да предизвика Гейдж във вечерта на увеселението? И какво направи Потс? Отнесе един здрав пердах — ето какво! Ами после, когато го накара да отиде до дома на заселника? Върна се продупчен от куршум, та сега лежеше в бърлогата си като грамаден болен морж. Слава богу, Фреди го беше закарал на скришно място, където можеше да го лекува лекар и където нямаше опасност да бъде открит от заселника. Но засега Потс й беше напълно безполезен.

Фрида се наведе напред и продължи, гневно намръщена:

— Откак доведох моите момичета по тия места, си докарвам добри парички и не ща разни проклети дребосъци като Майърс да ме псуват и да ми викат, че съм ги обрала. Може да ми прогони клиентите. Купих те от оня затворнически кораб, за да ми помогнеш на бизнеса, а не да ми разваляш рахатлъка. И ако до една година не ми донесеш двойно повече от парите, дето ги дадох за тебе, ще ги изкарам от собствената ти кожа, тъй да знаеш!

Мориса смръщи вежди и обърна гръб на разлютената си господарка, но недоволното й изражение се смени с изумление, когато зърна през вратата да влиза не друг, а самият Гейдж Торнтън. Изгаряше от любопитство да узнае какво е станало с Шимейн след раняването й, а едва ли можеше да намери по достоверен източник на информация от него. Надяваше се, че малката кучка е пипнала треска и е на път да пукне, както трябваше да стори още много отдавна.

Мисълта, че желанието й за мъст може най-после да се осъществи, възвърна самоувереността на Мориса. Тя погледна Гейдж с похотлива усмивка и подканящо поглади с ръка пищните си форми.

— Е, господарю, май че си размислил над предложението ми, а? Знаех си аз, че Шимейн бързичко ще те отегчи. — Като не получи никакъв отговор, Мориса сведе поглед и продължи: — Обаче, да си кажа правичката, не те очаквах още поне седмица-две. Чудя се какво ли е сторила, та да те накара да дойдеш толкова скоро. Трябва здравата да те е ядосала, а?

Фрида се облегна на стола си и огледа замислено високия, красив непознат. Не се случваше често мъж с подобна външност да търси услугите на проститутки. Такива като него обикновено задоволяваха нуждите си, без това да им струва и пукнат грош. Ярко начервените й устни се сгърчиха в изкривена усмивка.

— Голям хубавец си ти, господине — отбеляза тя, без да сваля очи от него. — Чини ми се, че ще трябва да си отварям очите на четири, щото моите момичета сигур ще се изпотрепят за тебе. Даа, хубавичък още си правя сметките, да не би някоя да ти вземе по-малко от онова, дето си го е изкарала.

Гейдж пренебрегна забележката й и втренчения й поглед и впери очи в Мориса.

— Търся Джейкъб Потс. Виждала ли си го?

Мориса сви рамене и съсредоточено започна да разглежда ноктите на ръката си.

— За какво може да ти е притрябвал Потс?

Прекрасно знаеш къде е негодникът и защо го търся, помисли си той, но на глас каза само:

— Бих искал да му задам няколко въпроса.

Проститутката го изгледа изпод вежди и се усмихна нагло.

— Не ми казвай, че блатарката пак се оплаква от Потс, та да те накара да я съжалиш. Как е тя, впрочем?

Гейдж не сваляше поглед от нея.

— Добре.

— Добре ли? — На лицето й за миг се изписа объркване. — Искаш да кажеш, че тя… тя не е… не тя те е изпратила да търсиш Потс?

— В действителност дойдох по своя воля, за да проверя как е Потс, след като го раних.

Мориса подскочи на стола си и сви устни в едно престорено изненадано „О!“. После попита със също толкова добре изиграно изумление:

— За какъв дявол е трябвало да стреляш по горкичкия Потс?

Гейдж обаче забеляза необичайното напрежение в тона й и вдигна насмешливо вежди.

— Кой ти каза, че съм стрелял по него?

Тя се намръщи. Тоя заселник въобще не беше глупак! Защо се бе издала толкова наивно?

— Ами… ти. Току-що го чух от собствената ти уста!

— Казах, че съм го ранил — поправи я той. — Изобщо не съм споменавал, че съм стрелял.

Мориса се извърна и учудено вдигна рамене.

— Че как иначе можеш да го раниш, ако не си стрелял по него?

Гейдж се усмихна студено.

— Един нож би ми свършил същата работа, пък и съм чувал, че Потс си пада по ножовете, както впрочем и ти. Може би вече знаеш, че той дойде в дома ми, за да убие Шимейн, и че аз го застрелях, докато се опитваше да избяга. Може би тъкмо ти си го изпратила. Иска ти се Шимейн да умре, нали, Мориса?

Проститутката се престори на изненадана, макар че вътрешно потръпна.

— Не зная за какво говориш, Гейдж Торнтън! Нито пък зная къде е Потс! Не съм му пазач! Последния път, когато го видях, приказваше, че щял да ходи в Хамптън или там някъде. Тъй че щом ти трябва, върви да го търсиш, господин Торнтън!

— Чуй ме добре, Мориса — каза той. Никак не му се вярваше Потс да е напуснал градчето. — Ако Потс случайно дойде да те посети, най-добре му кажи, че ако още веднъж го мярна да се навърта покрай къщата ми, ще го убия без изобщо да го питам защо е дошъл. Ще му го кажеш, нали?

Мориса го стрелна с леден поглед.

— Ще му кажа, ама ако познаваше Потс, щеше да знаеш колко проклет може да бъде, ако поиска. Твойто предупреждение въобще няма да го трогне. Разбираш ли, щом старият Потс си науми да стори зло някому, трудно може нещо да го разубеди.

— Имам известни подозрения, че ти просто не искаш да му предадеш моето съобщение — подигравателно каза Гейдж. — Защото като го чуе, Потс току-виж вземе, че размисли и откаже да изпълнява твоите нареждания. Кой може да каже как ще реагира? Има някакъв шанс да реши, че е по-добре да се вслуша в предупреждението ми, вместо да рискува главата си. Ако нещо се случи на Шимейн по негова вина, ще се върна, и този път ще търся не само Потс, но и теб. Нищо чудно да ви убия и двамата.

С тези думи той отсечено кимна за сбогом на двете жени, обърна се и напусна таверната.

Фрида се приведе напред и смигна на последното попълнение в своя бардак.

— Как, казваш, беше името на тоя момък?

Мориса стоеше загледана след отдалечаващия се мъж.

— Гейдж Торнтън! Най-противното копеле, с което съм се сблъсквала през целия си скапан живот!

— Е, драга моя, ако ти е мил скапания живот, по-добре го послушай — предупреди я възрастната жена. Откак съм тук, съм чувала доста неща за тоя тип и повечето хич не бяха хубави. Разправят, че един ден се ядосал на жена си и я хвърлил от кораба, дето го строи зад къщата си. Разправят още, че имало някаква стара мома малко по-нататък по улицата, дето май го видяла, ама я било страх да си отвори устата, щото не знаела какво може да й стори.

— Гледай ти — отвърна Мориса със самодоволна усмивка. — Чудя се дали Шимейн знае това.

— Чувам, че тоя хубостник не бил много разговорлив. Сигур предпочита да си трае за случката, ама ако мълвата не лъже, бас държа, че положението на тая Шимейн хич не е много розово. Онзи като нищо може да й свети маслото, както е сторил с жена си.

Мориса се ухили.

— И тогава ще си получа наградата, без да си мръдна пръста.

Фрида я изгледа с присвити очи.

— За каква награда говориш?

Проститутката махна с ръка.

— Нищо, нищо. Просто един тъмничар ми обеща нещо, когато тръгвахме от Нюгейт за кораба. Обаче няма как да зная дали не ме е излъгал, без да съм му изпратила доказателство, че съм свършила работата. Пък и аз още не съм успяла да я свърша.

— Да не искаш да кажеш, че са ти обещали да ти платят, за да убиеш някоя от затворничките?

Мориса изглеждаше слисана от предположението на господарката си.

— Нима приличам на убийца?

Фрида се изкикоти, подпря пълните си ръце на масата и се приведе напред. Погледът й бе прикован в очите на Мориса.

— Доколкото ми е известно, скъпа, преди да те арестуват, за малко не си прерязала гръкляните на неколцина господа. Но тук няма да търпя такива работи! Зная как да се оправям с опърничави кучки и ти се кълна, миличка, че си си намерила майстора. Може и да си лоша, ама аз съм два пъти по-лоша, тъй че най-добре ме послушай. Ясно ли е?

Мориса разпери невинно ръце.

— Нямам намерение да правя нищо друго, освен онова, което ти кажеш, Фрида.

— Хубаво! — бавно кимна господарката й и се облегна отново назад. — Защото ако не внимаваш как се държиш с мене, ще те накарам да съжаляваш тъй, както никога досега не си съжалявала. Хабер си нямаш какво мога да ти сторя. Продължаваш ли да ми лазиш по нервите, ще те вкарам в гроба.

В пронизващия й поглед имаше толкова студенина, че Мориса потръпна. За пръв път в своя живот разбираше какво е да попаднеш в ръцете на зла жена, която наистина не знае що е милост.

Гейдж посети магазина на златаря и избра сватбена халка за Шимейн, след като бе определил приблизителната големина на пръста й с помощта на парче дебела връв. Смяташе възрастния собственик на магазина за човек с принципи, затова не намери за нужно да го предупреждава да си държи езика зад зъбите. Човекът умееше да пази тайните на своите клиенти също толкова добре, колкото пазеше и собствените си тайни. Оттам Гейдж отиде право при обущаря, където откри Мери Маргарет. Възрастната жена бе оставила на Майлс чифт обувки за поправка и сега го чакаше да й ги донесе от работилницата си.

— Мислех си, че хубавият ти лик не ще се мерне пред очите ми поне две-три недели след всичката гюрултия, която предизвика, като доведе Шимейн на танците — изчурулика Мери Маргарет. — Целият град е пощурял. Горкичките празноглавки не могат дъх да си поемат от приказки. — Сините й очи засияха доволно, когато видя, че думите й предизвикват искрения смях на Гейдж. — Аха, драго ми е да видя, че животът пак е почнал да ти понася, Гейдж Торнтън. Има близо година, откак не съм те чувала да се смееш тъй звънко.

— Това, което прави деня ми хубав, е твоето лице, Мери Маргарет Макгий — отвърна галантно Гейдж.

Вдовицата развеселено сви тънките си рамене.

— Ох, ама и ти си един англичанин, сър — закачливо каза тя. После кимна с престорено сърдита гримаса. — Господ трябва да те е дарил със сребърния език на ирландските люде — инак нямаше да лъжеш толкоз хубаво. Но кажете ми, милорд, какво ви води в нашия чуден градец?

— Дойдох да взема един чифт обувки, които бях поръчал за Шимейн, но ако имате свободна минутка, мадам, ще се нуждая от вашите услуги.

— Моите услуги? — смаяно повтори Мери Маргарет. — Че каква ли услуга може да иска такъв благороден джентълмен от една старица като мене?

— Засега ми трябва само съвет — усмихнато отговори Гейдж.

Възрастната жена го изгледа подозрително, като се постара да сдържи смеха, който напираше на устните й.

— Мислех, че не ти пука за моите съвети.

— Струва ми се, че това не ще да е съвсем вярно, след като много скоро се каня да изпълня един от тях. Всъщност, ако си свободна след две седмици, можеш да дойдеш с нас до Уилямсбърг и да видиш това със собствените си очи.

Сега вече вдовицата окончателно се обърка.

— Приемам поканата, хубавецо, но се кълна, че и през ум не ми минава за какво говориш.

— Е, след като въображението ти явно куца, дърта жено, нека бъде изненада. Ще помоля Рамзи Тейт да те вземе от къщи след две седмици, в петък, около шест сутринта.

— Добре де, а какъв съвет щеше да искаш от тази дърта жена, ако смея да запитам?

— Възнамерявам да купя на Шимейн плат за нова рокля, а нямам представа колко ще трябва да взема.

— Обувки… Плат за нова рокля? — Устните на Мери Маргарет се извиха едва забележимо, но очите й засияха. — И какъв ще бъде следващият ти подарък за момичето, господин Торнтън?

Гейдж се загледа през малкия прозорец, преструвайки се, че обмисля отговора си.

— Може би собствен гребен и четка, малко тоалетна вода и някакъв ароматен сапун.

— Всичко това за една слугиня, господин Торнтън?

Той се завъртя на пети и сведе поглед към нея. В кехлибарените му очи играеха дяволити пламъчета.

— За съпруга, госпожа Макгий.

Преди вдовицата да успее да затули устата си с ръка, от гърдите й се изтръгна радостен вик и тя заподскача край бастуна си в някакво подобие на весела ирландска жига. Сетне си припомни, че е достолепна възрастна дама, спря се и го изгледа любопитно.

— Предполагам, че разчиташ да си мълча, докато клетвите не бъдат произнесени?

— Да, мадам. Единствено най-близките ми приятели знаят новината.

Мери Маргарет кимна одобрително.

— Много мъдро, че си решил да не струпваш твърде много на главата на бедничката госпожа Петикоум. Иначе може да получи припадък, че даже и да се гътне от изненада. Вярно, че тя очакваше до три месеца плодът на съжителството ти с Шимейн да почне да си личи… но, естествено, без брачни халки. — Тя се изкиска доволно при мисълта за шока, който щеше да изживее дъртата клюкарка. — Ах, как ми се ще да бях малка мишчица в килера й в деня, в който научи новината. Казвам ти, ще й изскочат зъркелите.

— Вие сте безмилостна жена, мадам — обвини я Гейдж през смях. — Дано никога не попаднете в редиците на враговете ми. Това несъмнено би било голямо нещастие.

— Да, несъмнено — кимна вдовицата. После отиде припряно до вратата, водеща към работилницата на обущаря и се провикна: — Господин Бекър, понеже тъй и тъй сте там, донесете и обувките на Шимейн О’Хърн. Господин Торнтън е дошъл да ги вземе. И дали не бихте побързал малко? Двамата с господин Торнтън имаме важна работа.

В началото две седмици се струваха на Шимейн предостатъчен срок, за да успее да свърши всичко, което бе решила да направи преди сватбата. Беше поискала от Гейдж позволение да преправи една от роклите на Виктория, която й харесваше особено много. Вместо това той само се бе усмихнал с онази момчешка усмивка, по която толкова си приличаха с Андрю, и я бе изненадал с топ великолепен плат за рокля, прекрасна дантела за украса и мека, тънка батиста за нова долна риза и нощница. Шимейн остана трогната от подаръците, но в същото време изпита известна тревога. Къщната работа запълваше почти цялото й време и тя не можеше да си представи кога би могла да ушие всички тези дрехи, още по-малко пък — преди сватбата. Но Гейдж разреши проблема й, като й каза, че Мери Маргарет е предложила помощта си и че Рамзи се е съгласил през следващите две седмици да взема вдовицата от дома й всяка сутрини да я води със себе си, когато идва на работа. Това бе огромно облекчение и Шимейн с радост прие.

Най-после дойде и тъй чаканият петък и в новия пристан за товари, построен от Гейдж и хората му през изминалата седмица, спря тежка гемия с огромно кормило и странни платна, управлявана от един сприхав стар морски вълк, който беше зарязал дългите плавания, за да се отдаде на по-спокоен живот край реката. Натоварването на дървените палети с мебелите мина без проблеми, но после, когато започнаха да качват на борда конете, нещата се усложниха. Животните, уплашени от голямата гемия и от скърцането на двете дъски, по които трябваше да преминат заедно с каруцата, упорито отказваха да помръднат, и се наложи Гейдж да слезе от капрата и лично да ги преведе по импровизирания мост. Последни на палубата се качиха младоженката и гостите, натоварени с чанти, куфари и куп други вещи.

Над крайречните мочурища бе паднала гъста утринна мъгла, която обвиваше в белите си валма плаващата на запад гемия. Стреснати от приближаването й, множество бели и сиви чапли излитаха подплашено от бреговете на реката, а високо в небето над тревистите блата се носеха гълъбови ята. Малко по-нататък пейзажът постепенно се промени и на мястото на тресавищата се появиха гъсти гори от дъбови, кедрови и борови дървета.

Когато на хоризонта се показа остров Джеймстаун, капитанът насочи гемията към едно малко заливче и не след дълго хвърлиха котва до сушата. Първо свалиха на брега каруцата и я натовариха с големия стенен шкаф. Гейдж остави Ерих Вернер на борда при жените и, придружен от трима от своите работници, потегли към града, за да откара шкафа на заможната вдовица, която го бе поръчала. Останалите мебели бяха превозени на три пъти до наскоро построения дом на новия им собственик в Уилямсбърг, където бяха грижливо разопаковани и внимателно подредени.

Преди да си тръгнат, човекът приятно изненада Гейдж с щедър бакшиш за майсторството, с което бе изпълнена поръчката. Тъй като собствените му усилия и талант бяха допринесли за около шестдесет процента от свършената работа, той реши, че е справедливо да задържи половината от бакшиша и да разпредели остатъка между работниците. Рамзи и Слай Тъкър получиха по двадесет процента, а последните десет си разделиха по равно двамата чираци.

После Гейдж и хората му събраха дъските от палетите, натовариха ги в каруцата и потеглиха обратно към гемията. Но към края на града Гейдж внезапно спря до една ограда. Зад нея се виждаше възрастна жена, която внимателно окопаваше с малка мотика лехите в градината си. Той скочи на земята, приближи се до оградата и свали шапка.

— Моля за извинение, мадам, но днес е сватбеният ми ден и се питам дали бихте ми позволила да купя за моята невеста букет цветя от прекрасната ви градина.

Жената вдигна любопитно глава и замислено огледа непознатия мъж пред себе си.

— И какво ви е спирало досега да се изправите пред олтара, сър? Виждам, че не сте някой зелен младеж.

Гейдж се усмихна развеселено.

— Не съм, мадам. От година съм вдовец. Имам син на две годинки.

Светлите й очи проблеснаха не по-малко весело.

— А невестата ви? И тя ли е вдовица? Или сте откраднал някое младо пиле от родителите му?

— Млада е, мадам — само на осемнадесет и красива като вас.

Възрастната жена махна с ръка към портата.

— Елате в градината ми, сър, и аз сама ще ви набера букет… не заради сладкодумния ви език, а заради младата ви булка. Да, аз също се омъжих за вдовец, когато бях много млада, и родих и отгледах петима сина, преди моят Джон да си отиде от тоя свят. Не си мислете, че го е повалила старост или болест, не. Един грамаден дънер падна върху му, докато се мъчеше да го отсече. Дървото реши да си отмъсти и го изпрати в гроба.

— Съжалявам, мадам.

— Недейте — усмихна се вдовицата. — Джон и аз си поживяхме чудесно.

Тя откъсна най-свежите цветя от градината, подаде ги на Гейдж и го благослови с усмивка.

— Дано вие и вашата млада невеста плавате по бурните води на живота с достойнство и кураж, сър, и дано имате цял куп синове и дъщери, които да ви дарят с много радост през идните години и с чудесни внуци, които да сгряват сърцата ви в преклонна възраст и да ви изпълват с гордост и щастие. Сега вървете, и нека бог да бди над двама ви сега и за в бъдеще, и нека любовта ви да крепне с всеки изминал ден.

Развълнуван от думите й, Гейдж поблагодари и отвори кесията си, за да си плати за цветята. Но жената поклати отрицателно глава.

— Не, сър. Цветята са сватбен подарък от мен. Дайте ги на вашата булка и се порадвайте на усмивката й. После я накарайте да ги сложи между страниците на някоя книга — така ще ви остане спомен за цял живот.

Малко преди да стигнат до брега, Гейдж слезе от каруцата и отиде до гемията пеша. Шимейн не виждаше букета, скрит зад гърба му, но по блясъка в очите му се досещаше, че е намислил нещо. Затова когато той се качи на палубата и се запъти към нея, тя скръсти ръце и прикри усмивката си зад подозрителна гримаса.

— Бас държа, че крои нещо — прошепна Мери Маргарет през смях. — Виж го само — същинска Кума Лиса.

— Да — съгласи се Шимейн, която съзерцаваше с жаден поглед всяко негово движение. — Същинска.

След миг Гейдж спря пред нея и пулсът й отново се ускори, както всеки път, когато годеникът й бе наблизо.

— За моята невеста — обяви той, като измъкна букета иззад гърба си и й го подаде с елегантен поклон.

— О, Гейдж! — извика Шимейн и притисна цветята към гърдите си. — Толкова са красиви!

— Подарък от една старица, която срещнах на път за насам. Тя ти изпраща и своята благословия.

— Каква мила жена — възкликна тя, любувайки се на ярките цветове.

Гейдж обаче бързаше за предстоящото събитие.

— А сега, сладка моя, покажи ми какво искаш да вземеш със себе си, защото ми се ще вече да тръгваме. Наех за около час една стая в странноприемницата „Уедърбърн“, за да има къде да се приготвим, преди да отидем в църквата.

Шимейн посочи малкия си куфар и сватбената рокля, която лежеше грижливо сгъната върху него.

— Това е всичко, което ми трябва.

Гейдж вдигна своя и нейния куфар, както и костюма си, преметна внимателно роклята през ръката на Шимейн и подвикна на сина си, който наблюдаваше рибите, плуващи край гемията:

— Андрю, можеш ли да хванеш госпожа Макгий за ръка и да я придружиш до каруцата? — Като видя щастливата усмивка на момчето и готовността му да се подчини, той също се усмихна. Знаеше, че Андрю приема възложената му задача като отговорна работа, каквато може да свърши само истински мъж. — Ние ще ви последваме.

Ерих пристъпи до своя работодател.

— Можем ли и ние да помогнем с нещо?

Гейдж охотно му връчи багажа, доволен, че така му се удава възможност да помогне на невестата си.

— Позволи ми, сладка моя — каза той, като пое роклята, хвана я в ръката, в която държеше костюма си и предложи на Шимейн свободната си ръка. — За мене изключителна чест да ви съпроводя до каляската ви, милейди.

Шимейн го дари със сияйна усмивка, пъхна ръка под неговата и се притисна гальовно към него. Останалите тръгнаха пред тях и това позволи на Гейдж скришом да целуне младата си годеница. Когато устните им се разделиха, тя въздъхна блажено и му се усмихна, усещайки стягането на мускулите на ръката му, притисната до гърдите й.

— Тази нощ ще бъдеш моя, любима — промълви той.

В сравнение с малкия Нюпорт Нюз, Уилямсбърг бе истинско украшение, реши Шимейн, след като Гейдж обиколи града с каруцата, за да й даде възможност да го разгледа. В дъното на улица „Херцог Глостър“ се виждаше огромен палат, кацнал сред добре поддържана ливада, която бе окичена с цветя и подрязани в различна форма храсти. По самата улица имаше поне дузина магазини. Малко по-нататък бе разположен осмоъгълен тухлен оръжеен склад с караулна кула. Изобщо, това беше един млад, но много красив град.

Мери Маргарет влезе заедно с Шимейн в стаята в странноприемницата, за да й помогне с преобличането. Гейдж остана да чака пред вратата и когато тя най-после се отвори, той нетърпеливо се обърна и за кой ли път остана изумен от неземната красота на своята невеста. В елегантната си бледозелена рокля с широка бяла яка, обгръщаща като шал раменете й, Шимейн просто сияеше. Краищата на яката и на дългите до лакътя ръкави бяха украсени с богато надиплени дантелени волани. Дълбоко изрязаното деколте също беше покрито с фино набрана дантела, която подчертаваше дългата й, изящна шия, а върху огнената и коса, прибрана във висок кок, се кипреше малка бяла шапчица, изкусно обшита със зелена панделка. Беше завързала с дантелена кърпичка стъблата на цветята в красив букет, който лежеше върху полусвитата й ръка.

Гейдж пристъпи към нея, хвана ръката й и нежно я целуна.

— Толкова си красива, любов моя.

Рамзи смигна на своите приятели и многозначително погледна часовника си.

— По-добре побързай, Гейдж, иначе ще пропуснеш собствената си сватба.

Гейдж му се усмихна през рамо.

— Не ме препирай, стари мошенико. Бързата работа — срам за майстора.

Останалите мъже избухнаха в смях. Те по-добре от всеки друг познаваха мрачното униние, в което бе потънал Гейдж Торнтън след смъртта на Виктория, а ето че сега бяха свидетели на неописуемото му щастие. Гейдж не ги накара да чакат дълго. След като се изми от потта, избила при пренасянето на мебелите, той облече бялата риза и широката вратовръзка със същия цвят, красиво скроения тъмносин смокинг и светлосивите панталони и жилетка, които бе носил на първата си сватба преди няколко години, и излезе от стаята.

При вида на своя годеник, облечен в елегантни светски дрехи, Шимейн неволно си припомни тревогите на майка си при вестта за предложението на Морис да се оженят. Беше сигурна, че ако госпожа О’Хърн можеше да зърне отнякъде Гейдж Торнтън в този момент, отново би решила, че дъщеря й е била съблазнена единствено от красивото му лице. Но случаят не е точно такъв, шеговито си помисли тя. Защото изключителното му тяло я омагьосваше не по-малко.

Църквата на брутънската енория се намираше съвсем близо до палата, който бяха видели на идване. Скромната свита се отправи към нея и точно в един следобед свещеникът свърза Гейдж Харисън Торнтън и Шимейн Патрис О’Хърн в свещен брачен съюз. Мери Маргарет и четиримата мъже се бяха разделили от двете страни на младоженците, а Андрю, гордо накичил мъничкия си палец със сватбената халка, стоеше точно зад баща си и очакваше нетърпеливо момента, в който щяха да му я поискат. Беше щастлив, че са го включили в церемонията и когато го помолиха да предаде пръстена, той го вдигна високо с доволна усмивка.

Съобщението, че двойката младоженци вече са венчани, беше скрепено с целувка и въпреки че тя бе кратка и нежна, огненият блясък в очите на Гейдж увери Шимейн, че това е само малка увертюра към страстта, която я очаква. Сетне той я хвана под ръка и двамата се обърнаха, за да приемат поздравленията и благопожеланията на своите приятели.

— Двамата сте чудна двойка — подсмръкна Мери Маргарет и изтри с длан навлажнените си очи.

— Ти си истински късметлия, Гейдж — заяви Рамзи и се ухили дяволито. — Но защо ли трябва да го казвам? Мисля, че си знаел това още когато си я видял за пръв път.

— Така е — призна Гейдж, като си спомни отново мига, в който бе съзрял Шимейн да седи до отвора, водещ към корабния трюм. Беше му се сторило, че не може да е истинска, че е само видение от налудничавите му фантазии. Но си спомняше съвсем ясно как — за негова собствена изненада — още тогава бе видял в мислите си днешния ден.

Андрю изглеждаше леко объркан от толкова поздравления и усмихнати лица, но баща му го вдигна на ръце и го представи на новата му майка с надеждата, че момчето ще разбере.

— Сега ние с Шимейн ще бъдем едно семейство, Анди, и ти ще си имаш майка, също като Малкълм и Дънкан.

— Шемей… мама? — любопитно попита детето, взирайки се напрегнато в лицето му.

— Да — кимна Гейдж. — Сега тя е твоята майка, както аз съм твоя татко.

Андрю се усмихна и започна да върти глава и да повтаря напевно:

— Мама и татко! Мама и татко! Мама и татко!

— Мисля, че му харесва как звучи — забеляза през смях Мери Маргарет.

В този момент обаче Андрю реши да насърчи разговора към по-важна тема.

— Гладен — обяви той.

— Ти винаги си гладен — подкачи го Гейдж и игриво пощипна малкото му носле.

— Гладен — обади се Шимейн до рамото му.

Младоженецът й отвърна с кратка, но предизвикателна целувка.

— Това ще те засити ли, любов моя?

Тя прегърна съпруга си и сина си, надигна се на пръсти и целуна с обич розовата бузка на момчето и с жажда — устните на мъжа. Сетне се усмихна закачливо.

— Колкото и да са сладки целувките ти, скъпи мой съпруже, настоявам Андрю и аз да получим и някаква по-питателна храна, преди да сме припаднали от глад.

Гейдж се засмя и вдигна ръка, за да привлече вниманието на Рамзи.

— Моето семейство иска да бъде нахранено. Би ли докарал каруцата ни, добри човече?

— На вашите услуги, милорд — усмихна се приятелят му, направи дълбок поклон и излезе, за да изпълни молбата му.

В странноприемницата „Уедърбърн“ малката им компания се отдаде на весело пиршество, изпълнено с много тостове и наздравици. Но с течение на времето Гейдж, който копнееше да се прибере в къщи, започна да става нетърпелив и накрая не издържа и помоли гостите си да стават от масата, за да стигнат до гемията преди денят да се е изнизал. В последна сметка се наложи той, който единствен от мъжете бе останал трезвен, да натовари едва ли не насила приятелите и семейството си в каруцата и да я подкара към реката.

На път към дома гемията се отби за малко през къщата на семейство Фийлдс, за да оставят Андрю. Там момчето щеше да се наиграе до насита с Малкълм и Дънкан и да позволи на баща си и на новата си майка да се насладят необезпокоявано на своята първа брачна нощ. Още щом Гейдж й бе съобщил за плановете си да се ожени за Шимейн, Хана беше настояла Андрю да погостува у тях за няколко дни и баща му охотно бе дал съгласието си. Когато вече се канеха да си тръгват, Хана усмихнато връчи на ново венчаната двойка кошница с храна. Знаела, че сега няма да им е до приготвяне на гозби.

— Е, май няма да ви се наложи да излизате от леглото, ако огладнеете — прошепна Рамзи на ухото на младоженеца, след като Гейдж благодари на Хана за чудесния подарък. После вдигна поглед към гредите на тавана и замислено се залюля на пети. — Чудя се дали да не намина утре сутринта през работилницата и да свърша някоя и друга работа, докато останалите ги няма.

Гейдж впери в най-добрия си приятел поглед, в който трепкаха заплашителни пламъчета, и тихичко изсъска:

— Ако зърна дори за миг грозната ти мутра да се мярка край дома ми през следващите няколко дни, ще използвам проклетата ти кожа, за да се поупражнявам в стрелба по подвижна мишена. Ако още не си го проумял с празната си кратуна, приятелче, възнамерявам през тези дни да посветя цялото си време на Шимейн, и никак няма да ми се понрави, ако на някой дръвник като теб му скимне да ни дойде на гости. Трябва ли да повтарям?

Рамзи потърка замислено брадичката си, сетне поглади рунтавите си мустаци, опитвайки се да прикрие развеселената си усмивка.

— Струва ми се, че мога да разбера кога ме заплашват.

— Тогава може би не си съвсем безнадежден случай — отвърна Гейдж със смях.

После прегърна сина си и го целуна нежно.

— Бъди добро момче, Анди, и се дръж както подобава с госпожа Фийлдс — помоли го той. — Ще дойда да те взема в понеделник сутринта.

Когато Гейдж се обърна, за да поговори с Хана, Шимейн се наведе и взе Андрю в прегръдките си.

— Ще ми липсваш, Анди.

Андрю се разсмя, прегърна я на свой ред и изтича при приятелите си, за да се похвали гордо:

— Шемей сега мама! Татко каза!

Хана се усмихна и вдигна поглед към Гейдж.

— Мисля, че синът ти е толкова щастлив от това, че си има майка, колкото ти от това, че вече имаш съпруга.

— Почти бях загубил надежда да намеря жена, която да може да бъде и двете едновременно, но Шимейн доказа, че е повече от достойна — отговори гордо Гейдж. Когато младата му съпруга се приближи, той я прегърна, притисна я до себе си и се усмихна, загледан в блестящите й зелени очи. — Не знам как е възможно да съм такъв късметлия, Хана, но Шимейн е всичко, за което някога съм копнял.

Шимейн вдигна ръка и погали с опакото на дланта си лицето на своя съпруг.

— Дори да ми предлагаха всички съкровища на земята, не мисля, че бих изоставила богатството, което вече имам.

В сияйните й зеници грееше някакво нежно, дълбоко чувство, което Гейдж не знаеше как да нарече. Знаеше само, че много му напомня на чувството, което често бе съзирал в сините очи на Виктория в блажените мигове на споделена страст.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Когато стигнаха дома му, Гейдж грабна невестата си на ръце и като остави мъжете да помогнат на Мери Маргарет при слизането от каруцата, избърза напред и тичешком изкачи стълбите. В мъчително краткия миг преди гостите да ги настигнат, той притисна Шимейн към себе си и я целуна с цялата страст, която бе стаявал още от нощта на празненството в града. Устните му настървено се впиха в нейните и ги принудиха да му отвърнат с не по-малка пламенност. Тогава по верандата се чуха стъпки и гласът на Рамзи, който едва ли не изкрещя колко е прелестна вечерта — несъмнено за да предупреди младоженците за пристигането на останалите. Гейдж и Шимейн светкавично се откъснаха един от друг и разтвориха вратата, за да ги посрещнат. След нов порой от благопожелания и множество подаръци, измайсторени от мъжете, гостите най-после се пръснаха в различни посоки и оставиха двамата младоженци съвсем сами.

— Ела тук, съпруго — предрезняло прошепна Гейдж и отново придърпа невестата си в своите обятия. Като внимаваше да не докосва раната й, която все още не бе напълно заздравяла, той я обгърна с ръка през кръста и я притисна плътно към мускулестото си тяло. Погледът му се взря жадно в омагьосващо той лице, окъпано в меката светлина на фенера. После Гейдж бавно сведе глава и впи устни в нейните в дълга, страстна целувка — предизвикателна и в същото време изумително нежна. Първоначалното смущение на Шимейн бързо се изпари и тя му отвърна с неподозирана за самата нея жар, забравила всякаква сдържаност. Езикът й смело потърси неговия, а когато пръстите му обходиха дръзко хълбоците й, тя се притисна с копнеж към него, усещайки как гърдите й тръпнат при допира на здравата му гръд.

Накрая Гейдж вдигна глава и впери премрежен поглед в изящните й черти.

— Имаш ли въобще представа колко често съм копнял да те взема в прегръдките си и да те целувам, докато не започнеш да ме молиш да спра? Пожелах те още в онази първа вечер, когато те видях до масата в кухнята, изкъпана и облечена в чисти дрехи. Още тогава осъзнах, че няма да издържа цели седем години, без да те имам. Оттогава насетне просто изчаквах да видя дали има някакъв, макар и съвсем мъничък шанс да приемеш предложението ми за брак.

— Искате ли да узнаете една тайна, господин Торнтън? — прошепна Шимейн със срамежлива усмивка. — Струва ми се, че мигът, в който престъпихте прага на къщата в същата онази вечер и съблякохте мократа си риза, бе мигът, в който Морис дьо Мерсер започна да потъва в забрава.

Гейдж рязко вдигна глава, смаян от думите й.

— Наистина ли?

— В случай, че никой не ви го е казвал, сър, вие сте изключително красив мъж, който изглежда достатъчно съблазнително дори с дрехи — меко промълви тя.

— Което ми напомня, че в момента ти водиш по точки.

Сега бе ред на Шимейн да вдигне объркано очи към него.

— Как така, сър?

— Все още не съм те виждал напълно съблечена и горя от нетърпение да го сторя, мадам.

— О, но когато уби змията, аз бях съвсем гола под кърпата — възпротиви се тя.

— Забелязах — увери я Гейдж с усмивка. — Вярно, че кърпата не беше толкова мокра, колкото ми се искаше, но все пак за мен бе повече от приятно да се полюбувам на това… — Той прокара лекичко пръст по зърното на едната й гърда, за да покаже на какво точно се е любувал, и нежният му допир я изпълни с неописуема наслада. — Истина е, че исках да те любя и тогава, и много пъти след това.

Шимейн си спомни желанието, което бе съзряла в погледа му през онази нощ. Спомни си и как още след първия урок по стрелба всяко случайно докосване до него бе карало цялото й тяло да трепери в безумен копнеж.

— Радвам се, че не можеш да четеш мисли.

— Защо, сладка моя?

— Щеше да останеш шокиран от онова, което ставаше в съзнанието ми.

— О, в такъв случай и аз се радвам, че вие не можете, мадам, защото бихте ме сметнала за похотлив развратник.

Шимейн се засмя и сгуши глава на гърдите му.

— Гладен ли си? Хана е надминала себе си при приготвянето на храната за първата ни брачна нощ.

— Гладен съм за теб, жено. — Той плъзна ръце надолу по гърба й и я притисна силно към слабините си, за да я накара да почувства пламтящата му жажда. — Изгарям от желание да те имам и ми се ще да консумираме брака си до час. Едва ли бих понесъл да чакам повече.

По тялото й пробягна възбуден трепет.

— Уших си нова нощница специално за тази нощ. Ще ми позволиш ли да я облека?

— Побързай — подкани я меко Гейдж.

— Ще побързам — обеща тя и се надигна на пръсти, за да срещне огнените му устни, които отново я възпламениха с трескава целувка. Накрая се отдръпна със замаяна въздишка и побягна към спалнята. На вратата обаче се спря и се обърна с усмивка. — Нали ще дойдеш, щом те повикам?

Изпълненото му с копнеж изражение бе повече от достатъчно като отговор, но за да не остави у нея и капка съмнение, той отвърна:

— Да, мадам. Само ако земята под краката ми се разтвори и ме погълне, може да ме спре да се отзована повика ви.

Шимейн влезе в спалнята, като остави вратата леко открехната, и остана изумена от вида й. От двете страни на леглото горяха свещи, а завивката бе отгърната подканящо и под нея се виждаха снежнобели чаршафи, поръбени с ирландска дантела — без съмнение подарък от една добре позната вдовица. Новата нощница лежеше грижливо сгъната в единия край на леглото и когато я разгъна, Шимейн не можа да сдържи изненаданото си възклицание, защото деколтето и ръкавите й бяха украсени със същата фино изплетена дантела.

— О, Мери Маргарет — промълви тя, изпълнена с признателност и възхищение. — Колко е красиво!

Гейдж дочу тихия й глас и пристъпи към вратата.

— Шимейн? Добре ли си?

— Да, съпруже — увери го през смях Шимейн. — Просто се възхищавах от дантелата, която Мери Маргарет е изплела, за да украси чаршафите и нощницата. Но, моля те, не влизай още. След миг ще видиш всичко.

Гейдж закрачи напрегнато, напред-назад из салона. Чакането обаче го изнервяше, затова той реши да се подготви за предстоящата среща с невестата си и започна да се съблича. Първо свали смокинга и жилетката, сетне махна вратовръзката и разхлаби вървите на ризата си. Повече от това не смееше да стори, защото се боеше да не стресне Шимейн, ако се появи в спалнята полугол. Продължи да обикаля из стаята и когато стигна до един отдавна неотварян шкаф, се сети, че вътре трябва да има бутилка Мадейра, оставена преди много време. Откри я зад няколко други прашни бутилки, счупи восъчния печат на тапата и наля няколко капки в една чаша, за да опита вкуса й. Виното беше чудесно и напълно подходящо за младата му невеста.

Най-после Шимейн го повика от спалнята.

— Вече можеш да влезеш, Гейдж.

— Да, любов моя… идвам веднага — отговори Гейдж и припряно измъкна от скрина две тежки кристални чаши, които някога Виктория бе купила с надеждата постепенно да събере пълен комплект. Той сипа на дъното им малко от тъмната течност, бутна вратата на спалнята с рамо и ги внесе вътре. На прага обаче се спря, за да се полюбува на прекрасната си съпруга. Шимейн седеше в леглото, опряла гръб на една от обшитите с дантела възглавници. В тънката си като паяжина нощница, украсена с фино набрана дантела, тя беше изумително красиво въплъщение на онова, което всеки младоженец мечтае да види в първата си брачна нощ.

Гейдж си припомни как отчаяно бе копнял да я притежава, особено след като Шимейн вече беше приела да се омъжи за него. Но въпреки мъчителните часове на разкъсващо желание, прекарани в близост до нея, той се бе въздържал да задоволи страстта си. Не искаше да отнема целомъдрието й докато тя е все още негова слугиня. Не искаше Шимейн да се чувства задължена да се поддаде на волята му. Сега, докато погледът му галеше всяка съвършена извивка на тялото й, Гейдж се радваше, че не е избързал. Настоящият момент си струваше цялото безкрайно очакване. Сега тя бе неговата невеста, неговата прекрасна, обична невеста. И тази нощ щеше да остане завинаги в паметта и на двама им като нощта, в която са се слели в едно цяло като съпруг и съпруга.

— Това е сватбеният ни подарък от Мери Маргарет — обясни Шимейн, като посочи дантеленото спално бельо. — Изплела е дантелата на ръка.

Гейдж се доближи до леглото, долепи тържествено устни до една от чашите и й я подаде. Докато Шимейн опитваше предпазливо вкуса на виното, той прокара с възхита ръка по изящната дантела и си спомни как сутринта, преди да тръгнат за Уилямсбърг, Мери Маргарет припряно го бе прогонила от собствените му покои, и как преди малко със загадъчна усмивка се бе шмугнала в спалнята, докато Рамзи и останалите мъже подаряваха на младоженците красивите си, издялани от дърво подаръци.

— Тази дама е истинско съкровище, чиято цена не бих се осмелил да пресметна — усмихна се Гейдж.

Шимейн лекичко докосна с пръсти дантелата на яката си.

— Мери Маргарет е украсила и нощницата ми.

Гейдж сведе очи с усмивка, остави чашата си настрана, приседна на леглото и взе една свещ, за да разгледа отблизо фината дантела.

— Много е красива — промълви той, но онова, което подмамваше погледа му неустоимо надолу, бе не изящната плетка, а съблазнителната, заоблена гръд на невестата му. На светлината от свещта прозрачната дреха изглеждаше като тънка пелена от мъгла над заоблените снежнобели хълмове на гърдите й, увенчани с тъмнорозови зърна. Спомни си тънката, източена снага на Виктория, която като изключим месеците, в които бе кърмила Андрю — изпитваше смущение от малките си гърди, нищо че съпругът й винаги я бе смятал за олицетворение на женствеността. Ето че сега пред изпълнените му с възхита очи стоеше един съвършен образец на женска фигура, който караше цялото му тяло да тръпне в очакване.

Шимейн имаше чувството, че горещият му поглед я задушава, но остана неподвижна и притихнала, докато той съзерцаваше полуголите й гърди и дългата, тежка плитка, в която бе втъкнала бяла панделка. Гъстите черни мигли скриваха красивите му очи и не й позволяваха да надникне в блестящите им глъбини. Колкото й да се взираше в лицето му, тя не можеше да прочете какво я очаква. Не знаеше дали този непознат, за когото се бе омъжила, няма внезапно да се превърне в жесток звяр в своя стремеж да задоволи мъжкото си желание.

Гейдж улови пръстите й в своите, поднесе ги към устните си и ги целуна нежно, без да сваля поглед от плахо ококорените й очи. После изведнъж се усмихна и в тази усмивка имаше толкова топлота и обич, че пред Шимейн сякаш се разтвориха портите на рая. Стаеният в гърдите й дъх се отрони от устните й в блажена въздишка.

— Да, сладка моя, нощницата е красива — почти беззвучно прошепна той. — Но не е и наполовина толкова прекрасна, колкото жената, която я носи.

После остави свещта обратно на масата и сведе глава към лицето на младата си съпруга. Целувката беше опияняваща като тъмната мадейра, пламтящо сливане на устни и езици: единият — дързък и настойчив, другият — търсещ и любопитен. От гърдите на Шимейн се изтръгна тих стон, когато устните му се спуснаха надолу, прокарвайки огнена бразда по шията й, за да преминат по тънката дантелена яка над деколтето и най-сетне да стигнат до зърното на гърдата й. Дъхът й секна от внезапния мощен прилив на наслада. Горещата влага на устните му проникна през фината материя на нощницата и сякаш наелектризира цялото й същество. Замаяна, Шимейн отпусна глава на възглавницата с блажена въздишка. Имаше чувството, че няма да издържи, че ще се удави в това бездънно море от удоволствие.

— О, не спирай — прошепна умолително тя, когато Гейдж вдигна глава. Цялото й тяло трепереше. Погледът й потърси неговия с няма молба.

Кафявите му очи пламтяха.

— Почакай само миг, за да се съблека, любов моя — промълви той дрезгаво и погали с пръст твърдото зърно на гърдата й през влажната нощница. — Трябва да внимавам. Не искам да измамя очакванията ти и да ти отнема дори частица от удоволствието, което един мъж дължи на своята съпруга.

— О, сър, смея да твърдя, че вие не ме мамите — увери го Шимейн с натежал от възбуда глас. — Почувствай как тръпне сърцето ми. — Тя погали с пръсти опакото на дланта му, която се притисна към гръдта й, за да усети лудешкия ритъм на пулса й. — Виждаш ли как копнея да науча още от онова, което знаеш ти?

— Никога не съм имал по любознателна ученичка — отвърна Гейдж, като обърна длан нагоре, преплете пръсти с нейните и вдигна ръката й към устните си за нова целувка. Сетне се изправи и погледът на Шимейн неволно се плъзна надолу. Но веднага се вдигна отново рязко нагоре, за да срещне засмените му очи. — Да, мадам, аз също копнея за вас.

Той заобиколи леглото и отиде до един стол до по-далечната стена на стаята, където се извърна леко, за да спести на Шимейн шока от гледката на възбудения си до пръсване член, и свали ризата си. После вдигна крак и издърпа единия крачол на тесните си панталони, докато невестата му следеше с жаден поглед играта на мускулите на хълбоците и бедрата му при усилието му да запази равновесие на един крак. След това Гейдж премести тежестта на тялото си върху другия си крак и скоро панталоните бяха в ръката му, оставяйки го чисто гол. При вида на онази част от тялото му Шимейн почувства как по лицето й плъзва гъста червенина. Неспособна да отмести поглед, тя седеше като вкаменена в леглото. Спомняше си предишните две нощи, в които бе съзерцавала голата му фигура, но се оказваше, че лунната светлина я е измамила, като й е внушила, че тялото му просто е изумително красиво. Красиво то несъмнено беше, но освен това беше и невероятно заплашително. Никога през живота сине бе виждала нищо по-страховито от това дръзко острие на страстта.

В този момент той се обърна и тръгна към нея, и Шимейн бързо отклони очи и се втренчи напрегнато в гардероба на отсрещната стена. Гейдж легна предпазливо до нея, като тактично покри слабините си с дантеления чаршаф. Сетне се намести до съпругата си и се облегна на таблата на леглото, като подпъхна възглавницата под гърба си. Тогава забеляза, че Шимейн трепери и улови ръката й в своята, а със свободната си ръка завъртя лицето й към себе си, за да се взре изучаващо в огромните й, изпълнени с колебание зелени очи.

— Страх ли те е, Шимейн?

— Малко — призна тя с едва доловим шепот.

— Няма от какво да се боиш, сладка моя — нежно каза Гейдж. — Всяка жена преминава през този кратък миг на болка, но той е нищо в сравнение с удоволствието, което получава в замяна на своята девственост. А аз ти обещавам, скъпа моя съпруго, че ти ще получиш цялата наслада, която съм способен да ти дам.

След като съпругът й изглеждаше тъй загрижен за страховете й, Шимейн не можеше да повярва, че би й сторил нещо лошо. Макар че усмивката, с която му отвърна, все още издаваше напрегнатост и неувереност, тя идваше от дълбините на сърцето й.

— Това бе само един кратък момент на паника, господин Торнтън.

— Да, госпожа Торнтън — отвърна Гейдж, омагьосан от топлия й, нежен поглед. — А сега, мадам, бих искал да вдигна тост за нашата сватба. — Той се пресегна през нея, взе чашата си и изчака Шимейн също да вдигне своята. После се усмихна, впил поглед в бездънните й зеници. — Нека бракът ни бъде всичко онова, което и двамата бихме желали да бъде, и нека след като сме преживяли заедно дълги години, да можем да погледнем назад със спокойствие и задоволство, благословени от бог с голямо и задружно семейство.

— Да бъде! — кимна тя, отново развеселена. Двамата сплетоха ръце и всеки отпи жадно от чашата на другия. Виното бе малко силно за вкуса на Шимейн и й се наложи да прочисти гърло, преди да изрече своята молитва. — И нека в края на живота си да можем да кажем, че сме се радвали на дълбока и силна любов, която ни е свързвала в нежно единство.

— Амин!

Двамата се засмяха и наведоха едновременно глави, за да отпият отново от чашите си. Но когато погледите им се срещнаха, веселието им се изпари, за да отстъпи място на далеч по-чувствени усещания. Гейдж пое чашата на Шимейн и я остави настрана, заедно със своята. Сетне обгърна с ръка раменете на съпругата си и я придърпа към себе си, за да я целуне. И това бе не просто целувка, а страстно сливане на устни, на дихания с аромат на Мадейра, на две лудо туптящи сърца в едно. Най-после той вдигна глава и без да откъсва горящия си поглед от очите на Шимейн, се зае с копчетата на нощницата й. Бяха мънички и мъчни за разкопчаване, но Гейдж бе търпелив и след малко усилията му се увенчаха с успех.

Той разтвори краищата на нощницата и ги дръпна надолу. Освободени от дрехата, гърдите на Шимейн сякаш изгряха пред очите му в цялото си пищно великолепие и снежна белота. Тя лежеше, стаила дъх, докато съпругът й се любуваше на изваяните й форми. Погледът му изгаряше кожата й, а нежният допир на пръстите му я караше да тръпне в екстаз.

Гейдж не можеше да откъсне очи от изкусителната й гръд, омагьосан от съвършената й заобленост и невероятната нежност и мекота на кожата й.

— Не мога да повярвам на очите си — прошепна той. — Ти си по красива, отколкото въобще съм си представял.

Сетне се наведе и нежно захапа с устни розовото й зърно и цялото й тяло потръпна от удоволствие, но за нейно огромно разочарование Гейдж се надигна. Шимейн впери тревожно поглед в него, но след миг разбра, че просто е спрял, за да се намести по-удобно върху нея. И когато устните му се върнаха, за да продължат с удвоена жажда да рисуват огнени кръгове по кожата й, от гърдите й се отрони тих стон. Пръстите й се вкопчиха в косата на тила му, а гръбнакът й се изви като дъга, за да тласне набъбналата й гръд още по-нагоре към тези влажни, горещи устни, които галеха зърната й с нежни, бавни движения. Имаше чувството, че по тялото й пробягват огнени искри и че скоро ще бъде изпепелена от пламъците на тази невероятна наслада, която затрудняваше дишането й и караше слабините й да горят в трескаво желание.

Чаршафът бе отмахнат настрана и едно мускулесто, силно бедро се плъзна по копринената кожа на крака й, за да вдигне нощницата нагоре. Без да прекъсва нито за миг вълшебния танц на устните си по гърдите й, Гейдж провря ръка между бедрата й и нежно започна да я гали, дарявайки я с непознато, неподозирано блаженство.

Когато той вдигна глава, Шимейн без колебание обви ръце около шията му, за да поиска нова страстна целувка, и Гейдж се подчини на часа, като впи устни в нейните с охотата на дълго гладувал човек, комуто току-що са сервирали обилна трапеза. Много след като целувката бе свършила, тя продължаваше да усеща нейната упояваща магия, от която беше изпаднала в някакъв сладостен унес. Почти не почувства как нощницата се плъзва нагоре по тялото й и бива съблечена. Сетне внезапно се озова прикована по гръб към леглото под тежестта на съпруга си. Усещаше всяко мускулче, всяка издутина по голото му тяло и това усещане бе невероятно възбуждащо. Вече не изпитваше никакъв страх от онзи непознат, огромен и твърд мъжки атрибут, който бе зърнала преди малко и който сега беше притиснат между бедрата й.

Колкото и да се опитваше да възпира желанието, което бушуваше в него, Гейдж усещаше, че цялото му тяло трепери все по неудържимо. Беше му все по-трудно да устоява на поривите си, а когато почувства плахия допир на ръката на Шимейн до бедрото си и тънките й пръсти, които любопитно потърсиха члена му, дъхът му секна. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да обуздае отчаяния си копнеж да задоволи болезнената нужда на тялото си.

— О, любов моя, ти запали огън, който трябва да бъде потушен — изпъшка той, като обхвана с ръка пръстите й и ги притисна. Усещането беше неземно, но Гейдж знаеше, че няма да издържи дълго. — Целият горя, мадам, но ще се постарая да ви доставя удоволствие, преди да съм станал на пепел.

Той сведе глава и я целуна с цялата страст, която кипеше във вените му. Членът му бавно се плъзна по топлата влага между бедрата й, сетне проникна в нея с внезапен, рязък тласък, който изтръгна стреснато възклицание от гърдите на съпругата му. Но едва сторил това, Гейдж се спря, събрал последните остатъци от волята си, за да успокои болката и страха й с нежни целувки и ласки, и постепенно усети как тялото й започва да приема дръзкото му нахлуване, как се отпуска и закопнява за още.

Омагьосващите движения на този любовен ритуал караха дъха на Шимейн да излиза от гърдите й на пресекулки, а сърцето й — да препуска в бесен ритъм, досущ като сърцето на нейния съпруг. Сякаш копринени лиани, краката й обгърнаха тесните му хълбоци, за да го притиснат още по-силно към нея, докато пръстите й се впиваха в мускулестия му гръб. Направлявана от умелите му ръце, тя се надигна, за да посрещне мощните му тласъци. Внезапно се почувства понесена от някакъв странен, шеметен вихър, за чието съществуване не бе и подозирала. Гейдж разбра това и ускори още повече ритъма на яростните движения на тялото си. Оргазмът дойде едновременно и за двама им, подобно на ослепително ярка експлозия, чийто тътен достигна като вълна до всяка тяхна клетка, и която ги издигна на огнените си криле високо в небето на екстаза, някъде отвъд пределите на реалността, в сияйните обители на пълното блаженство. Омагьосани, те останаха там дълго време, преди да започнат бавно да се спускат, леки и безплътни като пух от глухарчета, обратно към земята и към действителността.

Шимейн притисна треперещата си ръка към челото си и замаяно погледна усмихнатия си съпруг. Очите му светеха с блясък, какъвто не бе виждала никога досега.

— О, господин Торнтън, вие наистина можете да завъртите главата на едно момиче.

— А ти, прекрасна моя Шимейн, успя да надминеш многократно и най-смелите очаквания на този доскорошен вдовец — призна той. — Честна дума, онова, което изпитах, не би могло да се обясни само с дългото ми въздържание. Ако трябва да търся причината за тази невероятна наслада, бих казал, че тя се крие в твоето желание да ми доставиш удоволствие и да бъдеш задоволена в отговор.

Тя се смути.

— Прекалено дръзка ли бях?

Идеята бе толкова абсурдна, че Гейдж се разсмя.

— Съвсем не, мадам! Не мога да ви опиша колко бях щастлив да открия, че вие сте изключително страстна жена. Толкова щастлив, че ми се иска всичко да се повтори, и то веднага! Но вие сте много крехка, а аз обещах да бъда внимателен.

Шимейн обви нежно ръце около шията му, опиянена от приятната тежест на тялото му върху нейното.

— Странно, но вече не се чувствам крехка.

— Може би не е лошо да проверим дали наистина е така — подхвърли Гейдж, съблазнен от идеята. Преди това обаче искаше да й покаже още нещо. — Но това ще трябва да почака малко, сладка моя. Сега имам една изненада за теб. Сватбеният ти подарък те очаква в другата стая.

— Сватбеният ми подарък? — възкликна слисано тя. — Но аз не мога да ти дам нищо!

— Как можеш да кажеш подобно нещо, любима, когато току-що ми даде онова, за което жадувах ден и нощ още откакто те доведох тук? — Той я целуна пламенно, за да я увери, че продължава да жадува за същото. — Ето, виждаш ли колко силно те искам? Но искам и да ти покажа твоя подарък.

С тези думи Гейдж се надигна, стана от леглото и тръгна към вратата. На прага се спря и се извърна към съпругата си, която съзерцаваше прехласнато великолепното му голо тяло. Щом видя, че я гледа, Шимейн срамежливо придърпа чаршафа, за да прикрие собствената си голота. Той се усмихна подканящо.

— Идваш ли?

Тя кимна и се изправи, като уви чаршафа около тялото си и затъкна края му между гърдите си. Докато я чакаше да отиде при него, Гейдж хвърли поглед към леглото. Шимейн видя това, обърна се, за да провери какво е привлякло вниманието му, и видя червените петна, изпъкващи ярко върху белите чаршафи. Бузите й поруменяха от свян, но съпругът й обгърна раменете й с ръка, придърпа я към себе си и я поведе напред. Не каза нищо, само се усмихваше.

Докато вървяха през салона, Шимейн не можа да се въздържи и да не се полюбува тайничко на мъжкото му тяло. Макар че Гейдж, изглежда, не изпитваше никакво неудобство от голотата си, тя все още се стесняваше да задоволява открито своето любопитство. Подобно на толкова други родители, опитващи се всячески да съхранят невинността на децата си, майка й и баща и я бяха оставили в почти пълно неведение относно мъжете. Но тяхната сдържаност съвсем не бе притъпила любопитството на Шимейн. Тя копнееше да научи всичко, което една жена може да узнае за своя съпруг, защото и без някой да й го казва, беше уверена, че Гейдж Торнтън е наистина прекрасен образец на представител на мъжкия пол.

Гейдж сведе глава, видя изучаващия й поглед и се усмихна.

— Дали ще се заинтересуваш, ако ти предложа да се изкъпем заедно, скъпа моя?

— Шегуваш се, разбира се — убедено каза Шимейн, имайки предвид скромните размери на ваната. — За тази цел ще ни трябва доста по-голяма вана от твоята.

— Не мислиш ли, че това би било много подходящ сватбен подарък? — попита той, като се наведе и я целуна лекичко по челото.

Тя постави длани на гърдите му и наклони глава, за да го погледне право в очите.

— Кое би било много подходящ сватбен подарък?

Гейдж посочи затворената врата на килера.

— След вас, мадам.

Сбърчила объркано вежди, Шимейн взе една газена лампа и тръгна към вратата. Когато я отвори, от устните й се изтръгна изненадано възклицание. В средата на помещението имаше огромна вана, достатъчно голяма, за да побере спокойно двама души. Зад нея бе изправен параван, а когато Шимейн обходи с поглед малката стая, осъзна, че тя не прилича вече на склад, а представлява баня, оборудвана с умивалник, тоалетна масичка със стол, шкафчето с бръснарските принадлежности на Гейдж, и дори един висок стол близо до умивалника, несъмнено поставен за улеснение на Андрю.

Гейдж влезе след нея, пое лампата от ръката й и запали няколко свещи, за да разпръсне мрака.

— Накарах Фланъри и Гилиън да поработят тук, докато отсъстваме. Харесват ли ти промените, които са направили?

— О, да, Гейдж! — Тя се завъртя и го прегърна импулсивно. После се отпусна назад в обятията му, за да изрази задоволството си с повече думи. — Благодаря ти за вниманието и загрижеността!

Той й се усмихна.

— Забелязах колко обичаш да се къпеш и си помислих за удоволствието, което бих изпитал, ако правим това заедно, когато имам време. Дори и празна, ваната е твърде тежка, за да можеш да я местиш сама, затова реших, че трябва да има начин да се изпразва без да се мърда от мястото й. Накарах Фланъри Морган да пробие отвор в единия й край и да закрепи към него медна тръба, която да прокара под пода, така че водата да изтича по нея вън от къщата. Единственото, което трябва да сториш, е да махнеш тапата от отвора и да гледаш как ваната се изпразва сама.

Шимейн беше смаяна от находчивата му идея.

— Колко сте изобретателен, господин Торнтън!

В отговор на комплимента й Гейдж пренебрежително вдигна вежди.

— Бях подтикнат преди всичко от собствените си желания. Имам много съблазнителна съпруга, затова ми се иска да споделям с нея всички удобства и удоволствия, които бих могъл да си представя.

Меките й устни се разтвориха в свенлива усмивка.

— Няма нужда някой да ми казва колко живо е вашето въображение, сър. Доказателствата за това непрекъснато са пред погледа ми, накъдето и да се обърна.

— Човек може да стори много неща, когато е вдъхновяван от красота като твоята, сладка моя — отвърна той с лека усмивка.

— Слава богу, сега вече и ти ще можеш да се къпеш на закрито.

Гейдж протегна ръка и дръпна края на чаршафа, втъкнат в изкусителната трапчинка между гърдите й.

— Къпането в потока не е толкова неприятно, ако го правят двама души, които се обичат. На сутринта ще ти покажа някои от удоволствията, които могат да се изпитат там. — Ръцете му бавно започнаха да смъкват чаршафа надолу, откривайки първо заоблените й гърди, сетне тънката й талия. Погледът му бе вперен неотлъчно в очите на Шимейн, които бяха станали тъмнозелени.

— Ще я напълним ли с вода? — попита тя, останала без дъх.

— Донеси сапуна и кърпите — нареди дрезгаво Гейдж, като се наведе и нежно захапа ухото й. — Аз ще донеса водата. — Но не помръдна от мястото си. Вместо това пръстите му продължиха да се спускат надолу, като галеха кожата й и едновременно с това разхлабваха стегнатия около хълбоците й чаршаф.

Шимейн го улови миг преди да падне на земята, разпери го зад гърба си като огромни криле и се предаде на магичната власт на тези две ръце, които се движеха по тялото й като ръце на изкусен майстор-ваятел — силни, гальовни, търсещи неопознатите места. Екстазът на ласките му я караше да стаява дъх и после бавно да го изпуска в блажени въздишки. Гейдж заотстъпва назад към високия стол и тя го последва сляпо, подобно на нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещ. Щом стигна до него, той приседна на ръба му и без да сваля поглед от блесналите й зеници, я вдигна и я намести върху пламтящия си, възбуден член. Чаршафът се плъзна на пода, когато Шимейн се вкопчи в раменете му и изви снага, за да срещне с гърди горещите му, ненаситни целувки и палещите ласки на езика му. Пръстите му се впиха в хълбоците й, подтиквайки я да се включи в чувствения обред на любовта и страстта, и тя се подчини, като заизвива тялото си в плавен ритъм, който ставаше все по-стремителен, докато накрая дъхът й секна и вихреният водовъртеж на екстаза я погълна. Дишането на Гейдж също се ускори и накъса от неистовата страст, която търсеше удовлетворение. След миг двамата отново плуваха, слети в едно, в море от неземно щастие, и трябваше да мине доста време, преди да се върнат към реалността.

Все още замаяна, Шимейн се сгуши в силните ръце на своя съпруг. Искаше й се да остане така завинаги. Гейдж я притискаше към себе си, обсипваше с нежни целувки, устните й, клепките й, чело той, и се наслаждаваше на копринената мекота на гърдите й, долепени до неговите, и на божественото усещане за топлото гнездо, приютило неговата мъжественост.

Когато най-после се откъснаха един от друг, Гейдж загърна чаршафа като пашкул около тялото на Шимейн и я остави да седи на стола, подпряла брадичка на коляното си. После отиде до умивалника, изми се набързо и се зае да носи кофи с вода за ваната. Очевидно голотата му наистина не го смущаваше, а това изкушаваше Шимейн да го наблюдава съсредоточено и изучаващо. Познанията й се увеличаваха с всеки изминал миг, но когато той се обръщаше към нея, тя неизменно отместваше поглед, защото не искаше съпругът й да разбере за безсрамния й интерес към мъжките му навици и частите на тялото му.

Най-после ваната беше готова и Гейдж се върна до стола, на който седеше невестата му.

— Ваната ви очаква, милейди — каза той, като я изправи на крака. — А съпругът ви гори от нетърпение да я сподели с вас.

Шимейн се спря, за да оправи чаршафа, но Гейдж хвана ръката й.

— Прекалено си хубава, за да се криеш под покривало, Шимейн. Освен това искам да те гледам. А ти не искаш ли същото?

Въпреки ярката червенина, обагрила цялото й лице, тя кимна.

— Да! Много искам!

— Тогава се чувствай свободна да ме гледаш колкото пожелаеш — усмихна се той. Сетне хвана ръката й и я плъзна по стегнатото си тяло. — Приятно ми е да го правиш.

— И на мен ми е приятно да го правя — промълви Шимейн, опиянена от плавните движения на ръката му, която продължаваше да направлява нейната в изкуството на любовните ласки.

— Виждате ли, мадам? — прошепна задъхано Гейдж. — Аз съм просто парче глина във вашите ръце.

— Не глина — възкликна тя, — а мощен дъб.

— Тогава ела, малка птичко, и кацни на клона ми — каза той с мамещ глас, като притисна устни до слепоочието й.

— Ами къпането във ваната?

— Ще му се насладим напълно, мадам, защото тъкмо там мощният дъб ще бъде повален от една малка птичка.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Възторженото чуруликане на птичките в клоните на високия бор до прозореца на спалнята разбуди младоженците още в зората на първия им ден като съпрузи. Когато Гейдж се размърда зад гърба й, Шимейн се усмихна сънено, стоплена от приятното усещане за коравото му, мускулесто тяло до своето. Лежеше на една страна, сгушена в люлката на голите му обятия, преплела нозе с неговите. След като бе носена не повече от няколко минути, новата й нощница беше захвърлена небрежно на стола, върху който снощи съпругът й бе оставил собствените си дрехи. Завити само с тънките чаршафи, телата на двамата бяха топли, също като чувствата, които изпитваха един към друг.

— Колкото и да ми се иска да остана в леглото и отново да те направя своя, любима — прошепна Гейдж до ухото й, — трябва да напусна този блажен пристани да се погрижа за обичайните си сутрешни задължения.

Шимейн се притисна към него. Не искаше да я оставя.

— Не спахме кой знае колко.

— Да, доста време прекарахме във ваната, но какво е сънят в сравнение с блаженството, което изпитахме? Все още виждам прекрасното ти мокро тяло, окъпано в светлината на свещите — всички тези блестящи хълмове и сенчести долини, които ме изкушаваха да ги докосвам и вкусвам.

При спомена за страстната нощ от устните на Шимейн се отрони щастлива въздишка. Самата тя си представяше не по-малко ясно великолепното му тяло, на което не бе престанала да се любува през цялото време. Пламъците на свещите го обгръщаха в златен ореол, като подчертаваха всяко мускулче по гърдите, раменете й бедрата му, карайки я да тръпне от възхищение.

— Едва ли би могло да има по-полезен сватбен подарък. И едва ли някога бих направила грешката да си помисля, че брачното легло е единственото място, където се зачеват деца.

— Стига да сме сами, мадам, всяко време и всяко място са подходящи да се любим, все едно дали сме облечени, или голи както майка ни е родила. Обстоятелствата нямат значение. Когато има желание, винаги се намира и начин.

— Това е любопитно твърдение. Ще се постарая да се възползвам от всяка възможност да го проверя — закачливо каза Шимейн.

— Тези възможности могат да се появят доста ненадейно, така че не се изненадвай — посъветва я той, като се притисна към нея, за да илюстрира думите си.

Босият й крак го погали по прасеца.

— Всеки път щом чуя стъпките ти, ще чакам с нетърпение да дойдеш при мен.

Гейдж плъзна ръка по съблазнителната извивка на хълбока й и я спусна надолу по външната страна на бедрото й. Устните му погалиха бузата й.

— Ще ме чакаш ли тук, докато се върна?

Шимейн изненадано го погледна през рамо.

— Не предпочиташ ли да ти приготвя закуска? Почти не сме се докосвали до храната, която ни изпрати Хана. Тя ще остане много разочарована, ако научи колко малко сме хапнали.

Той се засмя.

— Сигурен съм, че Хана би ни разбрала, ако й обясним, но не виждам защо трябва да го правим, мадам.

Устните му обсипаха с леки целувки шията и раменете й. Тя въздъхна доволно.

— Прав си, ако й кажем, Хана има да се чуди какво толкова сме правили.

Топлият му смях погали кожата й.

— Като се има предвид броят на децата, които е родила, тя несъмнено ще може да отгатне.

Шимейн се запита дали всички младоженци прекарват толкова бурно първата си брачна нощ, но си припомни как няколко нейни приятелки в Англия след сватбата си бяха споделили с нея своето разочарование от „всичко, което се случва в брачното ложе“. Самата тя обаче бе напълно удовлетворена и щастлива от страстта на съпруга си.

— Все пак, най-добре е да бъдем дискретни. Защо трябва хората да си мислят, че сме прекарали цялата нощ в оргии?

— Ами… защото си беше така, мадам — отговори Гейдж през смях.

Шимейн се усмихна доволно и се намести по-плътно до него.

— Знам, Гейдж, но няма нужда и някой друг да го знае. Хората наистина ще решат, че си се оженил за блудница.

Съпругът й въздъхна с престорено опечалена гримаса.

— Едва ли може да се направи нещо по този въпрос. Рано или късно, истината винаги излиза наяве.

— Негодник такъв! — възкликна тя със също толкова престорен гняв. — Проклет английски мошеник! Първо ме използваш, а после ме обиждаш! Що за нахалство!

Смеейки се, Шимейн се опита да се измъкне от леглото, но той се протегна, дръпна я обратно към себе си и двамата се сборичкаха весело. Накрая обаче Гейдж я укроти, като приклещи ритащите й крака между бедрата си, разпери ръцете й над главата и прикова китките й към леглото.

— Не ти ли казах колко съм щастлив да имам такава красива блудница в леглото си? — прошепна той, като я целуна пламенно.

— Ако аз съм блудница, сър — отвърна тя и охотно се отпусна под тежестта му, — то вината за това е ваша, защото тъкмо вие ме накарахте да копнея ненаситно за насладите, които един мъж може да дадена съпругата си. — Въпреки полушеговития й тон, думите й бяха напълно искрени, защото Гейдж наистина бе успял да разпали жаждата й, беше я издигнал до невъобразими висини, беше я накарал да желае и да се чувства желана.

Той се надигна на лакти. В кафявите му очи, които милваха лицето й, гореше буен огън.

— Помисли само колко неща можем да научим заедно, сладка моя.

— Искаш да кажеш, че все още има неща, които не знаеш? — смаяно попита Шимейн.

Мисълта, че съпругата му го смята за всезнаещ по отношение на жените, го развесели и едновременно с това го накара да се почувства горд.

— Много още имам да уча, сладка моя, особено за теб. Ако имаме късмета да изживеем живота си заедно, бъди сигурна, че с течение на времето ще се опознаем дотолкова, че ще стана за теб просто една стара книга, която ще си научила наизуст. Надявам се да не ти доскучея прекалено.

Тя изсумтя скептично.

— Едва ли, господин Торнтън! Боя се по-скоро да не стане обратното.

— Никога!

— Слънцето изгрява — меко му напомни Шимейн.

— Да, знам, и предполагам, че трябва да те пусна да станеш. Но само ако ми обещаеш, че няма да се обличаш — каза Гейдж. — Помня първата ти сутрин тук, когато шеташе из кухнята и ни приготвяше закуска. Помня как изглеждаше тогава — толкова красива и примамлива. Беше само по нощница и халат, които очертаваха съвършените извивки на тялото ти. Гърдите ти сякаш копнееха за внимание, а аз копнеех още по-силно да им го дам.

Тя си припомни смущението си в онази сутрин и изпъшка.

— Значи затова ме гледаше толкова втренчено!

Дланите му се плъзнаха надолу по разперените й ръце, за да достигнат до гърдите й.

— Беше толкова съблазнителна, че ми се искаше да те направя своя още тогава. — Той се усмихна. — И много пъти след това.

Шимейн прокара фините си пръсти през разрошената му черна коса.

— Ако знаех какво ме очаква, щях да мечтая да се оженя за теб колкото се може по-скоро след като ме взе от „Гордостта на Лондон“. Като си помисля какво съм пропуснала, започвам да се питам дали не би трябвало да завиждам на жените, които си притежавал през всичките тези години.

Гейдж смръщи вежди.

— За какъв ме смяташ, жено? За безпътен развратник? Нима не те уверих, че подбирам жените, с които спя? — Той се отмести от нея, подпря глава на лакътя си и й се усмихна. — Освен това, по времето, когато започнах да се заглеждам по момичетата, ти не си била достатъчно голяма, за да ти обърна внимание. Та ти и сега си просто едно бебе.

— Нима изглеждам като бебе? — попита тя и се протегна прелъстително.

— Не, мадам, кълна се, че не. — Кехлибарените пръски в очите му заискриха. — Някой някога казвал ли ти е колко си прекрасна, когато си без дрехи? Особено тази възхитителна част от тялото ти. — Гейдж погали гърдите й и остана изумен от яркия контраст между нежната им белота и тъмно-бронзовия загар на ръката си. Огрени от утринната светлина, която се процеждаше през клоните на бора отвън, те приличаха на две съвършени полукълба, направени от алабастър. Гледката бе тъй съблазнителна, че той не можа да устои и се наведе, за да вкуси от сладката им прелест. Устните му я опариха като нажежено желязо. Дъхът й секна от топлата ласка на езика му.

— Уверявам ви, че ако продължите по тази пътека, сър — прошепна Шимейн с треперещ глас, — едва ли ще ви пусна, преди да сте стигнал до края.

Намерението на Гейдж да излезе също се бе разколебало и той беше на път да довърши започнатото, но в този момент стомахът на съпругата му се обади и го подсети колко отдавна не е яла.

— Предполагам, че имаш нужда от храна.

— Прегладняла съм — призна тя и в следващия миг избухна в смях, защото Гейдж изръмжа с престорен гняв и си даде вид, че се кани да отхапе от гръдта й. — Вината не е моя! Ти си същински експлоататор!

— Експлоататор, така ли? — засмя се Гейдж и топлият му дъх погали ухото й. — А пък аз си мислех, че се отнасям внимателно с теб. Да ти покажа ли какво бих ти сторил, ако не беше все още толкова слаба?

— О, да!

Ентусиазмът й го накара да се разсмее от сърце. Засега не срещаше никакви спънки пред несекващото желание, което изпитваше към нея. И изглежда, нямаше да среща и в бъдеще.

— Ще го направя, сладка моя, но ти наистина трябва да се храниш, за да възвърнеш силите си. Така че се налага, малка моя птичко, това да стане след като похапнеш. А сега ставай, жено, и приготви закуска на съпруга си — изръмжа накрая той и дръпна рязко чаршафа, който покриваше голите им тела.

Шимейн възкликна изненадано, сетне се разсмя и запълзя бързо към ръба на леглото. Гейдж обаче я последва и в момента, в който тя стъпи на пода, беше вече зад нея. Шимейн се хвана за таблата на леглото и понечи да се завърти, за да се скрие зад нея, но той протегна ръка, улови я и я придърпа обратно към себе си.

— Няма да ми избягаш, хитрушо — дочу тя дрезгавия му шепот, докато ръцете му обсипваха тяло той със страстни, възбуждащи ласки. После Гейдж я обърна с лице към себе си и жадно я целуна. Шимейн отвърна на целувката му също толкова пламенно, притискайки се още по-плътно към твърдото му като стомана тяло. Но скоро и на двамата им стана ясно, че ако не престанат веднага, работата им никога няма да бъде свършена. Макар и неохотно, Гейдж пусна съпругата си от своите прегръдки.

— Уви, трябва да издоя горката крава, преди вимето й да се е пръснало. — Но ръцете му отново се протегнаха към гърдите й, а погледът му погали с възхищение съблазнителната им заобленост. — Макар че хиляди пъти бих предпочел да остана тук и да изцедя сладкия нектар на тази бяла гръд.

Той седна на леглото, придърпа Шимейн между разкрачените си крака и лакомо впи устни в гърдата и. Тя почувства как тялото й се разтапя и силите й се изпаряват. Гейдж също усети, че не може повече да се съпротивлява на желанието си и разтвори бедрата й върху своите.

— Винаги ли яздеше странично, когато препускаше на своя жребец? — прошепна той.

Шимейн го погледна объркано.

— Не винаги.

Устните му се присвиха прелъстително.

— Знаех си, че си яздила по мъжки. Харесва ли ти да яздиш така?

Тя разбра намеренията му и се усмихна.

— Да, когато имам под себе си добър жребец.

— Какво ще кажете за мен, мадам?

— Най-добрият, който съм виждала — промълви Шимейн и плъзна ръце по гърдите му. Гейдж се отпусна по гръб и без усилия се премести заедно с нея в средата на леглото. Сетне се усмихна с блеснал поглед.

— Тогава можеш да ме яздиш колкото искаш, моя красавице.

Наистина никога не бе виждала по-добър жребец от този мускулест, загорял Херкулес, който препускаше под нея, отнасяйки я към незнайни, безбрежни пространства. Беше останала без дъх от мощните движения на хълбоците му, които се тресяха в лудешки ритъм, и от огнените му ласки, които я караха да тръпне от опиянение. Обзе я невероятна възбуда. Имаше чувството, че препуска през разпенените вълни на незнаен морски бряг. Почти усещаше как вятърът развява косите й, как солените пръски спират дъха й и обсипват голото й тяло с малки капчици, докато тя пришпорва жребеца си все по-бързо и по-бързо. Накрая една огромна вълна заля и двама им и ги понесе далеч навътре в безкрайното море на екстаза.

Те бавно доплуваха до брега, където останаха да лежат, слели телата си. Времето сякаш бе спряло. Най-после Гейдж се размърда и стана от леглото. Отпусната лениво върху завивките, Шимейн го наблюдаваше с любопитство и обич. Той извади от гардероба чифт панталони, облече ги и обу високите си кожени ботуши. Сетне се върна до леглото, усмихна се и зави прекрасното тяло на съпругата си с един чаршаф.

— Ти беше права, сладка моя.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Наистина яздиш много добре.

— Имах великолепен кон — каза Шимейн с усмивка. — Най-хубавия, който съм яздила някога.

Гейдж прие комплимента с леко кимване, после попита:

— Искаш ли да се изкъпем в потока, след като закусим?

При самата мисъл за това тя потрепери.

— Много е студено.

— Аз ще те топля — увери я той.

Шимейн го погледна подозрително, но видя, че говори напълно сериозно.

— Слънцето вече изгря. Някой може да ни види.

— Предупредих работниците да не се мяркат насам. Няма да посмеят да дойдат.

— Ами Потс? Какво ще кажеш за него?

— Докато раната му не зарасне, той едва ли би имал сили да измине цялото разстояние от града дотук. Ако изобщо е все още в Нюпорт Нюз. — Гейдж наклони глава и се усмихна лукаво. — Мога да те науча на някои неща, които още не сме правили.

Тя сви устни в престорено сърдита гримаса.

— Не е честно. Ти ме подкупваш.

— Знам — отвърна той със смях.

— Добре, върви да си свършиш работата, красиви ми съпруже — подкани го Шимейн с внезапно оживление. — И не се бави. Колкото до мен, ще видя какво мога да сготвя набързо.

Все още засмян, Гейдж излезе от стаята, а Шимейн остана да полежи още малко и да си припомня със замечтана усмивка бурната, страстна нощ, която бяха прекарали заедно. Вече бе убедена в едно: Гейдж Торнтън беше много по-голям майстор в правенето на любов, отколкото в правенето на мебели, а последното той владееше отлично.

Минаха цели два часа, преди двамата да приключат със самостоятелните си занимания и да се съберат край масата в салона. Седнали на една и съща пейка, те започнаха да се хранят с апетит, който обаче бе нищо в сравнение с неутолимата жажда, която изпитваха един към друг. Закуската премина в ласки и целувки, смях и нежни погледи, сякаш никой от тях не можеше да се насити на другия.

Облечена единствено с тънкия си халат, Шимейн последва съпруга си на верандата. Той галантно й подаде ръка, за да й помогне да слезе по стълбите, след което я отведе до брега на малкия вир. Първоначално тя се боеше да свали дрехата си на толкова открито място, и то посред бял ден, но след като Гейдж се съблече чисто гол и се гмурна във водата, Шимейн най-после се реши да го стори.

— О, колко е студена водата! — извика тя, когато пристъпи плахо в плитчината до брега.

— Освежаваща и укрепваща! — поправи я той със смях и прокара пръсти през мократа си коса, любувайки се на меките извивки на тялото й.

— Ледено студена! — настоя Шимейн и потръпна, защото водата бе стигнала до кръста й.

— Ела, любов моя, и аз ще те стопля — разпери ръце съпругът й и се усмихна подканящо. — Още мъничко и ще бъдеш в обятията ми.

Тя стисна зъби и се насили да продължи напред. Накрая Гейдж се протегна, придърпа я в прегръдките си и обви ръцете й около шията си.

— Колко си топъл — промълви Шимейн.

— Ами да, достатъчно е само да те гледам, и целият започвам да горя — призна той, като лекичко погали устните й и я притисна към себе си. Имаше чувството, че зърната на гърдите й, студени и твърди, пробиват дупки в плътта му.

— Харесва ми да ме гледаш — прошепна Шимейн между две целувки. — Харесва ми и това, което виждам, когато аз те гледам. Обичам и да наблюдавам как се обличаш. Никога не бях виждала как се облича един мъж.

— Ще ти омръзне, когато стана стар и немощен.

— Съмнявам се — отвърна тя с усмивка.

— Поне вече не се боиш да ме гледаш.

— Никога не съм се бояла от това. — Шимейн зачака отговора му и когато Гейдж скептично вдигна вежди, се засмя. — Страхувах се единствено да не ме хванеш, че те гледам.

— Аха — кимна разбиращо той и се ухили. — Можете да ме гледате колкото искате, мадам. Целият съм ваш, в собственост и владение.

— В собственост и владение — повтори тихичко тя, като плъзна ръце по гърдите му, сетне по гърба и стегнатите хълбоци. — Толкова е прекрасно да знам, че си мой и че мога да те докосвам винаги, когато пожелая. Тялото ти е създадено за ласки и целувки.

— Както и твоето, любов моя — промълви съпругът й, допрял устни до шията й.

Шимейн завъртя глава и докосна с устни бронзовата кожа на бузата му.

— Направи онова, което ми обеща преди да отидеш да събереш яйцата — прошепна тя. — Научи ме на нещо ново.

Гейдж я вдигна и с едно единствено движение се сля с нея. От устните й се изтръгна сподавено възклицание, а краката й се стегнаха в обръч около кръста му.

— Харесва ли ти това? — попита дрезгаво той, като намести ръце под хълбоците й.

— О, да! — отвърна Шимейн, останала без дъх. — Харесва ми всичко, което правиш с мен.

— Отвратително!

Думата отекна като плесница. Двамата се откъснаха светкавично един от друг и изненадано се огледаха. На брега на потока стоеше Роксана и ги наблюдаваше с презрително изражение. Ужасена, че тази жена е станала свидетел на интимните им ласки, Шимейн скръсти ръце пред гърдите си и когато Гейдж я дръпна към себе си, се отпусна в ръцете му.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Роксана? — изрева той. Роксана изглеждаше като побесняла вещица. Не си бе направила труда дори да среше косата си и сплъстените й кичури се ветрееха край лицето и раменете й, развявани сякаш от собствения й безумен гняв.

Тя ги изгледа с отровна омраза и ядно отметна глава назад.

— Тази сутрин чух, че си се оженил за твоята кучка! Но трябваше да дойда и да се уверя с очите си, защото ми беше трудно да повярвам, че си могъл да извършиш такава глупост.

— Защо глупост? Защото не се ожених за теб ли! — язвително попита Гейдж.

— Не! — извика Роксана. — Защото е глупаво да вземеш нова съпруга, след като едва не си бил обесен заради убийството на първата!

Слисаното възклицание на Шимейн я накара да се изхили злобно, но Гейдж я прекъсна с гневен крясък.

— Това е долна лъжа, Роксана, и ти го знаеш!

Русокосата жена впери престорено съжалителен поглед в Шимейн.

— Той ще убие и теб, също както уби Виктория… Ще ти се ядоса и ще те убие.

— Няма да търпя повече отмъстителните ти обвинения! — изрева Гейдж. — Ти по-добре от всеки друг знаеш, че не съм убивал Виктория. Дошла си тук нарочно, за да уплашиш Шимейн със злобните си лъжи!

Шимейн потръпна. Мислите й се завъртяха объркано. Дали в твърденията на тази жена имаше някаква истина? Но ако беше така, ако смяташе Гейдж за убиец, защо го искаше за съпруг? Ако наистина вярваше в това, което казваше, нямаше ли да се бои дори да припари до него? В края на краищата, ако бе убил веднъж, той можеше да го стори отново. Какво би му попречило да изпадне в ярост и да отнеме нечий друг живот, както уж бил сторил с Виктория? И все пак, Роксана бе направила всичко възможно, за да го спечели за себе си.

Като вдигна решително глава, Шимейн погледна дъщерята на ковача право в очите. Нямаше да достави на тази жена удоволствието да се отрече от Гейдж.

— Не ти вярвам, Роксана. Моят съпруг не би убил никого!

— Нима? — изсмя се жлъчно Роксана и се приближи до самия ръб на вира. Водата беше достатъчно прозрачна, за да й позволи да вижда, макар и не съвсем ясно, телата им, притиснати едно към друго. Гледката прободе сърцето й като кама и задълбочи още повече омразата, която я изгаряше. Тъкмо от това се бе страхувала още от мига, в който беше зърнала Шимейн за пръв път. Кой мъж би могъл да устои на подобна красота? Не и Гейдж, отвърна си сама тя с печална усмивка. Той винаги бе търсил единствено красотата! Доказателството за това бяха както Виктория, така и тази уличница, която с лъстивия си поглед и с преструвките си го бе подмамила да се ожени за нея. Да, Гейдж Торнтън никога не би взел за съпруга някоя грозновата жена. Но Роксана щеше да си отмъсти и на двама им! Гейдж не можеше да я отхвърли за втори път, без да си плати за това. — Всички знаят колко зъл нрав има Гейдж, и Виктория стана негова жертва.

Гейдж изсумтя презрително.

— Мислиш ли, че някой ще повярва на измислиците ти, след като така разпалено се кълнеше, че съм напълно невинен? Освен това, ако наистина беше убедена, че хората ще се вслушат в новата ти версия, защо не им я разказа още предишния път, когато дойде да ме заплашваш? Доколкото знам, не си им споменала и дума. Изглежда, сама не вярваш, че от това ще излезе нещо! Единствената ти цел е да смутиш Шимейн.

— Наистина ли смяташ, че ще продължавам да си мълча и ще те оставя необезпокоявано да се въргаляш в леглото с тази никаквица? — остро попита блондинката. — Нима очакваш да си трая, докато и тя ти омръзне като Виктория? — Тя се усмихна горчиво. Никога! Всъщност, това, което трябва да те тревожи най-много в момента, е какво ще прави семейството ти, когато се разбере, че ти си убил Виктория. Предупредих те, че няма повече да си държа езика зад зъбите. Още сега отивам да разкажа на всички какво се случи в действителност.

— Добре! Върви! — предизвикателно каза Гейдж. — Разкажи им и за собственото си участие в смъртта на жена ми, защото ти си била там, когато е паднала, а не аз!

— Виктория беше мъртва, когато стигнах до нея! — възпротиви се Роксана.

Той се усмихна тъжно.

— Вече сериозно започвам да се съмнявам в това!

— Да не искаш да кажеш, че съм могла да вдигна жена ти и да я преметна през парапета? Нима съм толкова силна? — извика тя. — И нима страхът дотолкова е сковал здравия ти разум, та да твърдиш, че наистина съм била способна да надвия Виктория? Не смяташ ли, че тя би се борила със зъби и нокти, за да ми попречи да я хвърля от кораба?

— Може би си успяла да я изненадаш — отвърна Гейдж. — Може би си я бутнала в гръб.

— Хайде, Гейдж — укорително каза Роксана. — Помисли логично. Знаеш много добре, че Виктория щеше да ме види да се качвам на кораба. Нещо повече, сигурно щеше дори да слезе, за да ме посрещне. Ние бяхме приятелки! Или си забравил?

— Не знам как би съумяла да сториш подобно нещо, Роксана — призна той. — Знам само, че ти беше обзета от неоправдана ревност още от първия ден, в който започнах да ухажвам Виктория. Сега отново се оставяш да те води завистта. Тъкмо тази ревност ми дава основание да смятам, че ти си единственият човек, който е имал мотив да убие Виктория.

Тя избухна в жесток смях.

— Какво толкова те разяри в оня ден, че да те накара да убиеш майката на своето дете, а? Та Андрю тогава беше съвсем мъничък!

Шимейн реши, че е чула достатъчно. Може познанията й за любовта и ревността да бяха доста ограничени, но тя не можеше да повярва, че една разумна жена би тичала с такова настървение след мъж, когото подозира в убийство. А Роксана не еднократно бе дала да се разбере, че отчаяно копнее за Гейдж — тъй отчаяно, че откакто Шимейн беше дошла в дома му, бе на ръба на нервна криза. Очевидно не се страхуваше чак толкова нито от избухливостта му, нито от характера му, за който твърдеше, че е зъл и сприхав.

Като обви с ръце шията на съпруга си, Шимейн наведе главата му и без да обръща внимание на неговата изненада, го целуна с обич.

— Студено ми е и ми омръзна да слушам глупостите на тази жена — заяви тя достатъчно силно, за да я чуе Роксана. — Връщам се в къщи, за да взема една топла вана. Можеш да дойдеш с мен, ако желаеш. Вероятно там поне ще намерим малко уединение и ще можем да довършим онова, което правехме преди да ни прекъснат толкова грубо.

Гейдж зяпна втрещено. Беше очаквал от невестата си всичко друго, но не и такава решителна, непоколебима преданост в отговор на злостните нападки на Роксана. Зашеметен, той проследи с поглед как Шимейн се обръща и бавно излиза от водата, без изобщо да си прави труда да прикрива голотата си. Щом стигна до скалата, където бе оставила халата си, тя го вдигна, метна го през лакът с възхитителна небрежност и се обърна към своя съпруг в цялото великолепие на цветущото си голо тяло. Дръзкото, гордо послание към другата жена, бе повече от недвусмислено.

— Идваш ли, любов моя?

Сърцето на Гейдж трепна ликуващо. С натежал от вълнение глас, той отговори:

— Да, любима, веднага щом нашата гостенка си тръгне… освен ако не предпочиташ да дойда веднага…

— Не, съпруже — натърти Шимейн. — Няма да позволя на друга да зърне дори с крайчеца на окото си онова, което ми принадлежи. Ела, когато можеш. Аз ще те чакам.

Макар че не можеше да откъсне очи от прелестното й тяло, Гейдж все пак хвърли кос поглед към Роксана и се усмихна триумфално, когато видя как русокосата жена се е втренчила слисано в отдалечаващата се фигура на съпругата му.

— Дали вече няма да си тръгваш? — рязко я подкани той, като сключи ръце пред члена си. Не беше съвсем сигурен какво се вижда под водата, но не искаше да й позволява дори и неясен поглед към онова, което Шимейн бе обявила за свое притежание. — Студено ми е, а и съпругата ми ме очаква.

Роксана се обърна към него и скръцна със зъби.

— Няма да се отървеш толкова лесно, Гейдж Торнтън! Ще съжаляваш, задето ме отблъсна и се ожени за тази кучка!

— Не мисля — отвърна Гейдж със спокойна увереност. Сега, когато съпругата му бе демонстрирала по такъв блестящ начин безрезервното си доверие в него, гневът му се бе изпарил. — Всъщност, колкото повече опознавам Шимейн, толкова повече се убеждавам, че в нейно лице съм открил една изключителна жена. Да, ако трябва да определя най-точно чувствата, които изпитвам към нея, бих казал, че съм влюбен в нея, и то много.

— Ааа! — изрева като див звяр Роксана. Оглушителният звук отекна из цялата околност и наруши спокойствието на гнездящите в близост птици, които се разлетяха панически във всички посоки с тревожни крясъци. Сподиряна от шума на пърхащите им криле, Роксана се завъртя и забърза към брега на реката, откъдето беше дошла.

Гейдж почака да чуе плясъка на греблата на бащината й лодка и едва тогава излезе от водата. На брега той бързо нахлузи панталоните си, взе ботушите си в ръка и се прибра в къщата бос. Когато влезе тихо в дома си, видя, че Шимейн е облякла халата си и притиска здраво с една ръка краищата му плътно затворени. В другата си ръка носеше кофа с гореща вода. Забързана към новата баня, тя го поздрави с трепереща усмивка. Зъбите й тракаха от студ.

— Ако мми поммогнеш да ппреннеса воддата, ще можжем дда се сттоплим по-бърззо.

— Аз ще я пренеса — каза Гейдж и захвърли ботушите си настрана. — Ти по-добре стой до огъня, докато напълня ваната.

Съпругата му се спря и го изгледа така, сякаш гледаше луд.

— Нне ти ли е сттудено?

На устните му трепна усмивка.

— Свикнал съм — сви рамене той. — Може би и ти не си толкова премръзнала, Шимейн. Може би просто си разстроена.

— Роксана наистина успя да ме разстрои! — сърдито кимна Шимейн. — Ама че нахалство! Да си мисли, че мога да й повярвам! — Гневът й обаче бързо се стопи, за да отстъпи място на болезнен срам. В очите й блеснаха сълзи. Опита се да запази самообладание, но когато съпругът й пристъпи към нея и я взе в обятията си, тя избухна в ридания, заровила лице в гърдите му. — Аз се опозорих! Опозорих и теб, Гейдж! Позволих на тази жена да ме предизвика и да ме накара да забравя всичко, на което са ме учили, цялото си благоприличие и почтеност! Сега вече Роксана със сигурност ме смята за пачавра!

— Ха! — възкликна Гейдж, вдигна лицето й и се взря в насълзените й очи. — Какво те разстрои всъщност, Шимейн? Обвиненията на Роксана срещу мен или това, че се прибра в къщи чисто гола?

По бузите й се търкулнаха нови сълзи.

— Ужасно много ли те притесних?

— За бога, жено! Как можеш да си помислиш такова нещо?! — разсмя се от сърце съпругът й. — Та аз едва не закукуригах от възторг! — Той я притисна към гърдите си и положи буза върху наведената й глава. — Шимейн, не разбираш ли какво изпитах, когато ми показа, че ми имаш доверие? Сякаш небесното царство разтвори вратите си пред мен и ме окъпа в райския си блясък! Да, любов моя, почувствах се като владетел, възвърнал кралството си след дълги години на изгнание и мъки. Радостта ми бе неизмерима. Не можех дори да си представя, че няма да обърнеш внимание на злостните обвинения на Роксана. Направо съм зашеметен… и мъничко учуден от вярата ти в мен.

Шимейн остана изненадана от реакцията му. След като бе изпитала на свой гръб ужаса от това да бъдеш несправедливо обвинен и да няма кой да прояви достатъчно състрадание и човечност към теб, тя прекрасно разбираше неговия отчаян копнеж някой да му вярва и да му се доверява. Внезапно осъзна, че е престанала да трепери, вдигна поглед към съпруга си и се изкикоти.

— Наистина бях ужасно безсрамна, нали?

Гейдж също се засмя и я притисна до сърцето си.

— Ужасно, любов моя.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

С връщането на Андрю Гейдж и Шимейн постепенно заживяха като истинско семейство и, макар да намираше за малко необичаен факта, че Шимейн вече нощува в спалнята на баща му, момчето охотно я прие за заместничка на майка си, която едва си спомняше. От време на време в детското му съзнание изплуваше смътният образ на едно любящо лице, обрамчено от дълги, светли коси, с които пръстчетата му толкова обичаха да си играят, докато майка му го люлееше в скута си и му пееше с нежен глас. Друг, много по-мрачен спомен тревожеше сънищата му нощем. Виждаше как баща му го оставя разплакан в люлката, за да се върне, понесъл на ръце безжизненото тяло на същата тази красива жена. Виждаше как от бледите й устни се стича тънка алена струйка. Дори сега, след толкова много време, това натрапчиво видение често го караше да се буди с плач и отчаяно да копнее баща му или Шимейн да го уверят, че всичко е наред.

Новата му майка също му пееше, а когато го преследваха кошмари, идваше да го утеши и приспи. Дори го вземаше при себе си в леглото, облягаше главата му на рамото си и му тананикаше приспивни песни, сгушена заедно с него в прегръдките на баща му, докато най-после сънят затвореше клепките му. Сетне, малко по-късно, Андрю усещаше как баща му го отнася обратно в собственото му легло, където прекарваше остатъка от нощта в спокоен сън.

Още в първите дни след сватбата стаята на Андрю беше окончателно отделена от спалнята на родителите си със стена, в която оставиха малка врата. На отсрещната стена пък бе избита друга врата, която осигуряваше на момчето пряк достъп до салона и до останалата част от къщата. Така шумовете и приглушените гласове от спалнята на възрастните нямаше повече да тревожат Андрю, и в същото време баща му и новата му майка щяха да се радват на по-голямо уединение.

Новата врата обаче не беше в състояние напълно да предотврати опасността от внезапно нахлуване на момчето в стаята на родителите му. Това им стана ясно една нощ, когато Андрю, подгонен от спешна нужда да отиде до тоалетната, се събуди и изприпка при тях. Момчето така и не разбра защо баща му се метна като ужилен в далечния край на леглото, нито защо и двамата с Шимейн припряно се завиха почти презглава. Когато баща му стовари тежко глава върху възглавницата и изръмжа приглушено, то реши, че вероятно го боли стомах. Но внезапният им смях окончателно го обърка. Не знаеше какво толкова е сторил, но във всеки случай трябваше веднага да го изведат навън, защото вече едва се сдържаше.

Оттогава на сетне всяка нощ оставяха в стаята му малко нощно гърне и му казваха да го използва, ако се наложи. Скоро от външната страна на вратата се появи и резе. Така Андрю вече не можеше да нахълтва при родителите си без предупреждение и да вижда неща, които не биваше да вижда.

От Нюпорт Нюз до тях достигна мълвата, че Роксана се е заела да изпълни заканата си, но че до този момент никой от жителите на градчето не е обърнал внимание на приказките на старата мома, въпреки усилията й да хвърли вината за смъртта на Виктория върху Гейдж. Повечето хора смятаха, че след като е била отхвърлена за втори път от мъжа, по когото въздишаше вече близо десет години, Роксана търси по-скоро отмъщение, отколкото разкриване на истината. Пък и тези приказки им бяха дошли до гуша, след като през изминалата година госпожа Петикоум бе прекарала по-голямата част от времето си в съчиняване на теории за инцидента с Виктория и в опити да обвини за него Гейдж Торнтън и да очерни името му. Дори старата клюкарка вече не се осмеляваше да подкрепи открито Роксана, защото се боеше от укорите на онези, които бяха заявили, че нито един нормален човек не би повярвал на старата мома.

Минаха няколко седмици, но никой не дойде да арестува Гейдж и той, както и съпругата му, си отдъхнаха с облекчение. В сравнително спокойното им ежедневие обаче настъпи неочаквана промяна. За тяхна изненада в дома им започнаха да прииждат посетители от града и да носят на Шимейн малки подаръци в знак на приятелство, сякаш за да й покажат, че я приемат и че биха искали да се сближат с нея. Този обрат в отношението на хората към нея се дължеше предимно на упоритостта на Кели Тейт, Хана Фийлдс и Маргарет Макгий, които неуморно и разгорещено възхваляваха достойнствата на новата си приятелка, обяснявайки на всички, че Шимейн е благородна дама и че е била осъдена несправедливо.

Все пак животът на младата госпожа Торнтън не беше съвсем идиличен. Тя започна да подозира, че Джейкъб Потс се е възстановил от раняването си и че отново се навърта наоколо. Всеки път, щом излезеше от къщи, имаше чувството, че някой я наблюдава откъм горския гъсталак. Гейдж постоянно претърсваше района, но не откриваше нищо повече от някоя и друга прясно скършена клонка или наскоро стъпкани прогнили листа по земята, а това можеше да бъде дело не само на човек, но и на елен или друго животно. Въпреки това Шимейн не можеше да се отърве от злокобните си предчувствия и от предпазливост започна да носи със себе си пушка винаги, когато излизаше навън — независимо дали за да играе с Андрю, да пере на потока или да върши някаква друга работа. Искаше да е подготвена за най-лошото. Така или иначе не губеше нищо, ако страховете й бяха само плод на въображението й. Но ако Потс наистина бе нейде наоколо, тя трябваше да го спре, преди да е сторил зло на нея или на някого от семейството й. Междувременно двамата с Гейдж възобновиха уроците по стрелба и скоро увереността и точността на Шимейн се подобриха дотолкова, че тя вече не изпитваше никакво колебание да използва оръжието, ако се наложи, и то да го използва добре.

Макар да прикриваше от младата си съпруга своята загриженост, Гейдж непрекъснато беше нащрек. Всяка сутрин и всеки следобед той или някой от работниците му обикаляха гората на кон или пеша, за да дирят следи от натрапника или дори самия него. Никой от тях обаче не беше опитен следотърсач. Забелязваха само онова, което бе очевидно, а то беше твърде малко. Ако Потс наистина се криеше сред дърветата, то го правеше много предпазливо.

Един ден, след като нареди на хората си да бдят над семейството му, Гейдж замина за Нюпорт Нюз, за да разпита отново Мориса. Но проститутката беше получила заповед незабавно да тръгва към кея, заедно с неколцина други момичета, за да посрещнат големия кораб, който току-що беше хвърлил котва в пристанището. „Гордостта на Лондон“ вече бе натоварен със стока и след някой и друг ден щеше да отплава, затова от момичетата се очакваше да намерят нови клиенти сред пътниците и екипажа на пристигащия кораб, Фрида ги бе заплашила, че ако приходите й намалеят, скоро няма да има какво да ядат. Ето защо Мориса рязко отрече да знае нещо за местонахождението на Потс и заяви, че закъснява и че Гейдж не може да я задържа повече, освен ако не й обещае, че ще се забавлява с нея цяла вечер и не си плати предварително за това. В противен случай мадам щяла много да й се разгневи.

— Оня мухльо Майърс се оплакал на Фрида от мене и сега трябва да й нося двойно повече пари, та дано омекне. Не че ми е хубаво да й правя мили очички, нали разбираш? На драго сърце бих останала тук даже и даром, за да ти покажа колко си сбъркал, като си се оженил за ирландската кучка. Ама ако Фрида вземе, че ме хване, ще ме продаде на някой от ония планинци, дето се мъкнат тука. Знаеш ли ги колко са проклети и гадни тия зверове? Един ме захапа толкоз силно, че шурна кръв. Накара ме да крещя от болка, тъпакът му с тъпак!

— Би трябвало да си свикнала с такова поведение, след като си била с Потс — отбеляза Гейдж без капчица съчувствие.

Мориса изръмжа яростно, грабна от близката маса една тежка калаена кана и понечи да го замери с нея. Но невъзмутимата му усмивка й подсказа, че нещо не е наред.

— Фрида ни наблюдава — предупреди я той със злорадо задоволство и посочи към стълбите, където, подобно на добре укрепена крепост, се извисяваше заплашителната фигура на мадам. Гневът на проститутката светкавично се изпари. Скръстила белите си, подпухнали ръце, Фрида нервно потропваше с крак по стъпалото. Изражението на лицето й красноречиво говореше, че ако раздразни още един клиент, Мориса ще загуби не само дневната си дажба храна, но и много повече.

Проститутката внимателно върна каната на масата, а господарката й слезе по стълбите и тръгна към нея. Гейдж нямаше желание да слуша очертаващата се бурна разпра, затова побърза да напусне таверната. Но на излизане едва не се сблъска с госпожа Петикоум, която вървеше по тротоара.

— И ако това не е самият Гейдж Торнтън! — възкликна изненадано тя и намести телените очила на тънкия си, ястребов нос, за да го огледа изпитателно от глава до пети с малките си тъмни очички. Беше убедена, че всеки мъж, който се жени за престъпница, си търси белята и ако не задоволи и най-малкия й каприз, понася тежки последствия. Но за нейно разочарование по лицето и тялото на Гейдж не се виждаха никакви синини или рани. Сетне Алма любопитно надникна през отворената врата на таверната. Щом съзря Мориса, тя вдигна вежди, усмихна се самодоволно и съсредоточи отново вниманието си върху високия мъж. — Виждам, че си бил на посещение, Гейдж.

Кафявите му очи я пронизаха като острие от лед.

— Бях тук по работа, госпожа Петикоум.

— О, разбира се — ухили се Алма. — Сигурна съм, че всички мъже казват така, когато ги хванат да се забавляват с леки жени.

Гейдж изсумтя раздразнено.

— Случаят не е такъв, госпожа Петикоум, но мислете каквото искате!

Устните й се свиха във високомерна гримаса, но в следващия миг й се наложи да отскочи рязко встрани, за да избегне сблъсъка с Мориса, която излетя като хала от таверната. Проститутката, изглежда, въобще не я забеляза. Цялото й внимание беше насочено към Гейдж.

— Ако не беше толкова лапнал по оная блатарка, Гейдж Торнтън, щеше да видиш колко добре можехме да си бъдем двамата с тебе. Ама не! Трябва да си достоен съпруг на милейди Шимейн. Е, дано поне да ти народи цяла сюрия зверчета, щото друго от нея няма да получиш. Колкото до мене, отивам да видя момчетата, дето ги стоварват на кея. Може пък тоя път аз да си хвана някой хубавец.

И тя се отдалечи надолу по улицата, оставяйки госпожа Петикоум да гледа след нея със зяпнала уста. Чак когато Гейдж също се обърна, за да си ходи, Алма се опомни.

— И ти ли отиваш да посрещнеш кораба, Гейдж? Сигурно ще представлява интерес за теб, като се има предвид, че е английски, но те предупреждавам, че е прекалено хубав, за да е натоварен със затворници.

Той хвърли поглед през рамо със присмехулна усмивка.

— Не виждам причина да ходя на кея, мадам. Както правилно изтъкна Мориса, всичко, което искам, се намира в моя дом и не мисля, че на борда на този кораб може да има някой, който да заслужава интереса ми. Е, желая ви приятен ден.

С тези думи Гейдж се отправи към лодката си, която бе оставил на брега на реката. Резкият му отговор накара госпожа Петикоум да се почувства като току-що оскубана кокошка. Тя се загледа след него, кипяща от възмущение. Искаше й се да го настигне и да му каже в лицето всичко, което му бе насъбрала. Но засега май беше по-безопасно да стои на страна, да шушука зад гърба му и изобщо да търси други, по-заобиколни — и по-подли — начини за отмъщение.

За разлика от Гейдж, госпожа Петикоум се отправи към пристанището и застана край новопристигналия кораб, за да разгледа отблизо пътниците, които слизаха от борда му. На палубата забеляза Мориса, хванала под ръка някакъв младеж, но веднага забрави за нея, когато видя един висок, сивокос мъж с видна благородник да слиза по мостчето, съпроводен от капитана на кораба. Дрехите му издаваха богатство и добър вкус, но истината бе, че красивата му външност не се нуждаеше от скъпа обвивка, за да привлича вниманието. Известно време двамата мъже останаха да разговарят на кея и уважението и почитта, изписани на лицето на капитана, събудиха любопитството на Алма Петикоум. Тя се приближи до тях и наостри уши, за да чуе разговора им.

— Ако имате нужда от съдействие за каквото и да било, милорд, с удоволствие ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна в издирването — любезно каза капитанът. — Иска ми се да знаех нещо повече от онова, което вече ви казах, но се боя, че не съм виждал този човек от момента, в който слезе от кораба ми.

— Да се надяваме, че информацията, която получих от вас, ще се окаже полезна, въпреки че от тогава са минали толкова години. Ако провидението е с мен, рано или късно ще открия мъжа, когото търся.

Капитанът махна на един моряк, който слизаше по мостчето, понесъл на рамо голям сандък, облицован с кожа.

— Джъд, ще останеш с негова светлост и ще му помогнеш с багажа. Когато те освободи, можеш да се върнеш на кораба и аз ще те пусна в отпуск на сушата.

— Да, сър.

Сивокосият мъж се сбогува с капитана, изчака младия моряк и се обърна с намерение да тръгне към града, но едва не се сблъска с госпожа Петикоум.

— Простете — извини се той и отстъпи встрани, за да я подмине.

— Не, аз трябва да ви поискам прошка, сър — отвърна клюкарката. Трябваше да го заговори, за да разбере нещо повече за него и за издирването му. — Името ми е Алма Петикоум. Случайно дочух разговора ви с капитана и се питам дали не бих могла да ви помогна. Познавам добре този край, както и хората, които живеят наоколо. Разбрах, че търсите някого. Възможно е да се окаже, че го познавам. — Тя млъкна и зачака отговора му, но той не дойде толкова бързо.

Негова светлост я изгледа подозрително. Не беше сигурен дали не се заблуждава, но имаше чувството, че по време на разговора си с капитана бе зърнал сянката на тази жена зад гърба си и му се бе сторило, че тя нарочно се приближава, за да ги подслушва. Още по-добре, каза си той. Едва ли някой можеше да му помогне повече от една клюкарка. Те обикновено знаеха всичко за всички.

— Познавате ли някого от околността на име Торнтън? Напуснал е Англия преди близо десет години и корабът, с който е плавал, е акостирал тук, в Нюпорт Нюз.

Защо ли един знатен лорд бе дошъл чак до тук, за да търси един обикновен простосмъртен, и то не кого да е, а тъкмо своенравния майстор на мебели?

— Има един Гейдж Торнтън, който живее малко по-нагоре по реката — информира го тя. — Той ли е човекът, когото търсите?

Най-неочаквано негова светлост се усмихна, сякаш от плещите му се бе стоварил огромен товар.

— Да, той е.

Алма не можа да сдържи любопитството си.

— Извинете ме още веднъж, сър, но бих искала да узная какво толкова може да е сторил Гейдж Торнтън, та да накара джентълмен като вас да го последва чак от Англия, и то след всичките тези години?

Топлият, кехлибаренокафяв поглед на мъжа внезапно се вледени.

— Нищо, доколкото ми е известно, мадам. Защо смятате, че трябва да е сторил нещо?

— Хм, защото тук той направи достатъчно неща, с които успя да накара почтените жители на градчето да се боят за живота си — охотно заобяснява тя. — Говори се, че е убил първата си съпруга, а Гейдж се прави, че нищо не е станало и се надува така, сякаш целият свят е негов. Сега пък се ожени за една затворничка, дето кой я знае какви ужасни престъпления е извършила в Англия. Предупредих го още в деня, в който я купи от затворническия кораб, че прави лоша услуга на града ни, но той не ми обърна никакво внимание.

— Къде мога да намеря този господин Торнтън?

Резкият му тон не можа да стъписа Алма. Тя обясни как се стига до дома на Гейдж и назова имената на неколцина мъже, които срещу скромно заплащане биха откарали господина дотам. Негова светлост учтиво й благодари и кимна на моряка да го последва. Но госпожа Петикоум отново го спря.

— Дали ще имам удоволствието да узная името на ваша светлост?

Благородникът я удостои с лека усмивка, странно напомняща една друга усмивка, която Алма бе получила преди по-малко от час.

— Лорд Уилям Торнтън, граф Торнхедж.

Устата на старата клюкарка зяпна от изненада. Тя побърза да я прикрие с трепереща ръка и смаяно попита:

— Имате ли някаква връзка с Гейдж Торнтън?

— Той е мой син, мадам.

С това негова светлост заобиколи слисаната жена и се отправи към брега на реката, следван от Джъд. Само след няколко мига той вече плаваше нагоре по течението, махайки за сбогом на моряка.

Леко почукване на входната врата събуди Андрю и Шимейн от следобедната им дрямка. Момчето веднага скочи от голямото легло в спалнята и се затича към входа. Шимейн го последва, обхваната от внезапен страх. Не вярваше, че Потс може да има дързостта да се появи направо в дома й, особено след като Гейдж едва не го бе застрелял, но не искаше да рискува.

— Не отваряй, преди да съм видяла кой е, Андрю — разтревожено извика тя.

Момчето покорно се спря до вратата и я почака да надникне през прозореца. Мъжът, който стоеше на верандата, бе напълно непознат за Шимейн. Не си спомняше да е виждала в Нюпорт Нюз такава величествена осанка и толкова гордо изражение.

Тя отиде при Андрю, вдигна резето и остави детето да отвори вратата. Вниманието на мъжа мигновено бе привлечено от момчето и Шимейн не можа да не забележи изненадата му и едва доловимото смекчаване на строгите му черти. Сетне той вдигна очи към нея с каменно лице. От устните й се отрони сподавено възклицание. Прииска й се да побегне, но събра сили и срещна този нетрепващ кехлибаренокафяв поглед, защото и за миг не се съмняваше, че пред нея стои бащата на Гейдж. Приликата бе твърде голяма, за да е просто случайна.

— Тук ли е господин Торнтън? — попита хладно мъжът.

— Трябва вече да е тук — отговори тя смутено. — Един от работниците ми каза, че е отишъл до Нюпорт Нюз, но ако влезете и почакате заедно с момчето, милорд, ще изтичам до работилницата, за да проверя дали се е върнал.

Изумен от нейната досетливост, Уилям пристъпи напред, за да я огледа по-отблизо. Когато забеляза изящните й черти и халката на лявата й ръка, той вдигна вежди.

— Знаете кой съм?

Шимейн постави длани на раменете на момчето.

— Струва ми се, че вие сте дядото на Андрю… и бащата на моя съпруг.

Макар че Уилям се опита да прикрие раздразнението си, устните му се присвиха недоволно. Значи онази клюкарка беше права! Гейдж не само си бе създал бог знае какви проблеми с първата си съпруга, но и беше дал името си на една престъпница. И все пак, това момиче беше далеч по-наблюдателно и очевидно доста по-умно, отколкото можеше да се очаква от обикновена престъпница.

— Притеснява ли ви това, че Гейдж и аз сме женени? — тихо попита Шимейн.

Неговият въпрос бе доста по-груб.

— Ти ли си затворничката, за която ми разказа госпожа Петикоум?

Тя вдигна предизвикателно глава.

— Бях осъдена несправедливо, но не знам доколко това има някакво значение за вас.

— Би могло да има, ако съществуваше начин да ми докажеш невинността си. Но разстоянието от колониите до Англия е много голямо и предполагам, че тук не ще се намери кой да потвърди думите ти — намръщено отвърна Уилям. — Никой баща не би останал очарован, ако синът му се ожени за престъпница, и аз не правя изключение.

— Очарован или не, милорд, това вече е факт — промълви Шимейн. — Брачните клетви не могат да бъдат разтрогнати, освен ако не сте решил да подтикнете сина си към анулиране на брака. Длъжна съм да ви предупредя обаче, че вече е твърде късно за това, сър.

— Синът ми неведнъж е доказвал колко е своенравен — въздъхна той, като си припомни последния си конфликт с Гейдж. Трябваше да минат години, преди истината да излезе наяве, но още от самото начало загубата на сина му го бе направила самотен и нещастен. — Моите съвети нямат значение. Гейдж винаги прави това, което реши сам, а аз съм сигурен, че той не би оставил една млада и красива жена като теб, каквито и престъпления да е извършила в миналото.

Шимейн усети враждебността в тона му и в душата й пропълзя леден ужас. Този човек беше напълно убеден, че тя е престъпница, и нищо не бе в състояние да го разубеди. Същото бе преживяла и след арестуването си от Нед, стражаря. Не беше сторила нищо от онова, в което я обвиняваше дребосъкът, но нито един съдия не желаеше да й повярва.

— Ще постоите ли с Андрю, докато отида да проверя дали Гейдж е тук? — Когато негова светлост кимна, Шимейн посочи канапето. — Можете да седнете, ако желаете. Няма да се бавя.

Андрю не одобри идеята да го оставят насаме с непознатия мъж и когато Шимейн тръгна към вратата, нададе уплашен писък, изтича след нея и се вкопчи отчаяно в полата й, въпреки опитите й да го успокои. Уилям внимателно наблюдаваше сцената и от вниманието му не убягнаха нито меките й утешителни слова, нито топлината, с която галеше момчето по бузката.

— Съжалявам, милорд — извини се тя, като хвана малката ръчичка на детето. — Андрю се бои да остане с вас. Но съм сигурна, че след като ви опознае по-добре, ще се сприятелите.

— Разбирам.

Щом двамата излязоха от къщата, Уилям се облегна на канапето и започна бавно да разглежда интериора. Беше изумен от изключителното майсторство, което личеше в направата на всички мебели. След слизането си на брега той бе платил на Гилиън да отнесе сандъка му до верандата на къщата и се бе спрял да се полюбува на строящия се кораб и да разпита по-възрастния мъж, Фланъри, за плановете на сина си за неговото довършване. Двамата дърводелци охотно му показаха всичко и също толкова охотно обсипаха с хвалби своя работодател. Уилям попиваше всичко с блеснал поглед и преливащо от гордост сърце. Най-сетне започваше да проумява смелия замисъл на Гейдж — замисъл, който той напразно се бе опитвал да го убеди да осъществят навремето в Англия. Това беше миг на просветление след почти десет години раздяла. Подобно усещане бе изпитал и в деня, когато най-после разбра защо синът му бе напуснал семейния си дом и родината си.

Три години след заминаването на Гейдж Кристина бе повалена от тежка пневмония (или от разбито сърце, както твърдеше самата тя). На смъртния си одър тя беше признала през сълзи на баща си, че е обичала Гейдж до полуда и че е излъгала за бременността си, за да го принуди да се ожени за нея. Запазила своето целомъдрие до смъртта си, макар че името й бе опетнено — но според нея опитът си струвал, защото не била желала никой мъж така силно, както желаела Гейдж Торнтън.

След нейното погребение баща й бе помолил Уилям да прости на семейството му, задето са станали причина за раздялата със сина му. Но по време на дългото, отчаяно издирване на следите на Гейдж Уилям бе започнал постепенно да си дава сметка, че истинската причина са били собствената му надменност и твърдоглавие. В упорития си стремеж да накара сина си да му се подчинява той беше отказал да повярва дори и за миг, че Гейдж може да е бил просто невинна пешка в една лукава женска игра.

Задната врата на къщата се отвори и Уилям припряно се изправи, за да посрещне сина си, чиито бързи стъпки отекнаха по коридора към салона. Когато Гейдж се появи, той се спусна към него и се взря в лицето му с просълзени очи. Сега това лице беше по-зряло, отколкото го помнеше, но под бронзовата кожа изваяните му черти изглеждаха още по-красиви. В него Уилям виждаше отражение на собственото си лице, само че без отпечатъка на възрастта, без печалната извивка на устните и без горчивото разкаяние, което бе набраздило челото му с дълбоки бръчки.

— Вече бях престанал да се надявам, че ще те открия — промълви задавено Уилям. В гърлото му сякаш беше заседнала буца. Той сграбчи Гейдж за раменете и го разтърси в отчаян опит да го накара да разбере колко му е липсвал. — През всичките тези години те търсих безуспешно. Пратих хора до най-далечните кътчета на света, но всичко беше напразно. Накрая съвсем случайно попаднах на човека, командвал кораба, с който си пристигнал тук. Сине мой, ще можеш ли някога да ми простиш, че те прогоних от нашия дом?

Гейдж беше поразен от дълбокото вълнение, изписано на лицето на баща му. Никога не бе вярвал, че ще доживее да го види толкова уязвим и смирен. Никога не бе подозирал, че Уилям Торнтън може да бъде и такъв. Майката на Гейдж беше починала скоро след дванадесетия му рожден ден и болката от загубата сякаш бе ожесточила баща му, превръщайки го в суров, строг блюстител на реда и дисциплината. А ето че сега той стоеше пред него почти разридан от радост.

Промяната бе толкова стряскаща, че Гейдж го гледаше объркано и не знаеше как да реагира. Искаше му се да разпери ръце и да го притисне с все сила в обятията си, но когато го стори, се почувства странно непохватен, сякаш това не бяха неговите ръце. Уилям обаче отвърна на прегръдката му с толкова обич, че това чувство мигновено се изпари.

— Синът ми! Моят син! — проплака възрастният човек.

Задната врата изскърца и Андрю дотича весело в стаята, но когато видя, че непознатият още е тук, рязко се закова на място. Двамата мъже се извърнаха към него и момчето забеляза странна влага в очите на баща си.

— Тате, ти плаче? — попита смаяно то.

Гейдж смутено избърса с длан очите си, вдигна го на ръце и го представи на дядо му.

— Анди, това е моят баща, моят татко… и твой дядо.

— Дядо? — Андрю любопитно погледна възрастния мъж. Малкълм и Дънкан имаха дядо, който често им ходеше на гости, но баща му никога не му бе споменавал, че той също си има дядо.

Уилям протегна ръце към момчето, но то се притисна към рамото на баща си и поклати глава.

— Къде е мама? — попита Гейдж, осъзнавайки, че Шимейн не е влязла с Андрю.

Детето махна с ръка към задния коридор.

— Мама Шемей на веланда.

Баща му го спусна на земята и каза тихо, но твърдо:

— Чакай ме тук с дядо си, Анди. Отивам само до верандата. Ще се върна веднага.

Той излезе през задната врата и погледна към пътеката, водеща към работилницата, но там не се виждаше никой. Едва тогава съзря Шимейн, която се бе сгушила в едно от креслата в далечния край на верандата. Беше обгърнала с ръце свитите си крака, а брадичката й бе подпряна на коленете. Когато съпругът й се приближи, тя му хвърли плах поглед, който веднага му подсказа, че нещо не е наред. Гейдж коленичи пред нея вдигна очи към лицето й и забеляза, че копринените й мигли са мокри. Той се протегна, улови изящната й ръка и поднесе треперещите й пръсти към устните си за целувка.

— Защо не влезе заедно с Андрю?

Шимейн вдигна рамене и отмести поглед встрани.

— Помислих си, че ти и баща ти имате нужда да останете малко насаме.

— Тогава защо си толкова разстроена?

Тя издърпа ръката си и сплете пръсти върху коленете си.

— Госпожа Петикоум е казала на баща ти, че съм престъпница.

Гейдж изруга гневно и мислено се закле да извие мършавия врат на тази дърта клюкарка. Но в момента по-важно бе да узнае с какво баща му беше наранил съпругата му.

— Той каза ли ти нещо?

— Не — излъга Шимейн и поклати глава. Не искаше Гейдж и баща му да се карат отново, и то толкова скоро след като се бяха събрали.

Той обаче не беше убеден, че му казва истината.

— Трябва да е казал нещо.

— Нищо! — настоя тя с треперещ глас.

— Никак не те бива да лъжеш, Шимейн — укори я меко съпругът й. — Хайде, любов моя, кажи ми какво ти е казал баща ми.

Шимейн упорито запази мълчание и Гейдж разбра, че е безполезно да настоява.

— Ела вътре — подкани я той, като се изправи на крака и я хвана за ръката. — Искам да те представя като своя съпруга.

Тя знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява, затова се надигна от креслото, избърса с ръкав лицето си и приглади кичурите край слепоочията си назад. Съпругът й, който наблюдаваше припрените й опити да се приведе в по-представителен вид, се усмихна и я притегли в прегръдките си.

— Изглеждаш прекрасно, сладка моя — прошепна той и сведе устни към нейните. Целувката му, нежна и любяща, накара Шимейн да осъзнае колко силно е започнала да го обича, откакто бяха заедно. Как щеше да продължи да живее, ако Уилям Торнтън успееше да ги раздели?

Тя отвърна на целувката му с цялата страст, на която бе способна. Ръцете й се стегнаха около стройната му талия в отчаяна прегръдка. Накрая Гейдж вдигна глава и я погледна с блестящи очи.

— Непременно ще довършим това по-късно в леглото, но ако се забавим още малко, Андрю ще дойде да ни търси.

— Тогава по-добре да влезем — промълви Шимейн. — Той не обича да го оставят сам с непознати.

Още щом отвориха вратата, Андрю изприпка по коридора да ги посрещне. Баща му го вдигна на ръце, погали тревожно сбърченото му чело и тримата влязоха в салона при негова светлост.

— Татко, това е новата ми съпруга Шимейн — обяви Гейдж с някак прекалено официален тон и като обгърна с ръка раменете й, продължи с обясненията. — Майката на Андрю почина при злополука преди около една година и аз останах вдовец. Преди да дойде тук, Шимейн е била годеница на Морис дьо Мерсер в Лондон. Тогава обаче са я отвлекли от бащиния й дом и след като са я осъдили по фалшиво обвинение в кражба, я докараха тук на борда на „Гордостта на Лондон“.

Уилям си припомни, че бе видял кораба на влизане в пристанището и бе разпознал в него един от многобройните плавателни съдове, принадлежащи на неговия непримирим враг Дж. Хорас Търнбул. Познаваше и семейство Дьо Мерсер и малко преди да отплава от Англия, бе дочул за някакъв скандал, свързан с годеницата на Морис, която била избягала от Лондон преди сватбата — за огромно удоволствие на баба му, казваха някои.

— Значи ти и Шимейн не сте женени много отдавна?

Гейдж се усмихна хладно.

— Достатъчно отдавна, за да успеем да оценим щастието, с което ни дарява бракът ни.

Уилям долови твърдата нотка в тона на сина си и се наежи. Очевидно малката хубостница вече беше успяла да се оплаче от отношението му към брака им. Нищо чудно, че сега изглеждаше толкова смутена.

— Тоест, тя ти е казала, че не одобрявам това, че си се оженил за престъпница, така ли?

Гейдж стисна челюст.

— Шимейн не ми е казвала ни дума за това, татко, но тъй като познавам добре твоята безпардонност, се досетих, че не си се поколебал да изразиш гласно мнението си пред нея. — С всяка произнесена дума гневът му се засилваше. — От сега нататък настоявам ако имаш да казваш нещо за нашия брак, да го казваш на мен, вместо на Шимейн. Защото аз пък не одобрявам да разстройваш съпругата ми и няма да ти позволя да го правиш, чуваш ли?!

Андрю се разтрепери и се сгуши до рамото на баща си. Усетил тревогата му, Гейдж го погали утешително по гърба. Трябваше да се овладее, дори и само заради детето.

— Съжалявам, татко — извини се той. — Изглежда, че двамата с теб все още не се разбираме. А и аз все още не съм се научил да си държа езика зад зъбите.

— Може би ще е най-добре да си вървя — отвърна Уилям със странно притихнал глас. Сетне се обърна и тръгна бавно към вратата, но Шимейн изтича след него и сложи ръка на рамото му.

— Не си отивайте, милорд, моля ви — умолително каза тя. — Не искам да ставам повод за нов конфликт помежду ви. Останете да обядвате с нас. А ако сте съгласен да прекарате известно време под нашия скромен покрив, горе има една малка спалня, където можете да се настаните. — Тя смело погали с треперещи пръсти тънката, обсипана с тъмносини вени ръка на стария човек и добави меко: — Трябва да останете заради Андрю. Вие сте единственият му дядо.

Уилям я погледна през пелената от сълзи, които бяха набъбнали в очите му, въпреки усилията му да ги задържи.

— Трябваше ми толкова много време да открия сина си, че не ми се иска да си тръгвам, преди да съм опознал по-добре семейството му.

Шимейн усети внезапна нежност към този самотен, нещастен човек и стисна ръката му с подкупваща усмивка.

— Тогава останете, милорд, и бъдете част от нашето семейство.

Той потупа леко опакото на дланта й.

— Благодаря ти, Шимейн. Ще се радвам да го сторя.

Шимейн го хвана под ръка и го отведе обратно при Гейдж.

— Не искам да има повече такива избухвания. Заради Андрю — помоли го тя, гледайки го право в очите. — Може би болката от предишните години още не е отминала, любов моя, но ако не можехме да прощаваме, как щяхме да се лекуваме от раните на миналото и да облекчаваме тежестта в душите си?

Гейдж знаеше, че е права, но трябваше да мине доста време, преди да почувства, че е способен да срещне напрегнатия поглед на баща си и да попита:

— Искаш ли да разгледаш кораба, който строя?

Уилям въздъхна с облекчение.

— Да. Освен това бих искал да намина и към работилницата ти. — Той посочи с ръка мебелите в стаята. — Такива мебели могат да се видят само в най-изисканите домове в Англия. Трябва да си много горд с постиженията си, Гейдж.

Андрю вдигна глава и погледна първо дядо си, после баща си.

— Може и аз да дойда, тате?

Гейдж се усмихна.

— Ела да разведем дядо ти наоколо.

Момчето сбърчи носле в точно копие на бащината си усмивка.

— Дядо помогне да постлоиш колаб, тате?

— Би могъл, стига да се научи да изпълнява моите нареждания като другите ми работници — закачливо каза баща му, и това накара собствения му баща, който тъкмо поемаше глътка въздух, да се задави. Гейдж го потупа по гърба, за да му помогне да възстанови дишането си, но не можа да се сдържи и продължи с репликите, които някога бе слушал до втръсване от устата на самия Уилям. — Но ще трябва да започнеш като чирак и да покажеш, че те бива.

Баща му не можеше да реши дали да се закашля, да изпъшка ли или да се разсмее.

— Проклет да си, Гейдж, знаех си, че рано или късно ще ми го върнеш тъпкано!

Младият мъж се засмя. Напрежението, което го сковаваше до преди малко, се беше изпарило.

— Да, възможно е.

По-късно същата вечер, в спалнята, Шимейн съблече нощницата си и я метна на леглото, преди да се пъхне между завивките и в очакващите я обятия на своя съпруг. Гейдж се усмихна развеселено.

— Повечето жени обличат нощниците си, преди да си легнат, сладка моя, а ти правиш точно обратното.

Шимейн захапа нежно зърното на гърдата му, с което го накара да възкликне стреснато „Ох!“. Сетне доволно се засмя.

— Повечето жени не са очаквани в леглата си от мъже като теб, любов моя. — Тя прокара ръка по голото му тяло и в погледа й проблесна възхищение. Ако бяха, нямаше да си губят времето да се обличат. Щяха да чакат в леглото с отворени обятия.

Гейдж завъртя глава върху възглавницата и се взря в усмихнатото лице на съпругата си.

— Тогава защо аз бях този, който трябваше да ви чака, мадам?

Като преметна бедро през краката му, Шимейн се притисна към него така, че всяка нейна мека извивка да намери точното си място върху мускулестото му тяло.

— Защото имах работа за довършване в кухнята, след като се изкъпах. А ти не би искал да се разхождам чисто гола из къщата, когато баща ти е тук, нали?

— Не, мадам. Тези гледки са запазени само за мен — промълви Гейдж, като улови коляното й и го придърпа нагоре. Ръката му гальовно се плъзна по вътрешната страна на бедрото й. — Не желая да ги деля с никого друг.

Тя затаи дъх, когато пръстите му потърсиха мекотата й.

— Смяташ ли, че баща ти може да ни чуе от горната стая?

— Да се надяваме, че не. Но няма да позволя на мисълта за това да наруши удоволствието ни, любов моя. Цял следобед очаквам с нетърпение да получа онова, което ми обеща на задната веранда.

Шимейн вдигна глава от гърдите му и го погледна объркано.

— Какво съм обещала?

Той притегли главата й към лицето си, докато устните им не се докоснаха.

— Обеща го твоята целувка, любов моя, а аз обичам да се възползвам от такива предизвикателни покани.

Засмените й очи засияха ярко, огрени от меката светлина на свещта.

— Вие съзирате покана и в най-малкото помръдване на полата ми, сър — подразни го тя. — Започвам да подозирам, че в главата ви има една единствена мисъл, и тя е съвършено ясна и проста — чифтосване, чифтосване и пак чифтосване.

Гейдж се ухили.

— Е, сега вече може да се каже, че ме познавате от край до край, мадам.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Уилям Торнтън не бе съвсем сигурен, че му е приятно да бъде събуден от хор кресливи птичи гласове още преди слънцето да се е издигнало над хоризонта. Но какофонията от странни песни, писъци и съскащи звуци, които долитаха откъм дърветата зад къщата така или иначе го разбудиха напълно. Когато разбра, че врявата няма да му позволи да спи повече, Уилям реши да излезе навън и да изследва тази дива пустош.

След като облече чифт панталони и запаса краищата на нощницата си в тях, той нахлузи ботушите на краката си, слезе долу, свали резето на вратата и излезе на верандата пред къщата. Току пред очите му прелетя сова, чиито широки криле пляскаха почти мързеливо в сравнение с бързото пърхане на малката птичка, която я преследваше, без съмнение за да си отмъсти заради някоя сторена от нея пакост. Вероятно доста от птиците бяха използвали ранното утро, за да отмъкнат яйце или новоизлюпено пиле от нечие чуждо гнездо, и може би шумната глъчка се дължеше от части и на това.

Уилям постоя малко на верандата, за да подиша топлия, изпълнен с аромат на цветя въздух и да се наслади на окъпания в лунна светлина пейзаж наоколо, сетне слезе по стъпалата и се отправи по пътеката към реката. Слънцето щеше да се покаже след по-малко от час и тъй като предчувстваше, че изгревът над тази чудна, цветуща местност представлява неповторима гледка, той реши, че ще може да й се полюбува много по-добре от палубата на строящия се кораб, отколкото от къщата. Ето защо Уилям се запъти към кораба, но щом се приближи, забеляза, че до него е закотвена голяма лодка. Неколцина мъже сновяха между нея и строежа. Обзет от лоши предчувствия, той се спотаи зад едно дърво, за да разбере намеренията им.

Един грамаден мъж се заизкачва по скелето на недовършения кораб. На рамото си носеше дървено буре и по усилието, с което го вдигна, за да го подаде на друг мъж, чакащ на горната палуба, Уилям прецени, че трябва да е доста тежко. После първият мъж се върна обратно, за да вземе още едно буре. След него от лодката се появи и един висок, едър човек, който се запъти към кораба, подпирайки се на дълъг бастун, или поточно не бастун, а бойно копие. Уилям познаваше тази походка и това копие, и макар с годините фигурата на мъжа да бе понаедряла, беше почти сигурен, че не греши. Подозренията му незабавно се потвърдиха, когато мъжът заговори на човека до себе си:

— Шест бурета с барут би трябвало да разцепят цялото това корабче на ситни трески. Така най-после ще си върна за онова, което ми откраднаха преди години двамата Торнтън.

Уилям крадешком отстъпи назад и тръгна бързо към къщата. Като внимаваше да не го забележат, той тихичко отвори входната врата, втурна се към спалнята на сина си и въпреки че почука, връхлетя вътре без да дочака отговор. Стреснат от нахлуването му, Гейдж рязко се изправи, с което събуди сгушената до него Шимейн.

— Гейдж, ставай бързо! — нареди Уилям с тревожен шепот. — Долу край реката има неколцина мъже и ми се струва, че се готвят да взривят кораба ти. Ако не ме лъже паметта, човекът, който ги командва, не е никой друг, а самият Хорас Търнбул.

Гейдж изруга под сурдинка, отметна завивките и само с два скока се озова до стола, където бе оставил дрехите си вечерта. Като нахлузи припряно панталоните си, той попита:

— Колко са?

— Видях поне шестима, но съм сигурен, че има още. — С крайчеца на окото си Уилям забеляза как Шимейн грабна нощницата си, която лежеше захвърлена върху леглото и се зави презглава, за да я облече.

— Твърде много са за нас двамата. Няма да минем без пушки — измърмори Гейдж, докато надяваше ботушите си.

— И аз мога да помогна — предложи Шимейн, като подаде глава изпод завивките.

— Няма да мърдаш оттук! — изръмжа Гейдж. — Прекалено е опасно. Предпочитам да взривят проклетия кораб, отколкото да те загубя!

— Но, Гейдж, ти ме научи да стрелям! — възпротиви се тя, опитвайки се да закопчее нощницата си догоре. — Знаеш, че вече мога да се целя добре!

В спора им се намеси Уилям.

— Ако искаме да спечелим, ще трябва да се възползваме от всичко, което имаме на разположение, Гейдж. Ако Шимейн може да се скрие зад някое дърво и да стреля по разбойниците, вероятно ще успее да ги задържи за известно време. Така двамата с теб ще имаме възможност да се качим на кораба.

Гейдж затъкна в панталоните си чифт пистолети и погледна намръщено съпругата си.

— Добре, но само ако ми обещаеш, че ще стоиш надалеч, така че да не могат да те видят.

Шимейн не успя да отговори, защото отново се обади баща му.

— Побързай, Гейдж!

Когато Уилям побягна навън, следван от сина си, Шимейн скочи от леглото и облече халата си. От един шкаф в салона Гейдж извади две пушки и хвърли едната на баща си, заедно с един пистолет. Двамата мъже бързо заредиха оръжията и излязоха от къщата.

Щом се озоваха навън, Гейдж изпревари баща си и хукна към кораба. Миг по-късно вратата отново се отвори и през нея се промъкна Шимейн, стиснала в ръка тежък пистолет. Като изтича до най-близкото дърво, тя се скри зад дънера му и тревожно впери поглед след Гейдж и баща му.

Небето започваше да просветлява откъм изток и това позволи на Гейдж да види цялата суетня около кораба. Когато се приближи, обаче, един от мъжете го забеляза, нададе предупредителен вик и стреля по него. За щастие куршумът прелетя на безопасно разстояние от Гейдж, който тутакси изпразни пушката си и просна мъжа по гръб с огромна дупка в гърдите.

Нямаше време да презарежда, затова захвърли пушката настрана и измъкна пистолетите от панталоните си, докато в същото време баща му вдигна своята пушка и видя сметката на друг един мъж, който тъкмо се канеше да стреля по Гейдж. Уилям притича до убития, грабна заредения му пистолет и незабавно го използва срещу трети разбойник, насочил пушката си срещу него. Мъжът отхвръкна назад, улучен право в сърцето, но докато тялото му се свличаше на земята, върху Уилям се нахвърлиха други двама. Той светкавично просна единия с точен удар с дръжката на пистолета и замахна с юмрук към брадясалата челюст на втория. Негодникът залитна назад, изчака малко, за да му мине световъртежа и пак се хвърли напред, но отново получи същото наказание.

В това време Гейдж вече беше на кораба. Насреща му изникнаха двама мъже, но той стреля едновременно с двата пистолета и улучи първия в лицето, а втория — в гърлото. Сетне грабна една дървена сопа и я стовари с все сила по голото теме на дебелия гигант, който бе изскочил иззад гърба на двамата си другари. Великанът отстъпи зашеметено няколко крачки назад, но бързо се съвзе и със свиреп рев се хвърли към противника си. Преди Гейдж да успее да го удари повторно, сопата бе изтръгната от ръката му и запратена настрани.

Когато гигантът замахна с огромния си юмрук към лицето му, той се наведе и ударът попадна във въздуха, изваждайки мъжа от равновесие. Гейдж се спусна към сопата, за да се опита да си я върне, но врагът му, който отново се бе окопитил със завидна бързина, прозря намерението му, сграбчи я в ръка и тръгна заплашително напред. Гейдж нямаше друг избор, освен да отстъпи бързо назад, но само след няколко стъпки бе спрян от струпаните едно върху друго бурета с барут. Грамадният мъж се възползва от това и замахна със сопата. Страховита болка разцепи главата на Гейдж и той се олюля като пиян, без да вижда нищичко пред себе си.

Видял, че противникът му е омаломощен, великанът се изхили зловещо, захвърли сопата и тръгна към него, потривайки доволно ръце.

Уилям стигна до горната палуба на кораба точно в мига, в който грамадният юмрук на мъжа се стовари в лицето на сина му. Гейдж се просна по гръб върху буретата, сетне бавно се надигна на лакти, но гигантът вече замахваше повторно.

Уилям се прицели в него и тъкмо се канеше да натисне спусъка, когато на палубата отекна пушечен изстрел. Коленете на исполинския разбойник бавно се огънаха и тялото му се свлече на земята. От зейналата над ухото му рана шурна водопад от кръв, която, обляна от розовосинкавото сияние на зората, изглеждаше някак неестествено блестяща. Уилям се обърна изненадано, любопитен да разбере кой е причинил смъртта на великана.

В далечния край на палубата стоеше Шимейн, стиснала в ръце все още димящата пушка. Въпреки че не се бе развиделяло достатъчно, ясно се виждаше, че цялото й тяло се тресе неудържимо. Беше убила човек!

Яростен вик привлече вниманието и на двама им към пълния мъж, който се изкачваше по стълбите. Когато се добра до горе, Хорас Търнбул спря, пое си тежко дъх и огледа касапницата на палубата. Продължаваше да стиска в ръка копието — оръжие, с което се бе научил да си служи на младини, като войник в пехотните войски. Беше напуснал армията сравнително бързо заради едно счупване на крака, но привързаността му към копието и умението да борави с него му бяха останали за цял живот, превръщайки го в нещо като талисман за бившия пехотинец, който скоро след оздравяването си бе започнал да трупа богатство предимно с нечестни средства и тъмни машинации. И до днес Хорас Търнбул носеше копието при мисии като тази, защото никога не бе успял да усвои добре стрелбата с огнестрелно оръжие.

Погледът му светна ликуващо, когато съзря човека, отмъкнал преди много години в Портсмут целия товар на кораба му. Беше седнал на едно буре и държеше главата си в длани, напълно омаломощен и беззащитен.

Търнбул вдигна копието и се прицели.

— Гледай, лорд Торнтън! — изрева той. — Сега и двамата ще си получите заслуженото! За сина ти смърт. А за теб — доживотна мъка по него, защото тъкмо ти го изпрати да открадне стоката ми!

— Търнбул, неее! — изкрещя Уилям, но беше твърде късно.

Копието вече летеше напред.

Шимейн изпищя, но не бе в състояние да стори нищо друго, освен да гледа, парализирана от ужас. Уилям обаче не можеше да позволи синът му да умре, и то толкова скоро, след като го беше открил. Със светкавичен, отчаян скок той се хвърли пред Гейдж и копието се заби в гърба му. От гърдите на Уилям се изтръгна болезнен стон, но той се задържа на крака, обърна се към Търнбул и се прицели в него с пистолета, с който още не бе стрелял.

Богатият корабовладелец се вторачи в дулото на оръжието с пребледняло лице и очи, които сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Сетне вдигна поглед към Уилям и заклати глава като обезумял.

— Не… моля те! Не бива! — изломоти умолително той. — Ще ти дам цялото си богатство…

С оглушителен гръм пистолетът изплю от цевта си малкото оловно топче. Миг по-късно то сякаш отвори трето око между веждите на Търнбул. Подобно на тежка статуя, той се строполи до стълбата и остана да лежи там с увиснала над горното стъпало глава и с отворени, но невиждащи нищо очи.

Шимейн видя, че краката на Уилям също се подгъват и веднага изтича при него. С нечовешко усилие тя успя да го задържи и да го подпре на едно от буретата до Гейдж. От раната на гърба му струеше кръв, която бе обагрила бялата му нощница в зловещ тъмночервен цвят. Шимейн притисна ръка към рамото му, хвана дръжката на копието и се помъчи да го извади, но бе твърде слаба и всичките й опити завършиха с неуспех.

В този момент се чуха бягащи стъпки. Шимейн сепнато вдигна глава, но си отдъхна облекчено беше Гилиън. На път за насам младежът бе видял труповете, пръснати край кораба и се бе втурнал като обезумял към палубата. Ето че тук имаше още два трупа. Той погледна сащисано към Шимейн.

— Какво е станало?

— Няма значение, Гилиън — отвърна рязко тя. — Помогни ми да смъкнем Гейдж и баща му в къщата. И двамата са ранени. Негова светлост е много зле.

Гилиън и сам виждаше, че трябва да се действа незабавно. Той изтича до парапета и подвикна на баща си, който тъкмо изтегляше лодката им на брега.

— Бързо, татко! Господин Торнтън и баща му са ранени!

Фланъри Морган се втурна към кораба с учудваща за възрастта си пъргавина и след миг вече беше на палубата и помагаше на сина си да се справи с ранените. Не искаше да изважда копието в отсъствието на лекар, но за да намали поне болката от тежестта му, той сряза дългата дръжка, като остави само една малка част, колкото да може впоследствие острието да бъде хванато и издърпано. После отнесоха Уилям в стаичката му на тавана и се върнаха за своя „Капитан“.

Гейдж беше изпаднал в несвяст в прегръдките на жена си и за неин ужас не идваше на себе си. Двамата дърводелци го пренесоха в спалнята на къщата, където помогнаха на Шимейн да свали ботушите му и ризата, напоена с кръв от раната на главата му. Сетне Шимейн почисти раната и изтича горе, за да види с какво може да помогне на Уилям. С насълзени очи тя разряза нощницата на свекъра си и го съблече. Въпреки ужасяващата болка, той се помъчи да й помогне.

— Почивайте си, ако можете, милорд — каза подсмърчайки Шимейн и изтри с ръкав сълзите, които замъгляваха очите й.

— Как е Гейдж? — попита Уилям, стиснал зъби от болка.

— Не знам — отвърна задавено тя. — В безсъзнание е.

— Той трябва да оживее!

Шимейн имаше чувството, че всеки миг ще избухне в ридания, но бързо си пое дъх. Не биваше да се пречупва точно сега.

— И двамата трябва да оживеете!

Няколко минути по-късно Ерих Вернер пристигна на работа и веднага беше изпратен с Преди да доведе доктор Ферис. Ерих бе по-добър ездач от останалите работници, затова разчитаха на него да доведе лекаря колкото е възможно по-скоро. И наистина, само след около час Ферис се появи, яхнал собствения си кон, и беше качен право на тавана, за да прегледа Уилям, който лежеше на една страна в пълно съзнание. Лекарят помоли Гилиън незабавно да донесе от кухнята някакъв силен алкохол, защото това щяло не само да облекчи страданията на негова светлост, но и да му помогне да издържи на болката при изваждането на копието. След малко Гилиън се върна с бутилката уиски, която баща му държеше на борда на кораба заради навика си да удря по чашка преди да си тръгне от работа.

— Наблюдавай негова светлост, докато аз прегледам сина му долу — нареди Колби Ферис на младежа. — Гледай да изпие колкото може повече… дори ако трябва и ти пийни с него за компания. Само се погрижи да остане достатъчно за промивка на раната.

Гилиън погледна съчувствено високия възрастен англичанин, който лежеше с лице към стената. Вероятно изпитваше нечовешка болка, а какво ли щеше да изпита, ако трябваше и да се изправи с това стърчащо от гърба му копие?

— Но как негова светлост ще пие и ще преглъ…?

Уилям го погледна с измъчена гримаса и кимна да му подадат бутилката. После се надигна на лакът с помощта на Колби и Гилиън, които побързаха да го подпрат с няколко възглавници. Доволен, че пациентът му не се противи, лекарят слезе долу, оставяйки ирландския младеж с необичайната задача да накара един английски лорд да се напие до забрава.

Раната на главата на Гейдж бе престанала да кърви, но беше много дълбока и откриваше част от черепа му. В момента Колби не можеше да прецени със сигурност състоянието на пациента си.

— Съпругът ви може да се отърве жив и здрав — каза той на Шимейн. — Но може и да не се оправи. Засега сложете на раната студен компрес и не го изпускайте от очи. Щом свърша с баща му, ще дойда да зашия скалпа му. Господин Торнтън явно е получил мозъчно сътресение и е възможно известно време да му се случва често да изпада в безсъзнание. Всичко зависи от това колко е голямо напрежението под черепа му.

Шимейн усети, че краката й се подкосяват и че по тялото й плъзва студ. Но тя стисна зъби, решена на всяка цена да се пребори с ужасяващия страх. Съпругът й се нуждаеше от нея! Не можеше да си позволи да припадне!

Суетнята в къщата беше успяла да събуди Андрю и Шимейн отиде да го облече и нахрани, преди самата тя да се измие и да се преоблече. После двамата с момчето пренесоха люлеещия се стол от неговата спалня в спалнята на родителите му и го поставиха до леглото, където лежеше Гейдж. Прегърнала Андрю, Шимейн започна бавно да се люлее в стола, да пее тихичко на детето и да се моли заедно с него всичко да се оправи и мъжът, когото и двамата обичаха толкова силно, да оздравее. Скоро Андрю се измъкна от скута й, качи се на леглото и се сгуши до баща си. Шимейн го последва и като обгърна с ръка момчето, положи длан върху гърдите на своя съпруг, за да подири утеха и спокойствие в силния, равномерен ритъм на сърцето му.

Колби Ферис се върна на тавана, за да провери как Гилиън се справя с Уилям, но завари негова светлост все още в съзнание, при това напълно трезвен. Гилиън обаче явно не носеше много на пиене, защото вече бе почнал да плете език. Като реши, че младежът се нуждае от глътка свеж въздух, а той самият — от двама силни мъже, които да държат негова светлост, Колби изпрати корабния дърводелец да повика Рамзи Тейт и Слай Тъкър, които помагаха на Фланъри да натовари труповете в каруцата, за да ги откарат в Нюпорт Нюз.

Надеждите на доктор Ферис, че уискито ще помогне на пациента му, не се оправдаха. Като изключим промиването на раната, то не послужи за нищо — негова светлост остана в пълно съзнание по време на цялата болезнена процедура по изваждане на копието от гърба му. Слава богу, нямаше засегнати важни органи, но раната беше много дълбока и промивката й с огнената течност бе истинско мъчение, което можеше да накара всеки мъж да припадне от болка. Но Уилям, когото бяха заставили да лежи мирно по корем, само стисна зъби и зарови лице във възглавниците. Цялото му тяло се тресеше от нечовешките усилия, които полагаше, за да не закрещи. Едва накрая, когато вече зашиваха раната му, силите на негова светлост се изчерпаха и той най-после благоволи да загуби съзнание. И докторът, и останалите мъже бяха смаяни от издръжливостта, волята и упоритостта на този възрастен човек.

Когато Колби отново се върна на долния етаж, намери Андрю и Шимейн сгушени в леглото до Гейдж. И двамата спяха дълбоко, но Гейдж се беше събудил и съзерцаваше съпругата и сина си така, сякаш бяха безценни съкровища.

— Как се чувствате? — попита тихо лекарят, след като заши раната.

— Сякаш са ме цапардосали по главата с огромен чук.

— Хм, радвайте се, че сте останал жив.

Гейдж сбърчи чело, опитвайки се да си припомни какво точно се бе случило.

— Лошо ли са ме ударили?

— Нямам представа. — Колби посочи с ръка Шимейн. — Според баща ви вашата съпруга е застреляла мъжа, който се е опитвал да ви убие. — Той помълча малко, за да остави новината да достигне до съзнанието на пациента му и да се полюбува на удивеното му изражение. — А според Шимейн баща ви се е хвърлил пред вас, за да препречи със собственото си тяло пътя на копието, което е било предназначено да прониже вашето.

Гейдж го погледна сепнато. Измина доста време, преди да събере смелост да попита, опасявайки се от най-лошото:

— Мъртъв ли е?

— Не, негова светлост ще се оправи. Освен ако раната не се инфектира, разбира се, но аз смятам, че уискито на Фланъри ще свърши добра работа. През живота си не съм пил толкова силен алкохол, а на негова светлост като че ли въобще не му подейства. Кълна се, че съм просто смаян от неговата твърдост и от способността му да издържа на болка. Подложихме го на адски мъки, а той нито веднъж не извика, нито за миг не загуби съзнание. Баща ви и съпругата ви трябва много да ви обичат, господин Торнтън.

Зашеметен от последните думи на лекаря, Гейдж почти несъзнателно произнесе в отговор фразата, която казваше неизменно всеки път, щом някой се обърнеше към него на фамилия:

— Името ми е Гейдж.

— Почивай си колкото можеш повече, Гейдж — посъветва го Колби. — Ако ме послушаш, ще се оправиш много.

В този момент Гейдж си припомни по какъв повод се бяха видели с лекаря последния път.

— А как е Кели? Рамзи непрекъснато ми повтаря, че е много по-добре, но аз продължавам да се тревожа за нея. Трябва да роди съвсем скоро, нали?

— Кели се чувства отлично и наистина тези дни се очаква да роди. Ани постоянно се грижи за бъдещата майка и се вълнува не по-малко от самата нея.

— Рамзи иска да задържи Ани, за да помага на жена му — каза Гейдж, — но Кели смята, че не могат да си го позволят. Тя иска поне един от петимата им синове да отиде да учи в Уилямсбърг, затова гледат да пестят всеки фартинг. Ако зависеше от нея, щеше да прати на училище и петимата.

Доктор Ферис нерешително пристъпи от крак на крак.

— Всъщност, аз самият си мислех да купя Ани от теб…

Гейдж го погледна изненадано.

— Но нали казахте, че…

— Забрави какво съм казал. От Ани би излязла чудесна медицинска сестра, пък и напоследък си мисля, че няма да е зле да се оженя пак. Все още съм достатъчно млад, за да имам деца. Съпругата ми, бог да я прости, беше бездетна. Ани мечтае да си има собствено дете и аз мисля, че бих могъл да й доставя тази радост. Може сега да не ме обича, но в бъдеще, кой знае…

— Предложихте ли й брак?

— Не, не бих могъл, защото тя е твоя собственост. Майърс ми се оплака, че си обещал да му я върнеш, а не си изпълнил обещанието си. Смята, че трябва да му дадеш още пари, задето си го измамил.

Гейдж изсумтя.

— Вече получи предостатъчно.

— И аз така мисля, но реших, че трябва да ти го кажа. Майърс обича да предизвиква скандали. Ето, наскоро се сдърпа с Роксана Корбин, задето бил казал пред госпожа Петикоум, че Роксана не е с всичкия си, ако продължава да вярва, че някой би се оженил за стара мома с конско лице като нея. Роксана дойде у тях и му заяви, че е безгръбначен червей, щом не се е осмелил да й каже в лицето какво мисли за нея. Е, той пък не се поколеба да повтори думите си пред нея и тя едва не му избоде очите. Майърс обаче не й остана длъжен, ами се нахвърли с юмруци върху нея. И всичко това на верандата пред дома му! Аз изтичах да ги разтърва, но, повярвай ми, все едно, че попаднах на две разярени, съскащи котки. Роксана беше здраво насинена, ама и Майърс имаше дълбоки резки от ноктите й по лицето и гърлото си. Не им предложих да им помогна, защото сметнах, че и двамата си го заслужават.

— Майърс трябва да бъде по-предпазлив, ако възнамерява да живее още дълги години — отбеляза Гейдж. — Ако човек предизвиква гнева на неподходящи хора, после може горчиво да се разкайва за глупостта си.

— Дипломатичността никога не е била сред най-силните му страни, както и двамата с теб добре знаем. Но се съмнявам, че Майърс може да ни навреди бог знае колко. В крайна сметка, сега ти си господар на Ани. Благодарение на теб тя е далеч от лапите на оня негодник и е намерила истинска приятелка в лицето на Кели. Животът й стана по-добър, а ако приеме предложението ми, двамата с нея можем да създадем семейство. Надявам се някой ден да успее да забрави за детето, което са й отнели. Ако си съгласен, мога да ти платя още сега парите, които си дал за нея.

— Напълно съм съгласен — каза Гейдж и въпреки болката се усмихна и въпросително вдигна вежди. Ще ни поканите ли на сватбата?

Колби се засмя.

— Стига Ани да ме иска.

— Ще ви поиска.

Лекарят остави на масата кожена кесия с двадесет лири и тихо излезе от стаята. В настъпилата тишина Гейдж внезапно почувства как ръката, която лежеше върху гърдите му, започва гальовно да се движи нагоре-надолу, и сведе поглед към усмихнатата си съпруга.

— Казвала ли съм ви някога — прошепна сънено Шимейн, — че сте ми много, много скъп, господин Торнтън?

Сърцето му трепна радостно.

— Това означава ли, че ме обичаш, Шимейн?

— Да, господин Торнтън. Това означава, че много, много ви обичам.

Гейдж улови изящните й пръсти и ги поднесе към устните си за нежна целувка.

— И аз ви обичам, мадам. Много, много ви обичам.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Уилям и Гейдж Торнтън далеч не си приличаха само външно, реши Шимейн, след като усилията й да задържи двамата мъже на легло повече от един ден претърпяха пълен провал. Въпреки че на следващата сутрин все още страдаше от ужасно главоболие, Гейдж стана рано, свърши обичайните си занимания и замина в работилницата. Същия следобед, докато Шимейн переше на потока пред къщата, баща му се опита да слезе от тавана, за да отиде до тоалетната, нищо че за негово удобство специално бяха сложили в стаята му нощно гърне. На стълбите обаче му прилоша и той се строполи тежко, отваряйки голяма част от шевовете на раната си, която веднага започна да кърви отново. Свидетел на това стана Андрю, който уплашено изтича на верандата и извика на Шимейн да дойде веднага и да помогне на дядо му.

Тя заряза прането и се втурна към къщата. Уилям бе успял да се облегне на стената и благоприлично да прикрие слабините си с нощницата. Гримасата на лицето му свидетелстваше за огромната болка, която изпитва, но той не издаде и звук. Единствено когато Шимейн се опита да го изправи на крака, от гърдите му се изтръгна кратък, сподавен стон. Но възрастният човек бе твърде отпаднал, за да помогне на снаха си, и твърде тежък, за да може Шимейн да го вдигне сама.

— Анди, върви да повикаш баща си от работилницата — нареди тя. — И побързай!

Гейдж дотича след броени минути, придружен от Слай Тъкър, и двамата пренесоха Уилям обратно в леглото му. Смутен от присъствието на дама в стаята, негова светлост срамежливо се уви до кръста със завивките, преди да позволи да съблекат окървавената му нощница. Сетне Шимейн почисти гърба му, докато Гейдж притискаше здраво една кърпа към раната, с надежда да спре кръвотечението.

— Ще се оплави ли дядо? — попита разтревожено Андрю. Беше застанал досами стълбата, защото гледката на толкова много кръв го плашеше.

Шимейн му се усмихна окуражително.

— Да, Анди, ще се оправи. Прекалено проклет е, за да му стане нещо от подобна дреболия.

Уилям се изчерви и засрамено вдигна очи към нея. Погледът й бе повече от красноречив, но той знаеше, че напълно си заслужава да бъде укоряван за онова, което бе сторил.

Колби вече беше тръгнал към дома им и пристигна малко след като бяха успели да спрат кръвта. Когато научи, че Уилям се е опитал да стане от леглото толкова скоро след тежкото си раняване, той направо побесня.

— Ако още веднъж напуснете това легло и отворите още няколко шева, няма да имам друг избор, освен да затворя раната ви с нажежена ютия! Разбирате ли какво ви говоря? За това ли ви закърпих — за да се самоубивате, и то само защото ви се е доходило до тоалетната?! — Той ядосано размаха пръст. — Гърнето е точно под носа ви! Моля ви, използвайте го и ми спестете излишните пътешествия до тук!

Андрю, който беше събрал смелост и се бе приближил до леглото, слушаше намръщено унищожителната критика, на която бе подложен дядо му и която никак не му се нравеше. Надяваше се, че ако самият той някой ден се разболее или бъде ранен, няма да се наложи да викат доктора.

Колби Ферис обаче не беше приключил с порицанията. Като се обърна към Гейдж, който тъкмо миеше кръвта от ръцете си на умивалника, той попита сопнато:

— А ти какво правиш извън леглото? Не ти ли казах, че известно време трябва да полежиш?

— Аз полежах… известно време — усмихнато отговори Гейдж. — Но имах работа.

— Какъвто бащата, такъв и синът! — измърмори Колби и погледна умолително Шимейн. — Може би вие можете да сторите нещо, за да накарате тези двамата да се вслушат в съветите ми.

Шимейн се усмихна и започна да изважда от сандъка чисти чаршафи за леглото и кърпи, които щяха да бъдат необходими при повторното зашиване на раната. Като си припомни един от любимите изрази на Джеймс Харпър, тя го перифразира във въпрос:

— Виждал ли сте някога слънцето да залязва на изток, доктор Ферис?

Лекарят погледна първо бащата, после сина, и отчаяно сви устни. И двамата очевидно не изпитваха никакво разкаяние и щяха да продължат да действат както намерят за добре.

— Разбирам какво имате предвид.

— Все пак ми се струва, че биха послужили като добър пример за момчето, ако обърнат малко повече внимание на предписанията ви — додаде Шимейн и се усмихна на Гейдж, подавайки му суха кърпа. — Сигурна съм, че ако някога се наложи, ще изискват от Андрю да изпълнява всичко, което му наредите, докторе, също както съпругът ми изисква от работниците си да се учат от неговия опит.

Колби се усмихна. С меките си, разумни слова това момиче май щеше да постигне много повече, отколкото бе постигнал той със строгото си мъмрене. Засрамени от това, че са дали лош пример на Андрю, Уилям и Гейдж като по команда извърнаха глави към момчето. Уилям протегна ръка, хвана малката ръчичка на внука си и го придърпа към леглото.

— Нали виждаш каква беля си докарах, като не послушах доктора? — попита той. Детето попиваше всяка дума с ококорени очи. — Виждаш какви грижи създадох на майка ти, като окървавих чаршафите и стълбите. Знам, че и ти се изплаши, и съжалявам за това. Трябваше да си стоя тук, вместо да се мъча да сляза долу. Ако го бях сторил, сега нямаше пак да ме шият. Разбираш, нали?

Момчето кимна и Уилям разроши тъмната му коса. В отговор Андрю му се усмихна.

Гейдж, от своя страна, се усмихна на съпругата си и каза примирено:

— Добре, любов моя. Ще кажа на хората си днес да продължат без мен. Това задоволява ли те?

— Ще бъда по-спокойна, ако знам, че си почиваш. — Шимейн прекара лекичко пръсти през косата му и нежно докосна подутината около зашитата рана. — Не искам да ти се случи нищо лошо, Гейдж. Не знам какво бих правила без теб.

Както се разбра в последствие, след смъртта на баща си Гъртруд Търнбул Фич беше вдигнала такава врява в Нюпорт Нюз, че властите в градчето бяха започнали да разследват евентуалното й участие в заговора за взривяване на кораба на Гейдж Торнтън. За да си осигури поне част от богатството на Търнбул, капитан Фич реши да натовари съпругата си насила на борда на „Гордостта на Лондон“ и да отплава за Англия, преди някой да е решил да я арестува. В отговор на нейните крясъци, ругатни и заплахи Еверет само се бе усмихнал, защото сега, когато Дж. Хорас Търнбул беше мъртъв, те не струваха и пукната пара. Той обеща на Гъртруд, че това ще бъде последното й пътуване с „Гордостта на Лондон“, защото пребиваването й на борда на кораба му бе излязло скъпо и прескъпо. Джеймс Харпър и останалите от екипажа одобряваха напълно решението на капитана си, но не бързаха да се радват. Трябваше първо да стигнат до Англия и да се уверят с очите си, че проклетницата е слязла от кораба, за да си отдъхнат с облекчение. Какъв празник щеше да настане тогава!

Първоначално Гейдж и Шимейн бяха убедени, че Потс е отплавал заедно с останалите си другари, но много скоро научиха, че той е зарязал работата си на кораба и е останал на сушата. Говореше се, че пак се срещал с Мориса и ако наистина беше така, не бе трудно човек да се досети, че сега на негодника му се налага да си плаща за всяка нейна услуга, защото Фрида действително бдеше зорко над своите момичета и водеше счетоводството си много стриктно. Със скромната си моряшка заплата Потс едва ли можеше да си позволи още дълго да задоволява похотливите си желания по този начин, и вероятно съвсем скоро щеше да му се наложи да се хване на работа или да прибегне до драстични мерки, за да осигури поне препитанието си.

Но проблемите на Потс ни най-малко не интересуваха Шимейн и Гейдж. Много повече ги тревожеха заплахите, които им бе отправил неотдавна. Бояха се, че наближава денят, в който той пак ще подири отмъщение и час през час се питаха дали отново не се крие някъде в гората в очакване да му се удаде възможност да убие поне единия от тях.

Малко след отплаването на „Гордостта на Лондон“ Кели роди момиченце. Радостта й нямаше граници. Ани остана при нея още една седмица, за да може новата й приятелка да се възстанови напълно от раждането, преди да се върне към обичайната си домакинска работа. Няколко дни по-късно в една от църквите в градчето трябваше да се състои сватбата между Ани и доктор Колби Ферис. На церемонията щяха да присъстват само неколцина най-близки приятели, но всички останали бяха поканени на голямо празненство в таверната, където се сервираше най-добрата храна в Нюпорт Нюз. Специално за този ден собственикът на таверната беше обещал да не допуска Фрида и момичетата й в салона си — нещо, от което мадам едва ли бе останала много доволна.

Мери Маргарет любезно предложи да дойде да се грижи за Андрю и Уилям, докато Гейдж и Шимейн присъстват на церемонията и на празненството. Тъй като вероятно щяха да се върнат твърде късно, двамата я поканиха да пренощува у тях, за да не й се налага да пътува посред нощ. Мери Маргарет прие идеята охотно. Уилям обаче изобщо не остана възхитен. Мисълта, че за него ще се грижи болногледачка ирландка, му се стори чудовищна, но тъй като по изричното настояване на доктор Ферис бе прикован към леглото, нямаше как да избяга.

Гейдж посрещна оплакванията му без капчица съчувствие.

— Виждал съм мечки стръвници с по-благ характер от твоя — сопна му се той. Беше му дошло до гуша от постоянното мърморене на баща му заради предстоящото идване на госпожа Макгий. — Оплакваш се, че леглото ти било неудобно, че таванът ти бил нисък, че ти е трудно да ползваш гърнето и какво ли не още. Но да се цупиш заради това, че оставяме теб и Андрю на грижите на госпожа Макгий, една толкова способна, мила старица…

— Мила старица… ха! — изсумтя Уилям и удари с юмрук по възглавницата. — Дърта кикимора, бих казал аз! Какво ще стане, като ми се доходи по нужда, а? Ще я помоля да изтича и да ми донесе гърнето? За бога, по-добре да изгния в ада! — Абсурдно бе дори да си представи, че ще трябва да търпи някаква стара вещица, която ще го смята за инвалид и в стремежа си да му помогне ще хукне след него, за да му свали гащите и да го настани удобно върху гърнето. Беше прекарал достатъчно време затворен на този таван и можеше чудесно да се справя и сам. — По дяволите, Гейдж! Не ми трябва бавачка, която си пъха носа навсякъде!

Гейдж едва се сдържа да не избухне в смях. Добре разбираше причината за сприхавостта на баща си. Уилям Торнтън бе много пъргав и енергичен човек и дългото принудително обездвижване със сигурност го влудяваше. Но раната му беше сериозна и за да заздравее, трябваше да мине доста време, много повече, отколкото баща му можеше да си представи… и да изтърпи.

— Госпожа Макгий ще дойде преди всичко заради Андрю — каза бавно Гейдж, за да го накара да проумее, че присъствието й е необходимо. — Но ако прояви добрината докато се занимава с него да ти предложи малко храна или някаква друга дребна услуга, бих те посъветвал да не се дърпаш като магаре. Тя не е чак толкова стара, та да не може хубавичко да те насоли.

— И на колко години е по-точно, ако смея да попитам? — изръмжа Уилям. — Обзалагам се, че е някоя сбръчкана, немощна повлекана!

— В действителност Мери Маргарет е доста красива жена — отвърна Гейдж развеселено. Явно основният проблем на баща му бе не друго, а възрастта на вдовицата. — Предполагам, че можехме да намерим и по-млада жена да се грижи за вас, но тя едва ли би била хубава като госпожа Макгий.

Очите на Уилям се присвиха подозрително.

— На колко години каза, че била?

Синът му сви рамене.

— Всъщност не казах. Нямам представа на колко е години. Никога не съм я питал, но не мисля, че е много по-стара от теб. Ти си на шейсет и пет, нали? Е, тя също трябва да е горе-долу на толкова.

По стълбите се чу ситното тупуркане на Андрю и след миг момчето се появи на тавана, нарамило под мишница куп книги. То веднага се спусна към леглото и струпа товара си до своя дядо.

— Мама Шемей казва, че ако искаш, можеш да ми почетеш, дядо, понеже тя сега се облича и няма влеме. — Като подпря лакти на ръба на леглото, детето хвана личицето си в шепи и впери умолително поглед в Уилям. — Искаш ли, а, дядо?

Сърцето на стареца се разтопи. Нима можеше да откаже на такава молба? Той се покашля и се усмихна на внука си, но когато се обърна към Гейдж и му посочи сандъка си, лицето му отново стана строго.

— В горното отделение има чифт очила. Ще ми ти донесеш ли?

— Аз ще ги взема, дядо! — извика ентусиазирано Андрю и изтича до сандъка. Баща му отвори капака, извади очилата и му ги подаде, като го предупреди да внимава да не ги счупи. Момчето ги занесе на дядо си и застана близо до него, за да види как ще си ги сложи. Заинтригувано от отражението си в стъклата им, то се наведе напред и почти допря лице до лицето на възрастния човек.

— Виждаш ли една малка катеричка? — попита с обич Уилям.

— Виждам Анди!

— Аз пък мисля, че това, което виждаш е една малка катеричка — настоя Уилям с усмивка.

— О, не, дядо! — забоде пръст в собствените си гърди Андрю. — Това съм аз! Като ходим на вила, мама Шемей показва същото във водата! Това е Анди!

— Обаче от моята страна се вижда катеричка.

— Мога ли и аз да видя? — извика детето и долепи буза до лицето на дядо си, за да погледне от другата страна на очилата.

Старецът се усмихна още по-широко и завъртя очи към внука си.

— Виждаш ли нещо?

Андрю примижа и се взря още по-напрегнато.

— Нне.

— Тогава може би трябва ти да си сложиш очилата.

Момчето с готовност се остави да наместят очилата на носа му, но колкото и да въртеше очи, не можеше да види нищичко.

— Дядо! Виждам нищо!

Гейдж притисна длан към устните си, за да не се разсмее. С тези уголемени от силния диоптър очи синът му приличаше на бръмбар. Той тръгна на пръсти към стъпалата, но се спря за миг и погледна през рамо. Баща му тъкмо изваждаше изпод възглавницата лист хартия, на който по-рано през деня бе нарисувал една катеричка.

— А сега си свали очилата — каза Уилям, като вдигна картинката пред лицето на момчето.

Андрю се подчини и личицето му грейна от възторг.

— О, дядо! Ти налисувал кателичка хубаво както татко лисува колаб!

Гейдж се извърна и безшумно слезе по стъпалата. Синът му и Уилям изглеждаха толкова погълнати един от друг, че не искаше да ги смущава. Чувстваше се безкрайно щастлив от видяното, защото никога не бе предполагал, че баща му ще се заинтересува от своите внуци. Ето че сега бе съзрял Уилям Торнтън в нова светлина — светлина, запалена от чара и вродената любознателност на детето.

Когато Гейдж влезе в спалнята, Шимейн вдигна поглед и веднага се обърна, за да му покаже как са се заплели връзките на гърба на корсета й.

— Сигурно съм започнала да надебелявам! Или пък Виктория е била тънка като тръстика, когато е носила тази рокля! Наложи се да отпусна корсета, за да мога да дишам и виж както направих, когато се опитах да го завържа отново!

Гейдж се приближи зад гърба й, плъзна ръце под гърдите й и каза със замислено изражение:

— Даа, вече не се побират в шепите ми. — Сетне се наведе над рамото й, разтвори деколтето на роклята и впери жадно поглед в прелестните очертания на гърдите й под дантеления ръб на долната риза. — Два сочни, зрели пъпеша, готови да бъдат изядени. Не знам как ще издържа, докато се приберем довечера.

Шимейн го сръга игриво с лакът в ребрата, усмихна му се през рамо и го смъмри:

— Дръжте се прилично, сър!

— С всяка друга, но не и с теб, любов моя — отвърна съпругът й с предрезгавял глас, обсипвайки шията й с целувки. — Ти си единственият ми източник на плътски наслади.

— Радвам се, че е така — промълви Шимейн, като отпусна глава на рамото му и погали красивите ръце, които отново се бяха върнали на гърдите й. — Не бих понесла да те деля с друга жена. В това отношение приличам досущ на Роксана.

— Да, мадам, но аз съм ваш, а не на Роксана. Вие имате пълното право да мислите така.

Прекъсна ги тихо потропване на входната врата гостенката им беше пристигнала. Това напомни на Гейдж, че тази нощ Андрю ще си има компания в спалнята и че стените не са достатъчно дебели, за да заглушат скърцането на леглото.

— Довечера ще трябва да използваме мечата кожа — каза той, като провря ръка под ризата на съпругата си. — В противен случай Мери Маргарет има да се чуди на неспособността ни да се отделим един от друг поне за една нощ.

Шимейн вдигна засмения си поглед към очите му, които грееха с топла кехлибарена светлина.

— Вчера изнесох кожата навън, за да се проветри. Познавам добре твоята ненаситност, затова трябваше да обмисля с какви възможности разполагаме, след като госпожа Макгий ще бъде в съседната стая.

— Колко предвидливо от твоя страна, скъпа моя — промърмори Гейдж и я целуна нежно по челото. Пръстите му бавно се плъзнаха по копринената кожа на гърдата й до твърдото, изпъкнало зърно. Изведнъж той пое дълбоко дъх и рязко дръпна ръката си, отстъпвайки крачка назад. Но опитът му да овладее обзелото го желание бе сериозно възпрепятстван от Шимейн, която протегна ръка назад и гальовно прокара пръсти по набъбналия му член. В слабините му лумна истински пожар. Тя се обърна с блеснали очи и Гейдж й се усмихна. — Да, щом си наблизо, това е неизбежно. Ако Мери Маргарет не чакаше на прага, щях на часа да те грабна в прегръдките си и да те любя.

— Поканата остава в сила, любов моя — прошепна Шимейн.

— По-късно непременно ще се възползвам от нея — увери я Гейдж и се отправи към вратата.

Отвън, в салона, той се спря за момент и се насили да мисли за нещо различно от красивата си съпруга, за да охлади пламналото си желание и да възвърне самообладанието си, преди да е пуснал госпожа Макгий да влезе. Когато отвори входната врата, Мери Маргарет го поздрави с усмивка и се обърна, за да се помаха за довиждане на Гилиън, който я бе докарал до тук с лодката на баща си.

— До утре — извика тя на младежа.

После се извърна отново към домакина, огледа го от глава до пети и кимна одобрително. Смокингът, панталоните и жилетката на официалния му костюм бяха от тъмносиня коприна, която прекрасно подхождаше на снежнобялата риза с дантелено жабо.

Гейдж се поклони с усмивка и с елегантен жест на ръката я покани да влезе.

— Добре сте дошла в нашия дом, милейди.

Мери Маргарет пристъпи вътре.

— Хм, красавецо, виждам, че от последния път, когато те видях, не си загубил нито грам от хубостта си. Даже сега си се пременил много по-добре.

— Баща ми ми го даде — призна Гейдж, като поглади с ръка скъпия костюм. За толкова години почти беше забравил хладния, ласкав допир на коприната. Каза, че вече не му става, защото бил напълнял, но това не е вярно. Изглежда точно такъв, какъвто го помня.

— Тогава приеми дрехите като подарък от един любящ родител — меко го посъветва вдовицата.

Гейдж се усмихна замислено.

— Никога не съм смятал баща си за любящ родител, но предполагам, че сега ще трябва да променя мнението си — нали рискува живота си, за да ме спаси.

Сините й очи заблестяха.

— Липсвах ли ти? — попита тя, като наклони кокетно глава.

— Ужасно много! — отвърна със смях той и отиде да донесе малкия й куфар от верандата.

В това време Мери Маргарет се огледа наоколо.

— Къде е хубавата ти жена? Ами Андрю? Той пък къде е?

Гейдж махна с ръка към тавана.

— Андрю е горе с дядо си. Можеш да се качиш и да се представиш на баща ми, ако желаеш. Шимейн не излезе да те посрещне, защото още не е готова и има нужда от помощта ми. — Той пристъпи към вратата на спалнята. — Ще занеса това в стаята на Андрю. Вкарах вътре едно по-голямо легло за теб, така че ще сложа куфара до него.

Мери Маргарет беше вдигнала поглед и се бе заслушала в дълбокия, приглушен мъжки глас, който идваше откъм тавана. Звучи приятно, помисли си тя, но усети, че Гейдж я наблюдава, затова побърза да го погледне и да попита:

— Сигурен ли си, че няма да преча на Андрю, като преспя в неговата стая?

— Той ще се радва на компанията ти — увери я Гейдж. — Откакто издигнахме стената, се чувства малко самотен.

— Хлапето скоро ще си има братче или сестриче — отбеляза Мери Маргарет, като го стрелна със засмян поглед. — Така няма да се измъчва, че е самотно.

Гейдж се ухили и вдигна вежди.

— Ето кой дебне кога ще се надуе коремът на Шимейн — насмешливо каза той и сви рамене. — Ще трябва да ни дадеш малко време, Мери Маргарет.

— Мигар вече не ви дадох достатъчно, мошенико! — възкликна тя през смях. — Колко още искаш?

— Не знам… Месец-два, а може и повече.

Вдовицата махна пренебрежително с ръка.

— Явно само си губиш времето — инак щеше да знаеш дали жена ти вече не е трудна. — Изведнъж тя го изгледа подозрително. — Но пък ти винаги си си бил потаен, Гейдж Торнтън. Сигурно знаеш всичко, ама ще си траеш, додето на Шимейн почне да й личи.

— Мислиш ли, че бих запазил нещо толкова важно в тайна от теб? — засмя се сърдечно Гейдж.

Мери Маргарет изсумтя.

— Естествено, нали те знам какъв си дявол.

С тези думи тя се усмихна и се запъти към задния коридор, но внезапно си спомни нещо и се обърна отново към Гейдж, който тъкмо бе стигнал до вратата на стаята си. Не й се искаше да носи тревожни новини в дома му толкова скоро след сблъсъка с Хорас Търнбул, но смяташе, че приятелите й трябва да знаят.

— Вероятно не сте чули, че Самюъл Майърс беше изчезнал…

Гейдж я погледна объркано.

— Искаш да кажеш, че е напуснал Нюпорт Нюз?

— Само духом.

Това го обърка още повече.

— Какво имаш предвид?

— Намериха го тази сутрин в собствения му кладенец със строшен врат. — Вдовицата въздъхна замислено. — Можеше и никога да не го открият, ама като е падал, си е заплел крака във въжето на кофата.

Изражението на Гейдж тутакси стана напълно сериозно.

— Предполагам, че вратът му не е счупил при падането.

— Падане ли? Ако питаш мене, бил е бутнат вътре. Алма Петикоум казва, че оня ден наминала да види господин Майърс и го сварила да се разправя с комшията си, доктор Ферис. Май се карали заради Ани. Майърс твърдял, че ти си го измамил, а Колби го нарекъл долен мошеник и лъжец.

Гейдж се усмихна печално.

— Значи сега госпожа Петикоум е нарочила Колби за убиец.

Мери Маргарет кимна.

— Доста се е шашнала от това, че баща ти е лорд, и май предпочита за по-сигурно да не те критикува много много. Иначе бас държа, че щеше да обвинява тебе.

— Колко мило от нейна страна — подигравателно каза той.

— Хич даже не е мило.

Гейдж я погледна въпросително.

— Сега Алма разправя, че Шимейн не била достойна да ти бъде жена, понеже била престъпница и тям подобни.

— Колко жалко, че никой не се е сетил да бутне госпожа Петикоум в кладенеца! — изръмжа той.

— Хм, може на някой наистина да му хрумне такава идея, но предпочитам този някой да не е сред моите приятели. — Мери Маргарет го погледна настойчиво. Гейдж проумя какво се опитва да му каже и се засмя, поклащайки глава.

— Не се тревожи, Мери Маргарет, нямам намерение да си съсипвам живота с убийството на тази дърта сврака. Тя не ме безпокои чак толкова.

— Това е добре — усмихна се облекчено вдовицата и посочи с бастуна си към коридора. — Баща ти е свестен човек, нали?

— Не съвсем — каза засмяно той. — Струва ми се, че в момента е по-проклет и от Потс. Имай го предвид.

Без да престава да се усмихва, Мери Маргарет хвърли поглед към стълбите.

— Мисля, че мога да се грижа за себе си.

— Никога не съм се съмнявал в това, мадам.

Възрастната ирландка се засмя и го прати да си върви в стаята с едно махване на ръката. Самата тя се отправи към тавана и щом стигна последното стъпало, почука по пода с бастуна си, за да съобщи за своето пристигане.

— Мери Маргарет Макгий идва на посещение при господата в горната стая.

— Госпожа Макгий! — извика Андрю и скочи от леглото, за да изтича да я посрещне и да я доведе при дядо си.

Уилям припряно свали очилата си и ги пъхна в джоба на нощницата. Сетне дръпна завивката чак до шията си и едва тогава вдигна намръщено поглед. Перспективата да бъде оставен на грижите на една дърта досадница беше вгорчила живота му, но щом съзря дребната, елегантна и хубава жена, настроението му мигновено се промени. Той се опита да се надигне, но острата болка, пронизала гърба му, го принуди да се стовари обратно на леглото с изкривена гримаса.

— Простете, мадам — извини се Уилям смутено, когато вдовицата се приближи. — Нямам сили да се изправя и да ви посрещна с подобаващо внимание. Несъмнено дългото лежане в това легло си казва думата.

— Няма нужда да се безпокоите, милорд — увери го Мери Маргарет с любезна усмивка. — Отлично знам в какво състояние сте и не бих могла да ви се сърдя. — Тя го огледа крадешком и за пръв път в живота си трябваше да признае, че госпожа Петикоум е права. Той наистина изглеждаше възхитително, макар да бе англичанин. Но в това едва ли имаше нещо чудно между него и сина му съществуваше изумителна прилика, а Мери Маргарет винаги бе считала Гейдж Торнтън за изключително красив мъж.

— Тъкмо четях на внука си — обясни Уилям, като посочи книгите, които Андрю бе пръснал по леглото му.

— Моля ви, продължавайте — каза тя и нежно положи ръце на раменете на момчето. — Сигурна съм, че на Андрю му е много приятно. През това време аз ще сляза долу и ще приготвя малко чай. Шимейн все ще е мушнала във фурната някакви кифлички или сладкиши, доколкото я познавам — усмихна се вдовицата, потупа с обич рамото на детето и се отправи към стълбите.

— Госпожа Макгий… — Изумен от напрежението в тона си, Уилям веднага се укори мислено за това, че е станал толкова недодялан в отношенията си с жените. Дали защото беше вдовец твърде отдавна, или защото бе посветил твърде много време и усилия на амбицията си да успее в корабостроителния занаят, но усещаше, че е забравил повечето от светските обноски, които жените толкова ценяха у мъжа. След смъртта на съпругата си беше станал суров, неизискан и сприхав. Нищо чудно, че му беше трудно да разговаря с представителки на нежния пол.

Мери Маргарет се върна до леглото и го погледна въпросително.

— Желаете ли нещо, милорд?

Уилям вдигна колебливо поглед към нея, но очите му останаха приковани в този ведър, по-син от небето взор.

— Питах се как сте с картите…

Сините очи заблестяха.

— Достатъчно добре, за да мога да дам някой и друг урок на ваша светлост — предизвикателно отвърна тя, като вирна малката си, остра брадичка.

Уилям се усмихна с онази подкупваща усмивка, която внукът му бе усвоил толкова добре.

— Скучно ми е да стоя съвсем сам тук. Може би след като сложите Андрю да спи, бихте се съгласили да изиграем една-две игри…

Мери Маргарет наклони съвсем лекичко глава, но очите й засияха с ослепителен блясък.

— Една-две… че даже три…

Шимейн и Гейдж тъкмо излизаха от стаята си, когато госпожа Макгий влезе през задния коридор в кухнята. Щом ги зърна, вдовицата се спря, за да се полюбува на младата красавица, която днес носеше рокля от тъмна тюркоазена коприна — една от най-хубавите рокли на Виктория. Съвсем ясно си спомняше колко пленително бе изглеждала в нея предишната собственица на дрехата, но сегашната наистина нямаше равна на себе си. Тънка тюркоазена лента украсяваше изящната шия на Шимейн, а от ушите й висяха обици от ситни перли — подарък от Гейдж за неговата невеста. Огненочервената й коса беше прибрана в красива прическа под бяла дантелена шапчица. Изпод шапчицата се бяха измъкнали няколко немирни къдрици, които обрамчваха лицето й и придаваха на прическата й привлекателна небрежност. А крехките и рамене бяха загърнати с елегантен дантелен шал.

— Вие сте чудесна двойка — заяви възторжено Мери Маргарет. — Най-хубавата, която съм виждала!

Шимейн направи дълбок реверанс.

— Както винаги сте много мила, госпожа Макгий.

Ирландката изсумтя.

— Да не мислиш, че ви пълня главите с глупости, просто защото нямам какво да кажа, миличка? Винаги говоря само истината, имай го предвид.

Шимейн се засмя и направи още по-дълбок реверанс.

— Ще го имам предвид, госпожа Макгий. Благодаря ви — каза тя и изтича нагоре по стълбите, за да провери дали Уилям има нужда от нещо, преди двамата с Гейдж да са заминали.

Щом снаха му се появи в стаичката, негова светлост свали очилата си и я огледа с нескрито възхищение.

— Чудя се дали Морис дьо Мерсер осъзнава какво съкровище е загубил — промърмори той, когато Шимейн се зае да оправя възглавниците под главата му.

— Сигурна съм, че Морис е засипан с покани от родители, копнеещи да задомят дъщерите си. Всъщност, той вероятно вече е избрал друга млада дама за своя годеница.

— На мен пък ми е трудно да повярвам, че Морис би могъл да те забрави толкова бързо, скъпа моя, но се радвам, че от неговия лош късмет е спечелил моят син.

Шимейн не бе склонна да говори за бившия си годеник, още повече, че съпругът й я очакваше.

— Надявам се да нямате нищо против, че ви оставяме с госпожа Макгий. Тя наистина е чудесна жена.

В момента Уилям бе склонен да обсъжда промяната в отношението си към вдовицата почти толкова, колкото Шимейн — да разговаря за маркиза.

— Не се безпокой за мен. Двамата с Андрю ще се справим.

Шимейн не остана съвсем доволна от отговора, но водена от някакъв внезапен импулс се наведе и нежно целуна негова светлост по челото, за негова огромна изненада.

— Ще се върнем колкото може по-скоро — прошепна тя, като го потупа по ръката. Сетне прегърна Андрю и го целуна, след което тръгна към стълбите. Преди да слезе обаче, се обърна с усмивка.

— И да се държите добре, защото госпожа Макгий ще ви издаде, ако направите някоя пакост.

Андрю се изкикоти весело — ето че и дядо му го наставляваха да се държи прилично. Уилям му намигна съучастнически, сложи си очилата и дръпна момчето обратно до себе си, за да продължи да му чете.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Сватбената церемония, на която Ани Карвър и доктор Колби Ферис бяха свързани в брачен съюз, беше много приятно и вълнуващо събитие. Шимейн никога не бе виждала приятелката си толкова хубава. Бледосинята рокля, която Колби бе поръчал при местната шивачка специално за случая, стоеше чудесно на Ани и много подхождаше на леко матовата й кожа и сивите й очи. В кестенявата й коса, вдигната във висок кок, бяха преплетени тънки сини панделки. Майлс Бекър, който бе близък приятел на доктора, беше направил за младоженката чифт красиви обувки й ги бе подарил за сватбата.

Колби Ферис също беше претърпял метаморфоза. Изпитото му лице, което обикновено бе покрито с леко набола брада, сега беше гладко избръснато, сивата му коса бе подравнена и вързана с черна панделка, а строгият сив костюм придаваше достолепие на високата му, върлинеста фигура.

Брачните клетви бяха произнесени с тихи, смутени гласове, а после, след като ги скрепиха с размяна на халки и плаха целувка, Ани и Колби коленичиха, за да получат благословията на свещеника. Свързани в свещен брачен съюз, те се изправиха и се обърнаха към приятелите си.

— Дами и господа, нека ви представя доктор и госпожа Ферис.

Гостите избухнаха във въодушевени аплодисменти и църквата се изпълни с викове „Честито!“. Гейдж и Шимейн отидоха с Кели и Рамзи да поднесат поздравленията си на двамата младоженци. Просълзена от радост, Ани прегърна своята приятелка и я притисна силно към себе си.

— Мислила ли си някога, че в тая земя ни чака такова щастие, милейди?

— Не, Ани — прошепна Шимейн през смях. — И насън не съм вярвала, че арестуването ми може да ми донесе толкова късмет. От мига, в който Гейдж ме купи и ме отведе в дома си, животът ми сякаш започна отначало. — Тя отстъпи крачка назад и се усмихна на дребничката си приятелка. — Желая на теб и на Колби цялото щастие на света, Ани… И да имате много и прекрасни деца.

Ани хвърли крадешком поглед към Колби и се изчерви.

— Може да ти се стори странно, милейди — нали си имах бебе, — ама съм била с мъж само веднъж в живота си. Притеснявам се, все едно че съм непорочна девица.

Шимейн се усмихна.

— Сигурна съм, че Колби ще бъде мил с теб, Ани както беше мил с Кели, когато израждаше бебето й. Сама видя колко беше внимателен. Можеш ли да си представиш, че би се държал грубо с теб?

Ани поклати глава.

— Не, милейди.

— Тогава не се безпокой.

Като отстъпи встрани, за да позволи и на останалите да поздравят Ани, Шимейн хвана съпруга си подръка и погледна усмихнато сияещото му лице.

— Като гледам Ани, осъзнавам колко съм щастлива.

— И не съжаляваш, че си напуснала Англия, сладка моя? — попита нежно Гейдж, като погали ръката й.

Тя наведе глава, за да преглътне мъчителната буца, заседнала в гърлото й.

— Мъчно ми е за родителите ми. Много ми липсват.

— Когато продам кораба, вероятно ще можем да ги посетим — предложи той. — Би ли искала?

Шимейн кимна радостно, но изведнъж й прималя и тя размаха кърпичката пред лицето си.

— Тук е доста задушно, не мислиш ли, Гейдж?

Гейдж нежно погали лицето й с пръст.

— Бузите ти са зачервени.

— Това е защото ти си до мен — промълви усмихнато тя, вперила поглед в топлите му очи.

— Искаш ли да излезем навън на чист въздух?

— Да, и то веднага.

Чак след като всички се изредиха да поздравяват и да поднасят благопожеланията си на двойката младоженци, Ани успя да намери време и да потърси Шимейн в двора на църквата. Досега тя старателно беше избягвала да говори в подробности за обстоятелствата около своето арестуване, защото спомените бяха твърде болезнени. Но сега вече се чувстваше по-спокойна и имаше нужда да сподели истината със своята приятелка.

— Тази земя и някои от хората, дето живеят в нея, ми дадоха ново начало, милейди. Виж ме сега вече съм омъжена, и мога да тая някаква надежда за бъдещето. — Дребната жена поглади възхитено ръкавите на новата си рокля със загрубелите си от работа ръце. — В Англия никога не съм имала такива хубави дрехи, милейди. Бяхме бедни като църковни мишки, особено след като мама се разболя. Помолих един мъж, дето работеше в аптеката, да ми даде билки, понеже мама наистина беше много зле. Той каза, че ще ми ги даде, ако стана негова. Беше ужасно груб и когато свърши, аз се разплаках. Тогава той се ядоса и ме удари. Каза ми да мълча, каза, че съм била малка уличница, щом съм продала целомъдрието си за шепа билки, и ме изрита навън, без да ми даде нищичко, понеже не съм заслужавала. Аз взех да блъскам с юмруци по вратата и да го моля да ми даде билките, обаче той не отговори. После разбрах, че съм бременна от него. Наближаваше вече да раждам, когато пак се принудих да отида при него, защото здравето на мама съвсем се беше влошило. Той ми се изсмя и каза, че копелето, дето го нося, си било моя грижа, не негова. Толкоз му се ядосах, че го цапардосах по главата с една сопа и откраднах билките. Но додето се върна, мама беше умряла. Нея нощ родих синчето си. В началото се криех, понеже не знаех къде да отида, но бащата на бебето ме видял един ден да прося на улицата и прати да ме арестуват.

Шимейн припряно преглътна сълзите, които напираха в гърлото й, и прегърна нежно приятелката си.

— Каза ли на Колби за всичко това?

Ани кимна и подсмръкна.

— Трябваше, милейди. Не можех да се оженя за него, без да му кажа цялата истина. Той каза, че ме обича въпреки това, и че ще почнем всичко отначало. Че ще създадем семейство и ще остареем заедно.

Шимейн се усмихна.

— Явно бог те е дарил с грижовен и мил съпруг, Ани.

В този момент Колби се присъедини към тях и обгърна с ръка раменете на невестата си.

— Гостите вече тръгват към таверната, Ани. По-добре да избързаме напред, за да можем да ги посрещнем там.

Когато младоженците се отдалечиха, Шимейн се огледа за Гейдж и се усмихна, усетила присъствието му зад гърба си и нежните му ръце, които се плъзнаха около кръста й.

— Мен ли търсите, мадам? — прошепна съпругът й, като се наведе до ухото й.

Тя въздъхна блажено.

— Ако вие сте мъжът от моите мечти — да.

— Кажете ми, мадам, как изглежда мъжът от вашите мечти?

— Висок, тъмнокос, с кехлибаренокафяви очи… прекалено красив, за да мога да му устоя.

— А искате ли да му устоите?

— Не, за нищо на света. Всеки път, когато съм далеч от него, копнея за неговото докосване.

Гейдж погали нежно ръцете й.

— А ще се задоволите ли с моето докосване, мадам?

— Само временно, докато се върнем в нашето легло, където ще мога отново да държа мъжа от мечтите си в своите прегръдки.

— Тогава можем вече да си тръгваме, любов моя — предложи той усмихнато. — Струва ми се, че тук не ни очаква нищо толкова вълнуващо, колкото онова, за което говориш.

— Ако си тръгнем сега, баща ти и госпожа Макгий все още ще са будни — изтъкна Шимейн. — Ще се изненадат, че се прибираме толкова рано, а и със сигурност ще искат да поговорим преди лягане. Така че плановете ни ще трябва да бъдат отложени, все едно дали сме тук или там. Освен това съм сигурна, че Ани би искала да останем и да споделим нейното щастие.

Гейдж прие решението на съпругата си без възражения.

— Както желаете, милейди. Пеша ли ще отидем до таверната, или искате да докарам файтона?

— По-добре да повървим — отвърна тя и му се усмихна кокетно. — Не ми се случва често да се разхождам по главната улица и да гледам как жените те зяпат с отворена уста.

— Да, защото предпочитам да не се показваш много-много пред мъжете в града — каза той. — Те направо те изпиват с поглед, а от това кръвта ми кипва.

— Няма нужда, любов моя, защото аз имам очи единствено за теб.

Гейдж галантно й предложи ръката си и я поведе към таверната. Бяха толкова погълнати един от друг, че изобщо не забелязаха Алма Петикоум и едва не се сблъскаха с нея и с мъжа, който вървеше до нея. Може би за пръв път в живота си клюкарката беше заета със собствените си проблеми, вместо с работите на другите. Тя мърмореше и дърпаше припряно съпруга си, който обаче понасяше всичко това със стоическо изражение на лицето, без да обръща внимание на молбите й.

— Казах ти, Сидни! Искам да отида на кея и да видя новия кораб, който хвърли котва току-що! След като не получи никакъв отговор, Алма гневно го дръпна за ръкава. — Чуваш ли ме, Сидни?

— Че кой не те чува? — рязко попита той.

— Е?

— Искам си вечерята, жено! Не желая повече да те слушам! Омръзна ми да се мотаеш напред-назад и да си пъхаш дългия нос в хорските работи. Или от днес нататък ще промениш поведението си, или ще си имаш сериозни неприятности с мен. Колби Ферис ми е приятел и щях да умра от срам, когато ти се зае да разтръбяваш на всеослушание дребната му свада с оня мухльо Самюъл Майърс, преувеличавайки нещата до възбог. Заради теб не можех да отида на сватбата му — не и преди да съм въвел ред в собствения си дом. Аз съм богобоязлив човек, госпожо, но ти се кълна, че ако оттук насетне не си държиш устата затворена, ще си имаш сериозни неприятности с мен. И не си мисли, че се шегувам, защото може да реша да откъсна някоя тънка пръчка и да ти докажа, че не е така.

— Няма да посмееш! — възкликна разярено Алма.

Сидни Петикоум извърна леко глава и я погледна с вдигнати вежди.

— Аз съм човек, който държи на думата си, мадам. Чуя ли още веднъж, че се опитваш да очерниш някого, ще си понесеш последствията.

Сетне той учтиво докосна шапката си и кимна за поздрав първо на Гейдж, после на Шимейн. Двамата бяха напълно смаяни от онова, което бяха чули току-що, а следващите думи на Сидни, отправени вече към тях, ги обнадеждиха още повече.

— Ще поздравиш ли Колби от мое име, Гейдж? Изпратих нещичко на младоженците, но тепърва смятам да им поднеса най-добрия си сватбен подарък.

Едва сдържайки усмивката си, Гейдж кимна леко и обеща на мъжа, че непременно ще предаде съобщението му. На себе си пък обеща, че ще предаде на Ани и Колби и собствената си версия за другия подарък на Сидни, който със сигурност щеше да зарадва не само младото семейство, но и много други хора в града.

Специално за сватбеното тържество бяха наети група музиканти, които трябваше да забавляват множеството приятели, признателни пациенти на доктора или просто познати, дошли да почетат младоженците. Гейдж беше изумен, че в околностите на Нюпорт Нюз може да живеят толкова много хора, чиито лица му бяха напълно непознати, но по броя им бе очевидно, че Колби Ферис не е човек, страдащ от липса на поддръжници и приятели. Скоро към празненството се присъединиха и Рамзи и Кели Тейт, понесли новороденото си бебе в натъпкана с меки възглавници кошница. Щом съзря тях и Торнтънови, Колби им махна да седнат на тяхната маса — жест, който за пореден път показваше вниманието му към Ани и желанието му тя да бъде заобградена от най-близките си приятели.

Имаше много и вкусна храна, но апетитът на Шимейн постепенно се изпари, когато и без това застоялият въздух в таверната започна да натежава от смесица от миризми: киселата миризма на човешка пот, вонята на конския тор, размазан по дървения под от обувките на гостите, разнородните аромати на ястията и натрапчивия мирис на тоалетната вода, с която една възрастна дама се бе поляла твърде обилно. На огнището се печеше още едно прасе и кълбата пушек от огъня затрудняваха още повече дишането на Шимейн. Започна да й прилошава и за да се съвземе, тя извади една напарфюмирана кърпичка и попи с нея студената влага, избила по лицето й, сетне я притисна към носа си. Тази тънка преграда спря за момент притока на миризми, но внезапно някакъв едър мъж се блъсна в стола й, бутна ръката й и Шимейн изпусна кърпичката в скута си. Мъжът се наведе над нея, за да се извини, и това почти я довърши, защото той просто смърдеше на всичко, което се бе опитвала да избегне досега. Обзета от паника, Шимейн едва дочака човекът да се отдръпне и се приведе напред, за да се извини на сътрапезниците си.

— Простете, но имам нужда от малко въздух — прошепна задъхано тя и като внимаваше да не поглежда към чиниите им, се изправи на крака. Гейдж веднага се надигна от мястото си, но Шимейн положи треперещата си ръка на гърдите му и тихо го помоли: — Остани и хапни. Няма да се бавя.

Той пое ръката си в своята.

— Мадам, не бих искал някой от новопристигналите моряци или пътници да се обърка и да ви помисли за някое от момичетата, които се срещат обикновено по места като това.

Шимейн намери загрижеността му за оправдана, затова склони да му позволи да я изведе обратно на улицата. Още с първите няколко глътки чист въздух тя изпита известно облекчение, а когато тръгна редом с мъжа си, наистина започна да се чувства много по-добре. Гейдж я поведе към покрайнините на града и докато вървяха, Шимейн надничаше към витрините на магазините и му показваше най-различни неща, които бяха привлекли вниманието й. Беше й приятно да се разхожда с него и се гордееше, че е съпруга на мъж като Гейдж Торнтън.

Откъм кея вече се задаваха пътниците от новопристигналия кораб. Някои от тях, изглежда, много бързаха да достигнат до централната част на градчето, а пред всички крачеше един висок, тъмнокос и добре облечен джентълмен. Дългите, стройни крака явно му служеха добре и тънкият бастун със сребърна дръжка, който носеше, му бе необходим по-скоро за да се перчи с него, отколкото да си помага при ходенето. Вървеше с широки и уверени крачки, вдигнал надменно глава, и се оглеждаше така, сякаш търсеше някого. Щом забеляза в далечината Гейдж и съпругата му, той внезапно се спря и впери поглед право в Шимейн. Сетне тръгна отново напред, но този път по-бавно и някак по колебливо.

Гейдж стигна до края на улицата, обърна се и хвана Шимейн под ръка.

— По-добре ли се чувстваш, сладка моя?

— Да.

— Имаш ли нужда от още чист въздух?

— Да, стига ти да нямаш нищо против.

— За теб съм готов на всичко, любов моя — отвърна той с усмивка.

Изведнъж обаче чу зад гърба си бягащи стъпки и погледна през рамо, за да види, че скъпо облеченият господин се приближава тичешком към тях. Или по-точно не към тях. Очите му бяха приковани единствено в Шимейн.

От гърдите на Гейдж се изтръгна тихо ръмжене. Що за наглост беше това!

— Какъв е този? Още не е пристигнал в града, а вече май е запленен от теб.

Въпросът на съпруга й привлече вниманието на Шимейн към улицата и това позволи на тъмнокосия мъж да види профила на лицето й.

— Шимейн! Шимейн! За бога, това си ти!

— Морис? — Разпознала гласа му, тя тутакси се обърна и се озова лице в лице със своя бивш годеник, който захвърли бастуна, сграбчи я в обятията си и я завъртя ликуващо във въздуха.

— Шимейн, мислехме, че никога няма да те намерим! — извика той, без да прекъсва радостния си танц. — Добре че по една случайност майка ти срещнала една жена, която носела твоите обувки, и я принудила да й каже откъде ги е взела!

— Момент, моля! — изръмжа Гейдж. Беше чул името на мъжа, а щом забеляза красивите му, аристократични черти, се уплаши не на шега да не би чувствата на съпругата му към бившия й годеник да се възродят и да я загуби.

— Морис, пусни ме! За бога, пусни ме веднага! — възкликна Шимейн, като притисна кърпичката към устата си. Всичко около нея се въртеше с луда скорост.

Маркизът се подчини и в мига, в който пусна годеницата си на земята, тя политна замаяно към ръба на тротоара. В отчаян опит да преодолее виенето на свят, Шимейн пое няколко големи глътки въздух, но градчето продължаваше да се люлее пред очите й. Стомахът й се преобърна и тя с усилие протегна ръка назад, за да придърпа Гейдж до себе си.

Морис гледаше безпомощно и объркано как непознатият мъж плъзва ръка около тънката талия, която самият той някога бе прегръщал нежно, и как поставя длан на гладкото чело, което толкова пъти бе целувал с обич. Кръвта във вените му кипна и той пристъпи напред, за да изрази възмущението си, но в този момент Шимейн се приведе и отново притисна кърпичката към устата си и Морис се спря, най-после проумял, че на годеницата му й е лошо.

Трябваше да направи нещо! Той изтича до чешмата за поене на добитък, намокри собствената си кърпичка и се върна, за да я даде на Шимейн. Тя кимна отпаднало в знак на благодарност и навлажни лицето си, облегната с цялата си тежест върху съпруга си. Гейдж отмахна един кичур коса, паднал през зачервеното й лице, и я прегърна през кръста. Главата й се отпусна на яката твърд на гърдите му.

Интимната им прегръдка накара Морис да смръщи страховито вежди. Но това бе само началото.

— Какво, по дяволите, става тук? — долетя нечий друг глас откъм улицата, задавайки въпроса, който маркизът тъкмо се канеше да зададе.

— Татко? — Шимейн вдигна глава и се огледа за любимото лице. Нямаше начин да сбърка този глас, а когато замъгленият й поглед съзря ниския, набити спретнато облечен мъж, застанал на средата на пътя с ръце на кръста и разкрачени крака, нямаше как да не познае в него собствения си баща. — Татко! О, татко!

Олюлявайки се, тя му махна с ръка. Четири крачки бяха достатъчни на Шимейн О’Хърн да стигне до дъщеря си и да я сграбчи в прегръдките си. Гейдж вдигна вежди и отстъпи почтително назад, защото чувстваше, че трябва да ги остави сами.

— Кой, по дяволите, си ти, все пак? — попита Морис дьо Мерсер, като пристъпи пред него, но не му даде възможност да отговори. — Когато открихме обувките и започнахме да издирваме Шимейн в Нюгейт, ни казаха, че тя е била качена на „Гордостта на Лондон“ и е отплавала за колониите. Имахме късмета да зърнем платната на този кораб на път за насам и помолихме нашия капитан да го пресрещне. Говорихме с капитан Фич и той ни уведоми, че Шимейн е била продадена като робиня на някакъв заселник на име Гейдж Торнтън тук, в Нюпорт Нюз. Вие ли сте този човек?

— Да, аз съм този човек.

Лицето на Морис се изкриви от ярост.

— Боцманът на „Гордостта“ пък ни разказа как из града се носели слухове, че заселникът, който е купил Шимейн, бил убил съпругата си.

— Носеха се такива слухове — кимна рязко Гейдж. — Но това така и не можа да бъде доказано, защото аз не съм я убивал!

Морис отметна презрително глава.

— Защо ли не ви вярвам?

— Може би защото не желаете да ми повярвате — отвърна Гейдж.

— Прав сте. Не желая. Това, което наистина ми се иска, е да ви забия един юмрук!

Гейдж издържа на погледа му, но кафявите му очи бяха загубили топлотата си.

— Моля, опитайте.

— Шимейн! — извика в този миг нечий женски глас и мигновено привлече вниманието им към една дребна, елегантна жена със светлоруси коси, която бързешком се приближаваше по улицата към Шимейн и баща й. От двете й страни потичваха още две жени, облечени като слугини. Едната бе възрастна, пълна жена с посивяла коса, а другата — момиче наоколо осемнадесет години.

— Мамо! — възкликна Шимейн и моментално бе поведена от баща си към улицата. На ръба на тротоара тя се спря за миг, за да изчака една минаваща каруца, махайки с ръка на майка си, и после, когато каруцата отмина, двете жени се спуснаха една към друга с радостни викове. Притиснати в здрава прегръдка, те останаха по средата на улицата, без да ги е грижа, че покрай тях профучават ездачи и каруци. Сетне се пуснаха и се взряха една в друга, сякаш не можеха да повярват, че наистина отново са заедно.

Възрастната прислужница плачеше и чакаше с нетърпение да дойде нейния ред. Но едва когато тя извади кърпичката си и шумно се изсекна в нея, Шимейн най-после осъзна, че старата им готвачка също е тук, обърна се към нея и я прегърна ликуващо.

— О, Бес! Толкова съм щастлива, че те виждам! Че ви виждам всички! — Тя се засмя радостно и прегърна младата прислужница, която също бе пристъпила напред. — Нола! За бога, какво правиш и ти тук?

Обяснението даде майка й.

— В твое отсъствие аз използвах услугите на Нола, Шимейн, защото моята стара Софи заболя. Но Нола пак ще си бъде твоя, когато те отведем обратно в Англия.

Шимейн се огледа и протегна ръка към Гейдж в безмълвна покана да се присъедини към тях. Баща й и Морис не го изпускаха от очи. Още от пръв поглед този заселник не им беше харесал. Не им се нравеше фамилиарното му отношение към онази, която и двамата тъй силно обичаха.

— Мамо… Татко… Морис… — погледна ги един по един Шимейн, преди да улови Гейдж под ръка и да го придърпа към себе си. — Това е съпругът ми, Гейдж Торнтън.

— Съпруг! — извика Морис. — Но ти беше моя годеница!

Шемъс хвана Гейдж за рамото, завъртя го с лице към себе си и въпреки че заселникът беше с цяла глава по-висок от него, го сграбчи за ревера и го изгледа с цялата ярост, на която е способен един побеснял баща. Дори къдравата му коса, чийто червен цвят бе леко поизбледнял с възрастта, сякаш се изправи от гняв.

— Как си се осмелил да се омъжиш за дъщеря ми без моето съгласие?!

Шимейн притисна разтреперано ръка до гърдите си.

— Татко, недей!

— Вашето съгласие не ми беше необходимо — кратко отвърна Гейдж, хвана китката му и отмести стиснатия до побеляване юмрук от ревера си. — Шимейн вече беше моя.

Морис пристъпи до двамата мъже, чиито погледи проблясваха като шпаги по време на дуел, и обясни на Шемъс:

— Той е човекът, който я е купил — онзи, за когото ни разказа капитан Фич. Убиецът на съпруги, за когото ни разказа боцманът. Очевидно този заселник е принудил Шимейн да се омъжи за нето!

— Не! — смаяно притисна ръце към лицето си Шимейн. Само до преди миг светът й се струваше рай, а ето че сега се превръщаше в същински ад. Тя се обърна умолително към майка си. — Той не е убиец, мамо! Помоли ме да се омъжа за него и аз приех! Защото исках!

Камий бе зашеметена не по-малко от съпруга си, но направи крачка напред и нежно постави ръка на рамото му.

— Средата на пътя не е най-подходящото място да разискваме този въпрос, скъпи. Трябва да потърсим някое по-уединено място стая в някоя странноприемница, например.

— Простете, мадам — намеси се Гейдж, — но напоследък тук акостираха доста кораби, а в градчето има само една странноприемница. Съмнявам се, че ще се намери място дори за един от вас.

— Но къде ще отидем? — Сега беше ред на майката да се обърне за помощ към дъщеря си. — Толкова сме много, а и идваме толкова отдалеч. Какво да правим?

Шимейн отиде до съпруга си и попита шепнешком:

— Смяташ ли, че госпожа Макгий би се съгласила да ги настани в дома си?

Ако питаха него, можеха да останат да спят на улицата. Но все пак бяха близки на съпругата му.

— Утре може би, но какво ще правят тази вечер, Шимейн? Двамата с теб ще се приберем доста късно. Не можем да измъкнем гостенката си от леглото и да я натоварим със задачата да се върне в града посред нощ и да приеме в дома си хора, които са й непознати. Би било прекалено да искаме подобно нещо от старата дама.

— Няма ли някакъв начин да пренощуват у дома? — меко попита тя. — Може би ти и аз бихме могли да спим на пода…

— За нищо на света не бихме искали да ви пропъдим от собственото ви легло… — прекъсна я Камий, макар изобщо да не можеше да приеме мисълта, че нейното малко момиченце е съпруга на този непознат. Шимейн беше толкова млада, а той… той бе толкова… толкова… Не бе способна да намери подходяща дума, която да изрази чувствата й към заселника. Знаеше само, че той е ни повече, ни по-малко един мерзавец, който се е възползвал от дъщеря й.

— Аз бих искал този негодник да бъде прогонен от леглото на дъщеря ми! — изръмжа Шемъс.

— Предлагам бракът да бъде анулиран — обади се Морис. — Този звяр несъмнено я е насилил да се омъжи за него. Все едно дали Шимейн го признава или не, аз съм убеден, че тя е била принудена да даде съгласието си.

На Шемъс това разрешение на проблема се стори твърде цивилизовано.

— Искам да бъде кастриран!

Шимейн вдигна треперещата си ръка пред устата си и изпъшка:

— Мисля, че ще припадна!

— Мили боже, дете! — извика Камий поразена. — Не ми казвай, че… че си…

— Че е какво? — попита стреснато Шемъс. Нямаше представа каква мисъл гложди съпругата му, но знаеше, че щом тя е разстроена от нея, той със сигурност ще бъде разярен.

Камий махна едва-едва с ръка, надявайки се предположението й да се окаже невярно.

— Бременна…

Шимейн затвори очи и потрепери, защото в същия миг баща й нададе ужасяващ рев:

— Дайте ми нож! Веднага ще отрежа топките на това проклето копеле!

Тя се преви надве и повърна всичко, което бе изяла през деня. Гейдж обгърна с ръка раменете й, за дай даде опора, а Нола изтича да намокри една кърпа. Бес пък отиде до Шимейн и размаха пред носа й мускал с амонячна сол.

— Хайде, детето ми, поеми дълбоко дъх — подкани я старата готвачка.

В този момент Гейдж чу един познат глас да поздравява предпазливо новодошлите и се извърна с облекчение към Рамзи, който се приближаваше към него.

— Кели ме прати да ви намеря с Шимейн, понеже искаше да ви се обадим, че си тръгваме — обясни той на приятеля си. — Още щом излязох от таверната ми се стори, че имаш някакви ядове с тия люде. Трябва ли ти помощ?

— Не, освен ако можеш да осигуриш на тези добри хора легла за пренощуване — промърмори Гейдж без особен ентусиазъм.

Думите му очевидно изненадаха Рамзи.

— Искаш да кажеш, че трябва да се държа любезно с тях? Та те щяха да ти откъснат главата!

— Да, и още не съм се отказал! — заплашително се обади Шемъс и размаха юмрук към Гейдж. — Тъй че не се мъчи да правиш услуги на моето семейство!

Без да му обръща внимание, Гейдж вдигна Шимейн на ръце. Останала без сили, тя облегна глава на рамото му и затвори очи. Съпругът й се обърна към Шемъс.

— Ако дойдете у дома, сър, ще спите или на пода, или на канапето в салона, защото дъщеря ви се нуждае от леглото си.

— Дъщеря? — възкликна Рамзи и слисано започна да мести поглед ту към работодателя си, ту към възрастния господин.

Гейдж пренебрегна това прекъсване и, макар и неохотно, предложи да осигури подслон на семейство О’Хърн.

— Майката на Шимейн може да спи при госпожа Макгий в стаята на сина ми, ако госпожа Макгий се съгласи да дели леглото си с нея, разбира се. Синът ми ще трябва да спи или при нас с Шимейн, или на земята. — Кехлибаренокафявите му очи се спряха на маркиза и в тях трепна леден блясък. — Ако господин Тейт — той кимна към Рамзи — се съгласи да ви предостави една от стаите в дома си, ще можете да прекарате нощта сравнително удобно. В противен случай, на борда на кораба, който строя, има едно грубо сковано легло и един доста стар дюшек. Старият корабен дърводелец, който работи за мен, обича да полягва на него за кратка следобедна дрямка. Стига да не му пречите да го прави, можете да използвате леглото.

— И къде се намира този кораб? — поинтересува се Морис.

— На брега на реката, на около стотина крачки от къщата ми, където ще бъдат настанени останалите.

— А освен реката има ли друго място, където човек може да се изкъпе?

— Вирът пред къщата. — Гейдж замълча, напълно убеден, че маркизът ще отхвърли идеята. Морис дьо Мерсер очевидно беше свикнал на лукс, а в дивата пустош наоколо много трудно щеше да намери такъв.

— Този вир обитава ли се от змии или други подобни гадини, или и вие сте го използвал за къпане?

Гейдж кимна бавно и със задоволство заби ножа в сърцето на съперника си.

— Двамата с Шимейн често се къпем там.

Тъмните очи на Морис не трепнаха.

— Тогава може би и аз ще се насладя на това удоволствие заедно с Шимейн… след като ви обесят заради убийството на съпругата ви.

Рамзи се сепна и погледна към Гейдж.

— Понеже си зает да държиш жена си, искаш ли аз да го фрасна в лицето или пък да сторя нещо друго?

Морис не отмести поглед от Гейдж, но очите му заблестяха доволно, сякаш точно на това се беше надявал.

— Да разбирам ли, че според вашия приятел вие бихте искал да отмъстите за нанесената обида чрез дуел?

— Никакъв дуел! — извика немощно Шимейн, като вдигна глава от рамото на Гейдж. Прекрасно знаеше, че Морис е отличен стрелец, нямащ равен на себе си при дуелите с пистолети. На практика бившият й годеник бе ненадминат в много области, една от които бяха словесните схватки с хората, които дръзваха да му се противопоставят. Най-голямата му сила беше в оспорването на нелепите аргументи на разни надути лордове пред съда. Той притежаваше завидното умение дотолкова да зашемети противника си с подвеждащи въпроси и намеци, че горкият човек така и не разбираше кога Морис е нанесъл смъртоносния удар, докато не чуеше бурния смях на публиката да изпълва цялата зала.

— Колкото и да ми се иска да ви доставя това удоволствие — усмихна се студено Гейдж, — не виждам защо трябва да споря с вас за Шимейн. Тя е моя съпруга и не възнамерявам да ви позволя да ме убиете, та да предявите претенции към нея след това.

Морис изсумтя презрително.

— Вие сте страхливец и жалък негодник.

Гейдж разбра, че маркизът се опитва да го подтикне да извърши някоя глупост, затова отговори бавно, с каменно изражение:

— Мислете за мен каквото искате, но аз имам жена и син, които се нуждаят от мен, а също и второ дете, което е на път…

Морис изръмжа и пристъпи напред с намерение да извие врата на този подлец, който бе дръзнал да отнеме годеницата му, но изведнъж се закова на място като ударен. Шимейн, която не беше забелязала приближаването му, рязко вдигна глава от рамото на съпруга си и нежно обърна лицето му към себе си. Внезапно Морис се почувства забравен и предаден от тази млада жена, чието изчезване го бе потопило в толкова дълбока скръб и отчаяние.

Шимейн се взря въпросително в красивото лице на Гейдж. В отговор той й се усмихна и тя разбра, че отдавна е започнал да подозира онова, което се бе опитвала да запази в тайна от него поне за още известно време. И че не му е било нужно да го чува от устата на майка й, защото вече е знаел.

Устните й беззвучно произнесоха една единствена дума: „Как?“

Гейдж се наведе досами ухото й и прошепна:

— Откакто се оженихме, не сме прекарали нито една нощ без да се любим, любов моя. Един вдовец има известен опит и знае все нещичко за месечните цикли на жените. Имаше само две възможности: или с твоя цикъл нещо не е наред, или си заченала съвсем скоро след сватбата. Когато започнах да забелязвам промяна в гърдите ти, се уверих със сигурност, че е второто, но изчаквах, докато ти се почувстваш готова да ми го кажеш сама.

С тиха, щастлива въздишка Шимейн сгуши глава на рамото му, а съпругът й продължи с настоящите си проблеми.

— Прислужниците ви могат да пренощуват в някой от ъглите на къщата ми — каза той на Камий. — Шимейн се е заела да прави нови дюшеци за леглото. Още не са напълно готови, но могат да се използват.

— Май у вас ще бъдете по-нагъсто и от дърветата в гората — сухо отбеляза Рамзи. — Да ти кажа ли и още нещо? Няма да можеш да кихнеш, без тутакси да се появи някой услужлив човек с кърпичка.

Гейдж нямаше нужда от по подробни обяснения. Рамзи наистина умееше да напипва сърцевината на проблема. С една дума, при толкова гости в къщата, тази нощ едва ли щяха да могат да се любят с Шимейн, без да бъдат чути.

Шемъс разкопча гневно сакото си, вдигна свитите си в юмруци ръце на кръста и пристъпи към Гейдж.

— Щом като къщата ти е толкова бедна откъм спални, къде, по дяволите, спеше дъщеря ми, преди да я принудиш да се омъжи за теб?

— Татко, моля те — вдигна отново глава Шимейн и се взря умолително в баща си. — Не можем ли да обсъдим всичко това у дома, вместо тук, насред главната улица? — Тя хвърли бегъл поглед към хората, които се бяха наредили на тротоара и ги зяпаха с интерес. — Превърнахме се в по-голяма атракция от младоженците на сватбеното тържество.

— Искам да знам! — упорито настоя Шемъс, впил свирепия си поглед в Гейдж.

— Преди да се оженим, дъщеря ви спеше на тавана, господин О’Хърн — отговори той. — Но в момента там е настанен баща ми, който се възстановява от едно тежко нараняване. Имаме и една гостенка, която ще пренощува в стаята на сина ми, заедно с вашата съпруга.

— А защо да не спи там с дъщеря ми? — попита Шемъс.

Гейдж го погледна право в очите и произнесе натъртено, сякаш обясняваше на малоумен:

— Защото аз спя с дъщеря ви и не желая да спя с жена ви!

Рамзи избухна в смях и потупа приятеля си по рамото, но щом съзря мрачния зелен поглед на Шемъс, побърза да засуче рунтавия си мустак в не твърде успешен опит да потули усмивката си. Сетне се покашля, скрил лице в шепи, и когато най-после се обърна към Гейдж, вече беше сравнително сериозен.

— Е, ще пращаш ли родата на жена ти в моята къща или наистина си намислил да ги натикаш всичките в дома си?

Гейдж погледна Шемъс с вдигнати вежди.

— Приятелят ми има няколко свободни стаи, тъй като в момента синовете му са по работа в Уилямсбърг. Ако искате да прекарате нощта при повече удобства и уединение, отколкото бих могъл да ви предложа аз, най-сериозно ви препоръчвам да се възползвате от готовността му да ви приюти. Сигурен съм, че разполагате с достатъчно средства, за да можете да го компенсирате за притесненията, които ще му създаде присъствието на толкова много хора в дома му. Господин Тейт идва в къщи веднага след изгрев слънце, така че бихте могли да дойдете с него още утре сутринта, за да обсъдим въпроса за брака ми с вашата дъщеря.

— Може би така ще бъде най-добре, Шемъс — каза Камий, като улови съпруга си за ръката. — Всички сме разстроени, и ако прекараме една безсънна нощ, натъпкани в неговия дом, после ще се ръфаме като побеснели кучета.

Макар и неохотно, Шемъс се предаде пред аргументите й.

— Както искаш, скъпа моя, но аз бих предпочел да разреша този проблем още сега.

— Знам, мили — нежно отвърна тя и го потупа по ръката. — Но утре ще имаме време да поговорим.

После се обърна към Рамзи и го дари с очарователна усмивка.

— Ако ни позволите да отседнем в дома ви, сър, ще ви бъдем повече от признателни за любезността и гостоприемството.

В отговор Рамзи демонстрира неочаквана галантност и добри обноски.

— Ваше благородие — каза той с дълбок поклон, който накара Гейдж да вдигне смаяно вежди, — за мен и за жена ми ще бъде изключително удоволствие да ви подслоним в дома си.

Шемъс не пропусна да забележи, че думите на мъжа са отправени единствено към съпругата му и го изгледа подозрително.

— Тази ваша готовност да ни подслоните… за всички ни ли се отнася?

Когато беше твърдо убеден в нещо, Рамзи никога не говореше със заобикалки.

— Стига да не засягате доброто име на господин Торнтън в моя дом или в мое присъствие, всички сте добре дошли в къщата ми. Инак можете да си търсите място за нощувка другаде.

Камий мълчеше, очаквайки отговора на съпруга си, но нямата молба в сините й очи подсказа на Шемъс, че и тя би искала примирие, поне за през нощта. Затова той кимна намусено в знак на съгласие с условията на Рамзи.

— Проклета да си, зла жено!

Гневното възклицание посрещна Гейдж и Шимейн на прага на дома им и ги накара да се спогледат тревожно. Какво ли бе сторила Мери Маргарет, та да предизвика Уилям да крещи така, сякаш иска да я убие?

Гейдж се втурна към стъпалата. Надяваше се да спре баща си, преди да е изтърсил нещо още по-непристойно. Шимейн го последва, защото предчувстваше, че след такова обидно отношение възрастната ирландка ще има нужда от добра дума и нежна женска подкрепа.

— Нарочно пожертвахте валето, за да ми измъкнете попа — продължи обвинително Уилям. — Сега нямам с какво да взема дамата ви. И последната ръка, и банката са ваши.

Жизнерадостният смях на Мери Маргарет накара Гейдж и Шимейн, които тъкмо бяха стигнали до стъпалата, да се заковат на място и да се прегърнат с радостно облекчение. В това време разговорът на тавана продължаваше.

— Искате ли още една игра, милорд? — невинно попита Мери Маргарет.

— Какво, та да ме биете още веднъж? — извика престорено сърдито Уилям, сетне се засмя. — Не знам дали ще ми остане някакво мъжко достойнство след разгрома, който ми нанесохте!

— Нямам представа защо мислите така, милорд — възпротиви се мило вдовицата. — Има много неща, с които можете да се гордеете. Ами да, със сигурност никога не съм виждала англичанин, дето да изглежда толкова добре като вас, сър… искам да кажа, като изключим сина ви, но той е точно ваше копие. И Андрю, разбира се. Той пък е взел най-доброто и от двама ви.

— Да, той е много хубаво момче, нали? — съгласи се веднага Уилям. — Напомня ми за Гейдж, когато беше на неговата възраст.

Последва кратка пауза, след която Мери Маргарет попита с тих, топъл глас:

— А къде е сега съпругата ви, ваша светлост?

— О, Елизабет почина когато Гейдж беше на дванадесет. Беше обикновена настинка, но после изведнъж състоянието й много се влоши и не можаха да я спасят. Не бях подготвен за внезапната й смърт. Не бях подготвен да се грижа сам за сина си и да го възпитавам с онази нежност, с която го възпитаваше майка му. Боя се, че бях прекалено суров и взискателен към него.

В тона на госпожа Макгий се прокрадна изненада.

— И не сте се оженил повторно?

— Не съм имал желание. Бях прекалено зает с амбицията си да строя все по-големи и по-добри кораби. Освен това станах груб не само със сина си, но и с жените… Сигурен съм, че всички жени, с които съм общувал, ме смятат за един свадлив старец.

— Трудно ми е да си го представя, ваша светлост — промълви нежно Мери Маргарет. — На мен ми е много приятно да съм с вас. Да, има нещо у вас, което мина помня за скъпия ми, непрежалим съпруг.

— Наистина ли, госпожо Макгий? — възкликна развълнувано Уилям.

— Името ми е Мери Маргарет, милорд, и за мен би било чест, ако не се обръщате към мен толкова официално.

— Благодаря ти, Мари Маргарет. Ако желаеш, можеш да ме наричаш Уилям.

— Да, храбри закрилнико — замислено промърмори вдовицата.

— Моля? — объркано попита негова светлост.

— Уилям… Означава храбър закрилник — отвърна тя. — Името ти подхожда много. Вчера си се проявил тъкмо като храбър закрилник на сина си, нали?

— Не знам, може би. Истината е, че не можех да понеса да го загубя, след като го бях търсил толкова дълго.

— Трябва много да го обичаш.

— Да, така е, но никога не съм можел да му го кажа.

— Е, вече няма защо да се безпокоиш заради това, Уилям. С това, което стори, ти доказа обичта си много по-добре, отколкото би могъл с думи.

Долу, в коридора, Гейдж сложи пръст на усмихнатите си устни, улови Шимейн за ръката и я поведе крадешком обратно към салона. Щом влязоха в спалнята си, той внимателно затвори вратата и със същата безшумна походка се отправи към съседната стая, за да провери как е синът му. Ангелското личице на детето го изкуши да се наведе и да го целуне, а когато се изправи, Шимейн вече беше до него. Тя коленичи до леглото, погали с обич момчето по челото и запя приспивна песен с глас, мек почти колкото копринения допир на дъха й. Малките розови устни на детето разцъфтяха в усмивка, сетне то въздъхна доволно, обърна се на другата страна и се сгуши до парцаления си заек. Гейдж подаде ръка на съпругата си, помогна й да се изправи и двамата се прибраха в своята спалня, като тихичко спуснаха резето.

— Мисля, че нашето бебе трябва да е момче, за да може Андрю да си има другарче в игрите — каза Шимейн с усмивка.

Гейдж протегна ръце и я придърпа в обятията си. Когато тя склони глава на гърдите му, той подпря брадичка на върха на кока й и нежно прокара ръка по корема й. Беше съвсем гладък, както винаги.

— Момче или момиче, за мен няма никакво значение, любов моя. Само се моля всичко да мине благополучно за теб. Сърцето ми ще спре, ако те загубя.

Шимейн се засмя и се притисна към него.

— Не се страхувай, любов моя. Майката на баща ми е родила шест деца без никакви проблеми, а е била по-дребна и от мен. Беше желязна жена.

— Баща ти трябва да се е метнал на нея — подхвърли Гейдж с лека усмивка. — Но само гледай какво ще стане, когато Уилям Торнтън и Шемъс О’Хърн се срещнат очи в очи. Сигурен съм, че и най-изпеченият скандалджия би могъл да взема уроци от който и да било от двамата.

— Да, но ние с теб се бояхме и от свада между баща ти и госпожа Макгий, а виж какво се получи — напомни му Шимейн.

Гейдж се сети за подслушания разговор между двамата на тавана и се засмя, развеселен от промяната в отношението на баща му към ирландката.

— Ако съдя по предпазливия разпит, който провеждаше Мери Маргарет, подозирам, че пак е намислила да се прави на сватовница.

Шимейн се усмихна и плъзна ръка по гърдите му.

— Не се изненадвай, любов моя, ако се окаже, че този път госпожа Макгий включва и себе си в тези планове.

Той също се усмихна, свали дантелената шапчица от главата на съпругата си и започна да разпуска копринените й коси.

— Те като че ли наистина се разбират чудесно. Кой знае? Може и да са подходящи един за друг.

Тя си припомни избухването на баща си и въздъхна тежко.

— Иска ми се и моите родители да можеха да се отнесат с такова разбиране към нас.

— Вероятно с течение на времето ще успея да им докажа, че съм нещо малко по-добро от зъл човекоядец — промълви замислено Гейдж.

— Баща ми има ужасен характер, Гейдж, така че, моля те, опитай се да не го предизвикваш ненужно, когато дойдат утре — умолително каза Шимейн.

Съпругът й я целуна успокоително по челото.

— Ще се помъча да си представя как бих се чувствал, ако някой мерзавец се възползва от дъщеря ми. Навярно щях да съм също толкова разярен, особено ако съм чувал, че въпросният мъж е убил съпругата си.

— Трябва да бъдеш много внимателен и с Морис — предупреди го тя. — Не му позволявай да те провокира.

— Имам чувството, че маркизът е готов на всичко, за да си те върне. — Не можеше да го съди твърде строго за това му желание, защото знаеше, че на негово място самият той би бил също толкова непоклатим в стремежа си да я спечели отново. — Но ти обещавам, че ще внимавам, сладка моя.

— Морис може и да изглежда изнежен, но не се подвеждай по външния му вид. Той борави еднакво умело и с шпагата, и с пистолета. Когато го предизвикат на дуел, той винаги предпочита само да ранява съперника си, но отношението му към теб може да се окаже по-различно.

— Несъмнено, несъмнено — отвърна Гейдж, като съблече смокинга си. — Ако успее да ме убие, ще си разчисти пътя към теб и…

— Може и да си мисли така — прекъсна го Шимейн, — но ако те убие, той ще си спечели завинаги моята омраза.

Той свали жилетката, вратовръзката и ризата си, преметна ги през облегалката на един стол, сетне се върна при съпругата си и започна да развързва връзките на корсета й.

— Мери Маргарет сигурно ще поостане горе още известно време, за да си говорят с баща ми. След като тя няма да си ляга скоро в леглото, дали пък ние да не си поиграем в нашето, ей така, просто за да видим какво ще излезе?

— Нима храните някакви съмнения по този въпрос, господин Торнтън? — попита Шимейн, вдигнала покорно ръце, за да позволи на съпруга си да съблече роклята й.

— Не и когато жената, с която си играя, си ти, любов моя — увери я Гейдж през смях и отиде да прибере роклята в гардероба.

Когато се обърна, за да се полюбува на съвършената й фигура, очертана под дантелената долна риза, Шимейн пъхна пръсти в косата си и вдигна тежките огнени къдрици високо над главата си. После започна бавно да обикаля в полукръг около съпруга си, сякаш не искаше да се доближава прекалено много до него. Зелените й очи блестяха сладострастно, а на устните й грееше прелъстителна усмивка.

— Да бях магьосница, господин Торнтън, щях да ви държа в плен в пещерата си, за да изпълнявате моите прищевки денем и нощем. Щях неспирно да искам от вас нови и нови неща, докато се изтощите до смърт и нямате достатъчно сили дори да се надигнете от леглото си. И тогава щях да ви направя магия, за да ви накарам отново да изгаряте от желание по мен.

Гейдж, който поглъщаше жадно с поглед всяко нейно съблазнително движение, се усмихна.

— Аз правя това и в момента, мадам.

Сетне протегна ръка и, сядайки на ръба на леглото с разтворени крака, я придърпа към себе си. Пръстите му развързаха панделките, затварящи деколтето на ризата й и я нетърпеливо я разтвориха. Окъпани в светлината на свещите, пищните й гърди сияеха като сочни зрели плодове, които го изкушаваха да опита вкуса им. Той без колебание се поддаде на изкушени, ето и жадно ги засмука.

Обзета от сладостно опиянение, Шимейн долепи устни до тъмните му коси. Гласът й се бе превърнал в шепот.

— Само че когато прекрасният принц от моите сънища стане истински и е в прегръдките ми, магьосницата изоставя всички магии и заклинания и покорно го следва, накъдето и да я поведе. И нищо не може да я откъсне от него.

Гейдж вдигна глава и се взря в засмените й очи.

— Нищо ли, любов моя?

— Абсолютно нищо, скъпи — увери го Шимейн. И ако у него все още имаше някакви съмнения, тя ги заличи с дълга, пламенна целувка.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Когато на следващата сутрин наетият от семейство О’Хърн файтон спря пред къщата му, Гейдж припряно излезе на верандата да ги посрещне. Не беше очаквал гостите му да пристигнат толкова рано, защото Рамзи бе казал, че когато тръгвал за работа, маркизът и родителите на Шимейн тъкмо се пробуждали. Гейдж ги помоли да проявят малко търпение и да изчакат няколко минути навън, докато той и съпругата му свършат работата, с която са се захванали. В момента той помагаше на баща си да се изкъпе в банята, а през това време Шимейн себе заела да чисти стаята му и да сменя чаршафите, за да не се налага да го безпокои по-късно. Гостите не останаха очаровани от посрещането, но Гейдж учтиво им се извини и ги увери, че той и съпругата му ще се присъединят към тях само след няколко минути. А дотогава на тяхно разположение щеше да бъде Рамзи.

В отсъствието на своя работодател Рамзи се нагърби със задачата да покаже на посетителите дърводелската работилница, в която в момента бяха останали само Слай Тъкър и двамата чираци. Преливащ от гордост, той обясни набързо на гостите целия дълъг и сложен процес на изработване на качествени мебели. Започна от чертежите и скиците на Гейдж, които демонстрираха невероятния му дизайнерски талант. После им показа разрези на различните дървета, които използваха. Всяко от тях — независимо дали бе кипарис, череша, клен, дъб или някое друго — имаше специфични линии и кръгове, които придаваха уникалност на изработените мебели. След като приключи с разказа си, Рамзи заведе слушателите си при Слай Тъкър, който полираше един наскоро завършен бюфет, и покани двамата О’Хърн, техните прислужници и маркиза да докоснат с пръсти вече полираната част, за да се уверят сами в съвършената й гладкост.

Най-впечатлена от изяществото на бюфета като че ли остана Камий, защото през всичките години на брака си и във всички домове, в които бяха живели, тъкмо тя бе човекът, който се занимаваше с подбора и подреждането на мебелите — дейност, в която Шемъс охотно й бе предоставил пълна свобода. Още много отдавна той бе проумял, че съпругата му притежава способността да превръща и най-обикновеното жилище в уютен, комфортен и подреден с много вкус дом, и никога не й се бъркаше, за да не й попречи да постигне желаното съвършенство. С годините Камий бе станала истински познавач и ценител на хубавите мебели. Въпреки че формата на бюфета бе проста, майсторски подбраните дървесни видове и изкусно съчетаните линии и възли по тях го правеха неповторим и красив. Като подчерта, че това е един от най-хубавите бюфети, които е виждала, Камий подкани съпруга си да го разгледа внимателно, за да разбере каква дарба и колко усърдие се изискват за направата на подобно изключително творение.

Външно Рамзи изглеждаше незаинтересуван от приглушения разговор на двамата съпрузи, но в действителност бе наострил уши и не пропускаше нито дума. В същото време той крадешком наблюдаваше Морис. Негова светлост очевидно не споделяше възторга на Камий, защото през цялото време мълчеше, а на лицето му бе изписано хладно безразличие. Резервираността му изглеждаше толкова неразрушима, че Рамзи реши да посипе малко сол върху раните на маркиза, за да провери дали наистина е така.

— Несъмнено господин Торнтън е най-добрият дърводелец в областта. С тия чудни мебели, дето му ги ражда въображението — той почука с пръст по слепоочието си, — той изкарва достатъчно пари, та да може да изхранва няколко семейства. На всичко отгоре е щедър с надниците. Никой от нас тук нямаше да е толкова добре, ако работехме при друг майстор. Ама това не е всичко. — Рамзи ги отведе до прозореца и изтри с длан стъклото, за да им позволи да видят недовършената бригантина, която се издигаше на брега на реката. — Виждате ли? — Той се огледа, за да се увери, че е привлякъл вниманието им, и забеляза, че негова светлост все още стоически запазва самообладание. — Тоя кораб пак го измисли господин Торнтън. Ако не беше големия му мерак да строи кораби, той сигурно щеше вече да е най-богатият човек по тия земи с парите, дето му ги носят мебелите. Чакайте обаче да минат година-две, най-много три, и ще видите, че ще се прочуе не като майстор на мебели, ами като изкусен корабостроител!

Тук Морис вече не издържа и се извърна от прозореца със замислена въздишка. Не можеше да понася хвалбите, с които този човек щедро обсипваше оня безскрупулен негодник. Ако оставеха на него, той щеше веднага да извика Гейдж Торнтън на дуел и да отърве света и хората от него.

Рамзи стрелна високия мъж с доволен поглед. Явно беше успял да го раздразни, защото сега ненавистта, която кипеше във вените на маркиза, бе изписана отчетливо върху аристократичното му лице. Оставаше само да забие ножа докрай, като го заведе на бригантината и му позволи да я разгледа отблизо. Трябваше ясно да покаже на негова светлост, че е добре да си мери приказките, вместо да обижда човек като Гейдж Торнтън, както бе сторил снощи.

Като помоли гостите да го последват, Рамзи ги поведе по пътеката към строежа, където ги представи на Фланъри Морган. Сетне предостави на посивелия дърводелец честта да обясни достойнствата на замисъла на Гейдж, защото никой друг не можеше да направи това с повече ентусиазъм.

— Когато свършим, това тук ще бъде двумачтова бригантина — започна старият Морган — с нисък и издължен корпус. Ако разбирате поне малко от кораби, дами и господа, ще забележите, че най-широката част на тоя тук е съвсем близо до носа, а това ще го прави много стабилен във водата. Но ако питате мене, най-доброто в тая бригантина ще бъде бързината. Има да препуска по вълните като разгонена морска сирена.

Сравнението накара бузите на Камий да поруменеят, но дърводелецът не забеляза смущението й и подкани гостите да слязат с него по стълбата към капитанската кабина. Сочейки с ръка наляво и надясно, за да привлече вниманието им към по-интересните особености на кораба, той ги разходи по долните нива, като през цялото време не преставаше да възхвалява необикновения талант и изобретателност на своя работодател. Накрая ги качи отново на палубата.

Шемъс О’Хърн остави другите да вървят напред и се върна в задната част на палубата, за да огледа оттам целия кораб и да осмисли всичко, което бе видял и чул. Беше слушал внимателно всички коментари, опитвайки се да разбере нещо повече за личността на Гейдж Торнтън. Онова, което го изненада най-силно, бяха неговите работници. През живота си Шемъс бе наемал на работа десетки, може би стотици хора, но съвсем не беше сигурен, че някой от тях някога е бил толкова усърден или е изпитвал толкова удоволствие от работата и от успехите си, колкото Рамзи, Слай Тъкър, Фланъри и останалите. Нима бе възможно да се отнасят тъй лоялно и с такъв възторг към един негодник?

Шемъс Патрик О’Хърн беше постигнал всичко в живота си сам и с много работа и усилия, започвайки от нулата. Ето защо не бе никак изненадващо, че при многобройните доказателства за уменията, амбициите и трудолюбието на мъжа, който се бе оженил за дъщеря му, той противно на волята си започна да изпитва уважение към заселника. Като си припомни собствения си старт в живота и възмущението на родителите на Камий от „ирландския селяндур“, който бе имал наглостта да се счита за достатъчно достоен да ухажва дъщеря им, Шемъс не можеше да не се запита дали сега самият той не се отнася твърде предубедено и твърде сурово към майстора на мебели. С течение на времето беше успял да си спечели място в сърцата на родителите на съпругата си, и сега те с гордост го смятаха за част от своето семейство. Дали и той нямаше един ден да започне да цени достойнствата на своя зет?

И все пак, въпросът за участието на Гейдж в инцидента, при който бе загинала първата му съпруга, си оставаше основна грижа за Шемъс. Този въпрос трябваше да бъде изяснен на всяка цена, в противен случай щеше да остане като здрав клин, вбит между двама им. Колкото и да се възхищаваше на работливостта на Гейдж, Шемъс можеше да се почувства по-спокоен за дъщеря си единствено ако се убедеше напълно в неговата невинност. Но щом слуховете упорито продължаваха да се носят из градчето, въпреки че от злополуката бе изминала повече от година, той много сериозно се съмняваше, че това би могло да стане. И никога нямаше да остави дъщеря си в ръцете на един предполагаем убиец, дори ако трябваше да я натовари насила на някой кораб, тръгващ за Англия.

По време на обиколката на кораба Морис дьо Мерсер беше запазил хладно мълчание. Все още изпитваше силна ненавист към мъжа, който му бе откраднал годеницата и по-скоро би умрял, отколкото да прояви и капчица интерес, още по-малко пък възхищение пред постиженията на своя съперник. Въпреки това обаче не можеше да се каже, че не е впечатлен. Нямаше съмнение, че Гейдж Торнтън има набито око и усет за красотата, както, впрочем, доказваше и фактът, че се бе оженил за Шимейн. Но ако можеше да диктува съдбата, Морис с радост би върнал времето назад и би направил така, че заселникът да загуби зрението си, преди да е зърнал ослепителната красавица, на която сам той бе предложил сърцето и ръката си.

Сивите облаци, които се трупаха над главата на маркиза още от пристигането му в този дом, мигом се разпръснаха, когато Шимейн се появи на кораба. Носеше хубава светлосиня рокля, бяла, украсена с дантела шапчица и бяла престилка, завързана около тънката й талия. Изобщо, изглеждаше досущ като съпруга на заселник. Толкова е сладка, мислеше си Морис, докато гледаше как Шимейн прегръща родителите си. Беше готов да пожертва цялото си богатство, само и само той да бъде мъжът, който я притежава.

— Съжалявам, че Гейдж и аз не можахме да ви посрещнем както подобава — извини се Шимейн. — Негова светлост още не се е възстановил напълно, а му беше дошло до гуша да се къпе с леген, затова помоли Гейдж да му помогне да вземе вана. Аз пък реших, че моментът е много подходящ да почистя стаята му. Затова не ви приехме веднага. Надявам се, че нямате нищо против.

Морис не бе пропуснал да забележи странното обръщение.

— Негова светлост? — изненадано възкликна той.

Ако до този момент Шимейн бе хранила някакви съмнения, че маркизът може да е по-нисък от съпруга й, те моментално се изпариха, когато й се наложи да наклони глава, за да срещне погледа му. По същия начин трябваше да накланя глава, за да срещне кехлибарения поглед на Гейдж.

— Бащата на Гейдж е лорд Уилям Торнтън, граф Торнхедж.

Морис се сепна. Лорд Торнтън беше подкрепял много от предлаганите от него в парламента законопроекти, насочени към зачитане на човешките права, включително един, който целеше забрана на практиката осъдените престъпници да бъдат откарвани в далечни пристанища, защото освен всичко останало така колониите биваха заселвани с целия боклук от английските затвори.

— Познавате ли го, ваша светлост? — попита Шимейн.

Морис вдигна рязко глава и я погледна наскърбено, което я накара да се изчерви още по-силно. Тъмните му очи блестяха.

— Как ме нарече, Шимейн? — каза той с горчива усмивка. — Мислех, че двамата с теб отдавна сме загърбили титлите и официалните обръщения.

Шимейн прекрасно съзнаваше, че смущението й се дължи на гузната й съвест. В желанието си да стане съпруга на Гейдж тя изобщо не се бе замислила дали Морис няма да бъде наранен от нейното решение. Беше приела за напълно естествено при толкова много и красиви обожателки сред благородните английски дами бившият й годеник да насочи вниманието си другаде след безследното й изчезване.

— Ние вече не сме сгодени, милорд — напомни му тя с колеблив глас, объркана от настойчивия погледна тези черни очи. — Смятам, че при това положение не е редно да се обръщам към вас на малко име.

— Имаш позволението ми да го правиш, Шимейн — промълви Морис, като пристъпи към нея. — Винаги ще бъдеш в сърцето ми, дори ако не успея да те върна при себе си.

Някога Шимейн се бе чувствала напълно свободно и непринудено в присъствието на Морис, но сега беше като на тръни. Сигурна бе, че ако Гейдж го види в толкова близо до нея, това ще предизвика нова конфронтация между двамата и се питаше защо бившият й годеник постъпва така. Дали нарочно се опитваше да провокира Гейдж или се надяваше, че близостта му ще върне на Шимейн старите спомени и чувства и ще я накара да съжалява, че се е омъжила за друг? Каквито и да бяха мотивите му, обаче, тя предпочиташе Морис да стои по-настрана от нея. Гейдж щеше да се появи всеки момент, а Шимейн не бе пропуснала да забележи, че от предишната вечер насам съпругът й се държи особено, сякаш се боеше да не я загуби.

Във възцарилата се неловка тишина Камий пристъпи напред и нежно целуна дъщеря си по челото.

— Скъпа, изглеждаш чудесно. — Нещо в думите на Шимейн от преди малко обаче я бе смутило и тя държеше да научи повече. — Но кажи ми, нямаш ли слуги, които да чистят къщата ти?

Шимейн се засмя от сърце.

— Не, мамо, аз се занимавам сама с чистенето и готвенето.

— Готвенето? — повтори Бес и зяпна някогашната си ученичка. — Съвсем сама?

Смайването на старата готвачка развесели Шимейн.

— Няма да повярваш колко неща съм запомнила от твоите уроци, Бес. Гейдж казва, че съм най-добрата готвачка в областта.

Бес беше изумена.

— Божичко, детето ми, пък аз си мислех, че не съм смогнала да те науча и на най-простите неща.

Въпреки че сама бе настояла Шимейн да се научи да върши онова, което се изисква от една съпруга и домакиня, Камий по нищо не се различаваше от всички останали любящи майки, стремящи се да облекчат възможно най-много грижите на своите единствени рожби. Беше настояла пред Шемъс да вземат на това пътуване и прислужниците, за да улеснят пребиваването си в непознатата земя, но сега виждаше, че присъствието им може да се окаже полезно и за друга цел.

— Защо докато сме тук не оставиш тези задължения на Бес и Нола, за да ти остане повече време да се виждаме? Имаш ли нещо против?

Шимейн обви ръце около шията на майка си и я притисна към себе си.

— Не, разбира се, че не, мамо. Напоследък гозбите на Бес толкова ми липсват, че само като си помисля за тях и огладнявам.

— Ами Гейдж? Дали не би му се сторило твърде нахално от наша страна да се разпореждаме така с домакинството му? — попита колебливо Камий.

Шимейн зърна с крайчеца на окото си, че съпругът й се качва на кораба, и изтича да го посрещне. Когато видя намръщения му поглед, отправен към маркиза, тя стисна лекичко ръката му и прошепна: „Обичам те“.

В отговор той я погали нежно.

— Ти караш сърцето ми да пее дори когато съм ядосан, сладка моя. Ти си моята любов… единствената жена, която желая.

Сгряно от топлата му усмивка, сърцето на самата Шимейн се изпълни с радост и щастие. Тя хвана съпруга си под ръка, отведе го при майка си и му обясни за какво бяха разговаряли току-що.

— Гейдж, мама би искала да знае дали имаш нещо против Бес и Нола да се занимават с домакинската работа у дома, докато са тук.

Гейдж сведе поглед към Камий О’Хърн и тозчас разбра откъде съпругата му е взела необикновената си красота. Вярно, че Шимейн бе наследила очите и косите на баща си, но деликатните черти определено идваха от майка й.

— Щом като съпругата ми се е учила да готви от вашата Бес, госпожа О’Хърн, не се съмнявам, че Бес е изключителна готвачка. Сигурен съм, че Шимейн ще се зарадва на възможността да прекарва малко повече време с вас.

Шимейн стисна ръката на майка си.

— Виждаш ли, мамо? Той не е звяр.

Камий се изчерви и отклони поглед от кехлибаренокафявите очи, които я гледаха усмихнато.

— Боя се, че дъщеря ми преувеличава, сър. Никога не съм ви смятала за звяр.

— Радвам се да го чуя, мадам — отвърна Гейдж, макар да бе убеден, че тя продължава да го счита за убиец.

После се обърна към своя съперник и предизвикателно впи леден поглед в него. Маркизът бе много красив мъж и ревността, която беше изпитал Гейдж, когато го зърна близо до съпругата си, бе напълно разбираема. Носеше тъмносиньо сако със светли тесни панталони и жилетка, скъпи обувки и ослепително бяла риза и вратовръзка. Шапката си бе оставил във файтона и черната му коса, привързана с тясна панделка, блестеше на слънцето. Дългото морско пътешествие беше придало на кожата му здрав матов загар. Сега Гейдж разбираше защо Шимейн бе толкова убедена, че Морис си е намерил друга. Бившият й годеник изглеждаше изключително добре и несъмнено привличаше жените.

— Струвате ми се отпочинал, милорд — отбеляза хладно той. — Да разбирам ли, че сте прекарал добре нощта?

В очите на Морис проблеснаха ледени искрици.

— Семейство Тейт не биха могли да ни посрещнат по-гостоприемно, но както със сигурност се досещате, мислите ми бяха насочени другаде.

— Имате предвид към Шимейн.

— Да, към Шимейн — меко промълви Морис, сякаш самото й име бе достатъчно да успокои духа му. — Тя е като слънчева пролет след тежка зима.

— Да! — съгласи се Гейдж. — Но е моя!

Маркизът сви рамене.

— Засега.

В този момент откъм стълбата се появи Фланъри.

— Капитане, мога ли да поприказвам с теб?

— Разбира се, Фланъри. — Макар и леко ядосан от прекъсването, Гейдж се извини на гостите си и отиде с дърводелеца встрани до парапета.

Фланъри му смигна с възторжена усмивка.

— Зная, че си зает, Капитане, ама си мисля, че трябва да чуеш това, което ще ти кажа… понеже става дума за едни хора, дето искат да огледат тоя кораб днес. Може да решат да го купят.

Двамата поговориха тихо няколко минути, след което Гейдж се върна при Шимейн с не по-малко възторжена усмивка и като се извини още веднъж на останалите, я дръпна настрана.

— Фланъри току-що ми съобщи великолепна новина, любов моя, и бързам да я споделя с теб, за да можеш да ми дадеш съвет. В града се е появил някакъв морски капитан, който бил от семейство на корабовладелци. Вчера е слязъл по реката от Ричмънд, а снощи е потърсил Фланъри в Нюпорт Нюз. По-късно днес ще отпътува с близките си за Ню Йорк, но преди да замине би искал да дойде тук и да разгледа кораба. Фланъри го познава, защото някога е плавал под негово командване, и ме увери, че човекът имал достатъчно пари, за да купи кораба, ако го хареса.

— О, Гейдж, това би било чудесно! — възкликна Шимейн, зарадвана не само от новината, но и от мисълта, че родителите й вероятно ще предпочетат да не се карат със съпруга й в присъствието на непознати хора. От вчера насам отчаяно търсеше начин да избегне нов конфликт и ето че сега се бе появил лъч надежда.

Гейдж я погледна някак колебливо.

— Няма ли родителите ти да се почувстват засегнати, ако посветя по-голямата част от вниманието си на тези хора, докато те са ни на гости? Няма никаква надежда майка ти и баща ти да ме приемат, докато продължават да вярват, че съм убиец, а ако решат, че нарочно избягвам да говоря с тях по въпроса, може да те отведат направо, без дори да ме изслушат.

— Ще побеснея, ако го сторят — намръщено заяви тя, но после се усмихна. — О, Гейдж, сигурна съм, че баща ми разбира колко е важно в бизнеса нещата да се вършат тогава, когато е назрял моментът. А и аз за нищо на света не бих ти позволила да пропуснеш този шанс. От толкова време мечтаеш да намериш купувач за кораба. Освен това така ще дадем на родителите ми малко повече време да свикнат с мисълта, че сме женени. За тях е било голям шок да пристигнат тук с надеждата да спасят своята дъщеря от робство и да открият, че тя не само е омъжена, но и носи дете в утробата си.

— Да, вероятно те все още те смятат за своето малко момиченце.

Шимейн се засмя и прошепна тихо:

— Добре че не знаят в каква развратница съм се превърнала, любов моя. Щяха да решат, че си ми направил черна магия.

По устните на Гейдж плъзна дяволита усмивка.

— Какво ще получа като подкуп, за да запазя тайните ти, мила?

Въпреки че очите й се смееха, тя направи печална гримаса, преструвайки се на злочеста девойка, притисната от обстоятелствата.

— Каквото пожелаете, любезни господине. Изглежда, че ме хванахте на тясно. Ако не се съобразя с вашите искания, вие със сигурност ще очерните доброто ми име.

— Какъвто пожелая? — повтори с блеснал поглед той.

— Оставям се на милостта ви, сър. Ще сторя всичко, което поискате — отвърна тя и покорно сведе поглед, като се помъчи да сдържи усмивката си. — Моля се само да не бъдете твърде суров с мен.

— О, не, не и суров, сладка моя — обеща Гейдж. — Така бих унищожил съкровищата, които толкова много ценя.

— И кои са тези съкровища, милорд?

— Твоята любов… и готовността, с която откликваш и на най-лекото мое докосване.

— Толкова ли си личи?

Погледът му потъна в прозрачните зелени глъбини на очите й.

— Да, но в никакъв случай не бих си пожелал друго.

— Аз също — промълви Шимейн, преизпълнена с любов. — Както правилно отбелязахте, цялото ми същество тръпне от желание и при най-невинната ласка на ръцете ви. Вие наистина ме направихте своя робиня, сър.

— Не робиня — увери я той, — а нежна и любяща съпруга. Копнея за мига, в който отново ще останем сами и ще бъдем едно цяло.

На Шимейн й се прииска да се сгуши в обятията му, но си припомни, че Морис ги наблюдава, и реши, че е по-добре да насочи разговора към по-безопасна тема.

— Кажи ми, Гейдж, кога се очаква да пристигне капитанът?

Гейдж се озърна, питайки се какво ли я е накарало да премени толкова рязко темата, но щом срещна хладните, пронизващи очи на маркиза, веднага разбра. В продължение на няколко мига погледите на двамата водиха истински смразяващ кръвта дуел. После обаче Гейдж рязко обърна гръб на съперника си и отново погледна младата си съпруга.

— Фланъри смята, че трябва да дойдат още преди да е станало време за обяд, мила.

— Тогава ще помоля Бес да приготви храна и за гостите — заяви ентусиазирано Шимейн.

— За толкова кратко време? — смаяно възкликна той.

— Разбира се, скъпи. Бес може да сготви чудеса за не повече от час.

Гейдж не беше съвсем сигурен, че е редно да изискват от готвачката да подготви угощение, след като жената бе в чужда, непозната кухня и не разполагаше с почти никакво време.

— Може би първо би трябвало да поговориш с Бес, Шимейн, и да я попиташ дали ще се справи с тази задача.

— Бес обича да доказва способностите си — успокои го Шимейн. — Няма защо да се боиш, че молбата ми ще я затрудни. Но ако настояваш, ще поговоря с нея и ще я оставя сама да реши.

— Предпочитам да го направиш, сладка моя.

Тя му се усмихна нежно.

— Онези, които те смятат за чудовище, наистина въобще не те познават, Гейдж Торнтън. Щом се безпокоиш толкова да не би да създадеш на една прислужница допълнителни грижи и притеснения, повече от ясно е, че си един изключително мил и внимателен човек. И това е само една от причините да те обичам толкова много.

Кехлибарените очи засияха.

— Винаги ме правиш безумно щастлив, когато ме уверяваш, че ме обичаш, сладка моя.

— Нима имаш нужда от уверения? — попита Шимейн с усмивка. Независимо дали и кой ги наблюдаваше, тя не изпитваше и капчица смущение да отвръща на мъжа си с цялата нежност и топлота на съпруга, която е обичана и обича. Странно, но тъкмо в тези моменти тя се чувстваше най-много жена. — Не ти ли давам винаги най-доброто, което бих могла да предложа? Сърцето си, тялото си, цялата си женска същност — само на теб? Или може би присъствието на бившия ми годеник намалява увереността ти в моята любов?

— Маркизът е красив мъж, мадам — призна Гейдж, избягвайки да отговори направо.

— Да но ти също си такъв, скъпи… И ти си този, когото обичам.

Той кимна в знак на благодарност за комплимента, сетне се усмихна дяволито.

— Имам нужда от всички уверения, които можете да ми дадете, мадам. А когато се усамотим в спалнята си довечера, смятам да пожелая и нещо много повече, за да успокоя тревогите на сърцето си. И, естествено, бих желал да се занимаем по-подробно с въпроса, който обсъждахме преди малко. „Каквото пожелаеш“ обхваща много възможности, мадам.

Шимейн прехапа устни, за да скрие усмивката си.

— Ще считам това за покана, сър.

Очите на Гейдж заблестяха като два жълти, диаманта.

— Е, вече сте предупредена, мадам.

— Да, и очаквам с нетърпение нощта.

— Както и аз.

Тя хвърли поглед зад рамото на Гейдж и забеляза, че Морис се е намръщил мрачно, явно раздразнен от флирта й с нейния собствен съпруг. За да запази мъжа, когото обичаше, Шимейн се опита да потуши гнева на бившия си годеник, като си придаде по-сериозен вид. Познаваше способностите на Морис и не смееше да го предизвиква.

— Ако този капитан хареса кораба ти, Гейдж, дали наистина би го купил още преди да е довършен?

— Ако одобри това, което ще види и чуе — да, напълно е възможно. Аз ще му предоставя гаранции, че строежът ще бъде завършен според плановете, които ще му покажа и че няма да продавам кораба другиму.

— А ако поиска някакви промени? Допустимо ли е да се правят такива след като вече сте определили цената?

— Стига да не засягат основните линии на корпуса, всякакви промени са напълно допустими. Ще трябва само да изчисля стойността на допълнителните работи преди да сме се уговорили за цената, и после, надявам се, ще сключим самата сделка. Част от сумата ще остане у капитана като гаранция, но след като строежът приключи, той може да дойде, да ми плати остатъка от онова, което ми дължи, и да влезе незабавно във владение на кораба.

— И няма начин той да те измами така, както се е опитал на времето Хорас Търнбул, нали? — разтревожено попита Шимейн.

Смехът на Гейдж я успокои.

— Фланъри казва, че думата на капитана струва повече от злато. Ако аз му дам онова, което очаква от мен, и той ще стори същото. Той търси бърз кораб, подобен на онези, които правят французите. Не бих искал да се хваля, но вярвам, че моят ще може да изпревари всеки френски кораб.

Тя въздъхна доволно.

— Хубаво би било да поплаваме с него поне час-два, преди да сме го изгубили завинаги.

— Сигурен съм, че това ще може да се уреди, сладка моя. Купувачът и без това ще иска да го изпробва на вода, преди да го одобри окончателно, така че като му дойде времето, ще го попитам дали би позволил и на други пътници да ни придружат на кратка обиколка покрай брега.

— Би било прекрасно!

В този миг към тях се приближи Камий и сложи ръка на рамото на дъщеря си, за да насочи вниманието й към Ерих Вернер и Том Уитакър, които мъкнеха два големи сандъка по пътеката към къщата.

— Скъпа, донесохме ти някои твои дрехи от Англия. Къде искаш да ги оставим?

— Дрехите ми! — възкликна възторжено Шимейн. С поруменели бузи и искрящи от възбуда зелени очи тя се обърна към съпруга си и го дари с ослепителна усмивка. — О, Гейдж, трябва да отида да ги видя!

— Тичай тогава, сладка моя — отвърна той със смях. — И не забравяй да говориш с Бес за новите гости. Ще бъдат петима — три жени и двама мъже. Ако тя е съгласна да сготви обяд за всички, Ерих и Том могат набързо да сглобят от готовите греди маса на верандата. Там ще се съберем всички.

Шимейн кимна, извърна се и махна на баща си да придружи майка й до къщата. После й хрумна нещо и отново се обърна към мъжа си.

— Дали баща ти ще е склонен да се присъедини към нас?

Гейдж отговори с усмивка:

— Сигурен съм, че ще направи това усилие, след като Мери Маргарет е тук.

— Тогава ще се погрижа да му сложат удобен стол — каза тя, отстъпвайки няколко крачки назад. — Бъди така добър да ме уведомиш, когато пристигнат гостите. Аз отивам да изпробвам роклите си, за да проверя кои от тях все още ми стават.

Той я изгледа невярващо.

— Да не би да смяташ, че си наддала?

Шимейн нервно прокара длан по предницата на корсета си, защото тъкмо тази част на тялото й я безпокоеше най-много.

— В някои области — да, може би.

След което заслиза по стълбата, съпроводена от развеселения смях на съпруга си. Но когато Гейдж се обърна и видя намръщената физиономия на Морис, веселието му се изпари.

— Още ли сте тук, ваша светлост? — попита предизвикателно той, ядосан, че маркизът упорито продължава да дебне наоколо като хищник. — Трябваше вече да сте доловил, че Шимейн се чувства напълно щастлива като моя съпруга и да сте си заминал. Или все още смятате, че има някаква полза да се увъртате около нея като пале?

Морис не беше в настроение да се извинява. Твърде дълго бе наблюдавал двамата съпрузи да разговарят помежду си и очевидната обич, която изпитваха един към друг, бе разпалила ревността му. Ако не себе намесила жестоката съдба, сега той можеше да бъде на мястото на този мъж, заради него щяха да блестят очите на Шимейн.

Скръстил ръце зад гърба си, Морис се приближи до Гейдж с отмерена крачка. Слава богу, най-после му се бе удала възможност да остане насаме със заселника. Трябваше да изясни някои неща на този негодник, а за целта бе необходимо да са сами.

— Няма да напусна колониите, господин Торнтън, докато не стане възможно да замина с жената, която обичам.

Погледът на Гейдж стана студен като лед.

— За тази цел, милорд, ще се наложи да ме убиете.

Маркизът сви рамене с безразличие.

— Така и предполагах.

— Може би трябва първо да помислите дали Шимейн не предпочита мен пред вас.

Черните очи на Морис се плъзнаха бавно от загорялото лице на съперника му надолу към широките рамене под бялата риза с дълги ръкави и към стегнатите, тесни хълбоци, обути в светлокафяви панталони. Сетне се върнаха нагоре, за да срещнат отново леко развеселения поглед на Гейдж.

— Склонен съм да призная, че мъж с вашата фигура и външност би могъл да заплени Шимейн, сър, но съм убеден, че след време тя ще ви забрави.

Отговорът на Гейдж го прониза като острие.

— Както забрави вас?

Черните очи заблестяха от ярост.

— Сигурен съм, че единствено обстоятелствата са принудили Шимейн да приеме вашето предложение за брак, господин Торнтън. Ако е знаела, че плаваме насам, за да я спасим, несъмнено е щяла да го отхвърли.

— Възможно е — призна Гейдж. — Но само защото щеше да се чувства обвързана от годежа си с вас. — Той погледна изпитателно маркиза. — Но кажете ми нещо друго: ако ме убиете, какво ще правите с детето, което съпругата ми носи в утробата си?

Морис не желаеше да си припомня този болезнен факт, но отговори спокойно:

— Тъй като то ще бъде част от Шимейн, ще се постарая да му осигуря всички облаги, които бих дал на собственото си дете.

— Всички? — изсумтя Гейдж.

— Освен титлата ми, разбира се, но ще се погрижа на него… или на нея… да не им липсва нищо.

— Освен истинския баща.

— По този въпрос не може да се направи нищо, за нещастие — насмешливо каза Морис. — Разберете ме, не мога да оставя Шимейн тук с вас, като знам, че един ден може да я убиете така, както сте убил първата си съпруга. Никога не бих си простил, ако й се случи нещо лошо, което съм могъл да предотвратя.

— Значи сте решили твърдо, че съм престъпник, за да може съвестта ви да е чиста, когато направите опит да ме убиете…

— Опит? — Маркизът се разсмя, искрено развеселен от странно избраната дума. — Добри ми човече, ако реша да ви убия, бъдете сигурен, че просто ще го сторя. Няма само да правя опит!

— Наистина ли сте уверен, че можете да ме убиете? — някак недоверчиво попита Гейдж.

— Абсолютно.

Гейдж го изгледа замислено. Думите на маркиза не бяха произнесени с надменна арогантност, а с хладна, непоклатима увереност.

— Шимейн ме предупреди за умението ви да се дуелирате както с пистолет, така и с шпага, но освен това ми каза, че само ранявате противниците си.

— Специално за вас, сър, ще се погрижа присъдата да бъде смъртна.

— След като сте такъв майстор на дуелите, милорд, не би ли било равносилно на убийство да се биете с човек, който никога през живота си не се е дуелирал?

На устните на Морис трепна сардонична усмивка.

— Надявам се бог да разбере, че по този начин помагам справедливостта да възтържествува и предпазвам Шимейн от преждевременна смърт.

— И нищо ли не би ви отклонило от пътя, който сте решил да следвате?

Морис замълча за момент, обмисляйки въпроса му, сетне кимна.

— Ако по някакво чудо бъдете категорично оневинен за убийството на първата си съпруга, ще бъда принуден да призная, че може и да сте достоен за съпруг на Шимейн. Ако не друго, поне ще знам, че не представлявате заплаха за живота й.

Гейдж отвърна на нетрепващия му поглед. Напълно разбираше маркиза. На негово място самият той би сторил същото.

— Тогава в името на семейството си, милорд, се надявам ръката ви да бъде спряна от такова чудо.

На лицето на Морис се изписа замислено изражение.

— Разбирам, че не сте страхливец, господин Торнтън.

Гейдж отвърна на комплимента с едва забележимо кимване.

— Не, нито пък вие, ваша светлост.

Когато Камий и Шемъс О’Хърн влязоха в салона, Уилям Торнтън направи сърцат опит да се изправи на крака, но Шимейн положи нежно ръка на рамото му и го възпря.

— Не се тревожете, милорд — меко промълви тя. — Майка ми знае, че се лекувате от тежко раняване и не сте в състояние да спазвате етикета.

— И аз това му думах на негова светлост, но той не пожела да ме послуша — обади се откъм канапето Мери Маргарет, като остави настрана картите, които държеше в ръка.

Андрю скокна от канапето и изтича при Шимейн. С влизането на Бес и Нола в къщата той бе потърсил убежище при своята добра приятелка госпожа Макгий, но се успокои напълно едва сега, когато видя новата си майка. Шимейн представи възрастните единна друг, след което запозна момчето с родителите си.

— А това е моят син Андрю — гордо заяви тя, като го прегърна с обич. — Той е на две годинки, може да брои до десет и даже умее да казва името си буква по буква.

— О, какво добро и хубаво дете си ти! — похвали го възхитено Камий. — И умно на това отгоре!

— Мама Шемей ме научи — обясни Андрю с някак свенлива, но покоряваща усмивка.

— Андрю, това са моята майка и моят баща…

Той вдигна ококорен поглед към Шимейн.

— Твоите мама и татко?

— Да, дошли са чак от Англия, за да ни видят — отвърна усмихнато тя.

— Да видят и татко?

Шимейн кимна.

— Те познават баща ти едва от вчера, но днес са дошли и заради него.

— Това е моят дядо! — гордо обяви Андрю, като посочи с пръст към Уилям.

Граф Торнхедж погледна усмихнато двамата О’Хърн.

— Вижте, трябва ни каре за вист. Дали вие двамата проявявате интерес?

— Баща ми е много подъл картоиграч — предупреди го Шимейн с дяволита усмивка.

Шемъс изсумтя развеселено.

— Майка ти може и да прилича на ангел, момичето ми, но безброй пъти ме е разбивала на карти.

Камий нежно потупа ръката на съпруга си.

— Само защото ти ме оставяш да печеля, скъпи.

— Ха! — възкликна Шемъс, защото идеята бе направо абсурдна. Сетне се обърна към Уилям и посочи жена си. — Истината, милорд, е, че тя ме оставя да печеля.

Уилям се засмя, но в същия миг трепна от болка раната бе напомнила за себе си — и попита вече малко по-сериозно:

— Означава ли това, че карето е налице?

— Бих искала първо да отида за малко с дъщеря си в спалнята й, а след това с удоволствие ще се присъединя към вас и очарователната ви партньорка за някоя и друга игра — отговори любезно Камий.

В този момент откъм кухнята се появи Бес с малък поднос с кифлички в ръка. Беше ги нарязала на хапки. Една от тях тя подаде на своята господарка.

— Сигурно първо ще искате да опитате това, мадам.

Камий хвърли поглед към съдържанието на подноса и попита объркано:

— Но защо, Бес? Хиляди пъти съм яла от твоите кифлички. Да не би тези да са по-различни?

— Да, мадам. Направило ги е ваш’то хубаво момиче.

— О! — Камий не беше съвсем сигурна дали е готова да се подложи на такова изпитание. За толкова години същински катастрофи в кухнята беше придобила доста пълна представа за готварските способности на дъщеря си. И не изгаряше от желание да ги подлага на нова проверка, защото добре знаеше, че после ще усеща вкуса на кифличките в устата си цял ден и ще съжалява, когато си легне вечерта.

— Не се безпокойте, мадам. Опитайте ги — подкани я Бес.

Камий въздъхна, взе една хапка и я сложи в устата си. Постепенно подозрителността, изписана на лицето й, се замени със сияйна усмивка.

— Ами че те са чудесни!

Бес кимна въодушевено.

— Успяхме, мадам! Научихме наш’то момиче да готви!

Уилям се опита да сдържи смеха си, за да се спаси от мъчителните му последици, но усилията му се оказаха напразни. Притискайки една възглавка към гърдите си, за да заглуши болката, той вдигна поглед към Шимейн.

— Скъпа, струва ми се, че те са хранели някакви съмнения относно твоите готварски умения.

— Повярвайте ми, милорд, напълно съм си заслужила недоверието им — развеселено отговори тя.

— Но вече не е така, обзалагам се — намеси се Мери Маргарет. — Двамата с негова светлост даже се питахме дали вашата Бес може да готви толкова добре като тебе, Шимейн Торнтън.

— Вече не съм сигурна — каза Бес и добродушно вдигна рамене. — Може би ученичката все пак е надминала учителката си.

— Заслугата е изцяло твоя, Бес — поласка я Уилям. Сега всички се радваме на плодовете на твоите усилия.

— Благодаря, ваша светлост — отвърна Бес с доволна усмивка, направи реверанс и се скри в кухнята.

Шимейн я последва, за да поговори с нея насаме и да я уведоми, че скоро се очакват нови гости. Бес веднага я увери, че без затруднения може да приготви обяд за още хора. Сигурно нямало да бъде нещо кой знае какво, предупреди тя, но щяло да има за всички. Точно такъв отговор бе очаквала Шимейн от старата си готвачка.

— Знаех си, че ще се справиш, Бес — каза тя, като я прегърна с обич. — Но съпругът ми не желаеше да те притеснява, като те товари с повече работа.

Бес се усмихна.

— Кажи на твоя господин, че му благодаря за любезната загриженост, скъпа. — Сетне се наведе към нея и прошепна: — Ако питаш мене, той е много хубав и свестен момък.

— Наистина е такъв — съгласи се Шимейн също шепнешком.

После обясни набързо на Ерих и Том къде да направят масата и се върна в салона. Камий посочи към отворената врата на спалнята, където се виждаха двата сандъка, донесени от ратаите.

— Ще отидем ли да видим какво е сложила Нола в сандъците?

— Изгарям от нетърпение! — възкликна Шимейн, хвана майка си за ръка и я поведе към спалнята.

Щом тя, Камий и Нола се затвориха в стаята, Шимейн измъкна от единия сандък бледосиня рокля от копринен брокат с квадратно изрязано деколте и три четвърти ръкави и след като Нола я изглади внимателно, я облече. Роклята прилепна ласкаво към тялото й, сякаш бе стар приятел, копнеещ да поднови предишната близост. Камий пристъпи зад дъщеря си, за да стегне вървите на гърба на корсета и завърза на шията й тънка лента със скъпоценен накит. После остави Шимейн в сръчните ръце на прислужницата. Нола се просълзи от радост, задето пак може да разресва косата на младата си господарка, която до неотдавна бе смятала за мъртва. Възможността отново да се погрижи за прическата й беше истински празник за нея и не след дълго косите на Шимейн бяха събрани във висок, изящен кок, от който над нежното и ухо се спускаха три кокетни букли.

Нола извади от сандъка огледало и го вдигна пред лицето на младата си господарка, за да й покаже възхитителните резултати от труда си. Камий също огледа одобрително прическата и се усмихна щастливо.

— О, Нола, сега вече отново се чувствам като предишната Шимейн! — извика Шимейн. — Благодаря ти!

— По-красива сте от всякога, мадам — отвърна прислужницата, като прегърна нежно господарката си. После тихичко излезе от стаята.

— Наистина изглеждаш прекрасно, скъпа — каза Камий, преглъщайки сълзите, които бяха замъглили погледа й. — Само почакай да те види Морис.

Шимейн трепна, обърна се към майка си и се взря в просълзените й сини очи, които я гледаха умоляващо.

— Мамо, аз не съм омъжена за Морис. Моят съпруг е Гейдж. Не забравяй това.

Веждите на Камий се сключиха в болезнена гримаса.

— Ще може ли той някога да ти даде онова, което е способен да ти даде Морис?

Шимейн долови лекото треперене в гласа й и тревогата, изписана на лицето й. Но колкото и да обичаше майка си, за нищо на света нямаше да й позволи да я подмами с хубави дрехи или обещания за несметни богатства и да я откъсне от Гейдж.

— Мамо, аз обичам мъжа си и не искам никой друг…

— Но много хора казват, че той е убил първата си жена…

— Да, познавам неколцина от онези, които се осмеляват да говорят такива неща. Ако се срещнеш с тях лично, мамо, сама ще разбереш що за хора са това и защо толкова разпалено разпространяват истории, съчинени от самите тях. Роксана Корбин е една стара мома, която мечтае да се омъжи за Гейдж още от пристигането му във Вирджиния преди повече от девет години. Той обаче се е оженил за Виктория и това я е наранило дълбоко. Кой знае, може дори самата тя да е убила Виктория. Най-малкото, именно Роксана е открила трупа, така че това не е невъзможно. Когато двамата с Гейдж се оженихме, тя дойде тук, наруши уединението ни в момент, в който празнувахме своята любов, и се закле да разкаже на всички, че той е убил Виктория. Тя е зла жена, мамо. Опитала е всичко, за да спечели Гейдж, и след като не е успяла, жадува да го унищожи. Нима това е човек, на когото може да се вярва? Ти би ли се усъмнила в татко, ако някой завистник дойде и ти каже, че той е крадец?

— Не, разбира се, че не, Шимейн, но…

— Никакво „но“! — вдигна ръка Шимейн, за да накара майка си да замълчи. — Няма да слушам повече обиди по адрес на моя мъж! И ако си донесла тези дрехи с надеждата да ме убедиш да напусна Гейдж, вземи си ги обратно. Ще мина и без тях. И разбери веднъж завинаги, мамо — Гейдж е единственият мъж, когото обичам, и нищо, освен смъртта, не може да ме откъсне от него!

Камий притисна треперещата си ръка към гърдите си в опит да потисне болката, която разкъсваше сърцето й.

— Как да те оставя тук с него, когато знам, че може би не си в безопасност… че може да убие и теб?

— Мамо, моля те — промълви нежно Шимейн. — Не се тревожи за Гейдж…

— Не мога да не се тревожа, Шимейн — въздъхна отчаяно Камий. — Ти си единствената ни рожба… нашето скъпо малко момиченце. Не бихме понесли да те загубим! А и си толкова млада! Нямаш достатъчно опит с мъжете! Гейдж е много по-възрастен…

— Той е само две години по-голям от Морис — прекъсна я Шимейн. — Нима смяташ, че тези две години променят толкова много нещата?

Майка й вдигна вежди, опитвайки се да намери оправдание за предубежденията, които изпитваше към заселника.

— Гейдж изглежда много по-възрастен.

— Навярно защото нищо не му е било поднесено на тепсия, мамо. Трябвало е да работи упорито, за да постигне нещо в живота си. Също като татко на времето.

— Баща ти беше много по-млад, когато се оженихме…

— Нека сложим точка на този разговор — прекъсна я Шимейн. Майка й се опита да каже още нещо, но тя решително поклати глава. — Отивам да покажа на Гейдж роклята си. Надявам се докато се върна вече да си се примирила с мисълта, че съм омъжена за него и че няма да позволя на никого и на нищо да попречи на брака ни. Скоро ще имаш внук, мамо, и ми се иска да вярвам, че го очакваш със същото нетърпение, с което го очаквам самата аз. Моля те, не си губи времето да ми говориш за ненавистта и недоверието си към моя съпруг, защото това може само да ме отчужди от теб.

Камий поклати леко глава и изтри носа си с дантелената си кърпичка.

— Аз не изпитвам омраза към Гейдж, Шимейн. Кълна се, че ако можех да се уверя в неверността на обвиненията срещу него, щях да съм доволна и да се радвам, че го обичаш толкова.

— Тогава се моля да се случи нещо, което да разсее страховете ти — тихо каза Шимейн. — Защото не мога да те гледам как плачеш.

После целуна нежно майка си и излезе от спалнята. Уилям пръв забеляза промяната в облеклото и прическата й и я възнагради с комплимент, излязъл сякаш от устата на изискан светски ухажор:

— Щом стаята се изпълни със светлина, бях готов да се закълна, че слънцето е изгряло повторно, но сега виждам, че това прекрасно сияние се излъчва от теб, скъпа Шимейн.

— Много сте галантен, милорд — отвърна Шимейн с грациозен реверанс и се отправи към входната врата. На прага обаче се спря и погледна през рамо към Андрю, който се бе наместил удобно в скута на негова светлост. — Отивам да видя баща ти, Анди. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Отивам пли татко! — възторжено съобщи момчето на дядо си и скочи на крака.

Шимейн улови малката му ръчичка, усмихна се в отговор на обезпокоения поглед на баща си и излезе от къщата.

Връщането й на кораба накара и Гейдж, и Морис да прекъснат разговора си и да я зяпнат, омагьосани от нейната красота. Но когато Гейдж я прегърна и я притегли към себе си, за да я целуне, сърцето на маркиза бе пронизано от остра болка. Трябваше да се махне от това място. Днес вече се беше нагледал на нежностите и взаимното щастие на двамата съпрузи. Стиснал юмруци, той им обърна гръб, прекоси палубата и слезе от кораба, без нито веднъж да погледне назад.

След излизането на дъщеря си Шемъс побърза да отиде в спалнята, където откри съпругата си да ридае тихичко, притиснала кърпичката към лицето си.

— Успя ли да поговориш с нея? — попита разтревожено той.

— Да, но нищо не се получи, Шемъс. Шимейн е твърдо решена да остане с Гейдж. Казва, че го обичаи че не иска никой друг.

— По дяволите този неин ирландски инат!

— Шемъс! Засрами се! Тя ни е дъщеря!

— Да, и откривам у нея собственото си проклето твърдоглавие.

— Може би тя е права, Шемъс — скръбно промълви Камий. — Какво право имаме да осъждаме този човек, след като не знаем почти нищо? Шимейн се кълне, че слуховете са пълна лъжа, продиктувана единствено от завист и ревност. Някаква стара мома, която искала Гейдж да се ожени за нея…

— Ще видим какво може да стори Морис — измърмори Шемъс почти на себе си. — Дано той успее да я убеди да се върне с нас. Някога тя твърдеше, че го обича, а аз знам, че и той я обича.

— Не смятам, че Шимейн ще си дойде у дома с нас, Шемъс, не и без своя съпруг. А ако я накараме насила, ще ни намрази завинаги.

— Искаш да кажеш, че сме я загубили?

— Да, Шемъс, боя се, че е така. Загубихме нашето малко момиченце. Шимейн е пораснала. Станала е жена, и то жена, която сама взема своите решения.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

— Идат! — обяви Фланъри малко след като Гилиън отведе Андрю да търсят животни из гората. Гейдж и Шимейн отидоха при дърводелеца до парапета и проследиха с очи пръста му, който сочеше към голямата лодка, приближаваща пристана за товари. Скоро тя стигна до брега и от нея скочи висок мъж с триъгълна шапка, който завърза въжето за един стълб, докато в същото време другият мъж в лодката прибираше веслата.

Първият джентълмен съпроводи две от младите дами нагоре по стъпалата на кораба, а гребецът помогна на третата. Щом съзряха Шимейн, двамата мъже свалиха почтително шапки. На ръст бяха колкото Гейдж. По-възрастният имаше гъста тъмнокестенява коса, вързана на опашка над високата колосана яка на сюртука му. Лицето му бе четвъртито, с изсечени черти и кафяви очи. Ситните бръчици около устата му, в която блестяха два реда равни бели зъби, подсказваха, че това е весел човек, обичащ смеха.

Фланъри го представи.

— Капитан Торнтън — каза той, като се обърна към работодателя си, — това е капитан Бошан…

— Натаниъл Бошан — кимна мъжът и протегна ръка на Гейдж. — Или само Нейтън, ако предпочитате…

Последва обичайният отговор:

— Всички ме наричат Гейдж.

След като се запозна и с Шимейн, капитанът представи придружителките си.

— Това са моите сестри близначки Габриел и Гарланд — обясни той, сочейки двете по-млади жени. Сетне прегърна тъмнокосата жена, която бе застанала до него. — А това е съпругата ми Шарлот.

Близначките имаха златистокафяви, блестящи очи и коси, черни като гъстата грива на по-младия мъж. Всъщност, колкото и да бе удивително, Гарланд приличаше по-скоро на него, отколкото на сестра си.

— Моят по-малък брат Рурк — потупа го по рамото Натаниъл.

— Ваш верен слуга, мадам Торнтън — поклони се галантно Рурк на домакинята и я дари с ослепителна усмивка. — Красотата ви поразително напомня за хубавиците, които съм виждал на онзи чуден остров Ирландия, мадам.

Зелените й очи грейнаха.

— Подозирам, че и у вас има нещо ирландско, сър, ако се съди по вашето сладкодумие.

Рурк отметна глава назад и се засмя доволно.

— Наистина много харесвам ирландците, дума да няма.

— Значи имате отличен вкус, сър — отбеляза Шимейн, с което предизвика развеселения смях на мъжете.

Габриел пристъпи напред. В очите й трепкаха дяволити пламъчета.

— Мисля, че е добре да ви предупредя за брат ми, госпожа Торнтън. Той, изглежда, е решил да си остане ерген, въпреки че възрастта му напредва. При все това се държи с всяка хубава жена така, сякаш е единствената, на която би позволил да завладее сърцето му. В действителност той ще се опита да завладее вашето, стига да може.

— Засрами се, пиленце — смъмри я шеговито Рурк. — Позволяваш си да ме съдиш строго, а самата ти вече навърши двайсет години и още не си намерила подходящия мъж.

— Няма смисъл да ме предупреждавате, госпожице Бошан — отговори й Шимейн и прегърна съпруга си през кръста. — Сърцето ми вече е превзето.

— Значи сте в безопасност. Слава богу! — Габриел изгледа триумфално хубавия си брат, който размаха закачливо пръст. Тя тръсна глава в знак на пренебрежение към мълчаливата му закана, но когато той пристъпи заплашително към нея, нададе внезапен писък и отскочи назад. — Ще кажа на мама, ако пак ми сториш нещо!

Гарланд, която наблюдаваше отстрани лудориите на брат си и сестра си, поклати глава и се обърна към Шимейн.

— Както вероятно сте забелязала, мадам, аз съм единственият нормален човек в семейството — заяви тя, в отговор на което братята й изсумтяха неодобрително. Гарланд отмина това с презрение, като вирна надменно изящното си носле, но златистите й очи блестяха развеселено. — Моля ви, наричайте ме Гарланд, госпожа Торнтън. Можете да се обръщате и към сестра ми на малко име. — Тя хвърли закачливо-укорителен поглед към Габриел. — На нея просто й липсва достатъчно добро възпитание, за да се сети да ви го предложи сама.

— Аз също ще се радвам, ако ме наричате Шимейн.

Без ни най-малко да се смути от упрека, Габриел сви рамене.

— Гарланд се мисли за много по-умна и по-достойна от останалите членове на семейството. Вярно е, че тя винаги е проявявала към уроците на нашите учители много повече внимание, отколкото бих могла да проявя аз. Но според мен има редица имена, които са по подходящи за нея… Досадна, Самодоволна, Предвзета…

Гарланд изпъшка гневно и подобно на брат си пристъпи към своята близначка, сякаш се канеше да си отмъсти за обидата. Но Габриел се изкикоти дяволито и бързо се отмести встрани.

Шарлот вдигна отчаяно ръце.

— Момичета, дръжте се прилично — призова ги умолително тя. — Какво ще си помислят за нас тези добри хора? Нищо хубаво, ако питате мен.

Гейдж се засмя, впечатлен от това жизнерадостно семейство.

— Напротив, мадам. Сега разбирам какво пропуска човек, когато е единствено дете в семейството.

— Ние сме доста разюздано домочадие — призна усмихнато Натаниъл. — Имаме си и още един брат, който още няма двадесет години. Дойде му на гости някакъв приятел, затова той предпочете да си остане у дома, за да правят всички щуротии, които правят младежите на тяхната възраст. Когато ги видях за последно, двамата флиртуваха със съседските момичета. — Погледът на капитана се плъзна по палубата на бригантината и заблестя ентусиазирано. — Нямам търпение да разгледам тази красавица, която сте построил, сър.

Шимейн прие това като подканяне и се обърна към трите жени.

— Отиваме ли в къщи, дами? Съпругът ми и аз имаме и други гости, с които бих искала да ви запозная.

Всички се съгласиха на драго сърце да я последват.

Морис дьо Мерсер, който беше потърсил убежище в салона на къщата, седеше на един стол и наблюдаваше разсеяно четворката картоиграчи, но когато Шимейн въведе останалите три дами, бързо се изправи. Радваше се на възможността да се занимава с нещо далеч по-приятно от играта на карти, но определено не бе очаквал толкова много и очарователни „занимания“. Първо го представиха на Шарлот, а после на Габриел, която го засипа с толкова много и набързо изстреляни въпроси, че той едва смогваше да отговори на всичките, още повече, че в същото време бе зает да наблюдава сестра й. Гарланд се бе спряла, за да се полюбува на красивите мебели, но накрая Шимейн доведе и нея, за да я запознае с бившия си годеник.

— Гарланд, това е един семеен приятел, маркиз Дьо Мерсер — каза Шимейн. — Ваша светлост, това е госпожица Гарланд Бошан…

— За вас просто Морис, госпожице Бошан — отвърна той с дълбок поклон.

Младата жена направи лек реверанс.

— И аз бих предпочела да ме наричате просто Гарланд, милорд. — На устните й трепна усмивка. — Това „госпожица“ ме кара да се чувствам като… като стара мома.

— Хм, една изключително красива и млада стара мома — промълви топло Морис.

Габриел въздъхна тихичко. Безполезно беше да се опитва да заплени маркиза с остроумни разговори. И слепец би видял, че той е привлечен от сестра й. Отдавна бе разбрала, че щом двама души са родени един за друг, обикновено е необходима брадва или нещо още по-остро, за да бъдат разделени. В момента случаят, изглежда, бе именно такъв, въпреки че Гарланд се държеше с любезна сдържаност, граничеща с безразличие. Габриел веднага реши, че трябва да се поучи от уроците, които демонстрираше сестра й понастоящем, защото никога досега не й се бе удавало да омагьоса някой ухажор с неспирното си бърборене.

Тя обаче умееше да губи достойно, затова реши за доброто на своята близначка да зададе един последен въпрос, преди да се оттегли от сцената.

— А има ли маркиза Дьо Мерсер, ваша светлост?

— Като изключим баба ми, си нямам никого другиго на света — отговори Морис, като хвърли многозначителен поглед към Шимейн и със задоволство забеляза как лицето й се изчерви.

Габриел допря замислено пръст до брадичката си.

— Чудя се какво ли бих правила, ако нямах братя и сестри. В семейството ми сме пет деца, а като се има предвид, че с Гарланд сме и близначки, винаги се налага да делим всичко… иначе…

Морис мълчеше напрегнато, защото не бе съвсем сигурен дали тя не иска да каже, че ще трябва да си поделят и него.

— Скъпа, нуждаем се от още столове — обърна се Камий към дъщеря си. — Имате ли други, освен тези?

— Разбира се, мамо — отвърна Шимейн и понечи да помоли Нола да донесе двата стола от тавана, но в този момент забеляза, че Бес й прави някакви знаци от кухнята и веднага се извини на останалите, за да изтича да помогне на готвачката при приготвянето на подходящ сос за еленското месо.

— Аз ще донеса столовете — предложи като истински кавалер маркизът. Беше видял няколко на предната веранда.

Картите бяха оставени настрана, а когато се появиха столовете, дамите вече бяха свалили шапките си. Морис галантно предложи на Гарланд да седне на един от столовете, които бе донесъл, но пропусна да забележи нестабилността на облегалката му, тъй като цялото му внимание бе съсредоточено върху очарователния кок, събран в долната част на тила на младата дама, и върху нежната бяла кожа на шията й.

В момента, в който Гарланд понечи да седне, облегалката се отдели от седалката и целият стол се разпадна под нея. Тя политна назад, сподирена от стреснатите възклицания и ококорените погледи на присъстващите. Но Морис притежаваше отлични рефлекси, тренирани да реагират светкавично в критични ситуации като тази. Той се наведе мигновено с разперени ръце, хвана дамата секунда преди да е паднала на земята и веднага долови приятния й нежен аромат на люляк и сапун, който замая главата му като сладко пролетно вино. Сетне, когато ръцете му обгърнаха тънката й талия, а главата й се допря до гърдите му, бе възнаграден и с мимолетен поглед през каскадата от светлобежова дантела на яката й към меко заоблените й гърди, стегнати в бледоморавия корсет на роклята.

— Божичко! — възкликна изумено Гарланд. Как бе възможно да се чувства толкова приятно и сигурно в ръцете на този почти непознат мъж?!

Морис я изправи на крака и се наведе над рамо той, за да попита загрижено:

— Добре ли сте?

Гарланд се обърна, за да срещне блестящия му черен поглед, и внезапно бе обзета от трепетно вълнение. Винаги беше смятала, че трудно би се намерил мъж, който да се сравнява по красота с брат й, но май трябваше да промени мнението си.

— О, разбира се, ваша светлост — припряно го увери тя. — Просто се стреснах, това е всичко.

— Морис — напомни й шепнешком той.

Едва тогава двамата осъзнаха, че останалите присъстващи са се умълчали и ги наблюдават с любопитство. Бузите на Гарланд поруменяха свенливо, но Морис, който бе свикнал на подобен интерес от страна на околните, изобщо не се впечатли, а просто се наведе да вдигне стола.

— Бих казал, че има още много какво да се желае от съпруга ти като мебелист, Шимейн. — Тонът му бе доста хаплив, но той искаше да покаже ясно на бившата си годеница, че мъжът, на когото се е посветила, съвсем не е съвършен.

Шимейн се наежи и побърза да защити съпруга си.

— Вината е изцяло моя, ваша светлост — отвърна тя. — Трябваше да обърна внимание, че сте донесли от верандата един от столовете, които бяха оставени там за поправка. Естествено, това не е стол, изработен от Гейдж. — Шимейн посочи с ръка мебелите, които изпълваха стаята и добави гордо: — Ето какви мебели прави той.

Внезапно отвън долетя уплашен писък. Шимейн стреснато разпозна в него гласа на Андрю, втурна се тревожно покрай Гарланд и Морис и изхвърча на верандата. Изпреварил Гилиън, Андрю тичаше през глава към къщата. Шимейн се спусна по стъпалата и хукна към момчето, което се хвърли в разтворените й обятия така, сякаш го преследваше цяла глутница гладни вълци. Тя вдигна плачещото дете в скута си и то притисна лице към рамото й, отказвайки да погледне накъдето и да било. След миг дотича и Гилиън, останал без дъх.

— Какво стана? — попита Шимейн. — Какво го е уплашило така?

— Каин — задъхано отвърна Гилиън. — Гърбушкото се беше намърдал в един прогнил дънер. Толкова добре се беше скрил, че изобщо не го забелязах. Ама Анди го видя.

Шимейн добре си спомняше злощастното създание, с което се бе сприятелила. Беше смятала Каин за безопасен, но сега започваше да се бои, че може да е грешила.

— Каин направи ли му нещо?

— Не, обаче Анди здравата се уплаши и затуй хукна насам като луд.

Шимейн въздъхна с облекчение и притисна треперещото момче към себе си. Когато видя, че съпругът и тича разтревожено към тях, тя побърза да го успокои и извика усмихнато:

— Всичко е наред. Анди просто се е уплашил.

След миг Гейдж вече беше при тях и Гилиън трябваше да разкаже наново цялата история. Работодателят му обаче имаше още въпроси.

— Попита ли Каин какво търси в гората?

Гилиън кимна.

— Затуй се забавих. Много е трудно да го разбереш какво приказва, Капитане, ама доколкото схванах, охранявал твоята госпожа.

— Охранявал е Шимейн? — Гейдж объркано смръщи вежди и се спогледа недоумяващо със съпругата си. После отново се обърна към младежа. — Каза ли ти защо?

— Да, каза нещо за Потс и за другите… дето искали да й сторят зло.

— Другите? Попита ли го за тях? Кои биха могли да бъдат те?

— Пробвах, Капитане, обаче той не щя да ми отговори. Просто се измъкна от скривалището, измъкна и мулето си и замина. — Гилиън замълча и поклати изумено глава. — Капитане, трябваше да видиш какво чудо е построил. Хабер си нямам кога може да го е сторил, ама е направил ограда от пръти за мулето и сетне е струпал край нея съчки и шума, та да не се вижда нищо. Бях само на няколко крачки и въобще не разбрах, че там има нещо, направено от човешка ръка. Мене ако питаш, Каин идва там от доста отдавна, обаче не е искал никой да го забележи… даже и ние!

— Чудя се дали през цялото това време всъщност не сме търсили него — измърмори почти на себе си Гейдж.

— Не зная, Капитане — отвърна Гилиън. — Ама доста време трябва да е прекарал в гората, за да направи такава чудесия.

— Но как Каин би спрял Потс, ако го види да идва насам?

Младежът беше готов с отговора на този въпрос.

— Бях на петдесетина крачки, когато Анди почна да пищи, и веднага изтичах да видя какво го е стреснало толкова. Тогава съзрях Каин в кухото дърво. Беше турил пред него един листат клон и се спотайваше отзад като мишка, ама като разбра, че съм го видял, отмести клона и аз начаса забелязах, че в скута си държи една ръждясала кремъклийка. Сепнах се, понеже не знаех дали няма да реши да я използва срещу нас. Казвам ти, Капитане, пушката изглеждаше толкоз стара, че ако беше стрелял, сигурно щеше да се взриви в ръцете му. Чини ми се, че с нея е смятал да спре Потс.

Гейдж пое подсмърчащия си син от ръцете на съпругата си. Шимейн бе избърсала очите и носа на момчето, но малкото му телце все още трепереше. Слабите му ръчички се сключиха здраво около шията на баща му, но когато Шимейн утешително го погали по гърба, Андрю най-накрая вдигна глава и й се усмихна колебливо.

— Пакостник такъв — смъмри го нежно тя, като разроши перчема му. — Успя да ме изплашиш до смърт.

— Ще го взема с мен на кораба — каза Гейдж.

— Гилън! — извика Анди, озъртайки се за младежа.

Гилиън пристъпи към него.

— Ето ме, Анди.

— Отиваме на татковия колаб. Идваш ли?

Младежът се засмя.

— Май ще е най-добре да дойда. Баща ми има да се чуди къде съм духнал.

Шимейн остана загледана след тях, докато не започнаха да се изкачват по скелето на бригантината, после се обърна и като видя, че всички от къщата са излезли на верандата и я наблюдават с тревога, побърза да се присъедини към тях.

Уилям пръв показа загрижеността си.

— Какво се е случило, Шимейн?

— Нищо сериозно, милорд. Андрю просто се е уплашил, това е всичко. Близо до Нюпорт Нюз живее един много уродлив човек. Анди го е видял в гората, а знаете колко се бои от непознати. Видът на Каин го е ужасил…

— Каин? — повтори майка й. — Що за странно име?

— Съгласна съм, мамо, но ако видиш горкия нещастник, ще разбереш, че името е напълно подходящо.

— Досажда ли ви много? — попита Морис.

— Не, ни най-малко — отвърна Шимейн, като не пропусна да забележи, че бившият й годеник е застанал до Гарланд. Наистина бяха прекрасна двойка и тя се надяваше, че от тази среща ще произлезе нещо повече и че Едит дьо Мерсер ще одобри момичето за съпруга на внука си. — Всъщност, ако Гилиън е разбрал добре, Каин ме е охранявал.

Камий се сепна и притисна внезапно разтрепераната си ръка към гърдите си.

— Защо му е да прави подобно нещо? Нима подозира, че някой може да ти стори зло?

Шимейн знаеше кого има предвид майка й под „някой“, но само сви небрежно рамене.

— Имаше един моряк на борда на „Гордостта на Лондон“, който заплаши, че ще ме убие…

— Тук ли е останал? — прекъсна я Шемъс, вече разтревожен не по-малко от съпругата си.

— Да, татко. Джейкъб Потс изглежда твърдо решен да изпълни заканата си.

— Но защо Каин е решил да играе ролята на твой пазач? — попита Камий. Какво криеше дъщеря им, за бога?

Шимейн не искаше да обяснява, защото знаеше, че майка й ужасно ще се разстрои, ако узнае всичко.

— Просто веднъж помогнах на Каин…

— Как му помогна? — намеси се баща й.

Тя отново сви рамене в неубедителен опит да омаловажи цялата ситуация.

— Потс го биеше и аз се намесих…

— Как? — още понапрегнато попита Шемъс. Познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да усети, че тя се опитва да скрие нещо от тях. — Какво точно направи?

— Ударих Потс — нервно отговори Шимейн.

— Какво? — изрева баща й.

Камий имаше чувството, че ще припадне.

— Не смея да чуя останалото!

Съпругът й обаче бе на друго мнение.

— Разкажи ни всичко!

Шимейн въздъхна тежко при мисълта за онова, което я очакваше. Ясно бе, че баща й няма да я остави, докато не чуе цялата история.

— Много е просто. Когато видях, че Потс налага Каин, грабнах една сопа и цапардосах негодника по главата няколко пъти. Това е всичко.

Камий изпъшка.

— О, не може да го е направила, Шемъс, кажи ми, че не може!

— Направи го и още как! — намеси се Мери Маргарет, развеселена от разговора им. — Видях го със собствените си очи!

Морис едва не се задави, мъчейки се да потисне смеха си. Опитът му обаче претърпя пълен провал и след миг той целият се тресеше от смях, за радост на близначките и за ужас на Камий. Най-накрая все пак успя да се поуспокои и да намигне весело на Шимейн.

— Това е то моето момиче!

— Колко си смела! — възкликна възхитено Габриел. — Бих искала и аз да съм такава.

— Та ти пищиш дори когато видиш мишка — засмя се близначката й, с което мигновено успя да прекърши ентусиазма на сестра си.

Габриел обаче пренебрежително тръсна глава.

— Хм, все е по-добре, отколкото да се опитвам да нахраня всяка животинка, която ми се изпречи напътя.

Шемъс ги прекъсна с предпазлив въпрос предположение.

— Този Потс навярно не е много едър човек?

Дъщеря му съумя да се усмихне, но усмивката бе плаха и неубедителна.

— Мили боже! — избухна Шемъс, опасявайки се от най-лошото. — Това момиче се е побъркало!

— Колко е едър все пак? — попита тихо Камий.

Шимейн прехапа нервно долната си устна и извърна поглед настрани. Не можеше да гледа майка си в очите и да увърта.

— Висок, ако не се лъжа.

Предпазливият й отговор, разбира се, не задоволи Шемъс.

— Колко висок, дъще?

— Успяхте ли вече да се запознаете със Слай Тъкър? — попита Шимейн с отчаяна надежда, че все още не са.

— О, неее! — простена Камий.

Шемъс нададе яростен рев:

— Изобщо ли не ти хрумна, дъще, че един такъв мъж може да те убие на място?

Мери Маргарет, която се забавляваше страхотно, отговори вместо Шимейн.

— О, оня грамаден звяр се опита, но негова прекрасна светлост господин Торнтън й се притече на помощ. Изрита онзи помияр право в канавката, кълна се!

— Аз влизам вътре — отмаляло промълви Камий. — Днес вече ми се струпа твърде много.

Шимейн въздъхна облекчено. Най-лошото беше отминало.

— За всичко е виновна тая проклета пустош тук! — недоволно измърмори Шемъс, като тръгна след разстроената си съпруга. — Шимейн трябва да си дойде в къщи с нас! Още с първия кораб, който тръгва за Англия!

Родителите на Шимейн бяха последвани от прислужниците и двамата старци, и на верандата останаха само Морис, близначките и Шимейн, която продължаваше да стои на стъпалата.

Морис сведе поглед към нея, напълно очарован от неразумната й постъпка.

— Винаги съм смятал, че си способна да направиш един мъж на пух и прах, Шимейн. И с огромно удоволствие откривам, че през цялото време съм бил прав.

— Мисля, че тя е чудесна! — намеси се Габриел. Но това, което я интересуваше в действителност, бе отношението на маркиза към съпругата на заселника, защото й се струваше, че между тях някога е съществувало нещо повече от просто познанство. — Отдавна ли сте приятели?

Морис, който продължаваше да съзерцава с блеснал от възхита поглед бившата си годеница, изобщо не се поколеба да изясни, че това е жената, която е счел за достойна да му бъде съпруга.

— Шимейн беше моя годеница, преди господин Торнтън да я открадне.

— О! — едва чуто възкликна Габриел, но любопитството й надделя над изненадата и гласът й бързо укрепна. — Мислех, че когато двама души са сгодени, това е почти като да са женени.

Шимейн се изчерви, но не пожела да обяснява подробно.

— Морис и аз бяхме разделени един от друг и нямах основание да се надявам, че някога може да се намерим отново.

— Колко тъжно — съчувствено промълви Гарланд.

— Не чак толкова, всъщност — предпазливо каза Шимейн. — Разбирате ли, аз много обичам съпруга си.

— Но трябва да сте обичала и негова светлост — вметна Габриел.

— Да, но може би не толкова дълбоко, колкото си мислех тогава — призна нерешително Шимейн, като вдигна поглед към хубавите тъмни очи, които я наблюдаваха настойчиво. — Морис и аз бяхме по-скоро опиянени един от друг. Той е толкова красив… — Тя замълча за момент, защото искаше да бъде искрена, но и да не наранява повече чувствата му. — Вероятно съм била замаяна и… поласкана от вниманието му.

Габриел погледна първо нея, после Морис, и чудесно разбра какво има предвид Шимейн. Двамата биха били прекрасна двойка. Но, от друга страна, не смяташе, че Гейдж Торнтън е по-малко подходящ за съпруг на домакинята им. Честно казано, самата Габриел за нищо на света не би могла да определи кой от двамата мъже е по-красив. Но сега по-важно бе друго, и тъй като сестра и никога нямаше да се осмели да попита маркиза за настоящото му положение, оставаше да го стори тя.

— А вие не ухажвате ли някоя друга девойка в Англия?

Гарланд зяпна, ужасена от дързостта на сестра си, и побърза да се намеси:

— Няма нужда да отговаряте на този въпрос, ваша светлост. Сестра ми навярно е забравила добрите си обноски у дома.

Думите на Габриел обаче съвсем не бяха засегнали Морис. Дълго време бе жадувал за Шимейн и сега, когато я беше загубил, единственото, което можеше да стори, за да облекчи огромната болка, стягаща сърцето му, бе да намери друга, също толкова прекрасна жена. В интерес на истината, хиляди пъти би предпочел да отведе Шимейн веднага оттук и да направи така, че тя да не съжалява никога за дните, прекарани в това място. Гарланд беше хубава млада жена. Харесваха му нейната скромност и плахост, но все още не можеше да каже дали от познанството им ще се получи нещо повече, а и не искаше да й обръща внимание, преди да се е уверил, че между Шимейн и Гейдж наистина всичко е наред.

— Предполагам, Габриел, че след като Шимейн е омъжена за Торнтън, ще трябва в скоро време да започна да си търся друга.

Усмивката, с която младата жена посрещна отговора му, бе може би една от най-лукавите усмивки, които бе виждал през живота си. Боеше се дори да си помисли какво ще последва.

— Навярно бихте приел да погостувате у дома, когато се върнем от Ню Йорк — предложи тя. — Опитвам се да намеря подходящ съпруг за сестра ми, за да може общата ни стая да остане само за мен…

— Габриел! — възкликна възмутено Гарланд. — Как смееш да намекваш, че маркизът би могъл да проявява някакъв интерес към мен?! Та ние току-що се запознахме!

Сестра й продължи така, сякаш Гарланд въобще не бе проговаряла:

— Разбирате ли, в момента двете делим една стая, а Гарланд е толкова педантична! Постоянно ме тормози, задето съм разхвърляла. Всъщност аз просто обичам нещата да са разположени удобно.

Морис разбра, че ако наистина реши сериозно да ухажва Гарланд, ще има вярна съюзница в лицето на Габриел.

— Ако ме уведомите кога се очаква да се завърнете от пътуването си, с удоволствие бих посетил вашето чудесно семейство.

— Божичко! — прошепна Гарланд, останала без дъх от смайване. Сетне нервно приглади с длан дантелената яка на роклята си. Искаше й се да имаше ветрило, за да охлади пламналото си лице. Маркизът бе олицетворение на мечтания съпруг, но и през ум не й беше минало, че той би могъл да я ухажва. Беше ужасно скандализирана от дързостта и нахалството на сестра си… и в същото време й бе признателна.

В този момент на верандата се появи Бес и започна да разстила покривка върху импровизираната маса, сглобена набързо от чираците.

— Дете мое, има ли достатъчно съдове за всички?

— Да, Бес. Идвам веднага да ти покажа къде са — отвърна Шимейн и се качи по стъпалата. Минавайки покрай бившия си годеник тя се спря и нежно постави ръка върху неговата. — Радвам се, че в крайна сметка може да има полза от дългото ти пътуване дотук, Морис. Надявам се някой ден да успееш да ми простиш, задето наруших обета си пред теб, като се омъжих за Гейдж.

— Все още ме боли, Шимейн — чистосърдечно призна той с приглушен шепот. — Не знам дали си ме обичала или не, но аз те обичах и исках да бъдеш моя жена. А и все още има нещо, което трябва да се изясни, преди да реша, че мога да те оставя на грижите на съпруга ти. Това, което ме интересува, е твоят живот, твоето благополучие… и, разбира се, твоето щастие.

— Аз съм щастлива, Морис, моля те да ми повярваш.

— Засега да, но аз се опасявам за бъдещето, Шимейн, и няма да се успокоя, докато не се уверя, че си в сигурни ръце. Ако Гейдж не е подходящ да ти бъде съпруг, то аз определено бих искал да бъда такъв.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Само няколко дни след като получи съобщение, че внукът й е заминал за колониите със семейство О’Хърн, за да търси Шимейн О’Хърн, Едит дьо Мерсер събра багажа си и светкавично отплава от английския бряг. Въпреки че нарочно не взе със себе си нито слуги, нито камериерки и че плати значителна сума за самостоятелна каюта на борда на „Лунен изгрев“, впоследствие се оказа, че се налага да пътува заедно с още една доста богата жена. Плаването беше истинско мъчение. Сънят й постоянно бе прекъсван от мощното, разтърсващо хъркане на спътничката й, а това беше сериозно изпитание за нервите, което би могло да вбеси и най-благата и търпелива дама. А Едит дьо Мерсер в никакъв случай не беше такава. През целия си живот тя не бе познала нищо друго, освен богатство и власт. Деспотичните си маниери беше придобила благодарение на грижите на своя строг дядо, който бе успял да й втълпи собствената си непоклатима убеденост в значимостта на аристократичното потекло и на видното място, заемано от семейството им в средите на дворянството.

Ако имаше и най-малката възможност да действа, без да събуди подозрения, Едит без колебание щеше да плати на някого да хвърли спътничката й през борда. Но на кораба това бе немислимо, ето защо маркизата реши, че вместо да се занимава със собствения си комфорт, трябва да се съсредоточи върху своята крайна цел, а тя бе да види внука си женен за благородна девойка от знатно семейство, чрез която да може да се издигне близо до трона. Никой не оспорваше факта, че Морис е младеж с изключителен характер, обаяние, достойнство и почтеност. Липсваше му едно единствено нещо — достатъчно амбиция и желание да стане доверено лице на Негово величество крал Джордж II, да заеме подобаващо на ранга му място в двореца, и след време — кой знае — може би да бъде родоначалник на онези, които един ден ще управляват Англия.

В безумното си желание да притежава онази ирландска никаквица Морис изобщо не си бе дал сметка, че разрушава всички надежди на баба си за осъществяване на заветната й мечта. Всичко щеше да е наред, ако се беше задоволил да направи Шимейн своя любовница. Така можеше пак да се ожени за аристократка с титла и да не пропилява шансовете си за успех в двора. Но той си беше загубил ума по Шимейн и мислеше единствено за себе си и за собственото си щастие, вместо за висотите, до които би могъл да стигне в дворцовата йерархия. И несъмнено нямаше нищо против да стане баща на цяла сюрия полуирландски копелета, които щяха да опозорят завинаги името Дьо Мерсер. От десетките спорове, в които Морис се бе опитвал да убеди баба си в достойнствата на Шимейн, тя бе разбрала едно: внукът й нямаше да се откаже от своя избор. Ако тази сватба изобщо можеше да бъде предотвратена, това трябваше да стане по заобиколен начини с не дотам честни средства. Слава богу, Едит беше успяла да го стори, и то без Морис да разбере. Той бе твърде почтен, за да си представи до каква низост може да стигне баба му в своя стремеж да осигури на наследниците на рода Дьо Мерсер слава и величие.

И ето че сега Едит дьо Мерсер се намираше в това мизерно градче, наречено Нюпорт Нюз, и се опитваше да си намери място за нощуване, а това се оказваше трудна задача. Съдържателят на странноприемницата категорично бе заявил, че при него няма абсолютно никакви свободни места. Когато маркизата се опита да го убеди в противното, предлагайки му двойна цена, той се оплака, че вече е приел три пъти повече хора от леглата, с които разполага, и че всеки от тези хора си е платил скъпо, за да има къде да преспи. За да настани всички, му се било наложило дори да постели допълнителни черджета и рогозки във всяко свободно кътче на странноприемницата, и ако не престанел да приема нови хора, гостите му щели да се разбунтуват и да го разкъсат на парчета.

— Може да пробвате в таверната — предложи накрая съдържателят. — Там дават стаи под наем, стига да не са заети от момичетата на Фрида и техните клиенти. Пък и готвачите в таверната правят по-хубава храна от нашата. Иначе нямате много голям избор, освен ако не намерите някое семейство, което да ви предложи стая в дома си, но ако питате мене, таверната си е най-добрият вариант и си струва да опитате там.

— Благодаря, ще го направя — рязко отвърна Едит, извърна се надменно, стисна с кокалестите си пръсти сребърната дръжка на бастуна си и напусна това сиво, опушено място. Радваше се, че има и друг вариант за пренощуване, защото ненавиждаше праха и мръсотията, а бе повече от очевидно, че странноприемницата се нуждае от основно почистване.

Навън тя се спря, за да попие потта от лицето си с дантелената си кърпичка. Черната й копринена рокля привличаше като магнит жарките слънчеви лъчи и макар скъпото боне да прикриваше лицето й, жегата бе почти непоносима. Ако в този момент можеше да съзре внука си отнякъде, здравата щеше да го насоли, задето я подлагаше на такива мъчения, и то все заради онази хубостница, от която си мислеше, че се е отървала завинаги.

Явно обещанието да възнагради щедро онзи, който й донесе неопровержимо доказателство за кончината на момичето, не бе свършило никаква работа. Безбройните разговори с адвоката й, тайните среднощни екскурзии с карета до Нюгейт и срещите с онзи смрадлив тъмничар на улицата пред затвора се бяха оказали напразни. Дори след като й съобщиха за заминаването на Шимейн за колониите, Едит продължи да се надява на клетвите на тъмничаря, че е осигурил помощта на една от затворничките, след като сам не е могъл да удуши ирландската кучка. Но после научи, че Морис плава към Вирджиния и разбра, че незабавно трябва да стори същото. Не можеше да остави внука си да намери своята възлюбена и да я върне в Англия. Така всичките й усилия щяха да отидат на вятъра!

Слава богу, съдбата се бе оказала благосклонна към нея и бе пратила на „Лунен изгрев“ попътни ветрове, които му позволиха да акостира в Нюпорт Нюз само ден след кораба на Морис. Бързото пристигане я обнадежди, че ще успее да се справи успешно с всичко, преди внукът й въобще да е научил за нейното присъствие.

След като разпита една местна жителка, която срещна на кея, Едит разбра, че Шимейн О’Хърн не само е жива и в цветущо здраве, а и живее сред гората недалеч от града с някакъв заселник, който бил платил за нея скъпо и прескъпо. Но жената, която й съобщи тази информация, по непонятни причини преминаваше рязко от бурни изблици на бъбривост към внезапна смутена сдържаност, сякаш се боеше, че някой я наблюдава или че може да си навлече неприятности, ако не си мълчи. Въпросната госпожа Петикоум определено бе най-странното създание, с което бе контактувала някога. Повечето й приказки бяха неясни и напълно безполезни. Но какво друго може да се очаква от тукашните хора, каза си Едит. Не биваше да забравя, че това е страна, населена с измет от всички краища на света. Никога не бе одобрявала усилията на Морис да спре транспортирането на затворници към колониите, защото едва ли би могло да има по-подходящо място за утайката на английското общество от тези диви земи.

Ох, изпъшка на себе си Едит. Защо не можеше малката никаквица да е умряла, та да й спести всички тревоги за бъдещето на Морис? Нито една истинска дама не би понесла несгодите на престоя в Нюгейт и на презокеанското плаване със затворническия кораб. Но Шимейн беше оцеляла. Несъмнено за всичко бе виновна тази нейна отвратителна ирландска кръв!

Само като се сетеше за Шимейн О’Хърн и побесняваше. Морис нямаше ни най-малка представа какво бе причинил на единствената си роднина, когато доведе това създание в дома на своите предци и обяви най-безапелационно, че скоро двамата ще се оженят. Само по червената й коса трябваше да е разбрал още при първата им среща, че тя не може да е аристократка. Но нали беше великодушен и с либерални възгледи! Ето до какво бе довело всичко това — беше направил баба си едва ли не убийца!

— Ще стана, щом трябва — измърмори решително тя под носа си. — Трябва само да намеря оная нещастница и да насъскам кучетата да разкъсат въшливото й тяло на парчета.

На прага на таверната Едит се спря с отвратена гримаса и потръпна, когато отвътре долетя груб, гръмък смях. После се чу някаква цинична забележка, произнесена от дрезгав женски глас, която смрази кръвта й. Какво стори с мен този мой внук, помисли си тя отчаяно. Първо беше подкупила подлия адвокат да нагласи арестуването и осъждането на Шимейн, после бе извършила още куп престъпления, с каквито нито една изискана благородна дама не би дръзнала да опетни ръцете си. Ето ти сега нов удар по гордостта й! Да търси подслон в бърлога, пълна с пияници и проститутки, сякаш беше обикновена жена от простолюдието! Може би се опитвам да убия не когото трябва, горчиво си каза Едит. Всичките й грижи и унижения биха изчезнали не с гибелта на Шимейн О’Хърн, а със смъртта на Морис.

Като въздъхна погнусено, тя влезе през вратата на таверната и пристъпи вътре с характерната си надменна походка. Шумната врява, която я посрещна, едва не я накара да побегне обратно. Постепенно обаче гласовете притихнаха и главите на всички присъстващи се обърнаха към нея.

Мориса Хачър облегна лакът на плота на най-близката маса, подпря брадичката си и се взря в новодошлата с неприкрито удивление. За пръв път разбираше, че може да има плат, който да лъщи по-силно и от слънцето, нищо че беше черен като собствената й коса. Това със сигурност бе най-скъпата и най-хубавата рокля, която бе виждала през живота си.

— А виж каква дърта кокошка я носи — измърмори завистливо тя. Сетне се изправи и смигна на проститутката, която седеше до нея. — Навярно дамата е дошла да обслужи някой и друг момък, а?

Другата жена се изкикоти.

— Що не идеш да я питаш в кое от леглата иска да поработи?

Мориса срещна погледа на господарката си и посочи с пръст към възрастната маркиза, която още небе помръднала от прага.

— Откъде изкопа новото си момиче, Фрида?

Начервените устни на Фрида се разтеглиха в развеселена усмивка.

— От Бъкингамския дворец. Поръчала съм си цял кораб с такива.

Мориса се отправи с небрежна стъпка към входа и се завъртя около облечената в черно дама, изучавайки я от глава до пети. По тая жена нямаше и един шев, който да не изглежда дяволски скъп.

— Да не сте се загубила, милейди?

— Много се опасявам, че не съм — надуто отвърна Едит и притисна дантелената кърпичка към носа си. Проститутката явно се бе поляла с ферментирала тоалетна вода, защото вонеше ужасяващо. — Предполагам, че това е таверната, в която ми бе препоръчано да потърся стая за нощуване?

— Хохо! — изсмя се Мориса, развеселена от начина й на изразяване. — Що за префърцуненост!

Маркизата стрелна чернокосата проститутка с поглед, пълен с презрение.

— Никога ли не си чувала как говори една дама?

— Естествено, че съм чувала — отзова се веднага Мориса. — Даже съм виждала някоя и друга лейди. Но на нашите тук не им се случва често да идват в таверната сам самички. Щото може да ги хванат на работа.

— В леглото, имаш предвид — сухо каза Едит. Ако тая пачавра я смяташе за малоумна, то много грешеше. Нямаше да има зад гърба си цели седемдесет и четири години живот, ако не бе понаучила това онова. — Убедена съм, че съм прекалено възрастна, за да представлявам интерес за който и да било от твоите приятелчета, така че считам това място за напълно безопасно за мен. Единственото, от което се нуждая, е самостоятелна стая, в която да мога да нощувам, гореща вана и поносима храна. Твърде много ли искам?

Мориса беше впечатлена от нейната неустрашимост.

— Ами не, стига да можете да си платите.

— Няма защо да се безпокоиш за това — отвърна Едит с внезапно омекнал тон. — Всъщност, ако уредиш този въпрос и изпратиш някого да донесе багажа ми от „Лунен изгрев“, ще платя и на теб за услугата. Или предпочиташ да забавляваш мъжете?

В отговор Мориса изсумтя.

— С радост ще свърша тая работа, обаче трябва да получа достатъчно, та и мадам да остане доволна.

— Ще получиш — обеща Едит. — Но няма да търпя да ме бавят. Не съм спала като хората откакто напуснах Англия и искам това, за което помолих, да ми бъде предоставено веднага. Ясна ли съм?

Мориса реши, че не би било под достойнството й веднъж и тя да поработи като камериерка. Освен това изгаряше от любопитство. Рядко се случваше една богата дама да тръгне на път съвсем сама. Какво ли бе принудило тази старица да се подложи на несгодите на мъчително дългото пътуване до колониите, и то без да разчита на помощта на слуги или поне на някой мъж?

— Можете да вземете последната стая горе вдясно. Слугините от таверната ще ви качат корито, а пък аз ще пратя някой младеж да донесе нещата ви от кораба. Капитанът сигурно няма да сбърка, ама вие по-добре ми кажете как ви е името, та да може да се увери, че тъкмо вие сте пратила човека за багажа.

— Лейди Едит дьо Мерсер.

Мориса наклони замислено глава.

— Знаех си аз, че имате титла.

— За мен е чест, че си забелязала — саркастично отвърна Едит.

Проститутката понечи да каже нещо рязко, но се спря навреме. Старата сигурно нямаше да одобри това, а ако вземеше да се ядоса, шансовете на Мориса да получи някаква облага от нея щяха сериозно да намалеят, а може би дори да се провалят.

— А ти как се казваш? — попита маркизата.

— Мориса. Мориса Хачър.

— Хачър истинското ти име ли е, или сама си избрала да се наричаш така?

Мориса трепна смутено. Която и да бе тази жена, никак не беше глупачка.

— Майка ми ме е родила, без да има мъж, ако затова ме питате. Казваше, че ме бил направил икономът на къщата, дето работела в нея, ама той отрекъл. Затуй нея я изхвърлили от работа, а пък него го оставили, като че нищо на никого не бил сторил. После мама разправяше, че той бил един проклет разгонен петел, пък тя се излъгала, та му измътила пиленцето. Тъй ми остана името — Хачър7.

— Е, Мориса Хачър, как стои въпросът с храната?

— Ще ви донеса нещичко за хапване, след като се изкъпете — каза Мориса. — Ще искате ли да ви помогна да си разопаковате багажа или да се съблечете?

Едит дьо Мерсер беше изключително проницателна жена и не й бе никак трудно да разчете мислите, скрити зад тези тъмни очи, които я гледаха втренчено.

— За всичко, с което си ми помогнала, ще бъдеш възнаградена, Мориса. Но само ако не си тръгна оттук с по-малко багаж от този, с който пристигнах.

Мориса съзря решителността в погледа й и разбра, че е изправена пред сериозно предизвикателство.

— Няма да открадна нищо от вас, ако това ви тревожи.

— Ти си умно момиче, скъпа. Двете с теб се разбираме отлично.

— Не съм крадла — настоя Мориса, като се изчерви.

— Нима? — Едит си позволи някакво бледо подобие на усмивка. В тона й се прокрадна недоверчива нотка. — Да не би сумата, която ми спомена преди малко, да е истинската такса, която вземаш от клиентите си?

Мориса се изчерви още по-силно.

— Едно само момиче като мене трябва все някак да си изкарва прехраната.

— Разбира се, Мориса — съгласи се маркизата. — И ако работиш за мен без да се опитваш да ме мамиш, би могла да изкараш много повече, отколкото като спиш с мъже. Но запомни едно: ще получиш само онова, което аз искам да получиш. Разбираш ме, нали?

— Да — примирено отвърна проститутката.

— Тогава ти позволявам да ми помогнеш.

Водена от любопитството си, Мориса придружи дамата до стаята й, сама нареди да й приготвят вана и извади от багажа й риза и халат, които бяха толкова хубави и скъпи, че въобще не можеше да си представи колко биха могли да струват. Тя прокара със страхопочитание длан по красивите дрехи, питайки се как ли би изглеждала в тях, но бързо се отказа от идеята да претършува сандъците на старата зад гърба й. Беше готова да се обзаложи, че ако се ядоса, тая дърта змия може да убие човек с острия си език.

— Никога не съм виждала такива хубави дрехи — призна проститутката, като се огледа за новата си господарка.

Едит я беше наблюдавала скришом и остана доволна, че младата жена бе проявила достатъчно разум и не се бе опитала да отмъкне нещо.

— Може би ако ми служиш добре, Мориса, ще ти оставя някои от тях, когато отплавам обратно за Англия. В къщи имам достатъчно.

— Много сте любезна, милейди — възкликна възторжено Мориса.

— Тогава ми помогни да се съблека и ще можем да си поговорим, докато съм във ваната.

В изпълнение на нарежданията на маркизата слугините от таверната бяха провесили два чаршафа над ваната вместо параван. Докато Мориса чакаше от другата страна на чаршафите, Едит започна да я разпитва за онова, заради което бе дошла.

— Имаш ли представа дали някъде наоколо живее жена на име Шимейн О’Хърн?

Мориса изсумтя неприязнено. Явно напоследък първата работа на всеки новодошъл в това градче беше да попита за проклетата малка ирландка.

— Естествено, че имам. Пътувахме заедно с нея за насам.

— Успяхте ли да станете приятелки?

Проститутката се ухили.

— По-скоро врагове.

— Какво те накара да я намразиш?

Мориса все още не разбираше накъде бие старицата, но реши да бъде искрена. Никой не можеше да я осъди за това, че не харесва някого.

— Шимейн вечно си вреше носа където не й е работата. Много хубаво въртях на пръста си другите жени на борда, додето тя не почна да им приказва разни неща. Ако не беше Шимейн, всички щяха дами се кланят доземи и да правят каквото им наредя.

— Значи я ненавиждаш?

— Да, може да се каже.

— Сигурна съм, че на моменти си й била толкова ядосана, че ти се е искало тя да умре — предпазливо каза Едит и зачака със затаен дъх отговора.

— Не само ми се искаше, ами имах и причина да се погрижа за това… Не че бих я убила, няма такова нещо — побърза да уточни Мориса. — Виждате ли, имаше други хора, дето също искаха Шимейн да умре, и даже бяха готови да платят за това. Тъмничарят в Нюгейт ми каза, че един човек от Лондон давал сума пари на оня, който я убие. Дори ми обеща големи работи, ако успея да й светя маслото и да му пратя доказателство за смъртта й. Обаче той е в Англия, пък аз съм тук и не ми се вярва да мога да си получа онова, което ми се полага, ако взема да пратя малката в гроба. Напоследък даже си мисля, че тъмничарят се е надявал аз да свърша работата, а той да прибере наградата. Пък аз да вървя по дяволите.

Едит отдавна знаеше, че планът й да унищожи момичето има недостатъци, но за съжаление това бе неизбежно. Адвокатът й беше проявил разбиране към това колко е важно за една аристократка да съхрани името и наследството си, но макар да бе накарал стражаря да арестува Шимейн, а магистратите — да я осъдят, той беше отказал да се замесва лично в убийството на млада жена от богато семейство. Последиците от подобно деяние биха могли да бъдат твърде тежки, бе заявил най-категорично той. Каквато и сума да му предложели, нямало да промени мнението си по този въпрос, понеже никак не му се искало да увисне на бесилката. Все пак, можел да намери на маркизата човек, готов да свърши работата, и да й уреди да се срещне с него инкогнито. След няколко вечери й беше докладвал, че има такъв човек някакъв тъмничар от затвора, който и друг път бил изпълнявал такива поръчки. По-късно обаче се оказа, че той се е провалил и сега Едит търсеше нови възможности.

Тя свърши с къпането и облече ризата и халата върху дребното си, крехко тяло. Сетне седна на един стол, остави Мориса да разресва черната й, но силно посребрена коса, и поднови разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали.

— Питах се, Мориса, дали няма някой, който се е опитал да умъртви Шимейн?

— Има, ама засега не е направил нищо особено.

— Познаваш ли го?

— Един моряк от „Гордостта на Лондон“. Вдигнал е мерника на Шимейн, щото казва, че има да й връща за нахалството. Обаче господин Торнтън вече няколко пъти идва в града да ме предупреди, че ако стане нещо с Шимейн, ще дири сметка от мене и от Потс. Не зная защо намеси и мене в тая работа, ама се постреснах и казах на Потс да си наляга парцалите, та да не ни забърка в някоя грозна каша.

— А ако имаше възможност да отидеш някъде далеч, където този господин Торнтън не би могъл да те открие, би ли позволила на Потс да си отмъсти на Шимейн?

— Няма да ме заболи, ако оная блатарка вземе да пукне, обаче никога не бих я убила със собствените си ръце, тъй че ако си мислите да ме пратите на въжето, няма да стане.

— Няма защо да се безпокоиш, Мориса — успокои я Едит. — Самата аз искам смъртта на Шимейн не по-малко от теб, но за нещастие така и не успях да се погрижа за това.

Мориса нямаше представа как така една почтена дама ще иска да причини зло на друга. Но пък тя никога не бе общувала кой знае колко с аристократи и не знаеше какво представляват всъщност. И все пак й беше любопитно да научи повече.

— Защо такава издигната дама като вас ще иска Шимейн да умре? Какво толкова ви е сторила?

— Открадна сърцето на внука ми, ето какво. Затова я ненавиждам.

Отговорът на Мориса бе съпроводен с кисела гримаса.

— Де да беше само неговото. Този господин Торнтън, дето я направи своя…

— Да, чух, че някакъв заселник я е купил…

— Не само я купи, ами и спи с нея!

— Искаш да кажеш, че е загубила целомъдрието си?! — В първия момент Едит изпита неописуем възторг, но като си припомни непоколебимата решимост на Морис да намери Шимейн на всяка цена, дълбоко се усъмни дали внукът й би обвинил момичето за това, че е било изнасилено от своя господар. Да, много по-вероятно бе великодушно да отправи към годеницата си ново предложение за женитба, нищо че тя може би носеше дете от друг мъж.

От гърдите на маркизата се изтръгна тежка въздишка.

— Боя се, че загубата на девствеността й няма да промени нищо. Внукът ми е напълно омагьосан от тази уличница. Впила е здраво нокти в сърцето му и няма пускане.

— Хм, чини ми се, че Шимейн ще трябва да избира, понеже господин Торнтън няма да си остави съпругата да се мъкне с друг мъж без бой. Както чувам, бил убил първата си жена. Ако хване Шимейн да върти любов с внука ви, може да убие и нея.

— Значи Шимейн е омъжена? — възкликна Едит. Може би това най-после ще накара Морис да се откаже от нея!

— Хммм, ако момъкът, дето говори снощи ей там отвън с Шимейн и господин Торнтън, е вашият внук, хич не ми се вижда да се е отказал, нищо, че тя е вече жена на заселника.

— О, как искам тази никаквица да умре! — въздъхна отчаяно Едит. — Да можех да намеря кой да свърши тази работа, щях да го позлатя.

Мориса загриза замислено нокътя на показалеца си. Дали можеше да се довери на тази жена? Ами ако това беше капан — нямаше ли да е истинска глупачка да се хване в него, като предложи да намери такъв човек? И все пак, щеше ли Едит дьо Мерсер да пропътува целия този път само за да погоди номер на една проститутка? Това бе пълен абсурд.

Още от първия миг Мориса бе усетила, че тази знатна дама е решителна и упорита, и че е дошла тук с ясно определена цел. И колкото повече разговаряше с нея, толкова повече се убеждаваше, че не се намира в компанията на невинен ангел.

— Като стана дума за това, нашия Потс направо го сърбят ръчичките да пререже гърлото на Шимейн.

— Ако успееш да го накараш да премахне Шимейн, ти също ще получиш щедро възнаграждение. Щом си пристигнала тук с „Гордостта на Лондон“, предполагам, че си станала собственост на…

— На Фрида… съдържателката на публичния дом.

— С парите, които ще ти дам, Мориса, ще можеш да откупиш свободата си и да направиш свой собствен публичен дом където поискаш. Разбира се, ако случайно те заловят, не бива да споменаваш и дума за моето участие в убийството. И без това се съмнявам, че някой би ти повярвал, но ако забъркаш и моето име, бъди сигурна, че ще ти го върна тъпкано и ще пратя човек да ме отърве от теб. От друга страна, ако си мъчиш, ще бъдеш възнаградена, и тъй като няма да си пряката извършителка на престъплението, вероятно ще мога да уредя да те пуснат на свобода.

— Знам да си държа езика зад зъбите, милейди. Няма защо да се страхувате.

— Още щом те видях схванах, че двете с теб ще се разберем.

— Няма да ми е трудно да накарам Потс да убие Шимейн. За мене той е готов на всичко. Обаче ако искаме да отървем кожата, ще се наложи да убие и господин Торнтън. После ще му трябват малко парички, за да свързва двата края, докато всичко се размине. Щото той вече няма почти нищо.

— Готова съм да му платя известна част от сумата авансово, за да го стимулирам. Останалото ще получи, ако свърши работата.

— Във всеки случай, ако случайно не успее, мисля, че има и една жена, дето ще се навие да я свърши, и то за собствено удоволствие. Тя и хабер си няма какво зная за нея и за един мухльо, дето умря заради нея. Прави се на много важна и не ще да говори с мене, но ако вие я потърсите, милейди, сигурно ще говори с вас. Освен това ми се чини, че много, ама много й се ще да се пръждоса от това място, пък няма как, понеже й трябват доста пари.

— Смяташ ли, че е необходимо да караме и Потс, и тази жена да се опитат да убият Шимейн? — Едит си припомни деня, в който бе предложила на Шимейн да я възнагради с огромно богатство, ако отпътува далеч от Англия. Шимейн, естествено, бе отказала. Още я виждаше, сякаш бе пред очите й — толкова дребничка и крехка. Едва ли имаше нужда да й пращат цели двама убийци.

Мориса обаче бе на друго мнение.

— Потс вече на няколко пъти оплеска работата и какво получи? Нищо, освен дупка на гърба. Господин Торнтън сигурно ще го застреля още щом го зърне, ако Потс не успее да стреля пръв. Тъкмо от това най-много ме е страх, понеже той ще ме намери и вдън земя, за да си отмъсти за смъртта на любимата си. А пък Роксана Корбин може преспокойно да се приближава до Шимейн когато си поиска и никой няма да я спре. Затуй си мисля, че тя ще свърши по-добра работа, пък и сигурно ще се радва да получи малко пари за това.

— Тази Роксана Корбин ли е жената, с която искаш да поговоря?

— Да, казвам ви, че Роксана ще се съгласи да ви услужи, понеже Шимейн й открадна мъжа, дето тя се канеше да се жени за него. Както чувам, Роксана била хвърлила око на господин Торнтън още преди десет години. Някои казват, че тя даже му служела в леглото, ама стария Сам вика, че не било тъй, понеже тя е много грозна, а пък господин Торнтън харесва само хубавите жени. Когато се оженил за първата си съпруга, Роксана за малко не откачила. После обаче неговата госпожа умряла и тя веднага се заловила да се грижи за къщата му и да си точи зъбите. Тогава се появява Шимейн, оня приятел Торнтън се жени за нея и оставя Роксана с пръст в устата. Сега направо е побесняла от завист и ревност. Тръгнала е да разправя наляво и надясно, че Торнтън е убил първата си жена. Обаче аз зная, че тя още го иска. Пише й го на лицето, когато гледа нейния красавец да пристъпва по улицата с оная негова наперена крачка. Естествено, тя не знае, че я наблюдавам. Ама аз ви казвам — толкоз му е навита, че само той да щракне с пръсти, ще хукне с вдигнати поли към него. Само че господин Торнтън тъй е лапнал по Шимейн, че не дава и пет пари ни за тая дърта кранта, ни за никоя друга. Веднъж даже се опитах да го придумам да се качи горе с мене, ама той не щя и да чуе какво мога да му дам. Роксана сигурно знае, че докато Шимейн е жива, няма никакъв шанс… тъй че според мене има голям мерак да види сметката на блатарката. А щом има мерак, лесно ще й се запали фитила, като види кесията с парите, понеже после ще може да избяга от баща си.

— Изглежда, че знаеш доста за хората в този град, Мориса.

Проститутката сви рамене.

— Някои от клиентите ми са много разговорливи. Пък и аз виждам доста неща, докато си върша работата.

— Спомена ми, че си видяла нещо, което Роксана е сторила на онзи „мухльо“, както се изрази ти…

— Да, бях у тях, когато го убиха. Роксана е виновна, кълна се. Не че го бутна сама в кладенеца, ама все едно, че тя го уби.

— Значи ако случайно не се съгласи да убие Шимейн заради наградата, вероятно ще мога да я убедя, че ще е добре за нея да го стори, ако не иска да бъде арестувана за убийството на този човек.

— Казах ви, милейди, не беше точно Роксана — натърти Мориса.

— Е, щом капанът е бил заложен от нея, тя е не по-малко виновна от истинския убиец, нали?

Проститутката прехапа устни.

— Тя ще прати хрътката си да ме разкъса, ако споменете моето име, милейди. Пишете ме умряла, ако разбере какво съм ви казала.

— Затова ли искаш аз да говоря с тази Роксана? Защото се боиш от нея?

— От малко хора ме е страх, милейди, ама онова, дето го видях нея нощ, здравата ме подплаши.

— Много добре, Мориса. Ще се опитам да убедя Роксана да направи това, което искам, без да използвам заплахи. Още днес следобед ще й занесеш съобщение от мен. Ако е възможно, бих желала тази работа да приключи до утре сутринта. Предпочитам внукът ми да остане в неведение както за пристигането, така и за заминаването ми. Така че колкото по-скоро умре Шимейн, толкова по-големи са шансовете ми да се измъкна оттук незабелязано.

— Едва ли ще можете, милейди. Тук хората са доста бъбриви.

— Все пак бих рискувала. Освен това, ако си замина преди хората да са се разбъбрили, винаги мога да кажа, че съм дошла да търся Морис и съм разбрала, че е поел на север или нещо подобно.

Мориса се ухили.

— Май не съм аз единствената лъжкиня в тая стая.

Вместо отговор Едит само вдигна надменно вежди.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

По силата на договора, който сключиха Гейдж Торнтън и Натаниъл Бошан, последният ставаше собственик на бригантината от момента на завършване на строежа. И за двамата мъже това бе едно изгодно и справедливо споразумение, но сега, когато беше дошло време да затвори работилницата за мебели и да се посвети изцяло на корабостроенето, Гейдж осъзна, че всъщност слага край на едно много доходно предприятие. Не можеше да забрави и факта, че прехраната на Рамзи Тейт, Слай Тъкър и двамата млади чираци зависеше от работата им при него. Ако ги оставеше без своите чертежи и без опита, който имаше в подбирането и съчетаването на различните видове дървен материал, те едва ли щяха да се справят. И четиримата бяха много трудолюбиви и вършеха чудесно работата си, но никой от тях не притежаваше неговия талант и творческо въображение.

Гейдж никога не бе крил своите амбиции от работниците си, затова веднага след заминаването на семейство Бошан отиде в работилницата и с обяснимо въодушевление обяви, че е продал кораба. Но твърде скоро долови по изкуствените усмивки на дърводелците и по полугласните им поздравления, че новината не ги е изпълнила с особен възторг. Изглежда бяха решили, че е безпредметно да се опитват да го убеждават да изостави отколешната си мечта, да стане прочут строител на кораби. Гейдж обаче върна радостта на лицата им, като ги информира как след известен размисъл е решил, че би било глупаво от негова страна да прекрати производството на мебели. Затова щял да ограничи амбициите си в корабостроенето до онова, което правеше вече почти цяло десетилетие — бавно, постепенно да гради всеки следващ кораб и да започва нов едва след като е завършил предишния.

Шимейн остана не по-малко зарадвана от тази новина, защото не можеше да си представи, че съпругът й би изоставил едно изкуство, за което бе надарен с такава дарба и сръчност. Двамата успяха да останат насаме за момент в спалнята си, докато възрастните играеха карти в салона, а Андрю спеше в своята стая. Морис беше помолил семейство Бошан да го откарат до Нюпорт Нюз, но бе обещал на Гейдж, че на сутринта ще се върне, защото нямало да остави Шимейн, докато нещата не се изяснели. Бес и Нола пък приготвяха вечеря в кухнята, така че за пръв път след пристигането на семейство О’Хърн рано тази сутрин, Гейдж и Шимейн имаха възможност да се насладят на удоволствието да бъдат сами.

— Освен това, не можеш да зарежеш мебелите точно сега — каза тя. — Ще трябва да направиш още легла и куп други неща, защото семейството ни се разраства. След посещението на тези очарователни хора вече съм убедена, че и двамата сме загубили от това, че не сме имали нито братя, нито сестри. Ето защо трябва да осигурим на децата си голямо семейство. О, Гейдж, помисли си колко ще ни бъде хубаво да отгледаме много деца, а после, когато остареем, внуците да ни идват на гости и да се сгушват в скута ни, за да им разказваме приказки. Ще бъдем ужасно щастливи и ще се чувстваме вечно млади. Погледни баща си — той сякаш се роди отново покрай Андрю.

Ентусиазмът й накара Гейдж да се ухили.

— Ще имаме дяволски много работа, докато ги отглеждаме и възпитаваме, но пък си представи какво удоволствие ще изпитаме, докато ги правим. — Той изпъна гънките на роклята над корема й и отстъпи крачка назад. Шимейн се завъртя наляво, после надясно, за да му позволи да я огледа добре, но Гейдж само поклати глава. Нямаше никаква промяна от последния път. — Като гледам колко бавно расте това, май няма да се появи на бял свят преди началото на следващата година.

— Ти ме занасяш — изкикоти се тихичко Шимейн и се притисна в прегръдките му. — Много добре знаеш, че точно тогава трябва да се роди.

— Да, но се питам дали ти не си забравила, че на едно бебе му трябват девет месеца, за да излезе от утробата. Очевидно възнамерявате да имате толкова много деца, мадам, че всеки път докато кърмите най-малкото, следващото вече ще рита нетърпеливо в корема ви.

Шимейн си представи какъв ужас би било да се оправя с толкова много деца на почти еднаква възраст и каза примирено:

— Е, може би не е необходимо да бързаме толкова. В края на краищата, трябва да дадем на всяко достатъчно време да се порадва на щастливото си детство, преди да сме го изритали от люлката му.

Той се засмя одобрително.

— Освен това така и ние ще можем да отделяме повече време на всяка от рожбите си. Най-важното за едно дете е да бъде отгледано с любов и нежност и да бъде възпитано добре. Наистина, мадам, би било жалко, ако отхраним банда непокорни хулигани, мразени от всички.

Шимейн се усмихна и прокара пръст от слепоочието до челюстта му.

— С грижите си за Андрю ти вече доказваш колко си прав, любов моя, и аз ще се старая да следвам съвета ти, когато нашето бебе се роди, макар да знам, че ще се изкушавам да го глезя повече, отколкото трябва.

— Не виждам в това нищо лошо, но нека не превръщаме новото бебе в най-важния член на семейството ни. В крайна сметка, любов моя, твоят съпруг също обича да бъде глезен и да суче от гръдта ти.

— О, никога не бих се отказала от тази наслада, скъпи — увери го Шимейн. — И само при споменаването й започвам да тръпна от желание. — С блеснали очи, които почти го заслепяваха, тя притисна разтворените му длани към гърдите си. — Виждаш ли?

Гейдж погали с палец втвърдените връхчета, карайки я да изстене от удоволствие.

— Казах ли ти колко прекрасно изглеждаш в собствените си дрехи? — промълви той, притиснал устни до челото й. — Винаги си била като красиво видение в роклите на Виктория и аз определено нямах нищо против, че са прекалено стегнати в гърдите. Но все пак твоите ти стоят по-добре.

— Сега поне мога да дишам — отвърна тя, като пое дълбоко дъх.

— Но дори в собствените си дрехи не изглеждаш толкова прелестна, колкото когато си без дрехи — прошепна Гейдж.

Шимейн се усмихна топло и вдигна поглед към него.

— Същото може да се каже и за вас, господин Торнтън. — Тя плъзна ръце по хълбоците му, галейки с обожание стегнатите мускули. — Имате най-хубавите задни части, които съм виждала през живота си…

— И вероятно единствените, които си имала възможност да видиш — допълни развеселено той.

— Вярно — съгласи се Шимейн. — Но мога да преценя кога нещо си струва.

— Морис също не изглежда зле. Как ме намираш в сравнение с него?

Тя се наклони назад в прегръдките му и направи замислена гримаса.

— Не знам, господин Торнтън. Морис е доста красив мъж…

— Хм!

Престорено сърдитото изсумтяване на Гейдж предизвика веселия кикот на съпругата му.

— Сър! Струва ми се, че ревнувате!

— По-добре ми беше, като не знаех колко красив е всъщност годеникът ти — сухо заяви той, като скръсти ръце пред гърдите си и вдигна очи към тавана. Успя да запази сериозната си, нацупена физиономия няколко секунди, след което избухна в смях и отново сведе поглед към нея, за да попита някак изненадано: — Това ли е всичко, което цените у мен, мадам? Задните ми части?

— Разбира се, че не, сър. Има други части от тялото ви, които намирам за много по-интригуващи, но ще ме помислите за твърде покварена, ако ви призная кои са.

Удовлетворен от отговора й, Гейдж я обгърна отново в обятията си и никак не се изненада от светкавичния отклик на собственото си тяло.

— Нима не съм насърчавал винаги вашата дързост, мадам? Ето, сега например бих ви предложил да проучите по-подробно въпросните части.

Шимейн затаи дъх, предвкусвайки насладата, която я очаква.

— Не ме изкушавайте сега, сър. Довечера ще бъде по-подходящо. Стените в къщата не са достатъчно дебели. При толкова гости все някой ще ме чуе как крещя от удоволствие.

— Какво, боиш се да не разрушиш представата на майка си за нейното невинно малко момиченце? — подкачи я Гейдж.

— Да! — усмихна се тя и пъхна ръка между двама им, изтръгвайки от гърдите му сподавен стон. — Не искам тя да разбере каква ненаситна развратница съм станала, как жадно копнея за насладите, които ми даваш. Мама би умряла, ако знаеше в какво си ме превърнал.

Съпругът й се усмихна.

— Наистина ли вярваш, че тя никога не е докосвала баща ти по начина, по който ме докосваш ти в момента?

Шимейн наклони замислено глава.

— Трудно ми е да си представя майка си толкова… толкова безсрамна.

— Твоите родители се обичат, Шимейн. Защо тогава майка ти да не иска да достави на баща ти удоволствието, което ти доставяш на мен? Да не би да смяташ, че ние с теб сме единствените съпрузи на света, които се любят голи и без завивки? Та ти си много по невинна, отколкото можеш да си представиш, любов моя.

— Наистина ми е доста трудно да приема, че родителите ми биха могли да правят всичко, което правим ти и аз — призна тя.

Гейдж се усмихна и отново погали гърдите й.

— Може и да не са чак толкова изобретателни, сладка моя, но трябва да допуснеш, че имат поне някакво въображение.

Шимейн въздъхна объркано и отдръпна ръката си с внезапно смущение.

— Вече никога няма да мога да ги погледна, без да си ги представя заедно в леглото.

Чистосърдечното признание на младата му съпруга го разсмя.

— Съжалявам, че ти създадох такъв проблем, любов моя.

Тя се нацупи.

— И има защо, но аз те разбирам. Сигурно ме ревнуваш от Морис и затова си се изкушил да си отмъстиш.

— Пак той! — изръмжа Гейдж, но бързо се постара да прикрие недоволството си със смях. — Как искам никога да не бях виждал хубавото му лице!

— Няма защо да се безпокоиш, любов моя — промълви Шимейн, като се сгуши до него. — В моите очи ти винаги ще бъдеш много по-красив от всички останали мъже. Но пък, като си помисля, зрението ми може би е малко замъглено от любов.

— Стига да остане такова, аз ще бъда най-щастливият мъж на света. Е, мадам, колкото и да ми се иска да стоя тук при вас, налага се да сляза при кораба преди Фланъри да си е заминал, защото трябва да обсъдя с него някои неща.

— А аз е по-добре да събудя Андрю, защото иначе няма да може да спи през нощта — каза Шимейн.

— Тогава ми дай една целувка, за да има какво да ме сгрява, докато отново бъдем заедно — прошепна Гейдж и я притисна силно.

Тя с готовност се надигна на пръсти, обви ръце около шията му и изтри всичките му съмнения относно Морис с пламтящите си устни.

Подписването на договора с капитан Бошан позволи на Гейдж да види своята бригантина в съвсем нова светлина. До вчера на очи му се бяха набивали предимно недовършените части и струпаните по кораба материали за строежа, но днес той изобщо не ги забелязваше. Работниците си бяха заминали, заедно с родителите на Шимейн и с Нола, които щяха отново да пренощуват у Рамзи, и с Мери Маргарет, която се прибираше в дома си. В къщата бяха останали само баща му, който се бе оттеглил в таванската си стаичка, Бес, която месеше хляб за следващата сутрин, и Шимейн, която къпеше Андрю. Денят вече преваляше, но Гейдж искаше да остане на палубата още малко, за да се полюбува на кораба си, окъпан в розовото сияние на ранния вечерен здрач. Чувстваше се странно — щастлив и в същото време някак унил.

След няколко месеца бригантината, градена с толкова любов и всеотдайност през последните осем-девет години, щеше да отпътува надалеч, подобно на стар приятел, който си отива завинаги. Тъжно му беда се раздели с нея, но от друга страна самата мисъл, че някъде в морето ще плава един кораб, проектирани построен лично от него, му даваше криле. Успехът го караше да се чувства готов за нови, още по-големи предизвикателства. Сега трудностите нямаше да му се струват толкова непреодолими, парите нямаше вечно да не му достигат. Хората нямаше да гледат с презрение на неговите идеи и да го считат за глупак. Дори баща му може би щеше да търси съветите му или да му предложи помощта си.

Неотдавна Уилям бе споменал, че обмисля възможността да продаде цялото си имущество в Англия и да дойде за се засели в колониите.

— В крайна сметка — беше казал той със смях, — Андрю се нуждае от дядо, който да може да го посещава от време на време. А и сега, когато и вторият ми внук е на път, сърцето ме тегли много повече към семейството, отколкото към имотите. О, разбира се, тук е и новата ми приятелка Мери Маргарет Макгий, която, изглежда, е не по-малко запалена картоиграчка от мен самия.

Освен това Уилям бе предрекъл, че родителите на Шимейн скоро ще преодолеят опасенията си от характера на Гейдж и ще го приемат за съпруг на дъщеря си самият Гейдж обаче не се надяваше на подобно чудо. В края на краищата, от смъртта на Виктория вече бе изминала повече от година, без на бял свят да се появи нещо, което да го оневини в очите на хората. Може би никога нямаше да открият действителния убиец може би въобще нямаше убийство, а наистина само злощастен инцидент. Но щяха ли подозренията на хората от града към него някога да стихнат?

Съмнявам се, каза си Гейдж с горчива въздишка. Още дълги години посетители като Морис дьо Мерсер щяха да чуват страховити разкази за „ужасния“ му нрав и да го осъждат несправедливо. Може би Морис още утре щеше да дойде и да го извика на дуел, подтикнат от някое „доказателство“, изфабрикувано от госпожа Петикоум или някоя друга местна клюкарка. Маркизът бе казал, че няма да си замине, докато не намери категорично потвърждение на вината или невинността на своя съперник. А Гейдж прекрасно съзнаваше ограничените си умения да борави с пистолет. Беше изключително добър стрелец с пушка, но в областта на дуелите с пистолет не притежаваше никакъв опит. Най-вероятно щеше да бъде убит и тогава всичките му мечти, стремежи и усилия щяха да се окажат напълно безсмислени.

Гейдж сключи ръце зад гърба си и бавно закрачи към носа. Никой никога не беше приел факта, че той бе обичал Виктория. Беше се трудил неуморно, за да й даде всичко, което една съпруга би искала да има в дома си, а тя винаги приемаше подаръците му с такъв възторг, с такава признателност и радост, че това го караше да се старае още повече да задоволи и най-малкото й желание. Госпожа Петикоум и някои други жители на градчето бяха изтълкували неговата отдаденост на работата му като егоистичен стремеж към задоволяване на собствените му болезнени амбиции. Но всички те много грешаха.

Смъртта на Виктория беше превърнала живота му в същински ад. Често му се случваше да се буди посред нощ от налудничави кошмари, в които се виждаше как отчаяно протяга ръце, но все не успява да я улови, преди да е паднала от носа на кораба. В дългите, самотни и изтощителни дни непрекъснато се укоряваше затова, че е оставил съпругата си сама през онзи зловещ следобед. По някаква необяснима причина се чувстваше така, сякаш наистина бе виновен за смъртта й. А онзи ден не се различаваше по нищо от останалите дни, в които двамата с Виктория се бяха разхождали по палубата на недостроения кораб, унесени в мечти затова какво ще правят, когато бъде завършен и продаден. Никой от тях не бе подозирал, че тя няма да доживее до този ден. Бяха твърде заети да се наслаждават на живота и на взаимната си любов.

По отношение на дълбочината и силата на любовта, обаче, Гейдж трябваше да признае, че чувствата му към Шимейн надхвърлят онези, които бе изпитвал към Виктория. Колкото и това да му се струваше невъзможно, беше убеден, че е вярно. Докато бе съпруг на Виктория беше смятал, че никоя друга жена не би могла да заеме мястото й в сърцето му. Беше я обичал дълбоко, искрено и нежно. А ето че сега бе влюбен до уши в младата си съпруга и тази любов го даряваше с такова щастие, че понякога чак му се завиваше свят. Всеки път, щом двамата с Шимейн се отдаваха на ритуалите на страстта, той изгаряше в трескавата възбуда на неопитен юноша, познал за пръв път чудото на любовната игра. Всяка нощ, докато лежеше в прегръдките й, се изумяваше от невероятната нежност и обич, изпълващи сърцето му. Какво се бе случило с него след онзи съдбовен ден, в който бе умряла Виктория? Дали споменът му за любовта, която беше изпитвал към нея, бе избледнял с времето? Или сега можеше да се види отстрани в съвсем нова светлина, както виждаше своя кораб?

Знаеше ли всъщност Шимейн колко силно я обичаше и как сърцето му биеше единствено и само за нея? И ако Морис успееше да го погуби, дали тя щеше в идните седмици, месеци или години да започне да вярва, че е можело да бъде убита от него в изблик на гняв, както бе предсказала Роксана?

Господи, само това не! Нека Шимейн продължи да вярва в мен! Ако трябва да умра, не позволявай нейната любов да умре заедно с мен!

До слуха му достигна едва доловимо проскърцване на дъски и Гейдж се озърна нетърпеливо. Шимейн му бе обещала, че веднага щом изкъпе Андрю и го заведе горе при Уилям, за да почетат преди лягане, ще дойде при него на палубата. Но грамадната фигура, която стоеше изправена пред Гейдж, не бе на неговата обична Шимейн.

Джейкъб Потс насочи пистолета си право в гърдите му.

— Падна ли ми сега в ръчичките? — ухили се злобно той. — Мориса каза, че трябва първо да очистя тебе, та да не тръгнеш после да си отмъщаващ, като убия Шимейн. Жалко, че не се сетих за това още в началото, преди да ме простреляш.

Гейдж осъзна, че е напълно беззащитен. Нямаше никакво оръжие. Дори не бе достатъчно близо до Потс, та да се хвърли върху него и да го повали на земята. Можеше единствено да се опита да отложи неизбежното и да се надява на някакво чудо.

— Вероятно си наясно, че аз и моите работници доста време претърсвахме гората, за да те открием, така че ако ме убиеш… или убиеш Шимейн… хората ми ще знаят кой го е сторил.

— Откъде да съм наясно? — сопна се Потс. — Не съм се мяркал тъдява откакто ме простреля. — Той изсумтя пренебрежително. — Мориса ме накара да се скрия, понеже ти си ходил при нея и си се заканил да ни напакостиш, ако пак сторим нещо на Шимейн. Аз изобщо не се уплаших, ама тя здраво се е стреснала. Сигурно понеже Фрида й е разправила, че си убил първата си жена.

Гейдж го изгледа с презрение.

— Виждам, че вече си се възстановил.

— Да, ама ми трябваше сума време, мътните да те вземат! Колко жалко, че малката блатарка излезе жилава и не умря още тогава. Да знаех, че е мъртва, раната нямаше да ме боли толкова.

— Шимейн не ти е сторила нищо лошо. Защо толкова държиш да я убиеш?

— Най-вече понеже й го дължа. Нали разбираш, обещах й. В деня, когато тя си тръгна от „Гордостта на Лондон“, се заклех да й отмъстя, а пък аз винаги държа на думата си. — Той сви рамене. — Сега на всичко отгоре ще ми дадат и добра награда, че съм я пречукал, плащат ми да си направя кефа, тъй да се каже.

— Кой ти е предложил такава награда? — Не беше възможно Роксана да има толкова пари, че да заинтригува Потс или Мориса. Въпреки че даваше по-голямата част от доходите си на Фрида, проститутката вероятно за една седмица изкарваше повече, отколкото Роксана за цяла година.

— Не зная. Виж, Мориса знае, ама не казва.

— Може би Мориса лъже и се надява, че ще бъдеш убит. Аз наистина й казах, че ако още веднъж се появиш тук, ще те убия, но на нея очевидно не й пука. Защо тогава й вярваш?

Потс бръкна в торбата си, извади гладка кожена кесия, която бе твърде скъпа и изящна, за да е направена или купена от него, и я разтърси. От вътрешността й долетя звън на монети.

— Защото за капаро Мориса ми даде тая кесия, пълна с жълтици. Ако не вярваше, че ще се върна, никога нямаше да ми я даде. Щеше просто да каже, че кесията е у нея.

Гейдж се престори, че размишлява над думите му, но всъщност отчаяно търсеше начин да се измъкне от безизходното положение, в което бе изпаднал. Може би трябваше да опита да заблуди този глупак с някаква уловка.

Той извърна поглед встрани към скелето, смръщи вежди и наклони рязко глава, сякаш предупреждаваше някого да се пази. Но Мориса бе предупредила Потс да не се оставя да бъде подведен от хитрия заселник и морякът не бе забравил предупреждение той. Без да престава да държи Гейдж на мушка, той се извъртя леко и хвърли бърз поглед към скелето. Както и очакваше, там нямаше никого.

— Опитваш се да ми преметнеш, а? — изръмжа Потс, като присви заплашително малките си очички.

— Съжалявам, трябваше да направя нещо в своя защита — насмешливо отвърна Гейдж, като сви небрежно рамене, сякаш искаше да каже, че е знаел, че опитът му ще бъде неуспешен. Сетне тръгна бавно напред, което накара моряка да отскочи назад и да изръмжи:

— Не мърдай, дявол те взел, иначе тозчас ще те гръмна!

Гейдж разпери ръце с напълно невинно изражение.

— Аз не съм въоръжен, Потс. Защо се страхуваш?

— Щото знаеш куп номера, затова! Нали помня как оня път, като тръгнах да те гоня, ти се отмести име изрита по задника!

Гейдж се усмихна доволно.

— Е, Потс, ако ролите ни бяха разменени, сигурно и ти щеше да сториш същото… ако се беше сетил за това, разбира се. — Дори едно дете би разбрало оскърбителния намек в думите му, но за негово разочарование морякът изобщо не долови обидата, затова се наложи Гейдж да му го каже направо: — Жалко, че тази твоя голяма глава е толкова празна.

— Хм, тоя път няма да се оставя да ме заблудиш с дърдоренето си — намръщено отвърна Потс.

Гейдж все пак реши да подложи интелигентността му на изпитание още веднъж, сведе поглед надолу и се заозърта, сякаш беше загубил нещо. В действителност обаче целта му бе да сграбчи големия железен чук, подпрян на една кофа с пясък близо до десния му крак и да го запрати с все сила по главата на Потс. Силно се надяваше, че така ще успее да го убие или поне да го зашемети. Беше му омръзнало да живее в постоянен страх дали негодникът се навърта наоколо и дали ще причини нещо лошо на някого от семейството му. Ако не друго, поне Потс най-после се бе появил и той беше длъжен да си разчисти сметките с него веднъж завинаги.

— Какво правиш пък сега? — изръмжа гневно морякът. — Просиш си смъртта, преди да съм казал каквото имам да кажа ли?

— До гуша ми дойде от празните ти закани, Потс, така че си спести злорадите забележки. Ти не си нищо повече от един тромав помияр…

С яростен рев Потс протегна ръка и насочи пистолета в главата на своя враг, но Гейдж рязко се наведе и грабна чука. Трябваше да улучи, нищо че междувременно Потс сигурно щеше да успее да го застреля. Това бе единственият му шанс да попречи на този звяр да убие Шимейн, макар и с цената на собствения си живот!

Той чу тих скърцащ звук и разбра, че Потс вече натиска спусъка, но това не му попречи да замахне с чука и да го прати с все сила към главата на моряка в мига, в който тишината бе разцепена от мощен гръм. Гейдж очакваше да почувства болезненото жило на оловния куршум в гърдите си, но вместо това за негово изумление огромното тяло на Потс потрепери конвулсивно и се килна напред. Чукът премина на милиметри от главата му и изтрополи тежко върху дъските на палубата. От гърлото на Потс излезе странен, гъргорещ звук, сетне в ъгълчето на устата му се появи тънка струйка кръв. Ококорените му очи бяха вперени в Гейдж с няма почуда.

Самият Гейдж го гледаше с не по-малко удивление. Грамадният моряк с мъчително усилие вдигна ръка и се вторачи в червеното петно, което бързо набъбваше под ръкава на бялата му риза. През голямата дупка в плата той съзря тъмния, лепкав отвор в гърдите си и почувства огнената следа на куршума, преминаваща през белия му дроб. Едва тогава слисаният му поглед се вдигна към изправената само на няколко крачки от него крехка фигура, която Гейдж бе съзрял миг преди това.

Шимейн отпусна ръката, в която държеше все още димящия пистолет и той се изплъзна от вдървените й пръсти. С очи, пълни със сълзи, тя се взря в Потс.

— Н-не биваше дда се опиттваш да убиваш с-съпруга ми!

Стискайки зъби, за да спре неудържимото им тракане, Шимейн направи опит да успокои треперещото си тяло, но самообладанието й се беше изчерпало и тя усети как всеки миг ще избухне в ридания, сломена от онова, което се бе оказала принудена да стори. За втори път беше застреляла човек, за да спаси живота на съпруга си. Но и този път се чувстваше не по-малко ужасно от първия.

Потс вдигна непохватно пистолета срещу нея, но Гейдж се хвърли напред и с един удар изби оръжието от ръката му. Разнесе се оглушителен гръм, който отекна над реката и накара птиците на отсрещния бряг да се разхвърчат подплашено във всички посоки. Гейдж заби юмрук в широкото лице на моряка и той отхвръкна назад и се плъзна по гръб по дъските на палубата, оставяйки след себе си широка червена следа. Потс се опита да се изправи, но от усилието кръвта от гърдите му рукна още по-силно. Тогава морякът изтощено отпусна глава назад и се взря в ятото птици, които прекосяваха обагреното в розово небе. Сетне много бавно затвори очи и с уморена въздишка напусна този свят.

Откъм, къщата се разнесе вик и Гейдж припряно хукна към парапета, за да види какво става. Уилям, Бес и Андрю бяха излезли на верандата, но когато Гейдж им махна с ръка, за да ги увери, че всичко е наред, тримата се прибраха отново вътре.

Гейдж се върна при разстроената си съпруга, взе я в прегръдките си и нежно я целуна по челото, опитвайки се да я утеши.

— Какво те накара да се качиш тук с пистолет, любов моя?

— Бях се запътила към теб, но видях Потс от прага на къщата — унило промълви Шимейн. — А ти как ме видя? Мислех, че се промъквам съвсем незабележимо по скелето.

Гейдж я погледна объркано.

— Изобщо не съм те видял.

— Но ти се намръщи и погледна право към мен. Бях сигурна, че Потс ще се обърне и ще ме види.

Гейдж си припомни безуспешния си опит да отвлече вниманието на моряка и едва сега си даде сметка какъв късмет е имал, че Потс се бе оказал твърде подозрителен и не се бе обърнал веднага. Ако беше съзрял Шимейн, негодникът щеше да я убие на място.

— Въобще не съм те видял, нито съм те чул. Просто се мъчех да отклоня вниманието Потс, за да се опитам да се нахвърля върху него. И през ум не ми е минавало, че ти би могла да се криеш зад парапета. Страх ме е да си помисля какво можех да ти причиня в стремежа си да заблудя Потс.

Шимейн подсмръкна и изтри очите си с ръка.

— Аз бях готова. Щях да го застрелям.

— Дори не искам да си представям обратната възможност — изпъшка Гейдж. Сърцето му се бе вледенило при самата ужасяваща мисъл, че е можело да бъде убита.

Шимейн се вторачи отново в мъртвия и пак се разтрепери неудържимо.

— Ссъмнявам се дали Потс някога е ппредполагал, че оммразата му към нас щще му струва жживота.

Гейдж разтърка силно ръцете й, за да прогони студа, сковал крехкото й тяло. Но ако искаше да я избави от шока, трябваше час по-скоро да махне трупа от очите й.

— Ще отнеса тялото на Потс долу в работилницата и ще скова ковчег.

— Аз най-добре дда почистя крръвта от палубата ппрез това време — заекна тя, все още разтреперана. Сскоро ще се стъмни, а не искам кръвта да ппопие в дъските ппрез нощта.

Гейдж хвана моряка през раменете и го повлече към скелето.

— Веднага щом го сложа в ковчег, ще се върна и ще ти помогна.

Напрегнала всичките си сили, Шимейн решително изправи снага и постепенно самообладанието й се възвърна. Когато се почувства по-спокойна, тя отиде до къщата и набързо обясни на Уилям какво се е случило. Негова светлост я увери, че ще се погрижи да сложи Андрю да спи, без момчето да разбере за инцидента на кораба. Шимейн стисна ръката му с благодарност и обич. За нейна изненада Уилям улови пръстите й и ги поднесе към устните си. Не каза нищо. Нямаше и нужда. С всеки изминал ден привързаността му към новата му снаха ставаше все по-очевидна. В края на краищата, днес тя за втори път бе убила човек, за да спаси сина му.

Шимейн облече една стара рокля и престилка, върна се на палубата на кораба с кофа сапунена вода, четка и няколко парцала, коленичи върху дъските и се зае да търка съсирената кръв. Беше се надявала да прекара няколко блажени мига насаме със съпруга си и да сподели радостта му от продажбата на кораба, но сега искаше само той да е някъде наблизо, да усеща успокояващото му присъствие. С падането на вечерта започваше да се чувства несигурна и копнееше да се прибере в къщи и да намери покой и утеха при своето семейство. Боеше се да стои сама. Изпитваше нелепото усещане, че някой я наблюдава, но си повтаряше, че това е заради ужаса, който бе преживяла преди малко.

Накрая обаче усещането стана прекалено натрапчиво, за да продължава да го пренебрегва. Тя вдигна глава, огледа се и изтръпна: до стълбата стоеше Роксана Корбин с пистолет в ръка и със зловеща усмивка на бледото си лице.

— Доста време ти трябваше, за да разбереш, че съм тук — ехидно каза Роксана. Очевидно се беше промъкнала на кораба докато Шимейн е била в къщата и през последните минути се бе любувала на усърдието на своята съперничка при чистенето на кръвта. Виждам, че тази вечер сте имали и друг посетител — продължи тя. — Потс му беше името, нали? Горкият нещастник, не му провървя в опитите да те убие, нали, Шимейн? Казаха ми, че и преди се е мъчил да го стори… и то толкова непохватно, че си е изпросил куршум в гърба. Можех да го предупредя, че Гейдж е отличен стрелец, но Потс, естествено, въобще не ме е питал. Уверявам те, обаче, че аз няма да бъда толкова небрежна.

Шимейн предпазливо се изправи на крака.

— Какво възнамеряваш да правиш?

Роксана се ухили самодоволно и пристъпи напред.

— Толкова ли си наивно, момиченце? Когато някой се е прицелил в теб със зареден пистолет, какво би могла да очакваш? Дружески разговор? — Тя изсумтя презрително. — Нямам навика да си бъбря с други жени. Посещавах Виктория и я накарах да си мисли, че се нуждая от нейното приятелство само защото исках да бъда близо до Гейдж. А всъщност я ненавиждах. Още от самото начало исках тя да умре. Презирах нейното добросърдечие и дребните услуги, които ми правеше. Никога не съм се чувствала задължена към нея. Тя ми открадна Гейдж и аз не можех да й го простя. Когато забременя, се надявах да умре още преди да е родила — така нямаше да остане нищо, което да ми напомня за нея, нямаше всеки път, щом погледна към Андрю, да се сещам за майка му. Но пък малкият беше повод да идвам често в този дом и аз се възползвах от това с надеждата, че Гейдж ще се примири и ще се ожени за мен.

Лицето на Роксана се изкриви в недоволна гримаса.

— Тогава се появи ти и аз разбрах, че това е краят. Разбрах, че той ще се ожени за теб, точно както навремето бе предпочел Виктория. — Тя тръсна глава, сякаш искаше да пропъди тези спомени. — Но нямам никакво желание да се бавя повече и да рискувам Гейдж да се върне. Защото той ще се опита да ме спре, глупакът му с глупак. Но няма да може. Сам ще намери трупа ти и тогава ще го обвинят и за твоята смърт. Само че този път няма да му се притека на помощ. Ще го оставя да увисне на въжето, задето толкова пъти ме е отблъсквал. Сигурна съм, че след смъртта ти хората от града ще са много по-склонни да повярват, че той е убил Виктория. Вероятно процесът срещу него ще приключи твърде бързо.

Ужасена от коварния й план, Шимейн се опита да я разколебае:

— В къщата има и други хора, Роксана. Този път замисълът ти няма да успее.

Роксана се засмя.

— Разстоянието е достатъчно голямо. Нали когато Виктория падна върху скалите, Гейдж беше в къщата? Знаех, че в почивните дни двамата обичат да се разхождат на кораба, затова скрих лодката си в храстите и изчаках Гейдж да се прибере в къщата с Андрю. Беше много съвестен съпруг и когато можеше, гледаше да отмени Виктория в грижите за малкия, да не би жена му да се преумори. Когато чу писъка й, той дотича веднага, но беше вече късно. И знаеш ли кое е най-странното? Тя беше мъртва още преди тялото й да се удари в скалите. Разбираш ли, вратът й бе счупен, точно както стана със Самюъл Майърс, преди да падне в кладенеца.

Шимейн я изгледа заинтригувано. Чудеше се откъде Роксана бе намерила сила да извърши такива ужасяващи деяния, след като не изглеждаше кой знае колко яка.

— Как успя да им строшиш вратовете?

Роксана се усмихна развеселено.

— Всъщност не бях аз тази, която ги уби. Единственото, което трябваше да направя, бе да убедя моя приятел, че онзи невинен ангел Виктория се опитва да ме убие. Накарах приятеля си да дойде с мен и му казах, че искам да ме пази, докато аз поговоря с нея, за да разбера защо желае смъртта ми. После се нахвърлих върху нея, но се престорих, че тя ме е нападнала и че се браня. Той реши, че животът ми е в опасност, изскочи от скривалището си и я сграбчи изотзад. Виктория беше толкова крехка, че като я стисна за гърлото, вратът й се строши, а аз накарах моя приятел да я хвърли от носа на кораба, за да изглежда като нещастен случай или самоубийство. Той уби и Самюъл Майърс заради мен, след като оня противен плъх ме преби от бой. При това го стори с много повече желание, защото бях цялата в синини, които доказваха колко лошо съм била наранена. — Роксана въздъхна тъжно. — Обикновено е толкова лесно да го накарам да направи каквото поискам. Трябва само да се престоря, че някой ми е сторил нещо лошо, и той веднага ми се притичва на помощ. Само че с теб номерът не мина, Шимейн. Прекалено много се е привързал към теб и отказва да ти причини зло. Дори си мисли, че е твой приятел.

— Мой приятел? — сбърчи вежди Шимейн.

— Виж, Шимейн, нямам време да навлизам в подробности. Би ми отнело часове да ти разкажа колко внимателно бях планирала всичко, пък и ти си такава глупачка. Нямаш представа за кого ти говоря, нали? Все едно, безнадеждно беше да накарам нашия общ приятел да те убие. Но днес следобед получих много изгодно предложение и понеже работата трябваше да се свърши бързо, реших да дойда и да я свърша сама. — Тя посочи с пистолета към носа на кораба. — Хайде. Искам да приключа преди Гейдж да се е върнал. После си отивам, вземам си наградата и оставям Нюпорт Нюз зад гърба си завинаги.

— Каква награда?

— Плащат ми, за да те очистя, глупачке. Приятелят ми категорично отказва да те убие, така че рано или късно трябваше да се заема с това лично. Правя го сега, защото ми предложиха добро възнаграждение. То ще ми осигури много от нещата, за които винаги съм мечтала. Може даже да попътувам — до Англия или някъде другаде. С толкова пари мога да си позволя да отида където поискам. — Роксана отново махна с пистолета. — По-бързо, прави каквото ти казвам.

Шимейн поклати решително глава.

— Ако смяташ, че ще се кача на носа и ще те оставя да ме бутнеш през парапета, за да обвиниш после съпруга ми, то ти си глупачката, Роксана!

— Казах да вървиш! — изсъска Роксана, като стисна по-здраво дръжката на пистолета. — Знам как да си служа с това тук и не си мисли, че ще се поколебая да го сторя.

— О, сигурна съм, че няма да се поколебаеш, Роксана — отвърна Шимейн. — Очевидно е, че умееш да действаш много хладнокръвно, за да получиш онова, което искаш от живота.

— Налага се, след като живея с човек като баща ми. Откакто майка ми ни напусна, постоянно слушам каква ужасна кучка е била, та да ни изостави така. Според мен обаче той напълно заслужава да бъде изоставен и точно това смятам да направя, след като те убия…

— Гордееш се с това, което си сторила, нали? — прекъсна я Шимейн. — Хвалиш се с това как си замислила смъртта на Виктория и собствената ми смърт. Но ти не си толкова умна, колкото се смяташ, Роксана. Истината винаги излиза наяве, рано или късно.

Русокосата жена се усмихна.

— Като изключим Гейдж, никой друг не ме подозира. Аз самата очаквах някой поне да се усъмни в мен, но това не стана. Преди време, когато си помислих, че моят приятел те е наранил, много се уплаших, защото бях сигурна, че този път хората ще започнат да ме подозират. В крайна сметка, всички знаят, че с него сме близки, и все щеше да се намери кой да направи връзка между нещата. Но нямаше от какво да се боя, защото не той, а оня глупав помияр се беше опитал да те убие, и то пред очите на всички. Роксана вдигна заплашително пистолета. Скромните й запаси от търпение се бяха изчерпали. — А сега се качвай на носа, Шимейн, иначе още сега ще се простиш със живота си.

В този миг откъм върха на скелето долетя нечовешки вой, който накара Роксана стреснато да се обърне. Шимейн също погледна натам и от устните й се отрони отчаян стон — най-после бе разбрала кой е приятелят на Роксана. Беше Каин.

Гърбушкото се дотъркаля до Роксана с тромавата си, изкривена походка, спря се пред нея и започна бясно да ръкомаха.

— Не Шамен! Не Шамен! Не Шамен! — панически закрещя той, като протегна ръка, за да изтръгне пистолета от пръстите и.

— Да Шимейн! — настоя Роксана и дръпна ръката си назад. Сетне изсъска, очевидно вбесена: — Тя се опита да ме убие, Каин, не видя ли? Но на теб не ти пука, нали? Интересуваш се само от твоята безценна Шимейн.

— Не Шамен! Не Шамен! — умолително изплака Каин.

— Млъквай, грознико! — излая Роксана. — Или искаш господин Торнтън да се нахвърли върху нас?

Като се обърна отново към Шимейн, тя посочи към носа.

— Качвай се веднага там, кучко! Иначе ще те застрелям начаса!

— Ще трябва да ме застреляш, Роксана. А ако го сториш — процеди през зъби Шимейн, — трудно ще можеш да хвърлиш вината върху съпруга ми. Този път ще има повече свидетели, че Гейдж е бил в работилницата по време на убийството, защото хората от къщата със сигурност ще го видят да излиза от там, когато всички се втурнат да разберат какво става. Дори баща му ще дойде, нищо, че не е толкова подвижен и може да му отнеме повече време. Да, мисля, че е много по-добре да ме застреляш, Роксана, защото така поне няма да можеш да заблудиш хората, че ме е убил Гейдж.

— Качи я на носа, Каин — изръмжа Роксана, като хвърли разярен поглед към гърбушкото. — Ако не се подчиниш, ще застрелям скъпата ти Шимейн право в главата още сега!

— Не Шамен! — изхленчи той. Лицето му се изкриви от болка. — Мола, не Шамен!

— Моля! Моля! Моля! — повтори подигравателно Роксана. — Нима аз не те молих да ми помогнеш? И какво направи ти? Остана глух за молбите ми, ето какво! Е, аз ще убия Шимейн, Каин, и ти не можеш да ми попречиш с нищо. Все едно дали ще е куршум или падане от носа, но тя ще умре.

И тя протегна ръка, като се прицели между очите на Шимейн. Шимейн усети, че стомахът й се преобръща от безумен ужас, но не помръдна и крачка към носа. Само ако се оставеше да я застрелят, щеше да спаси съпруга си от бесилото.

В този миг Каин се хвърли напред с яростен рев и изби пистолета от ръката на Роксана. Оръжието отхвръкна настрана и се стовари на дъските с оглушителен гръм, който разтърси въздуха.

Гейдж, който тъкмо заковаваше последния гвоздей в ковчега на Потс, чу ужасяващия звук и изхвърча като обезумял през вратата на работилницата.

В същото време в къщата Уилям излизаше от стаята на спящия си внук. Ехото от изстрела го стресна и за миг той се закова на място и се спогледа тревожно с Бес. Сетне се спусна към високия шкаф до вратата, измъкна чифт пистолети, провери дали са заредени и без да обръща внимание на болката, която затрудняваше движенията му, изскочи на верандата, проклинайки своята изнемощялост и тромавост.

И двамата мъже хукнаха към кораба. Но докато Уилям все още бързаше по пътеката от къщата, Гейдж вече се качваше по скелето, като викаше неистово името на Шимейн. Точно в мига, в който той стигна до палубата, Каин сграбчи Роксана през кръста и я понесе към носа.

— Идиот! Какво правиш? — изпищя гневно Роксана. — Пусни ме! Пусни ме, ти казвам!

Гейдж се спусна към него, но гърбушкото се оказа много по-силен, отколкото някой някога бе предполагал. Въпреки крясъците и отчаяната борба на Роксана да се освободи от хватката му, той с лекота се изкачи на носа и като хвърли през рамо поглед към Гейдж, пристъпи до самия му ръб. Гейдж се закована място, защото осъзна, че ако направи още само една крачка, Каин ще скочи долу заедно с товара си.

— Каин, пусни Роксана — тихо помоли той.

— Не! Не! — поклати ъгловатата си глава гърбушкото и махна със свободната си ръка на Гейдж да отстъпи назад. Гейдж нямаше друг избор, освен да се подчини.

Тогава Каин сведе поглед към Шимейн. По уродливото му лице се стичаха сълзи, които едва се виждаха в бързо сгъстяващия се здрач.

— Шамен пприятелка. — Той допря ръка до сърцето си. — Каин бича Шамен.

— И аз те обичам, Каин — отвърна напрегнато Шимейн. — Ти бдеше над мен като истински приятел. — Тя избърса с длан сълзите, които се стичаха от собствените й очи и го погледна умолително. — Моля те, Каин, моля те, не прави нищо на Роксана. Слез тук, където и двамата ще бъдете в безопасност.

— Кайн трябва мре! Кайн уби Вектореа! Кайн трябва мре!

При думите на гърбушкото Гейдж, който до този момент гледаше Шимейн, сепнато вдигна глава.

— Не, Каин, няма защо да умираш — отчаяно се възпротиви Шимейн. — Роксана те е накарала да повярваш, че Виктория се кани да я убие, но ти не си искал да й строшиш врата, когато си я сграбчил. Било е случайност. После Роксана ти е казала да хвърлиш тялото на Виктория от носа, за да може хората да си помислят, че е паднала. Но тя още от самото начало е искала да стане така, Каин. Подготвила го е. — Тя погледна към Гейдж, който попиваше напрегнато всяка нейна дума. Знаеше, че съпругът й иска и трябва да научи всичко за смъртта на Виктория, но нямаше време да му обяснява подробностите сега. Трябваше да попречи на Каин да се хвърли от кораба. — Мислел си, че браниш Роксана от Виктория, но Роксана те е излъгала, Каин. Виктория никога не би й сторила нищо лошо. Смятала я е за своя приятелка.

— Кайн трябва мре! Роксан трябва мре!

При тези думи Роксана възобнови с удвоени сили опитите си да се освободи. Ноктите й се впиха в грозното лице на гърбушкото. Гласът й премина в истеричен крясък:

— Пусни ме, тъпако! Пусни ме, чуваш ли! Не искам да умирам! Искам да живея!

— Богом, Шамен — промълви едва чуто Каин, вдигна Роксана във въздуха и скочи заедно с нея от носа на кораба. Предсмъртният писък на Роксана трая само секунда, после секна. Гейдж и Шимейн се втурнаха към носа. Уилям, който тъкмо бе стигнал до подножието на скелето, се върна назад при двете тела, проснати върху назъбените скали, и въпреки болката се наведе, за да ги огледа. Вратът на Роксана се бе строшил при падането. Каин все още беше жив, но агонизираше. Един остър камък се беше забил в гърба му и стърчеше от гърдите му. Уилям нежно го погали по ръката. Гърбушкото усети и се опита да се усмихне, но вместо това се закашля, изплювайки част от кръвта, която бе започнала да изпълва дробовете му. Гърдите му се раздираха от нечовешка болка, сякаш бяха пронизани от огромен нож.

Тогава Каин видя разплаканото лице на Шимейн, която се бе навела от носа на кораба.

— Бича Шимейн… пприятелка — прошепна той. Сетне затвори очи и издъхна.

— Горкият човек — промълви печално Уилям.

Гейдж хвана Шимейн за ръка и двамата се втурнаха надолу, за да се присъединят към баща му.

— Вече стана много късно да превозваме труповете до Нюпорт Нюз — каза Гейдж. — Ще трябва да ги оставя в работилницата. Утре сутринта Рамзи и останалите мъже ще ми помогнат да натоваря ковчезите в каруцата и да ги откарам в града.

— Ще ти помогна да ги сковеш — предложи услугите си Уилям.

— Предпочитам да се прибереш и да се погрижиш за Анди, татко. Може да е чул изстрелите или виковете и да се чуди какво става. Ще се уплаши, ако се събуди и види, че е сам с Бес.

Уилям прояви разбиране към загрижеността на сина си.

— Добре, ще отида при момчето.

— Благодаря ти, татко. — В този момент Гейдж си даде сметка колко трудно е било на баща му да измине цялото разстояние от къщата до тук, затова пристъпи напред и му предложи да се подпре на него. — Нека ти помогна да стигнеш до къщи.

Уилям сложи ръка върху неговата, за да го възпре.

— По-добре остани с Шимейн, сине, и се погрижи за нея. Тя носи дете в утробата си, и след всичко, което й се струпа днес, се нуждае от много покой и почивка, за да не го загуби. Ако е съгласна, може да се прибере в къщата заедно с мен. Аз ще се погрижа за нея, докато ти направиш ковчезите.

Въпреки че трепереше цялата, Шимейн успя да се усмихне на възрастния човек.

— Аз съм добре, ваша светлост.

— Защо не ме наричаш Уилям или „татко“, Шимейн? — предложи той. — „Татко“ звучи много по-добре, но се боя, че след като собственият ти баща е тук, това би довело до объркване.

Тя отиде до него, надигна се на пръсти и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти, татко Уилям.

Негова светлост се усмихна и кимна.

— Наистина звучи добре, дъще.

Когато съпругата му се върна при него, Гейдж обгърна внимателно раменете и с ръка.

— Татко е прав, Шимейн — промълви той. — Защо не се прибереш и не си починеш? На мен не ми трябва помощ. Пък и съм сигурен, че си вече на края на силите си, след като толкова народ се изреди да се появява откъм гората с намерение да ни убие.

— На палубата остана още малко кръв, която трябва да се до изчисти — каза Шимейн с треперещ глас. Но бих предпочела да не се връщам горе сама… поне не веднага.

— Аз и без това няма да те пусна. — Гейдж посочи към Уилям, който все още чакаше решението й.

— Защо не позволиш на татко да те придружи до къщата? Аз ще си дойда веднага щом свърша тук.

— Наистина съм изтощена — призна Шимейн. — Но искам да помогна. Така ще мога да мисля за друго, вместо да си припомням отново и отново всичко, което се случи. А и тялото на Каин трябва да се измие, преди да го сложиш в ковчега. Мога аз да свърша това, докато ти правиш ковчезите, а после двамата ще се качим на кораба и ще доизчистим палубата.

— Добре, сладка моя, щом така предпочиташ.

— Тогава ви оставям — каза неохотно Уилям. — Но не се бавете много. Ще се притеснявам, докато не се приберете на сигурно място в къщата.

В присъствието на Шимейн Гейдж не се осмели да каже на баща си, че може би притесненията му са напълно основателни, защото има още хора, които желаят смъртта й и дори са готови да платят за това. Младата му съпруга вече бе преживяла достатъчно. Не искаше да я тревожи повече, поне не днес.

Шимейн обаче сама повдигна този въпрос.

— Гейдж, Роксана каза, че някой й е платил, за да ме убие…

Уилям се спря и се обърна отново към тях. Оказваше се, че наистина има защо да се опасява за снаха си.

— И Потс ми каза същото — призна Гейдж с въздишка. — Изглежда, че този някой много сериозно желае смъртта ти, любов моя.

— Но кой друг би могъл да иска това, освен Мориса? — възкликна Шимейн, напълно объркана. — Мориса не би дала пари на Потс, за да го накара да ме убие. За нея той би го сторил напълно доброволно.

— Не знам кой може да бъде, любов моя — отвърна Гейдж. — Но възнамерявам да разбера. Потс каза, че Мориса знае. Още утре ще отида да си поговоря с нея, веднага щом закарам ковчезите в Нюпорт Нюз.

От устните на Шимейн се отрони тревожна въздишка. Колкото и да се мъчеше да си представи кой би могъл да бъде този незнаен враг, не се сещаше за никого, поне не тук, в колониите.

— Не знам дали ще заспя тази нощ. През цялото време ще се чудя кой може да е имал толкова пари.

— Тогава да се захващаме за работа, мадам, за да свършим час по-скоро и да си лягаме — подкани я Гейдж. После се наведе и вдигна тялото на Роксана. Изненада се, че е толкова тежка — много по-тежка от съпругата му. Изненада го и фактът, че въобще можеше да мисли за това точно сега, когато на кораба му бяха намерили смъртта си още трима души. Имаше чувството, че над бригантината тегне някаква прокоба и вече копнееше да я завърши колкото се може по-скоро и да не я вижда никога повече.

Уилям тръгна заедно с тях, но се отби и се прибра в къщата, като ги остави да продължат към работилницата. Гейдж се върна за тялото на Каин и го положи на една от масите до тялото на Роксана. Сетне по настояване на Шимейн донесе леген и ведро с вода. Под загрижения поглед на съпруга си Шимейн започна да мие кръвта от лицето на гърбушкото. Ръцете й трепереха, а скоро цялото й тяло се затресе неудържимо. Гейдж взе кърпата от ръката й и се зае сам да довърши започнатото от нея, като се опита да я разсее с въпроси:

— Какво беше това за Каин и за Виктория? Ти каза, че Роксана го е излъгала…

Без да сваля очи от сгърченото лице на гърбушкото, Шимейн разказа на съпруга си всичко, което бе узнала от Роксана.

— Изглежда, че Роксана е въртяла бедния Каин на малкия си пръст — замислено заключи Гейдж, когато чу цялата история.

— Аз наистина не смятам, че той е искал да убие Виктория — промълви Шимейн. — Просто не си е знаел силата, а това е послужило на целите на Роксана. Мисля, че едва тази вечер Каин осъзна колко зла жена е Роксана всъщност. Вероятно затова каза, че тя трябва да умре.

— Явно е решил, че и той заслужава да умре, задето е убил Виктория — додаде Гейдж. — Сам си издаде смъртна присъда и сам я изпълни.

— Роксана каза, че Каин е действал много по-решително, когато е строшил врата на Самюъл Майърс и го е хвърлил в кладенеца.

— Е, убийството на Майърс и без това бе по-обяснимо — отвърна той с печална въздишка. — Но Виктория… Тя беше толкова мила с всички, че просто не можех да си представя защо някой ще иска да я убие, а в същото време напълно изключвах версията, че се е самоубила. Единственият човек, когото подозирах, беше Роксана, но пък нямах представа как би могла да вдигне Виктория през парапета и да я хвърли долу. Макар и лека като перце, Виктория беше невероятно силна за ръста и размерите си. Несъмнено Роксана е разбрала, че се нуждае от съучастник, за да я убие, и е успяла да накара Каин да повярва на лъжите й.

След като привършиха работата си и междувременно обсъдиха най-подробно мотивите на Роксана и отмъстителността на Потс, Гейдж и Шимейн най-после се прибраха в къщи. За пръв път от сватбата си насам двамата си легнаха без да се любят. Шимейн беше видимо разстроена и трябваше да мине доста време, преди да се отпусне и да заспи, сгушена в нежните обятия на своя съпруг. Колкото до Гейдж, той бе прекалено загрижен за жена си, за да е в състояние дори да си помисли за сън. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от тревожни, объркани мисли.

Когато къщата притихна, Гейдж стана и обходи всяко тъмно ъгълче, мина покрай всеки прозорец, взирайки се напрегнато в непрогледния мрак навън, провери всички резета и извади всичките си пушки близо до входната врата. Едва щом си даде сметка, че смущава съня на Бес, която беше легнала върху един дюшек на пода в кухнята, той се върна в спалнята и тихо затвори вратата зад гърба си. Вътре Гейдж провери още веднъж дали пистолетите му са добре заредени, постави един на шкафчето до главата си и чак тогава легна до своята жена, като отново я взе в прегръдките си. Вперил поглед в тавана, той за пореден път прехвърли наум възможните виновници за онова, което се бе случило през деня. Списъкът на заподозрените бе твърде кратък, и макар че на първо място в него стоеше името на Мориса, имаше само една личност, разполагаща с достатъчно средства да плати на останалите за убийството на Шимейн. Колкото и да се съмняваше в правилността на своите догадки, Гейдж си обеща, че още на сутринта ще разпита капитаните на корабите, закотвени в пристанището, дали случайно някой от тях не е докарал съвсем наскоро в Нюпорт Нюз една възрастна английска дама с благородническа титла.

Утрото най-после настъпи и след като похапна добре от обилната закуска, приготвена от Бес, Гейдж се отправи към работилницата. Рамзи и останалите мъже вече бяха пристигнали и оглеждаха с недоумение прясно скованите ковчези, питайки се дали работодателят им не е решил да се захване сериозно с този нов бизнес.

— Можеше просто да ни кажеш, че не искаш повече да правим мебели — обади се Рамзи. — Никой от нас нямаше да ти се разсърди. Ама предпочитаме да си идем сами, вместо да ни изкарват от тук в някоя от тия кутийки.

Гейдж не можа да устои на несломимото чувство за хумор на своя приятел и се засмя:

— Тези кутийки ми се струват твърде малки за хора като теб и Слай.

Рамзи се престори на засегнат от забележката му и поглади с ръка корема си, който напоследък доста се беше закръглил.

— Да не искаш да кажеш, че ни намираш малко понаедрели и понатежали?

— Малко? — изсумтя Гейдж с усмивка. Шегите на Рамзи винаги му действаха като лек срещу тревогите и мрачното настроение. — Като гледам как си взел да шишкавееш в последно време, започвам да се чудя дали няма да се наложи скоро да разширяваме вратите на работилницата.

— Ами да — намеси се Слай с весел кикот, — и аз се чудех дали да не му дам да носи моите панталони, та да си скрива срамотиите. Понеже сега колчем се наведе, пред очите ми се разкриват едни гледки, дето трудно се понасят.

Страховитият поглед, който Рамзи хвърли на своя другар, накара Гейдж да избухне в смях. Сега вече наистина му беше олекнало.

В това време се появи Гилиън, който търсеше Гейдж. При вида на трите ковчега младежът замръзна на място с вдигнат във въздуха крак.

— Пресвета Богоро… — промълви той и бавно свали крака си на пода. После още по-бавно се обърна към Гейдж и попита задавено: — Кого си сложил вътре, Капитане?

— Роксана, Каин и Потс — кратко отвърна Гейдж.

Тримата мъже го зяпнаха шокирано, а Слай тъжно поклати глава.

— Надявах се, че са празни.

От другия ъгъл на работилницата дотичаха и двамата чираци, любопитни да узнаят цялата история. Всички се скупчиха около Гейдж.

— Сигурно нещо са те ядосали — предположи Рамзи. — Ама чак да ги затриеш и тримата?

— Не съм затрил нито един от тях — отговори Гейдж с бегла усмивка. — Жена ми застреля Потс, който се опитваше да убие мен. Каин пък уби себе си и Роксана, като скочи заедно с нея от носа на кораба.

— Хм, тоя кораб май е прокълнат, а? — подразни го Рамзи.

Гилиън не искаше и да чува за подобно нещо, затова побърза да попита:

— Защо Каин е убил Роксана, Капитане?

— Тя беше поредният човек, който се опита да убие Шимейн, а на него това не му се понрави. Историята е доста объркана, затова ще ви разкажа каквото знам, докато ми помагате да натоваря ковчезите в каруцата. — Гейдж погледна въпросително към Гилиън, който очевидно беше забравил за какво е дошъл в работилницата. — Мен ли търсеше?

— Да — сепна се младежът. — Негова светлост се чуди къде си, Капитане.

— Имаш предвид баща ми.

— Не, другият, по-младият. Оня с черната коса.

Трябваше да се досетя, че маркизът ще удържи на думата си, помисли си Гейдж.

— Можеш да му кажеш къде да ме намери.

— Слушам, Капитане.

Само след няколко минути Морис дьо Мерсер влезе в работилницата и реакцията му при вида на ковчезите бе почти еднаква с тази на Гилиън. Вярно, че кракът му стигна до пода малко по-бързо и че възклицанието му беше малко по-различно, но слисаното изражение на лицето му бе абсолютно същото.

— Боже господи! Какво се е случило тук? За кого са тези ковчези? Шимейн добре ли е?

Пороят от въпроси накара Гейдж да се усмихне.

— Няма от какво да се боите, ваша светлост. Нито един от тези ковчези не е за съпругата ми. Тя си е вкъщи, жива и здрава, макар да не се чувства особено щастлива от това, че снощи уби човек.

— Шимейн? Моята Шимейн?

— Не, ваша светлост, моята Шимейн — поправи го рязко Гейдж. — Тя никога не е била ваша.

— Какво е станало — попита Морис. — Кой е бил този човек и защо го е убила?

— За да спаси живота ми. Някой е платил на Потс да дойде тук, за да убие Шимейн, но негодникът беше решил да прати първо мене в гроба, преди да продължи с нея. Шимейн вече се справя чудесно с пистолета. Нищо чудно след още някой и друг урок да започне да ви съперничи по ловкост и точност.

Маркизът погледна отново към дървените ковчези.

— Тогава кой друг…

— Не ги познавате — прекъсна го Гейдж. — Един гърбушко от града, който неволно е убил първата ми съпруга, и жената, която го е подвела да го стори. Някой беше платил и на нея да убие Шимейн.

— Убил първата ви съпруга, значи — повтори недоверчиво Морис. — Много удобно за вас, нали?

Гейдж го изгледа хладно.

— Във всеки случай, по-удобно за мен, отколкото за вас, струва ми се. Сега нямате основание да, ме предизвикате на дуел и да ме убиете под предлог, че искате да спасите Шимейн от един съпруг убиец. Ако се съмнявате в думите ми, можете да разпитате самата Шимейн. Всичко това й е било разказано от Роксана и от Каин, доколкото нещастникът е бил в състояние да обясни нещо.

Морис бръкна в джоба на елегантното си сако и извади изящната кесия от гладка кожа, която Потс беше размахвал пред носа на Гейдж предишната вечер.

— Мога ли да знам откъде сте се сдобил с това? Намерих я на палубата на вашия кораб, когато се качих да попитам дърводелците къде бих могъл да ви открия.

Гейдж хвърли бегъл поглед на кесията и му я подаде обратно.

— Потс ми я показа, когато се похвали, че е бил нает да убие Шимейн. Може да е негова, но изглежда прекалено изискана за неговите вкусове. По-вероятно е да принадлежи на човека, който го е наел да извърши убийството. — Той наклони глава и се взря изпитателно в лицето на маркиза, което бе пребледняло като платно. — Ако кесията не е на Потс, дали случайно нямате представа чия е?

— Може би имам — отвърна Морис с прегракнал глас, обърна се рязко и се отправи към вратата. На прага обаче се спря и погледна към Гейдж с горчива усмивка на красивите си устни. — Ако това, което казахте, е истина, господин Торнтън, вие наистина спечелихте моята годеница. Пожелавам и на двама ви всичко най-хубаво.

— Завинаги ли си заминавате? — изненадано възкликна Гейдж. Не можеше да повярва, че маркизът ще се предаде толкова лесно.

— Да, няма да се върна повече, освен ако Шимейн не остане вдовица по повод, различен от този, който възнамерявах да предизвикам.

— Тогава ще трябва да чакате доста дълго — каза Гейдж. — Смятам да доживея до дълбока старост.

— Така да бъде.

— Шимейн и родителите й ще се чудят къде сте изчезнал. Какво да им кажа?

Морис се замисли за момент над въпроса, после се усмихна печално.

— Кажете им, че съм отишъл да хвана една пепелянка.

С тези думи той пристъпи през прага и тихо затвори вратата зад гърба си.

— Пепелянка ли? — объркано повтори Рамзи. — Какво искаше да каже негова светлост с това?

Гейдж беше отишъл до прозореца и гледаше как съперникът му бързо се отдалечава в посока към реката.

— Мисля, че негова светлост възнамерява да поговори с човека, който е платил на Потс да убие Шимейн.

— Че откъде знае кой е този човек? — попита приятелят му.

— Кесията — разсеяно отвърна Гейдж. — Струва ми се, че я разпозна… или най-малкото някой от роднините му има такава.

— Не знаех, че той има роднини тъдява.

— Нямаше, но може би са се появили. И то съвсем наскоро.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

В мига, в който Морис дьо Мерсер прекрачи прага на таверната, в целия салон се възцари мъртва тишина и всяка проститутка, която бе успяла да се надигне от леглото в този ранен час, се закова на място и го зяпна с отворена уста. В сравнение с обичайната клиентела от околността маркизът изглеждаше прекрасен и апетитен, подобно на едър червей, попаднал в курник. И подобно на ято кудкудякащи кокошки момичетата на Фрида се спуснаха към него, като се блъскаха и бутаха, за да се доберат първи до този изключителен екземпляр. Вярна на себе си, Мориса успя да пререди всички и да се изпъчи пред него.

— Мога ли да ви услужа с нещо, ваша светлост? — изчурулика тя и по навик завъртя рамо така, че деколтето на роклята й да се разтвори и да открие значителна част от пищната й гръд.

— Можете — отговори Морис с подчертана незаинтересованост. — Научих от съдържателя на странноприемницата, че баба ми е отседнала тук. Бихте ли ми посочили стаята й?

— Ами, не зная, милорд. — Мориса отстъпи няколко крачки назад, осъзнала глупавата си грешка. Това не беше никакъв клиент, а влюбеният в Шимейн внук на лейди Дьо Мерсер. И тъй като нито Потс, нито Роксана се бяха върнали от къщата на Торнтън, за да си приберат наградата, не се знаеше какво се е случило там и какво иска този човек с посещението си. Но каквато и да бе целта му, той изглеждаше твърдо решен да я постигне, защото черните му очи блестяха като остри стоманени кинжали. От друга страна, маркизата ясно бе дала да се разбере, че не желае новината за присъствието й тук да се разгласява, още по-малко пък — да достига до ушите на внука й.

— Ако не ми кажете, ще я намеря сам — каза невъзмутимо Морис. — Може и да стресна някои от вашите приятелки, отваряйки врата след врата, но се съмнявам, че гледките, които вероятно ще открия по стаите, биха ме смутили. Струва ми се, обаче, че има опасност доста да притесня клиентите ви.

Мориса си представи как ще реагира Фрида, ако някой от клиентите се оплаче, че е бил обезпокоен, и бързо омекна. Не знаеше как нейна светлост ще посрещне визитата на внука си, но бе убедена, че старицата ще се справи — нещо, което никое от момичетата нямаше да може да стори, ако се изправеше срещу яростната отмъстителност на Фрида.

— Последната стая горе вдясно. Току-що занесох на нейна светлост малко чай, тъй че тя вече е будна и похапва.

Морис хукна нагоре по стъпалата, прескачайки по три наведнъж, като остави проститутките да зяпат смаяно след него. С характерната си бърза и уверена походка той прекоси коридора и след кратко почукване разтвори вратата и връхлетя в стаята, като стресна баба си, която в този момент седеше до една малка масичка и закусваше. Внезапното му нахлуване накара маркизата да се надигне от стола в очакване някой мръсен бандит да насочи пистолет в лицето й и да поиска всичките й пари. Но щом съзря познатото лице на внука си, тя се отпусна обратно на стола и притисна кокалестата си ръка до разтуптяното си сърце.

— Божичко, Морис, как ме изплаши!

— Това беше целта — отвърна рязко той. Опитът й за усмивка завърши само с едно леко, нервно потрепване на ъгълчетата на устните. Нямаше нужда да й се казва, че нещо не е наред.

— Да не би напоследък да си развил навик да правиш номера на по-възрастните от теб?

— И да съм, този номер е напълно безобиден в сравнение с оня, който ми изигра ти.

Едит вдигна дантелената си кърпичка и изискано изтри ъглите на устата си. Фините й пръсти леко потреперваха.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид, Морис.

Маркизът не се остави да бъде заблуден от невинната й преструвка.

— Мисля, че много по-добре от мен знаеш какво си направила, бабо. Аз обичах Шимейн, а сега я загубих…

— Мъртва ли е? — попита обнадеждено Едит. От снощи очакваше с нетърпение да чуе тази новина, но и на сън не си бе представяла, че ще й я донесе точно внукът й.

Очите на Морис заблестяха със зле прикрита ярост.

— Шимейн е жива, омъжена за един заселник и бременна с неговото дете… и аз бих дал цялото си богатство, за да заемам в сърцето й мястото, което заема той в момента.

При вестта, че Шимейн продължава да е жива и здрава, сърцето на Едит се сви, но също като Мориса, тя бе съвършена актриса.

— Цялото си богатство? — Пресилената й усмивка и небрежното махване с ръка трябваше да му покажат, че преувеличава твърде много. — Хайде, Морис, никой нормален човек не би жертвал богатство като твоето заради една нищо и никаква хлапачка…

— Името й е Шимейн, бабо — прекъсна я остро той. — Вече Шимейн Торнтън. А трябваше да е лейди Шимейн дьо Мерсер. Щеше да е, ако не беше ти.

— Стига, Морис, в момента си превъзбуден и не знаеш какво говориш.

— Отлично знам какво говоря. — Морис бръкна в джоба си, извади гладката като коприна кожена кесия и с едно движение на китката я хвърли на масичката до ръката на баба си. При падането от кесията се чу звън на монети. — Познато ли ти е това, бабо? — жлъчно попита той. — Винаги си се гордяла със своя изискан вкус и с предпочитанията си към простите, но елегантни вещи. И без да отварям кесията знам, че вътре ще открия твоите инициали. Колко такива кесии си си поръчвала през всичките тези години? Може би стотици. Дори аз имам няколко от тях. Подаряваше ми ги, когато бях малък, когато се опитваше да ме научиш да ценя стойността на парите, спомняш ли си?

Лицето на Едит остана неподвижно и безизразно като маска, която успешно прикриваше бушуващата у нея тревога. Тонът на внука й казваше много повече от онова, което казваха думите му. Дълбоко в себе си тя вече знаеше, че е загубила смъртоносната игра, която бе започнала, и то заради една глупава грешка, допусната от самата нея. Беше наредила на Мориса да даде на Потс малко пари и да му обещае остатъка след изпълнението на задачата. Откъде можеше да знае, че една малка кожена кесийка ще унищожи целия й план?

— Как се сдоби с тази кесия? — предпазливо попита маркизата. — Мислех, че съм я загубила.

Морис веднага отхвърли нелепия й опит да се измъкне.

— Не си я загубила. Дала си я на Потс, когато си го изпратила да убие Шимейн. Но той се провали, бабо, и плати за това с живота си. Онази нищо и никаква хлапачка, която не можеш да понасяш, го застреля, когато той се опита да убие съпруга й. Вероятно си обещала добро възнаграждение и на Роксана Корбин, но и нея няма да видиш повече… освен в ковчега, който й скова Гейдж Торнтън. Това, което искам да знам, бабо, е как можа да постъпиш толкова жестоко с мен… и с моята годеница!

Вперила невиждащ поглед право пред себе си, Едит дьо Мерсер запази гордо мълчание. Кокалестата й ръка стискаше сребърната дръжка на бастуна, подпрян на дървения под.

— Отговори ми! — изрева Морис, като стовари тежко длан върху масата, изтръгвайки стреснато възклицание от устните на баба си. — Проклинам и теб, и леденото ти сърце! Знам, че ти си подкупила алчните съдии в Лондон, че си нагласила да арестуват Шимейн и да я екстрадират от Англия, и вероятно през цялото време си вярвала, че ми правиш услуга в името на моето благополучие и славното ми бъдеще като маркиз. Боли ме да си мисля за всичко, което е изстрадала Шимейн заради теб. Когато родителите й откриха какво се е случило с нея, дълго време отказвах да повярвам, че ти имаш някакво участие в това. Но изчезването й, и то само месец след нашия годеж, беше твърде удобно за теб, а и помня с какво спокойствие ме уверяваше, че Шимейн ще бъде намерена. Много повече тревога видях в погледа ти, когато ти съобщих, че възнамерявам да се оженя за нея. Той се взря в единствената си роднина с леден поглед. Не изпитваше към нея нищо друго, освен дълбоко презрение. — Навярно си се надявала скоро да те информират, че Шимейн е мъртва и си се готвела с прискърбие да ми съобщиш новината.

На хубавите му, плътни устни трепна горчива усмивка.

— Бих могъл да те пратя в затвора, но съм сигурен, че с парите и влиянието си ще се измъкнеш твърде лесно от правосъдието, затова избрах за теб много по-сурово наказание, бабо. От днес нататък никога повече няма да ме видиш. Ако въобще се върна в Англия, то ще е за да събера багажа си. Но веднага след това ще дойда обратно тук, за да изживея остатъка от живота си като обикновен заселник. И ти никога няма да бъдеш добре дошла в къщата, която ще построя за себе си и за своето семейство, ако изобщо имам късмета някога да се оженя. Дори да имам деца, ти никога няма да ги видиш, няма да ги чуеш, няма да можеш да се гордееш нито с тях, нито с техните деца… ако дотогава все още си жива. И никога няма да можеш да нареждаш живота им така, както се опита да наредиш моя. Това означава сбогом завинаги, бабо. Пожелавам ти дълъг и нещастен живот.

С тези думи Морис се завъртя рязко на пети и излезе, като затръшна с все сила вратата след себе си.

След заминаването му Едит дьо Мерсер остана сама в празната стая. Седеше неподвижно. Не виждаше нищо, не чувстваше нищо. Може би вече беше мъртва. Всичко, към което се бе стремила, за което бе копняла, за което се бе борила, беше излетяло от живота й със затръшването на тази врата. Дори когато след няколко мига се чу припряно похлопване, в сърцето й не трепна и искрица надежда, нито пък интерес. Беше само Мориса, която бързаше да узнае какво е станало.

— Потс и Роксана са мъртви — информира я глухо Едит. — Най-добре е да се махаш колкото може по-бързо. В чантата до леглото има кесия с пари. Вземи я. Ще ти стигнат да се добереш до Ню Йорк… или някъде другаде.

— Ами Фрида? — уплашено попита Мориса. — Ако си замина, без да се откупя от нея, тя ще прати някой да ме върне… или даже да ме убие.

Едит вдигна кесията, донесена току-що от Морис и й я подаде.

— Вероятно вътре има достатъчно пари, за да се откупиш. Така или иначе, трябва да изчезнеш. Очаквам господин Торнтън да се появи още тази сутрин, за да докара труповете и да те търси. Самата аз още сега заминавам на север, откъдето ще хвана първия кораб за Англия.

Мориса замислено подхвърли малката кесия. Много добре знаеше каква сума има вътре. Беше много по-голяма от онази, която й трябваше, за да се откупи, но за съдържанието на другата кесия тя нямаше никаква представа. Надяваше се да й стигне за известно време, но какво щеше да прави после? Да се захване отново със своя занаят? Бе твърде рисковано да избяга от Фрида, без да й плати, но май нямаше друг избор, ако искаше да разполага с някакви пари там, където отиваше — все едно къде бе това. Гейдж Торнтън щеше да се появи всеки момент и несъмнено веднага щеше да я потърси. Не можеше да се бави повече. Трябваше да тръгва, и то незабавно!

Хю Корбин излезе, куцукайки, на верандата веднага щом видя Гейдж да спира каруцата си пред дома му. Снощи Роксана не се бе прибрала в къщи и още преди да съзре ковчезите в каруцата, той вече беше започнал да подозира, че с нея се е случило нещо ужасно.

Гейдж свали шапката си и се приближи до възрастния мъж. За пръв път от години насам Хю не го посрещна с оскърбление, а просто вдигна поглед към него с въпросително изражение.

— Господин Корбин, много съжалявам, че трябва да ви го кажа, но се боя, че Роксана е мъртва. — Гейдж се извърна леко и махна с шапка към каруцата. Тялото й е в един от тези чамови ковчези. Издълбах името й на капака, за да можем да…

— Копеле такова, защо ти беше чак да я убиваш? — изръмжа измъчено Хю. — Не ти ли стигна, че толкоз години търчеше подире ти като луда и че стана засмях на всички! Не, не ти е стигнало, нали? Трябваше да я пратиш на оня свят, точно както прати Виктория навремето!

— Не аз убих дъщеря ви, господин Корбин — тихо каза Гейдж. — Каин я уби.

— Каин? — Хю Корбин се вторачи в него така, сякаш младият мъж бе загубил разсъдъка си. — Каин никога не би я убил!

— Съжалявам, господин Корбин. И двамата със съпругата ми го видяхме.

— Защо? — извика Хю. — Защо, по дяволите, Каин ще убива Роксана?

Гейдж сви рамене.

— Защото Роксана го караше да убие съпругата ми, а той не искаше да й се подчини. По същия начин го е накарала да убие и Виктория. Но когато Роксана заплаши Шимейн с пистолет, Каин я сграбчи и се хвърли заедно с нея от носа на кораба ми. Дъщеря ви не оцеля при падането. Вратът й се счупи при удара в една от скалите.

Хю Корбин го гледаше със зяпнала уста и като че ли не проумяваше и дума от казаното. След известно напрегнато мълчание той избърса разтрепераните си ръце в панталоните си и измърмори по-скоро на себе си:

— Малко ще ми е трудно да изкопая два гроба…

Гейдж погледна въпросително ковача. Не беше сигурен, че е чул добре.

— Мислех си да потърся в гората къщата на онази старица, с която живееше Каин, и да го погреба там. Ако случайно имате представа къде е…

— Аз ще погреба Каин до Роксана.

— Сигурен ли сте, че искате да направите точно това, господин Корбин? — попита съчувствено Гейдж. В края на краищата, Каин я уби…

— Каин се роди тук и тук ще бъде погребан.

Дали шокът от смъртта на Роксана не бе помрачил разсъдъка на ковача, запита се Гейдж.

— Доколкото си спомням, старицата никога не е споменавала откъде се е появил Каин. Да не искате да кажете, че е роден в Нюпорт Нюз… или някъде наблизо?

— Той беше мой син — отговори мрачно Хю. — Първородната ми рожба. Роди се няколко седмици преждевременно и щом го видях колко е уродлив, казах на Леона да си сложи възглавница под полата, та хората да си мислят, че още е бременна. Сетне отнесох бебето в гората и го оставих пред къщата на оная старица. Някак не ми се виждаше редно да убия собственото си дете. Когато се разчу, че жената е намерила Каин, казах на неколцина души, че родилните мъки на Леона са почнали, но не пуснах никого да припари до къщи. После направих малък ковчег, сложих вътре торба с жито и казах на всички в града, че синът ни се е родил мъртъв. Не исках да се знае, че аз съм бащата на онова грозно създание, дето го бях подхвърлил в гората, но сега ти казвам: Каин беше мой син, единственият, който съм имал.

— Роксана знаеше ли, че Каин й е брат?

— Никой не знаеше… досега… но вече май няма голямо значение.

Гейдж не каза нищо. Знаеше, че Хю Корбин е груб, суров и опърничав човек и че не иска да бъде съжалявай от никого. Само му помогна да свали двата ковчега от каруцата. Третия предаде на британските власти в областта, заедно с подробно обяснение за обстоятелствата около смъртта на Потс. Сетне отиде в таверната, където завари Фрида в едно от най-яростните й настроения.

— Бих искал да говоря с Мориса — уведоми я той. — Знаеш ли къде е?

— Де да знаех — гневно извика Фрида. — Изчезнала е оттук без да се обади на никого и както чувам, е побягнала на север с първия ездач, когото е срещнала на пътя, един тип от планините, дето идваше често при нея. Май не смята да се връща скоро.

— Доколкото разбирам, Мориса не си е направила труда да откупи свободата си.

Фрида изсумтя ядосано, което потвърди правилността на догадката му.

— Можеш да си сигурен, че като я намеря, ще й се иска да беше.

— Предполагам, че Мориса се е бояла повече от това, което ще й сторя аз, отколкото от твоето отмъщение.

Тя вдигна поглед към него.

— Потс пак ли е идвал при тебе?

Гейдж кимна.

— Този път се опита да убие мен и каза, че го прави по нареждане на Мориса. Възнамеряваше след като свърши с мен, да убие и съпругата ми.

Фрида го огледа от глава до пети, но не забеляза никакви поражения нито по тялото, нито по лицето му.

— Обаче ти си тук, за разлика от Потс.

— Ковчегът му е на улицата, малко по-надолу от тук.

Начервените й устни се свиха в едно стреснато „О!“, сетне тя се облегна на стола си и се взря в младия мъж.

— Значи си дошъл да търсиш Мориса и сигурно се надяваш да й видиш сметката, както й обеща. Обаче ще трябва да почакаш, понеже първо аз ще я намеря и така хубавичко ще я наглася, че ще й се иска да е умряла.

— С удоволствие ти отстъпвам това право. Стига да не се мярка повече насам, мисля, че мога да забравя за съществуването й.

— О, аз ще я докарам обратно тук, разчитай на това, жива или мъртва. Имам си приятели, дето ме държат в течение на нещата. Докато я намеря, ще обмислям какво ще е най-доброто наказание за тая никаквица. Във всеки случай, няма да я нашибам с камшик, щото така няма да имам никаква полза от нея. Виж, ако й липсват един-два пръста, клиентите надали ще обърнат внимание, стига да има какво друго да им покаже. Зная и още някои номера, дето ще накарат тая кучка да ме помни вечно. Ако има достатъчно мозък в кратуната си, оттук насетне ще внимава, инак ще се разкайва до края на дните си. Дала съм й дума, пък аз винаги държа на думата си.

Гейдж не знаеше кое представлява по-голяма заплаха за Мориса — дали това да зависи изцяло от благоволението на някакъв груб планинец, или това да има такъв отмъстителен враг като Фрида. Каквото и да я очакваше от този момент нататък, съдбата й едва ли щеше да бъде много радостна.

Новината за скоростното отпътуване на Едит дьо Мерсер от Нюпорт Нюз стигна до Гейдж малко след излизането му от таверната и той се прибра при своето семейство убеден, че Морис дьо Мерсер се е справил със ситуацията така, както е намерил за добре. По-късно, когато Шемъс и Камий се върнаха от кратката си разходка до града, те информираха Шимейн и Гейдж, че са се видели с Морис и той ги е уведомил за намеренията си. Обмислял да се установи някъде край Ричмънд и да се запознае по-отблизо с Гарланд Бошан, за да види дали от една евентуална връзка с нея би се получило нещо. Все още обаче обичал Шимейн и смятал, че за него ще е най-добре поне за известно време да стои по-далеч от нея. Затова планирал първо да погостува на семейство Бошан, после да се върне в Англия, а след година, година и нещо да се върне в колониите, и по-точно — в Ричмънд. Ако дотогава Шимейн овдовеела или по някаква друга причина останела сама, трябвало само да му остави съобщение в странноприемницата в Нюпорт Нюз. Тъй като тя очевидно дълбоко обичала своя съпруг, Морис нямало да я безпокои повече, но ако преди да се е оженил за друга Шимейн кажела само една дума, бил готов да долети на часа и да падне в краката й.

Първоначално Гейдж се ядоса на новините, но после си даде сметка, че не бива да се сърди на маркиза. Всъщност, ако се случеше нещо с него, той наистина не можеше да си представи по-добър съпруг за Шимейн от Морис. И все пак се надяваше да обезсърчи маркиза, като доживее до дълбока старост с Шимейн, защото тя със сигурност беше съпругата, която всеки мъж би ценил повече от всички кораби, богатства и слава на света.

Смушкан настойчиво от жена си, Шемъс се изчерви, прочисти гърло и пристъпи смутено към зет си. Присъствието на Уилям усложняваше положението още повече.

— Сега, след като се доказа, че си невинен за смъртта на първата си съпруга, предполагам, че трябва да те помоля за извинение заради нещата, които ти наговорих в деня, когато се срещнахме за пръв път.

— Само ако сте искрен — отвърна Гейдж. — Едно извинение не струва нищо, ако не идва от сърцето.

Шимейн прегърна съпруга си през кръста, облегна глава на мускулестата му гръд и се усмихна окуражително на своя баща.

— Вече не искаш да го кастрираш, нали, татко? В края на краищата, това би означавало да нямаш други внуци, освен този, който нося в утробата си.

Шемъс се изчерви още по-силно.

— Двамата с майка ти мечтаехме да имаме голямо семейство, но не ни беше писано. Но с няколко внука мечтите ни биха се осъществили напълно.

— Тогава го кажи, татко! — възкликна Шимейн.

Той прочисти още веднъж гърло и поде неуверено:

— Извинявай за онова, което казах… за това, че исках да ти извия врата, Гейдж, но… тогава… наистина вярвах, че просто си се възползвал от дъщеря ми. Можеш ли да ми простиш?

— Разбирам, че се тревожехте единствено за Шимейн. Всъщност, аз вероятно бих казал същото, ако ставаше въпрос за моята дъщеря. — Гейдж протегна приятелски ръка и се усмихна на готовността, с която възрастният ирландец я сграбчи и я стисна в своята. — Двамата с вас имаме обща цел, сър, и тя е благополучието на Шимейн. Кълна ви се, че като неин съпруг ще сторя всичко, което е по силите ми, за да я направя щастлива.

Шемъс се засмя с облекчение и без да пуска ръката на младия мъж, сложи и другата си ръка върху нея и я разтърси сърдечно.

— Благодарен съм, че дъщеря ми е била купена от вас, сър. В противен случай всичко това можеше да има ужасяващ край.

Вдъхновена от думите на баща си, Шимейн даде воля на собствената си радост.

— Преди да ме арестуват, татко, не бях способна да виждам по-далеч от хоризонта на собствените си ограничени стремежи. Противно на своята воля бях принудена да поема по път, различен от онзи, който си бях предначертала, но днес, когато обръщам поглед назад, вярвам, че божията ръка ме е водила през всичките ми изпитания, за да ме дари с истинско щастие и с тази безгранична любов, която изпитвам към своя съпруг, към своя син, към детето, което нося в утробата си… и към нашите семейства.

— Да бъде! — извикаха в един глас и Гейдж, и Шемъс, и Уилям. — Да бъде!

Порени от носа на „Син сокол“, пенливите морски вълни сякаш бързаха да се разбягат, за да сторят път на красивата бригантина, която леко се плъзгаше през залива. Белите й платна се издуваха от попътния вятър, а високите мачти сияеха като тънки остриета под ясното синьо небе, почти заслепявайки с блясъка си хората, които се бяха събрали на палубата, за да се насладят на първото й излизане в морето. Всички бяха обладани от чувство на благоговеен възторг, включително щастливият й капитан.

— Истинска красавица! — възкликна Натаниъл Бошан и се обърна към мъжа, който стоеше до него. — Сър, сътворили сте същинско чудо!

Сърцето на Гейдж туптеше така, както в момента, когато Шимейн бе приела предложението му за женитба. Но той не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Беше щастлив, напълно щастлив.

Уилям Торнтън протегна ръка и, без да каже и дума, стисна рамото на сина си. Радостта, изпълваща сърцето му, бе просълзила очите му, но и той мълчеше, защото се боеше, че гласът му ще издаде дълбокото вълнение, което изпитваше в този миг.

— Татко, виж какви големи либи! — извика Андрю, като посочи стадото делфини, които се носеха през вълните. После момчето дръпна Гилиън за ръката. — Вдигни ме, Гилън. Искам да ги видя по-добле.

Шимейн с усмивка вдигна поглед към своя съпруг, който се приближи до нея и я придърпа към себе си с една ръка, докато другата се плъзна под широкия шал, прикриващ вече леко изпъкналия й корем, и погали с обич нежната заобленост.

— Мисля, че Натаниъл харесва „Син сокол“, сладка моя — измърмори Гейдж.

— Аз пък мисля, че капитан Бошан е направо възхитен от „Син сокол“, господин Торнтън — поправи го засмяно тя. — Откакто сме се качили на борда, не е престанал да се усмихва.

— Да, забелязах.

— Впрочем, същото се отнася и за теб, скъпи, както и за Фланъри. — Шимейн кимна с глава към стария дърводелец, който стоеше по средата на палубата, очевидно запленен от усещането за великолепния кораб под краката си. Набръчканото му лице бе озарено от триумфална усмивка, която се простираше от ухо до ухо, разкривайки редките му зъби.

Възрастният човек съвсем точно изразява онова, което чувстваме всички, помисли си Гейдж, а на глас каза:

— Натаниъл е избрал чудесно име. „Син сокол“ напълно подхожда на бригантината. Тя наистина се носи над водата като птица.

Шимейн изгледа съпруга си с развеселена усмивка.

— Благодарна съм, че не сте морски капитан, сър. Боя се, че ако бяхте, щях скоро да бъда изместена в сърцето ви от някоя любовница, направена от дърво.

— О, никога, обич моя — промълви Гейдж и подпря брадичка на тила й. — Ти си единствената ми любовница, единствената ми любов. Не бих могъл да отплавам далеч от теб, без да отплавам от собственото си сърце.

— И с мен е същото — въздъхна Шимейн. — Никога не бих могла да те оставя. В онази първа нощ се сляха не само телата, но и сърцата ни. Наистина, двамата с теб станахме едно цяло.

— Да, скъпа моя, и детето, което носиш, ще бъде най-хубавият знак за нашата любов, защото е заченато в миг на пълна наслада и блаженство.

Шимейн сгуши глава на гърдите му.

— Да, господин Торнтън. Така ще бъде!