Като древна богиня

I

Когато Уенди Килбърн слезе от самолета и се отправи към сектора за митнически контрол, жегата я облъхна като от пещ. Наистина тази сутрин при пристигането си в Кайро вече бе получила представа за температурите, които я очакваха в Египет, но в столицата времето беше направо приятно в сравнение с горещината тук, във вътрешността на страната.

По челото й бяха избили капчици пот, когато стигна залата и се заоглежда за багажа си. В Кайро обслужването заедно с контрола ставаше мудно, но тук пък — в Луксор — служителите съвсем не си даваха зор. Изглежда никой не го беше еня, че Уенди бързаше, че искаше колкото се може по-скоро да достигне целта на пътуването си. Тя трябваше също като другите да застане на дългата опашка и мълчаливо да понася формалностите.

Най-после дойде нейният ред. Усети погледа на служителя, който той й отправи, когато сложи на лентата куфарите си за проверка. Изглежда обаче интересът му беше насочен не към багажа, а към собственичката му. Нищо чудно, защото русата коса, стройната фигура и загадъчните сини ириси на Уенди бяха достойни за нещо повече от един бегъл поглед. В очите на египтяните младата жена беше нещо като русокоса богиня…

Уенди си отдъхна, когато мъжът прерови куфарите и не намери нищо нередно. Той попълни един омазнен формуляр, тикна й го в ръката и с жест й посочи да си вземе багажа и да направи място на следващия пътник. Това беше една стара дама, приличаща много на англичанка, която водеше на верижка някакъв дребен пудел, на когото цялото това чакане също не му допадаше. Той джафкаше безспирно и жената явно се затрудняваше да успокои животното.

Всичко това обаче Уенди възприемаше само мимоходом. Вниманието й бе насочено към залата за пристигащи пътници. В Лондон й бяха съобщили, че някой щял да дойде на летището в Луксор, за да я посрещне и после да я откара направо в Долината на фараоните. В края на краищата Уенди беше за първи път в Египет и изобщо не познаваше страната.

Тя изглеждаше твърде безпомощна, докато се оглеждаше наоколо, търсейки с очи някого, който да поеме най-после тежкия й багаж. Но единственото, което видя, бяха местни жители с дълги, надиплени одежди, които й хвърляха подозрителни погледи. Уенди въздъхна. Както изглежда, сама трябваше да се погрижи да стигне някак си до Луксор. Вероятно в лагера просто бяха забравили да изпратят човек да я посрещне.

— Ама че работа — промърмори гласно тя. — Първо ужасната жега, а после и това извънредно „любезно“ посрещане.

— Мис Уенди Килбърн?

Уенди трепна и се обърна. Загледа се в усмихнатото лице на загорял мъж със спортна фигура, черни коси и волева брадичка. Беше доста привлекателен и при нормални обстоятелства тя със сигурност би го счела за интересен.

— Време беше — каза хладно Уенди. Неудобствата на дългия и уморителен полет й бяха развалили настроението. — Все пак добрият д-р Нортън се е сетил да прати някого, който да ме посрещне! Вече си мислех, че господинът ме е забравил. Какво ме гледате така слисано, мистър? Не искате ли да ми помогнете при мъкненето на багажа?

Тя забеляза едно учудено пламъче в очите му.

— Но, разбира се, мис Килбърн — побърза да каже мъжът и веднага грабна тежките куфари.

Уенди въздъхна демонстративно.

— Моля да ме извините, ако съм дошъл твърде късно. Но по пътя проклетия джип нещо не беше в ред. Надявам се, че не се наложи да чакате прекалено дълго.

— Нормално — отвърна Уенди и преметна сака си през рамо. — Сега все пак бих ви била много благодарна, ако потеглим веднага, мистър…?

— Стив — каза бързо чернокосият мъж. — Наричайте ме просто Стив. — Той й се усмихна загадъчно и тръгна към изхода.

— Вие също ли работите за мистър Нортън? — попита го любопитно Уенди, когато навън жегата отново ги посрещна. — Разкажете ми за шефа. Що за човек е той? Твърде много се говори за него…

— О, всичко е наполовина вярно — каза Стив и се ухили, докато се насочваше към един стар джип, който изглеждаше като връстник на Суецкия конфликт. — А как си го представяте вие?

— Естествено като учен — отвърна Уенди и с усилие тръсна сака си на задната седалка. — Сигурно е някакъв стар, странен особняк, който мисли само за изследванията си. Да се надяваме, че ще ме приеме като жена. Най-много за това се притеснявам, тъй като музеят в Лондон внезапно му предлага асистентка, която той досега не е виждал.

— Аз не бих се притеснявал много — отвърна посрещачът й и се метна зад кормилото. — Обикновено д-р Нортън е общителен човек. И без съмнение очаква от сътрудниците си и те с всички сили да се заемат с разкопките. В Луксор няма място за безделници и мечтатели. Това е един добронамерен съвет от мен, лейди.

Завъртя контактния ключ и изруга, когато моторът издаде нещо като кюхкане. Опита втори, трети път, натискайки педала на газта докрай. Едва при четвъртия път двигателят най-после запали. Стив направи виновен жест.

— Да, с вехториите е нужно малко търпение. Но не се тревожете. Няма да закъсаме по пътя…

Уенди обаче съвсем не беше сигурна, защото джипът се разтресе застрашително, когато той подаде газ. Тласъкът едва не я изхвърли от седалката.

— И така, значи и вие работите в Археологическия музей в Лондон — поде Стив, когато сградите на малкото летище се сляха на хоризонта в малка точица. — И откога? Какво сте правила преди това?

„Той изглежда много се интересува от професионалното ми развитие — отбеляза мислено Уенди. — Но това е напълно нормално между колеги, които трябва да работят съвместно.“

Тя с готовност му разказа, че веднага след следването е имала щастието да я назначат в музея.

— И какво накара една толкова хубава жена като вас да се занимава с проучване на древността? — попита Стив. — Мисля, че все пак не се случва много често…

— За мен това е работа като всяка друга. А археологията винаги ме е интересувала. По същия начин и аз бих могла да ви запитам, какво търсите в тази пустош, нали?

— Едно на нула за вас — каза Стив и хвана по-здраво кормилото, тъй като асфалтът премина в стар, посипан с чакъл и остри камъни път.

Уенди беше вече сигурна, че ще стигне до лагера с някоя и друга синина. Раздрусвана и люшкана доста грубо насам-натам, тя стисна здраво зъби. Не искаше Стив да я сметне за разглезена дамичка.

Градът остана далече зад тях. От всички страни ги обграждаше безотрадна пустош. Причудлива, неприветлива изсъхнала земя. На стоманеносиньото небе не се виждаше нито едно облаче. Колкото по-нататък навлизаха във вътрешността на страната, толкова по-силно Уенди усещаше жегата и дишането й ставаше все по-трудно.

— Ще свикнете с това — обади се Стив, който навярно беше отгатнал по израза на лицето какво си мислеше в този момент. — След няколко дни климатът ще ви се струва съвсем нормален.

— От вашите уста в Божите уши — отвърна Уенди и потърси в чантата си някаква кърпичка, за да избърше потта от челото си.

Тениската лепнеше неприятно на гърба й.

„Да се надяваме, че в лагера ще има някаква възможност човек да измие праха от тялото си“, пожела си от все сърце тя.

— Колко ще пътуваме още, докато стигнем целта? — попита привлекателния си спътник. — Не че съм нетърпелива, но…

— Може би още половин час — отвърна Стив, свивайки рамене. — Понякога това трае малко по-дълго, според състоянието на пътя. Но ще можете да издържите, нали? Или вече сте капнала?

— О, разбира се, че не — възрази студено Уенди, забелязвайки подигравателния израз на лицето му. — Само възнамерявам, като пристигнем, да се изкъпя. Може би сте чувал, че някои хора дори и в пущинака не се отказват от хигиенните си навици.

Всъщност тя не искаше да каже това, но се почувства някак си раздразнена от този ухилен мъж, за когото въобще не знаеше нищо, освен малкото му име.

„Дали не се забавлява тайно за моя сметка? Защо постоянно се усмихва?“

Закле се да не му даде никаква възможност да й се присмива. Вярно, че беше твърде уморена, но можеше да издържи остатъка от пътя до Долината на фараоните. Пък и беше много любопитна да види онази археологическа находка, за която всички говореха. Така че трябваше само да стиска зъби и да остави на заден план неприятните за тялото й усещания! През следващите минути двамата мълчаха. Уенди се съсредоточи напълно в „лунния“ пейзаж, който се разпростираше пред очите й. Всъщност човек не можеше да си представи, че в такава пустиня някога е съществувал един бляскав и прославен град. Това обаче е било преди няколко хилядолетия.

— Скоро ще пристигнем — откъсна я от мислите й Стив. Той свали дясната си ръка от кормилото и посочи към група скали, които се открояваха далече на запад под стоманеносиньото небе. — Там се намира Долината на фараоните, лейди.

Обхвана я някакво вътрешно неспокойствие. Скоро щеше да се намира при една находка, която беше мечтата на всеки египтолог: Луксор — градът на фараоните, някогашният символ на могъща, а по-късно западнала държава. Само полусрутени останки днес все още свидетелстваха за величието й.

Когато джипът се изкачи на следващото възвишение, изгледът над долината се откри с цялото си великолепие. Накъдето и да погледнеше, Уенди виждаше огромни, изсечени в скалите сгради, издигнати за вечни времена. Дори и под праха на столетията, те бяха загубили малко от някогашния си блясък.

Долината на фараоните наистина беше забележителност. Храм след храм бяха наредени един след друг. Към небето се извисяваха величествени статуи и изображения на богове. Колкото повече се приближаваха към историческото място, толкова повече подробности можеха да се различат. В далечината на запад, където се намираха изсечените в червеникавите скали статуи, цареше суетня.

Оттук хората изглеждаха дребни, но Уенди вече ясно можеше да види лагера от палатки, който през следващите дни щеше да бъде новото й работно място.

— Харесва ли ви? — попита Стив, забелязал вълнението й. — И с мен беше същото, когато дойдох за пръв път…

— Просто не е за вярване! — възкликна Уенди с екзалтиран поглед. — Сигурна съм, че тук ни чака доста работа. — Тя се замисли за момент, преди да продължи. — Ще ми направите една услуга, нали? Тогава заведете ме, моля ви, при д-р Нортън. Бих искала колкото се може по-скоро да се запозная с него.

— Нищо по-лесно от това — отвърна Стив и даде газ. Джипът потегли надолу по пътя право към лагера в Долината на фараоните.

Изглежда бяха забелязали пристигането им, тъй като отсреща, при палатките, се забеляза оживление. Група местни работници, които д-р Нортън навярно беше наел за сложните и уморителни разкопки, вече махаха отдалеч с ръце на Стив. Вероятно тук той беше доста популярен.

Стив намали скоростта и спря на няколко ярда от работниците. В същия момент един от тях дотича при него. Беше набит египтянин, с фес на главата.

— Здравей, Ахмед — поздрави Стив и се здрависа с него. — Има ли нещо ново?

— О, да — египтянинът закима бързо и жестикулирайки усилено, посочи към скалите. — Хората намериха там нещо, което вие трябва непременно сам да разгледате, д-р Нортън!

Уенди помисли, че не е чула правилно! Първо й се стори, че е само някакъв брътвеж, който не е разбрала, но след това осъзна, че този египтянин действително се обърна с „д-р Нортън“ към Стив!

В този момент тя изглеждаше твърде безпомощна и усети как пламтяща червенина обля цялото й лице. Ситуацията беше доста мъчителна за нея, тъй като по пътя си бе позволила забележки, които сигурно не бяха се харесали на д-р Нортън.

— Добре дошла в Долината на фараоните, мис Килбърн — рече Стив Нортън с традиционната си подигравателна усмивка на устните. — Както виждате, пред вас вече стои от плът и кръв чудатият д-р Нортън. Надявам се, че не съм чак толкова лош, колкото се говори за мен…

Уенди сведе очи. Червенината на лицето й просто не искаше да изчезне.

— Хиляди извинения, д-р Нортън — измънка с тих глас тя. — Никога не бих предположила, че точно вие сте д-р Нортън…

Стив усети колко безпомощна беше в този момент Уенди. Затова се опита да я облекчи, като махна с ръка.

— Само не се разстройвайте за това сега, мис Килбърн. Не трябва да го приемате толкова сериозно. Няма да ви изям, я. Ахмед сега ще ви покаже къде да се настаните, а след това можете най-после да се отдадете на хигиенните си навици. Може би банята съвсем не отговаря на вашите представи, но ние тук се справяме доста добре. Сега моля да ме извините, но работата ме чака.

— Не бих искала все пак… — понечи да му каже още нещо, но той веднага я прекъсна.

— Не трябва. Имахте дълго и уморително пътуване и, естествено, мога да ви разбера. Ахмед ще ви покаже палатката. Разбира се, не е от веригата „Хилтън“, но въпреки това изпълнява успешно предназначението си. А утре ще говорим за всичко останало, съгласна ли сте?

Стив Нортън се обърна и с бързи крачки тръгна към мястото, което му беше посочил Ахмед. Изглежда, като че вече напълно беше забравил за Уенди.

— Моля, елате с мен, мис Килбърн — обади се египтянинът. — И без това мистър Нортън няма никакво време повече. Той иска да разгледа находките…

Уенди кимна отчаяна. „Наистина, добре се подредих! Но откъде можех да зная, че д-р Нортън е всичко друго, но не и някакъв стар, чудат учен. Че е дяволски привлекателен мъж и вече завладя мислите ми? Сега положително той ми се присмива зад гърба!“

Без да продума, тя последва Ахмед, който взе куфарите и се насочи към една палатка, която действително нямаше луксозен вид. Брезентът й изглеждаше като че бе от времето на първата световна война и миришеше на мухъл.

— Квартирата ви, мис — каза Ахмед и й посочи с приканващ жест палатката, като че ли се касаеше за хотел пет звезди. — Починете малко. Д-р Нортън ме помоли да съм ви на разположение, в случай че имате нужда от нещо.

— Къде мога да се изкъпя тук, Ахмед? — осведоми се Уенди и забеляза смайване по лицето му. — Бих искала да се измия, разбирате ли?

— Ей там, мис. — Египтянинът се ухили и й посочи някаква дъсчена преграда от проядени от червеи греди, която беше всичко друго, но не и нещо, будещо доверие. — Там ще намерите всичко, от което имате нужда. А ако сте гладна, аз съм се погрижил в палатката ви да има нещо за ядене.

— Благодаря много, Ахмед.

Уенди се помъчи да скрие, че се чувства ужасно. Главният й проблем беше, че още първия ден не направи добро впечатление на шефа си. Дори и да не й го беше показал, Стив Нортън все пак сигурно бе взел навътре това, което му надрънка поради неосведомеността си.

Като видя, че тя няма други желания, Ахмед се обърна и тръгна към разкопките. Уенди гледа известно време след него, преди да може да се съсредоточи отново върху собствените си намерения. А това, както и преди, беше желанието й да измие от тялото си праха и потта от последните часове!

Погледна още веднъж недоверчиво старата дъсчена преграда, преди да пренесе най-после куфарите си в палатката.

„Всичко постепенно ще се оправи…“ — помисли си оптимистично.

Дъсчената преграда не само изглеждаше проядена от червеи — тя си беше такава. Уенди плъзна удивен поглед по „аксесоарите“ на банята насред пустинята: в нея имаше стар варел за вода, близо до него ръждясала кофа и емайлиран тас, който явно е преживял и по-добри времена. Всички тези неща съставляваха оборудването на египетския тоалетен възел в Долината на фараоните.

„Е, добре — помисли си Уенди с удивително спокойствие. — Този Стив Нортън не трябва да си мисли, че няма да мога да се справя с това.“

Твърдо бе решила да приеме нещата такива, каквито са и да се пренастрои за спартански начин на живот. За всеки случай, първо се огледа още един път предпазливо, дали наблизо няма някой, който може би я наблюдава в момента. В края на краищата дъсчената преграда предлагаше само оскъдна защита от любопитни погледи. Но нищо не можеше да се направи…

Уенди реши да игнорира всички несгоди и просто да се съблече. Сложи небрежно настрана тениската и панталона, а след това смъкна и миниатюрните бикини, които само с порядъчна фантазия биха могли да се нарекат бельо. Мисълта, че сега би могла да бъде наблюдавана от някого я възбуди странно. „Само като си представя, че д-р Стив Нортън може да ме види така…“

Улови се, че си мисли, колко ли хубаво би било да бъде в леглото с този мъж, да лежи в прегръдките му, да усеща силните му ръце по кожата си…

Уенди поклати глава, тъй като не можеше да си обясни по какви странни пътища тръгна изведнъж въображението й. Потопи ръка във ведрото и установи, че водата беше по-хладка, отколкото предполагаше. „Тъкмо да се освежа и да се почувствам отново като новородена.“

Тя взе таса, напълни го и започна да се сапунисва от главата до петите. Когато изми и последните следи от сапуна по тялото си, ободряващият ефект беше много добър. Взе една от хавлиените кърпи, които бе намерила в палатката и започна да се бърше. Беше така заета с това занимание, че не забеляза двете фигури, които се бяха приближили тихо до преградата и разглеждаха възхитено през дъските стройното й тяло.

Уенди тъкмо остави кърпата настрана и посегна да вземе бикините си, когато почти физически усети два чифта очи, които я пронизваха с жадни погледи. Тя така се изплаши, че изтърва гащенцата си и мигом грабна кърпата, за да се прикрие.

В този момент някакъв глас прогони двамата нахалници от преградата. На тяхно място внезапно се появи лицето на Стив Нортън.

Въпреки горещината на късния следобед, Уенди потръпна леко, тъй като Стив Нортън явно разбра, че тя е гола. Стори й се, че забеляза следа от нарастващ интерес в очите му.

— Извинете, че ви попречих на тоалета, мис Килбърн — рече той. — Но имах някакво съмнение…

Уенди преглътна и притисна кърпата още по-силно към гърдите си. Така, както стоеше пред него с хавлията, й се струваше, че изглежда като някаква глупава гъска.

— Мис Килбърн, не забравяйте, моля ви, само едно — продължи Стив. — Вие сте единствената жена в лагера и този факт със сигурност ще предизвика проблеми. Моите хора вече от седмици не са общували с жени. Начинът ви на обличане естествено ги възбужда, ако разбирате какво искам да кажа с това. Бих ви бил извънредно благодарен, ако ограничите до най-необходимото баните си и преди всичко от сутринта още да си подбирате облекло, което да е по-уместно за обстановката. Не бих желал да завъртите главите на персонала ми…

Думите му прозвучаха доста прямо и Уенди направо онемя. „Но по принцип той има право да изисква това от мен“ — помисли си тя. Можеше и сама да се сети, че в този лагер не би могла да очаква да срещне жени.

— Но какво трябва… — понечи да каже нещо за свое оправдание Уенди, но Стив Нортън я прекъсна.

— По-добре идете да поспите, мис Килбърн. Утре рано, когато слънцето изгрее, трябва да сте във форма. Сутрин може да се работи най-добре — тогава горещината не е още толкова смазваща.

— Ще се събудя своевременно — обеща тя. — Не се тревожете за това. Моля ви, дали бих могла сега да се облека най-после?

— Разбира се, лейди — отвърна Стив Нортън, хвърли още един бегъл поглед към обвитото й в хавлията голо тяло и си тръгна. — И така, до утре рано сутринта…

Преди още Уенди да успее да каже нещо, той вече беше изчезнал от зрителното й поле. Започна трескаво да се облича, за да не изпадне пак в същата глупава ситуация. Фактът, че точно Стив Нортън я завари почти гола, я занимава още дълго време. Може би тя само си бе въобразила, но някак си имаше впечатлението, че шефът й тайничко беше благодарен на двамата работници за това, че трябваше да ги пропъди от дъсчената преграда. Твърде явно беше, че видът й му допадна извънредно.

Облече се бързо, взе кърпата и напусна импровизираната баня. Първите признаци на свечеряването вече се появиха над пустинята. Слънцето доби червен отблясък и потопи Долината на фараоните в някаква странна светлина, която караше статуите и храмовете да изглеждат, като че са от някакъв блестящ метал.

Щом влезе в палатката си и спусна зад себе си брезента, Уенди усети силен глад. За щастие, намираше се нещо за ядене! Умората й отново се обади. Сега й се искаше само да е сама и да поспи малко, за да бъде във форма утре рано сутринта. В никакъв случай Стив Нортън не биваше да има причина да й мърмори.

Уенди се нахвърли на хляба и студеното месо. За десерт изяде един портокал и пийна вода. Усети как постепенно умората обхващаше цялото й тяло. Макар да бе рано, реши да използва възможността да си отспи добре. Защото имаше усещането, че през следващите дни това може би нямаше да й се удаде повече…