Като древна богиня

IV

Мъжът, който рано на следващата сутрин слезе о самолета на летището в Луксор, беше мършав и с невзрачен вид. Дебелите рогови рамки на очилата, които носеше на бледото си лице, също не допринасяха много за външността му. Силната жега му се отразяваше зле. Ако още в Лондон знаеше, в какво всъщност се впускаше, със сигурност щеше да се замисли, дали да предприеме това пътуване. Но в Лондон бяха на мнение, че тъкмо той, Тайтъс Смит, трябвало да провери в Луксо проучванията при д-р Нортън и при това да установи дали междувременно не можело да се намалят малко разходите.

Когато ставаше въпрос за пари и сметки, нямаш по-добър човек от Тайтъс Смит. Той от дълги години работеше в управлението на големия лондонски музей и досега винаги изпълняваше задълженията си неуморно усърдно.

Смит беше този, на когото още преди две седмици му направи впечатление, че разходите по този проект за проучване нарастват все повече, а той не можеше да търпи това просто така! Началникът му също сметна, че ще е най-добре, ако се качи в следващия самолет, за да нагледа сам нещата в Луксор. Тайтъс Смит беше извънредно очарован от това предложение, тъй като можеше веднага да изясни проблема на място. Сега обаче сам се проклинаше, че е дошъл тук, тъй като действително не си беше представял, че ще е толкова горещо!

Като капак на всичко бяха ленивите митничари, на които понятието експедитивност изглежда беше напълно непознато. Тромаво и бавно, те претърсваха багажа на пристигналите пътници, докато Тайтъс Смит копнееше колкото се може по-скоро да отиде при д-р Нортън. В края на краищата, той беше решил през краткия си престой да направи куп неща и самолично да провери всичко, за да може след това да докладва на началника си. Само че служителите на летището никак не се интересуваха, колко важно бе това за него.

Тайтъс Смит въздъхна, когато най-после привършиха всички формалности и сега най-после премина граничния контрол. Заоглежда се за такси, но беше затруднен в цялата тази навалица наоколо да открие някаква кола. С облекчение махна с ръка на един автомобил, който изглежда някога е видял и по-добри времена. Таксито се приближи веднага и спря със скърцащи спирачки.

От него слезе дебел египтянин, показа с широка усмивка развалените си зъби и посегна да вземе стария куфар на главния счетоводител.

— Бих искал да отида до Долината на фараоните, мистър — каза Тайтъс Смит и избърса потта от челото си. — Колко ще струва?

Египтянинът се разтопи от любезност и след това на развален английски назова цена, която според Тайтъс Смит би накарала всеки нормален човек да се изчерви от срам.

— О, не — възрази той решително. — Твърде скъпо е за мен. По-добре да пътувам с автобуса.

И преди арабинът да успее да предприеме нещо, Тайтъс Смит си взе куфара от багажника и просто ос тави мъжа да стои като втрещен. Огледа се за някакъв автобус. Египтянинът се тупна ядосан по челото докато сядаше отново зад кормилото и потегли с ревящ мотор. Откъде ли можеше да знае, че Тайтъс Смит беше човек, който не мразеше нищо толкова много, както надутите цени. Освен това той беше счетоводител до мозъка на костите си, за да може да се освободи от това си качество.

И така, Тайтъс се помъчи да игнорира жегата, до колкото можеше, хвана си куфара и тръгна пеш, за да се добере до другия край на летището. Беше му трудно, тъй като не владееше местния език. Но щом ставаше въпрос да се спестят разноски, тогава мършавият мъж надмина ваше себе си.

Изтече почти четвърт час, докато най-после успя да намери спирката, където бяха паркирани автобуси, изглеждащи не в първа младост. Твърдо решил да стигне до целта си с едно от тези отчайващи превозни средства той отиде до един автобус, в който шофьорът седеше за кормилото и разлистваше стар, измачкан вестник. При въпроса на Смит египтянинът сложи настрана вестника!

— Долината на фараоните ли? — повтори той подозрително, лъхайки на алкохол, както с ужас установи Смит при качването си. — Влизайте, мистър, тъкмо потеглям.

Смит плати билета, чиято цена представляваше смешно малка част от това, което поиска таксиметровият шофьор. Счетоводителят се зарадва. „Отново спести пари!“

Докато се настаняваше на неудобната седалка и се мъчеше да смести куфара си в скъсаната мрежа на багажника, пристигнаха и другите пътници: орляк деца с майките си, старци и няколко младежи. Освен това още и дребни твари, като кокошки и патици в кафези. „Това ще да е доста бурно пътуване“ — констатира ужасено Смит.

Прозорецът, който се опита да отвори, за да глътне малко свеж въздух, заяждаше. На всичко отгоре старецът, настанил се до него, вонеше ужасно на чесън.

Най-после автобусът потегли, бълвайки черен облак след себе си. Той се разтресе силно, преди да набере скорост и Тайтъс Смит изпита пълен дискомфорт. Но постепенно счетоводителят свикна с вибрациите и се опита поне малко да се настани удобно.

След около четиридесет и пет минути, изведнъж за ужас на Смит автобусът спря посред пустинята. Шофьорът го погледна и му посочи отворената вече врата.

— Долината на фараоните — обяви той и още един път вдигна показалец към вратата.

Тайтъс Смит го проследи с поглед, но дори и при най-добро желание не видя нищо, освен пясък и безотрадна пустош. Едва от следващите жестове на египтянина му стана ясно, че целта на пътуването му се намира далеч встрани от маршрута на автобуса. Не му оставаше нищо друго, освен да извърви пеш остатъка от пътя — цели две мили под палещото слънце.

Тайтъс Смит изруга като каруцар, тъй като това естествено не му допадна. Ядосан, той взе куфара си от багажника и слезе тромаво. Съвсем не го интересуваше, че другите пътници го загледаха подигравателно.

Уенди и Стив от ранно утро се бяха заели да проучат разчистената вчера гробница и да напишат доклада си за музея. Наистина на Уенди й беше много трудно да се върне отново към действителността на всекидневието — нещо, което изглежда не представляваше никаква трудност за Стив. Никакви приятелски жестове, нито една усмивка едва-едва, която да й покаже, колко копнее по нея. Не, тази сутрин той отново беше усърдният изследовател, какъвто го познаваше.

Като го наблюдаваше така, докато работеше, няколко пъти й мина през ума мисълта да го заговори за изминалата нощ. Само приятелска усмивка или бегла милувка щяха да са й достатъчни. Но днес Стив нямаше време за такива неща. На Уенди почти й се стори, че само е сънувала неописуемата любовна нощ с него. „Не може все пак да е толкова студеносърдечен, че да пропъди напълно от ума си това преживяване!“ Тя самата се удивяваше, че толкова живи бяха в паметта й часовете със Стив.

— Двадесет ярда — откъсна я от мислите й гласът му. Беше се заел да измерва гробницата. — Какво има! Уенди? Мечтаеш ли? Нанеси размерите в листа, за да можем най-после да приключим.

Тя трепна като го чу да й говори така. Стив отново беше шефът, за когото всичко ставаше прекалено бавно и който очакваше от сътрудниците си почти нечовешки усилия. Най-добре бе да не казва нищо, а да изпълни разпорежданията му. Надяваше се по обяд да има възможност да побеседва с него на спокойствие. Искаше абсолютно да е наясно какви са чувствата му към нея. През последната нощ два пъти й се беше клел в любов, но сега това изобщо не личеше…

Внезапно се чуха някакви гласове горе. Наистина твърде тихи, тъй като Стив и Уенди се намираха дълбоко в подземието, но все пак толкова ясно, че Стив веднага прекъсна да работи и се ослуша.

— Ела, Уенди — подкани я той. — Мисля, че трябва да видим какво става…

Не беше нужно да бъдеш кой знае колко проницателен, за да забележиш, че на Стив съвсем не му харесва да бъде обезпокоен при работата си. Въпреки това, той напусна заедно с Уенди гробницата.

— Моля ви, елате бързо двамата горе! — извика им Ахмед. — Важно е!

Естествено Стив и Уенди се запитаха какво ли пък е чак толкова важно. Завързаха се с въжета и дадоха знак да бъдат изтеглени нагоре от работниците. Уенди я попариха студени тръпки, тъй като отново живо си представи мига, когато едва не загина в пропастта. Но се помъчи да не мисли повече за това и се остави силните мъже да я издърпат на повърхността.

Секунди по-късно разбраха защо Ахмед ги беше извикал. На няколко крачки от входа към разкопките поеше силно изпотен, мършав мъж, който тъкмо снемаше роговите си очила, за да ги избърше.

Уенди трепна неволно, като го видя. Тя, която често си имаше вземане-даване с управата на музея, естествено го позна веднага. Това беше Тайтъс Смит, главният счетоводител, за когото се говореше, че върши работата си с точност до сто и петдесет процента! Педант до мозъка на костите си! „Но какво, собствено, търси той тук, в Луксор?“

— Познаваш ли го? — прошепна Стив, като забеляза уплашения й поглед. — Кой е този?

Суховатият мъж заговори, преди Уенди да успее да му обясни.

— Добър ден, господа. Добър ден, мис Килбърн. Д-р Нортън, името ми е Тайтъс Смит. Вероятно не ме познавате, но затова пък аз ви познавам много добре. Изпратиха ме от музея. Моля за извинение, че не ви уведомихме предварително, но трябваше да се действа бързо. Пристигнах тук, за да проверя разходите. В Лондон биха искали да знаят причината, защо през последните три седмици разходите са нараснали направо неимоверно…

— Мисля, че сънувам — промърмори Стив изненадан. — Мистър Смит, кажете ми, моля ви, че това е само лоша шега от ваша страна. Днес наистина имам твърде много работа и не съм в настроение за такива глупости!

— Стив, моля те — предупреди го бързо Уенди. — Сигурно наистина е така, както казва той. Познавам достатъчно дълго мистър Смит, за да знам, какво те чака.

— Благодаря много за подкрепата, мис Килбърн — каза Смит със сдържана усмивка. — Д-р Нортън, ръководството на музея ме помоли да проверя, дали разходите са основателни. Тъй като престоят ми е ограничен естествено бих искал веднага да се заема с това. Моля ви, покажете ми всички данни и документи, които, надявам се, сте съхранил добре…

— Мистър Смит, надявам се, не говорите сериозно — възмути се Стив. — Не ви ли е ясно, че мис Килбърн и аз сме затънали до гуша в работата с нашите проучвания? Имате ли изобщо някаква представа какво означава това? Така че, Бог ми е свидетел, нямам време да преглеждам с вас някакви си документи!

Уенди забеляза, как Смит го наблюдава над ръба на роговите си очила.

— Мистър Нортън, трябва настоятелно да ви помоля да възприемете спрямо мен друг тон — каза той с леко раздразнение. — Мнението ви за счетоводството не ме интересува. Но, моля, имайте предвид, че бих могъл да издействам в бъдеще необходимите средства за проучванията ви да бъдат драстично намалени. Тъй като предполагам, че това няма да ви зарадва, то очаквам от вас добросъвестно сътрудничество. И така, къде са документите? Бих искал да започна веднага с проверката. Три дни ще са ми напълно достатъчни, за да мога да получа ясна представа…

— Това не може да бъде — повтори още веднъж Стивън, след като Тайтъс Смит се вмъкна в палатката, където се намираше цялата документация. — Какво търси това човече тук? Той не е с всичкия си! Като че си нямам никаква друга работа, освен да се грижа за неговите, така наречени, важни документи. Намираме се в Египет, а не и Англия. Критериите са други.

— Но той е тук, Стив — успокояваше го Уенди, като сложи ръка на рамото му. — Ще трябва да се примириш с това. Може би ти смяташ Тайтъс Смит за глупаво човече, по аз го познавам в друга светлина и знам, че трябва да се отнесеш сериозно с него. Ако поиска, той действително може да съкрати средствата за изследванията. В случай, че забележи при документите някакви пропуски, може и така да стане. Смит ще отдаде голямо значение на фактурите за всяка покупка, която си направил тук.

— Фактури — изсумтя Стив и стисна гневно юмруци. — И откъде, по дяволите, трябва да взема фактури? Ахмед купува хранителните запаси за мен и за работниците от най-близкия пазар в града. А търговците там не издават никакви фактури. Тук сме в Ориента. Това твоят главен счетоводител все още не го е осъзнал напълно…

— Моля те, не се вълнувай сега, Стив. Най-добре ще с, ако продължим работата си, както досега. Остави го псе пак да провери документацията. Той положително е достатъчно зает с това. А ние двамата трябва да продължим оттам, където спряхме.

— Имаш право, Уенди — каза след малко Стив, макар все още му беше трудно да се успокои при мисълта за този арогантен човек. — Ставам толкова раздразнителен, защото не мога да понасям такива като Смит. Но през последните седмици действително трябваше да изразходим много пари. Въпреки това, заслужаваше си. Знаеш какво откритие направихме! Но навярно е безполезно да се обяснява на този Смит. Той ще се втренчи само в цифрите си и ще се пита каква стойност има това, което намерихме и дали ще е достатъчно да се покрият разходите, които вече сме направили. Уенди, съжалявам, ако съм повишил малко тон, но с хора като Смит никога не съм се разбирал! Колко е добре, че поне ти беше тук!

Очите на Уенди засияха. Точно това искаше да чуе тя през цялото време тази сутрин. Сърцето й заби по-силно, когато разбра, че опасенията й се оказаха безпричинни. Стив не беше забравил изминалата нощ!

— Да използваме времето до обяд — каза тя, опивайки се да спре вълнението си, — за да можем да сме готови поне до известна степен, в случай, че на Смит му хрумне да те нервира с допълнителни въпроси.

Уенди не подозираше, колко беше права с това предположение!