Като древна богиня

II

Някъде отдалече долови глас, който й се стори странно познат. Уенди се обърна неспокойно в полусън, но все още не беше в състояние да отвори очи, тъй като се чувстваше уморена до смърт. Промърмори нещо под носа си и понечи да издърпа одеялото над главата си.

Внезапно усети как някой хвана завивката й и безцеремонно я издърпа от тялото й. Сега подсъзнанието й сигнализира, че все пак е по-добре да отвори очи и да провери какво става всъщност.

— Най-после! — чу тя познатия глас, който сега непонятно защо звучеше ядосано. — Изобщо не се събуждате, по дяволите!

Объркана, Уенди вдигна клепачи и се сепна, когато осъзна, че пред нея стои Стив Нортън с някакъв израз в зениците, който съвсем не й хареса и я караше да бъде предпазлива. Едва след това й дойде на ум, че той беше издърпал одеялото и по този начин дългите й, стройни крака бяха изложени безпрепятствено на погледа му.

„Какво си въобразява той!“ Ядосана, Уенди посегна отново да се завие, но Стив й попречи да го стори. Тя просто нямаше никакъв шанс. Изправи се примирена и го погледна с гузна физиономия.

— Мис Килбърн — в гласа му имаше укор. — Моля ви, свикнете с факта, че вече не работите в музея, а в Долината на фараоните край Луксор. Оценявам много, когато всички мои сътрудници се придържат към дадените от мен указания. Може би ще бъдете така любезна да си спомните за това, което се уговорихме вчера? Успахте се, лейди, и това съвсем не ми харесва. Господи, защо ли ми изпратиха жена за асистентка…

— Но, д-р Нортън — прекъсна го Уенди. Все пак се чувстваше малко виновна. — Ужасно съжалявам. Моля да ме извините. Тъкмо исках да…

— Без много приказки — продължи той. — По-добре се постарайте възможно най-бързо да се надигнете от леглото и да облечете хубавичкото си тяло. Надявам се, че най-много след четвърт час ще ви видя при храма!

Без да губи повече време, Стив се обърна и си тръгна. Уенди искаше да извика още нещо след него, но после разбра, че това е напълно безполезно. В момента не знаеше дали й беше криво или просто беше ядосана на Стив Нортън.

Реши, че е последното.

Беше разгневена, защото той се държеше с нея невъзпитано. Наистина беше голям експерт по египтология, но това не му даваше право да се държи като грубиян с една жена. Характерът му беше в такова крещящо противоречие с външния му вид, каквото Уенди никога досега не беше срещала при някой мъж.

„Няма да ти се дам, Стив Нортън“ — помисли си тя войнствено и за секунди се облече. Спомни си за препоръката му да си избере подходящо облекло. Естествено, този съвет не й бе излишен, понеже винаги се обличаше твърде фриволно и секси. И тъй като вече беше сгазила лука пред новия си шеф, избра си блуза и панталон, против които нито Стив, нито сътрудниците му биха казали нещо.

Сърцето й затуптя бързо, когато хвърли поглед на ръчния си часовник и установи, че срокът от четвърт час, който Нортън й бе определил, вече беше почти изтекъл. Нахлузи сандалетите си и изхвръкна от палатката.

После с бързи крачки тръгна към скалите, където мъжете правеха разкопките. Уенди така бързаше, че не обърна никакво внимание на фантастичната утринна гледка, която се откриваше пред погледа й. Слънцето тъкмо изгряваше зад хълмовете, пламтящо като огнено кълбо и заливаше долината със златните си лъчи. Беше още твърде студено в този ранен час, но това нямаше да трае дълго. Съвсем скоро въздухът отново щеше да затрепти от маранята и да направи истинско изтезание работата на открито.

— А, ето ви и вас! — констатира Стив, който тъкмо се съсредоточаваше в купчина карти. — Моля, елате тук, Уенди. Бих искал да ви покажа нещо.

Тя го погледна удивено, тъй като неочаквано той се бе обърнал към нея на име и беше още по-изненадана, че не откри и следа от гняв по лицето му. Дори й се струваше, че неприятният инцидент преди малко изобщо не се е случил. С нищо Стив не показваше, че е в лошо настроение.

„Още по-добре“ — помисли си Уенди и побърза да се отзове на молбата му. Този ден имаше намерение да се представи в най-добрата си светлина, тъй като не искаше той още да съжалява, че се е сдобил с жена за асистентка.

— Виждате ли ето там двете статуи? — Стив й посочи към полуиздяланите в скалите изображения на богове. — Фигурите изобразяват Изис и Озирис — двамата най-могъщи богове на древните египтяни. Но това сигурно ви е известно. Сега погледнете пак рисунките и плановете, които съществуват за този град. Смятам, че тук трябва да има още една гробница, в която са били погребвани древните владетели. Подозирам, че е в някоя закътана, може би подземна пещера.

Докато стоеше така близо до него, Уенди долови мириса на тръпчивия му одеколон и внезапно усети някаква нарастваща неувереност, когато ръката му я докосна за миг. Сякаш я прониза ток и тя неволно трепна. Доста усилия й струваше да се съсредоточи върху думите му.

Уенди погледна картите, които бяха възстановени в Лондон въз основа на стари планове. Не й трябваше много време, за да ги разчете. Работата с карти и символи бяха основни неща и дейността на всеки археолог. Затова бързо схвана какво означаваха отделните знаци и изведнъж я обзе безпокойство.

— Вашето заключение е логично — каза след известно време тя и погледна нататък към скалите, където се намираха двете статуи. — Обикновено подобни статуи маркират едновременно и входа към някоя скрита гробница.

— Точно така — отбеляза Стив и посочи към групата египтяни, които под ръководството на Ахмед започваха да копаят между каменните скулптури. — Вече проучихме скалите. Нищо не сочеше към някаква плоча или скрит механизъм. Така че входът би трябвало да се намира под земята.

— Бих искала сама да видя това — заяви Уенди и веднага тръгна към мястото, където мъжете работеха.

Изследователският й инстинкт се събуди. Тя беше завладяна от мисълта, че скоро биха могли да намерят и друга гробница на фараони. Гробница, за която в пресата вече доста се спекулираше. Имаше дори мълва, че и до днес върху такива култови места тегнело необяснимо проклятие, което ги предпазвало да бъдат разкрити. Уенди вече беше чела такива статии, но не им обръщаше голямо внимание. Тя беше разумно мислещ човек и не се поддаваше на евтини спекулации, които никой досега не можа да докаже научно.

Само на няколко ярда от червеникавите отвесни скали работниците бяха разкопали голям трап, дълбок повече от седем стъпки.

Уенди без колебание се смъкна долу и отиде при Ахмед, който й се усмихна приятелски.

— Какво е състоянието на почвата, Ахмед? — запита го. — Намерихте ли вече следи от някакви руини?

— Досега още не, мис Килбърн — отвърна египтянинът, свивайки рамене. — Предполагам, че ще трябва да копаем още по-дълбоко, докато…

Той млъкна, тъй като един от хората му внезапно извика възбудено. Двамата веднага погледнаха в посока към него. Мъжът сочеше някакво място в трапа, където току-що беше копал. Той повтори още един път копването и сега всеки можеше да чуе тъпия звук, който се получаваше при удара на кирката в земята. Като че ли отдолу се намираше някаква каменна плоча или нещо подобно.

Сърцето на Уенди заби ускорено от вълнение. Стив, който естествено също беше успял да разбере за случилото се, дотърча развълнуван. Но Уенди почти не му обърна внимание, тъй като напълно се концентрира във феномена, с който се бяха сблъскали египетските работници. Съвсем не забеляза, че докато тя действаше, Стив Нортън я наблюдаваше одобрително. Иначе със сигурност щеше да разбере, че в момента гой се канеше да ревизира мнението си за асистентите от женски пол.

Сега Ахмед беше в стихията си. Той каза нещо на няколко от работниците и те напуснаха местата, където бяха досега, за да подсилят изкопната работа около археологическата находка.

— Имахте право, д-р Нортън — обърна се Уенди към шефа си, когато той застана до нея и се взря напрегнато към изкопа, под който навярно се таеше желаната цел. — Всичко говори, че под каменната плоча действително има някаква кухина.

— Ще проверим това веднага — отвърна Стив и взе от ръцете на един работник лопатата.

Уенди учудено загледа как заедно с работниците той полагаше усилия да разкрие каменната плоча. Така беше обладан от изследователския си порив, че не би се поколебал и сам да свърши всичко, ако това се наложеше. Толкова упорито се стремеше да стигне целта си.

През тези мигове Уенди се чувстваше малко безпомощна и ненужна, но търпеливо дочака, докато каменната плоча бъде достатъчно разкрита и дотолкова почистена, че писмените знаци да могат да се различат по нея.

— Уенди, елате! — извика й Стив, изпаднал в еуфория. — Трябва да видите това!

Естествено, нямаше нужда да й повтаря. Тя отиде до плочата, наведе се и заразглежда символите и неясните рисунки по нея. Колкото повече ги различаваше, толкова повече дишането й се учестяваше.

— Предполагам, знаете какво е изобразено на плочата. — Уенди му посочи клинообразните знаци. — Тази плоча поразително наподобява находката при пирамидите на Гиза. Можете ли да си представите какво означава това, д-р Нортън?

— Оставете това надуто „д-р Нортън“, Уенди — махна с ръка той. — Наричайте ме Стив. В края на краищата, и двамата гоним една и съща цел тук с този проект. Да, имате право. Познавам много добре находката от Гиза, тъй като безброй пъти съм я проучвал в Лондон. Ако двете наистина са идентични, всичко тук сочи точно това — то ние сме пред значително откритие.

Стив потърка брадичката си.

— Ахмед — обърна се към ръководителя на групата египтяни. — Хората ти трябва да се опитат да разкрият внимателно плочата. Но съвсем бавно. Нищо не бива да се повреди.

Ахмед кимна. Той беше опитен, от дълго време работеше заедно със Стив и знаеше точно за какво става дума. Даде знак на четиримата мъже и те се помъчиха да помръднат огромната плоча. Това не се оказа толкова лесно, тъй като тя беше много тежка и не поддаде дори милиметър. Едва при третия опит камъкът помръдна малко. Безкрайно бавно, почти като на забавен кадър.

Не след дълго невъзможното беше все пак сторено. С общи сили и с лица, окъпани в пот, мъжете отместиха каменната плоча. Както бяха предположили Уенди и Стив, отдолу се намираше тъмен тунел, който водеше дълбоко под земята.

— Обезателно трябва да разгледам това — каза Стив и кимна на Ахмед. — Нуждая се от въже и джобно фенерче, бързо!

Ахмед добре познаваше нетърпението на Нортън, когато ставаше въпрос за необикновено откритие и затова побърза да изпълни желанието му. След няколко минути той се върна с въжето и фенерчето.

— Бъдете внимателен, Стив — предупреди го Уенди, която със смесени чувства гледаше как се екипира. — Не знаем дали подземието е със стабилен свод.

— Точно това ще проуча — утеши я той с иронична гримаса, която й припомни загадъчната усмивка при първата им среща на летището в Луксор. — Погрижете се тук горе всичко да върни както обикновено. За останалото ще се погрижа аз. Ако непременно искате да правите нещо, то вземете един фенер и осветявайте подземието, за да мога да виждам по-добре…

Уенди хукна за фенер и се върна точно в момента, когато Стив се готвеше да слезе в тунела. Той й се усмихна за последен път, преди да се спусне надолу в непрогледния мрак, прикрепян само от едно въже!

— Можете ли да видите нещо? — попита Уенди загрижено и потръпна, когато долови ехото от гласа си, който прозвуча странно сподавен и чужд.

— Стив, чувате ли ме?

— Да, Уенди! — отекна отговорът му също толкова приглушен. Уенди се помъчи да освети с лампата си подземието, но не й се удаде. Вероятно то беше по-дълбоко и по-голямо, отколкото предполагаше първоначално Стив. Сега вече с усилие забелязваше очертанията на фигурата му. „Дано по-скоро да стигне твърда земя“ — помисли си. Беше използвал по-голяма част от въжето, а все още висеше над пропастта.

— Долу съм! — чу отново гласа му. — Господи, това е огромно подземие! Изглежда ми, като че е подкопана цялата планина. Сега ще огледам, дали мога да намеря нещо!

Докато Ахмед превеждаше на работниците какво е открил Стив и с това предизвика възбудени коментари, Уенди не я сдържаше повече горе. Обзе я ужасно любопитство.

— Стив, почакайте! — извика в бездната. — Бих искала да дойда с вас и сама да погледна! Осигурете, моля ви, още едно въже — обърна се към Ахмед.

За част от секундата египтянинът гледаше доста скептично, преди да разбере, че Уенди действително възнамеряваше да се спусне в подземието. Вероятно никога досега не беше срещал толкова смела жена като нея.

— Стив, чувате ли ме? — извика тя. — Сега ще дойда при вас…

— Само бъдете предпазлива — отекна отдолу. — Спускането не е много лесно. По-добре останете горе и изчакайте.

„Как ли не!“ — помисли си Уенди и поклати глава. Стив трябваше със собствените си очи да се увери, че тя твърдо е решила да му сътрудничи, колкото се може по-добре. А това можеше да стане само ако не се покажеше страхливка.

Провеси се над отвора, прикрепяна само от въжето. Сега, когато дълбоката пропаст зейна под нея, се почувства малко несигурно. Но това чувство не трая дълго и скоро отстъпи пред изгарящо я любопитство, което отсега нататък щеше да определя следващите й действия.

Започна съвсем бавно да се спуска надолу. Уенди беше спортистка и много добре тренирана, затова тези физически усилия не й бяха проблем. Както и Стив, тя принадлежеше към учените, които не правеха проучванията си само на писалището, а и рискуваха, когато работата им налагаше това.

Така се беше замислила за това, което я очакваше в подземието, че не дочу как въжето поддаде със скриптящ звук. Мястото на скалата, където то се триеше, имаше твърде остри ръбове и го беше разнищило без Ахмед и неговите хора да забележат.

Горните влакна вече бяха започнали да се прекъснат, а Уенди висеше на няколко метра над дъното на пропастта! Тя не подозираше опасността, която я заплашваше. Едва когато долови възбудените викове на мъжете горе, я обхвана някакво лошо предчувствие и погледна нагоре към светлия отвор.

Ахмед издаваше някакви заповеди, а върху мургавото му лице се четеше паника. Ако сега би могла да види в полумрака Стив, то и в неговите очи би срещнала силно безпокойство. Той достатъчно добре говореше езика на местните жители, за да може да разбере какво ставаше.

Въжето отново поддаде със скриптящ звук. И този път толкова шумно, че самата Уенди го чу и разбра какво се беше случило.

„Въжето! — помисли си отчаяно. — Господи, въжето се къса! Трябва да се задържа, иначе…“

Тя трескаво се опита да се спусне надолу, тъй като всеки метър, който й оставаше, имаше значение.

В този момент се чу пукот. Уенди извика високо, политайки в пропастта. Тя несъзнателно изпусна въжето и загреба с ръце въздуха, като че с това можеше да предотврати бедата.

Падането трая само няколко секунди, но те й се сториха цяла вечност.

Внезапно усети, че се блъсна силно в нещо. Нещо, което не устоя на натиска й и заедно с нея се свлече на земята. Уенди се приповдигна с мъка, претърколи се и след това остана да лежи в праха. Отвори очи и се запита, на какво чудо трябва да благодари, че не си строши костите при това сгромолясване.

Едва сега й стана ясно, че Стив буквално в последния момент я беше уловил със силните си ръце и бе поел с тялото си тежестта от падането. Наистина не беше успял изцяло да предотврати удара, но освен няколкото контузии, Уенди се отърва съвсем леко.

— Мис Килбърн! — долови отгоре възбудения глас на Ахмед. — Всичко наред ли е? Обадете се! Д-р Нортън чувате ли ме?

Стив се надигна и поклати замаян глава. Докато успокояваше Ахмед, че всичко е окей, той забърза към Уенди, която все още лежеше на земята и се мъчеше да се изправи.

— Наранихте ли се, Уенди? — попита я загрижено. — Боли ли ви нещо?

— Не мисля — отвърна тя и с негова помощ успя най-после да стане. Едва сега осъзна ясно, че е била на косъм от тежка злополука. — Вие ми спасихте живота, Стив — промълви дрезгаво. — Ако не бяхте ме уловил, аз със сигурност бих се…

Млъкна, тъй като по гърба й преминаха студени тръпки само при мисълта за възможните последици от падането.

— Забравете това — махна небрежно с ръка Стив. — Нали всичко свърши благополучно. По-добре да бяхте останала горе и да ме изчакате.

— Сигурно имате право — каза Уенди и смутено загледа към земята. — Но само исках да ви помогна и…

— Можете да направите това сега.

Стив се усмихна и сложи ръка на рамото й. Беше хубаво да чувства топлината, която излъчваше дланта му и предизвикваше някакво особено вълнение, което не можеше да си обясни.

— Сега двамата ще тръгнем към неоткрити светове. Също като капитан Кук и Кристофър Колумб…

Стив направи една толкова невинна физиономия, че Уенди не се удържа и се разсмя. Това й подейства облекчаващо. Беше се отървала леко, слава Богу. И му дължеше благодарност за това, което беше сторил за нея. Най-малкото, което можеше да направи сега, бе да му помогне колкото се може по-добре при проучванията.

— Елате — той хвана ръката й.

Този изненадващо интимен жест отново накара Уенди да потръпне. Обзе я някакво странно вълнение, когато го последва по тесния проход, който водеше навътре в планината. Тук долу беше задушно и миришеше на мухъл. Докато Стив проверяваше пътя с джобното фенерче, нито гой, нито Уенди продумаха. Двамата с любопитство очакваха онова, което може би щяха да открият.

След около петдесет ярда тунелът правеше завой. Изведнъж лъчът на джобното фенерче освети малка ниша, която те навярно изобщо нямате да забележат, ако Стив не беше насочил и задържал светлината за по-дълго време. Тогава видяха един широк отвор в скалите.

Стив бързо се приближи и откри зад този отвор някакво помещение, което беше преградено с куп каменни плочи. Той повдигна фенерчето и освети през една пролука вътрешността му. Уенди застана съвсем близо до него и се опита да надзърне вътре.

— Не може да бъде! — възкликна внезапно развълнувано Стив, когато под снопа светлина по стените се откроиха изображения.

Издълбаните в камъка рисунки разказваха някаква история. А пред тази стена стоеше внушителен саркофаг, чиято великолепна интарзия отразяваше светлинните лъчи.

— Уенди, успяхме! — промълви задавено Стив, осъзнавайки каква находка стои пред него. — Трябва да съобщим на другите. Това положително е саркофагът на фараон от епохата на Новото царство.

— Най-сърдечно ви поздравявам, Стив — каза Уенди. — Наистина ви завиждам за този успех.

— Успех, в който вие също имате дял, Уенди — отвърна й той. — Елате, да се връщаме обратно. Сега Ахмед и хората му трябва да се справят с останалото. А щом гробницата бъде разкрита, тогава започва интересното за нас…