Като пепел във вихъра

ГЛАВА ПЪРВА

Ню Орлиънс

23 септември 1863

Широката мътна река се плискаше с измамна леност в укрепленията на брега. Един претоварен параход с мъка си пробиваше път през флотилия от бойни кораби на Северните щати. Командването на флотата беше хвърлило котва на около двеста ярда по-нататък, в средата на реката — далеч от брега и от неговите враждебно настроени жители. Малки, очукани оръдейни лодки, чиито декове едва се подаваха над водата, се бутаха като стадо прасета една в друга, заобиколени от своите грациозни, действащи в открито море сестри — високомачтовите фрегати с тесни корпуси. По няколко кораба от всеки тип стояха готови за незабавно действие, в случай че обстоятелствата го наложеха.

Кафеникава мараня покриваше града. Лепкавата жега тежеше върху група облечени в синьо войници, които очакваха парахода на кея. Когато наближи, със своите перки и високи като кули комини, бълващи пламъци и дим, той приличаше на примирено старо животно. Приближаваше сякаш пълзешком, докато накрая меко се плъзна по ниския кей — там, където се докосваха пристанищният град и Мисисипи.

Дебели въжета прелетяха като огромни пипала към кея. Виковете на пристанищните работници бяха заглушени от стенанията и скърцанията на макарите, които придърпваха кораба надлъжно към кея. В последните мигове на пътуването пътниците бяха стиснали багажа си и напираха сега напред в очакване на акостирането. Всеки от тях пристигаше тук с някаква определена цел, която държеше непременно да постигне. В общата суматоха обаче не беше възможно да се разгадаят някакви определени намерения. Това бяха хора, които ламтяха за бърза печалба, пропаднали типове, проститутки или просто търсачи на щастие. Всички те нападаха Ню Орлиънс с надеждата да изкопаят и последните останки от някогашното благосъстояние на неговите граждани или пък да облекчат джобовете на янките завоеватели. В мига, в който мостикът докосна брега, всички се устремиха напред. В желанието си да напуснат по-бързо кораба те безогледно се блъскаха с юмруци и лакти, докато напредването им беше преградено от една редица войници, които ги спряха на една ръка разстояние от себе си. След миг зад първата редица войници се строи втора. Двете редици отстъпиха една от друга и по този начин образуваха шпалир от товарната платформа до мостика. Първоначалното негодувание на тълпата премина в хапливи подвиквания и подигравателни подсвирквания, когато колона от мършави, дрипави и немити войници на Южните щати мина през шпалира. Походката им беше тежка и провлачена — поради белезниците и веригите.

На средата на някога елегантното стълбище към луксозната платформа стоеше стройно момче. То беше спряло там заедно с останалите пътници. Под дълбоко нахлупената смачкана шапка от прашното лице се открояваха две бдителни очи. Твърде широките дрехи подчертаваха още повече крехкостта на тялото му, а панталоните му бяха стегнати около кръста с грубо въже. Носеше широка памучна връхна дреха и прекалено голяма риза, чиито ръкави се вееха свободно около китките му, макар че бяха навити няколко пъти. Пред ботушите му, които му бяха с няколко номера по-големи и чиито върхове сочеха нагоре, стоеше обемист сандък, изплетен от върбови клони. От пътуването върху откритата платформа костеливото му лице беше оцапано със сажди, а по носа му изпод мръсотията личаха първите следи от слънчев загар. То беше най-много дванайсетгодишно, но решителният израз на лицето му, както и спокойната му сдържаност оставяха съвсем друго впечатление. За разлика от останалите пътници той замислено и навъсено наблюдаваше извеждането на своите победени земляци от кораба. Пленниците бяха поети от чакащите на пристана войници, докато на борда войниците на Северните щати се строяваха зад своите офицери, за да ги последват на брега.

Най-после и останалите пътници получиха разрешение да напуснат кораба. Момчето откъсна поглед от дрипавите пленници и се приготви за слизане. Сандъкът беше доста обемист и ту се удряше в краката му, ту се закачаше в дрехите на хората, които препречваха пътя му. То избягваше гневните им погледи, стараеше се да запазва контрол върху товара си и — доколкото беше възможно — да се придвижи напред.

Зад него се оказа един мъж, който водеше за ръка ярко гримирана жена в крещящи дрехи. Мъжът негодуваше срещу бавното придвижване на момчето и се опита да го избута настрани. От тласъка хлапето се препъна. Тежкият сандък се удари в страничната преграда на мостика и се вряза в коляното на нетърпеливия мъж. Той изпсува ядосано и се преви от болка. Внезапно в юмрука му блесна нож. Момчето изплашено се прилепи до преградата и впери поглед в дългото тънко острие, застрашително насочено към него.

— Самотна „червена яка“1! — Мъжът говореше със силен френски акцент. Гласът му беше прегракнал от гняв. Черни, неспокойни очи святкаха от отблъскващото му високомерно лице и пронизваха момчето остро и презрително. Гневът му поразмина, щом разбра, че в младото момче нямаше нищо застрашително. Той се изправи със саркастичен израз на лицето — беше само с половин глава по-висок от него. Тогава прибра ножа в канията под връхната си дреха.

— Хей, новобранец, внимавай с проклетия сандък! Едва не ми разби коляното!

Ясните сиви очи на момчето хвърляха мълнии. Беше стиснало устните си до побеляване. Твърде добре бе схванало намека за своя произход. Горещо желаеше да отвърне на злобната подигравка на мъжа със същата монета. Изгледа презрително и двамата и пое здраво сандъка си.

За професията на жената не съществуваше съмнение. И макар че носеше жакет от фин брокат, шарената риза и червената кърпа на врата на мъжа издаваха, че той е един от онези подозрителни типове, които се появяваха в града, след като си бяха спечелили някъде пари по съмнителен начин.

Проститутката се ядоса от презрителния поглед на момчето. Тя хвана своя придружител под ръка и притисна пищната си гръд о него.

— Хайде, Джек, напляскай го — подкани го тя. — Дай урок на хлапака как да се държи пред изискани хора.

Едната ръка на мъжа потрепера нервно. Той се обърна към жената и я прониза с остър поглед.

— Казвам се Жак! Жак Дюбоне! Запомни това! — каза той с властен тон. — И един ден целият град ще ми принадлежи. Но засега трябва да останем незабелязани, пиленце. Наблюдават ни!

Той посочи нагоре, към капитана на парахода. Севернякът се беше облегнал на релинга на горната платформа.

— И запомни едно, миличка: не бива да дразним нашите домакини, янките. Ако хлапето беше по-голямо, със сигурност щях да се разправя с него, но то има още жълто около устата. Просто не си струва усилията, така че забрави го. Хайде да вървим!

Дрипавият хлапак наблюдаваше двамата, докато напуснаха кораба. На почернялото му от сажди лице се четеше отвращение. Такива хора бяха за него по-лоши и от янките. Те бяха предали Юга и всичко, което му беше скъпо.

Когато момчето забеляза, че капитанът го наблюдава отгоре, то хвърли бърз поглед към релинга. В очите на капитана имаше повече съчувствие, отколкото момчето беше в състояние да приеме от един янки. То не успя да се пребори със себе си и да отвърне дори с малък жест на благодарност. Офицерът му напомняше твърде болезнено за разгрома на войските на Конфедерацията в Делтата2. Не можеше да понася повече тежкия поглед на мъжа, затова грабна моряшкия си сандък и хукна по стълбите надолу към главната палуба.

Нисък равен кей, широк няколко метра, разделяше брега от реката. Това улесняваше достъпа и товаренето на долните палуби на речните параходи. Зад кея започваше крайбрежният път, който се изкачваше нагоре и достигаше до голяма складова постройка. Каменните стълбища за хора и рампи за колите водеха също нагоре. Когато момчето примъкна с усилие своя сандък до най-близките стълби, няколко конски коли с трясък преминаха надолу по съседната рампа. След кратката заповед на един запотен сержант няколко войници на Северните щати скочиха от колите и се отправиха към парахода. Момчето хвърли неспокоен поглед към забързаните янки, след това си наложи да гледа в земята и продължи бавно и замислено пътя си. Но когато стъпките на войниците се приближиха, отново го обзе безпокойство. Изглежда, идваха право към него. Да не би да знаеха нещо? Буцата в гърдите му растеше, докато първият войник, последван от останалите, премина с тежки стъпки по рампата. Момчето се огледа бързо и видя, че войниците хващаха по двама сандъците, които бяха натоварени на палубата, и ги отнасяха към колите. „Трябва да изчезвам от очите на янките“, каза си момчето.

Когато стигна до крайбрежния път, то съзря огромна камара бъчви и побърза да застане така, че бъчвите да бъдат между него и погледите на янките. След това се скри зад постройката на склада. Големи черни петна грозяха паважа, с който беше покрит пристанищният площад. Опушени складови бараки, подсилени на места с нови греди, напомняха мъчително за хилядите бали памук и бъчви с масла, които гражданите на Ню Орлиънс бяха подпалили, за да осуетят попадането им в ръцете на победителите. Повече от година беше изминала, откакто флотата на Фарагът беше принудена да се предаде, и мисълта, че отсега нататък ще трябва да живее сред враговете, беше за момчето доста неприятна.

Писклив смях насочи вниманието му към един нает файтон. Жак Дюбоне се суетеше наоколо и помагаше на своята спътница да се качи в него. Докато файтонът бързо се отдалечаваше от района на пристанището, момчето се загледа подире му не без завист. То нямаше пари, за да си позволи подобно пътуване, а разстоянието до къщата, където живееше вуйчо му, не беше малко. Освен това по пътя дотам щеше да срещне още много янки.

Това, че виждаше навсякъде сините униформи на янките, го потискаше. След падането на Ню Орлиънс то не беше идвало в града и се чувстваше като чужденец. Никога преди на брега на реката не беше царяло подобно оживление. Войниците мъкнеха постоянно провизии към складовете и лодките. Гъмжеше от цветнокожи пристанищни работници. Потта се стичаше на реки от мъжете, които работеха в задушната горещина.

Груба псувня накара момчето да отскочи бързо встрани. Изчаквайки, то видя как един впряг от шест коня прекоси пристанищния площад. Конете бяха покрити с пяна, и теглеха кола натоварена до горе с бурета. Мъчителят на конете изруга още веднъж и стовари камшика си върху яките гърбове на животните. Тежките им копита избиха искри от паважа, когато се напънаха още по-силно.

В желанието си да отстъпи от пътя на конския впряг, момчето беше направило няколко крачки назад и без да усети, беше попаднало сред група войници от Севера, които стояха без работа. Опомни се едва когато един от тях се провикна носово:

— Хей, я виж ти! Селяндурчето е дошло на гости в големия град!

Малкият южняк се обърна и изгледа четиримата войници със смесица от любопитство и неприязън. Най-старият от тях едва беше достигнал мъжка възраст, страните на най-младия бяха още покрити с мъх. По-възрастният се надигна и подаде празна бутилка от уиски на един от другарите си. С леко разкрачена стойка и палци, пъхнати в колана, той заоглежда отвисоко слабото хлапе. В погледа на момчето се четеше страх.

— Какво правиш тук бе, селяндур? Искаш да видиш големите лоши янки, а? — запита високомерно войникът.

— Нне, сър — заекна момчето нервно с треперещ пресипнал глас. Изненадано и уплашено от неочакваната среща, то местеше погледа си от един войник на друг.

Те бяха доста пияни. Униформите им бяха в окаяно състояние. Изглежда, се чудеха с какво да убият времето си, за да прогонят скуката. Вниманието на момчето беше изострено до край. То трескаво разсъждаваше какво да стори, за да го оставят на мира.

— Трябва да чакам тук вуйчо си. Той ще дойде всеки миг — излъга то и се заоглежда, като че очакваше наистина да види своя роднина.

— Хи-хи! Хлапето имало вуйчо тук! — Войникът се ухили през рамо. След това болезнено забоде пръст в ребрата на момчето и посочи към един стоящ наблизо впряг с мулета. — Вуйчо ти да не е от онези там?

Момчето придърпа периферията на смачканата си шапка по-ниско. Под гръмкия смях на войниците то понечи да си тръгне.

— Извинете, сър — каза то и се обърна.

В следващия миг шапката му беше смъкната от главата и гъст перчем неравномерно подстригани червеникавокафяви кичури се подаде отдолу. Момчето се опита да покрие с ръце главата си, за да не се виждат косите му, и отвори уста да изрази възмущението си. Но навреме се усети и стисна здраво устни. Ядосано посегна към шапката си, но само видя как тя отново полита във въздуха.

— Боже, Боже — цвилеше войникът от удоволствие. — Виж ти, каква капела!

Друг войник пое шапката и я заразглежда с интерес.

— Хей, слушай, струва ми се, че веднъж видях един мулетар, който носеше по-хубава шапка. Да не би да е бил твой братовчед?

Момчето изтича към него, но шапката полетя отново. Беше побесняло. От гняв беше оголило ослепително белите си зъби, малките му юмруци бяха свити.

— Сини глупаци! — извика то със звучен глас. — Върнете ми шапката!

Първият войник пое отново шапката. Под шумните възгласи на останалите той обърна сандъка на момчето настрана и седна върху него. Тънките стени на плетения сандък се огънаха под тежестта му и сякаш щяха да се счупят всеки миг. Но смехът на войника премина във вик на болка, когато един добре премерен ритник уцели пищяла му, а втори — коляното му. Той се изправи с рев и грубо хвана крехкото хлапе за раменете.

— Слушай бе, плъх мърляв — изръмжа той и го разтърси. При това се наведе толкова ниско над момчето, че то едва не се задуши от алкохолните изпарения. — Сега ще ти…

— Внимание!

Внезапно момчето се оказа свободно. Вървейки назад, то едва не се препъна в сандъка. Видя как шапката му падна на земята. Тогава се затича, грабна я и я нахлупи на главата си. Размахваше юмруци около себе си, готово за бой. Когато съзря войниците, зина от учудване. Те стояха мирно, изпънати като струни. Бутилката от уиски се разби върху паважа. Настъпи тягостно мълчание. Върлинеста фигура се появи в полезрението. Мъжът носеше безупречна униформа с блестящи месингови копчета и красиви нашивки на ръкавите. Златните еполети на широките рамене показваха, че военният чин на офицера е капитан.

Червено-бял пояс опасваше тънкия му кръст под широкия черен колан с кобура. Гневно свитите му вежди бяха прикрити под периферията на шапката. Когато мъжът се приближи към групата, върху синия плат на панталоните му проблеснаха широки лампази.

— Я слушайте тук! — изкомандва рязко той. — Убеден съм, че командирът ви има по-полезни задачи за вас от това да тормозите децата в града. Веднага се явете по служба в щаба.

Той ги оглеждаше със строг поглед, а те се мъчеха да стоят мирно. Последва кратка команда:

— Свободни сте!

Офицерът проследи с поглед как четиримата се отдалечиха, олюлявайки се, но с бърза крачка, след това се обърна. Момчето видя загорялото от слънцето лице, от което гледаха светлосини очи. Дългите светлокестеняви бакенбарди бяха грижливо подстригани, скулите му бяха високи, стегнатата кожа на лицето му блестеше по ъгловата брадичка. Леко гърбавият нос на мъжа беше тесен и добре оформен и макар че плътните му устни не се усмихваха в този миг, те излъчваха великодушие и доброжелателност. Във всичко личеше професионалният войник: в кратките фрази, в безупречната външност, в стегнатото поведение. Фините черти на лицето му издаваха знатен произход. Такова лице би прилягало на някой благородник или държавен глава. Миглите му бяха тъмни. Тръпки на страх побиха момчето. Тези очи, изглежда, можеха да разгадаят и най-дълбоките тайни на душата му. Докато гледаше нещастното хлапе, строгият израз на лицето на капитана се смекчи. Усмивка напираше по устните му, но той веднага я потисна.

— Съжалявам, момчето ми. Тези мъже са далеч от къщи. Опасявам се, че са малко объркани, затова и маниерите им не са от най-изисканите.

Момчето беше толкова смутено от присъствието на офицера, че не можа да намери никакъв отговор. То отмести погледа си настрани, когато мъжът реши да го проучи по-отблизо. Огледът започна от прекалено големите ботуши.

— А ти, момче? Чакаш ли някого? Или си избягал от къщи?

Момчето се обърка под изпитателния му поглед. То упорито мълчеше. Очите му бяха вперени в далечината. Неугледните му, широки дрехи и ботушите с кривите върхове издаваха неговата несрета. За мъжа не беше трудно да направи своите заключения.

— Ако търсиш работа — имаме нужда от още хора в лазарета.

Момчето обърса носа си с обратната страна на мръсния си ръкав и заоглежда презрително тъмносинята униформа.

— Нямам намерение да работя за янките!

Офицерът се усмихна развеселен.

— Та ние не те караме да стреляш по някого.

Светлите очи на момчето се присвиха от омраза.

— Аз не съм слуга, че да лъскам ботушите на янките. Ще трябва да се огледате за някой друг, мистър!

— Е, щом държиш, така да е… — Междувременно мъжът беше извадил дълга тънка пура и с бавни движения я запали. След това продължи: — Все пак се питам дали цялата ти гордост ще е в състояние да ти напълни стомаха?

Момчето сведе поглед. Съзнаваше, че гладът твърде скоро ще го притисне.

— Кога за последен път си ял нещо? — осведоми се капитанът.

След един пронизителен поглед момчето отвърна грубо:

— Това не ви влиза в работата, янки!

— Знаят ли родителите ти къде си? — Мъжът гледаше замислено хлапето.

— Щяха да се обърнат в гроба, ако знаеха.

— Така значи — отвърна офицерът с разбиране. Той се озърна и погледът му се спря на малката кръчмица в дъното на пристанищния площад. — Точно се канех да хапна. Искаш ли да дойдеш с мен?

С хладен блясък в очите момчето огледа високата фигура на капитана.

— Не ми трябва милостиня.

Офицерът янки повдигна рамене.

— Ако искаш, приеми го като малък заем. Ще можеш да ми се издължиш, когато имотното ти състояние се подобри.

— Майка ми ме е учила никога да не тръгвам с чужди хора, особено с янки.

Развеселен, мъжът се разсмя с гърлен смях.

— Е, щом вече си разбрал, че съм янки, бих могъл да ти се представя: капитан Коул Лейтимър, хирург в лазарета.

Когато момчето отново огледа офицера от горе до долу, в ясните му сиви очи се четеше силно съмнение.

— Никога не съм виждал кърпач на кости, по-млад от петдесет години. Бас държа, че се будалкате с мен!

— Уверявам те, че съм лекар, а що се отнася до възрастта, със сигурност бих могъл да ти бъда баща.

— Вие мой баща? — извика хлапето с пресипнал от ярост глас. — Баща ми не е бил проклет янки и кръвопиец!

Дълъг, тънък пръст се размаха пред лицето на момчето. Той почти перна върха на тесния му горделив нос.

— Слушай, синко. Тук има хора, дето няма да реагират много любезно на начина, по който се изразяваш. Обзалагам се, че биха те поставили на място. Аз ти помогнах в труден момент, но нямам намерение да се правя на бавачка на избухливи хлапета. Така че бъди по-внимателен в обноските си.

Омазаното със сажди лице на момчето потрепваше от ярост.

— Мога и сам да се погрижа за себе си.

Капитан Лейтимър го гледаше с недоумение.

— Така като те гледам, ще трябва някой да се заеме с теб. Всъщност кога си се мил за последен път?

— Вие сте най-любопитният янки, когото съм срещал някога!

— Невъзпитан малък скитник! — изръмжа Коул Лейтимър. После протегна успокоително ръка и каза: — Хващай сандъка и тръгвай с мен!

Той се насочи право към кръчмата, която беше забелязал преди, и остави зяпналото от учудване хлапе зад себе си. След няколко крачки остро му подвикна, без да се обръща:

— Хайде тръгвай, момче! Недей да стоиш там и да зяпаш!

Хлапето се запрепъва след офицера. Нахлупило здраво шапка на главата си, то се бореше с тежестта на сандъка. Коул Лейтимър се спря пред входа на дървената постройка. Момчето вървеше плътно зад него и за малко не настъпи лъскавите черни ботуши. Успя да спре рязко, когато сините очи го погледнаха въпросително.

— Имаш ли име?

Момчето започна да се озърта от неудобство. То избягваше погледа на другия.

— Все някак трябва да се казваш, нали? — попита Лейтимър с подигравателна нотка в гласа си.

Късо, нерешително кимване потвърди въпроса му.

— Ъъъ, да… Ал, сър. Казвам се Ал — смутолеви той поклати енергично глава.

Капитанът хвърли пурата си и заоглежда момчето с присвити вежди.

— Да не би да имаш нещо на езика?

— Нне, сър — заекна Ал.

Коул погледна със съмнение смачканата му шапка. После отвори вратата.

— Внимавай с поведението и прибери тази шапка някъде, само не я дръж на главата си.

Момчето направи безуспешен опит да се усмихне. След кратък поглед към гърба на северняка то намръщено го последва в кръчмата. Едрата съдържателка прекъсна своята работа и проследи двамата, които пресякоха помещението и седнаха на малка маса близо до прозореца. Изразът на лицето й не се промени, когато огледа безупречно чистата униформа на офицера и дрипавото облекло на момчето. След това, леко намръщена, тя се залови с предишното си занимание — рязане на зеленчук. Капитанът сне шапката си. Момчето с нежелание стори същото. Намести се на посочения му стол. Лейтимър не повярва на очите си, когато видя неравномерно подстригания махагоновокафяв перчем на хлапето. Почти болезнено съчувствие се изписа на лицето му.

— Кой те подстрига така, синко? — попита той. Не забеляза трепването на долната устна на момчето, а само чу дрезгавия отговор:

— Аз.

Коул се засмя.

— Вероятно имаш талант за други неща.

Отговорът беше мълчание. Момчето обърна слабото си лице към прозореца. Сивите очи едва сдържаха сълзите. Коул се направи, че не забелязва нищо и извика кръчмарката. Тя застана до масата със скръстени ръце.

— Днес има гарнели — каза тя с гърлен, провлачен глас. — Препечени или по креолски? За пиене има бира, кафе, чай или мляко. Какво да бъде, сър? — попита тя, като проточи последната дума.

Коул не обърна внимание на леко недружелюбната нотка в гласа й. Беше свикнал с това, че жителите на Южните щати се отнасяха с презрение към него и към всички войници, които носеха синя униформа. Той беше пристигнал в Ню Орлиънс, когато генерал Бътлър беше губернатор на града. По онова време неприязненото отношение на хората беше още по-силно. Генералът се беше опитал да ръководи града като казарма. Беше издал команди и укази и беше убеден, че с това ще разреши всички проблеми. Неспособен да разбере твърдоглавата гордост на жителите и да се справи с нея, той се беше провалил напълно. И наистина градът беше на крачка от бунта, когато генералът беше отзован. Към своята войска обаче той се отнасяше със същата суровост. Някои войници бяха дори обесени, защото бяха заловени и да обират цивилни граждани. Ню Орлиънс не беше град, който се управляваше лесно, особено от човек, комуто липсваше достатъчно силна воля. Заради суровото си управление Бътлър беше мразен и от двете страни, южняците обаче щяха да мразят по същия начин и всеки друг янки в неговото положение.

— Ще взема препечени гарнели и една студена бира — заръча Коул на кръчмарката. — Момчето може да поръча каквото поиска с изключение на бира.

Когато жената се отдалечи, Коул се загледа внимателно в своя подопечен.

— Струва ми се, че Ню Орлиънс не е подходящо място за момче, което мрази янките като теб. Имаш ли роднини тук? Ще намериш ли изобщо подслон?

— Имам вуйчо.

— Е, това е добре. Вече си помислих, че ще трябва да деля и квартирата си с теб.

Отговорът на Ал се забави, защото той се задави и се закашля.

— С янки не лягам в едно легло, можете да сте сигурен в това.

Капитанът въздъхна намръщено, после подхвана отново въпроса за работата.

— Предполагам, че по някакъв начин трябва да спечелиш някоя пара. Животът тук е доста тежък. Армията на Съюза предлага на хора като теб единствената възможност да намерят работа. В такъв случай може да става дума само за лазарета. Освен ако не предпочетеш да те зачислят към отделението по чистотата. Тогава ще метеш улиците.

Ал едва сдържаше гнева си.

— Можеш ли да четеш и да пишеш? — продължи капитанът.

— Малко.

— Какво ще рече това? Можеш да надраскаш името си или малко повече?

Момчето погледна офицера с яростно искрящи очи. После отвърна с безизразен глас:

— Повече, ако се наложи.

— Имахме неколцина негри, които почистваха лазарета, но ги мобилизираха — обясни Коул. — Нямаме почти никакви инвалиди вече, откакто годните за транспортиране ранени бяха върнати в своите части или бяха изпратени на почивка на изток.

— Няма да помагам при лечението на янки! — възрази момчето разгорещено. Сълзи замрежиха светлите му очи, когато продължи: — Вие всички убихте баща ми и брат ми, а с проклетото си плячкосване вкарахте майка ми в гроба!

Коул усети в себе си надигащо се съчувствие към дрипавото хлапе.

— Съжалявам за това, Ал. Моята задача е да спасявам живота на хората и да ги кърпя, без значение каква униформа носят.

— Ха-ха! Още не съм виждал янки, който не предпочита да граби и да пали из нашите земи!

— Откъде идваш всъщност, та имаш толкова „високо“ мнение за нас? — прекъсна го капитанът рязко.

— От горното течение на реката…

— От горното течение? — Гласът на капитана звучеше с хаплива ирония — Може би от Гетисбърг или от Ченсълървил? Имената са ти познати, нали?

Момчето стисна зъби и отмести погледа си, но Лейтимър продължи с неотслабваща хапливост:

— Е, от твоя отговор може да се заключи, че си също такъв проклет янки, както и аз. А не бяха ли южняците тези, които ни нападнаха? И колко далеч нагоре по течението? Батън Руж? Виксбърг? Или може би Минесота?

Сивите очи на момчето хвърляха мълнии.

— Трябва да сте доста тъпо магаре, ако идвате от Минесота!

Пред тесния нос на момчето отново застана застрашителният пръст.

— Аз казах ли ти да внимаваш с обноските?

Момчето смело отблъсна ръката настрани.

— Маниерите ми са наред, янки. Но вашите, изглежда, не са! Майка ви не ви ли е учила, че хората не се сочат с пръст?

— Хей, внимавай! — предупреди офицерът меко. — Иначе ще ти събуя панталоните и ще ти нашаря задника!

Ал пое дълбоко въздух, при което почти се изправи от стола, после се сви като диво животно пред скок. Дълбоко в святкащите му очи се появиха опасни искри.

— Свалете пръста си от мен, янки, иначе рискувате да ви халосам! Няма да се оставя някакъв проклет северняк да ме напердаши!

След тази опасна заплаха Коул Лейтимър стана и със замислено изражение се наведе толкова ниско, че между лицето му и лицето на момчето остана само една педя разстояние. Четири очи — две сини и две сиви, се гледаха втренчено. Погледът на капитана беше твърд като гранит. Но когато най-сетне заговори, гласът му беше тих и мек:

— Прекаляваш, момче!

Преди хлапето да успее да направи някакво движение, шапката му беше дръпната от рошавия перчем и хвърлена върху масата. Сивите му очи се разшириха от уплаха. С непроменен глас Коул продължи:

— Сядай и си дръж устата. Иначе ще те напердаша още тук!

Момчето преглътна, гневът му се беше изпарил, смелостта му го беше напуснала. То бързо седна и се загледа с нараснало уважение в северняка. Коул се отпусна обратно в стола. След като погледа известно време уплашеното хлапе, той заговори бавно и отчетливо:

— Никога не съм закачал жена и деца. — Момчето седеше неподвижно и изправено, погледът му не слизаше от лицето на капитана. — Но ако продължаваш, мога и да си променя навиците.

Изведнъж момчето се почувства не толкова сигурно в себе си. То сведе очи под погледа на мъжа. После чинно скръсти ръце в скута си и млъкна притеснено.

— Сега е по-добре. — Коул кимна насърчаващо. — Та колко нагоре по течението на реката?

Отговорът едва се чу:

— На няколко мили северно от Батън Руж.

Устните на капитан Лейтимър се разтегнаха в опрощаваща усмивка, когато забеляза, че момчето упорито избягва погледа му.

— Надявам се, че в бъдеще ще промениш мнението си за мен, Ал.

Момчето вдигна очи. Беше станало по-замислено, но по лицето му бързо се изписаха учудване и смущение, когато капитанът обясни:

— Моята родина е още по-нагоре по течението. Аз съм от Минесота.

От объркването му го извади внушителната фигура на кръчмарката, която се приближи до масата, като крепеше огромен поднос върху едната си ръка. Без всякакви обяснения тя постави пред тях съдове с препечени гарнели, от които се виеше пара. Последваха чиния с топли бисквити и табла със златистожълта пържена риба.

Жената едва що се беше обърнала с гръб към масата, когато момчето вече дъвчеше парче риба и гребеше припряно от гъстия сос. Коул известно време го наблюдаваше развеселен, докато прегладнялото хлапе усети погледа на офицера върху себе си. То неловко отпусна парчето риба и загреба по-бавно с лъжицата. Капитанът се засмя кратко, гърлено и се залови съсредоточено с вкусните ястия. Макар че първоначално момчето се беше нахвърлило с голямо настървение върху храната, гладът му, изглежда, бързо се засити. То продължи да ровичка без интерес в чинията си, докато Коул бавно поглъщаше гозбите и се наслаждаваше на удоволствието от всяка хапка. Когато най-сетне привърши, той се облегна назад и избърса устата си със салфетка.

— Знаеш ли къде живее вуйчо ти?

Отговорът беше бързо поклащане с глава. Коул се надигна, хвърли няколко банкноти на масата и взе шапката си. После направи знак на момчето да тръгва. Ал с готовност грабна сандъка си и забързано последва високия мъж през вратата. Трудно можеше да откаже на капитана, освен това язденето беше несравнимо по-приятно от ходенето пеш.

Затова той с мъка се запрепъва след своя благодетел с тежкия сандък на рамо, обут в огромните си ботуши. Странна двойка представляваха безупречно облеченият офицер и мърлявото хлапе, докато пресичаха площада, за да стигнат до мястото, където на сянка беше завързан дългокрак рижав жребец. Коул хвана юздите. След това се обърна и заоглежда слабия малчуган с неговия тежък товар.

— Мислиш ли, че можеш да се крепиш заедно с багажа зад мен на седлото?

— Разбира се. Отрасъл съм на кон — поизхвърли се момчето.

— Качвай се тогава! Аз ще ти подам сандъка.

Коул държеше коня, докато момчето се опитваше да стъпи във високите стремена, а когато успя, се оказа че краката му са твърде къси, за да стигне седлото.

— Нали каза, че яздиш от малък!

Ал с неудобство почувства как една силна ръка го подхваща под седалището и го повдига нагоре. Широко отворените му очи добиха смутен израз, когато другият го качи върху коня. Той ядно размаха ръце и промърмори някаква хаплива забележка. Но капитанът вече му подаваше сандъка, намести го пред момчето и каза небрежно:

— Предполагам, че досега си водил лесен живот, Ал. Ти си пухкав като жена.

Без да коментира повече, той хвана юздите и възседна коня, като прехвърли единия си крак направо през рога на седлото. След като се нагласиха, Лейтимър попита през рамо:

— Всичко наред ли е?

Ал потвърди. Коул обърна коня и пое по посока на пристанището. Беше разкошен, добре охранен кон и въпреки това допълнителният товар, колкото и да беше лек, му беше непривичен. Момчето беше прекалено гордо, за да признае, че с голям труд удържа обемистия сандък върху гладкия гръб на коня. Същевременното полагаше огромни усилия, за да избегне всякакъв допир със северняка. Всичко това правеше животното неспокойно, докато Коул накрая изгуби търпение и викна през рамо:

— Седни си здраво на задника, Ал, и стой мирен! Иначе и двамата ще се проснем на улицата! — Той се пресегна назад, хвана малката ръка и я притисна към хълбока си. — Ето, дръж се за куртката ми. Хвани се с две ръце и кротувай!

Ал колебливо изпълни заповедта и се намести по-удобно. Конят се успокои и ездата стана по-приятна. Плетеният сандък беше притиснат между двамата и ръцете на момчето го придържаха. Положението го задоволяваше. Въпреки всичко не влизаше в допир с омразната синя униформа.

ГЛАВА ВТОРА

Войната не беше причинила сериозни щети в града. По бреговете на реката битките бяха оставили следи, но в централните части обикновеният ритъм на живота, изглежда, не беше нарушен от присъствието на многобройните войници на Севера. Магазинчета и тесни сгради с богато украсени балкони се притискаха едни до други, зад изкусно изработени порти от ковано желязо се таяха добре поддържани градини, дървета красяха тихите кътчета.

След като яздиха известно време в назованата от момчето посока и бяха оставили зад себе си Стария квартал, заобиколените от малки прави алеи станаха по-широки. Магнолиевите дървета бяха обсипани с големи восъчни цветове. Тежкият им аромат се смесваше с миризмата на жасмин, лаврови дървета и чемшир. Малко по-нататък ливадите станаха по-обширни. Под високи, обрасли с лишеи дъбове се издигаха големи къщи с издадени далеч напред веранди, подпрени с колони. Коул се обърна през рамо и каза със съмнение в гласа:

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме, Ал? Тук живеят богатите хора.

— Вие, янките, не оставихте много от това богатство! — Ал помръдна рамене и посочи с пръст напред. — Идвал съм вече веднъж. Трябва да продължим още нататък.

Малко по-късно той посочи път, който водеше през една пролука в живия плет към внушителна по размерите си тухлена къща.

Приземната веранда беше покрита със зидан свод. В единия край на преддверието се виеше стълба от ковано желязо с филигранно изрязан парапет. Балконът обхващаше цялата ширина на господарската къща.

Когато Коул насочи жребеца си през изкусно изкования портал и стъпи на извитата, постлана с тухли алея, усети как вълнението у момчето нарасна. Той спря коня пред къщата, скочи от седлото и завърза поводите на желязната халка, забита в един кол. После се пресегна нагоре и пое сандъка от Ал. Още не го беше положил на земята, когато Ал вече беше скочил от коня, светкавично и се беше добрал до входната врата и дърпаше с всичка сила въжето на звънеца. За капитана не остана нищо друго, освен да последва момчето с багажа на рамо като слуга.

Ал хвърли неодобрителен поглед, когато капитанът пристъпи към него. Той нетърпеливо позвъни още веднъж. От вътрешността на къщата се чуха стъпки, след което вратата се отвори и пред тях застана красива млада жена, съвсем малко по-висока от Ал. Тя погледна двамата с недоумение. Коул бързо свали шапката си и я сложи под мишница. Присъствието на офицер янки само по себе си беше доста странно, много по-странни обаче бяха умоляващите гримаси, които правеше хлапакът.

— Мадам! — По красивото лице на жената Коул не можеше да различи никакъв признак, че е разпознала момчето, и той се усъмни в достоверността на разказа му.

— Това момче твърди, че ви познава. Вярно ли е?

Жената изненадано погледна Ал и с отвращение сбърчи нос.

— Опазил ме Господ, мисля, че е станало… — Но внезапно пое дълбоко въздух и извика:

— Ал, Ал…

Под съзаклятническия поглед на момчето тя преглътна останалата част от името. Очевидно то набързо й беше прошепнало нещо.

Жената хвърляше нервни погледи ту на единия, ту на другия.

— Ал? — Тя несигурно изговори името и изглеждаше явно насърчена от потвърдителното кимване на момчето. — Но разбира се, че си ти, Ал! Ние не те… очаквахме. Мама ще има да се чуди. Казвам ти, ще загуби ума и дума, като те види!

След тези думи чернокосата красавица погледна отново към Коул и му се усмихна очарователно.

— Надявам се, че Ал не се е държал твърде невъзпитано, полковник. Мама винаги е казвала, че е много своенравен. Поведението му е просто непредвидимо.

— Капитан, мадам — поправи я учтиво Коул. — Капитан Коул Лейтимър.

Момчето посочи с палец през рамото си и каза пренебрежително:

— Докторчето там ме взе на коня си и ме докара от кораба дотук.

Очите на младата жена се разшириха от учудване, когато откъсна поглед от офицера и съзря коня.

— Господи, да не би да искате да кажете, че сте яздили двамата?!

Ал се разкашля насила и небрежно обясни на капитана:

— Това е моята братовчедка Роберта. Роберта Крейгхъг.

Коул тайно се беше полюбувал на черните й коси и тъмните очи. Бледорозовата муселинена рокля на цветчета беше с дълбоко деколте, което разкриваше налятата гръд. Като безупречен кавалер Коул удари токове и се поклони.

— За мен е чест да се запозная с вас, мис Крейгхъг.

По майка Роберта беше французойка. Горещата й кръв закипя под втренчения поглед на офицера. Войната беше отнела някои удоволствия от живота й, а тя наближаваше двадесет и втората си година и се чувстваше почти стара мома. Беше стигнала до убеждението, че без близостта на мъж момичето вехне безсмислено. Струваше й се, че бяха минали години, откакто за последен път някой мъж я беше желал, и тя намираше съществуването си отвратително скучно. Сега възможността за ново завоевание я окуражаваше. Тази възможност беше особено интересна поради факта, че щеше да се сдобие със забранения плод от редиците на омразните янки.

— Не мога да твърдя за себе си, че съм разговаряла с много войници от Север, капитане — каза тя закачливо. — Много истории се разказват за вас и все пак… — Тя замислено захапа върха на пръста си. — И все пак вие нямате вид на човек, който скита им нашите земи и плаши бедните, беззащитни жени.

Белите зъби на Коул проблеснаха, когато отвърна с непринудена усмивка:

— Старая се, мадам!

Роберта се изчерви от вълнение, мислите й се объркаха. Той изглеждаше много по-мъжествен и самоуверен от онези глуповати младоци, които я бяха засипвали с нескопосани предложения, а после отиваха да се бият за Конфедерацията. Покоряването на техните сърца не будеше интерес у Роберта, докато този янки беше нещо съвсем различно.

Тя като че ли внезапно се опомни и се обърна към Ал:

— Но защо не влизаш? Сигурна съм, че Дулси ще се зарадва да те види, Ал.

Ал с нежелание се остави да бъде отпратен. Той замислено местеше поглед от братовчедка си към северняка. Беше виждал вече този особен израз в очите на Роберта при предишни посещения и знаеше, че той не предвещава нищо добро за него, а може би дори и за капитана. Един враг ухажваше Роберта — та това беше като да хванеш пушка откъм цевта и да не застанеш откъм приклада, когато пушката гръмне.

Ал протегна едната си ръка към мъжа, след като беше я обърсал в не съвсем чистите си панталони.

— Благодаря, че ме взехте със себе си. Надявам се, че ще намерите обратния път, капитане. — Той обърна лицето си към слънцето, което грееше зад дърветата. — Изглежда, ще вали. Струва ми се, че ще е по-добре да се връщате, преди…

— Глупости, Ал — прекъсна го Роберта. — Нека се покажем признателни към този мил джентълмен заради неговата услужливост. Той вероятно няма нищо против да се поосвежи след дългата езда. — Тя се усмихна прелъстително на Коул. — Не желаете ли да влезете, капитане? Вътре е по-хладно.

При тези думи тя отвори широко вратата и каза подканващо:

— Заповядайте, господин капитан.

Когато двамата влязоха в къщата, Ал им хвърли гневен поглед. Зъбите му бяха стиснати от злоба. Хвана сандъка си и го заблъска пред вратата. При това си удари лакътя и измърмори няколко думи, които със сигурност нямаше да се харесат на капитана, ако ги беше чул. Но за щастие вниманието на последния беше насочено изцяло към Роберта, докато я следваше в оскъдно мебелираната стая.

— Моля да ни извините за мизерното обзавеждане, капитане. — Тя грациозно повдигна полата на широката рокля и се настани срещу Коул на едно малко канапе, чиято копринена тапицерия беше избледняла. — По-рано бяхме добре, но сега баща ми държи само един малък магазин. Трябва да живеем със спечеленото от него, но днес почти никой не е в състояние да плаща прекомерно високите цени, които баща ми е принуден да иска за своите стоки. Представете си само: голям калъп сапун за пране струва цял долар. А аз така обичах ароматните сапуни от Париж!

— Войната не щади никого — каза Коул хапливо.

— Войната беше поносима, преди да ни натрапят този генерал Бътлър. Извинете ме за откровеността, капитане, но аз не можех да го понасям.

— С повечето южняци беше така, мис Крейгхъг.

— Но малцина бяха принудени да търпят такива несгоди като нас. Този отвратителен тип издаде заповед за конфискация на складовете на баща ми. Конфискуваха ни дори мебелите и ценните вещи само защото баща ми беше отказал да положи онази злощастна клетва за вярност. Представете си — искаха дори да ни отнемат къщата, но тогава татко се предаде, защото не желаеше да излага мен и мама на опасност. А когато генерал Бътлър заповяда на хората си да се отнасят по-грубо с жените, цял Ню Орлиънс го прие като тежка обида. Не мога да си представя, че човек като вас може да се подчини на подобна заповед.

Коул знаеше наизуст заповед № 28. Жителите на града наистина я бяха възприели със силно негодувание. Бътлър я беше издал, за да предпази своите войници от обидите, които им нанасяха жените на Ню Орлиънс. Но ефектът се оказа обратен, тъй като заради нея Южните щати спечелиха допълнителни симпатии.

— Трябва да призная — продължи Роберта, — че едва се осмелявах да напускам къщата от страх пред грубите закачки на войниците. Изпитах истинско облекчение, когато генерал Бътлър беше отзован. Мисля, че новият командващ е много по-мил. Чух, че Бенкс давал големи балове и че изобщо бил много по-човечен. Вие присъствали ли сте на някое от тези празненства, капитане?

— За съжаление не съм, мис Крейгхъг. Бях твърде зает с работа. Рядко ми се усмихва щастието като днес. Този предиобед генералът беше на инспекция в лазарета и затова се освободих за останалата част от деня.

Докато Роберта разговаряше с капитана, Ал седеше притихнал. Той избягваше да попада в зрителното поле на офицера, като същевременно се мъчеше да хване погледа на Роберта. Тя обаче беше изцяло погълната от разговора и не желаеше да бъде прекъсвана. Накрая Ал изгуби търпение и изпусна сандъка, който падна с оглушителен трясък върху мраморния под.

Роберта подскочи.

— Ох, Ал! Ти трябва да си ужасно гладен! Но до обяд има още много време. Иди и кажи на Дулси да ти приготви нещо за ядене.

Тя отново се обърна с усмивка към Коул.

— Господи, отдавна не бях водила такъв приятен разговор. Ще отвикна от доброто си възпитание. Не искате ли да останете при нас за обяд, капитан Лейтимър?

Ал едва не хлъцна от учудване. Как можеше Роберта да стори такова нещо?

Поканата изненада Коул и той забави отговора си.

— И дума не може да става за отказ, капитане. — Роберта присви кокетно устни. Тя беше сигурна в себе си, тъй като досега никой още не беше й отказвал. — Предполагам, че не са се отнасяли твърде гостоприемно към вас в Ню Орлиънс.

— При тази ситуация не съм и очаквал друго — отвърна усмихнато Коул.

— Значи се разбрахме — зарадва се Роберта. — Все пак вие доведохте Ал до къщи. Значи сме ви задължени.

Тъй като Ал не успя да привлече вниманието на Роберта, той изсумтя глухо и се насочи към задната част на дома. Стъпките на грубите му ботуши кънтяха в полупразните помещения. Обстановката в къщата беше потискаща. Всички малки украшения бяха изчезнали от витрините и лавиците, стените бяха голи, липсваше и забързаното шетане на прислугата. За Ал беше ясно, че всички роби с изключение на семейството на Дулси си бяха отишли.

Той отвори вратата на кухнята и завари негърката, която готвеше супа. Дулси беше кокалеста жена с едро телосложение, но не беше дебела. Беше с глава и нещо по-висока от Ал.

Тя престана да чисти моркови и прокара ръката си през челото. С крайчеца на окото си съзря рошавия хлапак и сбърчи вежди.

— Какво търсиш тук, момче? — попита тя с недоверие. После захвърли моркова, обърса ядосано ръцете си в голямата бяла престилка и стана. — Ако търсиш нещо за плюскане, бъди така добър и мини през задната врата. Само не ми се влачи из къщата на мистър Ангъс като някой надут янки!

— Шшт! — Ал се опита да успокои негърката и размаха ръце по посока на предните помещения. Опасяваше се, че там можеха да чуят гласа й. Той се приближи към учудената слугиня и положи ръката си върху нейната.

— Аз съм, Дулси, Ал!

— Мъъничкото ми! — изкрещя тя, когато позна Ал. Писъкът й отекна в цялата къща, но изплашеният Ал я спря рязко, като сложи ръка на устата й.

Роберта угрижено погледна от хола по посока на кухнята.

— Всъщност Ал се разбира много добре с Дулси — каза тя с напрегнат глас на учудения Коул, размахвайки ветрилото си.

След това подхвана оживен разговор, за да избегне всички по-нататъшни въпроси. Цветът на униформата изведнъж се оказа без значение. Той беше истински мъж и това беше най-важното. Побиваха я тръпки от непринудения, звучен тембър на гласа му, харесваше й начинът, по който говореше и се движеше. Държанието му беше спокойно, маниерите — безупречни, и все пак в него имаше нещо, което вдъхваше уважение. Той се чувстваше добре при нея, но тя знаеше, че в компанията на мъже би се чувствал също така свободно. Едва се беше запознала с него, а вече усещаше надигането на любовния огън. Тя потръпна при мисълта, че отново би могла да бъде уважавана от някого.

Коул се беше примирил с мисълта, че ще пропилее свободния си предиобед още когато се зае с мърлявото хлапе, и сега не можеше да повярва, че денят беше взел такъв щастлив обрат. Седеше в прохладния салони разговаряше с очарователна жена. Наистина не можеше да очаква по-голяма награда за това, че беше помогнал на едно малко сираче. Той се облегна удобно назад и се заслуша в гласа на Роберта, която продължаваше да бъбри оживено. Малко по-късно обаче навън се чу трополенето на кола и Роберта прекъсна потока от думи.

— Извинете, капитане, но мисля, че родителите ми се връщат.

Тя точно се канеше да изтича към предния салон, когато вратата се отвори с трясък и Ангъс Крейгхъг, следван от жена си, влетя с широки крачки в стаята. Ангъс беше нисък набит мъж от шотландски произход. Имаше кестеняви, на места посивяващи коси и широко червендалесто лице. Лийла Крейгхъг беше дребна, мудна жена, чиято някога стройна фигура с годините се беше обезформила. И двамата изглеждаха уплашени. Те явно бяха забелязали седлото на коня с гравираната емблема на армията на Северните щати и очакваха най-лошото.

Роберта нямаше вече време да обясни на майка си и баща си присъствието на капитана, така че те да го приемат по-спокойно. Коул учтиво се беше надигнал заедно с нея и гледаше към тях. Родителите на Роберта излъчваха враждебност.

— Неприятности ли има? — поиска да узнае Ангъс.

Той хвърли кратък поглед към дъщеря си, но преди тя да успее да отговори, гневът му отново се насочи към офицера от Севера.

— Сър, не е нормално дъщеря ми да разговаря с мъж без присъствието на придружаваща дама. Още по-малко — с един янки. Ако идвате при мен по делови въпрос, нека отидем в моя кабинет. Няма защо да притесняваме дамите.

Коул тъкмо се канеше да разсее опасенията му, когато Роберта се намеси.

— Мили татко, това е капитан Лейтимър. Той намерил Ал на пристанището и беше така добър да го доведе дотук.

Ангъс погледна начумерено единственото си дете. Явно объркване измести възмущението му.

— Ал? Какво значи това, Роберта? Пак ли е някоя от глупавите ти шеги?

— Моля те, татко — Роберта го хвана за ръката и го погледна дълбоко в черните блестящи очи. — Той е в кухнята и яде в момента. Идете с мама да му кажете добре дошъл.

В объркването си родителите послушаха дъщеря си. Роберта се поуспокои, когато остана отново насаме с Коул. Тя го зашемети с една очарователна усмивка и тъкмо се канеше да каже нещо относно горещото време, когато откъм задната част на къщата долетя остър писък, последван от шумни възклицания на френски.

Роберта скочи като ужилена, но като видя, че капитанът вече се запътваше нататък, се окопити.

— Не, моля ви, недейте! — изстена тя и го хвана за ръката. Всички останали опити да го задържи се оказаха излишни, тъй като се появи бащата, който крепеше съпругата си и продължаваше да я милва по бузата. Жената не преставаше да нарежда неразбираеми слова. Ангъс побърза да я положи върху малкото канапе: Постепенно съумя да я успокои.

— Мога ли да бъда полезен с нещо, сър? — предложи Коул помощта си и се приближи към тях. — Аз съм лекар.

— Не! — отговорът беше остър и не търпеше противоречие. С рязко движение на ръката. Ангъс отказа неговата помощ. Мъчейки се да запази самообладание, той продължи малко по-спокойно: — Не, моля ви. Извинете ни. Това е само уплаха. В кухнята имаше мишка.

Коул се престори, че вярва на оправданието, и хвърли бърз поглед към вратата, в чиято рамка беше застанал Ал. Тогава кимна и каза:

— Мисля, че разбирам.

Кършейки нервно ръце, Роберта също погледна към Ал.

— Ал толкова се е променил. Всеки би се изненадал от вида му.

Лийла се беше посъвзела и се стараеше да седи изправена. Тя си налагаше да не поглежда към момчето и се опитваше да възвърне достойния си вид.

— Трябва да ни извините всички, капитане — каза Ангъс кратко и властно. Той изглеждаше доста напрегнат, когато се обърна към доктора. — Не ни посещават често офицери на Северните щати и ние предположихме, че има някакви проблеми. И когато видяхме… ъъъ… видяхме… имам предвид Ал…

Момчето незабелязано се беше вмъкнало в хола, искрящите му бели зъби се открояваха на мръсното лице, разтеглено в усмивка. То се извини, повдигайки рамене:

— Съжалявам, вуйчо Ангъс, но писането на писма не ми е толкова присърце, а и без друго нямаше да мога да ви изпратя писмото.

При тези думи на момчето вуйчото потрепна леко, докато жена му го наблюдаваше с неприязън, като не пропускаше нито едно негово движение.

— Добре, Ал, добре — успя да каже накрая вуйчо Ангъс. — Времената са тежки.

Роберта си усмихна притеснено.

— Капитане, вероятно смятате, че се държим като глупаци.

— Съвсем не — убеждаваше я Коул учтиво, въпреки че едва сдържаше усмивката си при вида на момчето.

Ангъс направи няколко крачки и застана така, че Коул да не вижда хлапето.

— Надявам се, че ни вярвате колко сме ви благодарни, задето доведохте момчето при нас. Не ми се ще да мисля какво можеше да се случи, ако не бяхте вие.

— Действително, сър — отговори Коул. — Ал се беше сдърпал с няколко войници, когато се появих аз.

— О! — Лийла почувства липса на въздух и ускори движението на ветрилото си. Ангъс веднага се обърна към жена си.

— Добре ли си, майко?

— Да — каза храбро тя. — Вече съм по-добре.

Ангъс отново се обърна загрижен към момчето:

— Имал си неприятности? Всичко… наред ли е?

— Разбира се, ако ме бяха оставили, щях здравата да натупам сините! — репчеше се Ал и размахваше малкия си юмрук. Вуйчо му го погледна изпод вежди.

— Хайде бе — изръмжа той. — Радвам се, че нищо не ти се е случило. С това въпросът е приключен.

Ал се усмихна лукаво.

— Не съвсем.

Всички с изключение на капитана насочиха поглед към него и затаиха дъх. Хлапето се ухили широко.

— Роберта покани доктора за обяд.

Ветрилото на Лийла изтрополи на пода. С болезнен стон тя се смъкна отново на канапето и хвърли пълен с недоумение поглед към дъщеря си. Лицето на Ангъс се наля с кръв. Последва дълго конфузно мълчание.

В крайна сметка Коул предпочете да ги избави от неприятното положение.

— Тази нощ имам дежурство в лазарета, сър. Опасявам се, че не мога да приема поканата ви.

— О, капитане — нацупи се Роберта, пренебрегвайки недоволните погледи на родителите си. — Ние искаме да ви се отблагодарим за вашата помощ. Кога ще бъдете пак свободен?

Коул беше очарован от нейната упоритост.

— Ако не се случи нещо непредвидено, следващата седмица в петък.

— Тогава ще дойдете следващия петък за вечеря — настояваше Роберта с подкупващ глас, въпреки че баща й изсумтя предупредително.

Съобразявайки се с недвусмисления отказ на родителите й, Коул се обърна учтиво към Ангъс Крейгхъг.

— Само с ваше позволение, сър.

Ангъс погледна дъщеря си с мълчалив упрек, но накрая не му остана нищо друго и той се предаде.

— Разбира се, сър. Ние оценяваме високо помощта, която сте оказали на момчето.

— Това беше най-малкото, което можех да сторя — отвърна Коул скромно. — Стори ми се, че беше крайно време някой да го защити, и съм доволен, че то отново е при роднините си.

— Ха-ха! — обади се саркастично Ал. — В такъв случай имате един грях по-малко на съвестта си! Вие, янките, правите първо от децата сираци, а после имате наглостта да се разположите в салона, който е окраден от самите вас!

Лийла изстена жално. Ангъс побърза да налее на жена си малко шери. Жената пое чашата с трепереща ръка. Едва след като беше отпила голяма глътка, Ангъс постави момчето на място:

— Убеден съм, че капитан Лейтимър няма нищо общо с това.

— Разбира се, че не — каза Роберта и скришом погледна към Ал.

Капитанът беше най-интересният човек, когото срещаше след падането на Ню Орлиънс, и тя нямаше да допусне да й бъде отнет най-добрият шанс, откакто тази скучна война я беше принудила да води съществуване на застаряваща мома. Беше си наумила да използва цялата си обиграност, за да започне връзка, която би й донесла само изгода. С кокетни спуснати клепачи тя се усмихна на Коул и сърцето й заби по-бързо, когато усети върху себе си втренчения му поглед. Открай време мъжете са гледали по този начин красивите жени. Той беше спечелен.

Тези погледи не убягнаха на Ангъс. Той стоеше скован и не можеше да прикрие гневната червенина на лицето си. Коул каза с примирителна усмивка:

— Дъщеря ви е много красива, сър. От дълго време не бях попадал в такава приятна и хубава компания.

Коул добре разбираше неудобството на бащата, но най-смущаващо беше поведението на момчето. Презрителният израз в хладните му сиви очи се запази въпреки строгите погледи на Коул. В следващия миг малкото хлапе се извърна безочливо и с провлачени стъпки се насочи към канапето, на което седеше Лийла. Чашата с шери беше поставена върху малка масичка отстрани. Ал хвана чашата и докато погледът му преливаше от неотслабваща омраза, вдигна изпълнена с презрение наздравица към капитана и изля съдържанието й в гърлото си.

— Ал… — каза Коул със строг глас и само момчето успя да разбере прикритата заплаха. — Създаваш грижи на леля си. Добре би било да си припомниш отново добрите маниери. В присъствието на дами един джентълмен би трябвало да си свали шапката.

Лийла отново скърши притеснено ръце и погледна уплашено към съпруга си. Като че ли нов пристъп на ридания напираше в нея.

— Всичко е наред, капитане — намеси се бързо Ангъс, но ръката на Ал вече стискаше периферията на смачканата шапка. Погледът на сивите очи прободе северняка като кинжал, след което Ал дръпна шапката от главата си и я запокити към другия край на помещението. Ангъс се втрещи от уплаха, за миг беше загубил дар слово. След това стените потрепериха от неговия рев:

— Какво си направила, по дяволите?

Тихите стонове на жена му преминаха в истерични писъци. Тя вдигна ръцете си нагоре и преплете пръсти, като че ли се молеше за Божията помощ.

— О, Ангъс, Ангъс, Ангъс! Какво толкова е направил? Ооо!

Ангъс бързо наля още една чаша шери и й я подаде.

— Хайде, Лийла, изпий го! — каза умолително той и добави твърдо: — Роберта не е виновна, а глупавото момче. Пак е окълцало косата си.

С гневни бръчки по челото той погледна момчето, после се обърна към капитана и каза:

— Ал винаги се е страхувал, че някой може да го сметне за момиче.

Племенникът му преглътна тежко, после се обърна и понечи да се оттегли, но Ангъс му подвикна с остър тон:

— Ал, мисля, че е време да минеш през банята. Можеш да използваш същата стая, както винаги. И вземи оня сандък със себе си!

Когато момчето напусна, Ангъс поклати недоумяващо глава.

— Тази днешна младеж! Докъде ли ще я докарат. Нямат уважение към нищо! — Той размаха ръце и по всичко личеше, че ще избухне буря от негодувание. — Правят, което им скимне!

Коул го успокои бързо:

— Всъщност той е добро хлапе, сър. Може би е малко твърдоглав, упорит и мръсен. Така е! Но когато поотрасне, от него със сигурност ще стане истински мъж!

Едва месеци по-късно Коул щеше да разбере защо Ангъс Крейгхъг го погледна с такъв измъчен поглед в този миг.

ГЛАВА ТРЕТА

Ал стовари сандъка върху леглото и уморено се отпусна до него. На речния параход за постеля му служеше една бала памук и вероятно завинаги щеше да си остане загадка защо балата, която първоначално му се струваше толкова мека, беше станала твърда и неудобна. След няколко часа неспокоен сън утринният хлад беше единственото освежаване. През горещите задушни дни беше необходима най-голяма бдителност, за да не се провали в последния момент по невнимание изтънко замисленият план. Но сега вече беше преодоляна дори критичната ситуация с Роберта, значи играта беше спечелена.

Ал се надигна и отиде до прозореца. Докато стоеше така и зяпаше навън, вратата зад него се отвори и дъщерите на Дулси довлякоха малка месингова вана в стаята. Не беше ясно дали двете са посветени в тайната, но тъй като капитанът беше още вкъщи, за по-сигурно трябваше да се избягват всякакви подозрителни действия. Докато момичетата пренасяха вода за топлата баня, те не можеха да се сдържат и хвърляха любопитни погледи към тесния недружелюбно обърнат гръб на гостенина. След като донесоха кърпи и сапун, те безмълвно напуснаха стаята и тихо затвориха вратата отвън.

Мръсните ръце гребяха водата и я плискаха по почернялото от сажди лице, въздишка на облекчение се откъсна от уморените устни. Освежени, сивите очи огледаха внимателно стаята. Някои мебели липсваха, но останалите бяха добре познати. След лишенията през последните две седмици Ал се почувства почти като у дома си.

Слабата фигура бавно се обърна към високото огледало, което стоеше до ваната. По замисленото лице се появи тъжна усмивка. Двете ръце се надигнаха и се вплетоха в рошавите тъмнокестеняви коси. Ботушите бяха гневно захвърлени в ъгъла, широките панталони се смъкнаха, сръчните пръсти трескаво разкопчаваха копчетата на дългата почти до коленете риза, докато и тя падна на земята.

Пред огледалото стоеше Алена Макгарън. Тя носеше прости дълги долни гащи с връзки на коленете и тясна детска блузка, която притискаше моминските й гърди към тялото. Долното бельо беше мръсно и мокро от пот. Алена побърза да го захвърли при останалите дрехи и пое свободно въздух. Огледалото й напомни как се беше измъчила през последната година, изпълнена с лишения. И макар че не обичаше да се сеща колко е отслабнала, тя не можеше да се оплаче. Все пак при дегизирането това беше й помогнало много. Беше седемнадесетгодишна. Въпреки това беше успяла да изиграе янките и да им се представи за невръстен хлапак. Капитан Лейтимър не се бе усъмнил нито за миг.

Леко раздразнена, Алена си припомни колко сърдечно прие Роберта капитана. Този флирт означаваше почти със сигурност, че Коул Лейтимър отново щеше да посети семейство Крейгхъг. А това пък значеше неминуемо, че Алена ще се окаже принудена да продължи играта на криеница.

Освен това трябваше да помисли за проблема с работата. След като беше видяла състоянието на роднините си, тя не искаше да им бъде допълнителна тежест. Беше твърдо решена да се грижи сама за себе си, но пък и капитанът беше прав. Малцина бяха цивилните, които можеха да й плащат заплата. А и друго нещо: имаше ли за жена, търсена от властите, по-сигурно скривалище от федералната армия? Тази мисъл окрили фантазията й и не излезе вече от главата й.

Алена се загледа по-внимателно в отражението си. Колко време можеше да се прави на момче в лазарета на янките? Имаше ли нещо в лицето й, което да я издаде? Тесният вирнат нос с червен слънчев загар и слабото, леко ъгловато лице с високи скули можеха да минат за момчешки, колкото и да бяха нежни и фини. Дори и искрящите сиви очи под копринените черни мигли не бяха повод за опасение. Но устата! Устните бяха прекалено меки, розови и изящни. Това със сигурност не беше устата на момче!

Алена артистично издаде устни напред, направи няколко гримаси, стисна ги здраво и се усмихна на отражението си. „Това е! — каза си тя. — Ако стисна здраво устни, може би ще се получи.“

Внимателно проучи изражението си, за да бъде съвсем сигурна. Напук на всички усилия, които полагаше майка й, в детството си тя беше доста дива.

Последваха години, в които слабата храна и тежката работа бяха прекалено голямо натоварване за нея. Това беше забавило развитието и превръщането й в млада жена. И въпреки всичко природата с безкрайно търпение беше свършила своето. В онези времена борбата беше за оцеляване. Нямаше място за девически мечти. С трезвост, родена от нуждата, Алена се беше заела да изиграе ролята на момче колкото е възможно по-добре. Тя не си обременяваше съзнанието с мисли, че един ден някой мъж би могъл да открие цялата привлекателност на това лице, чиито черти сега й се струваха толкова издайнически.

Алена наостри слух, когато вратата се отвори и веднага след това се затвори. През спуснатите щори на високата балконска врата тя обхвана с поглед моравата пред къщата. Капитан Лейтимър се появи в полезрението й. Той си сложи шапката, докато пристъпваше към коня си. Пряко воля Алена трябваше да си признае, че видът му беше блестящ, а мъжествената му фигура беше изключителна. Високият ръст, изправената походка и жилавото силно тяло придаваха на униформата му такава достолепност и елегантност, каквато малцина мъже биха могли да й придадат. Но той беше янки, а в очите на Алена това беше непростим порок. Без съжаление тя прогони всяка мисъл за него и се зае отново с банята си.

Колкото и да го обожаваше Роберта, от Алена това не можеше да се очаква. Тя го намираше за точно толкова неприемлив, колкото и онзи надут лейтенант, който я беше заплашил в Брайър Хил, че ще издаде заповед да я обесят за шпионска дейност. И беше уверена, че излезеше ли истината наяве, вероятно и капитан Лейтимър би се погрижил да й осигури подобен край.

Алена се отпусна във ваната и започна да смъква мръсотията от себе си. Тя силно втриваше домашния сапун в орязаните си къдрици. С натежало сърце беше остригала прелестните си вълнисти коси в един стар плевник край реката. Просто не можеше да поеме риска само да ги скрие под шапката. Ако вятърът духнеше шапката — свършено беше с нея.

Колко невинно беше започнало всичко! Отначало войниците искаха само храна и подслон. Оставаха за една-две нощи и продължаваха пътя си. Изпълнявайки дълга си, майка й ги приютяваше. След нейната смърт Алена продължи да изпълнява този дълг. Надяваше се само, че някъде някоя друга жена оказва същото гостоприемство на брат й Джейсън — единствения жив мъж от рода Макгарън в Луизиана. След като Бенкс и неговите орди превзеха и разграбиха Александрия, дори след като янките опустошиха Брайър Хил, Алена не се предаде и продължи да споделя оскъдните си запаси. Но тогава, преди около две седмици, в плевнята умря един млад войник и й остави писмо до генерал Ричард Тейлър. Задача да предаде посланието в лагера на войските, на Конфедерацията й се стори безобидна, но впоследствие й донесе ужасно нещастие. Най-големият син на съседите я беше последвал тайно до лагера и обратно. Преди време тя на няколко пъти остро беше отблъснала опитите му да се сближи с нея, но сега той отново беше по петите й и беше подновил предложенията си за женитба. Тъй като тя нямаше вече роднини, които да я пазят, той смяташе, че ще може да се нанесе като господар в къщата на Макгарън. Алена насочи пистолета на баща си към него и го прогони от къщи. Отблъснатият жених докладва незабавно цялата история на янките и без съмнение беше получил солидна сумица за своята „вярна служба“.

С омраза в сърцето Алена си припомни как лейтенантът янки и дузина чернокожи войници се изкачиха с конете си по пътя за Брайър Хил. Съседът злорадо наблюдаваше мъжете, когато те обградиха в тръс Алена и подгониха дойната крава, която тя водеше към обора. Но под суровите погледи на Алена играта бързо омръзна на лейтенанта и той заповяда на подчинените си да претърсят стопанските постройки за войници на Конфедерацията. След това с ръка на кобура я принуди да влезе в къщата, Залости вратата и с неописуемо отблъскващи думи й направи най-обидни предложения.

Отвратена, Алена му отговори кратко и ясно, че ще му се отдаде доброволно, когато водата в ада замръзне. При тези думи галантният лейтенант заряза джентълменските обноски и се опита да я изнасили в салона. Със силния й писък задната врата се отвори с трясък в стаята нахълта Саул. Като видя разярения чернокож великан, сърцето на подлеца падна в петите. Той набързо подви опашка и напусна къщата. Навън събра войниците си и на тръгване се закле, че ще нареди да обесят Алена и проклетия черен роб.

Алена все още тъгуваше по дома си. Струваше й се, че са минали години, откакто надве-натри натъпка най-необходимото в стария куфар и възседна зад Саул единствения кон, останал в Брайър Хил, след като по най-бърз начин се беше преоблякла като момче. Повече от седмица кръстосваха из полята и се криеха всеки път, когато наблизо се появяваха войските на янките. Гонени от глада, те се осмеляваха само в ранните сутрешни часове да посещават дома си.

Това се случи в Батън Руж. Саул точно се канеше да пресече една улица, нарамил торбата, съдържаща всичките им провизии, когато беше спрян от някакво подвикване. Алена бързо се огледа и видя как същият този лейтенант се спусна към Саул и с диви жестикулации викаше войниците си да го задържат. Когато Саул побягна надолу по улицата, Алена се затича в обратна посока и забави крачки едва след като се увери, че никой не я следва. Яхна коня и побърза да изчезне. През онази нощ тя не мигна. Обикаляше улиците, търсейки Саул, и накрая докача утрото под открито небе. Саул беше изчезнал. През следващите два дни тя продължи да скита, единствената й храна беше шепа несмляно жито. Тогава продаде коня и с парите се качи на парахода за Ню Орлиънс.

Алена прогони спомените за събитията от последните дни. Те само усилваха мъката й по дома. Тя решително се замисли за друго. Набързо приключи с банята и нахлузи една износена рокля.

Някой почука тихо на вратата. След поканата й в стаята влезе Лийла, а по петите й вървяха Ангъс и Роберта.

— Алена, детето ми, как можа така да ме изплашиш! — скара се нежно застаряващата жена. Тя целуна момичето по челото. — И косите ти! Хубавите ти коси! Няма ги! Нищо не е останало!

— Какво те накара да напуснеш Брайър Хил? — попита Ангъс направо. — Когато бяхме там за погребението на майка ти, ти беше решена да останеш. Да не би Джейсън…

— Не! — Алена не искаше дори да си помисли, че Джейсън може да е загинал като другия й брат Гейвин и баща й. — Не — повтори тя по-спокойно. — Когато янките завзеха Александрия, те опустошиха нашите поля и сринаха оборите. Принудиха робите ни да служат в тяхната войска, изклаха добитъка, за да тъпчат с него коремите си, а конете взеха със себе си. Саул успя да скрие една стара кранта от тях, но аз я продадох и с парите пътувах дотук. Янките отведоха дори и мулетата. Не зная дали ще ги яздят, или вече са ги изплюскали.

Разхождайки се напред назад из стаята, тя описа всичките си перипетии. През цялото време жестикулираше развълнувана, на моменти, когато спомените за преживяното бяха твърде болезнени, преплиташе слабите си пръсти и ги стискаше до болка.

— Кой знае какво се е случило със Саул. Ако лейтенантът го е хванал, той или е вече мъртъв, или е в затвора.

— Но какво смяташ да правиш сега, миличка? — попита Роберта с невинно опулени очи.

Ангъс се прокашля и тъй като не виждаше друг изход, обясни великодушно:

— Сега, разбира се, тя ще остане при нас. Какво друго да стори?

— Но, татко — каза умолително Роберта. — Капитан Лейтимър със сигурност ще дойде отново. Какво ще си помисли за нас, ако разбере, че Ал е момиче?

— Не трябваше да го каниш — измърмори бащата ядосано.

— О, татенце! — усмихна се Роберта и го щипна нежно по бузата. — Помисли какво би могъл да направи той за нас. Не е ли време и ние да получим нещо от янките, вместо да се лишаваме от всичко, което притежаваме? Не ни ли окрадоха вече достатъчно? Един фунт масло струва четири долара, дузина яйца — пет долара. Как ще издържим в тези времена? От месеци не съм получавала нова рокля, а сега трябва да храним още едно гърло!

— Роберта! — каза майка й възмутено.

Ако до този миг Алена беше таила някакви колебания дали да си търси работа, сега безсърдечното изказване на Роберта ги разсея напълно.

— Нямам намерение да ви бъда в тежест — заяви тя. — Капитан Лейтимър има работа за едно момче в лазарета и аз ще заема мястото — като Ал!

— Няма да сториш това! — каза Лийла ужасена. — Никога не съм чувала подобна смехория! Представи си само! Младо, невинно момиче, което работи за мръсните янки. Твоята скъпа майчица би се обърнала в гроба, ако дам съгласието си за подобна лудост. Бедната Глинис, тя толкова искаше да направи от теб истинска дама. А виж се сега! Какво е останало от теб, малка моя?

Жената избухна в сълзи. Не можеше да се примири с това, което ужасната война беше сторила с нейната племенница.

— Хайде, недей, мамо — каза Роберта сладникаво и потупа Лийла по рамото. Тя светкавично беше пресметнала, че преоблечената като момче Алена не би могла да й бъде конкуренция. Макар че Алена и като момиче беше твърде слаба и малко кокалеста, чрез острия си ум и очарователната си непринуденост винаги успяваше да събира около себе си тълпи от млади мъже. Роберта не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да дели оказаното от някой мъж внимание с Алена. Малката братовчедка от село и без това й се струваше по-будна от необходимото. Затова тя каза на майка си:

— Янките изобщо няма да разберат, че това е Лени. Те ще мислят, че е просто някакво момче, нищо повече. А и тя така добре играе ролята си, че никой никога не би разбрал истината. Ах, каква чудесна възможност да се подиграем с глупавите янки!

Ангъс мълчеше. Беше съгласен с жена си. Сестра му Глинис често беше отчаяна, защото Алена отказваше да се приучи на изискани маниери. Момичето предпочиташе да се боричка с братята си и Ангъс не се съмняваше, че тя умее да язди и да стреля като мъж. Ако някой беше в състояние да сложи край на този фарс, това беше самата Алена.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Алена стоеше замислена до прозореца и гледаше навън. Дъждовните капки бавно се стичаха по прозореца и оставяха дълги следи. Беше доста трудно да намери лазарета, който търсеше, но очакването на капитан Лейтимър се оказа още по-сериозно изпитание за търпението й. Вече си задаваше въпроса дали някой изобщо си беше дал труда да му съобщи, че е дошъл Ал, за да търси работа. Какво можеше да очаква едно мърляво хлапе, което беше дошло да разговаря с претрупания от работа лекар? Ако се беше появила с широка кринолинена рокля и с елегантна шапка, нещата щяха да стоят другояче. Алена беше сигурна в това.

Бяха я отвели в помещение, в което лекарите вероятно прекарваха свободните си часове. Тясната кушетка и пестеливото, просто обзавеждане сочеха впрочем, че те нямат много свободно време.

В коридора се чуха бързи стъпки, които спряха пред вратата на стаята за почивка. Алена бързо се надигна от високия стол, на който седеше, и стиснала шапка в ръка, погледна към влизащия капитан Лейтимър. Когато съзря ядно смръщените му вежди, тя разбра каква глупост беше сторила със своето идване. Можеше да си мисли за капитана каквото си иска, но той със сигурност не беше слабоумен.

Още колко време би могла да разиграва този маскарад?

Когато капитанът разпозна хлапето, гневът, че го бяха откъснали от работата му, намаля. Той прекоси помещението, приближи се до един леген, свали напоената с кръв престилка и я хвърли в коша. Едва тогава погледна момчето.

— Изглежда, след нашата среща наистина си понаучил някои добри маниери — каза той малко по-остро, отколкото му се искаше, и като забеляза смущението на посетителя, посочи смачканата шапка.

— Размислих за работата, която ми предложихте — започна Алена учтиво, въпреки че вътрешно кипеше от яд, задето беше принудена да се моли на един янки. — И щото вуйчо ми не е в състояние да храни още едно гладно гърло, реших, че тук ми е мястото, след като имате нужда от мен, сър.

— Разбира се, имаме нужда от теб, Ал. Можеш да започнеш веднага.

Като видя, че момчето закима усилено, капитанът се засмя.

— Добре, ще ти покажа какво ще вършиш. След това трябва да се връщам на работа. Няколко мили нагоре по течението един речен параход е бил нападнат от засада. В момента докарват ранените. Изглежда, твоите земляци имат проблеми с разпознаването на нашите униформи. Сред ранените има много цивилни пътници.

Алена настръхна.

— Тези цивилни са същински плъхове! Те пътуват нагоре по реката само за да крадат памук от плантациите, а вие, янките си седите и не предприемате нищо!

Коул плисна вода в порцелановия леген и поглед на момчето накриво.

— Няма значение какви са — преди всичко са хора.

— Ха-ха! Как ли пък не! — изпухтя Алена презрително. — За тях не бих проливал сълзи!

— Може би не бива да те изпращам в болничните отделения — каза Коул, докато сваляше ризата си, за да наплиска лицето и раменете си с хладка вода. Слънцето се отрази в изящния медальон, който висеше на дълга верижка от врата му. Малки слънчеви зайчета пробягаха по стената. — Питам се дали няма по-скоро да навредиш на нашите войници, отколкото да им бъдеш полезен.

Сивите очи се присвиха.

— Докато не трябва да ги поставям на гърнето, ще си върша работата, при това добре — увери го тя. — Няма нужда да се притеснявате. Между другото… — каза тя провлачено и го стрелна с очи, — ако смятате, че вашите хора има защо да се страхуват от едно сираче, по-хубаво недейте да ме назначавате, мистър.

Коул шумно се изсмя на това нахалство. Вече се беше убедил, че Ал е недодялан и рязък като всички момчета. Но два пъти по-мърляв!

— Мисля, че вуйчо ти беше казал да се измиеш!

Лицето на Алена потръпна от гняв.

— Покажете ми какво трябва да почистя и ще се заема веднага. Но мен не закачайте! Малко мръсотия не е навредила още никому.

Коул изръмжа с убийствена подигравка:

— Та аз все още не знам как изглеждаш под всичките тия сажди.

— Не е и нужно, янки. Само защото вие толкова обичате водата и сапуна, трябва и аз да участвам в цялата щуротия, така ли? — Алена хич не се трогна, че докторът многозначително премести поглед от омазаното й облекло към големия леген.

— Е, хайде, какво има да се върши в заведението? — попита тя хапливо. — Казахте, че трябва да се връщате на работа, нали?

Коул надяна ризата си и облече чиста бяла престилка. След това разведе Ал из осем болнични отделения и му разясни кратко и точно какво се очаква от него. Дългите помещения бяха препълнени с походни легла, върху които лежаха мъже, бинтовани до неузнаваемост. Между леглата се беше насъбрал дебел слой прах, стари, употребявани превръзки лежаха разпилени по пода.

— Още не сме говорили за заплатата — каза Алена натъртено. — Колко ще ми плащате?

— Колкото на всеки войник — отвърна Коул. — По един долар на ден и безплатна храна и квартира.

— Ще ям в лазарета — заяви Ал делово. — Но тъй като няма да спя тук, дайте ми един долар и десет цента и ще се спогодим.

— Звучи съвсем приемливо — съгласи се Коул развеселен. — Гледай да ги заслужиш.

Алена повдигна мълчаливо рамене. Нямаше да се остави на някакъв си надут янки да я извади от равновесие. Когато капитанът си отиде, тя незабавно се залови за работа. Напълни на помпата една кофа с вода и настърга вътре домашен сапун. С голяма тежка метла премете ъглите, бръкна под всички кревати и шкафове и събра купища отпадъци и мръсотия. Повечето войници не обръщаха внимание на работата й. Бяха дълбоко потънали в скуката на гризящата ги болка и нямаха желание да се занимават с работещото със стиснати устни хлапе. Само от време на време някой от войниците правеше опит да размени няколко думи с момчето, но тъй като на него съвсем не му беше до шеги, както и на тях, тези опити биваха посрещани със злобно мълчание и Ал бързаше да си намери работа на по-отдалечено място.

В края на деня две от болничните отделения бяха почистени. С разранени колене и с ръце, пламнали от лютивия сапун, Алена огледа свършената работа. Още шест отделения, каза си тя отпаднало, но те ще трябва да почакат до утре. Вече се мръкваше и беше време за тръгване. Тя с нежелание се запъти из тъмните улици към къщи.

Когато се прибра капнала от умора, Роберта я чакаше на задната врата. Братовчедка й беше грижливо фризирана и носеше елегантна рокля от ментовозелен муселин. Алена с болка осъзна неугледния си вид. Сутринта, когато напускаше къщата, тя беше втрила смес от мръсотия, мазнина и вода в косите си, за да прикрие блясъка на червеникавокафявите си къдрици. Единственото й желание сега беше да измие лепкавата смес. Когато премина край Роберта, тя скри почервенелите си ръце с изпочупени нокти. Просторната, някога добре обзаведена трапезария сега, във времената на недоимък, беше преустроена в баня. Там Алена прекара по-голямата част от вечерта, вместо да хапне заедно със семейство Крейгхъг. Тя грижливо изми косите си, почисти и изпили ноктите си и намаза ръцете си с помада. След като седмици наред ще трябва да се прави на момче, искаше й се да си позволи поне този лукс. Там, където усилията на майка й се бяха провалили, принудата да носи момчешки дрехи се беше окачала ефикасна: Алена копнееше да бъде истинска дама.

На петия работен ден Алена започна отначало и почисти отново първите две болнични отделения, но този път работата вървеше далеч по-лесно: имаше много по-малко мръсотия и отпадъци. Тя постави празни тенекиени кутии вместо кошчета за боклук и постепенно болните се приучиха да ги използват. От скука някои войници започнаха дори да й помагат при работата.

Алена не беше особено очарована, когато капитан Лейтимър по време на обяда взе чинията си и седна на нейната маса. Тя с досада огледа столовата.

— Какво има? Няма ли друга свободна маса? — Те бяха сами в помещението.

— Извинявай, Ал, не знаех, че предпочиташ да се храниш сам — каза капитанът сухо, но не показа с нищо, че ще си върви.

— Как мислите? Защо идвам винаги толкоз късно тук? — попита Ал грубо. — Аз не сядам с всекиго на маса! Повдига ми се!

— Престани да хленчиш и яж! — заповяда строго Коул. — Ако не си изядеш яденето, няма да пораснеш голям. — Той посочи кожената торба, която лежеше до чинията на Ал. — Какво има там?

— Защо питате?

Коул небрежно сви рамене.

— Е, добре, да кажем, че съм просто любопитен. Но се обзалагам, че вътре нямаш дрехи за преобличане. Никога не съм те виждал с друго облекло.

— Щом непременно искате да знаете, това са прибори за ядене — изръмжа Ал. — Имате ли нещо против?

Коул махна с ръка. Отпи глътка кафе и извади изпод бялата си престилка кафеникав хартиен плик, на който имаше служебен печат. Подаде й го през масата. Алена видя, че на него беше написано името й.

— Какво е това? — попита недоверчиво тя.

— Седмичната ти заплата.

Тя разкъса плика и преброи парите.

— Но тук са седем долара!

— Ковчежникът закръгли сумата. Ти си ги заслужи.

Той наблюдаваше внимателно как Ал грижливо зави парите в една излиняла носна кърпа. Замислен, Коул се посвети за известно време на храната си, после попита:

— Какво ще правиш с толкова пари? Ще си купиш ли нови дрехи?

— Половината ще получи вуйчо Ангъс за покриване на разходите ми, от остатъка ще се опитам да спестя колкото е възможно повече — рече Алена делово.

— Можеш да припечелваш нещо допълнително. Наел съм квартира в жилищната сграда „Понталба“ и се нуждая от някой, който да почиства там през седмицата, докато съм на служба.

— Щом смятате, че можете да ми се доверите… — каза хапливо Ал.

— Приемаш ли работата или не? — попита Коул нетърпеливо.

— К’во е пък туй чудо, дето живеете в него?

— Апартамент — Коул му обясни какво значи това. — Намира се на „Джексън скуеър“. Знаеш къде е, нали?

— Естествено — кимна Ал. — И как да вляза там?

— С ключ — отговори саркастично Коул, бръкна в джоба си и подаде ключа на Ал. — Всичко да бъде така чисто, както тук, в болницата. За това ще получаваш по три долара на седмица.

— Три долара на седмица? — повтори Алена объркана. — Вие май сте доста богат, а?

— Като за теб имам достатъчно.

— Все едно — каза Алена и сви рамене. — Ще чистя апартамента ви и дори няма да крада.

— Не съм и очаквал друго. Искаш ли предплата?

— Мога да почакам. Освен това е по-добре да пестите парите си, в случай че генерал Тейлър завземе Ню Орлиънс. Ако ви хванат джонитата3, поне ще имате нещичко в джоба си.

— Ще мисля, когато му дойде времето — отвърна капитанът. — Ако изобщо настъпи такова време.

Алена стана и опъна тирантите си.

— Трябва да се връщам на работа. Не бих казал, че разговорът с вас ми доставя удоволствие!

Коул не можа да потисне усмивката си, когато хлапето се отдалечи със ситни крачки. Понякога поведението на сополанкото едвам се издържаше, но имаше и нещо у него, което просто заслужаваше обич. Разбира се, Коул не можеше да предполага какво беше то.

Времето си летеше и с всеки изминал ден Роберта ставаше все по-нетърпелива и неспокойна. Постоянно проверяваше дали върху най-хубавата й вечерна рокля не се е появила някоя гънка. Едва ли райска птица някога е полагала такива грижи за своята перушина. Всичко трябваше да бъде съвършено. Вечерта преди посещението на капитана тя удари Люси, задето два дена не беше бърсала прах в трапезарията и салона. Като че няма нищо по-важно от това, да се лъска цялата къща заради някакъв си янки, ръмжеше Дулси ядосано.

Сутринта на дългоочаквания ден, докато Роберта още дремеше кротко зад грижливо придърпаните завеси, Алена с натежало сърце изведе стария кон на вуйчо си от конюшнята. Ол Тар беше буен кон и само с цената на големи усилия тя съумя да го укроти. Беше още ранна утрин, когато пристигна в лазарета. Отпред беше спряла цяла върволица санитарни коли и помощниците разтоварваха безброй ранени. Алена веднага разбра какво се беше случило. Макар че от средата на юли Мисисипи беше свободна за корабите на Федерацията4, а Батън Руж се смяташе за сигурен град, генерал Тейлър мобилизираше мъже в Горна Луизиана и напомняше за себе си чрез постоянна партизанска война срещу предните постове на северняшката армия.

Тя видя капитан Лейтимър сутринта, когато разпределяше ранените и решаваше кой от тях може да почака няколко часа или дори дни.

Такива обаче имаше малко, тъй като само тежко ранените биваха изпращани в лазарета. Останалите ги лекуваха още в полевите лазарети близо до фронтовата линия.

През целия предиобед Алена избягваше да се приближава до операционните помещения. Миризмата на хлороформ се усилваше. Тя не можеше да си представи как капитанът ще успее да се представи тази вечер като лъчезарен гост на Роберта. Но тъй като беше решила да не присъства на вечерята, искаше да изчака и да научи по-късно повече подробности за операциите.

През късния следобед работата стана по-сложна и тя вече не можеше да се измъква от болничните помещения, където обслужваха новопостъпилите ранени. Все по-често трябваше да извръща поглед от отворените, силно кървящи рани, а от вонята на гниеща плът й се повдигаше. Но когато внесоха един мъж с гангренясал чукан вместо крак, не издържа. Обхвана я силен спазъм и с ръка на устата тя избяга през най-близката врата. За нещастие точно в този миг Коул си беше разрешил кратка почивка и стана свидетел на нейното малодушие, докато се освобождаваше от обяда си зад един храст. Измъчена, тя не можа да си наложи да го погледне в очите, но пое с благодарност носната кърпа, натопена във вода.

— По-добре ли си сега? — попита съчувствено той.

Гордостта на Алена беше наранена. Тя трудно можеше да прости на капитана, че беше видял унизителното й състояние.

— Имам да получавам още три долара от вас, янки!

— Ама разбира се! — Коул не се сдържа и се ухили. Той преброи банкнотите и ги подаде на Ал с престорено усърдие. — При почистването се представяш наистина добре, но за лекар, изглежда, не си годен. Не бях виждал досега някой, комуто да прилошава тъй бързо.

— Имате ли забележки към това как почистих апартамента ви? — попита ядосано Ал.

Коул поклати глава.

— Не.

— Тогава, моля ви, задръжте коментарите за себе си, мистър.

С тези думи Ал повлече крака към лазарета. В този миг най-много й се искаше да каже на капитана да си потърси нова чистачка, но от друга страна, парите бяха твърде лесно спечелени, тъй като Лейтимър наистина беше толкова спретнат, колкото изглеждаше. Пък и три долара бяха прекалено голяма сума, за да бъдат отказани от гордост.

През останалата част от следобеда Алена се постара да не среща повече капитана. Отмъщението беше сладко, пък било то и толкова дребно.

Когато се прибра късно вечерта върху грохналия Ол Тар, Алена заведе коня в конюшнята, хвърли му сено и овес и угаси фенера. След това се отправи към кухнята, за да сложи върху печката вода за гореща баня.

Тя лежеше със затворени очи във ваната и оставяше уморените си стави да поемат благодатната топлина, когато внезапно някой натисна дръжката на вратата. Алена бързо посегна за кърпата.

Роберта дори не сметна за необходимо да почука, а влезе направо. Носеше разкошен пеньоар от китайска коприна. Когато повдигна ръце, за да засенчи очите си от светлината на лампата, широките ръкави се смъкнаха и откриха фината бяла дантела, която обвиваше китките й.

— Чух те, когато дойде.

Алена прикриваше притеснено гърдите си с ленената кърпа. Не искаше да се сравнява със закръглените форми на братовчедка си.

Роберта нервно се разхождаше напред назад в тясната баня.

— Не можеш да си представиш какъв ден прекарах! Ужасно, просто ужасно! Казвам ти, Лени, скъпа, не зная докъде ще доведе всичко това!

Алена се приготви за дълъг разговор и въпреки че нахалството на братовчедка й никак не й се нравеше, каза с лек бъбрив тон:

— Звучи наистина ужасно, Роби. Мислех, че тази вечер ще имаш гост?

— Няма да имам! — Роберта се суетеше ядосано. — О, по дяволите! Ще ми се тези проклети янки да приключат вече с тяхната война!

— Мисля, че правят каквото могат — отвърна раздразнено Алена. Понякога се питаше за кого всъщност държеше Роберта. Досега тя само шумно се беше оплаквала от неприятностите, които й носеше войната.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре, казвам аз. — Изразявайки лошото си настроение, Роберта скръсти ръце пред гърдите си. — Тогава най-сетне ще можем да живеем пак както преди.

— Струва ми се, че мистър Линкълн е на друго мнение по този въпрос — припомни й Алена сухо.

— Този провинциален дръвник! — Роберта кипеше. — Прилошава ми само от името му! Убийствата и мародерствата направо ме съсипват!

Алена изгледа братовчедка си с повдигнати вежди. Досега Роберта никога не беше споменавала, че е засегната вътрешно от ужасите на войната.

— Щом се възмущаваш толкова, значи има някаква сериозна причина.

— Ще ти кажа какво ме кара да се ядосвам така! Погледни това тук!

От джоба на пеньоара си тя извади една смачкана бележка и я размаха под носа на Алена, без да й даде възможност да прочете съдържанието.

— Поради някаква проклета причина капитан Лейтимър не можа да дойде тази вечер. Вместо това изпрати тази бележка.

Тя гневно размаха посланието над главата си така, че лампата се разлюля.

— Непредвидени обстоятелства! За съжаление възпрепятстван! Уф! Всички проклети янки да вървят по дяволите!

Водата във ваната беше изстинала, а и Алена се чувстваше напълно изтощена. И въпреки че съвсем нямаше намерение да защитава янките, тя искаше възможно по-бързо да се отърве от Роберта.

— Нагоре по течението на реката е имало сражение, Роберта. Лекарите бяха затрупани с работа. Цял ден мъкнах кървави превръзки и мръсни дрехи, за да бъдат свободни поне проходите в отделенията.

— Мръсни дрехи! — Роберта се нахвърли като ястреб върху тези думи. — Лени! Да не искаш да кажеш, че присъстваш, когато събличат мъжете!

Засегната от смисъла, който Роберта търсеше в думите й, Алена отвърна рязко:

— Никога не съм виждала гол мъж! И недей постоянно да ме наричаш Лени! Знаеш много добре колко мразя това име!

— Ако намираш, че Ал звучи по-благоприлично — моля! — каза Роберта превзето и въпреки нетърпеливия поглед на Алена се отпусна на една табуретка до ваната.

— Толкова дяволски важно ли е именно Коул да се грижи за хората? Няма ли там други лекари?

— Има — призна Алена. — Но днес всички бяха необходими.

Роберта чувстваше нарастващия гняв на братовчедка си и побърза да смени темата.

— Трябва да си научила много неща за капитан Лейтимър.

— Чувала съм само какво говорят другите лекари за него.

— Ти ги подслушваш тайно? — Роберта се наведе по-близо до нея.

Алена кипна.

— Ами! Просто не съм глуха, нищо повече. На тях им е абсолютно безразлично дали някой ги слуша.

— Разкажи ми повече за Коул — настояваше Роберта. — Богат ли е? Много богат?

— Нямам представа — отговори бързо Алена. — Знам само, че може да си позволи да ми плаща по три долара на седмица, задето му чистя апартамента, и че никога не му липсват пари.

— Защо не си ми казвала, че чистиш апартамента му? — Роберта замислено издаде устни напред. — Обзалагам се, че татко не знае нищо за това.

— Не мога да си позволя да откажа три долара за няколко часа работа — каза Алена предизвикателно. — А и в това няма нищо лошо, защото той не е там, когато отивам аз.

— Искаш да кажеш, че те пуска сама в апартамента си?

— Защо не? През целия си живот не съм откраднала нищо.

— Но той не може да знае това!

— Въпреки всичко ми повери ключа си.

— Ключ? От жилището на капитан Лейтимър? — Любопитството на Роберта растеше с всеки изминал миг. — Но как успяваш да се справяш в лазарета, а после да чистиш и квартирата му?

— След работа, когато той има нощни дежурства. Живее наблизо и нямам много път дотам.

— И къде живее капитанът? — осведоми се Роберта със сладък гласец.

Алена я погледна злобно. Приятелски усмихната, Роберта я предупреди:

— Ако не ми кажеш, Лени, ще съобщя на татко, че чистиш квартирата му. Това със сигурност няма да му хареса. Нищо чудно да ти забрани да ходиш там.

— Не знам какво си си наумила, Роберта — предаде се по-младата девойка. — Но ми е все едно. Щом непременно искаш да имаш капитан Лейтимър, вземи си го.

— Къде живее той? — попита Роберта задъхано.

— Жилищната сграда „Понталба“ — каза с въздишка Алена и сви рамене. — Но за всичко друго ще трябва да питаш сама любезния капитан.

— Не си особено мила с мен — нацупи се Роберта. — Винаги си се заяждала и си ме мразила. Сега ще си получиш заслуженото, щом си толкова подла!

Роберта помълча известно време, но когато усети, че цупенето й не прави впечатление на Алена, промени тактиката.

— Ще питам капитан Лейтимър кога ще дойде тук.

— Да дойде тук? — Алена се изправи във ваната и уви кърпата по-плътно около себе си.

Роберта знаеше, че е улучила в целта. Започна да играе ролята на невинен ангел.

— Но аз не ти ли казах, Лени? Той пише, че ще направи всичко възможно да дойде другата седмица, ако поканата е все още в сила. — Гласът й придоби леко заповедническа нотка: — Затова му предай, че го очакваме в петък. Татко каза така!

Алена сбърчи нос и пое дъх, сякаш й замириса на изгоряло.

— Всъщност какво харесваш в този янки?

— Всичко — изстреля Роберта със звънлив смях. — И най-вече това, че е една възможност за измъкване от тази смрадлива дупка! — С грейнали очи тя се наведе напред. Думите й звучаха така, сякаш издаваше съкровена тайна. — Казах ли ти, че писмото беше адресирано лично до мен и подписано просто с „Коул“?

Извън себе си от радост, тя обгърна коленете си с ръце и започна да се люлее напред назад.

— А, така ли? — измърмори кротко Алена. Тя облегна единия си лакът на ръба на ваната и положи брадичка върху дланта си. Знаеше прекрасно какво ще да последва сега.

— Как ме гледаше само! — въздъхна Роберта с полузатворени очи, отдадена на сладкия спомен. — И то пред татко! Ти също го видя, нали? — Тя не обърна внимание на отегчения поглед на Алена и продължи да бърбори: — О, Коул е истински мъж! Но ти казвам, Лени, аз ще завъртя този дългокрак янки на малкия си пръст!

Тя се изкикоти, очарована от себе си, и се надигна. Игриво подритна обшития с дантела ръб на пеньоара си, преди да напусне с танцова стъпка тясното помещение.

— Ще бъдеш ли така добра да затвориш вратата? — подвикна ядосано Алена след нея.

Усмихната, Роберта подаде глава. „На малкия си пръст“ — тананикаше си тя, вирнала въпросната част от ръката си. С превзето махване затвори вратата и остави най-сетне Алена да довърши банята си.

Алена излезе от студената вода и с болка огледа напуканите си ръце. „Ще го завъртя на малкия си пръст“ — изимитира тя подигравателно братовчедка си. Но изведнъж лицето й се сгърчи от гняв. Стъпи с босия си крака на пода и изсъска:

— Проклето северняшко копеле!

ГЛАВА ПЕТА

Алена лесно избягваше срещите със заетия лекар, но естеството на работата беше такова, че все пак го виждаше по-често, отколкото беше полезно за душевното й равновесие. Между момчето Ал и мъжа Коул съществуваше известно напрежение и Алена на няколко пъти трябваше да изслушва хапливите му забележки. И макар това да беше сигурен признак, че не е разгадал тайната й, тя се питаше дали той възприема изобщо нещо друго от нея освен омазаното й лице. Защото гълченето му беше преди всичко по този повод. Разбира се, той не можеше да предположи какви усилия й струваше всяка сутрин цапането на лицето и косата. Изглежда, за него беше въпрос на чест да види един ден маскираното хлапе излъскано и чисто.

— Все някога ще те накарам да се измиеш — заплаши я той. — Виж си само косата! От мръсотия се е втвърдила като козината на глиган!

— Обзалагам се, че сте се родили с парче сапун в устата — отвърна Алена раздразнено. — Не съм виждал още такъв чистник като вас!

— По-скоро бих се запитал с какво си се родил ти! — сопна се Коул и се отдалечи с големи крачки.

Когато настъпи вечерта, в която Коул щеше да гостува на Роберта, Алена се измъкна от къщата. Не искаше да вечеря с останалите и да понася неодобрителните погледи на капитана върху себе си. А и той, разбира се, щеше да се запита как вуйчо Ангъс допускаше въобще такова мърляво дете на масата.

Макар че успя да се измъкне от празничната вечерна компания, Алена трябваше да изслуша пресните новини от Роберта. По-голямата братовчедка я потърси при първа удобна възможност. Беше й все едно, че Алена вече заспиваше, когато нахълта в стаята.

— О, Лени! Това беше най-вълнуващата вечер през живота ми! Бащата на капитан Лейтимър също е лекар. Жена му е починала малко след раждането на Коул. Сега вече съм сигурна, че са богати!

— Ти попита ли го? — прозина се Алена и сънливо зарови глава по-надълбоко във възглавницата си.

— Разбира се, че не, глупачке! Та това щеше да е невъзпитано. Но го знам и така.

Роберта се усмихна хитро.

— Коул е бил в чужбина и е възпитан на Изток, където той и баща му имат и други имоти освен къщата в Минесота. Коул ще наследи цялото състояние, когато умре старият господин. Та той и сега има собствен имот. Кажи ми — може ли някой, който няма пари, да твърди подобно нещо?

Алена замислено погледна в тавана.

— Той твърди ли го?

— О, Лени, нервираш ме! — скара се Роберта. — Аз просто знам как да науча нещо от някого, като поставям умело въпросите си.

— Ще го питам дали е богат — предложи Алена. — Нали това е всичко, което искаш да знаеш?

— И защо не? — оправда се Роберта. — Днес едно момиче трябва да знае при кого отива. Омръзна ми да нося тези стари парцали от преди войната. Ще си намеря богат мъж, който ще отгатва всичките ми желания по очите ми.

Алена потисна една прозявка.

— Късно е, Роберта. Уморена съм. Цяла вечер чаках долу на реката този човек да си отиде най-сетне. Не можем ли друг път да разговаряме за това? Утре трябва да ставам призори.

Роберта въздъхна, сякаш искаше да покаже състрадание към братовчедка си.

— Бедният Ал! Наистина не ти е лесно, но…

— Зная, не съм заслужила нищо по-добро! — Алена гневно разтърси възглавницата си заби малкия си юмрук в нея. — Човек може да си помисли, че капитан Лейтимър те е изпратил, за да ми отнемеш съня!

Алена почистваше сега всички болнични отделения за два дни. Тя лъскаше и търкаше, сякаш най-важното нещо на света беше да докаже на някакъв си капитан Лейтимър, че е заслужила всеки цент от заплатата си. Ранените приветстваха Ал като приятно разнообразие в монотонната сивота на съществуването си. Завързваха се кратки разговори — понякога горчиви, понякога шеговити; питаха се откъде идват, също и за семействата си. Алена окуражаваше тежко ранените и успокояваше тези, които буйстваха. Тя изпълняваше дребни куриерски поръчки и им носеше пощата. Изчезна вонята на мърша и гнило. Скоро всичко миришеше на подово масло и дезинфекционен сапун.

Отначало тежката работа беше за Алена само начин за печелене на пари. Но скоро това се превърна във вътрешен конфликт. Сърцето й беше при воюващите от Южните щати, но пряко волята си трябваше да признае, че беше обикнала част от мъжете тук. Някои бяха само с година-две по-възрастни от нея, а имаше и значително по-млади. Това бяха честни, достойни мъже, които бяха въвлечени като баща й и братята й във войната. Сега те лежаха в тесните походни легла и очакваха с големи болки оздравяването си… Или смъртта си.

В Брайър Хил тя беше пожелала смъртта на всички янки. Тук потресена преживяваше последните мигове на обречените.

Тя ги познаваше! Това бяха хора! Те страдаха! Те умираха! Често й се налагаше да се извръща. Тогава биваше разтърсвана от ридания и плачеше, без да се срамува. Не можа да претръпне, напротив — от срещите със смъртта стана по-чувствителна.

Една сутрин в началото на ноември Алена се закле да избягва умиращите. След дълбок размисъл беше стигнала до заключението, че само по този начин може да намали болката.

През тази мека ноемврийска утрин Роберта беше наредила да впрегнат породистия кон и беше излязла с него, така че баща й беше принуден да се задоволи с Ол Тар. Алена се закандилка с конския трамвай по дългия път към лазарета. Най-сетне пристигна там и профуча покрай часовите.

В преддверието срещна Коул.

— Закъсняваш — подхвърли кратко той.

— Малкото пари, дето ги снасяте вие, янките, и без това едва стигат за пътни разноски! — извика тя подире му, когато той вече беше отминал.

На езика й се въртеше още една пиперлива забележка, но бързо я преглътна, когато из една от болничните стаи излезе доктор Мичъл, главният щабен лекар. Той погледна момчето, чиято кръв беше нахлула в лицето, и със сбръчкано чело премести поглед към отдалечаващия се капитан.

— Някакви оплаквания ли имаш, синко? — попита дружелюбно той.

Алена преглътна гнева си.

— Не, сър.

— Тогава се захващай за работа. През нощта пристигнаха много санитарни коли. Всичко трябва да се прибере и да се почисти. Капитан Лейтимър е прекалено зает, за да обсъжда с теб заплатата ти.

— Да, сър.

Тя не искаше да се заяжда с главния щабен лекар Мичъл. Той беше ирландец и имаше гръден кош като на мечка. Всички изпитваха страхопочитание към него, но видът му беше някак добродушен.

В близост до операционните зали бяха поставени походни легла за новопристигналите. Някои от ранените се мятаха от болка, други спяха спокойно. Малко настрани един лежеше толкова неподвижно, че Алена го взе за мъртъв. Очите му бяха бинтовани, от ъгъла на устните му се стичаше тънка струйка кръв. Чаршаф покриваше корема му, за да предпазва от мухите раната, която бавно оцветяваше белия плат в червено. Състоянието му беше толкова съмнително, че лекарите се заемаха първо с онези войници, които имаха по-големи шансове за оцеляване. Гледката накара Алена да отстъпи.

— Никога вече! — каза си тя. — Преживях достатъчно.

Решена да остане вярна на клетвата си, тя забърза натам, където държеше инвентара си за почистване, и си намери работа в едно болнично помещение, в което беше сигурна, че никой не се бореше със смъртта. Но дори и от това наглед безопасно разстояние тя дочу един тих зов, една отчаяна молба. Известно време се опитваше да не слуша. Все щеше да се намери някой, който да занесе вода на мъжа. Това не беше нейно задължение. Никога повече!

Тя грабна четката за дъски и заработи като обезумяла. Но нищо не беше в състояние да заглуши тихия, отчаян зов.

— Боже Господи! — изохка тя сподавено и скочи на крака. Притича напряко през залата и се изплаши, когато доближи неподвижния войник. Но тогава видя как езикът му с мъка премина през пресъхналите, напукани устни.

— Чакай — тя се наведе близо до ухото му, тъй като се опасяваше, че в страданието си той нямаше да я чуе. — Ще ти донеса вода.

Изтича в столовата да потърси чаша. Когато се върна, положи ръка под главата му да я повдигне и доближи чашата до устните му. Но внезапно някой я хвана за китката на ръката.

— Недей — заповяда остро Коул и отмести чашата настрани. — Така по-скоро ще му навредиш, отколкото да му помогнеш. — Когато забеляза смущението по-мръсното й лице, гласът му омекна. — Никога не давай на човек, който е прострелян в корема, да пие. Ела, ще ти покажа как се прави.

От едно шкафче наблизо той извади чиста кърпа, натопи я във водата и овлажни внимателно устните на войника. Алена мълчаливо слушаше как Коул с твърди същевременно успокояващ глас каза:

— Това тук е Ал. Той ще остане малко при теб. — Когато Алена заклати отрицателно глава, Коул я погледна мрачно и й направи знак да мълчи. — Отпусни се. Ей сега ще се заемем с раната ти. Операционната ще се освободи скоро.

Коул се изправи и пъхна влажната кърпа в ръката на Ал.

— Чакай ме тук. Ако някой задава въпроси, кажи че аз съм заповядал така.

Тя кимна нерешително.

— Успокоявай го доколкото е възможно. Връщам се веднага.

Тя кимна отново. Капитанът едва се беше отдалечил, когато тя донесе кана с вода и започна внимателно да отмива засъхналата кръв от бузата на войника. Прекара влажния парцал през веждите му, почисти лицето под превръзката и очите и прогони досадните мухи.

— Ал?

Алена се наведе по-близо, за да чува едва доловимия шепот.

— Да, аз съм — промълви тя.

— Благодаря.

Алена прехапа треперещите си устни. Изпита нещо подобно на щастие и вече не съжаляваше за милосърдието си.

Коул тъкмо се канеше да влезе в офицерската стая, когато сержант Грисъм му подвикна:

— Една млада дама иска да разговаря с вас, капитане. Очаква ви в преддверието.

— Нямам време — каза строго Коул.

— Тя каза, че е спешно. Не можела да чака.

Коул изкриви лице. Питаше се коя ли може да е, но работата му не търпеше отлагане.

— Ранена ли е?

Сержант Грисъм се ухили.

— Не бих казал!

— Тогава някой друг да е ранен?

— Не е казвала такова нещо, сър!

— Добре, вижте дали някой друг лекар не би могъл да й помогне.

Сержантът повдигна гъстите си вежди.

— Но тя иска да види точно вас, сър, и вече чака от около час.

Коул въздъхна и извади джобния си часовник.

— Имам само миг свободно време. Кажете на дамата, че ще дойда след малко.

Коул припряно сне напоената с кръв престилка. Дори върху униформата се бяха просмукали няколко тъмни петна. Това не беше най-подходящият вид за среща с дама, но той нямаше друг избор. Закопча най-горното копче на униформената си риза и закрачи бързо през залата.

Роберта се надигна от пейката в преддверието и с грейнало лице се усмихна на капитана.

— Изглеждате изненадан да ме видите тук — каза тя със свенливо спуснати клепки. — Вероятно сте учуден от твърде скорошното ми посещение.

— Съвсем не, мис Крейгхъг — каза учтиво Коул, докато поемаше ръката й. — Беше ми съобщено само, че една дама ме очаква. Ако знаех колко красива е тази дама, със сигурност нямаше да се появя в този вид. Нови моля да разберете, че сега съм твърде погълнат от работата си.

— Излишно е да ме уверявате във важността на делото си, сър. — Тя превзето отмести поглед от изцапаната с кръв униформа. Сбърчи нос с артистично отвращение, но знаеше, че тази гримаса й отива. Та тя се беше упражнявала с часове пред огледалото в докарването на всякакви изражения на лицето.

— Продължавайте, мис Крейгхъг — усмихна се Коул насърчително. — Цял ден не съм чувал толкова сладък глас като вашия. Не желая да провалям с нищо редките мигове на щастие.

— Много сте галантен, капитане.

Роберта носеше шапка с тюл. Тя извърна леко главата си настрани, за да може капитанът да се полюбува на аристократичния й профил. Знаеше твърде добре колко красиви бяха високите й скули, носът с орловата си форма и чувственото очертание на червените й устни.

— Тъкмо минавах с каретата си оттук, когато се сетих за тежката ви работа. Нямате време за почивка, дори за един по-спокоен обяд. Но един мъж трябва да се храни, нали, капитане? Никой не може да ви упрекне в това. Знам едно местенце в Стария квартал, където сервират най-вкусните гарнели. Не искате ли да ме заведете там, капитане?

И въпреки че в този миг Роберта изглеждаше изтъкана само от усмивки и закачливи погледи, дъхът й беше спрял в очакване на отговора. Цяла седмица беше кроила тайно планове за тази среща и за нея щеше да бъде огромно разочарование, ако сега капитанът откажеше.

— С болка на сърце ви моля за извинение, мис Крейгхъг, но трябва да се погрижа за ранените. В противен случай бих ви правил компания с огромно удоволствие.

Роберта не издаде с нищо яда си. Този мъж не беше младок, когото да развежда като куче на каишка и той да угажда на всичките й желания. Тя направи последен опит.

— Пътят до нас не е толкова дълъг. Не бихте ли желали да вечеряте с нас?

Коул възнагради упоритостта й с усмивка.

— Но какво би казал баща ви, мис Крейгхъг? Струва ми се, не му е особено приятно, че дъщеря му общува с един янки.

Роберта кокетно присви устни.

— Да не искате да кажете, че отдавате голямо значение на това, какво мисли татко, капитан Лейтимър?

Коул се засмя. Искрящите му очи се плъзнаха по снагата й.

— Разбира се, мис Крейгхъг. За мен има значение какво мислят бащите. Във връзка с вашата покана предпочитам все пак да избягна всякакви изненади и да не се появявам без предизвестие.

— Излишно се притеснявате. Знам как да подхвана татко. Дулси ще сготви днес превъзходна лучена супа. Не бива да пропускате да я опитате.

Сърцето й заби лудо, когато той се усмихна и каза с видимо удоволствие:

— Ако не се случи нещо непредвидено, тази вечер ще съм свободен.

Роберта се мъчеше да остане спокойна, макар че вътрешно ликуваше.

— Радвам се, капитане. Но сега трябва наистина да ви оставя да се върнете към задълженията си.

Тя изчака за миг дали капитанът няма да се възпротиви, но отново трябваше да прикрие разочарованието си, когато той хвърли бърз поглед към големия часовник в преддверието.

Докато я изпращаше до вратата, тя постави нежно дланта си върху ръката му.

— Отнех ви много време, капитане. Прощавате ми, нали? Не разбирам много от работата на един лекар, но предполагам, че не можете да идвате и да си отивате, когато на вас ви е удобно.

— Наистина много съжалявам — отвърна Коул, докато я водеше към каретата и й помагаше да се качи. — Но ви уверявам, че посещението ви ми достави голямо удоволствие.

— Значи до довечера? — изчурулика тя учтиво.

— До довечера! — Коул се усмихна и отдаде чест, после се завъртя на токовете си и се прибра в лазарета, без да се обръща.

Роберта се загледа след него. Завладя я мисълта, че тази стройна фигура можеше да се носи с нея един ден из някоя бална зала. И многото му пари! От тази представа я побиха приятни тръпки. С върха на чадъра си тя почука по капрата.

— Джедидиа, преди да поемеш към къщи, мини по „Джексън скуеър“. От цял месец не съм излизала в неделя.

Когато каретата потегли, Роберта разтвори чадърчето си, за да предпази грижливо поддържаната си кожа от слънцето. Но го наклони така, че войниците, които спираха на улицата, да могат да се любуват на красотата й.

ГЛАВА ШЕСТА

Майор Мейгръдър очакваше Коул на стълбите. Стоеше разкрачен, със скръстени зад гърба ръце. Явно беше наблюдавал всичко.

— Хубава женска сте си хванали, капитан Лейтимър.

— Мис Крейгхъг — задоволи Коул любопитството му.

— Предполагам, южнячка.

— Точно така! Но не казвайте пред Ал „женска“, защото тя му е братовчедка, а нали знаете, че той умее да постави всекиго на място. — Коул се усмихна, като си представи късокракия, доста набит майор очи в очи с дребния, жилав Ал.

— Хм — изсумтя дебелакът. — Този малък сополив плъх!

— Съвсем не е плъх! Идва от една ферма по горното течение на реката. Загубил е родителите си във войната.

— Вие да не би да защитавате бунтовниците? Сега остава само да съжалите и генерал Лий.

Коул погледна майора право в лицето.

— Симпатиите ми принадлежат на всички, които страдат. Затова станах лекар. И професионалната ми клетва е свята за мен.

— Хм! — изгрухтя отново майорът и последва Коул в стаята за почивка. — Липсва ти опит от фронта, синко.

Той наблюдаваше Коул, който наля вода в един леген и започна да търка ръцете си с четка. Майорът топна ръце във водата, застана пред огледалото и ги прокара през прошарените си коси.

— Аз служа от четиринайсет години в армията. Участвах и във войната в Мексико. Осем години съм бил лейтенант. — Той изгледа накриво пагоните на Коул. — А вие за две години станахте капитан.

Майорът се облегна на скрина и скръсти ръце, като че се готвеше за изключително дълбокомислено изказване.

— Вашите красиви клетви помагат твърде малко в кипежа на битката, когато наоколо загиват мъже. Там, където още има смисъл, се оказва помощ, на останалите се бие доза обезболяващо. След това ги оставят на сянка и по-късно, ако още са живи, биват закърпвани.

В знак на несъгласие Коул поклати глава. Той знаеше, че му липсва боен опит. Но не смяташе, че в тежки случаи трябва да се действа толкова безсърдечно.

Мейгръдър се изпъна.

— Чаках ви, да ви отправя една покана. — Когато Коул го погледна леко учуден, той добави: — Идеята не е моя, а на Мичъл. Другите лекари искат да направят малко празненство в „Сацерак“. Вече чухте за победата при Броуд Рън, нали?

— Победа? Хм! Чух и за… как го наричате вие… „тактическото отстъпление“ на генерал Роси при Чикамагуа.

— Ние празнуваме само победи — изсъска майорът. — Преди войната да приключи, ще си го върнем стократно на проклетите джонита.

— Едно е сигурно — каза Коул изпод ръцете си, докато си миеше лицето. — Който и да победи, ще се лее още много кръв.

— Не сте ли твърде изнежен, капитане? — попита Мейгръдър ехидно.

Коул посегна към кърпата си.

— Не, майоре. Искам да кажа само, че всичко това е едно злополучно недоразумение.

— Значи не желаете да празнувате с нас? — Мейгръдър дебнеше отговора като ястреб.

— Мъжът с превързаните очи влиза след малко в операционната. Ще видя какво мога да направя за него, а ако довечера ми остане време, ще отида на вечеря у мис Крейгхъг и нейните родители.

— Само си губите времето с този ранен. Няма да издържи и до утре вечер. Затова по-добре си идете рано и се наслаждавайте на компанията на младата дама.

Коул остави кърпата настрани и облече чиста престилка.

— Каквото и да е състоянието му, майоре, аз съм задължен пред своята клетва. Мога поне да опитам, нали?

— Ваша воля, капитане. Но само ще удължите страданията му, преди да умре. Освен това за операцията ще са нужни поне двама лекари.

Един адютант отвори вратата.

— Последният пациент е вече в операционната, капитане, и му е даден хлороформ.

Коул кимна и се обърна към Мейгръдър.

— Доктор Брукс се съгласи да асистира. Има голям опит с коремните рани.

— Брукс! Но той е от противниковата страна! Внимавайте да не пререже гръкляна на нашия войник.

— Той е положил същата клетва като мен — каза Коул твърдо. — И се отнася към професията си със същата сериозност, както и аз.

Той отвори вратата и каза на тръгване:

— А сега ме извинете, но трябва да се захващам за работа.

Майорът го последва в лошо настроение. Разстройваше го това, че младите глупаци никога не искаха да приемат един добър съвет от него. Когато видя момчето, което работеше с мокрия парцал близо до операционната, раздразнението му стана още по-голямо. Северните щати пилееха ценните си долари, за да хранят такава мърлява паплач.

— Я вземи да свършиш нещо — развика се Мейгръдър. — Днес вече достатъчно се размотава!

Коул хвърли поглед назад, но преглътна хапливия отговор. Когато Ал го погледна озадачено, той му направи знак с глава и момчето бързо се отдалечи.

— Изглежда, имате слабост да събирате тук всевъзможни скитници — каза високомерно Мейгръдър. — Умолявам ви за в бъдеще да сдържате желанието си да ги водите при нас. На малкия просяк не може да се разчита.

Коул се усмихна кротко.

— Не бих казал, майоре. Никога не съм се страхувал да застана с гръб към него. Освен това и при най-добро желание не би могъл да стори някаква беля.

— Ха! — каза Мейгръдър заядливо. — Малките са най-опасни. Те удрят там, където боли.

Коул се изсмя на дебелашкия хумор на майора.

— Ще се постарая да го запомня.

По стълбите се чуха стъпки. Появи се един белокос мъж.

— Всичко е готово, доктор Брукс — заяви Коул.

Възрастният мъж кимна и хвана износената си лекарска чанта.

— Заведете ме при болния.

Изминаха почти три часа, докато изнесат слепия войник от операционната.

— Внимателно — предупреди Коул санитарите. — По него има повече шевове и бодове, отколкото по някой гоблен!

Доктор Брукс бършеше ръцете си.

— Вярвате ли, че ще оцелее?

Коул въздъхна и съблече кървавата си престилка.

— Скоро ще видим. Засега можем само да се молим и да се надяваме, че няма да получи перитонит.

— Момчето трябва да бъде щастливо, че го оперирахте вие. По мое време нямаше толкова надарени и търпеливи хирурзи.

С едно повдигане на раменете Коул отхвърли комплимента.

— След като изобщо си правим труда, нека да свършим работата възможно най-добре.

Доктор Брукс извади часовника си.

— Шест без нещо. Ще се кача набързо до горе, а после ще потърся нещо за ядене. Не вярвам, че млад мъж като вас ще се съгласи да вечеря с дъртак като мен…

— Обещал съм вечерта на една млада дама — каза Коул усмихнат.

Брукс се засмя гърлено.

— Тя ще ви прави по-добра компания от мен.

Той се запъти към стълбите, но спря отново и се извърна към Коул.

— Това момче, което шета тук и почиства всичко — ще имате ли нещо против да го делите с мен?

— За Ал ли ми говорите?

— Не зная как се казва, дори не зная как изглежда. Но всеки път, когато минавам оттук, той лази на четири крака и търка пода. Ако мога да го разпозная по нещо, това са само задните му части.

— Сега не мога да ви кажа, но ще си помисля — обеща Коул на своя колега.

Брукс кимна с разбиране.

— Е, добре, ако решите, изпратете го горе.

Когато напусна лазарета, Коул видя Ал, седнал на гредата, която служеше за връзване на конете. Капитанът учудено се взря в момчето.

— Мислех, че вече си си отишъл. Какво правиш тук толкова късно? — Коул погледна към завързаните коне. — Къде е старата ти кранта? Само не казвай, че те е хвърлила от гърба си?

— Днес не съм с коня — отвърна кратко Ал. — Роберта взе каретата и вуйчо Ангъс е впрегнал Ол Тар.

— Значи трябва да се прибираш сам?

— Не е страшно. Ще взема следващия конски трамвай до магазина на вуйчо. Може би ще е още там.

— А ако не е?

— Все едно, не съм ви молил да ме взимате със себе си — кипна Алена, за да предвари поканата на капитана. Настръхваше само при мисълта за това. Без сандъка, който да я разделя от гърба на доктора, ездата отзад можеше да се превърне в много неприятно преживяване. Тя имаше чувството, че прилича все повече на зряла жена.

— И какво чакаш тук?

— Питах се… — беше й трудно да признае, че е загрижена за един янки. — Питах се дали момчето е издържало операцията?

Коул обърна коня си и се загледа в Ал, който накрая преодоля стеснението си и каза:

— Ами и аз си имам моменти на слабост.

Коул се засмя тихо.

— Ти ме учудваш, Ал.

— Издържал е, нали? — Тя засенчи очи срещу залязващото слънце и се опита да види лицето му.

— Боби Джонсън издържа — потвърди Коул. — Ако преживее следващите дни, ще отърве кожата.

— Това е всичко, което исках да знам.

Алена се изправи, за да слезе от гредата, но тежките ботуши се изхлузиха от краката й и тя загуби равновесие. В следващия миг се приземи върху меките си задни части в прахта. Извика от болка и този вик изплаши коня на Коул. От страх да не бъде стъпкана от животното, тя забрави за своя позор, заряза ботушите си и скочи бързо на крака. Това дойде вече много дори за сериозния Коул. Той избухна в неудържим смях, с което си навлече гнева на Ал.

— Ще съжалявате за това, янки! За малко не ме стъпка вашето муле!

Алена се държеше за натъртеното място и вътрешно проклинаше, че дори когато охка, трябва да преправя гласа си.

— Ще получиш синини — поучаваше я компетентно Коул. — Ако позволиш на един янки да те лекува, имам мехлем, с който мога да те намажа.

— Не, сър — каза Алена високо. — Не бих си свалил панталоните пред никой янки!

Коул беше сигурен, че гласът на Алена кънти надлъж и нашир. Той въздъхна измъчено и затвори очи.

— Постигна само това, че всички ни зяпат и си мислят най-лошото. Доволен ли си?

Ал се изкикоти радостно и мушна палци в гайките на панталона си.

— Сега ви натопих, а, янки? Най-после ви натопих! И знаете ли какво? — Със злорад израз на лицето Ал се приближи до Коул. — Ще се пукна от смях, когато ви обесят.

— Майор Мейгръдър ме предупреди да се пазя от теб — каза Коул отвратен. — Трябваше да го послушам.

— Точно така. Аз също не го понасям.

— Е, какво сега? Ще яздиш ли с мен?

Той се питаше защо изобщо си създава главоболия.

— Можеш да почакаш пред жилището ми, докато се преоблека.

Раздразнен, Ал скръсти ръце пред гърдите си.

— Да не би да отивате при Роберта?

— Тя ме покани за вечеря, ако нямаш нищо против.

— Не ми пука кого кани Роберта. Около нея постоянно се въртят разни фукльовци. Но не си въобразявайте, че ще седна с вас на масата. Тя и без това не е моя. Аз се храня с янки само когато нямам друг избор.

— Тръгваш ли с мен? — попита нетърпеливо Коул.

— Нямам намерение да се друсам върху вашия състезател — каза тя, като се потри отново отзад.

— Мислех в къщи да впрегна бричката — каза Коул, повдигайки рамене. — Прави каквото щеш. Във всеки случай спокойно можеш да носиш и женски дрехи, толкова си пухкав. Между другото — той посочи малките боси стъпала, — повечето момичешки обувки ще са твърде големи за теб.

Алена присви тънките си палци, защото знаеше, че Коул е прав.

— Бричката ли казахте? Добре тогава, ще дойде пред вашето жилище. — Така можеха да се спестят няколко пенита, а в днешно време това е цяло състояние, помисли си тя.

— Ако не дойдеш навреме, ще тръгна без теб.

Алена вдигна ботушите си.

— Ще бъда там, янки.

Тя не само беше навреме там, а трябваше дори да изчака. Премина с провлачена стъпка през площада, като от време на време хвърляше поглед към прозорците на апартамента на Коул. Няколко войници на Северните щати преминаха и я блъснаха. Изпълнена с омраза, тя се загледа подире им. След това се обърна към паметника на Ендрю Джексън и изпълнена с гняв, прочете надписа, който генерал Бътлър беше наредил да издълбаят в пиедестала: „СЪЮЗЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАПАЗЕН“.

— Типично за янките — каза си тя с презрение.

В този миг се чу тропот от копита и скърцане на колела. Тя разпозна Коул в малката бричка, махна с ръка и тръгна към него.

— Мислех, че няма да успееш — каза той, докато спираше коня.

В късния вечерен здрач тя видя лицето му и мекия жълтеникав блясък на униформените копчета, в които се отразяваха светлините от прозорците. Понякога се учудваше колко добре изглежда този капитан.

— Там наистина ли има място и за мен?

Коул издърпа една дълга тънка пура от джоба на куртката и бавно го закопча.

— Струва ми се — каза той, като драсна кибритена клечка, запали пурата и изпусна облаци дим, — че трябва да се научиш да владееш острия си език, особено когато искаш нещо от други хора.

Ал запротестира възбудено:

— Но какво означава това? Нали вие предложихте да ме вземете със себе си? Да не би да съм ви молил?

Коул хвана юздите.

— Е, идваш ли, или не?

— Чакайте! — Алена прехапа устни, а Коул се облегна назад и се усмихна. В крайна сметка тя се предаде. — Е, щом трябва! Нямам нищо против.

— Скачай! — каза Коул, като направи знак с глава.

Тя направи крачка назад и тъкмо се канеше да скочи върху багажната платформа на бричката когато Коул й заповяда да спре.

— Седни тук, където ще мога да те наблюдавам! — каза той и плесна с ръка до себе си на капрата. — В бъдеще, изглежда, ще трябва наистина да последвам съвета на майор Мейгръдър.

Алена с негодувание се настани на седалката. Не й беше приятно да седи толкова близо до него, защото той миришеше на чисто и свежо, а нейните коси издаваха мирис на гранясала мазнина. Разстроена, тя нахлупи шапката си ниско над челото и потъна в дълбоко мълчание, което продължи през цялото пътуване. Разликата между тях двамата се превърна за нея в непоносимо мъчение, защото, от една страна, той беше янки, но от друга страна, все пак беше мъж, а тя — млада жена.

ГЛАВА СЕДМА

Вечерта се огласяше от квакането на жабите и песента на щурците. Прохладен, тежък бриз носеше нагоре откъслечни разговори, примесени с плътен женски смях. Клоните на огромните дъбове се поклащаха леко от вятъра. През отворената балконска врата в спалнята на Алена нахлуваше дъхът на лавровите храсти. Меката сребриста светлина на луната осветяваше нежните замислени черти на момичето, което стоеше на вратата на терасата. Тя беше пленница в собствената си стая. Беше хваната в клопката заради онзи янки там долу. Беше самотна, тъй ужасно самотна и изгубена, че чак остра болка премина през гърдите й. Никога преди не се беше чувствала така изоставена. Като слушаше звънливия смях на Роберта, й се струваше, че се задушава между четирите стени. Този смях пронизваше съзнанието й като горчива подигравка и превръщаше стаята в килия за мъчения.

Алена облегна глава на рамката на вратата и погледна с премрежени от сълзи очи към голямото огледало, което стоеше в средата на стаята. Отражението не я успокои. Наистина върху сребристото стъкло се виждаше хубава млада жена, но тя беше облечена в износена нощница и имаше прекалено къса, накълцана коса. Независимо от присъствието на капитан Лейтимър в къщата, Алена беше успяла да се изкъпе в малката баня. След това се беше прокраднала през храсталака в градината и незабелязано се бе изкачила по външната стълба до стаята си.

Погледът на Алена се премести върху скрина, който съдържаше оскъдното й имущество. Изпита копнеж по нещо красиво, женствено. Искаше да бъде възприемана като жена, искаше да се усмихва с момичешка непринуденост. Искаше да може да се смее.

Не желаеше повече да облича мръсните дрехи и да преправя гласа си. От продрания тембър, който си налагаше, я болеше гърлото. Но трябваше да продължава този всекидневен маскарад. С всяка изминала сутрин й ставаше все по-трудно да облича опърпаното си облекло. Намираше за все по-отвратително да надява маската на чужда личност.

Маскарадът разрушаваше малко по малко нейната женственост.

Все по-често й се явяваше едно видение: високият, строен капитан Лейтимър минаваше покрай нея, хванат под ръка от жена, облечена в червена коприна. Очарован и грейнал от щастие, той правеше поклон пред жената и паднал на колене, й се обясняваше в любов. Жената полагаше ръка върху красивата му глава, като че го посвещаваше в рицарство. Устните му докосваха нежните пръсти, след това се плъзваха по бялата кожа на голата й ръка.

После целуваше сочните червени устни — устните на Роберта.

Видението изчезна.

Алена излезе на балкона. Имаше нужда от хладния вечерен вятър. Не искаше да мисли повече за Ал. Не можеше и да мечтае да стане жена като Роберта — жена, която привличаше мъжете, където и да се появеше. Нейната участ беше да бъде кльощавият, неугледен Ал с хлапашкия вид. Колкото и мъчително да беше това прозрение — по всичко личеше, че бъдещето й обещаваше единствено търкане на подове. Докато Роберта трябваше само веднъж да се усмихне безпомощно и светът вече лежеше в краката й.

Алена бавно се спусна по витата балконска стълба до нивото, от което можеше да наблюдава прохода между колоните. От салона струеше светлина и огряваше най-долните стъпала. Тя се страхуваше да не я забележат, затова не продължи надолу. На външния край на верандата имаше пейка, а около нея — няколко стола — там като дете беше играла с братята си по време на редките им посещения, докато Роберта неуморно обличаше порцеланови кукли в красиви дрехи и им слагаше натруфени шапки.

Смехът на Роберта разкъса тишината на нощта, капитанът също се засмя с дълбок, приятен тембър и дори вуйчо Ангъс неволно се изхили гърлено.

— Може да се каже, че вече сте били навсякъде, капитане! — изчурулика Роберта. — Къде ви харесва най-много, освен у дома? Може би в Париж?

Алена се наведе напред, за да подслушва през прозореца на салона. Тя чу как Коул отвърна галантно:

— Никоя жена в Париж не беше толкова красива, колкото тази, която виждам сега пред себе си!

Алена вдигна очи към небето. Смяташе съвсем сериозно да се помоли за душата му, но когато вуйчо й се изкашля предупредително, капитанът веднага се надигна.

— Вече е късно — каза Коул, при което възпитано пое ръката на Роберта, — и колкото и да се наслаждавам на очарователната ви компания, трябва да тръгвам.

Той целуна леко меката й бледа ръка. Когато видя това, Алена стисна с горчивина зачервените си ръце между коленете. Беше така завладяна от вида на сбогуващия се капитан, че забрави да помисли за собствената си сигурност.

— Надявам се, че скоро ще дойдете пак — каза Роберта сладникаво свенливо.

Тя се вкопчи в Коул и го поведе към изхода. Алена се сви на кълбо, когато капитанът отвори вратата и излезе навън. Роберта го следваше. Беше толкова светло, че Алена видя как тя докосна с ръка гърдите му и след това предизвикателно се облегна на него. После прилепи плътно гърдите си до синята униформа.

— Ще дойдете пак, нали?

С пламнали страни Алена стана свидетел на страстния отговор на капитана. Той дръпна Роберта към себе си и притисна устните си към нейните с такава жар, че на Алена й секна дъхът само като ги наблюдаваше. Никога досега не беше виждала мъж да целува жена така. Чувстваше се като неканен гост, но въпреки това в жилите й пулсираше непозната възбуда. Внезапно си представи, че Коул целува по този начин нея. От мисълта й се зави свят и й стана горещо. Когато той докосна гърдите на Роберта, тя усети докосването върху собствената си гръд. Зърната й се втвърдиха под нощницата.

— Утре ще дойдеш пак, нали, Коул? — шепнеше Роберта страстно. — Няма да ме оставиш да скучая тук сама, нали?

— Имам задължения — каза тихо той, докато устните му галеха бузата й.

— Задължения? — каза Роберта с нежна настойчивост. — Не можеш ли за известно време да забравиш задълженията си, Коул? Утре съм съвсем сама вкъщи. Мама отива в магазина, а Дулси трябва да ходи на пазар. Ела, моля те! — Снежнобялата й ръка покри неговата и тя се притисна тъй здраво до него, че гърдите й едва не изхвръкнаха от деколтето. — Ще разполагаме с целия следобед.

Алена се чудеше как Роберта може да остане тъй настойчива под милувките му. Тя самата трепереше като лист само докато ги наблюдаваше. Горещото желание, което пулсираше у нея, й беше непознато досега, но тя неволно трябваше да си признае, че в неговите ръце почти би загубила съзнание.

В салона се чуха стъпки. Роберта бързо се освободи от Коул и оправи косите си.

— Трябва да тръгвам — прошепна Коул. — Иначе баща ти ще се разсърди.

— Ще те чакам утре — каза Роберта с нежна усмивка.

Но Коул се обърна и каза със съжаление:

— Извини ме, Роберта, но наистина не мога да изоставя задълженията си.

И си отиде.

Роберта се нацупи гневно, когато чу отдалечаването на бричката. Тя със сигурност щеше да се погрижи да бъдат изненадани сами в къщата и от горещия флирт бързо щеше да се стигне до сватба. Можеше да нагласи нещата така, че майка й да ги хване заедно. Не беше ли казала, че утре ще отсъства само за час или два?

Роберта си тананикаше тихо и подскачаше с танцова стъпка по верандата. Вече се виждаше на един от онези големи военни балове, които организираше генерал Бенкс. Щеше да носи най-красивата рокля и щеше, разбира се, да бъде придружавана от най-красивия мъж.

Внезапно дъхът й спря.

Тя уплашена се взря в бледия призрак на стълбите, който постепенно придоби човешки образ.

— Ти пък какво правиш тук? Мислех, че си в стаята си, Ал! — изсъска тя.

— Казвам се Алена — поправи я братовчедка й и пое с босите си крака по стълбите. — Ще го запомниш ли най-сетне?

Роберта изкриви лице от злоба. Беше бясна, защото знаеше, че Алена е подслушвала.

— Ти винаги си приличала повече на Ал, отколкото на Алена!

При тази хаплива забележка по-малката братовчедка се обърна рязко и погледна мрачно към злорадото лице, останало в сянка. После продължи и каза през рамо:

— Аз във всеки случай не се хвърлям в ръцете на янките!

— Ти просто ревнуваш! — отвърна Роберта и тръгна след нея. — Ревнуваш, защото никога няма да хванеш мъж като Коул Лейтимър, каквато си кльощава. Че нали той ще падне от леглото от смях!

Алена беше изгубила ума и дума от жестоките слова на Роберта. Беше почти убедена, че братовчедка й е права.

— И ще ти кажа още нещо, Алена Макгарън — повиши тон Роберта, — ще докарам нещата с Коул Лейтимър дотам, че той да се ожени за мен.

Роберта се обърна и се усмихна триумфално, докато Алена каза съвсем спокойно:

— А как ще се оправдаеш, когато той открие, че не си вече девствена?

Роберта стоеше като ударена от гръм. Не й достигаше въздух.

— Откъде знаеш? — Гласът й се превърна в бездиханен шепот: — Откъде знаеш това? — повтори тя.

Алена каза презрително:

— Чух, когато Чед Уилямсън се хвалеше пред братята Четлър. Сега всички те са мъртви, така че аз, изглежда, съм единствената, която знае.

Роберта заплашително сви юмруци и ги размаха пред лицето на Алена.

— Ако кажеш нещо на Коул, ще му издам твоята малка тайна. Кълна ти се!

Роберта се поуспокои. Тя полека възвърна надменния си тон.

— Освен това оттогава мина много време. Бях на петнайсет и се случи един-единствен път. — По лицето й се появи израз на отвращение. — И бездруго не ми хареса. Цялото това пъшкане и натискане! После цяла седмица не можех да седя.

— Капитан Лейтимър е лекар. Сигурно ще усети, че…

Роберта прекъсна Алена:

— Все ще измисля нещо, за да го заблудя!

Алена влезе в стаята си.

— Изглежда, има доста голям опит с жените.

Роберта стоеше плътно зад нея.

— Мисля, че ще ми повярва!

Братовчедка й я погледна и каза небрежно:

— Но първо ще трябва да го накараш да се ожени за теб!

Роберта изсумтя презрително.

— Това е лесно като две и две. Той вече се хвана на въдицата, само че още не го знае.

Алена кимна замислено.

— С интригите си може и да успееш, може дори да го заблудиш в леглото. Но се питам дали някога ще бъдеш щастлива, искам да кажа: наистина щастлива.

— Не говори глупости! Разбира се, че ще бъда. Той има пари…

Алена се изсмя надменно.

— И ти мислиш, че парите ще те направят щастлива? Една жена трябва с радост да дели леглото със съпруга си, да му ражда деца…

— Деца! Все още не искам да си развалям фигурата с мътене!

Алена наблюдаваше братовчедка си почти съчувствено.

— Щом наистина обичаш един мъж, тогава ще искаш и деца от него.

— Така си мислиш. Но ти, грозно патенце, би била щастлива дори само ако някой мъж те погледне!

— Ако смяташ, че вече си ме наранила достатъчно — измърмори Алена, неспособна да придаде по-твърдо звучене на гласа си, — бих отишла сега да спя. Утре трябва да съм рано в лазарета.

— Разбира се! Трябва добре да си починеш, за да можеш да търкаш всичките тия подове. Коул каза, че го правиш отлично!

Роберта усети, че думите й попаднаха право в целта, и затвори с трясък вратата след себе си.

Алена остана сама. Сълзи на гняв бликнаха от очите й и се застичаха по бузите. Дълбоко засегната от злобата на Роберта, тя угаси лампата и се загледа в лунната светлина, която се изливаше на широки талази в стаята й.

Обидите я бяха наранили твърде дълбоко. Още по-страшно беше, че същите отчаяни мисли отдавна мъчеха и нея самата, а й беше невъзможно да ги отблъсне.

ГЛАВА ОСМА

Петъчната сутрин започна за Алена с невъобразим хаос. Тя се успа, а оттам нататък всичко тръгна с главата надолу. Метлите й се струваха оловно тежки както никога досега. Отстъпвайки назад, тя се препъна в кофата с мръсна вода. Мътните струи се изляха отгоре й, докато тя риташе, паднала на пода. Потърка наранените си лакти и с тихи проклятия се изправи на крака. С периферното си зрение зърна капитан Лейтимър, който искаше да провери откъде идва този шум. Без съмнение смяташе да я постави на място с някоя остра забележка заради несръчността й. Алена едва не хвърли кофата по него. Когато той си тръгна, тя се изплези подире му и се зае да изстисква мръсната вода от дрехите си. Можеше да мине и без бащинските му наставления.

Около обед тя намери време да се осведоми за състоянието на Боби Джонсън. Той все още беше под влиянието на високата доза морфин, която по време на лечението трябваше да намалява болките му и да го успокоява. Алена беше доволна, когато разбра, че е жив.

В ранния следобед тя отново привлече критичните погледи на капитана върху себе си. Лъскаше последния прозорец, когато усети, че той я наблюдава замислено, а това никак не й беше по вкуса. Разбира се, всеки янки можеше да разгадае маскарада й, но тя предполагаше, че капитан Лейтимър просто се отвращава от мръсните й дрехи. Друго, изглежда, не го интересуваше.

Тя се направи, че не го забелязва, и продължи да работи, докато той се приближаваше. Когато застана плътно зад нея, тя се обърна и зае отбранителна поза.

— Не се плаши, нямам намерение да те бия — каза кротко Коул. — Поне засега.

Алена обърса нос с ръкава си, като придружи това действие със съответното подсмърчане.

— Баща ми ме е учил никога да не се обръщам с гръб към янките. — Те презрително изгледа Коул от горе до долу.

— Вероятно изпитваш големи трудности да спазваш това правило тук, при наличието на всички тези войници от Северните щати — каза Коул с натежал от подигравка глас.

— Вярно е, янки — Алена бръкна в джоба си и издърпа едно мърляво парче плат, в което издуха шумно носа си. — Тук почти няма местенце, където да не си принуден да се чепотиш пред непознати.

— Свърши ли? — запита нетърпеливо Коул. — Имам още една работа за теб, макар че изобщо не ми се ще да ти я възлагам.

— Мога да си представя — изпъшка театрално Ал. — Или не ви харесва външният ми вид, или ще искате нещо от мен. Сега пък какво има? Още мръсотии на янките ли има за бърсане?

Коул се изсмя хладно. Непрекъснатото мърморене постепенно беше започнало да го изнервя, но тъй като познаваше чувствителния характер на Ал, той го смяташе по-скоро за дърдорко. Момчето постоянно си просеше някое наказание или по-остра дума. Но пък полагаше толкова усилия, че Коул беше решил да не предприема нищо. Той се овладя и не обърна внимание на нахалния въпрос на Ал.

— Нещо по-гадно, опасявам се.

Алена изтръпна вътрешно. Тя се беше зарекла, че ще е по-добре да напусне работа, отколкото да почиства помещението, в което лекарите ампутираха крайници. Стомахът й нямаше да го понесе.

— Ела с мен! — Коул тръгна към вратата и се извърна към Алена, която стоеше нерешително. Той заповяда остро: — Хайде, тръгвай! Недей да стоиш там като истукан.

Алена кипеше от гняв. Мъжът явно познаваше уязвимите й места.

— Мислех, че ще ходите днес следобед при Роберта! Защо се мотаете още тук?

Коул учудено повдигна вежди.

— Струва ми се, че информацията ти е погрешна.

Алена сви рамене.

— Вчера доста бързахте да стигнете при семейство Крейгхъг. Тогава си рекох, че искате да виждате Роберта възможно по-често…

— Аз съм тук преди всичко, за да се грижа за ранените, а не за да гоня дамите в околността, колкото и приятно да е това. А ти… — погледът му се впи в сивите очи на Ал, — ти си тук, за да почистваш. Хайде, тръгвай!

За голямо облекчение на Алена те се изкачиха до третия етаж, където досега не й бяха разрешавали да влиза. Беше горещ ден и тук, горе, беше още по-задушно. Пот струеше от всичките й пори, памучната й риза лепнеше по раменете и по гърба. Между гърдите й се стичаха ситни капчици. Тя трябваше да прояви желязна воля, за да не се почеше. Жегата измъчваше дори и Коул в безупречната му униформа и лъснатите до блясък ботуши.

С прекалено големите си обувки Алена се мъчеше да върви в крак с капитана, който правеше твърде широки крачки. Тя го последва през едно обширно помещение. След това влязоха в стаичка, където на малка писалищна маса седеше някакъв сержант. В края на къс коридор имаше врата, която стоеше полуотворена. Зад вратата беше събрано цяло отделение войници от Северните щати, които играеха карти. Зад сержанта един войник стоеше на пост пред друга врата. Беше задушно. Куртките на войниците бяха пропити с пот. Когато сержантът съзря капитан Лейтимър и Алена, той обърса веждите си с една червена носна кърпа, кимна на Коул и се надигна, за да отключи охраняваната врата.

Те надникнаха в помещение, което беше двойно по-голямо от помещението на партера. Беше пълно с легла, на които лежаха войници от Конфедерацията. Мнозина от тях носеха още сивата униформа с отличителните знаци. Някои лежаха неподвижно и гледаха апатично в тавана. Други се въртяха и стенеха в леглата си. Един млад войник, чието легло стоеше близо до вратата, се раздираше от кашлица, като че дробовете му щяха да изхвръкнат от гърдите. Когато влязоха, той се опита да се усмихне с треперещи устни. Но нов пристъп на кашлица прекрати опита. Алена знаеше, че тези мъже бяха пленници, които чакаха тук своето оздравяване, преди да бъдат откарани в затворите на Шип Айлънд и Форт Джексън.

— Това тук е Ал — заяви Коул на мъжете. — Той ще почисти помещението ви. — Посегна зад себе си, за да издърпа момчето напред, но ръката му беше отблъсната яростно.

— Махнете ръцете си от мен! — скара му се Алена. — Не ме закачайте, янки, иначе ще си имате неприятности!

Един висок, недодялан войник се затресе от смях.

— Охо, капитане, къде заловихте това диво зверче?

— При една разправия с няколко наши войници — отвърна Коул делово. — Погрешно сметнах, че нашите хора имат числено превъзходство, но сега знам, че съм ги спасил от голяма беда.

От дъното на помещението загърмя гласът на един разплут мъжага.

— Хей, малкия, защо всъщност работиш за янките? Майка ти не те ли е научила на нещо по-добро?

— Опита се. Но в края на краищата трябва да се живее от нещо, нали? — отвърна Ал и сви рамене.

Мъжът се облегна назад в кревата си и замислено се почеса по брадичката.

— Изглежда, не те хранят достатъчно. Обикновено такъв малък сополанко като теб седи още в скута на мама. Може би наистина си твърде млад, за да го разбереш, но честните хора предпочитат да умрат от глад, отколкото да вършат работата на смрадливите янки.

Ал небрежно се приближи до мъжа и посочи отпадъците, които се търкаляха около кревата му.

— Това не е мръсотия от янките, мистър. Това е вашата собствена мръсотия!

Мъжът се надигна заплашително, но сивите очи го гледаха невъзмутимо.

Останалите войници се изкикотиха сподавено. С почервеняло от гняв лице мъжът се развика:

— Хващай се на работа! Иначе ще ти нажуля задника с дръжката на метлата!

Погледът на Алена като че случайно се премести върху здравия крак на мъжа. Другият беше стегнат с дълга дървена шина.

— Хайде, опитай Джони, но рискуваш да се сдобиеш с още един дървен крак!

Опасенията на Коул относно сигурността на момчето се разсеяха без остатък след тази кратка словесна престрелка. Ал беше като малко бойно петле, което залагаше всичко на една карта.

Алена се огледа, когато от едно помещение в другия край на болничната стая се появи възрастен мъж с квадратна фигура. С тих ужас тя разпозна доктор Брукс — домашния лекар и приятел на семейство Крейгхъг.

— Капитан Лейтимър! — извика той. — Ако имате минутка време, бих ви помолил за съвет.

Лекарят се приближи до кревата на един войник и поговори тихо с него, после отметна чаршафа, с който беше завит. Алена дори не се опита да различи дали войникът имаше друго покритие на тялото, освен коремната превръзка. Но в желанието си да не гледа натам тя се извърна рязко и се сблъска с капитана.

— Ал! — извика той и посегна към нея, за да я предпази от падане. — Какво ти е?

— О, това е само от горещината — промърмори извинително тя.

— Тогава си свали горната дреха, по дяволите. Направо ще се свариш!

Той посегна да разкопчае горните копчета на ризата й, но ръката му беше отблъсната със силен плясък.

— Не ви ли казах — долу ръцете!?

Тя почти крещеше. Един стол се преобърна с трясък. Следван от сержанта, часовият влетя в стаята, готов да задуши всякакъв бунт още в зародиш. Коул стреснато гледаше момчето и потъркваше ударената си ръка.

— Почакай, Ал — скръцна със зъби той. — Само почакай!

— Аз ви предупредих, нали така? Не ме докосвайте! Ако не ме послушате, вината ще си е лично ваша.

— Ал! — кокалестите скули на Коул потръпваха от гняв. Сините му очи се бяха свили в тесни процепи. — Изобщо не си даваш сметка колко възмутително е поведението ти!

Ал се задоволи да отвърне само с леко помръдване на раменете. Накрая Коул се обърна към сержанта.

— Всичко е наред. Можете да си вървите. Но не изпускайте от очи този малък вироглавец. Че като нищо може да предизвика нова война.

След един последен предупредителен поглед към Ал той се отдалечи, за да разговаря с доктор Брукс. Алена се зае с почистването на стаята. Наведе се, за да събере няколко томчета със стихове, които лежаха разпръснати около едно легло.

— Хей! — изстена войникът, който лежеше там. Беше твърде слаб, за да повдигне глава от възглавницата. — Ти от този край ли си?

— От горното течение съм — отвърна тя.

— Тогава може би познаваш едно момиче, което живее на около десет мили от Александрия? — попита той със свистящи гърди. Очите му светеха, изпълнени с очакване. — Тя беше красиво дребно създание, не по-висока от теб. Понякога даваше на нашата дружина по нещо за хапване. — Той преглътна с мъка. — И ни оставяше да пренощуваме в плевнята. Така и не научих името й, но при нея имаше един огромен чернокож, който винаги беше нащрек. Пазеше я като хрътка. Тя го наричаше Саул.

Алена се обърна с гръб към него и промърмори:

— Всички хора там се изнесоха. Тя вероятно е заминала с другите.

— Жалко. — Войникът се закашля, след което продължи: — Мислех си, че може би… когато войната свърши и изляза от затвора… ами, мислех да отида пак нататък… Тя беше истинска малка дама. Делеше всичко с нас, пък и тя самата нямаше много. Щеше ми се да изразя по някакъв начин благодарността си към нея.

Ръцете на Алена трепереха. Там лежеше един млад мъж, един човек, който скоро щеше да изчезне зад стените на затвора. Как можеше да му каже, че всичко, което беше останало от онова момиче, сега стоеше пред него във вид на кльощаво, опърпано хлапе?

Тя се сепна, когато усети една ръка върху рамото си. Ужасно притеснена, погледна в лицето доктор Брукс.

— Значи ти си момчето, с което капитан Лейтимър ме предупреди да внимавам — засмя се той. — Доста трудно го убедих да те изпрати тук.

Той намигна дружелюбно, когато Алена го погледна право в очите, но от изненада долната му челюст увисна до гърдите.

— Господи!

Алена знаеше, че я е познал. С една гримаса тя му каза безмълвно да не я издава пред останалите. Когато се овладя, доктор Брукс се прокашля уж случайно и отиде обратно при Коул. Хвана по-младия си колега под ръка и тръгна с него към вратата.

— Има още нещо, което исках да обсъдя с вас, капитане. Морфинът ни е на привършване…

С тези думи двамата излязоха в преддверието. Алена пое дълбоко въздух. Доктор Брукс щеше така ревностно да пази тайната й, както се грижеше и за оздравяването на войниците на Конфедерацията.

Лек повей погали лицето на Алена и внезапно я накара да си припомни къде се намира. Усети колко по-хладно беше тук, отколкото в която и да е друга болнична стая на лазарета. Тя повдигна глава и видя един отворен капак високо горе на тавана.

— Тъпите янки още не са загрели — изхили се разплутият войник, с когото Алена се беше заяла преди. — Те са ни заврели тук, за да не бягаме през прозорците, но не са се усетили, че това е най-хладното място в лазарета.

Доктор Брукс влезе отново в помещението и погледна Алена с бледосините си очи.

— Бих искал да разменим няколко думи на четири очи, Ал, но първо си свърши работата.

В събота Алена работеше под надзора на Роберта в магазина на вуйчо си. Тъй като до петък вечер се справяше с всичките си задължения в лазарета, капитанът й беше дал почивка в събота. Когато Роберта разбра това, тя нагласи нещата така, че на Алена не й оставаше нищо друго, освен да предложи „доброволно“ помощта си. Самата Роберта цял ден отблъскваше настойчиви предложения, докато пъргавият й ум беше зает със счетоводни сметки. Тя седеше на писалището на баща си и се радваше, че янките се увъртаха изключително около нея и не обръщаха внимание на невзрачното момче, което подреждаше магазина и бършеше прах.

Неделята беше посветена на ходенето на църква и на поддържането на добрите съседски отношения. Но Алена не придружаваше семейство Крейгхъг, тъй като нямаше с какво да се издокара. Все пак по този начин можеше да се освободи за няколко часа от бдителния поглед на Роберта и от хапливите й подигравки. Дулси и семейството й ходеха в тяхната си църква и обикновено това продължаваше целия ден. През тези часове на покой Алена се къпеше и се парфюмираше. Обличаше най-хубавата си, макар и старомодна рокля и се наслаждаваше за кратко на възможността да бъде жена.

Беше ранен следобед, когато тя погледна през предния прозорец и за свой ужас съзря капитан Лейтимър, който яздеше по пътя към къщата.

Изпаднала внезапно в паника, Алена изтича в стаята си. Там бързо свали роклята и обувките и навлече омразния мъжки панталон и отвратителната риза. Ботушите бяха достатъчно високи, за да скрият чорапите на краката й. Набързо натри лицето си с мръсната смес, която държеше винаги под ръка. Старата шапка щеше да прикрие чистите й коси. Нямаше да й стигне времето да омаже и тях, дори да се беше насилила да го стори.

На вратата се позвъни. След кратко изчакване — отново. Алена затаи дъх. Тя се надяваше, че капитанът ще си тръгне. Най-сетне чу стъпките му на верандата. Изчака още известно време, като броеше секундите. През балконската врата не можа да открие и следа от капитана и коня му.

Пристъпи на пръсти, за да не вдига шум с ботушите и заслиза по външните стълби. За да изключи всякаква възможност за неочаквана среща с Коул, тя се затича през храстите към задната част на къщата. Тогава съзря конюшнята и хукна към нея. През главата й мина мисълта да оседлае бързо Ол Тар — стария впрегатен кон, и да се спусне към един страничен ръкав на реката, където никой нямаше да я притеснява. Точно когато се канеше да премине през широко отворената врата на конюшнята, тя хвърли още един поглед през рамо. В следващия миг се блъсна с пълна сила в капитан Лейтимър, който стоеше с гръб към нея до водната помпа. Ударът беше толкова силен, че Алена изгуби равновесие и се приземи на пода на конюшнята, покрит с конски тор.

Вцепенена от ужас, Алена видя как Коул също се изтъркаля и проклинайки, скочи на крака. Очите му святкаха гневно, когато разпозна малкия си нападател. Алена искаше да избяга, но Коул мигом хвана ръката й.

— Нещастен малък сополивец! — ругаеше той. — Какво означава всичко това?

Пръстите му болезнено се бяха впили в лакътя й. Панически страх обзе Алена, когато се сети, че в бързината беше забравила да свали корсета и дамското долно бельо. Памучната риза издаваше цялата закръгленост на гърдите й, а корсетът пристягаше още повече тънката й талия. Ако Коул докоснеше определени места по тялото й, нямаше да има вече никакво съмнение. В критичната ситуация тя потърси изход в невъздържания си език.

— Махнете ръцете си от мен, янки! — изкрещя тя. — Нямате право да ме докосвате!

Той гневно пусна ръката й. С последните остатъци от куража си Алена прегърби рамене и скръсти ръце пред гърдите си. Тя бавно се отдалечи от Коул Лейтимър, търсейки прикритие в сянката на сградата.

Коул съжаляваше малко за своята избухливост.

— Извинявай — каза той и изтупа прахта от дрехите си. — Това беше случаен сблъсък, нали?

— Разбира се — призна Алена с облекчение. — Не ви видях в тъмното.

— От какво бягаше всъщност? — попита подигравателно Коул. — Май те беше страх, че идвам да те викам на работа?

— Аз не се плаша от работа — отвърна Алена високомерно.

— Може и така да е — каза помирително Коул. Той разкопча куртката си до половината, обърна яката си навътре и изми на помпата ръцете и лицето си.

— Исках само да напоя коня си тук, преди да тръгна обратно. Имам няколко свободни часа и реших да посетя Роберта.

Той не можа да види как лицето на Алена се сгърчи презрително, защото се наведе напред да полее врата си с вода. След като се избърса и сложи фините ръкавици за езда, той се огледа за шапката си. Откри я пред вратата на конюшнята, изтупа я и се върна при Алена.

— Но тъй като я няма, ще трябва да се връщам. Предай на Роберта, че съм я търсил. — Той гледаше как лъже момчето си тръгна със странно приведени рамене. — Какво става с теб? — подвикна той след него.

— Боли ме ръката — отвърна Алена троснато, с упрек в присвитите очи.

— Ако съм ти причинил болка, моля да ме извиниш. Но и ти ми дължиш извинение, защото всъщност ти ме събори. — Той стоеше в очакване. Светлосините му очи проблясваха весело.

— Добре де — каза с нежелание Алена. Тя си представи с какво удоволствие би го ритнала в задника.

Изведнъж лицето на Коул придоби изненадан израз. Той се наведе напред и подуши.

— О, небеса! Ти на момиче ли искаш да се правиш? Миришеш, като че си се къпал във вана, пълна с парфюм.

Сърцето на Алена заби в гърлото. Тя отчаяно търсеше отговор.

— Ами — успя да каже накрая. — Вината е на Роберта. Сметна, че мириша лошо, и ме поля с розова вода.

Коул се изхили.

— Сега разбирам защо искаше да избягаш от мен. — Той хвана юздите, положи със замах шапката си и закопча куртката. — Не се притеснявай, Ал, на никого няма да кажа. Но на твое място не бих се появил така в лазарета.

Алена го изгледа враждебно. След това го последва до предната страна на къщата, за да види дали наистина щеше да си отиде. Тъкмо завиваха на ъгъла, когато се появи каретата на семейство Крейгхъг.

— Я гледай! Капитан Лейтимър! — извика радостно Роберта и му помаха с ръка. — Какво ви води при нас? — Усмивката й се превърна в гримаса, когато съзря Ал. — Само не казвайте, че сте дошъл, за да видите Ал!

Коул галантно й подаде ръка при слизането.

— Имах няколко свободни часа и се надявах да ви видя тук.

— Ъхъм! — Ангъс Крейгхъг се прокашля шумно и слезе преди жена си от каретата, за да й помогне. — Съжалявам, капитане, но дъщеря ни днес ще остане вкъщи.

— Но, татко! — нацупи се Роберта и се накани да му възрази, ала един строг поглед на баща й я накара да млъкне. Тя не искаше да се стига до разправии, защото се опасяваше, че капитанът би преустановил по-нататъшните си посещения.

— Ще ходим на гости у приятели, които настояват Роберта да дойде с нас.

Това си беше чиста лъжа и Ангъс Крейгхъг го знаеше много добре, но днес той беше твърдо решен да не се поддава на прищевките на Роберта. И дума не можеше да става на този янки да се гледа като на възможен зет. Той беше готов да прости почти всичко на дъщеря си, но една женитба с този офицер щеше да дойде наистина прекалено много.

Роберта се насили да се усмихне чаровно.

— Надявам се, че не се е наложило да ни чакате твърде дълго, мистър Лейтимър.

Срещу това изказване баща й не можеше да възрази. Целта беше преди всичко да се печели време.

— О, аз се занимавах толкова време с онзи там, че накрая взе да ми омръзва — каза Коул и се изсмя.

— Ал ли имате предвид? — Роберта веднага стана подозрителна и хвърли бърз поглед към момчето. — И какви ви ги наприказва той?

— Убеден съм, че с удоволствие ще ви разкаже всичко сам.

Коул млъкна и погледна към бащата на Роберта, който грубо му обърна гръб. Явно гостоприемството на семейство Крейгхъг си имаше своите граници.

Коул не искаше да предизвиква семеен скандал и затова каза със съжаление:

— Опасявам се, че сега ще трябва да ви напусна. И без това вече закъснявам.

С тези думи той скочи на седлото и докосна с върха на пръстите си периферията на шапката си.

— Довиждане, мис Крейгхъг! — И извърнат към Ал, добави: — А теб ще видя утре в лазарета!

Роберта прикри разочарованието си и го дари с любезна усмивка.

След като Коул си замина, Роберта изчака родителите й да се приберат в къщата. Тогава се нахвърли яростно върху Ал. Струваше й големи усилия да говори с тих глас, но интонацията й беше остра и обвиняваща:

— Какво, по дяволите, си правила с капитан Лейтимър, малка отрепко? Ако си му разказала за мен…

Алена се престори на самата невинност.

— Господи, просто не разбирам какво ми стана! — Тя знаеше от какво се опасява братовчедка й и искаше да се наслади изцяло на отмъщението. Реши да подържи Роберта още известно време под напрежение.

— Алена Макгарън! Ще ти оскубя косите косъм по косъм! — заплаши Роберта, но братовчедка й отвърна само с повдигане на рамене.

— Най-лошото обаче не е това, което казах, а това, което сторих.

Роберта разтвори широко очи, мислите й се объркаха.

Алена смутено облиза устните си, като че изпитваше съчувствие към страданието на братовчедка си.

— Сборичкахме се в конюшнята! — каза тя небрежно. — Той дори хареса парфюма ми!

— Лени! — Гласът на Роберта едва не пресекна. — Ти се подиграваш с мен! Знам го! Ако не ми разкажеш веднага всичко, ще съжаляваш!

— О, успокой се! — каза Алена властно. — Изглеждаш, като че ли ще се пръснеш всеки миг. Та аз, без да искам, така се блъснах в него, че той падна по корем!

— Мисли му, ако това не е всичко! Мисли му, ако криеш нещо от мен! — заплаши Роберта и остави Алена сама.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Беше се захладило. Непоносимата жега на късната есен беше поотминала. Косите на Алена бяха пораснали дотолкова, че все по-често предизвикваха неодобрението на Коул. Накрая след дълги увещания тя повери къдриците си на фризьорските умения на Лийла. Късата, кокетна прическа се оказа много подходяща. Тя подчертаваше красотата на големите сиви очи и фините, крехки черти на лицето. От редовната и силна храна леката като перце и тънка като вейка фигура постепенно се превърна в тяло на съзряваща млада жена. И въпреки това всичко трябваше да продължава както досега! Тя се чувстваше все по-неудобно в износените момчешки дрехи. Но нямаше друг изход.

Беше понеделник. Както обикновено този ден лекарите правеха заедно визитация в болничните помещения. Така пациентите получаваха възможност да споделят своите болки и оплаквания. За съжаления по време на визитацията майор Мейгръдър имаше навика да не се отделя от генерала и извадил молив и бележник, хвърляше предупредителни погледи към онези мъже, които твърде открито се оплакваха от персонала на лазарета. Освен това при тези обиколки лекарите решаваха кои пациенти могат да напуснат леглата и да бъдат обявени за ограничено годни за служба.

Алена тъкмо беше започнала работата си, когато една рота войници в сиви униформи и с дрънчащи вериги на краката слезе по стълбите. Доктор Брукс неуморно се бореше мъжете да остават възможно по-дълго в лазарета, докато се възстановят напълно. Ако ги откараха прекалено рано в затворите, това често се равняваше на смъртна присъда. С болка на сърцето Алена се загледа след войниците. За много от тях войната беше свършила. Ако не им се удадеше да избягат от силно охраняваните затвори на янките, те никога повече нямаше да вземат участие в битките, а трябваше да се борят с невъобразимите лишения на пленничеството.

Когато войниците преминаха с провлачена стъпка покрай нея, някои от тях й подхвърлиха по няколко думи. Набитият сержант, с когото Алена се беше скарала горе в болничното помещение, размаха вдигнатия си юмрук и се усмихна на предрешения хлапак.

— Дръж се, момчето ми! Войната все още не е загубена! — Гласът му звучеше някак кухо, като че той искаше сам да се окуражи.

Алена се замисли за подходящ отговор, по пленниците вече я бяха подминали и само ехото от стъпките им и ритмичното дрънчене на веригите останаха зад тях. Очите на Алена се напълниха със сълзи. Когато вдигна поглед, тя видя, че Коул я наблюдава. У нея се надигна безгранична омраза към янките. Брат й също можеше да бъде сред окованите войници. Мразеше тази война. Мразеше враговете на Южните щати. Но най-много мразеше Коул Лейтимър.

Изражението в очите на Ал не убягна на Коул. Той беше достатъчно съобразителен, за да не каже нищо, защото всяка дума сега щеше само да усили потиснатата омраза у малкото хлапе. Коул знаеше, че времето лекува всички рани. Но тази сутрин Алена с огорчение стана свидетел на още един конвой от пленници, които пристигнаха, за да заемат освободилите се легла.

По всичко личеше, че състоянието на Боби Джонсън постепенно се подобрява. Малко по малко дозите морфин бяха намалени, но всеки път, когато Алена заставаше до леглото му, за да размени няколко думи с него, младият войник извръщаше глава настрани и отказваше да разговаря. Навън бушуваше буря, когато една сутрин тя го завари с лист и перо в ръка. Мъчеше се да пише писмо. Тя застана така, че да може да наблюдава резултата от усилията му. Хартията беше окапана с мастило, редовете се кривяха нагоре и надолу.

— Това никой не може да го разчете — каза тя.

Той незабавно спря да пише, смачка хартията на топка и с отчаяна въздишка я запрати в стената.

— Хей, янки, недей да мърляш тук! Да не мислиш сега, че ще отида да я вдигна?

Отговорът му беше остър и пълен с горчивина.

— Тая свинщина, която сторихте вие, южняците, с мен, никой не може да я оправи вече!

— Гробищата са пълни с по-тежки случаи от твоя, а там съвсем не лежат само янки!

С неутешима болка войникът замята главата си на двете страни.

— Хиляди пъти бих предпочел да съм мъртъв. Ако някога се завърна вкъщи, до края на живота жена ми ще трябва да ме храни. Не мога да искам това от Джени! Та коя жена би желала да има слепец за съпруг?

— Аз пък си мисля, че тя ще бъде страшно щастлива, че изобщо се прибираш, янки!

— Недей да ме наричаш вече янки! — закрещя й той.

— Добре де. Знам, че се казваш Боби Джонсън. Вече сме се виждали веднъж навън пред операционната.

След дълго мълчание Боби каза:

— Това ти ли си, Ал?

— Тъй вярно, аз съм.

Боби Джонсън въздъхна дълбоко.

— Мисля, че имам прекалено много време да се самосъжалявам.

Алена се загледа надолу към младия мъж. Искаше й се да го утеши, но се опасяваше, че може да бъде разобличена. В крайна сметка тя преодоля съмненията си.

— Знаеш ли, не съм много добре с четенето, но понякога се чудя какво да правя. Искаш ли да ти чета от време на време по нещо?

— Би било хубаво.

През следващите дни Алена гледаше да свърши бързо с работата си, за да седне след това за малко до кревата на Боби Джонсън и да му чете. След известно време той дори се съгласи да й диктува писма до майка си и до жена си. Веднъж, когато Алена току-що беше прочела последната страница на един кратък роман, тя вдигна поглед от книгата и видя смутения израз на лицето му.

— Какво има? Не ти ли харесва? — попита леко разочарована.

— Много ми хареса — каза бавно той. — Но ми направи впечатление, че при четенето гласът ти стана някак по-мек. Струва ми се, че доста си понаучил в училище, макар че постоянно го отричаш.

Студени тръпки полазиха Алена по гърба, дъхът й секна. Внезапно разбра колко лошо беше преправила гласа си.

— Знам, че ти не си Ал — ръката му потърси китката й. — Ти си… ти си една малка жена! Ти си момиче! Как си измисли името Ал?

— Алена — прошепна тя.

— Млада ли си?

Пръстите му се плъзнаха по фините форми на ръката й. Тя беше отрудена и груба, но със сигурност не беше ръка на възрастен човек.

— На седемнайсет. — Алена прехапа устни и попита плахо: — Няма да казваш на никого, нали?

— Обясни ми, защо всички трябва да мислят, че си момче? Тогава ще мога да си създам собствено мнение.

След кратко двоумение Алена реши да се довери на мъдростта на слепеца и му разказа историята си с всички подробности.

— Не съм шпионирала — увери го тя, когато свърши. — Но отсъди сам. От твоето мнение зависи свободата ми.

Последва ужасен миг, изпълнен с напрежение и страх, след което той каза:

— Винаги съм обичал историята на Оливър Туист. Искаш ли да ми почетеш от нея?

Сълзи на облекчение рукнаха от очите на Алена. За да ги прикрие, тя заоправя чаршафите на леглото му.

— Вуйчо ми има тази книга в кабинета си. Ще я донеса утре.

Преди да си тръгне, тя рече:

— Моля те, не казвай нищо на капитан Лейтимър.

— Няма, освен ако не е крайно необходимо — обещай той.

Дъждът неспирно се изливаше върху града. В събота слънцето се беше показало за малко, сякаш небето щеше да се проясни, но след това гъстите сутрешни мъгли се сключиха отново и се изляха в пороен дъжд. Оловносивото небе тегнеше върху покривите, а павираните улици се превърнаха в кални потоци.

През цялата седмица Алена се беше съсипвала от работа, за да лъсне безупречно лазарета. Тя доволна огледа творението си. Всичко лъщеше и блестеше от чистота. Но тогава се сети, че мраморният под със светлите жилки в преддверието е затънал в мръсотия. Без да мисли много, тя се залови за работа.

Когато след дълго миене и търкане най-сетне й се беше удало да възвърне първоначалния блясък на мраморния под, голямата входна врата внезапно се отвори с трясък. Алена беше грубо блъсната встрани; тя се подхлъзна върху парцала за миене и тупна тежко на задните си части. С високомерно изражение покрай нея премина Жак Дюбоне. Той изобщо не обърна внимание, че калните му ботуши оставяха мръсни следи върху лъщящия под. Почти беше отминал Ал, когато се обърна и запита със заповеднически тон: „Къде е докт…“ Последната дума увисна на езика му, защото парцалът за миене го плесна през лицето и се уви около главата му. С едно движение той смъкна гнусната дрипа. Мръсната вода беше напоила дрехите му от горе до долу. Пуфтейки и плюейки, той плъзна ръка под палтото си и със светкавично движение извади тънък, дълъг сгъваем нож.

Алена отстъпи назад. Все още държеше кофата в ръка. При вида на мъжа тя неволно се разкиска. Но в този миг две черни ръце внезапно я приклещиха отзад. Тя се опита да се освободи, като риташе силно и при това избълва куп неприлични, гневни слова, които биха накарали дори някой хамалин да почервенее от срам. Нанасяше удари с ръце и крака около себе си, докато Жак Дюбоне се приближаваше бавно с извадено острие на ножа. Лицето му беше изкривено в грозна гримаса.

— Стой! Какво става там! — извика Коул откъм стълбите и с бързи крачки се приближи към тях. Той тъкмо се канеше да напусне лазарета и беше облечен в парадна униформа. Дюбоне побърза да скрие ножа. Черният обаче не даваше никакви признаци, че ще отпусне клещите. Ръцете на Алена бяха като парализирани от неотслабващата му хватка. Кофата се изплъзна от ръката й и се търколи с трясък по пода. Коул застана непосредствено пред тях.

— Пускай! — нареди той.

Черният го гледаше втренчено, без да се подчини. Коул постави ръка върху кобура си, но в този миг Дюбоне изрече бързо няколко думи на език, неразбираем за Алена. Огромният мъжага се ухили и разтвори ръце. Алена падна тежко на пода. Болезнен вик се изтръгна от нея, тя с мъка си пое въздух. Очите на Дюбоне се присвиха в тесни процепи, когато я погледна по-отблизо.

— Познавам те от парахода! — изсъска той. — С теб имаме да си поприказваме още. Почакай само!

Алена с мъка се изправи на крака. Дюбоне свали подгизналата си връхна дреха.

— Виждате ли? Аз съм ранен, капитане! Дошъл съм тук, защото се нуждая от лекарска помощ, а този нещастен малък кучи…! — Той прекъсна изречението си, защото Алена се стрелна към него със свит юмрук, но Коул успя да я хване тъкмо на време отзад за панталона. При това той вероятно я беше ощипал, защото тя изписка болезнено и се опита да се освободи с всички сили.

Но Коул я беше хванал здраво и я дръпна назад.

— Ти си тук, за да чистиш! Виж само какво си сторил!

— А вие какво смятате, че правех, когато влезе онова глупаво магаре! Не можеше ли поне да си изтрие краката?

Един бърз поглед към преддверието подсказа на Коул, че възмущението на Ал не беше съвсем безпочвено. Но като лекар той трябваше да се погрижи преди всичко за болния.

— Дайте да видя! — Той дръпна окървавения ръкав нагоре и погледна ризата.

— Но това ми прилича на удар от сабя! — учуди се той и погледна отвисоко дребния мъж. — Къде ви раниха?

— А! — каза Жак Дюбоне и махна с ръка. — Купих една къща извън града. Някоя си госпожа Хоутърн не можела да си плати дълговете. Жената не искаше да напусне къщата, шерифът също не можа да се справи с нея. И така, отидох лично. Когато исках да й връча заповедта за напускане, тя внезапно извади сабя иззад гърба си и ме клъцна. Сега шерифът ще трябва да я арестува. — Той се засмя злорадо. — Добре я наредих оная вещица!

— Проклет главорез! — избухна Алена, но един остър поглед на Коул я накара да млъкне.

— Точно се канех да си вървя — каза ядосано Коул. — Но няколко минути мога да отделя. Елате, ще ви почистя раната и ще сложа малко йод. Порязването не е дълбоко. Една по-стегната превръзка ще е достатъчна.

Алена побърза да се заеме с отстраняването на следите от случката. Когато свърши, тя събра инвентара си и си взе шапката. Капитан Лейтимър вече твърде често обещаваше да прилага възпитателни мерки. По-добре да не му се мярка пред очите и да не го предизвиква.

Когато се прибра вкъщи, все още беше много ядосана. Така трясна вратата след себе си, че прозорците иззвънтяха. Насочи се направо към кухнята. Дулси стоеше до печката и бъркаше нещо в една тенджера.

— Днес щях да избия няколко от проклетите янки! — каза тя и захвърли ботушите си в ъгъла.

— Какво приказваш, дете? Малко ли ти се струпа досега на главата, а? — изръмжа Дулси.

— Цяла сутрин пълзях на колене и търках, а на всичкото отгоре онзи нещастен янки ми се развика, ощипа ме по задника и ми се закани. Идеше ми да го застрелям!

Уж случайно Роберта се завъртя в кухнята и успя да чуе последните думи.

— Какво ти става, Алена?

Тя никога не беше виждала малката си братовчедка толкова ядосана.

— Бясна съм! Ако изобщо знаеш, какво означава това! Освен това съм в правото си. Всеки съдия би го потвърдил.

— Какви съдии бълнуваш?! — извика Дулси, застанала с ръце на хълбоците. — Къде се е забъркала пак нашата малка мис Алена? Хайде, кажи ми!

— Досега още никъде — отвърна Алена наперено. После взе една обелена ряпа, размаха я във въздуха и отхапа. — Но тепърва има да се чудите. Ще се погрижа този Дюбоне да прокълне деня, когато е срещнал за пръв път мисис Хоутърн.

— Да не би да говориш за онази възрастна дама, която понякога идва в магазина на татко? — попита Роберта.

Алена наостри слух.

— Ти я познаваш?

— Е, да, малко, но тя идва обикновено, когато не съм там — заусуква Роберта. Не беше сигурна доколко може да се довери на Алена.

— Но знаеш къде живее — настоя Алена.

— Не точно. Мисля, че някъде около старата крайбрежна улица…

Алена взе ботушите си и ги обу.

— Все ще я намеря, ако ще да търся цяла нощ!

— Престани, Лени. Не се дръж като луда! — помоли я уплашена Роберта.

Но Алена нахлупи смачканата си шапка и се ухили.

— Зависи какво разбираш под лудост, Роби. Във всеки случай не смятам, че е лудост да се утрепят няколко от онези проклети мошеници.

Преди да напусне къщата, тя отиде до стаята си и изрови от шкафа армейския пистолет на баща си. Беше „Колт“, калибър 44, с дълга цев. Оръжието беше доста тежко, но тя умееше да борави много добре с него. Алена пъхна пистолета в кожената си торба и я метна през рамо. Всъщност нямаше намерение да го използва, но все пак реши да вземе и торбичката с барута, фишеците и кутийката с куршуми.

Беше изминал повече от час, откакто Алена беше излязла, когато Коул Лейтимър пристигна при семейство Крейгхъг.

— О, капитан Лейтимър — усмихна се широко Роберта. — Мислех вече, че съвсем сте забравили за мен, горката.

— Съжалявам, Роберта, но не съм тук за удоволствие — отвърна той с възможно най-нежен тон. — Ако Ал е вкъщи, бих искал да разговарям с него.

— Ал? — Роберта стоеше като гръмната. Тя никога не би предположила, че Алена е в състояние да отклони вниманието на капитана от нея. Но прикри раздразнението си зад гримаса на упрек и каза със срамежливо спуснати клепки: — Но вие не искате да кажете, че сте дошли само заради този невъзпитан хлапак, нали? Аз стоя сега пред вас и си мислех, че искате да видите мен. О, капитане!

— Моля за извинение — отговори Коул, — но днес в лазарета момчето изсипа кофа с мръсна вода върху един мъж.

Този път ужасът на Роберта беше истински.

— Искам само да разменя няколко думи с Ал. Тук ли е той? — каза нетърпеливо Коул.

— За съжаление не, капитане. — Роберта се усмихна замислено. — Излезе преди малко.

— Каза ли къде отива? Трябва да изясня този въпрос, преди да дойде в понеделник на работа. Не мога да допусна това да се случи още веднъж.

Роберта премисли бързо дали трябваше да разкаже всичко на Коул, или беше по-добре да се престори, чене знае нищо. Във всеки случай не биваше да позволява на Коул да я хваща в лъжа.

— Едно ще ви кажа, капитане, никога не бях виждала досега момчето толкова раздразнено. Наистина, той уплаши мен и Дулси до смърт. Бръщолевеше разни глупости, че щял да застреля някакъв си Жак Дюбоне. Кълна се, че е на път да си навлече големи неприятности.

Коул донякъде се чувстваше отговорен за момчето.

— Накъде отиде Ал?

— Там надолу, все по реката. — Роберта излезе на верандата и показа с ръка посоката. — Ще яздите около миля, след това ще свиете на север и ще продължите още една-две мили. Не можете да пропуснете къщата. Тя е дървена, със стръмен покрив.

Когато Коул тръгна, тя положи ръката си върху неговата.

— Ще бъдете внимателен, нали? Ал е доста добър стрелец, а днес се закани, че с удоволствие би ви застрелял.

— Малък вироглав негодник! — изсъска Коул през зъби. Не беше ли казал Дюбоне, че ще се яви с шерифа при мисис Хоутърн? По всичко личеше, че Ал вършеше нещо, което можеше да му струва твърде скъпо.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Отдавна вече бе престанало да вали, но улиците и пътищата приличаха на блато. Алена се мъчеше отчаяно да накара стария си кон да върви по-бързо. Тя удари Ол Тар с една върбова пръчка, но единственият резултат беше, че конят за кратко премина в тръс, който раздруса всичките й кости.

В един момент вече не можеше да продължи, защото калният път беше свършил. Алена зърна къщата на мисис Хоутърн през гъстия храсталак. Пред нея стояха два файтона. Единият от тях беше елегантен, четири местен, с гюрук. От това Алена заключи, че Жак Дюбоне беше пристигнал преди нея, а другият файтон принадлежеше на шерифа. Тя се спусна от коня и се запромъква боса покрай дълъг жив плет, докато накрая сред дивите лози пред нея се откри фасадата на къщата. Веднага разпозна Дюбоне, който дори беше намерил време да се преоблече. Огромният негър се беше облегнал тежко на файтона. Недалеч от Дюбоне, в подножието на външните стълби, стоеше друг мъж, чието телосложение беше почти толкова здраво, колкото на негъра. Това трябва да беше шерифът.

Горе на стълбите стоеше висока белокоса жена на около шейсет години. Осанката й беше горда, почти високомерна, а ръката й властно почиваше върху дръжката на сабя. Тук нямаше нужда от много думи: тя щеше да използва сабята, ако някой се приближеше.

Алена продължи приведена покрай живия плет, докато стигна до задния край на къщата. Шмугна се през един процеп в плета и потърси място, откъдето, скрита зад ниските храсти, можеше да наблюдава сцената, без да изпуска нито дума.

Дюбоне размахваше енергично ръце и по всичко личеше, че иска да подтикне шерифа към действие.

— Нали ви казвам, че притежавам всички документи. От тях недвусмислено се вижда, че съм купил тази къща от банката!

При тези думи той извади цял куп книжа от джоба на палтото си.

— Ето, вижте, шерифе, всичко е редовно! Затова настоявам незабавно да арестувате тази жена!

Шерифът явно не бързаше толкова да премине към действие. Той колебливо пъхна голямо парче тютюн за дъвчене между зъбите си. Това разгневи още повече Дюбоне.

— Е, хайде, ще сторите ли нещо или не?

— Ами… — каза шерифът нерешително. — Аз просто исках да чуя какво ще каже дамата за цялата тази история, но вие не й давате думата, мистър Бони.

— Дюбоне — поправи го гневно Жак. — Но какво би могла да стори жената срещу това тук, шерифе! — Той размахваше книжата под носа му. — Призовавам ви да пристъпите към действие. В противен случай ще бъда принуден да се обърна към вашите началници.

Намръщен, шерифът свали шапката си и пристъпи плахо към стълбите, на които стоеше жената.

— Съжалявам, мадам, но трябва да изпълня задълженията си, точно както каза този мъж.

— Разбира се, шерифе — отговори жената с глас, който звучеше дрезгаво и твърдо, но въпреки това тембърът беше някак приятен. — Но се питам дали Дюбоне ви е известил колко добре умея да се справям със сабята на покойния си съпруг.

Шерифът със съжаление поклати глава.

— Бих предпочел да запазите спокойствие и просто да дойдете с нас.

Жената гордо вдигна повехналата си брадичка.

— При цялото ми уважение към вас, ще трябва да откажа. Аз добре познавах майка ви — тя беше прекрасна жена. Чудя се какво би казала, ако можеше да ви види сега!

— Ами, мадам, ъъъ, искам да кажа… аз… — запелтечи шерифът и силно се изчерви.

— Вашата работа е да осигурявате справедливост и ред — изкрещя Дюбоне и направи крачка напред. — Аз съм заплатил на банката куп пари за тази къща. Няма да се оставя да ме будалкате така. Арестувайте моментално дъртата!

— За какви дългове говорехте одеве, млади момко! Та аз ги изплатих преди повече от шест месеца — заяви мисис Хоутърн с ледено изражение на лицето. — Притежавам дори разписка…

— Ха-ха! Разписка! Това вече го казахте, но досега не съм видял и помен от нея.

Жената продължи да говори, като че изобщо не е била прекъсвана:

— …разписка с подпис и печат от банката, както си му е редът.

— Хайде, хайде, такова нещо изобщо няма! — извика Дюбоне и се осмели да направи още една крачка напред.

— Във всеки случай, сър — каза възрастната дама с невъзмутима усмивка, — ще видите какво ще ви се случи, ако стъпите дори с единия си крак на стълбите.

Дюбоне се тресеше от гняв. Той каза бързо няколко думи, които шерифът и възрастната дама не разбраха, но Алена ги чу в своето скривалище и внезапно се досети, че Дюбоне беше казал нещо подобно малко преди чернокожият да я заклещи днес в лазарета.

И точно както предишния път, негърът се раздвижи след тази команда и се промъкна зад файтоните, за да заобиколи жената и да я хване отзад. Ръката на Алена се плъзна към кожената торба и издърпа бързо пистолета на баща й. Тя с треперещи пръсти провери дали оръжието е заредено и за по-сигурно вкара нов фишек.

По всичко личеше, че чернокожият търсеше начин да се приближи незабелязано към жената. През това време Дюбоне продължаваше да се заяжда с нея.

Алена се измъкна от храстите, застана срещу негъра и насочи пистолета към гърдите му. Тя полека опъна петлето. Мъжът се вцепени, когато чу щракането, и внимателно се заоглежда, докато най-сетне откри откъде идваше заплахата. Веждите му уплашено трепнаха. Постепенно по челото му избиха малки капчици пот, докато наблюдаваше втрещено дребния хлапак с големия пистолет в ръце. Алена му направи знак с оръжието да отиде при останалите и негърът тръгна без съпротива. Дюбоне видя първо своя слуга и като реши, че той не му се подчинява, започна да крещи заповеди на неразбираемия език. Тогава на сцената се появи Алена.

Шерифът се извърна към нея, а тя го поздрави с небрежно кимване.

— Здрасти на всички!

— Какво означава това? — избухна шерифът. — Веднага разкарай пищова, преди да е гръмнал, момче!

— И това може да се случи, ако не поотстъпите всички от верандата и не оставите на мисис Хоутърн въздух за дишане!

Дюбоне побърза да изпълни поставеното условие, но шерифът пропусна предупреждението край ушите си и постави единия си крак върху най-долното стъпало.

— Е, мисис Хоутърн…

Изстрелът от пистолета беше оглушителен. Шерифът отстъпи няколко крачки назад. Алена веднага запъна отново петлето и негърът, който тъкмо се канеше да се нахвърли върху нея, замръзна насред крачка. Момчето трябва да си е загубило ума, помисли си шерифът. Със стиснати юмруци, почервенял от гняв, той изрева:

— Проклет малък пикльо! Веднага хвърли пищова или ще ти нашаря с него задника, преди да те пъхна в килията! Тук си имаш работа със закона и…

Той замлъкна, когато се чу тропот от конски копита и силни викове. Конят и ездачът се приближаваха право към тях.

С изисканата гъвкавост на офицер от кавалерията Коул скочи от ситно пристъпващия кон.

— Какво става тук? — поиска да узнае той, докато завързваше коня.

— Не зная какво ви засяга това, мистър.

Шерифът изплю кафеникавочерна струя тютюнев сок върху тревата. Погледът, който хвърли към северняка, съвсем не беше приятелски. Коул пъхна ръкавиците си за езда в колана и уж случайно остави ръката си да почива върху кобура.

— Позволявам си да ви напомня, че в този край действа военно положение, сър! Това означава, че функционирането на цивилните служби е преустановено. За всички служебни действия, които се предприемат без разрешението на военния губернатор, можете да бъдете подведени под отговорност.

Шерифът изруга тихо и посочи към момчето.

— Аз дойдох дотук, за да изпълня своите задължения като служител на закона, а този нехранимайко взе да стреля по мен!

Алена отвърна на въпросителния поглед на Коул с невинно повдигане на раменете.

— Можех и да го надупча. — Тя посочи с оръжието негъра: — И онзи там можех да очистя, когато се прокрадваше изотзад към бедната стара жена.

— Прибери оръжието, Ал — заповяда Коул.

Алена положи готовия за стрелба пистолет върху парапета на стълбите, така че да й е под ръка. Тя не изглеждаше особено развълнувана. На първо време с удоволствие предостави на капитана възможността да се справи със ситуацията.

Коул се обърна.

— Питам още веднъж — каза заплашително той, — какво става тук?

Мис Хоутърн изпревари яростно жестикулиращия Дюбоне и обясни накратко за какво е спорът. Когато стана въпрос за разписката, Коул я прекъсна:

— Мога ли да видя бележката?

Възрастната дама го погледна хладно.

— Защо трябва да се доверявам на един янки?

Тогава се намеси Алена.

— Той наистина е само някакъв си янки, но мисля, че може да му се вярва. Поне не е по-лош от другите.

— Това звучи доста убедително, но ти толкова добре ли го познаваш, детето ми?

— Във всеки случай не съм приятел на оня там — отвърна Алена, поглеждайки към Дюбоне. — Следователно съм на ваша страна. Капитана го познавам от лазарета. Той закърпва там ранените.

Мисис Хоутърн се замисли за миг и взе решение. Бръкна в пазвата си, извади оттам една хартийка и я подаде на Коул.

— Сметнах, че на моята възраст това е най-сигурното скривалище — обясни тя.

Коул трябваше да се овладее, за да не се усмихне.

— Разбира се, мадам.

Той разгърна листа и го прочете внимателно.

— Нещата изглеждат наред, шерифе — каза той след малко и хвърли още един бегъл поглед. — В банката вероятно са се заблудили.

— Не! — извика Дюбоне и размаха документите си. — Аз съм придобил този имот по законен път!

— Ако това е истина, банката трябва да възстанови парите ви, сър. От бележката на мисис Хоутърн става ясно, че имотът й не е обременен с дългове. Разписката е издадена много преди вашите документи да бъдат изготвени. — Коул се отдалечи от него. — Шерифе! По всичко личи, че тук има някакво недоразумение.

Дюбоне беше позеленял от гняв.

— Този път вие и мръсният хлапак печелите! Но почакайте само! Аз, Жак Дюбоне, ще се погрижа лично синята униформа да ви струва главата!

Капитанът го погледна ледено.

— По принцип моята задача е да спасявам живот, сър — гласът му беше тих и мек като коприна. — Но в особени случаи мога да направя и изключение.

Дюбоне се разкъсваше между жаждата си за мъст и здравия разум, който му подсказваше, че моментът е неподходящ. В крайна сметка той се оттегли при файтона си.

— В понеделник сутринта ще бъда в банката, за да уредя този въпрос. След това ще имам да ви прошепна нещо, господин капитан!

Той даде знак на чернокожия си слуга, който седеше върху капрата, и двамата напуснаха мястото на поражението си.

Коул каза на шериф Бейскъмб:

— Ако мисис Хоутърн е съгласна, ще представя следващата седмица разписката в банката и ще изискам експертиза. А колкото до момчето, шерифе, моля ви да разберете, че той искаше само да защити тази дама. Не е имал нищо лошо предвид.

Шерифът се почеса по тила.

— Ами, не знам със сигурност…

— Добре! — Коул взе решение вместо него. — Момчето работи под мое наблюдение в лазарета, ако искате по-късно да го разпитате.

Шерифът отстъпи с неудоволствие.

— Е, хубаво. Но за в бъдеще внимавай с пищова, момче! — Той се ухили на Коул и на мисис Хоутърн. — Ще се погрижа за тази работа. Ще видим какво се крие зад всичко това. Следващия път няма да се оставя този Дюбоне да ме разкарва напразно дотук! Желая ви приятен ден!

Когато шерифът си отиде, мисис Хоутърн каза на Коул:

— Можете да вземете разписката, сър, но ще ви помоля да ми напишете удостоверение, че я задържате.

— Разбира се, мадам. Ще ви уведомя впоследствие по възможно най-бързия начин. А теб — той се беше извърнал към Ал, — ще те заведа сега вкъщи, преди да си сторил още някоя беля.

— Вие май си мислите, че сте моят ангел хранител! Ще се оправя и сам — постави го Алена на място. — По-добре стойте настрана от нашето семейство!

— Това не е твоя работа! Във всеки случай ще стигна преди теб и ще кажа на близките ти, че не ти се е случило нищо лошо.

С тези думи Коул яхна коня и си тръгна. Алена гледаше след него, докато той се изгуби от погледа й. Мисис Хоутърн я изтръгна от мислите й.

— Ела с мен вътре, детето ми. Ще пием по чаша чай, преди да си вървиш. Рядко ми идват толкоз мили гости. Между другото, как се казваш?

— Ал.

— Просто Ал, нищо повече? — попита възрастната дама и сбърчи чело.

— Останалото не е важно.

— Зависи от гледната точка, дете.

— Е, да, но засега ме наричайте Ал.

— Добре, Ал — каза тя, като наблегна по странен начин на името, и го погледна изпитателно. — Но я ми кажи защо всъщност дойде? Полският път завършва тук, значи си искал да дойдеш именно при мен.

— Вярно е — призна Алена. Тя разказа накратко на възрастната дама какво се беше случило и я последва в къщата. В салона приседна внимателно на ръба на един стол.

— На колко си години? — попита мисис Хоутърн, докато наливаше чая.

— Достатъчно съм голям, за да разбирам някои неща, а за останалото се досещам — отвърна Алена неприязнено. Тя разсеяно бъркаше чая в чашата. Изпитателният поглед на мисис Хоутърн я смущаваше.

— Имам чувството, че се опитваш да ме занасяш, дете.

Алена преглътна с мъка. Накрая успя да попита с престорена невинност:

— Какво искате да кажете с това, мадам?

— Я си погледни дрехите! Защо се разхождаш с тази маскировка и се преобличаш като момче?

Алена понечи да отговори, но в този миг схвана какво беше казала мисис Хоутърн. Остана като ударена от гръм. Неспособна да мисли ясно, тя седеше вцепенена. Възрастната дама само се усмихна и отпи от чая си.

— Не се опитвай да ме лъжеш. Преди да се омъжа, бях учителка в девическо училище. Там никой не можеше да ме поднася дълго време.

Тя отново отпи от чая си и кимна.

— Ти играеш ролята си добре, дори много добре. Голямото количество мръсотия по теб вероятно е заблудило мнозина. — Леко отвратена, тя сбърчи нос. — Но в походката ти и изобщо в поведението ти има нещо меко, момичешко. Един мъж не би седнал така предпазливо с мръсните си дрехи на стола и не би държал толкова внимателно чупливата чаена чаша. Е… — тя се приведе напред, в очите й се четеше изпълнено с очакване любопитство, — разкажи ми сега всичко по ред!

Слънцето беше слязло вече ниско, когато Алена се върна при семейство Крейгхъг. Когато влезе в кухнята, тя видя Роберта, която я чакаше със самодоволна, надменна усмивка.

— Къде беше през цялото време, Лени? Пропусна посещението на капитан Лейтимър!

— И какво от това? — отвърна троснато Алена. — Достатъчно съм го зяпала днес!

Роберта се засмя и внимателно се загледа в ноктите си.

— Казвам ти, Лени, в теб наистина няма капка женственост!

— Ако имаш предвид това, че сама си оправям леглото, сама си пера дрехите и сама си вадя хляба, тогава си права. Но ти кога си донесла и един долар вкъщи?

Роберта сбърчи нос.

— Хм. Една дама има други задължения.

Алена изсумтя презрително.

— Да, разбира се — да мързелува и да дебелее…

— Мързелива! Дебела! Какви ги приказваш! — Големите гърди на Роберта щяха да спукат корсета. Но още преди да успее да даде израз на възмущението си, вратата на кухнята се затвори с трясък и всякакъв коментар стана излишен. Дулси се изкиска до печката. Роберта хвърли мрачен поглед към широкия гръб на негърката, след което, дълбоко засегната, с горда крачка напусна кухнята. Когато мина край вратата на салона, баща й пусна вестника и я погледна над рамките на очилата.

— Кой беше?

Роберта спря на прага.

— А, Лени. Тя току-що си дойде.

Лийла вдигна поглед от бродерията си.

— Понякога си мисля, че Алена работи прекалено много, Ангъс. Пак се е трепала цял ден. Бедното момиче!

— Хм! — Ангъс отново се задълбочи във вестника си. — Това й се отразява добре. Така ще схване сериозността на живота.

Роберта беше смутена.

— Може би и аз трябва да си потърся работа, татко?

— Ти не, мила моя. — Ангъс дари дъщеря си с бащинска усмивка. — Ти си замесена от друго тесто, детето ми.

Роберта беше доволна. Тя спокойно се оттегли в спалнята си и се отдаде на мечтите, в които се виждаше омъжена за един офицер янки.

Алена избягваше да се задържа в къщата на семейство Крейгхъг, защото искаше да си спести дрязгите с Роберта. За почистването на апартамента на Коул тя си беше оставила неделния следобед. Знаеше, че в неделя Коул беше дежурен до вечерта. Но не можа да избегне срещата с него: беше принудена да го потърси в лазарета, за да му съобщи, че ключът от жилището му се е изгубил.

— Не ми се карайте — изпревари го тя. — И без това виждам всичко изписано по лицето ви.

— От вчера ми се ще да ти кажа някои работи, но засега ги преглъщам — отвърна той и й подаде собствените си ключове. — Защото ако започна, може и да не свърша скоро.

Тя го погледна.

— Погрижихте ли се за книжата на мисис Хоутърн?

— Ако още не го знаеш — в неделя банките са затворени!

— Откъде да знам? Аз нямам пари, че да ги мъкна по банките!

— Пак ли започваш да хленчиш? Всъщност какво правиш с парите си? Още ли не си спестил достатъчно, за да си купиш нови дрехи?

— Първо ще износя тези.

Коул отвори уста за отговор, но Алена го сряза:

— Сега трябва да тръгвам, ако искам да свърша днес с работата. Не ми плащате, за да бърборя с вас.

— Стой там, докато се прибера от работа — извика той след нея. — Или донеси ключовете пак тук.

По време на обяда Коул беше прекъснат от сержант Грисъм, който му предаде връзка писма. Той ги прибра, за да ги прочете по-късно. Беше разочарован, че нямаше писмо от баща му, но погледът му попадна върху акуратния почерк на Осуалд Джеймс — адвокат и близък приятел на семейството. Датата върху писмото беше отпреди две седмици. Коул с любопитство разкъса плика. Сякаш стоманен юмрук стисна сърцето му, когато прочете първия ред:

Роберта заповяда на Джедидиа да спре близо до „Джексън скуеър“ и да я изчака там. Тя продължи пеш, без да обръща внимание на зяпналите я войници от Северните щати. Беше обзета от други мисли и нямаше желание за флиртуване. Днес тя гонеше по-едър дивеч, по-точно — един лекар янки. С ключа от жилището му се беше сдобила от връхната дреха на Алена. Не беше трудно да измоли от баща си каретата за една неделна разходка. И когато Коул се прибереше в апартамента си, щеше да я завари толкова леко облечена, че щеше да захвърли всички възможни колебания. Роберта от доста време беше обмисляла този план, сега беше време да пристъпи към действие. Беше готова дори да приеме неприятния начин, по който мъжете имаха навика да доказват своята мъжественост. След като Коул веднъж спеше с нея, тя винаги можеше да твърди, че е бременна. А ако откаже да признае, баща й все щеше да намери начини и средства да го принуди. Преди обед тя дискретно беше разпитала из околните магазини къде се намира жилището му, след като той упорито беше отклонявал настойчивите й въпроси. Оказа се, че никак не е лесно капитанът да бъде открит.

Роберта чу стъпките зад себе си и бързо прибра ключа. За миг плановете й се оказаха осуетени, когато видя, че към нея се приближава тъмната, широкоплещеста фигура на Коул Лейтимър. С лека, смутена усмивка той свали шапка пред дамата. Роберта още не беше се предала съвсем, затова отвърна на погледа му с игриво кокетство:

— Капитан Лейтимър! Каква случайност! Много се надявах да ви видя, ще ми повярвате ли?

— Не сте ли дошла тук заради Ал? — Доколкото си спомняше, беше й казал, че ще бъде дежурен през целия ден. Главният лекар го освободи по-рано заради смъртта на баща му.

— Ал? — попита Роберта объркана. Плановете й се проваляха един след друг. — Мислех, че е отишъл на риболов или нещо подобно.

— Той е тук — рече Коул и отвори вратата. В нишата стояха ботушите на Ал, а от съседното помещение се чуваше усърдното стържене на четката за под. Неканена, Роберта влезе бързо в жилището. Коул затвори вратата след нея.

— Ал! — извика високо той. Отговори му гневно сумтене. Чуха се стъпки от боси крака и веднага след това пред тях застана Алена.

— Мислех, че сте зает в лазарета — каза тя, безкрайно изненадана. След това хвърли неприязнен поглед към Роберта. — Както виждам, имате придружителка, капитане. Може би предпочитате да прекратя работата тук и да изчезна за известно време?

— Не говори глупости! — Коул погледна мрачно Ал, след което излезе на балкона и се озърна. Бързо откри каретата на Роберта.

— За да не се поставя под съмнение доброто ви име, Ал ще ви придружи до каретата. — Когато Роберта отвори уста, за да му възрази, Коул рязко вдигна ръка. — Моля ви да извините лошите ми маниери, но току-що получих вест, че баща ми е починал. Опасявам се, че днес няма да съм забавен събеседник…

— Баща ви е мъртъв?

Коул кимна утвърдително. В главата на Роберта проблесна мисълта, че сега вече нищо не стоеше между Коул и многото пари. Алена леко докосна ръката й.

— Ела, Роби, мисля, че капитанът иска да остане сам. — Тя нерешително се обърна към Коул: — Ще се върна и ще довърша това, което съм започнал. Останалото може да почака до утре.

Роберта беше дълбоко разстроена, задето беше изведена като ученичка от къщата. Алена мълчеше. Когато двете момичета стигнаха при каретата, Джедидиа бурно приветства Алена:

— Мис Ал! Ей, че съм щастлив! Вече се чудех какво ще разправям на мистър Ангъс, ако се случи нещо с мис Роберта. Тук гъмжи от войници на янките!

— Откарай я вкъщи, Джедидиа, и не спирай никъде! Аз скоро ще се прибера.

— Тъй, тъй, мис, няма да спирам никъде. Чухте ли, мис Роберта?

— Ще правиш, каквото ти казвам аз — заяви Роберта троснато. — Откарай ме сега вкъщи, но побързай!

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

В Ню Орлиънс се носеше слух, че части на Южните щати под командването на генерал Лоу са били стъпкани по време на нощен „бой“ от стадо подплашени мулета, принадлежащи на армията на Северните щати. Мълвата разказваше, че генерал Грант се е държал за корема от смях. Но едно комюнике, излязло по-късно и отличаващо се с по-голяма сериозност, съобщаваше, че частите на Конфедерацията са били отблъснати още преди „мулешката атака“ от генералите Смит и Тайндейл. За голямо раздразнение на южняците генералният щаб на Съюза освен това беше проявил нахалството да обяви мулетата за коне.

Градът беше спокоен и почти безлюден. Малкото лица, които Алена видя, докато препускаше сутринта из пустите улици, бяха вглъбени в себе си и издаваха огорчението от новата загуба. Тази година Югът щеше да посрещне Коледа тъжен и мрачен като тази понеделнишка сутрин. В лазарета Алена искаше да се отправи веднага към болничната стая, в която лежеше Боби Джонсън. Искаше да го посети за малко, но беше спряна от един санитар, който й съобщи, че доктор Брукс желае да говори с нея в малкия си кабинет на последния етаж. Тя веднага се качи горе. Когато влезе в кабинета, лекарят се изправи иззад бюрото си.

— Какво има, док? — попита тя на своя момчешки жаргон.

— Сега можеш да говориш нормално, без да се притесняваш. Тук не ни чува никой, детето ми. Ела насам и седни.

Алена смутено го наблюдаваше, докато докторът с непохватни движения подреждаше бюрото си. Той на няколко пъти се опита да започне разговора. Накрая грабна една дебела купчина книжа и я тръсна на бюрото пред Алена. Когато заговори, гласът му беше изпълнен със съчувствие.

— Всяка седмица получаваме това тук. Враждуващите войски си разменят тези книжа посредством специални куриери.

Алена на знаеше какво да каже. Тя сведе поглед и зачете:

Студена пот обля Алена. Джейсън! Единственият брат, който й беше останал! Вече на два пъти беше виждала тези списъци през последните две години! Тя бавно вдигна глава и погледна угриженото лице на доктор Брукс. Нетърпеливо запрелиства страниците, стиснала зъби, докато откри буквата М. Плъзна пръст по колоната с имената, докато откри това, от което се страхуваше.

Редовете заплуваха пред очите й. Четвърти октомври! Това беше преди повече от месец! Джейсън, големият, силният, милият Джейсън! Тя си спомни случая, когато Гейвън тайно беше сложил остри камъчета под седлото на коня й. Джейсън беше този, който я свали от беснеещото животно. А сега беше мъртъв!

— Алена! Алена! — Думите на доктор Брукс я изтръгнаха от болезнената й вцепененост. Едва сега усети, че лекарят държеше ръцете й между своите.

— Добре ли си, детето ми? Бледа си като мъртвец!

Алена кимна безучастно. Учуди си, че не може да заплаче. После рязко се облегна на стола си и със замах помете книжата от скута си. Листовете се разпиляха по пода.

— Алена, не губи надежда! — каза строго лекарят. — Той само е изчезнал, не е мъртъв! Има още надежда, дете!

— Винаги е същото — каза Алена със сподавена въздишка. — Първо казват, че е изчезнал. По-късно потвърждават официално че лежи някъде погребан.

Тя закри лицето си с ръце и отпусна глава напред. Разтърси я силен плач, сълзите рукнаха на потоци по страните й.

Доктор Брукс я потупа успокояващо по рамото. Тя се облегна на него и даде воля на страданието си. Той нежно я изправи на крака и я поведе към едно малко канапе. Там остана да седи до нея, докато тя изплака мъката си. Накрая се поуспокои, а малко по-късно потъна в дълбока дрямка.

Когато се събуди, беше вече късно. Навън се беше мръкнало. Доктор Брукс се надигна от креслото си и пристъпи към него.

— Искаш ли да си отидеш сега вкъщи, детето ми?

Алена разтърка подпухналите си и почервенели от плач очи. Тя кимна уморено.

— Наредих да впрегнат моята карета, тя те чака пред вратата.

— Не! — каза рязко тя. — Аз нали съм с Ол Тар. — Устните й се разтегнаха в треперлива усмивка. — Извинете ме, докторе! Но един опърпан хлапак като мен няма място в елегантната карета. Във всеки случай благодаря за любезността!

— Както искаш — лекарят въздъхна дълбоко. Гледа я дълго, после хвана ръката й. — Ти си чудесно момиче, Алена Макгарън! Малко са младите жени, които биха понесли подобно нещо по такъв достоен начин. — Той се изправи. — Но дори и за едно момче ездата в толкова късен час не е съвсем безопасна.

— Ще се пазя — успокои го тя. След това попита стеснително: — Капитан Лейтимър тук ли е още?

— Не, той си отиде рано следобед. Скараха се днес с майор Мейгръдър. Той обвини Коул, че болката от смъртта на баща му е ограничила диагностичните му възможности като лекар и способностите му като хирург. — Доктор Брукс махна ядосано с ръка. — Това, разбира се, не е вярно. Когато видях днес Коул за последен път, той ми каза, че едва ли ще издържи до края на деня и ще си отиде.

Малко по-късно Алена се покатери по гърба на Ол Тар и насочи коня надолу към реката. Още не искаше да се прибира в къщата на семейство Крейгхъг. Самотна и изоставена, тя яздеше бавно край водата. Вълните тихо се плискаха о брега. Но спокойствието беше лъжливо. Проливните дъждове бяха покачили нивото на реката и течението беше бързо. Водата по всяко време можеше да прелее праговете и да си потърси ново корито — там, където сега беше сушата.

Дъждът беше спрял. Лунната светлина се лееше през бягащите облаци върху набраздената от малки вълнички вода и се разбиваше на хиляди бляскави топчици.

Алена слезе от коня и приседна на брега, като обхвана коленете си с ръце. Тя подпря брадичка върху тях и се загледа към тъмните силуети на бойните кораби в далечината. В душата й отново се надигна безсилен гняв и очите й се напълниха със сълзи.

Някаква сянка, която плаваше по реката, започна да придобива форма. Алена присви очи и видя, че към нея се приближаваше голям дънер. Той заседна съвсем наблизо в мътната вода, след което тежко се извъртя по посока на течението. Внезапно на лунната светлина проблесна една гола ръка. Алена скочи на крака. Това не беше привидение! Пръхтейки и плюейки вода, някой там се мъчеше да се хване за дървото!

Алена се огледа. Трябваше да действа бързо, защото човекът щеше да се отдалечи от обсега й. Ръката му пак се издигна над водата и тя долови тих вик. Главата на мъжа отново изчезна. Алена бързо свали тежката памучна връхна дреха от себе си, изтича до края на една малка издатина на брега и скочи във водата. С мощни загребвания заплува срещу течението. Един въртоп се опита да я погълне, но тя пое дълбоко въздух и се гмурна, за да изплува отново на повърхността зад дървото. С отчаяни усилия Алена посегна към давещия се. Успя да го хване за косите и заплува напряко, носена от течението към брега. Най-сетне краката й докоснаха калното дъно на реката. Стараеше се да държи главата на мъжа постоянно над водата. Запъхтяна, тя го задърпа подире си, докато нивото на водата достигна коленете й. С последни усилия успя да го измъкне до брега. Той се закашля и с мъчителни конвулсии започна да изхвърля водата, която беше погълнал. „Поне е още жив“, каза си Алена с облекчение. Тя обърна лицето му към себе си и се вцепени: Коул Лейтимър!!!

Зави й се свят. Той лежеше пред нея с посиняло лице, облечен само в дълги долни гащи. Беше спасила живота на един янки. Внезапно й се яви видение. Тя видя брат си да лежи в бледата лунна светлина с вдървени крайници и незрящи очи. Ридаейки, тя падна на колене до Коул Лейтимър. Плачеше и виеше, скърцаше със зъби и хапеше устните си до кръв. „Проклет, твърдоглав янки! — Гласът й беше само дрезгав шепот. — Избрал си точно тази студена нощ, за да се къпеш!“ Тя обърна тялото му и го подпря до едно дърво. Нещо тъмно и лепкаво капеше от косата му. Опипа кожата на главата му и откри голяма цицина.

— Здраво са те светнали, янки. Изглежда, си бил пиян-залян, и то тук, насред гората. Истинска лудост! А пък разправяше, че можеш сам да се грижиш за себе си.

Изникваше въпросът, какво да прави с него сега. Беше изгубила ключа от жилището му, а той, разбира се, нямаше друг у себе си. Освен това как можеше да премине по „Джексън скуеър“, нарамила офицер от Северните щати, обут само в долни гащи? Това беше немислимо.

Не й хрумна нищо друго, освен да го заведе у семейство Крейгхъг. Обикновено този ден вуйчо й се връщаше от политическо събрание късно вечерта, понякога чак на разсъмване. Можеше да успее дори да пренесе Коул в къщата, без Роберта да усети нещо. Утре сутринта естествено щеше да има голяма разправия, но Роберта щеше да умилостиви баща си. Тя си знаеше как да го стори.

Алена отиде до мястото, където беше завързала Ол Тар, и заведе коня при капитана, който сега трепереше в мокрото си долно бельо. След известни усилия успя да му облече памучната си връхна дреха — единственото сухо нещо наоколо. При това и на нея самата й тракаха зъбите от студ.

Положи едната му ръка през раменете си и го изправи на крака. Олюляваше се под тежестта му, но успя някак да го повдигне на гърба на коня. Коул се отпусна напред и се вкопчи в шията на Ол Тар. Конят беше неспокоен и се изправяше на задните си крака, но Алена хвана юздите му, преди да успее да събори тежестта. Тя стъпи върху пъна и се качи на седлото, но така, че да седи пред Коул. Той се облегна тежко на гърба й и я прегърна през кръста. Алена се раздразни от тази близост, но ако го отблъснеше назад, той можеше да се търколи от коня, а тогава тя никога не би успяла да го качи отново на седлото. По заобиколни пътища и пусти улици те най-сетне се добраха до къщата на семейство Крейгхъг, която беше потънала в мрак. Само газеният фенер мъждукаше в конюшнята. Изглежда, Роберта си беше легнала, а и слугите вече спяха. Без да заобикаля, Алена подкара коня през моравата и се насочи към конюшнята. Тя още веднъж напрегна всички сили и свали Коул от гърба на коня. Когато разпозна преоблечения Ал, той искаше да каже нещо, но тя бързо запуши устата му с ръка. Той я погледна втренчено с кръвясалите си очи. Алена енергично го побутна пред себе си и го облегна на стената близо до вратата.

— Да бяхте се засрамили! Така да се напиете, пък после да се оставите и да ви халосат по черепа! Това наистина е безобразие, янки! — С тези думи тя го остави да стои там. Отведе Ол Тар на мястото му и му хвърли допълнителна порция овес.

Когато се върна, Коул беше изчезнал. Алена трескаво взе да се озърта. Къде, по дяволите, се беше заврял? Повика го тихо, но не получи отговор.

Когато мина край бъчвата за вода, тя се сблъска с него в полумрака. Той се олюля и падна върху нея с цялата си тежест, така че и двамата изгубиха равновесие и цопнаха в голямата бъчва. Коул лежеше върху Алена. Тя вече си мислеше, че ще я удави, но най-сетне тялото му се претърколи встрани. Тя излезе на повърхността и пое дълбоко въздух. С проклятия се измъкна от водата, хвана го за краката и го издърпа. Хвърли бърз поглед към прозореца на Роберта и се убеди, че още не свети. В стаята на Дулси, която се намираше над конюшните, също нищо не помръдваше.

С препъване и залитане те се насочиха към задния вход на къщата. В кухнята Алена остави Коул върху един стол и се запъти да донесе няколко топли одеяла. Набързо сложи голям казан с вода върху печката, след което вдигна Коул от стола, преметна едната му ръка през раменете си и се заклатушка с него към стълбите.

— Не вдигайте шум! — изсъска тя. — Ще ви отведа горе в гостната, там ще сте на сигурно място. Не мога да ви оставя в конюшнята, защото вуйчо Ангъс ще си помисли, че сте крадец, и ще ви застреля.

Тя почти трябваше да носи Коул по стълбите нагоре, макар че беше два пъти по-тежък от нея. Но успя, стиснала зъби и събрала всичките си сили. Гостната беше разположена на другия край на коридора, недалеч от спалнята на Роберта, ала на сигурно разстояние от стаята на родителите й. Луната светеше толкова ярко, че Алена реши да не пали лампа. Справяше се и така. Коул се свлече на леглото. Алена благодари на небесата, че точно в този миг един облак закри луната, и набързо съблече мокрите му долни гащи. След като го зави, тя каза с тъжна усмивка:

— Веднъж и вие да не ми четете конско, янки.

Затвори тихо вратата след себе си. Светкавично си приготви баня в кухнята и уморено се отпусна във ваната. Усещаше се абсолютно изнемощяла, всички сили я бяха напуснали, беше вече безчувствена към всякакви страдания и грижи.

Тя бавно разтри пяната на ароматния сапун по кожата и косите си. В този момент й беше безразлично, дали Коул щеше да разкрие тайната й или не. Струваше й се, че до сутринта има цяло вечност. Накрая излезе от ваната, нахлузи нощницата си и окачи мокрите си дрехи до печката да се сушат. В къщата цареше гробна тишина. Среса косите си и с болка в ставите се качи по стълбите. Луната хвърляше ярка светлина в стаята й. Предположи, че е малко преди полунощ, но не беше сигурна. Тя уютно се сви в леглото си и веднага заспа дълбоко.

Трябва да бяха минали около два часа, когато се събуди от глухия удар на падащ предмет. В съседната стая вероятно някой се търкаляше по пода, веднага след това някакъв мъжки глас изруга приглушено.

— Този глупак ще събуди Роберта — промърмори Алена уплашено и скочи от леглото. Набързо облече пеньоар над нощницата си и на пръсти се измъкна от стаята. В коридора нямаше никой. Притича боса до гостната и се вмъкна вътре.

Когато видя Коул Лейтимър, тя изруга наум, спомняйки си, че е облечена в женски дрехи. Явно не беше вече толкова пиян, колкото си мислеше тя. Стоеше до леглото и се мъчеше да запали газената лампа. Лунната светлина нахлуваше иззад спуснатите завеси и изпълваше стаята с млечнобяла светлина. Макар че беше още полузамаян, Коул усети присъствието на жена, която стоеше в рамката на вратата. Изведнъж разбра неудобството на положението си. Всеки миг можеше да се намери лице в лице с някой побеснял съпруг или разгневен баща, който се страхува за честта на дъщеря си. Между другото, жената наистина беше млада.

— Ммм — премлясна той и наум прокле натежалия си език. — Опасявам се, че се натрапвам.

Алена знаеше, че не може да се измъкне. Трябваше да намери възможно най-безболезнения начин да оправи положението. Старите Крейгхъг можеха да се приберат всеки момент. Алена си представи какво щеше да се случи, ако завареха голия янки да се мотае из къщата им. Изглежда, Коул беше напълно объркан. Алена се възползва от този миг и скрои бързо план.

— Искате вече да си тръгвате ли, капитане? Но нали обещахте, че ще останете цялата нощ — каза меко тя, като се засмя гърлено. Умело имитираше небрежната дискретност на опитна куртизанка. Гласът й беше сладък като мед и безкрайно гальовен. И в тази роля щеше да го подведе, както и в ролята си на невъзпитано хлапе. Все пак беше благодарна, че в полутъмната стая не виждаше добре голото тяло на Коул. Иначе вероятно играта щеше да завърши с това, че тя уплашена щеше да избяга в спалнята си.

Коул, разбира се, не беше в състояние да си обясни как беше попаднал на подобно място за забавления, но замъгленият му мозък доста ясно се ориентираше в ситуацията. Знаеше каква опасност за здравето представляваха бардаците и затова досега се беше държал настрана от тях, но с такава хубава партньорка би било удоволствие да прекара една нощ. Той дълго време беше принуден да се лишава от общуване с жена. Както си беше замаян, почувства надигащото се желание и без колебание му се отдаде. Алена си спомни за една бутилка с бренди, която вуйчо й държеше скрита в писалището, и я извади оттам. Ако Коул пийнеше достатъчно, за да проспи останалата част от нощта, Алена щеше да се отърве. Когато мина покрай прозореца, сребристата лунна светлина прониза тънката й нощница. Желанието и фантазията на Коул бяха сериозно предизвикани от вида на стройната, но добре оформена фигура. Изгладнелите му сетива се пробудиха и той усети как мъжествеността му набъбва.

— Елате, капитане — подкани го жената с нежен като коприна глас, — пийнете още една чашка. — Алена му пъхна в ръката пълна догоре водна чаша с бренди и отскочи пъргаво, когато той посегна да я хване. — Първо ще пиете, капитане! — засмя се игриво тя.

Коул отпи голяма глътка.

Алена сложи едната си ръка върху косматите му гърди и нежно го побутна към леглото.

— Легнете си отново капитане, иначе ще настинете.

Коул се мъчеше да фиксира погледа си върху лицето й, но очертанията се размиваха пред очите му.

— Трябва да уредя нещо долу в къщата и се връщам веднага — каза Алена. Вътрешно се усмихна на собствената си хитрост. Беше сигурна, че когато се върне, той щеше да спи мирно и тихо.

Но това не беше по вкуса на Коул. Дъхът й, мекият й глас, нежната й фигура — всичко това подклаждаше жарта му, докато той пламна от желание. Остави чашата.

— Само за минутка, капитане — настоя Алена нежно и се отдалечи от него. Коул се запрепъва след нея и мислено проклинаше нестабилната си походка. Алена почти беше стигнала до вратата, когато Коул хвана ръката й. Тя изненадано го погледна, без да се осмели да каже нещо. Сърцето лудо биеше в гърдите й. Той стоеше като зловещ хунски отмъстител, приведен над нея.

— Една целувка искам — измърмори той с надебелял език. — Не ме карай да чакам дълго. Ела! — Той нетърпеливо я придърпа към себе си. — Покажи какво можеш и ще те пусна да вървиш.

Ако напиращото му телесно желание не беше толкова бурно и той я оставеше на мира, Алена с удоволствие би му се отдала. Но този мъж беше прекалено настойчив, за да му се довери. До преди няколко мига Алена беше убедена, че разбира нещо от мъже. Но сега, когато Коул обгърна ханша й с ръце, тя проумя колко глупава е била. Желанието да се освободи от непривичната твърдост на тялото му почти надделя у нея. Алена знаеше много добре какво искаше Коул и не виждаше изход от положението. Тя решително се изправи на пръсти и целуна бързо капитана по устните. В призрачната лунна светлина видя искрящите му сини очи. Суровите черти на лицето му като че бяха издялани от камък. Завладя я непознато досега чувство. За миг я заляха вълните на желанието. Трябваше да положи големи усилия да се овладее. Но тогава неговите устни се впиха в нейните и меката му нежна уста запали в тялото й огнена жар. Тя затвори очи. Когато накрая я пусна и охлаби прегръдката си, тя помисли, че ще изгуби съзнание.

— Много сте страстен, капитане — прошепна тя. — Но сега наистина трябва да вървя.

Коул не обърна внимание на тези думи. Отново я придърпа нетърпеливо към себе си. Алена не знаеше какво да прави с ръцете си, затова обгърна мускулестия му врат.

— Още една целувка — избуча той в ухото й. Горещите му устни се спуснаха по шията й. — Може би след това ще те оставя да вървиш.

„Глупак! — помисли си Алена, изпълнена с огорчение. — Седмици наред ме командваш насам натам, без да откриеш нищо женствено у мен. Е, добре, сега ще ти дам да разбереш, празноглавец такъв!“

Тя почти с готовност започна да изпълнява желанията му. Дори не предполагаше какво въздействие оказва ефирно покритото й тяло върху него. Той силно я притисна към себе си, устата му се впи в устните й. Те се сляха в дълга, страстна целувка. С едната си ръка той обхвана главата й. Чувстваше меките къдрици на копринените й коси и притискането на стегнатите й, закръглени гърди. Въпреки замаяността си искаше да се наслади на тази жена. Алена беше като упоена от страстта на целувките му, коленете й трепереха. Езикът му леко се плъзна между разтворените й устни, навлезе дълбоко и сладко в устата й, така че тя изгуби всяка представа за действителността. Не можеше да му се противопоставя повече. Предположи наивно, че той скоро ще й се насити. Жената у нея, която тя беше принудена да потиска толкова дълго, отново се беше разбудила и с желание се отдаваше на прегръдките на един мъж. И то не просто на някакъв мъж, а на Коул Лейтимър! Ръцете на Коул се поотпуснаха и тя се облегна на него. Устните му я милваха по слепоочията. Той направи някакво движение и внезапно тя усети, че ръцете му бяха под пеньоара й. Той просто беше развързал възела на колана й. Сега вече ги делеше само тънката батистена нощница. Бедрата му се отриваха о нея, като че тя му беше отдавна позната, ръцете му милваха гърба й. Алена пое дълбоко въздух и отстъпи крачка назад, но още преди да може да реагира, ръцете му обхванаха гърдите й. Тя се измъкна от хватката му с леко извъртане и каза бездиханна:

— Вашата агресивност ме учудва, капитана Лейтимър. Хайде, пийнете още едно питие и марш в леглото. Аз се връщам веднага, повярвайте ми.

Той присви вежди и се усмихна.

— Не зная какви са ти задълженията, момиче, но ще трябва да почакат. — Изведнъж погледът му беше станал твърд като гранит. — Най-напред искам да те любя.

Ръцете му я повдигнаха, двамата залитнаха и се приземиха в леглото. Алена много се уплаши, когато нощницата й се плъзна нагоре и бедрата й се отриха в парещата жар на мъжествеността му. Тя светкавично се изтърколи и скочи на крака от другата страна на леглото. Искаше да избяга, но Коул здраво хвана плата на дрехата й и я придърпа към себе си, така че презрамките на нощницата се врязаха в раменете й. Алена изпадна в паника. Отчаяно се опита да се изскубне.

— Моля ви, капитане — с мъка потисна тя страха в гласа си. — По-късно ще имаме още много време!

Нощницата се плъзна по раменете й и Алена се откопчи. Но Коул беше по-бърз и хвана ръката й над лакътя. Никога не беше предполагала, че фините му, добре поддържани пръсти притежаваха такава сила. Тя се въртеше и се гърчеше, но не успяваше да се измъкне. Коул бавно я придърпа към себе си. С плътно стиснати бедра тя се опитваше да избегне всякакъв допир с изправения му нагоре член, който повдигаше ефирния плат на нощницата й. Главата му се спусна надолу и зажаднелите му устни намериха меките зърна на гърдите й. Той развърза панделката на врата й, дрехата се свлече настрани и пред очите му се разкри цялата прелест на гръдта й. Горещите му, влажни устни се плъзнаха по нежните възвишения. Дъхът на Алена спря, когато устата му заигра нежно със зърната й. Обзе я възбуда с потресаваща сила, ставите й омекнаха. Обезсилена, тя се отпусна. Коул се търкулна върху нея. Той повдигна леко глава, погледна я в очите и каза тихо, с усмивка:

— Сега ще те обладая, госпожице!

Обзета от панически страх, Алена заклати глава.

— Трябва да вървя — каза тя, останала без дъх. Думите й бяха почти въздишка: — Пуснете ме!

— Не, малката, дума да не става. Та аз съм платил за тази нощ.

Думите му изпълниха Алена с нова надежда. Това беше единственият й шанс.

— Точно там е работата, капитане — прошепна тя. — Вие не сте си платили.

Тя се опита да прикрие коленете си с нощницата, но ръката му се вмъкна отдолу и замилва плоския й корем. Същевременно той се огледа за дрехите си. Нямаше ги! Тогава се сети за златната верижка с медальона. Свали я и я окачи на врата на Алена.

— Ето, вземи! Струва три пъти повече отколкото една нощ с теб!

— Не, моля ви! Не мога! — изстена момичето. — Моля ви, недейте, капитане!

— Коул — промърмори той. Устните му бяха близо до нейните. Той се усмихна и се отпусна върху нея. Алена полудя от страх, когато той пристъпи без предисловие към действие. Тазът му се спусна между бедрата й. Алена разтвори широко очи, когато усети горещата жар на мъжествеността му, която безпрепятствено си пробиваше път към вътрешността на нежното женско тяло.

— О! — изстена тя с полузадавен глас. Обзе я ужас, когато членът му раздели стегнатия отвор на влагалището й. Алена се надигна под Коул и се прилепи плътно към широките му гърди.

— Коул! Моля те! Престани!

Остра болка простреля слабините й. Изведнъж тя се почувства изцяло изпълнена от него. Алена прилепи лицето си до врата му. От очите й рукнаха сълзи и тя прехапа устни, докато усети вкуса на кръв. Коул намери устните й. Целува ги дълго, с търпелива наслада, докато най-сетне болката я поотпусна. Той не бързаше, а се отдаваше на всеки миг докрай. Докато лежаха притиснати, прилепени един в друг, Алена почувства нарастването и разцъфтяването на непознат досега екстаз — една съблазнителна тръпка, която идваше от недрата на тялото й. Забавянето му възбуди сетивата й, пулсиращата му топлина в нея я нажежаваше; тя страстно отвръщаше на пламенните му целувки.

Ръцете й го обгърнаха, езикът й стеснително си играеше с неговия. Тя едва усети, че той започна да се движи в нея, всичко изглеждаше толкова леко и непринудено. Но внезапно като че я обзе някаква лудост, тя изви тялото си нагоре и по този начин пресрещна безумната му страст. Всеки един от силните му, твърди удари извеждаше желанието й към нови висоти, докато й се стори, че нямаше вече накъде. Но полетът продължаваше все по-високо и по-високо, докато тя се почувства съвсем лека и свободна и някаква почти непоносима радост накара света около нея да се пръсне на парчета. Коул дишаше на бързи, силни тласъци, а сърцето й биеше до пръсване. Те се оставиха да бъдат носени от вълните на дивата, необуздана страст към все нови брегове на желанието. Слети страстно ведно, те се потапяха във вихрените водовъртежи на взаимното обладание. Коул изстена и обсипа устата й с пламенни целувки. Алена се отърси от цялата си невинност, трептящите пламъци на обладанието горяха в тялото й. Влюбените потънаха до дълбините на душите си в ярък огън, те горяха като факли, когато ги отнесе бурята на страстта, докато най-сетне се завърнаха на земята като прегоряла, матова пепел.

Коул беше изразходвал всичките си сили. Тялото и душата му жадуваха спокойствие. Сънят се мъчеше да го надвие, той се вкопчи отново в миговете на душевно опиянение. Но дрямката го отнесе постепенно и светът около него потъна в мрак.

Когато приливът на възбудата се оттегли от Алена, тя осъзна, че лежи притисната до топло, силно тяло. Той я беше прегърнал с едната си ръка, а спокойният му дъх милваше челото й.

— Коул? — промърмори сънено тя. Внезапно, за части от секундата осъзна какво се беше случило. Тя, гордата дъщеря на Юга, беше спала с един янки!

Извика ужасено. Освободи се от ръката на Коул и скочи. Удари го по рамото, след което го обърна по гръб, но всичко, което успя да измъкне от него, беше някакво несвързано бръщолевене.

Разтърсена от сподавена въздишка, Алена придърпа разкъсаната нощница пред гърдите си и вдигна пеньоара от пода. Вече на вратата, тя хвърли още един поглед с премрежени от сълзи очи към голия мъж, изтегнат върху леглото. Заплака горчиво и избяга от стаята. Не я интересуваше, че беше оставила вратата полуотворена. Нейната стая й предлагаше закрила и сигурност. Тя се скри дълбоко под одеялата и се сви на топка. Притисна възглавницата към ушите си и изтерзана, изплака мъката си. Но сладкият мир на съня я погълна по-скоро, отколкото очакваше.

Роберта се надигна, когато един кратък вик я изтръгна от съня й. Още замаяна, тя отвори вратата и огледа коридора. Успя само да зърне бледия оттенък на нощницата на Алена, която, плачеща, се скри в стаята си. Сподавеното ридание на по-малката й братовчедка до стигна до Роберта и предизвика любопитството й. Тя запали една лампа и отиде до полуотворената врата на гостната стая. Стреснато прокара ръка по шията си, когато видя мъжката фигура, просната върху леглото. Лицето беше обърнато настрани, а косматите гърди се надигаха и отпускаха в дълбок сън. Стаята миришеше на бренди, на нощната масичка стояха бутилката и една чаша.

Роберта се приближи предпазливо и откри в светлината на лампата малките петна от кръв върху чаршафа. Така значи! Хлапачката беше спала с мъж! Гърдите на Роберта се надигнаха от сподавен смях. Но сърцето й се спря от уплаха, когато разпозна спящия. Капитан Коул Лейтимър! Този негодник! Обзе я гняв. Алена я беше измамила и си го беше присвоила. Малка мръсница! Тя го е имала! А той принадлежи на мен! На мен!

О, как жадуваше за отмъщение Роберта! Искаше й се да раздере лицето на Алена и да я насини от бой! Едва не отиде в стаята й, но кървавите петна върху чаршафа я накара да спре. Тя замислена се вгледа в тях, умът й заработи с пълна сила. Това беше нейният шанс да обвърже капитана. Ако е бил пиян, вероятно нямаше да си спомня всичко това.

Ами ако си припомнеше?

Няма значение, каза си Роберта със зловеща усмивка. Татко ще го постави на място!

Тя угаси лампата и хвърли небрежно пеньоара си на пода. Притисна се плътно до гърдите на Коул. Той не помръдваше. Очите на Роберта светеха от задоволство заради проявената хитрост. Алена беше разрешила проблема й и дори беше оставила следи, за да докаже девствеността си.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Гневен рев изтръгна Коул от съня му. С почервенели очи той се огледа в сумрачната стая, когато внезапно го хванаха две силни ръце. Изненадан и напълно объркан от неочакваното нападение, той вдигна ръце да се защити. Остра болка прониза мозъка му. Върху него се изсипаха всички възможни обиди и ругатни. През гневния поток от думи той чу писък на жена. Данданията опъна нервите му до скъсване, но мъчението още не беше завършило. Пръстите на някакъв мъж обвиха шията му и започнаха да го душат.

— Недей, татко! — изпищя плачливо женският глас. — Изслушай ме, татко! Моля те!

Изведнъж целият този театър дойде до гуша на Коул. Той отблъсна с лакът мъжа от себе си.

Ангъс, който по време на нощното събрание беше пийнал доста, се заклатушка из помещението и едва не падна. С разширени от гняв очи той зяпна втренчено към Коул, но в главата му беше останала все пак капка здрав разум. Отказа се да души съблазнителя с голи ръце. За какво имаше пистолет, по дяволите!

Коул видя как Ангъс се измъкна от стаята. Той уморено отпусна глава върху възглавницата. С две ръце притисна пулсиращите си слепоочия. След това опипа внимателно голямата цицина на главата. Крайниците му бяха тежки като олово. Обърна поглед към Роберта. Тя беше покрила голотата си с едно одеяло. Коул бавно започваше да се осъзнава. С ругатня на устните той седна в леглото и се огледа. Погледът му попадна върху кървавите петна на чаршафа. Какво, по дяволите, беше направил през нощта?

Не намери време за логично обяснение, тъй като Ангъс Крейгхъг нахълта в стаята с огромен револвер. Той се спря на крачка пред Коул, сграбчил с две ръце оръжието.

— Кажете си последната молитва — ревеше Ангъс. — Панталонът му беше разкопчан. — Вие… вие сте опозорител на деца!

— Един момент, по дяволите! — изкрещя Коул.

Гневът беше започнал да се надига и у него. Той скочи на крака и уви чаршафа около кръста си. Не знаеше точно какво се беше случило, но в едно беше сигурен: не искаше да бъде застрелян в леглото. Смътно си спомняше за топлината и аромата на едно женско тяло, пък и чаршафът беше достатъчно силна улика. Но нещо не съвпадаше с ръста на Роберта. Със сведени клепачи тя остави погледа му да се плъзне по нея. В този миг той се предаде.

— Недей, Ангъс, не бива да правиш това! — хленчеше Лийла. — Помисли за доброто име на дъщеря ни! До довечера ще го узнае целият град!? А заради това янките ще те обесят!

Най-сетне Роберта успя да привлече вниманието на околните върху себе си.

— Той иска да се ожени за мен. Аз го обичам.

Коул слисано се втренчи в нея. Възможно ли беше през нощта да й е обещавал подобни глупости?

— Един янки! — изкрещя в нов пристъп на гняв Ангъс.

— Но, Ангъс, успокой се! — подхвана кротко Лийла. — Помисли за кръвното си! Иначе пак ще трябва да пазиш цяла седмица леглото.

— Аз го обичам, татко, и искам да се омъжа за него — молеше го настойчиво Роберта.

Двамата я зяпнаха безмълвно. Ангъс никога не беше отказвал желание на дъщеря си. Той и сега не я остави в беда. Искаше поне да се погрижи за задомяването й, макар че първата брачна нощ се беше състояла предварително.

— Обуйте си панталоните — заповяда Ангъс на Коул с рязък тон. Той заплашително насочи оръжието към него. — Пригответе се, свещеникът след малко ще бъде тук.

Коул се огледа. Главата му се въртеше. Нямаше и следа от униформата му!

— Опасявам се, че нямам подходящо облекло за този повод.

Лицето на Ангъс стана пурпурно червено.

— Къде сте скрили униформата си?

— Питайте дъщеря си — каза спокойно Коул.

Очите на стария Крейгхъг едва не изскочиха от орбитите. Той хвърли бесен поглед към дъщеря си, която сега би предпочела да се скрие някъде и само мънкаше несвързано.

— Панталоните на Ал са долу до печката — обади се Лийла, когато съпругът й се обърна към нея за съвет. — Иначе остават единствено твоите дрехи.

— Никога! — Ангъс в никакъв случай не желаеше да види дебелия си корем и късите си крачета съпоставени със стройното, високо тяло на северняка.

— Вероятно Ал няма да има нищо против — каза меко Лийла. Тя със съмнение погледна капитана. — Когато Джедидиа отиде да вземе свещеника, би могъл да мине през квартирата на капитана и да донесе някакво подходящо облекло. Ал ще има нужда от своите дрехи сутринта.

— Но ключът ми е в униформата, а нея я няма, мадам. — Коул не беше в настроение да се предава толкова лесно.

— Остави, мамо, аз ще уредя това. Ти донеси панталоните на Ал, а аз в това време ще говоря с Джедидиа.

Сбърчил вежди, Коул се загледа след Роберта, която излезе от стаята след майка си. Нещо не беше наред с нейните тъмни, дълги до раменете коси. Главата му бучеше. Нямаше ли някакъв тъмен ров или бъчва с вода? Той нали се беше борил с някого! Ал! Конюшнята! Нищо не се връзваше. Припомни си смътно някаква жена в мрака. Тя отговаряше на неговата страст с жар и му беше доставила незабравима наслада. Защо не можеше да свърже Роберта с образа на тази жена?

Лийла се върна с все още влажните панталони на Ал. Коул ги пое неохотно.

— Обувайте! — изкомандва Ангъс.

Коул се насили да влезе в студените, твърде тесни панталони, които повече подчертаваха определени части на тялото, отколкото ги криеха.

— Ще свършат работа — каза Ангъс, като отхвърли всякакво недоволство от страна на Коул, насочвайки цевта на пистолета към него. — На това тържество и без друго няма да присъстват много свидетели, уверявам ви, сър.

Джедидиа успя да вдигне от леглото известния с не особено голямата си работливост свещеник Лимън и да го докара по най-бърз начин. Преди това той трябваше да се отбие до жилището на Коул, за да вземе униформата му.

На изток вече просветляваше: Ангъс нямаше търпение да дочака пристигането на свещеника. Междувременно Коул облече парадната си униформа, която всъщност трябваше да носи при особени поводи.

Сватбеното тържество премина с конфузна формалност, само Роберта грееше от щастие. Когато брачният съюз беше сключен, тя се хвърли в ръцете на Коул и го дари с дълга целувка. Беше успяла! Не я вълнуваше вече с какви средства беше постигнала целта си. В блестящо настроение, тя хвана Коул под ръка и не го пусна повече.

Но радостта й беше внезапно помрачена от силно чукане по вратата. Дулси отвори и един сержант от кавалерията влезе в салона. Той кимна на присъстващите, а като видя Коул, отдаде стегнато чест.

— Моля за извинение, капитане. Имаме заповед да претърсим всички къщи. Симпатизанти на южняците са влезли призори в лазарета, преоблечени в съюзнически униформи, и са освободили някои от въстаниците.

Коул попита рязко:

— Има ли ранени?

— Един сержант и часовите. Водачът на бандата е бил преоблечен като лекар. Взели са само пленниците, които са в състояние да вървят. Вероятно са се измъкнали невредими, сър.

— Днес не бях там и не съм срещал никакви бунтовници, сержант. Претърсете за всеки случай плевнята и конюшните. Може би някой се е скрил там!

— Слушам, сър! — Сержантът смутено мачкаше шапката си в ръце.

— Е? — попита Коул.

— Всички офицери и войници трябва да се представят в частите си, сър.

— Изпълнете задълженията си, сержант. След това ще се върна с вас. Между другото, аз нямам кон.

Сержантът отдаде чест, извъртя се на токовете си и напусна помещението.

— Как да не се пръснеш от яд! — Роберта нервно тропна с крак. — Едва се венчахме, а ти вече бързаш да се връщаш в смрадливия си лазарет!

Коул я погледна, но не каза нищо. Гневът и разочарованието й бяха разбираеми. Но бушуваше война и нямаше да е зле тя да не го забравя.

— Мамо? — молеше се Роберта и се обърна за помощ към майка си.

— Остави капитан Лейтимър да върви — каза майка й твърдо.

— Какво ще кажеш за това, татко? — хленчеше дъщерята.

Ангъс не без злорадство каза:

— Първо работата, после удоволствията. Не задържай повече капитана.

— Ооо! — изплака Роберта. — Всички сте срещу мен!

Ридаейки, тя се качи в стаята си. Силният й плач се чуваше в цялата къща.

Алена се пробуди. Мъжките гласове и движението пред къщата я разсъниха съвсем. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Няколко войници янки стояха на двора, един сержант жестикулираше и раздаваше заповеди с креслив глас. Първата й мисъл беше, че Коул е открил коя е тя и е довел войниците. Бързо се облече и омаза косите и лицето си. В коридора тя срещна Дулси, която й хвърли предупредителен поглед. Алена нахлупи смачканата си шапка и внимателно слезе по стълбите. Долу тя се облегна небрежно на рамката на вратата, като отбягваше да поглежда към Коул.

— За какво е това оживление? — попита невинно.

— Дръж си устата — кресна Ангъс невъздържано. — Тази заран имахме вече достатъчно разправии!

— Разправии? — осведоми се Алена и хвърли поглед към изострените черти на Коул. — Какви разправии? Та аз само го доведох тук, след като…

— Ти! Ти ли беше? Знаеш ли какво направи? — разбесня се Ангъс и скочи от стола си.

Алена беше напълно объркана.

— Мисля, че беше пиян до козирката. Някой трябваше да го е нападнал и след това го е хвърлил в реката. Аз го извадих от водата. Какво друго можех да сторя, освен да го доведа тук?

— Да го беше оставил да се удави — изпъшка Ангъс. — Ако не беше ти, малък негоднико, тази сватба никога…

— Сватба? — Сега вече Алена нищо не разбираше. — Каква сватба? Да не би вие? — Тя зяпна Коул и й призля от ужас.

Лицето на Лийла беше почервеняло от смущение.

— Днес сутринта капитан Лейтимър и Роберта бяха… ъъъ… изненадани… заедно — обясни тя. — Ангъс сметна за необходимо да повика свещеник Лимън.

— О, Господи! — изпусна се Алена.

Лийла стреснато погледна към вратата, където тя стоеше до преди секунда.

— Какво му става? Защо избяга?

Коул можеше да се закълне, че е видял сълзи в очите на момчето.

— Може би трябва да бъде посветен в някои житейски истини. Изглежда твърде наивен за възрастта си.

Свещеникът недоволно поклати глава.

— Не бих казал това, като го слушам какви ги приказва…

— Трябва да го разберем — възрази Лийла. — Снощи доктор Брукс беше тук и каза, че най-големият брат на Ал е в списъка на изчезналите и вероятно е загинал. Двамата му родители и по-малкият брат са вече мъртви, а сега и това! Детето наистина трябваше да понесе твърде много болка и страдание.

Алена седеше в стаята си и мачкаше и без това достатъчно смачканата си шапка. Стискаше я между ръцете си, а всъщност й се искаше да се разплаче с глас. Тялото й се тресеше от сподавени ридания. Плачът на разочарованата Роберта се долавяше през дебелите стени на къщата. Нямаше съмнение какво се беше случило. Роберта се беше клела горещо, че ще се омъжи за Коул. Алена изстена при мисълта, че без да иска, е тласнала братовчедка си в ръцете на капитана.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Късно сутринта Алена бавно и спокойно приключи банята си. Дулси я беше оставила необезпокоявана. По разбираеми причини готвачката беше въздържана и мълчалива, защото също като господаря си не можеше да се помири с мисълта, че в семейството беше влязъл един янки. В цялата къща цареше потискаща тишина. За Алена беше ясно, че случилото се в ранните часове на деня беше дошло твърде много за семейство Крейгхъг. С въздишка на отчаяние тя приготви черната си рокля, която всъщност отдавна й беше омаляла. Извади от шкафчето си шапката с черния воал, обувките с високите токчета и корсета.

Предния ден Боби Джонсън беше починал в лазарета и Алена беше обзета от безкрайна тъга по своя приятел. Близките му не можеха да дойдат на погребението, затова тя беше решила да присъства вместо тях. Искаше да почете паметта му, а и да потъгува за брат си.

Тя има смелостта да заповяда на Джедидиа да впрегне разкошния породист кон в кабриолета на семейство Крейгхъг. Вероятността семейството да го използва в преди обедните часове беше твърде малка.

Няколко пресечки преди да достигне целта си, тя спря кабриолета и измина останалото разстояние пеш. Беше спуснала воала пред лицето си.

Алена забави крачки, като наближи една редица гробове. Сърцето й заби лудо, когато видя Коул Лейтимър сред носачите на ковчега. Но тя бързо се успокои при мисълта, че под черния воал той със сигурност нямаше да разпознае в нея жената, която е прегръщал през нощта.

Прехапа треперещите си устни и събра всичките си сили. Незабелязано се смеси с групата жени, облечени в черно.

Военният свещеник завърши проповедта си и по команда на капитан Лейтимър ковчегът беше спуснат в гроба. Коул се обърна, погледът му се зарея над тълпата. В този миг той забеляза крехка, стройна жена в траурно облекло. Видя учудено как пъргавата й фигура бързо се дръпна в сянката на един величествен дъб, докато погребалното шествие се приближаваше към нея. Нещо в тази жена му се стори познато. Мисълта му заработи усилено. Резките й, почти момчешки движения предизвикаха у него далечни асоциации. Той се приготви да размени с нея няколко думи, но военният свещеник го дръпна за ръкава и го погледна строго.

— Елате, капитане — изсъска той. — Първо задълженията. По-късно ще имате достатъчно време за изказване на съболезнования.

Алена въздъхна облекчено. Коул можеше да не я разпознае отдалече, но тя не искаше да се подлага от близо на изпитателния му поглед. След траурната церемония Коул се сбогува набързо. Облечената в черно жена бързаше по пътя далеч пред него. Воден от някакъв вътрешен подтик, той тръгна с широки крачки след нея. Алена страхливо хвърли поглед през рамо и с разтуптяно сърце установи, че той я преследва. Когато премина през портала на гробищата, тя отхвърли воала и се затича. Толкова бързаше да стигне до кабриолета, че не видя дребния тъмнокос мъж, който се изпречи на пътя й.

— Боже мой! — извика Жак Дюбоне ядосан. Сблъсъкът го накара да отскочи назад. — Внимавайте!

Алена се държеше за главата. Виеше й се свят.

Жак Дюбоне забеляза нежните черти на облечената в черно жена. Той беше възхитен от красотата на лицето й. Разсеяно повтори последните си думи. Очите му нахално огледаха крехката закръгленост на тялото й. Рядко срещаше красиви жени, толкова дребни на ръст, че да го накарат да се чувства голям и мъжествен.

— Мадмоазел! — Той свали с поклон шапката си. — Позволете да ви се представя!

Но не успя да продължи, Алена видя, че Коул се приближава бързо. Нямаше време да обръща внимание на Жак Дюбоне. Тя прелетя край него и изчезна зад ъгъла. Останала без дъх, скочи в кабриолета.

— Бързо, Джедидиа, тръгвай! Капитан Лейтимър е по петите ми!

Когато Коул се появи зад ъгъла, кабриолетът вече завиваше с поднасяне в друга улица. Успя да зърне само черната шапчица и облак прах.

Отчаян, той се обърна и видя срещу себе си Жак Дюбоне, който го зяпаше с отворена уста.

— Ето че пак се срещнахме, докторе! — Той кимна с брадичка в посока на изчезналия кабриолет. — Познавате ли малката госпожица? — попита през смях. — По този въпрос, изглежда, сме на едно мнение: тя е дяволски сладко същество.

— Предполагам, вече ви е известно, че ипотеката върху имота на мисис Хоутърн е погасена — отвърна Коул, без да обръща внимание на думите на мъжа. — В банката никой не знаеше как е могло да се случи подобно недоразумение. Вероятно някакво недоглеждане.

Коул дръпна от пурата си.

— Но когато се поразрових, открих нещо интересно. В банката често са се случвали подобни недоразумения и въпросът винаги е бил разрешавай в полза на някой си Жак Дюбоне поради липсата на доказателства за обратното. Много странно, нали? — Коул гледаше дребния мъж право в очите. — Ако мисис Хоутърн не беше запазила така грижливо разписката си, щеше да бъде изгонена от къщата и вие щяхте да я получите на смешно ниска цена. Разбира се, нямам доказателства срещу вас, но смея да твърдя, че в лицето на банката вие сте си намерили добър приятел.

Жак презрително изкриви устни.

— Вие го казахте, господине, нямате никакви доказателства.

Коул само се усмихна. Дребният мъж допря пръсти до периферията на шапката си, обърна се рязко и разгневен си тръгна с наперена походка.

Когато беше сигурен, че вече никой не ги преследва, Джедидиа намали безумното препускане на кабриолета. С въздишка на облекчение Алена се отпусна на седалката. Затвори очи и се опита да успокои лудо биещото си сърце. Беше схванала, че в каквито и дрехи да се появеше пред Коул, неизменно предизвикваше любопитството му. В бъдеще трябваше да бъде много по-внимателна, особено когато беше облечена като жена.

— Сега накъде, мис Алена?

— Към лазарета, Джедидиа. Искам да разговарям с доктор Брукс, преди да се е върнал капитан Лейтимър.

Но когато стигнаха до лазарета, каретите от погребалното шествие вече стояха в двора. Затова Алена нареди на кочияша да поеме към къщата на доктор Брукс. Отвори й навъсена негърка и я помоли да изчака в работния кабинет на доктора. Когато удари дванайсет, бричката на доктора изтрополи по двора. Той влезе в къщата с угрижено лице. Погледна с изненада младата жена, която го очакваше. После несигурно попита:

— Ти ли си, Алена?

Без да отговаря, Алена сне шапчицата и разтърси тъмните си копринени коси.

— Мили Боже — каза докторът с гърлен смях. — Играеш ролята си толкова добре, че понякога на човек наистина му е трудно да се спомни, че си хубава млада жена.

Алена хвърли шапката и ръкавиците си върху един стол.

— Много сте мил, докторе, но, честно казано, и аз изпитвам същите затруднения. Тази момчешка роля опъва нервите ми докрай. — Тя се надигна ядосано и закрачи из стаята. Изведнъж лекарят си помисли, че я разбира.

— Може би се касае за капитан Лейтимър? Дочух, че днес сутринта се е оженил за Роберта Крейгхъг.

Алена му отправи бърз поглед.

— Капитанът сам го спомена днес — каза Брукс, повдигайки рамене. Момичето застана пред прозореца и се загледа навън с тъжни, невиждащи очи.

— Какво да правя? — попита тя шепнешком. — Роберта и другите жени носят хубави рокли и имат разкошни дълги коси, а аз трябва да се разхождам с мръсните хлапашки дрехи или пък преоблечена като вдовица и да подстригвам косите си много късо. — Тя се вгледа в червените си отрудени ръце. — Никога не мога да съм аз самата!

Докторът искаше да отговори, но в този миг влезе икономката с чинии и прибори и сервира обяда. Алена не беше яла цял ден. Тя с благодарност прие поканата на доктора. Преодоля мъката си и дори възвърна част от младежкото си безгрижие. Грациозно седна на приготвения за нея стол и по време на обяда разказа събитията от предната вечер. Тя целомъдрено премълча само за собствените си преживелици с Коул.

— Чичо Ангъс ме обвинява, че аз съм довела капитан Лейтимър в дома му. От тогава май не съм толкова добре дошла в тази къща. Макар че спестих малко пари, заплатата ми от лазарета не е достатъчна, за да плащам самостоятелна квартира и храна. Всъщност затова дойдох. Искам да ви питам дали няма някоя по-доходна работа за мен.

Докторът се надигна и започна да се разхожда из стаята с угрижено чело. Той нервно прекара ръка през оределите си бели коси.

— Алена — каза накрая той, — днес сутринта трябваше да те защитя като Ал в лазарета, защото беше заподозряна в съучастие при бягството на пленниците. Ако сега Ал просто изчезне, ще се стигне до разследване и истинската ти самоличност ще излезе наяве. — Той седна на масата и стисна юмруци така, че кожата на кокалчетата му побеля. — Трябва изрично да те предупредя да не издаваш пред никого коя си всъщност. За залавянето на някоя си Алена Макгарън е обявена награда от двеста долара.

Алена го слушаше с широко отворени очи. Той продължи:

— По всичко личи, че бегълците са отвлекли един речен параход. На борда му е имало войнишки заплати на стойност двеста хиляди долара. Убити са половин дузина мъже от охраната, а капитанът е бил заставен да насочи парахода срещу течението. Днес сутринта корабът се завърна празен. Взети са всички мерки за преследване на бегълците…

— Но защо…

— На отсрещния бряг е стояла дребна тъмнокоса жена, която ги е очаквала. Един от бегълците й е подвикнал нещо, като уж я е нарекъл с името… Алена Макгарън!

Алена седеше като вкаменена. Лекарят дълго мълча. Искаше тя да схване пълния смисъл на думите му. Накрая погледите им се срещнаха и той каза:

— Сега не можеш да свалиш маската, защото Алена Макгарън или ще бъде обесена, или я очакват дълги години зад стените на затворите. Най-сигурното място за теб е да останеш като Ал при семейство Крейгхъг. Трябва да продължиш да работиш като досега, защото в противен случай нещата могат да се усложнят и за Ангъс и Лийла.

Алена разтърси силно глава и стисна юмруци. Ролята, която беше принудена да играе, й ставаше все по-отвратителна, но трябваше да признае пред себе си, че нямаше какво да противопостави на логичните му заключения.

Седмицата отмина, а всички войскови части на Северните щати бяха все още в повишена бойна готовност. Наскоро венчаната булка трябваше да прекарва вечерите си сама. Роберта кипеше от гняв заради това издевателство и всички опити на Коул да я успокои отиваха нахалост.

Докато Роберта беснееше заради отсъствията на мъжа си, Ангъс се гневеше от присъствието на Алена в къщата. Положението й ставаше все по-опасно. В града се носеше слух, че всички бегълци били намерени мъртви недалеч от изоставения параход. На мястото на битката лежали парчета от сини униформи, между тях и униформата на лекар с чин капитан. Жената, конете, парите и мъжете не бяха открити. Следите водеха до едно непроходимо мочурище. На всичкото отгоре конят на капитан Лейтимър беше намерен безстопанствен на мястото, откъдето беше отвлечен параходът. Редиците на южняците бяха обзети от единодушно негодувание. Ако допреди седмица Алена Макгарън беше величана като героиня, то сега тя беше хулена като злостна предателка и беше заклеймена като подла метреса на банда тайнствени обирджии и пирати, които с нечувана жестокост опустошавали имуществото на почтените граждани от двата лагера.

Наградата за нейното залавяне беше вдигната на хиляда златни долара. Плантацията в Брайър Хил беше конфискувана, за да бъде продадена по-късно. Дотогава вратите и прозорците бяха обковани с дъски, за да бъде избягнато опустошението на имота от омраза към Алена Макгарън.

Атмосферата в града беше напрегната. Навсякъде, където хората се събираха по улиците, се чуваше недоволно мърморене.

В лазарета положението беше подобно — дори и ранените войници янки бяха възмутени от жестокото клане. Една сутрин Алена тъкмо се канеше да се захваща за работата си, когато някакъв въоръжен сержант й заповяда да го последва.

— Чакай тук! — каза той, когато стигна до една охранявана врата на третия етаж, и влезе. След известно време вратата рязко се отвори и Алена беше избутана в помещението. Никога преди не беше виждала толкова много сини униформи и лъскав месинг. Коул беше седнал в края на една дълга маса, лицето му беше сериозно и напрегнато. Въпреки това той кимна приятелски на Алена. До него седеше доктор Брукс. Изглеждаше угрижен и пребледнял. На Алена й стана до болка ясно колко много неща щяха да се решат в следващите минути.

Генерал щабният лекар Мичъл се наведе напред.

Алена прикова поглед върху пагоните му.

— Спокойно, момчето ми — каза меко той. — Тук не си пред военен съд. Ще проведем само един обичаен разпит.

Алена кимна с готовност и се почеса по ухото.

— От достоверен източник знам, че в нощта на бягството ти си спасил капитан Лейтимър от удавяне.

— Точно така, сър! — Думите усърдно се занизаха от устата й. — Видях го, когато размахваше ръце там долу, до влаковата линия и се мъчеше да се вкопчи в едно дърво. Ама все потъваше. И тогава го извадих от водата. Знаете ли, той беше само по долни гащи и тогава…

— Чакай, момче — прекъсна го генералът и се усмихна едва забележимо. — Колко беше часът, когато извади капитана от водата?

— Ами около единайсет. Старият часовник тъкмо биеше, когато го довлякох в къщата. Искам да кажа, той ми уреди работата тук и не ми се щеше така облечен да го излагам и да го мъкна по „Джексън скуеър“. Затова реших да го заведа в къщата на вуйчо. — Ал подсили изказването си с кимване.

— И капитан Лейтимър прекара цялата нощ в къщата на семейство Крейгхъг?

Този въпрос беше много важен за генерала.

— О, да, сър! Нали заради това стана белята! Така де, той прекара нощта с… ъъъ… ами вуйчо Ангъс взе пистолета си и… във всеки случай някой го беше халосал по черепа! — Ал с недвусмислен жест прекара пръст през гръкляна си и погледна към Коул, като че очакваше одобрение от него. Коул беше подпрял глава на двете си ръце. Другите офицери гледаха с видимо отегчение в тавана. — Е, така или иначе те нещо се натискаха с братовчедката ми Роберта, сър, и знаете ли, мисля, че той остана цялата нощ при нея.

— Достатъчно, Ал. — От смущение генералът си играеше с една купчина книжа. — Можеш да си вървиш. Благодаря ти!

Сержантът отвори вратата на Алена. Коленете й омекнаха едва долу, в стаята за почивка. Поседя известно време трепереща в едно кресло и се опита да се овладее. Тъкмо се беше заела отново с работата си когато Коул застана пред нея.

— Май ви докарах големи неприятности, а?

— Съвсем не — отвърна Коул и прокара бавно ръка през косите си. — И без това вече им бях разказал всичко, което си спомнях. Трябваше им само твоето потвърждение.

— А?

— Всичко е наред. Слушай, прибери си сега нещата. Искам да свършиш една работа за мен. Не знам кога ще отида пак при мисис Хоутърн. — При тези думи той извади един плик от куртката си. — Вероятно това ще й е необходимо, за да не може нашият приятел Жак да я притеснява отново. Смяташ ли, че можеш да й го занесеш, без да го изгубиш?

Алена въртеше копчетата на дрехата си.

— Все пак си мисля, че ви създадох доста грижи.

— Не, по дяволите! — кипна Коул. — Сам съм си виновен! И стой далеч от реката! Следващия път може наистина да ми се прииска да се удавя! — Преди да напусне с бързи крачки помещението, той извика през рамо:

— До края на деня си свободен!

Не беше необходимо да й се повтаря. При мисис Хоутърн можеше поне да измие лицето си и донякъде да възвърне човешкия си вид.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Алена се чувстваше притеснена повече от всякога от маскировката си. Името й беше в устата на всички. Върху нея тежеше клеймото на позора — Алена Макгарън беше търсена както от Съюза, така и от Конфедерацията. Всички искаха да я видят на бесилото. В най-добрия случай щяха да я заточат в Шип Айлънд или във Форт Джексън, но там изпращаха само верни на Юга пленници и за нея щеше да бъде ад, тъй като всички смятаха, че тя е взела участие в избиването на пленените южняци. Ако искат, нека си мислят, че съм предателка, каза си мрачно тя.

Повече от седмица вече Коул прекарваше нощите на работа в лазарета. Всяка вечер Роберта заспиваше с плач и смущаваше заслужения с тежък труд сън на останалите. След девет дни Коул за първи път се прибра вечерта. Роберта го посрещна, засияла от щастие.

— О, Коул, мили мой, толкова се притеснявах за теб! — Тя се усмихна триумфално на Алена, която беше дошла в кухнята, за да си налее чаша мляко. Днес Роберта най-сетне смяташе да навакса първата си брачна нощ. — Ела, скъпи, трябва да си много уморен — тя се притисна плътно до съпруга си и хвърли злорад поглед към Алена.

— Първо искам да разседлая коня си.

— Глупости! Тази работа може да свърши и Ал. Той знае как.

Алена прекара безсънна нощ. На следващата сутрин слезе в обичайния час по стълбите към кухнята. За нейно учудване Коул вече седеше на масата. Потънал в дълбок размисъл, той бъркаше с лъжичка в една празна чаша. Алена не можа да понесе тази гледка. Услужливо хвана каната за кафе и понечи да му налее. Ненадейно изтръгнат от унеса си, Коул обърна чашата и врялата течност се изля в скута му. Той скочи на крака със силен вик.

— Какво правиш, недодялано говедо? Май искаш да ме превърнеш в нещастен евнух?

Алена не можа да измисли друго, освен да изсипе една кофа студена вода там, където му пареше. Коул стоеше като гръмнат. Той гледаше втрещено Ал, докато Дулси едва прикриваше усмивката зад ръката си. Беше наистина рядкост един янки да бъде подреден безнаказано по този начин.

— Вече наистина ми дойде до гуша от твоите магарии — изрева Коул и разкопча униформената си куртка.

— Чудесно! — Сега и Алена се беше ядосала. — Следващия път ще ви оставя да се удавите в реката.

— Там щях да съм по-добре. Ти изгори най-ценните ми части, но дяволите! — Коул преглътна още една хаплива забележка и заповяда на Ал: — Качи се горе и питай Роберта къде ми е чантата. Вътре има един мехлем.

Въпреки че Алена избягваше да влиза в спалнята на младоженците, тя не се осмели да възрази. Стеснително почука на вратата на Роберта.

— Кой е? — попита отвътре сънен глас.

— Аз съм, Ал. Капитанът ме изпрати да взема чантата му.

В следващия миг вратата рязко се отвори и Роберта застана пред Алена, облечена в ефирна копринена роба.

— Защо той не дойде сам? — попита тя с недоверчиво присвити очи.

Междувременно Коул седеше в кухнята и размишляваше тъжно за нощта си с Роберта. След първоначалната пламенност тя не му се беше отдала с особено желание. По всичко личеше, че изпитва отвращение, когато трябваше да отговори на неговата страст. В никакъв случай не можеше да се сравни с горещото, омайващо създание, което му се беше отдало през онази нощ.

Най-сетне Ал се върна с чантата.

— Ето я, янки. Но сега ще трябва да изчезвам. Вие, със сините куртки, не ми плащате, за да се мотая тук.

След края на работния ден в лазарета Алена си търсеше повод, за да не се прибере веднага в къщата на семейство Крейгхъг. Тя насочи Ол Тар към старата крайбрежна улица. Почти беше достигнала целта, когато чу зад себе си тропот от копита. Тя се извърна в седлото и изпъшка гласно, когато разпозна коня и ездача. Явно нямаше късмета да остане без компанията на Коул. Обърна му гръб и се направи, че не го забелязва. Но когато Коул се изравни с нея, чашата преля и тя се развика:

— Нямате ли си дом, янки? Какво търсите тук?

— Дом? — изръмжа Коул мрачно. — Все пак на теб го дължа, че от няколко дни не мога да бъда любящ съпруг, ако разбираш какво искам да кажа…

Алена смутено наведе глава. Тя се почувства още по-неудобно, когато Коул заговори за нещо, за което тя не обичаше да си спомня:

— Я кажи, Ал сигурен ли си, че не сме били някъде другаде, преди да ме завлечеш в къщата на семейство Крейгхъг?

На Алена й беше трудно да отговори.

— Какво искате да кажете? — попита с престорено безразличие тя.

Коул се опитваше да различи чертите й в мрака, но Алена беше обърнала глава настрана и нервно наместваше шапката си.

— Кажи, на колко години си всъщност? На тринайсет?

— Горе-долу, сър.

— Познаваш ли къщите… ъъъ… където има леки момичета?

— Донякъде… — От уплаха Алена се задави и се разкашля.

— Струва ми се, че през онази нощ съм посетил някоя от тях — заяви Коул без заобикалки.

— Мога да ви успокоя, янки, не сте го сторили.

— Сигурен ли си?

— С мен поне не сте били? Може би е станало преди това и там проститутките са ви обрали.

Коул не се задоволи с този отговор. Все още оставаше открит въпросът с изгубения медальон. Той отчаяно се опитваше да подреди откъслечните спомени, но не му се удаваше.

Когато по-късно вечерта Алена най-сетне остана сама в стаята си, тя свали по най-бърз начин омразните момчешки дрехи. Застана пред голямото огледало и погледът й попадна върху златния медальон, който висеше между гърдите й. Тя го хвана с треперещи пръсти и се доближи до лампата, за да го разгледа по-добре. Върху него беше гравиран герб — два гарвана с разперени крила. Тя го обърна и прочете думите, изписани с едър шрифт върху финото, меко злато: СОБСТВЕНОСТ НА К. Р. ЛЕЙТИМЪР.

Думите се запечатаха в съзнанието й. Какво ли щеше да се случи, ако Роберта се разровеше из стаята й и намереше медальона? Или още по-лошо — ами ако тя, Алена, е заченала през онази нощ от Коул? По този медальон Коул щеше да признае бащинството си и детето щеше да бъде подсигурено, докато тя гниеше в затвора.

Това беше всичко, което искаше.

Късната неделна утрин завари семейство Крейгхъг в кухнята. Посещението на църковната служба се беше превърнало в тежко разочарование, особено за Роберта, която беше настояла Коул да я придружи. Всичките й приятели и познати бяха се отдръпнали хладно от нея.

— Никой не може да ме накара вече да стъпя там! — беснееше тя. — Ще им покажа аз на тях! Ще организираме най-пищния бал, който е бил даван някога в града. Ще поканя всички янки, включително генерал Бенкс и жена му!

Коул безучастно гледаше жена си и пушеше пурата си.

— Хвърли тази смрад в огъня, става ми лошо от нея!

— Лошо? — попита Ангъс неприязнено, влизайки в кухнята. — Да не би да си вече бременна?

Неловко мълчание последва думите му, само върху лицето на Коул се появи игрива усмивка. Алена обхвана с две ръце чашата си с кафе. Тя не се притесняваше относно състоянието на Роберта. Но на Коул изобщо нямаше да му е до смях, ако видеше маскирания Ал със закръглен корем.

— Толкова си нетактичен, татко — упрекна Роберта баща си. Тя видя как Алена тръгна към вратата, не можа да се сдържи и попита с пресилена угриженост:

— Какво става с теб, Ал? Изглеждаш толкова отпаднал, да не би и на теб да ти е лошо?

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Откакто Коул влезе в семейството, килерът на Крейгхъг беше винаги пълен догоре с провизии — нещо, което не се беше случвало и в най-охолните времена. Дори Ангъс беше станал по-приветлив в следствие на солидния запас от бърбън и бренди, който пълнеше барчето му.

След като Роберта се беше сдобила с необходимите й пари, единствената й грижа се състоеше в това да обикаля модните салони в града и да избира най-екстравагантните рокли. Най-голямата й радост беше да се перчи с тях пред Алена.

В безсънните нощи Алена скоро разбра, че и Коул като нея често не можеше да спи. Той неспокойно обикаляше из къщата, сякаш търсеше нещо, което не можеше да намери в брачното си легло. Роберта отвръщаше на милувките му с неприязън, като че ли искаше всичко да свърши възможно по-бързо. У нея нямаше вече нищо от страстта и огъня, които Коул смяташе, че си спомня.

— Велики Боже, Коул! — беше изстенала веднъж Роберта ужасено, когато езикът му се беше плъзнал между устните й. — Ти наистина ли смяташ, че една дама се целува по такъв начин? Това е отвратително!

Коул беше изненадан.

— Но тогава нали ти харесваше?

— На мен? Никога!

Разочарован, Коул смени темата.

— Всъщност какво стана с медальона, който ти дадох? Ти никога не го носиш?

— Медальон ли? — повтори Роберта учудено.

Коул вече нищо не разбираше. В цялата история нещо не беше наред. Той не можеше да повярва, че Роберта му се е хвърлила на врата заради някаква златна дрънкулка, колкото и да й доставяше удоволствие сега да пръска парите му с пълни шепи.

— Сигурно си го изгубил — каза Роберта с безразличие. — Ако е тук, в къщата, все ще го намеря.

Военните служби на Северните щати бяха определили датата за продажбата на Брайър Хил. Алена твърдо си беше наумила да купи плантацията си обратно. Но как можеше да осъществи замисъла си при своите скромни доходи? В едно обаче щастието беше на нейна страна — тя не беше бременна. Но ставаше все по-трудно да прикрива женските си форми.

По време на закуската на Коул му се стори, че Ал е много мрачен.

— Какво ти е, момче?

— Свърших си предварително работата — измърмори неохотно Ал, — та исках да попитам дали не мога да взема един ден отпуск?

— Нещо важно ли има? — попита Коул и сбърчи чело. — Не ми казвай, че ще ти е необходим цял ден, за да се изкъпеш и да свалиш мръсотията от себе си.

— Трябва да свърша някои неща. Искам например от спестяванията си да си купя нови ботуши.

— Заслужил си го. Днес си свободен — с тези думи Коул се изправи. — Аз обаче трябва да тръгвам.

Младият банков служител вдигна поглед, когато чу приближаването на стъпки. Беше доловил тракането на високи токчета. Дъхът му секна. Пред него стоеше сладко, стройно създание, каквито мъжете обикновено виждат в сънищата си. Беше облечена като вдовица в траур, гледка, която за съжаление беше често срещана в Южните щати през последните години.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, мадам? — попита чиновникът услужливо и побърза да предложи стол на красивата си клиентка.

— Благодаря — отвърна дамата с кадифен глас. — Насочиха ме да се обърна към вас. Касае се за едно малко наследство, което ми завеща моят покоен баща. Реших да се установя извън Ню Орлиънс, на известно разстояние нагоре по реката. Нямам големи спестявания, но може би вие ще ми посочите някое подходящо място, което е обявено за продан. Чух за някаква пустееща плантация недалеч от Александрия.

— О, да, мадам! — Мъжът усърдно запрелиства куп хартии. — Да видим какво имаме тук.

След известно време той каза, поклащайки глава:

— Наистина там имаше нещо подходящо, но за него и дума не може да става.

— Защо не, сър? — Алена се правеше на объркана. — Нещо не е наред ли?

— Не, но имотът е принадлежал на семейството на онази предателка Алена Макгарън.

Алена беше толкова възбудена, че отначало не намери думи, за да отговори.

— А колко би струвало мястото? Ужасно скъпо ли е?

— Не, мадам. Но янките ще обявят имота на търг. Първоначалната вноска е само пет хиляди долара. Северняшки долари естествено.

Надеждите на Алена рухнаха. Само пет хиляди — при нейната заплата тя можеше да си купи най-много оградата.

Банковият служител не забеляза смущението й.

— Търгът е обявен за дванадесети април, мадам.

— Много ви благодаря, сър. Ще обсъдя въпроса с чичо си.

Тя му се усмихна плахо и се изправи с треперещи колене. Напусна банката с натежало сърце. Сумата надхвърляше всичките й възможности. Тя познаваше само един човек, който може би имаше толкова пари — Коул Лейтимър. Но при сегашните обстоятелства той беше последният, към когото би се обърнала за помощ.

Потънала в мисли, тя не забеляза мъжа, който застана на пътя й пред банката.

— Мадмоазел! — каза Жак Дюбоне, свали шапката си и се поклони ниско. Когато отново се изправи, той й се усмихна мазно. — Ето че пак се срещнахме.

Алена спусна воала пред лицето си и се накани да го отмине бързо, но той не я пусна.

— Пардон, мадмоазел. — Той разпери ръце с фалшиво съжаление. — Днес няма да се отървете толкова лесно от мен. Последния път като че потънахте в земята.

Алена се втренчи в него хладно и пренебрежително.

— Не зная какво желаете, господине. Но не си губете времето. Аз не ви познавам и ако зависи от мен, не смятам да променям нещата. Бихте ли ме пуснали да мина сега…

— Хайде, малката, не ми създавай главоболия. Не разбираш ли, че съм влюбен в теб? — изсмя се Дюбоне нахално, като не помръдна от мястото си. С досадна фамилиарност той обгърна с ръка талията й и я задърпа към каретата си. — Ще си направим хубава разходка, а след това… Ауу!!!

Той изкрещя силно, защото острият ток на Алена се заби в крака му. Когато отново посегна да я хване, тя му удари шумна плесница, така че ушите му запищяха. Това беше вече прекалено. Никоя жена не можеше да си позволи подобно нещо с Жак Дюбоне. Той заплашително тръгна към Алена.

В следващия миг някой така здраво го дръпна за яката, че шапката му се търкулна в прахта. Ръката му се плъзна към камата под връхната му дреха, но друга, по-силна ръка я изви зад гърба му. Той беше повдигнат във въздуха, така че пръстите на краката му едва допираха паважа.

Огромният чернокож кочияш скочи от капрата, за да се намеси в свадата. Но когато надникна в тъмния отвор на един „Ремингтън“, 44 ти калибър, бавно и внимателно се върна на мястото си.

— Струва ми се, мосю Дюбоне, че винаги ви залавям в моменти, когато тормозите жени и деца — с тези думи Коул пусна човечето върху паважа.

Французинът се отърси и погледна Коул със святкащи от злоба очи.

— За трети път вече ми се пречкате, докторе. Но скоро ще уредя тази сметка.

След това той със замах си сложи шапката.

Коул спокойно прибра пистолета си и допря небрежно върха на пръстите си о периферията на шапката.

— Липсва ли ви нещо, мадам? — Зад плътния воал лицето на жената беше едва различимо. Тя почти не забележимо поклати глава.

— Имате ли някакви претенции към онзи?

Отново едва забележимо поклащане с глава.

— Безкрайно съм ви благодарна, капитане — осмели се да отговори Алена.

Тихият, кадифен глас докосна някаква струна в съзнанието на Коул. Докато се мъчеше да си припомни откъде му е познат, отново се намеси Дюбоне:

— Внимавайте, докторе! Не търпя някой да се бърка в моите работи. Следващия път изходът ще бъде по-различен.

— А вие, Дюбоне, по-добре внимавайте за себе си. От опит зная, че огнестрелни рани зарастват по-трудно от порезни.

Французинът изсумтя презрително.

— Струва ми се, мосю, че по един въпрос губим и двамата. — Той посочи към стройното момиче, което бързо се отдалечаваше надолу по улицата. Зад гърба на Коул той направи знак на един огромен мъж, застанал на другия тротоар. Оня му отвърна с бързо кимване и пое след вдовицата.

Алена не усети, че я следят.

Седмици наред хората на Дюбоне държаха къщата на семейство Крейгхъг под наблюдение. За своя изненада той узна, че там живее и капитан Лейтимър. По този начин всичките му планове да се сближи с вдовицата рухнаха. Но още по-учудващо беше, че жената бе изчезнала безследно.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Пети март се падаше събота. В този хладен, ветровит ден новият губернатор трябваше да поеме поста си. Когато церемонията на „Лафайет скуеър“ приключи, гражданите на града за свое огорчение трябваше да изтърпят и разточителното празненство на събралите се в Ню Орлиънс по този случай северняшки войски.

Рано сутринта Алена седеше в кухнята за закуска и слушаше безучастно бъбренето на Дулси, която не можеше да мисли за нищо друго, освен за големия бал при генерал Бенкс тази вечер.

— Къде е днес нашият янки, Дулси? Не е ли позакъснял вече?

— Дулси! — долетя в този миг гласът на Коул от банята. — Кажи на Джедидиа да ми донесе горещата вода.

— Него го няма, мистър Коул.

— Тогава прати Ал! Току-що му чух гласа.

Алена рязко се изправи в стола си.

— Ако имате нужда от нещо, вземете си го сам!

— Донеси ми веднага водата, Ал, защото иначе ще ти нашаря задника! — кресна Коул разярено.

— Добре де, добре! — Алена гневно отблъсна стола си назад и се отправи към печката. Провери с пръст дали водата в котела е вече гореща. Изведнъж й дойде блестяща идея. Щеше да даде на този янки един урок, след който той повече никога нямаше да й възлага подобна задача. Тя доля съвсем малко студена вода в котела и го помъкна със стиснати зъби към банята.

— Ал! — извика Коул. Беше на границите на търпението си.

— Да, да, идвам! — Алена блъсна вратата на тясната баня. — На си ви водата!

Преди Коул да успее да реагира, тя изля съдържанието на котела върху гърба му. От болка и гняв Коул изрева като бик. Момичето захвърли котела и побягна със злорад смях. Коул изскочи от водата, метна една кърпа около слабините си и подгони злосторника.

— Проклет, малък негодник! Ще ти дам да разбереш, като те хвана! Тогава най-после ще ти покажа на какво се казва гореща баня!

Алена бързо се постара да застане така, че кухненската маса да е между нея и преследвача й. За да може да бяга по-добре, тя свали ботушите си и ги захвърли. Единият профуча край Коул, но другият го улучи с пълна сила по пищяла.

— Какво става тук? — извика един писклив глас. Роберта стоеше в рамката на кухненската врата.

— Хлапакът отново едва не ме изгори — успя да процеди Коул през зъби. — Когато се оправя с него, ще му бъдат необходими студени компреси!

— Престани веднага с глупостите, Коул! Трябва да поговорим. Ела с мен горе!

Алена използва възможността, за да се измъкне.

— Колко пъти съм ти казвала да не се занимаваш с Ал! — беснееше Роберта.

— Изглежда, забравяш, че Ал работи в лазарета, а там по случайност е и моето работно място — отвърна подигравателно Коул.

— Всъщност ти за кого си женен — за проклетия лазарет или за мен? — изсъска Роберта. — За мен никога нямаш време, а постоянно се занимаваш с Ал!

— Не се притеснявай, любов моя — отвърна Коул с неприкрит цинизъм. — Той няма да стигне до Вашингтон заедно с мен.

— Хайде де! Та ти би предпочел да останеш тук, вместо да се присъединиш към най-близките съветници на президента Линкълн.

— Не се заблуждавай, Роберта — каза Коул, клатейки глава. — Разбира се, че ще стигна до Вашингтон. Но трябва да си наясно, че когато войната приключи, аз ще се завърна в родното си място, за да поема отново лекарската си практика.

— Какво? Искаш да кажеш, че трябва да се оставя да бъда заклана от индианците? Никога! Там можеш да замъкнеш само трупа ми!

Ядосан, Коул й обърна гръб и хлопна шумно вратата на банята зад себе си. Той захвърли кърпата в ъгъла и влезе във водата. Но Роберта беше прекалено възбудена, за да приключи разговора дотук, и го последва.

— Няма да се отървеш така лесно, Коул Лейтимър! Освен това трябва да поговорим за довечера. Аз искам да отида на бала!

— Ами иди! Аз във всеки случай имам работа.

— Теб не те интересува дори ако отида с друг мъж! — зави Роберта от яд. — Ти си студен и безчувствен!

Коул я погледна изненадано.

— Аз ли?

— Ти си студен като лед! — оплака се Роберта през сълзи.

— Но, мила моя, по-скоро ще се стопи ледът през януари на река Минесота, отколкото ти в леглото — отвърна небрежно Коул.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Роберта възмутена.

— Роберта, изглежда, че след сватбата аз ти омръзнах. Честно казано, в онази първа нощ, когато Ал ме извади от реката, ти ми хареса много повече.

Роберта погледна с отвращение мъжа си, след което му удари шумна плесница.

— Как смееш! Само защото не лягам с теб като някоя малка уличница, ти си позволяваш да нахалстваш така. Аз съм дама, Коул Лейтимър, ако все още не си го разбрал, а една дама не обича да бъде опипвана и мачкана!

Коул поглади с ръка зачервената си буза, като наблюдаваше учудено жена си.

— Странно, но май си спомням, че за твоите любовни услуги аз ти направих подарък — един медальон. — Погледът му се плъзна по деколтето на обшития й с дантела пеньоар. — Знаеш ли, Роберта, понякога ми се струва, че ти имаш две коренно различни страни. Къде остана жената, която държах през онази нощ в ръцете си?

Роберта го погледна с омраза, врътна се на токчетата си и излезе от банята. Този път тя трясна вратата зад себе си.

С въздишка на облекчение Коул се облегна назад във ваната. Тази жена превръщаше живота му в ад. Неспособен да размишлява, той взе едно парче сапун и го помириса. Уханието извика у него неясен спомен, който не искаше да го напусне. Пред вътрешния му взор се появиха очертанията на един призрачен женски образ. От меките й, страстни устни бликаше смях и тя промълви сладко:

— Там е работата, капитане, че още не сте платили.

Коул разтвори широко очи. Той беше чувал този глас! Трябва да е полудял. Дори не беше виждал лицето на младата вдовица, а вече мечтаеше да я държи в ръцете си.

Откакто Роберта беше поела ролята на господарка на дома, тя товареше с всевъзможни работи и задължения Дулси, която и без това изнемогваше под тежестта на домакинството. Със строг глас Роберта беше напомнила на чернокожата икономка, че при завръщането си от бала иска да намери спалнята си в безупречно състояние. Макар че беше капнала от умора, Алена предложи на Дулси помощта си. Знаеше колко претоварена беше бедната възрастна жена. В стаята на братовчедка й цареше невъобразим хаос. Навсякъде лежаха разхвърляни дрехи, но между купищата кринолини, копринени чорапи и обувки нямаше нито една вещ на Коул. Неговите дрехи бяха прилежно окачени в гардероба.

Докато навън бушуваше гръмотевична буря, Алена се зае с неприятната работа. Когато мина край голямото огледало, тя с болка осъзна колко бедна изглеждаше в износената си нощница. Спомни си, че още далеч не беше събрала сумата, за да купи Брайър Хил. Досега не беше посмяла да се обърне към Коул за заем, тъй като просто не можеше да измисли убедително обяснение за какво изведнъж на „Ал“ са му притрябвали толкова много пари.

Светкавица озари нощното небе, дъждът се стичаше на потоци по прозорците. Малкият будилник върху нощната масичка обяви с нежен звън среднощния час. Алена стреснато се запита кога беше отлетяло времето. Оставаше й още само да прибере дрехите в гардероба и да оправи леглото на братовчедка си, след което най-сетне можеше да отиде да спи. Но изведнъж тя застина на място. Не долови ли стъпки откъм салона? Или това беше само затихващият тътен на далечен гръм? Както и да е, тя реши, че ще е най-добре да побърза. В никакъв случай не искаше да бъде заварена от Коул и Роберта. Припряно затвори вратата на гардероба, но в този миг отново долови шума. Този път това със сигурност беше скърцането на паркета в салона. Някой приближаваше към спалнята на Роберта. С разтуптяно сърце Алена изтича до лампата и угаси пламъка. За миг остана неподвижна, тъй като не можеше да реши къде да се скрие. След това взе лампата и се вмъкна зад паравана. Но не беше достатъчно бърза. Коул вече беше отворил вратата и въпреки мрака успя да зърне светлата й нощница.

— Още ли си будна? — Гласът му звучеше леко раздразнено.

Светкавица отново озари небето. Алена внимателно подаде глава от прикритието си. Коул стоеше до леглото и събличаше подгизналите си дрехи. След това опипом затърси лампата върху нощната масичка. Изруга тихо, когато не я откри. От чекмеджето извади пура и кибрит.

— Къде си оставила лампата, Роберта? — изръмжа той. Когато драсна клечка кибрит, Алена бързо изчезна зад паравана. Коул бавно и спокойно запали пурата си.

— Хайде ела, недей да се цупиш. Да не си болна? — Той се учуди на необичайната мълчаливост на жена си, но тя вероятно все още се мусеше, че не беше отишъл с нея на бала. В такъв случай трябваше да се примири с мисълта, че нощта ще премине отново в кавги и спорове. Той захвърли пурата си в камината и се насочи към паравана, но преди да успее да го сгъне, параванът се наклони и го блъсна в гърдите. Една бледа сянка искаше да побегне край него, но ръката му се стрелна напред и хвана тънкия плат на някаква дреха.

— Какво, по дяволите, става с теб, Роберта! — Той не обръщаше внимание на ритниците. Внезапно за свое учудване установи, че държи в ръце само дрехата.

Алена се заклатушка заднишком към леглото. Сега тя беше съвсем гола. Отчаяно се опита да му избяга, като се въртеше около леглото. Но Коул беше по-бърз. Той я хвана и я придърпа рязко към се беси. Внезапното докосване на телата им подейства и на двамата като шок. Само за миг голите, меки гърди на Алена се допряха до широкия, космат гръден кош на Коул, след което тя се освободи. Но от краткото докосване Коул разбра едно — това не беше Роберта! Тялото беше твърде крехко и стройно. Той протегна ръка и докосна косите на жената. Като че му се зави свят. Късите коси! Стройното тяло! Това не беше възможно! Очите му се опитаха да пробият мрака и да разпознаят лицето на жената. Гласът му прозвуча като дрезгав шепот:

— Коя, по дяволите, си ти?

Ярка светкавица блесна в небето. В светлината й Коул различи млада жена с разрошени коси. Между гърдите й се люлееше медальонът. Това беше Ал!

— Ал! Велики Боже!

— Алена! — прошепна момичето.

— Ти! Ти си била през онази нощ!

Алена се опита да избяга, но Коул я хвана за китката.

— Я стой тук! — заповяда й той. Алена се въртеше и извиваше в хватката му, но той я стисна още по-силно, а със собствената си ръка я притегли към себе си.

В очите на момичето се четеше паника.

— Не! — изстена тя. Знаеше какво иска Коул. Бяха съвсем сами в къщата и ако сега той пожелаеше да я има отново, тя сама нямаше да може да го спре. — Пуснете ме да си вървя!

— Само ако стоиш мирно. Искам да говоря с теб. — С тези думи той я притисна до стената и се облегна с цялата си тежест върху нея. Топлината на тялото й го пронизваше като електричество, а зърната на гърдите й изгаряха кожата му. Мъжествеността му набъбна, а съпротивата само усилваше желанието му. За Коул стана много трудно да не забрави изцяло доброто си възпитание. Избиха го ситни капчици пот.

— Недей, моля те! — простена измъчено тя.

Мъжът здраво притисна бедрата си до тялото й и тя усети възбудата му.

Коул рязко я освободи. Той вдигна бялата й нощница и й я хвърли.

— Облечи се!

Алена трескаво изпълни заповедта му. Цялото й тяло трепереше. Нощницата й осигуряваше съвсем слаба защита.

— Къде е лампата? — попита рязко Коул. Беше еднакво ядосан както на себе си, така и на момичето.

— Зад паравана — отвърна Алена уплашено.

— Стой, където си! — Коул изнесе лампата и я запали. След това придърпа Алена, за да я огледа на светло. Обляна в сълзи, тя се остави на изпитателния му поглед. Коул се вкамени от учудване.

— Боже мой! Трябваше да се досетя!

Тъмнокафявите коси с червеникав оттенък открояваха нежната бледност на лицето й. Устните й бяха меки и чувствени, над ясните сиви очи се спускаха гъсти черни мигли. И въпреки подчертано женствения образ това несъмнено си беше Ал.

Коул се разтресе от смях, който не можа да сдържи.

— Трябваше още първия ден да те пъхна във ваната.

— Глупак! Малоумник! — изсъска Алена и като че тези думи не бяха достатъчни, добави: — Янки!

Коул не обърна внимание на тези обиди, а я хвана за брадичката и обърна лицето й към светлината.

— На колко си години?

Алена го погледна със святкащи от злоба очи и процеди през стиснати зъби:

— Почти на осемнайсет.

Коул въздъхна облекчено.

— Слава Богу, опасявах се вече, че си много по-млада. — Изведнъж той се досети нещо. — Алена! — каза той, сбърчил чело. — Може би Алена Макгарън?

— Разбира се! Алена Макгарън — шпионката и убийцата. Търсена от Севера и от Юга. Каква е сега цената за главата ми — две хиляди долара? Какво ще правите с толкова много пари? — отвърна момичето и потърка насинената си ръка. — Само не си мислете, че ще падна на колене пред вас, янки! Правете каквото искате, но в моето легло няма да промиете съвестта си. За тази цел се придържайте по-добре към своята избраница, а мен оставете на мира!

Ридаеща и заслепена от сълзи, тя се завъртя и отвори вратата. Уплашеният й вик накара Коул да се огледа. Разкошно издокараната Роберта стоеше на прага. От учудване тя беше разтворила широко уста. В продължение на няколко секунди не можа да продума. Погледът й се плъзна по прозрачната нощница на братовчедка й и се прикова след туй върху пестеливо облечения Коул.

— Човек едва ви е обърнал гръб, а вие вече сте изцяло заети с гнусните си игрички. — Като разярен бик Роберта се насочи към Алена, която се отдръпна от бесния гняв на братовчедка си. — Кой знае от колко време се… — Следващите й думи бяха толкова вулгарни, че Коул не можа да се сдържи.

— Роберта! Затвори проклетата си уста!

Роберта беше неудържима.

— Курва! — изкрещя тя и удари Алена по лицето така, че ушите й запищяха. Преди Коул да успее да ги разтърве, Алена размаха юмруци. Кокалчетата на ръката й уцелиха Роберта с такава сила в брадичката, че тя се завъртя и се стовари в едно меко кресло. Предвидливо затвори очи и остана неподвижна. Нямаше желание да се впуска в битка с разярената си братовчедка.

От ъгъла на устните на Алена се стичаше кръв. Когато Коул понечи да я избърше с влажна кърпа, тя я дръпна от ръката му и се развика:

— Не ме докосвайте, янки! Достатъчно поразии свършихте вече! — След един последен, изпълнен с презрение поглед към свляклата се Роберта, тя придърпа разкъсаната си нощница и напусна с вдигната глава стаята.

Роберта скочи мигновено и изтича към огледалото. Угрижено опипа ясно открояващото се червено нотно върху брадичката си.

— Ооо! — изхленчи тя. — Аз съм обезобразена завинаги. Тя разби лицето ми! — Очите й се присвиха заплашително. — Но ще й го върна тъпкано!

— При такова слабо представяне както преди малко, мила моя, ще трябва в бъдеще да бъдеш по-внимателна, защото в противен случай белезите ти ще се умножат доста — отвърна Коул сухо.

Роберта високомерно отхвърли глава назад.

— Лени винаги ми е завиждала. Тя винаги е ревнувала моята красота и е използвала всеки случай, за да ми причини болка. Ако малката уличница смята, че може да мине с…

— Но ако тя е била девственицата в моето легло, а не ти, Роберта — усмихна се Коул многозначително, — тогава трябва да си по-предпазлива с обидните думи. Защото те лесно биха могли да се окажат валидни тъкмо за теб.

— Какво искаш да кажеш, Коул? Какво ти разказа Лени, любими? — попита Роберта разтревожена. — Ти най-добре би трябвало да знаеш, че на мен може да се има доверие.

— Как мога да съм сигурен? — Коул разкопча ризата си. — Едно е ясно. През онази нощ съм любил Алена и никоя друга. Значи ти си тази, която ни е изиграла.

— Всичко е лъжа! — Роберта с мъка запазваше добрите си обноски. — Алена те е лъгала от самото начало, освен това ти беше прекалено пиян, за да…

— Грешите, госпожо! Може и да съм бил пиян, но си спомням всичко. — Коул ядосано захвърли ботушите си. — Откъде да знам, че в къщата е имало и друга жена? През цялото време се питах защо си толкова различна от момичето, което държах през онази нощ в прегръдките си. Но сега всичко ми се изясни.

Роберта не знаеше какво да отговори. Най-много се страхуваше от това, че Коул може да я напусне. Без парите му тя отново щеше да заживее онзи сив живот, който водеше по-рано. Тогава трябваше да си избие Вашингтон от главата.

Тя умоляващо протегна ръце към Коул.

— О, Коул, мили мой, та нали направих всичко това от любов към теб. Не можеш да си представиш колко много те обичах. — С безпомощна усмивка тя седна в скута му. — Бях извън себе си, когато разбрах, че си спал с Лени. А не исках да се предавам така лесно. — Тя хвана ръката на съпруга си и я положи върху гърдите си. — Не съм ли по-красива от нея? Не съм ли много по-женствена?

Когато Коул погледна жена си, в очите му нямаше капка топлота.

— Знаеш ли, любов моя, тази Алена, която прилича на момче, би могла да изнесе лекция по женственост в тукашния публичен дом.

Роберта скочи, изпълнена с възмущение. Искаше й се да удари плесница на Коул, но далечният му, хладен поглед я накара да измисли нещо по-добро. Имаше други начини да бъде пречупен един мъж.

— Тя трябва да е положила доста усилия в леглото, щом си спомняш толкова добре за нея. Но ти винаги си предпочитал по-леките жени.

— Леки жени! — засмя се Коул саркастично. — Ако за една дама е недопустимо да си достави малко удоволствие в брачната нощ, тогава по дяволите всички дами! Каквото и да си мислят другите за Алена, тя беше тази, която ти доведе съпруга. Вярно, ти изигра умно козовете си, но успеха си постигна благодарение на нея. — С тези думи Коул стана и започна да събира нещата си.

В стаята се възцари тягостно мълчание. Накрая Роберта не издържа.

— Ще ме напуснеш ли?

— Не се притеснявай, мила моя. Ти ще бъдеш до мен във Вашингтон, точно както го желаеш. Ще си изсърбам попарата, която съм надробил.

— Но закъде се стягаш?

— Генерал Бенкс ще предприеме боен поход нагоре, по Ред ривър. Досега се колебаех дали да се запиша като доброволец, ала сега вече решението ми е твърдо.

— Но това може да се проточи с месеци! Какво ще стане с мен?

Коул хвана куфара си. Погледът му небрежно се плъзна по балната рокля на Роберта.

— Предполагам, че в мое отсъствие ще се забавляваш много добре.

— Но, Коул! — каза Роберта с плачлив глас и го последва до вратата. — Какво ще стане с мен, ако ти се случи нещо? Не е ли редно да оставиш някои указания, преди да заминеш?

— Ако имаш предвид финансовата страна — отвърна ледено Коул, — не виждам причина да не получиш моите имоти. С тях ще бъдеш добре обезпечена. Ако пък имам наследник, моят адвокат ще поеме грижите върху тях до неговото пълнолетие.

— А какво ще стане с Алена?

— Това, мила моя, не те засяга — отвърна Коул кратко и рязко.

Роберта последва мъжа си по коридора.

— Но аз съм твоя жена!

Коул не й обърна внимание. Докато крачеше към стълбите, той погледна крадешком и привидно безучастно към затворената врата на Алена. Преди да напусне къщата, той се обърна още веднъж към Роберта и каза небрежно:

— Настройвай се вече вътрешно за преселване в Минесота.

Жена му стоеше като попарена.

— Минесота! Този забравен от Бога край! Не можеш да искаш това от жена, която произхожда от изискан дом!

— Мадам, аз не искам абсолютно нищо. Ако не желаете да ме придружите дотам, това си е ваша работа. Моето решение във всеки случай е твърдо.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Ню Орлиънс спеше дълбоко, когато Коул Лейтимър подкара с твърда ръка кабриолета през призрачната, потънала в мъгли местност. Къщата на семейство Крейгхъг остана зад него. Тишината беше нарушавана само от тропота на копитата и скърцането на колелата. Далеч на северозапад все още проблясваха отделни светкавици и напомняха за отминалата буря. Съсредоточен, капитан Лейтимър се взираше в сивия сумрак. Вътрешно той се ядосваше на себе си и се наричаше глупак. Как можа да не забележи разликата между двете жени? Та те бяха различни като Изтока и Запада. Или, както трябваше да си признае с иронична гримаса, като Севера и Юга.

Той не беше се отдалечил много, когато някаква тъмна сянка пресече пътя му. Тя изчезна като призрак зад един голям дъб отстрани на пътя. Нищо не се помръдваше, когато той се приближи. За да избегне нападение откъм гърба, Коул спря кабриолета и извади пистолета си.

— Хей, ти там! Излез от сянката! Нека те видим на светло! — заповяда той рязко.

Не последва нищо. Коул опъна петлето на оръжието си. Металният звук разкъса тишината на нощта. Той се канеше да извика още веднъж, но една дребна, слаба фигура, облечена изцяло в черно, се появи с видимо нежелание в полезрението му. Коул отпусна пистолета, когато разпозна стройната вдовица, от която той и Жак Дюбоне толкова се интересуваха.

— Мадам, учуден съм, че ви срещам в нощ като тази, в толкова късен час без придружител. Ще ми позволите ли да ви предложа закрилата си?

Главата под покривалото направи отрицателен жест.

— Мога ли да ви откарам донякъде?

Отговорът беше същият. Какво друго оставаше на мнимата вдовица? Алена знаеше твърде добре, че капитанът ще я разпознае при първата произнесена дума. Този проклет янки постоянно й се изпречваше на пътя.

Междувременно Коул беше свалил ръкавиците си и беше слязъл от колата.

— Кълна се, мадам, че ще продължа пътя си едва след като се погрижа за вашата безопасност.

Алена мислено проклинаше, че явно отново всичко се беше обърнало срещу нея, когато Коул извади една пура и драсна клечка кибрит. Той се приближи до вдовицата, повдигна воала и освети лицето й с трепкащата светлина. Като видя сивите очи на Алена, толкова се смути, че забрави за горящата кибритена клечка, и пламъкът изгори пръстите му. Той изпусна клечката и изруга тихо.

— Опарихте ли се, капитане? — попита Алена с престорено съчувствие.

— Да! — отвърна раздразнено Коул и захвърли пурата си надалеч.

— Който си играе с огъня, капитане… — каза ехидно тя, — е, вие знаете поговорката.

— Тук май си права — каза иронично Коул. — Но аз, изглежда, трябва да се пазя не толкова от горящи кибритени клечки, колкото от бездомни хлапета и някои вдовици, като Алена Макгарън например.

— Това пък сега какво означава? — попита Алена ядосано.

— Можеше поне да ми кажеш какво се е случило в действителност през онази нощ. Имаше достатъчно време, за да ме предупредиш. Тогава нямаше да се стигне до тази прибързана сватба — изръмжа Коул намръщен.

— Но, господин капитан — каза момичето със сладък глас и зла усмивка, — вие правехте впечатление, на човек, който много настоява за тази сватба. Как можех да си позволя да застана между вас и вашето щастие?

— Проклета жена! — Коул вече не можеше да се сдържа. — Толкова ли си глупава, та не се досещаш защо се ожених за Роберта?

— Не можете ли да се изразявате по-ясно? — отвърна му Алена игриво.

— Ти и без това не можеш да го разбереш. Хайде, остави — каза отчаяно Коул. — Никой никога не би го разбрал.

Той посочи черната й рокля.

— Взела ли си със себе си други дрехи, или това е всичко?

Алена изчезна зад дървото и след миг се завърна с плетения си сандък. Коул направи поклон пред нея и тракна токове.

— Моля заповядайте, мадам! — Той пое багажа от ръката й. Алена отметна глава назад и го остави да й помогне. Можеше да мине и без съветите и помощта на този нещастен янки, но щом толкова настояваше за нейния сандък — да го взима. И без него щеше да се оправи. Ала в този миг тя неочаквано беше повдигната от две силни ръце и беше притеглена към широки, мускулести гърди, за които си спомняше твърде добре.

— Какво ви хрумна! — запротестира Алена, останала без дъх. — Пуснете ме веднага! Що за отношение към една дама? — Все пак тя положи едната си длан върху врата на Коул. В ръцете му се чувстваше по-сигурна, отколкото й се искаше да признае. — Въпреки всички заплахи, не бихте сторили това с Ал.

— Може и така да е — измърмори Коул разсеяно. — Във всеки случай ти ми харесваш повече от онова плашило на име Ал.

Лицето му беше много близо до нейното. Алена можеше да разчита мислите му по него като в отворена книга. Докато го гледаше как се усмихва замислено, в съзнанието на момичето изникваха спомени, които се бяха запечатали у нея и не й даваха покой. Побиха я приятни тръпки и тя извърна лице, за да предотврати нежелано изчервяване.

— Моля ви, капитане! — заекна тя, докато се мъчеше да се освободи от прегръдката му. — До гуша ми дойде постоянно да ме опипвате! И, моля ви, не забравяйте, че сте женен мъж!

Ядът на Коул беше отминал и той малко несръчно я качи на капрата.

— Това, изглежда, ви занимава повече, отколкото мен самия, мис Макгарън!

След като привърза сандъка на багажната платформа, Коул седна до Алена.

— Още не сте ми казала, къде да ви откарам.

— Да си призная, не съм сигурна точно къде, капитане — каза тя. — Нямам много пари, за да плащам квартира, вие го знаете не по-зле от мен. Мислех си дали доктор Брукс не би ме приютил.

— Аз все още държа апартамента си. Ако искате, можете да живеете там по време на няколко седмичното ми отсъствие и междувременно да уредите собствените си въпроси — отвърна й Коул без заобикалки.

Алена гордо отметна глава.

— О, да, господин капитан! Бих могла да се настаня там уютно като ваша любовница, а когато се завърнете, да ви посрещна с отворени обятия. Наистина добре сте го замислили!

— Не говорете глупости! — отвърна Коул раздразнен. — Вашето окаяно положение ме безпокои, още повече като зная, че аз също имам известна вина за него. Предлагам ви жилището си с най-добри намерения. — Той гневно захапа пурата си, преди да продължи: — Честна дума, вече ми омръзнаха вашите превземки и мрънканици. Ще живеете там и точка по въпроса.

Известно време те пътуваха мълчаливо. Постепенно гневът на Коул попремина. Той пушеше пурата си, отдаден на собствените си мисли. Накрая тихият му смях изтръгна Алена от унеса й.

— Сетих се, че през последните месеци три личности се намесиха в живота ми и предизвикаха дълготрайни последствия. Всъщност не можах да опозная истински нито една от тях, но всички бяха белязани от тази война: първо изникна онова скитащо хлапе, за което смятах, че се нуждае от подкрепата ми. След това срещнах една млада жена, която остави неизличим спомен в съзнанието ми и която оттогава не мога да открия. И накрая се появи тази вдовица със стройна фигура и така ме плени, че просто трябваше да я потърся отново. — Коул погледна бегло Алена. — А сега излиза, че всъщност и трите са една и съща личност. Кажете, мис Макгарън, щастлив ли трябва да се чувствам от това разкритие или разочарован?

Дълбоко замисленият израз върху лицето на Алена се смени със сладостно горчива усмивка.

— Никога ли не сте чели, капитане, че войната е ад?

След това никой вече не продума. Вглъбени в себе си, те пътуваха из безлюдните улици. Чуваше се само равномерният тропот на копита и колела върху паважа. Като че в града нямаше жива душа. Дори и пияниците бяха потърсили подслон от бурята в някое тъмно кътче.

Пред червената тухлена сграда, в която беше живял преди, Коул дръпна юздите и спря колата. Той скочи на земята и се обърна, за да помогне на Алена, но тя седеше упорито и неподвижно върху капрата.

— Някакви проблеми ли има, мис Макгарън? — осведоми се той.

Тя го погледна презрително с хладни сиви очи.

— Искате да попадна в затвора на Шип Айлънд ли, капитане? — отвърна полугласно на въпроса му.

— Съвсем не. Зная, че поне част от повдигнатите срещу вас обвинения са неоснователни — отвърна учудено Коул.

— Тогава трябва да ви помоля да не използвате името ми, сър. То и без това толкова често се споменава от всички, че чак ми става страшно.

— Но, разбира се, мадам! — Коул се поклони извинително, бегла усмивка се стрелна по устните му. — Имате ли някакви предпочитания относно името?

— Съвсем не, сър.

Докато Коул я водеше към входната врата, му се искаше да обгърне раменете й с ръка, но после се отказа. Самата Алена прекрачи прага на апартамента със смесени чувства. Вече не я закриляше маскировката на Ал и тя физически усещаше погледа му върху тялото си. Огледа се с неудобство.

— Колко е уютно тук — каза тя с хаплива ирония.

— Може би не трябва да ви обвинявам за това, че ме тласнахте в ръцете на друга жена — отвърна й той с гневно навъсено чело. — Или смятате, че трябва да съм ви благодарен? Не виждате ли докъде ме доведе вашето мълчание? Скъпо момиче, сега щях да съм много по-щастлив, ако не бяхте ми погаждали вашите номера.

Тя го погледни колебливо. Той стоеше там — висок, силен, със строг израз в блестящите очи. Алена с огорчение трябваше да признае пред себе си, че беше прав. Изведнъж се почувства неуверена и съсипана.

— Аз ще тръгвам — заяви Коул.

Объркването й го беше трогнало.

Той пренесе багажа й в спалнята и запали лампата. Алена застана откъм единия край на леглото. На Коул му струваше много усилия, за да откъсне очи от приказното й лице. Как можа само да го измами по такъв начин?

— Вие познавате обстановката — каза той нерешително. — Ще ви оставя ключа. Заключете след мен.

— Да, разбира се — промълви плахо тя със сведени очи.

— Алена! — Името й се откъсна от устните му като повей, който галеше с въздишка листата на дърветата. Той повдигна ръка, за да погали копринените кичури на косите й, но тя се извърна рязко и го погледна със святкащи очи.

— Нали ви казах да не ме докосвате!

Коул отпусна ръка и въздъхна.

— Ще се върна на разсъмване и ще донеса нещо за ядене.

— Не ми трябват вашите милосърдни подаяния — измърмори Алена. — Мога сама да се грижа за себе си.

Погледът му неволно се плъзна по тялото й.

— Това го разбрах още първия ден от нашето запознанство, а от тогава, изглежда, малко неща са се променили. — На вратата той се извърна още веднъж към нея. — Ще дойда пак.

Когато той излезе, Алена бързо завъртя ключа в ключалката. Тя стоя дълго, облегната на вратата. Беше й непоносима мисълта да остане тази нощ в жилището му и да спи в леглото му, обградена от неговите вещи. Той принадлежеше на Роберта. Тя самата нямаше права над него.

Знаеше какво трябва да прави и се залови бързо за работа. Въпреки умората щеше да остане само колкото да смени дрехите си. Тя бързо свали роклята и навлече момчешките дрипи, които беше донесла във върбовия сандък. Побиха я тръпки на отвращение, когато начерни лицето и ръцете си със сажди от камината. След това нахлупи мазната шапка на главата си и напусна жилището.

Мисис Хоутърн беше свикнала да става рано сутрини да поздравява всеки нов ден с малка разходка из цветната си градина. Когато тази сутрин излезе от къщата, за своя изненада тя видя кльощавата фигура на Ал, който спеше, свит на кълбо, върху плетения си сандък, близо до парапета на преддверието. Изпълнена със съчувствие, жената коленичи до Алена, постави ръка на раменете й и я разтърсва, докато тя отвори очи и премига.

— Хайде, ела, детето ми — настоя нежно мисис Хоутърн и изправи момичето на крака. След това тя я отведе до едно канапе и я зави с вълнения си шал. — Почини си, тук си на сигурно място. После ще те събудя за закуска.

Ободрена от обилната закуска, Алена се облегна в стола си, като се наслаждаваше на силното, горещо кафе, което мисис Хоутърн беше приготвила специално за нея.

— Не трябваше да ме оставяте да спя толкова дълго. Вече е почти десет.

— Почивката със сигурност ти се е отразила добре, Алена. Но какво ми разказа за твоя капитан? Сега трябва да бягаш от него, така ли?

— На всяка цена! — извика Алена припряно. — Омръзнаха ми неговите истории. Постоянно се изпречва на пътя ми!

— Разбирам. — Мисис Хоутърн дари момичето, което така внезапно беше избухнало, с дълъг, замислен поглед. — Е, добре! И какво смяташ да правиш?

— Ще се върна вкъщи и ще погледам още веднъж Брайър Хил, преди да го продадат. — Алена не искаше да говори повече за плановете си. Сърцето й се сви при мисълта, че някакви си янки щяха да се мотаят из салона на майка й.

— Но как смяташ да стигнеш дотам, детето ми? — попита възрастната дама.

Алена прехапа устни.

— Ако ви го кажа, янките може да ви принудят да говорите или да ви хвърлят в затвора, а аз не искам да поемам вина за това.

Домакинята й се засмя безгрижно.

— Чуй ме сега, малка госпожице. От години вече не съм се забавлявала така. Всичко е толкова увлекателно, че едва дочаквам следващата изненада. Ти наистина ли смяташ, че ще те оставя да тръгнеш оттук, без да ти окажа съдействие? Не забравяй, че сега доктор Лейтимър познава твоята маскировка.

— Той познава и вдовицата. Не бих се учудила, ако тръгне да ме търси просто от злоба.

— Допускам, че твоят капитан ще се появи тук още до мръкване. Трябва да се размърдаме, ако искаш да си тръгнала, преди той да пристигне.

— Ние? — попита учудено Алена, но мисис Хоутърн вече бързаше към кухнята. Когато се върна след малко, тя внимателно постави едно шише с кафява течност на средата на масата.

— Това е йодна тинктура. С нея се боядисва вълна и други платове, но става и за кожата. Държи около две седмици. Като я смесим с масло от памучно семе и намажем лицето ти с нея, от теб ще стане истинска мулатка.

— Но това е много по-опасно. Ами ако ме вземат някъде за избягала робиня? — След всичко, което се беше случило с нея, беше странно, че Алена се уплаши от тази вероятност. Но мисис Хоутърн беше непреклонна.

— Имам един приятел оттатък, в Гретна. Той е доста заможен. Смята всички янки за глупаци и всички бунтовници за вироглавци. Той със сигурност ще ни помогне.

Когато стигна до дома на мисис Хоутърн, Коул Лейтимър прекоси с големи крачки верандата и затропа с юмрук на входната врата, докато дочу стъпки от вътрешността на къщата. Мисис Хоутърн го посрещна с дружелюбна усмивка.

— Я виж ти, капитан Лейтимър! Какво ви води насам?

— Алена Макгарън беше ли при вас? Бях я настанил в жилището си, но тя изчезна безследно.

Възрастната дама отвърна с престорено учудване:

— Господи, капитане, сега пък какво е сторила?

Погледът на Коул потъмня, когато съзря върбовия сандък, който Алена беше забравила отвън.

— Къде е тя? Къде е отишла? — изрева той.

— Момичето си тръгна, капитане. Няма смисъл да я търсите.

— Какъв вид имаше? Като момиче или като момче беше преоблечена? — настоя да узнае Коул.

— Много питате, капитане. Нищо чудно, че момичето е избягало от вас — отвърна мисис Хоутърн подигравателно.

Коул направи нетърпелив жест с ръка.

— С кон ли избяга или с кола?

— Мисля, че с кон. — Жената кимна утвърдително. — Но може и да е избягала с кола. Всъщност знаете ли, тя умее да язди отлично!

— Не се и съмнявам — отвърна капитанът. — Но как беше преоблечена?

— Обещах на момичето да не издавам нищо, а аз съм жена, която държи на думата си. — По устните на мисис Хоутърн трепна игрива усмивка. — Но и вие сте наистина много угрижен за Алена. Роднини ли сте?

— Далечни, но не кръвни. — Коул неспокойно се разхождаше из помещението.

— Тя особена роля ли играе в живота ви? Може би е ваша любовница?

Коул се ядоса.

— Ами! До вчера я смятах за момче.

— Е, тогава остава само една възможност: вие сте влюбен в нея. — Възрастната дама скръсти ръце.

Това предположение прозвуча толкова абсурдно, че капитанът едва не се разсмя с глас.

— Мисис Хоутърн… — започна той.

— Но защо така официално, господин капитан? Наричайте ме спокойно Тали като всички останали.

— Тали. — Коул млъкна, за да подреди мислите си. — Аз съм женен едва от няколко месеца, а през цялото това време познавах Алена като Ал. Просто се чувствам отговорен за момичето. Каквато е вироглава, тя вечно е затънала до гуша в неприятности. Затова искам да я закрилям и в бъдеще.

— Но, разбира се, капитане. — Жената уж невинно му се усмихна в лицето. — А в това отношение досега сте свършили доста работа.

Когато Коул погледна топлите й кафяви очи, той изпита чувството, че Тали Хоутърн беше едновременно на негова страна и срещу него. С това всякакъв по нататъшен разговор губеше смисъл. Той взе ръкавиците си за езда и се отправи към вратата.

— Лека нощ, Тали.

— Наистина ви желая успех в търсенето на вашето момиче, капитане. Но засега — лека нощ!

Коул понечи да отговори, но мисис Хоутърн вече се беше заела с чаения сервиз.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Капитан Коул Лейтимър беше зачислен като военнополеви лекар към първа дивизия на 19-и армейски корпус под командването на генерал Уилям Х. Емъри.

След като прибра инструментите си в лекарската чанта, той хвърли последен поглед в помещението за почивка на лазарета с надеждата, че Ал беше размислил и се беше завърнал. Но слабата надежда угасна и отстъпи място на голямо разочарование. Страстното му желание не се сбъдна.

Когато мина край дъската за обяви, той откъсна една бележка, която беше забелязал преди. Но едва на ферибота за Гретна намери миг спокойствие, за да прочете съобщението.

Облегнат на релинга, Коул наблюдаваше вълните на течението. Беше напълно сигурен, че Алена се е отправила по най-бърз начин към къщи, дори и само за да хвърли последен поглед на някогашния си дом. Частта, към която беше зачислен капитанът, беше поела към Шенивил, а от него до Брайър Хил бяха само няколко мили. С малко късмет може би щеше да му се удаде да отскочи дотам. Може би дори щеше да срещне Алена.

Когато пристигна в Брейшър Сити, Коул се отправи към военнополевия лазарет. Слънцето вече опираше върховете на дърветата, когато интендантът го отпрати към палатката, която преди него беше обитавана от майор Мейгръдър. В лазарета цареше голяма бъркотия. Всички се мотаеха наоколо и се отдаваха на развлечения, сякаш беше неделя и бяха освободени от служба.

Ясното утро на осми март обещаваше хубаво време през целия ден. Капитан Лейтимър беше станал преди изгрев слънце и след обилната закуска се отправи към частта, която му беше подчинена. Той веднага влезе в палатката, където беше настанено командването, и нареди старши сержантът да се яви при него. Инспекцията на вагоните с материалите, провизиите и медицинското оборудване беше предизвикала гнева му.

— Къде са документите за товарите от тези вагони, сержант?

— Няма, сър — отвърна небрежно набитият мъж. — Майор Мейгръдър каза, че не били от голямо значение, и ние ги товарихме както ни падне.

— Сега ще трябва да разтоварваме всички вагони, когато потърсим нещо. Вероятно вие ще се заемете с тази задача? — попита хапливо Коул. — Ако една-единствена граната попадне във вагоните, с превързочните материали за ранените е свършено.

— Но, сър… — понечи да отговори сержантът, ала един строг поглед на Коул го накара да млъкне.

— Съберете хората си и им наредете да разтоварят вагоните, за да внесем малко ред в този хаос — заповяда капитанът и освободи подчинения си.

Докато се стъмни, всичко беше подредено чисто и спретнато във вагоните. Коул седеше в палатката си и разпределяше купищата документи, които му беше завещал майор Мейгръдър, когато един куриер се появи със съобщението, че двете дивизии, към които се числеше и частта на Коул, потеглят на следващата сутрин.

Кървавочервеният изгрев беше като лоша поличба и, но когато топлината на деня разпръсна утринни си лъчи, се разсеяха и мрачните предчувствия.

Едва през ранния следобед частите напуснаха лагера и поеха на поход.

Утрото на десетия ден от похода беше сиво и мъгливо. Постоянният дъжд през последните дни беше превърнал местността в мочурище, в което краката потъваха до глезените. Войските бяха разположили лагера си близо до Баджу Тече, голяма блатиста област. Придвижваха се много трудно и Коул беше съсипан от умора. При тази скорост никога нямаше да стигне до Брайър Хил, докато Алена беше още там. През следващите дни настроението му се влоши още повече, тъй като дъждът се лееше неспирно.

Върху жената, към която бяха насочени всичките му мисли, се изливаше същият дъжд, докато тя гледаше с премрежени от сълзи очи към бялата къща. Беше застанала в началото на дългата алея, край която растяха дъбове. Капаците на прозорците бяха затворени, а вратата беше обкована с дъски.

Най-сетне Алена си беше вкъщи!

Брайър Хил — това пътуване беше траяло почти пет дни.

Само няколко души бяха обърнали внимание на стройното като тръстика момче мулатче, което седеше на капрата на една разнебитена катафалка. Жълтите флагчета сочеха, че колата превозваше жертва на жълтата треска, което караше всички хора да се отдръпват по-надалеч.

Дълго до глезените палто прикриваше женските форми на Алена. Върху главата й се мъдреше голям цилиндър, който скриваше изцяло рошавите й коси. Йодната тинктура така трайно беше потъмнила кожата й, че тя спокойно минаваше за млад роб, който откарва господаря си към вечния му дом. Катафалката принадлежеше на приятеля на мисис Хоутърн, който, оказа се, беше погребален агент. Той с хумор беше приел идеята на възрастната дама Алена да пътува с разнебитената катафалка и я беше уверил, че не е нужно да се притеснява за връщането на колата.

Докато преминаваше под зеления покрив от листа по алеята, у Алена се събудиха спомените от последните дни, прекарани в Брайър Хил. Това беше през пролетта на 1863. Междувременно янките бяха унищожили реколтата, бяха конфискували добитъка и памука, бяха грабили и палили, когато и както им хрумне. За щастие Брайър Хил не беше станал жертва на огъня и Алена си каза, че всички тези загуби са нищожни в сравнение с това, което й беше отнел капитан Лейтимър. Онази нощ се беше запечатала неизличимо в паметта й.

Когато момичето спря пред къщата, в очите му се наби голям червен кръст, изрисуван на входната врата. Храбростта на Алена се стопи под тежестта на несправедливите обвинения. Нейните собствени земляци я бяха проклели като предателка и не й бяха оставили възможност да се защити. Този кръст обявяваше присъдата й: тя трябваше да умре!

Алена с треперещи колене се спусна от капрата и бавно обиколи къщата. Задният вход беше закован само с една дъска. Тя напъна с рамо и вратата поддаде.

Момичето скръбно закрачи из тъмните помещения. Стъпките й кънтяха глухо. Тя забеляза, че много от мебелите липсваха. Спалнята на родителите й беше почти празна. Всички познати й отпреди вещи бяха изчезнали. Алена се извърна съкрушена. Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

С провлачени крачки тя се качи в спалнята си. Намери я в почти същото състояние, в което я беше напуснала. Дълбоко отчаяна, тя приседна на ръба на кревата си. Беше уморена до смърт и изпълнена с безкрайна болка. От нея се изтръгна тихо ридание, сълзите рукнаха по намазаните й с йодна тинктура страни. Пръстите й се вкопчиха в дюшека. Но внезапно тя се стресна и тревожно се изправи. Подът зад нея изстена под нечии тежки стъпки. Изплашена до смърт, Алена се приготви за отбрана срещу неканения гост. Но когато осъзна кой стоеше пред нея, тя остана безмълвна от учудване. Не вярваше на очите си. Цялата й уплаха изчезна.

— Мис Алена? — попита колебливо един познат глас и огромен чернокож мъж се приближи с несигурни крачки към нея. — Вие ли сте, детето ми?

— Саул! — Радостният вик на Алена разкъса тишината на къщата. В следващия миг тя се хвърли в силните му мечешки лапи. Сега плачеше от радост и облекчение. — О, Саул, аз мислех, че си мъртъв!

— Не — ухили се чернокожият. — Янките не ме хванаха. Измъкнах им се. После си дойдох тук. Мислех си, че вие никога няма да се върнете.

— А аз пък мислех, че или си мъртъв, или са те заловили, затова отидох при чичо Ангъс в Ню Орлиънс. — Засмяна, Алена избърса сълзите от очите си. — Къде са мебелите, Саул?

— Аз се поогледах при семейство Гилът. Тия негодници са отнесли цели коли с мебели. Когато се завърне мистър Джейсън, ще погъделичкаме ония бели вагабонти с пушката. Емет Гилът, тая свиня, тръби навсякъде, че ви е прогонил оттук. Но ние ще му запушим устата, нека само се завърне брат ви.

Алена въздъхна измъчено.

— Опасявам се, че Джейсън никога няма да се завърне.

— О, не! — простена Саул и отпусна глава. В очите му заблестяха сълзи.

— Как се справяше през това време? — попита тихо Алена.

— Ами, много добре. Всеки път, когато някой душеше наоколо, аз се криех на тавана. Един ден се домъкна някакъв надут тип. Янкито, дето беше казал за нас, че сме шпиони, също беше тук и една жена с панталони, и още един мъж. Издокараният тип каза, че искал да купи Брайър Хил на търга. Другите отидоха в гората. Аз ги проследих и видях как закопаха нещо в земята. Май закопаха един от мъжете, защото се върнаха само трима. Но ме беше шубе да проверя.

Мисълта, че в Брайър Хил беше извършено убийство, за да получи убиецът имението, огорчи Алена. Тя беше твърдо решена да предотврати това.

— Трябва да проверим какво са закопали онези хора — каза тя на Саул.

— Решили сте да изровите трупа ли, мис Алена? Ама той вече от доста време лежи под земята — възрази чернокожият.

— Ако искам да отърва името си от всички обвинения и да си възвърна Брайър Хил, вероятно ще трябва да докажа, че онези хора са убийци. Във всеки случай аз съвсем не съм се предала.

Алена и Саул скриха катафалката и конете в една барака. Там момичето откри половин дузина яйца в сламата. Очевидно някои от кокошките, които янките бяха прогонили, бяха намерили обратния път. Вечерта тя приготви от яйцата вкусни палачинки. Саул изнамери отнякъде сушен боб и няколко парчета сланина. След простата, но вкусна вечеря двамата се отправиха, въоръжени с фенер и лопата, към гората, за да намерят мястото, където пришълците бяха заровили нещо. Луната вече се беше издигнала високо в нощното небе, когато двамата най-сетне го откриха. На това място горската почва явно беше разкопавана неотдавна. По младите дъбови фиданки имаше знаци, като че някой беше държал непременно да открие отново мястото.

Саул с нежелание се захвана за работа, докато Алена му светеше с фенера.

Беше изминал почти три четвърти час, когато лопатата на Саул удари в нещо твърдо. Тук няма погребан труп, каза си той и продължи работа с удвоени усилия. Но ентусиазмът му охладня бързо, когато след малко изкопа останките от човешка ръка. Тя лежеше върху голям, обкован с желязо сандък. Алена отстъпи ужасена. Досега тя се беше борила с мисълта, че в Брайър Хил е извършено убийство. Но пред съкрушителната истина се чувстваше слаба и нещастна. Безмълвно наблюдаваше как чернокожият освобождава сандъка от пръстта. Когато най-после той го постави пред нея, тя отърси влажната пръст от капака му и приближи фенера. В светлината се различаваха буквите „С.А.Щ.“, което означаваше, че сандъкът е собственост на Северните щати. Изпълнено с любопитство и нетърпение, момичето задърпа дебелата тел, която опасваше сандъка. Очевидно бравата е била изкъртена, а катинарът — прерязан. Дъхът на Алена спря от учудване. Тя коленичи до Саул. Вътре прилежно бяха наредени купища пачки с банкноти на Северните щати. Дъното на сандъка беше покрито с торбички, които съдържаха двайсет доларови златни монети. Момичето извади няколко банкноти от пачките и ги погледна бегло. „Това са войнишките заплати, които са били превозвани от Вашингтон до Ню Орлиънс и са били предназначени за войските на бригаден генерал Т. Килби Смит. Тук са повече от сто хиляди долара — помисли си Алена и изведнъж прозря истината. — Точно така!“ Тя възбудено размаха банкнотите пред носа на Саул.

— Това са войнишките заплати, за които обвиняват мен, че съм ги откраднала в Ню Орлиънс!

Алена клекна и прехапала долната си устна, потъна в размисъл. Тя присви очи и Саул угрижен видя решителния блясък в тях. Това, което тя замисляше сега, можеше в бъдеще да им създаде огромни неприятности.

— Мис Алена… — започна неуверено той, но пронизителният поглед на сивите й очи го възпря.

— Едно ще ти кажа, Саул, ако Алена Макгарън бъде обесена като крадла, поне никой друг няма да се възползва от многото пари.

— Но какво искате да правите с тях, мис Алена?

— Първо, ще ги скрием на друго място, в случай че трябва да изчезнем бързо. Там ще ги намерим по-лесно, ако онзи издокаран тип се върне отново.

— А какво ще стане, ако ни хванат по пътя? — осведоми се уплашено Саул.

— Просто трябва дяволски да внимаваме, за да не ни хване никой.

Двамата зариха отново дупката и маскираха грижливо мястото, точно както го бяха намерили. На първо време скриха сандъка в друг, по-голям сандък в обора и го покриха със стари седла и юзди.

Залезът на четиринадесети март хвърляше бледата си светлина върху калните червеникави води на реката. На източния хоризонт тъмнееше сивкава мъгла. От тази посока се долавяше глух тътен, подобен на несекващи гръмотевици, но не се виждаха мълнии. Алена и Саул надигнаха глави и се заслушаха.

— Чувате ли този шум?

Алена кимна и напрегнато се вгледа във върховете на дърветата на изток.

— Оръдия! — каза сухо Саул. — Голям калибър. На около двайсет мили оттук.

— Янките отново нападат Форт Де Руси — промърмори Алена.

— Тогава сигурно ще свърнат и насам и ще ни изгорят покрива над главите. — Огромният негър уплашено закърши ръце.

— Закови отново табелата на вратата, Саул. Онази, на която янките бяха изписали „Вход забранен“!

Алена изглеждаше отчаяно решителна.

— Те сигурно ще размислят, преди да изгорят своя собственост. Ние през това време ще се скрием в бараката отзад. Ако сините куртки цъфнат тук, ще им кажем просто, че сме роднини с теб.

На следващия ден грохотът от стрелбата замлъкна. Малкото укрепление беше превзето, а войниците от гарнизона бяха пленени. На шестнадесети март една флотилия от бойни кораби на Северните щати отплава срещу течението на Ред ривър, за да охранява трийсет транспортни кораба, които превозваха две дивизии изпитани бойци под командването на генерал А. Дж. Смит. Напредването на войските на Северните щати изглеждаше неудържимо. При оттеглянето си генералът от Южните щати Ричард Тейлър мобилизираше новобранци навсякъде, където имаше годни за целта хора. Все още съществуваше надеждата, че ще успее да защити страната, в която се беше родил. Алена имаше подобни грижи. Мисълта й беше насочена към това, как да опази дома си от грабителските орди, които постоянно приближаваха. Из въздуха се носеше миризма на изгоряло. Дори постоянните дъждове не можеха да я разнесат. През нощта задуха свеж вятър и разсея дъждовните облаци, но той раздуха и големите пожари, които багреха източния хоризонт в кърваво червено.

Алена придърпа завивката над главата си. Как мразеше тази проклета война! В усилията си да се измъкне от Коул тя се беше оказала в по-голяма опасност. А този път буквално беше притисната до стената. Брайър Хил беше последното убежище за Алена Макгарън. Още веднъж беше проблеснала надеждата, че нещата ще тръгнат на добре, когато дивизията на генерал Килби Смит беше пробила на север, но тогава настъпи денят, в който Саул дотича в бараката и извика:

— Идат! Идат!

Алена притисна с ръка разтуптяното си сърце и се втренчи в задъхания мъж.

— Към нас ли идват? — понита глухо тя.

— Изпратиха патрули във всички посоки, мис Алена. Един от тях като нищо ще дойде насам.

— Ще останем в бараката, докато отминат. Нека се молим Богу, да не са тръгнали да грабят и да палят.

На двадесети март 19-ти армейски корпус установи лагера си северно от Шенивил. Коул нагласи нещата така, че да попадне в един конен патрул, чиято задача беше да проучи областта, в която предполагаше, че е Брайър Хил. Патрулиращите яздиха известно време по долината на реката, докато накрая стигнаха до един ред солидно построени дървени къщички. Повечето от тях, изглежда, бяха вече необитаеми, а бяха и ограбени. Навсякъде лежаха домакински съдове, разбити мебели и счупени стъкла. Малките, някога така грижливо поддържани градинки се задушаваха от бурени. Само последната къщичка от реда имаше вид на обитавана. От комина се виеше тънка струя дим. Висок негър се беше облегнал небрежно на една от подпорните колони на верандата. Отсреща една алея, обградена от високи като кули дъбове, водеше към бяла господарска къща с внушителни размери. В началото на алеята Коул забеляза счупена табела, която се поклащаше на някакъв кол. Върху табелата се четяха избледнели букви: „…Хил“.

През един полузакрит прозорец Алена наблюдаваше малката група, която яздеше по калната алея. Патрулът беше предвождан от двама офицери. От такова разстояние те едва се различаваха. Но единият от тях беше висок и седеше по-изправен в седлото. Той яздеше кобила, която приличаше на…

Алена напрегна очите си, за да разпознае лицето на мъжа. С ръкав почисти мръсното стъкло. Дъхът й спря. Тя рязко се прилепи до стената. Коул Лейтимър!

Името му се появи, изписано с трептящи букви, пред вътрешния й взор. Как, по дяволите, беше разбрал, че тя е тук? Как?

Коул вдигна ръка, за да направи знак на останалите, че ще се отдели за момент от патрула и насочи коня си към двора пред дървената къщичка.

— Към имението ли принадлежиш? — попита той чернокожия.

— Преди принадлежах, но сега съм свободен — заяви Саул.

— Да си виждал едно момиче, което по-рано е живяло тук? Някоя си Алена?

— Доста време как я няма, сър. Само семейство Гилът, дето живеят надолу по пътя, са още тук. Другите бели или са мъртви, или са се преселили.

— Значи наистина не си виждал момичето? — настояваше Коул.

— Всички хора, като минават оттук, питат за нея, и аз все така им казвам — отвърна Саул, повдигайки рамене. — И вие ли искате да спечелите наградата за главата й, мистър?

Коул се огледа разочарован.

— Глупости. Кажи й, ако я видиш, че Коул Лейтимър е бил тук и че няма да се предам така лесно.

С тези думи той обърна коня си и се насочи по алеята към господарската къща. При вида на солидната постройка той донякъде разбра омразата на Алена към янките. Това беше друг свят. Той си представи момичето, лудуващо с братята си пред къщата. След това му се яви друго видение — очи, пълни със сълзи, стройно, младо женско тяло в ръцете му… На Коул му се струваше, че споменът за нея ще го преследва вечно. Никога нямаше да се освободи от него, щеше да го носи винаги в съзнанието си. Когато съзря големия червен кръст на входната врата, у него се надигна гняв. Мили Боже! Та момичето едва понасяше вида на кръв! Как можеше тогава да бъде обявена за убийца?

Изведнъж Коул се почувства тъжен и безсилен. С какво удоволствие би се запознал със семейство Макгарън, в което се беше родило такова очарователно създание като Алена. Но те всички бяха или мъртви, или отнесени от вихъра на войната.

Капитанът тъкмо се канеше да обърне коня си и да се връща, когато през отворената врата на една барака погледът му попадна върху странна кола. При по-внимателен оглед колата се оказа катафалка. Коул скочи от седлото и се приближи с любопитство. Повдигна капака на ковчега, който се намираше в катафалката, и с облекчение установи, че е празен. Колелата бяха покрити с твърда червеникава кал. Постепенно в главата на Коул се оформи следната картина: той видя как катафалката се появява в здрача, а на капрата седи стройно момче. Това беше! Тя се беше преоблякла отново като момче!

Той се метна на коня си и в бърз галоп пое след патрула. На територията на врага не беше за препоръчване да се отдалечава много от групата.

Когато капитанът премина покрай скривалището й, Алена затаи дъх. Едва след като той сви отзад към главната алея, се отпусна. Не можа да устои на желанието си да провери катафалката. Още отдалече различи бялото листче, пъхнато под вратата й. Алена го разгърна и в продължение на няколко секунди се взира в бележката, която съобщаваше за предстоящата продажба на Брайър Хил. Името на предателката Алена Макгарън се набиваше на очи с дебелия шрифт. На гърба беше написано на ръка:

— Тоя янки какво души наоколо, мис Алена? — попита я Саул.

Тя сгъна бележката и я пъхна под дрехата си.

— Предполагам, че се интересува само от Алена Макгарън, както и всички други.

— Ама той изглежда много по-решителен — каза разтревожено чернокожият.

Момичето кимна, без да продума. По всичко личеше, че този янки наистина нямаше да се откаже толкова лесно от нея.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Войната неотклонно следваше своя ход. На изток враждуващите армии се бяха окопали по двата бряга на река Рейпидън и се подготвяха за пролетната офанзива. Южняците нямаха основание за прекален оптимизъм. Войските на генерал Браг бяха принудени да се оттеглят на другия бряг на река Чикамагуа. Браг беше сменен от генерал Джонсън, който проведе безупречно отстъпление с бой до Атланта. В Луизиана генерал Дик Тейлър с нежелание трябваше да отстъпи с войските си пред Бенкс и да чака подкрепление.

От другата страна генерал Бенкс преследваше целта на своя поход, без да бърза особено. Като бивш политик той предпочете да изчака резултата от президентските избори на първи април и едва на шести същия месец той пое с кораб за Александрия и оттам към фронта. След ожесточени боеве неговите войски завзеха Шривпорт и след това се оттеглиха към Гранд Екър. Там те намериха закрила под тежките оръдия на бойните кораби от флотата на генерал Портърс. За съжаление при това оттегляне всички ранени, които не можеха да вървят, бяха оставени на произвола на армията на Конференцията, тъй като оттеглянето беше станало толкова бързо, че линейките и полевите лазарети не смогваха да следват основните части. Тези бяха обстоятелствата, които поставиха капитан Лейтимър в незавидно положение, и той нямаше да се измъкне от него без последствия.

Почти три седмици наред обитателите на Брайър Хил се хранеха със сушена риба, кокошки, яйца и зайци. При мисълта за пушената шунка в килера на семейство Гилът слюнката им потичаше, но от това не ставаха по-сити.

Алена с отвращение втри йодната тинктура в кожата на лицето си, докато Саул използва прикритието на вечерния здрач, за да отиде до реката и да изведе конете от скривалището им.

Те завързаха конете в края на една горичка недалеч от дома на семейство Гилът и изминаха останалата част от пътя пеша. Внимателно си пробиваха път през гъстите храсталаци, докато стигнаха на няколко крачки от бараката за опушване на месо. Емет Гилът и едно негърче се бяха излегнали пред нея. От своето скривалище Алена и Саул ясно долавяха всяка тяхна дума.

— Виждаш ли, Тейтър — перчеше се Емет пред негърчето, — онзи янки там го залових съвсем сам. — При тези думи той със замах се хвана за черния колан, пристегнат здраво около кръста му. Коланът, който беше част от униформата на войските на Северните щати, видимо притискаше внушителното му шкембе.

— Хайде, хайде, Емет — отвърна малкият чернокож, — много добре чух, когато извика баща си, като видя лодката с янкито да се носи по течението.

— Лъжеш! Мен не ме е страх от янките. Ето, виж! — Емет вдигна един тежък кол, провря го през тесния процеп на вратата и заръчка усилено в пространството зад нея. — Хей, янки, събуди ли се вече?

В този миг колът рязко беше дръпнат отвътре и Емет се препъна напред с облещени очи. Главата му силно се удари в грубите дъски на вратата. Колът изчезна, но още преди Емет да възстанови равновесието си, беше ударен от него с пълна сила в корема. Младият мъж се олюля, препъна се назад и падна по гръб в една мръсна локва.

— Ти само отвори вратата, гадино — изрева дрезгав глас отвътре, — и ще ти покажа колко съм буден.

В този миг в скривалището си Алена положи ръка върху рамото на Саул и прошепна:

— Трябва да извадим онзи глупав янки оттам!

— Не е ли по-добре да се откажем от шунката и да хванем няколко кокошки, мис Алена? — отвърна Саул също шепнешком.

— Въпросът не е в шунката. — Алена разбра, че Саул не беше схванал мисълта й. — Трябва да освободим северняка!

Междувременно разяреният Емет Гилът беше скочил на крака.

— Внимавай в картинката, янки, иначе ще ти надупча корема със собствения ти пистолет!

— Баща ти обеща да те претрепе от бой, ако само извадиш пистолета от кобура — напомни му Тейтър.

— Изчезвай, мърльо — изсъска Емет.

Малкият се отдалечи с провлачена стъпка.

На изток хоризонтът вече просветляваше. Емет се прозина. Беше му омръзнало да стои сам на пост. Спеше му се.

Вкиснат, той закрачи към бараката.

Изведнъж някакъв тих шум го накара да се сепне.

— Ти ли си, Тейтър? — попита той.

Отговорът беше дълбока тишина. Емет ви рамене и тъкмо се канеше да продължи обхода, когато от тъмнината изникна огромна черна фигура. Две силни ръце се протегнаха към него. Обзет от дива паника, Емет се опита да бяга, но се блъсна с все сила в солидната постройка на пушалнята. Той се свлече със стон на земята.

Саул се наведе над него и го обърна по гръб. С облекчение установи, че младият мъж се беше разминал само с голяма цицина на челото. Алена се появи като сянка до Саул.

— Хей, вие там, дойдохме, за да ви помогнем — изсъска тя през тесния процеп на вратата.

Саул без особени усилия отстрани напречната греда, с която беше залостена бараката, и разтвори широко вратата. Коул Лейтимър изпълзя на четири крака и задъхан се облегна отвън. Междувременно освободителите му внесоха Емет Гилът в бараката, като прибраха набързо и парче шунка. След това Саул положи едната ръка на Коул върху раменете си и тримата напуснаха мястото. С един кол Алена заличи следите, които бяха оставили. Когато стигнаха при конете, Саул повдигна капитана на седлото.

Те яздиха през открити поля, докато стигнаха до ухаещ магнолиев храст, през който Коул съзря очертанията на къща, която въпреки треската му се стори някак позната.

Саул пренесе капитана в къщата, докато Алена се погрижи за конете. Когато влезе вътре, чернокожият беше запалил вече две свещи. Коул объркано се вгледа в двамата, но когато по-ниската от двете фигури свали шапката си и разпусна тъмните си коси, той извика смутено:

— Алена! — Обзе го чувството на облекчение. — Слава Богу! — Думите му прозвучаха като благодарствена молитва.

Лицето на Алена излъчваше дълбока загриженост, когато протегна ръка и с треперещи пръсти докосна бедрото на Коул. Десният му крак беше превързан от хълбока до коляното с лека превръзка, подгизнала от кръв. Прясна кръв продължаваше да блика отдолу. Униформата на капитана беше покрита със засъхнала кал, като да беше прекарал дни наред из мочурищата. Той очевидно беше много отслабнал.

Коул с въздишка се свлече на пода. Най-сетне беше в сигурни ръце. Дълго се беше борил да не загуби съзнание, но сега се предаде доброволно.

Алена съчувствено гледаше изпадналия в несвяст. Накрая каза твърдо:

— Саул, мисля, че е по-добре да отнесем капитана в леглото.

— Но, мис Алена! — Предложението го накара да загуби ума и дума. — Че вашето легло е единственото в цялата…

— Хайде, побързай, иначе ще му изтече кръвта!

Без повече възражения Саул подхвана ранения янки и го занесе горе, в спалнята на Алена. Положи го внимателно на леглото й.

— Нека първо проверим доколко е опасна раната, преди да я промием.

Алена изу покритите с кал ботуши на капитана, доктор Саул внимателно отстраняваше превръзката. При гледката на зеещата рана стомахът на момичето се сви. Студена ръка сграбчи сърцето й и внезапно й се привидя смъртно ложе, на което под бял чаршаф лежеше безжизнено тяло. Устните й трепереха в мълчалива, гореща молитва.

— Вярно, че не съм доктор, мис Алена — каза Саул, като огледа раната, — ама изглежда толкова зле, че комай ще трябва да го заведем при някой, дето наистина разбира от тия работи.

— Не можем да разчитаме на лекарите тук. — Алена угрижено прехапа устни. — Би трябвало да го закараме в северняшки лазарет.

— Може и да стигнем до Александрия, ами ако янките вече са се дигнали и там няма лекар?

— Сигурно си прав, Саул — въздъхна момичето обезсърчено.

— Да вземем да стоплим вода и да промием раната, че поне да видим какво е положението.

При тези думи Алена се завтече към кухнята, бързо накладе огън и постави голям котел с вода на печката. На кухненския асансьор натовари един поднос с мехлеми и всякакви церове от домашната аптека на майка си. Прибави още няколко ленени кърпи и чаршафи и издърпа асансьора на горния етаж. За щастие спалнята й се намираше точно над кухнята. Когато водата се стопли, тя я помъкна нагоре по стълбите и установи, че междувременно Саул беше съблякъл мръсните дрехи на капитана.

При влизането й Саул припряно покри слабините на ранения.

— Аз ще го измия, а ти се погрижи за крака му — каза Алена кратко.

— Простете ми, че питам, мис Алена… — Саул очевидно се чувстваше неудобно. — Защо този янки е тъй дяволски важен? Не е ли той същият, дето ви търсеше?

Алена тъкмо разкъсваше един чаршаф на ивици.

— Ами той е съпругът на мис Роберта.

Лицето на Саул издаваше недоверчиво изумление.

— Мис Роберта се е омъжила за един янки, въпреки че мистър Ангъс ги мрази толкоз много?

— Той пак си ги мрази, а за този тук дори има основателна причина. Но хайде сега най-после да продължим, защото иначе целият дюшек ще се изпоцапа с кръв.

— Да, мис.

Саул беше виждал младата си господарка толкова тъжна и потисната само на смъртното ложе на майка й.

— Има треска — заяви Алена след малко. Тя загрижено се приведе над пепелявосивото лице на Коул. Клепачите му потрепваха, сякаш се намираше в делириум.

„Не го оставяй да умре — отново и отново мълчаливо се молеше тя, — не го оставяй да умре!“

Двамата със Саул продължиха да работят безмълвно, разменяйки си само от време на време по някоя дума. Коул стенеше и се мяташе под големите черни ръце, които внимателно докосваха ранения му крак. Мускулите му се гърчеха от болка, за кратко време той изплува от безсъзнанието. С блестящи очи се взираше в малката, обрамчена от разрошени коси глава, когато Алена се навеждаше над него и миеше с топла сапунена вода мускулестите му ръце и косматите му гърди. Той безсилно повдигна ръка, опитвайки се да я докосне. Промърмори името й, но усилието бе прекалено голямо за него. Ръката му се отпусна назад и той отново потъна в нежния, тъмен свят на забравата.

Погледът на Саул угрижено се местеше от ранения янки на господарката му. С присвити вежди посочи раната.

— Обзалагам се, че има още нещо в тази дупка. Не знам какво, но ако е парче олово, трябва да се извади, защото иначе ще получи отравяне от кръвта.

Алена беше силно обезпокоена.

— Можеш ли да го извадиш?

— Прекалено надълбоко е, мис Алена, съвсем близо до костта. А и нямам с какво да бръкна да го извадя.

— Ще издържи ли до Ню Орлиънс?

— Не знам. Ако превържем крака му добре, сигурно ще издържи.

— Призори огледай наоколо и разучи откъде може да се промъкнем най-лесно. Предполагам, че в южна посока ще срещнем по-малко войски на Конфедерацията.

Когато направиха здрава превръзка на Коул, която притискаше огнестрелната рана, Алена наново смени чаршафите. Усилията й очевидно облекчаваха капитана. Сега той спеше толкова дълбоко, че нищо не беше в състояние да го събуди. Алена обръсна наболата му тъмна брада. След това той изглеждаше почти както по-рано и тя изведнъж осъзна, че беше гол. В мъждукащата светлина на лампата загорялата му кожа се открояваше на белия чаршаф. Дългата му, силна снага беше с безупречен ръст, широки рамене и тесни бедра. Горещина обля лицето на Алена, когато осъзна колко дълго беше наблюдавала Коул. Тя припряно го зави с един чаршаф.

— Стой още малко при него, Саул. В това време аз ще приготвя нещо за ядене. — Под този предлог Алена бързо се измъкна от стаята, без да дочака одобрителното кимване на Саул. Тя безцелно излезе в нощта.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Коул Лейтимър лежеше неподвижно. Тих шум някъде наблизо го накара да осъзнае, че е буден. Беше ден и приятно мекият дюшек му подсказваше, че лежи гол в чисти чаршафи. Не можеше да си обясни как е попаднал в тази стая. В крака си все още усещаше притъпена, пулсираща болка, но когато го докосна с пръсти, установи, че е чисто и умело привързан. Бавно отвори очи и смаян разбра, че лежи в легло с дантелен балдахин.

Стройна фигура в момчешки дрехи мина покрай леглото и въпреки че кожата на лицето беше боядисана в кафяво, Коул навсякъде би познал този профил.

— Ал? — Гласът му беше силно прегракнал.

Алена бързо се спусна към леглото му. Когато загрижено се приведе над него, в очите й се четеше безмълвен въпрос.

— Как се чувствате?

— Можеш ли да ми дадеш нещо за пиене? — прошепна Коул с мъка.

— Ако е позволено, докторе — нежно го подкачи Алена.

Той кимна и леко й се усмихна. Със затворени очи слушаше отдалечаващите се стъпки. Когато отново отвори очите си, тя стоеше до леглото и внимателно го наблюдаваше. Коул пи дълго с помощта на Алена и утоли изгарящата го жажда. Той нямаше вече температура, но всички мускули го боляха. Срещу болката, пулсираща в крака му, явно нямаше облекчение.

— Искате ли да хапнете нещо? — попита момичето. — В кухнята има малко супа и овесен хляб.

Коул отпусна главата си обратно на възглавницата и изгледа Алена проницателно.

— Има ли достатъчно за всички?

Алена се изкиска сподавено.

— Сигурно още не сте забелязали, че семейство Гилът доста са допринесли за нашето благосъстояние. Но тъй като те заедно с янките си присвоиха нашите говеда, заслужават и ние да сме безмилостни към тях.

— Бих хапнал нещо — призна Коул. — Стомахът ми от няколко дни къркори ужасно.

Гъстата фасулена супа, сготвена с шунка и зеленчуци, беше погълната с огромен апетит. Когато малко по-късно Алена прибираше празния поднос, той се почувства укрепнал. Но всеки път, когато се опитваше да раздвижи ранения си крак, остра болка му напомняше за неговото положение.

— Боли ли още? — Лицето на Алена издаваше съчувствие.

Коул леко натисна с пръст превръзката над раната.

— Страхувам се, че съм отнесъл парче от някой снаряд.

— Как се случи това? Мислех, че вие, лекарите, работите далече зад фронт?

Коул й описа цялата поредица от неудачи. След победата през първия ден и поражението през втория го изпратили да се погрижи за ранените в една отдалечена артилерийска част, която силно пострадала. С помощта на войниците измъкнал от блатото няколко коли. След това търсили мулетата, разпръснали се из гората. Точно когато натоварили ранените на колите, се появил патрул от войските на Конфедерацията. Коул заповядал на войниците да се изтеглят с ранените, а той самият останал да ги прикрива. Задържал врага достатъчно време, за да могат неговите хора да наберат преднина. Стрелял яростно и противникът потърсил укритие, очевидно мислейки, че има по-многобройна войска срещу себе си. Но скоро до мъкнали оръдие с картечни снаряди и превзели откритото място, което защитавал Коул.

От този момент нататък спомените му за събитията бяха много неясни. След един последен залп той изоставил оръжието си. Точно когато искал да се качи в седлото, камара от бурета с барут избухнала близо до него. Сякаш цялата местност била вдигната във въздуха. Коул си спомняше как един огромен смърч се стоварил върху него и той усетил силен удар в бедрото. Вкопчил се в шията на коня си и препуснал в див галоп през блатата, докато край него летели куршуми. По-късно превързал, доколкото можал, раната. След това настъпили дълги часове на жарко слънце и задушна горещина. Измъчвали го комари и мухи. Денят превалил, изгрял нов, а следващата нощ Коул прекарал под закрилата на голям дъб, обхванат от треска и изложен на дъжда. Следващите дни постоянно насочвал коня си на юг с намерението все някога да стигне до Ред ривър. Измъчван от видения, причинени от треската, с много мъки и усилия достигнал местност, която му се струвала позната от някъде. На реката сменил преуморения си кон с малка лодка. Легнал вътре и се оставил на бавното течение. Слънцето безжалостно напичало. Пресъхналите му устни се напукали, докато бил носен от течението почти в безсъзнание. В един момент чифт ръце грубо го сграбчили и силна болка пронизала крака му. Когато отново дошъл на себе си, се намирал в задушната жега на бараката за опушване на Гилът.

Алена търпеливо беше изслушала Коул. Когато най-после приключи, той поклати глава.

— Всичко е объркано, на мен самия не ми е много ясно. — Той се огледа. — В Брайър Хил ли се намираме?

Момичето кимна.

— В моята стая. — Малко смутена от това обяснение, тя побърза да добави: — Единствено в нея все още има легло.

Очите на Коул я огледаха бегло.

— Не подобава твърде на един джентълмен да отнеме леглото на една дама, но въпреки това съм ти много благодарен. Отдавна не съм спал така добре.

Хвърли поглед на странното й облекло и боядисаното лице и попита сухо:

— Ти ли превърза крака ми?

— Не, Саул. Аз само позакърпих дрехите ви и ви изкъпах… — Тя рязко млъкна и прехапа устни, защото Коул я изгледа втренчено. В началото никак не се притесняваше, когато миеше едрото мъжко тяло. Здравословното му състояние й създаваше много по-големи грижи. През войната човек трябваше да се освободи от някои предразсъдъци. Но само да престанеше да я гледа по този начин!

— Виж ти, как се променят нещата — усмихна се Коул закачливо. — Винаги съм мислил, че ще стане точно обратното.

— Да, и достатъчно често сте ме заплашвали с това — отвърна Алена. Тя се чувстваше неудобно под проницателния му и настойчив поглед.

— Питам се какво ли те е накарало да ме спасиш от семейство Гилът…

Всъщност Коул тайно се чудеше какво да си мисли за нея и дали тя наистина го мразеше толкова, колкото твърдеше.

Сивите очи хвърляха искри.

— Може би не трябваше да го правя, защото вие сте наистина най-неблагодарният и твърдоглав янки, когото познавам.

С тези думи Алена се врътна на токовете си и понечи да излезе от стаята, но Коул хвана ръката й и я дръпна назад така, че тя не можеше да му окаже съпротива.

— Повярвай ми, много съм ти благодарен. Ти може би повторно спаси живота ми. Толкова ми беше олекнало, когато се събудих тази сутрин…

— Следобед е — поправи го Алена троснато.

Не искаше да го окуражава твърде много. Освободи ръката си от неговата и я пъхна в джоба на огромното си палто.

— Проспахте почти целия ден. Ако нямате нищо против, сега ще ви оставя сам. Имам да върша и друга работа.

Тя се измъкна бързо, без да му позволи да я задържи наново. Слезе в кухнята. Много хапливи забележки спрямо мъжа горе напираха на езика й. Алена усещаше колко е уязвима и се опитваше да сложи ред в душата си. Защо само не можеше да изпита една проста, здрава омраза към този янки? Щеше да се чувства много по-добре.

Утрото вече сребрееше, когато Алена излезе от къщата с надеждата да открие в кокошарника някое яйце. Тя беше приготвила една торба с провизии за предстоящото пътуване и беше сварила всички яйца, които успя да намери. Когато стигна задната част на плевнята, забеляза някакви сенки в началото на гората.

— Обзалагам се, че това е Емет. Сигурно е намислил нещо лошо — каза си тя и се прилепи плътно до стената. При по-внимателно вглеждане обаче разбра, че това бяха двама ездачи. Дали не бяха дезертьори? Във всеки случай от тях не можеше да се очаква нищо добро.

Алена бързо се прибра в къщата. Саул беше взел пистолета й, така че за нея оставаше само оръжието на Коул. Вратата на спалнята й беше широко отворена. Когато влезе, тя видя Коул, седнал на ръба на леглото. Някак си беше успял да облече долното си бельо и сега се мъчеше да намъкне отгоре панталоните. Бледото му, сгърчено лице показваше, че действията му причиняваха големи болки.

— Имаме неканени гости — обясни момичето с тих глас. — Вероятно са мъжете от семейство Гилът, но може и да са дезертьори. Останете в леглото и мирувайте. Аз ще отида да проверя — с тези думи тя взе пистолета на Коул, който лежеше върху писалището.

— Дай го тук — отвърна той и протегна ръка за оръжието си. — Ако ще се стреля с него, това ще го върша аз.

— По-добре останете в леглото — възрази Алена.

— Велики Боже, толкова дни се влачих през блатата, за да стигна дотук, а сега трябва да се излежавам! Хайде, дай го тук! — Капитанът с мъка се надигна. Стъпил на един крак, той се олюля. След това вдигна панталоните си и ги закопча.

Разтревожена, Алена пристъпи към него с намерение да го бутне обратно в леглото, но той бързо взе пистолета от ръката й и каза:

— Много ви благодаря, мис Макгарън.

— Но аз зная как се борави с него. Да не мислите, че ще гърмя във въздуха като на сватба? — оплака се момичето.

Коул не обърна внимание на възраженията й. Провери дали оръжието е заредено и попита:

— Е, къде са нашите посетители?

Алена нерешително посочи към прозореца на спалнята, откъдето се виждаше гористата местност зад къщата.

— Ела и ми помогни — подкани я Коул.

Тъй като очевидна не беше в състояние да го отклони от решението му, Алена с нежелание се подчини. Тя застана до него и обви с една ръка кръста му. С другата подкрепи широките му гърди. Когато ръката й обгърна раменете й, я обзе горещият спомен за онази нощ, през която той я беше притиснал плътно до тялото си и топлите му устни намериха нейните…

Алена се загледа в пода и се съсредоточи изцяло върху това да му бъде сигурна опора. Той принадлежеше на Роберта, повтаряше си тя отново и отново, и никакви нейни тайни желания и страсти не можеха да променят нещата.

Коул задъхан се подпря на стената до прозореца. Момичето бързо донесе един стол. През превръзката на крака му се просмукваше прясна кръв и напомняше колко опасно е всяко излишно усилие.

— Добре ли сте? — попита тя загрижено. От краткото му кимване тревогата й не се разсея. Приклекна до него и напрегнато се взря навън.

Долу на двора нищо не се помръдваше. В началото на гората също. След това между дърветата се появи трепкаща светлина. Тя се приближаваше все повече, докато най-сетне от горичката излязоха двама може. Те се спряха, жестикулирайки живо. Очевидно водеха разгорещен спор. И двамата носеха дълги палта и големи шапки. От такова разстояние при тази оскъдна светлина лицата им не можеха да бъдат различени. Едната от двете фигури беше ниска, дори съвсем дребна. Може би жена?

— Идват към къщата — прошепна Алена напрегнато. Коул наблюдаваше внимателно как двамата се приближаваха.

— Вероятно търсят нещо. Сега влизат в конюшнята…

— Дали не са двамата, които… — Алена прехапа език, когато се усети какво щеше да изтърве. Саул не беше ли споменал, че е видял двама мъже и една жена? А сега бяха дошли двама мъже — или един мъж и една жена — и търсеха съкровището.

В сумрака Коул се опита да разчете мислите по лицето на Алена.

— Какво искаше да кажеш преди малко?

Момичето безмълвно повдигна рамене.

— Нищо особено.

Малко по-късно двамата излязоха от конюшнята. Те заплашително размахваха юмруци един срещу друг.

— Каквото и да търсят, мисля, че не са го намерили — отбеляза Коул. Неотслабващата болка в краката му предизвика тих стон.

— Във всеки случай те не са Гилътови — заяви Алена категорично. — Жалко, че не можах да разпозная лицата им.

— Влизат в обора!

Момичето нервно скочи на крака. Оборът! Та нали тя и Саул бяха скрили там парите!

— Сега със сигурност ще ги намерят! — проплака тя.

Любопитството на Коул беше събудено.

— Да ги намерят? Какво да намерят, Алена? Какво си скрила там?

— А, нищо — отвърна уклончиво тя. Мислено се проклинаше и се обвиняваше, че не беше намерила по-сигурно скривалище за огромната сума пари. Но защо крадците трябваше да се връщат толкова скоро? Защо?

Коул не я остави на мира.

— Хайде, казвай. От какво те е страх? Какво не трябва да намират двамата?

Хваната натясно, Алена закърши ръце.

— Саул ги е наблюдавал, когато са заровили нещо в гората. Ние тайно го изровихме. Беше някакъв сандък. В същия ров бяха закопали и един от своите.

— Те ли го бяха убили?

— Мисля, че да.

Коул сгърчи лице и докосна ранения си крак.

— Сега излизат от обора. Носят нещо тежко.

Алена знаеше много добре какво бяха открили двамата. Тя пристъпи още по-близо до прозореца, за да ги наблюдава. Побиха я студени тръпки, когато негодяите се обърнаха към къщата.

— Идват към нас — каза тя, останала без дъх.

Коул се мъчеше да се изправи на крака, но момичето го притисна обратно към стола.

— Останете неподвижен — просъска тя. — Вие сте слаб и безпомощен като новородено. Във всеки случай нямате достатъчно сили, за да задържите и двамата. Само ще ги предизвикате да ви убият.

Тя категорично се противопостави на всички негови възражения.

— Ще изчакаме тук заедно. Ще влязат в стаята само през трупа ми. Така че не мърдайте от мястото си!

Алена бързо заключи вратата за в случай, че се появяха неканени гости.

— Ако долу в къщата се говори на висок глас, понякога всичко се чува през шахтата на кухненския асансьор. — Външно тя се владееше и запазваше самообладание, ала в действителност изпитваше по-голям страх, отколкото й се щеше да признае.

Те стояха безмълвни, но когато се дочу шум от трошене на дърво, Алена разбра, че ще бъде разбита дъската пред задния вход. Пантите на вратата изскърцаха и някой повлече тежък предмет по пода на помещението под стаята на Алена. Из къщата кънтяха приглушени мъжки гласове, вероятно се водеше оживен спор, но за съжаление отделните думи бяха неразбираеми. Коул успокоително хвана слабата ръка, която лежеше на раменете му. Тънките пръсти се отпуснаха, сякаш му предоставяше с готовност грижата за тяхната обща сигурност.

След известно време в долните помещения отново настъпи тишина. Вероятно единият от мъжете беше напуснал къщата през задната врата. Висока, тъмна фигура хукна от къщата към гората. Тя изчезна между дърветата, за да се появи почти веднага с два коня. Мъжът на бегом доведе животните до къщата и щом влезе в нея, разправията започна отново. Само думите на мъжа, който явно стоеше близо до асансьора за храна, бяха ясни и разбираеми. Той ядосано се защитаваше срещу обвиненията на другия:

— Мислиш ли, че щях да те доведа отново тук, ако съм искал да те изиграя? — засмя се той раздразнено. — В такъв случай щях да отнеса парите надалеч. Господи, та нали аз бях човекът, който прогони онази женска оттук и се погрижи цялата страна да я търси като предателка.

Алена слушаше със затворени очи. Гласът й се струваше някак познат, а двамата без съмнение говореха за нея. Но кой освен Емет…

— А кой нагласи историята с кораба? Кой рискува главата си тогава, през нощта, когато хвърлихме оня тип в реката? Какво мислиш щеше да се случи, ако ме бяха спипали в неговата униформа? Хайде, престани със смешните си обвинения. Ако войските на генерал Бенкс не бяха блъснати, тази къща щеше да бъде обявена на търг и ти щеше да я получиш, както се бяхме уговорили. Но сега, когато южняците са по следите ни, ти започваш да си изпускаш нервите.

Алена подслушваше напрегнато с наведена глава.

— Разбира се, че е добре, дето дойдохме да приберем сандъка — продължи да говори единият. — Но недей да упрекваш мен, ако някои от плановете ни се провалят. Все пак парите са на сигурно място. А къщата можеш да си я вземеш и по-късно. Нека още тук си разделим плячката!

Очевидно тези думи настроиха другия мъж миролюбиво. Известно време се чуваха само неясните звуци от отварянето на сандъка и техния смях на облекчение. Но миролюбивата сцена внезапно беше нарушена от остър вик, след който се разнесе шум от ръкопашен бой. После настъпи тишина.

Алена затаи дъх. След това двамата с Коул дочуха тромавите стъпки на сам човек, който, както изглежда, влачеше някакъв тежък товар. Мъжът се върна още веднъж в къщата и действието се повтори. Отново настъпи тишина и отново непознатият се завърна. Двамата доловиха шум от плискане и клокочене и веднага след това в спалнята на Алена проникна тежката, предизвикваща гадене смрад на петрол. Ноктите на Алена се забиха в голата кожа на Коул. Тя не усети как той се надигна с мъка. За секунди помещението се изпълни със задушливия дим, който нахлуваше през шахтата на кухненския асансьор. Пращенето на пламъците потвърди най-сериозните им опасния. Отвън се разнесе заглъхващ тропот на конски копита.

— Да ги вземат дяволите! — избухна момичето. — Още в самото начало трябваше да ги застрелям!

Разтърси я горчив плач, но риданията бяха заглушени от свистенето на бързо разпространяващия се огън. Коул я хвана за раменете и я разтърси силно.

— Слушай, Алена! Трябва да изчезваме оттук, преди да е щракнал капанът. Разбираш ли ме?

Тя кимна объркана. Положи ръката му на раменете си, като кашляше и се бореше с недостига на въздух. Но както го подкрепяше, изведнъж го опря на стената.

— Не можете да се разхождате полугол навън.

Тя набързо изтича до леглото си и донесе на Коул дрехите и ботушите му.

Междувременно Коул беше свалил една миниатюра от стената и я беше прибрал, без Алена да усети. След това с нейна помощ той премина на куц крак през помещението и разтвори широко вратата. Гъст, тежък дим ги блъсна откъм стълбището и едва не ги отхвърли назад.

— Хайде да вървим! — Коул хвана момичето за ръката и закуцука, измъчван от болки, към верандата.

— Виж! И отпред са запалили огън! Всичко гори като факла! — извика Алена.

— Тогава ще опитаме през задния вход!

На най-долното стъпало Коул спря за миг. Отсрещната страна на трапезарията беше обхваната от пламъци, а пред входната врата също бушуваше буен огън, който им отрязваше пътя.

Със сподавен вик Алена насочи вниманието на Коул към два крака, които се подаваха в коридора. Тялото на някакъв мъж лежеше сгърчено и полуобърнато върху празния сандък. Коул се наведе за миг и проучи двете прободни рани върху гърба на мъжа. Той бързо провери пулса. Човекът беше мъртъв. Когато обърна трупа по гръб, забеляза златните лампази върху синия плат на панталоните.

— Янки! — извика Алена ядосана. — Това е лейтенант Кокс, същият, който ме наклевети като шпионка!

Преди да умре, офицерът беше успял с едната си ръка да извади пистолета наполовина, другата ръка стискаше парче светъл копринен брокат. Коул бръкна в сандъка, но успя да извади само пачка банкноти.

— Това са парите, които са били откраднати в Ню Орлиънс — побърза да обясни Алена. — Саул и аз открихме сандъка. Беше закопан в гората до трупа и ние го скрихме в обора.

— Е, сега негодниците ще трябва да делят с един по-малко — каза Коул и пусна парите обратно.

— Саул каза, че парите са били закопани от един странно облечен мъж, някаква жена и от лейтенант Кокс — допълни Алена.

Внезапно огънят изрева и опърли лицата им. Те отстъпиха крачка назад. По възможно най-бързия начин двамата се запрепъваха из салона. Зад една врата се намираше помещение, което още не беше изпълнено с дим. Но от него нямаше друг изход, освен закованите прозорци. С един крак от маса Коул разби стъклата и заблъска силно капаците, които за нещастие бяха обковани допълнително с дъски. В този миг яки ръце изкъртиха пантите отвън и капаците се откачиха. Появи се черното лице на Саул. Без много обяснения Коул повдигна Алена и я спусна през отвора на прозореца. Когато и той се накани да я последва, силните ръце на Саул го поеха и изнесоха от обсега на огъня. Стиснал зъби от болка, той с облекчение се отпусна до Алена край стената на обора. Когато усети върху себе си уплашения поглед на Саул, той направи успокоителен жест с ръка:

— Ти видя ли мъжа, дето одеве избяга оттук с коня?

— Не, сър. Аз бях навън, на полето, и не съм виждал никого.

Свита на топка, Алена гледаше втренчено горящата къща. Откъм задната врата трептящите пламъци вече пълзяха към горния етаж, а фасадата беше изцяло погълната от огнената стихия. Сълзите се стичаха по страните на момичето, крехкото й тяло се тресеше от сподавени ридания и накрая тя се отдаде на страданието си. Коул я прегърна и я притисна успокояващо към себе си, но Алена го отблъсна гневно.

— Не ме докосвай, янки! — изпищя тя, обляна в сълзи. — Вие и вашата проклета армия ми отнехте всичко най-скъпо!

Капитанът я остави сама с болката й. Намръщен и безпомощен, той беше принуден да наблюдава как домът й ставаше жертва на пламъците.

— Не смяташ ли, че ще е по-добре да си вървим, преди огънят да е предизвикал нечие любопитство? — настоя меко Коул след известно време.

Сълзите на Алена секнаха изведнъж. Тя скочи на крака ужасена.

— Гилътови! Ако видят огъня, ще се домъкнат веднага. Трябва незабавно да изчезваме!

— Да, мис — съгласи се Саул. — Ама накъде да тръгнем? Белите негодници ще дойдат от едната страна, а янките патрулират от другата. Освен това в тъмното няма да стигнем далеч.

Алена се чувстваше като обкръжено от всички страни диво животно.

— Впрегни конете в катафалката, Саул! Ще минем през полята и ще се скрием тази нощ в мочурището край реката.

Натоварено на катафалката, странното трио бавно се отдалечи от призрачно горящата къща и пое на пряко през полята. Саул беше отместил тежкия ковчег настрани, за да може Коул да изпъне ранения си крак. В мига, в който Алена се обърна още веднъж назад, покривът на къщата пропадна и стълб от искри се издигна към небето. Очите й се насълзиха отново. Докато бяха още в открито поле, пламъците ярко осветяваха страните й, но скоро колата потъна в непрогледната нощ.

Воден от инстинкт за самосъхранение, Саул я насочи към една горичка близо до реката. Той се погрижи за конете, докато Алена се сви на капрата. Тя вдигна поглед към ниските облаци и се отдаде на тежките си мисли.

Малко след полунощ заваля ситен дъжд. Саул се уви в някакъв стар чувал и се сгуши до дънера на един клонест дъб. Дъждът принуди Алена да потърси подслон в катафалката. Вътре тя се отпусна, като се стараеше да се държи възможно по-надалеч от Коул. Така прекараха нощта.

Когато настъпи утрото, Коул изпъна ранения си, изтръпнал крак и видя Саул да приготвя закуската над малкия огън, който беше наклал. От Алена нямаше и следа. На тревожния въпрос на капитана Саул отговори, че е отишла да се поразходи. Той предполагаше, че тя се е върнала при изгорялата къща. Видимо потисната и отчаяна, Алена се присъедини към спътниците си след няколко часа. Коул замислено огледа преоблеченото като мърляво мулатче момиче и се запита къде беше останала нежната, страстна жена, с която беше делил през онази нощ леглото в Ню Орлиънс и за която оттогава така мечтаеше. Алена отвърна на погледа му. Но след това се обърна към Саул:

— Какво, по дяволите, ще правим сега с онзи там?

Очите на Саул се извърнаха към ковчега. Алена отвърна на немия му въпрос с потвърдително кимване и заговорническа усмивка.

— Само това не! — изстена Коул, когато схвана безмълвната уговорка между двамата, но като размисли, му стана ясно, че, ще не ще, трябва да преглътне горчивия хап.

— Господ да ми е на помощ с тази жена! — изръмжа той ядосан, когато Алена и Саул го настаниха в ковчега.

Те поставиха едно дърво под капака, за да влиза въздух, и катафалката потегли. Алена седеше на капрата до Саул. Дългото й палто не я предпазваше особено от студената влажна мъгла, която се издигаше от мочурището. В началото на този изпълнен с неизвестности ден тя остави сълзите си да текат на воля по страните й. Лек ветрец премина през върховете на дърветата и довя мириса на дим и пепел към нея. Този мирис за дълго щеше да остане като последен спомен за някогашния й дом.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

През късния следобед те стигнаха до предградията на някакво градче. Близо до една изоставена влакова линия съзряха малка барака и насочиха колата натам. Когато затвориха вратата зад себе си и се приготвиха да хапнат шунка и варени яйца, към убежището им шумно се приближи голяма група ездачи. Това беше патрул на войниците на Конфедерацията.

— Претърсихте ли тази барака, сержант? — прозвуча гласът на един офицер. От уплаха бегълците не смееха да помръднат.

— Тъй вярно, сър, претърсили сме всички бараки и плевни. Нашите хора охраняват пътищата във всички посоки. Никой не може да премине, без да бъде проверен.

За нещастие патрулът на Конфедерацията построи лагера си съвсем на близо до бараката. Коул държеше пистолета си подръка, защото и най-малкият шум можеше да ги издаде. Нервите им бяха опънати до скъсване. Веднъж един войник се разходи до вратата на бараката и дори сложи ръка на дръжката. И тримата затаиха дъх — всичко изглеждаше загубено. Но в този миг войникът беше извикан от някакъв началник и се отдалечи. Няколко часа по-късно се разнесе рязка команда. Войниците от патрула възседнаха конете си и се отдалечиха в галоп.

Погледите на Алена и Коул се срещнаха. Те се усмихнаха един на друг, изпълнени с надежда.

Мракът беше погълнал вече градчето. Сърпът на луната беше закрит от облаци. Катафалката напусна бараката безшумно като привидение. Алена заличи всички следи и после Саул насочи колата към ръждясалите релси, следвайки ги в посока към града. Без да вдигат почти никакъв шум, те подминаха две-три къщи, чиито прозорци светеха. Бяха вече в началото на селището. Само няколко кучета се разлаяха подире им. Малко по-нататък линията свършваше и тропотът на катафалката върху траверсите утихна. Насипът, по който се движеха, водеше направо към едно мочурище. Още преди да настъпи утрото, те вече се намираха източно от Холмсвил и пътуваха срещу течението на Мисисипи.

Всяка сутрин по съмване клетият Коул трябваше като вампир да се връща в ковчега си. В „килията“ часовете за него минаваха бавно и мъчително. Сега кракът му се беше подул до коляното, а стъпалото му едва се побираше в ботуша. Пронизваше го остра болка при всяко подрусване на колата. Той се опитваше да понася страданията със стиснати зъби. За да отвлича вниманието си, се мъчеше да си представи образа на Роберта. Пищната й красота и зрелите форми на тялото й можеха да бъдат истинска благодат, ако бяха одухотворени с жизнерадост и ум. Но споменът за мрачното й изражение, което не вещаеше нищо добро, и за хапливия й език проваляха всички усилия на Коул. Вместо това бавно и неусетно пред него изникваха големи сиви очи, обрамчени от гъсти, черни мигли и се оформяха в лице, което изместваше това на жена му. В съзнанието си той видя цялата гама от изражения на тези очи: те му намигваха шеговито, разширяваха се от учудване, смееха се, закачаха се, плачеха, бяха изпълнени със страх, заплаха и гняв.

Стига! С големи усилия на волята Коул прогони натрапчивите видения, но сърцето му биеше лудо, а над веждите му бяха избили ситни капчици пот. Напразно се опитваше да си внуши, че причина за това беше горещината във вътрешността на ковчега.

Той с нежелание си наложи да мисли за най-близкото бъдеще. Знаеше, че трябва да бъдат готови на всичко. За всеки случай беше дал на Алена по една ролка със златни и със сребърни долари, които беше пъхнал в паласката си и които бяха убягнали от погледа на Емет Гилът. Но най-напред трябваше да се въоръжи с търпение и надежда, че скоро ще се измъкне от теснотията в ковчега.

Рано преди обед катафалката достигна едно кръстовище в същия миг, когато там се появи и един патрул от облечени в сиви униформи войници. Алена се обърна и почука три пъти върху ковчега — уговорения за подобни случаи сигнал. Саул спря конете и с жестове предупреди войниците, че катафалката превозва жертва на жълтата треска. Офицерът им даде знак да продължат пътя си, но когато отминаха край патрула, малката група ги последва на безопасна дистанция. По този начин войниците ескортираха бегълците през останалата част на преди обеда. Едва около пладне патрулът спря и войниците се разположиха под сенчестите дървета, като оставиха странната кола да продължи пътя си.

Прежурящото обедно слънце превръщаше ковчега в истинска пещ. Саул се смили над капитана след енергичните му протести и отвори широко капака на ковчега, за да му осигури известно охлаждане. Тялото на Коул плуваше в пот, а лицето му беше червено като рак.

Алена мълчаливо понесе гневния му поглед. Когато той припряно захвърли униформената риза, тя му подаде кофа с вода. Той се обля с нея и след това се почувства малко по-добре.

Слънцето отдавна беше прехвърлило зенита си, когато тримата бегълци достигнаха края на пътя. Пред тях се сливаха два странични ръкава на реката. На брега се виждаше малка дървена къщичка. Един слаб, брадат мъж седеше в сянката на навеса на люлеещ се стол. — Да преминете ли искате? — подвикна им той още отдалече.

Алена бръкна в джоба си и подаде на Саул един сребърен долар, който той от своя страна даде на дребния мъж, когато катафалката спря пред дървената колиба. Салджията алчно сграбчи монетата и я захапа. Дали грешеше, или наистина беше чул повече монети да звънят в джоба на малкия мулат?

— Е, да — каза той провлечено, — това са хубави северняшки пари, но съвсем не са достатъчни за превозването.

Саул размени бърз поглед с Алена. Тя кимна едва забележимо и той рязко обясни на мъжа, че ще платят два долара и нито цент повече.

— Съгласен — отвърна човечето, потривайки ръце, и се изправи. След това забърза по отъпканата пътека към брега и изчезна за толкова продължително време, та Алена взе да си мисли, че повече няма да се появи. Но най-сетне по течението към тях се понесе широк дървен сал, прикрепен за стоманено въже, което беше опънато напряко на реката.

Остарелият плавателен съд разполагаше с достатъчно място за катафалката и пътниците, обаче подозрително се наклони на една страна, когато колата се изтърколи по него. Положението се влоши още повече, когато салът достигна средата на реката, където течението беше най-силно. Конете сякаш най-малко се притесняваха от това, тъй като Саул предвидливо им беше сложил наочници. Алена се вкопчи за капрата, изплашена за сигурността на всички им. Но най-лошото беше положението на Коул. В задушната теснота му призля от дивото клатушкане. Потен и ругаещ, той отблъсна капака на ковчега. Когато се показа горната част на тялото му, от устата на ужасения салджия се изтръгна неистов писък и обхванат от панически страх, той се хвърли в разпенените води. Като обезумял доплува до брега и светкавично изчезна между дърветата.

Саул се спусна към капитана, който седеше с лице, изкривено от болка, и му помогна да се измъкне от ковчега, когато го стресна предупредителният вик на момичето. Алена възбудено сочеше ствола на изкоренен дъб, който мощното течение тласкаше право към тях. Нямаше време за губене, сблъскаха ли се с дървото, бяха безвъзвратно загубени. Саул сграбчи стоманеното въже на сала и го придърпа надолу към себе си. Мускулите на якия му врат се опънаха, когато с нечовешки усилия изтръгна железните скоби. Салът се завъртя по течението и се понесе със зашеметяваща скорост. Скоро къщата на салджията се скри зад един завой на реката.

Пътуването по течението беше по-лесно, отколкото предполагаха в началото, но въпреки това Саул беше изцяло погълнат от задачата да придържа сала в средата на реката и да избягва носещите се по водата трупи.

Един час след изгрев слънце притокът, по който се спускаха, се вля в глиненожълтите води на по-голяма река. Бяха достигнали Ред ривър. Течението се усили още повече. Плувнал в пот, Саул се мъчеше да спаси от преобръщане сала, който танцуваше нагоре надолу по вълните. На няколко пъти носът потъваше толкова дълбоко, че водата заливаше ниския борд. Алена взе кофата и започна да я изгребва.

Пътуваха в правилната посока, но това беше слабо успокоение. Главната им задача беше да не се обърнат.

Над вечер тишината внезапно беше раздрана от свирката на един параход, който тъкмо излизаше от завоя на реката зад сала. След като забеляза сала, понесен в средата на течението, капитанът нареди да намалят ходи изпрати хора при оръдието на палубата. Когато параходът се приближи, Коул хвана синята куртка на униформата си и я размаха над главата си. Един човек от мостика на парахода насочи голям далекоглед към тях. Коул бързо облече куртката и нареди на Саул да прибере жълтите флагчета от катафалката.

Малко по-късно салът се поклащаше, завързан странично за парахода. Пътниците, както и конете бяха изтеглени на борда, след което той заедно с катафалката бе оставен на произвола на съдбата. Параходът превозваше ранени и трябваше да пристигне в Ню Орлиънс на следващата сутрин. Коул беше настанен в празна каюта. Един санитар прегледа и превърза раната му. Коул изяви желание двамата му спътници да споделят каютата с него и капитанът не виждаше причина да му откаже. В крайна сметка те му бяха спасили живота.

Коул прекара неспокойна нощ. Измъчван от болка, той се въртеше в постелята си. Саул лежеше, опънат на пода, и хъркаше. На едно кресло до леглото беше задрямала свита Алена. Когато призори Коул се стресна от своя полусън, тя вече стоеше изправена пред един илюминатор и замислено гледаше новия ден. Той тихо произнесе името й. Тя пристъпи към леглото му и му се усмихна уморено и нежно. Коул внезапно забрави какво всъщност искаше да й каже. Хиляди неуместни думи на благодарност минаваха през главата му, но когато най-после проговори, изтърси възможно най-глупавото и недодялано нещо, което обърканият му мозък можеше да измисли:

— Задръж парите, Алена. Ще се погрижа Саул също да бъде възнаграден.

Усмивката изчезна от лицето на момичето, заменена от израз на мъчителна скръб.

— Може и да разбирате от човешкото тяло, доктор Лейтимър, но за целия човек има още доста да учите. — Гласът й звучеше изтънял и странно напрегнат. — Парите ви са там, където им е мястото, в паласката. Саул и аз не можем да бъдем купени и за стократно по-голяма сума.

Сериозна и горда, тя се обърна и напусна каютата. Коул остана загледан във вратата дълго след като тя я затвори.

Малко по-късно тишината беше нарушена от параходната сирена. Двукратното й пронизително изсвирване показваше, че Ню Орлиънс вече се вижда.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Когато пристигна параходът с ранените, в лазарета закипя напрегната работа. Сержант Грисъм беше застанал на главния вход и упътваше хората, които пренасяха носилките. Алена и Саул влязоха в сградата непосредствено след капитан Лейтимър. Когато минаваха покрай Грисъм, той бегло погледна мнимото мулатче. В очите му нямаше и следа, която да покаже, че беше познал момчето. Погледът му се спря за няколко секунди на огромния негър, след което с израз на голямо учудване се върна към Алена.

— Какво, по дяволите… — се изплъзна от устата му, когато се вгледа по-внимателно. — Ал? Ти ли си наистина?

— Тъй вярно, сър — Алена бързо влезе отново в ролята на хлапак. — Трябваше малко да си изрисувам лицето, защото иначе никога нямаше да успеем да докараме капитана.

— Веднага пренесете капитана тук — заповяда сержантът. — Другите носилки с ранени засега нека останат в коридора.

По нареждане на Грисъм Коул беше пренесен незабавно в операционната. Веднага след това се появи майор Мейгръдър, който трябваше да го оперира, тъй като доктор Брукс беше зает изцяло с останалите ранени.

— Я виж ти! — каза Мейгръдър с престорено дружелюбие, когато съзря капитана. — Големият герой се появи лично. Докладът от вашата част е изпълнен с хвалебствия по ваш адрес. Казват, че сте задържали съвсем сам рота кавалеристи и цяла батарея.

— Всъщност беше само един малък патрул и едно пленено оръдие — отвърна лаконично Коул.

— Хм — изсумтя майорът, — би трябвало да сте изпълнен с удовлетворение, че от над четиристотинте ранени в битката при Плезънт хил са оцелели само тези от вашия лазарет.

— Не знаех това, майоре.

— Както и да е — каза Мейгръдър сухо и сви рамене, докато бършеше ръцете си. — Във всеки случай сте вече в Ню Орлиънс, докато остатъкът от вашата дивизия е разположен все още край Александрия.

— Аз сам не зная точно защо. Но положително нямаше да оцелея без Ал и неговите приятели. Между другото в крака ми има един мил малък сувенир от битката.

Мейгръдър се престори на учуден:

— Ах, да, наистина. Раната ви! Хайде сега да я прегледаме.

Той набързо разряза превръзката с ножицата и безмилостно разтвори засъхналите й краища. Без да се съобразява с това, че Коул скърцаше със зъби от болка, зачовърка с върха на ножицата в дълбоката рана.

— Месингов шрапнел, може би дори оловен — каза след известно време Мейгръдър небрежно. — Още седмица и щяхте да получите тежко отравяне на кръвта. За съжаление ще трябва да ампутираме крака, капитане.

— Не можете ли да извадите парчето? — Лицето на Коул беше посивяло от болка. — Бих искал да запазя крака си възможно по-дълго, ако разбирате какво имам предвид.

Мейгръдър поклати глава.

— Имал съм много такива случаи. Шрапнелът е заседнал съвсем близо до костта. Ако започна да ровичкам там, рискувам да засегна някоя артерия и тогава инфекцията ще бъде само въпрос на време.

— Не споделям мнението ви, колега — отвърна рязко Коул. — Оръдието беше „Уилкинсън“. Снарядите му са със стоманен кожух. Ако не можете да извадите шрапнела, по-добре оставете раната така.

Честта на майор Мейгръдър беше видимо накърнена. Той изгледа Коул високомерно. Накрая се предаде с нежелание:

— Е, както искате, капитане. Но аз категорично отказвам да поема каквато и да било отговорност.

После се залови за работа. В помещението цареше дълбока тишина. След известно време вратата се отвори и доктор Брукс застана до Мейгръдър. Внимателно огледа раната и постави диагнозата:

— Невъзможно е да се извади шрапнелът оттам, майоре. Просто не може да бъде прихванат.

— Хм, да — съгласи се Мейгръдър. — Това наистина е стомана, а не месинг или олово. На първо време можем да го оставим вътре и да изчакаме.

— Този вариант и ампутацията не са единствените възможности — каза доктор Брукс и потърка брадичката си.

Саул не се чувстваше добре сред сините униформи и се настани в къщата на семейство Крейгхъг.

Алена отново и отново трябваше да разказва историята за спасението на Коул, за да задоволи любопитните въпроси на болните в лазарета. Тя намери повод да се промъкне в малката стаичка, в която лежеше Коул. Никога преди не беше го виждала толкова притихнал и блед. С него бяха свързани всичките й страхове и терзания. Какво щеше да стане, ако състоянието му се влошеше и се случеше най-ужасното — както с Боби Джонсън? Тя разтърси силно глава и прогони мрачните мисли. Той трябваше да оздравее!

Вратата се отвори и влезе доктор Брукс. Бяха изминали няколко часа от операцията. Той се опита да я успокои, като я потупа по рамото, но щом влязоха майор Мейгръдър и генерал Мичъл, момичето, незабелязано се оттегли в един ъгъл. Оттам тя се заслуша разсеяно в разговора на лекарите. С нетърпение очакваше събуждането на Коул. Надяваше се от все сърце, че операцията е минала успешно.

Капитанът бавно излизаше от упойката. Съзнанието му беше замъглено и не можеше да движи устните си. На другия край на стаята той виждаше стройната фигура на Алена, която се беше подпряла на стената. До него достигаха думите на Мейгръдър и тормозеха опънатите му до скъсване нерви.

— Учудващо е, че капитанът оцеля след тези мъки — каза важно майорът. — За негов късмет Ал го е открил и го докарал тук!

— Капитан, казвате! — изръмжа генералът. — Ако зависеше от мен, той трябваше вече да е майор. Защото не всеки ден нашите лекари защитават така успешно своите пациенти в боя.

След това той се обърна към Ал:

— Ти си спасил един от най-добрите сред нас, млади момко. Ще видим какво можем да сторим за теб. Възможно е да получиш награда за тази си постъпка.

Очите на всички се извърнаха към вратата, когато влезе тържествено издокараната Роберта. С драматична въздишка тя се спусна към леглото на Коул и се хвърли върху него.

— Бедният ми любим! Горкият ми ранен! — хлипаше тя през сълзи.

Генерал Мичъл услужливо направи крачка напред и прекъсна сълзливата сцена.

— Кракът на вашия съпруг е сериозна засегнат, мисис Лейтимър. В него все още има шрапнел и капитанът дълго време ще бъде принуден да пази леглото, докато заздравее раната.

Роберта отново започна да ридае.

— Ах, любими мой! Да беше си останал при мен…

Коул изтърпя прегръдките й със стоическо мълчание. Лекарите се почувстваха неудобно от емоционалните й излияния, извиниха се и си тръгнаха. Още не бяха затворили врата зад себе си, когато Роберта се изправи и отбеляза с далеч по-хладен тон:

— Как си допуснал да те наредят така? — В гласа й се долавяше неприкрито злорадство. — И всичко това заради онази малка никаквица, с която преспа.

Тя небрежно хвърли ръкавиците си върху нощното шкафче, но се сепна, когато погледът й улови слабичката фигура на Алена в дъното на стаята. Чертите й се изостриха и тя подхвърли ехидно:

— Я виж ти! Отново си я взел под крилото си!

— Уверявам те, мила Роби — каза злъчно Алена, — че по пътя имахме достатъчно придружители и нито за миг не останахме сами. Позволявам си да ти обърна внимание, че би трябвало да си ми благодарна, задето ти го връщам жив.

— Ако ме беше послушал, можехме да сме във Вашингтон — отвърна Роберта хапливо.

— Изглежда, не чуваш добре, Роберта. Иначе щеше да разбереш думите на генерал Мичъл, че ще измине още доста време, докато съпругът ти оздравее. Доколкото разбрах, Мейгръдър е предложил услугите си и е готов да замине вместо него за Вашингтон.

— Какво искаш да кажеш? — кипна Роберта. — Разбира се, че ние ще заминем за Вашингтон. И се обзалагам, че под мое ръководство Коул ще стане генерал още преди края на войната.

— И без твоя помощ вече е майор — не се сдържа Алена, — а затова дори не беше необходимо да пътува до Вашингтон.

Роберта с омраза втренчи присвитите си очи в братовчедка си.

— Вън оттук! Не се нуждаем повече от услугите ти! Сама ще се погрижа за мъжа си!

Алена невъзмутимо се доближи до леглото на Коул.

— Ако и друг път искате да ви спасявам от някого, само ми пратете вест, капитане!

След като затвори вратата, тя пое дълбоко въздух. Мисълта, че раненият Коул беше останал сам с тази зла вещица, събуди у нея майчинския инстинкт. Но как можеше да го опази от собствената му жена?

Пред лазарета я очакваше доктор Брукс с кабриолета и я покани да тръгне с него. Алена се колебаеше. Какви ли лоши вести имаше този път за нея?

— Нещо за капитана ли? Мисля, че ще се оправи, нали?

Лекарят се усмихна.

— Този път имам да ти кажа нещо, което ще те зарадва. Ние с мисис Хоутърн взехме едно решение — заяви той делово.

На Алена й олекна. Изтощена, тя се отпусна на седалката до лекаря.

— Не знаех, че сте приятели с мисис Хоутърн.

— Много сме близки. Но я ми кажи, дете, как гледаш на предложението отсега нататък да се обличаш като млада дама?

Алена онемя от учудване.

— Истински женски дрехи ли имате предвид? — попита след малко тя.

— Да, женски дрехи и всичко друго, което е необходимо — отвърна лекарят, хвърляйки бегъл поглед на възторженото й лице. — Изглежда, идеята ти допада. На мисис Хоутърн й хрумна, че ти би могла да работиш в лазарета като нейна племенница.

— Тук, в лазарета на янките?

Доктор Брукс кимна.

— Ако искаш, можеш да започнеш още в понеделник сутринта. Но преди това ще трябва здравата да се поизтъркаш, за да се появи розовата ти кожа.

Не беше необходимо доктор Брукс да повтаря тези свои думи.

Рано сутринта в понеделник токчетата й затракаха по мозайката на лазарета, когато премина през входната врата. Късата коса беше грижливо сресана назад и прихванат с панделка над врата. Върху простата сива рокля беше завързала спретната колосана бяла престилка. Самочувствието й нарасна, когато сержант Грисъм очевидно не я разпозна при визитацията. Тя внимателно изслуша инструкциите му, макар че вероятно знаеше по-добре от него какво трябваше да върши.

Едва по обяд тревожното й любопитство за състоянието на Коул намери удовлетворение. Тя влезе в стаята му с поднос в ръка. Капитанът седеше полуоблегнат на таблата на леглото и се опитваше да се избръсне. Без да се обръща към нея, посочи към нощната масичка.

— Оставете го там — изръмжа той нелюбезно.

Алена изпълни указанието и се загледа в несръчните му опити да се справи без огледало с бръсненето.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — промълви тя с мекия си южняшки акцент. Кадифеният й глас накара Коул да потръпне. Беше чувал този глас неотдавна, в онази незабравима нощ. Извърна глава и се взря в сивите очи, които му се усмихваха, изпълнени с топлота.

— Алена! — Той се надигна, без да обръща внимание на острата болка. — Ти пък какво правиш тук, искам да кажа, с престилка и подноса и изобщо…

Жадният му поглед премина по нея, оценявайки женските й достойнства.

— Алена? Изглежда, бълнувате от треската, капитане. Името ми е Камила Хоутърн, много ви моля, запомнете го.

Коул се прокашля и взе да се прави на палячо:

— Вие отскоро ли сте тук?

— Ах, знаете ли, аз съм от село, но ми омръзна да седя по цял ден със скръстени ръце. Сега живея тук, в града, при леля си и когато ми предложиха да работя в лазарета, веднага приех. Янките наистина плащат съвсем прилично… — отговори Алена със закачлив тон.

— И добре ли се чувствате при нас? — Коул охотно се включи в играта. С удоволствие би я поставил на място и би я попитал колко ли усилия е положил доктор Брукс, за да превърне мърлявия Ал в толкова очарователна млада дама, но с оглед присъствието на евентуални подслушвачи се отказа от подобни шеги.

Алена взе бръснача от ръцете му и много внимателно се залови да обръсне силно наболата му брада.

— Няма да повярвате, капитане — каза тя замислено, — но през живота си съм срещала някои млади юнаци, чиито коси и лица са били толкова изпоцапани, че мръсотията буквално можеше да се изстърже на пластове от тях. Нямате представа колко съм щастлива, че не съм принудена да изглеждам като тях.

— Хм, да — отвърна Коул с блеснал поглед. — И аз познавах един такъв. Казваше се Ал, мърляво малко хлапе. Видът му беше такъв, че винаги ме предизвикваше да го хвана и да го пусна във ваната. А пък и приказките му бяха едни…

Алена заработи с бръснача точно под носа му.

— Виждали ли сте някога останалата част от него, искам да кажа: от горе до долу?

— О, да, и още как! — отговори уверено Коул. Той една не се сряза, докато говореше:

— И хлапето навсякъде ли беше толкова мърляво, колкото казвате?

Още преди да успее да отговори, на лицето му беше лепната гореща, вдигаща пара кърпа и беше притисната от решителни ръце върху кожата му така, че той изстена шумно от болка и гняв. Коул рязко дръпна кърпата и изпухтя с почервеняло лице:

— Пак ли! Проклета жена! Ти май с най-голямо удоволствие би ме ощавила жив!

— Защо се възмущавате така, капитане? Може кърпата да е била леко затоплена, но чак пък…

С кокетно завъртане на полата Алена се отправи към вратата.

— По-късно ще дойда да взема подноса.

С тези думи тя остави Коул сам.

На следващия ден Коул едва дочака да чуе енергичното тракане на токчетата на Алена. Тя му носеше яденето с такава точност, че можеше да си сверява часовника по нея. Бръснеше го през ден. Това беше приятно, макар и не съвсем безболезнено развлечение.

Момичето беше необходимо на всички в лазарета: тя се грижеше за пощата на болните, сменяше чаршафите, четеше на войниците, бръснеше онези, които не бяха в състояние да се справят сами, и с радост изпълняваше различни дребни поръчки. За по-грубите работи беше назначена друга помощничка.

По това време Коул беше повишен в чин майор. Прикован към болничното легло, той не можа да изживее напълно радостта на този факт. Освен това към хирургическото отделение на лазарета беше зачислен един млад лейтенант, който се влюби до уши в прелестната Камила Хоутърн. Младежът не криеше чувствата си, но се отнасяше подчертано кавалерски с момичето. Това съвсем не се хареса на новоизпечения майор. Вътрешно той проклинаше, че заради раняването си е обречен на бездействие, докато по-младият му конкурент можеше безпрепятствено да следва Алена по коридорите и залите на лазарета. Лошото настроение на Коул се подсилваше и от това, че не беше възможно да постави младия лейтенант на място, без сам да се компрометира.

Причината за принудителната сдържаност на Коул се появи един ден необичайно рано, още в единайсет часа. Когато Алена донесе таблата с обяда, пищно издокараната й братовчедка Роберта седеше до майора. Това беше първото й посещение след повишението му.

— Добър ден, господин майор — поздрави го Алена жизнерадостно. Роберта само й кимна.

Младият лейтенант пристигна с приборите за бръснене. Алена ги пое от него и го представи:

— Мисис Лейтимър, струва ми се, че още не сте се запознали с лейтенант Епълби. Той е новият хирург.

Роберта грациозно му подаде ръка, а младият лейтенант я пое и се наведе над нея с най-изисканите маниери на старата школа, но веднага след това отново обърна поглед към Алена.

— Мога ли да сторя нещо за вас, мисис Лейтимър? — предложи все пак той услугите си.

— Справям се, лейтенант. Много ви благодаря!

Лейтенантът беше много красив. Роберта се подразни от обстоятелството, че Алена явно няма никакви проблеми с мъжете. Тя самата стенеше под гнета на брака. С удоволствие би разиграла прелестите си пред младия лейтенант и би наблюдавала как бързо щеше да си избие по-младата й братовчедка от главата.

Лейтенантът нямаше повод да се задържа повече. Той напусна помещението, а Алена се зае с приборите за бръснене. Роберта бързо се озова до нея и изсъска:

— Дай ги тук! Аз ще се оправя! Изчезвай!

— Ваша воля, мисис Лейтимър — отвърна Алена и пусна кърпата на земята. На вратата тя се обърна още веднъж. — Между другото, оставяме стаите на втория етаж винаги отключени, за да могат болните при нужда да викат за помощ, мисис Лейтимър.

Коул се беше понадигнал и наблюдаваше сцената мълчаливо.

— Мисля, че се държиш твърде грубо, Роберта. Знаеш много добре, както и аз, че всички обвинения към нея са безпочвени.

— А аз пък си мисля, че ти си отнасяш твърде внимателно към малката мръсница. Как можеш да си толкова сляп, Коул? Не виждаш ли, че е завъртяла главата на младия лейтенант? Тя си мисли, че всички мъже са длъжни да я обожават! Да не би да е кралица, та да представлява нещо особено?

Коул упорито мълчеше. „Ако знаеше колко си права“, каза си той наум.

— Когато бяхме деца, Алена си играеше винаги само с момчетата — продължи ядосано Роберта. — Тя дори често се преобличаше като момче, докато аз играех с куклите си и се грижех за добродетелта си.

Коул не можа да се сдържи и попита:

— Как тогава се стигна дотам, мила моя, че тя опази добродетелта си по-дълго от теб?

Очите на Роберта се присвиха от омраза.

— Че кой млад мъж би се захванал с този кльощав скелет? Ако беше малко по-женствена, щеше достатъчно бързо да изгуби невинността си.

Коул нямаше желание да спори с жена си. Той взе паничката с пяна и започна да насапунисва лицето си.

— Това пък какво означава сега? — попита Роберта.

— Както виждаш, бръсна се.

— Облегни се назад, аз ще те избръсна.

Коул беше предпазлив.

— Наистина, не е нужно, Роберта, ще се справя сам.

— Казвам ти, че аз ще те обръсна!

Тя се надигна и грабна приборите за бръснене от ръцете му.

Алена дойде късно следобед, за да отнесе мръсните съдове за хранене. Роберта отдавна си беше отишла. Когато момичето съзря лицето на майора, се уплаши. Кожата му беше нарязана на безброй места, дузина от тях още кървяха.

— Господи, момиче, защо ме остави сам с тази касапка? Повикай бързо младия хирург, иначе ще ми изтече кръвта. И не забравяй да вземеш стипцата. Кълна се в душата си, че една седмица в блатата с кървящата рана на крака ми причини по-малко мъки, отколкото този следобед в ръцете на Роберта.

Смехът на Алена се разнесе из коридора, докато отиваше за стипца. Когато по-късно обработваше лицето на Коул, тя все още се кискаше.

— Продължавам да се питам с какво ми навреди повече — обади се майорът намръщен, — с това, че днес ме изостави, или с държането си сутринта на моята сватба.

Момичето се наведе ниско над него.

— Както и да е, сър, този път не можете да се оправдаете, че сте се припознали.

Откакто Роберта беше научила, че Алена работи в лазарета, тя неуморно прекарваше всеки ден до болничното му легло и си тръгваше едва когато си беше отишъл и последният посетител. Тя изглеждаше мрачно решена да се грижи за благополучието на съпруга си, но пък и Коул беше не по-малко решен да не се оставя да бъде бръснат от нея. По-скоро беше съгласен да си пусне брада. През цялото време Коул беше принуден да слуша жена си, която го заливаше със смес от полуистини и нагли лъжи по адрес на по-младата си братовчедка. Но много повече го притесняваше фактът, че беше принуден да наблюдава безучастно как младият хирург непрестанно ухажва Алена. Коул знаеше, че няма никакво право да се намесва. И все пак това го мъчеше като рана, срещу която нямаше лек.

В понеделник сутринта на Коул окончателно му бяха омръзнали лежането и еднообразието на болничната стая. Малко след изгрев слънце той заповяда на един санитар да му намери патерици. Ъгловатото му лице се сгърчи, когато се изправи. На мястото, където беше заседнал шрапнелът, го прониза остра болка. Мускулите му бяха отслабнали от продължителното бездействие, но той започна с непреклонна воля да се упражнява да върви. Отново и отново подскачаше от леглото до стената и обратно, докато раменете и краката му отмаляха.

По коридора прозвучаха познати стъпки. Лекото, пъргаво потропване беше следвано от тежки крачки — очевидно идваше и някой мъж.

— Изглеждате очарователно тази сутрин, мис Хоутърн. — Епълби отправи този комплимент със сърдечна топлота. Коул си представи как изпълненият му с желание поглед се плъзга по стройната й снага.

— О, лейтенант — отговори му Алена без ентусиазъм. — Майор Мейгръдър току-що ме пита дали не знам къде сте. Спешно се нуждаят от вашата помощ в операционната.

— Дългът ме зове — въздъхна младият офицер разочаровано, — но сърцето ми остава при вас.

С тези думи той се отдалечи.

Алена спря изненадана на прага на стаята.

— Разрешено ли ви е вече да ставате? — попита ядосано тя. — Изобщо не личи да сте оздравели!

— Престани да се държиш майчински с мен. Нямам нужда от бавачка!

— Но все някой трябва да бъде тук, когато си счупите врата, глупак такъв!

— Тогава можеш да ми пратиш младия си приятел. Сигурен съм, че му е необходим още практически опит. Той вероятно се справя по-добре с момичетата, отколкото със скалпела.

Алена свали чаршафите от леглото му.

— Защо сте толкова хаплив? Той е просто мил към мен.

— А ти какво правиш, за да го държиш по-надалеч? — изръмжа невъздържано Коул.

— Във всеки случай не го поощрявам, майоре. Освен това той е истински светец в сравнение с вас.

Алена се обърна и се зае да постеле чисти чаршафи на леглото на Коул. На майора не му харесваше това, че последната дума оставаше винаги нейна. Посегна да я хване, но в този миг патериците му се изплъзнаха и той се свлече с изкривено от болка лице на пода. Алена бързо отиде при него. Гневът й се беше изпарил. Тя сложи ръката му на раменете си и му помогна да стане.

— Добре ли сте? — попита уплашена.

Коул погледна дълбоко в загрижените сиви очи с гъстите копринени мигли. А устните й! Тези чувствени, изразителни устни трябваше просто да бъдат целунати.

Алена усети как Коул стегна хватката върху ръката й. Преди да си даде сметка какво става, той се наведе с разтворени устни към нея. Горещата му целувка издаде цялата му потискана досега страст. Тя премина през тялото й като нажежена светкавица и освободи в миг тайните й копнежи. Алена отчаяно се бореше срещу опиянението, което заплашваше да я завладее. Тя се откъсна от Коул и направи крачка назад, препъвайки се. Надигането на възбудата я беше потресло дълбоко. Обзе я гняв при мисълта, че мъжът беше посмял да се нахвърли върху нея на обществено място. Ръката на Алена се стрелна напред и му зашлеви шумна плесница. В следващия миг момичето побягна към вратата. Искаше да намери място, където можеше да бъде сама и да остави сълзите си да текат свободно.

Когато майор Лейтимър се завърна в дома на семейство Крейгхъг, Ангъс никак не му се зарадва. Той се беше надявал да се случи най-лошото и сега беше разочарован. Това засили и без това голямата му неприязън към зет му.

Коул беше настанен в стаята за гости. Роберта му обясни, че това ще осигури по-големи удобства за наранения му крак. Не че той имаше нещо против. Но не му убягна факта колко доволна беше жена му от това решение.

След като Роберта дълго се беше преструвала на примерна домакиня, сега тя искаше да вложи всички усилия в напредването на мъжа си в кариерата. Освен това държеше отново да поеме ролята си в светския живот, която беше принудена да изостави за известно време.

През един юлски ден на път към къщата на мисис Хоутърн доктор Брукс се отби при семейство Крейгхъг, за да донесе съобщение на майор Лейтимър.

— Можете да оставите писмото и на мен — каза Роберта и протегна ръка, за да го поеме. Но в този миг се появи Коул и взе писмото си лично. Няколко минути по-късно се чу ужасен писък откъм стаята на младоженците. Гневният глас на Роберта огласяше цялата къща, така че да я чуе всеки:

— Искам веднага да изясним този въпрос!

— Няма нищо за изясняване — отвърна спокойно Коул. — Просто съм снет от военен отчет по здравословни причини, нищо повече.

— Подъл, мръсен янки! Ти изобщо нямаш собствена тежест! През цялото време ми разправяше, че ще стигнем до Вашингтон, а не си си мислил нищо друго, освен да останеш тук с онази малка мръсница, като оправдаваш присъствието си с мен. Та ти най-безсрамно лягаш с нея под носа ми! Да беше се оженил направо за Алена! Вместо това ме упрекваш, че съм те накарала с измама и с користни цели да се ожениш за мен. Всъщност би трябвало да си ми благодарен за всичко, което направих за теб!

— Вашингтон беше твоя идея, мила, а не моя. Но този план пропада, така че си го избий от главата. Отиваме да живеем в Минесота.

— Минесота! Ааа! — Извън себе си от гняв, Роберта дръпна едната патерица от мъжа си и я запрати в стената. — Ти и твоят проклет крак! По-добре да бяха ти го отрязали! — тя ритна Коул по дясното бедро. Той залитна и с болезнен вик се удари във вратата.

— Слушай! — изсъска той. — Ако сториш това още веднъж, ще ти…

През това време Лийла, доктор Брукс и Алена седяха, неприятно изненадани и сковани от неудобство, в салона. Те мълчаха стъписани, но не бяха пропуснали нито една от обидните фрази.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Слънцето безмилостно жареше опустошените от войната поля на Юга. През това лято армията на Конфедерацията търпеше поражение след поражение. Атланта беше обсадена от армията на Северните щати. За обсадата генерал Джонсън беше мобилизирал всички налични сили, така че през горещия месец август беше рядкост да се срещнат сини униформи в Луизиана.

През един късен съботен следобед в началото на септември Алена и мисис Хоутърн бяха заети в цветната градина на възрастната дама. Разнесе се силен тропот на копита, който бързо се приближаваше към къщата. Когато видя двуколката, Алена се изправи. Стегнат в безупречна униформа, майор Лейтимър спря пред къщата и докосна небрежно с пръсти периферията на шапката си.

— Добър ден, уважаеми дами.

— Здравейте, майор Лейтимър! Колко мило, че сте се сетили за нас. Ще приемете ли чаша чай или може би шери? — поздрави го, приятно изненадана, мисис Хоутърн.

— Не, благодаря ви, мадам. Всъщност аз само исках да уредя някои неща с Алена, преди да си замина.

— Но, разбира се, майоре — отвърна жената с приятелска усмивка. — Имам още малко работа в къщата. Ако ви потрябвам, повикайте ме.

Когато останаха сами, Коул се обърна към Алена:

— Не можеш ли да оставиш за момент работата си? Искам да говоря с теб.

Момичето продължаваше упорито заниманието си.

— Каквото има да говорим, майоре, можем да си го кажем и докато работя.

— Искам да говоря по личен въпрос с теб, Алена. Затова ще съм ти признателен, ако ме придружиш на една малка разходка.

Алена известно време гледаше нерешително майора, после се приближи към него.

— Качвай се — каза той и й протегна ръка.

Момичето погледна нагоре към Коул. Той беше загорял от слънцето. На фона на почернялото му лице очите му изглеждаха още по-светли. Ако Алена си беше въобразявала, че присъствието му ще я остави равнодушна, жестоко се лъжеше. Защо не си беше заминал и не бе я оставил сама да се справи с чувствата си? Защо трябваше излишно да удължава страданието й?

Алена с нежелание свали престилката и ръкавиците си и се качи в двуколката.

Известно време те се движеха по брега на реката, докато стигнаха до едно сенчесто място.

— Надявам се, че имате почтени намерения, майоре. Тук аз съм съвсем безпомощна пред вас. Вие, изглежда, сте се заели окончателно да опетните доброто ми име. — Алена се мъчеше да придаде игрив тон нагласа си.

Коул безмълвно завърза поводите за една върба. След това разкопча униформената си куртка, извади малък пистолет и й го подаде. Тя го гледаше учудена.

— За да разсея опасенията ви, мадам — усмихна се иронично той.

Спътницата му провери двуцевния пищов и отбеляза компетентно:

— Не е зареден.

— Разбира се — присмя й се Коул. — Ти за кръгъл глупак ли ме мислиш? — С тези думи той взе пистолета от ръцете й. — Умееш ли да боравиш с тези играчки?

— Зная само, че когато не е зареден, е съвсем безопасен.

Коул не обърна внимание на острата забележка на Алена и започна да зарежда пистолета с месингови патрони.

— Внимавай — предупреди той. — Малкият лост отстрани е предпазител и предотвратява нещастни случаи.

— А на какво дължа този подарък?

Коул вкара патрон в цевта и се прицели в едно полско цвете близо до нея, преди да отговори на въпросителния й поглед.

— След като си замина, ще можеш да използваш това оръжие, за да плашиш натрапниците. Ти, изглежда, привличаш типове като Жак Дюбоне. Кой знае какво може да се случи. Не мога да сторя нищо повече за твоята сигурност. Вземи пистолета и като част от подаръка за сбогом.

— Искате да кажете, че има и още нещо?

Майорът небрежно вдигна рамене.

— Какво ще кажеш да заживееш самостоятелно?

— Добра идея, но за съжаление нямам достатъчно средства.

— Искам да те подпомогна — каза замислено той. — Можем да уредим този въпрос преди заминаването ми. Ако в бъдеще се появят някакви проблеми, ще трябва само да се обърнеш към адвоката, в чиито ръце съм поверил собствените си работи.

— Много ви благодаря, господин майор, но не желая да бъда издържана нито от вас, нито от който и да било мъж. Обичам сама да стоя на краката си и смятам да не променям това положение.

— По дяволите, Алена, та аз не те карам да ставаш моя любовница. Чувствам се само задължен…

— Не е необходимо — прекъсна го хладно тя. — Вие не ми дължите нищо, значи няма и да взема нищо от вас.

— В чантата си имам пари — най-малко две хиляди долара в злато. Освен това уредих нещата така, че да задържа апартамента си, поне докато ти си в този град. Искам да вземеш и двете.

— Не! — Тя беше също тъй непреклонна, както и той. — Не можете да ме принудите да сторя това! — Гордостта не й позволяваше дори да му изясни причините за постъпката си.

Коул въздъхна отчаяно.

— Ти си голям инат, Алена Макгарън. — След кратко мълчание той посегна зад седалката, извади украсена с дърво резба кутийка и я подаде на момичето.

— Това е последният ми подарък — заяви троснато той. — И смятам, че няма да постави под голямо съмнение доброто ти име.

Алена ядосано разгледа кутийката, преди да отвори капака. Хлъцна от учудване, когато видя какво лежеше на дъното, върху подплатата от сатен. Това беше миниатюра с образите на нейните родители, която някога беше висяла над леглото й.

— Но как е възможно това? Откъде я взехте?

— Преди да напуснем твоята къща в нощта на пожара, набързо я прибрах. Предположих, че би искала да я задържиш за спомен.

— О, да! — Със сълзи в очите Алена погледна Коул. — Това е най-хубавият от всички подаръци. Благодаря ви!

Тя импулсивно се наведе напред и притисна устни до загорялата му скула. Дъхът на косите й изпълни съзнанието на Коул. Дълго потисканите му чувства се надигнаха. Ръцете му сякаш не бяха подвластни на волята му. Той прегърна момичето и го притегли нежно към себе си. Желаеше я, както само един мъж можеше да желае жена. Бяха изминали месеци, откакто за последен път беше държал това нежно, топло тяло в ръцете си.

— Алена, Алена, искам само теб! — прошепна той с дрезгав глас в ухото й.

Думите се запечатаха дълбоко в душата й и отприщиха всички нейни желания, които с такава мъка беше сдържала. Устните му намериха нейните. Езиците им си играеха един с друг и за кратко време те дадоха свобода на чувствата си. Дъхът на младата жена почти спря, толкова силно я беше притиснал Коул. Всяка фибра на тялото й го желаеше, но разумът й се противеше. Той принадлежеше на друга. След няколко дни щеше да е вече далеч. Ако сега приемеше нежностите му, щеше да понесе раздялата още по-тежко.

— Недей, Коул — изстена тя и обърна глава. — Не можем да го направим. — Тя се опита да се освободи от ръцете му.

От готовността, с която му се отдаде Алена, у Коул се надигнаха плътските желания. В душата му се беше възпламенил дълго сдържаният любовен огън.

— Ела, Алена! — молеше я той и целуваше с жар слепоочията и шията й. — Прекарай нощта при мен. Така жадувам да се любим! Остават ни още само няколко дни.

Алена поклати глава и с треперещи ръце го отблъсна надалеч от себе си.

— Не искам да бъда някое от твоите малки приключения — прошепна тихо тя. — И не искам да остана сама с дете на ръце, а ти да имаш едно копеле на врата. Всичко това между нас изобщо не биваше да се случва.

Коул хвана здраво ръката й и не я пусна повече.

— Направихме много грешки, Алена, но сега вече не можем да се върнем назад. — Той настойчиво се вгледа в светлите дълбини на очите й и каза бавно, изпълнен с отчаяние: — Имам нужда от теб, Алена!

— Не! — проплака тя и се опита да избяга.

Коул я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне в лицето. Това което видя в нейните очи, беше пълна противоположност на изреченото от устните й. Тялото на Алена се тресеше — явно доказателство за разминаването между думите и желанията й. Страстта на Коул растеше… „Запуши устата й с целувки — каза си той. — Сърцето й накрая ще се смекчи.“ Той отново рязко я придърпа към себе си и покри устните й със своите.

Но я беше подценил. Почувства остра болка, когато дребните й зъби се впиха в долната му устна, и се отдръпна. Усети в устата си вкуса на кръв. Когато момичето вдигна ръка, за да го удари, той също повдигна ръка, за да се предпази.

— Можете да ме изнасилите, ако това е желанието ви, майоре — сряза го тя с леден глас. — Но след това ще ви принадлежа още по-малко, отколкото сега.

— Трябваше през онази нощ да те вържа завинаги към себе си с верига — изруга Коул. — Оттогава насам сякаш се намирам в ада.

Алена посегна към миниатюрата. Тя небрежно остави кутийката да падне на пода на двуколката. Преди Коул да успее да реагира, тя беше скочила вече и се отдалечаваше със сковани крачки. Когато погледна още веднъж назад, в очите й блестяха сълзи.

— Не искам да правя живота ви ад, майоре. Ако питате мен, заминавайте с Роберта за Минесота. Не искам да ви виждам никога повече!

— Върни се, Алена! — изрева Коул след нея. — Веднага се върни в двуколката!

— Хайде, тръгвайте! Прибирайте се при милата си съпруга! И дайте парите и квартирата си на някоя любовница! — отвърна му гневно тя.

Коул изруга и обърна двуколката.

— Качвай се! — заповяда той, когато я настигна. — Ще те откарам вкъщи.

— А колко ще ми искате за това пътуване? — подхвърли му тя през рамо с горчив сарказъм. — Какво ще кажете за една любовна нощ? — Засмя се презрително и невъзмутимо продължи пътя си.

— Ти си невъзпитана, Алена!

— Невъзпитана? Защото не искам да легна с вас и не искам да бъда изоставена сама с дете на ръце? Вие сте невъзпитан, скъпи господин майоре! След няколко дни ще сте далеч оттук и тогава вече ще ви е все едно какво ще стане с мен.

— Ти наистина ли мислиш, че съм такъв човек? Мислиш ли, че бих те изоставил по този начин? — попита Коул.

Алена спря, скръсти ръце и го погледна враждебно в лицето.

— А какво ще правите с Роберта? Да не би да искате да я оставите като резерва и да й пробутате извънбрачното си дете? Избийте си го от главата, майоре. Вие не можете да ми дадете това, от което се нуждая. — Тя раздразнена продължи пътя си. Коул през цялото време се движеше с двуколката до нея.

— А от какво се нуждаеш, Алена?

— Това, от което се нуждаят всички жени — уточни Алена и го погледна бързешком. — Във всеки случай не искам да ставам любовница на един женкар, който на всичкото отгоре е и янки.

— Можеш да мислиш каквото си искаш за мен — започна да се оправдава Коул — но аз не съм…

— Точно така, ще си мисля каквото си искам. Тук сте прав! — С тези думи разговорът беше приключил за Алена. Тя продължи пътя си, без да обръща внимание на настойчивите молби на Коул да се качи в двуколката, въпреки че той упорито караше до нея чак до дома на мисис Хоутърн. Пред къщата момичето изтича напряко през поляната и затръшна вратата зад себе си. Коул дочу как стъпките й заглъхнаха, след което обърна двуколката и потегли към града. По пътя той си блъскаше главата над това, как можа да допусне такава глупава, идиотска грешка.

До късно през нощта мисис Хоутърн лежеше будна и се вслушваше в горчивите, мъчителни ридания, които долитаха от стаята на Алена. Дълбоко в сърцето си тя изпитваше голямо съчувствие към момичето, а и към майора. Вероятно и двамата се бяха заплели в нещо, което трудно можеше да бъде разгадано. Беше много съмнително дали физическата раздяла щеше да потуши силния пожар на техните чувства.

Вибрации разтърсиха парахода, когато беше освободено и последното въже, което го привързваше към кея. Гребните колела заработиха тежко и корабът бавно и тромаво се насочи към средата на течението. Лийла махаше с все сила и със сълзи на очи наблюдаваше как корабът отнася скъпата й дъщеря. Ангъс Крейгхъг стоеше скован и неподвижен до жена си.

Самата Роберта беше бясна. Застанала на горната палуба, тя изведнъж проумя, че наистина я отвеждат в нецивилизованата Минесота. В съзнанието й изплуваха разказите за кръвожадни индианци, недодялани дървари и полудиви трапери. Мечтите й за Вашингтон и за „бляскавото общество“ оставиха само горчив привкус в устата й. Вината за своята загуба тя приписваше изцяло на Коул. Той я беше подвел! Този висок, красив мъж, който се беше облегнал на релинга до нея, й беше противен.

Тя вдигна глава и погледът й попадна върху една самотна, стройна фигура, облечена в проста муселинена рокля, която беше застанала, вглъбена в себе си, горе на дигата.

— Алена! — Името жегна Роберта като проклятие. Тя знае какво ми причини! Вероятно малката гадина сега злорадо потрива ръце заради моята съдба, помисли си тя.

— Каза ли нещо? — стресна се Коул, откъснат от собствените си мисли.

Роберта погледна мъжа си със святкащ от злоба поглед. Лицето й се беше изкривило в грозна гримаса. Тя рязко се извърна и пое към каютата си. Коул бавно я последва. Вратата на каютата беше заключена отвътре. След кратък размисъл той закуцука тежко, като се подпираше на бастуна си, към домакина на кораба и си нае самостоятелна каюта.

По-късно следобед Алена беше заета с градински работи в задния двор на мисис Хоутърн, когато възрастната дама я повика при себе си в къщата. Там стоеше Саул с шапка в ръка. В последно време момичето го виждаше много рядко, защото почти през цялото време той беше зает в магазина на семейство Крейгхъг. Смутеният му вид събуди любопитството й. Тя погледна край него и видя двуколката на Коул Лейтимър, която стоеше заедно с коня му на пътя към къщата.

— Трябваше да ви докарам това, мис Алена, така рече майорът, все едно дали го искате или не. — Чернокожият нервно въртеше шапката в ръцете си.

— Той как си я представя тази работа? С какви средства да поддържам този кон? — възрази Алена.

— Ами майорът каза да не се притеснявате за това. Той е уредил от време на време да носят храна за коня. Вие ще трябва само да се разписвате.

Алена стисна зъби и погледна гневно чернокожия.

— Това не е всичко, нали, Саул?

— Ами… — призна смутено той и сведе поглед.

— Хайде, изплюй камъчето! — заповяда малката господарка.

Мъжът нерешително извади един ключ от грубото си памучно палто и й го подаде. След това бръкна в пазвата си и извади една торбичка с пари.

— Майорът рече, че това тук са две хиляди в злато, а онова е ключът от жилището му. Той каза, че ако не ги приемете, щял страшно да се разгневи.

— Саул Кейлъб! — развика му се Алена побесняла. — Ти да не искаш да кажеш, че си приел от онзи янки пари за мен?

— Ама, мис Алена, той ме накара да му обещая — отвърна Саул съкрушено.

— Хубава каша забърка — гневеше се Алена. — Остави двуколката и коня тук и вземи парите за теб.

Саул усилено заклати глава.

— Не може, аз съм му обещал. Той и на мен ми даде пари.

— Мисля, че обядът е готов — обади се мисис Хоутърн загрижено. — Вече мирише дори на загоряло.

— Божичко! — Алена хукна към вратата и изчезна в къщата. Саул с неприязън гледаше торбичката с пари в ръката си.

— Ако искаш, аз ще ги съхранявам за нея, Саул — предложи мисис Хоутърн и се усмихна приятелски. — Може някой ден спешно да й потрябват тези пари.

Саул беше щастлив да се отърве от това бреме. Той побърза да разпрегне коня и да прибере двуколката. Нямаше желание да влиза отново в конфликт с твърдоглавото момиче.

Мисис Хоутърн спокойно влезе в къщата и прибра парите в един долап. Може би щеше да дойде време, когато момичето ще погледне с други очи на богатството на майора. А дотогава парите щяха да си лежат, прибрани за нея, в определени случаи — дори харчени за нейно добро.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Ако лятото беше донесло на Юга само низ от загуби, то зимата, която го последва, беше военна катастрофа. Генерал Лий беше обсаден в Ричмънд, Атланта беше превзета от янките, войските на генерал Шърмън достигнаха бреговете на океана. Така източната част на Конфедерацията беше разделена на две зони. През пролетта бяха разбити и последните надежди на Южните щати. Лий трябваше да напусне Ричмънд, на негово място в града се настани генералът на Северните щати Грант. Пет дни по-късно се намеси съдбата — Линкълн беше застрелян! Северните щати наказаха Юга с жестоки искове за репарации. Скоро след това генералите Лий, Джонсън, Тейлър и Смит бяха принудени да се предадат. Непокорните Южни щати бяха получили суров урок за надменното си непослушание. Из страната плъзнаха като скакалци орди от разбойници и съмнителни победители във войната. Цялата държава приличаше на скелет, от който хищниците оглозгваха и последните парчета месо.

На щата Луизиана беше натрапен губернатор, който беше честен, но за сметка на това — твърде екстравагантен. За губернаторския дворец беше закупен полилей със свещи за десет хиляди долара, във всеки кабинет беше поставен позлатен плювалник. Пристанището на Ню Орлиънс изживяваше нов разцвет поради завръщането на чуждестранните кораби. Самият град беше разделен на два лагера. Нископлатената чернокожа работна ръка се сблъска с ирландските, шотландските и германските преселници. Войските на Северните щати трябваше да потушават безбройните бунтове.

Лазаретът постепенно се беше превърнал в съвсем нормална болница за гражданите. Въпреки че официално той все още беше подчинен на армията, само едно отделение беше запълнено с войници. Доктор Брукс беше назначен за директор на болницата. Той съумя да си спечели уважение, заемайки този пост.

Външно беше весел и сърдечен както винаги. Остави Алена на служба, но дори и приятелските й взаимоотношения с мисис Хоутърн не бяха в състояние да облекчат безкрайната й самота. Тя отхвърли предложението за женитба на лейтенант Епълби, като по този начин обезкуражи и всички останали евентуални кандидати. Алена просто не желаеше да бъде ухажвана.

Един ден тя беше повикана в кабинета на доктор Брукс. Той седеше зад писалището си, подпрял беловласата си глава с ръце, и гледаше втренчено пред себе си. Когато момичето седна насреща му, той бавно вдигна поглед и тържествено скръсти ръце върху бюрото.

— Току-що бях при семейство Крейгхъг — каза той — и имам отново лоша вест за теб.

Алена седеше, изправена като свещ. Мисълта й заработи усилено. Този път кой? Лийла, вуйчо Ангъс? Дулси или Саул?

— Лийла тъкмо беше получила писмо от Минесота.

При тези думи на доктора пръстите на Алена с ужас се впиха в страничните облегалки на стола, но и в най-дълбоките си помисли тя не смееше да признае опасенията си.

Възрастният мъж продължи на пресекулки:

— Роберта е починала вследствие на аборт. Родилната треска дотолкова я е изтощила, че организмът й не издържал.

В този миг Алена неволно се зарадва. От облекчение чак й премаля. Напразно очакваше някакъв знак на покруса в съзнанието си. Сдържано се сбогува с доктор Брукс и се освободи за останалата част от деня. По задължение се отправи към къщата на семейство Крейгхъг, за да изрази съчувствието си и да им предложи подкрепата си. Отвори й Дулси. Лицето й беше подпухнало от плач и белязано с тежка угриженост.

— По-добре недей да влизаш, детето ми. Лийла спи — докторът й даде силно приспивателно. Вуйчо ти Ангъс е бесен — той упреква теб, че си довела онзи янки в къщата и с това имаш вина за смъртта на Роберта. По-добре изчакай известно време и ела по-късно.

Алена кимна безмълвно и се върна при двуколката си. Обзета от тъжни мисли, пое обратно към къщата на мисис Хоутърн. Може би за всички щеше да е по-добре, ако не беше напускала тогава Брайър Хил.

Едва след няколко седмици Алена видя отново старите Крейгхъг. Лийла я беше посетила в болницата и макар че момичето изпитваше съчувствие към самотата на възрастната дама, в първия момент категорично отказа да изпълни молбата й отново да се нанесе да живее у тях. След смъртта на Роберта Ангъс прекарваше вечерите си в магазина и обикновено се връщаше едва късно през нощта, най-често пиян до козирката след обиколката на няколко кръчми. При оживените параходни връзки с града сделките му вървяха по-успешно от всякога. За да не среща племенницата си из къщи, той се затрупваше с работа в кантората и прибираше долар след долар в касата.

От самото начало беше ясно, че Лийла очакваше Алена да замести починалата й дъщеря. Момичето знаеше, че все някога ще бъде принудено да разруши тази илюзия на леля си, преди тя да се е превърнала в кошмар.

— Лельо Лийла — каза един ден Алена, — аз живея у вас, защото ти го искаш, но аз не съм Роберта и не съм в състояние да я заместя.

Възрастната дама нервно скръсти несръчните си ръце.

— Извинявай, детето ми, не исках да те обсебвам, но ти толкова ми помогна да забравя…

След този разговор Лийла от ден на ден видимо започна да се съвзема. Безпощадните думи на племенницата й бяха й помогнали да понесе по-леко болката от загубата на дъщеря си.

Завръщането на Алена в къщата на семейство Крейгхъг беше предпоставка за нова опасност, която стана реална през една юлска сутрин.

Алена точно свиваше по алеята, на която живееха нейните роднини, когато съзря пред себе си голям четириместен файтон, който препречваше улицата. Тя се канеше внимателно да го заобиколи, когато Жак Дюбоне се изправи със зловеща усмивка пред нея и я принуди да спре. Видът му беше самоуверен и охолен, облеклото му беше по-скоро като на богат джентълмен, отколкото на мошеник със съмнителна репутация и дребен гешефтар.

— Добро утро, прелестна госпожице — поздрави той и свали с пресилена вежливост шапката си. — Вече почти бях изгубил надежда, че ще ви намеря отново. Моите хора обърнаха целия град в търсене на младата вдовица. Да разбирам ли, че завинаги сте свалили траурните дрехи?

— Мосю Дюбоне, струва ми се, вече недвусмислено ви казах, че не мога да ви понасям, и не виждам причина да променям отношението си към вас. А сега, бихте ли ме пропуснали да мина… — С тези думи Алена хвана юздите, но дребният мъж бързо положи ръката си върху нейната. Момичето с отвращение впери поглед в късите му, пълни пръсти, след това го погледна право в черните искрящи очи, които я разглеждаха похотливо.

— Имаме ли още нещо за обсъждане? — попита тя с леден глас.

— Знам, че вашият благодетел е напуснал града. — Погледът му не слизаше от младата жена, а пръстите му бавно се плъзнаха по тясната й китка.

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете за кого говорите, сър? — настоя Алена със свъсени вежди.

Жак се ухили хитровато.

— Разбира се, че говоря за доктор Лейтимър. — Пръстите му се плъзнаха към рамото на момичето. — А сега, когато няма вече кой да ви закриля, се появих аз, за да ви окажа подкрепата си.

— Това е изключително мило, сър, но за съжаление не се нуждая от закрилник. — Думите на Алена прозвучаха със смразяваща ирония.

Дюбоне отхвърли глава назад и се засмя развеселен.

— Вие, изглежда, не ме разбирате, мадмоазел. Ако отхвърлите закрилата ми, ще се погрижа ден и нощ да не намерите покой.

— Това заплаха ли е, сър?

Повдигайки рамене, мъжът разпери ръце.

— Съвсем нямам намерение да ви заплашвам, мадмоазел. Искам само да разсея страховете ви.

— А на каква цена? — попита Алена с безизразно лице.

Ръката му хищно се плъзна по коляното й.

— Искам само да стана ваш интимен приятел, това е всичко.

Внезапно очите на Алена хвърлиха мълнии.

— Махнете ръката си от мен!

Жак Дюбоне простена от удоволствие, докато ръката му се плъзгаше нагоре по бедрото й, но внезапно пред него зина дулото на пистолет, който Алена светкавично беше извадила от роклята си. По-нататъшните подканвания станаха безсмислени. Дребният мъж бързо дръпна ръката си от крака на Алена и отстъпи назад. Двуколката на Алена едва не премина през върховете на ботушите му, когато тя потегли рязко. Жак Дюбоне стоеше като замръзнал и гледаше втренчено подире й.

Към него се приближи огромният му чернокож слуга и рече:

— Момче от лазарет!

— Какво искаш да кажеш? — попита Дюбоне объркан.

Чернокожият се потупа по гърдите.

— Кофата вода! Гън хванал момче отзад — меко. Той момиче. Пак момиче при мисис Хоутърн. Стреля!

Изведнъж на Жак Дюбоне му се изясни всичко. Потънал дълбоко в мисли, той се качи на файтона и даде знак на слугата си да потегля. Защо момичето се правеше на момче? То явно криеше нещо. Но какво? Той щеше да разбере.

Вратата на магазина се отвори и един богато облечен мъж, придружен от огромен негър, влезе вътре. Ангъс Крейгхъг тежко се надигна иззад писалищната си маса.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита услужливо той.

С чаровна усмивка Жак Дюбоне прекара ръка по един топ коприна, който лежеше на тезгяха.

— Много изискано, сър. Дочух, че един кораб, идващ от Далечния изток, е бил прехванат в залива и е бил потопен заедно с екипажа. Стоката от кораба е изчезнала.

— Но какво общо има това с коприната, сър? — поиска да узнае Ангъс.

— Ами по една случайност товарът на кораба се е състоял от коприна, слонова кост и от най-редки килими — като тези тук в магазина.

Лицето на Ангъс почервеня от това прикрито обвинение.

— Уверявам ви, сър, за тази стока съм платил куп пари. Ако преди това е била плячкосана от пирати, това не е моя работа.

— Искам само да кажа, че трябва да сте внимателен, да не би някой да реши да си завира прекалено дълбоко носа във вашите сделки.

— Това изнудване ли е? — Ангъс беше нащрек.

— Съвсем не! Но откакто станах човек с положение в този град, се сдобих с много влиятелни приятели — отвърна Жак Дюбоне с многозначителна усмивка. — Една добра дума от моя страна, казана където и когато трябва, може да накара определени служби да си затворят очите за някои нередности. От друга страна, достатъчен е един съвет от мен, за да се заинтересуват от някои сделки, които не намирам за почтени. Между другото вие със сигурност бихте могли да ми кажете нещичко за младата дама, която живее във вашата къща. Роднина ли ви е?

Ангъс беше разгневен, но и объркан.

— Тъй като и без това, изглежда, знаете всичко, по-добре се обърнете направо към вашите влиятелни приятели. Аз имам по-важни задължения, отколкото да отговарям на досадните ви въпроси.

— Както искате, сър. Довиждане!

През следващите дни Ангъс не беше на себе си. Двама офицери от Северните щати бяха инспектирали склада му за платове. Оттогава те не го оставяха на мира. Появяваха се всеки ден и душеха наоколо под предлог, че искат да купят нещо дребно.

Семейство Крейгхъг разбраха, че къщата им е под наблюдение. Когато Алена си беше вкъщи, отсреща под дърветата постоянно се разхождаше някакъв мъж. Момичето не напускаше никога дома без Саул.

Дюбоне има нахалството да потърси Алена в лазарета. Откри я в стаята за почивка на офицерите.

— Не можете да се измъкнете от мен, мадмоазел Хоутърн — каза той със самодоволна усмивка. — Сега вече зная къде живеете, къде работите и още нещичко.

Алена предпочете да не отговаря. Направи й впечатление, че междувременно дребосъкът беше придобил истински южняшки акцент, в който се усещаше само бегъл полъх от френски изговор. Когато Дюбоне застана пред нея, тя го погледна с отвращение. Той хвана брадичката й и извъртя лицето й към себе си. Тя понечи да се обърне, но той стегна хватката си.

— Ако исках, бих могъл да ви изнасиля още тук. Вие не сте в състояние да ми се противопоставите. Но ще ви предложа нещо по-добро: станете жената, която ще забавлява гостите ми, когато давам приеми, и която ще ме глези. В замяна на това ще ви отрупам с хубави рокли, всички жени в града ще ви завиждат.

— Ваша любовница? — изсмя се високо Алена. — Струва ми се, че бълнувате!

Мъжът грубо хвана момичето за ръката.

— Смей се ти! Имам начини и средства, за да те пречупя.

Тръпки полазиха Алена при тази неприкрита заплаха. Тя не можеше да понася повече блестящия поглед на черните очи. Тъкмо опитваше да се отскубне, когато доктор Брукс се появи на вратата. Той се прокашля шумно и попита:

— Всичко наред ли е, мис Хоутърн?

— Можехте да почукате, старче — изсъска Жак разгневен.

— А вие, господине — отвърна доктор Брукс спокойно, — не би трябвало да се размотавате в моята болница и да тормозите беззащитни момичета. Ако ви хвана още веднъж тук, ще повикам шерифа.

Жак Дюбоне разбра, че възрастният мъж не се шегува.

— Никой не може да ми казва какво да правя. Ако сега си отида, то със сигурност няма да е заради вас.

На тръгване той се обърна към Алена:

— Ние двамата още не сме свършили, мадмоазел, повярвайте ми!

Ангъс Крейгхъг беше принуден със зъби и нокти да се бори срещу обвиненията, че имал пръст в обира на войнишките заплати, които уж били откраднати с помощта на изчезналата Алена Макгарън. В касата му бяха открити няколко банкноти, чиито серийни номера съвпадаха с тези на откраднатите. Мигновено върху него се нахвърли цял ескадрон от офицери янки, които го разпитваха на дълго и нашироко за произхода на парите. Много след като си бяха отишли, Ангъс седеше на писалището си и гледаше с невиждащ поглед купа писма, които му беше изпратила Роберта преди смъртта си. Той протегна ръка и взе най-горния плик. Усъмнен, разгърна писмото и огледа изпитателно лежащите между страниците банкноти. Това бяха част от парите, които беше депозирал в банката, без да знае нищо за тях. Банкнотите изглеждаха съвсем нови и неизползвани. Само това писмо съдържаше повече от две хиляди долара. С другите положението беше същото. Общо се събираше цяло състояние от двайсет хиляди долара. Ангъс нямаше представа как дъщеря му се беше сдобила с толкова много пари. В едно от писмата си тя го беше помолила да ги запази до завръщането й.

Когато някой почука на вратата, Ангъс бързо скри банкнотите. Влязоха доктор Брукс и Тали Хоутърн, поздравиха и седнаха срещу него.

— Дойдохме да поговорим с теб за Алена — започна възрастната дама без заобикалки.

— Какво означава това? — попита Ангъс разстроен. — Нали знаете, че аз това момиче съм го отписал.

— Тя е твоя племенница — отвърна Тали спокойно. — Освен това наистина е едно мило, сладко момиче.

— Тя донесе в къщата ми само грижи и страдания! — каза с огорчение старият Крейгхъг. — Най-добре изобщо да не я виждам повече, може би тогава в живота ми ще настъпи отново спокойствие.

— Известно ли ти е, че някой си Жак Дюбоне я преследва и заплашва? — попита нетърпеливо доктор Брукс.

— Аз поех инициативата и осведомих за това Коул — допълни Тали.

— Коул? На съвестта на този нещастен янки тежи смъртта на дъщеря ми! — кресна Ангъс.

— Това са глупости, Ангъс. Вината не е била негова — скастри го доктор Брукс. — По-добре чуй какво ще ти каже Тали.

— В отговора си майорът моли за ръката на Алена. — Тали както винаги беше пряма.

— Никога! — избухна възрастният мъж и размаха юмрук срещу нея. — Да върви по дяволите!

— Аз не съм тук, за да се карам с теб, Ангъс. Като единствен роднина на Алена искам да те помоля да дадеш съгласието си за сватбата. Дюбоне прави всичко възможно, за да я вземе за любовница. Ако остане в града, може да й се случи нещо лошо. Не бива да допускаш това, ако носиш сърце в гърдите си.

— Не искам да ви слушам повече! Хайде, изчезвайте! — изрева Ангъс.

— Е, добре. — Тали въздъхна и се надигна. — Дано да не съжаляваш за това.

— Алена знае ли за предложението на Коул? — върна се Ангъс към разговора.

— Първо искахме да говорим с теб — обясни доктор Брукс

— Няма да й казвате нищо! — настоя Ангъс.

— Ще ти оставим време да размислиш, но след това — кой знае… — заплаши го Тали.

Без да кажат нищо повече, доктор Брукс и мисис Хоутърн напуснаха магазина. Ангъс нервно се разхождаше в полумрака на кабинета си. Той се чувстваше притиснат до стената. От една страна, му беше противно да изпълнява желанията на Коул, от друга страна, Дюбоне само чакаше Ангъс да му падне в капана. А ако този тип разбереше, че Алена Макгарън му е племенница, животът му щеше да се превърне в ад. Той се сети за съмненията, които беше изказала жена му, но побърза да отхвърли тези мисли. Роберта никога не би скроила такъв мръсен номер някому. Ако той, Ангъс, дадеше благословията си за сватбата на Коул и Алена, щеше да се погрижи двамата да не бъдат особено щастливи заедно. Ангъс спря, потънал в мисли. Прецени всичките си възможности. Какво можеше да направи?

През този горещ августовски ден Ангъс се беше прибрал вкъщи по-рано от обикновено. Повече от две седмици Дюбоне го беше оставил на мира, но старият Крейгхъг не се осланяше на този мир. Това беше затишие пред буря.

Алена седеше на един стол на верандата и си почиваше след работа, когато вратата се отвори със скърцане и Ангъс се приближи. Изкашля се и от поведението му личеше, че иска да й каже нещо. След продължително мълчание той подхвана:

— Писах на Коул и го помолих за помощ в онази неприятна история с Дюбоне. Той предложи да те приюти за известно време в дома си, докато отшуми скандалът. Аз, разбира се, му напомних, че подобно решение на въпроса би могло да навреди на доброто ти име и затова му предложих да се омъжиш формално за него. Той прие с условието, че бракът ще бъде временен и ще съществува само на хартия. Когато се разрешат твоите проблеми, бракът ще бъде анулиран.

Алена го слушаше притихнала. Това, което разправяше вуйчо й, не й беше твърде приятно.

— Колко мило, че така се грижиш за мен, чичо Ангъс — отвърна момичето с леден тон. — Но предпочитам да не създавам главоболия на майор Лейтимър. Мога и така да напусна града! Не ми е необходима неговата закрила.

— Но нали хората на Дюбоне ще бъдат по петите ти. Той познава всички твои маскировки и не вярвам да има съвсем почтени намерения спрямо теб.

— Не искам да тежа никому и плюя на благодеянията на майор Лейтимър! Ако желаеш, мога веднага да напусна твоя дом.

— И къде ще отидеш? Може би при мисис Хоутърн или доктор Брукс? И тях ли искаш да изложиш на опасност? Помисли си. Поне това ни дължиш!

Алена скочи на крака и влезе в къщата.

През късния следобед на следващия ден тя беше повикана в кабинета на доктор Брукс. Със свито сърце се запита какви ли неприятности я очакват сега. Когато влезе в малкия кабинет, доктор Брукс се надигна иззад писалището си и затвори вратата след нея. Едва тогава погледът й попадна на мисис Хоутърн, която с горда осанка седеше в ъгъла на вратата. Възрастната дама кимна окуражаващо на момичето и се усмихна.

— Нещо лошо ли съм направила? — попита притеснено Алена.

— Не съвсем, просто една голяма глупост — обясни мисис Хоутърн.

Алена беше силно объркана. Тя просто физически чувстваше упрека на по-възрастните си благодетели и приятели.

— С големи усилия успяхме да намерим начин ти да напуснеш Луизиана, докато отмине напрежението. Трябваше доста дълго да убеждаваме Ангъс, докато се съгласи да ни съдейства. А сега разбираме, че ти с лека ръка си отхвърлила плана — упрекна мисис Хоутърн Алена.

— Не съм! — запротестира Алена енергично. — Добре чух аргументите на чичо Ангъс. Но не разбирам защо трябва да прекосявам половината страна, за да се скрия. Освен това не знаех, че вие…

Доктор Брукс се наведе напред, ръцете му си играеха с един скалпел.

— Питам се, Алена, доколко си наясно със сериозността на положението. Жак Дюбоне е придобил такова влияние в града, че може да стане опасен за теб. А ти знаеш, че той не се шегува. Ангъс все някак ще се справи с повдигнатите срещу него обвинения, защото не може да бъде уличен в нищо. Но ако се разбере коя си ти, ще загазиш зле, а Ангъс и Лийла рискуват да им се отнеме цялото имущество и да бъдат хвърлени в затвора.

Доктор Брукс млъкна. Алена напразно се мъчеше да намери аргумент срещу логичните му доводи.

— Ние те обичаме, Алена — подкрепи мисис Хоутърн доктора. — Но ти се превърна тук в опасност за всички. Майор Лейтимър ни увери в писмото си, че се отнася с разбиране към положението, в което се намираш. — Мисис Хоутърн спря и затърси нещо в чантата си. — Впрочем ето писмото му. Слушай:

Мисис Хоутърн прибра писмото в чантата. Алена седеше, почервеняла от срам. В главата й цареше хаос. „Не се вслушва в здравия разум! Този побъркан янки! Да ме съжалява и да си играе на спасител! Но не иска да ме вземе за жена!“

Вътрешно Алена се стегна. Добре тогава, и аз не го искам за мъж, каза си тя. Но аргументите на двамата й приятели отново и отново се редяха в ума й, докато накрая тя се предаде. Алена се изправи и каза с тих глас:

— Е, добре, тръгвам. Ще се омъжа за него и ще остана там, докато отмине опасността, но само толкова.

По-възрастните й приятели въздъхнаха облекчено. Първата крачка от плана им беше направена. Но по този начин те губеха влиянието си над нея. След това биха могли да разчитат само на висшата сила, която единствена беше в състояние да оправи нещата.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Лека мъгла се спусна над града. В нея изчезнаха къщи и дървета. Косата на Алена беше влажна, когато стигна до дома на семейство Крейгхъг. Щом влезе в кухнята, Дулси вдигна очи от работата си.

— В салона те чака някакъв мъж, мис Алена. Мистър Коул го е изпратил тук от Минесота.

Алена въздъхна дълбоко.

— Да видим какво ли ще иска от мене.

С тези думи тя тръгна направо към салона. Един дребен, слабичък, добре облечен мъж се изправи при нейното влизане. До стола му имаше голяма кожена чанта.

— Радвам се да се запозная с вас, мис Макгарън. Казвам се Джеймс и съм адвокатът на доктор Лейтимър — представи се той с любезна усмивка. — Доктор Лейтимър надълго и нашироко ми разясни положението ви тук, но пропусна да ме уведоми за вашата красота и младост.

Алена не обърна внимание на комплимента.

— Предполагам, че сте дошли да уредите подробностите около сключването на брака. Носите ли всички документи?

Адвокатът беше неприятно засегнат от леденото държание на Алена, но все пак усърдно закима с глава.

— В действителност това е главната причина за моето идване. Имам всички необходими пълномощия. — При тези думи той отвори адвокатската си чанта и положи документите пред Алена. — Доктор Лейтимър ви изпраща и дрехи за сватбата и пътуването.

— Не е било необходимо. Аз си имам всичко и нямам намерение да се възползвам от добрината на доктор Лейтимър повече, отколкото подобава.

Мистър Джеймс се изкашля смутено. Коул подробно му беше разказал за твърдоглавието на бъдещата си жена.

— А кога ще пристигне доктор Лейтимър? — осведоми се сухо Алена.

— Страхувам се, че не сте ме разбрали правилно — отвърна тактично адвокатът. — Доктор Лейтимър ме е упълномощил да изпълня формалностите в негово отсъствие като негов заместник. Неотложни причини не му позволяват да пътува.

— Да не искате да кажете че този проклет янки с неговата симпатична синя униформа не може да пристигне дори за собствената си сватба? — С всяка дума тонът на Алена все повече се повишаваше.

— Доктор Лейтимър от известно време не се чувства особено добре…

— Не се чувства добре ли? — избухна момичето с пламнали бузи.

Избликът на силния й гняв ужаси мистър Джеймс. Заеквайки, той търсеше някакви обяснения, но със сподавен вик Алена вече беше изхвръкнала от стаята. Само далеч оттук! Със сълзи в очите тя избяга навън в нощта. Чу как леля й извика Саул и ускори крачки, като че ли дяволът беше по петите й.

След известно време се поуспокои и тогава й стана ясно колко много се беше отдалечила от къщи. Дишайки тежко, тя се подпря на едно дърво край пътя. В мъглата като че ли я наобиколиха призрачни силуети, но когато се вгледа по внимателно, те изчезнаха. След това в нощта се появи нов шум: равномерно чаткане на конски подкови и скърцане на колела.

Притиснала с ръка бодежа под ребрата си, тя побягна пред приближаващия се впряг. Отново й се привидяха призрачните сенки. Най-после Алена достигна до някакво кръстовище, осветено от мъждукащата светлина на уличен фенер. Тя с облекчение пристъпи в кръга от светлина, като че ли той й предлагаше защита от мрака. С напрегнат поглед се мъчеше да пробие гъстата мъгла, когато, сякаш по вълшебство, очертанията на една тъмна сянка придобиха форма и започнаха да се приближават. Елегантна карета, теглена от два чудесни черни коня, изплува от мъглата. Колата спря. Дъхът на Алена секна от ужас, когато видя огромния черен слуга на Жак Дюбоне да слиза и да се отправя към нея. На няколко стъпки от момичето гигантът забави крачките си и се ослуша с наведена глава в тъмнината.

— Мис Алена! Мис Алена! — Гласът на Саул едва пробиваше плътната мъгла.

— Саул! — изкрещя тя колкото й глас държеше. — Насам! Помощ!

Обърна се и понечи да избяга, но преди да направи и една крачка; черният гигант беше вече до нея и я сграбчи в ръцете си. Алена искаше да изкрещи още веднъж, но юмрукът му се повдигна и улучи върха на брадичката й. Дълбока тишина обгърна момичето; отпусната, тя бавно потъна в безсъзнание.

Гън — така се казваше кочияшът и телохранителят на Жак Дюбоне — вдигна безжизнената фигура и видя как Саул изскочи от тъмнината и се спусна към него. Но внезапно защитникът на Алена беше заобиколен от половин дузина побойници от пристанищния квартал. Скърцайки със зъби, той можеше само да гледа как Алена бързо беше отнесена до черната карета и набутана във вътрешността й. Каретата потегли и веднага бе погълната от тъмнината. С отчаяно усилие Саул се отърси от нападателите си, изтръгна от ръцете на единия тежка тояга и заудря с нея по своите противници, докато върху паважа не паднаха шест безжизнени тела. Задъхан от изтощение, Саул клекна и остана известно време в това положение. След това обърна мъжете по гръб и установи, че двама от тях са от хората на омразния Жак Дюбоне. Саул бързо взе решение, пъхна тоягата в колана си и хукна напряко през полето към имота на Крейгхъг. Там той изтича право в конюшнята и много бързо оседла един от най-добрите коне на Коул. С петите на босите си черни крака пришпори животното така, че то изхвърча като стрела в тъмната нощ.

Скоро стигна до негърския квартал долу, край пристанището, където освободените чернокожи живееха в бедняшки колиби. Той завърза коня си за един стълби извървя пеша остатъка от пътя. Имаше няколко верни приятели в тези мизерни бордеи. С тяхна помощ бързо откри къде се намира убежището на най-големите злосторници и контрабандисти по реката.

Алена се размърда леко и простена на глас. Мъждукаща светлина проникваше през полузатворените й клепки и създаваше илюзията за призрачни, трептящи видения. Непоносима болка пръскаше черепа й. Замаяна, тя отвори очи. Недалеч от себе си забеляза размитата фигура на мъж, който седеше до някаква маса. Пред него имаше лампа. Когато воалът от мъгла пред очите й се поразпръсна, Алена установи, че това беше Жак Дюбоне, който я наблюдаваше внимателно с дебнеща усмивка. Запретнал полите на сюртука си, той седеше на един стол, протегнал напред разкрачените си, сухи като клечки крачета.

— Добре дошла на горния свят, мила мис Хоутърн — обърна се той към нея с едва прикрито злорадство. — Вече се страхувах, че Гън се е отнесъл прекалено сурово с вас.

Алена не обърна внимание на думите му. Тя се огледа и видя, че лежи на една бала памук, върху която небрежно бе хвърлено парче най-фин копринен брокат. Помещението изглеждаше издълбано в скалата, никакъв шум не проникваше отвън. Навсякъде бяха струпани купища сандъци и бъчви.

— Чувствате ли се вече в състояние да обсъдите с мен някои дреболии, ма шери? — подразни я Дюбоне с престорено съчувствие.

Алена се опита да отговори, но от устата й излезе само жалко скимтене. Седна с мъка, помещението се мержелееше пред очите й.

— Няма нищо, ще си възвърнете гласа, не се тревожете — каза Жак снизходително. — Още не съм срещал същество от женски пол, което дълго време да е мълчало.

Алена можеше само да го гледа с безсилен гняв. Тя отново издаде някакъв стон и посочи кофата с вода, която стоеше близо до вратата.

— Разбирам — каза небрежно Дюбоне. — Моля, налейте си.

Водата беше застояла и топла, но й помогна да дойде на себе си. Тя остави кофата, след като се беше напила до насита, и се облегна, привидно изтощена, на вратата. С едно бързо движение на ръката издърпа резето и разтвори вратата. Гън клечеше с широко разперени ръце пред нея и се хилеше до уши. Момичето блъсна вратата под носа му и се подпря на нея. Дълбоко отчаяна, тя чу пискливия кудкудякащ смях на Дюбоне. Тогава Алена възвърна отново гласа си.

— Да не си въобразявате, че можете да ме изнасилите и да се измъкнете безнаказано? Всеки порядъчен мъж от Севера и Юга ще ви преследва като бясно куче!

— Заради Камила Хоутърн може би — съгласи се дребосъкът, свивайки рамене, — но как стои въпросът с Алена Макгарън, крадлата, убийцата, предателката? Едва ли! За нея по-скоро бих получил някаква награда или дори орден.

— Не се надявайте, че ще ме уплашите! — Постепенно на Алена й стана ясно каква непростима глупост бе извършила, когато бе избягала от къщи, без да се замисли.

— Да ви уплаша? — отговори Дюбоне и я огледа нахално. — Трябва само да извикам Гън и няколко от моите хора. Те направо биха се наслаждавали на вашата уплаха и на виковете ви. Не, Алена, аз не искам да ви внушавам страх, а само да ви предложа моята постоянна защита.

Жак се изправи и започна да се разхожда напред назад из помещението.

— Знам долу, край реката, няколко места, където под закрилата на блатата са се събрали дезертьори и друга бягаща от закона паплач. За съжаление там почти няма жени. Представяте ли си как биха се зарадвали, ако им подхвърля едно симпатично, младо момиче! С тях човек действително не бива да се шегува. Какво ли не би научила там една красива, млада жена! Например как да се харесва по най-различен начин на мъжете. Когато се завърне, тя би оценила предимствата на спокойния живот тук, в града, не смятате ли, мис Макгарън?

Алена го изгледа дълго и мълчаливо. Решението й беше така непоклатимо, сякаш зад нея завинаги се беше затворила някаква врата. Отсега нататък нещата стояха на живот и смърт! По някакъв начин трябваше да го убие, а ако не успее — да убие себе си.

— Аха, Жак Дюбоне! — отговори тя, привидно безразлична към неговите заплахи. — Роденият джентълмен! — Смехът й прозвуча звънко и подигравателно.

Очите на мъжа опасно се свиха. Той се изпъна в целия си ръст. Внезапно гласът му придоби отново гърления акцент на французин от колониите.

— Не ми се присмивайте! Предупредих ви!

Той сграбчи грубо момичето за ръката. Лицето му бе обляно от пламтяща червенина.

— По всичко изглежда, че никога не сте имали работа с истински мъж, малка, заядлива, крастава жабо, а само със старци и лигльовци! — изсъска той в лицето й.

— А аз пък съм ви виждала много пъти да пълзите в прахта, когато сте заставали срещу истински мъж — подигра го тя. — Вие, жалък недорасъл палячо!

При тези думи Дюбоне не можеше повече да се владее. Той замахна с всичка сила, но момичето умело избягна удара и бързо издърпа една маса между себе си и своя нападател.

— Ще те науча аз тебе! Ще квичиш за милост като някоя от тези черни свини! — задъхваше се мъжът.

— Не ругайте роднините си, свиня такава! — отвърна Алена с хаплива подигравка. — И гледайте да не се спънете с изящните си обувки. Може би ще се чувствате далеч по-удобно бос в тази кочина?

Дюбоне беше разярен до лудост. Изрева от гняв и направи огромен скок през масата, размахвайки ръцете си като бесен. Но тогава Алена го пресрещна с юмрук. Вложи всичката си сила в този удар и го улучи тежко по най-чувствителното място — в слабините. Борейки се да си поеме дъх, той рухна с облещени очи срещу нея, но ръцете му сграбчиха само въздух. Пръстите на момичето сръчно се плъзнаха под сакото му и измъкнаха малък пистолет „Деринджър“. Разкъсван между болката и страха, Дюбоне сграбчи Алена за китката, но в следващия миг издърпа ръката си, ревейки от болка, защото тя с всичка сила го захапа за палеца. Пистолетът се удари в лявото му слепоочие и гръмна. В ухото на мъжа се появи чистичка кръгла дупка, която започна бързо да се пълни с кръв. Хленчейки, той се олюля назад. Когато забеляза, че е само леко ранен, грабна горящата газена лампа и я вдигна високо над главата си, като че ли искаше да я хвърли върху момичето. С пръсти, които трудно й се подчиняваха, Алена бързо зареди оръжието, прицели се в лампата и със затворени очи натисна спусъка.

Когато отново отвори очи, пред нея стоеше Жак Дюбоне и вдигнатата му ръка гореше като факла. Върху него капеше петрол, навсякъде бяха разпръснати парчета стъкло. В следващия миг цялата дясна половина на мъжа беше обхваната от пламъците. С пронизителен вик той се хвърли на земята и започна да се търкаля по пода. При балите с памук той отново се изправи на крака и омота парчето брокат около себе си, за да задуши пламъците. Смъртна омраза се четеше по разкривеното му от болка лице. Той вече не обръщаше внимание на огъня, изпълнил половината помещение, а измъкна бавно една дълга тясна кама.

— Ще ми платиш с живота си за това!

Процедените през зъби думи заглъхнаха в бушуването на огъня. Когато тръгна към нея, Алена вдигна оръжието.

— Празен е — каза Дюбоне с дрезгав от болката глас. — Само два изстрела — нито един повече!

Навън се чу вик, след това дебелата, но вече разхлабена от годините врата с трясък се отвори. Замръзнали от учудване, Алена и Жак видяха как пред тях се изправи гигантска черна фигура. Беше Саул! Пред вратата лежеше неподвижното тяло на Гън. Когато Саул тръгна към него, Жак пъргаво отстъпи и със светкавично движение на ръката блъсна масата срещу негъра. Камата се изплъзна от пръстите му. С гневен вик Дюбоне скочи върху балите памук и през един тесен капак се хвърли на тавана от греди над помещението. Огънят бързо се разпространяваше и изпълни складовото помещение с лютив пушек. Саул хвана Алена за ръка и я поведе към вратата. Гън се раздвижи и изстена, когато го прекрачиха. В коридора лежаха безжизнените тела на няколко от пазачите. Саул дори не ги погледна. Той теглеше момичето подире си и забърза нагоре по една стълба, която ги отведе в друг голям склад. Той беше напълнен до тавана с бали памук, чиито първоначални надписи бяха заличени и заменени с нови инициали. Това явно беше памукът, заграбван от товарните кораби на Северните щати. Саул промърмори някакво кратко извинение, след което грабна Алена и я метна на рамо. Когато се спусна през вратата навън, чу след себе си възбудени гласове:

— Намерете ги! Хиляда долара за този, който ги доведе обратно!

Пискливият глас, изрекъл тези думи, надвикваше останалите.

— Ха-ха! — изръмжа Алена, разтърсвана от поривистите крачки на Саул. — Янките дават много повече!

Саул тичаше по стената на кея, покрай дълга редица от складове. След това с големи скокове се спусна по стръмния наклонен насип с борещата се за глътка въздух на гърба му Алена и накрая зави в една тясна, тъмна уличка. Той внимателно свали момичето на земята и продължиха нататък с малко по-бавни крачки. Бяха стигнали до познатия им негърски квартал.

Алена не можеше да се върне при семейство Крейгхъг, а и къщата на мисис Хоутърн вече не й предлагаше защита. Не можеше да се скрие и в магазина на вуйчо си, а за доктор Брукс се знаеше, че е приятелски настроен към нея.

Имаше само едно място, където можеше да намери спокойствие.

Домът на семейство Крейгхъг беше с главата надолу, когато Саул се върна и обясни, че Алена е скрита на сигурно място. Той разказа за плана, който бяха измислили с момичето. Малко след полунощ той натъпка един вързоп дрехи в двуколката на Алена и потегли бавно към града, Изглежда, не беше забелязал двете фигури, които го следваха на безопасно разстояние. Когато Саул вече не се виждаше, Ангъс и Джедидиа измъкнаха голям сандък от конюшнята и го натовариха в една раздрънкана каруца. Джедидиа тръгна с негов обратната на Саул посока. Той също беше проследен от някакъв мъж.

Ангъс и Дулси обиколиха бавно и незабелязано околността, докато се убедиха, че вече не се виждат тайни съгледвачи. Тогава Ангъс отвори вратата на кухнята и най-голямата дъщеря на Дулси се измъкна навън. Тя хвана Ол Тар за юздите и изведе коня през двора на съседите. Чак тогава се метна на седлото и се отправи към болницата. При това тя внимателно избягваше оживените улици.

Скоро стигна до къщата на доктор Брукс, заудря по вратата и вдигна заспалия доктор от леглото. Запъхтяна, тя му предаде това, което й бяха поръчали. От джоба си извади плик и го подаде на слисания стар господин. Вътре имаше ключ.

— Казваш, че тя е в жилищната сграда „Понталба“? — запита той момичето с недоверчиво учудване. — Ангъс, адвокатът и пасторът също щели да дойдат там, така ли?

Доктор Брукс взе бързо решение. Той благодари с няколко думи, отпрати момичето и започна да се облича.

Значи Алена все пак ще се омъжи за своя янки, каза си той, изпълнен със задоволство, и потегли, усмихнат под мустак.