Като пепел във вихъра

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Лека мъгла се бе спуснала над реката и размиваше ярките цветове на есенните гори. Сивокафявата вода течеше мътна и кална.

Алена стоеше на палубата, облегната на перилата, и погледът й блуждаеше над тази северна земя, докато речният параход си проправяше път между безбройните островчета. Откъм източния бряг водата постепенно придобиваше по-тъмен цвят. Зад един стръмен скалист нос от варовик реката Сейнт Кроа вливаше своите бистри води в Мисисипи.

Бяха казали, че след малко повече от час параходът ще достигне целта си.

Отново кораб носеше Алена към нов период от нейния живот.

Всичко й се струваше чуждо и особено и въпреки това бе изпълнена с развълнувано очакване, както бе принудена да си признае. Мисълта, че вече е жена на Коул Лейтимър, не я напускаше. С мъка успяваше да поддържа привидно спокойствие. Колкото повече се приближаваше до целта на пътуването си, толкова повече мислите й замайващо се въртяха в кръг. През цялото пътуване беше спала лошо и тази сутрин също стана много рано, след като часове наред се беше въртяла в леглото. Беше опаковала набързо скромното си имущество в големия куфар. Заради непрекъснатия дъжд реши да не слага някоя от по-хубавите си дрехи и облече скромната черна рокля с дантели.

Бързането на Алена се оказа ненужно, утрото отмина, а корабът още се плъзгаше край непрекъснато променящи се местности. Изпълнена с плахи предчувствия, тя нетърпеливо очакваше края на пътешествието.

Всъщност искаше да се яви пред Коул Лейтимър в привлекателен вид, а в сегашната си рокличка би минала по-скоро за бедна роднина. Шотландската кръв на Алена обаче не й позволяваше да изложи на влиянието на отвратителното време по-хубавите си дрехи само заради някаква си глупава гордост. Черното боне и вълнената наметка в сивия цвят на Южните щати, която си бе ушила собственоръчно, все пак я защитаваха от студения влажен вятър, въпреки че не допринасяха много за грацията й.

Между оцветените в ръждивочервено листа на дъбовете по брега се появиха отделни къщи. Параходът премина през голям завой на реката. Отпред един остров разделяше течението като нос на голям кораб, а отзад върху висока скала, заобиколена от стени, се виждаше укрепление, от чиято кула се вееше знамето на Северните щати. Скрити в сянката на скалата покрай изграден от камъни пристан, се редяха дървени къщи.

Капитанът се качи на мостика да командва акостирането. Параходът бавно се доближи до брега. Към пристана полетяха въжета, които бързо бяха усукани около коловете. След пронизително изсвирване на корабната сирена гребните колела престанаха да се въртят.

Няколко коли чакаха на брега, между тях и затворена двуместна карета, която стоеше малко в страни. На нея се бяха облегнали двама мъже. Със сигурния си женски инстинкт Алена разпозна в по-високия и по-слаб мъж своя съпруг. Стоеше с натежали крайници, докато другите пътници около нея бързаха да слязат на брега. Като омагьосана тя не можеше да отдели очи от мъжа, подпрян на тънък черен бастун.

Силен порив на вятъра блъсна дъжда в лицето й. Пристъпвайки, тя се загърна по-плътно с наметката. Още не беше разменила дума със съпруга си, но въпреки това изтръпна от предчувствието, че е сторила ужасна грешка, когато се съгласи на този брак. Каква неподходяща двойка бяха двамата! Той стоеше там като мрачен пълководец от миналото. След малко Алена трябваше да напусне закрилата на кораба и да влезе в непознат и чужд свят.

Адвокатът, мистър Джеймс, я придружаваше при пътуването. Той излезе от кабината си и започна да маха от палубата на майора, докато привлече вниманието му. Погледът на Коул се плъзна по него и се спря върху стройния силует на Алена. Тя почувства как коленете й омекват, докато търсеше върху лицето му някакъв знак, че я е познал. На Юг в подобна ситуация двама души биха се поздравили възторжено и топло. Но на неговото лице не се забелязваше и най-малкият признак на радост от срещата. Той дори не помръдна от мястото си.

Мистър Джеймс свали шапката си пред Алена и каза почтително:

— Ако желаете, да слезем вече на брега.

Младата жена кимна. С присъщата й решителност тя събра всичката си смелост и последва адвоката надолу по стъпалата. На долната палуба към тях се присъедини Саул. Той беше нарамил големия куфар на Алена и ги следваше на известно разстояние.

Коул каза нещо на своя кочияш и тръгна бавно, накуцвайки, към парахода. Въпреки дългото до глезените палто влажният студ го пронизваше. От продължителното чакане раненият му крак беше изтръпнал до безчувственост.

Когато Коул стигна до парахода, за да посрещне съпругата си и нейния придружител, погледът му се спря върху огромния негър, който ги следваше по петите. Той се зарадва, че Саул бе успял да премине бъркотията на войната, без да пострада. Но веднага след това отново съсредоточи цялото си внимание върху Алена. С навъсени вежди той я разглеждаше и се мъчеше да отгатне какво ли чувства в момента. И ако досега я познаваше като невъздържана, трудна за контролиране лудетина, то сега с изненада трябваше да признае, че от нея лъха достойнство и сериозност. В държанието й липсваха присъщите за жените на нейната възраст лекомислие и предвзетост. Движенията и жестовете, на Алена бяха пълни с грация, но в тях имаше такава естественост, че това я правеше още по-пленителна и смущаваща. Като че ли беше претеглила грижливо в мислите си всички плюсове и минуси на своето ново положение. Но решението вече беше взето и нищо не можеше да я отклони от него. А може би хаосът и мъката на войната бяха охладили влечението й към веселата страна на живота.

Докато Коул и Алена вървяха един към друг, мъжът изведнъж почувства отвращението, което младата му жена изпитваше пред перспективата да живее сред омразните й янки. А сега дори бе омъжена за един от тях.

В този момент Коул разбра, че е попаднал от една крайност на друга: първо дивите изблици на гняв у Роберта, а сега хладното презрение в очите на нейната по-млада братовчедка. Изгледите съвсем не бяха розови.

Алена крадешком разглеждаше мъжа, който отскоро беше неин съпруг. Под гънките на дългото палто той изглеждаше по-слаб от преди. Въпреки това черната дреха подхождаше на високото му мускулесто тяло. Отдолу той носеше жакет от сребрист брокат и бяла копринена риза. В него имаше нещо от подчертано светския вид на комарджиите, които се срещат по речните параходи.

Алена за пръв път го виждаше без обичайната униформа и се чувстваше като пред чужд човек. Почти беше забравила блясъка на сините му очи и се стресна, когато той я огледа от главата до петите. Тези очи сякаш можеха да прозрат всички фалшиви опити за заблуда. Оставаше й само едно: да приеме предизвикателството.

Алена почувства, че промяната в Коул не беше само в дрехите. Бавно и постепенно тя разбра, че ще си има работа с мъж, какъвто досега не бе познавала. Той беше нахлул в живота им и отчаяната Роберта се беше вкопчила в него с надеждата, че ще я избави от грижите и лишенията на Юга. Сега го заобикаляше атмосфера на отчуждение и той като че ли се беше отдалечил от водовъртежа на живота. Но самото му присъствие беше достатъчно, за да наложи върху всичко наоколо печата на личността му.

Коул небрежно докосна шапката си. Алена като че ли очакваше той да тракне с токове и дълбоко да се поклони.

— Надявам се, че пътуването ви е било приятно, мадам. — Неговият сдържан глас беше все така плътен и звучен. Когато забеляза, че под наметката си Алена носи черна рокля, той вдигна вежди: — Траурни дрехи? Мислех, че сватбата е по-скоро повод за радост и смях — пошегува се той с лека нотка на тъга.

Алена отвори уста да отвърне, но силен порив на вятъра я блъсна в лицето и пресече дъха й. За да я заслони, Коул се изправи пред нея, като внимаваше да не я докосва. Прекалено добре си спомняше колко мразеше тя да я пипат.

Междувременно Саул беше натоварил багажа на Алена. Коул извика на кочияша:

— Заведи мисис Лейтимър до каретата, Оли. Идвам веднага.

Алена леко се засегна от това, че мъжът й не я придружи поне до колата, но не го показа.

Когато Коул остана насаме с мистър Джеймс, той се обърна към него с въпросителен поглед. Докато адвокатът му докладваше, Коул наблюдаваше през рамото му отдалечаващата се с грациозна походка и развети поли Алена. С изненада трябваше да признае, че споменът за онази нощ, прекарана с нея, все още вълнуваше чувствата му, въпреки че от тогава беше минало много време.

Преди Алена да се качи на каретата, тя погледна още веднъж двамата мъже и беше много объркана, като усети пронизващия поглед на Коул върху себе си. Сякаш сините му очи я събличаха гола пред всички. Тя бързо се качи в колата. Прекрасно знаеше какво има да докладва адвокатът на мъжа й. Алена се усмихна тъжно. Нека този янки я пренебрегва и отхвърля колкото си иска. Но рано или късно ще трябва да й обърне внимание.

Мистър Джеймс предаде на Коул документите от бракосъчетанието.

— След като напуснахме Ню Орлиънс, пътуването протече съвсем гладко.

— Казвате, че тя не е искала да приеме женитбата без моето присъствие? — попита Коул със смръщени вежди. Малко зверче. От прекалена гордост и твърдоглавие непрекъснато се забърква в най-шантави истории.

— Хората на Дюбоне обърнаха града с главата надолу, за да намерят жена ви, доктор Лейтимър — завърши своя доклад адвокатът. — Самият Дюбоне трябваше да изчезне, след като шерифът разкри работата с крадените бали памук.

— Благодаря ви за всички услуги, мистър Джеймс — каза внезапно Коул. — Мисис Лейтимър и аз ще се настаним в хотел и не знам кога ще можем да продължим нашето пътуване към дома. Каретата отсреща може да ви закара до къщи, ако желаете.

— Благодаря, доктор Лейтимър.

С тези думи адвокатът се отдалечи. Коул хвърли палтото и шапката си в каретата и седна до Алена. После взе едно кожено покривало и я зави с него. Тя старателно отбягваше погледа му. Гордостта й беше наранена, защото се бе оженил за нея, без да я пожелае като жена. Хладна и привидно безучастна, Алена седеше заобиколена от някаква стена от мълчание. При всеки друг мъж тя би се усъмнила в неговата мъжественост, но при Коул не можеше да се залъгва с подобна самоизмама. Той беше всичко друго, но не и импотентен и това си беше проличало при последната им среща. Тогава се беше държал по-скоро като сладострастник с гореща кръв и покорител на женските сърца. Алена чувстваше като трън в душата си спомена, че той бе видял в нея лесна плячка за своите желания. Сега, когато беше омъжена за него, гордостта й се стремеше към удовлетворение и мъст.

Каретата потегли. Коул уви единия край на коженото покривало около болния си крак. Противното време сякаш малко го засягаше.

Изведнъж той обгърна с ръка раменете на Алена и здраво я притегли към себе си. Другата си ръка беше подпрял на прозореца на каретата. Дланта му лежеше тежко върху гърдите на младата жена и притискаше тялото й върху седалката.

Алена беше дълбоко възмутена от тази дързост. Как се осмеляваше! Тя вече бе отворила уста за хаплива забележка, когато каретата направи такъв скок, че Алена несъмнено би се намерила на пода, ако мъжът до нея не я държеше здраво. Мигновено гневът й се изпари и тя с готовност се вкопчи в ръката, която я пазеше.

След известно време пътят стана по-добър. Алена отслаби хватката около ръката на мъжа си. Тогава Коул стана и се премести срещу нея.

Без ни най-малко да се прикрива, той с вбесяващо внимание я разглеждаше от глава до пети. Нека да му изтекат очите, помисли си тя и извърна глава към прозореца. В края на краищата платил си е за това.

Когато каретата навлезе в гъста брястова гора, в нея се възцари полумрак. След няколко мили пътят започна да се спуска леко надолу. Пред тях се простираше плоска равнина. Скоро след това преминаха през малка рекичка, чието дъно бе осеяно с чакъл. До слуха на Алена достигна шумът от падаща вода, но тя не успя да открие водопада. Без да обръща внимание на местността наоколо, младата жена се беше втренчила през прозореца. Проклинаше деня, в който бе срещнала Жак Дюбоне, защото без неговото вмешателство сега не би седяла срещу този самодоволен янки, който непрекъснато я зяпаше, сякаш беше някакъв сладкиш, поднесен му на тепсия. Почти се радваше, че беше облякла вдовишките дрехи. Така поне бе предпазена от изкушението да търси желание в пронизващия поглед на сините очи.

Внезапно Алена усети, че Коул е казал нещо. Тя се обърна към него и видя, че върти в пръстите си пура.

— Ще ти преча ли, ако запуша? — попита учтиво той.

— Ни най-малко. — Да си пуши и да зяпа, каза си тя и отново се загледа през прозореца.

Каретата минаваше през предградията на бързо разрастващ се град, когато Коул отново се обърна към жена си.

— Моля те, би ли смъкнала тази глупава шапка, Алена? Искам да те разгледам по-добре.

Необузданият темперамент на Алена се разбунтува срещу неговата молба, но в края на краищата тя се подчини и махна шапката.

Коул пушеше пурата си и я гледаше през дима с намръщени вежди.

— С този поглед бихте могли да плашите малките деца, господин майор. — И за да отклони тежкия му взор, тя добави, посочвайки с ръка към прозореца: — Бях чувала истории за диви индианци, за снежни преспи колкото човешки бой и за големи вълци, бродещи по улиците на селищата. Нищо такова не се забелязва. Вместо това — този процъфтяващ град, разположен сред гориста местност.

— Всички тези ужасяващи истории не са измислени — отвърна той с поглед, който я прониза до костите и приятно я замая. — Това покривало върху коленете ти е ушито от кожите на няколко вълка.

Ръката на Алена поглади дългата копринена козина.

— Винаги съм мислила, че вълчите кожи са с къс и остър косъм.

Коул простена от болка, когато каретата внезапно хлътна в една дълбока дупка. Бяха стигнали центъра на града. Големи сгради от камък и тухли се издигаха над по-малките къщи. Някои от тях бяха дори четири етажни. Повдигнати тротоари от дървени талпи ги свързваха една с друга, тъй като улиците не бяха павирани и представляваха дълбоки до глезените коловози от размекната глина. Със стиснати устни Коул извади едно плоско шише и отпи голяма глътка.

— Парчето метал в крака ми създава доста главоболия — обясни той. — Все напомня за себе си по най-неприятния начин. — Той отпи още една глътка и прибра шишето в джоба си. — Но предпочитам болката да ми напомня, че кракът ми е още тук, а не да се почесвам по остатъка след ампутацията. — Докато говореше, Коул бе хванал края на сивата й наметка. — Защо не си облякла дрехите, които ти изпратих?

Погледът на Алена се рееше в далечината. Тя си мислеше каква душевна борба й бе струвало да се съгласи да участва в тази брачна комедия. Би предпочела да прати адвоката на Коул с няколко остри думи по дяволите, а и сега подобни горчиви думи бяха на езика й. Но знаеше от опит, че би се стигнало до кавга с Коул, ако му се противопоставяше открито. Затова подхвана темата, която вълнуваше най-много нейното самолюбие, твърде предпазливо.

— С тази женитба ми оказахте голяма услуга, доктор Лейтимър, защото само по този начин беше възможно да се измъкна от онова непоносимо положение. Дълбоко съм ви задължена. Едва ли бих могла да ви се отплатя в близко бъдеще. Вероятно трябва непрекъснато да ви напомням, че не съм особено богата.

— Сега си моя жена. — Гласът му беше нежен, но в усмивката му имаше нотка на подигравка.

С леко поклащане на главата Алена отхвърли тази констатация. Беше се изчервила, защото й беше неприятно да говори за своето ново положение.

— Повтарям, че не съм заможна, но бих искала да изплатя всичките си дългове в най-скоро време. Може би още през пролетта ще се върна на Юг, за да очистя името си от фалшивите обвинения. Смятам, че сега вече е възможно да бъде заловен Жак Дюбоне. Дотогава за съжаление ще трябва да ви помоля за снизхождение, колкото и трудно да е това за мен. Ако бях приела хубавите дрехи, които сте ми избрали, дълговете ми към вас биха станали още по-големи. Между другото, аз съм в състояние да се грижа сама за себе си.

Коул се наведе рязко напред. Блестящите му сини очи се впиха в нейните, а на устните му играеше подигравателна усмивка.

— Ако бяхте достатъчно умна да се оправите сама, сега не бихте седели тук срещу мен, мисис Лейтимър.

Лицето на Алена гореше от срам. Твърде малко неща би могла да противопостави на истината в неговите думи. Бе загубила дори свободата си и душата я болеше, че в бъдеще ще трябва да зависи тъкмо от него, Коул Лейтимър. Твърдо беше решила да му бъде в тежест колкото е възможно по-малко. Само така би могла да запази последните остатъци от достойнството си.

Коул отново се бе облегнал назад и пушеше съсредоточено пурата си.

— Дрехите бяха сватбен подарък, Алена. Не ми харесва, че ходиш облечена като скитница.

— Сватба? — засмя се тя презрително. — Това сватба ли го наричате?

Забулено от дима на пурата, лицето на Коул остана безизразно.

— Извинете, майоре, но не се чувствам като омъжена жена. Ако имах възможност да избирам, и досега щях да си бъда неомъжена. За съжаление мосю Дюбоне не ми остави никакъв друг изход.

— Много мило от ваша страна, мадам, да гледате на мен като на по-малката от двете злини — отговори Коул и се усмихна саркастично.

— И по-малкото зло е зло, майоре. — Алена погледна пред себе си и продължи спокойно: — Сметнах, че засега така е по-добре. Но бих могла и да променя решението си.

— Значи се пожертва и се омъжи за мен, въпреки че аз, както и преди, съм само един проклет янки — съжали Коул младата си жена, а гласът му преливаше от ирония.

— Не става въпрос за жертва. — Алена не позволи да я иронизират и продължи сериозно и сдържано: — Бракът ни може да бъде анулиран по всяко време, ако яремът ви се стори прекалено тежък. Освен това вече не гледам на вас като на враг. Войната свърши.

Коул изтърси пепелта от пурата си и погледна скептично Алена.

— Би могло да се приеме, мадам, че частната война между нас току-що започна.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Колелата на каретата оставяха дълбоки следи в уличната кал. Кочияшът Оли, имайки предвид раната на своя господар, прекара каретата плътно до входа на едно тухлено здание, боядисано в кремаво. Над вратата пишеше: „Хотел Николет“.

Алена беше изненадана, че Коул очевидно смята да се настани с нея в хотел.

Валеше като из ведро. Коул слезе пръв. След това прихвана Алена през стройната талия, повдигна я без никакво видимо усилие и веднага я постави на сухо под навеса на хотела.

Когато младата жена влезе в луксозно обзаведеното фоайе, тя с болка си даде сметка за мизерното си облекло. Но след малко установи, че привлича изпълнените с интерес погледи на намиращите се в залата мъже, и се запита кога ли тези господа за последен път са имали възможност да видят някоя сравнително хубава жена.

Когато двойката прекоси фоайето, за да влезе в ресторанта, Коул постави ръка върху рамото на Алена, демонстрирайки правото си на собственост. Някои от гостите вдигнаха глава и кимнаха за поздрав, но когато забелязаха недружелюбния поглед на майора, отново се заеха с храната си.

След неудобствата на последните дни спокойният обяд беше направо разкош. Той бе помрачен само от факта, че Коул през цялото време седеше със смръщени вежди. Алена тъкмо опитваше десерта, когато администраторът на хотела застана до масата и подаде на Коул един ключ. Когато после двамата се изкачваха по стълбите, Коул притисна лакътя на Алена толкова силно, че й причини болка.

— Да не би да се страхувате, че ще ви избягам, господин майор? — попита тя хапливо.

Коул отключи вратата и я дръпна след себе си в хола.

— Опитът, който имам от миналото с вас, естествено ме е направил предпазлив, мадам. Вие имате навика да изчезвате в най-неподходящото време и да ме поставяте в затруднено положение, така че подобна предпазливост изглежда разумна.

Ударът беше на място, но Алена не се забави с находчивия отговор.

— Ако тогава бях останала, сър, вие щяхте да бъдете принуден вместо за Роберта да се ожените за мен. Това повече ли щеше да ви хареса?

— Щеше да бъде по-малката от двете злини — присмя й се той. — Както вие, мисис Лейтимър, ми казахте, че е по-добре да сте с мен, отколкото с Дюбоне, така и аз бих предпочел вас пред Роберта.

— Като знам как непрекъснато се карахте с братовчедка ми, това за мен съвсем не е комплимент.

— Вярно, между нея и мен имаше много малко допирни точки — съгласи се Коул. Той остави палтото и шапката си и продължи с кисела усмивка: — Общо взето, ние с вас досега като че ли по-добре се понасяме.

Алена крачеше нервно из стаята. Тук тя се чувстваше точно толкова беззащитна пред Коул, както и в оная съдбоносна нощ в къщата на Крейгхъг. Вече не беше толкова сигурна, че е постъпила правилно, като се омъжи за Коул. Всичко подсказваше, че съвместния им живот няма да бъде много миролюбив. А тя беше уморена от непрекъснатата борба за собствения си живот и жадуваше за малко спокойствие и мир.

Алена се разходи до спалнята и веднага се върна. Коул добре разбра неспокойния въпрос в очите й, тъй като знаеше, че в апартамента има само една спалня. Той бавно свали сакото и връзката и разкопча жилетката и ризата си.

— Мислех, че ще продължим пътуването си още преди настъпването на нощта, — каза плахо Алена. — Ако желаете да останете, аз бих могла да продължа с мистър Джеймс или Саул. Тук само ще ви преча.

Властен израз се появи в погледа на Коул и ъглите на устата му трепнаха. Значи тя иска да играе ролята на недостъпна девица до горчивия край, мислеше си той, а и двамата знаем, че не е така. Той застана толкова близо пред Алена, че й костваше върховно усилие да не отстъпи назад.

— Утре ще ви заведа в моята къща, мадам, както се полага. Междувременно ще ви помоля да използвате удобствата, които съм в състояние да ви предложа — каза той строго, докато разгневеният му поглед я пронизваше. — Ако не желаете да консумирате брака си с мен, то поне се погрижете за външния си вид и носете за Бога, дрехите, които съм ви купил. Между другото, какво толкова противно има в представата да спите с мен в едно легло?

— Спането в случая най-малко ме тревожи — отвърна му Алена с високо вдигната глава, — тревожи ме останалото, което би могло да се случи в леглото. — С тези думи тя го остави и се върна в салона.

Коул тихо изруга. Как можа да повярва, че събитията от близкото минало са я направили по-податлива! Тя действително беше един чудесен пример за твърдоглава горда южнячка. Но при целия й пламенен темперамент в нея нямаше нищо от злобата на Роберта и Коул не се чувстваше нито отблъснат, нито особено обезкуражен от нейното държание. По-скоро цялото това положение беше едно предизвикателство за него.

Той тръгна решително след Алена и се облегна на отворената врата.

— Питам се, мадам, докога ще можете да се отказвате от изпълнението на задълженията, които произтичат от нашия брак?

Алена отново почувства върху себе си втренчения му поглед, с който като че ли искаше да я съблече. Без всякакво стеснение той подробно огледа високите й пълни гърди и плъзна очи през стройната й талия надолу:

— Надявам се, че видът ми не ви разочарова, майоре.

— Тъкмо обратното, мила. Красотата ти е разцъфнала до съвършенство и надхвърля най-смелите ми очаквания. Точно си представях как ще зяпнат всички, когато те представя като своя съпруга.

— Защото съм от Юга? Или защото се оженихте повторно толкова скоро след смъртта на Роберта?

Коул се забавляваше чудесно.

— Не бива да забравяме, че тук живеем в покрайнините на цивилизацията. От никого не се изисква да остане за дълго вдовец, особено когато зимата чука на вратата.

Алена реагира на неговата язвителна забележка с такъв ядосан поглед, че Коул звучно се засмя.

— Всички ще се питат как съм съумял да намеря толкова красива жена, без да се мръдна от мястото си. Виждам вече как клюкарките си шушукат: Братовчедката на Роберта? Може би е имала някаква връзка с доктор Лейтимър още докато жена му беше жива?

Коул си наля чаша бренди и седна на канапето срещу Алена.

— Знаеш ли, Алена, ти затъмняваш Роберта във всяко отношение.

Алена не беше сигурна дали трябва да се чувства поласкана, или обидена от думите му.

— Извинете несхватливостта ми, но какво точно разбирате под израза „във всяко отношение“?

Коул й отвърна с въпрос.

— Ти всъщност имаш ли представа колко си красива?

Въпросът направо обърка Алена. Красива в тези вдовишки дрехи? Тя усети в думите му някаква тайна обида и се осведоми предпазливо:

— Може би ми се подигравате?

Коул погледна младата си жена със съмнение.

— Все още ли разиграваш светата добродетел, Алена?

Кръвта нахлу в лицето й.

— Вие най-добре би трябвало да знаете това. Но явно трябва непрекъснато да ви напомням, че ме сбъркахте с Роберта — избухна тя.

— Не съвсем — отговори спокойно Коул и отпи една глътка от питието си с цвят на кехлибар. — За нещастие чак след сватбата разбрах, че горещият темперамент не е силната страна на Роберта за разлика от момичето, с което действително прекарах онази нощ.

Алена се обърка. Тя повече не можеше да понася неговия саркастичен присмех.

— Ако нямате нищо против, сега ще се оттегля да се освежа.

Но съвсем не беше толкова лесно да се отърве от Коул. Той я последва в спалнята и каза:

— Вдовишките дрехи не ти стоят лошо, Алена, но бих желал да облечеш някоя хубава рокля за този особен случай.

— Особен случай? — Сивите очи го стрелнаха. — Какво означава това?

— Аз направих от теб почтена съпруга — изръмжа Коул, — това малко ли е?

Алена с мъка сдържаше гнева си.

— Доста дълго време ви беше необходимо, за да намерите жената, която ви трябва, магаре такова.

Коул не можеше повече да се сдържа и прихна. След това с небрежна походка напусна спалнята. Със зачервено от гняв лице Алена блъсна вратата след него и превъртя ключа. Как посмя да я подиграва за изгубената й невинност, когато той беше този, който й я отне! С това я засегна по най-чувствителната точка. Един ден ще си отмъстя. За съжаление още не знаеше слабото място в дебелата му кожа. Алена се изми старателно и започна да четка косата си, докато тя заблестя като коприна. Сложи си малко парфюм зад ушите и в деколтето. После извади от куфара сивата рокля, която бе купила от една приятелка на мисис Хоутърн с част от спестените с толкова мъка пари. Горнището на роклята с плисираните антрацитносиви панделки и четвъртитото деколте напомняше малко на куртката на южняшките офицери. Подходящата блуза бе кремава на цвят и с богата бродерия. Ръкавите бяха стегнати около китките с панделки от същия цвят.

Алена разглеждаше доволна образа си в огледалото. С тази рокля тя вече не изглеждаше като бедна роднина на доктор Лейтимър.

В това време Коул се беше излегнал удобно на канапето и чакаше жена му да завърши тоалета си. Беше впил замислен поглед в масата, но когато Алена най-после излезе от спалнята, той скочи на крака. По лицето му се четеше объркване. Не би могъл да направи по-голям комплимент на младата си жена. Тя почти инстинктивно отбеляза как той с един-единствен поглед обхвана всяка подробност от тоалета й.

— Не си спомням да съм ти пращал тази рокля.

— Купих си я с мои собствени пари — промълви Алена и сведе очи пред неговия възхитен поглед. Почувства необичайно вълнение и удовлетворение, че бе успяла макар и за малко да го изкара от равновесие.

— Роклята ти стои чудесно — заяви Коул и се приближи.

Алена с най-голямо удоволствие би избягала, но устоя и погледна замаяна в очите му. Той застана плътно пред нея и протегна ръка. Пръстите му горяха като огън по голата й кожа, когато той бръкна в деколтето и извади медальона от топлото му скривалище.

— Мислех, че отдавна вече не го носиш — изненада се Коул.

Алена беше като вцепенена. Тя все още чувстваше леко парене там, където пръстите му я бяха докоснали.

— Нося го като спомен за лудориите от миналото, сър — промълви тя.

— Лудориите? Моите или твоите? — попита Коул намръщено.

— Оставям на вас да решите това — отвърна Алена и сви рамене.

Погледът на Коул остана впит в зачервените й бузи, докато пускаше медальона в мекото убежище между гърдите й. Пръстите му докоснаха шията й, когато той с пресилена грижовност оправяше верижката. Гледаше я, сякаш очакваше нещо, но тя реагира само с една хладна усмивка. В мислите й звучаха думите на вуйчо й, че този брак може да бъде разтрогнат само ако тя не допуска мъжа си до себе си. Но сега, застанала пред Коул в това пищно любовно гнездо, предупрежденията на Ангъс Крейгхъг я тревожеха много по-малко, отколкото собственото й самообладание. Със затаен дъх тя позволи ръката му да се плъзне собственически по гърдите й надолу и да се спре на хълбоците. Вдигна невинно въпросителния си поглед към Коул, но тайно остреше ноктите на желязната си воля.

— Доктор Лейтимър — прошепна Алена с меден гласец, — ако не се лъжа, бяхме се споразумели, че този брак ще съществува само на книга. Или вече забравихте това?

— А аз се питам — размишляваше гласно Коул, — дали това споразумение ще издържи на изкушенията на плътта.

— Нищо не засилва повече страстта от едно обещание за невинност, нали, господин майор? — отвърна Алена със смях, който напомняше сребърни звънчета, и го удари шеговито през пръстите. Коул дръпна ръката си.

— Искаш да си отмъстиш, че ти отнех невинността ли?

— Да си отмъстя ли, почитаеми господине? Как би могла една слаба, бедна жена от Юга да си отмъсти на своя съпруг янки?

Лицето на Коул издаваше дълбоко разочарование, когато се обърна към нея и кресна:

— Очевидно не е необходимо да ви казвам как, защото вие го знаете много точно, мадам!

Алена разбра, че бе намерила слабо място в неговата броня, но не беше съвсем наясно как го е постигнала. За няколко секунди се възцари напрегната тишина и в този миг на вратата тихо се почука. Докато Коул прекосяваше с накуцване стаята, Алена намери време да му каже:

— Ако очаквате някого или имате делови разговор, мога да се оттегля в спалнята.

Коул беше огорчен от това официално обръщение към него.

— Моля, останете. Ще ви съобщя, ако и когато желая да остана сам.

Алена се чувстваше като смъмрено дете и се питаше дали той изобщо е забелязал, че тя вече е напълно оформена жена. Със скръстени ръце гледаше как едно обло човече влезе с клатушкане в стаята. След като церемониално свали палтото си, то посегна към куфарчето, което междувременно бе оставило в краката си, и се огледа очаквателно.

— Предполагам, че тази дама е вашата съпруга — изхихика то и тръгна право към нея. — Няма да повярвате какви неща поръча съпругът ви за вас, мадам. Наистина най-доброто! Давам ви честна дума!

— Така ли? — попита Алена. Прелестното й лице издаваше невероятно учудване, когато погледна към Коул, който стоеше до нея с непроницаема физиономия.

— Наистина, уважаема госпожо — бърбореше кръглото човече, полуобърнато към високия слаб мъж. — Ако позволите, господин докторе?

Когато Коул кимна кратко, дребосъкът с мъчително бавене отвори куфарчето и представи съдържанието му пред погледа на Алена.

Вцепенена от учудване, тя гледаше наредените върху тъмно кадифе бижута. Тази малка колекция беше достойна за кралица. Около един голям златен пръстен, украсен с рубини и диаманти, бяха разположени няколко перлени огърлици, смарагдова брошка с подходящи обици, фино изрязан медальон, в който бяха вградени множество брилянти, и обици от диаманти с капковидна форма.

Подпрян на бастуна си, Коул застана до Алена и се наведе да прегледа съкровищата.

— Всичко е съвършено — сияеше усърдният бижутер. — Проверил съм лично. Погледнете само тези диаманти! Виждали ли сте някога подобно великолепие?

Коул взе едната огърлица и я окачи на шията на Алена. Тя му позволи да го стори, тъй като не беше възможно в присъствието на бижутера да даде воля на гнева си. Когато ръцете му я обгръщаха, за да закопчее огърлицата, тя почувства покоряващата близост на косматите му гърди под разтворената риза.

— Колко е красива! — каза той възхитено, при което гледаше повече нея, отколкото огърлицата.

— Наистина, сър, наистина — побърза да го подкрепи обемистият търговец на бижута.

— Би ли могла да ми подадеш жакета от спалнята, любима — помоли Коул жена си. Против волята си тя беше приятно развълнувана от милото му обръщение, макар да си казваше, че всичко това е, за да се спази благоприличието. Той играеше някаква роля пред себе си и пред другите и очакваше от нея същото.

Когато Алена му подаде жакета, той извади портфейла си и връчи на бижутера няколко едри банкноти.

— Беше истинско удоволствие да ви обслужа. Ако имате отново нужда от мен, достатъчно е да ми се обадите, нали, доктор Лейтимър? — каза мъжът с поклон.

Коул го придружи до вратата.

Сега представлението свърши, поне докато сме сами, помисли си горчиво Алена. Коул отново можеше да забрави гальовните обръщения, а тя ще трябва да му разясни своето гледище.

— Страхувам се, че не мога да приема бижутата, тъй като никога не бих могла да ви възстановя цената им — каза тя.

— Не ставай смешна, Алена — отговори той и извади пръстена от касетката. — Разбира се, че ще ги приемеш. Даже очаквам от теб да ги носиш. — С тези думи той хвана лявата й ръка и надяна пръстена върху безименния й пръст. — Това чудесно нещо ще трябва винаги да блести на ръката ви, мадам.

— Венчален пръстен? — прошепна Алена с недоверчиво учудване.

— Толкова ли е необичайно съпругът да подари на жена си венчален пръстен? Нещо друго ли очакваше от мен?

Алена се мъчеше да намери думи.

— Ние сме женени, но всъщност не сме. Искам да кажа…

Тя погледна нерешително Коул. След това се изчерви и смутено се обърна настрани.

— Просто не бях подготвена за подобно нещо, но във всеки случай не мога да приема бижуто.

— Глупости, Алена — отговори Коул сърдито. — Пръстенът няма да се похаби, ако го носиш. Навсякъде ще те представям като своя жена, затова ще трябва да се обличаш в съответствие с положението си.

— Това значи непрекъснато да разигравам комедия. — Алена имаше чувството, че животът й се превръща все повече в маскарад. По някакъв начин трябваше да извоюва правото си да бъде отново самата тя. — За бижутата имате право, сър, но с дрехите е по-различно. Искам да нося само неща, които мога да си позволя.

— Как би могла изобщо да си купиш такива дрехи, когато дори пари не желаеш да приемеш от мен? — попита Коул.

— Чистех болницата срещу заплащане, същото бих могла да правя и във вашата къща.

Коул презрително махна с ръка.

— Аз държа толкова прислуга, колкото ми е необходима.

— Тогава бих могла да ви помагам в практиката. Вече асистирах на д-р Брукс.

— Това е добре, но за нещастие аз вече не практикувам.

— Означава ли това, че сте се отказали да бъдете лекар?

— Горе-долу — отвърна Коул нервно и пресече всякакви по-нататъшни въпроси.

Алена не искаше повече да го разпитва. Но с твърд глас тя постави своя ултиматум:

— Ако нямате за мен никаква работа, майоре, ще трябва да откажа дрехите.

По челото на Коул се появиха гневни бръчки. Той познаваше жена си прекалено добре, за да се надява, че скоро ще промени решението си.

— Да не би да си мислила, че като моя жена ще трябва да работиш?

Алена усети каква насока иска да даде той на разговора и беше нащрек.

— Официално, разбира се, аз съм ваша жена, но как според вас бих могла да се сдобия с пари?

Коул се престори, че мисли по този въпрос.

— Имам икономка, две слугини, готвач, момче за поръчки, лакей и градинар. Като изключим всичките тези работи какво още остава да се върши?

Първото задължение на една съпруга майорът естествено пропусна да спомене, но Алена не беше в настроение да участва в неговите шеги.

— Остава още ролята на господарка на дома — предложи тя.

Коул погледна жена си снизходително.

— И как ще я играеш без необходимия опит?

— Аз се уча бързо — заяви Алена.

— Всъщност имах нещо друго предвид — подсети я мъжът й.

Алена спокойно срещна погледа му. С каква радост би изтрила подигравателната усмивка от лицето му! После се осведоми хладно:

— И какво е вашето предложение, сър?

Коул вече си беше отворил устата, за да отговори, но в последния момент размисли.

— Добре, както искаш — избухна той. — Ще бъдеш моя представителка във всичко. Задълженията ти ще се състоят в това, да ми осигуриш един уютен дом.

С тези думи той грабна жакета и закопча ризата си.

— В замяна ще се обличате, както подобава на моя съпруга, мадам. — Той не остави време на Алена да му отговори, а прекоси стаята към вратата. Оттам подхвърли през рамо: — Настани се удобно, мила моя. — Би могло да мине доста време, докато отново се сетя, че съм джентълмен. — След това напусна стаята.

Алена чу как той превъртя ключа отвън. Пое дълбоко въздух. Нека да я заключва. Във всеки случай беше се отървала от тягостното му присъствие поне засега.

Без да обръща внимание на лукса около себе си, тя уморено премина в спалнята и свали роклята и огърлицата. Страшно се нуждаеше от почивка, преди да се върне мъжът й. Да прекара нощта на канапето, й се стори напълно приемливо, защото перспективата да спи с Коул в едно легло й се виждаше заредена с толкова опасности, че бе готова да обърне света, но да я избегне.

Замислена, Алена се опита да развърже корсета си, но остарелите панделчици не издържаха на нетърпеливото й дърпане и се скъсаха. На всичкото отгоре в този момент чу, че в ключалката на апартамента се вкарва ключ. Не можеше да предположи, че Коул ще се върне толкова бързо и загрижено се сети за бижутата, които мъжът й бе оставил под неин надзор. Бързо покри голотата си с една вълнена наметка и зачака натрапника. Когато Коул влезе в стаята, тя въздъхна с облекчение. А когато хвърли жакета си на канапето, Алена видя, че левият му крачол е разпран от горе до долу.

— Какво стана? — попита Алена загрижено.

— Закачих се на един проклет гвоздей — изръмжа той.

Алена с мъка се сдържа да не прихне. Обърната към спалнята, тя каза с глас, който потрепваше от смях:

— Ако си събуете панталоните, ще ги зашия.

— По дяволите, жено, да не смяташ, че ще се разхождам тук през цялото време по долни гащи?

Алена внимателно затвори вратата на спалнята, за да предотврати влизането му там, но в следващия момент тя отново се отвори.

— Намирам, че стремежът ви към самота е силно преувеличен, мадам. Нямам намерение да подскачам като гола гарга из салона, докато се преоблека. Предпочитам да го направя в спалнята си, както се полага.

— Добре, майоре, тогава аз ще чакам отвън.

Когато Алена се опита да мине покрай него, Коул взе внезапно решение и блъсна вратата под носа й. Пълен с подозрение, той изгледа жена си. С ключ в ръката и с наметка дали не беше готова да го заключи и да изчезне?

Той издърпа ключа от ръката й и го хвърли, без да гледа, през рамо. Ключът издрънча в плювалника.

Алена запази спокойствие, но наметката се плъзна от раменете й и откри пред изумения поглед на Коул износения корсет.

— Боже мили, мадам! Дори жената на вехтошаря сигурно не би облякла подобно нещо.

— Изглежда, сте добре запознат с дамското бельо, сър — отвърна Алена хапливо.

Мъжът й подробно разгледа памучните й долни гащи с връзки на коляното, които плътно обхващаха закръглените й хълбоци. Той би предпочел да види съдържанието под обвивката.

— Имам съпруга, която се облича като селянка, въпреки че й подарих толкова красиви дрехи. — Коул ядосано измъкна от раклата на Алена кожения куфар, който й беше изпратил, и разпръсна съдържанието му около себе си.

— Ето, облечи това — заповяда той на жена си и й хвърли една фино избродирана тънка нощница. — И това също. — Дантелени гащички, чорапи от чиста коприна, шумящи фусти и богато извезан сатенен корсет полетяха към нея. Като последно той положи върху леглото една рокля за път от зелено кадифе: — Искам днес да те видя с тази рокля.

Алена не обърна внимание на думите му и се обърна нацупена със скръстени ръце.

Тогава Коул грабна ножицата от несесера й и светкавично преряза панделките на корсета и връзките на гащите й. С рязък писък младата жена се опита да предотврати пълното си разголване. Възмутена, с полюшващи се гърди, тя остави жадния поглед на Коул да се плъзга по голото й тяло. Той седеше на леглото и си обуваше нови панталони. Видът на хубавия й гръб и на женствените й хълбоци възбуди до такава степен неговото желание, че той усети познато раздвижване в плътно, прилепналото си долно бельо.

Коул стана и се доближи до жена си, но без да я докосва. Подпря ръце на стената от двете страни на главата й. Очите му жадно поглъщаха меките извивки на гърдите й. Копнееше да погали това нежно женско тяло.

— Ти си жена, Алена — промърмори той прегракнало.

— Нима? — подигра го тя злобно.

— И то такава, че да замаеш главата на всеки мъж.

— Не е необходимо да ми доказвате това. Не си правете чак такъв труд.

Алена се опитваше да изглежда безразлична и хладна, но плътската близост на Коул застрашаваше да разклати нейното самообладание. Почувства се като уловена в капан.

— Ти си моята жена, Алена — прошепна той в ухото й.

— Тук съм, защото нямах друг избор — възмути се Алена.

Пръстите на Коул галеха лъскавата й коса. Неговите ласки предизвикваха възхитителни тръпки по цялото й тяло. Отчаяна, Алена се вкопчи в своето намерение да не консумира брака си и се прилепи плътно до стената.

— Овладейте се, сър. Такива неща няма в нашия договор.

— По дяволите този книжен боклук — избухна Коул с дрезгав глас. — Това, от което се нуждаеш, може да ти го даде само един мъж и този мъж ще съм аз!

Той я издърпа от стената и я повдигна. Алена се замята, като се опитваше да покрие със смъкващото се бельо голото си тяло.

— Престанете! — простена тя, останала без дъх. — Не докарвайте играта прекалено далече!

— Игрите са за деца, мила моя, а това тук е нещо, което трябва да стане между един мъж и една жена.

Коул се насочи право към леглото. Коленичи пред него и остави Алена да се плъзне върху меките възглавници. Преди да успее да помръдне, жилестите му ръце я обгърнаха. Очевидно беше решил да не я изпуска, преди брачното обещание да се осъществи в опиянението на страстта.

Без да бърза, Коул разтвори пръстите на Алена, които се бяха вкопчили в корсета. Сърцето й биеше лудо, когато ръцете му докоснаха гърдите й. Той постави нежно ръката й около врата си, след което устата му се спусна над нейната. Целувката му беше лека и игрива, с езика си той очерта контурите на треперещите й устни. С последно усилие на волята Алена се опълчи срещу него, но когато жадуващата му уста се спусна по голата й шия, тя затвори очи и се остави на неговите ласки. Възбудата топло заля цялото й тяло.

Когато целуваше зърната на гърдите й, през младата жена премина огнена тръпка. Цялата трепереше, а инстинктът й повеляваше да отговори на покоряващата мъжественост на Коул, за да задоволи и собственото си пламенно желание.

Ръката на Коул се бе спуснала до ханша на Алена и бе отстранила последното препятствие — гащичките. Тогава един вътрешен глас извика отчаяно в нея: „Спри, преди да стане много късно.“ С последните искрици на будния разум тя успя да се стегне и да приема ласките на Коул пасивно и безучастно.

— Пак ли трябва да бъде както през първата нощ? — прошепна тя. — Всичко ли трябва да се повтори?

Коул се поотдръпна и я погледна въпросително.

— Вече ми дадохте бижутата. С какво ще платите този път? Дрехите ли ще трябва да приема, за да стоя мирно? — Нежният й глас не смекчаваше горчивината на думите. Те предизвикаха рязко угасване на пламенното желание у Коул. Разочарован, той прехапа устни и седна на ръба на леглото. Алена лежеше със скръстени върху гърдите ръце.

С дива ругатня Коул грабна дрехите си и накуцвайки, напусна стаята. Жена му бързо се наметна с някаква връхна дреха и го последва. Тя загрижена наблюдаваше как той си обува ботушите с лице, обезобразено от болка.

— Запазете съчувствието за себе си, мадам — каза Коул, хвърляйки й бърз поглед, изпълнен с ненавист. — Аз не съм някакъв сакат просяк, който ще скимти за вашето състрадание.

С вдигната глава Алена му отвърна:

— Нима трябва да се чувствате засегнат, когато просто са ви напомнили вашето обещание?

— Мадам, острият ви език може да засегне един мъж повече от хулиганските крясъци на Роберта. Имате странния маниер да ме дразните, докато престана да се владея. Но когато след това трябва да се изправите срещу резултата, се държите така, сякаш пред вас стои някакво диво животно.

— Нима вашата мъжественост се чувства засегната от отказа ми?

С пребледняло от гняв лице Коул се втренчи в жена си.

— Този път ще отстъпя. Ще наредя да запрегнат каретата и ще ви закарам в новото ви жилище.

Когато се упъти, куцайки, към вратата, Алена го подсети:

— Забравихте си шапката, майоре.

Онемял и явно водещ борба да запази прилично държание, Коул я изгледа. От детството му насам никой не беше посмявал да го предизвика така безочливо. С мъка преглътна гнева и тръшна вратата след себе си. Останала сама, Алена съвсем не изпитваше чувство на триумф. По-скоро се страхуваше, че този път е отишла твърде далече.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Пътят се виеше на северозапад през мека хълмиста местност и есенно обагрени гори. Когато напускаха града, дъждът, тласкан от бурята, шибаше по прозорците на каретата. Бурята вече беше отслабнала, но всичко продължаваше да бъде сиво и мрачно.

Мълчалива и напрегната, Алена се беше облегнала в единия ъгъл. Коул седеше до нея с каменно лице, изпънал болния си крак.

След като бяха пътували вече доста време, Алена забеляза през задния прозорец някакъв ездач, който искаше да настигне каретата. Като наближи, се видя, че е набит, добре облечен мъж. Под шапката му от боброви кожи вятърът развяваше червеникави къдрици.

Когато каретата спря, той се наведе към страничния прозорец.

— По дяволите, Коул, забрави ли, че сме съседи?

Коул не отговори, а си запали пура.

Явно объркан от този неприветлив прием, мъжът завърза жребеца си за каретата отзад, хвърли с привидно нехайство шапката си на свободното място и се качи в колата.

— Би могъл поне за малко да се отбиеш при нас и да ни представиш жена си — каза той с упрек. — Сега ще ми позволиш да ви придружа до вас. Дълго ли още ще трябва да чакам, Коул, или най-после ще ме запознаеш със съпругата си?

С нежелание Коул се зае да изпълни формалностите:

— Алена, мога ли да ти представя нашия съсед, доктор Дарви?

Алена нерешително протегна ръка. Дарви галантно я целуна.

— Уверявам ви, че това е голямо удоволствие за мен, мисис Лейтимър. Ако вашият съпруг не желае да ме представи изцяло, ще го сторя сам: малкото ми име е Брегър.

При тези думи Коул само изсумтя подигравателно. Алена почувства, че той не е особено щастлив от присъствието на Дарви.

— Радвам се да се запозная с приятелите на моя съпруг. Вече се бях уплашила, че ни преследва някакъв индианец.

Брегър се изсмя сърдечно.

— Не трябва да вярвате на всичките ужаси, които се разправят за нашата страна. Но съжалявам, ако съм ви изплашил.

Алена му отправи чаровна усмивка, но преди да успее да каже нещо, Коул я прекъсна рязко:

— Не го слушай, той е развейпрах.

Брегър внезапно стана сериозен. Погледна изпитателно към Коул.

— Вашият съпруг завижда на моята непринуденост, мадам — подхвърли той небрежно. — Откакто получи в крака си това парче метал, се е превърнал в стар мърморко, напълно лишен от чувство за хумор.

Той широко се усмихна на Алена и продължи:

— Ако някога се наситите на това чудовище, толкова красива жена като вас ще бъде винаги добре дошла при мен. Честно казано, изкушавам се да ви отнема от този безсърдечен мерзавец.

— Пази се от този сластолюбец — промърмори хладно Коул. — Намеренията му могат да донесат неприятности на всяка почтена жена, която е достатъчно глупава да се поддаде на сладкодумието му.

Брегър въздъхна дълбоко.

— И от семейството си не чувам нищо друго освен обвинения. Майка ми дори иска да ме лиши от наследство, а вие не можете да си представите, мисис Лейтимър, как жените използват моята доброта.

Алена наведе глава, потискайки смеха си, и нахлупи черната си шапка. Знаеше колко много ще се ядоса мъжът й от това. Брегър се правеше, че не забелязва напрежението между двамата съпрузи, и продължаваше бодро да бърбори:

— Майка ми поръча да ти предам, Коул, че сърдечно ви кани довечера на вечеря.

— За съжаление тази вечер ще дойде един адвокат от източното крайбрежие, с когото имам делови разговор — отвърна Коул с мрачен вид. — Но защо не дойдеш с майка си и Каролайн у нас? Алена положително ще се чувства добре във вашата компания.

— Съгласен съм — одобри Брегър. — А ако някоя вечер работите ти наложат да отсъстваш от дома си, ще положа всички усилия, за да забавлявам жена ти.

С безизразно лице Коул наблюдаваше човека срещу себе си. Ако в погледа му нямаше толкова много студенина, думите му биха могли да се приемат като шеговита забележка:

— В такъв случай ще трябва така да подредя работите си, че да не оставаш насаме с Алена.

— Но, Коул, надявам се, че не даваш пет пари за това, което злите езици говорят за мен. Това са само клюки и преувеличения — отвърна Брегър, видимо разколебан.

През остатъка от пътуването Коул запази непроницаемо мълчание.

Вечерният здрач вече беше настъпил и на северозапад по небето се трупаха тежки, тъмни облаци. Каретата се приближаваше през гъстата гора към силна буря, която вече огъваше върховете на дърветата. Далеч напред на хоризонта блясваха светкавици. Когато горите най-после останаха зад гърба им, Алена съзря голяма каменна къща, разположена върху един нос над реката. Скоро каретата спря пред високата сграда и Коул блъсна вратата.

— Най-добре да останеш за вечеря, Брегър — каза той кратко. — И без това няма да успееш да се прибереш в къщи, преди да се разрази бурята.

— С удоволствие, но първо ще помогна на Оли да прибере конете в конюшнята.

Питър, синът на кочияша, изтича от къщата и се погрижи за багажа. Коул помогна на жена си да слезе от каретата и каза с особена усмивка, покланяйки се официално.

— Лейтимър Хаус ви поздравява с добре дошла, мадам.

Разрошени от вятъра кедри и борове заобикаляха плътно изграденото от сиви каменни блокове здание и частично скриваха прозорците на долния етаж. Фасадата на горните етажи беше иззидана с тухли и беше прорязана от високи прозорци. Сградата бе увенчана от стръмен двукатен покрив, ограничен от двете страни с кули. Около билото на покрива имаше ограда от ковано желязо. На фона на летящите облаци и обагреното в сиво и пурпур небе господарската къща имаше направо призрачен вид.

За момент Алена изпита чувството, че спотаилата се върху стръмния бряг къща е някакво страховито много око чудовище от далечни времена, очакващо новите нещастия, които Алена ще донесе със себе си. Младата жена бързо прогони тези мрачни предчувствия. Напоследък прекалено много се беше борила и страдала. Време беше да забрави грижите от миналото и в бъдеще да търси от живота най-доброто.

Един внезапен порив на вятъра дръпна черната шапка от главата на Алена. Тя искаше да изтича след нея, но Коул заповяда с глас, който не търпеше никакви възражения.

— Остави я да си върви.

Сега бурята се разрази с пълна сила. Прислужникът вече беше отворил широко масивната дъбова врата и те побързаха да влязат в къщата. Докато подаваха на лакея Майлс палтата си, Коул кротко му представи новата господарка и му съобщи, че доктор Дарви ще вечеря с тях.

Майлс кимна и незабелязано огледа новата си господарка. Макар да хареса милото й държание и благородния й, скромен вид, той си каза, че все пак едва ли нещо би убягнало на тези бдителни сиви очи. За себе си реши този път да бъде по-предпазлив, отколкото с първата мисис Лейтимър.

Алена слезе по няколкото стъпала от вестибюла до голямата зала и се огледа наоколо. Срещу входа към първия етаж се извиваше богато украсена с резба стълба от розово дърво. Мотивът с лозови листа се повтаряше върху всички стълбове и колони на залата. Декорът се стори на Алена доста претрупан и претенциозен. Всичко блестеше и беше изрядно чисто, което очевидно бе характерно за собственика на къщата.

— След време ще свикнеш с това — каза й Коул с досада.

Алена се запита дали недоволството толкова явно е било изписано на лицето й и каза бързо:

— О, аз само се възхищавах на чудесната работа.

— Моля те, не се принизявай само за да се харесаш на един янки. Като момче нямаше навика да криеш истинското си мнение.

Подигравателната забележка на Коул бодна Алена.

— Явно все някога човек пораства — отвърна тя хапливо. — Рано или късно всеки е принуден да замени мечтите на своята младост със суровата действителност.

— Добре казано, мадам — усмихна се сърдечно Коул. Изглежда, не беше злопаметен. От светлите му очи отново лъхаше топлота. Алена беше объркана — не знаеше какво да мисли за внезапната промяна в настроението му. Изведнъж той погледна към горната част на стълбата, която едва се очертаваше в полумрака на голямата зала.

— Минди, ти ли си? — попита той тихо.

Алена проследи погледа му. Стори й се, че забелязва зад парапета някакво движение.

Бързи крачки и шумолене на поли от тафта прозвучаха от противоположната посока и пред погледа им се появи тъмнокоса жена. Строгата й фризура беше с път по средата и завита отзад на кок. Върху черната рокля носеше дълга бяла престилка от колосан лен.

Тя създаваше впечатление, че художникът е оставил портрета й недовършен, когато е забелязал, че времето е състарило неговия модел отвъд границите на женската красота.

— Добър вечер, сър, мадам. — По лицето й се изписа лека изненада, когато забеляза, че новата мисис Лейтимър е облечена като вдовица. — Питър занесе вече багажа горе. Коя стая да наредя да приготвят?

— Придружете мисис Лейтимър до горе, мисис Гарт, и оставете избора на нея — нареди кратко Коул на своята икономка.

Жената кимна със сдържано достойнство и се обърна към новата господарка:

— Бихте ли ме последвали, мадам?

Алена изкачи сковано стълбата след мисис Гарт. Щом изборът е неин, умуваше тя, тогава покоите на господаря на къщата поначало се изключват. По този начин той ще може да се забавлява според желанието и настроението си — сигурно това очакваше от нея и от техния брак.

— Първо ще ви покажа стаите на бившата мисис Лейтимър — обяви икономката. — Те са с изглед към реката и са много елегантни. Мисис Роберта ги предпочиташе пред по-малките стаи.

Тя отвори една врата, влезе в тъмната стая и запали лампата. Когато очите на Алена свикнаха с полумрака, тя съзря навсякъде червено кадифе и коприна. Даже и високият таван беше драпиран с тях. Чувстваше се като в луксозно обзаведена шатра. Имаше огромен кристален полилей и ориенталски килими. Пред богато украсената мраморна камина бяха пръснати големи възглавници. Недалеч от тях се намираше мек тапициран диван. Прозорците бяха скрити от дебели завеси със златни кантове и панделки. Сред всичкото това великолепие се възправяше грамадно легло с балдахин от златист сатен. Целият безвкусен разкош говореше за човек, който не е съумял да направи нищо по-добро с богатството си.

Мисис Гарт, изглежда, не забеляза липсата на възторг в очите на новата си господарка и отвори големия масивен гардероб. Той преливаше от дрехите, които Роберта трескаво беше купувала и почти не беше носила. Видът им беше достатъчен, за да накара Алена да дойде на себе си. Тя се завъртя на токове и напусна стаята. От другата страна на коридора една врата беше полуоткрехната. Алена я отвори и влезе в семпла, скромно мебелирана стая. Тухлената камина беше почистена. Върху дъсчения под бяха наредени обикновено легло, малко нощно шкафче, гардероб без никакви украшения и две скромни тапицирани кресла. Хладен полъх на въздух накара Алена да потръпне, но през простичките ленени завеси на прозореца тя можа да види великолепния изглед към реката.

— Тази стая не е ли заета? — попита тя икономката, която изчакваше до вратата.

— Не, мадам.

— Тогава кажете, моля ви, на Питър да донесе багажа ми тук.

— Добре, мадам. — Икономката мина покрай Алена и отвори вратата към малка баня.

Куцукащите стъпки на Коул прозвучаха в коридора. Мрачно усмихнат, той влезе в стаята и отпрати мисис Гарт с едно кимване.

— Виж ти! Значи червената стая не ти хареса? — Когато срещна гневния поглед на Алена, той се изсмя развеселен.

— По-скоро бих предпочела да живея в шатрата на някой султан, дори с риск да бъда изнасилена. Това поне вече ми е познато.

Коул не обърна внимание на нейното подмятане.

— Какво не ти харесва в червената спалня? Роберта много я обичаше.

— Не ме бъркайте с Роберта — смъмри го Алена.

— Непрекъснато ли трябва да ми напомняш за това? — попита с укор Коул. Беше влязъл в банята, за да сложи ръка върху дръжката на вратата, намираща се на отсрещната стена, но изведнъж се отказа и напусна спалнята на Алена през същата врата, през която беше излязла и мисис Гарт.

— Ани скоро ще сервира вечерята — каза той. — Очаквам те долу в салона.

Алена почувства как погледът му се плъзна по нея и разбра неизреченото му изискване. Трябваше да се преоблече за вечеря.

С неукротима сила бурята шибаше дъждовните капки по прозорците. Светкавици пронизваха въздуха, а трясъкът на гръмотевиците отекваше все по-наблизо.

Външно Алена изглеждаше спокойна и невъзмутима. Беше сменила черната рокля със сивата копринена и в нея правеше изискано и приятно впечатление.

Коул стоеше с гръб до камината, но веднага се обърна към вратата, когато Брегър прекъсна изречението си по средата и скочи на крака.

— Изглеждате възхитително, мадам — извика доктор Дарви и побърза да придружи младата жена до едно от креслата. — Пред вашата красота би пребледнял дори магнолиевият цвят през пролетта.

Смехът на Алена прозвуча като звънчетата на шейна в ясен зимен ден.

— Толкова добре ли сте запознат с магнолиите, докторе?

Коул се въздържа от коментар, но очите му не можеха да се наситят на красивата й фигура.

— Преди войната ходех в Луизиана — продължаваше да бърбори весело Брегър. — Ако знаех, че живеете там, щях да премина и през най-дълбоките блата, за да ви ухажвам.

— Ангелът хранител на Алена сигурно е бдял много зорко по това време — подхвърли заядливо Коул и презрително изсумтя.

Алена леко се засмя.

— Изглежда, много обичате да флиртувате, диктор Дарви? При това май не ви смущава фактът, че съм омъжена жена.

— Омъжените жени са по-лесни за завладяване — промърмори Коул над чашата си. — Кой знае на колко съпрузи вече е успял да сложи рога.

Брегър разпери ръце с престорено отчаяние.

— Но аз съм напълно безопасен!

— Виж ти! Много съм изненадан! — изръмжа Коул.

Алена въздъхна с облекчение, когато Майлс влезе и обяви, че вечерята е сервирана.

Както всичко в тази къща и трапезарията беше прекалено разкошна. Масата и столовете бяха твърде големи, а всички останали мебели бяха претрупани с резба и украшения, така че залата правеше тягостно впечатление с подчертаната си величественост.

Коул придружи жена си до стола й и седна далече от нея — на другия край на масата. Брегър се настани по средата между двамата. Вратата на кухнята се отвори и една грубовата посивяла жена влезе с делови израз на лицето. Тя постави на масата купа, пълна с димящи картофи. С подпрени на хълбоците ръце тя поздрави първо Брегър, а след това вторачи в Алена изпитателния си поглед.

— Хубава жена, наистина — каза най-сетне тя и енергично кимна с глава, след което се представи: — Казвам се Ани, мила, Ани Мърфи. Аз се грижа тук за кухнята.

— Говориш прекалено много, Ани Мърфи — каза Коул с лек упрек в гласа.

— Благодаря за забележката, сър! Трябва да кажа, че господин Брегър е много по-мил с мен. — С тези думи жената профуча през трапезарията.

Брегър не можа да сдържи смеха си.

— Както виждате, добрата стара Ани не си поплюва в приказките и тъй като работи тук вече десетилетия, Коул не може да я изхвърли току-така.

— Намирам я просто възхитителна — заяви Алена категорично и отново се зае със супата си.

По време на цялата вечеря Коул остана мълчалив и Брегър сам трябваше да поддържа разговора на масата.

Тъй като изглеждаше, че ще вали през цялата нощ, за Брегър беше приготвена стая. Малко след полунощ, противно на очакванията, бурята утихна и настъпи дълбока тишина. Дълго след като си легна, Алена остана будна и се ослушваше за стъпките, които й бяха вече толкова познати. Как биха могли Коул и тя да останат невинни в брака си, когато вече бяха преживели всички страсти? Любов, омраза, гняв, копнеж — не бяха ли това различни думи за едно и също нещо?

Постепенно сънят я завладя и тя потъна в призрачния свят на сънищата. На един кораб с високи като кули мачти и бели издути платна тя се плъзгаше по светлосиньото море. Ритмичното скърцане на мачтите отекваше в главата й, като че ли сънят искаше да стане действителност. Изведнъж тя се събуди с ясното съзнание какво е нарушило съня й. Някой стоеше до нейното легло, една висока фигура, чийто неясен силует се очертаваше на фона на огрените от луната прозорци.

— Коул? — прошепна тя.

С едно щракване вратата се затвори. Алена още дълго се вглеждаше в нея. Знаеше, че отново е сама, но й трябваше много време, за да прогони от мислите си призрачното видение.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Алена се събуди на разсъмване. Приютена под топлата завивка, тя забави за малко момента, в който трябваше да стъпи върху студения под на своята спалня. Накрая се стегна и стана, после отиде, наметната с шал, до прозореца, за да хвърли пръв поглед към местността навън. От изгледа на бавно течащата река и блестящите от дъжда дървета дъхът й секна. Лека мъгла се носеше над водата и полузакриваше стръмния отсрещен бряг.

С мъка се откъсна от красотата на чудесния изглед. Стъкна огъня в камината и добави дърва. Когато понечи да отиде в банята, забеляза, че каната за вода е празна. Недоволна, Алена облече тънкия си пеньоар и слезе до кухнята. Върху печката водата вече се грееше в голям меден котел.

— Ще изпратя Питър да ви донесе водата, щом се стопли — извини се готвачката.

Когато Алена прекосяваше залата, направи й впечатление, че вратата към работния кабинет на Коул е полуотворена. Тя с любопитство надникна през процепа в стаята. Посрещна я миризма на застоял дим от цигари и на алкохол. Намръщи нос отвратена. Но влезе с надеждата, че е намерила спокойно местенце. Стените бяха натъпкани с книги. Пред прозореца стоеше голямо бюро. В стаята имаше нещо мъжествено и тя подхождаше на личността на доктор Лейтимър много повече, отколкото другите стаи в къщата. В мътната светлина на утрото Алена забеляза фигурата на своя съпруг, който лежеше, изтегнат в дълбокото кресло близо до прозореца. Коленете му бяха покрити с дебело вълнено одеяло. Беше вдигнал яката на копринения си халат, като че ли му беше студено. Алена тихо пристъпи до него. Погледът й падна върху масичката за сервиране, на която имаше отворена кутия с пури. До кутията стоеше голяма стъклена гарафа, дъното на която едва беше покрито с бренди.

Когато Алена погледна към Коул, забеляза, че той лежи с полузатворени очи и очевидно я е наблюдавал през цялото време. Под неговия поглед тя загърна тънкия пеньоар по-плътно пред гърдите си. Внезапно й стана студено.

— Тук ли прекарахте нощта? — запита тя тихо.

Коул потри с ръка наболата си брада.

— Кракът понякога ме принуждава да спя седнал и през няколко часа да се разхождам.

— Очевидно се наливате обилно със силни питиета, за да подобрите телесното си състояние.

— Нищо друго не би могло да облекчи болките ми — отвърна той язвително.

Чуха се стъпки и след кратко почукване влезе мисис Гарт. Тя носеше поднос с чаша димящо кафе и кристална гарафа с бренди.

— Това ли е цялата ви закуска? — учуди се Алена.

— Би трябвало и ти да опиташ от нея някой път, мила — подигра се Коул. — Стопля и най-студеното сърце.

— Изглежда, при вас тя изобщо не действа, майоре — отвърна Алена хапливо. Без да изчака ядовития му отговор, тя го остави сам.

Междувременно половин дузина кани, пълни с вряла вода, бяха занесени в банята й. Тя с наслада се отдаде на радостите от къпането, които болезнено дълго й бяха липсвали, докато играеше ролята на Ал. След това среса косата си и се облече. С мъка надви изкушението да облече хубавите дрехи, които й беше подарил Коул.

Алена тъкмо обуваше дългите до коленете черни памучни чорапи, когато в стаята до банята се блъсна врата. Стресната различи куцането на мъжа си в съседната стая. От многото помещения на къщата тя беше избрала точно това, което граничеше с неговите стаи. На всичко отгоре никоя врата в къщата не се заключваше, както вече бе забелязала предния ден. За неин ужас вратата на банята се отвори. В мивката се плискаше вода и се чуваше стържещият звук на бръснач. Алена се облече с възможно най-голяма бързина. Панделките на корсета й се оплетоха и когато вратата на нейната стая внезапно се отвори, Алена почувства, че я обзема паника. Коул се облегна небрежно на рамката. Беше само по панталони и наблюдаваше с интерес как младата жена се бори с корсета си.

— Вратите във вашата къща нямат ли ключове, майоре? — гневно го нападна Алена.

— Не е необходимо, всичко в тази къща и без това е мое — отвърна самоуверено Коул.

— Аз вероятно се включвам в това „всичко“? — подхвърли Алена и хладно го погледна през рамо.

— Ти на първо място, мила моя — засмя се Коул и се приближи до нея. Пръстите му се заеха с панделките от корсета й и възлите се разплетоха като от ръката на вълшебник.

Алена си придаде колкото е възможно по-възмутен вид, но тайно се радваше. Близостта на неговото мускулесто тяло я караше да потръпва и това нямаше нищо общо със страха.

— Има ли някаква специална причина да ме посетите? — запита тя.

Вместо отговор Коул измъкна няколко едри банкноти и ги пъхна навити в деколтето й.

— Снощи ти беше съвършена домакиня. Брегър беше дълбоко впечатлен.

Лицето на Алена гореше от гняв. Тя издърпа банкнотите от пазвата си и ги напъха в колана на Коул.

— Закичете парите на шапката си, майор Лейтимър!

Коул отиде до гардероба и извади една рокля от розова тафта.

— След като не искаш да приемеш пари, какво ще кажеш за това? Струва точно толкова!

Алена беше смаяна. Предложението му я нарани дълбоко.

— Да не искате да нося дрехите на Роберта?

Сега и Коул бе разгневен.

— Смяташ ли, че ще позволя жена ми да носи дрехи от втора ръка? Купил съм я специално за теб!

— О, майоре — простена Алена. Тя болезнено се засрами от своята грешка.

— Майоре! — изрева той вбесено. — По дяволите, жено, искаш да ме подлудиш ли с това обръщение? И нима довечера ще трябва да изглеждам пред гостите като някой нещастен скъперник?

— Не се тревожете, тази вечер ще бъда облечена подходящо и няма да се срамувате от мене, майор Лейтимър.

— Надявам се, че ще е така! И ако от устата ти не може да се отрони някое по-любезно обръщение към мен, то поне пред другите ми говори на малко име!

С тези думи Коул се завъртя и блъсна шумно вратата на банята зад себе си.

Когато малко след това Алена мина през залата, тя забеляза, че вратата към работния кабинет на Коул е плътно затворена. Дори мисис Гарт, която я разведе из къщата, не се осмеляваше да наруши уединението на Коул.

При обиколката с икономката Алена почувства, че къщата е обгърната в някаква тайна. Стаите бяха обзаведени или с претрупано великолепие, или съвсем скромно и оскъдно. Зарадва се, когато се изтръгна от тази мрачна атмосфера. От покритата тераса тя обгърна с поглед красотата на хълмовете и горите. До стълбището, което водеше към входа на къщата, на един стълб висеше голяма камбана. В този момент излезе Майлс и я удари два пъти. Очевидно някакъв сигнал, каза си учудена Алена.

Тя се запъти бавно към западното крило на къщата през потъналата в бурени розова градина. Пред един самотен храст, който отчаяно се бореше да оцелее, тя коленичи и започна да скубе плевелите. Вечерният мраз вече беше успял да повреди листата му.

Внезапно Алена спря и се озърна. Беше сигурна, че някой тайно я наблюдава. Тя засенчи очите си с ръка и погледна нагоре, към стаята на Коул, която се намираше над салона. Но далеч по-нагоре, зад оградата от ковано желязо на покрива, на Алена й се стори, че забеляза някакво леко движение. Дали Коул беше горе? Дали все още беше сърдит и вече съжаляваше, че се е оженил за нея? Иначе защо ще прави всичко възможно да стои по-надалече?

Един кабриолет застана пред входа и Оли скочи от капрата.

— Какъв хубав ден за разходка, мадам! — поздрави той господарката си.

— О, да — засмя се младата жена. — Кажете, Оли, защо преди малко Майлс звъня два пъти?

— Два пъти за кабриолета и четири пъти за голямата карета, мадам — поясни кочияшът.

— А тази розова градина — никой ли не се грижи за нея?

— Първият ни градинар не се завърна от войната, а последният от известно време изчезна — отвърна учтиво Оли.

В този момент Коул излезе от къщата. Носеше тесни черни панталони, копринена риза и подходяща жилетка. Той размени няколко думи с Оли, а през това време Алена крадешком го наблюдаваше. Нямаше как да не се възхити от високото му силно тяло и от загорелите черти на привлекателното му лице.

— Мога ли да изпълня някое ваше желание, мадам? — обърна се той от кабриолета към жена си.

— Не съм виждала от известно време Саул и се безпокоя за него. Той има толкова малко топли дрехи за тукашния суров климат.

— Качвай се — подкани я Коул. — Ще те заведа при него.

— Веднага — отвърна с готовност Алена. — За момент само, да си взема наметката.

Тя се обърна към къщата, но Майлс вече стоеше на входната врата и й подаваше дългата наметка с качулка, която Коул й бе купил заедно с другите неща. Алена бе пронизана от мисълта, че всичко е нагласено от Коул, но мъжът й седеше в кабриолета и гледаше разсеяно, като че ли това не го интересуваше.

Когато Алена се качи, той хвана ръката й и я задържа в своята по-продължително, отколкото се полагаше.

Мрачният му поглед бе смекчен от сянката на нежна усмивка.

Кабриолетът вихрено се понесе надолу по хълма в свежия утринен въздух. Скоро се появи малка горичка. Лекият екипаж заобиколи един шарен клонест бряст и пое по тесен, ограден от тополи път. Погледът на Алена се премрежи от лудото препускане и блещукащите полусенки, но изведнъж пред заслепените й очи се разпростря широко, огряно от слънцето поле. Съзря група по-малки постройки, събрани като пилци около голяма плевня.

Когато наближиха, едно черно куче, едро като теле, изскочи от храстите и затича покрай кабриолета.

Коул опъна поводите и спря. Кучето седна на задните си лапи и зачака господарят му да слезе. Тъй като той помогна най-напред на жена си, то явно бе разочаровано и хукна в кръг около кабриолета.

— Ела тук, Солджър Бой6, да поздравиш новата си господарка! — извика Коул.

Големият пес го послуша и се приближи тромаво. Очите на Алена се разшириха от страх. Главата на кучето стигаше над талията й.

— Колко е хубав — промърмори тя неубедително и отстъпи страхливо крачка назад. Но кучето седна пред нея и протегна едната си лапа. Гледаше непознатата жена изотдолу с кехлибарените си очи, сякаш искаше да разбере характера й.

Алена смело хвана протегнатата лапа. Розовият език на кучето се подаде измежду мощните челюсти и лизна кратко ръката й.

— Не е опасно, нали? — попита Алена, когато кучето се отдалечи да подуши колелата на кабриолета.

— О, съвсем не — отвърна Коул. — Но ако предпочиташ то да не стои вкъщи, може да остане тук, в плевнята.

— Ако има по-добри обноски от вас, не бих имала нищо против него. Кой знае, може би ще ми бъде полезно като пазач — подразни го младата жена.

— Мили Боже! — простена Коул. — Докога тези любезности!

Той очарован наблюдаваше своята съпруга. Слънчевите лъчи блестяха в кестенявата й коса, а фино изрязаният й профил беше омайващо женствен. Дали наистина толкова се беше изменила от времето, когато той се запозна с момчето на име Ал, или само така му се струваше?

— Мис Алена!

Като чу името си, Алена се обърна и видя Саул, който тичаше към нея с огромни крачки. Широка усмивка беше разтегнала устните му от ухо до ухо и белите му зъби блестяха на слънцето. Беше облечен с червена вълнена риза и нови панталони.

Докато двамата бурно се поздравяваха и Саул, сияещ от радост, обясняваше колко добре се чувствал и как сега имал самостоятелна къщичка, Коул се отдалечи към конюшнята под предлог, че има да уточнява нещо с Оли.

Когато след известно време се върна, по лицето му се четеше загриженост.

— Случило ли се е нещо? — осведоми се Алена, когато той й помагаше да се качи в кабриолета.

— През нощта някой е хвърлил няколко седла и сбруи в резервоара с вода.

Алена можеше да си представи колко усилия ще бъдат необходими, за да станат те отново еластични и годни за употреба, или какви разходи ще изисква набавянето на нови.

— Кой би могъл да направи такова нещо? — запита тя мъжа си.

— Нямам представа.

— Подобно нещо случвало ли се е преди?

— Не, никога — промърмори Коул.

Алена беше дълбоко обезпокоена.

— Ако подозирате нещо… Саул и аз… искам да кажа, че ние сме единствените южняци и…

— Глупости, Алена! Не обвинявам никого от вас двамата. Но може би някой е искал да хвърли подозрение върху вас или пък да ми навреди, защото се занимавам с хора от Юга. Дявол знае! Това ще бъдат само ненужни разходи и нищо повече.

По обратния път Солджър Бой тичаше радостно редом с кабриолета. Под високите дървета колата бясно летеше по тесния път, докато накрая местността стана по-равна. Гъстите храсталаци от двете страни на пътя отстъпиха и разкриха изглед към голяма, обрасла с диви лози и бръшлян къща, която се намираше малко встрани, между дърветата. Фасадата й беше облицована с дъски, а покривът — покрит с овехтели, посивели капаци от кедрово дърво.

Коул искаше да отмине, без да хвърли поглед към къщата, но любопитството на Алена беше възбудено.

— Какво е това отсреща? — попита тя.

— Старата къща — отговори той, без да извърне глава. — Наричаме я „колибата“. Това е първата къща, която е построил баща ми, когато е дошъл тук. — Лицето на Коул стана мрачно. — Голямата къща той построи по-късно за моята мащеха.

След това Коул млъкна упорито и Алена не посмя повече да го разпитва.

Бурята беше свалила пъстрите есенни листа от повечето дървета. Само могъщите дъбове се перчеха още с ръждивокафявия разкош на короните си. Известно време пътят вървеше край реката. Кучето палаво подскачаше из водата и се хвърляше да хване някоя риба или жаба.

Когато наближиха предградията на градчето Сейнт Клауд, Коул спря за малко и заповяда на Солджър Бой да скочи отзад в кабриолета и да стои там.

— Изглежда толкова безопасен, че хората често се лъжат. Освен това не се погажда много с чуждите коне — отговори Коул на немия въпрос на Алена.

Междувременно те вече се движеха по една улица, от двете страни на която се редяха магазини. Пред тях се появи голям тухлен склад, боядисан в жълто. Край него се шляеха неколцина мъже. Над една от големите врати бяха изписани с неопитна ръка думите:

Коул спря кабриолета плътно до реката и бръкна под седалката. Не извади обичайния си бастун за разходка, а една дебела възлеста тояга, в единия край на която остатък от недоотрязан клон образуваше нещо като дръжка.

— Искам да огледам тук за подходящи работници — обясни Коул с кисела усмивка, докато опъваше и масажираше изтръпналия си от пътуването крак. — Тези там вече са имали спречквания с някои работодатели, затова взех тоягата. Ако всичко мине добре, след няколко минути ще се върна. Но трябва настойчиво да те помоля да не слизаш от кабриолета.

Коул щракна с пръсти и Солджър Бой пристигна тичешком.

— На място! Пази! — заповяда той на кучето. След това тръгна към склада и изчезна през една от вратите. Едва се беше изгубил от поглед и мъжете започнаха да се приближават към кабриолета. Не всеки ден можеха да видят подобна красива картинка, а дългите зимни месеци в лагера на дървосекачите наближаваха.

Алена се правеше, че не ги забелязва, но един от тях — грамаден мъж, чиято руса коса стигаше до раменете и чийто бичи врат изцяло бе покрит от брадата му, нахално застана до кабриолета. Дълбоко ръмжене се изтръгна от гръдния кош на Солджър Бой, когато мъжът сложи крака си върху стъпалото.

— На ваше място бих внимавала повече! — предупреди Алена мъжагата.

— Глупости, да не би да ме е страх от този пес! Ще му извия врата. — Мъжът се опита да ритне кучето отстрани, но то ловко избягна удара и приклекна с оголени зъби и настръхнала козина на врата извън обсега на негодника.

— Сега ще ти покажа аз на теб. Ще те науча на уважение, проклет помияр! — Мъжът се огледа, търсеше нещо с очи, след това разбута грубо с раменете си няколко души и веднага се върна, държейки в ръцете си дълга около метър дъска. Дървосекачът замахна широко и удари кучето с пълна сила през гръдния кош. Чу се звук, като чели нещо тежко се удари в дебел дънер. Животното захапа светкавично дъската и с рязко дръпване на масивния си череп я изтръгна от ръцете на мъжа. Жълтите очи на черното чудовище искряха от смъртна омраза, когато тръгна към мъжа с оголени зъби и глухо ръмжене.

— Солджър! — прозвуча в този миг резкият глас на Коул и кучето замръзна по средата на атаката. — На място!

Животното послушно се оттегли и легна пред кабриолета. Оттам то внимателно наблюдаваше сцената. Когато Коул приближи, русият великан се изрепчи:

— Имате късмет! Ако не бяхте дошли, щях да извия врата на този пес с голи ръце!

— Вие можете да говорите за късмет! Този вид кучета без никакво усилие повалят вълк. Всъщност те са предназначени за лов на мечки и бизони. С вас Солджър Бой щеше да се справи за минута!

Гъндър — така се казваше мъжът — се ядоса, че една мечка или един бизон могат да бъдат по-силни от него. А и не желаеше толкова лесно да се предаде и да се посрами пред другарите си.

— Изчезвайте, човече! Искам още малко да си поприказвам с малката дама — изруга той Коул. Тъкмо понечи да протегне ръка към вътрешността на кабриолета и да сграбчи Алена, когато беше отхвърлен назад и се приземи на четири крака до крайбрежната ограда.

— Малката дама — подигра му се Коул — случайно е моята же…

Той не можа да продължи. Противникът му скочи сякаш на пружини и сграбчи краката му. Коул беше повдигнат като перце. Кучето почна да лае, когато видя двамата мъже да се мятат по откритото място пред склада. Дървосекачът с трясък блъсна своя противник в една голяма дървена врата. Коул запъна тоягата напреки под брадата на мъжа и с всичка сила избута главата му назад, докато другият беше принуден да го пусне и Коул отново усети почва под краката си.

Алена се отпусна върху седалката, но всичките мускули на тялото й бяха напрегнати, докато наблюдаваше битката.

Лицето на Коул беше изкривено в гримаса, която по-вероятно бе причинена от болния му крак, отколкото от усилието, вложено в боя. Той отстъпи крачка назад и стовари тоягата върху широкия гръб на своя противник, но с това изтръгна от него само гневен вик. Коул удари отново. Този път дебелият край на тоягата улучи дървосекача малко под гръдната кост. Борейки се за въздух, мъжът се олюля назад. Коул го преследваше безмилостно и ударите се сипеха непрекъснато. Но като че ли удряше по някаква бъчва — вдигаше се много шум, а резултат нямаше. Тогава Коул хвана тоягата откъм тънкия й край и вложи цялата си сила в последния удар. Гъндър приклекна леко. Очите му се изцъклиха. Коул бързо отскочи и подкара мъжагата пред себе си, като непрекъснато го ръгаше с върха на тоягата болезнено в корема. Клатейки се като подсечено дърво малко преди падане, Гъндър се запрепъва назад, докато стигна ръба на крайбрежната ограда. Там Коул реши боя с лек удар в гърдите. Гъндър падна назад в тинестата вода, като вдигна висок мръсен фонтан.

Подпрян на тоягата, Коул се огледа предизвикателно. Никой от останалите мъже не изглеждаше особено въодушевен от желание да заеме мястото на Гъндър. Тогава Коул се обърна и се качи в кабриолета.

— Кракът ти пострада ли? — попита загрижено Алена, докато се отдалечаваха от мястото на боя.

— Изглежда, малко го ожулих — отвърна мъжът й, без да поглежда към нея.

— Защо всъщност имаш нужда от нови работници? — продължи да разпитва Алена.

— Далече на север имам големи гори. Време е и там да се започне дърводобив.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Потънала в мисли, Алена стоеше пред прозореца на своята стая и гледаше навън във вечерния здрач. Беше се появил лек ветрец от югозапад и беше нарушил околната неподвижност. Повърхността на виещата се река блестеше златисто в угасващата светлина. От време навреме по нея минаваше полъх на вятъра и накъдряше огледалната вода. Подобна бе картината в мислите на Алена. Сред привидния мир на нейната душа се появяваха мрачни спомени, които изплуваха от дълбините и се разбиваха на малки вълни в скритите под повърхността скали.

Досега беше приемала станалото с вдигане на рамене, но мисълта, че Коул се е оженил за нея, защото тогава е смятал това за единственото правилно решение, стърчеше като застрашителна скала в потока на нейните чувства. Тя упрекваше Коул, че я е използвал единствено заради взаимната изгода. Но все не успяваше да го накара да почувства справедливия й гняв, който по нейно мнение той заслужаваше.

С тъжна въздишка Алена отново се зае с прекъснатия си тоалет. Докато се мъчеше да се справи с малките блестящи копченца на жълтата си рокля от тафта, тя пожела Коул да е до нея, за да й помогне. Но адвокатът от Пенсилвания бе пристигнал скоро след завръщането им от Сейнт Клауд и Коул веднага се оттегли с него в кабинета си. Обзета от лошо настроение, Алена махна стола, с който беше подпряла бравата на вратата, намираща се на отсрещната стена на банята. Това беше съвсем излишно, тъй като от съседната стая не долиташе и най-малкият шум.

Някакъв часовник удари с ясен звън половин час. Изненадана, Алена погледна към полицата над камината. През деня някой трябва да е поставил там богато украсения часовник без нейно знание. Едва доловим шум край вратата я накара да се обърне. Косите й настръхнаха, но нямаше никой. Бързо взе една лампа и изтича в коридора да провери. И тук не се виждаше никой. Страхуващият се от светлината посетител беше изчезнал безследно. Алена не можеше да намери обяснение на това. Коя беше тази Минди, чието име Коул беше извикал в деня на тяхното пристигане? Какво общо имаше тя с къщата и с Коул?

Замислена, Алена се върна в спалнята си. След няколко минути семейство Дарви щеше да пристигне, а Коул още не беше се преоблякъл за вечеря.

Младата жена застана пред голямото огледало и за последен път се огледа със задоволство. Въпреки първоначалния отказ да носи дрехите, които Коул й беше подарил, този път тя се беше облякла много грижливо. Не можеше да открие и най-малкия недостатък във външния си вид. Блестящата й коса беше прихваната на тила от фина прозрачна копринена мрежа. На ушите й се поклащаха капковидните диаманти. При цялото си непредсказуемо държание Коул сигурно щеше да е доволен от нея, помисли си Алена.

Гласове долетяха от залата. Очевидно Майлс посрещаше вече гостите. Докато Алена слизаше надолу по стълбите с шумящи тафтени поли, Брегър заряза своите дами и избърза насреща й.

— Вашата красота е като топъл пролетен ден в тази студена страна, мадам — поздрави я той с дълбок поклон.

— Много сте любезен, мистър Дарви — отвърна Алена с усмивка. Когато минаваше през залата под ръка с Брегър, за да поздрави майка му и сестра му — Елеонор и Каролайн Дарви, тя забеляза въпросителния поглед на лакея и му каза дискретно:

— Моля ви, Майлс, уведомете доктор Лейтимър че нашите гости са пристигнали.

— Едва дочакахме да се запознаем с вас, мисис Лейтимър — каза сърдечно майката на Брегър. Дъщеря й само кимна. Не искаше толкова лесно да отстъпи пред новата мисис Лейтимър. Нали тъкмо тя е насърчила Коул в неговата глупост и го е тласнала в ръцете на Роберта? Навремето Каролайн бе хранила надеждата да стане жена на Коул. Но те бяха израснали като близки съседи и се чувстваха по-скоро брат и сестра. След смъртта на Роберта надеждата на Каролайн бе пламнала отново, но Коул пак си бе довел съпруга отдалече. Още една жена от Южните щати! Каролайн беше вече на двадесет и седем години, а още не беше минала под брачния венец.

Вратата на кабинета на Коул се отвори и отвътре се чу гласът му:

— Добре, Хорас, по този въпрос съм готов изцяло да ви се доверя.

Когато двамата мъже влязоха в залата, Алена веднага забеляза, че Коул се опира на бастуна си по-тежко от обикновено. Не беше се преобличал след пътуването. Той поздрави дамите с бегла усмивка, при което погледът му за секунди се спря върху жена му. Към Брегър отправи само кратко кимване. Алена отиде при него и го хвана под ръка.

— Няма ли да се преоблечеш преди вечеря? — попита го тя така, че другите да не чуят.

Коул само я изгледа хладно и отчуждено и поклати мълчаливо глава. Когато придружи Алена до салона, младата жена с тревога забеляза колко несигурна беше станала походката му.

— Има ли ти нещо? — запита тя уплашена.

— Не, нищо. От дългото седене кракът ми съвсем се вдърви. Това лесно ще се оправи, щом малко го раздвижа.

Когато Майлс сервираше в салона напитки на гостите, Коул улови погледа на лакея и посочи с незабележимо кимване гарафата с бренди. С непроницаем израз на лицето Майлс изпълни нямото желание на своя господар. Коул обърна първата чаша на един дъх и подаде да му налеят отново. Направи се, че не забелязва загрижения поглед на Алена.

— Винаги ли пиеш сам, Коул? — пошегува се Брегър. — Ценя твоя навик да пиеш бренди преди вечеря. Това е признак на добро възпитание!

Елеонор Дарви намръщи нос при думите на сина си като възмутена матрона.

— Струва ми се, че доста мъже са разсипали здравето си от това, че прекалено често са прибягвали към алкохола — забеляза тя поучително.

За щастие в този момент се появи лакеят и обяви, че вечерята е сервирана. Алена се изправи с облекчение, хвана мъжа си под ръка и тръгна пред гостите към трапезарията, както подобаваше на изискана домакиня. Адвокатът мистър Бър предложи ръката си на мисис Дарви, а Брегър, ще не ще, трябваше да се задоволи със сестра си. В замяна на това на масата беше настанен до домакинята. Коул седеше на другия край на дългата маса. В погледа му се четеше неприкрит яд и Алена се питаше с какво този път си е навлякла гнева му. Може би защото Брегър седеше толкова близо до нея и непрекъснато я обсипваше с комплименти?

При ордьовъра разговорът вървеше едва-едва. Говореше се за повече или по-малко незначителни неща. Но накрая Елеонор Дарви не можа да обуздае своето любопитство и подхвана тема, която от дълго време я занимаваше.

— Коул, ти още не си ни разказал как всъщност се стигна до вашата женитба. Честно казано, и досега не мога да проумея как е бил сключен този брак в твое отсъствие. Всичко е законно, нали? Искам да кажа, вие наистина сте женени или…

— Разбира се, лельо Ели — отговори Коул, явно раздразнен. — Но ако не ми вярваш, мистър Бър може да го потвърди. Все пак той е адвокат.

— Така е — побърза да ги увери Хорас Бър. — Сключването на брака е извършено съгласно всички изисквания на закона.

— Но какво казаха вашите родители за това? Те не биха ли предпочели обичайната женитба с венчаване в църква, мисис Лейтимър? — осведоми се старата дама, обръщайки се към Алена.

— Моите родители не са между живите, мадам — отговори Алена на явно невинния въпрос. — Те, както и двамата ми братя, загинаха през войната.

Неловко мълчание се възцари след нейните думи. Алена скръсти ръце в скута си и попита с достойнство:

— Имате ли други въпроси, на които бих могла да отговоря, мисис Дарви?

Брегър се чувстваше задължен да извини майка си за неприятното любопитство.

— Моля ви да ни простите, Алена, че така безсрамно ви разпитваме — той усмихнато положи ръката си върху нейната.

Младата жена му отвърна с благодарна усмивка, но когато видя как Коул мрачно се бе втренчил пред себе си на другия край на масата, веднага стана сериозна. Очевидно нейният мъж не одобряваше нищо от това, което Брегър вършеше или казваше. Тя направо не можеше да повярва, че той ревнува, защото беше много по-мъжествен, а и изглеждаше много по-добре от Брегър. Трябваше да има и нещо друго зад цялата работа.

— Не е възможно Коул да се е оженил за вас само от чувство за дълг, Алена — продължи да бърбори Брегър. — Винаги досега се е представял достойно като мъж, не само през войната, но и в любовта. За това има достатъчно доказателства. — Когато другите напрегнато замълчаха, той грабна чашата и произнесе тост за младоженците. — Пия за вашия брак, независимо по какви причини е сключен!

— Брегър! — Мисис Дарви беше ужасена от липсата на всякакъв такт у сина си. — Искаш целият свят да ни сметне за простаци ли?

Брегър само повдигна рамене.

— Исках само да обясня на Коул, че с втората си женитба е направил по-добър избор. Ако не вижда какво съкровище е довел по нашите земи, тогава е просто един проклет глупак!

— Ти я познаваш едва от вчера — припомни Каролайн на брат си.

— Въпреки това би било истинско безобразие, ако Коул се е оженил за Алена само заради някакви си съображения и интереси — продължи Брегър.

Коул ядосан бутна чинията с десерта настрани и се изправи.

— Всемогъщи Боже! — изруга той. — Всичките тези приказки ми дойдоха до гуша! Нахвърлихте се върху мен като лешояди на мърша и оставихте само кокалите.

— Лешояди? — повтори Елеонор Дарви засегната. — И таз добра!

Коул не обърна внимание на нейната забележка.

— Не можете ли да разберете, че съм се оженил последователно за две жени, които случайно се оказаха братовчедки. Може би начинът, по който беше сключен този брак, не е съвсем по вкуса ви. Но това, което ни доведе пред олтара — продължи той, спирайки погледа си върху Алена, — беше просто съдба!

Думите му боднаха остро Алена. Тя не можа да устои на изкушението да върне удара на мъжа си.

— Слушай, янки — каза тя с очарователен южняшки акцент, — ако още веднъж ме сравниш с Роберта, така ще те наредя, та ще имаш чувството, че цялата армия на Южните щати заедно с каруците и мулетата те е прегазила!

При тези шеговити думи тя се усмихваше толкова лъчезарно, че компанията на масата имаше нужда от известно време, за да проумее дълбочината на казаното. Най-после Хорас Бър се изкашля, а Каролайн се изкиска приглушено. Брегър стана и започна да ръкопляска. Когато шумът поутихна, Коул измърмори:

— Моля за извинение, Ал. Не исках да кажа това.

— Ал! — извика Каролайн и почти се задави. — Да не искаш да кажеш, че тя…

Мисис Дарви изпитваше неудобство да постави въпроса, но любопитството й надделя.

— Това същият Ал ли е, който те беше попарил, Коул? — Нейното семейство с дни се беше смяло на тази комична история, а ето че виновницата за всичко това се намираше пред тях.

Коул отново беше седнал и погледът му мрачно се местеше от един на друг.

— Точно така. Тогава Алена се беше преоблякла като момче и се наричаше Ал. Узнах това едва когато вече се бях оженил за Роберта.

Алена погледна усмихнато присъстващите и запита с престорена наивност:

— Коул разправял ли ви е какво се случи в конюшнята? А историята с коритото за вода? Споменавал ли е, че щеше да ме набие, ако не беше се намесила Дулси?

Когато видя, че погледът на Коул все повече и повече предвещаваше буря, усмивката й стана още по-лъчезарна. Но за да го укроти, тя стана от масата и предложи като любезна домакиня:

— Може би дамите ще предпочетат да минем в салона и да оставим господата с техните пури и брендито.

На вратата тя се обърна още веднъж. Очите на Коул я пронизваха, но в тях се четеше и нещо друго освен гняв. Нещо, което Алена не можеше точно да определи. Мистър Бър се надигна пръв и се сбогува. Трябвало рано на другата сутрин да пътува.

— Ще получите колкото е възможно по-скоро вест от мен, Коул — каза той, докато домакинът го придружаваше до вратата. — Бъдете сигурен, че ще направя всичко възможно да разреша проблема, за който говорихме.

Когато Коул се завърна при компанията, лицето му представляваше изкривена от болка гримаса. Той забеляза, че Брегър внимателно го наблюдаваше, и се стегна. Без да каже дума, се отправи към кабинета си.

В салона Алена слушаше бърборенето на мисис Дарви само с половин ухо. Всичките й мисли бяха при Коул. Пронизващият му поглед я беше обезпокоил дълбоко.

Внезапно разговорът на дамите бе прекъснат от трясъка на счупено стъкло и от вбесения глас на Коул.

— По дяволите, човече, чух вече достатъчно!

— Слушай, Коул! — долови се гласът на Брегър.

— Вън! Напусни веднага къщата ми, преди да съм те изхвърлил!

Неприятно изненадани, трите жени бяха млъкнали. Разстроена, Алена се изправи и последва мисис Дарви и дъщеря й до гардеробната. Брегър изскочи от кабинета на Коул със зачервено от гняв лице.

— Ужасен човек — мърмореше той под носа си. Когато забеляза загрижения поглед в очите на Алена, припряно се извини. След това се обърна и напусна къщата, придружен от майка си и сестра си.

Коул наблюдаваше прибързаното тръгване на гостите, подпрян на вратата на кабинета си. Жена му се опита да поиска някакво обяснение за изблика на гняв, но Коул изсумтя презрително и тръшна вратата зад себе си. С високо вдигната глава обидената Алена се изкачи по стълбите. Ако господарят на къщата можеше да размишлява насаме, то и господарката имаше същото право.

В стаята си тя застана пред огледалото и разгледа загрижено отражението си. Знаеше точно какво я мъчи. Онези часове в хотела не й излизаха от главата. Всяко докосване, всяка целувка горяха като огън в паметта й и събуждаха в тялото й дълго потискани желания.

В залата прозвучаха неравномерни стъпки. С напрегнати сетива и разтуптяно сърце Алена се ослушваше. Дали ще дойде, изпълнен с гняв или с нежност, при нея? Или щеше отново да се наведе над леглото й и да я наблюдава как спи?

Стъпките замряха пред стаята й, след това вратата се отвори рязко и Коул прекрачи прага. Устните му бяха стиснати, а очите зачервени. Все още носеше черните панталони. Копринената му риза беше разкопчана до колана. Алена подозираше, че е пиян, но изглежда, добре се контролираше.

Дълго време стояха мълчаливо един срещу друг. Лампата зад Алена пронизваше с лъчите си тънката й нощница и разкриваше пред възхитения поглед на Коул женските й прелести.

— Желаете ли да говорите за нещо с мен, майоре? — запита го тя с треперещ глас.

Коул се опита да избегне темата, която така го глождеше.

— Ти беше красива тази вечер, Алена.

Когато жена му не отговори нищо, той се доближи до гардероба и докосна с върха на бастуна си една фуста. Очевидно износеният вид на дрехата не му харесваше.

— Когато вчера отидохме в полето, имах чувството, че виждам Ал в тези мизерни дрехи.

Алена се направи, че не разбира.

— Това винаги ви е дразнило.

— Но сега, изглежда, Ал е престанал да съществува — измърмори Коул разсеяно.

— Наистина ли мислите така, майоре?

Това обръщение унищожи и последния остатък от самообладанието на Коул.

— По дяволите, Алена! — изрева той с такава сила, че младата жена потрепера. Той дръпна и другата врата на гардероба и гневно посочи съдържанието му. — Там висят куп изящни рокли, а ти се обличаш с парцали!

— Точно така, сър. Дрехите може да са мизерни, но са си мои. Нима тази вечер ви разочаровах? Нима не проявих уважение към гостите?

— Не, разбира се, че не! — махна ядосано с ръка Коул. — Ти правеше чест на дома ми.

— Въпреки това ми се струва, че с нещо съм предизвикала вашето недоволство — продължи Алена успокоена. — През цялата вечер имахте толкова мрачен вид.

— Това беше само заради онзи проклет ласкател, който непрекъснато се усукваше наоколо ти. От първия ден си загуби ума по тебе, но аз нямам намерение да те деля с никого. — Още не довършил думите си, Коул вече знаеше, че се е изтървал като последен глупак. Алена беше скочила и го гледаше, пламнала от гняв.

— Не бива да се безпокоите за това, доктор Лейтимър. Аз не съм жена, която се захласва по всеки мъж!

Ядосана, тя закрачи напред-назад из стаята и попита с хаплива подигравка:

— Що за човек сте вие? Какво ви скимна да поканите хора на вечеря, а след това просто да ги изхвърлите? Вашите маниери като домакин трудно могат да се нарекат безупречни. Държахте се като магаре…

Коул я прекъсна гневно:

— Аз посочих вратата само на Брегър!

— Защо го мразите толкова? Да не би случайно причината да е в това, че за разлика от вас той все още практикува професията си на лекар?

— Доктор, пфу! Този дръвник…

— Достатъчно! — извика Алена, когато забеляза, че мъжът й се готви да продължи с ругатните по адрес на Брегър.

Но Коул не можеше да бъде спрян.

— Ако останеше на него, отдавна да е отрязал проклетия ми крак!

— Казах, престанете! — извика Алена, докарана до границата на самообладанието си. — Пет пари не давам за вашите долни клеветнически излияния. Пълен сте с омраза и злоба!

Коул се засмя цинично.

— Роберта и ти имате повече общи неща, отколкото ти се ще да признаеш. Злоба и омраза! Колко често съм слушал тези думи от нея! Вие сте от един дол дренки с твоята братовчедка.

Гласът на Коул беше прегракнал и почти пресекваше. Жестока борба кипеше в гърдите му. С голяма мъка успяваше да обуздае плътското си желание към Алена. С каква радост би удавил тази отвратителна препирня в страстна прегръдка. Въпреки това той продължи:

— В едно нещо обаче превъзхождаш братовчедка си: тя обещаваше неща, които не можеше да даде, а ти ми отказваш това, което можеш да дадеш.

Чашата преля. Извън себе си от възмущение, Алена пристъпи към Коул.

— Предупредих ви да не ме сравнявате с Роберта, проклет янки!

— Аха, сега играеш ролята на невинна девица, но едва що Роберта си отиде и се яви ти. Да се омотае проклетият янки! Да се примами синята куртка в капана, да се притисне до стената! Колко ти плати тая кучка Роберта, за да прахосаш девствеността си с мен?

Чу се силно изплющяване.

Алена бе ударила на Коул звучна плесница. Преди да успее да си отдръпне ръката, той я сграбчи за китката. В следващия миг устните му се впиха в устата й. Той я притисна бурно и задуши всички нейни протести с брутална целувка. Дълго потисканото желание си проправи път с всичка сила. Той повдигна Алена, докато тя почувства между бедрата си властния напор на неговата мъжественост. Пламенната му атака прониза Алена като огън. Останала без дъх, тя беше неспособна да мисли трезво. Липсваше й както волята, така и желанието да отблъсне Коул от себе си. Но той внезапно я пусна. Тя политна назад и си пое дълбоко въздух. Всичкият й гняв се беше изпарил.

— Това трябва да ви е за урок, мадам — задъхано и с прегракнал глас каза Коул. — Досега търпях този ненормален брак, но вече край на всичко. Ти ми принадлежиш и аз ще те имам където и когато поискам!

— Но ние се споразумяхме…

— Където и когато поискам! — повтори Коул натъртено.

След това се наведе за бастуна си, излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Алена крачеше като сомнамбул напред назад из стаята си. Скъси фитила на газената лампа, докато спалнята се изпълни с дълбоки сенки. Както беше с дрехите, тя се пъхна под завивките и се сви на кълбо, но дълго време не можеше да заспи. Споменът за възбудата на Коул твърде силно се беше врязал в паметта й. Едва в ранните сутрешни часове дрямката се смили над младата жена и я освободи от мъчителните мисли.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Утринните мъгли още се влачеха из долината, когато Алена се надигна и грижливо се облече. Беше твърдо решена да проведе сериозен разговор с Коул. Или ще живеят като истински съпрузи, или не. Във всеки случай тя не беше склонна да приеме без съпротива неговите капризи.

Когато обаче слезе по стълбите и се отправи към затворената врата на кабинета, Майлс се появи от задната част на къщата и й препречи пътя.

— Моля да ми простите, мадам — каза той, явно смутен, — но доктор Лейтимър ми заповяда изрично да не пускам при него никого и особено вас.

Алена гледаше безмълвно прислужника.

— Добре, Майлс — каза тя накрая и по този начин го избави от крайно неудобното му положение.

Тя закуси сама. Погледът й непрекъснато се спираше върху празния стол на Коул. Най-после се надигна и тръгна към залата, без да докосне вкусните неща, подредени върху чинията й. Когато се качваше по стълбите към своята стая, тя видя мисис Гарт, икономката, да отива към кабинета на Коул. В ръката си държеше сребърна табличка с пълна бутилка бренди.

Алена направи ядна гримаса. Очевидно цялата прислуга знаеше какво се разиграва зад затворените врати. Само господарката беше изключена от всичко това. Изглежда, Коул искаше да удави мъката си в бренди и не желаеше никой да го смущава. Така да бъде, каза си Алена и вдигна предизвикателно глава. И това ще мине. Все някога той трябва да се появи.

Следобед от кабинета на мъжа й прозвуча монотонно пиянско пеене, но дебелата дъбова врата не позволяваше да се разбере нито дума. Кочияшът Оли беше сменил Майлс и седнал на стол, пазеше пред вратата на господаря си. Късно вечерта той беше сменен от сина си Питър, а след това дойде ред отново на лакея Майлс.

Това продължи цели три дни. Алена не предприе никакъв опит да говори с Коул.

Когато на третата сутрин Алена закусваше малко по-късно, от обикновено, тя се чувстваше потисната и сломена. Коул още не се беше появил. Всичките й надежди за решителен разговор с него се бяха стопили. Сега й се искаше само да го види. Но дори за това, изглежда, нямаше особена надежда.

Ненадейно Алена почувства, че тайно я наблюдават. Когато се съвзе от уплахата и се обърна рязко, вратата на кухнята се затвори с леко поскърцване. Там имаше някой.

Алена бързо остави чашата си и се втурна в кухнята. Нищо! Ядосана трябваше да си признае, че от прекалено умуване очевидно е започнала да вижда призраци. Ако незабавно не си намереше някакво занимание, което да я поразсее, съществуваше опасност и тя като Коул да посегне към бутилката. Такова занимание би могла да бъде подивялата розова градина!

Радостна, че е открила нещо, което да я отвлече от мислите за Коул, тя изтича нагоре по стълбата и облече най-грозната си дреха — вдовишкото облекло.

Когато стигна до градината, Алена крадешком погледна към прозореца на Коул. С удовлетворение забеляза, че тежките завеси са спуснати. Взе от градинарската барака лопата и гребло и старателно се залови за работа. Отпусна се на колене и внимателно започна да почиства розовите храсти от плевели и сухи листа. Така тя работи усърдно известно време, след което се изправи, за да огледа резултата от труда си. С една кърпа избърса запотеното си чело и бегло погледна към прозореца на кабинета. Това, което видя, я накара да замре. Той стоеше край широко отворения прозорец в безукорно облекло и с димяща пура между пръстите. Небрежно гледаше надолу към жена си, чиято вдовишка рокля беше изцапана с кал.

Алена простена измъчено. Три утрини бе чакала нейният господар и повелител да благоволи да се появи и ето го сега там, горе, облечен като по журнал! Каква полза от всичките й усилия?

С леко изщракване Коул затвори прозореца и изчезна от погледа й.

— Непременно в това облекло ли трябваше да ме види! — каза си отчаяно Алена на глас.

— Моля за прошка, мадам — прозвуча гласът на Брегър Дарви. — Ако желаете, веднага ще си вървя, без да хвърля дори един поглед към вас.

Кръвта нахлу в главата на Алена.

— О, доктор Дарви! Не ви чух да идвате и честно казано, днес не съм подготвена за посещения. — Тя посочи извинително окаляната си с градинска пръст рокля.

Брегър слезе от коня и го завърза за оградата.

— Очите ми са в състояние да отдадат почит на красотата, независимо в какъв вид се предлага тя — отвърна мъжът с лек поклон.

За секунди Алена го гледаше объркана, но след това схвана комплимента и с усмивка се включи в играта.

— Много сте галантен, сър — отговори тя с реверанс, — и думите ви радват сърцето ми повече от този прелестен августовски ден. Ако и зимата е също такава, страховете ми за тукашния климат са били неоснователни.

— Зимата! Мила Алена, за съжаление трябва да ви разочаровам. Наивно е да мислите, че това е нещо повече от едно късо циганско лято. Ако оставите вашите рози така, следващата пролет те положително ще са измръзнали.

— О, наистина ли така смятате? — Твърдението, че всичките й усилия са били напразни, огорчи Алена.

Брегър с радост се възползва от възможността за един малък урок.

— Ако натрупате градинска пръст около корените на растенията и ги покриете изцяло с дебел пласт сухи листа, може би ще преживеят.

Алена се усмихна.

— Вие сте истински джентълмен. Яздили сте толкова дълго, за да дойдете и да ми помогнете с думи и дела да реша проблемите си с градината.

С широк жест Брегър свали шапката си.

— Мадам, бих яздил хиляди мили само за да хвърля един поглед на красивото ви лице!

— А аз вече си мислех, че след случилото се онази вечер никога няма да ви видя.

Лицето на Брегър изведнъж стана сериозно.

— Често пъти Коул и аз сме имали сериозни разногласия помежду си — призна той колебливо с дълбока въздишка. — Причината за моето днешно идване беше желанието по някакъв начин да му се извиня.

— За съжаление не бих могла да ви помогна — отвърна Алена. — Ще трябва да се оправите с Коул на четири очи.

— Сигурно е така, но бих искал само да знам какво става с него. Каквото и да се опитам да му кажа — винаги е неправилно. Откакто се върна от армията, сякаш е друг човек. Дали не ме упреква тайно, че отвратен от лудостта на войната, аз не се записах като него доброволец и не минавам за добър патриот? А какво спечели той от всичко това? Един куц крак! Може би се ядосва, като ме вижда без недъзи и в най-добро здраве. Един ден положително ще разгадая мислите му и тогава ще оправя всичко между нас. Но дотогава бих ви помолил от мое име да му поискате извинение.

Застанала с гръб към къщата, Алена гледаше как Брегър Дарви се метна на седлото и препусна към дома си. Когато вратата зад нея се отвори, беше сигурна че това е Коул. Без да се обръща, тя изчака той да се приближи.

— Брегър си отиде, следователно няма за какво да се тревожиш — каза най-сетне тя и тъй като Коул не проговори, добави с въздишка: — Беше дошъл, за да ти се извини за всичко, което ти е наговорил.

Тъй като мъжът й продължаваше упорито да мълчи, Алена го погледна спокойно в очите. Носеше безупречна бяла копринена риза и сива жилетка с панталони на рибена кост, но лицето му изглеждаше преуморено и отпуснато.

— Чаках те, защото трябва да си поговорим за някои неща.

— Съжалявам, Алена — каза Коул и бързешком я погледна, — но през последните дни не бях в състояние да водя подобен разговор с никого.

— Имах възможност да забележа това — отвърна тя и веднага прехапа устни, но горчивата забележка вече не можеше да бъде оттеглена. Коул не направи опит да се оправдава, а гледаше мълчаливо огрените от слънцето хълмове в далечината.

Алена не се предаде.

— Ние с теб имаме споразумение, което гласи, че ти ще се обръщаш към мен винаги когато ти потрябвам, и че винаги ще ме уведомяваш за своите намерения.

— Моите намерения са съвсем почтени — отвърна Коул, като се поклони леко. — Ако си спомням добре, в брачния договор между другото пишеше, че ще бъдем заедно в добро и в зло, докато смъртта ни раздели.

Алена се почувства засегната от начина, по който той така лековато оправда поведението си. Изглежда, не се интересуваше особено от нейните чувства.

— Ние имахме споразумение — настояваше тя, — но ти наруши даденото обещание.

— Аз съм давал много обещания и клетви: една като лекар, една като гражданин на тази страна и две като съпруг. И всеки път това ми е създавало затруднения.

— Говориш за почтеност, но как стои въпросът с другите две части на твоето обещание, имам предвид любовта и взаимното уважение?

Такова развитие на разговора явно бе неприятно за Коул.

— Винаги съм гледал с недоверие на това, което наричат любов от пръв поглед. Откъде да знам какво представлява истинската любов? Когато мъж и жена взаимно се разбират, тогава любовта помежду им започва да расте и с течение на времето става все по-голяма.

Алена не можеше повече да се въздържа. Потиснатите чувства и разочарования се изляха в поток от думи.

— При всичкото уважение, което ти дължа, намирам, че говориш като сляп глупак, който нищо не знае! Едно семе с години може да лежи в цепнатината на някоя скала, но когато вятърът го отвее върху топла, влажна почва, от него може да израсте могъщ дъб, който да надживее столетията. Така е и с любовта. Тя трябва да бъде подарена на другия, да бъде споделена с него, за да расте, а не да се провали безславно.

Очите на Алена блестяха, на лицето й бе отразена цяла гама от дълбоки чувства, когато продължи, изпълнена със страст:

— Ти, напротив, си като буреносен облак в зноен летен ден. Ти се сърдиш, гърмиш и вдигаш много шум. Мяташ мълнии, пред които бедното беззащитно създание се крие. Но докато този облак не излее своя дъжд, земята си остава суха и безплодна, каквато е била винаги преди това. Каква полза тогава от всичките превземки и всичкия шум, ако с тях не може да се постигне нищо добро?

Преди Коул да успее да направи някаква снизходителна забележка, Алена просто го остави и изчезна с развята рокля в къщата.

Той я последва в залата и я видя точно когато изчезваше от погледа му нагоре по стълбата. Веднага след това се чу как Алена умишлено затръшна с все сила вратата на спалнята след себе си.

Майлс от неудобство избягваше да погледне към своя господар, но Коул с мъка успя да потисне усмивката си.

— Майлс, кажете, моля ви, на Питър да занесе гореща вода на мисис Лейтимър. Тя несъмнено се нуждае от баня.

— Веднага, сър. Желаете ли сега да се сервира закуската ви, сър?

Коул кимна утвърдително и по лицето на прислужника премина израз на облекчение.

— Ани много ще се зарадва, сър — позволи си да отбележи Майлс.

Коул седна на масата за хранене и остави мисис Гарт да му сервира горещо кафе с малко бренди в него. До закуската изобщо не се допря. Той мислеше върху думите на Алена и беше склонен да се съгласи с тях. От всичко, което тя беше казала, извираше една природна мъдрост, която съвсем не подхождаше на младостта й. Коул и преди беше имал случаи да се убеди, че в хубавата главичка на Алена се крие ясен и пъргав ум.

Едно ядно възклицание на жена му го накара да се изтръгне от своята замисленост. Тъкмо се надигаше, за да види какво става, когато тя изтича към него. В следващия миг възмутено му хвърли в скута вечерната си рокля в жълто и черно. Застана отпред и размаха гневно малък юмрук пред носа му.

— Противен янки! — изсъска тя. — По-скоро ще ходя гола, отколкото да облека някоя от твоите дрипи.

Коул можеше да види как сивите очи на Алена буквално искрят от гняв.

— Не бих имал нищо против, мадам! — каза той спокойно. — Но първо искам да разбера какво точно се е случило.

С рязко движение, при което Коул се приготви за нещо по-лошо, Алена дръпна роклята от скута му и я разгърна пред очите му, така че да може да види големите дупки от изгорено върху горната част на полата.

— Наистина ли мислиш, че мога да направя такова нещо? — попита Коул ядосано. — Не съм аз, по дяволите!

Алена гледаше роклята и с мъка сдържаше сълзите си. Колко се беше надявала да му хареса с нея!

— Алена! — Когато видя замъглените й от сълзи очи, гневът на Коул се изпари със същата бързина, с която беше се надигнал. — Не мога да си представя някой в тази къща да стори такова нещо. Да не би вятърът да е отвял роклята в камината?

— В камината нямаше огън — прошепна тя тихо. — Някой е подпалил няколко трески борина и е сложил роклята отгоре.

— Моля те, повярвай ми, че не съм способен на такава постъпка — настояваше Коул. — Но кой би могъл да бъде? Имаш ли някаква представа?

— Какво значение има? — Алена говореше толкова тихо, че Коул трябваше да напрегне слуха си, за да разбира думите й. — Беше една от най-хубавите ми рокли. Мисис Хоутърн ми помогна да си я купя. — Гласът й пресекна и тя се обърна, хълцайки. — Исках да се гордееш с мен. Със собствени сили, без твоя помощ исках да се явя така пред теб.

Коул се беше примирил с истериите на Роберта и те бяха станали постоянна съставна част от живота му с нея, но гледайки сълзите на тази крехка, малка жена, той се чувстваше несигурен и безпомощен. „И сега, какво? — мисълта прониза мозъка му. — Кажи й нещо, за да я разсееш. Всичко друго би било по-добро от тези сълзи.“

— Какво виждат очите ми? — каза той шеговито и успокоително. — Това ли е същият човек, който в разгара на войната ме измъкна от реката и ме спаси от удавяне? Това ли е същият Ал, който сега пролива сълзи за една изгорена рокля?

Алена го погледна право в очите и в същия миг Коул разбра каква грешка е допуснал.

— Аз бях младо момиче с коси до кръста. Бях възпитана в добро семейство, като истинска дама. — Алена си пое дълбоко въздух, за да се справи с дълбоката болка в душата си. — Всички са мъртви. Последна погребах майка си. След това трябваше да отрежа хубавата си коса и да си нацапам лицето. Трябваше да ходя във вонящи дрехи, да говоря и да се бия като някакъв нехранимайко. И през всичкото това време трябваше да слушам приказките ти, че имам належаща нужда от баня. А и без това се чувствах толкова мръсна, че ми идеше да умра.

Алена се наведе над Коул и го погледна в очите.

— Не разбираш ли? Все още ли не го знаеш? Никога не е имало Ал! Това бях аз. Винаги съм била Алена. Ал никога не го е имало! — При тези думи тя се разплака неудържимо, грабна изгорената рокля и избяга от стаята.

Коул остана сам. Мълчанието легна тежко върху него.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Роклята не можеше да бъде поправена, но Алена бързо се съвзе от загубата. Когато настъпи нощта, тя вече дотолкова се беше успокоила, че можа да се огледа в стаята. За първи път забеляза, че в нейно отсъствие към досегашната мебелировка отново са добавени няколко предмета, без тя да е изразявала подобно желание. Първо беше голямото огледало, после — хубавият часовник над камината, а сега — едно меко, тапицирано в зелено кресло и персийски килим. Това беше също толкова неразбираемо, колкото и дупките от изгорено върху вечерната рокля.

През нощта премина силна буря, която смъкна последните есенни листа от дърветата. Дъждът течеше на струи по стъклата на прозорците, а нощното небе се разсипваше от светкавици. Но колкото бързо беше избухнала бурята, толкова бързо и отмина. Настъпи дълбока тишина.

На Алена й се стори, че чува неспокойните стъпки на Коул в кабинета му, но след известно време стихна и този шум. Тогава тя угаси лампата и скоро потъна в сън. По-късно през нощта стреснато се събуди. Кучето тихо скимтеше в коридора пред вратата й, а някъде долу откъм задната част на къщата й се стори, че долавя призрачно дращене и тътрене на крака.

Алена събра всичкия си кураж, запали клечка кибрит и нахлузи домашната си роба. Предпазливо отвори вратата на стаята и надникна в коридора. Солджър Бой седеше пред стаята на Роберта и само хвърли кратък поглед към нея. След това започна да драска с лапа по вратата, издавайки леко скимтене, като че ли на всяка цена искаше да влезе в стаята.

— Хайде, ела, Солджър — повика го тихо Алена. — Там няма никой.

Солджър изръмжа леко, сякаш не беше на същото мнение. Тогава Алена превъзмогна тревогата си и блъсна вратата към бившата спалня на Роберта. Кучето профуча покрай нея и взе да души из стаята, след това внезапно застана неподвижно с наведена глава и започна да се ослушва.

Алена се огледа. Както винаги всичко беше на мястото си, само прозорецът беше широко отворен. Завесите се издуваха от нощния вятър и плющяха. Убедена, че е открила причината за цялата суматоха, Алена дълбоко въздъхна с облекчение.

Тя повика Солджър, защото искаше колкото се може по-бързо да напусне стаята на Роберта, но кучето не искаше да я чуе. Душейки и скимтейки, то клекна пред част от стената, която беше облицована с квадратни плочки от огледално стъкло. Тази огледална стена беше обрамчена с драперия от червено кадифе. Кучето стоеше като заковано пред нея и се бе втренчило в отражението си, сякаш бе открило нов представител на своята раса.

— Марш навън, Солджър! — скара му се Алена. — Веднага излизай оттук!

Кучето подви опашка и с нежелание се запъти към вратата. Алена си легна отново, но трябваше да мине много време, преди да се успокои и отново да заспи.

На следващата сутрин тя не се яви в обичайния час на закуска и когато господарят на дома се осведоми за причината, получи от камериерката уклончив отговор, че господарката днес не се чувства добре.

Тогава Коул реши лично да провери как стоят нещата. Почука леко на вратата. Когато долови отвътре неразбираемо мърморене, влезе в стаята. Алена седеше по нощница с подвити крака в креслото. Като видя съпруга си, тя закри лицето си с шала, сякаш се преструваше, че не забелязва неговото присъствие. Коул веднага усети колко студено беше в спалнята. Огънят в камината беше угаснал и силният вятър явно беше изтеглил всичкия топъл въздух през комина.

— Трябваше да извикаш някого да оправи огъня, Алена — скара й се меко Коул. — В тази стая можеш да измръзнеш до смърт.

Без да отговори, Алена се сви още по-дълбоко в креслото. Тя чу как той отиде до камината и започна да нагласява клапата, която регулираше тягата.

— Правилно ли съм разбрал, че днес не се чувстваш добре? — осведоми се мъжът й.

— А, нищо особено — измърмори Алена.

— Помислих си, че все още ти е мъчно за роклята.

— Вече се примирих с това.

— Ако искаш някаква компенсация, лесно ще го уредим. Познавам един дамски шивач, който сигурно ще може да намери същия плат.

— Благодаря, но ще се оправя и без тази рокля. Имам още няколко, макар и не толкова хубави.

Коул търсеше начин да преодолее сковаността на този учтив, но безсмислен разговор.

— Смятах да отида малко на езда. Не би ли искала да ме придружиш?

Алена повдигна единия край на шала, който беше на главата й, и изпитателно погледна към Коул.

— Съжалявам много, но днес не съм в състояние.

Коул почти изгуби търпение. Прекалено добре си спомняше колко често Роберта симулираше някакво неразположение.

— Ако имаш главоболие, мога да повикам Ани да донесе малко лед. Ледът намалява болката.

— Главата ми е добре — отвърна Алена, като подчерта ясно думата „глава“.

Коул постави ръка върху челото й. Шалът падна от главата на Алена. Тя ядосано го стрелна с очи.

— Температура също нямам.

— Тогава не мога да ти помогна — каза Коул угрижено.

— Някои мъже толкова ли не могат да си представят какво означава да си жена? — Алена леко се беше изчервила. Очевидно й беше неприятно, че я принуждават да дава обяснения. — Толкова малко ли познаваш жените, че не можеш да отгатнеш защо днес не се чувствам добре?

Коул най-сетне разбра и напрани всичко възможно, за да прикрие веселата си усмивка.

— Моля да ме извиниш, че веднага не открих причината за твоето неразположение — каза той тактично. — Нормално би било като съпруг това да не ми убегне, но тъй като ние двамата водим малко странен брачен живот, донякъде мога да бъда извинен.

— Остави ме сама — простена измъчено Алена. Защо идваше при нея винаги, когато нещо не беше в ред? Никога ли няма да я види като горда дама, изпълнена с достойнство и благородно държание?

— Ще те оставя сама, след като се погрижа за тебе — каза Коул, отиде в собствената си спалня и се върна веднага с бутилка бренди. Наля една глътка в чашата и я поднесе на Алена, която я пое с намръщено от отвращение носле.

— Мисля, че е по-добре да остана трезва и да изтърпя всичко в самота.

— Хайде, изпий го — ободри я Коул. — Като лекар мога да те уверя, че брендито е най-доброто лекарство за твоето състояние.

Алена подуши недоверчиво чашата.

— Смятах, че окончателно си закачил професията си на пирона.

— Как бих могъл да устоя на изкушението при толкова симпатична пациентка, която изцяло е оставена в ръцете ми? — отвърна той засмян и метна топло одеяло върху скута й. — Ще позволи ли твоята гордост да ти донеса нещо от града? Какво ще кажеш например за кутия бонбони?

Неговото съблазнително предложение накара Алена да забрави яда си. От години не беше вкусвала бонбони.

Коул прочете отговора в очите й и се засмя щастливо.

— Ще ти купя толкова много, съкровище, че да станеш противна и дебела, ако ги изядеш всичките. След това няма да имам друг избор, освен да анулирам нашия брак.

Алена видя дяволитата му усмивка и се усмихна топло насреща.

— Тогава донеси ми, моля те, само няколко.

— Добре, но те предупреждавам, че може би ще се върна късно. Имам да върша много работа.

Алена се облегна назад и скри разочарованието си зад шала. Коул разбра, че това е намек да си върви. Тръгна към вратата и каза:

— Днес вероятно ще вечерям в града. Така че няма нужда да ме чакаш.

Алена дръпна шала пред лицето си.

— Най-вероятно е и аз да вечерям в стаята си. Следователно няма нужда да се тревожиш за неканени гости.

— В такъв случай за известно време ще имам спокойствие от Брегър Дарви и неговото внимание към теб — отвърна Коул с бегла усмивка.

— Струва ми се, че вие имате някакъв особен двоен морал, майор Лейтимър. В Ню Орлиънс просто ме взехте, защото ме сметнахте за леко момиче. Предполагам, оправдавате се с това, че се е касаело за задоволяване на телесна нужда. От друга страна, преценявате най-малкия флирт като срамно предателство и давате много шумен израз на своето възмущение.

— Има неща, които не можеш още да разбереш, Алена.

— Тук наистина сте прав, сър — Алена отвърна на Коул с усмивка — едновременно въпросителна и объркана. Тя тайно се надяваше, че той ще се впусне в по-конкретни пояснения.

Коул вече си беше отворил устата за отговор, но в последния момент размисли. Кимна късо на Алена и напусна мълчаливо стаята.

Тя остана загледана във вратата дълго след като той беше излязъл. Как би могла някога да го разбере, когато той се ограждаше с непроницаем зид от мълчание?

Беше вече почти полунощ, когато Алена чу, че Коул влиза в своята стая.

Известно време той ходеше насам натам в тясната баня. За малко спря пред вратата на Алена. След това отново се отдалечи. Алена още дълго лежа будна и се вслушва в неравните стъпки, които приглушено долитаха от стаята на нейния съпруг.

На следващата сутрин Алена спря изненадана на вратата на трапезарията. На масата до приборите за закуска стоеше голяма, шарена тенекиена кутия. Към нея бе прикрепен с панделка малък букет от парички. През това време на годината те наистина бяха освежаваща гледка.

С мека усмивка Алена се отпусна на стола. Върху кутията имаше картичка, на която бе написана само една дума: „Алена“. Трогната от вниманието на Коул, тя помириса цветята. Знаеше, че това са обещаните предния ден бонбони. Ако се съдеше по голямата, пъстра, лакирана кутия, те бяха произведени в някой град от източната част на Съединените щати. По какъв начин Коул беше успял толкова бързо да ги достави?

Отговорът беше ясен: Роберта обичаше бонбони и ги ядеше по всяко време. Сега тя беше мъртва, но щеше ли да изчезне някога напълно от съвместния им живот?

Вратата изскърца леко, когато Коул влезе. Той се спря и дълго наблюдава младата си жена, облечена от глава до пети в сива коприна. Светлината на ранното утро я обгръщаше меко и от това тя изглеждаше като видение от света на сънищата. Тайнствената усмивка на тези меки, красиво извити устни почти спря дъха на Коул.

— Харесаха ли ти бонбоните? — попита той тихо.

— О, да, благодаря ти! — Засмяна, тя повдигна капака на кутията. При вида на намиращите се под него лакомства очите й се разшириха. Коул наблюдаваше като омагьосан израза на красивото й лице.

Алена взе от кутията един бонбон и предпазливо си гризна от него. След това затвори очи и въздъхна.

— Вкусът му е греховно хубав — засмя се тя. — Искаш ли и ти един?

Коул зае мястото си на масата и се усмихна тъжно.

— Оли, кочияшът, се кълне във всичко на света, че подобни бонбони много вредели на мъжествеността.

По устните на Алена пробягна подигравателна усмивка.

— Нима вярвате на приказките на стари мъже, доктор Лейтимър?

— Ако сега някой почне да твърди такова нещо и за водата, не бих могъл да му докажа противното. Особено напоследък — сухо отговори Коул.

Алена взе от кутията парче шоколад и го загледа замислено.

— Може би трябва да изядеш няколко бонбона. Така желанията ще те измъчват по-малко.

— Благодаря за предложението. Но се осмелявам да твърдя, че страстната ми натура в последно време не се е проявявала особено. Все пак ще положа усилия в бъдеще още по-добре да я държа под контрол. — Коул наблюдаваше сребърната дръжка на бастуна си, която представляваше глава на ловджийско куче. — Досега нямах представа, че един брак до такава степен може да прилича на монашески живот.

Дузина или повече отговори бяха на езика на Алена, но тя не искаше съвсем да развали шеговитото настроение, с което започна тази сутрин, и замълча в името на така желания мир. Все някога щеше да дойде денят, в който ще припомни на Коул, че той получава точно това, което си беше пожелал.

На следващата сутрин Алена се яви в обичайното време за закуска и видя Ани, която възбудено ръчкаше нещо в камината на трапезарията. Цялата стая миришеше натрапчиво на изгорял шоколад. Един поглед към камината издаде причината: върху слабо тлеещите въглени лежеше шарената кутия с бонбони. Тя беше обгоряла и изкривена от огъня. Очевидно беше лежала там цялата нощ. При по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че някой напълно съзнателно беше изсипал предварително съдържанието на кутията върху въглените. Това не беше станало по невнимание, не беше и спонтанен дребнав акт на отмъщение, а обмислено и планирано действие. То показваше, че в тази къща Алена имаше враг, който я мразеше до дъното на душата си.

— Какво става тук? — прозвуча гласът на Коул от вратата.

Двете жени се обърнаха. В очите на Алена блестяха сълзи. Ани припряно обясни:

— Снощи, когато разтребвах, кутията беше на масата, сър. През нощта някоя коварна ръка трябва да я е хвърлила в огъня, но нямам ни най-малка представа кой е бил.

— Може би другите хора от прислугата знаят нещо за това. Веднага ще говоря с тях — отвърна Коул. — Подобни случки няма да се повторят повече, ако ще да сменя целия персонал!

Алена трепереше с цялото си тяло. Тя измърмори някакво извинение, обърна се и изтича към стаята си. Загрижен, Коул я последва до залата. Видя я да изчезва нагоре по стълбите. Но след няколко секунди чу изплашения й глас:

— Коул, моля те, би ли дошъл за момент?

Коул забърза нагоре, доколкото му позволяваше раненият крак. Вътрешно беше подготвен за най-лошото. Но когато пристъпи в стаята на жена си и видя причината за нейното безпокойство, той се засмя с облекчение. На леглото лежеше кутия с бонбони, подобна на изгорената, само че двойно по-малка.

— Тази е на Минди — каза Коул. — Мисля, че без да подозираш, си си спечелила приятелка.

— Минди! Това сигурно е някоя от твоите любовници, които криеш тук, под носа ми!

— Любовница! Не ме карай да се смея! — отвърна Коул с усмивка. — Тя съвсем определено има нужда от любов, но не такава, за каквото мислиш. Струва ми се, че е време да се запознаеш с Минди. Хайде, ела!

С тези думи Коул хвана Алена за ръката и я помъкна въпреки съпротивата й надолу по стълбите към задния вход на кухнята покрай слисаната прислуга. Той блъсна вратата и излезе навън. Огледа се бегло, след което каза на някого, когото Алена не можеше да види:

— Ето къде си била. Излез и престани да се криеш! Днес ще те запозная с новата господарка на къщата. Тя се казва Алена и е много симпатична млада дама.

Когато Коул отново влезе в кухнята, за голямо учудване на Алена подире му вървеше момиченце на не повече от шест-седем години. Малката срамежливо притискаше към гърдите си парцалена кукла и упорито гледаше в земята. Алена беше потресена от запуснатия вид на детето. Личицето му беше мръсно, изпоцапано със сажди, а дрехите — в окаяно състояние.

— Това е Минди — осведоми Коул жена си. — Никой не е успял да я накара да проговори.

— Боже Господи, Коул! Какво сте направили с това дете! Тя е толкова мръсна!

— Купил съм й дрехи — заоправдава се Коул и сви рамене, — но не иска да ги облича. Горе в къщата си има стая, но не иска да спи в нея. Очевидно предпочита кухнята. Тя е много независима, също като един хлапак, с когото случайно се запознах преди време в Ню Орлиънс.

Алена се направи, че не разбира язвителната му забележка.

— Малката няма ли роднини? — попита тя.

— Имаше някакъв чичо, който работи известно време като градинар тук. Изчезна внезапно и оттогава нищо не сме чували за него. Родителите й загинаха преди три години при ужасното клане — продължи почти шепнешком Коул и й направи знак да не говори повече на тази тема.

Алена взе кутията с бонбони от ръката на Коул и я подаде на Минди.

— Много мило от твоя страна, че ми я даде, но сама няма да мога да се справя, ще трябва да ми помогнеш при яденето — ласкаво каза тя на сирачето.

Минди изведнъж погледна като малко, преследвано животинче. Тя се обърна и понечи да се шмугне през вратата, но Коул я хвана за ръката.

— Тук ще стоиш! Къде пак искаш да избягаш? Не чу ли какво ти каза тази дама?

В широко отворените тъмносиви очи на малката бе изписана явна паника. Тя страхливо вкопчи двете си ръчички в крака на Коул. Алена се сети за своята собствена майка, която никога не повишаваше тон, а беше възпитавала децата си с кротка, но настойчива взискателност.

— Ела при мен и ми позволи да те разгледам по-отблизо — каза тя с мек, но нетърпящ възражение тон.

Малкото момиченце страхливо пристъпи към нея. Алена бавно я заобиколи и разгледа непраните дрехи и ужасяващо мръсното телце. Накрая се изправи и погледна Коул право в очите.

— И ти си позволил това малко човешко същество да вехне в дома ти?

— Що се отнася до общуването с жени, мила Алена — отговори Коул притеснено, — ти ми приписваш голям опит. Но този случай е съвсем друг. Ако можеш да ме научиш как да се справя с Минди, ще ти бъда много благодарен.

— Всяко дете има нужда от човек, който да го води със здрава ръка и който да му казва кога трябва да се измие например. Точно това ще направим сега. Ела с мен, Минди — каза категорично Алена.

Изплашено, момиченцето се дръпна назад. Чичо й никога не бе я карал да се мие и макар че доктор Лейтимър постоянно настояваше за това, тя винаги беше успявала по някакъв начин да се скрие.

Алена не загуби самообладание. Тя хвана детето за ръката и каза на Коул:

— Нека Питър донесе гореща вода горе. А ти най-добре ела с нас, в случай че Минди се окаже прекалено опърничава.

Коул беше впечатлен от енергията и разпоредителността на жена си.

— Ако успееш по някакъв начин да я изкъпеш, сигурно ще успееш да я накараш и да спи в стаята си.

При тези думи Минди поклати глава в отчаян отговор.

— Но защо не? — запита крайно учудена Алена.

Ани се намеси:

— Тя сигурно се страхува, че покойната мисис Роберта може пак да се върне. Не понасяше Минди и винаги се държеше много сурово с нея.

— Добре, ще видим какво може да се направи — каза Алена, като се престори, че не е чула думите на Ани.

В спалнята на Алена Коул стъкна огъня, докато тя се зае със събличането на малката. Минди не прояви никаква съпротива, само не искаше да даде парцалената си кукла. Алена отвратена сбърчи нос, когато видя колко е мръсно тялото на детето. Тя бегло си спомни за небезизвестния Ал, който по външен вид също не беше от най-чистите, но за сметка на това под отвратителните дрипи спазваше изрядна хигиена.

В това време Коул наблюдаваше крадешком стройната, нежна жена, която се беше заела с малкото момиченце. Струваше му се, че всеки Божи ден открива нови, изненадващи черти в нейния характер и че това никога няма да има край. Не му убягна решителният, пълен с човешка топлота поглед, с който Алена наблюдаваше детето. Трогнат, той гледаше как тя запретна ръкави и си завърза престилка. Това беше жена, която не се среща всеки ден. И най-страстното желание на Коул беше да покори сърцето й.

По молба на Алена той сипа топла вода върху главата на Минди и изплакна сапунената пяна от косата й.

След известно време малката излезе от ваната розова и миришеща на хубаво. Алена я загърна в една хавлиена кърпа и разнежено се загледа как Коул вдигна момиченцето и го положи внимателно в скута си.

Гардеробът в стаята на Минди беше претъпкан с нови дрехи точно както беше казал Коул. Но когато Алена разгърна няколко от тях, с изненада видя, че всички, дори малките фусти и дантелени якички, бяха скъсани или нарязани по средата и след това грижливо сгънати и върнати по местата им, като че ли трябвало всичко това да се скрие.

Алена подбра няколко неща, които лесно можеха да се закърпят, и се върна в стаята си. Докато решеше мократа сплъстена коса на момиченцето, тя се обърна полугласно към Коул:

— Всичките й дрехи нарочно са съсипани. Вероятно ти нищо не си забелязал, но във всеки случай това е била причината Минди да не иска да ги носи. В обувките и чорапите й имаше магарешки тръни и масло. Доколкото можах, поизмих обувките. Кой ли е направил подобно грозно нещо?

— Роберта! — избухна Коул с мрачно лице.

— Наистина ли вярваш в това? — попита учудено Алена.

— Градинарят изчезна няколко месеца преди смъртта на Роберта. Когато взех детето вкъщи, тя ми направи една от обичайните си сцени. Поставих я на място и й забраних да тормози малката. Вероятно по този начин е искала да си отмъсти.

Междувременно Минди беше задрямала в ръцете на Коул. Алена хвърли пълен с обич поглед към мъжа си, наблюдавайки го как унесено гледа личицето на спящото дете. Когато той вдигна очи, тя се почувства хваната на местопрестъплението и се изчерви леко.

— Всъщност познаваше ли добре чичо й? — попита го тя смутена.

— Беше нехранимайко. Роберта и той бяха от един дол дренки. Веднъж за малко не го уволних, когато го заварих жестоко да бие момиченцето. За Минди положително е по-добре без него.

— Изглежда, че Минди много те обича. Защо не я осиновиш?

— Предпочитам да стана баща по друг начин — отвърна Коул с лека горчивина в гласа. — Все още не е късно.

— А какво стана с Роберта? Тя не очакваше ли дете?

— Роберта и аз никога не сме имали съпружески отношения. Била е бременна от друг мъж.

Алена тъжно сведе очи.

— Извинявай, Коул. Съвсем не знаех за това.

— Не се притеснявай. По изключение за тези неща бяхме на едно мнение. Тя нямаше желание да спи с мене, а и на мен не ми се искаше, във всеки случай не с нея.

— Но тя трябва да те е обичала, Коул.

Коул поклати глава.

— Не вярвам, че изобщо е била способна да обича. Просто й харесваше да играе ролята на богата, глезена съпруга. Всъщност беше като плитка река: блестяща на повърхността, но пълна с тиня и нечистотии по дъното.

Алена забеляза, че мъжът й си разтрива крака, тъй като от неудобното положение бе започнал да го боли. Посегна да вземе спящото дете от скута му, но Коул постави ръка върху нейната.

— Имаш много силен майчински инстинкт, Алена. Може би няколко деца ще ти се отразят добре?

Лицата им бяха съвсем близо. Погледът на Алена излъчваше топлота, когато попита тихо с дрезгав глас:

— Това някаква покана ли е, сър, или как да го разбирам?

Коул се облегна назад в креслото и я погледна изпитателно.

— А ако е покана? — отвърна той с въпрос.

Алена взе детето от скута му и се усмихна загадъчно.

— В такъв случай ще трябва да ти припомня нашето споразумение, мили мой.

През следващите дни Алена и Минди станаха неразделни. Момиченцето много умело имитираше голямата си приятелка. Строгото, но пълно с обич държание на Алена към нея явно й допадаше.

Един ден Алена откри под завивките на Минди няколко сухи магарешки бодила. Това й подсказа защо детето не обичаше да спи в стаята си. Когато поиска съвет от Коул, той предложи Минди просто да се премести в нова стая, чак в другия край на коридора. Малката прие толкова възторжено идеята, че усърдно помагаше на Алена при пренасянето.

— По-добре ли ще ти е да спиш тук? — попита Алена своята малка приятелка, докато застилаше леглото и разбухваше пухените възглавници.

Минди кимна незабавно, но все още не продумваше. Радостна усмивка премина през малкото й личице, но в очите й се четеше същият страх, сякаш се боеше, че лошият сън всеки момент може да се върне. Видът й прободе Алена в сърцето. Тя простря ръце към малката.

— О, Минди! Ние двете имаме еднаква съдба. Но аз при цялото си нещастие имах поне право на избор, докато ти нямаш никаква вина за твоето. — Тя сърдечно притисна малката към себе си.

Тази вечер Минди се изкъпа във ваната на Алена и послушно се остави да бъде сложена в леглото от по-голямата си приятелка. Тя внимателно слушаше, когато Алена коленичи на пода и каза една молитва преди сън. След това детето затвори очи. Алена се изправи и нежно го целуна по челото. Тя развълнувано наблюдаваше как лицето на малката се озари от щастлива усмивка.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Когато Коул си наумеше нещо, трудно можеше някой да го разколебае. Алена отдавна беше забелязала това.

Вече дни наред той недвусмислено я ухажваше и за Алена беше напълно ясно, че се опитва с всички средства да я склони да спи с него. Всъщност Коул не го и криеше. Но докато той не дадеше трайно доказателство, че я желае не поради някаква прищявка, а сериозно и искрено, Алена нямаше намерение да отстъпи пред неговата настойчивост. Само че колко ли време ще може да го държи далече от себе си? Трябваше да си признае, че по този въпрос не бе съвсем сигурна.

Коул навсякъде я представяше като своя жена. Веднъж той имаше делови срещи в Сейнт Антъни. Вечерта ходиха на театър и прекараха нощта у приятели на семейство Лейтимър, тъй като вече беше късно за връщане вкъщи. Алена нямаше друг избор, освен да спи с Коул в една стая на едно легло.

Коул се съблече и се изтегна на дивана. Пушеше пура и гледаше мълчаливо как тя бавно се събличаше под домашната си роба, за да не може той и за миг да зърне голотата й. Накрая тя се пъхна страхливо под общата завивка и легнала по гръб, се втренчи в тавана. Какво ли се върти сега в главата й, запита се Коул. Пред домакините тя прекрасно беше изиграла ролята на любяща съпруга. Всички бяха очаровани от нейната прелест и весел нрав. Коул не можеше да се сърди на приятелите си, че приемаха Алена като дар от небето в сравнение с Роберта. Тя наистина беше разкошна жена. Ако само знаеше как и най-малкото й докосване възбуждаше желанието му!

Вече в леглото, той обърна глава към Алена и прошепна:

— Достатъчно топло ли ти е?

Алена кимна.

— Да, благодаря. Как е кракът ти? Чувстваш ли още болки?

— Хм — неясно промърмори той в отговор. Остана да лежи мълчаливо, като издухваше дима от пурата си към тавана.

След пълния с разнообразни преживявания ден Алена заспа бързо. В съня си тя инстинктивно се притисна към топлото тяло на своя съпруг, докато нещо я погъделичка по ухото и един глас тихичко попита:

— Алена, спиш ли?

— Коул? — измърмори тя сънливо и се сгуши още по-близо до него.

Коул внимателно я обгърна с ръка и зарови лице в топлия аромат на косите й.

— Алена, ако не искаш да изгубя контрол, препоръчвам ти да се дръпнеш малко по-далеч от мен — прошепна той в ухото й.

Алена отвори широко очи. Моментално й стана ясно какво искаше да каже. Тя лежеше обърната към него и в съня си доверчиво беше пъхнала крака си между бедрата му. Огънят на твърдия му, изправен член я парна. Нямаше нужда от друго доказателство за верността на думите му.

— Извинявай — измърмори тя, крайно объркана, и бързо се измести на другия края на леглото. Така те дълго лежаха будни, втренчени в тъмнината, с нерви, опънати до скъсване. Нощта като че нямаше край, но накрая утрото ги освободи от брачната им стая за изтезания.

Вкъщи Алена отново почувства твърда почва под краката си, но постоянно трябваше да държи сметка за това, че Коул може да се появи в стаята й по всяко време. Понякога се събуждаше нощем и виждаше в лунната светлина стройния му силует до леглото си. Неспирните разходки из тъмната къща в края на краищата винаги довеждаха Коул отново при Алена.

Тя отдавна се беше отказала да барикадира вратите със столове. Просто не можеше да понася неговите подигравки. Вместо това се преструваше, че не я е страх от него, но скоро се убеди, че така само го улеснява, защото той започна да влиза и излиза при нея, когато си поискаше.

— Довечера с удоволствие ще те изведа — обяви Коул един следобед, когато отново се беше появил непоканен в стаята й. — И този път искам да облечеш нещо, което да подчертава женствеността ти. — При тези думи очите му с одобрение се плъзнаха по меките извивки на гърдите й, които Алена набързо беше покрила при внезапното му влизане. — Извинявай, но намирам малко еднообразно това, че непрекъснато се обличаш в сиво.

Алена кипеше от гняв, докато той небрежно се повъртя из банята и най-сетне излезе. С радост би хвърлила нещо по него. Но знаеше много добре, че само ще й се изсмее. Бог ми е свидетел, закле се тя, ще ти покажа аз що за жена съм!

Остатъкът от деня Алена посвети на вечерния си тоалет. Тя взе ножици и изряза една кадифена рокля толкова дълбоко, че деколтето далече надхвърли обичайната мярка. Щом Коул толкова много харесваше гърдите й, довечера тя щеше да се погрижи да му потекат лигите. Докато се обличаше сложи за всеки случай един стол под дръжката на вратата. Ударът трябваше да дойде изневиделица. След тази вечер той никога вече нямаше да се усъмни в нейната женственост.

Коул почука леко на междинната врата и влезе, без да дочака отговор. Когато видя жена си, спря изненадан. С нескрито възхищение погледът я обхвана, докато й се стори, че очите му проникват през роклята до голата й кожа.

Коул закопчаваше разсеяно ризата си. Алена разбра колко успешно е постигнала целта си по това, че той се опитваше да промуши едно копче там, където изобщо нямаше илик.

— Още не си готов — измърмори тя.

Коул се приближи до нея и я заразглежда най-обстойно. Погледът му проследи златната верижка, която изчезваше в мамещия улей между гърдите й.

Въпреки че Алена си беше обещала никога да не позволява той да разклати самообладанието й, сърцето й се разтуптя. Коул не беше неопитен ученик, но тя трябваше да внимава и да не подлага на прекалено изпитание способността му да се сдържа.

— Намираш ли тази рокля за достатъчно женствена? — попита тя и приглади гънките на кадифето.

Коул сложи ръка на голата й шия и усети колко бързо бие сърцето й. След това повдигна брадичката й, така че тя да го гледа в очите.

— Ако роклята беше още малко по-женствена, тази нощ нямаше да ми се изплъзнеш. Така, както е, мога все още да се сдържам.

Ръката му се спусна надолу през гърдите й към талията. С нежна настойчивост той я привлече към себе си.

— Сигурна ли си, че няма да е по-добре да си останем вкъщи? — прошепна с прегракнал глас.

Алена се засмя мъркащо.

— Спомни си за добрите маниери, Коул. — Тя облегна лактите си в гърдите му, за да не бъде прекалено близо. — Трябва да побързаме, вече е късно. Оли отдавна е докарал каретата пред вратата.

Коул я пусна и започна да си връзва вратовръзката.

— Оли! Минди! Ани! Майлс! В тази къща постоянно някой ми се изпречва на пътя! — изръмжа той ядосано. — Би трябвало да уволня цялата тази банда. Тогава бих могъл да те изнасиля на спокойствие.

Смехът на Алена звънна в стаята.

— Петелът пак пропя — подигра му се тя. — По-добре си облечете жилетката и сакото, милорд. Закъснели сме.

Коул изкриви лице в гримаса на разочарован сластолюбец и побърза да изпълни желанието на Алена.

Когато след малко помагаше на жена си да се качи в каретата, беше в най-добро настроение. Седна до нея и обгърна раменете й. На оскъдната светлина на фенерите Коул хвърли възхитен поглед върху гърдите на Алена, сияещи в дълбокото деколте на роклята.

— Много ми харесваш така, мила — пошушна той. — Ако знаеше само колко добре ти стои това!

Думите му бяха като нежна милувка и развълнуваха сърцето на Алена. Но трябваше да бъде предпазлива. Коул беше като вълк, готов да сграбчи плячката си, въпреки че понякога се правеше на хрисим и тих. Той се наведе над нея и устните му леко докоснаха косите й.

— Ти благоухаеш така хубаво, както и изглеждаш. Днес си истинска жена — нежна и красива.

Изумена, Алена трябваше да си признае, че ролята й на съблазнителка в един миг се беше превърнала в ролята на заек в капан. С медено сладки думи и нежни милувки той я притискаше умело и неумолимо към стената. Коя жена би устояла дълго на упоритото ухажване на такъв мъж? Кой би могъл да я упрекне, че оставя нещата да следват своя път, дори и ако след това щеше да бъде много трудно да спре домогванията му?

След продължително пътуване най-сетне стигнаха до града. Оли насочи каретата към една внушителна триетажна постройка, чиято жълтеникава фасада беше претрупана с орнаменти в сладникав стил.

— Каква е тази сграда? — попита Алена, докато слизаха от каретата.

— Най-добрият хотел на града, въпреки че далеч не може да се сравнява с големите хотели на Ню Орлиънс — с готовност обясни мъжът й.

— Хотел ли? — запита Алена подозрително.

— Да, но тази вечер тук гостува една театрална трупа. Освен това кухнята е много добра.

— Тук ли ще прекараме нощта? — запита го направо Алена с много тих глас.

— Това ще решим по-късно — усмихна се самодоволно Коул. — Но ако искаш — защо не.

— Нямаме никакъв багаж — припомни му тя, сякаш за да отхвърли подобна възможност.

— Тъкмо няма да слагаш нощница — ухили се той.

Алена силно се изчерви. Беше си спомнила за тяхната първа нощ.

— Вие сте сластолюбив негодник, сър — скара се тя гневно на Коул.

— Уверявам ви, мадам, че няма да настоявам за нещо, което вие не желаете.

Очите му блеснаха насмешливо, когато я поведе към хотела. Алена го хвана под ръка и той ласкаво притисна нейната.

— Моля те да ме извиниш, мила. Понякога се преструваш толкова добре на любяща съпруга, че се забравям и почвам да се държа като истински съпруг.

— А аз — отговори Алена кротко и замислено — понякога изобщо не знам каква е ролята ми в този абсурден брак.

Те оставиха палтата си в луксозното фоайе на хотела и последваха един прислужник по меките килими покрай големи огледала с позлатени рамки. В салона за хранене ги настаниха на маса, полускрита в една уютна ниша.

Оттам те можеха добре да виждат залата, без да са прекалено изложени на любопитни погледи.

Докато сядаше до Алена и протягаше ранения си крак под масата, Коул кимна бегло на неколцина познати. Почувства как под въздействие на вълнуващата й красота го обзема познатата възбуда. Нежно хвана малката й длан и леко я стисна.

— Колко ти е студена ръката — промълви той.

— А твоята е топла — отговори тя беззвучно. Инстинктивно се облегна по-близо до него. Той почти можеше да види зърната на гърдите й в дълбокото деколте и му струваше голямо усилие да не посегне да ги докосне. С жадни очи поглъщаше съблазнителната гледка.

— Всички клюкарки наоколо вече са събрали глави и шушукат за нас, мила — каза Коул с усмивка. — Може би ще трябва да им покажем, че ти не си чудовище с две глави, а просто дяволски красива жена.

— И как мислиш да го направим?

— Смятам да дадем в чест на новата господарка на Лейтимър Хаус малък прием — отвърна той и погледът му потъна в топлите дълбини на сивите й очи. — Няма нужда да е нещо грандиозно. Имам предвид да поканим няколко приятели и съседи на вечеря. След това можем да потанцуваме.

В този момент в салона се чу силен смях. Брегър и Каролайн Дарви заедно с още една двойка тъкмо влизаха и се оглеждаха за свободна маса.

Коул изпъшка и покри лицето си с ръце.

— Само това липсваше — промърмори той сподавено.

— Моля те, бъди мил с тях — настоя Алена. — Не забравяй, че той ти се извини.

— С най-голямо удоволствие бих хванал този тип за гушата, но ти не можеш да ме разбереш — въздъхна той примирено.

Брегър вече ги беше забелязал и се запъти към тях с широка усмивка.

— Каква приятна изненада! Имате ли нещо против да се присъединим към вас!

— Но, Брегър, ти дори не си им представил нашите приятели — напомни Каролайн на брат си.

— О, да, наистина! — Той обви с ръка талията на грациозната червенокоса жена до себе си и се обърна към Коул: — Мисля, че познаваш Ребел Къмингс, както и Март Холваг, шефа на тукашната полиция.

Коул представи жена си и двете двойки седнаха на тяхната маса.

— Значи вие наистина сте от Юга? — попита Ребел Къмингс Алена и я огледа с приятелско любопитство. — Изглежда, Коул има особена слабост към южните красавици. Питам се какво толкова намира в тях.

— Сигурно акцента? — предположи Алена с престорена наивност.

Брегър се изсмя високо на думите й.

— О, не! — възрази той. — Не може да е само за това. Покрай службата в армията Коул просто е видял много свят въпреки младостта си!

Коул не вземаше участие във веселия разговор на масата. Той седеше намръщен и мълчалив и обръщаше една след друга чашите с вино. По време на вечерята само кимваше хладно, когато го заговореха. Той крадешком наблюдаваше жена си и се възхищаваше от умението й да поддържа оживения разговор и от блестящия хумор, с който пресичаше привидно безобидните въпроси на Ребел Къмингс.

За театралното представление отдавна беше станало късно, когато привършиха вечерята. Коул извади часовника си и изруга тихо, щом видя колко е часът. Разговорът стихна отведнъж. Всички се обърнаха към него и го погледнаха въпросително.

— Всъщност ние смятахме да ходим на театър — обясни той, без да крие лошото си настроение.

— Положително нищо не сте изпуснали — успокои го Каролайн. — По това време на годината оттук минават само второстепенни артисти.

Коул се опита да потисне една прозявка.

— Мисля, че трябва да си тръгваме. — С тези думи той се изправи и се сбогува. На Алена не й остана нищо друго, освен да го последва.

Докато те излизаха, останалите ги гледаха в неловко мълчание.

Навън Алена потръпна от нощния хлад и се загърна плътно в широката си наметка.

— Ела, седни по-близо до мен — каза Коул с нежна настойчивост, когато се качиха в каретата. — Така ще се топлим един друг, а и за крака ми ще е добре.

Алена колебливо изпълни неговото желание и се притисна плътно до топлото му силно тяло. Не можеше да отрече, че така се чувстваше много по-добре. Без съпротива му позволи да я прегърне и да я притисне още по-здраво до себе си. Облегнала главата си на рамото му, тя бързо забрави фантазиите си за бесния вълк и хванатия в капан заек. Напротив, сега съжаляваше, че този странен брачен договор не й позволява да установи по-нежни отношения с него и да им се наслаждава.

— Представях си вечерта съвсем различна — каза тихо Коул. — Най-малкото по-интимна. Може би ще трябва да те заведа до Сейнт Пол. Това е доста далече от къщи и там положително няма да срещнем толкова познати.

— И какво целиш с това? — попита Алена спокойно.

Играейки си, Коул подръпваше панделките на наметката й, докато те се развързаха и дрехата се плъзна от раменете й.

— С най-голяма радост бих те заключил за една седмица в хотелска стая и бих те любил непрекъснато, както си мечтая от дълго време.

Алена вдигна глава от рамото му и се взря да види лицето му в мрака.

— Сега съм съвсем объркана и изобщо не знам вече какво да мисля за нашия необикновен брак.

Коул се опита да придаде на гласа си невъзмутим тон:

— Може би най-после трябва да проумееш, че този брак е като всички други, и да очакваш същото, което всяка съпруга нормално очаква от мъжа си. Предполагам, че си разбрала колко много жадувам за този миг. Цялото ми е същество се стреми отново да те притежава, Алена. Вече почти не съм в състояние да мисля за друго.

Дъхът на Алена спря, когато ръката му се плъзна в деколтето й и обхвана голото изобилие на гръдта й. Огън премина през нея, когато той се облегна назад, почти я притегли върху себе си и покри шията й със страстни целувки. Всеки миг можеше да легне отгоре й и тогава край с нейната така трудно поддържана съпротива.

Отмаляла, Алена опря ръка в гърдите му и го отблъсна. С треперещи пръсти оправи роклята си и го спря, когато отново посегна към нея.

— Моля те, остави това, Коул — протестира тя слабо, опитвайки се да потисне пулсиращото желание, което гореше в дълбините на тялото й и й напомняше за нейните собствени страстни копнежи. — Този брак не е като другите. Това е моят брак и затова е нещастен, както всичко, с което съм се захващала досега — каза тя тъжно.

— Нямаше да я такъв, ако оставиш нещата да следват естествения си ход — отговори й Коул.

— Харесва ми да се отнасят с мен като с жена, особено ти! — увери го тя горещо.

— Хайде да престанем с тези безсмислени мъчения! — Коул я хвана за ръката и я обърна към себе си. — Аз съм мъж и ти си жена. Нямаш право да ме отблъскваш.

— Тогава кажи ми, моля те, какво още трябва да очаквам? — промълви тя с несигурен глас. — Първо ме подвеждаш да сключа един уж платоничен брак, но едва съм дошла, и ти веднага се опитваш да ме любиш, пък било то и насила. После ме заплашваш, а сега се опитваш да ме прелъстиш в тази карета. Не можеш ли да разбереш, че вече не знам какво да мисля за всичко това?

Коул се наведе напред. Когато проговори, в гласа му се долавяха дълбоките му чувства, цялата му силна, болезнена страст.

— Ако само знаеше какво съм преживял, откакто си при мен! Ти постоянно си пред очите ми, приемаш гости и изобщо играеш превъзходно ролята на моя жена. Но когато искам да те прегърна, ме отблъскваш. Видях те да коленичиш в розовата градина и имах чувството, че стомахът ми е пълен с горещи въглени. Ако беше възможно, щях да те обладая там, на място. След това отново седиш до мене весела и ведра, но все пак нащрек, а аз толкова силно те желая, че вътрешностите ми изгарят в огън.

Докато тези думи се лееха от устата му, Алена седеше с широко отворени очи. Ръката му стискаше с такава сила нежната й китка, че й причиняваше болка. Той продължи шепнешком:

— Ти си красива, студена и умело се владееш, играеш си с моята мъка, както музикантът със своя инструмент. И винаги миг преди да те достигна, ти успяваш да ми се изплъзнеш. — Коул сграбчи ръцете на Алена и не ги пусна, когато тя поиска да ги издърпа. — Не знам колко време ще издържа на тази игра и не мога да обещая, че някой ден все пак няма да те взема насила. Бих искал да ми се отдадеш доброволно, защото ден и нощ съм обсебен от теб. Мечтая да почувствам устните ти върху моите, твоите гърди върху моите. Подлудяват ме хиляди сладостни видения, а първият спомен за теб гори в душата ми като огън. Мисли за това, когато ме изтезаваш, показвайки ми гърдите си! Ако страстта ми не бъде удовлетворена, всичко може да се случи, а условията, за които се споразумяхме, ще бъдат нарушени!

Алена никога нямаше да разбере дали Коул съзнателно я пощади тази вечер, или беше успяла да му избяга на косъм. Тя скръсти ръце в скута си и се втренчи пред себе си. Накрая каза със странно променен глас:

— Брачната клетва и всички други обещания са толкова крехки. — Тя поклати глава и в очите й блеснаха сълзи, когато продължи: — Трябва ли да бъда само твоя играчка и непрекъснато да се питам дали случайно не съм нарушила условията? Трябва ли да живея в постоянно напрежение дали през нощта ще дойдеш при мен ядосан или в добро настроение? Или пък изобщо няма да дойдеш? Какви са намеренията ви спрямо мене, доктор Лейтимър? Може би смяташ да поживееш с мен и после да се разделим, сякаш нищо не е било? Предупреждавам те: искам много повече от нашия брак!

Гласът на Коул прозвуча уморено, когато отговори:

— Бракът е сключен за неопределено време и аз не искам да го променям.

Той се облегна в ъгъла на каретата. Тъмни сенки закриваха лицето му.

— Аз размених с адвоката само няколко думи и това беше цялата сватба! — избухна Алена.

— Питах мистър Джеймс и ако правилно съм го разбрал, нашият брак е сключен за цял живот, докато смъртта ни раздели. Пълномощното, което дадох на адвоката, беше нотариално заверено и подпечатано. Не смяташ ли, че нашият брачен договор е над всички други споразумения и уговорки?

— Но не се ли разбрахме, че ще мога да си отида, когато поискам?

— А искаш ли да си отидеш? Затова ли не ме допускаш до себе си? Да не би да има друг мъж, когото да предпочиташ пред мен?

Алена не можа да понесе мъката и отчаянието в гласа му.

— Няма друг мъж, Коул. И аз не искам да си отида от теб.

Последва продължително мълчание, докато двамата осъзнаха, че каретата стои на едно място. Всъщност тя от доста време чакаше пред тъмната къща на хълма. Оли го нямаше никакъв, така че Коул помогна на Алена да слезе и тръгна до нея към къщата, вглъбен в мислите си. Оли си приказваше с прозяващия се Майлс в салона. Коул го изгледа остро, докато кръвта се качи в главата на Оли и той смутено запристъпя от крак на крак.

— Не исках да ви безпокоя, сър, защото бяхте толкова… заети — оправдаваше се той неловко. — А навън е доста студено…

Коул освободи двамата прислужници с кратко кимване на главата, докато Алена се качваше по стълбите, за да остане насаме със своето болезнено унижение.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

На другата сутрин Коул беше изчезнал. На въпросите на Алена Майлс отговаряше, че господарят е заминал за Сейнт Пол, за да купи провизии за дървосекачите.

Алена беше изненадана, че предната вечер Коул не беше благоволил даже да спомене за своето пътуване.

Когато Майлс видя изумлението на младата си господарка, побърза да й обясни:

— Доктор Лейтимър е решил тази година да изсече голямо количество дървен материал от своите гори. Той иска сам да осигури провизии за зимата, тъй като Мърфи няма никакъв опит в това отношение.

Алена не беше доволна от тези обяснения. Просто недоумяваше защо Коул беше заминал така внезапно, сякаш бягаше от нея.

— Каза ли кога ще се върне? — попита тя Майлс.

— Мисля, че мистър Лейтимър ще отсъства няколко дни — отговори лакеят. — Той поръча Оли да ви вози с каретата, където пожелаете.

През следващите дни Алена се занимаваше предимно с Минди, но беше недоволна. Без Коул къщата й изглеждаше чужда. По време на неговото отсъствие се появиха зловещи предзнаменования. От бившата спалня на Роберта долитаха странни звуци, за които Алена не можеше да намери обяснение. Веднъж тя чу зад затворената врата някой да си тананика и си спомни, че Роберта не можеше да изпее и най-простата песничка.

Друг път тъкмо излизаше от стаята си, когато видя, че под вратата на Роберта се процежда светлина. Веднага след това се чу шум от счупено стъкло. Солджър, който обикновено спеше до леглото на Алена, изръмжа заплашително. Тогава Алена събра всичкия си кураж и бутна вратата, но за нейна най-голяма изненада тя беше залостена отвътре.

— Стой тук и пази! — Заповяда Алена на кучето и се върна в стаята си, за да си наметне пеньоара. След това изтича надолу по стълбата и вдигна Майлс от леглото.

— Ако е имало в стаята, той трябва да е още вътре, тъй като Солджър през цялото време пазеше пред вратата — обясняваше тя на сънения прислужник.

Майлс натисна дръжката на вратата. Тя се отвори.

Напълно объркана, Алена последва слугата в тъмната стая. Посрещна ги студен полъх, който сякаш идваше от вътрешността на гробницата. Алена потрепери.

Майлс запали лампата и претърси цялата стая. Вътре нямаше никой.

— Кълна се, че видях светлина под вратата. Освен това чух как се счупи нещо стъклено — извика поразена Алена.

Не откриха нито парченце счупено стъкло, но Майлс не се осмели да се усъмни в твърденията на своята господарка. От друга страна, не му стана ясно как е възможно някой просто да се разтвори във въздуха.

— Извинявай, че те събудих — каза накрая Алена, сломена и безпомощна. Какво ли щяха да си помислят слугите за нея?

— Няма нищо, мадам — отвърна Майлс приветливо. — Не знам какво става тук, но вярвам на всяка ваша дума.

Алена го дари с признателна усмивка.

— Благодаря ти, Майлс.

— Опитайте се да си починете, мадам. С пазач като Солджър няма от какво да се боите.

В къщата отново настъпи тишина. Алена бързо се успокои, но преди да заспи, си помисли колко добре би било пак да чува стъпките на Коул долу в салона.

През втората нощ след този случай Алена се събуди от скърцането на пода в коридора. Козината по врата на Солджър беше настръхнала. С един скок той достигна вратата, застана там и заръмжа. Навън се чуваше шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Когато Алена отвори широко вратата, коридорът беше пуст. Душейки, кучето проследи невидимата следа и заведе Алена отново до затворената врата за стаята на Роберта, но вътре всичко си беше непроменено както винаги. Алена се радваше, че голямото куче се беше привързало към нея и вярно я пазеше. През следващите дни тя обиколи с Минди и Солджър хълмовете около къщата, за да се поразсее малко от зловещата атмосфера на Лейтимър Хаус.

Към края на седмицата Алена отново беше събудена от тих шум, но този път той идваше от спалнята на Коул. Солджър скимтеше пред междинната врата и драскаше с лапа по нея. Когато Алена натисна дръжката на вратата, кучето профуча покрай полата й и заподскача с неприкрита радост около Коул, който стоеше пред гардероба и тъкмо разкопчаваше ризата си. Той поздрави жена си с любезна усмивка.

— Коул! — извика Алена щастливо и се засмя от облекчение.

— Току що пристигам. Извинявай, ако съм те събудил и стреснал — каза той.

— Как се радвам, че най-после си тук! Полека-лека почвам да виждам призраци в тази къща, когато съм сама.

— Значи все пак съм те изплашил?

— О, не, наистина не. Но без теб къщата ми се струва прекалено голяма. Освен това е пълна с тайнствени нощни шумове. Когато те няма, се чувствам съвсем чужда тук.

Коул не отговори нищо, само я погледна изпитателно.

Тя се обърна и побърза да се прибере в собствената си стая.

На другата сутрин, тъкмо когато Алена се обличаше, от банята се чу яростна ругатня. Обезпокоена, тя почука на вратата и попита:

— Коул! Какво става?

Чу неясен отговор, който прозвуча по-скоро като стенание, и почука отново.

— Ако не ми кажеш веднага какво има, ще вляза, Коул!

Тогава вратата се отвори и Коул застана пред нея. Беше препасал една кърпа около хълбоците си и притискаше друга към дясната си буза, което обаче не му попречи да погълне с поглед полуголата й фигура.

— Помислих, че си се наранил — каза Алена и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Точно така — отговори той и свали кърпата. На бузата му личеше дълъг разрез, стигащ до ъгълчето на устата. — Боли ме, когато приказвам.

— Порязал си се при бръсненето? Трябва да ти кажа, че за хирург си доста несръчен с бръснача. Стой мирно! — Алена натопи една носна кърпа във вода и избърса кръвта от лицето му. С парче стипца спря кръвотечението. — Явно липсата на практика се е отразила на умението ти — пошегува се накрая тя.

— А не смяташ ли, че и като съпруг имам нужда от повече практика? — тросна се той.

— Бедничкият ми — изчурулика Алена с престорено съчувствие. — Толкова трудно ли се носи кръстът на въздържанието?

Коул й хвърли строг поглед от горе на долу.

— Струва ми се, че в мое отсъствие си станала доста палава.

— Открих, че в тази къща има нещо много по-лошо от един сладострастник — отвърна му Алена с весела усмивка.

— Наистина ли? — запита учудено Коул. — И какво е то, съкровище?

— Отсъстващият сладострастник! — подхвърли му дръзко през рамо Алена и с шумящи фусти се втурна към стаята си.

Коул се облегна на рамката на отворената врата. По лицето му трептеше изпълнена с очакване, макар и малко скептична усмивка.

— Да не искаш да кажеш, че по въпроса за нашия брак си решила да бъдеш разумна?

— Аз разумна? Хайде де!

— Добре, да оставим това — каза Коул примирено и си тръгна. Но след това се обърна още веднъж и погледна изпитателно Алена. — Преди да замина, предупредих прислугата, че в края на следващата седмица смятам да дам прием. — С безизразно лице той разглеждаше ноктите си. — Мисля, че е време съседите да се запознаят с теб.

Алена упорито вирна брадичка. Беше огорчена от това, че дни наред той я беше оставил сама, а й беше противна и мисълта да бъде излагана на показ като сервиз от китайски порцелан.

— Значи ще ме показваш като част от имуществото си?

Лицето на Коул беше напрегнато и сериозно.

— Не ми ли каза навремето, че би желала като моя съпруга да поемеш и задълженията на домакиня? — Коул отиде до нощната й масичка и започна да си изрязва ноктите с малка ножичка. — Но ако това те затруднява, мога да помоля Каролайн да ти помага. Или предпочиташ брат й Брегър?

— Не е ли малко късно да се тревожиш за моето целомъдрие? — отвърна Алена с горчива усмивка. — Трябваше да проявиш повече бдителност в деня, в който те измъкнах от реката.

Коул хвърли възмутено ножицата на масата.

— Тогава мислех, че си това, за което се представяше. Така че и ти си виновна за моята заблуда. Много убедително играеше ролята си.

Неговата забележка гореше като сол върху открита рана.

— Пред онази нощ ти наистина не беше наред с главата. В края на краищата, на сутринта дори повярва в лъжите на Роберта!

— Това е вярно, но твоите лъжи повлякоха лавината — подчерта Коул.

За момент Алена изтръпна под пронизващия му поглед, който безцеремонно минаваше през оскъдните й дрехи.

Коул обаче се обърна и без дума повече изчезна в банята. Вътре той се облегна на стената със затворени очи и се опита да отслаби желязната хватка на своето самообладание. Чувстваше се разкъсан и измъчен. Беше употребил всичката сила на волята си, за да не се нахвърли върху жена си. Трябваше някак да овладее опасната си слабост, ако искаше да избегне катастрофата.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Следобеда преди празника в Лейтимър Хаус Алена накара Джилда да вдигне косата и във висока, изкусна фризура. Коул беше назначил това момиче първоначално като лична камериерка на Роберта. Сега тя се грижеше и за Минди, която очевидно продължаваше да смята, че водата не е полезна за кожата.

Алена помогна на малката да се облече. Минди с трескаво нетърпение очакваше празненството. В бялата си дантелена блузка и кадифена пола в царско синьо тя изглеждаше като малка дама и движенията я бяха леко сковани, но пълни с достойнство, когато изтича в приготвения за танците салон.

Докато вървеше по коридора към стаята си, Алена отново имаше чувството, че някой тайно я наблюдава. Тя забави крачките си и се огледа изпитателно наоколо. Вратата към стаята на Роберта беше леко открехната. Алена решително я разтвори, но помещението тънеше в тъмнина. Нищо не издаваше присъствието на друго живо същество.

Алена взе една лампа от коридора и влезе предпазливо вътре. Когато погледна към леглото на Роберта, дъхът й почти спря от изненада. Върху покривката от златист сатен беше просната кървавочервена рокля, точно каквато Роберта би облякла за предстоящия празник, за да прикове погледите на всички мъже върху себе си.

Алена потръпна. Сякаш мъртвата й братовчедка щеше да изскочи от някой тъмен ъгъл на стаята и да се изсмее на наивната „Лени“, че пак се е хванала на номерата й.

Разтърси глава и прогони страшните мисли. Очевидно някой в къщата изпитваше удоволствие да я плаши с подобни груби шеги. Но тя нямаше да се остави да я изкарат от равновесие.

Алена вдигна лампата по-високо и освети цялата стая. Изумена забеляза, че върху писалището на Роберта лежи отворена някаква тетрадка, която вчера със сигурност не беше там.

Тя пристъпи по-близо и видя, че това е дневник, страниците на който бяха изписани с претенциозния почерк на братовчедка й. С треперещи пръсти Алена остави лампата на масата и се зачете.

Сърцето на Алена биеше до пръсване, докато прелистваше страниците на дневника. Пред очите й отново се мярна името на нейния мъж.

Алена прелисти още няколко страници и се вгледа разстроена в следните редове:

Алена отдавна беше забравила всичко около себе си. Тя напрегнато прелистваше страниците на дневника, докато на едно място прочете:

Алена не знаеше колко време е прекарала в четене, когато внезапно осъзна, че Коул я вика. Откъм салона долитаха гласове и смях. Тя уплашено си даде сметка, че празненството отдавна е започнало без нея, и побърза да напусне стаята. Намери Коул в спалнята си. Той се разхождаше нервно напред назад. Когато зърна жена си, въздъхна облекчено.

— Погледни това, Коул — започна Алена и му подаде дневника на Роберта.

— Сега нямаме време, Алена — прекъсна я той нетърпеливо и нехайно хвърли дневника върху леглото, без изобщо да го погледне. — Половината от гостите вече пристигнаха. Ще ме разкъсат на парчета, ако не дойдеш веднага.

— Важно е — настояваше тя. — Това е дневникът на Роберта.

— Извинявай, но никак не ме интересува какво е писала Роберта. Хайде, идвай! Някои от гостите вече заплашиха да разграбят виното от избата и да изхвърлят мебелите през прозореца, ако не се появиш незабавно. Облечи си най-хубавата рокля! — изкомандва Коул почти като в армията. — Тази вечер трябва да изглеждаш, както подобава на една дама от рода Лейтимър.

— Ще се облека, както подобава на дама от рода Макгарън — сряза го Алена.

— Макгарън! — изруга Коул по-високо, отколкото трябваше. — Ако се съди по тези проклети черни парцали, твоите родители вероятно са мрели от глад! — Коул погледна с презрение омразната дреха. — Ти си в състояние да се появиш така пред гостите само и само да ме унижиш!

Преди Алена да успее да се дръпне, Коул хвана роклята й за деколтето и с едно движение я разкъса по талията. Алена беше без корсет. Тя се олюля назад и се втренчи смаяна в насила увеличеното си деколте. Злобна светлина блесна в очите й, тя повдигна леко глава и заби поглед в гърдите му. Доближи се плътно до него и каза тихо и ласкаво:

— Коул?

Ръката й нежно се плъзна по дрехата му.

Коул добре знаеше, че трябва да е нащрек, когато Алена изглежда нежна и покорна, и се подготви вътрешно за някоя изненада. Нямаше представа какво е намислила и откъде ще го връхлети бурята.

Междувременно Алена беше започнала бавно да разкопчава жилетката му.

— Питам се — продължи тя със сладка усмивка, — дали няма да ти хареса… — гласът й звучеше като мъркането на котенце — да ти смъкна ризата от гърба! — С тези думи тя съдра ризата му от горе до долу, така че копчетата се разхвърчаха из стаята. Усмихната, Алена подръпна висящата като жалък парцал вратовръзка на Коул и се отдалечи. Той стоеше като попарен и с невярващ поглед се взираше в съсипаните си дрехи. В края на краищата реши, че ще бъде по-разумно да избегне по-нататъшната разправия с жена си, и искаше да се оттегли в стаята си през общата баня. Но Алена го изпревари.

— Моля те, мини отвън — отпрати го тя хладно. — Трябва да довърша тоалета си.

Със сподавена ругатня на устните Коул излезе в коридора, но за негов лош късмет точно в този момент в горната част на стълбата се появиха Каролайн Дарви и лакеят Майлс. Каролайн се втренчи в Коул със зяпнала уста. Лицето на лакея също отрази за секунди противоречивите му чувства при вида на господаря.

Коул кимна за поздрав и изчезна колкото можеше по-спокойно в стаята си. Той бързо облече нова риза и се смеси незабелязано с гостите, които очакваха появата на жена му със същото нетърпение, както и той самият.

Вече три пъти беше поглеждал часовника си, когато изведнъж в голямата стая стана тихо. Гостите се отдръпнаха настрани и по този начин образуваха шпалир до вратата на салона. В рамката на широко отворената врата стоеше Алена. Широката и бухнала рокля я изпълваше цялата. Залата затаи дъх. В околността много се беше шушукало за новата съпруга на доктор Лейтимър и най-често казваха, че тя е дребна, съвсем обикновена наглед жена. Никой не беше подготвен за това видение.

Самият Коул беше сразен от сияйната й красота. Като я видя, изчезна и последният остатък от яда му за закъснението й. Той забеляза с благодарност, че тя носи една от роклите, които й беше купил, едно вълшебно творение от розова тафта, което оставяше открити очарователните й рамене.

Алена погледна съпруга си с лъчезарна усмивка, която сякаш озари залата. Коул пристъпи към нея и учтиво й предложи ръката си. Погледна я, изпълнен с топлота и нежност, и се обърна гордо към своите гости:

— Дами и господа! Имам честта да ви представя съпругата си Алена!

Залата моментално се изпълни с възбудено шушукане, докато гостите се тълпяха около двамата, за да им стиснат ръцете и да им пожелаят щастлив съвместен живот. Коул беше обгърнал талията на Алена, сякаш за да защити скъпоценното си притежание от напора на толкова много хора, и й представяше по име всеки гост.

През навалицата Алена съзря Брегър Дарви и замалко не се изсмя на глас, когато видя с каква неприкрита жажда я изпиваше с поглед.

Шумът малко поутихна и Алена почувствува ръчичката на Минди в своята ръка. Горда, че никоя друга дама не беше дори наполовина толкова хубава, колкото нейната голяма приятелка, Минди гледаше нагоре към Алена с възхитени очи. Коул даде на музикантите знак и се поклони леко пред жена си.

— Мисля, че първият танц ми принадлежи, мадам.

Когато забеляза тревогата в нейните очи, добави по-тихо:

— Не се безпокой, с бавните танци се справям добре.

Коул обви с ръка талията на Алена и я завъртя в такта на бавен валс.

— Може би не съм най-забавният от твоите обожатели, мила, но сигурно съм най-решителният. Няма да се оставя така лесно всички тези млади мъже в залата да ме изместят.

— Намирам, че танцуваш по-добре в сравнение с повечето от тях — похвали го заслужено тя. И наистина Коул валсираше елегантно и с такава сигурност, сякаш болният крак не му създаваше никакви грижи. Алена се отпусна и напълно се остави да я води, като отвръщаше с усмивка на сияещите му сини очи.

— Успях ли да постигна класата на дамите от вашия род, милорд? — запита го тя усмихнато.

— Страхувам се, че не, мадам. — Коул я завъртя толкова бързо, че й се зави свят. — Ти постигна класа, за която другите могат само да мечтаят. Оттук нататък изискванията стават страшно високи.

— А що се отнася до вашите лични изисквания, сър?

Пламъкът в очите му не оставяше никакво място за съмнение в искреността на думите му.

— Ако бяхме сами, щях веднага да ти докажа горещото желание, което събуди у мен, мила.

Тези думи развълнуваха сърцето на Алена. У нея се породи надежда, че в края на краищата всичко между тях ще се оправи и че един ден ще могат да си принадлежат напълно. Но тя все още се колебаеше.

— Може би трябва да поговорим по-подробно върху това — прошепна тихо.

— Непременно — отговори Коул, — обаче бих искал да го направим на по-усамотено място.

— Моята спалня?

— Защо не? Но можем да се срещнем и при мен.

— Когато свърши приемът?

— Предпочитам веднага, но това навярно е невъзможно.

Алена остави ръката си да се плъзне по рамото му и го помилва нежно по врата. Само неколцина от танцуващите забелязаха това.

— Тетрадката, която намерих днес, действително ли никак не те интересува?

— Дневникът на Роберта? — попита Коул намръщено. — А трябва ли да ме интересува?

— Тя е изповядала там най-интимните си мисли.

— Смятам, че за мен ще е по-добре да не ги знам — каза подигравателно Коул. — Научих какво е направила едва след като беше ходила при старата акушерка шарлатанка. Опитах се да я спася, но треската излезе по-силна от мен.

— Вуйчо Ангъс обвинява теб за смъртта й.

— Знам.

— А мен ме упреква, че съм те завела в неговата къща.

Коул внезапно се ухили.

— Мисля, че още първия ден трябваше да те взема при мен. Една хубава баня щеше да направи цялата игра на криеница излишна.

— Тогава вероятно щях да ти прострелям крака или друга, по-важна част от тялото — засмя се Алена. — Наистина не можех да понасям янките.

— А сега?

— Постепенно взех да намирам някои от тях за съвсем поносими — пошегува се тя. Нежен плам се появи в очите й, когато той скришом я притисна по-силно до себе си.

Преди да отиде да си легне, Минди получи правото да танцува един път с Коул. Тя беше възхитена, че се върти в кръг с господаря, и под умелото му ръководство ловко нагаждаше малките си стъпки към неговите.

— Всъщност ясно ли ти е, че ти си царицата на вечерта? — попита Коул малката, когато танцът свърши, и се усмихна трогнат над лъчезарното личице.

Минди поклати глава сериозно и посочи с кимване към Алена, която в същия миг ги докосна с полите си в танца като ярка, грациозна пеперуда. Мислено Коул трябваше да се съгласи с момиченцето. Алена наистина вълнуваше със сияйната си младост. Беше омагьосващо да я гледаш. По-късно дойде ред на Брегър Дарви да танцува с домакинята. Тя почти си изкриви врата, опитвайки се да надзърне край широките му рамене, за да намери Коул, но не успя. Под някакъв предлог се измъкна след танца и тръгна да го потърси. Внимателно отвори вратата към кабинета му и се вмъкна вътре. Стаята беше празна. В камината гореше огън. С въздишка на изтощение Алена се отпусна в голямото кресло. Толкова беше уморително да бъдеш добра домакиня и непрекъснато да се усмихваш.

Вратата изскърца леко и някой влезе в стаята. Алена помисли, че е Коул, но с голямо разочарование видя Брегър.

Той застана през камината и се втренчи замислено в огъня, като от време на време отпиваше от брендито си. Очевидно не беше забелязал присъствието на Алена.

— За какво сте се замислили така дълбоко? Тревожи ли ви нещо? — изтръгна го Алена от неговото усамотение.

Брегър я погледна стреснато.

— Е, може и така да се каже! Но тъй като сте жена на Коул и братовчедка на Роберта, по-добре да запазя проблемите за себе си. За умрелите не е прието да се говори лошо.

— Ако мислите, че можете да ми кажете за Роберта нещо, което вече да не знам, много се лъжете, Брегър.

Той отпи голяма глътка от чашата си и започна да се разхожда пред камината.

— Знаете ли, Алена, веднага след пристигането си Роберта даде на сестра ми да разбере, че не желае да я вижда около дома си. Тя стигна дотам, че предупреди майка ми аз да не се срещам повече с Коул, тъй като тя самата е поела всички грижи за него. Роберта не подбираше средствата, за да разруши нашето приятелство. По-късно има нахалството да ми се хвърли на врата. Не че изпитваше някакво особено желание да спи с мен. Тя просто искаше да нарани Коул и да му натрие носа, че най-добрият му приятел го е измамил със собствената му жена. Когато не се поддадох на нейната извратена игра, тя разправи на Коул, че няколко пъти съм се опитвал да…

Брегър се запъна. Беше странно да наблюдаваш как този едър, самоуверен мъж не може да изрече точната дума. Ако темата не беше толкова сериозна, Алена би се изкушила да се засмее.

— Малко преди Роберта да умре, срещнах Коул в града. Все едно че бях празно място за него. Оттогава насам той се отнася с мен така, както вие самата вече имахте възможност да забележите. Алена, Роберта сигурно му е разказала нещо, което е предизвикало тази промяна в държанието му. Трябва на всяка цена да открия какво е това нещо.

Алена стана и отиде при него.

— Роберта беше странен човек, Брегър — каза тя с тъжна усмивка. — Като че ли винаги копнееше за любов, но в действителност търсеше само сляпо и безусловно подчинение. Може би нейното проклятие беше, че от ранна младост се стремеше към ролята на съпруга, но когато най-после се омъжи, не успя да се наслади на тази роля.

— Вие наистина носите умна главица на раменете си, хубава млада госпожо — каза той с уважение и се наведе галантно над ръката й. — Благословен да е Лейтимър, че е избрал такава жена за своя спътница в живота.

Те се извърнаха уплашено, когато от вратата прозвуча гласът на Коул:

— Много се радвам, че си успял да оцениш добрия ми вкус по отношение на жените.

Алена разбираше, че от негова гледна точка двамата вероятно изглеждаха точно като хванати на местопрестъплението любовници. Коул блъсна с трясък вратата след себе си и се вгледа така мрачно и застрашително в тях, че и по-силни характери биха се огънали.

— Сър, с удоволствие деля брендито и конете си с вас, но жена си искам само за себе си!

— Коул Лейтимър! — Със зачервени от гняв бузи и скръстени на гърдите ръце Алена застана пред съпруга си. — Как можеш да бъдеш толкова вулгарен! Никой от двама ни не е заслужил подобно отношение!

Брегър застана до нея.

— В последно време преглътнах много неща в името на нашето приятелство, Коул, но всичко си има граници. Ако смяташ, че можеш да ме упрекнеш за нещо, тогава изплюй камъчето!

— Приятелство! — изрева Коул. — Приятелство? В собствената ми къща ми слагат рога и на всичкото отгоре този човек има нахалството да говори за приятелство!

Брегър беше толкова ужасен, колкото и Алена.

— Какво означава всичко това? Толкова ли те боли кракът, че вече не си в състояние да родиш свястна мисъл в главата си? Или пак си пиян? Във всеки случай ти си един освирепял глупак! Преди десет години щях да се бия с теб за подобно обвинение.

Брегър искаше да се обърне, но Коул го сграбчи за ръкава.

— Преди десет години? А какво ти пречи да го сториш сега? Или може би се страхувай; да се биеш с един сакат човек?

— Коул! — извика предупредително Алена.

Брегър се извърна толкова рязко, че рижият перчем падна на челото му. Със зачервен от гняв врат той скочи към Коул.

— По дяволите! Не понасям хора като теб, които отварят голяма уста, но след това подвиват опашка, когато срещу тях застане някой по-силен!

Коул сграбчи бастуна с две ръце и го вдигна високо над главата си.

— Ще ти пръсна дебелата ирландска кратуна! — заплаши го той с кръвясали очи.

Със светкавично движение Брегър изтръгна бастуна му и го захвърли в ъгъла. В следния миг той сграбчи Коул за ризата и го запрати към един шкаф с книги.

Алена решително се хвърли между мъжете. Обърната с гръб към Коул, тя заблъска Брегър в гърдите.

— Брегър Дарви! Пуснете го! Пуснете го веднага! — извика тя извън себе си.

Брегър се опомни и отстъпи крачка назад. Алена се обърна към Коул. Всичкият й кураж я напусна. Със зачервено лице той я гледаше, изпълнен с омраза.

— Не се крия зад женски фусти, мадам. — След това се обърна гневно към Брегър: — Тук няма място за двама ни!

— Коул!

Когато погледна Алена, Коул видя върху лицето й израз на най-дълбоко презрение. Спомни си колко възмутена беше тя, когато предишния път бе изхвърлил Брегър. Не можеше да си позволи да го повтори. Вместо това се поклони подигравателно.

— В такъв случай ви напускам, докато бурята премине.

Той се наведе да вземе бастуна си, закуцука към барчето с напитки, откъдето си взе бутилка бренди, и излезе от стаята, без да каже нито дума.

Скоро след това семейство Дарви напуснаха празненството, което продължи до ранните сутрешните часове.

Най-сетне и последните гости си тръгнаха. Уморена, Алена изкачи стълбите към стаята си. Откъм вратата на Коул не се чуваше и най-малкият шум. Дневникът на Роберта беше изчезнал от леглото, но Алена не обърна особено внимание. Вероятно камериерката го беше прибрала, когато е почиствала.

Рано сутринта Алена отново беше на крак. Тя закуси сама. Вратата на кабинета все още стоеше широко отворена и остана така през целия ден. Самият Коул не даваше признаци на живот.

Когато отново настана нощ, Алена започна да се тревожи за него. Безпомощна, тя си легна рано, като остави лампата да свети. По някое време през нощта се стресна в неспокойния си сън. Солджър стоеше до леглото й и ръмжеше. Алена наметна дебелия си пеньоари взе пистолета от скривалището му в гардероба. В коридора всичко беше спокойно, от спалнята на Коул също не се долавяше никакъв звук. Вратата към стаята на Роберта беше затворена. Минди спеше спокойно в малкото си легло.

Кучето легна на пода в салона и изчака търпеливо, докато Алена огледа добре и трапезарията. Накрая тя блъсна вратата към кухнята и замръзна на място от страх и изненада. Изправен като статуя, Коул стоеше пред огнището, което все още излъчваше топлина. В едната си ръка държеше пълна до ръба чаша, в другата — почти празна бутилка бренди.

— Търсиш ли някого? — попита я той.

Алена се постара гласът й да прозвучи нормално, но от гърлото й излезе само шепот:

— Кучето беше неспокойно, сякаш беше усетило някого. Не знаех, че си тук.

Коул махна пренебрежително с ръка.

— Както виждам, гостите ти са си отишли.

— Аз не съм имала гости. Това бяха твои гости!

Коул пристъпи няколко крачки към нея и я изгледа продължително.

— Алена, бих искал да ти обясня… Не се ядосах на теб, а единствено на онзи проклет ирландски глупак. Не съм имал и най-малкото съмнение, че ти винаги си се държала като безукорна дама.

— Въпреки това беше несправедлив. Казват, че гневът и алкохолът могат да направят от един мъж глупак.

— А и двете заедно го правят пълен идиот! — взе й Коул думите от устата. Замислен, той отпи от чашата си, след което наведе сломено глава. — Признавам се за виновен, Алена.

Тя деликатно се направи, че не е чула тези горчиви думи.

— Не искаш ли да хапнеш нещо? Ани току-що извади хляба от пещта, има и хубава шунка.

Коул поклати глава.

— Вече ядох при Оли.

Алена го погледна с присвити очи.

— А къде прекара нощта?

Той избягна погледа й и се забави с отговора.

— При конете в конюшнята — каза накрая с въздишка.

— Там въздухът по-чист ли е, отколкото вкъщи? — попита младата жена, като се мъчеше да не се засмее.

— Във всеки случай разговорът беше по-приятен и миролюбив от онзи, който в последно време ми се наложи да водя. Разбира се, не мога да се закълна, че между конете е имало чистокръвен ирландски жребец и шотландска кобила.

Възмутена от недвусмисления намек, Алена загърна по-плътно дрехата на гърдите си и каза хладно:

— Ако нямаш нищо против, връщам се в леглото. Студено ми е.

Тя хвърли на Коул многозначителен поглед и напусна кухнята.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Няколко дни по-късно Коул се завърна вечерта от града. Беше в лошо настроение, тъй като поръчката, заради която беше ходил дотам, не вървеше както трябва. На всичкото отгоре кракът го болеше повече от всякога. Лакеят Майлс го посрещна на вратата със съобщението, че доктор Дарви е дошъл на гости и мисис Лейтимър, след като дълго е чакала доктор Лейтимър, накрая е заповядала да сервират вечерята.

Когато Коул влезе в трапезарията, раздразнен видя, че Брегър е заел мястото отдясно на Алена, така че на него не му оставаше нищо друго, освен да седне на другия край на дългата маса.

Негодуванието на Коул се насочи към първия предмет, който попадна пред очите му.

— Кажи на Ани веднага да махне проклетата купа с картофи! — избухна той гневно.

Мърморейки под носа си, готвачката, която в момента влизаше в стаята, изпълни нареждането на господаря.

— Не го взимай присърце, Ани — утеши я Алена. — Сигурно кракът на доктор Лейтимър отново му създава грижи.

— Къде е Минди? — осведоми се Коул.

— Ти закъсня толкова много, че тя вечеря и отиде да се легне.

По време на вечерята Алена усети, че настроението на Коул се развали още повече. Брегър наблюдаваше замислено своя домакин и се питаше дали е разумно сега да говори с него за последното им спречкване.

Коул скоро се изнерви от напрегнатата атмосфера на масата. Той взе бутилката с бренди и попита хапливо Брегър:

— Не са ли ти казвали, че не е учтиво да зяпаш така един сакат човек?

Брегър предпочете да не отговаря. Веднага след вечерята той стана и се сбогува.

Алена хвърли гневен поглед към съпруга си и се оттегли в спалнята. Коул промърмори, че му е дошло до гуша по цял ден да гледа кисели и свадливи жени. Накуцвайки, той се качи в стаята си и затръшна вратата след себе си. Но веднага след това вратата откъм банята се отвори рязко и той се озова срещу младата си жена, която нетърпеливо дърпаше копчетата на роклята си и го гледаше унищожително.

— Тази вечер отново се държа като последен глупак! — изсъска тя. — Ти си най-невъзпитаният мъж, който съм имала нещастието да срещна! — Тя се завъртя и профуча възмутена обратно в стаята си.

Коул не можеше да понесе подобно отношение. Заплашителен като буреносен облак, той закуцука подире й.

— Наричаш ме невъзпитан, а какво правиш ти самата? Настаняваш този тип на мястото ми и го храниш с моето ядене. — Коул дръпна вратовръзката от шията си и разкопча жилетката. — И всичко това в мое отсъствие. Колко хитро наистина!

— Той беше дошъл да се види с теб — отговори Алена.

Коул знаеше дълбоко в себе си, че не е прав, но гневът му беше по-силен от всякакъв разум.

— Ти имаш много обожатели, но този е по-различен, не знаеш каква цел си е поставило копелето!

Вбесена, Алена запрати роклята и фустите върху леглото.

— Една дузина прислужници могат да свидетелстват, че не съм нарушила благоприличието! Какво си въобразяваш!

Коул тъкмо беше свалил ризата си и ожесточено дърпаше единия си ботуш.

— Да не смяташ, че ти дължа благодарност за това, което си направила? — запита той хапливо.

— А аз трябва ли да ти благодаря за това, че се опитваш да ме купиш с хубави дрехи и скъпи бижута? — отвърна му Алена. — Може би други жени могат да бъдат купени по този начин, но с мен не си познал!

Коул се изсмя подигравателно.

— Това е само въпрос на цена, мадам. Колко мислиш, че струва медальонът, който носиш на врата си?

Тази забележка препълни чашата. Да си взема обратно проклетото нещо! Алена бясно измъкна златната верижка през главата си и без да иска, удари мъжа си в лицето. Вдигнатите й ръце караха Коул да очаква и нещо по-лошо. Преди да успее да го удари повторно, той бързо я сграбчи през стройната талия и я притисна до себе си.

Алена моментално усети топлината на тялото му. Дъхът й спря. Самият Коул изведнъж проумя, че държи в ръцете си една полугола жена. За секунди те останаха така, плътно притиснати един към друг, и се гледаха втренчено. След това устните на Коул се сведоха бавно, почти колебливо към устните на Алена.

Целувката разтърси младата жена с невероятна сила. При първото докосване тялото й бе пронизано от огнена трънка, която изпепели всички намерения и обещания. Горчиво сладката, дълго потискана страст я грабна с болезнена мощ. Коул чувстваше гъвкавото тяло на жени си толкова близо до своето, както в онази нощ, която вече му се струваше като красив, недействителен сън. Гневът му се превърна в горещо желание, неутоленият глад за тази жена мощно си проправяше път. Дали и сега няма да го отблъсне и да го остави сам с пронизващата болка, която разпъваше на кръст съществото му?

Алена се повдигна на пръсти, обви шията му с меките си като кадифе ръце и му предложи полуотворените си устни. Поддаде се с готовност, която я изуми. Това беше Коул, нейният съпруг, а тя беше неговата жена. Така те отново намериха пътя един към друг, сякаш отдавна посятото семе най-после беше поникнало и разцъфнало с цялото си великолепие. Устните им се разтопиха в нетърпелива целувка и тръпнещите им тела се оставиха да бъдат понесени от огнената вълна на страстта.

Коул мълвеше неразбираеми думи, докато обсипваше с жадни целувки изваяната като от слонова кост шия на Алена и нежните възвишения на гърдите й. Ръцете му милваха закръглените хълбоци и стегнатите бедра. Всичко в него напираше да се слее с нея.

С галещи пръсти той свали ризата от раменете й и мамещото обилие на гърдите й се разкри пред очите и ръцете му. Алена изтръпна от удоволствие, когато той погали голата им заобленост. След това Коул се наведе и леко я вдигна на ръце. Устата му игриво галеше розовите пъпки на гърдите й и тя тихо простена от неизразимо блаженство. Устните й нежно се плъзнаха по бузата му, след това тя описа с езика си кръг около ухото му и го накара да се обърне и да потърси с жадни устни устата й. Алена почти не усети как бе отнесена от силните му ръце до голямото легло. Като че ли всичко около нея беше изчезнало. На този свят бяха само той и тя.

Вече до леглото, Коул отпусна едната си ръка и остави жена се леко да стъпи на пода. Но преди да е усетила твърда почва под краката си, той умело беше смъкнал гащичките й. Двамата потънаха в меката постеля. Ръцете на Коул се спуснаха през гърдите на Алена надолу. Тя въздъхна леко, когато те смело проникнаха в интимните кътчета на тялото й. Бедрата й потръпнаха и леко се стегнаха, когато пръстите му докоснаха най-потайните ъгълчета на нейната женственост.

— О, Коул, какво правиш с мен? — простена тя с треперещ глас. — Какво мъчение си измислил пак?

— Никакво мъчение — прошепна той дрезгаво. — Искам да те любя, нищо повече.

Коул спря да диша, когато насочи ръката й към напращелия си, туптящ от желание член. И се разтопи, когато нежните й хладни пръсти започнаха да проучват въплъщението на неговата мъжественост. Това възпламени още повече желанията му и срути и последните задръжки.

Коул спусна хълбоците си върху Алена, която го посрещна с разтворени бедра, и проникна дълбоко в нея. Те се сляха, претопиха се сякаш в едно тяло. Мъж и жена. Съпруг и съпруга. Нежността премина в напор, учудването — в захлас. Телата им се стремяха едно към друго, за да изгорят в екстаза. Двама души се намериха в най-чистото блаженство на съединяването, отдадоха се един на друг бързо и страстно, получавайки всичко, което можеха да си дадат.

И сега стана както първия път. Това, което правеше тяхното взаимно обладание така неповторимо, тази вълна от чиста телесна наслада ги заля с цялата си мощ. Алена смътно се досещаше какво беше преживял Коул през всичките тези дълги месеци на въздържание.

Като стенеше опиянено и трепереше с цялото си тяло, Коул се изля в жена си, навлизайки чак до дълбините на нейната същност. Телата им се сляха в съвършена хармония.

По-късно лежаха приятно изтощени един до друг и оставяха, изпълнени с наслада, страстта да се уталожи. Коул мушна лицето си в къдравата коса на Алена и вдишваше дълбоко прекрасния й аромат. Спомни си за многото безсънни нощи, когато не успяваше да прогони тази жена от мислите си. Тя беше възпламенила страстите му, беше изгорял от копнеж по нея. Сега, когато желанието му беше уталожено, той изпита учудване и благодарност от спокойствието, което го беше обзело.

През нощта студът беше покрил земята с блестяща дреха от ледени кристали. Слънцето изгря и събуди с първите си лъчи спящата жена. Пълна с нега, Алена се протегна в приятната топлина на пухената завивка, но внезапно усети, че е сама в огромното легло. Седна и дръпна покривката до гърдите си. Весел огън пращеше в камината и прогонваше студа от стаята, ала той беше само жалък заместител на топлината, която излъчваше тялото на Коул. Тогава Алена дочу през отворената врата на банята леко плискане, което издаваше, че Коул е вътре. Тя бързо загърна тялото си с един чаршаф и изтича по стария дъбов паркет до банята. Коул се беше изтегнал в пълната с топла вода вана.

При вида му Алена се почувства радостна и окрилена. С весело лукавство тя се наведе над него и нежно го целуна за добро утро. Това му напомни за безграничната наслада на тяхната любовна нощ.

Коул беше влюбен повече от всякога в своята необикновена жена, която с такъв безподобен замах беше влязла в живота му. Тя се оказа много по-женствена, отколкото си представяше, и в нея нямаше нищо от грижливо пресметнатото кокетство на Роберта. Ведрият й, непринуден характер постоянно разпалваше огъня в него.

Коул изцяло се отдаде на сладостта на целувката и въздъхна, когато устните й се отделиха от неговите. Очите й блестяха и тя се усмихваше дяволито, докато, без да се срамува, го разглеждаше от глава до пети.

— Желаете ли нещо, янки? — попита го тя с провлечен южняшки акцент.

— Теб! — отвърна Коул, дишайки тежко, и притегли главата й към себе си. — Не мога да ти се наситя!

Чаршафът се плъзна на земята. Коул я дръпна във ваната и покри устата и гърдите й с целувки.

— Най-после мечтата ми се сбъдва — прошепна той дрезгаво в ухото й. — Но никога не съм вярвал, че ще бъде толкова приятно да те изкъпе човек.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Няколко дни след това Алена направи дълга разходка, която я отведе далеч от Лейтимър Хаус. Леден вятър проникваше през дрехите й. Трепереща, тя разтърка вцепенените си пръсти и внезапно съзря през клоните на високите стари дървета къщата, която бащата на Коул първоначално беше построил и която Коул беше нарекъл „колибата“.

Любопитна, тя пристъпи по-близо и натисна дръжката на масивната дървена врата. За нейна изненада вратата не беше заключена и след известно колебание Алена влезе вътре. Гробна тишина цареше в дългия коридор. Множество врати водеха към различни стаи, а в дъното една здрава, проста стълба от дърво се изкачваше към горния етаж. Алена надникна в няколко от стаите, но навсякъде я посрещаше една и съща призрачна гледка — покрити с бели калъфи мебели. Последната стая, в която Алена влезе, имаше малко по-приветлив вид. През един голям прозорец проникваше сумрачната светлина на зимния ден. При по-внимателно вглеждане Алена изненадана забеляза, че някаква разрушителна сила, в която имаше нещо нечовешко, е вилняла из стаята. Столовете и креслата бяха преобърнати, подвързани с кожа книги бяха пръснати по пода, където се смесваха с разпилени книжа. Над целия този хаос се издигаше голяма каменна камина. До нея бяха наредени дърва и подпалки.

Алена тъкмо опипваше перваза на камината за кибрит, когато погледът й падна върху малък портрет в златна рамка, почти затрупан от книжа върху писалището. Тя любопитно се приближи. Предпазното стъкло беше натрошено на ситни парченца, но снимката бе почти незасегната. Имаше само една гънка по средата, сякаш някой се беше опитвал със сила да смачка изображението.

В здрача на стаята Алена различи на снимката млада жена с бяла колосана престилка върху тъмната рокля, която много приличаше на нея. Когато доближи портрета до лампата, дъхът й спря. Това беше самата тя, Алена.

Мислите й се объркаха. Внезапно й дойде на ум, че през последните дни от оздравяването на Коул в лазарета се беше появил някакъв фотограф и беше снимал няколко пъти. По някакъв начин Коул се беше сдобил с тази фотография и беше я изрязал така, че точно да прилегне в малката златна рамка.

— Ах, ти, глупаво момиче! — прозвуча зад нея сърдит мъжки глас.

Изплашена до смърт, Алена стреснато се обърна. Когато разпозна високата фигура на мъжа си, коленете й омекнаха от облекчение. Трепереща, тя се облегна на писалището и притисна ръка към лудо тупкащото си сърце.

— Мили Боже! — скара му се тя. — Защо ме плашиш така? Трябваше да влезеш малко по-внимателно.

— Нима? — отвърна Коул ядосано. — А ти самата излизаш и те няма толкова дълго, че човек почва да се чуди какво ли ти се е случило.

— Нали ти казах, че мога и сама да се грижа за себе си!

Коул хвърли кожената си шуба върху едно кресло.

— Зимите тук не са така меки, както при вас, на юг, мила моя. Няколко измръзнали пръста на ръцете или краката са нещо много лошо, но още по-лошо, че немалко хора, посмели да излязат в подобен адски студ, е трябвало да се простят с живота си.

Алена не беше в настроение да слуша упреци от страна на Коул и бързо смени темата.

— Как успя да ме намериш?

— Търсих навсякъде из околността, когато внезапно ми хрумна, че може да си тук.

Алена забеляза, че Коул куца повече от обикновено, докато той прекоси стаята и застана до писалището. Лицето му стана сериозно, когато видя портретчето.

— Моят талисман, откакто се върнах от Ню Орлиънс — промърмори той. — Роберта твърдеше, че го е хвърлила в реката. Но очевидно и този път е излъгала.

Той постави снимката на писалището и се обърна към Алена.

— Това беше кабинетът на баща ми — каза той, — идвах често тук, когато имах грижи и исках да бъда сам. Една седмица преди смъртта си Роберта ме потърсила тук, но по това време аз съм бил в града. Когато се върнах, тя вече беше направила всичко на пух и прах… — С махване на ръката Коул посочи безпорядъка наоколо. — Дни след това никой не множеше да я укроти. Майлс си взе отпуск, Ани се скри в килера, а камериерките се барикадираха в една стая на тавана. Роберта беше намерила твоята снимка. Затова беснееше като фурия. Мисис Гарт беше единствената, която Роберта не закачаше и която свободно можеше да се движи из къщата. — Устните на Коул се изкривиха в горчива усмивка. — Роберта дори искаше от мен да й кажа къде те крия.

Алена беше слисана.

— Но защо си запазил тази снимка?

Коул бавно вдигна очи и погледна сериозно жена си.

— Не можеш ли да отгатнеш, Алена? — запита той с въздишка. — Толкова ли е трудно да се разбере?

Когато се приближи до нея и я прегърна, вълна от нежност заля Алена. Коул я отведе до едно кресло и я притегли на коленете си. След това събу мокрите й обувки и притисна студените й крака между своите, за да ги стопли.

— Отдавна съм влюбен в теб — каза той тихо. — След като напуснах Ню Орлиънс, се помъчих да те забравя, но не можах. Тогава взех решение да погледна истината в очите и да се опитам да те спечеля.

— Но ти не се ожени за мен от любов, а по взаимно споразумение. Поне така твърди вуйчо Ангъс! — извика Алена, изпълнена с недоверие.

— Ангъс е излъгал. Искал е да ни противопостави един на друг. Съчинил е всичко това, след като се бях обърнал с писмо към доктор Брукс и мисис Хоутърн с молба да ти предадат предложението ми за женитба.

— Значи ти си писал пръв? — Алена се вгледа изпитателно в блестящите дълбини на сините му очи.

— Мисис Хоутърн ми писа за неприятностите ти с онзи Жак Дюбоне. Тя ме съветваше, ако изобщо държа на теб, да сваля маската на безразличието и да предприема нещо, за да ти помогна. Последвах съвета й и реших да се оженя за теб. Ако тя не беше ми писала, с моята нерешителност сигурно щях да загубя още доста време, докато намеря някакъв повод да ти направя предложение.

— Какво ти пречеше да го сториш? — попита Алена меко.

— В Ню Орлиънс ти винаги отхвърляше толкова решително моите опити за сближаване, че не знаех дали ще приемеш. Затова просто бях решил да изчакам по-добри времена.

— Кажи честно, наистина ли искаше да се ожениш за мен? — попита Алена.

— Само теб и никоя друга виждах като своя жена. Това е чистата истина.

Очите на Алена се напълниха със сълзи. Можеше ли след всичките тези борби и разправии да повярва, че той искрено я обича? Не беше ли си мечтала горещо тъкмо за това през месеците, когато Коул беше женен за Роберта? Можеше ли най-сетне да забрави подозренията и да бъде онази нежна и любеща нежна, която той така настойчиво търсеше в нея?

Тя обви срамежливо ръце около врата му. Когато Коул пламенно я целуна, всяка съпротива рухна. С цялото си същество отвръщаше на страстните му милувки. След това опря глава на бузата му и се опита да подреди малко обърканите си мисли. Струваше й се, че всичко стана прекалено бързо. Алена знаеше колко е ранима и не желаеше да покаже някое уязвимо място, за да не съжалява по-късно. Но не искаше Коул да забележи това й намерение и затова смени темата.

— Тази къща… разкажи ми нещо за нея.

Коул отпусна глава върху облегалката на креслото и се втренчи в картината над камината.

— Няма много за разказване. Баща ми построил тази къща за майка ми малко след като се преместили тук от Пенсилвания. Когато съм бил на една година, майка ми починала. Баща ми се оженил повторно, защото не желаел да раста без майка. Но моята мащеха искаше по-голяма къща, затова поръча да се построи сградата, в която живеем сега, и я обзаведе по свой вкус. Ала скоро след завършването на къщата тя избяга от баща ми с един картоиграч и повече никой не я видя. Взе със себе си всички пари и скъпоценности, до които беше успяла да се добере. Баща ми се закле, че тя няма да получи от него и един цент. Лиши я от наследство, нея и евентуалното й потомство. — Коул за миг прекъсна разказа си, когато Алена сгуши главата си на гърдите му. — По всичко личи, че мъжете от Лейтимър Хаус не са имали особено щастие с жените си.

След кратка пауза той добави:

— Поне досега.

Алена не искаше да мисли за драмите на миналото, а копнееше да се отпусне в ласкавата атмосфера на сегашния миг. Всичко, от което се нуждаеше, беше любовта на този мъж.

Когато много по-късно Коул я откарваше с каретата към къщи, загърната в кожената му шуба, тя не обръщаше внимание на силния вятър и ледения дъжд, който плющеше по покрива. Беше щастлива.

В къщи Минди я посрещна със срамежлива сърдечност. Малката не се отделяше от нея, докато Алена не я сложи да си легне. Когато прекрачи прага на собствената си стая, тя застана на вратата и огледа всичко. Първата й мисъл беше, че някой си играе с нея. Гардероба го нямаше, килимът и кушетката бяха изчезнали. Даже часовникът беше махнат от камината. Стаята беше същата, каквато я беше заварила първия ден, с едно единствено изключение — сега пред камината имаше две удобни кресла. Ядосана, Алена вече се бе обърнала към стълбата, за да каже на Коул за своето откритие, когато го чу да крачи насам натам в стаята си. Отиде при него. С един поглед успя да види през отворената врата на банята, че всички мебели от нейната стая сега са тук: кушетката при прозореца, огледалото в един ъгъл, гардеробът й до неговия, часовникът върху камината. Всичко изглеждаше, като че ли винаги си е било така. Голият до скоро под, чиято студенина беше почувствала сутринта, сега беше постлан с мекия килим от нейната стая.

Алена пристъпи към Коул, който седеше с протегнати крака в креслото пред камината и се наслаждаваше на топлината, излъчвана от пращящия огън.

— Каква е тази игра? — запита Алена с нежен блясък в очите. — Доколкото ми е известно, не е прието фигурите на противника да се подреждат откъм собствената страна на шахматната дъска.

— А можеш ли да измислиш по-добър начин да те привлека в спалнята си? — попита Коул с обезоръжаваща усмивка.

— Значи от днес сме истинско семейство, така ли?

Коул учудено вдигна вежди.

— Разбира се, мила. Да не би някога да си се съмнявала в това?

— Имаше такова време, сър. Но това, което започна като трезво споразумение, изглежда, се превръща в нещо, което е прекалено хубаво, за да е истина.

— Все пак не разбрах: смятате ли в бъдеше да делите трапезата и леглото с мен, мисис Лейтимър?

— Ако можеш да почакаш още малко… — отвърна тихо тя.

— Само че побързай!

Алена припряно избра една нощница от гардероба си и отиде в банята. Тъкмо беше привършила с тоалета си и четкаше хубавата си коса, когато чу зад себе си крачките на Коул. Стреснато се обърна. Той стоеше на отворената врата — висок и строен, облечен в черен кадифен халат. Алена почувства изгарящия огън в погледа му, втренчен в нежните зърна на гърдите й. Възхитени и жадни, очите му изпиваха нейната женствена, прелест.

— Колко си красива! — простена почти беззвучно той.

Срамежливо усмихната, Алена протегна ръка към него и леко подръпна колана на халата му. След това разгърна дрехата и се притисна до него, докато топлината на двете им тела се сля и избухна в огън. Тя обгърна шията на Коул, а устните й посрещнаха неговите с желание и страст, които го накараха да занемее. Ръцете му я вдигнаха. Там някъде леглото ги зовеше…

Алена имаше чувството, че се е върнала вкъщи след цяла вечност. Но най-важното беше, че той е тук — мъжът, в чиито ръце се чувстваше сигурна и защитена.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Часове и дни преминаваха като в сън. Бързо течеше времето на безоблачното щастие, а бъдещето обещаваше още по-голямо блаженство и взаимност.

Алена не бързаше да напусне уютната топлина на леглото, протягаше се в меката постеля и мислеше развълнувана за нощите на изминалия месец, прекарани в прегръдките на Коул. На една меча кожа пред пращящия огън се бяха целували и любили, бяха разговаряли за неща, които засягаха само двамата или които им напомняха за общите им мигове.

Алена се усмихваше, докато пръстите й си играеха с медальона, който отново висеше на шията й. СОБСТВЕНОСТ НА К. Р. ЛЕЙТИМЪР — можеше да се прочете върху него, написано с големи букви. Откакто договорът им се беше превърнал в истински брак, тя го обичаше повече от всякога. Силното и дълбоко влечение към този мъж беше пуснало корени в сърцето й и беше изгонило оттам омразата и раздразнението.

Алена пъргаво нахлузи нощницата, която лежеше до леглото, и облече отгоре сутрешната си роба. Спомни си внезапно, че през нощта Коул беше измъчван от остри болки. Предната вечер горе на стълбата той се бе спънал в подгънатия край на килима и щеше да полети презглава надолу, ако в последния момент не беше успял да се вкопчи в перилата. Когато си легнаха, от очите на Алена не убягна дългата драскотина близо до белега на дясното му бедро, но веднага забрави всичко, щом Коул пристъпи към нея и смъкна от тялото й ненужните дрехи. Споменът за това, което последва, я накара отново да се изчерви от удоволствие. До неотдавна тя беше готова да разкъса на парчета всеки, който би се осмелил да твърди, че един ден някакъв си янки ще бъде радостта на нейния живот.

По средата на стълбата Алена спря изненадана. Майлс стоеше като часовой пред затворената врата на кабинета. Алена размени няколко думи с лакея, който притеснено отбягваше погледа й, и подозрението й се превърна в сигурност — както веднъж преди време, и сега й беше отказан достъпът до личните покои на съпруга й.

Алена прекара деня, измъчвана от тревога. Не можеше да си обясни защо Коул се затваряше, пазен от слугите, зад здравата врата на кабинета си.

Четири дни наред мъжете от прислугата се сменяха неуморно през няколко часа пред вратата на кабинета. Петият ден почти преваляше, когато Алена изгуби търпение. Не можеше повече да понася нощната самота в огромното съпружеско легло, а ако се съдеше по пиянското тананикане, което долиташе от кабинета на Коул, той пак се беше сприятелил с брендито.

За негово нещастие Питър, синът на кочияша, беше на пост точно този следобед, когато недоволството на Алена достигна върха си.

Питър беше още прекалено млад, за да може успешно да се справи с целия арсенал на женските хитрини.

Сърцето му се разтуптя, когато красивата господарка решително се изправи пред него. Той скочи непохватно на крака, така че книгата, която лежеше на коленете му, падна на земята.

— Моля те, Питър, стой си там — рече тя с привидна мекота. — Искам само да разменя няколко думи с доктор Лейтимър.

Въпреки объркването си Питър си спомни защо е поставен да пази тази врата. Той бързо й препречи пътя и избърбори:

— Съжалявам, мадам, но доктор Лейтимър е дал нареждане да не ви пускаме.

— Но, Питър! — отвърна Алена кротко и сложи ръка на гърдите му. С удоволствие забеляза, че това предизвика у Питър затруднения с дишането. — Може би не е голяма беда, когато един мъж от време на време пийне повече, отколкото се полага, но смятам, че доктор Лейтимър вече наистина прекали. Трябва да вляза при него и да поговорим. Съгласен си с това, нали?

Докато Питър се усети, Алена беше натиснала вече дръжката на вратата и я отвори. Завесите бяха спуснати и в полутъмната стая я посрещна отвратителна миризма на застоял цигарен дим и на алкохол. Алена се закашля и Коул, който неспокойно се разхождаше пред камината, се извърна уплашено.

— Излизай оттук, Алена, по дяволите! — изкрещя той.

Вместо да излезе, Алена затвори вратата зад себе си хвърли подигравателен поглед към мъжа си. Той приличаше толкова малко на красивия и елегантен доктор Коул Лейтимър отпреди няколко дни! Брадата му беше вече на една седмица, носеше раздърпан, смачкан халат. Налетите с кръв очи бяха хлътнали дълбоко в орбитите, а устата беше изкривена в гримаса, докато той с мъка се крепеше на бастуна си.

— Не е ли вече време да се опомните, доктор Лейтимър? — попита Алена.

— Остави ме на мира, жено! — заповяда той с остър глас. Вдигна бастуна си и помете с рязко движение всичко, което се намираше на масата. Чаши и бутилки се разбиха шумно на хиляди парченца. — Напусни веднага тази стая или ще накарам да те изхвърлят!

— На твое място не бих се опитала — отвърна Алена невъзмутимо. — Прислугата се страхува от мен повече, отколкото от теб!

— Жалка банда слабаци! — гневеше се Коул. — Даже от една жена не успяха да ме опазят! — Когато Коул тръгна към нея със стиснати от болка зъби, Алена се ужаси от мъчителния му вървеж.

— Коул — започна Алена и протегна ръка към него. Той гневно замахна да я отблъсне, но бастунът му се подхлъзна по гладкия под и той залитна тежко напред. Алена се опита да го подхване, преди да се стовари на пода, но тежестта на тялото му беше непосилна за нея. По тази причина и двамата се намериха на земята. Коул с вик се претърколи настрана и се сгърчи от непоносима болка. Алена коленичи до него и се вгледа ужасена в дясното му бедро, което беше толкова подпухнало, че той не беше успял да обуе панталоните си под халата. Нездравият цвят на кожата пробуди у нея най-лоши опасения. С разтреперани пръсти тя докосна страшната подутина.

— Мили Боже! Ти ще ме довършиш, Алена! — изкрещя Коул, като се опитваше да прикрие голотата си.

— Затова ли се затвори дни наред? — не можеше да повярва Алена. — Заради крака си?

— Всичко, което мога да направя, е да се разхождам непрекъснато, за да се движи кръвта в него, и да се моля на Бога да не го изгубя.

Алена не знаеше дали да се ядосва, или да се почувства облекчена.

— Да не си си помислил, че заради това бих те отблъснала? — попита тя мъжа си и посочи подутия крак.

— Нямаше да си първата, която ще постъпи по този начин!

— Но, Коул, кога ще разбереш най-после, че аз не съм Роберта? — смъмри го Алена и скочи на крака. Отвори широко вратата и извика с висок глас:

— Оли! Майлс! Питър! Елате бързо!

— Алена! Затвори веднага вратата! — беснееше Коул.

Тя видя мисис Гарт да идва с нова бутилка бренди.

— Занесете го в стаята на мистър Лейтимър! — заповяда Алена на икономката. След това се дръпна настрана, за да могат да влязат тримата прислужници.

— Не ме докосвайте или ще ви изхвърля всичките на улицата! — ревеше Коул и размахваше бастуна си.

Объркани и разколебани, тримата мъже гледаха безпомощно към младата си господарка.

— Ако посмее да направи това, аз ще ви назнача отново! — безстрашно ги успокои тя. — А сега — край на колебанията! Отнесете доктор Лейтимър горе. И по-смело! В края на краищата вие сте трима срещу един!

Оли пръв пристъпи напред. Без да обръща внимание на гневните ругатни и проклятия, които Коул сипеше безспир, той го хвана за ръцете. Питър доби кураж и хвана господаря си за краката. Коул стенеше високо от болка, когато го вдигнаха и внимателно го отнесоха в спалнята му. Там мъжете го положиха грижливо върху леглото.

Гневът на Коул беше вече поутихнал, но сега той бе изправен пред ново изпитание — жена му го пое в своите ръце. Тя вече раздаваше заповеди и поръчки, сякаш цял живот не беше вършила нищо друго:

— Мисис Гарт, проветрете кабинета и наредете основно да го почистят. Питър, донеси гореща вода и сложи веднага още един котел на печката. Майлс, ти и Оли ще качите тук креслото на доктор Лейтимър от кабинета. Освен това някой да донесе кофа сняг от градината. Но, моля ви, бързо, докато не се е разтопил!

На Коул не му остана време да протестира срещу заповедите на жена си. Прислужниците вече се бяха разпръснали да изпълняват по най-бързия начин нарежданията на господарката.

— Сега, след като ме домъкна тук горе, какво смяташ да правиш с мен? — запита той навъсено.

Алена отметна завивката и положи няколко възглавници под коляното на болния крак.

— Всъщност ти като лекар би трябвало да знаеш най-добре.

— И все пак не ми отговори — настояваше Коул.

— Е, добре, смятам да ти слагам студени и горещи компреси върху отока, за да спадне. Това е отдавна изпитано домашно средство. След това ще те изкъпя и обръсна.

— Мога и сам да се изкъпя. Не се отнасяй с мене като с инвалид!

— Сега ще лежиш мирно, Коул. Започваме да се мием.

— Как? Целия?

Алена намигна дяволито.

— Глезльо като тебе заслужава да му намокря главата и да го зарежа. Но имам чувството, че и някои други части на тялото ти също плачат за едно хубаво миене.

Когато след малко Алена натрупа сняг върху отока, Коул се усъмни в човеколюбивите й чувства. Защото веднага след това тя му залепи една вряла кърпа върху бедрото, при което за малко не изгори най-ценната част от тялото му, както веднъж вече беше направила в кухнята на Крейгхъг.

— Внимавай с малкия Коул! — замоли се той. — Или завинаги ще се простя с надеждата за поколение.

Алена се престори на отчаяна.

— Какво направих аз, о, Боже! — След това добави, нахално ухилена: — Нищо ти няма!

Коул бързо прикри голотата си, когато Оли и Майлс внесоха креслото от кабинета. Свърши се и с този добър стар навик, мислеше си той. Отсега нататък нямаше да може да се заключва, когато му се прииска, но за сметка на това му се откриваха нови, по-приятни перспективи. Да бъдеш арестуван в спалнята с такава пленителна жена за компания — е, това в края на краищата не беше чак толкова лошо.

Въпреки че Алена не беше много опитна лечителка, нейните усилия скоро се увенчаха с успех. Привечер отеклият крак на Коул беше спаднал чувствително. За да не предизвика недоволството на жена си, той остана и целия следващ ден на легло. Но на сутринта никаква земна сила не беше в състояние да го задържи повече в постелята.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Декември дойде и покри земята със сняг. Кракът на Коул оздравяваше изненадващо бързо. В навечерието на Коледа той вече куцукаше с патерицата си из цялата къща.

Минди нямаше търпение да дочака празника. Тя жадно поглъщаше приказките и историите, които Алена й разказваше, докато шиеше рокличка за новата порцеланова кукла, която Коул беше избрал за коледен подарък на момиченцето. Кукленският тоалет ставаше прелестен, защото Алена повтаряше модела на една своя вечерна рокля в черно и жълто, навремето изгорена в камината.

Освен смокинга, който беше ушила за мъжа си, младата жена имаше за него и един много по-хубав коледен подарък. За да се подготви достойно за висотата на момента, тя изпрати да повикат Брегър Дарви, когато Коул беше заминал по работа за Сейнт Клауд.

За нейно нещастие той се върна по-рано, отколкото тя го очакваше. Като видя коня на Брегър, доброто му настроение за миг се изпари. Старата ревност избухна с пълна сила, когато завари вратата на салона заключена въпреки изричната му заповед. При влизането му Алена се изправи, приглаждайки роклята си. Поруменяла и със сведени очи, тя пристъпи да го посрещне. За Коул смущението й беше явно доказателство за гузност.

— Велики Боже, Брегър! — избухна той. — Имало ли е случай да се прибера и да не те заваря залепен за полата на жена ми! — Той гневно и обвинително се втренчи в Брегър Дарви. — Човек би помислил, че от дълго време не си виждал жена.

Стоманеносивите очи на Алена блеснаха от възмущение.

— Как можа да кажеш подобно нещо, Коул!

— Защото познавам душицата на този негодник!

— Аз сама го помолих да дойде — изсъска Алена.

Коул внимателно огледа жена си. Ревността го разкъсваше, разпъваше душата му на кръст.

— Тогава ми дължиш обяснение — каза той грубо. — Може би като мъж не ти обръщам достатъчно внимание?

— Ти си един невъзпитан идиот! — изтръгна се от младата жена.

Хълцайки, тя се втурна навън от стаята. В антрето метна някаква връхна дреха на раменете си и блъсна шумно входната врата зад гърба си.

Коул искаше да изтича след нея, но на прага Брегър го настигна и го сграбчи за рамото.

— Жена ти ме повика тук за лекарска консултация, Коул Лейтимър — изръмжа той. — Държеше да бъде сигурна и после да ти каже. Искаш или не, човече, но следващото лято ще ставаш баща!

Коул облещи очи. С неподозирана сила отмести значително по-тежкия Брегър, отвори рязко вратата и се втурна навън.

Но там можа само да види как малкият кабриолет тъкмо изчезваше зад ъгъла, обвит в снежен вихър. Алена седеше на капрата и плющеше с бича, подканяйки коня да препуска по-бързо.

— Алена! Чакай! — извика Коул след нея, но тя вече не можеше да го чуе.

Единственият оседлан кон наоколо беше този на Брегър. Коул се метна на седлото и се понесе в галоп. Безмилостно забиваше токовете на ботушите си в слабините на коня и скоро се изравни с летящия кабриолет.

Коул извика на Алена да спре, но тя не му обърна никакво внимание. Препускането по гладкия заснежен път надолу беше рисковано.

Коул пришпори коня си и започна да изтиква колата към дълбокия сняг отстрани край пътя. Храстите и дълбоките преспи накараха най-после запрегнатия в кабриолета кон да спре.

Алена цялата беше покрита със сняг. Тя се бореше да си поеме дъх в големия студ.

— Тъп като дърво, нафукан доктор! Янки — кърпач на кокали! — посрещна го тя с пресекващ от ридание глас.

— Алена, моля те, успокой се, да не ти се случи нещо лошо! — замоли се Коул и пристъпи към възбудено танцуващия кон на кабриолета, за да го укроти. Но краката му се подхлъзнаха на снега и той се стовари с цялата си тежест върху тялото на коня. Цвилейки, животното се изправи на задните си крака. Юздите бяха изтръгнати от ръката на Коул и той се просна на земята. Вцепенена от ужас, Алена трябваше бездейно да наблюдава как тялото на мъжа й няколко пъти беше улучено от подковите на лудо ритащия кон. Коул изрева от болка, когато един особено тежък ритник го улучи по дясното бедро и счупи костта със сухо изхрущяване. Алена беше вече до него. Без да се съобразява с опасността, тя сграбчи мъжа си под мишниците и успя да го измъкне далеч от подплашения кон. Коул се търкаляше като обезумял по снега. За да изтърпи страхотната болка, той скърцаше със зъби и обърна очи, сякаш беше на границата на полудяването.

Алена коленичи до него и положи главата му в скута си.

— Успокой се, мили мой! — говореше му нежно тя.

Ръцете му сграбчиха яката на наметката й и я притеглиха надолу към лицето му. Той зарови лице в гърдите й, опитвайки се с върховно усилие да преодолее нечовешката болка.

— Проклета кранта! — процеди през зъби той. — Този крак едва ли ще се оправи!

— Не се движи, мили! Ще отида да доведа помощ. — Тя го положи криво ляво върху наметалото си и вече искаше да тръгне, трепереща от студ, когато Коул я задържа. От болката лицето му беше изкривено и неузнаваемо.

— Съжалявам за това, което казах, Алена! — прошепна той, докато нова вълна от болки пронизваше тялото му. — Веднъж вече те бях изгубил. Не бих могъл да го понеса втори път! А на Брегър нямам никакво доверие. Той прелъсти Роберта, направи й дете, а после я изпрати при оная вещица, за да го махне.

Внезапно Алена разбра защо Коул се държеше така с Брегър. Той смяташе, че приятелят му е виновен за нещастието с Роберта. Но тя не можеше да повярва, че Брегър Дарви е способен на такава долна постъпка. Очите й се напълниха със сълзи:

— Колко пъти да ти казвам, глупав янки, че аз не съм Роберта — тъжно му отвърна тя.

— Никога вече няма да те сравнявам с нея — обеща Коул и се опита да разтегне устните си в усмивка.

— Тогава потърпи малко и почакай да доведа помощ — прошепна тя и погали нежно студената му буза. — Нашият син ще има най-големите сини очи на света и те никога няма да ти позволят да се усъмниш в моята вярност и в моята любов.

— Нашата дъщеря — поправи я Коул и изчака известно време, докато новият пристъп на болка малко отшумя. След това продължи: — Искам да имам дъщеря с нослето и устата на майка си.

Алена се усмихна трогната. След кратка целувка тя стана и се запрепъва през снега към коня на Брегър.

Щом видя къщата, тя помаха на чакащия Брегър и извика с всичка сила:

— Съберете прислугата! Коул е ранен!

После обърна коня и се върна при Коул. Малко по-късно запъхтеният Брегър дотича, следван от пълна кола мъже. Те внимателно повдигнаха господаря си и го положиха в колата, но когато потеглиха с леко поклащане, той загуби съзнание от силните болки.

— Така е по-добре за него — установи Брегър с професионален тон. — Сега можем да караме по-бързо, преди този студ да го е убил.

Брегър изпрати един от мъжете да донесе лекарската му чанта и освободи другите с благодарствени думи. Само Оли и Саул останаха при тях.

Когато колата стигна до къщата, тримата мъже отнесоха грижливо Коул в спалнята му. Докато по молба на доктор Дарви Ани носеше кани с гореща вода, мисис Гарт се появи с няколко бутилки бренди.

Брегър настоя Алена да напусне стаята, докато трае операцията. Само Саул остана да му помага. Затворена в предишната си спалня, младата жена тревожно крачеше напред назад и кършеше ръце от страх и безпокойство. Времето течеше отвратително бавно и този час й се стори цяла вечност. Вече се свечеряваше, когато вратата на банята най-сетне се отвори и Брегър се появи изтощен. В ръцете си държеше сгъната кърпа.

— Счупването е чисто. Операцията мина без усложнения — съобщи той безстрастно.

— Но защо беше толкова дълга? — попита уплашена Алена.

Брегър въртеше и обръщаше кърпата в ръцете си, усмихвайки се доволно.

— Това счупване сигурно е най-доброто нещо, което можеше да се случи на дебелоглавото магаре.

Той бавно разгърна кърпата. В нея лежеше едно леко нащърбено, извито парче метал, почти черно на цвят.

— Осмелих се и малко почовърках в крака на Коул. Счупването беше освободило парчето граната. Може би ще му липсва, но все пак без него положително ще му е по-добре.

— Но ще оздравее ли напълно? — настояваше Алена.

Брегър сви устни и кимна предпазливо.

— Ако не се появи някакво възпаление, Коул ще има много по-малко проблеми с крака си, отколкото преди.

Той извади едно малко шишенце от лекарската си чанта.

— Това е лауданум. Давайте му по няколко капки, когато болката стане прекалено силна. Знам, че мрази опиатите, но все пак така ще може да си почива от време на време, а кракът му има нужда именно от почивка.

Алена го последва надолу по стълбата.

— Ще дойдете ли утре пак?

Брегър кимна утвърдително.

— Разбира се. За нищо на света не бих пропуснал гледката. Най-после старият глупак се намира там, където искам да бъде.

Когато забеляза въпросителния поглед на Алена, Брегър се изсмя сърдечно.

— В това състояние не може да ме изхвърли, а да избяга също е невъзможно. Този път най-сетне ще открия какво го гложди и най-после ще се разберем.

През нощта Алена се стресна в лекия си сън. Стори й се, че чува някакъв шум в спалнята на съпруга си. Бързо изтича оттатък. Все още незагасналият огън в камината й позволи да види, че той е отворил очи, но лежи съвсем спокойно. Алена мина край леглото му, за да стъкне огъня. Не се и замисляше каква възхитителна гледка представлява тялото й за измъчените очи на Коул. Топлият отблясък на жарта правеше нощницата й да изглежда почти прозрачна. Въпреки силните болки Коул почувства как възбудата му нараства. Омаян, той я наблюдаваше, докато тя си намираше работа в стаята му. Тънката нощница почти не скриваше високите гърди, чиито връхчета бяха настръхнали от студа. След малко Алена застана до леглото на мъжа си и се наведе над него. Нежност и страст светеха в очите й, но внезапно тя потръпна от ледения полъх на въздуха.

Коул отметна завивката и протегна подканващо ръце. Алена веднага разбра и се вмъкна в леглото. Плътно притисната до него, тя дълго гледа с нежност лицето му. Ръката й лежеше върху окосмените му гърди и тя усещаше развълнуваните удари на сърцето му.

— Обичам те — прошепна тя с лека въздишка. — Все още ми е трудно да го призная, но ми се струва, че те обичах още през оная нощ, когато направи от мене жена.

Коул не отговори, но в очите му се четеше ням въпрос.

— Когато ти напусна Ню Орлиънс, почувствах, че в мене нещо се прекърши — призна тя срамежливо. — Боях се, че никога вече няма да те видя.

— Значи и двамата еднакво сме изстрадали раздялата — промърмори разчувстван Коул.

— А от Брегър няма защо да се страхуваш. В сърцето си винаги съм носила само теб.

Ръката му проследи топлите и меки извивки на гърба й.

— Искаш да кажеш, че трябва да му благодаря, задето оперира крака ми?

— Няма да е зле — каза Алена. После взе металното парче от нощното шкафче и го вдигна срещу светлината, за да може Коул да го види по-добре. — Не се ли радваш, че махна това нещо?

— Е, все пак ще почакам да видя какво ще излезе, пък после ще му благодаря. Става ли?

— Добре. А ще му кажеш ли тогава и защо му се сърдиш?

— Не мога всичко наведнъж, миличко. Едната работа се отнася до тялото ми, но другата засяга моята гордост.

— Опитай все пак.

Алена го целуна бегло по устните и притисна гърдите си към него. Коул почувства как малките твърди зърна сякаш прогарят кожата му. Простена леко от това сладко мъчение и я обсипа с бурни целувки. Всичко друго, дори парещата болка в крака му, беше забравено.

На разсъмване Алена се надигна. Коул я видя, вече облечена, да четка косите си, стигащи до под раменете. При тази гледка той изпита такова удоволствие, че неволно затвори очи. Преди да слезе долу, тя бързо го целуна по устните. Коул тъкмо беше започнал да се чувства самотен, когато тя се върна, носейки пълен поднос. Седна с кръстосани крака на леглото и започна внимателно да го храни. Живите й блестящи очи и щастливата й усмивка превърнаха сутринта в незабравимо преживяване. После Алена слезе отново долу и го остави за малко сам.

Докато я нямаше, Коул посегна към няколкото отдавна пренебрегвани медицински списания на нощното шкафче.

— Добро утро, доктор Лейтимър! — прогърмя внезапно силният глас на Брегър Дарви. Коул видя, че на вратата зад него е застанала и Алена.

— Как се чувства моят безценен пациент в тази прекрасна утрин? — осведоми се Брегър и приближи до леглото. По всички личеше, че се намира в необичайно добро настроение.

— Като оставим настрана непрекъснато растящото ми раздразнение — отлично — изръмжа Коул, избягвайки погледа на жена си.

Брегър притегли до леглото един стол и седна.

— Много ми е трудно да разбера защо в последно време предизвиквам твоя гняв със самото си присъствие. Сега, когато добрият Бог ми позволи да махна от крака ти онова проклето парче, мисля, че е дошло време да изясним някои недоразумения. — Брегър извади лулата си и взе да я пълни бавно и внимателно. Очевидно чакаше Коул да започне.

— Ако имаш да свършиш нещо, не се чувствай задължена да стоиш при нас. Разговорът сигурно ще трае дълго и съвсем няма да е интересно.

— Не бързам за никъде — отвърна тя с очарователна престорена невинност. — Всъщност предпочитам да остана при вас и да слушам.

— Тогава пък аз предпочитам да мълча! — заинати се Коул и отпусна глава на възглавницата.

— Аз пък ще остана толкова време, колкото трябва, за да изясним всичко — настоя Брегър.

— По дяволите, човече! — нахвърли се невъздържано върху него Коул. — Нима искаш да изкарваш кирливите си ризи пред жена ми?

— Както добре знаеш, моето лошо име се дължи на доста клюки и измислици, Коул. — Брегър невъзмутимо се зае да пали отново лулата си, загаснала по време на разговора.

— Тук не става дума за името ти, а за елементарно благоприличие. Това, че си ме измамил като приятел и си имал някаква връзка с Роберта, бих могъл да ти простя донякъде. Но че си я изпратил при онази акушерка шарлатанка, когато е очаквала дете от тебе, е наистина непростимо.

Брегър се задави от дима и се закашля така, че от лулата му захвърчаха искри. На лицето му още беше изписано огромно изумление, когато най-после успя да проговори:

— Роберта… и аз?

— Да — потвърди Коул. — Тя се закле на смъртното си легло, че ти си бащата на детето.

— Проклета лъжа! — подскочи Брегър. — Тя наистина ми даваше неприкрити аванси, когато се виждахме, но кълна ти се, Коул, никога не съм имал никакви намерения спрямо нея и не съм го скривал. Много добре знаех, че тя иска само да те дразни и да ти причини болка. Два пъти дори я изгоних от кабинета си. Предполагам, че на това се дължи омразата й към мене.

— Коул — намеси се Алена. — Мисля, че Брегър казва истината. Знаеш колко лъжлива беше Роберта, така че не се учудвам, ако е излъгала и на смъртния си одър. Сигурно по този начин е искала да ти отмъсти, след като е намерила портрета ми в „колибата“.

Гневът на Коул беше утихнал.

— Прави сте, що се отнася до Роберта — каза той със спокоен глас. — Никога не е вършила нещо без задна мисъл. Трябва наистина да съм бил заслепен, за да не се сетя, че тя нямаше добро мнение нито за Брегър, нито за мен.

— Но ако нито един от вас не е бил баща на детето й, кой е бил тогава? — зачуди се на глас Алена.

— Само можем да гадаем, мила — отговори Коул. — Нямам никаква представа кой би могъл да бъде и сигурно никога няма да разберем истината.

— Това сега е без значение, след като знаеш, че не е Брегър. — Тя помилва ръката на мъжа си и го погледна с очакване: — Нямаше ли още нещо, което смяташе да му кажеш, любими?

Коул гледаше пред себе си. Стана му смешно. Колко лесно успяваше тази жена да го води в желаната от нея посока! Но фактът, че това му беше безразлично и че предпочиташе да мисли за допира на топлите й гърди до тялото му, показваше без съмнение, че гневът му към Брегър наистина се е стопил.

— Алена е на мнение, че съм задължен да ти благодаря, задето махна онова проклето парче граната — каза той на Брегър с престорена неохота.

Брегър вдигна рамене и махна с ръка.

— Е, пробвах дали наистина нищо не може да се направи за крака ти.

— Имаш сръчни ръце, Брегър Дарви — рече Коул честно и убедено. — Не чувствам вече почти никакви болки. Дори баща ми не би могъл да го направи по-добре.

Дарви грейна от гордост и задоволство. Той знаеше колко високо ценеше Коул баща си като хирург. Подобен комплимент положително не би направил всекиму.

— Тук, в околността, имаме нужда от още един лекар, Коул. Така че, ако искаш, можеш отново да се заемеш с практика — каза въодушевено Брегър.

После се започна оживен разговор за най-новите методи на лечение, за рани, инфекции, аномалии. Скоро двамата бяха погълнати до такава степен от професионални проблеми, че въобще не забелязаха кога Алена беше станала и излязла от стаята. В хладния коридор тя се спря и се усмихна на себе си. Беше постигнала нещо много важно — нейният мъж отново беше готов да се върне към любимата си професия.

Рано сутринта на Коледа в Лейтимър Хаус започна раздаването на подаръците. Още не беше съвсем разсъмнало, когато Коул се наведе над жена си и я събуди с нежна, преливаща с обич целувка.

— Честита Коледа! — прошепна в ухото й той.

Алена се протегна, изпълнена със сластна нега. Само дето не замърка като доволно котенце.

— Щастлив празник, Коул — прошепна сънливо тя.

— Имам изненада за теб, миличка. Я да видим дали ще се сетиш?

— Какво още да си пожелая, след като нося под сърцето си твоето дете? — прошепна Алена и пъхна носле в трапчинката на шията му. — Какво повече е нужно на една жена?

Коул бръкна под възглавницата и измъкна връзка документи. Алена учудено го погледна.

— Това е нотариален акт, удостоверяващ правото ти на собственост върху имението Брайър Хил — каза той с усмивка.

Внезапно младата жена се разбуди напълно. Развълнувана, тя коленичи в постелята и нетърпеливо дръпна панделката, с която бяха завързани документите. Най-после сивата картонена папка се отвори и тя, останала без дъх, успя да прочете, че Алена Лейтимър е единствената законна собственичка на „горепосочения имот“.

— О, Коул — хълцаше тя, докато щастливи сълзи се стичаха по бузите й. После обгърна врата му с двете си ръце и силно го притисна към себе си. — Мислех, че Брайър Хил завинаги е загубен за мен. Колко съм ти благодарна, любими мой!

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Мартенските ветрове донесоха предчувствие за пролетна топлина. Към края на месеца ледът, сковал реката, започна да се топи. Тук там вече се виждаше открита вода. През април имаше и няколко съвсем топли дни. Топящата се снежна покривка беше освободила голяма част от земята, а ледът по реката изчезна съвсем. Лебеди, диви патици и гъски долитаха и кацаха върху водата. С крясъци те търсеха старите си скривалища и места за гнездене.

Една нощ ярка светкавица и приглушен тътен на гръмотевица стреснаха Алена в съня й. Тя стана и се изправи до прозореца да види първата пролетна буря, връхлитаща с голяма сила върху стръмния бряг на реката. Мълниите озаряваха нощното небе с призрачна светлина, а дъждът шибаше шумно по прозорците на къщата. Алена се уплаши, когато една ярка светкавица раздра небето. Точно тогава Коул обви изотзад ръцете си около нея и се наведе да целуне мекото й обло рамо. Ръката му нежно я погали по вече заобления корем.

Алена се обърна и устните й потърсиха устата на мъжа й. Коул я взе на ръце и я отнесе обратно в леглото. Когато бурята най-сетне утихна, върху голямата къща на стръмния бряг се спусна сладко спокойствие. В една от стаите на тази къща двама влюбени почиваха в здрава прегръдка.

Дойде май и във въздуха започна да се усеща ароматът на бъдещото цветно великолепие. Тъй като не можаха да намерят друг градинар, Алена нареди на Питър да прекопае розовите лехи. Коул тъкмо преглеждаше един пациент, а те ставаха все по-многобройни, откакто преди месец се върна към лекарската си практика. Алена беше с Минди в салона, когато видя как Питър се втурна като фурия в къщата и изчезна в кабинета на Коул. Тя тръгна натам, любопитна да разбере какво се е случило, но двамата мъже едва не я прегазиха, изхвръквайки навън. Безкрайно изненадана, тя излезе на верандата и видя как Питър и Коул бясно копаят някакъв трап сред лехите с рози.

Алена вече се канеше да прибере с ръка полите си и да изтича навън, когато две малки ръчички внезапно се вкопчиха отзад в плата на роклята й. Обърна се и видя Минди, в чиито очи беше изписан паническият страх на подгонено животно.

— Какво има, Минди? — запита изумена Алена, но малката само разтърси глава и треперейки с цялото си тяло, скри личице в гънките на роклята й. Коул хвърли лопатата и тъкмо се канеше да коленичи до Питър на ръба на трапа, когато съзря Минди и Алена да гледат от терасата.

— Веднага заведи детето вътре в къщи! — извика той на жена си. Алена много искаше да разбере какво става, но се подчини на заповедта.

Малко след това Коул влезе в салона. Минди веднага скочи от канапето и изтича към него. Тя прегърна, с ръчички краката на Коул и се разрида неутешимо.

Коул вдигна детето на ръце и го притисна здраво към себе си.

— Ти знаеш какво намерихме в градината, нали, Минди? — попита той спокойно.

Момиченцето потвърди неговото предположение с кимване на глава.

— Какво всъщност става? — запита Алена, напълно объркана. — Какво сте намерили?

— Намерихме чичо й, закопан под розовите храсти. Изглежда, лежи там от деня на изчезването си.

Алена безсилно се отпусна на канапето, защото краката й се подкосиха. Настръхнала си спомни как през есента и тя беше започнала да копае сред розите.

— Изпратих Питър при шерифа — рече Коул. — Той положително ще иска да разпита Минди. Може би малката ще има нужда преди това да си почине.

Ръцете на момиченцето се вкопчиха още по-здраво във врата му, но Коул я потупа успокоително но гърба.

— Не се страхувай, никой няма да ти стори нищо лошо. Отсега нататък ние ще се грижим за тебе — мъчеше се той да успокои детето.

Когато малко след това Коул остана сам с Алена, той без заобикалки й каза, че очевидно чичото на Минди е бил убит.

— Черепът му е раздробен, като че ли някой го е ударил отзад и после го е бутнал в трапа.

— Мислиш ли, че той сам е изкопал този трап?

— Напълно е възможно, но защо? При саденето на розови храсти не са необходими чак толкова големи дупки. От друга страна, не мога да си представя, че човек съзнателно ще изкопае собствения си гроб.

— Може би е искал да закопае нещо?

Коул сви рамене.

— Ако Минди не проговори, ще се лутаме в тъмното. Освен чичо й в трапа няма нищо друго. Никакво златно съкровище.

„Съкровище“! Тази дума не излизаше вече от главата на Алена. Тя събуждаше в нея някакви смътни и далечни спомени. Не подхвърляше ли Роберта в дневника си за някакво съкровище? Не беше ли изразила намерението да напусне Лейтимър Хаус като богата жена? Всичко това Алена беше видяла черно на бяло в дневника на братовчедка си, но къде беше сега този дневник? Кой го беше прибрал? Може би убиецът на градинаря?

Малко след това пристигна помощник-шерифът Мартин Холваг и веднага започна работа. В дрехите на градинаря той намери кесия за тютюн, няколко монети и накрая три съвсем нови банкноти по десет долара, които връчи на Коул.

— Ще се погрижа този човек да бъде прилично погребан. Все пак беше чичо на Минди — каза Коул на шерифа. — За съжаление нищо повече не мога да направя. Той изчезна няколко седмици преди смъртта на Роберта и остави Минди самичка при нас.

— А останалите от прислугата, Коул? Откога работят при вас? — запита Холваг.

— Мисис Гарт и двете камериерки бяха назначени по мое нареждане от адвоката ми, преди да пристигна от Ню Орлиънс с Роберта. Останалите са тук от много години. Само този градинар назначих лично аз, тъй като предишният загина във войната.

— Би ли могла първата ви жена да е замесена в тази работа? — продължи да разпитва шерифът.

— Роберта изпитваше дълбоко отвращение към този човек и се отнасяше към него като към ненужна дрипа. Но и към останалата част от прислугата не беше по-мила, така че едва ли е имала някакво специално отношение.

— Добре, а мога ли сега да поговоря с Минди? Може би ще ни помогне да напреднем в този случай.

Коул кимна.

— Тя е при Алена в салона. Тази работа много я разстрои. А и досега не съм я чул да каже нито дума. Затова едва ли ще допринесе много за разгадаването на мистерията.

— Означава ли това, че е няма?

— Не, вероятно не. Просто нещо й пречи да говори, въпреки че сигурно може.

Стана така, както беше предвидил Коул. Минди не беше в състояние да произнесе нито дума, въпреки че полагаше отчаяни усилия да отговори на въпросите на шерифа. Изпълнена със съчувствие, Алена привлече пребледнялото от страх дете и погледна умолително Коул.

— Мисля, че ще е по-добре да я отведа в стаята й — прошепна тя.

За нейно облекчение шерифът кимна.

Когато двамата мъже останаха сами, Холваг смени темата.

— Исках да ви попитам, Коул, не сте ли видели да минава един боядисан в червено и бяло параход. Параход с колела средна големина на име „Тачър“.

Коул му поднесе чаша бренди и поклати глава.

— От една-две седмици не съм виждал никакъв параход да минава оттук.

Мартин Холваг изглеждаше загрижен.

— „Тачър“ трябваше да е минал покрай вас приблизително преди три дни. На борда си не е имал пътници, а само селскостопански инвентар и няколко сандъка с карабини „Уинчестър“, които струват доста пари. Миналия четвъртък е бил видян за последен пътна около десет мили оттук. След това като че ли се е разтворил във въздуха.

— Може да се е блъснал в някоя скала. С всички онези тежести на борда би потънал като камък.

Мартин Холваг изпразни на един дъх чашата си и стана.

— Е, добре — каза той замислен. — Това беше между другото. Сега ще си вървя и ще наредя да закарат градинаря до погребалното бюро.

Коул го придружи до вратата.

— Ако разкриете нещо по този случай, шерифе, ще ви моля да ме уведомите.

Когато Холваг си отиде, Коул замислено извади от джоба си трите банкноти, намерени в джоба на убития градинар. Огледа ги грижливо и забеляза, че никога не са били прегъвани. Като се взря по-внимателно, направи му впечатление, че номерата им са поредни. Чудно нещо, помисли си той. Как един човек, който получава заплата от шест долара седмично, може да има тридесет долара, които са получени изведнъж и очевидно са изплатени от някаква банка или нещо подобно?

Новината за мъртвия градинар в лехите с рози на доктор Лейтимър се разпространи като пожар из околността. Клюкарите в близкия град пускаха най-причудливи предположения за неговата смърт.

Когато няколко дни по-късно Алена и Каролайн Дарви отидоха до Сейнт Клауд да пазаруват, Алена усети скритото любопитство в очите на всички и скоро загуби интерес към покупките.

— Хайде да си ходим, Каролайн — каза тя уморено. — Днес е много горещо и не се чувствам добре.

Каролайн беше разочарована. Тя имаше други планове за обиколката по магазините, но инстинктивно почувства, че нещо беше разтревожило приятелката й.

Когато излизаха от магазина, Алена почти се сблъска с един нисък, добре облечен мъж. Тя тъкмо искаше да измърмори някакво извинение, когато изведнъж го позна. Прониза я неописуем ужас и за няколко мига не беше в състояние да се опомни от страх.

Въпреки че от лявата страна косата му беше по-дълга, за да крие ухото, нямаше никакво съмнение — пред Алена стоеше Жак Дюбоне!

В ръката му имаше бастун със сребърна дръжка. Когато той се съвзе от собствената си изненада и понечи да вдигне елегантната си шапка за поздрав, погледът на черните му очи установи напредналата й бременност. Изразът на лицето му мигновено се скова. Със злорада усмивка отвори уста да каже нещо, но Алена, бледа и трепереща, се обърна и с олюляване се върна в магазина. Там пръстите й се вкопчиха в ръба на една масичка, но после всичко около нея притъмня, а коленете й се подгънаха. Каролайн и продавачката едва успяха да я подхванат, преди да рухне на земята.

— Веднага ще извикам доктор Лейтимър — каза Каролайн на продавачката. — Стойте тук и внимавайте много за нея.

Жак Дюбоне се беше прислонил до вратата на близкия магазин и проследи с поглед хубавата руса жена, която изтича по улицата и влезе в малка кантора, за да изскочи веднага след това с един мъж, в когото Дюбоне моментално позна добрия доктор Лейтимър. Жак изкриви лице в презрителна гримаса. Значи майорът все пак се беше добрал до сладкия плод!

Коул нахлу в магазина като разярен бик. След кратък изпитателен поглед към лицето на Алена, той я вдигна на ръце.

— В задната стая има легло — каза загрижената продавачка. Коул кимна и я последва с жена си на ръце. Положи внимателно Алена на леглото, разхлаби панделките на корсета й и сложи студени кърпи на челото й.

Алена бавно изплува от припадъка си. С треперещи клепачи тя най-после отвори очи и се огледа замаяно. Когато Коул се наведе над нея, тя обви ръце около врата му и го притегли към себе си.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той с нежна усмивка.

— Това беше Жак! — прошепна Алена ужасена. — Той е тук, в Сейнт Клауд, Коул! Видях го със собствените си очи!

Коул се отдръпна назад и погледна изненадан в уплашените й, пълни със сълзи сиви очи. После решително се обърна към продавачката:

— Извинете, мис, може ли жена ми да остане за малко тук? Трябва да кажа нещо на шерифа и веднага се връщам.

— Не ме оставяй, Коул! Помисли си какво може да ни стори! — молеше го Алена, вкопчена в ръкава му.

— Не се плаши, мила! — успокояваше я той. — Моля те, имай ми доверие!

Очите й потърсиха неговите и въпреки че още трепереше тя все пак не направи друг опит да го задържи.

Мартин Холваг беше в канцеларията си. Коул му обясни без заобикалки, че в града се намира човек, търсен от закона, и настоя шерифът да го последва.

Двамата мъже първо провериха книгите за гости в хотелите. За своя изненада в „Стърнс Хаус“ Коул откри писмо, адресирано до него. Беше подписано от Жак, който го канеше на „малък разговор“ в своята стая.

Коул с мрачна решителност почука на вратата. Тя веднага се отвори и той се намери лице в лице с Жак Дюбоне.

— А, добър ден, доктор Лейтимър — поздрави французинът на английски без почти никакъв акцент. — Както виждам, скъпоценната ви жена вече ви е уведомила за нашата малко непредвидена среща. Надявам се, че не съм й причинил прекалено безпокойство. Впрочем и без това имах намерение да ви посетя.

— Наистина ли? — запита подигравателно Коул, изпълнен със съмнения.

Блуждаещият поглед на Жак попадна на стоящия зад Коул шериф.

— Виж ти, човек на закона! Още по-добре! Моля, джентълмени, влезте! Това, което имам да ви кажа, няма да отнеме много време.

Той затвори вратата след двамата мъже и извади от сакото си кожен портфейл. Несръчно, служейки си с лявата ръка, облечена в ръкавица, измъкна няколко листа с вид на официални документи и ги подаде на шерифа. При движението дългата коса над лявото му ухо се отметна и Коул видя, че там зее дупка.

— Тези документи ще ви убедят, че аз вече не съм търсен от закона, господа — обяви Дюбоне високопарно. — Това е акт за помилване и за отмяна на наказателно постановление от губернатора на Луизиана и от тамошните федерални власти. — Жак направи кратка пауза, за да могат двамата мъже да се запознаят с предоставените им книжа.

— А това тук — продължи той, показвайки някакъв друг документ — ме сочи като представител на една парижка фирма, за която проучвам тукашния пазар. Уверявам ви, че съм в добри отношения с всички почтени бизнесмени в града и че тук се занимавам само със законни дела. Имате ли още някакви въпроси?

Коул не беше ни най-малко успокоен. Той с подозрение оглеждаше дребния мъж, който побърза угоднически да добави:

— След няколко дни напускам това място, доктор Лейтимър, и в близко бъдеще не смятам да се мяркам насам.

Коул заговори, без да крие чувствата си:

— Абсолютно безразлично ми е какво говорите и какви документи за помилване можете да представите, ако ще да са подписани от дядо господ! Само да ви спипам близо до къщата си или до жена си, ще имам грижата повече да не ми се пречкате на пътя!

— Това заплаха ли е, мосю?

— Съвсем не! Само трезво указание за характера на бъдещите ни отношения.

Жак Дюбоне смръщи чело.

— Мисля, че ви разбирам. Като имам предвид случилото се между нас тримата, не мога да ви упреквам. Исках само необезпокоявано да се занимавам с работата си. Единствено по тази причина си позволих да отнема от скъпоценното ви време.

Коул се усмихна, но очите му останаха студени и бдителни.

— Е, добре — каза той. — Желая ви успех във вашите начинания и ако е възможно, да напуснете този щат в най-скоро време.

— Ще си спомням за думите ви, докторе — отвърна Жак Дюбоне и отвори вратата. Коул се направи, че не вижда протегнатата му за сбогуване ръка.

Пътуването към къщи протече в мълчание. Чак когато Каролайн слезе, Алена не можа да се сдържи повече.

— Защо този Дюбоне трябваше точно сега да се появи тук? — проплака тя отчаяно. — Какво ще стане, ако започне да разправя навсякъде, че съм крадла, предателка и убийца? Той ще направи всичко възможно, за да ме тикне в затвора.

Коул бавно измъкна от джоба на палтото си връзка документи.

— Тези неща ще разпръснат всичките ти страхове — каза той с уверен глас и прелисти книжата. — Това са клетвени декларации от доктор Брукс, мисис Хоутърн, Саул, мен самия и други хора, които напълно те освобождават от всякаква отговорност. Току-що ги получих от моя адвокат. Моля те, прочети писмото и ще повярваш на думите ми.

Алена пое листа, изпълнена с любопитство, и започна трескаво да чете:

Алена не беше в състояние да промълви нито дума. Сълзи на облекчение и благодарност се търкаляха по страните й, когато вдигна поглед към съпруга си.

— Както виждаш — каза Коул, — детето ни няма да се появи на бял свят в затвора. Като изключим веригите на нашия брак, ти си свободна жена в буквалния смисъл на думата.

Алена се облегна назад и се разсмя през радостни сълзи.

— Колкото до тези вериги, любими, бих искала да бъда прикована цял живот в тях! Към теб! — каза щастливо тя. После се отпусна върху гърдите на Коул и даде воля на сълзите си, предизвикани от преживените вълнения.

Коул държеше ръката й и се наслаждаваше на все още необичайната си роля на щастлив съпруг и бъдещ баща.

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Според пресмятанията на Алена юни беше осмият месец от нейната бременност и все по-закръглящият се корем, изглежда, потвърждаваше тези изчисления. От доста време вече не можеше да носи хубавите си рокли и се задоволяваше с пригодените за състоянието й дрехи с висока талия.

Дните ставаха все по-топли, земята се покри с нежна зеленина. Ароматът на люляците и ябълковите дървета изпълваше въздуха с необичайна сладост.

Беше минала почти година, откакто Алена беше напуснала Юга и беше последвала Коул на Север.

През всичките тези месеци тя рядко получаваше писма от леля си Лийла в Ню Орлиънс и затова се зарадва много, когато един ден пристигна късо писъмце. В него старата дама питаше дали би била добре дошла в къщата на мистър и мисис Лейтимър, ако рече да им погостува.

Десетина дни след като Алена беше изпратила сърдечната им покана, една карета спря пред къщата. Младата жена тъкмо беше в салона. Тя чу как лакеят се отправи с отмерени крачки към вратата и веднага след това се разнесе познат женски глас:

— Това ли е къщата на доктор Лейтимър и съпругата му?

— Лельо Лийла! — извика радостно Алена и забърза, доколкото напредналата бременност й позволяваше към вратата. С радостни сълзи на очи двете жени се прегърнаха, но внезапно Алена усети и една друга ръка, която легна на рамото й. Обърна се и позна мисис Хоутърн.

— Тали Хоутърн! — извика тя задъхано. — Слава тебе, Боже! Дори насън не съм си мечтала, че ще дойдете да ме видите!

— Просто реших и дойдох — отговори Тали сухо, плъзгайки погледа на кафявите си очи по тялото на младата жена. — Имах известни съмнения, но както виждам, ти и Коул не сте си губили времето и сте преодолели някои различия във възгледите си.

— Добре дошли в Лейтимър Хаус — прозвуча в това време гласът на Коул през отворената врата на кабинета. С топло ръкостискане той поздрави двете възрастни дами и попита:

— Ангъс не е ли с вас?

— Не — отговори някак смутено Лийла и сведе очи. — Има прекалено много работа в магазина. — После пое дълбоко въздух и добави: — Впрочем сега сме по-добре, отколкото преди войната.

Алена се усмихваше щастливо, когато Коул въведе дамите вкъщи. А той наблюдаваше жена си отстрани и се усмихваше. Нейната радост беше наистина заразителна.

Но му се наложи да остави жените за известно време сами. Майлс влезе и му прошепна, че шерифът Холваг току-що е пристигнал и иска да говори с него по неотложна работа.

Веднага след ръкуването Холваг мина направо към въпроса.

— Още един параход се е изгубил по реката — съобщи той загрижено. — Този път „Кари Даунс“. Изчезнал е точно на същото място, както и предишният.

— Странно — размишляваше Коул на глас. — Да преодолеят праговете, а после да потънат на едно сравнително безопасно място!

— Миналата година също загубихме два парахода — осведоми го шерифът. — Не беше открита и най-малката следа от тях или от товара им.

— Ако са потънали, след известно време трюмовете им ще се пръснат и по-леките предмети ще изплуват на повърхността. Тогава ще имате всички доказателства, които са ви необходими. Да се надяваме, че ще се появи нещо и за чичото на Минди.

— Ако има нещо ново, веднага ще ви се обадя — увери го Мартин Холваг на сбогуване.

След вечеря двете възрастни дами, уморени от трудното пътуване, се оттеглиха в стаите за гости. Коул и Алена скоро ги последваха.

Коул тъкмо се канеше да съблече ризата си, когато дочу плахо почукване на вратата.

Изненадан, той отвори и се намери лице в лице с явно изнервената и объркана Лийла Крейгхъг.

— Извинете, че ви безпокоя по това време, но бих искала да поговоря за малко с вас двамата, ако е възможно — каза Лийла с несигурен глас.

— Разбира се — отговори Коул и отведе старата дама до едно удобно кресло пред камината, докато Алена бързо облече една домашна роба и поднесе на леля си чашка шери.

— О, Алена, каква хубава жена си станала! Само като си спомня за окъсаните ти дрехи в Ню Орлиънс! Косата ти също е станала дълга и хубава. Ти излезе като победителка от онази ужасна война, това поне е сигурно!

— Много си мила, лельо Лийла — отвърна Алена, облегната на гърдите на съпруга си. — Но всичко дължа на Коул. Той ме освободи от лъжливите обвинения и откупи обратно Брайър Хил! Там, където беше старата къща, някой ден смятаме да построим нова и да прекарваме в нея дългите зимни месеци.

Лийла явно беше трогната.

— Ако няма да ви затрудни, Тали и аз бихме искали да останем тук, докато детето ви се роди. Простете на бедната стара жена, но имам чувството, като че ли очаквам собственото си първо внуче — каза тя с насълзени очи. След малко добави, вече по-сдържано: — Коул, да знаеш колко много съжалявам за това, което моето семейство ти причини!

— Алена и аз се намерихме един друг. Това е единственото, което има някакво значение — каза Коул любезно. — Всичко останало е минало и забравено.

— Благодаря ти, Коул — каза Лийла, усмихвайки се тъжно. — Ако моята дъщеря не беше толкова егоистична и себелюбива, щеше да разбере какъв прекрасен съпруг има. — Ръцете й трепереха, когато продължи: — Има нещо, което от известно време много ме измъчва. Всъщност дойдох, за да говоря с вас по този въпрос. — Лийла отпи от чашата си и отново подзе: — Преди няколко седмици, докато Ангъс отсъстваше, бях решила основно да почистя и да подредя магазина. Тогава в една картонена кутия, където Ангъс държи документите си, открих това. — Лийла Крейгхъг порови в гънките на роклята си и извади малко, обвито в кафява хартия пакетче, което подаде на Коул.

Той разтвори хартията и видя купчинка зелени банкноти, които приличаха на току-що излезли от печатницата.

— Но тук са някъде между десет и петнадесет хиляди долара! — извика смаян Коул.

— Почти двадесет хиляди — поправи го старата дама. — При парите намерих и връзка писма от Роберта, в които тя молеше баща си да пази парите на сигурно място, но не в банка, докато се върне в Ню Орлиънс.

Лийла въздъхна измъчено.

— Поставих въпроса пред Ангъс, но той ми направи страшна сцена. Рече, че с тези пари смятал да отмъсти за смъртта на дъщеря си. Но аз взех парите и отидох при Тали. Не можех да понеса мисълта, че дъщеря ми е крала собствения си съпруг. Роберта не беше такава, каквато бих искала да бъде, но тя все пак беше мое дете и аз, като нейна майка, се чувствам отговорна за постъпките й.

Алена състрадателно прегърна старата жена, която започна безутешно да плаче.

— Благодаря ти, малка моя — каза Лийла през сълзи. — Чувствам се вече по-добре. Не можеш да си представиш колко много ми тежеше всичко това. Но хайде да ви оставям да си лягате. Пък дано и аз за пръв път от много време насам да спя спокойно.

Алена изпрати леля си до вратата.

— Лека нощ, мило дете — каза Лийла и целуна племенницата си по бузата. — Ще се моля за теб, за да те споходи Божията благословия — теб и твоите близки!

Когато Алена се върна при леглото, намери Коул с намръщено чело, втренчен загрижено в парите. Той замислено потриваше брадичката си.

— Не е възможно Роберта да е взела толкова много от моите пари, без да забележа — блъскаше си той ума, прехвърляйки между пръстите си новите банкноти. Внезапно му хрумна нещо. Скочи от леглото и прекоси стаята с големи крачки. Изненадана, Алена го чу да влиза и да излиза от кабинета си. Веднага след това се върна обратно и сложи три също така нови банкноти на възглавницата до останалите пари.

— Трите банкноти бяха намерени в джоба на убития градинар — поясни той, докато подреждаше парите в последователност, която първоначално беше неразбираема за Алена.

— Погледни тук! — каза той най-после. — Всички банкноти са с поредни номера и са от една и съща серия.

— И какво означава това, Коул?

— Означава, че Роберта и градинарят са били заедно в играта с многото пари!

— Но откъде са ги взели?

— За това можем само да гадаем. — Но когато започна да събира банкнотите, Коул внезапно спря и се втренчи в тавана.

— Може би по време на войната градинарят е бил в някоя от онези банди, които обираха влакове и дилижанси, а после е домъкнал част от плячката тук.

— Но по какъв начин Роберта е успяла да му вземе парите? Мислиш ли, че този човек е бил неин любовник?

— Не мога да си представя, че Роберта би паднала толкова ниско — каза решително Коул. — Той беше стар, мръсен и съвършено пропаднал. С подобен тип Роберта едва ли би си позволила да флиртува.

Алена се притисна плътно до Коул, погали с малката си ръка гърдите и корема му и рече глезено:

— Господин янки, цяла нощ ли смятате да прекарате с Роберта и парите й? Или пък искате да ме прегърнете и да ми покажете, че въпреки огромния си корем аз съм светлината и любовта на вашия живот?

Коул тихо се засмя. Угаси лампата и се пъхна в ръцете на жена си.

— Ти си всичко за мен, Алена Макгарън Лейтимър — прошепна той и я целуна по дяволитото носле. — За да ти докажа, че те намирам красива дори така, през следващите години няма да позволя на твоето коремче да остава празно. Ще имаме много, много деца.

Алена облегна глава назад и му намигна.

— Всяка година?

Коул се направи, че мисли съсредоточено. Накрая се усмихна на любимото лице.

— Е, добре, от мен да мине — почти всяка година.

Рано на другата сутрин Коул отиде при Мартин Холваг в града, за да му предаде парите и да му изложи своите предположения. С това за него въпросът изглеждаше решен и скоро той почти го забрави.

Остатъкът от юни премина за Алена като в сън. Леля й Лийла и Тали Хоутърн бяха постоянно около нея. Нищо от онова, което вършеше, не можеше да убегне от благосклонната бдителност на техните очи.

Алена чакаше раждането с все по-голямо нетърпение и възбуда. Всеки ден проверяваше в детската стая дали всичко е готово. Чувстваше се тромава и ходеше с мъка.

Коул беше наредил основно да почистят и подредят „колибата“ — старата къща на баща му. В нея той приемаше и лекуваше болните. Един ден оттам мина Брегър и се престори на възмутен, че Коул му е отнел някои от редовните пациенти. Приятелската схватка завърши с това, че Коул покани семейство Дарви на вечеря.

След вечерята всички присъстващи тайно си помислиха, че доктор Лейтимър много се е променил. Той отново беше старият, познат Коул — свободен, жизнерадостен и остроумен. Но това не беше всичко. Гостите забелязаха с какво внимание и любов се грижи за младата си жена. Откакто тази хубавица Алена се беше появила в живота му, Коул най-после беше възвърнал самочувствието и гордостта си. Изглеждаше по-мъжествен и по-сигурен от всякога и излъчваше вътрешно спокойствие. Предишната му раздразнителност се беше изпарила незнайно къде. Животът сякаш беше започнал отново да му харесва. Не се съмняваше вече в Алена, защото в нея нямаше нищо, което да предизвиква подозрение. Изглеждаше по-добре, отколкото в най-хубавите си години, а жената до него беше разцъфтяла в истинския смисъл на думата.

Времето преди големия ден течеше незабележимо. Алена и Коул вечеряха в трапезарията, когато тя внезапно остави вилицата и с изкривено от болка лице простена:

— Мисля, че моментът дойде, любими!

Коул скочи като ужилен и се втурна да извика мисис Хоутърн и леля Лийла.

— Тали — помоли той старата им приятелка, — моля ви, съберете прислугата и им кажете, че времето е дошло. Те знаят какво трябва да се прави.

С обичния си товар в ръце Коул изкачи стълбите и бутна с рамо вратата на спалнята. Той положи нежно Алена върху предварително оправеното легло. Лийла вече беше там. Със сигурна ръка тя се зае с необходимите приготовления.

— Къде са изгладените ленени кърпи, Коул? — попита тя.

— Там, в гардероба — отвърна Коул и се наведе отново към жена си, за да й свали обувките и чорапите.

Алена прехапа устни, когато една особено силна контракция преряза гърлото й. Храбро изчака болката да понамалее и протегна ръка, за да погали угриженото лице на съпруга си.

— Обичам те — каза тя и му се усмихна нежно.

Коул сграбчи ръката й и я притисна до устните си.

— Целият треперя, Алена. Досега съм помагал на десетки бебета да видят бял свят, но никога не съм се чувствал така развълнуван, както сега.

— И този път ще свършиш работата добре — успокои го Алена. Дълбока и страстна любов се четеше в очите й. — Заедно създадохме това дете и заедно ще му помогнем да се появи на този свят. Имам доверие в теб.

Окуражен и окрилен по този начин, Коул полагаше всичкото си умение и старание, за да улесни жена си при раждането на първото й дете. Всички негови чувства, цялото му сърце бяха отдадени на тази красива жена, която се мъчеше със стиснати зъби и след всяка по-силна болка му се усмихваше окуражително. Коул не разбра кога часовете се изнизаха и как утринното небе поруменя на хоризонта.

Накрая родилните болки станаха толкова силни, че Алена изпитваше желание да крещи неистово. Тя сграбчи с две ръце резбованите стълбове на леглото, напъна се и усети как главичката на детето излиза от нея. Дишайки тежко, тя изчакваше последния тласък и последната голяма болка, които щяха да изтръгнат от нея цялото тяло на рожбата й.

Коул притискаше леко корема й, а с другата ръка придържаше главичката на детето.

— Много добре, Алена! Напъни се още веднъж силно и вече сме успели.

Когато последната болка поутихна, изтощената, но ликуваща Алена чу едно тъничко пискливо гласче. Първият плач на нейното дете!

— Момиченце! — извика леля Лийла с възторг.

— Колко е красива! — обади се възхитена мисис Хоутърн.

Коул вдигна дъщеричката си на дланите си и я положи върху корема на майка й. После я погледна въпросително:

— Глинис Лин Лейтимър?

Алена вдигна ръка и докосна внимателно своето дете. В очите й блеснаха сълзи.

— Искаш да я кръстиш на майка ми?

Коул кимна.

— Мисля, че така е правилно.

— Глинис Лин Лейтимър — повтори Алена тихичко. — Колко хубаво звучи!

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

В първите дни след раждането на Глинис Лин щастливият баща не искаше да мръдне от люлката й. Просто не можеше да се насити на тази необичайна гледка. През дългите години на лекарската си практика беше виждал много красиви деца, но толкова прекрасно бебе никога не беше срещал. Може би беше малко пристрастен в оценката си, но все пак смяташе, че е прав.

Коул се обърна, когато Алена се раздвижи в леглото до люлката. Когато тя отвори големите си сиви очи, той й се усмихна нежно.

— Има твоето носле и твоята уста — гордо установи Коул.

Усмивката, с която Алена му отговори, беше ласкава и разнежена.

— Това още не се знае. Твърде рано е.

Коул се изправи и седна на леглото й.

— Знам, защото това е най-горещото ми желание.

— Винаги ли получаваш това, което искаш.

— Имам теб — отговори Коул с твърд глас. — И това е всичко, което бих могъл да си пожелая.

Една седмица след раждането на детето Лийла Крейгхъг и мисис Хоутърн си заминаха. По време на тяхното посещение и в суматохата около раждането на детето голямата къща беше загубила за Алена част от своята мрачност. Макар че августовският пек и горещите сухи ветрове превръщаха кацналата на високия бряг къща в истинска пещ. Дори Майлс, на когото като че ли нищо не можеше да му повлияе, започна да се поти. Самата Алена се справяше добре с горещината. Разхлаби корсета си, нави ръкавите на роклята и се зае ентусиазирано с ролята си на съпруга и майка.

За разлика от голямата къща „колибата“ беше сенчеста и хладна под закрилата на старите брястове. Все по-често Алена прекарваше там горещите часове заедно с Глинис Лин и Минди. Пък и така беше по-близо до съпруга си. Цялата къща беше почистена основно под нейно наблюдение и беше така наредена и освежена, че старите мебели блестяха почти като по времето на стария мистър Лейтимър — бащата на Коул.

„Колибата“ беше строена солидно. Подовете бяха от дебели дъбови дъски, само в кухнята бяха наредени полирани каменни плочи. И докато прозорците на голямата къща тракаха и при най-слабия полъх на вятъра, тук всичко беше уплътнено и вдъхваше сигурност и спокойствие. Температурата вътре в „колибата“ почти не се влияеше от времето навън, независимо дали вилнееше буря, дали дърво и камък се пукаха от студ, или пък цареше адска жега. Къщата беше строена така, че да служи на няколко поколения и Алена много скоро обикна спокойствието и сигурността, които тя излъчваше. Наредбата, съчетаваща вкус и дискретна елегантност, вдъхваше много повече уют, отколкото претрупания разкош на господарската къща.

Една вечер, докато се хранеха, Коул попита жена си дали не иска да се преместят за постоянно в „колибата“. Беше забелязал колко добре се чувства тя там. В продължение на няколко седмици беше пренесла почти всички дрешки на бебето, да не говорим за своя собствен гардероб. Изненадващото предложение на Коул накара Алена да си помисли, че той е истински ясновидец. Опита се да скрие радостната си възбуда, когато с благодарност се съгласи с предложението.

— Струва ми се, че това е добра идея, мили мой янки — каза тя просто. — Но имаш ли представа какво да правим с голямата къща?

— Мисля, че от нея би могло да стане една доста прилична болница. Във всеки случай ще бъде много по-добра от повечето болници, които съм виждал през живота си.

Икономката мисис Гарт, която тъкмо му наливаше малко бренди, изпусна шишето от изненада и течността се разля по белоснежната покривка. Тя бързо измърмори някакво извинение и побърза да попие петното с една кърпа. След това се обърна и излезе, без да каже нито дума. Коул погледна след нея със смръщени вежди, но скоро забрави за всичко друго, когато Алена седна на скута му и обсеби в миг цялото му внимание.

— О, Коул, мисля, че това е чудесна идея! — извика тя въодушевено и обви ръце около врата му. — Брегър би могъл да ти помогне за болницата. А пък аз, ако искаш, още утре ще кажа на прислугата да започне да пренася нашите вещи в „колибата“. До края на седмицата всичко ще е готово. После ще повикаме майстори да преустроят къщата и съвсем скоро бихме могли да приемаме първите си пациенти.

Но Коул като че ли беше загубил интерес към темата. Усещаше стегнатата, топла плът на жена си под тънката муселинена рокля, която Алена носеше в жегата. От раждането на дъщеря им той с нетърпение чакаше любовта отново да съедини телата им. Вече идеше септември, шест седмици бяха изминали и за Коул беше все по-трудно да спазва принудителното въздържание. Допирът с топлото и гъвкаво тяло на Алена накара горещата му кръв да кипне, а желанието му да се изостри докрай.

— Всъщност спомняш ли си откога не сме се любили, съкровище мое? — попита той ненадейно.

Внезапната смяна на темата изненада Алена и тя го погледна недоумяващо. Но после бързо го разбра и нежно се притисна до него. Ръцете й галеха мускулестите му гърди, докато устните й шепнеха в ухото му:

— Няма ли да е по-удобно да продължим разговора си в тишината на спалнята, миличък янки?

Вторият четвъртък на септември започна както обикновено с блестящо и ярко небе при изгрев слънце. Но още много преди пладне по небето започнаха да се плъзгат дълги воали от облаци. Коул вече беше отишъл в „колибата“. Алена реши да остави дъщеря си да поспи още малко. По-късно, когато се изкъпе и се облече, ще накърми детето и ще слезе долу при мъжа си. Пренасянето трябваше да стане до края на седмицата, а само няколко дни по-късно зидарите щяха да започнат преустройството на голямата къща. Алена стоеше пред огледалото в банята и четкаше косите си, когато усети присъствието на друг човек. За своя най-голяма изненада тя видя мисис Гарт, която стоеше в рамката на отворената врата и държеше в ръцете си малката Глинис Лин. Никога досега икономката не беше благоволявала да се докосне до бебето, затова Алена внезапно се притесни, като видя детето си в ръцете на тази жена.

— Трябва да ви покажа нещо, мадам — каза икономката с безизразен глас. — Ще ме последвате ли?

При тези думи тя рязко се обърна и излезе в коридора.

Неопределено чувство за надвиснала опасност парализира Алена и изпълни крайниците й с оловна тежест. А мисис Гарт, като видя, че тя не реагира веднага, се обърна и извика невъздържано:

— Хайде, идвайте вече! Не разполагаме с много време!

— Дайте ми Глинис — каза Алена на икономката. — Ще й сменя пелените и идвам.

— Това може да почака. Елате веднага!

На Алена й стана ясно, че няма друг избор. За нейна изненада мисис Гарт влезе в бившата спалня на Роберта и се запъти направо към стената от огледала. Жената вдигна ръка, натисна горе вляво някакво парче огледало и Алена видя с изумление как цялата стена се завъртя и разкри намиращия се зад нея коридор. Мисис Гарт тръгна по него и махна на Алена да я последва. Младата жена неохотно се подчини. Безкрайна вита стълба от дялан камък водеше надолу и се губеше някъде в тъмнината. Алена погледна нагоре и разбра, че стълбата стига до покрива на къщата. Една капандура, през която влизаше малко светлина, явно служеше за изход към градената с парапет площадка на върха на покрива.

Мисис Гарт вече беше слязла няколко стъпала. Беше поставила ръката си на някаква къса греда, която стърчеше от стената.

— Хайде, идвайте по-бързо, мисис Лейтимър! — настояваше нетърпеливо тя. Гласът й прозвуча глухо в подобното на кула помещение;

— Не трябва ли да извикаме мистър Лейтимър или някой от мъжете? — запита Алена, крайно обезпокоена. Прехапа треперещата си долна устна, когато погледна своята дъщеричка, която спеше спокойно в ръцете на чуждата жена. Алена беше решена да направи всичко, за да си вземе детето колкото може по-бързо.

— Там долу има да видите доста неща, а нямаме много време. Затова следвайте ме по-бързо!

Последните думи прозвучаха като истинска заповед. Да се бори за детето си в тясното пространство на стълбата беше безнадеждно начинание. Сломена, Алена последва жената. Когато слезе още малко, мисис Гарт завъртя гредата и с шумно дрънчене на вериги тайната врата се затвори. Настъпи непрогледна тъмнина, после се чу драскането на клечка кибрит. Малко след това една газена лампа хвърли слаба светлина. Мисис Гарт вдигна високо лампата над главата си и с детето в другата ръка заслиза бързо надолу. На Алена не й оставаше нищо друго освен да я последва. Един постоянен полъх донасяше до двете жени на стълбата някакъв далечен шум. Въздухът миришеше на плесен и ставаше все по-влажен, колкото по-надолу слизаха. Алена погледна нагоре, малката капандура се виждаше като нищожно светло петънце над нея. Вероятно вече се намираха дълбоко под земята, дори под основите на къщата, не много далече от нивото на подпочвените води.

Още по-надолу стените станаха мокри. От време на време се дочуваше тих съскащ шум. Предчувствието за приближаваща беда се засили, когато Алена видя, че в нишите на стената и в пукнатините на скалата висяха прилепи. В подножието на стълбата пътят им беше преграден от дебела дървена врата. Мисис Гарт натисна с голямо усилие един лост и го бутна встрани. Вратата бавно се отвори със скърцане и ужасно стържене на ръждясал метал.

Когато преминаха през вратата, мисис Гарт задвижи друг подобен лост, но вратата не се затвори плътно, а остана пролука с ширина на мъжка длан.

— Проклето нещо! Никога не е работило както трябва! — ругаеше икономката, но не се забави повече пред вратата. Взе лампата от земята и забърза нататък. Коридорът вървеше стръмно надолу. Скоро пред тях се появи мъждукаща светлина. Алена забави крачки и се огледа. Край осветените от слаби фенери стени на пещерата се виждаха камари от големи сандъци и бали с най-различни стоки. В няколко реда бяха натъркаляни и големи дървени бъчви. Зад решетките, преграждащи страничните помещения, лежаха буренца с барут и продълговати сандъци, на чиито капаци бяха нарисувани пушки.

— Оръжия! Муниции! — промълви Алена уплашено и веднага си спомни, че Коул й беше разправял за някакъв изчезнал параход, който носел на борда си такъв товар. Беше ли възможно убежището на речните пирати да се намира точно под основите на Лейтимър Хаус?

— Моля, минете оттук, мисис Лейтимър — каза икономката с подигравателна учтивост. — Вече стигнахме.

Мисис Гарт я въведе в малка странична пещера, очевидно допълнително издълбана в мекия пясъчник, която приличаше на стая. Тя постави бебето на един малък нар до стената. Алена веднага изтича до дъщеричката си и я взе на ръце. Силен метален шум я накара да се обърне и тя видя как мисис Гарт заключваше огромния катинар на решетката и превръщаше малката пещера в затворническа килия.

— Какво си позволявате? — извика възмутено Алена. — Веднага ме пуснете да изляза!

Мисис Гарт удостои пленницата си само с една цинична подигравателна гримаса. Без да продума, тя разкопча няколко копчета от скромната си черна рокля. Изведнъж притиснатите до този момент от коравия плат гърди изскочиха напред. След това жената извади няколко фуркети от косата си. Кокът на строгата й фризура се разпадна, дългата коса се пръсна по раменете и съвършено безизразното й до този миг лице се промени до неузнаваемост.

Но чувствата, които сега извираха от него, бяха горчиви и злобни.

— Достатъчно съм се подчинявала и слугувала — изсъска тя. — Дойде време да си върна това, което винаги ми е принадлежало, мисис Лейтимър!

Ръката на Минди опипваше страхливо огледалното стъкло. Тя можеше да види образа си, но не виждаше хората, които бяха изчезнали зад него. Не разбираше защо. Тъкмо беше започнала да се облича в стаята си, когато чу как мисис Гарт казва нещо на Алена със заповеднически тон. Уплашеният отговор на младата господарка беше засилил любопитството на Минди. Тя беше последвала гласовете на жените, но успя да види само как огледалната стена се затвори след тях.

Страхът на Минди се превърна в ужас, когато видя своята любимка Алена да изчезва през този страшен отвор в стената. Малкото момиченце развълнувано драскаше и натискаше по огледалната повърхност, но тя въпреки всичките й старания не се отвори. Най-после Минди се отказа от напразните опити, върна се в стаята си и придърпа един стол близо до вратата. Оттук можеше добре да вижда стаята на Роберта, а ако се наложи, можеше бързо да се скрие.

Часовете минаваха мъчително бавно. Всеки път, когато долу в салона биеше големият стенен часовник, Минди трескаво броеше ударите. Уплахата й растеше с всеки изминал час. Вече беше станало обед. По това време тя обикновено се връщаше с Коул и Алена от „колибата“, за да обядват в голямата къща. Минди знаеше, че Коул сигурно скоро ще дойде. Той щеше да намери Алена и Глинис.

Когато най-после видя Коул да препуска с коня си към къщата, Минди напусна наблюдателницата си и бързо заситни по стълбите надолу.

Питър все още се въртеше около входа, защото му бяха казали, че трябва да закара както обикновено господарката и бебето до „колибата“. Но тя все още не се беше появила. На въпроса на Коул той можа да отговори само, че както всяка сутрин в девет часа е бил пред вратата и е чакал господарката си досега. Повече нищо не знаеше.

Изумен, Коул се втурна в къщата и не обърна никакво внимание на Минди, която отчаяно го дърпаше за ръкава. Не беше присъщо на Алена да оставя Питър или който и да е друг да я чака толкова дълго, без да се обади. Да не би случайно да се е разболяла? Коул хукна по стълбата нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж. Спалнята и детската стая бяха празни.

— Алена! — викаше непрекъснато Коул, докато претърсваше останалите стаи. — Къде си?

Разтревожен до полуда, той отново се спусна по стълбата и бутна вратата на кухнята, за да попита Ани не знае ли нещо за жена му.

— От закуската насам изобщо не съм я виждала, сър — отговори готвачката, клатейки угрижено глава.

Коул отново се затича нагоре. Минди стоеше по средата на стълбата. От яд и разочарование, че Коул пак не й обърна внимание, тя стисна ръчичката си в юмрук. Днес той никак не й беше симпатичен със своето нежелание да я забележи. Въпреки това побърза след него. Видя как той още веднъж провери всички стаи, търсейки Алена. Накрая все пак се спря и пред Минди и се отпусна на колене, докато главата му се изравни с нейната.

— Минди, виждала ли си Алена? — запита той.

Малката се усмихна и закима буйно с глава. Тя хвана големия мъж за ръката и го поведе през стаята на Роберта направо към огледалната стена. С едната си ръчичка тя натисна средата на огледалната повърхност и се обърна към Коул. Но той само кимна разсеяно.

— Да, да, Минди, знам, че това е едно хубаво огледало, но сега непременно трябва да намеря Алена и Глинис, разбираш ли ме?

Минди непрекъснато сочеше развълнувана своето отражение в огледалото, но Коул вече се беше обърнал, без да я разбере, и я остави самичка. Очите на Минди се напълниха със сълзи на гневно разочарование. Тя не беше забравила какво й бе разказала милата Алена за разни герои и силни мъже. Те вършеха неща, които за другите бяха немислими. За съжаление Минди не беше голям и умен мъж, когото Коул би изслушал. Но той трябваше да я чуе. Моля те, Коул, изслушай ме!

Минди ядосано изтри сълзите от лицето си и последва Коул по стълбите. Намери го долу в салона.

— Питър! — изрева Коул. Най-странни предположения и тревожни предчувствия минаваха през главата му. Може би Алена е отишла на разходка и е паднала с детето от стръмния бряг? Или може би се е наранила в гората, чака там със счупен крак и се надява на помощ? Той нетърпеливо се обърна, когато усети Минди да го дърпа за сакото.

— Наистина сега нямам време за теб, Минди. Най-напред трябва да намеря Алена и Глинис.

Когато Питър дотича, Коул му заповяда веднага да впрегне кабриолета и заедно с Оли да претърсят околностите.

— Повикай всички мъже, които видиш, а на връщане минете и през „колибата“ да провериш дали междувременно мисис Лейтимър не е отишла там.

Когато Питър излезе, Коул закрачи нервно напред назад. Блъскаше си главата къде ли може да е Алена. Глухо думкане го накара да се обърне. Видя Минди, която упорито блъскаше с малките си юмручета по масата. Детето веднага престана, когато видя, че Коул я погледна. Тя направи някакво движение, като че ли люлее нещо в ръцете си. Веднага след това посочи с пръст към стълбата, а с другата ръка имитираше, като че ли бута някого пред себе си. Коул поклати глава и се опита търпеливо да обясни на малката.

— Моля те, Минди! Сега нямам време за игра, а огледалото също не искам да гледам. Разбери най-после, че първо трябва да намеря Алена и Глинис.

Момиченцето кимна бързо, след това посочи към себе си и повтори същите жестове и движения. За да прикрие раздразнението си, Коул застана до прозореца и загледа мрачно навън.

Ударите по масата започнаха отново и продължиха, докато Коул не издържа. Искаше ядосано да се скара на момиченцето, но когато видя обляното й в сълзи личице, всичкият му гняв се изпари.

Минди беше поставила разперените си ръце на масата. Спомняше си как я бяха замъкнали зад един храст и й бяха забранили да издаде и най-слабия звук. Чу как изгърмя пушка и баща й бавно рухна на земята. Видя и майка си, която крещеше отчаяно, докато мъжете с нашарени червени лица я измъкваха от горящата къща. Никога нямаше да забрави и глухия шум на лопата, която удари чичо й по главата, и той се свлече в трапа. После се появиха Алена и малката Глинис, изчезващи зад огледалната стена. Крайно време беше да прекъсне дългото мълчание.

Устата на Минди се отвори. Устните й се раздвижиха и потрепериха в безсилен опит да произнесат думи, превръщащи се постепенно в ридания, които разтърсваха тялото й.

Коул заобиколи масата и взе детето на ръце. Изведнъж му се стори, че чува до ухото си неясен шепот:

— Татко! Мамо! Мамо!

Ръцете на Минди се вкопчиха в косата на Коул от двете страни на главата му. Устните й се раздвижиха конвулсивно, докато с големи мъки се отрониха думите:

— На! На! Аиниа! Аиниа!

— Алена?

Главичката закима усърдно:

— Ние! Ние! Ние!

— Глинис?

— Коул! Ела! — Думите с мъка се изтръгваха от устата на момиченцето, докато сълзите течаха като река по бузите му. — Коул! Ела! Бързо! — Тя пусна косата му и отново го задърпа силно за ръката.

Постепенно на Коул му стана ясно, че Минди знае къде са Алена и детето и през цялото време се е опитвала да му го каже. Той покорно се остави малката да го води през стаята на Роберта пак към огледалната стена. Минди постави разтрепераните си ръце върху огледалата и промълви:

— Врата! Врата!

— Зад огледалата има врата и Алена е влязла там, така ли?

Минди закима енергично.

— Ние! Ние! Инис! — избухна тя в плач и заудря с юмручета по огледалото.

Коул заопипва ръбовете на огледалата.

— Ар Ар Арт! — продължи да заеква Минди и Коул внезапно се сети, че докато търсеше Алена и детето, никъде не беше зърнал икономката. Мисис Гарт!

Коул започна основно проучване на огледалата. Никъде не се виждаше и следа от панти или шарнири, но когато дръпна спускащите се от двете страни на огледалата кадифени завеси, забеляза в горния ляв ъгъл няколко размазани отпечатъка от пръсти. Той леко натисна на това място и вратата се открехна. Натисна още по-силно. Процепът бавно се разшири.

— Когато дойдат Саул и Оли, доведи ги тук, Минди. Покажи им тази врата.

Минди кимна, че е разбрала.

— Мини, Аиниа и Инис, обича — каза тя с видимо усилие.

Коул се усмихна нежно.

— И аз ги обичам, малка моя. Тебе също!

Очите на момиченцето блеснаха. После то се обърна и изтича чевръсто от стаята.

Коул взе една лампа от нощното шкафче, запали я и заслиза по извитата стълба. Ако долу го чакаха врагове, щяха да видят лампата и да го издебнат. Но без лампа рискуваше да си счупи врата. Една стъпка на криво и би се сгромолясал с главата надолу в неизвестността.

Коул слизаше стъпало по стъпало, бавно и предпазливо, сякаш в най-мрачните дълбини на ада. Когато достигна до дървената врата, видя, че през широката цепнатина блещука мъглява светлина. Коул намали фитила на лампата си и започна да се промъква натам. С опипване той напредваше по стръмния хлъзгав коридор. Спря за малко да разгледа купищата сандъци и стоки и нямаше нужда от много време, за да се досети откъде са. После погледът му попадна на малка странична пещера, която приличаше по-скоро на килия. Вътре се виждаше сгушена човешка фигура с много познати очертания. Коул разбра, че е намерил това, което търсеше.

— Алена? — прошепна той и излезе от тъмния коридор. Тогава внезапно видя пред себе си и огромния негър, когото неговият господар наричаше Гън.

Юмрукът на негъра се стрелна напред. На Коул му се стори, че главата му експлодира, след това всичко потъна в мрак.

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Викът на Алена заглъхна сред ехото на подземните пещери. Когато преди няколко секунди, безпомощна и сломена, дочу шепота на мъжа си, надежда и облекчение за миг изпълниха сърцето й. Но само за да бъдат пометени веднага след това, когато юмрукът на черния гигант се стовари със страшна сила върху брадичката на Коул. Алена се притисна плътно до решетката и видя как Гън без никакво усилие вдигна мъжа й и го понесе нанякъде. Нямаше съмнение, че този великан беше в състояние да убие човек само с един удар.

Мисис Гарт се появи, жестикулирайки оживено, заедно с неколцина мъже, които тя веднага изпрати към вратата, през която Коул беше проникнал в пещерата. Малко след това Алена дочу как мъжете тичаха нагоре по извитата стълба.

Мисис Гарт застана пред желязната решетка и махна с ръка на Алена да влезе навътре в килията. Алена се подчини. Но не можеше да отдели очи от тялото на мъжа си, което Гън държеше с една ръка, докато мисис Гарт отключваше вратата.

— Нищо му няма, мисис Лейтимър! — рече иронично икономката, забелязала уплашения поглед на Алена. — Когато поиска, Гън може да бъде извънредно деликатен.

Гън влезе в килията и небрежно пусна Коул да падне върху каменния под. Алена веднага изтича при него. Положи главата му в скута си и го огледа внимателно. Кръвоизливът на брадата му беше започнал да посинява, но Алена не можеше с нищо да му помогне. Не беше получила нито вода, нито храна, откакто я бяха затворили. Все пак беше благодарна на Бога, че поне Глинис не трябва да страда. Малката се беше насукала от гръдта на майка си, беше поритала малко в скута й и след това мирно и тихо беше заспала.

Мисис Гарт гледаше с коварна усмивка как Алена гали косата и лицето на съпруга си.

— Много добре — подигра се тя. — Бъди мила с него, порадвай му се, докато не е късно. Скоро всичко ще свърши.

Алена се стегна с върховно усилие. Появата на Гън можеше да означава само, че Жак Дюбоне дърпаше конците, че той държеше в ръка съдбата на всички. Намеците на мисис Гарт само потвърждаваха това. Алена трябваше да събере цялата си смелост, за да запази самообладание пред лицето на страшната заплаха. Мисис Гарт тъкмо прехвърляше ключовете, за да затвори решетката, когато Гън я потупа по рамото.

— Чакай! — рече негърът и думата прозвуча не като молба, а като заповед. Той изчезна в тъмнината и тогава мисис Гарт промърмори раздразнено:

— Този мръсен негър не можа да се научи къде му е мястото. Някой ден ще превърти и ще ни прати всичките в ада.

Гън се върна с кофа прясна вода и куп фини, съвършено нови кърпи, на които ясно личеше красив монограм с буквата „Л“. Блъсна с лакът вратата на килията, сложи кърпите, които явно бяха плячка, до Алена, а после и кофата с вода. В погледа му не се четеше заплаха, а по-скоро нещо като любопитство. Вдигна ръка и щипна Алена над лакътя, сякаш искаше да провери колко е твърда плътта й. Дълбоко в могъщия му гръден кош къркореше смях, който звучеше като далечен гръм.

— Малко момченце-момиченце, добра жена! Силна! Първо има малко момиченце! Хубаво! Много кози, когато мъж дойде да жени! После момченце! Голямо! Силно! Като Гън!

След това ненадейно се извъртя и изчезна в тъмнината.

— Трябва да сте направили много силно впечатление на голямото говедо! — констатира мисис Гарт с отровен глас, докато заключваше вратата.

Алена натопи една кърпа в студената вода и внимателно я положи върху брадичката на Коул.

Чак след това благоволи да се обърне към икономката.

— Защо смятате така?

— Защото никога не съм чувала Гън да каже някому повече от три думи, като изключим Жак.

Алена седна и се опита да поговори с жената, преди да се е появил самият Дюбоне.

— Щом Коул е намерил пътя дотук, значи е само въпрос на време и другите да дойдат. Това е ясно като две и две.

— Защо тогава не дойдоха заедно с него? — отвърна жената. — Но не се тревожете. Нашите хора ще се погрижат за всеки, който се опита да си навре носа тук.

— Сериозно ли мислите, че можете да ни държите затворени колкото си искате? — попита недоверчиво Алена. — Проявете малко здрав разум, мисис Гарт!

— Мисис Гарт! Мисис Гарт! — иронично изимитира тя гласа на Алена. — Как мразя това име! Мисля, че вече е време да ме наричате мисис Лейтимър!

Алена беше изненадана. Тя погледна със съмнение жената. Но след това беше неин ред да покаже острия си език.

— Наистина ли? Да не би малкото ви име да е Роберта?

— Не ме разбирате правилно, Алена — отвърна жената с присвити от омраза очи. — Никога не съм била омъжена за Коул. Аз съм неговата мащеха, втората жена на Фредерик Лейтимър!

Едно тъмно предположение постепенно се превърна в сигурност. Разбира се! Кой би могъл да познава по-добре тайните на къщата от човека, който я е строил? Очевидно никой не е имал понятие за скритата врата в стаята на Роберта, която по-рано е принадлежала на Тамара Лейтимър.

Чак сега много неясни неща, подозрения и загадки се подредиха в главата на Алена.

— Значи вие бяхте тази, която шеташе из къщи и искаше да ме уплаши до полуда? — попита Алена и презрително се изсмя. — За съжаление ударихте на камък. Не се оставям толкова лесно някой да ме подплаши. Наистина ли смятахте, че ще побягна заради вашите глупави номера? Или смятахте, че можете да ни скарате с Коул, изгаряйки роклята ми и хвърляйки седлото на коня му във водата? Трябва да ви кажа, мисис Гарт, че всичко това беше наистина глупаво и наивно! Не успяхте да уплашите дори и Минди. Вие сте просто смешна, както и вашият приятел Жак!

— Глупачка сте вие! — отвърна разгорещено жената. — Да бяхте се запилели на някъде, докато още беше време. Или по-добре изобщо да не бяхте идвали тук! Със своето униние и пиянство Коул ми беше в ръцете, без да подозира нищо. Някой ден щеше да му се случи нещастие и някой нямаше да се учуди. Тогава отново щях да стана господарка на тази къща, която е мое неоспоримо право. Но след това се появихте вие и провалихте всичките ми планове! А накрая дори ви хрумна безумната идея да правите от моята къща болница!

— Всъщност вие сте се страхували най-вече от това, че вашето разбойническо гнездо може да бъде разкрито, когато започне преустройството — отвърна спокойно Алена. В гласа й дори се чувстваше известно разбиране. — А тогава щеше да се наложи да бягате и сигурно рано или късно щяха да ви хванат. — Тя посочи с глава към купищата сандъци и бъчви. — Не знам от колко време я играете тази игричка във вашето убежище, но ме интересува едно: как успяхте да организирате всичко това? Параходите сигурно хвърлят котва непосредствено пред входа на пещерата и вие ги разтоварвате нощем. Но какво става след това с тях? Изгаряте ли ги, или ги потопявате?

Тамара се усмихна самодоволно.

— По малко и от двете, мила моя. Но в нито един от случаите няма останали живи свидетели!

Няма останали живи! Тези думи се стовариха като удар върху Алена. В съзнанието си тя видя блясъка на ножовете и рухването на хора под безмилостната стрелба на пушките. Спомни си един подобен случай близо до Ню Орлиънс. И тогава нямаше останали живи, а тя, Алена Макгарън, беше обявена за виновна като организатор на това клане! По някакъв начин Роберта се беше добрала до парите, които Алена беше открила у Брайър Хил и които отнесе убиецът на лейтенант Кокс. По-късно същите пари се бяха появили тук. Може би бандитите бяха съвсем наблизо. Студени тръпки минаха по гърба на Алена, когато огледа малко по-внимателно Тамара. Тя беше стройна, и не много висока. В полумрака изглеждаше значително по-млада, отколкото беше в действителност. С една подходяща перука можеше спокойно да се представи, и то с успех, за прословутата крадла и убийца Алена Макгарън. Може би именно тя беше пробола с ножа си лейтенант Кокс?

— Наистина събудихте любопитството ми, Тамара — каза Алена, като се опитваше гласът й да прозвучи безстрастно. Може би по този начин ще успее да изтръгне от тази жена отговора, който да потвърди подозрението й. — Както виждам, ние двете сме били принудени да играем по един и същи начин в различни маскаради, когато се е касаело до оцеляването ни. В известно отношение си приличаме. Преживели сме много и винаги досега сме успявали да измъкнем главата си от примката. И най-важното — винаги сме постигали целта си. Роберта беше по-различна. Тя непрекъснато мамеше, беше лукава, и коварна. Аз държах Коул вече здраво в ръцете си, но тя ми го отмъкна под носа. Преди известно време открих, че е откраднала пари. Но те не са били на Коул. Мисля, че са били ваши. Права ли съм?

— Тая кучка! — изсъска Тамара. — Беше открила тайната врата и бърникаше навсякъде, когато тук нямаше никого. Беше разбила сандъка, в който си държах парите, тук, в тази килия, и беше отмъкнала всичко, за което се бях блъскала толкова време! Когато искаше да ги скрие, градинарят я изненада и тя го премахна.

Тамара не обърна внимание, че Алена се задъха от ужас, а продължи да говори, пръскайки жлъч и отрова:

— Този тип също се опитваше да ни шпионира, но плати за това с живота си. Когато искаше да й отмъкне половината от парите, Роберта започна да му прави мили очи, дори легна с него, за да го омотае. В моето легло с този вонливец! — Тамара беше извън себе си от яд. — Бях от другата страна на огледалата и видях всичко. После Роберта накара градинаря да изкопае сред розите един трап, в който да скрият парите. Тъпакът не подозираше, че копае собствения си гроб. Роберта се промъкна до него изотзад и му разби черепа с една лопата. След това зарови трупа и отнесе моите пари в „колибата“, където ги скри в комина на камината. Взех си ги оттам след няколко дни, но мръсницата беше успяла да изпрати някъде над двадесет хиляди долара. След няколко седмици забеляза, че е бременна, и ме попита мен, нейната икономка, дали не познавам някого, който да й махне детето. Пратих я при една мърлява шарлатанка, която абсолютно нищо не разбираше от занаята си. Това беше краят на Роберта. Страшно хитро наистина се отървах от нея. Точно така — страшно хитро!

Алена отново охлади брадата на Коул с мократа кърпа и попита уж между другото:

— А какво смятате да правите с нас?

Тамара се усмихна с ненавист.

— Вие, мила моя Алена, няма да бъдете нищо повече от бавачка на детето, докато не успея да се утвърдя като негова баба в този дом. Ще управлявам къщата, както аз си поискам. Но във всички случаи никакви стени няма да се събарят!

— Не смятате ли, че и Коул има думата по въпроса? В края на краищата къщата е негова!

— Къщата е моя! Аз съм я проектирала и обзавеждала до най-дребните подробности! — Тамара се изкиска злобно. — Коул много скоро няма да го има. Ще умре в следствие на някакъв нещастен случай, а аз ще се погрижа трупът му да бъде идентифициран според закона, за да може детето му да го наследи. Ще направя всичко възможно да ми възложат настойничеството, когато вие изчезнете.

Вледеняващ ужас обзе Алена. Тя остана за известно време мълчалива, докато успя отново да придаде на гласа си спокойна, дори приветлива интонация.

— А тази пещера? — попита най-после тя. — От самото начало ли влизаше във вашите планове?

— Разбира се! — отговори Тамара. Очевидно много се гордееше със своята хитрост. — Фредерик беше така погълнат от своите пациенти, че изобщо не забеляза съществуването на пещерата. Отначало си я представях като резервен изход в случай на нападение. Никак не ми се щеше да бъда заклана от кръвожадни индианци. Докато строях къщата, Фредерик не се скъпеше с парите, но когато му избягах, ме лиши от наследство. Вашата дъщеря сега е законна наследница на цялото имущество на фамилията Лейтимър, но е още пеленаче. Ще се погрижа по-нататък да бъде като восък в ръцете ми. Така че не се смятайте за незаменима, Алена Лейтимър! Много лесно можете да бъдете заместена и тази, която ще ви замести, ще бъда аз!

— Виждам, че сте помислила за всичко — каза Алена привидно спокойно, докато сърцето й щеше да изхвръкне, а челото й се къпеше в студена пот. Това, което тази жена смяташе да прави с Коул и детето, я плашеше до смърт. — Кажете ми, Тамара, защо просто не си останахте тук, при съпруга си? Тогава всичко това щеше съвсем законно да ви принадлежи и нямаше да има нужда да кроите такива сложни и рисковани планове, да играете в този дълъг и мъчителен маскарад.

Тамара възмутено тропна с крак.

— Фредерик виждаше в мене само заместничка на майката на сина му, но аз исках много повече. Слава и богатство! Наистина беше доста богат, но нямаше никакво желание да живее така, както се полага на неговото положение — да блести, да дава големи празненства. Тогава в живота ми се появи друг мъж. Беше красив и имаше невероятен чар. Е, наистина беше картоиграч, но какъв блясък имаше около него! Влюбих се до уши! О, трябваше да ни видите заедно! Какъв фурор предизвиквахме по цялото течение на реката, чак до Делтата! Ала после дойде детето. Беше от Фредерик, защото бях вече бременна, когато го напуснах, но накарах Хари да повярва, че е от него. Даже и моето дете не знае до днес, че Хари не е истинският му баща. Хари и аз обирахме картоиграчите по големите параходи. Давах му тайни знаци за картите на другите играчи. Всъщност той нямаше голяма нужда от това, защото можеше да измъкне от ръкава си каквато карта си поиска, но искаше да играе на сигурно.

Тамара се облегна на решетката на вратата и потънала в спомени, наблюдаваше замислено върховете на малките си черни обувки.

— Някои от нашите клиенти имаха нужда от жена, особено когато бяха изгубили много. Аз… се съгласявах и изпълнявах желанията им. Повечето от тях си тръгваха на сутринта доволни и щастливи. Но Хари беше луда глава. Не можеше да понася да го наричат мошеник. Беше добър стрелец, но един ден си намери майстора. Онзи беше креол от Ню Орлиънс. На другия ден го извадиха от реката с дупка на челото. Тогава детето ми беше на една година. Бях научила от Хари някои от неговите трикове и играех с всички мъже, които допускаха жена да седне на игралната маса. Когато спечелих достатъчно, се оттеглих с момченцето си в едно малко спокойно градче, където живееха най-вече французи от колониите. Научих сина си на нещичко от това, което знаех от Хари. Когато порасна достатъчно, започнахме да работим заедно. Оттогава са ни хрумнали доста удари, уверявам ви. — Тамара изведнъж спря да говори. Изглежда, внезапно си беше спомнила къде се намира и с кого разговаря. — Но защо всъщност ви разправям тия неща? — каза тя накрая. — Синът ми всеки момент ще дойде. Сега ви оставям сама, но не се отдалечавайте много, докато ме няма.

Смеейки се на собствената си плоска шега, тя се обърна и изчезна в същата посока, в която беше поел и Гън.

Алена се наведе над мъжа си. Мисълта, че може би скоро ще държи в ръцете си само безжизнения му труп, напълни очите й със сълзи. Но тя храбро потисна мъката и продължи да милва лицето му, докато той най-после се раздвижи и стенейки, дойде на себе си.

Когато Коул отвори очи, първото нещо, което видя, беше нежно усмихнатото лице на Алена.

— Добре дошъл на белия свят — прошепна тя.

— Алена! — Коул седна и се подпря с две ръце, докато световъртежът в главата му малко попремина. След това внимателно попипа брадичката си, гледайки с интерес натрупаната в пещерата плячка на крадците.

— Кой би повярвал, че през цялото време сме си живели спокойно над това бандитско свърталище — каза той, потрепервайки.

— Не само бандити, мили. Разбрах, че всички до един са и изпечени убийци.

Коул мъчително се изправи на крака и се олюля.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза решително той. — Но как?

В този момент малката Глинис започна тихо да хленчи. Алена отиде бързо при нея и я взе на ръце. Коул пристъпи до тях и прегърна и двете.

— Коул, тя иска да те убие — прошепна му Алена. — Иска да си присвои Лейтимър Хаус…

Коул нежно постави пръст върху устните й, показвайки й, че не трябва да говори.

— Скоро ще получим помощ от Саул и Оли — продължи той в благоуханната й коса. — Така че не се тревожи. Ще излезем оттук здрави и читави.

Но Алена не се успокои толкова лесно.

— Те сложиха постове на стълбата, Коул.

— Тогава просто ще изчакаме и ще видим какво ще стане. Може би Оли и Саул все пак ще скроят на пиратите някоя неприятна изненада.

Той хвана жена си за раменете и я разтърси окуражително.

— Няма да се дадем толкова лесно на тези типове!

После взе бебето от ръцете й и го сложи в скута си.

— Напълнила е пелените — рече той с лек упрек.

— Само това ли те тревожи? — засмя се Алена през сълзи. Спокойствието и увереността на Коул правеха нещата да не изглеждат толкова страшни. Алена се наведе и откъсна парче плат от фустата си, за да смени пелените на детето. Това успокои бебето и то доволно се протегна в скута на баща си.

— Скоро ще видим един стар познат — информира го Алена. — Човекът, който те повали с юмрука си и те довлече тук, беше Гън.

— Гън! — възкликна Коул и разтърка наболяващата го брадичка. — Разбира се! Как можах да забравя за бандата на Дюбоне!?

Глинис изведнъж ревна с глас. Алена се огледа срамежливо и разкопча роклята си. Когато малката усети сладката гръд, млъкна веднага. Тя сучеше с настървение, а ръчичките й обгръщаха твърдата и стегната плът на майка й.

Коул прегърна жена си и наблюдаваше омаян красивата гледка.

— Странно, че не съм открил тази пещера по-рано — мислеше на глас той. — Но изпитвах дълбоко отвращение от стаята на Роберта и почти не влизах в нея, докато тя беше жива.

— Коул, Роберта е убила градинаря! Мисис Гарт ми каза това. Детето също е било негово. Пипнал я с откраднатите пари и искал да получи половината.

Коул кимна, не особено изненадан.

— Звучи убедително. Щом ставаше въпрос за пари, алчността й не знаеше граници.

— Нека не казваме нищо за това на леля Лийла и вуйчо Ангъс — помоли Алена.

Коул кимна.

— Добре! Те не биха преживели този удар.

— Има нещо, което би трябвало да знаеш за мисис Гарт.

— Много интересна жена — забеляза Коул, клатейки глава, когато тази, за която говореха, внезапно изникна от тъмната галерия.

Алена бързо сложи ръка на бедрото му.

— Това, което знам за нея, засяга и теб — прошепна тя.

Подигравателен смях отекна внезапно в подземния затвор. Като ударени от гръм Коул и Алена се втренчиха в малкия, добре облечен мъж, който излезе от мрака и пристъпи към тях. Разкрачил нозе, той застана победоносно пред вратата на тяхната килия. Беше Жак Дюбоне.

От стойката му лъхаше неприкрита арогантност. Фактът, че Коул се намираше зад решетката, му даваше смелост и усилваше нахалството му.

— Виж ти, кой бил тук при нас! — изквича подигравателно Дюбоне. — Доктор Лейтимър и съпругата му, лично! Колко мило от ваша страна, да ме посетите в скромното ми жилище. Това, разбира се, важи и за малката Глинис, която суче от красивата ви гръд, Алена. Какво ли не бих дал да бъда на нейно място! О, каква наслада бих изпитал!

В погледа на Коул пламна хладната искра на синя стомана.

— Изглежда, не сте взели много присърце предупреждението, което ви отправих в хотела!

— Чакайте, за какво се отнасяше вашето предупреждение! — Жак Дюбоне се престори, че усилено се мъчи да си спомни. — Не казахте ли нещо такова, че ще ме изправите пред върховния съд? Е, сега ще видим кой кого ще съди, господин докторе!

Облегнат на вратата, Жак Дюбоне умишлено бавно свали ръкавицата от едната си ръка и я вдигна високо, за да могат пленниците му по-добре да я видят. Цялата ръка беше покрита с белези и беше напълно саката.

— Скъп дар от вашата безценна съпруга, господине, а също и това тук. — Той свали шапката си и дръпна дългата си коса, за да се види мястото на откъснатото ухо. — Нали си спомняте последната ни среща в Ню Орлиънс, Алена? Тогава твърдяхте, че бихте предпочели да се самоубиете, но да не позволите да ви докосна. Мисля, че можем да измислим нещо по-добро. Ако не ми се подчините, вашето мъжле ще умре от бавна и мъчителна смърт.

Алена се разтрепери пред ужасната заплаха и плътно се притисна до Коул.

— Това ли е всичко, което можете да постигнете с жените? — иронично попита той. — Всичките ви завоевания ли се дължат на страх и жестока принуда?

Хапливите подигравки на Коул извадиха от равновесие Дюбоне и го вбесиха до полуда, но след малко той продължи да говори, като че ли не беше чул нищо.

— Ние и без това имаме намерение да ликвидираме добрия господин доктор, но ако вие, Алена, поискате, бихте могли значително да съкратите мъките му.

— Останали сте си все същият мошеник и жалък подлец — сряза го Коул. — Независимо от всичките ви документи.

Дюбоне се ухили самодоволно.

— Те бяха фалшиви. Намерих един истински майстор, който обаче не си ценеше живота. Затова го и пратих на оня свят, след като получих хартийките. — Дюбоне разпери ръце. — На път съм да създам такава мощна империя, че никой няма да посмее да ме пийне. И ще я създам тук, върху къщата и богатството на Лейтимърови. Но аз не съм забравил какво ми причинихте вие, двамата. Ръката и ухото ще минат за ваша сметка, Алена, а вие, господин докторе, ми измъкнахте жената, която исках за себе си. Затова с най-голямо удоволствие ще ви кастрирам!

Дюбоне скоро се убеди, че дърдоренето му не прави нужното впечатление на Коул, затова спря да говори и се заразхожда пред решетката, подпрял замислено брадата си с ръка.

— Изглежда, че храните известни надежди, мистър Лейтимър. — Дюбоне даде с ръка някакъв знак. — Да не би да смятате, че ще ви спаси този тук? — Гръмкият му смях заглуши ужасения вик на Алена, когато четирима мъже довлякоха безжизнения Саул до вратата на малката пещера и го пуснаха нехайно да падне на земята. Половин дузина мрачни типове с разкървавени лица заобиколиха вързания за ръцете и краката негър. Саул също беше ранен. От главата му капеше кръв, а едното му око беше почти затворено от ужасен кървав оток. После вратата се отвори и няколко души търкулнаха Саул в килията. Коул се изправи и започна да преглежда раните на верния слуга.

От другата страна на желязната решетка Дюбоне насмешливо наблюдаваше лекарските усилия на своя смъртен враг.

— Всичко е напразно, докторче. Утре сутринта и той ще бъде мъртъв. Моите хора ще се погрижат за това.

— На вас също би могло да ви се случи нещо — отговори Коул. Той почисти раните на Саул, а след това развърза въжетата от ръцете и краката му.

— Значи още се надявате, така ли да разбирам, мистър?

Коул остави Саул и клекна до стената. Погледна противника си с язвителна усмивка.

— След като едно момиче можа да ви подреди така въпреки цялата ви банда, защо да се страхувам от вас?

Забележката улучи в целта. Дребният мъж се изпъна в целия си ръст и с гневен жест заповяда на хората си да изчезват. Тъкмо си бяха отишли, когато шумоленето на тафтена рокля извести идването на Тамара.

— Ето ги птичките в клетката — ухили се Жак, обръщайки се към нея.

— Всичко върви по плана — отговори жената. — Онзи път се бях отчаяла, когато докторчето се измъкна от реката и тръгна да ни преследва. Но сега е там, където ние искаме, и този път няма да ни се изплъзне.

Коул се беше изправил и изслуша думите на жената с наведена глава.

— Значи вие сте тази, която тогава в Ню Орлиънс заповяда да ме хвърлят в реката?

Тамара го погледна косо и почти незабележимо помръдна с рамене.

— Исках с един куршум да убия два заека. Когато след смъртта на баща ви разбрах, че се намирате в Ню Орлиънс, реших да използвам случая и да се отърва от вас. Имахме нужда и от вашата униформа, за да се вмъкнем в лазарета и да изведем войниците на Конфедерацията. С това името на Алена Макгарън щеше да стане име на престъпница и ние можехме да си присвоим имението й, но янките бяха успели на време да превземат Шривпорт.

Всичко това дойде прекалено много за Коул. Той беше видимо объркан, когато попита:

— Била сте осведомена за смъртта на баща ми. За какво ви е трябвало да знаете тази съвсем семейна работа?

— Коул — започна Алена, но Тамара я прекъсна насред дума.

— Оставете, мисис Лейтимър. Аз сама ще му разкажа.

— Какво ще ми разкажете? — осведоми се Коул с тревожно очакване.

— Не си ли спомняте за мен, Коул? — попита Тамара иронично. — Всъщност оттогава мина много време, пък и вие бяхте още твърде малък, но както сам можете да се уверите, през тези дълги години не съм остаряла чак толкова.

Коул беше смаян.

— Искате да кажете, че ви познавам?

— Е, както вече споменах, оттогава измина много време. Може би затова не си спомняте вашата мащеха.

— Тамара? — изтръгна се от смаяния Коул.

— Точно така.

— И вие сте свързана с подобна паплач? — Ръката на Коул изхвърча напред и посочи към Жак Дюбоне. — С тоя долнопробен мръсник?

— Той е мой син — отвърна Тамара с вдигната глава.

На Алена дъхът й спря, когато мъжът й подигравателно попита:

— Надявам се, че не ми е някакъв роднина?

— Много ли ви се ще! — изсъска Жак.

— Слушай, Джак! — Тамара искаше да съобщи на сина си неизбежното разкритие възможно по-внимателно. — Би трябвало да знаеш, че…

От черните очи на Дюбоне изскочиха искри.

— Името ми е Жак, майко, моля те, не забравяй това.

Тамара махна нетърпеливо с ръка.

— О, Джак, ти си по-чувствителен и докачлив дори и от Хари!

— Анри! — Жак се беше запенил от ярост. — Анри Дюбоне! Така се наричаше баща ми!

Сега и Тамара изглеждаше силно разгневена.

— Никога през живота си Хари не е бил в състояние да направи дете комуто и да било!

Жак беше изгубил ума и дума.

— Да не искаш да кажеш, че онзи там и аз… — Отвратен, той посочи към Коул, който отговори с ироничен поклон на неговия комплимент.

— Сте кръвни братя — довърши без заобикалки Тамара думите на сина си. — Един и същ баща, но две различни майки.

— Ааа! — Жак вдигна обвинително ръце. — Защо през всичките тези години ме караше да вярвам, че Анри Дюбоне е мой баща? — нахвърли се той върху майка си, обезумял от гняв.

Възмущението му не трогна Тамара.

— Докато Фредерик беше жив, нямаше никакъв смисъл да научаваш истината. Той не би повярвал и нямаше да те признае за свой син. Нямаш никаква прилика с него, защото си се метнал изцяло на мен. От истинския ти баща не те чакаше нищо друго освен жестоко разочарование. А аз исках да ти спестя това. До богатствата на Лейтимър ще се доберем по друг начин. Ето чрез онова дете там!

Жак още не се беше успокоил напълно.

— Трябваше да се досетя още когато ти нареди да изхвърлят господин доктора в реката — измърмори той.

— Повярвай най-сетне, че така е много по-добре — успокояваше го майка му. — Детето е в ръцете ни, а с майката можеш да правиш каквото си поискаш!

— Не и докато аз съм жив! — намеси се Коул твърдо.

Мисълта да получи Алена след месеци нетърпеливо чакане до такава степен хареса на Жак, че той изведнъж престана да се сърди на майка си.

— Няма да е още дълго, господин докторе. Аз ще я имам, докато вие ще бъдете мъртъв.

А когато усети широко отворените очи на Алена върху себе си, Жак кимна и й обеща нетърпеливо:

— Преди да изтече този ден, ще станете моя! Бъдете сигурна.

След това Дюбоне отново се обърна към майка си:

— Ако искаш да пипнем парахода още при завоя на реката, трябва да накараш онези мързеливци да потичат малко. Товарът е прекалено ценен, за да го изпуснем. Имаме вече толкова много поръчки, че едва смогваме да ги изпълним. Колкото повече плячкосваме и продаваме, толкова по-богати ставаме.

— Да оставим няколко души тук, да не би негърът да ни погоди нещо — предложи Тамара.

— Добре — съгласи се Жак. — Нека Гън остане тук, но другите трябва да тръгват. Съучастниците ни на парахода вероятно вече са загубили търпение.

Щом Тамара се отдалечи, Дюбоне отново обърна снизходително усмихнатото си лице към двамата пленници. Но когато Коул застана до Алена и я притисна плътно до себе си, усмивката му стана кисела. Вбеси го единството на двамата. Нахлузи ядосано ръкавицата и рече с ехидна гримаса:

— За съжаление дългът понякога ни зове в най-неподходящо време. Сега ще ви оставя за малко сами, но бъдете сигурни, че когато се върна, вече ще съм приготвил местенце, където никой няма да ни безпокои, докато се забавляваме, Алена.

Излизайки, той гръмко се изсмя и Алена се вкопчи отчаяно в съпруга си, който продължаваше да й нашепва утешителни думи.

Саул поклати тъжно глава и каза извинително:

— Съжалявам, мистър Коул, че ме пипнаха, но ме издебнаха в тъмното.

— Къде е Оли? — попита Коул шепнешком.

— Беше малко зад мен, та сигурно е чул шума и не е посмял да слезе. А може би е отишъл за помощ?

— Виждаш ли, Алена? — прошепна в ухото й Коул. — Все още има някаква надежда.

— О, Коул! — Алена плачеше тихо на рамото му. — Няма да мога да живея, ако ти се случи нещо.

— Шшт! Бъди храбра! Ще направя всичко, за да проваля намеренията на тези бандити.

Тежки стъпки отекнаха през голямата пещера. Появи се Гън с карабина в ръка. Тясна брокатена жилетка, която му беше с няколко номера по-малка, обгръщаше голия му торс. Върху дрехата, някъде около гърдите, имаше лошо пришита червена кръпка, сякаш оттам е било откъснато парче плат. Коул внезапно си спомни, че в онази паметна нощ, когато изгоря Брайър Хил, убиецът на лейтенант Кокс носеше същата жилетка. Но не беше огромен като Гън, а по-скоро имаше телосложението на Жак Дюбоне.

Гън спря пред решетъчната врата. Наклонил леко глава настрани, той огледа внимателно Саул. След това клекна, остави карабината на сигурно място и го потупа през решетката по рамото.

— Ти си голям мъж, голям като Гън — каза той самоуверено и се удари с юмрук в гърдите. После разпери пръстите на двете си ръце, като остави сгънат само палеца на дясната.

— Толкова мъже срещу теб! — установи той, с явен респект.

Изведнъж му хрумна нещо. Сграбчи с двете си ръце дебелите железни пръти на решетката и се опита да ги извие. Жилите на силните му ръце изхвръкнаха, но желязото не поддаде. Доволен от резултат, огромният негър се дръпна назад и показа с ръка решетката на своя съперник.

— Гън не може, сега опита Саул!

Саул не чака да го канят повторно, но въпреки върховните усилия на мечешката му сила и той не можа да направи нищо. Гън се засмя с цяло гърло. От тази килия явно никой не можеше да избяга.

Когато Дюбоне се върна, навън слънцето вече беше залязло. Надеждата на Алена, че Оли и другите мъже ще дойдат навреме да ги освободят, започна да се топи. Гън през цялото време стоеше безучастен отпред. Дори и да имаха някакъв инструмент, заради него не биха могли да се опитат да отворят вратата на килията. А Роберта някак беше успяла да го направи на времето.

Зад Жак Дюбоне от тъмнината изникнаха двама мъже и насочиха карабините си към пленниците. Алена замръзна от страх и дори Саул скочи бързо на крака в очакване на кръвопролитие. Но всичко свърши само с това, че Тамара отвори с ехидна усмивка вратата и заповяда на Алена:

— Донесете детето насам!

Алена притисна заспалото бебе толкова силно към себе си, че то се събуди и тихичко захленчи. Изразът на очите й не оставяше никакво съмнение, че за нищо на света не смята да се разделя с детето си. Тамара отстъпи крачка назад и посочи към Коул.

— Ако мисис Лейтимър не се подчини веднага, стреляйте по него. Първо по краката, защото не искаме да го изгубим толкова бързо. — След кратък размисъл добави: — Ако доктор Лейтимър направи някакво неправилно движение, стреляйте по жена му. Същото важи и за негъра!

После се обърна към Алена и каза кратко и заплашително:

— Както виждате, всеки от вас е заменим. Аз искам само детето. Това е единственото същество наоколо, за което няма нужда да се тревожите. Така че веднага го донесете тук!

Като трепереше с цялото си тяло, Алена се подчини неохотно и понесе дъщеричката си към протегнатите ръце на жената.

Когато вратата отново беше заключена, напред пристъпи Жак Дюбоне.

— Майки ми получи това, което искаше — каза лениво той. — Сега е мой ред.

Похотливият му поглед накара Алена да се люшне назад. Тя се притисна още по-плътно към Коул.

— Условията са същите, както преди малко, скъпа моя — каза Дюбоне злорадо. — Ако не ме последвате, господин съпругът ще бъде разстрелян.

— Вървете по дяволите! — избухна Коул. — Преди да ви дам жена си, по-добре ме убийте!

— Тогава, мила моя Алена, може би ще се погрижите негърът да държи мъжа ви здраво, ако искате да преживее тази нощ — каза Дюбоне, свивайки рамене. — Тръгвайте с мен, в противен случай и двамата ще бъдат застреляни.

По лицето на Алена се беше изписала цялата мъка, която преживяваше. Тя знаеше, че Дюбоне няма да се подвоуми да изпълни заплахата си. Насочените срещу тях дула на карабините бяха недвусмислен знак за това. Тя беше готова да се отдаде на Жак само и само да продължи живота на Коул, пък било и с един ден. Може би ставаше дума за няколко часа, през които да се намери начин за спасение.

Треперейки, тя се отдръпна от Коул. Когато той протегна ръка да я задържи, тя ловко се извъртя и застана зад Саул.

— Дръж го здраво, Саул! — извика тя, обляна в сълзи. — Дръж го здраво, ако не искаш да го убият!

Коул мигом се оказа приклещен в ръцете на негъра и въпреки отчаяната си съпротива не можеше да се освободи от желязната хватка. Жак Дюбоне отключи вратата и кимна на Алена.

— Хайде, елате, мисис Лейтимър!

— Не! — изрева Коул. — Ще ви убия, ако се докоснете до жена ми!

Вратата на килията се беше затворила отново зад Алена. През пелена от сълзи тя се мъчеше да погледне към мъжа си, който диво се мяташе в прегръдката на Саул. Когато ключът се превъртя в ключалката Саул пусна господаря си. Коул се хвърли към решетката и я разтърси като обезумял.

— Алена! Господи, Алена, не го прави! — изрева Коул и събуди ехото на подземната пещера.

Алена се обърна към Тамара, която с явно злорадство наблюдаваше тази сцена и държеше плачещото бебе в ръцете си. Но щом видя мъката и решимостта в очите на младата майка, реши, че е по-разумно да скрие детето на сигурно място. С пронизителен смях тя изчезна в полумрака на една подземна галерия.

Жак Дюбоне хвърли пренебрежителен поглед към несъщия си брат, който все още дърпаше и разтърсваше желязната решетка.

— Можете да си вървите — обърна се той към останалите мъже. — Ако имам нужда от вас, ще ви извикам. Но аз няма да имам нужда от тях, нали, мисис Лейтимър? — каза той на Алена и я сграбчи грубо за ръката. После привлече към себе си младата жена и дръпна косата на тила й. С известно усилие изви главата й назад, така че я принуди да го гледа в очите.

— Мразя те, Жак Дюбоне! — изтръгна се между стиснатите й зъби. — Каквото и да ми сториш, знай, че ще го изтърпя само заради Коул. Не съм си променила мнението за тебе. Ти си само една воняща чумава свиня!

Дюбоне се дръпна рязко назад. В очите му блесна коварна светлина. Замахна и удари младата жена с такава сила по лицето, че тя щеше да падне, ако той не я държеше с другата си ръка.

— Мизерен кучи син! — ревеше Коул. Въздухът буквално се тресеше от безсилния му гняв.

Алена се изправи замаяна. Почувства в устата си вкуса на кръв. Пръстите на Жак се впиха в ръката й и той я повлече след себе си. В една малка странична пещера, която изглеждаше почти като стая, той я блъсна толкова силно, че тя се тръшна върху конския чул, постлан в средата на помещението. Само един фенер се люлееше на кука в стената и разпръскваше сумрачна светлина.

— Заповядайте, мисис Лейтимър! Съблечете се и легнете. Сега ще си направим удоволствието. Часът на отмъщението дойде!

С неосъзнатата сила, която придава лудостта, Коул дърпаше железните прътове. Мускулите му бяха опънати до скъсване. Изкривеното му от гняв лице беше напрегнато в почти нечовешка решимост. При тази гледка Саул разбра, че тук се бяха намесили сили, които биха обърнали и самия ад, стига малко да им се помогне.

Саул беше забелязал, че пръчките бяха поддали леко, когато Гън се опитваше да ги огъне. Може би все още имаше искрица надежда.

Двамата мъже с общи усилия задърпаха железните пръти. Мускулите по ръцете на Саул изпъкнаха като възли на някое старо дърво. Когато металът започна бавно да поддава, те удвоиха усилията си. Жилите по челата им се бяха издули, а лицата им бяха изкривени в диви гримаси, когато пръчките се счупиха с глух трясък и двамата мъже паднаха на земята. Миг след това Коул беше до вратата и промуши стройното си тяло през отвора. Ако Саул не успееше да мине оттам, щеше да се погрижи за него после. Най-напред трябваше да спаси Алена.

Откъм дървената врата при стълбата се дочу едва различим шум. Бдителен като преследвано животно, Коул веднага го долови и мигом се обърна. Тогава от тъмното излезе малката Минди с протегнати ръце. В тях беше сграбчила неговия пистолет.

С две крачки Коул се озова до нея.

— Къде е Оли? — прошепна той в ухото й.

— Реката. Около планината. Много мъже от пещерата. Оли, Питър, всички мъже от голямата къща се бият.

Коул хвърли през решетката пистолета на Саул и изтича в посоката, където Жак беше завлякъл Алена.

Ако правилно беше разбрал ломотенето на Минди, то Оли, Брегър и шерифът се опитваха да проникнат в пещерата откъм реката. При това се бяха натъкнали на хората на Дюбоне. Изходът от битката засега беше неизвестен.

Гъвкав като дива котка от джунглата, Коул бързаше през тъмните ниши. Пришпорваше го страшният спомен за извиващата се в ръцете на Дюбоне Алена.

Пред него проблесна слаба светлина. Коул дочу шума от късане на плат и сподавения вик на жена си. Това го изпълни със студен безмилостен гняв. Зад следващия ъгъл той съзря как тя с всички сили се мъчеше да се отскубне от нахалните целувки на Дюбоне. Алена вече беше полугола. Когато Жак отново се нахвърли върху нея, тя отчаяно се изви и го ритна. В този миг Коул връхлетя върху омразния си враг. Когато Дюбоне позна противника си, изскочил така изневиделица от мрака, изрева от страх и се олюля назад, но не можа да избегне мощта на стремителното нападение.

Докато двамата мъже се търкаляха по пода в смъртоносен двубой, Алена грабна разкъсаните си дрехи и се скри в един ъгъл на пещерата. Оттам с широко отворени очи наблюдаваше борбата на живот и смърт.

Лицето на Дюбоне беше изкривено в гримаса на убийствена омраза. Изглежда, се боеше по-малко от смъртта, отколкото от възможността отново да бъде подигран. Затова, какъвто беше малък и пъргав, се защитаваше със силата на отчаянието. Вонящият му на гнило и уиски дъх на няколко пъти достигаше до Коул през време на кратката схватка. Накрая с един точен юмручен удар в брадата Коул срази дребосъка. Зашеметен, Дюбоне бавно рухна на земята. Коул вече беше вдигнал ръка за втори удар, но размисли и отхвърли безжизненото тяло от себе си.

В този миг прозвуча изстрел от тази част на пещерата, където беше останал Саул.

Коул хвана Алена за ръка и я поведе след себе си. Докато тичаха през тъмните галерии, Алена пооправи роклята си, доколкото това беше възможно. Никой не знаеше какво ги очаква в края на тунела, но тя беше решила да посрещне всички опасности спокойно и с достойнство.

В голямата пещера Саул беше се изправил срещу Тамара, Гън и още двама бели мъже. В ръката му още димеше пистолетът на Коул.

— Глупак такъв! — крещеше Тамара. — Това няма да ти помогне да минеш през решетката!

— Преди да ме улучат, мадам, ще получите някое подаръче от това тук — отговори Саул, като размаха пистолета. — Така че веднага донесете детето на майка му!

Без да е решила все още какво да прави, Тамара хвърли поглед към Алена.

— Хайде по-бързо! — напираше Саул и леко закриви пръст на спусъка. — Дайте детето на мис Алена, и то по-бързо!

Тамара отстъпи.

— Това не е последната ми дума! Преди изгрев слънце детето отново ще бъде в ръцете ми, кълна се!

— Само през трупа ми! — отговори Алена с желязна решителност, докато поемаше детето от Тамара.

— Саул!

При този гръмотевичен вик всички се извърнаха и се втренчиха като хипнотизирани в масивното тяло на Гън, който пристъпи в осветения кръг с вдигнати за бой ръце. Карабината му беше подпряна отзад на една бъчва.

— Ти биеш с Гън, Саул! Гън счупи тебе! — Огромните ръце на негъра подчертаха думите му с изразителен жест.

Саул хвърли пистолета към Коул. Той го хвана и го насочи към двамата бели, които се готвеха да се нахвърлят върху него. Алена с детето се прислони зад гърба на мъжа си.

Гън съблече брокатената си жилетка. Саул свали ризата си. Така двамата огромни негри тръгнаха с разперени ръце един срещу друг. Чу се изплющяване, когато голите им торсове се удариха гръд в гръд. Ръцете им се вплетоха в напрегната хватка, докато телата останаха почти неподвижни, но никой не успя да надвие. Затова се пуснаха и започнаха да си нанасят удари, които биха смазали обикновен човек, но при тях изглеждаха като детска игра. Като двама черни титани те отново се сблъскаха и вплетоха тела в пъшкаща, млатеща се мускулеста маса. С кръвясали очи и свистящи гърди великаните стояха един срещу друг, вкопали широко разкрачените си крака в пода. Гърбовете се извиваха от усилие да се извади противникът от равновесие. Тогава Саул извъртя светкавично тялото си. Дясната му ръка се стрелна под лявата на неговия противник. След част от секундата Саул стоеше зад Гън. Лявата му ръка се беше промушила под мишницата на разбойника и натискаше врата му напред, докато дясната теглеше лявата ръка на Гън нагоре, зад гърба му.

Гън бавно падна на колене, но не се предаваше. Ръката му беше извивана все по-нависоко, докато той простена на глас от болка. Изведнъж костта се счупи с хрущене, което ясно прозвуча в тишината.

Гън рухна. Саул падна на колене до своя победен противник, ръцете му бяха опрени в земята, а главата му се люлееше между раменете. Той с усилие си поемаше въздух. След малко Гън се надигна, пропълзя на четири крака до бъчвите в дъното на пещерата и с мъка се изправи. Ръката му се люлееше неестествено до тялото, а на лицето му беше изписано детинско недоумение.

Някакъв шум накара Алена да се обърне. От гърлото й се изтръгна предупредителен вик. Коул едва успя да се обърне към новата опасност, когато от тъмнината изскочи разпененият от гняв Дюбоне с пистолет в ръка и се нахвърли върху него. Сблъсъкът беше толкова силен, че ремингтънът изхвръкна от ръката на Коул и се плъзна по пода на пещерата. Саул бързо го вдигна. Но когато Жак насочи пистолета си към Алена, той се хвърли към нея и я дръпна настрани, а Коул блъсна нагоре ръката на французина. Изтрещя изстрел. Когато Дюбоне отново понечи да се прицели в Алена, Коул го сграбчи за китката и със силен тласък го повали. Докато двамата се бореха на пода, Дюбоне на няколко пъти натисна спусъка, стреляйки напосоки. Куршумите рикошираха в стените и един от тях улучи бъчва с масло, а друг свали един фенер от тавана. Изтичащото масло пламна в миг. Наблизо бяха натрупани няколко бурета с барут. Едно силно изщракване показа на Коул, че оръжието на Дюбоне е празно. Той се претърколи по гръб и дръпна своя противник почти върху себе си. Юмрукът му се стовари с такава сила върху брадата на пирата, че Жак за миг отхвръкна нагоре, преди да рухне. Той седна със скимтене, придържайки счупената си челюст. В този момент една ръка го сграбчи отзад и го замъкна в другия край на пещерата. Гън стискаше със здравата си ръка гърлото на своя господар и не го изпускаше въпреки отчаяното му гърчене.

— Гън казва, Саул свободен! Гън има само една дума! Те всички отиват, ние остава!

Дюбоне искаше да изкрещи някаква заповед, но слугата му отговори с рязко стягане на хватката. Главата на Жак се люшна безжизнено настрани и когато негърът го пусна, тялото му бавно се свлече на земята. Очевидно вратът му беше счупен.

Коул бързо се огледа. От мащехата му нямаше и следа, но над тях беше надвиснала много по-страшна опасност. Горящото масло пълзеше към буретата с барут. Коул хукна, крещейки на жена си и на Саул да бягат. Когато настигна Алена, той грабна детето от ръцете й и я повлече след себе си през тъмния тунел. При дървената врата ги очакваше Минди. Саул вдигна момиченцето на ръце, въпреки че едва смогваше да следва Коул.

В подножието на стълбата Коул хвърли бърз поглед назад и това, което видя, го накара да нададе предупредителен вик. Огънят вече лижеше първото буре с барут.

Коул закри с тялото си Алена и детето. Саул хвърли Минди под себе си и в този миг оглушителен трясък раздра тишината.

Коул не обръщаше внимание на горещата пепел, която падаше върху гърба му. Той вдигна останалите на крака и ги за блъска пред себе си нагоре по стълбата. Ако гръмнеха и останалите бурета, потокът горещ въздух би превърнал шахтата в кратер на вулкан. Като суха прахан щеше да пламне и къщата. Но Коул запази тези опасения за себе си. Те тичаха нагоре по тясната стълба и бяха достигнали едва средата й, когато дълбоко под тях се чу нов взрив. Рояци искри хвръкнаха нагоре, облак горещ дим спря дъха им и напълни очите им със сълзи. Бебето пищеше в ръцете на Коул, но никой и не помисли да го успокоява.

— Вратата е избита от експлозията — извика Коул. — Трябва бързо да се измъкнем оттук или ще се опечем живи!

Алена беше останала съвсем без дъх. Въпреки това тя застави треперещите си крака да продължат. Коул забеляза слабостта й, прихвана я с едната си ръка и почна да я бута пред себе си.

Огледалната врата към стаята на Роберта беше затворена. Алена грабна детето от мъжа си и му показа гредата, която служеше за лост. Коул я натисна, но нищо не се случи. Той се огледа и видя, че въжетата бяха изтръгнати от гнездата си и висяха отпуснати. Някой умело ги беше прерязал.

— Тамара! — извика Коул. Това прозвуча като проклятие. Как не се сети по-рано, че тази жена е минала оттук преди тях.

— Ние сме в клопка! — простена Алена.

Саул остави Минди и се хвърли с цялата си тежест върху вратата, докато тя поддаде със скърцане. Борейки се за въздух, те се втурнаха в стаята на Роберта.

Тъкмо излязоха на терасата пред голямата къща, когато Оли, Брегър и шерифът пристигнаха с една кола, пълна с пленени пирати.

— Измъкнахме се! — успокои Коул изумените мъже, които веднага ги заобиколиха. — А както виждам, и вие сте свършили добра работа.

За повече думи не остана време. Високи пламъци пълзяха по почти отвесния бряг на реката, на чийто връх се намираше къщата. Силен гръм заглуши рева и бушуването на пламъците, когато покривът на западната кула избухна. След малко гредите се сгромолясаха сред дъжд от искри и огънят се издигна високо в небето. Прозорците на къщата се нажежиха първо до червено, а после до ослепително бяло и стъклата се пръснаха. Огнени езици плъзнаха навън и заблизаха тухлените стени.

Брегър сграбчи ръката на Коул и посочи нагоре. Една странна фигура се гърчеше в страховит танц зад перилата, които обкръжаваха покрива на къщата. Дълга черна коса се развяваше около бледо лице. Жената беше в кървавочервена рокля. Поразените зрители започнаха да мълвят името на Роберта, но оцелелите от пламъците в пещерата познаваха това лице. Не беше Роберта, а Тамара, която крещеше и размахваше ръце, сякаш призоваваше нощното небе на помощ. Тя погледна надолу и видя побелелите лица, вдигнати към нея. Простря ръце и пискливият й вой се извиси сред морето от бушуващите пламъци.

— Лейтимър Хаус е завинаги мой! Никой не може да ми го отнеме! Никой от вас няма да го притежава!

— Полудяла е! — каза някой до Коул. Той се обърна и разпозна Мартин Холваг, шерифа.

В този миг нова огнена буря обхвана къщата — по-бяла и по-гореща от всичко предишно. Покривът хвръкна нагоре, сякаш повдигнат от някаква гигантска ръка. След това се сгромоляса и на присъстващите им се стори, че дочуват див, езически смях, който нощният вятър отнесе на крилете си.

Когато Коул и Алена се оттеглиха в голямата спалня на „колибата“, най-после успяха да намерят тишина и спокойствие след всичко преживяно. През клоните на дърветата се виждаше червеникавото зарево на тлеещата къща, но това не ги тревожеше. Коул изцяло се беше отдал на удоволствието да наблюдава дъщеря си, която, както всички бебета, си играеше с пръстите на едното си краче.

След известно време Алена се доближи до него и срамежливо остави върху леглото пачка банкноти. Коул изненадано я погледна:

— Какво е това?

Нежна руменина заля страните на Алена.

— Спомняш ли си за двете хиляди долара, които искаше да ми дадеш в Ню Орлиънс?

Коул кимна предпазливо.

— Мисис Хоутърн ми даде остатъка по време на посещението си. Каза, че през всичките тези месеци е пазила парите за мен.

— Защо остатъка?

— Вече не са две хиляди. Страхувам се, че без да знам, е отклонила известна сума, за да ми купи дрехи. Затова, когато дойдох при теб, те бяха съвсем нови. Всъщност са били купени с твоите пари — обясни му малко смутено Алена.

Коул се засмя недоверчиво:

— Да не искаш да кажеш, че когато отказваше да приемеш тоалетите, които ти бях купил, в същото време си носила други, също заплатени от мен?

Алена кимна засрамено.

— Не знаех нищо за това, Коул. Можеш ли да простиш сляпата ми гордост?

— Мила моя — каза Коул, смеейки се тихо, и я притегли до себе си на леглото. — Ти направи живота ми толкова интересен, колкото никой друг не би успял. Как да ти се сърдя? Мога само да се чувствам щастлива, че ще бъдем заедно, докато остареем и побелеем.

— Докато смъртта ни раздели — прошепна Алена. Устните й се приближиха до неговите. — Не мога да си представя нещо по-хубаво.