Китаноката

Глава 12

— Извиках ви тук, за да говорим за убийството на Коное — говореше Сано на Асагао. Седяха в приемната зала заедно с десния министър Ичиджо, императрицата майка и група благородници от двора. Томохито ги слушаше от трона си. Изражението на Асагао бе безучастно, императорът изглеждаше объркан, а по лицата на останалите бе изписано напрегнато внимание. — Съпругата ми е намерила това в стаята ви — продължи той, сочейки към вързопа с изцапаните с 05 кръв дрехи. — Моля за обяснение.

В съобщението Рейко настояваше за незабавна среща със Сано. Когато се видяха, тя му даде дрехите и му разказа как ги е открила. Той веднага се отправи към двореца. Но вместо Асагао заговори десният министър Ичиджо:

— Фактът, че съпругата ви е претърсвала стаите на дъщеря ми без всякакво разрешение, е голямо оскърбление за императорския двор.

— Аз и Асагао предложихме приятелството си на вашата съпруга, а тя се възползва от доверието ни, за да ни шпионира — обади се Джокьоден със суров упрек в гласа. — Подобни коварни подходи са възмутителни.

Императорът бе вперил гневен поглед в Сано:

— Асагао е моя свещена съпруга. Никой не може да я призовава по този начин. Тя не е длъжна да говори с вас! — императрицата продължаваше да седи безмълвна и неподвижна. — Тя няма нищо общо с Коное — продължи императорът.

Сано видя как най-черните му страхове се превръщат в реалност — чрез разследването си той сериозно бе оскърбил тези хора. Рискуваше да наруши крехкото равновесие между бакуфу и трона.

— Съжалявам — заяви Сано учтиво, — но справедливостта стои над разпоредбите в императорския двор. Не обвинявам госпожа Асагао, просто искам да разбера как тази кръв се е озовала върху дрехите й. Госпожо Асагао?

Императорската съпруга го погледна така, сякаш й говореше на непознат език.

— Изплашихте я толкова силно, че не може да говори — намеси се императорът.

— Сосакан сама, очевидно има някаква грешка… — намеси се Ичиджо. — Изглежда, смятате, че дъщеря ми е изцапала дрехите си, убивайки левия министър. А всъщност дори не е сигурно дали тези дрехи са нейни. Пък и е възможно петната изобщо да не са от кръвта на Коное.

— Всеки може да е подхвърлил тези роби в стаята на снаха ми — обади се Джокьоден.

Сано бе обмислил тези възможности. Но настояваше да чуе какво ще му каже самата Асагао.

— Уважаема госпожо — обърна се той към нея, — тези дрехи ваши ли са?

Отговор не последва. Императорът изропта гневно. След една дълга конфузна пауза Асагао заговори едва чуто с треперещ глас:

— Мои са. Бях облечена с тях в нощта, когато умря левият министър Коное. Аз го убих.

Леденият вакуум на мълчанието изпълни помещението. Челюстта на императора увисна; изумление отне цвета от фините черти на Ичиджо; госпожа Джокьоден замръзна с изражение на неразбиране; благородниците опулиха очи. И после изведнъж всички заговориха едновременно:

— Не! Не е възможно! Нима? Абсурд…

Томохито стисна жена си за рамото и я разтърси:

— Какво ти става? Какви ги дрънкаш? Веднага се откажи от думите си!

Ичиджо повтаряше:

— Нито дума повече, дъще! Нито дума! Тя не е на себе си. Не й вярвайте! Не й вярвайте!

— Скандал! Принудихте я да изрече каквото искате да чуете — заяви госпожа Джокьоден. — Тя е изгубила разсъдъка си, повикайте лекар.

— Никой да не напуска помещението! — извиси се гласът на Сано над врявата. Войниците препречиха вратите. Императорът, Джокьоден, Ичиджо и останалите с неохота се върнаха по местата си. Сано долови страх зад привидно гневните им изражения. В настъпилата неловка тишина той отново насочи вниманието си към госпожа Асагао. — Уважаема госпожо — каза той, — току-що заявихте, че сте убили левия министър Коное. Истина ли е? — Асагао кимна безмълвно. — Това е много сериозно твърдение — продължи Сано. — Разбирате ли, че заради тези думи можете да бъдете осъдена на смърт?

Император Томохито отвори уста, за да каже нещо, но госпожа Джокьоден го възпря с поглед.

— Разбирам — прошепна Асагао.

— В случай че не сте казали истината — заяви Сано, — сега ви давам възможност да го сторите. Вие ли убихте левия министър Коное?

Ичиджо се наклони към дъщеря си с умолителен поглед, откъм императора се разнесе приглушен ропот. Джокьоден и благородниците чакаха и наблюдаваха неподвижни.

— Истина е — изрече Асагао по-силно. — Аз го убих.

Сано пое дълбоко въздух, задържа го за миг и после го изпусна.

— Защо го убихте? — попита той.

— Бях му ядосана.

— Погледнете ме, госпожо! — Асагао вдигна лице към Сано. Устните й трепереха. — Защо му бяхте ядосана?

— Той ме ухажваше от миналата есен. Правеше ми подаръци и комплименти. Беше толкова красив и чаровен, че аз се влюбих в него. Преди няколко месеца пожела да ме люби и аз му позволих.

— Не! — Томохито се втренчи в жена си гневен и наранен. — Ти си моя. Не може да те има някой друг! — той изрева и замахна към Асагао. Дланта му уцели главата й. Асагао се олюля. Томохито се отдалечи и обърна гръб на всички.

Ичиджо поклати глава. Сано се обърна да види реакцията на Джокьоден. Изражението й бе спокойно.

Асагао продължи:

— Левият министър и аз се срещахме при всяка възможност, но после разбрах, че ме е прелъстил, защото е искал да ме раздели с императора. Възнамеряваше да го убеди, че аз съм го прелъстила, тъй че Томочан да бъде обзет от ревност и да ме изостави. Малката дъщеря на левия министър е втора сред любимките на Томочан. Тя щеше да бъде издигната за императрица. Коное бе идол за Томочан; той щеше да му прости, че ме е любил. Но аз не исках да загубя положението си. Не можех да позволя на левия министър да разкаже за нас. И затова го убих.

Този сценарий предоставяше на Асагао по-силен мотив за убийство, отколкото разправията за парите, която бе споменала пред Рейко. Но Сано си даваше сметка, че с любовната връзка между Асагао и Коное възникваха, освен това, по-силни подозрения и в други посоки.

— Кой знаеше за тази връзка? — попита той.

— Само личната му прислуга. Те разнасяха съобщенията между нас и ни уреждаха срещите.

Сано обходи с поглед присъстващите, за да долови и най-малката реакция — знаеше ли императорът за изневярата на Асагао? Дали би могъл в пристъп на гневна ревност да убие прелъстителя й? Освен това десният министър също бе имал мотив за отмъщение — Коное е бил с по-висш ранг и сигурно между двамата императорски министри е имало съперничество. Да, Ичиджо би и трябвало също да е сред заподозрените!

— Кажете ми какво се случи в нощта на убийството — обърна се Сано към Асагао.

— Получих съобщение от Коное, в което ме канеше да отида в езерната градина в полунощ. Съзрях своя шанс да се отърва от него, преди да е успял да ме унищожи. Отидох в градината по-рано и зачаках. Когато пристигна, го проследих и го убих. Чух, че приближават хора, и в бързината се изцапах с кръвта му.

— Но щом не сте искали императорът да разбере за връзката ви с левия министър, защо я признавате сега? — попита Сано. — Откъде идва туй нетърпение да направите самопризнания, щом знаете, че наказанието е смърт?

— Защото убийството е грях и съжалявам за онова, което сторих.

— Вчера сте споделили пред съпругата ми колко се радвате, че Коное е мъртъв — припомни й Сано.

Асагао се размърда неловко.

— Промених си мнението.

— Разбирам! — Сано млъкна за момент. — Ваша ли бе идеята да направите самопризнания?

— Да, разбира се — съпругата на императора закима усилено.

— Да не би да се опитвате да защитите някого, като поемате вината за убийството? — настоя Сано и отправи поглед последователно към Ичиджо, Джокьоден и Томохито.

— Възмутен съм от намека ви, че бих накарал дъщеря си да се жертва, за да ме защити — възкликна Ичиджо. — Аз не съм убиец. Нито пък тя. Фактът, че говори подобни неща, означава само, че е обезумяла.

— Не съм обезумяла! Казвам истината. Аз убих Коное!

— Има начин да разберем — прекъсна я Сано. — Госпожо Асагао, нареждам ви да демонстрирате пред мен поразяващия вик!

Последва миг на стъписано мълчание. После Ичиджо възкликна надменно:

— Това е смешно! Дъщеря ми не е способна на такова нещо!

— Щом като и вие самият очевидно се съмнявате във вината й, излишно и жестоко е от ваша страна да поощрявате болните й фантазии — упрекна го Джокьоден.

Но Сано бе непреклонен:

— Е? Аз чакам.

— Но така бих могла да нараня някого… — възпротиви се немощно Асагао.

Сано стана, прекоси стаята и дръпна една от преградните стени. Навън в градината върху една част от оградата бяха накацали косове.

— Не е необходимо да използвате пълната сила на киай. Просто зашеметете тези птици.

Асагао се размърда неловко с уплашено изражение.

— Няма да се получи… Не и когато всички ме гледат…

— Не можете, нали? — подразни я Сано — Нито сега, нито когато и да било.

Тя се хвана на детинското му предизвикателство:

— Какво искате? Нали вече признах, че съм го убила. Не е ли достатъчно?

Достатъчно, за да бъде осъдена, но не и да задоволи вътрешната му потребност да разкрие истината. И въпреки това Сано трябваше да спази закона, според който самопризнанието бе законно доказателство за вина. С голяма неохота той заяви:

— В такъв случай съм длъжен да ви арестувам — по негов знак войниците тръгнаха към Асагао.

— Не! — възропта рязко Ичиджо.

Томохито скочи от подиума и се хвърли напред. Застана с разперени ръце между войниците и жена си.

— Не я доближавайте! Не можете да я отведете! Първо ще трябва да ме убиете! — детски гняв бе изкривил чертите му.

Войниците погледнаха Сано в очакване на нова заповед. Той се приближи и протегна ръка към императора.

— Такъв е законът, ваше величество. Тя избра самопризнанието.

Той не бе докоснал Томохито, но младежът отскочи, сякаш Сано го бе ударил, и изкрещя:

— Как смеете да ми посягате? — залитна и падна на задните си части.

Благородниците възкликнаха възмутено:

— Хулителство! Светотатство! — традицията забраняваше тялото на императора да докосва земята, където стъпваха обикновените хора. Ужас връхлетя Сано. По негова вина Рейко бе претърсила стаята на Асагао и ето докъде бе довело това. Вместо да спечели отново благоволението на шогуна, щеше да бъде обвинен, че е използвал непозволени средства в разследването си и е засегнал и обидил императорското семейство.

— Отведете я! — нареди той на войниците. Когато хванаха Асагао за ръцете, на лицето й се изписа истински ужас — сякаш най-после бе осъзнала последствията от поведението си. Войниците я помъкнаха към вратата. Джокьоден, Ичиджо и благородниците заобиколиха Сано.

— Това е зверство! — възкликна Джокьоден.

— Незабавно пуснете дъщеря ми! — закани се с пръст Ичиджо.

— Татко! — изкрещя Асагао. — Не им позволявай да ме отведат!

Високи нечленоразделни звуци оповестиха пристигането на принц Момозоно, който вероятно бе подслушвал отвън. Той се втурна в стаята залитайки и се хвърли към Сано, като крещеше:

— Н-не мо-ожете да от-т-тведете с-съпругата на негово в-величество!

Сано вдигна ръце, за да отбие яростните удари на принца. Настана суматоха. Насред необузданата блъсканица Асагао пищеше пронизително. Обзет от опасения, че в двореца може да избухне бунт, Сано извади меча си. Тълпата се отдръпна с ужасени викове. Асагао избухна в истеричен плач. Сано поведе хората си и пленницата вън от помещението.

— Къде я водите? — попита настоятелно десният министър. — Не можете да я оставите в градския затвор.

— Ще я охраняваме на безопасно място с необходимите удобства — отвърна Сано.

— А после?

— Ще я отведем в Едо, за да бъде съдена.