Китаноката

Глава 19

Здрачът бе затъмнил небето до мътносиво, когато Рейко се добра до стаята си. Никой от хората на Сано не бе по стаите си. Прислужниците също бяха изчезнали. Потънала в пот и мръсотия, с разрошени коси и капнала от умора, Рейко реши да вземе вана, но размисли — усилието й се стори твърде голямо. Легна да си почине, оставяйки лекия бриз от прозорците да я гали. Но сънят не идваше. Самотна и безутешна, тя осъзна, че колкото и да се стараеше, Сано нямаше да се върне при нея. Отмъщението за неговата смърт нямаше да го върне. Мъка разтърси тялото й и тя се разрида.

Вратата се отвори. През сълзи Рейко видя мъж с бръснато като на самурай теме и с два меча на кръста. Колко приличаше на Сано!

Тогава мъжът рече с гласа на Сано:

— Рейко сан, аз съм.

Изумена, тя седна в леглото и разтърка очи. После се разсмя истерично, обзета едновременно от неверие и еуфория. Сано я взе в обятията си. Тя ридаеше и галеше лицето му.

— Съжалявам — измърмори Сано в косите й. — Толкова съжалявам. Тревожех се за теб. Къде беше?

Рейко се отдръпна назад, за да го погледне:

— Аз ли къде съм била? Ти самият къде беше?

— Преди да ти разкажа — започна Сано, — нека първо те уверя, че никога не съм възнамерявал да ти причиня болка — и с мрачно изражение й обясни, че жертва на убиеца бе станал не той, а Айсу и че бе изфабрикувал собствената си смърт, за да принуди Янагисава да излезе от укритието си.

— Но защо ме остави да мисля, че си мъртъв?

— Трябваше да се крия дори и от теб, защото тук гъмжи от шпиони! — и Сано й разказа как бе принудил дворцовия управител да му съдейства. Накрая завърши с думите: — Мога да си представя какво си изживяла, и те моля да ми простиш. Сега ще ми разкажеш ли къде си била?

— Отидох в двореца да помоля Джокьоден за помощ…

— Какво? — възкликна Сано. — Нали ми обеща, че ще стоиш далеч от нея?

— Да, но не знаех, че все още те е грижа какво съм обещала — отвърна Рейко отбранително. — Струваше ми се по-важно да намеря убиеца ти и да отмъстя за теб. Давах си сметка, че Джокьоден е опасна, но рискът си заслужаваше — и Рейко му показа неизгорелия къс хартия, намерен в къщата на Коное. Докато му описваше къщата и как бе стигнала дотам, както и предположението си, че Коное я е използвал за шпиониране, Сано почти не погледна късчето. Накрая попита:

— А Джокьоден откъде знае за тази къща?

— Не ми каза… — едва доловима нотка в гласа на Рейко бе сигнал, че лъже. В името на мира Сано реши да подмине това за момента.

— Виж, зная, че си била разстроена, но не е трябвало да се доверяваш на една заподозряна в убийство. Помисли малко! Какви са доказателствата, че тази къща е била собственост на Коное или че документът е негов? Джокьоден те е подвела, за да отклони подозренията ти от себе си.

— Наистина бях разстроена. Но по чия вина? — попита Рейко саркастично. — Пък и сигурно има начин да се провери дали Коное е притежавал тази къща и дали той е писал бележката. По-важното е, че онова, което открих после, доказва, че това не е толкова съществено. С очите си се убедих, че бележката се отнася за нещо много по-голямо. Когато отидох в къщата на владетеля Ибе, когото Коное е следил…

— Чакай малко — Сано вдигна ръка. — По-бавно. Къде си отишла?

— В къщата на даймио в квартала на бояджийниците — каза Рейко търпеливо. — Джокьоден ме упъти къде се намира…

— О, пак Джокьоден! Ясно!

— Помолих Фукида сан да дойде с мен — добави Рейко, — но той ми отказа. Дори ми отне паланкина и стражите. Сега осъзнавам, че е искал да те изчака, преди да прави каквото и да било, но тогава си помислих, че пренебрегва важна следа. И затова отидох сама.

Ужас обзе Сано.

— Минала си през града съвсем сама? — ако знаеше какво ще стори, щеше да рискува да й каже истината за мнимата си смърт. — Не си ли помисли какво може да ти се случи?

— Не ми се случи нищо лошо, тъй че недей сега да се тревожиш! — Рейко се поколеба и продължи: — В имението на владетеля Ибе ми отвори един татуиран тип. Затова се промъкнах тайно през задната врата — Сано я гледаше онемял от ужас — и познай какво открих! — въодушевена, Рейко описа оръжейния арсенал и бандата от самураи, бандити, селяни и въоръжения свещеник.

Сано изкрещя:

— Не мога да повярвам, че си сторила всичко това! Можеха да те убият! Това е най-глупавото, безразсъдно, безсмислено, опасно, дръзко…

— И най-важно доказателство до момента — прекъсна го Рейко.

— Не е трябвало да го правиш!

— Стореното — сторено. Сега престани да крещиш и помисли какво означава всичко това…

— Първо ми обещай, че това повече няма да се повтори — каза Сано.

— Само ако ти ми обещаеш, че повече няма да ме караш да мисля, че си мъртъв!

В мигове като този Сано изпитваше неистов копнеж по един съвсем традиционен брак, в който съпругът налага правилата, а съпругата им се подчинява.

— Добре, обещавам — каза той. — А ти?

— И аз — отвърна тя и побърза да продължи: — Смятам, че бандата замисля въстание срещу режима на Токугава и зад всичко това стои някой от императорския двор. Някой от заподозрените в убийство въоръжава малка войска — вероятно за да възстанови императорската власт. Коное сигурно е открил това и убиецът го е премахнал.

— Това е доста произволен извод и се основава на единствено на няколко полуизгорели думи, десетина бандити и купчина пушки.

— Не бяха просто купчина — възрази Рейко, — а стотици и дори хиляди сандъци с оръжия. С толкова железария могат да извършат пълна обсада на Мияко във всеки един момент. Трябва веднага да направиш нещо! Ако не ги арестуваш и не им прибереш оръжието, може да избухне въстание, богове, дори гражданска война! Цели провинции могат да се окажат завзети от бунтовниците, преди бакуфу да организира надеждна защита.

Макар че разполагаше с доста аргументи против теорията на съпругата си, Сано предпочете да не ги изтъква сега. Затова само каза:

— Ще действам предпазливо. Първо трябва да уведомя шошидай Мацудайра и дворцовия управител Янагисава. А утре ще се заловя да открия подстрекателя на заговора сред обитателите на императорския дворец.