Кланица пет, или кръстоносният поход на децата

ДВЕ

Слушайте:

Били Пилгрим взе, че се откачи от времето.

Били Пилгрим заспа като изкуфял вдовец и се събуди в деня на сватбата си. Той мина през една врата в 1955 и излезе от друга в 1941 година. Върна се обратно през същата врата, за да се намери в 1963. Той казва, че много пъти е виждал рождението си и смъртта си и безразборно навестявал всички събития между тях.

Той казва това.

Били е спазматичен по отношение на времето и няма никакъв контрол над това, къде отида, а не винаги посещенията му са приятни. Разправя, че е в състояние на постоянна сценична треска, защото никога не знае в коя сцена от живота си трябва да участва в следващия момент.

Били е роден през 1922 година в Илиум, щата Ню Йорк, единствено дете на един тамошен бръснар. Той беше смешно на вид момче, което стана смешен на вид младеж — висок, слаб, с формата на шише от кока-кола. Той завърши гимназията в Илиум като добър ученик и преди да го мобилизират във Втората световна война, посещаваше в продължение на един семестър вечерните класове на училището по оптометрия в Илиум. Баща му загина при нещастен случай на лов по време на войната.

Така е то.

Били служеше като пехотинец в Европа и бе пленен от немците. След като бе уволнен с почести от армията в 1945 година, Били отново се записа в училището по оптометрия в Илиум. През последната година на следването си той се сгоди за дъщерята на основателя и собственика на училището, а след това получи леко нервно разстройство.

Лекуваха го в болницата за ветерани от войната, близо до езерото Пласид, подложиха го на лечение с електрически шок и го изписаха. Той се ожени за годеницата си, завърши образованието си и тъстът му помогна да започне търговия в Илиум. Илиум е много добро място за оптометристи, защото там се намира Дженеръл фордж енд фаундри къмпъни — стоманолеярна компания. Всеки работник е задължен да притежава чифт предпазни очила и да ги носи в цеховете. Компанията има шестдесет и осем хиляди работници в Илиум. Необходими са много стъкла и много рамки.

От рамки се печелят луди пари.

Били забогатя. Родиха му се две деца — Барбара и Робърт. След време Барбара се ожени за друг оптометрист и Били му помогна да започне търговия. Синът на Били имаше много неприятности в училище, но после влезе в редовете на прочутите Зелени барети. Той се оправи, стана чудесен младеж и се би във Виетнам.

В началото на 1968 година група оптометристи, между които бе и Били, наеха чартърен самолет да ги закара от Илиум до Международната конвенция на оптометристите в Монреал. Самолетът се разби във върха на планината Шугърбуш във Вермонт. Всички загинаха, с изключение на Били.

Така е то.

Докато Били се възстановяваше в една от болниците във Вермонт, жена му загина при нещастен случай — от отравяне с въглероден окис.

Така е то.

Когато накрая Били се прибра у дома си след самолетната катастрофа, за известно време се държа добре. Отгоре на черепа му имаше ужасен белег. Престана да работи. Една жена се грижеше за домакинството му. Дъщеря му го навестяваше почти всеки ден.

И после, без всякакво предупреждение, той отиде в Ню Йорк и взе участие в една нощна радиопрограма, посветена на разговори. Той разказа как се откачил от времето. Разказа също как през 1967 година е бил отвлечен в летяща чиния. Каза, че чинията била от планетата Тралфамадор. Завели го там и го показали гол в Зоологическата градина. Чифтосали го с една бивша кинозвезда от Земята на име Монтана Уайлдхек.

Някои нощни птици от Илиум чули Били по радиото и една от тях се обадила на Барбара, дъщерята на Били. Барбара се разтревожила. Тя и нейният съпруг отскочили до Ню Йорк и прибрали Били. Били кротко настоявал, че всичко онова, което казал по радиото, било вярно. Той казал, че бил отвлечен от тралфамадорците през нощта на сватбата на дъщеря си. Никой не забелязал отсъствието му, казал той, защото благодарение на тралфамадорците минал през трансформация на времето така, че могъл да живее в продължение на година на Тралфамадор и все пак да отсъства от Земята само за част от микросекундата.

Измина един месец без нищо да се случи и после Били написа писмо до илиумския „Нюз Лийдър“, което вестникът помести. В него се описваха съществата на Тралфамадор.

В писмото се казваше, че те били високи половин метър, били зелени и имали формата на каналджийски гумени камбани. Вакуумните им чаши били на земята, а дръжките им, които били извънредно гъвкави, сочели към небето. На върха на всяка дръжка имало малка ръчка със зелено око в дланта. Съществата били дружелюбни и виждали в четири измерения. Те съжалявали земните за това, че могат да виждат само в три измерения. Знаели много чудни неща, на които можели да научат земните, особено по отношение на времето. Били обещаваше да разкаже за някои от тези чудни неща в следващото си писмо.

Били работеше над второто писмо, когато първото бе публикувано. Второто писмо започваше така:

"Най-важното нещо, което научих на Тралфамадор бе, че когато човек умира, той само изглежда, че умира. Той все още е много жив в миналото, така че е глупаво хората да плачат на погребението му. Всички моменти — минало, настояще и бъдеще — са съществували винаги и винаги ще съществуват. Тралфамадорците могат да виждат всички моменти така, както ние можем да видим например част от Скалистите планини. Те могат да видят колко постоянни са всички моменти и могат да наблюдават всеки момент, който ги интересува. Погрешно е нашето схващане тук, на Земята, че моментите следват един след друг, като мъниста на конец, и че когато един момент отмине, отминал е завинаги.

Когато един тралфамадорец види труп, единственото нещо, което си мисли е, че точно в този момент мъртвият е в лошо състояние, но че същият човек се чувствал много добре в други моменти. Та когато чуя, че някой е умрял, аз просто вдигам рамене и казвам това, което тралфамадорците казват за мъртвите, тоест: „Така е то.“

И така нататък.

Били работеше над писмото си в стаята за игри и забавления в сутерена на празната си къща. Жената, която гледаше домакинството му, ползваше свободен ден. В стаята за игри и забавления имаше стара пишеща машина. Истински звяр. Тежка като акумулатор. Били не можеше да я пренесе и затова пишеше в стаята за игри и забавления, а не другаде.

Нафтовата пещ на парното не работеше. Една мишка бе прегризала изолацията на една жица, която водеше до термостата. Температурата в стаята бе спаднала до 10¦, но Били не бе забелязал това. Той не бе облечен в топли дрехи. Бе бос, все още по пижама, с хавлия отгоре, макар че бе късно следобед. Босите му крака бяха синьобелезникави.

Но сърцето на Били сияеше като въглен. Това, което горещеше Били, бе вярата, че ще утеши толкова много хора, като им каже истината за времето. Звънецът на пътната врата звъня дълго време. Дъщеря му Барбара чакаше да й отворят. Накрая тя отключи вратата, прекоси стаята над него, като викаше: „Татко! Къде си, татко?“ И така нататък.

Били не се обади и тя почти изпадна в истерия, защото очакваше да намери трупа му. Накрая Барбара го потърси в стаята, в която най-малко очакваше да го намери — в стаята за игри и забавления.

— Защо не се обади, като те виках? — поиска да знае Барбара, застанала на вратата на стаята за игри и забавления. Тя държеше следобедното издание на вестника, в който Били описваше своите приятели от Тралфамадор.

— Не съм те чул — каза Били.

Оркестрацията на положението бе следната: Барбара бе само на двадесет и една години, но смяташе, че баща й е изкуфял, макар че той бе само четиридесет и шест годишен, изкуфял поради травми, нанесени на мозъка му при самолетната катастрофа. Смяташе също, че тя е глава на семейството, тъй като се бе наложило сама да урежда погребението на майка си, тъй като пак тя бе намерила жена да гледа домакинството на Били, и т.н. Освен това Барбара и съпругът й трябваше да се грижат за финансовите интереси на Били, които бяха значителни, понеже Били не даваше пет пари за тях. Всички тези отговорности на такава ранна възраст я бяха направили проклета и бъбрива. Междувременно Били се опитваше да запази достойнството си и да убеди Барбара, както и всички други, че съвсем не е изкуфял, а напротив, че се е посветил на призвание, което е много по-възвишено от търговията.

Не е дребна работа това, което правя сега, мислеше си той, защото предписвам необходимите оптични стъкла на земните души. Според Били, много от тези души бяха загубени и нещастни, защото не можеха да виждат така добре, както неговите дребни зелени приятели от Тралфамадор.

— Не ме лъжи, татко — каза Барбара. — Сигурна съм, че си ме чул, когато виках. — Тя бе доста хубаво момиче, макар че краката й приличаха на краката на роял от началото на века. И сега тя му вдигна ужасен скандал заради писмото във вестника. Каза, че ставал за смях, а покрай него и всичките му близки.

— Татко, татко, татко… — каза Барбара. — Какво ще правим с тебе? Нима ще ни принудиш да те пратим там, където е майка ти?

Майката на Били бе още жива. Беше на легло в един старчески дом, наречен Пайн Нол, в покрайнините на Илиум.

— Какво има в писмото ми, та толкова се гневиш? — поиска да узнае Били.

— Цялото е налудничаво. Няма в него нищо вярно.

— Всичко е вярно.

Били бе решил да не се гневи на Барбара. Той, всъщност, никога за нищо не се гневеше. В това отношение беше чудесен.

— Няма такава планета.

— Тя не може да бъде забелязана от Земята, ако това имаш предвид — каза Били, — но пък и Земята не може да се забележи от Тралфамадор. И двете са много малки. И много отдалечени.

— Откъде ти хрумна такова налудничаво име като „Тралфамадор“?

— Така я наричат съществата, които живеят на нея.

— Господи! — каза Барбара и му обърна гръб. Тя ознаменува своето безсилие, като плесна с ръце. — Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— Защо не си споменавал нищо за тия неща преди самолетната катастрофа?

— Не смятах, че му е дошло времето.

И тъй нататък. Били разправя, че се откачил от времето за първи път в 1944 година, дълго преди пътешествието си до Тралфамадор. Тралфамадорците нямали нищо общо с неговото откачане. Те просто успели да му помогнат да вникне по-добре в същността на нещата.

Били се откачи от времето за първи път още през Втората световна война. Бе помощник-армейски свещеник през войната. Обикновено помощник-свещениците са обект на подигравки в американската армия. Били не правеше изключение. Той не бе в състояние нито да навреди на врага, нито пък да помогне на своите приятели. Всъщност, той нямаше приятели. Беше помощник на един пастор, не очакваше нито повишение, нито медали, не носеше оръжие и изпитваше някаква слаба вяра в един любещ Христос, на което повечето от войниците гледаха като на нещо тъпанарско.

Докато бяха на маневри в Южна Каролина, Били свиреше химни, които знаеше от дете, свиреше ги на малък черен орган, който бе непромокаем. Органът имаше тридесет и девет клавиша и два регистъра — vox humana и vox celeste. Бяха поверили на Били и един портативен олтар — мръсно зеленикаво куфарче със сгъваеми крака. Той беше подплатен с пурпурен плюш и в този ярък плюш се гушеха един анодизиран алуминиев кръст и една библия.

Олтарът и органът бяха изработени от една фирма за прахосмукачки в Камден, Ню Джърси — така пишеше на тях.

Веднъж по време на маневрите Били свиреше „Мощна крепост е нашият Бог“ с музика от Йохан Себастиан Бах и думи от Мартин Лутер. Бе неделя сутрин. Били и неговият свещеник бяха събрали за богомолци около петдесет войника на един от склоновете в Каролина. Появи се някакъв арбитър. Навсякъде имаше арбитри — хора, които казваха, дали печелиш или губиш дадена теоретична битка, кой е жив и кой е мъртъв.

Арбитърът съобщи смешна новина. Теоретически богомолците били забелязани от въздуха от теоретическия неприятел. И всички били теоретически мъртви. Теоретическите трупове се смяха и на обяд се нахраниха здравата.

Години по-късно, спомняйки си за този случай, Били бе поразен от това, колко типично тралфамадорско бе въпросното приключение със смъртта — да бъдеш мъртъв и да ядеш в същото време.

Към края на маневрите на Били му дадоха домашен отпуск по спешност, защото неговият баща — бръснар от Илиум, щата Ню Йорк — бе застрелян от един свой приятел по време на лов на елени.

Така е то.

Когато Били се върна от отпуска, той получи заповед да замине за Европа. Беше необходим в главната квартира на един пехотен полк, който се биеше в Люксембург. Полковият помощник-свещеник бе загинал.

Така е то.

Когато Били се присъедини към полка, последният бе в процес на унищожение от страна на германците в прочутата Булжска битка. Били даже не успя да се срещне с пастора, на когото трябваше да бъде помощник, не му отпуснаха нито каска, нито военни ботуши. Това бе през декември 1944 година, по време на последната мощна германска атака през войната.

Били оцеля, но като зашеметен скитник, далеч зад новия германски фронт. Трима други скитници, не чак толкова зашеметени, позволиха на Били да се прикачи към тях. Двама от тях бяха разузнавачи, а третият — противотанков артилерист. Нямаха ни храна, ни топографски карти. Избягвайки немците, не се отдаваха на селската тишина, която ставаше все по-дълбока. Ядяха сняг.

Движеха се в индийска нишка. Най-напред разузнавачите — умни, грациозни, безмълвни. Те имаха пушки. После идваше противотанковият артилерист — неловък и глупав. Той се бе приготвил да плаши немците с автоматичен Колт 45 в едната ръка, и войнишки нож в другата.

Последен вървеше Били Пилгрим с празни ръце, мрачно примирен със смъртта. Били бе смешен — висок един и деветдесет, с гърди и рамене като голяма кибритена кутия. Той нямаше нито каска, нито шинел, нито оръжие, нито ботуши. На краката си носеше евтини половинки обувки, които бе купил за погребението на баща си. Единият от токовете му бе паднал и той се поклащаше куцук-куцук, куцук-куцук. Нежеланият танц куцук-куцук, куцук-куцук му причиняваше болка в таза.

Били беше облечен с тънка куртка, риза и панталони от остра вълна и долно бельо с дълги ръкави и крачоли, мокри от пот. Той единствен от четиримата имаше брада. Това бе безредна остра брада и някои от нейните косми бяха побелели, въпреки че Били бе само на двадесет и една година. Бе започнал и да оплешивява. От вятъра, студа и усилените движения лицето му бе станало червено.

Той ни най-малко не приличаше на войник. Приличаше на нечисто фламинго.

На третия ден от скитането някой стреля по четиримата отдалеч четири пъти, когато те пресичаха тесен път, покрит с тухли. Първият изстрел бе за разузнавачите. Следващият бе за противотанковия артилерист, който се казваше Роланд Уиъри.

Третият изстрел бе за нечистото фламинго. То спря като заковано на средата на пътя, когато смъртоносната пчела избръмча край ухото му. Били стоеше така учтиво, давайки на стрелеца още една възможност. Според неговите объркани схващания за правилата на войната, на всеки стрелец трябва да се даде възможност да опита втори път. Следващият куршум, ако се съди по звука, премина на няколко сантиметра от коляното на Били.

Роланд Уиъри и разузнавачите бяха в безопасност в канавката и Уиъри изръмжа на Били: „Махни се от пътя, че ще ти еба майката!“ Последната част на фразата бе новост в езика на белите в 1944 година. Тя бе толкова необикновена и изненадваща за Били, който още никога не бе ебал, че свърши работа. Били се опомни и се махна от пътя.

„Пак ти спасих живота, копеле такова“ — каза Уиъри на Били в канавката. Дни наред той все спасяваше живота на Били, псуваше го, риташе го, удряше го, караше го да върви. Беше абсолютно наложително да се използва жестокост, защото Били не искаше да направи нищо, за да се спаси. Били искаше да го няма. Беше премръзнал, гладен, объркан и неспособен за нищо. Сега той едва можеше да различи кога спи и кога е буден. На третия ден започна да му се струва, че не съществува голяма разлика между ходенето и стоенето на едно място.

Искаше всички да го оставят на мира. „Вие, момчета, вървете без мене“ — повтаряше той непрекъснато.

И Уиъри като Били бе новак във войната. И той също бе попълнение. Като член на оръдеен разчет той бе участвал в изстрелването на един снаряд в знак на гняв — от петдесет и седем милиметрово противотанково оръдие. Оръдието издаде звук, сякаш Всемогъщият Бог отваряше ципа на дюкяна си. Оръдието лизна сняг и растителност с огнен език, дълъг десет метра. Пламъкът остави черна стрела по земята, която показваше на немците точно къде е скрито оръдието. Изстрелът не попадна в целта.

Целта бе един танк „Тигър“. Танкът завъртя осемдесет и осем милиметровата си зурла, душейки, и видя стрелата по земята. Стреля. Изби всички от разчета, освен Уиъри.

Така е то.

Роланд Уиъри бе само осемнадесетгодишен, в края на нещастно детство, по-голямата част от което бе прекарано в Питсбург, Пенсилвания. В Питсбург не го обичаха. Не го обичаха, защото бе глупав, тлъст, зъл и миришеше на сланина, колкото и да се миеше. Хората в Питсбург не искаха да дружат с него и непрекъснато го пращаха да пасе.

На Уиъри му бе омръзнало да го пращат да пасе. Когато го пращаха да пасе, Уиъри намираше някого, когото хората обичаха още по-малко, и известно време се влачеше с него насам-натам, преструвайки се на приятел. После намираше някакъв повод да го набие до посиране.

Това се повтаряше. Уиъри установяваше с хората налудничава, сексуална, садистична връзка, за да ги набие в края на краищата. Той им разправяше за колекциите на баща си от пушки, саби, уреди за измъчване, каторжни вериги и т.н. Бащата на Уиъри, който бе водопроводчик, наистина събираше такива неща и колекцията му бе застрахована за четири хиляди долара. Той не бе единственият. Принадлежеше към голям клуб, съставен от хора, които събираха подобни неща.

Веднъж бащата на Уиъри подари на майката на Уиъри испански инструмент за премазване на пръсти — в пълна изправност — да го използва за притискане на пазарските си сметки в кухнята. Друг път й подари нощна лампа, чиято основа бе модел, голям около 30 сантиметра, на прочутата „Желязна девица от Нюрнберг“. Истинската Желязна девица бе средновековен инструмент за измъчване, нещо като варел във формата на жена, покрит отвътре с шипове. Предницата на жената бе съставена от две врати на панти. Слагали вътре престъпника и бавно затваряли вратата. Имало два специални шипа, където били очите му. На дъното имало улей за изтичане на кръвта.

Така е то.

Уиъри бе разправял на Били Пилгрим за Желязната девица, за улея на дъното й и за какво служи. Той му беше разправял за куршумите дум-дум. Беше му казал, че баща му имал пистолет дерингер, който можел да се носи в джоба на жилетката, а пък правел такава дупка в човека, че „прилеп може да прелети през нея, без да допре някъде с крилата си.“

Веднъж Уиъри с презрение каза на Били, че се хваща на бас, че той не знае какво е „канавка за кръв“. Били каза наслука, че това е улеят на дъното на Желязната девица, но сбърка. Били узна, че „канавка за кръв“ се нарича плиткият улей отстрани на острието на сабя или щик. Уиъри разправи на Били за някои хитри начини за измъчване, за които бе чел, които бе виждал по филмите или, за които бе чувал по радиото, и за други хитри начини за измъчване, които сам бе измислил. Едно от откритията му бе да продупчи някому тъпанчето на ухото със зъболекарска бормашина. Той попита Били кой, според него, е най-лошият начин на екзекуция. Били си нямаше представа. Оказа се, че правилният отговор е следният: „Забучваш човека на кол на върха на един мравуняк в пустинята — разбираш ли? — с лице нагоре, слагаш мед по топките и кура му, изрязваш клепачите му, че да се кокори към слънцето, докато умре.“

Така е то.

Сега, след като бяха стреляли по него, Уиъри лежеше в канавката с Били и разузнавачите. Той накара Били да разгледа отблизо войнишкия му нож. Ножът не му бе даден от военните. Беше му го подарил баща му. Острието беше двадесет и пет сантиметра дълго и триъгълно в напречен разрез. Дръжката бе от месинг, с верига от халки, през които Уиъри промуши дебелите си пръсти. Халките не бяха обикновени; те бяха покрити с шипове.

Уиъри погали бузата на Били с шиповете и я бодна със свирепо-нежна сдържаност.

— Ще ти хареса ли да те праснат с това, а? Ааааа? — искаше да знае той.

— Няма да ми хареса — каза Били.

— Знаеш ли защо острието е триъгълно?

— Не.

— Прави рани, които не зарастват.

— А!

— Прави триъгълна дупка в човека. Прободеш някого с обикновен нож и се получава цепка. Нали така? Цепката се затваря от горе до долу. Нали така?

— Така.

— Глупости! Какво ли знаеш ти! Какво по дяволите ви учат в университета?

— Не стоях много дълго там — каза Били и това бе вярно. Той бе учил в колежа само шест месеца и всъщност това не бе истински колеж, а вечерни курсове към илиумското училище по оптометрия.

— Университетско синче — каза язвително Уиъри.

Били повдигна рамене.

— В живота има много повече неща, отколкото в книгите — каза Уиъри. — Сам ще разбереш това.

Били пак не отговори, там, в канавката, тъй като не искаше разговорът да продължи повече, отколкото бе необходимо. Но някак смътно му се искаше да каже, че и той знае нещичко за кървави жестокости. В края на краищата Били бе съзерцавал мъчения и ужасни рани в началото и в края на почти всеки ден от своето детство. На стената на малката му спалня в Илиум висеше много страшно разпятие. Един военен хирург би се възхитил на почти клиническата точност, с която художникът бе предал всички рани на Христа — раната от копието, раните от тръните, дупките от железните шипове. Смъртта на неговия Христос бе ужасна. Неговият Христос бе жалък. Това е то.

Били не беше католик, макар да бе израснал с ужасното разпятие на стената. Баща му не бе религиозен. Майка му заместваше органистите в няколко черкви в града. Тя водеше Били със себе си, когато свиреше, научи го и да свири малко. Казваше, че ще приеме една от християнските вери, щом реши коя от тях е правата.

Но никога не можа да реши. У нея обаче се разви силно желание да притежава разпятие. И тя си купи едно от магазина за подаръци в Санта Фе, когато веднъж, по време на Голямата икономическа криза, малкото семейство предприе пътуване на Запад. Както толкова много американци, и тя се опитваше да си изгради смислен живот от неща, купени в магазините за подаръци. И разпятието се намери на стената в стаята на Били Пилгрим.

Двамата разузнавачи, прегърнали прикладите на пушките си от орехово дърво, прошепнаха, че е време да потеглят отново. Бяха минали десет минути, без някой да дойде да види дали са улучени, та да ги довърши. Явно, който и да бе стрелял, се намираше далеч и бе сам.

И четиримата изпълзяха от канавката, без някой да стреля по тях. Те пропълзяха до една гора като големи, злочести млекопитаещи, каквито си бяха. После се изправиха и закрачиха бързо. Гората бе тъмна и стара. Боровете бяха посадени в редици. Нямаше шубраци. Земята бе покрита с десетсантиметров сняг, по който не личаха никакви следи. Американците нямаха друг избор, освен да оставят следите си по снега толкова ясни, колкото фигурите в книга за бални танци — стъпка, подхлъзване, почивка, стъпка, подхлъзване, почивка.

— Затвори си устата и я дръж затворена — Роланд Уиъри предупреди Били Пилгрим, като тръгваха. Уиъри приличаше на Куку или Пипе, целият опакован за битка. Той бе къс и дебел.

Носеше върху си всички вещи, които му бяха зачислени, и всички подаръци, които бе получавал от дома: каска, подплата за каската, вълнено кепе, шал, ръкавици, памучна фланелка, вълнена фланелка, вълнена риза, пуловер, памучна куртка, шинел, памучни чорапи, вълнени долни гащи, вълнени панталони, памучни чорапи, бойни ботуши, газова маска, манерка, еднодневка, санитарен пакет, войнишки нож, одеяло, платнище, мушама, непроницаема за куршуми библия, брошура, озаглавена „Знай своя враг“, друга брошура, озаглавена „Защо се бием“, книжка с германски изрази, написана с английска фонетика, които даваха възможност на Уиъри да задава на германците въпроси от рода на „Къде е вашата главна квартира?“ или „Колко гаубици имате?“ или да им каже: „Предайте се. Положението ви е безнадеждно“ и т.н.

Уиъри имаше и едно пънче от балсово дърво, което да му служи като възглавница в окопите. Той носеше и чантичка с профилактични средства, с два дебели презерватива „Само за предпазване от болести!“. Имаше свирка, която бе решил да не показва никому, докато не го произведат ефрейтор. Имаше порнографска снимка на жена, която се опитва да се съвокуплява с шотландско пони. На няколко пъти той бе карал Били Пилгрим да се възхищава от тази снимка.

Жената и понито стояха пред кадифени драперии с пискюли по ръбовете. От двете им страни имаше дорийски колони. Пред едната от тях стоеше голяма палма в саксия. Снимката беше копие на първата порнографска фотография в историята. Думата фотография била използвана за първи път през 1839 година и същата година Луи Ж. М. Дагер съобщил на Френската академия, че образ върху посребрена метална плоча, покрита с тънък слой от сребърен йодит, може да бъде проявена в присъствието на живачни пари.

През 1841 година, само две години по-късно, един асистент на Дагер, Андре льо Февър, бил арестуван в парка на Тюйлери за това, че направил опит да продаде на някакъв джентълмен снимката на жената и понито. Уиъри бе купил своята снимка на същото място — в Тюйлери. Льо Февър твърдял, че снимката е произведение на изкуството и че неговото намерение било да съживи гръцката митология. Колоните и палмата в саксията, твърдял той, били доказателство за това.

Когато го попитали кой от митовете има предвид, Льо Февър отвърнал, че съществуват хиляди подобни митове, че жената представлявала смъртно същество, а понито — божество.

Осъдили го на шест месеца затвор. Там той умрял от пневмония.

Така е то.

Били и разузнавачите бяха мършави, Роланд Уиъри имаше много мазнина за топене. Той бе като бумтяща пещ под всичките си слоеве от вълна, каишки и брезенти. Беше толкова енергичен, че непрекъснато се движеше напред-назад между Били и разузнавачите с тъпанарски съобщения, които никой не бе изпращал и никой не искаше да получи. Тъй като бе толкова по-активен от останалите, той започна да си въобразява, че е техен водач.

Беше така увит и му бе така топло, че всъщност не изпитваше никакво чувство за опасност. Погледът му върху външния свят бе ограничен в рамките на това, което можеше да види през тесния процеп между ръба на каската и края на шала, скриващ бебешкото му лице от върха на носа надолу. На Уиъри му бе така уютно там вътре, че можеше да си представя, че се намира в безопасност у дома си, оцелял от войната, и разправя на родителите си и на сестра си истинската история на войната — докато истинската история на войната все още продължаваше. Версията на Уиъри за истинската история на войната бе както следва:

При едно страхотно германско нападение Уиъри и другарите му от противотанковото оръдие се биха здравата, докато всички бяха избити, с изключение на Уиъри.

Така е то.

После Уиъри се свърза с двама разузнавачи, те веднага станаха близки приятели и решиха с оръжие да си пробият път до своите линии. Щяха да се движат бързо. Да се предават — дума да не става! Всички си стискаха ръцете. Нарекоха се „тримата мускетари“.

Но после това проклето университетско хлапе, което е толкова каба, че не е трябвало да го взимат в армията, попита дали може да върви с тях. Та той нямаше нито пушка, нито нож. Нямаше нито каска, нито кепе. Не можеше дори да ходи, както трябва — клатеше се, куцук-куцук, куцук-куцук, като подлудяваше всички и издаваше тяхното местонахождение. Беше жалък. Тримата мускетари бутаха, носеха и влачеха университетското хлапе през цялото време, чак докато стигнаха до своите позиции, според историята на Уиъри. Те спасиха проклетата му кожа.

В действителност Уиъри се върна назад да разбере какво е станало с Били. Той каза на разузнавачите да чакат, докато намери университетското копеле. Мина под един нисък клон. Клонът удари върха на каската му и тя издрънча. Уиъри не чу това. Някъде лаеше голямо куче. Уиъри не чу и това. Един офицер поздравяваше тримата мускетари и казваше, че ще ги представи за бронзови звезди.

— Какво друго мога да направя за вас, момчета? — питаше офицерът.

— Бихме желали да останем заедно до края на войната, сър — каза един от разузнавачите. — Има ли начин да се уреди тримата мускетари никога вече да не се разделят?

Били Пилгрим бе спрял в гората. Той се бе облегнал до едно дърво със затворени очи. Главата му бе килната назад, а ноздрите му бяха разширени. Приличаше на поет в Партенона. В този момент Били за първи път се откачи от времето. Вниманието му се залюля бавно по цялата дъга на живота му, мина през неговата смърт, която представляваше виолетова светлина. Там нямаше никой друг, нямаше нищо. Само виолетовата светлина — и глухо бучене.

А после Били се прехвърли отново в живота, върна се далеч назад, чак до времето, преди да се роди, което представляваше червена светлина и клокочещ шум. После отново се прехвърли в живота и спря. Беше малко момче, което се къпеше под душа заедно с косматия си баща в плавалнята на Младежкото християнско дружество в Илиум. Усещаше миризмата на хлор от плувния басейн в съседното помещение и чуваше тропането на трамплина.

Малкият Били бе ужасен, защото баща му бе казал, че ще го научи да плува по метода „или се научаваш, или потъваш“. Баща му щеше да го хвърли в дълбокия край на басейна и Били, ще не ще, трябваше да плува.

Това приличаше на екзекуция. Били се вцепени, когато баща му го носеше от отделението с душовете до басейна. Очите му бяха затворени. Когато ги отвори, намираше се на дъното на басейна, а наоколо се разнасяше красива музика. Били загуби съзнание, но музиката продължаваше. Той смътно разбра, че някой го спасява. Били бе против това.

Оттук той пропътува във времето до 1965 година. Бе четиридесет и една годишен и отиваше на посещение при болната си майка в Пайн Нол, дом за старци, където я бе настанил един месец преди това. Майка му беше хванала пневмония и не се надяваха да оживее. Тя обаче оживя и живя още дълги години.

Гласът й се бе съвсем изгубил и за да я чува, Били трябваше да допре ухо до нейните пергаментови устни. Тя явно имаше да му каже нещо много важно.

— Как…? — започна тя и спря. Беше много уморена. Надяваше се, че няма да е необходимо да каже останалата част от изречението, че Били ще го довърши вместо нея.

Но Били нямаше никаква представа какво иска да каже майка му.

— Какво как, мамо? — подкани я той.

Тя едва преглътна и пророни няколко сълзи. После засъбира сили от цялото си порутено тяло, дори от върха на пръстите си, и накрая успя да събере достатъчно, за да прошепне цялото изречение:

— Как остарях толкова много?

Майката на Били изгуби съзнание и една хубавичка сестра го изведе от стаята. Когато той излезе в коридора, край него прекарваха на количка трупа на старец, покрит с чаршаф. На младини старецът бе прочут маратонец.

Така е то.

Между другото, това стана, преди Били да си строши главата в самолетната катастрофа — преди да започне да говори за летящи чинии и за пътешествие във времето.

Били седна в една чакалня. Тогава той още не беше вдовец. Почувства нещо твърдо под възглавницата на неудобния стол. Измъкна го и се оказа, че е книга — Екзекуцията на редника Словик от Уйлям Бранфорд Хюй. Това бе истинската история за разстрела на редника Еди Д. Словик, 36896415, единственият американски войник, разстрелян като страхливец след гражданската война.

Така е то.

Били прочете мнението на един от военните обвинители по делото Словик, което завършваше така: Той пряко се е противопоставял на властта на правителството и дисциплината в бъдеще ще зависи от решителната реакция срещу неговото предизвикателство. Ако за дезертьорство се налага смъртно наказание, то в този случай трябва да се наложи не като наказателна мярка, а за да утвърди единствената дисциплина, при която една армия може да успее срещу врага. Не бе пледирано за милост и аз не предлагам милост. Това е то.

Били премигна в 1965 година и пропътува във времето до 1958. Беше на банкет в чест на тима на младежкото дружество, в който играеше и неговият син Роберт. Треньорът, който никога не бе се женил, говореше, задавян от вълнение:

— Честна дума — казваше той, — за мене е чест да слугувам на тези деца.

Били премигна в 1958 година и пропътува във времето до 1961. Празнуваха Нова година и Били бе безобразно пиян в компанията на хора, които или бяха оптометристи, или бяха женени за оптометристи.

Обикновено Били не пиеше много, защото войната бе разрушила стомаха му, но сега той наистина се бе натряскал и за пръв и единствен път изневери на жена си Валенция. Успял бе някак да придума една жена да отиде с него в пералнята на къщата и после да седне на газовата сушилня, която работеше. Самата жена бе много пияна. Тя помогна на Били да й свали корсета.

— За какво искате да говорим? — попита тя.

— Всичко е наред — отвърна Били.

Той често смяташе, че всичко е наред. Не можеше да си спомни името на жената.

— Защо ти викат Били вместо Уйлям?

— По търговски съображения — каза Били.

Това бе вярно. Тъст му, на когото принадлежеше Илиумското училище по оптометрия, и който бе помогнал на Били да започне търговията си, бе гений в своята област. Той именно му даде съвет да насърчава хората да го наричат Били, защото лесно се помнело. Щяло също да изглежда необикновено, защото никой възрастен не се нарича Били. Освен това щяло да кара хората да го смятат за свой приятел от самото начало.

Там някъде се разигра ужасна сцена, в която хората се възмущаваха от Били и от жената. После Били се намери в автомобила си, където се мъчеше да открие кормилото. Отначало Били размахваше ръце, надявайки се, че ще има късмет да попадне на него. Като не успя, стана методичен и започна да действа по такъв начин, че кормилото да не може да му избяга. Облегна се здраво на лявата врата и започна да претърсва всеки сантиметър от пространството пред себе си. Като не намери кормилото, той се премести десетина-петнайсет сантиметра и започна отново да търси. С голяма изненада установи, че вече се е облегнал здравата на дясната врата, а кормилото все го няма. Реши, че някой го е откраднал.

Това го ядоса и той заспа.

А не можа да намери кормилото, защото седеше на задната седалка на колата си.

Някой разтърсваше Били, за да го събуди. Били все още се чувстваше пиян и все още се ядосваше за откраднатото кормило. Бе се върнал отново във Втората световна война зад немските линии. Човекът, който го разтърсваше, бе Роланд Уиъри. Уиъри бе сграбчил реверите на куртката му. Той блъсна Били в едно дърво, после го дръпна и го бутна в посоката, по която трябваше да върви.

Били спря, поклати глава и каза:

— Вие продължавайте.

— Какво?

— Вървете без мене. Оставете ме на мира.

— Какво?

— Оставете ме на мира.

— Божичко, не мога да понасям болни — каза Уиъри през петте ката влажен домашен плат. Били никога не бе виждал лицето му. Опита се веднъж да си го представи и си го представи като жаба в аквариум.

Уиъри рита и блъска Били в продължение на четвърт миля. Бяха чули кучето. Бяха чули също хора да подвикват оттук-оттам като ловци, които много добре знаят къде се намира жертвата им.

Бреговете на потока бяха достатъчно високи и разузнавачите можеха да стоят прави, без да ги видят. Били несръчно се смъкваше надолу. След него дойде Уиъри, дрънкащ, тракащ, звънтящ, разгорещен.

— Ето го, момчета — каза Уиъри. — Не иска да живее, ама ще живее. Когато се измъкне оттук, ще дължи живота си на тримата мускетари.

Едва сега разузнавачите узнаха, че Уиъри смята себе си и тях за тримата мускетари.

Там долу, в коритото на потока, Били Пилгрим си мислеше, че той, Били Пилгрим, се превръща безболезнено в пара. Мислеше си, че ако го оставят на мира поне за миг, той няма вече никому да причинява неприятности. Ще се превърне в пара и ще се понесе над дърветата.

Голямото куче отново излая някъде. От страха, ехото и зимната тишина гласът на кучето проехтя като голям бронзов гонг.

Осемнадесетгодишният Роланд Уиъри се промъкна между двамата разузнавачи, уви тежките си ръце около раменете им и каза:

— А какво ще правят сега тримата мускетари?

Били Пилгрим имаше приятна халюцинация. Обут със сухи, топли бели вълнени чорапи, той се пързаляше на кънки по пода на една бална зала. Хиляди хора му ръкопляскаха. Това не бе пътешествие във времето. Никога не бе се случило и никога нямаше да се случи. Това бе делириумът на един умиращ млад човек, чиито обувки бяха пълни със сняг.

Един от разузнавачите провеси глава и от устните му потече слюнка. И вторият направи същото. Те внимателно проучиха незначителния ефект на слюнката върху снега и върху историята на човечеството. Бяха дребни, грациозни люде. Много пъти бяха попадали зад германските линии, живееха там като горски същества, от една минута до следващата, в полезен ужас и мислеха безмозъчно, с гръбнаците си. Сега те се измъкнаха изпод любящите ръце на Уиъри. Казаха му, че е по-добре той и Били да намерят на кого да се предадат. Разузнавачите повече нямаше да ги чакат.

И те изоставиха Уиъри и Били в коритото на дълбокия поток.

Били Пилгрим продължи да се пързаля, обут във вълнените си чорапи, и правеше фигури, които повечето хора биха сметнали за страшно трудни — завъртания, спирания и т.н. Ръкоплясканията продължаваха, но техният тон се промени, когато халюцинацията отстъпи пред пътешествие във времето.

Били спря да се пързаля и се озова на подиума в един китайски ресторант в Илиум, Ню Йорк, рано един следобед през есента на 1957 година. Бурно го аплодираха членовете на клуба Лайъз. Току-що бяха го избрали за председател и той трябваше да произнесе реч. Беше страшно уплашен и смяташе, че са направили ужасна грешка. Всички тези заможни, солидни хора щяха сега да открият, че са избрали едно смешно нищожество. Те щяха да чуят пискливия му глас, същият, какъвто беше и през войната. Той преглътна. Знаеше, че гласните му струни бяха като малка свирка от върбова пръчка. Нещо по-лошо — нямаше какво да каже. Тълпата стихна. Всички изглеждаха розови и сияещи.

Били отвори уста и от нея излезе дълбок, звучен тон. Гласът му бе разкошен. Той разказваше вицове, които караха публиката да се залива от смях. После изведнъж стана сериозен, отново пусна шеги и завърши с тон на смирение.

Обяснението на чудото се състоеше в следното: Били беше вземал уроци по ораторско изкуство.

А после отново се намери в коритото на замръзналия поток. Роланд Уиъри се канеше да го бие до посиняване.

Уиъри бе изпълнен с трагически гняв. Пак го бяха зарязали. Той набута пистолета си в кобура. Пъхна ножа си в ножницата. С триъгълното му острие и улеите за кръв по трите му плоскости. А после разтърси здравата Били, раздрънка скелета му и го блъсна в брега на реката.

Уиъри подлайваше и скимтеше през пластовете на домашния си шал. Той говореше неясно за жертвите, направени от него заради Били. В подробности говореше за благочестието и героизма на „тримата мускетари“ и рисуваше в ярки краски и с въодушевление техните добродетели и великодушие, неумиращата чест, която бяха придобили, и големите заслуги, които имаха към християнството.

Според Уиъри, единствено Били бе виновен, че тази бойна организация вече не съществува и Били щеше да плати за това. Уиъри удари Били с юмрук в челюстите и го запрати върху покрития със сняг заледен поток. Били се намери по ръце и крака върху леда. Уиъри го ритна в ребрата и го събори. Били се опита да се свие на кълбо.

— Не е трябвало въобще да те взимат в армията — каза Уиъри.

Били неволно издаваше конвулсивни звуци, които много приличаха на смях.

— Смешно ти е, а! — запита Уиъри и мина зад Били. Куртката на Били, ризата и фланелката му се бяха вдигнали до раменете от блъскането и гърбът му бе гол. Само на няколко сантиметра от тежките обувки на Уиъри се виждаха жалките прешлени на Биливия гръбнак.

Уиъри дръпна дясната си обувка назад и прицели ритника си към мястото в гръбнака на Били, където се намираха всички важни нерви. Уиъри щеше да счупи този гръбнак.

Но в този миг той забеляза, че има публика. Петима немски войници, с полицейско куче на каишка, гледаха към коритото на потока. Сините очи на войниците бяха изпълнени с неясното любопитство на цивилни хора. Защо ли един американец се опитва да убие друг американец, толкова далеч от родината им, и защо жертвата се смее.