Кланица пет, или кръстоносният поход на децата

ШЕСТ

Слушайте:

Били Пилгрим казва, че отишъл в Дрезден, Германия, в деня след морфиновата си нощ в английската болница в центъра на лагера за изтребление на руски военнопленници. Този януарски ден Били се събуди призори. Малката болница нямаше прозорци и призрачните свещи бяха угаснали. Така че единствената светлина идваше от малки дупчици в стените, и от непълния правоъгълник, който очертаваше неплътно затварящата се врата. Малкият Пол Лазаро, със счупена ръка, хъркаше на едно легло. Гимназиалният учител Едгар Дърби, който в края на краищата щеше да бъде разстрелян, хъркаше на друго.

Били седна в леглото си. Той нямаше представа коя година е, нито пък на коя планета се намира. Но не студът бе събудил Били. Животинският магнетизъм го караше да трепери и да изпитва сърбеж. Той му причиняваше голяма болка в мускулите, сякаш бе правил усилени упражнения.

Животинският магнетизъм идваше отзад. Ако Били трябваше да отгадае кой е източникът му, щеше да каже, че има прилеп-вампир, увиснал с главата надолу на стената зад него.

Били се смъкна към долната част на нара си, преди да се обърне да види какво е това. Той не искаше животното да падне върху лицето му, а може би да издере очите му или да отхапе големия му нос. После се обърна. Изворът на магнетизма наистина приличаше на прилеп. Това бе импресарското палто на Били с кожената яка. То бе окачено на един пирон.

Сега Били се върна отново към него, като го оглеждаше през рамо. Той чувстваше как магнетизмът се увеличава. После се обърна с лице към палтото, коленичи на нара и се осмели да го опипа. Търсеше точния източник на радиацията.

Намери два малки източника — две бучки на два-три сантиметра една от друга, скрити в подплатата. Едната имаше форма на грахово зърно. Другата имаше форма на малка подкова. Били получи съобщение, донесено от радиацията. Казано му бе да не установява какви са бучките. Бе му съобщено да се задоволи с това, че те могат да вършат чудеса за него, при положение, че няма да настоява да узнае каква е тяхната природа. Били Пилгрим нямаше нищо против. Той бе благодарен. Той бе доволен.

Били задряма и се събуди отново в лагерната болница. Слънцето беше високо. Навън се чуваха голготски звуци на здрави мъже, които копаеха дупки в твърдата земя, за да поставят диреци в тях. Англичаните си строяха нов клозет. Те бяха изоставили стария на американците, а също и театъра — мястото, където се бе състояло угощението.

Шестима англичани минаха през болницата, олюлявайки се под тежестта на билярдна маса, на която имаше натрупани дюшеци. Преместваха ги в бараката до болницата. Подире им вървеше англичанин, който влачеше дюшека си и носеше мишена за играта „мятане със стрели“. Мъжът с мишената беше Синята вълшебна кръстница, която бе наранила малкия Пол Лазаро. Той се спря до леглото на Лазаро и го попита как е.

Лазаро му каза, че след войната ще го убие.

— Така ли?

— Голяма грешка направи — каза Лазаро. — Онзи, който ме пипне, по-добре да ме убие, защото иначе аз ще го убия.

Синята вълшебна кръстница знаеше какво значи да убиваш. Той внимателно се усмихна на Лазаро.

— Още има време да те убия — каза той, — ако наистина ме убедиш, че това е разумно.

— Защо не идеш да си го навреш!

— Не мисли, че не съм се опитвал — отвърна Синята вълшебна кръстница.

Синята вълшебна кръстница си отиде развеселена и наперена. Когато той си отиде, Лазаро увери Били и бедния стар Едгар Дърби, че ще си отмъсти и че отмъщението е сладко нещо.

— То е най-сладкото нещо на света — каза Лазаро. — Хората ми правят мръсни номера, но аз после мамата им разплаквам. И колко ми е смешно! Пет пари не давам дали е мъж или някоя мадама. Дори президентът на Съединените щати ще загази, ако ми направи мръсно. Трябваше да видите какво направих веднъж на едно куче!

— Куче ли? — каза Били.

— Кучият син ме ухапа. И аз купих една пържола, намерих часовникова пружина и я нарязах на малки парченца. Наострих краищата на всяко парченце. Станаха като ножчета за бръснене. Намуших ги в пържолата — дълбоко навътре. И отидох там, където беше вързано кучето. То пак искаше да ме ухапе. Казах му: „Хайде кученце, нека станем приятели. Да не сме повече врагове. Не ти се сърдя.“ То ми повярва.

— Повярва ти?

— Хвърлих му пържолата. То я глътна на една хапка. Почаках около десетина минути. Очите на Лазаро заблестяха. — От устата му потече кръв. То започна да плаче и да се въргаля по земята, сякаш ножовете бяха забодени по него отвън, а не отвътре. После се опита да захапе собствените си вътрешности. Изсмях се и му казах: „Сега знаеш какво е. Разкъсай си червата. Аз съм там вътре с всичките ножове.“

Така е то.

— Ако някой ви попита кое е най-сладкото нещо в живота — каза Лазаро, — кажете му, че това е отмъщението.

Междувпрочем, когато по-късно Дрезден бе унищожен, Лазаро не възтържествува. Той каза, че няма нищо против германците. Каза също, че обичал да се справя с враговете си един по един и, че никога не е причинявал болка на невинни случайни зрители.

— Никой не е пострадал от Лазаро — каза той, — ако не си го е заслужил.

Бедният стар учител Едгар Дърби сега се намеси в разговора. Той попита Лазаро дали има намерение да нахрани Синята вълшебна кръстница с пържола и часовникова пружина.

— Глупости — каза Лазаро.

— Той е доста едър човек — каза Дърби, който самият бе доста едър.

— Размерът няма значение.

— Ще го застреляш ли?

— Някой друг ще направи това вместо мене — каза Лазаро. — Той ще се върне след войната. Ще бъде голям герой. Около него ще се въртят мадами. Ще се установи някъде. Ще минат едва-две години. И тогава някой ден ще се почука на вратата му. Той ще отвори и ще види непознат човек. Непознатият ще го попита дали е еди-кой си. Като отговори, че е същият, непознатият ще му каже: „Изпраща ме Пол Лазаро.“ И ще измъкне пистолет, и ще му надупчи кура. Непознатият ще му даде няколко секунди, за да си спомни кой е Лазаро и да помисли как ще живее без кур. После ще го застреля в корема и ще си отиде.

Така е то.

Лазаро каза, че срещу хиляда долара и пътните разноски всеки на този свят може да бъде убит. Той каза, че в главата си имал цял списък.

Дърби го попита кои фигурират в списъка му и Лазаро каза:

— Я по-добре гледай да не попаднеш в него. Не ме дразни и толкова.

След известно мълчание той добави:

— И не дразни приятелите ми.

— Имаш ли приятели? — искаше да знае Дърби.

— През тази война? — каза Лазаро. — Да, имах един приятел през тази война. Той е мъртъв.

Така е то.

— Много жалко.

Очите на Лазаро отново заблестяха.

— Да. Той бе моят другар във вагона. Казваше се Роланд Уиъри. Умря в ръцете ми.

Сега той посочи Били със здравата си ръка.

— Умря ето заради тоя глупав педераст. И аз обещах, че след войната, тоя глупав педераст ще бъде пречукан.

Лазаро махна с ръка и не позволи на Били Пилгрим да проговори.

— Не мисли за това сега, момче — каза той. — Радвай се на живота, докато можеш. Няма да се случи нищо може би пет, десет, петнайсет, двайсет години. Но искам да ти дам един съвет. Не отваряй лично вратата, когато се звъни.

Сега Били Пилгрим каза, че точно така щял да умре. Като пътник във времето, той много пъти е виждал смъртта си и я е описал на магнетофонна лента. Лентата е заключена заедно със завещанието му и някои скъпоценности в неговата каса в Илиумската търговска банка, казва той.

Аз, Били Пилгрим, започва лентата, ще умра, умрял съм и винаги ще умирам на 13 януари 1976 година.

По време на своята смърт, казва Били, той се намира в Чикаго, за да говори пред голяма публика за летящите чинии и за истинската същност на времето. Той все още живее в Илиум. Трябва да прекоси три граници, за да стигне до Чикаго. Съединените щати на Америка са вече разделени на двайсет малки държави, подобно на Балканските, така че никога вече да не бъдат заплаха за световния мир. Чикаго е разрушен с водородна бомба от гневни китайци.

Така е то.

Сега е съвсем новичък.

Били говори пред огромна публика в игрище за бейзбол, покрито с купол от метал и стъкло. Знамето на страната се вее зад него. На знамето е изобразен херфордския бик върху зелено поле. Били предсказва смъртта си, която ще настъпи след по-малко от час. Той се смее и подканва тълпата да се смее, заедно с него.

— Време е да умра — казва той. — Преди много години, един човек обеща да ме убие. Сега той е старец и живее недалеч оттук. Прочел е всички съобщения за моето появяване във вашия красив град. Той е луд. Довечера ще изпълни обещанието си.

Всред тълпата се чуват протести. Били Пилгрим укорява присъстващите.

— Ако протестирате, ако смятате, че смъртта е нещо ужасно, тогава не сте разбрали нищо от това, което казах.

После той свършва речта си така, както свършва всяка своя реч — със следните думи:

— Сбогом, здравейте, сбогом, здравейте.

Когато напуска сцената, той е обграден от полиция. Пазят го да не го смачка неговата известност. От 1945 година животът му не е бил заплашван. Полицията му предлага да остане с него. Тържествено му изразяват своята готовност да го охраняват цяла нощ с космически пушки в ръце.

— Не, не — казва Били спокойно. — Крайно време е да се приберете у дома при своите съпруги и деца, и крайно време е за мене да бъда за малко мъртъв, а после пак да живея.

В този момент високото чело на Били се намира точно в прицел на мощна лазерна пушка. Тя е насочена към него от тъмната журналистическа ложа. В следния миг Били Пилгрим е мъртъв. Така е то.

И така, за известно време Били Пилгрим изпитва какво е смъртта. Тя е виолетова светлина и жужене. Там няма никой друг. Даже Били Пилгрим не е там.

После той се втурва отново в живота, един час, след като животът му бе заплашен от Лазаро в 1945 година. Бяха му казали да стане от болничното си легло и да се облече, защото е вече добре. Лазаро и бедният стар Едгар Дърби ще се присъединят към другарите си в театъра. Те ще си изберат водач чрез тайно гласуване в свободни избори.

Сега Били, Лазаро и бедният стар Едгар Дърби пресичат двора на лагера в посока на театъра. Били носеше малкото си палто, сякаш бе дамски маншон. То бе увито няколко пъти около ръцете му. Той бе главният клоун в несъзнателната пародия на прочутата картина с маслени бои, наречена „Духът на 1965.“

Едгар Дърби пишеше наум писмо до дома си, като казваше на съпругата си, че е жив и здрав, да не се тревожи; че войната е почти свършила и той скоро ще се прибере у дома.

Лазаро говореше сам на себе си за хората, които щеше да убие след войната, за аферите, които щеше да извърши, и за жените, които щеше да ебе, независимо от това, дали искат или не искат. Ако той беше скитащо куче, някой полицай щеше да го застреля и да изпрати главата му в лабораторията, за да проверят дали не е бясно.

Така е то.

Когато се приближиха до театъра, те се натъкнаха на един англичанин, който дълбаеше бразда в земята с тока на ботуша си. Той прокарваше граница между американската и английската част на двора. Нямаше нужда Били, Лазаро и Дърби да питат какво означава чертата. От детски години още тя бе добре познат символ.

Театърът бе постлан с американски тела, сгушени като лъжици. Повечето от американците бяха унесени или спяха. Червата им пърпореха сухо.

— Защо не затваряш вратата, бе? — каза някой на Били. — Нямате ли врати у вас?

Били затвори вратата, извади ръката от маншона си и докосна печката. Тя бе ледено студена. На сцената все още стояха декорите за „Пепеляшка“. Лазурните завеси висяха от шокиращо розовите арки. Имаше също позлатени тронове и картонен стенен часовник, чиито стрелки показваха полунощ. Пантофките на Пепеляшка, които бяха високи авиаторски обувки, боядисани сребърно, бяха обърнати една до друга под позлатен трон.

Били, бедният стар Едгар Дърби и Лазаро бяха в болницата, когато англичаните раздаваха одеяла и дюшеци, така че за тях нямаше ни одеяла, ни дюшеци. Трябваше да измислят нещо. Имаше свободно място само на сцената, затова се качиха на нея, свалиха лазурните завеси и си направиха гнезда.

Били се сгуши в лазурното си гнездо и установи, че се е втренчил в сребърните обувки на Пепеляшка под трона. После си спомни, че обувките му са скъсани и има нужда от други. Не му се излизаше от гнездото, но той се насили и излезе. Пропълзя до обувките, седна и ги премери.

Обувките му бяха точно по мярка. Били Пилгрим бе Пепеляшка, и Пепеляшка бе Били Пилгрим.

Там някъде главният англичанин изнасяше лекция за личната хигиена, а после се състояха свободни избори. Поне половината американци дремеха през цялото това време. Англичанинът се качи на сцената, чукна по облегалката на трона с офицерския си бастун и извика: „Момчета, момчета, момчета, мога ли да ви помоля за внимание?“ И тъй нататък.

Англичанинът каза следното по въпроса за това, какво трябва да прави човек, за да оцелее: „Ако престанете да се гордеете с външността си, вие много скоро ще умрете.“ Той каза, че е видял някои хора да умират по следния начин: „Те престанаха да стоят изправени, после престанаха да се бръснат и мият, после престанаха да стават от леглото, после престанаха да говорят и след това умряха. Разбира се, такава смърт си има своите предимства — явно е много лека и безболезнена.“

Така е то.

Англичанинът каза, че когато го пленили, дал си следното тържествено обещание, което бил спазвал: да мие зъбите си два пъти на ден, да се бръсне един път на ден, да мие лицето и ръцете си преди всяко ядене и след всяко ходене в клозета, да лъска веднъж на ден обувките си, да прави гимнастика поне половин час всяка сутрин и после да ходи по голяма нужда и често да се поглежда в огледалото, като откровено преценява вида си, особено по отношение на стойката.

Били Пилгрим чу всичко това, лежейки в гнездото си. Той не гледаше англичанина в лицето, а в глезените.

— Аз ви завиждам, момчета — каза англичанинът.

Някой се изсмя. Били не разбра какво смешно има.

— Вие, момчета, днес следобед тръгвате за Дрезден. Казват, че бил красив град. Няма да сте затворени като нас. Ще бъдете навън, там, където е животът, и без съмнение ще имате повече храна от нас. Ако ми разрешите да направя една лична забележка: тук съм от пет години и не съм виждал ни дърво, ни цвете, ни жена, ни дете, ни куче, ни котка, нито място за забавление, нито пък човешко същество, което да върши полезна работа. Между другото, няма какво да се страхувате от бомби. Дрезден е открит град. Не го защищават и в него няма военна индустрия, нито концентрация на войскови части.

Там някъде старият Едгар Дърби бе избран за главен сред американците. Англичанинът призова хората от залата да направят предложения, но такива не последваха. Ето защо той предложи Дърби, като изтъкна неговата зрелост и дълъг опит да борави с хора. Други предложения нямаше, затова разискванията по тази точка бяха прекратени.

— Всички ли сте „за“?

Двама-трима казаха „да“.

Бедният стар Дърби произнесе реч. Той благодари на англичанина за добрите му съвети и каза, че лично той стриктно ще ги спазва. Каза, че е убеден, че и всички други американци ще направят същото. Каза, че неговата главна задача сега е да се постарае всички да се приберат у дома здрави и читави.

— Еби си майката! — промърмори Пол Лазаро от своето лазурно гнездо.

Този ден температурата се покачи изумително. На обяд времето бе меко. Германците донесоха супа и хляб на колички с по две колелета, бутани от руснаци. Англичаните изпратиха истинско кафе, захар, портокалово сладко, цигари и пури. Вратите на театъра бяха оставени отворени, за да влиза топъл въздух.

Американците се почувстваха много по-добре. Те вече можеха да задържат храната. Дойде време да тръгнат за Дрезден. Американците излязоха от английския лагер в доста приличен марш. И този път Били Пилгрим водеше парада. Сега той бе обут в сребърни обувки и носеше маншон и парче лазурна завеса, обвита около него като тога. Били все още имаше брада. Брада имаше и бедният стар Едгар Дърби, който вървеше до него. Дърби си въобразяваше, че пише писмо до дома, и устните му усилено потреперваха.

Скъпа Маргарита, днес тръгваме за Дрезден. Не се тревожи. Никога няма да го бомбардират. Той е открит град. На обяд се състояха избори — можеш ли да се досетиш кого избраха?

И тъй нататък.

Отново се озоваха на лагерната жп станция. Бяха пристигнали само в два вагона. Щяха да отпътуват много по-удобно в четири вагона. Отново видяха мъртвия скитник. Той се бе съвсем вкочанясал в бурените край релсите. Беше свит като в утробата на майка си, сякаш и в смъртта се опитваше да се сгуши до другите като лъжица. Но сега други нямаше. Той се гушеше между въздуха и сгурията. Някой бе взел обувките му. Краката му бяха синкавобели. Някак си изглеждаше редно да е мъртъв.

Така е то.

Пътуването до Дрезден бе приятно. Пътуваха само два часа. Съсухрените малки коремчета бяха пълни. През вентилационните отвори влизаха слънце и мек въздух. Имаха достатъчно тютюн от англичаните.

Американците пристигнаха в Дрезден в пет часа следобед. Вратите на конските вагони се отвориха и в тях като в рамка се показа най-красивият град, който повечето от американците някога бяха виждали. Неговият силует бе начупен, пищен, чаровен и абсурден. На Били Пилгрим той изглеждаше като картината на рая в неделното училище.

Някой зад него в конския вагон ахна. Това бях аз. Единственият друг град, който някога бях виждал, бе Индианополис, щата Индиана.

Всеки друг град в Германия бе бомбардиран и жестоко разрушен. В Дрезден нямаше дори един пукнат прозорец. Сирените виеха като бесни всеки ден, хората слизаха в мазетата и там слушаха радио. Самолетите винаги бяха на път за някое друго място — Лайпциг, Кемниц, Плауен и други такива.

Така е то.

В Дрезден все още весело свиреха парните радиатори. Дрънчаха трамваи. Звъняха телефони и хората говореха по тях. Когато щракваха ключа, електричеството или светваше, или загасваше. Имаше театри и ресторанти. Имаше и зоологическа градина. Главните предприятия в града бяха фармакологични, хранопреработвателни и цигарени.

Сега, в късния следобед, хората се връщаха вкъщи от работа. Те бяха уморени.

Осем дрезденчани прекосиха стоманените спагети на железопътната гара. Те бяха в нови униформи. Бяха дали клетва предишния ден. Бяха момчета, мъже на средна възраст и двама ветерани, разнебитени на руския фронт. Задачата им бе да пазят сто американски военнопленници, които щяха да работят. Във взвода имаше и един дядо със своя внук. Дядото бе архитект.

Осемте немци изглеждаха мрачни, когато се приближиха до конските вагони с поверените им хора. Знаеха колко смешни и глупави изглеждаха самите те. Всъщност един от тях имаше изкуствен крак и вместо заредена пушка, носеше бастун. И все пак те се надяваха, че ще могат да получат послушанието и уважението на високите и наперени кръвожадни американски пехотинци, току-що пристигнали от бойното поле.

Онова, което видяха, бе брадясалият Били Пилгрим със синя тога, сребърни обувки и с ръце в маншон. Той изглеждаше поне шестдесетгодишен. До Били бе малкият Пол Лазаро със счупена ръка. Той съскаше и се пенеше от бяс. До Лазаро бе бедният стар гимназиален учител Едгар Дърби, изпълнен с тъжен патриотизъм и въображаеми мъдрости, натежал от години. И тъй нататък.

Осемте смешни дрезденчани установиха, че стоте смешни същества са наистина американски бойци, току-що пристигнали от фронта. Те се усмихнаха, а после се разсмяха. Ужасът им се изпари. Нямаше от какво да се страхуват. Това бяха осакатени човешки същества, по-смешни дори от самите тях. Това бе оперета.

И така, оперетата мина през портата на гарата и замарширува по улиците на Дрезден. Били Пилгрим бе звездата. Той водеше парада. По тротоарите имаше хиляди хора, които си отиваха вкъщи от работа. Те изглеждаха воднисти и имаха цвят на маджун, защото през последните две години бяха яли само картофи. Времето беше меко и те не очакваха нищо повече. Но изведнъж се бе появило нещо забавно.

Очите на Били не срещнаха много от очите на онези, които го намираха забавен. Той беше очарован от архитектурата на града. Весели херувими плетяха гирлянди над прозорците. Дяволити фавни и голи нимфи поглеждаха към Били от корнизи с плетеници. Каменни маймунки подскачаха сред спирали, мидени черупки и бамбукови пръчки.

Били знаеше от своите спомени за бъдещето, че след около тридесет дни градът ще бъде направен на пух и прах. Той знаеше също, че повечето от хората, които го наблюдаваха, скоро щяха да бъдат мъртви.

Така е то.

Ръцете на Били се движеха в маншона, докато маршируваше. Пръстите му работеха там, в топлата тъмнина на маншона. Те искаха да знаят какви са двете бучки в хастара на палтото на дребния импресарио. Пръстите стигнаха под хастара. Те напипаха бучките, едната с форма на грахово зърно, а другата с форма на подкова. Парадът спря на оживена пресечка. Светофарът бе червен.

Там на ъгъла, в първите редици на пешеходците, имаше един хирург, който бе оперирал цял ден. Той бе цивилен, но позата му бе военна. Беше служил в две световни войни. Видът на Били го възмути, особено когато узна от охраната, че Били е американец. Струваше му се, че той показва отвратителен вкус, защото предполагаше, че Били е направил глупави усилия да се маскира точно по такъв начин.

Хирургът знаеше английски и каза на Били:

— Изглежда, за вас войната е нещо много смешно.

Били го погледна с блуждаещ поглед. За момент бе загубил представа къде се намира и как е стигнал там. Той не предполагаше, че хората смятат, че се прави на палячо. Разбира се, съдбата бе тази, която го бе облякла така — съдбата и слабата му воля да оцелее.

— Какво очаквате от нас, да се смеем ли? — попита хирургът.

Хирургът търсеше някакво удовлетворение. Били бе озадачен. Били искаше да бъде дружелюбен, да помогне, ако може, но възможностите му бяха незначителни. Сега пръстите му държаха предметите от подплатата на палтото. Били реши да ги покаже на хирурга.

— Мислите ли, че ще ни направи удоволствие да ни се подигравате? — каза хирургът. — И сте горд, че представлявате Америка по този начин?

Били извади ръка от маншона и я протегна под носа на хирурга. На дланта му лежаха един диамант от два карата и част от изкуствена челюст. Челюстта беше противно творение — сребристо-перлено и червено. Били се усмихна.

Парадът подскачаше, клатеше се и се олюляваше, докато стигна вратите на дрезденската кланица и после влезе в нея. Кланицата вече нямаше работа. Почти целият рогат добитък в Германия бе заклан, изяден и изкензан от човешки същества, повечето от тях войници.

Така е то.

Американците бяха заведени до петата сграда в двора. Това бе едноетажна правоъгълна сграда, изградена от стоманени блокове, с плъзгащи се врати отпред и отзад. Тя бе направена като подслон за прасета, които предстоеше да бъдат заклани. А сега щеше да служи за дом на сто американски военнопленници, които се намираха далеч от дома си. Вътре имаше нарове, две големи кюмбета и чешма. Зад чешмата имаше клозет, който представляваше ограда от греди, с кофи край нея.

Над вратата на сградата стоеше голяма цифра. Цифрата беше пет. Преди още да влязат, единственият от охраната, който знаеше английски, им каза да запомнят наизуст своя лесен адрес, в случай че се загубят в големия град. Адресът им беше: Schlachthof-fu:nf. Schlachthof означаваше кланица, а fu:nf беше добре познатото пет.