11

Харди натисна копчето на будилника, за да спре звъна му. Като отхвърли завивките, застави се да се изправи, за да не се поддаде на желанието да полегне отново само за минута. Франи измърмори нещо зад него и той почувства ръката ѝ да се плъзва по долната част на гърба му. Той се протегна назад, стисна за миг ръката ѝ, после се отпусна и стана.

Къщата изглеждаше тъмна. Постоя за момент, събирайки сили, за да тръгне. Отвън пристъпи на свеж вятър караха прозорците да похлопват. Бурята все още продължаваше.

След като си взе душ и се обръсна, той навлече панталоните и ризата си в банята, за да безпокои останалите колкото е възможно по-малко. Не си спомняше ясно, но му се струваше, че спа зле. И още не бе се събудил напълно. Франи също още не бе се размърдала и той си помисли, че ще слезе долу и ще ѝ донесе чаша кафе. Така щяха да имат няколко минути спокойствие заедно преди всекидневния маратон за изпращане на децата на училище. В кухнята запали лампата и нахрани тропическата рибка. Дългият коридор към предната врата изглеждаше особено тъмен, но той вече си бе извадил заключение, че е от времето, така че повече не му обърна внимание. Когато отвори вратата, отбеляза със задоволство, че „Кроникъл“ бе успял да стигне до портата му — което в никакъв случай не бе всекидневно събитие. Може би това бе добър знак. Днес щеше да има късмет.

Но, господи, помисли си той, колко тъмно бе.

Често бе изразявал убеждението си, че едно от най-великите съвременни изобретения е автоматичната кафемашина, която започваше да приготвя решаващата сутрешна напитка кажи-речи още с иззвъняването на будилника, така че когато стигнеш до нея, то вече да е готово. Но когато се върна до кафемашината, се спря намръщен. Каната бе празна. Нещо по-лошо, малката зелена лампичка „Програма“ все още светеше — а когато машината преминаваше в режим „Приготвяне“, светваше червено. Какво ставаше? Ясно си спомняше как снощи бе сложил кафе, преди да си легне, и сега се наведе, присвил очи, за да провери часовника.

4:45.

Обърна се и погледна нагоре големия часовник на кухненската стена. Същият час. Накрая реши да провери и ръчния си часовник и получи трето потвърждение. Беше пет без петнайсет, четвъртък сутринта, и той бе напълно разбуден, облечен и нямаше къде да ходи. И всичко това — единствено защото някой очевидно бе променил времето на будилника му. Когато разбереше кое от децата го е направило, извършителят щеше да си плати здравата. Почти бе готов да събуди двете си деца, да разкрие виновника и да извади уредите за мъчение.

Ей това му бе добрият късмет. А на всичко отгоре трябваше още да чака проклетото кафе да се свари. Като нямаше какво друго да прави, освен да си убие времето, ядосано отвори вестника и го хвърли на кухненската маса. Докато сядаше, отбеляза, че наистина е още тъмно. Сега поне знаеше защо. И тогава забеляза заглавието. „Смъртта на здравен шеф определена като убийство“. С подзаглавието за калия вече знаеше всичко, което му е необходимо, но прочете и цялата статия. Новият му клиент се споменаваше само веднъж, като дежурния лекар в интензивното отделение, но и този един път бе достатъчен. Харди започна да се тревожи.

Придружаващата статия за семейството на Маркъм допълни още повече притесненията му. Вестникът описваше събитието доста двусмислено, като се намекваше, че има данни, уличаващи съпругата в убийство и самоубийство — поредната безсмислена американска трагедия, причината за която може би никога нямаше да се установи. Но дълбоко в себе си Харди чувстваше, че обявяването на смъртта на Маркъм за убийство правеше всички заключения относно обстоятелствата и причините за него в семейството решително преждевременни.

Когато свърши втората статия, поседя замислен няколко минути. После се изправи, сипа си чаша кафе, върна се на масата и зачете колонката на Джеф Елиът.

Глицки бе в асансьора, когато вратата се отвори на четвъртия етаж и той се оказа лице в лице с Дизмъс Харди, който му съобщи:

— Току-що те търсих в кабинета ти. Нямаше те.

— Не може да бъде — възрази Глицки, излизайки от асансьора. — Кога?

— Току-що.

— И ме нямаше в моята стая?

— Нито следа от теб.

— Едно от нещата, за които винаги съм ти се възхищавал, е зоркият поглед към детайлите.

Двамата закрачиха заедно по посока към отдел „Убийства“.

— А някое друго? — полюбопитства Харди.

— Какво друго?

— Нещо друго, за което да ми се възхищаваш. Щом казваш „едно“, значи има и друго.

Глицки го огледа, повървя няколко крачки и поклати глава.

— Размислих и реших, че е само това. Набито око за детайлите.

В отдел „Убийства“, в стаята на Глицки, Харди зае един от сгъваемите столове пред бюрото и огледа критично наоколо.

— Можеш да си окачиш някоя и друга картина — подхвърли той. — Малко е потискащо.

— Харесва ми да е потискащо — отвърна Глицки. — Това скъсява срещите. Което ме подсеща — той посочи към препълнената кутия за входяща кореспонденция, — че това ми е работата за днес и вече съм изостанал. С какво мога да ти бъда полезен?

— Острият ми поглед за детайлите ми казва, че тази сутрин не си в много дружелюбно настроение, така че ще премина направо към целта. Доколкото разбирам, Брако е един от твоите пътни полицаи.

— Правилно разбираш. — Той се пресегна към документите в кутията. — Е, отбий се, когато поискаш. Беше ми много приятно.

— Още един въпрос. Какво знаеш за Тим Маркъм?

Глицки спря да рови сред книжата си, наклони леко глава настрани и се намръщи.

— Ти кого представляваш?

— Ерик Кенсинг.

— Страхотно. И откога е това?

— Отскоро.

Глицки седна, наведен напред на стола си, и прокара ръка по белега си.

— Доколкото си спомням, последния път, когато говорих с теб за един случай на този етап, загубих работата си за две седмици.

— Вярно. Но постъпи правилно.

Преди една година Глицки бе пуснат в служебен отпуск, след като бе показал на Харди видеозапис на спорното признание на неговия клиент, преди кабинетът на областния прокурор да бе дал разрешение за неговото огласяване.

— А и нали знаеш какво винаги казваше Дейви Крокет? „Увери се, че си прав, и после давай напред.“

— Винаги съм мислел, че това е най-глупавото нещо, което съм чувал някога. Затворите са пълни с хора, които мислят като стария Дейви. Чингис хан сигурно е имал същия девиз.

— И е бил голям вожд. Имам само две бързи въпросчета. Няма да ти докарат уволнение. Обещавам.

— Задай единия и ме остави аз да преценя. И бързичко, ако е възможно, макар историята да учи, че не е възможно.

— Има ли опасност за Кенсинг?

Глицки кимна.

— Това не беше никак лошо от твоя страна. — После вдигна рамене. — Е, независимо от това какво мислим сега за убийството на Маркъм, бих казал, че клиентът ти е човек, който определено трябва да се срещне с адвокат, дори само по въпроса за недобросъвестната практика. Освен това… — Глицки хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена, после отново заговори на Харди: — Предполагам, че ти е казал, че има мотив. — Той направи пауза, после изплю камъчето. — А освен това е и последният човек, който е бил със семейството.

— Имаш предвид семейството на Маркъм? Вестникът намеква, че това е дело на разстроената съпруга.

— Да. Четох го. — Глицки се облегна назад. — Мисля, че си получи отговора на въпроса.

— Смяташ, че не е съпругата? И че ако не е тя, то това е същият човек, който е премахнал съпруга?

— Още нищо не смятам. Предпочитам да не бързам със заключенията.

— Но ако моят клиент е заподозрян за Маркъм, тогава той е…

Глицки го спря.

— Не говорим за това, Диз. Доста надхвърли лимита си за въпроси. Край.

— Добре. Това не е въпрос. Чух се с Кенсинг тази сутрин, преди още да е излязъл от дома си. Иска да говори с теб.

— Естествено, че ще иска. А аз съм кралицата на Бавария. Ще му позволиш ли?

— Казах му, че идеята му е глупава. Бях дори малко груб. Но сигурно си чувал — лекарят знае най-добре. Вярва, че ще изслушаш разказа му и ще го оставиш на мира. Той е свидетел, не заподозрян.

— Говорим ли за имунитет на този етап?

— Не, нищо такова. Не е направил нищо лошо. Той е свидетел.

— И най-добрата защита е доброто нападение.

Харди сви рамене. Идеята не беше негова. Знаеше, че Глицки може да си помисли така, но смяташе, че работата му в този момент е да смекчи притесненията на Кенсинг и да уреди разговора в неговия график.

— Така че какво ще кажеш в моя кабинет в извънработно време?

Глицки помисли, после кимна.

— Добре, става.

— И той е свидетел, а не заподозрян.

— Мисля, че това вече го каза няколко пъти.

— Но ти не си казал, че го приемаш.

— Ех, това око за подробностите — отвърна Глицки. После се облегна назад. — Той е това, което е, Диз. Боя се, че ще трябва просто да оставим нещата и да видим как ще се развият.

След като излезе от отдел „Убийства“, Харди слезе в кабинета на Джакман, за да види дали не би могъл да попадне на някои потенциално полезни новини, свързани с поредния му клиент. Не беше много вероятно, но областният прокурор бе относително неопитен в криминалните въпроси и би могъл непредпазливо да изпусне нещо, ако той и Харди небрежно си побъбреха приятелски. Във външния офис на Джакман Харди спря на вратата. Трея бе на телефона, отговаряше „Да, господине“ многократно на някого, усмихна се за поздрав и вдигна пръст за знак „Само секунда!“. Харди влезе, приближи се до нея, целуна я по бузата и седна на стола до вратата към Джакман. Трея продължаваше да дава подходящите отговори с контролиран професионален глас, но въртеше очи и правеше физиономии, докато приказваше.

Наблюдавайки я, Харди се усмихна.

Когато първата жена на Глицки почина, Харди не можеше да повярва, че някога някоя жена би се доближила до Фло като също така подходяща партньорка на неговия най-добър приятел. Но за по-малко от година Трея бе спечелила и него, и Франи. Тя не само че бе уверена и наясно с нещата, но и имаше чувство за хумор, което успяваше много да смекчи острия като бръснач характер на Ейб.

Най-накрая тя затвори телефона.

— Кметът — обясни тя. — Винаги питат за мнението ми по разни въпроси. — После хвърли питащ поглед. — Имаше ли уговорена среща? Очаква ли те Кларънс? Нямам те записан тук.

— Не. Просто се отбих да видя дали няма минутка да си поприказваме.

— Не мисля, че днес ще има време за приказки. Току-що ми каза да отговоря на собствената му жена, че го няма. — Тя се усмихна мило. — Може би ще го направиш по нормалния начин и ще си предвидиш нещо?

— Бих го направил, но не знам кога ще съм отново в сградата.

— Ще ти дам една идея, Диз. Би могъл да си планираш кога да бъдеш. Известно е, че другите правят така.

— Но Кларънс и аз се знаем отдавна. Приятели сме.

— И той така те чувства.

— Просто не искам да виждам как спонтанността изчезва от нашите отношения.

Трея кимна с разбиране.

— И Кларънс е такъв. Непрекъснато се оплаква от това. Ще те запиша за утре в три. Тогава можете да си поговорите по въпроса.

Телефонът на бюрото ѝ иззвъня и като махна на Харди за довиждане, тя вдигна слушалката.

Завърнал се в кабинета си, Харди се обади в аквариума и установи, че акулата Франсис е жива и здрава и плува със собствени сили. Пико обаче не се признаваше за победител.

— Нищо не е ял, негодникът. Плуването си е плуване, но трябва и да се яде.

— Откъде знаеш, че е „той“?

— А ти защо мислиш, че съм уредник тук? Може би случайно заради докторската степен по морска биология? Заради умението да различавам мъжки от женски риби? Нещо такова?

— Винаги съм мислел, че е заради настъпателната ти действеност. С какво се опитваш да го храниш?

— С рибешка храна. — Пико очевидно бе приключил с приноса на Харди по темата. — Може ли да поговорим за нещо друго? Как мина с Ерик?

Харди сбърчи чело, тонът му стана по-сериозен.

— Трябва да ти кажа нещо. Колко добре го познаваш?

— Доста добре. От години е нашият семеен лекар. Бяхме по-близки, искам да кажа като общуване, преди той и Ан да се разделят. Защо питаш?

— Мислиш ли, че би могъл да убие човек?

Пико изръмжа.

— В никакъв случай. — Пауза. — Искаш ли да ти разкажа нещо, за да разбереш какъв човек е?

— Страшно искам, особено ако ще го покаже в добра светлина.

— Добре. Спомняш ли си, когато Дани за пръв път започна с неговите проблеми?

— Естествено. — Големият син на Пико бе вече на седемнайсет, но преди десет години му бяха открили левкемия. Харди си спомняше моментите на страшна драма, свързани с диагнозата и лечението, което бе довело до трансплантиране на костен мозък и в крайна сметка до ремисия. — Кенсинг ли беше лекарят?

— Да. Но може би не знаеш, че Ерик постави предварителната диагноза много по-рано, отколкото някоя комисия би одобрила лечението, което той определи. Казваха, че е прекалено скъпо. Искаха да се изчака, да се направят още изследвания и така нататък. И знаеш ли какво направи Ерик?

— Кажи ми.

— Смяташе, че не можем да чакаме. Ако се бавехме, Дани можеше да умре. И той излъга.

— Излъга кого?

— Здравната организация. Кога за последен път си чувал за лекар да си рискува заплатата, за да спаси пациент? А Ерик го направи. Написа данните на Дани така, че да изглежда, че левкемията е по-напреднала, отколкото беше. Ако беше сгрешил и похарчил сума ти пари на своята организация, щеше да съжалява. Но ако беше прав, Дани щеше да оживее. — Пико овладя малко гласа си. — Така че ето какъв човек е Ерик, Диз. Имай го предвид. Прави такива неща през цялото време. Боже мой, той ходи на посещения по домовете. Разхожда ми акулите. Ако питаш за моето мнение, тоя човек е най-малкото светец, ако не и гарантирано герой.

Но когато Харди затвори телефона, една мисъл започна да го измъчва. Разказът на Пико имаше обратна страна. Кенсинг можеше да е светец и герой, но един добър обвинител при кръстосания разпит нямаше да пропусне да наблегне върху факта, че лекарят се е оказал способен на продължителна и сложно замислена измама. Бе фалшифицирал медицинска документация и вероятно измамил собствения си работодател, навярно с хиляди долари. А щом веднъж го е направил за Дани Моралес, можеше да се предполага, че го е правил и за много други пациенти. И че поне в някои от тези случаи имаше голяма вероятност да не е прав.

Огромният кабинет на Дейвид Фрийман бе облицован с полирана ламперия от старо дърво, бургундски драперии обрамчваха двата прозореца, насред които се разполагаше покритото с кожа бюро с крачета, оформени като лъвски лапи. По-голямата част от неговите четири и половина квадратни метра бяха отрупани с книжа, папки, пепелници, кутии за входяща и изходяща кореспонденция, разни предмети, с които затискаше хартиите, снимки със знаменитости, два телефона. Напълно зареденият бар за напитки включваше винарска изба с контролирана температура, наливна бира „Анкър Стийм“, два овлажнителя за пури и кафемашина за еспресо. Двата къта за сядане позволяваха на клиентите — и адвокатите опоненти — избор между официална и неофициална обстановка. Подът беше застлан с персийски килими. На различни пиедестали и масички имаше сувенири от богати и благодарни клиенти, трупани в продължение на половин век. Скулптура от Буфано на Свети Франциск Асизки благославяше стаята от единия ъгъл. Подборка от оригинални еротични литографии на Джон Ленън внасяше известен контрапункт. В стъклена витрина във византийски стил изложба от така наречени „оръжия на убийството“ („така наречени“, защото всичките им съответни притежатели бяха оправдани) свидетелстваха красноречиво и мълчаливо за майсторството на Фрийман в съдебната зала. Обстоятелството, че Дейвид е могъл да ги придобие от обвинението и полицията след спечелването на случаите, беше допълнително доказателство за неговата известност.

Харди опря единия си крак върху коляното на другия и отпи от чашката еспресо, после я постави на облегалката на канапето. Неговият хазяин бе направил една чаша и за себе си и я беше отнесъл до бюрото си, където духна веднъж кафето и, погълнат от някакви документи, отпи голяма глътка. След което постави чашката грижливо точно в средата на малката порцеланова чинийка. Близо минута, ако не и повече, Фрийман не вдигна глава, обръщаше страниците пред себе си, отбелязваше от време на време нещо, промърморваше от време на време по някоя дума на себе си, спорейки или съгласявайки се с това, което четеше.

Наблюдавайки го как работи, Харди отново бе поразен от почти детинската енергия и ентусиазъм на този човек. Фрийман бе на седемдесет и шест години. Занимаваше се с право вече в продължение на петдесет години и макар че бе видял всичко, нещата в професията, които не го въодушевяваха, бяха съвсем малко. Идваше в кабинета си всеки работен ден някъде около седем часа и ако не отидеше в съда, което правеше колкото може по-често, оставаше на бюрото си до късно на обяд, а и често се връщаше за една-две вечерни чашки, прехвърляйки набързо двайсетина страници записки или кореспонденция.

Харди имаше впечатлението, че за осемте години, през които работеха заедно, старият човек се бе смалил с десетина сантиметра и бе наддал седем-осем килограма. Имаше рядка дълга бяла коса, която почти стигаше да се направи на плитка. Ако оставеше и веждите си да растат, може би същото би могъл да стори и с тях. Пословичен с небрежното си облекло („Съдебните заседатели нямат доверие на изисканите дрехи“), той предпочиташе кафяви костюми, най-често избрани от евтини магазини, независимо дали му бяха съвсем по мярка. Никога не ги гладеше. Пушеше или дъвчеше пури непрекъснато и пиеше поне по бутилка вино сам всеки ден в офиса си. И обикновено повече от половината на обяд и останалото на вечеря. Никога не правеше гимнастика. Кожата на ръцете и лицето му бе изпъстрена с жълтеникави петънца. Днес имаше следи от кръв около яката си от порязвания при бръсненето. Докато го гледаше, Харди си помисли, че той бе най-щастливият и може би най-здравият човек на планетата.

А и умът му не даваше засечка.

— Добре ли си, Диз? Успяваш ли да се наспиш?

Харди беше убеден, че го бе гледал през цялото време, но не го бе забелязал да вдига поглед. Нямаше смисъл да навлиза в темата, грешката с будилника, целия въпрос за децата в човешкия живот. Ако започнеше да се жалва, Фрийман би казал само: „Сам си си го постлал. Оправяй се“. Така че Харди се задоволи със:

— Следобедна отпадналост, нищо повече. А и станах рано.

— Дано да е било срещу хонорар — каза Фрийман. Той посочи към барчето: — Ако искаш още една чашка, заповядай. Междувременно, като стана дума за сметките, на твое разположение съм, но говори бързо. След четирийсет минути трябва да съм във Федералния съд. Обжалването на Латъм, Бог да благослови сърцето му на богаташ и убиец. И така, какво те разбуди?

Харди преразказа накратко срещата си с доктор Кенсинг и възрастният човек изцъка неодобрително.

— Говорил си с нов клиент повече от час. Дори де факто си поел случая му. Евентуално заподозрян за убийство. И темата за заплащането не е повдигната изобщо?

В света на криминалното правораздаване човек си прибираше хонорарите предварително. Харди бе експериментирал един-два пъти да не бъде толкова стриктен по тази точка и бе установил, че общоприетото разбиране се бе оказало вярно. Ако успееш и отървеш клиентите си, повече не им трябва адвокат, така че защо да ти плащат? От друга страна, ако не успееш и отидат в затвора, за какво да ти плащат пък тогава? Така че човек обикновено предпочиташе нехайно да спомене думата „договор“ някъде в първите шест решаващи минути след запознанството. Фрийман, като любезен ментор, просто му напомняше.

— Ето защо, синко, боя се, че ще свършиш безпаричен. А наистина няма извинение за един добър адвокат да умре беден.

— Да, господине. Мисля, че вече споменахте нещо такова. Все пак аз подчертах пред Глицки, че клиентът ми е свидетел, а не заподозрян.

— Аха — кимна любезно Фрийман и отпи от кафето си. — Добрият лейтенант иска да го опознае по-хубавичко, така ли? — Възрастният човек се поизтегна зад бюрото и повиши глас като в съдебната зала: — Ти да не си полудял? — После продължи по-спокойно: — Свидетел, не заподозрян? Та той е основният заподозрян! И ще ти кажа още нещо. Самият Кенсинг сто на сто смята, че е такъв. Защо си мислиш, че търси адвокат? Всъщност, колкото повече се замислям, толкова повече го харесвам.

— Ти не го познаваш.

— И какво от това? Ти си го виждал само веднъж. Да не се опитваш да ми каже, че знаеш, че не е извършил убийството?

— Той да е инжектирал Маркъм с калий?

— Или го е блъснал с колата. Може би и двете.

— Дейвид…

— Ама защо не? Умрелият е спял с жена му, а това е най-старият мотив на света.

— И след като е изчакал две години, го е убил?

Запазил невъзмутимо спокойствие, Фрийман се облегна назад, благ като Буда.

— Случва се всеки ден. Сериозно, Диз. Какво те смущава тук? На мен ми изглежда съвсем прилично. Във всеки случай напълно достатъчно за обвинение и доста лесно може да се стигне до арест. Знаеш как става.

Поглеждайки сега на нещата през погледа на Фрийман, Харди бе принуден да приеме, че всъщност клиентът му наистина имаше мотива, средството и възможността да убие Тим Маркъм. В практиката си Харди бе печелил множество дела с Голям съдебен състав при наличието само на две от тези неща, а понякога и само с едно. А сега беше уговорил и тази глупава кратка среща с шефа на отдел „Убийства“ след няколко часа. Кенсинг можеше да се появи тук, в офиса, и ако бяха излезли допълнителни данни, Глицки можеше да му сервира призовка за Голям съдебен състав или дори да го арестува на място.

И всичко, което Харди бе направил за Кенсинг досега, бе да го отпрати на работа с някакъв слабоват съвет и малко грубоват хумор. Сега той си даде сметка, че познатата обстановка на аквариума и „Шамрок“, както и свързващото ги приятелство с Пико Моралес, го бяха подвели в този случай и временно бяха скрили от погледа му реалностите, пред които бе изправен Кенсинг. Къде му бе умът?

Харди се изправи рязко.

— Извинявай, Дейвид — каза той, — трябва да се изнасям оттук.

— Имам невероятното усещане за „дежавю“ — започна Глицки. — Не го ли минахме вече това?

— Беше сутринта — възрази Харди. — Винаги възникват пови възможности, стига да имаме куража да се изправим срещу тях.

Лейтенантът хвърли един поглед към приятеля си през бюрото, после отвори ципа на страничния джоб на вечното си яке, измъкна няколко кръгчета от нещо бяло, отчупи едно парченце и го хвърли в устата си.

— Искаш ли малко оризова питка? Ужасна е. — Той спря поглед известно време на остатъците, после ги хвърли в кошчето.

— Какво стана с фъстъците? — попита Харди. Години наред едно от чекмеджетата в бюрото на Глицки беше склада за фъстъци на отдел „Убийства“ и лейтенантът често носеше по една-две шепи със себе си. — Не бих отказал няколко фъстъка.

— Прекалено много холестерол или мазнини, или нещо такова. Забравих какво.

— Значи освен сърцето, имаш и СКР?

Глицки се обърна назад, скръсти ръце и се загледа в пространството.

— Добре. Така да е.

— Щом не знаеш, не знаеш. Ако отговориш грешно, то така или иначе ще е нещо негативно. Но никога не е късно да се промени човек. Наблегни на положителното.

— Дръж се за градивното начало. — Гласът на Глицки беше въплъщение на безпристрастност. — И още нещо ще ти кажа. Дай да се откажем от тая работа.

Харди свъси чело.

— Нова песен. Но обърни внимание — отново негативна тема. Обаче в случая, както се оказва, точно това, което аз имах наум.

— И какво е то?

— Ами, съжалявам, но трябва да те информирам, че моят клиент няма да бъде на разположение тази вечер, в крайна сметка. Този случай е просто твърде чувствителен за мен, за да го оставя да говори. Обаче ако желаеш да ми дадеш въпроси в писмена форма, с удоволствие ще се постарая да предоставя исканата информация.

Глицки се изкикоти.

— А ако ми целунеш пръстите на краката, може би ще стана балерина. Това ми е мечтата на живота.

Двамата се гледаха добронамерено. Накрая Глицки прекъсна мълчанието.

— Добре де — каза той. — Какво е СКР1?

Харди направи пауза за драматичен ефект.

— Ставам… Крайно… Разсеян! — Той се изхили. — Някой тъжен ден няма да питаш.

12

Глицки бе дал да се разбере, че представянето на Брако и Фиск вчера по време на разговора с Анита Тонг бе незадоволително до такава степен, че им бе забранил да говорят директно с който и да е друг от свидетелите, споменати от Тонг. Специално им бе наредено да не се доближават до Ерик Кенсинг или когото и да е в ръководството на „Парнас“. Ако откриеха някакви нови собствени следи или самостоятелно се доберяха до някой друг, можеха да постъпят както намерят за добре. При положение, разбира се, че незабавно докладваха в отдела — всеки ден — за евентуалните резултати.

Лейтенантът дори подхвърли, че тъй като това е в тяхната област на компетентност, може би щяха да запълнят смислено времето си, като посетят някои сервизи и автомивки, да проследят забелязаните от патрулите подозрителни превозни средства в околните кооперации и квартали. Фиск прие тази задача относително добре настроен, може би с известно примирение и дори облекчение. Но след два часа каране насам-натам в неспирния силен дъжд Брако стана нетърпелив.

— По дяволите, това вече не е автопроизшествие, Харлен! Глицки ни каза да проследим случая и ние сигурно ще строшим някое и друго яйце, докато направим свестен омлет от всичко това. Но да пукна, ако продължа да карам наоколо и да търся някаква проклета кола през целия този скапан ден. Така или иначе, не това го е убило.

Бяха дошли от Мисията и сега бяха спрели на червения светофар на „Ван Нес“, близо до сградата на общината. Фиск, свит на съседната седалка, подпрял брадичката си на кръстосаните си ръце, поклащаше глава.

— Глицки каза: „Търсете колата. Не се занимавайте с Кенсинг“.

— Добре, ами жена му? Тя си е лягала с Маркъм. Някак си е намесена в това.

Фиск стана неспокоен.

— Не знам. Това все пак е доста свързано с Кенсинг, нали? Пък и къде е тя?

— Горе, в „Анза“, зад университета. Имам адреса ѝ.

— Как го намери?

— Обадих се на информацията и попитах. — Той се ухили на партньора си. — Ако щеш вярвай, но проработи. Тя живее някъде на четири пресечки от „Кайзър“, на „Мейсъник“. Доверих се на интуицията си и се обадих там. И точно така излезе. Забелязал ли си, че жените на докторите винаги са медицински сестри? Аз предлагам да отидем да поговорим с нея.

Фиск все още не бе убеден, но след малко лицето му просветна.

— Помниш ли онази вечер, като ме остави „При Тадич“. Споменах за случая на леля ми Кати и тя каза, че цялата тази бъркотия в „Парнас“ се е отразила много зле на Нанси Рос. Много ѝ съчувстваше.

— Нанси Рос?

— Жената на Малачи.

— Не познавам Малачи Рос — призна си Брако.

Фиск си позволи малка усмивка.

— От „Парнас“ — каза той. — Като го няма Маркъм, сега той командва там. Не чете ли „Градът говори“ днес? Беше много интересно.

— Ти какво, разпитваш ли ме, Харлен? Значи леля ти познава жена му?

— Доста добре, струва ми се. Тя познава всички.

— Бива си я. — Брако посочи с ръка. — Тъкмо говорим за това, виж отдясно, общината. — Той внезапно взе някакво решение и рязко спря колата до тротоара. — Хайде да отидем за едно „здрасти“.

Кати Уест не показваше никакъв признак да споделя някои от гените на своя племенник. Може би, помисли си Брако, беше женена за някой от родствениците на Харлен. Надхвърлила петдесетте години, тя бе сериозна и се държеше внимателно. С крехката си костна структура и малкия кок от тук-таме прошарена коса тя напомняше на Дарел Брако най-вече за врабец. Дружелюбен, много интелигентен врабец. Кабинетът на градския надзорник на втория етаж бе неголям — дори малък — но приятен. Имаше старинно бюро, вградена етажерка за книги, редица прозорци по западната стена. Когато племенникът и партньорът му се появиха неочаквано, нямаха усещането, че прекъсват нещо. Кати Уест ги посрещна сърдечно и изпрати за кафе административния си помощник — добре облечен, услужлив млад мъж на име Питър.

След няколко минути общи приказки и кратко разхождане на работното ѝ помещение — три бюра във външната приемна, претъпкана библиотека и стая за архива, кафето пристигна, тя затвори зад тях вратата към кабинета си и всички седнаха.

— Е — започна Кати, — предполагам, че сте тук да поговорим за „Парнас“. Тази колонка „Градът говори“ бе съкрушителна, нали? Не си представям как Малачи Рос ще може да погледне в очите служителите си, да не говорим за управителния съвет. Е… — Тя спря в очакване.

Брако се вмести в паузата:

— Харлен казва, че познавате госпожа Рос. Питам се дали не бихте ни разказали малко за нея, преди да отидем да разговаряме?

— А защо ще правите това? Тя положително не е заподозряна в каквото и да било.

Фиск отговори откровено.

— Лейтенант Глицки ни държи, така да се каже, изкъсо. Това е първият ни истински случай и мисля, че иска ние да работим по страничната линия. Да не стреснем някой важен свидетел с наивни въпроси.

— „Парнас“ може да е част от мотива, ако има такъв.

Тонът на Брако беше уверен, като че ли се бе занимавал с нещо подобно сто пъти до този момент.

— Но Нанси Рос? — попита Уест. — Дали въобще е била там, когато Маркъм е умрял? Би трябвало да се е намирала в болницата, нали така?

— Тя не е заподозряна — повтори Фиск. — Ние просто се интересуваме от личните отношения в „Парнас“, така да се каже. Играчите. Дали няма да има нещо там.

— Е… — Тя остави чашката си. — Аз всъщност не познавам Малачи Рос, макар, разбира се, да сме се срещали няколко пъти. От друга страна, познавам доста добре Нанси. Тя е прекрасен човек. Много е активна — имам предвид, в социален план. На обществени начала помага на настоятелството на операта, фондацията за бъбречни заболявания и някои други благотворителни организации, предимно от медицински характер. — Уест леко присви очи. — Мога също да ви кажа, че в политическо отношение също е верен човек. Боя се, че няма да съм ви много добър източник да научите нещо лошо за нея.

— Ние не търсим нещо лошо — увери я Брако. Макар мисълта да изрови нещичко му допадаше, не тук бе мястото да го прави. — Тя била ли е медицинска сестра, между другото?

Уест поклати глава.

— Не знам Нанси някога да е работила, за да си изкарва прехраната. Искам да кажа, някаква истинска работа. Никога не ѝ се е налагало. Тя по рождение е заможна.

— Дори когато съпругът ѝ е бил млад? За да помага? — попита Брако.

Уест се засмя.

— Когато съпругът ѝ е бил млад, инспекторе, Нанси е била бебе. Тя е втората жена на господин Рос. Бих се учудила, ако има и трийсет и пет. — Някаква мисъл помрачи лицето ѝ. — Родителите ѝ не бяха много доволни от брака. Спомням си, говореше се, че парите оттам секнали. Не им харесала идеята Нанси да е трофейна съпруга на един по-възрастен мъж и я отрязали напълно. Искам да кажа, с парите. Не че това е имало значение, както се оказа. Малачи печели много добре, както сега целият град знае.

Тя поклати глава съчувствено.

Харлен най-после намисли въпрос.

— Тя работи ли нещо със съпруга си? За „Парнас“?

Надзорничката поклати глава.

— Не бих казала, поне не нещо конкретно за компанията. Но непрекъснато се среща с хора и предполагам, че в някаква степен това е част от неговия бизнес.

— Непрекъснато? — попита Брако.

Тя кимна.

— Не знам как се справя с тия малки деца — има две близначки, мисля, че са на около шест години, — но вероятно с гувернантките… — Тя събра мислите си за момент. — Но да се върна на въпроса ви. Бих казала, че дава по един наистина голям прием веднъж месечно, а по-дребните неща — благотворителните акции — са два-три пъти седмично.

Брако не познаваше този начин на живот и някак си не го разбираше.

— И това повечето време?

— Да. Когато е в града.

— А иначе къде е?

— Ами… — Тя се усмихна и отвори дланите си пред себе си. — Ами където иска да отиде, бих казала. Имат второ жилище, наистина страхотно. Била съм там, шестстотин-седемстотин квадратни метра — на брега на езерото в Тахо. Знам, че те — или тя и момичетата — прекарват Коледата в Аспен или Парк Сити. Имат собствен самолет, доколкото знам.

Дарел Брако притича през дъжда с партньора си, стигна до колата и седна на мястото си. Когато Харлен закопчаваше колана си до него, погледите им се срещнаха.

— Страхотно!

— Истински пари — съгласи се Фиск. — Истински живи пари.

— Собствен самолет? И аз искам да си имам самолет.

— Как обаче ще плащаш за горивото, та да летиш някъде?

— Да, има го това.

Брако влезе в движението. Дъждът продължаваше, като че ли никога няма да спре, изливаше се на потоци пред тях. Беше почти обяд, а все още мрачно като привечер, и скоро изражението на Брако влезе в синхрон с времето.

— Но ние знаехме, че са богати още от началото, нали? Не знам какво друго получихме.

Фиск се замисли.

— Пихме по едно кафе, по-хубаво от това в „Работилницата на Ед“.

— Е, поне това.

Заключението, особено когато идваше от Фиск, можеше да се приеме за добро. Най-после работеха по истинско убийство, а не някаква разновидност на автопроизшествие. И наистина бе съвсем различно. Сега, без някой да ги направлява, работата им щеше да върви натам, накъдето ги поведяха тяхната интелигентност и инстинкти. Просто събираха произволна информация, това бе всичко. И се подразбираше, че голяма част от нея щеше да бъде безполезна. Но нещо можеше да се окаже важно — само че човек не знаеше, преди наистина да разбере.

Без повече обсъждане, Брако зави на запад, към „Кайзър“ и къщата на Ан Кенсинг. Фиск поседя съсредоточен, в дълбоко мълчание, няколко пресечки. После се обади.

— Дарел.

— Да?

— Как мислиш, колко струва един самолет?

— Мисля, че това е едно от онези неща, за които казват, че щом питаш за цената, значи не можеш да си ги позволиш.

Но днес партньорът му бе пълен с изненади. Нещо бе задействало двигателя му по това разследване и сега той очевидно проследяваше някаква нишка на мисълта.

— Не, не това. Има предвид просто поддръжката — хангарът, горивото, месечните разходи, застраховката.

— Не зная. Мисля, че ще зависи от това къде го държиш, колко е голям самолетът и така нататък. Защо питаш?

Фиск сви рамене.

— Мисля си за милион и двеста хиляди. Как ти изглежда?

Този въпрос не затрудни Дарел.

— Ако имах милион и двеста, щях да си живея на плажа в Коста Рика. Откъде изкопа тази сума?

— Това е годишният доход на Рос.

Брако му хвърли от мястото си поглед, изпълнен с дълбоко съмнение, и Фиск побърза да се защити.

— Ами това пишеше във вестника — „Градът говори“. Сигурно е вярно. Но аз се питам колко пари са това. И дали са достатъчно.

Това накара Брако да се засмее.

— Стигат, повярвай ми.

— Наистина ли? Две имения, предишен брак, което означава издръжка за жената, а може би и за децата. Нова млада жена, която дава приеми за висшето общество. Деца в частни училища, прислуга, самолети, почивки.

— Милион и двеста обаче.

За Дарел Брако, син на полицай, един милион долара можеха да бъдат и един милиард. И едното, и другото бяха неизмеримо големи суми пари, пари за цял живот работа.

Очевидно обаче за Фиск не бе така.

— Чел ли си книгата „Клада на суетата“?

— Това книга ли е? Мисля, че гледах такъв филм.

— Да де. Филмът е скапан, но най-напред беше книгата. Все едно, има такъв готин момент в нея, където някакъв тип си преглежда списъка на разходите и вижда колко е невъзможно да преживее с един милион долара годишно. И това беше, да кажем, преди десет години.

— Трябваше да ми се обади — каза Брако. — Щях да му покажа как да се справи.

— Работата е там — упорстваше Фиск, — че може би научихме нещо полезно от леля Кати. Вместо да се съсредоточаваме върху това колко богат е Рос, може би е по-умно да се замислим колко е беден. Искам да кажа, погледни го от този ъгъл: ако разходите на човек са по-големи от доходите му, той е беден, нали? Независимо от това колко печели.

Спряха първо в „Кайзър“ и установиха, че госпожа Кенсинг си е взела един ден болнични. Дъждът, който валеше упорито от снощи, продължаваше с нова сила. Напомнящи мусон, запращаните почти хоризонтално от силните ветрове откъм океана, капките обстрелваха двамата инспектори, които бяха застанали пред външната ѝ врата. Тя им отвори, обута с дебели сиви чорапи, с модни джинси и червен пуловер с качулка тип „анорак“. Първото впечатление на Брако бе, че не е спала два дни.

Дългата ѝ до раменете руса коса бе разрошена. Без какъвто и да е грим, лицето ѝ изглеждаше ъгловато и скулесто. Същевременно не можеше да се скрие нейната привлекателност. Особено очите ѝ — големи, широки и завладяващи, в почти електрик синьо. Никога не бе виждал такива очи.

Дори след като се бяха представили и показали значките си, госпожа Кенсинг продължи да ги гледа втренчено, докато накрая Брако не я попита дали могат да влязат. Тя кимна, отстъпи крачка и отвори вратата, докато се отдръпваше.

— Съжалявам — каза тя неопределено.

После изчака още един дълъг миг, преди да затвори плътно вратата зад тях.

В антрето осветлението бе оскъдно. Двамата стояха, капещи, на плетеното килимче в малкото пространство.

— Може би трябва… — каза тя разсеяно и без да завърши изречението, ги поведе няколко стъпки надолу, по късия коридор, после надясно към кухнята.

Огромен куп пране, изсипал се и на пода, бе натрупан на масата. Заобикаляйки го, тя измъкна една табуретка. На плота още стояха мръсни съдове от сутринта — кутии от мляко и сок, две опаковки от мюсли, няколко кафяви парченца круша и банан върху пукната чиния. Най-накрая фокусира погледа си върху тях, докато те продължаваха да стоят в малката влажна стая.

— Добре. И какво?

Погледът на стряскащите човека очи сновеше напред-назад между инспекторите.

Брако извади касетофона и го постави на плота пред нея. Изкашля се и съобщи името си и датата, номера на значката си — каквото трябва. Не бе репетирал, дори не бе се замислил в какво състояние можеше да е жената, когато тя им отвори вратата. Но сега трябваше да започне с нещо бързо, иначе, както усещаше, госпожа Кенсинг щеше да ги изхвърли и двамата.

— Госпожо Кенсинг, Тим Маркъм и вие сте били любовници, нали?

Тя се изкашля.

— Бяхме някога, но той скъса. На два пъти.

— Защо?

— Защото се чувстваше виновен пред семейството си. Най-вече, не искаше да наранява децата си. Но не обичаше вече жена си. Така че отново се връщаше при мен.

— Но ви беше оставил отново, нали? Така ли е?

— Временно. Щеше да се върне за пореден път.

— И защо ви напусна?

— Защото трябваше отново да опита с тях. Каза: „Още един път“.

Фиск се намеси.

— И кога стана това?

— Миналата седмица. В края на миналата седмица.

— И вие приехте това? Това негово решение?

— Какво можех да направя? Аз знаех… — В погледа ѝ имаше твърдост. — Знаех, че по някое време ще се върне при мен, както винаги го правеше. Той ме обичаше. Не виждах защо отново трябва да подлага всички ни на това. Всичкото това идване-връщане. Казах му, че просто трябва да се раздели. Да изчисти нещата.

— Както вие сте направили с вашия брак?

Дори и да се беше засегнала, тя не го прояви.

— Да, както направих аз. Още щом разбрах, че обичам Тим, а не Ерик, казах на Ерик, че трябва да се изнесе. Така де, какъв би бил смисълът? Нямах намерение да живея в лъжа.

Фиск хвърли поглед към партньора си.

— А как прие всичко това Карла? Това, че той я напусна?

— Не я е напускал — поправи го тя строго. — Аз бях винаги на второ място.

— Но тя научи за вас, нали? И какво стана?

— Ами, заплаши го, разбира се. Каза, че ще го остави и ще му вземе всичките пари. И че той няма да има право да вижда децата.

— Имате предвид последния път?

Но Фиск не изчака тя да отговори на въпроса на партньора му.

— Вие знаете ли, че Карла и децата са също мъртви?

Тя застина за миг. После продължи:

— Видях това, но изключих веднага телевизора. Тя не ме интересува. Няма нищо общо с мен. — Гледаше ги предизвикателно. — Не желая да говоря за това повече. Не ме е грижа за нея.

Фиск се обади.

— Може би Карла е отказала да го приеме? Може би още му е била ядосана?

Внезапно тя избухна и повиши глас.

— Не чувате ли какво ви казвам?! Беше свършено. — Вятърът духаше на пориви и тежките капки барабаняха по прозореца на кухнята. — Той смяташе да ѝ каже за всичките си грешки в живота си. Да започне на чисто. Какъв смахнат глупак!

— Но дали наистина ѝ е казал? — попита Фиск.

— Кого го е грижа? Какво значение би могло да има сега? След като ме напусна, повече не го видях — каза рязко тя. — Не знам какво е направил.

— И кога беше това? — попита малко по-внимателно Брако. — Кога го видяхте за последен път?

Тя удари с ръка ядосано по плота.

— Майната му! Пет пари не давам! Не чувате ли? Важното е, че аз съм изоставена тук. — Тя посочи в отчаяние разхвърляната малка кухня. — Тук. Сама.

Фиск запита рязко:

— Знаехте ли, че съпругът ви е лекувал господин Маркъм в „Портола“?

— Да, зная. Видях се с него веднага след това. — Погледът ѝ се изостри. — Това важно ли е?

— Маркъм е разбил брака ви. Може би съпругът ви все още го е мразел.

— Да, но какво от това? — Тя поклати глава уморено. — Всичко това отзвуча преди две години. Това е стара история.

Инспекторите се спогледаха.

— Искате да кажете, че той вече не е таил никакво огорчение? — попита Фиск.

— Разбира се, че го преживяваше. Не криеше, че мрази Тим. Той винаги… — Тя се поколеба. — Защо питате?

— Опитваме се да установим кой го убил, госпожо Кенсинг — отговори Фиск. — Вярвам, че вие също бихте искали да знаете това.

Очите ѝ се присвиха.

— Какво искате да кажете с това „убил“? Блъснала го е кола.

— Не, госпожо, бил е убит — настойчиво повтори Брако.

— Не знаехте ли това? — рязко попита Фиск. — Не сте ли чели вестника тази сутрин?

— О, да! — отвърна тя с глас, изпълнен със сарказъм. — Отпратих децата си на училище, после казах на прислужницата да ми донесе вестника с кафето и бонбоните. Само дето още не е стигнала до прането и съдовете. — Пренебрегвайки Фиск, тя се обърна към Брако. — Казвате, че някой го е блъснал нарочно?

Брако кимна.

— Не е само катастрофата — каза той. — Бил е убит в болницата. Някой му е инжектирал калий.

В очите ѝ блесна първото пламъче на паниката.

— Не разбирам за какво говорите.

Фиск направи крачка към нея.

— Вие сте медицинска сестра и не знаете за калия?

— Разбира се, че знам това. Но какво общо има това с Тим, с неговата смърт?

— Това го е убило — отвърна Брако. — Наистина.

Постепенно новината сякаш стигна до съзнанието ѝ.

— В болницата? — После бавно, докато мисълта узряваше, лицето ѝ се промени, докато накрая не се изкриви от ярост. — Този мръсник! Този нещастен скапаняк! — Тя гледаше ту единия инспектор, ту другия и дрезгавият ѝ глас се изпълни с увереност. — Може да спрете с търсенето — заяви тя. — Знам кой го е убил.

13

Кенсинг работеше в клиниката „Джуда“ и не изглеждаше склонен да отговаря на телефонните обаждания. Затова Харди реши просто да се появи там с надеждата, че неочакваното посещение ще му помогне да внуши това усещане за неотложност, което започваше да изпитва. И той смело се хвърли право в бурята и стигна в клиниката достатъчно рано, за да прекара още половин час в претъпканата чакалня, преди Кенсинг, в бяла престилка и със слушалка, да излезе да го види. Лекарят му заяви, че не може да се отдели от работата си и за няколко минути.

Лекарските му задължения били по-важни. Бил претрупан с работа тук, както Харди можел да види. А и бездруго нали имали уговорка за вечерта? Харди се опита да го накара да осъзнае реалността, пред която бяха изправени, но лекарят като че ли просто не можеше да я приеме.

— Не разбирам защо сега да е по-различно, отколкото вчера — възрази Кенсинг.

Той направи жест на безпомощност с ръцете си.

— Всичко сега е по-различно — обясни Харди с търпение, каквото не изпитваше. — Вчера никой не подозираше, че Маркъм е бил убит, затова нямаше значение, че сте го мразели. Сега има. И то голямо. Това означава, че имате и мотива, и средството, и възможността. Много лош късмет е човек да има всички тия три заедно при случай на отнет живот, повярвайте ми.

Но Кенсинг само поклати глава, за да отхвърли тревогите на Харди.

— Всичко това го обсъдихме по телефона тая сутрин, нали? — Той докосна ръкава на Харди. — Вижте, благодарен съм ви за грижите, но се налага да движа нещата тук, в клиниката, иначе може да нямаме случай да говорим даже довечера. Съжалявам, че е трябвало да се разкарате чак дотук, но просто няма да се получи.

Харди се приближи и сниши глас.

— Точно това ви казвам. Няма да има разговор тази вечер, докторе. Поне не с полицията. Отказах срещата.

Кенсинг реагира с леко раздразнение.

— Защо сте го направили?

— Защото съм вашият адвокат и работата ми е да ви защитавам.

— Нямам нужда от защита. След като чуят каквото имам да им казвам, още повече, като го правя доброволно, ще ме зачертаят от списъка си.

— Наистина? И сте сигурен в това поради огромния си опит в областта на наказателното право? — Харди погледна клиента си в упор. — Чуйте ме. Обещавам ви — най-тържествено ви обещавам — че няма да направят това. Не се заблуждавайте. Дали ви харесва или не, но сте заподозрян в убийство. Няма да търсят основание да ви пуснат. Ще търсят основание да ви хванат. Но няма да им дам възможност за това. Ние с вас трябва да отделим доста време да бъдем заедно. Доста повече време. Да кажем, по-голямата част от уикенда.

Кенсинг поклати глава.

— Не мога нищо да кажа отсега. Имам билети за мача на „Джайънтс“ в събота. Имам деца и трябва да ги заведа.

— Това е направо прекрасно — каза Харди. — Само че човек не може да заведе никого никъде, когато е в затвора. Затова ние с вас трябва да си запазим някакво време. Нещата са сериозни, не разбирате ли?

В чакалнята зад рамото на Кенсинг някакво бебе се разплака.

Кенсинг погледна часовника си, намръщи се и хвърли поглед към плачещото дете.

— Добре — каза той, сочейки към шума, — но това също е сериозно. Моята работа. — На лицето му се изписа професионална усмивка. — Може би в неделя тогава, какво ще кажете?

И като потупа съзаклятнически Харди по гърба, той се обърна и изчезна през врата, която водеше към лекарските кабинети.

Харди, който бе извървял пресечка и половина от паркинга до сградата на клиниката, чувстваше водата в прогизналите си обувки, хладината в панталоните си, влагата под коленете. След като Кенсинг си тръгна, той поседя минута на един от пластмасовите столове, после приглади влажната си коса с пръсти, изправи се и закопча шлифера си, готов за прехода през бурния дъжд до колата.

— Просто си наглеждам инвестициите — обясни Харди, когато Моузес Макгуайър вдигна изненадан поглед към него иззад барплота в „Шамрок“. Той бе единственият човек в заведението.

— Какви инвестиции? Изплатих ти твоята четвърт в оборот, в случай че паметта ти изневерява, която тя никога не прави. Ще пийнеш ли?

Харди не бе пил денем от шест месеца, но както се бяха насъбрали — неуспехът му да говори с някого в Съдебната палата, отношението на Фрийман, лошото време и накрая провалът му с Кенсинг, бе готов да опита каквото и да е, за да обърне късмета си.

— Имаш ли някакъв „Сафая“ на бара?

Макар че Макгуайър не одобряваше джина в каквато и да е форма, нямаше нужда да пита Харди как го иска. Пълна изстудена чаша с вермут и джин. Докато наливаше, попита:

— Добре ли си? А Франи?

Бе отгледал почти сам малката си сестричка, която днес бе жена на Харди, и все още се чувстваше неин защитник.

— Добре сме. Имах уговорена среща наблизо, която не се получи. Няма нищо общо с Франи. — Отпи от мартинито и кимна доволно. — Това — заяви той — е съвършено.

Моузес, чийто собствен скоч „Маккалан“, чист, бе постоянно зареден на рафта под барплота, повдигна чашата си, чукна се с Харди и я поднесе към устните си.

— Онова — уточни той — е джин, сух вермут и лед. А това — и вдигна собствената си чаша — е съвършено. Но аз приемам комплимента с благодарност и скромност. Защо не му каза да дойде в кабинета ти?

— На кого?

— На този, с когото си имал среща. Не знаех, че правиш посещения по домовете.

— Не правя. Това изглеждаше важно.

— Е, поне за единия от вас.

При тази истина Харди кимна тъжно.

— От друга страна, може би просто съм си търсил извинение да наруша своя обичаен ритъм.

Моузес издърпа табуретката, която държеше зад бара.

— Слушам те — насърчи го той. — Искаш да планираме пътешествие? Тръгваме сега и докато се стъмни, можем да бъдем в Мексико.

— Не ме изкушавай. — Харди вдигна питието си, отпи малко и заговори замечтано: — Може би бих могъл да измъкна децата от училище…

— Нямах предвид да влачим потомството с нас.

Харди усети нещо в тона му и се вгледа в измъченото лице от другата страна на бара.

— Вие със Сузан как я карате?

— Поне не се развеждаме, мисля — отвърна Моузес и отпи от скоча си. — Но понякога съм сигурен, че това е само защото се договорихме, че онзи, който пръв спомене думата с „р“, получава децата. Казват, че в Мексико по това време на годината е топло.

— Там винаги е по-топло, отколкото тук.

Двамата погледнаха през широкия прозорец, където проливният дъжд продължаваше да се лее. Кипарисите, които ограждаха парка, се огъваха наполовина под вятъра. Харди рязко се изправи и побутна недовършеното си мартини към края на бара.

— Тръгваш толкова скоро? — попита Макгуайър. — Току-що дойде.

Харди посочи питието си.

— Ако довърша това — което ужасно ми се иска — никога няма да си тръгна.

— За щастие не ти се и налага.

— Не, налага ми се. Имам работа, а дяволът се опитва да ми предостави извинение, за да не си я свърша. Но имам едно предложение за теб и Сузан. Защо не намерите някой да ви замества тук и да доведете децата довечера? Ние ще ги гледаме. Вие двамата излезте. Как ти звучи?

— Става — каза Макгуайър. — Макар че не е Мексико.

— Да, но кое е? — Харди удари приятелски Макгуайър по ръката. — Помисли по този въпрос.

Изправена пред Големия съдебен състав след работния обяд с Кларънс Джакман и Ейб Глицки, Марлин Аш беше в стихията си. Двайсетте граждани, събрани пред нея в заседателната зала на полицейското управление на петия етаж на Съдебната палата, един етаж над кабинета на Глицки и два над кабинета на Джакман, силно желаеха да възтържествува справедливостта. Може и да изглеждаха доста пъстра група от индивиди — днес тук бяха представени със сигурност двата пола и повечето от етническите общности на града — но Марлин знаеше, че тези хора, седнали сега пред нея, и другите като тях в съдебните състави, и не само в Големите съдебни състави из цялата страна бяха гръбнакът на правосъдната система, в която тя работеше. Без тях, без „средния добър гражданин“ правосъдието би било само празно понятие, социалната тъкан щеше да се разпадне. Така че тя играеше честно с тях и уважаваше тяхната интелигентност и опит.

— Дами и господа, членове на Големия съдебен състав — започна тя. — Във вторник, десети април, Тимъти Маркъм започва своя обичаен, винаги един и същ сутрешен крос. Когато стига до Двайсет и шесто авеню тук, в града, е блъснат от зелена американска кола, стар модел. Шофьорът е избягал от произшествието с автомобила си. Но катастрофата не е онова, което е убило господин Маркъм. Напротив, след като е бил донякъде стабилизиран в спешното отделение на болницата „Портола“ и е лежал безпомощен в болничното си легло, той е бил инжектиран от някого — или от някои, засега неизвестни, със свръхдоза калий. Калият е често използвано средство. Той редовно е в наличност в спешните отделения и в интензивните звена. Но калият може да убие, ако се приложи в големи дози. Именно такава доза е била дадена на господин Маркъм. Същата вечер съпругата му Карла и трите им деца умират, простреляни в дома си. Днес сме се събрали тук, за да се запознаем с данните за определяне на идентичността на убиеца — или убийците — в тази поредица брутални деяния.

Всички погледи бяха вперени в нея. Повечето от членовете бяха извадили бележници на масичките пред себе си, готови да си водят записки.

— Съдебният лекар се произнесе, че е възможно смъртта на Карла Маркъм от огнестрелна рана да е самоубийство. Но по този въпрос все още има известна несигурност. Лейтенант Глицки, началникът на отдел „Убийства“, ще свидетелства пред вас след малко. Той ще проведе едно успоредно разследване в този аспект на случая и може да стигне до заключението, че наистина госпожа Маркъм е убила семейството си и себе си, или пък може да арестува някой заподозрян, преди да сте събрали достатъчно данни, за да повдигнете обвинение.

Тя спря и срещна няколко погледа сред своите заседатели.

— Както се казва, ще минем по този мост, когато стигнем до него. Междувременно градската управа е получила сметка в размер тринайсет милиона долара за услуги…

Харди не бе съвсем сигурен какво всъщност го бе довело в „Портола“. Струваше му се, че има някакво неясно намерение да разговаря с някого от администрацията. Но никой не бе пожелал да говори с него. Нямаше уговорена среща — това започваше да става постоянна тема на деня. Всички бяха заети, всички специалисти и служители от здравеопазването се справяха с последиците от ужасите на седмицата в самата болница. Да не говорим за вълненията под шапката на корпорацията. Те нямаха време за импровизирани срещи.

Целият този ден би трябвало да го научи да сдържа момчешкия си ентусиазъм, упрекна се той, докато обувките му жвакаха по коридора, през фоайето и навън. Тъкмо се подготвяше за порива на вятъра, когато забеляза надписи, насочващи хората към различни посоки, една от които бе „Кафе“. Като си даде сметка, че ако не попита никой няма да го спре, той се обърна и тръгна по стрелките. Беше доста късно следобед и заведението, макар и не пусто, не бе и препълнено. Харди взе едно кексче и чаша кафе, плати на касата и застана в очакване да го посети музата. На маса до прозореца сама жена в сестринска униформа седеше и четеше книга. И той се отправи към нея.

Вече по-отблизо я прецени — някъде между трийсет и трийсет и пет години. Симпатична, носеше светлокафявата си коса подстригана късо, средна на ръст.

— Извинете! — заговори я той.

Тя задържа погледа си върху книгата и вдигна пръст. Едва след като дочете абзаца го погледна.

— Да? Какво обичате?

Добронамерени думи. Но Харди не знаеше дали изобщо очаква да открие нещо тук, разговаряйки с нея. Но и никога нямаше да научи, ако не започнеше.

— Казвам се Дизмъс Харди. Аз съм адвокатът на доктор Кенсинг. Имате ли нещо против да седна при вас за минутка?

Израз на недоверие се появи и бързо изчезна от лицето ѝ. Тя вдигна рамене, отпусна ги и каза:

— Разбира се не, но защо? Застрашава ли ме нещо?

Харди издърпа един стол и седна срещу нея.

— Мисля, че не. Чувствате ли се застрашена?

Това я обърка.

— Не! Но понеже казахте, че сте адвокат… Нали обикновено адвокатите идват при хората, когато нещо ги заплашва?

— Сега като го казахте, си мисля, че наистина е така. Този случай не е такъв обаче.

Подаде ѝ визитната си картичка и докато тя я разглеждаше, попита я как се казва.

— Ребека — отвърна тя. — Ребека Симс. И дъщеря ми се казва така. Викаме ѝ Бек.

После кимна, малко поуспокоена, и се загледа отново във визитката.

— Дизмъс? Така ли?

Той кимна.

— Добрият крадец от Голгота. А също и светецът, покровител на убийците. Често се чудя какво ли са имали предвид родителите ми.

— Значи доктор Кенсинг е застрашен? — попита тя.

Харди изчака. Той духна кафето си и го постави недокоснато пред себе си.

— Краткият отговор е „да“.

— Заради Тим Маркъм? Защото са го обявили за убийство?

Харди си помисли, че е случил на маса.

— Именно.

Тя поклати глава възмутено.

— Но това е просто смешно. Убийство. Моля ви се.

— Какво имате предвид под „смешно“?

— Е, не казвам, че непременно е било случайност. Може някой и нарочно да му е дал погрешната доза. Ние постоянно използваме калий в спешното.

— Вие сте сестра в спешното отделение?

— Понякога — отговори тя. — Доста се въртим. Много пъти ми се е падало да съм там.

— Значи калият наистина е съвсем достъпен?

— Разбира се, за всяко медицинско лице. Там е, зад работното място на сестрите.

От гледна точка на Харди това беше добра новина. Дори и само защото даваше на повече хора, освен на неговия клиент, достъп до медикамента.

— Значи според вас прекомерна доза калий не е непременно дадена умишлено? Или злонамерено?

— Не. Обикновено не става така.

— Често ли се случват грешки?

— Понякога. — Тя не изглеждаше много разтревожена от това. — Спомням си, че имаше подобен случай една съботна нощ, някъде в края на миналото лято. Бяха станали някакви престрелки в Западното предградие и май една-две катастрофи. Във всеки случай в спешното отделение беше лудница, както можете да си представите. Лекарят крещи нареждания наляво-надясно, един от простреляните кърви, сърцето му спира и трябваше да получи течности с калий. Така че получи една доза и преди лекарят да се върне при него, някой му даде втора, без да знае за първата.

— И какво стана? Той умря ли?

— Не. Лекарят разбра веднага какво се е случило, така че му направи дефибрилация, после му би инсулин и гликоза и той се съвзе.

— Тогава защо според вас не са приложили същото при господин Маркъм?

— Не зная. Не бях там. Би трябвало най-напред да се разпознае проблемът, нали? В случая, за който ви разказвам, с простреляния, лекарят беше там и поръча калий. Може би доктор Кенсинг не е знаел. Или не е съобразил достатъчно бързо. Той какво казва?

Харди бе малко разочарован.

— Бил е зает. Докато не го съобщиха в новините, е смятал, че Маркъм просто е умрял от травмите, получени при катастрофата.

— Ами това се случва. Хората просто си умират.

Кратко кимване. Той знаеше. Наближаваше рожденият ден на отдавна покойния му син Майкъл. С усилие той се изтръгна от хватката на спомена.

— Една от причините да дойда днес тук бе желанието да усетя мястото, да получа обща представа за условията тук. Дочух, че някои лекари не са доволни от администрацията. Пациенти биват отпращани. А и цялата онази история с бебето Емилия…

Очите ѝ се разшириха в израз на съгласие.

— Това също беше станало с доктор Кенсинг, нали? Той я беше приел. Знаех си, че имаше още нещо, още когато за пръв път го споменахте. Това беше.

Харди се направи на умен, като че ли през цялото време е знаел това за Кенсинг, макар че го чуваше за първи път.

— Той нямаше ли по този повод доста неприятности?

Неочаквано Ребека замислено обърна глава, пренасяйки погледа си отвъд раменете на Харди към ъглите на стаята зад него. По тялото му пробяга лека електрическа тръпка и той осъзна, че въпросите му някак си са пробудили в нея защитна реакция.

— Какво има? — попита той.

Тя въздъхна тежко, огледа отново стаята, хвърли поглед към часовника и към книгата си. Накрая се обърна отново към него.

— Човек никога не знае при такива неща. Искам да кажа, какво наистина се е случило. Но нямате представа какъв шум вдигнаха всички тези доклади, тези глупави… — Тя изпуфтя още един път, после се овладя. — Както и да е. Всички говореха само за това седмици наред, разбира се. Ние всички, персоналът — а дори и лекарите, защото знаете, не много често се случва да сме на едно мнение по някакъв въпрос — всички смятахме, че е постъпил абсолютно правилно. Така де, ставаше дума за бебе. Какво се е очаквало от него? Да им позволи да ги отнесат в Окръжната без майката?

— А, доколкото разбирам, администрацията не е одобрила това.

Тя се изсмя рязко, после се наведе през масата и отговори шепнешком:

— Чух, че тогава всъщност са го уволнили, при което той отишъл при вестниците.

— Извинявайте. — Списъкът на нещата, които Харди не знаеше за клиента си, продължаваше да расте и да го удивлява. Той и клиентът му трябваше да си поговорят. Наистина. Но сега той не можеше да се занимава с това. — Казвате, че доктор Кенсинг е изнесъл тази история? На вестниците?

Тя кимна.

— Никога не си го призна, но всички знаят, че е той. Мисля, че сега е само въпрос на време, преди наистина да го уволнят, дори ако се наложи да измислят за това някаква причина. Не че е само той.

— Какво имате предвид?

Отново се увери, че никой не може да я чуе.

— Имам предвид, че повечето хора тук се боят да не си загубят работата. Като направят нещо или пък като не го направят, и така, и иначе. Наистина е много лошо. — Тя се намръщи. — Значи ще обвинят доктор Кенсинг за това убийство? Би било ужасно.

— Не знам — отговори Харди. — Може и да го направят.

— Защото господин Маркъм имаше намерение да го уволни?

— Това би могло да бъде мотив, да.

Още един, помисли си Харди. Но на глас запита:

— Сигурна ли сте, че господин Маркъм е този, който е искал да го уволни?

— Естествено — отвърна тя. — Той командваше тук целия парад. Кой друг?

14

— Глицки, отдел „Убийства“.

— Кой е?

— Нали току-що казах — тук е Ейб Глицки, отдел „Убийства“, Сан Франциско. Кой се обажда?

— Джак Лангтри. Ейб? Наистина ли си ти?

— Да, наистина съм аз, Джак. Какво става?

— Наистина чудна работа. Току-що натиснах копчето за повторно набиране на мобилния телефон на Карла Маркъм. Тя се е обаждала в отдел „Убийства“, преди да умре.

— Къде си сега?

— Долу. В склада за веществени доказателства.

— Не мърдай. Идвам.

Лангтри чакаше в офиса си някъде във вътрешността на сградата. Заедно с него бе още един от извършилите огледа на местопрестъплението, сержант Каръл Амано. Беше поставил телефона на средата на бюрото, без нищо друго наоколо, изглеждаше почти така, сякаш бе някакъв вид бомба. Вече бе поръчал пълните телефонни разпечатки за къщата на Маркъм и за този клетъчен телефон. Беше се обадил и на Ленард Фаро в лабораторията и го бе помолил да дойде при тях колкото може по-бързо. Глицки бе слязъл при тях и сега се разхождаше и говореше, което рядко му се случваше. Лангтри си даде сметка, че адреналинът му е доста покачен.

— Добре, но нека да разгледаме други възможности — говореше Глицки. — Телефонът е бил в чантата ѝ. Може някой от нашите хора да не е намерил телефон и да се е обадил тук, докато ние сме оглеждали къщата.

— Изключено. — Амано даже не искаше и да мисли за това.

Лангтри също поклащаше глава.

— Съгласен съм. Не е възможно, Ейб. Ти видя кои бяхме на мястото. Аз, Лен, Каръл, другите момчета, говорим за А отбора. Никой не би извадил телефон от дамска чанта на място на убийство, нито би си послужил с него, за да се обади в работата. Просто не може да се случи. Но нека приемем, че е това, което изглежда, че е — че се е обадила в отдел „Убийства“. Какво значи това?

— Навярно би помогнало, ако знаем кога — предположи Глицки.

— Ще разберем това след няколко часа, ако имаме късмет — поясни Лангтри. — Но мисля, можем да приемем, че това е било след като си е тръгнала от болницата и преди хората да са започнали да се събират в дома ѝ.

— Може би докато е карала към къщи — добави Амано.

Глицки помисли върху това за секунда.

— Което означава преди някой да е знаел за калия. Преди да сме разбрали, че е убийство.

— Може би тя е знаела, че е убийство — каза Амано със сдържано вълнение. — Може би тя е извършила убийството и се е обадила да си признае, а после се е отказала.

— Била ли е в болницата, Ейб? Когато той е умрял?

— Да — отговори Глицки разсеяно.

— Значи пасва — каза Лангтри. Улавяйки изражението на Глицки, той попита: — Защо не?

— Не знам.

— Може отново да е скъсал с нея. — На Амано идеята очевидно ѝ харесваше. — Оставя я завинаги. Тя изпада в дива ревност…

Глицки клатеше глава.

— И след това, за неин късмет, той бива ударен от случайна кола, което дава на Карла възможността да се вози в линейката с него и след това да го убие с калий в болницата? След което се прибира вкъщи и посреща на гости всичките си приятелки в продължение на шест-седем часа, преди най-накрая да убие себе си и децата си. Тези неща никак не вървят, приятели. Даже не тръгват.

Двамата инспектори от отдел „Огледи на местопроизшествието“ се спогледаха.

— Имаш ли някакво друго предположение?

Белегът на Глицки се очертаваше ясно през устните му.

— Не. Не обичам предположенията. Не знам по кое време се е обадила, нито защо се е обадила, нито дали някой в отдела е вдигнал слушалката. Може дори да е видяла произшествието, ако питате мен.

Амано отиде до вратата и погледна към коридора. После се обърна.

— Фаро идва.

Няколко секунди по-късно елегантно облеченият и дребничък инспектор от съдебната медицина нахлу в кабинета, поздрави всички и попита какво има. Когато научи за мобилния телефон, кимна замислено. Безспорно, смяташе той, това е важно. Но какво точно означава, не би рискувал да гадае. Фаро, подобно на Глицки, предпочиташе фактите да водят към хипотеза, а не обратно.

— Обаче имам малко новини.

— Давай — каза Глицки.

— Ами две неща. По траекторията — говорим за госпожа Маркъм, раната на главата — отзад напред.

Глицки повтори думите, после попита:

— Значи оръжието е било зад ухото ѝ и куршумът е отишъл напред. Страут каза ли колко често е виждал такова нещо при самоубийство?

Фаро направи неопределен жест.

— Вие го познавате по-добре от мен, господине. Каза „понякога“.

— Много полезно.

— И аз така си помислих. Но има и друго. Тя е била левачка.

— Как установи това Страут?

— Не той. Аз го установих. В къщата имаше цяла колекция от чаши за кафе за лява ръка. Нали знаете, от онези — „Най-прекрасната майка на света“, „Царицата на леворъките“ — от тоя род неща. Освен това беше адресирала няколко плика и почеркът бе наклонен като при леваците.

— Но оръжието е било в дясната ѝ ръка?

— Близо до нея — поправи го Фаро, — но да. Както и да е, резултатите от анализа на остатъците от изстрела може би ще ни посочат по-добре дали действително е стреляла, само че ще бъдат готови след някой и друг ден.

— Добре, Лен. Благодаря. — Ръмженето в гласа на Глицки се долавяше отчетливо. — Е, благодаря на всички ви. Ако изскочи нещо ново, искам да го чуя.

Глицки нямаше намерение да се включи в играта на гадаене на глас, но тези последни данни почти го убедиха в онова, което той се изкушаваше да вярва от самото начало: смъртта на Карла Маркъм изобщо не беше самоубийство. Тя не би се застреляла с дясната, вместо с лявата ръка и под необичаен ъгъл. Не би застреляла и кучето. Нито пък поотрасналите си деца. А това означаваше, че някой я е убил. Той още не знаеше защо, но обаждането в полицията в деня на смъртта ѝ правеше много вероятно Карла да е видяла или заподозряла убиеца на съпруга си.

Глицки бе затворил вратата на кабинета си, барабанеше с пръстите на двете си ръце по бюрото и се опитваше да се възпре от преждевременни догадки. Казваше си, че не знае още достатъчно, за да изгради някаква последователна хипотеза, още по-малко — да направи изводи.

Но едно съображение не го оставяше на мира. Ако някой наистина беше убил Карла, според него със сигурност това бе човекът, убил съпруга ѝ. Нямаше представа какъв може да е мотивът за убийството на жената, но не му и трябваше. Вече имаше заподозрян със силен мотив за убийството на съпруга. Разполагащ със средствата. И с възможността.

Беше време да го притисне.

Когато Кенсинг се върна у дома си след работа, завари инспектор Глицки да го чака пред външната врата, свит под стряхата, за да не го вали дъждът. Лекарят го поздрави учтиво, но изглеждаше малко объркан.

— Мислех, че господин Харди е отменил тази среща.

Глицки сви рамене неангажиращо.

— Понякога адвокатите не искат клиентите им да говорят с полицията. Обикновено това става, когато клиентите им са виновни. Той ми каза, че искате да говорите с нас. — Глицки не го притискаше. — Помислих, че можем да си спестим един на друг малко време, това е всичко.

След кратък размисъл Кенсинг покани Глицки в апартамента си, без дори да му хрумне да му поиска съдебно разпореждане. Живееше в двустайно жилище срещу „Алта Плаза“, парк в северната част на Филмор. Апартаментът заемаше целия етаж в изискана по-стара триетажна постройка. Имаше класически високи тавани, изнесени тъмни трегери и дървен под. Широк прозорец с три крила от старинно бледоматово стъкло гледаше към парка и Глицки се спря, за да погледне навън, коментирайки дъжда.

Няколко минути по-късно, когато Кенсинг тъкмо бе сварил вода за чай на лейтенанта, се чу входният звънец. Оказа се инспекторът, с когото бе говорил пред къщата на Маркъм — Брако, и още един човек, който се представи като Фиск. Той покани и тях и попита дали биха искали да пийнат нещо.

Глицки бе донесъл портативна видеокамера, която постави редом с касетофона на кухненската маса. Когато включиха на запис, той отново каза на Кенсинг — повтаряйки това, което вече бе споменал на входа — че от разговор с господин Харди е научил, че лекарят иска да приключи с полицейския разпит.

— Можете, разбира се, да откажете да говорите — продължи той приятелски, — или да отложите срещата до явяването на господин Харди. Но ние знаем колко сте зает. А, честно казано, и ние сме заети. Както ви казах долу, просто си помислих, че може би ще е по-лесно да приключим с това още в началото на разследването.

Кенсинг кимна.

— Това казах и аз на господин Харди. Нямам какво да крия.

Но спокойният и учтив лейтенант държеше да изясни нещата и допълни:

— Сигурен ли сте, че не бихте предпочели господин Харди да е тук?

— Не, всичко е наред. Мисля, че той малко се престарава в защитата си. Няма значение. Дали е тук или не, не би повлияло на това, което ще кажа. Нямам нищо против.

— Благодаря ви — отвърна Глицки с неподправена искреност.

Даваше си сметка, че кани Кенсинг да говори, без да присъства адвокатът му, и че това е юридически издържано. Правото да мълчи принадлежеше на заподозрения, не на адвоката му. Кенсинг можеше да мълчи, ако искаше, но също така можеше да предпочете да говори.

— Много сме ви задължени — добави той.

После разположи Кенсинг пред камерата, включи я и започна:

— Добре тогава, докторе. Три, две, едно. Говори лейтенант Ейбрахам Глицки, полицейско управление на Сан Франциско, значка номер едно едно четири четири…

Продължи с обичайното изброяване, като уточни номера на делото, свидетеля, мястото, където се намираха, другите присъстващи. Накрая Глицки хвърли бърз поглед към двамата си помощници новаци. Бе отворил жълт бележник на масата пред себе си, погледна в него за кратко и се залови за работа.

— Доктор Кенсинг — започна той, — вие ли подписахте смъртния акт на господин Маркъм?

Лицето на Кенсинг прие унило изражение. Той разбираше какво го очаква.

— Да, аз. Макар че в случай като този моят подпис е условен.

— Условен… Какво означава това?

— Това означава — преди аутопсията. Подписът може да бъде отменен, както беше в този случай, от медицинската експертиза. — Без признак на емоция Кенсинг поясни: — Често, особено когато пациентът е бил хоспитализиран, причината за смъртта е очевидна и няма особена необходимост от аутопсия. Обаче, както ми каза господин Харди, при смъртните случаи след произшествия с избягал извършител винаги се прави аутопсия.

— Така е. Вие не знаехте ли това, преди той да ви каже?

— Не.

— И причината за смъртта на господин Маркъм ви се струваше очевидна?

— Да. В онзи момент. Беше ударен от кола, с тежки вътрешни травми и масиран кръвоизлив. Беше малко изненадващо, че изобщо е стигнал до интензивното отделение.

— Значи не очаквахте, че ще се извърши аутопсия?

— Изобщо не ми мина през ума.

— Добре. Докторе, запознат ли сте със симптомите на предозирането с калий?

— Да, разбира се. Най-общо казано, на езика на неспециалист, сърцето на човека фактически спира да бие.

— И какви мерки взимате?

Той вдигна рамене.

— Ако знаем, че е калий, инжектираме гликоза и инсулин, после прилагаме дефибрилация.

— Но вие по никакъв начин не бихте могли да разпознаете истинската причина за състоянието на господин Маркъм, а именно — калия?

— Не, не виждам как бих могъл.

— Добре. — Глицки погледна бележките си, като че ли събирайки сили за нов залп от въпроси. — И така, докторе, вие познавахте господин Маркъм добре, нали така?

— Познавах го отдавна. Беше мой шеф. Колко добре го познавах, е друг въпрос.

— Тъкмо този въпрос зададох. Вярно ли е, че той и вашата съпруга са имали връзка, която е допринесла за разпадането на вашия брак?

Кенсинг преглътна, но устата му беше пресъхнала като пясък. Започна да си мисли, че съгласяването му на този разговор може би беше сериозна грешка.

Четирийсет и пет минути по-късно те най-после приключиха с личните неща. Глицки не изчака и момент, преди да премине към много остър разпит за ролята на Кенсинг в случая с бебето Емилия и реакцията на „Парнас“.

— И господин Маркъм ви уволни?

— Всъщност не. Обаче ме предупреди, че ще има сериозни последствия, ако разбере, че аз съм бил източникът за пресата.

— А вие ли бяхте?

Кенсинг се опита да се усмихне, но се получи измъчена гримаса.

— Бих предпочел да не отговарям, ако нямате нищо против.

Глицки прие това за потвърждение и реши, че тази информация не му е нужна.

— И къде се проведе това обсъждане с господин Маркъм?

— Извика ме в кабинета си. Там говорихме.

— Впоследствие той установи ли, че вие сте бил източникът?

— Не мисля. Не съм чул такова нещо. — Още един слаб и вреден опит за демонстриране на безгрижие. — Не ме уволни, значи не е знаел.

Глицки продължи неуморим нататък. Кенсинг току-що беше признал, че освен случая с бебето Емилия бяха съществували още „няколко“ повода за разногласие между него и „Парнас“. Кенсинг също така си беше признал, че често е предписвал лекарства, които не са в списъка.

— С други думи — поясни Глицки, — лекарства, които компанията не е одобрявала.

— Не е точно така — обясни Кенсинг. — Лекарствата, които предписвах, бяха добри. Всъщност, бяха по-добри. — Кенсинг, вече силно изпотен, изтри с хартиена кърпичка челото си. — Политиката на компанията е ние, лекарите, да предписваме лекарства от списъка, това е всичко.

— А вие сте си създали навика да не използвате този списък?

— Не навик. Само когато смятах, че е подходящо. — Той почувства, че е нужно да обясни. — Генериците невинаги са съвсем същите по химически състав както марковите лекарства, затова невинаги са толкова ефикасни. Или пък може да има други проблеми.

— Какви например?

— Най-различни. Трябва да се вземат два пъти по-често или пък имат нежелани странични ефекти, например затрудняват храносмилането. Така че в някои случаи — или когато съм имал лош опит с някои генерични лекарства от списъка — предпочитах марковите медикаменти.

— И за „Парнас“ това беше проблем?

Той сви рамене.

— Струва им пари.

— Бихте ли обяснили това?

— Ами системата в „Парнас“ е такава, че повечето пациенти доплащат една и съща сума за лекарствата, мисля, че е десет долара, независимо колко то струва. Така че ако марковото струва трийсет долара, а генеричният медикамент от списъка — десет, компанията губи двайсет долара за всяка рецепта с марково лекарство, която изпълнява.

— А вие предписвахте тези маркови лекарства редовно?

— Когато беше необходимо, да. Работата ми е да спасявам живота на хората, а не парите на компанията.

— Имахте ли и други спорове с господин Маркъм за тази практика?

По това време ръцете на Кенсинг вече видимо трепереха. Той ги свали от масата и ги сложи на скута си. През изминалия мъчителен час му се искаше да беше послушал адвоката си и да бе възприел съвета му да не разговаря с тези мъже. Но след като започна разговора, не знаеше как да се опита да го прекъсне. Накрая се осмели:

— Ако нямате нищо против, бих искал да ме извините за момент.

Но Глицки нямаше намерение да го пусне да отиде до тоалетната, дори и само за да се съвземе.

— След малко — каза той рязко. После повтори въпроса си. — Имали ли сте спорове с господин Маркъм по въпроса за лекарствата?

— Не. Ние не си говорехме.

— Откога?

— От близо две години.

— Две години? Но историята с бебето Емилия е отпреди няколко месеца, а казахте, че сте говорили с него тогава!

Кенсинг изтри цялото си лице с хартиената кърпичка.

— Мислех, че имате предвид въпроса с рецептите. Тогава говорихме.

Когато полицаите най-после си прибраха техниката и си тръгнаха, Кенсинг доста дълго седя разтреперан на кушетката във всекидневната. Най-накрая реши, че е по-добре да се обади на Харди, за да види дали не може някак да поправи стореното. Навън вече беше почти нощ, а дъждът продължаваше да плющи върху прозореца на фасадата.

Харди беше все още в кабинета си — стараеше се да навакса с работата по другите си клиенти. Кенсинг му разказа какво се беше случило и призна, че разговорът е бил много, много неприятен, в крайна сметка — грешка от негова страна.

— Мисля, че сигурно смятат, че имам нещо общо с това — заключи той.

Последва дълго мълчание и когато то свърши, Кенсинг бе напълно неподготвен за гнева на Харди.

— О, така ли мислите, докторе? Лейтенантът, който завежда отдел „Убийства“, ви разпитва два часа за едно престъпление, което е по първите страници на вестниците всеки ден, което може да е свързано с бруталното убийство на цяло семейство и вие имате мотива, средствата и възможността, и си мислите, че може би, ама само може би, на полицаите може да им се струва, че сте подходящ заподозрян. Нали сте учили анатомия, докторе? Всички хора ли мислят със задниците си или само при вас е така?

Кенсинг седеше и гледаше слушалката в ръката си. Почувства прилив на кръв в главата, после му прилоша. Струваше му се, че ще повърне. Кокалчетата на ръката му, стиснала слушалката, бяха побелели. Гърлото му беше стегнато, сухо като пустиня. След още няколко секунди затвори, неспособен да измъкне и дума от себе си.

Когато Харди се обади на Кенсинг двайсет минути по-късно, за да се извини за избухването си, установи, че не е уволнен, както наполовина очакваше. Вместо това клиентът му се извини, приключвайки с наблюдението, че Глицки „може би наистина мисли, че аз съм убил Тим“.

Крайно време беше да загрее това, помисли си Харди. Но на глас каза:

— Би било разумно да се приеме, че е така.

Но той се беше обадил на клиента си и по друга причина, освен извинението. Ако все още беше защитник на добрия лекар, имаше да му зададе някои неотложни въпроси.

— Ерик, минах през „Портола“ днес и разговарях с някои от сестрите. Каква според теб е вероятността свръхдозата да е случайна?

— Общо взето, в този случай — нулева. Защо?

Харди изложи разказа на Ребека Симс за случаите на непреднамерена свръхдоза. Когато свърши, Кенсинг повтори каквото беше казал по-рано:

— Не. Не беше това.

— Откъде знаете?

— Бях там. Маркъм даже не беше на калий. Беше стабилизиран. Относително, искам да кажа.

— Тогава — запита простичко Харди — какво друго ни остава? Кой друг е имал достъп до него?

— Карла, бих казал — теоретически, може би Брендън Дрискол по-рано. Рос, двама от другите лекари. Сестрите.

— Колко сестри?

— Трябва да се провери документацията. Не зная. Обикновено са две, понякога три. Мисля, че бяха две. — Чудовищното значение на всичко това като че ли за пръв път му се проясни. — Искате да кажете, че някой от тези хора го е убил, така ли?

— Така изглежда, Ерик. — Въздържа се да не добави: „Или някой от тях, или ти“.

— Господи! — каза тихо Кенсинг. — И какво ще правим сега?

Харди се поколеба само за миг. Изпита някаква остатъчна неловкост от предишното избухване. Но продължи:

— Това може да ви се стори малко прозаично, след всичко, което сте претърпели тази вечер, Ерик. Но преди нещата да продължат, трябва да поговорим за моя хонорар.

— Не може ли просто да мине за сметка на застраховката ми?

Никой от двамата не се засмя.

Харди изчака една разумна пауза, после предложи:

— Може би ще предпочетете да бъдете някъде, където ще се чувствате по-спокоен? Това ще отнеме известно време.

Глицки искаше да изслуша полицаите след разпита на Кенсинг в неговото жилище, затова, макар да бе късно, се върна с колата в центъра. Сега беше отново зад бюрото си в очакване на Фиск и Брако, които да му докладват дали са научили нещо — и какво — и как смятат да продължат с това разследване. Отвън, пред вратата му, петима от другите му инспектори се мотаеха, довършвайки работата си с разни книжа. Някой беше донесъл пица, чиято миризма подлудяваше Глицки, тъй като от него се изискваше да се въздържа от групите храни, които някога му бяха любими, включително сирене и мазно.

Защо се бавеха тези момчета? Мислеше, че карат зад него. Накрая чу някакъв смях в стаята на отдела и стана да провери. Струваше му се напълно възможно някой за майтап да е намазал стола на Фиск с лепило.

Глицки заряза благородната си битка, грабна парче пица от бюрото на Марсел Лание и мушна половината в устата си, преди да успее да промени решението си. Когато беше преглътнал достатъчно, за да може да говори, попита какво толкова смешно има.

Лание, който беше ветеран в отдела, се облегна на стола си с крака, качени на бюрото. Държеше ръцете си хванати зад главата.

— Просто от офиса на областния прокурор изпратиха още един луд днес и аз най-накрая измислих начин да му помогна, без да го изпращам на ФБР.

Глицки знаеше, че характерна черта от живота на града беше изобилието от чиста проба смахнати — хора, които общо взето живееха на улицата и чуваха гласове, смятаха, че са обладани от духове, общуваха с извънземни. От време на време някои от тези хора се обръщаха, за да изложат проблемите си, към службата за обществена защита, която на свой ред ги изпращаше директно към централното полицейско управление по-надолу в палатата. На рецепцията там кимаха с разбиране и ги изпращаха в областната прокуратура, която пък винаги ги упътваше към отдел „Убийства“. В повечето случаи отдел „Убийства“ ги препращаше към ФБР, където бог знае какво ставаше с тях.

— … но днес родих страхотна идея — обясняваше Марсел. — Казах на този нещастен господин, че трябва да направи плитка от кламери — дадох му цяла кутийка, отне му около час — която да стига от главата му до краката му. Трябва да я закрепи на косата си и да остави другия край да се влачи по пода. И така ще спре гласовете.

— И защо ще се случи това, Марсел? — запита Глицки, макар че не беше сигурен дали държи да чуе отговора.

— Защото тогава ще бъде заземен. — Лание вдигна дясната си ръка, смеейки се заедно с другите инспектори. — Кълна се пред Бога, Ейб. Той излезе оттук изцелен.

— Ти си чудотворец, Марсел. Това е прекрасна история. Може ли да си взема още едно парче пица?

Глицки се обърна да тръгне към кабинета си, но спря, когато Брако се появи на вратата на отдела. Някой от колегите зад гърба му изтананика „Кола 54, къде сте?“ за радост на останалите инспектори. Глицки направи гримаса на неодобрение, посочи новия си млад инспектор и после — към кабинета си. Когато Брако бе вътре, застанал свободно, както обикновено, Глицки изчака на вратата още минута.

— Вие, момчета, панорамния път ли взехте или какво? Къде е Харлен?

— Ами… Няма го.

Глицки затвори вратата зад себе си.

— Дотолкова и аз разбрах, Дарел. Въпросът беше къде е, а не къде не е.

— Не зная точно, сър. Имаше среща.

— Имаше среща?

— Да, сър. Някаква акция на леля му за набиране на средства…

Глицки го прекъсна.

— Нямахте ли усещането, че имате уговорена среща тук с мен? Последните ми думи към вас не бяха ли нещо като „Ще се видим в Палатата“? Да не мислите, че имах предвид утре сутринта?

— Не, сър. Каза, че трябва да отиде и че вече е отработил часовете си за деня, сър.

Намръщената физиономия на Глицки се изостри за момент, после изненадващо той се изкикоти.

— Часовете за деня. Това ми хареса. От коя планета е това момче? Добре, седни, Дарел, ако още не си отработил часовете си за деня. Ще се разправям с Харлен утре.

След като Брако седна, Глицки придърпа иззад бюрото стола си и си вдигна краката.

— И така, какво ще кажеш за доктор Кенсинг?

Брако седеше по същия начин, по който стоеше — с изправен гръбнак, като че ли бе глътнал бастун. Използваше само предната половина от седалката на стола и държеше ръцете си сплетени в скута.

— Мисля, че има мотив, заради който може да изгори, а и кой друг има някакво основание да убива Маркъм? Без някакви твърди доказателства обаче никой съдебен състав няма да го осъди, мисля аз.

— Съгласен съм.

— Мисля, че звучеше като виновен, ако това има значение — изказа становище Брако. — Стори ми се, че се мислеше за по-умен от нас и че може да направлява хода на разговора тази вечер.

Глицки си позволи лека усмивка.

— Лаская се, че може да сме го разочаровали.

— И сега какво правим?

— За момента се интересувам от описание минута по минута как доктор Кенсинг е прекарал деня си миналия вторник. Имам предвид след като се е събудил.

— Смятате, че е той?

Глицки кимна.

— Бих искал повече физически доказателства, но дори и без тях той е бил там, мразел е Маркъм и може би се е страхувал от него, имал е пълната възможност. Понякога това е всичко, с което разполагаме.

Брако сякаш се бореше с нещо. Най-накрая изплю камъчето.

— Ако наистина е убил Маркъм, смятате ли, че е убил и съпругата му?

— Силно съм скептичен към идеята, че тя се е самоубила. Нека така да го кажем.

И той разказа на Брако за телефона в чантата ѝ и обаждането до отдел „Убийства“, за траекторията на куршума отзад напред, за несъответствието на ръката с оръжието.

— Обаждала се е в „Убийства“? По мобилния си телефон? Кога е било това?

— В шест часа.

Лангтри беше оставил съобщението на гласовата поща на Глицки. Информацията можеше и да се забавя, но идваше и това беше важното.

— Значи когато всички са били в къщата ѝ…

— Да. И не е имало никого в отдела. Не е оставила съобщение.

— Шест часът е горе-долу времето, когато Кенсинг е пристигнал там, нали?

Глицки кимна.

— Доколкото мога да преценя. Доста съвпада.

Настъпи мълчание.

Брако отново се колебаеше, несигурен дали да заговори. И отново реши, че трябва да го направи.

— Знаете ли, ние разговаряхме днес с жената на Кенсинг и…

Глицки вдигна вежди.

— Кога стана това и защо?

— Ами нали си спомняте, че ни казахте да не разпитваме някои свидетели. Не искахме да ви се месим в работата, затова се движехме отстрани. Отидохме да се срещнем с лелята на Харлен, после с Ан Кенсинг.

Лейтенантът вдигна ръце и разтърка очите си. После срещна погледа на Брако през бюрото.

— Не би трябвало да оставате с впечатлението, че не желая да разговаряте с хората, Дарел. Можете да говорите с когото искате. Това е ваш случай.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Но искам да ми докладвате всеки ден. Преди да излезете и след като се върнете.

— Да, сър. Но ако разрешите…

— Разрешавам. Няма нужда да питаш. Какво има?

— Продължаваме ли да се придържаме към допускането, че първоначалното произшествие с колата, която го е блъснала и избягала, е било случайно. Харлен още иска да търси коли. Защото, нали някой го е ударил? Може да е било нарочно.

Погледът на Глицки беше спокоен, гласът му — овладян и равен.

— На този етап бих се изненадал, ако не е случайно произшествие, но също така не можех да очаквам и че семейството на Маркъм ще бъде застреляно. Защо питаш? Имате ли някаква следа по отношение на колата?

— Не, сър. Просто исках да съм сигурен дали трябва напълно да изоставим това, или не.

— Ако дойде такъв момент, Дарел, това ще ти стане ясно. Засега дръжте всички варианти под внимание. Може ли сега да се върнем на онова, което искаше да ми кажеш за госпожа Кенсинг?

Брако се бори с мислите си една-две секунди и накрая заговори с известна неохота.

— Ами тя всъщност каза, че мисли, че той си е признал, но Харлен и аз решихме, че не го казва сериозно. Беше много разстроена, почти не си даваше сметка какво говори.

Глицки спря да дъвче пицата си и направи дълга пауза.

— Казала е за кого, че е признал какво?

— Кенсинг. Че е убил Маркъм.

— Каза ви, че той ѝ е признал това?

— Да, обаче всъщност… Трябваше да бъдете там. Просто крещеше. Беше страшно ядосана.

Глицки дръпна ухото си, не вярвайки на това, което току-що беше чул, и желаейки да бъде абсолютно сигурен, че го е разбрал правилно.

— Да приема ли, че Ан Кенсинг ви е съобщила, че съпругът ѝ е заявил пред нея, че е убил господин Маркъм? Казал ѝ е това директно?

— Да, сър. Това е, което тя каза, но…

— И ти не намери време да ми кажеш досега?

— Вече бяхте поставили камерата и бяхте готови да започнете, сър, а ако си спомняте, след това нямахме време заедно, преди да започнете. Така че решихме да изчакаме, докато…

Глицки усещаше, че едва се контролира.

— И това не се стори на никой от вас важна информация?

Брако се размърда неловко.

— Ами, моята представа беше, че не следва да се отнасяме с много доверие към приказките на хората, а това си беше точно такава работа. Поне така ни се стори.

Подпрял пръсти на устните си, Глицки снижи глас, за да се сдържи да не се разкрещи.

— Не, Дарел. Всъщност, това е свидетелско показание за самопризнание. И това е почти най-доброто доказателство, до което може да се стигне. Дали случайно в този момент касетофонът ви работеше?

И наистина, на записа Ан Кенсинг звучеше сякаш е в истерия, не на себе си. Тирадата ѝ бе изпъстрена с нецензурни думи, с проплаквания и прекъсвания, с пискливо оплакване и налудничав смях. Но нямаше съмнение за това, което беше чула, относно неговия смисъл. Бе казала на Брако и Фиск, че единствената причина да не отиде до полицията предишния ден била, защото е вярвала, че автомобилната катастрофа е убила Тим Маркъм. Веднага щом разбрала, че е убит и как е бил убит…

Глицки изслуша целия запис, после нареди на Брако да отнесе касетата право в прокуратурата за дешифриране. Там все още би трябвало да има някой, а ако няма, да потърси някой у дома му и да ги извика да почнат работа по това.

Когато Брако излезе, Глицки измъкна формуляр на заповед за арест от чекмеджето си и започна да го попълва, но след първите няколко реда ръцете му като че ли сами спряха. Да, разполагаше с ново и недвусмислено доказателство и то може би беше достатъчно силно само по себе си, за да арестува Ерик Кенсинг. Но като имаше предвид множеството солидни мотиви и всичките политически аспекти на въпроса с „Парнас“, Глицки реши, че ще е по-достойно да сдържи коня си до сутринта и да отиде при Джакман за една последна консултация.

Единственият неразрешен въпрос в съзнанието му беше дали следва да включи в заповедта имената на Карла и децата.

15

Когато в дванайсет без петнайсет Харди влезе каталясал през външната врата на своята тъмна и тиха къща, той се запита дали му е останала сила да се качи по стълбите до спалнята. Може би трябваше просто да се просне на кушетката тук, във всекидневната.

Въглените в камината още просветваха. Той остави чантата си, натисна със замах ключа на стената за приглушеното таванско осветление, после се измъкна от шлифера и от сакото и прекоси стаята. На лавицата над камината новата (след пожара) колекция на Франи от стъклени слонове се простираше покрай няколко кактуса в саксийки. Беше придобил навика да ги пренарежда почти всеки ден — нещо като шахматна игра без правила или дъска, която му служеше като някаква форма на контакт между него и съпругата му. Безсловесен и някак си позитивен — а и най-малкото подобно нещо беше от полза. С грижите около децата, нейното училище и неговата работа понякога си мислеше, че трябва едва ли не да си уговарят срещи, за да си кажат „здрасти“. Ако не бяха официалните им вечери за срещи, напълно щяха да се изгубят от поглед един друг. Така че той направи няколко хода със слоновете.

Въглените се сринаха, хвърляйки малък водопад от искри. Харди постави ръка на лавицата и подпря главата си на нея. След малко се озова на кушетката с лакти на коленете, вторачен невиждащо в последните проблясъци на въглените.

— Стори ми се, че чух вратата.

Франи бе увита в белия турски хавлиен халат, който бяха купили в Напа при последния си уикенд, когато бяха успели да се измъкнат извън града, преди почти година. Тя прекоси стаята, седна на мястото, което той ѝ направи, притисна се до него и потърка с ръка гърба му.

— Защо не спиш? — попита той.

— Моузес и Сузан си тръгнаха само преди няколко минути — каза тя. — Бях будна.

— Моузес и Сузан? Какво правеха тук?

— А също и Колийн и Холи. Очевидно си им казал, че ще им гледаме децата тази вечер, за да могат да излязат. — Това беше наполовина въпрос. — Разбира се, това е много хубаво за тях, но следващия път може би ще ме уведомиш. Особено ако самият ти не смяташ да си тук.

Главата му клюмна, той я поклати уморено.

— Как можах? Аз съм идиот. Извинявай.

— „Извинявай“ звучи добре. — Ръката ѝ продължаваше да се движи по гърба му. Не бе ядосана, макар че вероятно би предпочела той да не забравя уговорките си, когато включваха и нея. — Е, няма нищо — продължи тя. — Мина добре. За щастие си бях вкъщи, това е всичко. А, Ейб се обади, между другото. И някаква жена на име Ребека. Каза, че може би е важно.

По-рано през деня може би щеше да почувства някаква искрица интерес. В момента това му се стори само още повече работа.

— Това е сестрата в „Портола“, с която разговарях днес. По новия случай. — Все още бе бесен, че Глицки беше разпитал зад гърба му неговия клиент. Опита се да не допусне този гняв в гласа си. — Какво искаше Ейб?

— Каза, че ти знаеш.

Харди се замисли за секунда.

— Излъгал е. — Имаше ли желание да се впуска в дълго обяснение? Но усещаше ръката ѝ така добре върху себе си. Бяха заедно. Леко се притисна към нея. — Взел е показания от мой клиент, след като му казах да не го прави. С целия си екип и пълно бойно снаряжение. Може би е разбрал, че моят човек не е виновен и е искал да се извини. Но се съмнявам.

— Сигурно мисли, че клиентът ти е извършил нещо.

Това винаги създаваше проблеми. Откакто Харди беше започнал да работи като адвокат на защитата, тя постоянно се притесняваше от факта, че съпругът ѝ общува не само с хора, обвинени в престъпление, но често и с такива, които наистина ги бяха извършили. Когато обвинението беше за нещо като някакъв вид кражба или измама, не беше чак толкова зле. Но когато ставаше дума за убийство, Франи се тревожеше поради нелишеното от основание предположение, че човек, който е убил веднъж, може да се ядоса на някой друг, да кажем на адвоката си, и да го направи пак.

— Все пак извършил ли го е твоят клиент?

— Той казва, че не — отвърна Харди простичко. — Но кой не би отрекъл?

— И ти му вярваш?

— Винаги. — Той я погледна в лицето. — Моят проблем е Ейб. Нямам представа какво върши.

— Може би затова ти се обажда? Да ти обясни.

— Сигурно. — Не е така, допълни мислено Харди и хвърли поглед на часовника си. — Изкушавам се да му се обадя ей сега и да събудя този нещастник. — Въздъхна уморено. — Какво беше другото обаждане? Ребека? Сестрата? Каза, че може да е важно?

Виждаше, че на Франи никак не ѝ се иска да обяснява отново — вече си бе изпълнила дълга, като му го бе съобщила. Очевидно се надяваше той да забрави. Но не. Харди не забравяше неща, свързани с работата, забравяше само уговорки с роднини за гледане на деца. Франи на свой ред въздъхна.

— Каза: колкото и да е късно.

— Значи може и сега, а?

— Мислех, че може да си легнеш все пак по някое време.

— Ще се опитам да бъда кратък.

Харди почувства как нещо си отива от нея.

— Оставила съм номера ѝ до телефона — каза тя, като се изправяше. — Ял ли си изобщо нещо?

Той поклати глава.

— Моят клиент най-после почна да си дава сметка, че е загазил. Но максималното, което можах да направя, бе да го накарам да ми се обади по телефона. Поначало се канеше да прекара тази вечер с децата си. Мислел, че разговорът с Глицки ще отнеме не повече от половин час. Попитах го кога според него може да отдели няколко минути, може би да поговорим за някои неща, за да не трябва да ги научавам от трети страни. Казва ми, че не знаел кога, този уикенд трябвало да се грижи за децата си. Работи по един милион часа на ден. Но сега го бях хванал на телефона. Не исках да отлагам за друг път. Казах му да се обади на бившата си жена, да промени плановете си, да ѝ каже, че тази вечер няма да се видят. Трябваше да говорим.

Франи просто го наблюдаваше отгоре. Беше кръстосала ръце на гърдите си, позата ѝ изразяваше всичко — разочарование, неодобрение. Тъга.

— Има останали спагети в хладилника — каза тя.

— Не знам дали изобщо е важно — започна Ребека Симс.

— Не се притеснявайте — отговори Харди. — Щом е нещо, което не ви оставя да заспите, вероятно си заслужава да се говори за него. — Седеше на масата за хранене, пред него бе жълтият му адвокатски бележник, слушалката на безжичния телефон бе до ухото му. Беше си налял чаша портокалов сок и изпи половината на една глътка. — Спомнихте си нещо за доктор Кенсинг?

— Не, не точно това. Всъщност, изобщо не е това.

Харди изчака.

— Чудех се как да ви го кажа, тъй като всъщност нищо конкретно не знам със сигурност. Просто се върнах на етажа, след като говорихме и може би цялото това обсъждане с вас… разбирате ли… цялата обстановка тук…

— Разбира се. Спомням си.

Линията пожужа празна още няколко секунди. После Ребека заговори отривисто:

— Работата е там, че всички тук, в болницата, знаят, че нещо наистина не е наред. Имам предвид, сестрите. Може би и някои от лекарите също. Но никой не говори за това. По-скоро едно усещане, като някакъв призрак, който витае над това място, или нещо такова.

Харди затвори натежалите си клепачи. Гласът ѝ звучеше така, сякаш влагаше буквалния смисъл в думите си. „Страхотно!“, помисли си той. Макар на дневна светлина да му се бе сторила интелигентен човек, жената, която бе избрал случайно в болничното кафе, всъщност беше една откачалка и сега имаше домашния му телефон. Франи беше права — не би следвало да го слага на служебната си визитка.

— Е — Харди бе готов да сложи край на разговора, — не знам дали едно усещане…

— Не, не — прекъсна го тя. — Не е това. Работата е там, че… Искам да кажа, тук умират хора.

Харди бе вдигнал чашата със сока и сега я остави на масата. Умората му внезапно изчезна.

— Какво говорите? Какви хора?

— Пациенти. Хора, които не би трябвало да умрат.

— Какви пациенти?

— Предимно възрастни според мен. Най-вече в интензивното.

— Но не сте сигурна.

— Не, не сто процента. — Той можеше да долови отчаянието в гласа ѝ. — Нали това ви казах в началото. Не съм сигурна.

— Спокойно — отвърна той, надявайки се да задържи мислите ѝ в тази посока. — Няма нищо. За мен е интересно.

— Никой тук не е наистина сигурен или не казва, че…

— Ясно. Но мен повече ме интересува обстановката там като цяло. Не е нужно нещо конкретно — ниския ентусиазъм и така нататък.

— Да, всичко това също го има, парите не стигат, човек не е сигурен за работата си и така нататък. Истината обаче е, че когато говорихме, не можех точно да напипам къде е проблемът и едва тази вечер, като се прибрах вкъщи, ми просветна.

— Какво по-точно?

Сякаш го дърпаше от зъбите ѝ, но хватката изглежда отслабваше.

Тя спря за миг.

— Изглежда глупаво дори да се каже.

— Поне опитайте. Аз няма да си помисля, че е глупаво, каквото и да е то. Обещавам.

По-дълга пауза.

— Амиии… — започна тя. — Ако хората постоянно умират, без да има причина за това…

Харди ѝ помогна да завърши.

— Може би някой ги убива.

— Да — облекчението в гласа ѝ беше осезаемо, — точно до това се опитвах да стигна. Точно това е.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде?

— Не. Всъщност, може би, не знам. Както ви казах, даже не съм сигурна дали е вярно. Първият, за който чух, беше преди около година. Един мъж беше получил удар. Но ситуацията беше… такава, разбирате ли, семейството се надяваше, че той ще се възстанови, прогнозата беше добра, в случай че излезе от комата, така че не искаха да изключат системата. И чакаха. Всички мислеха, че ще трае дълго, но само след два дни той внезапно умря.

— Разбирам — каза Харди. — Но не се ли случва това?

— Понякога. Случва се.

— Това не означава непременно, че някой го е убил.

— Не, разбира се, че не. Ако беше само този един случай, досега всички вероятно щяха да са забравили за него. Но той беше може би третият пациент, починал за около три месеца. Така че една от сестрите в интензивното го спомена в сестринската стая. Има един такъв странен тип, който работи там, всъщност като сестра. Казва се Раджан Бутан. Бил е дежурен във всички тези случаи.

— И някой смята, че може би убива пациентите?

— Не, всъщност не. Даже не знам защо казах това. Във всеки случай никой тогава не си го помисли, но после… нещата продължиха.

— Нещата продължиха — повтори Харди. — Колко често?

— Не зная. Наистина. Но доста често.

Чуваше я как издишва тежко, беше ѝ олекнало.

Но Харди продължи веднага с въпросите.

— Знаете ли дали някой се е обръщал към полицията за това? За този Раджан.

— Не. Не знам. Ако някой го бе направил, нали щяхме да чуем?

— Може да се предположи.

— А и… — Тя пресече мисълта си.

А Харди веднага се хвана за нея.

— Какво?

— Нищо. — Пауза. — Наистина нищо.

— Ребека, моля ви. Искахте да кажете нещо.

Решението малко се забави.

— Ами… да кажем така — че би станало много трудно да се работи, ако някой се обърне към полицията или вестниците, или нещо такова. Защото, нали, вижте доктор Кенсинг и бебето Емилия. Представете си, ако се разчуеше, че в „Портола“ убиват пациентите си! Тук действа една нагласа на общността за… — Тя потърси думата. — … самозащита, бих казала.

— Повечето общности са такива — каза той. — Но не знам дали мога да го повярвам. Искате да кажете, че администрацията няма да е заинтересована да разбере дали някой от нейния персонал убива пациенти?

— О, те ще искат да разберат, със сигурност. Просто няма да искат никой друг да знае. Както с лошите доктори.

— Какво значи „както с лошите доктори“?

Тя леко се засмя.

— Ами, нали общо взето такива няма.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че всички лекари от персонала са велики, докато не ги преместят, да кажем, в щата Илинойс. Получават чудесни препоръки, може би дори повишение на заплатата. Поемат им се транспортните разходи.

— И защо?

— Защото няма лоши лекари.

— А и никой не сигнализира.

Това бе отрезвяващо заявление и Ребека Симс реагира. Гласът ѝ стана кух, почти недоловим.

— Аз не сигнализирам сега, господин Харди. Имам три деца и съпруг и всички те имат нужда да си запазя работата. Просто си помислих, че може да ви е от полза да разберете „обстановката като цяло“, както вие се изразихте. Знаем, че господин Маркъм е бил убит, нали? Може би това променя нещо.

— Може би някой ще се обади в полицията?

— Не вярвам, че това ще се случи. Какво биха могли да кажат?

— Ще кажат това, което вие току-що казахте на мен.

— Но всичко е толкова мъгляво. Няма никакви… Няма никакво истинско доказателство…

— Има трупове — опроверга я Харди с най-спокойния си глас. — Биха могли да аутопсират телата. Не е ли имало всъщност аутопсия? Поне при един или двама от тях?

— Не зная. Мисля, че семействата обикновено… — Тя се отклони, повтори, че просто не знае. — Във всеки случай вие не сте замесен. Искам да кажа, тук, в болницата. Може би можете да направите нещо.

Харди разбра, че това е най-доброто, до което ще се стигне, поне тази вечер.

— Може би мога. Поне ще опитам — съгласи се той и благодари на Ребека за обаждането. — Бяхте права. Беше важно. Мисля, че нямате каквато и да е причина да се страхувате. Ще ви държа настрани от всичко, което правя. Беше смело от ваша страна да ми се обадите.

Той долови признателността в гласа ѝ.

— Благодаря ви — каза тя. — Вие сте добър човек. Извинявайте, че беше толкова късно.

Когато затвори телефона, Харди остана неподвижен до масата доста време. Не беше успял да направи разговора много кратък и без съмнение Франи вече беше заспала. А дори и да не беше, настроението щеше да си е отишло, вече си беше отишло, когато тя се качи горе. Ребека Симс го беше нарекла „добър човек“, но в този момент той съвсем не се чувстваше добър.

Накрая довърши сока си, изправи се и отнесе чашата в кухнята, където я изплакна в мивката. Подсушаваше я, когато чу някакъв познат шум зад себе си. Обърна се и видя на вратата сина си, опрял единия си крак върху другия, да го гледа изпод вежди.

— Ей, приятел! — рече Харди тихо. — Какво правим?

Винсънт още не бе напълно тийнейджър, но по-голямата част от малкото момче в него напоследък се беше изпарила. Сега косата му бе подстригана късо и ушите му стърчаха, докато тялото, което преди клонеше към закръглена мекота, сега бе източено, почти слабовато.

— Не можах да заспя.

Харди се доближи и наведе над него.

— Не си спал цялата нощ досега?

Момчето седна на коляното му и го прегърна през врата.

— Не. Сънувам лоши сънища.

— Какви сънища?

— Такива, в които ти непрекъснато изчезваш. Ние всички сме в една гора и ти отиваш само за минутка да свършиш нещо, и после чакаме, чакаме, докато мама не каже, че отива да те потърси, но ние я молим да не ходи, защото и тя няма да се върне, обаче после отива и двамата с Беки оставаме, и започваме да я викаме, и тогава се събуждам.

На Харди не му бе нужно да използва много въображение, за да разкрие основанието на този сценарий, макар че Винсънт положително не го използваше, за да събуди чувството му за вина. Надяваше се, че все още не е стигнал дотам. Ако беше сестра му, Харди нямаше да е толкова сигурен. Притегли го към себе си, което по това време на нощта синът му все още приемаше.

— Добре, ето ме тук — успокои го той. — А щом си се събудил, това означава, че си спял, нали? А това означава, че в края на краищата можеш да заспиш, нали? Пледоарията на адвоката, който доказва тезата си.

— Май че да — каза Винсънт.

— Хайде, ще те сложа отново в леглото.

Но леглото на Винсънт в стаята зад кухнята изобщо не беше оправено. Винсънт посочи задната част на къщата, към стария кабинет на Харди.

— Аз съм в стаята на Бек. Мама каза, че може.

Стигнаха до свързващата врата и Харди забеляза купчината одеяла до леглото на дъщеря си.

— Какво правиш там?

Харди си помисли, че няма нищо чудно, че синът му не може да спи добре на твърдия дъсчен под.

— Нали я знаеш Бек? Страхува се — прошепна Винсънт.

Харди знаеше. Подклаждани от различните „подготвителни програми“ в нейното училище, дълбоките и произволни страхове на Ребека — от смъртта, от детските самоубийства, от отвличане от непознати, СПИН, наркотици и много други — преди около година бяха достигнали до размерите на криза.

— Мислех, че сме се справили с повечето неща. От какво още се страхува?

— Просто от тъмното, най-вече. И понякога — да е сама.

Изтълкувал тежката въздишка на баща си, Винсънт побърза да я защити, добавяйки:

— Не е всяка вечер. Много по-добре е, отколкото беше.

— Хубаво. Така си и мислех. Нямаш ли някакъв дюшек или нещо друго да си подложиш под одеялата?

— Не. Спя добре направо на пода.

— Виждам — каза Харди. — Само дето имаш лоши сънища и се събуждаш в дванайсет и половина. — Но тонът на Харди бе съзаклятнически, не критичен. Двамата мъже в къщата си имаха свое общуване, трябваше да се подкрепят. — Хайде да ти намерим нещо, все пак, какво ще кажеш?

И двамата награбиха възглавници от столовете в стаята на Винсънт и ги сложиха на пода. Като го настани, Харди го зави с одеялото.

— Навярно сега би могъл да си легнеш в твоето легло и Бек няма да забележи.

Но синът му поклати глава, доволен, че е важен.

— Няма нищо. Понякога тя има нужда да съм тук. Момичетата са така, нали знаеш, татко.

Харди потърка с ръка късо подстриганата коса на сина си. Винсънт нямаше желание да забива ножа в сърцето му — той просто отработваше своите удари на малък мъж, които един ден, дай боже, щеше да използва по-добре от баща си.

— Знам — потвърди Харди. Ръката му поглади четинестата глава отново. — Даваме ли си все още целувки за лека нощ? — Този вечерен ритуал бе приключил само преди два месеца, веднага след Коледа, но от време на време, когато Винсънт се размекваше или наоколо нямаше други хора от семейството, той забравяше, че вече е твърде голям, за да целува татко си. Тази вечер Харди извади късмет и понеже знаеше, че това може да е един от наистина последните случаи, той задържа прегръдката една милисекунда повече. — Добре, поспи сега, Вин.

— Ще проспя. Благодаря, татко.

— Няма за какво.

— Може ли да ти разкажа една смешка?

Полуизправил се, Харди събра последната си капка търпение.

— Само една — съгласи се той.

— Какво получаваш, когато превърнеш слон в котка?

— Не знам.

— Не, опитай.

— Добре, опитвам. Гледай. Очите ми са затворени. — Той преброи наум до три. — Добре, предавам се. Какво?

— Наистина ли не се сещаш? Слон в котка? Помисли!

— Вин… — Той се изправи.

— Котка — каза Винсънт. — Като превърнеш слона в котка, получаваш котка. Загря ли?

— Добра гатанка — каза Харди. — Трябва да я зададеш на чичо Ейб. На него ще му хареса.

По причини, които му се изплъзваха, той обходи къщата от край до край няколко пъти и отново подреди слоновете. После поседя малко във всекидневната, докато не реши, че Винсънт вече е заспал. Върна се отново в стаята на Бек, наведе се над възглавниците, после над леглото, за да погледа в мрака очертанията на лицата на децата си, спокойни и умиротворени в съня.

Най-накрая стигна до голямата спалня. Там отново провери будилника, за да открие, че той е все така — отново! — нагласен за четири и половина. Налагаше се да издаде домашна заповед, с която да забрани достъпа до будилника за всеки друг, освен него и Франи. Премести го с два часа напред. Вече в леглото, докато жена му дишаше равномерно до него, се позамисли за малко за цялото това подсъзнателно общуване, което протичаше в дома, сред семейството му. Той и Франи със слоновете, премълчаваните сега, но все още очевидно смущаващи Бек страхове, последната шега на Винсънт, очевиден опит да задържи баща си в стаята още няколко секунди, макар че никога не би го помолил направо. Динамиката като че ли внезапно се бе преместила и Харди поне се чувстваше в някакъв дрейф, носеше се сред останалите от семейството, свързан с някакво гравитационно привличане, но без нищо наистина солидно, което да ги придържа заедно.

Сега лежеше буден, като ехо от своя син, и не можеше да заспи въпреки изтощението си. Паметта му бе извлякла едно противоречие, което сега се зъбеше насреща му. По-рано през деня Ребека Симс беше отхвърлила с насмешка предположението, че някой е убил Тим Маркъм в болницата. Това е нелепо, трябва да е било случайност, беше казала тя.

Или пък той просто е умрял, което, както му беше напомнила, „се случва с хората“. Но до вечерта подобни смъртни случаи — необяснени и възможни убийства — бяха станали обичайни, постоянна характеристика на изминалите година и нещо в „Портола“. Искаше му се да ѝ се обади и да изясни позицията ѝ — може би бе разчупил тази бариера в отношенията в болницата, където критиката не се търпеше, беше я заставил да допусне немислимото в случая с Маркъм, а това бе събудило други духове.

Но фактите за смъртните случаи сами по себе си — ако това бяха факти, ако можеха да бъдат доказани — бяха разтърсващи със своите последствия, и не само за клиента му, макар че Кенсинг щеше да бъде в центъра на всичко, което щеше да се случи. За Харди това щеше да означава повече часове, по-голяма отдаденост, нарастваща заетост; по-малко време с жена му, по-малко връзка с децата, по-малко участие във всекидневния ритъм на дома му.

Това също означаваше, че наистина си слагаше главата в торбата. Ако някой, независимо дали беше този Раджан Бутан или някой друг в „Портола“, наистина бе убивал многократно, и ако Харди решеше да се намеси в разкриването на тези престъпления, той щеше да се окаже в полезрението на този човек.

Обърна се отново настрани и може би почти се унесе в някакъв полусън, плуваше в бурни води и няколко от акулите на Пико го наобиколиха и щракаха с челюсти все по-близо до него. В този миг нещо — някакво движение в къщата, някакъв случаен шум отвън — пръсна адреналина в тялото му и той отметна завивките и рязко се изправи в леглото. Дъхът му се връщаше на учестени тласъци. Това събуди Франи.

— Дизмъс, добре ли си? Колко е часът?

— Добре съм. Добре съм.

Но всъщност не беше добре. Онзи всеобщо непризнат и все пак всепроникващ страх, който Ребека Симс беше описала в „Портола“, като че ли преследваше и него. Дори познатата тъмнина на собствената му спалня изглеждаше някак зловеща, като че ли нещо ужасно дебнеше скрито в ъглите ѝ.

Опита се да отхвърли със смях породените от въображението му представи, като си каза, че те не са нищо друго, освен ирационални страхове, последица от кошмар. Но те продължаваха да го държат в хватката си. Накрая, чувствайки се глупак, той светна нощната лампа за малко.

Нищо, разбира се. Нищо.

И все пак мина доста време, докато дишането му се успокои. Най-накрая легна отново и се покри със завивките. След минута се обърна и се притисна към гърба на жена си.

Преди мозъкът му да успее да заработи отново, сънят милостиво го покори.

16

Кенсинг приключи сутрешната си обиколка в интензивното отделение на „Портола“ и се отправи към сестринската стая. Там го чакаше високия и слаб администратор на „Портола“ Майкъл Андреоти, който бе пожелал да разговаря с него насаме. Повървяха мълчаливо заедно по един дълъг коридор, после взеха асансьора до приземния етаж, където Андреоти го отведе в една празна заседателна зала в съседство с неговия кабинет в административното крило и после затвори вратата ѝ.

Кенсинг вече бе наясно какво се задава, но все пак попита:

— И така, за какво става дума?

Между двамата не съществуваше някакво особено приятелство и административният директор започна, без да губи време за любезности.

— Страхувам се, че управителният съвет е решил засега да излезеш в отпуска.

— Не мога да приема това. Нямат право. Имам договор.

Повече или по-малко, Андреоти очакваше този отговор. Той носеше документа със себе си и му връчи листа.

— Не е мое решението, докторе. Както казах, бордът е решил.

Кенсинг изсумтя презрително.

— Бордът? Искаш да кажеш, Рос. Най-после видя своя шанс. — Андреоти не почувства нужда да отговори. — Какво е извинението този път?

— Ясно е обяснено в писмото, но изглежда, че има твърде много въпроси, свързани с вас, които се отнасят до смъртта на господин Маркъм.

— Това са пълни говна. Нямам нищо общо с тази работа.

На Андреоти едва не му падна челюстта от изненада — употребата на вулгаризми съвсем не бе обичайна за Кенсинг.

— Бордът не го прави затова. Само така изглежда.

Андреоти бе настроен на бюрократична вълна. Приличаше досущ на манекен. Работата му беше само да връчи писмото и съобщението и да приведе в изпълнение волята на борда.

— Как така „изглежда“? Изобщо не изглежда така.

Андреоти разпери ръце.

— Наистина нещата са извън моя контрол, докторе. Ако желаете да обжалвате решението, бих ви предложил да се обадите на доктор Рос. Междувременно ще преустановите практиката си тук и в клиниката.

— А моите пациенти? Трябва да ги прегледам.

— Разпределили сме други лекари, които ще поемат вашите случаи.

— И откога?

— Боя се, че от този момент.

— Боите се. Май наистина е така. — Кенсинг за момент изпусна нервите си. — И има защо.

Андреоти се дръпна крачка назад.

— Заплашвате ли ме?

Кенсинг се изкушаваше да използва момента и наистина да посплаши малко този чиновник, но след снощното посещение на Глицки започна да чувства колко зле действително могат да се развият нещата с това разследване на убийството, с това подозрение, което го заобикаляше. Някакво чувство за самозащита се обади в него.

— Грешите — задоволи се да каже той.

И като погледна към листите хартия в ръката си, обърна се кръгом и излезе.

Още нямаше девет сутринта. Бурята най-после бе утихнала. Небето беше чисто изпрано, тъмносиньо и безоблачно.

Кенсинг се бе завърнал у дома си, във всекидневната на своя апартамент. Придвижи се напред и дръпна със сила един от прозорците, за да влезе малко свеж въздух. После се върна в кухнята, където Глицки го беше разнищвал миналата вечер. Чашата за чай на лейтенанта все още бе в умивалника. Беше от сервиза, който бе наследил от родителите си, след като баща му почина. Разсеяно пусна водата, за да я измие, и повдигна внимателно нежната съдинка. Над умивалника имаше прозорец и Кенсинг изведнъж просто спря всяко движение, взирайки се навън, към западния край на града, без да вижда нищо от него.

Чашата се пръсна в ръката му, разбита от силата на хватката.

Погледна надолу с някаква студена, безразлична ярост. Там, където ръбовете бяха порязали ръката му, кръвта течеше и се събираше в бялата порцеланова чинийка сред счупените парчета на дъното на умивалника.

Джеф Елиът имаше домашния му номер от времето на случая с бебето Емилия и му се обади двайсет минути по-късно. Напоследък той преследваше „Парнас“ за новини и беше чул вестта за административния му отпуск тази сутрин, може би много скоро, след като самият Кенсинг я беше научил. Елиът му предложи да изслуша неговата гледна точка със съчувствие, като репортер, който отразява цялата история от различни ъгли. Можеше да дойде веднага, ако Кенсинг има готовност да му отдели час или нещо такова. Когато пристигна, Елиът се придвижи с количката в кухнята. Беше идвал вече тук по повод на бебето Емилия и можеше да се оправи. След като седна, първият му коментар беше за няколкото лепенки по ръката на Кенсинг.

— Опитвах се да си прережа вените в отчаяние, но май нещо не съм улучил. — Лекарят се изсмя злъчно и предложи обяснение: — Никога не хващай касапски нож за острието. Би трябвало да съм го научил това някъде по дългия си път. — После ловко смени темата. — Между другото, знаете ли, харесах статията ви за Рос. Уловили сте го идеално.

Елиът кимна признателно.

— Никога няма да разбера какво е мотивирало този тип да тръгне да става лекар. Изглежда толкова се грижи за пациентите си, колкото компаниите за дървен материал ги е грижа за тропическите гори. — После се залови за работа. — Значи най-накрая ви уволниха?

Постепенно те стигнаха до личностите в „Парнас“, до игрите. Елиът каза, че е говорил доста с административен помощник на Тим Маркъм, един озлобен млад мъж на име Брендън Дрискол, който по всичко личи скоро ще бъде без работа.

— Естествено, че познавам Брендън. Всички познават Брендън.

— Изглежда той също ви познава. Разменили сте си остри думи в болницата.

Кенсинг сви рамене.

— Не искаше да излезе от интензивното, когато Маркъм беше там. Трябваше да го изритам. Не остана много доволен от това.

— Но защо изобщо е бил там, щом е само секретар?

— Мерете си приказките, Джеф. Брендън е помощник на директора, не бива да го забравяте.

— И каква е неговата история? Защо е толкова зле настроен към вас?

— Сигурно е плъзнал някакъв такъв вирус наоколо. Учудвам се, че вие не сте засегнат. Но истинският отговор е, че Брендън е един свръхстарателен секретар, това е всичко. За него работата е целият му живот. Работил е с Маркъм още преди той да дойде в „Парнас“. Както и да е, той се грижеше за графика на всичко в живота на Маркъм, включително и Ан, но нека да оставим това извън разговора.

— Вашата съпруга, Ан?

Той кимна.

— Тя… Вижте, тя всъщност никак не го обича. Но Брендън е от онези хора, които се отъждествяват до такава степен със своя шеф, че наистина започват да си вярват, че самите те са непогрешими. Бих се отнесъл към него и към всичко, което казва, с известни резерви.

— Е, аз също се отнесох така. Но той би могъл да ви навреди. Държи всички да знаят как Маркъм едва не ви е уволнил, как сте били истински врагове.

— Е, тук е наполовина прав — съгласи се Кенсинг. — Не се разбирахме. Но той нямаше намерение да ме уволни. Всъщност, дори може да се каже, че беше на моя страна. Сам знаеше какво би последвало. Ако ме уволнеше, как щеше да изглежда това? Щях да съдя него и компанията за един милиард долара и щях да спечеля. И той го знаеше.

— Тогава за какво са били всички тези мъмрения?

Другият сви рамене.

— Маркъм се застраховаше пред управителния съвет, това е всичко. Той, видите ли, се стреми да намалява разходите, да държи изкъсо такива нахакани доктори като мен, но те просто не го слушат. Особено аз, за съжаление. Нямам нужното отношение. Не играя по правилата на екипа. Но Тим не можеше да ме пипне.

— И сега това се е променило? Когато Рос командва?

Изражението на Кенсинг стана по-сериозно.

— Рос е голям проблем. Всъщност трябваше да кажа на адвоката ми колко логично би могло да се покаже, че убийството на Маркъм е най-лошото нещо, на което съм способен, ако искам да запазя работата си. Истината е, че Маркъм бе единственото препятствие, което стоеше между мен и Рос. Него вече го няма. Ако се заслушам наистина внимателно, мога още сега да чуя как ледът започва да се пука под краката ми.

Дочу се слаб шум от завъртане на ключ в ключалката и една врата се хлопна зад тях. Кенсинг се бе изправил наполовина, когато чуха един женски глас да отеква в коридора.

— Колко добре би ми дошъл сега един здравословен секс… О!

На входа на кухнята стоеше жена на около трийсет и пет години с фигура на модел на Модиляни и ситно къдрава коса. Като видя Елиът до масата, тя покри устата си с ръка в банален жест на изненада.

— Да ме вземат дяволите! — После се обърна към Кенсинг с изражение, което сякаш казваше „Какво да направя?“ и вдигна мелодраматично ръце.

— Мисля, че моментът е подходящ за запознаване. — Кенсинг вече се бе изправил и се приближи до жената. — Джудит, това е Джеф Елиът от „Кроникъл“. Джеф, да ви представя Джудит Коен.

— Извинете — обърна се тя към стаята. — Иде ми просто да потъна в земята.

— Ще го преживея — успокои я Елиът. — Понякога и аз имам такива желания.

Оказа се, че Коен също не е голям почитател на Рос.

— Ама че негодник! Не може просто така да те уволни! — каза тя, бясна. — Трябваше да си останеш там и да работиш.

Кенсинг, отново застанал до умивалника, поклати глава.

— Андреоти се бе обадил на охраната. Изглеждаха напълно готови да ме ескортират навън, в случай че не желая да си изляза сам.

Коен се изправи, отиде до вратата, плесна с ръка стената и се обърна с лице към мъжете.

— Гадни идиоти! Как могат…

Елиът внезапно щракна с пръсти и я прекъсна:

— Джудит Коен? Вие ли сте Джудит Коен?

Тя спря, блестящите ѝ очи излъчваха гняв и предупреждение.

— Ами сигурно съм. Да няма друга?

Но Елиът не трепна. Като репортер бе свикнал да задава въпроси, които караха хората да се чувстват неудобно.

— Вие сте Джудит Коен от случая „Лопес“?

— Да, аз съм — отвърна тя със студена ярост. — Позорно лоша диагностичка. Може би и детеубийца.

Кенсинг се отправи към нея.

— Джудит — каза той съчувствено, — недей.

Внезапно озлоблението като че ли я напусна. Тя се върна до кухненската маса, изтегли един стол и седна.

— Няма отърване от това нещо, нали? А и сигурно сте прав, навярно така и трябва да бъде.

— Не беше ти — каза Кенсинг. — Вината не бе твоя.

— Ей, стига — прекъсна ги Елиът, — чакайте малко! — Беше се облегнал назад в инвалидната си количка и гледаше ту единия, ту другия лекар. Накрая спря погледа си върху Коен. — Вижте, съжалявам. Името ви просто ми напомни. Нямах намерение да ви обвинявам.

Лицето на Коен оставаше изопнато и мрачно.

— Но името напомня, нали?

— Не беше толкова отдавна. — В гласа на Елиът звучеше извинение. — Аз съм вестникар. Помня имена. — Почеса се по брадата. — А хлапето се казваше Рамиро, нали?

— Хайде да не човъркаме раната отново, Джеф. Тази тема не е на дневен ред.

Но Коен вдигна ръка, за да го спре.

— Няма нищо, Ерик. Това е минало.

— Не е съвсем минало. Маркъм със сигурност не беше го забравил.

— Сега вече го е забравил. — Тази мисъл очевидно даваше някакво утешение на Коен. — Всъщност може би това е подходящ момент фактите да се разкажат на някого. — Тя се обърна към Елиът. — Знаете случая в основни линии, нали? Хлапето идва в спешния кабинет с майка си. Има температура, възпалено гърло, някакво странно порязване на устната.

Елиът кимна, припомняйки си.

— Някакъв друг лекар го е преглеждал два дни по-рано и му е казал, че има вирус.

Кенсинг заговори:

— Точно така. Значи тази вечер Джудит е в клиниката, затрупана с работа. Наистина претоварена. Преглежда Рамиро и го праща вкъщи с амоксицилин и тайленол.

— И два дни по-късно — довърши Елиът — той е в интензивното отделение с онова разяждащо плътта заболяване.

Кенсинг кимна.

— Некротизиращ фасциит.

Сега Елиът си спомни ясно всичко. Разяждащото плътта заболяване винаги бе новина. А когато имаше някаква местна връзка, всички се впрягаха много. Така че бе чул за това, бе чул дори и слуховете за предполагаема роля в трагедията на Джудит Коен, както и на мнозина други. Официалното изложение обаче не бе включило името ѝ, а собствените по-късни разследвания на Елиът в болницата бяха посрещнати с онова, което той вече се бе научил да очаква — типичния за „Парнас“ административен танц на изплъзването, при което всички лекари оставаха безгрешни и всички административни решения — безупречни. Така и не беше публикувал нищо, защото не бе убеден, че си е изяснил докрай нещата.

Но сега Коен му разказваше и гласът ѝ бе пълен с разкаяние.

— Те са прави. Трябваше да го разпозная.

Кенсинг сви рамене.

— Сигурно и първият лекар, който го е прегледал, е можел да го направи. Но не диагнозата на който и да е от вас двамата е причинила смъртта му.

— Какво искате да кажете, Ерик? — попита Елиът.

— Искам да кажа, че във всеки един етап от лечението „Парнас“ вземаше прекалено бавно решение какво могат да си позволят да направят, за да спасят Рамиро. Детето нямаше необходимата осигуровка. Имаше някаква нередност в един от формулярите в досието му. Покрива ли се това изследване? Покрива ли се кислородът? А кой ще заплати? — Той гневно поклати глава. — Накратко казано, през цялото време те си брояха парите и това провали лечението му. Фатално.

Очите на Коен бяха като стъклени, за нея споменът все още бе болезнен. Елиът я попита внимателно:

— Вие изобщо не сте го лекували повече след първото му посещение в клиниката, нали?

— Не. Повече не го видях. Освен на погребението му.

Кенсинг продължи разказа:

— Но това не попречи на Маркъм да посочи именно нея от цялата лекарска група като първоначален момент на недобре оказана медицинска помощ.

— С такова впечатление останах — призна Елиът. — Макар че никой не желаеше да го заяви официално.

— Всички останаха с това впечатление — потвърди Кенсинг. — Разбира се, истината бе, че Маркъм си търсеше изкупителна жертва. Неубедителните обяснения за това какво и защо не сме направили водеха към самия него. За него Джудит бе една възможност да отклони огъня от себе си. За щастие лекарската група я защити.

— Поне дотолкова, че да не загубя работата си — добави тя с дълбоко огорчение. — Единствената утеха е, че се срещнах с Лус — майката — на погребението. Тя като че ли разбираше. Не обвиняваше мен. Обвиняваше Маркъм.

— Маркъм? — попита Елиът. — Че откъде изобщо е знаела за неговото съществуване?

На Коен очевидно въпросът ѝ хареса.

— Помните ли онази надута статия, която бяха пуснали за него в „Сан Франциско Магазин“? Имало екземпляри навсякъде из сградата, където тази нещастна жена обикаляла с болното си момче. Доволното лице на Маркъм и колко много милее той за пациентите си. На погребението тя все още носеше тази корица у себе си. Показа ми я.

— А искате ли да знаете коя е най-голямата ирония тук? — попита Кенсинг. — Маркъм също не е виновен. Всъщност всички тези решения принадлежаха на Рос. Рос е главният медицински директор. Той наблюдава нещата. Истината е, че Рос е изключително отговорен за това хлапе, но като че ли никой не си дава сметка, че е така.

Настъпи мълчание. След малко Елиът заговори:

— Тук ли живеете, Джудит?

— Остава понякога — отговори бързо Кенсинг. После добави: — Защо?

— Питах се дали е била тук миналия вторник сутринта.

Дойде ред на Джудит да попита:

— Защо?

Елиът сметна за нужно да им каже, че след разговори със служители на болницата и проверки в документацията е установил, че в сутринта, когато Маркъм е бил блъснат, Ерик е закъснял с доста повече от час за работа.

Кенсинг затвори очи, притисна слепоочията си с една ръка и изгледа Елиът.

— Даже не си спомням това. Закъснял ли съм? И какво би означавало, ако съм закъснял?

— Би означавало, че нямате алиби за времето на автомобилната злополука. — Елиът се обърна към Джудит: — А вие бихте могли да потвърдите часа, когато е излязъл за работа.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала! — възкликна тя. — Сега пък някой смята, че Ерик е карал и колата, която е блъснала Маркъм, така ли?

— Не знам дали някой непременно смята така — възрази Елиът. — Просто съм чул въпроса, това е всичко.

— Какви идиоти! — възкликна Джудит.

— Е, идиоти или не — възрази Елиът, — човек трябва да се вслушва какво говорят другите хора.

— Мисля, че започвам да развивам това качество — уморено отвърна Ерик.

— Вторник вечерта бях тук — каза Джудит. — Това помага ли?

— Така е — потвърди Кенсинг, — но това беше посред нощ. — Той се обърна към Джеф. — Отбих се у семейство Маркъм. Когато се прибрах у дома, Джудит вече спеше.

Коен обмисли проблема още малко, после разтърси глава.

— Голяма работа. Ти си в болницата, работиш си нормално, следователно не си някакъв престъпник. Ти си нормален човек с почтена кариера. Неочаквано идва жертва на катастрофа и има голяма вероятност пострадалият да умре. Оказва се обаче, че ти познаваш този човек. Нещо повече, това е някой, когото мразиш дотолкова, че да искаш да го убиеш. Да го убиеш! И ей така, след като той постъпва при теб, решаваш да поемеш този огромен и по всяка вероятност ненужен риск, за да си сигурен, че ще умре, при положение че е възможно да установят, че следите водят към теб. — Седящата на стола Джудит се поизправи, от нея се излъчваше подигравателност. — Ама моля ви се!

— Само дето от това, което чувам, горе-долу точно така се е случило — каза Елиът отрезвяващо.

Това утро на Харди беше ужасно. Беше спал на пристъпи и казаното от Ребека Симс пронизваше някъде дълбоко подсъзнанието му. Неизвестни мъртъвци фигурираха в някакви полузапомнени сънища и той се събуди и стана преди шест. След като децата заминаха на училище, твърдо се отказа да се обади на Глицки за компания. Беше се разходил сам енергично за около час до плажа и обратно, но понеже не беше загрял преди това, от упражнението само се почувства напрегнат и стар. Един от клиентите на Фрийман беше паркирал на неговото място в подземния гараж и докато отиде да си прибере колата от мястото, където я беше оставил на улицата, вече му бяха оставили бележка за глоба. Прекара целия предобед в преглеждане на сметки и друга кореспонденция, натрупала се от миналата седмица. Най-накрая, точно по обяд и преди да напусне кабинета и да се отправи към сградата на „Кроникъл“, той се обади в отдел „Убийства“, макар да беше съвсем сигурен, че лейтенантът ще е отишъл да обядва. Разбира се, оказа се прав — първият му късмет за деня: Глицки бе излязъл.

Сега Харди седеше на един нисък шкаф за папки в стаичката, където бе кабинетът на Елиът, на приземния етаж в редакцията на „Кроникъл“. Разочарованието му от Кенсинг прозираше в подчертано официалния тон.

— Признавам, че съм донякъде изненадан да науча към такава късна дата, че той има приятелка. Снощи говорихме по телефона няколко часа. Помолих го да ми каже всичко важно за своя живот, за което се сеща, и той дори не я спомена.

— Джудит — каза Елиът. — Наистина е хубава. Но може би не е някаква сериозна връзка. Може да е от тези днешни модерни отношения, когато двама души правят страхотен секс на всеки два часа, но иначе даже не се харесват. Това не е ли ужасно?

— Кошмар! — Харди остана някак разсеян. — Знаеш ли кога са се събрали?

— Не. Защо?

— Защото ще е добре да се знае дали е била в картинката, когато той и Ан са били още женени. Може пък напускането на жена му изобщо да не му е разбило сърцето.

— Трябва да питаш него.

— Ще го направя, но би било страхотно, ако той сам беше ми подал нещо по тия въпроси. Даже не знаех, че той е пуснал информацията за бебето Емилия.

— Той ли?

Лицето на Джеф беше самата невинност.

Но Харди не беше се отбил в „Кроникъл“, за да говори за своя клиент. Искаше да знае дали Елиът не е дочувал някакви слухове за поредица от необяснени и неочаквани смъртни случаи в „Портола“.

— Не. — Но мисълта за това, за историята в него озари очите на репортера. — Колко голяма поредица?

— Всъщност не знам. И източникът ми не беше сигурен за подробностите и дори за самите факти. Но изглеждаше доста уравновесена жена и положително беше уплашена.

— И какво каза?

Харди му предаде доста точно разговора си с Ребека Симс. Някъде по средата Елиът придърпа един бележник и започна да си води записки. Когато Харди свърши, Елиът каза, че би искал да говори с нея.

— Мога да я попитам — отвърна Харди, — но останах с усещането, че дори разговорът ѝ с мен я обезпокои. Очевидно администрацията в „Портола“ обича да държи своите вътрешни работи под похлупак. Онези, които приказват, много бързо остават безработни.

— Ясно. Тогава ми помогни. Къде да търся?

Двамата едновременно предложиха отговора: „Кенсинг“.

Джеф затвори вратата на стаята си и включи телефона на микрофон, за да чува и Харди. Кенсинг му каза, че Джудит е още там, но тъй като е работила нощна смяна в клиниката, си е легнала. Той просто си убивал времето, отворил прозорците, четял книга, първата книга, която зачитал може би от година насам. „Грант“ на Макс Бърд. Фантастична. Най-доброто първо изречение, което си спомня да е чел някъде.

— „Започни с ужасната му майка.“ Не е ли страхотно?

Елиът се съгласи, че изречението е добро, но обясни, че се обажда, защото Дизмъс Харди е тук с него, в кабинета му, и биха искали да питат за нещо. Когато Харди свърши с разказа на Ребека Симс за необяснените смъртни случаи в „Портола“, Кенсинг мълча толкова дълго, че Елиът го попита дали още е там.

— Да. Мисля. — След това продължи: — Не мога да кажа, че тази идея не ми е минавала през ума. Но в интензивното отделение непрекъснато умират хора. Искам да кажа, те поначало не биха стигнали дотам, ако не са в критично състояние. Така че доколкото разбирам, това, за което питате, е дали умират хора, които не би трябвало да умрат, така ли? Това сега не се записва, нали, Джеф? Точно сега не ми трябват повече негативни неща във вестниците.

— Не, разбира се.

На Джеф никак не му се искаше да се съгласи, но при тези обстоятелства нямаше какво друго да стори.

— И докато си говорим официално — а Харди нямаше повече никакво намерение да има други, освен официални отношения с този клиент, — този разговор не се ползва и с никаква привилегия. Просто да знаете.

— Ясно. И какво предполагате? Някаква ширеща се недобросъвестност? Или нещо по-сериозно?

— Аз не предполагам нищо — отговори Харди. — Питам дали вие сте забелязали нещо.

— Е, бих се учудил, ако сме попълнили много „осемстотин и пет“. Това мога да кажа.

— Какво представляват те? — попита Харди.

— Доклади до щатската медицинска инспекция. Когато някой лекар оплете нещата толкова сериозно, че администрацията да прекрати клиничната му практика за повече от трийсет дни, болницата трябва да попълни формуляр „805“ и да го предаде на щатската управа. Те от своя страна трябва да го придвижат към националната лекарска база данни, която е федерална. И от нея нищо не се изтрива. Впишат ли те в базата данни, кариерата ти виси на косъм.

— И защо тези неща не са били съобщавани? — попита Харди.

— Вие сте адвокат и ме питате това? Ако сте лекар и някоя болница донася срещу вас, какво ще направите? Ще съдите негодниците, разбира се. Ако сте пациент и разбирате, че вашата болница е наела некадърен лекар, съдите болницата. Всеки се съди с всеки.

Елиът не можа да се сдържи.

— Винаги съм си мислил, че вие, адвокатите, много обичате този момент — подхвърли той на Харди.

Но Харди бе на съвсем друга вълна.

— Да разбирам ли, Ерик, от това, което ми казвате, че в „Портола“ има такива лекари, ръководството ги знае и не подава тези доклади?

— Нека да отговоря на това така: имаме хора от персонала, които аз самият не бих избрал за личен лекар.

— И какво всъщност става, когато някой лекар сгреши? — попита Харди.

— Две неща. Първо, забелязахте, че споменах вълшебното число „трийсет дни прекъсване на клиничната практика“. Вместо това човекът получава двайсет и девет дни. Следователно нямаме „805“, нали? Правилата се спазват, избягваме националната база данни.

— А има ли лекари от „Портола“ в тази база данни? — Джеф както винаги си гонеше темата. — Как мога да разбера?

— Не можете. — Гласът на Кенсинг беше твърд. — Обществеността няма достъп до нея по обясними причини. Макар че евентуалните работодатели имат. Във всеки случай, има и още един начин да се избегне докладването. И той вероятно се прилага по-често.

— И какъв е той? — попита Харди.

— Ами докладите „805“ се основават на колегиални заключения.

— От други лекари — вмъкна Елиът.

— Именно. А сред лекарите има едно разбиране, особено сега в „Портола“, че сме забъркани в тази каша всички заедно, така че е по-добре да се браним взаимно. Ако някой от колегите не взема правилните медицински решения, добре, може да се направи неофициална дискусия, да се спомене стандартът на медицинско обслужване, към който се стремим всички. Но ние сме подложени на непрекъснат финансов натиск. Всички работим страшно много, през цялото време, така че в крайна сметка не се топим един друг.

— Никога? — попита Харди.

— Може би при някое крещящо нарушение — имам предвид неизвиним, тежък, фатален пропуск — и то навярно повече от един път. Но ако нещата не са чак такива, няма да получите колегиални отзиви в „Портола“, които препоръчват „805“. В повечето болници в страната бих казал, че историята е горе-долу същата.

Елиът и Харди се спогледаха.

— А какво ще кажете за други причини за смъртта? Може би предизвикана нарочно?

Тук Кенсинг направи пауза.

— Какво имате предвид под „предизвикана нарочно“?

— Например да се изключи системата по-рано или нещо такова. — Харди се замисли, после допълни: — Може би нещо като този калий.

— Говорите за убийство, нали? — Отговор не последва. — Дали смятам, че нещо такова става в „Портола“?

— Смятате ли? — попита Харди.

— Само в най-параноидните си моменти.

Елиът се намеси в разговора.

— Често ли имате такива моменти, Ерик?

Чу се как Кенсинг въздъхна.

— Имаше още един пациент в интензивното отделение по същото време с Маркъм. Знаехте ли това?

— Мислех, че са били няколко — каза Харди.

— Така е. Имах предвид още един пациент, който почина.

— Кой беше това? — Всичките инстинкти на Харди му подсказваха, че беше напипал нещо и че това беше важна част от него.

— Казва се Джеймс Лектър. 71-годишен, никога не е пушил. Беше развил някои усложнения след сърдечна операция и го държахме на системи две седмици. Но имаше подобрение и се повлияваше от лечението. Признаците му на живот се подобряваха. Смятах да го преместя след няколко дни.

— А той почина? — попита Харди.

— Ами да. Не виждах никаква причина. Просто… край.

— Никога няма да разкрия източник — обяви Елиът. — Ще отнеса името ви в гроба си.

Харди не му обърна внимание.

— И освен този човек, Лектър — попита той, — колко други бихте изброили? Смъртни случаи, които не бихте могъл да си обясните?

— Всъщност, започнах да си водя сметка миналия ноември. Имам един малък бележник.

Изчакаха.

Той продължи:

— Смятах да се върна към тези случаи и да видя дали следват някакъв модел. И може би някак да ги махна от главата си.

Елиът го попита защо е започнал да си води бележки.

— Не знам точно. Сега, като ме попитахте, си мисля, че съм си събирал собствени амуниции за момента, когато най-после ще ме уволнят. Не съм си мислил, че някой убива пациенти нарочно, но губехме пациенти, с които това не би трябвало да се случва. Както онова момче Лопес, Джеф. Така че ако финансовата им политика започнеше да вреди на медицинското обслужване, исках да имам с какво да им отвърна. Общо взето, смятах, че тази болница се разпада и исках да запазя някои конкретни данни.

Този път мълчанието продължи доста дълго. Най-накрая Харди попита:

— Колко, Ерик?

— Ако не се брои вторникът — отвърна Кенсинг, — единайсет.

17

Какъвто и да бе специалитетът на деня в заведението на Лу Гърка, Харди нямаше апетит да го опита. Надяваше се да може само да си мушне главата през вратата и да огледа помещението, за да види дали вътре се намира Уес Фарел.

Но нямаше късмет.

Точно в разгара на обедната почивка заведението бе пълно от край до край и масово се поръчваха напитки. Правото продължаваше да бъде занимание, от което хората ожадняваха, отбеляза Харди.

Шмугна се в тълпата, премина през вратичката до бара и набързо обиколи мястото, разменяйки от време на време любезности при вида на познато лице, но без да се спира. Ако Фарел го нямаше, той също нямаше желание да бъде тук. Не на последно място, защото не искаше да се сблъсква с Глицки.

Все още не му беше минало.

Харди се бе обадил на секретарката на Фарел, която работеше на половин ден, и за щастие я беше случил на бюрото. Тя му бе казала, че по разписание шефът ѝ би трябвало да е зает в съда през целия ден. Не беше сигурна дали става дума за градския, върховния или федералния съд, но мислеше, че е градският, което значеше Съдебната палата. Така че усетът на Харди му подсказа обяд при Гърка. Излезе прав. Уес се бе настанил в сепаре отзад, скрито от входната врата. Той го споделяше с една голяма, почти недокосната халба бира и двама мъже в джинси и работни ризи, които не можеха да впечатлят с облеклото си който и да е съдия, известен на Харди.

Като се промъкна и седна до Фарел, Харди го попита как я кара.

— Толкова добре, колкото близнаци.

Уес представи хората около масата. Оказа се, че двамата мъже с него — Джейсън и Джейк — бяха баща и син, което Харди беше отгатнал още щом седна. Момчето, Джейк, може би двайсетинагодишно, беше клиент на Фарел. Те празнуваха (оттам и бирата), защото полицаят, арестувал Джейк, не се бе появил на предварителното заседание тази сутрин. Тъй като той бил главният свидетел от страна на държавата, прокуратурата бе оттеглила всичките си обвинения. Харди бе достатъчно възпитан, за да не разпитва какви бяха те.

Затова и двамата бяха убедени, че Уес е герой.

— За мен той винаги е бил такъв — съгласи се Харди. — Всъщност, тъкмо затова съм тук сега. — Обърна се към Уес. — Изскочи нещо важно. Мога ли да те измъкна за няколко минути? Имате ли нещо против, момчета?

Щом им оставяше бирата, всичко бе наред.

Проправиха си път до страничната врата — така имаше по-малко тълпа, през която да минат — и излязоха на алеята, където сега, малко след пладне, на топлото слънце се излежаваха, припичаха и — ако се съди по миризмата — се разлагаха кутии с отпадъци. Фарел примигна от ярката светлина, пое си дълбоко дъх и сбърчи нос.

— Трябва някой да е умрял някъде тук. Какво има?

Харди бе готов и бръкна във вътрешния джоб на палтото си, докато вървяха към улица „Брайънт“ и чистия въздух.

— Имам тук един списък с имена и съм много любопитен дали някое от тях ти е познато.

Фарел взе листа хартия и хвърли поглед по него.

— За какво става дума?

— Любимата ти болница.

Той хвърли бърз поглед нагоре, после се върна на списъка. Харди видя как присви очи. Фарел спря и вдигна отново поглед.

— Добре, предавам се.

— Познаваш ли някое?

— Да, на Марджъри Лоринг.

— Тя е сред клиентите ти от онова дело, което водиш срещу „Парнас“, нали?

— Не точно тя. Децата ѝ. Тя самата е покойник.

— Знам. Това се отнася за всички в списъка. Правили ли са ѝ аутопсия?

Бяха спрели на някаква сянка пред офиса за отпускане на заеми за гаранции при входа на заведението на Лу. Фарел сви очи, загледан някъде не много далеч, като се опитваше да си спомни. После поклати глава.

— Винаги го правят. Но може би не са ѝ отделили особено внимание. Знаеха от какво е умряла.

— И какво беше то?

— Голямото Р, рак. Тя беше един от онези случаи, за които се казва: „Оп-па, трябваше да се заемем с това малко по-рано“.

— Но кога е умряла? Било ли е по-рано, отколкото децата ѝ са очаквали да си отиде?

— Те не знаеха колко дълго ще трае точно. — Той присви устни, едно мускулче заигра около челюстта му. Харди го остави да измъкне спомена. — Макар че, да, наистина, беше доста бързо, доколкото се сещам. А бе, нещо от сорта — остават ви може би три месеца, освен ако не се окажат три дни.

— Три дни?

— Не, не, само така се изразих. Това е една от малкото ми слабости. Преувеличавам. Всъщност, мисля, че беше седмица, две седмици или нещо такова.

— А се очакваше да бъдат три месеца?

Фарел поклати глава.

— Нали знаеш как е с тези неща, Диз. Ставаше дума за повече три месеца, може би за шест. В действителност се оказа по-малко. Случва се постоянно. Може дори да е било за добро.

Харди можеше да приеме това само по себе си, но не и ако някой ускоряваше нещата.

— Смяташ ли, че семейството на госпожа Лоринг ще се съгласи да поиска ексхумация?

Дори след въведението въпросът го шокира.

— За какво?

— Пълна аутопсия.

— Защо? Мислиш, че някой я е убил?

— Мисля, че е възможно.

Изведнъж погледът на Фарел стана по-твърд. Няколко години по-възрастен от Харди, с малко по-голямо коремче, Уес обикновено имаше вид на леко пийнал. Някой би могъл дори да изтълкува това като некомпетентност, но Харди знаеше, че той не се дава никому. Преди две години беше разбунил правната общност в града със защитата си на друг адвокат, негов личен приятел, обвинен в убийството на жена си. Случаят беше смятан за неспасяем даже от такова величие като Дейвид Фрийман, но Фарел беше измъкнал клиента си, изцяло оправдан. Сега беше насочил към Харди цялото си внимание.

— Ами другите десет души от списъка ти? Същата история?

Харди не искаше да пресилва.

— Да кажем, че има подобни въпроси. Искам да говоря с моя клиент, преди да пристъпим към каквото и да било, разбира се, но след като го направя…

Не довърши.

Фарел се отдръпна в последната ивица на сянката.

— Последния път, когато говорихме, нямаше клиент — отбеляза той.

— Сега имам. Познаваш ли Ерик Кенсинг?

— И искаш да му се обадиш, преди да съм говорил със семейство Лоринг, защото…

— Защото за някои от тези имена — Харди посочи списъка — е бил дежурен в болницата, когато са умрели. Преди да ексхумираме госпожа Лоринг и да узнаем, че не е умряла от рак, ще съм по-спокоен, ако знам, че доктор Кенсинг не е бил в отделението да ѝ мери пулса по това време.

Фарел се съгласи, че това би било лош късмет.

— Значи още не са го арестували, както разбирам?

— Поне не бяха допреди половин час. Но нещата може да се променят и докато говорим тук.

Фарел присви очи.

— Говориш за Ейб?

Харди кимна и вметна кратко:

— Май малко се е впрегнал.

— Ейб не е глупав.

— Не, не е, но снощи е разпитвал Кенсинг и след това си е тръгнал. Без арест. Всъщност това, което се опитвам да направя, е да спечеля на клиента си малко време. Ейб може да се увлече в своя ентусиазъм. Ако Кенсинг бъде арестуван или обвинен, никога няма да работи отново. А имам приятели, които го смятат за герой.

Уес се позасмя и посочи с палец към заведението на Лу.

— Ония двамата симпатяги там, в сепарето, смятат мен за герой. Това няма никакво значение. — После попита: — Твоят човек извършил ли го е?

— Още в началото отрече — задоволи се да отговори Харди.

Погледът на Фарел се местеше от една страна на друга. Този обрат в разговора — обективният факт за вината или невинността на един клиент — заплашваше да наруши едно широко прилагано, макар и негласно правило сред адвокатите. Но изведнъж Харди се сети защо Фарел го беше споменал. Онзи негов приятел, за когото беше спечелил такова впечатляващо оправдаване, в чиято невинност Уес бе вярвал с цялото си сърце, в края на краищата се бе оказал виновен.

— Ако искаш да си сигурен — каза той, — най-добре намери някой друг, който да го е извършил.

Харди пусна тънка усмивка.

— Да, така е. Това е човекът, когото търся. Но първата ми линия на защита е да разбера дали тези пациенти на „Портола“, които умират, преди да им е дошло времето, имат нещо общо със случая на Маркъм.

— И как смяташ да направиш това? — Физиономията на Фарел отразяваше дълбокия му скептицизъм. — Положително Марджъри Лоринг не би могла… — Спря, погледът му омекна. — Може би аз просто нещо не разбирам — предположи той. — Хайде да приемем, че най-напред децата ѝ не разрешат да я изкопаем, което само по себе си е доста спорно допускане. Да кажем, че Страут се съгласи да направи аутопсия, което също не е сигурно. Да допуснем тогава, че установят, че я е убил калият. По какъв начин изобщо обаче това помага на твоя клиент?

— Ами, най-напред, ако не е бил там…

Фарел махна с ръка.

— Добре де, той не е присъстваш и когато са застреляли Линкълн. Но това още нищо не значи по отношение на Маркъм. Ами ако се окаже, че не е калий?

Харди си беше задавал и сам тези въпроси и беше стигнал до слабо удовлетворителен отговор. Ако някой друг пациент в „Портола“, несвързан с Маркъм, се окаже също жертва на убийство — и особено ако Кенсинг не е бил наоколо, когато се е случило, това би могло да накара някой като Глицки да се замисли дали нещо не му липсва. Може би ще пожелае да запълни малко бели полета, преди да арестува Кенсинг.

— В този момент става дума повече за забавяне, честно казано, но не мога да родя никаква друга велика идея.

— Е, забавянето винаги е добра тактика, ако го постигнеш. — Фарел очевидно още не беше убеден. — Но ако твоят човек се е усъмнил в тези смъртни случаи, защо не е поискал пълна аутопсия още тогава?

— Зададох му същия въпрос.

— Това е, защото си умен. И какво ти отговори?

— Общо взето, че всички тези смъртни случаи са били така или иначе очаквани и по очакваните причини. Не било както ако хора в цветущо здраве изведнъж умрат. Просто едни умиращи хора, които си отиват. Само че малко по-рано. Болницата е направила аутопсии и наистина всички те са били мъртви. — Харди вдигна рамене. — Така или иначе го е отдал просто на общия упадък на обслужването в „Портола“. — Той се приближи и прошепна заговорнически: — Но чуй ме, Уес. Работата е там, че ако някой в „Портола“ е убил Марджъри Лоринг, печелиш, каквото и да стане.

— И това е, защото…?

Той спря, защото внезапно разбра. Можеше да започне дело за огромно обезщетение от името на децата на Марджъри Лоринг. Нямаше да има нужда да доказва обща небрежност или някакъв друг момент на непредпазливост. Можеше да започне незабавно със сметките. Ако Марджъри Лоринг не беше умряла от естествена смърт, а бе убита в болницата, Уес можеше да спечели маса пари за доста кратко време, извършвайки сравнително много малко.

— Ще говоря с децата ѝ — отсече той. — Да видим какво може да направим.

Трея вдигна поглед от бюрото си и погледна към часовника на стената. На лицето ѝ светна искрена усмивка и тя стана от стола.

— Дизмъс Харди, истински джентълмен, три часът, точно на минутата. Кларънс те чака, веднага ще те приеме, но човекът при него ще остане още миг. Отгоре ли идваш? — попита тя.

Имаше предвид отдела на Глицки.

— Не.

— Значи не си говорил с Ейб?

— Още не. Франи ми каза, че се е обаждал снощи, но се прибрах много късно.

— Наистина иска да говори с теб.

— И аз с него, разбира се. Може би ще ни уредиш една среща?

— Той няма ли да слиза за тази? Знам, че Кларънс го е поканил.

Това не прозвуча като добра новина за Харди, но той прикри реакцията си с усмивка.

— Добре. Може би ще можем да побъбрим после.

Седна и зачака, давайки си сметка, че е нервен и гневът му още не е преминал. Беше прекарал безброй часове тук, в кабинета на областния прокурор — като се почне още от времето, когато сам бе млад помощник в прокуратурата, до неотдавнашните му премеждия като адвокат. В над деветдесет процента от тези часове между него и човека от другата страна на вратата бе съществувал конфликт. Откакто Джакман бе назначен за областен прокурор, това се беше променило. Сега за няколко минути той разбра, че му предстои да се върне там, където му е мястото, на страната на защитата. Може би щеше да бъде внимателно отместване и, надяваше се, любезно, но съвсем реално, независимо от това.

Вратата на Джакман се отвори. Вътре бе Марлин Аш. Сега, като се замисли за това, Харди си каза, че би трябвало да очаква Джакман да е поканил и нея. В края на краищата тя щеше да бъде обвинител на „Парнас“ и най-вероятно — на неговия клиент.

— Диз, как си? — избумтя Джакман. — Хайде, влизай, влизай. Извинявай, че малко закъсняхме.

Харди пристъпи вътре, ръсейки усмивки.

— Ако ти и Марлин не сте свършили… — започна той, като се стараеше да бъде колкото може по-любезен, — … не бих искал да ви притеснявам. Сигурен съм, че Трея и аз ще намерим начин да изкараме още няколко приятни минути.

Джакман му отвърна с усмивка. Всички си бяха още приятели.

— Марлин реши, че може да поостане малко, ако нямаш нищо против. Имаше две неща, които искаше да свери с теб. Трея каза ли ти, че съм поканил и Ейб да се отбие? А, ето го и него.

Глицки и Харди седнаха от двата края на канапето. Нито думите им, нито очите осъществяваха контакт помежду им. Марлин си остана на стола, Джакман придърпа още един стол. Малък, мил приятелски кръг край масата за кафе.

Харди започна направо.

— Доколкото разбирам, след като господин Маркъм се е превърнал в потенциална жертва на убийство, решили сте да свикате Голям съдебен състав. Чух, че ще се разследва не само смъртта на Маркъм, но и цялата бизнесситуация около „Парнас“. Всъщност мисля, че най-напред това даже бе моя идея, още преди някой да беше умрял. Просто исках всички да знаете, че наистина не очаквам някаква огромна публична проява, която да почете моя принос към това. Макар че един бюст, изработен с вкус, долу във фоайето или може би малка паметна плоча на ъгъла, при заведението на Лу, не би било лошо.

Белегът на Глицки минаваше като права линия през устните му.

— От приказките на този човек може да ти окапят ушите.

Облегнат назад, Харди изпъна ръка по облегалката на канапето, заемайки поза, изразяваща отпуснатост, макар всъщност да не се чувстваше така.

— Както моят приятел Ейб посочи, аз вярвам в силата на общуването. — Той хвърли остър поглед към Глицки, после се приведе напред. — Знам какво някои от вас биха искали да стане оттук нататък. Говорих с доктор Кенсинг преди около час. Каза ми, че според твърдение на съпругата му сега той бил признал, че е убил Маркъм. — Харди най-после се обърна към Ейб. — Предполагам, че заради това си се обадил, да ми сигнализираш, че си на път да го прибереш.

Глицки не каза нищо.

Харди продължи:

— Но, разбира се, тъй като си разпитал клиента ми въпреки изричната ми молба да не правиш това, възможно е да си имал готовност и за едно любезно извинение.

Едно мускулче заигра на челюстта на Глицки. Белегът изпъкна, ясно очертан.

Харди продължи:

— Мисля, че единствената причина той все още да не е в затвора, е защото си решил да изчакаш, докато Кларънс е готов да подпише заповедта.

Израженията в стаята показаха на Харди, че е заковал нещата точно.

— Но аз не съм тук за това — продължи той. — Тук съм, за да предпазя моя клиент от затвора.

— Желая ти късмет — изръмжа Глицки.

— Няма да имам нужда от късмет. Ако единственото, с което разполагаш, е разказът на жената, твоята теза в никакъв случай няма да издържи пред съда. Сигурно разбираш това.

Марлин използва момента, за да се намеси.

— Според Ейб имаме предостатъчно, Дизмъс. Ако този човек е убил пет души, не трябва да бъде по улиците.

— Марлин, моля те! Нека не оскърбяваме взаимно интелигентността си. Доктор Кенсинг няма какъвто и да е мотив да причинява зло на семейството.

— Доколкото ти знаеш — допълни Глицки.

Харди отново се обърна с лице към него.

— Следвали от това да си направя извода, че си открил мотив?

Джакман се изкашля и отговори вместо Глицки.

— Ние приемаме, Диз, че убийствата на Маркъм и близките му са свързани. Мисля, че би се съгласил с това като работна хипотеза, нали? Но това всъщност не е толкова важно. Доктор Кенсинг има достатъчен мотив за Маркъм. Плюс средствата и възможността.

— Но никакви доказателства, Кларънс. Никакви истински доказателства. Предимно някакъв мотив.

— Не ни излизай с тези номера, Диз — възрази Марлин. — Първо, не е някакъв мотив, а огромен мотив и никой друг няма никакъв. Второ, знаем, че когато Маркъм е бил убит, доктор Кенсинг е бил точно там. Освен това — продължи тя спокойно — Маркъм е бил убит с медикамент, вкаран чрез система. А твоят клиент не е точно портиерът. Той има достъп. Значи имаме мотив, средства и възможност и ни най-малко съмнение по тези факти.

Харди повтори своята мантра.

— Но никакво физическо доказателство. Никакво пряко доказателство. Никой не го е видял да извършва това и никакви физически данни не сочат, че той го е извършил. Има вероятност да докажете, че той може и да го е извършил, но може и да не го е извършил, а това, едва ли трябва да ви напомням, е основателно съмнение.

— Жена му казва, че си е признал — изръмжа Глицки. — Това е доказателство. Един ден преди аутопсията, преди който и да е знаел, че Маркъм е убит, Кенсинг ѝ е казал, че го е натъпкал целия. О, ти може би още не знаеш тази подробност? — Глицки се изкашля. — Обадих ти се снощи. Мислех, че можем да поговорим затова. Може би не си разбрал какво искам да ти кажа.

— Казах ти да не разпитваш моя клиент — рязко отвърна Харди. — Може би ти не си разбрал какво искам да ти кажа. — Харди си наложи да сдържи гнева си. Така нямаше да постигне онова, което искаше. Обърна се към Аш: — Значи жена му, която го мрази, казва, че той е убил любовника ѝ. Така ли? Никога няма да получиш обвинение с това.

Но Аш остана спокойна.

— Вярвам, че с останалите доказателства може и да го получа, Дизмъс.

— „Може“ не е много силна дума, Марлин.

— Искаш да ни помогнеш да се справим по-добре, така ли? — Тонът на Глицки беше леден.

— Всъщност имам едно предложение, което може и да подейства в този смисъл — заяви Харди. — Няма да се преструвам, че доктор Кенсинг не ми е основната грижа. Знам, че се каниш да го арестуваш. По дяволите, може би вече имаш и заповедта. — Харди изчака, но никой не потвърди това. Което означаваше, че може би не е прекалено късно. Пое си дълбоко дъх. Сега щеше да стане весело. — Най-напред ще направя едно малко въведение — започна той.

— Каква изненада!

Харди не обърна внимание на Глицки, а насочи вниманието си директно към Джакман.

— Вижте… Да кажем, че задържите Кенсинг и го обвините в убийство. Ейб би могъл да го арестува още днес. Готов съм дори да се съглася, че с твърдението на съпругата почти сигурно ще постигнете обвинение, в случай че я изправите пред голям състав. Във всички случаи, разбира се, ще трябва да ми дадете достъп.

Достъпът включваше всичко, свързано с обвинението — физически данни, находки, свидетелства, полицейски доклади и така нататък. Защитата имаше абсолютното право над събраното от обвинението. Това беше азбучна истина на закона, но Харди реши, че не е излишно да напомни на всички, че така или иначе той ще види всички свидетелства, с които разполагат. Това ставаше автоматично.

— Но вие още не сте го арестували — продължи той, — нито сте го призовали пред големия състав. Така че той не е обвинен и следователно все още не сте задължени да споделяте всичко с мен.

— Свърши ли въведението? — попита Глицки.

Харди дори не показа, че е чул прекъсването. Погледът му беше вперен в Джакман.

— Предлагам ви размяна. — И продължи веднага: — Онова, което наистина гониш, е „Парнас“, Кларънс. Ти го знаеш, аз го зная, всички тук го знаем. Искаш да откриеш къде е гнилото и да го изрежеш, но трябва да внимаваш да не го изрежеш така лошо, че да последва смърт. Ако „Парнас“ хвърли топа, хората, които ще поемат най-големия удар, са преди всичко градските служители. Разбира се, това ще бъде истински лоша новина за множество добри хора, но това е и най-лошият възможен политически сценарий за теб, Кларънс, ако искаш да запазиш своя пост и да продължиш добрата работа, която си започнал.

Джакман сви леко устни в знак на неодобрение. Харди си помисли, че това не е само заради изчеткването. Беше засегнал някакъв нерв, както се надяваше, че ще стане.

— Добре. Какво общо има с това клиентът ти? — попита Джакман.

— Има общо, тъй като сега всички в „Парнас“ са омекнали, само защото търсите онзи, който е убил шефа им. Те очакват от вас да свършите точно това. Така че онези от корпорацията няма да забележат вашите хора и няма да се втурнат да си унищожават документите или да правят всякакви други спънки, каквито може да им хрумнат. Обаче арестувате ли Кенсинг, вече нямате никакъв претекст.

Спря, за да изчака да възприемат идеята му, но Марлин нямаше какво да мисли.

— При цялото ми уважение, Диз, това са глупости. Големият състав може да оглежда където си иска и когато си иска. Това няма нищо общо с твоя клиент.

— Не оспорвам това, Марлин. Можете да го арестувате и да продължите да разследвате в „Парнас“. Имате всичкото право за това. Обаче… — Той се обърна отново към Джакман. — … Имаме работа с организацията, която осигурява здравеопазването на града, вече доведена почти до ръба на банкрута, измъчвана от ужасни проблеми с оборотните средства, духът е паднал под нулата, а сега и загубила главния си шеф. Ако се разчуе, че се опитвате да я закриете…

— Нашето намерение не е такова — вметна Марлин.

Но Харди поклати глава.

— Няма значение. Ако арестувате Кенсинг и след това продължите да ровите, ще прилича именно на това. Което значи, че всичко ще се разхвърчи. Познавате нашия град, тук всичко се преувеличава. Всичко се превръща в проблем. Какво ще стане, когато множество градски служители решат, че остават без медицинско обслужване? Няма да е много приятно.

Всичко това беше добре казано, точно и може би вярно, но Глицки изобщо не искаше да го чуе.

— И начинът да избегнем тази потенциална катастрофа е да не арестуваме твоя клиент?

— Само докато големия състав си свърши работата. Да кажем, трийсет дни.

— Трийсет дни! — Глицки беше потресен. — Да не си се побъркал? Ако е убил Маркъм, а моите доказателства сочат това, вероятно е убил и цялото му семейство. Ако ще това да свали и цялото федерално правителство, не ме е грижа — мястото на този човек е в затвора.

Харди се обърна към Аш.

— Случаят куца, Марлин. Ако го арестувате, знаеш какво ще стане. „Парнас“ отива на кино, а след това, ако Кенсинг спечели делото на процеса, всички си отивате заедно с него.

Но независимо от споровете Джакман не беше изгубил нишката.

— Спомена нещо за размяна, Диз. Искаш да ти дадем трийсет дни…

— … и достъп — добави Харди.

Глицки вдигна ръце и се изправи.

— А може би и личен шофьор, а? Може би и масаж?

Харди продължаваше да не му обръща внимание.

По лицето на областния прокурор си личеше, че се е съсредоточил до крайност.

— Добре, да предположим, в рамките на тази дискусия, и достъп.

— В никакъв случай! Няма начин за това, Кларънс. По-скоро ще отида да го арестувам без заповед, преди това да се случи.

Джакман изпълни широкия си гръден кош с въздух. Той биеше Глицки в ширина и тегло с три-четири сантиметра и петнайсет килограма и всичко това никога не бе така забележимо, както сега, когато беше ясно, че е под строг контрол. Гласът му бе дълбок и авторитетен бас:

— Няма да направите това, лейтенант. — Пое отново бавно въздух, после продължи с разговорен тон: — Имаше достатъчно време досега да арестуваш доктор Кенсинг без заповед, Ейб. Но ти си този, който ме вкара в клопката на това решение, и сега аз ще го взема. Надявам се, че това е съвършено ясно.

Глицки просто бе загубил гласа си. Той оглеждаше стаята с открито недоверие, ако не и направо с враждебност. Джакман не му обърна внимание и заговори на Харди:

— Трийсет дни и достъп в замяна на какво?

— В замяна на свидетелстването му пред големия състав.

Чувството за разочарование беше осезаемо. Глицки клатеше глава в недоумение, че Харди бе изгубил цялото им време и усилия за толкова малко. Лицето на Марлин отразяваше подобна реакция. Дори Джакман сложи ръце на гърдите си и наклони глава на една страна. Но очите му поне още дълбаеха.

Харди почувства, че темата не е приключена.

— Виж, Кларънс, както са нещата сега, ако изправите Кенсинг пред големия състав, ще му кажа да се позове на Петата поправка. Ще имате късмет, ако научите даже името му. А иначе, ето, Марлин е тук — и той се обърна към нея, — получаваш основния си заподозрян в убийство да отговаря на всякакви въпроси, каквито искаш, без присъствието на адвоката му. Това е мечтата на всеки обвинител.

Но тя не беше убедена.

— Това не е моята мечта, Диз. Ти просто ще имаш повече време да му съчиниш история, към която да се придържа. — Тя се обърна към шефа си. — Няма да се получи, сър. Той всъщност не ни предлага нищо.

— Напротив, Марлин. Помисли за това. Предлагам един компетентен поглед отвътре за ситуацията в „Парнас“, точно това, което желаете.

— Винаги можем да получим това, Диз.

— Къде? От кого? Всички други, които работят там, ще прикриват себе си или шефовете. Дори другите лекари ще го направят.

— Не е вярно. Големият състав ще ги закриля, независимо какво са казали там. Създаден е именно с такава цел, Дизмъс. За да могат хората да говорят свободно.

— Тъкмо затова е създаден, съгласен съм, Марлин. Но невинаги се получава така. Няма да намерите прекалено много лекари, готови да ви окажат съдействие в усилията ви да отрежете източника на техните заплати. Но даже ако единственото, което искате, е да преследвате моя клиент заради Маркъм, ще го имате изцяло на ваше разположение за колкото време желаете. Няма да има оспорвания, неприемливи обстоятелства, възражения на защитата, ще правите каквото си искате.

По погледа на Марлин си личеше, че все още не отстъпва.

Глицки, придвижил се до рамката на вратата, се беше облегнал на нея като намусена статуя.

— Ами ако убие отново? — попита той. — Собствената си жена например. Никак няма да се чувствам добре, ако тя умре. А ти?

Джакман се намеси.

— Струва ми се, че е имал предостатъчна възможност да убие жена си, ако е искал, Ейб.

— Но сега, след нейното заявление, има по-голямо основание да го направи.

— Значи ще ѝ осигурим охрана — каза Джакман. — Или ще я преселим. Или и двете. Но ми се струва, че Дизмъс има право. Дори само от чувство за самосъхранение Кенсинг няма да направи нищо, докато знае, че е основният ни заподозрян за друго убийство.

Харди разбираше, че в известна степен неопитността на Джакман си проличаваше. Убийците рядко действаха рационално. Но, помисли си той скептично, това е политиката. Неопитните държат властта. И нямаше нищо против една мъничка самозаблуда, ако тя помагаше клиентът му да остане извън затвора.

Джакман отново се обърна към Глицки.

— Марлин и аз си говорихме точно за тези неща, преди да дойде Дизмъс, Ейб. Тогава се съгласихме, че разследването за „Парнас“ ще приеме съвсем различен обрат веднага щом предприемем някакъв арест по случая „Маркъм“. И се опитвахме да търсим някакви решения на този проблем. Сега ми се струва, че предложението на Диз има някакви достойнства.

Белегът на Глицки вече приличаше на опънато дебело въже през устните му.

— Този човек е убиец, Кларънс.

Джакман нямаше намерение да спори за това. Той беше разсъдлив, спокоен и кимна търпеливо.

— Може и да се окаже такъв, разбира се. Но както казахме тук, аз наистина не вярвам, че представлява заплаха за обществото. С това не искам да затварям вратата за преразглеждането на тази преценка. Всекидневно, ако се налага. Но междувременно — и той се обърна към Харди — съм склонен, Диз, да приема оценката ти за „Парнас“. Не искам да ги сплашваме. Не искам…

Словото му на отстъпление беше прекъснато от затръшването на вратата — силно, след Глицки, който бурно напусна стаята.

Наред със свободата на клиента си и достъпа до данните на обвинението, Харди първоначално смяташе да поиска още нещо от областния прокурор. Нормално се приемаше, че това е в пълномощията на Джакман, и, искайки разрешението му, Харди можеше да продължи успешно да представя себе си като олицетворение на сътрудничество. Но рязкото оттегляне на Глицки хвърли сянка върху тези, които останаха, и той реши, че да иска още би означавало да насилва нещата.

Но този друг момент от работата оставаше. И колкото повече си мислеше за него, толкова по-маловажно му се струваше искането на предварително разрешение от Джакман. Трябваше му отговор, и то още сега. Клиентът му все още бе в голяма опасност. И адвокатът всъщност нямаше да заобиколи никого, като се обърне към Джон Страут. Ако съдебният лекар откриеше нещо като резултат от молбата на Харди, така или иначе щеше да го докладва на Глицки и Джакман.

Харди не криеше нищо — нито мотивите си, нито действията си. Или поне така си казваше наум.

Той излезе от сградата през задната врата и тръгна по покрития външен коридор, който водеше към затвора отляво и моргата отдясно. Въздухът имаше лекия дъх на солена вода, но той долови също и аромата на цветята от големия пазар зад ъгъла. Чувстваше се така, сякаш бе свършил доста работа през деня. Като приключеше със Страут, не трябваше да забравя да купи букет за жена си, а защо не и за дъщеря си? Беше петък вечер. Уикендът се приближаваше, дълъг и обещаващ, и може би той и семейството му щяха да намерят начин да прекарат прекрасно заедно, ако се постараят.

Оказа се, че в момента Страут реже някого в студената зала, но на рецепцията казаха на Харди, че няма да се бави дълго. Дали би желал да почака? Каза, че смята да почака.

Същинският кабинет на съдебния лекар — за разлика от моргата — бе истински музей на древни и съвременни оръжия и уреди за мъчение. Безкрайно интересно място за посещения, стаята не полагаше никакви грижи за безопасността. Цялата странна колекция на Страут беше изложена открито и човек можеше да се възхищава на експонатите, да ги държи в ръце и дори, ако е достатъчно лекомислен, да ги опита. Ако някой негов сътрудник някога се разяреше, помисли си Харди, би могъл да си направи тук истинско пиршество — да наръга няколко души с ножове на пружина или с ловджийски ножове, да разкъса други с ръчни гранати, а останалите да застреля с изобилието от автоматични оръжия в арсенала.

Харди седна на пейката при гаротата — с червената копринена кърпа и всичко останало — припомняйки победата си горе и размишлявайки доколко е благоразумно и какви са шансовете му да успее в следващия ход. Важното бе, повтаряше си той отново и отново, да задържи клиента си извън затвора. Знаеше, че под постоянния натиск на Глицки, при умението на Марлин да ръководи големия състав и предвид трудното и непредсказуемо поведение на Кенсинг, трийсетте дни, които Джакман му беше обещал, можеха да се изпарят като утринна мъгла. Харди трябваше да представи нещо повече, въпреки риска, че онова, което възнамерява да предложи, можеше всъщност да засили подозренията срещу неговия клиент.

Разбираше, че нещата вземаха хазартен оттенък и това го притесняваше. Но чувстваше, че няма избор. Примката се затягаше около врата на клиента му. Интуицията му подсказваше, че си струва да поеме риска. Но ако грешеше…

— Ако искаш, мога да поставя този лекясал парцал около гърлото ти и да го стегна само малко. Казват, че е много полезно за либидото. — Страут говореше за гаротата и дори, още по-зловещо, за еротичната асфиксия, силния оргазъм, който се получава при обесването и при някои други форми на задушаване. — Изглежда много на мода пред последните няколко години, макар че ако питаш мен, просто не си струва неприятностите. Но може и да греша. Май мнозина са склонни да опитат. Както и да е, как си?

Двамата мъже побъбриха няколко минути, докато Страут си преглеждаше съобщенията си. След като той седна зад бюрото си, а Харди се премести на друг стол, двамата заговориха по работа.

Когато Харди свърши, Страут се почеса по тила.

— Нека си изясня нещата — каза той накрая. — Идваш тук като частно лице и искаш да направя аутопсия на друг пациент от „Портола“, който е починал в същия ден като господин Маркъм?

— Ако вече не е направена.

— Как е името на лицето?

— Джеймс Лектър.

Страут поклати глава.

— Не. Не съм правил. Но в болницата винаги извършват аутопсия. Нали знаеш това?

— И никога ли не изпускат нищо?

Забележката бе уместна и Страут я прие с леко махване с ръка.

— Колко близо е времето на смъртта до това на Маркъм?

— Всъщност става въпрос само за няколко минути разлика.

— Ако се заема да гледам, какво точно трябва да търся?

— Това не знам.

Страут свали очилата си с кокалени рамки, духна по стъклата и отново ги постави. Съдебният лекар имаше подвижно живо лице, което сякаш можеше да се разтяга в няколко посоки едновременно.

— Май не разбирам каква ти е целта. Ако, както казваш, Глицки смята, че клиентът ти е убил господин Маркъм, тогава по какъв начин ще му е от полза на твоя клиент, ако в същия ден се установи и друг труп с калий?

— Няма да помогне — съгласи се Харди. — Надявам се, че не е калий.

Онова, на което всъщност се надяваше, беше Джеймс Лектър да се окаже неочаквана смърт номер дванайсет. Това нямаше да снеме подозренията от Кенсинг, но можеше малко да намали бремето върху неговия клиент във връзка със смъртта на Маркъм.

— Както и да е — продължи той, — няма ли да е по-добре, ако знаем със сигурност от какво е умрял Лектър?

— Безспорно — съгласи се Страут и се замисли за момент. — И защо трябва да поръчам отново тази аутопсия?

Харди вдигна рамене.

— Решил си, че смъртта на Лектър е малко подозрителна, след като съвпада почти до минута с друго убийство в същата стая, в същата болница.

Съдебният лекар поклати глава нагоре-надолу няколко пъти. Той взе ръчната граната, която използваше да затиска хартиите по бюрото си, и я завъртя замислено няколко пъти върху попивателната. Харди наблюдаваше търкалянето на смъртоносното кълбо и се мъчеше да не мисли какво би могло да се случи, ако шплентът излезе по погрешка.

Накрая Страут захлупи с ръка гранатата, спирайки я насред търкалянето. Очите му се впериха в Харди през очилата.

— Изпускаш нещо — каза той.

— Нищо нарочно. Наистина.

— Ако направя това — а още не съм обещал да го направя, не забравяй — тогава ще искам да зная какво търсиш и защо.

Харди разпери ръце, показвайки, че не крие нищо.

— Смятам, че има някаква малка, макар и реална вероятност Джеймс Лектър да се окаже последният случай от поредица убийства в „Портола“.

Това накара Страут да се изправи и Харди продължи:

— Така че смъртта на Лектър може да е естествена или не, може да е свързана с Тим Маркъм, може и да не е — завърши той. — Онова, което е сигурно, е, че ако Лектър е бил убит и е умрял от различен медикамент в сравнение с Маркъм, тогава е ясно, че в „Портола“ стават много повече неща, отколкото се виждат с просто око на този етап.

— И все пак, това няма да помогне кой знае колко на твоя клиент.

— Може и да не помогне, Джон, но на мен ми трябват данни за някакви други нередности, при които мога да твърдя, че моят клиент не е намесен. Няма нужда да ми казваш, разбирам — това не доказва, че той не е убил Маркъм. Но поне е нещо, с което може да се започне, а на мен ми трябва нещо.

Страут обмисляше всичко много внимателно.

— Имаш ли съгласието на семейството на Лектър? — попита той. — Кога е погребението?

— Нямам и не знам. Ако поискаш аутопсия, няма да имаме нужда семейството да… — Това не минаваше и той прекъсна изречението си. — Какво?

— Мисля, че ти споменах, че вече е имало аутопсия. Ако са им съобщили причина за смъртта, която ги удовлетворява, и аз кажа, че искам още веднъж да погледна тялото, това няма да се хареса нито на болницата, нито на семейството му. Особено ако, да кажем, погребението е утре или пък е било тази сутрин и се налага да го изкопаем отново. — Но нещо в това предложение очевидно бе възбудило интереса на Страут. Ако някой успяваше да се измъкне безнаказан, извършвайки поредица убийства в болница в Сан Франциско, негов дълг бе да разбере това. — Искам да кажа, разбира се, че можем да го направим и без ничие разрешение, ако имам достатъчно добро основание, но не съм сигурен, че го имам. Но както и да постъпим, най-добре ще е, ако любезно ги помолим и получим съгласието на семейството.

— Ще говоря с тях — каза Харди.

— Тогава ще направя едно джентълменско споразумение с теб, Диз. Ако нещата стоят така, че никой не е недоволен, ще го направим. Но ако от семейството се опънат, ще трябва да отидеш в съда и да убедиш някой съдия да ти подпише заповед. Няма да го направя сам.

Харди реши, че повече от това няма да получи. Не се поколеба нито за миг.

— Дадено — каза той. — Ще се радваш, че си го направил, Джон. Десет към едно, че ще намериш нещо.

На лицето на Страут се появи лукаво изражение.

— Десет към едно, а? Колко ще заложиш?

Харди се позамисли.

— От мен стотачка — предложи той.

— Сто долара? А ако загубиш, ще ми дължиш хиляда?

— Точно така.

— Готово.

Страут протегна ръка, Харди се поколеба една последна секунда, после я пое.

18

Беше петък следобед, най-подходящото време да го направят.

С приятния си професионален глас Джоан обяви, че дошъл часът за неговата аудиенция. Тя, разбира се, знаеше всичко по въпроса, тъй като бе набирала на компютъра документите за прекратяването, но с нищо не би издала това. Присъстваше също Костанца Ю., наричана Кози, завеждащата отдел „Човешки отношения“ в „Парнас“, която седеше отстрани на бюрото, на малка заседателна маса. Всичко щеше да бъде — и трябваше да бъде — строго по правилата. Когато Дрискол влезе, Малачи Рос седеше зад бюрото си и не стана.

— Здравейте, Брендън! — Той дори не си направи труда да наподоби някаква дружелюбна усмивка за посрещане! — Седнете.

Дрискол беше на около четирийсет години. Извънредно спретнат, той имаше старателно подстригани мустаци на необичайно привлекателното си и някак асиметрично лице. С мощната си физика и късата си тъмна коса, боядисана дискретно русо по връхчетата, той изглеждаше като изпратен от актьорска агенция, за да изиграе млад и внушаващ известен страх шеф в някоя сапунена опера. От начина, по който се държеше, никой не би си направил извод, че е обикновен секретар или — както Маркъм винаги го наричаше — помощник на директора. Днес той носеше вратовръзка в убито синьо и черен делови костюм на тънко райе. Още не бе направил и крачка в кабинета на Рос, когато хвърли бърз поглед на Кози и разбра какво предстоеше.

Не се възползва от предложеното му място за сядане. Вместо това се приближи до стола и сложи ръцете си на задната му облегалка.

— Надявах се, че ще имам възможност да разчистя нещата на Тим, преди да стигнем до това — каза той. — Макар че, естествено, ви разбирам. Но ще направя каквото мога в следващите две седмици.

Рос положи усилия да изрази разочарованието си.

— Не смятам, че това ще бъде необходимо, Брендън. Аз реших и управителният съвет се съгласи, че няма да изискваме от вас да останете от днес нататък. — На бюрото пред него имаше дебел плик и той го вдигна. — Включили сме чек вместо двете седмици предизвестие, а освен това и едно обезщетение, което се надявам, че ще оцените като добро. Като се има предвид вашият дълъг стаж в компанията, както и високата оценка на господин Маркъм за вашата работа, управителният съвет одобри седем месеца пълно възнаграждение и пет допълнителни месеца с половин заплащане. Също така, разбира се, пълната ви осигуровка за пенсия и препоръчителни писма от мен и още няколко други членове на управителния съвет. Ще имате също така възможността, ако желаете, да останете включен в здравноосигурителната схема на служителите.

Дрискол стоеше неподвижен, обърканите емоции бяха изписани на лицето му. Накрая той кимна и преглътна, приемайки свършения факт.

— Благодаря ви, докторе. Това е много щедро. Предполагам, че ще искате да върна ключовете, пропуска за паркинга и така нататък.

Още докато го казваше, бе извадил портфейла си, после се порови в джобовете си. След като постави нужните неща на бюрото на Рос, той постоя изправен пред него още известно време. Накрая с леко прокашляне продължи:

— Календара му държах главно в компютъра на бюрото ми, макар че има и незавършена разпечатка в най-горното дясно чекмедже. Още не съм успял да уведомя всички, с които имаше уговорени срещи. Има също малко неизпратена кореспонденция и, струва ми се, няколко вътрешни докладни. Ако искате да изпратите някой с мен, аз с удоволствие ще ги разпечатам.

Но Рос хвърли поглед, подканящ Кози да се обади.

— Това няма да бъде необходимо, Брендън. Ще разгледаме целия този материал през следващите седмици. Стандартната процедура е, че бихме предпочели да излезете с придружител от сградата веднага след края на тази среща. — Тя се усмихна с топлината на кобра. — Разбираме, че това може да бъде малко смущаващо, но съм уверена, че разбирате, че в това няма нищо лично. Някои хора… — Тя остави фразата недовършена, поклати глава, после продължи. — Съдържанието на шкафчето до бюрото ви, включително пуловера ви и други лични вещи, са опаковани в кашони отвън. Охраната ще ви помогне да ги пренесете.

Поведението на Дрискол беше загубило малко от своята официалност. Той се обърна към Рос.

— А какво ще правите с личните документи на господин Маркъм? Той остави много конкретни указания да ги… какво да направя, в случай че…

— Ние ще се погрижим за тях — успокои го Рос. — Не се тревожете. Както знаете, господин Маркъм бе подготвил описания на своите проекти и подробни указания за управителния съвет именно в случай на подобни трагични събития като това. — Рос се надигна от стола си с дежурна усмивка. — Искам наистина да ви благодаря отново за вашата лоялност и дискретност. А също и за проявеното сега разбиране.

Това бе знак за край на срещата и Кози, по незабележим знак на Рос, скочи на крака, заобиколи масичката, бърборейки нещо неясно, и упъти очевидно стреснатия Дрискол назад към вратата.

— Трябва да кажа, че случихте на много хубав ден за начало на своя нов живот. Погледнете тази синева през прозорците. Не помня кога за последен път съм виждала небето толкова ясно. И като си помислите за бурята през последните няколко дни…

Уволнението на Брендън Дрискол, този досаден мухльо, беше първият, макар и мъничък слънчев лъч в живота му от смъртта на Маркъм насам. Веднага след като Кози излезе от кабинета му, Рос стана от бюрото си, отиде до барчето и си наля жестока доза охладена водка от бутилката „Скай“, която държеше във фризера си. Несъмнено сърцераздирателната сцена на прощаване с Дрискол в приемната приключи за десетината минути, докато той се наслаждаваше на питието си, защото Джоан звънна, за да му каже, че е свършило. Дрискол бе извън сградата.

Рос излезе от кабинета си, подхвърли някаква плоска шега на Джоан и зави надясно по застлания с килим коридор. Остъклената от пода до тавана стена от лявата му страна го караше да се чувства почти като че ли върви във въздуха — заливът блещукаше под него, а мостът „Бей“, вече изпълнен с движение, изглеждаше толкова близко, че можеше да го докосне. Сядайки на бившето бюро на Дрискол, вече в приемната на Маркъм, за миг той почувства странно усещане за загуба на ориентация. Даде си сметка, че след две седмици Джоан ще седи тук отпред, а той ще се е преместил в разкошните помещения зад вратата. Това бе самият връх на хлъзгавия стълб, по който се беше катерил като че ли през целия си съзнателен живот.

При всяка стъпка бе правил онова, което трябва, за да се стигне дотук. Нямаше спор — и управителният съвет го бе потвърдил — че той е най-добре подготвеният, за да се справи с работата. И сега, след като дребнавото суетене и ненужното двуличие на Маркъм бяха останали в миналото, вярваше, че в рамките на няколко месеца може да завърти отново бизнеса. Стига само дотогава да успееше да задържи компанията на повърхността.

Смяташе, че това е напълно осъществимо. Имаше идеи. Изпращането на онази сметка от тринайсет милиона долара на градската управа за вече извършени медицински услуги в доболничната помощ беше една от тях, макар да си даваше сметка, че това е само временна спасителна мярка. В краткосрочен план той държеше града в ръцете си, а дългосрочните му планове бяха да спре кръвотечението и да възстанови финансовото здраве на „Парнас“.

Докато очакваше екрана на компютъра да светне, той издърпа едно по едно чекмеджетата на бюрото на Дрискол и кимна доволно. Добре бяха свършили работата по изпразването им. Беше напълно уверен, че ще намери разпечатки от документите зад заключената врата на бившия кабинет на Маркъм. Рос смяташе да дойде тук през уикенда и да разгледа всяка страница от материалите. Но междувременно имаше един час до края на работното време и още един след това, до уговорената вечеря, и той искаше да се увери, че компютърът на Дрискол не съдържа нищо смущаващо. Много отдавна, преди още парите да станат такъв проблем, Рос бе закупил компютърна система, последна дума на техниката, която все още смяташе за едно от най-прозорливите си капиталовложения. Специално разработеният бизнессофтуер, който бе поръчал, даваше на някои служители като Кози и самия него, които притежаваха така наречената „операторска привилегия“, неограничен достъп до всички файлове. Това позволяваше на отдела на Рос да следи почти всичко, което се случва. Програмите за сигурност на системата можеха да броят ударите по клавиатурата на час, така че отделът се осведомяваше кои секретарки не са много натоварени или, както по-често биваше, са просто мързеливи. Ако някой служител прекарваше прекалено много време в Интернет или съчиняваше сценарий или любовно писмо през работно време, Кози също научаваше това в края на седмицата, когато идваха докладите. После тя разглеждаше тези доклади с Рос и заедно решаваха кое лице трябва да бъде наказано, защото всеки носеше вина за нещо. Това, по мнението на Рос, бе просто прекрасно — създаваш правилник за поведението на всички и след това го прилагаш селективно срещу хората, които не харесваш.

Само Брендън Дрискол, може би най-големият нарушител в компанията, бе успял да остане незасегнат от системата. Той пишеше на компютъра си любовни писма, разкази и стихове, посещаваше порносайтове в Интернет. Когато Маркъм бе в командировка, помощникът му понякога прекарваше половината ден в телефонни разговори с приятелите си. (Разбира се, телефоните също бяха интегрирани в компютърната система.) На Дрискол му се разминаваше за всичко това, защото Маркъм го закриляше.

Но сега Рос седеше пред неговото работно място. Дрискол бе сложил парола за личните си файлове, но Рос имаше собствена парола за операторска привилегия, която надцакваше тази на Дрискол. След като написа своето потребителско име и паролата си, се появи една вторична директория и Рос неволно и несъзнателно пусна тънка усмивчица.

Хотел „Мандарин Ориентал“, една от перлите в короната на Сан Франциско, имаше излъчването и усещането за сдържано великолепие, което Малачи Рос намираше за привлекателно. Освен това до него можеше да се стигне пеша от офиса, а спокойната разходка в тази прекрасна вечер бе даже по-приятна от обикновено. След мъчителните няколко дни, които бе прекарал, не само заради непосредствените последици от смъртта на Маркъм, но и справянето с пораженията от канонадата на „Градът говори“, Рос бе готов да приеме всяко успокоение, където и да го намери.

Всъщност известно успокоение беше намерил още в „Парнас“. Във файловете в компютъра на Дрискол имаше повече за Ерик Кенсинг, отколкото смяташе, че е възможно. Имаше кореспонденция за съпругата му Ан, отговорите на Маркъм на нещо като начални и най-малкото емоционални опити за шантаж, които Кенсинг бе приложил, за да запази работата си, докладни, справки за изплатени суми, лични мъмрения, ултиматуми. Удивително! Бе разпечатал всичко това и каза на Джоан да изпрати материалите на областния прокурор по куриер.

Бе разпечатал и няколко други файла. Тях бе прибрал в собствената си чанта, след което бе изтрил оригиналите от компютъра.

Нанси и момичетата бяха заминали на езерото Тахо за уикенда. Бе ѝ казал да предаде на пилота им Дарън да ги закара дотам без него. Бе затрупан от работа през цялата седмица и най-вероятно този график щеше да се запази през уикенда и в близко бъдеще. Бе ѝ казал в сряда вечерта. Намираха се в спалнята си и се готвеха да излязат за вечеря. Вратата беше отворена към коридора. Можеха да чуят как отвън момичетата си играят с Бети, тяхната гувернантка. Нанси малко се нацупи. Щял да ѝ липсва ужасно, особено за онова нещо. Поглеждайки към отворената врата, откъдето гласовете се чуваха само на няколко метра, тя разкопча ципа на полата си и се измъкна от нея, като я пусна на пода. Обръщайки се с гръб към него, тя се наведе и опря лакти на старинното италианско писалище до леглото им. Хвърли му през рамо една от своите типични усмивки, която сякаш казваше „Хайде да те видим, имаме може би две минути“, и прошепна настойчиво: „По-леко ще ми е да тръгна, ако ми дадеш нещо за спомен“.

— Добър вечер, господин Рос, добре дошли отново в „Силкс“. Изглеждате тъй, сякаш се радвате на някой особено приятен спомен.

Той се измъкна от унеса с механична усмивка.

— Здравей, Виктор. Радвам се, че съм отново тук.

— Насам! — покани го салонният управител. — Вашият гост е тук вече от няколко минути.

Гостът му бе Рон Медрас, много добре сложен, атлетичен господин на около четирийсет и пет, старши вицепрезидент на „Биосинт“. Допреди осем години това бе малка фармацевтична компания, създала си удобна за оцеляване ниша с производството на популярни лекарства, най-вече признати варианти на аспирина, тайленола, лекарство срещу простуда при бебета и противовъзпалителни препарати. Някъде по това време, обхванати от нарастващата треска за свръхпечалби и експлодиращи цени на борсата, която беше завладяла Силиконовата долина, Медрас и няколко други директори в „Биосинт“, които споделяха идеите му, решиха, че къщите им с по три спални в Маунтин Вю или Гилрой наистина са си много добре, много хубави, но именията с шест спални в Атъртън или Лос Алтос Хилс все пак бяха нещо по-добро.

„Биосинт“ знаеше, че лесно може да произвежда продукт, еквивалентен или почти еквивалентен на лекарствата, които носеха милиарди долари на компании като „Мерк“, „Бристъл-Майърс Скуиб“, „Пфайзер“. Онова, което ѝ липсваше, беше маркетингът, агресивният маркетинг сред големите клиенти — болниците и здравните организации. Дотогава тя просто работеше с веригите аптеки, откъдето идваше основната част от продажбите. Това трябваше да се промени.

Тази вечер Медрас осъществяваше типичното си посещение като продавач. Рос бе далеч не най-големият му клиент, но все пак бе доста важен. Това бе така, защото често пъти при появата на някое ново лекарство на пазара имаше съпротива, а Рос неведнъж бе проявявал готовност да включва новите продукти на „Биосинт“ в списъците на „Парнас“ почти веднага след пускането им. Това често водеше до ефекта на снежната топка. Сан Франциско не бе огромен пазар, но беше много добре забележим. Това го правеше достатъчно голям за целите на „Биосинт“. Когато Медрас отиваше при компании, десет или двайсет пъти по-големи от „Парнас“, той можеше да им каже: „Този продукт е толкова добър, че главният доставчик на здравни услуги в Сан Франциско го вписа в лекарствената си листа“. И другите медицински директори, впечатлени или успокоени, купуваха.

Две чашки аперитив придружиха първите десет-петнайсет минути, през които двамата мъже изразиха съжаление и съчувствие за загубата на Тим Маркъм, спомниха си хубави моменти с него, хвалиха неговия размах, ръководството и характера му. Но в тази неповторима обстановка с ордьовъра, който включваше може би най-доброто сашими в Западното полукълбо, тъжното настроение бе трудно да се задържи дълго. Когато сомелиерът предложи на Медрас да дегустира виното от бутилката „Латур“ от 1989 година, която бяха поръчали към азиатските агнешки пържоли, вече бяха преминали на по-приятни теми. Прекараха един час, обсъждайки с удоволствие игрите на голф, новите си играчки (Медрас току-що бе взел на изплащане един нов самолет „Саратога“), различни идеи и възможности за инвестиране.

Рос беше започнал да харесва лешниковия цвят на ликьора „Франджелико“ и се наслаждаваше на втората си чашка с кафето, когато Медрас най-после стигна до онова, за което двамата бяха дошли да си говорят.

През последната година „Биосинт“ беше разработила нов продукт. Държан в пълна тайна досега, той очакваше одобрението на Федералната агенция по лекарствата и Медрас знаеше от надежден източник, че добрите вести се очакваха през следващия месец. Компанията се бе домогнала до процес, който им позволяваше да правят инсулин на една пета от сегашните производствени разходи.

Рос остави чашата си на масата.

— Като казваш една пета, това означава двайсет процента, нали?

Медрас кимна, алчността възпламени погледа му.

— И ще предадем спестеното направо на вас.

Рос бързо направи изчисленията наум.

— Един долар дозата? Че това ще се покрие само от вноските. Това ще прехвърли цялата работа от червеното в черното.

— Да. Вярваме, че ще стане така. Макар че, разбира се, има някои проблеми.

— Проблеми има винаги.

Но Рос знаеше, че ако компания като „Парнас“ се заеме с това сериозно, много от проблемите може да бъдат смекчени. Например оплакванията за възможни редки странични ефекти можеха да не бъдат придвижени към федералните власти. И ако новият инсулин влезеше в списъците, неговото използване щеше да започне почти незабавно.

— Исках да ти кажа това — продължи Медрас, — защото през следващите две седмици търговците ще посещават вашите лекари. Искаме да имаме достатъчно образци с достатъчно случаи, за да може, когато започнат истинските продажби, хората да са спокойни относно този продукт — и лекари, и пациенти. Става дума за невероятен пробив, Малачи. Това наистина може много да промени нещата.

Рос му вярваше, макар че не бе длъжен да го прави. Федералната лекарствена служба щеше да провери. И ако все пак се окажеше, че има някакъв провал, Рос не смяташе, че е негова работа да бъде страж на държавната агенция.

Той имаше своя собствена мисия — да демонстрира, че добрата медицина и печалбата не са несъвместими. Връзките, които той и други подобни нему медицински директори осъществяваха с „Биосинт“ и други сродни компании, помагаха общодостъпното здравеопазване да се превърне в реалност. По-евтиният инсулин беше само един от стотиците примери. Някой трябваше да го натика в устата на хората, ако се налага. Просто нямаше друг начин, просто за всичко се заплаща.

Успокоен, че новият му продукт ще се появи в списъка на „Парнас“ веднага щом агенцията го одобри, Медрас плати сметката, допи кафето си и се сбогува. След като той си тръгна, Рос остана на масата да довърши своя „Франджелико“. Помещението се изпълваше все повече с добре облечени групи хора по двама и по четирима и той поседя, облегнат на стола, за да се полюбува още малко на екстрите, които му осигуряваше неговото положение. После протегна ръка надолу към десния си крак и вдигна тънката кожена папка, която Медрас му беше оставил. Отмести стола си назад достатъчно, за да може да отвори папката на скута си. Вътре имаше три хванати с бандерол пачки от стодоларови банкноти, ключ за стая с формата на кредитна карта и лист от бланка на „Биосинт“, на който Медрас беше написал номера на стаята.

Пет минути по-късно и четирийсет и два етажа над града Рос носеше папката със себе си, когато излезе от асансьора и прекоси остъкления коридор, свързващ двата корпуса на „Мандарин Ориентал“. Вече бе съвсем тъмно и градските светлини блещукаха далеч под него. Винаги спираше тук, за да се порадва на усещането за главозамайване, за реене над целия свят.

Когато стигна до своята стая, мушна картата, почука и бутна вратата.

— Господин Рос?

Гласът беше нежен като музика, култивиран и мелодичен. Тя се появи гола от спалнята зад ъгъла, млада и много симпатична японка. Очите на Рос се заковаха върху малката татуировка на кама над дясната ѝ гръд, която сочеше право надолу, а острието ѝ завършваше до зърното, пронизано от мъничка златна халка.

— Здравейте — каза тя с почтителен поклон. — Аз съм Кумико. Елате. Позволете ми да ви помогна за дрехите.

19

С времето отново се случваше нещо чудно — нощта се бе изпълнила с благоухание.

Брако и Фиск бяха паркирали на улицата пред дома на Глицки. Брако беше зад волана, смъкнал стъклото от своята страна и облегнал лакътя си на него. Дъвчеше клечка за зъби, която беше взел от щанда в магазина за сандвичи на „Клемънт“, където си бяха купили „Рубънс“ и „Доктор Пепър“. Фиск също бе отворил прозореца си и мърдаше неспокойно на седалката. Най-накрая погълна остатъка от своята напитка.

— Няма да дойде. Това е тъпо.

Брако обърна глава.

— Няма нужда да оставаш. Ще му кажа, че е трябвало да отидеш някъде. Можеш да вземеш колата. Аз ще се прибера някак. Ти имаш семейство, Харлен. Както и той. Ще разбере.

— Тази сутрин съвсем не изглеждаше толкова склонен да разбере.

Самата истина. Първата работа на Глицки беше да дойде до бюрото на Харлен и на висок глас да предложи да го премести незабавно в който и да е друг отдел, ако не желае да бъде повече в отдел „Убийства“. Инспекторите в отдел „Убийства“ не се чупят рано от работа. Разбираше ли това инспектор Фиск?

Макар че сега, помисли си Фиск, не беше рано. Беше девет часът, по дяволите.

— Той не ни очаква, Дарел, пет пари не давам какво ти е казал. Тръгнал си е от работа по-рано, ядосан, и сега е излязъл за вечерта, а може би и е заминал за уикенда.

— Добре, върви. — Дарел извади ключовете от стартера и ги пусна в скута на партньора си. — Но аз оставам.

Фиск плесна с ръка по външната страна на вратата.

— Не мога да си тръгна сам, там е въпросът. Ако си тръгнем заедно — окей, ще кажем, че сме изморени. Но ако съм само аз, а ти останеш тук…

Брако все още имаше много от своя „Доктор Пепър“, затова бутна сламката в устата си. Когато я извади, преглътна и каза:

— Той ми разпореди да докладвам всеки ден. Лично.

— Така ли? Да, ама не е тук, ако не си забелязал. Не беше в отдела, когато се явихме там. Не може да очаква от нас да го издирваме, за да му докладваме. Очевидно напълно ни е забравил.

Отговорено му бе със свиване на рамене.

— Може би.

Но Фиск продължи да опява:

— Ами ако е умрял, тогава какво? Ще отидеш да докладваш на гробищата ли? Всяко нещо си има изключения, разбери.

— Днес е първият ден, Харлен. Човек не прави изключения в първия ден, когато започне да се занимава с нещо. Това би ги превърнало в правила.

Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че на улицата иззад завоя изникват фарове.

— Идва някой.

Фиск се обърна докрай на мястото си.

— Не е той.

— Пет долара, че е той.

— Имаш ги.

Вбесен от това, че (както му се струваше) Джакман и Аш бяха узурпирали правото му на арест, а Харди бе въртял своите адвокатски игрички за негова сметка, Глицки изгуби всякакво настроение за повече работа през деня. Да вървят по дяволите.

Когато се прибра вкъщи, реши да прекара целия уикенд в почивка. Остави пейджъра и мобилния си телефон в шкафчето до леглото, след това видя бележката на Орел, която му напомняше, че той и Рейни бяха тръгнали заедно с клуба да карат сноуборд, един последен опит да се осакатят преди лятото. Значи през уикенда нямаше да има хлапета. Щеше да бъде истинска почивка.

Когато Трея се прибра, попита я дали е навита за една вечер в града. Нямаше нужда да пита за втори път. Двамата отидоха в марокански ресторант на „Балбоа“, където седнаха на пода и ядоха с пръсти, прокарвайки всичко със сладкия топъл чай, който сервитьорът им наливаше от височината на кръста си в чашите на пода, без да разлее нито капка. Добър спектакъл.

Вечерта беше толкова прекрасна, че решиха да повървят пеш до „Оушън Бийч“. На връщане някакъв допир на бедрата им ги накара да решат да се насочат обратно към дома.

Свободното място до тротоара само четири къщи преди жилището им ги накара да решат, че тази нощ наистина имат късмет и всички звезди са се подредили, за да им осигурят усамотеност и спокойствие. Ръката на Глицки беше на рамото на Трея, нейната — около кръста му.

— Не гледай сега — каза Трея.

Двама мъже бяха току-що слезли от колата си и вървяха към тях. Тя прошепна:

— Да се надяваме, че са някакви хулигани, които се канят да ни нападнат и оберат. Можем да ги убием бързо и да се приберем.

— Наистина са хулигани — отговори полугласно Глицки. После малко по-високо добави: — Господа, на вечерна разходка ли сте тръгнали?

— Казахте да докладваме всеки ден, сър — обясни Брако.

— Но ако моментът не е подходящ… — Фиск даде да се разбере, че и според него не е подходящ.

— Не, много е подходящ, Харлен.

— Моментът е страхотен — съгласи се Трея, кимайки към Фиск. — Просто невероятен.

Глицки докосна ръката ѝ.

— Струва ми се, че и двамата не познавате моята съпруга. Трея, това са инспекторите Фиск и Брако.

— Аншанте! — каза тя със сносен френски акцент. Усмивката ѝ може би изглеждаше искрена. — Слушала съм толкова много за вас.

От една страна, Глицки изпитваше някакво малко задоволство, че Дарел Брако беше изпълнил така старателно нареждането му. От друга, не му се искаше неговите хора да придобиват навика да се отбиват у дома му. Но сега станалото — станало. Романтичната вечер с жена му продължи, като тя се бе настанила до него на канапето, а Брако и Фиск седяха на столове, които бяха пренесли от кухничката.

— Става въпрос за „Парнас“, нали? — попита тя мило. — Има ли някой нещо против да остана?

Нямаше възражения.

Брако бе поставил малкия си бележник на масата за кафе пред себе си и редовно поглеждаше в записките.

— Най-напред започнахме с болницата. Знаете ли, че Кенсинг е закъснял за работа във вторник сутринта? Цял час по-късно е отишъл.

— Не — отговори Глицки. — Нищо не знам за това какво е правил Кенсинг през този ден. Но защо смятате, че е важно да се спомене, ако е закъснял?

— Заради колата — обясни Фиск. — Къде е бил по време на катастрофата?

— Първоначалната злополука? — попита Глицки. — С Маркъм?

— Още ли се занимаваш с тази част на случая? — попита Трея. — Мислех, че след като откриха калия, ти горе-долу зачеркна това.

Всъщност Глицки бе приключил набързо с това още в началото и продължаваше да смята въпроса за изчерпан. Но си даваше сметка, че момчетата са се заели с това, и не искаше да пресича бликналия ентусиазъм.

— На този етап оставаме открити за всякакви предположения — каза ѝ той на техния таен език. После се върна към инспекторите. — И попитахте ли Кенсинг къде е бил?

— Не, сър — отговори Брако. — Самите ние не сме разговаряли с него отново, но снощи той изобщо не го спомена, когато вие го разпитвахте. Изглежда обаче, че би трябвало да му е минало през ума. Казал е тази сутрин, че е имал неприятности с колата.

Отново коли. Глицки кимна неангажиращо, но вътре в себе си бе убеден, че можеха да си лаят под това дърво безкрайно дълго и нямаше да постигнат нищо.

— А какво знаете за времето, след като Маркъм е стигнал до спешното отделение? Как е било там? Напрегнато? Какво?

Брако бе готов с отговора.

— Всъщност, сутринта е започнала доста мудно. Имали са едно хлапе, на което трябвало да правят шевове на главата, и някаква дама, която паднала и си счупила крака, но когато дошла линейката, пострадалите вече били прибрани отзад.

— Отзад? — попита Глицки.

— Да. Когато се влезе, първо има една чакалня, след нея място, където ги преглеждат, и после ги откарват в голяма открита зала с много подвижни легла и в средата — медицински пункт, където се мотаят лекарите и сестрите. Именно там са внесли Маркъм веднага, щом е пристигнал, а после и в хирургията, която е малко по-надолу по коридора.

— На този етаж има пет-шест операционни. Във всяка има запас от калий и други спешни лекарства.

— Калий има също и в медицинския пункт до подвижните легла.

— Ясно. — Това беше добре, но Глицки вече се бе досетил, че някъде наоколо трябва да е имало калий. Както и преди, двамата инспектори без съмнение бяха събрали много информация. Проблемът им бе да различават кое от нея е полезно. Разбра, че ако иска да стигне до същественото, трябва да им задава правилните въпроси. — Когато са приели Маркъм, жена му била ли е с него?

Те се спогледаха, като че ли за да потвърдят.

— Да. Отвън и след това, когато са подготвяли залата за операцията. Може би за десет минути.

— А после какво? Когато е влязъл за операция?

Отново се кръстосаха погледи и Брако отговори:

— Когато е излязъл от операционната, тя е била в чакалнята, после се е преместила в чакалнята на интензивното отделение.

— Ясно — отсече Глицки. — Но оставала ли е в някой момент сама до централния пункт на сестрите при подвижните легла? Това ме интересува. — Разбра, че никой от тях не е погледнал на нещата от този ъгъл и затова реши да зададе друг въпрос. — Как се е държала? Някой разказа ли?

Фиск поведе обяснението.

— Разговарях с двете сестри, които са били там…

— Колко дежурят обикновено? — прекъсна ги Глицки.

— Две през нощта, тоест от десет до шест, после четири през деня.

— Значи е имало четири дежурни? Къде са били другите две?

Брако се впусна на помощ на партньора си.

— При другите двама пациенти, сър. Заради закъснението на един от докторите в спешното този ден в началото на смяната е имало недостиг на лекари. Приготвяли една от другите операционни за счупения крак и едната сестра е чакала хирурга там с дамата. Другата е стояла с хлапето и майка му, докато лекарят е зашивал главата му.

— Така. — Глицки реши, че най-после си е изяснил картината. — Двама лекари, четири сестри, трима пациенти, двама придружители. — Той се обърна към Фиск: — Значи говорихте със сестрите на Маркъм какво е било състоянието на съпругата? Мъже или жени са, между другото? Сестрите?

— И двете са жени — отвърна Фиск. — Да, сър, и двете ги питах как е била тя.

Глицки продължаваше да чака.

Трея усети нетърпението на съпруга си и попита леко:

— И как е била, инспекторе?

— Замаяна — отговори Фиск. — Много разстроена. Почти не можела да говори.

— И двете ли казват това?

— Да, сър. Казаното от двете напълно съвпада.

— Плачела ли е?

— Да, сър. Специално попитах за това. Плачела кротко, от време на време.

Глицки замълча. Брако беше изслушал внимателно диалога и след като се консултира с бележките си, реши да добави още нещо от себе си.

— Аз също разговарях с една от сестрите, сър. Някоя си Дебра Малър. Придружавала е госпожа Маркъм, когато са внасяли Маркъм в операционната и после обратно до чакалнята, където тя — Малър — в продължение на няколко минути я държала за ръката. Та Малър използваше израза „замаяна като от бомба“. Госпожа Маркъм непрекъснато повтаряла: „Не могат да го оставят да умре. Няма да го оставят да умре, нали?“.

Глицки си помисли две неща: първо, че госпожа Маркъм, би могла, разбира се, да бъде добра актриса, но все пак, това не звучеше много като казано от жена, която планира да убие съпруга си през следващите два часа. Второ, ако сестра Малър я е придружила от зоната на подвижните легла до операционната и обратно, тогава Карла не е оставала сама, за да може да грабне ампула с калий от медицинския пункт в средата на помещението. Все пак той искаше да бъде сигурен по този въпрос.

— Значи тя не е чакала в зоната с подвижните легла?

— Не, сър. Отвън, в чакалнята и после горе, до интензивното.

— Добре — приключи Глицки. — Да продължаваме нататък. Колко време е бил Маркъм в операционната?

Фиск хвърли благодарствен поглед към Брако, който не само си бе водил добре бележки, но и бе записал тъкмо каквото трябва.

— Малко по-малко от два часа — съобщи Дарел, после добави по своя инициатива: — Когато излиза и бива приет в интензивното, някои от шефовете на „Парнас“ вече са пристигнали там. Малачи Рос, медицинският директор. Също и секретарят на Маркъм на име Брендън Дрискол, който май е влязъл в малък спор с доктор Кенсинг.

— За какво?

— Достъпа до шефа му.

— Маркъм? Нали е бил в безсъзнание? Имало ли е момент, в който се е връщал в съзнание?

— Не, сър.

— Тогава защо е искал да го види Дрискол?

— Изглежда, че никой не знае. — Разочарованието на Брако, че не е успял да открие защо, бе очевидно. — Но все пак е влязъл.

Глицки се наведе напред.

— Дрискол? Бил е в интензивното? Колко време?

— И това — отговори Брако — никой не знае със сигурност. Но когато Кенсинг го открил там…

— Искаш да кажеш, че е бил сам?

— Да, сър. По всичко изглежда. И когато Кенсинг го открил там, ужасно се разсмърдял и го изритал.

Глицки отговори пресилено спокойно:

— Не смятам, че „разсмърдял“ е глагол, който би трябвало да употребявате, Дарел. Значи казвате, че Кенсинг и Дрискол са се скарали?

— Кратко, но много остро. Кенсинг буквално го е изхвърлил.

— От отделението? От болницата?

— Не. Само от отделението. От интензивното. Но когато Маркъм умрял, Дрискол все още е бил наоколо.

— Хората спомнят ли си го?

— Да. Напълно се бил скапал. Хленчел като бебе.

— Ясно. Какъв ви е източникът за тези последни неща? Появили ли са се сестрите от операционните?

— Не — отговори Фиск. — Има друг сестрински пункт пред интензивното отделение.

— Записал съм имената — обади се Брако. — В интензивното има поне дванайсет редовни сестри, три смени, по две на смяна, но карат по две седмици, после две седмици почиват. Явно е доста напрегнато.

— Затова се казва и „интензивно“ — каза сухо Трея.

Глицки стисна ръката ѝ и продължи:

— Значи излиза, че при целия този персонал понякога интензивното е празно, така ли? Като изключим пациентите?

— Точно така. — Брако изостави записките си и продължи по памет. — Всички са на монитори за сърцето, кръвното налягане, бъбречните функции и кой знае още какво. Лекарите и сестрите влизат редовно, но не е направено така, че в пункта да има сестра през целия ден. Имат си и други занимания — доставка на материали, попълване на документи, почивки.

Глицки помисли над това.

— Могат ли да виждат от своя пункт дали някой влиза или излиза от интензивното?

— Разбира се, ако са там. Мястото е точно там.

— И така, кой е влизал и излизал?

Брако прелисти една-две страници от бележника си и прочете:

— Освен Кенсинг, още двама лекари — Коен и Уолтрип. Освен това две сестри — имам им имената някъде отзад.

— Ясно. Давай нататък.

— След това Дрискол, Рос, трима родственици на друг пациент в отделението, дошли са в сутрешните часове за свиждане. Мога да намеря имената им.

— Може би по-късно, Дарел, ако потрябват. По кое време е умрял Маркъм, разбрахте ли това?

Брако отново бе готов.

— Дванайсет и четирийсет и пет, плюс-минус.

— Значи Маркъм е бил в интензивното около четири часа?

— Горе-долу, да. Може би малко по-малко.

Изплува му друга мисъл.

— Рос също е влизал, нали? Защо?

— Не зная — отговори Брако.

— Но той е лекар, нали знаете — допълни Фиск. — Командва цялото заведение. Бил е там с Кенсинг веднага след като са преместили Маркъм от операционната.

След момент мълчание Глицки накрая кимна.

— Добре. Това ли е?

Брако прелисти една-две страници, после погледът му се спря на Глицки и Трея. Вдигна глава и кимна.

— За днес, сър. — После добави: — Съжалявам, че ви прекъснахме вечерта.

— Не говорете глупости — каза бързо Трея, докато се изправяше. После шеговито размаха пръст към тях: — Само не го правете отново.

Глицки я последва и също се изправи.

— Да се стои до късно е част от нашата работа.

Бе съвсем искрен, като проста констатация на факта, но още докато казваше това, осъзна по изражението на Фиск, че той ги възприе като поредното напомняне на Глицки за слабостите му като полицай.

А това не беше справедливо. Тези двама неопитни инспектори най-после бяха свършили някаква значителна работа по разследването. Бяха стояли до късно, за да му докладват. Стараеха се. Бяха работили дълъг ден. Глицки знаеше, че една добра дума за тях няма да го убие. Опита се да вложи малко ентусиазъм в гласа си:

— Добра работа сте свършили днес, момчета. Наистина. Давайте така. Само едно нещо. Утре сутринта не забравяйте да дадете записите си за незабавно дешифриране. Искам всичко това да го имам записано.

Двамата мъже замръзнаха и си размениха угрижени погледи.

Глицки веднага разбра.

— Правили сте запис на всички тези разговори, нали?

Харди не забрави да купи цветята. При това бяха красиви букети, и двата. Бледи розови пъпки за дъщерята, „Пролетна фантазия“ за съпругата. Стояха до него на празната седалка на колата, докато обикаляше да търси място за паркиране в квартала си. Не се надяваше Франи и Бек да им се порадват точно сега, най-вероятно и двете бяха отдавна заспали.

Оставаха десет минути до полунощ.

Бе излязъл от кабинета на Страут в добро настроение. Вечерта бе топла, въздухът ухаеше. Чувстваше удовлетворение от постигнатото. Беше се разбрал с Джакман чудесно в полза на своя клиент, бе убедил съдебния лекар да аутопсира Джеймс Лектър веднага, след като уреди нещата със семейството. Беше се обадил на Франи от мобилния телефон, за да ѝ каже, че ще се бави не повече от час и ще се прибере. Беше предложил по пътя да вземе малко прясна сьомга, за да си направят първото барбекю за сезона.

Когато се завърна в кабинета си, късметът продължи да го спохожда. Съобщението за смъртта на Лектър беше във вчерашния „Кроникъл“ и там се изброяваха роднините, които фигурираха в телефонния указател. Харди се обади на най-големия син, Кларк, и го откри в дома му на „Аргело“, на средата по пътя към дома на самия Харди. Уговори си среща, когато мине оттам. Може би най-удивителното бе, че на телефонния секретар имаше само едно съобщение — тъжното известие от Пико, че акулата Франсис не е успяла да оцелее. Просто си помислил, че може би следва да го уведоми.

Но дори разочароващата новина на Пико не можа да развали настроението му. Всъщност дори почти се изкуши в последната минута да се обади в „Стайнхард“, за да покани Пико заедно със семейството му на барбекюто със сьомга, за да ги разведри малко. После си спомни, че беше направил почти същото с Моузес и Сузан предишната вечер и се отказа. Може би щеше да е най-добре тази вечер да си бъдат сами, семейно.

Но след първия половин час с Кларк и Пати Лектър и с Елън, вдовицата на Джеймс, той се обади отново на Франи и каза, че съжалява, но може би малко ще се забави. Семейство Лектър не били склонни да разрешат аутопсия. Убеждаването им щеше да бъде дълго и трудно. Щеше да се опита да се прибере вкъщи колкото може по-скоро, но сигурно най-добре би било тя да се погрижи за децата и да не го чакат за вечеря. Бе му отговорила, че няма проблем, и в гласа ѝ нямаше гняв, нито дори разочарование. Единственото, което му се стори, че долови, бе дълбока умора и в известен смисъл това го разтревожи повече, отколкото ако му беше направила скандал.

Най-после той намери място за паркиране далеч, на три пресечки от къщата си. Стиснал посмачканите букети в ръка, вдигна резето на градинската порта, пусна го зад себе си и с пет крачки прекоси пътечката, която разделяше по средата зелената морава пред къщата. Най-накрая бе успял да получи съгласието на семейство Лектър, но едва след утрешното опело, след което тялото на господин Лектър, вместо да бъда положено в земята в семейния парцел в Колма, щеше да стигне до металната маса на Джон Страут в моргата. Довлякъл се до входа, той се закле, че му е писнало да се прибира вкъщи по нощите. Трябваше да промени нещо — не просто заради себе си, а заради децата, жена си и брака си.

Разбира се, никъде не светеше. Той се вмъкна тихо, макар че дървесината се беше надула от топлото време и трябваше да блъсне вратата, за да я затвори. Утре, помисли си той, ще оправи това — ще я изравни както трябва. Дърводелството бе нещо, с което навремето се справяше добре, и дори му доставяше удоволствие. Би могъл да свърши и някоя друга къщна работа. Пролетно почистване. Можеха да отворят всички прозорци и да пуснат въздуха отвън да проветри последния застоял дъх от зимата, може би да си пуснат някои стари парчета на „Бийч Бойс“ или „Игълс“, да усилят звука, за да има това приятно спокойно настроение, докато всички заедно спретнат къщата в добра форма за лятото. Да изключат всички телефони.

Като светна лампата в коридора, той влезе във всекидневната и остави цветята на креслото си за четене. Бележката от Франи бе под един от слоновете на лавицата, точно на мястото, където бе сигурна, че той ще я види, когато влезе.

Нямаше „мили“, нямаше „целувки“, нямаше дори „Франи“.

Харди смачка бележката в шепата си и се облегна с другата ръка на лавицата. Главата му клюмна, сякаш му бе нанесен удар.

20

В осем часа на следващата сутрин Харди беше на път. Той не знаеше в кой от десетките, ако не и стотици хотели и мотели са отседнали Франи и децата, но ако бяха в Монтерей, струваше му се абсолютно сигурно, че първото нещо, което ще направят, е да отидат в аквариума.

До отварянето имаше още петнайсет минути, но от входа нагоре по хълма вече се виеше дълга опашка от посетители. Той започна от началото ѝ, стигна до края, после си намери една ниска стена от отсрещната страна на улицата, където можеше да седне, като не изпуска от поглед опашката, която продължаваше да нараства.

Докато беше карал по първа магистрала, не беше видял крайморска мъгла, сега също нямаше. Обикновено Монтерей беше също така обвит в мъгла като Сан Франциско, но очевидно днес денят щеше да бъде като на пощенска картичка — скоро нямаше да му трябва даже лекото сако, което носеше.

Те се появиха иззад ъгъла, две пресечки нагоре. Хлапетата бяха насред някоя от типичните си закачки — даже от това разстояние до него достигна кикотенето на Винсънт, после пищенето на Ребека, когато тя се нахвърли в отговор срещу брат си. Франи вървеше няколко крачки зад тях, главата ѝ беше наведена, може би в израз на търпеливост и дори безразличие, а ръцете ѝ бяха мушнати в джобовете на станфордския ѝ блузон. Беше по къси панталони и маратонки и с дългата си червена коса, пусната свободно, лесно можеше да мине за по-голямата сестра на хлапетата, може би осемнайсет- или двайсетгодишна.

Харди се изправи до ниската стена и продължи да наблюдава приближаването им. Хлапетата си играеха като кученца, закачаха се едно друго, гъделичкаха се и се смееха. Тези глуповати игри често (ако не и винаги) подлудяваха Харди вкъщи, особено през последните няколко месеца. Внезапно от това разстояние той съумя да види нещата малко по-обективно. Децата му се държаха точно така, както можеше да се очаква да се държат. Бяха добри деца, озовали се внезапно на приятно изненадваща ваканция, и съответно си прекарваха чудесно заедно, здрави и безгрижни.

Тогава, помисли си Харди, какъв беше неговият проблем — да не може да им се радва по-силно?

Сега Ребека беше сложила ръката си на рамото на Винсънт — бяха почти еднакво високи. Изведнъж Франи прескочи няколко стъпала надолу и ги настигна с весел вик, гъделичкайки ги под мишниците:

— Хванах ви!

Още писъци, още смях, сега хлапетата се обърнаха срещу майка си, хвърляха се срещу нея, отбягваха я, докато тя се бранеше и отблъскваше атаките им. Харди просто не можеше да си представи онова чисто удоволствие, което очевидно изпитваха.

Той започна да пресича улицата, когато Винсънт се отскубна след поредното си нападение. Бяха стигнали вече на около една пресечка от Харди, когато синът му спря и се взря в него. След един миг разпознаването се превърна в увереност и той извика с вид на пълно щастие и самозабрава:

— Татко!

Пет секунди по-късно той връхлетя Харди с пълна скорост, увивайки ръце и крака около него. Последва една истинска прегръдка, преди баща му да го сложи на земята.

— Мислех, че няма да дойдеш. Мама каза, че си много зает.

— Реших да бъда свободен.

Ребека също се втурна надолу и го прегърна.

— Толкова се радвам, че дойде, татко. Какъв чудесен ден, нали? Просто не мога да повярвам колко е хубаво тук. Толкова съм щастлива.

— Аз също.

Харди я задържа за миг, после вдигна ръка и плахо поздрави жена си.

Тя остана със скръстени ръце.

— Здрасти!

Ребека, която никога не изпускаше нищо, попита:

— Вие двамата да не сте си сърдити? Нали няма да се развеждате?

— Никога — отговори Харди, все още прегърнал дъщеря си. — Даже да бяхме луди, пак нямаше да се разведем.

— Наистина ли?

— Стига, Бек. — Винсънт не можеше да търпи страховете на сестра си. — Колко пъти трябва да ти го повтарят? Не се развеждат. — После се обърна към родителите си: — Нали така?

— Така е — потвърди Харди.

Франи още не беше казала нищо по темата, но изведнъж престана да изглежда толкова стресната и озадачена и измина останалите няколко стъпала до Харди, който стоеше, прегърнал Бек.

— Много обичам баща ви — каза тя, като му лепна една целувка на бузата. — И никога няма да се разведем, никога. — После го изгледа продължително. — Макар че някой ден може да се наложи да го убия.

Дъщеричката ѝ отвори уста, очите ѝ се разшириха от ужас.

— Мамо!

— Шегува се, Бек, шегува се. — От името на родителите си Винсънт направи гримаса, за да изрази глупостта на сестричката си. — Как не, наистина, да убие татко!

После изведнъж, виждайки пролука, той я смуши отново с пръст. Бек незабавно изпищя от удоволствие, извъртя се, измъкна се от прегръдката на Харди и се втурна подир брат си надолу по хълма.

Харди и Франи останаха на място, заедно.

— Искаш ли ме тук? — попита той.

— Разбира се. Макар че ми се иска да не се налага да отвличам децата, за да ти привлека вниманието.

— И на мен ми се иска. Но май понякога това помага.

— Надявам се, че не ми се сърдиш много. Може би ще се постараеш в тази насока.

— Точно това и правя, ако щеш вярвай. Старая се. Даже и в тоя момент — добави той. После поклати глава. — Извинявай.

Тя го прегърна през кръста и двамата тръгнаха надолу по хълма.

— Ще го преживея.

Брако живееше в три превърнати в стаи помещения върху сградата на гаража зад къщата на баща му в „Сънсет Дистрикт“ на улица „Пачеко“.

През изтеклата седмица бе работил до късно, затова тази сутрин си отспа. След като отдели един час на гиричките, той направи малък крос, а после изяде пет банана с по-голямата част от кутия царевични пръчици. Сега, като си взе душ и се облече, Дарел седеше с баща си на дървена маса до отворения прозорец в кухнята. Задната част на къщата имаше южно изложение и слънчевата светлина заливаше половината маса. От време на време полъх на бриз раздвижваше дантелените пердета на прозореца.

Анджело Брако някога бе изглеждал много подобно на сина си, а и сега все още приликата в чертите се усещаше. Преди шест години обаче бе починала жена му, която му беше готвила здравословно и се бе старала той да се поддържа в добра форма. След като нея я нямаше, той започна отново да си хапва месо и картофи. Освен това започна работа като шофьор на кмета и по цял ден седеше. През последните няколко години беше понапълнял, така че при ръст 170 сантиметра тежеше около сто килограма. Тази сутрин бе облякъл тениска, която прилепваше по тялото му. След като отпиха първите глътки от кафето, Дарел реши да каже нещо.

— Знаеш ли, ако искаш, можеш да използваш моите гирички понякога. Те си стоят ей там.

Баща му предпочете да не отговаря пряко.

— Видях те, като излезе тази сутрин. Колко пробяга?

Синът сви рамене.

— Не знам. Може би седем-осем километра. Денят беше добър.

— Не те сдържа, а? Да чувстваш как смъкваш килограмите — нали така се казва? — Анджело отпи от кафето. — Аз ако пробягам осем километра, ще падна мъртъв.

— Много е вероятно, но човек не почва оттам. Постепенно стигаш до това.

Анджело усети, че синът му проявява загриженост и кимна с одобрение.

— Е, може и да го направя.

— Ще ти правя компания, ако искаш. Трябва да започнеш да спортуваш, татко. Малко да го намалиш това. — Той посочи корема. — Казват, че ходенето пеша е също толкова полезно, колкото бягането.

— Нима? Вярваш ли го?

Дарел не се сдържа и се усмихна.

— Не. Но като начало… Или пък гиричките… Изобщо сега има много начини. Може дори да се запишеш в клуб за фитнес.

Това предизвика изблик на смях.

— За ходенето — може и да се съглася, окей. Наистина. Ще си помисля. Но за клуб дума да не става, ясно? Ако ще хвърлям толкова труд, не искам никой друг да ме гледа. — Той се поизправи на стола, прибра малко корема си, после отново го отпусна. — Значи затова ми почука на вратата? Да ме агитираш за ползата от упражненията?

— Не — отвърна сериозно Дарел. — Просто случайно забелязах, че баща ми е сложил малко килограми в повече и че това може би няма да му е съвсем от полза. Това е всичко. Може би просто искам той да е край мен малко по-дълго, нали?

— Ясно.

— Всъщност дойдох заради Харлен.

— Какво става с него?

— Ами ето, сега е събота и двамата сме в почивка, което нямаше да е проблем, ако не се случваше нищо. Обаче сега сме затънали в разследването на това убийство и трябва да разпитваме свидетели, ако искаме да стигнем донякъде, което може и да стане, ако сме по-упорити. Но той има семейство и днес е събота… Току-що говорих с него.

— И какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е, че сме партньори и не искам да го прескачам. Но искам да говоря с някои хора.

— Ами обаждаш му се пак, казваш му какво смяташ да направиш, отиваш и го правиш.

— Толкова просто, значи?

— Нещата обикновено са прости — кимна баща му.

Днес е дата 14 април 2000 година, неделя. Часът е дванайсет и двайсет. Говори инспектор сержант Дарел Брако, значка номер 1689. Намирам се в жилище №2555 на булевард „Лейк“. С мен е госпожа Джейми Рат, дата на раждане 12 юни 1958 година. Разпитът се провежда във връзка със случай номер 002231977.

Въпрос: Госпожо Рат, колко добре познавахте Карла Маркъм?

Отговор: Тя беше най-добрата ми приятелка. Познавам я, откакто нашите момиченца ходеха на детска градина заедно.

Въпрос: Кога я видяхте за последен път?

Отговор: Във вторник миналата седмица. Отидох в къщата ѝ, когато разбрах какво се е случило с Тим.

Въпрос: Колко време останахте там?

Отговор: Тръгнах си около девет и половина — десет без четвърт вечерта.

Въпрос: Кои, освен членовете на семейство Маркъм бяха там, когато си тръгнахте?

Отговор: Доктор Кенсинг беше все още във всекидневната. Ние, останалите, си тръгнахме заедно, почти накуп.

Въпрос: Познавахте ли доктор Кенсинг?

Отговор: Бях чувала за него, но не се бяхме запознавали. Усетих, че Карла беше малко изненадана, когато той пристигна.

Въпрос: На какво го отдавате?

Отговор: Ами… Беше малко неловко. Двамата с господин Маркъм не са се разбирали много, а и освен това е бил дежурен през този ден. Разбира се, това беше преди да науча, че доктор Кенсинг е убил Тим.

Въпрос: Не мисля, че все още знаем дали той е убил господин Маркъм.

Отговор: Е, аз знам. И мисля, че той едва ли не очакваше Карла да му благодари, че я е отървал от него. Само че доктор Кенсинг не знаеше, че те се бяха сдобрили.

Въпрос: Искате да кажете, че преди смъртта на господин Маркъм той и госпожа Маркъм не са били в добри отношения, така ли?

Отговор: Така си беше. Но после, миналия уикенд, Карла ми каза, че са се сдобрили. Тим разголил бедната си душа — разказал ѝ всичко: за връзките си, за проблемите в работата, за невероятния стрес, за страховете си. Така че тя се надяваше. Отново. Това беше положението във вторник и затова тя просто не можеше да повярва, че си е отишъл така внезапно. Беше като удар с камшик.

Въпрос: Струваше ли ви се потисната? Изглеждаше ли като човек, който може да извърши самоубийство?

Отговор: В никакъв случай. Познавам Карла от дванайсет години, инспекторе. Последните три от тях тя свикваше с мисълта да живее без Тим. Защо ли? Защото знаеше, че рано или късно един ден ще го напусне. Усещаше го.

Въпрос: Но току-що казахте, че са се сдобрили.

Отговор: За момента. Но кой можеше да каже докога? Тим щеше отново да се провали — защото просто си беше такъв — и най-накрая тя щеше да го напусне. Сигурна съм, че дълбоко в себе си Карла разбираше това. Така че бе изпълнена с разочарование от смъртта му, може би дори сърцето ѝ бе разбито в някакъв смисъл, но също така имаше и някакво облекчение. И в никакъв случай, за нищо на света, не би се самоубила заради това.

Кенсинг се изкачи по шестте стъпала и натисна звънеца на старата си къща на улица „Анза“. Той все още мислеше за нея като за своята къща и му стана болно, когато видя колко я е запуснала Ан. Някога светлата и приятна жълта боя бе избеляла до мръснобледо и се лющеше навсякъде. Белите линии бяха станали сиви. Капакът на най-близкия прозорец висеше накриво. В продълговатите саксии по прозореца дори и пръстта сякаш беше разбъркана, да не говорим за цветята, които със старание беше посадил. Някога, когато той и Ан се разбираха, винаги поддържаха къщата, колкото и часове да прекарваха на работа. Намираха време.

Сега погледна надолу и видя, че ъглите на стълбището бяха събрали поне шестмесечни отпадъци — смачкани кутии от газирана вода, стари вестници и рекламни приложения, прогизнали от неотдавнашната буря, опаковки от бонбони и достатъчно пръст, помисли си той, за да се напълнят отново саксиите по прозорците.

Къде беше Ан? По дяволите, ако още спеше, щеше да се наложи да направи нещо, макар че не се сещаше какво би могло да е то. Би трябвало да се е събудила поне за да нахрани децата. Натисна отново звънеца, реши, че сигурно не работи, и почука. Силно. Още три пъти — с юмрук, разтърсвайки вратата. Вече се обръщаше да си тръгне, когато чу гласа ѝ.

— Кой е?

— Аз съм, Ан. Ерик. Отвори.

— Не прослуша ли обаждането ми? — попита тя. — Позвъних ти преди два часа.

— Здрасти, татко — обади се деветгодишният отвътре.

— Тери, мълчи там!

— Здрасти, Тер, здрасти, момичета. Там ли сте?

Чу ги и двете — Амбър и Кейтлин.

— Стига! — викна жена му на момичетата, после отново заговори през вратата. — Оставих ти съобщение да не идваш.

Това беше един от любимите номера на Ан. Макар да знаеше, че Ерик има мобилен телефон и пейджър, обаждаше се само в дома му и оставяше съобщения, които той не получаваше. След това можеше да му се ядосва, че е неоткриваем.

— Ами не съм го получил. Опита ли на мобилния?

— Не се сетих. Мислих, че ще си у дома.

— Е, беше хубава сутрин. Излязох да закуся навън.

— С приятелката си, предполагам.

Реши, че няма нужда да отговаря. Вместо това натисна дръжката на вратата.

— Хайде, Ан. Ще отвориш ли тази врата?

— Нямам такова намерение. Не.

— Ами така ще ми е малко трудно да изведа децата за мача, нали? — Натовареният график рядко му оставяше време за децата през седмицата, затова настояваше да ги взема през уикендите. Ан, достатъчно обременена от своя си живот, досега винаги с удоволствие му ги предаваше. Досега. — Ан? Какво има?

— Не може да се видиш с тях.

Той сдържа гласа си.

— Не искаш ли да отвориш вратата и да поговорим?

— Няма за какво да говорим. Върви си, Ерик, или, кълна се в Бога, ще извикам полиция.

— Ан, хайде да не правим това пред децата. Просто отвори.

— Не! Няма да влезеш. Няма да позволя на един убиец да ми вземе децата.

Плачът започна. Най-напред звучеше като Амбър, средната. Но незабавно и другите се включиха в хора. Гласът на Ан, висок и писклив, обаче се извиси над всички.

— Спрете! Млъквайте всички! Престанете веднага!

— Ан! — помоли Кенсинг през вратата.

— Мамо! — Синът му Тери беше в истерия. — Излизам с татко! Не можеш да ме спреш.

— Мога и още как!

Нещо се блъсна във вратата.

— Господи, Ан! Какви ги…

Още шум от ръкопашна разправа. След това:

— Тери, качвай се горе, чуваш ли ме? Момичета, вие също!

Кенсинг сграбчи дръжката на вратата и я разтърси с две ръце.

— Ан, пусни ме! Хайде! Отвори!

Тя ги поведе нагоре по стълбите към стаите им. Той постоя още един момент на площадката, после изтича надолу по стъпалата и заобиколи по обрасналата пътека отстрани на къщата. Задната врата също бе заключена. Но за разлика от предната тя имаше шест малки стъклени прозорчета в горната част.

Кенсинг съжали, че денят не бе студен, както обикновено, и не носеше яке, което би могъл да увие около ръката си. Единственото, което носеше, бе на гърба му — фланелката за голф с якичка. И все пак той сви юмрук. С гола ръка, щом трябваше. Но после си спомни мъжа, който миналата година беше умрял, след като си бе прерязал артериите, опитвайки се да направи точно това. Кръвоизливът го беше довършил за шест минути. Моментното колебание му даде време за още един проблясък на мисълта, който го накара да застине на мястото си.

Вече бе заподозрян в убийство. Дори да имаше всички основания на света, не трябваше сега да влиза с взлом в къщата на жена си. Но децата — Ан беше изгубила контрол и макар че никога не беше удряла никое от тях, сега можеше да бъде способна на всичко.

Извади мобилния си телефон и набра 911, после изтича обратно отпред. Диспечерът се обади и той даде адреса, като описа накратко ситуацията.

— Аз съм отвън. Нужна ми е помощ, незабавно.

Завърнал се на площадката, чу как Ан горе продължаваше да крещи на хлапетата. Горе се тресна някаква врата. Най-накрая чу стъпките ѝ по стълбата вътре, слизаха надолу. Тя дойде до вратата.

— Ерик! Ерик, там ли си още? — попита тя.

Той не каза нищо. Бе се притиснал до стената, свит под перилото на площадката. Знаеше, че тя няма да може да го види, дори ако се наведе от предните прозорци. Сърцето му бумтеше в ушите. В далечината се носеше вой на сирена.

Тогава чу ключалката да изщраква, видя как дръжката на вратата започва да се движи. Сграбчи я, завъртя я бързо, после блъсна вратата с рамо. Когато силният тласък я отпрати назад, Ан изпищя.

Но не се предаде.

Напротив, събра сили и се нахвърли върху него.

— Махай се оттук! Махай се от къщата ми!

Хвана я за ръцете, но тя продължаваше да го рита — по краката, в слабините. Улучи го и дъхът му излезе. Хватката му за секунда отслабна. Тя изтръгна едната си ръка и го удари през лицето. Той усети горещия тласък на удара и разбра, че го е издрала. Вдигна ръка, отдръпна я и видя кръв.

— Господи! — възкликна той.

— Татко! Мамо! — чуваше се отгоре.

— Недейте! — изпищя Ан. — Стойте горе!

Тя обаче така и не се обърна, а отново се нахвърли върху му. Продължи да го блъска, избута го към вратата, а после навън, на площадката. Ритна го отново в слабините, почти го улучи, но ударът го завъртя настрани. Сетне се устреми с пълна сила към него, насочила ноктите си към лицето му.

Предпазвайки се от ръцете ѝ, той отстъпи в самозащита. Устремена напред, тя се понесе край него. Оказа се, че стъпи върху един от влажните вестници и се подхлъзна. Извика от болка и падна. Главата ѝ се удари в бетона, а инерцията я отнесе напред. Претърколи се по стъпалата надолу, чак до тротоара, където остана да лежи неподвижна.

Децата се втурнаха покрай Кенсинг надолу по стълбите. Тъкмо бяха стигнали до нея, коленичиха и нареждаха, когато полицейската кола с виеща сирена се приближи и рязко спря. Двама патрулиращи полицаи изскочиха с извадени пистолети и ги насочиха към Кенсинг.

— Не мърдай! Горе ръцете!

Глицки и Трея бяха станали от леглото късно, усетиха какъв прекрасен ден е навън и решиха импулсивно да отидат с колата до Дилънс Бийч, на около шейсет километра северно от града. По пътя нагоре те се отбиха в „Хог Айланд“ за час, час и нещо, и ядоха миди по всички начини, за които се сетиха — сурови, на скара с три различни соса, панирани със сос тартар. Подкрепили се, дори заситени и щастливи, те поеха по дългия път на север покрай океана по пътища с едно платно, които се извиваха в зигзаг покрай кравеферми, гори от секвоя и евкалипти, отдавнашните и сякаш забравени селища в западния окръг Марин.

Това бе наистина съвсем различен свят от където и да е другаде в областта на Залива, още по-вълшебен поради близостта си с малко кичозната Мека за туристите Сосалито, модният мравуняк, където се тълпяха юпитата, наречен Мил Вали. От тази страна на Тамалпаис главни улици с дървени тротоари и десетина вековни сгради наричаха себе си „градове“. Единственият признак за живот бяха двайсетте харлита, паркирани пред единствената салун — винаги имаше кръчми. По пътя минаваха покрай надписи на ръка, заковани на старите букове и предлагащи живи пилета, прасета и овце. Пресни яйца и мляко се продаваха на всеки няколко километра.

По-голямата част от областта изглеждаше малко по-западнала, а Глицки беше идвал тук много пъти, когато с почти постоянната през годината мъгла и вятър местността беше изглеждала почти необитаема, същинска пустош. Днес, на топлото слънце — на плажа щеше да стигне до 27 градуса по Целзий, преди да се върнат у дома — запуснатият и изоставен пейзаж внезапно му се стори нарочно такъв. Много хипита от шейсетте години, изпаднали и опарили се хора от седемдесетте и осемдесетте се бяха заселили тук и не искаха мястото да променя облика си. Не искаха нови коли и псевдоимения, предпочитаха по-спокойното темпо, разбраните съседи, усамотението. През повечето време Глицки осъждаше този начин на живот — тези хора бяха без ориентир, те не живееха в истинския свят.

Днес на плажа обаче той наблюдава един човек, който беше въплъщението на застарелия хипи. Мъж горе-долу на неговата възраст, към петдесет и няколко, вплиташе пролетни цветя в косата на малкото си момиченце. Глицки се улови, че почти му завижда за простотата на този живот. Жената с него — може би майката на момичето? — също беше клише. Дългата ѝ коса беше пусната свободно надолу по гърба. Беше я оставила посивее. Тя дърпаше струните на акустична китара и припяваше мелодии на Джони Мичел, когато се сещаше за думите. Възможно бе — полицаят у Глицки заговори — и двамата да бяха дрогирани. Но можеше и да не са. Възможно беше просто да се радват на деня, точно като него и Трея.

— Заменям шоколадова бисквитка за това, което си мислиш.

Тя седеше до него, скривайки слънцето от лицето му.

Бе се изтегнал настрана върху одеялото им на топлия пясък.

— Първо бисквитката. — Лапна я наведнъж и я сдъвка. — Благодаря.

— Сега мислите — напомни тя. — Такава беше уговорката.

— Няма да ти харесат мислите ми. Страшни са.

— Мислиш си за страшни неща дори и тук?

— Харесва ми тук. Аз съм почти напълно щастлив. Това ме плаши.

— Удобството и щастието те плашат?

— Те не траят дълго. Човек не трябва да свиква с тях.

— Не, пази боже. — Тя протегна дланта си и я прокара по ръката му. — Ако забравим, разбира се, че ти и аз живяхме много хубаво тези последни няколко месеца.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Не съм забравил това и за секунда. Нямах предвид нас.

— Добре. Защото планирам да продължа това нещо още известно време.

— Известно време става. Това го приемам.

— Най-малкото, да кажем, още деветнайсет години.

— Какви деветнайсет… — Глицки спря и я погледна косо, въпросително.

— Деветнайсет години. — Тя говореше с тон на сериозна загриженост. Като се имаше предвид разликата от деветнайсет години помежду им, въпросът за това дали трябва да имат свое дете някой ден едва не ги беше разделил, преди да се сгодят. Глицки вече бе минавал през „децата“ три пъти. Бе приключил с това, информира я той.

Това беше едно от най-тежките неща, които бе правила някога, но Трея му каза, че ако е така, трябва да престанат да се срещат. Тя не желаеше да използва този проблем в играта за надмощие, за да се добере до него или да го задържи. Ако не му се иска да минава отново през състоянието на родител, тя напълно го разбираше. Оставаше си хубав мъж и тя го обичаше, но също така знаеше коя е и какво иска.

Известно време Глицки бе живял с нейното решение и със своето собствено. Един ден се събуди и разбра, че е променил решението си. Присъствието ѝ в живота му беше по-важно от всичко друго. Не можеше да я загуби — нищо не можеше да бъде причина за това.

Но сега този, някога далечен, един ден беше дошъл и Трея хапеше устни от напрежението дали нейният съпруг ще приеме реалността.

— Според мен за децата е по-добре, ако израснат в дом, където родителите се чувстват удобно и са щастливи, затова си мисля, че ще трябва да запазим това поне докато бебето излезе от дома и си стъпи на краката. Не си ли съгласен? — Опитвайки се да се усмихне, тя сграбчи здраво ръката му с двете си ръце и го погледна в очите. — Исках да ти кажа снощи, когато се прибрахме, но твоите инспектори бяха там, а когато си тръгнаха, беше толкова късно…

Треперещият ѝ от вълнение глас затихна.

Той се взира в нея дълго и чертите му постепенно омекнаха в израз на почуда.

— Защо ли ни отне толкова дълго време? — Той приближи ръцете ѝ до устата си и ги целуна. — Не може да се каже, че не се стараехме.

21

Четири часа по-късно Глицки седеше пред бара в кухнята си и се опитваше да поддържа професионален тон, когато му идеше да крещи. Говореше по телефона на стената с един от заместник-шерифите на Окръжната болница на Сан Франциско. Заместникът се беше обадил в отдел „Убийства“ във връзка с една дама, арестувана и доведена в болницата по-рано през деня със счупен глезен и сътресение на мозъка. Не спирала да говори, че убиецът в семейството е съпругът ѝ и от къде на къде затваряли нея? Заместникът решил, че ако има нещо, свързано с тази жена и с някакво убийство, следва да го доведе до знанието на съответните органи. Но когато се обадил в отдел „Убийства“, никой нямал представа за какво говори и му дали телефонния номер на Глицки.

— Какво искате да кажете с това „Арестували са я“? Не са ли арестували него?

— Съпругът? Не, сър. Поне доколкото ми е известно. Не го доведоха тук, но може би не е бил пострадал.

Когато здрави хора биваха арестувани в града, те отиваха в затвора зад Съдебната палата. Ако се нуждаеха от някаква медицинска помощ, Окръжната болница на Сан Франциско имаше охранявано крило и тъкмо там бе отведена Ан Кенсинг от арестувалите я полицаи.

За десет минути Глицки беше успял да открие домашните телефони на две от тези момчета и едното от тях — полицаят Рик Пейдж, имаше лошият късмет да отговори на телефона. Даже само по жицата и без въздействието на ужасното си лице Глицки с тона на гласа си, ранга и положението си доведе младия полицай до състояние на паника. Полицаят отговаряше насечено, повтаряйки половината от това, което искаше да каже.

— Бе… Бе 911, ДН — домашно насилие. Когато стигнахме там… стигнахме там и жената беше на земята, заобиколена от хлапетата ѝ… Нейните деца.

— А мъжът?

— Ами той… той… лицето му кървеше, много лошо го беше нарязала… беше нарязан.

— Нарязала го? С какво, с нож ли?

— Не. С нокти. Одрала, исках да кажа… одрала го беше, не нарязала. По лицето. Когато стигнахме на мястото, той беше горе, на външните стълби. Аз и Джери — моят партньор — спряхме с колата и двамата го обградихме.

— Обградихте него?

— Да, сър.

— Но след това арестувахте нея? Макар че е била по-тежко пострадала, а? Как стана така?

Гневът и разочарованието на Глицки бяха още пресни, но се бе успокоил достатъчно, за да разбере, че полицаят Пейдж му казва това, което му е нужно. Понижи гласа си с една-две степени.

— Спокойно. Просто ми разкажете какво стана.

— Да, сър. Най-напред той — мъжът, Кенсинг — проверихме при диспечера, когато ни каза, и се оказа вярно, че тъкмо той се е обадил на 911. Бил е заключен навън, пред къщата си, и се е тревожел, че жена му ще нарани децата. Каза, че му е трябвало помощ.

— Сигурно е било така. — Глицки си помисли, че Ан Кенсинг е била благоразумна да го заключи навън. — Но после стигнахте там и какво се оказа?

— Ами, най-напред тя беше на земята, на тротоара, в основата на стъпалата. Има стълбище, нали, което води към къщата. Съпругът беше все още горе, просто си стоеше там. Трите хлапета бяха долу при нея и пищяха неудържимо. Не знаехме — тази ситуация можеше да се е получила по най-различен начин, сър. Затова двамата извадихме оръжията си и се приближихме до заподозрения, който по това време приехме, че е мъжът.

— И как се държа той?

— Оказа съдействие, но беше уплашен. Искаше да отиде да види как е жена му, но му казахме да не мърда. Беше вдигнал ръце и не мърдаше нито мускул, което беше добре. От това, което бяхме видели дотогава, смятахме в този момент да го закараме в града.

— Ясно — каза Глицки. — И какво промени решението ви?

След кратко колебание Пейдж започна отново:

— Главното беше, че разговарях с него. И първото нещо, което каза… значи той е вдигнал ръце към небето и цялото му лице кърви, и първото нещо, което прави, е да ми благодари, че сме дошли толкова бързо.

— Той ви благодари?

— Да, сър. И това е май първият път, когато чувам нещо такова при ДН. Разбирате за какво говоря.

Глицки разбираше. Обикновено по времето, когато полицията се намесваше в битова свада, по-възпитаните и учтиви средства, особено по отношение на полицаите, дошли да разтърват сбилите се, вече не фигурираха в уравнението.

— Продължавайте.

— Както и да е. Значи, Джери беше при жената, опитваше се да успокои хлапетата. Той, мъжът, Кенсинг, попита дали може да седне на стъпалото и аз му казах: „Не, обърни се“, нормалната процедура, и отидох да го закопчея. В този момент едно от децата, момчето, тръгна да се качва по стълбите и да вика: „Какво правите с моя татко? Оставете татко на мира. Не е той виновен. Мама беше“.

— Това го каза детето?

— Да. А Кенсинг беше спокоен. Той му каза: „Няма нищо, Тери. Той не знае какво се случи“. Имаше предвид мен, нали разбирате. Но аз не позволих на детето да се доближи до него. — Това, разбира се, беше стандартна процедура, тъй като разбеснели се родители — особено бащи — усетили, че в най-близко бъдеще ги чака затвор, нерядко вземаха собствените си деца заложници в опит да го избегнат. — Затова застанах пред него и викнах на Джери, който бе отишъл до колата, да се обади за линейка. По това време жената вече беше седнала и се държеше за двете момичета. Появиха се някакви граждани — съседи, които бяха излезли да гледат. Беше време да си прибера оръжието, което и направих.

— Добре.

— И така, нещата се поуспокоиха. Кенсинг вече беше с белезници и попита дали може да се обърне бавно и аз му позволих, и той каза на децата си да стоят спокойно, да не се тревожат — всичко ще се оправи. И ми казва, абсолютно спокоен, че е лекар. И може да помогне на жена си. И на мен вече започва да ми става странно.

— От какво?

— Ами обикновено, нали знаете, сър, мъжът е този, който извършва насилието.

— Зная.

— Но този човек… той бе почти спокоен. Нямаше и следа от обичайния гняв. Казва ми, че просто се е подхлъзнала и аз му отвръщам: „Как ли пък не!“, но той ми казва: „Погледнете“ — и ми посочва следите на площадката, където ясно се вижда, че все пак някой се е подхлъзнал. Мокър вестник. И детето казва: „Вярно е. Аз я видях. Просто се хлъзна. Той не я е докосвал“. И аз си мисля: „Мама му стара, сега какво да правим?“. Така де, имаме сигнал за ДН и някой трябва да бъде затворен, нали? Нали обикновено е мъжът, но така или иначе не можем да си тръгнем без някой от тях. Много е тъпо да се върнем след два часа, когато всичко уж е било изчистено между влюбените птички, само дето единият е застрелял другия. Нали разбирате какво имам предвид?

— Слушам ви — потвърди Глицки.

— Но аз какво да правя? Отвеждам Кенсинг надолу по стъпалата и го слагам отзад в колата, закопчан, и сега една съседка идва — имам ѝ данните, всичко, ако искате да говорите с нея — и ми казва същото нещо. Видяла всичко — Кенсинг само се е отбранявал, нито веднъж не я е ударил, тя го одрала, нахвърлила се върху него отново и се подхлъзнала. — Пейдж си пое дъх. — И значи Джери и аз правим кратко съвещание, разделяме двете дъщери и ги разпитваме — същата история, през цялото време си е виновна жената. И в този момент пристига линейката. Съпругата е замаяна и не може да стъпва на единия си крак, освен това ще се наложи да ѝ шият главата. И Джери и аз решаваме, че тя заминава, а мъжът остава вкъщи. — В течение на дългия разказ гласът на Пейдж беше поукрепнал. Сега вече говореше спокойно. — Не знам какво друго можехме да направим, лейтенант. Четирима свидетели посочиха съпругата. Мъжът не беше направил нищо лошо.

Глицки се изкушаваше да попита Пейдж дали си дава сметка, че мъжът, когото не е арестувал, е основният заподозрян в разследване за убийство. Но откъде можеше полицаят да знае това? Пък и какъв щеше да бъде смисълът? Сега поне за известно време Ан Кенсинг беше в безопасност. Нещастна и пострадала, но в безопасност. Това го устройваше.

— Значи той сега е в къщата ѝ с децата?

— Не зная, сър. Може да си е на домашния адрес, който имам. Искате ли да ви го дам?

— Имам го — отговори Глицки. — Може би ще отида да си поговоря с него.

— Извинете, че не ви пускам да влезете, лейтенант, но децата ми са вътре. За днес видяха достатъчно полицаи. Едно от тях вече спи, а с другите гледаме видео. Беше доста дълъг ден.

— Просто исках да ви задам няколко въпроса. Няма да отнеме и петнайсет минути.

— Петнайсет минути? Няма да отнеме никакво време, ако не ви пусна да влезете. Струва ми се, че обсъдихме вече всичко онази вечер, а според моя адвокат тогава не е трябвало да разговарям с вас.

— Това беше преди днес. Преди да се сбиете с жена си.

— Не сме се били. За това трябват двама души. Тя ме нападна.

— А вие какво търсехте там, като начало?

— Мой ден беше за децата. Имах билети за мача на „Джайънтс“. Много просто. Вижте, моментът наистина не е подходящ. Разбирате ли ме? Сега се проявявам като баща на моите деца, които са достатъчно травмирани и изтощени. — Кенсинг премести тежестта си на другия крак, въздъхна дълбоко. — Вижте, не искам да се държа гаднярски, лейтенант, но ако нямате заповед, за да влезете тук, нека ви пожелая приятна вечер.

Брендън Дрискол седеше пред компютъра си в малката стаичка зад кухнята, в дъното на двустайния си апартамент тип жп вагон на улица „Ноу“. Въпреки че денят бе прекрасен, бе останал в сенчестото плесенясало и задушно помещение, напълно потънал в работата си, която бе подхванал час след като се беше събудил в десет и трийсет сутринта с най-тежкия махмурлук в съзнателния си живот. Сега, почти дванайсет часа по-късно, той се протегна, потърка ръце по лицето си и избута стола си настрани от терминала. След минута бе в кухнята, където глътна още четири аспирина и си наля леден чай, когато на вратата се появи Роджър.

— Върви ли? — попита Роджър.

Брендън погледна към него.

— Едва-едва — отвърна той.

— Как е главата?

— Главата е ужасно. Главата ми сигурно никога няма да се възстанови. Останалото също не е в блестящо състояние. Какво всъщност има в този леден чай „Лонг Айланд“? И колко такива съм изпил?

Роджър сви рамене, после поклати глава.

— Каза ми да спра да ги броя, не си ли спомняш? Но съм сигурен, че след третия споменах, че може би е по-разумно да спреш.

— Трябваше да те послушам.

— Винаги е така. Е? — поинтересува се Роджър. — След всички тези часове, които прекара днес в пещерата, покайвайки се за греховете си, заслужи ли вече своето опрощение?

— Аз не търся опрощение — възрази Брендън, — а отмъщение. — Той прекоси стаята и си взе стол при кухненската маса. — Просто се чувствам толкова предаден.

Роджър седна до него.

— Разбирам. Не те обвинявам.

— Това ми е проблемът. Не знам кого да обвинявам. — Въздъхна дълбоко. — Така де, Кенсинг ли да обвинявам или тъпата му жена, задето караше Тим да смята, че трябва да тича всеки ден. Защото това създаде възможността най-напред.

— Е, бягането не го е убило, Брендън.

— Знам. Но ако не беше излязъл…

— Нямаше да бъде блъснат и нямаше да се окаже в болницата… Всичко това вече го минахме.

Бяха го повтаряли, и то до прилошаване, даде си сметка Брендън. Въздъхна отново, после стисна слепоочията си, скимтейки от болката на махмурлука.

— Прав си, прав си. Поразява ме обаче как Рос си помисли, че може да откупи мълчанието ми и да прочисти моите файлове. Наистина ли си е мислил, че няма да видя какво се задава и че няма да бъда подготвен?

22

Джакман удържа на думата си и в понеделник сутринта, когато пристигна в своя кабинет, Харди намери още две папки с доказателствен материал по случая „Маркъм“, които го чакаха. Направи си чаша кафе, настани се зад бюрото и отвори първата папка. Някой очевидно бе задействал скоростно дешифровчиците, защото вече няколко разпита бяха напечатани, включително тези на Глицки с Кенсинг и с Анита Тонг, икономката, както и на Брако с Ан Кенсинг. Прелисти бързо страниците. Нищо още не бе маркирано — това щеше да бъде една от неговите по-досадни задачи — но бе доволен, че вижда много от онова, на което се надяваше и беше очаквал: първоначалния доклад за катастрофата с колата; болничната аутопсия, извършена веднага след смъртта на Маркъм; находките от аутопсията на Страут и официалния смъртен акт; първия вариант от анализа на местопрестъплението в дома на Маркъм.

Прекара така повече от час, изгубил представа за хода на времето. Ръката му автоматично се протегна към голямата чаша с кафе, която поднесе към устните си. Кафето беше изстинало. Изведнъж се изправи рязко, с почти физически тласък. Вдигна очи от папката и едва ли не с изненада видя познатата обстановка на собствения си кабинет. Известно време, докато още усещаше горчивите следи от кафето по езика си, затънал в анализа на документите, той отново бе обвинител, който представяше този случай, вместо да го защитава. Усещането бе неочаквано и малко смущаващо.

Изправи се и разтърси глава. Застанал пред бюрото си, хвърли няколко стрелички, после отиде до прозореца и се загледа към улица „Сътър“. Навън Сан Франциско изглеждаше както във всеки един работен ден след бляскавия и шеметен уикенд — приятният бриз откъм залива подмяташе отпадъците по улиците, мъгливото слънце от време на време пробиваше покривалото на облаците.

Даде си сметка, че въпросът не е само в мнемоничната реакция на чашата кафе. Истината бе, че започваше да приема нагласата на обвинителя. За да докаже невинността на клиента си, неизбежно следваше необходимостта да покаже, че някой друг е убил Тим Маркъм и евентуално също така и цялото му семейство. Това му оставяше една-единствена задача — да открие този човек, както и достатъчно данни за осъждането му.

Харди съзнаваше иронията на това, че поначало бе станал адвокат на защитата. По природа не го теглеше да брани обвинените. В неразделната двойка „справедливост срещу милосърдие“ той винаги клонеше към справедливостта. След като се бе измъкнал от военноморските сили и от Виетнам, няколко години даваше дежурства като полицай. След това бе започнал да учи право с мисълта да се издигне в професията, като изправя злодеите пред съда и ги праща зад решетките — това бе винаги неговата ориентация, в работата и в живота. Ако един предишен областен прокурор не го бе уволнил поради някакви кабинетни игри, не се съмняваше, че щеше все още да бъде в Палатата и да работи заедно с Марлин за Джакман. И макар че досега бе прекарал достатъчно дълго време в лагера на защитата, за да свикне с това, нещо в него все още копнееше за чистотата на обвинението.

Законът, както Дейвид Фрийман обичаше да казва, е нещо сложно и красиво. И никъде другаде, помисли си Харди, това не се проявяваше така ясно, както тук — докато оправдателната присъда невинаги означаваше, че клиентът ти е фактически невинен и не е извършил престъплението, за което е бил обвинен, от друга страна присъдата „виновен“ означаваше наистина това. Когато Харди като адвокат измъкваше някой свой клиент с добра аргументация или някакви юридически хитринки, той, разбира се, изпитваше известно удовлетворение, че си е свършил добре работата и е заслужил възнаграждението си. Но много рядко това можеше да се сравни с изпълващото душата му чувство за правота, когато бе осъждал някой истински злодей и го бе отстранявал от обществото.

Върна се на стола и пак отпи от студеното кафе. Погледът му се спря на документите.

Ето разпитите на няколко сестри от „Портола“. Бърз преглед му показа, че Брако и Фиск са свършили някои основни неща на терена, което можеше да му спести известно време. Но също така отбеляза, че те като че ли не бяха установили кой е присъствал по времето или приблизително по това време, когато Маркъм е умрял. Прелисти още няколко страници, но не откри нищо по тази съществена и важна информация.

Вдигна поглед отново, взирайки се гневно в празното пространство пред себе си. Челюстта му беше стегната, погледът — твърд.

Джакман спазваше своята част от уговорката. Наистина му беше изпратил папки с материали, но те очевидно не бяха пълни. Харди не мислеше, че това е случайно, но не смяташе, че ръката на Джакман се е намесила, за да укрие част от данните. Виждаше ръката на Глицки.

Брако и Фиск бяха пристигнали в службата късно през деня, защото, въпреки възраженията на Брако, Фиск настоя да се опитат да открият някакви следи, свързани с колата. Най-напред обиколиха отново квартала, врата по врата, засичайки неколцина души, които миналата седмица не са си били у дома, обаче приключиха с горе-долу същия резултат. Никой не бе видял произшествието, нито пък бе забелязал бързо отдалечаващата се кола. След това Фиск — който днес седеше зад волана, бе вбесил Брако с обиколките на някогашните си контакти по автопроизшествията: няколко автоработилници на „Ломбард“, „Ван Нес“ и Мисията. Бе ги уведомил миналата седмица, сега ги посещаваше повторно.

Един от тях наистина беше приел зелен корвер от началото на седемдесетте години, докаран в късния следобед вчера с повреда на десния преден калник и капака. Собственикът твърдеше, че спирачките му отказали по един от знаменитите хълмове на града, а той не се бил сетил да подложи нещо под гумите. Колата се спуснала десетина метра и се блъснала в дърво, а един от клоните след това паднал върху капака. Собственикът на работилницата Джим Отис смятал по някое време днес да се обади в отдела за автопроизшествия, във всеки случай преди да започне каквато и да било работа по ремонта на колата. Но едно бързо напръскване с луминол до голяма степен елиминира колата от кръга на предположенията. Луминолът бе почти безпогрешно средство да се разкрие присъствието на кръв — дори незначителни следи, дори след измиване — а по корвера нямаше нищо. Все пак Фиск старателно записа името и адреса на собственика. Нямаше да свърши с това, без да провери дали човекът има алиби за шест и половина, зарече се той.

Сега, след обяда и по указание на Глицки, най-после се бяха отправили обратно към „Портола“ за нови разпити. Лейтенантът бе разгледал работата им от петък и сега искаше да научи за двамата други лекари, които са били в интензивното отделение миналия вторник. Също така искаше точната хронология на това кои хора са влизали и излизали, доколкото сестрите от интензивното отделение можеха да си спомнят.

Но не се оказа толкова просто, колкото се бяха надявали. С новата седмица на дежурство бяха застъпили други сестри от интензивното. От двамата, които са били дежурни, когато Маркъм и Лектър бяха починали, Раджан Бутан бе преместен в родилното отделение и точно в момента бе на средата на тежко раждане. Кони Роу, която бе препратена към общо дежурство, бе излязла да обядва.

След като попита Фиск дали ще има нещо против да удържа крепостта за малко, докато той свърши някаква работа, Брако остави партньора си да чака и се върна горе. Когато се озова отново в сестринския пункт на интензивното отделение, представи се за втори път на сестрата, която седеше пред шкафа с медикаменти. Когато я попита, тя обясни, че другата дежурна сестра е с един от лекарите, който извършва визитации. Двамата щели да се върнат скоро, ако би желал да разговаря с някой от тях.

Но след като се увери, че лекарят не е нито Коен, нито Уолтрип, с които наистина искаше да говори, Брако ѝ каза, че всъщност му трябват само няколко минути на тихо място и я попита дали би имала нещо против, ако се премести да седне в чакалнята малко по-нататък по коридора.

Мъж и жена на средна възраст седяха с нещастно изражение на една от кушетките и си държаха ръцете, като шепнеха. Брако зае тапицираното кресло близо до коридора, откъдето можеше да вижда както входа към интензивното отделение, така и сестринския кът. И наистина, след две минути другата сестра се появи заедно с лекаря. След кратък разговор насред коридора лекарят се раздели със сестрата и се обърна, за да тръгне в едната посока, докато сестрата се върна при колежката си в пункта.

Когато лекарят влезе в чакалнята, Брако стана и се върна обратно по коридора. Едната от сестрите — не можеше да разбере коя — все още седеше при шкафа с гръб към него и работеше на компютъра. Другата не се виждаше никъде.

Той прекоси залата и след десет крачки се озова на входа на интензивното отделение. През армираното стъкло ясно се виждаше в помещението. Нямаше нищо друго, освен легла. Хвърли един последен поглед към пишещата сестра, надзърна към чакалнята — не се виждаше никой. За секунда влезе.

Погледна часовника си и тръгна. Като се заставяше да върви почти небрежно, разхождайки се, той крачеше по периферията, маркирана от леглата, и спираше да преброи до пет — до повече не можеше да издържи — при всяко легло. Цялата обиколка му отне четирийсет и осем секунди.

През остъкленото крило на вратата отново провери обстановката, после бутна вратата, върна се в залата и затвори вратата зад себе си.

При сестринския пункт се позакашля и същата жена, с която първоначално бе говорил, отклони вниманието си от компютъра.

— Върна ли се вече колежката ви? Забелязах, че един лекар току-що влезе в чакалнята и си помислих дали не е излязла с него.

Сестрата се усмихна.

— Мисля, че може за малко да е прескочила до тоалетната. Всеки момент ще се върне. — Тя също погледна надолу по коридора, където беше заминал лекарят. — Когато се появи, може би ще е подходящият момент за онези въпроси, които казахте, че искате да ни зададете.

— Точно по това работех там. — Той махна към чакалнята. — Всъщност може би няма и да е необходимо, в крайна сметка. Но благодаря ви за вниманието. Извинете, че ви обезпокоих.

— Няма нищо — каза тя. — Пак заповядайте.

На долния етаж Брако научи, че Кони Роу се е върнала от обяд и че тя и инспектор Фиск са отишли до кафето, където можеха да говорят без много прекъсвания. Когато ги откри и седна до тях, Фиск беше вече започнал. Двамата седяха на ъгъла един до друг и мъничкият касетофон беше на масата зад тях. Молейки се Фиск да не е забравил да го включи, Брако притегли стол и седна.

Въпрос: Познавате ли инспектор Брако? От миналата седмица? Госпожа Роу тъкмо ми разправяше за нейния партньор, Раджан, нали?

Отговор: Раджан Бутан.

Въпрос: Какво можете да ми кажете за него?

Отговор: Ами, както казвах на инспектор Фиск, всъщност нищо особено. Както са разпределени смените, засичам се с него на работа в интензивното десетина пъти в годината. Но изглежда сякаш всеки път, когато е той, се случва нещо лошо.

Въпрос: Искате да кажете някой умира?

Отговор: Не, не просто това. Там хората винаги си умират, защото обикновено са в критично състояние още когато идват. Но не ми се е случвало да работя на смяна с Раджан, без да има някакъв инцидент, поне последната година. Не искам да кажа нещо лошо за него, но… Просто е наистина страшничко. Той самият е наистина страшен. Разхожда се така мрачен, никога с никого не говори.

Въпрос: Мислите ли, че има нещо общо със смъртта на господин Маркъм?

Отговор: Не бих могла да кажа това. Това е много тежко обвинение. Но когато всички вие дойдохте в петък и започнахте да ни разпитвате и да задавате въпроси, забелязахте ли, че Раджан не каза почти нищо? Не ви ли се стори така и на вас? А знае за работата на смените не по-лошо от всеки друг. И какво се е случило в онзи ден. Кой е бил там.

Въпрос: Госпожо Роу, извинете ме, че се намесвам, но когато инспектор Фиск ви попита дали имате предвид, че в интензивното отделение умират хора, когато Раджан е дежурен, отговорихте: „Не само това“. Какво имахте предвид? Не само какво?

Отговор: Не само че умират.

Въпрос: Но и това.

Отговор: Да, но както ви казах, седмица не минава без нещо такова. Обаче разни неща, исках да кажа санитарни материали, медикаменти, изчезват. А той дебне. Разбирате ли какво ви казвам? Спотайва се и дебне. Завиваш зад ъгъла и изведнъж се оказва там. Стои си там. Много е стряскащо. Никой не може да го понася.

Въпрос: Беше ли там миналия вторник? В интензивното отделение, когато господин Маркъм е умрял? Така ли да разбираме думите ви?

Отговор: И двамата бяхме там за двата сини кода. В това съм сигурна. Преди това бях до бюрото…

Въпрос: На компютъра ли бяхте?

Отговор: Май че да, сега ми е малко объркано. Мисля, че аз изпълнявах някакви поръчки, но не знам къде беше той.

Въпрос: Госпожо Рос, когато получихте сигнала — синия код? — и влязохте в интензивното отделение, той беше ли вече там?

Отговор: Да. До господин Лектър. Другият, който почина.

Въпрос: Имаше ли някой друг в стаята?

Отговор: Само доктор Кенсинг.

Въпрос: А той къде беше?

Отговор: С Раджан. До господин Лектър. Той беше първият син код.

Въпрос: С други думи, те не бяха до господин Маркъм.

Отговор: Не, не бяха. Неговият монитор изгасна няколко секунди по-късно.

В един часа Харди вдигна телефона на бюрото си и чу провлачения говор на съдебния лекар.

— Дължиш ми хиляда долара. Видях, че си докарал тялото направо от опелото, та реших, че нещо си се разбързал, и работих вчера, неделя, цял ден, като взех и най-добрия си човек от лабораторията. Плюс още два часа тази сутрин. Господин Лектър е умрял, защото сърцето му е спряло да бие, и нищо друго.

— Няма калий?

— Нищо, Диз. Извърших всички сканирания чак до равнище C. В него нямаше нищо нередно, най-много някой и друг аспирин.

— Надявах се да не е точно така.

— Знам, ти се изрази достатъчно ясно. Но гледай на нещата откъм хубавата страна. Друго ако не, твоят клиент поне не е убил господин Лектър.

Това предизвика горчив смях.

— Благодаря ти, Джон. Това значително ме успокоява.

— Няма за какво. И знаеш ли, Диз…

— Кажи.

— Макар да си обичам работата, тя винаги ми е достатъчна. Така че повече зелен хайвер от теб не ми трябва тая година.

Раджан Бутан говореше с намръщена физиономия, а насечената и напевна официалност подчертаваше индийския му акцент.

— Тази жена е идиотка — заяви той сдържано. Беше сам в стаята на сестрите с Брако и Фиск. — Откакто е започнала работа тук, ми създава само неприятности. Защото е мързелива и е предубедена спрямо мен. А сега разбирам от вас, че ме обвинява, че съм убил тези господа? Това е наистина нетърпимо. Ще трябва да говоря с нея. И може би с администрацията.

Неопитният Фиск беше споменал, че са разговаряли с госпожа Роу и че името му е било подхвърлено. Сега, разбира се, Бутан беше ядосан на Роу и бе склонен да говори повече за нейните слабости като сестра и като човек, отколкото за това какво е правил миналия вторник вечерта. И, естествено, Бутан си представяше, че същите тези полицаи ще повторят всичко, което им кажеше, на неговите колеги. Това не бе най-добрият начин да се започне един разпит. Не бе даже и вторият препоръчителен начин.

Брако пое задаването на въпроси, опитвайки се да върне разговора на темата.

— Искате да кажете, че не сте били в стаята, когато мониторите на Маркъм са угаснали?

— Да. За неговите не бях. Дотичах в стаята за господин Лектър, който беше първи.

— А къде бяхте непосредствено преди това?

На лицето му се изписа израз на възмущение.

— Може да ми вярвате за това или не, но дори доктор Рос трябва да ме е видял, щом излезе от чакалнята, когато се обади първият монитор. Аз бях с едно от подвижните легла в залата, точно ей там. Мисля, че имаше две или три прибрани там. Това е непоносимо — повтори той.

— Нека да изясня въпроса докрай — продължи Брако. — Казвате, че когато синият код се е задействал за господин Лектър, в интензивното отделение не е имало никого.

— Само че още нямаше син код. Доктор Кенсинг тъкмо бе влязъл отново преди това и после, когато отидох до леглото на господин Лектър, ми каза да го погледна.

— Значи вие работихте за господин Лектър, когато мониторите на господин Маркъм започнаха да сигнализират по съответния начин?

— Те пищят непрекъснато. Да, така беше.

— Никой дори не е минавал покрай него?

— Поне аз не видях. Не.

Харди и Фрийман вървяха нагоре по улица „Сътър“. Слънцето така и не бе успяло да пробие пелената на облаците и сега игривият бриз от сутринта се беше усилил до постоянен вятър. Общо взето не беше прекрасен ден за разходка, но Фрийман бе казал на Харди, че може да му отдели време за разговор само ако го съчетаят с разходка до неговия снабдител с пури. Той почти ги бил свършил, което, както Харди предполагаше, значеше, че са му останали най-малко десетина.

Но какво друго можеше да направи?

— Проблемът е, че всъщност нямам никой друг — говореше Харди. — Карла, ревнивата съпруга, можеше да бъде добър вариант, но взе, че умря.

Фрийман изцъка.

— Това наистина създава неудобство.

— След това реших, че съм напипал нещо с другия човек, който е умрял по същото време, както Маркъм — с Лектър. Но Страут казва, че няма нищо и сега се чудя дали изобщо да карам Уес Фарел да си прави труда да получава разрешение за аутопсията на Лоринг.

— Кой е бил там?

Фрийман стигна до вратата на „Ноб Хил Сигар“ и я задържа отворена, правейки път на Харди. Незабавно двамата потънаха в гъстата, влажна, ароматна прегръдка на едно от най-анахроничните места в града. Фрийман, спазвайки ритуала, който изпълняваше всеки път, когато си купуваше запаси от пури, изобщо не погледна към витрината на приземния етаж, а се отправи нагоре по стълбите. Харди го последва по петите. Това беше един до голяма степен викториански мъжки клуб, и макар, разбира се, в него официално да се допускаха жени, за повече от десет посещения тук Харди не беше видял нито една жена.

След няколко минути приказки на тема пури с Мартин, техния домакин, те се отправиха към две кожени кресла, почерпени с по чаша коняк — той не се продаваше, а и консумацията му не беше официално разрешена в заведението, но независимо от това се предлагаше. Мартин се появи отново след момент, поднесе им по една „Кохиба“ и им ги запали, след това се оттегли долу да изпълни поръчката на Фрийман.

Друг важен елемент от личния индивидуалистичен ритуал на Дейвид беше да се наслаждава мълчаливо на пурата си и да не проговаря, докато не падне първата пепел. Понякога това можеше да отнеме десет минути. Но Харди усети, че днес, макар да бе дошъл специално, за да почовърка мозъка на стария човек, му бе приятно да седи и да размишлява.

Останалата част от уикенда в Монтерей бе преминала превъзходно. Харди винаги откликваше на магията на морските неща и аквариумът като че ли възстанови нещо в душата му, по отношение на децата и съпругата му. Внезапно той се превърна в нещо повече от онова, което вършеше, за да изкара прехраната си. Всички онези дребни нещица, от които бе съставен, се разбъркаха, разтърсиха. Това го пробуди.

Следобедът си купи плувки и отидоха на плажа, пробваха басейните, пищяха от радост и лудост в мразовитата вода. Хапнаха превъзходно в „Старата къща“, разходиха се по осветения от луната кей, храниха тюлените. Като се завърнаха в хотела, успяха да преобразуват единичната стая, в която Франи и децата бяха останали предишната нощ, и когато децата заспаха дълбоко зад преходната врата и възрастните бяха получили малка усамотеност, любиха се два пъти — през нощта и на сутринта, като младоженци.

Сега тук горе, в салона за пушене, Фрийман изтупа пепелта от пурата си.

— Та кой е бил там? — попита той. — Мисля, че дотук бяхме стигнали.

Разбира се, бе прав. Харди вече рядко се удивляваше на това напоследък.

И все пак имаше същия отговор, както миналия път, който бе въпрос от негова страна.

— Къде, Дейвид?

— В болницата. Каза ми, че ти трябват хора с мотив да са убили Маркъм, но не познаваш никой друг, освен твоя клиент. Добре, нека приемем за момент, че не е той, макар че това продължава страшно да ме притеснява, обаче това, което ти трябва, освен мотив, е присъствие, с което искам да кажа, че който и да е бил, трябва да е бил там и това ни води обратно по кръга към самото начало.

— Давам ти един долар, ако можеш да ми разясниш последното си изречение.

Фрийман се опита за малко да се ядоса, но закачката не го хвана. Отпи малко коняк и всмукна от пурата си.

— Понякога — рече той — дарът на мъдростта пристига небрежно опакован.

Когато Харди се прибра в кабинета си, минаваше четири часът. Алкохолът бе забавил малко реакциите му, докато никотинът го бе напрегнал. Той отиде до прозореца, разтвори широко крилата, наля си голяма чаша вода и седна зад бюрото. Докато го нямаше, го бяха търсили три пъти по телефона.

Първото обаждане беше от Джеф Елиът, който искаше да знае докъде е стигнал Харди и има ли някакъв напредък по въпроса с Кенсинг. Работел върху нова колонка по темата „Парнас“ и може би двамата имат информация, която биха могли да си обменят с взаимна полза.

Във второто обаждане Уес Фарел го уведомяваше, че най-после е убедил семейство Лоринг да разрешат на властите да ексхумират майката. Сега обаче пък срещал доста силна съпротива от страна на Страут, с когото смятал, че Харди вече е уредил нещата. Какво ставало?

Третото обаждане, най-после, беше от неговия клиент, с когото се бе опитвал да се свърже цял ден. Той го набра и Кенсинг започна да обяснява на Харди, че все още децата са при него, след като се скарал с жена си…

— Момент, Ерик. Задръж. Каква е тази караница с жена ти?

Той обясни случилото се доста подробно, след това премина към неочакваното посещение на Глицки у дома му късно вечерта.

— Останах с впечатлението, че мисли, че съм отишъл там с намерение да я нараня. Ако не и нещо по-лошо.

Харди си спомни предсказанието на Глицки, че Кенсинг ще направи точно това.

— Но не сте разговаряли с него отново, нали? Моля ви се, кажете ми, че не сте разговаряли.

— Не съм. Не го пуснах да влезе. Но си помислих, че е добре днес да се покрия.

— Може би идеята не е лоша. Какво правихте?

След като оставил децата на училище, Кенсинг решил да си вземе почивен ден, да пообмисли малко нещата, да си направи някакъв план. Беше се разходил по моста „Голдън Гейт“ и към отсрещната страна обратно, беше слязъл с кола до центъра и хапнал „дим сум“ в Китайския квартал. Отбил се да гледа един филм, после се върнал да вземе децата от училище. Също така току-що бе говорил с Ан. Вече била пусната от ареста и искала децата да се върнат у дома, но на него това не му звучало много добре. Какво мислел Харди за това?

— Смятате ли, че сега тя представлява опасност за тях?

— Допреди съботата бих казал „не“. Но никога не съм я виждал такава, а сме се сдърпвали неведнъж, повярвайте ми.

— Но не е имало никакво физическо насилие? Нали така? — Това бе изключително важен въпрос за уточняване. Щеше да бъде много лошо, ако големият съдебен състав установеше, че Кенсинг някога е упражнявал насилие спрямо жена си. По-добре бе да знае отсега. — Никога не сте я удряли, нали, Ерик? Нито веднъж?

— Щях да си спомням. Никога не съм я удрял, макар че тя ме е удряла няколко пъти.

На Харди и това не му хареса много, но за случая с Кенсинг бе по-добре така, отколкото ако той я бе удрял.

— Добре тогава. Какво точно се случи в събота?

— Мисля, че трябва вече напълно да се е убедила, че аз съм убил Тим.

— Това бях заключил и аз. Искате ли да поговоря с нея? Смятате ли, че ще разговаря с мен?

Долови облекчението в гласа на Кенсинг.

— Би било чудесно. Както и да се получи.

Това не бе всъщност отговор на въпроса му, но все пак очевидно беше разрешение. Харди се почувства свободен да продължи.

— Ерик, можете ли да ми кажете кой беше в болницата с вас миналия вторник?

— Къде? Имате предвид в интензивното?

— Някъде наоколо, всъщност.

— Разбира се. Мисля, че мога. Естествено, аз бях там. Сестрите…

Той продължи със своето изброяване, което беше по-съществено, отколкото Харди бе осъзнал. Това на свой ред му даде някаква надежда, макар че също така означаваше и много работа. Засега още не бе научил всички участници и това му се стори доста безотговорно.

Заля го нова вълна от гняв към Глицки. Какво, по дяволите, вършеше той? Може би бе решил, че уговорката на Джакман с Харди не се отнася до него, но всъщност бе точно така. Уговорката с Джакман не означаваше нищо без сътрудничеството на Глицки.

Мисълта премина, макар че гневът остана. Но Харди си водеше бележки през цялото време. Освен Карла, съобщи му Кенсинг, там са били Малачи Рос, асистентът на Маркъм Брендън Дрискол (когото Кенсинг изглежда не харесваше), две сестри и още двама лекари, включително Джудит Коен. Харди се улови, че се пита отново от колко време върви тази връзка на Ерик с Коен. Щеше да се наложи да се опита да разговаря с нея.

Но най-напред, след като приключи разговора с Кенсинг, идваше ред на Ан. Тя вдигна телефона. Да, разбира се, ще разговаря с него, каза му тя. Когато господинът пожелае. Искаше децата ѝ да се върнат.

Оказа се, че къщата ѝ е по пътя му към дома. Можеше да бъде там след двайсет минути.

23

На патерици и с гипсирано стъпало Ан Кенсинг въведе Харди в разхвърляната всекидневна. Като смъкна на пода някакви изцапани детски дрехи, тя му даде знак да седне на освободеното място на канапето, а сама се настани в срещуположния му край. Бе чула встъпителните му думи и той виждаше, че се чуди какво да прави по-нататък.

— Вие сте адвокатът му, господин Харди. Какво друго имате да ми кажете?

— Бих могъл да кажа много неща, госпожо Кенсинг. Бих могъл да кажа: „Да, той го е извършил, но никой няма да успее да го докаже“. Бих могъл да кажа: „Той го е извършил, но това е било медицинска грешка, която не е била преднамерена“. Бих могъл дори да кажа, че го е направил, но е имал своето основание — гледката с господин Маркъм, лежащ там в негова власт, го е довела до временна загуба на разсъдъка, до невменяемост в правен смисъл. Не се смейте. Съдебните заседатели са приемали и по-нелепи истории. Но това, което съм дошъл да ви кажа, е, че той твърди, че изобщо не го е направил. Аз съм адвокат от доста време. Повярвайте ми, имал съм клиенти, които са лъгали пред мен неведнъж. Свикнал съм с това. Но просто няма данни, че вашият съпруг е сторил нещо такова.

— Той ми каза, че го е извършил. Даже ми каза как, преди който и било да разбере. Какво ще кажете за това?

Харди кимна замислено.

— Той ми разказа и това. Бил ви е много ядосан. Оскърбен, че сте могли дори да помислите, че е в състояние да убие някого, затова се е изразил саркастично.

— Каза, че го е наблъскал целия.

— Да, казал го е. Но вижте, той е лекар. Ако се хваща за първото нещо, което му хрумне, просто за да ви жегне, някакъв медикамент в системата е очевидният избор, нали?

Но той не изчака нейния отговор. Не искаше да допусне въвличането ѝ в спор. Кенсинг го беше предупредил, че когато я завладеят емоциите, тя ги оставя да я понесат накъдето дойде — а в мъката си по Маркъм и при общото си раздразнение от ситуацията едва ли щеше да бъде напълно разумна. Затова се наведе към нея.

— Това, за което исках да поговорим, е как бързо да върнем децата ви при вас.

Както се надяваше той, думите му донякъде я успокоиха — дори тя разбираше, че не е в нейна полза да отбягва разговора. Тя притисна с ръка устните си и видимо се съвзе.

— Помолих Ерик, ако може, да ги доведе днес. Той не пожела да направи това.

Харди кимна в израз на пълно разбиране.

— Каза ми. Помолих го да се постави на ваше място. Да допусне, че може би наистина смятате, че е убил човек. Ако беше така, нима той не би се борил с вас, за да предотврати това вие да ги вземете? — Той се облегна на дивана, придавайки си безгрижие, каквото не изпитваше. — Ако искате моето мнение, проблемът е, че и двамата сте прекрасни родители. И двамата имате един и същ инстинкт, а именно — да защитите децата си. Това е хубаво нещо, не сте ли съгласна?

— Да. Мисля, че да. — В очите ѝ, хлътнали от изтощение, сега проблясваха сълзи. Една капка се изтърколи на блузата ѝ и тя я изтри с уморено механично движение. Харди имаше усещането, че е правила това толкова често напоследък, че вече дори не го забелязваше. — Той никога не ги е наранявал. Наистина не допускам, че би им направил нещо, но от друга страна след миналата седмица, когато си помислих…

Тя поклати глава.

— Когато си помислихте, че е убил Тим Маркъм?

Кимна.

— Госпожо Кенсинг… Наистина ли смятате така? Дълбоко в себе си?

Тя прехапа долната си устна.

— Би могъл. Да. Той наистина мразеше Тим.

— „Той мразеше Тим.“ Постоянно чувам това. Мразеше ли го повече, отколкото преди две години?

— Не, не бих казала.

— Значи по-малко?

— Може би. Мислех, че е свикнал с това.

— Добре. Когато го е мразел най-много, споменавал ли е, че ще го убие? Бивал ли е толкова ядосан?

— Не. Не. Ерик не беше такъв. Никога не би… — Тя спря и го изгледа втренчено, неочаквано преминавайки в защита. — Той ми каза, че го е направил.

— Да, наистина. Казал е тези думи. Това е вярно.

— Какво трябваше да си помисля?

— Кога ви каза всичко това, госпожо Кенсинг? Не беше ли миналия вторник, точно след като сте научили, че господин Маркъм е починал? Точно след като вие сте обвинили Ерик, че го е убил?

Тя не отговори.

Харди продължи натиска.

— Той ми каза, че сте били дълбоко разстроена. Току-що сте научили, че човекът, когото сте обичали, е умрял. Бунтували сте се срещу света заради тази несправедливост. Нахвърлили сте се срещу Ерик, може би защото сте усещали, че той е в безопасност. Не е ли било така?

Харди никога нямаше да получи друга възможност. В съда, пред заседателите, тя щеше да разкаже добре заучената си история. Щеше да бъде инструктирана многократно от обвинението. Никога не би изложила себе си с признанието, че може да е разбрала погрешно или да е преувеличила. Всъщност, дотогава всяко съмнение би било отдавна изчезнало. Дори сега тя вече бе вложила доста в признанието на Ерик. Харди се надяваше да успее да я поведе по пътека, по която би могла да го оттегли, ако не с ненакърнено достойнство, поне с известно приличие.

Но тя не можеше да се откаже лесно. Притискаше пръстите си към устата така силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Очите ѝ бяха затворени в усилието да се съсредоточи, да си спомни.

— Бях просто така… отчаяна и наранена. Исках и него да го заболи.

— Имате предвид Ерик. Значи сте го обвинили, че е убил Тим, понеже сте знаели, че от това ще го заболи и него, нали?

— Да. — Тя внезапно отвори очи и изпусна сдържания си дъх. — Да. А той каза: „Абсолютно“. Абсолютно.

— И вие приехте тези думи, в смисъл че признава истината във вашето обвинение — че е убил Тим?

— Да. Може да се каже, да.

— Но като се връщате към случая сега, така ли ви звучи това? Наистина ли е искал да каже това, как мислите? Че действително го е извършил? Или просто двамата сте си нанасяли удари един на друг в момент на напрежение? — Харди понижи глас, като заговори почти интимно. — Госпожо Кенсинг, може ли да ви помоля да се замислите за нещо друго? След като напуснахте болницата онзи ден и се върнахте тук към вашия живот, преди полицията да ви потърси за разговор, сте имали около ден, за да свикнете с тази трагедия, нали така?

— Какво друго можех да направя? Беше средата на седмицата. Децата бяха на училище. Бяхме само аз и те.

— Разбира се, съгласен съм. Но тогава, преди да научите за калия, е имало доста време, през което сте вярвали, че Ерик е убил Тим. И все пак не сте направили опит да се обърнете към полицията.

Въпросът я изненада и тя се поколеба за момент, може би търсейки основанието за своя отговор.

— Не. Не знаех.

— А защо, според вас, не сте знаели, ако не възразявате?

— Защото си мислех… Искам да кажа, трябва да съм вярвала… Бях чула, че Тим е умрял като следствие от произшествието.

— И вярвахте на това? В продължение на два дни? Даже след като Ерик ви е казал, че го е убил? Госпожо Кенсинг, спахте ли изобщо през тези два дни?

Поклащайки отрицателно глава, тя започна тихо да хълца, но Харди трябваше да продължи.

— Значи когато сте научили, че Тим е бил умишлено убит, че не е било нещастен случай, какво ви е минало през ума?

— Не зная. Когато чух за това… Беше толкова невероятно. Почти сякаш умря отново, втори път.

— И тогава си спомнихте какво ви е казал Ерик първия път?

— Да.

— Но въпреки думите на Ерик, които са изглеждали като признание, не сте приели сериозно това, че Тим е умрял от нещо друго, освен от автомобилната злополука?

— Но той каза…

— Само че тогава не му повярвахте, нали? — прекъсна я Харди. — Не му повярвахте, защото знаехте, че не се изразява буквално, не констатира факт. Казал го е, за да ви нарани, нали? Било е начин саркастично и жлъчно да ви покаже, че сте глупава, нали? Защото сте задали такъв въпрос.

Тя го погледна почти в паника, което го накара леко да даде заден ход.

— Не се опитвам да ви припиша какво сте казали, госпожо Кенсинг. Просто се опитвам да разбера какво наистина се е случило. Това, което си спомняте сега, днес.

Харди изчака продължителното мълчание.

— Но според мен — започна тя, — ако Тим е бил убит, това променя всичко, нали?

— Съгласен съм, променя го, в смисъл че вече не става дума за нещастен случай. — Изчака я да помисли върху това още една дълга пауза. — Госпожо Кенсинг, Ан, не искам да ви заблуждавам. Вашите показания тук са ключови, а, както казахте още когато влязох тук, аз съм адвокатът на Ерик. Имам естествен интерес да не допусна той да попадне в затвора. — Харди изчака отново, докато срещна погледа ѝ. — Ако дълбоко в сърцето си вярвате, че Ерик е убил Тим и че тъкмо това е искал да каже с онези думи, няма дори да се опитвам да ви уговоря да се откажете от това. Знаете, каквото знаете. Но Ерик е сред хората, които познавате най-добре, за добро или лошо, нали така? А той е бил добър баща, както признавате; добър лекар. Може би дори, по вашата собствена преценка, добър човек?

Тя кимна, потискайки нов изблик на сълзи.

— Винаги съм вярвала, че е такъв. И е такъв.

Най-после, решаващият момент.

— Вярвате ли наистина, че би могъл да убие Тим? Че наистина го е убил? Защото ако не го е направил той, госпожо Кенсинг, направил го е някой друг и тъкмо това е човекът, когото искам да открия, който и да е той. А за да го направя, ще ми е нужна вашата помощ.

Истинският проблем със срещата между Ерик и Ан Кенсинг беше неизвестното на Харди обстоятелство, че Глицки бе разпоредил на един полицай да пази госпожа Кенсинг от съпруга ѝ, в случай че той се върне и отново се опита да я убие. Когато Харди беше позвънил в къщата на госпожа Кенсинг и тя го беше приела вътре, служителят не му бе попречил по никакъв начин, но се бе обадил на Глицки, информирайки го за обстоятелствата. Така че в пет и трийсет и пет на вратата почука самият Глицки. Ан Кенсинг се изправи и смятайки, че е съпругът ѝ с децата, отвори. Харди, който бе останал седнал във всекидневната, скочи, когато чу гласа, но беше прекалено късно. Глицки вече бе прекрачил прага. Показвайки значката си, той бе попитал дали може да влезе и Ан не бе намерила никакво основание да не го пусне.

Харди, бесен в защитния си порив, ядосано спря, когато стигна до коридора.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Преследваш ли ме? — После се обърна към Ан: — Можете да го поканите да напусне. Той няма заповед.

Но Глицки вече беше спечелил този рунд.

— Съжалявам, но не можете, госпожо. Вече ме пуснахте да вляза. Не ми е необходима заповед.

— И каква ти е играта сега? — попита Харди, като направи още една крачка към него. — Просто малко тормоз този път? Просто край на всички правила?

Глицки не му обърна внимание и заговори на Ан.

— Помислих, че може да се нуждаете от малко морална подкрепа, преди съпругът ви и този тук господин, Харди, да се нахвърлят върху вас. Заплаши ли ви по някакъв начин?

— Не. — Тя местеше погледа си между двамата разгневени мъже. — Ами, само…

Харди я прекъсна с протегната ръка.

— Моля ви, Ан.

— Само какво, госпожо Кенсинг? Искате да кажете, че ви е заплашил?

— Не. Но ми каза за някои права, които може би…

Сега Глицки я прекъсна.

— Той и ваш адвокат ли е? Пази боже, ако сте се оставили да ви уговори за това.

— Не, той…

Гласовете вече бяха повишени. Харди не можа да се сдържи и довърши мисълта ѝ, което щеше — той бе сигурен — да му осигури победа в следващия рунд.

— Тя заявява, че признанието ѝ не отговаря на истината. Оттегля твърдението си.

Глицки остана неподвижен, зашеметен от удара. Макар че беше очаквал нещо много подобно на това, потвърждението на новината беше нокаут. Белегът му се зачерви, очите му пламнаха. Само след миг си възвърна самообладанието.

— Добре — каза спокойно накрая. — Но сега вие, и двамата, ще трябва да ме изслушате.

И с най-разумния тон, на който бе способен, той им изнесе една гневна полицейска лекция.

От рода на: „Госпожо Кенсинг, вие казахте, че съпругът ви е признал убийство. Това е част от документацията по случая. Ако започнете да променяте показанията си под клетва, може самата вие да имате много големи неприятности. Давате ли си сметка за това?“.

И още: „Не е ли очевидно за вас, че господин Харди използва собствените ви деца като залог, за да му помогнете да отърве клиента си? Не е ли това повече от ясно?“.

И още: „Разбира се, че вашият съпруг не е подал жалба срещу вас за това, което се е случило в събота. Той има късмет, че срещу самия него не е подадена жалба. Но, много ви моля, имайте предвид следното: не той решава какво обвинение ще се повдигне, решава го областният прокурор. Опитайте се да разберете, че това, което действително се опитва да постигне той, е да размени евентуалното обвинение срещу вас за провинение със собственото му обвинение в убийство“.

И още: „Не сте длъжна да се съгласявате на подобна сделка. Можем, почти без съмнение, да получим съдийска заповед за временно задържане и да върнем децата ви при вас“.

Най-после на Харди му дойде до гуша.

— Глицки, прекаляваш! — Освен това в негов собствен интерес бе да ѝ се притече на помощ. — Всъщност, лейтенантът малко греши. Няма съдия на света, който би издал такава заповед въз основа на случващото се тук. — Той се обърна към госпожа Кенсинг. — Освен, трябва да кажа, ако не я издаде срещу вас. Вие сте лицето, срещу което може да бъде повдигнато обвинение тук, не вашият съпруг.

После се обърна към Глицки с по-твърд глас.

— И вие знаете, лейтенант, че тази жена има пълното право да разговаря с мен. Ние държим да знаем точно какво е казал доктор Кенсинг и дали например вашите инспектори не са избързали малко. Госпожа Кенсинг не е разбрала добре първия път и давайки си сметка за това, би искала да възстанови донякъде добрите си отношения с бившия си съпруг, за да могат съвместно, както винаги досега, да продължат да отглеждат децата си. Не виждам какъв проблем може да имате с това.

Белегът на Глицки сякаш грееше червен в гаснещата светлина.

— Не виждате? Не смятате ли, че това, което вършите, е обработване на свидетеля?

— Абсолютно не.

— Отричате, че се опитвате да окажете непозволен натиск?

Харди премълча първоначалния си отговор, в който фигурираше онази вулгарност, която Глицки презираше. Вместо това се обърна отново към госпожа Кенсинг.

— Принуждавам ли ви да направите нещо?

— Съвсем не, лейтенант.

Глицки повярва на казаното толкова, колкото вярваше във великденския заек. Искаше му се да издърпа Харди в друга стая, където биха могли ръкопашно да разрешат някои от продължителните си разминавания извън присъствието на тази жена, но ако предложеше това, знаеше, че щеше да изглежда като че ли се опитва да скрие нещо от нея. А не искаше да допусне това. По липса на друг добър вариант продължи направо с онова, което искаше да каже.

— Добре, чуй ме, господин адвокат. Аз наричам това „обработване“. Наричам го непозволен натиск, ако не и направо принуда. Джакман ти е дал сладка сделка, добре. Но това не е картбланш да саботираш който и да е наш случай. Мисля, че той ще е на мнение, че доста си прекрачил чертата с това. Да не говорим за тази загадъчна аутопсия, за която научавам от Страут. И сега той ми казва, че си взел и Уес Фарел в екипа си, като се опитваш да въртиш същите номера.

— Уес не е в никакъв мой екип, лейтенанте. Той си има свой клиент и свои проблеми.

— Да, и това включва някой друг, който е умрял в болницата „Портола“? Точно в тоя момент изплувал? И очакваш да повярвам в това? Просто съвпадение, нали?

— Не очаквам да повярваш, каквото и да кажа. Но аз не се опитвам да спъвам този случай. Опитвам се да разбера какво представлява той и да го разреша.

Глицки само дето не изплю следващата си реплика.

— Така ли било? Е, това е моя работа.

Харди му го върна веднага.

— Тогава си я свърши.

— Тъкмо се опитвах и Джакман ме спря.

— Направи ти услуга.

Глицки изръмжа неодобрително.

— Искаш да кажеш, че не съм набелязал когото трябва? Тогава защо всеки път, като се обърна, разиграваш някаква юридическа игра, за да му опазиш задните части — въртиш си сделка с Джакман, мътиш водите със Страут, разговаряш със свидетелката ми тук. Знаеш ли на какво ме навежда всичко това? Ти криеш нещо. И всичко, което те интересува, е да измъкнеш клиента си и майната му на закона, и майната ѝ на истината.

— Аз не съм такъв човек и ти го знаеш.

— Така ли? Е, ако се разпознаваш…

Глицки се обърна към Ан Кенсинг.

— Правите грешка — уведоми я той. — Ако пожелаете отново да промените мнението си, след като се успокоите, имате номера ми.

Харди вече беше наистина бесен и се обърна към двамата с глас, изпълнен с презрение:

— Ако го направите, накарайте го да ви обещае, че няма да ви обвини в лъжесвидетелство.

Глицки го изгледа гневно.

— Мислиш, че това е смешно?

— Не — рязко отвърна Харди. — Изобщо не го намирам за смешно.

Докато децата на Кенсинг свикваха отново с майка си, с гипса на стъпалото ѝ и превръзката на тила, баща им стоеше далеч от нея. Обади се да поръча пица по телефона и прекара следващия половин час предимно в подреждане на къщата — събра и пусна в пералнята две купчини пране, натика в миялната машина всички съдове и прибори, които можа да намери, мина с гъбената бърсалка пода на кухнята.

Харди се обади на Франи да ѝ каже, че може да закъснее малко. Да, съжаляваше, разбираше. Но все още се надяваше да бъде навреме за вечеря, която бяха преместили през миналия уикенд за осем часа вместо за шест и половина или седем, за да остава повече време за работния ден на Харди. Отдели една минута и за да ѝ опише малко от ужасната си караница с Глицки. Искаше да говори с нея, имаше нужда от нея. И твърдо щеше да си бъде вкъщи до осем. Можела да си навие часовника за тогава.

Харди отиде в банята и наплиска малко лицето си с надеждата това да противодейства на гаденето, което изпитваше, остатък от спора му с Глицки. Чувстваше се тъй, сякаш беше погълнал камък. Когато се върна, децата нагъваха пица в кухнята, на видеото се въртеше някакъв екшън и звукът бе нарочно увеличен.

Във всекидневната Ан и Ерик бяха заели своите неутрални ъгли и сега седяха мълчаливо, очаквайки Харди, като дори не се гледаха.

Понечи да седне на старото си място на дивана, до Ан, но реши, че това може да създаде впечатлението, че взема нейната страна, затова остана прав до пълната с пепел и боклуци камина.

— И двамата постъпвате правилно — започна той. — Знам, че е трудно. — Погледна единия, после другия. И двамата очевидно още бяха напушени. После продължи: — Занимавам се с този случай вече от седмица, но все още има прекалено много неща, които не знам. Трябва да поговорим заедно за това. Кой би могъл да убие господин Маркъм?

Ан прие това като встъпление и без да губи време, хвана бика за рогата.

— Добре. Чух адвоката ти да ми казва, че не си го извършил, Ерик. Ето, имаш още една възможност. Защо сам не ми го кажеш?

Той обърна глава към нея, после я поклати с отвращение и умора, изгледа я безизразно и унило и отговори съвършено безстрастно.

— Майната ти.

— Виждате ли?! — избухна тя към Харди. — Ето го. Това е той. Такъв е в действителност.

Кенсинг стана от стола си и се доближи до нея, а гласът му беше сведен до пронизващ шепот, за да не чуят децата.

— Изобщо вече нямаш представа кой съм аз. Писна ми от твоите глупости. Дали аз съм убил Тим, за бога? Вървете на майната си и ти, и всичко това.

— Ерик! — започна Харди.

Но сега клиентът му се обърна към него.

— Не съм длъжен да слушам всичко това отново, нали? С нея не може да се получи. Сам виждате — тя се държи ирационално и заплашително. Махам се оттук и вземам децата с мен.

— Да не си ги докоснал повече!

Ан използваше патерици заради навехнатия си глезен, но когато се налагаше, можеше да се движи много бързо и без тях. Тя застана на входа към коридора, препречвайки пътя на Кенсинг, преди той да стори и три крачки.

Харди също се придвижи по най-бързия начин, заставайки помежду им. За миг му се стори, че той и клиентът му ще стигнат до стълкновение.

— Разкарай се от пътя ми, Диз.

— Няма да стане — възрази Харди. — Предизвикваш ли ме?

— Ти не ме предизвиквай.

— Виждате ли? — намеси се Ан. — Така беше в събота. Така направи тогава!

— Нищо не съм направил в събота! — Той посочи към нея през рамото на Харди. — Ти искаш да говорим за проблема тук? Искаш да говорим за опасността за децата, да говорим за разрив? — После заговори направо на нея. — Наистина ли мислиш, че съм в състояние да убия някого? Хайде стига, Ан. Цял живот съм спасявал човешки живот. А ти ме заключваш навън, пищиш, че може би съм дошъл да убия собствените си деца? Това си е истинска лудост. Това е направо безумие, което ме плаши.

Харди трябваше да намери начин да се намеси, иначе разговорът щеше да свърши, преди да е започнал.

— Понеже спомена за уплаха, била е уплашена, Ерик.

— Няма за какво да се плаши от мен. Никога с нищо не съм я наранил. Ако не знае това… — Той премести погледа си от Харди към нея, сега собствената му болка изплува в гласа му: — Какво ти се върти в главата, Ан? Какво ти става? — Накрая тонът му премина в молба. — Бих ли могъл да нараня дете? Някое от моите деца? Как бих могъл да направя това?

Ан дишаше тежко, поемаше си дъх на пресекулки, бързо, дълбоко.

— Когато от полицията ми казаха, аз просто… Хвана ме страх… Не съм… — Харди си помисли, че отново ще се разхълца, но този път тя се овладя. — Не знаех какво да мисля, Ерик. Не можеш ли да разбереш това? Обичах Тим, а той бе мъртъв. Не бях спала два дни. Толкова се страхувах.

— От мен? Как е възможно да се страхуваш от мен?

Сега тя го молеше за разбиране.

— Просто се страхувах, това е. От всичко. — Гласът ѝ притихна. — Не исках да правя отново грешка и, разбира се, точно това направих.

Това беше най-близкото до извинение признание, което Кенсинг щеше да получи. Харди разбра това и се възползва от момента.

— Защо да не поседнем?

— Рос влезе ли? — попита Харди. — Трябва да е било минути преди да изгаснат мониторите.

— Може и да е влязъл. Можел е да го направи. Просто не знам.

— А ти къде си бил тогава? — Гневът на Ан не беше преминал напълно. — Мислех, че си бил на етажа. Не е толкова голям. Как може да не знаеш?

Кенсинг се постара отговорът му да не прозвучи като оправдание, насочвайки го поравно към Харди и Ан.

— В залата имахме трима пациенти. Един от тях имаше проблеми с излизането от упойка, така че Раджан — той е една от сестрите — двамата с него проверявахме внимателно жизнените функции. През тези минути всеки би могъл да мине зад мен — сигурен съм, че някой го е направил — и аз да не съм усетил. Един час по-рано Брендън Дрискол беше влязъл чак вътре.

— Как се случи това? — попита Харди.

Кенсинг сви рамене.

— Никой не го е спрял. Трябва да го познавате, за да разберете. Прави се на много важен. Ако някоя от сестрите беше казала нещо, просто би отвърнал: „Спокойно, аз съм вътрешен“. И вероятно биха го приели.

— Мразя го този малък негодник — добави Ан. — Наистина си вярваше, че може да командва Тим насам-натам.

— А успяваше ли? — попита Харди. — Да го командва.

— Опитваше се, особено по отношение на времето му, на графика му.

— И как се отнасяше Тим към това?

— Не можеше да живее без него — вметна Ерик, без да успее да сдържи малко свежа злоба в гласа си. — Брендън му вършеше кажи-речи половината работа.

— Не е вярно! — Ан Кенсинг нямаше да позволи на Ерик да очерня Тим. — Тим мислеше за големите неща. Брендън беше добър в детайлите. Но Брендън не вършеше работата на Тим. Изпълняваше заповеди… — Ерик изръмжа в несъгласие. — … и нямаше спор по това кой е шефът.

— Значи е имало търкане между тях?

— Сериозно — потвърди Ерик. — Трябва да познавате Брендън, за да го оцените. „Малката мощна машинка“, като в онази детска книжка.

Харди се обърна отново към Ан.

— За какво друго се караха? Освен за вас?

Тя се поколеба.

— Мисля, че за някои от финансовите решения на Тим. Тим беше по-склонен да поема рискове.

— С парите на „Парнас“?

Основният интерес на Харди беше убийството, но ако можеше да открие някакви делови нередности, които биха помогнали на Джакман, с радост щеше да го направи.

— Ами, не зная точно. Последните две години трябваше да работят доста притеснено… А освен това имаше и проблеми с персонала.

— Например с мен.

Ан сви рамене. Това си бе истината.

— Ами да. Един от многото.

Кенсинг подчерта:

— Брендън настояваше Тим да ме изрита още отпреди три-четири години. За назидание.

— Защо? Какво бяхте направили?

— Най-вече заради цялостното ми отношение, мисля. Липса на уважение. Аз някак си поех да защитавам пациентите, вместо парите.

Ан вмъкна уточнение:

— Тим би казал „вместо интересите на компанията“.

Харди прекъсна потенциалния спор.

— Но как секретарят се е намесвал във всичко това? Той не е имал истинска власт, нали?

— Ами Распутин как се е намесвал? — попита Ерик. — И той не е имал истинска власт.

Динамиката на нещата все още се изплъзваше на Харди.

— Но тоя човек е само секретар, нали?

За първи път Ан и Ерик реагираха еднакво — с обща шега.

— Господин Дрискол — обясни Ерик — беше помощник на директора. И никога не е бил никакъв секретар.

— И се надявам това да е ясно — добави Ан с подобие на усмивка.

— Колкото до въпроса как се е добрал до своето положение — продължи темата Ерик, — както Ан спомена, той беше цар на детайлите. Е, ако човек се грижи за достатъчно много дребни неща, много скоро започва да изглежда като че ли той командва парада. — Ан понечи да каже нещо, може би отново да защити Маркъм, но Ерик я възпря, протягайки ръка. — Вижте, ето как става. Извикват ви в кабинета на началника, вече поначало сте напрегнат. Чакате пред кабинета на Маркъм, до бюрото на Брендън, и неговото отношение ви подсказва, че независимо в каква неприятност сте си мислели, че се намирате, всъщност тя е по-лоша. След това, докато чакате, чакате до безкрайност, помощникът на директора — Брендън, много добре облечен и крайно изискан, в общи линии ви обяснява основните положения. Господин Маркъм не обича личната конфронтация. Той предпочита срещите да са кратки. До една седмица, информира ви Брендън, ще получите писмено съобщение за основните точки, които са били засегнати, и действията, които трябва да бъдат предприети. След като подпишете, че сте се запознали със съдържанието на това писмо, връщате го в кабинета. На човек му ставаше ясно. Този тип бе разработил просто невероятна система от правила и протокол и всичко това с цел да обгради и защити своя шеф. Наистина, често дори добавяше неподписани забележки на края на писмата и човек приемаше, че са от Тим.

Изведнъж, като чу подробностите, Харди напълно разбра. Филис, секретарката на Дейвид Фрийман, беше умалено копие на Брендън Дрискол. Харди на шега натискаше Фрийман да я уволни от близо пет години, но старият човек не искаше и да чуе, заявявайки, че никога не би могъл да си върши работата без нея. И може би го вярваше. Но Харди няколко пъти беше виждал Филис да ограничава достъпа до Фрийман така плътно — и с такава искрена страст и съчувствие — че някои сътрудници, които тя не обичаше, най-накрая бяха напуснали фирмата заради това, смятайки през цялото време, че именно Фрийман ги ограничава.

— И Тим приемаше това? — попита Харди.

— Всъщност, не — отговори Ан. — Когато най-после започна да си дава сметка до какви размери е стигнало. Това беше едно от тези неща, които започват с малко, а после постепенно се изплъзват от контрол.

— До степен да уволни Дрискол? — попита Харди.

Ан се поколеба и отметна назад кичур коса, паднал на челото ѝ.

— Истината е, че Тим усещаше, че се намира в някаква криза на средната възраст. Бизнесът около него не вървеше. Семейството му се разпадаше, децата, всичко. Тъкмо затова се върна при Карла, за да види дали не би могъл да спаси нещо, което с труд е градил години, но по същата причина и не можеше да уволни Брендън, макар да знаеше, че трябваше да го стори. Но не можеше, докато всичко друго в живота му беше толкова нестабилно. Прекалено много разчиташе на него.

Харди не знаеше каква част от това е истина и каква част е следствие от обясненията на Маркъм пред любовницата му, така че да изглежда чувствителен и грижовен. Едно нещо беше сигурно обаче — Ан го вярваше.

— Говори ли Тим с него? — попита Харди. — Отправи ли му някакво предупреждение?

— Без съмнение. Брендън знаеше, мисля, че Тим е решил да го освободи. Беше само въпрос на време. Тим не можеше да скрие това от него, даже да искаше, според мен. Ако за това ме питате.

И изведнъж Харди си помисли, че Дрискол би могъл да бъде най-малкото донякъде заподозрян.

— Как се отнасяше той към Карла?

— Имате предвид дали би я убил? И децата? Че защо?

— Точно това питам.

Тя все още размишляваше какво да отговори, когато Кенсинг се намеси.

— Ако е усещал, че Тим лично смята да го изхвърли, мога да си представя да пожелае да го изличи от земята. Заедно с цялото му семейство.

Но тъй като се намираха в Сан Франциско, Харди трябваше да зададе още един въпрос.

— А сигурна ли сте, Ан, че Тим не е имал отклонение? В сексуално отношение? Да не е имало нещо повече между него и Брендън?

— Тим не беше обратен — отвърна Ан, отхвърляйки и мисълта за това без колебание. — Честно.

Което, както Харди знаеше, ни най-малко не правеше нещата сигурни.

Ерик заговори отново:

— Но ако Брендън убие Тим, остава без работа.

— Но не е уволнен, нали? Остава си лоялният и трудолюбив помощник на директора до последния момент. Получава ново назначение след петнайсет минути. — Друга мисъл мина през съзнанието на Харди в друга посока. — Когато го изгонихте от интензивното, къде е отишъл той?

— Не зная. Във всеки случай излезе. — Едва ли в самата история бе имало нещо приятно, но Кенсинг като че ли намираше удоволствие в частица от спомена за нея. — Като че ли не можеше да повярва, че мога да постъпя така с него. Да му наредя да напусне. Е, разбра го.

— И сте сигурен, че не се е върнал преди синия код?

— Мисля, че не. Не мога да кажа със сигурност. Нали ви обясних, бях зает в залата.

— Но все пак положително е бил в болницата, най-малкото.

— О, да. След смъртта на Тим… — Той въздъхна отново. — Не можа да я понесе. Беше трогателно, всъщност. Малко неловко.

Харди погледна часовника си. Оставаха му четирийсет и пет минути до времето, когато трябваше да си бъде у дома, и не искаше да започва нещо, което не би могъл да довърши. Но събирането на тези двамата вървеше така добре, а Ан — като любовница на Маркъм — имаше досег до страни от душевността му, които никой друг не би могъл да познава.

— Може ли да ви попитам, Ан — започна той, — какво имаше в тези първоначални докладни до Рос, което толкова е ядосало Тим?

— Нека да отгатна — обади се Кенсинг. — „Синустоп“?

Ан кимна.

— Това е. — Тя погледна Харди. — Чували ли сте за него?

— Това не беше ли някакво ново хапче за сенна хрема? — смътно си спомни Харди. — Но имаше някакъв проблем с него.

— Не за повечето хора — поясни Кенсинг. — При някои хора обаче се развива много неприятен страничен ефект, наречен смърт. Това стана ясно, след като представителите ни засипаха с хиляди мостри и ни се спусна директива от ръководството.

— От доктор Рос — прекъсна го Ан. — Той взимаше тези решения, не Тим.

— Щом казваш! — Погледът на Кенсинг даде на Харди да разбере, че той самият не вярваше на това. — Както и да е — продължи, — това лекарство е толкова евтино и така чудодейно, че настойчиво ни бе препоръчано да го предписваме на всичките си пациенти с всякакви алергични симптоми. Нали знаете за мострите?

— Не достатъчно — отговори Харди. — Разкажете ми.

— Ами когато излезе ново лекарство, техните представители тръгват и се опитват да накарат лекарите да го дават на пациентите безплатно. Идеята, разбира се, е марката да получи популярност. Препаратът действа, влиза в листата, ние го предписваме. Право в целта — ражда се ново чудодейно лекарство. Но мострената кампания за „Синустоп“ беше просто невероятна. В цялата страна трябва да са раздали милиони хапчета. И това беше необичайно. — Кенсинг кимна сериозно. — Бройките бяха необичайни, да.

— И какъв беше проблемът между Маркъм и Рос? — попита Харди.

Ан погледна Ерик, после отново Харди.

— Тим чу за първия смъртен случай и имаше много лошо предчувствие. Поиска от Рос да върне всички мостри и да го снеме от списъка, докато не бъде проверено по-нататък.

— Но Рос не го направи?

Ан поклати глава.

— Даже по-лошо. Той и Тим се бяха спречквали и преди, но в този случай Рос наистина се впрегна много. Каза на Тим, че той е медицинският директор, че познава този препарат. Тим отговаря само за бизнеса. Защо тогава да не си гледа работата и да не си пъха носа в медицината, от която нищо не разбира?

— Значи продължиха с това?

Кенсинг сякаш беше изваден от мълчанието.

— Чакай. Чакай малко. Не искаш да кажеш, надявам се, че Тим е бил доброто момче?

Тя го погледна гневно и безжалостно.

— Какво можеше да направи, Ерик? Кажи ми.

Харди не искаше да позволява търкането да се задълбочава. Кенсинг имаше достатъчно свои основания да мрази Маркъм — надали щеше да си промени мнението само защото Тим можеше да се окаже по-добър шеф, отколкото си е мислел.

— От колко време са заедно Тим и Рос?

— Те са двама от основателите — сви рамене тя. — Може да проверите.

— И напоследък са имали не едно спречкване, подобно на това за „Синустоп“?

Тя се намръщи.

— Няколко. Тим смяташе, че решенията на Рос не са медицински издържани. Вярваше, че трябва постоянно да предоставяме качествен продукт.

— Продукт — изръмжа Ерик. — Това ми харесва.

Харди не обърна внимание на прекъсването.

— Обаче със „Синустоп“ нещата се влошиха? Накрая какво стана?

— Ами, Рос се наложи. Не изтеглиха мострите…

Кенсинг добави завършека:

— И в страната още шестнайсет души умряха. Двама от тях — в „Парнас“.

В хода на разказа Харди вече си беше спомнил ясно скандала. Но макар да се бе шумяло много в новините, не се сещаше „Парнас“ да е била свързана по някакъв начин с това и им го каза.

Ан скочи в защита на Маркъм.

— Тим покри Рос, затова.

Кенсинг клатеше глава.

— Не. — После се обърна към Харди. — Тим даде изявление, че двамата пациенти, които са починали, са вземали мостри, които са получили оттук, преди да бъде съобщено за първия смъртен случай — и изглежда това беше вярно — че ние сме отказали всички мостри и сме свалили „Синустоп“ от списъците при първото съобщение за някакъв проблем. Което не беше вярно. И ако наричаш това „прикриване на Рос“…

— Точно това направи — сряза го Ан.

Харди се намеси, преди тлеещият в стаята гняв да избухне отново.

— Ясно, добре — каза той. — Ето за това нещо бих искал и двамата да продължите да мислите.

Обърна се и към единия, и към другия. Но напрежението оставаше високо.

Страхуваше се да не прекали с късмета си. Вече станал, продължи още малко да бъбри, за да ги предпазва един от друг.

— Боя се, че имам друга среща. Госпожо Кенсинг, благодаря за времето, което ми отделихте. Разбрахме се по въпроса за децата, нали? Всичко е наред, нали? Ерик, бих искал да разменим няколко думи с вас на излизане. Ще почакам, докато кажете „лека нощ“ на децата.

— Мила, прибрах се!

Той наистина не беше Рики Рикардо, но години наред в началото на брака им Харди бе влизал през входната врата с негова страхотна имитация. По неговия часовник се бе прибрал четири минути по-рано и като имаше предвид непрекъснато нарастващите изисквания на случая, който запълваше времето му, смяташе, че се е справил добре.

Размахала тъничките си крака и ръце, Ребека тичаше по коридора към него.

— Татко! Толкова се радвам, че се прибра!

После скочи върху му и той залитна, но се задържа и я завъртя.

В трапезарията масата бе наредена, Франи дойде до вратата на кухнята със скръстени на гърдите ръце, но се усмихваше.

— В последния момент, момчето ми. Съвсем, съвсем в последния.

— Ще се поправя, обещавам.

Двамата си размениха целомъдрена брачна целувка. Винсънт, който се мотаеше до семейната стая, извика:

— Горчиво!

Така че двамата възрастни се погледнаха в очите и внезапно се прегърнаха, притискайки се като тийнейджъри. Той вдигна Франи от земята и тя взе да рита.

— Още, още! — извика Винсънт.

— Хайде вече! Моля! Спрете де!

Това беше Ребека, арбитърът на социалното възпитание за цялото семейство.

— Не мога да се овладея — обясни Харди, когато най-после спря. — Майка ви ме подлудява.

— Целуни ме, целуни ме, целуни ме! — молеше Франи.

Харди се подчини. Романтичната атака доведе двете хлапета до предната част на къщата, като глезотиите им стигнаха до краен предел. Последната целувка беше нещо почти фантастично и когато тя свърши, Франи пое дъх за миг и каза:

— А, това ми напомня, че Трея се обади тази сутрин. Говорихме си почти час.

Харди си помисли, че това е страхотно. Жените щяха да съдийстват и накрая всички щяха да се намразят един друг.

— За какво? — попита той.

— Бременна е.

24

Малачи Рос седеше под ъгъл спрямо Марлин Аш на голяма маса в заседателната зала на полицейското управление, лице в лице с членовете на големия съдебен състав. Когато влезе в началото, Рос положи клетва и седна, като отклони предложението да свали сакото си. Това се бе оказало грешка. След като мина първоначалната възможност, друг подходящ момент не се появи. Не искаше да изглежда нервен. А бе точно такъв. И вече обилно се потеше.

В залите на Съдебната палата по правило бе или прекалено горещо, или твърде студено. Поради енергийната криза в щата екипите за поддръжка програмираха всеки един от различните термостати в сградата поотделно. Сега всички помещения, които преди бяха прекалено студени, бяха станали твърде горещи и обратното. В задушната стая температурата бе може би 27 градуса по Целзий.

Първоначалният план на Рос беше да сътрудничи изцяло за разследването за смъртта на Тим Маркъм. И в това отношение престоят му на свидетелския стол започна съвсем дружелюбно. Близо половин час тази привлекателна и компетентна жена го разхожда през многото години на неговите отношения с Тим, основаването на „Парнас“, социалните контакти, които двамата мъже бяха споделяли. Госпожа Аш търсеше човека, който бе убил Тим. Бе очаквал подобна биографична обработка, дори мислено се бе подготвил за нея.

Току-що бе отделил на големия съдебен състав две минути за естеството на професионалната му връзка с господин Маркъм. Беше казал на заседателите, че в продължение на дванайсет години помежду им са били налице много малко търкания, макар, разбира се, двамата да са имали взаимни несъгласия. Но като цяло между тях цареше уважение и доверие.

Марлин Аш използва този момент, за да стане и да направи няколко крачки към средата на залата. Именно тогава фокусът на нейното разследване започна да се измества.

— Доктор Рос — каза тя, обръщайки се с гръб към мястото, където седеше той, — какво е понастоящем финансовото състояние на „Парнас“?

Той предприе неудачен опит за известна лековатост.

— Справяме се горе-долу, колкото повечето здравни организации в страната, което не е кой знае колко. Но все още сме над водата, ако това питате.

Хладна усмивка.

— Не съвсем. Надявах се да ни разкажете с повече подробности. Човек може да е над водата и същевременно все пак да потъва, нали така? Не беше ли това цялата втора половина на „Титаник“? Нали сега вие сте действащият главен изпълнителен директор на корпорацията?

— Да. — Той се стегна и сведе поглед към сплетените си пръсти. Когато вдигна очи към съдебните заседатели, въздействието на трагедията, която бе преживял, бе очевидно. — След миналия вторник, след като Тим — господин Маркъм — почина, бордът ме назначи за временно изпълняващ длъжността.

— Значи сте отблизо запознат с финансовото състояние на компанията, нали?

— Е, минало е по-малко от седмица. Не бих казал, че съм овладял нещата така, както господин Маркъм, но съм прилично запознат с показателите, да. И, честно казано, това е от известно време насам.

— В такъв случай ще ви е известно дали „Парнас“ всъщност не е в някаква финансова криза.

— Да.

— Разглеждала ли е компанията възможността да обяви банкрут?

Рос разбираше, че финансовите затруднения на „Парнас“ очевидно ще изглеждат на областния прокурор като възможен мотив за убийството на Маркъм и бе очаквал по някое време инквизиторката му да стигне и до тази линия в разпита, но сега, когато това се случи, се почувства малко неподготвен. Той прекара два пръста по влажното си чело, размишлявайки дали да поиска разрешение да си свали сакото или просто да го направи. Накрая се въздържа и от двете.

— Със сигурност беше обсъждано. Това е една възможност, която сме разглеждали.

— Знаете ли дали господин Маркъм също я е разглеждал?

— Да. Въпросът стои пред нас от известно време.

През следващите четирийсет и пет минути Аш го поведе на мъчително пътешествие през счетоводните книжа на „Парнас“, през тънкостите на приходи, вноски, разходи, заплати, премии и възнаграждения на ръководството. Тази проклета жена изглежда знаеше достатъчно, за да проникне през неговото замъгляване и да се добере до истинския механизъм, по който функционираше организацията. Рос знаеше, че много други служители също са получили призовки, и правейки си сметка, че най-вероятно те ще говорят истината, нямаше друг избор, освен самият той също да се придържа към фактите.

— И така, господин Рос, доколкото на вас ви е известно, ще обяви ли „Парнас“ банкрут през следващите шест месеца? Ако не, моля, обяснете как смятате да задържите компанията в състоятелност.

Самата наглост на въпроса пораждаше у него желание да ѝ отговори, че това изобщо не ѝ е работа, но разбираше, че е в капан.

Сега започна една игра на котка и мишка, като той изложи колкото може в по-общи линии и неясно плановете си за „Парнас“, от които Аш, спокойна, съсредоточена и сякаш разполагаща с цялото време на света, измъкваше детайлите един по един, малко по малко. Чувстваше се така, сякаш бавно го смилаха на кайма.

Когато свършиха, каната с вода пред него бе празна, а той бе толкова плувнал в пот, че все едно бе излял водата върху главата си, вместо да я изпие. Единствената добра новина бе, че въпросите за лекарствения списък се бяха фокусирали върху доларите и центовете, върху подробности за цената на отделните единици и размера на предписанията. Аш всъщност не засегна въпроса как поначало се включват новите лекарства в списъка. Рос мъчително очакваше тази заплаха да се реализира — ами ако знаеха? Или дори само подозираха? Нямаше ли да са задължени да му кажат, че по отношение на него се води следствие? Трябваше ли да спре и да настоява за среща с адвокат?

Но всички тези страхове останаха напразни. Аш продължи към своите собствени приоритети.

— И така, доктор Рос, нека да обобщим. Дали сте под клетва показания, че не очаквате „Парнас“ да банкрутира през следващите шест месеца, независимо дали градската управа изплати сметката от тринайсет милиона долара, която компанията ѝ е представила.

Рос се опита да изглежда уверено пред двайсетте граждани, седнали срещу него. Учуди го тяхното внимание, очевидният им интерес. Очакваха отговора му, макар да усещаше някакво насъбрало се нетърпение. Но може би, даде си сметка той, това идваше от самия него.

— Е, никога не казвай „никога“. Банкрутът защитава корпорацията от нейните кредитори, това е вярно. И ние наистина бихме могли да потърсим някакво облекчение в такова решение, ако градът не изпълни своите задължения. Но при групировка като нашата, когато най-големият ни клиент е градът и областта на Сан Франциско, това също така би се отразило негативно на доверието в нас, което и сега не е кой знае колко голямо. Както може би някои от вас знаят, към нас напоследък се отправят доста критики в пресата.

— Радвам се, че засегнахте този въпрос, доктор Рос. — Аш сякаш говореше сериозно. — Надявах се, че може да ни дадете малко вътрешна информация за разногласията, които сигурно са се появили в „Парнас“ в светлината на, да речем, случая с бебето Емилия. Мога да ви кажа, че съдебните заседатели вече са запознати в общи линии с тези събития. Може би бихте запълнили някои от белите петна? По-специално ролята на господин Маркъм и реакцията на различните хора от екипа. Моля, започнете с господин Маркъм.

— Искате да кажете, че според вас неговата смърт може да е свързана с бебето Емилия или нещо подобно?

— Това е темата на настоящото разследване, докторе. Смъртта на господин Маркъм. — Аш се бе приближила няколко крачки и сега, изправена, докато той седеше, се издигаше някак застрашително над него. — Някой е вкарал смъртоносна доза калий в неговата система. Като лекар не бихте ли се съгласили, че е много малко вероятно това да е било случайно?

Рос знаеше какъв отговор очаква Аш. Искаше му се да бяха разрешили да доведе адвоката си в залата. Сега трябваше да разчита на истината, а това го правеше неспокоен.

— Винаги е възможно да се даде неподходяща доза от някакво лекарство. Ако сърдечният ритъм на господин Маркъм е бил нарушен, бих могъл да си представя необходимостта да се приложи терапевтична доза калий. Също е възможно, макар и много рядко, концентрацията на едно лекарство в разтвора да се различава от обозначеното на етикета.

С известна изненада той откри, че Аш беше подготвена за това.

— Разбира се. Моля ви да приемете, че разполагаме с торбичката, която е съдържала калия в този случай, и че концентрацията му е правилна. Приемете също, че няма индикации да е имало смущения във функционирането на сърцето на господин Маркъм до поражението, нанесено от свръхдозата. Като имате предвид това, разполагате ли с някакво друго обяснение за този случай, освен че преднамерено е приложена свръхдоза?

Рос избърса потта от горната си устна.

— Струва ми се, че не виждам друга възможност. Имате ли нещо против да си сваля сакото?

— Ни най-малко.

След половин минута той отново седна. Аш не беше загубила нишката.

— И така, докторе, ако на господин Маркъм преднамерено е била дадена свръхдоза…

— Не съм казал такова нещо. — После се поправи: — Не разбрах, че сме стигнали дотук.

В този момент Аш потърси драматичен ефект. Направи пауза, като че ли потънала в мисли, и после изстреля надолу към него.

— Именно дотук сме стигнали, докторе. Имахте ли вие и господин Маркъм сериозни разногласия например по отношение на политиката на компанията?

Рос повдигна брадичката си в контролиран изблик на гняв.

— Шегувате ли се? — попита я той.

— За какво?

— Както разбирам, питате ме дали някакъв делови спор не е породил в мен желание да убия отдавнашния си приятел и партньор в бизнеса? Този въпрос ме изпълва с възмущение.

— Не съм задавала такъв въпрос — заяви Аш. — Сам направихте тази връзка. Но след като го зададохте, моля, отговорете.

Тя го изгледа с твърд поглед.

Той я изгледа също толкова втренчено.

— Отговорът тогава е „не“, нищо такова няма. Няма какво дори и в най-малка степен да ми е дало повод да си помисля нещо такова. — Говореше директно на заседателите. — Тим беше мой приятел, близък приятел.

Рос си наложи да се поуспокои. Беше се появила нова кана с вода — може би стоеше там от известно време. Наля си малко в чашата и отпи.

— Държа да подчертая, госпожо Аш, че медицинското решение за бебето Емилия, макар и да бе посрещнато крайно отрицателно, не беше толкова погрешно. Бебето Емилия все пак преживя прехвърлянето в Окръжната болница и в отделението за недоносени деца, където беше настанена до транспортирането ѝ обратно в „Портола“. Аз в никакъв случай не съм я убил, дори не съм изложил на ненужна опасност състоянието ѝ.

— Но как реагира господин Маркъм на всичко това?

— Отнесе се спокойно към случая, докато не се превърна в голяма новина.

— И вие двамата не сте се спречквали по този повод?

— Разбира се, че се спречкахме, след като всичко това ни се стовари на главите. Той смяташе, че е трябвало да се посъветвам с него, че не е трябвало да действам само с оглед на бизнеса. — Отново насочи думите си към заседателите. — Разменихме си някои остри реплики, това е вярно. Ръководим заедно голяма и сложна фирма. Нашите роли понякога се застъпват. Вършехме това в продължение на дванайсет години. — Потърси очите на хората отсреща и реши, че за нищо на света няма да удостои внушенията на Аш с повече подробности.

Докато сядаха на масата за традиционния обяд във вторник при Лу Гърка, Трея се извини за отсъствието на Глицки. Бил повикан в последния момент на местопрестъплението в Хънтърс Пойнт. Харди бе убеден, че това извинение е чиста измислица.

Престъпление в Хънтърс Пойнт, как ли не, мислеше си той. Като че ли такива неща не се случваха всяка седмица. Харди знаеше, че администраторът Глицки нямаше нужда да бъде викан на „местопрестъплението в Хънтърс Пойнт“, освен ако банда гангстери не бяха изпозастреляли себе си и двайсет-трийсет случайни минувачи посред бял ден, включително деца, като се добавят още наркотици, рекламният цепелин „Гуд Иър“ и появата на серийния убиец Зодиак.

В съзнанието на Харди характерът на извинението даже придоби още по-дълбоко значение. Това банално обяснение, макар да изглеждаше съвършено правдоподобно на повърхността, бе в действителност толкова нелепо, че Харди го възприе като тайно, насочено лично към него послание „Майната ти!“. Оглед на убийство, как не, помисли си той. Това можеше достойно да се сравни с: „Баба ми умря“ или „Кучето ми изяде домашното“.

Бесен на повечето от тях, но особено на него, днес Ейб избягваше групата. Вероятно се беше настроил допълнително, когато беше научил тази сутрин, че Джакман е разпоредил на Страут да изпълни искането на Уес Фарел да ексхумира покойната майка на неговия клиент.

Преди да седнат, Страут каза на Харди, че се е обадил на Ейб от любезност, за да го уведоми за това решение. Бе изтърпял гневното излияние на Глицки по въпроса, после му бе благодарил и бе добавил, че все пак ще изпълни одобреното от Джакман искане.

Но никой друг като че ли не се притесняваше от неговото отсъствие. Едва бяха седнали и разговорът се завъртя на пълни обороти. Дейвид Фрийман започна с няколко коментара за ситуацията с „Парнас“ и каква прозорливост бяха проявили всички те миналата седмица. Не след дълго половината маса беше се включила с мнение по въпроса. В един момент стигнаха до първата колонка на Джеф Елиът за Малачи Рос, което накара Джеф да пита Марлин Аш дали вече е разговаряла с Рос и ако е разговаряла, как се е държал той в съда.

Тя се усмихна, погледна Джакман и отпи от ледения си чай.

— Съжалявам, без коментар, макар че тук сме извън протокола.

— Рос и Маркъм са били близки приятели, доколкото разбирам — обади се Харди. — Никога не са се спречквали. — Той хвърли поглед към Трея през масата насреща му. — Нещо като мен и Ейб.

Но Елиът смяташе, че знае къде е разковничето на историята.

— Чакай да те питам нещо, Марлин — започна той. — Диз смята, че са близки приятели, обаче аз съм чувал, че са имали разногласия едва ли не по всяко решение, което някой от тях е вземал през последните две години — бебето Емилия, „Синустоп“, лекарствените списъци — какво ли не.

Марлин Аш отпи от ледения си чай.

— Не мога да говоря за това, Джеф. Това е големият съдебен състав, разбери. Даже няма да кажа с кого съм разговаряла. Ако предпочиташ да смяташ, че е било с Рос — моля.

— Било е обаче днес, нали? Големият съдебен състав все така се събира във вторник и четвъртък, нали?

Джина Роук се включи.

— Още някой тук да иска да отменим Първата поправка? — Но думите ѝ бяха невинна закачка, поднесена с лек тон. — Тя не може да говори за това, Джеф. Наистина. Даже пред топрепортер като теб.

— И аз съм много далеч от това да се опитвам да я убеждавам — поклати глава Елиът, искрено развеселен от игрите на тези юристи, които очевидно възприемаха хората сериозно. Той пусна една усмивка към присъстващите на масата. — Обаче за нашето собствено назидание трябва да кажа, че доктор Рос има секретарка, Джоан, която ми съобщи, щом се обадих, че той се намира именно там. Надявам се, че не е била осведомена за най-секретната част.

— Тя е говорила с теб? — попита недоверчиво Роук. — След това, което направи с нейния шеф миналата седмица?

Елиът кимна сериозно.

— Може да е останала с впечатлението, че се обаждам, за да се извиня или нещо такова.

Докато Фрийман и Джакман се впуснаха в по-сериозна дискусия за проблема от миналата седмица — възможните фалшификации на сметки за доболнична помощ, Харди се наведе и попита тихо Елиът:

— Откъде знаеш за синустопа?

— По същия начин, по който разбрах, че Рос е пред големия състав. Аз съм репортер. Питам. И представи си — хората ми казват.

— Не съм толкова изненадан, колкото си мислиш. И аз самият съм разговарял с тоз-онзи. Откри ли нещо за списъка на Кенсинг?

Елиът въздъхна високо и спря, тъй като се появи Лу и започна да описва днешния специалитет, който включваше патладжан, соев кашкавал, калмар и някакъв вид сладко-кисел сос със сусамово масло.

Наистина хубаво, обеща той, може би даже кулинарен пробив, макар това да не бяха точните думи, които употреби.

Когато всички бяха поръчали специалитета, тъй като нямаше друг избор, Лу се прехвърли на съседна маса и жуженето при Джакман се поднови. Елиът се наведе към Харди.

— А нещо за тези необяснени смъртни случаи? Едно нещо, знам, е вярно. Това безспорно е слух.

Лицето на Харди помръкна. Нима Джеф го бе изпреварил в проверката на имената от списъка на Кенсинг? Може би беше открил, че осем от другите пациенти са умрели, както Джеймс Лектър, от естествена смърт.

— Какво имаш предвид? — попита Харди.

— Май не се изразих добре. Успокой се. — Елиът сложи ръка на ръкава на Харди. — Не исках да кажа, че е само слух, един вид, няма никаква истина в него. Исках да кажа, че има такъв слух, че много хора говорят за това. Ако можех да намеря няколко други такива моменти, с удоволствие бих ги свързал, за да направя още една колонка, но засега нямам история. Говорих с няколко души в „Портола“, но никой не разполага дори и с едно-единствено фактче. Скапана работа.

— А нашият приятел Рос?

Той вдигна рамене.

— Вече писах за него, може би си спомняш. След това вече би било самба на една нота. Рос и Майка Тереза не споделят обща гледна точка за света, но освен факта, че е алчен, безсърдечен и богат, май не мога да измъкна и сантиметър повече.

— Може да имам нещо за теб. Внимавай.

Харди насочи вниманието си през масата.

— Джон — повиши глас, така че Страут да може да го чуе. — За малко да забравя. — Той извади един плик от джоба си и му го подаде. — Направи ми една услуга. Следващия път, когато заложа на нещо десет към едно, напомни ми за този случай.

Както Харди беше възнамерявал, това малко шоу привлече интереса на всички. Първоначално беше замислил този ход като начин косвено да повлияе на Глицки. Ако можеше да привлече групата в дискусия за аутопсията на Лектър, без специално да полага усилия за това, Ейб може би щеше да види, че позицията на Харди не обслужва единствено неговия интерес, че това не е и евтин адвокатски трик, че идеята има своя собствена стойност и си заслужава да се разгледа. Сега обаче той разбра, че би могъл да направи подобно впечатление на Трея и да се надява това да достигне до Ейб чрез нея. Защото истината си оставаше — ако не успееше да привлече Глицки да работи на негова страна, бе почти сигурно, че никога няма да успее да изчисти докрай името на клиента си.

Освен това, макар че гневът все още го измъчваше, не му се искаше да изгуби своя най-добър приятел заради работата си. Достатъчно жертви вече бе принесъл в името на кариерата.

На канонадата от въпроси Харди отговори, че това е просто изплащане на един дълг на честта.

— Бях убеден, че Джеймс Лектър е бил убит в „Портола“, както Тим Маркъм, макар и може би не точно по същия начин. И си плащам за думите.

Джакман и Фрийман не бяха на едно мнение дали това е благородно или идиотско, но разговорът наистина даде на Харди възможност да засегне ситуацията на Уес Фарел с госпожа Лоринг, което бе и другото му намерение през цялото време.

Елиът, забеляза той, започна да си води бележки.

Но Джакман нямаше намерение да пусне Харди без и известно предупреждение. Те стояха на ъгъла на „Седмо“ и „Брайънт“, току-що приключили обяда, и чакаха да светне зелено. Джакман беше задържал Харди под претекст, че ще му разкаже някакъв плосък виц за вазектомии в Арканзас. Те били доста често явление, както се оказа, и включвали кутийка бира, пиратка и неспособността да броиш до десет, без да си служиш с пръстите. Когато Харди спря да се смее, установи, че са се задържали достатъчно, за да останат сами на тротоара. Джакман бе много добър разказвач на вицове, защото никога не се смееше на ключовите реплики. И сега по лицето му нямаше и помен от смях.

— Исках да ти кажа нещо сериозно, Диз, ако можеш да отделиш още една минута.

Превключването в тона беше достатъчно рязко, за да бъде изненадващо, и това пролича в изражението на Харди.

— Дадено — отвърна той. — Разбира се.

— Като се има предвид характерът на нашата уговорка, аз действах под впечатлението, което приемах, че е вярно, но — Марлин ми спомена това снощи, тъкмо преди да взема решение за съгласие с молбата ти Джон да извърши втора аутопсия…

— Молбата не беше моя, сър — вметна Харди. — Беше на Уес Фарел. Във връзка с негов клиент.

— Диз. — Гласът беше дълбок, почти гальовен. Джакман най-доброжелателно положи на рамото на Харди ръката си, която според Харди тежеше десет-петнайсет килограма. — Хайде, остави това.

Тези няколко срички се сториха на Харди една от най-въздействащите и внушителни фрази, които някога бе чувал.

— Извинете — каза той напълно сериозно.

— Та, както казвах — Джакман отново бе бръкнал с ръка в джоба си и сега двамата се разхождаха по пешеходната пътека, — бях останал с впечатлението, че споделяме своята информация. Ние ти даваме нашия доказателствен материал, ти на свой ред ни осигуряваш сътрудничеството на твоя клиент пред големия съдебен състав, когато той стигне дотам. Но освен това, бих се радвал, ако ни даваш — ако даваш на Ейб, по-специално — всякаква информация, на която попадаш, стига тя да не утежнява положението на твоя клиент.

Двамата повървяха мълчаливо няколко крачки. Накрая Харди заговори.

— Той напоследък не е много склонен да слуша.

— Разбирам това, но ще съм ти благодарен, ако бъдеш все така настоятелен.

— Старая се. Но договорката беше, че клиентът ми ще говори пред големия съдебен състав, не пред двама полицаи в малка стая без видеозапис.

— Приемам забележката ти. Но Ейб изглежда се плъзга към погрешното заключение, че някак си всички ние сме се наговорили да спъваме надлежния процес. — Бяха стигнали до стъпалата на Съдебната палата и спряха на място. Джакман бе подчертано намръщен. — Аз съм крайно чувствителен по този въпрос. Дори само ако се създава подобно впечатление.

— Казал ли е Ейб наистина нещо такова?

— Не. Но не му харесва да му се нарежда да не арестува някого.

— С цялото ми уважение, Кларънс, ти не си направил нищо такова. Ти се съгласи, когато се договорихме, че най-вероятно не разполагаш с достатъчно основания за обвинение дори и при наличието на така нареченото „признание“. А сега му липсва даже и това.

— Което е най-новото му оплакване.

Харди кимна.

— Той е настроен да се оплаква, Кларънс. Смята, че съм видял възможност за емоционално изнудване и съм се възползвал от нея. Което, едва ли пък аз е нужно да изтъквам, направо ме обижда. Не съм направил такова нищо, не бих го направил и особено Ейб би трябвало да го знае.

— Е, вие сте големи момчета и някой от вас ще трябва да намери начин да уреди разногласията ви. Междувременно Марлин, мисля, ще е много доволна да бъде държана в течение на всичко установено, независимо дали идва от Ейб, или не. Очевидно си подхванал някои неща. Тези аутопсии например. Казано в скоби, от чиста учтивост и в духа на нашето взаимно сътрудничество, нямаше да е зле да ги беше поставил на нашето внимание малко по-рано. — Той отмахна с ръка извинението на Харди преди още да е започнало. — Все едно. Това е минала работа. Но не забравяй, че съм поел някакъв ангажимент тук, особено спрямо началника на отдел „Убийства“, с разрешението, дадено на Страут да продължи. Надявам се, че тези… необичайни занимания имат смисъл и че твоят клиент няма да направи нещо глупаво, да свърне встрани и да откаже да говори пред големия съдебен състав. Това би ме поставило в глупаво положение.

— Такова нещо няма да се случи, Кларънс. Наистина не мога да ти кажа, че имам друг заподозрян, който е по-подходящ от Кенсинг. Добрата новина е, че имам няколко, които не са по-лоши кандидати.

Джакман прие новината спокойно.

— Тогава трябва да убедиш Ейб да ги разследва.

— Това е най-голямата ми мечта, Кларънс. Честно. Освен желанието аутопсията по молбата на Уес Фарел да даде резултат.

— Какъв например?

Притеснението на Харди се изписа по лицето му.

— Към този момент, Кларънс — какъвто и да е.

Двамата си казаха довиждане и Харди проследи как гърбът на Джакман потъна в сградата.

Човешката навалица изпълваше стълбището: някои излезли да палнат по цигара, други — да изтръгнат в последната минута някакъв юридически съвет, трети просто влизаха или излизаха от самата сграда. Две огромни ловджийски хрътки бяха завързани за един от металните парапети. Всички минаващи заобикаляха животните, заспали на топлия камък — поради неотдавнашната смърт на млада жена, нападната от куче, популярността на най-добрия приятел на човека в града беше спаднала рекордно ниско. В далечния край на стълбището млада двойка китайци обядваха от двете страни на високоговорител, от който бумтеше азиатски рап.

Ароматът на бао — тези вкусни кифли от лепкаво тесто и сочно печено свинско, го накараха внезапно да осъзнае колко е гладен. Днешният специалитет на Лу може и да беше някакво кулинарно откритие, но повечето от гостите на масата не бяха стигнали до момент, в който биха били в състояние да го оценят. Самият Харди не беше сложил в уста повече от три хапки.

След като остави на Джакман достатъчно време да се отдалечи, Харди влезе в сградата и се изкачи с асансьора на четвъртия етаж. Глицки не бе в кабинета си. Харди излезе в коридора и набра един номер на мобилния си телефон.

Две позвънявания, после мелодични звуци.

— Глицки.

— Как е Хънтърс Пойнт?

— Кой е?

— Ха познай.

Пауза.

— Какво искаш?

— Пет минути. Къде си всъщност?

— Двайсет и втори отдел.

Това бе съдебна зала на третия етаж. Ако там въобще се случваше нещо, Глицки щеше да е изключил телефона си — да не направи това би предизвикало гнева на съдията Лео Чоморо. Така че съдебната зала бе тъмна или в почивка и Глицки просто се криеше там.

Ако Харди искаше да обвини Ейб, че е укрил доказателствен материал от него — а той го искаше — смяташе да направи това открито, лице в лице. Лейтенантът седеше на задната редица на най-отдалеченото от централната пътека място. Хвърли бегъл поглед, когато Харди влезе, но не си направи труда да го пресрещне. Другият също.

— Току-що говорих с Кларънс. Той смята, че трябва да си сътрудничим. — Гласът на Харди отекваше в празното и кухо пространство. — Можех да му кажа, че за танго са нужни двама, но не го направих.

— Много благородно от твоя страна.

— Чудех се обаче защо твоите инспектори така и не са проверили кой е бил близо до интензивното, когато Маркъм е умрял. Дали не си им казал, че Кенсинг вече го е направил и няма нужда те да се занимават с това?

Глицки извърна лице към него.

— За какво говориш?

— Говоря за Брако и за другия, неговия партньор. За това какво са правили през тази седмица.

Глицки скръсти ръце на гърдите си и поклати глава. Харди прие липсата на отклик като вид отговор.

— Защото ми е трудно да разбера причината, поради която не са разпитвали в болницата, където Маркъм е умрял. Не ти ли се струва странно това? Това изглежда логичното място, където да се разпитват свидетели, не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Убеден съм, че си им казал да отидат там. Това е първото място, където би ги пратил да разследват.

— Точно така. Наистина това е едно от първите места, където отидохме. И пак те питам, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че в пълните доказателствени материали, които ти уж ми предостави, нямаше и следа от това. Уговорката беше да получа всичко, което имаш и ти, спомняш ли си?

— Получи го — отговори Глицки.

— Не получих нищо за никого в болницата. А сега ми казваш, че твоите хора са били там. Това според теб на какво се дължи?

Глицки като че ли се позамисли върху това за секунда-две. После хвърли поглед към Харди.

— Може би дешифровките не са били разпечатани.

— Може и така да е. Тогава къде са недешифрираните ленти, понеже имам и няколко такива? — Но Харди беше практикувал наказателно право достатъчно дълго, за да знае някои от триковете, използвани от полицията, за да се подобрят шансовете за успех на обвинението. — А може би — натърти той, — може би си им дал указания да забравят да пуснат касетофона.

Това бе популярна и често използвана техника, чието прилагане бе почти невъзможно да се докаже.

— Помислих си — продължи Харди, — че след като си сметнал, че не играя честно, може да си решил и ти да сториш същото.

Глицки сви устни. Белегът му изпъкна. Харди знаеше, че го засяга много дълбоко, но трябваше да намери начин да стигне до него.

— Като резултат от това ми трябваха четири дни, за да открия сам онова, което ти вече знаеше — продължи Харди.

— И какво е то?

— Че има още няколко души с възможност, а може би дори и мотив да убият Маркъм.

Но Глицки не отстъпваше.

— Ако не си могъл да го установиш, това е твой проблем. Моите инспектори отидоха и разпитваха. Имат пълна хронология за целия ден, от приемането на Маркъм до… — Изведнъж Глицки спря, хвърли бърз поглед към Харди, после се взря в някаква неопределена точка. Ноздрите му се разшириха и устните му се стегнаха.

— Какво? — попита Харди.

Изражението на Глицки неочаквано се промени. Нещо, което си спомни, го накара да си поеме бързо дъх и после изражението му стана още по-строго.

Харди изчака за миг.

— Слушам те — добави той и продължи да чака.

Най-накрая, излъчвайки възмущение и смут, лейтенантът започна да поклаща бавно глава от едната на другата страна.

— Забравиха да направят запис. Това са Брако и Фиск, нали знаеш. Първият им случай. Просто не са спазили правилата и…

Той спря отново, осъзнавайки, че е безнадеждно да се опитва да обяснява повече. Никой, най-малкото Харди, би му повярвал, а при тия обстоятелства разбираше, че и никой не би имал основание да го стори.

Първата реакция на Харди беше такава, каквато Ейб очакваше.

— Бих нарекъл това „обслужване на собствени интереси“ или поне така изглежда — отговори остро той. — Колко удобно, че точно сега, в момента, когато те притискам за това, обяснението ти изплува. И същевременно толкова удобно.

Сарказмът му бе доста очевиден.

— Обаче има едно нещо. — Харди направи крачка към вратата на съдебната зала, погледна приятеля си в очите и заговори най-искрено. — Работата е там, че те познавам, Ейб. Познавам те и ти имам пълно доверие. Щом ми казваш, че така се е случило, значи така се е случило. Край на темата.

— Точно така се случи.

Глицки нямаше сили да го погледне.

— Добре. В такъв случай може би някой ще напише един доклад за това, което са установили, за да мога и аз да бъда в течение. — Харди бутна вратата, но после се спря и се обърна, преди да е прекрачил навън. — А, моите поздравления. Трея се обади и каза на Франи.

След което излезе от залата, оставяйки Глицки на неговите демони.