Глава 5.

След като се прибра вкъщи същата вечер, Хелън се къпа повече от час, опитвайки да измие спомена и миризмата от офиса на охраната в задната част на магазина „Ормондс“ след прекарания там следобед. Най-вече миризмата — смесица от евтино кафе, претоплени сандвичи, стара мазилка и някаква воня, смътно напомняща на застояла урина.

Бе седяла на стола сковано, докато някакъв пъпчив млад охранител писа рапорта си и през цялото време върху монитора на компютъра му изскачаха думите кражба от магазин и арест.

Можеше да каже много неща. Че е объркана от отхвърлянето на кредитните й карти и по погрешка е обула обувките, че е тръгнала към колата си за друга карта и изобщо не се е сетила да събуе все още неплатения чифт, дори можеше да изтъкне, че е била прекалено притеснена и се е нуждаела от глътка чист въздух, и преднамерено е оставила собствените си обувки в магазина като доказателство, че има намерение да се върне.

Но не искаше да използва нито едно от тези извинения. Може би по-късно щеше да го направи, но в онзи момент просто седеше неподвижно, без нито да потвърди, нито да отхвърли предявеното й обвинение. После се питаше защо, но тогава се чувстваше толкова съкрушена, че не бе в състояние да стори каквото и да било, освен да чака.

Раздвижи се едва когато пристигна управителят и веднага я разпозна. Знаейки кой е неин съпруг и това, че случаят може да изложи публично не само него, но и целия магазин, той й разреши да си тръгне, мърморейки под носа си, че вероятно е станало някакво недоразумение.

И двамата знаеха, както впрочем и неучтивият продавач-консултант, охранителят и някои от другите клиенти, които щяха да чуят историята от втора, дори от трета ръка, че в случая въобще не става въпрос за недоразумение.

Домът й съвсем не беше сигурно убежище. Джим не се беше прибрал, а домашната им прислужница — Тереза, бе както винаги хладно любезна, когато отвори входната врата.

Веднага се качи в спалнята си. Съпругът й я наричаше будоар, но и двамата знаеха, че това е нейното лично място, както той си имаше своето.

Съблече се бързо, захвърли дрехите настрана и застана под горещия душ. Изми косата си с шампоан, сложи й балсам, избръсна краката и подмишниците си, после се изплакна, наслаждавайки се на краткотрайния лукс да усеща топлите струи, падащи като водопад върху гърба й.

След това наметна един халат, среса и изсуши косата си, преоблече се в нощница, изми зъбите си, намаза лицето си с овлажняващ крем и едва тогава седна на ръба на леглото.

И заплака.

Позволи си десетина минути, в които да излее всичката насъбрана горчилка, да усети дълбочината на чувствата си, каквато нужда изпитваше в момента, преди да се стегне отново. Когато определеното време измина, наплиска лицето си със студена вода, нанесе отново овлажняващ крем и се зае с обичайните си дела, сякаш нищо не се бе случило.

Надяваше се, че новината няма да излезе извън стените на магазина. Отнесе лаптопа в леглото и го постави пред себе си. Отвори всички местни сайтове, като във всеки изписваше името си, за да види дали историята се е разчула.

За щастие нямаше нищо. Никъде, където се сети да погледне, дори в най-незначителните форуми.

С огромно облекчение изписа Greeklist.biz, в който малка градска общност публикуваше бюлетина си, и отвори страницата, в която най-много обичаше да прекарва времето си — предлагането на апартаменти в любимите й квартали. Често си фантазираше, че ще притежава собствено малко жилище, в което ще може да избяга от Джим и от задълженията ти на негова съпруга. Може би един ден, по някакъв начин, тази й мечта щеше да се осъществи.

Ако успее да направи нещо ново за себе си, без това да накърнява публичния имидж на Джим в обществото.

Напечата имената на Адамс Морган — предпочитаната от нея част от града, после на Тенлитаун, на Удли Парк и накрая Бетесда.

На монитора се появиха обичайните апартаменти и къщи, които бе виждала многократно, но този път, когато изписа последния квартал, вниманието й бе привлечено от нещо ново.

„Клуб на анонимните шопинг маниачки…“

Иронията буквално я порази и почти се поддаде на първичния инстинкт да прочете отново всички градски новини, за да се убеди, че не става въпрос за случката от днешния ден не беше глупаво. Написаното нямаше нищо общо с нея. Бе просто съвпадение.

Хелън беше непоправим скептик, когато става въпрос за вуду магии, предсказания на съдбата и поличби, но този път й бе трудно да го отрече. Това беше знак.

А фактът, че съобщението я накара да се разсмее искрено за първи път от доста време насам, я наведе на мисълта, че трябва да го препише, преди да изчезне завинаги в архива на сайта.

Не че имаше намерение да се присъедини към идеята. По природа беше затворена и обичаше самотата. Но можеше да запази информацията.

За всеки случай.



Може би Хелън беше прекалено затормозена, но винаги бе гледала на работата в Белия дом като на огромна досада. Ала това беше нищо в сравнение с еднообразните приеми, давани там, които двамата с Джим бяха принудени да посещават.

Бяха на път за соарето на Мими Линдхофър в центъра на Джорджтаун, когато илюзиите на Хелън се разсеяха и тя се озова в грубата реалност.

— Днес имах много интересно обаждане — заяви Джим, сякаш искаше да я уведоми, че неговият брокер му е препоръчал да инвестира в търговията със свинско шкембе.

— О? — отвърна тя разсеяно, загледана през прозореца на колата в старомодния пейзаж на квартала. Често се бе чудила какво ли е да се живее в някоя от виждащите се наоколо натруфени уютни къщи.

От друга страна, никой не би могъл да си позволи този лукс, ако няма достатъчно пари, а едно от нещата, които научи през последните десетина години, бе, че да споделяш живота си с богат човек невинаги е толкова приятно.

— Щеше ли да ми разкажеш за малкото си премеждие в магазина? — продължи Джим с толкова спокоен тон, че тя се запита каква част от историята му е известна.

Сърцето й биеше панически, сякаш предаваше послание чрез морзовата азбука.

— О, мили боже, съвсем го бях забравила — излъга Хелън. — Можеш ли да си представиш, тези хора наистина решиха, че съм искала да открадна обувките!

Той я изгледа косо, от което кръвта й се смрази.

— Това кога беше — преди или след като разговаряхме за кредитните ти карти?

— Ами, май беше след това — отговори с тон, който не отстъпваше на ледения му поглед. — Просто бях тръгнала към колата, за да взема малко пари в брой. Сигурно съм била толкова разстроена от жестоката постъпка на съпруга си, че съм забравила да сваля обувките. — Лицето й почервеня толкова, колкото когато за първи път чу охранителната аларма на магазина. Мислено благодари, че в колата е тъмно. — Най-глупавото в цялата история е, че оставих в магазина два пъти по-скъпи обувки, което недвусмислено показва, че наистина имах намерение да се върна. — Не й беше приятно да хвърля цялата вина върху персонала, но в този живот или убиваш, или ставаш жертва. Затова добави презрително: — Глупаци!

— И аз помислих, че би трябвало да има някакво разумно обяснение — с облекчение отбеляза Джим. — За всеки случай ще наредя на прессекретаря си да се запознае с подробностите. — Пръстите му забарабаниха по волана. — Но трябва да ти кажа, че когато ми го съобщиха, помислих, че си решила… Е, сещаш се.

Кучият му син. Разбира се, че се досещаше.

Опасяваше се, че всички ще се досетят за онова, което той вече знаеше със сигурност. Такава жена не беше достойна за него.



Хелън забеляза, че фотографът (на такива партита винаги имаше неколцина), когото бе видяла на приема на Роузи, също бе в дома на семейство Линдхофър. Това бе странно, тъй като подобни събития се превръщаха в новина само в случаите, когато няма нищо по-интересно. Обикновено се появяваха по една-две снимки на страниците за светска хроника на „Уошингтън Поуст“ и в много редки случаи, ако някоя филмова звезда блеснеше на соарето в защита на една или друга кауза, можеха да се озоват и в списание „Венити Феър“.

Също така, ако някоя стажантка от канал Си енд Оу бе намерена мъртва или пък ДНК-то на някой политик се окажеше върху роклята й, архивите на тези фотографи биваха използвани, но обикновено ги спохождаше съдбата на всички подобни снимки, които завършваха живота си в кошчето за боклук.

Затова срещата с един и същи фотограф за една вечер й се стори странна. Още по-впечатляващо бе, че изглеждаше изключително привлекателен с русата си коса и приятните си обноски, което не би могло да се каже за останалите му колеги.

Поради тази причина, когато той се озова до Хелън след два часа скука и няколко чаши шардоне, тя се почувства поласкана.

— Госпожо Захарис — кимна непознатият.

Жената повдигна вежди.

— А вие сте…?

— Джералд Паркс.

— Господин Паркс. — Протегна му ръка, давайки си сметка, че е доста замаяна от алкохола, но въпреки това решена да се наслади на незначителния флирт. — Значи сте фотограф?

— Така е. — Вдигна фотоапарата, натисна копчето и за миг светкавицата я заслепи.

Хелън примигна и й се стори, че силуетът му тайнствено се залюля пред очите й. Дали трябва да тълкува това като непростимо нахалство или като ласкателство? Като се има предвид изминалата ужасна седмица, искаше й се да вярва, че е второто.

— Не успяхте ли да намерите нещо по-интересно за обектива си от мен?

— Всъщност, госпожо Захарис, смятам, че сте много интересна личност.

Тя взе чаша шампанско от минаващия край тях сервитьор.

— В такъв случай стигам до извода, че не излизате достатъчно.

Каквото и да възнамеряваше да отговори, Джералд Паркс бе прекъснат от приближаването на Джим.

Той собственически обви ръка около кръста й, сякаш да я предпази от грях.

— Миличка. — Целуна я по бузата, драскайки я с наболата си брада. Бяха сред хора, така че трябваше да играят ролята на щастливо семейство. — Кой е приятелят ти?

Искаше й се да го попита дали при тях го доведе фактът, че разговаря с друг мъж, или пък това, че този друг мъж държи фотоапарат, с което може евентуално да подпомогне въздигането му в политическата кариера. Ала вместо това пусна дежурната си усмивка и отвърна:

— Това е Джералд Паркс и е фотограф.

— И аз така си помислих — кимна Джим и я притегли още по-плътно към себе си. — Дебнете силните на деня или съпругите им?

— Някои от силните на деня са и съпруги — сухо отбеляза Хелън, копнеейки за още една чаша шампанско, след като тази в ръката й, кой знае как, внезапно се оказа празна.

— Права си — засмя се съпругът й. После отново кимна към Джералд и додаде: — Също както медицинските сестри, и стюардесите може да са от мъжки пол.

— Стюарди.

Усмивката му замръзна.

— Какво?

— Ако стюардесите са мъже, те се наричат стюарди — поясни Хелън. Чу абсурдно построеното изречение, но след като вече го беше изрекла, не знаеше как да поправи грешката си.

Време бе да се прибере у дома и да си легне.

— Туш! — засмя се високо Джим. — Тази вечер си в пълния си блясък. Би ли ми направила услуга? Донеси ми едно уиски.

Това бе неговият начин да я отпрати. Беше изпила няколко чаши шампанско в повече и сега той искаше да я държи далеч от всеки, който може да я идентифицира като жена, прехвърлила границите на приличието.

За свое нещастие, тя си даваше сметка, че е прав. С две чаши се бе отдалечила от момента, в който все още можеше да спазва любезното поведение на съпруга на известна личност, а само още една я делеше от другия, в който щеше да грабне микрофона и да запее караоке. Тъй като нямаше начин да изтрезнее веднага, не й оставаше нищо друго, освен да се оттегли.

— Разбира се — каза, като отстрани ръката му от талията си с повече сила, отколкото е необходимо. Обърна се усмихнато към Джералд и срещна погледа му, обзета от чувството, че току-що двамата си уговориха среща, за която не искаше съпругът й да узнава. — Извинете ме, господин Паркс.

Мъжът кимна и тя забеляза, че пръстът му бе върху стартовия бутон на фотоапарата, но не го натисна.

Прие го като таен знак помежду им.

Господи, наистина бе пияна.

Проправи си път към бара и поръча чаша вино, с което се надяваше да притъпи ефекта от вече изпитото шампанско. Джим нямаше нужда от уиски. Дявол да го вземе, той въобще не пиеше, особено на такива събития. Просто искаше другите да останат с впечатлението, че пие, за да не го помислят за алкохолик, опитващ се да се пребори със зависимостта си, или да не се усъмнят в неговата мъжественост. Подобно поведение ала Джон Уейн бе направило добра услуга на Роналд Рейгън и с Божията помощ, щеше да проработи и при Джим Захарис. Отпи от виното и се огледа за някого, с когото би й било приятно да побъбри. В множеството забеляза поне десетина човека, които всячески би желала да избегне, затова, когато административната секретарка на съпруга й — Пам Кордър, мина покрай нея, тя я повика:

— Пам!

Младата жена се спря, обърна се към нея и видимо пребледня.

— Госпожо Захарис.

Хелън я улови за ръката и каза:

— Трябва да ме спасиш от тези навлеци тук. Искам да кажа, знам, че работиш за съпруга ми, но ако ме отървеш от поредния разговор с Картър Тарлтън за риболова в Мейн, ще ти бъда вечно благодарна.

Пам се огледа неуверено.

— Ами… Добре.

Момичето бе напълно лишено от индивидуалност. Вярно, беше привлекателно, но му липсваше интелигентност. Често се чудеше защо Джим я държи, вместо да наеме някоя по-способна жена да движи делата му.

— Така. — Хелън отново отпи от виното. Всъщност оказа се, че да разговаря със секретарката на мъжа си е по-трудно, отколкото да слуша за дневния улов на Картър. — Как вървят нещата?

Пам почти незабележимо направи крачка назад. Почти незабележимо за всеки, освен за съпругата на политик, която се надява околните да не забележат колко е пияна. Първата мисъл на Хелън бе, че се е отвратила от миризмата на алкохол в дъха й. Следващата, че нещо е заседнало между зъбите на момичето.

— Имаш нещо между… — подхвана и посочи с пръст към устата си.

— Извинете? — неразбиращо я погледна Пам.

За части от секундата, точно преди да изрече думата „зъби“, тя разбра какво всъщност има на предния зъб на секретарката.

Къдрав черен косъм.

Без да има някакви доказателства, стопроцентово бе сигурна, че е на съпруга й.

— Така ли? — попита Пам, все още не осъзнавайки, че жената срещу нея й казва, че в устата й има косъм от нечии интимни части.

— Това е… — Хелън се поколеба. Нямаше как да го изрече. И с цялата увереност, че принадлежи на собствения й мъж, нямаше и причина да го произнася. — О, нищо. Просто игра на светлината.

— О! Сигурно. — Младата жена й отправи крива усмивка и без всякакво притеснение измъкна косъма от устата си.

Е, вече нямаше никакво съмнение за какво става въпрос. Дори почтена дама като Нанси Кабът би могла да го потвърди. А наоколо имаше десетки такива.

Установи, че това почти я зарадва.

— Имате ли представа къде бих могла да намеря Дж… сенатор Захарис? — Пам обвързваше себе си с Джим с всяка изречена дума.

Дали се дължи на виното или на последните десетина години, Хелън не можеше да отговори със сигурност, но заяви:

— Последния път, когато го видях, стоеше в коридора и разговаряше с някого. — Трябваше да бъде по-предпазлива в приказките си, но не я беше грижа. В този момент нищо не я интересуваше.

Тя бе откраднала от магазин.

И я бяха хванали.

А секретарката на съпруга й, която се обръщаше към него на малко име и която, като се позамисли сега, бе отсъствала за известно време от партито заедно с него, след като се появиха отново, вече бе със заседнал между зъбите й черен интимен косъм.

Тази вечер определено не й върви.

— Госпожо Захарис, ето че отново се срещаме!

Беше фотографът Джералд.

Дали защото главата й все още бръмчеше от току-що направеното откритие за съпруга й и административната му секретарка, но внезапно този мъж й се стори далеч не толкова привлекателен и много по-грубоват.

— Така е — отвърна, свикнала на такива събирания да се държи колкото може по-любезно.

В случая това се свеждаше до изречената фраза.

— Съжалявам, че малко по-рано ни прекъснаха.

Вече навлизаше във фазата на цинизма. Нещо в този човек, в неговото упорство и във факта, че сякаш го вижда, накъдето и да се обърне, я притесняваше.

— Защо?

— Защото не успяхме да си поговорим.

— Така ли?

Той я изгледа хладно.

— Точно така. Имах намерение да ви разкажа за една от най-интересните фотосесии, които направих напоследък. Всъщност вчера. — Поколеба се по-дълго, отколкото позволява приличието. — Правихте ли нещо интересно вчера?

Освен че ме хванаха да крада в магазина?

— Нищо, за което да си спомням. — Вече започваше да усеща замайването от алкохола.

— Много странно — каза Джералд, — защото запълвахте най-интересната част от моя ден.

Тя бързо вдигна очи към него.

— Аз? — Обзе я неприятното чувство, че ще чуе отговор, който няма да й хареса.

Мъжът кимна.

— Вчера бях в „Ормондс“ и случайно се озовах в секцията за обувки. Както знаете, в момента тече сезонната им разпродажба.

— Така ли?

И двамата бяха наясно, че тя блъфира.

Той отново кимна, продължавайки жестоката си игра.

— Там щракнах няколко кадъра.

— Правили сте снимки значи — повдигна вежди Хелън. — Или сте пили текила в ресторанта?

Джералд се изсмя.

— Слава богу, че не се отбих, защото щях да пропусна много интересна история.

— Нямате вид на човек, който може да открие нещо интересно в магазин като „Ормондс“. — Огледа скъпия му официален костюм. — Или може би просто сте минавали напряко на път към паркинга?

— Всъщност ето как беше. Бях тръгнал да купувам батерии за фотоапарата си от един от щандовете за бижута. Направо полудявам, задето трябва да търся малки батерии, вместо да използвам стандартните, но това се оказа едно от най-късметлийските неща, които изобщо са ми се случвали.

— Така ли?

Той кимна енергично.

— Минавах през магазина на път към паркинга и въртях в ръце фотоапарата, за да се уверя, че работи, когато се натъкнах на невероятна сцена. Нямах и представа, че ще стана свидетел на подобна история, но… така се получи. — Измъкна някакъв плик от джоба си. — Разгледайте ги. Много са добри.

Значи предварително бе планирал да я намери тази вечер и да я притисне в ъгъла.

— Всъщност не проявявам интерес към работата ви, господин Паркс. — Никак не искаше да разбере какво има в плика.

— Но защо, погледнете ги — размаха ги пред лицето й мъжът като дресьор на лъвове, който се опитва да привлече вниманието на питомците си с къс сурово месо. — Сигурен съм, че ще ви заинтригуват.

Тя се взря в него безмълвно.

— По-добре аз да ви ги покажа, отколкото сутрешните новини.

Хелън неохотно взе плика. Беше в положение, в което трябва да играе ролята, която й предлагат.

За момент, който й се стори дълъг като час, измъкна старателно подредени черно-бели снимки.

На първата я бе фотографирал от разстояние, докато разговаря с Луис в отдела за обувки на „Ормондс“.

Втората показваше продавач-консултанта, който й подава кредитната карта.

На третата отново бе запечатан Луис, пак като й връща картата.

Следващата вече съвсем ясно отразяваше терзанията върху лицето й, докато разговаря по телефона с банковата служителка.

Петата… бе почти същата.

Най-ужасна бе шестата. На нея се оглеждаше наляво, ясно издавайки намерението си да провери дали теренът е чист.

На седмата обуваше едната от новите обувки, а старите ясно се виждаха в поставената на пода кутия.

Следващата бе запечатала вътрешната й борба, докато пъхаше кутията със своя чифт под стола, на който бе седяла.

Деветата, десетата и единадесетата показваха как крачи към изхода с уверена походка, но с изкривено от съмнение лице.

На дванадесетата вече отваряше вратата.

Тринадесетата бе върхът в малката колекция. На нея се виждаше как охранителят с непреклонното изражение на полицай бърза след нея.

А четиринадесетата… беше историята. От нея — до двайсет и петата. Всички заедно представляваха подробно документиране на задържането й.

Прехвърли набързо снимките, подреди ги в спретната купчина, точно както й бяха дадени, и ги върна на Джералд Паркс.

— Не разбирам защо това би заинтригувало някого — каза, но гласът й трепереше достатъчно, за да убеди всеки по-наблюдателен човек, че изобщо не се съмнява в обратното.

Не се съмняваше ни най-малко.

— Защото са последователна серия снимки, които показват — честно казано, не мога да повярвам на късмета си — как крадете чифт обувки от магазина, след което сте арестувана. — Обяснението беше поднесено с толкова приятелски тон, сякаш беше местният горски, който разказва на невръстно дете как е открил безобидна черна змия във ваната си.

И бе заснел необичайната случка.

Това беше най-уличаващият и забавен американски филм и Джералд Паркс току-що бе спечелил за него голямата награда.

— Беше обикновено недоразумение — каза тя хладно.

— Значи отричате, че сте крали? — Мъжът поклати глава.

— Не и според източниците ми.

— И кои са те? — Искаше й се да остане спокойна, но само един поглед върху снимките доказваше, че е виновна като самия грях и никой, добрал се до тях, няма да повярва на разказваната от нея история.

— Я стига, госпожо Захарис! Ако ви го разкрия, може да го изложа на опасност. И което е по-важно, да проваля работата си. — Фотографът цъкна с език. — Мисля, че вестниците биха дали луди пари за тези снимки. Впрочем сигурен съм.

— Пресата не се интересува от мен.

— Не бъдете толкова скромна. — Господи, как може да й говори толкова мило и в същия момент да й отправя такава злобна заплаха? — Омъжена сте за човек, когото мнозина смятат за евентуален бъдещ президент на Съединените щати. Образът ви постоянно се появява в светските хроники на „Поуст“ и „Уошингтониън“. Вие сте, ако мога да заимствам израза от криминалното следствие, личност, представляваща интерес.

Когато Джералд замълча, тя го погледна безмълвно — удивена и почти впечатлена от неограничената му способност да върши злодеяния с такова удоволствие. Всеки, който не говори английски, можеше да бъде заблуден от тона му и да предположи, че прави комплименти на Хелън за красотата и заложбите й.

— Виждам, че сте изненадана — продължи след малко той, — за което се извинявам. Ако искате вярвайте, но доста мислих преди срещата и стигнах до извода, че няма елегантен начин да подхванеш разговор за основната тема, затова трябва… Бум!…

Тя подскочи стреснато.

— … да караш направо.

Гласът му бе отново толкова топъл и непринуден, че й бе трудно да разбере накъде бие. Дали ще продаде снимките? Възможно ли бе това просто да е предупреждение да се придържа към историята си, защото на света има жестоки хора, които няма да бъдат снизходителни като него?

Бе склонна да приеме второто, затова попита открито:

— Какво смятате да правите със снимките и с обвиненията в кражба, господин Паркс?

Малките му тъмни очи светнаха като на учител, горд, че любимият му ученик е намерил остроумен отговор на труден въпрос.

— Това зависи от вас.

— От мен значи. — Ако наистина зависеше от нея, би го накарала да млъкне и мигом да изчезне.

Той кимна.

— Аз съм работещ човек, госпожо Захарис. Трябва да изкарвам прехраната си като всички останали. — Направи кратка пауза и лукавото му лице се изкриви в презрителна гримаса. — Е, като почти всички.

Изкушаваше я мисълта да му каже, че знае какво означава да се бориш за оцеляването си, но нямаше никакво намерение да създава приятелски взаимоотношения с него, дори и толкова бегли.

Пък и не му влизаше в работата.

При това вече знаеше прекалено много за нея.

Ето защо подхвърли:

— Повечето хора печелят парите си честно.

— Напълно вярно — съгласи се Джералд. — И на мен ми допада такъв начин на живот. Затова не бива да се съмнявате, че имам намерение да лъжа, когото и да било по отношение на вас. — Кимна към купчината снимки, които тя още стискаше в ръката си. — Те сами ще разкажат истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Не е необходимо аз да я доукрасявам.

Хелън поклати глава.

— Какво целите в крайна сметка, господин Паркс? Нито ми е интересно, нито разполагам с излишно време, за да отгатвам намеренията ви.

Фотографът насочи пръст към нея като пистолет.

— Доста сте рязка, госпожо Захарис. Харесвате ми. В крайна сметка целта ми е такава: плащате ми в брой двайсет и пет хиляди долара.

Тя пое рязко дъх и се огледа наоколо, надявайки се, че не са привлекли нечие внимание.

— Двайсет и пет хиляди долара? — прошепна остро. — Сигурно се шегувате?!

— О, не. Съвсем не. Вижте, обмислих всичко. Не е необходимо да теглите сумата наведнъж, за да не предизвикате подозрение в банката. Бихте могли да обясните, че средствата са предназначени за дарение с политическа или благотворителна цел, но тогава съпругът ви може да поиска разписка от получателя или да започне да задава излишни въпроси.

Той очевидно си нямаше никаква представа.

— Мъжът ми непрекъснато следи отблизо финансовите си дела.

Неговите си дела. Това е старомодно. Вие разполагате със собствени средства. А както и на двама ни е известно, при вашия стандарт, при месечна издръжка от няколкостотин хиляди, десет бона са смешни пари.

Няколкостотин хиляди на месец? И то точно сега, когато Джим сложи юзда на разходите й.

— Сред хората с моя стандарт на живот на никого не би му хрумнало да изнудва някого с цел лично облагодетелстване — отвърна му с леден тон.

— Не ми допада думата изнудване.

— Но е съвсем точна.

— Така е. Но предпочитам да гледам на положението като начин да ви спася от собствената ви истина. — Мъжът се изсмя. — В известен смисъл съм нещо като ваша лична тайна служба. Както и да е. Предпочитам да ми платите в брой, без чекове с имена и адреси. Съберете ги и ги пригответе. Ще се свържа с вас по-късно през седмицата.

— Къде? Кога?

— Не се тревожете за това. Ще ви открия.

Неудържима ярост стегна гърдите й. Бе работила прекалено дълго и упорито за сегашния си живот, за да позволи на някакъв хленчещ дребен негодник да й го отнеме, но не виждаше никакъв изход. Ето че сега той стои пред нея и й предлага да му плати двайсет и пет хиляди долара, вероятно не за последен път, в зависимост от нуждата му от пари в бъдеще.

И то в случай, че не пожелае по-щедро възнаграждение за усърдната си работа.

Това може да продължава до безкрайност, рушейки живота, докато накрая я съсипе напълно.

Няма да го позволи.

— Не смятам да ви платя и пукнат цент. Нямате представа какво се случи в този ден, нито какво сте заснели. — Светкавицата! Внезапно си я спомни. Когато излезе навън и алармата се задейства, помисли, че е оборудвана и със светлинен сигнал. Но се оказва, че е била светкавицата на фотоапарата на Джералд Паркс.

Трябваше да се досети веднага и да бъде подготвена за този момент. Дори можеше предварително да се посъветва с адвоката си.

Само дето не можеше да говори с адвоката, без Джим да узнае, а тя не искаше точно това. Като капак на всичко, сега стана обект на изнудване.

Джералд Паркс я притисна в много по-неподходящ за нея момент, отколкото би могъл да желае. И бе наясно с това.

— Ще платите — каза той уверено. — Пригответе се. Скоро ще се видим.

Загрузка...