Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 6.

Отново беше Стив.

Странно, как винаги се обаждаше на Сандра в три и половина часа, и то точно в дните, когато работното й време беше до четири. Изключения почти нямаше.

Тя вдигна очи към часовника.

За пореден път обсъждаха необходимостта му от социални контакти. И това пак носеше солидни доходи на Сандра, докато на него щеше да му струва доста по-скъпо, отколкото ако се обадеше на приятел.

— Миналия път не говорихме ли за възможността да се присъединиш към някаква подкрепяща група или нещо подобно? — попита тя с глас на професионален терапевт.

Не само на него му допадаше този тон. Всъщност той вероятно се нуждаеше от тези сеанси много по-малко от останалите й клиенти, но това беше друга тема.

— Да — потвърди Стив. — Опитах. Не свърши работа.

— Какво направи?

— Като начало потърсих в местния сайт група или занимание, в което бих могъл да участвам.

— И?

— Градската група на транссексуалните е пълна.

Не знаеше какво да му каже.

— Шегувам се — рече той, позволявайки си несериозност за първи път, откакто разговаряха. — Обадих се в курс по готварство и градинарство, но очевидно трябва да бутнеш под масата, грубо казано. Не можеш просто да се запишеш, за да научиш нещо.

— Много жалко.

— Дааа. След това позвъних на „Родители без партньори“, но не е достатъчно само да искаш дете. Трябва да бъдеш и самотен родител.

Сандра очакваше да й каже, че отново се шегува, но този път той не го направи и тя неочаквано се почувства трогната от желанието на този затворен човек да се грижи за дете.

— Тогава попаднах на едно съобщение за хора, които са вманиачени по обувките. Струва ми се… впрочем аз също си падам по тях. — Последва кратък смях. — Предпочитам ги пред това да ходя бос.

Сандра бе озадачена.

— Среща на хора, които обичат обувки? — Сигурно не бе разбрал правилно.

— Забрави. Това е много специфично. Първо, трябва да си жена или поне да имаш неестествено малък крак. Не е за хора, които носят голям номер.

— Какво? Хайде по-сериозно, Стив. За какво говориш? Група от хора, които обичат обувките, но носят малки номера? — Защо нещата при него винаги опираха до транссексуалността? Нямаше намерение да го пита, но й беше интересно.

— Добре, ето го. — Чу го да трака по клавиатурата на компютъра си. — Клуб на анонимните…

Сандра застина върху стола си.

Истина ли беше? Защото беше мечтала точно за такова нещо, което да я измъкне от апартамента й. След като дълго се бе надявала на Господ или на каквото и да беше там, най-сетне това щеше да се сбъдне, и то в най-неочаквана форма. Още повече в момент, в който се чувстваше готова да започне да излиза…

— … събират се в Бетесда всеки вторник вечерта…

Виж ти, става все по-странно и по-странно. Беше абсолютно свободна по това време.

Е, всяка вечер е свободна. Така че странно не е съвсем точната дума.

— Препродават си обувки, предполагам. Споменават нещо за „Мали“…

Произнесе го „Малай“, но тя разбра за какво става въпрос. Дори в момента до дивана й беше захвърлен чифт от същата марка.

— Да, и трябва размерът ти да е трийсет и седми. Жени, които носят номер трийсет и седми. Не и осми. Не и пети. Но ако си мъж, забрави. — Стив изсумтя презрително. — Нещо като да те зашлевят през лицето някакви особнячки, и то точно когато си решил, че си намерил мястото си. Глупачки!

Междувременно Сандра си мислеше, че вероятно слуша за първия клуб в историята на света, към който би могла да принадлежи с цялата си душа. Толкова изцяло, че беше дори подозрително.

Дали по някакъв начин не бе открил къде живее, бе проникнал в апартамента й и преглеждайки гардероба й, бе открил номера на обувките й и предпочитаната от нея марка?

— И прочете за това в някакъв местен сайт? — попита със съмнение, чудейки се дали да не вземе мобилния си телефон, да позвъни в полицията и да помоли да проследят обаждането на Стив. Или пък да включи компютъра и да намери тази група, преди да е изчезнала в света на приказките?

— Да — отвърна той толкова простодушно, че тя веднага се усъмни доколко е основателна параноята й.

Няма начин Стив да я бе открил. Компанията действително се бе погрижила обажданията да минават през няколко централи, преди да стигнат до оператора.

— И се оказа, че и тази група не е за теб — продължи все още предпазливо, но се чувстваше значително по-добре, отколкото преди няколко минути.

— Аха. Ето какво получаваш, когато се ровиш из различни форуми, за да намериш призванието си. Може би наистина имам нужда от истински психолог.

Психолог? Глупости! Погледна отново часовника.

До четири часа оставаха само пет минути.

— Може би трябва да помислиш по-сериозно върху това, Стив — каза с известна тайнственост в гласа, каквато рядко й се налагаше да използва, когато й плащаха на минута. — Поне ще бъде възможност да излезеш и да поговориш с някого лице в лице. Това може да се окаже решителната първа стъпка.

— Наистина ли смяташ така?

Тя кимна, въпреки че той не можеше да я види.

— Наистина.

— А какво ще кажеш за някакви лекарства? Психолозите не предписват, а може би са ми необходими…

— Психологът може да прецени дали се нуждаеш от психиатър или от психотропна дрога.

— Какво?

— Антидепресанти.

— О! — Отново направи кратка пауза. Разговорът сигурно щеше да му струва хилядарка. — Мислиш ли?

— Определено. Всъщност… — Погледна часовника и забеляза, че до следващия й ангажимент в четири остават само две минути. — Смятам, че веднага трябва да се свържеш с някого. Не че ти има нещо — додаде припряно. — Но съм сигурна, че някой може да помогне на чувствителен човек като теб, който има проблем с приобщаването си към този луд свят. Направи го сега, преди да е угаснала и последната искра. — Последното може и да беше малко пресилено, но мъжете обичат преувеличенията.

— Може и да си права — отвърна той и в гласа му прозвуча повече надежда от когато и да било досега. — Смятам да позвъня тук-там.

— Отлично! — Рядко разговорите й завършваха толкова въодушевено. — И помни — продължи, предлагайки съвет, който сама би трябвало да следва, — направи го стъпка по стъпка. Не се опитвай да постигнеш всичко изведнъж.

— Пени — каза мъжът и тя си го представи как поклаща глава и се усмихва, — ти си велика!

— Ти също, Стив — върна му комплимента Сандра, чудейки се дали поне единият от двамата използва истинското си име, или цялото това приятелство е мираж. — Не забравяй да ме уведомяваш как вървят нещата.

— Обещавам. — Гласът му прозвуча по-уверено от обикновено. — Ще ти се обадя отново.

— Благодаря ти. — Натисна бутона за прекъсване на разговора и се поколеба, питайки се дали беше толкова нечестно, колкото си мислеше, да кара бедния човек да плаща толкова много за минута, само и само да си поговори с някого.

Знаеше, че не е хубаво, но изборът си беше негов. Само той можеше да реши дали да й звъни отново и отново. Въпреки че го беше предупредила за високата тарифа.

Трябваше ли да се чувства отговорна за това?

Нямаше отговор на този въпрос, затова реши да го постави на доктор Ратнър, с която всъщност бе ангажиментът й в четири часа. За което плащаше по сто и трийсет долара на час.

В сравнение със сумата, с която олекваше Стив след всяко обаждане, сделката си струваше.

Разговорът с доктор Ратнър протече по обичайния начин.

— Притеснява ме фактът, че не си достатъчно самоуверена, за да посетиш кабинета ми лично — каза й тя. — Намира се само на шест пресечки от дома ти. Би могла да дойдеш за десетина-петнайсет минути и с това да приемеш едно от стоящите пред теб предизвикателства.

Предизвикателства. Точната дума. Ставаше въпрос за фобия. Сандра не обичаше да напуска апартамента си. Знаеше, че състоянието се нарича агорафобия, беше преодолимо и би могло да бъде излекувано с малко работа… за някои. Беше чела достатъчно по въпроса.

Даваше си сметка, че трябва да се пребори със страха си да излиза навън. Чиста психология. И беше крайно време да се заеме с това.

— Просто напоследък бях много заета — излъга, чудейки се защо плаща толкова много, за да заблуждава психоаналитика си.

— Сандра, трябва да пренаредиш приоритетите си.

— Знам.

— Повтаряш ми това всяка седмица в продължение на година — настоя доктор Ратнър. — Оправданието ти ми звучи неправдоподобно. Би могла да ми се обаждаш по няколко пъти на ден, ако изпитваш такава необходимост. Но няма да се почувстваш по-добре, докато не събориш стената, с която си се обградила, и не излезеш от спокойната обстановка на ежедневието си.

— Когато ми говорите така, имам усещането, че външният свят съвсем не е безопасно място.

— Вероятно защото ти смяташ така. А това би могло да е основателна причина да излезеш и да се пребориш с демоните си. — Гласът й звучеше успокоително, но съветът й изглеждаше все така неизпълним. — Докато не го направиш, нито аз, нито който и да било друг може да ти помогне.

— Какво имате предвид? — Мили боже, дали терапевтката й не иска да каже, че приключва с нея?

— Само това, че трябва да излезеш поне за час. Или за трийсетина минути. Колкото можеш да издържиш. Виж, представи си, че отиваш с колата си до супермаркета или до библиотеката, или пък че идваш в кабинета ми. Това винаги е свързано с някакъв персонален риск. Просто се опитвам да ти обясня, че се налага да приемеш някакво малко предизвикателство, за да се пребориш с фобията си. — Тя се поколеба за миг, вероятно без да си дава сметка, че в този момент жената в другия край на линията плаче тихо. — Не ти ли звучи разумно?

Сандра кимна, после отвърна едва чуто:

— Да.

— Чудесно. В такъв случай, защо не отидеш на кино?

Тя поклати глава.

— Има прекалено много хора. А и филмите напоследък са доста дълги.

Вече знаеше какво трябва да се опита да направи. И това нямаше нищо общо със скучен филм в тъмния, тайнствен салон. Имаше нужда да се срещне с хора, с които да се чувства в безопасност, с които нещо я свързва. Единственият начин да излезе навън и да води някакво подобие на нормален живот, което можеше да си представи, бе сред приятели, с които да води интересен за нея разговор като противовес на весело празненство, където кльощави момичета и разгонени младежи се забавляват, докато тя се поти в кухнята.

— Какви са увлеченията ти? — попита доктор Ратнър. — Какво би те накарало да се чувстваш добре, и при това е достатъчно привлекателно? Няма значение какво е то, стига да е нещо, което би могла да направиш.

— Не знам!

— Е, хубаво. — Гласът й беше благ, но в него се долавяше твърда нотка, каквато рядко бе чувала. — Много хубаво. Това ще бъде задачата ти за следващата седмица. Намери нещо — само едно нещо — за това време, което би могло да те измъкне от дома ти и с което би се занимавала повече от час. Още по-добре, шейсет и една минути. Стига да е повече от час. Това ще е голям прогрес. Готова ли си за такова предизвикателство?

Един час.

Би могла да го направи.

Наистина ли?

Много й се искаше. Копнееше да се почувства по-добре. Затова попита:

— Може би имате предвид нещо като разходка до близкия супермаркет? До катедралата или дори до зоологическата градина?

— Не, Сандра. Това, за което говориш, са неща, които можеш да направиш сама…

Значи беше права.

— … а аз ти препоръчвам да прекараш един час сред хора. Да се видиш с някого в града, да посетиш някое обществено мероприятие, каквото се сетиш. Няма значение какво е, стига само да те мотивира достатъчно, за да излезеш. — Замълча за момент, но тъй като тя не каза нищо, продължи: — Сигурна съм, че ще ти се отрази изключително добре.

— Добре — отвърна Сандра, почувствала се внезапно като капризно дете. — Чудесно. Ще се опитам.

— Радвам се да го чуя — увери я доктор Ратнър. — Имай предвид, че говоря сериозно. Струва ми се, че няма да бъде толкова трудно, колкото си мислиш. Но ще промени изцяло живота ти.

Ще промени изцяло живота ти.

Ако изобщо се нуждаеше от нещо, то беше точно от промяна. Без значение каква, стига само да я изтръгне от рутината, преди изцяло да я погълне.

След като приключи разговора с психоаналитика, Сандра се върна при компютъра и отвори местния сайт. Беше достатъчно само да изпише „Клуб на анонимните…“ — и статията, за която й спомена Стив Фриц, се появи върху екрана на монитора.

Отдолу следваше телефон и електронен адрес.

Дълго време разглежда съобщението, като се опитваше да се застави да се обади, но това й се струваше прекалено трудно като първа стъпка. Да се гмурне изведнъж в среща с толкова много хора, които без съмнение щяха да очакват от нея да бъде общителна… Колкото и подходяща да й изглеждаше тази група, имаше нужда да подходи бавно към новото начинание.

Но беше истински заинтригувана. Затова седна и започна да си избира малки предизвикателства.

И така, първото бе да отскочи в ресторант за бързо хранене. Тъй като менюто му не включваше нищо, позволено за хора с наднормено тегло, посещението щеше да е кратко. Влезе, поръча си диетична кола, настани се на маса до прозореца, започна да пие бавно, насилвайки се да следва съвета на доктор Ратнър да се остави на усещането за дискомфорт.

Двайсетте минути й се сториха два часа, но когато си тръгна, Сандра изпита удовлетворение, че е направила нещо.

Наистина съвсем незначително и вероятно милиони хора по света го вършеха ежедневно, без даже да се замислят, но за нея това бе начин да се научи да се бори с фобията си, така че веднага щом подобни нетърпеливи мисли я нападнеха отново, щеше да си наложи да ги отпрати.

Досега невинаги й се бе удавало.

— Колкото по-усилено се опитваш да прогониш страховете си, толкова по-упорито те ще се връщат — предупреди я доктор Ратнър, след като й се обади по-късно.

— Това е глупаво — мрачно отбеляза тя. Ядеше й се сладолед. И пица. Както и шоколадови вафли с разбит крем.

Искаше й се нещо, което да й достави удоволствие, каквото не бе изпитала, докато пиеше диетичната газирана напитка в ресторанта за бързо хранене.

— Нещата са такива, каквито са — каза психоаналитичката. Често бе чувала подобни влудяващи психологически изводи, които с нищо не й помагаха.

— Наистина е жалко — оплака се тя. Всеки човек на света можеше да се движи по улиците, без да получава сърцебиене. — Мразя това! — Господи, толкова беше потискащо! Но нищо не можеше да направи. Освен да го мрази. Само изразяваше чувствата си. Обичайно доктор Ратнър аплодираше подобна проява.

— Сандра, днес прекара половин час навън и това не те уби. Този факт нищо ли не ти говори?

На върха на езика й беше непочтителният отговор, че единственото, което й се е искало, е да се втурне към апартамента си, за да се отърве от тълпата непознати, но се въздържа, тъй като се опасяваше, че резултатът щеше да има обратен ефект.

— Само това, че трябва да опитам нещо друго.

— Много добре! — Доктор Ратнър изглеждаше изключително доволна. Очевидно смяташе това за огромен прогрес.

А може би беше истина.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка? — попита тя. — Някакъв музей? Или обяд в обикновен ресторант?

— Записах се за сеанс с хипнотизатор — съобщи Сандра, очаквайки лекарката да изрази или учудване, или неодобрение. — Надявам се да успее да ми помогне да се преборя с фобията си. — Последва кратка пауза, след което попита: — Може би го намирате за глупаво?

— Съвсем не — отвърна доктор Ратнър. — Само се упреквам, че не ти го препоръчах по-рано.

— Сериозно? Значи виждате някакъв смисъл в това?

— Със сигурност знам, че е помагало на много хора. Ще е чудесно, ако се окажеш една от тях.

— В противен случай…?

— Е, поне няма да ти навреди. Бих казала, че по-скоро ще се почувстваш по-добре, защото ще научиш някои нови начини да се владееш, когато се озовеш в тревожна ситуация. Много добро решение, Сандра. Гордея се с теб!

Два дни по-късно, когато Сандра опитваше да се реши да напусне апартамента си пет минути преди поредния си ангажимент с доктор Ратнър, се замисли върху думите й.

Разбира се, много уважаваше психоаналитика си. Толкова много, че не се осмеляваше да я нарича Джейн, въпреки че тя многократно й бе отправяла подобна молба. Далеч по-удобно й беше да споделя с доктор Ратнър най-съкровените си мисли. Респектът й стигаше дотам, че не искаше да признае страха си от хипнотизаторския сеанс, за който така радушно я бе поздравила лекарката.

Затова си пое дълбоко дъх и отвори входната врата.

Когато най-сетне се озова в квадратната тухлена сграда, в която се намираше кабинетът, вече бе закъсняла с десет минути. Докато пътуваше в тясната метална кабина на асансьора към третия етаж, се опитваше да измисли някакво правдоподобно оправдание пред секретарката, която би трябвало да я посрещне. Но като се озова в малката приемна, не завари никого. Всъщност помещението се оказа претъпкано с книги и списания и единственият посетител бе привлекателен възрастен мъж, какъвто можеше да се очаква да се види в стая, пълна с разнообразна литература.

— Сандра? — посрещна я с широка усмивка той.

— Да. Извинете, че закъснях. Задръстването е толкова…

— Не се притеснявайте — махна с ръка непознатият. — Много хора променят решенията си в последния момент и не дават да се разбере за това. Тежко е да се изправиш лице в лице със страховете си.

С всяка изминала минута й ставаше все по-трудно.

— Има ли все още време да… Простете, не знам какво се прави в такива случаи. Часовете строго определени ли са?

— Зависи изцяло от вас. — Отвори вратата към основното помещение и й направи знак да влезе. — Винаги оставям около половин час промеждутък между сеансите, така че клиентите ми да не се чувстват притиснати от времето.

Тя влезе в кабинета и установи, че е съвсем малко по-широк от приемната, която току-що напусна. Стените бяха опасани с лавици, огъващи се под тежки томове по психология и хипноза, наред с различни здравни издания и наръчници за по-добро самочувствие, та чак до съвети как да дресираме кученцето си.

— Седнете — посочи той към олющения люлеещ се стол и се настани зад бюрото, само на няколко крачки встрани.

Сандра се отпусна в люлеещия се стол и изпусна шумно въздуха, който несъзнателно бе задържала доста дълго време.

— Уоу! Наистина е удобно.

— Нали? — Мъжът пренавиваше аудиокасета и не откъсваше очи от нея. — Вече е на почти двайсет години и е поправян толкова пъти, че отдавна престанах да ги броя. Въпреки всичко, досега не съм намерил нищо по-подходящо.

Тя кимна.

— За какво е касетата?

— За да запиша срещата ни. Имате ли нещо против?

Имаше ли? Не беше сигурна.

— Защо?

— Много често пациентите ми искат да получат запис и да го изслушат на спокойствие у дома си, за да повтарят успокоителните упражнения, на които ги уча. Но всичко зависи от вас.

— Значи и аз ще получа такъв?

— Разбира се. Но срещу малка добавка към цената на сеанса.

— А! Добре — кимна отново тя. Звучеше съвсем разумно. И ако наистина щеше да се почувства по-добре, в което не се съмняваше, щеше да има нужда от всяко средство, което би могло да й бъде от полза. — Чудесно.

Той сложи касетата в касетофона, натисна копчето и върху машината светна червен индикатор.

— А сега, ако сте готова да започнем, просто се отпуснете в креслото и затворете очи.

Сандра се подчини.

— Слушайте гласа ми. Позволете ми да ви отведа в един нов, свободен свят, без тревоги…

Тембърът му беше подходящ за това. Не прекалено нисък, но не и дразнещо висок. Среден. И съвсем спокоен.

Познат.

Опитваше да го следва, докато се стараеше да накара въображението си да полети над мраморно стълбище към широк коридор с множество врати, но беше толкова разсеяна от усърдните си опити да разпознае гласа, че не можеше да се съсредоточи върху задачата.

— Когато погледнете към вратите, ще забележите, че на всяка от тях е написана по една дума. Като любов, омраза, гняв, страх… каквото и да е. Зависи изцяло от вас.

Най-накрая се сети. Беше един от клиентите й. Не беше толкова редовен като Стив, но бе разговаряла с него няколко пъти. Винаги, когато го бе питала какво иска, той бе отвръщал: „Изненадай ме. Оставям всичко на теб“.

— Сега влезте през вратата, на която пише спокойствие — продължаваше мъжът, без да подозира за току-що направеното от нея откритие. — Вижте какво има вътре. И си изберете онова, което ще ви накара да се почувствате в мир със себе си.

Каквото и да беше то, бе дяволски сигурна, че не лежи в някаква въображаема тъмна стая, към която я води човек, който само преди няколко седмици я бе молил да го накаже, защото е бил лошо момче.

— Какво виждате, Сандра?

— Ами… — Не знаеше какво да му каже. Искаше да си върви. Сеансът се оказваше абсолютна загуба на време. Нямаше начин да се успокои и да приеме случващото се сериозно.

Но от друга страна, бе невъзможно да съобщи на бедния човек, че го е разпознала и знае колко много обича да смучат топките му, след като е стигнал до оргазъм.

Затова направи точно това, което винаги правеше с него.

Преструваше се, докато накрая всичко свърши.

— Виждам голяма зелена морава…