Ключът на Сара

Париж, юли 1942 г.

Момичето първо чу блъскането по входната врата. Стаята й се намираше най-близо до нея. Отначало, все още сънена, тя си помисли, че баща й е излязъл от скривалището в мазето. Сигурно бе забравил ключовете си и започваше да губи търпение, след като никой не бе отговорил на плахите му почуквания. В следващия миг обаче се разнесоха гласове. Те отекнаха силно и безмилостно в тишината на нощта. Не, не беше баща й.

— Полиция! Отворете! Веднага!

Ударите зачестиха и проникнаха до мозъка на костите й. Малкото й братче, което спеше на другото легло, се размърда.

— Полиция! Отворете! Отворете!

Колко ли беше часът? Тя надникна между завесите. Навън все още беше тъмно.

Уплаши се. Спомни си сподавения разговор на родителите си късно вечерта преди няколко дни. Те мислеха, че е заспала. Тогава тя се промъкна до дневната и ги видя и чу през една цепнатина между дъските на вратата. Гласът на баща й звучеше тревожно, а в погледа на майка й се четеше страх. Говореха на родния си език, който тя разбираше, макар да не го владееше като тях. Баща й прошепна, че ги очакват трудни времена. Трябвало да бъдат смели и изключително внимателни. Произнасяше странни, непознати думи: „лагери“, „масово депортиране“, „хайка призори“. Момичето се чудеше какво означава всичко това. Според баща й само мъжете били в опасност. Жените и децата нямало за какво да се притесняват. Той щял да се крие в мазето нощем.

На сутринта обясни на дъщеря си, че е решил да спи долу, поне за известно време. Докато „нещата станат по-сигурни“. Кои неща, чудеше се момичето. Кое трябваше да стане по-сигурно? И кога? Тя искаше да разбере какво значат думите „депортиране“ и „хайки“, но се страхуваше да признае, че неведнъж е подслушвала родителите си. Ето защо не посмя да попита.

— Отворете! Полиция!

Да не би полицаите да са открили папа в мазето, недоумяваше тя. Затова ли бяха дошли? Нима настояваха да го отведат на далечните места, за които бе споменал в тайните нощни разговори — „лагерите“ извън града?

Момичето изтича на пръсти до стаята на майка си в края на коридора. Тя се събуди веднага щом почувства докосване по рамото.

— Полицаите са тук, маман — прошепна момичето. — Блъскат по вратата.

Майката отметна завивките и оправи косата си. Докато я наблюдаваше, дъщеря й забеляза, че изглежда уморена и много състарена.

— Ще отведат ли папа? — попита разтревожено момичето, като държеше майка си за ръцете. — За него ли са дошли?

Не последва отговор. В коридора отново се чуха силни гласове. Майка й облече набързо халат върху нощницата и я поведе към вратата. Ръката й е топла и влажна като на дете, помисли си момичето.

— Да? — каза тихо майка й, без да отваря резето.

Непознат мъжки глас извика името й.

— Да, мосю, аз съм — отвърна тя.

Акцентът й прозвуча силно, почти натрапчиво.

— Отворете. Веднага. Полиция.

Тя сложи ръка на гърлото си и момичето забеляза колко е бледа. Изглеждаше ужасена и неспособна да помръдне. Дъщеря й никога не я бе виждала толкова уплашена. Почувства как устата й пресъхва от тревога.

Мъжете отново затропаха по вратата. Жената отвори с несръчни, треперещи пръсти. Момичето изтръпна, очаквайки да види сиво-зелени униформи.

На прага стояха двама мъже. Единият беше полицай с тъмносиньо наметало до коленете и висока кръгла фуражка. Другият носеше бежов шлифер и държеше някакъв списък. Той повтори името на жената. После изрече и името на съпруга й. Говореше безупречен френски. Спасени сме, помисли си момичето. Щом не са германци, няма страшно. Французите няма да ни сторят нищо лошо.

Жената прегърна дъщеря си и я притисна към себе си. Момичето усети как сърцето на майка й бие. Искаше й се да се отскубне от нея. Копнееше да я види как застава дръзко пред мъжете, без да трепери като беззащитно животно. Трябваше да прояви смелост.

— Съпругът ми… не е тук — запелтечи майка й. — Не знам къде е. Наистина.

Мъжът с бежовия шлифер ги избута и влезе в апартамента.

— Побързайте, мадам. Имате десет минути. Вземете дрехи за няколко дни.

Майка й не помръдваше от мястото си. Втренчи се в полицая, който стоеше на площадката с гръб към вратата. Изглеждаше безразличен и отегчен. Тя докосна тъмносиньото му наметало.

— Мосю, моля ви…

Полицаят се обърна и отблъсна ръката й. Очите му бяха строги и безизразни.

— Чухте ни. Идвате с нас. Заедно с момичето. Правете каквото ви казваме.