Ключът на Сара

Ню Йорк Сити, 2005 г.

— Зоуи! — извиках. — За бога, дръж здраво сестра си. Ще падне от това нещо и ще си счупи врата!

Дългокраката ми дъщеря се намръщи.

— Голяма паника си!

Тя хвана момиченцето под мишниците и нагласи телцето му върху велосипедчето с три колела. Дребните крачка завъртяха ожесточено педалите, а Зоуи заподтичва до нея. Детето се ухили самодоволно и се обърна назад, за да се увери, че ги наблюдавам. Проявяваше типичната суета на двегодишните.

В Сентръл Парк се усещаше настъпващата пролет. Изпънах краката си и обърнах лице към слънцето.

Мъжът до мен ме погали по врата.

Нийл. Моят приятел. Беше малко по-възрастен и разведен. Работеше като адвокат и живееше във Флетайрън със синовете си. Беше ни запознала Чарла. Харесвах го. Не бях влюбена, но ми беше приятно в неговата компания. Нийл беше интелигентен и възпитан. За щастие не искаше да се женим и от време на време се грижеше за дъщерите ми.

Откакто се преместихме тук, бях излизала с няколко мъже. Нищо сериозно. Зоуи ги наричаше „обожатели“, а Чарла използваше по-старомодното „ухажори“. Преди Нийл най-сериозният кандидат беше Питър. Той притежаваше галерия, плешиво петно на главата, което го тормозеше, и студен апартамент в Трайбека. Всички мъже около мен бяха почтени и леко досадни американци на средна възраст. Държаха се любезно, сериозно и педантично. Имаха престижна работа, добро образование и отлични обноски. Повечето бяха разведени. Винаги ме изпращаха след среща, подаваха ми ръката по стълбите, държаха чадъра над главата ми. Водеха ме на обяд, в „Метрополитън“ и в Музея за модерно изкуство, на опера и балет. Понякога гледахме постановки на Бродуей, вечеряхме заедно и дори попадахме в едно легло. Аз търпях всичко. Сексът се бе превърнал в задължение. Беше механичен и отегчителен. Страстта, вълнението и тръпката си бяха отишли.

Усещах, че някой — може би аз самата? — е превъртял напред лентата на моето съществуване. Приличах на непохватен герой на Чарли Чаплин, който прави всичко по бърз и вдървен начин, сякаш няма друг избор. Не свалях скованата усмивка от лицето си и се преструвах на щастлива от новия си живот.

Понякога Чарла ме поглеждаше и питаше:

— Добре ли си?

Тя ме сръгваше в ребрата, а аз промълвявах:

— О, да. Разбира се.

Чарла не ми вярваше, но обикновено ме оставяше на мира.

Майка ми също свиваше тревожно устни.

— Всичко наред ли е, скъпа?

Прогонвах безпокойството й с небрежна усмивка.

Красиво прохладно утро в Ню Йорк. От онези, които човек не би могъл да види в Париж. Свеж въздух, яркосиньо небе. Небостъргачи, издигащи се високо над дърветата. Светлата фасада на Дакота Билдинг. Мирис на хотдог и топли гевречета.

Протегнах ръка и погалих Нийл по коляното, присвила очи от силното слънце. Ню Йорк и неговият суров, променлив климат. Горещо лято и смразяваща бяла зима. Светлината падаше над града като бляскаво сребристо сияние, което все повече харесвах. Париж и влажната му сивота сякаш се намираха на друга планета.

Отворих очи и зърнах дъщерите ми, които си играеха наоколо. Зоуи като че ли се бе превърнала в тийнейджърка само за една нощ. Сега се извисяваше над мен със стройни дълги крака. Приличаше на Чарла и Бертран. Беше наследила техния чар и изтънченост — онази силна комбинация между родовете Джармънд и Тезак, която ме запленяваше.

Малката се различаваше коренно от нея. Беше пухкава и емоционална. Постоянно се нуждаеше от ласки и изискваше далеч по-голямо внимание, отколкото Зоуи на нейна възраст. Дали поведението й се дължеше на отсъствието на Бертран? На факта, че бяхме напуснали Франция скоро след раждането й? Не знаех. Опитвах се да не си задавам подобни въпроси.

Завръщането в Америка беше странно след толкова години в Париж. Понякога се чувствах особено. Все още не можех да приема Ню Йорк като свой дом. Кога ли щях да свикна? Но вече бях взела решение, макар и то да ми струваше известни усилия.

Детето се бе появило преждевременно — повод за паника и болка. Случи се точно след Коледа, два месеца преди термина. Подложих се на ужасно дълга операция в спешното отделение на болница „Сен Венсан дьо Пол“. Бертран присъстваше. Беше напрегнат и развълнуван, въпреки че се стараеше да потисне емоциите си. Родих здраво красиво момиченце. Чудех се дали Бертран е разочарован. Аз не бях. Дъщеря ми означаваше много за мен. Борих се за нея докрай. Тя представляваше моята победа.

Скоро след раждането и малко преди деня, в който трябваше да се преместим на улица „Сентонж“, Бертран най-после призна, че обича Амели. Искал да живеят заедно и да се нанесе в апартамента й до площад „Трокадеро“. Не можел да ни лъже повече. Ето защо предложи бърз и безболезнен развод. Именно в този миг, докато го наблюдавах как обикаля нервно из стаята със сведен поглед и сключени на гърба ръце, за пръв път ми хрумна идеята да замина за Америка. Изслушах го спокойно. Стори ми се изтощен и отчаян, но най-накрая се бе отървал от товара. Беше се осмелил да бъде искрен с мен. И със себе си. Втренчих се в своя красив, чувствен съпруг и му благодарих. Той се изненада и заяви, че е очаквал по-гневна реакция. Крясъци, обиди, скандали. Бебето в ръцете ми заплака и размаха малките си юмручета.

— О, без скандали — казах. — Нека не се караме. Съгласен ли си?

— Да — отговори той, след което целуна мен и бебето.

Бертран вече усещаше, че е напуснал живота ми.

Беше си тръгнал.

Същата нощ, докато хранех детето, се размислих за Щатите. Бостън? Не, не исках да се върна в миналото, в града на моето детство.

После ме осени друга идея. Щях да отида с децата в Ню Йорк. Чарла живееше в Манхатън, а родителите ми също не бяха далеч. Ню Йорк. Защо не? Не познавах добре града и не бях оставала там за дълго, ако не се брояха ежегодните посещения при сестра ми.

Ню Йорк. Вероятно това беше единственото място, което се различаваше коренно от Париж. Ентусиазмът ми постепенно нарастваше. Не обсъдих плановете си с останалите. Ерве, Кристоф, Гийом, Сузана, Холи, Джан и Изабел щяха да се разстроят. Същевременно обаче знаех, че ще проявят разбиране.

А после почина маме. Тя се бе възстановила след удара през ноември, но не успя да възвърне говора си. Преместиха я в интензивното отделение на болница „Кошен“. Очаквах смъртта й и събирах сили, за да я приема, но новината все пак ме шокира.

След погребението в Бургундия, докато стояхме на малкото тъжно гробище, Зоуи ме попита:

— Мамо, трябва ли да живеем в апартамента на „Сентонж“?

— Баща ти го очаква.

— А ти искаш ли да се преместим?

— Не — отвърнах искрено. — Не и откакто разбрах какво се е случило там.

— И аз не искам — заяви Зоуи и добави: — Тогава къде ще отидем, мамо?

Отговорът ми прозвуча небрежно и шеговито. Предполагах, че Зоуи ще изсумти неодобрително.

— Какво ще кажеш за Ню Йорк?

Зоуи прие лесно решението ми. Бертран не се зарадва особено на новината, че дъщеря му ще замине толкова далеч. Тя обаче не отстъпи. Обеща да го посещава на няколко месеца и го покани да направи същото. Обясних на Бертран, че плановете ни не са окончателни. Едва ли щяхме да останем в Ню Йорк завинаги. Искахме просто да прекараме известно време там. Така Зоуи можеше да научи повече за американския си произход, а аз да приема по-лесно раздялата. Получавах шанса да започна на чисто. Бертран вече се бе събрал с Амели. Връзката им беше официална. Децата на Амели бяха големи. Живееха далеч от дома и често виждаха баща си. Дали Бертран се радваше, че се е отървал от задължението да отглежда деца — своите и тези на Амели? Може би. В крайна сметка той се съгласи, а аз организирах преместването.

След като първоначално ни приюти при себе си, Чарла ми помогна да си намеря жилище — непретенциозен двустаен апартамент на Западна осемдесет и шеста улица, между Амстердам Авеню и Кълъмбъс Авеню. Имаше „панорамна гледка към града“ и портиер. Предишният наемател — приятел на Чарла — се бе преместил в Лос Анджелис. Сградата беше пълна със семейства и разведени родители. Приличаше на оживен кошер, гъмжащ от бебета, деца, велосипеди, колички и мотопеди. Апартаментът беше уютен, но и там липсваше нещо. Не можех да преценя какво.

Благодарение на Джошуа ме назначиха като кореспондент в един модерен френски уебсайт. Работех у дома и ползвах услугите на Бамбър, когато ми трябваха снимки от Париж.

Записах Зоуи в Тринити Колидж, на няколко преки от къщи.

— Мамо, никога няма да свикна. Всички ми викат „франсето“ — оплакваше се Зоуи, а аз се усмихвах състрадателно.

Нюйоркчани представляваха изумителна гледка. Възхищавах се на тяхната уверена походка, шегите и любезността им. Съседите винаги ни поздравяваха в асансьора и се закачаха с портиера, а когато се нанесохме, ни посрещнаха с цветя и сладки. Тези отношения ми бяха непознати. В Париж хората бяха вечно сърдити. Те живееха врата до врата, но едва си кимаха, когато се разминаваха на стълбището.

Най-голямата ирония се криеше във факта, че не спирах да мисля за Париж въпреки вълнуващия нов живот. Липсваше ми Айфеловата кула, която вечер засияваше като блестяща изкусителка. Беше ми мъчно за сирените, огласящи града всяка първа сряда в месеца. Копнеех за съботния пазар на булевард „Едгар Кине“, където продавачът на зеленчуци ме наричаше „maр’tite dame“, независимо че бях най-високата му клиентка. Подобно на Зоуи, и аз се чувствах „франсе“. Нищо че бях американка.

Напускането на Париж се оказа по-трудно, от колкото очаквах. Ню Йорк с неговата енергия, облаците пара от шахтите, безкрайните пространства, мостовете, сградите и задръстванията все още не беше мой дом.

Постоянно мислех за приятелите си във Франция, въпреки че се запознавах с чудесни хора тук. Често си спомнях за Едуар, с когото се бяхме сближили напоследък. Той ми пишеше всеки месец. Липсваше ми начинът, по който французите се обръщат след жените, техният „разсъбличащ поглед“, както го наричаше Холи. Бях свикнала с него във Франция. В Манхатън ме заговаряха само автобусни шофьори. Обикновено подвикваха на Зоуи: „Ей, хърбо!“, а на мен „Ей, блонди!“ Чувствах се като невидима. Защо животът ми беше толкова празен? Като че ли през него бе минал ураган, оставил след себе си единствено разруха.

Нощите бяха самотни. Дори онези, които прекарвах с Нийл. Лежах в леглото и слушах звуците на огромния пулсиращ град. Образите от миналото докосваха съзнанието ми като прилив, пропълзял по морския бряг.

Сара. Тя никога не ме напусна. Промени живота ми завинаги. Носех навсякъде нейното страдание. Чувствах, че съм я познавала лично. Като дете. Като малко момиче. Като четирийсетгодишна домакиня, блъснала колата си на заледения американски път. Виждах лицето и съвсем ясно. Големите зелени очи. Формата на главата. Позата. Ръцете. Необикновената й усмивка. Познавах я. Ако беше жива сега, щях да я заговоря на улицата.

Зоуи беше доста схватлива. Един зимен следобед ме залови на местопрестъплението, докато търсех информация за Уилям Рейнсфърд в Гугъл. Не бях забелязала, че се е върнала от училище. Тя се бе промъкнала тихо зад гърба ми.

— Откога се занимаваш с това? — попита. Звучеше като майка, хванала детето си с марихуана.

Изчервих се и признах, че съм го правила редовно през последната година.

— И? — каза сърдито Зоуи и кръстоса ръце.

— Напуснал е Лука — обясних.

— О! Къде е сега?

— Върнал се е в Щатите преди няколко месеца.

Не можех да понеса настоятелния й поглед. Станах и надникнах през прозореца към Амстердам Авеню.

— В Ню Йорк ли е, мамо?

Гласът й бе омекнал. Зоуи се приближи до мен и облегна красивата си глава на рамото ми.

Кимнах. Не се осмелявах да й кажа колко се радвам, че Уилям е в Ню Йорк. Бях възторжена от факта, че сме попаднали в един и същ град две години след последната ни среща. Спомних си, че баща му е нюйоркчанин. Вероятно Уилям бе живял тук като дете.

Името му фигурираше в указателя. Посоченият адрес беше в Уест Вилидж, на петнайсет минути път с метрото. От няколко седмици се колебаех дали да му се обадя. След Париж Уилям не се бе опитал да се свърже с мен. Оттогава не се бяхме чували. Въодушевлението ми постепенно спадаше. Така и не събрах сили да му звънна. Но не спирах да мисля за него. Ден след ден. Нощ след нощ. Чудех се дали някога ще се срещнем неочаквано в парка, в някой магазин, бар или ресторант. Дали бе дошъл тук със семейството си? Защо изобщо се бе върнал? Какво беше станало?

— Говори ли с него? — попита Зоуи.

— Не.

— Ще го направиш ли?

— Нямам представа, Зоуи.

Заплаках тихо.

— О, стига, мамо — въздъхна тя.

Избърсах ядосано сълзите си. Чувствах се глупаво.

— Мамо, Уилям знае, че си в Ню Йорк. Сигурна съм. Той също те е потърсил в интернет. Научил е с какво се занимаваш и къде живееш.

Тази мисъл не ми бе хрумнала до момента. Уилям да потърси мен. Моя адрес. Нима Зоуи беше права? Той наистина ли знаеше, че живея в Горен Уест Сайд? Дали се сещаше за мен? И ако да, какво изпитваше?

— Забрави за случилото се, мамо. Остави го в миналото. Обаждай се на Нийл и излизайте по-често. Продължи напред.

Обърнах се към нея. Гласът ми отекна силно и рязко.

— Не мога, Зоуи. Искам да разбера дали съм му помогнала. Налага се. Нима желанието ми е толкова абсурдно?

Сестрата на Зоуи заплака в съседната стая. Бях нарушила съня й. Зоуи отиде да я вземе. След миг се появи със закръгленото хълцащо дете на ръце.

Зоуи ме погали нежно по главата над къдриците на бебето.

— Едва ли ще го разбереш, мамо. Уилям никога няма да ти каже. Ти промени живота му. Обърка го напълно. Вероятно той не иска да те вижда повече.

Поех малката и я притиснах силно до себе си. Насладих се на топлината на пухкавото й тяло. Зоуи беше права. Трябваше да обърна нова страница. Да продължа напред.

Не знаех само как ще го постигна.

Непрекъснато се занимавах с нещо. Нямах дори минута за себе си. Прекарвах време със Зоуи, сестра й, Нийл, родителите ми и децата на Чарла. Тя и съпругът й Бари често ме канеха на партита, а аз никога не отказвах. За две години се срещнах с повече хора, отколкото през целия си престой в Париж. Наслаждавах се на космополитния начин на живот.

Бях напуснала Париж, но когато отивах там по работа или за да се видя с приятелите си и Едуар, винаги се озовавах в квартала „Маре“. Мястото ме привличаше отново и отново, сякаш краката ми сами ме водеха по познатия път към улица „Сентонж“. Възприемах я с нови очи. Очи, които помнеха случилото се тук през 1942 г., макар и събитията далеч да предхождаха раждането ми.

Чудех се кой живее в апартамента на маме сега. Кой стоеше до прозореца над потъналия в зеленина двор? Кой прокарваше длани по гладката мраморна повърхност на камината? Дали новите обитатели знаеха, че в дома им е починало едно момченце — трагедия, променила завинаги живота на сестра му?

В сънищата си също посещавах „Маре“. Понякога кошмарите от миналото, на които не бях станала свидетел, се явяваха с такава яснота, че трябваше да запаля лампата, за да ги прогоня.

Именно в тези самотни безсънни нощи, докато лежах в спалнята, изтощена от социалните контакти и големите количества вино, усещах старата болка с пълна сила.

Неговите очи. Изражението му, когато прочетох на глас писмото на Сара. Образите изплуваха в съзнанието ми и пропъждаха съня, прониквайки дълбоко в мен.

Гласът на Зоуи ме върна отново към Сентръл Парк, красивия пролетен ден и Нийл, който седеше до мен.

— Мамо, това чудовище иска сладолед.

— Не може — отвърнах. — Никакъв сладолед днес.

Малката се хвърли по лице в тревата и започна да хленчи.

— Труден характер, а? — каза Нийл.

През януари 2005 г. постоянно си мислех за Сара и Уилям. Шейсетгодишнината от освобождаването на концлагеристите в Аушвиц присъстваше във всички новини по света. Като че ли никога досега думите Шоа и Холокост не бяха произнасяни толкова често.

Всеки път щом ги чуех, потъвах в болезнени спомени. Докато гледах церемонията по телевизията, се питах дали Уилям се сеща за мен. Навярно и той виждаше ужасяващите черно-бели снимки, показвани на екрана, купчините безжизнени тела, крематориумите, пепелта, целия кошмар на случилото се.

Неговото семейство бе загинало на това страховито място. Родителите на майка му. Как можеше да не мисли за тях? Седнала между Зоуи и Чарла, наблюдавах снежинките, които падаха върху двора на лагера, бодливата тел и ниската наблюдателна кула. Тълпата, речите, молитвите и свещите. Руските войници и характерната им танцувална походка.

Накрая се появи незабравим кадър от настъпващата нощ. Пламтящите покрай железопътните релси свещи светеха сред мрака в знак на възпоменание и навяваха някакво странно чувство на тъга.

Телефонът иззвъня в един майски следобед, когато най-малко го очаквах. Седях на бюрото и се борех с капризите на новия ми компютър. Вдигнах слушалката. Гласът ми прозвуча доста грубо. „Ало?“

— Здравей. Обажда се Уилям Рейнсфърд.

Изправих гръб. Сърцето ми заби силно. Опитах да се успокоя.

Уилям Рейнсфърд.

Не казах нищо. Изумена, допрях слушалката до ухото.

— Там ли си, Джулия?

Преглътнах.

— Да, просто имам проблеми с компютъра. Как си, Уилям?

— Добре — отвърна той.

Последва кратко мълчание, но не беше неловко.

— Мина доста време — заявих глуповато.

— Така е — съгласи се Уилям.

Тишина.

— Разбрах, че вече си нюйоркчанка — продължи той. — Потърсих името ти в интернет.

Зоуи наистина беше права.

— Искаш ли да се срещнем? — попита Уилям.

— Днес ли?

— Ако имаш време.

Помислих си за спящото момиченце в другата стая. Вече я бях прибрала от яслите, но не ми пречеше да я изведа отново. Едва ли обаче щеше да е много щастлива, ако прекъснех съня й.

— Добре — казах.

— Чудесно. Ще дойда в твоята част на града. Къде да се видим?

— Бил ли си в кафене „Моцарт“? На Западна седемдесета улица и Бродуей?

— Да, прекрасно. Ще бъда там след половин час. Затворих слушалката. Сърцето ми биеше толкова силно, че едва дишах. Събудих малката и пренебрегнах протестите й. Облякох я, разгънах количката и излязох навън.

Уилям беше пристигнал преди мен. Седеше с гръб към входа. Забелязах широките му рамене и гъстата сребриста коса, в която вече не се виждаха руси кичури. Той четеше вестник, но се обърна, когато наближих, сякаш бе усетил погледа ми. После скочи рязко от стола. За кратко се почувствахме неловко, чудейки се дали да се здрависаме или да се целунем. Засмяхме се и Уилям ме прегърна силно. Притисна брадичката ми към гърдите си и ме потупа по гърба. След това се наведе, за да огледа дъщеря ми.

— Какво красиво момиченце! — възкликна той.

Малката му подаде любимия си гумен жираф.

— Как се казваш? — попита я Уилям.

— Луси — изфъфли тя.

— Това е името на жирафа… — намесих се, но Уилям стисна играчката и силният звук заглуши гласа ми. Детето изпищя от радост.

Намерихме свободна маса и седнахме. Дъщеря ми остана в количката. Уилям отвори менюто.

— Опитвала ли си чийзкейка? — попита той и вдигна едната си вежда.

— Да — отвърнах. — Страхотен е.

Той се ухили.

— Изглеждаш невероятно, Джулия. Ню Йорк определено ти влияе добре.

Изчервих се като ученичка. Представих си как Зоуи би извъртяла очи.

Мобилният му телефон иззвъня и Уилям прие обаждането. По реакциите му личеше, че го търси жена. Коя ли беше тя? Неговата съпруга? Една от дъщерите му? Разговорът продължи дълго. Уилям сякаш се смути. Наведох се над детето и се заиграх с жирафа.

— Съжалявам — заяви накрая той и остави телефона. — Беше приятелката ми.

— Аха.

Сигурно прозвучах объркана, тъй като Уилям се засмя.

— Междувременно се разведох, Джулия.

Той прикова очи в мен. Изражението му стана сериозно.

— Животът ми се промени след нашата среща.

Най-после. Уилям споменаваше онова, което исках да чуя. Последствията. Ефекта от случилото се.

Не знаех какво да кажа. Опасявах се, че ще замълчи. Продължих да се занимавам с дъщеря си. Подадох й шишенцето с вода, като внимавах да не се залее, и я избърсах с носна кърпичка.

Сервитьорката дойде, за да вземе поръчката ни. Два чийзкейка, две кафета и палачинка за детето.

— Всичко се разруши — добави Уилям. — Беше ужасно. Прекарах кошмарна година.

Помълчахме няколко минути. Огледахме масите наоколо. Кафенето беше светло и оживено, а от скритите тонколони се носеше тиха класическа музика. Дъщеря ми си приказваше нещо и се усмихваше, размахвайки гумения жираф. Сервитьорката се появи с поръчката.

— Сега добре ли си? — попитах внимателно.

— Да — отвърна припряно той. — Отне ми известно време да свикна с новата част от мен. Да проумея миналото на майка ми и да преодолея болката. Още ми е трудно да осъзная случилото се, но полагам доста усилия. Вече предприех някои важни стъпки.

— Като например? — попитах и подадох парченце палачинка на детето.

— Не можех да се справя сам. Чувствах се изолиран и отчаян. Съпругата ми не проумяваше какво преживявам. А аз не бях в състояние да й го обясня. Не общувахме нормално. Миналата година, точно преди шейсетгодишнината, заведох дъщерите си в Аушвиц. Исках да научат за съдбата на своите прабаба и прадядо. Не беше лесно, но нямаше друг начин. Трябваше да посетим концлагера. Пътуването беше емоционално и тъжно, но най-после намерих покой. Мисля, че дъщерите ми разбраха всичко.

Лицето му беше мрачно и замислено. Не казах нищо. Оставих думите на него. Избърсах лицето на малката и отново й подадох шишенцето.

— През януари направих и друго. Върнах се в Париж. В „Маре“ са построили нов паметник на жертвите на Холокоста. Сигурно знаеш за него.

Кимнах. Смятах да се отбия там при следващото си гостуване в Париж.

— Ширак го откри в края на януари. До входа се издига стена. Огромна каменна стена, на която са изписани седемдесет и шест хиляди имена. Изброени са всички евреи, депортирани от Франция по време на войната.

Наблюдавах как Уилям прокарва пръсти по ръба на чашата. Беше ми трудно да го погледна в очите.

— Отидох, за да потърся имената им. Намерих ги. Владислав и Ривка Старжински. Моите баба и дядо. Почувствах същото успокоение като след Аушвиц. И същата болка. Бях благодарен, че не са ги забравили. Французите си спомняха за тях и им отдаваха заслужената почит. Пред стената стояха много хора. Стари и млади. Те плачеха, Джулия. Докосваха стената и плачеха.

Уилям замлъкна и си пое дълбоко въздух. Не свалях очи от чашата и пръстите му. Играчката на детето издаде остър звук, но ние едва го чухме.

— Ширак държа реч. Естествено, не разбрах нищо. По-късно прочетох превода в интернет. Останах впечатлен. Той призна отговорността на Франция за „Вел’д’Ив“ и последвалите събития. Произнесе думите, които майка ми беше написала, преди да умре. Зкор. Ал тишках. Помни. Никога не забравяй.

Уилям се наведе и извади голям бежов плик от раницата под масата. Подаде ми го и заяви:

— Това са нейни снимки. Исках да ти ги покажа. Изведнъж осъзнах, че не съм познавал майка си, Джулия. Дори не съм предполагал какво се крие зад лицето и усмивката й.

Избърсах кленовия сироп от пръстите си и ги разгледах. Сара в деня на сватбата й. Висока и слаба, с потайни очи. Сара, гушнала Уилям като бебе. Сара, хванала за ръка малкия си син. Сара в средата на трийсетте, облечена със зелена бална рокля. Сара преди смъртта й. Голям цветен портрет. Косата й бе побеляла преждевременно, но й отиваше. Точно като на Уилям.

— Помня я като стройна и мълчалива жена — заяви той, докато разучавах снимките с нарастващо вълнение. — Не се смееше често, но беше чувствителен човек и добра майка. След катастрофата никой не предположи, че се е самоубила. Дори татко. Явно е намерил тетрадката много по-късно. Всички смятахме, че е инцидент. Ние не познавахме майка ми, Джулия. Най-трудно ми е да свикна с тази мисъл. Не мога да проумея защо се е самоубила в онзи студен зимен ден. Как е стигнала до подобно решение? Защо не бяхме научили нищо за миналото й? Защо е предпочела да не казва на баща ми? Защо е запазила цялата болка в себе си?

— Снимките са красиви — заявих накрая. — Благодаря, че ги донесе.

След кратка пауза добавих:

— Трябва да те попитам нещо.

Сложих снимките встрани и най-накрая събрах смелостта да го погледна.

— Кажи.

— Имаш ли лоши чувства към мен? — Усмихнах се вяло. — Не ме напуска усещането, че съм унищожила живота ти.

Уилям се засмя.

— Не, Джулия. Просто трябваше да помисля. Да разбера. Да сглобя всички части на пъзела. Отне ми доста време. Затова не ти се обадих.

Изпитах облекчение.

— Но непрекъснато се информирах къде си — добави той с усмивка. — Положих много усилия да те проследя.

Мамо, Уилям знае, че си в Ню Йорк. Сигурна съм. Той също те е потърсил в интернет. Научил е с какво се занимаваш и къде живееш.

— Кога точно се премести в Ню Йорк? — попита Уилям.

— Малко след раждането на детето. През пролетта на две хиляди и трета година.

— Защо напусна Париж? Надявам се, че въпросът не е неудобен…

Намръщих се.

— Бракът ми се разпадаше. Току-що бях родила. Не можех да се нанеса в апартамента на улица „Сентонж“ след всичко, което се беше случило там. Исках да замина за Щатите.

— И как го направи?

— В началото останах при сестра ми, в Горен Ист Сайд. После тя ми намери жилище, освободено от неин приятел. Моят бивш шеф ми уреди чудесна работа. А ти?

— Същата история. Животът в Лука ми се струваше непоносим. Със съпругата ми… — Гласът му се сподави. Той размаха пръсти, сякаш се сбогуваше с някого. — Израснах в Ню Йорк, преди да се преместим в Роксбъри. Отдавна ми минаваше през ум идеята да се върна тук. Накрая се осмелих. Първо ме приюти един стар приятел в Бруклин, а след това се преместих в Уест Вилидж. Продължавам да работя като кулинарен критик.

Телефонът му иззвъня. Отново беше приятелката му. Обърнах се, за да му осигуря усамотението, от което се нуждаеше.

— Малко е властна — заяви той, след като свърши. — Май ще го изключа.

Уилям натисна един бутон на телефона.

— Откога сте заедно?

— От няколко месеца. — Той ме погледна. — А ти? Излизаш ли с някого?

— Да. — Спомних си за любезната усмивка на Нийл. За внимателните му жестове и рутинния секс. Едва не добавих, че връзката ни не е сериозна. Исках да призная пред Уилям, че просто не мога да бъда сама, тъй като всяка нощ през последните две години мисля за него и майка му. Вместо това обаче казах: — Той е приятен човек. Разведен е. По професия е адвокат.

Уилям поръча още кафе. Докато пълнеше чашата ми, забелязах за пореден път красивите му ръце. Имаше фини дълги пръсти.

— Шест месеца след срещата ни се върнах на улица „Сентонж“ — каза той. — Трябваше да те видя и да поговоря с теб. Не знаех къде да те открия. Нямах телефонния ти номер и не помнех фамилията на съпруга ти. Мислех, че още живееш там. Не предполагах, че си се преместила.

Уилям спря и прокара пръсти през сребристата си коса.

— Прочетох всичко за „Вел’д’Ив“. Посетих Бон-ла-Роланд и улицата, където се е издигал стадионът. Отидох при Гаспар и Никола Дюфор. Те ме заведоха до гроба на вуйчо ми в Орлеан. Много любезни хора. Но цялото изживяване беше трудно. Исках да бъдем заедно в този момент. Съжалявах, че не съм приел предложението да дойдеш с мен.

— Сигурно не съм била достатъчно настоятелна — казах.

— Трябваше да те послушам. Не можех да се справя сам. Когато се върнах на улица „Сентонж“ и заварих там непознати хора, почувствах, че си ме предала.

Уилям сведе очи. Аз оставих ядосано чашата. Как смееше да говори така след всичко, което бях направила за него?

Той усети смущението ми и бързо ме докосна по ръката.

— Извинявай — промърмори.

— Никога не съм те предавала, Уилям. — Гласът ми звучеше сковано.

— Знам, Джулия. Съжалявам. — Неговият глас беше силен и дълбок.

Отпуснах се и се усмихнах. Двамата отпихме безмълвно от кафето. От време на време коленете ни се докосваха под масата. Чувствах се спокойна в негово присъствие. Сякаш се познавахме от години. По нищо не си личеше, че се срещаме за трети път в живота си.

— Бившият ти съпруг как прие преместването ви тук? — попита той.

Свих рамене. Погледнах дъщеря си, която бе заспала в количката.

— Не му беше лесно. Но Бертран обича друга. Отдавна е така. Това му помогна. Той не вижда момичетата често. От време на време идва в Ню Йорк, а Зоуи прекарва ваканциите във Франция.

— Същото е с бившата ми жена. Наскоро роди момче. Аз ходя постоянно при дъщерите си в Лука. Те ме посещават по-рядко. Вече са големи.

— На колко години са?

— Стефания е на двайсет и една, а Джустина на деветнайсет.

Подсвирнах от учудване.

— Бил си млад баща.

— Да, може би твърде млад.

— Не знам — заявих. — Понякога се чувствам странно с малката. Съжалявам, че не съм я родила по-рано. Двете със Зоуи имат голяма разлика.

— Много е сладка — каза Уилям и отхапа от чийзкейка.

— Да. Съкровището на изкуфялата си майка.

Избухнахме в смях.

— Съжаляваш ли, че нямаш момче? — попита той.

— Не, а ти?

— Не. Обичам дъщерите си. Някой ден може би ще родят момчета. Името й е Луси, нали?

Втренчих се в него. После в дъщеря ми.

— Не, така се казва играчката — обясних.

Последва кратко мълчание.

— Името й е Сара — прошепнах.

Уилям спря да дъвче и остави вилицата в чинията. Очите му се промениха. Той погледна мен и спящото дете, но не продума.

После зарови лице в дланите си. Остана неподвижен дълго време. Чудех се как да реагирам. Докоснах го по рамото.

Тишина.

Отново изпитах вина. Чувствах, че съм направила нещо непростимо. Но още от началото бях убедена, че бебето ще се казва Сара. Знаех го от мига, когато тя излезе от мен и лекарите ми съобщиха, че е момиче.

Не можех да си представя друго име за дъщеря ми. Тя беше Сара. Моята Сара. Превъплъщение на другата Сара, малкото дете с жълта звезда, което ме бе променило изцяло.

Изведнъж Уилям разкри лицето си. Беше мрачно и красиво. Очите му излъчваха дълбока тъга и вълнение. Той не се страхуваше от мен. Не преглътна сълзите си. Като че ли искаше да видя всичко — красотата и болката в живота му, благодарността и признанието, които изпитваше.

Хванах ръката му и я стиснах силно. Беше ми трудно да понеса погледа му. Ето защо затворих очи и допрях неговата длан до бузата си. Заплакахме заедно. Усетих как пръстите му се навлажняват от сълзите ми, но не го пуснах.

Седяхме там дълго, докато кафенето се изпразни и светлината около нас се промени. Докато почувствахме, че очите ни отново могат да се срещнат, този път без сълзи.