Книгата

I

Както своевременно и точно ни осведомихте, обектът Зет пристигна в VIIч. ХХХII мин. по новото времеопределяне в нашето курортно селище с другите три правилно посочени от Вас лица и от този момент насетне е под внимателния ни надзор. До ХI ч. ХХХ мин. четиримата обикаляха из старата част на града с цел намирането на квартира за евентуален престой. Това им се отдаде на ул. „Нинхурсаг“ Х ХIV, след което преоблечени и без багаж се отправиха към Младежкия комплекс. Обектът Зет обаче се отклони, насочвайки се към некурортната част на града и точно в ХIII ч. влезе в заведението за обществено хранене II категория „Свежест“, посещавано главно от рибари и тъкачи. Вътре зае място до петимата пришълци, които от два дни са също под зоркото ни наблюдение и за чието присъствие в селището ни, център за почивка и веселие на творческата младеж, бяхте подробно информирани. Гореизложените факти засилват увереността ни в наличието на връзка между появата на петимата и обекта Зет. Продължаваме зорко да бдим…

Отново един от безмълвните разриви, но вече нямам нито сили, нито желание да ги разгадавам, макар че: твърде просто е. На дъното винаги лежи горчивата утайка от закърнели чувства, превърнати в навик, тежката неудовлетвореност от нас самите, ужасната повтаряемост, досадата и лепкавата баналност на съществуването ни — всичко това, за което е достатъчно и най-слабото течение, за да се надигне и превърне в заслепение и неприязън. Да, знам, причината не е в теб, но не е и в Ирена или Марио, нито в мен, и разбирам: извън нас е, но не встрани и безучастно, а помежду ни — осезаема, хлъзгава и хладна, тя е невидимият помежду ни. Още докато се лутахме сред герестите къщи в старовавилонски стил, я усетих как се раздува като гладък мехур, расте и ни отблъсква с едрото си тяло на морско животно, с люспестия си корем, усетих я как пълни гърлото ми с пера и погнуса и как ти потъваш в едно от непроницаемите си мълчания, изморена от безсънното пътуване и фарисейството на местните жители, обвиваш се с нещо като летаргия и отмъщение.

Но е възможно да беше и по-късно.

По-късно, когато, помниш ли, пред нас изникна онази скръбна вещица, за да ни предложи убежище и стълбите надолу, сълзлива влага по стените, аромат на мухъл и нощен скорпион с размазана глава е това, което мога да ви предложа сега, в разгара на сезона, като посочи четирите железни легла с оголени дюшеци и умопомрачителната колекция от рисунки на магарета, петли, голи жени и портокалови дървета със законна гордост ги представи тя, сътворени от сина й. Все пак се налагаше да почакаме поне до един, за да успеят предишните курортисти да си изнесат багажа и да хванат влака за Мегадон през Ур, Ларса и Сантяго, „да си изпеят песента“, както казаха устата й на брадата костенурка. Безучастна и далечна ти мълчеше, а Ирена и Марио с иронична надежда се взираха в малкото гъгниво прозорче под тавана. Значи аз трябваше да говоря за наема и условията, аз да сляза до нечистоплътността на сделката, все някой да поеме вината за нощните влакове и наплива от тела, търсещи временен подслон и забавления, вината за толкова гнусно мазе и паркинсоновата вещица с перде на лявото око, броеница в ръка и паяжината от тънки сметки, в която ни очакваха тук, все някой да поеме отговорността за съществуването на Иркала и света, такъв какъвто е: с жегата, миризмата на пържени охлюви, сръбската музика и умората под клепачите като стъклен прах. Сега разбирам, че точно тогава всъщност настъпи и немият разрив помежду ни…

После, когато пак бяхме на улицата и се чудехме накъде да се замотаем, ти съобщи, че няма да дойдеш с нас, с достойнството на мравешка царица го каза и какво ли ми оставаше на мен при предложението на Марио за Хурсагкалама, освен да се откажа, да измънкам разсеяно, че също смятам да се поразходя сам — смехотворен опит да закърпя дупката, проядена от молците на ронливото безсъние, — и какво друго, освен да се оставя на краката да ме доведат дотук и да се наливам упорито с бира, преглъщайки топката пера в гърлото, да чакам утайката отново да легне на дъното, както много пъти до сега, и да се залъгвам пак… Но не, този път няма да е както досега: злото предчувствие, че неумолимо и непоправимо нишките, които ни държат изправени с лице един към друг, се късат прогнили, докато изтлее и последната, докато легнем безжизнени на пода, разяжда стомаха ми и мраморният колос, стърчащ от пъпа на Мегадон, този път действително се е раздвижил и сякаш тъпче гърдите ми с каменни пети; това е злото усещане за ампутация и целия носорогски грит върху мен.

Той отпи от халбата. Бирата беше топла и с много пяна — жълтеникава, дупчеста и гъста — като похлупак от пемза. Намираше се в ресторант „Свежест“: огромно, усойно помещение с висок таван, от който висяха захабени, оплюти от мухите крила и бавно се размахваха, безсилни в лепкавата атмосфера, в борбата с кухненските миризми и киселия дъх на разлято вино. Той не си даваше сметка защо предпочита такива заведения, но беше факт, че ги предпочита. Може би защото самият приличаше на разграбен антикварен магазин, в който нощуват бездомни старци и котки, кой знае.

На масата, на която пиеше бира, освен него имаше и други празни халби, картонени чинийки със засъхнала хариса и недоядени парченца марлак, два препълнени пепелника и още четирима или петима посетители с мрачни физиономии. Тази маса беше в ъгъла. Сътрапезниците му седяха като на тръни, мълчаха и го гледаха със стъклени очи — прекалени особняци дори за пропаднали пияници или тъкачи. Дразнеха го. Но някак си не вървеше да си вдигне задника и да се премести на друга маса, в друг ъгъл. Затова си пиеше бирата, дъвчеше късче морски катран и се правеше, че не ги забелязва. В салона ехтяха гласове, кашлици и тропот на ашици. Раздрънкан джубокс раболепно се трудеше да надмогне врявата и подвикванията на келнерите, а около него мълчанието се беше съсирило и интензитетът бавно растеше.

Той всъщност се наричаше Нор.

— Извинявайте, господине, — съвсем неочаквано ябанджиите се решиха да влязат в преговори, — но много важно за вас, много ценно. Фотоснимки с прекомерна същност ще ви изложим. И никакви пари, ей така, за вас ще ги изложим. Желаете ли да погледнете за малко с подобаваща осторожност и дискретност, уважаеми господине? — попита онзи с мазната коса и пуловер от камилска вълна, но с такъв акцент, че значенията се разпознаваха по-скоро по движенията на ръцете.

Нор не обичаше да подхваща разговори с непознати, разни отрепки и южняци, но в случая май щеше да е по-добре — не му се влизаше в пререкания — и кимна в знак на съгласие; той умееше да преценява хората бързо.

Снимките бяха подадени под масата, но какво пък толкова — не бяха вероятните порнографски картички, а безобидни семейни фотографии: черно-бели, оръфани, банални и какво повече от недоумение. Дали от умората и жегата или всъщност от бирата, но паметта се блъскаше в меката, еластична ципа на забравата, неспособна да подскаже някоя разумна драматургична връзка, макар че имаше нещо тревожно познато в пожълтелите от времето едрозърнести лица. Човекът разбра чуждата резигнация, дръпна снимките от ръцете на Нор и почуквайки с черен нокът по тях, забъбри като кълвач:

— Това, господине, е Бианка, а ето я майка й. Този тук е на Бианка съпругът Август. Това съм аз, а този е брат й…

Най-после плацентата на уютната забрава е разкъсана, а навън беше болката, светлината и така познатият страх от допълнителни измерения, роден в среднощните предчувствия за някакъв друг, недостижим и в същото време опасно близък свят, който на места разнищва стенния килим на нашата действителност и в дупките пъха предмети, лица и спомени; някакъв друг небесен материк, за който подозираше и беше виждал може би, но толкова дълго продължиха изолацията, промиването на мозъци и спонтанното саморазпадане, че лъжа, истина и мит се бяха слели — петролни петна по повърхността на този сюрреалистичен колаж с размити очертания, наречен Иркала, нашият свят. След толкова време растителен живот, подобен на смърт, сега изведнъж при мисълта, че съществува и горен свят, небе и звезди, изплашени тръпки пробягваха по тънката му кожа — значи Акад все пак бе оцелял горе над повърхността или някъде дълбоко в хипоталамуса и тогава е ясно: петимата са дошли от там, и Бианка, боже мой, значи действително, ами да, даже брат й; а може би и писмо, писмо няма ли за мен, попита Нор, макар че не се надяваше излишно, защото бе възможно и да са дегизирани вражески агенти, проникнали в нашата мила Родина — „Не, не го взехме, твърде опасно е. Пък и не бяхме сигурни, че ще те срещнем“, — като нищо бе възможно, значи трябва да внимава човек.

Във вените му като на всеки иркалец беше впръскана ксенофобия. Той и те се гледаха изпитателно, пронизвани от радиоактивните лъчи на недоверието.

Отпи от бирата, а остатъка изсипа на пода — знак, че разговорът е приключил, — прибра си пакета цигари от масата и се надигна: време е да вървя.

— Покажете му Книгата — гласът на прошарения отляво, пръстите му, впити в ръката на Нор малко над лакътя.

Бързи споглеждания, тихи гърлени реплики на акадски или може би турски и Книгата изплува като синьо слънце от една захабена брезентна торба, Книгата — луксозен фолиант, покрит с тънък прозрачен седеф и заглавието „История на долната земя Иркала — вчера и днес“, подаде му я десният. Гладки и бляскави, листовете като живи шумоляха между пръстите и с тъй чисто отпечатаните йероглифи, диаграми, таблици върху високомерна белота говореха за нещо наистина далечно, чуждо и непостижимо, макар езикът да беше иркалски… Да, това бе първото, което го удиви: малко странен и тромав, като че изкуствен — всъщност само на пръв поглед, — по-скоро архаичен, измъкнат от стари речници още отпреди войната, и все пак съвсем разбираем, езикът беше иркалски. А второто бе еретичната периодизация на Историята — не „Допотопна“, „До приемане на правата вяра“ и „Строеж на светлите кули“, както ни учеха в Едуба, а по династии — толкова неочаквана, — но най-вече последните стотина страници с безпристрастен, точен анализ на съвременния политически строй в Иркала, един ясен разбор, изчистен от затлачванията на демагогията, каноничните клишета и магическите формули, спасен от кухите лозунги и мътните премъдрости, с които всеки иркалец е засипван от ранно детство, та чак до гроба, та чак и в гроба под кални буци нищета, отчаяние и безизходица, всичко това, така добре познато, но и така добре укрито в мъглата от уставни слова и ритуали, сега бе в ръцете му и завръщането на екстернираните думи, способни да го отразят. Нор четеше, затаил дъх.

Не бе забелязал кога онзи се е приближил, висок и скулест, с черна къдрава коса и животинско любопитство да наднича зад гърба му; истината е, че въобще не го бе усетил. В момента усещаше студа, болката и глада, безумието да живееш под разграфено от бодлива тел небе, ужаса на милионите репресирани усещаше сега, а не миризмата на разлято вино в ресторант „Свежест“; една недопустимост, за която беше чувал, която дори беше виждал, но не успяваше да проумее и не желаеше да приеме, да повярва в изчезващи призраци, и истината на финикийското семейство от съседния апартамент лежеше пред него сега. В момента беше по-важно да чете, да поглъща данните, да се превърне в огромен сюнгер и да преглъща, да всмуква целебната отрова, изгарящата като течен кислород истина, колкото се може по-бързо, колкото се може повече, отколкото да живее, това бе по-важно сега. Така че не го бе забелязал кога се е приближил, докато не чу: „Внимавай, зад теб е застанал таен гал. Върни Книгата…“, беше гласът на прошарения отляво.

Завъртя бавно глава, видя го, потното ухилено лице, грапавата му кожа на болна игуана, видя го с крайчеца на окото, нагло наведен отзад сякаш олюляваща се бесилка и затвори погнусен Книгата: не искаше натрапникът да я мърси с поглед, макар че не беше ченге, а обикновен пастиш — от тези, които си обръсват петмитово петно на темето, мажат го с терпентинова паста за лъскане на ботуши и отгоре залепват кръгло парче станиол; върна я на десния, не искаше очи на любопитни. Върна се в действителността, на масата в ъгъла на салона, под олющения стенопис „Съветът на Анунаките решава съдбините на народа върху червено сукно, а в дъното седи самата Ерешкигал с отпуснати клепачи, както подобава“, и в онази обострена вцепененост, която те превръща в оптическо устройство, осъдено да запечатва с преекспонирана достоверност и най-дребните детайли, но безсилно да промени правилата на играта пред обектива; Нор върна Книгата на сътрапезника отдясно. Треперещи и нервни пръсти се опитват да я потопят обратно в тясната брезентна торба, когато пастишът протегна ръка, бърза като ласо, и я сграбчи, вдигна я над главата си и хукна към пустия дансинг, задавен в ламаринен смях. Акадецът — след него: залитна, мъчи се да го хване, да задържи смеещия се дервиш, да улови изплъзващата се рибешка опашка, вкопчи се в една несигурна материя, по-тънка от въздуха, но се оплете в отмаляло сънено боричкане, стробоскопични жестове, спънати танцови стъпки и ръкомахания, излага се, а Книгата се носеше високо, ясно видима за всички. Чия беше вината за тази глупава каша, в която се забъркаха пришълците и сигурно, и непременно, и действително щяха да пострадат, чия беше, ако не на Нор?

Ето, вече целият салон се тресеше, преливаше от смях, насърчителни подмятания и тропане с юмруци по масите — адски смешно е, когато някакъв мършав пастиш с ръце като на шарнир прави на чучело този як, непохватен мъжага и някои пляскаха с длани, някои надуваха найлоновите си пликчета за скариди и ги пукаха — пльок! — като аргонови жаби, а някои кашляха и беше адски смешно, защото всичко стана заради една книга, а знайно е и за последния южняк, че книгите са по-ненужни от кръгли консерви, пълни с лайна. Адски смешно е, нали, подвикваха си разни сътрапезници, триеха с ръкави сълзите си и бавно пред зениците на този, чиято беше вината, падаха червени копринени шалове, спускаха се като милостива завеса над полета от сгурия, черен пясък и чакъл, прелитаха бавно пред лицето му или може би още по-близо, там където глухо бучеше една надигаща се непрогледност, в която едва се долавяше като далечен шепот на колибри гласът на прошарения отляво: „Помогни му! В името на героя Гилгамеш, помогни на ближния си, когато виждаш, че е неспособен сам!“

Чак сега през червените шалове гузно пропълзя мисълта, че на тях им пречи гравитацията, че са попаднали в тежък адаптационен цайтнот и затова гледат като бити кучета, и макар че заедно с нея се промъкна и предчувствието за ужасна, за фатална грешка, Нор се хвърли към пастиша, хвана го за широкия му кожен колан, под който се съчленяваха двете части на неговото сухо тяло и го дръпна силно назад, сякаш искаше да го пречупи, но всъщност искаше само да го отдалечи от хриптящия, ослепял от струйките пот и безсилие акадец, да го извади от магическия кръг на неуязвимостта, искаше да прекрати това идиотско представление — добро забавление за посетителите и огромен риск за пришълците. Дръпна го силно назад, едно единствено движение и приказно лесно гадният палячо се поддаде, залитна назад — кратък миг, обаче достатъчен: Книгата се откопчи от възлестите му пръсти и освободена изхвърча в противоположна посока — напред, — но твърде тежка за полет и по неизбежна парабола се сблъска разтворена с твърдите плочки на пода, падна по лице, със смачкани страници върху петна от разлято вино и влажни угарки. С отчаян вопъл акадецът — Нор го видя — също на пода, като куче, на четири крака, като куче го видя как се стремеше към нея, как пълзеше, как я желаеше, как я достигна на края, догони я, закъта я в пазвата си — тежко правоъгълно сърце под пуловер от камилска вълна; да, видя го, но само в ъгъла на зрението, в периферията на болката, защото врагът го държеше за косата, скубеше кичури от дългата му коса, причиняваше болка и ярост. Долу! На пода! Веднъж само да го събори на пода! За да го удари. За да отмъсти и накаже. Да му върне някак си цялата болка.

Болката и яростта помогнаха на Нор да събори пастиша на пода и сега той лежеше по гръб, без дори да направи опит да се изправи и без да спре да се хили през отворите си, отвратителен като бяла човешка хлебарка по гръб. Победителят скочи с колене върху гърдите на падналия и замахна към лицето му — фалшиво и доволно — с всичката си омраза и озлобление, събирани през толкова много, толкова дълги години растителен живот, подобен на смърт. Чу се шум от счупено стъкло и лицето на Пиеро се разсипа на малки цветни късове като разбит стъклопис по мокрите плочки, покриващи пода на големия салон в ресторант „Свежест“. Настана мъртва тишина, убиецът гледа с невярващи очи, докато някой му изкрещя: „Изчезвай, спукана ти е работата!“, и без да чака повторна покана, без да се обърне да види чий е съвета, скочи на крака и се втурна навън.

В мига, в който излетя през вратите на ресторанта, прозвучаха първите полицейски свирки.

Оттук нататък работите са малко объркани, спомените се губят, времето чезне; вероятно, подплашен от далечни сирени и туристически глъч, съм прескачал ниски дувари, тичал съм вероятно по тесни улички с дъхтящи на мъх калдъръми и съм се крил сред сладката тръстика в сенчести дворове, вероятно, но не и със сигурност, защото уплахата изглежда има това свойство да забулва главата и спомените в мека мъгла. Опомних се чак…