Книгата

III

Някои сведения за подопечния ни обект Зет.

Ръст: V стъпки и VIII палеца.

Тегло: II билту и Х мани.

Коса: прошарена, не я носи на плитка.

Очи: с цветя на пролетна тиня.

Кожа: тънка.

Народност: иркалец.

Роден: в Мегадон /по новому Нипур/ на ХХIV ден от месец тебет през СССLХХII година от управлението на Великия кормчия Кудрам, нашият баща.

Родители: неизяснено /вероятно починали по време на трудова вахта в някоя от зоните за младежко строителство/. Отгледан от служещи, безпартийни. В един доклад се споменава за брат музикант на име Амфион.

Образование: получено в школата на въдворения писар Шотки.

Професия: преводач, безработен, държавни помощи не получава.

Идеологическа стабилност: като ученик не пожелал доброволно да се включи в хунвейбинската чета „Знаме на верността“, иначе — лоялен. Не е посещавал и не е подавал документи за посещаване на Акад /докато съществуваше, разбира се/. Понастоящем е под наблюдение III степен на зоркост в курортния ни град Алгол-Ериду.

НОТА БЕНЕ: Лицето притежава прекрасни латентни качества за есесовец, така поне твърди групенфюрер Франк Леонович от мегадонската Служба за сигурност /СС/ след проведен тест за приобщаване. Защо и по чия вина е пропусната такава една възможност — неизяснено.

Нека горното послужи за сведение на пазителите на вътрешния ред в Хурсагкалама, където се губят следите на подопечния ни обект Зет и където вече не се простира нашата сфера на дейност с пожелания за отлична работа.

Забележка: Лицата Ирена и Марио да бъдат освободени от контрол. Те нямат отношение към акадските интервенти, идеологически са стабилни, проявяват съпричастност към мероприятията на народната власт, а и досиетата им са чисти, още повече че някои роднини от първо коляно на лицето Ирена са наши четници и другари.

Помниш ли онази вечер, когато старият Роан ни показваше преписани на ръка отделни фрагменти от акадски народен епос за похождението на Гилгамеш III Смъртния до бог Енки, а ние настоявахме, че е груба фалшификация? Да, знам, че беше много отдавна, но и сега е като пред очите ми, и мъглата на времето все още е безсилна пред това малко късче непокътната памет.

Бяхме у вас, виждах те за пети или шести път и продължавах да се стъписвам пред очите и произхода ти, макар да се преструвах — сега си мисля: не особено успешно, — че съм над кастовите ограничения, както ни учеше старият Роан, и си играехме по детски сериозно на равенство и на братство. Седяхме около цилиндричната маса — у вас за пръв път виждах такава — и правехме ли всъщност нещо друго, освен да говорим, да говорим и пак да говорим? Смешно ми е сега, когато си спомням, но колко сериозни бяхме тогава: все говорехме, анализирахме, изяснявахме, спорехме, рядко стигахме до съгласие, смело летяхме и се опитвахме да решаваме свръхобщи битийни проблеми, докато чакахме с объркана скорошни и конкретни промени да дойдат отнякъде. Чудя се сега на тази присадена наивност, да не можем да разберем, че е назряло крайно време за деяния,че са вече достатъчно горещи пясъчните дюни от думи. Чудя се Роан ли тласкаше енергията ни в безопасни посоки и ако е било нарочно, то защо, се чудя сега. Дали е искал да ни предпази от глупости или всъщност ни е нямал доверие? Възможно ли е да не се е досещал, че само такива завеяни келеши с пламнали бузи и глави в облаците са способни с безразсъдството си да променят вечния ход на калните ефратски води? Или може би като всеки мъдрец чисто и просто се е страхувал от необратими постъпки? Съзнавам, че едва ли някога ще узная причината.

Макар че причината — осезаема, хлъзгава и хладна — никога да не пристъпим границата на думите тогава е същата и сега да мълчим като отровени риби в отделни буркани, толкова жалки, апатични, обезверени и с подути кореми, причината да крещим весело: „Ние сме дяволската дузина!“ тогава е същата и сега да съм сам, без тебе дори, толкова далечна, почти мъртва върху черния пясък на плаж „Вярност“ в другия край на Алгол. Няма пътища назад, за да открием нещо, което е скрито отдавна в миналото. Времето на необратимите действия действително вече настъпи. Остава ми само ярката холограма на спомена, която обаче странно се припокрива с острите ръбове на настоящото сега: около цилиндричната маса с блестящ самовар — „Нощем пия чай твърде много“, оправдателно изръмжава Калеви Ках-Ра, — все още деца, преболедували заушката, но не и ентусиазма, седим и слушаме стария Роан, който криви врат над малките листчета, изписани с грозния му почерк, и през изпъкналите си лещи чете с пушачески тембър някаква заплетена, фантастична и явно апокрифна легенда — както ни се струваше тогава, — и сега по тесните улички на Алгол, блъскан от чужди тела, твърди и забързани като статуи, вървя рамо до рамо с един невероятен реликт, възкръснал мъртвец от онези времена, когато нещата изглеждаха прости и свързани, а свързващата ги струна трепти заедно с гласните струни, произнасящи думите:

Това не е дежа ву, не е повторение без предпоставка или буквална идентичност на моменти, не — по-скоро искра, късо съединение между намотките на спиралата време, поредното обикновено лъскаво камъче, което обаче изведнъж разкрива смисъла на хаотичната допреди него мозайка, нечий ловък нокът, който преобръща най-после монетата и от другата й страна, тъмната страна на Луната.

Вървяха вече през пазара, почти долепени един до друг, увлечени от многоезичната тълпа, сред хитрооки селяни, насядали по земята зад торби със златисто царевично брашно и едри като сърца картофи, покрай кафези със зеленоглави патици, бели кокошки от Ливорно и червени дългоопашати папагали ара, приучени да крещят досущ като конгресисти: „Крал Кудрам, крал Кудрам“, „…найсе века прогрес“, „Родина, вярност, труд“ и други патриотични лозунги, двамата вървяха — странна гледка: единият — висок, тромав, с лице, белязано от високопланински изгаряния, сиви блуждаещи очи, десантен анорак и брезентна торба през рамо, в която носеше нещо твърдо, квадратно и важно, а другият — само с хавлиена кърпа около кръста според модния тивански обичай, мургав, с влажна от бягане, страх и тропически изпарения коса и боси ходила по разядения от заешка кръв и кипнала саламура калдъръм на еридугски сук, двамата вървяха покрай зарешетените празни държавни магазини и огънатите от контрабандни стоки сергии на мицраимски спекуланти: филета, мортадели, лебервурсти, луканки, суджуци, рибици от морски лъвове, по-нататък банани, кубински портокали, грузински маслини, дървесни ананаси от страната Виет, захаросани стафиди, омекнали фурми и консерви с плодова салата от разбил се в рифовете португалски кораб, кашони, в които са строени стъклени бутилки с уиски и други недопустими продукти, скрити под срамежливи ленени покривки от твърде бдителни и ревностни очи, а също електронни часовници, видеокамери JVC, резервни части за вятърни електростанции, самопишещи писалки, паста за зъби „Тюго-дент“, анадолски кибрит, холандски очила, ножчета за бръснене от Дамаск и тежки пити балкански кашкавал, увити в мазни вестници; минаваха покрай златари, бижутери, гълтачи на саби, продавачи на сладка тръстика, брадати типове с боядисани зъби и задължителната петмитова пара в дясното ухо, белопръсти ченчаджии, слепци и други певци на фротола с гъдулки, тамбури, окарини и плешиви маймунки, пласьори на ксерокопия от „Плейбой“ и акадски рекламни каталози с липсващи обложки, за да не се знае откъде са, покрай бюстове на Патриарха, оставени да съхнат на слънце пред някаква грънчарница, стендове с окъсани снимки на издирвани родоотстъпници и мрачни униформени фигури в пресечките с бамбукови пръти в ръце, притръпнали към страха, те вървяха, забързани нанякъде и слепи за опасностите: единият — току-що изпълзял от заплетените вътрешности на Хурсагкалама и сигурен, че в момента животът му е най-евтината разменна монета в страната, и другият — който го чакаше пред изхода след тегленето на Вавилонската лотария, откри го със сивия си ястребов поглед и го настигна с увереността, че този човек е най-голямата скъпоценност в страната на мъртвите и галопиращата инфлация.

— Благодаря ти — каза той с пушачески тембър. — Аз съм братът на Бианка, Томаз Мъртвия.

Щрак, щрак, щрак — три образа, три лица, три момента се насложиха като в полицейски компютър: Томи Пивота — най-добрият хандбалист от четвърти курс на II мъжко училище за придворни писари Едуба, — братът на Бианка от снимката, танцуваща в ръцете на акадеца с пуловер от камилска вълна, и водачът на пришълците, седящ отляво в ресторант „Свежест“, се сляха върху екрана на тази проядена от сънища и заблуди памет, съвпаднаха с прегърбената фигура на Томаз Странника пред разтворения изход на Хурсагкалама.

— Благодаря ти — каза той с пушачески тембър. — Без тебе нямаше да можем да се справим.

И двата гласа също се сляха точно в мига, когато „блатата червея сътвориха“, единият — на учителя Роан, който изкривил врат над малките листчета, изписани с грозния му почерк, четеше откъси от апокрифния епос за Гилгамеш III, наречен Смъртния, и другият — гласът на Томаз Далечния, който декламираше началото на народна песен, посветена на него самия, както настояваше толкова искрено.

Това се случи някъде по средата на алголския сук пред една грънчарница, обградена от влажни и слепи бюстове, оставени на слънце или може би пред някакъв цветарски магазин, в който се продаваха саксии и цели сандъци, засадени с цветето астромелия, чийто цъфтеж изкусно беше нагласен да съвпада с рождения ден на дъщерята на Патриарха, някъде там, когато братът на Бианка благодари за спасението на Книгата — това за Нор беше само избледнял сън, който съвсем слабо го докосваше в този момент на безнадеждност и умора — и настоя да бъде изслушана и неговата история, позовавайки се на сестра си.

Както всеки сън животът на Томаз Издръжливия в Акад имаше трудно определимо начало. Първо самият той призна как отначало не разбирал нито дума от чуждия птичи език и знаел единствено да надава тъжния възглас: „Ялом, ялом!“ край казана за прокажени и бедняци, докато поднасял за храна костената си черупка от броня на костенурка, но след два месеца взиране и евтанзия на илюзиите проумял, че по-лошо от най-лошото няма и се хванал да разбива ненужни мостове и стари сгради с железен таран, управляван посредством лостове и въжета; никой друг от останалите възкръснали не успявал да се справи с тегобата, а той издържал, опрян на костната си система на спартанец и тогава в именните списъци му прикачили първото прозвище: Томаз Издръжливия. И така я карал криво-ляво без много време за сикера и за равносметки и сигурно дълго щял да изкара, ако имало начин някак да прескочи онзи злополучен втори нисан, точно преди Нова година на строителния обект „Метрополитен «Мечтите на Лугалбанда»“, когато се разгневил неуместно и счупил челюстта на триокия надзирател, който го нарекъл „иркалско куче“, докато му плащал кучешката надница, едва стигаща за хляб и наденица. Но няма такъв начин: дните се преживяват един след друг, така както предварително са подредени като зърна от броеница — такива са акадските закони, — така че се наложило да бяга от куклуксклановска разправа и да крие името и лицето си; самотен пътник, напредващ пешком или в говежди вагон, на автостоп или като водоносец в Похода на десетте хиляди евнуси за мир, той се придвижвал на зигзаг и рисувал с маршрута си заплетени арабески, немил-недраг обикалял богатите и сънени провинциални градчета, където се представял за градинар, но никъде не се задържал повече от седмица и от страх.

Цели три години, както подпяват и до днес тракийските аеди с китари, се скита Томаз Аеда по необятната небесна твърд, зовяща се Акад, и какво ли не преживя: падаше и ставаше, плачеше и се смееше, продаваше потта и кръвта си, понякога крадеше и нападаше, понякога отстъпваше и търпеше, и бавно заспиваше в необозначени на картата оазиси върху гостоприемните рогозки на облечени в синьо езичници, от които най-сетне научи езика, сънуваше своите подземни сънища в изписаните с пиктографски заклинания землянки на отшелниците дравиди и се събуждаше, огрян от слънцето Уту, в кремъчните леговища на мъчните слюдени хора, споделяше несгодите на чергарското ежедневие около шатрите на лулубеите, дошли от планината Загър — от тях усвои маниера да плюе през лявото рамо, когато някой произнесе думата „утре“, — и дори се сдоби с побратим сред племето на шофьорите на хладилни камиони — това беше някой си Енмеркар, който пътуваше от сенките под хребета Машу чак до мълчаливите брегове на реката Хубур, човек живял, видял и патил, от когото за пръв път чу за профсъюзното движение на Мъртвите, но само през зъби, дъвчещи неизменната кибритена клечка; известно време — кой знае обаче колко? — Томаз Кадехо съжителстваше в грях с две амазонки от разпаднала се хипи комуна, които на шега го наричаха Енкиду: превиваше гръб под пронизаните от стрелите им антилопи с все още туптящи сърца, прибираше уловения в капаните дивеч и покри самотното им ранчо с керемиди от червена глина, печени в кахлена пещ според тайната наука на иркалските грънчари, но след като се измори от толкова много любов без любов и макар че трябваше да остави зад себе си една плачлива червенокоса дъщеря, той продължи пътя си към столицата Урук с група боси проповедници, боготворящи духовете покровители шеду и ламасу, заедно с тях Томаз Неофита се впрягаше да влачи летящия асирийски бик, свещеният идол, по прашните пътища на средните щати, тъй като древните предписания забраняваха прилагането на двигатели с вътрешно горене и други безжизнени сили; и това пълзящо очищение можеше да продължава безкрай, ако не бяха срещнали глутница облечени в ризници от тюленова кожа мотористи, които познаваха Томаз Бивника от лагерите на касидите огнепоклонници, и той отново се присъедини към децата на Гибил: препускаше с тях и с разни объркани ветрове чак до месец тебет, когато се записа в университета край Лагаш, където с парите, спечелени от фокуси с карти и миди, патента на едно хитроумно устройство за закопчаване на дрехи без помощта на копчета и илици, наречено „цип“, и превода на поемата „Ад“ от емесалски на акадски, получи възможността да изкара няколко семестъра, изучавайки антропософия и кибернетика.

— Вече започвах — разказва Томаз Бакалавъра — да се досещам за принципите, по които се извършваше фината настройка на Вселената, било то Акад или долната земя Арали, но истинското прозрение настъпи доста по-късно и то от съвсем друга посока. А междувременно бях проявил голямата неразумност да се поддам на омайните усуквания на един вербовчик с лице на невестулка и глас на влюбен славей и да продам за осемстотин мита ръцете и душата си на капитан Ику-Турсо от китоловния кораб „Стълб на Посейдон“.

Точно две години кръстосвахме северните морета, разположени зад окръжността на смъртоносните течения и месоядните водорасли. Две години точех сатъра, размахвах секирата, забивах ножа и кълцах с мачете, отделях кости от плът и кожа от пластове мас. По седем двойни часа на ден се ровех в китови вътрешности, целият омазан с кръв, сгъстена от студ. И все долу в трюма, в отделението за разфасовка, разяждан от солта, която валеше като хаплив сняг над бледото месо в качетата, сред тежката миризма на тран и спермацет, разяждан от острата киселина на омразата под ниските сводове, където кънтяха крясъците на помощник-капитана, все едно отново под металния похлупак на родното иркалско небе. А горе на палубата офицерите с ледени лица допушваха лулите си, след като бяха изхвърлили зад борда един огняр — турчин на име Емил, — разбира се, за назидание.

И докато ние, събратята на нещастника, мълчахме с превити гръбнаци под ниските сводове и продълговати животински зеници, един човек от палубата — ние му викахме Малък голям човек — се осмели да обърне внимание на Поставения от боговете на мостика върху адските условия, в които живееха, трудеха се и умираха наемниците трюмоваци, самите ние. Този човек беше доктор Персио, лекар и астролог на кораба, а капитанът нищо не отговори. Три дни по-късно съдебната тройка, председателствана от люспестия брат близнак на Ику-Турсо, осъди Малкия голям човек — макар че беше жител на палубата — на смърт чрез разстрел по обвинението, че е келтски шпионин. Присъдата беше изпълнена незабавно, а последиците си проличаха, когато се разрази очната болест: гноясалите клепачи и червените сълзи бяха сляпото наказание на Ера за всички онези, чиито организми не познаваха ескимоския метаболизъм и търпяха издевателствата на помощник-капитана, прегракнали от мълчание.

— Да, ние мълчахме — оправдава се Томаз Баленофоба, — но това беше особено мълчание, тежко и трудно преодолимо като грамада от дялани камъни, които, бетонирани с гняв и солена омраза, образуваха вълнолом. Това беше аперонно мълчание, в което емоциите се усилваха, а редките думи, процедени през зъби, се ускоряваха като парчета кремък, изкашляни от гърлото на пробуден вулкан. Това беше опасно мълчание, в което можеха да се чуят цианидови клетви, вкоравени псувни и мистериозни реплики, пропити със закана и гаснещ възторг. А тези реплики ми напомниха за шофьора на хладилен камион Енмеркар: той беше промърморил почти същото, което се изтръгна от гърдите на един от петимата цигани, докато пъшкаше в южняшкия си хамак през трите златни двойни часа, отредени за сън: „Понякога ми се ще да съм Мъртъв, ама свободен, отколкото…“ и млъкна с прехапан език.

И докато се изнижат покрай тях драпериите от разнокалибрени рибарски мрежи, охранявани от пергаментени старици с треперещи колене и черни забрадки, някъде в средата на алголския сук, но преди цветарските магазини, ухаещи на влажна пръст и високомерни астромелии, братът на Бианка се постара да отговори на едни незададен от Нор въпрос: Какво знаят за Мъртвите в Акад ли? На пръв поглед доста много и нищо в действителност. Знаят например, че са жители на подземните лабиринти и тунели на двете столици Вавилон и Ниневия. Те са двукраки събратя на плъховете и слепите кучета, на двойнодишащите риби, видрите и мумифицираните монаси в забравените светилища под пластове бетон, ръждясала арматура и асфалт, разправят уверено някои. Те са внуци на някакъв древен масон, протежиран от предишната богопомазана династия на Урук, който обаче изпаднал в немилост след смъртта на фараона еретик Аменемхет и потърсил спасение в собствените си кошмарни построения, изградени под земята и устоите на обществения морал, смятат други историци. Потомци на бегълци от диамантените мини и група въдворени проститутки, наследници на тайните науки на ултралеви гностици и реабилитирани каторжници, синове на конекрадци, светци и неграмотни, но красноречиви философи — те са опасенията на реалната власт, досещат се трети и си правят някои сметки. А почти всички ги наричат Мъртвите, защото в официалните регистри на Тесеракта безвъзвратните подземници са записани в графите на „безследно изчезналите“ или „обозе почившите“, докато самите те твърдоглаво настояват: „Ние сме изконно черноглавите! Ние сме Свободните!“. Само веднъж, един единствен път, по времето на Единадесетата династия при управлението на Лугал Шамаш Етана, божественият летец до червената звезда Марс, когато били примамени, когато били поканени, когато били умолявани да се присъединят към строежа на всенародния Небостъргач на братската любов и мира, Вавилонската кула, седмият крак на небосвода, пълзящите астерии погледнали безпощадната синева и открито сътрудничели на Конгреса и Ените — тогава още бил жив зидарят на надеждата, беловласият Дедал. Как завършил революционният градеж на този Нов човешки дом знае добре и рецитира всеки майстерзингер: „Руши!“, викнали бедните, „Руши!“, викнали измамените, „Руши!“, викнали пълзящите, а и какво ли друго им оставало, след като една сутрин осъмнали извън оградите от бодлива тел — девствен пояс около беломраморното тяло на изящната кула, в която пирували недосегаеми кардиналите, комисарите, царедворците и техните белокожи дъщери.

Нор си помисли за родния Хурсагкалама и разбра, че Историята обича повторенията и черния хумор/. Никога повече, никога по-късно пълзящите не се показали явно на повърхността. Когато обаче след няколко века възникнал независимият профсъюз „Свобода“, борещ се за правата на бедните и угнетените, имигрантите и огнепоклонниците, берящите сладка тръстика и хомосексуалистите, плетачките на серкме и родените с раздвоен език, сред народа се заговорило, че обявената за терористична от поднебесните сенатори организация е част от подмолната, далече прицелена дейност на Мъртвите, докато тънещите в нелегалност и загадъчност ръководители на съюза не потвърждавали, но и не отричали една такава възможност.

— Съществуват ли Мъртвите все пак? — попита Нор, прекрачвайки изкуствения крак на просяк с кожена маска, както го изискваха правилата на кооперативната дейност.

„Съществуват ли Мъртвите в действителност“, се запитал Томаз Неверни след толкова противоречиви сведения. В университета край Лагаш бил дочул нещо и за новата генерация подземници — Децата на метрото, които масово бягали от подредения квадратен и родителски свят долу във влажните галерии на общественото подсъзнание, търсейки реализация на синкавите си мечти за сексуална свобода и равноправие, долу под краката на хилядолетни обичаи, предразсъдъци и вкаменелости. Долу в изоставените екологични ниши те натрапчиво дирели библейския старец Дедал и пиели отвара от гъби със светещи гръбчета и меки ресни, а предвидливи политолози и социопатолози предупреждавали Конгреса на Игигите и самия Мардук за опасността от този аморфна и гъбеста опозиция, от това системно източване на младата кръв на нацията капка по капка в заразните бокали на Мъртъвците, които дори да не съществуват, то това е опасността от едно недосегаемо и поради това непобедимо небитие, докладвали мъдрите плешиви глави, и точно от него трябва да се страхуваме, апелирали те. И Томаз Византиеца в безсънието от преумора дълго обмислял противоречивите сведения и нетърпимото положение в гръдния кош на кораба „Стълб на Посейдон“, докато накрая не зашепнал в мрака отчаяно опасните думи: „А нима ние не сме Мъртвите — ние, които изпълзяхме от долната земя Иркала, ние, сегашните обитатели на трюма, ние които сме кал в ръцете на силните, ние, умелите екзекутори на гордия небесен звяр, наречен кит?“

— И ти посмя да разкриеш сърцевината на убийствените си бълнувания пред останалите китоловци? — попита Нор с иркалско недоверие, прекрачвайки шепа стъклени топчета, на които в Ериду викаха стъклени перли, а в Харан — сирийчета, и посредством които гадаят просяците с кожени маски.

— Да, аз организирах стачката на трюмоваците от „Стълб на Посейдон“ — кимва замислен Томаз Пришълеца. — Сами оковахме ръцете си в здрави вериги, за да не се поддаде някой от нас поради страх или болка на заповедите на люспестия като морска змия Ику-Турсо, за да засмърди целият кораб на океанска мас и черен дроб, за да закалим опълчението си срещу безпощадната воля на палубата и бича на помощник-капитана, а аз прибрах ключовете от тежките катинари, хвърлих ги в устата на Тиамат. Заклехме се да бъдем непреклонни и единни, да бъдем готови на всичко. Така че цели три дни устоя нашата стачка.

— А после? — попита удивен от толкова смелост иркалецът.

— После някой пречупен от жаждата и глада се отрече, после някой разколебан ме предаде, после някой надяващ се на прошка пусна слух, че аз съм не друг, а дясната ръка на Бодливеца, най-радикалният от ръководителите на мъртвешкия профсъюз „Свобода“. — Братът на Бианка се усмихва с крива усмивка, спряна от вертикален белег на бузата. — Толкова опасен им се сторих, че даже не посмяха да ме разстрелят, както го изискват суровите морски закони, а ме затвориха в една от каютите на палубата и дълго се съвещаваха пред вратата какво да ме правят. Накрая случаят им помогна: решиха да ме свалят на току-що изплувалия на хоризонта безлюден остров с изгаснал вулкан. Те, разбира се, не знаеха какъв е този остров — твърде нехайно водеха кораба по звездите, твърде неточни бяха морските им карти, — аз също не знаех. Но едно вече ясно усещах с изострената чувствителност в големи премеждия: че не случаят, а нечия могъща ръка чертаеше умишлено и неотклонно пътя ми през целия Акад и ненаситния Океан към това късче лемурска земя сред непознати, враждебни и хищни вълни… Всъщност островът беше Дилмун…

Вървяха някъде по средата на алголския сук, когато Нор Крушенеца навлезе в най-странната песен от небесната си одисея и очите му се промениха — далечни като гранитен блок от хребета Машу, и гласът му — глух и задъхан, сякаш затиснат под величествен товар, и най-вече речта му — безцветна и многозначителна, претрупана с архаизми и инверсии, отчуждена и изтъркана, но по своему вдъхновена сред делничния глъч на еридугското тържище.

Да, истина ти казвам: островът беше Дилмун, макар отначало и сам аз да не знаех. Но след многото дни на размисъл, разходки по каменистия бряг и очистително гладуване, на четиридесетата нощ получих просветление, изпаднах в сатори и видях: островът беше Дилмун, единственият, на който имаше смисъл да попадна, и разбрах: само тук щях да науча ясната цел на човешката си мисия, само тук щях да срещна спасителя на човеците, татко Аманки, владетелят на това късче от праисторическия рай.

Нор се опита да си го представи като в поредица от японски рисунки: самотен, изтерзан от ужасите на кораба, екстатичен пророк, лишен от апостоли, събирач на яйца от скални гълъби и ядливи корени, наричани от хазарите моркови, развълнуван от глад, рева на прибоя и червея на съмнението, Томаз Крузо сънувал наяве и чувал собствения си глас като из тръба да го зове от високо, от върха на вулкана. Бели и черни камъни край лагуната събирал и прашка си направил от ликото на млада липа, шапка от палмови листа си направил, да го подслонява от слънце и дъжд, да го пази невидим, и нож също си имал — в ръкава си го бил скрил, преди да го изхвърлят зад борда, — а в навечерието на гората и кроманьонски боздуган се направил с чело от кремък и удобна ръкохватка; тогава чак навътре навлезнал в мрачните коридори под сводове от черни листа и измамни лиани. Пътят му вървял бавно и криволичел, но все нагоре по склона. Струвало му се, че се сражава с хиени и тигри, анаконди и зайци, и хитри маймуни, крещящи обиди, но никога сутрин не откривал следи от борбата, или косми и нокти.

Напредвал нагоре Томаз Растителния човек, изгубил броя на завоите и дните, изгубил надежда и спомен, но неотклонен в стремежа си, когато в буреносна, светкавична нощ се натъкнал на хижа — неочаквана, необходима и каменна, — чиято стопанка била една снажна снежна жена с едри гърди на име Сидури. „Слез надолу, върни се на брега край морето и чакай спасител“, посъветвала го тя, но след като подушила неотстъпчивата миризма на потта му, след като изслушала трудната му история, тя го нахранила с царевични питки, напоила го с омайна сикера, целунала го в устата и му посочила по-преки пътеки, пълзящи нагоре към бога на смъртните, всемъдрият Енки.

Нагоре се изкачвал Томаз Твърдоглавия с омагьосани крайници и непослушнни зеници, като че ли все още упоен от сикера или пък от редкия въздух: привиждали му се птици, летящи обратно, дървета със зъби, останки от танкове, говорещи ручеи и базалтови гиганти с дълги уши и оранжеви шапки, но измъкнал се жив веднъж от гората, бил изгубил вече страха си, не се изплашил, не викнал от ужас, когато пътя му преградили мъж и жена скорпионочовеци. Тези двамата, които пазели седем лакъта висока и дванадесет широка стоманена порта с изковани божествени знаци и символи, рунически букви и машинни команди, тези двамата, които пазели владенията на Всеистинния, тъй посъветвали самотния пътник: „Слез надолу, върни се, човече, през Гората на сенките на брега край морето, виж къде отива Шамаш и чакай спасител, седнал върху изсъхнали водорасли“, но след като изслушали мъчния му разказ и болката му за света, те се просълзили със скорпионски сълзи, посочили му малка странична врата във великата китайска стена, обграждаща гърлото на вулкана, и прикрили с ципи очи, за да не видят как смъртен навлиза във владенията на недостижимия Енки.

Продължавал нагоре Томаз Единака, още един ден се изкачвал и нищо особено наоколо не забелязал — само мъхове, нисък клек, черни морени и вятър, — нито престол, нито страшни и странни знамения наоколо той не съзрял. Вечерта, студен от умора, край стъклен ручей полегнал и сдъвкал в устата си червените зрънца на едни планински храсти, лишени от име в душите на равнинните хора, за да запълни стомаха си празен и викащ. Така постъпил наивно, а сетне заспал с подложена под главата палмова шапка, която през деня го прикривала от слънце и дъжд, а нощем го правела невидим сред мрака. Заспал Томаз Скръбния и спал час, или два, или три — никой не знае, — когато изведнъж звездният свод се разцепил и гръмовен шум като из тръба, като от тридесетгаров водопад, като из утробата на змея Кецалкоатл, се изсипал върху бедната му глава и той скочил разбуден, и той се изправил замаян, и той се затичал като овца метелява — ослепял, оглушал и потресен, — и: И ето, аз го видях, срещу мене стоеше, приличаше на човек, но по-различен, по-висок беше, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс, главата и косата му бяха бели като бяла вълна и като сняг, а очите му като огнен пламък; нозете му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена, а гласът му беше като глас на много води, падащи от високо, той беше застъпникът на смъртните, той беше Енки.

Двама мъже, които си купуваха контрабандни презервативи и черно мастило за самопишещи писалки от някакъв сипаничав спекулант, обърнаха едновременно учудените си лица към високия странник в десантен анорак и с брезентна торба през рамо, който екзалтирано рецитираше делириумните си откровения.

— Какво те води насам през враждебния океан Тиамат, над радиоактивната бездна Абзу, тук на моя остров, какво те води насам, мимолетно създание от пепел и глина, при мен, Стопанинът на водите? — рече той с космически звук и без думи, но аз добре го разбрах и ясно видях, че от устата му вместо език излизаше меч с две остриета. И тогава паднах на колене и така отговорих:

— Ти, Господарю на мъдростта, си защитникът на човеците, Ти, Пазителю на съдбите, който веднъж вече спаси черноглавите от гнева на Великите, от яростта на потопа, и дари с безсмъртие Ной-Утнапищи, само Ти би могъл отново да ни помогнеш и аз, който съм последният между бедните и първият сред безправните, горещо Те моля…

— Не е трябвало при мен да идваш, смъртоносни опасности да преодоляваш, а при Енлил Първородния, Носителят на малката рогата тиара, Господарят, чиито слова са неизменни, към него е трябвало молбата си да насочиш, той по-високо от мен стои в Астралния комитет на боговете и единствен Ану е над него — прекъсна ме с ръката си Еа, а на дланта му видях знак, числото на неговото име; и не бе нужна много мъдрост да се сметне числото — то беше четиридесет.

— Но не е ли точно Енлил, Господарят, който предизвика сътворението на всичко насъщно и който се възцари на земята, не е ли точно той, който с намръщено чело отприщи яростта на потопа в древните времена, когато Нанна имаше брат близнак, и изтреби народа на Месопотамия, не е ли точно той, който гледа с погнуса и омерзение на Твоите дребни грънчарски изделия, на Твоите рожби човеците, не е ли точно Енлил, о, Премъдри? — осмелих се и аз да му кажа, а Енки мълчеше с огнен поглед пред богохулните ми думи. — За това към Теб се стремя, за това към Теб се обръщам, татко Аманки, и Те моля: спаси от глад и мизерия бедните, избави от унижения и репресии безправните, дари не с безсмъртие, а с частица от Твоята мъдрост лугалите, жреците и другите властници, направи така, че всички родени от майчина утроба да живеят по еднакви и неизменни закони, посади любов, разбирателство и радост в сърцата, там, където никнат страх, омраза и отмъщения, не допускай злото да тържествува и да ходи под слънцето, а доброто да стене в лабиринтите на безизходицата, не позволявай да си объркат местата нещата, които са горе и долу, в ляво и дясно, на изток и запад, в Акад и Иркала; ако е нужно, Премъдри, изпод ноктите си изчегъртай пръст и омеси разумно човече, ако е нужно, Предвидливи, изпод червените си нокти изчегъртай черна пръст и създай сладкодумна фигурка, а сетне изпрати ги вождовете да поучават, ако е нужно постъпи по друг начин, но недей допуска алчните и заслепените да поразяват с огън земята и да разбудят неукротимия гняв на Енлил, не им разрешавай с черен дим да отровят небето и Ан да предизвикват към тежко като луна наказание, не ги оставяй да поробят с желязо душите, плътта и живота на слабите и да изпълнят с горчива мъка нежните Ти седефени вътрешности, недей позволява на злите така да направят, татко Аманки, недей допуска, защото страх ме е, дори твърде много, че всичко натам отива и всичко натам се търкаля с все по-голяма, все по-нарастваща и непоправима скорост…

Знаех, че ме чува Стопанинът на мъдростта, а сякаш не беше ме чул — нищо в него не трепна; той бе огледало, но моят образ на смъртен го нямаше в него. Чак сега се изплаших от прекалената си дързост и зачаках решението на Пазителя на съдбите: как ще постъпи с любопитната пионка, която бе изскочила от своето предопределено поле на дъската, покатерила се бе по брадата на един от Играчите и се опитваше да го поучава как за всеобщо добро да промени правилата. Тогава Енки отвори уста и заговори така:

— Не е трябвало при мене да идваш, казах ти вече, смъртни. Невъзможно е, а и неправилно е аз да повреждам механизмите, които самият съм пуснал заедно с нашата майка Нинхам и Еллил Всемогъщия под внимателния взор на Ану, Бащата, който възсяда на първо място. Работата на боговете,ако са достатъчно потентни и прозорливи, е да задават началните условия само, а после, като видят процесите как текат, да рекат: „Това е добре!“ и да ги оставят така занапред. Колкото повече един Творец се меси, за да преправя създанията си, толкова по-зле той е свършил първоначалната си работа на законодател, толкова по-некадърен е; ако ли пък не е такъв, още по-лошо — значи дребнав и суетен бог е, който все гледа да се покаже като натруфена жена пред мъжете, който е ревностен и лъстив и все гори от копнеж да се въздигне още и още в очите на човешкото племе с някое чудо, или с гнева си, или с някое страшно знамение. А мене, знаеш, ме тачат като Разумния, който всичко умее, и като Предвидливия, който вижда в бъдещето последствията от всички свои и чужди дела, така че много дълбоко под божественото ми достойнство е евентуална повторна намеса; но дори да бих грешка допуснал, не бих пред вас го показал, защото вие, смъртните, сте задължени да носите вяра в душите си, несмутима вяра в нас, боговете… Не, напразно пред мен си застанал, човече, аз не съм Еллил Гневливия, аз не съм Инана, лъвицата неспокойна, аз не съм Думузи, вървящ след стадата, аз съм Аманки, аз съм алфата, а не съм омегата — тъй рече Енки без думи да произнася, тъй рече Нудиммуд, който всички нас на живот е извикал, да се раждаме в мъки, да се трудим с пот на челата и да умираме слаби и сухи. Сетне ми обърна гърба си, по който също имаше очи и крила, и други ръце с пръстени и печати. Направи две крачки, все едно на две левги отплува, а аз, облян в сълзи, стоях на колене и знаех, че аудиенцията завърши. Тогава изведнъж пак чух гласа му, отдалече, от върха на вулкана, от горящите храсти сред облаците от пара:

— Запомни две неща в сърцето си, смъртни: че корените на Дървото са винаги там под земята и че само силната светлина спящия ще събуди!

Томаз Акадеца спря изведнъж и се огледа, сякаш пробуден сред маранята на пазарния следобед, огледа се учуден, сякаш за пръв път виждаше иркалски лица и пресметливи очи, после махна с ръка и продължи напред, потънал под повърхността на деня, в дълбините на спомена.

— А после? — попита Нор, който всъщност беше водач и знаеше пътя през сука.

— После — махна с ръка Томаз Пришълеца, — после не помня. Пробудих се сред утринните изпарения на брега край лагуната върху ложе от изсъхнали водорасли и гладък камък вместо възглавница, и нито шапка, боздуган или прашка, само ножът ми беше останал и черен метален вкус в устата. Не знам. Не помня. Може би сам съм се върнал, може би на гърба на птицата Рух по повеля на Онзи, а може би по друг начин; не помня… През следващите няколко дни по крайбрежието се скитах в размисли и потресение, нощем спях в пещерите на морските лъвове и нито сутрин, нито вечер не поглеждах по-далече от душата си, така че не забелязах от коя световна посока се появи прекрасната лодка със слънчев рибар да ме вземе. Той беше точно спасителят, за който предрече Сидури, той беше точно спасителят, за който мълвяха мъжът и жената скорпионочовеци, той беше Уршанаби, любимият лодкар на Аманки, макар самият да отричаше и макар да твърдеше, че този остров носел името Патмос. Взе ме човекът и ме откара при неговото племе на егейски рибари, откритосърдечните бронзови жители на средморска Икария, и там живях седем дълги, но спокойни и безсловесни месеца, а през месец аяру с пиратска шхуна и под измамното либерийско знаме се добрах до Милет в страната Асирия, до северните граници на Акад, обетованата земя, където вече ме чакаха и където вече знаеха кой съм. Сухият вятър Нинурта беше разнесъл слуховете за пророка от Патмос, който се бил срещнал със самия бог Еа и който бил богат на крамолни откровения, още преди неговото завръщане и като че ли само от това небесната твърд се бе променила: слънцето грееше по-дълго, звездите нощем блестяха по-ярко, в душите на бедните никнеха зелените стръкове на надеждата, а ръцете на силните вече точеха ятаганите на омразата.

Едни посрещаха пророка с хляб и сол и жадни за истина, а други с камъни и бързи доноси; и лесно си намери Томаз Богослов амбициозни сподвижнци и славословещи последователи — организацията на Мъртвите стана неоспорима реалност, — но още по-лесно се сдоби с невидими врагове и неумолими гонители, като и едните, и другите го вземаха за някой друг — такъв, какъвто им бе нужен да бъде. Отначало, все още аморфен, успешно се настаняваше в калъпа, който грижливо му бяха подготвили: говореше на митинги, апелираше, сочеше с пръст небето, подписваше декларации, харти и обръщения, посещаваше болници, затвори и публични домове, медитираше публично в асаната „сурия намаскар“, снимаше се в белите одежди на месия, призоваваше към гражданско неподчинение и безкомпромисна стачна борба, успя дори да се забърка в задкулисни интриги и мръсни игри, които доведоха до оставката на не един и двама министри, а после се огледа за резултати и видя: бедните бяха останали все тъй бедни, и богатите бяха все тъй богати, и той се почувства все повече странник в този многорък, устат и поливалентен град Вавилон. Беше чужденец и скоро започнаха да му го напомнят. Постепенно започнаха да го изолират, да принизяват ролята му в съюза, тихомълком да го изтласкват от координационното бюро, дори да го критикуват на открити събрания, а по-късно и да го обвиняват в сектантство, злобно да го ругаят и анатемосват като лъжепророк, опасен ересиарх и разколник. В ответ, обхванат от съмнения и дълбока апатия, Томаз Разколников не предприемаше нищо. Нощем не спеше, а разсъждаваше върху пестеливите съвети на Аманки, денем се криеше от многолюдните сборища на Мъртвите в апартамента на сестра си Бианка, криеше се от користното многословие на новите лидери в сянка. Докато една вечер в информационния бюлетин по радиото не чу, че партията на Свободните е легализирана и свикала първия си конгрес, на който Томаз Меншевика бил осъден като върл фракционер, екстремист и идеолог на порочната доктрина за тесния път, а чучелото му, изработено от разноцветни парцали, стъклена вата, черупки от кокосови орехи, агнешка кожа и умел таксидермист, било гилотинирано и оплюто на площад Нинтукалама от разгневената тълпа пред радостните погледи на аристократите, поканени и дошли специално за случая с позлатени карети и черни лимузини. И тогава той разбра: те, всички те, новите подземни сили и старата прогнила власт, се опитваха да превърнат Акад в Иркала…

И тогава какво друго ми оставаше, освен да бъда такъв, какъвто крещяха, че съм? Какво друго ми оставаше, освен да се отделя, да се отцепя с група все още верни съратници — повечето имигранти и несретници като мен, макар да имаше и доста студенти, огнепоклонници на средна възраст, архивари, които са винаги толкова нужни, и програмисти, десетина Деца на метрото с шарени дрехи и стари приятели китоловци, един енси на бедно предградие даже беше с нас и четирима елитни преподаватели, най-мъдрите мъже от университета край Лагаш, — какво друго ми оставаше: излязох отново в нелегалност, този път преследван не само от властите, но и от бившите си другари от вътрешнопартийната служба за контрол и безопасност. Беше крайно време да се вслушам в словата на Енки Разумния.

Томаз Пауновото око вече не разказваше горчивата си история, а се вслушваше в нещо, доловимо само от неговите уши на стрелян хищник. След това се затича тромаво като мечка, разблъсквайки кошове, пълни с кошници и картофи големи като сърца, а тълпата инстинктивно му правеше път. Нор го настигна чак в склада на тенекиен магазин за стоки с намалени цени. Там мършаво като щъркел момче виеше от болка с почти ултразвуков стон, гърбът му беше прорязан от кървави ивици, около които кожата висеше на бели парцалчета, остригана и ръбеста,главата му се тресеше като на паралитик, панталоните, протъркани и мръсни, със знака на ТВУ „Щастливо детство“, едва се задържаха на кръста му, а собственикът със свирепа методичност налагаше сгърченото тяло на малкия крадец. Наоколо стояха и гледаха хора с хладни усмивки и дебели вратове. Томи Пивота спря задъхан, явно все още не свикнал с иркалската гравитация, а после без дума да каже, издърпа черния чадър от ръцете на кубичния екзекутор, счупи го като клечка за зъби и все така безмълвен наведе глава и излезе от склада. Никой не се опита да му попречи.

— Накъде отиваме всъщност? — сети се да попита след стотина крачки Томаз Гризли, който досега просто се беше осланял на спътника си.

— Натам, откъдето тръгнах сам сутринта — отговори Нор неопределено някъде по средата на алголския сук пред една грънчарница, обградена от влажни и слепи бюстове, защото знаеше, че не посоката е това, за което мисли в момента едрият мъж до него.

— За какво ставаше дума преди малко? — потърка чело братът на Бианка.

— Беше крайно време да се вслушаш в съветите на Енки.

— Да, разбира се… Знаеш ли, сега ми се струва, че съм се досещал за скрития им смисъл много отдавна, може би още преди да ги чуя от горящите храсти, но нещо тогава е пречило да изкристализират в моята Ме, може би е било твърде рано. А когато бях изхвърлен отвсякъде и прокуден като бясно куче, настъпи точното време, когато нямаше връщане назад, а напред никъде никой не ни чакаше и желаеше, точното време, когато поради липса на друга опора съветите на Енки се превърнаха в уомпитър, единствена ос и цел на жалкия ни карас. Рано или късно щеше да се наложи — вече бях сигурен в това — да се завърна тук, долу в Иркала, защото Акад се крепи в действителност върху нейния покрив. Защото, както каза Аманки, „корените на Дървото, смъртни, са винаги там, под земята“ и отровните сокове пълзят бавно нагоре през цевите на стъблото, за да заразят и плодовете с тленност накрая. Защото, за да се ремонтира надстройката и се издигнат нови етажи, трябва предварително да се реформира базата, да се изгради отново основата. Защото Иркала е костенурката, върху чиято гранитна коруба горният свят, с едно ниво по-близък до боговете, се грее на слънце. Защото тук е огромната, непоклатима и невидима за титаничните кораби част от айсберга, значи тук трябва да се залага динамита на промените и пролетта.

— А ако има по-долен свят от Иркала? Ако има син бик, върху когото е седнала костенурката с гранитна коруба? — пита Нор, докато стъпва заедно с всички останали върху белите и черни квадрати пред седящата статуя на нашия всеобщ баща, Великият стратег, подпрял с ръка каменната си глава; пита, не защото вярва на думите, а просто за да покаже, че ги е слушал все пак.

— Това ще е твоя работа да разбереш, приятелю, — отговаря Томаз Апологет с крива усмивка, спряна от жестокия вертикален белег на бузата.

— А вторият? Какво е искал да рече с втория си съвет към тебе Нудиммуд Предвидливия?

— Всъщност, точно заради него ни нарекоха Бесните. Приписваха ни поредица от атентати, смятаха, че готвим преврат — спомня си Томаз Морското куче, — а в същото време ние се ровехме в стари клинописи и нови статистически таблици, в проядени от мишките пергаменти и шифровани записки с химически молив, в прашни папируси и съобщения за вътрешно ползване от телеграфните агенции, в частните библиотеки на съвременни учени, приятели на четиримата ни професори, и в сухите пещери на яйцеглавите анахорети, където най-пламенните огнепоклонници откриха стотици безценни свитъци, заляти с восък, от времената, когато Иркала все още не е била пропаднала така дълбоко под Акад, а лъжата и демагогията не са били толкова сладки бонбони в устата на силните и на властните. „В началото е винаги словото“ се казва в първата мойсеева книга, „само ярката светлина спящия ще събуди“ каза Аманки Разумния на остров Дилмун и точно за това цели три години, три месеца и един ден ние, експертната група „Буря и натиск“, както сами се наричахме, с усърдното трудолюбие на възрастни миди изграждахме слоестата структура на Книгата.

Последно беше поставено пълното заглавие на истината: „История на долната земя Иркала, вчера и днес, разгледана детайлно, така да се каже под микроскоп, за да бъде открит вируса на разрухата, която пълзи като бавна ядрена реакция под земята и превръща целия свят в прегрят реактор, и да бъде посочено огнището на инфекцията, която бавно пъпли между нас и след която човечеството няма да остане същото“ — така пишеше на титулната страница. И действително за Иркала, този огромен разхерметизиран саркофаг, от който изтичаше трупната зараза, Иркала, светът на мъртвите, който без всякакво усилие, неподозирано за нас самите и вкоравените ни ръководители Анунаките, благодарение на Втория закон на термодинамиката, бавно, но неотклонно разширяваше сферата си на влияние, Иркала, бутилката, от която като радостно бойно отровно вещество беше изскочил демонът на ентропията, предвкусвайки сладката свобода на деградацията, бездуховността и безличието, закостенелостта, разложението и двуличието, подравнените мнения, изгорените подривни страници и размитите морални граници, нископоклонничеството, нискочелието и регреса, смазващата преса над всяко неспокойно съзнание, безсъзнателните социални рефлекси, корупцията, ерупцията на униформено и анонимно насилие, нелепите лозунги, залепналите от мълчание устни, пустите погледи, пълните лагери за другомислещи, ниските страсти, високите постове за немислещи, хлъзгави мозъци, тоталното отчуждение и безразличие, тоталния контрол над различните, фалшивите фасади, добре планираните засади, алкохолните и опиумни пари и непробудните кошмари, които, освен в нощите на всеки иркалец, през облаците и тунелите на вавилонските лабиринти се инфилтрираха в почвата, водите, въздуха, растенията, животните, камъните, душите и костите на хората от небесната твърд, така че действително за Иркала, но също и за Акад, който отдавна не беше рай, а постепенно се превръщаше в болен гигант, все по-често навестяван от диви духове, порочни и зли, по чиито улици все по-често бродеха призраци от Иркала и слънчеви затъмнения, за всичко това трябваха рентгенови думи, схеми и диаграми, за да бъдат разгадани скритите механизми на онази жестока космическа машина, която безжалостно мачкаше добрите и дребните, слабите и болните, мирните и благородните, но всъщност не прощаваше и на злите и властните, силните и богатите, гневните и коварните, мачкаше всички отново на глина, от която в началото на вековете Еа ни е създал, вдъхнал ни е живот и искрица от своята мъдрост, за да бъдат определени опорните точки в скелета на тази грандиозна месомелачка Намтар — „и самите богове са на нея подчинени“ — и бъдещия ден да вселенски демонтаж, а от металните й кости — стълба към Абраксас, за да стане ясно и ярко пред очите на слепите и пред очите на всички, за да бъде точно изпълнен вторият съвет на Аманки Разумния, за всичко това беше необходимо да се напише една синя като чуждо слънце Книга, която Нор държеше в ръцете си и разлистваше преди няколко часа.

Двамата вървяха покрай павилионите на букинистите, писачите на индулгенции, нумизматите, тълкуващи монетни сънища, и продавачите на амулети с люспи от сирени. Тук гората от тътрещи крака тела беше оредяла, тежката миризма на цъфтящи астромелии и тежките погледи на влажни бюстове, оставени на слънце, останаха най-сетне назад зад потните им гърбове и за пръв път в задушния следобед се усети полъх на далечен бриз с дъх на небе и море. Двамата вървяха към края — странна гледка и странен разговор според алголската правомерност, но сред пазарното многолюдие може да се види и чуе какво ли не, така че може би затова все още никой не ги беше спрял, никой не се бе опитал да ги задържи.

— Истината е, че цялата Книга я написахме ние — братът на Бианка потупа издутата брезентна торба — и тя не е божествено откровение, тя не е съвършена, защото е човешка книга. Но тя е началото, словото, което ще породи едно ново битие.

В „След като Ан сътвори небето“, апокрифният епос за Гилгамеш III Смъртния, който старият Роан сричаше от малките листчета, изписани с грозния му почерк, се казваше, че Енки Премъдрия е поверил на пророка от Патмос свещените си скрижали, едно божествено четиво, чрез което да бъдат избавени черноглавите от страдания; Нор ясно си спомни това, както и блестящия самовар върху кръглата маса преди седем години. И точно тук, в края на неговата история, за която настоя да бъде изслушана, позовавайки се на сестра си, разказът на Томаз Скриба се разминаваше най-драстично с легендата, разпространявана сред народа и записана върху стотици бели листчета от учителя Роан преди тридесет и три години.

— Искаш да кажеш, че Книгата сте я написали вие, вдъхновени от Аманки Предвидливия, заслушани в двойния му светъл съвет, нали? — търси компромис Нор по иркалски, учуден от такъв двоен финал.

Не, искам да кажа, че Книгата я написахме ние, донякъде обезверени, донякъде изморени, често изпадащи в заблуда, често изпадащи в отчаяние, но ние, обикновените човеци,а не Нудиммуд, и въпреки Нудиммуд! Това искам да кажа — отсече троснато Томаз Ересиарха и явно нарочно го каза, привидно опълчен срещу своя велик Доайен. — Да, и ние мислехме, както се разправяше по-късно от уста на уста, че Той води ръката ни, че Той ни закриля. И добре, че беше тази надежда, иначе не бихме събрали кураж и сили за делото и срещу злите капани, с които невидими ловци трасираха пътя ни.

Така беше, но с растежа на Книгата намаляваше вярата ни, че сме се захванали с богоугодна и благословена дейност. Така беше, докато един ден — спомням си, че тъкмо завършвахме двадесет и осма глава — не ме извика да поговорим насаме силно разтревожен нашият Шамполион, който работеше върху трудната писменост от възелчета, косми и цветове на онази далечна и самовглъбена народност, населяваща високопланинската страна Шамбала, разположена над белите облаци и мъглите от равнинна суета, извика ме и ми каза нещо, от което ми се сви стомаха, все едно погледнах от ръба на леден глетчер в празнотата на бездна, пълна с космически мраз и звезди. Беше прозрял през кристалната невъзмутимост на шамбалските текстове в двойнственото естество на словото, което се канехме да пуснем свободно сред хората, и ми каза с напукани от безсъние устни: „Трябва да спрем!… Трябва да спрем, да изгорим написаното и да заключим с клетва събраната памет. Тази Книга, толкова нужна за нас, не е книга на Енки, както гордо изтъкваме в увода, напротив: тя е камък срещу Енки, тя е оръжие за отцеубийство. Колкото и да ни боли,тъй като е плът от нашата плът, нека я изгорим и забравим.“

Така каза чернокосият преводач с напукани устни и беше прав. Сто пъти беше прав и аз знаех това. Но също така знаех, че тази Книга ще живее независимо от всички възможни последствия за боговете и владеещите деня. Аз знаех, че всъщност Енки е знаел: той не би могъл да създаде тази Книга, нито дори с помощта на Нинхам и Енлил под тежкия взор на Ану — боговете задават единствено началните условия, това самият Аманки го каза, но са неспособни да променят и направляват причудливия ход на процесите. Аз знаех, че всъщност Енки е знаел: успеем ли веднъж да познаем механизмите, които стоят зад тънкия слой на видимостта и движат света, бил той Акад или Иркала, това значи рано или късно да ги овладеем, това значи рано или късно да променим и тях, самите богове, а посегателството срещу неизменчивото се нарича теомахия, защото боговете са като органите на кита: силни, хармонични, синхронизирани, свръхспециализирани, но прости в устройството, съвършено действащи детайли в организма, но безжизнени късове месо извън него, докато ние сме като мравките в мравуняка: дребни и жалки, суетящи се насам-натам и външно еднакви, но всяка сама по себе си много по-сложна и автономна от някой отделен орган на морския звяр, защото ако загине един воин от мравуняка или дори стотина, мравунякът ще оцелее, но ако извадиш няколко органа от пръскащия гигант — мъртъв е вече — кратък е животът на мравката пред дългожителя кит, но истински вечен е само мравунякът, — и накрая защото мравките ремонтират, подмладяват и усложняват по собствена воля, желание и насока общия мравешки организъм, носещ името Вавилон, докато може ли сърцето да поиска от кита крака, попитах аз косоокия преводач Шамполион. Така че на острова Дилмун с изгаснал вулкан, или може би действително Патмос, Енки е знаел, изморен от безсмъртие, и затова бе така неохотен да предприеме каквото и да е било в защита или вреда на дребните мравки с черни глави.

Тогава гениалният ни преводач от Лагаш, който ме гледаше с искрящи очи и недоумение, ми каза: „Томаз, ти си безумец! Сравняваш хората с мравки, а боговете — с парчета месо. Помня, че си от Иркала, но не предполагах, че си все още тъй заразен от мъртвешката й мравешка идеология. Не бих искал да извървя докрай с теб страшния ти път. Сбогом, безумецо. Ти си наистина бесен…“ Така каза и ни напусна заедно с още трима души от нашата група „Буря и натиск“, а след тридесет дни Книгата беше завършена и отпечатана в една университетска печатница край Лагаш.

Книгата беше родена — братът на Бианка потупа издутата брезентна торба — и както беше предречено, тя се оказа твърде опасна. Заради нея ни преследваха, осъдиха ни задочно на смърт, изтриха имената ни, оплюха надеждите ни, затръшнаха зад нас всички врати, прогониха ни в степта при чакалите и действително убиха шестима наши съратници и двама ятаци, инсценирайки падане на метеорит, през нощта ни проклинаха, през деня ни осмиваха, истински ни мразеха и в същото време се страхуваха, защото и властите, и легалната опозиция на „Свободните“ бяха разбрали — едните са го знаели винаги, а другите бързо го усвоиха, — че колкото по-дълбоко дълбае червеят на съмнението, толкова по-застрашени са устоите, и че ереста на съмнението е най-вредната ерес, срещу която единственото лечение е кладата, единственото спасение — рибешкото мълчание или обратното: маймунският език.

Без сам да разбера как и кога, но групата се разпадна и една сутрин осъмнах срещу глухата стена на въпроса: „А какво ми остава от тук нататък?“. Бяха ми останали само Книгата, пътят надолу през кладенеца и една древна песен от времената на Лугал Шамаш Етана, епохата на строежа на Вавилонската кула:

Вървяха по пустите улици между високи дувари и герести къщи в старовавилонски стил. Най-после бяха излезнали от дългия ръкав на алголския сук, в който е възможно часове наред да крачиш с подбити крака и все да оставаш на същото място. Томаз Бесния с хриптящ глас лаеше своята песен. Нор вървеше от лявата му страна.

„Бесен съм, бесен съм“ — хълцаше Томаз Човека, после спря като препънат и се загледа в краката си, все едно върху калдъръма щеше да резчете думите на свободата, а след това продължи напред с наведено чело. Нор не се сдържа и се закашля.

Крясъкът на чайка разкъса соления въздух. Бремето на забраните висеше от стрехите в безвремието на смълчаните дворове като грозд от олово. Забранено бе да се вика в този квартал на Алгол, Нор прочете табелата и усети върху тила си хладния укор на безмълвни дула.

В далечината се чу полицейска сирена, наблизо се затръшна врата — започваше комендантският час. Едно сиво лице се дръпна от тесния прозорец на втория етаж и потъна в мрака навътре.

Бяха навлезнали в познат на Нор район — вятърът, миризмата на пържени охлюви и силуетите му го подсказваха безутешно. Луната Нанна-Син се беше покатерила на гърба на небето. Действително времето извън сука течеше по-бързо и хищно. Пътят на двамата мъже в град Ериду стремглаво ги носеше към изконния си край.

Нор повтори като потвърждение и шепнешком: „Бесни сме, бесни сме…“

Двамата се намираха там, откъдето единият тръгна в ХII ч. ХV мин.

Кръгът се затвори.