Книгата

IV

СТРОГО СЕКРЕТНО! Предоставяме Ви пълния текст на т.нар. песен „Бесен съм!“, чието изпълнение със или без съпровод на публично или частно място, но в присъствието на втори лица, се явява акт на злостна клеветническа пропаганда и подривна дейност, целяща дискредитацията на нашите органи за надзор и сигурност в очите на населението и чуждестранните гости от братските страни и опорочаването на светлите идеали, които стоят в основата на вдъхновения всенароден строителен процес. Тази омерзителна и човеконенавистна активност на обектите Зет и Тао, надлежно документирана и своевременно потвърдена от очевидци, дава предостатъчно основание за прилагането на цялата строгост на закона, а именно: подвеждането им под отговорност по член ССХIV алинея VII прим с най-леко наказание „смърт в ръцете на група възмутени граждани“. Гореказаното развързва ръцете ни и дава възможност за изпълнение на втора част от инструкцията, а в нея вече не се предвижда да има някаква защита срещу нас!

П.П. При направената проверка се установи, че приложеният текст е всъщност от акадски произход /т.е. според новоприетата терминология „без определен източник“/ и се датира към Периода на надеждата от епохата на ХI Вавилонска династия, но този факт не бива да се счита според член ССХIV алинея VII секонд за смекчаващо вината обстоятелство,а напротив.

П.П.П. След запознанство с крайно гнусотен, макар и секретен, материал вътрешноведомственият правилник изисква незабавното промиване на очите с борова вода, прочистването с пръст на ушните канали и гаргара с отвара от кестени. Призоваваме Ви към стриктност!

Стояха в апендикса на уличката на смокиновите дървета сред рояк нощни пеперуди с прелъстително гримирани крила до напукания калкан на една къща, чиято скръбна хазяйка с перде на прозореца отляво на носа само преди няколко трудно определими часа беше предложила на Нор убежище и стълбите надолу, и той попита Томаз Бездомника какво смята да прави от този момент и място нататък.

— Не зная… Все едно ми е, след като виждам: моята истинска родина е разположена в бъдещето, до което водят твърде дълги и трудни пътеки. Затова може би ще остана тук при вас, в страната на мъртвите като равен сред равни, завинаги. А може би ще изпълзя обратно през кладенеца в Акад и ще утихна като пустинен учител в някой аул на слюдените хора, ако все още ме чакат и си спомнят за мен.

— А Книгата?

— На мен тя не ми трябва — шивачът не шие дрехи сам да ги носи, — а на вас. Свалих я тук долу, където поради налягането е най-голяма силата на словото, за да я връча на млад и честен избраник, който ще продължи — какво говоря всъщност, — който ще започне тежкото въртене на огледалата на измамната видимост, който ще изтрие блестящата слюнка от лицето на Арали, светът на неподвижната тленност. Ето, вземи я.

Но Нор не протяга ръце, за да поеме товара:

— Глупости, та ти си само с три години по-възрастен от мен и много пъти по-честен. Защо е необходимо въобще да търсиш заместник? Помня те още от училище: ти беше в четвърти курс, когато ме приеха в Едуба. Томи Пивота, звездата в отбора на младите писари — още тогава ти се възхищавах. Спомням си финалния мач срещу кадетите от ВУД, когато и двете агитки бяха изгонени от залата, но вие все пак победихте, а Ректорът след това произнесе реч и те обяви за отличен образец на новата иркалска порода, която с още по-голямо дръзновение и от предишното поколение на „Правата вяра“ ще продължи изграждането на нашата мила, процъфтяваща и нестарееща Родина — спомням си, че чак ме втресе от вълнение и завист… Защо е необходимо да подадеш на някой друг топката точно сега, когато си сам пред вратата?

— Да, така беше. Аз също си спомням. Но погледни ме внимателно — усмихна се с крива усмивка, спряна от жестокия белег на бузата, Томаз Дървото без корени — вече съм свършен човек. Докато ти… ти въобще не си се променил.

Ти въобще не си се променил, каза той и изведнъж видях причината, разпознах я ясно, причината — осезаема, хлъзгава и хладна, — която се разду като гладък мехур на изплуваща риба и при растежа си ни запрати в различни посоки:мен — в ресторант „Свежест“ сред отрепки и южняци, Ирена и Марио — на безумния празник в Хурсагкалама, теб — върху черния пясък на плаж „Вярност“ или някъде още по-далече, причината, поради която ти отвърна с досада очи от лицето ми на възрастно бебе, характерно за всеки иркалец, и тръгна на север с мнимото достойнство на мравешка царица, и която — не, не бълнувам — би те накарала да се взреш с интерес в сивия му ястребов ирис, да попиташ любопитно за белега, да погалиш с поглед дълбоките бръчки — неизличимите знаци на живота върху това благородно лице, да прокараш въображаеми пръсти през прошарената му коса — не, не бълнувам, — защото точно той е този, когото ти търсеше и чакаше да бъда аз през безкрайните ни седем години и защото видях изведнъж жестоката присъда — ти въобще не си се променил, каза той — и причината, която се нарича: латентен живот на страхливец, живот обърнат навътре: вътрешно се гневях и говорех навътре, вътрешно се борех с неправдите и спорех навътре, вътрешно повтарях тежки заклинания и крещях насън и навътре, вътрешно изгарях като залез, а външно мълчах и изстивах, и все още щях да мълча и изстивам, ако не беше разрушителната поява на човека, дошъл от Акад, човекът, когото ти търсеше и чакаше да бъда аз толкова време, защото летящата мишка само веднъж в страхливия си дървесен живот се осмелява, един единствен път се решава на скок и на полет, а как завърши този опит за мен ти помниш добре: „Радвай се, синко, че ще се отървеш само с уволнение. Радвай се, че са те писали само сценарист, така че присъдата е условна. Радвай се, синко, и целувай ръка!“, каза един от многото ни бащи, директорът на Мегадонските киностудиа, а филмът — къртовски труд и изпепеляващо напрежение, молби, безбройни унижения, компромиси и тежката депресия накрая — спомняш ли си какво стана с филма накрая? — потъна в нечий злопаметен сейф, изчезна, разтвори се като дим от цигара във влажния въздух, като капка кръв в бъчва с мастило, като въздишка в грохота на горда манифестация, крещяща с десетте си хиляди гърла „вечна слава, вечна слава!“, изпари се веднъж завинаги и аз, освободен от амбиции и съвест и от опасната си рожба — сигурен съм, че помниш добре това, — заживях растителния живот на послушен счетоводител в металургичния комбинат „Железен век“, след това още по-спокойно като парнаджия и чистач в една вила на национален герой от квартал „Маховиц“, за да стигна последния си статус на безработен страхливец и просто тяло, в което няма нито електричество, нито какво да се възпее, тяло, което знае понятията доблест и дълг, чест и достойнство, но борави с тях само във вътрешните си монохроматични монолози или когато води своите записки от подземието, тяло с парализиран от опасения гръбнак и атрофирали мускули от омекнала воля, в което ти се вглеждаше с хирургическа надежда, че е по-различно от другите, — а нима сама ти бе по-различна? — допреди ясно да видиш причината, поради която отвърна с досада очи от лицето ми на възрастно бебе, тяло като твоето, това на Ирена, Марио или всеки иркалец, изградено от думи без достатъчно сила, за да протегне ръце и поеме товара — една самотна като синьо слънце Книга.

— Нека да влезем вътре — предложи Нор, макар че забеляза колата, паркирана отпред. Беше последен модел от разрешените по крайбрежието автомобили, от онези с парен котел, три колела, електрически фарове и допустима скорост един стадий в час. На номера пишеше РОIЗОN. Това беше колата на човека, който чакаше Нор и Томаз след стълбите надолу, във влажното мазе с четирите железни легла и умопомрачителната колекция от рисунки на магарета, петли, голи жени и портокалови дървета, чакаше излегнат на едното легло с обувки върху чаршафа и пушеше цигара, свита от вестник, а сладникавата миризма говореше сама.

Съвсем забравен, всички бяха го забравили или не видели сутринта, а ето, че той бе отново тук — странно дегизиран двойник на Боб Хоскинз, плешив, доволен, кръгъл и подвижен като пумпал, той стана явен няколко минути след четиримата от Мегадон, но претендираше, че квартирата се пада по право на него, защото бил получил обещанието в замяна на цяла кутия секретни копчета още призори заедно със седемте удара на камбаната от бароковата часовникова кула в старата част на града, и ето, че сега, съвсем забравен и невидян от другите, които вече бяха излезнали на улицата, а Нор преговаряше за наема и условията, докато те брояха крилата на чайки, закачени на тънка връвчица да се сушат под прозореца на втория етаж и търсеха отговора в мрака навътре, и ето, че сега същият тип от сутринта, миризлив и нагъл като койот, бе отново тук.

— Здравей, друже. Мислех, че и ти като твоите приятели си се отказал от квартирата. Ама щом си тук, май ще се наложи да поделим нощта под този възможен общ покрив.

— Боже мой, само това ми липсваше сега… Вижте какво, настоявам да си съберете незабавно багажа и да напуснете. Колко пъти трябва да говорим? Нали се разбрахме вече, че тази квартира не ви принадлежи.

Онзи премигна тихо като лукав, тлъст плъх:

— По-полека, драги, по-полека. Че слушах днес новините, за някакъв скандал в ресторант „Свежест“ ставаше дума, че целият град за това шуми. Ама и друго: по една случайност познавам и другарчето ти, ще знаеш…

Човекът, който нямаше вече какво да губи, усети как му притъмнява от злост и безизходност и като през стъклен памук чу пушаческия тембър на Томаз Студения:

— Кажи какво искаш?

— Какво искам ли?… А, нищо не искам. Просто така да си поговорим, все пак стари познати сме.

Седяха на железните легла — двамата върху оголените дюшеци, третият, излегнат върху белия чаршаф. Старата радиола, голяма като шкаф, в който би могло да се скрие джудже шахматист, предаваше хремаво сладникави шлагери. Натрапникът бе потънал в себе си и усещанията, изтичащи от цигарата му, натъпкана като гъсеница с анаша, и паузата тъмнееше дълга като дим. Двамата мълчаха и чакаха. Най-после чуждият стъпка угарката на пода, скочи като палячо от картонена кутия, разпери ръце, сякаш учуден, че са празни и зафъфли с механичната настъпателност на отчетен доклад или актьор, обърнат към празна зала:

— И така, може би първо трябва да се представя. Казвам се Аарон — съобщи той, но си личеше, че някое друго име повече би му отивало. — Тръгнах на почивка като всеки трудов гражданин и съдбата намери за нужно да ме насочи към това влажно мазе на улица „Нинхурсаг“ Х ХIV в задъхания от жега, туристи и безродни космополити град Алгол, по новому Ериду, в гостоприемната страна Иркала, по старому Кур-ну-ги, и да ме срещне — кой би могъл да предположи, че точно тук? — не с друг, а с вездесъщия Сталкер.

— Да, любезни друже, — обърна се той към Нор, който вгледан навътре упорито се опитва да забави жизнените си процеси, течащи във взривоопасна насока, — този тук до теб е всъщност неуловимият Джинги Би, главатар и говорител на терористичната организация на Бесните. А те, трябва да ти кажа, бяха безумни маниаци, които плашеха с вертикалните си зеници всички почтени акадци и се заканваха да разрушат предписания в рецептите на боговете обществен ред, а върху отломките му да засадят червени цветя с черни плодници и да блудстват в разврат и поквара. Само че и те като кучетата в гладна глутница се изплашиха от толкова власт в устата на Острия зъб, та го предадоха накрая, на държавен съд го предадоха собствените му хайдути с целувка.

Не, не зная какви ти ги е разправял и не искам да зная, но едно нещо е истина: бягството му от затвора в Анадола дяволски хитро беше замислено и голям шум вдигна из всички подземни свърталища и беломраморни резиденции, в тайните служби и по седянките вечер все това се коментираше, във всички вестници и доноси от това време все за Бесния и възможните му съучастници пишеше, така че с ръка на ръка на сърцето потвърждавам и аз: истина е тогавашната му зла слава. Но „всяко чудо — за три дни“ е казал народът и вярно излезе: скоро всичко затихна, забравиха хората и органите лицето и името му, а и той като бесен пес със сменена козина изглежда това точно целеше. Пусна се слух, че се бил покаял, че в дебрите на религията се бил изгубил и от погледа на всепроникващия Тесеракт, но за всеки, който има ум в главата и съобразителност под езика, беше ясно, че шило в торбата не стои, и нищо чудно, че един ден в черно палто, с бяла кърпа около врата и палмови клонки в ръка се яви във Финикия забравен и скромен човек, когото скоро нарекоха пророк на новото време и под прозвището Сталкер стана известен…

Ей сега, като се напрягам, друго не мога да си припомня, освен че организираше походи от наивници и окаяници и водеше пилигримски групи чак до Синайската планина, където щели да намерят щастието си и атараксията в една полуразрушена свещена електроцентрала, като за компенсация по дългия път обилно ги гощаваше с лигави проповеди и евтини фокуси. А след гръмкия фалит на туристическата агенция „Търсачи на изгубеното щастие“ се заговори за някаква Книга с главна буква, която сам Господ бог Еа му я бил дарил, посредством нея да прозира праведния път и да насочва слабите духом по него, сиреч „да води стадото за носа“, както казват овчарите и вярно излезе. Защото на него, на тоя, дето е седнал до тебе, все това и винаги му се е щяло, все пред другите и винаги да стои, все председател да бъде, своего рода лидер на масите да се яви. Ама на, отново на камък удари — явно на всички вече им е дошло до гуша, както казват мандраджиите, дръпнали са му един хубав пердах, па са го натирили обратно долу, на родната земя Иркала… Май много ниско си паднал, а Сталкере, чак долу в Иркала? — засмя се като стомитова монета Аарон и поднесе ръката си към Томаз Теламон.

Братът на Бианка нищо не отговори, докато наблюдаваше с вертикални зеници как кръглоликият се изляга доволно пак на леглото. Нор усети пак глухото недоволство като топка пера в гърлото и преглътна, но много е трудно да преглътне и това, което ще чуе след малко:

— Както и да е. Да оставим кирливите ти ризи в миналото. Ама лошото е, че и сега сте я забъркали една… Тежка телесна повреда на полицейски робот от серията ТХХI — здраво може да загазите за това, господа.

— Какво? — преглъща Нор. — Робот?

— Наивността краси човека, но бива ли чак пък толкова! Ти да не мислиш, че действително си убил таен агент, а драги?… Въпрос към отбора на знаещите: щеше ли да е жив все още нашият герой, ако действително беше убил таен гал? Браво, деца, точно така! Естествено, че на полицията не й пука много за някакъв си робот. Има десетки иркалски родилни домове, специализирани в безплатното и качествено възпроизводство на този артикул. На полицията за съвсем друго й пука. Загрявате ли?

— Кажи какво искаш? — попита студено Сталкер, подръпвайки с бавност, причиняваща болка, меката част на дясното си ухо.

— Чакай, чакай! Полудяхме ли и двамата, кой е той всъщност, че да разговаряме с него? — прекъсна го Нор.

— Познавам го — Сталкер говори с поглед, залепен към една рисунка на стената, върху която тъмносиньо магаре с обърнати нагоре крака грее в жълто небе над гора от безлисти дървета, обсипани с усмивки и продълговати плодове, — познавам го от Акад. Урежда пътуванията си дотам и обратно срещу контрабандни подаръчета и удобни доноси за майор Бруно Ясперс и няколко други по-къси клечки от полицията и СС. Двоен играч, но на дребно: опитва се да угодничи и на сивите акадски плъхове, и на черноликите щурмоваци на Ерешкигал. Вре се навсякъде — на аристократични градински увеселения, в полулегалните клубове на кибернетици и футуролози и сред пласьорите на пурпурни сърца в пушилните на анаша, за да дочуе нещо неизвестно и апетитно за службите, но най-многото, което е постигнал досега, е презрението и на едните, и на другите … Общо взето виждаш един обикновен мръсник и сребролюбец на име Аарон.

— Винаги на вашите услуги … — с ръка на гърдите се поклони бижутерът, лежейки под стенния часовник с четири стрелки от рибешки гръбнаци, поклони се раболепно и иронично.

— Но това е … — стъписа се Нор от откритието, че това е същият онзи евреин от „Носталгия“, който на финала изглеждаше толкова достолепен и внушителен, а сега сякаш беше се смалил, превърнат от ловците на черепи в жалка имитация на самия себе си.

— Значи се досети, драги, — погледна той към Нор с бялото на очите си, оставайки с лице обърнато към Томаз. — Да, аз участвах във филма ви, само че там се наричах Иаков. И какво от това? Много се радвам, че този шантав и антидържавен филм, както се оказа по-късно, така и не видя бял екран. Може би щях да бъде герой, но изпечен жив върху ламаринения покрив на летището като шестте глупави момченца от Вавилон. Не, мерси, хиляди благодарности, но аз съм си един обикновен човек, както рече одеве и твоят приятел Сталкер, а ти тогава, кой знае защо, реши да ме превръщаш в символ на доблестта пред лицето на смъртта. Не върви това, драги, не върви. Не разбираше ли, че изневеряваш на житейската правда? Ами че аз въобще не съм такъв. Учудваш се сега като ме гледаш, нали? С такива като тебе, дето залъгват себе си и околните, че киното не е инструмент за идеологическо каляване на масите, а магическо средство за опитомяване на сънища, както ти ни внушаваше тогава, накрая винаги се получава така: разминаване между изкуство и действителност, между фантазно и реално, между роля и изпълнител — такива остават винаги учудени накрая. Но не и аз, драги, не и аз. Аз въобще не съм такъв… Е, вярно, подлъгах се тогава да участвувам най-вече заради доброто заплащане и суетното изкушение да видя собственото си лице върху екран от тридесет стъпки. Сега обаче съм много по-добре, търговията по вода върви, никой не ме знае, трудовите хора не ме сочат с пръст по улиците, а не те ли знаят, все едно че си невидим. И да знаеш, има келепир в тая работа: по-евтино е едно затваряне на очите за невидим, а и други неща не са срамни. — Мехурчета от гъста слюнка се пукат в ъгълчетата на устните на Аарон, ставите на къщата поскърцваха от влага и алчност, навън е нощ. — Ето, например, последния път внесох в Иркала прекрасен акадски идол — Златния телец го наричат поклонниците, — колкото две крини с жълтици тежи, злато най-чиста проба, двайсет и два карата, да не говорим за изработката, да не говорим за антикварната стойност, — и никакво мито, разбираш ли, никакво мито. Но казано е: „чисти сметки — добри приятелства“ и „голяма услуга добра отплата иска“, а щом е казано, трябва и аз да се замисля нещо да подготвя за Майора, с нещо да го зарадвам, както си му е редът и както е разумно. Какво срамно има тук? Че то как иначе, можеш ли две семейства другояче да ги изхраниш — едното тук, второто в Акад, — девет деца общо — показва той със свит палец меките си като голи охлюви пръсти, — девет деца, драги, на моите плещи лежат, пък нали и някои други разходи възникват — намига накрая.

— Довиждане Аароне, или Иаков, или господин еди кой си — Нор се изправи и му посочи вратата. — Ти може въобще да не си такъв, за какъвто те вземах, но и аз не съм вече такъв, какъвто ме помниш, и вече нямам какво да губя. Писнаха ми твоите истории и те приканвам за последен път да напуснеш. ще броя до шест, а после вероятно ще съжаляваш. Едно…

Пухкавите му устни със засъхнали мехурчета в ъгълчетата се разтегнаха ехидно и мазно към огромните му боксьорски уши, човекът не се притесняваше особено:

— Много си нелюбезен, драги, много. Май ти казах преди малко, че тази квартира по право се пада на мен. Слушай сега: първо — твоите другарчета Ирена и Марио срещу известно обезщетение от един истанбулски чорапогащник, два пакета американски цигари „Марлборо“, пет мита във вид на купони за бяла халва и кафе и няколко споделени съображения за твоята неблагонадеждност, предпочетоха да се преместят в панелните емсевистки общежития, независимо от близостта на черните комари от блатата и белите ридове. Второ — хазяйката, старата труженичка от рибарската задруга Брада Лилит, анулира в присъствието на двама съседи свидетели и черния котарак Цезар всякакви обязаности към родоотстъпника Нор Урнаму. Трето — Моника — не ме гледай така, драги, казах ти вече, че такива като тебе остават винаги учудени накрая, — та Моника ме помоли, тъй като прецени, че съм истински джентълмен с възможности и връзки — това жените лесно го подушват — да й уредя билет за самолета за Мегадон и сигурно вече се разхожда по жълтите павета пред Народния дворец на Сиринкс. Аз естествено не я питах защо си тръгва сама, обвита в мълчание и нещо като отмъщение, но е ясно, драги. Съвсем ясно е, че е глупаво и трудно твърде дълго да вървиш по общи релси с един неудачник, един от тези, които задължително губят играта, тези, които ги хвърлят за храна на лъвовете или просто на бунището, тези, които са многото в живота, но рано или късно биват смачквани на тор за победители. Така че — и това е четвъртото — не аз, а ти, драги, ще изчезнеш оттук яко дим, но…

Нор се хвърли напред като нападател от една непозната в Иркала игра. Желязната белезница на томазовите пръсти се вкопчи в китката му. Бясната злоба, която гореше по порестите бузи на Аарон, изгасна бързо и добре потушена. Гласът му отново омекна като спукана гума, пружината, скрита в тестеното му тяло се отпусна, и той допълни с насочен към тавана показалец:

— Но не преди да се разберем като културни хора, не преди да сключим една взаимоизгодна сделка и споразумение за ненападение.

— Кажи какво искаш? — попита студено Сталкер, докато най-голямата картина в бронзова рамка, от която гледа керемидено червена жена със сини устни и разтворени крака, падаше с причиняваща болка бавност на пода.

— Книгата, Сталкере, Книгата. И все едно, че не сме се виждали. Ще река, че съм я намерил захвърлена на улица „Цветя за Патриарха“, а вас въобще не съм ви виждал. Загрявате за какво става дума, нали?

— И това е твоето единствено условие?

— Виждам аз, че ти си по-разумен и препатил човек от другарчето ти, Сталкере, и виждам, че с тебе ще се спогодим като мъже. Да, това е моето условие.

— Значи така… Аз също виждам, че ти си си все същото нищожество, Аароне, и че друго не би трябвало да се очаква от такъв дребен койот като теб. Но чуй ме ясно сега и добре запомни: това, което си намислил, няма лесно да стане и Книгата няма лесно да бъде захвърлена на улица „Цветя за Патриарха“. Запомни го добре, макар че съм сигурен, че не загряваш напълно за какво става дума… Хайде, приятелю, — вдигна поглед Сталкер към стенния часовник с четири стрелки от рибешки гръбнаци, но имаше предвид Нор, — да си тръгваме навън по нашия път и да оставим тази медуза в аквариума. Действително мястото ни не е тук.

— Но той веднага ще ни предаде!

— Да, той може да ни предаде, но е прекалено страхлив, за да се опита да ни спре. Хайде да тръгваме, приятелю. Струва ми се, че всяко друго място в нощта е по-подходящо за нас — каза братът на Бианка, изправи се спокойно, обърна гръб на пазарлъка и тръгна под ниския таван към вратата и стълбите нагоре.

В същия момент в ръката на Аарон се появи пистолет:

— Спрете!

Томаз Аглосия се закова и се обърна като огледало.

— А, лъжете се, много се лъжете, мили мои, ако си мислите, че съм такъв балама да изпусна току-тъй гъската със златното яйце. Просто не бих могъл да съм чак такъв балама… Хайде, хайде, без излишни движения, момчета, да не се наложи да стоплим желязото. Абе да ви се не надява човек, големи непослушници сте били вие!… Спокойно, сдържайте си нервите. Знаете ли какво ще направим сега заедно? Ще излезем пред къщата и тихо и кротко ще погледаме луната, докато чакаме. Не, не! Не е необходимо да си взимате връхни дрехи: знаете, че по това време патрулните коли често минават.

— Подлец! — това като че ли беше гласът на Нор.

— Е да, другарчета, такъв съм. Май все пак зле сте ме преценили преди, нали… Какво, какво пък толкова. Дори братя да ми бяхте, пак така щях да постъпя. Не бих могъл да изпусна такава тлъста сделка, кълна се, не бих могъл… Ама моля ти се, Сталкере, не гледай с този поглед на предаден месия, макар че много ти отива. Пък ако си чак в толкова добри отношения с татко Аманки или някой от неговия ранг, както се разправя сред простолюдието и пролетариата, направи чудо, направи тъй, че и аз да видя що значи богоизбраник и помазаник!

Нещо ставаше с тежкото време, което течеше във вените на Томаз Поругания. Той бръкна като на забавен каданс в захабената брезентна торба, извади синята като чуждо слънце Книга и я вдигна високо над главата си.

— А не, драги, да я беше дал, когато ти я исках. Сега вече е късно. Сега и вие двамата вървите заедно с нея. Също както дръгливият пес и състезателният жребец винаги вървят заедно в онази поучителна приказка на евнусите от Багдад, сещате се, нали?

Сталкер пусна Книгата от високо в краката на Аарон.

Страхотен взрив, подобен на кашлица на гигантска мухоморка, разкъса тъканта на континуума от магическа реалност, земята се разцепи и като змийски език пукнатината в този огледален свят се втурна към ръба на хоризонта, там където свършва нежната кожа на Ойкумене, разшири се като рана, превърна се в безкраен каньон, пълен с вряща смола, огнена лава и прозрачен асфалт, а къщите, дворовете, улиците, площадите, затворите, куполите и кулите излъчватели на отровни вълни и сигнали, патрулните коли, летните съзвездия, обществените тоалетни, селитрените полета, засети със сини гъби и черни лалета, Хурсагкалама, мостът на Рама, резиденциите на белите червеи, черните влакови композиции, студените релси като бодливи клечки за зъби в пастта на Шеол, ниските стоножки, които се скриха в горите, реките от болка, сивите гълъби със сълзливи човки, каменоглавите планински върхове, сухите, трънливи ниви, хвърчилата от китайска хартия, хеликоптерите с прозрачни крила на комари, сламените кукли, лишени от пътища, войниците, полицаите галли, жреците, които дишат дима над чуждите сънища, хризантемите, соленокожите морени, древните дракони и ларвите със застинало бъдеще,вечните пирамиди, дворците на суетата, морските охлюви, хранещи се с бисерни миди, дъбовете с кръгове от многогодишни спомени, тревите без памет, тръстиките от блатата със стъклени топчета вместо очи и съвест, удавена в дълбоките кладенци, в дълбоката черна вода, телефонните указатели, гадателите, червените паяци, които пият бавно кръвта ни, преглъщат горчивата захар от болни стъбла, пиявиците, залепнали по устните на самотни удавници, и тези, на които солта бе зашита в устата, солта бе езика им, на който дълго мълчаха като спрели часовници, любовниците и харпиите с изкуствени мигли, нокти и златни сърца, дипломатите, южноафриканските диаманти, игралните автомати, язвите на пияниците, кариесите на полковниците, железните багери, танковете, миньорите, концентрационните лагери, моретата, пълни с измама, океаните, пълни с вина, атомните бомби, тези, които мислят, че са свободни и мислят, че са живи, ужасните хекатомби от мъченици на правдата, апостолите на доброто и учениците на брадвата, тези, които пълзят с огънати вратове като осъдени риби по дъното на небесната чаша, тези, които чупят патериците на вървящите, хвалят спрелите, възпяват спящите, тези, които слушат като жертвени кучета, робите, които сеят прегърбени с невинни десници върху общите гробове, шевните машини, чадърите, операционните маси, напредничавите раци, двете луни с общо лице Нанна и Син, Статуята на свободата — оплюта светиня, дъгата след буря — заветът на Еа, достойнството, вярата и надеждите, които са стъпкани в тинята, но и надеждите, които се реят, цяла Иркала, цял Акад, Месопотамия и целият свят, всичко това и всичко останало сред рева на урагана се завъртя, пронизано от писъка на ядрения ятаган, усука се като змийски въртоп и изчезна, всмукано в ненаситната бездна, потъна в гърлото на първичния и сетния хаос с отчаяни, отрязани крясъци, потъна в пясъците на рехавото безвремие, припадна, оплетено във вихрите от гриви на звездни коне и разпънати лъвове, провали се в окото на един гладен циклоп, наречен Повелителя на мухите, прободе зеницата на циклона от прах, огън, дим, вода, анаконди, хлъзгави клони, плитки на хризове, неонови думи и хищни антени, пропадна в хранопровода на кривогледата Хидра, всичко, всичко, всичко пропадна, и все още пада надолу, пада нагоре, пада напред, пада към ада, в ада, да, аааааааааааааа… Всичко изчезна в търбуха на Хронос.

Стоим със Сталкер на края на черна, мастилена равнина, гладка и пуста като гигантски лист гладно индиго. Отгоре струи светлина, макар че не се вижда определен източник…

Но ето, аз видях, и ти виждаш, и ние грешните виждаме: Книгата е това. Това е Книгата, лежаща в краката ни, чиито лъчи се отразяват в амалгамата на ниското метално небе и заливат равнината с отразената светлина на чуждото и наше знание. Под лъчите на тази светлина започват да се надигат белите стръкове, бледите филизи на една нова раса, току-що поникнали, голи човешки тела — и ти, и аз, — надигат се сънени, залитащи отварят трудно очи — и ти, и аз, — „светлината спящия ще събуди“, — преродени отново, те още не знаят, че започва ден първи от една нова космическа ера, от новата калпа, и протягат бавни ръце, забравили Деня на гнева, а ти и аз, заедно с тях, виждаме, и заедно слушаме гласа на Спасителя, Изкупителят, Синът човешки, носещ името Адонаи, носещ името Христос.

Гледам тези невероятни метаморфози като дълбоководно създание, извадено в редкия въздух, и виждам твоето прекрасно тяло как се разтапя в огъня на новия изгрев. До мен безмълвен като мраморна статуя стои Сталкер и наблюдава без мускул да трепне по издълбаното му от бръчки лице.

Някой слага ръка на рамото ми и чувам мазен глас:

— А, стига, стига, драги. Доста прекалихте с мистицизма. Време е да тръгваме, вече идват за вас.

В далечината се чуват сирените на полицейски коли.

Те идеха наистина, но възможно е да имаше защита срещу тях все пак.