Кодът на вечността

Глава 1: Кубът

Артемис Фоул беше почти доволен. Баща му всеки момент можеше да излезе от Университетската болница в Хелзинки. Самият той тъкмо се готвеше за вкусен обяд в „Ан Фен“, лондонски ресторант за морски дарове, а деловият му партньор щеше да пристигне всеки момент. Всичко вървеше по план.

Телохранителят му Бътлър далеч не беше толкова спокоен. Но всъщност той никога не се отпускаше — не можеш да станеш един от най-опасните хора на света, ако току сваляш гарда. Гигантският евроазиатец сновеше между масите в бистрото на Найтсбридж, като поставяше обичайните охранителни средства, разчиствайки пътища за отстъпление.

— Взехте ли си тапите за уши? — попита той своя работодател.

Артемис въздъхна дълбоко.

— Да, Бътлър. Но ми е трудно да си представя, че тук сме в опасност. Това е напълно законна делова среща посред бял ден, за бога.

Тапите за уши бяха всъщност свръхзвукови филтърни гъбички, вероломно задигнати от каските на феината Полиция на Нисшите елементи. Бътлър се беше сдобил с тези каски заедно с друга скъпоценна плячка от феина техника преди близо година, когато при изпълнение на един от плановете на господаря си се беше изправил срещу феиния Отряд по изтеглянето. Гъбичките бяха отгледани в лабораториите на Полицията на Нисшите елементи и имаха дребни порести мембрани, които запечатваха тъпанчетата автоматично, когато нивото на децибелите надхвърляше допустимата граница.

— Може и така да е, Артемис, но това, което е характерно за убийците, е, че обичат да заварват жертвите си неподготвени.

— Сигурно — отвърна Артемис, докато преглеждаше раздела за ордьоври в менюто. — Но кой би имал мотив да ни убие?

Бътлър стрелна с изпепеляващ поглед един от шестимата клиенти в заведението за всеки случай, ако си е наумил нещо. Клиентът беше жена към осемдесетте.

— Може и да не ни преследват. Но не забравяйте, че Джон Спайро е влиятелен човек. Докарал е много компании до фалит. Може да попаднем под кръстосан огън.

Артемис кимна. Както винаги, Бътлър беше прав, а това обясняваше защо двамата са още живи. Джон Спайро, американецът, с когото имаше среща, беше точно от хората, които най-много привличаха наемните убийци. Преуспял милиардер от бизнеса с информационни технологии, с тъмно минало и предполагаеми връзки с мафията. Носеха се слухове, че компанията му „Рибас Чипс“ е стигнала до върха благодарение на откраднато изобретение. Разбира се, нямаше доказателства въпреки усилията на областния прокурор на Чикаго. Нееднократни при това.

Сервитьорката се приближи към тях и ги дари с ослепителната си усмивка.

— Здравей, младежо. Не искаш ли да видиш листа с детското меню?

Една вена на челото на Артемис започна да пулсира.

— Не, госпожице, не искам да видя листа с детското меню. Без съмнение самият лист с детското меню е по-вкусен от храната в него. Бих искал да поръчам алакарт. Или не сервирате риба на малолетни?

Усмивката на сервитьорката заседна между два кътни зъба. Речникът на Артемис оказваше подобен ефект върху повечето възрастни.

Бътлър завъртя очи. А Артемис се чудеше кой би искал да ги убие. Като начало повечето сервитьорки и шивачи в Европа.

— Да, господине — заекна злополучната сервитьорка. — Каквото пожелаете.

— Искам плато от акула и риба меч и препечени филийки върху легло от зеленчуци и пресни домати.

— А за пиене?

— Минерална вода. Ирландска, ако имате. И, моля ви, без лед, тъй като сигурно си правите леда от чешмяна вода, а тя често убива качествата на минералната.

Сервитьорката се втурна към кухнята с явното желание да избяга от бледия младеж на маса шест. Веднъж беше гледала филм за вампири. Нечестивите създания имаха съвсем същия хипнотичен втренчен поглед. Може би хлапето говореше като възрастен, защото беше на петстотин години.

Артемис се усмихна в очакване на вечерята си, без да обръща внимание на ужаса, който бе предизвикал.

— Сигурно ще бъдете голям хит на танците в училище — отбеляза Бътлър.

— Моля?

— Горкото момиче едва не се разплака. Няма да ви навреди, ако от време на време се държите любезно.

Артемис се изненада. Бътлър рядко изказваше мнение по лични въпроси.

— Не се виждам на училищни танци, Бътлър.

— Танците не са важни. Всичко е въпрос на общуване.

— Общуване? — подсмихна се младият господар Фоул. — Съмнявам се, че има жив тийнейджър, който да притежава равен на моя речник.

Бътлър се канеше да посочи разликата между говорене и общуване, когато вратата на ресторанта се отвори. Влезе дребен мургав мъж, придружаван от истински гигант. Джон Спайро и охраната му.

Бътлър се наведе и зашепна в ухото на господаря си:

— Внимавайте, Артемис. Слушал съм много за здравеняка.

Спайро тръгна между масите с разперени ръце. Беше американец на средна възраст, слаб като щека и висок почти колкото Артемис. През осемдесетте се занимаваше с превоз на стоки, през деветдесетте бе преуспял в търговията с акции. Сега бизнесът му бяха комуникациите. Той носеше бял ленен костюм собствена марка, а по китките и пръстите му имаше достатъчно бижута, за да се позлати куполът на Тадж Махал.

Артемис стана, за да поздрави партньора си.

— Господин Спайро, добре дошли.

— Хей, малкият Артемис Фоул! Как си, по дяволите?

Артемис стисна ръката на мъжа. Бижутата му задрънчаха като опашката на гърмяща змия.

— Добре съм. Радвам се, че успяхте да дойдете.

Спайро придърпа един стол.

— Щом Артемис Фоул ми се обажда с предложение, и по натрошено стъкло ще мина, но ще дойда.

Телохранителите се премериха с погледи. Като се изключи ръстът им, двамата бяха диаметрални противоположности. Бътлър беше образец на пестелива ефективност. Черен костюм, бръсната глава, незабележим, доколкото може да бъде незабележим човек, висок над два метра. Новодошлият имаше изрусена коса, тениска с отрязани ръкави и големи сребърни халки на двете уши. Този човек определено не искаше да остане незабелязан или забравен.

— Арно Тъпст — каза Бътлър. — Чувал съм за вас.

Тъпст зае позиция до рамото на Джон Спайро.

— Бътлър. Един от многото Бътлър — произнесе той с провлачен новозеландски акцент. — Чувал съм, че вие, момчета, сте най-добрите. Такива неща съм чувал. Дано не се налага да проверявам.

Спайро се засмя. Сякаш щурчета засвириха в кибритена кутийка.

— Арно, моля те. Тук сме сред приятели. Днес не е ден за заплахи.

Бътлър не беше сигурен. Войнишкият нюх жужеше в дълбините на черепа му като гнездо стършели. Наблизо дебнеше опасност.

— Е, приятелю. Да се залавяме за работа — каза Спайро и впи в Артемис близко разположените си тъмни очи. — Преглъщам още от другия край на Атлантическия океан. Какво си ми приготвил?

Артемис се намръщи. Надяваше се, че бизнесът може да почака до края на обяда.

— Не искате ли да видите менюто?

— Не. Напоследък почти не ям. Само хапчета и течности. Проблеми с храносмилането.

— Много добре — каза Артемис и сложи на масата алуминиево куфарче. — Тогава да се залавяме за работа.

Той отвори куфарчето и отвътре се показа червен куб с размерите на дискмен, сгушен в син стиропор.

Спайро избърса очилата си с края на вратовръзката.

— Какво виждам тук, момче?

Артемис сложи искрящата кутийка на масата.

— Бъдещето, господин Спайро. Изпреварило графика.

Джон Спайро се наведе напред, за да огледа добре.

— Прилича ми на преспапие.

Арно Тъпст се изкикоти, като гледаше подигравателно Бътлър.

— Тогава ще направим демонстрация — предложи Артемис и взе металната кутия. Натисна едно копче и се разнесе бръмчене. Части от капака се плъзнаха, като откриха тонколонки и екран.

— Чудно — промърмори Спайро. — Прелетял съм три хиляди мили за някакъв миниатюрен телевизор?

Артемис кимна.

— Миниатюрен телевизор. Но също така гласово управляван компютър, мобилен телефон, уред за диагностика. Тази малка кутийка може да прочете всяка информация на какъвто и да било носител, електрически или органичен. Може да разчита видеоносители, лазерни дискове, DVD дискове, да влиза в Интернет, да дърпа имейли, да хаква всеки възможен компютър. Може дори да сканира гърдите ви, за да провери колко бързо бие сърцето ви. Батерията издържа две години и, разбира се, работи напълно безжично.

Артемис направи пауза, за да остави събеседника да помисли.

Очите на Спайро изглеждаха огромни зад очилата.

— Искаш да кажеш, че тази кутийка…

— Ще направи ненужна всяка друга технология. Вашите компютърни фабрики няма да струват пукната пара.

Американецът пое дълбоко дъх няколко пъти.

— Но как… как?

Артемис обърна кутийката. Отдолу леко проблясваше инфрачервен сензор.

— Това е тайната. Омнисензор. Може да прочете всичко, което му дадете. И ако сорс-кодът е вътре, може да проследи всеки сателит, който пожелаете.

Спайро размаха пръст.

— Но това е незаконно, нали?

— Не, не — отговори Артемис усмихнат. — Няма закони срещу такова нещо. И поне две години след излизането му няма да има. Вижте колко време им трябваше да закрият „Напстър“.

Американецът обхвана лицето си с ръце. Това беше прекалено.

— Не разбирам. Тази играчка изпреварва с години — не, с десетилетия — всичко, което имаме сега. А ти си едно нищо и никакво тринайсетгодишно хлапе. Как я направи?

Артемис помисли секунда. Какво да му каже? Че преди шестнайсет месеца Бътлър е превзел отряд от Полицията на Нисшите елементи и е конфискувал феина техника? А после той, Артемис, е взел компонентите и е сглобил тази превъзходна кутийка? Не става.

— Да кажем, че съм много умно момче, господин Спайро.

Американецът присви очи.

— Може би не толкова умно, колкото твърдиш. Искам демонстрация.

— Така е честно — съгласи се Артемис и кимна. — Имате ли мобилен телефон?

— Естествено — Спайро сложи мобилния си телефон на масата. Беше последен модел на „Рибас Чипс“.

— Обезопасен, предполагам.

Спайро кимна арогантно.

— С петстотинбитов код. Висш пилотаж. Не можеш да проникнеш в „Рибас 400“ без код.

— Ще видим.

Артемис насочи сензора към слушалката. На екрана тутакси се появи схема на мобилния телефон.

— Сваляне? — попита метален глас от тонколонките.

— Потвърдено.

За по-малко от секунда работата беше свършена.

— Сваляне завършено — обяви кутийката с нотка на задоволство.

Спайро остана зашеметен.

— Не вярвам. Тази система ни струваше двайсет милиона долара.

— Хвърляте пари на вятъра — каза Артемис, като му показа екрана. — Искате ли да се обадите у дома? Или да преведете пари от една сметка в друга? Наистина не бива да държите номерата на банкови сметки в SIM карта.

Американецът помисли няколко секунди.

— Това е трик — обяви той накрая. — Сигурно си проучил телефона ми. По някакъв начин, не ме питай какъв, си получил достъп до него.

— Логично предположение — призна Артемис. — И аз бих си помислил същото. Кажете върху какво да тестваме.

— Ей там — каза накрая Спайро, като посочи рафта с видеокасети над бара. — Пусни една от онези касети.

— Само това ли?

— Като за начало става.

Арно Тъпст с пресилена показност прехвърли касетите и накрая избра една без надпис. Сложи я с трясък на масата, от което сребърните прибори подскочиха на половин сантиметър във въздуха.

Артемис едва устоя на импулса да ококори очи и постави червената кутийка направо върху касетата.

На миниатюрния плазмен екран се появи изображение от съдържанието на касетата.

— Сваляне? — попита кутийката.

Артемис кимна.

— Свали, компенсирай и просвири.

И тази операция отне не повече от секунда. На екрана оживя стар епизод от английски сериал.

— DVD качество — отбеляза Артемис. — Независимо от записа В-кубът компенсира качеството.

— Кой?

— В-кубът — повтори Артемис. — Така нарекох моята малка кутийка. Признавам, че е малко праволинейно. Но подходящо. Всевиждащият куб.

Спайро грабна видеокасетата.

— Провери я — нареди той, като даде касетата на Арно Тъпст.

Изрусеният телохранител пусна видеото в бара и пъхна касетата в процепа. На екрана се появи надпис „Коронейшън Стрийт“. Същият сериал. Но далеч не със същото качество.

— Убедихте ли се? — попита Артемис.

Американецът задрънча с многото си гривни.

— Почти. Последен тест. Имам чувството, че правителството ме следи. Можеш ли да провериш?

Артемис помисли малко, после доближи мултисензора до устата си.

— Куб, разчиташ ли системи за наблюдение в тази сграда?

Машината побръмча секунда.

— Най-силният йонен лъч е на осемдесет километра западно от тук и излиза от сателит на САЩ с кодов номер ST1132P. Регистриран на името на Централното разузнавателно управление. Приблизително време на достигане — осем минути. Има и няколко сонди на ПНЕ, свързани с…

Артемис натисна бутона за заглушаване, преди Кубът да е продължил. Очевидно феините компоненти в компютъра улавяха и техника на Нисшите елементи. Това трябваше да се коригира. Ако попадне в лоши ръце, тази информация можеше да се окаже разрушителна за феините системи за сигурност.

— Какво става, момче? Кутийката още приказваше. Кои са ПНЕ?

Артемис сви рамене.

— Не плащаш ли, не играеш, както казвате вие, американците. Един пример е достатъчен. Все пак става дума за ЦРУ.

— ЦРУ — прошепна Спайро. — Подозират ме, че продавам военни тайни. Пуснали са едно от птичетата си да ме следи.

— А може би да следи мен — отбеляза Артемис.

— Може би теб — съгласи се Спайро. — С всяка секунда ми изглеждаш все по-опасен.

Арно Тъпст се подсмихна подигравателно.

Бътлър не му обърна внимание. Поне един от двамата трябваше да се държи като професионалист.

Спайро щракна с кокалчетата на пръстите си — навик, който Артемис ненавиждаше.

— Имаме осем минути, така че дай да уточним подробностите, хлапе. Колко искаш за кутийката?

Артемис не го чу. Мислите му бяха съсредоточени върху информацията за ПНЕ, която Кубът едва не разкри. Секунда невнимание — и за малко да изложи на опасност подземните си приятели, при това на човек, който не би пропуснал да се възползва.

— Извинете, какво казахте?

— Попитах колко искаш за кутийката.

— Първо, това е Куб — поправи го Артемис. — И, второ, не се продава.

Джон Спайро пое дъх толкова дълбоко, че потръпна.

— Не се продава ли? Докара ме оттатък Атлантическия океан, за да ми покажеш нещо, което няма да ми продадеш? Какво става тука?

Бътлър обви пръсти около ръкохватката на пистолета, затъкнат на кръста му. Арно Тъпст посегна зад гърба си. Напрежението можеше да се реже с нож.

Артемис допря върховете на пръстите си.

— Господин Спайро… Джон, аз не съм пълен идиот. Знам цената на този Куб. Няма достатъчно пари на света, с които да се купи това изобретение. Колкото и да ми дадете, след седмица то ще струва с хиляда процента отгоре.

— Тогава каква е сделката, Фоул? — процеди Спайро през зъби. — Какво предлагаш?

— Предлагам ви дванайсет месеца. За подходяща цена съм готов една година да не предлагам Куба си на пазара.

Джон Спайро си играеше с гривна, на която бе изписано името му. Подарък от себе си за рождения си ден.

— Ще скриеш изобретението за една година?

— Точно така. Това ще ви даде достатъчно време да продадете акциите си, преди да се обезценят, и да използвате печалбата за закупуване на акции на „Фоул Индъстрис“.

— Няма компания „Фоул Индъстрис“.

Артемис се подсмихна.

— Ще има.

Бътлър стисна рамото на работодателя си. Не беше добра идея да се подхвърля стръв на човек като Джон Спайро.

Но Спайро дори не забеляза жеста на Бътлър. Беше твърде зает да прави сметки и въртеше гривната между пръстите си като броеница.

— Каква е цената? — попита накрая.

— Злато. Един метричен тон — отговори наследникът на имуществото на Фоул.

— Това е доста злато.

Артемис сви рамене.

— Аз обичам златото. Не се обезценява. А и това е нищо в сравнение със загубите, които ще си спестите.

Спайро се замисли. Иззад рамото му Арно Тъпст продължаваше да се взира в Бътлър. Телохранителят на Фоул невъзмутимо примигна: при евентуална конфронтация сухите очни ябълки щяха да намалят предимството му. Само аматьорите се гледаха в очите, без да мигат.

— Да речем, че условията ти не ми допадат — каза Джон Спайро. — Да речем, че ми хрумне още сега да ти отмъкна играчката.

Арно Тъпст изпъчи гърди с още около сантиметър.

— Дори ако успеете да ми вземете Куба — отговори Артемис усмихнат, — едва ли ще ви бъде от полза. Технологията му надхвърля всичко, което вашите инженери са виждали досега.

Спайро му отвърна с тънка недоброжелателна усмивка.

— О, сигурен съм, че ще успеят да я разгадаят. И да им отнеме година-две, на теб ще ти е все тая. Особено там, накъдето си тръгнал.

— Ако изобщо съм тръгнал нанякъде, тайните на В-куба идват с мен. Всичките му функции са приспособени към гласовите ми данни. Кодирането е доста хитро.

Бътлър леко присви колене, готов да скочи.

— На бас, че можем да разбием кода. В „Рибас Чипс“ съм събрал страшен екип.

— Простете, че не съм въодушевен от вашия „страшен екип“ — отбеляза Артемис. — Досега винаги сте изоставали с няколко години от „Фонетикс“.

Спайро скочи на крака. Изобщо не му харесваше да се споменава името с „Ф“. „Фонетикс“ беше единствената комуникационна компания, чиито акции се търгуваха по-скъпо от тези на „Рибас Чипс“.

— Добре, хлапе, поигра си, стига толкова. Сега е мой ред. Аз трябва да тръгвам, преди сателитният лъч да е стигнал дотук. Но господин Тъпст ще остане да те изчака — той потупа телохранителя си по рамото. — Знаеш какво да правиш.

Тъпст кимна. Знаеше. И гореше от нетърпение.

За пръв път от началото на срещата Артемис забрави за обяда и съсредоточи мислите си изцяло върху възникналата ситуация. Нещата не се развиваха по план.

— Господин Спайро. Едва ли говорите сериозно. Намирате се на обществено място, пълно с хора. Вашият човек не може да се мери с Бътлър. Ако продължавате с тези смехотворни заплахи, аз ще бъда принуден да оттегля предложението си и незабавно да пусна В-куба на пазара.

Спайро опря длани в масата.

— Слушай, хлапе — зашепна той. — Харесваш ми. След година-две можеш да станеш като мен. Само че случвало ли ти се е да опреш пистолет в нечия глава и да дръпнеш спусъка?

Артемис не отговори.

— Не? — изсумтя Спайро. — Така си и помислих. Понякога нищо повече не е нужно. Трябва само да ти стиска. А на тебе не ти стиска.

Артемис не знаеше какво да каже. Подобно нещо се беше случвало само два пъти от петия му рожден ден насам. Бътлър пристъпи напред, за да запълни тишината. Неприкритите заплахи бяха повече по неговата част.

— Господин Спайро, не се опитвайте да ни баламосвате. Тъпст може да е здравеняк, но аз мога да го пречупя като вейка. И после никой няма да се изпречи на пътя ми към вас. А не ми се вярва да искате това.

Усмивката на Спайро се размаза като петмез върху пожълтелите му от никотин зъби.

— О, не бих казал, че никой няма да се изпречи на пътя ти.

Бътлър изпита онова чувство, сякаш сърцето му потъва в петите. Същото, което изпитвате, когато по гърдите ви играят дузина светлинки от лазерни прицели. Бяха попаднали в капан. По някакъв начин Спайро беше надхитрил Артемис.

— Хей, Фоул! — подвикна американецът. — Чудно защо обядът ти се бави толкова.

В този момент Артемис осъзна до каква степен са загазили.

Всичко стана за секунда. Спайро щракна с пръсти и всички посетители на „Ан Фен“ до един извадиха оръжия от дрехите си. Осемдесетгодишната дама изведнъж придоби доста по-заплашителен вид, щом стисна револвер в костеливия си юмрук. От кухнята изскочиха двама сервитьори, въоръжени със сгъваеми картечници. Бътлър не успя дори да си поеме дъх.

Спайро чукна със солницата по масата.

— Шах и мат. Играта е моя, хлапе.

Артемис направи опит да се съсредоточи. Трябваше да има изход. Винаги има изход. Но не можеше да го намери. Беше допуснал грешка. Може би фатална. Никое човешко същество досега не бе успявало да надхитри Артемис Фоул. Но и един път беше достатъчен.

— Аз ще вървя — продължи Спайро, като пъхна В-куба в джоба си, — преди сателитният лъч да е стигнал дотук заедно с онези… ПНЕ — изобщо не бях чувал за такава агенция. А щом задействам тази машинария, и на тях ще им се прииска да не бяха чували за мен. Беше ми приятно да работя с теб.

На път за вратата той намигна на телохранителя си.

— Имаш шест минути, Арно. Мечтата ти се сбъдва, а? Ти ще станеш човекът, премахнал големия Бътлър.

Спайро се обърна към Артемис: изкушението да каже нещо за последно беше неустоимо.

— А, впрочем Артемис ми звучи като Артемида — не е ли женско име?

И се гмурна в многонационалния поток от туристи на главната улица.

Старата дама заключи вратата зад гърба му. Щракването отекна в целия ресторант.

Артемис реши да поеме инициативата.

— И така, дами и господа — заговори той, като се мъчеше да отбягва втренчените черни погледи на оръжейните дула. — Сигурен съм, че можем да се споразумеем.

— Тихо, Артемис!

На мозъка на Артемис бяха необходими няколко секунди, за да осмисли факта, че Бътлър му бе наредил да млъкне. Нечувана дързост.

— Моля…?

Бътлър запуши с ръка устата на работодателя си.

— Тихо, Артемис. Тези хора са професионалисти, с тях не можем да се пазарим.

Тъпст завъртя глава и прешлените на врата му изпращяха.

— Имаш право, Бътлър. Тук сме да ти видим сметката. Още щом се обадихте на господин Спайро, започнахме да пращаме хора насам. Не мога да повярвам, че се хвана, човече. Сигурно остаряваш.

Самият Бътлър не можеше да повярва. Навремето би проверил мястото за среща седмица по-рано, преди да го одобри. Може би наистина остаряваше, но ето че сега му се отваряше идеалната възможност да не остарява повече.

— Добре, Тъпст — каза той, като разпери пред Арно празните си длани. — Само ти и аз. Един на един.

— Много благородно — отвърна Тъпст. — Това сигурно е някакъв азиатски код на честта. Аз обаче нямам код. Ако си мислиш, че ще ви оставя да се измъкнете от тук, трябва да си откачил. Сделката не е приключила. Аз те застрелвам. Ти умираш. Няма бой, няма дуел.

Той мързеливо посегна към колана на панталоните си. Защо да бърза? Достатъчно беше Бътлър да помръдне — и десетина куршума щяха да го пронижат.

Мозъкът на Артемис беше като изключен компютър. Обичайният поток от идеи бе пресъхнал. Ще умра, помисли си той. Не е за вярване.

Бътлър говореше нещо. Артемис реши да се заслуша.

— Чуй, жътвари златно слънце викат — каза телохранителят, като произнасяше отчетливо всяка дума.

— К’во рече? Какви ги дрънкаш? Май големия Бътлър го е хванало шубето, а? Ще има да разправям на момчетата.

Но старата дама като че ли се замисли.

— Чуй, жътвари… Знам какво е това.

Артемис също знаеше. Това беше почти пълният код за детониране на феината звукова граната, намагнитена и залепена за долната част на масата. Поредното от дребните приспособления за сигурност на Бътлър. Още една дума — и гранатата щеше да избухне, като образува плътна звукова стена, която да изпълни цялата сграда, да изпотроши прозорците и да спука тъпанчетата на всички присъстващи. Нямаше да има нито дим, нито пламъци, но след около пет секунди всеки в радиус от десет метра без тапи за уши щеше да изпита непоносима болка. Само още една дума.

Старата дама се почеса по главата с цевта на револвера.

— Чуй, жътвари… Сега си спомням, монахините ни учеха на това в училище. Чуй, жътвари златно слънце викат. Това е едно от онези изречения за запаметяване. За цветовете на дъгата.

Дъгата. Последната дума. Артемис си припомни — съвсем навреме, — че трябва да отвори уста. Ако беше останал със стиснати зъби, звуковите вълни щяха да ги натрошат като стъкло.

При детонацията на гранатата се образува вълна от компресиран звук и моментално единайсет души полетяха към най-отдалечените кътчета на помещението, докато срещнаха препятствието на стените. По-големите късметлии се блъснаха в преградните стени и направо минаха през тях. Онези, на които не провървя толкова, се удариха в носещите стени. Изпотрошиха всичко. Освен стените.

Артемис се озова на сигурно място в мечешката прегръдка на Бътлър. Телохранителят стоеше здраво заклещен в една солидна рамка на врата и стискаше момчето в ръцете си. Те имаха и други сериозни предимства пред убийците на Спайро: зъбите им бяха непокътнати, нямаха телесни фрактури, а порестите звукови филтри бяха запечатали ушите им, предпазвайки тъпанчетата от перфорация.

Бътлър огледа помещението. Всички убийци лежаха по земята и притискаха ръце към ушите си. Няколко дни очите им нямаше да могат да фокусират. Прислужникът извади своя „Зиг Зауър“ от кобура под мишницата.

— Не мърдайте от тук — нареди той. — Ще надникна в кухнята.

Артемис се облегна назад в стола си и пое няколко пъти дъх на пресекулки. Наоколо цареше хаос всред прахоляк и стонове. Но Бътлър отново ги беше спасил. Не всичко бе загубено. Дори беше възможно да настигнат Спайро, преди да е напуснал страната. Бътлър имаше познат в системата за сигурност на летище „Хийтроу“: Сид Дажбс, бивша зелена барета, с когото бяха служили заедно като охрана в Монте Карло.

Пред него застана едър силует, който засенчи слънцето. Бътлър се беше върнал от разузнавателната си обиколка. Артемис въздъхна дълбоко, обзет от необичайно вълнение.

— Бътлър — започна той, — трябва сериозно да обсъдим заплатата ти…

Само че това не беше Бътлър. Беше Арно Тъпст. И двете му ръце бяха заети. В лявата си длан държеше два мънички конуса от жълт стиропор.

— Тапи за ус’и — изфъфли той през натрошените си зъби. — Винаги си нося при стуелба. Добуа уабота въус’ат, а?

В дясната си ръка Тъпст държеше пистолет със заглушител.

— Пъуво ти — каза. — После гоуилата.

Арно Тъпст насочи пистолета, бързо се прицели и стреля.

Глава 2: Запечатани

Макар че Артемис нямаше лоши намерения, сканирането за проследяващи лъчи, което Кубът бе извършил, щеше да доведе до сериозни последствия. Параметрите за търсене бяха толкова неопределени, че уредът бе започнал да проверява открития Космос и, разбира се, дълбоко под Земята.

Под земната повърхност Полицията на Нисшите елементи беше претрупана с работа заради неотдавнашната гоблинска революция. Три месеца след опита на гоблините за преврат повечето главни заговорници бяха арестувани. Но все още отделни групички от триадата Бюа Кел сновяха из тунелите на Убежище, въоръжени с незаконни лазери „Зурла“.

Всеки наличен служител на ПНЕ беше мобилизиран да помага в операция „Прочистване“ преди началото на туристическия сезон. Последното, което Градският съвет искаше, беше туристите да похарчат златото си в Атлантида, защото пешеходната зона в центъра на Убежище не е безопасно място за разходки. В края на краищата, туризмът съставляваше осемнайсет процента от приходите на града.

Капитан Бодлива Зеленика беше прехвърлена от Разузнаването. Обикновено работата й бе да лети до земната повърхност по следите на феи, дръзнали да се качат там без виза. Ако дори една блудна фея се оставеше да бъде заловена от Калните създания, Убежище щеше да престане да бъде убежище. Но докато и последният гоблински бандит не отидеше да ближе очните си ябълки в поправителната институция Ревльов връх, задълженията на Зеленика бяха същите като на всеки друг служител на ПНЕ: да реагира светкавично на всеки сигнал за тревога, свързан с бандата Бюа Кел.

Днес тя ескортираше четирима хулигани гоблини до полицейския участък за разпит. Бяха ги намерили заспали в магазин за насекомни деликатеси с кореми, издути след цяла нощ тъпкане. Имаха късмет, че Зеленика пристигна в подходящия момент, защото джуджето — собственик на магазина, тъкмо се готвеше да пусне четиримата люспести престъпници във фритюрника на максимална температура.

Партньор на Зеленика в операция „Прочистване“ беше ефрейтор Лишей Кафяво Водорасло, по-малкият брат на легендарния капитан Риск Кафяво Водорасло, един от най-награждаваните офицери в Полицията на Нисшите елементи. Лишей обаче не притежаваше стоическия характер на брат си.

— Закачих си една кожичка на пръста, докато закопчавах последния гоблин — каза младшият офицер, дъвчейки палеца си.

— Неприятно — отвърна Зеленика, като си придаде загрижен вид.

Те караха по един магнитен поток към Централния полицейски участък, като престъпниците пътуваха натъпкани отзад в полицейския фургон. Това не беше точно редовен полицейски фургон. По време на краткотрайната си революция Бюа Кел бяха успели да изгорят толкова много полицейски коли, че Полицията на Нисшите елементи се видя принудена да реквизира всичко с двигател и място отзад, достатъчно да побере неколцина затворници. Всъщност Зеленика пилотираше вагонетка за бързо хранене, отстрани на която със спрей беше нарисуван жълъдът — символ на ПНЕ. Полицейските автомонтьори просто бяха заковали прозорчето за обслужване и бяха извадили фурните. Жалко, че не можеха да премахнат миризмата.

Лишей изучаваше пострадалия си пръст.

— Тези белезници имат остри ръбове. Трябва да подам оплакване.

Зеленика се съсредоточи върху пътя, макар че магнитният поток управляваше колата вместо нея. Ако Лишей подадеше жалба, тя нямаше да е нито първата, нито дори двайсетата. Малкото братче на Риск виждаше недостатъци във всичко освен в себе си. Сега обаче той нямаше никакво основание: херметическите белезници нямаха остри ръбове. Ако имаха, на някой гоблин можеше да му хрумне да пробие дупка в другата херметическа ръкавица и така вътре да проникне кислород, а никой не би искал гоблини да мятат огнени кълба в задната част на фургона му.

— Знам, че изглежда дребнаво да се подава жалба за кожичка на пръста, но никой не може да ме обвини, че съм дребнав.

— Ти — дребнав! И дума да не става.

Лишей изпъчи гърди.

— В края на краищата, аз съм единственият от Първи отряд по изтеглянето, изправил се срещу онзи човек Бътлър.

Зеленика шумно изпъшка. Надяваше се така да откаже Лишей от намерението да разкаже за пореден път бойната си история за Артемис Фоул. С всеки разказ тя ставаше все по-дълга и все по-неправдоподобна. В действителност Бътлър го беше пуснал, тъй както рибар пуска рибка лещанка.

Но Лишей явно не разбираше от намеци.

— Много добре си спомням — започна мелодраматично той. — Беше непрогледна нощ.

И сякаш думите му бяха заредени с неустоима магия, изведнъж всички светлини в града угаснаха.

Не само това, ами и мощността на магнитния поток секна, като ги остави да висят неподвижно в средното платно на замрялата магистрала.

— Не го направих аз, нали? — прошепна Лишей.

Зеленика не отговори, тъй като вече беше подала глава през вратата на фургона. Над нея слънчевите ивици, които имитираха светлината на земната повърхност, помръкваха до черно. В последните секунди на полуздрача тя присви очи към Северния тунел: естествено, вратата се плъзгаше надолу и под долния й край надничаха алармените светлини. Шестдесет метра здрава стомана откъснаха Убежище от останалия свят. Подобни врати се затваряха на стратегически входове и изходи из целия град. Запечатваха го. Имаше само три причини, които биха накарали Съвета да нареди запечатване на града: потоп, карантина или нашествие на човеци.

Зеленика се огледа наоколо. Никой не се давеше, нямаше болни. Значи Калните създания идваха. Ето че се сбъдваше най-страшният кошмар на всички феи.

Аларменото осветление замига над главата й, меките бели лъчи на слънчевите ивици бяха заменени от призрачно оранжево зарево. Обществените превозни средства щяха да получат последен тласък от магнитния поток, точно колкото да стигнат до най-близкото депо.

Обикновените граждани нямаха такъв късмет: на тях им се налагаше да вървят. Стотици вече слизаха от автомобилите си, твърде уплашени, за да протестират. Протестите щяха да започнат по-късно.

— Капитане! Зеленика!

Беше Лишей. Несъмнено се готвеше да подаде поредното оплакване.

— Ефрейтор — отвърна тя и се обърна към фургона. — Сега не е време за паника. Трябва да даваме пример…

Думите от лекцията заседнаха в гърлото й, когато видя какво става в колата. Съгласно разпоредбите всички полицейски коли трябваше да получат десетминутен авариен прилив на мощност от магнитния поток, за да може и полицаите, и товарът им да стигнат невредими до участъците. Тази мощност поддържаше и вакуума в белезниците. Разбира се, тъй като не използваха редовна кола на ПНЕ, те не бяха определени да получат аварийна мощност — нещо, което гоблините очевидно бяха разбрали, защото сега се опитваха да си прогорят път за бягство от фургона.

Лишей слезе, залитайки, от кабината с каска, почерняла от сажди.

— Белезниците се отвориха и те започнаха да горят вратите — изрече той задъхан и се оттегли на безопасно разстояние.

Гоблини. Шегичка на еволюцията. Да вземе най-тъпите създания на планетата и да им даде способността да мятат огън. Ако не престанеха да горят удебелените стени на фургона, гоблините скоро щяха да се залеят с разтопен метал. Неприятен начин да се простиш с живота, дори ако си огнеупорен.

Зеленика включи усилвателя на полицейската си каска.

— Хей, вие, във фургона! Прекратете стрелбата. Колата ще се стопи и вие ще се озовете в капан.

В първите няколко секунди през вентилаторите се процеждаше дим. После фургонът застина неподвижно върху осите си. През решетката надникна едно лице и промуши раздвоения си език между прътите.

— Мислиш ни за глупаци, а, фейо? Ей сега ще прогорим тая купчина железа.

Зеленика пристъпи напред и обърна тонколоните към него.

— Слушай, гоблин. Глупак си, така че просто го приеми и дай да караме нататък. Ако продължавате да мятате огнени кълба из фургона, покривът ще се стопи и капките ще се посипят върху главите ви като куршуми от човешко оръжие. Може да сте огнеупорни, но дали сте бронирани?

Гоблинът облиза очите си без клепачи, премисляйки думите й.

— Лъжеш, фейо! Ние ще прогорим дупка в тази килия. Ти ще си следващата.

Стените на фургона започнаха да се огъват и да се гърчат от подновената атака на гоблините.

— Няма причини за тревога — обади се Лишей от безопасно разстояние. — Пожарогасителите ще ги окъпят.

— Биха могли — отвърна Зеленика, — ако не бяха свързани с главното захранване, а то е изключено.

Преди да стъпи върху магнитния поток, фургон за бързо хранене като този тук трябваше да се спазва стриктно изискванията за противопожарна безопасност. Затова разполагаше с няколко пожарогасителя, които можеха за секунди да потопят в пяна цялото купе. Хубавото на тази пяна беше, че при контакт с въздуха тя се втвърдяваше, но недотам хубавото й се състоеше в това, че механизмът за включване бе свързан с магнитния поток. Няма мощност — няма пяна.

Зеленика извади своя „Неутрино 2000“ от кобура.

— Просто ще трябва сама да задействам механизма.

Капитан Зеленика запечата каската си и се качи в кабината на фургона. Тя избягваше да се докосва до метал навсякъде, където беше възможно, защото макар че микровлакната на полицейската й униформа имаха свойството да разпръскват прекомерната топлина, те не винаги реагираха така, както се очакваше от тях.

Гоблините лежаха по гръб и мятаха едно след друго огнени кълба по металния покрив.

— Престанете! — нареди им Зеленика, като промуши дулото на лазера през решетката.

Трима от гоблините не я погледнаха. Един — може би водачът — обърна люспестата си физиономия към решетката. Зеленика видя, че той има татуировки на очните си ябълки. Тази проява на върховна глупост вероятно би му осигурила повишение, ако Бюа Кел не беше разпусната.

— Не можеш да стреляш по всички ни, фейо — каза гоблинът и изпусна дим през устата и цепнатите си ноздри. — Все някой от нас ще ти го върне.

Той беше прав, макар че не бе в състояние да проумее защо. Зеленика изведнъж си припомни, че не може да стреля при запечатване. В разпоредбите се казваше, че в случай на затваряне на Убежище не бива да се открива огън.

Колебанието й бе доказателството, от което гоблинът се нуждаеше.

— Знаех си! — изрева той и небрежно метна едно огнено кълбо към решетката. Прътовете се нажежиха до червено и по визьора на Зеленика се посипаха искри. Покривът над главите на гоблините хлътна заплашително. Още няколко секунди и щеше да се срути.

Тя откачи от колана си един питон със стрела и я завинти в приспособлението за изстрелване над главната цев на неутриното. Това приспособление беше с пружина като старомодните харпунови пушки, така че не произвеждаше гореща искра: не можеше да задейства каквито и да било сензори.

Гоблинът истински се забавляваше, както повечето гоблини непосредствено преди прибирането им в затвора, което обяснява защо толкова много гоблини лежат по затворите.

— Стреличка? Ще ни бодеш, докато ни убиеш, а, фейо?

Зеленика се прицели в една халка, която стърчеше от дюзата на пожарогасителя в дъното на фургона.

— Може ли да млъкнете за малко? — каза тя и изстреля питона. Стрелата прелетя над главата на гоблина и се заби в центъра на халката, а въжето се опъна по дължината на фургона.

— Не ме улучи — отбеляза гоблинът и изплези раздвоения си език. Още едно свидетелство за глупостта на гоблините — да стоиш приклещен в разтапящ се фургон по време на запечатване в компанията на полицейски служител, който стреля по теб, и пак да си мислиш, че си го надцакал.

— Казах ви да мълчите! — отсече Зеленика и рязко дръпна въжето, като закачи халката.

Осемстотин килограма противопожарна пяна изригна от дюзата на пожарогасителя със скорост около двеста мили в час. Няма нужда да казваме, че всички огнени кълба угаснаха. Гоблините залепнаха за пода под напора на вече втвърдяващата се пяна. Водачът им остана така силно притиснат към решетката, че татуировките на очните му ябълки се видяха съвсем ясно. На едната пишеше „Майку“, на другата — „Татку“. Неправилен правопис, макар че той едва ли го знаеше.

— Ох! — изпъшка той по-скоро от изненада, отколкото от болка. Не успя да произнесе нищо повече, защото устата му беше пълна със застиваща пяна.

— Не се тревожете — каза Зеленика. — Пяната е пореста, така че ще можете да дишате, но освен това е напълно огнеупорна, така че късмет в опитите за разчистване на път за бягство.

Когато Зеленика се показа от фургона, Лишей още разглеждаше кожичката на пръста си. Тя свали полицейската каска и избърса слоя сажди от визьора с ръкава на униформата си. Предполагаше се, че по плата не полепва нищо; може би трябваше да се изпрати за ново промазване.

— Всичко наред ли е? — попита Лишей.

— Да, ефрейтор. Всичко е наред. Не благодарение на теб.

Лишей има дързостта да направи обидена физиономия.

— Аз подсигурявах периметъра, капитане. Не можем всички да бъдем екшън герои.

Това беше типично за Лишей — да си намира извинение във всяка ситуация. Зеленика щеше да се заеме с него по-късно. Сега трябваше на всяка цена да стигне до Полицейския участък и да разбере защо Съветът е запечатал града.

— Мисля, че трябва да се върнем в Щаба — предложи Лишей. — В случай че има човешко нашествие, момчетата от Разузнаването сигурно ще искат да ме разпитат.

— Мисля, че аз трябва да се върна в Щаба — отговори Зеленика. — Ти стой тук и пази заподозрените, докато отново пуснат тока. Смяташ ли, че ще се справиш? Или от тази кожичка на пръста не можеш да изпълняваш задълженията си?

Кестенявата коса на Зеленика се бе слепнала от пот и стърчеше на кичури, а кръглите й очи с цвят на лешник просто предизвикваха Лишей да възрази.

— Не, Зеленика… капитане. Оставете на мен. Всичко е под контрол.

„Съмнявам се“ — помисли си Зеленика и се затича към Полицейския участък.

В града цареше пълен хаос. Всички граждани бяха излезли по улиците и оглеждаха стъписани безжизнените си превозни средства и електронни приспособления. За някои по-млади феи загубата на мобилния телефон беше повече, отколкото можеха да понесат. Те рухваха на уличните платна с приглушени ридания.

Към Полицейския участък се стичаха тълпи любопитни граждани като нощни пеперуди на лампа. В този случай — една от малкото светещи лампи в града. Болниците и колите за бърза помощ може би имаха още енергия, но иначе Централното управление на Полицията на Нисшите елементи бе единствената правителствена сграда, която продължаваше да функционира.

Зеленика си проби път през тълпата до фоайето. Пред гишетата на гражданските служби се виеха опашки, които се спускаха надолу по стълбите и излизаха навън. Днес всички задаваха един и същ въпрос: защо няма мощност?

Същият въпрос бе и на устата на Зеленика, когато влетя през вратата на Службата за извънредни ситуации, но си замълча. Стаята вече беше пълна с капитани от отряда към Службата заедно с тримата регионални командири и всичките седем членове на Съвета.

— А-ха — обади се председателят на Съвета Кахартес. — Последният липсващ капитан.

— Не получих извънреден приток на енергия — обясни Зеленика. — Пътувах в нередовна кола.

Кахартес намести на главата си коничната служебна шапка.

— Няма време за извинения, капитане, господин Вихрогон отлагаше началото на събранието до пристигането ви.

Зеленика зае мястото си на масата на капитаните, точно до Риск Кафяво Водорасло.

— Лишей добре ли е? — прошепна той.

— Закачи си една кожичка на пръста.

Риск завъртя очи.

— Сигурно ще подаде оплакване.

Кентавърът Вихрогон влезе в тръс през вратата, стиснал в ръце купчина дискове. Вихрогон беше техническият гений на Полицията на Нисшите елементи и главно на нововъведенията му в сферата на сигурността се дължеше фактът, че човеците все още не бяха разкрили подземното скривалище на феите. Може би това беше на път да се промени.

Кентавърът ловко зареди дисковете в оперативната система, като отвори няколко прозореца на плазмения екран, който заемаше цялата стена. Появиха се няколко сложни наглед алгоритъма и диаграми.

Той шумно се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Въз основа на тези данни посъветвах председателя Кахартес да започне запечатване на града.

Началникът на Разузнаването Кореноплод смукна от незапалената си гъбена пура.

— Смятам, че ще изразя мнението на всички тук, Вихрогоне, ако кажа, че виждам единствено линии и драскулки. Това сигурно означава нещо за умен кон като теб, но останалите се нуждаят от обяснение на прост гномски.

Вихрогон въздъхна.

— Казано на прост, ама на съвсем прост език, засечени сме. Това достатъчно ясно ли е?

Ясно беше. В стаята отекна стъписано мълчание. „Засичане“ беше стар морски термин от времето, когато сонарът бе предпочитано средство за детектиране. „Засечени сме“ беше жаргонен израз, който означаваше, че са разкрити. Някой знаеше, че феиният народ живее под земята.

Кореноплод пръв се окопити.

— Засечени, значи. Кой ни е засякъл?

Вихрогон сви рамене.

— Не знам. Продължи само няколко секунди. Липсваше разпознаваем код и не можеше да се проследи.

— Какво са разкрили?

— Доста неща. Всичко в Северна Европа. Скопи, постове. Всичките ни камери и джаджи. Свалена е информация за всички до една.

Това беше опустошителна новина. Някой или нещо знаеше всичко за феините уреди за наблюдение в Северна Европа, и то само за няколко секунди.

— Човешка техника ли е — попита Зеленика — или извънземна?

Вихрогон посочи едно цифрово възпроизвеждане на лъча.

— Не мога да кажа със сигурност. Ако е човешка, трябва да е съвсем нова. Не знам откъде се е взела. Доколкото ми е известно, никой не разработва такава технология. Каквото и да е обаче, прочете ни като отворена книга, разби кодовете ми за сигурност, сякаш изобщо ги е нямало.

Кахартес свали униформената си шапка, без да го е грижа за протокола.

— Какво означава това за Народа?

— Трудно е да се каже. Има добри и лоши сценарии. Нашият мистериозен хакер може да научи всичко за нас когато пожелае и да постъпи с цивилизацията ни както му хрумне.

— А какъв е най-добрият сценарий? — попита Риск.

Вихрогон пое дъх.

— Това беше най-добрият сценарий.

Началникът Кореноплод повика Зеленика в кабинета си. В стаята вонеше на пури въпреки пречиствателя за въздух, вграден в бюрото. Вихрогон беше вече там и пръстите му бягаха със светкавична скорост по клавиатурата на началника.

— Сигналът е дошъл някъде от Лондон — каза кентавърът. — Знаем го само защото в същия момент по случайност гледах в монитора — той се надигна и поклати глава. — Невероятно. Това е някаква хибридна технология. Почти като нашите системи, но не съвсем — само на косъм от тях.

— Как е станало не е важно сега — отбеляза Кореноплод. — Повече ме интересува въпросът „кой“.

— Какво мога да направя, сър? — попита Зеленика.

Кореноплод стана и отиде до картата на Лондон, изобразена на стенния плазмен екран.

— Трябва да оставиш Надзора, да отидеш до повърхността и да чакаш. Ако пак ни засекат, искам да има някой на място, готов да тръгне. Не можем да запишем това нещо, но със сигурност можем да проследим визуално сигнала. Щом се покаже на екрана, ще ти изпратим координатите и ти ще можеш да разследваш.

Зеленика кимна.

— Кога е следващият експрес?

„Експрес“ беше полицейска жаргонна дума за магмените потоци, с които офицерите от Разузнаването се изкачваха до повърхността в титанови яйца. Пилотите на яйцата наричаха тази раздрусваща процедура „да яхнеш експреса“.

— Нямаш голям късмет — отвърна Вихрогон. — Никаква активност през следващите два дни. Ще трябва да вземеш совалка.

— Ами запечатването?

— Възстановил съм захранването в Стоунхендж и в сателитните ни прихващачи. Ще се наложи да рискуваме: ти трябва да отидеш до земната повърхност и да поддържаме връзка. Бъдещето на цивилизацията ни може да зависи от това.

Зеленика почувства как бремето на отговорността се стоварва на плещите й. Напоследък бъдещето на цивилизацията им все по-често висеше на косъм.

Глава 3: По леда

Звуковият взрив на гранатата на Бътлър беше разбил вратата на кухнята и бе издухал елементите от неръждаема стомана като стръкчета трева. Аквариумът се беше счупил и подовите плочки се хлъзгаха от вода, разпилени парчета плексиглас и стъписани омари. Те пъплеха сред отломките и размахваха клещи.

Служителите на ресторанта лежаха на пода вързани и упоени, но живи. Бътлър не ги развърза. Сега не му трябваше истерия. Имаше време да се занимава с тях, след като неутрализира всички заплахи.

Една от убийците, останала заклещена в цепнатина в стената, помръдна. Икономът провери очите й. Гледаха накриво и разфокусирано. Не представляваше заплаха. Въпреки това Бътлър прибра оръжието на старата дама. Предпазливостта никога не е излишна — нещо, в което за пореден път се убеждаваше. Ако мадам Ко беше видяла провала му този следобед, със сигурност щеше да премахне с лазер татуировката за дипломирането му.

Помещението беше чисто, но нещо продължаваше да тревожи телохранителя. Войнишкият инстинкт стържеше в главата му като парчета счупена кост. Отново си спомни за мадам Ко, негов сенсей в академията. Основна задача на телохранителя е да пази шефа си. Шефът ти не може да бъде прострелян, ако го закриваш с тялото си. Мадам Ко винаги наричаше работодателите шефове. Човек не се привързва към шефовете си.

Бътлър се зачуди как се е сетил точно за тази максима. От стотиците, които мадам Ко бе набила в главата му, защо тъкмо за тази? Беше съвсем очевидно. Той бе нарушил първото правило на охраната, оставяйки шефа си незащитен. Второто правило — Не се привързвай емоционално към шефа — също беше до голяма степен погазено. Бътлър така се бе привързал към Артемис, че очевидно започваше да губи трезвата си преценка.

Пред очите му беше мадам Ко, невзрачна в костюма си цвят каки, всеки би я помислил за обикновена японска домакиня. Но колко домакини, независимо от националността, удряха така бързо, че въздухът свистеше? Ти си позор, Бътлър. Позор за името си. Повече би ти прилягало да поправяш обувки. Неутрализираха шефа ти.

Бътлър се движеше като насън. Докато тичаше към вратата на кухнята, самият въздух сякаш му пречеше. Знаеше какво би могло да се случи. Арно Тъпст беше професионалист. Може би суетен — основно прегрешение на телохранителите, — но въпреки това професионалист. При опасност от стрелба професионалистите винаги използваха тапи за уши.

Плочките се хлъзгаха под краката му, но за да компенсира, Бътлър тичаше приведен напред, като забиваше носовете на гумените си подметки в пода. Тъпанчетата на ушите му, останали незасегнати, доловиха неравномерни вибрации от ресторанта. Разговор. Артемис говореше с някого. С Арно Тъпст, нямаше съмнение. Вече беше твърде късно.

Бътлър мина през служебната врата със скорост, която би засрамила и олимпийски атлет. Мозъкът му започна да пресмята вероятностите още щом ретините запечатаха първите образи: Тъпст се готвеше да стреля. Нищо вече не можеше да се направи. Имаше само една възможност. Бътлър пристъпи към нея без колебание.

В дясната си ръка Тъпст държеше пистолет със заглушител.

— Първо ти — каза, — после горилата.

Той освободи предпазителя, прицели се за кратко и стреля.

Бътлър се появи изневиделица, сякаш изпълни цялата стая, препречвайки пътя на куршума. Ако беше на по-голямо разстояние, кевларът на бронираната му жилетка можеше и да издържи, но толкова отблизо куршумът с тефлоново покритие прониза жилетката, както горещ ръжен — сняг. Влезе в гърдите на Бътлър един сантиметър под сърцето. Раната беше фатална. А този път капитан Зеленика не бе наблизо, за да го спаси с феината си магия.

Инерцията, набрана от телохранителя, съчетана със силата на куршума, запрати Бътлър право върху Артемис и го хвърли на количката с десертите. От момчето остана да стърчи само една обувка от „Армани“.

Бътлър лежеше почти без дъх и със затворени очи, но още не беше умрял. Електричеството в мозъка му бързо угасваше, но телохранителят се държеше за една-единствена мисъл: да защити шефа си.

Арно Тъпст пое дъх от учудване и Бътлър изстреля шест патрона по посока на звука. Ако можеше да види, щеше да остане разочарован от своята неточност. Но един от куршумите попадна в целта, като закачи темето на Тъпст. Последва незабавна загуба на съзнание, мозъчното сътресение беше неизбежно. Арно Тъпст се строполи на пода при останалите от групата си.

Бътлър не обръщаше внимание на болката, която сякаш стискаше тялото му в гигантски юмрук. Той се ослуша, за да долови движение. Наблизо нямаше нищо, само омари драскаха с клещи по плочките. А ако някой от омарите решеше да атакува, Артемис можеше да се оправи и сам.

Нищо повече не можеше да се направи. Артемис или беше в безопасност, или не беше. Ако не, Бътлър не беше в състояние да изпълнява условията по трудовия си договор. Мисълта за това го изпълни с невъзмутимо спокойствие. Няма повече отговорности. Само за собствения си живот, който във всички случаи щеше да продължи няколко секунди. И все пак Артемис не беше просто шеф. Той беше част от живота на телохранителя. Единственият му истински приятел. Мадам Ко можеше и да не одобрява такова отношение, но сега вече не би могла да промени съществено нещата. Никой не би могъл.

Артемис не обичаше десерти. А сега се намери сред еклери, чийзкейкове и торти. Костюмът му беше напълно съсипан. Разбира се, умът му констатираше тези факти единствено за да отхвърли мислите за случилото се. Но деветдесет килограма мъртво тегло трудно могат да бъдат пренебрегнати.

За късмет на Артемис падащото тяло на Бътлър го беше блъснало на втората полица на количката, докато самото то се бе задържало отгоре при сладоледите. Доколкото момчето можеше да съди, тортата „Черна гора“ бе омекотила удара достатъчно, за да се избегне сериозно вътрешно увреждане. Все пак несъмнено щеше да се наложи посещение при хиропрактор1. Може би Бътлър също имаше нужда въпреки телосложението си на трол.

Артемис се измъкна изпод иконома. При всяко негово движение лукави плезири бълваха взривове от сметана.

— Наистина, Бътлър — избоботи момчето, — занапред ще трябва да подбирам по-внимателно деловите си партньори. Не минава и ден, без да се окажем жертви на заговор.

Артемис с облекчение забеляза, че Арно Тъпст лежи в безсъзнание на пода на ресторанта.

— Още един ликвидиран злодей. Добър изстрел, Бътлър, както обикновено. И още нещо: реших на бъдещи делови срещи да нося бронирана жилетка. Това донякъде ще улесни работата ти, нали?

Едва в този момент Артемис видя ризата на Бътлър. При гледката въздухът изведнъж напусна гърдите му сякаш при удар с невидим чук. Нямаше дупка в плата, но през него се процеждаше кръв.

— Бътлър, ти си ранен. Прострелян. А кевларът?

Телохранителят не отговори; не се и налагаше. Артемис беше запознат с точните науки по-добре от повечето ядрени физици. Ако трябва да бъдем честни, той често публикуваше лекции в Интернет под псевдонима Емзи Скуайър. Очевидно инерцията на патрона бе твърде голяма, за да може бронираната жилетка да издържи. Вероятно имаше тефлоново покритие за по-добро проникване.

Нещо в Артемис силно искаше да обгърне с ръце тялото на телохранителя и да заплаче, както би плакал за брат. Но Артемис потисна този инстинкт. Сега трябваше да се мисли бързо.

Бътлър прекъсна хода на мислите му.

— Артемис… ти ли си? — произнесе той, като дишаше на пресекулки.

— Да, аз съм — отвърна Артемис с треперещ глас.

— Не се тревожи. Джулиет ще те пази. Ще ти бъде добре.

— Не говори, Бътлър. Лежи и не мърдай. Раната не е сериозна.

Бътлър запръска слюнка. Повече от това не можеше да се засмее.

— Добре де, сериозна е. Но аз ще измисля нещо. Само не мърдай.

Бътлър с последни сили вдигна ръка.

— Сбогом, Артемис — каза. — Приятелю.

Момчето улови ръката му. Сълзите рукнаха. Незабелязани.

— Сбогом, Бътлър.

Невиждащите очи на евроазиатеца бяха спокойни.

— Артемис, викай ми… Домовой.

Името говореше на Артемис две неща. Първо, дългогодишният му спътник беше кръстен на славянски дух пазител2. Второ, възпитаниците от Академията на мадам Ко бяха обучени никога да не се представят с личните си имена на своите господари. Това допринасяше за поддържането на безпристрастни отношения. Бътлър никога не би нарушил това правило… освен ако то вече нямаше значение.

— Сбогом, Домовой — изхлипа момчето. — Сбогом, приятелю.

Ръката се отпусна. Бътлър си бе отишъл.

— Не! — извика Артемис и колебливо се отдръпна.

Не беше редно. Това не беше начинът, по който нещата трябваше да завършат. По някаква причина той винаги си бе представял, че двамата ще умрат заедно — борейки се с непреодолими трудности на някое екзотично място. Навръх внезапно активиралия се вулкан Везувий може би или по бреговете на великата река Ганг. Но заедно, като приятели. След всичко, което бяха преживели, Бътлър не можеше просто да падне от ръката на някакъв надут второкласен супермен с мускули.

И преди се бе случвало Бътлър за малко да умре. Миналата година той бе размазан от трол, излязъл от дълбоките тунели изпод град Убежище. Тогава Бодлива Зеленика ги беше спасила с помощта на феината си магия. Но сега наблизо нямаше феи, които да спасят телохранителя. Тук врагът беше времето. Ако Артемис имаше повече време, можеше да измисли как да се свърже с Полицията на Нисшите елементи и да убеди Зеленика отново да използва магията си. Но времето изтичаше. Бътлър имаше може би четири минути, преди мозъкът му да се изключи. Недостатъчно дори за интелект като този на Артемис — трябваше да изкопчи още време. Или да открадне.

Мисли, момче, мисли. Използвай каквото ти предоставя ситуацията. Артемис затвори кранчето на сълзите. Намираше се в ресторант, в рибен ресторант. Безполезно! Безсмислено! Може би в медицински пункт би могъл да направи нещо. Но тук? Какво имаше тук? Фурна, мивки, кухненски съдове. Дори ако имаше подходящите инструменти, той все още не бе завършил медицинското си образование. Беше твърде късно за всякакъв вид конвенционална хирургия — освен ако имаше метод за сърдечна трансплантация, който да отнеме по-малко от четири минути.

Секундите отминаваха. Артемис се ядосваше на себе си. Времето беше против тях. Времето беше врагът. Трябваше да го спре. Идеята блесна в главата му като взрив на неврони. Може би нямаше как да спре времето, но би могъл да спре движението на Бътлър в него. Процедурата със сигурност бе рискована, но това беше единствената им възможност.

Артемис вдигна с крак спирачката на количката за десерти и я задърпа към кухнята. Няколко пъти трябваше да спира, за да отмества стенещи тела на убийци от пътя си.

Колите на бърза помощ приближаваха, като си проправяха път през Найтсбридж. Явно детонацията на звуковата граната бе привлякла вниманието на околните. Само след секунди щеше да му се наложи да съчинява правдоподобна история за пред властите… По-добре да се махне… Пръстовите отпечатъци не бяха проблем, тъй като в ресторанта идваха десетки посетители. Трябваше само да се махне от там, преди лондонската полиция да е пристигнала.

В кухнята цялата облицовка от неръждаема стомана беше свалена. Печки, шкафове и плотове бяха осеяни с парчета, изпопадали от взрива на звуковата граната. В мивката се мяташе риба, по плочките пъплеха ракообразни, а от тавана се сипеше хайвер от белуга.

Ето! В дъното имаше ред фризери, задължителни във всяко бистро за морски деликатеси. Артемис опря рамо в количката и я добута до далечния край на кухнята.

Най-големият фризер беше от стандартните уреди за вграждане с предно отваряне, каквито често можеха да се видят в големи ресторанти. Артемис издърпа чекмеджето и бързо извади потъналите в скреж парчета сьомга, лаврак и хек.

Криогеника. Това беше единственият им шанс. Науката за замразяване на тялото, докато медицината се развие достатъчно, за да го съживи. Принципно отхвърляна от медицинската общност, въпреки всичко тя донасяше милиони годишно от ексцентрични богаташи, които се нуждаеха от повече от един живот, за да похарчат парите си. Обикновено криогенни камери се строяха по много точни спецификации, но сега Артемис нямаше време да действа по правилния начин. Този фризер можеше да свърши работа като временно решение. Най-важно беше главата на Бътлър да се охлади, за да се запазят мозъчните клетки. Ако мозъчните му функции бяха незасегнати, на теория той можеше да бъде съживен дори да нямаше сърдечна дейност.

Артемис започна да маневрира, докато количката надвисна над отвореното чекмедже на фризера, после с помощта на един сребърен поднос той прехвърли тялото на Бътлър върху димящия лед. Чекмеджето беше тясно, но телохранителят се побра със сгънати крака. Артемис затрупа падналия си другар с незалепнали късчета лед и после нагласи термостата на минус четири градуса, за да избегне увреждане на тъканите. Безжизнените очи на Бътлър се взираха в него през слоя лед.

— Ще се върна — каза момчето. — Наспи се.

Сега сирените виеха съвсем наблизо. Артемис чу свистене на гуми.

— Дръж се, Домовой — прошепна той и затвори чекмеджето на фризера.

Артемис излезе през задната врата и се смеси с тълпата от местни обитатели и зяпачи. Полицията вероятно щеше да нареди на някого да снима тълпата, затова той не се повъртя около кордона и дори не погледна към ресторанта. Вместо това се запъти към „Хародс“, където си намери свободна маса в кафенето в пасажа.

След като убеди сервитьорката, че не търси майка си и показа достатъчно пари в брой, за да плати за чайник с „Ърл Грей“, Артемис извади мобилния си телефон и избра един номер от менюто за бърз достъп.

На второто позвъняване се обади мъж.

— Ало, който и да сте, побързайте. В момента съм много зает.

Мъжът беше инспектор Джъстин Бар, детектив в Ню Скотланд Ярд. Дрезгавината на гласа му се дължеше на порязване на гърлото с ловен нож при едно сбиване в бар през деветдесетте. Ако Бътлър не се беше оказал наблизо, за да спре кръвотечението, Джъстин Бар никога нямаше да се издигне по-нагоре от редови полицай. Беше дошло време да върне дълга си.

— Инспектор Бар, обажда се Артемис Фоул.

— Артемис, как си? А как е старият ми партньор Бътлър?

Артемис се почеса по челото.

— Боя се, че никак не е добре. Има нужда от една услуга.

— За него — всичко. Какво мога да направя?

— Да сте чули нещо за инцидент в Найтсбридж?

Последва пауза. Артемис чу шум от късане на хартия — от рулото на факса.

— Да, информацията дойде току-що. Счупили са прозорците на някакъв ресторант. Нищо съществено. Няколко уплашени туристи. Предварителните данни сочат, че е имало нещо като локализирано земетресение, ако може да се вярва на това. Сега там се намират две наши коли. Не ми казвай, че това е работа на Бътлър!

Артемис пое дъх.

— Искам да държите хората си настрана от фризерите.

— Странна молба, Артемис. Какво толкова има във фризерите, че не трябва да го виждам?

— Нищо незаконно — увери го Артемис. — Просто ми повярвайте, като ви казвам, че за Бътлър това е въпрос на живот и смърт.

Бар не се поколеба.

— Това не е точно в моите правомощия, но можеш да го считаш за уредено. Ще извадите ли от фризерите онова, което не бива да виждам?

Детективът бе отгатнал мислите му.

— По най-бързия начин. Трябват ни само две минути.

Бар премисли думите му.

— Добре. Да синхронизираме действията си. Групата от експерти ще остане там около два часа. През това време нищо не мога да направя. Но мога да се погрижа в четири и половина там да не дежури никой. Ще имате на разположение пет минути.

— Това е повече от достатъчно.

— Добре. И кажи на здравеняка Бътлър, че сме квит.

Артемис овладя вълнението в гласа си.

— Да, инспекторе. Ще му кажа.

Ако имам тази възможност, добави момчето наум.

Институтът по криогеника „Ледников период“ не се намираше точно на лондонската „Харли Стрийт“. Технически погледнато, той бе сгушен в „Дикенс Лейн“, странична уличка в южния край на известния булевард на медицината. Но това не пречеше на административния директор на учреждението, някоя си доктор Констанс Лейн, върху всички рекламни материали да посочва „Харли Стрийт“ като адрес на институт „Ледников период“. Това не беше съвсем вярно. Когато обаче зърнеха тези вълшебни думи на визитната картичка, представителите на висшето общество се надпреварваха да замразяват крехките си тела.

Артемис Фоул не се впечатляваше толкова лесно. Но нямаше голям избор: „Ледников период“ беше един от трите центъра по криогеника в града и единственият със свободни места. Все пак неоновият надпис му се стори малко прекален: „Пашкули под наем“. Наистина.

При вида на сградата го побиха тръпки. Фасадата беше облицована с лъскав алуминий, очевидно за да прилича на космически кораб, а вратите се отваряха със съскане като в „Стар Трек“. Къде беше културата? Къде беше изкуството? Кой бе разрешил построяването на такова чудовищно творение в историческата част на Лондон?

Една медицинска сестра, екипирана с бяла униформа и тривърха шапка, стоеше на пост на рецепцията. Артемис предположи, че тя не е истинска сестра — заради цигарата между пръстите й с изкуствени нокти.

— Извинете, госпожице…

Сестрата едва вдигна поглед от клюкарското си списание.

— Да? Търсите ли някого?

Артемис сви ръцете зад гърба си в юмруци.

— Да, бих желал да видя доктор Лейн. Тя е хирургът, нали?

Сестрата смачка цигарата си в препълнения пепелник.

— Нали това не е поредният училищен проект? Доктор Лейн каза, че спираме с проектите.

— Не. Не е поредният училищен проект.

— Да не сте адвокат? — подозрително попита сестрата. — От онези генийчета, които получават диплома още докато са в пелени?

Артемис въздъхна.

— Гений — да. Адвокат — едва ли. Аз, мадмоазел, съм клиент.

Изведнъж сестрата стана самото очарование.

— О, клиент, защо не казахте? Елате, ще ви заведа. Ще желаете ли чай, кафе или може би нещо по-силно?

— Аз съм на тринайсет години, мадмоазел.

— Сок?

— Чай ще ми дойде добре. „Ърл Грей“, ако имате. Очевидно без захар: може да ме направи хиперактивен.

Сестрата с готовност преглътна сарказма на видимо платежоспособния клиент и го отведе до фоайе, отново издържано в космически стил — изобилие от лъскав велур и безкрайни огледала.

Артемис бе преполовил чашата чай, който със сигурност не беше „Ърл Грей“, когато вратата към кабинета на доктор Лейн се отвори.

— Влезте — колебливо го покани висока жена.

— Сам ли да вляза — попита Артемис — или ще ме телепортирате?

По стените на кабинета бяха наредени рамки. На едната стена висяха дипломите и сертификатите на доктор Лейн. Артемис предположи, че повечето от тези сертификати можеха да се получат за един уикенд. По цялото протежение на стената бяха наредени фотографски портрети. Над тях висеше надпис: „Любовта е само заспала.“ В този момент страшно му се прииска да си тръгне, но беше отчаян.

Доктор Лейн седеше зад бюрото си. Беше наистина ослепителна жена, с падаща на вълни червена коса и изящни пръсти като на човек на изкуството. Лекарската й престилка беше от „Диор“. Дори усмивката на Констанс Лейн бе съвършена — прекалено съвършена. Артемис се вгледа в нея и забеляза, че цялото й лице представляваше шедьовър на пластичната хирургия. Очевидно целият живот на тази жена бе преминал в надбягване с времето. Беше дошъл на подходящото място.

— Е, младежо, Трейси казва, че искате да ни станете клиент? — тя направи опит да се усмихне, но изпънатата кожа на лицето й лъсна като балон.

— Не, лично аз — не — отговори Артемис. — Но бих желал да наема една от камерите ви. За кратко.

Констанс Лейн извади рекламна брошура на компанията и огради няколко цифри в червено.

— Цените ни са доста високи.

Артемис дори не погледна към цифрите.

— Парите не са проблем. Можем веднага да уредим прехвърлянето на сумата от сметката ми в швейцарската банка, на която съм клиент. След пет минути личната ви сметка ще набъбне със сто хиляди паунда. Трябва ми само свободна камера за една нощ.

Сумата беше внушителна. Констанс се замисли за всички пластични операции, които би могла да плати с нея. Но все още се колебаеше…

— По принцип на малолетни не се позволява да ползват нашите камери за замразяване на роднини. Всъщност законът го забранява.

Артемис се наведе напред.

— Доктор Лейн… Констанс, това, което искам, не е съвсем законно, но и никой няма да пострада. Една нощ — и вие сте богата. Утре по това време аз вече няма да съм тук. Никакви трупове, никакви оплаквания.

Пръстите на доктор Лейн заиграха по линията на брадичката й.

— Една нощ?

— Само една. Дори няма да разберете, че сме били тук.

Констанс извади от чекмеджето на бюрото си малко огледало и започна да изучава отражението си.

— Обадете се в банката — каза тя.

В южната част на Англия имаше две шахти на ПНЕ. Едната беше в самия Лондон, но тя не се използваше поради факта, че на петстотин метра над летището за совалки футболен клуб „Челси“ беше построил стадиона си.

Другото летище беше в Уилтшир, точно зад мястото, което човеците наричаха Стоунхендж. Калните създания имаха няколко теории за произхода на тази конструкция. Те варираха от място за приземяване на летящи чинии до център на езическо поклонение. Истината далеч не беше толкова впечатляваща. Всъщност Стоунхендж бе някогашен пункт за наземна продажба на храна върху сплескан хляб. Или, по човешки понятия, лавка за пица.

Един гном на име Тресавище беше забелязал колко много туристи забравят да си вземат сандвичи за наземните екскурзии и затова бе отворил будка зад терминала. Обслужването ставаше бързо. Докарваш совалката до едно от прозорчетата, казваш какво да има отгоре на хляба и след десет минути вече се тъпчеш до пръсване. Разбира се, когато човеците започнаха да говорят с цели изречения, Тресавище трябваше да премести бизнеса си под земята. А и без това от купчините кашкавал земята ставаше клисава. Няколко от прозорчетата дори се срутиха.

За редовите граждани на феиния народ беше трудно да получат визи за Стоунхендж заради постоянното оживление на повърхността. Но пък някои хипита виждаха феи всеки ден и това никога не предизвикваше сензация. Като полицейски служител Зеленика нямаше визови проблеми: едно показване на значката от Разузнаването можеше да отвори дупка в земната повърхност.

Но това, че беше офицер от Разузнаването, не помагаше, когато не се предвиждаше магмен поток. А шахтата на Стоунхендж беше пресъхнала от триста години. Нямаше и искрица. При липсата на експрес, който да яхне, Зеленика беше принудена да пътува на борда на туристическа совалка.

Първата совалка беше претъпкана, но за късмет някой бе отменил резервацията си в последния момент, така че не се наложи някой от пътниците да слиза.

Совалката беше луксозен модел с петдесет места. Тя бе наета специално от братството „Тресавище“ за посещение на обекта на техния патрон. Тези феи, предимно гноми, бяха посветили живота си на пицарството и всяка година честваха първия ден на Тресавище в бизнеса с чартърен полет и пикник на земната повърхност. Менюто на пикника се състоеше от пица, грудкова бира и сладолед с вкус на пица. Няма нужда да споменаваме, че през целия ден те не сваляха от главите си гумените бонета във формата на пица.

И така в продължение на шестдесет и седем минути Зеленика седя притисната между двама гноми, които се наливаха с бира и пееха химна на пицата:

Химнът имаше сто и четиринайсет куплета. И нататък не ставаше по-поносимо. Гледката на светлините на терминала при Стоунхендж никога не бяха изпълвали Зеленика с такава радост.

Самият терминал беше много обширен, с три платна за митническа проверка, комплекс за развлечения и безмитен магазин. Последният писък на модата в сувенирите беше една кукла Кално създание хипи, която като я натиснеш по коремчето, произнасяше: „Мир, човече“.

Като размахваше значката си, Зеленика мина през опашката от чакащи за митническа проверка, след което се качи на обезопасен ескалатор до повърхността. Напоследък беше станало по-лесно да се излиза на земната повърхност при Стоунхендж, защото Калните създания бяха сложили ограда. Човеците пазеха историческото си наследство или поне така мислеха. Странно, но като че ли бяха по-загрижени за миналото, отколкото за настоящето си.

Зеленика пристегна крилата си и след като от контрол полети й дадоха знак да тръгва, тя освободи въздушната спирачка и се издигна на седем хиляди фута височина3. Имаше дебел слой облаци, но въпреки всичко тя активира щита си. Сега никой не можеше да я забележи, тя беше невидима за човешкото и механичното око. Само плъховете и два вида маймуни можеха да виждат през феиния щит.

Зеленика включи бордовия навигатор в компютъра на крилата и остави уредите да управляват вместо нея. Приятно й беше отново да лети над земната повърхност, особено при залез-слънце. Това бе любимото й време от деня. На лицето й се разля бавна усмивка. Въпреки ситуацията тя беше доволна. Това бе нейното призвание. Разузнаването. Когато вятърът плющи във визьора ти и стиснал зъби, летиш към предизвикателството.

Бяха изминали почти два часа, откакто Бътлър беше прострелян. По принцип времето от спирането на сърцето до мозъчното увреждане е около четири минути, но този период може да бъде удължен, ако телесната температура на пациента значително се понижи. Жертвите на удавяне например могат да се съживят до час след видимата им смърт. Артемис можеше само да се моли импровизираната му криогенна камера да задържи Бътлър в стаза4, докато го премести в една от камерите на институт „Ледников период“.

Институтът по криогеника разполагаше със специална кола за транспортиране на клиентите си от частните клиники, в които бяха издъхнали. Колата беше снабдена със собствен генератор и пълно хирургично оборудване. И макар че много лекари считаха криогениката за шарлатанство, самата кола би задоволила и най-строгите изисквания за апаратура и хигиена.

— Тези коли струват близо милион паунда едната — съобщи доктор Констанс Лейн на Артемис, след като седнаха в ослепително бялата подвижна хирургична зала. На хирургичната маса между тях беше привързана с ремъци цилиндрична криогенна камера.

— Колите се правят по поръчка в Мюнхен и са специално бронирани. Това нещо може да мине през пехотна мина и да излезе цяло и невредимо.

По изключение този път Артемис не беше заинтересован от предлаганата му информация.

— Много хубаво, докторе, но не можем ли да се движим по-бързо? Времето на съдружника ми изтича. Вече минаха сто двайсет и седем минути.

Констанс Лейн направи опит да се намръщи, но кожата на челото й беше прекалено опъната.

— Два часа? Никой досега не е бил съживяван след толкова време. Но всъщност никой досега не е бил съживяван след престой в криогенна камера.

Движението в Найтсбридж беше както винаги хаотично. В „Хародс“ бяха обявили разпродажба за деня и сградата беше обсадена от напористи клиенти, които се редяха на опашка, за да влязат в луксозния магазин. Отне им още седемнайсет минути да стигнат до задния вход на „Ан Фен“.

Часът беше четири и трийсет и шест и, както бе обещал инспекторът, нямаше полицаи, с изключение на един. Самият инспектор Джъстин Бар стоеше на пост на задния вход. Той бе огромен мъж, потомец на народа на зулусите, както казваше Бътлър. Не беше трудно човек да си представи двамата рамо до рамо в някоя далечна земя.

Невероятно, но се намери свободно място за паркиране и Артемис слезе от колата.

— Криогеника — каза Бар, като забеляза надписа на колата. — Мислиш ли, че можеш да направиш нещо за него?

— Значи сте погледнали във фризера? — попита Артемис.

Инспекторът кимна.

— Как можех да устоя? Работата ми е да бъда любопитен. Съжалявам, той беше добър човек.

— Той е добър човек — упорито го поправи Артемис. — Не съм готов да се откажа от него.

Бар отстъпи встрани, за да направи път на двама униформени санитари от институт „Ледников период“.

— Според моите хора група въоръжени бандити са се опитали да ограбят заведението, но е имало земетресение, което им е попречило. Ще си изям значката, ако наистина е било така. Едва ли можеш да хвърлиш светлина върху случилото се, нали?

— Един мой конкурент не одобри деловата ми стратегия. Неодобрението му прерасна в насилие.

— Кой дръпна спусъка?

— Арно Тъпст. Новозеландец. Изрусена коса, обеци, татуировки по ръцете и врата. Повечето му зъби липсват.

Бар си записа.

— Ще изпратя описанието до всички летища. Кой знае, може и да го хванем.

Артемис разтърка очи.

— Бътлър ми спаси живота. Куршумът беше за мен.

— Типично за Бътлър — каза Бар и кимна. — Мога ли да помогна с нещо?

— Ако се наложи, веднага ще ви се обадя — отвърна Артемис. — Подчинените ви завариха ли някого в заведението?

Бар погледна в бележника си.

— Няколко клиенти и персонал. Всички се легитимираха, затова ги пуснахме. Крадците са избягали, преди да дойдем.

— Няма значение. Сам ще се разправям с престъпниците.

Бар полагаше неимоверни усилия да не обръща внимание на суетенето в кухнята зад гърба му.

— Артемис, можеш ли да ми гарантираш, че няма да загазя заради това? Технически погледнато, тук е извършено убийство.

Артемис погледна Бар втренчено, което не беше лесно.

— Инспекторе, няма труп — няма престъпление. Гарантирам ви, че утре Бътлър ще бъде жив и ще рита топка. Ще го накарам да ви се обади, ако това ще успокои съвестта ви.

— Ще я успокои.

Санитарите изкараха Бътлър на количка. Лицето му бе покрито със скреж. От увреждането на тъканите пръстите му вече започваха да посиняват.

— Хирургът, който ще го оправи от това състояние, трябва да е истински магьосник!

Артемис наведе глава.

— Такъв е планът, инспекторе. Такъв е планът.

В колата доктор Лейн направи няколко инжекции с глюкоза.

— Това е, за да спре унищожаването на клетките — обясни тя на Артемис, докато масажираше гърдите на Бътлър за раздвижване на глюкозата. — Иначе водата в кръвта ще замръзне на кристали и ще пробие стените на клетките.

Бътлър лежеше в отворена криогенна камера, снабдена със собствени жироскопи. Беше облечен в специален сребрист костюм за замразяване, а върху тялото му като пакетчета захар в чаша имаше натрупани пликове с лед.

Констанс не беше свикнала хората наистина да слушат с интерес обясненията й на процеса на замразяване, но този блед младеж поглъщаше информацията по-бързо, отколкото тя бе в състояние да му я предоставя.

— Нима водата няма пак да замръзне? Глюкозата не може да попречи на това.

Констанс остана поразена.

— Ами да, така е. Само че на по-малки кристалчета, така че ще може да се движи свободно между клетките.

Артемис записа нещо в джобния си компютър.

— Това не е необходимо. Аз само искам той да остане в стаза за няколко часа. После няма да има никакво значение.

— Не мисля, че разбирате, млади човече — каза доктор Лейн. — Настоящата медицина не се е развила до такава степен, че да излекува такова нараняване. Ако скоро не направя пълна подмяна на кръвта, ще се получи сериозно увреждане на тъканите.

Колата подскочи, когато колелата й минаха през една от множеството лондонски дупки. Ръката на Бътлър отскочи и за миг Артемис бе готов да се закълне, че телохранителят е жив.

— Не се безпокойте за това, докторе.

— Но…

— Сто хиляди паунда, Констанс. Просто не спирайте да си повтаряте тази сума. Паркирайте колата пред Института и забравете за нас. На сутринта вече ще ни няма. И двамата.

Доктор Лейн се изненада.

— Да паркираме отвън? Дори не искате да го внесем?

— Не, Бътлър ще остане отвън — каза Артемис. — Моят… ъ-ъ-ъ… хирург има проблем със сградите. Но нали може аз да вляза и да ползвам телефона ви? Трябва да проведа малко особен телефонен разговор.

Светлините на Лондон грееха под Зеленика като звезди на някаква размирна галактика. По принцип столицата на Англия беше територия, забранена за полети на служители на Разузнаването заради четирите летища, които бълваха самолети в небето над града. Преди пет години капитан Риск Кафяво Водорасло се отърва на косъм от сблъсък с един „Еърбъс“, който летеше от „Хийтроу“ до „Кенеди“. Оттогава всички планове за полети над градове с летища се одобряваха лично от Вихрогон.

Зеленика заговори в микрофона в каската си.

— Вихрогоне! Предвиждат ли се полети, за които трябва да знам?

— Чакай да наглася радара. Добре, да видим. На твое място бих се спуснал до петстотин фута. След минута-две трябва да кацне един 747 от Малага. Няма да те удари, но компютърът в каската ти може да се намеси в системите му за навигация.

Зеленика свали задкрилките, докато слезе на необходимата височина. В небето над главата й с писък профуча гигантски реактивен самолет. Ако не бяха тапите й за уши, и двете й тъпанчета щяха да се пръснат.

— Добре. Успешно избегнах самолет, пълен с туристи. Сега какво?

— Сега ще чакаме. Ако изникне нещо важно, ще се обадя.

Не се наложи да чака дълго. След по-малко от пет минути Вихрогон наруши радиомълчанието.

— Зеленика! Получихме нещо.

— Нов сигнал?

— Не. Нещо от системата „Страж“. Задръж, изпращам файла до каската ти.

На визьора на Зеленика се показа звуков файл. Вълната му приличаше на данни от сеизмограф.

— Какво е — подслушан телефонен разговор?

— Не точно — отвърна Вихрогон. — Това е един от милиардите файлове, които „Страж“ ни изпраща всеки ден.

Системата „Страж“ се състоеше от множество уреди за прихващане, които Вихрогон бе прикачил към стари американски и руски сателити. Функцията им беше да следят всички човешки телекомуникационни системи. Разбира се, не би било възможно да се прослушват всички телефонни разговори, провеждани всеки ден. Затова компютърът беше програмиран да търси ключови думи. Ако например в някой разговор се появяха думи като „фея“, „убежище“ и „подземен“, компютърът го маркираше. Колкото повече думи и изрази, свързани с Народа, се съдържаха в разговора, толкова по-напред в списъка попадаше.

— Това е обаждане от Лондон, направено преди няколко минути. Пълно е с ключови думи. Досега не съм чувал нищо подобно.

— Просвири — отчетливо произнесе Зеленика, за да задейства гласовата команда. Един вертикален курсор се втурна по звуковата вълна.

„Народът — каза нечий глас, трудно доловим поради смущенията. — Полиция на Нисшите елементи, Убежище, летища за совалки, елфи, Бюа Кел, тролове, спиране на времето, Разузнаване, Атлантида.“

— Това ли е?

— Не е ли достатъчно? Човекът, който се е обадил, би могъл да напише биографиите ни.

— Но това е само поредица от думи. Без смисъл.

— Хей, недей да спориш с мен — каза кентавърът. — Аз само събирам информация. Все пак трябва да има връзка със сигнала. Две неща от този род не могат просто ей така да се случат в един ден.

— Добре. Имаме ли точните координати?

— Обаждането е дошло от институт по криогеника в Лондон. Качеството, засечено от „Страж“, не е достатъчно добро, за да се пусне за разпознаване на гласа. Знаем само, че идва от вътрешността на сградата.

— И на кого е звъняло тайнственото Кално създание?

— Чудна работа. Обадило се е на горещата линия за кръстословици на вестник „Таймс“.

— Може би тези думи са отговорите в днешната кръстословица? — попита Зеленика с надежда.

— Не. Проверих правилните отговори. Нищо общо с феиния народ.

Зеленика превключи крилата си на ръчно управление.

— Добре. Време е да разберем какво си е наумило Калното създание. Изпрати ми координатите на института.

Зеленика подозираше, че това е фалшива тревога. Всяка година имаше стотици подобни обаждания. Вихрогон беше такъв параноик, че всеки път, щом някой споменеше думата „магия“ в телефонен разговор, той мислеше, че Калните създания се готвят да ги нападнат. А с последната мода в човешките фантастични филми и видеоигри думите, свързани с магия, се споменаваха доста често. Полицията бе изгубила хиляди часове в обсаждане на жилищата, от които бяха дошли обажданията, и накрая винаги се оказваше, че вътре някое дете играе на компютъра си.

По всяка вероятност това загадъчно телефонно обаждане бе последица от преплитане на линии или някой холивудски драскач разказваше новия си сценарий, или може би служител на ПНЕ под прикритие се бе опитал да звънне у дома. Но все пак днес всичко съмнително трябваше да се проверява.

Зеленика ритна с крака и започна рязко да се спуска. Рязкото спускане беше против правилата на Разузнаването. Всяко спускане на повърхността трябваше да се извършва контролирано и постепенно, но какъв е смисълът от летенето, ако не можеш да усетиш как попътната струя се удря в пръстите на краката ти?

Артемис се облегна на задната броня на колата. Странно, колко бързо могат да се променят приоритетите на човек. Сутринта той бе загрижен за това кои обувки отиват повече на костюма му, а сега единственото, за което можеше да мисли, беше, че животът на най-близкия му приятел виси на косъм. И този косъм бързо изтъняваше.

Артемис избърса слоя скреж от очилата, които бе извадил от сакото на телохранителя си. Това не бяха обикновени очила. Бътлър имаше отлично зрение. Тези очила бяха направени от филтри, взети от каска на ПНЕ. Противощитови филтри. Бътлър ги носеше със себе си още откакто Бодлива Зеленика го беше причакала в имението Фоул.

„Човек никога не знае — казваше той. — Ние сме заплаха за сигурността на ПНЕ, а някой ден на мястото на началника Кореноплод може да дойде някой, на когото няма да сме толкова симпатични.“

Артемис не беше на същото мнение. Феите бяха, общо взето, миролюбив народ. Не му се вярваше, че ще тръгнат да преследват някого, пък бил той и Кално създание, за минали престъпления. В края на краищата, бяха се разделили като приятели. Или поне не като врагове.

Предполагаше, че обаждането ще свърши работа — нямаше основания да се съмнява: няколко правителствени агенции за сигурност следяха телефонните обаждания чрез системи за ключови думи, като записваха разговори, застрашаващи националната сигурност. А щом хората го правеха, Вихрогон трябваше да е поне две крачки напред.

Артемис си сложи очилата и седна в шофьорската кабина. Беше се обадил преди десет минути. Ако се предположеше, че Вихрогон е започнал веднага да работи по следата, щяха да минат поне два часа, докато ПНЕ изпрати свой служител на повърхността. Още два часа. Това правеше почти шест часа, откакто сърцето на Бътлър бе спряло. Рекордът за оцеляване след спиране на сърцето беше два часа и петдесет минути, поставен от алпийски скиор, засипан от лавина. Никой досега не бе съживявал човек, мъртъв от шест часа. Може би нямаше и да се случи.

Артемис погледна към подноса с храна, изпратен от доктор Лейн. Във всеки друг ден той би се оплакал от абсолютно всичко в чиниите, но сега храната бе просто средство, което да го държи буден до идването на подкреплението. Артемис отпи голяма глътка от пластмасовата чаша с чай. Тя звучно се разплиска в празния му стомах. В подвижната хирургична зала отзад криогенната камера на Бътлър бръмчеше като най-обикновен домашен фризер. От време на време се разнасяше електронно пиукане и бръждене от компютъра, който се самодиагностицираше. Артемис си спомни за седмиците, прекарани в Хелзинки в очакване баща му да дойде в съзнание. В очакване да види какво може да направи феината магия…

Потокът от спомени на Артемис беше прекъснат от леко движение горе на стената. Той подаде глава от прозореца и погледна нататък, като напрягаше очи зад филтрите. На перваза на един прозорец на третия етаж беше приклекнала фея: офицер от Разузнаването, екипиран с крила и каска. Само след петнайсет минути! Хитрината му бе свършила работа. Вихрогон беше прихванал обаждането и бе изпратил някого да разследва. Оставаше само да се надява, че тази фея прелива от магия и е готова да помогне.

Към нея трябваше да се подходи деликатно. Последното, което искаше, беше да изплаши служителя на Разузнаването. Една погрешна стъпка — и щеше да се събуди след шест часа без какъвто и да било спомен за събитията от деня. А това щеше да бъде фатално за Бътлър.

Артемис бавно отвори вратата на колата и слезе. Феята източи врат, за да проследи движенията му. За свое учудване Артемис видя как създанието насочи към него платинена пушка.

— Не стреляйте — каза Артемис и вдигна ръце. — Аз съм невъоръжен. И имам нужда от помощта ви.

Феята активира крилата си и плавно се спусна, докато визьорът й стигна нивото на очите на Артемис.

— Не се тревожете — продължи момчето. — Аз съм приятел на Народа. Помогнах за разгромяването на Бюа Кел. Казвам се…

Феята свали щита си и матовото стъкло на визьора й се плъзна нагоре.

— Знам как се казваш, Артемис — заговори капитан Бодлива Зеленика.

— Зеленика! — възкликна Артемис, като я стисна за раменете. — Ти си!

Зеленика се отърси от човешките ръце.

— Знам, че съм аз. Какво става тук? Предполагам, че ти си се обадил?

— Да, да. Сега нямаме време за това. По-късно ще ти обясня.

Зеленика отвори клапана на крилата и се издигна до четири метра височина.

— Не, Артемис. Искам да ми обясниш сега. Ако ти е трябвала помощ, защо не се обади по собствения си телефон?

Артемис положи усилия да отговори на въпроса.

— Нали ми каза, че Вихрогон е свалил наблюдението от комуникациите ми, пък и не бях сигурен, че ще дойдеш.

Зеленика се замисли.

— Добре де. Може би нямаше да дойда.

Тогава забеляза.

— Къде е Бътлър? Сигурно пак ни пази гърбовете, както обикновено.

Артемис не отговори, но изражението на лицето му подсказа на Зеленика защо Калното създание я беше повикало.

Артемис натисна един бутон и капакът на криогенната камера се отвори с пневматично съскане. Вътре лежеше Бътлър, покрит с един сантиметър лед.

— О, не — въздъхна Зеленика. — Какво се е случило?

— Спря куршум, който беше предназначен за мен — отговори Артемис.

— Кога най-после ще се научиш, Кално създание? — избухна феята. — Твоите малки кроежи имат свойството да нараняват хората. Най-вече онези, които държат на теб.

Артемис не отговори. В края на краищата, което е вярно — вярно е.

Зеленика отлепи един плик с лед от гърдите на телохранителя.

— Откога е така?

Момчето погледна часовника на мобилния си телефон.

— От четири часа и петнайсет минути. Плюс-минус минута-две.

Капитан Зеленика избърса слоя скреж и сложи длан върху гърдите на Бътлър.

— Четири часа и петнайсет минути. Не знам, Артемис. Нищо не улавям. Нито искрица.

Артемис вдигна поглед от криогенната камера.

— Можеш ли да го направиш, Зеленика? Можеш ли да го излекуваш?

Зеленика отстъпи назад.

— Аз? Аз не мога. Само професионален лечител би дръзнал да опита такова нещо.

— Но ти излекува баща ми!

— Това е друго. Баща ти не беше мъртъв. Дори не беше в критично състояние. Не ми е приятно да го кажа, но Бътлър си е отишъл. Отдавна.

Артемис извади изпод ризата си кожената връвчица, на която висеше златен медальон. Кръглата монетка беше пробита. Точно по средата.

— Помниш ли? Ти ми го даде, за да ми покажеш, че показалецът ти е зараснал добре. Каза, че ще ми напомня за искрицата почтеност в мен. Сега се опитвам да направя нещо почтено, капитане.

— Не става дума за почтеност. Това просто не може да се направи.

Артемис почука с пръсти по хирургическата маса. Размишляваше.

— Искам да говоря с Вихрогон — каза накрая.

— Аз говоря от името на Народа, Фоул — сопна се Зеленика. — Ние не приемаме нареждания от човеци.

— Моля те, Зеленика — каза Артемис. — Просто не мога да го оставя. Това е Бътлър.

Зеленика не можа да устои. В края на краищата, Бътлър беше спасявал задниците на всички, и то неведнъж.

— Много добре — отвърна тя и свали от колана си резервен комуникатор. — Само че и Вихрогон няма да има добри новини за теб.

Артемис нахлузи комплекта слушалки на едното си ухо, като нагласи микрофона така, че да бъде близо до устата му.

— Вихрогоне? Слушаш ли?

— Шегуваш ли се? — разнесе се отговорът в слушалките. — Това е по-хубаво от човешка сапунена опера.

Артемис събра мислите си. Трябваше да бъде убедителен, иначе Бътлър щеше да изгуби последния си шанс.

— Единственото, което искам, е лечение. Разбирам, че може и да не се получи, но какво ни струва да опитаме?

— Не е толкова просто, Кално създание — отговори кентавърът. — Лечението не е лесен процес. Необходими са дарба и концентрация. Зеленика е доста добра, гарантирам ти го, но за такова нещо ще ни трябва обучен екип от магьосници лечители.

— Няма време — отсече Артемис. — Бътлър е мъртъв от часове. Трябва да се направи веднага, преди глюкозата да се абсорбира в кръвта. Вече има увреждане на тъканите на пръстите.

— А може би и на мозъка? — предположи кентавърът.

— Не. Свалих температурата още в първите минути. Замразих черепа му веднага след инцидента.

— Сигурен ли си? Нали не искаме да възстановим тялото на Бътлър без умствените му способности?

— Сигурен съм. Мозъкът е наред.

Вихрогон запази мълчание за няколко секунди.

— Артемис, ако се съгласим да опитаме, нямам представа какви ще бъдат резултатите. Ефектът върху тялото на Бътлър може да бъде катастрофален, да не говорим за ума му. Операция от този вид никога не е правена на човек.

— Разбирам.

— Наистина ли, Артемис? Наистина ли разбираш? Готов ли си да се сблъскаш с последиците от това лечение? Може да възникнат множество непредвидими проблеми. Каквото и да излезе, ще бъде за твоя сметка. Готов ли си да поемеш тази отговорност?

— Готов съм — отвърна Артемис без колебание.

— Много добре, тогава решението е в ръцете на Зеленика. Никой не може да я принуди да използва магията си: това зависи от нея.

Артемис сведе поглед. Нямаше сили да погледне капитана.

— Е, Зеленика… Ще го направиш ли? Ще опиташ ли?

Зеленика избърса скрежа от челото на Бътлър. Той беше добър приятел на Народа.

— Ще опитам — отвърна тя. — Нищо не обещавам, но ще направя каквото мога.

Краката на Артемис се подкосиха от облекчение. След малко отново се овладя. Сега не беше време за разнежване.

— Благодаря ти, капитане. Осъзнавам, че решението не е било лесно. А сега какво да правя?

Зеленика посочи задната врата на колата.

— Излез. Имам нужда от стерилна обстановка. Когато свърша, ще те повикам. И каквото и да стане, каквото и да чуеш, не влизай, докато не те повикам.

Зеленика свали камерата от каската си и я закачи на капака на криогенния цилиндър, за да може Вихрогон да вижда по-добре пациента.

— Така добре ли е?

— Да — отговори Вихрогон. — Виждам отлично горната част на тялото. Криогеника. Този Фоул е направо гений за човек. Даваш ли си сметка, че е разполагал с по-малко от минута, за да измисли този план? Умно Кално създание.

Зеленика грижливо изтърка ръцете си над медицинския умивалник.

— Не достатъчно умно, за да не си търси белята. Не мога да повярвам, че го правя. Лечение на човек, мъртъв от четири часа и петнайсет минути. Това сигурно е първият подобен опит.

— Технически погледнато, лечението ще трае само две минути, ако наистина мозъкът е бил замразен веднага. Но…

— Но какво? — попита Зеленика, докато енергично бършеше пръстите си с кърпа.

— Замразяването оказва влияние на биоритмите и магнитното поле на тялото — неща, които дори Народът не разбира докрай. Тялото не е само кожа и кости. Нямаме представа как подобна травма ще се отрази на Бътлър.

Зеленика надникна в камерата.

— Сигурен ли си, че идеята е добра, Вихрогоне?

— Иска ми се да имахме време за обсъждане, Зеленика, но всяка секунда коства на стария ни приятел една-две мозъчни клетки. Ще говорим в хода на операцията. Първото, което трябва да направим, е да огледаме раната.

Зеленика отлепи няколко плика с лед и разкопча ципа на костюма от фолио. Входното отвърстие беше малко и черно, точно по средата на локва кръв, подобна на разцъфнало цвете.

— Не е имал никакъв шанс. Точно под сърцето. Ще разгледам по-отблизо.

Зеленика затвори визьора си и използва филтрите на каската за уголемяване на образа.

— Вътре има нишки. Кевлар, струва ми се.

Вихрогон изцвили в слушалките.

— Само това ни липсваше. Усложнения.

— Какъв е проблемът с нишките? Сега наистина не е време за специализиран жаргон. Искам обяснение на прост гномски.

— Добре. Обяснявам като за идиоти. Ако бръкнеш с пръсти в раната, магията ще възпроизведе клетките на Бътлър заедно с нишките кевлар. Ще бъде мъртъв, но затова пък брониран.

Зеленика усети как от напрежение я полазват тръпки.

— И така, какво трябва да направя?

— Трябва да отвориш нова рана и да оставиш магията да потече оттам.

Страхотно, помисли си Зеленика, нова рана. Колко му е да пробиеш дупка в стар приятел.

— Но той е твърд като камък!

— Ами тогава ще трябва да го поразтопиш малко. Използвай „Неутрино 2000“ на ниска степен, но не прекалявай. Ако мозъкът се събуди по-рано, отколкото трябва, с Бътлър е свършено.

Зеленика извади неутриното си, като нагласи мощността на минимум.

— Къде предлагаш да разтопя?

— Пак на гърдите. Имай готовност да лекуваш: топлината ще се разпространи бързо. Бътлър трябва да се излекува, преди кислородът да стигне до мозъка му.

Зеленика насочи лазера към гърдите на телохранителя.

— Само кажи кога.

— Приближи малко. Горе-долу петнайсет сантиметра. Две секунди.

Зеленика вдигна визьора си и няколко пъти вдиша дълбоко. „Неутрино 2000“ — хирургичен инструмент? Кой би помислил?

Тя натисна спусъка, докато чу първото щракване. При второто лазерът щеше да се активира.

— Две секунди, нали?

— Да. Хайде.

Щрак. От цевта на неутриното изскочи оранжев лъч от концентриран огън, който обля гърдите на Бътлър. Ако беше жив, телохранителят щеше да изгуби съзнание. Образува се правилен кръг от изпаряващ се лед, който полепна на капки по тавана на подвижната хирургична зала.

— А сега — обади се Вихрогон с писклив от напрежение глас — свий лъча и фокусирай в една точка.

Зеленика ловко промени настройките с палец. Свиването на лъча щеше да усили неговата мощност, но лазерът трябваше да се нагласи много внимателно, за да не среже от край до край тялото на Бътлър.

— Ще стрелям от петнайсет сантиметра.

— Добре, но побързай: топлината се разпространява.

Гърдите на Бътлър бяха възвърнали цвета си и ледът в цялото тяло се топеше. Зеленика отново натисна спусъка, като този път направи малък разрез във формата на полумесец. На ръба на раната се оформи самотна капка кръв.

— Няма обилно кървене — отбеляза Вихрогон. — Това е добре.

Зеленика прибра оръжието в кобура.

— А сега какво?

— Сега бръкни надълбоко и излей магията си до последната капка. Не я оставяй сама да изтече — изтласкай я.

Зеленика направи гримаса. Тази част никак не й допадаше. Макар че беше лекувала много пъти, така и не можа да свикне с пъхането на пръсти в чуждите вътрешности. Изпъна палци, опря кокалчетата им едно о друго и бръкна в разреза.

— Излекувай го — прошепна тя и магията потече по пръстите й. Около раната на Бътлър подскачаха сини искрици и потъваха вътре като падащи звезди, които изчезваха зад хоризонта.

— Още, Зеленика — пришпори я Вихрогон. — Още един тласък.

Зеленика отново се напъна, този път по-силно. Отначало потокът беше обилен — кипяща маса от сини искрици, — но после, когато започна да се изчерпва, магията потече по-слабо.

— Това е — каза тя задъхана. — Имам само колкото да си сложа щита на път за вкъщи.

— Добре тогава — отвърна Вихрогон, — отдръпни се до второ нареждане, защото след малко ще настане ад.

Зеленика застана до стената. В първите няколко секунди нищо не се случи, после гърбът на Бътлър се огъна и той изпъчи гърди. Зеленика чу как няколко прешлена изпукаха.

— Сърцето заби — отбеляза Вихрогон. — Дотук беше лесното.

Бътлър се отпусна обратно в камерата. Прясната му рана започна да кърви. Магическите искрици се сплетоха, като образуваха трептяща ризница около туловището на телохранителя. Бътлър се затресе на масата като топче в дрънкалка — магията възстановяваше атомите. От порите му започна да излиза пара, чрез която токсините напускаха организма му. Слоят лед, който го бе сковал, моментално се разсея, като образува облаци и дъжд от водните частици, полепнали по металния таван. Пликовете с лед се издуха като балони и кристалите скреж върху тях се разлетяха из помещението. Явлението приличаше на многоцветна буря.

— Сега върви при него! — изкомандва Вихрогон в ухото на Зеленика.

— Какво?

— Върви! Магията се движи по гръбначния му стълб. Задръж главата му неподвижна, докато трае лечението, иначе може да започне делене на увредени клетки. След като лечението приключи, нищо не можем да променим.

Чудно, помисли си Зеленика. Задръж Бътлър неподвижен. Няма проблем.

Тя с усилие си запробива път през вихрушката, като едва виждаше от ледените кристали, които се сипеха по визьора й.

Човешкото тяло продължаваше да се мята в криогенната камера, забулено в облаци пара.

Зеленика стисна с две ръце главата на Бътлър. Вибрациите запълзяха по цялата им дължина и разтресоха тялото й.

— Дръж го, Зеленика. Дръж го!

Тя се надвеси над камерата и затисна с цяло тяло главата на телохранителя. В цялата суматоха изобщо не можеше да разбере дали усилията й имат някакъв резултат.

— Наближава! — извика Вихрогон в ушите й. — Приготви се!

Потокът от магическа сила се разля по врата и лицето на Бътлър. Сините искрици се съсредоточиха около очите, плъзнаха по дължината на очния нерв до самия мозък. Очите на Бътлър рязко се отвориха и се завъртяха в орбитите си. Устата му също оживя и занарежда дълги върволици от думи на различни езици без никаква логическа връзка.

— Мозъкът му тества системите — обясни Вихрогон. — Просто проверява дали всичко работи.

Всеки мускул и става се напрягаха до крайност, извиваха се, въртяха се и се изпъваха. Фоликулите на космите работеха с бясна скорост, като покриваха обикновено гладко избръснатата глава на Бътлър с гъста коса. Ноктите израснаха и щръкнаха като на тигър, а по лицето му набоде брада.

Зеленика се държеше с всички сили. Представяше си, че сигурно така се чувстват каубоите, когато укротяват някой своенравен бик.

Постепенно искриците се разпръснаха спираловидно и изтляха във въздуха като въглени, угасени от вятъра. Бътлър се успокои и се отпусна. Тялото му лежеше в петнайсет сантиметра вода и охладител. Дишаше бавно и дълбоко.

— Успяхме — каза Зеленика и се свлече на колене. — Жив е.

— Не бързай да се радваш — отвърна Вихрогон. — Има още много да се свърши. Той ще остане в безсъзнание най-малко два дни, а като се събуди, кой знае в какво състояние ще бъде умът му. Вече е очевидно, че имаме проблем.

Зеленика вдигна визьора си.

— Какъв проблем?

— Виж сама.

Капитан Бодлива Зеленика се страхуваше да погледне лежащото в камерата тяло. Въображението й рисуваше гротескни картини. Какъв ли безформен човешки мутант бяха създали?

Първото, което забеляза, бяха гърдите на Бътлър. Дупката от куршума беше изчезнала напълно, но кожата бе почерняла. На тъмния фон се открояваше червена линия. Приличаше на главно „Р“.

— От кевлара е — обясни Вихрогон. — Част от нишките може да са се възпроизвели. За щастие, не са достатъчно, за да го убият, но ще забавят дишането му. С тези нишки около ребрата си Бътлър няма да участва в маратонско бягане.

— А червената линия?

— Прилича ми на боя. Може би върху бронираната жилетка е имало надпис.

Зеленика се огледа из хирургичната зала. Бронираната жилетка на Бътлър лежеше захвърлена в един ъгъл. На гърдите бяха изписани инициалите „ФБР“. В средата на буквата „Р“ имаше дупка.

— Е — обади се Вихрогон, — това е ниска цена за живота му. Може да казва, че е татуировка. В днешно време те са много популярни сред Калните създания.

Зеленика се надяваше, че бронираната от кевлара кожа е очевидният проблем, за който говореше Вихрогон. Но имаше и друго. То стана ясно веднага щом погледът й се спря на лицето на телохранителя. Или по-скоро на космите, които стърчаха по лицето му.

— О, богове — прошепна тя. — На Артемис това няма да му хареса.

Артемис крачеше из двора, докато Зеленика подлагаше телохранителя му на магическата хирургична операция. Сега, когато планът му се осъществяваше на практика, съмнението започна да дъвче съзнанието му като охлюв — зелен лист. Това ли беше правилното решение? Ами ако Бътлър станеше друг човек? В края на краищата, откакто баща му се бе завърнал при семейството си, той беше коренно променен. Артемис никога нямаше да забрави онзи разговор…

Артемис се върна в настоящето, стреснат от суматохата в колата на институт „Ледников период“. Тя започна да се клатушка, изпод вратата се процеждаше синя светлина.

Не се паникьоса. И преди беше виждал лечение. Миналата година, когато Зеленика поправяше откъснатия си показалец, магическите искрици бяха разтопили половин тон лед — и всичко това заради едно малко пръстче. Представете си какви поражения би могъл да нанесе организмът на Бътлър, възстановяващ се от фатална рана.

Суматохата продължи няколко минути, през които две от гумите на микробуса отхвърчаха, а окачването бе напълно съсипано. За щастие, институтът беше затворен за през нощта, иначе доктор Лейн със сигурност щеше да прибави към сметката и автосервизните услуги.

Накрая магическата буря утихна и колата се отпусна като вагон от влакче на ужасите след бясно препускане. Зеленика отвори задната врата и се облегна с цялото си тяло на касата. Беше изтощена, изцедена. Мургавото й лице светеше с болнава бледност.

— Е? — попита Артемис. — Жив ли е?

Тя не отговори. Интензивното лечение често предизвикваше гадене и преумора. Капитан Бодлива Зеленика пое няколко дълбоки глътки въздух и се отпусна на задната броня.

— Жив ли е? — повтори момчето.

Зеленика кимна.

— Жив е. Да, жив е. Но…

— Но какво, Зеленика? Кажи ми!

Феята свали каската си. Тя се изплъзна от пръстите й и се търкулна на двора.

— Съжалявам, Артемис. Направих всичко, което беше по силите ми.

По-лошо нещо от това едва ли можеше да каже.

Артемис се качи в колата. Подът беше хлъзгав от вода и цветни кристали. През натрошената решетка на вентилационната система се процеждаше пара, а неоновата лампа на тавана примигваше като светкавица в бутилка.

Криогенната камера лежеше разнебитена в ъгъла, от жироскопите й капеше течност. През ръба се подаваше една от ръцете на Бътлър и хвърляше страховита сянка на стената.

Контролното табло на камерата още работеше. Артемис изпита облекчение, когато погледна екрана и забеляза, че иконката със сърдечния пулс леко примигва. Бътлър беше жив! Зеленика отново бе успяла! Но нещо безпокоеше феята. Според нея имаше проблем.

Още щом надникна в криогенната камера, Артемис разбра какъв е проблемът. Порасналата коса на телохранителя беше силно прошарена: Бътлър беше влязъл в камерата четиридесетгодишен, а човекът, когото сега виждаше пред себе си, бе поне на петдесет. Може би дори по-възрастен. В разстояние на малко повече от четири часа Бътлър беше остарял.

Зеленика надникна през рамото на Артемис.

— Поне е жив — каза феята.

Момчето кимна.

— Кога ще се събуди?

— След два дни. Приблизително.

— Как се случи това? — попита Артемис, като отметна кичур коса от челото на Бътлър.

Зеленика сви рамене.

— Не знам със сигурност. Това е от компетентността на Вихрогон.

Артемис извади от джоба си комплекта слушалки, закачи ги на ухото си и нагласи микрофона.

— Някакви предположения, Вихрогоне?

— Не съм сигурен — обади се кентавърът. — Предполагам обаче, че магията на Зеленика не е била достатъчна. За лечението е била необходима и част от жизнените сили на Бътлър. Ако се съди по вида му, около петнайсет години.

— Може ли да се направи нещо?

— Боя се, че не. Каквото е излекувано, не може да се поправи. Ако това може да ти послужи за утеха, той вероятно ще живее по-дълго от нормалното. Но не можем да върнем младостта му и което е по-важно, не можем да определим състоянието на ума му. Лечението може да е изличило всичко от мозъка му и той сега да е празен като форматиран диск.

Артемис дълбоко въздъхна.

— Какво ти причиних, стари приятелю!

— Няма време за това — прекъсна го Зеленика. — И двамата трябва да се махате от тук. Сигурна съм, че целият този гръм и трясък е привлякъл нечие внимание. Имате ли превозно средство?

— Не. Пристигнахме с полет на гражданската авиация. От „Хийтроу“ дойдохме с такси.

Зеленика сви рамене.

— Бих искала да помогна, Артемис, но вече изгубих достатъчно време тук. Изпълнявам мисия. Изключително важна мисия, с която трябва да се заема незабавно.

Артемис отстъпи от криогенната камера.

— Зеленика, относно мисията ти…

Капитанът бавно се обърна.

— Артемис…

— Разкрити сте, нали? Някой е пробил защитните системи на Вихрогон, това ли е?

Зеленика извади от раницата си голям лист камуфлажно фолио.

— Трябва да отидем някъде да поговорим. На спокойствие.

През следващите четиридесет и пет минути за Артемис всичко беше като в мъгла. Зеленика уви двамата човеци в камуфлажно фолио и ги закачи за Лунния си пояс. Този пояс ефективно намали теглото им до една пета от земната им маса.

Но дори тогава механичните й крила с усилие издигнаха тримата в нощното небе. Феята трябваше да отвори клапана до дупка, за да ги издигне на петстотин фута надморска височина.

— Сега ще си сложа щита — предупреди тя в микрофона си. — Гледай да не се мяташ много насам-натам. Не искам някой от вас да се откачи.

После изчезна и на мястото й леко заблещукаха звезди, наредени по очертанията на фигурата й. От вибрациите халките на колана дрънчаха и зъбите на Артемис се тресяха в устата му. Чувстваше се като насекомо в пашкула си от фолио, откъдето се подаваше само лицето му, брулено от нощния вятър. В началото усещането беше почти приятно, той летеше високо над града и гледаше как колите блещукат с фарове по пътищата. После Зеленика се остави на западния вятър и тримата се понесоха по въздушните течения над океана.

Изведнъж за Артемис цялата Вселена се превърна във вихрушка от пронизващи ветрове, самолети с дъвчещи пътници и стъписани птици. До него Бътлър висеше отпуснат в импровизирания вързоп от фолио. То се сливаше с цветовете наоколо, като отразяваше преобладаващите нюанси. В никакъв случай не стигаше до съвършено пресъздаване на обстановката, но определено вършеше работа за нощен полет над океана към Ирландия.

— Това фолио неуловимо ли е за радарите? — попита Артемис по микрофона. — Не искам някой усърден пилот на изтребител да ме вземе за НЛО.

Зеленика обмисли думите му.

— Прав си. Може би трябва да се спуснем малко по-ниско, за всеки случай.

След две секунди Артемис горчиво съжаляваше, че изобщо се е обадил: Зеленика нагласи крилата си на стръмно спускане и тримата се понесоха с бясна скорост към нощните вълни. Спряха в последния момент, когато Артемис вече мислеше, че кожата ще отлети от лицето му.

— Така достатъчно ниско ли е? — попита Зеленика с едва доловима нотка на присмех в гласа си.

Те обраха пяната от върховете на вълните и по камуфлажното фолио на Артемис заискриха капки вода. Тази вечер океанът беше бурен и Зеленика следваше очертанията на водната повърхност, като ту се спускаше, ту се изкачваше по хребетите на вълните. Пасаж гърбави китове доловиха присъствието им и забраздиха пенестите води на бурното море, като скачаха на трийсет метра през вълните и се скриваха в черните дълбини. Нямаше делфини. Дребните бозайници се криеха от бурята в тесните заливи и подводните пещери покрай ирландския бряг.

Зеленика заобиколи корпуса на един пътнически ферибот, прелитайки толкова близо край него, че Артемис долови пулса на двигателя. На палубата няколко пасажери групово повръщаха през борда, като едва не улучиха невидимите пътници отдолу.

— Очарователно — промърмори Артемис.

— Не се тревожи — обади се гласът на Зеленика от прозрачния въздух над главата му. — Почти пристигнахме.

Те минаха над фериботното пристанище Рослеър и поеха по бреговата линия на север, прелитайки над планините Уиклоу. Дори в дезориентираното състояние, в което се намираше, Артемис не можеше да не се възхити на скоростта им на придвижване. Тези крила бяха фантастично изобретение. Колко пари можеха да се спечелят от такъв патент! Артемис се овладя. Продажбата на феини технологии беше основната причина за сегашното състояние на Бътлър.

Те намалиха скоростта достатъчно, за да се видят очертанията на отделните градове. Дъблин беше на изток — над мрежата от магистрали блещукаше нимб от жълти светлини. Зеленика заобиколи града и се насочи към по-слабо населената северна част на областта. По средата на голямо тъмно парче земя се издигаше самотна сграда, която изглеждаше бяла на светлината на външните прожектори: потомственото имение Фоул, домът на Артемис.

— А сега ми обясни — каза Зеленика, след като бяха сложили Бътлър в леглото му.

Тя седеше на най-долното стъпало на голямото стълбище. От маслените портрети на стените я гледаха поколения Фоул. Капитанът от Полицията на Нисшите елементи активира микрофона в каската си и го превключи на високоговорител.

— Вихрогоне, запиши това, моля те. Имам чувството, че ще ни се наложи да го чуем отново.

— Всичко стана на една делова среща този следобед — започна Артемис.

— Продължавай.

— Разговарях с Джон Спайро, американски индустриалец.

Зеленика дочу тракане на клавиши. Несъмнено Вихрогон търсеше сведения за този Джон Спайро.

— Джон Спайро — почти веднага се обади кентавърът. — Тъмна личност дори по човешките понятия. Агенциите за сигурност на Калните създания отдавна се опитват да го тикнат зад решетките. Компаниите му са екологични убийци. И това е най-малкото: промишлен шпионаж, отвличане, изнудване, връзки с мафията. За каквото и да се сетиш, той вече го е правил и се е измъкнал.

— Това е човекът — каза Артемис. — Та, бях си уговорил среща с господин Спайро…

— Какво си искал да му продадеш? — прекъсна го Вихрогон. — Човек като Спайро не прекосява Атлантическия океан за чаша чай с кифлички.

Артемис се намръщи.

— Всъщност нямах намерение да му продавам каквото и да било. Само му предложих да изчакам с пускането в продажба на едно революционно изобретение — срещу възнаграждение, естествено.

Гласът на Вихрогон отекна хладно:

— Какво революционно изобретение?

Артемис се поколеба за секунда.

— Помните ли онези каски, които Бътлър взе от Отряда по изтеглянето?

— О, не! — изстена Зеленика.

— Деактивирах механизмите им за саморазрушаване и от сензорите и чиповете конструирах куб: В-куб, миникомпютър. Не беше трудно да инсталирам фиброоптичен блокатор, за да не можете да поемете контрола върху Куба, ако го засечете.

— Дал си феина технология на човек като Джон Спайро?

— Очевидно е, че не съм му я дал! — отсече Артемис. — Той сам си я взе.

Зеленика размаха показалец пред момчето.

— Не се прави на жертва, Артемис. Не ти отива. Какво си си въобразявал? Че Джон Спайро ще си тръгне и ще ти остави изобретение, което може да го направи най-богатият човек на повърхността на планетата?

— Значи твоят компютър ни е засякъл? — попита Вихрогон.

— Да — призна Артемис. — Неволно. Спайро поиска тест за следене и феините вериги на Куба прихванаха сателитните лъчи на ПНЕ.

— Не можем ли да блокираме бъдещи засичания? — попита капитан Зеленика.

— Дефлекторите на Убежище са безсилни срещу собствените ни технологии. Рано или късно Спайро ще научи за Народа. А ако това стане, не виждам как такъв човек просто ще живее в хармония с нас.

Зеленика изгледа кръвнишки Артемис.

— Да ти напомня за някого?

— Аз не съм като Джон Спайро — възпротиви се момчето. — Той е хладнокръвен убиец!

— След още няколко години и ти ще си същият — отвърна Зеленика.

Вихрогон въздъхна. Сложи Артемис Фоул и Бодлива Зеленика в една стая — и скандалът е неизбежен.

— Стига, Зеленика — обади се кентавърът. — Нека се държим като професионалисти. Първо трябва да отменим запечатването. Следващата ни задача е да измъкнем Куба от Спайро, преди той да е разгадал тайните му.

— Имаме известна преднина — каза Артемис. — Кубът е кодиран.

— Как е кодиран?

— Вградих Код на вечността в твърдия диск.

— Код на вечността? — попита Вихрогон. — Впечатлен съм.

— Не беше чак толкова трудно. Изобретих съвсем нов основен език, така че Спайро няма да има база за сравнение.

Зеленика започна да не разбира.

— И колко време ще му отнеме да разбие този Код на вечността?

Артемис не се сдържа да не повдигне вежди.

— Цяла вечност — каза. — На теория. Но с възможностите на Спайро значително по-малко.

Зеленика реши да не обръща внимание на тона му.

— Добре тогава, значи сме в безопасност. Няма нужда да търсим Спайро, щом единственото, с което разполага, е някаква кутийка с безполезни вериги.

— Съвсем не са безполезни — възрази Артемис. — Само дизайнът на чиповете може да отведе изследователския му екип в интересни посоки. Но за едно си права, Зеленика: няма нужда да търсим Спайро. След като разбере, че съм още жив, той сам ще дойде да ме търси. В края на краищата, аз съм единственият, който може да отключи целия потенциал на В-куба.

Зеленика обхвана главата си с ръце.

— Значи всеки момент тук може да нахлуе отряд от наемни убийци, за да търси ключа към твоя Код на вечността. В такива моменти е добре наблизо да има някой като Бътлър.

Артемис свали телефонната слушалка от стойката на стената.

— В нашето семейство има повече от един Бътлър — каза той.

Глава 4: Да влезеш в семейството

За осемнайсетия си рожден ден Джулиет Бътлър поиска и получи предпазна ластична жилетка за джудо, два тежки ножа за мятане и видеокасета с финалите от Световното състезание по кеч — неща, които обикновено не присъстват в списъка с желани подаръци на едно младо момиче. Но Джулиет Бътлър не беше като другите млади момичета.

Джулиет правеше изключение в много отношения. Първо, тя можеше да порази движеща се цел с всяко оръжие, което ви дойде наум, и, второ, можеше да запрати противника си на разстояние, достатъчно голямо, за да се счита за безопасно.

Разбира се, Джулиет не беше научила всичко това само с гледане на записи от състезания по кеч. Тя бе започнала обучението си на четиригодишна възраст. Всеки ден, след като я вземеше от детската градина, Домовой Бътлър водеше малката си сестричка в дожото на имението Фоул, където я обучаваше на различните видове бойни изкуства. На осем години Джулиет беше трети дан с черен колан в седем дисциплини. На единайсет вече излизаше извън йерархията на коланите.

По традиция всички мъже от семейство Бътлър се записваха в Академията за лична охрана на мадам Ко на дванайсетия си рожден ден, като всяка година в продължение на шест месеца изучаваха занаята на телохранителя, а през останалите шест работеха като охрана на някого, който не беше изложен на голям риск. Жените Бътлър обикновено ставаха прислужници в различни заможни семейства по света. Джулиет обаче беше решила да комбинира двете професии, като през половината година прислужваше на Анджелин Фоул, а през другата усъвършенстваше бойните си умения в лагера на мадам Ко. Тя беше първата жена Бътлър, записала се в Академията, и едва петата от основаването й насам, успяла да издържи изпита за физическа подготовка. Тренировъчни лагери никога не се организираха в една и съща страна за повече от пет поредни години. Бътлър беше преминал обучението си в Швейцария и Израел, а малката му сестра се обучаваше в планините Уцукушигахара в Япония.

Спалните помещения на мадам Ко бяха далеч от луксозната обстановка в имението Фоул. В Япония Джулиет спеше на сламеник, не носеше никакви други дрехи освен два груби памучни халата и се хранеше само с ориз, риба и протеинови шейкове.

Денят й започваше в пет и половина, когато заедно с другите възпитаници тя пробягваше четири мили до близкия поток, където ловеше риба с голи ръце. След като сваряваха рибата и я поднасяха на своя сенсей, учениците връзваха на гърбовете си празни двайсетгалонови бидони и се изкачваха нагоре до линията на снега. След като напълнеха бидоните със сняг, те ги търкаляха обратно до базовия лагер и там започваха да тъпчат снега с боси крака, докато се стопи, за да може сенсеят да го използва за банята си. После започваха тренировките.

Уроците включваха подготовка по Кос Та’па, бойно изкуство, разработено лично от мадам Ко и предназначено специално за телохранители, чиято основна цел е не самозащитата, а защитата на господаря. Възпитаниците на Академията преминаваха още задълбочен курс по оръжейно дело, учеха информационни технологии, устройство и поддръжка на автомобила и техники за преговаряне с похитители на заложници.

На осемнайсет години Джулиет можеше с вързани очи да разглоби и сглоби деветдесет процента от световната оръжейна продукция, да управлява всеки вид автомобил, да се гримира за по-малко от четири минути и въпреки поразителната си външност — резултат от евроазиатска смесица — да се впише в която и да било тълпа по света като местен жител. Брат й много се гордееше с нея.

Последен етап от обучението й беше полева симулация в непозната среда. Ако преминеше този изпит, мадам Ко щеше да бележи рамото на Джулиет със синя диамантена татуировка. Татуировката, идентична с тази на рамото на Бътлър, говореше не само за добрата физическа форма на възпитаника, но и за разностранния характер на подготовката му. В кръговете на личните охранители бодигардовете със синя диамантена татуировка не се нуждаеха от допълнителни препоръки.

Мадам Ко беше избрала град Сфакс в Тунис за последния изпит на Джулиет. Задачата й беше да преведе господаря си през шумния пазар на града, така наречената медина. Обикновено един телохранител би посъветвал господаря си да не минава през такъв оживен район, но мадам Ко изтъкна, че господарите рядко се вслушват в съветите на телохранителите си и затова е добре те бъдат подготвени за всякакви ситуации. Не стигаше това, ами мадам Ко предложи лично да изиграе ролята на господаря.

В Северна Африка беше невероятно горещо. Джулиет присвиваше очи зад големите слънчеви очила, като не изпускаше от поглед дребничката фигура, която си пробиваше път през тълпата пред нея.

— По-бързо — пришпори я мадам Ко. — Ще ме изпуснеш.

— Мечтайте си, мадам — невъзмутимо отговори Джулиет.

Мадам Ко просто се опитваше да я разсее с приказки. А в околната обстановка и без това имаше достатъчно неща, които я разсейваха. По десетките сергии наоколо искряха синджири от злато, на дървени рамки се полюшваха тунизийски килими — идеалното прикритие за един убиец. Местните се притискаха към нея, създавайки неудобна близост, любопитни да надзърнат в лицето на тази привлекателна млада жена; теренът беше коварен: една погрешна стъпка можеше да доведе до изкълчен глезен или провал.

Джулиет машинално обмисляше цялата тази информация, преди да предприеме следващия ход. Тя здраво притисна длан в гърдите на някакъв тийнейджър, който й се усмихваше, заобиколи една мазна локва, блеснала с цветовете на дъгата, и последва мадам Ко в поредната малка уличка от безкрайния лабиринт на медина.

Изведнъж пред лицето й изникна мъж. Един от многото търговци на пазара.

— Имам хубав килими — каза той на развален френски. — Идва с мен. Аз покажа!

Мадам Ко продължаваше да върви. Джулиет се опита да я последва, но мъжът се беше изпречил на пътя й.

— Не, благодаря. Килимите не ме вълнуват. Аз живея на открито.

— Много смешен, мадмоазел. Ти прави хубав шега. Сега идва види килими на Ахмед.

Тълпата започна да се оглежда, хората източваха вратове като пипала на гигантски организъм, надничаха в лицето й. Мадам Ко се отдалечаваше. Джулиет щеше да изгуби господаря си.

— Казах — не. Отдръпнете се, господин Килими. Не ме карайте да си чупя ноктите.

Тунизиецът не беше свикнал да получава заповеди от жена, а и приятелите му го гледаха.

— Аз даде добър цена — упорстваше той, като сочеше сергията си. Най-хубав килими в Сфакс.

Джулиет отстъпи встрани, но тълпата се размърда и й препречи пътя.

В този момент цялата симпатия, която Джулиет изпитваше към Ахмед, се изпари. Дотогава той беше просто невинен местен, попаднал на погрешното място в погрешния момент. Но сега…

— Да вървим — каза тунизиецът и уви ръка около кръста на русото момиче. Това определено не влизаше в списъка с десетте му най-добри идеи.

— Грешка, господин Килими!

И преди да му мигне окото, Ахмед се намери увит в един килим, а от Джулиет не бе останала и следа. Никой не разбра какво стана, докато не изгледаха записа на инцидента от камерата на Камал, продавача на пилета. На забавен каданс търговците видяха как момичето с евроазиатски черти хвана Ахмед за врата и колана и сръчно го метна на най-близката сергия за килими. Един от продавачите на злато дори позна хватката: прашка, популяризирана от американския кечист Папа Хог. Търговците така се смяха, че някои чак се обезводниха. Това беше най-забавната случка на годината. Записът дори спечели награда в тунизийската версия на шоуто „Най-смешните видеоклипове“. Три седмици по-късно Ахмед се пресели в Египет.

Но да се върнем към Джулиет. Кандидат-телохранителят спринтираше между сергиите, като заобикаляше стъписаните търговци. Накрая сви вдясно по една уличка. Мадам Ко едва ли беше стигнала далеч. Джулиет все още можеше да изпълни задачата си.

Тя се ядосваше на себе си. Точно за такъв капан я беше предупреждавал брат й.

— Внимавай с мадам Ко — съветваше я Бътлър. — Никога не знаеш какво може да ти скрои на полевата задача. Чувал съм, че веднъж пуснала стадо слонове в Калкута, само за да отвлече вниманието на един ученик.

Проблемът беше, че нямаше как да се знае със сигурност. Този търговец на килими можеше да е нает от мадам Ко, но можеше и да е невинен гражданин, случайно попаднал където не му е работата.

Уличката стана толкова тясна, че хората по нея се движеха в една редица. Над главата на Джулиет висяха импровизирани простори за пране с ветреещи се на тях влажни ризи и шалвари, от които се вдигаше пара. Тя се пъхна под прането и започна да снове между шляещите се купувачи. Стъписани пуйки отскачаха встрани, доколкото им позволяваха въженцата, с които бяха вързани.

И изведнъж Джулиет излезе на открито. Мрачен площад с надвиснали триетажни къщи. По горните балкони седяха мъже и пушеха от наргилета с плодови ухания. Под краката й имаше безценна поочукана мозайка, която изобразяваше сцена от римска баня.

По средата на площада лежеше мадам Ко, притиснала колене към гърдите си. Беше нападната от трима мъже. Тези не бяха местни търговци. И тримата бяха облечени в черно като на специалните части и атакуваха с увереността и точността на обучени професионалисти. Това не беше проверка. Мъжете наистина се опитваха да убият нейната сенсей.

Джулиет бе невъоръжена: такова беше изискването. Внасянето на оръжие в африканска държава автоматично можеше да я вкара в затвор до живот. За щастие, противниците й също като че ли не носеха оръжие, но ръцете и краката им със сигурност бяха достатъчни за онова, с което се бяха захванали.

Тук ключът към оцеляването беше импровизацията. Нямаше смисъл да се предприема пряко нападение. Ако тези тримата бяха повалили мадам Ко, Джулиет не би могла да им се опре в обичайна схватка. Време беше да опита нещо нетрадиционно.

Докато тичаше, Джулиет подскочи и в движение дръпна едно въже с дрехи. Халката в стената оказа съпротивление за секунда, след това изскочи от изсъхналия гипс. Въжето тежко се повлече след нея заедно с прострените пътеки, дрехи и забрадки. Джулиет се дръпна наляво, доколкото товарът й позволяваше, после се насочи право към мъжете.

— Хей, момчета! — извика тя не от безразсъдство, а защото така щеше да ги накара да вдигнат глави.

Мъжете погледнаха нагоре и в същия момент устите им се напълниха с мокри камилски косми. Тежките черги и дрехи се увиха около тях, а найлоновото въже мина точно под брадичките им. За по-малко от секунда и тримата бяха повалени. А Джулиет ги обездвижи допълнително, като притисна нервните възли на вратовете им.

— Мадам Ко! — извика тя и се зарови в прането в търсене на своя сенсей. Възрастната жена лежеше разтреперана в маслиненозелената си рокля. Лицето й беше забулено с проста кърпа.

Джулиет й помогна да се изправи.

— Видяхте ли тази хватка, мадам? Напълно обезвредих тримата глупаци. Обзалагам се, че никога досега не са виждали подобно нещо. Импровизация. Бътлър винаги е казвал, че тя е ключът към успеха. Знаете ли, мисля, че сенките ми за очи ги разсеяха. Лъскаво зелено. Винаги върши работа…

Джулиет млъкна, защото в гърлото й беше опрян нож. Държеше го самата мадам Ко, която всъщност не беше мадам Ко, а някаква друга дребничка азиатка в маслиненозелена рокля. Капан.

— Мъртва си — каза жената.

— Да — съгласи се мадам Ко, излизайки от една сянка. — А щом ти си мъртва, и господарят ти е мъртъв. Провали се.

Джулиет опря длани една в друга и се поклони ниско.

— Това беше подъл номер, мадам Ко — каза тя, като се стараеше тонът й да звучи почтително.

Сенсеят се разсмя.

— Разбира се. Такъв е животът. Ти какво очакваше?

— Но убийците… аз им сритах зад… аз ги обезвредих!

Мадам Ко махна с ръка на възражението й.

— Чист късмет. За твое щастие, те не бяха убийци, а възпитаници на Академията. Каква беше тази нелепа идея с въжето за пране?

— Бойна хватка. Нарича се „Въже за пране“.

— Неблагонадеждна е — отбеляза японката. — Успя само защото извади късмет. Но в нашата работа късметът не е достатъчен.

— Вината не беше моя! — запротестира Джулиет. — Един тип на пазара ми попречи. Залепи се за мен. Наложи се да го укротя.

Мадам Ко чукна с пръст Джулиет между очите.

— Стига, момиче. Помисли малко. Какво трябваше да направиш?

Джулия наведе глава още по-ниско.

— Трябваше веднага да обезвредя търговеца.

— Точно така. Животът му не струва нищо. Той е незначителен в сравнение със сигурността на господаря.

— Не мога просто така да убивам невинни хора! — възрази Джулиет.

Мадам Ко въздъхна.

— Знам, дете. И тъкмо затова още не си готова. Притежаваш всички умения, но ти липсват концентрация и решителност. Може би догодина.

Джулиет посърна. Брат й беше получил синята диамантена татуировка на осемнайсетгодишна възраст. Най-рано дипломиралият се възпитаник на Академията. Тя се беше надявала да постигне същото. Сега трябваше да опитва отново след дванайсет месеца. Нямаше смисъл да възразява повече. Мадам Ко никога не променяше решенията си.

От уличката забързано изскочи млада жена в униформа на Академията с малко куфарче в ръка.

— Мадам — каза тя, като се поклони. — Търсят ви по сателитния телефон.

Мадам Ко взе протегнатия телефон и няколко секунди внимателно слуша. Накрая каза:

— Съобщение от Артемис Фоул.

Джулиет изпита непреодолимо желание да се изправи от приведената поза, но това щеше да бъде непростимо нарушение на протокола.

— Да, мадам?

— Съобщението гласи: „Домовой има нужда от теб.“

Джулиет се намръщи.

— Искате да кажете, че Бътлър има нужда от мен.

— Не — невъзмутимо отвърна мадам Ко. — Казах, че Домовой има нужда от теб. Само повтарям каквото ми бе предадено.

Изведнъж Джулиет усети как слънцето безмилостно пече във врата й, чу как комарите бръмчат в ушите й като машинката на зъболекар и й се прииска само да се изправи и да тича презглава чак до летището. Бътлър никога не би казал името си на Артемис. Единствено в случай… Не, тя не можеше да повярва в това. Не можеше дори да си го помисли.

Мадам Ко замислено почука по брадичката си.

— Не си готова. Не мога да ти позволя да напуснеш. Влагаш твърде много емоции, за да бъдеш полезен телохранител.

— Моля ви, мадам — каза Джулиет.

Нейната сенсей мисли цели две минути.

— Е, добре — каза накрая. — Върви.

Джулиет изхвърча, преди още ехото от последната дума да е заглъхнало, и тежко на всеки търговец на килими, който й се изпречеше на пътя.

Глава 5: Железният човек и маймуната

Джон Спайро прелетя с „Конкорд“ от „Хийтроу“ до международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Дълга лимузина го откара в центъра на града до кулата „Спайро“ — тънък небостъргач от стомана и стъкло, който се извисяваше с осемдесет и шестте си етажа над чикагския хоризонт. „Спайро Индъстрис“ заемаше офисите от петдесети до осемдесет и пети етаж. На осемдесет и шестия се помещаваше личната резиденция на Спайро. До нея се стигаше или с частния асансьор, или от площадката за хеликоптери.

Джон Спайро не мигна през цялото пътуване, твърде въодушевен от малкия куб, скрит в куфара му. Шефът на техническия екип също се въодушеви, когато Спайро му обясни какво може тази безобидна наглед кутийка, и тутакси се зае да разбулва тайните на В-куба. Шест часа по-късно той пристигна в конферентната зала на съвещание.

— Безполезно е — каза ученият, чието име бе доктор Пиърсън.

Спайро завъртя маслинката в чашата си с мартини.

— Не мисля така, Пиърсън — отвърна той. — Всъщност знам със сигурност, че тази машинарийка е всичко друго, но не и безполезна. Мисля, че може би ти си безполезният тук.

Спайро беше в отвратително настроение. Арно Тъпст току-що се бе обадил, за да го уведоми, че Фоул е оцелял. А когато Спайро беше в лошо настроение, около него започваха да изчезват хора, и то ако бяха късметлии.

Пиърсън имаше чувството, че погледът на третия присъстващ в залата пробива дупка в главата му. Тази жена не беше от хората, които бихте искали да ядосате: ученият знаеше, че ако на Спайро му хрумнеше да го хвърли през прозореца, тя не би се поколебала да подпише свидетелски показания, в които се кълне, че го е видяла да скача.

Пиърсън заговори, като внимателно подбираше думите:

— Този уред…

— В-куб. Така се нарича. Вече ти го казах, така че използвай името му.

— Този В-куб несъмнено притежава огромен потенциал. Но е кодиран.

Спайро замери главата на учения с маслинката. Унизително преживяване за Нобелов лауреат.

— Тогава разбий кода. За какво ви плащам бе, хора?

Пиърсън почувства как пулсът му се учестява.

— Не е толкова просто. Този код… е неразбиваем.

— Дай да изясним нещо — каза Спайро, като се облегна назад в коженото си кресло с цвят на бича кръв. — Всяка година аз влагам два милиона в твоя отдел, а ти не можеш да разбиеш нищо и никакъв код, измислен от вчерашно хлапе?

Пиърсън се опита да не мисли за звука, който щеше да произведе тялото му при удара в паважа. Следващото изречение можеше да го спаси или да го погуби.

— Кубът се активира чрез глас и е нагоден към гласовите данни на Артемис Фоул. Никой не може да разбие кода. Невъзможно е.

Спайро не отговори: това бе знак за учения да продължи.

— И преди съм чувал за нещо подобно. Ние, учените, теоретизираме много по въпроса. Този код е Код на вечността. Той има милиони възможни пермутации и не само това, ами има за основа непознат език. Изглежда, че момчето е създало език, известен само на него. Ние дори не знаем как се съотнася той с английския. Съществуването на такъв код е научно недопустимо. Ако Фоул е мъртъв, то тогава, господин Спайро, колкото и да ми е неприятно да ви го кажа, В-кубът е умрял заедно с него.

Джон Спайро пъхна пура в ъгълчето на устата си. Не я запали. Докторите му бяха забранили. Много учтиво.

— Ами ако Фоул е жив?

Пиърсън можеше да познае кога му подават животоспасяваща сламка, за която да се улови.

— Ако Фоул е жив, много по-лесно би било да разбием него, отколкото Кода на вечността.

— Добре, докторе — каза Спайро. — Свободен си. Едва ли искаш да чуеш какво следва по-нататък.

Пиърсън събра бележките си и забързано тръгна към вратата. Постара се да не гледа жената в лицето. Ако не чуеше какво следва по-нататък, можеше след време да се залъгва, че съвестта му е чиста. А ако не погледнеше към жената на масата за съвещания, можеше и да не я посочи при евентуално разпознаване.

— Изглежда, че имаме проблем — каза Спайро на жената в тъмния костюм.

Тя кимна. Всичко на нея беше черно. Строг черен костюм, черна блуза, черни обувки с токчета. Дори часовникът „Радо“ на китката й беше гарвановочерен.

— Да. Но този проблем е от моята област.

Карла Фрацети беше кръщелница на Спац Антонели, бос на онази част от престъпния клан Берти, който държеше центъра на града. Карла служеше за свръзка между Джон Спайро и Антонели — двамата може би най-влиятелни мъже в Чикаго. Спайро отрано се беше научил, че всеки бизнес, свързан с мафията, неизбежно процъфтява.

Карла огледа безупречно оформените си нокти.

— Струва ми се, че имаш само една възможност: да отвлечеш хлапето Фоул и да го притиснеш за кода.

Спайро задъвка незапалената си пура: размишляваше.

— Не е толкова просто. Хлапето е много предвидливо. Имението Фоул е като крепост.

Карла се усмихна.

— Говорим за тринайсетгодишно дете, нали?

— След шест месеца ще стане на четиринайсет — отбеляза Спайро в своя защита. — Така или иначе, има някои затруднения.

— Като например?

— Арно е ранен. Фоул е успял някак да му избие зъбите.

— Оле-ле! — възкликна Карла и потрепери.

— Не може да стои на вятър, камо ли да изпълнява операция.

— Срамота.

— Всъщност хлапето обезвреди най-добрите ми хора. Всички са се записали за зъболекар. Това ще ми струва цяло състояние. Не, този път ми трябва помощта на външни хора.

— Искаш да ни наемеш да свършим работата?

— Точно така. Но трябва да са подбрани хора. Ирландия е в Стария свят. Наемните убийци се познават от километри. Трябват ми хора, които да се впишат в средата и да убедят хлапето да дойде тук с тях. Това са лесни пари.

Карла присви очи.

— Ясно ми е, господин Спайро.

— Е, имате ли такива хора? Момчета, които могат да вършат работа, без да бият на очи?

— Както виждам, ще ти трябват железен човек и маймуна.

Спайро кимна: той беше добре запознат с мафиотския жаргон. Железен човек беше човек с оръжие, а маймуна означаваше такъв, който прониква в труднодостъпни места.

— Имаме такива хора в списъците. Гарантирам, че няма да привличат нежелано внимание в Ирландия. Но няма да е евтино.

— Добри ли са? — попита Спайро.

Карла се усмихна. В един от предните й зъби беше инкрустиран мъничък рубин.

— О, добри са — отвърна тя. — Тези момчета са най-добрите.

Мокасина Магуайър тъкмо си правеше нова татуировка. Череп във формата на асо пика. Беше по негов собствен проект и той много се гордееше с това. Всъщност толкова се гордееше, че беше поискал да му направят татуировката на врата. Бъртън Мастилото, човекът, който работеше в салона, успя да накара Мокасина да промени мнението си, като му обясни, че татуировките на врата са като документи за самоличност, когато ченгетата търсят да идентифицират заподозрян. Мокасина отстъпи.

— Добре — каза. — Сложи я на рамото ми.

Мокасина си правеше татуировка след всяка свършена работа. По тялото му не беше останала много кожа, запазила първоначалния си цвят. Ето колко търсен беше Мокасина Магуайър в работата си.

Истинското име на Мокасина беше Алойзиъс, той бе родом от ирландския град Килкени. Сам си беше измислил прякора Мокасина, защото според него звучеше по-мафиотски от Алойзиъс. През целия си живот Мокасина бе мечтал да стане гангстер точно като онези във филмите. Когато опитите му да основе келтска мафия се провалиха, той дойде в Чикаго.

Чикагската мафия го посрещна с разтворени обятия. Всъщност един от босовете й го стисна в мечешка прегръдка. Мокасина изпрати човека заедно с шестима души от охраната му в болницата „Милосърдна Майка Божия“. Не беше зле за момче, високо метър петдесет и два. Осем часа след като бе слязъл от самолета, Мокасина беше зачислен в списъците на мафията.

И ето че сега, две години и няколко поръчки по-късно, той вече беше най-добрият железен човек на Фрацети. Специалностите му бяха въоръжени обири и рекетиране. Далеч не най-обичайното занимание за хора, високи метър петдесет и два. Но Мокасина не беше като другите хора, високи метър петдесет и два.

Той се облегна назад в подвижния стол на салона.

— Харесват ли ти обувките ми, Мастило?

Мастилото примигна, за да пропъди капките пот от клепачите си. Човек трябваше да внимава с Мокасина. И най-невинният въпрос можеше да се окаже капан. Един погрешен отговор — и щеше да се озове в компанията на свети Петър.

— Да. Харесват ми. Как им викаха?

— Мокасини! — отсече нисичкият гангстер. — Мокасини, глупако. Те са запазената ми марка.

— А, да, мокасини. Забравих. Гот е да имаш запазена марка.

Мокасина погледна рамото си, за да провери как върви татуирането.

— Не свърши ли вече с иглата?

— Ей сега свършвам — отвърна Мастилото. — Нарисувах контурите. Трябва само да ги запълня с нова игла.

— Няма да боли, нали?

Естествено, че ще боли, идиот такъв, помисли си Мастилото. Нали ти бода рамото с игла.

Но на глас каза:

— Не много. Намазах рамото ти с анестетик.

— Гледай да не боли — предупреди го Мокасина. — Иначе след малко и теб ще те заболи.

Никой освен Мокасина Магуайър не заплашваше Мастилото. Той правеше татуировките на цялата мафия. Беше най-добрият в щата.

В салона влетя Карла Фрацети. В непретенциозната обстановка на помещението елегантният й черен костюм изглеждаше неуместен.

— Здравейте, момчета — каза тя.

— Здравейте, госпожице Карла — отговори Мастилото, като силно се изчерви. В „Мастиленото петно“ не влизаха много жени.

Мокасина скочи на крака. Дори той изпитваше страхопочитание пред кръщелницата на боса.

— Госпожице Фрацети, можехте да ми звъннете. Нямаше нужда да идвате в тази бърлога.

— Сега нямаме време за това. Случаят е спешен. Тръгваш веднага.

— Добре, тръгвам. Къде ще ходя?

— В Ирландия. Чичо ти Пат е болен.

Мокасина се намръщи.

— Чичо ми Пат? Аз нямам чичо Пат.

Карла почука с токчето на обувката си.

— Той е болен, Мокасин. Много болен, ако схващаш за какво говоря.

Мокасина най-после схвана.

— А, разбрах. Значи трябва да го навестя.

— Точно така. Толкова е болен, че трябва да го навестиш.

Мокасина взе един парцал, за да избърше мастилото от рамото си.

— Добре, готов съм. Направо на летището ли отиваме?

Карла хвана под ръка дребничкия гангстер.

— След малко, Мокасин. Но първо трябва да вземем брат ти.

— Аз нямам брат — възрази Мокасина.

— Разбира се, че имаш. Той държи ключовете от къщата на чичо ти Пат. Често ходи там да храни маймунката.

— А! — досети се Мокасина. — Този брат, значи.

Мокасина и Карла се качиха в лимузината и поеха към Ийст Сайд. Мокасина не можеше да се начуди на огромните американски сгради. В Килкени най-високата сграда беше на пет етажа, а самият той бе отрасъл в малка къщичка в покрайнините. Никога обаче не би признал това пред приятелите си бандити. Пред тях той разказваше, че е сирак, прекарал детството си в различни сиропиталища.

— Кой е маймуната? — попита Мокасина.

Карла Фрацети извади огледало и започна да оправя гарвановочерната си коса. Тя беше къса и пригладена назад.

— Едно ново момче. Слам Копам. И той е ирландец като теб. Така е много по-удобно. Няма нужда от визи, документи, сложни истории за прикритие. Просто две нисички момчета се прибират у дома за празниците.

Мокасина се наежи.

— Какво искаш да кажеш с това „две нисички момчета“?

Карла затвори с трясък капака на огледалото си.

— На кого говориш, Магуайър? Защото едва ли говориш на мен. Не и с този тон.

Мокасина пребледня и изведнъж целият му живот премина като на лента пред очите му.

— Извинете ме, госпожице Фрацети. Просто мразя тази дума „нисичък“. Цял живот я слушам.

— А как искаш да ти викат хората? Върлина? Ти си нисък, Мокасин. Преживей го. Затова си и толкова сприхав. Кръстникът ми все казва, че няма нищо по-опасно от нисък мъж, който има нещо да доказва. Затова ти дадохме работа.

— Предполагам.

Карла го потупа по рамото.

— Горе главата, Мокасин. В сравнение с другото момче ти си направо гигант.

Това видимо ободри Мокасина.

— Наистина ли? Колко е висок Слам Копам?

— Нисък е — отвърна Карла. — Не знам с точност до сантиметри, но ако беше само малко по-нисък, щяхме да му сменяме памперсите и да го возим в количка.

Мокасина се усмихна. Тази работа щеше да му хареса.

Слам Копам беше живял и по-добре. Само допреди четири месеца той държеше луксозна мансарда в Лос Анджелис и имаше над милион долара в банката. Но сега средствата му бяха замразени от Бюрото за разследване на престъпни авоари и той работеше на повикване за чикагската мафия. А Спац Антонели не се славеше с щедрост към момчетата на повикване. Разбира се, Слам винаги можеше да се махне от Чикаго и да се върне в Лос Анджелис, но там името му фигурираше в списъците на местната полиция и ударната група по залавянето му само го чакаше да се върне. Всъщност за Слам нямаше сигурно убежище нито на земята, нито под нея, защото истинското име на Слам Копам беше Сламчо Челюстокопач, джудже клептоман и беглец, преследван от ПНЕ.

Някога Сламчо копаеше тунели, но един ден реши, че животът в мините не е за него, и намери друго приложение на уменията си на миньор, а именно отнемане на ценни вещи от Калните създания и продаването им на черно сред феите. Разбира се, влизането в чужд дом без позволение довеждаше до загуба на магическите способности, но Сламчо не страдаше от това. Джуджетата и без това не притежават големи магически способности, а след заклинания на него винаги му прилошаваше.

Джуджетата имат някои физически особености, които ги правят идеалните крадци. Те могат да откачат челюстите си и да поглъщат няколко килограма пръст в секунда. Организмът усвоява полезните минерали в пръстта и след това я изхвърля във вид на изпражнения. Джуджетата притежават и способността да пият през порите в кожата си, което може да бъде много полезно при срутвания в тунелите. Също така порите могат да служат като вендузи — голямо удобство за всеки крадец. И накрая, космите на джуджетата са нещо като живи антени по подобие на котешките мустаци: с тях може да се прави всичко — от ловене на бръмбари до прихващане на звукови вълни в тунелите.

Сламчо бързо се издигаше във феиния свят, докато досието му не попадна в ръцете на полицейския началник Юлиус Кореноплод. Оттогава му се събираха около триста години престой в затвора. В момента го издирваха за кражба на няколко кюлчета злато от откупа за Бодлива Зеленика. За него нямаше сигурно скривалище под земята, дори сред събратята му джуджета. Затова Сламчо беше принуден да се представя за човек и да приема каквато работа му предложат, пък било то и от чикагската мафия.

Представянето му за човек криеше някои опасности. Разбира се, ниският му ръст привличаше вниманието на всеки срещнат. Но Сламчо скоро откри, че Калните създания намираха причина да се съмняват в почти всички себеподобни: ръст, тегло, цвят на кожата, религиозна принадлежност. Това, че е различен, дори го караше да се чувства в по-голяма безопасност.

По-сериозен проблем за него беше слънцето. Джуджетата са крайно чувствителни към светлината и за по-малко от три минути могат да изгорят. За щастие Сламчо обикновено работеше нощем, но когато му се налагаше да излезе някъде през деня, той грижливо покриваше всеки милиметър от кожата си със специален дълготраен слънцепредпазен крем.

Джуджето бе наело апартамент на приземен етаж в сграда от червено-кафяв камък, строена в началото на XX век. Не беше кой знае какво, но напълно задоволяваше нуждите на Сламчо. Той махна паркета в спалнята и изсипа върху паянтовите основи на сградата два тона почва, примесена с тор. По стените имаше достатъчно влага и мъх, така че нямаше нужда да добавя нищо. След няколко часа стаята вече гъмжеше от насекоми. Сламчо можеше да си лежи в ямата и да лови хлебарки с космите на брадата си. Истински домашен уют. Сега апартаментът приличаше на разкопан тунел, а ако ПНЕ случайно го откриеха, за един миг джуджето можеше да се озове на петдесет метра под земята.

В следващите няколко дни Сламчо щеше да съжалява, че не е предприел дълго замисляното бягство още в мига, когато е чул на вратата да се чука.

На вратата се почука. Сламчо изпълзя от леглото си в импровизирания тунел и погледна монитора, свързан с видеокамерата. Карла Фрацети оправяше косата си, като се оглеждаше в лъскавото медно чукче.

Кръщелницата на боса? Лично! Явно поръчката беше голяма. Може би заплащането щеше да му стигне за преселване в друг щат. Вече три месеца живееше в Чикаго и само въпрос на време беше ПНЕ да надушат следите му. Все пак не би напуснал Съединените щати. Щом ти се налага да живееш на земната повърхност, по-добре да е някъде, където има кабелна телевизия и много богаташи, от които да крадеш.

Сламчо натисна копчето на интеркома.

— Изчакайте минутка, госпожице Фрацети, обличам се.

— Побързай, Слам — сопна се Карла и гласът й отекна като гръмотевица в евтините тонколонки. — Ще остарея тук.

Сламчо сложи халат, който си беше ушил сам от стари картофени чували. Тъканта им, която му напомняше за пижамите в затвора на Убежище, му се струваше странно уютна. Бързо вчеса брадата си, за да махне заплелите се в нея насекоми, и отвори вратата.

Карла Фрацети бързо мина покрай него, влезе в хола и се настани на единственото кресло. До вратата имаше още един човек, застанал извън обхвата на видеокамерата. Сламчо мислено си отбеляза да пренасочи обектива. Всяка фея би могла да се промъкне отдолу, дори щит не й трябваше.

Мъжът изгледа Сламчо с присвити очи. Типично поведение на мафиот. Тези хора смятаха, че само защото убиват гангстери, имат право да се държат грубо.

— Няма ли друг стол? — попита дребното човешко създание, след като влезе в хола.

Сламчо затвори вратата.

— При мен не идват много гости. Всъщност вие сте първите. Обикновено Бруно ми се обажда и аз отивам в автосервиза.

Бруно Сиренето беше местният надзирател на мафията. Той ръководеше бизнеса си от един квартален склад за авточасти. Носеше се слух, че от петнайсет години не е ставал от бюрото си.

— Страхотно си се обзавел — саркастично отбеляза Мокасина. — Плесен и дървеници. Харесва ми.

Сламчо нежно прокара пръст по една зелена ивица влага на стената.

— Когато се нанесох, тази плесен си стоеше тук, покрита с тапет. Какви хубави неща имат хората и ги крият, да не повярваш.

Карла Фрацети извади флакон парфюм от чантата си и напръска въздуха около себе си.

— Добре, стига приказки. Имам интересна работа за теб, Слам.

Сламчо положи усилие да запази хладнокръвие. Това беше големият му шанс. Може би най-после щеше да се засели в някоя уютна влажна дупка и да намери покой за известно време.

— Тази работа от онези ли е, за които се плаща добре, ако се справиш?

— Не — отговори Карла. — Тази работа е от онези, за които плащаш скъпо, ако се издъниш.

Сламчо въздъхна. Никой ли не се държеше мило в днешно време?

— Защо аз? — попита той.

Карла Фрацети се усмихна и рубинът на зъба й блесна в полумрака.

— Ще ти отговоря на този въпрос, Слам, макар че нямам навика да давам обяснения на наемниците. Особено на маймуни като теб.

Сламчо преглътна. Понякога забравяше колко безцеремонни са тези хора. Но не за дълго.

— Избрахме те за тази работа, Слам, защото се справи отлично с онзи Ван Гог.

Той се усмихна скромно. Алармената сигнализация в музея беше детска играчка. Дори кучета нямаше.

— А и защото имаш ирландски паспорт.

Един избягал гном, който се укриваше в Ню Йорк, му беше направил ирландски документи на ксерокс, откраднат от ПНЕ. Ирландците открай време бяха любимите човешки същества на Сламчо и той избра да стане един от тях. Трябваше да предположи, че това ще му докара неприятности.

— Тази работа трябва да се свърши в Ирландия, което би могло да се окаже проблем. Но за вас двамата ще бъде като безплатна разходка.

Сламчо кимна към Мокасина.

— Коя е мутрата?

Мокасина още повече присви очи. Джуджето знаеше, че ако госпожица Фрацети нареди, човекът ще го убие на място.

— Мутрата е Мокасина Магуайър, партньорът ти. Той е железният човек. Работата е за двама. Ти отваряш вратата. Мокасина хваща мишената и я придружава дотук.

Придружава я дотук. Сламчо знаеше какво означава това и не искаше да участва. Кражбата беше едно, отвличането беше друго. Но джуджето бе наясно, че не може да откаже поръчката. Можеше обаче при първа възможност да зареже железния човек и да побегне към южните щати. Беше чувал, че във Флорида има приятни блатисти местности.

— Е, кой е мишената? — попита Сламчо, като се престори на заинтересован.

— Това е поверителна информация — отбеляза Мокасина.

— Нека позная: не е моя работа да знам.

Карла Фрацети извади снимка от джоба на палтото си.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще те гризе съвестта. Това ти стига: къщата. За момента разполагаме само с тази снимка. Когато пристигнеш, ще огледаш на място.

Сламчо взе снимката. Това, което видя, го зашемети, сякаш бе получил пристъп на газове. Беше имението Фоул. Значи мишената бе Артемис. Този дребен психопат трябваше да отвлече Артемис Фоул.

Фрацети долови объркването му.

— Проблем ли има, Слам?

Не се издавай, каза си Сламчо. Не им давай да разберат.

— Не. Това е… ъ-ъ-ъ… Това е цяла крепост. Представям си каква алармена система има, с камери на всяка крачка. Няма да е лесно.

— Ако беше лесно, щях сама да си свърша работата — каза Карла.

Мокасина пристъпи напред и изгледа Сламчо от горе на долу.

— Какво става, дребосък? Не ти стиска, а?

Сламчо трябваше да мисли бързо. Ако Карла Фрацети сметнеше, че той не става за тази работа, щеше да изпрати друг. Някой, който без угризения да вкара мафията в дома на Артемис. Джуджето с изненада установи, че не може да допусне това. Ирландското момче бе спасило живота му по време на гоблинското въстание и беше най-близко до онова, което се нарича приятел — направо нелепо, като се замислиш. Трябваше да приеме поръчката, дори само за да обърка плановете на мафията.

— Хей, не се тревожете за мен. Още не е построена такава сграда, в която Слам Копам да не може да влезе. Дано само Мокасина да си свърши работата.

Мокасина грабна джуджето за реверите.

— Какво искаш да кажеш, Копам?

Сламчо обикновено избягваше да обижда хора, които биха могли да го убият, но сега можеше да се окаже полезно, ако поядосаше малко Мокасина. Особено след като смяташе да хвърли вината за провала върху него.

— Едно е да си дребен, когато си маймуна, но доколко може да се разчита на дребен железен човек?

Мокасина пусна Сламчо и разкъса ризата си, за да открие гърди, покрити с плетеница от татуировки.

— Виждаш ли колко ме бива, Копам? Преброй татуировките. Преброй ги.

Сламчо погледна многозначително Карла Фрацети. Погледът му казваше: „Наистина ли вярваш на този тип?“

— Стига! — отсече Карла. — Тестостеронът тук започва да смърди повече от мухлясалите стени. Работата е много важна. Ако вие не можете да се справите, ще намеря друг екип.

Мокасина започна да оправя ризата си.

— Добре, госпожице Фрацети. Ще се справим. Една работа е добра, когато е свършена.

Карла стана и изтръска сакото си от няколкото стоножки, които лазеха по него. Тя не се гнусеше от насекоми. За двайсет и пет годишния си живот беше виждала далеч по-отвратителни неща.

— Радвам се да го чуя. Слам, облечи се и си вземи всички маймунски инструменти. Ние ще те чакаме в лимузината.

Мокасина смушка Сламчо в гърдите.

— Имаш пет минути. После ще дойдем да те вземем.

Сламчо ги видя да си тръгват. Това беше последната му възможност да се измъкне. Можеше да прояде пода на спалнята и преди Карла Фрацети да се е опомнила, той да пътува в някой влак към юга.

Джуджето сериозно се замисли. Това никак не отговаряше на характера му. Не че беше лоша фея, просто нямаше навика да помага. Особено ако не можеше да извлече полза от това. В решението да помогне на Артемис Фоул нямаше абсолютно нищо егоистично. Сламчо потръпна. Съвестта беше последното, от което се нуждаеше сега. Скоро можеше и да стане член на някоя скаутска организация.

Глава 6: Нападение на имението Фоул

Бътлър отвори очи. Беше си у дома. Артемис спеше във фотьойла до леглото. Момчето приличаше на стогодишен старец. Нищо чудно след всичко, което беше преживял. Но вече край с това. Завинаги.

— Има ли някой вкъщи? — обади се икономът.

Артемис моментално се сепна.

— Бътлър, ти се върна при нас!

Бътлър с мъка се изправи на лакът. Това му костваше големи усилия.

— Учуден съм. Изобщо не очаквах да те видя — нито теб, нито когото и да било — отново.

Артемис напълни чаша с вода от каната до леглото.

— Ето, стари приятелю. Само не се напрягай.

Бътлър пиеше бавно. Беше уморен, но не само това. И преди се бе случвало да чувства умора след битка, но това надхвърляше обичайното изтощение.

— Артемис, какво се е случило? Изобщо не би трябвало да съм жив. А ако приемем, че съм, сега би следвало да изпитвам непоносима болка.

Артемис отиде до прозореца и хвърли поглед надолу, към земите на имението.

— Тъпст те простреля. Раната беше смъртоносна, а Зеленика не беше наблизо, за да помогне, затова те замразих, докато дойде.

Бътлър поклати глава.

— Криогеника! Само Артемис Фоул би се сетил. Използвал си фризерите за риба, предполагам?

Артемис кимна.

— Надявам се, че не съм се превърнал в пъстърва, нали?

Когато момчето се обърна, на лицето му нямаше следа от усмивка.

— Получиха се усложнения.

— Усложнения?

Артемис въздъхна.

— Лечението беше трудно, нямаше начин да се предвиди резултатът. Вихрогон ни предупреди, че организмът ти може да не го понесе, но аз настоях да продължим.

Бътлър седна.

— Артемис, всичко е наред. Аз съм жив. Всичко е за предпочитане пред алтернативата.

Момчето не изглеждаше успокоено. То извади от шкафчето огледало със седефена дръжка.

— Приготви се да се погледнеш.

Бътлър пое дълбоко дъх и погледна. Изпъна надолу челюст и опипа торбичките под очите си.

— Откога съм в безсъзнание? — попита той.

Сламчо бе решил, че най-лесният начин да провали мисията е да дразни Мокасина, докато го подлуди. Подлудяването на хората беше талант, който джуджето притежаваше по рождение, а не го използваше достатъчно често.

Двамата нисички господа седяха един до друг в салон на „Боинг“ 747 и гледаха как облаците прелитат долу под тях. Първа класа: едно от предимствата да се работи за клана Антонели.

Сламчо изискано отпи от крехката чаша с шампанско.

— Е, Чехъл…

— Искаш да кажеш Мокасин.

— А, да, Мокасин. Какъв е номерът с татуировките?

Мокасина нави ръкава си и откри тюркоазеносиня змия с капки кръв вместо очи. Също негов проект.

— Правя си по една след всяка свършена работа.

— А-ха — каза Сламчо. — Значи боядисваш една кухня и после си правиш татуировка?

— Не такава работа, глупако.

— Каква работа тогава?

Мокасина скръцна със зъби.

— Трябва ли да ти го кажа буква по буква?

Сламчо си взе няколко фъстъка от минаващ покрай него поднос.

— Няма нужда. И без това не съм ходил на училище. Ако го кажеш на прост английски, ще разбера.

— Е, не може да си чак толкова тъп! Спац Антонели не наема тъпаци.

Сламчо му смигна присмехулно.

— Сигурен ли си?

Мокасина опипа колана си в търсене на някакво оръжие.

— Чакай само всичко да свърши, умнико. Тогава двамата с теб ще си разчистим сметките.

— Приказвай си, Ботуш.

— Мокасин!

— Както и да е.

Сламчо се скри зад едно списание. Беше повече от лесно. Гангстерът вече излизаше от кожата си. Още няколко часа и Мокасина Магуайър щеше да бълва огън и жупел.

Сламчо и Мокасина минаха без проблем ирландската митническа проверка. В края на краищата, те бяха просто ирландски граждани, които се прибираха у дома за празниците. А и изобщо нямаха вид на престъпници. Кой би повярвал? Къде се е чуло и видяло такива ниски хора да участват в организирана престъпност? Никъде. Но може би тъкмо затова ги биваше в работата им.

Паспортната проверка даде поредната възможност на Сламчо да ядоса партньора си.

Служителят полагаше всички усилия да не забелязва височината на Сламчо или по-скоро липсата й.

— Е, господин Копам, прибирате се у дома при роднините?

Сламчо кимна.

— Да. Родът на майка ми е от Киларни.

— О, така ли?

— О’Райли, не О’Такали, но какво са една-две срички между приятели.

— Много забавно. Би трябвало да станете комик.

— Интересно, че го споменавате…

Служителят изпъшка. Още десет минути — и смяната му щеше да свърши.

— Само се пошегувах… — промърмори той.

— … Защото заедно с приятеля ми господин Магуайър участваме в коледното представление. Играем „Снежанка“. Аз съм Знайко, а той е Глупи.

Служителят принудено се усмихна.

— Много добре. Следващият.

Сламчо заговори така, че цялата опашка да чуе:

— Разбира се, господин Магуайър е направо роден за ролята на Глупи, ако разбирате какво искам да кажа.

Мокасина избухна насред терминала:

— Гаден дребосък! — изрева той. — Ще те убия! Ти ще си следващата ми татуировка. Ти ще си следващата ми татуировка!

Сламчо зацъка с език, когато видя Мокасина да изчезва между десетина полицаи.

— Актьори — каза той. — Толкова са докачливи.

Три часа по-късно, след обстойно претърсване и няколко телефонни разговора с енорийския свещеник в родния му град, Мокасина беше пуснат на свобода. Сламчо го чакаше в предварително наетата кола, специално подобрен модел с по-плавни педали за газта и спирачките.

— Този твой нрав сериозно застрашава операцията — отбеляза джуджето с безизразно лице. — Ако не можеш да се владееш, ще бъда принуден да се обадя на госпожица Фрацети.

— Карай — изръмжа железният човек. — Да приключваме с това.

— Добре тогава. Но ти давам последна възможност. Още един такъв епизод — и ще ти строша главата със зъби.

Мокасина за пръв път забеляза зъбите на партньора си. Те бяха емайлирани блокове като надгробни камъни и изглеждаха ужасяващо много за една-единствена уста. Способен ли беше Копам наистина да изпълни заплахата си? Не, реши Мокасина. Чисто и просто митническата проверка го беше изнервила. И все пак имаше нещо в усмивката на това джудже. Някаква искрица в очите, която говореше за скрити и страховити способности. Железният човек предпочиташе те да останат скрити.

Сламчо караше колата, докато Мокасина говореше по мобилния си телефон. За него беше проста работа да се свърже с неколцина стари приятели и да уреди една брезентова чанта с оръжие, заглушител и два комплекта слушалки с микрофони да го чака зад знака на алеята за коли към имението Фоул. Приятелите на Мокасина дори приемаха плащания с кредитни карти, така че нямаше нужда от обичайните тежкарски сцени с размяна на пари и оръжие, които най-често съпровождаха престъпните сделки.

В колата Мокасина провери механизмите и прицелите на оръжията. Отново почувства, че държи нещата в свои ръце.

— Бам-Слам — каза той и се изкиска, сякаш тази проста рима беше най-смешната шега, която някога е измислял. И което бе най-тъжното, наистина беше така. — Имаш ли вече план?

Сламчо не сваляше очи от пътя.

— Не. Мислех, че ти си умникът тук. Плановете са по твоята част. Аз само се промъквам и отварям вратата.

— Така си е. Аз съм умникът и, повярвай ми, онова хлапе Фоул също ще го разбере, когато ми падне в ръчичките.

— Хлапе? — невинно попита Сламчо. — Дошли сме тук заради някакво дете?

— Не е просто някакво дете — заговори Мокасина, нарушавайки заповедите. — То е Артемис Фоул. Наследник на престъпната империя Фоул. В главата му има нещо, което госпожица Фрацети иска да измъкне. И ние трябва да обясним на малкия колко важно е да дойде с нас и да си изпее всичко.

Сламчо стисна по-здраво волана. Досега трябваше да е измислил нещо. Но номерът беше не да обезвреди Мокасина, а да убеди Карла Фрацети да не изпраща други хора.

Артемис щеше да намери изход. Сламчо трябваше да стигне до момчето преди Мокасина. Един мобилен телефон и ходене до тоалетна — нищо повече не му трябваше. За съжаление, досега не си беше направил труда да се сдобие с телефон, а нямаше и на кого да се обажда. Освен това от Вихрогон всичко можеше да се очаква. Този кентавър можеше да определи местоположението на пеещ щурец.

— Трябва да спрем да си напазаруваме — каза Мокасина. — Кой знае колко дни ще отидат за оглеждане на къщата.

— Няма нужда. Познавам мястото. На младини съм влизал да крада там. Лесна работа.

— И защо досега не обели дума за това?

Сламчо направи обиден жест на един шофьор, който караше и в двете платна.

— Знаеш как е. Работя на парче. Заплащането зависи от трудността на работата. Кажа ли, че вече съм влизал в къщата, ще ми намалят парите с десет хилядарки.

Мокасина не възрази. Вярно беше. И той винаги преувеличаваше сложността на работата, само и само да оскубе работодателя си с няколко хиляди долара отгоре.

— Значи можеш да ни вкараш вътре?

— Мога да вкарам себе си вътре. После ще се върна за теб.

Мокасина се усъмни.

— Защо просто не дойда с теб? Много по-лесно е, отколкото да се навъртам наоколо посред бял ден.

— Първо, аз няма да тръгна, преди да се е стъмнило. И, второ, можеш да дойдеш с мен, ако нямаш нищо против да се гмурнеш в септичната яма и после да пълзиш по деветметрова канализационна тръба.

Само от мисълта за това Мокасина изпита нуждата да отвори прозореца.

— Добре. Ще дойдеш да ме вземеш. Но през цялото време ще държим връзка. Ако нещо се обърка, веднага ще ми кажеш.

— Слушам, сър, шефе — отвърна Сламчо, докато наместваше слушалката в косматото си ухо и закачаше микрофона на сакото си. — Няма да те оставя да пропуснеш срещата си с опасното хлапе.

Сарказмът прелетя покрай ушите на Мокасина с едва доловимо свистене.

— Точно така — каза момчето от Килкени. — Аз съм шефът. И ти ще се постараеш да не закъснея за срещата.

Джуджето трябваше да се съсредоточи върху брадата си, за да накара космите й да спрат да се къдрят. Космите на джуджетата са чувствителни към настроения, особено към враждебност, а враждебността на този човек струеше от всяка негова пора. Космите на Сламчо никога не го подвеждаха. Това партньорство нямаше да свърши добре.

Джуджето паркира колата в сянката на стената, която опасваше границите на имението Фоул.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Мокасина.

Сламчо посочи с дебелия си пръст към портата от ковано желязо.

— Виждаш ли надписа: „Имение Фоул“?

— Да.

— Бих казал, че със сигурност това е мястото.

Дори Мокасина не можа да пропусне тази открита подигравка.

— Гледай да ме вкараш вътре, Копам, щото иначе…

Сламчо му се озъби.

— Иначе какво?

— Иначе госпожица Фрацети много ще се подразни — неуверено довърши изречението Мокасина, като ясно съзнаваше, че губи словесната битка. Той твърдо реши при първа възможност да покаже на Копам с кого си има работа.

— Никой не иска да дразни госпожица Фрацети — отвърна Сламчо. Той слезе от високата седалка и извади чантата си с инструменти от багажника. Вътре имаше някои необичайни приспособления, които беше набавил от приятеля си гном в Ню Йорк. Надяваше се никое от тях да не влезе в действие тук. Поне планът му за проникване в имението не ги включваше.

Сламчо почука по прозореца на задната седалка. Мокасина го отвори.

— Какво?

— Не забравяй: стоиш тук, докато не дойда да те взема.

— Това ми прилича на заповед, Копам. Сега и заповеди ли ще ми даваш?

— Аз ли? — попита Сламчо и оголи всичките си зъби. — Да ти давам заповеди? Не бих си го и помислил.

Мокасина затвори прозореца.

— По-добре недей — отвърна той, щом се увери, че между него и зъбите отсреща има дебел слой стъкло.

Вътре в имението Бътлър тъкмо привърши с подстригването и бръсненето си. Започваше отново да прилича на себе си. В остарял вариант.

— Кевлар, казваш? — попита той, като оглеждаше потъмнялата кожа на гърдите си.

Артемис кимна.

— Явно няколко нишки са останали в раната. Магията ги е умножила. Според Вихрогон новата тъкан ще ограничава дишането ти, но не е достатъчно здрава, за да те пази от куршуми, освен ако са малък калибър.

Бътлър закопча ризата си.

— Всичко е различно, Артемис. Не мога да те пазя вече.

— Няма да се наложи. Зеленика беше права. Моите планове имат свойството да нараняват хората. Щом свършим със Спайро, смятам да се посветя на образованието си.

— Щом свършим със Спайро? Говориш така, сякаш вече е станало. Джон Спайро е опасен човек, Артемис. Мислех, че си го разбрал.

— Разбрах го, стари приятелю. Повярвай ми, занапред няма да го подценявам. Вече започнах да съставям план. Трябва да си върнем В-куба и да неутрализираме господин Спайро, като се надявам, че Зеленика ще се съгласи да помогне.

— Къде е Зеленика? Трябва да й благодаря. Отново.

Артемис погледна през прозореца.

— Отиде да изпълни Ритуала. Сигурно се досещаш къде.

Бътлър кимна. За пръв път бяха срещнали Зеленика на едно свещено за феите място на югоизток по време на Ритуала й за възвръщане на силите. Макар че „срещнали“ не беше думата, която Зеленика би употребила. „Отвлекли“ беше по-близо до истината.

— Трябва да се върне до час. Предлагам ти дотогава да си починеш.

Бътлър поклати глава.

— Мога да си почивам и после. Сега трябва да огледам имението. Не е много вероятно Спайро да е успял да изпрати свои хора тук. Но човек никога не знае.

Телохранителят отиде до екрана на стената, който беше свързан със системата за наблюдение. Артемис виждаше, че всяка крачка е усилие за него. С новата тъкан на гърдите си Бътлър не би могъл да изкачи стълбите, без да се задъха като след маратонско бягане.

Икономът раздели монитора на сектори, за да вижда едновременно изображенията от всички камери. Един от секторите го заинтересува повече от останалите, затова той го увеличи.

— Гледай ти, гледай ти — подсмихна се Бътлър. — Я виж кой е дошъл да ни навести.

Артемис се приближи към екрана. Един много дребен човек показваше среден пръст на камерата над кухненската врата.

— Сламчо Челюстокопач. Тъкмо това джудже ми трябваше.

Бътлър прехвърли изображението на Сламчо на целия екран.

— Може би. Но ти за какво си му притрябвал?

С типичния за себе си мелодраматичен тон джуджето поиска сандвич, преди да обясни положението. За негово съжаление Артемис предложи лично да му го направи. След малко Фоул-младши се появи от кухненския бокс с чиния, на която сякаш бе избухнала бомба.

— Оказа се по-трудно, отколкото си го представях — обясни момчето.

Сламчо разтвори масивните си челюсти и изсипа в устата си цялата купчина наведнъж. След като дъвка няколко минути, той бръкна с цяла ръка и извади от гърлото си парче печена пуйка.

— Следващия път сложи повечко горчица — каза той и изтръска няколко трохи от ризата си, като неволно включи закачения на сакото микрофон.

— Ще се постарая — отвърна Артемис.

— Би трябвало да ми благодариш, Кално създание — продължи Сламчо. — Дойдох чак от Чикаго да ти спася живота. Със сигурност това заслужава един непохватно направен сандвич. И като казвам сандвич, имам предвид най-отвлечения смисъл на думата.

— От Чикаго? Джон Спайро ли те изпраща?

Джуджето поклати глава.

— Може би, но не лично. Аз работя за семейство Антонели. Разбира се, те нямат представа, че аз съм джудже от Феиния народ: мислят ме за най-добрия крадец в престъпния свят.

— Областният прокурор на Чикаго смята, че в миналото Спайро е имал връзки със семейство Антонели. Поне се опита да го докаже.

— Както и да е. Значи, планът е аз да вляза тук и после партньорът ми да те убеди да ни придружиш до Чикаго.

Бътлър седеше облегнат на масата.

— Къде е сега партньорът ти, Сламчо?

— Отвън, пред портата. Той е гневен дребосък. Между другото, радвам се да те видя жив, здравеняко. В подземния свят се носеше слух, че си мъртъв.

— Бях, но сега съм по-добре — каза Бътлър и се запъти към контролния център на охранителните системи.

Мокасина извади от джоба на гърдите си малко тефтерче със спирала. В него си записваше гангстерски лафове, които според него вършеха работа в опасни ситуации. Остроумен диалог — това беше запазената марка на всеки добър гангстер, поне във филмите. Той разлисти страниците и нежно се усмихна.

„Време е да закриеш сметката си. Завинаги“ — Лари Феригамо. Бивш банкер. 9 август.

„Боя се, че харддискът ти току-що се изтри“ — Дейвид Спински. Компютърен хакер. 23 септември.

„Правя това, понеже свърших с месенето на тестото“ — Морти пекаря. 17 юли.

Добър материал. Може би някой ден Мокасина щеше да напише мемоарите си.

Той още се усмихваше, когато чу гласа на Слам в слушалката си. Отначало помисли, че маймуната говори на него, но после осъзна, че този така наречен негов партньор разправя всичко на мишената им.

„Би трябвало да ми благодариш, Кално създание — каза Копам. — Дойдох чак от Чикаго да ти спася живота.“

Да му спаси живота! Дребният идиот Слам работеше за другата страна и съвсем бе забравил, че има микрофон.

Мокасина слезе от колата и се погрижи да я заключи. Тя беше взета под наем и ако някой я откраднеше, щяха да изгубят депозита и госпожица Фрацети щеше да си го удържи от заплатата му. В стената до главната порта имаше малък вход за пешеходци. Слам Копам беше оставил вратата отворена. Мокасина се промъкна вътре и забърза по алеята, като се стараеше да се движи в сенките на дърветата.

Слам продължаваше да бърбори в ухото му. Изложи целия им план на хлапето Фоул без каквато и да било заплаха от изтезания. Направи го съвсем доброволно. Изглежда, Копам от самото начало работеше за ирландското момче. Нещо повече: Слам не беше Слам, а Сламчо. Що за име е това? Сламчо, джудже от Феиния народ. Това ставаше от странно по-странно. Може би Феиният народ беше някаква банда. Макар че името не подхождаше много на банда. „Джуджетата от Феиния народ“ трудно можеха да всеят ужас в душите на конкуренцията.

Мокасина заприпка по главната алея, като подмина редица изящни сребристи брези и истинско игрище за крокет. Край изкуственото езеро се разхождаха два пауна. Гангстерът изсумтя презрително. Изкуствено езеро! В дните преди телевизионните предавания за градинарство и дизайн това щеше да бъде просто голяма локва вода.

Мокасина тъкмо се чудеше къде е входът за доставки, когато видя надпис: „За доставки минете отзад“. Много благодаря. Той още веднъж провери заглушителя и пълнителя и тръгна на пръсти по посипаната с чакъл пътека.

Артемис подуши въздуха.

— На какво мирише?

Сламчо подаде глава иззад вратата на хладилника.

— Боя се, че на мен — избоботи той, докато предъвкваше невъзможно голямо количество храна. — Слънцепредпазен крем. Отвратително е, знам, но без него щях да мириша още по-лошо. Представи си как миришат парчета бекон върху плосък камък в Долината на смъртта.

— Очарователна картина.

— Джуджетата са подземни създания — обясни Сламчо. — Ние живеем под земята още от времето на династията Вейка…

Вейка беше първият елфически крал. По време на царуването му феите и човеците живееха заедно на земната повърхност.

— … Това, че сме чувствителни към светлината, затруднява живота ни сред човеците. Да ви кажа честно, този живот започна да ми омръзва.

— Желанието ти е заповед за мен — обади се глас зад него. Беше Мокасина. Той стоеше на вратата на кухнята и държеше в ръце много голям пистолет.

Трябва да признаем, че Сламчо бързо се окопити.

— Нали ти казах да ме чакаш отвън.

— Вярно, каза ми. Но аз реших все пак да вляза. И познай: нямаше септична яма, нямаше канализационна тръба. Задната врата беше широко отворена.

Сламчо имаше навика да скърца със зъби, когато мисли. Звукът беше като от стържене на нокти по черна дъска.

— А… да. Тук извадихме късмет. И аз се възползвах, но за нещастие момчето ме видя. Тъкмо бях спечелил доверието му, когато влезе ти.

— Не си прави труда — каза Мокасина. — Микрофонът ти е включен. Чух всичко, Слам. Или може би Сламчо, джуджето от Феиния народ.

Сламчо преглътна наполовина сдъвканата храна. Отново голямата му уста го беше вкарала в затруднение — може би щеше да успее и да го отърве. Не беше никак трудно да откачи челюстта си и да погълне дребния наемен убиец. Беше лапал и по-големи залъци. Един бърз залп от газове щеше да го завърти като спирала из стаята. Надяваше се само оръжието да не гръмне, преди да го е прокарал през стомашно-чревния си тракт.

Мокасина забеляза погледа в очите на Сламчо.

— Точно така, дребосък — каза той, като вдигна дулото на пистолета си. — Само опитай да мръднеш. Да видим къде ще стигнеш.

Артемис също размишляваше. Знаеше, че за момента е в безопасност. Новодошлият нямаше да наруши заповедта и да го нарани. Но времето на Сламчо изтичаше и нямаше кой да го спаси. Дори да беше наблизо, Бътлър бе твърде слаб, за да се намеси. Зеленика беше заета да изпълнява Ритуала. А самият Артемис не се справяше особено добре в ситуации, изискващи физическо натоварване. Налагаше се да преговаря.

— Знам за какво си дошъл — започна той. — За тайните на Куба. Ще ти ги кажа, но само ако оставиш приятеля ми на мира.

Мокасина размаха пистолета.

— Ти ще направиш каквото поискам когато поискам. Сигурно ще се разревеш като момиче. Понякога и това се случва.

— Много добре. Ще ти кажа каквото искаш да знаеш. Само не стреляй по никого.

Мокасина преглътна усмивката си.

— Разбира се. Няма проблем. Бъди добро момче, ела с мен и никой няма да пострада. Имаш думата ми.

В кухнята влезе Бътлър. Лицето му лъщеше от пот, той дишаше на пресекулки.

— Погледнах на монитора — каза телохранителят. — Колата е празна, другият трябва да е…

— Тук — довърши Мокасина. — Не е новина за никого, освен за теб, деденце. А сега без резки движения, да не получиш сърдечен удар.

Артемис видя как очите на Бътлър зашариха из стаята. Търсеше нещо, което да използва. Нещо, с което да ги спаси. Може би вчерашният Бътлър би успял, но днешният беше с петнайсет години по-стар и още се възстановяваше след магическата хирургия. Положението беше безнадеждно.

— Можеш да вържеш останалите — предложи Артемис. — После ще тръгнем.

Мокасина се плесна по челото.

— Страхотна идея! После може да опитаме и друга тактика за забавяне, само че аз не съм чак такъв аматьор.

Гангстерът усети как по гърба му пълзи сянка. Той рязко се обърна и видя, че на вратата стои момиче. Още един свидетел. Карла Фрацети щеше да получи допълнителна сметка за тези усложнения. От самото начало нещата не се развиваха така, както тя му ги бе описала.

— Добре, госпожице — каза Мокасина. — Ела при останалите. И не върши глупости.

Момичето на вратата отметна косата си назад и примигна с лъщящи зелени клепачи.

— Аз не върша глупости — отвърна то. После рязко протегна ръка към пистолета на Мокасина. Грабна пълнителя и сръчно го извади от дръжката. Сега оръжието не ставаше за нищо, освен за зачукване на гвоздеи.

Мокасина отскочи назад.

— Хей, хей! Внимавай. Не ми се иска да те нараня по погрешка. Това чудо може да гръмне.

Само така си мислеше.

Той продължи да ги плаши с безполезния метален предмет.

— Назад, момиченце: не ме карай да повтарям.

Джулиет размаха пълнителя под носа му.

— Иначе какво? Ще ме убиеш с това?

Мокасина се опули при вида на пълнителя.

— Хей, това ми прилича на…

Джулиет така го фрасна в гърдите, че той се озова зад бара.

Сламчо погледна към зашеметения гангстер, после към момичето на вратата.

— Бътлър, само налучквам, но ми се струва, че това е сестра ти.

— Прав си — каза прислужникът и прегърна Джулиет. — Как позна, за бога?

Глава 7: Най-добре скроените планове

Време беше за съвещание. Същата нощ групата се събра в залата за съвещания на имението пред два монитора, които Джулиет бе донесла от контролния център. Вихрогон се беше включил на честотата на мониторите, така че присъстващите имаха жива връзка с него и с подполковник Кореноплод.

За свое неудоволствие, Сламчо също беше в групата. Той тъкмо се опитваше да изкопчи някакво възнаграждение от Артемис, когато Зеленика дойде и го закопча с белезници за един стол.

Димът от пурата на Кореноплод замъгляваше екрана.

— Изглежда, групата вече се е събрала — каза той, възползвайки се от дарбата на феите да говорят чужди езици, сред които и английски. — А знаете ли какво? Аз никак не обичам групови събирания.

Зеленика беше сложила микрофона и слушалките си по средата на масата за съвещания, така че всички присъстващи да участват в разговора.

— Мога да обясня, подполковник.

— О, изобщо не се съмнявам. Но кой знае защо имам предчувствието, че обяснението ти няма да ме трогне и до края на смяната значката ти ще се озове в чекмеджето ми.

Артемис опита да се намеси.

— Моля ви се, подполковник. Зеленика… капитан Бодлива Зеленика е тук само защото аз я подмамих да дойде.

— Така ли? Ами тогава защо е още с вас? Поканили сте я на обяд, а?

— Сега не е време за саркастични забележки, подполковник. Имаме сериозен проблем. Потенциална катастрофа.

Кореноплод изпусна облак зеленикав дим.

— Какво правите вие, хората, си е ваша работа. Ние не сме лична охрана, Фоул.

Вихрогон се изкашля.

— И ние сме замесени, независимо дали ни харесва или не: Артемис е човекът, който ни е засякъл. И това не е най-лошото, Юлиус.

Кореноплод стрелна с поглед кентавъра. Вихрогон се обръщаше към него на малко име. Значи положението беше сериозно.

— Много добре, капитане — каза началникът. — Продължете съвещанието.

Зеленика отвори един доклад на джобния си компютър.

— Вчера аз отговорих на сигнал от предупредителната ни система. Имаше телефонно обаждане от Артемис Фоул, Кално създание, добре известно на ПНЕ поради участието си в потушаването на бунта на Бюа Кел. Сътрудникът на Фоул Бътлър е бил смъртно ранен от друго Кално създание, Джон Спайро, и Артемис ме помоли да помогна с лечение.

— И ти отказа, а после поиска техническо подкрепление за заличаване на паметта, както пише в правилника.

Зеленика можеше да се закълне, че екранът пред нея се нагорещява.

— Не. Като взех предвид дейната подкрепа на Бътлър по време на гоблинската революция, аз извърших лечението и транспортирах Бътлър и Фоул до дома им.

— Кажи ми, че не си летяла с тях!

— Нямаше друга възможност. Те бяха увити в оптично фолио.

Кореноплод потърка слепоочията си.

— Едно стъпало стига! Само едно стъпало да е стърчало навън, до утре в Интернет ще гъмжи от наши снимки. Зеленика, защо ми причиняваш това?

Зеленика не отвърна. Какво можеше да каже?

— Има и друго. Задържахме един от служителите на Спайро. Неприятна работа.

— Той видя ли те?

— Не. Но е чул Сламчо да казва, че е джудже от Феиния народ.

— Няма проблем — обади се Вихрогон. — Заличи му паметта и го върни у дома.

— Не е толкова просто. Човекът е убиец. Може отново да го изпратят тук да довърши работата си. Мисля, че трябва да го преместим по-надалеч. Повярвайте ми. На никого няма да липсва.

— Добре — каза Вихрогон. — Приспи го, направи заличаване на паметта и го отърви от всичко, което би могло да върне спомените му. После го изпрати някъде, където не може никому да навреди.

Подполковникът дръпна няколко пъти от пурата си, за да се успокои.

— Добре. Кажи ми за засичането. И ако това е работа на Фоул, можем ли да отменим тревогата?

— Не. Човешкият бизнесмен Джон Спайро е откраднал от Артемис феина технология.

— Която пък Артемис е откраднал от нас — допълни Вихрогон.

— Този Спайро е твърдо решен да разкрие тайната на технологията, без да подбира средствата — продължи Зеленика.

— А кой знае тайната? — попита Кореноплод.

— Артемис е единственият, който може да работи с В-куба.

— Трябва ли да знам какъв е този В-куб?

Оттук пое Вихрогон:

— Артемис е сглобил микрокомпютър от стара техника на ПНЕ. Повечето неща са безвъзвратно остарели под земята, но по човешките стандарти тази техника е приблизително с петдесет години напред в техния ход на развитие.

— И следователно струва цяло състояние — заключи подполковникът.

— И следователно струва невиждано състояние — съгласи се Вихрогон.

Изведнъж Сламчо се заинтригува.

— Невиждано състояние? Колко невиждано?

Кореноплод с облекчение установи, че има на кого да се разкрещи.

— Затваряй си устата, престъпник! Това изобщо не те засяга. Съсредоточи се върху последните няколко глътки въздух на свобода, на които можеш да се насладиш. Утре по това време ще се ръкуваш със съкилийника си и дано този път се окаже трол.

Сламчо остана невъзмутим.

— Хайде стига, Юлиус. Всеки път, когато възникне проблем с Фоул, аз спасявам окаяните ти задни части. Не се съмнявам, че какъвто и план да скроите с Артемис, в него ще участва твоят покорен слуга. Може би дори с риск за живота си.

Цветът на лицето на Кореноплод премина от тъмнорозов в кървавочервен.

— Е, Артемис? Планираш ли да използваш този престъпник?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще ми дадете Зеленика или не.

Главата на Кореноплод изчезна зад гъст облак дим. Остана да лъщи само червеното му теме като предницата на локомотив, който излиза от тунел. Част от дима отиде и на екрана на Вихрогон.

— Изгледите не са благоприятни — отбеляза кентавърът.

Накрая Кореноплод се успокои достатъчно, за да може да говори.

— Да ти дам Зеленика? Богове, дайте ми търпение! Имаш ли представа колко спешни задачи отлагам само заради това съвещание?

— Доста, предполагам.

— Цяла планина, Артемис. Цяла планина! Изобщо не бих си направил труда да говоря с теб, ако не беше историята с Бюа Кел. Ако това някога излезе наяве, ще свърша като началник на чистачите на канализацията в Атлантида.

Сламчо смигна срещу екрана.

— Може би не биваше да чувам това.

Кореноплод не му обърна внимание.

— Артемис, имаш трийсет секунди да ме убедиш.

Момчето се изправи и застана точно срещу екрана.

— Спайро разполага с феина техника. Не е много вероятно да успее да я използва, но кубът ще открие на учените му йонната технология. Този човек е мегаломан, не зачита нито живота, нито околната среда. Кой знае каква чудовищна машина ще създаде на базата на феината технология! Освен това съществува възможност собствената му нова технология да му помогне да открие Убежище, а ако това се случи, животът на всяко създание на земята и под нея е застрашен.

Кореноплод се премести заедно със стола си извън обсега на камерата и след малко се появи на екрана на Вихрогон. Наведе се към ухото на кентавъра и тихо му зашепна нещо.

— Не вярвам да се получи — каза Зеленика. — Може би ще се прибера у дома още със следващата совалка.

Артемис забарабани с пръсти по масата. Трудно можеше да си представи как ще притисне Спайро без феина помощ.

След няколко секунди подполковникът се върна на своя екран.

— Положението е сериозно. Не можем да рискуваме този Спайро да ни засече още веднъж. Колкото и малка да е вероятността за това, тя все пак съществува. Ще се наложи да сформирам отряд за бързо реагиране. С подкрепление от Отряд по изтеглянето в пълно бойно снаряжение.

— Цял отряд? — възрази Зеленика. — В градска среда? Подполковник, знаете какви са в Изтеглянето. Това може да предизвика катастрофа. Нека сама се опитам.

Кореноплод се замисли.

— Подготовката на операцията ще отнеме четиридесет и осем часа, така че това е времето, с което разполагаш. Мога да те покрия за ден-два. Челюстокопач също може да помогне, ако желае: това зависи от него. Склонен съм да му опростя една-две присъди за кражба с взлом, но пак ще му останат от петдесет до сто години затвор за кражбата на златото. Само толкова мога да направя. Ако се провалиш, Отрядът по изтеглянето е готов за излитане.

Артемис обмисли думите му.

— Много добре.

Кореноплод пое дълбоко дъх.

— Има едно условие.

— И аз така си помислих — каза Артемис. — Заличаване на паметта, прав ли съм?

— Точно така, Артемис. Ти ставаш много опасен за Народа. Ако искаш да ти помогнем сега, след това ти и хората ти ще трябва да се подложите на операция по заличаване на паметта.

— А ако не се съгласим?

— Тогава преминаваме директно към план „Б“ и пак ще ти заличим паметта.

— Не се обиждайте, подполковник, но това е технически въпрос…

Вихрогон пристъпи напред.

— Има два вида заличаване на памет. Цялостно заличаване, което изтрива всичко за избран период от време. Зеленика може да направи това с оборудването в раницата си. Има и фино заличаване, което изтрива само някои спомени. Това е по-специална процедура, при която опасността от рязко падане на коефициента на интелигентност е по-малка. На вас ще направим фино заличаване. Аз ще пусна вирус в компютърната ти система, който автоматично ще премахне всички файлове, свързани с Феиния народ. Освен това ще ми трябва разрешението ти да обискирам къщата — за всеки случай, ако там са останали някакви предмети, които да ти напомнят за феи. На практика в деня след операцията вие ще се събудите без какъвто и да било спомен за Феиния народ.

— Говорим за близо две години спомени.

— Те няма да ти липсват. Мозъкът ти ще изфабрикува нови, за да запълни празнините.

Това беше трудно решение. От една страна, познанието за Народа сега заемаше важна част в психологическата същност на Артемис. От друга страна, той не можеше повече да застрашава живота на феите.

— Добре — каза момчето. — Приемам предложението ви.

Кореноплод хвърли пурата в близкия инсинератор.

— Хубаво. Разбрахме се. Капитан Зеленика, дръж постоянна връзка с нас.

— Да, сър.

— Зеленика…

— Подполковник?

— Внимавай. Кариерата ти няма да издържи на още един провал.

— Разбрано, сър — отвърна Зеленика.

— А, престъпник!

Сламчо въздъхна.

— Предполагам, че говориш на мен, Юлиус?

Кореноплод се намръщи.

— Всичко свърши, Сламчо. Този път няма да ми избягаш, затова се приготви за студена храна и твърди стени.

Сламчо стана и обърна гръб на екрана. По някаква случайност капакът на специално пригодените му за копаене панталони се отвори и разкри пред Кореноплод чудна гледка към задните части на джуджето. В света на джуджетата, както и в повечето култури, показването на задника беше тежка обида.

Подполковникът прекъсна връзката. В края на краищата, такава обида не можеше да се преглътне.

Мокасина Магуайър се събуди с непоносимо главоболие. Така го болеше, че почувства необходимост от някакво сравнение, за всеки случай, ако после се наложеше да обясни. Реши, че главата му стърже отвътре така, сякаш в черепа му пълзи ядосано бодливо прасе. Не е лошо, каза си Мокасина. Трябва да си го запиша в тефтерчето.

После си помисли: „Какво е тефтерче?“ Следващата му мисъл беше: „Кой съм аз?“ Обувки, нещо свързано с обувки.

Винаги става така, когато лица с имплантирана памет дойдат в съзнание. В първите секунди старата самоличност витае наоколо, опитвайки да се наложи, но постепенно външните стимули я пропъждат.

Мокасина седна и бодливото прасе в черепа му побесня: започна да забива иглите си във всеки милиметър от меката тъкан на мозъка.

— Ох! — изпъшка Мокасина и обхвана с ръце болната си глава. Какво означаваше всичко това? Къде се намираше той? И как бе попаднал тук?

Погледна ръцете си. За секунда мозъкът проектира татуировки по кожата, но образите бързо изчезнаха. Кожата му беше чиста. Слънчевите лъчи се търкаляха по сгъвките на лактите като бели гръмотевични кълба.

Навсякъде около него се простираше полупустинна местност. Теракотовокафявата земя опираше в мастиленосини хълмове в далечината. Златният диск на слънцето печеше безмилостно трепкащата земя. През горещите вълни тичаха две фигури, изящни като рисове.

Мъжете бяха гиганти, високи поне два метра. Всеки от тях носеше овален щит, тънко копие и мобилен телефон. Косите, вратовете и ушите им бяха окичени с пъстри мъниста.

Мокасина скочи на крака. Забеляза, че е обут в кожени сандали. Мъжете бяха с маратонки „Найк“.

— Помощ! — извика той. — Помогнете ми!

Мъжете се отклониха от пътя си и дотичаха до объркания гангстер.

— Джамбо, братко. Загуби ли се? — попита единият.

— Извинете — отвърна Мокасина на перфектен суахили. — Аз не говоря суахили.

Човекът погледна спътника си.

— Ясно. А как е името ти?

„Мокасина“, отвърна мозъкът на Мокасина.

— Нуру — произнесе устата му.

— Добре, Нуру. Унатока уапи? Откъде си?

Преди Мокасина да се усети, думите сами излязоха от устата му:

— Не знам откъде съм, но искам да тръгна с вас. Искам да отида в селото ви. Там ми е мястото.

Кенийските воини изгледаха дребния странник. Вярно, цветът на кожата му беше различен, но всичко друго изглеждаше наред.

По-високият от двамата откачи мобилния телефон от колана си от леопардова кожа. Набра номера на вожда.

— Джамбо, вожде, Боби се обажда. Земните духове са ни оставили още един — Боби се разсмя и огледа Мокасина от главата до петите. — Ами, доста е нисък, но изглежда силен и има усмивка, по-голяма от обелен банан.

За по-убедително Мокасина разтегли докрай усмивката си, в случай че това беше от значение. По някаква причина единственото, което искаше на този свят, бе да отиде в селото и да живее ползотворен живот.

— Добре, вожде, ще го доведа. Можем да му дадем старата колиба на мисионера.

Боби отново закачи мобилния телефон на колана си.

— Хубаво, братко Нуру. Приет си в селото. Ела с нас и гледай да не изоставаш.

Воините чевръсто побягнаха напред. Мокасина, който отсега щеше да се нарича Нуру, се втурна след тях и кожените сандали на краката му зашляпаха. Нямаше да е зле да си намери чифт маратонки.

Сто и петдесет метра над главите им капитан Бодлива Зеленика кръжеше зад прикритието на щита си и записваше всичко, което се случваше долу.

— Преместване завършено — каза тя по микрофона в каската си. — Субектът се приспособи успешно. Няма видими следи от първоначалната му самоличност. Но трябва да се следи веднъж месечно, за всеки случай.

Вихрогон се обади в другия край на линията:

— Отлично, капитане. Незабавно се върни при шахта за совалки Е77. Ако дадеш газ докрай, може да успееш за вечерната совалка. След два часа трябва да те върнем в Ирландия.

Зеленика нямаше нужда от повтаряне. Не се случваше често да й разрешат да лети с максимална скорост. Тя активира радара си, за да избегне случаен сблъсък с ястреб, и пусна хронометъра на визьора си.

— Да видим сега дали ще счупя рекорда по скоростно летене — каза тя.

Рекорд, поставен преди осемдесет години от Юлиус Кореноплод.