Кодът на вечността

Глава 8: Въдици, стръв и прочее

Артемис се затвори за два часа в кабинета, където седя с кръстосани крака в медитативната поза, на която го бе научил Бътлър. От време на време изказваше на глас някоя идея, а дигиталното записващо устройство, поставено на килима пред него, улавяше думите му. Бътлър и Джулиет знаеха, че не бива да прекъсват мисловния му процес. Това беше от решаващо значение за успеха на начинанието им. Артемис притежаваше способността да си представя нагледно хипотетични ситуации и да предвижда вероятните последици. Той се намираше в състояние на полусън и всяко смущение би могло да накара идеите му да се изпарят като дим.

Накрая момчето излезе уморено, но доволно. В ръката си държеше три записващи диска.

— Искам да проучите тези файлове — каза Артемис. — В тях излагам в подробности указания по задачите ви. Щом запаметите съдържанието, унищожете дисковете.

Зеленика ги взе.

— Си ди. Колко примитивно. Ние държим такива в музеите си.

— В кабинета има няколко компютъра — продължи Артемис. — Използвайте който си изберете.

Бътлър остана с празни ръце.

— За мен нищо ли няма, Артемис? — попита той.

Артемис изчака останалите да се отдалечат.

— На теб ще дам устни инструкции — започна момчето. — Не искам Вихрогон да ги намери в компютъра.

Бътлър дълбоко въздъхна и се настани в кожено кресло до камината.

— Не идвам с теб, нали?

Артемис седна на страничната облегалка.

— Не, стари приятелю. Но имам важна задача за теб.

— Стига, Артемис — каза Бътлър. — Пропуснал съм кризата на средната възраст. Няма нужда да ми измисляш работа, само за да ме накараш да се чувствам полезен.

— Не, Бътлър. Задачата ти е от особена важност. Свързана е със заличаването на паметта. Ако планът ми успее, ще трябва да се съгласим на това. Не виждам как бих могъл да саботирам самия процес, затова трябва да се погрижа нещо да остане след обиска на Вихрогон. Нещо, което ще възстанови спомените ни за Народа. Веднъж Вихрогон ми каза, че един силен стимул може да доведе до пълно възстановяване на паметта.

Бътлър се намести в креслото и присви очи. Гърдите продължаваха да му създават проблеми. Нищо чудно. Та той беше жив едва от два дни.

— Имаш ли идея?

— Трябва да оставим една-две фалшиви следи. Вихрогон ще го очаква.

— Разбира се. Можем да скрием файл в сървъра. Аз мога да изпратя мейл до нашия адрес, но без да го отварям. После при първото проверяване на пощата цялата информация ще излезе.

Артемис подаде на телохранителя сгънат лист формат А4.

— Със сигурност ще ни хипнотизират и разпитват. Преди се криехме зад слънчеви очила с огледални стъкла. Но този път няма да се измъкнем. Затова трябва да измислим нещо друго. Давам ти списък с инструкции.

Бътлър проучи написаното.

— Възможно е. Познавам човек в Лимърик. Най-добрият в страната за този вид работа.

— Отлично — каза Артемис. — Сега трябва да качиш цялата ни информация за Народа на диск. Всичко: документи, видеозаписи, описания. И не забравяй дневника ми. Цялата история е вътре.

— И къде ще скрием този диск? — попита телохранителят.

Артемис свали феиния медальон от врата си.

— Бих казал, че това като размер пасва идеално на диска. Не мислиш ли?

Бътлър прибра златния медальон в джоба на сакото си.

— Скоро ще пасне — отвърна той.

Бътлър приготви обяд. Нищо претенциозно. Вегетариански пролетни рулца, ризото с гъби и крем карамел за десерт. Сламчо си поръча кофа червеи и бръмбари, нарязани на кубчета и леко подварени в дъждовна вода, подправени с мъх във вид на сос винегрет.

— Всички ли прегледаха файловете си? — попита Артемис, когато групата се оттегли в библиотеката.

— Да — отговори Зеленика. — Но като че ли ми липсват някои ключови моменти.

— Никой не разполага с целия план. Само с частите, които го засягат. Мисля, че така е по-сигурно. Получихме ли оборудването, което поръчах?

Зеленика изсипа цялото съдържание на раницата си върху килима.

— Пълен комплект уреди за наблюдение, в това число камуфлажно фолио, микрофони и видеокамери и аптечка за оказване на първа помощ.

— Освен това имаме две непокътнати полицейски каски и три лазерни пушки, останали от обсадата — добави Бътлър. — И, разбира се, един прототип на Куба в лабораторията.

Артемис подаде на Сламчо безжичен телефон.

— Отлично. Значи можем да започваме.

Джон Спайро седеше в луксозния си кабинет и мрачно се взираше във В-куба на бюрото си. Хората си мислеха, че е лесно да си Джон Спайро. Как жестоко се заблуждаваха. Колкото повече пари имаш, толкова по-напрегнато живееш. Той имаше осемстотин служители само в тази сграда и всички до един разчитаха на него за заплатите си. Искаха ежегодни повишения, медицински услуги, детски ясли, обедни почивки, двойно заплащане за труд в извънработно време и дори акции, за бога. Понякога Спайро изпитваше носталгия по времето, когато изхвърляха несговорчивите работници през прозорците и никой не се интересуваше от съдбата им. В днешно време ако хвърлиш някого през прозореца, той ще звънне на адвоката си, докато пада надолу.

Но този Куб можеше да се окаже отговорът на всичките му молитви. Сделката на живота му, разковничето на успеха. Ако можеше да накара тази машинария да работи, за него вече нямаше да има граници. В най-буквалния смисъл. Той щеше да контролира всички сателити на света. Пълен контрол на разузнаваческите сателити, на военните лазери, на комуникационните мрежи и най-вече на телевизиите. Спайро можеше да управлява света.

Секретарката му се обади от приемната.

— Господин Тъпст иска да ви види, сър.

Спайро натисна с всичка сила бутона на интеркома.

— Добре, Марлийн, покани го. И му кажи, че искам да личи, че се разкайва.

Когато влезе през двойната врата, Тъпст наистина имаше вид на човек, който се разкайва. Самата врата допринасяше за това с внушителния си вид. Спайро беше поръчал да му я откраднат от балната зала на потъналия „Титаник“. Тя бе съвършеният символ на безумно могъщество.

Арно Тъпст далеч не изглеждаше толкова самодоволен, колкото при посещението си в Лондон. А и е трудно да изглеждаш наперен, когато челото ти не се вижда от синини, а в устата ти има само голи венци.

При вида на оклюмалата му физиономия Спайро се намръщи.

— Колко зъба загуби?

Тъпст предпазливо опипа долната си челюст.

— Т’итките. Т’ъболекауят кат’а, т’е коуените т’а т’упени.

— Това да ти е за урок — делово отсече Спайро. — Какво да те правя, Арно? Поднесох ти Артемис Фоул на тепсия, а ти оплеска всичко. Кажи ми какво стана. И не искам да чувам за никакви земетресения. Искам истината.

Тъпст избърса мехурче слюнка от ъгълчето на устата си.

— Не уат’биуам. Нет’о ит’бухна. Не ’нам как’о. Нет’о като т’уко’а граната. Но мога да уи кад’я, т’е Бътлъ’ е мъутъ’. Ат’ го т’атуелях. Куай т’ него.

— О, млъкни! — изсъска Спайро. — Главата ме заболя да те слушам. Колкото по-бързо си сложиш нови зъби, толкова по-добре.

— До утуе уент’тите ми т’е отуауеят.

— Не ти ли казах да млъкнеш?

— Ит’уинете, т’ефе.

— Постави ме в много трудно положение, Арно. Заради твоята некадърност се наложи да наема хора от Антонели. Карла не е глупава, може да реши, че им дължа процент от печалбата. Това може да ми струва милиарди.

Арно се постара да си придаде вид на човек, който съжалява.

— И не ме гледай с този кучешки поглед, Тъпст. Изобщо няма да ме размекнеш. Ако нещо се обърка, ще загубиш нещо повече от шепа зъби.

Арно реши да смени темата.

— Е, ут’ените ут’пяха ли да накауат д’яд’ята да уаботи?

— Не — каза Спайро и завъртя златната гривна на китката си. — Фоул добре го е кодирал. С някакъв Код на вечността, или нещо такова. Онзи идиот Пиърсън не можа да изкопчи нищо от машинката.

И точно в този драматичен момент от миниатюрните колонки на В-куба се разнесе глас.

— Господин Спайро? — каза гласът. — Тук Ирландия. Чувате ли, господин Спайро?

Джон Спайро не беше от хората, които се стряскат лесно. Той още не беше гледал такъв филм на ужасите, който да го накара да трепери от страх, но гласът от колонките едва не го събори от стола. Качеството на звука бе невероятно. Ако затвореше очи, можеше да се закълне, че гласът идва от човек, застанал пред него.

— Да т’е обадя ли?

— Казах ти да мълчиш! Пък и не знам как се говори по това чудо.

— Чувам ви, господин Спайро — обади се гласът. — Няма нужда да правите нищо. Просто говорете. Останалото е работа на кутийката.

Спайро забеляза, че на екрана на Куба се е появила вълнообразна линия. Когато заговори, тя подскочи нагоре.

— Добре. Свързахме се. А сега ми кажете кой, по дяволите, се обажда. И как накарахте тази кутийка да работи?

— Името ми е Слам Копам, господин Спайро. Аз съм маймуната от екипа на Карла Фрацети. Не знам как точно изглежда кутийката при вас, но аз говоря от най-обикновен телефон.

— Тогава кой набра номера?

— Едно хлапе, което съм стиснал за врата. Обясних му колко важно е да се свържа с вас.

— А кой ви каза, че трябва да говорите с мен? Откъде знаете името ми?

— Пак от хлапето. То побърза да ми разкаже всичко, след като видя какво направих с железния човек.

Спайро въздъхна. Ако железният човек беше пострадал, Антонели щяха да му искат допълнителна сума.

— Какво направихте с железния човек?

— Нищо сериозно. Но известно време няма да размахва пистолети пред деца.

— Защо сметнахте за необходимо да нараните партньора си, Копам?

В другия край на линията се възцари мълчание, докато Сламчо подреждаше събитията в главата си.

— Ето как стана, господин Спайро. Инструкциите бяха да придружим момчето до Съединените щати. Само че Мокасина превъртя и започна да размахва пистолет. Аз прецених, че това е погрешно и се наложи да го укротя. Със сила. Така или иначе, хлапето здравата се уплаши и ми разказа всичко, което исках да знам. И ето че сега говоря с вас.

Спайро потри ръце.

— Постъпили сте правилно, Копам. Ще получите премия за това. Аз лично ще се погрижа.

— Благодаря, господин Спайро. Повярвайте ми, удоволствието е изцяло мое.

— Фоул там ли е?

— Точно до мен. Малко е блед, но иначе е жив и здрав.

— Дай ми го — заповяда Спайро, внезапно забравил за депресията си.

— Спайро, аз съм — със сдържан, но леко треперещ глас се обади Артемис.

Спайро сви юмруци във въздуха, сякаш стискаше врата на момчето.

— Вече не си вириш носа, а, хлапе? Нали ти казах: не ти стиска да бъдеш като мен. От друга страна, ако не получа каквото искам, ще накарам Слам да те избави от мъките ти. Разбрахме ли се?

— Да. Съвсем ясно беше.

— Добре — каза Спайро и стисна със зъби дебела кубинска пура. Щеше да я дъвче, докато стане на каша, но нямаше да я запали. — А сега говори. Какво трябва да направя, за да тръгне този Куб?

Гласът на Артемис се разтрепери повече от преди.

— Не е толкова просто, господин Спайро. В-кубът е кодиран. С нещо като Код на вечността. Аз мога да задействам от разстояние някои функции: телефон, MP3 плейър и така нататък, но за да деактивирам напълно кода и да отключа потенциала на Куба, трябва да го имам пред себе си. Ако можехте да го донесете тук…

Спайро изплю пурата.

— Спри, Фоул. За такъв глупак ли ме мислиш? Вярваш ли, че ще върна тази безценна технология обратно в Европа? Забрави! Ако ще деактивираш нещо, ще го направиш тук. В кулата „Спайро“!

— А инструментите ми? Лабораторията ми?

— Аз имам достатъчно инструменти тук. И лаборатория. Най-добрата в света. Ще дойдеш тук.

— Добре. Както кажете.

— Точно така, хлапе. Както аз кажа. Искам да сипеш гориво в онзи твой „Лиър“, който знам, че Фоул притежават, и бързичко да долетиш в „О’Хеър“. Там ще те чака хеликоптер.

— Едва ли имам избор.

— Правилно. Нямаш. Но ако направиш каквото ти казвам, може да те пусна да си вървиш. Ти разбра ли, Копам?

— Разбрах, господин Спайро.

— Добре. Разчитам да докараш хлапето тук без произшествия.

— Смятайте го за уредено.

Връзката прекъсна.

Спайро се подсмихна.

— Мисля, че имам повод да празнувам — каза той и натисна бутона на интеркома. — Марлийн, донеси ми кана кафе, и не от онази помия без кофеин. Искам истинско кафе.

— Но, господин Спайро, лекарите казаха…

Спайро изчака, докато секретарката му осъзнае на кого противоречи.

— Извинете, сър. Веднага, сър.

Той се облегна назад и сплете пръсти зад главата си.

— Виждаш ли, Тъпст? Нещата ще се наредят въпреки твоята некадърност. Спипах момчето, точно както исках.

— Да, т’ъ’. Отлит’но, т’ъ’.

Спайро се разсмя.

— Затвори си устата, смешник. Говориш като някой анимационен герой.

— Да, т’ъ’. Много т’абауно, т’ъ’.

Спайро облиза устни, предвкусвайки кафето.

— За компютърен гений това момче е доста наивно. Направи каквото ти казвам и ще те пусна да си вървиш! Хвана се на въдицата, налапа стръвта и прочее.

Тъпст опита да се усмихне. Гледката не беше от приятните.

— Да, готподин Тпайуо. Уъдит’а, ’туъу и пуот’ее.

Артемис затвори телефона, поруменял от вълнение.

— Какво мислите? — попита той.

— Мисля, че се хвана — отвърна Бътлър.

— Хвана се на въдицата, налапа стръвта и както там се казва — добави Сламчо. — Имаш самолет? Надявам се, че вътре има кухня.

Бътлър ги откара на летище Дъблин в семейното бентли. Това беше последното му участие в настоящия етап от операцията. Зеленика и Сламчо се бяха свили на задната седалка, доволни, че стъклата на прозорците са затъмнени.

Двамата Бътлър седяха отпред, облечени в еднакви черни костюми от „Армани“. Джулиет бе решила да освежи своя с розова вратовръзка и ярък грим. Приликата помежду им беше очевидна: еднакви тънки носове и дебели устни. Еднакви очи, изпъкнали като топчета за рулетка. Нащрек, винаги нащрек.

— За това пътуване не ти трябва обикновено оръжие. Използвай феин бластер. Няма нужда от зареждане, стреля без прекъсване и не е смъртоносно. Дадох на Зеленика два от личната си колекция.

— Схванах, Дом.

Бътлър зави към входа на летището.

— „Дом“! Откога не са ме наричали така. Станеш ли телохранител, нямаш нищо свое. Забравяш, че някога си имал личен живот. Сигурна ли си, че искаш това, Джулиет?

Джулиет сплете косата си на стегната плитка. В края й сложи нефритена шнола във формата на пръстен. Опасно украшение.

— Къде другаде ще мога да се бия извън ринга? Засега това ме задоволява.

Бътлър понижи тон:

— Разбира се, Артемис не може да ти бъде господар, това е против всички правила. Той вече знае малкото ти име, а и, честно казано, мисля, че е привързан към теб.

Джулиет стисна в дланта си нефритения пръстен.

— Това е само временно. Все още не съм истински телохранител. Мадам Ко не одобрява стила ми.

— Нищо чудно — отбеляза Бътлър и посочи нефритения пръстен. — Откъде се сдоби с това?

Джулиет се усмихна.

— Сама го измислих. Малка изненада за всеки, който подценява жените.

Бътлър подкара към сектора за излитане.

— Чуй ме, Джулиет — каза той и хвана ръката на сестра си. — Спайро е опасен човек. Виж какво стана с мен, а при цялата ми скромност, аз бях най-добрият в бранша. Ако тази мисия не беше толкова важна за хората и феите, изобщо нямаше да те пусна.

Джулиет докосна лицето на брат си.

— Ще внимавам.

Те влязоха в чакалнята. Скрита зад щита си, Зеленика запърха над главите на множеството търговски пътници и отпускари. Сламчо си беше сложил пресен слой слънцепредпазен крем и миризмата му отблъскваше всеки човек, който имаше нещастието да го доближи.

Бътлър сложи ръка на рамото на Артемис.

— Ще се оправиш ли?

Момчето сви рамене.

— Честно казано, не знам. Когато те няма край мен, имам чувството, че съм останал без ръка или крак.

— Джулиет ще те пази. Начинът й на работа е малко необичаен, но в края на краищата и тя е Бътлър.

— Последна мисия, приятелю. След това няма да ми трябва телохранител.

— Жалко, че Зеленика не може просто да хипнотизира Спайро чрез Куба.

Артемис поклати глава.

— Няма начин. Дори ако установим постоянна връзка, феята се нуждае от контакт очи в очи, за да хипнотизира силен характер като Спайро. А аз не искам да рискувам с такъв човек. Трябва да го премахнем. Ако феите просто го преместят на друго място, той пак може да навреди.

— А планът ти? — попита Бътлър. — От това, което ми каза, виждам, че е доста сложен. Сигурен ли си, че ще успееш?

Артемис му намигна: твърде необичайна проява на безгрижие.

— Сигурен съм — каза. — Имай ми доверие. Нали съм гений.

Джулиет пилотираше частния „Лиър“ над Атлантическия океан. Зеленика седеше до пилота и се дивеше на обстановката в самолета.

— Хубава машина — отбеляза тя.

— Никак не е лоша, фейо — отвърна Джулиет, като включи на автопилот. — Не прилича на феините летателни апарати, а?

— Полицията на Нисшите елементи не вярва в удобството — каза Зеленика. — В полицейската совалка не можеш и един червей да размахаш.

— Ако ти хрумне да размахваш червей.

— Така е — Зеленика се вгледа в пилота. — Доста си пораснала за две години. Последния път, когато те видях, беше още момиченце.

Джулиет се усмихна.

— За две години могат да се случат много неща. Аз през повечето време се борих с едри космати мъже.

— Да можеше да видиш борба на феи. Двама напомпани гноми се затварят в камера с нулево земно притегляне. Гледката не е от най-приятните. Ще ти изпратя видеодиск.

— Няма да ми изпратиш.

Зеленика си спомни за заличаването на паметта.

— Права си — каза. — Няма да ти изпратя.

В пътническия салон на лиъра Сламчо си припомняше дните на слава.

— Хей, Артемис — каза той с уста, пълна с хайвер. — Помниш ли как за малко да отнеса главата на Бътлър с един залп газове?

Артемис не се усмихна.

— Помня, Сламчо. Ти успя да саботираш най-съвършения ми план.

— Честно казано, стана случайно. Просто се бях изнервил. Дори не видях, че великанът е зад мен.

— От това направо ми олекна. Планът ми се е провалил заради проблема ти с червата.

— А помниш ли как ти отървах кожата в лабораториите „Гномски“? Ако не бях аз, сега щеше да гниеш в Ревльов връх. Кога изобщо си се оправял без мен?

Артемис отпи от минералната вода в кристалната си чаша.

— Явно никога. Да се чудиш как съм доживял до днес.

В коридора се появи Зеленика.

— Трябва да те подготвим, Артемис. След трийсет минути кацаме.

— Добра идея.

Зеленика изсипа всичко от раницата си на масата.

— Така, какво ни трябва? Гърлен микрофон и ирисова камера.

Капитанът от ПНЕ избра от купчината нещо, което приличаше на кръгла лепенка. Махна горния слой и залепи парчето лейкопласт на врата на Артемис. То веднага се сля с цвета на кожата му.

— Оптичен латекс — обясни Зеленика. — Почти невидим е. Може би ако по врата ти полази мравка, ще го забележи, но иначе… Материалът не пропуска рентгенови лъчи, така че микрофонът не може да се открие. Улавя всеки звук в радиус от десет метра и го записва на чип в каската ми. За съжаление не можем да рискуваме със слушалка — прекалено забележима е. Така че ние ще те чуваме, но ти няма да ни чуваш.

Артемис преглътна и усети как микрофонът се плъзга по адамовата му ябълка.

— А камерата?

— Ето я.

Зеленика извади контактна леща от малък контейнер с течност.

— Това е истинско чудо. Има висока разделителна способност, дигитално качество, записва изображение с няколко филтриращи опции, включително увеличение на образа и топлинни настройки.

Сламчо изсмука мозъка от една пилешка кост.

— Започваш да говориш като Вихрогон.

Артемис разгледа лещата.

— Може и да е техническо чудо, но е с лешников цвят.

— Естествено, че е с лешников цвят. Моите очи са с лешников цвят.

— Радвам се за теб, Зеленика. Само че моите са сини, както ти е известно. Тази ирисова камера не върши работа.

— Не ме гледай така, Кално създание. Ти си геният тук.

— Не мога да отида там с едно синьо и едно кафяво око. Спайро ще забележи.

— Ами да беше помислил за това, докато медитираше. Сега е малко късно.

Артемис разтърка кокалчето на носа си.

— Права си, разбира се. Аз съм мозъкът на операцията. Мисленето е моя работа, не твоя.

Зеленика подозрително присви очи.

— Това обида ли беше, Кално хлапе?

Сламчо изплю пилешката кост в близкото отделение за боклук.

— Да ти призная, Арти, такъв гаф още в началото на операцията не ме изпълва с увереност. Надявам се да си толкова умен, колкото непрекъснато разправяш.

— На никого не разправям колко съм умен. Не искам да плаша хората. Добре, ще се наложи да рискуваме с ирисова камера с лешников цвят. При повече късмет Спайро може и да не забележи. Ако забележи, ще измисля някакво оправдание.

Зеленика сложи камерата на върха на пръста си и плъзна лещата под клепача на Артемис.

— Ти решаваш. Надявам се само Джон Спайро да ти отстъпва по ум.

Спайро ги чакаше в хангара за частни самолети на „О’Хеър“. Носеше палто с кожена яка върху бял костюм собствена марка. Пистата се осветяваше от ослепителни халогенни лампи и сенките от витлото на хеликоптера падаха върху краищата на палтото му. Гледката беше много кинематографична.

Липсва само музика за фон, помисли си Артемис, докато слизаше по подвижната стълба на самолета.

Като по сценарий Сламчо влезе в ролята на гангстера.

— Мърдай, хлапе — доста убедително изръмжа той. — Не можем да караме господин Спайро да чака.

Артемис понечи да му отвърне, но си спомни, че от него се иска да играе ролята на уплашено дете. Нямаше да му е лесно. Покорството беше сериозен проблем за Артемис Фоул.

— Казах, мърдай! — повтори джуджето, като подсили репликата си със здраво побутване.

Артемис прескочи последните няколко стълби и едва не се сблъска с ухиления до уши Арно Тъпст. Това не беше каква да е усмивка. Зъбите на Тъпст бяха сменени с изработени по поръчка порцеланови челюсти. Върховете на зъбите бяха заострени. Арно приличаше на хибрид между човек и акула.

Той забеляза погледа на Артемис.

— Харесват ли ти? Имам и още един чифт. Съвсем равни отгоре. За хрускане и трошене.

На устата на момчето се оформяше цинична усмивка, когато си спомни за ролята на уплашен хлапак и бързо смени усмивката с треперещи устни. Артемис черпеше вдъхновение за изпълнението си от въздействието, което Бътлър обикновено оказваше върху хората.

Спайро не се хвана.

— Добро превъплъщение, синко. Но да ме прощаваш, малко се съмнявам великият Артемис Фоул да се размеква така бързо. Арно, огледай самолета.

Тъпст кимна делово и влезе в частния самолет. Джулиет беше облечена в униформа на стюардеса и оправяше калъфките по облегалките. При цялата си атлетичност тя едва успяваше да пази равновесие на високите си токчета.

— Къде е пилотът? — избоботи Тъпст с изражение, което напълно отговаряше на името му.

— Господарят Артемис сам пилотира самолета — отвърна Джулиет. — Прави го, откакто стана на единайсет.

— Така ли? Това законно ли е?

Джулиет надяна най-невинната си физиономия.

— Не знам кое е законно и кое — не, господине. Моята работа е да поднасям напитките.

Тъпст изръмжа, очарователен както винаги, и бързо огледа вътрешността на самолета. Накрая реши да повярва на думите на стюардесата. Правилно решение, защото ако му бе хрумнало да се усъмни, щяха да се случат две неща. Първо, Джулиет щеше да го цапардоса с нефритения си пръстен. И, второ, Зеленика, която лежеше невидима зад щита си в едно шкафче над седалките, щеше да го зашемети с един залп от своето „Неутрино 2000“. Разбира се, тя би могла просто да хипнотизира телохранителя, но след онова, което беше сторил с Бътлър, зашеметяването й се струваше по-уместно.

Тъпст подаде глава през вратата.

— Никой, освен една тъпа стюардеса.

Спайро не се изненада.

— Така си и мислех. Но те са някъде тук. Ако щеш вярвай, Копам, Артемис Фоул едва ли се е стреснал от мафиот като теб. Той е дошъл, защото е поискал да дойде.

Това умозаключение не учуди Артемис. От Спайро се очакваше да бъде подозрителен.

— Не знам за какво говорите — каза момчето. — Дойдох, защото този злобен дребосък заплаши да строши черепа ми със зъби. Защо иначе да си правя труда? Вие не знаете как да използвате В-куба, а аз лесно мога да си направя друг.

Спайро дори не го слушаше.

— Да бе, да, както кажеш. Но нека и аз ти кажа нещо. Тази лъжица е голяма за твоята уста. Кулата „Спайро“ има най-добрата охранителна система в света. Вътре има такива работи, каквито даже военните нямат. Щом вратата се хлопне зад гърба ти, оставаш сам. Никой не може да те спаси. Никой. Разбра ли?

Артемис кимна. Разбираше какво му казва Спайро. Но това не означаваше, че е съгласен с него. Джон Спайро можеше и да има такива работи, каквито военните нямат, но Артемис Фоул имаше такива работи, за каквито хората не бяха и сънували.

Един служебен хеликоптер „Сикорски“ с бръмчене ги откара в центъра на града, където се издигаше кулата „Спайро“. Кацнаха на покрива на небостъргача. Артемис знаеше как се управлява хеликоптер и си представи колко е трудно да се кацне на такава малка площадка над града, прочут със силните си ветрове.

— На такава височина скоростта на вятъра трябва да е много коварна — небрежно отбеляза той. Информацията се записваше на чипа в каската на Зеленика.

— На мен ли го казваш? — провикна се пилотът сред шума на двигателите. — На върха на Кулата стига до над шестдесет мили в час. При бурно време площадката се люлее, като може да се отклони до десет метра.

Спайро изръмжа и кимна на Тъпст. Арно протегна ръка и фрасна пилота по каската.

— Млъкни, глупако! — сопна му се Спайро. — Като си започнал, що не му дадеш и план на сградата? — той се обърна към Артемис. — Ако си си наумил нещо, Арти, да знаеш, че никъде не може да се намери проект на сградата. Когото и да попиташ в Градския съвет, ще видиш, че досието на кулата „Спайро“ е изчезнало. Само при мен има план на сградата, така че няма смисъл да караш хората си да се ровят в Интернет.

Дотук никакви изненади. Артемис вече лично беше търсил в Интернет, въпреки че не очакваше Спайро да прояви такава непредпазливост.

Те слязоха от хеликоптера. Артемис се стараеше да насочва ирисовата камера към всички елементи от охранителната система — информация, която после можеше да се окаже полезна. Бътлър често казваше, че дори незначителни подробности като броя на стъпалата по стълбището могат да се окажат много важни при планиране на операция.

Един асансьор ги отведе от площадката за хеликоптери до врата с кодирано заключване. На стратегически места бяха поставени камери, които обхващаха целия покрив. Спайро тръгна напред към кодираната ключалка. Артемис усети рязко убождане в окото и изведнъж ирисовата камера увеличи изображението четворно. Въпреки разстоянието и полумрака той успя да види кода за влизане.

— Надявам се, че го записа — промърмори момчето и усети как микрофонът на гръкляна му вибрира.

Арно Тъпст присви колене и доближи зъбите си на сантиметър от носа на Артемис.

— Говориш ли на някого?

— Аз ли? — попита момчето. — На кого бих могъл да говоря? В случай че не си забелязал, ние се намираме на осемдесет и няколко етажа над земята.

Тъпст сграбчи Артемис за реверите и го надвеси над ръба на покрива.

— Може би имаш бръмбар. Може би някой в момента слуша какво си говорим.

— Откъде ще имам бръмбар, горила такава? Вашият дребен мафиот не ме е изпускал от поглед през целия път дотук. Не ме оставяше дори да ходя сам до тоалетната.

Спайро шумно се изкашля.

— Хей, господин Умник, ако това хлапе падне от покрива, добре ще е и ти да паднеш с него, защото то ми струва повече от цяла армия пазачи.

Тъпст остави Артемис на мира.

— Няма вечно да си толкова ценен, Фоул — прошепна заплашително Арно. — Ще чакам да ти паднат акциите.

Те се качиха в огледален асансьор, който ги свали на осемдесет и петия етаж. Там ги чакаше доктор Пиърсън заедно с двама мускулести умници. По погледите им Артемис можеше да отгатне, че те определено не са мозъчни хирурзи. Всъщност приличаха повече на ротвайлери, само че двукраки. Сигурно беше полезно да държиш такива около себе си, за да трошат разни неща и да не задават въпроси.

Спайро повика единия.

— Плочка, случайно да знаеш колко искат Антонели за изгубен персонал?

Плочката се замисли. Докато мислеше, устните му мърдаха от усилие.

— Ъ-ъ-ъ, да, сещам се. Двайсет хилядарки за железен човек и петнайсет за маймуна.

— При смърт, нали?

— Смърт или осака… осакат… счупване.

— Добре — каза Спайро. Искам двамата с Чипса да отидете при Карла Фрацети и да й кажете, че й дължа трийсет и пет хиляди за екипа. Утре сутринта ще ги преведа на кайманската й сметка.

Естествено, Сламчо беше заинтригуван и сериозно уплашен.

— Моля? Трийсет и пет хиляди? Но аз съм жив! Дължите само двайсет хиляди за Мокасина, освен ако останалите петнайсет не са моята премия.

Спайро въздъхна с почти искрено съжаление.

— Така стоят нещата, Слам — каза той и закачливо тупна джуджето по рамото. — Това е огромна сделка. Гигантска. Говорим за суми, дълги колкото телефонни номера. Не мога да си позволя да рискувам. Може да знаеш нещо, може и да не знаеш. Но ако ти хрумне да подшушнеш това-онова на „Фонетикс“ или на останалите ми конкуренти? Сигурен съм, че ме разбираш.

Сламчо разтегли устни и разкри ред зъби като камъни.

— Всичко разбирам, Спайро. Ти си коварна змия. Знаеш ли, че хлапето ми предложи два милиона долара, за да го пусна?

— Да беше ги взел — обади се Арно Тъпст и блъсна Сламчо в гигантските лапи на Плочката.

Докато го влачеха по коридора, джуджето продължаваше да говори:

— Гледай да ме заровиш дълбоко, Спайро! Гледай да ме заровиш дълбоко!

Спайро присви очи така, че те заприличаха на влажни цепки.

— Чухте какво каза човекът, момчета! Преди да идете при Фрацети, заровете го дълбоко!

Доктор Пиърсън поведе групата към трезора. Преди да влязат в строго охранявания сектор, те минаха през малко преддверие.

— Моля, стъпете на скенера — каза ученият. — Тук не се допускат никакви бръмбари. Особено електронни.

Артемис стъпи на подложката. Тя потъна като гъба под краката му и покри обувките му с пяна.

— Антисептична пяна — обясни Пиърсън. — Убива всякакви вируси, които бихте могли да внесете. В момента в трезора се пазят някои резултати от биотехнологични опити. Много са податливи на зарази. Пяната има и допълнително предимство: предизвиква късо съединение във всички възможни устройства за наблюдение в обувките ви.

Подвижен скенер над главите им обля Артемис в пурпурна светлина.

— Мое лично изобретение — каза Пиърсън. — Комбиниран скенер. Има вградени топлинни и рентгенови лъчи, а също служи като детектор на метали. В общи линии, снопът лъчи разделя тялото ви на съставните му части и ги показва на този екран тук.

На малкия плазмен екран Артемис видя триизмерно изображение на самия себе си. Той затаи дъх, като се молеше уредите на Вихрогон да се окажат толкова съвършени, колкото кентавърът смяташе.

На екрана се появи червена точка, която запулсира по предната част на сакото му.

— А-ха! — възкликна доктор Пиърсън и откъсна едно от копчетата. — Какво има тук?

Той отвори копчето и вътре се показа миниатюрен чип с микрофон и батерия.

— Много хитро. Микроподслушвател. Нашият млад приятел се опитва да ни шпионира, господин Спайро.

Джон Спайро не се ядоса. Всъщност дори приветства предоставилата му се възможност да позлорадства.

— Виждаш ли, момче? Може да си гений, но аз си изкарвам хляба със следене и шпионаж. За мен нищо не остава незабелязано. И колкото по-скоро го разбереш, толкова по-бързо ще приключим с това, за което сме дошли.

Артемис слезе от скенера. Фалшивият микрофон бе свършил работа, а истинските бръмбари бяха неуловими за системата. Колкото и умен да бе Пиърсън, Вихрогон беше по-умен.

Момчето се постара да огледа добре преддверието. Там имаше какво да се види. На всеки квадратен сантиметър от металната повърхност бе поставен елемент от охранителната система или сигнално устройство. Артемис заключи, че и невидима мравка трудно би се промъкнала вътре. Да не говорим за две човешки същества плюс елф и джудже, ако последното се измъкнеше живо от лапите на Плочката и Чипса.

Самият трезор беше внушителен. Повечето фирмени трезори изглеждаха внушителни с хромираните си повърхности и кодирани ключалки, но те целяха само да направят впечатление на акционерите. В трезора на Спайро нямаше и едно излишно резе. Артемис забеляза, че двойната титанова врата е снабдена с най-модерната компютърна брава. Спайро въведе сложна поредица от цифри и дебелите един метър врати се плъзнаха, за да открият поредната преграда. Допълнителна врата.

— Да речем, че си крадец — заговори той като актьор, представящ пиеса — и си успял някак да влезеш в сградата въпреки камерите и заключените врати. Да речем, че си намерил начин да излъжеш лазерите и скенера, да набереш кода и да отвориш първата врата, което впрочем е невъзможно. И понеже всичко това е в сферата на въображението, нека си представим, че си успял да се скриеш от десетките камери и дори тогава, дори след като си направил всички останали неща, дали ще можеш да се справиш с това?

Спайро стъпи върху малка червена плочка на пода пред вратата. Постави палец върху скенер за отпечатъци с гел, задържа лявото си око отворено и ясно произнесе:

— Джон Спайро. Аз съм шефът, тъй че отваряй бързо.

Станаха четири неща. Ретинов скенер направи снимка на лявото му око и изпрати образа към компютъра. Покритата с гел подложка за отпечатъци сканира десния му палец, а гласов анализатор обстойно проучи произношението, тембъра и интонацията на Спайро. След като компютърът потвърди цялата тази информация, алармата се изключи и втората врата се отвори с плъзгане, за да разкрие просторен трезор.

Точно по средата върху направена по поръчка стоманена колона стоеше В-кубът. Беше поставен в сандъче от устойчив плексиглас и имаше поне шест камери, които го следяха от различни ъгли. Двама едри пазачи, застанали с гръб един към друг, създаваха човешка преграда пред феината технология.

Спайро не устоя на изкушението да подразни момчето.

— За разлика от теб — каза той — аз пазя технологиите си. Този трезор е единствен по рода си в цял свят.

— Жива охрана в херметизирано помещение. Интересно.

— Тези момчета са преминали подготовката си на висока надморска височина. Освен това пазачите се сменят на всеки час и си носят по един цилиндър кислород, за да могат да издържат. Какво си очаквал? Че ще сложа вентилационна система в трезора?

Артемис се намръщи.

— Стига си се перчил, Спайро. Аз съм тук: ти печелиш. Не може ли да говорим по същество?

Спайро въведе последната поредица от цифри в кодираната ключалка на колоната и плексигласовото сандъче се отвори. Той взе Куба от стиропоровата поставка.

— Малко е прекалено, не мислиш ли? — отбеляза Артемис. — Едва ли има нужда от всичко това.

— Човек никога не знае. Някой алчен бизнесмен може да се опита да ми отнеме ценната придобивка.

Спайро обърна лице към миниатюрен микрофон на колоната.

Артемис се възползва от възможността да го подразни с добре премерена саркастична забележка.

— Хайде, Спайро. Наистина ли мислиш, че бих се опитал да вляза с взлом тук? Може би си очаквал да долетя тук с помощта на няколко феи и с магия да ти отмъкна кутийката?

Спайро се изсмя.

— Арти, момчето ми, ако искаш, доведи всичките си приятели феи, но на каквито и чудеса да разчиташ, Кубът ще си остане тук.

Джулиет беше американска гражданка по рождение, макар и брат й да се бе родил в другия край на света. Тя се радваше, че се завръща в родината си. Хаосът на чикагското улично движение и несекващият многоезичен хор от гласовете на минувачите я караха да се чувства у дома. Джулиет обичаше небостъргачите, пушеците на комините и присмехулната топлота на уличните търговци. Ако някога й се удадеше възможност да се установи някъде за постоянно, тя би избрала Съединените щати. Но някъде по западното крайбрежие, където има повече слънце.

Джулиет и Зеленика обикаляха кулата „Спайро“ в каравана със затъмнени стъкла. Зеленика седеше отзад и гледаше видеоматериала от ирисовата камера на Артемис, който се прожектираше директно на визьора на каската й.

В един момент тя победоносно размаха юмрук във въздуха.

Джулиет спря на кръстовище с червен светофар.

— Как се справяме?

— Добре — отвърна феята, като вдигна визьора си. — Сега отвеждат Сламчо, за да го заровят.

— Страхотно. Точно както каза Артемис.

— А Спайро покани в сградата всички приятели феи на Артемис.

Това беше решаващо за хода на операцията. Книгата забраняваше на феите да влизат в човешки сгради без покана. Сега Зеленика можеше свободно да влезе и да вилнее вътре колкото й се иска, без да нарушава феиния закон.

— Отлично — каза Джулиет. — Влизаме. Сега ще разбия физиономията на онзи, който стреля по брат ми.

— Не бързай толкова. Тази сграда притежава най-сложната човешка охранителна система, която съм виждала. Спайро е използвал разни трикове, на каквито досега не съм се натъквала.

Най-после Джулиет намери място за паркиране срещу главния вход на кулата „Спайро“.

— Това едва ли е проблем за вашето умно конче.

— Не, но на Вихрогон не е разрешено да ни помага.

Джулиет насочи бинокъл към въртящата се врата.

— Знам, но всичко зависи от това как ще го помолим. Умник като Вихрогон има нужда само от предизвикателство.

От кулата „Спайро“ излязоха трима души. Двама едри мъжаги в черно и един нисичък, видимо изнервен индивид. Сламчо риташе с крака във въздуха, сякаш танцуваше ирландска жига. Нямаше никаква надежда за бягство. Плочката и Чипса го бяха стиснали като помияри, които се биеха за кокал.

— Ето, Сламчо излиза. Добре ще е да го проследим. За всеки случай.

Зеленика закопча ремъците и разгъна крилата си с едно натискане на копче.

— Аз ще ги проследя по въздуха. Ти наглеждай Артемис.

Джулиет пусна видеоматериала на компютъра в една от резервните каски. На екрана оживя светът през очите на Артемис.

— Смяташ ли, че Сламчо се нуждае от помощ? — попита момичето.

Зеленика стана невидима.

— Помощ? Аз просто искам да се уверя, че няма да нарани онези две Кални създания.

В трезора Спайро изостави ролята на гостоприемен домакин.

— Да ти разкажа ли приказка, Арти? — заговори той, като нежно галеше Куба. — Имало едно време едно ирландско момче, което се мислело за голяма работа. И се забъркало с един важен бизнесмен.

Не ме наричай Арти, каза си наум Артемис. Баща ми ме нарича така.

— Този бизнесмен не обичал да му се бъркат, затова решил да си отмъсти и завлякъл момчето, което ритало и крещяло, в истинския свят. И момчето трябвало да избира: дали да каже на бизнесмена каквото знае, или да постави себе си и семейството си в смъртна опасност. Е, Арти, какво избираш?

Като си играеше с Артемис Фоул, Спайро допускаше сериозна грешка. За повечето възрастни бе трудно да повярват, че това бледо тринайсетгодишно момче може да бъде истинска заплаха. Артемис се беше постарал да подсили илюзията, като облече спортни дрехи вместо обичайния си костюм от известен дизайнер. Освен това през целия път в самолета се упражняваше да гледа невинно с широко отворени очи, но не можеш да гледаш с широко отворени очи, когато единият ти ирис е с различен цвят от другия.

Тъпст смушка Артемис между лопатките.

— Господин Спайро ти зададе въпрос — когато говореше, новите му зъби тракаха.

— Нали съм тук? — отвърна Артемис. — Ще направя каквото каже.

Спайро постави Куба на дълга стоманена маса, разположена в центъра на трезора.

— Аз казвам да деактивираш Кода на вечността и веднага да накараш Куба да работи.

Артемис съжали, че не може да се изпоти, та безпокойството му да изглежда по-автентично.

— Веднага ли? Не е толкова просто.

Спайро сграбчи момчето за раменете и го погледна право в очите.

— Че защо да не е просто? Вкарваш кодовата дума и започваме.

Артемис сведе разноцветните си очи и заби поглед в пода.

— Няма една-единствена кодова дума. Кодът на вечността е вграден необратимо. Трябва да реконструирам целия език. Може да отнеме дни.

— Нямаш ли някакви бележки?

— Имам. На диск. В Ирландия. Твоята маймуна не ме остави да взема нищо със себе си от страх, че може да е бомба.

— Не можем ли да получим достъп до харддиска ти онлайн?

— Можем. Но аз държа бележките си на дискове. Можем да се върнем в Ирландия. Дотам и обратно са осемнайсет часа.

Спайро веднага отхвърли тази възможност.

— Забрави. Докато си тук, при мен, аз държа нещата в свои ръце. Кой знае какво посрещане ме чака в Ирландия! Ще го направим тук. Колкото и време да отнеме.

Артемис въздъхна.

— Добре.

Спайро прибра Куба в плексигласовото му сандъче.

— Наспи се добре тази нощ, хлапе, защото утре ще разнищиш тази джаджа като чорап. А не го ли направиш, ще ти се случи същото като на Слам Копам.

Артемис не се разтревожи особено от тази заплаха. Не му се вярваше Сламчо да е в опасност. Всъщност, ако някой имаше проблем, това бяха двамата здравеняци Плочката и Чипса.

Глава 9: Призраци в машината

Джон Спайро не беше наел Плочката и Чипса заради уменията им да водят разговор. Интервюто им за работа се състоеше от една-единствена задача. На стотината кандидати беше раздаден по един орех и им бе казано да го счупят по избран от тях начин. Само двама се справиха. Плочката покрещя на ореха няколко минути и после го смачка между гигантските си длани. Чипса избра по-радикален метод. Сложи ореха на масата, сграбчи интервюиращия за косата и счупи ореха с челото му. И двамата бяха наети тутакси. Те бързо се превърнаха в най-доверени помощници на Арно Тъпст при работа в градски условия. Не им се позволяваше да работят извън Чикаго, защото това би могло да изисква разчитане на карти — нещо, с което Плочката и Чипса не се справяха особено добре.

В момента двамата разговаряха на лунна светлина, докато Сламчо копаеше дупка със собствените си размери в сухата пръст зад една изоставена фабрика за цимент.

— Можеш ли да познаеш защо ми викат Плочката? — попита Плочката и изпъчи корем, за да подскаже на събеседника си.

Чипса отвори пакетче чипс — винаги си носеше по няколко.

— Не знам. Да не е за по-кратко?

— От какво?

— Не знам — каза Чипса. Това беше един от любимите му изрази. — От Франсис?

Предположението се стори тъпо дори на Плочката.

— От Франсис ли? Как може Плочката да е съкратено от Франсис?

Чипса сви рамене.

— Е. Аз имах един чичо Робърт и всички му викаха Боби. Да виждаш някаква връзка?

Плочката ококори очи.

— От плочки, глупако. Плочката идва от плочки, понеже съм направил страшни плочки на корема.

Сламчо изсумтя в ямата. Да слуша това тъпоумно дърдорене беше почти толкова мъчително, колкото да копае яма с лопата. Той се изкушаваше да зареже плана и да се гмурне в песъкливата почва. Но Артемис не искаше никой да демонстрира феини способности на този етап от операцията. Ако джуджето отвореше паст и тези двамата побегнеха, без да бъдат хипнотизирани, параноята на Спайро щеше да се изостри още повече.

Горе Чипса реши да продължи с гатанките.

— Познай защо ми викат Чипса — каза той, като скри пакетчето чипс зад гърба си.

Плочката сбърчи чело. Беше чувал тази гатанка и преди.

— Не ми казвай. Сам ще се сетя.

Сламчо подаде глава от дупката.

— Защото яде чипс, идиот такъв! Чипса яде чипс. Вие двамата сте най-тъпите Кални създания, които съм срещал. Защо просто не ме убиете? Поне няма да ви слушам бръщолевенето.

Плочката и Чипса се стъписаха. Така се бяха улисали в умствените си упражнения, че почти бяха забравили за дребосъка в дупката. Освен това не бяха свикнали жертвите им да казват нещо различно от: „Не, моля ти, се, Боже, не!“

Плочката се наведе над ръба на ямата.

— Какво означава „бръщолевене“?

— Означава целия ви разговор за плочки и чипсове.

Плочката поклати глава.

— Не, питам какво означава думата „бръщолевене“. Никога досега не съм я чувал.

Сламчо с удоволствие се зае да обясни:

— Означава дърдорене, бърборене, плещене, дрънкане, плямпане. Това достатъчно ясно ли е?

Чипса разбра последната дума.

— Плямпане? Ей, това е обидно! Обиждаш ли ни, дребосък?

Сламчо сплете пръсти като за молитва.

— Най-после схвана.

Мускулестите мъжаги не знаеха как да реагират на такава неприкрита обида. Сред живите имаше само двама души, които ги обиждаха редовно: Арно Тъпст и Джон Спайро. Но това беше част от работата: те не обръщаха внимание и през едното им ухо влизаше, през другото излизаше.

— Трябва ли да слушаме тоя умник? — обърна се Плочката към партньора си.

— Не мисля. Може би трябва да се обадя на господин Тъпст.

Сламчо изстена. Ако глупостта беше престъпление, тези двамата щяха да бъдат обществени врагове номер едно и две.

— Вашата работа е да ме убиете. Не беше ли това идеята? Просто ме убивате и толкоз.

— Какво мислиш, Чипс? Дали просто да го убием?

Чипса лапна шепа „Рафълс“ с вкус на барбекю.

— Да. Тъй да бъде. Заповедта си е заповед.

— Но на ваше място аз не бих се убил просто така — намеси се Сламчо.

— Тъй ли?

— О, не. След като току-що ви обидих… Не, аз заслужавам нещо по-специално.

Почти се чуваше как мозъкът на Плочката пуши от прегряване.

— Така е, дребосък. Ти ще получиш нещо по-специално. Не даваме на никой да не се майтапи с нас!

Сламчо дори не си направи труда да посочи излишната частица „не“ в изречението.

— Прав си. Много ми знае устата и каквото и да ми се случи, съм си го заслужил.

Тук последва кратко мълчание, през което Плочката и Чипса се мъчеха да измислят нещо по-лошо от обичайния куршум в главата.

Сламчо ги остави да помислят за минута, след което любезно предложи:

— Ако аз бях на ваше място, щях да се погреба жив.

Чипса се ужаси.

— Да се погребеш жив? Ама че гадост! Ще има да крещиш и да дращиш с нокти. После ще сънувам кошмари.

— Обещавам да лежа съвсем кротко. Така или иначе, заслужил съм си го. Та аз ви нарекох недоразвити едноклетъчни неандерталци.

— Тъй ли?

— Е, току-що го направих.

Плочката беше по-импулсивният от двамата.

— Добре, господин Копам. Знаеш ли какво ще направим? Ще те погребем жив!

Сламчо се плесна по лицето.

— О, ужас!

— Сам си го изпроси, приятелче.

— Така е, как можах?

Плочката извади втора лопата от багажника на колата.

— Никой не може да ни вика недоразвити еднолични нинджи без палци.

Сламчо покорно легна в гроба си.

— Не, сигурен съм, че никой не може.

Плочката започна ожесточено да копае и напомпаните му мускули се издуха под сакото. За няколко минути цялото тяло на Сламчо се изгуби под пръстта.

Чипса почувства, че му се гади.

— Ама че отврат. Отврат. Горкият дребосък.

Плочката беше непреклонен.

— Да, само че той сам си го изпроси. Ще ни вика… каквото там разправяше.

— Ама да го погребем жив… Като в оня филм на ужасите. Нали се сещаш, страшния.

— Май съм го гледал. Дето на края започнаха да изписват разни думи, тоя ли?

— Да, същия. Да ти кажа, накрая думите малко го развалиха.

Плочката утъпка насипаната пръст.

— Нищо, брато. Сега няма да има думи.

Те се качиха в шевролета си. Чипса все още изглеждаше оклюмал.

— Знаеш ли, наистина е по-истинско, отколкото на кино.

Плочката не обърна внимание на пътния знак за забранено вписване в магистралата и излезе на платното.

— Заради миризмите е. Като гледаш филм, не ти мирише.

Чипса изсумтя тревожно.

— На Копам сигурно му е станало криво накрая.

— Нищо чудно.

— Щото май го видях да реве. Целият се тресеше, все едно се смееше. Та сигурно се е разревал. Трябва да е откачен да се смее, като го погребват жив.

— Сигурно се е разревал.

Чипса отвори пакетче чипс с вкус на пушен бекон.

— Да. Само се е разревал.

Сламчо се смееше така, че за малко да се задави с първата хапка пръст. Ама че смешници! Все пак имаха късмет, че са смешници, иначе щяха да избират метода на своята екзекуция.

Джуджето откачи долната си челюст и започна да копае тунел право надолу. След пет метра зави на север към някакви изоставени складове. Космите на брадата му изпращаха сонарни сигнали във всички посоки. В застроени райони малко повече предпазливост не е излишна. Винаги се срещат диви животни, а и Калните създания имат навика да заравят разни неща на места, където най-малко ги очакваш. Тръби, септични резервоари, варели с промишлени отпадъци — какво ли не му се бе случвало да захапе неволно, докато копае. А няма нищо по-отвратително от това да намериш в устата си някоя изненада, особено ако шава.

Приятно му беше отново да копае земята. Джуджетата бяха родени за това. Земята приятно се слягаше под пръстите му и Сламчо скоро влезе в ритъм. Пресяваше боклуците със зъби, дишаше с полузатворени ноздри и изкарваше обработения материал през другия край.

Космите антени на джуджето му подсказаха, че на повърхността няма вибрации, затова той зарита нагоре, като използва последния залп газове, за да изскочи от дупката.

Зеленика го чакаше на метър от земната повърхност.

— Много благоуханно — отбеляза тя.

— Какво да ти кажа? — каза Сламчо без следа от съжаление. — Аз съм истинско природно бедствие. През цялото време ли ме наблюдаваше?

— Да, за всеки случай, ако нещата излязат от контрол. Голямо представление изигра.

Сламчо изтупа пръстта от панталоните си.

— Един-два изстрела с неутрино щяха да ми спестят копаенето.

Зеленика се усмихна, имитирайки Артемис.

— Това не влизаше в плана. А ние трябва да се придържаме към плана, нали?

Тя наметна джуджето с лист камуфлажно фолио и го закачи на Лунния си пояс.

— По-полека, моля те! — тревожно каза Сламчо. — Джуджетата са земни създания. Ние не обичаме да летим, дори не обичаме да подскачаме.

Зеленика даде газ и те полетяха към центъра на града.

— Ще се съобразя с желанието ти, точно както ти се съобразяваш със служителите на ПНЕ.

Сламчо пребледня. Странно, но тази дребничка фея му се видя далеч по-страшна от двамата едри наемни убийци.

— Зеленика, ако някога съм те обидил с нещо, най-искрено…

Той не довърши изречението, защото внезапното ускорение напъха думите обратно в гърлото му.

Арно Тъпст отведе Артемис в килията му. Тя беше достатъчно удобна, със самостоятелна баня и домашно кино. Само две неща липсваха: прозорци и дръжка на вратата.

Тъпст потупа момчето по главата.

— Не знам какво стана в оня ресторант в Лондон, обаче опиташ ли нещо такова тук, ще те изкормя и ще ти изям вътрешностите — за подсилване на ефекта той скръцна със заострените си зъби и се наведе към ухото на Артемис. Момчето чуваше как зъбите му тракат на всяка сричка: — Не ми пука какво казва шефът, няма вечно да му трябваш, тъй че на твое място щях да се държа добре с такъв като мен.

— Ако ти беше на моето място — каза Артемис, — аз щях да съм на твоето, а на твое място бих се разкарал някъде по-надалеч.

— А, тъй ли? Че защо?

Артемис направи пауза, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

— Защото Бътлър ще дойде и ще те намери. А много ти е ядосан.

Тъпст отстъпи няколко крачки назад.

— Няма начин, хлапе. Аз го видях да пада. Видях кръвта.

Артемис се усмихна.

— Не казах, че Бътлър е жив. Казах само, че ще дойде.

— Само ме будалкаш. Господин Спайро ме предупреди.

Тъпст тръгна да излиза, без да сваля очи от Артемис.

— Не се бой, Тъпст. Не съм го скрил в джоба си. Имаш няколко часа, може би дни, преди часът ти да удари.

Арно Тъпст тресна вратата толкова силно, че цялата каса се разтресе. Усмивката на Артемис се разшири. Всяко зло за добро.

Артемис влезе под душа и подложи челото си под мощната струя топла вода. В интерес на истината той малко се тревожеше. Едно беше да съставяш план, когато си на сигурно място у дома. Съвсем друго — да го осъществяваш, след като си се напъхал право в устата на вълка. И макар че никога не би го признал, през последните няколко дни самоувереността му търпеше чувствителни колебания. Спайро го беше изиграл в Лондон, при това без всякакво усилие. Артемис бе влязъл в капана му наивно като турист в тъмна и опасна улица.

Момчето бе съвсем наясно с възможностите си. То умееше да крои заговори, престъпни планове, подли схеми. Нямаше по-голяма тръпка от това да приведеш в действие един съвършен план. Но напоследък при всяка победа го глождеше чувство за вина, особено след случилото се с Бътлър. Артемис бе на косъм от това да изгуби най-добрия си приятел. Прилошаваше му само като си помислеше.

Нещата трябваше да се променят. Скоро баща му щеше да се включи във възпитанието му с надеждата, че Артемис ще направи правилния избор. А ако това не станеше, Артемис-старши най-вероятно щеше да му отнеме възможността да избира. Момчето си спомни думите на баща си: „А ти, Арти? Ще извървиш ли този път с мен? Когато настъпи моментът, ще се възползваш ли от възможността да станеш герой?“

Артемис все още нямаше отговор на този въпрос.

Той се загърна в халат с инициалите на своя похитител. Освен че му напомняше за себе си със златните букви на халата, Спайро бе поставил и чувствителна към движение камера, която следеше Артемис навсякъде из стаята.

Момчето се съсредоточи върху предизвикателната задача да проникне в трезора на Спайро и да си върне В-куба. Артемис беше предвидил много от мерките за сигурност и се бе подготвил предварително. Макар че някои бяха неочаквани и доста изобретателни, на негова страна беше феината технология, а при повече късмет — и Вихрогон. Кентавърът бе получил нареждане да не помага в операцията, но ако Зеленика представеше проникването в трезора като предизвикателство, Артемис се съмняваше Вихрогон да устои на изкушението.

Момчето седна на леглото и небрежно се почеса по врата. Латексовата лепенка върху микрофона беше издържала на душа, точно както бе казала Зеленика. За него беше утешително да знае, че не е сам в пленничеството си.

Тъй като микрофонът реагираше на вибрации, не се налагаше Артемис да говори силно, за да го чуват.

— Добър вечер, приятели — прошепна той, седнал с гръб към камерата. — Всичко се развива по план, ако приемем, че Сламчо е жив и здрав. Трябва да ви предупредя за евентуално посещение на горилите на Спайро. Сигурен съм, че той ги е изпратил да следят улиците около сградата и ако повярва, че моите хора са избити, това ще му даде измамно усещане за сигурност. Господин Спайро беше така любезен да ме разведе из трезора си и се надявам, че разполагате с всичко необходимо, за да изпълните мисията. Мисля, че местният термин за този вид операция е „свиване“. Очаквам от вас да направите точно това.

Артемис шепнеше бавно, като ясно произнасяше всяка дума. Особено важно беше членовете на екипа му да спазват стриктно инструкциите. Ако не го направеха, последиците щяха да бъдат като след изригване на вулкан. А в момента той седеше в самия му кратер.

Плочката и Чипса бяха в добро настроение. Когато се върнаха в Кулата, освен че господин Тъпст им даде премии от по пет хилядарки за добре свършената работа със Слам Копам, той им постави и нова задача. Камерите за външно наблюдение бяха заснели черна каравана, паркирана на другия тротоар на улицата точно срещу главния вход. Стоеше там от близо три часа, а след като прегледаха всички записи, забелязаха час преди това същата кола да обикаля сградата в търсене на място за паркиране. Господин Спайро ги беше предупредил да внимават за подозрителни коли, а тази със сигурност изглеждаше подозрителна.

— Вървете да огледате — заповяда Тъпст, седнал на стола си в офиса на охраната. — И ако видите някой да диша вътре, питайте го що диша въздуха пред моята сграда.

Плочката и Чипса разбираха от такива инструкции. Никакви въпроси, никаква сложна техника. Само отваряш вратата, изпоплашваш всичко живо, затваряш вратата. Лесна работа. Докато слизаха с асансьора, двамата се закачаха, като се тупаха по раменете, докато ръцете им изтръпнаха.

— Тая вечер ще се видим с пари — каза Плочката, докато разтриваше бицепсите си, за да възстанови движението на кръвта.

— И още как — въодушеви се Чипса, като помисли за всичките филми на DVD, които би могъл да си купи. — Може да изкараме още някоя премия. Поне пет бона. Това прави общо…

Последваха няколко минути мълчание, докато двамата брояха на пръсти.

— Много кинти — заключи Плочката.

— Много кинти — съгласи се Чипса.

Джулиет следеше с бинокъл въртящата се врата на кулата „Спайро“. По-лесно би било да използва оптиката във феината каска, но за съжаление за последните две години главата й бе станала прекалено голяма. И това не беше единствената промяна. От хлапе с дълги ръце и крака Джулиет се бе превърнала в строен атлет. Все пак тя още не беше съвършеният телохранител: тепърва имаше да изглади някои недостатъци. От личностно естество.

Джулиет Бътлър обичаше да се забавлява: това бе по-силно от нея. Никак не й допадаше идеята да стои с каменна физиономия до рамото на някой устат политик. Направо би умряла от скука, освен ако Артемис не я наемеше на работа като професионален телохранител. С Артемис Фоул човек никога не можеше да се отегчи. Но това едва ли щеше да стане. Артемис бе уверил всички, че тази операция му е последната. След Чикаго той възнамеряваше да излезе на чисто. Ако оживееше.

Това седене на пост също беше досадно. Да седи на едно място не беше в кръвта на Джулиет. Нейната хиперактивност я бе проваляла неведнъж в Академията на мадам Ко.

— Трябва да бъдеш в мир със себе си, момиче — казваше японската инструкторка. — Намери тихо кътче в душата си и се засели в него.

Джулиет едва сдържаше прозевките си, щом мадам Ко започнеше да ръси мъдрости в духа на кунгфу. За разлика от нея, Бътлър попиваше всичко. Отдавна беше намерил своето тихо кътче и се бе заселил в него. Всъщност той излизаше от тихото си кътче само когато трябваше да цапардоса някого, който заплашва Артемис. Може би затова бе получил синята си диамантена татуировка, а Джулиет не беше.

От кулата „Спайро“ излязоха двама здравеняци. Те се хилеха и се тупаха един друг по рамото.

— Капитане, започваме — каза Джулиет по микрофона, настроен на честотата на Зеленика.

— Разбрано — обади се феята от позицията си над кулата „Спайро“. — Колко са обектите?

— Двама. Едри и тъпи.

— Трябва ли ти помощ?

— Не. Ще ги вържа. Като се върнеш, ще си побъбрите.

— Добре. Ще сляза до пет минути, след като поговоря с Вихрогон. Джулиет, не оставяй белези.

— Разбрах.

Джулиет прекъсна връзката и се премести в задната част на караваната. Напъха купчината техника за наблюдение под една седалка за всеки случай, ако двамата успееха да я надвият. Не беше много вероятно, но на нейно място брат й непременно щеше да скрие оборудването. Тя свали сакото си и си сложи бейзболна шапка, като я обърна с козирката назад. Отвори задния прозорец и излезе на улицата.

Плочката и Чипса прекосиха „Стейт Стрийт“ и се насочиха към подозрителната каравана. Определено беше подозрителна със затъмнените си стъкла, но това не ги притесни. Напоследък всеки нахакан колежанин караше кола със затъмнени стъкла.

— К’во ще кажеш? — попита Плочката партньора си.

Чипса сви ръце в юмруци.

— Няма смисъл да чукаме.

Плочката кимна. Обикновено се придържаха към един и същ план. Чипса тъкмо понечи да откачи вратата от пантите, когато иззад караваната се появи младо момиче.

— Баща ми ли търсите, момчета? — попита то с интонация, типична за водеща на MTV. — Като дойде някой да го търси, него все го няма. Никакъв го няма. Имам предвид, в духовен аспект.

Плочката и Чипса едновременно примигнаха. На универсалния език на жестовете примигването означава: „Ъ?“ Това момиче беше поразителна смесица между азиатка и европейка, но ако се съдеше по разбирането, изписано на физиономиите на мъжете, то вероятно говореше на гръцки. Изразът „духовен аспект“ се състоеше от цели пет срички, за бога.

— Твоя ли е тази каравана? — попита Чипса, решил да поеме инициативата.

Момичето тръсна плитка.

— Дотолкова, доколкото някой от нас може да нарече нещо свое. Един свят, един народ, нали, човече? Притежанието е, така да се каже, илюзия. Може би дори не притежаваме собственото си тяло. Може би сме, тъй да се каже, сън наяве, продукт на по-висш разум.

Плочката избухна.

— Твоя ли е караваната? — кресна той и стисна врата на момичето между палеца и показалеца си.

То кимна. В трахеята му нямаше достатъчно въздух, за да каже нещо.

— Така е по-добре. Има ли някой вътре?

Този път момичето поклати отрицателно глава. Плочката леко охлаби хватката.

— Колко души сте?

То отвърна шепнешком, за да пести въздуха:

— Осем. Аз, татко, мама, баба, дядо и тризнаците: Бо, Мо и Джо. Всички отидоха за суши.

Плочката видимо се развесели. Тризнаци, баба и дядо — никакъв проблем.

— Добре. Ще почакаме. Отвори ни, хлапе.

— Суши! — каза Чипса. — Това е сурова риба. Ял ли си такова чудо, брато?

Плочката продължи да стиска момичето за врата, докато то се суетеше с ключовете.

— Да. Един път си взех от супермаркета.

— Хубаво ли беше?

— Да. Сложих го във фритюрника за десет минути. Не беше зле.

Момичето отвори плъзгащата се врата на караваната и се качи. Плочката и Чипса я последваха, като наведоха глави, за да минат през вратата. Докато се качваше, Плочката пусна за момент момичето. Това беше грешка. Добре обучен частен охранител никога не би оставил пленник без вързани ръце да влезе пръв в непозната кола.

Момичето неволно се препъна и падна на колене върху килимчето в купето.

— Сушито — каза Плочката — върви с пържени картофи.

В този момент момичето изпъна крак назад и го улучи в гърдите. Мускулестият охранител падна задъхан на пода.

— Оп-па! — възкликна Джулиет и се изправи. — Прощавай.

Чипса си помисли, че сънува: нямаше начин това нищо и никакво девойче да събори деветдесет килограма мускули и хъс.

— Ти… ти току-що… — заекна той. — Не може да бъде. Няма начин.

— Има — отвърна Джулиет и се завъртя като балерина. Плитката й изплющя и нефритеният пръстен цапардоса Чипса с цялата си центробежна сила. Удари го между очите като камъче от прашка. Той залитна назад и рухна на кожения диван.

Зад гърба й Плочката се опомни. Очите му престанаха да играят и се съсредоточиха върху нападателката.

— Здрасти — каза Джулиет, като се надвеси над него. — Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Плочката.

— Сушито не се пържи — осведоми го момичето и го плесна с длани по слепоочията. Последва моментална загуба на съзнание.

Сламчо излезе от тоалетната, като закопчаваше капака на работните си панталони.

— Какво пропуснах? — попита той.

Зеленика кръжеше на сто и петдесет метра височина над централната част на Чикаго, известна на местните жители като Примката заради извития надлез, който опасва района. Тя се намираше тук по две причини. Първо, трябваше да направи рентгеново сканиране на кулата „Спайро“, за да изготви триизмерен план на сградата. И, второ, искаше да говори с Вихрогон насаме.

Зеленика видя каменен орел, кацнал на покрива на жилищна сграда от началото на XX век и се приземи на главата му. След няколко минути трябваше да се премести, защото вибрациите на щита й щяха да превърнат камъка в прах.

В слушалката й се разнесе гласът на Джулиет:

— Капитане, започваме.

— Разбрано — отговори Зеленика. — Колко са обектите?

— Двама. Едри и тъпи.

— Трябва ли ти помощ?

— Не. Ще ги вържа. Като се върнеш, ще си побъбрите.

— Добре. Ще сляза до пет минути, след като поговоря с Вихрогон. Джулиет, не оставяй белези.

— Разбрах.

Зеленика се усмихна. Биваше си я тази Джулиет. Истинска отломка от скалата Бътлър. Но беше необуздана. Дори на пост не можеше да замълчи за повече от десет секунди. Не притежаваше и частица от дисциплинирания характер на брат си. Тя беше весела тийнейджърка. Дете. Изобщо не беше за тази работа. Артемис не биваше да я забърква в налудничавите си планове. Но в това ирландско момче имаше нещо обезоръжаващо. През последната година и половина Зеленика се пребори с трол заради него, излекува цялото му семейство, гмурна се в Северния Ледовит океан, а сега се готвеше да наруши пряка заповед на началника си Кореноплод.

Тя се включи на честотата на полицейския отдел „Операции“.

— Вихрогоне, чуваш ли ме?

В първите няколко секунди — нищо. После в микроговорителя на каската отекна гласът на кентавъра:

— Зеленика! Почакай малко. Има леки смущения, трябва да настроя дължината на вълните. Говори. Кажи нещо.

— Проба. Едно, две. Едно, две. Трол вдига тропот и всичко троши.

— Сега е добре. Кристално чисто. Как е горе на Калната земя?

Зеленика огледа града под себе си.

— Тук няма кал. Само стъкло, стомана и компютри. Ще ти хареса.

— О, не. Едва ли. Калните създания са си Кални създания, независимо дали носят костюми или препаски. Единственото хубаво нещо при човеците е телевизията. Тук, под земята, дават само повторения. Почти съжалявам, че съдебният процес срещу гоблинските генерали приключи. Обявиха ги за виновни по всички обвинения благодарение на теб. Идния месец ще произнесат присъдите.

Тревогата, стиснала в юмрук стомаха на Зеленика, леко охлаби хватката си.

— Виновни! Слава на небесата. Най-после ще се върнем към нормалния живот.

Вихрогон изцвили.

— Към нормалния живот ли? Ако си искала нормален живот, сбъркала си си работата. Не вземем ли машинката на Артемис от Спайро, кажи сбогом на нормалния живот.

Кентавърът беше прав. Животът й бе престанал да бъде нормален, откакто я бяха взели в Разузнаването. Но нима Зеленика искаше нормален живот? Нали тъкмо за да избяга от него, тя избра да се прехвърли от помощния взвод?

— Та за какво се обаждаш? — попита Вихрогон. — Домъчняло ти е за вкъщи, така ли?

— Не — отвърна Зеленика. И беше искрена. Не й бе домъчняло. Феята почти не се беше сещала за Убежище, откакто Артемис я бе посветил в последния си план. — Имам нужда от съвет.

— От съвет? Така, значи. Това не е просто друг начин да ме помолиш за помощ, нали? Мисля, че думите на подполковник Кореноплод бяха „сама се оправяй“. Правилата са си правила, Зеленика.

Зеленика въздъхна.

— Да, Вихрогоне. Правилата са си правила. Юлиус знае най-добре.

— Така е. Юлиус знае най-добре — повтори Вихрогон с известно недоверие.

— И без това едва ли можеш да помогнеш. Охранителната система на Спайро е много сложна.

Вихрогон изсумтя, а сумтенето на кентавър е нещо, което си струва да се чуе.

— Как пък не. Какво толкова има? Няколко консервени кутии и куче? Страхотия!

— Де да беше така. В тази сграда има такива неща, каквито не съм виждала досега. Последна дума на техниката.

В ъгъла на феиния визьор примигна и оживя малък екран от течни кристали. Вихрогон бе установил видеовръзка от Централното полицейско управление. Технически погледнато, това не беше редно при неофициална операция. Но кентавърът беше любопитен.

— Впрочем знам какво правиш — каза Вихрогон, размахвайки показалец.

— Изобщо не разбирам за какво говориш — невинно отвърна Зеленика.

— „И без това едва ли можеш да помогнеш. Охранителната система на Спайро е много сложна“ — повтори кентавърът с гримасничене. — Опитваш се да подразниш егото ми. Не съм глупак, Зеленика.

— Добре. Може и да е така. Искаш ли самата истина?

— О, значи сега ще ми кажеш истината? Това полицейска тактика ли е?

— Кулата „Спайро“ е крепост. Дори Артемис признава, че не можем да влезем без твоя помощ. Не ни трябва нито оборудване, нито допълнителна магическа сила. Искаме чисто и просто съвет, може би малко сателитни снимки. Дръж връзка с нас — само това искам.

Вихрогон се почеса по брадата.

— Не можете да влезете, а? Дори Артемис го признава?

— „Не можем да се справим без Вихрогон“ — това са точните му думи.

Кентавърът положи усилие да прикрие самодоволството си.

— Имаш ли някакви видеозаписи?

Зеленика свали джобен компютър от колана си.

— Артемис засне някои неща в Кулата, сега ще ти ги изпратя.

— Трябва ми план на сградата.

Зеленика обърна визьора си наляво, после надясно, за да може Вихрогон да види местоположението й.

— Затова съм се качила тук. За рентгеново сканиране. До десет минути ще имаш план.

Тя чу звън като от камбанка. Това беше компютърен сигнал: съобщението й бе пристигнало в Полицейското управление. Вихрогон отвори файла.

— Кодове. Добре. Камери. Няма проблем. Чакай само да видиш каква програма за охранителни камери съм създал. Коридори — тук ще превъртя напред. Хоп-хоп-хоп. А, трезорът. На осемдесет и петия етаж. Подложки, скенери, антибиотична пяна. Двигателни сензори. Лазерни температурни сензори. Топлинни камери. Гласов сензор, ретинов скенер, скенер на пръстови отпечатъци — Вихрогон направи пауза. — Забележително за Кално създание.

— На мен ли го казваш? — отвърна Зеленика. — Няколко консервени кутии и куче, а?

— Фоул е прав. Без мен сте загубени.

— Значи ще помогнеш?

Вихрогон удължи момента за по-пълна наслада.

— Нищо не обещавам, но…

— Какво?

— Ще държа връзка с вас. Ако обаче стане нещо ненадейно…

— Разбирам.

— Не давам гаранция.

— Не даваш гаранция — добре. Дължа ти кашон моркови.

— Два кашона. И каса морковен сок.

— Дадено.

Лицето на кентавъра бе поруменяло от тръпката на предизвикателството.

— Ще ти липсва ли, Зеленика? — неочаквано попита той.

Този въпрос завари феята неподготвена.

— Кое да ми липсва? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Момчето, Фоул, разбира се. Ако всичко се развие по план, ние ще изчезнем завинаги от паметта му. Край на дръзките планове, край на отчаяните приключения. Какъв спокоен живот!

Зеленика отбягна погледа на Вихрогон, макар че камерата на каската й показваше нейната гледна точка и кентавърът не би могъл да я види.

— Не — отвърна тя. — Няма да ми липсва.

Но очите й не можеха да скрият истината.

Зеленика прелетя около Кулата няколко пъти на различна височина, докато рентгеновият скенер събра достатъчно данни за създаване на триизмерен модел. Тя изпрати копие от файла до Вихрогон и се върна в караваната.

— Мисля, че ти казах да не оставяш белези — каза феята, след като се надвеси над повалените охранители.

Джулиет сви рамене.

— Хей, голяма работа, фейо! Разгорещих се и се поувлякох. Пусни им малко сини искри и ги изпрати да си ходят.

Зеленика прокара пръст по съвършено кръглата синина на челото на Чипса.

— Да беше ме видяла — каза Джулиет. — Бам-бам и двамата паднаха. Нямаха никакъв шанс.

Феята изпрати една самотна искрица до върха на пръста си и тя изличи синината, както гъба изтрива петно от кафе.

— Знаеш ли, можеше да ги зашеметиш с неутриното.

— С неутриното? Че какво му е забавното на зашеметяването с неутрино?

Капитан Бодлива Зеленика свали каската си и изгледа човешкото момиче.

— Не сме дошли да се забавляваме, Джулиет. Това не е игра. Мислех, че си го разбрала, като се има предвид какво стана с Бътлър.

Усмивката на Джулиет изчезна.

— Знам, че не е игра, капитане. Може би просто така работя.

Зеленика я погледна право в очите.

— Е, тогава може би не си избрала подходящата работа.

— Или може би ти се престараваш в работата — възрази Джулиет. — Според Бътлър и теб не те бива много в дисциплината.

Сламчо излезе от тоалетната. Този път си беше сложил слънцепредпазен крем. Вече наближаваше полунощ, но джуджето не искаше да рискува. Ако това проникване с взлом минеше гладко, както най-вероятно щеше да стане, на сутринта Сламчо можеше вече да е далеч от тук.

— Какъв е проблемът, дами? Ако се карате за мен, не си правете труда. Аз имам правило никога да не се обвързвам със същества от друг вид.

Напрежението спадна като въздух от пробит балон.

— И насън не би ми хрумнало, косматко — каза Зеленика.

— Сън ли? Кошмар е по-точно — добави Джулиет. — Аз пък имам правило никога да не се обвързвам със същества, които живеят в купчини тор.

Сламчо остана невъзмутим.

— И двете сте в период на отрицание. Аз имам такова въздействие върху жените.

— Не се съмнявам — отвърна Зеленика и се усмихна.

Тя разгъна една маса и сложи каската си отгоре. Включи камерата на режим прожектиране и пусна триизмерния план на кулата „Спайро“. Образът, изтъкан от неоновозелени нишки, се завъртя във въздуха.

— Добре, моля всички за внимание. Ето какъв е планът: Екип Едно ще прогори дупка в стената на осемдесет и петия етаж и ще влезе в сградата. Екип Две ще мине през входа откъм площадката за хеликоптери. Ето тук.

Зеленика отбеляза местата за влизане на екрана на джобния си компютър. На увисналото във въздуха триизмерно изображение запулсираха оранжеви точки.

— Вихрогон се съгласи да помогне, така че ще поддържа връзка с нас. Джулиет, ти ще вземеш този компютър. Можеш да го използваш за конферентна връзка с нас в хода на операцията. Не обръщай внимание на гномските символи, ние ще ти изпращаме всички файлове, от които се нуждаеш. Сложи си слушалката обаче, за да изключиш колоните. Последното, което ни трябва, е пиукане на компютър в неподходящия момент. Малката вдлъбнатинка под монитора е микрофон. Улавя и шепот, така че не се налага да крещиш.

Джулиет закопча за китката си компютъра с размер на кредитна карта.

— Кои са екипите и какви задачи ще изпълняват?

Зеленика влезе в триизмерното изображение. Тялото й попадна в пашкул от светещи линии.

— Екип Едно ще деактивира охранителната система и ще изключи кислородните апарати на пазачите в трезора. Екип Две ще вземе кутийката. Просто е. Ще се разделим по двойки. Ти и Сламчо. Артемис и аз.

— О, не — възрази Джулиет, като поклати глава. — Аз трябва да бъда с Артемис. Той е моят господар. Брат ми ходеше като залепен за Артемис и от мен се очаква същото.

Зеленика излезе от холограмата.

— Няма да стане. Ти не можеш да летиш и не можеш да се катериш по стени. Трябва да има по една фея в екип. Ако не ти харесва, оплачи се на Артемис следващия път, като го видиш.

Джулиет се намръщи. Звучеше смислено. И как иначе! Плановете на Артемис винаги бяха смислени. Сега й стана ясно защо господарят не бе разкрил целия план още в Ирландия. Знаеше, че тя ще протестира. Това, че не бяха заедно от шест часа, беше лошо. Но най-лошото тепърва предстоеше, а Артемис не можеше да разчита на никого от Бътлър да го пази.

Зеленика влезе обратно в холограмата.

— Екип Едно — ти и Сламчо — се изкачвате по Кулата и прогаряте дупка в стената на осемдесет и петия етаж. Там поставяте този прихващач на един от кабелите към видеокамерите.

Тя подаде на Джулиет нещо, което приличаше на парче кабел.

— Зареден фиброоптичен кабел — обясни феята. — Позволява проникване от разстояние във всяка видеосистема. След като се постави, Вихрогон може да изпраща сигнал до каските ни от всяка камера в сградата. Освен това може да изпраща и свой сигнал до охранителната система и да показва на човеците каквото пожелае. После трябва да замените двата кислородни цилиндъра с наша специална смес.

Джулиет прибра прихващача в джоба на сакото си.

— Аз ще вляза от покрива — продължи Зеленика. — Оттам ще стигна до стаята на Артемис. След като Екип Едно ни даде знак, че е чисто, ще излезем и ще вземем В-куба.

— От твоята уста звучи толкова лесно — каза Джулиет.

Сламчо се засмя.

— Тя винаги го прави — отбеляза той. — И никога не е така.

Джулиет Бътлър бе преминала подготовка по седем вида бойни изкуства. Беше се научила да пренебрегва болката и недостига на сън. Умееше да издържа както на физически, така и на психически мъчения. Но по никакъв начин не беше подготвена за онова, което трябваше да понесе, за да проникне в тази сграда.

Кулата нямаше стени без прозорци и от всички страни кипеше дейност двайсет и четири часа в денонощието, затова те бяха принудени да започнат изкачването от земята. Джулиет заобиколи и паркира караваната максимално близо до стената. Излязоха през подвижния покрив на караваната, увити в листа камуфлажно фолио, които Зеленика бе дала на Сламчо. Джулиет беше закачена за Лунния пояс на кръста на джуджето.

Тя почука по каската на Сламчо.

— Вониш!

Отговорът на Сламчо се разнесе в цилиндричната слушалка в ухото й:

— За теб това може да е воня, но за женските джуджета е ухание на здрав мъжкар. Ти вониш, Кално създание. За мен миризмата ти е като смрадта на скункс, който два месеца не си е сменял чорапите.

Зеленика подаде глава през отвора на покрива.

— Тихо! — изсъска тя. — И двамата! Ако не сте забравили, нямате време. Джулиет, твоят безценен господар е затворен в една стая горе и ме чака да се появя. Вече е четири и пет. Пазачите ще се сменят след по-малко от час, а аз трябва да хипнотизирам двете горили. Разполагаме с четиридесет и пет минути. Така че да не губим време в разправии.

— Защо просто не ни качиш до осемдесет и петия етаж?

— Основите на военната тактика изискват да се разделим. Така все някой може да успее. Ако сме заедно, провали ли се един, всички се проваляме. Разделяй и владей.

Думите на феята отрезвиха Джулиет. Зеленика беше права: това бе съвсем близко до ума. Пак същата грешка — Джулиет губеше концентрация в решителен момент.

— Добре. Да тръгваме. Ще си запуша носа.

Сламчо пъхна ръце в устата си, за да изсмуче последната влага от порите си. След като свърши, той каза:

— Дръж се. Потегляме.

Джуджето сви мощните си крака и отскочи метър и половина нагоре по стената на кулата „Спайро“. Джулиет увисна зад него, чувствайки се така, сякаш плува под вода. Проблемът с Лунния пояс беше, че създаваше усещане за безтегловност, човек губеше координация и понякога получаваше пристъпи на гадене. Лунните пояси бяха предназначени за пренасяне на предмети, не на живи феи, а още по-малко на човешки същества.

Сламчо не беше пил нищо от няколко часа, което бе довело до разширяване на порите му до размерите на дупки в електрически контакт. Те с шумно засмукване се прилепваха към гладката външна повърхност на кулата „Спайро“. Джуджето избягваше прозорци с огледални стъкла, като се лепеше за металните рамки, защото макар двамата с Джулиет да бяха увити в камуфлажно фолио, достатъчно ръце и крака стърчаха навън, за да бъдат забелязани. Камуфлажното фолио не правеше загънатия в него напълно невидим. Хилядите микросензори, втъкани в нишките на материала, анализираха и копираха околната обстановка, но ако завалеше дъжд, можеше да се получи късо съединение.

Сламчо се катереше бързо, като поддържаше равномерен ритъм. Сръчните пръсти на ръцете и краката му се залавяха за най-малката грапавина. А където нямаше грапавини, порите на джуджето залепваха за гладката повърхност. Космите на брадата му бяха щръкнали под визьора на каската и проучваха фасадата на сградата.

Джулиет не се сдържа и попита:

— Брадата ти… малко е странна. Какво прави? Търси пукнатини?

— Вибрации — избоботи Сламчо. — Сензори, електричество, технически персонал — очевидно не можеше да хаби енергията си за цели изречения. — Двигателен сензор улавя. Край с нас. Фолио или не.

Джулиет не винеше джуджето, че пести силите си. Чакаше ги дълъг път. Право нагоре.

След като излязоха от прикритието на съседните сгради, задуха вятър. Краката на Джулиет литнаха нагоре и тя започна да се мята около джуджето като шал. Рядко се беше чувствала така безпомощна. Събитията бяха далеч извън нейния контрол. Дългите години обучение не помагаха по никакъв начин в такава ситуация. Животът й бе изцяло в ръцете на Сламчо.

Етажите се изнизваха покрай тях в мъглява върволица от стъкло и стомана. Вятърът ги дърпаше с алчните си пръсти, като заплашваше да отвее и двамата в нощта.

— Вятърът е много влажен — каза задъхано джуджето. — Не мога да се задържа повече.

Джулиет протегна ръка и прокара пръст по стената. Тя беше хлъзгава, покрита със ситни капчици влага. По повърхността на камуфлажното фолио пробягваха искрици — влажният вятър предизвикваше късо съединение в микросензорите. На места фолиото прозираше. В резултат на това отстрани се виждаха пъстри петна, увиснали в нощта. Цялата сграда се люлееше, като заплашваше да хвърли от себе си умореното джудже и неговата спътничка.

Накрая Сламчо се залови с пръсти за ръба на осемдесет и петия етаж. Покатери се на тесния перваз и обърна визьора си към сградата.

— Положението вътре не е розово — каза той. — Визьорът ми улавя два двигателни и един лазерен сензор. Трябва да заобиколим.

Джуджето тръгна по перваза, стъпвайки ловко като планинска коза. В края на краищата това беше по неговата специалност. Джуджетата не падаха. Освен ако някой не ги бутнеше. Джулиет го следваше предпазливо. Дори Академията на мадам Ко не я беше подготвила за това.

Накрая Сламчо стигна до прозорец, който му се стори подходящ.

— Ето — каза той и гласът му отекна уморено в слушалката на Джулиет. — Тук има сензор с изтощена батерия.

Космите на брадата му се залепиха за стъклото на прозореца.

— Не усещам никакви вибрации, значи няма електричество и никой не говори. Изглежда безопасно.

Сламчо капна няколко капки скален абразив върху дебелото стъкло. То моментално се втечни, оставяйки пенеста локва на килима. При повече късмет дупката можеше да остане незабелязана през почивните дни.

— Уф! — обади се Джулиет. — Това вони почти колкото теб.

Сламчо не си направи труда да й отвърне, като вместо това предпочете да скочи на сигурно място в стаята.

Той погледна лунометъра на визьора си.

— Четири и двайсет. Човешко време. Изоставаме от плана. Да вървим.

Джулиет скочи през дупката в прозореца.

— Типично за Кално създание — отбеляза Сламчо. — Спайро харчи милиони за охранителна система и всичко отива на вятъра само заради една батерия.

Джулиет извади „Неутрино 2000“. Свали предпазителя и натисна бутона за мощност. Светлината се смени от зелена на червена.

— Да влизаме — каза тя и тръгна към вратата.

— Чакай! — изсъска джуджето, като я стисна за ръката. — Камерата!

Джулиет замръзна на място. Беше забравила за камерата. Нямаше и минута, откакто бяха в сградата, а тя вече допускаше грешки. Съсредоточи се, момиче, съсредоточи се.

Сламчо обърна визьора си към охранителната камера. Йонният филтър в каската му описа дъга от искрящ златист поток светлина — обсегът на камерата. Нямаше начин да се мине покрай нея.

— Няма и едно празно място — каза джуджето. — А кабелът на камерата е зад тази кутия.

— Просто ще трябва да се сместим в камуфлажното фолио — предложи Джулиет и при мисълта за това нацупи устни.

На компютърния екран на китката й се появи образът на Вихрогон.

— Можете да го направите. Но, за съжаление, камуфлажното фолио не предпазва от камери.

— Защо?

— Камерите виждат по-добре от човеците. Виждала ли си картина на телевизор? Камерите разбиват всичко на пиксели. Ако минете по коридора в камуфлажно фолио, ще изглеждате като двама души зад прожекционен екран.

Джулиет се озъби:

— Още нещо, Вихрогоне? Може би подът ще се превърне в локва киселина?

— Съмнявам се. Спайро е умен, но не колкото мен.

— Не можеш ли да пуснеш видеозапис, конче? — прошепна Джулиет в микрофона на компютъра. — Просто им изпрати фалшив сигнал за около минута.

Вихрогон оголи конските си зъби.

— Подценяваш ме. Не, не мога да пусна запис, ако нямам връзка, каквато имах по време на обсадата на Фоул. Затова имаме нужда от прихващача. Боя се, че тук трябва да се оправяте сами.

— Тогава ще взривя камерата.

— Лоша идея. Един залп от неутриното със сигурност ще извади от строя камерата, но може да предизвика и верижна реакция в цялата мрежа. Арно Тъпст ще очаква точно това.

Джулиет ритна стената от яд. Проваляше се при първото затруднение. Брат й щеше да знае как да постъпи, но той се намираше от другата страна на Атлантическия океан. Само шест метра коридор ги деляха от целта им, но сякаш бяха хиляда метра, посипани с натрошено стъкло.

Тя забеляза, че Сламчо разкопчава капака на панталоните си.

— О, страхотно. Сега пък на дребосъка му се ходи по нужда. Това не е най-подходящият момент.

— Ще оставя без внимание сарказма ти — каза Сламчо и легна на пода, — защото знам как постъпва Спайро с хората, които не харесва.

Джулиет коленичи до него. Не много близо.

— Надявам се следващото ти изречение да бъде „Имам план“.

Джуджето като че ли насочваше задницата си в определена посока.

— Всъщност…

— Не говориш сериозно.

— Напълно сериозно. Тук разполагам със значителен арсенал.

Джулиет не се сдържа и се усмихна. Дребосъкът беше сродна душа. Метафорично казано. И той импровизираше според ситуацията, точно като нея.

— Трябва само да завъртим камерата на около двайсет градуса и ще имаме открит достъп до кабела.

— И смяташ да направиш това с… въздушен залп?

— Точно така.

— Ами шумът?

Сламчо примигна.

— Безшумно, но смъртоносно. Аз съм професионалист. От теб се иска само щом ти дам сигнал, да стиснеш малкия пръст на крака ми.

Въпреки усилената подготовка на тежък терен Джулиет съвсем не беше подготвена да участва във въздушна офанзива.

— Трябва ли да участвам? Това ми прилича на солова операция.

Сламчо присви очи, за да се прицели, като намести задника си в съответната посока.

— Този залп изисква точност. Трябва ми някой, който да дръпне спусъка, докато аз се съсредоточавам в целта. Рефлексологията е изпитана наука при джуджетата. Всяка част от ходилото е свързана с определена част от тялото. И по една случайност малкият пръст на левия ми крак е свързан със…

— Добре — побърза да каже Джулиет. — Схванах картинката.

— Да приключваме тогава.

Джулиет издърпа ботуша на Сламчо. Чорапите му бяха с отворени пръсти и петте космати пръста на джуджето шаваха със сръчност, каквато човешките пръсти на краката не притежават.

— Това ли е единственият начин?

— Освен ако нямаш по-добра идея.

Джулиет неохотно улови малкия пръст и черните къдрави косми покорно се разделиха, за да й осигурят достъп до кокалчето.

— Сега какво?

— Чакай — Джуджето облиза показалеца си и го вдигна във въздуха. — Няма вятър.

— Още не — промърмори Джулиет.

Сламчо старателно се прицели.

— Добре. Стискай.

Джулиет си запуши носа и стисна. И за да отдадем дължимото на момента, трябва да го представим на забавен каданс.

Джулиет обхвана с пръсти кокалчето на пръста. От притискането по крака на Сламчо бързо пробягаха спазми. Той се помъчи да ги овладее, за да не се отклони от целта. Напрежението се натрупа в корема му и експлодира с тъп звук през капака на панталоните му. Единственото, с което Джулиет можеше да сравни собственото си преживяване, беше седене в непосредствена близост до минохвъргачка. Снарядът от компресиран въздух прелетя през стаята, разнасяйки вълни от топлина във въздуха.

— Много се върти — изстена Сламчо. — Презаредил съм го.

Нагорещеното кълбо се завъртя спираловидно към тавана, като пореше въздуха на слоеве, подобни на лучени обелки.

— По-надясно — измърмори Сламчо. — Малко по-надясно.

Следващият импровизиран снаряд се блъсна в стената на метър от целта. За щастие, при рикоширането закачи кутията на камерата и я завъртя като чиния на пръчка. Неканените гости изчакаха със затаен дъх, за да видят накъде ще се обърне. След като се завъртя десетина пъти във въздуха, накрая камерата спря.

— Е? — попита Джулиет.

Сламчо седна и погледна през визьора си, за да определи йонния поток.

— Имаме късмет — прошепна той. — Голям късмет. Образувала се е права пътека.

Джуджето затвори още димящия капак на панталоните си.

— Отдавна не съм пускал торпедо.

Джулиет извади прихващача от джоба си и го размаха пред екрана на компютъра си, за да може Вихрогон да го види.

— Значи трябва само да увия това около някой кабел? Така ли?

— Не, Кална девойко — въздъхна Вихрогон, който видимо се чувстваше уютно в ролята си на непризнат гений. — Това е продукт на сложна нанотехнология, който съдържа микрофибри, действащи като приемници, предаватели и клампи. Естествено, той черпи енергия от системата на Калните създания.

— Естествено — отбеляза Сламчо, като си отваряше очите на четири.

— Трябва да се увериш, че е здраво затегнат около един от видеокабелите. За щастие, мултисензорът му не изисква контакт с всички кабели. Само с един.

— И кои са видеокабелите?

— Ами… всички кабели тук.

Джулиет изстена.

— Значи просто трябва да го намотая около който и да било от кабелите?

— Предполагам — призна кентавърът. — Но го затегни здраво. Всички фибри трябва да имат допир.

Джулиет избра произволен кабел и намота прихващача около него.

— Добре ли е?

Последва кратка пауза, докато Вихрогон чакаше сигнал. На плазмения екран под земята започнаха един след друг да изскачат картини.

— Отлично. Сега имаме очи и уши.

— Да тръгваме тогава — нетърпеливо каза Джулиет. — Пускай записа.

Вихрогон изхаби още една минута за поредната лекция:

— Това е много повече от запис, млада госпожице. Ще изтрия изцяло движещите се елементи от картините на охранителните камери. С други думи, картините, които ще виждат в стаята за наблюдение, ще бъдат точно каквито трябва да бъдат, само че вие няма да сте в тях. Само внимавайте, не спирайте да се движите, иначе ще ви видят. Поддържайте постоянно движение, достатъчно е да мърдате и един пръст.

Джулиет погледна часовника на компютърния екран.

— Четири и трийсет. Трябва да побързаме.

— Добре. Офисът на охраната е един коридор по-нататък. Ще минем по най-краткия път.

Джулиет прожектира схемата във въздуха.

— Тръгваме по този коридор, два завоя надясно и сме там.

Сламчо мина покрай нея и застана до стената.

— Казах най-краткия път, Кално създание. Мисли буквално.

Влязоха в стандартен кабинет с изглед към хоризонта и чамови лавици от пода до тавана. Сламчо изтръгна една лавица и почука по стената отзад.

— Хоросан — каза той. — Няма проблем.

Джулиет затвори вратата зад гърба си.

— Не прави боклук, джудже. Артемис каза да не оставяме никакви следи.

— Не се тревожи. Когато ям, не правя трохи.

Сламчо откачи долната си челюст и устната му кухина зейна до размерите на баскетболно игрище. Той разтвори уста до невероятния ъгъл от сто и седемдесет градуса и отхапа огромно парче от стената. Внушителните му зъби скоро я превърнаха цялата в прах.

— Ма’ко е шуха — отбеляза джуджето. — Т’удно ше п’еглъща.

Три хапки по-късно те се намериха от другата страна. Сламчо влезе в съседния офис, без да остави и трохичка. Джулиет го последва, като дръпна лавицата зад себе си, за да прикрие дупката.

Следващият офис не беше толкова светъл, а по-скоро тесен и мрачен като за вицепрезидент. Без изглед към града, с метални лавици. Джулиет пренареди лавиците, за да прикрие прясно изкопаната дупка. Сламчо коленичи до вратата и космите на брадата му се залепиха за дървото.

— Отвън има някаква вибрация. Сигурно някакъв уред. Нищо неритмично, значи няма разговор. Бих казал, че сме в безопасност.

— Можехте да попитате мен — обади се Вихрогон в слушалката му. — Имам заснет материал от всяка камера в сградата. Те са повече от две хиляди, ако случайно се интересуваш.

— Благодаря за сведението. Е, чисто ли е?

— Да. Направо забележително. Няма никой в непосредствена близост, с изключение на един пазач във фоайето.

Джулиет извади от раницата си два сиви контейнера.

— Добре. Сега е мой ред да си заработя заплатата. Ти остани тук. Няма да отнеме повече от минута.

Джулиет открехна вратата и излезе в коридора, стъпвайки безшумно с гумените си подметки. В настилката бяха вградени ивици подово осветление, единствената друга светлина идваше от светещите надписи на противопожарните изходи.

Планът на компютъра й показваше, че до офиса на охраната остават двайсет метра. След това Джулиет можеше само да се надява, че шкафът със запаси от кислород е отключен. И защо да не бъде? Кислородните бутилки не криеха опасност. Ако случайно се появеше охрана, компютърът щеше да я предупреди.

Джулиет се запромъква по коридора като пантера. Килимът заглушаваше стъпките й. Когато наближи последния ъгъл, тя застина неподвижно и предпазливо надникна.

От мястото си виждаше офиса на охраната. Както беше казал Плочката под влияние на хипноза, цилиндрите с кислород за пазачите в трезора бяха подредени в шкаф точно пред бюрото.

Имаше само един дежурен пазач, който гледаше баскетбол на портативен телевизор. Джулиет запълзя по корем, докато стигна шкафа. Пазачът седеше с гръб към нея, увлечен в играта.

— Какво? — възкликна мъжът, едър колкото голям хладилник. Беше забелязал нещо на един от екраните, свързани с охранителните камери.

— Мърдай! — изсъска Вихрогон в слушалката на Джулиет.

— Какво?

— Мърдай! Виждаш се на мониторите.

Джулиет размърда пръстите на единия си крак. Беше забравила, че трябва да се движи. Бътлър никога не би го забравил.

Над главата й пазачът приложи стария като света метод за бърза поправка на електроуреди, като фрасна монитора с юмрук. Мъглявият силует изчезна.

— Смущение — промърмори той. — Тъпа сателитна телевизия.

Джулиет почувства как по носа й се търкулна капка пот. Малката Бътлър бавно протегна ръка и пъхна в шкафа двата кислородни контейнера. Макар че „кислородни контейнери“ е малко подвеждащо, защото в тях нямаше кислород.

Тя погледна часовника си. Може би вече бяха закъснели.

Зеленика кръжеше на шест метра над Кулата в очакване на зелена светлина. Не се чувстваше уютно като участник в тази операция. Имаше твърде много променливи. Ако мисията не беше от такова решаващо значение за бъдещето на феината цивилизация, тя изобщо не би се съгласила да участва.

С течение на времето настроението й не се подобряваше. Екип Едно се държаха крайно непрофесионално, препираха се като двойка тийнейджъри. Макар че ако трябваше да бъдем честни, Джулиет беше точно такава. Сламчо, от друга страна, не можеше да открие детството си и в най-старите енциклопедии.

Капитан Зеленика следеше напредъка им на визьора си, като се мръщеше при всеки нов обрат. Най-после, противно на очакванията, Джулиет успя да подмени кислородните цилиндри.

— Тръгвай — обади се Сламчо, като се стараеше да звучи по военному. — Пак казвам, положение готовност за тръгване, код червено или каквото там.

Зеленика прекъсна връзката по средата на бърборенето му. В случай на криза Вихрогон можеше да се появи на визьора й.

Отдолу кулата „Спайро“ сочеше към небето като голяма ракета. В подножието й се образуваше ниска мъгла, която допринасяше за тази илюзия. Зеленика включи крилата си на спускане и леко се понесе към площадката за хеликоптери. Извика видеофайла със записа от влизането на Артемис в сградата и забави на мястото, където Спайро набираше кода за достъп на вратата на покрива.

— Благодаря, Спайро — каза тя, усмихна се и набра кода.

Вратата се плъзна с пневматично съскане. На стълбището замига автоматично осветление. На всеки шест метра имаше камера. Нито едно скрито ъгълче. За Зеленика това не представляваше проблем, защото човешките камери не улавяха фея, покрита с щит, освен ако не бяха от онези с изключително висока разредителна способност. И дори тогава всеки кадър трябваше да се застопорява, за да се забележи феиното същество. Само един човек беше успял да направи това. Ирландец, който по онова време беше дванайсетгодишен.

Зеленика полетя надолу по стълбите, като активира лазерния филтър на визьора си. Цялата сграда можеше да е опасана от лазерни лъчи и тя нямаше как да разбере, докато не задействаше алармата. Дори защитена фея има достатъчна маса, за да спре лъч по пътя му към сензора, пък било то и за хилядна от секундата. Всичко пред Зеленика потъна в облак пурпурна светлина, но лъчи нямаше. Тя не се съмняваше, че по пътя към трезора положението ще се промени.

Зеленика стигна до стоманените врати на асансьора.

— Артемис е на осемдесет и четвъртия етаж — каза Вихрогон. — Трезорът е на осемдесет и петия, а апартаментът на Спайро — на осемдесет и шестия, точно където сме сега.

— Как са стените?

— Според спектрометъра предимно хоросан и дърво в преградните стени. С изключение на по-важните стаи, които са от стомана.

— Нека позная: това са стаята на Артемис, трезорът и апартаментът на Спайро.

— Съвсем правилно, капитане. Но не се отчайвай. Начертал съм ти най-прекия път, сега ти го изпращам.

Зеленика изчака няколко секунди, докато в ъгълчето на визьора й замига икона, която я уведомяваше, че е получила поща.

— Отвори поща — отчетливо произнесе тя в микрофона си. Пред очите й се появи матрица от зелени линии. Нейният път беше отбелязан с дебела червена линия.

— Следвай лазера, Зеленика. Безопасно е. Нищо, което да те засегне.

— Засега не. Но ако не успея, така ще се засегна, че няма да повярваш.

Червеният лазер водеше право в търбуха на асансьора. Зеленика влетя в металната кутия и слезе на осемдесет и петия етаж. Насочващият лазер водеше напред по коридора.

Тя натисна дръжката на една врата отляво. Заключено. Нищо чудно.

— Ще се наложи да сваля щита, за да отключа. Сигурен ли си, че силуетът ми е изтрит от видеото.

— Разбира се — каза Вихрогон.

Зеленика си представи по детски нацупената му физиономия. Тя свали щита си и измъкна от колана си омнишперц. Сензорът на този омнишперц щеше да изпрати рентгенова снимка на ключалката до чипа и да подбере правилния ключ. Дори не се налагаше да го завърта. Разбира се, омнишперцът работеше само при неелектронни ключалки, които, въпреки че бяха неблагонадеждни, все още се използваха от Калните създания.

За по-малко от пет секунди вратата пред Зеленика се отвори.

— Пет секунди — каза тя. — Трябва да му сменя батерията.

Червената линия на визьора й стигаше до средата на офиса, след което завиваше под прав ъгъл надолу, към пода.

— Нека позная. Артемис долу ли е?

— Да. Спи, ако се съди по картината от ирисовата му камера.

— Нали каза, че килията е от стомана?

— Така е. Но по стените и тавана няма двигателни сензори. Така че трябва само да прогориш дупка.

Зеленика извади неутриното си.

— И това е всичко?

Тя избра едно място точно до стенния климатик и повдигна килима. Подът отдолу беше гладък и метален.

— Не оставяй следи, разбра ли? — каза Вихрогон в слушалката й. — Много е важно.

— По-късно ще мисля за това — отвърна Зеленика и включи климатика на вентилация. — Сега трябва само да го измъкна. Гоним график.

Тя нагласи неутриното така, че да се получи концентриран лъч, който да прореже металния под. От разтопения прорез започна да се издига задушлив дим, който климатикът моментално изсмука навън в чикагската нощ.

— Артемис не е единственият гений тук — промърмори Зеленика с плувнало в пот лице въпреки климатика в каската си.

— Така димът не стига до противопожарната аларма. Много добре.

— Буден ли е вече? — попита Зеленика, след като й оставаше последният сантиметър за прерязване.

— Ококорен и мята опашка, ако използваме кентавърския израз. Така става, когато някой реже тавана ти с лазер.

— Добре — каза капитанът и завърши рязането. Квадратното парче метал се огъна и увисна на последната си нишка.

— Няма ли да се вдигне много шум? — попита Вихрогон.

Зеленика проследи с поглед падащото парче метал.

— Съмнявам се — каза тя.

Глава 10: Пръсти и палци

Артемис медитираше, когато лазерът започна да реже тавана. Той стана от позицията „Лотос“, облече пуловера си и нареди няколко възглавници на пода. След няколко секунди на пода се сгромоляса квадратно парче метал. Възглавниците омекотиха удара. В дупката се показа лицето на Зеленика.

Артемис посочи възглавниците.

— Предвидила си, че ще се сетя.

Капитанът от ПНЕ кимна.

— Едва тринайсетгодишен, а вече предсказуем.

— Предполагам, че си включила климатика, за да изсмуче дима?

— Правилно. Мисля, че започваме да се опознаваме твърде добре.

Зеленика откачи едно въже с питон от колана си и го спусна в стаята.

— Направи примка с питона и се вържи. Ще те издърпам.

Артемис направи каквото му казаха и след секунди се измъкна от дупката.

— Господин Вихрогон на наша страна ли е? — попита той.

Зеленика му подаде малка цилиндрична слушалка.

— Сам го попитай.

Артемис пъхна в ухото си това чудо на нанотехнологията.

— Е, Вихрогоне, с какво ще ме изненадаш?

Долу в Убежище кентавърът потри ръце. Артемис беше единственият, който наистина вникваше в лекциите му.

— Ще ти хареса, Кално създание. Не само съм те изтрил от видеозаписите, не само съм махнал падането на тавана, но съм създал и симулация на Артемис.

Момчето се заинтригува.

— Симулация? Наистина ли? Как точно го направи?

— Много просто, в интерес на истината — скромно отвърна Вихрогон. — Имам стотици човешки филми в компютъра. Заех сцената със самотното пленничество на Стив Маккуин от „Голямото бягство“ и промених дрехите.

— Ами лицето?

— Имах малко материал от разпита ти при последното ти идване в Убежище. Комбинирах двете и готово. Симулираният Артемис може да прави каквото му кажа когато му кажа. В момента спи, но след половин час ще го инструктирам да отиде до тоалетната.

Зеленика прибра въжето си.

— Чудесата на съвременната наука. ПНЕ налива милиони в твоя отдел, Вихрогоне, а ти можеш най-много да пратиш едно Кално създание до тоалетната.

— Дръж се мило с мен, Зеленика. Правя ти голяма услуга. Ако Юлиус разбере, че ти помагам, страшно ще се ядоса.

— Което е основната причина да го правиш.

Зеленика тихо отиде до вратата и я открехна. В коридора беше пусто и тихо с изключение на бръмченето на камерите и жуженето на флуоресцентното осветление. На една част от визьора й се появиха прозрачни миниатюрни картини от охранителните камери на Спайро. На етажа имаше шестима пазачи, които минаваха на обиколка.

Зеленика затвори вратата.

— Добре. Да тръгваме. Трябва да стигнем до Спайро преди смяната на пазачите.

Артемис оправи килима над дупката в пода.

— Намерихте ли апартамента му?

— Точно над нас е. Трябва да се качим и да сканираме ретината и палеца му.

По лицето на Артемис пробяга странно изражение. Само за секунда.

— Да. За скенерите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Зеленика никога досега не беше виждала това изражение по лицето на човешкото момче. Дали изпитваше вина? Възможно ли беше?

— Има ли нещо, което не си ми казал? — попита тя.

Изражението изчезна, сменено от обичайното хладнокръвие.

— Не, капитане. Няма нищо. И наистина ли смяташ, че сега е време за разпити?

Зеленика размаха заплашително пръст.

— Артемис! Ако си решил да ме разиграваш насред операцията, няма да го забравя.

— Не се тревожи — дръзко отговори момчето. — Аз ще го забравя.

Апартаментът на Спайро беше два етажа над килията на Артемис. Имаше логика в подсилването на една и съща част от сградата. За съжаление Джон Спайро не понасяше мисълта, че някой може да го шпионира, затова на неговия етаж нямаше камери.

— Типично — промърмори Вихрогон. — Откачени мегаломани като него не искат никой да вижда кирливите им ризи.

— Струва ми се, че някой е влязъл в период на отрицание — отбеляза Зеленика и насочи концентриран лазерен сноп от неутриното си към тавана.

Едно парче окачен таван се разтопи като лед в чайник, като разкри стоманата отгоре. Докато лазерът режеше повърхността, върху килима капнаха няколко капки разтопен метал. След като дупката стана достатъчно широка, Зеленика изключи лъча и насочи камерата на каската си към открилото се пространство.

Екранът остана празен.

— Превключвам на инфрачервено.

В полезрението й се появиха ред костюми. По всяка вероятност бели.

— Гардероб. Ние сме в гардероба.

— Отлично — каза Вихрогон. — Сега го приспете.

— Той спи. Часът е пет без десет сутринта.

— Добре, тогава се погрижете да не се събуди.

Зеленика прибра камерата в гнездото й. Извади от колана си сребриста капсула и я пъхна в дупката.

Вихрогон обясни на Артемис:

— Ако случайно се чудиш, капсулата съдържа „Дълбок сън“.

— Газ?

— Не. Мозъчни вълни.

Артемис остана заинтригуван.

— Продължавай.

— В общи линии, то сканира мозъчновълнови конфигурации и ги копира. Всеки в обсега й остава в състоянието, в което се е намирал до разтварянето на капсулата.

— И не оставя следи?

— Никакви. И няма странични ефекти. Колкото и да ми плащат, изобщо не е достатъчно.

Зеленика изчака, докато часовникът на визьора й отброи една минута.

— Добре. Обезвреден е, освен ако не е бил буден, когато „Дълбок сън“ е започнал да действа. Хайде.

Спалнята на Спайро беше безупречно бяла като костюмите му, с изключение на прогорената дупка в гардероба. Зеленика и Артемис тръгнаха по пухкав бял килим покрай гардероби с бели плъзгащи се врати. Влязоха в стая, която светеше в тъмното. Футуристична мебелировка — бяла, естествено. Бели аплици и драперии.

Зеленика се спря за миг, за да разгледа картина, окачена на една от стените.

— О, пощадете ме! — възкликна тя.

Картината беше нарисувана с маслени бои. Бяла от край до край. Отдолу имаше медна табелка. На нея пишеше: „Снежен призрак“.

Спайро лежеше по средата на огромно легло, изгубен сред дюните на копринените си чаршафи. Зеленика отдръпна завивките и го търкулна по гръб. Дори насън лицето на този човек беше злонамерено, сякаш сънищата му бяха не по-малко чудовищни от деянията му.

— Приятен тип — отбеляза Зеленика и повдигна с палец левия клепач на Спайро. Камерата в каската й сканира окото, като съхрани информацията на чип. Останалото беше проста работа: прожектираш файла на скенера в трезора и заблуждаваш компютъра.

Сканирането на палеца нямаше да е толкова просто. Тъй като в трезора беше поставен гел-скенер, миниатюрните сензори щяха да търсят действителните грапавини и извивки по палеца на Спайро. Обикновена прожекция нямаше да свърши работа. Изображението трябваше да бъде триизмерно. Артемис бе предложил да се използва латекс с памет, стандартно производство, включен във всяка екипировка на служител от ПНЕ — същия латекс, който Зеленика използва, за да залепи микрофона на гръкляна му. Трябваше само да увият палеца на Спайро за секунда-две и щяха да получат отливка на отпечатъка му. Зеленика извади ролка латекс от колана си и откъсна парче с дължина петнайсет сантиметра.

— Няма да се получи — каза Артемис.

Сърцето на Зеленика се сви. Това било, значи. Ето какво не й бе казал Артемис.

— Какво няма да се получи?

— С латекса. Няма да излъжа гел-скенера.

Зеленика слезе от леглото.

— Нямам време за това, Артемис. Ние нямаме време за това. Латексът ще направи съвършено копие, до последната молекула.

Артемис сведе поглед.

— Съвършено копие, така е. Но на обратно. Като фотонегатив. На мястото на вдлъбнатините ще има издатини.

— Д’Арвит! — изруга Зеленика. Калното създание беше право. Разбира се! Скенерът щеше да разчете латексовата отливка като напълно различен отпечатък. Бузите й поруменяха зад визьора.

— Знаел си го, Кално създание. Знаел си го от самото начало.

Артемис не си направи труда да отрече.

— Учудвам се, че никой освен мен не го забеляза.

— Защо ти трябваше да лъжеш.

Артемис заобиколи леглото и хвана лявата ръка на Спайро.

— Защото няма начин да заблудим гел-скенера. Той трябва да види истинския палец.

Зеленика изсумтя.

— Какво искаш да направя? Да го отрежа и да го взема с нас?

Мълчанието на Артемис бе красноречив отговор на въпроса й.

— Какво? Искаш да отрежа палеца му? Да не си полудял?

Артемис търпеливо изчака бурята да отмине.

— Чуй ме, капитане. Това е само временна мярка. Палецът може пак да се пришие, нали?

Зеленика махна с ръце.

— Млъкни, Артемис. Затвори си устата. А пък аз си мислех, че си се променил. Началникът беше прав. Човешката природа не може да се промени.

— Четири минути — упорстваше Артемис. — Имаме четири минути да влезем в трезора и да се върнем. Спайро нищо няма да усети.

Четири минути — това беше крайният срок, посочен в наръчника за лечение. След това нямаше гаранции, че палецът ще зарасне. Кожата — да, но мускулите и нервните окончания можеха да окажат съпротива.

Зеленика почувства как каската й става тясна.

— Артемис, ако не ми помогнеш, ще те зашеметя.

— Помисли, Зеленика. Нямах друг избор, освен да излъжа. Ако ти бях казал по-рано, щеше ли да се съгласиш?

— Не! И сега не съм съгласна!

Лицето на Артемис побеля като стените.

— Налага се, капитане. Няма друг начин.

Зеленика избута Артемис настрана, сякаш беше досадна муха, и заговори в микрофона на каската си.

— Вихрогоне, слушаш ли този налудничав разговор?

— Звучи налудничаво, Зеленика, но ако не си върнем тази технология, ще изгубим много повече от някакъв палец.

— Не мога да повярвам. На чия страна си, Вихрогоне? Не искам дори да мисля за юридическите усложнения от подобна операция.

Кентавърът изцвили.

— Юридически усложнения? Ние отдавна сме излезли от рамките на съдебната система, капитане. Това е секретна операция. Няма проверки, няма доклади. Ако някой разбере, всички ще изхвърчим. Един палец повече или по-малко няма да промени нищо.

Зеленика включи климатика в каската си, като насочи струя студен въздух към челото си.

— Сигурен ли си, че ще се справим, Артемис?

Артемис запресмята нещо наум.

— Да. Сигурен съм. Така или иначе, нямаме друг избор, освен да опитаме.

Зеленика отиде до другия край на леглото.

— Не мога да повярвам, че изобщо обсъждам това.

Тя леко повдигна ръката на Спайро. Той не реагира, само промърмори нещо насън. Очите под клепачите му шаваха енергично.

Зеленика извади оръжието си. Разбира се, на теория беше напълно възможно да се отреже един пръст и след това магически да се присади. Това нямаше да причини вреда, а и напълно възможно беше магията да премахне някои от старческите петна по кожата на Спайро. Но не там беше работата. Магията не биваше да се използва по този начин. Артемис отново манипулираше Народа за лична изгода.

— Петнайсетсантиметров лъч — каза Вихрогон в ухото й. — Много висока честота. Трябва ни чист разрез. И му дай малко магия, докато го правиш. Така можеш да получиш още една-две минути.

По някаква причина Артемис разглеждаше Спайро зад ушите.

— Хм — измърмори той. — Хитро.

— Какво? — изсъска Зеленика. — Сега пък какво има?

Артемис отстъпи назад.

— Нищо съществено. Продължавай.

Визьорът на Зеленика се обагри в червено от отражението на късия концентриран лазерен лъч, който излезе от дулото на неутриното й.

— Един разрез — каза Артемис. — Чист.

Зеленика го изгледа злобно.

— Не, Кално създание! Нито дума. Най-малко ми трябват съветите ти.

Момчето се отдръпна. Някои битки се печелят с отстъпление.

Зеленика хвана с два пръста палеца на Спайро. Тя изпрати леки магически вибрации към човешката ръка. За секунди кожата се опъна, бръчките изчезнаха и мускулният тонус се възстанови.

— Филтър — произнесе Зеленика в микрофона си. — Рентген.

Филтърът се задейства и изведнъж всичко стана прозрачно, включително ръката на Спайро. Костите и ставите отчетливо се виждаха през кожата. Трябваше им само отпечатъкът, така че тя можеше да среже между ставите. Присаждането щеше да бъде достатъчно трудно предвид ограниченото време, затова по-добре беше да се избегне допълнителното усложнение от още една става.

Зеленика пое дъх и го задържа. „Дълбок сън“ действаше по-ефективно от който и да било анестетик. Спайро нямаше да усети и най-лека болка или неудобство.

Тя направи разреза. Гладък разрез, който веднага се запечатваше. Не бе пролята и капка кръв.

Артемис уви палеца в носна кърпичка, която намери в гардероба на Спайро.

— Добра работа — каза. — Да вървим. Времето лети.

Артемис и Зеленика се спуснаха обратно през дупката на осемдесет и петия етаж. Тук имаше коридор, дълъг близо два километра, и шестима пазачи патрулираха на двойки без прекъсване. Маршрутите им бяха така начертани, че винаги една от двойките да вижда вратата към трезора. Коридорът към нея беше дълъг сто метра и минаването по него отнемаше осемдесет секунди. В края на тези осемдесет секунди следващата двойка пазачи излизаше иззад ъгъла. За щастие, тази сутрин двама от пазачите виждаха нещата в различна светлина.

Вихрогон даде сигнал.

— Добре. Нашите момчета наближават ъгъла.

— Сигурен ли си, че са те? Всички тези горили изглеждат еднакви. Малки глави без вратове.

— Сигурен съм. Те са белязани и светят по-ярко от останалите.

Зеленика беше белязала Плочката и Чипса с печат, който обикновено се използваше от митниците и имиграционните власти за невидими визи. През инфрачервен филтър тези печати светеха в яркооранжево.

Зеленика бутна Артемис към вратата пред тях.

— Добре. Тръгвай. И без саркастични подмятания.

Предупреждението беше излишно. Дори Артемис Фоул нямаше настроение за сарказъм в такъв опасен момент от операцията.

Той се затича по коридора право към двамата едри пазачи. Саката им многозначително се издуваха под мишниците. Несъмнено бяха въоръжени. С големи пушки и много патрони.

— Сигурна ли си, че са хипнотизирани? — обърна се момчето към Зеленика, която летеше над главата му.

— Разбира се. Главите им са толкова празни, че усещането беше като да пишеш с тебешир по празна дъска. Но ако искаш, мога да ги зашеметя.

— Не — отвърна задъхан Артемис. — Никакви следи. Не бива да оставяме никакви следи.

Плочката и Чипса вървяха към тях, като пътьом обсъждаха достойнствата на различни филмови герои.

— Капитан Хук е страшна работа — каза Плочката. — Може да срита задника на Барни десет пъти от десет.

Чипса въздъхна.

— Барни изобщо не ти е ясен. Той е симпатяга. Сритването на задници не е по неговата част.

Те минаха покрай Артемис, без да го забележат. И как биха могли? Зеленика ги бе хипнотизирала така, че да виждат само пазачите на етажа и да не обръщат внимание на непознати, освен ако някой не им ги посочи.

Пред тях беше кабината на охраната на етажа. Оставаха им близо четирийсет секунди до приближаването на следващата двойка пазачи. Нехипнотизираните.

— Имаш около половин минута, Зеленика. Знаеш какво да правиш.

Зеленика включи нагревателните бобини в костюма си, за да изравни температурата си с тази в помещението. Така щеше да заблуди мрежата от лазери, която опасваше входа на трезора. После настрои крилата си на леко пърхане. Всеки по-силен повей можеше да активира сензорите за налягане под настилката. Тя се устреми напред през една пролука покрай стената, където, както показваше каската й, нямаше скрити сензори. Настилката затрепери от движението на въздуха, но не достатъчно, за да активира сензора.

Артемис нетърпеливо следеше движението й.

— Побързай, Зеленика. Двайсет секунди.

Зеленика изръмжа нещо нецензурно и се приближи на една ръка разстояние от вратата.

— Видеофайл „Спайро 3“ — каза тя и компютърът в каската й пусна записа, на който Джон Спайро набираше кода за достъп до трезора. Зеленика повтори движенията му и вътре в стоманената врата се задвижиха шест бутала, които накараха дебелия къс стомана да се завърти на пантите си. Всички външни алармени системи се изключиха автоматично. Показа се втората врата с три червени светлинки на панела. Оставаха само три препятствия: гел-скенерът, ретиновият скенер и гласовият анализатор.

Тази част от операцията беше прекалено сложна, за да се подават гласови команди. Понякога компютрите на Вихрогон изпълняваха заповедите погрешно, макар кентавърът да твърдеше, че това е грешка на феите. Зеленика откъсна гумираната изолация, която покриваше командното табло на китката й.

Първо прожектира триизмерното изображение на окото на Спайро на необходимата височина. Ретиновият скенер изпрати лъч, който да разчете виртуалната ретина. Видимо удовлетворен, той деактивира първата ключалка. Една от червените светлини се смени със зелена.

Следващата стъпка беше да се пусне звуков файл така, че да излъже гласовия анализатор. Оборудването беше прекалено сложно, за да бъде заблудено от запис. От човешки запис тоест. Дигиталните микрофони на Вихрогон правеха копия, които не можеха да се отличат от оригинала. Дори леплив червей, чието тяло е покрито от край до край с уши, можеше да бъде привлечен от червеево съскане в размножителен период, записано с оборудването на Вихрогон. В момента кентавърът преговаряше за правата с една агенция за колекциониране на подслушвателни устройства.

Зеленика пусна файла през колонките в каската си.

— Джон Спайро. Аз съм шефът, тъй че отваряй бързо.

Втората ключалка се отключи. Още една зелена светлина.

— Извинявай, капитане — каза Артемис, като в гласа му се прокрадваха нотки на страх. — Времето ни изтича.

Той разгъна кърпата с палеца, мина покрай Зеленика и стъпи върху червената плочка на пода. Притисна палеца към скенера. Зеленият гел го обхвана, като проникна в линиите на отпечатъка. Дисплеят на алармата светна зелено. Стана. Разбира се. В края на краищата, палецът беше истински.

Но нищо друго не се случи. Вратата не се отвори.

Зеленика плесна Артемис по рамото.

— Е? Вътре ли сме?

— Явно не. Впрочем потупването по рамото не ми помага да се съсредоточа.

Артемис огледа конзолата. Какво беше пропуснал? Мисли, момче, мисли. Пусни в ход прехвалените си мозъчни клетки. Той се наведе към втората врата, като прехвърли тежестта върху единия си крак. Червената плочка под него трепна.

— Разбира се! — възкликна Артемис. Грабна Зеленика и я стисна в ръцете си. — Това не е просто червен маркер — припряно обясни той. — Той е чувствителен към тежест.

Беше прав. Теглото на двамата заедно се доближаваше достатъчно до това на Спайро, за да задейства механизма. Приспособлението явно беше механично: един компютър не можеше да бъде заблуден така лесно. Втората врата се плъзна в жлеба си под краката им.

Артемис подаде на Зеленика палеца.

— Тръгвай — каза той. — Времето на Спайро изтича. След малко ще те настигна.

Зеленика пое палеца.

— А ако не успееш?

— Тогава преминаваме към план Б.

Феята бавно кимна.

— Дано не ни се налага.

— Дано.

Артемис бързо влезе в трезора. Без да поглежда към съкровищата в бижута и ценни книжа, той се запъти право към плексигласовата килия на Куба. На пътя му стояха двама едри пазачи. Мъжете бяха с кислородни маски на лицата и стояха странно неподвижно.

— Извинете, господа. Имате ли нещо против да взема Куба на господин Спайро?

Никой от двамата не отговори, не реагира с нищо повече от леко повдигане на вежди. Това несъмнено се дължеше на паралитичния газ в кислородните им цилиндри, получен на базата на отрова от перуански паяци. Химическият му състав наподобяваше този на мехлема, използван от южноамериканските индианци като анестетик.

Артемис набра кода, който Вихрогон диктуваше в ухото му и четирите страни на плексигласовото сандъче безшумно хлътнаха в колоната, оставяйки В-куба незащитен. Той посегна към кутийката…

Зеленика се покатери през дупката в гардероба и влезе в спалнята на Спайро. Индустриалецът лежеше в същото положение, в което го бе оставила. Дишаше нормално и равномерно. Хронометърът на визьора й показваше 4,57, като продължаваше броенето. Тъкмо навреме.

Зеленика припряно извади палеца от кърпичката и го постави до остатъка от пръста. Ръката на Спайро бе студена и неприятна на допир. Тя използва филтъра за увеличение на визьора си, за да разгледа по-добре отрязания палец. Доколкото можеше да съди, двете половини бяха идеално изравнени.

— Излекувай го — каза Зеленика и от върховете на пръстите й заизскачаха магически искрици, които потъваха в двете части на палеца. Нишки от синя светлина зашиха дермиса и епидермиса, като от старата кожа се показа нова, за да прикрие разреза. Палецът започна да вибрира и да шава. От порите заизлиза пара, която образува мъгла около ръката на Спайро. Ръката му се разтресе неудържимо, спазмите обхванаха дори костеливите гърди. Гръбнакът на Спайро се заизвива така, че Зеленика се уплаши да не го прекърши. Накрая индустриалецът се отпусна на леглото. През целия този процес сърцето му не пропусна и един удар.

Няколко самотни искри продължиха да подскачат по тялото на Спайро като камъчета по водна повърхност, насочвайки се зад ушите, точно където Артемис бе забелязал нещо. Любопитно. Зеленика дръпна напред едното ухо и забеляза белег във формата на полумесец, който магията бързо изличаваше. Зад другото ухо имаше следи от подобен белег.

Тя насочи визьора си към единия от белезите.

— Вихрогоне, как си обясняваш това?

— Хирургия — отвърна кентавърът. — Може би нашият приятел Спайро си е опъвал кожата на лицето. Или може би…

— Или може би това не е Спайро — заключи Зеленика, като се превключи на канала на Артемис. — Артемис! Това не е Спайро. Това е двойник. Чуваш ли ме? Артемис, отговори ми!

Артемис не отговори. Може би не искаше, а може би не можеше.

Артемис протегна ръка към кутийката, когато една от стените се отвори със съскане. Зад нея стояха Джон Спайро и Арно Тъпст. Спайро се усмихваше толкова широко, че спокойно можеше да глътне резен диня.

Той плесна с ръце и бижутата му задрънчаха.

— Браво, господарю Фоул. Някои от нас не вярваха, че ще стигнеш толкова далеч.

Тъпст извади от портфейла си стодоларова банкнота и я подаде на Спайро.

— Много благодаря, Арно. Надявам се, че сега ще се научиш да не залагаш срещу банката.

Артемис кимна замислен.

— Онзи в спалнята… трябва да е бил двойник.

— Да. Коста, братовчед ми. Имаме еднаква форма на главата, с малко дребни промени ставаме като две капки вода.

— Значи си нагласил гел-скенера да приема отпечатъка му.

— Само за тази нощ. Исках да видя докъде можеш да стигнеш. Ти си изключително момче, Арти. Никой досега не е стигал до трезора, а не можеш да си представиш колко професионалисти са се опитвали. Очевидно в системата ми има някои недостатъци, за които хората от охраната ще трябва да се погрижат. Как влезе впрочем? Не виждам Коста да е с теб.

— Професионална тайна.

Спайро слезе от ниската платформа, на която беше стъпил.

— Няма значение. Ще прегледаме записите. Има една-две камери, които не си успял да излъжеш. Едно е сигурно: не си успял без чужда помощ. Провери го за слушалки, Арно.

За по-малко от пет секунди Тъпст намери слушалката, победоносно я извади и смачка миниатюрния цилиндър с ботуша си.

Спайро въздъхна.

— Не се съмнявам, Арно, че това малко електронно чудо е струвало повече, отколкото ти би могъл да спечелиш за цял живот. Не знам защо изобщо те държа тук. Наистина не знам.

Тъпст направи гримаса. Зъбите, които носеше в момента, бяха от подсилен плексиглас, пълен до половината със синьо олио. Приличаха на адска машина за морски вълни.

— Съжалявам, господин Спайро.

— След малко ще съжаляваш още повече, приятелю с предизвикателна захапка, защото Бътлър идва.

Тъпст неволно отстъпи назад.

— Не си мисли, че ще ме уплашиш с тия приказки. Бътлър е мъртъв. Видях го как падна.

— Може и да е паднал. Но видя ли го да умира? Ако правилно си спомням последователността на събитията, след като ти стреля по Бътлър, той стреля по теб.

Тъпст докосна белезите на темето си.

— Извадих късмет с този изстрел.

— Късмет? Бътлър се гордее с постиженията си в стрелбата, затова аз не бих казал такова нещо в лицето му.

Спайро се засмя доволно.

— Хлапето си играе с главата ти, Арно. Тринайсетгодишен, а свири на теб като на роял в „Карнеги Хол“. Осъзнай се, човече, нали си професионалист.

Тъпст опита да се вземе в ръце, но призракът на Бътлър го преследваше.

Спайро извади В-куба от стиропоровата му подложка.

— Много е забавно, Арти. Всички тези приказки и заяждане не означават нищо. Пак спечелих, надхитрих те. За мен всичко това беше игра. Забавление. Твоята малка операция би била много поучителна, ако не беше жалка. Но сега е време да разбереш, че всичко свърши. Ти остана сам, а аз нямам повече време за игри.

Артемис въздъхна — истинско олицетворение на поражението.

— Всичко това е било урок, така ли? Искал си да ми покажеш кой е шефът тук.

— Точно така. Някои хора имат нужда от повече време, за да се научат. Забелязал съм, че колкото по-умен е врагът, толкова по-голямо е егото му. Ти трябваше да разбереш, че не можеш да се мериш с мен и след това да направиш каквото пожелая — Спайро сложи костелива ръка на рамото на Артемис. Момчето усещаше тежестта на бижутата по нея. — А сега ме слушай внимателно, хлапе. Искам да отключиш този Куб. Стига игрички. Досега не съм срещал компютърен гений, който да не си оставя вратичка. Сега ще я отвориш, иначе ще престана да се шегувам, а, повярвай ми, едва ли искаш това.

Артемис пое с две ръце червения Куб и се вгледа в плоския му екран. Това беше най-деликатната част от плана. Спайро трябваше да повярва, че отново е надхитрил Артемис Фоул.

— Хайде, Арти. Направи го.

Артемис прокара ръка по пресъхналите си устни.

— Добре. Само една минута.

Спайро го потупа по рамото.

— Аз съм щедър човек. Давам ти две — той кимна на Тъпст. — Стой наблизо, Арно, не искам нашият малък приятел да ни заложи още някой капан.

Артемис седна на масата от неръждаема стомана и свали капака на куба. Бързо размести един заплетен сноп оптични кабели, като откъсна една от нишките. Блокерът за ПНЕ. След по-малко от минута той затвори куба.

Спайро гледаше в очакване с широко отворени очи и в ума му прескачаха мисли за невиждано богатство.

— Дано да имаш добри новини, Арти. Искам само добри новини.

Сега Артемис изглеждаше по-примирен, сякаш най-накрая бе осъзнал сериозността на положението си.

— Рестартирах го. Работи. Само че…

Спайро размаха ръце. Гривните му зазвъняха като коледни звънчета.

— Само че какво? Дано да е някоя дреболия!

— Нищо особено. Не си струва дори да го споменавам. Трябваше да премина към версия 1.0, защото версия 1.2 беше кодирана по гласовите ми данни. 1.0 не е толкова сигурна, по-темпераментна е, ако може така да се каже.

— По-темпераментна? Това е кутия, не баба ми!

— Не съм кутия! — обади се Вихрогон, новият глас на Куба, благодарение на премахнатия блокер. — Аз съм чудо на изкуствения интелект! Живея, за да се уча.

— Видя ли какво имах предвид? — безпомощно каза Артемис. Кентавърът щеше да провали всичко. На този етап не биваше да будят никакви подозрения у Спайро.

Спайро изгледа Куба, сякаш беше негов подчинен.

— Ще ми се зъбиш ли, господинчо?

Кубът не отговори.

— Трябва да се обръщаш към него по име — обясни Артемис. — Иначе ще отговаря на всеки въпрос, който сензорите му могат да уловят.

— И кое е името му?

Джулиет често използваше термина „дух“. Самият Артемис избягваше такива понятия, макар че в този момент би било подходящо.

— Името му е Куб.

— Добре, Куб. Ще ми се зъбиш ли?

— Ще правя всичко, което процесорът ми позволява.

Спайро потри ръце с детинско самодоволство и гривните му блеснаха като малки вълни в огряно от слънце море.

— Добре, да тестваме тази играчка. Куб, можеш ли да ми кажеш има ли сателити, които следят сградата в момента?

Вихрогон помълча малко. Артемис си представи как кентавърът извиква на екрана си информацията за сателитно проследяване.

— Само един в момента, макар че ако се съди по йонните следи, тази сграда е била поразявана от повече лъчи, отколкото „Милениум Фалкон“5.

Спайро хвърли поглед на Артемис.

— Чипът на индивидуалността му е дефектен — обясни момчето. — Затова се наложи да го прекъсна. Можем да го оправим във всеки момент.

Спайро кимна. Не му се искаше гениалният му изкуствен интелект да се развие до облика на горила.

— Ами какви бяха онези ПНЕ, Куб? — попита той. — Нали ме следяха в Лондон. Сега следят ли ме?

— ПНЕ ли? Това е Пакистанска сателитна телевизия — отвърна Вихрогон, следвайки инструкциите на Артемис. — Показват предимно игри и новини. Нямат обхват тук.

— Добре, да забравим за тях. Куб, искам да знам серийния номер на сателита, който ме следи.

Вихрогон погледна на екрана си.

— Момент. САЩ, регистриран на федералното правителство. Номер ST1147P.

Спайро стисна юмруци.

— Да! Правилно. Вече разполагам с тази информация. Куб, премина теста.

Мултимилиардерът затанцува из трезора, заслепен до вдетиняване от алчността си.

— Казвам ти, Арти, така ми олекна, че се чувствам подмладен! Иска ми се да сложа фрак и да отида на прием.

— Наистина.

— Не знам откъде да започна. Сам ли да направя пари? Или да отмъкна парите на някой друг?

Артемис се усмихна принудено.

— Светът е разтворена мида за теб.

Спайро леко потупа Куба.

— Правилно. Точно така. И аз ще взема всяка перла, която ми предложи.

На вратата на трезора се появиха Плочката и Чипса с насочени пушки.

— Господин С-спайро! — запъна се Плочката. — Това проверка ли е?

Спайро се изсмя.

— А, виж! Кавалерията пристига. С цяла вечност закъснение. Не, не е проверка. И много бих искал да разбера как малкият Артемис е минал покрай вас!

Мускулестият наемник гледаше момчето, сякаш то бе изникнало изневиделица пред очите му. Което за хипнотизирания му мозък беше точно така.

— Не знаем, господин Спайро. Изобщо не сме го видели. Искате ли да пострада при злополука?

Спайро се засмя — кратък злобен лай.

— Ще ви науча на една нова дума, тъпаци. „Заменим“. Вие сте заменими, той — не. Поне засега. Разбрахте ли? Така че стойте тук и се правете на страшни, иначе ще ви сменя с други горили.

Спайро погледна към екрана на Куба, сякаш в стаята нямаше никой друг.

— Предполагам, че са ми останали още двайсет години живот. После светът може да върви по дяволите, изобщо не ме засяга. Нямам семейство, нямам наследници. Нямам причини да мисля за бъдещето. Ще издоя тази планета до последната капка, а с този Куб мога да правя каквото поискам с когото поискам.

— Знам какво щях да направя аз — обади се Плочката. Изглеждаше стъписан от думите, които излизаха от устата му.

Спайро замръзна на място. Не беше свикнал да го прекъсват подчинени от средна ръка.

— Какво щеше да направиш, празна кратуно? — попита той. — Да си купиш сепаре в „Печените ребърца на Мърв“?

— Не — отговори Плочката. — Щях да натрия носа на ония от „Фонетикс“. Те от години душат около „Спайро Индъстрис“.

Моментът беше напрегнат до нажежаване. Не само защото Плочката бе изказал идея, а защото идеята беше добра.

Тя запали искрици в очите на Спайро. Той мислеше.

— „Фонетикс“. Най-големият ми конкурент. Мразя тези типове. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да съсипя сбирщината им от второкласни телефонисти. Но как?

Сега дойде ред на Чипса:

— Чувам, че работят върху нов свръхсекретен комуникатор. Батерия със супердълъг живот, нещо такова.

Спайро съвсем се стъписа. Първо Плочката, а сега и Чипса. Току-виж се научили и да четат. И все пак…

— Куб — каза бизнесменът, — искам да проникнеш в базата данни на „Фонетикс“. Копирай схемите на всичките им работни проекти.

— Не мога, шефе. „Фонетикс“ работят в затворена система. В отдела им за разработки няма нито един компютър с достъп до Интернет. Трябва да отида на място.

Еуфорията на Спайро се изпари. Той се приближи към Артемис.

— За какво говори?

Артемис се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Кубът не може да сканира затворена система, ако омнисензорът няма пряк контакт с компютъра или не се намира в непосредствена близост. „Фонетикс“ са такива параноици и толкова се пазят от хакери, че лабораторията им за изследвания и разработки е напълно изолирана, скрита под няколко етажа масивен камък. Нямат дори електронна поща. Знам го, защото и аз съм се опитвал няколко пъти да ги хакна.

— Но Кубът улови сателита, нали?

— Сателитът излъчва. А щом излъчва, Кубът може да го проследи.

Спайро се заигра с веригата на врата си.

— Значи трябва да отида във „Фонетикс“.

— Не е препоръчително — каза Артемис. — Рискът е прекалено голям заради някаква си лична вендета.

Тъпст пристъпи напред.

— Нека отида аз, господин Спайро. Ще взема плановете.

Спайро извади шепа витамини от кутия с дозатор на колана си и започна да ги дъвче.

— Отлична идея, Арно. Добро предложение. Но аз не искам да предавам Куба в ръцете на никой друг. Кой знае до какви изкушения може да доведе това. Куб, можеш ли да деактивираш охранителната система на „Фонетикс“?

— Може ли джудже да пробие дупка в панталоните си?

— Това пък какво беше?

— Ъ-ъ… нищо. Технически термин. Няма да разберете. Вече съм деактивирал системата на „Фонетикс“.

— А пазачите, Куб? Можеш ли да ги обезвредиш?

— Няма проблем. Мога да активирам от разстояние вътрешната система за сигурност.

— А тя каква е?

— Резервоари с газ във вентилаторите. Приспивателен газ. Незаконен впрочем, съгласно законите на Чикаго. Но е хитро измислено, без странични ефекти, не може да се проследи. Два часа по-късно неканеният гост се събужда зад решетките.

Спайро се изкиска.

— Тези „Фонетикс“ са такива параноици! Давай, Куб, приспи ги.

— Лека нощ — каза Вихрогон със злорадство, което прозвуча твърде истински.

— Добре. А сега, Куб, от схемите на „Фонетикс“ ни дели само един кодиран компютър.

— Не ме разсмивай. Още не е измислена толкова кратка единица време, за да измерим бързината, с която ще разбия кода на харддиска им.

Спайро закопча Куба на колана си.

— Знаеш ли, тази машинка започва да ми харесва.

Артемис направи последен, убедително искрен опит да овладее ситуацията.

— Господин Спайро, наистина не мисля, че идеята е добра.

— Не се съмнявам — изсмя се Джон Спайро и задрънча с бижутата в посока към вратата. — Затова ще дойдеш с мен.

Спайро избра един линкълн от големия си гараж. Беше модел от деветдесетте, с фалшив регистрационен номер. Той често го използваше за бягство. Колата беше достатъчно стара, за да не бие на очи, и дори ако полицията успееше да заснеме регистрационния номер, това щеше да я отведе до погрешна следа.

Тъпст паркира срещу главния вход на лабораториите „Фонетикс“. Зад въртящата се стъклена врата се виждаше пазач, седнал зад бюрото си. Арно извади от жабката сгъваем бинокъл. Насочи го към пазача.

— Спи като бебе — обяви горилата.

Спайро го потупа по рамото.

— Добре. Имаме по-малко от два часа. Можем ли да успеем?

— Ако тоя Куб е добър колкото казва, за петнайсет минути ще влезем и ще излезем.

— Той е машина — хладно отбеляза Артемис. — Не някой от напомпаните ти със стероиди колеги.

Тъпст погледна през рамо. Артемис седеше на задната седалка, сгушен между Плочката и Чипса.

— Изведнъж стана много смел.

Артемис сви рамене.

— Какво имам да губя? В края на краищата, едва ли може да стане по-лошо.

До въртящата се врата имаше една обикновена. Кубът активира от разстояние домофона и групата неканени посетители се вмъкна във фоайето. Нямаше звънене на аларми, нямаше и взвод от пазачи, които да се втурнат към тях и да ги задържат.

Спайро мина по коридора, окуражен от новия си високотехнологичен приятел и мисълта, че най-после ще докара „Фонетикс“ до фалит. Асансьорът за ограничен достъп оказа съпротива на Куба, колкото ограда от колчета може да спре танк, и скоро Спайро и компания се спуснаха осем етажа по-надолу до секретната лаборатория.

— Слизаме под земята — изкикоти се Плочката. — При костите на динозаврите. Знаете ли, че след милиони и милиарди години динозавърският тор става на диаманти?

Обикновено подобна забележка би се възприела като непростима дързост, но Спайро беше в добро настроение.

— Не, не знаех това, Плочка. Може би трябва да започна да ти плащам в купчини тор.

Плочката реши, че за финансите му ще бъде по-добре, ако отсега нататък си затваря устата.

Самата лаборатория бе защитена със скенер за отпечатъци. Дори нямаше гел. За Куба беше лесна работа да сканира отпечатъка на подложката и после да го прожектира на сензора. Липсваше дори код за по-голяма сигурност.

— Просто като фасул — изграчи Спайро. — Трябваше да направя това още преди години.

— Малко благодарност не е излишна — обади се Вихрогон, неспособен да прикрие обидата си. — В края на краищата, аз ви вкарах тук и обезвредих пазачите.

Спайро вдигна кутийката пред себе си.

— Да не те предам за метални отпадъци, Куб, е начин да изкажа благодарността си.

— Пак заповядай — измърмори Вихрогон.

Арно Тъпст надникна в будката на охраната. Навсякъде се въргаляха спящи пазачи, един дори спеше със сандвич в устата.

— Трябва да му се признае, господин Спайро. Страшна работа. „Фонетикс“ ще трябва да се бръкнат и за приспивателния газ.

Спайро погледна към тавана. В тъмното примигваха няколко червени светлинки от камери.

— Куб, налага ли се да минем през стаята с видеото на излизане?

— Няма нужда — отвърна Вихрогон, цар на театралниченето. — Изтрих всички ви от записа.

Артемис висеше между Плочката и Чипса, които го държаха под мишниците.

— Предател — промърмори той. — Куб, аз ти дадох живот. Аз те създадох.

— Да, само че явно си ме направил по свое подобие, Фоул. Aurea est potestas. Златото е могъщество. Аз само правя това, на което си ме научил.

Спайро нежно потупа Куба.

— Обичам го. Този Куб ми е като брат, какъвто никога не съм имал.

— Мислех, че имате брат — каза Чипса озадачен, което не бе обичайно за него.

— Добре де — отвърна Спайро. — Той е братът, когото наистина харесвам.

Сървърът на „Фонетикс“ се намираше по средата на лабораторията. Монолитен харддиск, с кабели като питони, които го свързваха с различни компютри.

Спайро откачи от колана си своя нов най-добър приятел.

— Къде трябва да се намираш, Куб?

— Остави ме на капака на сървъра, омнисензорът ще направи останалото.

Спайро се подчини и след секунди схемите започнаха да примигват на мъничкия екран на В-куба.

— У мен са! — изрева бизнесменът, стиснал победоносно юмруци. — Това е последният гаден имейл с цени на акции, който получавам от „Фонетикс“.

— Сваляне завършено — доволно обяви Вихрогон. — Имаме всички проекти на „Фонетикс“ за следващите десет години.

Спайро притисна Куба към гърдите си.

— Отлично. Сега мога да пусна наша версия на телефон „Фонетикс“ преди тях и да изкарам допълнителен милион, преди да направя пари от Куба.

Вниманието на Арно бе привлечено от мониторите на охранителните камери.

— Ъ-ъ-ъ, господин Спайро. Мисля, че имаме ситуация.

— Ситуация? — изръмжа Спайро. — Какво означава това? Вече не си в армията, Тъпст, говори на английски.

Новозеландецът удари с юмрук по един от екраните, сякаш това можеше да промени събитията, които се виждаха на него.

— Искам да кажа, че имаме проблем. Голям проблем.

Спайро сграбчи Артемис за раменете.

— Какво си направил, Фоул? Това да не е някакъв…

Обвинението застина на устните му, преди да го довърши. Спайро бе забелязал нещо.

— Очите ти! Какво ти е на очите? Не са еднакви!

Артемис го удостои с най-зловещата си вампирска усмивка.

— Така те виждам по-добре, Спайро.

Спящият пазач във фоайето на „Фонетикс“ изведнъж се опомни. Това беше Джулиет. Тя надникна изпод козирката на шапката си, за да се увери, че Спайро не е оставил никого в коридора.

След залавянето на Артемис в трезора на Спайро Зеленика бе откарала с крилата си двамата от Екип Едно във „Фонетикс“, за да започнат работа по план „Б“.

Разбира се, нямаше никакъв приспивателен газ. Всъщност в сградата имаше само двама пазачи. Единият беше в почивка, другият правеше обиколка на горните етажи. Но Спайро не можеше да знае това. Той бе зает да наблюдава как симулации на роднините на Вихрогон хъркат навсякъде из сградата благодарение на прихващач, поставен във видеосистемата на „Фонетикс“.

Джулиет вдигна телефона на бюрото и набра три цифри.

9… 1… 1.

Спайро внимателно бръкна с два пръста в окото на Артемис и извади ирисовата камера. Разгледа я отблизо и забеляза миниатюрната електрическа верига откъм вдлъбнатата страна.

— Това е електроника — прошепна той. — Поразително. Какво е?

Артемис примигна, за да пропъди една сълза от окото си.

— Нищо. Не си го видял. И мен не си видял в тази сграда.

Лицето на Спайро се изкриви от неприкрита злоба.

— В сградата си, Фоул, и никога няма да излезеш от нея.

Тъпст потупа работодателя си по рамото. Непростима фамилиарност.

— Шефе, господин Спайро! Наистина трябва да видите това.

Джулиет свали сакото на пазач от „Фонетикс“. Отдолу беше облечена с униформа на полицейски командос от Чикаго. Положението в лабораториите за изследвания и разработки можеше да стане напечено и работата й беше да внимава Артемис да не пострада. Тя се скри зад една колона във фоайето и зачака воя на сирените.

Спайро гледаше екраните в лабораторията. Картините се бяха променили. Вече не се виждаха спящи пазачи. Вместо това вървеше запис, на който той и компанията му влизаха във „Фонетикс“. С една-единствена разлика: на екраните нямаше и следа от Артемис.

— Какво става, Куб? — изсъска Спайро. — Нали каза, че ще изтриеш всички ни от записите.

— Излъгах. Вероятно развивам престъпни наклонности.

Спайро фрасна Куба в пода. Машинката остана цяла и невредима.

— Здрав полимер — обясни Артемис, като вдигна микрокомпютъра. — Почти нечуплив е.

— За разлика от теб — отвърна Спайро.

Артемис увисна като кукла в ръцете на Плочката и Чипса.

— Не разбирате ли? Всички сте записани. Кубът работи за мен.

— Голяма работа. Записани сме — и какво? Трябва само да отида в офиса на охраната и да взема записите.

— Няма да е толкова просто.

Спайро все още вярваше, че има начин да се измъкне.

— И защо? Кой ще ме спре? Малко приятелче като теб?

Артемис посочи екраните.

— Не. Малки приятелчета като тях.

Чикагските полицаи бяха донесли цялото оборудване, с което разполагаха, като дори бяха взели назаем някои неща. „Фонетикс“ беше най-големият работодател в града, да не говорим, че неговите представители бяха петимата най-щедри дарители в списъка на Фонда за дарения на полицията. Когато получи обаждането на 911, дежурният сержант вдигна тревога в целия град.

За по-малко от пет минути на вратите на „Фонетикс“ се бяха струпали двайсет униформени полицаи и пълен отряд командоси. Над сградата кръжаха два хеликоптера, а осем снайперисти бяха заели позиции по покривите на съседните сгради. Никой не можеше да напусне района, освен ако беше невидим.

Пазачът на „Фонетикс“ се беше върнал от обиколка и току-що бе забелязал на мониторите неканени посетители. Почти веднага след това той видя група въоръжени униформени полицаи да чукат на вратите.

Човекът ги пусна да влязат.

— Тъкмо смятах да ви се обадя, момчета — каза той. — В трезора има няколко души. Сигурно са прокопали тунел или нещо такова, щото не са минавали покрай мен.

Пазачът, който беше в почивка, се изненада още повече. Тъкмо дочиташе раздела за спорт на „Хералд Трибюн“, когато в стаята влязоха двама мъже с бронирани жилетки и сериозни физиономии.

— Документите — изкомандва единият, който очевидно нямаше време за цели изречения.

Пазачът с трепереща ръка подаде ламинираната си карта.

— Стойте тук, господине — посъветва го другият полицай.

Нямаше нужда да повтаря.

Джулиет се измъкна иззад колоната и се присъедини към отряда на командосите. Размаха оръжие като останалите и моментално се сля с групата. Операцията им беше прекъсната поради малък проблем. До лабораторията имаше само един път. По асансьорната шахта.

Двама отвориха вратите на лифта с железни лостове.

— Ето какъв е проблемът — каза един командос. — Спрем ли тока, не можем да извикаме асансьора. Ако първо извикаме асансьора, ще изтървем престъпниците.

Джулиет си проправи път с лакти до първите в групата.

— Извинете, сър. Нека се спусна по кабелите. Ще взривя вратите и вие можете да спрете електричеството.

Командирът дори не обмисли предложението й.

— Не. Прекалено опасно е. Престъпниците ще имат достатъчно време да изстрелят стотина патрона в асансьора. Впрочем, коя сте вие?

Джулиет извади от колана си малък десондьор. Закачи го за кабела на лифта и скочи в шахтата.

— Аз съм нова — каза тя и се изгуби в тъмнината.

В лабораторията Спайро и компания стояха като хипнотизирани пред мониторите. Вихрогон беше пуснал жива картина от онова, което ставаше на горните етажи.

— Командоси — каза Тъпст. — Хеликоптери. Тежко въоръжение. Как стана така?

Спайро се плесна няколко пъти по челото.

— Капан. Цялата тази работа е капан. Сигурно и Слам Копам работеше за теб?

— Да. Плочката и Чипса също, макар да не го знаеха. Никога нямаше да дойдете тук, ако аз го бях предложил.

— Но как… Как го направи? Невъзможно е.

Артемис погледна към екраните.

— Очевидно е възможно. Знаех, че ще ме чакаш в трезора на кулата „Спайро“. След това трябваше само да се възползвам от омразата ти към „Фонетикс“ и да те подмамя тук, далеч от сградата ти.

— Ако аз загазя, ти ще ме последваш.

— Грешка. Аз изобщо не съм бил тук, записите го доказват.

— Но ти си тук! — изрева Спайро. Нервите му вече не издържаха. Цялото му тяло се тресеше, а устата му обилно пръскаше слюнка. — Трупът ти ще го докаже. Дай ми пистолета, Арно. Ще го застрелям.

Тъпст не можа да скрие разочарованието си, но направи каквото му бе наредено. Спайро с треперещи ръце насочи оръжието към Артемис. Плочката и Чипса бързо се отдръпнаха встрани. Шефът не се славеше с точния си мерник.

— Всичко ми отне! — кресна той. — Всичко!

Артемис беше странно спокоен.

— Ти не разбираш, Джон. Това, което ти казах, е самата истина. Изобщо не съм бил тук — той млъкна, за да си поеме дъх. — И още нещо. Колкото до името ми — Артемис, — прав беше. В Лондон това име обикновено се дава на момичета. Артемида е гръцката богиня на лова. Но от време на време се ражда по някой мъж с дарба на ловец, който получава правото да носи това име. Аз съм такъв мъж. Артемис ловецът. Улових те.

И изведнъж изчезна.

Зеленика следваше по въздуха Спайро и компания по целия им път от кулата „Спайро“ до сградата на „Фонетикс“. Беше получила разрешение за влизане няколко минути по-рано, когато Джулиет се обади да пита за екскурзии за външни лица.

С най-невинен глас Джулиет попита екскурзовода:

— Господине, мога ли да доведа и невидимата си приятелка?

— Разбира се, сладурче — отговори мъжът. — Вземи си и любимото одеялце, ако така ще се чувстваш по-добре.

Вътре бяха.

Зеленика кръжеше непосредствено под тавана, като следеше действията на Артемис долу. Планът на Калното създание бе крайно рискован. Ако на Спайро му бе хрумнало да застреля момчето още в Кулата, всичко щеше да пропадне.

Но точно както Артемис бе предсказал, бизнесменът пожела да злорадства колкото може по-дълго, за да се наслади докрай на гениалната си изобретателност. Но всъщност геният беше не Спайро, а Артемис. Той бе замислил цялата операция от начало до край. Негово беше дори хрумването да се хипнотизират Плочката и Чипса. Много важно бе някой да подхвърли идеята за влизане с взлом във „Фонетикс“.

Когато вратата на асансьора се отвори, Зеленика вече чакаше със заредено оръжие и набелязани мишени. Но не биваше да предприема нищо. Чакаше сигнала.

Артемис проточваше времето. Мелодраматичен до самия край. И точно когато Зеленика се готвеше да зареже плана и да открие огън, той каза:

— Аз съм такъв мъж. Артемис ловецът. Улових те.

„Артемис ловецът“. Това беше паролата.

Зеленика натисна ръчния контрол за управление на крилата и се спусна до височина три стъпки. Закачи Артемис с въже за Лунния си пояс, после метна пред него лист камуфлажно фолио. За всички в стаята момчето сякаш изчезна.

— Нагоре — каза феята, макар че Артемис не можеше да я чуе, и отвори докрай клапана на газта. За по-малко от секунда те се озоваха на сигурно място между кабелите и тръбите, които минаваха под тавана.

Отдолу Джон Спайро изгуби ума и дума.

Той примигна. Момчето бе изчезнало! Просто изчезнало! Невъзможно. Та той беше Джон Спайро! Никой не можеше да надхитри Джон Спайро!

Бизнесменът се обърна към Плочката и Чипса, като яростно размахваше оръжието.

— Къде е?

— Ъ? — в съвършен унисон отвърнаха двамата. При това не бяха репетирали.

— Къде е Артемис Фоул? Какво направихте с него?

— Нищо, господин Спайро. Просто си стояхме и се тупахме по раменете.

— Фоул каза, че работите за него. Така че ми го върнете.

Плочката размишляваше. Тази операция наподобяваше бъркане на бетон в бетонобъркачка.

— Внимавайте, господин Спайро, оръжията са опасни. Особено оня край с дупката.

— Не сме свършили, Артемис Фоул! — закрещя Спайро към тавана. — Ще те намеря. Никога няма да се отървеш. Имаш думата на Джон Спайро. Моята дума!

Той започна да стреля напосоки, като дупчеше монитори, вентилатори и тръби. Един куршум мина на метър от Артемис.

Плочката и Чипса не бяха съвсем наясно какво става, но решиха, че ще бъде забавно да се присъединят. Извадиха оръжия и започнаха да стрелят из лабораторията.

Тъпст реши да не участва. За него трудовият му договор бе изтекъл. Спайро не можеше да се измъкне и всеки трябваше да се спасява поединично. Арно отиде до стената и започна да пори металната облицовка с електрическа отвертка. Една част падна и зад нея се показа петсантиметров луфт за кабели, а отдолу — здрав бетон. Бяха уловени в капан.

Зад него вратата на асансьора издрънча.

Джулиет беше приклекнала в шахтата на асансьора.

— Измъкнахме се — каза Зеленика в микрофона си. — Но Спайро стреля из лабораторията.

Джулиет се намръщи. Господарят й беше в опасност.

— Зашемети ги с неутриното.

— Не мога. Ако при идването на полицията Спайро е в безсъзнание, може да каже, че са го натопили.

— Добре. Влизам.

— Не. Чакай командосите.

— Няма. Обезвреди оръжията. Останалото остави на мен.

Сламчо беше дал на Джулиет шишенце скален абразив. Тя изля малко върху капака на асансьора и той се стопи като парче масло в тиган. Джулиет скочи в кабината, като приклекна ниско долу за всеки случай, ако на Тъпст му хрумнеше да стреля по асансьора.

— На три.

— Джулиет!

— Влизам на три.

— Добре.

Джулиет посегна към копчето за отваряне на вратата.

— Едно.

Зеленика извади неутриното си и набеляза четирите мишени в системата за прицелване на визьора си.

— Две.

За по-точна стрелба тя свали щита си, защото вибрацията можеше да отклони изстрелите. За няколко секунди й се наложи да се скрие зад фолиото на Артемис.

— Три.

Джулиет натисна копчето.

Зеленика произведе четири изстрела.

Артемис разполагаше с по-малко от минута. По-малко от минута, докато Зеленика набелязваше Спайро и компания, за да ги обезоръжи. Обстановката далеч не беше благоприятна — писъци, изстрели и пълен хаос. Но все пак какъв по-добър момент от този, за да изпълни последната част от плана си? Решаваща част.

В секундата, когато Зеленика свали щита си, за да стреля, Артемис издърпа от Куба мъничка клавиатура и започна да трака. За секунди проникна в банковите сметки на Спайро — общо трийсет и седем, разхвърляни по банкови институции от остров Ман до Кайманите. След като множеството номера на сметки бяха изписани, Артемис получи достъп до всеки таен авоар.

Кубът бързо пресметна общата сума: 2,8 милиарда американски долара, без да се броят множеството депозитни кутии, чието съдържание беше недостъпно по Интернет. 2,8 милиарда долара. Достатъчно, за да възстановят статута на Фоул като едно от петте най-богати ирландски семейства.

И точно когато щеше да завърши прехвърлянето, Артемис си спомни думите на баща си. Бащата, завърнал се при него благодарение на феиния народ…

„… А ти, Арти? Ще извървиш ли този път с мен? Когато настъпи моментът, ще се възползваш ли от възможността да станеш герой?…“

Наистина ли имаше нужда от милиарди долари?

Разбира се, че имаше. Aurea est potestas. Златото е могъщество.

Така ли? Ще се възползваш ли от възможността да станеш герой? Да промениш нещата.

Понеже не можеше да изкрещи, Артемис вдигна очи и стисна зъби. Е, ако ще става герой, нека поне бъде добре платен герой. Той бързо си удържа десет процента от 2,8 милиарда и изпрати останалото на „Амнести Интернешънъл“. Направи превода необратим за всеки случай, ако по-късно се размекнеше.

Не беше приключил. Имаше още едно добро дело, което трябваше да свърши. Успехът на начинанието зависеше от това доколко Вихрогон се беше увлякъл в шоуто, за да забележи, че Артемис прониква в системата му.

Той отвори сайта на ПНЕ и започна да разбива паролата. За всеки знак отиваха по десет ценни секунди, но не след дълго момчето сърфираше из микросайтовете на Нисшите елементи. Намери това, което търсеше, сред досиетата на престъпниците. Пълното досие на Сламчо Челюстокопач. Оттам не беше трудно да стигне по електронен път до първата заповед за обиск в пещерата на джуджето. Артемис промени датата на заповедта така, че да се отнася за деня след задържането на Сламчо. Това правеше всички заповеди за задържане и присъди недействителни. Един добър адвокат можеше за нула време да го изкара от затвора.

— Още не съм приключил с теб, Сламчо Челюстокопач — прошепна Артемис, излезе от мрежата и закопча Куба за колана на Зеленика.

Джулиет влезе в стаята като вихрушка. Плитката й с нефритения пръстен на края се мяташе зад нея като червей на въдица.

Бътлър никога не би рискувал така, тя знаеше това. Щеше да измисли някакъв съвършено прост, сигурен план, поради което и имаше синя диамантена татуировка, а Джулиет нямаше. Е, може би не държеше да има. Може би искаше да живее свой живот.

Тя бързо прецени ситуацията. Зеленика се бе прицелила съвсем точно. Двете горили потриваха обгорените си ръце, а Спайро тропаше с крака като разглезено дете. Само Тъпст лежеше на земята и посягаше към оръжието си.

Макар че се бе подпрял на ръце и колене, телохранителят беше почти на нивото на очите й.

— Няма ли да ми позволиш да се изправя? — попита той.

— Не — отвърна Джулиет и размаха плитката си с нефритения пръстен като камъка, повалил Голиат. Ударът улучи Тъпст точно по хрущяла на носа, като го счупи и го заслепи за минута-две. Достатъчно време за чикагските полицаи да слязат по шахтата.

Тъпст вече беше извън играта. Джулиет очакваше да изпита удовлетворение, но единственото чувство, което я изпълваше, беше тъга. Насилието не носеше радост.

Плочката и Чипса решиха, че трябва да направят нещо. Може би ако обезвредяха момичето, щяха да получат премия от господин Спайро. Те се приближиха към Джулиет със стиснати юмруци.

Момичето размаха показалец.

— Недейте, момчета. Време е да си лягате.

Телохранителите не й обърнаха внимание и я обградиха.

— Казах, че е време да си лягате.

Реакция отново не последва.

— Трябва да използваш точните думи, с които съм ги хипнотизирала — каза Зеленика в ухото й.

Джулиет въздъхна.

— Щом трябва. Добре, господа, Барни каза да си лягате.

Плочката и Чипса заспаха, преди още да са докоснали земята.

Оставаше само Спайро, а той беше твърде зает да сипе заплахи. Продължи да крещи дори след като отрядът командоси му сложи белезниците.

— Ще говорим в базата — отсече командирът на Джулиет. — Вие застрашихте своя живот и живота на другарите си.

— Да, сър — отвърна Джулиет с разкаяние. — Не знам какво ми стана, сър.

Тя погледна нагоре. Малко облаче мъгла плуваше към асансьорната шахта. Господарят беше спасен.

Зеленика прибра оръжието и сложи щита си.

— Време е да тръгваме — каза тя в микрофона, чиято мощност на звука беше нагласена на минимум.

Феята грижливо опакова Артемис в листа камуфлажно фолио, като се увери, че нито един пръст не стърчи навън. Много важно беше да излязат, докато асансьорът е празен. След като пристигнеха хората от криминалната лаборатория и журналистите, и най-слабото трептене на въздуха можеше да попадне на нечия филмова лента.

Докато прелитаха през стаята, полицаите извеждаха Спайро от помещението. Най-после бизнесменът се беше успокоил.

— Това е капан — твърдеше той с най-невинен тон. — Моите адвокати ще ви попилеят.

Артемис не можа да устои на изкушението да прошепне в ухото му:

— Сбогом, Джон. Никога повече не се забърквай с генийчета.

Спайро зави като обезумял вълк.

Сламчо чакаше до тротоара срещу лабораториите „Фонетикс“, седнал зад волана на караваната като пилот от „Формула 1“. Беше сложил на седалката оранжева щайга, като за едното му стъпало имаше вързана малка планка. Другият край на планката беше подключен към педала за газта.

Джулиет нервно огледа приспособлението.

— Не трябва ли да си отвържеш крака? Ако се наложи да натиснеш спирачките.

— Спирачките ли? — изсмя се Сламчо. — За какво са ми спирачки? Не съм на изпит за шофьорска книжка.

В задната част на караваната Артемис и Зеленика едновременно посегнаха към предпазните колани.

Глава 11: Невидимият човек

Пристигнаха в Ирландия без сериозни произшествия, макар че Сламчо направи петнайсет опита да избяга от Зеленика, включително в лиъра, където го намериха в тоалетната с парашут и шишенце скален абразив. След това феята не го изпусна от поглед нито за миг.

Бътлър ги чакаше на входа на имението.

— Добре дошли. Радвам се да видя всички ви живи и здрави. А сега трябва да се сбогувам с вас.

Артемис сложи ръка върху неговата.

— Приятелю, не си в състояние да ходиш никъде.

Бътлър беше категоричен.

— Последна задача, Артемис. Нямам избор. Чувствам се като Пилат, който си измива ръцете. А и вече съм по-добре.

— Тъпст?

— Да.

— Но той е в затвора — възрази Джулиет.

Бътлър поклати глава.

— Вече не.

Артемис видя, че телохранителят му е непреклонен.

— Поне вземи Зеленика със себе си. Може да ти бъде от помощ.

Бътлър намигна на феята.

— Разчитах на това.

Чикагската полиция бе напъхала Арно Тъпст в арестантски фургон с двама полицаи. Решиха, че двама са достатъчни, след като арестантът е с белезници. По-късно съжалиха, когато откриха фургона на шест мили южно от Чикаго, полицаите закопчани с белезници, а от заподозрения — нито следа. Ако цитираме доклада на сержант Иги Лебовски: „Заподозреният разкъса белезниците, сякаш бяха гирлянди. Връхлетя ни като парен локомотив. Нямахме никакъв шанс.“

Но Арно Тъпст не се беше измъкнал невредим. Гордостта му беше сериозно пострадала. Той знаеше, че слухът за унижението му бързо ще обиколи всички в бранша. Както по-късно писа Свинския търбух Ларю в сайта си за наемници, „Арно се остави да го преметне едно сополиво хлапе“. Тъпст беше съвсем наясно, че всеки път, щом влезе в стая с мускулести момчета, ще чува подмятания по свой адрес, освен ако не накара Артемис Фоул да си плати.

Той знаеше още, че само след минути Спайро ще даде адреса му на чикагската полиция, затова пъхна в един сак няколкото си чифта зъби и скочи в автобуса за летище „О’Хеър“.

Тъпст със задоволство установи, че властите още не са замразили кредитната карта от фирмата на Спайро, и я използва, за да си купи билет първа класа за полета на Британските авиолинии до лондонското летище „Хийтроу“. Оттам щеше да стигне до Ирландия с ферибот от Рослеър като един от многото туристи, които пътуваха до земята на феите.

Планът не бе особено сложен и може би щеше да проработи, ако не беше едно обстоятелство: паспортният служител на летище „Хийтроу“ по случайност се оказа Сид Дажбс, бивша зелена барета, служил заедно с Бътлър като охрана в Монте Карло. Още щом Тъпст отвори уста, в главата на Дажбс зазвъня аларма. Човекът пред него напълно отговаряше на описанието, което Бътлър му бе изпратил по факс. Чак до странните зъби, пълни със синьо олио и вода. Дажбс натисна един бутон под бюрото си и за секунди охраната отне паспорта на Тъпст, след което го отведе в стая за разпит.

След като заподозреният беше арестуван, служителят от паспортното гише извади мобилния си телефон и набра международен номер. Чуха се две позвънявания.

— Имение Фоул.

— Бътлър? Обажда се Сид Дажбс от „Хийтроу“. Тук пристигна един човек, който може би те интересува. Със смешни зъби, татуировки по врата, новозеландски акцент. Преди няколко дни получихме факс от Джъстин Бар, следовател в Скотланд Ярд. Пише, че можеш да идентифицираш заподозрения.

— Още ли е при вас? — попита икономът.

— Да. Лежи в една от стаите ни за задържане. В момента го проверяват.

— Колко време ще отнеме?

— Най-много два часа. Но ако е професионалист, както казваш, компютърната проверка няма да доведе до нищо. Трябват ни самопризнания, за да го предадем на Скотланд Ярд.

— След трийсет минути ще те чакам в залата за пристигащи, точно под централното електронно табло — каза Бътлър и прекъсна връзката.

Сид Дажбс гледаше учуден мобилния си телефон. Как би могъл Бътлър да пристигне за трийсет минути, след като се намираше в Ирландия? Така или иначе, това не беше важно. Сид знаеше само, че преди години в Монте Карло Бътлър неведнъж бе спасявал живота му. И сега беше време той да му се отплати.

Трийсет и две минути по-късно Бътлър се появи в залата за пристигащи.

Докато си стискаха ръцете, Сид Дажбс го огледа.

— Изглеждаш ми променен. Остарял.

— Многото битки си казват думата — каза Бътлър с ръка на гърдите, които го боляха. — Мисля, че е време да се пенсионирам.

— Има ли смисъл да те питам как дойде?

Бътлър оправи вратовръзката си.

— Не. По-добре да не знаеш.

— Разбирам.

— Къде е нашият човек?

Дажбс го поведе към задната част на сградата покрай тълпите от туристи и таксиметрови шофьори.

— Оттук. Не си въоръжен, нали? Вярно е, че сме приятели, но тук не се допускат хора с оръжие.

Бътлър разтвори широко сакото си.

— Не се тревожи. Знам правилата.

Те взеха служебния асансьор за два етажа и тръгнаха по слабо осветен коридор, който сякаш нямаше край.

— Пристигнахме — каза накрая Сид и посочи един стъклен прозорец. — Тук е.

Стъклото представляваше еднопосочна преграда. Бътлър видя Арно Тъпст да седи на малка маса и нетърпеливо да барабани с пръсти по гладката й повърхност.

— Той ли е? Това ли е човекът, който стреля по теб в Найтсбридж?

Бътлър кимна. Несъмнено беше той. Същото нахално изражение. Същите пръсти, които дръпнаха спусъка.

— Разпознаването от свидетел е важно, но все още имаме неговата дума срещу твоята, а да ти призная, не ми изглеждаш прострелян.

Бътлър сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Дали не може…

Дажбс дори не го остави да довърши.

— Не. Не можеш да влезеш при него. Абсолютно забранено е. Ще ме уволнят, а дори да изтръгнеш самопризнания, те няма да издържат в съда.

Бътлър кимна.

— Разбирам. Имаш ли нещо против да поостана малко? Искам да видя какво ще стане.

Дажбс веднага се съгласи, успокоен, че Бътлър не е твърде настоятелен.

— Няма проблем. Остани колкото искаш. Но трябва да ти взема пропуск.

Той тръгна по коридора, но след малко се обърна.

— Не влизай вътре, Бътлър. Направиш ли го, ще го изпуснем. Пък и навсякъде има камери.

Бътлър се усмихна, за да разсее подозренията му. Нещо, което не правеше твърде често.

— Не се тревожи, Сид. Няма да ме видиш в онази стая.

Дажбс въздъхна.

— Добре. Хубаво. Просто понякога се тревожа, като ме гледаш по този начин.

— Сега съм друг човек. По-зрял съм.

Дажбс се засмя.

— Да бе!

Той сви зад ъгъла, като смехът му продължи да отеква във въздуха. Едва се обърна и Зеленика свали щита си.

— А камерите? — промърмори телохранителят.

— Проверих йонните лъчи. Тук не ме ловят — тя извади от раницата си камуфлажно фолио и го разстла на пода. После закачи прихващач на един от кабелите, които влизаха в стената на съседната стая.

— Добре — каза Зеленика, заслушана в гласа на Вихрогон, който говореше в ухото й. — Готови сме. Вихрогон е изтрил данните ни от записите. Сега сме неуловими за камерите и микрофоните. Знаеш ли какво да правиш?

Бътлър кимна. И преди го бяха правили, но като всеки войник Зеленика имаше нужда от повторна проверка.

— Сега пак ще си сложа щита. Изчакай една секунда, после се загърни във фолиото и направи каквото трябва. Имаш най-много две минути, докато приятелят ти се върне. После ще се оправяш сам.

— Разбрано.

— Успех — каза Зеленика и с трептене излезе от видимата част на спектъра.

Бътлър изчака секунда, после направи две крачки вляво. Вдигна фолиото и го наметна на главата и раменете си. За случайния наблюдател телохранителят беше невидим. Но ако някой стоеше отвън в коридора, можеше да забележи ръцете или краката на иконома, които стърчаха от фолиото. Най-добре беше да побърза. Той се приближи към вратата на съседната стая и влезе.

Арно Тъпст не се тревожеше особено. Обичайна проверка. За бога, колко време могат да те държат под арест заради някакви си зъби? Не много, това е сигурно. Може би имаше начин да осъди британското правителство за нанесени морални щети и после да се прибере у дома в Нова Зеландия.

Вратата се открехна на трийсетина сантиметра, после се затвори. Тъпст въздъхна. Стар следователски трик. Оставяш заподозрения да се поти няколко часа, после отваряш вратата, за да си помисли, че спасението е близо. След като никой не влезе, заподозреният се отчайва още повече. Още повече се доближава до момента на пречупването.

— Арно Тъпст — прошепна глас сякаш от нищото.

Тъпст престана да барабани с пръсти и се изпъна на стола.

— Какво е това? — изръмжа той. — Тонколони ли има? Голяма глупост, момчета. Абсолютна глупост.

— Дошъл съм за теб — каза гласът. — Искам да си разчистим сметките.

Арно Тъпст познаваше този глас. Чуваше го насън, откакто хлапето в Чикаго го бе предупредило, че Бътлър ще се върне. Беше направо смешно: призраци не съществуваха. Но в погледа на Артемис Фоул имаше нещо, което караше хората да вярват на всяка негова дума.

— Бътлър? Ти ли си?

— А — обади се гласът, — значи ме помниш.

Арно колебливо пое дъх, за да се овладее.

— Не знам какво става тук, но няма да се хвана. Какво, да не очаквате да ревна само защото сте хванали някой със същия глас като на… един човек, когото познавах?

— Не е номер, Арно. Аз съм тук.

— Как не. Щом си тук, защо не те виждам?

— Сигурен ли си, че не ме виждаш, Арно? Погледни внимателно.

Очите на Тъпст се защураха из стаята. Нямаше никой. Никой. Беше напълно сигурен. Само в ъгъла се виждаше облак въздух, който приличаше на отражение, нещо като плаващо огледало.

— А, видя ме.

— Нищо не виждам — отвърна Тъпст с треперещ глас. — Виждам само някаква мъгла. Може да е от вентилатор или нещо такова.

— О, така ли? — каза Бътлър и отметна камуфлажното фолио. На Тъпст се стори, че икономът е влязъл в стаята от въздуха. Новозеландецът скочи на крака, като обърна стола на земята.

— О, боже! Какво си ти?

Бътлър леко присви колене, готов да скочи. Вярно, беше остарял. По-бавен. Но феината магия му помагаше да реагира бързо, а и беше далеч по-опитен от Тъпст. Джулиет с радост би свършила тази работа вместо него, но някои неща Бътлър трябваше да направи сам.

— Аз съм твой водач, Арно. Дойдох да те отведа у дома. Много хора очакват да те видят.

— У-у дома? — заекна Тъпст. — Какво искаш да кажеш с това „у дома“?

Бътлър пристъпи напред.

— Знаеш, Арно. У дома. Там, накъдето отдавна си се запътил. Там, където си изпратил много други. Включително и мен.

Тъпст размаха треперещ пръст.

— Не се приближавай! Веднъж вече те убих, мога да го направя пак.

Бътлър се разсмя. Звукът не беше от приятните.

— Точно тук грешиш, Арно. Не можеш да ме убиеш повторно. Пък и смъртта не е кой знае какво в сравнение с онова, което идва после.

— Което идва после…

— Адът, Арно — каза Бътлър. — Видях го с очите си и, повярвай ми, ти също ще го видиш.

Тъпст повярва: в края на краищата Бътлър се беше появил от нищото.

— Не знаех — захлипа Арно. — Не вярвах. Никога нямаше да те убия, Бътлър. Просто изпълнявах нарежданията на Спайро. Нали го чу как ми нареди. Аз бях само железен човек, винаги съм бил такъв.

Бътлър сложи ръка на рамото му.

— Вярвам ти, Арно. Просто си изпълнявал нареждания.

— Така е.

— Но това не е достатъчно. Трябва да очистиш съвестта си. Не го ли направиш, ще трябва да те взема със себе си.

Очите на Тъпст се зачервиха от плач.

— Как? — попита той. — Как да го направя?

— Признай греховете си в полицията. Нищо не крий. Иначе ще се върна.

Тъпст закима енергично. Затворът беше за предпочитане пред другото.

— Помни, че те наблюдавам. Това е единственият ти шанс да се спасиш. Не се ли възползваш, ще се върна.

Изкуствените зъби на Тъпст паднаха от устата му и се търкулнаха на пода.

— Не те т’еводи. Т’е п’идная. Обет’авам.

Бътлър вдигна камуфлажното фолио и се скри под него.

— Погрижи се да го направиш, иначе ще плащаш в ада.

Той излезе в коридора и пъхна фолиото под сакото си. След секунди Сид Дажбс се появи с пропуск в ръка.

Той забеляза Арно Тъпст да стои като вкаменен насред стаята.

— Какво направи, Бътлър? — попита Сид.

— Нищо. Прегледай записите. Той просто откачи и започна да си говори сам. Крещеше, че иска да признае.

— Да признае? Просто така?

— Знам, че звучи странно, но точно така стана. На твое място щях да се обадя на Джъстин Бар в Скотланд Ярд. Имам чувството, че самопризнанията на Тъпст ще помогнат за разплитането на много случаи.

Дажбс подозрително присви очи.

— Защо имам чувството, че знаеш повече, отколкото казваш?

— Претърси ме — каза Бътлър. — Но чувствата не са доказателствен материал, а записите от камерите ще покажат, че изобщо не съм стъпвал в онази стая.

— Сигурен ли си, че ще покажат точно това?

Бътлър забеляза трептящия въздух над рамото на Сид Дажбс.

— Сигурен съм — отговори икономът.

Глава 12: Заличаване на паметта

Връщането от „Хийтроу“ отне около час поради особено силната турбулентност и източния вятър над хълмовете на Уелс. Когато Зеленика и Бътлър най-после се приземиха в имението Фоул, ПНЕ вече беше струпала оборудването за заличаване на паметта на централната алея, използвайки прикритието на нощта.

Бътлър се откачи от Лунния пояс и се подпря на ствола на една бреза.

— Добре ли си? — попита Зеленика.

— Добре съм — отвърна телохранителят, като разтриваше гърдите си. — От кевлара е. Върши работа, ако някой стреля по теб с малък калибър, но страшно пречи на дишането.

Зеленика прибра механичните си крила.

— Отсега нататък трябва да живееш по-спокойно.

Бътлър забеляза как един пилот от ПНЕ блъсна бентлито на Фоул, докато се мъчеше да паркира совалката си в двойния гараж.

— Да живея спокойно — промърмори той и тръгна към гаража. — Де да можех.

След като стресна дребничкия пилот, Бътлър се запъти към кабинета. Артемис и Джулиет вече го чакаха. Джулиет прегърна брат си толкова силно, че изкара въздуха от дробовете му.

— Добре съм, сестричке. Феите са се погрижили да живея поне сто години. Още дълго ще мога да те наглеждам.

Артемис заговори делово:

— Как се справи, Бътлър?

Икономът отвори един сейф в стената зад климатика.

— Много добре. Набавих всичко по списъка.

— А какво стана със специалната поръчка?

Бътлър сложи на бюрото шест мънички контейнера.

— Моят човек в Лимърик изпълни указанията буква по буква. Откакто работи в този бранш, никой досега не му е поръчвал подобно нещо. Поставени са в специален разтвор, който предпазва от корозия. Слоевете са толкова тънки, че щом влязат във взаимодействие с въздуха, веднага започват да се окисляват, затова предлагам да ги сложим в последния момент.

— Отлично. По всяка вероятност аз единствен ще се нуждая от тях, но нека все пак приготвим всичките.

Бътлър хвана златната монетка за кожената връзка.

— Копирах дневника ти и феините файлове на лазерен минидиск, после го позлатих. Боя се, че няма да издържи на по-обстойна проверка, а ако златото се стопи, информацията на диска ще бъде унищожена.

Артемис окачи монетката на врата си.

Би трябвало да свърши работа. Остави ли фалшиви следи?

— Да. Изпратих имейл, който още не съм отварял и наех няколко мегабайта в един интернет сайт. Освен това си позволих да заровя една капсула в градината.

Артемис кимна.

— Добре. Не се бях сетил за това.

Бътлър прие комплимента, макар че не вярваше да е така. Артемис се сещаше за всичко.

Джулиет се намеси в разговора:

— Знаеш ли, Артемис, може би просто трябва да забравиш всичко. Остави феите на мира.

— Тези спомени са част от мен — отвърна Артемис.

Той огледа шишенцата на бюрото и избра две от тях.

— Да започваме. Сигурен съм, че Народът няма търпение да заличи паметта ни.

Техническият екип на Вихрогон се беше настанил в залата за съвещания и сглобяваше сложна верига от електроди и оптични кабели. Всеки кабел беше свързан с плазмен екран, който конвертираше мозъчните вълни в двоичен код. Казано на прост език, Вихрогон можеше да прочете като книга спомените на човеците и да изтрие онова, което не биваше да остава в тях. Най-забележителното в този процес бе способността на човешкия мозък да създаде алтернативни спомени за запълване на белите петна.

— Можем да заличим паметта ви и с полево оборудване — започна да обяснява Вихрогон, след като пациентите се събраха. — Но то служи само за грубо заличаване. Премахва всичко, което се е случило през последните осемнадесет месеца. Това може сериозно да засегне емоционалното ви развитие, да не говорим за коефициента ви на интелигентност. Затова по-добре да използваме лабораторно оборудване и да премахнем само спомените, свързани с Народа. Естествено, ще се наложи да заличим от паметта ви всички дни, които сте прекарали в компанията на феи. Не можем да рискуваме.

Артемис, Бътлър и Джулиет седяха около масата. Гноми от поддръжката мажеха слепоочията им с дезинфектант.

— Има нещо, което ме безпокои — каза Бътлър.

— Не ми казвай — прекъсна го кентавърът. — Възрастта ти, нали?

Бътлър кимна.

— Много хора ме познават като четиридесетгодишен човек. Не можеш да изтриеш спомените на всички.

— Помислил съм за това преди теб, Бътлър. Докато си в безсъзнание, ще направим лазерен пилинг на лицето ти. Ще махнем част от мъртвата кожа. Дори сме довели пластичен хирург, който ще инжектира освежител в челото ти, за да изглади бръчките.

— Освежител?

— Мастна тъкан — обясни Вихрогон. — Извличаме я от едно място и я инжектираме в друго.

Бътлър не остана въодушевен от идеята.

— Тази мастна тъкан… Не я извличате от задника, нали?

Вихрогон се засуети.

— Е, не от твоя задник.

— Би ли ми обяснил?

— Проучванията показват, че от всички феини създания джуджетата живеят най-дълго. В тунелите има един миньор, който е на над две хиляди години. Не си ли чувал израза „гладък като задник на джудже“?

Бътлър блъсна един техник, който се опитваше да прикачи електрод към главата му.

— Искаш да ми кажеш, че ще инжектирате в главата ми мастна тъкан от задник на джудже?

Вихрогон сви рамене.

— Младостта си има цена. По западното крайбрежие има феи, които плащат цяло състояние за подобни процедури.

Бътлър процеди през зъби:

— Аз не съм фея.

— Освен това сме донесли гел за трайно боядисване на коса, ако в бъдеще решиш да си пуснеш, и малко кожен пигмент за гърдите ти — припряно обясни кентавърът. — Когато се събудиш, отвън ще бъдеш млад, а отвътре — стар.

— Хитро — отбеляза Артемис. — Очаквах да измислите нещо такова.

Зеленика влезе заедно със Сламчо. Джуджето беше с белезници и гледаше много жално.

— Наистина ли е необходимо — захленчи то — след всичко, което преживяхме?

— Не искам да ми отнемат значката — отвърна Зеленика. — Началникът каза да се върна с теб или изобщо да не се връщам.

— Какво още трябва да направя? Нали дарих мастна тъкан?

Бътлър затвори очи.

— Моля ви се, не.

Джулиет се подсмихна.

— Не се тревожи, Дом. Нали няма да помниш нищо.

— Приспете ме — каза Бътлър. — По-бързо.

— Не искам да говорим за това — промърмори Сламчо, като направи опит да се почеше по задника.

Зеленика разкопча белезниците на джуджето, но застана на ръка разстояние от него.

— Искаше да се сбогуваш, така че давай — тя побутна Сламчо. — Сбогувай се.

Джулиет му намигна.

— Сбогом, смрадливец такъв.

— И на теб, миризливке.

— Друг път не дъвчи бетонни стени.

— Никак не е смешно — отвърна Сламчо и направи гримаса.

— Кой знае, може отново да се видим.

Сламчо кимна към техниците, които се ровеха в компютрите си.

— Ако се видим, ще ти е за пръв път, благодарение на тях.

Бътлър коленичи, за да се изравни с джуджето.

— Грижи се за себе си, приятелю. Пази се от гоблини.

Сламчо потръпна.

— Няма нужда да ми го казваш.

На екран, внесен от служител на ПНЕ, се появи лицето на подполковник Кореноплод.

— Остава само да се ожените! — излая той. — Не знам защо сте се разхленчили. След десет минути дори няма да си спомняте името на този престъпник!

— Имаме връзка с началника — с малко закъснение съобщи един техник.

Сламчо погледна в миниатюрната камера под екрана.

— Юлиус, моля те. Не разбираш ли, че тези хора дължат живота си на мен? Това е вълнуващ момент за тях.

Червеният тен на Кореноплод се подсилваше от лошата връзка.

— Изобщо не ми пука за вълнуващите ви моменти, от мен се иска да се уверя, че заличаването на паметта е минало гладко. Доколкото познавам нашия приятел Фоул, сигурно пак е намислил нещо.

— Стига, подполковник — каза Артемис. — Тази подозрителност е обидна.

Но ирландското момче едва прикриваше усмивката си. Всички предполагаха, че е скрил някой предмет, който да отключи спомените му, и от служителите на ПНЕ се очакваше да го намерят. Това бе последната им задача от операцията.

Артемис стана и се приближи към Сламчо Челюстокопач.

— Сламчо, от всички феи най-много ще ми липсваш. Заедно ни очакваше такова бъдеще!

Сламчо сякаш се трогна.

— Вярно е. С твоя ум и моите способности.

— Да не говорим за липсата ви на морал — намеси се Зеленика.

— Никоя банка на планетата нямаше да бъде в безопасност — продължи джуджето. — Колко пропуснати възможности!

Артемис положи максимални усилия да изглежда искрен. Това бе от решаващо значение за следващия етап от плана.

— Сламчо, знам, че рискува живота си, когато предаде фамилията Антонели, затова бих искал да ти дам нещо.

В съзнанието на Сламчо изплуваха видения за тръстове и офшорни сметки.

— Няма нужда. Наистина. Макар че постъпката ми беше много смела и се изложих на смъртна опасност.

— Тъкмо затова — каза Артемис и свали златния медальон от врата си. — Знам, че не е достатъчно, но за мен означава много. Исках да го задържа, но осъзнах, че след няколко минути няма да ми напомня за нищо. Бих искал ти го вземеш. Мисля, че и Зеленика би искала. Малък спомен за приключенията ни.

— Леле! — възкликна Сламчо, след като пое медальона. — Половин унция злато. Страхотно. Направо разби банката, Артемис.

Артемис стисна ръката на джуджето.

— Не всичко е въпрос на пари, Сламчо.

Кореноплод източи врат, за да вижда по-добре.

— Какво е това? Какво даде той на престъпника?

Зеленика грабна медальона и го вдигна пред камерата.

— Просто една златна монетка, подполковник. Лично аз я бях дала на Артемис.

Вихрогон погледна към монетката.

— С един куршум — два лепкави червея. Медальонът можеше да отключи спомените му. Не много вероятно, но възможно.

— А вторият лепкав червей?

— Сламчо ще има какво да си спомня в затвора.

Кореноплод помисли няколко секунди.

— Добре. Може да го задържи. Сега вкарайте престъпника в совалката и да приключваме. След десет минути имам събрание на Съвета.

Зеленика изведе Сламчо и Артемис осъзна, че наистина му е мъчно от раздялата с джуджето. Нещо повече, съжаляваше, че споменът за приятелството им би могъл да изчезне завинаги.

Техниците се спуснаха като мухи на мед. След секунди всички човеци в стаята имаха електроди по главите и китките. Всеки чифт електроди минаваше през невротрансформатор и се свързваше с един плазмен екран. По екраните забягаха спомени.

Вихрогон разглеждаше картините.

— Върнали сме се много назад — обяви той. — Нагласете на шестнайсет месеца. Всъщност на три години. Не искам Артемис отново да планира някое отвличане на фея.

— Браво, Вихрогоне — горчиво отбеляза Артемис. — Надявах се да не се сетиш.

Кентавърът му намигна.

— И за други неща съм се сетил.

На допълнителния екран устата на Кореноплод се разтегли в усмивка.

— Кажи му, Вихрогоне. Нямам търпение да видя физиономията му.

Вихрогон погледна един файл на джобния си компютър.

— Проверихме имейла ти и познай какво открихме.

— Кажи ми.

— Открихме феин файл, който чакаше да бъде отворен. Освен това претърсихме основно Интернет. И ако щеш вярвай, някой беше наел мегабайти от твоя имейл адрес. Склад за феини файлове.

Артемис остана невъзмутим.

— Трябваше да опитам. Сигурен съм, че разбираш.

— Има ли нещо, което би искал да ни кажеш?

Артемис ококори очи — самата невинност.

— Не. Прекалено си умен, не мога да те надхитря.

Вихрогон извади малък лазерен диск и го пъхна във флопито на компютъра пред себе си.

— Е, за всеки случай ще пусна вирус в компютърната ти система. Файловете ти няма да пострадат, освен ако не съдържат нещо за Народа. Вирусът ще следи системата ти през следващите шест месеца — за всеки случай, ако някак си успял да ни надхитриш.

— И ми казваш всичко това, защото после няма да си спомням нищо.

Вихрогон пристъпи напред и плесна с ръце.

— Точно така.

Зеленика отвори вратата. Зад себе си влачеше метална капсула.

— Вижте какво са намерили заровено в градината.

Тя отвори капака и изсипа съдържанието на капсулата върху тунизийския килим. Имаше няколко компютърни диска и копия от дневника на Артемис.

Вихрогон взе един диск.

— Нещо, за което си пропуснал да споменеш, а?

Сега Артемис не изглеждаше толкова невъзмутим. Спомените му за миналото се изгубваха един по един.

— Забравил съм.

— Надявам се, че това е всичко. Нали няма друго?

Артемис седна на стола си и скръсти ръце.

— Ако кажа „няма“, ще ми повярвате ли?

Кореноплод се разсмя с цяло гърло. На момчето му се стори, че екранът се разтресе.

— О, Артемис, разбира се. Ние ти вярваме. Как да не ти вярваме след всичко, което причини на Народа? Ако нямаш нищо против, бихме искали да ти зададем няколко въпроса под хипноза, този път без слънчеви очила.

Шестнайсет месеца по-рано Артемис успешно бе избегнал хипнозата на Зеленика с помощта на очила с огледални стъкла. Тогава за пръв път надхитри феите. И не за последен.

— Е, добре, да свършваме.

— Капитан Зеленика! — изрева Кореноплод. — Знаеш какво да правиш.

Зеленика свали каската и разтри връхчетата на ушите си, за да нормализира кръвообращението.

— Ще те хипнотизирам и ще ти задам няколко въпроса. Не за пръв път се подлагаш на хипноза, така че знаеш каква е процедурата. Не боли. Съветвам те да се отпуснеш. Ако опиташ да се съпротивляваш, това може да доведе до загуба на паметта или дори до мозъчно увреждане.

Артемис махна с ръка.

— Почакай малко. Когато се събудя, всичко ще е свършило, нали?

Зеленика се усмихна.

— Да, Артемис. Виждаме се за последен път.

Лицето на Артемис остана безизразно въпреки вълнението, което бушуваше в него.

— Добре тогава, имам да ти кажа няколко неща.

Кореноплод беше любопитен, напук на себе си.

— Имаш една минута, Фоул. После заспиваш.

— Добре. Първо искам да ти благодаря. Семейството и приятелите ми са с мен благодарение на Народа. Съжалявам, че ще трябва да забравя за това.

Зеленика сложи ръка на рамото му.

— Така е по-добре, Артемис. Повярвай ми.

— И второ, искам всички да си спомните първата ни среща. Помните ли онази нощ?

Зеленика потръпна. Спомни си за безсърдечното същество, което я бе нападнало, докато тя възстановяваше магическите си сили в Южна Ирландия. Началникът Кореноплод никога нямаше да забрави измъкването си на косъм от експлозия в един танкер, а първата среща на Вихрогон с Артемис беше по време на преговорите за освобождаването на Зеленика. Тогава Фоул бе чудовище.

— Ако премахнете спомените ми за феите и влиянието, което са ми оказали — продължи Артемис, — аз мога пак да стана такъв, какъвто бях преди. Това ли искате?

При тази мисъл всички потръпнаха. Дали наистина промяната на Артемис към по-добро бе дело на Народа? И ако той възвърнеше първоначалната си същност, дали Народът трябваше да понесе отговорността за това?

Зеленика се обърна към екрана.

— Трябва ли? Артемис извървя дълъг път. Имаме ли право да разрушим постигнатото?

— Той е прав — каза Вихрогон. — Никога не съм предполагал, че ще го кажа, но новият Артемис дори ми харесва.

Кореноплод отвори един прозорец на екрана.

— Сдружението на психолозите изготви за нас този доклад за вероятните изменения в личността на Фоул. Те смятат, че шансовете за възвръщане на старата същност са нищожни. Фоул ще продължава да изпитва положително влияние от страна на семейството си и на двамата Бътлър.

— Сдружението на психолозите? Доктор Аргон и останалите откачалки? И откога започнахме да се доверяваме на тези вещери?

Кореноплод отвори уста да се разкрещи, но размисли — нещо, което не се случваше всеки ден.

— Зеленика — заговори той почти любезно. — Бъдещето на цялата ни култура е заложено на карта. Колкото до бъдещето на Артемис, то не е наш проблем.

Зеленика се нацупи.

— Ако това е вярно, значи ние не сме по-добри от Калните създания.

Подполковникът реши да се върне към обичайния си начин за водене на разговор.

— Слушай, капитане! — кресна той. — Да си началник означава да вземаш трудни решения. Да не си началник означава да си затваряш устата и да правиш каквото ти казват. Затова хипнотизирай човеците, преди видеовръзката ни да е прекъснала.

— Да, сър. Както кажете, сър.

Зеленика застана пред Артемис така, че да има контакт очи в очи.

— Сбогом, Зеленика. Няма да те видя вече, макар че ти със сигурност ще ме видиш.

— Само се отпусни, Артемис. Дишай дълбоко.

Когато феята отново заговори, гласът й зазвуча с плътността на баса и алта — регистрите на хипнозата:

— Добре преметнахме Спайро, нали?

Артемис се усмихна сънено.

— Да. Последното ми приключение. Не искам повече да наранявам хората.

— Защо постоянно кроиш планове?

Клепачите на момчето увиснаха.

— Сигурно е природа. Наследство от много поколения Фоул.

— Обзалагам се, че би направил всичко, за да запазиш спомените си за феите.

— Почти всичко.

— И какво направи?

Артемис се усмихна.

— Няколко малки хитрини.

— Какви хитрини? — попита Зеленика.

— Тайна. Не мога да ти кажа.

Феята заговори с още по-омайващ глас:

— Кажи ми, Артемис. Ще бъде наша обща тайна.

Една вена запулсира на слепоочието на момчето.

— Нали няма да кажеш? Няма да кажеш на феите?

Зеленика виновно погледна към екрана. Кореноплод й направи знак да продължи.

— Няма да кажа. Ще си остане между нас.

— Бътлър зарови една капсула в градината.

— Друго?

— Изпратих имейл до своя адрес. Но предполагам, че Вихрогон ще го открие. Той е само за заблуда.

— Много умно. Има ли друго, което не очакваш да открие?

Артемис се усмихна лукаво.

— Скрих няколко файла в един интернет сайт под наем. Вирусът на Вихрогон няма да ги засегне. След шест месеца доставчиците ще ми изпратят писмо за напомняне. Когато издърпам файловете, те ще задействат остатъчната ми памет и може би ще си спомня всичко.

— Нещо друго?

— Не. Сайтът е последната ни надежда. Ако кентавърът открие и него, светът на феите ще изчезне завинаги от паметта ми.

Образът на Кореноплод започна да примигва.

— Добре. Връзката се разпада. Приспете ги и заличете паметта им. Запишете целия процес. Докато не видя записа, няма да повярвам, че Артемис е извън играта.

— Подполковник, може би трябва да разпитам и останалите.

— Не, капитане. Фоул сам каза, че интернет сайтът е последната им надежда. Закачете ги и пуснете програмата за заличаване.

Образът на Кореноплод се изгуби сред вълни статично електричество.

— Да, сър — Зеленика се обърна към техническия екип. — Чухте началника. Да започваме. След два-три часа слънцето ще изгрее. Искам дотогава да сме се прибрали под земята.

Техниците провериха как са поставени електродите, после извадиха три чифта приспивни очила.

— Аз ще се погрижа — каза Зеленика и пое очилата.

Тя прекара ластика през плитката на Джулиет.

— Знаеш ли? — каза. — Личната охрана е работа за студени хора. Ти си прекалено сърдечна.

Джулиет бавно кимна.

— Ще се опитам да не го забравя.

Феята внимателно намести очилата на лицето й.

— Ще те държа под око.

Джулиет се усмихна.

— Ще те виждам насън.

Зеленика натисна едно малко копче на очилата и съчетанието от хипнотичните светлини зад стъклата с приспивателното в уплътнителите приспа Джулиет за по-малко от пет секунди.

Следващият беше Бътлър. Техническият екип удължи ластика на очилата, за да може да обхване бръснатия му череп.

— Кажи на Вихрогон да не се престарава със заличаването. Не искам да се събудя с луфт от четирийсет години в паметта.

— Не се тревожи — успокои го Зеленика. — Вихрогон обикновено знае какво прави.

— Добре. И помни: ако някога Народът изпадне в беда, аз съм насреща.

Зеленика натисна копчето.

— Ще помня — прошепна тя.

Дойде ред на Артемис. В състояние на хипноза лицето му изглеждаше почти умиротворено. По челото му нямаше бръчки на размисъл и ако не го познаваше, феята би могла да го вземе за най-обикновено тринайсетгодишно човешко дете.

Тя се обърна към Вихрогон.

— Сигурен ли си?

Кентавърът сви рамене.

— Имаме ли избор? Заповедта си е заповед.

Зеленика сложи очила на Артемис и натисна копчето. След секунди момчето се отпусна в стола си. На екрана зад него се заредиха думи от гномски текст. Във времената на Вейка текстовете се пишеха спираловидно. Но от четенето им на спирали повечето феи получаваха мигрена.

— Започни заличаване и копирай — изкомандва Вихрогон. — Когато ми останат няколко свободни седмици, ще прегледам копието, за да видя какво има в главата на това момче.

Зеленика видя как животът на Артемис се изписва със зелени символи на екрана.

— Мисля, че допускаме грешка — каза тя. — Щом ни е открил веднъж, може да го направи и втори път. Особено ако пак стане чудовището, което беше преди.

Вихрогон изписваше команди на ергономична клавиатура.

— Може би. Но следващия път ще бъдем подготвени.

Зеленика въздъхна.

— Жалко. Почти се бяхме сприятелили.

Кентавърът изсумтя.

— Да бе. Все едно да се сприятелиш със змия.

Феята си сложи каската и пусна визьора, за да скрие очите си.

— Прав си, разбира се. Никога нямаше да бъдем приятели. Обстоятелствата ни бяха сближили, нищо повече.

Вихрогон я потупа по рамото.

— Така е. Горе ушите. Ще ходиш ли някъде?

— Към Тара — отвърна Зеленика. — Ще полетя малко. Имам нужда от свеж въздух.

— Нямаш разрешение за летене — напомни й Вихрогон. — Кореноплод ще ти отнеме значката.

— За какво? — попита Зеленика и разпъна крилата си. — Изобщо не би трябвало да съм тук, забрави ли?

Излезе и лениво запърха по коридора. Мина на сантиметри под горната греда на вратата и бързо се издигна в нощното небе. За секунда тъничкият й силует се озари от светлината на пълната луна и после с вибриране изчезна от видимата част на спектъра.

Вихрогон я проследи с поглед. Какви емоционални създания бяха тези елфи! В някои отношения те бяха най-неподходящи за Разузнаването. Винаги вземаха решения със сърцето си. Но Кореноплод никога не би уволнил Зеленика, защото тя беше роден полицай. А и кой тогава щеше да спаси Народа, ако Артемис Фоул отново ги откриеше?

Сламчо седеше в совалката, изпълнен със самосъжаление. Стараеше се да седи на пейката така, че чувствителните му задни части да не се допират до нея. Трудна работа.

Трябваше да признае, че положението не е розово. След всичко, което беше направил за ПНЕ, те щяха да го затворят най-малко за десет години. Само защото бе откраднал няколко кюлчета злато. И по всяка вероятност нямаше да може да избяга. Беше ограден от всички страни със стомана и лазерни решетки и нямаше да мръдне от тук до кацането на совалката в Убежище. Там веднага щяха да го откарат в Полицейското управление, да му прочетат правата и да го тикнат в затвор, където щеше да лежи, докато брадата му посивее. А това нямаше как да не се случи, ако джуджето останеше повече от пет години извън тунелите.

И все пак имаше надежда. Мъничка искрица надежда. Сламчо изчака техниците да разтоварят цялото оборудване от совалката. После небрежно разтвори дясната си длан и започна да чеше с палец слепоочието си. Това, което правеше всъщност, бе да чете мъничката бележка, скрита в дланта му — Артемис я беше пъхнал там, докато си стискаха ръцете за сбогом.

Сламчо смачка бележката. Сви пръстите си на тръбичка и засмука хартийката с уста. Челюстите му бързо унищожиха доказателството.

Той пое дълбоко въздух през носа. Още беше рано да отваря шампанското от скални червеи. Делото щеше да се проточи с месеци, може би с години. Но все пак имаше надежда.

Джуджето стисна в ръка медальона на Артемис. Заедно те бяха непобедими.