Когато лъвът се храни

1

Тръгнаха на север от Питърмарицбург и предприеха продължително изкачване през брулената от ветровете савана към планините. На третия ден видяха Дракенсберг, нащърбен и черен, като зъба на акула.

Беше студено. Загърнат в кароса си Мбиджейн вървеше на известно разстояние след Шон. Откакто бяха излезли от Питърмарицбург, бяха разменили може би само двадесетина думи, защото Шон бе погълнат от тежки мисли. Зулусът дискретно се държеше настрана. За човек, зарязал дома си и добитъка си без надзор, той не изпитваше никакво негодувание. Мбиджейн просто бе тъжен — бе оставил в леглото си една дебела жена, за да тръгне с Шон.

Мбиджейн откопча кутийката си за енфие, направена от кратунка, стисна малко от него между пръстите си и деликатно го смръкна. Погледна нагоре към планините. Залезът оцветяваше снега по върховете им в розово. Не след дълго щяха да си направят бивак, а можеше и да се откажат от него. Нямаше никакво значение.

Шон продължи да язди и след като се стъмни. Пресякоха още един овраг и видяха светлините в долината под тях.

„Дънди“ — механично отбеляза Шон. Не направи усилие да подкара коня си по-бързо. Вече усещаше мириса на пушека от каменовъглената мина — той полепваше като гъст катран по гърлото му. Навлязоха в главната улица. Градът изглеждаше запустял. Шон не възнамеряваше да пазарува, щеше да си устрои бивак в долната част на Дънди, но когато стигна хотела, промени решението си. Тук беше топло и се носеше смях, чуваха се гласове на хора. Изведнъж почувствува, че пръстите му са се вдървили от студ.

— Мбиджейн, поеми коня. Намери място за нощуване извън града и запали огън, за да мога да те видя в тъмното.

Шон слезе от седлото и влезе в бара. Помещението беше пълно, повечето посетители бяха миньори. Забеляза сивия въглищен прах, проникнал дълбоко в кожата им. Изгледаха го без любопитство. Прекоси салона и застана на бара. Поръча си бренди. Бавно отпиваше от него, като не се опитваше да се включи в шумните разговори около него.

Пияницата беше нисък човек, но мастит, широкоплещест и набит. Трябваше да се изправи на пръсти, за да прегърне Шон през врата.

— Пийни едно с мен, момко.

Дъхът му беше на вкиснало и престояло.

— Не, благодаря. — Шон нямаше настроение да прави компания на чашка на никого.

— Хайде, хайде — настояваше пияницата. Той залитна и питието на Шон едва не се разля.

— Остави ме на мира.

Шон се освободи от ръката му.

— Да не би да имаш нещо против мен?

— Не. Просто искам да пия сам.

— Може би не ти харесва лицето ми?

Пияницата завря лицето си в неговото. Това не се хареса на Шон.

— Хайде, изчезвай.

Пияницата плесна с ръка по тезгяха.

— Чарли, донеси едно питие на тази голяма маймуна. Двойно. Ако не го изпие, ще му го излея в гърлото.

Шон не обърна внимание на поднесената му чаша. Допи остатъка от своята и се обърна към вратата. Пияницата лисна брендито в лицето му. Алкохолът подлюти очите му и той удари мъжа в стомаха. Докато главата му клюмваше, Шон отново го удари — този път в лицето. Пияницата се завъртя настрани, падна и остана да лежи с кървящ нос.

— Защо го удари? — Друг миньор помагаше на пияницата да се изправи. — Нищо нямаше да ти струва, да изпиеш едно питие с него.

Шон усети враждебност в помещението, тук той бе чужденец.

— Това момче май си търси белята.

— Пише се голям бабаит. Знаем какво да правим с такива бабаити.

— Ей, я да го подредим както трябва това копеле.

Ударът на Шон по пияницата беше чист рефлекс.

Сега съжаляваше за това, но чувството му за вина се изпари, като ги видя да се насъбират около него. Изчезна и угнетеността му, на нейно място почувствува облекчение. Точно това му трябваше сега.

Бяха шестима, наобиколили го в полукръг. Шест е разумна бройка. Един от тях държеше бутилка. Шон се усмихна. Говореха високо, окуражаваха се един друг и очакваха някой от тях да удари пръв.

Шон долови някакво раздвижване и отскочи назад с ръце, готови за бой.

— Задръжте така — успокои го непознат глас. — Идвам, за да си предложа услугите. Струва ми се, че имате противници, които са ви в повече.

Говорещият бе станал от една маса зад Шон. Беше висок, с изпито, набраздено лице и безупречен сив костюм.

— Приемам ги всичките — каза Шон.

— Адски неспортсменско. — Поклати глава новопоявилият се. — Купувам тримата джентълмени от ляво, ако цената ви е приемлива.

— Приемете двама като подарък и считайте, че сте късметлия.

Шон се ухили и мъжът му отговори със същото. За миг почти забравиха това, което предстоеше да се случи.

— Много любезно от ваша страна. Разрешете ми да се представя — Дафърд Чарлиууд.

Премести лекия си бастун в лявата си ръка и протегна дясната към Шон.

— Шон Кортни — пое ръката му той.

— Вие, копелета, ще се биете ли или какво? — обади се нетърпеливо един от миньорите.

— Да, скъпи, да, това правим — отвърна Даф и леко като танцьор се придвижи към него, замахвайки с бастуна.

Колкото и да беше тънък, чу се звук като от удар по бейзболна топка.

— Ето че останаха само пет — каза Даф. Той завъртя със свистене бастуна, който се оказа с оловна тежест на края си. Мъжът го мушна като истински сабльор в гърлото на втория миньор. Той падна на пода и издаде хриптящ звук.

— Останалите са ваши, господин Кортни. — В гласа му се прокрадна съжаление.

Шон бързо се сниши, като разпери ръце, за да обгърне и помете едновременно и четирите чифта крака. Седна върху купчината тела и започна да ги бие с юмруци и ритници.

— Това е меле, ах, какво меле — мърмореше неодобрително Даф.

Виковете и блъскането постепенно заглъхнаха. Шон се изправи. Устната му кървеше и реверът на палтото му бе отпран.

— Ще пиете ли нещо?

— Бренди, моля. — Шон се усмихна на елегантната фигура срещу себе си на бара. — Не бих отказал още едно питие тази вечер.

Отнесоха чашите на масата на Даф, като прескачаха телата по пътя си.

— Наздраве!

После започнаха да се изучават с неприкрит интерес, без да обръщат внимание на суматохата по почистването и подреждането около тях.

— Пътувате? — попита Даф.

— Да, а вие?

— Нямам този късмет. Работя в рудници „Дънди“.

— Работите тук? — Шон имаше такъв недоумяващ вид, сякаш Даф беше паун сред гълъби.

— Помощник-инженер — кимна Даф. — Но не за дълго, не ми понася въглищния прах.

— Мога ли да предложа нещо, което да го промие?

— Великолепна идея.

Шон донесе питиетата на масата.

— Накъде сте тръгнал? — попита Даф.

— Когато тръгнах, бях с лице на север — сви рамене Шон, — и просто продължавам да се движа в тази посока.

— А от къде тръгнахте?

— От юг — рязко отговори той.

— Извинявайте, нямах намерение да любопитствувам — усмихна се Даф. — На бренди сте, нали?

Барманът излезе иззад тезгяха и дойде на тяхната маса.

— Здрасти, Чарли — поздрави го Даф. — Разбирам, че искаш компенсация за повредите, нанесени на мебелите и оборудването ти?

— Не се безпокойте, господин Чарлиууд. Такова представление не се случва чак толкова често. Някоя и друга потрошена маса или стол си струват зрелището. Остават за сметка на заведението.

— Изключително любезно от твоя страна.

— Не за това седнах на масата ви, господин Чарлиууд. Имам нещо, което бих искал да разгледате, понеже се занимавате с минно дело и ги разбирате тези неща. Бихте ли ми отделил минутка, сър?

— Хайде, Шон. Да видим какво ще ни покаже Чарли. Обзалагам се, че е красива жена.

— Не е това, сър — каза сериозно барманът и ги поведе към помещението зад бара. Посегна към лавиците и взе парче скала. Показа го на Даф. — Какво бихте казал за това?

Той го огледа, претегли го на ръката си, после се взря в него. Беше лъскаво, сиво, на неравни бели и тъмночервени петна, разделено по средата от широка черна ивица.

— Някакъв вид конгломерат — каза Даф без ентусиазъм. — Къде е загадката?

— Мой приятел го донесе от републиката на Крюгер от другата страна на планините. Казва, че е златоносно. Открили са голяма жила в едно място, наречено Уитуотърсранд, непосредствено до Претория. Разбира се, не вярвам много на подобни слухове, щото постоянно ги има, диаманти и злато, злато и диаманти…

Чарли се засмя и избърса ръцете си в престилката.

— Както и да е, приятелят ми каза, че бурите продават разрешителни за рудодобив на всички, които поискат. Та си помислих, че няма да е зле да му хвърлите един поглед.

— Чарли, ще взема тази буца и утре сутринта ще я промия. А сега, нали разбираш, с приятеля ми си пием питието.

2

На следващата сутрин Шон отвори очи и видя, че слънцето грее ярко през прозореца над леглото му. Бързо ги затвори и се опита да си спомни къде се намира. Имаше ужасно главоболие, а монотонното хъркане го подразни. Отново отвори очи и бавно обърна главата си. В леглото в другия край на стаята имаше някой. Шон напипа ботуша си и го метна, чу се изхъркване и Даф надигна глава. За миг го изгледа с очи, червени като зимен залез, после внимателно се отпусна в леглото.

— Карай по-тихо — прошепна Шон. — Страдаш от сериозна болест.

Много по-късно един слуга донесе кафе.

— Съобщи в канцеларията, че съм болен — заповяда му Даф.

— Вече го направих. — Слугата отлично разбра господаря си. — Отвън има един, който търси другия господар. — Погледна към Шон. — Много е разтревожен.

— Мбиджейн. Кажи му да почака — отвърна той.

Изпиха кафето, седнали на леглата.

— Как попаднах тук? — попита Шон.

— Момко, ако ти не знаеш, то тогава няма кой друг да знае.

Даф се изправи и прекоси стаята, за да намери чисто бельо. Беше гол и Шон видя, че макар и да беше слаб, тялото му имаше отлично развита мускулатура.

— Боже господи, какво слага Чарли в това пиене? — оплака се Даф, докато обличаше сакото си.

Намери в джоба си парчето скала, извади го и го завъртя на пътническия куфар, който служеше за маса. Гледаше го кисело, докато се дооблече, после отиде при голямата купчина вещи, която запълваше единия ъгъл на стаята. Поразбута я и измъкна стоманено хаванче и чукче и черен златотърсачески леген.

— Тази сутрин се чувствувам много остарял — каза той и започна да раздробява каменното парче в хаванчето. Изсипа стритото в легена, отнесе го при съда за вода от гофрирана ламарина до входната врата, отвори кранчето и напълни легена с вода.

Шон го последва отвън на прага, където двамата седнаха. Даф топваше и промиваше съдържанието на легена. Всеки път се образуваше водовъртеж, при което леко накланяше легена към единия му край. Сетне отново го напълни с чиста вода.

Изведнъж Шон усети, че Даф се вцепени. Погледна лицето му и видя, че махмурлукът е изчезнал, устните му бяха стиснати и образуваха тънка линия, а погледът му бе прикован в легена.

Загледа се в легена и видя проблясването във водата, подобно на корема на пъстърва, когато тя се извръща, за да налапа мухата на въдицата. Усети как от възбуда кожата на ръцете му и косата по тила му настръхнаха.

Даф бързо сипа в легена чиста вода, още две завъртвания и отново я изплиска. Стояха неподвижно, без да говорят, втренчили се в златната опашка, извила се по дъното на съда.

— Колко пари имаш? — попита Даф, без да вдига глава.

— Малко повече от хиляда.

— Толкова много. Отлично! Аз мога да събера не повече от петстотин, но влагам и опита си в минното дело. Съдружници с равни дялове — съгласен ли си?

— Да.

— Тогава защо седим тук? Отивам в банката. Чакай ме на края на града след половин час.

— Ами работата ти? — попита Шон.

— Ненавиждам миризмата на въглища — работата ми да върви по дяволите!

— Ами Чарли?

— Какво Чарли? Чарли трови хората — да върви по дяволите!

3

През нощта направиха бивак в устието на прохода в планините, изпречили се пред тях. През деня бяха бързали и конете бяха уморени — обърнаха опашки срещу вятъра и започнаха да пощипват сухата зимна трева.

Мбиджейн накладе огън на завета в една оголена скала и двамата се сгушиха около него и започнаха да варят кафе. Опитваха се да се скрият от ледения вятър, който се спускаше от планината и раздухваше искри в пламъците. Нахраниха се, тогава Мбиджейн се сви до огъня, зави се презглава с кароса си и не помръдна до сутринта.

— Колко път е до това място? — попита Шон.

— Не знам — призна Даф. — Утре ще преминем през прохода — седемдесет-осемдесет километра през планините — след което излизаме на високата савана. Очаква ни около седмица езда.

— Да не би да гоним вятъра?

Шон наля още кафе в канчетата.

— Това ще ти кажа, когато стигнем. — Даф взе канчето си и го обви с длани. — Обаче едно е сигурно — онзи образец е тъпкан със злато. Ако там има още като него, някой ще стане много богат.

— Може би ние? И преди съм участвувал в златна треска. Ударите ги правят първите. Територията на около осемдесет километра около нас може да се окаже осеяна така гъсто с колчета, маркиращи концесии, като иглите по гърба на бодливо прасе. — Даф сръбна шумно от кафето си. — Обаче ние имаме пари — това ни е козът. Ако маркираме участък, разполагаме с капитал, за да го разработим. Ако закъснеем, ще купим концесии от посредниците. Ако не успеем, е, има и други начини да се сдобием със злато, освен да копаем — магазин, игрална зала… изборът е голям.

Даф изхвърли утайката от кафето.

— Щом имаш пари в джоба си, значи не си кой да е, а нямаш ли ги, всеки може да те подритва.

Извади от горния си джоб дълга черна пура с отрязани краища и я предложи на Шон. Той поклати глава. Даф взе горящо клонче, запали я и запафка доволно.

— Даф, къде си изучил минното дело?

— В Канада.

Вятърът издуха дима, който Даф изпусна от устата си.

— Изглежда, доста свят си видял?

— Ами да, момко. За спане е дяволски студено, по-добре да си приказваме. Срещу една гвинея мога да ти разправя живота си.

— Ти първо ми го разправи, а аз ще преценя дали струва толкова!

Шон придърпа одеялото на раменете си и зачака.

— Имам ти доверие — отвърна Даф. Направи драматична пауза. — Роден съм преди тридесет и една години и съм четвъртият и най-малък син на шестнадесетия барон Роксби, т.е. без да се броят останалите, които така и не минаха през пубертета.

— Синя кръв — каза Шон.

— Разбира се, погледни носа ми. Но не ме прекъсвай повече. Неочакваната смърт на баща ми не предизвика никакви изненадващи промени в живота ми. Веднага щом получи титлата, седемнадесетият барон, неговият брат Том, стана също така стиснат и неприятен като баща ми. И така, ето ме на тринадесет години, с твърде малка издръжка, за да мога да се отдам на семейните хобита, плесенясващ в мрачен стар замък на сто километра от Лондон, където развитието на чувствителната ми душа е потиснато от неизбежната компания на варварските ми братя. Напуснах, стискайки в потната си длан авансово връчената ми издръжка за три месеца, а в ушите ми кънтяха прощалните думи на братята ми. Най-сантименталните от тях бяха: „Не си прави труда да ни пишеш“. Всички се бяха юрнали за Канада, изглеждаше добра идея, затова и аз заминах за там. Спечелих пари и ги прахосах. Имах жени, но и тях загубих, но накрая студът ме насви.

Пурата на Даф беше угаснала, отново я запали и погледна Шон.

— Беше толкова студено, че не можеше да се изпикаеш, без да ти замръзне инструментът, затова започнах да си мечтая за тропически земи, бели плажове и слънце, екзотични плодове и още по-екзотични девици. Обстоятелствата, които ме принудиха да напусна тази страна, са много неприятни, за да си ги припомням, и няма да се разпростирам върху тях. Мога поне да кажа, че когато си заминах, бях в съвсем невесело положение. И ето ме сега тук, бавно замръзващ до смърт, в компанията на брадат бродяга, а на ден езда оттук няма нито една екзотична девица.

— Трогателна история — добре разказана.

— Една история заслужава друга — да чуем твоята.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

— Роден и отгледан тук, в Натал. Напуснал дома преди седмица, също поради неприятни обстоятелства.

— Жена? — попита Даф с дълбоко съчувствие.

— Жена — потвърди Шон.

— Ах, тези жени — въздъхна Даф. — Обожавам ги.

4

Проходът разцепваше Дракенсберг на две. От двете им страни се издигаха стръмни черни върхове. Яздеха в сянката им и виждаха слънце само няколко часа по обяд. След това планините постепенно изчезнаха и те излязоха в открита равнина.

Под „открита равнина“ трябваше да се разбира висока савана. Простираше се надалеч, равна и пуста, трева и кафяви тръни чезнеха в далечината, за да се срещнат там с бледото пусто небе. Но самотата не можеше да притъпи възбудата им, с всеки изминат километър, с всеки следващ бивак по опънатия като лента път, тя ставаше все по-остра, докато най-сетне за пръв път видяха името, изписано с букви. Самотен като бостанско плашило сред разорана нива стърчеше пътен знак, на дясната стрелка пишеше „Претория“, а на лявата — „Уитуотърсранд“.

— Хребетът на белите води — прошепна Шон. Нещо много звънко имаше в това име — звънко, като милиони златни монети.

— Не сме първите — измърмори Даф. Лявото разклонение на пътя беше набраздено с дълбоки коловози от многото фургони.

— Сега не му е времето да се тревожим за това. — Шон вече бе обхванат от златната треска. — На тези дръгливи кранти им е останала още малко душа, затова да я използуваме.

Уитуотърсранд изникна на хоризонта като линия над пустошта, верига от хълмове, подобна на стотици други, които бяха преминали. Изкачиха се на хребета и погледнаха надолу. Една до друга се извисяваха две планински вериги, на север и на юг, на шест километра една от друга. В плитката долина между тях слънцето проблясваше в блатата, от които произлизаше наименованието на планинската верига.

— Виж ги — изстена Шон.

Палатките и фургоните бяха разпръснати из цялата долина, а проучвателните ровове бяха като пресни рани по тревата. Рововете се събираха в един ред към центъра на долината.

— Това е откриването на златоносния пласт — каза Даф — и ние сме твърде закъснели — цялото е разчертано с оградителни колчета!

— Как разбра?

— Ами отвори си добре очите, момко. Целият пласт е разпределен.

— Може да има участък, който да не са забелязали.

— Тези приятели не пропускат нищо. Да слезем долу и ще ти покажа. — Сръга коня си и те започнаха да се спускат. Обърна се към Шон, който го следваше.

— Погледни натам, близо до онзи поток — не си губят времето. Вече разполагат с трошачно-смилаща и сортираща инсталация. Струва ми се, че е четиричукова трошачка.

Навлязоха с конете в единия от по-големите лагери от палатки и фургони. Около огньовете се навъртаха жени, които готвеха, и от миризмата устата на Шон се напълни със слюнка. Сред фургоните имаше и мъже, които седяха и очакваха вечерята си.

— Имам намерение да попитам тези типове какво става тук — каза Шон.

Слезе от коня си й метна юздата на Мбиджейн. С кисела усмивка Даф наблюдаваше опитите му да заговори трима души един след друг. Всяка от жертвите на Шон отбягваше погледа му, промърморваше нещо и бързаше да се измъкне. Най-сетне той се отказа и се върна при конете.

— Какво ми има? — попита той с огорчение. — Да не би да съм заразноболен?

Даф се усмихна под мустак.

— Те са болни от златна треска. Ти си потенциален съперник. Може да умреш от жажда и никой няма да те погледне, за да не ти дойдат сили и да не намериш нещо, което те не са забелязали.

Изведнъж стана сериозен.

— Губим време. Остава един час до падането на нощта, да вървим да огледаме сами.

Понесоха се в тръс към разровената територия. В траншеите работеха мъже с търнокопи и лопати, някои бяха слаби и жилави, заобиколени от десетина туземци, които работеха с тях, други — затлъстели от седене по кантори, се потяха и скърцаха със зъби от болката в разранените си длани, лицата и раменете им бяха изгорели от слънцето. Всички се отнесоха със същата подозрителна враждебност към Шон и Даф.

Яздеха бавно на север и на всеки сто метра, влудяващо и неизбежно, ги посрещаше нова концесия, маркирана с колче и парче брезент, приковано към него. На него с груби големи букви бяха написани името на собственика и номерът на разрешителното.

Много от концесиите още не бяха докоснати и Даф спираше край тях, ровеше из тревата, вдигаше парчета скала и ги оглеждаше, преди да ги захвърли. И отново поемаха, все по-изморени и отпаднали духом. Спряха да нощуват на открит ветровит хребет. Разприказваха се, докато кафето се вареше.

— Много сме закъснели — каза Шон и огънят освети гримасата на лицето му.

— Ние имаме пари, момко, не забравяй това. Повечето от тези джентълмени са фалирали — хранят се с гола надежда, а не с говеждо и картофи. Вгледай се в лицата им и ще видиш отчаянието им. За да се разработи златоносен пласт, е необходим капитал: трябват пари за машини и надници, трябва да се вкарва вода в скалата и да се копае, трябват вагонетки и време.

— Парите не вършат никаква работа като нямаш концесия — възрази мрачно Шон.

— Момко, дръж се за мен, имай ми вяра! Забеляза ли колко от тези участъци дори не са пипнати? Те принадлежат на спекуланти и предполагам, че се продават. През следващите няколко седмици ще видиш как постепенно от тези момчета ще останат само мъжете…

— На мен ми се ще да си вървим. Не е това, което очаквах.

— Изморен си. Наспи се добре, а утре ще видим докъде се простира този златоносен пласт, и тогава ще помислим какво да правим.

Даф запали една от тънките си пури и всмукна от нея, в светлината на огъня лицето му беше сухо като на индианец. Известно време мълчаха, после Шон се обади.

— Какъв е този шум?

В тъмнината се чуваше тъпо чукане.

— Ще свикнеш, ако поостанеш по-дълго тук. Това са чуковете на трошачната инсталация, която видяхме от високото. Разположена е на около два километра нататък в долината, утре сутрин ще минем покрай нея.

Още преди да изгрее слънцето, те вече бяха потеглили. Призори стигнаха до трошачно-сортиращата инсталация. Тя се открояваше черна и грозна, приличаща на чудновато чудовище. Челюстите му тропаха мрачно, докато дъвчеше скалата, от него с хъркане излизаше нара и се чуваше метално скърцане.

— Не знаех, че е толкова голямо това нещо — каза Шон.

— Да, голямо си е — съгласи се Даф, — и струва много пари, но не са ги хвърлили напразно. Малко са хората тук, които могат да си позволят такава инсталация.

Край нея се движеха мъже, които я обслужваха, подаваха скални късове и се суетяха около медните маси, на които се изсипваше наситената със злато утайка. Един от тях се приближи, за да им окаже обичайното гостоприемство.

— Това е частно владение. Не, не трябват зяпачи — изчезвайте!

Беше подвижен дребен мъж с кръгло кафяво лице и бомбе, нахлупено до ушите му. Мустаците му стърчаха като на фокстериер.

— Слушай, Франсоа, нещастен червей такъв, ако ми държиш такъв тон, ще ти извия врата така, че лицето и тилът ти да си разменят местата — каза му Даф и дребничкият мъж примига колебливо, приближи се и се вгледа в тях.

— Кои сте вие? Познавам ли ви?

Даф бутна назад шапката, за да открие лицето си.

— Даф! — изграчи доволно дребният мъж. — Старият Даф!

Подскочи напред, за да хване Даф за ръката, докато той слизаше от коня. Шон ги наблюдаваше с удивление. Даф най-сетне се овладя и представи дребния африканер на приятеля си.

— Шон, това е Франсоа дьо Тоа. Мой стар приятел от диамантените находища в Кимбърли.

Франсоа поздрави Шон и отново започна да повтаря възбудено: „Боже, колко се радвам да те видя отново, Даф“. Тупаше приятеля си по гърба, въпреки опитите му да се измъкне. Това продължи още пет минути, докато Франсоа най-сетне се успокои и състави първото си смислено изречение.

— Слушай, Даф. По средата съм на почистването на амалгамните маси. С приятеля ти можете да дойдете в моята палатка. След половин час ще бъда при вас. Кажете на слугата да ви приготви нещо за закуска. Няма да се бавя, приятелю. Боже, колко се радвам да те видя отново!

— Кой е той? — попита Шон, когато останаха сами.

Даф се засмя.

— Бяхме заедно в диамантените находища. Веднъж му направих добра услуга — измъкнах го от една шахта, когато каменопадът счупи крака му. Той ми е много добър приятел и това, че го срещнахме тук, е отговор на молитвите ми. Няма нещо, което да не знае за златоносните находища.

Франсоа нахлу шумно в палатката доста след обещания половин час. По време на закуската Шон беше изключен от разговора, в който всяка размяна на реплики започваше с „А помниш ли…?“ или „А какво стана с еди-кой си?“.

Най-сетне, когато в чиниите не остана нищо, а канчетата бяха напълнени с кафе, Даф попита.

— Е, кажи какво правиш тук, Франц? Това твое начинание ли е?

— Не, все още съм в компанията.

— Да не би при този кучи син Храдски? — Даф го погледна с престорен ужас. — То-то-то-това е у-у-ужасно — имитира той заекване.

— Престани, Даф — изплаши се Франсоа. — Не прави така, да не би да искаш да загубя работата си?

Даф се обърна към Шон, за да му обясни.

— Норман Храдски и Бог са равни, но в тази част на света Бог получава нареждания от Храдски.

— Престани, Даф.

Франсоа бе силно уплашен, но Даф продължи невъзмутимо:

— Името на организацията, чрез която Храдски упражнява божествената си власт, се произнася с почтително затаен дъх и е „Компанията“. В действителност пълното й наименование е „Южноафриканска рудодобивна и почвена компания“. Започва ли да ти става ясно?

Шон кимна с усмивка и Даф добави:

— Храдски е гадняр и пелтек.

На Франсоа това му дойде твърде много. Протегна се през масата и хвана Даф за рамото.

— Моля те, човече. Слугата ми разбира английски. Престани най-сетне, Даф.

— Значи компанията е започнала работа в тези находища, а? Брей, брей, трябва да са доста големи — изрази гласно мислите си Даф и той реагира с облекчение, стъпил на по-безопасна почва.

— Да, наистина е така! Почакай и ще видиш, че диамантеното находище в сравнение с това ще заприлича на бедна църковна сергия!

— Разкажи ми за находището.

— Наричат го „разложения златоносен пласт“ или „банкета“, или „Хайделбергския златоносен пласт“, но в действителност златоносните пластове са три, а не само един. Разположени са един над друг подобно на пластове в сандвич.

— И в трите ли има злато с промишлено значение? — изстреля въпроса си Даф и Франсоа поклати глава.

Очите му блестяха, радваше се, че говори за злато и за добива му.

— Не, забравете външния пласт, там има само следи от злато. Но ето че след него идва главният златоносен пласт. Тук нещата са малко по-добре, на места той достига до два метра дебелина и дава добри концентрации, но е на ивици.

Франсоа разпалено се протегна през масата, от вълнение акцентът му се засили.

— Най-долният пласт е истинската златна мина, наричаме го „водещия златоносен пласт“. Дебел е само десетина сантиметра, в някои участъци съвсем се губи, но е много богат. Пълен е със злато като пудинг със сливи. Много е богат, Даф, казвам ти го и няма да ми повярваш, докато не го видиш!

— Вярвам ти — каза той. — А сега ми кажи откъде мога да получа част от този водещ пласт?

Франсоа моментално стана сериозен и замислен.

— Раздаден е. Целият е раздаден — отвърна той със съжаление. — Целият е разпределен на участъци с маркиращи колчета, идваш твърде късно.

— Значи така — каза Даф и сред събралите се възцари дълбока тишина.

Франсоа неспокойно се въртеше на стола си, хапеше върховете на мустаците си, загледан в канчето си. Даф и Шон безмълвно чакаха, очевидно беше, че той се бори със себе си, раздиран от лоялност към две страни. По едно време отвори уста и веднага я затвори, духна кафето си, за да го охлади, и топлината се отдели във вид на пара.

— Имате ли пари? — изстреля въпроса си изненадващо рязко.

— Да — отговори Даф.

— Господин Храдски отиде в Кейптаун, за да вземе пари. Той има списък със сто и четиридесет концесии, които ще купи, когато се върне. — Франсоа млъкна виновно. — Казвам ви го само защото съм ти задължен.

— Да, знам — прошепна приятелят му.

Франсоа шумно пое дъх и продължи:

— На първо място в списъка на господин Храдски има един блок от концесии, които принадлежат на една жена. Тя желае да ги продаде и те са най-перспективните в цялото находище…

— Продължавай? — окуражи го Даф.

— Тя откри хотел на около три километра оттук на брега на Наталския минерален извор. Казва се госпожа Раутенбах, кухнята й е много добра. Можете да отидете там и да се нахраните.

— Благодаря ти, Франсоа.

— Няма защо, бях ти задължен — отвърна навъсено Франсоа, но след това настроението му се промени и той се усмихна под мустак. — Даф, ще ти хареса, страхотна жена е.

Шон и Даф отидоха да обядват в заведението на госпожа Раутенбах. То бе барака, облицована с небоядисана гофрирана ламарина, а фирмата над верандата, изписана с червени и златни букви, гласеше: „Хотел «Кенди». Висококачествена кухня. Безплатен тоалет. Забранено за пияници или коне. Собственик г-жа Кендела Раутенбах“.

Измиха се в емайлирания леген, поставен на верандата, избърсаха се с безплатната хавлиена кърпа и се сресаха пред безплатното огледало на стената.

— Как ти се виждам? — попита Даф.

— Екстра — каза Шон, — но не и миризмата, която идва от теб. Кога си се къпал за последен път?

Влязоха в трапезарията и видяха, че тя е почти пълна, но до стената в далечния й край имаше свободна маса. В помещението бе горещо и въздухът бе наситен с тютюнев дим и миризма на зеле. Прашни брадати мъже се смееха и викаха, а други се хранеха мълчаливо и с апетит. Двамата прекосиха помещението и към тях се приближи цветнокожа сервитьорка.

Роклята й бе мокра под мишниците.

— Бихте ли ни дали менюто?

Момичето насмешливо изгледа Даф.

— Днес имаме бифтек с пюре от картофи и пудинг за десерт.

— Донесете ни.

— Друго и да искате — няма — увери го момичето и заситни към кухнята.

— Обслужването е добро — отсече ентусиазирано Даф. — Остава да се надяваме, че и храната, и собственичката ще са от същата висока класа.

Месото бе жилаво, но с много подправки, а кафето — силно и сладко. Хранеха се с апетит, докато в един момент Шон, който седеше с лице към кухнята, застина. Разнесе се шушукане.

— Ето я — каза той.

Кенди Раутенбах беше висока пищна блондинка с безупречна скандинавска кожа. Отпред блузата й и задната част на полата й бяха приятно изпънати. Тя усещаше, без да се смущава от това, че всички очи в помещението се бяха втренчили точно там. Носеше черпак, който врътна заплашително към първата ръка, която се протегна да ощипе заобления й ханш. Ръката се отдръпна, Кенди се усмихна мило и продължи да се придвижва между масите. Спираше от време на време, за да побъбри с клиентите си, и беше ясно, че много от тези самотни мъже идваха тук не само за да се хранят. Поглъщаха я с поглед и се хилеха от удоволствие, когато тя ги заговаряше. Стигна до масата на Шон и Даф и двамата се изправиха. Кенди примига изненадано.

— Седнете, моля. — Дребният жест на внимание я трогна. — Вие сте нови тук?

— Пристигнахме вчера — усмихна й се Даф. — А начинът, по който приготвяте бифтека, ме накара отново да се почувствувам като у дома.

— Откъде сте?

Тя ги огледа с едва доловим оттенък на нещо повече от професионален интерес.

— Пристигнахме от Натал, за да поразгледаме как е тук. Това е господин Кортни — интересува се от възможности за инвестиции и смята, че тези златоносни находища биха могли да поемат част от капитала му.

Шон едва се сдържа да не зяпне от изненада, но веднага зае леко надменната поза на заможен банкер. Даф продължи да говори:

— Не бихте ли се присъединили към нас за няколко минути, госпожо Раутенбах?

Изтегли един стол за нея и Кенди се поколеба.

— Трябва да проверя кухнята — може би след това.

— Винаги ли лъжеш така, без да ти мигне окото? — с възхищение го попита Шон, когато останаха сами.

— Не казах нищо, което да не е вярно.

— Да, обаче начинът ти на изразяване… По дяволите, как ще мога да се вживея и да изиграя ролята, която ми отреди?

— Ще свикнеш, не се безпокой. Просто си придавай мъдър вид и говори по-малко — посъветва го Даф. — А тя как ти се вижда?

— Апетитна е.

— Определено.

Когато Кенди се върна при тях, Даф известно време поддържаше неангажиращ разговор, но когато тя започна да задава някои съвсем конкретни и точни въпроси, веднага стана ясно, че познанията й по геология и рудодобив бяха доста над средните и той й го каза.

— Да, съпругът ми беше в бранша. Понаучих доста от него. — Бръкна в единия от джобовете на полата си на сини и бели карета и извади малка шепа скални образци. Постави ги пред него. — Можете ли да ги назовете? — попита тя.

Изпитваше го, искаше да й докаже способностите си.

— Кимберлит, серпентин, фелдшпат — отмяташе ги един по един той и Кенди се отпусна.

— Стана така, че по Хайделбергския златоносен пласт имам редица концесии, обозначени с колчета на мое име. Може би господин Кортни ще пожелае да ги огледа. Всъщност в момента преговарям с Южноафриканската рудодобивна и почвена компания, която проявява определен интерес.

Шон направи своя единствен, но ценен принос в разговора.

— А, да — кимна той мъдро. — Добрият стар Норман.

Кенди се стресна — малко бяха хората, които наричаха Храдски на малко име.

— Удобно ли ще ви бъде утре сутринта? — попита тя.

5

Следобеда купиха палатка от един загубил всякаква надежда златотърсач. Беше зарязал службата си в Наталските железници, за да предприеме дългото пътуване до Уитуотърсранд, и сега му трябваха пари, за да се върне у дома. Опънаха я близо до хотел „Кенди“ и слязоха при Наталския минерален извор, за да се изкъпят, което отдавна не бяха правили. Вечерта си устроиха малко празненство с половината бутилка бренди, която Даф извади от дисагите. На следващата сутрин Кенди ги заведе при концесиите. Имаше двадесет, маркирани по протежение на златоносния пласт. Заведе ги на едно място, където жилата се бе оголила и бе излязла на повърхността.

— Ще ви оставя да поразгледате. Ако проявите интерес, можем да разговаряме, когато дойдете в хотела. А сега трябва да се връщам, чакат ме много гладни хора.

Даф я придружи до коня й, като я придържаше с ръка и й помогна да се настани на седлото по начин, който сигурно бе научил от баща си. Проследи я с поглед, докато се отдалечаваше, и се върна при Шон. Беше в приповдигнато настроение.

— Стъпвай леко, господин Кортни, пристъпвай почтително, защото под краката ти лежи нашето състояние.

Обиколиха терена: Шон — с вид на дружелюбно ловджийско куче, а Даф шареше в неспокойни кръгове като тигрова акула. Провериха табелките с номерата на концесиите, премериха с крачки границите им и си напълниха джобовете със скални отломъци. Спуснаха се с конете при палатката и Даф извади чукалото, хавана и легена за промиване. Отнесоха всичко това на брега на Наталския минерален извор и цял следобед трошиха и стриваха отломъците и ги промиваха в легена. Когато провериха последния образец, той направи своето заключение.

— Ами, златото е налице и бих казал, че находището е с промишлено значение. Не е чак толкова богато като онова, което промихме в Дънди, но то трябва да е било специално подбрано парче от водещия златоносен пласт! — Помълча и изгледа сериозно Шон. — Мисля, че заслужава да опитаме. Ако водещият пласт съществува, ще го намерим, а междувременно няма да загубим нищо, докато обработваме главния пласт.

Шон взе едно плоско речно камъче и го запрати в потока. За пръв път изпитваше редуващите се пристъпи на радостна тръпка и униние на златната треска, когато в един момент си на седмото небе, а в следващия — в дълбока мрачна бездна. Жълтите опашки в легена му се виждаха ужасно тънки и къси.

— Добре, да приемем, че си прав, и да предположим, че успеем да убедим Кенди да продаде концесиите си. А след това какво ще правим? Четиричуковата трошачка ми се видя дяволски сложна и скъпа машинария за моя джоб, не е нещо, което можеш да купиш от тезгяха на всеки универсален магазин.

Даф го тупна с юмрук по рамото и се ухили с уста, леко извита на една страна.

— Имаш си чичо Даф, който се грижи за теб. Кенди ще продаде концесиите си — тя трепери, като я докосвам, още ден-два и ще заиграе по свирката ми. А колкото до инсталацията… Когато пристигнах в тази страна, попаднах на един богат кейптаунски фермер, чиято мечта в живота беше да има собствена златна мина. Той избра един хребет. С неоспоримата си мъдрост на лозар прецени, че това е идеалното място за неговата мина. Нае ме да я управлявам, закупи трошачно-смилаща сортираща инсталация от най-новия и най-скъп модел и се приготви да залее пазара със злато. След шест месеца, през които обработихме огромни количества кварц, шисти и пръст и отделихме злато, колкото да напълниш с него ухото на мишка, без то да докосва стените му, ентусиазмът на моя работодател понамаля. Раздели се с неоценимата ми квалификация и работа и закри представлението. Потеглих към диамантените находища и доколкото ми е известно, инсталацията все още се въргаля там в очакване на първия купувач, който ще дойде да я вземе за сто-двеста лири. — Даф стана и двамата тръгнаха назад към палатката. — Но да караме по ред от самото начало. Съгласен ли си да продължа преговорите с госпожа Раутенбах?

— Бих казал, че да. — Шон отново се почувствува в по-добро настроение. — Обаче сигурен ли си, че интересът, който проявяваш към госпожа Раутенбах, е чисто служебен?

Даф беше шокиран.

— Дори за миг не бива да ти минава през ума, че в намеренията ми може да има нещо друго, освен по-нататъшното осъществяване на интересите на нашето съдружие. Нали не смяташ, че животинският ми апетит играе някаква роля в това, което възнамерявам да направя?

— Не, разбира се, че не — увери го Шон. — Надявам се, че с малко усилия ще се справиш.

Даф се засмя.

— Докато все още обсъждаме тази тема, мисля, че моментът е достатъчно подходящ да те заболи стомахът и да се оттеглиш в самотното си легло. От този момент и нататък се споразумяваме, че момчешкото ти очарование няма особена стойност за осъществяването на намеренията ни. Ще кажа на Кенди, че си ме упълномощил да действувам от твое име.

Даф вчеса къдриците си, облече дрехите, които Мбиджейн му бе изпрал, и изчезна по посока на хотел „Кенди“. Времето течеше много бавно за Шон: той седеше и си говореше с Мбиджейн, после пи малко кафе и когато слънцето залезе, се прибра в палатката. Зачете се в една от книгите на Даф на светлината на ветроупорната газена лампа, но не можа да се съсредоточи, мислите му бяха заети от красиви руси коси. Когато някой подраска на брезентовата врата, той скочи, надявайки се смутено, че Кенди е решила да дойде и да преговаря директно с него. Обаче беше цветнокожото момиче от хотела, къдравата й черна коса бе пълна противоположност на това, за което бе мечтал.

— Мадам каза, че много съжалява, че сте се разболял, и поръча да изпиете две лъжици от това — каза тя и му подаде шише с рициново масло.

— Кажи на господарката си, че много й благодаря.

Шон взе лекарството и започна да затваря входното платнище на палатката.

— Мадам каза да чакам и да се уверя, че сте изпил две пълни лъжици — трябва да й върна шишето и да й покажа докъде сте изпил.

Стомахът му се сви болезнено. Изгледа чернокожото момиче, застанало с упорито изражение на прага, решено да изпълни докрай поставената задача. Помисли си за бедния Даф, който изпълняваше задълженията си като мъж — нямаше друг избор. Погълна със затворени очи гъстото лепкаво рициново масло и се върна при книгата си. Спа неспокойно, като от време на време се събуждаше, за да хвърли поглед към празното легло в другия край на палатката. Лекарството го прогони навън в среднощния студ. Мбиджейн се бе свил до огъня. Равномерното му доволно хъркане приличаше на добре пресметнато присмехулство. Горе на хребета се чу плачевният вой на чакал, който съвсем точно изрази чувствата на Шон.

Даф се върна по изгрев-слънце. Шон беше съвсем буден.

— Е, какво стана? — поиска да узнае той.

Даф се прозя.

— В един момент започнах да се съмнявам дали съм достатъчно мъж. Обаче нещата се развиха така, че всички участвуващи са доволни. Каква жена!

Смъкна ризата си и Шон видя драскотините по гърба му.

— А даде ли ти да пиеш рициново масло? — язвително го попита той.

— Извинявай — усмихна му се съчувствено Даф. — Опитах се да я разубедя, наистина се опитах. Но тя е много майчински настроена. Страшно беше загрижена за стомаха ти.

— Още не си ми отговорил на въпроса. Постигна ли някакъв напредък по отношение на концесиите?

— А, за тях ли… — Той се зави с одеялото до брадичката си. — Този въпрос го решихме още в началната фаза. Готова е да приеме предплата по десет лири на концесия и да ни даде двегодишен срок, през който да изкупим всичко за десет хиляди. Споразумяхме се за това, докато вечеряхме. Останалото време посветихме, така да се каже, на отпразнуването на сделката. Утре следобед — по-скоро днес следобед — ще заминем с теб за Претория, за да намерим адвокат, който да състави договор. А сега искам да поспя. Събуди ме по обяд. Лека нощ, момко!

Даф и Шон донесоха договора за покупко-продажба на следващата вечер. Той представляваше внушителен документ от четири страници, в който гъмжеше от „дотолкова, доколкото“ и „първата страна по договора“. Кенди ги прие в спалнята си. Седяха напрегнато, докато тя го прочете и препрочете.

Най-сетне вдигна очи и каза:

— Като че ли всичко е наред, но има само още едно нещо.

Сърцето на Шон се сви и даже усмивката на Даф стана напрегната. Досега всичко бе минало толкова лесно. Кенди се поколеба и Шон се изненада, че тя се изчервява. Приятно беше да се види как прасковеният цвят на бузите й преминава в червения на зряла ябълка. Двамата я наблюдаваха с интерес и напрежението им значително намаля.

— Искам мината да носи моето име.

Едва не извикаха от облекчение.

— Отлична идея! Какво ще кажете за „Златна мина Раутенбах“?

Кенди поклати глава.

— Не искам да ми напомня за него, нека той да няма нищо общо с това.

— Отлично. Тогава да я наречем „Кенди Дийп“9. Е, малко преждевременно е да се говори за дълбочина, защото още сме на повърхността, но да не бъдем песимисти — обади се Даф.

— Да, това е много приятно име — въодушеви се тя и отново се изчерви, но сега вече от удоволствие. Надраска името си на края на документа, а в същото време Шон отвори шампанското, което Даф бе купил в Претория. Звъннаха чаши и Даф вдигна тост: „За Кенди и «Кенди Дийп» — нека с всеки изминал ден едната да става все по-сладка, а другата все по-дълбока“.

6

— Ще ни трябва работна ръка, като за начало десет туземци. Заеми се с това — каза Даф на Шон на следващата сутрин, докато закусваха пред палатката.

Той кимна, но не му отговори, докато не погълна парчето бекон.

— Ще кажа на Мбиджейн да го уреди. Ще ни намери зулуси, дори ако трябва да ги докара с копие, опряно в гърбовете им.

— Добре, а междувременно с теб ще заминем за Претория, за да купим инструменти: кирки, лопати, динамит и други такива. — Даф избърса устата си и си сипа кафе. — Ще ти покажа как да махате наносите и да трупате рудата накуп. Ще изберем площадка за инсталацията и ще те оставя да се оправяш, а аз ще замина на юг към Кейптаун, за да се видя с моя приятел лозаря. Ако е рекъл Господ и времето позволява, нашата ще бъде втората трошачка в това находище.

Докараха закупеното от Претория с малка волска каруца. Мбиджейн си бе свършил работата добре. Дузина зулуси се строиха до палатката пред Шон. Слугата застана до тях на стража с вид на дружелюбно настроено овчарско куче. Шон мина по редицата, като питаше всеки мъж как се казва и се шегуваше с него на родния му език. Стигна до последния в реда.

— Ти как се казваш?

— Хлуби, господарю.

Шон посочи към добре закръгленото му коремче, изпъкващо над набедрената му превръзка.

— Ако си дошъл да работиш при мен, скоро ще те накараме да родиш детето.

Всички се разкискаха доволно и той им се усмихна приятелски: бяха простовати, но горди хора, високи и със здрави мускули, напълно беззащитни срещу подобни шеги. В ума му се мярна картина на хълм в Зулуленд, бойното поле под него и мухите, които пъплеха в изкормен стомах. Бързо я прогони и надвика смеха им.

— И така, тогава — по шест пенса на ден плюс всичката храна, която можете да изядете. Приемате ли?

Дружно потвърдиха съгласието си и се качиха в задната част на фургона. Откараха ги при „Кенди Дийп“, докато те се смееха и бърбореха като деца, тръгнали на пикник.

На Даф му отне цяла една седмица, за да научи Шон как да борави с динамита, да му обясни как иска да се изкопаят първите траншеи и да очертае площадката за инсталацията и ямата за рудата. Преместиха палатката край мината и заработиха по дванадесет часа на ден. Вечер слизаха при хотел „Кенди“, за да се нахранят добре, след което Шон се връщаше сам. Привечер бе толкова уморен, че почти не завиждаше на Даф за комфорта в спалнята на Кенди, вместо това усети, че се възхищава на издръжливостта му. Всяка сутрин търсеше признаци на изтощение у партньора си, но неговото лице бе все така изпито и сухо, очите му — все така ясни, а малко кривата му усмивка — все така приветлива.

— Чудя се как издържаш — каза му той в деня, когато свършиха очертаването на площадката за инсталацията.

Даф му намигна.

— Многогодишен опит, момко, но между нас казано, язденето до Кейптаун ще ми дойде като навременна почивка.

— Кога тръгваш?

— Откровено трябва да ти кажа, че стоенето ми тук всеки нов ден увеличава опасността някой да ни изпревари. Оборудването за рудодобив ще става все по-търсено. Ти вече добре се справяш тук с работата… Какво ще кажеш?

— Ами и аз мисля така — съгласи се Шон.

Закрачиха към палатката и седнаха на походните столове, откъдето можеха да наблюдават долината. До преди седмица около хотел „Кенди“ имаше само двадесетина фургона, но сега вече бяха почти двеста и от мястото, където седяха, можеха да преброят още осем-девет лагера, някои от които дори по-големи от този около ресторанта на Кенди. Брезентовите палатки бяха започнали да отстъпват място на дървени и ламаринени постройки и цялата савана бе набраздена от коларски пътища, по които се придвижваха фургони и конници, като че ли без определена цел.

Непрестанното движение, облаците прах, вдигани от мъжете и животните, трясъкът на динамит в разработваните парцели по протежение на банкета засилваха напрежението, което витаеше над цялото находище.

— Тръгвам утре призори — реши Даф. — След десет дни езда ще стигна началната гара в Колсберг. Ако имам късмет, ще се върна след по-малко от два месеца. — Завъртя се на стола си и погледна Шон право в очите. — След като платих на Кенди двеста лири, които й дължахме, с похарченото в Претория са ми останали само сто и петдесет. В Паарл ще трябва да платя триста-четиристотин лири за инсталацията, после ще трябва да наема двадесет-тридесет фургона, за да я докарам тук — значи общо осемстотин лири за по-сигурно.

Изгледа го. Познаваше този човек само от няколко седмици. Осемстотин лири е средният доход на човек за три години. Африка беше голяма, човек лесно можеше да се скрие. Шон свали колана си и го пусна на масата. Откопча кесията с парите.

— Помогни ми да ги преброим — каза той на Даф.

— Благодаря — изрече той, но нямаше предвид парите. При така простичко поисканото доверие и така спонтанно получения отговор изчезнаха и последните им съмнения един в друг.

7

След заминаването на Даф Шон и хората му заработиха, без да жалят сили. Оголиха наносната откривка от златоносния банкетен пласт по протежението на цялата дължина на концесиите, после започнаха да копаят и да трупат всичко до площадката на инсталацията. Купът нарастваше с всеки изминат ден. Все още нямаше следа от водещия пласт, но на Шон не му оставаше време да се безпокои за това. Нощем се просваше в леглото и заспиваше капнал от умора, а следващата сутрин отново го връщаше на изкопите. В неделните дни отиваше при Франсоа. Разговаряха за минно дело и лекарства. Франсоа имаше огромен шкаф с лекарства и книга, озаглавена „Домашният лекар“. Беше му хоби да се занимава със здравето си и той се лекуваше едновременно от три сериозни заболявания. Макар че понякога й изневеряваше, голямата му любов беше захарният диабет. Страницата в „Домашният лекар“, която осветляваше тази тема, се беше омазнила от пръстите му. Можеше да изброи симптомите на това заболяване и твърдеше, че ги има всичките. Другата му любимка бе костната туберкулоза, тя засягаше костите му с обезпокоителна бързина, трябваше й само една седмица да излезе от таза му и да стигне до китките му. Но въпреки влошаващото му се здраве той бе отличен специалист по минно дело и Шон безсрамно се възползуваше от познанията му. Захарният диабет на Франсоа не му пречеше да споделя бутилка бренди с Шон в неделните вечери. Шон избягваше Кендиния хотел — блестящата руса коса и кожата с цвят на праскова бяха твърде голямо изкушение. Нямаше си доверие и не искаше да разбие новото си приятелство с Даф заради още една любовна авантюра, и вместо това освобождаваше енергията си в забоите на „Кенди Дийп“.

Всяка сутрин поставяше задача за деня на зулусите си, която винаги бе малко по-тежка от тази от предишния ден. Те пееха, докато работеха, и много рядко се случваше задачата да не бъде изпълнена до падането на нощта. Дните се сливаха един в друг и се превръщаха в седмици, които се учетворяваха като деляща се амеба и ставаха месеци. Шон започна да си представя как с неговите осемстотин лири Даф е завъртял главите на кейптаунските момичета. Една вечер язди много мили на юг по пътя за Кейптаун, спирайки се да разпитва всеки пътник, когото срещаше, и когато най-сетне се отказа и се върна в златоносното находище, отиде направо в една от кръчмите, за да намери някого, с когото да се бие. Откри един едър жълтокос германски миньор. Излязоха навън и в продължение на цял час се бъхтеха под мразовитото нощно небе на Трансваал, заобиколени от доволни зяпачи. След това двамата с германеца се върнаха в кръчмата, стиснаха кървящите си ръце, пиха за приятелството си и Шон се прибра в „Кенди Дийп“, изгонил временно дявола от себе си.

На другата сутрин той работеше близо до северната граница на концесиите, в тази точка бяха разкопали траншея, дълбока около пет метра. Току-що бе маркирал дупките за динамита за следващото взривяване и зулусите го бяха заобиколили, смъркайки енфие и плюейки на ръцете си, преди отново да се заемат с къртенето на скалата.

— Ей, клепоухи разбойници. Какво става тук, профсъюзно събрание ли правите?

Познатият глас дойде някъде над главите им. Беше Даф. Шон бързо се изкатери по откоса на траншеята и го сграбчи в мечешка прегръдка. Приятелят му бе отслабнал, небръснат, а къдравата му коса беше побеляла от прах. Шон попита:

— Е, къде е подаръкът?

Даф се засмя.

— Не е далеч, цели двадесет и пет фургона.

— Значи успя да я вземеш? — изрева Шон.

— Разбира се, че успях! Ела с мен и ще ти я покажа.

Керванът се бе проточил цели шест километра през саваната. Повечето фургони бяха с по два впряга поради огромната тежест на машините. Даф посочи един леко ръждив цилиндър, който изпълваше цял фургон.

— Това е особената ми заслуга: седем тона най-коварен, упорит и зловещ парен котел, който може да се намери в света. Веднъж счупи оста на каруцата, след като излязохме от Колсберг, сетне я троши още дванадесет пъти, да не говорим за двата пъти, когато се преобърна — единият — насред реката.

Минаха с конете по протежение на целия керван.

— Боже господи! Не предполагах, че ще е толкова много. — Шон поклати глава със съмнение. — Сигурен ли си, че знаеш как да монтираш всичко това?

— Остави тази работа на чичо ти Даф. Естествено, ще има малко работа, все пак тази машинария е лежала на открито две години. Някои части са силно ръждясали, но с помощта на смазочни масла, нова боя и мозъка на Чарлиууд инсталацията на „Кенди Дийп“ ще започне да троши скална маса и да плюе злато до един месец. — Той млъкна и махна на един конник, който приближаваше към тях. — Това е превозвачът Фрики Малан — господин Кортни, моят съдружник.

Превозвачът спря до тях и кимна. Избърса праха от лицето си с ръкава на ризата си.

— О, боже, господине, и вие господин Чарлиууд, бих искал да ви кажа, че това са ми най-трудно спечелените пари. Не искам да ви обидя, но ще бъда дяволски щастлив да видя този товар най-сетне пристигнал и разтоварен.

8

Даф не позна, трябваше му много повече от месец. Ръждата бе разяла дълбоко машинните части и всеки болт, който отвиваха с мъка, бе почервенял от рака на ръждата. Изработваха обичайната дванадесетчасова норма, като отчупваха и изстъргваха, запълваха и смазваха, кокалчетата на пръстите се обелваха от стоманата, а дланите се навлажняваха и зачервяваха на местата, където се пукаха мехурите. И ето че един ден останаха изненадани, че са свършили. По протежение на „Кенди Дийп“, стегната и ухаеща на нова боя, дебело намазана с жълта смазка, чакаща само да бъде сглобена, лежеше разчленената инсталация.

— Колко време ни отне? — попита Даф.

— Като че ли сто години.

— Само толкова? — престори се на изненадан той. — Тогава обявявам почивка — два дни за размисъл.

— Ти размишлявай, братко, аз ще го ударя на пируване.

— Отлична идея — да тръгваме!

Започнаха от заведението на Кенди, но след третото идване тя ги изхвърли навън и те продължиха из останалите кръчми. Имаше десетина кръчми и те ги обиколиха всичките. Други също празнуваха, защото преди два дни старецът Крюгер, президентът на републиката, официално бе признал златоносните находища. Единственият ефект от това бе, че платежните вноски за разрешителни за добив на злато щяха да излизат от джобовете на фермерите, които са собственици на земята, и да влизат в държавната хазна. Никой не се тревожеше от това, с изключение може би на фермерите. Това по-скоро бе претекст за създаване на партия. Заведенията бяха претъпкани с ругаещи, изпотени мъже. Даф и Шон пиеха с тях.

Бюрата „Котва и корона“ въртяха стабилен бизнес във всеки бар и хората, които се трупаха около тях, бяха новото население на златоносните находища. Копачи, голи до кръста и покрити с прах, търговци в крещящо облекло и с още по-кресливи гласове, които продаваха всичко — от динамит до лекарство против дизентерия, евангелист, спасяващ душите на грешните комарджии, които прехвърляха пари от един джоб в друг, джентълмени, които се опитваха да запазят обувките си от изплютия сдъвкан тютюн, новопристигнали от родината си момчета, които искаха да се върнат обратно, брадати бури облечени в бозави костюми, които малко пиеха, но наблюдаваха изпитателно нашествениците. А ето ги и другите — чиновниците и фермерите, мошениците и предприемачите, алчно заслушани в разговорите за златото.

На втория ден следобед се появи цветнокожото момиче Марта, за да открие Шон и Даф. Те бяха в една хижа от кирпич и сламено-катранен покрив, която обаче се наричаше „Таверната на светлите ангели“. Даф изпълняваше танца на храбрия бял сержант, като си партнираше с един стол. Шон и още петдесетина клиенти отмерваха ритъма, тропайки с чаши и празни бутилки.

Марта се промуши пъргаво до Шон, като пляскаше ръцете, които се опитваха да се пъхнат под полата й, и пискаше остро всеки път, когато я ощипваха по задника. Стигна до него почервеняла и запъхтяна.

— Мадам каза, че трябва веднага да отидете при нея — станало е нещо много лошо — изтърси тя на пресекулки и хукна обратно към вратата по пътя, осеян с опасности. Някой вдигна полата й и дружен мъжки рев приветствува откритието, че под нея не носи нищо.

Даф така бе погълнат от танца, че Шон трябваше буквално да го изнесе от заведението и да натопи главата му в коритото за водопой на конете, докато успее да привлече вниманието му.

— По дяволите, защо направи това? — изпръхтя той и замахна с дясно кроше към главата му.

Шон сви глава и го хвана през кръста, за да не му позволи да се строполи на земята.

— Кенди иска да ни види — казва, че е станало нещо много лошо.

Даф поразмисли върху думите му, мръщейки се, за да се съсредоточи, после отметна назад главата си и изпя следната версия на „Лондон гори“:

Отскубна се от ръцете на Шон и се понесе отново към заведението. Той пак го хвана и го обърна по посока на ресторанта на Кенди. Тя беше в спалнята си. Изгледа ги как се олюляват прегърнати на прага.

— Добре ли си гуляете?

Даф измърмори нещо и понечи да си оправи сакото. Шон се опита да го задържи изправен, защото краката му неволно залитнаха в странична танцова стъпка.

— Какво е станало с окото ти? — попита тя Шон и той внимателно го опипа, беше подуто и посиняло.

Кенди не дочака отговора му, а продължи все така мило:

— Е, ако вие, красавци такива, искате да останете собственици на мина, по-добре да изтрезнеете.

Те се втренчиха в нея и Шон проговори бавно, но въпреки това неясно:

— Защо, какво е станало?

— Възнамеряват да затрият концесиите, това е станало. Новият указ за държавно златно находище отваря вратата на преселниците, за което те отдавна чакаха. Стотина от тях са образували синдикат. Претендират, че старите нотариални актове вече не са валидни, възнамеряват да измъкнат колчетата с надписите и да поставят свои.

Даф вече, без да залита, отиде до леген за миене край леглото на Кенди, наплиска лицето си с вода, изтри го енергично с кърпа, после се наведе и я целуна.

— Благодаря ти, скъпа моя.

— Даф, моля те, пази се — извика след тях Кенди.

— Да видим дали можем да наемем няколко човека за охрана — предложи Шон.

— Добра идея, да се опитаме да намерим няколко трезви мъжаги — би трябвало да ги има в ресторанта на Кенди.

По обратния път към мината се отклониха и спряха пред палатката на Франсоа. Вече бе тъмно и той се появи в току-що изгладена нощница. Повдигна вежди, като видя петимата тежковъоръжени мъже с Шон и Даф.

— На лов ли отивате? — попита той.

Даф бързо му разправи всичко и Франсоа започна да подрипва от възбуда, още преди да беше свършил.

— Ще ми крадат концесиите, кресльовци такива, смрадливи кресльовци!

Втурна се в палатката и се появи отново с двуцевна ловна пушка.

— Ще видим, а, ще видим как ще изглеждат надупчени със сачми.

— Франсоа, чуй ме! — надвика го Шон. — Не знаем на кои концесии първо ще се хвърлят. Приготви хората си и ако чуеш стрелба към нас, ела и ни помогни — ще направим същото за теб.

— Да, да, непременно ще дойдем — мръсни кресльовци!

Нощницата се замята в краката му, докато той изтича, за да свика хората си.

Мбиджейн и останалите зулуси приготвяха вечеря, наклякали около гърнето на тринога. Шон насочи коня си към тях.

— Вземете копията си — каза им той.

Те хукнаха към колибите си и веднага се върнаха.

— Господарю, къде ще е битката? — питаха те, забравили за манджата.

— Елате, ще ви покажа.

Разположиха наетите стрелци сред машините, за да прикриват пътя, който водеше до мината. Зулусите скриха в една от траншеите на концесията. Ако се стигнеше до ръкопашен бой, синдикатът го очакваше изненада. Даф и Шон слязоха малко надолу по склона, за да се уверят, че защитниците им са добре скрити.

— Колко динамит имаме? — попита замислено Шон.

Даф го погледна изпитателно, после се ухили.

— Според мен достатъчно. Тази вечер си пълен с блестящи идеи.

Поведе го назад към бараката, която използуваха за склад.

На няколкостотин метра надолу по склона заровиха пълен сандък експлозив. Над него поставиха стара консервена кутия, за да отбележат мястото. Върнаха се в бараката и в продължение на цял час майсториха гранати от връзки с динамитни пръчки. На всяка имаше детонатор и много къс фитил. След това се разположиха, загърнати в овчите си кожухчета, с пушки на коленете и зачакаха.

Виждаха светлините на биваците, разпръснати из долината и от време на време дочуваха слабо откъслечно пеене от кръчмите, но осветеният от луната път към мината продължаваше да е пуст. Шон и Даф седяха един до друг, облегнати на парния котел.

— Питам се как ли е научила Кенди? — обади се Шон.

— Тя знае всичко. Хотелът е в центъра на находището и тя си държи очите отворени.

Отново замълчаха, докато Шон обмисляше следващия си въпрос.

— Момиче и половина е тази наша Кенди.

— Да — съгласи се Даф.

— Ще се жениш ли за нея, Даф?

— Боже господи! — Той подскочи като ужилен. — Откачаш, момко, или това беше възможно най-тъпата ти шега.

— Тя те боготвори и от това, което виждам, личи, че ти си доста благоразположен към нея.

Това, че Даф решително отхвърли идеята за женитба, го успокои. Ревнуваше, но не от тази жена.

— Да, имаме общи интереси, не отричам, но женитба! — Даф потрепери леко, но не само поради студа. — Само глупакът прави една и съща грешка два пъти.

Шон се обърна към него изненадано.

— Бил си женен по-рано?

В пълния смисъл на думата. Беше полуиспанка-полунорвежка, клокочеща димяща смес от изстинал огън и горещ лед. — Гласът на Даф стана замечтан. — Споменът у мен е достатъчно избледнял, за да си я спомням с нотка на съжаление.

— Какво стана?

— Напуснах я.

— Защо?

— Само две неща правехме добре заедно и едното беше боят. Щом затворя очи, виждам я как нацупва хубавите си устни и ги поднася до ухото ми, преди да изсъска някоя мръсна дума и тогава hey-ho обратно в леглото за помиряване.

— Може би си сбъркал при избора. Огледай се и ще откриеш милиони щастливи семейства.

— Посочи ми поне едно — отвърна му той. Настъпи продължително мълчание.

Тогава Даф каза.

— Има само една причина, за да се женят хората, и тя е децата.

— И другарството — ето още една добра причина.

— Другарство с жена? — попита с изумление Даф. — Все едно парфюм от чесън. Те не са способни на него. Предполагам, че причината е във възпитанието, което получават от майките си, които в края на краищата също са жени. Как може да си приятел с някого, който се отнася с подозрение към всяко твое движение, приема всяко твое действие и го преценява на базата на „обича ли ме, не ме ли обича?“. — Той тъжно поклати глава. — Та колко може да продължи едно приятелство, което се основава на изискването за ежечасно деклариране на любов? Катехизисът на женитбата: „Обичаш ли ме, скъпи?“ „Да, скъпа, разбира се, че те обичам, мила моя“.

Шон се изкикоти.

— Да, смешно е — голям майтап, но идва момент, в който трябва да заживееш с него — каза опечалено Даф. — Опитвал ли си някога да говориш с жена за нещо друго, освен за любов? Превръща се в ледена стена за нещата, които те интересуват. Шокираш се първия път, когато се опиташ да говориш с нея с езика на разума, но изведнъж разбираш, че вниманието й не е насочено към теб — в очите й се прокрадва едно особено леко зареяно изражение и ти става ясно, че мисли или за новата си рокля, или как да покани госпожа Ван дер Хом на партито, затова спираш да говориш, което е още една грешка. Ето ти един знак, семейният живот е пълен със знаци, които само една съпруга може да разчете.

— Даф, не съм нито „за“, нито „против“ женитбата, но не ти ли се струва, че си малко несправедлив, като преценяваш всичко само през собствения си горчив опит?

— Ами вземи, която и да е жена, нахлузи й пръстен и тя ти става съпруга. Първо те пуска в топлото си, меко тяло, което е приятно, после се опитва да те замъкне в топлия си мек ум, което не е толкова приятно. Тя не споделя с теб, тя заграбва — вкопчва се с нокти и те задушава. Няма нищо интересно във връзката между мъжа и жената, защото тя се развива по един неумолим модел. Природата го е създала така поради единствената смислена причина, че изисква от нас да се размножаваме. Но за да получи тя това, всяка любов — Ромео и Жулиета, Бонапарт и Жозефин и която и да е друга, трябва да доведе до изпълнението на една проста биологическа функция. Това е толкова малко нещо — толкова краткотрайно, тривиално, банално изживяване. Извън него мъжът и жената мислят по различни начини, хранят се по различни начини и се интересуват от различни неща. Е, това можеш ли да го наречеш другарство, приятелство, съвместен живот?

— Не, но тази картина вярна ли е? Нима това е всичко, което съществува между тях?

— Ще го разбереш някой ден. Природата, в прекомерната си загриженост за размножаването, е заложила в ума на мъжа една бариера, запечатала е неговата способност да възприема съвета и опита на своите другари-мъже, имунизирала го е срещу тях. Като ти дойде времето, ще тръгнеш към бесилката с песен на уста.

— Плашиш ме.

— Това, което ме потиска в семейния живот, е проклетото еднообразие. — Даф се намести неспокойно на мястото си, после се облегна на парния котел. — Истинските взаимоотношения са тези, при които балансьорът секс липсва — при братя, врагове, между господар и слуга, баща и син, мъж и мъж.

— А хомосексуалистите?

— Не, това си е секс, макар и малко различен от общоприетия, и отново попадаш в първоначалното положение. Когато един мъж си намери приятел, той не го прави от непреодолим импулс, а с правото на свой свободен избор. Всяко приятелство е различно, свършва различно или продължава завинаги. Не му тежат никакви вериги, не го обвързва никакъв ритуал или писмен договор. Не се поставя въпросът да се откажеш от всички други. Нито задължения, които трябва да се разискват. — Даф сковано се изправи. — Това е едно от добрите неща в живота. Колко е часът?

Шон извади часовника си и наклони циферблата му към светлината на луната.

— Минава полунощ — няма признаци, че ще дойдат.

— Ще дойдат — тук има злато, още един непреодолим импулс. Ще дойдат. Въпросът е кога.

Светлините из долината угаснаха една след друга, плътните напевни гласове на зулусите в траншеята утихнаха. Излезе лек студен вятър, който разлюля тревата по хребета на „Кенди Дийп“. Скупчили се един до друг, дремейки, понякога разговаряйки тихо, те чакаха в нощта. Небето избледня, после приятно порозовя. Някакво куче излая нагоре близо до Хоспитал Хил, друго се присъедини към него. Шон стана и се протегна. Погледна надолу в долината към бивака на Фериерас и ги видя. Подвижно черно петно от хора, което не се побираше в пътя. Не вдигаха прах по влажната от росата земя. Насочваха се към отсрещния бряг на Наталските извори.

— Господин Чарлиууд, имаме си компания.

Даф рипна.

— Може и да ни пропуснат и да отидат първо при Джак и Свирката.

— Ще видим по кой път ще тръгнат, когато стигнат при разклона. Междувременно да се приготвим. Мбиджейн — извика Шон и черната глава изскочи над траншеята.

— Да, господарю?

— Буден ли си? Идват.

Белозъба усмивка раздели черното петно в мрака на две.

— Будни сме.

— Тогава скрийте се и чакайте, докато ви дам знак.

Петимата наемни стрелци лежаха проснати по корем в тревата. До всеки имаше по една нова отворена пачка патрони. Шон се върна при Даф и двамата се свиха зад парния котел.

— Консервната кутия се вижда ясно. Мислиш ли, че ще я уцелиш?

— Даже със затворени очи — каза Шон.

Конниците стигнаха разклонението и без колебание завиха към „Кенди Дийп“, като ускориха темпото си, докато се изкачваха по хребета. Шон положи пушката си върху горната повърхност на парния котел и взе на прицел ламаринения отблясък.

— Даф, какво ни е положението от гледна точка на законите? — попита той шепнешком.

— Току-що пресякоха нашата граница — официално са в положението на нарушители на закона — произнесе сериозно и важно Даф.

Един от предните коне ритна консервената кутия и Шон стреля в точката, където тя бе стърчала. Изстрелът прозвуча неприлично високо в тихата утрин и всички натрапници обърнаха глави към хребета. Тогава земята под тях подскочи и изригна до небето. Когато прахът се разсея, се откри боричкаща се маса от повалени коне и мъже. Писъците отчетливо достигаха до билото на хребета.

— Боже мой — въздъхна Шон, ужасен от пораженията.

— Да им видим ли сметката, шефе? — извика един от наемните стрелци.

— Не — бързо отговори Даф. — Изпатиха си достатъчно.

Започна паническо отстъпление, препускаха коне без ездачи, мнозина нападатели се пръснаха назад към долината. Шон с облекчение видя, че на пътя останаха проснати само пет-шест човека и няколко коня.

— Е, това е най-лесно спечелената ви петачка — каза Даф на един от наемните стрелци. — Мисля, че можете да се приберете у дома и да закусите.

— Почакай, Даф — посочи Сам. Оцелелите от взрива отново бяха стигнали разклонението, където ги спряха двама конници. — Тези двамата се опитват да ги обединят.

— Я да им променим намерението, все още са в обсега на пушките.

— Вече не са на наша територия — възрази Шон.

— Да не искаш да те обесят?

Наблюдаваха как онези от синдиката, които си бяха изпатили достатъчно от битката, изчезваха по пътя за биваците, а останалите се събираха в плътна маса при кръстовището.

— Трябваше да им теглим куршума, докато имахме възможност — измърмори с безпокойство един от наемните стрелци. — Сега ще се върнат — вижте онова копеле, което им говори като холандски вуйчо.

Тълпата остави конете си и се разгъна. Сетне започна да напредва предпазливо по склона. Поколеба се за миг пред линията оградни колчета, после се втурна напред, изтръгвайки ги от земята.

— Джентълмени, бъдете така любезни — всички заедно — каза вежливо Даф и седемте пушки дадоха задружен залп.

Разстоянието бе голямо и тридесетината нападатели притичваха превити и на прибежки. Отначало куршумите имаха слаб ефект, но със скъсяването на дистанцията започнаха да сеят смърт. Косо на склона се спускаше плитък овраг и всеки от нападателите, който го стигнеше, хлътваше вътре и от прикритието му започваше да стреля по хората на Шон. Куршуми отскачаха от машините, оставяйки по тях ярки белези.

Зулусите на Мбиджейн допълваха с гласовете си бъркотията.

— Да ги атакуваме, господарю.

— Близко са — да ги нападнем.

— Млъкнете, щури глави такива, и сто крачки няма да направите срещу пушките им — изръмжа нетърпеливо Шон.

— Шон, прикривай ме — прошепна Даф. — Ще се промъкна зад хребета, а ти ги подгони отстрани и хвърли няколко пръчки динамит в оврага.

Шон го хвана за рамото, пръстите му се впиха в него и Даф се намръщи.

— Само една крачка да направиш и ще строша приклада в главата ти — ти си същата беля като зулусите. Продължавай да стреляш и ме остави да помисля.

Шон надникна над парния котел, но веднага сниши глава, защото един куршум издрънча силно по метала, само на няколко сантиметра от ухото му. Загледа се в новата боя под носа му, подпря котела с рамо и той леко се разклати. Погледна нагоре. Даф го наблюдаваше.

— Ще вървим заедно и ще хвърлим динамита — каза му Шон. — Мбиджейн и кръвожадните му диваци ще търкалят котела пред нас. А онези джентълмени ще ни прикриват и ще свършим много елегантна работа.

Викна на зулусите да се покажат от траншеята и им обясни всичко. Те хорово изразиха одобрението си и се наредиха един до друг, за да бутат котела. Шон и Даф напълниха ризите си отпред с динамитни гранати и запалиха на всяка по един къс катранен фитил.

Шон кимна на Мбиджейн.

— Къде са децата на Зулу? — изпя Мбиджейн с пронизителен глас древния риторичен въпрос.

— Тук — отговориха воините му, подпрели парния котел.

— Къде са копията на Зулу?

— Тук.

— Колко силно блестят копията на Зулу?

— По-силно от слънцето.

— Колко гладни са копията на Зулу?

— Повече от хищните скакалци.

— Тогава да ги нахраним.

— Yeh-bo!

След това експлозивно съгласие котелът започна бавно да се завърта под натиска на черните рамене.

— Yeh-bo!

Още едно неохотно завъртане.

— Yeh-bo!

Котелът се раздвижи повече.

— Yeh-bo!

Тежестта му го повлече. Думкаше тромаво надолу по склона и те тичаха зад него. Стрелбата от оврага се засили, куршумите чаткаха като градушка по огромния метален цилиндър. Пеенето на зулусите също се промени, басовото припяване стана по-бързо, извиси се и се превърна в кръвожадно тремоло. Това безумно, ужасяващо нищене накара кожата на Шон да настръхне, бодеше гръбнака му с призрачните пръсти на спомена, но същевременно го въодушеви. Отвори уста и запищя. Допря горящия фитил до първата граната и я хвърли във висока искряща дъга. Тя избухна над оврага. Хвърли втора. Тряс, тряс. Даф също се справяше добре с бомбите си. Котелът се тресна в отвора на оврага и спря сред облак прах, зулусите се хвърлиха след него, разгънаха се и кряскайки, заработиха с късите си копия. Белите мъже се разпръснаха, закатериха се панически навън от оврага и побягнаха, а зулусите ги мушкаха в гърбовете.

Когато Франсоа пристигна с петдесет въоръжени копачи, битката бе свършила.

— Пръсни момчетата си по биваците. Проверете ги много внимателно. Трябва да хванем абсолютно всички, които са се измъкнали — каза му Даф. — Време е да въдворим някакъв ред и закон в това находище.

— Как да разпознаем тези, които търсим? — попита Франсоа.

— По белите им лица и изпотените им ризи.

Франсоа и хората му заминаха и оставиха Шон и Даф да разчистят бойното поле. Беше мръсна работа — забитите копия я бяха направили такава. Доубиха онези коне, които взривът бе ранил. Насъбраха из оврага и склона под него дузина трупове. Два бяха на зулуси. Ранените, а те бяха много, натъпкаха в един фургон и ги откараха в хотела на Кенди.

Когато пристигнаха, беше ранен следобед. Проправиха си път сред тълпата и спряха пред хотела. Изглежда, че се бе събрало цялото население на находището, струпало се около малкото празно пространство, в което Франсоа пазеше пленените.

Той беше изпаднал в почти истерична възбуда. Размахваше пушката си, за да сплашва и отблъсква тълпата. От време на време се дръпваше рязко назад и тикаше двуцевката в някой от пленниците.

— Нехранимайковци такива — пищеше той: — Да ни крадете концесиите, ей, нашите концесии.

В същия миг забеляза Даф и Шон.

— Даф, Даф. Пипнахме ги. Всичките ги хванахме.

Тълпата почтително отстъпи назад под заплашителните кръгове на пушката и Шон примижа, когато за миг тя остана насочена към него.

— И аз мисля така, Франсоа — увери го Даф.

Пленниците на Франсоа бяха омотани и стегнати във въжета, можеха да движат само главите си и като допълнителна мярка за сигурност до всеки стоеше по един копач със заредена пушка. Даф слезе от фургона.

— Не ти ли се струва, че трябва да поразхлабиш въжетата? — попита колебливо той.

— Та да ми избягат?

Франсоа беше възмутен.

— Мислиш ли, че ще отидат много далеч?

— Не, едва ли.

— Е, след още час ще получат гангрена — виж ръката на този, вече е добила великолепен синкав оттенък.

Франсоа неохотно се съгласи и каза на един от хората си да ги развърже.

Даф си проби път през тълпата и се изкачи на стъпалата на хотела. Вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Днес умряха много мъже, не желаем това да се повтори. Един от начините да го предотвратим е тези тук да си получат заслуженото.

Инициаторът на одобрителните възгласи бе Франсоа.

— Обаче трябва да го направим, както му е редът. Предлагам да изберем комисия, която да се заеме със случая, както и с всички останали проблеми, които възникват в това находище. Да кажем — десет човека и председател.

Нови одобрителни възгласи.

— Да я наречем Комитет на копачите — извика някой и тълпата с ентусиазъм прие името.

— Добре, нека се нарича Комитет на копачите. А сега ни трябва председател. Някакви предложения?

— Господин Чарлиууд — извика Франсоа.

— Да, Даф — той ще се справи.

— Да, Даф Чарлиууд.

— Други предложения?

— Няма — изрева тълпата.

— Благодаря ви, джентълмени. — Даф им се усмихна. — Благодаря за доверието. А сега — десет членове.

— Джок и Тревър Хейнс.

— Карл Локкампър.

— Франсоа дьо Тоа.

— Шон Кортни.

Предложенията бяха петдесет. Даф обърка преброяването на гласовете, затова комитетът бе избран чрез аплодисменти. Той извикваше имената едно по едно и преценяваше силата на ръкоплясканията за всеки. Шон и Франсоа бяха сред избраните. Изнесоха на верандата столове и маси и Даф зае мястото си. Потропа за тишина с гарафа за вода, обяви първото заседание на Комитета на копачите за открито и веднага глоби трима от тълпата за това, че стреляха по време на заседанието — сериозно неуважение към комитета. Глобите бяха платени и така се създаде необходимата атмосфера на сериозност и тържественост.

— Ще помоля господин Кортни да изложи обвинителния акт по делото.

Шон се изправи и описа накратко утринната битка, като приключи с думите:

— Вие бяхте там, ваша милост, така че знаете всичко.

— Да, така е — съгласи се Даф. — Благодаря ви, господин Кортни. Мисля, че изложихте случая много точно. Сега — той изгледа пленените, — кой ще говори от ваша страна?

След минута побутвания и шепнене те изтикаха напред един от тях. Той свали шапката си и се изчерви като рак.

— Ваша милост — започна той, спря, кършейки ръце от притеснение.

— Ваша милост.

— Вече каза това.

— Не знам откъде точно да започна, господин Чарлиууд — искам да кажа, ваша милост, сър.

Даф отново огледа пленените.

— Може би ще пожелаете да преоцените избора си на представител.

Първият герой се оттегли позорно и на негово място беше избран друг, който да застане пред комитета. Той беше по-кибритлия.

— Вие, копелета, нямате никакво право да се отнасяте така с нас — започна той и Даф незабавно го глоби десет лири. Повторният му опит беше по-учтив.

— Ваша милост, нямате право да ни съдите. Ние сме в правата си, вие знаете за новия указ и изобщо искам да кажа, че онези стари нотариални актове вече не са валидни, нали така? Пристигнахме тук съвсем мирно, както се уверихте, и след като старите актове станаха невалидни, получихме правото да направим това, което стана. И тогава вие, копелета, искам да кажа, ваша милост, ни гръмнахте с динамит и други неща и ние имахме право, така да кажа, да се защитим в края на краищата, не е ли така, сър?

— Блестяща защитна пледоария, направена много компетентно. Твоите приятелчета би трябвало да ти благодарят — похвали го Даф, после се обърна към комитета си. — Е, сега какво ще кажете вие, славни джентълмени. Признавате ли ги за виновни или не?

— Признаваме ги за виновни.

Изрекоха го в хор, само Франсоа добави за повече тежест:

— Мръсни нехранимайковци.

— Сега да определим присъдата.

— Всички на въжето — извика някой и настроението моментално се промени.

Тълпата изръмжа заплашително.

— Аз съм дърводелец, за нула време ще ви изтъпанча една красива редица бесилки.

— Не хабете дървен материал. Използвайте някое дърво.

— Дайте въжетата!

— Хайде да ги бесим!

Тълпата напъна напред, обезумяла от жажда за линчуване. Шон грабна пушката на Франсоа и скочи на масата.

— Господ да ми е на помощ, ще застрелям първия от вас, който ги докосне, преди да се е произнесъл съдът. — Хората се поспряха и той продължи, за да затвърди преимуществото си. — От това разстояние няма начин да не уцеля. Хайде, изпитайте ме — имам два заряда за едри животни. Някой ще бъде прерязан на две половини. — Хората се отдръпнаха, мърморейки недоволно. — Може би сте забравили, но в тази страна има полиция и закон против убийствата. Обесете ги днес, но утре е ваш ред.

— Прав сте, господин Кортни, това ще бъде жестоко, безмилостно убийство. Така ще стане — изплака представителят им.

— Млъкни, гаден глупако! — изрева му Даф и някой в тълпата се засмя.

Смехът зарази останалите и той въздъхна с облекчение. Положението беше критично.

— Я да ги овъргаляме в катран и пера.

Даф се ухили.

— Виж, сега вече говорите разумно. Кой има за продан няколко варела катран? — Той се огледа. — Какво, никой ли няма? Тогава трябва да измислим нещо друго.

— Имам десет кутии червена боя — тридесет шилинга всяка, добра вносна марка.

Позна говорещия — беше търговец, отворил универсален магазин долу в бивака на Фериерас.

— Господин Тари предлага боя. Какво ще кажете?

— Не, тя пада много лесно — няма да свърши работа.

— Ще ви я дам евтино — по двадесет и пет шилинга за кутия.

— Не! Дръж си скапаната боя! — развика се тълпата.

— Завъртете ги на колелото на дяволската рулетка — извика някой и тълпата забръмча одобрително.

— Точно така — завъртете ги на колелото.

— Върти се то, върти се то, върти се то — а къде ще спре, никой не знае — изрева един копач с черна брада от покрива на бараката срещу пътя.

Тълпата ревна.

Шон видя, че усмивката изчезна от лицето на приятеля му. Преценяваше сериозността на положението. Ако отново ги спреше, можеха да загубят търпението си и да се стигне до стрелба. Не трябваше да го допускат.

— Добре. Щом така искате.

Обърна се към ужасената група пленници, притиснали се един до друг.

— Присъдата е да играете рулетка с дявола в продължение на един час и след това да напуснете това находище — ако отново ви пипнем тук, ще получите още един час рулетка. Ранените се освобождават от първата половина на присъдата. Мисля, че са си получили заслуженото. Господин Дьо Тоа ще ръководи изпълнението на присъдата.

— Предпочитаме боята, господин Чарлиууд — отново се помоли представителят им.

— Не се съмнявам, че я предпочитате — каза тихо Даф, но тълпата вече ги влачеше към широката ливада зад хотела. Повечето от мъжете си бяха оградили свободни собствени концесии и не им трябваха крадци на парцели. Шон слезе от масата.

— Да отидем да пийнем — каза му Даф.

— Няма ли да гледаш? — попита Шон.

— Веднъж в Кейптаун гледах как става и ми стига.

— Какво правят?

— Иди и виж, ще те чакам в „Светлите ангели“. Ще се учудя, ако останеш целия час.

Когато се присъедини към тълпата, повечето фургони бяха събрани от биваците и подредени в една линия. Около тях кръжаха мъже, като слагаха крикове под големите задни колела, за да ги повдигнат от земята. След това избутаха пленените напред — всеки при отделно колело. Грабнаха ги жадни ръце и ги държаха, докато други завързаха китките и глезените им за окръжността на колелото, главината на оста остана зад кръста им, а ръцете и краката им бяха разперени като уловена морска звезда. Франсоа бързо мина покрай редицата, проверявайки въжетата и слагайки по четири копачи на всяко колело, двама, за да му дадат начален тласък, и още двама, за да ги сменят, когато първите се уморят. Стигна до края, върна се отново в центъра, извади часовника от джоба си, засече времето и извика.

— Добре — въртете ги, дяволи.

Колелата се завъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, набирайки скорост. Телата, завързани за тях, се превърнаха в неясни петна от бързото въртене.

— Върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то — припяваше ликуващо тълпата.

Само след няколко минути в края на редицата фургони избухна смях. Някой беше започнал да повръща, от него струеше като фойерверк „огнено колело“. После втори, трети, Шон чуваше как се напъват и хъркат, защото центробежната сила връщаше повърнатото в гърлата им и го изкарваше през носовете им. Почака още няколко минути, но после се обърна, хванал се за устата и се запъти към „Светлите ангели“.

— Хареса ли ти? — попита Даф.

— Дай ми едно бренди — отговори Шон.

9

След раздаването на правосъдие от страна на Комитета на копачите в биваците настъпи някакво подобие на ред. Президентът Крюгер не искаше да изпраща полицейски сили срещу гнездото на разбойници и главорези, непосредствено до столицата. Затова се задоволи само с внедряването на шпиони, като ги остави сами да си спасяват кожите. В края на краищата находището все още не бе разработено и по-вероятно бе след година саваната отново да бъде толкова пуста, колкото и преди девет месеца. Можеше да си позволи да изчака, междувременно Комитетът на копачите упражняваше строгата си власт.

Докато мравките работеха, дълбаейки златоносния пласт, скакалците седяха в баровете и под сенките на бараките. До този момент само инсталацията на Джак и Свирката произвеждаше злато и само Храдски и Франсоа дьо Тоа знаеха какво количество излиза от нея. Храдски все още бе в Кейптаун, за да търси капитал, а Франсоа не говореше с никого, дори с Даф, за производителността на инсталацията.

Слуховете се носеха като пясък във вихрушка. Днес говореха, че пластът се е скрил петнадесет метра под повърхността, утре из кръчмите плъзваше новината, че братята Хейнс са стигнали до тридесетия метър и вадели оттам златни късове, големи колкото мускетни заряди. Никой не знаеше нищо със сигурност, но всеки с готовност правеше предположения.

Горе, в „Кенди Дийп“, Даф и Шон работеха неуморно. Инсталацията бе сглобена на бетоновата си площадка, челюстите й се отвориха, за да отхапят първия залък скална маса. Парният котел бе издигнат и поставен на шейната си от двадесет плувнали в пот зулуси. Медните маси бяха монтирани, готови да поемат живачната амалгама. Нямаше време за тревоги около пласта или около изтъняващата кесия на Шон. Ставаха за работа и лягаха за сън — за тях друго не съществуваше. Даф свикна да споделя палатката на Шон горе на хребета, така че Кенди отново се разполагаше сама в пухеното си легло.

На двадесети ноември запалиха за пръв път парния котел. Изморени, с ръце, покрити с мазоли, с изпити лица и заякнали от работа тела, те се скупчиха около манометъра и гледаха как стрелката запълзява по дъгообразната скала, докато стигне червената линийка в горния й край.

Даф изсумтя.

— Е, сега поне имаме мощност. — После тупна с юмрук Шон по рамото. — Какво стърчиш тук — да не би да си на пикник на неделното училище? Работа ни чака, момко.

На втори декември подадоха първата смес в инсталацията и загледаха как скалните късове потичат по масите с амалгама. Шон прегърна разчувствано Даф, който го тупна по корема и нахлупи шапката си. На вечеря всички пиха по едно бренди и се повеселиха, но само толкова. Бяха твърде уморени, за да празнуват. Отсега нататък един от тях трябваше постоянно да наглежда стоманеното чудовище. Даф пое първата нощна смяна и когато на следващата сутрин Шон отиде при инсталацията, го намери да се олюлява на краката си, очите му бяха хлътнали дълбоко.

— По моя преценка вече сме обработили десет тона руда. Време е да разчистим масите и да видим колко злато сме събрали.

— Иди да поспиш — каза Шон, но Даф не му обърна внимание.

— Мбиджейн, доведи двамата от твоите хора. Ще сменяме масите.

— Виж какво, Даф, можем да почакаме час-два. Иди да подремнеш.

— Моля те, престани да се лигавиш — също като съпруга си.

Шон сви рамене.

— Добре, да бъде както ти искаш, покажи ми как става.

Пренасочиха подаването на раздробена руда на втората маса. Даф изгреба живака от медния плот на първата маса и го събра в колба с размера на кокосов орех.

— Живакът хваща дребните златни частици — обясни му той, докато работеше — и позволява на рудните зрънца да се промият по масата и да паднат в контейнера. Разбира се, не всичко се събира, известна част се губи.

— Как се извлича отново?

— Поставяш цялата смес в реторта и изпаряваш живака чрез нагряване. Златото остава в съда.

— И така се хаби страшно много живак, нали?

— Не, той се кондензира и го използуват повторно. Ела, ще ти покажа.

Даф отнесе амалгамната топка в бараката, постави я в една реторта и запали горелката. Високата температура разтопи топката. Наблюдаваха безмълвно. Нивото в ретортата спадна.

— Къде е златото? — най-сетне попита Шон.

— О, млъкни! — отряза го нетърпеливо Даф, после извинително добави: — Извинявай, момко. Тази сутрин съм нещо нервен.

Изпари се и последната капка живак и ето че нещо блесна — ярко, стопено злато. Късче злато колкото грахово зърно. Даф изключи горелката. Известно време и двамата не казаха нищо. Сетне Шон попита:

— Това ли е всичко?

— Да, приятелю, това е всичкото — призна с досада Даф. — Какво искаш да направиш от него — златна пломба?

Обърна се към вратата, цялото му същество излъчваше униние.

— Инсталацията не бива да спира. Нищо чудно да се провалим с гръм и трясък.

10

Коледното празненство в хотел „Кенди“ беше жалко. Там ползваха кредит. Кенди подари на Даф златен пръстен с печат, а на Шон — кутия пури. Досега той не беше пушил, но днес острият дим в дробовете му му достави някакво мазохистично удоволствие. В трапезарията се вдигаше врява. Тракаха прибори, въздухът бе наситен с миризма на ястия и тютюнев дим. В един ъгъл, като изхвърлени на острова на унинието, седяха Шон, Даф и Кенди.

По едно време Шон вдигна чашата си към Даф и каза с тон на погребален служител:

— Честита Коледа.

По устните на Даф пробяга мъртвешка усмивка.

— Благодаря, и на теб.

Пиха и след това Даф изрече с мъка:

— Кажи ми пак — колко пари ни останаха? Харесва ми как го произнасяш, имаш приятен глас, трябвало е да играеш Шекспир.

— Три лири и шестнадесет шилинга.

— Да, да, този път го каза съвсем точно и навреме — три лири и шестнадесет шилинга — а сега, за да ме развеселиш, кажи ми колко дължим?

— Изпий още едно — смени темата Шон.

— Да, мисля, че така ще направя. Благодаря ти.

— Ей, вижте какво, вие двамата, хайде поне днес не мислете за това — помоли ги Кенди. — Решила съм да прекараме весело. Вижте, идва Франсоа! Ей, Франсоа — ела при нас!

Пъргавият Дьо Тоа бързо и шумно се насочи към тяхната маса.

— Честита Коледа, колеги, искам да ви почерпя по едно питие.

— Драго ни е да те видим. — Кенди го целуна. — Как си? Изглеждаш отлично.

Той моментално стана сериозен.

— Това звучи много странно от твоята уста, Кенди. В действителност съм леко разтревожен. — Потупа гърдите си и се отпусна на един свободен стол. — Знаете ли, сърцето ми, очаквах го да се обади, и ето, вчера бях на инсталацията, просто стоях там и знаете ли, изведнъж като че менгеме стегна гръдния ми кош. Не можех да дишам — е, поне известно време дишах с мъка. Върнах се бързо в палатката и проверих. Страница осемдесет и трета „Сърдечни болести“. — Поклати тъжно глава. — Много е обезпокоително. Нали разбирате, и по-рано не бях добре със здравето, а сега и това.

— О, не думай! — изстена Кенди. — Не мога да го понеса!

— Извинявам се. Да не би да съм казал нещо неуместно?

— Напротив, в унисон е с празничния дух, който цари на масата. — Посочи към Даф и Шон. — Погледни щастливите им лица. Извини ме за момент, трябва да проверя какво става в кухнята.

Тя стана от масата.

— Какво има, приятелю Даф?

Даф насочи мъртвешката си усмивка към Шон.

— Иска да знае какво лошо е станало — кажи му.

— Три лири и шестнадесет шилинга — каза Шон и Франсоа го погледна озадачен.

— Не разбирам.

— Иска да каже, че сме фалирали — пълен крах.

— Боже господи, страшно ми неприятно да го чуя, Даф. Инсталацията ви работи целия месец. Мислех, че вече сте забогатели.

— Инсталацията си работи добре, но сме получили злато, колкото да позлатим гърба на муха.

— Но защо бе, човек? Та вие обработвате водещия златоносен пласт, нали така?

— Започвам да мисля, че този твой водещ пласт е приспивна приказка.

Франсоа се загледа замислено в чашата си.

— На каква дълбочина сте?

— Имаме един наклонен забой, който стига до петнадесет метра дълбочина.

— И няма следа от водещия?

Даф поклати глава и Франсоа продължи:

— Вижте какво, когато за пръв път разговарях с вас, много от това, което казах, бяха просто предположения.

Даф кимна.

— Е, сега вече знам малко повече. Но трябва да си остане между нас — ще си загубя работата, ако се разчуе, разбирате ли ме?

Даф отново кимна.

— До този момент водещият златоносен пласт е бил открит само на две места. Открихме го при Джак и Свирката, знам, че и братята Хейнс са го открили в мината на братовчеда Джок. Да ви го нарисувам. — Взе нож и започна да чертае по мазнината в чинията на Шон. — Ето главният пласт, който минава почти по права линия. Тук съм аз, това е братовчедът Джок, а вие сте между нас. Ние и двамата попаднахме на водещия пласт, а вие — не. Предполагам, че наистина е тук — просто не знаете къде да търсите.

— В далечния край на концесиите на Джак и Свирката главният златоносен пласт и водещият са разположени един до друг на разстояние шестдесет сантиметра, но когато стигнат границата, която е най-близо до „Кенди Дийп“, те се раздалечават на двадесет и един метра. А при границата на братовчеда Джон отново са на разстояние петнадесет метра един от друг. Смятам, че двата пласта образуват нещо като дълъг лък. — Той го нарисува. — Главният пласт е струната, а водещият — дървената част. Даф, слушай ме, ако изкопаете траншея под прав ъгъл спрямо главния пласт, ще попаднете на златото — и когато направите това, може да ме почерпите едно питие.

Изслушаха го много сериозно и когато Франсоа свърши, Даф се облегна на стола.

— Ех, да знаехме това преди месец! Сега откъде да намерим пари, за да прокопаем нова траншея и в същото време да поддържаме инсталацията в експлоатация?

— Можем да продадем част от оборудването — предложи Шон.

— То ни е необходимо до последното винтче, а освен това, ако продадем дори само една лопата, кредиторите ще се втурнат върху нас като глутница хиени и ще завият за парите си.

— Бих ви дал назаем, стига да имах — но със заплатата, която ми плаща господин Храдски… — Франсоа сви рамене. — Ще ви трябват около двеста лири. Нямам ги.

В този момент Кенди се върна на масата.

— За какво става въпрос?

— Да й кажа ли, Франсоа?

— Ако мислиш, че ще има някаква полза.

Тя изслуша всичко, после се замисли за момент.

— Ами, току-що купих десет парцела в Йоханесбург, онова ново село долу в долината, така че на самата мен не ми стигат пари. Но бих ви отпуснала петдесет лири, ако това ще ви помогне.

— Досега никога не съм взимал пари назаем от дама — за мен това е ново изживяване. Кенди, обичам те!

— Ех, да беше така — прошепна тя, но Даф нямаше късмета да я чуе, защото заговори:

— Ще ни трябват още сто и петдесет — да чуя вашите предложения, господа.

Настъпи продължителна тишина. После на лицето на Даф се изписа усмивка и той се загледа в Шон.

— Чакай, не ми казвай, нека да отгатна — изпревари го Шон. — Възнамеряваш да ме принесеш в жертва ли?

— Близо си до истината — но не съвсем. Как се чувствуваш, момко?

— Много добре, благодаря.

— Здрав, силен?

— Да.

— Смел?

— Хайде, Даф, изплюй камъчето. Не ми харесва погледа ти.

Съдружникът му извади един бележник от джоба си и написа нещо с парче молив. После откъсна листа и му го подаде.

— Ще постави афиши във всяка кръчма в находището.

Шон прочете написаното:

Кенди четеше над рамото му. Изписка.

— Чудесно. Ще наема допълнителни сервитьори да поднасят напитки и ще приготвя студени закуски. Мисля, че мога да взимам по два шилинга на човек?

— Аз ще разлепя афишите и ще изпратя двама от моите хора да направят ринга.

— Ще спрем инсталацията до Нова година, Шон трябва да си почине добре. Всеки ден ще прави лека тренировка. Никакъв алкохол, разбира се, и много сън — каза Даф.

— Значи уредихте всичко, така ли? — попита Шон. — А на мен остава да застана там и да ме направят на пихтия, а?

— За теб го правим, момко, за да станеш богат и знаменит.

— Благодаря ви, много ви благодаря.

— Нали обичаш да се биеш?

— Когато съм в настроение.

— Не се тревожи, ще измисля разни мръсни думи, с които да те наричам — ще те ядосам за нула време.

11

— Как се чувствуваш? — попита Даф за шести път тази сутрин.

— Без промяна от пет минути насам — увери го Шон.

Даф извади часовника си, вгледа се в него, постави го до ухото си и остана изненадан, че той все още работи.

— Строили сме съперниците ти на верандата. Казах на Кенди да им поднесе безплатни питиета — колкото искат. Всяка нова минута изчакване им дава възможност да се налеят с още алкохол. Франсоа събира входната такса, и печалбата от всяка твоя победа ще отива там. Оставил съм Мбиджейн да чака в началото на алеята към хотела. Ако стане нещо, един от нас ще му хвърли чантата и той ще хукне към саваната.

Шон се бе изпънал на леглото на Кенди с ръце под тила. Засмя се.

— Планът ти е идеален. А сега имай милост и се успокой, приятелю. Изнервяш ме.

Вратата се отвори с трясък и Даф подскочи от стола си. Беше Франсоа. Стоеше на прага, хванал се за гърдите.

— Сърцето ми — каза той задъхано. — Това не се отразява добре на сърцето ми.

— Какво става навън? — поиска да узнае Даф.

— Вече събрахме над петдесет лири от входни такси. На покрива има тълпа, която не е платила, но колкото пъти се приближа към тях, ме замерят с бутилки.

Франсоа наклони главата си на една страна.

— Чуйте ги. — Шумът на тълпата минаваше безпрепятствено през тънките стени на хотела. — Няма да чакат още много — по-добре излез, преди да са тръгнали да те търсят.

Шон се изправи.

Франсоа се поколеба.

— Даф, помниш ли Фернандес, португалеца от Кимбърли?

— О, не! — прекъсна го Даф. — Само не ми казвай, че е тук.

Франсоа кимна.

— Не исках да те тревожа, но някои от местните момчета са му изпратили телеграма. Пристигна с бързия дилижанс преди половин час. Надявах се, че няма да успее, но… — Той сви рамене.

Даф изгледа тъжно Шон.

— Лош късмет, момко.

Франсоа се опита да смекчи удара.

— Казах на Фернандес, че боксьорите ще се бият по реда на пристигането им. Той е шести по ред, така че докато стигне до него, Шон все ще е успял да спечели двеста лири — тогава винаги можем да кажем, че се е представил достатъчно успешно и да закрием турнира.

Шон слушаше с интерес.

— Този Фернандес опасен ли е?

— Когато са измислили думата „опасен“ са имали предвид него — каза му Даф.

— Я да отидем да му хвърля един поглед.

Шон ги поведе по коридора.

— Намери ли кантар, за да ги претегляме? — попита Даф Франсоа, докато бързаха след Шон.

— Не, в находището няма кантар, който да мери повече от седемдесет и пет килограма — но съм довел Гидиън Бърнърд.

— С какво може да ни помогне?

— Търговец на добитък е — цял живот преценява животни по вида им. Може да определи теглото на всеки с точност до два-три килограма.

Даф доволно се ухили.

— Това ще свърши работа. Освен това се съмнявам, че ще претендираме за титла на световен шампион.

Излязоха на верандата, изведнъж примижаха от яркото слънце и рева на тълпата.

— Кой е португалецът? — прошепна Шон, но не беше необходимо да пита.

Мъжагата изпъкваше като Гъливер сред лилипутите. Освен това беше космат като горила.

Тълпата се разтвори и Шон и Даф минаха по пътеката към ринга. Хората тупаха Шон по гърба, но пожеланията за успех се губеха в шума, наподобяващ рева на море. Съдия беше Джок Хейнс. Той помогна на Шон да мине през въжетата и провери джобовете му.

— Само за проверка — извини се той. — На ринга не бива да има никакви железни предмети.

Сетне посочи висок тип с кафяво лице, който се бе облегнал на въжетата и дъвчеше тютюн.

— Това е господин Бърнърд — нашият помощник по претеглянето. Е, Гидиън, какво ще кажеш?

Помощникът изстреля малко тютюнев сок от ъгъла на устата си.

— Сто и пет.

— Благодаря ти.

Джок вдигна ръце и след няколко минути бе възнаграден с относителна тишина.

— Дами и господа.

— Айде, стига бе, началство!

— Имаме честта днес сред нас да бъде господин Шон Кортни.

— Събуди се бе, той е при нас от месеци.

— Републиканският шампион в тежка категория.

— Защо не световен бе, петел такъв, има пълно право на такава титла.

— Който ще се бие шест пъти…

— Ако изтрае толкова.

— … за титлата си и кесия с петдесет лири от всеки противник.

Продължителни овации.

— Първият противник — в категория сто и пет килограма — господин Антъни…

— Почакай — извика Шон, — кой казва, че той е първият?

Джок Хейнс беше поел дълбоко дъх, за да изреве името, но го изпусна със съскане.

— Така се разбрахме с господин Дьо Тоа.

— Щом като аз се бия, аз ще избирам — искам порту…

Даф затвори устата на Шон и отчаяно прошепна:

— Не ставай глупак — заеми се първо с лесните. Размърдай си мозъка — не правим това за забавление, а се опитваме да осигурим финанси за мината ни, не помниш ли това?

Шон махна ръката му от устата си.

— Искам португалеца — извика той.

— Шегува се — увери Даф тълпата, сетне свирепо изсъска на Шон: — Ти луд ли си. Този тип яде хора, обедняхме с петдесет лири, преди да си започнал борбата.

— Искам португалеца — повтори Шон с логиката на малко момче, което си е избрало най-скъпата играчка в магазина.

— Пуснете му португалеца — извикаха джентълмените от покрива и Джок Хейнс ги изгледа със страх, съвсем ясно беше, че имат намерение да подкрепят желанието си с няколко хвърлени бутилки.

— Добре — съгласи се припряно той. — Първият противник в… — той погледна към Бърнърд и повтори след него — в категория сто и пет килограма — господин Фелезардо да Силва Фернандес.

Сред буря от свиркания и аплодисменти португалецът закрачи олюлявайки се по верандата и влезе в ринга. Шон видя Кенди на прозореца на ресторанта и й махна. Тя му прати въздушна целувка и в този момент Тревър Хейнс, който беше помощник-съдия, удари по кофата, която заместваше гонга, и Шон чу предупредителния вик на Даф. Инстинктивно понечи да наведе главата си. В черепа му избухнаха светлини и той се намери в краката на първия ред зрители.

— Копелето ме удари — оплака се високо Шон.

Тръсна главата си и с изненада установи, че тя все още е на раменете му. Някой го поля с чаша бира и това му помогна да се изправи на крака. Усети как гневът преминава като огън през тялото му.

— Шест — броеше Джок Хейнс.

Португалецът стоеше при въжетата.

— Хайде, ела тук, лайно такова, приготвил съм ти още. Това беше само за начало.

Гневът на Шон бе изпълнил цялото му същество.

— Седем, осем.

— Целувам майка ти. — Фернандес сви устни и млясна. — Правя любов със сестра ти, ето така. — И той показа с жестове.

Шон атакува. Цялата сила на тялото му бе вложена в юмрука. Нанесе страхотен удар в устата на португалеца, след който въжетата подхванаха Шон и го изпратиха още веднъж в тълпата.

— Ти дори не беше в ринга, как смееш да го удряш? — възнегодува един от зрителите, който спря полета му.

Той беше заложил на Фернандес.

— Ей така! — показа му Шон.

Мъжът тупна на земята и вече нямаше какво повече да каже. Шон се мушна през въжетата. Джок Хейнс бе преполовил второто си броене, когато той го прекъсна, вдигайки килнатия португалец на крака, като го държеше за разрошената му коса. Закрепи го на несигурните му крака и отново го удари.

— Едно, две, три — започна прилежно третото си броене Джок Хейнс и този път успя да стигне до десет.

Тълпата нададе протестиращ вой и той с труд го надвика.

— Някой желае ли да направи официално възражение?

Чуха се гласове за това.

— Добре, елате тук на ринга. Не мога да приема викове.

Отношението на Джок беше разбираемо — щеше да загуби солидна сума пари, ако решението му бъдеше отменено. Но Шон обикаляше край въжетата като лъв, когато му е дошло времето да се храни. Джок изчака, после вдигна дясната му ръка.

— Победител! Десет минути почивка преди следващия двубой. Секундантите да бъдат така добри да дойдат и да си приберат имуществото. — Той посочи португалеца.

— Добра работа, момко, може би необичайна, но беше много красива гледка.

Даф хвана Шон за ръката и го заведе на един стол на верандата.

— Остават още трима, след което ще кажем край на работния ден.

Поднесе му чаша.

— Какво е това?

— Портокалов сок.

— Бих предпочел нещо по-силно.

— По-късно, момко.

Даф прибра кесията на португалеца и я пусна в чантата. Превилите се под тежестта на Фернандес секунданти го изнесоха от ринга и го положиха да си почине в далечния край на верандата.

Следващият бе господин Антъни Блеър. Биеше се явно без душа. Придвижваше се много красиво с краката си, но стъпките му винаги бяха в посоката, в която избягваше юмруците на Шон.

— Момчето е роден бегач на дълги разстояния.

— Кортни, внимавай, ще те измори до смърт от тичане.

— Последен скок, Блеър, още една обиколка на ринга и ще навъртиш десет километра.

Препускането свърши, когато Шон, вече леко изпотен, го сгащи в единия ъгъл и го нокаутира.

В този миг третият противник се оплака от болки в гърдите.

— Нямате представа как боли — обяви той през стиснати зъби.

— Хрипти ли ти в дробовете, като дишаш? — попита го Франсоа.

— Да, точно така — хриптят, та не се трае.

— Плеврит — постави диагнозата Дьо Тоа със зле прикрита завист!

— Опасно ли е? — попита мъжът със страх.

— Да, опасно е. Страница сто и шестнадесета. Лечението е…

— Значи няма да мога да се бия. Брей, че лош късмет — оплака се радостно „болният“.

— Изключително лош късмет имаш — съгласи се Даф. — Означава, че ще трябва да се разделиш с кесията с парите.

— Нима ще се възползуваш от състоянието ми?

— Ами можеш да провериш — предложи му учтиво Даф.

Четвъртият състезател беше германец: едър, рус и с щастлива физиономия. Спъна се три-четири пъти на път за ринга, катурна се върху въжетата и допълзя до ъгъла си на ръце и крака, веднъж добрал се там, успя да се задържи на крака с помощта на ъгловия пилон. Джок застана близо до него, за да помирише дъха му, и преди да успее да отскочи, германецът го хвана в мечешка прегръдка и го поведе в първите стъпки на валс. Тълпата изпадна във възторг и когато в края на танца Джок обяви Шон за победител със служебен нокаут, никой не възрази. По-правилно щеше да бъде, ако решението беше в полза на Кенди, осигурила безплатното пиене.

— Ако искаш, момко, можем да закрием представлението — каза Даф. — Спечели достатъчно, за да работи „Кенди Дийп“ още два месеца.

— Досега не направих нито един хубав бой. Но този последният ми изглежда подходящ. С предишните се бих за пари, а с този ще го направя заради спорта.

— Представи се отлично, наистина заслужаваш малко развлечение — съгласи се Даф.

— Господин Мартин Къртис. Шампион в тежка категория на щата Джорджия, САЩ — представи го, Джок.

Гидиън Бърнърд определи теглото му на сто и пет килограма — също като на Шон. Шон стисна ръката му и усети, че няма да остане разочарован.

— Приятно ми е да се запознаем.

Гласът на американеца беше толкова мек, колкото твърдо бе ръкостискането му.

— На вашите услуги, сър — каза Шон и разцепи въздуха там, където само преди миг бе главата на мъжа. Изстена, когато юмрукът на американеца го удари в гърдите под вдигнатата дясна ръка. Сред тълпата се разнесоха възгласи на одобрение и хората доволно утихнаха. Ето, точно това бяха дошли да видят.

Боят продължаваше. Звукът от всеки удар моментално биваше последван от ръмженето на тълпата, а секундите до следващия удар се изпълваха с хриптящото дишане на двамата мъже и хлъзгането на краката им.

— Иаааа!

Напрегнатата тишина бе разцепена от рев като на смъртно ранена морска сирена. Шон и американецът изненадани отскочиха един от друг и се обърнаха заедно с всички останали към хотела на Кенди. Фернандес отново бе сред тях, планината от косми като че ли бе изпълнила цялата веранда. Грабна една от най-хубавите маси на Кенди и като я постави на гърдите си, отскубна краката им, като че ли бяха крилете на печено пиле.

— Франсоа, чантата! — извика Шон.

Франсоа я грабна и я метна високо над главите на тълпата. Шон затаи дъх, докато проследяваше траекторията й, после въздъхна облекчено, като видя, че Мбиджейн я улови и изчезна зад ъгъла на хотела.

— Иаааа! — отново нададе вой Фернандес. Хванал по един крак от масата във всяка ръка, той се нахвърли към тълпата, която беше между него и Шон, тя се разпръсна.

— Имате ли нещо против да довършим боя някой друг път? — попита Шон американеца.

— Разбира се, че не. Когато пожелаете. Аз самият се канех да си тръгна.

Даф се пресегна през въжетата и хвана ръката на Шон:

— Има един, който те търси — или вече си забелязал?

— Може би така изразява приятелските си чувства.

— Не бих заложил на това — идваш ли?

Фернандес хвърли единия крак, който профуча на сантиметри от главата на Шон и разроши косата му.

— Давай, Даф.

Шон осъзна, че Фернандес отново се насочва към него, все още въоръжен с дълъг дъбов крак и че ги разделят само три тънки въжета. В сравнение със скоростта, която развиха Шон и Даф, господин Блеър сякаш бе с гипсирани крака. Фернандес изобщо нямаше шансове да ги хване.

Малко след пладне Франсоа се изкачи при „Кенди Дийп“ с новината, че португалецът, след като пребил трима от обзалагащите се, заминал с обедния дилижанс за Кимбърли.

Даф свали пушката си.

— Благодаря ти, Франц, чакахме го да го нагостим. Мислех, че ще ни посети.

— Преброихте ли приходите?

— Да, комисионната ти е в онази торба на масата.

— Благодаря, приятелю, хайде да го отпразнуваме.

— Празнувай и заради нас.

— Ей, Даф, ама ти обеща… — започна Шон.

— Казах по-късно — след три-четири седмици. Сега имаме малко работа, например да прокопаем траншея с дълбочина петнадесет и дължина триста метра.

— Можем да я започнем утре.

— Нали искаш да станеш богат? — попита Даф.

— Разбира се, но…

— Искаш хубави неща, като английски костюми, френско шампанско и…

— Да, но…

— Е, спри да възразяваш, вдигни си дебелия задник и тръгвай с мен.

12

Китайците използуват фойерверки, за да прогонват демоните. Даф и Шон приложиха същия принцип. Не спираха инсталацията — докато тракането й достигаше до ушите на кредиторите им, всичко вървеше добре. Те смятаха, че Шон и Даф обработват рентабилен златоносен пласт и не им досаждаха, но парите, вложени в инсталацията, бяха достигнали половината от стойността й, докато излязат на другия й край във вид на малки жълти зърна.

Междувременно съдружниците прокопаваха траншеята, разкъсвайки земята в стремежа си да изпреварят мига, в който парите им ще свършат. Взривяваха я с динамит и в момента, в който последните камъни, разхвърчали се от експлозията, паднеха обратно, нахлуваха моментално в изкопа, кашляйки от дима, за да разчистят скалната маса и да започват да пробиват следващите дупки за взрива. Беше лято, дните бяха дълги и те работеха до тъмно. Имаше вечери, когато палеха последните фитили с газена лампа.

Пясъкът в пясъчния часовник се стичаше по-бързо от очакваното. Парите им се стопяваха и ето, че дойде петнадесети февруари, когато Даф се избръсна, облече чиста риза и отиде при Кенди, за да види дали може да изпроси още пари. Шон го наблюдаваше как се спуска по склона. Бяха продали конете преди една седмица и той се обърна към Бога с малка молитва — първата от много време насам.

Даф се върна към пладне. Изправи се на ръба на траншеята и загледа как Шон зарежда взрива за поредната експлозия. Ризата му бе мокра от пот, очертаваше всеки негов мускул.

— Ето, човече, заповядай, вземи ги и ги стискай.

Шон вдигна зачервените си от праха очи.

— Колко са?

— Ами още петдесет, но това са последните — или поне така ни заплаши.

Шон впери поглед в пакета под мишницата на Даф.

— Това какво е?

По кафявата хартия бяха избили мазни петна и устата му се напълни със слюнка.

— Първокачествени говежди пържоли — днес няма да се обядва с лигавата попара — ухили му се Даф.

— Месо — каза Шон, като че ли галеше думата. — Леко опечено, така че да пуска малко кръв, като го захапеш, с мъничко чесън и добре посолено.

— И ти до мен, пеейки в пустинята — съгласи се Даф. — Хайде, стига поезия, пали фитилите и да вървим да ядем!

Час по-късно вървяха един до друг по дъното на траншеята, а Мбиджейн със зулусите си се трупаха зад тях. Шон се оригна.

— Ах, сладък спомен, вече никога няма да погледна чиния попара.

Стигнаха края, където бе струпана току-що взривената скална маса. През тялото на Шон премина радостна тръпка, която загъделичка ръцете и рамената му и стисна дробовете му. В рамото му се впиха пръстите на Даф — усети, че те треперят.

Приличаше на змия, дебел сив питон, който пълзеше надолу по едната стена на траншеята, изчезваше в купчината чакъл и излизаше от другата й страна.

Даф се раздвижи пръв, коленичи, взе парче от жилата — голям сив пъстър отломък — и го целуна.

— Даф, май че е това, а? Май че е водещият пласт?

— Това е началото на дъгата.

— Край на попарите — каза тихо Шон и Даф се засмя.

Тогава и Шон се засмя. Завиха от радост, дива, безумна радост.

13

— Дай отново да го подържа — каза Шон.

Даф му го подаде.

— Ей, тежко е.

— Да, няма нищо по-тежко от това — съгласи се Даф.

— Трябва да е цели двадесет и пет килограма.

Шон хвана златния слитък с две ръце, беше с размерите на кутия за пури.

— Повече е!

— С два дни работа възстановихме всички загуби.

— А изкарахме даже и нещо отгоре, за харчене, така да се каже.

Шон постави златния слитък на масата. Отломъкът сияеше в светлината на лампата с малки жълти усмивки. Даф се наведе и го погали, повърхността му бе неравна.

— Не мога да откъсна ръце от него — призна той.

— И аз! — Шон протегна ръка, за да го пипне. — Ще можем да платим концесиите на Кенди след около една-две седмици.

Даф се стресна.

— Какво каза?

— Че ще можем да платим на Кенди концесиите, които купихме.

— Стори ми се, че имам слухови халюцинации. — Даф го потупа покровителствено по рамото. — Слушай какво ще ти кажа, човече, ще се опитам да го изразя съвсем просто. Какъв е срокът ни за изплащане на тези концесии, докато ги разработваме?

— Три години.

— Правилно — сега следващия ми въпрос. Колко човека в това находище разполагат с пари?

Шон го погледна озадачено.

— Ами, сега ние имаме и… и…

— Никой друг, поне докато се върне Храдски — довърши вместо него Даф.

— Ами братята Хейнс? Те са разкрили водещия златоносен пласт.

— Разбира се, но това няма да им свърши никаква работа, докато не пристигне инсталацията им от Англия.

— Продължавай.

Шон не бе съвсем наясно накъде бие Даф.

— Вместо да плащаме сега на Кенди, ще използуваме това — потупа златния слитък — и всичките му братчета, за да изкупим всяка концесия, която успеем. Като за начало — тези на Док Съдърленд, които са между нас и Джак и Свирката. После ще поръчаме две големи десетчукови трошачни инсталации и когато те започнат да ръсят злато, ще го използуваме, за да купим земя, да финансираме тухларни фабрики, машиностроителни цехове, транспортни компании и всичко останало. И преди съм ти казвал, че освен копаенето на злато има и други начини за правене на пари.

Шон се бе втренчил в него, без да продумва.

— Понася ли ти голяма височина? — попита Даф.

Шон кимна.

— Добре, защото отиваме там, където летят орлите — предстои ти да станеш участник в най-големия финансов удар в историята на тази страна.

Шон запали една от пурите на Даф, ръката му трепереше.

— Не мислиш ли, че най-добре би било… ами, да не бързаме толкова. Дявол да го вземе, Даф, разработваме водещия златоносен пласт едва от два дни…

— И сме направили хиляда лири — прекъсна го Даф. — Чуй ме добре, Шон, цял живот съм чакал този миг. Ние сме първите, успели да разкрият това находище, а то е широко отворено, както краката на проститутка. Ще се напъхаме в него и ще си го вземем.

На другата сутрин Даф има късмет да открие достатъчно рано Док Съдърленд, за да преговаря делово с него, преди той да е започнал ежедневния си запой. Ако бе закъснял само с един час, вече щеше да бъде твърде късно. Нещата се развиха така, че миг, след като най-сетне подписа, че продава двадесет и пет концесии на Шон и Даф, Док катурна чашата си и се строполи от стола си. Мастилото по договора за покупко-продажбата още не бе изсъхнало, когато Даф потегли към бивака на Фериерас, за да намери Тед Рейнек. Тед държеше парцелите от другата страна на братовчеда Джок. Горе, на „Кенди Дийп“, Шон наглеждаше инсталацията и си гризеше ноктите. За седем дни Даф бе изкупил повече от сто концесии, задлъжнели бяха с четиридесет хиляди лири.

— Даф, започваш да полудяваш — молеше му се Шон. — Отново ще загубим всичко.

— Колко сме измъкнали досега от „Кенди Дийп“?

— Четири хиляди.

— Десет процента от това, което дължим, за десет дни — и то само с една мизерна четиричукова трошачка. Дръж се, човече, утре купуваме четиридесетте концесии от другата страна на Джак и Свирката. Бих го направил и днес, но онзи проклет грък се дърпа, защото иска по хиляда лири на парче. Предполагам, че ще трябва да му ги дам.

Шон се хвана за главата.

— Даф, моля те, човече, затънали сме до шия.

— Стой мирен, момко, и гледай как действува магьосникът.

— Отивам да си легна — предполагам, че утре сутринта пак трябва да поема твоята смяна, щом си решил да прекараш деня в опитите си да фалираме.

— Не е необходимо, наех онзи янки Картие. Нали се сещаш, спаринг-партньорът ти. Оказа се, че е миньор и е готов да работи срещу тридесет на месец. Затова можеш да дойдеш с мен в града и да гледаш как те правя богат. Имам среща с онзи грък в девет часа.

14

В девет часа Даф приказваше, а Шон седеше мълчаливо. В десет гъркът все още не се беше появил, Даф бе изнервен, а Шон не спираше да бърбори от облекчение. В единадесет часа той поиска да се върнат в мината.

— Това е предзнаменование, Даф. Господ е погледнал от небето, видял ни е да седим тук, готови да направим ужасна грешка. „Не — казал той, — не мога да допусна това да се случи на тези добри момчета.“

— Защо не постъпиш в трапистки манастир? — Даф погледна часовника си. — Хайде, стига толкова, да вървим!

— Слушам, сър! — пъргаво се изправи Шон.

— Като се върнем, ще имаме достатъчно време, за да разчистим масите, преди да обядваме.

— Не се прибираме, а отиваме да търсим гърка.

— Ама, слушай!

— По-късно ще те слушам — хайде!

Запътиха се към „Светлите ангели“, оставиха конете пред заведението и влязоха вътре. В сравнение с яркото слънце навън в ресторанта бе тъмно, но дори в полумрака вниманието им веднага бе привлечено от групичка хора, които седяха на една от масите. Гъркът бе с гръб към тях, пътят в прическата му като че ли бе прокаран с бял тебешир и линия през лъскавата му черна, къдрава коса. Шон премести погледа си от него върху двамата мъже, седнали от другата страна на масата. Несъмнено бяха евреи, но с това приликата между тях се изчерпваше. По-младият бе слаб, с гладка, мургава кожа, опъната на скулите му, устните му бяха много червени, а очите му, обрамчени с женски мигли, бяха шоколадовокафяви. На стола до него седеше мъж с тяло, сякаш оформено от восък, държан близо до горещ пламък. Раменете му, закръглени почти до безформеност, се смъкваха към крушообразното му туловище. Едва крепяха огромната глава с теме като кубето на Тадж Махал. Прическата му бе в стила на модата от времето на монаха Тък. В очите му обаче — пронизващи жълти очи — в тях нямаше нищо комично.

— Храдски — изсъска Даф и изражението на лицето му се промени.

Усмихна се и се запъти към масата.

— Здрасти, Ники, струва ми се, че имахме среща.

Гъркът бързо се завъртя на стола.

— Господин Чарлиууд, извинявайте, наложи се да се забавя тук.

— Да, както виждам, горите са пълни с разбойници.

Шон забеляза как червенината започна да пропълзява над яката на Храдски, но веднага се скри.

— Продаде ли ги вече? — попита Даф.

Гъркът кимна притеснено.

— Съжалявам, господин Чарлиууд, но господин Храдски ми плати сумата, на която държах без никакво шикалкавене — и то в брой!

Даф плъзна погледа си към отсрещната страна на масата.

— Здравей, Норман. Как е дъщеря ти?

Този път червенината се измъкна от ризата на Храдски и заля цялото му лице. Той отвори устата си, езикът му цъкна два пъти, после я затвори.

Даф се усмихна и погледна към по-младия евреин.

— Макс, кажи какво иска да каже.

Шоколадовите очи се сведоха към масата.

— Дъщерята на господин Храдски е много добре.

— Предполагам, че се е омъжила незабавно, след като напуснах Кимбърли.

— Точно така.

— Мъдър ход, Норман, много по-мъдър, отколкото да караш бикоподобните си телохранители да ме гонят от града. Не беше много любезно от твоя страна.

Всички мълчаха.

— Трябва някога да се съберем и да си поговорим за доброто старо време. До тогава — с-с-с-б-б-бо-г-г-гом!

По обратния път към мината Шон попита:

— Ама той има дъщеря? Ако прилича на него, голям късмет си извадил, като си избягал.

— Не, тя е като чепка налято зряло грозде.

— Не бих му устоял.

— Нито пък аз. Единственото заключение, до което стигнах, е, че Макс му е свършил и тази работа.

— А той какво представлява?

— Придворният шут.

Шон се изсмя и Даф продължи:

— Но не подценявай Храдски. Заекването е единственият му недостатък, а с Макс до себе си, който да говори вместо него, той не се смущава от това. В огромния му череп се крие мозък, бърз и безпощаден като гилотина. Щом сега е тук, на това златно находище ще настъпи раздвижване и ще се наложи да галопираме, за да сме наравно с него.

Шон се замисли за секунда, сетне каза:

— Като спомена за раздвижване, Даф, сега, когато изтървахме концесиите на гърка и няма да е необходимо да си даваме всичките налични пари за него, да помислим дали не е по-добре да поръчаме нова инсталация, за да разработим концесиите, с които разполагаме.

Даф се ухили.

— Още миналата седмица изпратих телеграма в Лондон. Преди края на месеца оттам ще отплават две най-модерни, чисто нови десетчукови трошачки.

— За бога, защо не си ми казал?

— Ами ти беше достатъчно разтревожен, не исках да те сломя духом.

Шон отвори уста, но Даф му намигна, преди той да успее да изреве, и устните му се разтрепериха. Усети смеха в гърлото си, опита се да спре, но безуспешно.

— Колко ще ни струва? — извика той весело.

— Ако още веднъж ми зададеш този въпрос, ще те удуша — отвърна му със смях Даф. — Почивай си със спокойното съзнание, че ако възнамеряваме да платим в срок доставката на инсталациите, през следващите няколко седмици трябва да прекараме планина от руда през малката ни трошачка.

— Ами разплащателните вноски по новите концесии?

— Това е моя работа, аз ще се грижа за тях.

Така заякна тяхното партньорство, през следващите седмици връзката им окончателно се заздрави. Даф, с магическия си език, очарование и малко изкривената си усмивка се пазареше и изливаше масло върху развълнуваното море от нетърпеливи кредитори. Той бе жива енциклопедия по минно дело, от която Шон всекидневно черпеше знания. Даф бе инициаторът и създателят на планове: някои — налудничави, други — брилянтни. Но бързо изчерпващата му се нервна енергия не бе в състояние да осъществи тяхната реализация. Скоро губеше интерес и Шон бе този, който окончателно отхвърляше най-хилавите рожби на ума на Чарлиууд, а осиновяваше други, далеч по-обещаващи. В мига, в който станеше техен втори баща, започваше да ги отглежда като свои рожби. Даф бе теоретикът, а Шон — практикът. Шон разбра защо досега съдружникът му не бе успял в живота, но в същото време признаваше, че без него той би бил безпомощен. Наблюдаваше с възхищение как Даф използува недостатъчния добив на злато от „Кенди Дийп“, за да поддържа инсталацията в работен режим, да плаща на търговци, да прави навреме вноските за концесиите и въпреки това да спестява достатъчно за нова инсталация. Даф бе човек, който жонглира с горещи въглени, ако задържиш един малко по-дълго, ще те изгори, ако изтървеш един, всичките падат. А Даф, неувереният в себе си Даф, имаше стена, на която да се облегне. Думите му никога не го изразяваха, за разлика от очите му, когато погледнеше Шон. Понякога се чувствуваше малък до едрото тяло на Шон, но това бе приятно чувство — сякаш си се качил на върха на планина, която познаваш много добре.

Издигнаха нови сгради край инсталацията: складове, леярна и бунгала за Шон и Къртис. Даф пак спеше в хотела на Кенди. Лагерът на зулусите растеше хаотично надолу по хребета, като с всяка измината седмица се отдалечаваше по малко, защото бялата планина от изкопаното от мината нарастваше и го изтласкваше назад. Цялата долина се променяше. Пристигнаха новите инсталации на Храдски. Разположиха ги по протежение на хребета, високи и горделиви, но купчините руда постепенно ги превърнаха в джуджета. Йоханесбург, отначало мрежа от проучвателски маркировъчни колчета, засмука разпръснатите биваци по набразденото тревисто плато и ги подреди в определен ред по протежението на новите си улици.

След като на членовете на Комитета на копачите им омръзна да си остъргват ботушите всеки път, когато влизат някъде, наредиха да се изградят обществени тоалетни. Сетне, засрамени от собствената си наглост, построиха мост над Наталските минерални извори, купиха цистерна за вода, която да мие улиците и приеха закон, забраняващ погребения в радиус един километър от центъра на града. Като членове на комитета Шон и Даф решиха, че е техен дълг да демонстрират вярата си в златоносното находище. Затова купиха двадесет и пет парцела в Йоханесбург, всеки от по пет лири, които подлежаха на изплащане до шест месеца. Кенди свика всичките си клиенти и след седмица, изпълнена с героични усилия, те разглобиха хотела й. Натовариха на фургони всички греди и листове ламарина, превозиха ги на километър и половина надолу в долината и отново го издигнаха на нейна собствена земя в центъра на града. По време на пиршеството, което тя им устрои вечерта, те едва не го разглобиха повторно. Всеки нов ден пътищата от Натал и Кейптаун бълваха нови и нови фургони, все повече и повече мъже, които пристигаха в Уитуотърсрандското златоносно находище. Даф предложи на Комитета на копачите да събират по една гвинея на калпак от новопристигащите, за да подпомогнат финансирането на общественото строителство, но идеята му бе отхвърлена с неохота, защото преобладаваше мнението, че ако това доведе до гражданско неподчинение и бунт, новопристигащите бяха повече на брой от членуващите в комитета и никой не искаше да е на страната на тези, които ще загубят битката.

Една сутрин, когато пристигна в мината, Даф донесе телеграма. Подаде я безмълвно на Шон. Той я прочете. Инсталациите бяха пристигнали.

— Боже господи, подранили са с три седмици!

— Изглежда, че са плавали по наклонено надолу море или при попътен вятър, или всичко друго, което кара корабите да се движат по-бързо — измърмори Даф.

— Имаме ли достатъчно пари, за да платим? — попита Шон.

— Не.

— Какво ще правим?

— Ще отида в банката да поговоря с онова нищожество.

— Ще те изхвърли на улицата.

— Ще го увещая да ни даде заем срещу концесиите.

— По дяволите, как смяташ, че ще успееш да направиш това — та ние още не сме започнали да ги изплащаме?

— Е, точно на това му казват финансов гений. Просто ще му изтъкна, че те струват пет пъти повече от сумата, за която сме ги купили. — Даф се ухили. — Двамата с Къртис ще можете ли да се справите с работата тук, докато уредя проблема?

— Ти само го уреди и с радост ще ти дам цял месец отпуска.

Когато Даф се върна следобед, той носеше един документ. В долния му ъгъл имаше печат с червен восък, най-отгоре беше написано „Акредитив“, а в средата, изпъквайки с едрия си черен шрифт сред ситно напечатания текст, се мъдреше число, което завършваше с внушителен низ от нули.

— Ти си просто великолепен — каза Шон.

— Така си е — съгласи се Даф.

15

Инсталациите на братя Хейнс дойдоха със същия кораб. Джок и Даф се метнаха на конете и препуснаха към Порт Натал. Наеха сто фургона и докараха всичкото оборудване като един товар.

— Джок, знаеш ли какво ще ти предложа? Да се обзаложим, че нашите инсталации ще започнат да дават производство преди твоите. Който загуби, плаща превоза на цялото оборудване — предизвика го Даф, когато стигнаха Йоханесбург.

— Приемам!

— Даже още нещо. Хващам се на допълнителен бас за петстотин.

Шон сръга Даф в ребрата.

— По-леко, не можем да си го позволим.

Но Джок вече бе отсякъл баса.

— Какви ги приказваш — не можем да си го позволим? — прошепна Даф. — Разполагаме с още близо хиляда и петстотин лири в акредитива.

Шон поклати глава.

— Не е вярно.

Той измъкна документа от вътрешния си джоб и потупа с него Шон по носа.

— Ето, прочети го сам.

Взе го от ръката му.

— Благодаря ти, стари приятелю. Веднага ще отида да платя на човека.

— Какъв човек?

— Човекът с фургоните!

— Какви фургони?

— Фургоните, които двамата с Джок наехте в Порт Натал. Аз ги купих.

— Хайде де!

— Нали предложи да започнем транспортен бизнес. Веднага щом бъдат разтоварени, поемат към Дънди, за да натоварят там въглища.

Даф му се ухили.

— Абе, ти никога ли не забравяш нищо? Добре, заминавай, остава ни само да спечелим облога.

Едната инсталация разположиха при „Кенди Дийп“, а другата на новите концесии отвъд мината на братовчеда Джок. Наеха две банди от безработните в Йоханесбург. Къртис ръководеше едната, а Шон — другата, докато Даф сновеше, за да контролира и двете. Всеки път, когато минеше покрай братовчеда Джок, проверяваше докъде са стигнали двамата с Тревър.

— Догонват ни, Шон. Парните им котли са монтирани и вече набират налягане — съобщи той с раздразнение, но на следващия ден отново се усмихна.

— Не са сложили достатъчно цимент в основата и тя започна да се руши веднага щом положиха трошачката. Ще трябва отново да наливат бетон. Това ги праща три-четири дни назад.

Обзалаганията в кръчмите се колебаеха силно. Един неделен следобед Франсоа се изкачи при „Кенди Дийн“. Погледа ги как работят, посъветва ги какво трябва да направят на едно-две места, после каза:

— В „Светлите ангели“ се обзалагат три към едно срещу вас. Смятат, че Хейнсови ще бъдат готови в края на следващата седмица.

— Иди и заложи още петстотин лири на мен — каза му Даф, а Шон отчаяно поклати глава.

— Не се бой, човече, няма начин да загубим — този аматьор в минното дело Джок Хейнс е сглобил челюстите на трошачката в обратен ред — задната на мястото на предната. Забелязах го едва тази сутрин — не знае каква изненада го очаква, когато пусне машината. Ще трябва да разглоби цялата проклета трошачка.

Даф се оказа прав — пуснаха в експлоатация и двете си инсталации цели петнадесет часа преди братя Хейнс. Джок дойде на кон, за да се увери. Беше унил.

— Поздравявам ви.

— Благодаря, Джок, а донесе ли си чековата книжка?

— Точно за това дойдох. Би ли ми дал известна отсрочка?

— Разбира се, ти си честен платец — увери го Шон. — Ела да те почерпя едно питие и да ти продам въглища.

— А, да, чух, че фургоните ти са се върнали тази сутрин. Каква е цената?

— Петнадесет лири за петдесет килограма.

— Боже господи! Ти си мръсен бандит, обзалагам се, че си ги купил за по-малко от пет шилинга.

— Е, човек има право на разумна печалба — възрази му Шон.

Пътят към върха бе извървян с големи трудности, но Шон и Даф най-сетне стъпиха на него. Парите потекоха в ръцете им като река.

Геоложката аномалия, която бе извъртяла водещия златоносен пласт настрани от главния към концесиите на „Кенди Дийн“, в същото време я бе обогатила — беше най-доходната мина. Една вечер, когато слагаха амалгамната топка в ретортата, при тях дойде Франсоа. Очите му изскочиха от орбитите, когато живакът се изпари, беше се втренчил в златото, сякаш гледаш гола жена.

— Боже господи! Отсега нататък смятам да те наричам „Мистър Злато“.

— Виждал ли си някога по-богата жила, Франсоа? — сияеше Даф.

Франсоа бавно поклати глава.

— Знаеш теорията ми, че златоносният пласт е бил дъно на древно езеро, че това, което виждаш, я потвърждава. Чупката при твоя пласт трябва да е била дълбок овраг по дъното на това езеро. Той е изиграл ролята на естествен капан за златото. Ей, приятелю, това се казва късмет! Със затворени очи си извадил плънката на пудинга. Мината на Джок и Свирката вади два пъти по-малко злато от вашата.

Превишението на кредита им в банката спадна като барометър по време на ураган. Търговците започнаха да ги поздравяват с усмивка. Дадоха на Док Съдърленд чек, който щеше да му стигне за уиски за цял век. Кенди ги разцелува, когато й се изплатиха наведнъж със седемпроцентна лихва. Тя построи нов хотел, на два етажа, с кристален полилей в ресторанта и с разкошни спални на втория етаж. Даф веднага нае една, но при изричната уговорка, че ако някога кралицата посети Йоханесбург, веднага ще я освободи. В очакване на това събитие Кенди нарече хотела „Виктория Руумс“.

Франсоа лесно бе убеден да поеме управлението на „Кенди Дийп“. Пренесе принадлежностите си: един шкаф дрехи и четири шкафа. Мартин Къртис стана управител на инсталацията на новите концесии, нарекоха я „Малката сестра“. Макар и не толкова богата като „Кенди Дийп“, всеки месец тя им носеше цяло състояние, защото Къртис работеше така добре, както се и боксираше.

Към края на август Шон и Даф вече се бяха издължили на всички: концесиите бяха техни, инсталациите — също. Освен това разполагаха с пари, които да инвестират.

— Трябва ни собствена кантора там, в града. Не можем да ръководим представлението от спалните си — оплака се Шон.

— Прав си — съгласи се Даф, — ще я изградим на онзи парцел, който е най-близо до пазарния площад.

Проектът предвиждаше скромна сграда с четири помещения, но в окончателния си вид се осъществи като постройка на два етажа, с подове от стинкууд10, дъбова ламперия и двадесет стаи. Тези, които не използуваха, даваха под наем.

— Цената на земята се е увеличила трикратно за три месеца — каза Шон — и продължава да се вдига.

— Прав си, сега е моментът да купуваме — съгласи се Даф. — Започваш да мислиш в правилна посока.

— Идеята беше твоя.

— Така ли? — Той се престори на изненадан.

— Не си ли спомняш думите „там, където само орлите кръжат“?

— Не забравяш нищо, нали?

Купиха земя: хиляда акра в Ориндж Гроув и други хиляда край Хоспитал Хил. Фургоните им, вече четиристотин на брой, сновяха ежедневно между Порт Натал и Лоренцо Маркес. Тухларните им работеха денонощно, без почивен дек, за да се справят със заявките за строителни материали.

На Шон му бе необходима цяла седмица, за да разубеди Даф да строят оперен театър, и успя, като вместо това се сдружиха с мнозинството членове на Комитета на копачите във финансирането на дворец за развлечения от различен тип. По предложение на Даф го нарекоха Опера Хаус. Не наеха изпълнители от големите европейски компании, а от пристанищните квартали на Кейптаун. За диригент избраха една французойка с разностранен опит, чийто прякор беше Блу Беси заради синия цвят на косата й. Опера Хаус предлагаше културни развлечения на две нива. За членовете на комитета и другите новобогаташи имаше дискретен страничен вход, който водеше в пищно обзаведен салон, където човек можеше да си поръча най-доброто шампанско и да обсъжда цените на фондовата борса в Кимбърли, а до салона имаше редица стаи за уединяване, обзаведени с вкус. За работниците имаше само един коридор, където чакаха на опашка. Не им предлагаха никакъв избор и имаше петминутен лимит. За един месец Опера Хаус донасяше повече злато, отколкото мината на Джак и Свирката.

Към декември в Йоханесбург вече имаше милионери: Храдски, братя Хейнс, Карл Локкампър, Даф Чарлиууд, Шон Кортни и още десетина. Те бяха собственици на мините, на земята, на сградите, на целия град. Това бе елитът на Уитуотърсранд, обсипан с пари и коронясан със злато.

Седмица преди Коледа Храдски, техният некоронован, но безспорен крал, ги свика на заседание в един от уединените салони на хотела на Кенди.

— Ама той кой си мисли, че е — роптаеше Джок Хейнс. — И да ни заповядва, сякаш сме тумба племенни вождове.

— Юда Искариотски! — подкрепи го Локкампър.

Но се събраха до последния човек, защото всичко, което Храдски правеше, миришеше на пари и не можеха да устоят на този аромат, също както кучето не устояваше на разгонена кучка.

Даф и Шон пристигнаха с последните и помещението вече беше потънало в дим от пурите. Цареше напрегнато очакване. Храдски бе потънал в едно от креслата, тапицирани с гладка кожа, а Макс седеше смирено до него, когато Даф влезе, в очите му се мярна някакъв блясък, но изражението на лицето му не се промени. Щом Даф и Шон си намериха столове, Макс се изправи.

— Джентълмени, господин Храдски ви покани тук, за да чуете и вземете отношение по едно негово предложение.

Всички леко се приведоха напред и очите им блеснаха като на хрътки, наближили лисицата, която гонят.

— От време на време за хора с вашето положение е необходимо да намират капитал, за да финансират бъдещи начинания и да затвърждават минали завоевания. От друга страна, тези от нас, които имат неизползувани пари, би трябвало да търсят направления за инвестирането им.

Макс се изкашля и ги огледа с тъжните си кафяви очи.

— До момента не съществува специално място за срещи във връзка с тези взаимни нужди, както е в други центрове на финансовия свят. Подобно средище е фондовата борса в Кимбърли, която, уверен съм, ще се съгласите с мен, е твърде далеч. Господин Храдски ви покани тук, за да прецените възможността за създаване на наша собствена борса и ако приемете тази идея, да изберете неин председател и управителен съвет.

Макс седна. В настъпилата тишина те се замислиха върху идеята, като всеки я вмъкваше в собствения си начин на разсъждаване и я изпитваше с въпроса „Колко ще спечеля от това?“.

— Уа, това е много добра идея — пръв се обади Локкампър.

— Да, точно това ни трябва.

— Пишете ме вътре.

Докато планираха и преговаряха, определяйки вноските, мястото и правилата, Шон наблюдаваше лицата им. Това бяха лицата на хора, брулени, щастливи, тихи и големи кресльовци, но всичките имаха една обща черта — алчният блясък в очите. Свършиха чак след полунощ.

Макс отново се изправи.

— Джентълмени, господин Храдски би желал да ви предложи по чаша шампанско, за да отпразнуваме новото си начинание.

— А, виж, това не мога да го повярвам, последният път, когато черпи, бе през хиляда осемстотин и шестдесета година — заяви Даф. — Бързо някой да повика сервитьор, докато не е променил решението си.

Храдски сведе очи, за да скрие омразата в тях.

16

С фондовата борса и публичния дом Йоханесбург стана истински град. Даже Крюгер го призна: той отне властта на Комитета на копачите и организира собствени полицейски сили, продаде монополите за основните минни доставки на членове на своето семейство и на правителството и се зае с разработване на собствени данъчни закони, обръщайки специално внимание на печалбите от мините. Независимо от усилията на Крюгер да обезглави кокошката, снасяща златни яйца, градът продължаваше да расте — преля извън първоначалните държавни парцели и се разпростря из околната равнина.

Шон и Даф се променяха заедно с него. Начинът им на живот стана друг, посещенията им в мините се сведоха до седмични проверки. Река от злато се изливаше от планината към канторите им на „Илъф стрийт“, защото наетите от тях мъже бяха най-добрите, които можеха да се купят с пари.

Кръгозорът им се стесни между двете кантори, апартамента в хотела и борсата. И дори само в този свят Шон откри трепет, какъвто не предполагаше, че съществува. Той не му бе обърнал внимание през първите няколко трескави месеца, бе така погълнат от полагането на основите, че нямаше сили да му се наслаждава или даже да го забележи.

И тогава, един ден той почувствува първия му похотлив гъдел. Бе поръчал от банката някакъв нотариален акт. Очакваше да му бъде донесен от някой писарушка, но вместо това в кабинета му се строиха почтително заместник-управителят и един старши чиновник. Това бе силен шок, който го изпълни с ново самосъзнание. Забеляза начина, по който го гледаха хората, докато се разминаваше с тях по улиците. Внезапно осъзна, че съществуването на повече от хиляда и петстотин човешки същества зависи от него.

Доставяше му удоволствие начинът, по който на него и на Даф се правеше път, докато сутрин прекосяваха борсата, за да заемат местата си в запазените кожени кресла в ложата на членовете. Даже и другите големи риби ги наблюдаваха, когато с Даф се привеждаха един към друг и си шушукаха, преди да започне търгът. Храдски, със свирепите си очи, покрити от сънливи клепачи, Джок и Тревър Хейнс, Карл Локкампър — всеки един от тях би дал една дневна продукция от мините си, за да чуе разговорите им.

— Купувай! — казваше Шон.

— Купувай! Купувай! Купувай! — вдигаше врява тълпата и цените скачаха до небесата. Сетне падаха обратно, ако двамата изтеглеха парите си и ги вложеха другаде.

Едно мартенско утро на 1886 година тръпката стана почти осезаема. Макс напусна стола си до този на Норман Храдски и пресече салона приближавайки се към тях. Спря, вдигна тъжен поглед от шарения килим и почти извинително предложи тънка пачка книжа.

— Добро утро, г-н Кортни. Добро утро г-н Чарлиууд г-н Храдски ме помоли да привлека вниманието ви върху тези акции. Може би ще се заинтересувате от докладите, които, разбира се, са поверителни, но според него си струва да ги подкрепите.

Човек се чувствува силен, когато успее да принуди този, който го мрази, да моли за услугите му. След първата отстъпка, направена от Храдски, те често работеха заедно. Той никога не призна съществуването им нито с дума, нито с поглед. Всяка сутрин Даф весело го поздравяваше, провиквайки се през целия салон: „Здрасти, кречетало“ или „Изпей ни нещо, Норман“.

Очите на Храдски проблясваха, той потъваше малко повече в стола си, но преди камбанката да обяви началото на работния ден, Макс се изправяше и се приближаваше до тях, оставяйки господаря си да се взира в празната камина. Разменяха се няколко тихи изречения и се връщаше обратно в половината на Храдски.

Обединени, богатствата им придобиха неудържима мощ: само за една сутрин на бясна търговия те прибавиха към състоянията си още петдесет хиляди.

Неопитното момче се отнася към първата си пушка като към играчка. Шон бе на двадесет и две години. Мощта, която притежаваше, беше по-смъртоносна от всяко оръжие, използуването й му доставяше повече сладост и задоволство. В началото това бе като игра на шах, в която Уитуотърсранд бе дъската, а хората и златото — фигури. Една дума или подпис върху парче хартия караха златото да звънти и мъжете да се движат в желаната посока. Последствията бяха неясни и единственото, което имаше знамение, бе резултатът, записан с черни цифри върху банковия бюлетин. През същия този март Шон осъзна, че мъж, изхвърлен зад борда, не би могъл да бъде положен в гроба с повече съжаление, отколкото към дървена фигурка на кон.

Карл Локкампър, германецът с гръмогласен смях и щастливо лице, се оказа незащитен. Нуждаеше се от пари, за да разработи нов имот в източния край на Ранд, направи заеми и подписа краткосрочни полици, уверен, че ще успее да ги продължи, ако се наложи. Парите взе тайно от хора, на които смяташе, че може да се довери. Стана уязвим и акулите го надушиха.

— Откъде Локкампър взе парите? — попита Макс.

— Не знаеш ли? — на свой ред запита Шон.

— Не, но мога да се досетя.

На следващия ден Макс отново се върна при тях.

— Той има осем изтекли полици. Ето списъка — прошепна той мрачно. — Г-н Храдски ще закупи тези, които са отбелязани с кръстче. Вие ще се справите ли с останалите?

— Да — каза Шон.

Нахвърлиха се върху Карл през последния ден от тримесечието, поискаха си заемите и му дадоха двадесет и четири часа да ги погаси. Той посети една след друга и трите банки.

— Съжалявам, г-н Локкампър, вече сме отпуснали заеми, надвишаващи бюджета ни за тримесечието.

— Г-н Храдски държи полиците ви, съжалявам.

— Съжалявам, г-н Локкампър, г-н Чарлиууд е един от нашите директори.

Карл Локкампър се върна обратно в борсата. Прекоси фоайето и влезе в салона за последен път. Застана с посивяло лице в средата на голямата стая и заговори с горчивина и съкрушен глас.

— Нека Исус ви окаже същата милост, когато удари и вашият час. Приятели! Приятели мои! Шон, колко пъти сме пили заедно? А ти, Даф, не ми ли стисна вчера ръката?

Сетне излезе. Апартаментът му в „Грейт Норд“ се намираше на не повече от петдесет метра от борсата. Пистолетният изстрел се чу съвсем ясно в салона.

Същата нощ Даф и Шон се напиха в хотела на Кенди.

— Защо трябваше да го прави? Защо трябваше да се самоубива?

— Не трябваше — отвърна Даф. — Той беше малодушен човек.

— Ако знаех, че възнамерява да го направи… Господи, само ако знаех!

— По дяволите, човече, той опита късмета си и загуби — вината не е наша. Той би постъпил с нас по същия начин.

— Не ми харесва — гадно е. Да се измъкваме, Даф.

— Някой падне в мелето, а ти веднага ревеш: „Стига!“.

— Но сега е различно, в началото не беше така.

— Да, утре сутрин също ще бъде различно. Хайде, синко, знам от какво имаш нужда.

— Къде отиваме?

— В Опера Хауз.

— Какво ще каже Кенди?

— Тя не трябва да знае.

Даф беше прав, на сутринта всичко изглеждаше различно. В кантората се вдигаше обичайната врява, а в борсата се усещаше някакво напрежение. През целия ден само веднъж си спомни за Карл и случилото се с него, сякаш то не бе от особено значение. Изпратиха на Локкампър чудесен венец.

Шон се бе сблъскал с правилата на играта, която водеше. Обмислил бе варианта да се оттегли с вече натрупаното състояние. Това обаче означаваше да се раздели с могъществото си. Вече не можеше без тази мощ, тя бе проникнала твърде дълбоко в него. Подсъзнанието му се отвори, засмука съвестта му и я погълна дълбоко в утробата си. Усещаше от време на време как се бори там, но силите й непрестанно отслабваха. Даф го успокои: думите му разсеяха всички тревоги и угризения. Шон все още не бе разбрал, че не бе задължително Даф да вярва във всичко, което говори и върши.

Играй играта без милост, играй, за да спечелиш!

17

Даф стоеше с гръб към камината в кабинета на Шон и пушеше пура. Очакваха пристигането на файтона, който да ги закара до борсата. Огънят зад него очертаваше стройните му крака с прасци, обвити в лъсната черна кожа. Все още беше с балтон, защото зимната утрин бе студена. Дрехата се разтваряше около врата му, за да открие диамант, който искреше на широката му вратовръзка.

— … по някакъв начин се привързваш към една жена — говореше той. — Познавам Кенди от няколко години и все пак ми се струва, че съм прекарал с нея целия си живот.

— Добро момиче — съгласи се разсеяно Шон, като потопи писалката в мастилото и надраска подписа си върху документа пред него.

— Сега съм на тридесет и пет — продължи Даф. — Ако някога имам син.

Шон внимателно остави писалката и го погледна, на лицето му бе започнала да се появява усмивка.

— Веднъж баща ми каза: „Жените те приемат изцяло с ограниченото си съзнание“ и добави: „Те не делят, те владеят“. Нова песен ли е това, което чувам?

Даф пристъпи притеснено от крак на крак.

— Нещата се променят — защити се той. — Аз съм на тридесет и пет…

— Повтаряш се — укори го Шон и Даф се усмихна едва доловимо.

— Е добре, истината е…

Не довърши изречението си, от улицата долетя тревожен тропот на конски копита и те обърнаха глави към прозореца.

— Голямо бързане! — каза Шон, като се изправи на крака. — Голяма неприятност! — Отиде до прозореца. — Къртис е, и по лицето му личи, че не носи добри вести.

Пред вратата се чуха възбудени гласове и забързано трополене, след което Мартин Къртис нахлу в стаята, без да почука. Беше облечен в миньорски комбинезон и обут в изкаляни гумени ботуши.

— Натъкнахме се на кално свлачище в девети хоризонт.

— Колко е лошо? — изръмжа Даф.

— Достатъчно, залято е чак до номер осем.

— Господи, ще го разчистваме поне два месеца! — възкликна Шон. — Някой друг в града знае ли? Казал ли си на някого?

— Дойдох направо тук. Крондж и още петима бяха в забоя, когато потокът връхлетя.

— Веднага се връщай там — заповяда Шон, — но тихо, не искаме целият свят да разбере, че се е случила беда. Не пускайте нито едно живо същество да напусне района. Трябва ни време, докато продадем.

— Да, г-н Кортни — поколеба се Къртис. — Крондж и още петима бяха затрупани от свлачището. Мога ли да известя жените им?

— Не разбираш ли английски? Не искам и една дума да се чуе за това преди десет часа. Трябва ни време.

— Но, г-н Кортни! — Той бе ужасен. Стоеше втренчил поглед в Шон, който почувствува в него да се надига противното усещане за вина. Шестима мъже удавени в гъста, лепкава кал…

Къртис направи колебливо движение с ръка:

— Не можем…

Даф го прекъсна рязко.

— Те вече са мъртви и ще бъдат точно толкова мъртви и в десет часа, когато ще кажем на жените им. Тръгвай, Къртис!

Един час след отварянето на борсата вече бяха продали дяловете си от „Малката сестра“. След една седмица ги купиха отново на половин цена. Два месеца по-късно „Малката сестра“ заработи с пълна мощност.

18

Разделиха земята си в Ориндж Гроув на парцели и продадоха всички, с изключение на сто акра, върху които започнаха да строят къща. В проектирането й обединиха енергията и въображението си. С голяма сума Даф съблазни градинаря на ботаническата градина в Кейптаун и го доведе с бързия дилижанс. Показаха му имението.

— Направи ми парк — каза Даф.

— Върху всичките сто акра? Ще струва доста пари.

— Това не е проблем.

Килимите пристигнаха от Персия, дървеният материал — от планината Найсна, а мраморът — от Италия. Върху портата при входа за главната алея издълбаха думите: „По божествена повеля Кублай Хан издигна в Ксанаду величествен дом на насладите“. Както бе предсказал градинарят, всичко това струваше много пари. Всеки следобед след затваряне на борсата те отиваха заедно на строежа и наблюдаваха работата на строителите. Един ден Кенди ги придружи и те се изперчиха като малки момчета.

— Това ще бъде балната зала — поклони се Шон пред нея. — Мога ли да ви поканя на танц?

— Благодаря ви, сър. — Тя направи реверанс и двамата се понесоха по неполираните дъски на пода.

— Това ще бъде стълбището — каза Даф, — черно-бял мрамор, а на главната площадка в стъклен шкаф ще поставим главата на Храдски, издокарана с ябълка в устата.

Смеейки се, те се изкачиха по стълбищната извивка от неравен бетон.

— Това е стаята на Шон, леглото се прави от дъб, масивен дъб, за да може да издържи тежестта му.

— Хванати за ръце, те тръгнаха по коридора.

— А това е моята стая. Имах намерение да поставя масивна златна вана, но строителят каза, че ще бъде много тежка, а Шон — вулгарна. Погледни през прозореца, можеш да видиш цялата долина. Ще си лежа сутрин в леглото и ще чета с телескоп цените в борсата.

— Красиво е — каза Кенди замечтано.

— Харесва ли ти?

— О, да.

— Стаята би могла да бъде и твоя.

Кенди започна да се изчервява, а след това на лицето й се изписа раздразнение:

— Той е прав, ти си вулгарен.

Тя се отправи към вратата и Шон затършува за пурите си, за да скрие обзелото го смущение. Даф направи две бързи стъпки, хвана я и я обърна с лице към себе си.

— Сладко идиотче, това беше предложение.

— Пусни ме. — Тя се извиваше в ръцете му. Сълзи напираха в очите й.

— Кенди, говоря сериозно. Ще се омъжиш ли за мен?

Пурата падна от устата на Шон, но той я хвана, преди да стигне земята. Кенди стоеше неподвижно, втренчила се в лицето на Даф.

— Да или не? Ще се омъжиш ли за мен?

Тя кимна веднъж бавно и след това още два пъти много рязко.

Даф погледна Шон през рамо.

— Остави ни сами, синко.

На връщане към града Кенди бе възвърнала способността си да говори. Бъбреше щастливо и Даф й отговаряше с крива усмивка. Шон се бе свил навъсено в единия ъгъл на каретата. Пурата му гореше неравномерно и той я изхвърли през прозореца.

— Кенди, надявам се, че ще ми позволите да остана в апартамента в хотела?

Последва тишина.

— Какво искаш да кажеш? — попита приятелят му.

— Двама са достатъчни — отвърна Шон.

— О, не! — възкликна Кенди.

— Това е и твой дом — каза остро Даф.

— Приемете го като сватбен подарък.

— О, я млъкни — направи гримаса Даф. — Достатъчно голям е за всички.

Кенди се премести бързо до Шон и постави ръка на рамото му.

— Моля те, от дълго време сме заедно. Ще се чувствуваме самотни без теб.

Той изсумтя.

— Моля те!

— Той ще дойде — каза Даф.

— Моля те!

— Е, добре — намръщи се Шон.

19

Отидоха на конните надбягвания в Милнертън: Кенди — с шапка, отрупана с щраусови пера, Шон и Даф — с перленосиви цилиндри и златни топчета по бамбуковите бастуни.

— Можеш да платиш сватбената си рокля, като заложиш петдесет гвинеи на Трейд Уинд! Тя не може да загуби — каза Даф на Кенди.

— А за новата кобила на г-н Храдски? Дочух, че ще донесе сигурна печалба — попита го тя и той се намръщи.

— Минаваш в лагера на врага ли?

— Мислех, че с Храдски сте почти партньори. — Кенди завъртя слънчобрана си. — Според слуховете непрекъснато работите заедно.

Мбиджейн забави каретата, когато навлязоха сред тълпата от пешеходци и файтони пред портата на Търф Клуб.

— Е, добре, и двата пъти си чула погрешно. Неговата Сън Дансър никога няма да устои на Трейд Уинд по цялото разстояние, краката й са твърде слаби. В нея тече хугенотска кръв, което й придава френски характер и тя ще увехне, преди да е изминала и една миля. А Храдски ни е дотолкова партньор, доколкото му подхвърляме от време на време по някой случаен кокал. Прав ли съм, Шон?

Шон се бе загледал в гърба на Мбиджейн. Зулусът, само с една препаска около слабините, сложил копията в краката си, управляваше конете с лекота. Те изправяха и въртяха ушите си назад, за да доловят гласа му, дълбок и мек, докато им приказваше.

— Прав ли съм, Шон? — повтори Даф.

— Разбира се — съгласи се той. — Знаеш ли, мисля да взема ливрея за Мбиджейн. Тази препаска около бедрата вече не му подхожда.

— Е, някои от конете от същия конезавод бяха издръжливи. Сън Хъни два пъти спечели Кейп Дерби, а миналата година Еклипс доказа качествата на английската порода в Метрополитън Хендикап! — възрази Кенди.

— Хм! — усмихна се покровителствено Даф. — Имаш думата ми, че днес Трейд Уинд ще ходи по време на главното надбягване и въпреки това ще се прибере в конюшнята, преди Сън Дансър да види финалния стълб.

— Кафяво и златисто, също като състезателните ни коне — измърмори замислено Шон. — Това ще подхожда много добре на черната му кожа, а може и да се добави чалма с щраусови пера.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За ливреята на Мбиджейн.

Оставиха каретата на запазеното й място и си пробиха път до трибуната за членове на клуба.

— Е, добре, Даф, днес доведохме тук най-красивата жена.

— Благодаря. — Кенди му се усмихна.

— Затова ли се опитваш да надникнеш в деколтето й? — запита предизвикателно Даф.

— Ах, ти, мръсно животно! — Шон беше шокиран.

— Не отричай — подразни го Кенди. — Но аз го намирам за много ласкателно, не се притеснявай.

Вървяха сред тълпа от пъстри рокли и официално облечени мъже. Съпровождаше ги вълна от поздравления.

— Добро утро, г-н Кортни. — Ударението беше поставено на „господин“. — Как е вашият Трейд Уинд за голямото надбягване?

— Заложи всичко на него.

— Здрасти, Даф, поздравявам те с годежа.

— Благодаря, Джок, за теб също е време да направиш решителната крачка.

Бяха богати, млади, красиви и целият свят им се възхищаваше. Шон се чувствуваше добре с красиво момиче под ръка и приятел до рамото си.

— Ето го Храдски, да отидем при него и да го подразним малко — предложи Даф.

— Защо го мразиш толкова много? — попита меко Кенди.

— Погледни го и сама си отговори. Виждала ли си някога нещо по-надуто, по-мрачно и по-неприятно?

— Остави го на мира, Даф, не ни разваляй деня. Да отидем при конете.

— Хайде! — Даф ги преведе до мястото, където Храдски и Макс стояха самотни до оградата на пистата.

— Привет, Норман, мир и теб, Максимилиан.

Храдски кимна, а Макс промърмори унило, миглите му докоснаха бузите, като премигна.

— Забелязах ви да си приказвате и си помислих, че мога да дойда и послушам остроумията ви.

Не получи отговор и продължи:

— Снощи видях новата ви кобила по пистата за тренировки и си казах: „Норман си е хванал гадже, ето къде е ключът към загадката, купил е кранта за своята дама“. А сега дочувам, че ще я пуснеш да се състезава. Ох, Норман, да се беше посъветвал с мен, преди да направиш тази глупост. Понякога се превръщаш в нетърпелив малък дявол.

— Г-н Храдски е уверен, че Сън Дансър ще се представи добре — промърмори Макс.

— Тъкмо щях да ви предложа да сключим отделен облог, но тъй като по природа съм справедлив, чувствувам, че ще се възползувам от нечестно предимство.

Около тях се бе събрала малка група, която слушаше напрегнато. Кенди нежно подръпна годеника си за лакътя, опитвайки се да го отведе встрани.

— Смятах, че петстотин гвинеи ще бъдат приемливи за Норман — повдигна рамене Даф. — Но да забравим това.

Храдски направи нервен жест с ръце и Макс го разтълкува с равен глас:

— Г-н Храдски предлага хиляда.

— Необмислено, Норман, изключително необмислено — въздъхна Даф. — Но смятам, че трябва да се съглася.

Отидоха до павилиона с напитки и закуски. Кенди помълча малко и сетне каза:

— Враг, като г-н Храдски е лукс, какъвто дори и вие, двамата богове, не можете да си позволите. Защо не го оставите на мира?

— Това е хоби на Даф — обясни Шон, докато сядаха около една маса. — Келнер, донеси ни бутилка „Пол Роджър“!

Преди да започне голямото надбягване, слязоха до ограждението за коне. Един разпоредител им отвори вратичката и влязоха сред обикалящите в кръга коне. Посрещна ги джудже, облечено в кафява и златиста на цвят коприна. То докосна шапката си, след което застана вдървено, потропвайки с пръсти по камшика си.

— Тази сутрин изглежда добре, господине. — Малкият мъж кимна с глава към Трейд Уинд. По рамото на коня блестеше капчица пот и той хапеше юздата, повдигайки грациозно крака. Жокеят завъртя очите си в престорен ужас.

— Наострил се е, сър, в смисъл, че е нетърпелив, ако ме разбирате.

— Искам да спечелиш, Хари — каза Даф.

— Аз също, сър. Ще направя всичко възможно.

— Ще получиш хиляда гвинеи, ако го направиш.

— Хиляда… — повтори жокеят, изпускайки въздуха от дробовете си.

Даф хвърли поглед към мястото, където стояха Храдски и Макс, говорейки на своя жокей. Очите му срещнаха тези на Храдски, той погледна многозначително към кобилата му с цвят на мед и поклати съчувствено глава.

— Спечели заради мен, Хари — каза той меко.

— Това и ще направя, сър.

Джуджето доведе огромния жребец и Шон подхвърли жокея на седлото.

— Успех!

Хари нагласи шапката си и събра юздите в ръка, намигна на Шон и грозноватото му лице се изкриви в усмивка.

— Няма по-добър успех от хиляда гвинеи, сър, ако разбирате какво искам да кажа.

— Хайде! — Даф хвана ръката на Кенди. — Да заемем места до оградата.

Отидоха до мястото, определено за членове на клуба. Около оградата беше претъпкано с хора, но те почтително им направиха място и никой не ги блъсна.

— Не мога да ви разбера — изсмя се задъхано Кенди. — Сключвате странен облог и след това правите така, че да не получите нищо, ако спечелите.

— Проблемът не е в парите — каза уверено Даф.

— Снощи в „Клабиъс“ той спечели от мен същата сума — обясни Шон. — Ако Трейд Уинд бие кобилата, неговата награда ще бъде да види лицето на Храдски — загубата на хиляда гвинеи ще го нарани като ритник в слабините.

Конете преминаха в тържествен строй покрай тях, вдигайки високо крака до конярите, които ги водеха, след това бяха освободени и се върнаха обратно в лек галоп, танцувайки встрани, отхвърляйки глави и блестейки на слънцето като коприната на гърбовете им. Отминаха завоя на пистата.

Тълпата зашумя възбудено и надвивайки шума, се разнесе гласът на букмейкър.

— Двадесет към едно, с две изключения. Съндан — сър — едно към пет. Трейд Уинд — равни шансове.

Даф оголи зъбите си в усмивка:

— Правилно, кажи им го.

Кенди мачкаше нервно ръкавиците си и погледна към Шон.

— Ей, вие, в трибуната, можете ли да видите какво правят?

— На една линия са, движат се в група, изглежда, ще се откъснат за пръв път — отвърна Шон, без да сваля бинокъла от очите си. — Да, тръгнаха, откъснаха се!

— Кажи ми, кажи ми! — изкомандува Кенди, удряйки по рамото на Шон.

— Хари излиза напред. Виждаш ли кобилата, Даф?

— Видях зелен лъч в групата, да, тя е шеста или седма.

— Кой е до Трейд Уинд?

— Скопецът на Хамилтън. Не се безпокой, няма да изкара до завоя.

Конете преминаха завоя като наниз от тъмни мъниста и сетне се скупчиха на правата.

— Трейд Уинд е още там, мисля, че набира преднина. Скопецът е свършил, а кобилата не се вижда.

— Да! Ето я, Даф. Далеч назад, но се придвижва напред.

— Давай, скъпи! — прошепна Даф. — Хайде, по-бързо.

— Измъкна се от пакета, приближава се, Даф. Доближава много бързо — предупреди Шон.

— Давай, Трейд Уинд! Не я пускай! — помоли се Даф. — Задръж я така, момче!

Тропотът на копита достигна до тях, звук като от далечна вълна, но приближаваща се бързо. Различиха се цветовете, смарагдовозелено върху кожа с цвят на пчелен мед и кафяво и златисто върху дорестия кон отпред.

— Трейд Уинд, давай, Трейд Уинд! — изпищя Кенди. Тя подскочи и шапката се захлупи над очите й. Свали я с рязко движение и косата й се разпиля върху раменете.

— Настига го, Даф.

— Шибни го, Хари! За бога, камшика, човече!

Тропотът на копита се извиси до кресчендо, достигна до тях като гръмотевица и сетне отмина. Носът на кобилата беше до ботуша на Хари. Тя се придвижваше уверено напред и вече се изравни с рамото на Трейд Уинд.

— Камшикът, да те вземат дяволите! — изкрещя Даф. — Шибни го!

Бърз като мамба, дясната ръка на Хари направи рязко движение: пляс-пляс. Дочуха удара на камшика над виещата тълпа, над тропота на копитата. Дорестият кон подскочи от ухапването му. Двата коня прелетяха над финалната линия като двойка, в един впряг.

— Кой спечели? — попита Кенди с болка.

— Не можах да видя, по дяволите — отговори Даф.

— Нито пък аз. — Шон извади носната си кърпичка и изтри челото си. Това не беше добро за здравето, както би се изразил Франсоа. Искаш ли пура, Даф?

— Благодаря, ще ми е необходима.

Всички бяха обърнали поглед към таблото над съдийската ложа. Тегнеше тревожна тишина.

— Защо им трябва толкова много време, за да вземат решение? — проплака Кенди. — Така съм разстроена, че едва се сдържам да посетя дамската тоалетна.

— Номерата вече излизат — извика Даф.

— Кой е? — Подскачаше Кенди, опитвайки се да погледне над главите на тълпата, след това бързо спря. На лицето й се изписа тревога.

— Номер шестнадесет — изреваха едновременно Даф и Шон, — това е Трейд Уинд.

Шон удари с юмрук Даф в гърдите. Даф се приведе и счупи на две пурата му. Сетне двамата сграбчиха и притиснаха Кенди в прегръдките си. Тя нададе слаб писък и се освободи от ръцете им.

— Извинете ме! — извика тя и побягна.

— Позволи ми да те почерпя. — Шон запали смачкания остатък от пурата си.

— Не, държа аз да черпя. — Даф го хвана за ръка и тръгнаха към павилиона с широки и доволни усмивки. Храдски седеше с Макс на една маса. Даф се приближи откъм гърба му, повдигна шапката му с една ръка, а с другата разроши малкото останала коса.

— Да не ти пука, Норман, не можеш да печелиш непрекъснато.

Храдски се обърна бавно. Взе шапката и приглади косите си. В очите му гореше жълт пламък.

— Той ще проговори — прошепна възбудено Даф.

— Съгласен съм с вас, г-н Чарлиууд, не може да се печели непрекъснато — каза Норман Храдски. Думите бяха произнесени съвсем ясно, само със слабо заекване на „ч“, защото за него това бе трудна за произнасяне буква. Той се изправи, постави шапката на главата си и се отдалечи.

— В понеделник сутринта ще изпратя чека в кантората ви — каза тихо Макс, без да вдигне очите си от масата. След това се изправи и последва Храдски.

20

Шон излезе от банята с разрошена брада и хавлиена кърпа около кръста.

Славният дук на Йорк имаше армия от десет хиляди мъже. Заповяда им да маршируват до върха на хълма, сетне ги върна обратно.

Продължи да пее, докато сипваше в шепите си одеколон от кристално шише и го втриваше в косата си. Даф седеше в един от позлатените столове и го наблюдаваше. Шон среса внимателно косата си и се усмихна в огледалото.

— Ах, ти, великолепно същество — възхити се от външния си вид той.

— Надебеляваш — изръмжа Даф.

Престори се на обиден.

— Това са само мускули.

— Задникът ти е станал като на хипопотам.

Шон свали кърпата, обърна се с гръб към огледалото и се разгледа внимателно.

— Ще ти трябва голям чук, за да забиеш пирон — протестира той.

— О, не! — изстена приятелят му. — Остроумието ти сутрин е като пържола за закуска — камък в стомаха.

Шон извади копринена риза от чекмеджето, хвана я като плащ на тореадор, направи две крачки и я метна на гърба си.

— Оле! — изръкопляска Даф с кисела физиономия.

Нахлузи панталоните си и седна, за да обуе ботушите.

— Тази сутрин си в чудесно настроение — каза той на Даф.

— Току-що преминах през душевен ураган.

— Какво не е в ред?

— Кенди иска църковен брак.

— Лошо ли е?

— Не е добро.

— Защо?

— Толкова ли е къса паметта ти?

— А, имаш предвид другата си жена?

— Прав си, другата ми жена.

— Казал ли си на Кенди за нея?

— Господи, не! — Той изглеждаше ужасен.

— Е, добре, разбирам проблема ти. А какво ще кажеш за съпруга на Кенди? Това не изравнява ли резултата?

— Не, той си получи заслуженото.

— Хубаво, това е удобно. Някой друг знае ли, че си женен?

Даф поклати глава.

— А Франсоа?

— Не. Никога не съм му казвал.

— Тогава какъв е проблемът? Заведи я в черква и се оженете.

Даф изглеждаше притеснен.

— Не ми пука, че ще се оженя втори път в мирови съд, ще излъжа само няколко дърти холандеца, но да вляза в черква…

Даф поклати глава.

— Аз ще бъда единственият, който знае — каза Шон.

— Ти и вожда.

— Даф — стрелна го с поглед Шон. — Даф, момчето ми, ти имаш скрупули? Това ме смайва.

Даф се размърда неспокойно на стола си.

— Остави ме да помисля. — Шон се хвана драматично за главата. — Да, да, сетих се, това е.

— Хайде, казвай! — Седна на ръба на стола си.

— Върви при Кенди и й кажи, че всичко е уредено, че не само си готов да се ожените в черква, но даже ще построиш своя собствена.

— Това е чудесно — измърмори саркастично приятелят му. — Това ще разреши всичките ми затруднения.

— Остави ме да довърша. — Започна да пълни сребърната си табакера за пури. — Също така ще й кажеш, че искаш и гражданска церемония. Вярвам, че това го изисква достойнството. По този начин напълно ще я спечелиш.

— Все още не мога да те разбера.

— След това ще построиш своя собствена черквица в Ксанаду, ще намерим някого, ще го навлечем в свещеническо расо и ще го научим какво да каже. Така Кенди ще бъде щастлива. Веднага след церемонията свещеникът ще хване дилижанса за Кейптаун. Ти ще я заведеш в кметството и това ще направи теб щастлив.

Даф изглеждаше зашеметен, сетне на лицето му се изписа широка и щастлива усмивка.

— Господи, ти си гений!

Шон закопча жилетката си.

— Моля, няма защо. А сега, ако ме извиниш, ще отида да поработя. Някой от нас трябва да изкара пари, за да осъществиш приумиците си.

Метна палтото на раменете си, взе бамбуковия бастун и го залюля. Коприната, докосваща кожата му, и одеколонът, с който беше полял главата си, го изпълваха с приятно чувство.

Слезе надолу по стълбите. Мбиджейн бе докарал каретата и го чакаше в двора на хотела. Купето се наклони леко от тежестта му и кожената тапицерия го прие с гъвкава мекота. Шон запали първата си за деня пура и Мбиджейн му се усмихна.

— Здравей, Nkosii!

— Здравей, Мбиджейн! Каква е тази буца отстрани на главата ти?

— Господарю, бях леко пиян, иначе тази маймуна от Бейзуто никога не би ме докоснал с бойната си тояга.

Той изкара плавно каретата на улицата.

— За какво се би?

Мбиджейн повдигна рамене:

— Трябва ли един мъж да има причина, за да се бие?

— Нормално е.

— Спомням си, че имаше една жена.

— Това също е нормално. Кой спечели тази битка?

— Мъжът леко кървеше и приятелят му го отведе. А жената се усмихваше в съня си, когато си тръгнах.

Шон се засмя и се загледа в голия гръб на Мбиджейн. Определено не му хареса. Надяваше се секретарят му да не е забравил да говори с шивача.

Каретата спря пред кантората. Един от служителите изтича надолу от верандата и отвори вратата на каретата.

— Добро утро, г-н Кортни.

Шон се изкачи по стълбището, а чиновникът припкаше пред него като ловджийско куче.

— Добро утро, г-н Кортни — поздравиха го любезно в хор от редицата бюра в дирекцията.

Той им махна с бастуна и влезе в кабинета си. От стената над камината му се ухили собственият му портрет и той му намигна.

— Какво имаме за днес, Джонсън?

— Тези нареждания, сър, и чековете, сър, и докладите за проучване и експлоатация на мините, сър, и…

Джонсън беше дребен мъж с мазна коса, облечен в сако от омазнена алпака, след всяко „сър“ се сгъваше в лек, мазен поклон. Беше способен служител и затова Шон го бе наел, но това не означаваше, че го харесва.

— Коремът ли те боли, Джонсън?

— Не, сър.

— Тогава, за бога, стой прав, човече!

Служителят се изпъна в очакване.

— Сега давай подред.

Шон се отпусна на стола си. Сивото му ежедневие настъпваше по това време на деня. Мразеше работата с документите и я изпълняваше с ледено съсредоточение, правейки произволни проверки из дългите редици от цифри, опитвайки се да свърже имена с лица, искайки допълнителни обяснения, които изглеждаха прекалени, докато накрая слагаше подписа си между последните кръстчета, внимателно нанесени с молив от Джонсън, и хвърляше писалката си на бюрото.

— Какво още има?

— Среща с г-н Максуел от банката в дванадесет и половина, сър.

— След това?

— Среща с агента на „Бруук Брос“ в един, веднага след това с г-н Макдъгъл, сър. Сетне ви очакват в „Кенди Дийп“.

— Благодаря, Джонсън. Сутринта, както обикновено, ще бъда в борсата. Търси ме там, ако се случи нещо извънредно.

— Много добре, г-н Кортни. Само още едно нещо. — Джонсън посочи към пакета в кафява хартия върху кушетката в другия край на кабинета. — От шивача ви.

— А! — усмихна се Шон. — Изпрати прислужника ми тук. — Той пресече кабинета и отвори пакета. След няколко минути Мбиджейн изпълни рамката на вратата.

— Господарю?

— Мбиджейн, новата ти униформа. — Посочи му дрехите върху кушетката. Погледът на Мбиджейн се спря върху премяната в златисто и кафяво и лицето му помръкна.

— Облечи я, хайде, да видим как изглеждаш!

Той се приближи до кушетката и вдигна ливреята:

— За мен ли са?

— Да, хайде, облечи ги! — засмя се Шон.

Мбиджейн се подвоуми, сетне бавно развърза бедрената си препаска и я пусна да падне на пода. Шон го наблюдаваше нетърпеливо, докато закопчаваше ливреята и панталоните. След това го огледа критично.

— Не е лошо — измърмори той и след това попита на зулуски: — Не е ли красиво?

Прислужникът сви рамене под непознатия допир на плата и не отговори.

— Кажи, Мбиджейн, харесва ли ти?

— Когато бях момче, отидохме с баща ми да продаваме добитък в Порт Натал. Там имаше човек, който обикаляше града с маймуна. Тя танцуваше, а хората се смееха и й подхвърляха пари. Тази маймуна имаше костюм, същият като този. Господарю, не мисля, че маймуната беше щастлива.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

— Предпочиташ да носиш кожите си?

— Това, което нося, е облеклото на воин от Зулуленд.

Лицето му все още беше безизразно. Шон отвори уста, за да възрази, но загуби търпение, преди да заговори.

— Ще носиш тази униформа! — извика той. — Ще носиш, каквото ти казвам, и ще го правиш с усмивка, чуваш ли?

— Да, господарю. — Мбиджейн вдигна леопардовата си бедрена препаска и напусна кабинета.

Когато Шон излезе навън при каретата, зулусът седеше на мястото си, облечен в новата ливрея. Из целия път до борсата гърбът му беше замръзнал в протест и никой от тях не проговори. Шон хвърли кръвнишки поглед на портиера на борсата, изпи четири брендита сутринта, върна се обратно в кантората по обяд, втренчен във все още протестиращия гръб на Мбиджейн, изкрещя на Джонсън, сопна се на управителя на банката, напъди представителя на „Бруук Брос“ и отпътува вбесен към „Кенди Дийп“. Но мълчанието на Мбиджейн беше непробиваемо. Шон не можеше да продължи спора, без да пожертвува гордостта си. Той нахлу в новата административна сграда на „Кенди Дийп“ и хвърли служителите в смут.

— Къде е г-н Дьо Тоа? — изрева той.

— В шахта номер три, г-н Кортни.

— Какво, по дяволите, прави там? Трябваше да ме чака тук.

— Очакваше ви най-рано след час, сър.

— Добре, дайте ми някакви дрехи и миньорска каска, не се мотайте.

Нахлузи каската на главата си и изтрополи с тежките гумени ботуши към шахта номер три. Скипът го спусна плавно на сто и петдесет метра в недрата на земята и той слезе от него при десети хоризонт.

— Къде е г-н Дьо Тоа? — попита той началника на смяната при асансьорната станция.

— Горе в забоя, сър.

Подът на галерията беше неравен и кален, гумените ботуши шляпаха, докато слизаше надолу по тунела. Карбидната лампа осветяваше грапавите стени на скалата с безжизнена бяла светлина и той почувствува, че започва да се изпотява. Двама туземци, бутащи вагонетка по релсите срещу него, го принудиха да се залепи за стената, за да им даде възможност да преминат, и изчаквайки ги, затършува в комбинезона за табакерата с пури. Докато я изваждаше, тя се изплъзна от ръката му и цопна в калта. Вагонетката вече бе отминала и той се наведе, за да я вдигне. Ухото му се доближи на сантиметри от стената и раздразнението на лицето му се смени с озадаченост. Скалата скърцаше. Долепи ухо. Звучеше, като че ли някой стържеше по зъбите му. Послуша малко, като се опитваше да открие причината, не беше ехо от лопати или бургии, не беше вода. Той премина още около тридесет метра надолу по галерията и отново се заслуша. Вече не толкова силен, стържещият звук се прекъсваше от метални щракания, наподобяващи чупене острието на нож. Странно, много странно, никога преди не беше чувал подобно нещо. Продължи надолу по галерията. Мисълта му бе заангажирана от новия проблем и лошото му настроение изчезна. Срещна Франсоа, преди да достигне забоя.

— Здравейте, г-н Кортни! — Шон отдавна вече се бе отказал да отучи Франсоа да го нарича така. — Господи, съжалявам, че не ви посрещнах. Мислех, че ще дойдете в три.

— Няма нищо, Франсоа, как си?

— Ревматизмът ме мъчи, г-н Кортни, а иначе съм добре. Как е г-н Чарлиууд?

— Добре е. — Шон не можеше повече да сдържа любопитството си. — Кажи ми нещо, Франц, току-що поставих ухото си върху стената на галерията и чух странен шум. Не можах да разбера какво беше.

— Какъв шум?

— Нещо подобно на стържене, като… като… — Шон търсеше думи, за да го опише — като две триещи се парчета стъкло.

Очите на Франсоа се изцъклиха от ужас, лицето му посивя и той хвана ръката на Шон.

— Къде?

— Назад по галерията.

Дъхът на Франсоа спря в гърлото му и той направи усилие да проговори, разтърсвайки отчаяно ръката му.

— Срутване! — изграчи той. — Срутване, човече!

Опита да побегне, но Шон го сграбчи. Франсоа се бореше отчаяно.

— Франсоа, колко човека има в забоя?

— Срутване. — Сега гласът му се издигна до истеричен писък. — Срутване. — Освободи се от Шон и хукна към асансьорната станция, разплисквайки калта с гумените си ботуши. Ужасът му се предаде на Шон и той направи няколко крачки след него, преди да спре.

В продължение на няколко скъпоценни минути се гърчеше от страх, пълзящ като влечуго в стомаха му. Дали да се върне, да извика останалите и вероятно да умре заедно с тях, или да последва Франсоа и да живее. Сетне страхът му си намери другар, нещо също толкова тънко и студено — то се наричаше срам. Той беше този, който го върна обратно в забоя. Там имаше петима чернокожи и един бял, голи до кръста, с тела плувнали в пот. Шон изрева към тях същата дума и те реагираха по начина, по който реагират къпещи се, когато някой от брега извика: „Акула!“. Миг на парализиращ ужас, след това паника. Хукнаха панически по тунела. Шон се затича заедно с тях, тежките му ботуши затъваха в калта, а краката му бързо губеха сила поради лесния начин на живот и возене в карети. Другите го задминаваха един след друг.

„Чакайте ме! — искаше му се да изкрещи. — Чакайте ме.“

Подхлъзна се на омаслено стъпало и одраска рамото си в грапавата стена. Изправи се с окаляна брада и бучащи уши. Останал сам, той се запрепъва надолу по тунела. Една от дебелите дървени подпори се спука под тежестта на движещата се скала със звук, наподобяваш изстрел. От тавана на тунела пред него изригна прах. Той залитна и навсякъде около него земята заговори, застена, протестирайки със слаби, приглушени писъци. Включиха се и дървените подпори, пукащи и чупещи се, и скалата бавно, като театрална завеса, се смъкна върху него. Тунелът се изпълни с прах, който задуши лъча на лампата и дращеше гърлото му. Тогава разбра, че няма да успее, но въпреки всичко продължи да тича, а ронещата се скала започна да пада около него. Буца удари каската му и го разтърси така, че едва не падна. Ослепен от виещата се прашна мъгла, налетя с пълна скорост на изоставената вагонетка, блокирала тунела, и се просна върху металното тяло на количката, натъртвайки бедрата си при сблъсъка.

„Свършено е с мен“ — помисли си той, но инстинктивно се надигна и започна да опипва слепешката около вагонетката, за да продължи бягството си. Тунелът пред него рухна с грохот. Той падна на колене и пропълзя между колелата на вагонетката. Успя да се пъхне под здравото стоманено тяло секунда, преди таванът да рухне. Струваше му се, че шумът от свличането трае цяла вечност, но накрая спря и в сравнение с него скърцането и стърженето, издавани от камъните, докато улягаха, бяха почти тишина. Бе загубил лампата си и тъмнината го притискаше така, както земята мачкаше мъничкия му заслон. Въздухът беше наситен с прах, той се закашля и продължи, докато го заболяха гърдите и усети в устата си соления вкус на кръвта. Почти нямаше място да мръдне, стоманеното тяло на количката беше на петнадесет сантиметра над него, но успя с усилие да разкопчае комбинезона и да откъсне парче от ризата си. Притисна коприната към устата и носа си. Тя прецеждаше праха от въздуха така, че да диша. Прахолякът се утаи, кашлицата му намаля и накрая спря. Изненадан, че още е жив, той започна внимателно да проучва около себе си. Помъчи се да опъне краката си, но стъпалата му срещнаха скала. Опипа с ръце — петнадесет сантиметра свободно пространство над него и може би по двадесет и пет от всяка страна, топла кал под него и скала и метал навсякъде наоколо. Свали каската и я сложи под главата си като възглавница. Лежеше в метален ковчег, погребан на сто и петдесет метра под земята. Почувствува първия полъх на паниката. „Накарай мозъка си да работи, мисли за нещо, мисли за каквото и да е, но не и за скалата около теб, преброй това, с което разполагаш“ — си каза той. Започна да рови в джобовете си, движейки се с мъка в ограниченото пространство.

— Сребърна табакера с две хавански пури в нея. — Постави я до себе си. — Кутия кибрит мокра. — Сложи я върху табакерата. — Джобен часовник. Носна кърпичка от ирландски лен, с монограм. Гребен от черупка на костенурка, за човек се съди по вида му. — Той започна, да реше брадата си, но веднага откри, че макар и ръцете му да бяха заети, умът му оставаше свободен. Постави гребена до кутията кибрит. — Двадесет и пет лири в златни монети. — Преброи ги много внимателно. — Да, двадесет и пет. Ще си поръчам бутилка хубаво шампанско.

Усети тебеширения вкус на праха в устата си и продължи забързано:

— И малайско момиче от Опера Хауз. Не, защо да се стискам — десет малайски момичета. Ще ги накарам да танцуват за мен и така ще минава времето. Ще обещая по един златен соверен на всяко, за да засиля усърдието им.

Продължи да търси, но не откри нищо друго: „Гумени ботуши, чорапи, добре скроени панталони, риза, страхувам се, че е съдрана, гащеризон, каска и това е всичко“.

Поставил предметите внимателно до себе си и проучил основно клетката си, той вече можеше да започне да мисли. Отначало се сети за жаждата. Калта, в която лежеше, бе твърде гъста, за да даде вода. Опита се безуспешно да я прецеди през ризата си и след това помисли за въздуха. Струваше му се напълно свеж. Реши, че през неуплътнената скала около него навлиза достатъчно, за да му позволи да живее.

Да го запази жив, жив, докато умре от жажда. Докато умре сгърчен като ембрион в топлите недра на земята. Изсмя се: „Червей, в тъмна, топла утроба“. Изсмя се отново и разбра, че това е началото на паниката. Мушна юмрук в устата си, за да я спре, хапейки кокалчетата до кръв.

— Колко ще продължи? Кажи ми, докторе! Колко време ми остава?

— А, потиш се. Ще се обезводниш много бързо. Бих казал, за около четири дни — отговори сам на себе си.

— Какво ще кажеш за глада, докторе?

— О, не, не се тревожи за това. Ще гладуваш, разбира се, но ще те убие жаждата.

— А коремният тиф или тифусът, никога не мога да запомня. Какво ще кажеш за него, докторе?

— Ако около теб имаше мъртъвци, вероятността да го хванеш, щеше да бъде голяма, но ти си сам, разбираш ли?

— Мислиш ли, че ще полудея, докторе? Не веднага, разбира се, но след няколко дни?

— Да, ще полудееш.

— Никога досега не съм полудявал или поне така си мисля, но смятам, че ако полудея сега, ще ми бъде от полза, а ти?

— Ако се интересуваш, дали ще ти бъде по-леко, не зная.

— А! Изразяваш се неясно, но аз следя мисълта ти. Искаш да кажеш, че не знаеш какви сънища ще дойдат със забравата на лудостта. Искаш да кажеш, че не знаеш дали лудостта няма да се окаже по-реална от самата реалност? Искаш да кажеш, че не знаеш кое е по-лошо — да умреш луд или жаден? Но аз мога да победя лудостта. Тази вагонетка може да се смачка, все пак над нея тежат хиляди тонове скала. Това е много умно, знаеш ли, докторе? Като медицинско лице ти би го одобрил. Майката Земя бе спасена, но, уви, детето бе мъртвородено, тя го притискаше твърде силно.

Шон бе говорил на глас и сега се почувствува глупаво. Вдигна един камък и почука с него по вагонетката.

— Изглежда достатъчно здрава. Наистина, издава напълно успокояващ звук. — Удари метала по-силно един, два, три пъти, след това още три пъти и пусна камъка. Дочу, че почукванията му се повтарят, приглушени като ехо, далечни като луната. Тялото му се напрегна и започна да трепери от възбуда. Сграбчи камъка, почука три пъти и трите пъти получи отговор.

— Чуха ме, мили боже, чуха ме! — засмя се той, останал без дъх. — Скъпа, майко Земя, не ме смазвай! Бъди търпелива. Изчакай няколко дни и те ще извадят детето с цезарово сечение.

Мбиджейн изчака Шон да слезе в шахтата и свали новата си ливрея. Сгъна я грижливо и я постави на капрата до себе си. Поседя малко, наслаждавайки се на слънцето, сетне слезе от каретата и отиде при конете. Отведе ги един по един до коритото с вода, след това ги върна във впряга, като ги върза хлабаво. Взе копията си и седна на тревата пред административната сграда. Започна да точи върховете им, като си мърмореше тихо. Накрая прокара палеца си по ръбовете, изръмжа, обръсна няколко косъма от ръката си, усмихна се доволно и остави копията на тревата до себе си. Легна и заспа под топлината на слънцето.

Събудиха го викове. Седна и инстинктивно погледна докъде е стигнало слънцето. Беше спал час или малко повече. Даф крещеше нещо, а изцапаният с кал Франсоа му отговаряше с уплашен вид. Те стояха пред административната сграда. Конят на Даф беше потен. Мбиджейн стана и отиде при тях. Заслуша се отблизо в разговора им, опитвайки се да разбере нещо от резките им гласове. Говореха прекалено бързо за него, но разбра, че нещо се е случило.

— Срути се почти до асансьорна станция номер десет — казваше Франсоа.

— Ти го остави там — обвиняваше го Даф.

— Мислех, че ме следва, но той тръгна обратно.

— За какво? Защо се върна обратно?

— Да извика останалите…

— Започнахте ли да разчиствате хоризонта?

— Не, чакахме ви.

— Ах, ти, тъп, скапан идиот! Той може да е жив, всяка минута е съдбоносна.

— Няма надежда, г-н Чарлиууд, трябва да е мъртъв.

— Затваряй си устата, да те вземат дяволите!

Даф се обърна и хукна към шахтата. Под високото стоманено съоръжение на основното зъбно колело се бе събрала тълпа. Мбиджейн внезапно осъзна, че става въпрос за Шон. Изравни се с Даф, преди той да достигне шахтата.

— Господарят ли? Какво се е случило?

— Скалата се е срутила върху него.

Мбиджейн си проби път и влезе в екипа до Даф. Никой от двамата не проговори, докато не слязоха на десетия хоризонт. Тръгнаха по галерията и след малко стигнаха края й. Няколко мъже с лостове и лопати стояха там нерешително в очакване на заповеди. Мбиджейн ги разбута, за да си проправи път. Двамата с Даф се изправиха пред новата стена от натрошена скала. Над тях продължаваше да тегне тишина. Сетне Даф се обърна към пребледнелия началник на смяната.

— Беше ли в забоя?

— Да.

— Той се върна, за да ви извика, нали?

— Да.

— И вие го оставихте?

Мъжът отбягваше погледа му.

— Мислех, че идва след нас — измънка той.

— Мислил си само за собствената си мизерна кожа — му каза Даф. — Ти, гаден страхливец, ти, мазно, жълто копеле, ти…

Мбиджейн хвана ръката му и той спря тирадата си. И тогава всички чуха — чук, чук, чук.

— Това е той, трябва да е той — прошепна Даф. — Жив е. — Грабна лоста на един зулус и почука по стената на тунела. Изчакаха в тишина, нарушавана единствено от дишането им, докато отговорът достигна до тях, по-силен и ясен отпреди. Мбиджейн взе лоста от ръцете на Даф. Мушна го в една пукнатина на скалата и мускулите на гърба му се напрегнаха от усилието. Лостът се огъна като пръчка. Той го метна встрани и се нахвърли с голи ръце срещу камъните.

— Ти! — сопна се Даф на началник-смяната. — Ще ни трябват дървени подпори за укрепване, докато разчистваме срутването — донесете ги!

На зулусите нареди:

— Четирима от вас да работят едновременно в забоя, останалите да изнасят извадените камъни!

— Ще ви трябва ли динамит? — попита началникът на смяната.

— И да срутим скалата за втори път? Използувай главата си, човече! Отивай, донеси дървени подпори и докато си на повърхността, извикай Дьо Тоа.

За четири часа разчистиха пет метра от тунела, натрошавайки по-големите скални плочи с чукове и откъртвайки парчетата от купчината. Тялото на Даф го болеше, а ръцете му кървяха. Трябваше да си почине. Върна се бавно до асансьорната станция и там завари одеяла и огромна чиния със супа.

— Откъде дойде това?

— От хотела на Кенди, сър. Половината Йоханесбург чака пред входа на шахтата.

Даф се зави с одеялата и отпи малко супа.

— Къде е Дьо Тоа?

— Не можах да го намеря, сър.

Мбиджейн продължаваше да работи в забоя. Първите четирима зулуси се върнаха, за да почиват, и бяха сменени. Той поведе втората четворка, изръмжавайки от време на време по някоя заповед, но съхранявайки силите си за битката със скалата. Даф почива в продължение на един час и когато се върна, Мбиджейн все още бе в забоя. Даф го наблюдаваше как обгръща с ръце камък с размерите на буре за бира, нагласява краката си и вдига камъка от купчината. Пръст и дребни камъчета се посипаха след него, затрупвайки краката на зулуса до колене и той се хвърли, за да му помогне.

След още два часа Даф отиде да почива. Този път отведе със себе си и Мбиджейн, даде му одеяло и го накара да пийне малко супа. Седнаха един до друг, опрели гърбове в стената на тунела и наметнали одеялата върху раменете си. Началникът на смяната се приближи до Даф.

— Госпожица Раутенбах изпраща това за вас, сър.

Беше половин бутилка бренди.

— Кажи й, че й благодаря. — Извади тапата със зъби и отпи две глътки. На очите му се показаха сълзи и той подаде бутилката на Мбиджейн.

— Не е редно — възпротиви се той.

— Пий!

Зулусът отпи, избърса грижливо гърлото на бутилката с одеялото си и я подаде обратно. Даф отпи още една глътка и отново я предложи, но Мбиджейн поклати отрицателно глава.

— Малко от това дава сила, твърде много те прави слаб. Сега имаме работа.

Даф запуши бутилката.

— Колко време ще ни трябва да го достигнем? — попита Мбиджейн.

— Ден, може би два.

— Човек може да умре за два дни — замисли се зулусът.

— Но не и такъв с тяло на бик и нрав на дявол — увери го Даф. Мбиджейн се засмя и той продължи да търси думи на зулуски. — Обичаш ли го, Мбиджейн?

— Обич е женска дума.

Мбиджейн огледа един от палците си, нокътят бе откъснат и стърчеше като надгробен камък. Хвана го със зъби, дръпна и го изплю върху пода на галерията. Даф потръпна.

— Тези бабуини няма да работят, ако не ги накараш. — Мбиджейн се изправи. — Почина ли си?

— Да — излъга го той и двамата се върнаха в забоя.

Шон лежеше в калта, с глава върху твърдата каска. Тъмнината бе плътна като заобикалящата го скала. Опитваше се да си представи къде свършва едното и започва другото, но това не му помогна да забрави измъчващата го жажда. Чуваше ударите на чука върху скалата и трополенето на откъртените камъни, но му се струваше, че изобщо не се приближават. Страната, на която лежеше, беше изтръпнала и го болеше, но не можеше да се обърне. Всеки път, когато опиташе, коленете му срещаха вагонетката и въздухът в малката пещера започваше да придобива вкус на застояло. Заболя го глава. Отново се размърда и ръката му докосна купчинката златни монети. Удари ги и те се разпиляха в калта. Бяха примамката, вкарала го в този капан. Сега бе готов да ги даде, както и всичките си милиони, само за да усети вятъра в брадата си и слънцето върху лицето си. Тъмнината го обгръщаше гъста и лепкава като черен петмез. Изпълваше носа, гърлото, очите му. Задушаваше го. Шон зашари с ръка и намери кутията кибрит. За няколко секунди светлина щеше да изгори повечето от скъпоценния кислород в пещеричката си и това за него щеше да бъде равностойна размяна, но кибритът бе подгизнал. Драскаше клечка след клечка, но мокрите глави се ронеха, без да дадат искра. Хвърляше ги встрани и стискаше клепачи, за да прогони тъмнината. Пред затворените му очи блестяха ярки цветове, движеха се и се разместваха, докато внезапно и съвсем ясно образуваха картина на лицето на Гарик. От месеци не бе мислил за семейството си. Бе прекалено зает с прибиране на златната жътва, но сега спомените се върнаха. Толкова много неща беше забравил. В сравнение с могъществото и златото всичко друго бе изгубило значението си. Дори животът, животът на хората не означаваше нищо. Но сега вече ставаше въпрос за неговия живот, който висеше на косъм.

Спомни си за Гарик, осакатен от невнимателния му изстрел, баща на копелето, което беше направил на Ада, която беше напуснал, без да й каже нито дума за сбогом, за Карл Локкампър с пистолет в ръка и мозък, пръснат по пода на спалнята, за други безименни мъже, мъртви или прекършени, за което той бе виновен, за измъчващата го жажда.

Звукът от чуковете отново прекъсна мислите му. От другата страна на тунела имаше хора, които се опитваха да го спасят. Те проправяха път в коварната каменна камара, която можеше да рухне всеки момент. Хората бяха по-ценни от отровния метал, от малките златни дискчета, които се търкаляха самодоволно в калта около него, докато хората се бореха за живота му.

Шон облиза устни и се заслуша в ударите на чуковете, беше сигурен, че са наближили.

— Ако се измъкна оттук, всичко ще бъде различно. Кълна се.

Мбиджейн почива само четири часа през следващите тридесет и шест. Даф наблюдаваше как тялото му се топи заедно с изтичащата пот. Той се самоубиваше. Даф беше изтощен, не можеше да работи с ръцете си, но ръководеше групата, която укрепваше възстановения тунел. На втората вечер бяха разчистили тридесет метра от галерията. Той измери разстоянието в крачки и когато достигна забоя, попита слугата:

— Колко време измина, откакто му сигнализирахте за последен път?

Зулусът отстъпи назад, стиснал чук в изранените си ръце, дръжката на чука бе лепкава и кафява от кръвта му.

— Един час и още тогава се чуваше, като че ли ни дели едно копие разстояние.

Даф взе лоста на един от другите зулуси и почука по скалата. Отговорът дойде незабавно.

— Удря по нещо желязно — каза той. — Чува се, като че ли е само на метър-два от нас. Мбиджейн, остави другите да довършат. Ако искаш, стой и гледай, но трябва да починеш.

В отговор той вдигна чука и го размаха срещу забоя. Скалата, която удари, се пропука. Двама от туземците пристъпиха напред и я откъртиха с лостовете си. В дъното на дупката, която се образува, ясно се виждаше ъгълът на вагонетката. Всички се втренчиха в него, а Даф извика:

— Шон, Шон, чуваш ли ме?

— Стига приказки и ме измъкнете оттук! — Гласът на Шон бе дрезгав от жаждата и праха, приглушен от скалата.

— Под вагонетката е.

— Това е той.

— Nkosii, добре ли си?

— Намерихме го!

Виковете им бяха подети от мъжете, работещи в галерията зад тях, и предадени по-нататък към тези, които очакваха при асансьорната станция.

— Намерили са го. Добре е, намерили са го.

Даф и Мбиджейн едновременно скочиха напред, напълно забравили изтощението си. Разчистиха няколкото последни буци скала и рамо до рамо коленичиха и надникнаха под вагонетката.

— Привет.

— Добре дошъл, Мбиджейн, какво те забави толкова?

— Господарю, по пътя си срещнах няколко малки камъчета.

Той протегна ръце, хвана Шон под мишниците и го изтегли изпод вагонетката.

— Какво дяволско място си избрал, за да се заровиш, момко. Как се чувствуваш?

— Дай ми малко вода и ще бъде добре.

— Вода, донесете вода! — извика Даф.

Шон се опита да пресуши цялата кана на един дъх. Закашля се и водата бликна от носа му.

— Спокойно, синко, спокойно — потупа го по гърба Даф.

От втората кана Шон пи по-бавно и я пресуши, пухтейки от усилието.

— Чувствувам се по-добре.

— Хайде, на повърхността ни чака лекар. — Даф хвърли едно одеяло на раменете му.

Мбиджейн вдигна Шон, прегърнал го през гърдите.

— Пусни ме, да те вземат дяволите! Не съм забравил да ходя.

Зулусът го пусна внимателно, но краката му се подгънаха като на човек, току-що станал от леглото след продължително боледуване и той се притисна към ръката му. Мбиджейн го вдигна отново и го понесе към асансьорната станция. Скипът ги изкачи на открито.

— Луната свети. А звездите, Господи, прекрасни са! — В гласа на Шон имаше учудване. Гълташе нощния въздух и пълнеше дробовете си, но той бе прекалено богат на кислород за него и Шон се закашля отново. При отвора на шахтата го чакаха хора, които се струпаха около тях.

— Как е той?

— Добре ли си, Шон?

— Доктор Саймъндс чака в канцеларията.

— Бързо, Мбиджейн — нареди Даф. — Не го дръж на студа.

Подхванали го от двете страни, те побързаха към административната сграда. Саймъндс го прегледа, видя гърлото и измери пулса му.

— Имате ли тук покрита карета?

— Да — отговори Даф.

— Добре, завийте го хубаво и го закарайте вкъщи да легне. От праха и лошия въздух долу съществува сериозна опасност от пневмония. Ще дойда с вас и ще му дам успокоително.

— Няма да ми трябва, докторе — ухили се Шон.

— Мисля, че зная кое е най-доброто за вас, г-н Кортни.

Доктор Саймъндс беше млад и предпочитан лекар от богаташите на Йоханесбург.

— Сега, ако разрешите, ще ви заведа в хотела ви. — Започна да прибира инструментите в лекарската си чанта.

— Вие сте лекарят — съгласи се Шон. — Но преди да тръгнем, ще прегледате ли ръцете на слугата ми? Станали са на каша. Едва ли е останало месо по тях.

Доктор Саймъндс не вдигна погледа си от това, което вършеше:

— Не лекувам туземци, г-н Кортни. Сигурен съм, че като се върнем в града, ще намерите друг лекар, към когото да се обърнете.

Шон се изправи бавно, одеялото се смъкна от раменете му. Приближи се до доктор Саймъндс, хвана го за гърлото и го притисна до стената. Докторът имаше хубави, дълги мустаци, Шон хвана единия от тях със свободната си ръка и го отскубна като перушина от трупа на птица. Доктор Саймъндс изпищя.

— Отсега нататък, докторе, ще лекуваш туземци — каза му той. Измъкна носната кърпичка от малкото джобче на Саймъндс и я притисна към капките кръв по голата горна устна на доктора. — Бъди така добър, прегледай слугата ми.

21

Когато на следващата сутрин Шон се събуди, стрелките на големия часовник в другия край на спалнята показваха дванадесет. Кенди беше там и дърпаше пердетата. В стаята имаше и двама сервитьори, всеки от тях държеше пълен поднос.

— Добро утро! Как е героят тази сутрин? — Тя се приближи до леглото му, а сервитьорите оставиха подносите и излязоха от стаята.

Шон примигна, за да прогони съня от очите си.

— Чувствувам гърлото си така, като че ли току-що съм привършил блюдо от натрошено стъкло.

— Това е от праха — каза Кенди и постави ръка на челото му. Ръката на Шон пропълзя зад нея и тя изписка, когато я ощипа. Застанала достатъчно далеч от леглото му, тя се разтри отзад и направи гримаса.

— Нищо ти няма!

— Добре тогава, ще ставам. — Той започна да отхвърля завивките.

— Не и преди да те е видял докторът.

— Кенди, ако този подлец прекрачи прага на стаята, така ще го ударя, че ще си събира зъбите по пода.

Кенди се обърна към подносите със закуска, за да скрие усмивката си.

— Така не се говори пред дама. Но не се безпокой, няма да бъде Саймъндс.

— Къде е Даф? — попита Шон.

— Къпе се и след това ще дойде да закуси с теб.

— Ще го изчакам, но моля те, скъпа, дай ми едно кафе.

Тя му донесе кафе.

— Твоят дивак върви след мен цяла сутрин, иска да те види. Тъкмо щях да поставя въоръжен пазач пред вратата, за да не го пуска в стаята.

Шон се засмя:

— Пусни го, Кенди.

Тя отиде до вратата и спря с ръка на резето.

— Хубаво е, че се върна, Шон. Няма да правиш повече такива глупости, нали?

— Обещавам.

Мбиджейн влезе бързо и застана до вратата:

— Nkosii, добре ли си?

Шон погледна мълчаливо петната от йод по превръзките на ръцете му и златистокафявата ливрея. Сетне се отпусна по гръб и се втренчи в тавана.

— Повиках слугата си, а вместо него пристига някаква маймуна на верига.

Зулусът стоеше неподвижно, с безизразно лице, само в очите му имаше болка.

— Отивай, намери слугата ми! Ще го познаеш по облеклото, което е на воин от Зулуленд.

Изминаха няколко секунди, преди Мбиджейн да се разтресе от смях. Той затвори внимателно вратата и когато се върна обратно с набедрената си превръзка, Шон му се ухили.

— А! Добре дошъл, Мбиджейн.

— Добре заварил.

Той застана до леглото и двамата се заприказваха. Поговориха малко за срутването, без да споменават участието на Мбиджейн в спасителната операция. Между тях съществуваше негласно разбиране, думите само щяха да го развалят. Може би щяха да поговорят за това по-късно, но не сега.

— Утре ще ти трябва ли каретата? — попита накрая слугата.

— Да, а сега си върви. Нахрани се и спи. — Шон посегна и докосна ръката му. Само този кратък физически допир, едно почти виновно докосване, и Мбиджейн си излезе.

Сетне влезе Даф, облечен в копринен халат. Двамата закусиха яйца с пържола. Даф поръча бутилка вино само за да изплакнат отново гърлата си от праха.

— Чувам, че Франсоа е все още в „Светлите ангели“. Непрекъснато бил пиян, откакто излязъл от шахтата. Като изтрезнее, може да дойде в кантората и да си вземе изработеното.

Шон се изправи.

— Ще го изриташ ли?

— Ще го изритам толкова нависоко, че ще докосне земята едва когато стигне Кейптаун.

— За какво, по дяволите? — настоя Шон.

— За какво? — повтори Даф. — За какво? За малодушие, ето за какво.

— Даф, той е бил в срутването при Кимбърли, нали?

— Да.

— Счупил си е краката, ти ли го каза?

— Да.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Ако на мен ми се случи втори път, аз също ще избягам.

Даф напълни чашата си, без да отговори.

— Отивай в „Светлите ангели“, кажи му, че алкохолът вреди на черния дроб — това ще го отрезви, кажи му, че ако утре сутрин не е на работа, ще му удържим от заплатата — каза Шон и Даф го погледна озадачено.

— Това пък какво е?

— Докато бях долу в онази дупка, имах време да помисля. Реших, че за да стигнеш до върха, не трябва да мачкаш всеки, когото срещнеш.

— О, разбирам! — усмихна се криво Даф. — Добри намерения, Нова година през август. Е, добре, всичко е наред, бях започнал да се безпокоя за теб. Помислих, че камък е паднал върху главата ти. Аз също имам добри намерения.

— Даф, не искам Франсоа да бъде изритан.

— Добре, добре. Той остава. Ако искаш, можем да открием безплатна кухня за бедни в кантората и да превърнем Ксанаду в приют за старци.

— О, престани! Просто не смятам, че е необходимо да изхвърлим Франсоа. Това е всичко.

— Кой спори? Съгласих се с теб, нали? Дълбоко уважавам добрите намерения и винаги съм преизпълнен с такива.

Даф придърпа стола си до леглото.

— Съвсем случайно имам тесте карти в себе си. — Извади ги от джоба на халата. — Какво ще кажеш за една игра?

Шон загуби петдесет лири, преди да бъде спасен, от пристигането на новия лекар. Докторът го почука по гърдите и подсвирна, погледна в гърлото и подсвирна, написа рецепта и му нареди да пази леглото целия ден. Тъкмо си бе тръгнал, когато дойдоха Джок и Тревър Хейнс. Джок носеше букет цветя и смутено го подаде на Шон.

Сетне стаята започна да се пълни непрекъснато: дойдоха останалите от групата им в борсата. В единия ъгъл започна игра на покер, а в другия — политическо събрание.

— За кого се мисли този Крюгер? За Господ или за някой друг? Знаете ли какво каза последния път, когато отидохме при него? „Протестирам, протестирам! Аз държа козовете, не вие.“

— … три попа печелят, вие само държите картите!

— … почакайте и ще видите. До края на месеца „Консолидейтид Уитс“ ще достигнат тридесет шилинга.

— … таксите, добавят нови двадесет процента върху динамита.

— … ново парче в операта. Джок се е абонирал за нея.

— Още никой не я е видял.

— Ей, вие двамата, спрете! Ако искате да се биете, излизайте навън! Това е стая на болен.

— Бутилката свърши. Даф, отвори нова!

Шон загуби още сто лири, преди Кенди да влезе в стаята малко след пет часа. Тя се ужаси.

— Вън, всички вън!

Стаята се опразни така бързо, както се бе напълнила. Кенди се разшета, прибирайки угарки от пури и празни чаши.

— Ах, тези вандали! Някой е прогорил дупка в килима. Погледнете тук! Върху масата е разляно шампанско.

Даф се изкашля и започна да си налива нова чаша.

— Не смяташ ли, че си пил достатъчно, Дафърд?

Той остави чашата.

— И вече е време да отидеш и се преоблечеш за вечеря.

Даф примигна глуповато към Шон, но все пак тръгна.

Двамата с Кенди се върнаха отново след вечеря и тримата пиха ликьор.

— А сега в леглата! — изкомандува Кенди и пресече стаята, за да спусне пердетата.

— Още е рано! — протестира безуспешно Даф. Тя загаси лампата.

Шон не бе изморен. Бе лежал цял ден и сега мозъкът му бе съвсем буден. Запали пура и запуши, вслушвайки се в шумовете, които долитаха от улицата. Едва след полунощ се унесе. Събуди се стенейки, защото тъмнината отново го бе обгърнала, а одеялата го притискаха и душаха. Отхвърли ги от себе си и се запрепъва слепешком из стаята. Трябваха му въздух и светлина. Омота се в дебелите кадифени пердета. Освободи се и удари с рамо двойната стъклена врата, която се отвори и той излезе на верандата в студения въздух. Тежкото му дишане постепенно се успокои. Върна се, запали лампата и влезе в празната стая на Даф. На нощната масичка намери „Дванадесета нощ“ и я взе в стаята си. Чете, докато в отворения прозорец започна да сивее зората, и след това остави книгата. Обръсна се, облече се и през задното стълбище слезе в двора на хотела. Откри Мбиджейн в конюшнята.

— Оседлай сивия!

— Къде отиваш, господарю?

— Да се преборя с дявола.

— Тогава и аз ще дойда с тебе.

— Не, ще се върна преди полунощ.

Язди до „Кенди Дийп“ и върза коня си пред административната сграда. В предните канцеларии го посрещна сънлив чиновник.

— Добро утро, г-н Кортни. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Намери ми гащеризон и каска.

Шон отиде до шахта номер три. Земята бе замръзнала и скърцаше под стъпките му, а слънцето едва се беше показало над източния хребет на Уитуотърсранд. Спря до навеса и заговори механика.

— Слезе ли вече новата смяна?

— Преди половин час, сър. — Изненадата на човека от факта, че го вижда, бе очебийна. — Нощната смяна приключи взривяването в пет часа.

— Добре, спусни ме на четиринадесети хоризонт.

— Четиринадесетият сега е изоставен, г-н Кортни. Никой не работи там.

— Да, зная.

Шон приближи входа на шахтата. Запали карбидната си лампа и докато очакваше екипа, се загледа в долината отсреща. Въздухът бе чист и слънцето хвърляше продълговати сенки. Всички предмети бяха ясно очертани. В продължение на много месеци не бе идвал тук толкова рано и почти беше забравил колко свежи и нежни са цветовете на настъпващия ден. Екипът спря пред него. Той си пое дълбоко дъх и пристъпи в него. Когато достигна четиринадесети хоризонт, излезе и натисна бутона за връщане на екипа. Отново остана съвсем сам. Тръгна напред по тунела и ехото от стъпките му го последва. Обливаше го пот и мускулите на бузата му започнаха конвулсивно да се свиват. Достигна забоя и лъчът на карбидната лампа падна върху скалната преграда. Провери дали кибритът бе в джоба му и загаси лампата. Тъмнината се спусна върху него. Първият половин час беше най-тежък. Два пъти хвана кибрита, готов да запали клечка, но се възпираше. Потта образува студени петна под мишниците му, а тъмнината пълнеше гърлото и го давеше. Трябваше да се бори за всяка глътка въздух, да я поеме, да я задържи, да я изпусне. Отначало регулира дишането си. След това разсъдъкът му се възвърна бавно и той разбра, че е спечелил. Изчака още десет минути, дишайки спокойно, облегнал се на стената на тунела, и след това запали лампата. Усмихна се, тръгна обратно към асансьорната станция и повика екипа. Когато стигна на повърхността, запали пура и хвърли клечката в квадратното черно гърло на шахтата.

— Дотук с тебе, нещастна дупчице.

Върна се към административната сграда. Това, което не можеше да знае, бе, че шахта номер три на „Кенди Дийн“ ще му отнеме нещо също толкова ценно, колкото и куража му и че този път нямаше да му го върне. Но това щеше да се случи след много години.

22

Към началото на октомври Ксанаду беше почти завършен. Както обикновено, тримата отидоха там една съботна утрин.

— Строителят изостава от графика само с половин година. Сега твърди, че ще завърши до Коледа, а аз нямам кураж да го попитам коя Коледа — отбеляза Шон.

— Това е поради промените, които измисли Кенди — осведоми го Даф. — Така обърка горкия човек, че той вече не знае мъж ли е или жена.

— Ако още в началото се бяхте обърнали за съвет към мен, щяхте да си спестите куп неприятности — укори ги Кенди.

Една карета свърна през мраморната арка и те се огледаха наоколо. Тревните площи вече бяха гладко окосени, а живият плет покрай алеята бе стигнал до раменете им.

— Мисля, че ще отговаря на името си. Този градинар разбира от работата си — каза Шон със задоволство.

— Да не си посмял да го наречеш така пред него. В противен случай ще трябва да продължим със собствените си ръце. Той е специалист по градинарство — погледна го с усмивка Даф.

— Говорейки за названия — прекъсна ги Кенди, — не намирате ли, че Ксанаду е малко, хм, малко необичайно?

— Не — отвърна Шон. — Лично аз го избрах. Мисля, че е дяволски хубаво име.

— Не е възвишено, защо да не го наречем „Вълшебната дъбрава“?

— Първо, защото в радиус от петдесет мили наоколо няма нито едно дъбово дърво и второ, защото вече се нарича Ксанаду.

— Не се сърди, направих само едно предложение.

Строителят ги посрещна в началото на алеята и те започнаха обиколката си из къщата. Разглеждаха я в продължение на цял час, след това оставиха строителя и излязоха в парка. Откриха градинаря заедно с тълпа туземци близо до северната граница на имота.

— Как върви, Джубърт? — поздрави го Даф.

— Не лошо, г-н Чарлиууд, но иска време, разбирате ли?

— Дяволски хубава работа си свършил досега.

— Много сте любезен, сър.

— Кога ще започнеш лабиринта ми?

Градинарят се слиса, погледна Кенди, отвори уста, затвори я и отново я погледна.

— О, аз казах на Джубърт да не се притеснява за лабиринта.

— Защо? Аз исках лабиринт. Откакто като дете посетих Хемптън Корт, винаги съм искал свой собствен лабиринт.

— Това са глупости — каза Кенди. — Само отнемат много място и даже не са приятни за гледане.

Шон очакваше Даф да спори, но това не се случи.

Поприказваха още малко с градинаря, сетне пресякоха поляната пред къщата и се отправиха към параклиса.

— Дафърд, забравих си слънчобрана в каретата. Ще бъдеш ли така добър да ми го донесеш? — помоли го тя.

Когато Даф се изгуби от погледа им, Кенди хвана Шон за ръка.

— Ще стане прелестна къща. Ще бъдем много щастливи в нея.

— Определихте ли вече датата? — попита я той.

— Ще се нанесем, след като къщата стане готова. Предполагам, че това ще стане някъде през февруари идната година.

Стигнаха до параклиса и се спряха пред него.

— Каква сладка малка черква — промълви замечтано Кенди. — И каква отлична идея на Дафърд — специална черква само за нас.

Шон изсумтя притеснено.

— Да — съгласи се той. — Много романтична идея. — Погледна през рамо и видя Даф да се завръща със слънчобрана.

— Кенди, това не е моя работа. Нищо не разбирам от годежи, но зная да обяздвам коне: първо надяваш оглавника, сетне слагаш седлото.

— Не разбирам. — Тя изглеждаше озадачена. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо, забрави го. Ето го и Даф.

Когато се върнаха в хотела, намериха бележка за Шон, оставена на рецепцията. Влязоха в главния салон и Кенди отиде да провери менюто за вечеря. Той отвори плика и прочете:

Шон подаде бележката на Даф.

— Какво предполагаш, че ще иска?

— Дочул е за изключителните ти умения като играч на клебиджъс. Възнамерява да взема уроци — отговори Даф.

— Ще отидем ли?

— Разбира се. Знаеш, че не мога да устоя на приятната компания на Норман.

Беше великолепна вечеря. Раците, зарити в лед, бяха пристигнали с бързия дилижанс от Кейптаун.

— Кенди, двамата с Шон ще навестим Храдски. Може да закъснеем малко — каза й Даф, след като привършиха с вечерята.

— Щом като се отнася за Храдски… — усмихна се тя. — Но да не ме излъжете. Имам свои шпиони в Опера Хауз, нали знаете?

— Ще вземем ли каретата? — попита Даф.

Шон забеляза, че приятелят му не се бе засмял на шегата на Кенди.

— Само две преки са. Можем да походим.

Вървяха мълчаливо. Шон се чувствуваше приятно сит, оригна се тихо и дръпна от пурата. Даф заговори, когато почти бяха стигнали „Гранд Нешънъл Хотел“.

— Шон… — спря се той.

— Да?

— Става дума за Кенди… — спря отново Даф.

— Тя е добро момиче — подсказа му Шон.

— Да, тя е добро момиче.

— Това ли е всичко, което искаше да кажеш?

— Е, да, няма значение. Да вървим да видим какво искат Саул и Давид.

Макс ги посрещна пред вратата на апартамента на Храдски.

— Добър вечер, господа, радвам се, че дойдохте.

— Здрасти, Макс. — Даф мина покрай него и се отправи към Храдски, който стоеше до камината.

— Норман, скъпи приятелю, как си?

Храдски кимна за поздрав, а Даф хвана реверите на сакото му, внимателно ги нагласи и махна несъществуваща перушинка от рамото му.

— Имаш свой стил на обличане, Норман. Шон, не си ли съгласен с мен, че има свой стил в облеклото? Не познавам друг, който да носи костюм за двадесет гвинеи и да изглежда като полупразен чувал с портокали. — Потупа нежно ръката на Храдски. — Да, благодаря ти. Ще пийна едно. — Отиде до шкафа с напитки и си наля една чаша. — А сега, господа, какво можете да направите за мен?

Макс погледна Храдски и той му кимна.

— Пристъпвам веднага към въпроса — каза Макс. — Нашите две компании са най-големите в Уитуотърсранд.

Даф остави чашата върху шкафа и гримасата изчезна от лицето му. Шон седна в един от фотьойлите със сериозно изражение. И двамата, можеха да отгатнат какво ще последва.

— В миналото — продължи Макс — в много случаи работехме заедно и печелехме от това. Следващата логична стъпка, разбира се, е да обединим силите си, да съединим средствата си и заедно да достигнем нови висоти.

— Доколкото разбирам, предлагате сливане?

— Точно така, г-н Кортни, сливане на тези две огромни финансови компании.

Шон се облегна и започна тихичко да си подсвирква. Даф вдигна чашата си отново и отпи.

— Е, добре, господа, какви са вашите виждания по въпроса? — попита Макс.

— Имаш ли готово предложение, Макс? Нещо определено, върху което да помислим?

— Да, г-н Кортни, имам. — Отиде до бюрото, което заемаше единия ъгъл на стаята и взе куп листове. Пресече стаята и ги подаде на Шон. Той ги пое и ги разгледа.

— Доста работа си свършил, Макс. Ще ни трябват ден-два, за да разберем какво точно ни предлагаш.

— Съгласен съм, г-н Кортни. Разполагате с време, колкото пожелаете. Работихме цял месец, за да изготвим този план, и се надявам, че трудът ни не е отишъл напразно. Мисля, че ще намерите предложението ни за много щедро.

Шон се изправи.

— Ще ви се обадим през следващите няколко дни, Макс. Тръгваме ли, Даф?

Даф изпразни чашата си.

— Лека нощ, Макс. Грижи се за Норман. Той ни е твърде скъп, нали знаеш?

Отидоха в сградата на „Илъф стрийт“. Влязоха през една от страничните врати, запалиха лампите в кабинета на Шон. Даф примъкна един допълнителен стол до бюрото. До два часа на следващата сутрин те успяха да разберат същественото от предложението на Храдски. Шон стана и отиде да отвори един от прозорците, защото стаята бе изпълнена с гъст тютюнев дим. Върна се обратно, строполи се на кушетката, нагласи една възглавница под главата си и погледна Даф.

— Да чуем, какво имаш да кажеш.

Даф почукваше с молив по зъбите, докато обмисляше думите си.

— Първо трябва да решим дали да се присъединим към него.

— Ако това ще ни донесе изгода, ще го направим — отговори Шон.

— Съгласен, но само ако ще е изгодно за нас. — Даф се облегна на стола. — Сега, следващият въпрос. Кажи ми, синко, кое е първото нещо, което ти идва наум от плана на Норман?

— Ние получаваме благозвучни титли и тлъсто възнаграждение в брой, а Храдски — контрол — отвърна Шон.

— Ти сложи пръста си в раната. Норман иска контрол. Това струва повече от парите. Той иска контрол, така че да седи на върха, да гледа отвисоко всички останали и да казва: „Е, добре, копелета, какво ще кажете, ако наистина запелтеча?“.

Даф стана, заобиколи бюрото и спря пред кушетката на Шон.

— А сега, следващият въпрос. Ще му дадем ли контрол?

— Ако ни плати, да — отговори Шон.

Съдружникът му се обърна, пресече стаята и застана до отворения прозорец.

— Знаеш ли, като че ли предпочитам аз самият да съм на върха — каза той замислено.

— Слушай, Даф. Дойдохме тук, за да направим пари. Ако вървим заедно с Храдски, ще направим повече — каза Шон.

— Синко, сега имаме толкова много, че можем да напълним тази стая със златни монети. Имаме повече, отколкото някога бихме могли да похарчим, и на мен ми харесва да бъда на върха.

— Да си признаем, Храдски е по-силен от нас. Той има своите диамантени дялове, така че и сега не сме на върха. Ако се присъединим към него, ти пак няма да си най-отгоре, но ще бъдеш много по-богат.

— Желязна логика! — кимна Даф. — В такъв случай съм съгласен с теб. Храдски получава контрола, но трябва да плати за него. Ще го прекарваме през центрофугата, докато го изцедим напълно.

Шон седна.

— Съгласен, а сега да хванем плана му за гърлото, да го раздробим на парчета и отново да го съставим, но така, както ще се нрави на нас.

Даф погледна часовника си.

— Минава два часът. Да спрем дотук и да се заловим отново сутринта на свежи глави.

На следващия ден поръчаха обядът да им бъде донесен в кабинета и го изядоха на бюрото. Джонсън, когото изпратиха на фондовата борса, за да следи цените и да ги повика незабавно, ако се случи нещо извънредно, се върна да докладва.

— Цял ден беше тихо като в гробище, сър. Носеха се всякакви слухове. Изглежда, някой е видял лампите в кабинета да светят в два часа тази сутрин. И когато не дойдохте в борсата, а вместо това изпратихте мен, казвам ви, сър, зададоха ми много въпроси. — Джонсън се подвоуми, но сетне любопитството му надделя.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — започна да се приближава към бюрото им той.

— Мисля, че можем сами да се оправим, Джонсън. Моля те, затвори вратата, като излезеш.

В седем и половина решиха, че са работили достатъчно, и се върнаха в хотела. Влизайки във фоайето, Шон видя Тревър Хейнс да изчезва в салона и чу гласа му:

— Ето ги!

Почти веднага Тревър се появи отново заедно с брат си.

— Здравейте, момчета! — Джок се правеше на изненадан, че ги вижда. — Какво правите тук?

— Живеем тук — отговори Даф.

— О, да. Разбира се. Добре, елате да пийнем нещо. — Той широко се усмихна.

— А сетне ще ни подпитате умело, за да разберете какво сме правили цял ден — изказа предположение Даф.

Джок се притесни.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Само исках да пийнем заедно, това е всичко.

— Все пак благодаря, Джок. Имахме тежък ден. Мисля, че ще се качим горе, за да си легнем. Те пресякоха половината фоайе, преди Даф да се обърне и погледне към мястото, където стояха двамата братя.

— Момчета, ще ви кажа нещо — прошепна високо Даф. — Това е нещо наистина голямо, толкова голямо, че на ума ми му трябва време да го смели. Когато вие двамата разберете, че през всичкото време то е било под носовете ви, ще се ухапете.

Оставиха братята Хайнс във фоайето да се взират след тях и се заизкачваха по стълбите.

— Не беше много любезно — засмя се Шон. — Няма да спят цяла седмица.

23

Когато на следващата сутрин нито Шон, нито Даф се появиха във фондовата борса, слуховете плъзнаха из салона на членовете и цените побесняха. Достоверни слухове, че Шон и Даф са открили нова златна жила оттатък планините, изстреляха цените нагоре, двадесет минути по-късно дойде опровержението и клъцна по петнадесет шилинга на акция от фондовете на Кортни — Чарлиууд. Джонсън цяла сутрин тича напред-назад между кабинета им и борсата. Към единадесет часа се беше уморил дотолкова, че едва можеше да говори.

— Стига толкова, Джонсън — каза му Шон. — Ето ти една гвинея, иди до „Гранд Нешънъл“ и си купи едно питие. Доста се потруди тази сутрин.

Един от хората на Джок Хейнс, изпратен да наблюдава кантората на Кортни — Чарлиууд, последва Джонсън до хотел „Гранд Нешънъл“ и го чу да прави поръчката си на бармана. Отърча обратно в борсата и докладва на Джок.

— Старшият им чиновник току-що отиде и си поръча бутилка френско шампанско — задъхваше се той.

— Боже господи! — Джок подскочи от стола си, а до него Тревър отчаяно викаше своя служител.

— Купувай! — прошепна той в ухото му. — Купувай всяко късче хартия с техния подпис, върху което можеш да сложиш ръка.

От другата страна на салона Храдски потъна още по-дълбоко в стола си, скръсти доволно ръце върху корема си и почти се усмихна.

Около полунощ Шон и Даф бяха завършили контрапредложението си на офертата на Храдски.

— Как мислиш, че ще реагира Храдски? — попита Шон.

— Мисля, че сърцето му е достатъчно здраво, за да издържи на удара — ухили се Даф. — Единствената причина, поради която ченето му няма да увисне до пода, е, че големият му корем ще го спре.

— Да отидем до хотела, за да му го покажем? — предложи Шон.

— Синко, синко! — Даф поклати съжалително глава. — След всичкото време обучение още нищо не си научил.

— Тогава какво ще правим?

— Ще го повикаме, синко. Ще го накараме той да дойде при нас. Ще водим играта на собствен терен.

— Какво ще ни помогне това? — попита Шон.

— Незабавно ще получим предимство, ще го накара да си припомни, че той е този, който моли.

Храдски дойде в кантората им в десет часа на следващата сутрин. Пристигна със самочувствието на човек, държащ в ръцете си четири аса. Придружаваха го Макс и двама секретари. Джонсън ги посрещна при входната врата и ги въведе в кабинета на Шон.

— Норман, стари приятелю! Радвам се да те видя — поздрави го Даф и въпреки да знаеше добре, че Храдски не пуши, извади пура. Когато всички се настаниха, Шон отвори прозореца.

— Господа, проучихме предложението ви и в общи линии го намираме прямо, честно и справедливо.

— Правилно! Правилно! — съгласи се любезно Даф.

— Още в началото искам да сте наясно — продължи Шон, — че г-н Чарлиууд и аз самият сме дълбоко уверени, че обединяването на нашите две предприятия е желателно. Глупости, необходимо. Ако ми простите цитата „в единението е истината“.

— Правилно, правилно! Точно така! — запали пурата си Даф.

— Както казах, проучихме предложението ви и го приемаме с готовност и радост, с изключение на няколко незначителни подробности, които съм изброил. — Шон повдигна дебел сноп листове. — Разбира се, вие ще искате да хвърлите око на тях и след това ще можем да престъпим към изготвяне на официално споразумение.

Макс предпазливо пое купчината хартия.

— Ако искате да останете сами, кабинетът на г-н Чарлиууд, който се намира непосредствено до този, е на ваше разположение.

Храдски и групата му влязоха в съседната стая и час по-късно, когато излязоха, имаха вид на хора, носещи ковчег. Макс всеки момент щеше да избухне в сълзи и с мъка проговори.

— Мисля, че трябва да разгледаме всяка точка поотделно — каза тъжно той.

Три дни по-късно стиснаха ръцете си върху сделката.

Даф наля питиетата и подаде чаша на всеки:

— За новата компания — „Сентръл Ранд Консолидейтид“. Господа, това бе тежко раждане, но аз мисля, че дадохме живот на дете, с което можем да се гордеем.

Храдски получи контрол, но го заплати на висока цена.

„Сентръл Ранд Консолидейтид“ бе осветена с тържество, състояло се в големия салон на фондовата борса в Йоханесбург, десет процента от акциите й бяха предоставени за закупуване от обществото. Преди да започнат продажбите за деня, тълпата бе изпълнила сградата на борсата и бе задръстила улицата пред нея в продължение на една пресечка във всяка посока. Директорът на борсата прочете програмата на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, в катедралната тишина всяка негова дума ясно се чуваше салона на членовете. Камбанката удари, а тишината продължаваше да тегне. Упълномощеният служител на Храдски я наруши боязливо:

— Продавам акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Последвалото приличаше на клане, двеста мъже се опитаха едновременно да купят дялове. Първо сакото, а сетне и ризата му се разпаднаха под сграбчилите го ръце, загуби очилата си, стрити на прах под тъпчещите ги крака. След десет минути успя да си пробие път извън тълпата и докладва на господарите си:

— Успях да ги продам, господа.

Шон и Даф се смееха. Имаше защо да се смеят, тъй като за тези десет минути тридесетпроцентното им участие в „Сентръл Ранд Консолидейтид“ увеличи стойностното си изражение с половин милион лири.

24

Тази година коледната вечеря в хотела на Кенди бе много по-богата, отколкото преди пет години. Присъствуваха седемдесет и пет души, настанени на голяма маса. Около три часа след полунощ половината от тях едва се държаха на краката си. Шон се подпираше на перилата, за да изкачи стълбите, и когато стигна горната площадка, заяви тържествено на Кенди и Даф:

— Обичам ви! Страшно ви обичам, но сега трябва да спя.

Остави ги сами и тръгна по коридора, блъскайки се в стените като билярдна топка, докато накрая влетя през вратата на апартамента си.

— Даф, провери дали е добре.

— Все едно един мъртвопиян да води друг мъртвопиян — промърмори Даф и последва Шон, движейки се на зигзаг. Завари приятелят си седнал на ръба на леглото, да се бори с ботушите си.

— Какво се опитваш да направиш, момко? Да си счупиш коляното?

Той го погледна и се усмихна блажено.

— Влизайте, влизайте и четиримата. Пийнете по едно.

— Благодаря, нося си свое.

Затвори вратата след себе си като заговорник и измъкна бутилка изпод сакото.

— Тя не ме видя. Не знаеше, че във вътрешния джоб на нейния малък Дафърд има една голяма, чудесна бутилка.

— Имаш ли нещо против да ми помогнеш да сваля тези проклети ботуши? — попита Шон.

— Много уместен въпрос — отговори сериозно Даф, насочвайки се към един от фотьойлите в другия край на стаята. — Радвам се, че го зададе. — Достигна фотьойла и се строполи в него. — Отговорът е, разбира се, да! Имам нещо против.

Шон се отпусна в леглото.

— Синко, искам да говоря с теб — каза приятелят му.

— Говори свободно, не се стеснявай.

— Шон, какво мислиш за Кенди?

— Две чудесни цици.

— Прав си, но един мъж не може да живее само с цици.

— Не, но предполагам, че тя притежава и другия основен атрибут — отвърна сънливо Шон.

— Синко, говоря сериозно. Искам помощта ти. Мислиш ли, че постъпвам правилно? Имам предвид тази женитба.

— Не разбирам много от женитби.

Шон се захлупи по лице.

— Вече ме нарича Дафърд. Забеляза ли, синко? Това е знамение, това е знамение и най-злокобна поличба. Забеляза ли? — Почака една секунда за отговор, който не получи. — Така ме наричаше и другата: „Дафърд“, казваше тя, чувам го като сега: „Дафърд, ти си свиня!“.

Даф се вторачи в леглото.

— Слушаш ли ме?

Никакъв отговор.

— Шон, синко, нуждая се от помощта ти.

Шон изсумтя тихичко.

— Ах, ти, пиян простак! — промълви нещастно Даф.

25

Ксанаду бе завършен в края на януари и денят на сватбата бе определен за двадесети февруари. Даф изпрати покана на шефа на всички полицейски сили в Йоханесбург и в замяна балната зала на Ксанаду, където върху дълги дървени маси бяха оставени сватбените подаръци, бе охранявана денонощно. На десети следобед Шон закара там Даф и Кенди, за да преброят плячката за последен път. Даде една пура на дежурния полицай и влязоха в балната зала.

— Погледнете! Ах, погледнете! — извика Кенди. — Цял куп нови подаръци.

— Този е от Джок и Тревър — прочете картичката Шон.

— Отвори го бързо, моля те, Дафърд! Да видим какво са ни подарили.

Той откърти капака на сандъка и Шон леко подсвирна.

— Сервиз за хранене от масивно злато — ахна Кенди. Взе една от чиниите и я притисна към гърдите си. — О, не зная какво да кажа.

Шон разгледа останалите кутии.

— Хей, Даф, този ще те направи изключително щастлив: „Благопожелания, Н. Храдски“.

— Трябва непременно да го видя. — Даф показа ентусиазъм, което не се бе случвало от месец. Разопакова пакета.

— Цяла дузина! — подсвирна щастливо той. — Норман, ах, ти, безценно малко еврейче, цяла дузина кърпи за сервиране!

— Важен е жестът — засмя се Шон.

— Скъпият стар Норман! Колко ли го е боляло, когато ги е плащал! Ще го накарам да постави автографа си на тях, ще ги сложа в рамки и ще ги окача на стената в хола.

Оставиха Кенди да подреди подаръците и излязоха в градината.

— Уреди ли лъжесвещеник? — попита Даф.

— Да, настанен е в един хотел в Претория. Сега репетира. Когато му дойде времето, ще си изпее урока.

— Нали не мислиш, че измамата е също толкова лоша, колкото ако го направим както трябва? — поколеба се Даф.

— Моментът е неподходящ да мислиш за това.

— Да, предполагам, че е така.

— Къде ще прекарате медения си месец? — полюбопитствува Шон.

— Ще отидем с дилижанса до Кейптаун, ще се качим на пощенския параход до Лондон, след това месец или нещо подобно на континента. Ще се върнем през юни.

— Би трябвало да прекарате добре.

— Защо и ти не се ожениш?

— От къде на къде? — изненада се Шон.

— Не чувствуваш ли, че мамиш старото си приятелче? Да ме изоставиш сам?

— Не. И все пак, за коя мога да се оженя?

— Какво ще кажеш за момата, с която беше на конните състезания миналата събота — тя е чудесно парче.

— Чу ли я как се кикоти?

— Да — съгласи се Даф. — Такова нещо не може да се пропусне.

— Представяш ли си този кикот да долита до теб на масата, когато закусваш? — попита Шон.

Даф сви рамене.

— Да, разбирам те. Но веднага след завръщането си ще накарам Кенди да започне да ти търси подходяща съпруга.

— Имам по-добра идея. Остави Кенди да управлява твоя живот, а аз ще управлявам своя.

— Точно това се опасявам, че ще се случи, синко.

Храдски се съгласи неохотно дейността на мините, работилниците, транспортните компании да бъде преустановена на двадесети, за да могат служителите да присъствуват на сватбата на Даф. Това означаваше, че половината от службите в Уитуотърсранд ще бъдат затворени през целия ден. Впоследствие повечето от независимите компании също решиха да не работят. На осемнадесети, каруци превозващи храна и напитки, се проточиха по хълма към Ксанаду. Същата нощ в изблик на великодушие, Шон покани цялата компания от Опера Хауз на сватбата. На следващата сутрин си спомняше смътно за това и отиде да отмени поканата, но Тъжната Беси му каза, че повечето от момичетата са отишли в града да купуват нови рокли.

— По дяволите, в такъв случай нека дойдат. Единствената ми надежда е, че Кенди няма да разбере кои са те.

В нощта на деветнадесети Кенди им разреши да използуват трапезарията и всички зали на първия етаж в хотела за ергенска вечер на Даф. Франсоа пристигна с шедьовър, създаден в работилниците на мините — огромен топуз и верига. Завързаха ги тържествено около крака на Даф и празненството започна.

Впоследствие се утвърди мнението, че строителният предприемач, извършил ремонта на хотела, е бандит, и представената от него сметка за малко под хиляда лири не е нищо друго, освен пладнешки грабеж. Въпреки това никой не можеше да отрече, че играта бок-бок, играна от сто мъже в трапезарията, е нанесла известни щети, че полилеят не е могъл да понесе тежестта на г-н Кортни и на третото залюляване се е откъснал от тавана и е пробил дупка в пода. Също така никой не оспори факта, че безрезултатните половинчасови опити на Джок Хейнс да свали стъклената чаша от главата на брат си с тапи от шампанско и езерото от вино с дълбочина до коляното, образувало се в резултат на обстрела в един от салоните, са наложили подмяна на пода. Въпреки всичко те решиха, че хиляда лири са твърде много. Все пак бяха единодушни в едно — че това е било паметно празненство.

В началото Шон се безпокоеше, че Даф не е в настроение, защото той стоеше намръщен до бара с металния топуз в едната си ръка, заслушан в неприличните разговори. След седем или осем чаши престана да се тревожи за него и се зае с полилея. Към полунощ Даф помоли Франсоа да го освободи от оковите и се измъкна от стаята. Никой не го забеляза да напуска.

Шон изобщо не можа да си спомни как е стигнал до леглото си тази нощ, но на следващата сутрин бе внимателно събуден от един келнер с поднос за кафе и бележка.

— Колко е часът? — попита Шон, разгръщайки бележката.

— Осем, господине.

— Не е необходимо да викаш — промърмори той. Трудно фокусира погледа си, защото болката в главата му бе непоносима.

От алкохола в устата си имаше вкус на хлороформ. Опита се да го премахне с кафе, запали пура и се закашля. От кашлицата изпитваше ужасна болка в тила. Угаси пурата и влезе в банята. Половин час по-късно се почувствува достатъчно силен, за да събуди Даф. Отвори вратата на стаята му. Пердетата бяха все още спуснати. Дръпна ги и почти ослепя от нахлулата слънчева светлина. Обърна се към леглото и застина. Бавно пресече стаята и седна на ръба му.

— Трябва да е спал в стаята на Кенди — промърмори Шон, загледан в неизмачканите възглавници и грижливо сгънатите одеяла. След няколко секунди се сети, че това е невъзможно.

— Тогава защо тя ще пише тази бележка? — Изправи се и усети, че го обзема тревога. Представи си Даф, лежащ на двора пиян и беззащитен или ударен по главата от някой йоханесбургски апаш. Прекоси тичешком стаята и нахълта във всекидневната. Видя плика върху полицата на камината и го взе.

— Какво е това? Покана за събрание на съюза на писателите? — промърмори той. — Тук се е задръстило от писма.

Разгърна листа и позна обратно наклонения почерк на Даф:

Шон седна в един от фотьойлите и прочете писмото още два пъти. Сетне избухна.

— Да те вземат дяволите, Чарлиууд — „поднеси извиненията ми“. Подло копеле! Изчезваш и ме оставяш да ти оправям бъркотиите. — Втурна се през стаята с халат, мятащ се яростно около краката му. — Сам ще поднесеш извиненията си, дори ако се наложи да те довлека вързан с въже.

Изтича по задното стълбище. Мбиджейн беше в конюшнята заедно с трима от конярите.

— Къде е господарят Даф? — изрева Шон.

Те се втренчиха в него.

— Къде е? — Брадата му се наежи.

— Господарят взе коня си и отиде да поязди — отговори нервно един от конярите.

— Кога? — прогърмя Шон.

— Нощес. Може би преди седем или осем часа. Трябва да се върне вече.

Шон изгледа коняря, дишайки тежко:

— Накъде отиде?

— Господарю, той не каза.

Преди осем часа — би могъл да е вече на седемдесет километра оттук. Обърна се и се върна в стаята си. Хвърли се в леглото и си наля още една чаша кафе.

— Това ще я съкруши… — Той си представи мъката и сълзите й.

— Ох, по дяволите! Бъди проклет, Чарлиууд! — Засърба кафето и реши също да замине, да вземе кон и да се махне, колкото е възможно по-надалече.

— Тази каша не съм я забъркал аз и нямам нищо общо с нея.

Изпи кафето и започна да се облича. Докато сресваше косата си пред огледалото, си представи Кенди сама в параклиса, стояща в очакване, докато тишината се превръща в шушукане, а шушукането в смях.

— Чарлиууд, свиня такава! — свъси вежди Шон. — Не мога да я оставя да отиде там. И без това ще бъде достатъчно лошо. Трябва да й кажа.

Взе часовника си от тоалетната масичка — беше девет и половина.

— Проклет да си, Чарлиууд!

Тръгна по коридора и спря пред вратата на Кенди, а отвътре се чуваха женски гласове и той почука, преди да влезе. В стаята бяха две от приятелките на Кенди и цветнокожото момиче Марта. Те се втренчиха в него.

— Къде е Кенди?

— В спалнята, но не трябва да влизаш. Нямаш късмет.

— Вярно, това е най-скапаният късмет на света — съгласи се Шон и почука на вратата на спалнята.

— Кой е?

— Шон.

— Не можеш да влезеш. Какво искаш?

— Облечена ли си?

— Да, но не трябва да влизаш.

Той отвори вратата и погледна към разпищелите се жени.

— Изчезвайте оттук! — заповяда им с прегракнал глас. — Трябва да говоря насаме с Кенди.

Те изхвърчаха от стаята и Шон затвори вратата след тях. Кенди беше облечена в пеньоар. Лицето й сияеше, прибраната й назад коса се спускаше блестяща и мека. Шон осъзна, че е красива. Погледна към бухналата купчинка на сватбената й рокля върху леглото.

— Кенди, страхувам се, че нося лоша новина. Ще можеш ли да я понесеш? — произнесе го почти грубо и с омраза, омраза към всяка една дума.

Видя как лицето й помръкна. После стана безизразно — празно и мъртво, като на статуя.

— Той си отиде — каза Шон. — Избяга от теб.

Кенди взе една четка от тоалетната масичка и започна да я прокарва безцелно из косата си. В стаята бе много тихо.

— Съжалявам, Кенди.

Тя кимна, без да го погледне. Погледът й бе отправен в празния коридор на бъдещето. Това мълчание беше по-страшно от сълзите.

— Съжалявам, бих искал да мога да направя нещо… — Той се обърна към вратата.

— Шон, благодаря, че дойде да ми кажеш. — В гласа й нямаше чувства, той беше мъртъв като лицето й.

— Няма нищо. — Гласът му бе пресипнал.

Отиде с коня до Ксанаду. Тълпата се трупаше около големите палатки на поляната и по смеха им той позна, че вече са пили. Слънцето грееше ярко, но все още не бе много топло, оркестърът свиреше на широката веранда и роклите на жените се открояваха като весели петна на фона на зелената морава. „Празник“ — плющяха знамената върху палатките. „Празник“ — извисяваше се смехът.

Шон яздеше по алеята, повдигайки ръка в отговор на поздравите, които му се подвикваха. Това, че беше на коня, му даде възможност да забележи Франсоа и Мартин Къртис с чаши в ръце близо до къщата да разговарят с две от момичетата от Хауз Опера. Остави коня си на един от туземците коняри и закрачи към тях.

— Здрасти, шефе! — поздрави го Къртис. — Защо си толкова кисел, нали не се жениш ти?

Всички се засмяха.

— Франсоа, Мартин, елате, моля ви, с мен.

— Какво има, г-н Кортни? — запита Франсоа, докато отиваха настрана.

— Празникът свърши. Няма да има сватба.

Двамата зяпнаха от изненада.

— Обиколете наоколо и кажете на всички. Кажете им да си вземат обратно подаръците.

Той се обърна и си тръгна.

— Какво се е случило, шефе? — попита Къртис.

— Кажете им само, че Кенди и Даф са променили намеренията си.

— Искате ли да ги отпратим?

Той се подвоуми.

— По дяволите! Нека останат. Оставете ги да се отровят от пиене. Само им кажете, че няма да има сватба.

Влезе в къщата. Откри нервния от напрежение лъжесвещеник в кабинета на първия етаж. Адамовата ябълка на човека беше протрита до кръв от колосаната висока и корава свещеническа яка.

— Няма да имаме нужда от тебе — каза Шон.

Извади чековата си книжка, седна до бюрото и попълни един чек.

— Това е за неприятностите. А сега, изчезвай от града!

— Благодаря ви, г-н Кортни. Много ви благодаря.

Човекът изглеждаше безкрайно облекчен и се запъти към вратата.

— Ей, приятел! — спря го Шон. — Ако някога изпуснеш само една дума за това, което искахме да направим днес, ще те убия. Ясен ли съм?

Шон отиде в балната зала и пусна малка купчинка гвинеи в ръката на полицая.

— Разкарай всички оттук! — Той кимна с глава към тълпата, която се суетеше покрай масите и разглеждаше подаръците. — Сетне заключи вратата!

Намери главния готвач в кухнята.

— Изнеси навън всичката храна! Дай им я сега! После заключи кухните!

Тръгна из къщата, като затваряше врати и спускаше завеси. Когато влезе в кабинета, завари една двойка върху големия кожен диван. Ръката на мъжа беше под полата на момичето и то се кискаше.

— Тук не е публичен дом — изкрещя Шон и те бързо изчезнаха. Той потъна в един от столовете. Чуваше гласовете и смеха, долитащи от поляната навън, оркестърът свиреше валс от Щраус. Това го подразни и той се намръщи. Главата отново го заболя. Усещаше кожата на лицето си суха и опъната след снощната оргия.

— Каква каша! Каква гадна каша! — произнесе на глас. Излезе след час и намери коня си. Пое по пътя за Претория, докато отмина и последните къщи, сетне свърна в степта. Пришпори коня в лек галоп през морето от трева, с шапка смъкната на тила, за да открие лицето си за слънцето и вятъра. Седеше отпуснат на седлото и остави коня сам да избира пътя. Върна се в Йоханесбург късно следобед. Почувствува се по-добре. Физическото усилие и чистият въздух му помогнаха да погледне реално на нещата. Напълни ваната с гореща вода, отпусна се в нея и там и последният му гняв към Даф изчезна. Когато влезе в спалнята, Кенди седеше на леглото му.

— Здравей, Шон. — Тя му се усмихна едва доловимо. Косата й сега бе поразрошена, лицето — бледо и без грим. Бе със същия пеньоар, с който я беше видял сутринта.

— Здравей, Кенди. — Той си сложи малко одеколон на косата и брадата.

— Нямаш нищо против, че дойдох да те видя, нали?

— Не! Разбира се, че не. — Той започна да сресва косата си. — Аз тъкмо щях да дойда при теб.

Кенди придърпа съвсем по женски краката под себе си — начин, който не може да бъде повторен от никой мъж.

— Ще ми дадеш ли нещо за пиене?

— Извинявай, мислех, че никога не си се докосвала до такова нещо.

— О, днес е специален ден. — Смехът й прозвуча прекалено весело. — Днес е моят сватбен ден, нали?

Наля й коняк, без да я гледа. Усети как гневът към Даф го обзема с нова сила. Кенди пое чашата и отпи. Намръщи се.

— Има ужасен вкус.

— Ще ти свърши добра работа.

— За булката — вдигна тост тя и пресуши чашата.

— Още една? — попита Шон.

— Не, благодаря. — Изправи се и отиде до прозореца. — Вече се стъмва. Мразя тъмнината — това, което е лошо през деня, е непоносимо през нощта.

— Съжалявам, Кенди. Бих искал да мога да ти помогна.

Тя се обърна и се приближи до него. Ръцете й се сключила плътно около врата му и лицето й, бледо и уплашено, се притисна към гърдите му.

— О, Шон! Моля те, прегърни ме! Толкова ме е страх.

Той я прегърна непохватно.

— Не искам да мисля за това. Не сега, не в тъмнината — прошепна тя. — Моля те, помогни ми! Моля те, помогни ми да не мисля за това!

— Ще остана с теб. Не се разстройвай. Седни. Ще ти сипя още една чаша.

— Не, не! — Тя се хвана отчаяно за него. — Не искам да оставам сама. Моля те, помогни ми!

— Не мога да ти помогна. Ще остана при теб, но това е всичко, което мога да направя. — Гняв и съжаление се смесваха в Шон като пепел и селитра, пръстите му се впиха в рамото й.

— Добре, причинявай ми болка! Така ще забравя за малко. Вземи ме в леглото и ми причини болка, Шон, силна болка!

Дъхът му спря.

— Не съзнаваш какво говориш. Това е лудост!

— Това е, което искам, да забравя за малко. Моля те, Шон! Моля те!

— Не мога да го направя, Кенди. Даф ми е приятел.

— Той приключи с мен и аз с него. Аз също съм ти приятелка. О, господи! Толкова съм самотна. Не ме изоставяй и ти. Помогни им, Шон, моля те, помогни ми!

Шон усети как гневът се плъзга от гърдите надолу и се издува като главата на кобра между бедрата му. Тя също го усети.

— Да! О, моля те, да!

Вдигна я и я отнесе на леглото. Изправи се над нея, докато разкъсваше пижамата си. Тя се гърчеше в леглото, освобождавайки се от дрехите и се изпъна, за да го посрещне, поеме в себе си и накара да я изпълни. Шон бързо и със сила си проби път през мекото було в топлината на тялото й. В нея нямаше желание — бе доведена жестоко и безмилостно до границите на издръжливостта. Това, което ставаше, за него беше израз на гняв и съжаление, за нея — акт на забрава. Един път не бе достатъчен. Облада я отново и отново, докато чаршафите се зацапаха с ръждиви петна от кръв и тялото я заболя. Тогава легнаха един до друг, потънали в пот и уморени от яростта, с която се бяха отдали един на друг. В покоя, настъпил след отминалата страст, Шон я попита тихо:

— Не помогна, нали?

— Напротив, помогна. — Физическото изтощение беше отслабило бариерите и тя даде израз на скръбта си. Все още вкопчена в него, тя се разплака.

От светлината на уличната лампа на тавана се бе очертал сребърен квадрат. Шон лежеше по гръб и го наблюдаваше, заслушан в риданията на Кенди. Те постепенно отслабнаха, докато накрая настъпи тишина. Тогава те заспаха. Преди да настъпи денят, се събудиха едновременно като по уговорка.

— Ти си единственият, който може да му помогне сега — каза Кенди.

— Да му помогна в какво? — попита Шон.

— Да намери това, което търси. Покой, себе си — наречи го както искаш. Той се е загубил, разбираш ли, Шон? Загубил се е и е самотен, почти толкова самотен, колкото съм и аз. Аз можех да му помогна, сигурна съм, че можех.

— Даф — загубен? — попита Шон. — Ти си полудяла.

— Не бъди такъв слепец, Шон. Не се подвеждай от големи приказки и блестящи маниери. Погледни и другите неща.

— Какво например?

Тя помълча малко.

— Той мразеше баща си, знаеш ли това?

— Досещах се от малкото, което ми е казвал.

— Начинът, по който въставаше срещу всякаква дисциплина. Отношението му към Храдски, към жените, към живота. Помисли за това, Шон, и ми кажи дали се държи като щастлив човек.

— Веднъж Храдски му е погодил номер. Той просто не го харесва — каза Шон.

— О, не! Нещата са много по-дълбоки. По някакъв начин той възприема Храдски като образ на баща си. Вътрешно е съвсем съсипан, Шон. Ето защо се е залепил за тебе. Ти можеш да му помогнеш.

Той се разсмя искрено.

Кенди, скъпа, просто си допадаме. Това е всичко, не съществуват други причини за нашето приятелство. Не започвай да го ревнуваш от мен.

Тя седна в леглото и одеялата се плъзнаха надолу. Наведе се над Шон и гърдите й се люшнаха напред, тежки, заоблени и сребристобели в полумрака.

— В теб има сила, Шон. Някаква непоколебима увереност, която все още не си осъзнал. Даф е разбрал това, така както и други нещастни хора ще го разберат. Той се нуждае от теб, безкрайно много се нуждае от теб. Погрижи се за него заради мен, помогни му да намери това, което търси.

— Глупости, Кенди — промърмори смутено Шон.

— Обещай ми, че ще му помогнеш.

— Време е да се върнеш в стаята си — подкани я той. — Хората ще започнат да говорят.

— Обещай ми, Шон.

— Добре, обещавам.

Кенди стана и бързо се облече.

— Благодаря ти, Шон. Лека нощ.

26

За Шон Йоханесбург бе опустял без Даф. Улиците не бяха вече толкова пълни, „Ранд Клуб“ го потискаше, а във фондовата борса бе далеч по-скучно. Въпреки това не стоеше без работа — вършеше своята, както и тази на Даф.

Беше късно вечерта, когато съвещанието с Храдски и Макс завърши и той се върна в хотела. От напрежението през деня му оставаше малко енергия, която да изразходва в съжаление. Освен това беше сам. Отиде в Опера Хауз и пи шампанско с тълпата, събрала се там. Едно от момичетата игра канкан върху голямата маса в центъра на салона и когато спря пред Шон и Тревър Хейнс, с чело, докосващо коленете й, и фусти, увиснали през раменете, той позволи на Тревър да смъкне гащите й. Преди седмица по-скоро би го ударил с юмрук по носа, отколкото да му отстъпи тази чест. Вече не му беше толкова забавно. Прибра се рано вкъщи.

Следващата събота Къртис и Франсоа дойдоха по обяд в кантората за ежеседмичното съвещание. Когато свършиха и Храдски си беше отишъл, Шон им предложи:

— Хайде с мен. Ще отидем в бара на „Гранд Нешънъл“ и ще ударим по няколко, за да осветим края на седмицата, така да се каже.

Двамата се размърдаха притеснено на столовете си.

— Уговорили сме се да се срещнем с няколко момчета в „Светлите ангели“, шефе.

— Чудесно, ще дойда с вас — каза Шон нетърпеливо. Внезапно почувствува необходимост да бъде отново сред обикновените хора. Повдигаше му се от компанията на тези, които му стискаха ръка и се усмихваха, докато очакваха удобния момент да му забият нож в гърба. Би било добре да тръгне с двамата и да поговорят за копаене, а не за фондове и акции, да се посмее с мъжете, които не даваха пукната пара, дали акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ ще достигнат шестдесет шилинга в понеделник. Щеше да се напие заедно с Франсоа и Мартин, а по-късно можеше и да се сбие — честна битка с голи юмруци. Господи, би било добре да бъде с мъже, чисти отвътре, независимо от мръсотията под ноктите им и петната от пот по ризите им.

Къртис хвърли бърз поглед към Франсоа.

— Шефе, там се събира тълпа единствено от грубияни. Всички миньори се отбиват в съботите.

— Чудесно! — зарадва се Шон. — Да вървим!

Изправи се и закопча гълъбовосивото си палто, чиито ревери бяха гарнирани с черна коприна. Взе бамбуковия бастун от бюрото.

— Хайде, да тръгваме!

Шумът, идващ от „Светлите ангели“, ги посрещна една пряка, преди да достигнат зданието. Шон се ухили и ускори крачка като обучено ловджийско куче, усетило отново миризмата на дивеча. Франсоа и Къртис подтичваха от двете му страни. Огромен миньор се беше качил върху тезгяха на бара. Шон разпозна в него един от своите работници в мината „Малката сестра“. Тялото на мъжа беше наведено назад, за да балансира тежестта на дамаджаната, която беше залепил за устните си, и гърлото му се свиваше в непрекъснати конвулсии, докато поглъщаше течността. Тълпата около него го насърчаваше монотонно:

— Изпий я! До дъно! До дъно! До дъно! До дъно!

Миньорът свърши, запрати дамаджаната в стената и се оригна като кипящ гейзер. Поклони се, за да приеме аплодисментите, и съгледа Шон, изправен до вратата. Изтри виновно устните си с ръка и скочи от тезгяха. Останалите се обърнаха, видяха Шон и шумът постепенно утихна. Всички се пръснаха мълчаливо из бара. Шон въведе Франсоа и Къртис в помещението. Постави една купчина златни лири върху тезгяха.

— Наливай на всички, барман. Приемай поръчките. Днес е събота и е време да отпуснем вентила.

— Наздраве, г-н Кортни.

— Бъдете щастлив, сър.

Гласовете бяха понижени от уважение.

— Пийте, хора. Там, откъдето са дошли тези, има още купища.

Застана до бара с Франсоа и Мартин. Те се смееха на шегите му. Гласът му гърмеше и лицето му се беше зачервило от щастие. Купи още питиета. След известно време пикочният му мехур му напомни за себе си и той се запъти към тоалетната. Дочу вътре да разговарят и спря до паравана.

— … ще идва тук, а? Това не е скапаният „Ранд Клуб“.

— Шшт! Ще те чуе, човече. Искаш да загубиш работата си ли?

— Не давам пукната пара. За кого се мисли той? „Пийте, момчета! Там, откъдето идват тези, има още купища. Аз съм шефът, момчета! Правете, каквото ви казвам, момчета! Целунете ми задника, момчета!“

Шон застина.

— Успокой топката, Франк. Той ще си тръгне всеки момент.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Това надуто копеле с ботушите си за десет гвинеи и позлатен бастун. Да си върви там, откъдето е дошъл.

— Пиян си, човече. Не говори толкова високо.

— Да, пиян съм. Достатъчно пиян, за да вляза там и да му го кажа в лицето…

Шон се измъкна заднешком през вратата и бавно отиде до бара при Франсоа и Къртис.

— Надявам се, че ще ме извините. Току-що си спомних, че трябваше да свърша нещо този следобед.

— Много лошо, шефе. — Къртис изглеждаше облекчен. — Може би някой друг път, а?

В „Ранд Клуб“ го посрещнаха с удоволствие. Трима души едва не се сбиха кой да го почерпи.

27

Същата нощ той вечеря с Кенди и докато пиеха ликьор, й разказа случката. Тя го изслуша, без да го прекъсва.

— Те не ме искаха там. Не виждам какво съм им направил, за да не ме обичат.

— И това те безпокои? — попита тя.

— Да, тревожи ме. Никога преди хората не са се отнасяли така към мен.

— Радвам се, че се безпокоиш. — Тя се усмихна нежно. — Един ден ти ще пораснеш и ще станеш добър човек.

— Но защо ме мразят? — повтаряше Шон.

— Завиждат ти. Мъжът е казал „ботуши за десет гвинеи и позлатен бастун“ — това е в дъното на всичко. Сега си различен от тях, ти си богат. Не можеш да очакваш да те приемат такъв.

— Но аз никога не съм им направил нещо лошо… — опита се да протестира той.

— Не е необходимо. Това, което съм разбрала от този живот, е, че трябва да заплатиш съответната цена, ако искаш да получиш нещо. Това е част от цената на твоя успех.

— По дяволите! Бих искал сега Даф да е тук — каза Шон.

— И той щеше да ти обясни, че това няма никакво значение, нали? — отговори Кенди. — На кого му пука за тях, синко? За това мърляво стадо? Можем да минем и без тях — имитира тя.

Шон почеса носа си, забил поглед в масата.

— Моля те, Шон, никога не позволявай на Даф да те учи, че хората са без значение. Той самият не вярва в това, но е много убедителен. Хората са важни. Те са по-важни от златото или общественото положение, или… или от всичко друго.

Шон я погледна.

— Веднъж и аз осъзнах това, когато бях попаднал в капана на „Кенди Дийп“. Много ясно го разбрах тогава — в тъмнината и калта. Там взех решение… — Той се усмихна смутено. — Казах си, че никога повече няма да нараня някого. Бях искрен, Кенди. Бях убеден по това време, но…

— Да, мисля, че разбирам. Трудно е да се вземе такова решение и още по-трудно е да се изпълни. Едно-единствено премеждие е достатъчно да промени начина на мислене. Това е като да строиш стена тухла по тухла. Издигаш я малко по малко, докато накрая стане готова. Казвала съм ти и преди, Шон. В теб има сила. Знам, че един ден ще довършиш стената си и когато го направиш, няма да имаш слаби места.

28

На следващия ден Шон отиде в Ксанаду за пръв път след заминаването на Даф. Джонсън и още четирима от служителите му в кантората работеха в балната зала: опаковаха и поставяха етикети на подаръците.

— Завършвате ли, Джонсън?

— Още малко, г-н Кортни. Утре сутрин ще изпратя няколко фургона, за да приберат тази камара.

— Добре, направи го. Не искам да се търкалят тук.

Изкачи се по мраморното стълбище и застана на горната площадка. Къщата съвсем нова и пуста — тя очакваше да пристигнат хората и да я изпълнят с живот. Тръгна по коридора, спирайки се да разгледа картините, които Кенди бе избрала. Бяха рисувани с маслени бои в меки тонове — цветове, които се харесват на жените.

— Можем и без тях. Ще взема само няколко, в които има огън червено, черно и яркосиньо.

Блъсна вратата на своята стая. Тя беше по-добре наредена — персийски килими, стени, облицовани в тъмно лъскаво дърво, и легло като игрище за поло. Легна в него и се загледа в тавана, украсен с гипсови орнаменти.

— Иска ми се Даф да се върне. Можем да си поживеем добре в тази къща.

Стана и слезе по стълбите.

Джонсън го чакаше в подножието на стълбището.

— Свършихме, сър.

— Браво! В такъв случай можете да си ходите.

Влезе в кабинета и отиде до оръжейния шкаф. Взе една ловна пушка, отнесе я до двойната стъклена врата и я разгледа на светлина. Поемаше с удоволствие забравената миризма на оръжейна смазка. Постави приклада на рамото си, почувствува възбуждащата й тежест и й се наслади. Направи кръг с цевите около стаята, проследявайки полета на въображаема птица и внезапно лицето на Даф застана пред мерника. Шон беше толкова смаян, че застина с пушка, насочена в главата му.

— Не стреляй, идвам без съпротива — каза тържествено Даф.

Шон свали пушката и я занесе обратно в шкафа.

— Здравей!

— Здравей! — отговори Даф, все още от вратата. Застанал с гръб към него, Шон се преструваше, че нагласява пушката на стойката.

— Как си, синко?

— Добре съм. Добре.

— Как са всички останали?

— Кого по-точно имаш предвид?

— Кенди, например.

Шон обмисли въпроса.

— Е, можеше да й причиниш по-силна болка само ако я беше хвърлил в трошачната инсталация.

— Лошо, а?

— Лошо.

Известно време и двамата мълчаха.

— Доколкото разбирам и ти не си добре настроен към мен — наруши мълчанието Даф.

Шон повдигна рамене и се приближи до камината.

— Дафърд, ти си свиня — сякаш между другото каза той.

Даф потрепери.

— Е, приятно ми бе заедно, синко. Предполагам, че оттук нататък пътищата ни се разделят.

— Не говори глупости! Налей по едно и след това можеш да ми кажеш как се чувствуваш като свиня. После искам да обсъдим тези картини, които Кенди е накачила по коридора горе. Не знам дали да ги подаря, или изгоря.

Даф се отдръпна от вратата, на която се беше облегнал, и се опита да скрие облекчението, изписано на лицето му, но Шон бързо продължи:

— Преди да приключим с този въпрос и да го забравим, ще ти кажа следното: не ми харесва това, което направи. Не мога да разбера защо го направи. Това е, което исках да ти кажа. Имаш ли какво да добавиш?

— Не — отговори Даф.

— Добре тогава. Мисля, че ще намериш една бутилка „Курвоазие“ в дъното на шкафа, зад гарафата с уиски.

Същата вечер Шон отиде в хотела на Кенди и я завари в кабинета й.

— Той се върна, Кенди.

— О! — затаи дъх тя. — Как е той, Шон?

— Леко отрезвял, но не много.

— Не исках да кажа това. Попитах добре ли е.

— Както винаги. Прояви достатъчно благоприличие да попита как си.

— Ти какво му каза?

Той сви рамене и седна на стола до бюрото. Погледна високите купчини златни лири, които тя броеше.

— Това приходите от бара за последната нощ ли са? — избягна въпроса й той.

— Да — отговори разсеяно Кенди.

— Ти си богата. Ще се омъжиш ли за мен? — усмихна се Шон.

Кенди се изправи и отиде до прозореца.

— Предполагам, че сега вие двамата ще се преместите в Ксанаду.

Шон изсумтя и тя бързо продължи:

— Братята Хейнс ще вземат стаите във „Виктория“. Те вече говориха с мен по този въпрос. Вие ще се забавлявате там, ще си прекарвате чудесно. Хващам се на бас, че всяка вечер ще организирате забави и ще събирате тълпи. Нямам нищо против, вече свикнах с тази мисъл.

Шон се изправи и отиде до нея. Хвана я нежно за лакътя и я обърна с лице към себе си. Извади носната кърпичка от малкото си джобче и й я подаде, за да избърше носа си.

— Искаш ли да го видиш, Кенди?

Тя не се довери на гласа си и поклати отрицателно глава.

— Ще се грижа за него, както обещах. — Притисна я в обятията си и се запъти към вратата.

— Шон! — извика тя след него и той се обърна. — Ще идваш понякога да ме виждаш, нали? Бихме могли да вечеряме заедно и да си приказваме. Ще останем приятели, нали?

— Разбира се, Кенди. Разбира се, скъпа.

Тя се усмихна през сълзи.

— Ако опаковате с Даф вещите си, ще ви ги изпратя в Ксанаду.

29

Шон потърси с поглед подкрепата на Даф, който седеше от другата страна на заседателната маса. Приятелят му издуха плътно кръгче дим от пурата си. То се завъртя и разшири като вълнички по водна повърхност, преди да се разпадне. Осъзна с горчивина, че партньорът му няма намерение да го подкрепи. Бяха спорили половината нощ. Бе се надявал Даф да промени мнението си. Сега разбра, че това не е станало, и направи последен опит.

— Поискаха увеличение на надниците с десет цента. Вярвам, че наистина се нуждаят от тях. Цените в този град хвръкнаха, а надниците си останаха същите. Господа, тези мъже имат семейства, не можем ли да се съобразим с това?

Даф издуха още едно кръгче, а Храдски извади джобния си часовник и го погледна многозначително. Макс се изкашля и го прекъсна:

— Мисля, че вече обсъждахме този въпрос, г-н Кортни. Можем ли да гласуваме?

Шон видя ръката на Храдски да се вдига. Страхуваше се да погледне към Даф. Не искаше да види как той ще подкрепи Храдски. Все пак направи усилие. Ръцете на приятеля му лежаха върху масата.

— Кои са за предложението? — попита Макс.

Двамата вдигнаха едновременно ръка. В този момент Шон осъзна колко много щеше да означава за него, ако Даф бе гласувал против. Даф му смигна и той не можа да сдържи усмивката си.

— Тридесет гласа „за“ и шестдесет „против“ — обяви Макс. — Предложението на г-н Кортни се отхвърля. Ще уведомя профсъюза на миньорите. Има ли още нещо, което да свършим, преди да закрием заседанието?

Върнаха се в кантората си.

— Единствената причина да те подкрепя беше увереността ми в победата на Храдски — каза любезно Даф.

Шон изсумтя.

— Той е прав, разбира се — продължи невъзмутимо приятелят му, докато държеше отворена вратата на кабинета на Шон. — От повишаването на надниците с десет цента експлоатационните разходи на групата ще скочат с десет хиляди на месец.

Шон затвори с ритник вратата и не отговори.

— За бога, Шон. Не докарвай тази добронамереност към хората до абсурд. Храдски е прав — Крюгер всеки момент ще ни наложи още някой данък, а трябва да финансираме разработването на новото находище в Източен Ранд. Сега не можем да допуснем увеличение на производствените разходи.

— Добре. Въпросът е решен. Единственото, на което се надявам, е да не ни сервират някоя стачка.

— И на това има начини за противодействие. Храдски си е осигурил поддръжката на полицията и можем да разчитаме, че от Кимбърли веднага ще изпратят неколкостотин души — увери го Даф.

— По дяволите, Даф! Знаеш, че не е редно. Този нелеп Буда с малки очички също го знае. Но какво мога да направя? По дяволите, какво мога да направя? — избухна Шон. — Чувствувам се толкова безпомощен.

— Е, ти беше този, който искаше да му предостави контрола — присмя му се Даф. — Престани да се опитваш да промениш света и да си вървим вкъщи.

Макс ги очакваше в канцеларията. Изглеждаше нервен.

— Извинете ме, господа. Мога ли да ви кажа две думи?

— От чие име говориш — твое или на Храдски? — попита рязко Шон.

— Това е лична работа, г-н Кортни. — Макс снижи гласа си.

— Не можем ли да почакаме до утре? — Избута го встрани и продължи пътя си към вратата.

— Моля ви, г-н Кортни. Много е важно.

Вкопчи се отчаяно в ръката на Шон.

— За какво става въпрос, Макс? — попита Даф.

— Трябва да говоря с вас на четири очи. — Отново снижи гласа си и се загледа нещастно във външната врата.

— Добре, говори! — окуражи го Даф. — Тук сме сами.

— Не сега. Можем ли да се срещнем по-късно?

Даф повдигна вежда.

— Какво е това, Максимилиан? Не казвай, че ще ни продаваш порнографски снимки.

— Г-н Храдски ме очаква в хотела си. Казах му, че отивам да взема някои книжа, и ще ме заподозре, ако не се върна веднага.

Макс щеше да избухне в сълзи. Адамовата му ябълка си играеше на криеница зад високата яка, изскачаше над нея и отново изчезваше. Внезапно Даф се заинтригува от това, което той се опитваше да каже.

— Не искаш Норман да знае? — попита той.

— Мили боже, не! — Макс почти се разплака.

— Кога искаш да се срещнем?

— Довечера. След десет часа, когато г-н Храдски си легне.

— Къде?

— Има един страничен път на изток от мината „Малката сестра“. Той не се използува вече.

— Знам го — каза Даф. — Ще дойдем там около десет и половина.

— Благодаря ви, г-н Чарлиууд. Няма да съжалявате. — Макс хукна презглава към вратата и изчезна.

Даф нагласи цилиндъра и мушна Шон в кръста с върха на бастуна си.

— Усещаш ли я? — Подуши одобрително и Шон направи същото.

— Нищо не надушвам.

— Въздухът е натежал от нея — каза му Даф. — Сладката миризма на предателството.

Напуснаха Ксанаду малко след девет и половина. Даф настояваше да облекат черни плащове.

— Атмосферата е важна, синко. Не можеш да отидеш на подобна среща облечен в кожени панталони и походни обуща. Ще развалиш цялата работа.

— Проклет да съм, ако се намъкна в тези карнавални дрехи. Костюмът ми си е много добър. Ще свърши работа.

— Мога ли да те помоля поне да мушнеш пистолет в колана си? — попита тъжно Даф.

— Не — засмя се Шон. — Не. Ти си варварин, синко. Никакъв вкус, това ти е бедата.

Избегнаха главните улици и излязоха на пътя за Кейптаун една миля, след като напуснаха града. Луната бе като тънка ивица върху тъмния небесен свод. Въпреки това под светлината на ярките звезди белите минни купчини, всяка една от тях с размера на голяма могила, изглеждаха като гнойни пъпки върху лицето на земята.

Шон усети как дъхът му спира от възбуда — примерът на приятеля му винаги е бил заразителен. Галопираха с почти докосващи се стремена. Плащът на Даф се издуваше зад него и лекият ветрец разпалваше пурата на Шон.

— По-бавно, Даф! Завоят е тук някъде. Пътят е обраснал с храсталаци и ще го изпуснем.

Дръпнаха юздите на конете и преминаха в обикновен ход.

— Колко е часът? — попита Даф.

Шон дръпна от пурата и задържа часовника близо до огънчето.

— Десет и четвърт. Подранили сме.

— Обзалагам се, че Максимилиан ще бъде там преди нас. Това е пътят.

Свърнаха по него. Насипът на мината „Малката сестра“ се извиси близо до тях стръмен и бял на лунната светлина. Заобиколиха като се стараеха да останат в сянката му. Конят на Даф изпръхтя боязливо и Шон притисна с колене своя, който се дръпна встрани. Макс беше излязъл от храсталаците край пътя.

— Добра среща, Максимилиан!

— Моля ви, господа, дръпнете конете си от пътя. — Макс все още показваше признаци от следобедната възбуда.

Завързаха конете си сред храстите и се присъединиха към него.

— Е, Макс, какви са новините? — попита Даф.

— Преди да продължим по същество, господа, искам да ми дадете честната си дума, че независимо дали ще стане нещо или не, никога и никому няма да разкриете това, което ще ви кажа тази нощ.

Той беше много бледен, както се стори на Шон, а може би това се дължеше на звездната светлина.

— Съгласен — каза Шон.

— Честен кръст — присъедини се Даф.

Макс разтвори палтото си и извади продълговат плик.

— Мисля, че ако първо ви покажа тези неща, по-лесно ще обясня предложението си.

Шон взе плика.

— Какво е това?

— Последните отчети на четирите банки, с които г-н Храдски е в делови отношения.

— Кибрит, Шон, дай светлина, синко — помоли нетърпеливо Даф.

— Нося фенер — каза Макс и клекна, за да го запали. Двамата приклекнаха до него и разстлаха банковите отчети в кръга от жълта светлина. Прочетоха ги мълчаливо. Накрая Шон се изправи и запали нова пура.

— Е, доволен съм, че не притежаваме толкова много пари — обяви той. Събра листовете и ги върна обратно в плика. Плесна го в дланта на другата си ръка и започна да се смее тържествуващо. Макс се протегна, взе плика и грижливо го пъхна под палтото си.

— Добре, Макс, изплюй камъчето — настоя Шон.

Макс се наведе напред и духна фенера. Беше му по-лесно да говори на тъмно.

— Големите суми, които г-н Храдски трябваше да ви плати в брой, господа, и ограничаването на производството в диамантените мини съгласно условията на новите картелни договори в диамантената промишленост го принудиха да вземе големи заеми от всичките си банки. — Той спря и прочисти гърлото си. — Сами виждате размерите на тези заеми. Разбира се, банките изискват гаранции и г-н Храдски им е предоставил всички притежавани от него акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“. Банките са оценили акциите по тридесет и пет шилинга. Както знаете, в момента акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ се котират по деветдесет шилинга, което осигурява широко поле на сигурност. Въпреки това, ако тези акции претърпят неуспех и паднат до тридесет и пет, банките ще ги продадат. Ще продадат под костуемата й цена всяка акция на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, която г-н Храдски притежава.

— Продължавай, Макс! — каза Даф. — Гласът ти започва да ми харесва.

— Дойде ми наум, че ако г-н Храдски отсъствува временно от Йоханесбург… Да кажем, замине за Англия да купи нови машини или нещо такова. За вас, господа, ще се открие възможност да смъкнете акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ до тридесет и пет шилинга. Ако подготовката е добра, цялата работа ще приключи за три-четири дни. Можете да започнете изненадващи продажби и да пуснете слухове, че жилата на водещия пласт е изтъняла. Г-н Храдски няма да бъде тук, за да защити интересите си, и банките ще се освободят от акциите си на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ веднага щом те паднат на тридесет и пет шилинга. Цената им ще се сгромоляса и вие, с пари в брой, ще бъдете в състояние да изкупите акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ на безценица. Няма причина да не придобиете контрол над групата и отгоре на това да спечелите няколко милиона.

Отново последва тишина. След известно време Шон попита:

— А ти какво ще спечелиш, Макс?

— Чек от вас за сто хиляди лири, г-н Кортни.

— Цените се вдигат. Мислех, че обичайното заплащане за този вид услуги е тридесет сребърника. Предполагам, че тарифата е определена от някой твой съотечественик.

— Млъкни! — озъби се Даф и вече по-любезно се обърна към Макс. — Г-н Кортни обича да се шегува. Кажи ми, Макс, това ли е всичко, което искаш — единствено пари? Ще бъда откровен с теб. Не ми се вярва. Би трябвало да си доста богат.

Макс бързо се изправи и тръгна към конете. Не бе стигнал до тях, когато се завъртя рязко. Лицето му не се виждаше в сянката, но викът разкри чувствата му:

— Мислите ли, че не знам как ме наричат? „Шутът“, „блюдолизецът“, „гъзолизецът“. Мислите ли, че ми харесва? Мислите ли, че съм щастлив да пълзя пред него? Искам отново да бъда свободен. Искам отново да бъда мъж. — Гласът се задави, ръцете се вдигнаха нагоре и скриха лицето му. Той хлипаше. Шон не можеше да го гледа и даже Даф наведе смутен поглед към земята. Когато заговори отново, гласът му звучеше както винаги тих и тъжен.

— Г-н Кортни, ако вие утре в канцеларията носите жълтата си жилетка, за мене ще бъде знак, че приемате предложението. Тогава ще направя необходимото, за да осигуря отсъствието на г-н Храдски от страната.

Той развърза коня си, яхна го и се загуби от погледите им по пътя за Кейптаун. Двамата останаха неподвижни. Послушаха как тропотът от копитата на коня на Макс затихва в тъмнината и тогава Даф заговори:

— Банковите отчети бяха истински. Добре огледах печатите им.

— А още по-истински бяха чувствата на Макс. — Шон хвърли пурата си в храстите. — Никой не може да играе ролята си така добре. Повдигна ми се, докато го слушах. По дяволите, как може един човек така хладнокръвно да измени на оказаното му доверие?

— Синко, да не обсъждаме морала на Макс. Да разгледаме фактите. Норман ни е поднесен на тепсия, изкусно завързан, подправен с чесън и китка магданоз. Мисля да го сготвим и изядем.

Шон се усмихна.

— Кажи ми няколко основателни причини. Искам да ме убедиш. Съдейки по чувствата, които изпитвах към него след днешното събрание, не бих се изненадал, ако ме убедиш лесно.

— Първо, Норман го заслужава. — Шон кимна. — Второ, ако получим контрол, ще можем да движим нещата, както ние искаме. Ще можеш да изпълниш добрите си намерения и да повишиш заплатите на всички, а аз отново ще бъда на върха.

— Да! — Шон подръпваше замислено мустаците си.

— Трето! Дойдохме тук, за да направим пари и никога няма да получим друга такава възможност. И последният ми довод, но най-силният — ти си прелестен в жълтата си жилетка, синко. Не бих пропуснал да те видя облечен в нея утре сутрин даже и за хиляда акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

— Малко ми е тясна — призна Шон. — Но слушай, Даф! Не искам да се повтори случаят с Локкампър. Гадно е, разбираш ли?

Даф се изправи.

— Норман е печен. Няма да направи това. Освен това ще продължи да е богат — остават му диамантените мини. Ние само ще облекчим отговорността му за Уитуотърсранд.

Отидоха до конете си. Вече с крак в стремето, Шон възкликна:

— Господи! Не мога да го направя. Всичко пропадна.

— Защо? — паникьоса се Даф.

— Разлях сос по жилетката си. Не мога да я облека утре. Шивачът ми ще ме убие.

30

Отсъствието на Храдски се уреди без проблем — някой трябваше да отиде в Лондон. Необходими бяха машини за новите райони в Източен Ранд, а освен това и да се изберат двама инженери измежду стотината или почти толкова, очакващи в Англия. Храдски любезно се остави да бъде избран за тази работа.

— Да организираме прощално тържество в негова чест — предложи Даф на приятеля си по време на вечерята. — Е, не съвсем прощално тържество, а увеселение.

Шон започна да си подсвирква погребален марш, а Даф му тактуваше по масата с дръжката на ножа си.

— Ще го направим в хотела на Кен… — Даф внезапно спря. — Ще го направим тук. С това наистина ще поласкаем бедния стар Норман, така че след това да каже: „Копелетата, макар и да ме изметоха, все пак ме удостоиха със знаменито тържество“.

— Той не обича тържества — забеляза Шон.

— Това е основната причина да го направим.

Седмица по-късно, когато Храдски и Макс се качиха на сутрешния дилижанс за Порт Натал, петдесет членове на Йоханесбургската борса в официално облекло от нощното празненство им махаха за довиждане. Даф произнесе, макар и малко нечленоразделно, трогателна кратка реч и подари на Храдски букет рози. Изнервени от тълпата около тях, конете се хвърлиха напред при плясването на камшика и Макс, и Храдски се стовариха един върху друг на задната седалка на дилижанса. Тълпата ги аплодира, докато се скриха. Обгърнал раменете на Даф, Шон го преведе през улицата до кантората и го настани в едно от дълбоките кожени кресла.

— Достатъчно ли си трезвен, за да разсъждаваш смислено? — попита със съмнение Шон.

— Разбира се. Винаги на вашите услуги, както би казала проститутката на клиента си.

— Снощи успях да кажа няколко думи на Макс. Щом с Храдски се качат на кораба, той ще ни изпрати телеграма. Няма да предприемаме нищо, докато не я получим.

— Много мъдро, ти си най-мъдрото момче, което познавам — ухили се щастливо Даф.

— По-добре е да си легнеш — предложи му Шон.

— Много е далече — отговори той. — Ще спя тук.

Изминаха десет дни, преди телеграмата да пристигне. Двамата обядваха в „Ранд Клуб“, когато тя им беше доставена на масата. Шон разкъса плика и прочете на глас:

— Да пием за това! — Вдигна чашата си с вино Даф.

— Утре — каза Шон — ще се кача до „Кенди Дийп“ и ще кажа на Франсоа да изтегли всички мъже от долните хоризонти на мината. Никой не трябва да бъде допускан до тях.

— Постави пазач на четиринайсети хоризонт — предложи Даф. — Това ще придаде повече достоверност.

— Добра идея! — съгласи се Шон. Погледна нагоре, когато един човек мина покрай тях, и внезапно се разсмя. — Даф, знаеш ли кой е този?

— За кого говориш? — погледна го той объркано.

— За човека, който току-що напусна салона. Ето го, отива в тоалетната!

— Не е ли Елиът — вестникарят?

— Издателят на „Ранд Мейл“. Ела с мен, Даф!

— Къде ще ходим?

— Да разпространим новината безплатно.

Даф последва Шон и отидоха мъжката тоалетна. Вратата на единия от клозетите бе затворена и когато те влязоха, някой зад нея се изпърдя тихо. Шон намигна на Даф и отиде към писоара. Обърна се към него и каза:

— Е, единствената ни надежда сега, Даф, е, че Норман ще направи чудеса в Англия. В противен случай… — повдигна рамене той.

Даф влезе в тона му:

— Трябва да сме луди, за да разчитаме на това.

Продължавам да твърдя, че е необходима незабавна продажба. Тази сутрин акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ стигнаха деветдесет и един шилинга, от което е ясно, не още не се е разчуло. Но когато това стане, трябва да сме готови да се отървем от тях. Твърдя, че трябва да се измъкваме, докато все още има възможност.

— Не — заяви Шон. — Да почакаме, докато получим вест от Норман. Зная, че почти няма надежда, но сме отговорни за хората, които работят за нас. — Хвана Даф за ръката и го изведе от тоалетната. При вратата нанесе последния удар: — Ако „Сентръл Ранд Консолидейтид“ рухне, хиляди мъже ще останат без работа, разбираш ли го?

Шон затвори вратата след себе си и двамата се ухилиха доволно.

— Ти си гений, синко — прошепна Даф.

— Щастлив съм да кажа, че съм съгласен с теб — отвърна Шон също шепнешком.

На следващата сутрин Шон се събуди с усещането, че този ден ще се случи нещо вълнуващо. Лежеше и се наслаждаваше на чувството, преди да се сети да потърси причината. Тогава стана и се протегна за вестника, който лежеше сгънат върху подноса за кафе до леглото. Отвори го и на първа страница намери това, което търсеше. Заглавието, набрано с големи букви, гласеше:

Самата статия беше шедьовър на вестникарското усукване. Шон не бе чел нещо по-свободно и убедително по въпрос, за който авторът нищо не знае. „Предполага се…“, „Източници, на които може да се вярва, твърдят…“ и „Има основания да се смята…“ — всички тези безсмислени фрази. Потърси пипнешком чехлите си и зашляпа по коридора към стаята на Даф.

Той беше заел и по-голямата част от леглото, а момичето се бе свило в единия край. Хъркаше, а момичето проскимтяваше в съня си. Шон погъделичка устните му с пискюла на халата си. Носът на Даф се сбърчи и хъркането му затихна. Момичето седна и вдигна поглед към Шон с широко отворени очи, все още мътни от съня.

— Бързо! Бягай! — извика й той. — Бунтовниците идват!

Тя подскочи и падна на пода, трепереща от ужас. Шон я погледна изучаващо. Хубава кобилка, реши той и отбеляза, че трябва да я обязди веднага след като Даф я пусне да пасе.

— Е, добре — успокои я, — вече си отидоха.

Тя осъзна голотата си и наглия, оценяващ я поглед. Безуспешно се опита да се прикрие с ръце. Шон вдигна пижамата на Даф и й я подаде.

— Отивай да се изкъпеш, любима! Искам да говоря с г-н Чарлиууд.

Облечена, тя възвърна самообладанието си и каза студено:

— Нямах никакви дрехи върху себе си, г-н Кортни.

— Никога не би се досетил — отговори Шон любезно.

— Не е хубаво.

— Много си скромна. А сега изчезвай, бъди добро момиче!

Поклащайки весело глава, тя се скри в банята и Шон насочи вниманието си върху Даф. Той бе проспал разговора, но се събуди веднага щом приятелят му го плесна го гърба със сгънатия вестник. Подобно на костенурка, излизаща от черупката си, той се измъкна от одеялата. Шон му подаде вестника, седна на ръба на леглото и внимателно наблюдаваше как на лицето му се изписа доволна усмивка, преди да проговори.

— По-добре е да отидеш до канцеларията на издателя и да покрещиш малко — само за да затвърдиш подозренията му. Аз ще се кача до „Кенди Дийп“ и ще затворя долните хоризонти. Ще се срещнем отново в борсата и не забравяй да изтриеш тази усмивка от лицето си, преди да се покажеш в града. Опитай се да си придадеш измъчен вид, не би трябвало да те затрудни.

Когато Шон пристигна в борсата, тълпата бе изпълнила улицата пред сградата. Мбиджейн забави ландото и тя се разтвори, за да им направи път. Шон гледаше мрачно право пред себе си и не обръщаше внимание на въпросите, подвиквани отвсякъде. Мбиджейн спря каретата пред главния вход, а четирима полицаи удържаха тълпата, докато Шон пресече бързо паважа и влезе през двойната врата. Съгледа Даф пред себе си, в центъра на развълнувани членове и посредници. Приятелят му също го видя и започна отчаяно да маха с ръце над главите на инквизиторите си. Това беше достатъчно да насочи вниманието им от Даф към Шон и те се струпаха около него, приветствувайки го с нетърпеливи, сърдити лица. Шапката се килна над очите му, едно от копчетата на палтото му отскочи, когато един от тях го сграбчи за реверите.

— Вярно ли е? — изкрещя мъжът, пръскайки слюнка в лицето му. — Имаме право да знаем дали е вярно.

Шон замахна с бастуна, удари мъжа по главата и го запрати в ръцете на тези зад него.

— Назад, копелета! — изрева той, използувайки бастуна си, за да ги отстрани от пътя. Разпръсна ги из залата, гледайки сърдито, с бастун, все още танцуващ неуморно в ръката му.

— Ще направя изявление по-късно. Дотогава, дръжте се както подобава. — Нагласи шапката си, дръпна скъсания конец от мястото на копчето и закрачи гордо към Даф. Видя как лицето му започва да се изкривява от усмивка и го предупреди с поглед. Тръгнаха през салона на членовете със сърдити гримаси на лицата.

— Как се справяш? — прошепна Даф.

— Не може да бъде по-добре. — Успя да си придаде разтревожен вид. — Поставих въоръжен пазач пред четиринайсети хоризонт. Когато тази сган тук чуе за това, наистина ще се запенят.

— Когато правиш изявлението си, опитай се да си придадеш фалшива увереност — инструктира го той. — Ако продължава така, акциите ще паднат до тридесет и пет шилинга за един час след откриването.

Пет минути преди началото Шон застана в председателската ложа и се обърна с реч към останалите членове. Даф го слушаше с нарастващо възхищение. Многословните успокоителни уверения на съдружника му бяха достатъчни, за да вселят отчаяние в сърцата и на най-заклетите оптимисти. Той завърши речта си и слезе от ложата сред тягостна тишина. Камбанката звънна, а посредниците стояха сами или на малки печални групички из салона. Направи се първото пробно предложение:

— Продавам акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Никой не се втурна да купува. Десет минути по-късно бе регистрирана продажба за осемдесет и пет шилинга, с шест шилинга по-ниско от заключителната цена от предишния ден. Даф се наведе към Шон.

— Ще започна да продавам от собствените дялове, за да раздвижа нещата. В противен случай всички само те наблюдават.

— Прав си — кимна той, — по-късно ще ги купим обратно на четвърт цена. Но почакай, докато получат новините от „Кенди Дийп“.

Това стана малко преди десет часа. Реакцията бе остра. В един светкавичен щурм на продажби цените на акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ спаднаха до шестдесет шилинга. Но се задържаха на това ниво, колебаейки се между надеждата и съмнението.

— Сега трябва да продаваме — прошепна Даф. — Липсва им пример. Трябва да им го дадем, иначе цената ще замръзне.

Шон почувствува ръцете си да треперят и стисна юмруци в джобовете си. Приятелят му също показваше признаци на напрежение — един нерв на бузата му играеше и очите му бяха хлътнали. Това бе игра с висок залог.

— Не пресилвай — продай тридесет хиляди.

Цените на акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ паднаха, но се стабилизираха на четиридесет и пет шилинга. Все още оставаше един час до голямото оживление и тялото на Шон се сгърчи от напрежение.

— Продай още тридесет хиляди! — заповяда на чиновника си и гласът му прозвуча хрипливо за самия него. Смачка пурата в медния пепелник, поставен до стола му и вече пълен до половината с фасове. Не беше необходимо да се преструват на разтревожени. Този път цената се задържа на четиридесет шилинга и продажбата на още шестдесет хиляди от акциите им не успя да я смъкне с повече от няколко шилинга.

— Някой ги изкупува — промърмори угрижено Шон.

— Така изглежда — съгласи се Даф. — Залагам по-голямата сума, че това е онзи гаден грък Ефиволос. Изглежда, ще трябва да продадем достатъчно, за да го задавим, и чак тогава ще паднат.

При голямото оживление двамата бяха продали три четвърти от акциите си на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, а цената им продължаваше твърдо да се задържа на тридесет и седем шилинга и шест пенса. Така мъчително близо до вълшебната цифра, която щеше да освободи пороя от акции на Храдски и да залее с тях неподготвения пазар, но те вече приближаваха етапа, когато повече нямаше да имат акции, с които да свалят цената с тези последни два шилинга и шест пенса.

Продажбите приключиха. Седяха отпуснати в столовете си, съсипани и уморени, като професионални боксьори в края на петнадесетия рунд. Салонът бавно се опразни, а те продължаваха да седят. Шон се приведе и постави ръка на рамото на Даф.

— Ще се оправи — каза той. — Утре всичко ще се оправи.

Те се спогледаха, черпейки сили един от друг, докато накрая и двамата се разсмяха. Шон се изправи.

— Хайде! Да си вървим вкъщи.

Легна си рано и сам. Въпреки че беше изтощен, сънят дълго не идваше при него, а когато накрая дойде, бе пълен с кошмари. С облекчение видя как зората очертава прозорците като сиви квадрати, за да го освободи от лъжливия покой. На закуска изпи чаша кафе и откри, че от напрежение стомахът му е неспособен да приеме пържолата с яйца. Даф също беше нервен и изглеждаше уморен. Говориха съвсем малко по време на храненето и мълчаха в каретата, докато Мбиджейн ги откарваше към борсата.

Тълпата пак се бе събрала пред сградата. Пробиха си път през нея и влязоха вътре, заеха местата си в салона и Шон разгледа лицата на останалите членове. Всеки един от тях носеше следите на тревога: същите тъмни кръгове около очите и нервност в движенията. Видя как Джок Хейнс се прозява престорено и трябваше да направи същото — вдигна ръка и забеляза, че тя отново трепери. Постави я върху страничната облегалка на стола и остана неподвижен. От другия край на салона Бонзо Барнз срещна очите на Шон и бързо отмести погледа си, а след това също отвори уста в широка прозявка. Напрежението бе обзело всички. В следващите години Шон щеше да вижда мъже да се прозяват по същия начин, докато очакваха настъпващата зора да ги изпрати срещу оръдията. Даф се наведе към него и прекъсна мислите му.

— Ще започнем да продаваме веднага след началото на търга. Ще опитаме да ги паникьосаме. Съгласен ли си?

— Моментална смърт — кимна Шон. Не можеше да посрещне още една сутрин в тази агония. — Да предложим акциите по тридесет и два шилинга и половина и да приключим с това?

Даф му се ухили.

— Не можем да го направим. Прекалено е очебийно, трябва да продължим да продаваме най-изгодно и да оставим цената да падне сама.

— Предполагам, че си прав, но ще изиграем козовете си сега и ще подбием акциите си веднага след започване на продажбите. Не виждам как цените ще могат да се задържат след това.

Даф кимна. Махна с ръка на упълномощения си чиновник, чакащ нетърпеливо до вратата на салона, и когато мъжът дойде при него, му каза:

— Продай сто хиляди от акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ на най-изгодната цена.

Чиновникът премигна, но нахвърли заповедта в бележника си и отиде в големия салон, където бяха другите посредници. До звънеца оставаха само няколко минути.

— Какво ще стане, ако това не свърши работа? — попита Шон. От напрежението му се повръщаше.

— Трябва да свърши работа, трябва — прошепна Даф, колкото на него, толкова и на себе си. Той стискаше дръжката на бастуна си и хапеше устни. Седяха и очакваха звънеца, и когато той прозвуча, Шон подскочи и посегна засрамено към табакерата си. Чу гласа на чиновника им да прозвучава остро:

— Продавам акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Сетне със започване на продажбите се разнесе объркано жужене на гласове. През вратата на салона се видя как секретарят записа с тебешир първата продажба — тридесет и седем шилинга.

Шон дръпна дълбоко от пурата и се облегна, опитвайки се да се отпусне, без да обръща внимание на непрекъснатото почукване от пръстите на Даф върху облегалката на стола до него. Секретарят изтри цифрите и написа отново — тридесет и шест шилинга.

Издуха дима от пурата.

— Мърда — прошепна той и ръката на Даф се вкопчи в страничната облегалка на стола, а кокалчетата му побеляха.

— Тридесет и пет. — Най-после заветната цифра. Чу как Даф въздъхва до него, а после и гласа му:

— Сега! Започва се, синко. Сега е ред на банките. Приготви се, синко! Приготви се сега!

— Тридесет и четири и шест — записа секретарят.

— Трябва да се намесят сега — каза пак Даф. — Приготви се да станеш богат, синко.

Чиновникът им се връщаше през залата и влезе в салона. Спря пред столовете им.

— Успях да ги продам, сър.

Шон скочи.

— Толкова бързо?

— Да, сър. Три големи продажби и успях да се отърва от тях. Страхувам се, че последната беше на тридесет и четири шилинга и шест пенса.

Шон се вторачи отново в дъската. Там все още стоеше цифрата тридесет и шест и половина.

— Даф, тук става нещо. Защо банките още не са тук?

— Ще ги накараме да се разтоварят. — Гласът на Даф беше неестествено прегракнал. — Ще ги принудим тия копелета. — Стана от стола си и изръмжа на чиновника:

— Продай още сто хиляди на тридесет шилинга. — Човекът го загледа изненадано. — Побързай, човече! Чуваш ли ме? Какво чакаш още? — Чиновникът отстъпи, след това се обърна и избяга от салона.

— Даф! За бога! — Шон сграбчи ръката му. — Да не си полудял?

— Ще ги накараме — промърмори той. — Трябва да продават.

— Нямаме още сто хиляди акции — подскочи Шон. — Ще го спра. — Изтича през салона и преди да достигне вратата, видя продажбата, изписана върху дъската на цена тридесет шилинга. Проправи си път през тълпата в залата до чиновника им.

— Не продавай повече! — прошепна той.

Човекът се изненада.

— Вече ги продадох, сър.

— Всичките сто хиляди? — ужасен попита Шон.

— Да, сър. Някой взе цялата партида наведнъж.

Шон тръгна обратно през залата като в мъгла. Отпусна се на стола до Даф.

— Вече са продадени — проговори той.

— Ще ги принудим. Ще ги принудим да продадат — отново промърмори Даф и Шон се обърна разтревожело към него. Челото на партньора му беше покрито в роса от пот и очите му блестяха.

— Даф, за бога! — прошепна му Шон. — Съвземи се, човече!

Знаеше, че всички в салона гледат към тях. Наблюдаващите ги лица му изглеждаха огромни, като че ли ги виждаше през телескоп, и жуженето на гласовете им звучеше странно в ушите. Беше объркан. Всичко около него ставаше като в лош сън. Погледна през вратата към търговската зала и видя безмилостната цифра тридесет все още стояща обвиняващо срещу акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“. Къде бяха банките? Защо още не продаваха?

— Ще ги принудим. Ще ги принудим тия копелета — отново заповтаря Даф. Той се опита да му отговори, но не бе в състояние да изрече нито дума. Погледна отново към търговската зала и вече разбра, че това е лош сън, защото видя Храдски и Макс да се приближават към салона на членовете. Около тях се тълпяха хора. Храдски се смееше и вдигаше ръце, като че ли да отблъсне въпросите им. Те влязоха в салона и Храдски отиде до стола си при камината. Отпусна се в него, раменете му се приведоха напред и жилетката се нагъна плътно около шкембето му. Той все още се усмихваше и Шон си помисли, че тази усмивка е едно от най-обезкуражаващите неща, които някога е виждал. Наблюдаваше го като омагьосан. Даф също бе поразен. Макс заговори тихо на Храдски, след това се изправи и пресече салона към Шон и Даф. Спря пред тях.

— Чиновникът ни уведоми, че сте се договорили да продадете на г-н Храдски петстотин хиляди дяла от „Сентръл Ранд Консолидейтид“ при средна цена от тридесет и шест шилинга. — Миглите на Макс се отпуснаха тъжно върху бузите му. — Цялата емисия на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, както знаете, е един милион акции. През изминалите два дни г-н Храдски успя да изкупи още седемдесет и пет хиляди дяла, освен тези, които вие му продадохте. По този начин общите му вложения в „Сентръл Ранд Консолидейтид“ възлиза на почти шестстотин хиляди акции. Изглежда, че вие сте продали дялове, които не съществуват. Г-н Храдски предвижда, че ще имате известни затруднения в изпълнението на договора.

Двамата продължаваха да го зяпат. Той се завъртя и си тръгна, когато Даф изтърси:

— Но банките… Защо банките не продаваха?

Макс се усмихна печално.

— В деня, в който пристигна в Порт Натал, г-н Храдски преведе достатъчно средства от сметките си там, за да ликвидира превишението на кредита си в Йоханесбург. Той ви изпрати телеграмата и незабавно се върна тук. Пристигнахме едва преди един час.

— Но… Но ти ни излъга! Ти ни измами!

Той наклони глава.

— Г-н Чарлиууд, няма да обсъждам честта с човек, който не разбира смисъла на думата.

Върна се при Храдски. Всички в салона го бяха чули и докато Шон и Даф седяха сред руините на състоянието си, битката за закупуване акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ се разгоря в главната зала. След пет минути цената им беше надвишила деветдесет шилинга и продължаваше да се вдига. Когато достигна сто, Шон докосна ръката на Даф:

— Да си вървим.

Изправиха се едновременно и тръгнаха към вратата на салона за членове. Храдски проговори, когато минаваха покрай стола му:

— Да, г-н Чарлиууд! Не може непрекъснато да се печели! — произнесе го съвсем ясно, само със слабо заекване на „ч“ — беше трудна буква за него.

Даф спря, обърна се към него и отвори уста, като че ли търсеше отговор. Устните му зашаваха, опитвайки се безуспешно да проговори. Раменете му увиснаха, той поклати глава, завъртя се и залитна към вратата. Шон го хвана за ръка и преведе през възбудения брътвеж на борсовите посредници. Никой от тях не ги забеляза. Бяха блъскани и бутани, преди да се измъкнат от навалицата и да излязат на улицата. Шон направи знак на Мбиджейн да докара каретата. Качиха се в нея и той ги закара в Ксанаду.

Влязоха в приемната.

— Налей ми една чаша. Моля те, Шон! — Лицето на Даф беше сиво.

Шон напълни две водни чаши с коняк до половината и му занесе едната. Даф я изпи и седна вторачен в празното стъкло.

— Съжалявам, загубих си ума. Мислех, че ще можем да купим тези акции за нищо, когато банките започнат да продават.

— Няма значение — отпаднало произнесе Шон. — Смачкаха ни, преди това да се случи. Господи! Колко добре бе заложен капанът!

— Не можехме да знаем. Бе толкова лукав, че не бихме могли да предположим, нали, Шон? — Даф се опитваше да намери извинение.

Шон изрита ботушите от краката си и разхлаби яката.

— През онази нощ, при насипа на мината, щях да заложа живота си, че Макс не лъже. — Облегна назад и разклати чашата си. — Господи! Как трябва да са се смели, когато паднахме в клопката!

— Но с нас още не е свършено, Шон. Не сме напълно свършени, нали? — умоляващо каза Даф, търсейки надеждата. — Ще се измъкнем. Знаеш, че ще го направим, нали? Ще спасим достатъчно, за да можем да започнем отново. Ще построим всичко отново, нали, Шон?

— Разбира се — изсмя се грубо приятелят му. — Можеш да си намериш работа в „Светлите ангели“, да чистиш плювалниците, а аз ще започна да свиря на пиано в Опера Хауз.

— Но… но…! Все нещо трябва да е останало. Поне няколко хиляди. Бихме могли да продадем тази къща.

— Не бълнувай, Даф, тази къща принадлежи на Храдски. Всичко му принадлежи. — Изпи коняка, останал в чашата му, на един дъх. Изправи се бързо и отиде до шкафа с напитки. — Ще ти обясня. Дължим на Храдски сто хиляди дяла, които не съществуват. Единственият начин, по който можем да ги доставим, е първо да ги купим, а той може да определи своя цена. Свършени сме, Даф. Знаеш ли какво означава това? Смачкани! Съсипани! — Шон наля коняк в чашата си и разля малко по стената на шкафа. — Изпий още едно от Храдски. Сега това е негов коняк. — Шон направи кръг с ръката, посочвайки богатото обзавеждане и тежките пердета. — Погледни за последен път всичко това. Утре шерифът ще дойде, за да му наложи запор, а след това чрез съответните процедури на закона ще бъде предадено на собственика му — г-н Норман Храдски. — Тръгна обратно към стола си и се спря. — Съответните процедури на закона — повтори той тихо. — Чудя се… Може и да стане.

Даф се изправи нетърпеливо в стола си.

— Хрумна ли ти нещо?

Шон кимна.

— Да. Хрумна ми нещо. Слушай, Даф! Ако успея да запазя няколко хиляди, ще се съгласиш ли да се махнем оттук?

— Къде? Къде ще ходим?

— Когато се запознахме, тръгнахме на север. Това е толкова добра посока, колкото и всички останали. Казват, че зад Лимпопо има злато и слонова кост за тези, които ги търсят.

— Но защо да не останем тук? Можем да се захванем със стоковия пазар. — Даф изглеждаше неуверен, почти уплашен.

— По дяволите, Даф! Тук с нас е свършено. Съвсем различно е да въртиш стоковия пазар, когато плащаш на цигуларя и поръчваш музиката, но само с една-единствена хилядарка ще се намерим сред кучетата, биещи се за трохите под масата на Храдски. Давай да се махаме и да започнем отначало. Ще тръгнем на север, ще ловуваме за слонова кост и ще си търсим нов пристан. Ще вземем няколко фургона и ще открием ново богатство. Обзалагам се, че си забравил как се чувствува човек върху гърба на кон, с пушка в ръка и вятър в лицето, без да има нито една курва или борсов посредник на петстотин километра околовръст.

— Но това означава да изоставим всичко, за което работихме — изстена Даф.

— Мили боже, човече! Сляп ли си или просто глупав? — наруга го Шон. — Ти не притежаваш нищо, така че как, по дяволите, ще изоставиш нещо, което нямаш? Отивам да се срещна с Храдски и да се опитам да сключа сделка с него. Идваш ли с мен?

Даф го погледна невиждащо. Устните му трепереха и главата му се тресеше. Накрая осъзна положението, в което бяха, и ударът от това го замая. Колкото по-високо летиш, толкова по-лошо падаш.

— Добре — каза Шон, — чакай ме тук.

Апартаментът на Храдски бе пълен с говорещи и смеещи се мъже. Шон разпозна в повечето от тях придворните слуги, които се трупаха около трона, върху който той и Даф бяха седели. Кралят е мъртъв, да живее кралят! Те го забелязаха и смехът и високите гласове утихнаха гузно. Шон видя Макс да прави две бързи крачки към бюрото в ъгъла на стаята, да отваря горното чекмедже и да пъха ръка в него. Остана така, наблюдавайки Шон. Един по един придворните взеха шапките и бастуните си и напуснаха прибързано стаята. Някои от тях измърморваха притеснено поздрави, докато се шмугваха покрай него. Накрая останаха само тримата: Шон — безмълвен до вратата, Макс — зад бюрото с ръка върху пистолета и Храдски — в креслото си до камината, наблюдаващ през жълтите си, полупритворени очи.

— Няма ли да ме поканиш да вляза, Макс? — попита той и Макс хвърли бърз поглед към Храдски. Видя едва доловимото му кимване и погледна пак към Шон.

— Моля, заповядайте, г-н Кортни.

Шон блъсна и затвори вратата след себе си.

— Пистолетът няма да ти трябва, Макс. Играта свърши.

— И резултатът е в наша полза. Нали, г-н Кортни?

Той поклати глава.

— Да, вие спечелихте. Готови сме да ви прехвърлим всичките си дялове от „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Макс нещастно поклати глава.

— Страхувам се, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Задължили сте се да ни продадете определено количество акции и ние трябва да настояваме да ги получим в пълен размер.

— Откъде мислите, че можем да ги вземем?

— Можете да ги купите на борсата.

— От вас?

Макс сви рамене, но не отговори.

— Имате намерение да завъртите ножа в раната, така ли?

— Представяте го много поетично, г-н Кортни.

— Обмислили ли сте последиците, ако ни принудите да банкрутираме?

— Ще ви призная, че последиците за вас не ни засягат.

Шон се засмя.

— Това не беше много хубаво, Макс. Но говорех от ваша гледна точка. Заповеди за отчуждаване, събрания на кредиторите — можете да бъдете уверени, че назначеният ликвидатор ще бъде член на Народната партия или поне роднина на такъв. Ще има съдебни процеси и контрапроцеси, принудителни продажби на дялове от имуществото и разходи за заплащане. Един ликвидатор, ако има малко здрав разум, ще разтегне тези процедури в продължение на три или четири години, като всеки път ще иска щедра комисионна. Помислили ли сте за това?

С присвиването на очите си Макс показа, че не са. Той безпомощно погледна към Храдски и Шон стана по-уверен.

— И така, това, което предлагам, е следното: вие ни оставяте да изтеглим десет хиляди, да вземем конете си и личните вещи. В замяна ние ви даваме останалото: акции, банкови сметки, имущество, всичко. Вероятно няма да можете да изкарате повече, ако ни принудите да банкрутираме.

Храдски предаде съобщението на помощника си по тайния им лицев код и Макс го разтълкува на Шон.

— Ще имате ли нещо против да почакате навън, докато обсъдим предложението ви?

— Ще сляза долу в бара — каза той. Извади часовника от джобчето на жилетката си и погледна колко часа показва. — Двадесет минути ще бъдат ли достатъчни?

— Предостатъчни! Благодаря ви, г-н Кортни.

Пи сам на бара, въпреки че помещението съвсем не бе празно. То не бе станало по негово желание, но той бе вдигнал бялото знаме и трябваше да пусне котва в изолираното място в края на бара, докато останалите надуваха платна из целия салон. Никой не погледна към него и разговорите се въртяха така, че да не му позволят да се включи. Докато очакваше да изтекат двадесетте минути, той се забавляваше да си представя как ще реагират тези му приятели, ако ги помоли за заем. Това му помогна да превъзмогне обидата от отношението им, но все още чувствуваше огорчението. Отново погледна часовника си. Двадесетте минути бяха изтекли. Шон тръгна към вратата, движейки се покрай тезгяха. Джок и Тревър Хейнс го видяха да се приближава към тях и рязко се обърнаха встрани, насочили изцяло вниманието си към полиците с бутилки зад тезгяха на бара. Шон се изравни с Джок, спря и се прокашля почтително.

— Джок, би ли могъл да отделиш една минута?

Той се обърна бавно.

— А, Шон! Да, какво има?

— Двамата с Даф напускаме Ранд. Имам нещо за теб. Нещо, с което да ни запомниш. Сигурен съм, че и приятелят ми също ще иска ти да го получиш.

Джок се изчерви от смущение.

— Не е необходимо — каза той и започна да се обръща към чашата си.

— Моля те, Джок.

— Е, добре. — Гласът му прозвуча раздразнено. — Какво е то?

— Ето това — каза той и пристъпи напред, стоварвайки юмрука си. Широкият и червен от уискито нос на Джок беше цел, за която може да се мечтае. Тъй като бе излязъл от форма, крошето му не бе от най-добрите, но достатъчно силно, за да изпрати Джок в зрелищно задно салто през тезгяха. Шон взе замечтано чашата му и я изпразни върху главата на Тревър.

— Следващия път, като ме видиш, се усмихни и поздрави — каза той на Тревър. — А дотогава, не си търси белята.

Изкачи стълбите до апартамента на Храдски в значително по-добро настроение. Вече го очакваха.

— Казвай, Макс! — Шон даже успя да му се ухили.

— Г-н Храдски много щедро…

— Колко? — прекъсна го рязко той.

— Г-н Храдски ще ви позволи да вземете хиляда и петстотин и личните си вещи. Като част от споразумението вие ще поемете задължението да не се впускате, в каквато и да е търговска дейност в Уитуотърсранд за период от три години.

— Това е твърде малко — протестира Шон. — Направете ги две хиляди и ще сключим сделката.

— Предложението не подлежи на обсъждане.

Разбра, че няма да отстъпят. Не желаеха да се пазарят. Това бе всичко.

— Добре. Приемам.

— Г-н Храдски повика адвоката си, за да състави договора. Ще имате ли нещо против да почакате, г-н Кортни?

— Не, Макс. Забравяш, че сега аз съм господар на времето си.

31

Шон завари Даф да седи в креслото в гостната в Ксанаду така, както го бе оставил. Бутилката се люлееше празна в ръката му, а той беше в безсъзнание. Бе полял жилетката си с коняк, а три от копчетата й бяха разкопчани. Свитото му тяло се губеше в голямото кресло и къдриците, провиснали върху челото, омекотяваха измъчените черти на лицето. Шон освободи бутилката от ръката му и Даф се размърда неспокойно, мърморейки и въртейки главата си.

— Време е малките момчета да си лягат — каза Шон. Вдигна го от креслото и го прехвърли през рамото си.

Даф повърна.

— Това е начинът. Покажи на Храдски какво мислиш за скапания му килим! — окуражи го приятелят му. — Давай още веднъж за късмет, но не върху ботушите ми.

Той изпълни, каквото му бе наредено, и Шон го отнесе нагоре по стълбите с тържествуващ кикот. На площадката спря и се опита да анализира собствените си чувства. По дяволите, беше щастлив. Беше нелепо да се чувствува толкова щастлив насред нещастието. Продължи по коридора, все още чудейки се на себе си, и влезе в стаята на Даф. Пусна го върху леглото и го съблече. След това го изтъркаля под одеялата. Донесе от банята емайлиран леген и го постави до леглото.

— Може да ти потрябва. Спи спокойно! Утре ни чака дълъг път.

Постоя на горната площадка, погледът му пробяга надолу по мрамора и се спря върху великолепието на фоайето. Напускаше всичко това и нямаше причина да се чувствува щастлив. Засмя се високо. Може би защото се бе сблъскал с тоталното унищожение и в последния миг бе успял да предотврати най-лошото, бе превърнал разгрома в победа. По-точно това бе малка емоционална победа, но поне сега не бяха по-зле, отколкото при пристигането им в Ранд. Това ли беше причината? Шон размисли и разбра, че това не е цялата истина. Съществуваше също и усещането за избавление. Това беше другата й страна. Да продължи по свой път — на север към нови земи. Усети в себе си тръпката на очакването.

— Нито една курва или борсов посредник в радиус от петстотин километра — изрече той и се засмя. Отказа се да търси думи, с които да изрази чувствата си. Емоциите бяха неуловими — веднага след като ги хванеш натясно, променят формата си и мрежата от думи, която вече си приготвил да хвърлиш върху тях, не може да ги улови. Остави ги да бродят свободно, прие ги такива, каквито са и им се наслади. Изтича надолу по стълбите, прелетя през кухнята и се втурна в конюшнята.

— Мбиджейн — извика, — къде си, по дяволите!

Някакъв стол се преобърна с трясък в помещението на слугите и вратата на една от стаите се отвори.

— Nkosii, какво има? — нещо в тона на Шон беше разтревожило Мбиджейн.

— Кои са шестте ни най-добри коня?

Слугата ги назова, без да се опита да прикрие любопитството си.

— Имунизирани ли са срещу сънна болест?

— Всички, Nkosii.

— Добре. Да са готови за път утре преди разсъмване. Два — със седла, останалите ще носят багаж.

Мбиджейн се засмя.

— Пак ли ще ходим на лов, господарю?

— Може би.

— Колко дълго ще отсъствуваме, господарю?

— Колко дълго е завинаги? Сбогувай се с всичките си жени, вземай кожената наметка и копията си и ще видим накъде ще ни поведе пътят.

Шон се върна в спалнята. Отне му половин час да приготви багажа. В средата на стаята постоянно растеше купчината дрехи, които щеше да изостави, а останалите се събраха в половин конски товар. Натъпка ги в две кожени чанти. Намери палтото от овча кожа в дъното на един от килерите и го метна върху стола заедно с кожените бричове и широкополата шапка, за да ги облече на сутринта. Слезе в кабинета да избере пушки, без да обръща внимание на луксозните двуцевки и на тези с неизвестен калибър. Взе две ловни пушки и четири манлихери.

Сетне отиде да се сбогува с Кенди. Тя беше в апартамента си и отвори веднага след почукването му.

— Чу ли? — попита я той.

— Да, целият град знае. О, Шон! Съжалявам, моля те влез. Как е Даф?

— Ще се оправи. Точно сега е мъртвопиян и спи.

— Ще отида при него — каза тя бързо. — Сега той има нужда от мен.

В отговор Шон вдигна едната си вежда и я загледа, докато тя сведе очи.

— Не! Предполагам, че си прав. Може би по-късно, когато надмогне първия шок. — Вдигна поглед към Шон и се усмихна. — Предполагам, че се нуждаеш от едно питие. За теб също трябва да е било отвратително. — Отиде до шкафа. Носеше къса синя нощница, която почти откриваше гърдите й.

Шон я наблюдаваше. „Красива е“ — си помисли.

— До нова среща, Кенди — вдигна чашата си той.

Сините й очи се отвориха широко.

— Не разбирам. Защо го казваш?

— Заминаваме, Кенди. Рано сутринта.

— Не! Шон, ти се шегуваш. — Но знаеше, че не е така. Повече нямаха какво да си кажат.

Шон допи чашата си и я целуна.

— Бъди щастлива!

— Ще се опитам. Върни се скоро.

— Само ако обещаеш да се омъжиш за мен — усмихна й се той, а тя го дръпна за брадата.

— Изчезвай, преди да съм те накарала да изпълниш обещанието си.

Бързо си тръгна, защото знаеше, че тя ще се разплаче.

На следващата сутрин Даф опакова вещите си под ръководството на Шон. Той изпълняваше всяко нареждане със замаяно покорство, отговаряйки, когато Шон го заговореше, но в останалото време се скриваше в защитната черупка на мълчанието. Когато свърши, Шон го накара да вземе торбите и го поведе навън, където конете ги очакваха в мразовития мрак. До конете имаше няколко човека — четири сенки в тъмнината. Шон се поколеба, преди да излезе на двора.

— Мбиджейн! — извика той. — Кои са тези с теб?

Те се показаха на светлината, която струеше през вратата, и Шон се засмя.

— Хлуби, с внушителното шкембе! Нонга! И ти, Кандла?

Това бяха мъже, копали за него в рововете на „Кенди Дийп“, работили усърдно с лопатите, които откриха богатството му, въртели копията, за да го защитят от първите грабители. Щастливи, че ги е познал, защото бяха изминали много години, те го наобиколиха, усмихвайки се толкова широко и ослепително, колкото само зулусите могат.

— Какво ви е събрало толкова рано, палавници такива? — попита Шон.

Хлуби отговори за всички:

— Господарю, дочухме да се приказва за пътуване и краката ни се подпалиха, дочухме да се говори за лов и загубихме съня си.

— Няма пари за заплати — заговори Шон грубо, за да прикрие чувствата си.

— Не сме отваряли дума за заплати — отговори Хлуби с достойнство.

Шон кимна с глава, защото това беше отговорът, който очакваше. Прочисти гърлото си и продължи:

— Ще тръгнете с мен, макар и да знаете, че над мен тегне тагафи? — използува той зулуската дума за проклятие. — Ще ме последвате, знаейки, че след себе си оставям дири от мъртви мъже и скръб?

— Господарю! — отговори тържествено Хлуби. — Нещо винаги умира, когато лъвът се храни. И все пак остава месо и за тези, които го следват.

— Чувам бръщолевенето на стари жени пред чаша бира — забеляза сухо Мбиджейн. — Няма какво повече да се каже, а конете започват да стават нетърпеливи.

Качиха се на конете и тръгнаха по пътя, напускащ Ксанаду, между дърветата и обширните гладки морави. Голямата къща остана сива и тъмна в полумрака зад тях. Тръгнаха по пътя за Претория, изкачиха се на планината и на хребета й провериха конете. Двамата приятели погледнаха назад към долината. Тя плуваше в сутрешна мъгла. Само кулите на мините стърчаха. Една сирена в мините зави унило, докато наблюдаваха как мъглата се позлатява от изгряващото слънце.

— Не можехме ли да останем само още една седмица? Може би щяхме да измислим нещо? — попита тихо Даф.

Шон се взираше безмълвно в позлатената мъгла. Беше красиво. Тя скриваше изранената земя и хълмовете — това беше най-добрата маска за този зъл, алчен град. Обърна коня си към Претория и го плесна по врата със свободния край на юздите.