Когато лъвът се храни

1

Останаха в Претория десет дни, достатъчни, за да купят фургоните и да ги подготвят за път. После тръгнаха на север по Хънтърс Роуд. Фургоните се движеха в колона, водена от един зулус и дузина нови слуги, които Шон бе наел. Група от бели и чернокожи хлапаци, както и глутница безпризорни кучета следваха кервана. Мъжете викаха след тях, като им пожелаваха добра слука, а жените махаха с ръце от верандите на къщите, наредени от двете страни на пътя. След време градчето остана зад тях и те се озоваха в степта с дузината помияри, които ги следваха.

Първия ден изминаха петдесет мили и спряха да лагеруват край един поток. Шон изпитваше силни болки в гърба и краката, тъй като това бе първото му продължително яздене от пет години насам. Пиха малко бренди, ядоха пържоли на скара и след това оставиха огънят да изгасне. Седяха и дълго се взираха в нощта. Небето бе като завеса, по която са били изстреляни стотици картечни патрони, надупчили я като решето, а през дупките сега светеха звезди. Гласовете на слугите се чуваха като далечно бръмчене на пчелен кошер, а на фона на този шум се носеше воят на един чакал, скрит наблизо в тъмнината. Тази вечер всички се прибраха рано във фургоните. Бяха изморени, но нито грубите завивки, нито твърдият сламен матрак попречиха на Шон да заспи веднага.

На следващата сутрин тръгнаха рано и отхвърлиха още тридесет километра зад гърба си, преди да разпрегнат за нощувка, а на следващия ден наминаха други тридесет. Бързото придвижване бе навик усвоен от Шон в Уитуотърсранд, когато всяка минута бе жизненоважна, а загубеният ден бедствие. Това бяха дълбоко вкоренени в него навици, затова водеше кервана на север със същата припряност, с която беше подтиквал и хората си на „Кенди Дийп“, когато прекарваха път през златоносния пласт. Една сутрин, когато впрягаха конете. Мбиджейн го попита:

— Господарю, отиваме да се срещнем с някого ли?

— Не. Защо питаш?

— Когато човек бърза толкова много, обикновено има причина. Просто се мъча да я открия.

— Причината е… — Шон спря. Огледа се наоколо, като че ли търсеше причина, и се почеса по носа. — Причината е да впрегнем един час по рано, преди слънцето да се е издигнало високо в небето — каза той и отиде при коня си.

Този ден двамата с Даф яздиха един-два километра пред кервана, вместо да се върнат назад и да го подтикнат да се движи по-бързо, Шон предложи:

— Хайде да отидем до онова хълмче ей там. Ще оставим конете в подножието, а ние ще се изкачим до върха.

— За какво?

— За този дето духа… Хайде, тръгвай! — засмя се Шон.

Спънаха конете и тръгнаха нагоре по стръмния склон, избирайки пътя си по големите свлечени камъни и повалените огромни дънери. Когато се изкачиха на върха и двамата бяха потънали в пот и дишаха ускорено. Намериха сенчесто място върху една плоска скала и седнаха. Шон подаде пура на Даф и двамата запушиха, оглеждайки местността, която се простираше като огромна карта под тях.

Тук затревените места на високата степ започнаха да се сливат с гората и хълмистите полупустинни части. Имаше падини подобни на пасища, които внезапно завършваха в подножието на някой хълм или бяха заобиколени с малки горички от високи дървета. От височината на която седяха, по свежата зеленина и изключително високите дървета можеше да се проследи пътят на подземните реки. Всичко друго наоколо беше с цвета на Африка — кафяв, хиляди нюанси на кафявото. Бледокафява трева и червеникавокафява почва, усукани, шоколадовокафяви стволове, достигащи чак до листните маси на короните им. С неопределен кафяв цвят бяха стадата газели, които пасяха между дърветата и по склоновете на голите хълмове. Тази кафява земя се простираше обширна и спокойна в неизмеримото пространство, без да бъде наранена от човек: спокойна и величествена в своята необятност.

— Това ме кара да се чувствувам малък, по сигурен, като че ли никой няма да ме забележи — каза Даф и се засмя доволно.

— Знам какво искаш да кажеш — отговори му Шон.

Той забеляза, че напрегнатото изражение на приятеля му изчезна, след като напуснаха Уитуотърсранд. Усмихнаха се един на друг и се облегнаха върху скалата. Видяха фургоните далеч долу под себе си, подредени в кръг, а добитъкът пасеше разпрегнат, движейки се бавно насам-натам. Слънцето залезе и сенките се удължиха, простирайки се все по-дълги и по-дълги по земята. Отидоха при конете и поеха към лагера. Тази нощ останаха по-дълго край огъня и макар и да не говориха много, старото топло чувство между тях се бе върнало. Бяха открили златоносна жила, оказала се богата на ценните си елементи от пространство и време. Тук имаше повече от тези елементи, отколкото човек можеше да употреби и за двадесет живота. Простор да се движиш, да дишаш, да яздиш или да стреляш с пушка. Простор, залян от слънчева светлина и ветрове, треви и дървета, но не претъпкан с тях. Имаше и време. Времето започваше оттук: тиха река, която се движи, но не се променя от движението — можеш да черпиш от нея колкото искаш и винаги остава пълна. Тя се измерва със сезоните, но не се ограничава от тях, защото лятото, което си отиваше, за да даде път на есента, е същото това лято, което е пламтяло преди хиляда години и ще пламти отново след още хиляда. При толкова много пространство и време всякакви усилия са безсмислени.

От този момент нататък животът им потече със спокойното темпо, с което се въртяха колелата на фургоните. Шон, с поглед винаги устремен напред по пътя, който е поел, започна да забелязва други неща около себе си. Всяка сутрин двамата с Даф напускаха фургона и скитаха из околността. Понякога прекарваха деня, пресявайки пясък в търсене на злато, друг път диреха следи от слонове, но най-често просто яздеха и говореха или се излежаваха скрити, загледани в стадата дивеч, които прииждаха с всеки изминат ден. Убиваха само толкова, колкото им беше необходимо, за да изхранят себе си, слугите и глутницата кучета, които ги бяха последвали.

Минаха през малко село на бурите край Питсбург. Оттук планината Зутсбънберг започваше да се изкачва нагоре и прехвърляше хоризонта. По отвесните й склонове чернееха гъсти гори. Останаха една седмица в градчето Луи Трешар, в подножието на планината. Това бе най-северното селище на белите.

В градчето говориха с мъже, които бяха ходили на лов по северните склонове на планината отвъд Лимпопо. Това бяха мълчаливи, зрели мъже, със загорели от слънцето лица и пожълтели от тютюн бради и със спокойствието на степта в очите си. В любезния им бавен говор Шон усети страстна любов към това, което им принадлежи — животните в степта, за които ходеха на лов, и земята по която се движеха така свободно. Те се отличаваха от африканерите от Натал, както и от тези, които бе срещал в Уитуотърсранд. Остана с известно предубеждение, засилващо се с годините, когато щеше да му се налага да воюва с тях.

Казаха му, че няма път през планината, но фургоните биха могли да я заобиколят. На запад пътят граничеше с пустинята Калахари, а там теренът не бил добър, защото колелата на фургоните потъвали в пясъка. Ивиците суша между тресавищата били твърде тесни и дълги. На изток местността била по-добра, теренът — по-здрав, добре напояван и с много дивеч в горите. В низината ставало все по-топло с приближаването до реката и там можело да се срещнат стада слонове.

И така, Шон и Даф тръгнаха на изток, държейки планините винаги от лявата си страна. Поеха към пустинята.

2

След едноседмично пътуване се натъкнаха на следи от слон: счупени дървета с обелени кори. Въпреки че следата беше отпреди един месец и дърветата бяха вече съвсем изсъхнали, Шон усети ловната тръпка и цяла нощ почиства и смазва пушките си. Гората стана по-гъста и фургоните трябваше да извивах между дърветата. Тук имаше поляни — открити падини с гъста зелена трева, където дивите биволи пасяха също като стадо домашен рогат добитък. Около тях крякаха бели птици с дълги клюнове. Областта бе добре напоявана от потоци, чисти и весели като тези в Шотландия, но водата бе топла, а бреговете — обрасли с буйна растителност. Дивечът се движеше по реката и зелените падини: със завити, изтеглени назад рога, готови да побегнат при опасност; едри антилопи куду с големи уши и тъжни очи, антилопи с черна кожа и бели коремчета, с рога, завити като моряшки нож, зебри, галопиращи с достойнството на охранени понита, докато около тях лудуваха стадо гну, петнисти антилопи и най-после — слонове.

Шон и Мбиджейн се движеха на около километър пред фургоните, когато попаднаха на следа от слонове. Беше прясна, толкова прясна, че мъзгата още се стичаше по дънерите на дървото махоба-хоба от местата, където кората бе обелена от върховете на бивните.

— Три мъжкаря — каза Мбиджейн. — Единият е много голям.

— Чакай тук!

Шон пришпори коня и се върна при колоната. Даф се бе излегнал на седалката на първия фургон, леко полюлявайки се от движението, с шапка над лицето и ръце под главата.

— Даф, слон! — изкрещя Шон. — На по-малко от час пред нас. Оседлавай, човече!

Даф се приготви за пет минути. Мбиджейн ги чакаше. Бе успял да проследи дирята донякъде и тримата тръгнаха по нея — двамата приятели на коне, яздейки много бавно един до друг.

— Ходил ли си преди на лов за слонове, момко?

— Никога — отговори Шон.

— Господи! — Погледна го разтревожен. — А мислех, че си специалист. Смятам да се върна и да продължа съня си. Можеш да ме повикаш, когато придобиеш повече опит.

— Не се тревожи. — Шон започна да се смее. — Зная всичко за това. Израснал съм с разкази за лов на слонове.

— Това напълно ме успокои — измърмори саркастично Даф.

Зулусът ги погледна, без да скрива раздразнението си.

— Господарю, не е разумно да се говори сега, защото скоро ще ги настигнем.

Продължиха в мълчание, минаха покрай висок до коленете куп от жълтеникави изпражнения, следваха овалните отпечатъци от крака в праха, както и нападали счупени клони.

Това първо преследване беше вълнуващо. Лекият ветрец духаше непрекъснато в лицата им, а следата вървеше все напред. Те се приближаваха. Всяка минута засилваше увереността им в успеха. Шон седеше изправен на седлото, очакващ с пушка опряна в скута, неспокойно оглеждащ храстите пред себе си. Мбиджейн спря внезапно и се върна при него.

— Тук са спрели за пръв път. Слънцето е много силно и непременно ще почиват, но това място не им е харесало и са се придвижили напред. Скоро ще ги настигнем.

— Но гората става все по-гъста — каза Шон и огледа плътните бодливи храсти, сред които ги бе довела следата. — Ще оставим конете тук с Хлуби и ще продължим пеша.

— Момко — простена Даф, — на кон мога да се движа много по-бързо.

— Слизай! — изкомандува го приятелят му и кимна на Мбиджейн да води.

Тръгнаха напред по следата. Шон се потеше, потта се стичаше надолу, спираше на веждите и оттам се търкаляше по бузите. От вълнение стомахът му се беше свил на топка, а гърлото му беше съвсем сухо.

Даф се влачеше полуусмихнат до него, но и той дишаше тежко. Мбиджейн ги спря с вдигане на ръка. Минутите минаваха бавно. Ръката му пак се вдигна, това беше разговор, воден от розовата му длан.

„Все още няма нищо — казваше ръката. — Следвайте ме.“

И те тръгнаха отново. Наоколо гъмжеше от мухи, които кацаха по очите, за да смучат влага, а той ги пъдеше, мигайки непрекъснато. Бръмченето им беше толкова силно и нетърпимо! Всичко в него се беше изострило до краен предел: слухът, зрението, дори обонянието му се беше променило. Шон усещаше праха, миризмата на дивите цветя, както и тази на мускус от тялото на Мбиджейн.

Внезапно зулусът спря. Ръката се повдигна леко. Казваше, че няма грешка. Те бяха там.

Шон и Даф се снишиха зад него, търсейки с очи, невиждащи нищо друго, освен кафяви клони и сиви сенки. Затаиха дъх от напрежение. Даф вече не се усмихваше. Мбиджейн се приближи бавно и посочи стената от растителност пред тях. Секундите се нижеха, като мъниста от гердана на времето, а те продължаваха да търсят с очи.

Едно ухо се раздвижи лениво и изведнъж картината се проясни. Мъжки слон, голям и много близо, сив сред сивите сенки Шон докосна ръката на Мбиджейн.

— Видях го — каза това докосване.

Той бавно вдигна ръка, сочеше другия. Пак търсене с очи и очакване и изведнъж един търбух изкъркори — огромен търбух, пълен с полусмлени листа. Звукът бе толкова необикновен, че Шон едва не се изсмя — къркорещ, плискащ се звук. Тогава видя и другия мъжкар.

Той също беше на сянка, имаше големи бивни, а очите му бяха затворени. Пошепна на Даф:

— Този е твой, почакай, докато заема позиция.

Започна да се придвижва бавно, като всяка стъпка го доближаваше до мястото, откъдето щеше да вижда много добре плешката на слона. Прицели се под раменната кост, която личеше под увисналата, набръчкана кожа. Оттук можеше да удари право в сърцето. Кимна на Даф, вдигна пушката и се прицели в огромното тяло. Гръмна. Изстрелът прозвуча необичайно силно. От тялото на слона се вдигна прах и той се олюля. Третият слон, който бе зад него, се впусна в бяг, но ръката на Шон работеше бързо с пушката — изпразваше и зареждаше. Отново я вдигна и стреля. Видя, че куршумът улучи, и знаеше, че раната е смъртоносна.

Двамата мъжкари тичаха един до друг, лесът се разтвори и ги погълна. Изчезнаха, чупейки всичко по пътя си, макар и ранени, тръбейки от болка. Шон затича през бодливите храсти след тях, без да обръща внимание на болките от бодилите, които го деряха безмилостно, докато си пробиваше път през храстите.

— Насам, господарю — викаше Мбиджейн, тичайки до него. — Бързо, може да ги загубим!

Втурнаха се, следвайки шума от бягащите на около сто метра пред тях слонове, дишайки учестено, облени в пот от горещината. Изведнъж бодливите храсти свършиха и пред тях се откри широко речно корито със стръмни брегове. Пясъкът бе ослепително бял, а по средата бавно течеше струя вода. Единият слон бе мъртъв, паднал във водата, която отмиваше кръвта и я отнасяше като бледокафяво петно. Другият се мъчеше да се изкачи по отсрещния бряг, но той се оказа твърде стръмен за него. Слонът се плъзна надолу. От края на хобота му течеше кръв. Той извърна глава, за да погледне към Шон и Мбиджейн. Ушите му се дръпнаха нападателно назад и тръгна към тях.

Шон го наблюдаваше как приближава и му стана мъчно, когато вдигна пушката, но това беше съжаление, което силен човек изпитва при проявата на кураж пред смъртта. Доуби го с куршум в главата. Това стана много бързо.

Двамата слязоха в коритото на реката и отидоха до слона. Той беше паднал с подвити крака, а бивните му се бяха забили в пясъка. Мухите вече се събираха по раните. Мбиджейн докосна един от бивните и погледна Шон.

— Чудесен слон — каза само това, защото нямаше време за разговори.

Шон подпря пушката на туловището на слона и бръкна в джоба на ризата си, за да извади пура. Знаеше, че тепърва ще убива слонове, много слонове, но този ще бъде слонът, който винаги ще помни. Протегна ръка и я прекара по грапавата, набръчкана кожа. По нея имаше твърди и остри косми.

— Къде е господарят Даф? — спомни си за него Шон. — Той също ли уби?

— Не, той не стреля — отговори Мбиджейн.

— Какво? — Шон се извърна бързо към него. — Защо?

Слугата смръкна малко енфие и кихна, сетне повдигна рамене.

— Чудесен слон — каза той, гледайки към него.

— Трябва да се върнем и да намерим Даф. — Грабна пушката си и Мбиджейн го последва. Намериха го в храсталаците, оставил пушката си до себе си, да пие от едно шише. Когато ги видя, свали шишето от устата си и го вдигна за поздрав.

— Хвала! Идва героят завоевател!

В очите му имаше нещо, което приятелят му не можа да прочете.

— Изпусна ли твоят?

— Да — каза Даф.

Отново вдигна шишето и отпи. Внезапно и болезнено, Шон се засрами заради него. Погледна надолу, защото не искаше да признае страхливостта му.

— Да се връщаме при фургоните — каза той. — Мбиджейн и слугите могат да дойдат с коне утре за бивните.

На връщане те не яздиха един до друг.

3

Пристигнаха в лагера по-тъмно. Подадоха поводите на слугите и отидоха да се измият. Кандла беше приготвил водата. После седнаха край огъня. Шон наля питиетата, бавейки се нарочно с чашите, за да избегне погледа на Даф. Чувствуваше се неловко. Трябваше да поговорят и той се чудеше как да започне. Даф беше проявил малодушие. Мъчеше се да намери извинение, за да го оневини — може да не е улучил или пък да не е видял добре, поради това, че той му се изпречил в момента. Но така или иначе Шон беше решил да повдигне този въпрос, а не да го остави така горчив и премълчан от двамата. Ще поговорят и после всичко ще отмине и ще го забравят. Поднесе чашата и му се усмихна.

— Точно така, опитай се да го замажеш с усмивка — каза Даф и вдигна чашата си. — За нашия велик, храбър ловец! По дяволите, момко, как можа да го направиш.

Шон се стъписа и впери поглед в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Ти си толкова виновен, че даже не смееш да ме погледнеш в лицето. Как можа да убиеш тези животни? Но това, което е по-лошото, как може да изпитваш удоволствие от това?

Седна бавно на стола, без да знае кое от чувствата му е по-силно — облекчението, че се заговори за това, или изненадата? Даф веднага продължи:

— Знам какво ще кажеш. Чувал съм го и преди от моя скъп баща. Обясни ми го една вечер, след като бяхме пречукали една лисица. Когато казвам „ние“, имам предвид двадесет ездачи и четиридесет хрътки.

Приятелят му още не се беше окопитил от изненадата. Озова се на подсъдимата скамейка, а се бе готвил да играе ролята на обвинител.

— Не обичаш ли лова? — попита той, невярващ, че отговорът ще бъде „не“. Все едно да бе попитал: „Не обичаш ли да ядеш?“.

— Забравил бях какво е това „лов“. Заразен от твоето вълнение тръгнах и аз, но когато те видях да убиваш, веднага си припомних всичко. — Даф пийна от чашата и се загледа в огъня. — Нямаха никаква друга възможност. И двамата мъжкари нямаха избор — в един миг спяха, а в следващия ги надупчи с куршуми. По същия начин и кучетата разкъсаха лисицата. Тя просто нямаше никакъв шанс.

— Но, Даф, това не е състезание.

— Зная. Баща ми обясни и това. Това било свещен ритуал на богинята Диана. Трябвало е да го обясни и на лисицата тогава.

Сега вече Шон се ядоса.

— Дойдохме тук, за да търсим слонова кост, и това е, което правя.

— Кажи ми, че уби тези слонове заради бивните им, и аз ще те нарека лъжец и ще ти се изсмея. На теб ти харесва това. Боже господи! Трябваше да видиш лицето си и лицето на проклетия ти водач в този момент.

— Добре, обичам да ловувам и единственият друг човек, който не обичаше лова, беше страхливец — изкрещя Шон.

Лицето на Даф пребледня и той погледна нагоре към него.

— Какво се опитваш да кажеш? — прошепна той.

Взираха се един в друг и в този момент Шон трябваше да избере дали да даде воля на гнева си, или да запази приятелството на Даф, защото думите, които щяха да го развалят, вече напираха в устата му. Той отпусна ръце.

— Не исках да кажа нищо от това.

— Надявам се. Кажи ми, момко, защо обичаш лова? Ще се опитам да те разбера, но не се надявай, че ще идвам с тебе.

Да обясняваш това на Даф, беше като да обясняваш цветовете на един слепец. Да обясниш страстта към лова на някого, който е роден без това чувство, е немислимо. Така че той слушаше мълчаливо, докато Шон се опитваше да намери думи за изживяването, което кара кръвта на човека да закипи, за усещането, което изостря сетивата му и го кара да се забрави в чувства, толкова стари, колкото и желанието да правиш любов. Опитваше се да му докаже, че по-благородното и по-красивото е да си жертва, а по-силното — принудата да преследваш и убиваш, че няма никаква осъзната жестокост в това и че по-скоро е израз на любов, свирепа любов към това, което ти принадлежи. Раздираща любов, която се нуждае от окончателна и безпощадна смърт, за да бъде изживяна. Разрушавайки нещо, човек може винаги да го притежава като свое собствено. Егоистично може би, но инстинктът не познава етика. Всичко това беше толкова ясно за Шон и толкова естествено, че никога не се бе опитвал да го изрази на глас и сега се препъваше в думите, жестикулираше безпомощно и се повтаряше. Като стигна най-сетне до края на обясненията си, той погледна Даф и разбра, че не бе успял да го убеди.

— И ти беше този, който се противопостави на Храдски и се бори за правата на хората — тихо изрече той.

Шон отвори уста, за да се защити, но Даф продължи:

— Ти търси слонова кост, а аз ще търся злато — всеки там, където е най-добър. Аз ще ти простя за слоновете, а ти ще ми простиш за Кенди — и си оставаме партньори, нали? Съгласен?

Шон кимна и Даф вдигна чашата си.

— Празна е — каза той. — Направи ми тази услуга, момко, налей!

4

Никога споровете им не оставяха горчивина или поредица неизказани мисли и съмнения. Радваха се на това, което и двамата имаха, и го споделяха, а когато се явяваха различия, просто ги приемаха. Затова, когато фургоните със слонова кост пристигаха в лагера, нямаше и следа от неодобрение от страна на Даф — нито по лицето, нито в гласа му. Напротив, усещаше се истинското удоволствие и радост, че приятелят му се е върнал от пустинята. Понякога, когато денят беше добър и Шон засичаше следата веднага, той я следваше, убиваше и се завръщаше в лагера още същата нощ. Но по-често, когато стадото се движеше бързо или теренът бе лош, или пък не успяваше да убие от първия опит, той отсъствуваше по цяла седмица, а даже и по-дълго. Всеки път, когато се завръщаше, те празнуваха, пиеха и се смееха до късно през нощта, излежаваха се на другата сутрин, играеха карти на пода на фургона или четяха на глас от книгите, които Даф бе донесъл от Претория. И после, след ден-два, Шон отново щеше да изчезне заедно с кучетата и носачите на оръжието му.

Това бе друг Шон, съвсем различен от този, който развратничеше в Опера Хауз или властвуваше в облицованите с ламперия канцеларии на „Илъф стрийт“. Брадата, несресана и неоформена от бръснар, сега се завиваше по гърдите му. Нездравият цвят на лицето и ръцете му се беше променил от слънцето в наситенокафяв, като току-що изпечен хляб. Дъното на панталоните, някога опасно опънато на задника, сега висеше свободно. Ръцете му бяха по-здрави и издутините от тлъстинки тук-там се бяха стопили и превърнали в мускули. Сега вървеше бързо и изправен. Смееше се по-лесно и по-често.

Промяната при Даф бе по-слабо забележима. Той все още беше слаб и с изпито лице, но в очите му вече имаше по-малко несигурност и тревога. Говорът и движенията му бяха по-бавни, а русата брада го правеше да изглежда по-млад. Всяка сутрин той напускаше фургона, вземаше едно момче със себе си и прекарваше деня, скитайки се из степта, събирайки отломки от скали или пресявайки пясък край някой поток. Вечер се връщаше в лагера, разглеждаше парчетата скали, които беше събрал през деня, сетне ги изхвърляше, изкъпваше се и сядаше на масата пред бутилка и две маши. Докато се хранеше, се вслушваше в тъмнината за кучешки лай, конски копита и гласа на Шон. Ако не се завърнеха, той прибираше бутилката и си лягаше. През тези вечери се чувствуваше самотен.

През цялото време се движеха на изток. Силуетът на планината Зутсбънберг започна да се снижава, а склоновете вече не бяха толкова стръмни. Вървейки в подножието на планината, Шон разучаваше склоновете й и успя да намери проход. Поведоха фургоните първо нагоре по височините, а после надолу, към долината на Лимпопо. Тук местността стана равнинна, еднообразна, с храсталаци, които скоро се смениха с баобаби — дървета с големи, дебели стволове, украсени с ореоли от зелени клони. Водата беше кът, затова Шон отиде напред, с цел да намери водоем, преди да се придвижат към следващия лагер. Така или иначе, ловът беше добър, защото дивечът започваше да се събира около реките и тучните местности за водопой и храна. Още не бяха на половината път до Лимпопо, а Шон вече беше напълнил друг фургон със слонова кост.

— Предполагам, че ще се върнем по същия път? — попита Даф.

— Така мисля — съгласи се той.

— Тогава защо да мъкнем цял тон слонова кост. Защо не я заровим, а на връщане ще я приберем?

Шон го погледна, преценявайки казаното.

— Поне веднъж в годината ти идват чудесни идеи. Ще направим точно така.

Следващият им лагер беше добър. Имаше вода — един акър кална течност, но не осолена от слонска урина като някои от предишните водоеми. Имаше и сянка, създадена от горичка диви смокини, а нашата беше отлична и щеше да възстанови силите на добитъка. Решиха този лагер да бъде за почивка, но първо трябваше да изкопаят достатъчно голяма яма, за да побере всичките бивни, които бяха натрупали. Успяха да свършат с това чак на третата вечер.

5

Шон и Даф седяха един до друг и наблюдаваха как залязващото слънце, сякаш окървавено, се скрива под земята. Сетне облаците се обагриха в седефенолилавия цвят в здрача. Кандла хвърли дърва в огъня и той пламна буйно. Вечеряха черен дроб от антилопа, дебели пържоли със сланина по края и с кафето пиха бренди. Разговорът не вървеше, защото и двамата бяха уморени. Гледаха огъня и ги мързеше дори да отидат и да си легнат. Шон гледаше огнените фигури, рисувани от въглените лица-фантоми, които проблясваха и после изчезваха. Видя малък храм, чиито колони бяха изтръгнати от огнен Самсон, и храмът рухна, разпръсквайки рой искри, горящ кон, който сините пламъци превърнаха в дракон. Извърна лице, за да отпочинат очите му, и когато погледна пак, видя малък скорпион да излиза изпод кората на една от цепениците. Бе вдигнал опашката си както при танца „фламенко“. Пламъците осветяваха лъскавата му броня. Даф също го гледаше, облегнал се на лакти.

— Ще се ужили ли, за да умре? — попита той тихо. — Чувал съм, че го правят.

— Не — каза Шон.

— Защо не?

— Само човек има съзнанието да сложи край на живота. При всички други същества инстинктът за живот е твърде силен — каза Шон.

Скорпионът се върна заднешком, за да избегне най-близките пламъци, и се спря с вдигнато жило.

— Освен това има имунитет към отровата си, затова няма избор — допълни той.

— Може да скочи в огъня и да сложи край на всичко — измърмори Даф.

Скорпионът започна последната си отчаяна обиколка, но пламъците го обкръжаваха безмилостно. Опашката се отпусна, а краката не се държаха вече здраво за кората. Пламъците го погалиха с жълтите си огнени ръце и го погълнаха.

— Ти би ли скочил? — попита Шон.

Даф въздъхна тихо и стана.

— Ще отида да пусна една вода и ще си лягам.

Той излезе и застана накрая на кръга, очертан от светлината на огъня.

Откакто напуснаха Претория, лаят на чакалите се чуваше навсякъде и около всеки лагер — те бяха толкова свързани с нощите на Африка, че минаваха незабелязани, но сега имаше нещо различно в този лай. Само един чакал лаеше, и то с глас, който излизаше на остри пресекулки — глас на болка, истерично, налудничаво виене. Това накара Шон да скочи, кожата му настръхна. Отиде до вратата и се вгледа в тъмнината. Явно беше, че чакалът идва насам, към лагера, и то много бързо. Веднага разбра какво става.

— Даф — извика той, — връщай се бързо! Тичай, тичай, човече!

Даф се обърна, и го погледна безпомощно, с ръце все още ниско долу отпред.

— Даф, бързай, това е побеснял чакал, тичай, тичай!

Чакалът вече бе близо, много близо, но едва тогава той се размърда и започна да бяга. На половината път до огъня се спъна и падна. Обърна се с лице към тъмнината, откъдето щеше да се появи чакалът. Изведнъж Шон го видя. Изскочи от тъмнината като голяма сива нощна пеперуда и се насочи право към приятеля му. Шон видя, че когато чакалът се хвърли върху него, той се опита да закрие лицето си с ръце. Едно от кучетата се отскубна и се нахвърли върху чакала. Шон сграбчи горяща главня и се спусна след кучето. Но Даф вече беше по гръб и се мъчеше да отблъсне животното, което хапеше лицето и ръцете му. Кучето захапа чакала и го отвлече настрана, ръмжейки през зъби, докато го разкъсваше. Шон удари чакала с главнята и счупи гръбнака му. Той удряше и удряше, докато не го превърна в безформена маса.

Когато се обърна назад, видя Даф, изправен на крака, да бърше лицето си с шалчето, което беше свалил от врата си. Кръв струеше по дрехите му. Ръцете му трепереха. Шон го заведе до огъня и разгледа ухапванията. Носът беше разкъсан, а част от бузата — жестоко разпрана.

— Седни!

Даф седна, държейки шалчето на лицето си. Шон отиде бързо до огъня, събра въглените накуп с една пръчка, извади ловджийския си нож и го мушна в жарта.

— Мбиджейн — извика той, без да сваля очи от ножа. — Вземи този чакал и го хвърли в огъня. Сложи много дърва. Не пипай тялото с ръце. След като направиш това, хвани и завържи кучето. Дръж го далеч от другите.

Обърна ножа в жарта.

— Даф, пий от това бренди колкото можеш повече!

— Какво ще правиш, Шон?

— Ти знаеш какво трябва да направя.

— Чакалът ухапа и ръката ми. — Даф му показа ухапаното. Черни дупки, от които кръвта бавно течеше.

— Пий! — Шон посочи шишето с бренди. За секунда те се гледаха очи в очи. Видя ужаса в очите на Даф. Ужас от нажежения нож и ужас от заразата.

— Пий — повтори той.

Даф надигна шишето. Шон се наведе и извади ножа от огъня, приближи острието до ръката си и го мушна обратно в жарта. Не беше достатъчно горещ.

— Мбиджейн, Хлуби, застанете от двете страни на господаря. Пригответе се да го хванете здраво.

Развърза колана си, сви го на две и го подаде на Даф.

— Захапи това!

Обърна се отново към огъня и извади ножа. Острието бе бледорозово.

— Готови ли сте?

— Това, което се каниш да направиш, ще разбие сърцата на много момичета, Шон.

Един от последните опити на Даф да се пошегува.

— Дръжте здраво! — извика Шон.

Даф изохка при докосването на ножа — това беше дълбоко, силно пъшкане. Изви гърба си, но двамата зулуси го държаха здраво. Краищата на раните почерняха и месото зацвърча, докато Шон прокарваше нажежения нож дълбоко в плътта. От миризмата на изгореното човешко месо му се повдигаше, но той стискаше зъби. Когато отстъпи назад, Даф се беше отпуснал в ръцете на двамата зулуси, потънал в пот, с мокра риза и коса. Отново нагря ножа, за да почисти китката. Даф стенеше тихо и се извиваше на стола. Шон привърши и намаза изгорените места с животинска мас, бинтова ги леко с ленти, съдрани от чиста риза. Вдигнаха Даф и го отнесоха във фургона му. Шон излезе и отиде при кучето, което Мбиджейн беше завързал. Откри раните под козината на крака. Сложи чувал на главата му, за да не хапе, докато почистват раните.

— Завържи го за най-крайния фургон, давай му достатъчно храна и вода — нареди Шон.

Сетне се върна при Даф. Упоен от болките и брендито, приятелят му бе изпаднал в делириум и не можа да заспи цяла нощ. Шон остана при него до сутринта.

6

На около петдесет метра от лагера, под едно смокиново дърво, слугите построиха колиба за Даф. Скелето бе от греди, а върху него опънаха брезент. Направиха легло и донесоха завивки от фургона. Шон настави четири железни вериги в една. Прекара единия край около дънера на дървото и го върза здраво за самата верига.

Даф седеше на сянка и го наблюдаваше как работи. Ръката му бе превързана, а лицето — подуто, със засъхнали краища на раните и болезнено зачервено. Когато свърши с единия край на веригата, Шон отиде при него.

— Съжалявам, Даф, но трябваше да го направя.

— Нали знаеш, че търговията с роби е забранена? Казвам ти го просто така, ако случайно не си чувал. — Опита се да се засмее с обезобразеното си лице, но се присви от болка. После стана и го последва до колибата. Шон обви другия край на веригата около ръката на Даф и я заключи с голям здрав болт, който сплеска от двата края с десетина удара от чук.

— Това ще те задържи само при положение, че…

— Много ми е удобна — сарказмът не бе напуснал Даф, — а сега да видя новата си квартира.

Шон го последва. Даф се отпусна на леглото. Изглеждаше много уморен и болен.

— Колко време ще трае това? Кога ще разберем? — тихо попита Даф.

— Не съм сигурен. Мисля, че около месец — усмихна се Шон, — а след това ще те пуснем на свобода и ще се върнеш в обществото.

— Месец! Господи, това е много време. Е, нищо, ще бъде забавно. Ще лежа тук и ще чакам всеки миг да залая и да вдигна крак край дървото.

Шон не се засмя.

— Изчистих всичко с ножа. Хиляда към едно, че всичко ще бъде наред. Това е само като профилактика, за всеки случай.

— Облогът е привлекателен. Ще заложа една петарка — каза Даф, кръстоса крака и се загледа в тавана.

Шон седна на ръба на леглото. Измина много време, преди приятелят му да наруши мълчанието.

— Като какво ли ще бъде…? Шон, виждал ли си някога болен от бяс?

— Не.

— Но си чувал за това, нали? Кажи ми какво си чувал — настояваше Даф.

— За бога, Даф, няма да го прихванеш.

— Кажи ми, Шон, кажи ми какво знаеш за това. — Даф седна на леглото и хвана ръката му.

Шон задържа за миг погледа върху него, преди да отговори:

— Ти видя този чакал, нали?

Даф се облегна назад и се отпусна на възглавницата.

— О, боже! — прошепна той.

И заедно зачакаха. Използуваха още един брезент и направиха навес, прилепен до колибата, където щяха да прекарат всички следващи дни.

В началото бе много неприятно. Шон се мъчеше да извади Даф от мрачното отчаяние, в което беше изпаднал, но приятелят му седеше с часове, загледан към гората, опипвайки белезите по лицето си, усмихвайки се много рядко на някои истории, които той му разказваше. Но най-накрая усилията му бяха възнаградени. Даф започна да приказва. Говореше за неща, които никога не бе споменавал. Така Шон научи много повече за него, отколкото през последните пет години. Понякога Даф крачеше напред-назад пред стола му, влачейки веригата след себе си като опашка. Друг път седеше тихо, гласът му, изпълнен с копнеж по майката, която никога не беше виждал.

— … Имаше неин портрет в горната галерия. Прекарвах цели следобеди пред него. Това бе най-милото лице, което някога съм виждал…

Но изражението му ставаше сурово, когато си спомняше за баща си.

— Това старо копеле — изсъскваше Даф.

Говореше и за дъщеря си.

— Тя имаше такъв заразителен смях, който можеше да те накара да се смееш, докато ти се пръсне сърцето. Снегът на гробчето й се събира така, че го прави да изглежда като голяма бяла торта. Тя щеше много да я хареса…

Друг път гласът му звучеше тревожно, особено когато размишляваше върху някои свои минали постъпки, разгневен, когато си спомняше за някоя грешка или пропуснат шанс. След това спираше и се смееше многозначително.

— Я гледай, аз дърдоря много глупости.

Изгарянията по лицето му започнаха да завяхват и коричките да падат от раните. Много често старите му веселост и закачливост се връщаха. На една от гредите, които поддържаха брезента, започна да води календар, издълбавайки резки за всеки изминал ден. Това се превърна в ритуал. Издълбаваше всяка резка със съсредоточеността на скулптор, който вае мрамор, и когато завършеше, се отдръпваше назад и ги преброяваше на глас, като че ли, правейки това, можеше да ги накара да се увеличат до тридесет — цифрата, която щеше да му позволи да захвърли веригата.

На гредата имаше осемнадесет резки, когато кучето побесня. Това се случи един следобед. Играеха карти. Шон тъкмо беше разбъркал колодата, когато то започна да квичи силно изпод фургона. Шон скочи бързо, преобръщайки стола си, грабна пушката от стената, където я бе подпрял, и побягна към лагера. Отиде до мястото, където бе вързал кучето. Почти в същия миг Даф чу изстрела. Последва гробна тишина. Даф наведе лицето си и го закри с ръце. Близо час по-късно приятелят му се завърна, вдигна поваления стол, занесе го до масата и седна.

— Твой ред е, ще хвърляш ли? — попита той, взимайки картите си.

Продължиха да играят в мрачно настроение, съсредоточавайки вниманието си върху картите, но и двамата знаеха, че има и трети играч на масата — страхът.

— Обещай, че никога няма да направиш това с мен — изтърва се Даф.

Шон го погледна.

— Че няма да направя с теб какво?

— Това, което направи с кучето.

— Кучето, това проклето куче. Не трябваше да си правя опити с него. Трябваше веднага да го ликвидирам, още същата нощ. А това, че кучето побесня, не значи, че и ти си заразен.

— Закълни ми се — прекъсна го Даф настойчиво. — Закълни ми се, че няма да ме застреляш.

— Даф, не знаеш за какво ме молиш. Веднъж прихванал ли си… — Шон замълча. Щеше да стане по-лошо, каквото и да кажеше.

— Обещай ми! — повтори Даф.

— Добре, заклевам се.

7

Сега нещата станаха по-лоши отколкото в началото. Даф заряза календара си, а с това и надеждата, която бе покълнала. Ако денят бе тежък, то нощите бяха истински ад, защото сънуваше кошмар. Сънят идваше всяка нощ — понякога два или три пъти. Той се опитваше да седи буден, след като Шон излезеше, четейки на светлината на фенера или лежеше, заслушан в нощните шумове, в сумтенето и плискането, когато воловете пиеха вода, в цвърченето на нощните птици или в дълбокия зов на някой лъв. Но накрая заспиваше и идваше сънят.

Той е на кон, язди през равно, кафяво поле — няма височини, няма дървета, няма нищо, освен окосена трева, простираща се чак до хоризонта. Конят му не хвърля сянка, той непрекъснато търси сянка и това, че никъде не намира, го тревожи. Сетне стига до един вир с чиста вода, синя и много странно блещукаща. Вирът го плаши, но той не може да не отиде до него, да не коленичи на брега и да не погледне във водата и оттам да го погледне собственото му отражение — животинска муцуна, разчорлена, кафеникава, със зъби на вълк, бели и дълги.

Тогава се събуждаше и ужасът от това лице не го напускаше чак до сутринта.

Шон се опитваше да му помогне, но и той бе почти толкова отчаян от своята безпомощност. Поради голямото им разбирателство, което бе царило през всичките тези години, и поради близостта им Шон страдаше заедно с него. Опитваше се да не мисли за това. Понякога успяваше за час или два, даже за цяла сутрин, но след това мъката пак идваше с ужасни стомашни спазми. Знаеше, че Даф ще умре от една нелепа смърт. Грешка ли е това да допуснеш някого да навлезе така дълбоко в теб, така че да трябва да споделиш и неговата агония с всичките й ужасни терзания?

Няма ли човек достатъчно свои, че трябва да споделя и чуждите страдания?

Октомврийските ветрове — предвестници на дъждовете, бяха започнали да духат. Това бяха горещи ветрове, носещи прах, ветрове, които изсушаваха потта по човешкото тяло, преди тя да го е разхладила, ветрове, предизвикващи жажда, която докарваше дивеча до водоема посред бял ден.

Шон имаше половин каса вино, мушната под леглото му. Тази последна вечер той изстуди четири бутилки, увивайки ги в мокра торба. Точно преди вечеря ги занесе под навеса при Даф и ги постави на масата. Той го наблюдаваше. Белезите по лицето му бяха почти зараснали — гладки, лъскави черти по бледата кожа.

— „Шато Оливие“ — каза Шон, а Даф поклати одобрително глава.

— Хубаво вино, вероятно ти се иска да пътуваш.

— Ако не го искаш, ще го отнеса обратно.

— Съжалявам — Даф говореше бързо, — не исках да се покажа като неблагодарник. Това вино подхожда на настроението ми тази вечер. Знаеш ли, че виното е тъжно питие?

— Глупости — възрази приятелят му, докато отваряше бутилката. — Виното е весело питие. — И той му наля малко в чашата.

Даф я взе и вдигна към огъня, така че светлината да минава през нея.

— Ти виждаш само повърхността, Шон. Хубавите вина имат елемент на трагедия в себе си. Колкото е по-добро виното, толкова по-тъжно е то.

Шон изръмжа.

— Обясни ми — подкани го той.

Даф остави чашата на масата и я загледа.

— Колко време мислиш е трябвало на това вино, за да стигне до подобно съвършенство?

— Десет или петнадесет години, предполагам — отговори Шон.

Той се съгласи.

— А сега всичко, което му остава, е да бъде изпито. Трудът от всичките тези години ще бъде разрушен в един миг. Не мислиш ли, че това е тъжно? — попита Даф тихо.

— Господи, Даф, не бъди толкова черноглед.

Но приятелят му не го слушаше.

— Точно това е общото между виното и човека. Те могат да достигнат до съвършенство само с годините, един живот в търсене, но при постигането му намират и своята разруха — каза Даф.

— Значи мислиш, че ако човек живее достатъчно дълго, ще успее да достигне до съвършенство?

Шон го предизвикваше, а Даф, все още загледан в чашата, му отговори.

— Някои гроздове са расли в неподходяща почва, други са били засегнати от болест, преди да стигнат до пресата, а трети са били похабени от нехайни лозари — не всички гроздове правят добро вино.

Взе чашата си, отпи от нея и продължи:

— На човек му е необходимо повече време да постигне съвършенство и той трябва да го намери — не затворен в бъчва, а навън, във водовъртежа на живота, следователно неговата трагедия е по-голяма.

— Да, но никой не може да живее вечно — каза Шон.

— Значи мислиш, че това прави нещата по-малко тъжни, така ли? — Даф отпи пак от чашата и поклати глава. — Грешиш, това, че не сме вечни, не намалява трагедията ни, а напротив — увеличава я. О, само ако имаше начин да избегнем смъртта, начин да сме убедени, че това, което е добро, би могло да просъществува, а не тази пълна безнадеждност.

Облегна се назад на стола, лицето му бе бледо и изпито.

— Даже и това бих приел, но да ми беше дадено повече време.

— Стига! Да говорим за нещо друго! Не разбирам защо се тревожиш толкова много. Все още не можеш да пиеш, но имаш още двадесет или тридесет години пред себе си — каза Шон рязко и Даф го погледна за пръв път тази вечер.

— Имам ли, Шон?

Шон не смееше да срещне погледа му. Знаеше, че приятелят му ще умре. Даф направи иронична гримаса и погледна към чашата си. Усмивката изчезна бавно и той проговори отново:

— Само ако имах малко повече време, щях да го постигна. Щях да открия слабите си места и щях да ги поправя. Бих могъл да видя… — Гласът му стана остър и висок. — Бих могъл да го направя! Зная, че бих могъл! Бих могъл… О, господи, все още не съм готов. Необходимо ми е още време! Много е скоро, много е скоро! — крещеше Даф, а очите му гледаха безумно и блуждаещо.

Шон не можа да понесе това, скочи, хвана го за раменете и го разтърси.

— Млъквай, да те вземат мътните, млъквай! — крещеше той.

Даф се задъхваше, устните се разкривиха и полуотвориха. Той ги докосна с върховете на пръстите си, като че ли искаше да ги затвори.

— Съжалявам, човече, не исках…

Шон махна ръцете си от Даф.

— И двамата сме адски изнервени — каза той. — Ще видиш, че всичко ще се оправи, само почакай.

— Да, ще се оправи. — Даф прокара ръка по косата си. — Отвори другата бутилка — прошепна той.

8

Тази вечер, след като Шон си легна, Даф пак засънува своя сън. Виното, което бе изпил, забавяше рефлексите и не му позволяваше да се събуди. Бе уловен в капана на собствените си съновидения — мъчеше се да се изплъзне, като се събуди, но все достигаше само до повърхността и отново потъваше в съня.

На другата сутрин Шон дойде при него доста рано. Въпреки че нощният хлад все още се усещаше под клоните на дивата смокиня, настъпващият ден обещаваше сухи ветрове и изгаряща горещина. Воловете усещаха това и се бяха скупчили под околните дървета. Малко стадо антилопи тъкмо напускаше водоема. Мъжкарят, с къси рога и гъст тъмен кичур на челото, бе повел женските да търсят сянка. Шон застана на вратата на колибата и почака минута, докато очите му свикнат с тъмнината. Даф лежеше буден.

— Ставай, ще се израниш от лежане.

Даф спусна краката си от кревата и изръмжа.

— Какво беше сложил във виното? — Разтърка леко слепоочието си. — Стотици таласъми танцуваха казачок в главата ми цяла нощ.

Шон усети да го побиват леки тръпки, сложи ръка на челото му да провери температурата, но тя бе нормална. Шон се поуспокои.

— Закуската е готова — каза той.

Даф си играеше с кашата в чинията и едва-едва хапваше от телешкия дроб. Продължаваше да присвива очи срещу светлината и когато изпиха кафето, блъсна стола си назад и заяви:

— Ще заведа нежната си глава да легне.

— Добре — каза Шон и стана. — Запасите от месо са на привършване. Ще отида да видя дали ще мога да намеря някой елен.

— Не, остани при мен, остани и ми говори. Можем да поиграем на карти.

Отдавна не бяха играли и Шон се съгласи. Седна на ръба на леглото и за половин час спечели тридесет и две лири.

— Трябва да ми разрешиш да те науча на тази игра някой ден — каза той закачливо.

Раздразнен, Даф хвърли картите на масата и каза:

— Не ми се играе повече.

Притисна с пръсти затворените си очи.

— Не мога да се съсредоточа от това главоболие.

— Искаш ли да спиш? — Шон събра картите и ги прибра в кутията.

— Не, защо не ми почетеш? — Той извади подвързано томче на „Студеният дом“ и му го подхвърли.

— Откъде да започна? — попита Шон.

— Няма значение, знам я наизуст. — Даф легна и затвори очи. — Започни откъдето и да е.

Шон зачете на глас. В продължение на половин час се запъва, защото езикът му въобще не можеше да хване ритъма на думите. Веднъж или два пъти погледна към приятеля си, но той лежеше спокойно. Челото му бе лъснало от пот. Дишаше леко. Дикенс е мощно приспивателно за такава гореща сутрин. Лека-полека и клепачите на Шон се затвориха, гласът му бавно затихваше, докато съвсем замря. Книгата се изплъзна от ръката му.

Слабото издрънчаване на веригата го събуди и той погледна към леглото. Там Даф се беше привел подобно на маймуна. Лудост гореше като огън в очите му, а бузите му леко потреперваха. Жълтеникава пяна бе излязла по устата му.

— Даф! — извика Шон.

Даф се спусна към него с пръсти, свити като куки, издавайки гърлен, нечовешки звук, но все още не животински. Този звук го удари в стомаха и го парализира.

— Недей! — изкрещя Шон.

Веригата се закачи за една от дъските на леглото, отхвърляйки Даф назад и той се просна, преди да успее да забие зъбите си в парализираното тяло на младия мъж.

Шон избяга. Изскочи от колибата и хукна към гората. Тичаше ужасен, с треперещи крака, задъхан, а сърцето му биеше със същата скорост, с която го носеха краката. Една клонка го одра по бузата и болката го накара да дойде на себе си. Забави ход, спря и се обърна назад. Застана неподвижно и впери поглед към лагера. Изчака да се успокои и се опита да потисне ужаса в себе си. Започна да го чувствува като някакво болезнено усещане в стомаха. След малко тръгна обратно. Заобиколи трънливите храсти я се приближи към лагера откъм най-отдалечената му страна. Той беше празен. Слугите бяха избягали в същия панически ужас, който бе накарал и него да побегне. Сети се, че пушката му е все още в колибата до леглото на Даф. Изтича до фургона си, влезе и бързо отвори сандъка с неизползуваните пушки. Ръцете му трепереха, докато боравеше с ключалката, защото веригата можеше и да не издържи и да подаде. Всеки миг очакваше да чуе нечовешкия рев зад себе си. Намери патрондаша. Зареди пушката и я огледа. Усещането на желязото и дървото го накараха да се почувствува по-добре, по-сигурен. Отново го правеше мъж.

Изскочи от фургона с готовата за стрелба пушка. Заобиколи предпазливо фургоните и отиде до колибата. Веригата бе издържала. Даф седеше в сянката на дървото, хващаше се за него и издаваше звук на новородено кученце. Беше с гръб към Шон. Беше гол — накъсаните му дрехи бяха разхвърляни по земята наоколо. Шон бавно тръгна към него. Спря извън обсега на веригата.

— Даф! — извика той с несигурен глас.

Даф се изви, приведе се и впи поглед в него. Пяна капеше от устата му. Оголи зъби и се спусна към приятеля си, издавайки нечовешки звуци, но веригата го спря и събори по гръб на земята. Той започна да се бори с веригата, а очите му, вперени жадно в Шон, не го изпускаха. Шон отстъпи назад. Вдигна пушката и се прицели между очите му. Но изведнъж: „обещай, че няма да ме застреляш, обещай ми“, припомни си той и се разколеба. Продължаваше да отстъпва назад. Кръв течеше от Даф. Желязната верига беше ожулила кожата на бедрата му, но въпреки това се дърпаше и бореше, за да се добере до него. Шон стоеше като закован. Той също беше здраво окован в своята клетва и не можеше да сложи край на цялата тази трагедия. Свали пушката. Мбиджейн се приближи към него.

— Махай се оттук, Nkosii, ако не можеш да сложиш край на всичко това! Махай се! Той вече няма нужда от теб. Присъствието ти го дразни.

Даф продължаваше да крещи и да се бори с веригата. От разкървавената му снага струеше кръв и се стичаше по краката му. Жълта пяна хвърчеше от устата му при всяко разтърсване на главата.

Мбиджейн заведе Шон в лагера. Другите слуги вече се бяха върнали. Шон направи усилие и започна да дава нареждания.

— Искам всички да се махнете оттук. Вземете завивки и храна и идете към най-отдалечената страна на водоема. Ще изпратя да ви повикат, когато всичко свърши.

Когато слугите събраха вещите си и тръгнаха, той повика Мбиджейн.

— Какво трябва да направя?

— Ако един кон счупи крака си…? — Зулусът отговори с въпрос.

— Но аз му дадох дума — поклати глава Шон в безизходица.

— Само мошеникът и храбрият мъж могат да нарушат клетвата си — отговори простичко Мбиджейн. — Ще те чакаме. — Обърна се и последва другите.

Когато всички си отидоха, Шон се скри в един фургон, откъдето през една дупка в брезента можеше да наблюдава Даф. Гледаше идиотското клатене на главата, странната походка, докато се движеше в кръг, доколкото му позволяваше веригата, а когато болката ставаше нетърпима, той се търкаляше по земята, скубеше кичури от косата си и дереше лицето си. Слушаше звуковете на лудостта: тревожния рев на болка, безумния кикот и ръмжене, това ужасно ръмжене! Много пъти се премерваше в целта, но не можа да стреля. Накрая свали пушката и се отдалечи.

Там, накрая на веригата, с плът, огряна от слънцето, умираше част от Шон. Част от неговата младост, част от смеха, от безгрижната любов към живота. Той не издържа и се върна във фургона. Отново загледа през дупката в брезента.

Слънцето се изкачи високо и след време започна да залязва, а съществото на веригата ставаше все по-безсилно: падна на земята и дълго се гърчи от болки, започна да ходи на ръце и колене, докато най-после пак се изправи на крака. Час преди залез-слънце Даф получи първата конвулсия. Седеше с лице към фургона, в който бе Шон, люлееше главата си от една страна на друга, а устата му мърдаше беззвучно. Конвулсията го обхвана и той се вцепени, устните се дръпнаха назад, оголвайки зъбите, очите се обърнаха и тялото започна да се извива назад. Това красиво тяло, все още стройно като на момче, с дълги изваяни крака, започна да се прегъва все по-силно и по-силно, докато се чу силно пращене и гръбнакът се пречупи. Той падна, гърчейки се на земята, заръмжа тихо, а тялото се бе сгънало под невероятен ъгъл.

Шон не издържа. Изскочи от фургона и изтича при него. Заставайки над главата му, той стреля и се обърна назад. Хвърли пушката и чу как тя се удари в твърдата земя. Отиде до фургона, взе завивка от леглото на Даф и се върна пак при колибата. Зави го с одеялото, извръщайки глава от разкривеното лице. Вдигна го и го занесе до леглото му. Кръвта попи по одеялото и се разля като мастилено петно върху попивателна. Шон седна на стола до леглото.

Тъмнината навън стана непрогледна. През нощта дойде хиена и подуши кръвта по земята около колибата, след това си отиде. Отвъд водоема се беше събрала група от лъвове, излезли на лов, два часа преди изгрев-слънце те разкъсаха някакво животно. Шон слушаше ликуващия им рев.

На сутринта той стана трудно от стола и отиде при фургоните. Вътре в лагера, до огъня, чакаше Мбиджейн.

— Къде са другите? — попита Шон.

Слугата стана.

— Чакат там, където ги изпрати. Дойдох сам — знам, че ще имаш нужда от мен.

— Да, вземи две брадви.

Събраха камара сухи дърва и ги наредиха около леглото на Даф. Шон ги подпали. Мбиджейн му оседла кон и той го възседна. Гледайки надолу към зулуса, Шон каза:

— Докарай фургоните до следващия водоем. Ще се срещнем там.

Шон напусна лагера. Само веднъж погледна назад и видя, че вятърът беше разнесъл, пушека от кладата на цял километър разстояние.

9

Мъката и вината размътваха мозъка на Шон. Считаше, че вината му има две страни: първо, че бе измамил доверието на Даф и второ, че не бе имал кураж да направи необходимото. Беше чакал твърде дълго. Не бе проявил смелост да превърне измяната в нещо, което трябваше да извърши в името на приятелството. С радост би преживял този ужас отново, само и само да можеше да пречисти съвестта си и да заличи това петно от тяхното приятелство. Ако можеше да го направи още веднъж, то този път щеше да го направи както трябва, чисто и бързо.

Скръбта му бе нещо като празнота, болезнена празнота — толкова голяма, че той се губеше в нея. Там, където по-рано бе смехът на Даф, гримасите му и неговите увлечения, сега имаше сива празнота. Никакъв лъч на слънчева светлина не можеше да проникне.

Следващият водоем беше плитка падина в центъра на обширна площ от засъхнала кал с големината на игрище за поло. Калта беше напукана в неправилни, малки форми като брикети с големината на длан. Човек би могъл да прескочи водата, без да намокри обувките си. В плътен кръг около водата бяха натрупани изпражнения от животни, идвали на водопой. По повърхността й, сменяйки посоката според вятъра, плуваха няколко перца. Водата беше възсолена и мръсна. Мястото не бе подходящо за лагер. На третия ден Мбиджейн отиде във фургона на Шон. Той лежеше в леглото си. Не беше сменял дрехите си, откакто бе напуснал Даф. Брадата му беше започнала да се сплъстява, станала бе лепкава от пот — във фургона беше горещо като в пещ.

— Господарю, би ли дошъл да видиш водата? Мисля, че не бива да оставаме тук.

— Какво не е наред? — попита Шон, без да прояви какъвто и да било интерес.

— Мръсна е. Мисля, че трябва да се придвижим към голямата река.

— Прави каквото сметнеш за необходимо.

Шон се обърна с лице към стената на фургона.

Така Мбиджейн поведе кервана към река Лимпопо. Два дни по-късно те достигнаха ивица от дървета с тъмнозелени листа, които се извисяваха по брега. През цялото време на пътуването Шон остана във фургона, друсан по неравния път, потен от горещината, но безразличен към всички неудобства. Мбиджейн подреди фургоните в лагер по брега над самото речно корито. Той, както и всички слуги зачакаха господарят им отново да се върне към живот. Разговорите около огъня вечерно време, бяха тревожни и всички често поглеждаха към фургона му, който бе постоянно тъмен и мрачен, каквото беше и настроението на човека в него.

Като мечка, напускаща бърлогата си в края на зимата, Шон най-сетне излезе от фургона. Дрехите му бяха силно замърсени. Кучетата побързаха да го посрещнат, молещи за внимание, но той отмина, без да ги забележи. Отговори лаконично и на поздравите на слугите. Слезе надолу по брега и тръгна безцелно по речното корито. Лятото бе попресушило и превърнало реката в тясна ивица от малки разпръснати вирчета надолу по течението. Водата в тях бе маслиненозелена. Пясъкът наоколо бе снежнобял, а големите камъни, които забавяха едва движещата се вода, бяха черни и гладко излъскани. Бреговете бяха стръмни, на около петстотин метра един от друг и оградени с високи дървета. Шон вървеше затънал до глезените в пясъка. Стигна водата и седна край нея. Потопи ръцете си и видя, че тя е приятно топла. По пясъка до него личеше диря на крокодил, а на другия бряг стадо маймуни разклащаха клоните на едно дърво и кряскаха по него. Две от кучетата прегазиха една плитчина и отидоха да гонят маймуните, но не особено охотно, защото пясъкът в речното корито бе много горещ. Шон се втренчи в зелената вода. Беше самотен без Даф. Компания му правеха единствено мъката и вината. Едно от кучетата, което остана при него, докосна бузата му със студения си нос. Шон прокара ръка по врата му и кучето се облегна на него. Чу стъпки по пясъка и се обърна. Беше Мбиджейн.

— Хлуби е открил следи от слонове на един час път надолу по потока. Преброил около двадесет, и то с големи бивни.

Шон погледна обратно към водата.

— Махни се! — извика той.

Слугата приклекна до него с лакти, опрени на коленете си.

— За кого жалиш?

— Махни се, Мбиджейн! Остави ме!

— Господарят Даф не се нуждае от твоята скръб, следователно мисля, че оплакваш себе си.

Мбиджейн взе камък и го хвърли във водата.

— Когато в крака на един пътник се забие трън — продължи зулусът, — и ако той е умен, изважда го, а ако е глупак, оставя го и казва: „Ще оставя този трън да ме боде, та винаги да си спомням за този път, по който съм минал“. Господарю, по-добре е да си спомняш с добро, отколкото с болка. — Той хвърли още един камък във водата, стана и си отиде.

Когато Шон го последва десет минути по-късно, намери коня си оседлан, пушката на седлото, а Мбиджейн и Хлуби чакаха с копията. Кандла му подаде шапката, той я хвана за периферията, нахлупи я на главата си и се качи на коня.

— Води! — каза той.

Следващите седмици ходеше на лов с една-единствена цел — да няма време да мисли. Връщанията му до фургона бяха редки и кратки, единствено за да донесе слоновата кост и да смени коня си. В края на един такъв лов, когато се канеше да се качи на коня, Мбиджейн му се оплака.

— Господарю, има и други, по-добри начини да умреш, отколкото да работиш твърде много.

— Ти изглеждаш добре — увери го той, макар зулусът да бе слаб като хрътка, а кожата му лъщеше като измит антрацит.

— Може би на човек върху кон всички мъже му изглеждат добре — каза Мбиджейн.

Шон спря с един крак на стремето, погледна го и свали крака си.

— Сега ще ловуваме пеш, Мбиджейн, и първият, който помоли за милост, ще бъде наречен „жена“ от другите.

Слугата се ухили. Предизвикателството му хареса. Тръгнаха и пресякоха реката. Преди да изтече половината ден, попаднаха на следите от малко стадо мъжки слонове. Тръгнаха по дирите и вървяха, докато се стъмни. Спаха заедно, сгушени под една завивка. На следващата сутрин продължиха. Загубиха следата на третия ден и затова свиха към реката. Натъкнаха се на друго стадо, на около десет мили от фургоните. Тръгнаха след него и още същата вечер убиха три чудесни мъжкаря. На нито един от тях бивните не тежаха по-малко от двадесет и пет килограма.

Върнаха се при фургоните през нощта, спаха четири часа и пак тръгнаха. Шон започна да накуцва слабо и на втория ден, докато почиваха, събу ботуша си. Мехурът на раната му се бе спукал и чорапът се бе вкоравил от кръвта. Мбиджейн го погледна безмълвно.

— На какво разстояние от фургоните сме?

— Можем да се върнем, преди да се е стъмнило.

На връщане Мбиджейн носеше пушката на Шон.

Нито за миг тържественият израз не слезе от лицето му. Когато се прибраха в лагера, Кандла занесе леген с топла вода и го сложи пред Шон. Той потопи краката си в легена, а цялата му свита накляка в кръг около него. Всяко лице показваше, че взема участие в лекуването, а тишината бе нарушавана от цъканията с уста на Банту в знак на съчувствие. Всяка минута от този спектакъл доставяше огромно удоволствие на всички, а Мбиджейн, който бе главният ръководител, изготвяше ефекти за публиката. Шон дърпаше от пурата си, стараейки се да не се изсмее. Слугата се изкашля, за да прочисти гърлото си, и плю в огъня. Сега всички очи бяха вперени в него. Всички чакаха със затаен дъх.

— Nkosii, щях да заложа петдесет глави добитък като сватбена цена, ако ми беше дъщеря.

Настъпи тишина, последвана от бурен смях. Всички помнеха облога. Шон се смееше с тях, но после, като видя, че Хлуби едва не падна в огъня, а Нонга хълца високо на рамото на Мбиджейн със сълзи от радост, стичащи се надолу по бузите му, престана. Това не беше чак толкова смешно.

Той ги гледаше, гледаше техните широко отворени розови уста и бели зъби, тресящите се рамене, задъхващите се гърди и изведнъж му стана ясно, че те не се смееха на него, защото беше загубил облога, а се смееха от радост, че са живи. Същият смях забушува и в гърлото на Шон и преди да може да го спре, той изскочи навън и след него се зароди друг. Облегна се назад на стола, отвори уста и започна да се смее силно. По дяволите всичко, той също беше жив!

Сутринта, когато излезе от фургона и закуца, за да види какво готви Кандла за закуска, усети леко вълнение, вълнение от новия ден. Чувствуваше се добре. Споменът за Даф още беше в него и винаги щеше да бъде в него, но сега този спомен не беше раздираща болка — той беше извадил трънчето.

10

През ноември смениха местата на лагера три пъти, движейки се все по южния бряг на реката. Фургоните, които бяха изпразнени, бавно започнаха да се пълнят пак. Дивечът бе започнал да слиза надолу към реката и местностите около нея. Сушата беше изгорила всичко, но всеки изминат ден обещаваше дъжд.

Облаците, които досега бяха разпръснати по небето, започнаха да се събират. Събираха се или в една заоблена, с тъмни краища маса, или в черни буреносни талази. Цялата природа като че ли се впечатли от нарастващата им сила. Залязващото слънце ги обливаше с пурпурна светлина, а през деня вихрушки играеха дервишки танци, за да ги забавляват. Дъждовете наближаваха. Шон трябваше да вземе решение, или да прекоси Лимпопо и да се изолира от юга, когато реката придойде, или да остане, където е. Това не бе много трудно решение. Откриха място, където бреговете бяха малко по-ниски и от двете страни на реката. Разтовариха първия фургон, впрегнаха още един чифт волове и след това, подгонени от окуражаващите викове, воловете се спуснаха надолу по брега на речното корито. Фургонът подскачаше зад тях, докато стигна пясъка, където спря наклонен на една страна, с колела, затънали в пясъка до самите оси.

— Към осите! — изкрещя Шон.

Всички слуги се спуснаха към колелата и започнаха да се мъчат да ги накарат да се завъртят, но половината волове бяха на колене, безпомощни без опора под краката си.

— По дяволите! — Шон гледаше свирепо към фургона. — Освободете воловете и ги върнете!

Бяха им необходими три дни, за да построят над реката мост от преплетени клони, и още два, за да прекарат фургоните и слоновата кост на отсрещния бряг.

Когато и последният фургон беше прехвърлен, Шон обяви почивка. Целият лагер спа до късно на следващата сутрин. Слънцето беше високо, когато той излезе от фургона си. Беше все още малко замаян и отпуснат от дългото лежане в леглото. Прозя се и се протегна. Прокара език по устните си и направи гримаса при вкуса им, после почеса гърдите си, а космите изскриптяха изпод пръстите му.

— Кандла, къде ми е кафето? Не те ли е грижа, че ще пукна от жажда?

— Господарю, водата ще заври много скоро.

Шон изруга и отиде при Мбиджейн, който бе клекнал с другите слуги до огъня, наблюдавайки как Кандла приготвя закуската.

— Това е добър лагер, нали, Мбиджейн? — запита Шон.

Погледна нагоре към покрива от клони и листа.

Беше прохладно през тези сутрешни часове. Коледни бръмбари шумяха в широко разпрострелите се клони.

— Да, има добра паша за добитъка — съгласи се зулусът и протегна ръка към него. — Намерих това в тревата, някой друг е лагерувал тук.

Шон го взе и го огледа. Беше парче от счупен порцеланов съд с изрисувани сини смокинови листа по него. Това малко парченце от цивилизацията в пустинята беше шок за Шон. Докато го обръщаше в ръката си, Мбиджейн продължи:

— Има пепел от старо огнище при онова дърво и освен това открих коловози на местата, където фургоните са се качвали на брега, на същото място, където и ние.

— Отпреди колко време?

Мбиджейн сви рамене.

— Може би преди година. В коловозите е поникнала трева.

Шон седна на стола си. Беше разтревожен. Мислеше си за всичко това и направи гримаса, защото откри, че е ревнив. Има скитници в тази земя, която той считаше за своя, и тези едногодишни следи го караха да се чувствува, като че е в гъсто населено място. Но имаше и друго чувство в душата си — копнеж за компания на бял. Странно, че можеше да не желае нещо, а в същото време да го иска горещо.

— Кандла, ще ми дадеш ли кафе, сега или на вечеря?

— Господарю, готово е. — Той сипа малко кафява захар в чашата, разбърка я с пръчка и му я подаде. Шон държеше чашата с две ръце, духайки, за да охлади кафето, и започна да отпива, въздишайки при всяка глътка. Разговорите на зулусите му вървяха оживено, кутията с енфие ги обикаляше. Всяка забележка и изказване, които заслужаваха внимание, бяха посрещани с тържествено хорово потвърждение „да, това е така, да, това е вярно“. Избухваха малки спорове, но скоро замираха и се превръщаха в спокойни разговори. Шон ги слушаше, като понякога се включваше в разговора или разказваше някоя история, докато стомахът му започна да подсказва, че е време за хранене. Кандла започна да готви под критичните погледи и надзор на всички, а полезните съвети валяха като дъжд от тези, които мързелът беше направил словоохотливи. Почти бе изпекъл една токачка под одобрителните коментари на останалите и макар Мбиджейн да направи забележка, че има нужда от още малко сол, всички чакаха обяда с нетърпение. Изведнъж Нонга, който седеше край огнището, скочи, и посочи на север. Шон засенчи очи и също погледна натам.

— Боже господи! — извика той.

— Ай, ай, ай! — извикаха слугите.

Един бял приближаваше към тях. Яздеше в тръс, седнал удобно на седлото. Вече бе много близо, така че Шон забеляза голямата кафява брада, която закриваше долната част на лицето му. Беше едър човек, с ръкави на ризата, навити около дебелите му ръце.

— Здравейте! — извика Шон и отиде да го посрещне.

Ездачът спря коня в края на лагера. Слезе и сграбчи протегнатата ръка. Младият мъж усети как пръстите на ръката му изпращяха при стискането.

— Здравей, човече! Как е? — Той говореше африкаанс. Гласът подхождаше на ръста му, а очите му бяха на едно ниво с тези на Шон. Те разтърсваха безмилостно ръцете си, смеейки се, искрено зарадвани от срещата.

— Кандла, донеси шишето бренди! — извика през рамо Шон, а след това се обърна към бура.

— Влизайте, идвате точно навреме за обяд. Имаме повод да празнуваме. Брей, хубаво е пак да срещнеш бял човек.

— Значи сте сам?

— Да, влизайте! Сядайте!

Наля бренди и бурът взе едната пълна чаша.

— Как се казвате? — попита той.

— Кортни, Шон Кортни.

— Аз съм Ян Паулус Леро. Радвам се да се запознаем, сър.

— Наздраве, господине — отговори Шон и двамата пиха.

Ян Паулус избърса мустаците си с ръка и пое дъх, вдишвайки дълбоко аромата на брендито.

— Чудесно е! — каза той и подаде чашата за още.

Говориха много. Езиците им, освободили се от самотата, се мъчеха да кажат всичко и едновременно с това да разпитат за всичко — срещите в пустинята са винаги такива! Междувременно питието в шишето бързо намаляваше.

— Кажи ми къде са вашите фургони? — попита Шон.

— На един-два часа път оттук. Тръгнах да търся реката.

— Колко сте в групата? — Шон наблюдаваше лицето му.

— Мама и татко, малката ми сестра и жена ми — аха, това ми напомни да ти кажа, че трябва да преместиш фургоните си оттук.

— Какво? — Той го погледна озадачен.

— Това е моето място за лагеруване — обясни му бурът, — виж, ето там са следите от моя огън, това е мой лагер.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

— Огледай се, буре, ето ти цяла Африка. Избери си място навсякъде другаде, освен тук, където съм аз.

— Но това е мое място. — Ян Паулус се зачерви и сви устни. — Винаги когато идвам тук, лагерувам на едно и също място, разбра ли?

Цялото настроение от хубавата им среща се промени само за няколко секунди. Ян Паулус стана рязко и тръгна към коня си. Той се наведе и стегна ремъка, стъпвайки така бързо на стремето, че животното едва не загуби равновесие, метна се на гърба му и погледна към Шон.

— Махай фургоните! — изрева той. — Довечера ще лагерувам тук!

— Искаш ли да се хванем на бас, че това няма да стане? — заядливо попита Шон.

— Ще видим!

— Разбира се, че ще видим — съгласи се Шон иронично.

Бурът подкара коня и си замина. Шон гледаше как той изчезва зад дърветата и чак тогава даде свобода на гнева си. Вилнееше из лагера като буря, крачейки насам-натам, правеше кръгове, после спираше и поглеждаше в посоката, откъдето щяха да се зададат фургоните на бура. Изглежда, това, което най-много го тревожеше, беше вероятната борба или по-скоро битка с Ян Паулус. Кандла донесе храна, като вървеше с чинията подир него и му я предлагаше. Той го отпрати и продължи да крачи нетърпеливо насам-натам, като че ли беше патрул. Най-после в далечината се показа първо върхът на един камшик, а след това се чу и слабо мучене на вол. На това мучене веднага отговори добитъкът на Шон. Кучетата се разлаяха и той побърза да отиде до един от фургоните, които бяха от северната страна на лагера, и се облегна на него. Дългата редица се изви зад дърветата в далечината и тръгна към неговия лагер.

Имаше ярки цветни петна на седалката на предвождащия фургон. Женски дрехи! При друг случай това щеше да накара ноздрите на Шон да се разтворят, за да подушат, така както при младите жребци, но сега цялото му внимание бе съсредоточено върху по-едрия от двамата ездачи. Ян Паулус препусна напред пред баща си, а Шон го очакваше със свити юмруци. Ян Паулус яздеше изправен в седлото. Спря коня си на няколко крачки от него и бутна шапката си назад с палец, голям и дебел като наденица. След това пришпори леко коня си, за да го накара да потанцува, и попита с престорена изненада:

— Какво, господине? Още ли сте тук?

Кучетата на Шон се бяха втурнали да посрещнат другата глутница кучета и сега всички се въртяха в кръг, душейки се взаимно, с настръхнала козина.

— Защо не се покатериш на някое дърво? Там ще се почувствуваш по-добре, като у дома — предложи Шон с престорено спокойствие.

— Аха, така значи? — Ян Паулус се размърда на седлото, ритна стремето и освободи десния си крак, прехвърляйки го през коня, за да слезе. Точно в този момент Шон се хвърли върху него. Конят се дръпна нервно, изхвърляйки бура. Той загуби равновесие, но се хвана за седлото. Шон посегна, сграбчи го за брадата и увисна с цялата си тежест. Ян Паулус падна назад, размахвайки ръце като вятърна мелница, а кракът му се заплете в стремето и той увисна като хамак — от едната страна закачен на коня, а от другата държан от Шон за брадата. Шон заби пети в почвата за опора.

Възбудени от действията им, кучетата се нахвърлиха едно на друго ръмжейки, хапейки се, квичейки — истинска кланица, хвърчеше козина като пясъците в пустинята Калахари при пясъчна буря.

Ремъкът на стремето се скъса. Шон падна назад, извърна се и скочи на крака точно навреме, за да посрещне удара на бура. Парира удара, който бурът нанесе през ръката му, но силата го изненада. След това те бяха вече гърди в гърди и той усети, че насрещната сила е равна на неговата. Бореха се тихо, брадите им се заплетоха, а очите им бяха само на сантиметър един от други. Шон премести тежестта си и се опита да падне, но съвсем леко и елегантно, като танцьорка, Ян Паулус го задържа. Сега беше ред на бура. Той изви ръката му и Шон изохка от силата, която му беше необходима, за да го спре. Оупа Леро се включи, като дойде с коня си до тях, разпръсна кучетата с камшика, който свистеше във въздуха. Приближи се до двамата и викна:

— Спрете! Вие, дяволи, престанете, хей, чувате ли? Достатъчно!

Шон извика от болка, когато камшикът го шибна по гърба, а при следващия удар Ян Паулус изрева със същата сила. Те се пуснаха, разтърквайки следите от камшика, и застанаха пред слабия, стар и белобрад човек на коня. Първият фургон пристигна. В него седеше огромна жена.

— Защо ги спря, Оупа?

— Няма смисъл да ги оставя да се избият един друг — отговори той.

— Не те е срам! Значи затова развали играта на момчетата? Не си ли спомняш как обичаше да се биеш и ти? Или сега си толкова стар, та си забравил удоволствието от младини? Остави ги на мира!

Оупа се поколеба, все още размахвайки камшика, като поглеждаше ту Шон, ту Ян Паулус.

— Махай се оттам, изкуфял дъртак! — изкомандува жена му. Тя беше солидна като гранитна скала, блузата й бе изпълнена от гърдите, а голите й ръце бяха кафяви и дебели като на мъж. Широката периферия на шапката засенчваше лицето й, но Шон видя, че то бе розово и кръгло като пудинг, от тия лица, които се усмихват по-често, отколкото се мръщят. На седалката до нея имаше две момичета, но той нямаше време да ги разгледа. Оупа отдръпна коня си назад, за да не пречи на двамата. Ян Паулус започна да се придвижва към Шон. Шон се надигна на пръсти, приведе се малко напред, защото вече познаваше насрещната сила, гледайки на Ян, както се гледа на главното ястие при един обяд, когато не си съвсем сигурен, дали ще можеш да сдъвчеш и преглътнеш някой голям залък.

Ян Паулус изпробва Шон с дълъг десен удар, но той извърна глава и гъстата му брада омекоти удара. Удари с лакът Ян Паулус в ребрата под вдигнатата му ръка, бурът изрева от болка и се извърна обратно.

Забравяйки скрупулите си, Оупа гледаше с нарастващ интерес. Борбата обещаваше да бъде интересна! Те си приличаха. И двамата бяха под тридесет, бързи и здраво стоящи на краката си. Изглежда, и двамата са се борили се били преди това, и то често, което можеше да се познае по това как се опипват отдалеч, пристъпват малко напред, просто за да предложат началото на борбата, а след това веднага се отдръпват назад. Този сравнително пасивен начин на борба изведнъж се промени и стана жесток. Ян Паулус скочи напред, движейки се наляво, после смени посоката, също както камшикът, когато удря. След това използува дясната ръка. Шон се мушна под нея и остана незащитен пред левия му удар, отскочи назад, но ударът разкъса бузата му под окото. Потече кръв. Ян Паулус го преследваше с настървение, като държеше ръцете си готови, търсейки открито място, за да нанесе удар. Шон се държеше, инстинктивно движеше краката си, докато временното зашеметяване от удара под окото изчезне и стане активен отново. Усещайки силата на ръцете си, той видя, че бурът го преследва и подскача на краката си, като да бяха пружини. Привидно отпусна ръце и зачака реакцията на Ян Паулус. Твърде късно Ян видя хитрия блясък в очите му и се опита да се измъкне от капана, но уви! Той бе здраво притиснат. Успя да се изскубне от Шон, но сега вече неговото лице кървеше. Борбата се водеше и между фургоните, с превъзходство, накланящо ту на едната, ту на другата страна. Вкопчваха се използуваха главите и коленете си, после юмруците си и пак всичко отново. Вкопчили се, те се търкаляха и внезапно полетяха надолу по стръмното в река Лимпопо. Бориха се и на мекия пясък, който забавяше движенията на краката и пълнеше устата. После и двамата цопнаха в един от вировете и продължиха да се бият и във водата като двойка хипопотами. Но движенията им започнаха да стават все по-бавни, докато накрая, коленичили един срещу друг и неспособни повече да се изправят на крака, те само се мъчеха да си поемат дъх.

Без да е сигурен, дали вече е тъмно, или това е въображение, предизвикано от умората, Шон наблюдаваше Ян Паулус, който започна да повръща жълта течност, издавайки ужасен звук. Шон се домъкна до края на вира, изпълзя и легна с лице на пясъка. Чуваше гласове като ехо, а светлината му се струваше, че идва фенер. Слугите му го вдигнаха, но той едва усещаше.

Светлината и гласовете потънаха в тъмнина, когато изпадна в безсъзнание.

Събуди го щипане от йод и той се опита да стане, но някакви ръце го бутнаха да легне пак.

— Леко, леко, борбата свърши. — Шон се опита да се съсредоточи, за да разбере кой говори. Над него се беше надвесило едрото розово лице на Оума. Ръцете й докосваха лицето му, а подът го пареше. Той изохка през подутите си устни.

— Разбира се, точно като мъж! — засмя се Оума. — Главата ти едва не беше откъсната в борбата, и то, без да издадеш звук, а сега едно докосване с лекарство и нищиш като бебе.

Шон опипа с език устата си от вътрешната страна, един зъб се клатеше, но другите като по чудо стояха. Опита се да вдигне ръка, за да опипа затвореното си око, но Оума я плесна леко да не пипа и продължи да работи над него.

— Браво, каква борба! — Поклати весело глава. — Ти беше добър, много добър.

Шон погледна зад нея и видя момичето. То стоеше в сянка, силует на фона на светлия брезент. Държеше леген. Оума се обърна и потопи парче плат в него, изпирайки кръвта, преди да се заеме пак с лицето му. Фургонът се люлееше под тежестта й, а фенерът, който висеше на тавана, се клатеше, осветявайки лицето на момичето. Шон опъна краката си и мръдна малко глава, за да го разгледа по-добре.

— Стой мирно! — изкомандува Оума. Шон погледна момичето зад нея, чистата и спокойна извивка на устата и страната й. Видя събраната в кок коса, вдигната нагоре, а след това, като че ли разкайваща се, пак падаше надолу върху раменете и стигаше до кръста и на плитка, дебела колкото китката му.

— Катрин, да не искаш всеки път да се протягам до легена? Застани по-близо, момиче.

Тя пристъпи напред към светлината и погледна Шон. Засмените й очи светеха със зелен пламък. След това тя ги сведе към легена. Шон я гледаше, без да сваля поглед, да не би да пропусне момента, когато тя ще го погледне пак.

— Моя голяма мечко — заговори Оума със скрито одобрение, — открадна лагера ни, преби сина ми, а сега зяпаш дъщеря ми. Ако продължаваш така, аз самата ще трябва да избия тия дяволи от главата ти. Браво! Но ти си опасен. Катрин, я по-добре се прибери в нашия фургон и помогни на Хенриета да оправи брат ти. Остави легена, ей там, на сандъка.

Преди да излезе, Катрин го погледна. В очите й имаше тайнствени весели сенки, които правеха излишна усмивката й.

11

Шон се събуди с чувството, че нещо не е наред. Опита се да стане, но болката го скова, болка от натъртени места и незараснали рани. Изпъшка и от това го заболяха устните. И те бяха изранени. Бавно спусна крака от леглото и се надигна, за да огледа нанесените му щети. Тъмна следа от ботуша на Ян Паулус преминаваше през гърдите му. Шон опипа леко, проверявайки за счупено ребро. Сетне започна да изследва ожулването. Държеше лявата си ръка високо вдигната и се вглеждаше отблизо в разкъсаната кожа. Обели една коричка от раната, изправи се и замръзна от болката, която го преряза като с нож. Имаше скъсан раменен мускул. Започна да псува тихо, с монотонен глас. Това продължи, докато слезе бавно от фургона.

Всичките му хора го наблюдаваха, даже кучетата като че ли се разтревожиха. Шон стъпи на земята и започна да нарежда.

— Какво, за зога…?

Спря, защото усети, че устните му се пукат отново и започват да кървят.

— Какво, за бога, правите? Защо стоите като жени на бар за бира? Нямате ли работа? Хлуби, мисля, че те изпратих да търсиш следи от слонове. Кандла, къде е закуската? Мбиджейн, донеси ми леген с вода и огледалото.

Шон седна на един стол и тъжно заразглежда лицето си в огледалото.

— Ако го бяха прегазили цяло стадо биволи, щяха да нанесат по-малко щети.

— Nkosii, това е нищо в сравнение с неговото — увери го Мбиджейн.

— Зле ли е?

— Говорих с един от слугите му. Той все още не е ставал от леглото си, лежи и реве като ранен лъв. Очите му са затворени като на новородено кученце.

— Разкажи ми повече, Мбиджейн! Кажи истината… хубав бой ли беше?

Слугата клекна до стола му. Помълча малко, докато намери думи.

— Когато небесата изпращат своята войска от облаци срещу върховете на Дракенсберг с гръмотевици и копия от светкавици, това е, за да забавляват човека. Когато два мъжки слона се бият до смърт, няма по-голямо по храбростта си представление в пустинята. Не е ли така?

Шон поклати глава, очите му блестяха.

— Nkosii, чуй ме! Когато ви казвам тези неща, те са като детска игра пред вашата битка.

Слушаше хвалбите му. Мбиджейн бе истински майстор на старото словесно изкуство на Зулуленд и когато свърши, погледна към Шон. Лицето на господаря му беше щастливо. Мбиджейн се усмихна и измъкна изпод дрехата си сгъната на четири хартия.

— Един слуга от другия лагер донесе това, докато спяхте.

Шон прочете бележката. Беше написана с едри, кръгли букви, на изискан холандски език. Беше покана за вечеря.

— Кандла, извади най-хубавите ми ботуши и костюма ми! — извика той.

Той пак взе огледалото. Не можеше да направи нищо друго за лицето си, освен да среше и подстриже брадата си. Остави огледалото и погледна нагоре по реката, където фургоните на Леро бяха почти скрити между дърветата.

Мбиджейн вървеше пред Шон с фенер в ръка. Крачеше бавно, за да даде възможност на господаря си да куца с достойнство. Когато стигнаха до другия лагер, Ян Паулус се надигна едва-едва от стола си и кимна с глава за поздрав. Зулусът бе излъгал — освен един липсващ зъб, не можеше и дума да става за сравнение на лицата им. Оупа тупна Шон по гърба и пъхна чаша бренди в ръката му. Той беше висок човек, но хиляди слънца, изсушили лицето му, бяха обезцветили очите до бледозелено, а кожата приличаше на шия на пуйка.

Брадата му беше белезникавожълта, с малко цвят около устните. Бързо зададе на Шон три въпроса, без да му даде възможност да отговори, и го заведе до един стол.

Оума говореше, Шон слушаше, а Ян Паулус се мусеше. Той разказваше за добитък, за лов и за земята на север. След малко младият мъж разбра, че от него не се иска да вземе участие в разговора. Няколкото му плахи опита да се включи бяха отнесени от словесния поток на домакина. Така Шон бе раздвоен между него и шепнещите женски гласове, които долитаха от мястото, където се готвеше. Веднъж я чу да се смее. Позна я, защото това беше гласът на момичето, което бе видял с очите си. Най-после вечерята бе готова и Оума доведе момичетата при мъжете. Шон стана и видя, че Катрин е висока, с широки рамене. Докато приближаваше към него, движенията прилепваха полата към краката й, а те бяха дълги, с малки стъпала. Косата й беше руса с червеникав оттенък, прибрана отзад в огромен кок.

— А, ето го моят мечок. — Оума взе ръката на Шон. — Да ти представя снаха ми Хенриета. Хенриета, ето човекът, който едва не уби мъжа ти.

При тези думи Ян Паулус изсумтя от стола си, а Оума се засмя. Жената бе дребна и тъмнокоса. „Не ме хареса“ — инстинктивно усети Шон. Той се поклони, пое ръката й, но тя я дръпна веднага.

— Това е дъщеря ми Катрин. Ти я видя снощи.

„Тя ме харесва.“ Пръстите й бяха дълги и с квадратни нокти. Шон рискуваше устните му да се напукат пак, но се усмихна.

— Без нейната медицинска помощ щях да умра от загуба на кръв — каза той.

Тя му се усмихна, но не с уста, а с очи.

— Държахте се мъжки, господине. Посинялото ви око, без съмнение, е в по-добро състояние.

— Момиче, стига ти толкова — отговори Оупа вместо Шон, — иди и седни до майка си.

После продължи:

— Тъкмо ти разправях за коня. Е, казах на този човек, че не заслужава пет лири, а камо ли петнадесет, накарах го да погледне към задните му крака, тънки като пръчки, а той, за да ме спре, ми каза: „Я виж седлото“. Аз обаче разбрах, че се тревожи.

Тънкият плат на блузата на момичето едва издържаше нетърпеливия напън на гърдите. Шон никога не беше виждал по приятна гледка.

До огъня, на който готвеха, бе поставена дървена маса. После отидоха там. Оума прочете молитва. Шон я наблюдаваше през притворените си очи. Брадата на Оупа се тресеше, когато говореше, а на никои места той удряше по масата, за да подсили тона, което казваше на всемогъщия. Неговото „амин“ имаше такъв ефект върху Шон, че едва се сдържа да не го аплодира.

— Амин — каза Оума и започна да разсипва задушено месо по чиниите от един голям съд, голям колкото ведро за вода. Хенриета донесе парчета тиква, опържени в тесто, а Катрин сложи големи филии нарязан хляб във всяка чиния. На масата се възцари мълчание, нарушавано само от тракането на метал върху порцелан и шумното дишане на Оума.

— Госпожа Леро, много време чаках, за да опитам храна като тази — каза Шон.

Оума се засмя.

— Има още, господине. Обичам мъже, които се хранят добре. — Оума беше голям гастроном. — Баща ми не искаше да го каня вкъщи, защото не можеше да го изхранва.

Тя взе чинията му и я напълни.

— Според мен си човек, който може да яде.

— Мисля, че малко се въздържам в компания — отговори той.

— Така ли? — Ян Паулус проговори за пръв път. Подаде чинията на майка си и каза: — Сипи ми, моля те, тази вечер съм гладен.

Шон присви очи, изчака, докато той получи чинията си, сетне взе вилицата си и я подържа нарочно в ръка, докато и Ян направи същото.

— Браво, момчета! — каза весело Оума. — Започваме пак! Оупа, можеш да излезеш и да убиеш няколко бивола, преди вечерята да е свършила.

— Ще заложа една жълтица на Ян Паулус — предизвика съпругата си Оума. — Той е като армия термити. Кълна се, че ако няма друго, ще изяде и брезента по фургоните.

— Добре, не съм виждала мечката как яде, но ми се струва, че има доста място, където да сложи храната.

— Залагам твоя зелен шал срещу моето боне, че Ян Паулус ще се откаже пръв — прошепна Катрин на снаха си.

— Когато Джани свърши със задушеното, той ще изяде и англичанина — захили се Хенриета, — но бонето ти е хубаво, приемам баса.

— Пълна чиния за пълна чиния. — Оума измерваше всеки черпак с голяма точност. Двамата ядяха един срещу друг. Разговорът около масата постепенно замря и спря. Още? — питаше жената, когато чиниите се изпразваха, и всеки път двамата се споглеждаха и кимаха. Най-после черпакът взе да стърже дъното на съда.

— Това е краят, деца мои, ще трябва да го повторим друг път.

Отново настъпи тишина. Двамата седяха много тихо, гледайки с уважение чиниите си. Ян се оригна и изразът на лицето му се промени. Стана и бързо се скри в мрака.

— А, слушайте, слушайте! — извика Оума. Всички утихнаха и след малко тя избухна в силен смях. — Неблагодарник такъв, това ли е отношението ти към храната ми? Къде е жълтицата, Оупа?

— Чакай, алчна жено, играта още не е свършила. — Той се обърна и загледа втренчено Шон. — Струва ми се, че твоята мечка почти се е предала.

Младият мъж затвори очи. Звуците от повръщането на Ян Паулус се чуваха много ясно.

— Благодаря за… — не успя да довърши. Нямаше време за това. Искаше му се да избяга далеч, така че момичето да не го чуе.

12

На сутринта, по време на закуска, Шон обмисли следващия си ход. Смяташе да напише покана за вечеря и да я занесе лично. Те вероятно щяха да го поканят да остане на кафе и тогава може би щеше да има възможност да поговори с момичето. Не знаеше какво ще й каже, но щеше да мисли, когато му дойде времето. Качи се във фургона и намери молив и хартия в сандъка си. Върна се на масата и сложи листа пред себе си. Започна да гризе края на молива и впери поглед навън към гората. Нещо се движеше край дърветата. Остави молива на масата и стана. Кучетата се разлаяха, а след това спряха, защото познаха Хлуби. Той тичаше задъхан — явно носеше новини.

— Голямо стадо, господарю. Много от тях с бивни. Видях ги да пият вода от реката и после се върнаха в гората.

— Кога? — попита Шон, за да спечели време. Мъчеше се да намери благовидна причина, за да остане в лагера, но тя трябваше да е толкова основателна, че Мбиджейн да я приеме.

— Преди изгрев, тази сутрин — отговори Хлуби.

Опита се да си припомни точно кое рамо го болеше.

Не бе редно да се ходи на лов с болки в рамото. Мбиджейн, който вече бе оседлал коня му, го доведе в лагера. Шон се почеса по носа и се изкашля. В това време Хлуби започна пак.

— Водачът от другия лагер се движеше с мен, господарю. Той също видя стадото и отиде да занесе новината на своя господар. Но аз съм бърз като газела и го изпреварих.

— Така ли?

Това промени всичко. Нямаше да остави стадото на този червенокос холандец! Изтича до фургона и грабна патрондаша, оставен до леглото му. Пушката бе смазана и почистена.

— Уморен ли си, Хлуби?

— Не, господарю.

Обаче дишането му беше ускорено и пот се стичаше по лъскавото тяло на момчето.

— Е, добре тогава, заведи ни при тези слонове, моя бързонога газело!

Шон възседна коня и погледна към другия лагер. Тя все още щеше да бъде там, когато той се върне.

Не можеше да се придвижва бързо заради Хлуби, който вървеше пеша, докато двамата Леро, яздейки на коне по следите на Шон и неговите хора, ги настигнаха още на третия километър.

— Добро утро! — поздрави Оупа, като дръпна юздите и конят му премина в лек тръс. — На утринна разходка, както виждам.

Отвърна му с кисела усмивка.

— Ако всички ще ловуваме, трябва да ловуваме заедно. Съгласни ли сте?

— Разбира се, господине!

— … и ще делим всичко по равно, по една трета на всеки.

— Това е правилото — поклати глава Оупа.

— Съгласен ли сте? — Шон се обърна на седлото си към Ян Паулус.

Той изсумтя. Не изпитваше желание да отвори уста поради загубения зъб.

Намериха следата след около час. Стадото си бе проправило път през гъстата гора край реката. Слоновете бяха обелили кората на младите фиданки и сега те стърчаха голи и нещастни. Бяха повалили големи дървета, за да стигнат до младата зеленина по върховете им, и навсякъде в тревата бяха оставили големи купчини изпражнения.

— Нямаме нужда от водачи, за да следваме стадото. — Ян Паулус беше въодушевен и за пръв път проговори.

Шон го погледна и се чудеше колко ли слона бяха намерили смъртта си от неговата пушка. Може би хиляди и ето, страстта на ловеца го беше завладяла отново.

— Кажи на слугите си да ни следват. Ще избързаме напред. Бързо ще ги хванем — усмихна се той с изранената си уста.

Шон усети, че вълнението обхваща и него. Той също се усмихна.

Пуснаха конете в лек галоп, с отпуснати юзди, за да могат животните сами да избират пътя си между повалените дървета. Гората около реката ставаше все по-рядка, докато се придвижваха на север. Скоро се озоваха в открита равнина. Високата трева достигаше стремената им, а почвата беше твърда и равна.

Яздеха мълчаливо, леко наведени на седлата, гледайки все напред. Ритмичният тропот на копитата звучеше като боен барабан. Шон прокара ръка по патрондаша, препасан през гърдите му, сетне хвана пушката.

— Там! — извика Оупа и той видя стадото. Беше се събрало в малка горичка от евкалипти, на километър разстояние.

— Чудо… — подсвирна Паулус. — Трябва да са поне двеста.

Шон чу първото тревожно изтръбяване от стадото, видя да се развяват уши и хоботи да се вдигат нагоре.

Сетне стадото се скупчи и побягна с извити нагоре гърбове, а след него се носеше облак прах.

— Паулус, вземи левия фланг. Ти, господине — средата, а аз — десния — крещеше Оума.

Младият мъж нахлупи шапката си над ушите, а конят му подскочи от пришпорването. Като хвърлен напред тризъбец, тримата се забиха в стадото. Шон яздеше в праха. Избра една стара слоница от огромната като планина верига, движеща се пред него. Държеше коня си толкова близо до нея, че виждаше острите косми по опашката и язвите по кожата й. Докосна врата на коня и го спря. Освободи краката си от стремената и скочи на земята, присви колене, за да пружинира при изстрела. Гръбнакът на слоницата опъваше старата сива кожа — Шон го пречупи с първия изстрел и тя падна, плъзгайки се на задницата си. Конят му започна да тича, преди още той да се бе качил както трябва. Всичко наоколо беше движение, шум, прах и мирис на барут. Преследваше, кашляйки от праха. Приближаваше. Слизаше от коня и стреляше. Кръв потичаше по сивите кожи. Трясък от пушката — цевта е нагорещена. Потта смъди в очите. Преследваше и пак стреляше. Падат още два. Реват силно. Парализираните задни крака им пречат да се движат. Кръв, червена като знаме. Зареждаше, пъхаше куршуми в пушката. Гонеше коня напред. Преследваше, стреляше пак и пак. Куршумите се забиваха в месото с тъп звук. После пак на коня и пак напред. Преследваше, докато конят не можеше повече да препуска наравно с тях и започна да изостава. Шон спря, слезе, държейки главата на коня, а прахът и жаждата изгаряха гърлото му. Не можеше да преглъща. Ръцете му трепереха. Рамото го болеше. Разви шалчето от врата, избърса лицето и издуха калта от носа си. После пи от манерката. Вкусът на водата беше много сладък.

Гонитбата го беше извела от равнината в гъста гориста местност. Въздухът беше топъл и се дишаше спокойно. Той се обърна и тръгна назад. Откриваш жертвите по тяхното тръбене. Видеха ли го те се опитваха да го нападнат, влачейки се към него с предните си крака. След изстрел в главата замлъкваха. Това беше най-неприятната част от лова. Шон работеше бързо. Чуваше и другите пушки в гората около себе си и когато излезе на една открита поляна, видя Ян Паулус да се приближава към него.

— Колко? — попита Шон.

— Много, човече, не съм ги броил. Какъв лов, хей! Имаш ли малко вода? Изпуснах манерката си някъде.

Пушката му бе закачена на седлото, а юздите на коня бяха преметнати през рамото му. Конят го следваше с наведена от умора глава. Поляната бе обградена с високи, гъсти дървета. Изведнъж един ранен слон изскочи на поляната. Беше ранен в белите дробове и дишаше с усилие. Когато тръбеше, от края на хобота му течеше кръв. Спусна се към Ян Паулус, развявайки уши. Конят се изплаши, вдигна се на задните си крака и юздите паднаха от рамото на Ян. Освободен, конят побягна в галоп, оставяйки го сам срещу слона. Шон се метна на своя кон, без да докосне стремената. Животното отметна глава назад, танцувайки в малки кръгчета, но Шон го пришпори и поведе настрана, за да пресече нападението.

— Не тичай, за бога! — изкрещя той, приготвяйки пушката си.

Ян Паулус го чу и спря с отпуснати ръце. Слонът чу виковете му и обърна глава към него. Шон забеляза колебанието в очите му. Стреля, без да се цели, просто за да го нарани и да привлече вниманието му към себе си. Куршумът го улучи и слонът се обърна тромаво, затруднен от ранените дробове. Шон пришпори коня, насочвайки го настрани. Слонът го последва. Ръцете на младия мъж бяха плъзгави от потта и той се забави, докато зареди отново. Един патрон се изплъзна от ръката му и падна някъде в тревата под копитата на коня. Слонът започна да го настига. Шон изхвърли платнището, навито на седлото — понякога те спираха да хванат и разкъсат даже и паднала шапка, но не и този. Извърна се на седлото и стреля. Слонът изрева отново, но вече много близо, толкова близо, че кръвта от хобота изплиска лицето му. Бяха в края на поляната, отправяйки се към плътната стена от гъста растителност. Зареди отново пушката, изви тялото си през седлото и се плъзна надолу, докато стъпи на земята. Затича до коня. Пусна го, но бе тласнат напред. Мъчеше се да запази равновесие, тялото му се бореше с инерцията, получена от галопирането. След това, все още на крака, той се обърна, за да стреля. Слонът тичаше бързо, почти над него, надвиснал като скала. Хоботът бе завит към гърдите му, а бивните стърчаха вдигнати високо нагоре.

„Много е близо, твърде близо, за да улуча мозъка оттук“ — мислеше Шон.

Прицели се в челото, точно над очите. Стреля и краката на слона се подгънаха, мозъкът му се пръсна като презрял домат.

Опита се да се отдръпне настрана, когато масивното тяло се наведе над него, но един от краката го удари и отхвърли по лице на тревата. Остана да лежи така. Чувствуваше се зле, защото съзнанието му все още бе изпълнено с ужаса, който бе преживял.

След малко се надигна и седна. Погледна към слона. Един от бивните се бе отчупил заедно с устната. Ян Паулус дойде запъхтян. Спря до слона и докосна раната на челото, после изтри пръстите си в ризата.

— Добре ли си?

Протегна ръка на Шон и му помогна да стане. След това вдигна шапката от земята, изчетка я внимателно и му я подаде.

13

Вечерта си направиха лагер между огромното туловище на убития слон и опънатите му крака. Имаше завет от три страни. Пиха заедно кафе, а Шон седеше между двамата Леро, облегнал се на животното. Нощта беше отвратителна, изпълнена с кискащия се вой на хиени. Бяха дали банкет на кръвожадните зверове. Говориха малко, защото бяха уморени, но Шон усещаше благодарността на двамата мъже до себе си. Преди да се мушнат в спалните чували, Ян Паулус каза с дрезгав глас:

— Благодаря ти, господине!

— Може би и ти ще направиш същото за мен някой ден.

— Надявам се! Дано!

На сутринта Оупа каза:

— Ще са ни необходими три-четири дни, за да отсечем бивните. — Погледна към небето. — Не ми харесват тези облаци. По-добре един от нас да отиде до лагера и доведе още мъже и фургони, за да извозим слоновата кост.

— Аз ще отида.

Шон скочи бързо на крака.

— Мислех да отида лично — каза Оупа.

Но младият мъж вече нареждаше на Мбиджейн да оседлае коня му, така че Оупа не искаше да спори с него, особено след вчерашния ден.

— Кажи на Оума да преведе фургоните от другата страна на реката — примири се той. — Не желая да бъдем откъснати от този бряг, когато реката придойде. Може би няма да имаш нищо против да й помогнеш.

— Не — увери го Шон. — Нямам нищо против.

Конят му все още бе уморен от лова, затова му трябваха три часа, докато стигне реката.

Завърза коня на брега и слезе надолу до едно вирче. Съблече дрехите си и влезе във водата. Изтърка се хубаво с пясък и когато газеше водата, за да излезе от вирчето и изсуши ризата, кожата на тялото му беше зачервена. Яздеше покрай брега и изкушението да подкара в галоп, беше почти неудържимо. Присмя се над себе си.

— Полето е чисто, няма никой, макар и да не изключвам този стар, подозрителен холандец да ме следва.

Засмя се пак и си припомни цвета на очите й, зелен като ментов ликьор в кристална чаша. Мускулите на краката му се стегнаха и конят ускори хода си в отговор на притискащите го колене.

— Добре, тичай щом искаш — насърчи го Шон. — Не настоявам за това, но ще ти бъда благодарен.

Отиде първо при своите фургони, смени потната си риза с чиста, кожените бричове с платнени и грубите ботуши с други, от мека кожа и лъснати. Изми зъбите си със сол и среса косата и брадата си. Забеляза, че следите от предишния бой са доста избледнели, и си намигна в огледалото.

— Как ще ти устои?

Засука още веднъж краищата на мустаците си и излезе от фургона. Стомахът го присви моментално. Вървеше към лагера на Леро и си мислеше, че това е същото чувство, което бе изпитвал, когато Уейт Кортни го викаше в кабинета си, за да го накаже за момчешките му лудории.

— Това е смешно — мърмореше, — защо трябва да се притеснявам? — Увереността му изчезна и той спря. — Чудя се дали дъхът ми не е лош? Мисля, че ще е по-добре да се върна и подъвча малко карамфил. — Обърна се, тръгна с облекчение, но спря, осъзнавайки, че това е страхливост. — Я се вземи! Та тя е още дете. Едно малко, необразовано холандско момиче. Та ти си имал поне петдесет изискани жени. За бога, хайде, тръгвай!

Той пое решително към лагера на Леро.

Тя седеше на слънце в кръга на фургоните. Беше се навела напред на столчето и току-що измитата й коса падаше пред лицето и почти достигаше земята. При всяко поглаждане с четката косата подскачаше като жива, а слънцето караше червеният й цвят да искри. На Шон му се прииска да я докосне — да зарови ръката си в нея, да я помирише, тя сигурно ще е топла, с ухание на мляко. Пристъпи тихо, но преди да я достигне, тя хвана лъскавия сноп коса с две ръце и го отметна назад върху раменете си. Зелените й очи проблеснаха смутено, чу отчаян писък.

— О, не! Не, при този вид на косата ми!

Едно завъртане на полите, които събориха столчето, и тя изчезна. Шон се почеса по носа и застана объркан.

— Защо се върнахте толкова рано, господине? — попита тя през платнището на фургона. — Къде са другите? Всичко наред ли е?

— Да, и двамата са добре. Оставих ги и дойдох за още фургони и хора, за да донесем слоновата кост.

— О, това е добре.

Шон се опита да разбере по интонацията й кое е добре — че те са добре, или че ги е оставил там. Но както и да е, усети, че всичко е в негова полза. Особено смущението й, когато го видя, предвещаваше всичко добро.

— Какво има? — извика Оума от друг фургон. — Да не би нещо с… с Оупа? Не ми казвайте, че му се е случило нещо.

Фургонът се разлюля и розовото й лице, все още подуто от сън, се подаде от фургона. Успокоителните думи на Шон бяха заглушени от силния й глас.

— О, знаех, че ще се случи нещо. Имах такова предчувствие. Не биваше да му разрешавам да отиде.

— Паулус! О, Ян Паулус, трябва да отида при него. Къде е той?

Хенриета дотича от кухнята, където готвеше. Кучетата се разлаяха, слугите прибавиха и тяхното бърборене към общата суматоха. Шон се опитваше да ги надвика, като същевременно наблюдаваше Катрин, която излизаше от фургона. Тя се бе сресала — беше си вързала зелена панделка и косата й се спускаше по гърба. Тръгна засмяна към Шон. Помогна му да успокои уплашените жени.

Донесоха кафе, след това седнаха около него и заслушаха историята на лова. Шон разказа с подробности за спасяването на Паулус и бе възнаграден със смекчаване на лошото чувство към него в очите на Хенриета. Когато завърши, бе твърде късно, за да започнат прехвърлянето на фургоните през реката, затова продължи да говори. Беше му много приятно да има три внимателни слушателки. Сетне вечеряха заедно.

Оума и Хенриета се прибраха във фургона си много по-рано, оставяйки Шон и Катрин до огъня. От време на време от фургона на Оума се дочуваше кашляне. Напомняше им, че не са съвсем сами. Той запали пура и се загледа в огъня, отчаяно търсейки да каже нещо по-интелигентно, но единственото, което мозъкът му можеше да измисли, беше „Благодаря на Бога, че Оупа не е тук“, но… Хвърли поглед към Катрин — тя също гледаше в огъня. Страните й се бяха зачервили. Изведнъж Шон усети и собствените си бузи да пламтят. Отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе нищо друго, освен звук подобен на крякане и той я затвори.

— Можем да говорим на английски, господине. Разбира се, ако желаете.

— Вие говорите английски? — Изненадата върна гласа му.

— Упражнявам се всяка вечер, чета на глас.

Шон се усмихна доволно. Беше наистина много важно, че тя може да говори езика му. Бентът, който задържаше всички въпроси и всичко, което искаше да каже, се отприщи и думите започнаха да се леят една след друга. Катрин обясняваше с ръце, когато не можеше да намери подходящата дума, или минаваше на африкаанс. Те нарушаваха краткото неудобно мълчание с поток от едновременно изречени думи, а след това се смееха от смущение. Бяха седнали на ръбовете на столовете си, като всеки наблюдаваше лицето на другия, докато говореше. Луната изплува червена, предвещаваща дъжд, а огънят изгасна и се превърна в малко басейнче от пепел.

— Катрин, отдавна мина часът, когато благовъзпитаните хора си лягат. Сигурна съм, че господин Кортни е уморен.

Младите снижиха гласовете си до шепот, използувайки последните минути.

— Момиче, след минута ще изляза и ще те заведа да спиш — извика Оума.

Двамата тръгнаха към фургона. При всяка крачка полите й докосваха краката му. Тя спря до стълбата на фургона. Не бе толкова висока, колкото си я беше представял — главата й стигаше до брадата му. Секундите летяха, а той се колебаеше, не смееше да я докосне, да изпробва деликатната нишка, която двамата бяха изпрели. Страхуваше се, да не би да я скъса, преди още да се е заздравила. Наклони се леко към нея, но нещо го спря, когато видя брадичката й да се повдига нагоре, а миглите да се спускат надолу.

— Лека нощ, господин Кортни — чу се гласът на Оума, висок и доста остър.

Шон се стъписа виновно.

— Лека нощ, госпожо.

Катрин докосна ръката му над лакътя, пръстите й бяха топли.

— Лека нощ, господине. Ще се видим утре сутрин.

Тя се изкачи по стъпалата и изчезна зад брезентовия отвор.

— Благодаря ви. Ако има нещо, което мога да направя за вас, моля не се притеснявайте да ми кажете — извика след нея Шон.

14

Рано на другата сутрин започнаха да прехвърлят фургоните на отвъдния бряг. В суматохата не му остана време да говори с Катрин. Шон прекара повечето време в речното корито, където пясъкът излъчваше ужасна горещина. Бе съблякъл ризата си и се потеше като борец. Яздеше до фургона на Катрин, когато го превеждаше през реката. Тя погледна веднъж към голите му ръце и гърди, сведе очи и повече не ги вдигна към него. Той вече можеше да си отдъхне, защото на северния бряг останаха само двата фургона, които щяха да заминат за бивните. Всички други бяха преведени благополучно на южния. Изми се в един вир, облече чиста риза и отиде на отсрещния бряг, като се надяваше на дълъг следобед в компанията на момичето.

Посрещна го Оума.

— Благодаря ти, мечко, момичетата са ти приготвили студено месо и кафе, за да има какво да ядеш по пътя.

Лицето му помръкна. Беше забравил за слоновата кост. Доколкото можеше да прецени, Оупа и Ян Паулус щяха да се справят сами.

— Не се тревожете за нас, господине. Зная какво изпитва истинският мъж. Когато има работа да се върши, тя е преди всичко друго — каза Оума.

Катрин постави пакета с храна в ръцете му. Той я погледна, очаквайки да види знак от нея, само един жест и щеше да се опълчи даже срещу майка й.

— Не се бавете много — прошепна тя.

Мисълта, че той можеше да зареже работата си заради нея, въобще не й беше минавала през ума. Шон беше доволен, че не го показа.

— Прекара си добре, нали? — заядливо го посрещна Оупа. — Ако не искаш да загубиш част от своя дял, хващай се на работа.

Отрязването на бивните беше много деликатна работа. Едно хлъзгане на брадвата можеше да издраска костта и да намали наполовина стойността й.

Работеха под жаркото слънце и се потяха ужасно. Орляк сини мухи кацаха по лицата и очите им, влизаха в носа и устата. Труповете бяха започнали да се разлагат и образувалите се в туловищата газове излизаха в посмъртни оригвания. С всеки изминал час фургоните се пълнеха с бивни. На третия натовариха и последната бивна. Шон бе изчислил своя дял на около дванадесет хиляди лири, това беше равно на един добър ден на борсата. Беше в добро настроение, когато тръгнаха обратно, но с първите трудности при превоза на претоварените фургони настроението му се промени. Дъждът, изглежда, беше решил да започне най-после и небето надвисна над земята.

Ниските облаци притиснаха горещината под себе си и хората едва дишаха, а воловете мучаха жално. По обяд чуха първите далечни гръмотевици.

— Ще завали, преди да пресечем реката — тревожеше се Оупа. — Вижте дали не можете да подкарате воловете по-бързо.

Стигнаха лагера на Шон един час след като се беше стъмнило. Нахвърляха неговия дял от фургоните, без да спират. Сетне се отправиха по моста през реката и достигнаха южния бряг.

— Майка трябва да е приготвила вечерята — извика Ян Паулус на Шон. — Когато се оправиш, ела да ядеш с нас.

Вечеря със семейство Леро, но опитите му да остане насаме с Катрин бяха осуетявани от Оупа, чиито подозрения сега се бяха потвърдили. Старият човек заповяда на дъщеря си да си легне веднага след вечерята. Шон сви безпомощно рамене в отговор на нейния умолителен поглед. Тръгна си малко след като тя излезе. Беше замаян от умора, затова се хвърли в леглото, без да се съблича.

Дъждовете откриха годишния си сезон със силни среднощни гръмотевици. Те изплашиха Шон и той изскочи от леглото, без да е напълно събуден. Отметна платнището на входа и чу вятъра, който налиташе към тях.

— Мбиджейн, вкарай добитъка в лагера! Провери всички платнища!

— Вече е сторено, господарю. Събрах фургоните плътно един до друг, така че добитъкът да не може да излезе и… — Вятърът отнесе последните думи на Мбиджейн.

Духаше от изток и така силно превиваше дърветата, които блъскаха клоните си един в друг, като че ли в паника. Вятърът блъскаше по платнищата на фургоните и изпълваше въздуха с прах и сухи листа. Добитъкът беше неспокоен. След това дойде дъждът, който удари като градушка, успокои вятъра и превърна въздуха във вода. Заля земята, която не можеше да го поеме веднага, ослепи и оглуши всички. Шон се върна в леглото и се заслуша във фурията навън. Това го приспа.

На другата сутрин извади непромокаеми дрехи от сандъка до леглото си. Те шумоляха, докато ги обличаше. Излезе от фургона. Добитъкът беше превърнал пространството в средата на лагера в дълбока до прасците кал. Нямаше възможност да се запали огън за закуска. Въпреки че все още валеше, шумът, който се чуваше наоколо, не отговаряше на силата на дъжда. Шон започна да обикаля лагера и изведнъж се спря, ослуша се и разбра, че този шум беше гласът на придошлата Лимпопо. Той затича към реката, хлъзгайки се по калта. Застана на брега. Гледаше занемял полудялата река. Водата беше толкова гъста от калта, която носеше, че изглеждаше като втвърдена маса и се движеше толкова бързо, че му се струваше, като да е спряла. Издигаше се над подводните скали, мяташе се в дълбочините и съскаше, преминавайки плитчините. Клоните и дърветата, които влачеше, прелетяваха така бързо, че не можеха да разсеят илюзията, че не е застинала в ужасна конвулсия.

Шон погледна към отсрещния бряг. Фургоните на Леро ги нямаше.

— Катрин! — промълви натъжен, после, осъзнавайки загубата, повтори: — Катрин! — Знаеше, че това не беше мимолетно желание. Това беше истинска болка, която те обзема изцяло. Не искаше да я остави да си отиде. Изтича обратно до фургона и хвърли дрехите си на леглото.

— Ще се оженя за нея — каза той и думите му малко го стреснаха.

Постоя няколко минути гол, с израз на уплаха, изписан на лицето му.

— Ще се оженя за нея — повтори Шон.

Това беше нова мисъл, която малко го плашеше.

Извади чифт панталони, обу ги и закопча добре колана.

— Ще се оженя за нея! — надсмя се над собствената си дързост. — Проклет да съм, ако не се оженя за нея.

Стегна колана си и завърза за него чифт кожени обувки. Скочи в калта. Дъждът бе студен и той леко потрепери. След това видя Мбиджейн да тича към него.

— Nkosii! Nkosii, какво правиш?

Шон наведе глава и затича още по-бързо към брега, а зулусът се носеше след него.

— Това е лудост… Чакайте, нека поговорим… — крещеше Мбиджейн след него. — Моля те. Моля.

Шон падна и се подхлъзна надолу към водата. Мбиджейн се хвърли след него и го хвана на ръба на водата, но калта беше направила хлъзгава ръката му и зулусът не успя да го задържи. Шон се измъкна от ръцете му и скочи във водата. Заплува по гръб, за да избегне подводното течение. Реката го отнесе. Една вълна се разби в устата му и той се сви, за да се изкашля. Реката го хвана моментално за петите и го задърпа към дъното. После го пусна само колкото да си поеме дъх и отново го затегли надолу във водовъртеж. Удряше водата с ръце, но тя го хвърли надолу под един водопад и от болката в гърдите той разбра, че се дави. Вече нищо нямаше значение за него. Беше твърде изтощен. Нещо го блъсна по гърдите и протегна ръка, за да се предпази. Пръстите му докоснаха някакъв клон, сграбчиха го и той успя да подаде глава над водата. Глътна въздух и държейки се здраво за клона, усети, че все още е жив и иска да живее. Започна да рита с крака и да се мъчи да изплува, държейки дебелия клон с две ръце. Едно завъртане на водата при южния бряг тласна клона почти до брега, над който се беше надвесило дърво с клони почти до водата. Той се пресегна, хвана няколко клона и се измъкна на брега. Коленичи в калта. От устата и носа му започна да тече вода. Беше загубил обувките. Болезнено повръщаше погълнатата вода. Погледна към реката. Колко бързо се движеше! Колко ли време се беше борил с водата? Трябва да е някъде на около петнадесет мили от фургоните. Избърса лицето си с ръце. Все още валеше. Стана и тръгна нагоре по течението.

Цели три часа вървя по брега, докато стигна мястото срещу фургоните си. Мбиджейн и другите слуги му махнаха с облекчение, като го видяха, но гласовете им не достигаха до него от шума на водата. Шон трепереше от студ, а и краката му бяха наранени. Следите от фургоните на Леро бяха започнали да се заличават. Тръгна по тях и болките в краката му изчезнаха изведнъж, когато видя развяващия се брезент на последния им фургон.

— Боже господи! Как премина реката — викаше Ян Паулус.

— Прелетях — отговори Шон. — Къде е Катрин.

Паулус започна да се смее, облягайки се на седалката.

— Значи това е причината. Та нима щеше да минеш целия този път само за да кажеш „довиждане“ на мен?

Шон се изчерви.

— Добре, присмехулко, стига толкова, къде е тя?

Оупа се приближи в галоп. Зададе първия въпрос, още докато беше на петдесет метра от тях и петия, когато стигна при тях. Младият мъж знаеше от опит, че няма смисъл да му отговаря. Погледна зад двамата Леро и я видя да идва. Тя тичаше, а шапчицата й се мяташе на гърба. Беше повдигнала полите си, за да ги предпази от калта, бузите й пламтяха, а очите горяха много зелени. Шон се промуши под шията на коня на Оупа и тръгна към нея кален и изгарящ от желание да я посрещне.

После срамежливостта ги спря и те застанаха на разстояние един от друг.

— Катрин, ще се омъжиш ли за мен?

Тя пребледня. Гледаше го с широко отворени очи, след това се извърна настрана и заплака. Шон усети, че стомахът го присви.

— Не! — крещеше Оупа яростно. — Няма да се омъжи за теб. Остави я на мира, голяма маймуно. Ти я разплака. Махай се оттук! Тя е още дете. Махай се!

Той застана с коня между двамата.

— Я си дръж устата, стар рунтавелко — пристигна задъхана Оума. — Какво разбираш ти? Това, че плаче, не значи, че не го иска.

— Мислех, че той не ме иска, защото ме остави да си отида — хълцаше Катрин. — Мислех, че не го интересувам.

Шон се мъчеше да се промъкне и да заобиколи коня на баща й.

— Остави я на мира! — крещеше отчаян Оупа и маневрираше с коня, за да му препречи пътя. — Ти я караш да плаче! Казвам ти, че тя плаче!

Момичето наистина плачеше. То също се опитваше да заобиколи коня.

— Взимай я! — крещеше брат й. — Взимай я, млади човече! Иди и я вземи!

Оума хвана юздите на коня и го отведе настрана. Беше силна жена. Шон и Катрин се вкопчиха един в друг и се държаха здраво.

— Е, това е то, човече! — Ян Паулус скочи от коня и започна да тупа Шон по гърба. Той не можеше да се брани, затова пристъпваше с една крачка напред при всеки удар.

Доста по-късно Оупа измънка намусено:

— Тя ще получи два фургона зестра.

— Три — извика Катрин.

— Четири — добави Оума.

— Е, добре, четири. Махни си ръцете от него, момиче! Нямаш ли срам? — каза бащата.

Катрин свали колебливо ръцете си от кръста на Шон. Той беше взел назаем един от костюмите на Паулус и сега всички седяха около огъня. Беше спряло да вали, но облаците бяха ниско и нощта настъпваше бързо.

— И четири коня — каза Оума, обръщайки се към мъжа си.

— Искаш да ме докараш до просяшка тояга ли, а, жено?

— Четири коня — повтори тя.

— Добре, добре! Четири коня! — Оупа погледна към Катрин. — Тя е още дете, човече, само на петнадесет години.

— Шестнадесет — обади се майка й.

— Почти седемнадесет — каза момичето. — Но, татко, ти обеща, не можеш да не удържиш на думата си.

Бащата въздъхна. След това погледна Шон и лицето му стана сериозно.

— Паулус, донеси Библията от фургона ми. Тази голяма маймуна трябва да се закълне.

Ян постави Библията на задната дъска на фургона. Книгата беше дебела, подвързана в кожа, изтъркана от употреба.

— Ела тук! — нареди Оупа на Шон. — Сложи ръка на Библията, не гледай мен, а нагоре. Сега повтаряй: „Тържествено се заклевам да се грижа за тази жена“. Не мънкай и не бързай, говори бавно. „Докато намеря свещеник, който да стори това, което е редно. Ако не спазя клетвата си, тогава те моля, Господи, да ме поразиш с мълния, да ме ухапе змия, да изгоря във вечния огън“ — завърши списъка на наказанията Оупа. — Господ няма да може да направи всичко това, но аз ще те пипна пръв.

Тази нощ Шон спа във фургона на Ян Паулус. Не можеше да заспи, а освен това и той хъркаше ужасно. На сутринта пак валеше — потискащо време за сбогуване. Ян Паулус се смееше, Хенриета плачеше, а Оума правеше и двете. Оупа целуна дъщеря си.

— Бъди майка и съпруга, като майка си — каза той и след това се обърна към Шон: — Помни, просто помни!

Шон и Катрин стояха един до друг и гледаха как завесата от дъжд и дървета скриват от погледа им редицата фургони. Шон я хвана за ръка. Той усети, че тъгува, и сложи ръка около раменете й. Дрехите й бяха мокри. Изчезна и последният фургон. Те останаха сами в една местност, необхватна като самотата. Момичето потрепери и погледна нагоре към мъжа, който стоеше до нея. Той беше толкова голям и силен — непознат за нея. Тя се изплаши. Прииска й се да може да чува майка си, да вижда брат си и баща си, който винаги яздеше до нейния фургон.

— О, моля, аз искам… — Тя се отскубна от ръцете му. Не довърши изречението, защото погледна устните му, които й се усмихваха. После го погледна в очите и паниката й изчезна. С тези очи, които винаги ще я наблюдават, никога нямаше отново да изпита страх. Да спечелиш неговата любов, беше като да влезеш в замък с дебели стени. Сигурно място, където никой друг не ще може да проникне. Първото й усещане за това беше толкова силно, че тя не бе в състояние да направи нищо друго, освен да стои тихо и да позволи на топлината да я обгърне.

15

Вечерта разположиха фургоните на Катрин на старото им място на южния бряг на реката. Все още валеше. Слугите на Шон махаха и викаха от другия бряг, но кафявата река бучеше между тях, отнасяше всеки звук и изключваше всяка надежда да бъде премината. Катрин погледна към реката.

— Ти наистина ли премина това, господине?

— Да, толкова бързо, че даже не успях да се намокря.

— Благодаря — каза тя.

Въпреки дъжда и слабия огън момичето му поднесе много вкусна вечеря, като тези на Оума. Храниха се под навеса до нейния фургон. Вятърът люлееше газената лампа, издуваше брезента и пръскаше по малко дъжд върху тях. Беше толкова неприятно, но когато Шон предложи да влязат вътре, Катрин се поколеба. Седна на ръба на леглото си, а той — на сандъка срещу нея. Започнал трудно, разговорът им потече като реката навън, лек и приятен.

— Косата ми е все още мокра — възкликна Катрин. — Ще имаш ли нещо против да я изсуша, докато си приказваме?

— Разбира се, че не.

— Тогава, ще станеш ли, за да взема кърпа от сандъка?

Станаха едновременно. Във фургона бе много тясно и те се докоснаха, а след това се намериха на леглото. Устните му бяха върху нейните, усещаше топлината им, силната възбуда от пръстите му по врата й и след това надолу по гърба — всичко това беше странно и смущаващо. В началото тя откликваше по-бавно, сетне по-бързо, с леки движения на тялото си и със слаби стискания по ръката и рамото му. Тя не схващаше всичко това, но не я беше грижа. Смущаващо усещане се разля по цялото й тяло и не можеше да го спре, а и не искаше. Вдигна ръка и пръстите й се заровиха в косата му. Притегли лицето му към своето. Зъбите му захапаха леко устните й — сладка, вълнуваща болка. През тънката блузка напипа възбуденото й зърно и го притисна между пръстите си. Тя реагира като млада кобила, усетила камшика за пръв път. За момент остана неподвижна след докосването му, след това го блъсна изненадващо и той се извъртя и падна от леглото, удряйки главата си в сандъка. Шон седеше на пода и я гледаше в недоумение. Беше толкова объркан, че не се сети да разтрие цицината на главата си. Лицето й беше зачервено, когато с две ръце отхвърли косата си назад. Клатеше глава насам-натам в старанието си да проговори, въпреки че все още не можеше да си поеме дъх.

— Трябва да си вървите, господине, слугите са приготвили легло за вас в един от фургоните.

Шон се изправи на крака.

— Но аз мислех… разбира се, ние… искам да кажа…

— Стой настрана от мен — предупреди го тя. — Ако ме докоснеш пак тази вечер, ще те ухапя.

— Но, Катрин, моля те, не мога да спя в друг фургон. — Дори мисълта за това го измъчваше.

— Ще ти готвя, ще те кърпя, ще правя всичко. Но докато не намериш свещеник… — Тя не продължи, но Шон разбра какво искаше да каже. Опита се да спори. Но това бе запознаването му с непоколебимостта на бурите. Накрая отиде да си търси леглото. Едно от кучетата на Катрин беше вече там — голяма хрътка. Опитите на Шон да го прогони останаха без успех. То бе упорито като господарката си. Накрая раздели леглото с кучето. През нощта се появиха нови проблеми, свързани със завивката. Кучето прибра цялата за себе си. Оттук дойде и името му — Тийф11.

16

Шон реши да покаже на Катрин колко е обиден от отношението й към него, щеше да бъде любезен, но сдържан. Пет минути, след като бяха седнали на закуска на следващата сутрин, демонстрацията му се провали. Не беше в състояние да отмести поглед от лицето й. Говори толкова много, че закуската продължи цял час.

Дъждът валя цели три дни и спря изведнъж. Слънцето отново изгря, посрещнато с радост като стар приятел, но трябваше да изминат още десет дни, преди реката да се успокои. Времето, дъждът и реката нямаха никакво значение за двамата. Те се скитаха из гората за гъби, оставаха в лагера и докато Катрин работеше, Шон се въртеше около нея. Сетне, разбира се, разговаряха. Тя слушаше и се смееше, когато беше смешно, или възкликваше от почуда, когато трябваше. Беше добър слушател. А той се опиваше от гласа й, ако тя повтореше някоя дума отново и отново. Вечерите обаче бяха трудни. Шон започваше да става неспокоен и си намираше извинения да я докосва. И тя искаше същото, но се страхуваше от смущаващото чувство, което едва не я вкара в капана още първата нощ. Затова му постави ред условия.

— Обещаваш ли да не правиш нищо друго, освен да ме целуваш?

— Да, освен ако ти не ми позволиш.

— И тогава не.

Тя усети клопката.

— Искаш да кажеш, че никога не мога да правя нищо друго, освен да те целувам, даже ако ти си казала, че мога?

Момичето започна да се изчервява.

— Ако кажа това през деня, то е различно, но каквото и да кажа през нощта, не се зачита и ако нарушиш правилата и обещанието си, никога не ще ти разреша да ме докоснеш.

Условията й останаха непроменени до момента, когато реката вече бе спаднала достатъчно, за да могат да прехвърлят фургоните на другия бряг. Дъждовете засега си бяха дали почивка, готвейки се за нова офанзива. Реката беше дълбока, но не и опасна. Сега беше моментът да се премине отсреща. Шон преведе най-напред воловете с плуване. Държейки се за опашката на един от тях, той прекоси реката като на водна шейна и когато стигна брега, бе посрещнат с „добре дошъл“ от своите хора.

Съединиха шест неизползувани въжета и Шон завърза единия край на кръста си. Влезе във водата. Един от конете му го изтегли през реката. Мбиджейн отпускаше въжето, докато той пресичаше реката. След като стигна, нареди на слугите на Катрин да изпразнят варелите с вода и да ги закрепят отстрани на фургоните. Така те можеха да плават, без да се накланят. Шон даде знак и зулусът завърза здраво другия край на въжето за едно дърво. Сетне тласнаха първия фургон във водата. Течението се опита да го повлече надолу, но дървото го задържаше като котва. Фургонът стигна и се удари в брега на известно разстояние от дървото. Хората на Шон започнаха да викат от радост, а Мбиджейн и няколко слуги се спуснаха да го освободят. Конят го преведе още веднъж на отсрещния бряг, за да вземе отново въжето.

Шон, Катрин и слугите й плуваха на последния фургон. Шон беше застанал зад нея и я придържаше за кръста, а слугите се смееха и говореха на висок глас, като деца на пикник.

Кафявите води се надигаха и плискаха стените на фургона, люлеейки и блъскайки го. Едно силно завъртане изпрати всички в дълбоките до колене води близо до брега. Те се довлякоха мокри до брега. Вода се стичаше от дрехите на Катрин. Мокрите й фусти я спъваха, затова младият мъж я вдигна и я понесе на ръце към лагера. Слугите му крещяха окуражително и тичаха след него. Тя се мъчеше да се освободи и стъпи на земята, но в същото време се държеше здраво за него, прегърнала врата му с две ръце.

17

Дъждът бе отмил всичко грозно от тази земя и сега имаше зелена трева там, където земята преди това беше суха, напукана и покрита с прах. Дивечът се пръсна и отдалечи от реката. На няколко дни хората на Шон се връщаха и докладваха, че никъде не са попаднали на следи от слонове. Той се тревожеше заедно с тях и отново ги изпращаше да търсят. Но всъщност бе доволен, защото имаше нов улов, по-рядък и по-желан, отколкото един стар слон и двадесет и пет килограма слонова кост.

Тя бе като нов свят за него — свят на безкрайни загадки, радости и удоволствия, една омайваща смесица от дете и жена. Катрин ръководеше домакинската работа с умение и без да създава напрежение около себе си. Сега дрехите му бяха винаги чисти и никога не му липсваше копче. Миризмата на запарено от ботуши, книги и мръсни чорапи изчезна от фургона му. На масата винаги имаше пресен хляб и плодове. Вечните пържоли на скара, които Кандла приготвяше, отстъпиха пред различни видове ястия. Всеки ден тя се изявяваше в нещо ново. Можеше да язди и Шон винаги се обръщаше да я гледа, когато се качваше или слизаше от коня. Подстрига го, и то по-добре от бръснаря му в Йоханесбург. Имаше куфарче с лекарства и при нужда даваше лек на всеки човек или животно в лагера. Боравеше много добре с пушка и можеше да почиства манлихерата му. Помагаше му да я зарежда, премерваше патроните с набито око. Можеше да говори за раждания и създаване на потомство с клинична обективност и минута по-късно се изчервяваше, когато той я погледнеше по-особено. Беше упорита като магаре, високомерна, когато пожелаеше, съвсем ясна или неразгадаема понякога, а друг път се държеше като малко момиченце. Пъхаше трева в гърба му и след това бягаше, за да бъде преследвана, смееше се на нещо, играеше измислени игри, питаше и си отговаряше сама. Понякога бе толкова наивна, та Шон мислеше, че се преструва, но веднага си припомняше колко е млада. Докарваше го от неописуема радост до гняв и отново до радост, и това в продължение на един час. Но веднъж, след като беше спечелил вече доверието й, че ще спазва условията, тя отговори със сила на ласката му, което изплаши и двамата. Шон беше изцяло погълнат от нея. Тя беше най-чудесното нещо, което някога беше намирал, и най-хубавото беше, че може да говори. Разказа й за Даф. Катрин видя допълнителното легло във фургона му и намери дрехи, които очевидно бяха твърде малки, за да му станат. Попита го и Шон й разказа всичко. Тя го разбра.

Дните се проточиха със седмици. Добитъкът затлъстя, кожите се опънаха и козината лъсна. Момичето направи малка зеленчукова градинка и винаги имаше пресни зеленчуци. Дойде Коледа. Катрин направи торта. Шон й подари кожена наметка от маймунски кожи, която Мбиджейн беше изработил тайно. Тя му подари ръчно ушита риза с неговите инициали на малкото джобче и това го накара да приеме по-леко условията й.

Новата година бе започнала, а за тези шест седмици Шон не беше убил нито един слон. Мбиджейн, начело на делегация от слугите, отиде при него със съвсем простичкия въпрос.

— За да ходим на лов ли дойдохме тук или за какво?

Развалиха лагера и се придвижиха на север. Напрежението започна да се отразява на Шон. Опитваше се да го намали, ходейки на лов за дълго, но това не му помогна, защото условията бяха толкова лоши, че още повече се дразнеше. Тревите на много места бяха по-високи от човешки ръст, а острите ръбове режеха като ножове, докато се провираше през тях. Но семената им бяха най-лошото, сантиметър дълги, със заострени като стрели върхове те преминаваха през дрехите и проникваха в кожата. От влагата и топлината раничките, които причиняваха, смъдяха непоносимо. Имаше и мухи — зеленоглави мухи, пясъчни мухи, и всички те хапеха. Нежната кожа зад ушите беше любимото им място. Винаги мокър, понякога от пот, понякога от дъжд, Шон приближаваше до някое стадо слонове. Чуваше ги да се движат във високата трева наоколо, виждаше и белите чапли, които прелитаха над тях, но нито веднъж не му се удаде да стреля. Ако искаше да стреля, трябваше да застане в центъра на вихрушката от огромни тела. Често следваха някое стадо, приближаваха съвсем близо до целта, но Шон изведнъж загубваше интерес и се връщаха в лагера.

Беше нещастен, слугите му — също, а Катрин беше щастлива като птичка при изгрев. Имаше съпруг, беше господарка на домакинство, което ръководеше умело. Нейните усещания и потребности все още не бяха така дълбоко засегнати, както тези на Шон, тя беше физически задоволена. Той спазваше условията и техните вечери в нейния фургон приключваха с въздишка и леко потръпване от нейна страна. Момичето си лягаше със замечтан поглед и го оставяше с изгарящи душата му дяволчета. Единственото същество, на което Шон можеше да се оплаче, беше Тийф. Той завираше муцуната си под мишницата му и спокойно слушаше.

Слугите зулуси виждаха какво не беше в ред, но не го разбираха. Не го и обсъждаха помежду си, но ако някой от тях направеше многозначително движение с ръка или се изкашляше по особен начин, останалите знаеха какво иска да каже. Мбиджейн беше единственият, който проговаряше за някои неща. Шон тъкмо беше изпаднал в силен гняв. Причината беше една загубена брадва и кой щеше да отговаря за това. Строи слугите, изказа съмнение относно тяхното потекло, настоящите им качества и бъдещи постъпки и изфуча като хала към фургона си. Настъпи продължително мълчание. Най-сетне Хлуби предложи кутията си с енфие на Мбиджейн.

Той си взе с два пръста и каза:

— Глупав е този жребец, който не знае как се събаря ограда с къч.

— Това е така вярно, това е вярно — съгласиха се останалите и с това разискването приключи.

18

След една седмица стигнаха до река Саби. Планините в далечината бяха сиво-сини, а реката беше пълноводна и кафява. Следващата сутрин бе свежа и прохладна от падналия през нощта дъжд. Лагерът ухаеше на пушек, добитък и мимози. Катрин направи огромен омлет от едно яйце на камилска птица, което Мбиджейн бе намерил. Омлетът беше подправен с кокосово брашно и парченца от гъби, беше жълт и вкусен. След това имаше кафе и сладкиши, див мед и една пура за Шон.

— Ще излизаш ли днес? — попита го тя.

— Ъхъ…

— О!

— Не искаш ли да изляза?

— Не си оставал в лагера вече цяла седмица.

— Не искаш ли да изляза?

Момичето бързо стана и започна да прибира масата.

— Така или иначе, няма да намерите слонове… Не сте убивали нищо от много време.

— Искаш ли да остана?

— Днес е толкова хубав ден.

Тя направи знак на Кандла да вземе чиниите.

— Ако искаш да остана, помоли ме както трябва.

— Може да отидем за гъби.

— Кажи го както трябва.

— Е, добре, моля те!

— Мбиджейн, свали седлото от този кон. Няма да излизам.

Катрин се засмя, изтича до фургона си, а полите й прилепваха по краката. Извика кучетата. Върна се с кошничка в ръка. Кучетата ги заобиколиха, подскачайки от радост.

— Вървете и търсете — каза им Шон и те побягнаха напред, после се връщаха назад, лаейки и гонейки се едно друго. Двамата вървяха хванати за ръце. Периферията на малката шапка засенчваше лицето на Катрин. Набраха пресни гъби — кръгли и твърди, кафеникави и леко лепкави отгоре. За един час напълниха кошницата и спряха под едно дърво да починат. Шон легна по гръб. Катрин отвори едно шише с вода и започна да го пръска, докато той успя да хване ръката й и я дръпна върху себе си. Кучетата ги наблюдаваха, наредени в кръг около тях.

— Има едно място в Кейп, съвсем близо до Паарл. Планините се издигат високо над него. Има и река… водата там е толкова чиста, че можеш да видиш рибите по дъното — каза тя. Ухото й беше на гърдите му и слушаше туптенето на сърцето му. — Ще ми купиш ли някой ден ферма там?

— Да — обеща Шон.

— Ще си построим къща с веранда и в неделните дни ще ходим на църква с момичетата и малките момчета на задната седалка, а по-големите ще яздят до кабриолета.

— Колко ще имаме?

— О, много… повечето момчета, но и няколко момичета.

— Десет? — предложи Шон.

— Повече.

— Петнадесет?

— Да, петнадесет.

Лежаха и си приказваха. Тази цифра им харесваше.

— И ще отглеждаме кокошки. Искам много пиленца.

— Добре — каза той.

— Нямаш нищо против, нали?

— Трябва ли да имам?

— Някои хора обичат, други не — каза Катрин. — Радвам се, че нямаш нищо против. Винаги съм искала да имам кокошки и пиленца.

Шон придвижи крадешком устните си към ухото й, но тя усети и стана.

— Какво правиш?

— Това — отговори той и ръцете му се протегнаха напред.

— Не, Шон, не. Те ни гледат. — Посочи кучетата.

— Ще разберат.

Двамата млъкнаха и стояха така доста време.

Кучетата залаяха едновременно и хукнаха. Шон обърна глава и видя леопарда. Той стоеше на петдесет метра от гъстата гора и ги наблюдаваше, застинал елегантно в трико от черно и златисто. Обърна се и побягна с голяма скорост, едва допирайки се до земята, лек като лястовица, която лети над водата и едва я докосва. Кучетата хукнаха след него, водени от Тийф.

— Върнете се обратно! — викаше Шон. — Оставете го, дявол да ви вземе! Върнете се!

— Спри ги, Шон! Спри ги, върви след тях. Ще ги загубим всичките.

— Чакай тук — нареди й той.

Спусна се тичешком след кучетата. Не викаше, за да запази въздуха си. Знаеше какво ще се случи и се ослушваше. Чу, че звукът на преследването сега се изостри. Спря. Дишайки тежко, той се втренчи напред. Кучетата не се движеха. Лаят им беше равномерен.

— Тази гад е спряла. Сега ще ги нападне.

Започна да тича отново и почти веднага чу първото кучешко изквичаване. Намери кучето с разпран корем да лежи точно там, където леопардът го беше нападнал — старата кучка с белите уши. Шон продължи да тича. Следващата жертва беше рижавото куче, изкормено, но все още живо. Продължаваше да тича. Не спираше да помага на ранените кучета. Повечето бяха вече мъртви, когато ги настигаше.

Изведнъж се озова на една полянка. Тревата не беше висока и видя, че са останали само три кучета. Едното бе Тийф. Те обикаляха леопарда, хвърляха се изненадващо върху гърба му, захапваха го за задните крака, после отскачаха назад, когато той се завърташе и изръмжаваше. Шон поиска да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук. В този момент леопардът легна по гръб в позата на котка — краката му разтворени, а коремът открит. Кучетата спряха, колебаейки се. Мъжът извика, но гласът му все още беше слаб. Този кремав, пухкав корем беше голямо изкушение. Едно от кучетата се спусна с отворена уста и се заби в корема. В този миг леопардът сключи лапите си около него като капан. Държеше кучето здраво, а краката му работеха бързо и сигурно. Кучето изскимтя при първите хирургически докосвания и след това бе изхвърлено настрана изкормено. Леопардът легна отново, излагайки жълтата стръв на корема си. Шон беше наблизо и този път кучетата чуха гласа му. Леопардът също го чу. Скочи на крака и се опита да избяга, но в момента, в който се обърна, Тийф се хвърли и го захапа здраво за задните крака. Звярът залитна и приклекна.

— Тук, момчето ми, тук! Остави го, Тийф, ела тук!

Кучето прие повикването му за окуражаване. Танцуваше и избягваше всеки опит на леопарда да го докосне с лапа. Борбата сега беше равна. Шон знаеше, че ако кучето намали малко натиска, леопардът ще избяга. Наведе се да вземе камък, за да го хвърли по Тийф, но като се изправи видя, че леопардът го гледаше с неописуем страх в очите. Сега щеше да се нахвърли върху него! Разбра го по начина, по които ушите се дръпнаха назад, а раменете се повдигнаха, като че има товар върху тях. Хвърли камъка и посегна към ножа в колана.

Леопардът оголи жълтите си зъби. Главата наподобяваше главата на змия с прибраните назад уши. Приближи се бързо, плъзгайки се ниско по земята, разблъсквайки кучетата настрана. Хвърли се върху Шон с красив и плавен скок. Той усети удара от тялото му, болката едновременно. Ударът го отхвърли назад и падна, а болката спря дъха му. Острите нокти се впиха в гърдите му и усети, че дерат по ребрата. С една ръка държеше муцуната на звяра далеч от лицето си, а с лакътя притискаше гърлото му. Усети зловонния му дъх. Двамата се изтъркаляха по тревата. Предните лапи все още бяха впити в гръдния му кош. Шон усети, че със задните си крака звярът се мъчи да разпори корема му. Бореше се отчаяно и се извиваше встрани, за да ги избегне. Заби ножа в гърба му. Леопардът изрева и опита отново със задните си крака. Този път Шон усети болка в хълбоците. Болката беше силна и остра и разбра, че е сериозно ранен. Краката на звяра се задвижиха пак нагоре и този път беше сигурен, че ще успее и ще го убие, но Тийф се вкопчи в задния крак на леопарда, преди той да може да го придвижи. Кучето дърпаше с всичка сила и държеше леопарда проснат върху Шон. Пред очите му заплуваха тъмни и ярки петна. Заби още веднъж ножа си в гърба на леопарда, точно до гръбнака, и го задържа надолу с всичка сила, така както правят касапите, когато режат котлети. Леопардът изрева силно още веднъж, тялото му потрепери, а ноктите се забиха още по-надълбоко в тялото на младия мъж. Шон натискаше и ножът влизаше все по-дълбоко и се движеше надолу. Подивял от болка, той удряше отново и отново, докато кръвта на звяра се смеси с неговата и тогава се отпусна. Успя да се освободи и се изтъркаля настрани. Леопардът беше мъртъв. Кучетата разкъсваха трупа му, ръмжейки злобно. Шон пусна ножа и опипа раните по краката си. Кръвта извираше оттам гъста и тъмна. Причерня му и имаше чувството, че гледа през някаква тъмна фуния… мракът беше някъде далеч — това не беше неговият крак.

— Гари — прошепна той. — Гари, о, господи! Съжалявам, подхлъзнах се, не исках. — Фунията се затвори и всичко потъна в тъмнина. И слънцето беше тъмно, само болката бе постоянна в това движещо се, тъмно море. Видя в мрака лицето на Катрин, но неясно. Опитваше се да й каже колко съжалява, че това беше нещастен случай, но болката го възпираше. Тя плачеше. Знаеше, че ще го разбере, затова остана в тъмното море. Изведнъж повърхността му закипя и той започна да се задушава от горещината, но болката беше постоянно там, в крака. Парата от морето се завъртя и изви като вихрушка, приемайки очертанията на женска фигура. Помисли, че това е Катрин, но след това видя, че е главата на леопард с дъх, вонящ като гангренясал крак.

— Не те искам, зная коя си! — крещеше той. — Не те искам! Това не е мое дете. — Фигурата отново се превърна в пара, въртяща се сива пара и после пак се върна към него, бъбрейки му нещо, дрънчейки като верига, изхвърляйки жълта пяна от сивата си уста и от всичко това той изпитваше ужас. Шон се мяташе и закриваше лицето си с ръце, като не забравяше за болката, защото само тя беше реална.

След десет хиляди години морето замръзна и той можеше да върви по него. Белият лед се простираше докъдето му виждаха очите. Върху него беше студено и самотно. Подухваше слаб ветрец, тих ветрец, който шепнеше по леда и този шепот беше тъжен. Шон се държеше за болката, защото се чувствуваше самотен, а тук само болката беше истинска. После по леда около него започнаха да се движат други фигури, тъмни фигури, всички бързащи в една посока, заобикаляха го, блъскаха го със себе, докато той загуби болката си. Загуби я в безнадеждното бързане. И въпреки че нямаха лица, някои от фигурите плачеха, други се смееха, но всички бързаха напред, докато най-сетне стигнаха мястото, където ледът бе разпукан. Тази пукнатина беше широка и дълбока, а краищата й меняха цвета си — ту бели, след това бледозелени, ту преливаха към синьо и накрая към черно. Някои от фигурите с радост се хвърлиха в пропастта, пеейки, докато падаха. Други се бяха хванали за ръба и безформените им лица бяха изпълнени с ужас. Имаше и такива, които пристъпваха в бездната, така както правят изтощени пътешественици, току-що завърнали се от дълго пътуване. Шон започна да се бори, когато видя пропастта, хвърляше се назад срещу тълпата, но тя пак го връщаше към пропастта и краката му се пързаляха по леда. Изведнъж той се плъзна и полетя надолу. Успя да се хване за ръба на леда. Бореше се и крещеше, защото черната дупка го засмукваше надолу. За известно време престана да се бори, остана неподвижен и пукнатината се затвори. Сега отново беше сам. Беше страшно уморен и изтощен. Затвори очи и болката пак се върна, пулсираща тихо в крака му.

Отвори очи и видя лицето на Катрин. Беше бледа, а под очите й имаше големи, тъмни сенки. Опита се да вдигне ръка и да докосне лицето й, но не успя.

— Катрин — промълви той и в зеленото на очите й видя изненадата и радостта.

— Ти дойде на себе си. О, благодаря ти, Господи!

Шон обърна глава и погледна към брезента на фургона.

— От колко време? — попита той с тих глас.

— От пет дни… не говори, моля те, не говори.

Шон затвори пак очи. Беше много уморен и заспа.

19

Когато се събуди, Катрин го изми. Мбиджейн й помогна да го повдигне. Розовите му длани докосваха леко раната на крака, докато сменяше превръзката. Шон наблюдаваше Катрин, която бе непрекъснато около него и всеки път, когато се поглеждаха, се усмихваха един на друг. Веднъж той попита Мбиджейн:

— Къде беше, когато имах нужда от теб?

— Дремех на слънце, господарю, като всеки стар човек — каза зулусът наполовина на шега, наполовина като извинение. Катрин донесе храна и щом я помириса, Шон усети глад. Изяде всичко и след това отново заспа.

Мбиджейн построи навес с три отворени страни и сламен покрив. Издигна го на брега на река Саби. След това направи легло от дъски и кожени ремъци. Пренесоха ранения там. Катрин се суетеше около тях, докато го пренасяха, после отиде до фургона за възглавници и завивки. Когато се върна, завари Тийф и Шон удобно настанени в леглото.

— Шон, махни този звяр, чаршафите са прани!

Въпреки тона й кучето се настани още по-удобно до Шон и скри глава под мишницата му.

— Всичко е наред, то е чисто куче.

— Да, но мирише.

— Не, не мирише. Всъщност не много.

— Ах, вие двамата! — Тя постави още възглавници под главата на Шон и отиде при крака му.

— Как е?

— Добре — отвърна той, а в това време Тийф се промъкваше бавно нагоре към новите възглавници.

Постепенно състоянието на Шон се подобряваше и силите му се възвръщаха. Въздушното течение под навеса помогна за бързото затваряне на раните му, но белезите щяха да останат. Една сутрин след закуска той събра хората си. Катрин седна на ръба на леглото, а слугите наклякаха наоколо. Първо говориха за работите в лагера, за здравето на воловете, изброявайки ги по име, за очите, копитата и стомасите им. На един фургон имало пробити платнища. Единствената останала жива кучка била разгонена — дали Тийф е все още годен за тази работа? Освен това трябвало да се набави и месо, може би Косикадзе днес ще вземе пушката? А Хлуби е хванал четири риби. След това разговорите се прехвърлиха към гората около тях. Един лъв убил бизон при първия завой на реката — още могат да се видят лешоядите. През нощта стадо женски слонове спирало на водопой на една миля нагоре по реката. Всяка случка се обсъждаше от събранието. Всеки се чувствуваше свободен да изкаже и да защити мнението си да спори с другите. След като всичко беше обсъдено и проблемите изчерпани, Шон постави задачи на всеки и ги освободи. Най-после двамата с Катрин останаха насаме.

От навеса можеха да видят реката и налягалите по пясъка крокодили. Кралски рибари крачеха важно из плитчините. Седяха един до друг и разговаряха за бъдещата си ферма. Шон щеше да отглежда грозде, а Катрин — кокошки. До следващия дъждовен сезон щяха да са напълнили всички фургони със слонова кост, още едно такова пътуване и ще имат достатъчно, за да купят фермата.

Катрин не му позволяваше все още да става от леглото, въпреки че той вече беше достатъчно силен, за да започне работа. Глезеше го и това му харесваше. За срам на мъжкото съсловие приемаше вниманието й и даже понякога преувеличаваше болките си. Накрая неохотно му позволи да стане. Шон не напусна лагера още една седмица. Когато краката му престанаха да се преплитат, взе пушката си и тръгнаха с Мбиджейн да набавят прясно месо. Вървяха бавно, щадейки болния му крак. Близо до лагера застреляха антилопа. Шон седна и се облегна на едно дърво, а Мбиджейн отиде да доведе слуги от лагера, за да пренесат месото. Той ги наблюдаваше как разсичат месото — по него имаше жълта ивица сланина, после го закачиха на два пръта и го понесоха, като всеки прът се носеше от двама мъже. Завари Катрин в едно от загадъчните й настроения. Когато по време на вечерята й приказваше, тя отговаряше, като че ли беше някъде много далеч, а после край огъня седна на разстояние от него. Беше много красива, а Шон озадачен и обиден. След малко стана.

— Време е да си лягам. Ще те изпратя до твоя фургон.

— Ти върви. Аз ще остана още малко.

Той се поколеба.

— Нещо не е ли наред? Сторил ли съм нещо нередно?

— Не — отговори му бързо. — Всичко е наред. Отивай да си лягаш.

Целуна я по бузата.

— Ако имаш нужда от мен, аз съм наблизо. Лека нощ и приятни сънища.

Той се изправи.

— Хайде, Тийф, време е за сън.

— Остави го при мен, моля те.

Катрин хвана кучето за врата и го задържа.

— Защо?

— Просто ми се иска да имам компания.

— Тогава да остана аз?

Шон се върна, за да седне пак при нея.

— Не, ти иди да спиш.

Изглеждаше отчаяна и той я погледна внимателно.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да. Моля те, върви.

Отиде до своя фургон и погледна назад към нея. Тя седеше изправена и държеше кучето. Шон влезе във фургона. Лампата беше запалена и той спря на входа изненадан, когато погледна към леглото си. Беше постлано с чаршафи, а не само с грубите завивки. Прокара ръка по гладката тъкан. Беше току-що изгладена. Седна на леглото изу ботушите си, разкопча ризата и я хвърли върху сандъка, след това легна и се загледа в лампата.

— Има нещо смешно в това, което става тук — каза той.

— Шон — прозвуча гласът й отвън.

Скочи и дръпна платнището.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Той й подаде ръка и я издърпа вътре. Погледна лицето й. Беше изплашено.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не ме докосвай. Има нещо, което искам да ти кажа. Седни на леглото.

Шон наблюдаваше лицето й. Беше разтревожен.

— Мислех, че те обичам, когато тръгнах с теб. Мислех си, че трябва да сме вечно заедно. — Катрин преглътна мъчително. — После те намерих там в тревата разкъсан и почти мъртъв. Преди да е започнал нашият живот, ти вече беше мъртъв.

Шон видя мъката в очите й. Преживяваше я отново. Протегна ръка към нейната, но тя го хвана за китката.

— Не, чакай, моля те, не съм свършила. Трябва да ти обясня. Това е много важно.

Шон отпусна ръката си и момичето продължи, говорейки много бързо.

— Ти беше мъртъв, а аз, аз също умирах. Почувствувах се празна. Нищо не беше останало в мен… нищо, освен някаква празнина и сухото мъртво чувство извън мен. Докоснах лицето ти и ти ме погледна. Аз се молих, Шон. Молих се през всичките тези дни, докато ти се бореше със смъртта.

Коленичи пред него и го прегърна през кръста.

— Сега и двамата сме живи и отново заедно. Но зная, че това не може да продължи вечно. Още ден, още година, ако имаме късмет, още двадесет. Но не и вечно. Виждам колко несправедлива съм била. Искам да ти бъда жена.

Той се наведе към нея, но тя бързо се отдръпна и се изправи. Разкопча дрехата си, която се свлече на пода. Разпусна косите си и те се разпиляха.

— Погледни ме, Шон! Искам да ме погледнеш. Това и моята любов е всичко, което мога да ти дам. Достатъчно ли е?

Толкова много мекота и гладкост, вдлъбнатини и издатини, коса като тъмен огън и мека светлина на нежна кожа! Видя руменината от бузите й да слиза надолу към гърдите и те пламнаха розови и свенливи, но горди със своето съвършенство. Той не гледа по-нататък. Взе я при себе си и покри голотата й с едрото си тяло. Трепереше и Шон я зави, галеше я с гласа си, докато треперенето спря. Лежеше с лице, притиснато във врата му.

— Покажи ми как… искам да ти дам всичко. Моля те, покажи ми как — прошепна тя.

Така се бракосъчетаха, а бракът им се състоеше от много неща. В него имаше лекотата на вятъра, желание като това на изсушената земя за дъжд, имаше болка, остра и кратка, движения, като препускащи коне, звук, тих като гласовете през нощта, но радостен като поздрав, удоволствието от полета върху крилете на орел, победоносното блъскане и разбиване на скалист бряг от бушуващи води, след това — утихване и вътрешна топлина, после — сгушване като сънливи кученца и накрая — сънят. Но нищо не приключваше със съня — идваше следващото търсене и намиране, сключване на нов съюз и неразгаданата още мистерия на тялото й.

20

На следващата сутрин тя донесе Библията.

— Хей, хей, аз вече се клех над нея.

Катрин се смееше, защото споменът от нощта бе все още топъл и изгарящ в нея. Отвори книгата на първа страница.

— Трябва да се подпишеш тук, до моето име. Гледаше го застанала до стола му, докосвайки рамото му с бедрото си.

— И датата на раждане — допълни тя.

Шон написа, „Девети януари, 1862 година“. След това попита:

— Какво означава това „дата на смъртта“? И нея ли искаш да попълня?

— Не говори така — каза Катрин и докосна дървената маса.

Съжали, че го беше казал. Опита се да го поправи.

— Има място само за шест деца.

— Другите можем да напишем в полето отстрани. Така направи и майка ми… нейните даже минават и на другата страница. Мислиш ли, че и ние ще стигнем чак дотам?

Той се усмихна.

— Така, както се чувствувам сега, можем да достигнем и Новия завет без много трудности.

Започнаха добре. През юни, когато дъждовете спряха, Катрин вече се движеше с дръпнати назад рамене, за да уравновесява товара си. Вече беше повече жена, отколкото дете. Беше наедряла и лъчезарна, доволна от вълнението, което състоянието й предизвикваше у Шон. Тя си пееше, а понякога му позволяваше и той да пее с нея. Разрешаваше му да повдига нощницата й и да долепя ухо до големия корем. Усещаше движенията вътре в него. Когато отделеше глава оттам, очите му бяха пълни с почуда. Тя се усмихваше горда и притегляше главата му на рамото си. Оставаха дълго да лежат така един до друг. През деня нещата бяха лесни. Шон се смееше със слугите и ходеше на лов, но не и с предишната страст.

Придвижваха се на север по реката. Понякога лагеруваха на едно и също място цял месец. Дивечът се върна отново при реката, защото степта изсъхна и слоновата кост започна пак да пълни фургоните.

Един септемврийски следобед Шон и Катрин напуснаха лагера и тръгнаха да се разхождат по брега. Земята пак беше суха и миришеше на изсушена трева. Реката се беше превърнала във вирчета, отделени едно от друго с пясък.

— По дяволите, много е горещо. — Шон махна шапката и избърса потта от челото си. — Трябва да си се сварила с всички тези дрехи по себе си.

— Не, добре съм.

Тя държеше ръката му.

— Хайде да поплуваме.

— Искаш да кажеш без дрехи? — попита Катрин.

— Да, защо не?

— Много е неприлично.

— Хайде!

Поведе я надолу по реката и на едно място, където големите камъни закриваха вира, й помогна да се съблече. Пренесе я на ръце и тя седна във водата, която достигаше до брадичката й.

— Как е? — попита Шон.

— Хубаво — одобри тя. — Усещам я като копринено бельо по тялото си.

Застана над нея.

— Сядай! — каза тя, чувствувайки неудобство да го гледа.

— Защо?

— Знаеш защо… неприлично е, затова.

Седна до нея.

— Трябва да си свикнала вече с мен.

— Е, не съм.

Прегърна я под водата.

— Прекрасна си. Ти си моята любима.

Позволи му да я целуне по ухото.

— Какво ли ще бъде? — попита той, докосвайки корема й. — Момче или момиче?

Това беше любимият им разговор.

— Момче. — Тя беше сигурна.

— Как ще го наречем?

— Ако скоро не намериш свещеник, ще трябва да го наричаме с имената, с които наричаш слугите си.

Шон я погледна с широко отворени очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш как ги наричаш, когато си ядосан.

— Копеле — каза Шон, след което призна. — Наистина, не съм мислил за това. Ще трябва да намеря свещеник. Нито едно от моите деца няма да бъде копеле. Ще трябва да се върнем в Луи Трешар.

— Имаш само месец на разположение — предупреди го Катрин.

— Господи, няма да успеем. Много сме го отложили. Чакай, сетих се. Отвъд планината има португалски селища.

— Шон, но те са католици.

— Всички служат на един и същи господар.

— Колко време ще ни трябва, за да преминем планината.

— Не зная, може би две седмици на кон.

— На кон ли? — попита тя.

— О, господи, ти не можеш да яздиш. — Шон се почеса по носа. — Ще трябва да отида и го доведа. Можеш ли да останеш сама? Мбиджейн ще се грижи за теб.

— Добре, мога.

— Няма да тръгна, ако не искаш. Това не е толкова важно.

— Важно е, знаеш. Ще се оправя.

Преди да замине на следващата сутрин, Шон дръпна слугата настрана и му каза:

— Знаеш защо не идваш с мен, нали?

Мбиджейн поклати глава. Шон си отговори сам.

— Защото тук има много по-важна работа за теб.

— През нощта ще спя до фургона на господарката.

— Ще спиш?

— От време на време — ухили се той.

— Това е добре.

21

Шон се сбогува с Катрин. Нямаше сълзи, тя разбираше колко е важно това и му помагаше да го приеме и той. Стояха дълго време много близо един до друг, устните им почти се докосваха, шепнейки, и най-сетне Шон нареди да доведат коня му. Хлуби го следваше с товарен кон. Когато пресякоха реката, той се обърна назад и я видя все още да стои до фургона, а зад нея Мбиджейн. Тя изглеждаше твърде млада с бонето си на глава. Шон размаха шапката си и пое нагоре към планината.

Колкото по-нависоко се изкачваше, в толкова по-зелени пасища преминаваше гората. Всяка нощ беше по-студена от предишната. След това пасищата отстъпиха на отвесни скали и мъгливи клисури. Шон и Хлуби се катереха нагоре, използувайки пътеките, направени от дивеча, загубваха следите, стигаха до непроходими местности, водеха конете по стръмни пътеки, а през нощта сядаха около огъня и слушаха маймуните наоколо.

Една ясна и слънчева сутрин стигнаха билото на планината. На запад земята се простираше широка и равна и пътят, които бяха оставили след себе си, им изглеждаше твърде къс. Като напрегнеше очи, можеше да различи зеленият пояс на река Саби. На изток хоризонтът синееше странно, но това не беше небе. За известно време не можа да разбере какво е. Внезапно се досети и извика:

— Морето! Хлуби, морето!

Слугата се смееше от вълнение. Беше чудесно да се чувствуваш като боговете, които стоят над света. Скоро намериха лек път надолу и стигнаха до едно туземно селище в подножието на планината. Виждайки обработената земя, Шон малко се разочарова, защото досега беше считал себе си и своите хора за единствените обитатели на тези земи.

Цялото население избяга, когато ги съгледа. Майките грабнаха децата си и тичаха, колкото могат по-надалеч — споменът за търговиите на роби все още беше жив в тази част на Африка. За две минути младият мъж пак придоби усещането, че е единственият жител на тази земя. Хлуби поклати глава с презрение, с каквото всеки зулус се отнасяше към другите племена, и каза:

— Маймуни!

Слязоха от конете и ги завързаха за едно голямо дърво в самия център на селото. Стояха на сянка и чакаха. Къщите приличаха на кошери със сламени покриви, почернели от дим. Няколко кокошки ровеха земята около тях. Половин час по-късно Шон забеляза едно черно лице, което ги наблюдаваше. Лицето бавно се показваше цялото, а след него и тялото. С края на окото си Шон наблюдаваше плахото му приближаване. Беше старец, с тънки като на щъркел крака, а едното му око беше побеляло от тропическа офталмия. Предположи, че жителите са го избрали за парламентьор.

Шон го погледна и му се усмихна. Старият човек замръзна на място, но след това устата му се изкриви в усмивка на облекчение. Младият мъж го приближи и му подаде ръка. От храстите наоколо моментално изскочиха много хора, говореха на висок глас, смееха се, опипваха дрехите му, вглеждаха се в лицето му и възкликваха от радост и почуда. Ясно беше, че повечето от тях виждат бял човек за пръв път.

Шон се опитваше да се освободи от стареца, който все още стискаше здраво дясната му ръка и я друсаше силно. Хлуби стоеше облегнат на дървото и наблюдаваше безучастно. Едноокият сложи край на бъркотията, като се развика с дрезгавия си, старчески глас. Куражът, който беше показал преди малко, му даваше това право. При неговата заповед много от младите жени изчезнаха и после се завърнаха с шарено дървено столче и шест паници от глина, пълни с бира. Все още държейки ръката му, старецът го заведе до столчето и го накара да седне. Останалите селяни наклякаха в кръг около него, а едно от момичетата донесе най-големия съд с бира и го постави пред Шон. Бирата беше жълта и кипеше. Стомахът му се сви при вида й. Погледна към Едноокия и видя, че той го наблюдава с любопитство. Шон отпи една глътка. След това се усмихна изненадан. Бирата беше горчива и вкусна.

— Добре — каза той.

— … бре — отвърнаха в хор селяните.

— За ваше здраве!

— … аве — повториха селяните като един.

Изпи бирата с удоволствие. Едно от момичетата занесе бира и на Хлуби. Тя коленичи пред него и му я подаде стеснително. На кръста си носеше въже, изплетено от трева, и на него, само отпред, висеше къса поличка. Задникът й беше открит, а гърдите й бяха с големината на зрели пъпеши. Хлуби гледаше все в тях, докато момичето сведе глава, и чак тогава той вдигна паницата, за да пие.

Шон търсеше водач до най-близкото португалско селище. Погледна към Едноокия и попита:

— Град? Португалски?

Едноокият, поласкан от вниманието на Шон, пак сграбчи ръката му, преди той да успее да я дръпне, и започна да я друса с всичка сила.

— Спри, глупако! — извика раздразнен Шон, а Едноокият се ухили и поклати глава.

Все още държеше ръката му, когато реши да държи реч пред съселяните си. В същото време Шон се мъчеше да си припомни името на поне едно португалско селище по брега.

— Нова Софала — извика той.

Едноокият спря да говори и го загледа.

— Нова Софала — повтори Шон, показвайки с ръка на изток.

Старецът се ухили с беззъбата си уста.

— Нова Софала — съгласи се той с авторитет и измина доста време, докато разберат, че той ще бъде водач.

Хлуби оседла конете. Едноокият взе рогозка и бойната си брадва от една колиба. Шон възседна коня си и погледна към Хлуби, но той се държеше някак странно.

— Е, какво има?

— Господарю. — Зулусът гледаше нагоре към клоните над главата си. — Старецът може да води товарния кон.

— Можете да го правите на смени.

Хлуби се изкашля и се взря в ноктите на ръката си.

— Господарю, има ли вероятност да се върнем по същия път?

— Да, разбира се — каза Шон. — Ще трябва да оставим стария човек тук. Защо питаш?

— Имам трън в крака, господарю. Много ме боли. Ако не ви трябвам много, мога да остана тук и да ви чакам. Може би ще ми мине дотогава.

Слугата отново вдигна поглед нагоре към клоните и въртеше крака си от стеснение. Шон не беше го забелязал да куца и много се озадачи, че Хлуби иска да остане там, а той не можеше да се сдържи да не поглежда към момичето с късата поличка. Младият мъж разбра и усмихна хитро. „Трънчето, което е влязло, е болезнено, но то не е в крака ти, а на друго място.“

Хлуби започна да влачи крака си.

— Нали каза, че са маймуни. Сега промени ли мнението си?

— Господарю, те наистина са маймуни, но много дружелюбни маймуни.

— Остани тогава, но не се преуморявай. На връщане трябва да прехвърлим планината.

22

Едноокият с гордост водеше коня с багажа. През високи треви, тресавища и гъста, гореща джунгла, сетне през бял коралов пясък и извити стъбла на палми, те стигнаха морето. Нова Софала бе форт с топове и дебели стени.

Караулът на портите възкликна „Мадре де Дио!“, когато видя Шон, и го заведе при коменданта. Той беше дребен човек с жълто лице и износена, мокра от пот туника. Също каза „Мадре де Дио!“ и ритна стола си, докато ставаше от бюрото. Трябваше му доста време, за да проумее, че този мръсен, брадясал великан не е опасен. Комендантът говореше английски и Шон му изложи проблема си.

Разбира се, че ще му помогне. Имаше трима йезуитски мисионери в укреплението, току-що дошли от Португалия, нетърпеливи да се проявят. Можеше да избира, но най-напред трябваше да се изкъпе, да обядва и после да помогне на коменданта да сортира вината, които бяха пристигнали с кораба на мисионерите. Реши, че това е хубава идея.

На обяда той се срещна с мисионерите. Бяха млади мъже с румени лица, защото бяха отскоро в Африка. И тримата бяха готови да тръгнат с него, но той избра най-младия не заради външността, а заради името. „Отец Алфонсо“ звучеше романтично. Йезуитите си легнаха рано и оставиха коменданта, четиримата млади офицери и Шон на пристанището. Всички пиха за здравето на кралица Виктория и на португалския крал. Бяха жадни, затова вдигнаха тост за отсъствуващи приятели, а след това и за здравето на всеки един от тях. Комендантът и Шон се заклеха във вечна вярност и приятелство, а това натъжи коменданта и той заплака. Младият мъж го потупваше по рамото и му предложи да изтанцуват „Напористият бял сержант“. Той каза, че не знае танца, но може би Шон ще му го покаже. Танцуваха върху масата. Комендантът танцуваше много добре, но се увлече и падна от масата. Шон помогна на младите офицери да го сложат в леглото, а на сутринта двамата с отец Алфонсо поеха обратно, придружени от Едноокия.

Бързаше да се върне при Катрин. Английският на отец Алфонсо бе толкова добър, колкото и португалският на Шон. Това затрудняваше разговора и затова отецът пое инициативата да говори. В началото младият мъж го слушаше, но като разбра, че се мъчи да го посвети в своята вяра, се отказа. Алфонсо не се притесни от това, продължи да говори, държейки юздите на коня с две ръце, а расото му се развяваше. Лицето му се потеше под голямата черна шапка. Едноокият ги следваше като праисторически щъркел.

Пътуваха два дни, докато стигнат селото на Едноокия. Пристигането им представляваше триумфална процесия. Лицето на отец Алфонсо светна, като видя толкова много души за покръстване. Шон си го представи как потрива ръце, затова реши да потегли веднага, преди да е забравил закъде и защо е тръгнал. Даде на водача ловджийския си нож като награда за труда му. Старият човек седна под голямото дърво в центъра на селото. Притискаше ножа към гърдите си с благоговение.

— Хлуби, стига ти толкова. Хайде да тръгваме!

Шон не беше слязъл от коня и нетърпеливо го чакаше да каже „сбогом“ на три от селските момичета. Той бе показал традиционния вкус на племето зулу — и трите имаха едри гърди, големи задници и бяха млади. Те плачеха.

— Хайде, Хлуби, какво има?

— Господарю, мислят, че съм ги взел за мои жени.

— Какво ги кара да мислят така?

— Не знам, господарю.

Зулусът скъса плетената връв, която най-младата и най-хубавата беше сложила на врата му, и офейка. Шон и Алфонсо го последваха в галоп. Селяните викаха след тях за сбогом и когато Шон се обърна назад, видя, че старецът все още седи под дървото, притиснал ножа до гърдите си.

Бързата езда пресече словоохотливостта на отец Алфонсо. Задникът му се друсаше на седлото, което не му беше приятно, и затова яздеше полуизправен на стремената.

Прехвърлиха билото на планината и започнаха да слизат от другата й страна. Спуснаха се към долината на река Саби. Яздеха през гората и на деветия ден от напускането на Нова Сафала стигнаха реката. Беше късен следобед. Ята токачки, накацали върху водата, подплашени се вдигнаха във въздуха като бял облак.

Шон поведе групата надолу към брега. Докато конете пиеха вода, той попита Хлуби.

— Познаваш ли тази част на реката?

— Да, господарю, на два маса път сме от фургоните. Минавайки през гората, се отдалечихме доста.

Шон погледна слънцето. То вече беше над върховете на дърветата.

— Остава ни половин час, докато се стъмни, а после… тази нощ няма да има луна — каза той.

— Може да почакаме до сутринта — предложи зулусът.

Младият мъж отхвърли предложението и направи знак на Алфонсо да се качи на коня. Отецът се беше приготвил да протестира, но Шон го побутна и му помогна да възседне коня.

23

В тъмнината фенерът във фургона на Катрин пръскаше червена светлина, която прозираше през платнището и им служеше като пътеводна звезда през последния километър.

Тийф ги залая за добре дошли, а Мбиджейн изтича преди другите слуги, за да поеме коня на Шон. В гласа му се усещаше тревога и облекчение.

— Господарю… започна.

Шон скочи от коня и се втурна към фургона. Дръпна бързо платнището.

— Шон! — Тя седна в леглото. Очите й бяха много зелени, а под тях имаше сини кръгове. — Благодаря на Бога, че дойде.

Той коленичи и я прегърна. Прошепна й нещо. Тя го целуна и се облегна на него. В този миг светът за тях престана да съществува — остана осветеният фургон и любовта на двамата.

Внезапно тя се сви в ръцете му и изохка. Шон я държеше, лицето му изразяваше безпомощност, а големите му ръце станаха плахи и несигурни.

— Какво да направя, любима? Как да ти помогна?

Тялото й се отпусна бавно и тя прошепна:

— Намери ли свещеник?

— Свещеникът! — Беше го забравил. Той изрева. — Алфонсо! Алфонсо, бързай, човече!

Лицето на отеца беше бледо от умора и прашно.

— Венчай ни! — нареди Шон. — Бързо, човече, хайде, че хоп-хоп ти разбираш?

Алфонсо се качи във фургона. Расото му беше скъсано и коленете му се виждаха бели и кокалести през дупките. Застана над тях и каза на португалски „ринг“.

Шон не разбра и отвърна.

— Да!

— Не, не, ринг? — Вдигна един пръст и направи кръг около него. — Ринг?

— Мисля, че иска халки — прошепна Катрин.

— О, господи! Съвсем съм забравил за това. — Огледа се безпомощно. — Какво можем да направим? Нямаш ли някой пръстен в сандъка?

Тя поклати глава, отвори уста да каже нещо, но болката не й позволи. Шон я придържаше, докато премине. После погледна ядосано към Алфонсо.

— Венчай ни, дявол да те вземе! Не виждаш ли, че няма време!

— Ринг — повтори отново свещеникът.

— Добре.

Шон скочи и изчезна навън.

— Мбиджейн, донеси ми пушката, бързо!

Ако искаше да застреля отеца, това си беше негова работа, зулусът беше длъжен да изпълнява. Той донесе пушката. Шон хвърли една жълтица на земята, опря дулото на пушката в нея. Куршумът проби неравна дупка в монетата, той хвърли пушката на Мбиджейн и се върна във фургона.

По време на церемонията Катрин на три пъти получи контракции. Шон я държеше здраво, а Алфонсо ускори четенето. Шон сложи пробитата монета на пръста й и я целуна. Свещеникът избърбори последния ред на латински и в този момент Катрин извика.

— Шон, ражда се…

— Излизай навън! — изкрещя той на Алфонсо, който изскочи с голямо облекчение.

Раждането не продължи дълго, но на Шон му се стори, че измина цяла вечност — както когато ампутираха крака на Гарик. Когато всичко свърши, тя се отпусна много тиха и бледа, а на леглото, все още свързано с нея, посиняло и изцапано с кръв, лежеше детето, което бяха създали.

— Но то е мъртво! — извика Шон с прегракнал глас. По челото му изби пот и той отстъпи назад.

— Не… — извика Катрин, надигайки се бързо. — Не, не е… Шон, трябва да ми помогнеш.

Обясни му какво да прави и най-после детето проплака.

— Момче е — каза майката нежно. — О, Шон… Момче е.

В този миг тя бе толкова красива.

24

Протестите на Шон бяха напразни. Катрин стана от леглото още на следващата сутрин. Едва се побра в една от старите си рокли. Той непрекъснато се въртеше около нея и детето.

— Още съм твърде пълна — смееше се Катрин.

— Любима, остани в леглото още един-два дни.

Тя му се усмихна, докато се опитваше да закопчае блузата си.

— Кой ще се грижи за бебето?

— Аз. Ти ще ми казваш какво да правя.

Да спори с нея беше безсмислено. Тя се облече и взе детето.

— Можеш ли да ми помогнеш да сляза?

Шон и Алфонсо поставиха стол за нея на сянка. Всички слуги дойдоха да видят детето. Майката го държеше в скута си, а бащата стоеше прав, надвесен над тях. На него всичко му изглеждаше нереално. Усмихваше се, докато слушаше слугите си, а ръката му изтръпна от ръкуване. Алфонсо беше двадесетият тази сутрин.

— Вземи детето си, Nkosii, нека да те видим с него на ръце! — викаше Мбиджейн и останалите зулуси подеха вика. Лицето на Шон се промени.

— Вземи го, господарю, вдигни го!

Катрин му подаде бебето и в очите на Шон се появи странен блясък.

— Не се страхувай, господарю, няма зъби, не може да те ухапе — окуражаваше го Хлуби.

Пое първородния си син несръчно. Зулусите го поздравяваха, а лицето на Шон бавно се отпускаше и по него засия горда усмивка.

— Колко е красиво, господарю!

— Красиво като баща си — съгласи се Мбиджейн.

Шон се взря в детето, то имаше тъмна коса, сплескано после като копче и сиви очи, а крачетата му бяха дълги, слаби и червени.

— Как ще го кръстите? — попита Хлуби.

Шон погледна към Катрин.

— Кажи им — каза той.

— Ще го наречем Дирк — каза тя на зулу.

— Какво значи това? — попита Хлуби.

Шон му отговори.

— Значи кама, остър нож.

Всички слуги кимнаха одобрително. Хлуби извади кутията си с енфие и я предложи на всички. Мбиджейн си взе с два пръста.

— Името е хубаво — каза той.

25

Бащинството, този невидим алхимик, преобрази отношението на Шон към живота. Нищо досега не бе толкова изцяло зависело от него. Наблюдаваше Катрин кръстосала крака, приведена над бебето, за да му подаде гърдата си да суче, а косата й надвиснала над едната й страна като крило. Лицето й беше по-закръглено и по-женствено. Погледна и детето в скута й, с червено лице, сучещо с малки поемания на дъх. Катрин вдигна глава и го погледна. Той й се усмихна. Тя също му се усмихна, а детето задърпа гърдата с малките си юмручета и търсещи устни.

Шон отиде при леглото, седна до тях и ги прегърна. Тя потърка бузата си в гърдите му. Косата й миришеше на нещо топло и чисто. Детето продължи да се храни шумно. Бащата се почувствува ужасно развълнуван, като пред прага на ново приключение.

Седмица по-късно, когато първите дъждовни облаци започнаха да се събират на небето, преведе фургоните отвъд реката, близо до планинските склонове, за да избегне горещините в полето. Имаше една долина, която беше забелязал, когато препускаха с Хлуби към морето. Долината беше покрита с ниска, ухаеща трева и кедрови дървета, които растяха покрай бистър поток. Шон ги заведе там.

Тук щяха да изчакат преминаването на дъждовния период и след като той свърши и детето стане достатъчно голямо, за да понесе пътуването, ще пренесат слоновата кост на юг и ще я продадат в Претория. Това беше щастлив лагер. Воловете се пръснаха из долината да пасат. Между фургоните се чуваше смях, а вечерно време, когато от планината се спуснеше мрак, огънят се издигаше весело нависоко. Отец Алфонсо остана с тях около две седмици. Беше приятен млад човек и въпреки че никога не се разбираха с Шон кой какво казва, се оправяха добре с езика на жестовете. Накрая той си тръгна с Хлуби и още един слуга, които трябваше да го преведат през планината, но преди да отпътува, успя да смути Шон, целувайки го за сбогом. Семейството съжаляваше, че се разделя с него. Бяха го заобичали и Катрин почти му беше простила неговата религия.

Започна дъждовният период. Седмиците преминаваха в месеци, щастливи месеци — около леглото на Дирк. Мбиджейн му беше направил легло от кедрово дърво. В сандъците на Катрин се намериха чаршафчета и завивки. Детето растеше много бързо, креватчето му ставаше все по-късо, а кожата загуби лилавия си оттенък, очите нямаха сив цвят — в тях имаше зелено, щяха да добият цвета на очите на майка му.

За да запълни времето си, Шон започна да строи колиба край потока. Слугите се присъединиха и от скромна, както беше запланувана, тя се превърна в нещо хубаво, с измазани стени, спретнат покрив и каменно огнище. Когато я завършиха, семейството се премести да живее в нея. След тънките стени на фургона тази колиба им даваше усещане за стабилността на тяхната любов. Една вечер, когато дъждът валеше като из ведро и вятърът свиреше около вратата, като че ли вие куче, те поставиха дюшек пред огнището и там, при топлината на огъня, заченаха още едно дете.

Дойде Коледа, а след нея и Нова година. Дъждовете затихнаха и спряха. Сега вече трябваше да тръгват, защото припасите им — брашно, сол, медикаменти, платове и други, бяха привършили. Натовариха пак фургоните и рано една сутрин потеглиха. Дългата редица от фургони се проточи и заизвива през долината на север към полетата. Катрин седеше на предната седалка на водещия фургон с Дирк в скута. Шон яздеше до нея. Тя се обърна и погледна към колибата им. През клоните на кедровите дървета видя чернеещия се покрив. Колибата изглеждаше самотна и изоставена.

— Трябва да се върнем тук някой ден. Бяхме толкова щастливи — каза тя на Шон.

Той се наведе, докосна ръката й и отговори.

— Щастието не е място, мила, ние не го оставяме тук. Вземаме го с нас.

Катрин му се усмихна щастливо. Второто бебе вече беше започнало да напомня за себе си.

26

Достигнаха река Лимпопо към края на юли и скоро намериха брод. За три дни разтовариха фургоните и ги прекараха празни през пясъка, а след това прехвърлиха слоновата кост и припасите. Свършиха на третия ден следобед. Бяха много уморени. Вечеряха рано и още преди слънцето да беше залязло, всички зулуси вече спяха. Шон и Катрин също спяха прегърнати във фургона. На сутринта тя беше малко бледа и тиха. Не беше забелязал, докато не му каза, че е уморена и ще отиде да си легне. Той веднага стана по-внимателен. Помогна й да се качи във фургона и подреди възглавниците под главата й.

— Сигурна ли си, че си добре? — непрекъснато я питаше.

— Да, няма ми нищо. Само съм малко уморена. Ще се оправя — уверяваше го тя. Оценяваше вниманието му, но почувствува облекчение, когато той излезе и отиде да види как вървят работите по товаренето. Искаше да остане сама. Беше й студено и се чувствуваше отпаднала.

По обяд фургоните бяха натоварени за голяма радост на Шон. Той отиде при Катрин, повдигна платнището и погледна вътре. Очакваше да я намери заспала.

Тя лежеше с отворени очи, завита с две от най-дебелите завивки. Лицето й беше бяло като на смъртник. Шон се разтревожи. Влезе бързо вътре.

— Скъпа, изглеждаш ужасно. Болна ли си?

Постави ръка на рамото й и усети, че трепери. Тя не му отговори, а сведе очи към пода. Шон проследи погледа й. Голямата гордост на Катрин беше едно нощно гърне. Направено беше от тежък порцелан, с червени рози, нарисувани ръчно от него. Тя го харесваше много и той винаги й се подиграваше, когато я свареше седнала на него. Сега гърнето стоеше до крака на леглото. Когато Шон погледна вътре, дъхът му спря. Беше пълно с течност с цвета на тъмна бира.

— О, господи! — прошепна той. Изведнъж си спомни, че в Уитуотърсранд беше чувал да се пее.

Вдигна глава и се вгледа в лицето й, търсейки признаци на страх. Тя обаче го гледаше право в очите и каза.

— Шон, това е малария.

— Да, зная — отговори той, разбирайки, че няма смисъл да я залъгва. Беше малария в една от най-тежките й форми — атакуваща бъбреците и превръщаща ги в чупливи торбички, пълни с черна кръв. Коленичи до нея.

— Трябва да лежиш много спокойно.

Докосна челото й и усети парещата кожа.

— Да — каза тя, но първите признаци, неспокойните движения на делириума бяха вече налице.

Към полунощ Катрин беше потънала дълбоко в кошмара на маларията. Тя се смееше, крещеше, клатеше глава и се бореше с него, когато се опитваше да я накара да пие. Трябваше да пие, това беше единственият шанс да промие бъбреците й, за да живее. Шон държеше главата й и я насилваше.

Дирк започна да плаче от глад и от уплаха при вида на майка си.

— Мбиджейн — крещеше Шон, — къде си?

Слугата беше чакал цял следобед пред входа на фургона. Появи се веднага.

— Господарю, с какво мога да ти помогна?

— Детето, можеш ли да се грижиш за детето?

— Не се тревожи за него, господарю. Ще го заведа в друг фургон.

Шон насочи цялото си внимание към жена си. Болестта се развиваше бързо. Тялото й гореше, кожата беше суха и с всеки изминал час тя ставаше все по-буйна и по-буйна. Беше трудно да се удържа.

Един час, след като се стъмни, Кандла дойде и донесе съд с някаква течност и една чаша. Шон се намръщи, като усети миризмата.

— Какво е това?

— Запарих кора от „мейдън брест“. Господарката трябва да го изпие.

Миризмата наподобяваше сварен хмел, затова Шон се поколеба. Познаваше това дърво. То растеше по високи места, имаше кора, като че ли засегната от болест — цялата в издутини, които приличаха на женски гърди, с по един трън на върха.

— Откъде я взе? Не съм виждал тези дървета близо до реката.

Печелеше време, за да реши дали да даде на Катрин да изпие тази течност. Познаваше лечителските способности на зулусите, които понякога помагаха.

— Хлуби се изкачи на възвишенията, където лагерувахме преди четири дни… той донесе кората оттам преди един час.

Петдесет километра отиване и връщане за шест часа. Шон се усмихна, колкото и да беше разтревожен.

— Кажи на Хлуби, че господарката ще изпие лекарството.

Кандла държеше главата й, а той наливаше ужасната течност между устните й — накара я да изпие цялата купа. Този сок, изглежда, помогна на бъбреците й, на четири пъти до сутринта тя изхвърля гъста черна вода. Всеки път я придържаше, предпазвайки тялото й от движения, които можеха да я убият. Постепенно делириумът премина в кома. Лежеше свита и тиха в леглото, разтърсвана от кратки тръпки. Когато утринното слънце проникна във фургона, Шон погледна лицето й и разбра, че тя умира. Кожата й беше прозрачна, жълтеникавобяла, косата й беше загубила блясъка си и приличаше на суха трева. Кандла донесе още една паница от същата течност и я накараха да я измие.

— Господарю, позволи ми да сложа един дюшек до леглото на господарката. Ти трябва да поспиш. Ако се наложи, ще те събудя — каза той.

Шон го погледна с блуждаещ поглед.

— Ще има време и за сън, приятелю, но по-късно. — Погледна към Катрин и добави тихо: — Може би много скоро ще има време и за това.

Внезапно тялото на болната се напрегна и Шон коленичи до леглото. Не му трябваше много време, за да разбере какво става. Погледна към Кандла и каза:

— Бягай, бягай бързо навън!

Мъката в гласа му изплаши слугата и той едва не падна по стълбите на фургона.

Вторият син на Шон се роди същата сутрин и докато Кандла наглеждаше Катрин, той зави детето в чаршаф и го занесе в пустинята, за да го погребе.

Дните и нощите се сливаха в една безнадеждна мъка. Колкото Катрин беше близо до смъртта, толкова й Шон беше до безумието. Той не се помръдна от фургона през всичкото това време, седеше до леглото, бършеше потта от лицето й. Поднасяше чаша вода до устните й или просто седеше и я гледаше. Загубил беше второто си дете, а пред очите му жена му се превръщаше в жълт скелет. Спаси го Дирк. Мбиджейн доведе момченцето при него, то седна на дюшека и се сгуши в баща си. Започна да дърпа брадата му. Това беше един малък лъч светлина в мрачния фургон.

27

Катрин оживя. Възстановяваше се бавно. Отчаянието на Шон се превърна в надежда, а след това в облекчение. Урината й вече не беше тъмна, а червена и с много утайка. Тя го разпознаваше, въпреки че беше много слаба и не можеше да вдигне глава от възглавницата.

Очите й го следяха през цялото време, докато се движеше из фургона. Мина цяла седмица, преди да разбере за бебето. Тя го попита шепнешком. Шон й разказа всичко с цялата нежност, на която беше способен. Тя нямаше сили да прояви каквито и да било чувства. Лежеше тихо, загледана в тавана и по страните й се стичаха сълзи.

Пораженията, които болестта беше нанесла на организма й, бяха невероятни. Краката й бяха станали толкова тънки, че Шон можеше да ги обхване с една ръка. Кожата висеше по лицето и тялото й. Все още имаше кръв в урината. Но това не беше всичко, болестта беше засегнала и ума й. Нищо не беше останало от силния й дух, за да понесе загубата на детето. В мъката си бе издигнала стена, през която нито съпругът й, нито детето й можеха да проникнат. Шон се бореше да я върне към живота, да поправи щетите, нанесени на разсъдъка и тялото й. Всяка минута от живота му беше посветена на грижата по нея.

Той и слугите обикаляха околността, за да намерят храна, която да възвърне апетита й: диви плодове, мед, месо от жираф и други животни, кебап от слонско сърце и черен дроб от антилопа, печена игуана, филе от риба-лястовица. Катрин едва-едва се докосваше до храната и после обръщаше гръб и оставаше загледана в брезента над леглото. Шон сядаше до нея и говореше за фермата, която ще си купят, опитвайки се да я въвлече в разговор. Описваше къщата, която ще построят, четеше й от книгите на Даф, но единствената реакция беше леко присвиване на устните при думите „смърт“ и „дете“. Разказваше й за дните, прекарани в Уитуотърсранд, опитвайки се да си припомни случки, каквито биха я забавлявали. Водеше Дирк при нея и го оставяше да играе из фургона. Детето вече ходеше, косата му беше тъмна и започваше да се къдри, а очите му бяха зелени. Обаче то не можеше да се задържи задълго във фургона. Бързо се добираше до изхода и със заповеднически глас се провикваше.

— Мбиджа! Мбиджа!

Почти веднага главата на Мбиджейн се появяваше в отвора на платнището с поглед, устремен към Шон за разрешение.

— Добре, вземи го, но кажи на Кандла да не го тъпче толкова много.

Бързо, преди още Шон да се разколебае, слугата грабваше Дирк и тичаше по стълбите. Детето разполагаше с поне две дузини зулуси, които да го глезят. Те се състезаваха помежду си за неговата обич и внимание, какви ли не усилия полагаха, за да спечелят благоволението му — достойният Мбиджейн беше безжалостно язден от Дирк между фургоните, Хлуби се чешеше под мишниците, кривейки лицето си и издавайки звуци, наподобяващи маймунските, а Дирк се заливаше от смях и удоволствие. Дебелият Кандла преглеждаше складовете на Катрин и изнасяше оттам плодове и други продукти, за да храни детето както трябва. Другите слуги се въртяха наоколо със силното желание да се включат и те и да проявят своето обожание към детето, но се страхуваха да не пострадат от ревността на Мбиджейн и Хлуби. Шон знаеше какво става навън, но беше безсилен да го предотврати. Цялото му внимание беше за Катрин.

За пръв път в живота си той даваше толкова много от себе си на друго човешко същество. Това ставаше през месеците, през които Катрин се съвземаше и можеше да сяда, продължи и в месеците, през които Шон считаше, че не е благоразумно да поднови придвижването на кервана на запад. Построиха специална носилка за нея. Той не искаше да рискува с друсането на фургона и през първия ден преходът трая само два часа. Четирима слуги носеха носилката, а Катрин лежеше в нея, защитена от слънцето с едно платнище, опънато над главата й. Въпреки това тя беше изморена. Гърбът я болеше и ситни капчици пот избиваха по челото й. Следващата седмица също пътуваха само по два часа на ден и след това започнаха постепенно да увеличават преходите.

На половината път до Магализберг спряха да лагеруват. Мбиджейн отиде при Шон и каза:

— Има още един празен фургон, господарю.

— Да, но другите са пълни.

— На четири часа път оттук има място със заровена слонова кост, достатъчна, за да напълним и този фургон.

Устните на Шон се изкривиха от болка. Погледна на югоизток и прошепна:

— Мбиджейн, все още съм млад човек, а вече съм натрупал толкова много лоши спомени, които са достатъчни да направят старините ми тъжни. Би ли ме посъветвал да открадна от приятел не само живота, но и слоновата му кост?

— Аз просто попитах, това е всичко.

— И аз ти отговорих, Мбиджейн. Там всичко е негово… нека стои така, както си е.

28

Прекосиха Магализберг и свиха на запад по планинската верига. И най-после, два месеца след като бяха напуснали река Лимпопо, стигнаха селището на бурите при Луи Трешар. Шон остави Мбиджейн да подреди фургоните на площада пред църквата и отиде да търси лекар. В цялата околия имаше само един. Той го намери в кабинета му над централния магазин и го заведе при фургоните. Носеше чантата му, а лекарят, несвикнал на такова внимание, подтичваше до него, за да вървят заедно, задъхваше се по пътя и когато стигнаха, беше облян в пот. Шон чакаше отвън, докато траеше прегледът. Когато най-после лекарят излезе, той запита нетърпеливо.

— Какво мислите, докторе?

— Мисля, господине, че трябва ежечасно да благодарите на Всевишния. — Докторът поклати глава. — Изглежда почти невероятно, че жена ви е могла да оживее след тази болест и загубата на детето.

— Значи ли това, че е вън от опасност, че няма да я повтори?

— Засега е вън от опасност, но все още е твърде болна. Може да мине и година, преди организмът да се възстанови напълно. Няма лекарство. Тя трябва да лежи спокойно, да се храни добре и да изчаква времето да си каже своето. — Лекарят се поколеба. — Има и друг проблем… — Той потупа челото си с показалеца. — Скръбта е ужасен разрушител. Тя ще има нужда от любов и нежност, а след около шест месеца ще има нужда и от ново бебе, за да запълни празнината, оставена от това, което е загубила. Осигурете й тези три неща, господине, но най-много от всичко, господине, дайте й любов. — Докторът погледна часовника си и каза. — Време, имаме толкова малко време за всичко. Аз трябва да вървя, има и други, които се нуждаят от мен. Бог да бъде с вас, господине!

Докторът подаде ръка на Шон.

Той я пое и разтърси.

— Колко ви дължа?

Докторът се усмихна, имаше загоряло от слънцето лице, а очите му бяха сини и когато се усмихваше, изглеждаше като момче.

— Аз не взимам пари за думи, господине. Бих искал да мога да направя повече. — Той забърза през площада. Докато вървеше, човек можеше да разбере, че усмивката му лъже. Той наистина беше възрастен човек.

— Мбиджейн! — извика Шон. — Вземи една бивна от фургона и я занеси в кабинета на доктора над магазина.

На следващия ден Катрин и Шон отидоха на сутрешната служба в църквата. Тя не можеше да стои права по време на химните, затова седеше на пейката. Тиха и бледа, гледаше олтара, а устните й мълвяха думите на песента. Очите й бяха пълни с мъка.

Останаха в Луи Трешар още три дни и бяха приети много добре от всички. Мъже идваха да пият кафе при тях и да видят слоновата кост, жени им носеха пресни яйца и зеленчуци, но Шон беше нетърпелив да продължат по-скоро на юг. На третия ден поеха по последната част от пътуването си.

Катрин бързо се възстановяваше. За голямо разочарование на слугите започна сама да се грижи за Дирк. Напусна носилката и отново седна на предната седалка на водещия фургон. Малко понапълня и под жълтата кожа започна да се прокрадва розовина. Макар че физически се поправяше бързо, депресията не я напускаше. Шон не можеше да направи нищо повече, за да й помогне.

Месец преди Коледата на 1895 година фургоните на Шон превалиха веригата от ниски възвишения над града и в далечината пред тях се откри Претория. Както тропическите дървета джейкаранд, нацъфтели лилаво във всеки двор, така и шумните улици говореха за благоденствието на Трансваалската република. Шон разположи кервана на края на града, до самото шосе — просто изтегли фургоните от него. След като ги разположи и се увери, че за здравето на Катрин не съществува опасност, той облече единствения си хубав костюм и поръча да оседлаят коня му. Костюмът беше кроен преди четири години за голям корем, какъвто имаше тогава. Сега сакото му беше широко. Лицето му беше обгоряло от слънцето, а голямата и гъста брада се спускаше надолу и покриваше яката, която вече не можеше да обхване врата. Ботушите бяха напълно деформирани и набръчкани отгоре, защото не бяха виждали боя от много време. Около панделката на шапката му имаше тъмни мазни петна, а периферията й висеше над очите му. Бутна я назад.

Имаше извинение и оправдание за любопитните погледи, които го проследяваха, докато яздеше надолу по Чърч стрийт, с един едър мускулест дивак, яздещ отстрани до едното му стреме и огромна петниста хрътка, тичаща до другото. Групата си пробиваше път между колите, които задръстваха широката улица. Преминаха сградата на републиканския парламент, минаха покрай къщите с нацъфтели градини и стигнаха до търговския център на града, близо до гарата. Шон и Даф някога бяха купували всичките си запаси от един и същи търговец и сега той отиде пак там. Нищо не се беше променило — само надписът на фирмата беше малко избелял, но се четеше ясно.

Което означаваше, че тук са готови да купуват злато, скъпоценни камъни, кожи, слонова кост и други естествени материали. Слезе от коня и хвърли юздите на Мбиджейн.

— Може да се забавя.

Качи се на тротоара, поздрави две дами с повдигане на шапката и влезе в сградата, където господин Голдберг развиваше своята дейност. Един от продавачите се втурна да му услужи, но Шон му махна и той се върна зад щанда. Господин Голдберг беше в дъното на магазина и говореше с двама клиенти. Беше доволен, че ще почака, за да има време да се разходи между отрупаните със стока рафтове. Спря пред един, опипа една риза, за да прецени качеството й, помириса една пура, разгледа една брадва, взе една пушка и се прицели в стената. Господин Голдберг, нисък и дебел мъж, се ръкува с клиентите си, отпрати ги и после тръгна към него. Косата му беше подстригана късо, а вратът преливаше над яката. Той погледна към Шон, а очите му останаха безизразни, докато търсеше в картотеката на паметта си картата с името. След малко се усмихна и лицето му светна.

— Господин Кортни, нали?

Шон също се усмихна.

— Точно така. Как си Изи? Как е търговията?

Лицето на господин Голдберг помръкна.

— Ужасно, ужасно, господин Кортни. Разтревожен съм.

— Изглеждаш добре. — Посочи корема му. — Доста си напълнял.

— Можете да се шегувате, господин Кортни, но аз ви казвам, че е ужасно. Данъци и тревоги, данъци и тревоги — въздъхна господин Голдберг, — а сега се говори и за война.

— Какво е това? — смръщи вежди Шон.

— Война, господин Кортни, война между Британия и Републиката.

Лицето на младия мъж се проясни и той започна да се смее високо.

— Глупости, господин Голдберг! Даже Крюгер не може да бъде толкова голям глупак! Дай ми чаша кафе и една пура и да тръгнем из магазина ти, за да видя какво има, и ще поговорим за бизнес.

Търговецът промени израза на лицето си и сведе очи сънливо.

— Бизнес, господин Кортни?

— Да, Изи, този път аз продавам, а ти купуваш.

— Какво продавате?

— Слонова кост.

— Слонова кост?

— Да, двадесет фургона.

Господин Голдберг въздъхна тъжно и каза.

— Слоновата кост вече не се търси. Едва ли ще можете да я продадете.

Това беше много добре изиграно. Ако Шон не беше питал за цената преди два дни, думите му можеха да го убедят.

— Съжалявам да чуя това. Ако не се интересуваш, ще я предложа на друго място.

— Елате в офиса ми, можем да поговорим, разговорът не струва пари.

Два дни по-късно те все още обсъждаха този въпрос. Шон беше докарал фургоните в задния двор на склада. Господин Голдберг лично претегляше всяка бивна и записваше теглото й на един лист. Двамата събраха цифрите и се съгласиха с общия сбор. Сега идваше последният стадий на разговора им — цената.

— Хайде, Изи, изгубихме два дни. Това е добра цена и ти го знаеш… хайде да привършваме — изръмжа Шон.

— Ще загубя много пари — протестираше господин Голдберг. — И аз трябва да живея.

— Хайде! Да приемем сделката за сключена.

Шон му подаде ръка.

Господин Голдберг се поколеба за секунда и сложи дебелата си ръка в лапата му. Двамата се ухилиха доволно. Един от чиновниците на господин Голдберг наброи златните монети, подреждайки ги на купчинки, а след това ги преброи още веднъж. Шон напълни две брезентови торби със златото, потупа господин Голдберг по рамото, извади пура и тръгна към банката с тежкия си товар.

— Кога пак се връщате в степта? — извика след него господин Голдберг.

— Скоро!

— Не забравяйте да купите необходимите ви запаси от нас!

— Ще дойда.

Мбиджейн носеше едната торба, а Шон — другата. Усмихваше се, димът от пурата му се стелеше след него. В тежестта на златото има нещо, което кара човека, който го носи, да става осем стъпки висок.

Същата вечер, докато лежаха в леглото, Катрин попита:

— Имаме ли достатъчно пари, за да купим фермата?

— Да — каза Шон. — Имаме пари за най-прекрасната ферма на целия полуостров Кейп, а след още едно пътуване ще имаме достатъчно, за да построим къщата и хамбарите, да купим добитъка, да посадим лозята, а даже и ще ни останат.

Катрин помълча малко и след това попита:

— Значи се връщаме пак в степта?

— Да, само още веднъж, още две години и ще се преместим в Кейп. — Той я прегърна. — Нямаш нищо против, нали?

— Не, мисля, че го искам. Кога тръгваме?

— Не веднага, след известно време. — Шон се смееше от сърце. — Първо ще се позабавляваме. — Той я прегърна и усети колко болезнено слабо беше тялото й все още. — Ще купим хубави дрехи за теб, любима, и костюм за мен, който няма да изглежда като карнавален. Ще излезем и ще видим как изглежда този град и какви развлечения може да ни предложи. — Той спря, защото му хрумна нова идея. — Дявол да го вземе! Зная какво ще направим! Ще вземем карета и ще отидем до Йоханесбург. Ще наемем апартамент в „Гранд Нешънъл Хотел“ и ще поживеем. Ще се къпем в порцеланова вана, ще спим в истински легла, може да ти направят красива прическа, а на мен да подстрижат брадата. Ще ядем скариди и яйца от пингвини… Не мога да си спомня откога не съм вкусвал свинско или овнешко месо… Ще го полеем със старо, кипящо вино и ще танцуваме валс на хубава музика. — Шон стана и започна да танцува, а когато спря, Катрин попита тихо:

— Валсът не е ли греховен танц?

Той се усмихна в тъмнината.

— Да, наистина е такъв!

— Бих искала да съгреша поне веднъж… не повече… поне малко, и то с теб, искам да видя какво е…

— Ще съгрешим… — каза Шон. — Ще бъдем от ужасни по-ужасни, като в ада.

29

На следващия ден Шон заведе Катрин в най-изискания магазин в Претория. Избра платове за половин дузина рокли. Една от тях трябваше да бъде за бал — светложълта коприна. Това беше екстравагантно и той го знаеше, но не го беше грижа, след като видя искрица радост и зеления цвят в очите й и руменината по страните й. За пръв път, откакто се беше разболяла тя пак живееше. Той пилееше парите си с удоволствие, а продавачките бяха във възторг от него. Трупаха се около тях с табли, върху които предлагаха най-различни дамски принадлежности.

— Дузина от тези — казваше Шон. — Да, тези са много хубави.

Изведнъж зелен блясък на един от рафтовете привлече погледа му — това беше зеленият цвят на Катрин.

— Какво е това? — посочи той и двете продавачки едва не паднаха, блъскайки се коя да му го донесе. Победителката донесе един шал. Шон го взе и го постави около раменете на жена си. Шалът беше великолепен.

— Да, ще го вземем.

В този миг устните на Катрин потрепериха и тя заплака. Вълнението беше твърде силно за нея. Настана суматоха. Продавачките се тълпяха около Шон да помагат. Той вдигна Катрин на ръце и я понесе към каретата, спря се на вратата и извика:

— Искам тези рокли до утре сутрин. Ще може ли?

— Ще бъдат готови, господин Кортни. Даже ако момичетата ще трябва да работят цяла нощ.

Заведе Катрин до фургона и я сложи на леглото.

— Моля те, Шон, прости ми. Никога не съм правила това преди.

— Всичко е наред, любима, аз те разбирам. Сега поспи.

На другия ден тя остана в лагера да си почива, докато Шон отиде при господин Голдберг на покупки. Трябваше да набави всичко необходимо за следващата експедиция. Още един ден измина в товарене на фургоните и в това време Катрин изглеждаше вече достатъчно добре, за да могат да отидат до Йоханесбург.

Тръгнаха рано сутринта. Мбиджейн караше, а двамата седяха на задната седалка, държейки ръцете си. Дирк се въртеше, като гледаше ту през единия, ту през другия прозорец, сплесквайки носа си в стъклото, и не спираше да коментира всичко видяно на своя смешен език, смесица от холандски и зулу, език, който Шон наричаше „диркезе“.

Пристигнаха в града по-рано, отколкото предполагаше. За тези четири години градът се беше разраснал и разпрострял чак до степта, изглежда, за да ги посрещне.

Караха по централната улица в новата част на града и стигнаха до центъра. Там промените бяха малко, беше такъв, какъвто го помнеше. Минаха по Илъф стрийт, а там, по тротоарите, пълни с народ, седяха и призраците от миналото. Чу Даф да се смее и бързо се обърна по посока на гласа. Един денди, с бомбе и златни зъби, който седеше в минаващата до тях карета, се изсмя още веднъж и тогава Шон разбра, че това не е смехът на Даф. Много приличаше на този на Даф, но не беше същият. Всичко тук така наподобяваше това, което той познаваше отпреди, но в същото време беше и по-различно — носталгия, но тъжна поради усещането за невъзвратимост. Миналото беше загубено и той знаеше, че никога не ще може да го върне обратно. Нищо не можеше да бъде същото, защото действителността съществува само в даден момент и само на дадено място. След това тя умира и човек я загубва. Трябва да я търсиш на друго място и по друго време.

Наеха апартамент в „Гранд Нешънъл“: хол и две спални, баня и балкон, който гледаше над улицата, над покривите, чак до изкопните машини и големите бели купища пръст около хълма. Катрин беше изтощена. Изпратиха им вечерята в апартамента и когато се нахраниха, тя си легна. Шон слезе долу сам, за да пийне нещо. Барът беше препълнен. Намери място в ъгъла. Седеше тихо, далеч от брътвежа наоколо. Бяха сменили картината зад бара — преди беше с ловен сюжет, а сега — един облечен в черно генерал, опръскан с кръв, който си взима сбогом с отряда си на бойното поле. Войните от отряда изглеждаха отегчени. Огледа облицованите в кафяво стени на заведението. Спомни си — имаше толкова много да си спомня. Изведнъж примигна. В ламперията, близо до страничната врата, имаше дупка с формата на звезда. Шон се ухили. Постави чашата на масата пред себе си и започна да масажира кокалчетата на дясната си ръка. Ако Хендерсън не беше успял да се наведе навреме, главата му щеше да отиде. Направи знак на келнера за още едно бренди. Докато той пълнеше чашата му, Шон попита:

— Какво се е случило с ламперията до онази врата?

Момчето погледна натам и после обратно към шишето.

— Някакъв човек мушнал юмрука си през нея, но това в стари времена. Шефът го остави като спомен.

— Трябва да е бил мъжага, тази врата е два сантиметра и половина дебела. Кой е бил той?

Момчето повдигна рамене и каза.

— Някой от наемниците по тези места. Те идват и си отиват. Спечелят някоя пара, изпикаят я на стената тук и се връщат, откъдето са дошли.

Той погледна Шон с отегчение и каза:

— С това ще стане половин долар, човече.

Пиеше брендито бавно, въртейки машата в ръка, наблюдавайки как течността се задържа по стените като олио. „Значи и с една пробита в облицовката дупка ще те запомнят“ — си мислеше той.

— Сега отивам да си лягам. Това вече не е моят свят. Моят свят е горе и спи. — Усмихна се, привършвайки питието.

— Шон! — Чу глас в ухото си и усети една ръка на рамото. — Господи, Шон, ти ли си?

Гледаше човека до себе си. Не го познаваше. Тази поддържана брада и нос, изгорял от слънцето, който се белеше… очите, той позна очите.

— Денис, стари мошенико! Денис Петерсън от Лейдибург, нали?

— Но ти не ме позна! — смееше се Денис. — Това е то нашето приятелство — изчезна преди десет години и сега даже не ме позна.

И двамата се смееха.

— Мислех, че отдавна са те обесили — защитаваше се Шон. — Какво правиш в Йоханесбург?

— Продавам говеждо месо — аз съм в Комитета по отглеждане на добитък. — В гласа му имаше нотка на гордост. — Тук съм, за да подновя договора и сключа нови.

— Кога се връщаш?

— Влакът ми тръгва след час.

— Е, има време за по една чашка, преди да тръгнеш. Какво да бъде?

— Бренди, благодаря.

Шон поръча напитките, взеха ги и изведнъж осъзнаха, че цели десет години стоят между тяхната, някога истинска, близост.

— И така, какво си правил през всичките тези години? — наруши мълчанието Денис.

— Това-онова, нали знаеш — малко миньорство, а сега тъкмо се връщам от степта. Нищо особено.

— Е, добре е, че се видяхме пак. А здравето ти?

— А твоето? — попита Шон и изведнъж се сети, че има новини за семейството си, новини, каквито не е имал от години.

— Как са всички в Лейдибург, сестрите ти?

— И двете се задомиха, аз също, имам четири сина. — Гордостта пак се прокрадна в гласа му.

— Познавам ли я?

— Одри — знаеш я, дъщерята на стария Пай.

— Не! Това е чудесно, Денис! Тя беше хубаво момиче — извика той.

— Най-хубавото — поправи го Денис.

Той имаше вид на преуспяващ човек, добре гледан съпруг и добре хранен — коремът му вече доста тежеше. Чудеше се дали и неговият не е такъв.

— Разбира се, старият Пай почина. Рони пое банката и магазина.

— Мишокът, с уши на прилеп? — каза Шон и разбра, че направи грешка.

— Той е вече член на семейството ми, Шон. Много е честен и е умен бизнесмен — намръщи се Денис.

— Съжалявам, само се пошегувах. Как е майка ми? — промени темата той. Зададе въпроса, който беше на устата му през цялото време.

Лицето на Денис се смекчи, по него се разля топлина.

— Както преди, има магазинче за дрехи, точно до този на Рони. Това е малка златна мина, никой и не мисли да купува от друг, освен от магазина на леля Ада. Тя е кръстница на две от децата ми. Мисля, че е кръстница на половината от децата в областта… — Изведнъж стана сериозен. — Поне да й бе писал, Шон. Не можеш да си представиш каква мъка си й причинил.

— Поради ред обстоятелства — отговори Шон и сведе поглед.

— Това не е извинение. Имаш задължение, което си пренебрегнал.

Шон повдигна очи и го погледна, без да скрива раздразнението си — ти, дребно човече, ти, надуто, проповядващо, малко човече, гледаш на света през ключалката на собствената си важност. Душата на Шон се бунтуваше, а устата мълчеше. Денис не забеляза реакцията му и продължи:

— Това е урок, който човек трябва да научи, докато е малък — всички ние имаме дълг и задължения. Човек израства, когато поеме товара, който обществото му е поставило. Вземи моя случай, въпреки огромната работа, която имам по фермата, сега аз притежавам Махобас Клооф и освен задълженията към семейството си имам време да съм представител на нашата област в Комитета за отглеждане на добитък за месо, освен това съм член на църковния съвет и управата на селото и имам пълното основание да считам, че ще ме поканят да стана кмет. — След това погледна строго към Шон. — А ти, ти какво си направил досега в твоя живот?

— Живял съм го — отвърна той и Денис го погледна объркан.

— Женен ли си?

— Бях, но я продадох на арабите на север.

— Направил си какво?

— Е — ухили се Шон, — беше много стара, а цената бе добра.

— Това е шега, хей, ха-ха! Не можеш да излъжеш добрия стар Денис.

Шон се изсмя гръмко, този невероятен малък човек!

— Още едно, Денис?

— Две е нормата ми, благодаря — каза той и извади златния си часовник. — Време е да вървя. Беше чудесно, че те видях.

— Чакай! Как е брат ми, как е Гари?

— Бедният стар Гари! — Той поклати глава тържествено.

— Какво не е наред с него? — Гласът му прозвуча остро.

— Нищо — каза Денис, — нищо повече от това, което е.

— Защо каза „бедния Гари“?

— Не знам, всички му казват така. Това е навик. Просто пред имената на някои хора се поставя това.

Шон потисна раздразнението си. Трябваше да знае.

— Не ми отговори. Как е той?

Мъжът направи движение с дясната си ръка.

— Напоследък гледа повече в шишето. Не го обвинявам, но тази жена, за която се ожени… ти беше далеч от цялата тази работа, ако мога да кажа.

— Можеш, но кажи, добре ли е? Как са нещата в Теунис Краал?

— Всички пострадахме от тази болест по добитъка, но Гари загуби половината от животните си. Бедният стар Гари. Всичко се случва все на него.

— Господи боже, петдесет на сто!

— Да, но Рони му помогна. Зае му срещу ипотека, за да може да се съвземе.

— Теунис Краал ипотекиран пак? — изрева Шон. — О, Гари, Гари!

— Да. — Денис се изкашля от неудобство. — Трябва да вървя вече, господин Шон. Да им кажа ли, че съм те видял?

— Не. Остави нещата така, както са.

— Добре… — Той се поколеба. — А ти добре ли си с парите?

Шон усети, че мъката му се разсея малко, това надуто, малко човече щеше да му предложи пари назаем.

— Много мило от твоя страна, Денис, но аз имам малко спестени пари — достатъчно, за да мога да се прехраня още няколко дни.

— Добре тогава. — Изглеждаше много облекчен. — Добре тогава, господин Шон. — И той напусна бързо бара.

Така, както излезе от бара, така излезе и от ума на Шон. Това, което сега го вълнуваше, беше брат му. Той реши.

— Ще се върна в Лейдибург след новата експедиция. Бленуваната ни ферма няма да загуби нищо от чара си, ако бъде преместена в Натал.

И той внезапно усети носталгия по Теунис Краал, жадуваше да може пак да седне на бюрото в кафявия кабинет, жадуваше да усети хладната мъгла, която се спускаше сутрин по стръмните скали, да види пръските от белите водопади, носени от вятъра. Искаше отново да чуе гласа на Ада, отново да й обясни всичко. Знаеше, че тя ще разбере и ще му прости.

Най-много от всичко искаше да бъде при Гари — бедният стар Гари! Трябва да се върне, десет години са много и той вече ще е забравил горчивината. Трябва да се върне заради него и заради Теунис Краал. Взел това решение, Шон доизпи чашата и се качи по стълбите към своя апартамент.

Катрин дишаше тихо в съня си, с коса, разпиляна по възглавницата. Докато се събличаше, я наблюдаваше и тъгата му се разсея. Той отдръпва леко завивката от неговата страна и точно тогава Дирк изплака в другата стая. Шон отиде при него.

— Какво има?

Дирк мигаше като малко бухалче и търсеше извинение, намери го почти веднага: „Искам вода!“.

Докато баща му отиде и се върне от банята, детето се разсъни и използува случая за открита атака.

— Разкажи ми приказка, татко.

Вече беше седнал в леглото с ококорени очи.

— Ще ти разкажа приказката за Джак и Нори.

— Не тази, тя е много къса — протестираше той.

Приказката за Джак и неговите братя траеше само няколко минути.

— Тогава тази. Имало едно време един цар, който имал всичко на света, но когато го загубил, открил, че никога не е имал нищо и че сега има повече, отколкото някога е имал.

Дирк гледаше слисан.

— Тази не е много хубава — изрази мнението си той.

— Не — каза Шон. — Не е… нали? Но мисля, че трябва да сме благодарни и да признаем, че не е чак толкова лоша за това време на нощта.

30

Шон се събуди щастлив. Катрин седеше в леглото и наливаше кафе, а Дирк тропаше на вратата, за да влезе. Жена му се усмихна.

— Добро утро!

— Как спа, мила?

— Добре, благодаря.

Но той видя, че под очите й има тъмни кръгове.

Шон отиде до вратата на спалнята.

— Приготви се да посрещнеш кавалерията — каза и отвори внезапно вратата широко.

Дирк се хвърли право в леглото, а Шон се мушна веднага след него. След миг детето беше върху гърдите на баща си и се бореше безмилостно, а Шон молеше за пощада.

След закуската Мбиджейн докара каретата пред хотела. Когато и тримата се настаниха в нея, Шон отвори малкото прозорче зад седалката на кочияша и извика на слугата:

— Първо до офиса! После, около десет, на борсата.

Мбиджейн се ухили и го погледна.

— Да, господарю, след обяд в „Биг Хауз“. — Мбиджейн никога не успя да овладее думата „Ксанаду“.

Отидоха до всички познати места. Шон и Мбиджейн се смееха и през малкото прозорче си припомняха един на друг весели случки от миналото. Пред борсата имаше паника, тълпи се бяха събрали отвън на тротоара. На всички бюра по Илъф стрийт бяха поставени фирми, така че и до главната врата на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ имаше медна плоча със списък на членовете. Слугата спря каретата и Шон се похвали пред Катрин, че и неговото име е там. Тя седеше тихо и само слушаше. Изведнъж се почувствува недостойна за човек, който е постигнал толкова много. Тя прие ентусиазма му неправилно и помисли, че той съжалява за миналото и желае то да се върне.

— Мбиджейн, заведи ни до „Кенди Дийп“. Да видим какво става там.

Последните петстотин метра от пътя бяха обрасли и осеяни с много ями и бракувани части. Блокът на Управлението бе разрушен и основите бяха обрасли с трева. Имаше нови сгради и изкопни машини на половин миля по вододела, но и тук всичко бе изоставено. Мбиджейн обърна каретата по алеята, която някога е минавала пред сградата на Управлението. Той скочи и хвана конете за поводите. Шон помогна на Катрин да слезе и качи Дърк на раменете си. Тръгнаха нагоре към шахта три на „Кенди Дийп“. Вървяха през висока трева, през купища тухли и боклук.

Голите бели циментови блокове, които някога бяха подпирали машините, образуваха правилна геометрична форма в тревата. Зад тях се издигаха белите купища от шлака, някакъв минерал се беше просмукал през стената на отсрещната скала и се стичаше надолу като жълтеникаво петно. Някога Даф го идентифицира и се оказа, че не е с голяма стойност. Шон не можеше да си спомни името му, беше като името на някаква звезда — Уран, или нещо такова.

Стигнаха до шахтата. Краищата й бяха изровени и тревата, поникнала по тях, висеше надолу. Машините ги нямаше, беше останала само една тел, с която беше ограден отворът на шахтата. Шон се наведе, взе голямо парче скала и го хвърли през оградата. Стояха безмълвни и слушаха как парчето се удря по стените на шахтата, докато лети надолу. Продължи доста дълго и когато най-после удари в дъното, ехото се чу като слаб звук, идващ от стотици метри дълбочина.

— Хвърли още! — нареди Дирк, но Катрин го спря.

— Не, Шон, не, хайде да тръгваме. Това е злокобно място. — Тя потрепери. — Напомня ми гроб.

— Действително има нещо такова — каза той, припомняйки си тъмнината и скалите, които го бяха притиснали там долу.

— Хайде да си тръгваме — настоя тя и те се отправиха към мястото, където ги чакаше Мбиджейн с каретата.

Шон беше весел по време на обяда, пи малко вино, но Катрин беше уморена и по-нещастна, отколкото когато напуснаха Луи Трешар. Беше започнала да разбира какъв живот е имал, преди да го срещне, и сега беше уплашена, че може да поиска пак да се върне към него. Тя познаваше само степта и живота на пътуващите бури и знаеше, че никога няма да свикне да живее така. Наблюдаваше как се смее и шегува по време на вечерята, с каква лекота даваше поръчките на белия келнер, начина, по който си служеше с приборите, наредени пред тях на масата, и накрая не издържа.

— Да се махаме оттук, нека да се върнем в степта.

Шон я загледа изненадано.

— Какво?

— Моля те, Шон, нека да си отидем. Колкото по-рано си тръгнем, толкова по-бързо ще можем да купим фермата.

Той се усмихна хитро.

— Ден или два нямат значение. Започваме да се веселим, довечера ще те заведа да танцуваш, нали ще съгрешаваме, спомняш ли си?

— Кой ще остане при Дирк? — попита тя тихо.

— Мбиджейн. — Шон я погледна многозначително. — Ти се наспи следобед, а довечера ще излезем и ще му отпуснем края.

Засмя се при спомена, който този израз предизвика у него.

Когато същата вечер Катрин се събуди, тя разбра и другата причина за депресията си. За пръв път след второто раждане цикълът й се бе възстановил и тя се чувствуваше зле физически и душевно. Не каза на Шон. Изкъпа се и облече жълтата рокля. Отиде в банята и започна да реше косата си бързо и нервно. Дърпаше гребена през косата, докато кожата на главата й пламна, но косата оставаше все така безжизнена, толкова безжизнена, колкото и очите, които я наблюдаваха от жълтото лице в огледалото.

Шон застана зад нея и се наведе да я целуне по бузата.

— Изглеждаш като сноп златни летви, висок метър и шестдесет и пет. — Но веднага разбра, че жълтата рокля беше грешка. Твърде много се сливаше с жълтия цвят на косата й. Мбиджейн чакаше отвън.

— Може да се върнем късно — каза му Шон.

— Няма значение, Nkosii. — Лицето на зулуса беше невъзмутимо както винаги, но Шон улови малка искра в очите и се сети, че той чака с нетърпение да отиде при Дирк.

— Няма да влизаш в стаята му — предупреди го Шон.

— Ами, ако заплаче?

— Няма да заплаче… но ако го направи, виж какво иска, дай му го и после го остави да спи.

По лицето на Мбиджейн се изписа протест.

— Предупреждавам те, ако се върнем и го заваря да те язди като кон из стаята, и двама ви ще накажа.

— Сънят му няма да бъде нарушаван, господарю.

На рецепцията попита момичето:

— Къде можем да намерим най-хубавата храна в този град?

— Два преки по-надолу, сър, в „Голдън Гини“. Не може да го подминете.

— Звучи ми като сборище на леки жени. — Шон се колебаеше.

— Уверявам ви, сър, няма да съжалявате. Всеки отива там. Господин Роудз винаги обядва там, когато идва в града, господин Барнато, господин Храдски…

— Дик Търпин, Чезаре Борджия, Бенедикт Арнолд… — продължи да изброява Шон. — Добре, убедихте ме.

Излезе от хотела през главния вход с Катрин под ръка. Луксът в „Голдън Гини“ стресна малко дори и Шон. Келнер в униформа ги посрещна и ги поведе надолу по мраморна стълба, по голям килим между група от елегантни мъже и жени, до една маса, която още отдалеч блестеше със снежнобялата си покривка и сребърни прибори. Кристални полилеи висяха от дъгообразния таван, музиката беше хубава, а въздухът ухаеше на скъпи парфюми и пури.

Катрин безпомощно преглеждаше листа с менюто, но Шон й помогна и направи поръчката с френски акцент, което я порази, но не и келнера. Пристигна и виното, а с него настроението му се повиши. Жена му седеше тихо срещу него и само слушаше. Тя се мъчеше да измисли нещо духовито, за да му отговаря, но не успяваше. Във фургона или когато бяха сами в степта, те можеха да говорят с часове, но тук беше като онемяла.

— Да танцуваме? — Шон се наведе към нея и стисна ръката й.

Тя поклати глава отрицателно.

— Шон, не мога. Всички тези хора гледат. Ще се изложа.

— Хайде де, ще ти покажа как… не е трудно.

— Не, не мога, наистина не мога.

Той призна в себе си, че този подиум не е най-подходящото място за урок по танци. Келнерът донесе храната в големи подноси с виеща се от тях пара. Шон се отдаде изцяло на яденето. Катрин го наблюдаваше, едва докосвайки твърде пикантната за нея храна. Цялото й внимание бе завладяно от смеха и гласовете наоколо. Чувствуваше се не на място и беше безкрайно нещастна.

— Хайде, Катрин — усмихна й се Шон. — Едва си докоснала чашата. Пийни малко от това да те загрее.

Тя отпи послушно от шампанското, но не й хареса. Той изяде и последното парче от любимия си специалитет от омар и като се облегна назад доволен и с повишено настроение, каза:

— Брей… само се моля готвачът да поддържа и останалата храна на това ниво — оригна се тихо с ръка на устата и се огледа наоколо. — Даф казваше, че добре приготвеният омар е доказателство за…

Изведнъж млъкна. Гледаше втренчено към горната площадка, където се бяха появили двама мъже във вечерно облекло и една жена. Жената беше Кенди Раутенбах. Кенди, с вдигната нагоре руса коса. Кенди, с диаманти на ушите и врата, с гърди наполовина извън деколтето на роклята, която беше бяла като пяната на цяло буре с бира, Кенди, с ясни, сини очи над червената уста. Кенди, самоуверена и красива. Смеейки се тя погледна към Шон. Тя гледаше невярваща на очите си, смехът й замръзна на устните, после вдигнала високо полите си с ръка, се затича по стълбата към него. Кавалерите й тичаха разтревожени след нея, келнерите отстъпваха, за да й направят път, и всички глави се обърнаха да я гледат. Шон блъсна стола назад и стана да я посрещне, а тя се хвърли върху него и обви ръце около шията му. Последва нескончаема размяна на несвързани поздравления и най-после Шон успя да я откъсне от врата си и я обърна с лице към Катрин. Кенди се беше зачервила и едва дишаше от вълнение. Имаше опасност при всяко поемане на дъх гърдите й да изскочат от корсета. Все още държеше реката на Шон.

— Кенди, запознай се с жена ми Катрин. Мила, това е Кенди Раутенбах.

— Приятно ми е. — Катрин се усмихна неуверено.

Кенди направи грешка и каза:

— Шон, ти се шегуваш! Ти женен?

Усмивката на жена му изчезна. Кенди забеляза промяната и продължи бързо:

— Трябва да те поздравя с избора. Приятно ми е да се запозная с вас, Катрин. Трябва да се видим някога насаме и аз ще ви разкажа за ужасното минало на съпруга ви.

Тя продължаваше да държи Шон, а Катрин гледаше все в ръката й — дълги, лакирани нокти върху тъмния плат на костюма. Той проследи погледа й и тактично се опита да се освободи от Кенди.

— Шон, тези двамата са постоянните ми ухажори. — Двамата стояха на една крачка зад нея, като добре обучени ловджийски кучета. — И двамата са толкова чудесни, че не мога да реша кой да бъде. Хари Латеган и Дерек Гудман. Момчета, това е Шон Кортни. Вие сте слушали много за него.

— Ще имате ли нещо против да седнем при вас? — попита Дерек.

— Ще се обидя, ако не го направите! — отговори Шон.

Мъжете отидоха да намерят столове, а в това време двете жени се изучаваха една друга.

— Това първото ви идване ли е в Йоханесбург, госпожо Кортни? — Кенди се усмихна любезно, като си помисли: „Чудя се къде я е намерил Шон, тя е тънка като пръчка, а и видът й! И този ужасен акцент! Можеше да намери и по-добра, можеше да избере нещо по вкуса си!“.

— Да, но няма да останем задълго — отговори Катрин. „Тя е блудница… трябва да е… гърдите й са полуголи… а боята по лицето й и начина, по който докосваше Шон? Трябва да му е била любовница. Ако го докосне още веднъж, ще я убия.“

В това време Шон се върна със стол за Кенди.

— Кенди е една от моите стари приятелки, мила, надявам се да се харесате.

— Сигурна съм, че ще се харесаме — каза Кенди, но жена му не отговори и тя се обърна пак към него. — Шон, колко е хубаво, че те виждам отново. Изглеждаш толкова добре… почернял от слънцето и красив, както когато те срещнах за пръв път. Спомняш ли си този ден, когато с Даф дойдохте да се храните в хотела?

Сянка премина по лицето на Шон.

— Да, спомням си. — Той се огледа и даде знак на келнера да дойде. — Ще пием шампанско, нали?

Кавалерите на Кенди започнаха да спорят чий ред е.

— Шон, с вас ли е Даф? — попита тя.

— Кенди, нали Дерек плати миналия път? Сега е мой ред. — Хари търсеше подкрепа от нея, но жената не им обърна внимание. Гледаше към Шон и очакваше отговор, но той стана и отиде да седне на мястото до Катрин.

— Виж, малката, мога ли да имам първия танц? — попита Дерек.

— Съжалявам, Дерек, победителят плаща и първия танц ще бъде негов — отсече Хари.

— Добре — отвърна Дерек.

— Шон, попитах тук ли е Даф!

— Не, не е.

Избягваше да я погледне. Кенди прехапа устни, искаше да знае какво е станало с Даф и реши да притисне Шон. Отново се усмихна.

— Какъв е този спор? — Тя потупа Хари по рамото с ветрилото си. — Аз ли ще бъда наградата в тази игра? Решавам Дерек да плати, а Шон ще има първия танц. Това е!

— Виж какво, малката, това не е честно, ти знаеш… — започна Шон, но Кенди вече беше станала и го чакаше.

— Хайде да видим дали още можеш да водиш в танца така великолепно, както някога.

Шон погледна към жена си.

— Нямаш нищо против, нали… само един танц.

Катрин поклати глава. „Мразя я, тя е блудница“ — повтаряше наум тя. Никога дотогава не беше изричала тази дума на глас. Беше я прочела в Библията, но сега й доставяше удоволствие да я мисли и повтаря наум. Наблюдаваше ги как отиват под ръка към дансинга.

— Ще имате ли нещо против да танцуваме, госпожо Кортни? — предложи Дерек.

Тя поклати отрицателно глава, без да го погледне. Наблюдаваше Шон и Кенди. Видя как той я взе в обятията си и студена буца заседна в стомаха й. Кенди го гледаше, вдигнала глава към него, усмихваше му се, а ръката й беше в неговата.

„Тя е блудница!“ Сълзите на Катрин бяха готови да се търкулнат по бузите, но повтарянето на тази дума ги задържаше. Шон въртеше Кенди непрекъснато и Катрин се стягаше на стола, стиснала ръце една в друга на скута си. Краката им се докосваха, тя видя как Кенди изви гръб и притисна тялото си до Шон. Катрин мислеше, че ще се задуши от ревност, жестока и смразяваща ревност, която се разливаше в гърдите й.

„Мога да отида и да го издърпам от нея — мислеше тя. — Мога да го спра да прави това. Няма право! Също като че ли двамата правят… правят го заедно. Сигурна съм, че са го правили преди, сега вече го зная. О, Господи, накарай ги да спрат! Моля те, Господи, накарай ги да спрат!“

Най-после Шон и Кенди се върнаха на масата. Те се смееха и когато стигна до стола й, Шон сложи ръка на рамото на Катрин. Тя се отдръпна, но той не го забеляза. Всички се забавляваха. Всички, освен Катрин. Хари и Дерек се бореха за предимство, силният смях на Шон избухваше непрестанно, Кенди блестеше като диамантите, които носеше. През няколко минути той се опитваше да въвлече и Катрин в разговора, но тя упорито отказваше. Седеше и мразеше всички. Мразеше и съпруга си. За пръв път не беше сигурна в него, ревнива и уплашена. Погледна ръцете си и видя колко са слаби, напукани и зачервени от слънцето, толкова груби в сравнение с тези на другата жена. Скри ги бързо в скута си и се наведе към Шон.

— Моля те, искам да се върна в хотела. Не се чувствувам добре.

Шон спря по средата на един разказ и я погледна със смесица от недоумение и загриженост. Не му се искаше да тръгва, но знаеше колко болна е тя все още. Поколеба се една минута и каза:

— Разбира се, любов моя, съжалявам. Не съобразих… — Обърна се към другите: — Ние ще трябва да тръгваме… жена ми все още не е добре… тя току-що прекара ужасна малария.

— О, Шон, трябва ли да си отиваш? — Кенди не можеше да скрие разочарованието си. — Има още толкова много неща да си кажем.

— Страхувам се, че трябва. Ще се видим някоя друга вечер.

— Да — каза Катрин. — Следващия път, когато дойдем в Йоханесбург.

— О, не знам… може би, преди да тръгнем. Някоя вечер следващата седмица. Да речем в понеделник.

Преди Кенди да може да отговори, Катрин се намеси:

— Моля те, Шон, може ли да тръгваме? Много съм уморена.

Тя тръгна по стълбата, но видя, че Кенди скочи, хвана Шон за ръката и почти допирайки устни до ухото му, го запита нещо. Той й отговори кратко и Кенди веднага се върна на масата и седна. Когато бяха вече на улицата, Катрин се обърна към него:

— Какво те попита Кенди?

— Просто ми каза „довиждане“ — измънка Шон, а Катрин знаеше, че лъже. Не си говориха по целия път до хотела. Тя беше заета със своята ревност, а той си мислеше за това, което Кенди го беше попитала, и какво й беше отговорил.

— Шон, къде е Даф? Трябва да ми кажеш.

— Той е мъртъв, Кенди.

31

Шон се събуди с главоболие и дори скачането на Дирк върху гърдите му не помогна. Трябваше да го отпрати с обещание за бонбони. Детето, усещайки превъзходството, повдигна цената на едно пакетче бонбони „биволски очи“ и две близалки. След това разреши на Катрин да го заведе в банята. Шон въздъхна и се мушна под завивките. Болката се движеше и спираше точно зад очите му. В устата си имаше неприятен вкус, а димът от пурите бе проникнал навсякъде. Задряма отново и болката като че ли намаля.

— Шон, днес е неделя, нали знаеш. Ще дойдеш ли на черква с нас? — попита Катрин от вратата на банята.

Той стисна силно очите си.

— Шон!

Никакъв отговор.

— Шон!

Той отвори очи.

— Няма ли да ставаш?

— Не се чувствувам добре — отговори дрезгаво. — Мисля, че имам признаци на малария.

— Идваш ли с нас? — запита жена му безмилостно. Чувствата й към него не се бяха смекчили през нощта.

— Не се чувствувам добре, не ми се ходи сега. Сигурен съм, че Всеопрощаващият ще разбере.

— Не бива да споменаваш напразно името на Господа!

— Съжалявам, мила, но не мога да стана поне още няколко часа. Главата ме боли, ще се пръсне.

Тя се обърна и влезе в хола. Чу я да казва на Дирк с висок глас, за да я чуе и Шон:

— Баща ти няма да дойде с нас. Ще отидем сами на закуска, а после на черква.

— Да, ама той ми обеща пакетче бонбони и две близалки.

Чу вратата да се затваря и гласът на Дирк да затихва по коридора. Той се отпускаше бавно и чакаше болката да изчезне. След малко забеляза таблата с кафето до леглото и реши да си налее чаша кафе. Надигна се и внимателно си сипа кафе. На таблата имаше и каничка със сметана. Тъкмо се канеше да си сипе в кафето, когато на вратата се почука.

— Влез — извика Шон, предполагайки, че това е камериерът, който идва за таблата. После чу бързи стъпки.

— Кой е?

Подскочи толкова силно от изненада, че разля каничката със сметана върху чаршафа и новата си пижама.

— Господи, Кенди, не биваше да идваш тук. — Той беше объркан. Сложи каничката обратно на таблата и нервно започна да чисти пижамата си с ръце. — Ако жена ми… някой видя ли те? Не бива да оставаш тук. Ако Катрин разбере, че си идвала, тя ще… искам да кажа, тя просто няма да разбере.

Очите й бяха подути и зачервени. Изглежда, не бе спала през нощта.

— Всичко е наред, Шон. Чаках отсреща, докато видях, че жена ти излезе. Отиде на черква на Сомишнър стрийт, а там службите траят по петдесет години.

Тя влезе в спалнята и седна на края на леглото.

— Аз трябваше да говоря с теб насаме. Не мога да те оставя да си отидеш, без да знам за него. Искам да ми разкажеш всичко, обещавам, че няма да плача.

— Кенди, нека да не се измъчваме. Той е мъртъв и толкоз. Нека го помним като жив. — Беше забравил за главоболието си, заместено от мъката по Даф и неудобното положение, в което бе поставен.

— Моля те, кажи ми.

— Кенди, не виждаш ли, че това вече няма значение? Начинът, по който той си отиде, не е важен. Всичко, което трябва да знаеш, е, че е мъртъв. Отиде си и ни остави малко по-богати от това, че сме го познавали, и малко по-бедни от това, че сме го загубили.

— Кажи ми — отново настоя тя.

Шон й разказа. Отначало думите излизаха трудно, но после — със страшна бързина от ужаса, който описваше. Когато завърши, тя не каза нито дума. Седеше на леглото и гледаше в земята. Той се приближи до нея и я прегърна.

— Нищо не може да се направи.

Тя облегна глава на рамото му, като че ли търсеше закрила. Останаха така известно време в мълчание. Изведнъж Кенди се отдръпна и помоли с усмивка.

— Разкажи ми за себе си. Това синът ти ли беше с Катрин? Много хубаво дете.

Шон смени темата с голямо облекчение. Разказваха за живота си през годините, които не се бяха виждали. Изведнъж Шон се върна към действителността.

— Господи, Кенди, говорим от векове, а Катрин ще се върне всеки момент. По-добре е да тръгваш. Тя няма да разбере.

На вратата Кенди се обърна, зарови пръсти в брадата му и каза:

— Ако някога тя те изхвърли, прекрасен грубиянино, знай, че ще има някой, който ще те приеме. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Бъди щастлив!

Шон потърка брадата си, съблече изцапаната пижама, сви я на топка и я запрати в банята през отворената врата на спалнята. Отиде да се изкъпе. Бършеше се и си подсвиркваше, когато чу вратата да се отваря.

— Ти ли си, мила?

— Татко, татко, мама ми купи бонбони! — Дирк чукаше по вратата на банята.

Шон уви кърпа около кръста си и отвори.

— Виж, татко, колко много бонбони! Искаш ли един?

— Благодаря, Дирк. — Лапна един бонбон, избута го настрана и запита. — Къде е мама?

— Там. — Дирк посочи спалнята, после затвори внимателно пакетчето. — Ще запазя и за Мбиджейн.

— Той ще се зарадва — каза Шон и се отправи към спалнята. Катрин лежеше на леглото. Щом я видя, разбра, че има нещо много сериозно. Тя лежеше на леглото с поглед, отправен към тавана, и лице, жълто като на мъртвец. Приближи се до нея и докосна бузата й с пръсти. Обзе го ужас.

— Катрин?

Не получи отговор. Тя лежеше тихо, без каквато и да е искрица живот в очите си. Шон отвори вратата и изтича по коридора. Там имаше някакви хора.

— Повикайте лекар, колкото може по-бързо, жена ми умира! — извика той на чиновника зад гишето.

Служителят го гледаше с безразличие.

— Побързай, глупаво копеле, размърдай се! — крещеше Шон. Той още беше с кърпата около кръста. Хората го гледаха в недоумение.

— Мърдай, човече, мърдай! — Сграбчи една ваза от перилата и понечи да я хвърли по чиновника. Той се размърда и изскочи от главната врата. Шон се върна в апартамента.

Дирк стоеше до леглото на майка си, с лице, разкривено от големия бонбон в устата, а очите му бяха ококорени от учудване. Баща му го грабна и го занесе в другата стая. Заключи вратата въпреки крясъците му. Той не беше свикнал да се отнасят така с него. Шон се върна при леглото на Катрин и коленичи. Все още беше там, когато дойде лекарят. Разказа за маларията, а докторът слушаше и после го отпрати в хола. Прегледът продължи дълго. Когато докторът дойде при него, Шон усети, че има нещо, което го тревожи.

— Припадък ли е?

— Не, не мисля. Дадох й успокоително.

— Какво й е? — настояваше Шон, а докторът се чудеше какво да каже.

— Жена ви преживяла ли е нещо, някакъв шок, неприятност или лоши новини?

— Не, току-що се върна от черква. Защо? Какво й е? — Шон го хвана за реверите и го раздруса.

— Изглежда, че е истеричен припадък. Дадох й лекарство и сега ще заспи. Довечера ще мина да я видя пак.

Мъчеше се да освободи реверите си от Шон. Той го пусна и отиде в спалнята.

Лекарят дойде отново привечер. Шон беше разсъблякъл Катрин и я беше поставил в леглото. Но през цялото това време тя не се помръдна. Дишането й беше учестено въпреки лекарствата, които й беше дал лекарят. Самият той беше озадачен.

— Не мога да разбера, господин Кортни. Нищо особено не мога да открия, освен много силното изтощение. Мисля, че просто трябва да изчакаме, не искам да й давам повече лекарства.

Шон разбираше, че лекарят не може да направи нищо повече. Въобще не забеляза кога той си отиде. Мбиджейн взе Дирк, изкъпа го, нахрани го и го сложи да спи. След това излезе тихо от апартамента. Шон се почувствува преуморен от всички тревоги през деня. Остави лампата в хола да свети и легна с дрехите в леглото си. Заспа малко след това.

Тогава Катрин се обърна и го погледна. Шон лежеше напълно облечен върху завивките, подложил мускулеста ръка под главата си, а напрежението се издаваше на лицето му от смръщеното чело и нервното потрепване на устните в съня. Тя стана и се надвеси над него. Чувствуваше се самотна, толкова самотна, колкото никога в степта, толкова силно наранена, че усещаше почти физическа болка.

Всичко, в което беше вярвала, се разруши през тези няколко минути, които й трябваха, за да разбере истината.

Тя погледна съпруга си и с изненада разбра, че още го обича, но сигурността, която намираше в него, си беше отишла. Стените на нейния замък се оказаха от хартия. Тя бе усетила първия студен полъх през тези хартиени стени, докато го наблюдаваше как отново изживява миналото си и как съжалява за него. Стените се разтърсваха от вихри, докато той танцуваше с онази жена, после стените се срутиха около нея. Гледаше заспалия мъж, когото толкова много беше обичала и му беше вярвала. Обходи стаята, за да се увери, че няма грешка.

Сутринта, на връщане от службата, тя и Дирк се отбиха в сладкарницата точно срещу хотела. На детето му трябваше доста време, докато избере бонбоните си. Най-после покупката беше направена с малко помощ от страна на Катрин и продавачката. Тъкмо се канеха да излязат, когато погледна през големия прозорец на магазина и видя Кенди Раутенбах да напуска хотела. Тя слезе бързо по стълбите, огледа се, пресече улицата и отиде при една карета. Катрин се спря като закована.

Отново беше обзета от ревност, защото Кенди изглеждаше много добре. Едва когато каретата замина, Катрин напусна магазина и започна да си задава въпроси за посещението на Кенди в хотела им в единадесет часа сутринта в неделя. Ревността се заби като кама в гърдите й. Едва дишаше. Припомни си краткото прошепване в ухото на Шон предишната вечер в „Голдън Гини“, както и че му зададе въпрос, на който той не отговори. Той знаеше, че Катрин ще ходи на черква в неделя сутрин. Колко просто беше всичко! Шон имаше среща, затова отказа да отиде с тях, и докато ги няма, тази проститутка е отишла при него.

— Мамо, много силно ме стискаш, боли!

Несъзнателно беше стиснала ръката на детето. Излезе бързо от магазина, влачейки Дирк след себе си. Бързо се изкачи по стълбите. Вратата беше затворена. Отвори я и парфюмът на Кенди я блъсна в главата.

Подуши пак, нямаше грешка — ухание на виолетки. Чу Шон от банята и после Дирк, който викаше.

— Татко, татко, мама ми купи бонбони!

Сложи Библията на бюрото и прекоси стаята, ухаеща на виолетки, видя хвърлената пижама на Шон в банята с мокри петна по нея, погледна и към леглото му — там също имаше петна. Краката й се подкосиха и тя усети, че й се повръща, бузите й горяха, едва успя да стигне до леглото си.

32

Тя беше сигурна. Шон беше имал тази жена по такъв безотговорен, вулгарен начин — в тяхната спалня, почти пред очите й. Пренебрежението му към нея я нараняваше много по-силно, отколкото ако я бе ударил по лицето и изхвърлил на улицата. Болестта, депресията след загубата на детето и мензисът бяха отнели желанието й да се бори. Тя го обичаше, но се оказа неподходяща за него. Вродената гордост не би й позволила да го моли. Имаше само един изход.

Тя се наведе плахо над него и докато го целуваше, усети мъжката миризма на тялото му и гъстата брада до бузата си. Решението й се разколеба, искаше й се да се хвърли върху него, да обвие ръце около врата му и да го помоли да й даде още една възможност. Ако й кажеше с какво се беше провинила пред него, щеше да се опита да го поправи. Може би ако се върнат пак в степта… Тя се отдръпна. Притисна ръка към устата си. Нямаше смисъл. Той вече беше решил. Даже и да го моли, няма да я приеме обратно, това винаги ще стои между тях. Тя беше живяла в един замък и сега не искаше да го замени за кална колиба. Шибана от камшика на гордостта си, отиде бързо до гардероба. Облече палтото си и го закопча — то стигаше до глезените й и закриваше нощницата, омота зеления шал около главата си и се обърна да го погледне още веднъж. Шон спеше, отпуснал голямото си тяло на леглото, а челото му все още беше смръщено.

В хола се спря пред бюрото. Библията стоеше там, където я беше оставила предишния ден. Отвори първата страница и написа нещо. После я затвори и отиде до вратата. Там се поколеба още веднъж и погледна към стаята на Дирк. Нямаше да може да издържи, ако влезеше вътре. Вдигна единия край на шала и закри устата си, отвори вратата и излезе в коридора, а оттам до главния вход, тихо отвори и затвори вратата след себе си.

33

Когато се събуди, Шон беше изненадан, че е спал облечен. Навън все още беше полутъмно, а стаята — студена. Надигна се на лакти, разтърка очи и погледна към леглото на Катрин. Завивките бяха отметнати и леглото — празно. Шон изпита облекчение — значи тя се е поправила и е станала. Отиде до банята и почука на вратата.

— Катрин — извика той, а после по-силно. — Катрин, тук ли си?

Дръжката се превъртя, когато я натисна, и вратата се отвори. Той примигна от светлината, която белите плочки отразяваха, видя хавлиената кърпа, която беше хвърлил върху един стол. Обзе го безпокойство. Изтича до стаята на Дирк — вратата беше все още заключена. Той я отвори. Детето се събуди и седна в леглото. Шон изтича по коридора към главния вход. Погледна във фоайето. Една лампа гореше, а мъжът на рецепцията спеше. Шон го разтърси.

— Някой излизал ли е тази вечер?

— Не… не знам.

— Тази врата заключва ли се?

— Не, сър, на нея има резе. Може да се излезе, но не може да се влезе.

Шон изтича на улицата. Накъде, в каква посока да я търси? Питаше се дали не се е върнала обратно в Претория при фургоните? Не, това е невъзможно. Тя няма пари за пътуването. Защо е излязла, без да го събуди, оставила е Дирк, дрехите си? Трябва да не е била на себе си от лекарствата. Може би имаше нещо вярно в думите на доктора, че е преживяла някакъв шок, може би сега се скита по нощница из улиците на града без памет, може би… Шон стоеше сам на улицата в тази студена, сива утрин с хиляди въпроси и предположения в главата.

Обърна се и изтича през главния вход в задния двор.

— Мбиджейн! — изкрещя той. — Мбиджейн, къде си?

Зулусът се появи от конюшнята, където изресваше един от наетите коне.

— Господарю…?

— Виждал ли си господарката?

Лицето на Мбиджейн се намръщи озадачено.

— Вчера…

— Не, човече, снощи, днес… виждал ли си я?

Изразът на лицето му даде отговор. Шон го блъсна, влезе в конюшнята, грабна едно седло и го хвърли върху гърба на най-близкия кон. Докато оправяше припряно юздите, говореше на Мбиджейн през стиснатите си зъби.

— Господарката е болна. Излязла е през нощта. Има вероятност да се скита по улиците като тези, които ходят насън. Иди бързо при твоите хора и им кажи да я търсят. Ще дам десет жълтици на този, който я намери. След това се върни и се погрижи за Дирк.

Шон изведе коня от конюшнята. Беше сигурен, че само след половин час половината от зулусите в града ще тръгнат да търсят Катрин — това правят племенната лоялност и десетте златни монети. Той тръгна по пътя за Претория. На три мили от града едно момче пасеше овце до пътя. То го увери, че Катрин не е минавала по този път. Шон обърна коня и отиде в полицията. Шефът й го познаваше още от старите времена, затова можеше да разчита на помощта му. След полицията тръгна по улиците, които вече бяха започнали да се оживяват от хора. Спря пред хотела, остави коня пред главния вход и изтича по стълбите. На рецепцията нямаше новини за него. Качи се в апартамента, където слугата хранеше детето.

— Дойде ли си?

Мбиджейн поклати глава.

— Ще я намерят, господарю. Петдесет мъже я търсят.

— Остани с детето — каза Шон и излезе.

Отиде при коня.

— За бога, къде е отишла — изрече на глас, — без пари, по нощница, къде, по дяволите, е отишла?

Качи се на коня, яздеше безцелно по улиците, взираше се в лицата на минувачите, поглеждайки в задните дворове и запустелите места. До обяд вече беше изморил коня, а самият той ужасно се разтревожи. Обиколи всички улици на Йоханесбург, пита много хора, но от Катрин нямаше никаква следа. Яздейки за петдесети път по Джипи стрийт, видя хотела на Кенди.

— Кенди — прошепна той. — Тя ще ми помогне.

Завари я в кабинета, постлан с персийски килими и позлатена мебел. Блъсна настрана дребния, облечен в черно мъж, който се опита да го спре. Кенди вдигна глава и го видя.

— Шон… о, колко хубаво, че те виждам. Влез! — Надигна се зад бюрото и му подаде ръка. — Какво има, Шон?

Той й разказа всичко и когато завърши, тя позвъни за прислужника.

— В кабинета до камината има бренди — нареди тя, — донеси го.

Когато прислужникът се върна с шишето, Шон си напълни голяма чаша и я изпи до половината.

— Огледайте гарата. Телеграфирайте на всички дилижанси от града, които се движат по главните пътища. Изпратете някого в болницата. Проверете регистрите на всички хотели — разпореди Кенди на дребния човек.

— Разбира се, мадам — каза той и излезе.

— Можеш да налееш и на мен една чаша. Седни и се успокой. Ти се държиш точно така, както тя е искала.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Това е един малък съпружески урок по държание и дисциплина предполагам, че не си женен от вчера и можеш да го разбереш.

— Какво искаш да кажеш с това „съпружески урок по дисциплина“?

— Това е малко наказание за лошо държание. Може да си ял с отворена уста или да си взел повече, отколкото ти се полага, да не си казал „добро утро“ с необходимото уважение… или пък си извършил един от тези морални грехове, които омърсяват брака. Виждам, че семейният живот не те е отказал от шишето. Един Кортни винаги е изпивал по цял галон, но искам да ти кажа, че малката Кати има пристъп на ревност. Вероятно първият, тъй като целият ви брачен живот е протекъл в степта и тя не е имала възможност да наблюдава как влияе чара на един Кортни върху съществата от другия пол.

— Глупости! От кого ще ме ревнува?

— От мен — каза тя. — Всеки път, когато поглеждаше към мен, имах чувството, че ме удря с брадва в гърдите.

Кенди докосна гърдите си с пръсти, привличайки много хитро вниманието му към тях. Шон погледна към тях — бяха съблазнителни и ухаеха на виолетки. Той обърна глава неспокойно.

— Глупости! — повтори. — Та ние сме стари приятели, почти като… — Поколеба се и спря.

— Надявам се, че не искаше да кажеш „като брат и сестра“… или забрави миналото?

Шон не беше забравил. Все още помнеше всяка подробност. Изчерви се и стана.

— Трябва да вървя. Ще продължавам да я търся. Благодаря за помощта, Кенди, и за питието.

— Каквото имам е и твое, господине — промърмори тя, вдигайки закачливо едната си вежда, доволна от изчервяването му.

С времето надеждата, че ще я намерят, ставаше все по-малка и вечерта Шон отново изпадна в голяма тревога, тя го накара да забрави умората и лошото настроение. Един по един хората на Мбиджейн пристигаха и докладваха, че не са могли да сторят нищо. Хората на Кенди също не я откриха. Шон остана единственият, който продължи да търси. Яздеше из града с фенер в ръка, претърсвайки същите места, които вече беше пребродил. Продължаваше да разпитва хора, някои от които мислеха, че се шегува, и започваха да се смеят, но щом видеха лицето му, спираха и отминаваха. Други казваха, че са чули нещо за една изчезнала жена, но това е всичко. Призори той се прибра в хотела. Мбиджейн го чакаше.

— Господарю, приготвил съм храна за теб. Хапни малко и си почини. Аз ще изпратя моите хора пак да търсят. Ще видиш, че ще я намерят.

— Кажи им, че ще дам сто златни монети, ако я намерят. Нека обиколят и местата по водоема — може да е тръгнала натам.

— Ще им кажа, но сега хапни и си почини.

Шон примигна, очите му бяха зачервени от безсънието.

— А Дирк?

— Той е добре, господарю.

— Оседлай ми друг кон, а дотогава аз ще хапна.

Шон едва се държеше на седло от безсъние и умора, но продължаваше да обикаля из околностите на града. Много пъти срещаше и хората на Мбиджейн, които бяха подновили търсенето. След като се стъмни, той се върна в хотела. Все още таеше искрица надежда в сърцето си, че ще я намери.

— Няма нищо… — със съжаление поклати глава човекът на рецепцията.

— Благодаря ви, все пак…

Качи се горе, блъсна вратата и влезе. Кенди беше там.

— Научи ли…?

— Не, Шон — каза тя. — Шон, съжалявам…

Наля му чаша бренди. Той се усмихна и отпи. Кенди повдигна краката му и събу ботушите. После седна до него.

— Съжалявам, Шон. Вчера се пошегувах — извиняваше се тихо. — Не знаех, че я обичаш толкова много.

Той отново отпи.

— Ти я обичаш, нали?

— Тя е моя жена — отговори Шон остро.

— Но това не е всичко — продължи Кенди, знаейки, че озлоблението му се дължи на умората.

— Да, обичам я, сега разбирам, колко много я обичам. Никога вече не ще мога да обичам така.

Той изпи чашата до дъно, а лицето му беше потъмняло от мъка и безнадеждност.

— Любов! — продължи той. — Любов… та хората са омърсили тази дума… продават любов в Опера Хауз… Тази дума се произнася толкова често, че сега, когато искам да кажа „Обичам те, Катрин“, не звучи искрено. — Запрати чашата в стената и тя се пръсна на парчета. Дирк чу шума и нахълта в стаята. Шон прошепна: — Обичам я толкова много, че чак сърцето ме боли. Обичам я толкова много, че бих умрял, ако я загубя. — Сви ръце в юмруци и се наведе напред. — Няма да я загубя. Господи, ще я намеря и ще й призная колко я обичам, така както го казвам сега на теб. — Замълча и се намръщи. — Не си спомням някога да съм казвал „Обичам те!“. Никога не съм харесвал тези думи. Казвал съм й „Ожени се за мен“ и „Ти си моята любима“, но никога „Обичам те“.

— Може би това е причината за бягството й. Мислела е, че не я обичаш. — Кенди го наблюдаваше със съжаление, разбиране и изненада.

— Ще я намеря и ще й кажа… стига да не е прекалено късно.

— Ще я намериш, никога не е късно. Не е потънала вдън земя, нали? Тя ще бъде щастлива да го чуе. — Кенди стана и намали пламъка на газената лампа. След малко си тръгна.

Шон спа облечен на стола в хола. Сънят му бе неспокоен и се стряскаше на всеки пет минути. Библията на Катрин стоеше там, където я беше оставила. Някъде призори той се събуди и повече не можа да заспи.

Изправи се, цялото тяло го болеше. Приближи се до лампата и засили пламъка. Ръката му несъзнателно докосна Библията. Подвързията беше кожена, мека и на места изтъркана. Отвори я на първата страница и дъхът му спря.

Под името си със закръглени букви Катрин беше попълнила датата на смъртта си. Буквите започнаха да се уголемяват. Ушите му забучаха и той дочу гласове.

— Да се махаме, Шон, прилича ми на гроб!

— Най-много от всичко има нужда от любов.

— Не е потънала вдън земя.

— Ако не е много късно.

Беше вече светло, когато стигна до развалините на „Кенди Дийп“. Привърза коня си и изтича към шахтата. Вятърът люлееше тревата и развяваше зеления шал на Катрин, който се беше закачил на телената ограда.

Шон стигна до оградата на шахтата и надникна. На едно място тревата беше изскубната, като че ли някой се е уловил за нея при падането.

Шон взе шала, смачка го на топка и го запрати в шахтата. Той се разгъна и заплува надолу в тъмнината. Стори му се, че в мрака проблясват зелените очи на Катрин.

— Защо? — прошепна Шон. — Защо направи това, любима?

След това се обърна и отиде залитайки при коня си.

Мбиджейн го чакаше в хотела.

— Докарай каретата! — каза Шон.

— А господарката?

— Докарай каретата!

Шон взе детето на ръце и слезе да плати сметката си. Отиде при каретата, която Мбиджейн беше докарал. Качи се и взе Дирк на коленете си.

— Карай обратно за Претория.

— Къде е мама? — попита детето.

— Няма да дойде с нас.

— Сами ли отиваме?

— Да, Дирк, сами.

— Мама после ли ще дойде?

— Не.

„Всичко свърши — мислеше Шон. — Всички мечти, и смехът, и любовта.“ Все още беше като замаян, за да усети болката. Тя щеше да дойде по-късно.

— Защо ме стискаш така, татко?

Шон разхлаби прегръдката си и погледна детето в скута си.

„Не, не всичко е свършено — помисли си той, — това е просто ново начало. Но първо ще трябва да излекувам тази рана, нужно е време и убежище, където да се скрия. Фургоните чакат. Трябва да се върна в пустинята. Може би след години ще съм се излекувал напълно, за да започна отново, да се върна в Лейдибург със сина си при Ада и Гари.“

Изведнъж отново усети острата болка. Това го уплаши.

„Моля те, Господи, моля те, дай ми сили да издържа!“

Никога досега не се бе обръщал към Бога.

— Татко ти плачеш. — Дирк го наблюдаваше с любопитство.

Той притисна детето до гърдите си.

„Ако сълзите могат да изплатят нашите грехове — мислеше Шон, — бих плакал, за да купя опрощение за всички твои мъки в бъдещия ти живот, сине, ако можех сега да изплача всичко вместо теб, бих плакал, докато изтекат очите ми.“

Шон притискаше детето до себе си.

— Не, Дирк, няма да плача, сълзите не помагат.

И Мбиджейн ги закара при фургоните.