Когато времето полудя

УЖАС ПОД ЗЕМЯТА

Положението на Уеб като новоизпечен трог беше ужасно, но сега забележимо се влоши.

— Наглеждайте го! — заповяда командирът. — Възможно е трогите да се опитат да го освободят. При най-малкото подозрение го застреляйте!

Цялото подразделение се хвърли в посока на аленото сияние. Уеб остана под охраната на един войник и се почувствува изключително неуютно: показалецът на пазача му танцуваше върху лостчето на спусъка. Не му оставаше нищо друго, освен да се моли на бога.

Вратите на асансьора се разтвориха и в коридора нахлу разгорещена тълпа войници, които бързаха към звуците на битката.

Пазачът дръпна подопечния си до стената, иначе и двамата биха се оказали под колелата на масивно устройство, приличащо на оръдие, което трима юначаги, пъхтейки и ругаейки, влачеха след себе си.

Зад вратата, над която светеше страшният сигнал, се долавяше шум на престрелка. Викаха хора, глухо тътнеха взривове, тънко писукаха лъчеви карабини. Войникът до Уеб изръмжа някакво проклятие и се загледа в него.

— Троги! — процеди през зъби. — Мръсни копелета, способни са да нападат само в гръб! Подли къртици, излизат от блатата си, като смятат да ни изненадат! Гнусотии вонящи... — ругатните му продължиха дълго, но Уеб не ги слушаше. Боят явно се приближаваше към тях. Зад вратата пробляскваха оранжеви избухвания и той започна да преценява как да постъпи, ако схватката се пренесе в коридора. „Странно сражение — помисли той, — сражение в дълбините на гигантски град!“ Очевидно трогите, обитаващи пещери и тунели, правят подкопи, през които извършват набезите си.

Сражението се приближаваше. Нападателите изтласкваха защитниците на града. Уеб настръхна. Вратите на асансьора зад него се разтвориха и в коридора влетя поредната порция въоръжени хора. Лицата им бяха обхванати от боен ентусиазъм и те, без да се бавят, се насочиха към предните линии.

— Презрени троги! — отново се раздаде грубият глас на пазача до самото му ухо. Уеб неволно се отдръпна и въпросително погледна викащия си съсед. Лицето му бе изкривено, диво скърцаше със зъби и успяваше заедно с това да изригва потоци от хули и ругатни. Пламтящите очи се бяха налели с кръв. — Трогови изчадия! — прописка той. — Струва ми се, че те нападат единствено да те освободят. Ако е така, ще те изгоря, преди да се мръдна от това място!

— Няма нищо такова — примирително каза Уеб и безпомощно се сви под силата на погледа, излъчващ безпределна злоба.

Лицето на пазача се изкриви от злоба и аха от дулото да излети електрически заряд.

— Хей, ти! — възкликна пазачът, след като се отказа да стреля. — Слушай! Отивам да помогна на своите в схватката, а ти, ако се опиташ да изчезнеш, мисли му, ще ти откъсна главата, щом се върна!

— Н-нно... — започна да заеква Уеб и не успя нищо друго да каже. Пазачът го сграбчи за рамото и с маниакална ненавист го заблъска пред себе си към една от многочислените врати на коридора, с ритник я разтвори и силно го блъсна вътре.

Стаята бе съвсем слабо осветена.

— Съветвам те да не се показваш навън — заплаши пазачът и да усили въздействието на думите си, удари Уеб така с юмрук, че той се завъртя като пумпал, направи няколко неориентирани крачки — и се вряза в издигащата се в средата на стаята метална конструкция. Удари главата си в извита тръба, от очите изскочиха сноп искри и въпреки че беше почти напълно заглушен, чу как вратата се хлопна. Повдигна се на лакти и объркано разтърси глава. Зад гърба му се чу шумолене, обърна се и видя да го доближава дребно човече с дълга сива брадичка.

— Ти повреди Хрончо! — завика то. — Кой си ти и с какво право нахълтваш като хвърлен камък от ръката на пълен идиот!

ХРОНЧО! Да вярва ли на ушите си. Тази дума върна Уеб към живота и прогони мъглата от главата му. Впери очи в съоръжението. То с нищо не напомняше яйцевидната капсула, в която бе пътешествувал заедно с Рон Дайнин, но и тази конструкция би могла да се окаже машина на времето.

Главата продължаваше да го боли, повдигаше му се. Стана и все още полюлявайки се, заоглежда бобините, навити от сребърен проводник, редицата лампи, част от които бе разбил, и разбра, че неочаквано всичко се беше променило. По-точно, окръжаващият свят бе останал същият, но мислите му се оцветиха с други краски. От безпорядъчната купчина прибори и устройства мозъкът му започна да изгражда цялостна картина на машината. Той разбра предназначението на отделните възли и детайли и тяхната взаимна връзка. Сега той знаеше, а не правеше догадки, откъде научи, че върху полето на времето действува изкривено статукво, създавано от бобините...

Далечен непознат глас го прекъсна, но не успя да разбере думите.

— Отговаряй! — гласът бе съвсем наблизо и Уеб, намирайки се почти в безсъзнателно вцепенение, погледна сивобрадия. — Отговаряй! — повтори човекът. — Кой си ти?

Устата на Уеб почти се отвори да произнесе: „Наричат ме...“, но навреме се усети, че вместо привичното „Уеб Хилдрът“, без да се колебае, шепти „Рон Дайнин“. Стисна зъбите си и замълча.

Човекът не изчака отговора, приближи се до машината и застена, като видя повредите. В очите пробляснаха огънчета на ненавист, а дребните юмручета се свиха в безсилна злоба.

— Безмозъчен селяндур! — възкликна той. — Ще видиш ти какво ще ти се случи, щом Отбранителният център научи! Сега ще правим цял месец ремонт! Слава на Всевишния, че извадих контролера за настройката, преди да влетиш, иначе и година не би ни стигнала да се оправим.

Уеб изпита странно вътрешно съпротивление и без да сваля очи от машината, забеляза нещо, на което преди не беше обърнал внимание. Дори не се опита да разбере откъде възникна в главата му това удивително знание. Просто отбеляза, че в грубата конструкция липсва една важна част. Тогава заоглежда стаята, без да обръща внимание на викащото човече, и... на една лавица, долепена до стената, забеляза плосък предмет, пробляскващ с всички цветове на дъгата. Краката сами го понесоха, а сивобрадият подтичваше след него, ругаеше и хвърляше обилни капки слюнка:

— Ей, ти! Спри се! Какво правиш?

Достатъчен бе един по-силен тласък и дребосъкът отлетя настрани. Уеб докопа предмета и го вдигна. Човечето се опита да го измъкне от ръцете му, но силите бяха прекалено неравни. Тогава то се дръпна, като дишаше тежко, и викайки, се хвърли към вратата.

— Помощ! — зави то и се гмурна в самия център на боя. — Помощ! Къде е караулът? Грабят Хрончо!

Но със същия успех можеше да шепти. Никой не му обърна внимание. Уеб изчака, докато то се скрие зад вратата, излезе навън и пое в обратна посока. Близо до асансьора се спря. Намираше се още във властта на странния паралич, който го бе завладял и го заставяше да прави това, което въобще не смяташе да върши. В другия край защитниците на града се биеха в ръкопашен бой с превъзхождащ ги по численост противник. Нападателите нахлуваха на вълни и напомняха на морски прибой. Из бъркотията на битката изскочи някакъв войник и бегом се насочи към асансьора.

— Те са прекалено много — дишайки тежко, каза той и с треперещата си ръка трудно натисна копчето за повикване на кабината, което се оказа безсмислено действие. Сигналът за пристигане звънна и вратата се отвори. Войникът погледна вътре и мигновено отскочи назад.

— Троги! — зави с пълен глас той. — Обкръжени сме!

Войникът се опита да вдигне оръжието си, но противникът се оказа доста по-бърз. От кабината удариха десетина лъча едновременно, които направо го насякоха и той падна, без да издаде нито стон.

Уеб също се обърка от страх и кой знае защо се протегна да вземе оръжието на убития войник, но не успя да го стори. Удар по главата предизвика истински звездопад, а след избухването на свръхновата потъна в пълен мрак...

— Доубийте го и точка! — каза някой над ухото на Уеб с необикновено тънко гласче. — Надземник! Какво да се занимаваме с него! Убийте го!

Той застена. Изглежда, хората, жадни за неговата кръв, бяха изпълнили цялото свободно пространство. С труд отвори очи да погледне новите си врагове, но безуспешно. Обкръжаваше го пълна и непроницаема тъмнина.

— Ослепях — диво се развика Уеб. — Какво направихте с очите ми, проклети дяволи?!

Почти до самото му ухо се разнесе възглас на удивление:

— Какви ги дрънка този? Какво значи „ослепях“?

— Обикновено дърдорене на надземниците — произнесе друг глас, по-нисък и по-отдалечен. — Хайде да гласуваме. Аз предлагам да го довършим.

Уеб изруга и се опита да скочи на крака.

— Изслушайте ме поне вие — започна той, но не успя да завърши. Щом се размърда, от всички страни на тъмнината върху него наскачаха дребни меки телца, залепиха се и го притиснаха към земята.

Изуменият Уеб се опита да се съпротивлява, но те бяха прекалено много и освен това в тъмнината бе безпомощен, докато на противниците му тя не пречеше. Движенията им се отличаваха с точност и увереност: очевидно виждаха в тъмнината или... Замига отчаяно и когато различи наоколо смътни силуети, въздъхна с облекчение. Или мъглата в очите се разсейваше, или отнякъде започна да прониква светлина... Уфф! Господи блажени — не е сляп.

Една от тайнствените тъмни фигури го пусна и се изправи на крака, но без да престане да го следи.

— Дайте му да си поеме въздух — заповяда тя. — Той повече няма да се дърпа.

— Вие сте абсолютно прав — съгласи се Хилдрът. — Повече няма да се дърпам. Но какво означава всичко това? Кои сте вие?

— Ние сме троги — обяви фигурата, която стоеше малко по-далеч. Смиг твърди, че ти също си трог, затова не те убихме веднага.

— Да, той е трог, той е трог — уверено произнесе друг глас. — Нима сами не виждате? Надземниците го държаха под ключ, а ние го освободихме. Разбира се, ако искате — убийте го, все ми е едно, но той наистина е трог.

— Млъкни, Смиг! — пресече го непознат глас. — Ти ни подлъга така. Нали следеше за надземниците и твърдеше, че съвсем не са готови за нападението. Заради теб се заблудихме. По-добре за теб ще бъде да мълчиш!

— Но ние не сме се заблудили! — възмути се Смиг. — Ние...

— Млъкни! Ей, ти! — последните две думи се отнасяха за Уеб. — Кажи ни какъв си: трог или надземник?

Запитаният въздъхна тъжно и някак си безучастно изчисти ръцете си от няколкото дребни твари, които се бяха полепили по тях. Седна на земята и се загледа. Зрението му се възвръщаше, въпреки че още различаваше трудно детайлите. Около себе си наброи половин дузина троги и всички те бяха въоръжени и се тълпяха в дълъг тесен тунел, на края на който мъжделееше светлина. Ако сражението още продължаваше, то те сега се намираха далеч от него, изстрели и викове не достигаха дотук.

— Как да ви кажа... надземниците твърдяха, че аз съм трог — бавно произнесе той, стараейки се да спечели време. — Това е всичко, което знам. Въпреки че преди няколко часа въобще нямах понятие какво означава тази дума.

— Чухте ли го! — провикна се Смиг. — Той е трог! Така са казали надземниците!

— Млък! — изкряска властен глас. — За чуване, го чухме, а ти? Той заяви, че понятие си нямал за трогите? Какъв трог е тогава?

— Те имаха предвид, че аз повече приличам на трог, отколкото на надземник. — И Уеб се изкашля. — В действителност не съм нито трог, нито надземник. Аз съм човек от миналото!

— А аз мислих, че е трог — разочарова се Смиг. — Може би наистина е по-добре да го убием?

— Почакайте — побърза да каже Уеб. — Какъвто и да съм, трог или не, мога да ви бъда полезен. Зная над какво работят надземниците, нали бях досега в града. Вие сигурно сте чули, че те конструират Хрон?

Тишина. По едно време предводителят Им с недоумение запита:

— Какво?

— Хрон — повтори Уеб. — Нима не знаете? Наистина ли? Това е машина, която може да пътешества във времето. Надземниците ще я използват в борбата против вас!

Отново тишина. Но сега Уеб забеляза, че Смиг и предводителят нещо си шептят, след което предводителят с отвращение възкликна:

— Ама че си бил глупак, Смиг! Ти нещо да не полудяваш? Отначало викаше да не го убиваме, после — да го убием, а сега — да го пуснем!

— Но той е полудял — възрази Смиг. — Каза „пътешествие във времето“.

— И какво, като го е казал! Да го заведем при шефа, а там ще решат, нали ме разбра, Смиг?

— Тогава не ме обвинявайте във всичко — възмути се Смиг.

Предводителят натисна пръст в ребрата на Уеб.

— Ставай — каза той. — Отиваме при шефа. Той ще се оправи с теб.

Не му остана нищо друго, освен да се надигне. Тъжно и с умиление си спомни как прекрасно си живееше в двадесетия век, където никой не го подритваше като скитник напред-назад. Най-малкото преди да се появи Рон Дайнин и да домъкне след себе си тълпа Усмирители. Бедният, помисли си, съдейки по всичко, отчаяният опит да удължи живота си, като се пресели в неговия мозък, е пропаднала.

Или не е пропаднала? Не би ли могъл разумът на Рон да бъде онази вътрешна сила, която го завладя в стаята при Хрон? Възможно е именно той да оглеждаше грубата машина с неговите очи и да вниква в принципа на действието й, а после го застави да приближи до пъстрия предмет на лавката и да го вземе?

Като си спомни за него, потърси в джоба си. Нещо тежко, плоско, топло и пулсиращо се намираше там. Не се реши да го извади и да го разгледа пред враждебните троги, но въздъхна с облекчение — контролерът се намираше при него.

Мозъкът му отказваше да възприеме факта, че от мига на появата на Рон в малката му квартирка измина не повече от денонощие — ако не се смятат столетията между основните събития. А през тези часове се случиха невероятно много неща: отначало — Усмирителите, после — лудешкият полет през вековете, сега — градът и трогите... и Маги, особено Маги... Уеб усети убождане в сърцето. Безспорно тя е дива и необуздана, но какво тогава заставяше сърцето му при спомена за нея да бие силно и трепетно? Интересно къде се дяна? Дали ще успее още веднъж да я види?

Подгонван от ниските троги, Уеб се наведе и се пъхна в тясното гърло на тъмния тунел и пое в посока на светлината. Колкото тя се усилваше, толкова повече трогите се вълнуваха. По едно време предводителят спря и недоволно запита:

— Какво става, Смиг? Ти ни поведе по друг път.

— Надявам се, че всичко е наред — отговори той и от съмнение гласът му затрепера. — През живота си досега не съм виждал толкова светлина, но мога да се закълна, че вървим правилно.

— Ще ти е добре, ако си прав! — произнесе предводителят прекалено спокойно, та да се усети заплахата.

Трогите завиха в един глас, но началникът им веднага ги укроти.

— Затваряйте си устата! — извика грубо. — Заповядвам да си сложите защитните очила. Нека приближим още малко и тогава ще се ориентираме.

Трогите трескаво заизваждаха големи тъмни очила, надянаха ги и се строиха в боен ред. Тромавите късокраки фигурки с големи петна, вместо очи, не напомняха на въоръжен отряд. Високият човек сякаш бе съпровождан от глутница подземни мечки, облечени за смях като хора.

С всяка крачка светлината ставаше по-ярка. Сред трогите се разнесоха възгласи на изумление. Но когато се добраха до края на тунела, шепотът и възгласите затихнаха и трогите замълчаха, обхванати от ужас.

— Ето че сме тук! — разсвирепя предводителят. — Както се разбрахме, Смиг. Тук ще си разчистим сметките!

Беднягата се сви от страх и дори на Уеб, който наблюдаваше отстрани, му стана жал за мъничкото човече. Сега, при светлината на слънцето, трогите не изглеждаха като смъртни врагове, а приличаха на малки елфи, изплашени до смърт. Та тунелът, по който те стотици пъти се бяха връщали в централната си пещера, сега се прекъсваше в пустотата. Те не вярваха на очите си. Като се приближи до самия край, Уеб видя, че подът на тунела се подава навън под открито небе, а пропастта под него е тридесет фута и преминава в безжизнена пустиня, нажежена от лъчите на древно червено слънце.