Когато времето полудя

СЪЕДИНЕНОТО ВРЕМЕ

Безпомощният Уеб лежеше в подножието на едно хълмче близо до Хрончо. Някъде наблизо, както предполагаше, се намираха Маги и Смиг, но не можеше да помръдне и да ги види. Повика ги, но вместо отговор, се чу виенето на вятъра.

Усмирителите не му обръщаха внимание. Като гигантски марионетки, направлявани от невидима ръка, те се суетяха около сияещия корпус, нагласяваха различни механизми и ги насочваха към Хрончо. Така работеха почти час и слънцето започваше да залязва, осветявайки в небето нежните перести облачета. Изместванията във времето непрекъснато се ускоряваха и ускоряваха. От мястото си плененият Уеб виждаше небеса с разнообразни цветове и оттенъци — тропически, технологически, изпълнени с бръмчащи апарати, дори безмълвни, чиято шир не се пресичаше и от птици. Веднъж над него увисна червеникава луна с назъбени краища и — сърцераздирателен миг — на фона на далечния хоризонт пробягаха върховете на грамадни здания, небостъргачите на родния му Ню Йорк!

Границата, която не пресичаха изместванията на времето, явно бе краят на поляната. Изглежда енергията, която излъчваше Хрончо, предизвикваше изменения на незначително разстояние. Но се забелязваше, че тази граница постепенно се приближава. На фона на редките елхови дървета пробягваха фантастични сцени: огромни кули от черен лед, блестящи коли, носещи се по разкошни магистрали, безжизнени пясъчни равнини, гигантски морски вълни, но всеки път картината възникваше все по-близо и по-близо.

— Ти трябва да побързаш, Уеб!

Гласът се раздаде някъде до него, Уеб настръхна. Той не принадлежеше нито на Усмирител, нито на Маги, нито на Смиг. Нима...

— Рон, ти ли си? — избърбори прегракнало Уеб. — РОН!

— Прав си, Уеб! Моля те само, говори тихичко.

Говори без думи!

— Значи — стисна Уеб устни и заговори беззвучно — аз съм бил прав, когато чувствувах, че ме зовеш?

— Разбира се, Уеб. Казах ти, че ще се заселя в мозъка ти. Но ще ми бъде трудно да се свържа с тебе. Това напомня, как да го кажа... като да учиш да управляваш ракета. В кабината си, приборите са на мястото си, апаратът е готов за полет и ти започваш да се учиш. И аз се научих! Понякога успявах да се появя, веднъж дори съумях да взема властта над тялото ти, когато ми се наложи...

— Това в града ли стана, когато отмъкнах този предмет?

— Тогава. И още няколко пъти. Аз, отчасти съм... — гласът му за миг се прекъсна, — отговорен за това, че целуна девойката, там, в пустинята. Сигурно това ти би направил и сам. А сега, слушай, времето е скъпо, Усмирителите скоро ще укротят Хрончо. Удаде ли им се, за нас всичко е загубено. Те ще се свържат с времето си и тогава не ни остават никакви шансове да победим. Но те са глупави, въпреки че владеят мощна наука. Докато са предоставени сами на себе си, докато не ги ръководи истински разум, който сега е на милиони години оттук, все още можем да се надяваме.

Надежда изпълни Уеб, но той се опита да я разруши с помощта на логиката.

— Рон — произнесе отчаяно, — ти не знаеш всичко! Аз така съм завързан, че не мога да помръдна, но дори да се освободя, те са осем, а аз сам. Те са до един въоръжени.

— В случая оръжието няма значение. Дори да убиеш Усмирителите, няма да ни помогне. Докато съществуват телата им, може да се проследи къде във времето се намират.

— Тогава какво ще правим?

— Довери ми се, Уеб — високопарно произнесе гласът. — Аз трябва временно да завладея твоето тяло. Бъди така любезен и не се съпротивлявай.

Уеб се отпусна и усети как в мозъка му се разпространява вълна на странно онемяване, сякаш през отвор в черепа му „наливаха“ гъста сладка течност. Тя го успокояваше, обезволяваше, но не приспиваше. Пръстите му машинално се сгънаха и размърдаха. Самостоятелно, без негово участие, размърда пръстите на краката. После мускулите се напрегнаха и отпуснаха. Рон преценяваше възможностите да управлява тялото му.

— Между другото, Уеб, ти не си разбрал досега най-важното — въжетата са живи. Да, става дума за тези ленти, които те стягат така силно. Те представляват примитивна форма на електрически живот и притежават единствен закрепен рефлекс да се обвиват около всичко, което се съпротивлява. Ако успееш напълно да се отпуснеш и останеш в това състояние няколко минути, те постепенно ще те отпуснат. Тогава ти просто, но много внимателно, ще ги свалиш от себе си, предупреждавам те още веднъж, внимателно, и ще си свободен!

Очите на Уеб се опулиха при вида на собствената му ръка, която бавно се повдигна и допря студените ленти, намотани около тялото му. Тя с лекота ги свали и захвърли настрани.

— Боже господи! — пламенно произнесе Уеб. За свой ужас усети как краката му го отделят от земята, със скок го изправят и той вече бяга презглава право към Хрончо и мотаещите се край него Усмирители. Чу как гърлото му изригва пакет от непонятни фрази, които изглежда бяха на изопачения английски, с който горилоидите си приказваха. Още почувствува, че тялото му се навежда, ръцете му събират купчина камъни и започва да ги хвърля по занемелите Усмирители. А после разбра, че бяга към края на поляната.

Не се движеше прекалено уверено, понякога се спъваше, изглежда Рон все още не можеше да управлява свободно чуждото тяло. Зад гърба му отекна тропотът на преследвачите. В дървото отдясно попадна електрически заряд. Но не се реши да се обърне назад и да погледне какво става на поляната.

След миг се оказа под закрилата на дърветата и още повече ускори ход. Но зад един дънер все пак се спря и се заслуша. По лицата на преследващите го усмирители бе застинал комическият израз на пълно удивление. Отново се зае да бяга, а в главата прозвуча спокойният глас на Рон:

— Те се приближават. Макар и не много бързо. Сега слушай внимателно!

Уеб виждаше как бягащото му тяло се провира през храстите, как над него избухват празничните салюти на електрическите разряди, опита да се изтръгне от плашещия го транс, в който го удържаше досега Рон. Но не успя или по-точно казано, не се осмели да напрегне достатъчно силите си. Напълно разбираше от кого зависи всичко.

— Аз съм готов! — потвърди той.

— Прекрасно! В дадения момент зоната пулсира и се сменя много бързо. Цикълът е постоянен и затворен. Дълго се взирах в него и струва ми се, че реших задачата. Но за съжаление не съм в състояние да управлявам тялото ти с нужната скорост. Затова ти връщам контрола върху него.

— Благодаря ти, какво трябва сега да правя? — запита Уеб и продължи да бяга, като безпомощно наблюдаваше как край него преминават дървета и храсти.

— Ти трябва да се приближиш към района на изменящите се зони. Бягай и не спирай. Скачай в съседната част, но не повече от половин минута, а още по-добре само няколко секунди. Измини пълен кръг, така че да пресечеш няколко сегмента, и се връщай обратно при Хрончо. Разбра ли?

— Да, но...

— Не спори! Няма време! Краят на първата част е право пред тебе. Завий после надясно и помни, че трябва бързо да изскочиш от него! Разбра ли? Прекрасно, приемай тялото си!

В главата на Уеб нещо трепна и тялото му отново оживя. Клоните, които до преди миг наблюдаваше като страничен наблюдател, изведнъж придобиха сила и немилосърдно го заудряха по лицето. Провирайки се през храстите, той разсичаше бодливата им хватка и чувствуваше, че дробовете му са обхванати от огъня на продължителното бягане. Дишайки тежко, рискува и се огледа. Усмирителите се носеха след него, като бяха прибрали жезлите си в кобурите. Сега те бързо го настигаха. С пълна скорост Хилдрът налетя на дебела елха, тръсна глава, съвзе се и заобиколи дънера... И се вмъкна в непроницаема нощ. Въздухът бе необикновено студен, под краката му зашляпа нещо меко и податливо, съвсем не приличащо на елхова настилка от изпадали иглички. Гъстата тъмнина го скри от настигащите го Усмирители. Зави надясно и усили ход. Отпред възникна слабо светене. Уеб изкачи някакъв каменен хълм, спъна се и падна. Изправи се с усилие от топлите камъни и побягна, като с мъка преодоляваше неравностите. Над главата му бе надвиснало синьо небе, изпълнено с ярки и големи звезди. Поиска му се да спре и да ги съзерцава, но нямаше време, защото отпред отново се показа гора... Но не тази, в която започна преследването. Влетя в него и веднага затъна до глезените в топла рядка кал. Заплете се в стеблата на дълги и тънки растения, а пространството наоколо се изпълни със странни звуци. Всеки мускул на тялото протестираше против непосилното физическо натоварване, но той упорито продължаваше...

— А сега — прозвуча в главата му тихият глас и затрепера от едва сдържано вълнение, — тръгни надясно и бягай обратно назад към Хрончо. Побързай!

Уеб застена, изруга и с труд се постара да изпълни заповедта на Рон сякаш от столетия се провираше през лианите и топлата тиня. Накрая усети твърда почва под краката си и излетя на поляната, където стоеше Хрончо, изправен в цялото си сияйно великолепие, заобиколен от пръстена механизми, захвърлени от Усмирителите. Кракът му се закачи за някакъв корен и той се просна по лице на земята и не изпита никакво желание да се изправи.

— Всичко е наред, Уеб! — успокои го гласът. — Ние спечелихме! Погледни!

Дишайки тежко и с отворена уста, Уеб повдигна глава и погледна машината на времето. Приборите край него бучаха и трептяха, набираха мощност. Цветът на Хрончо постепенно се изменяше. Бледото бисерно светене се сгъсти и стана аленочервено. После избухна и с грохот изчезна. А небето, накъдето и да погледнеш, стана привичното познато небе, като никога друг път родно и осеяно със звезди, облачета, вместо призрачните кули и непознатите летателни апарати.

Разкъсаната тъкан на времето отново се сля в едно цяло.

— Къде са те? — запита Уеб.

— Кои? Усмирителите ли? — иронично запита Рон. — Те сега са разпръснати в различни епохи и ги разделят милиони години. Няма причина за безпокойство, Уеб! Свършено е с тях, особено ако отчетем, че някои от тези епохи не са прекалено дружелюбни и гостоприемни.

Уеб се изправи на крака и пое дълбоко въздух. Луната освети две фигури, които лежаха завързани на земята. Маги и Смиг. Той се отправи към тях. Гласът на Рон продължаваше да звучи в мозъка му.

— Ние не бихме могли да ги победим в открита схватка, където силата надвива. Затова ни се наложи да ги надхитряваме. Ако те не бяха последвали след тебе или... след мене... или след нас, тогава бихме претърпели поражение. Но те ни подгониха. А, ето и девойката!

— Маги! — Уеб се наклони над нея и възкликна със страх в гласа: — Маги, какво ти е?

— Те са парализирани, Уеб — отговори му спокойно Рон. — Но бързо ще им мине, ако ми подадеш ръката си.

Уеб мълчаливо се съгласи, ръката му занемя, после се изправи по заповедта на чуждата воля и пръстите и докоснаха шията на момичето. Те бързо откриха необходимата точка, където нервните краища излизат под кожата, и се заеха ловко да я масажират. Маги се размърда и въздъхна.

— След минута ще дойде на себе си — произнесе Рон.

— Усмирителите бяха решили да ги премахнат. Мисля, че щяха да ги оставят тук да умират. Естествено ти имаш други планове за тях!

— Мога да се закълна, че е така — каза Уеб и се обърна към крехкото телце на Смиг. — Какво ще стане с тях?

— Дай ми още един път ръката си — и докато пръстите натискаха нужното място на шията на Смиг, гласът на Рон произнесе: — Знаеш ли, това човече ми е много интересно. Народът му е предшественик на моя. Във войната между гражданите и трогите. победиха именно трогите. Човечеството на моето време произлиза от тях. Когато гражданите те обследваха в лабораторията, аз разбрах, че те са абсолютно прави, когато те нарекоха трог. Та моето съзнание неотделимо присъствуваше в твоето. А мозъкът ми е мозък на трог, макар и повече развит.

— За минутка само — прекъсна го Уеб. — Искам да те запитам за нещо, Рон. Ти си ми много симпатичен и не искам да те обидя... Но ми се иска да знам през цялото ли време ще бъдеш в мозъка ми?

Настъпи мълчание, след което отново зазвуча гласът на Рон, спокоен и дружелюбен.

— Разбирам за какво мислиш, Уеб — каза той. — Но... не трябва да се боиш, аз ще се потопя дълбоко в твоя мозък, където нито ще чувам, нито ще виждам, нито ще чувствувам, докато не ме повикаш и само в този случай ще се върна. Ти имаш в себе си контролера от града. Монтирай го в машината на времето. Сам ще се справиш. И тогава, Уеб, времето е на твое разположение!

Маги неспокойно се размърда, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Уеб се приближи до нея и я прегърна. — Всичко е наред, Рон — каза той. — Ти ме разбираш, нали? Нали?

Отговор не последва, но в дълбините на съзнанието прозвуча тих сподавен смях.

— Уеб се усмихна и каза високо: — Просто искам да бъда уверен, че когато целувам Маги, това е само моя идея.

Някой за последен път захихика тихо и много-много далече.

А после настъпи тишина.