Коледен експрес

2

Когато слезе от таксито пред Юниън Стейшън във Вашингтон, откъдето трябваше да започне пътуването, Том се замисли за малобройните случаи, когато се бе придвижвал с влак из Щатите. Движеше се все по Североизточната железопътна линия — отсечките между столицата, Ню Йорк и Бостън — с най-новото в парка на „Амтрак“, високоскоростните машини „Асела“. Бързи, красиви и просторни, тези влакове по нищо не отстъпваха на европейските си братовчеди. Бяха снабдени със стъклени врати между вагоните, които се плъзгаха встрани, когато се приближиш, и напомняха на Том входа към командния център на космически кораб от „Старшип Ентърпрайз“. В интерес на истината първия път, когато се качи на „Асела“ и вратите се плъзнаха, той се огледа в очакване да зърне Вулкан в униформата на звездната флота.

Том имаше резервация за спално купе в „Капитъл Лимитед“, който щеше да го отведе от Вашингтон до Чикаго. Всъщност трябваше да се прекачи, за да стигне до Западния бряг. „Капитъл Лимитед“ покриваше първата отсечка, а с внушителния „Саутуест Чийф“ щеше да измине втория и далеч по-дълъг преход. За „Капитъл Лимитед“, част от приказната „Балтимор енд Охайо“, се разказваха легенди. Онова, което отличаваше железопътната компания за превози „Би енд Оу“, бе фактът, че първа в страната се бе нагърбила с превоза на пътници.

„Кап“, както гальовно наричаха „Капитъл Лимитед“, открай време се смяташе за най-престижния, най-изискания трансконтинентален влак в страната. В някакъв момент тук се предлагаше омар „Нюбърг“ със сметана и шери, имаше сервизи от порцелан и кристал, а имаше и живописни куполовидни вагончета, откъдето се наблюдава пейзажът отвън. Бяха включени и вагони „Пулман“ с легендарните им стюарди, за които се говореше, че вадели страшни пари от почерпките. През дългата си история „Кап“ бе возил крале и принцеси, президенти, кинозвезди и промишлени титани от Чикаго до столицата Вашингтон и обратно, а разказите за тези пътувания съставляваха легендите в железопътната традиция. Том би направил завидна кариера като светски репортер просто като отразява разюзданите приумици на пътниците по този маршрут.

На млади години — поради родствената връзка и интереса на баща му към великия писател — Том сам се бе потопил в живота на Марк Твен, в неговото творчество и митология. Като един вид подготовка за трансконтиненталното пътуване беше препрочел „Глупаци в чужбина“, разказ за петмесечното плаване на Марк Твен с парахода „Квакер Сити“ до Европа и Божи гроб. За Том това бе един от най-смешните, най-скандалните пътеписи в историята на литературата. Ако човек можеше да си представи Сам Клемънс — онзи мършав младеж, току-що излязъл от дебрите на Дивия запад, от когото никой не би очаквал да се превърне в световноизвестния ерудиран човек на словото — в компанията богобоязливи американци от Средния запад, за пръв път поели към Стария свят, шокиращите възможности за наблюдение ставаха повече от очевидни. Том не се готвеше за чужбина, но в голяма степен се чувстваше странник в собствената си страна, защото по ирония на съдбата бе видял много повече от света отвъд океана, отколкото от Америка.

„Капитъл Лимитед“ тръгваше от столицата точно в 4:05 следобед, спираше на дванайсет гари между Вашингтон и Чикаго и пристигаше в града на ветровете точно в 9:19 на следващата сутрин. Том щеше да направи кратък престой в Чикаго, за да се качи същия следобед на „Саутуест Чийф“ и да се отправи към Ел Ей. Добър маршрут, който обещаваше да раздвижи кръвта му — ефект, който статиите, посветени на точния момент за ашладисване на свещените дръвчета или за почистване на септичните ями, така и не успяха да постигнат.

Той си купи билети, предаде ски екипа си на съответния служител, отговарящ за багажа — защото двамата с Лелия се канеха да се спускат по модните склонове около Тахо по Коледа, — и пътем отбеляза колко внушителна е Юниън Стейшън, която, преди да бъде събудена за живот, едва не бе нарочена за разрушаване. В края на шейсетте тя се бе превърнала в национален туристически обект — всъщност искаха да прожектират диапозитиви в една голяма дупка, която никой никога не посещаваше. И след като вложените трийсет милиона долара отидоха нахалост, националният туристически обект, който никой не посещаваше, тихомълком бе затворен. Остана само една малка част от сградата с пробит покрив, откъдето хората можеха, представете си, да се качат на влак.

Завръщайки се след края на Втората световна война през 1945-а, бащата на Том бе минал през този терминал в романски стил на път за вкъщи. А синът му вървеше сред увенчаните с множество скулптури и украси мраморни коридори и си представяше, че крачи бодро като баща си обратно към сигурността на цивилния живот, след като е спасил света от тиранията, та макар и въоръжен единствено с пушка и младежка смелост. Изглеждаше някак уместно Том да започне пътуването си оттук, от портала, през който баща му бе прекрачил от един живот в друг. Синът можеше само да се надява да не го посрами.

Няколко минути Том се задържа пред огромния макет на коледен влак в западния край на централното фоайе. Беше пълно с деца и възрастни, видимо заинтригувани от миниатюрните метални вагончета, преминаващи край старателно оформени градчета, хълмчета и поля. Влаковете притежават носталгичен магнетизъм, на който не устояват дори множеството американци, които никога не се возят на тях. Поддал се на атмосферата, Том усети, че се усмихва широко на малките вагончета, които профучаваха по тесните релси.

Влакът скоро щеше да отвори врати за пътниците, така че Том се насочи към перона. Макар напоследък някои гари да бяха въвели електронна проверка на багажа, всеки можеше да пристигне в последния момент и да се метне през отворената врата. Нямаше контролно-пропускателни пунктове, нито палки в нахални ръце, нито налудничави въпроси като например дали бихте допуснали някой напълно непознат да натовари малко термоядрено устройство в ръчната ви чанта, докато сте в тоалетната, сякаш няма доброволно да предоставите подобна информация. Човек просто се мята и заминава. В модерния свят на безкрайни правила простотата на този вид пътуване бе всъщност твърде ободряваща.

Том седна в чакалнята на „Кап“ и взе да изучава спътниците си. Спомни си как, когато се бе возил с „Асела“ до Ню Йорк, буквално всички чакащи бяха делови служители, облечени строго и снабдени с всички видове достъпни за корпоративния бизнес оръжия: клетъчни телефони, пейджъри, електронни бележници, преносими компютри, приемници на слушалки, лазерни писалки, заредени с плутоний чудесийки и куфарчета с хард дискове. Това бяха напористи хора с мисия и когато вратата се бе отворила да пропусне тълпата, те се бяха спуснали към стъпалата. Том за малко не бе разсъблечен, защото не крачеше достатъчно бързо. Някаква дребничка, но решителна бизнес дама връхлетя отгоре му, все едно бе разперил насреща й червена пелерина, а нейната единствена цел бе да го изкорми.

Групата, която сега очакваше влака, бе по-разнородна. Съставена от бели, чернокожи и индианци, мюсюлмани в традиционни облекла, азиатци — приятно разнообразна по етническа принадлежност и произход, с приблизително равен брой мъже и жени.

До Том седяха момче и момиче, които отпиваха диетична кола, държаха се за ръце и притеснено се оглеждаха. Нищо чудно за пръв път да се отделяха от дома. Том бе пътувал толкова много на тяхната възраст, че можеше да си обясни тревогата, която изпитваха. От другата им страна дремеше възрастен свещеник, вдигнал крака върху раницата си.

Срещу отчето седеше слаба жена с ъгловато лице, чисто геометрична конструкция от кожа и кости. Том не можеше да отгатне възрастта й, защото бе увила главата си в дълъг пъстър шал, вързан като тюрбан. Носеше дървени обувки с размерите на десеткилограмови гирички. На стола до нея бяха пръснати карти таро, които тя внимателно изучаваше. Поглеждаше всеки, който минаваше покрай нея, а очите й сякаш казваха: „Зная всичко за теб.“ Беше малко изнервящо. Веднъж на Вирджинските острови някакъв старец бе гледал на Том на ръка. Беше му обещал дълъг живот с многобройно потомство, обична съпруга и безоблачно щастие. Том често си бе мислил дали да не издири лъжеца, за да си вземе обратно парите.

Наблизо мина възрастна дама, която се придвижваше с помощта на инвалидна стойка. Том си спомни за майка си. След удара тя не можеше да говори и той бе съчинил проста система за общуване. Слагаше на гърдите й тяхна снимка, на която синът й бе малко момче, а тя я вдигаше със здравата си ръка. Това означаваше, че всичко е наред, че не е загубила връзка с реалността. Никога нямаше да забрави онзи път, когато сложи снимката и цели осем часа чака да я вдигне. Но тя повече не посегна към нея. На следващия ден издъхна.

След няколко минути, увлечен от другите пътници, Том грабна чантата си и се насочи към изхода. Могъщият „Капитъл Лимитед“ го зовеше.

3

Навън беше студено и гъстите облаци обещаваха сняг или поне суграшица. В подобно време пътуващите по въздуха започваха да се притесняват да не закъснее полетът или да не се обледенят крилата на самолета, но за якия „Кап“ заплахите на суровата природа не значеха нищо; той потегляше за Чикаго и нищо не можеше да го спре. Том усети приятна възбуда; началото на всяко пътуване неизменно покачваше нивото на адреналина му. Последната му публикувана статия за някакво здравно списание изследваше невероятния потенциал на шестседмична диета със зрели сини сливи, за предпочитане в удобна близост до тоалетната. Том се чувстваше повече от готов за приключение.

Той се отправи към началото на композицията и огледа двата дизелови локомотива, които щяха да теглят влака. Чел беше за тия чудовища. Носеха марката на „Дженеръл Електрик“, модел Р-42, всеки със смайващото тегло от 134 тона, с шестнайсет бумтящи цилиндъра и мощност от 42 000 конски сили. Докато оглеждаше огромните машини, той се опита да си представи как ли биха изглеждали на Околовръстната магистрала на Вашингтон. Каквото не можеха да надбягат, просто щяха да го прегазят.

Том се върна по един страничен коловоз в тунела, който минаваше под гарата, и ето че видя стар, боядисан в защитно зелено локомотив, който му се стори интересен. Попита за него минаващия наблизо служител на „Амтрак“.

— Това е някогашният влак на Франклин Рузвелт — каза човекът, — „Марко Поло“, влак номер седем. Сега е собственост на „Норфък Съдърн“. Вътре дават приеми на разни важни клечки.

В този момент под тунела близо до реликвата спря дълга лимузина.

— Да не би да са сервирали ранна вечеря на „Марко Поло“? — попита Том. — С Чърчил и Сталин, а? — добави с усмивка.

— А, не — рече мъжът, който явно не схвана шегата, — някакъв големец ще се вози с „Кап Лимитед“. Оттук ги докарват, а после лимузината минава по рампата под гарата. Да не ги забележат един вид, както прекарват филмови звезди през летищата.

— И коя е важната клечка този път? Някой политик сигурно.

Човекът погледна Том. Приличаше на ветеран железничар и вероятно можеше да разкаже безброй невероятни истории, стига слушателят да разполагаше с време.

— Че каква тайна ще е, ако ви кажа?

Том изчака да види кой ще слезе от колата, но никой не се появи. Все пак имаше голям шанс да зърне важната персона — щом се качеше във влака, трудно щеше да се скрие. Дайте му един препускащ влак, писалка, бележник, надежден бинокъл и пълна свобода и Том ще ви поднесе на тепсия всяка важна клечка.

Този ден тъй наречената „композиция“ на „Кап“ се състоеше от две машини, един товарен вагон, три пътнически салона, вагон-ресторант и един преходен между спалните вагони, където се помещаваше по-голямата част от обслужващия персонал. Той беше снабден с високи и ниски врати, които даваха възможност за достъп от двуетажните към едноетажните вагони, та затова се наричаше „преходен“. Том спря едва когато срещна един стюард и му показа билета си.

— В следващия спален вагон сте, сър, Реджина ще се погрижи за вас.

Том продължи да издирва Реджина. Откри я пред внушителен, висок пет метра вагон на два етажа, наречен, според терминологията на „Амтрак“, „Суперлайнер“, най-тежкия пътнически вагон в света. Макар и смятан за отживяло превозно средство, за Том влакът криеше някаква тайнственост. Бе изчел повечето класически криминални истории, чието действие се развиваше върху платформите на тракащи колелета, и откри, че тук присъстват всички елементи на изпълнените с напрежение разкази. Долови романтиката на изискано, лишено от припряност пътуване в едно затворено пространство със съответната разнолика група заподозрени. В най-добрите според него подобни разкази пътниците стаяваха дъх в мрака, вдигнали завивки до брадичката си, просто защото долавяха, че предстои да се случи нещо ужасно. Скоро, когато напрежението достигнеше връхната си точка, щеше да блесне лъч светлина, да отекне писък или нечие тяло да тупне тежко. В ранните часове на утрото трупът, с изцъклени очи и бледо като платно лице, щеше да бъде открит от някоя изумително тъпа придружаваща господарите си прислужница, която дълго нямаше да спре да пищи, докато в същото време чифт мътни очи я наблюдаваха от някой тъмен ъгъл. Който не потръпне от такъв сценарий, да провери пулса си, тъй мислеше Том.

Реджина имаше гладка тъмнокафява кожа и изглеждаше прекалено млада, за да работи в железопътна компания или където и да било другаде; всъщност Том би я взел за гимназистка, готвеща се за първия училищен бал, за първата си истинска целувка. Висока и стройна, тя правеше впечатление с хубостта си и очевидно харесваше работата си. Носеше коледна шапка в червено и бяло, от онези, които си слагаха асистентките на Дядо Коледа в големите магазини, и помагаше на притеснените младежи, които Том бе видял да си държат ръцете в чакалнята. Свещеникът вече бе показал билета си и в момента тикаше голямата си раница през вратата. Щом младежите продължиха навътре, Том пристъпи напред и представи билета си.

Реджина погледна името и го отметна в своя списък.

— Заповядайте, мистър Лангдън, вие сте на горния етаж. Купе Д. Стълбите вляво и после пак наляво по пътеката.

Том благодари и небрежно вдигна крак на стъпалото, отвеждащо в импозантния „Капитъл Лимитед“. Представата му за спални вагони се основаваше единствено на видяното във филма „Север северозапад“, режисиран от Алфред Хичкок с безупречно елегантния Кари Грант, сексапилната Ева Мари Сейнт и зловещия Джеймс Мейсън в главните роли. Повечето почитатели на филма помнят прочутата сцена със самолета за пръскане на насаждения, в която Кари, в своя супер елегантен сив костюм, е съвсем сам насред ширналото се поле в очакване да се срещне с тайнствения Джордж Каплан, който, разбира се, не съществува. Някакви хитреци от ЦРУ са скалъпили самоличността на Каплан за собствените си престъпни цели. Онези в Управлението непрестанно все за нещо мамят, та да процъфтява демокрацията. И все пак, ако трябва да бъдем честни, правят го за едното забавление и изцяло за сметка на данъкоплатеца.

Виж, сцената, която Том помнеше най-добре, бе онази с предългите целувки в просторното спално купе на Ева Мари Сейнт. Кари и Ева го даваха доста разгорещено дори според днешните схващания. Том си спомняше какви похотливи мисли го бяха връхлетели, и то насочени към всички жени на земното кълбо или поне към онези, които приличаха на Ева Мари Сейнт.

Та от този филм си бе създал впечатлението, че спалното му купе ще бъде просторно, изискано обзаведено, с място за две легла, приятен кът за работа, малко преддверие, в което да приема посетители, самостоятелна баня с вана и джакузи, евентуално помещение за прислугата и може би външно балконче. Имаше си причина в края на филма Кари и Ева да започнат медения си месец тъкмо в това спално купе. Та то бе по-голямо от всеки един от апартаментите, в които Том бе живял.

Той тръгна да изпълни указанията на Реджина. Да вървиш с багаж в ръце се оказа трудничко, защото стълбите бяха поставени под точния ъгъл от деветдесет градуса. Утешаваше се с мисълта, че спестеното пространство е заделено за огромните спални купета. В следващия миг вдигна поглед и разбра, че е изправен пред сериозно препятствие.

Жената беше възрастна, облечена в нещо като нощница, макар още да нямаше четири часа, и се помайваше на площадчицата, преди да тръгне надолу. Том бе на крачка от целта. Тоест трябваше да изкачи последното стъпало, да преодолее последната височинка, преди да се отдаде на фантазиите си с образа на Ева Мари в своя приспивно люлеещ се панорамен апартамент.

— Извинете — любезно рече той.

— Слизам — обяви жената с гръмовен баритон, който накара обръгналия, макар и бивш военен кореспондент да се почувства едва ли не женчо.

— Само позволете да се промъкна край вас — помоли той.

Това обаче изобщо не се предвиждаше. Жената нямаше ръста на Том, но пък беше, меко казано, двойно по-широка.

— Здрасти, Реджина — провикна се тя надолу.

— Здрасти, Агнес Джоу — отвърна Реджина.

Никой от двамата не бе готов да отстъпи и ето че Том и въпросната Агнес Джоу подеха тромаво танго. Една напред, една назад. Това изпълнение по вертикала позамая главата на Том.

— Агнес Джоу — рече той накрая, — аз съм Том Лангдън. Билетът ми е за купе Д. Ако бъдете така добра и отстъпите за секун…

Не си довърши изречението, защото наместо да отстъпи, жената го побутна. Всъщност една месеста ръка като на шампионка по кеч се стовари в дясното му слепоочие и както вече бе позагубил равновесие, той се хлъзна надолу по стълбите и се пльосна по гръб на равното.

Последвала неговия летеж, Агнес Джоу бе така любезна пъргаво да прескочи проснатото му тяло. У Том се надигна сериозно съмнение дали Марк Твен е започнал така своето железопътно пътешествие. Агнес Джоу се отправи към Реджина, която бе заета да помага на новодошлите да се качат и за щастие не бе видяла случилото се, за което Том беше благодарен. В края на краищата една възрастна жена току-що го бе сразила най-безцеремонно, все едно бе герой от компютърна игра.

— Заповядай, сладурче. Благодаря, че ми качи чантите. — Агнес Джоу подаде на Реджина няколко дребни монети.

Том се изправи и на свой ред тръгна към Реджина, но не преди да изгледа зверски старицата.

— Ще взема чантите ви, мистър Лангдън, оставете ги ей там, докато проверя всички билети.

— Благодаря. Казвай ми Том — рече той и й подаде шепа долари. В замяна получи дяволит поглед. Когато Агнес Джоу отново попадна в полезрението му, тя бавно напредваше нагоре по стълбите. — Та отдавна ли работиш по тази линия?

— От четири години.

— Това е доста време.

— Ами, има хора, които са от двайсет години с този влак.

Том отново се извърна към Агнес Джоу, която сякаш не бе помръднала. Краката й наистина се движеха, но тя като че стоеше на едно място. Беше всъщност любопитно да я гледаш, все едно наблюдаваш бавно стичаща се лава.

— И се познаваш с Агнес Джоу?

— О, да, тя се вози с нас от десетина години или поне така съм чула.

— Десет години! Сигурно й е приятно да пътува.

Реджина се разсмя.

— Мисля, че ходи на гости при роднини. Добра жена е.

Том разтърка удареното място на главата си, последица от добрите обноски на Агнес Джоу.

— В този спален вагон ли е?

— Ами да, точно до вас.

Чудничко, рече си Том.

Той се върна при стълбата, където Агнес Джоу по необясними причини продължаваше да стърчи на едно място.

— Агнес Джоу, имате ли нужда от помощ?

— Справям се, сладурче. Просто ми трябва време.

— Да взема да мина пред вас и да ви изтегля?

Планът на Том предвиждаше, щом я задмине, да побегне с всичка сила и да се заключи в своя приказен апартамент с Ева Мари, докато Кари Грант пази отвън.

— Само малко пространство ми дай, синко!

Тя придружи троснатата си забележка с як замах на лакътя, който взе, че улучи левия бъбрек на Том. Докато болката утихне и той успее да се изправи, Агнес Джоу бе изчезнала. Том бавно се придвижи към купе Д. По дяволите, май отново се чувстваше като военен кореспондент.

4

Застанал на вратата на купе Д, Том си помисли, че ако Кари и Ева Мари бяха снимали тук сцената с целувките, „Север северозапад“ би попаднал в категорията на филмите с три червени хиксчета. Не беше сигурен какви са точните размери на това помещение категория лукс, но след две нормални крачки се блъсна в отсрещната стена. Нямаше фоайе, нямаше кабинет, нито бюро, не се виждаха и двойни легла, а като че ли балкончето, ваната и евентуалното помещение за прислугата щяха да си останат само блян.

Имаше мивка и огледало, както и контакт за електрическа самобръсначка. Шкафчето отдолу бе добре заредено. Имаше тоалетна хартия, следователно все нещо като баня трябваше да са сместили. Том откри и малко гардеробче, в което да окачи сакото си, голямо огледало срещу стената, по чиято дължина предполагаше, че се намира леглото, както и койка на второто ниво. Имаше също стол и масичка на подвижно краче, чийто плот бе гравиран като шахматно табло, но можеше да се използва и за писалище. Прозорецът беше наистина огромен и го подканяше да погледне навън, където вече прехвърчаха първите снежинки, за да го настроят в коледен дух. Вратата към купето се заключваше, а и разполагаше с тежка завеса, която осигуряваше уединение. Хубаво де, не е чак толкова зле, реши той. Ако трябва да бъдем точни, по отношение на пространството купето далеч надвишаваше онова, което би получил в първа класа на който и да е самолет.

Това впечатление трая само докато отвори вратата и надзърна в банята. Всъщност според надписа, окачен вътре, тук се помещаваше и баня, и тоалетна. Нима очакваха от него да се облекчава и да сапунисва тялото си с шампоан на едно и също място? Не че не се беше случвало да съчетава тези две действия, но го беше правил не по принуда, а по свой избор. Всъщност като репортер отвъд океана бе изтърпявал и душове, състоящи се единствено от изплютото от някоя камила, и то определено по принуда.

Истинската дилема тук се пораждаше от въпроса за капацитета. Том огледа тялото си, а после тъй наречената баня/тоалетна. Пристъпи напред и отново се опита да прецени възможностите. Беше почти сигурен, че ще се напъха в тази кабинка. Влезеше ли вътре обаче, щяха да са нужни трима-четирима здравеняци, въоръжени с мощни машини, за да го измъкнат. На всичкото отгоре Агнес Джоу сигурно щеше да дебне наблизо, за да нанесе съкрушителен удар по единствения му здрав бъбрек.

Беше чел за жената, взела трансатлантически полет, която бе имала нещастието да извърши непростимия грях да пусне водата в тоалетната на борда, преди да е станала от седалката. Това привидно невинно действие бе създало по някакъв начин мощен вакуум, който я приковал към седалката. (Беше му хрумнало да пише до инженерите, конструирали въпросния модел самолет, и да ги пита защо не са провели нужните изпитания, за да се избегне подобно нещастие.) Жената изтърпяла целия полет в неудобната поза, докато накрая не й се притекъл на помощ елитен екип, въоръжен с гигантски шпатули и бебешко олио, който щурмувал тоалетната и освободил окаяната заложница. На нейно място Том като нищо би отхапал и двата си крака, за да счупи спойката.

Решен да сложи край на подобни мисли, той се извърна и тъкмо да седне, нещо сякаш проблесна на стената срещу леглото. Отначало не го и забеляза, толкова кратък бе проблясъкът. Но ето че се повтори. Беше Агнес Джоу. Но как бе възможно? Това придаваше много странен смисъл на названието „самостоятелно“ купе. В следващия миг установи какъв е проблемът. Вратите между купетата сигурно се отваряха, навярно заради необходимостта от почистване или разместване, или каквото там се наложеше, но резултатът се свеждаше до това, че той виждаше какво става в купето на жената. Беше лагерувал в компанията на гореспоменатите мръсни плюещи камили и пустинни номади, чийто последен досег с водата за къпане датираше от първата им поява на бял свят, а също и с други противници на личната хигиена, беше търпял и канонадни залпове да го вдигат на крак наместо будилник. Ала никога не бе спал край жена като Агнес Джоу и нямаше никакво желание тепърва да преживява това.

Приближи до стената, за да я върне на място, но неволно надникна в отвора между двете помещения и се озова очи в очи със спътницата си.

— Добре ще е да не ме шпионираш, синко — рече тя. — Пък и не ти трябва стара чанта като мен, сладурче… върви си намери някое момиче на твоята възраст.

Добре де, каза си Том, това тук е градската кукувица, само дето нашият град е на колела. И реши да продължи играта.

— На мен пък ми харесвате.

— Ей, не ме карай да викам Реджина.

— А, недейте, тъй хубаво си бъбрим, защо ни е трети?

— Не ме баламосвай с приказки. Няма да стане, защото не съм аз от тия. Виж, може да изпием по едно в салона и да се опознаем. — Ако щете, вярвайте, но Агнес Джоу припърха с клепачи.

— Е, на такова предложение само един глупак би отказал.

— Извинявай, че те бутнах по стълбите, Том — рече тя с усмивка. — Ръката ми трябва да се е отплеснала.

— Щом ми е било писано, добре поне, че беше ти.

Той се обърна и видя Реджина с чантите му в ръце, която оглеждаше междинната преграда.

— Пак ли е излязла от пантите? Помолих онези от поддръжката да я оправят.

— Здрасти, Реджина — изписка Агнес Джоу през отвора. И посочи Том. — Да внимаваш с тоя, голям сваляч е.

— Щом казваш.

Том бутна преградата на място.

— Съжалявам за неудобството — рече Реджина.

— А, няма нищо. Струва ми се съвсем безобидна.

Реджина го изгледа многозначително.

— Не бих избързвала с преценката. — Тя внесе чантите му и приседна на канапето, което очевидно в полунощ се превръщаше в легло, и извади бележник. — Ще запиша сега резервацията ви за вечеря. Вагон-ресторантът отваря в пет и половина. А ако не искате да се храните там, можете да си вземете нещо от барчето. Намира се след вагон-ресторанта, на долното ниво. Стълбите са по средата на коридора вдясно. Показвате си билета на Тайрон, това е стюардът на барчето, и му казвате, че не сте вечеряли в ресторанта. За пасажерите от спалните вагони всичко е безплатно.

— Ще хапна в ресторанта. За седем става ли?

Реджина си записа.

— Докато вечеряте, ще дойда да оправя леглото ви. До стълбата, по която се качихте, има сода, минерална вода, кафе и плодове. Редовно проверявам, тъй че винаги всичко е прясно. И на ваше разположение.

— За ресторанта има ли някакви изисквания към облеклото?

Въпросът се стори забавен на Реждина.

— А, виждала съм всевъзможни тоалети.

Дали си въобразяваше, или момичето наистина стрелна с поглед преградата към Агнес Джоу?

— Все пак повечето предпочитат всекидневно облекло — продължи Реджина. — С нас пътуват много семейства с малки деца. Така сте си съвсем добре.

— Тъкмо това исках да чуя.

Том разпита и за ограничените размери на банята/тоалетна и научи, че по-големи сервизни помещения, при това със стая за преобличане, били предвидени на долното ниво, но билетите за там бързо свършвали.

— Предпочитат ги най-вече хората с физически недъзи — дипломатично добави тя.

Реджина се накани да си тръгва и тогава Том се обади:

— Аз съм журналист. Готвя се да прекося страната и да опиша пътуването си.

Момичето изглеждаше силно заинтригувано.

— С кой влак ще продължите, с „Емпайър Билдър“ за Сиатъл, с „Калифорнийски зефир“ за Сан Франциско или със „Саутуест Чийф“ за Ел Ей?

— Със „Саутуест Чийф“ за Ел Ей.

— Страхотен влак. С интересна история. И на него работят чудесни хора. Ще ви бъде забавно. Повечето от онези, които обслужват влака, никога не са пожелавали да напускат.

Том извади бележника си.

— Както го описвате, все едно за човек говорите.

— То си е така. Хванеш ли се на такава работа, прекарваш толкова време на някой влак, че научаваш странностите, преимуществата и слабостите му. Някои са по-темпераментни, други по-отстъпчиви. Все едно имаш връзка с жив човек. Знам, че звучи странно, но наистина е така.

— Хм, като си припомня що за връзки съм имал, срещата със стотонна дизелова машина би била приятно разнообразие.

Реджина се засмя.

— Моята майка Роксан работи на „Саутуест Чийф“, началник на обслужването. Тя е големият шеф. В Чикаго ще я видя. Ще й кажа, че ще пътувате с нейния влак. Виж, тя би могла да ви разкаже интересни истории.

— Това нещо обичайно ли е? Много роднини ли работят за „Амтрак“?

— Е, казах ви за майка ми, а представа нямам колко чичовци, лели и братовчеди имам тук и там. Така и аз се запалих. Синът ми също работи за „Амтрак“. Чисти вагоните.

— Син? — ококори се Том. — Та вие изглеждате, сякаш току-що сте завършили гимназия.

— Агнес Джоу беше права, голям сваляч сте. — Тя се усмихна свенливо. — Все пак благодаря за комплимента. Нека ви кажа, че с вас пътуват и много известни личности. Певци, спортисти, филмови звезди. И повечето са много приятни хора. — След което добави с по-сериозно изражение: — В родния ми край да работиш за влаковете е нещо специално. Хората те уважават. Много е шик, разбирате ли?

Том кимна утвърдително. Тази подробност го заинтригува. Трябваше по някакъв начин да я включи в своя разказ.

— Смятате ли, че някой от колегите ви би поговорил с мен?

— А, разбира се, ще кажа тук-там. Всеки, който работи по влаковете, знае безброй интересни истории.

— О, не се съмнявам.

Когато Реджина си тръгна, Том усети, че влакът потегля. Дизеловите машини нямаха нужда от трансмисия, тъй че не се налагаше да се дърпат упорити лостове. Ускорението се получи по-гладко и от най-луксозния автомобил. Беше точно 4:05. Легендарният „Капитъл Лимитед“, понесъл Том Лангдън към неговата мисия, бе поел на път.

5

Получил разрешение за излитане от железопътната контролна кула, „Капитъл Лимитед“ се понесе по металната писта с дървени подпори и плавно полетя. Спусна облицованите си със стомана крила за поздрав към прелитащо птиче ято, ослепи скупчилите се близо до Капитолия лобисти, защитаващи поредната кауза, и се насочи на запад, както бе сторил и Марк Твен почти като юноша. Младият Сам Клемънс изминал пътя от Мисури до територия Невада с подрусващ дилижанс, преспивайки нощем върху торбите с пощата, а денем седнал отвън по едните си долни дрехи. Макар да се бе наслаждавал на множество редки и красиви гледки, той се бе борил с несгодите на пустинята, с бандити, зли мексикански кучета, лошата храна и скуката, докато Том Лангдън усещаше мощния устрем на хиляди тонове желязо, пък и разполагаше с удобно легло, тоалетна и Агнес Джоу в съседство. Още не можеше да реши кой от двамата бе извадил по-голям късмет.

Обади се на Лелия по клетъчния си телефон. Не беше й казал, че ще пристигне с влак, защото искаше да я изненада. Тя наистина остана изненадана, но не както той си го бе представял. Всъщност като чу реакцията й, Том искрено се зарадва, че в момента ги делят близо пет хиляди километра.

— Ще прекосиш цяла Америка с влак? Ти какво, луд ли си? — викна тя в слушалката.

— Хората открай време пътуват така, Лелия.

— Да, през каменната ера.

— Готвя се да напиша нещо за Коледа. — Нямаше желание да споделя другата своя причина за това пътуване, защото го мъчеха известни колебания по отношение на нейното място в бъдещето му — поне в онова бъдеще, което се надяваше да открие по време на пътуването.

— Наела съм частен самолет, който тръгва точно в шест на Бъдни вечер.

— Взел съм си ските, ще бъда там. Влакът пристига в Ел Ей сутринта на същия ден.

— Ами ако закъснее?

— Стига, моля ти се, става дума за влак. Спираме си на гарите, изчакваме едни пътници да слязат, други да се качат и така до Ел Ей.

Чу я да въздъхва дълбоко и продължително. Всъщност напоследък бе изслушал немалко такива въздишки. Отстрани погледнато, отношенията им бяха идеални, защото не се налагаше да са заедно всеки ден. Нямаше ги споровете около готвенето, чистенето, за това как да се изстисква пастата за зъби или кой кое шкафче в банята ще ползва, които да се превърнат в унищожителна сила за иначе щастливата двойка. Повечето пъти се хранеха навън, правеха романтични разходки по плажа в Санта Моника или пазаруваха на Пето Авеню, спяха до обяд, а после поне два месеца не се виждаха. Ако имаше повече бракове с подобно разписание, то броят на разводите, вярваше Том, щеше рязко да спадне. А щом е така, зачуди се той, за какво са тия въздишки напоследък?

— Просто бъди тук навреме. Не искам да обърквам плановете на всички.

— На всички ли? Кои са тия всички?

— Онези, които идват с нас в Тахо.

Това беше новина за Том.

— Кои са те?

— Приятели от киното, агентът ми, мениджърът ми и разни други. Нали говорихме за това.

— Не, не сме говорили. Мислех си, че ще бъдем само аз и ти. Както през последните две години.

— Именно затова реших, че би било хубаво да направим промяна.

— Което какво означава? Че ти е скучно само с мен?

— Не съм го казала!

— Не е и необходимо. Армията, която си поканила на нашата Коледа, говори достатъчно красноречиво.

— Виж, не искам да се караме. Просто реших, че ще бъде забавно да прекараме Коледа в Тахо в приятна компания. Повечето ги познаваш, не е, като да се виждате за пръв път, и освен това не казвам, че няма да можем да се усамотим. Наела съм само една стая, скъпи. И съм си купила ново боди, само за теб. Има си коледен надпис, доста провокиращ — добави тя с най-въодушевения тон. Том усети по тялото му да пробягват тръпки. Нищо чудно, че тази жена печелеше толкова добре с едните гласни струни.

Том открай време се стъписваше пред убеждението на жените, че могат да съкрушат един мъж просто като атакуват първичните му инстинкти, намеквайки, че го очаква евентуално разширяване на плътските познания. В битката между половете това се равняваше на предупредителна ядрена атака. Според него си беше удар под кръста и, честно казано, унизително за цялото мъжко съсловие.

И въпреки това се чу да казва:

— Виж, бебчо, аз също не искам да се караме. Ще пристигна навреме, кълна ти се.

Затвори телефона и за няколко мига се остави в плен на видения с палави бодита. Понякога съм такъв наивник, каза си тъжно той.

Докато се упрекваше, в коридора настъпи някакво раздвижване. Преди да отвори вратата и да подаде глава, от минаващата група се виждаше само влачеща се ръка и крак. Макар да ги зърна за секунда, откри нещо познато в тия крайници. Реши, че са се отправили към друга част на спалния вагон. Важните персони, естествено, щяха да получат първокласни удобства. Мина му мисълта да ги последва, да се увери, че са онези от лимузината, но реши, че по-късно ще ги издебне.

Отново седна и се загледа в пейзажа. Дотук ходът на влака бе гладък и плавен, а тракането на колелата действаше успокояващо. Това всъщност не е прословутото „трака-трак“, реши Том. То по-скоро приличаше на провлачено жужене, шепот, жужене и отново шепот, последван от издълбоко „ссс, бууум, бааа“. Хубаво беше да знае, че е отметнал този важен въпрос.

Най-напред щяха да спрат в Роквил, Мериленд, на някакви си двайсет и пет минути от Вашингтон. Близо до Роквил се намираше „Сейнт Мери“ — скромна бяла църква, кацнала на малко хълмче. Там бе погребан Скот Фицджералд — не по някаква друга причина, а просто за да уважат желанието му да остане за вечни времена на родна земя. Том си отбеляза мислено да изготви в писмен вид точни инструкции за собственото си погребение, след което извади лаптопа и натрака някои свои наблюдения за бъдещия разказ, макар да не смяташе, че е видял бог знае колко. Като оставим настрана нападението на Агнес Джоу и обещаващото гукане на Лелия, дотук пътуването бе минало, общо взето, без особени сътресения.

Реши да потърси някой, с когото да си поприказва. Влакът потегли и той трябваше да се подпре с ръка на стената в коридора, за да запази равновесие. Някой бе окачил празнични гирлянди по протежение на пътеката, а на вратата, свързваща ги със съседния вагон, дори имаше истински коледен венец.

Докато минаваше край купе А, възрастният свещеник от чакалнята излезе оттам и се блъсна в него, тласнат от инерцията на движението.

— Здравейте, отче — рече Том и протегна ръка за кратко ръкостискане, колкото да помогне на стареца да се закрепи.

Елинор Картър бе католичка и където и да се озовяха, двамата с Том ходеха на литургия. Тя все се шегуваше, че просто ще упорства и в някакъв момент Том или ще бъде спасен, или ще претърпи духовна лоботомия. Всъщност за кратко в гимназията си бе въобразявал, че иска да стане свещеник. Като ученик беше кльощав и непохватен и се източи изведнъж, тъй че ставите му не бяха развили нужната координация. Тази негова несръчност и стряскащото с вида си упорито акне го направиха изключително непопулярен сред връстниците му. Като естествена последица бе дошла мисълта за кариера в самота, вглъбение и молитви. Две неща го спряха: първо, той не беше католик, и, второ, клетвата за безбрачие съвсем не му беше по вкуса. Когато узна за това изискване, той си пожела да стане по-скоро рок звезда.

— Вече не служа в църквата — рече благо божият човек. — Макар все още да се обличам със свещенически дрехи, защото други и нямам, освен онзи всекидневен костюм от шоколадово кафяв полиестер от седемдесетте години, за който все още не съм измолил прошка.

— Е, свещеникът си остава свещеник.

— Аз съм отец Пол Кели, бивш служител в храма на свети Тома Аквински.

— Том Лангдън. В Чикаго ли ще посрещнете Коледа?

— Не, отивам в Лос Анджелис. Сестра ми и нейните дечица живеят там. Ще посрещнем заедно празниците.

— Аз също. Предполагам, и вие ще продължите със „Саутуест Чийф“.

— О, да. Ако е вярно каквото разправят за гледките по пътя, то ще се насладим на Божиите дела.

— Може би пак ще се видим в салона след вечеря. Ще ви предложа да изпушим по една от моите пури. — Том бе забелязал дръжката на лула да стърчи от джоба на свещеника.

Отец Кели го удостои с дяволита усмивка и сложи ръка върху неговата.

— Бог да ви благослови, синко, влаковете наистина са цивилизовано транспортно средство, не мислите ли? А може би ще видим и онези хора от киното — добави той.

— Какви хора?

Отец Кели се приближи и огледа коридора за някое любопитно ухо. Том тутакси си представи, че е таен шпионин на баптистите или методистите, изпратен в Рим да изкопчи строго пазени църковни тайни от някой свещеник с голяма уста, които после описва с възнаградено злорадство, докато из Ватикана яростно хвърчат изпепеляващи меморандуми.

— Дойдоха с огромна лимузина, която спря досами влака. Съвсем дискретно се поинтересувах кои са… любопитен съм по природа, пък и хората не се стесняват да споделят каквото им падне, ако имат насреща си свещеник. Повярвайте, Том, стига да не им липсва въображение, хората са готови да изповядат всяко деяние, истинско или измислено, и слава богу, обикновено е по-скоро второто. Двама са, поне така чух. Единият бил прочут режисьор, продуцент или нещо такова, макар че не чух името. Другият е актьор или може би писател. Пътуват с влака, защото подготвят филм за някакво подобно пътуване.

Кинаджии, каза си Том, филмова звезда. Може би затова нещо в единия от двамата му се бе сторило познато.

— Какво съвпадение — каза на глас.

— Не разбирам. — Свещеникът го погледна въпросително.

Том обясни, че се готви да опише едно такова пътуване, и старецът като че ли се зарадва от новината.

— Е, подходяща тема сте избрали за статията си. Аз самият много съм кръстосвал с влак и всеки път пътуването е било пълно с изненади.

— Вече и аз започвам да го вярвам — призна Том.

6

След като се раздели с отец Кели, Том продължи през следващото отделение спални купета. Те бяха съвсем обикновени, без баня или душ. Общи бани имаше и на двете нива, а както бе научил от Реджина, на долното се намираха и по-просторни душ-кабини, от които вероятно щеше да се възползва, вместо да рискува да се заклещи в онази в собственото му купе. В луксозната част — поради по-големите си размери — купетата бяха разположени само от едната страна на коридора. Обикновените, много по-малки купета бяха разположени от двете страни и коридорът оставаше по средата. Том забеляза чифт протегнати ръце, хванати една за друга.

Приближи се и видя, че това са познатите му притеснени младежи. Купетата им бяха едно срещу друго, момчето отдясно, момичето — отляво.

— Трябва ли да платя такса, за да мина? — пошегува се той.

И двамата се усмихнаха в отговор.

— Извинете — рече момчето, а момичето свенливо извърна очи. Изглеждаха около двайсетгодишни, а нищо чудно да бяха брат и сестра — и двамата бяха руси, много светли.

— Отивате в Чикаго за празниците, а?

— Всъщност… — поде неловко момчето.

— Стив — прекъсна го момичето, — та ние дори не го познаваме.

— Вижте — рече Том, — във влак е някак по-различно. Ще пътуваме доста дълго заедно. Това кара хората да се отпуснат. Нека пръв да се представя. Аз съм писател, ще опиша пътуването през страната ни. Това е моята история, а вашата?

Двамата се спогледаха и отново Стив пое инициативата.

— Всъщност ние ще се женим.

Том приклекна и им подаде ръка.

— Поздравления. Това е страхотно. Впрочем името ми е Том.

— Аз съм Стив, а годеницата ми се казва Джули.

— Значи смятате да затегнете примката в Чикаго?

— А, не, ще се оженим във влака.

— Във влака? В този ли?

— Не — отвърна Джули. — В „Саутуест Чийф“, на път за Ел Ей. Той тръгва утре следобед. — Акцентът й звучеше южняшки, а напевният говор на Стив издаваше, че е отраснал в Нова Англия.

— Това наистина е страхотно. И аз продължавам със същия влак.

Том всъщност бе възнамерявал да направи предложение на Елинор във влака, с който се връщаха във Франкфурт, след като бяха посетили Кьолнската катедрала. Пътуваха в трета класа, макар да си бяха купили билети за първа, което не бяха проумели заради оскъдните си познания по немски. В онези години железопътната линия минаваше успоредно на Рейн и докато следваха реката, Том все се питаше кой ще е най-подходящият момент да изрече намерението си. Първоначалният му план предвиждаше да й предложи в катедралата, но се бяха озовали сред множество туристи с фотоапарати и пищящи деца, тъй че реши да изчака. Бездруго това щеше да бъде единственото подобно предложение за целия му живот, затова държеше всичко да бъде съвършено.

Напевното тракане на колелата, изминалият натоварен ден, няколкото халби „Пилзен“, вкусният черен немски хляб и сочните наденички, добавени към отразената в легендарната романтична река лунна светлина; всичко това като че ли се смесваше, за да създаде съвършения миг.

Том си представяше как ще коленичи на пътеката, ще извади пръстена, ще излее любовта си и ще поиска ръката й. Представяше си я как се разплаква, а после и той самият. Пестеливите германци, изпълнили целия вагон трета класа, щяха да станат на крака и да ги приветстват, защото без съмнение ритуалът щеше да срути всички езикови и културни бариери. Когато пристигнеха във Франкфурт, напълно непознати хора щяха да пожелават на току-що сгодените всичко най-хубаво — на немски, а също и на сносен английски, — някои дори щяха да тикат омачкани марки в ръцете им.

Нищо от това не се беше случило, защото не направи предложение на Елинор нито онази нощ, нито някоя следваща. Той просто остана на мястото си, а пръстенът в джоба му тежеше като гюле; сили нямаше дори да го вдигне и да го сложи на пръста й.

Сега отново насочи вниманието си към двамата младежи.

— Да смятам ли, че гостите и семействата ви пътуват с нас, или ще ви посрещнат в Чикаго?

Момичето извърна очи, а Стив облиза устни. Том очевидно бе засегнал болно място.

— Ами всъщност семействата ни не… нали разбирате…

— Не знаят, че се готвите да сключите брак?

— Не знаят, а и не биха одобрили да се оженим — отсече Джули и избърса очи с опакото на ръката си.

— Недей, Джул, не е необходимо да му казваш.

— Че той сам попита — сряза го момичето.

Стив погледна към Том и се опита да заеме позата на непукист.

— Ще направим както сме решили. Защото се обичаме.

— Семейството му не ме одобрява — поясни Джули. — Понеже съм от едно затънтено градче на Вирджиния, в Апалачите, за тях аз съм бяла измет. Е, баща ми може и да е работил в мините от шестнайсетгодишен, майка ми може и да не е завършила дори гимназия и… — Тя погледна към Стив. — Твоите родители може и да са големци в Кънектикът, но никой в семейството ми не е измет. С нищо не са по-лоши от твоите и дори са и по-добри за някои неща — добави тя с южняшка разпаленост.

Том си рече, че е излязъл прав за произхода им: момиче от Вирджиния и момче от Кънектикът.

— А вашето семейство одобрява ли брака? — попита той Джули в опит да поразсее напрежението.

— Те много харесват Стив, но смятат, че съм още малка. Нали съм студентка. И двамата учим в университета „Джордж Вашингтон“ във Вашингтон. Там се запознахме. Нашите искат да завърша, преди да тръгна да се омъжвам.

— Е, това е обяснимо, особено ако те самите не са имали възможност да учат в колеж. Без съмнение искат най-доброто за вас.

— Най-доброто за мен е Стив. — Тя му се усмихна и Том сякаш усети как сърцето на младежа се разтапя при мисълта на какво е способна заради него. Може и да бяха още деца, но пък бяха достатъчно големи, за да са лудо влюбени.

— Ще завърша колежа — продължи Джули, — а после ще запиша право в Университета на Вирджиния. За да се гордеят с мен родителите ми. Но това ще го направя като съпруга на Стив.

— Е — рече Том, — животът си е ваш и според мен трябва да слушате сърцето си.

— Благодаря, Том — отвърна Джули и го потупа по ръката.

Да беше се вслушал в подобен съвет навремето с Елинор, всичко можеше да е съвсем различно. По ирония на съдбата те също се бяха запознали в колежа. Елинор беше от ония невероятни умници, които завършваха гимназия на шестнайсет и колеж на деветнайсет. След колежа се бяха захванали с журналистически разследвания в Щатите, на два пъти направиха сензационни разкрития, преди да се решат да станат единствените служители на чуждестранно бюро за начеваща новинарска агенция. Бяха натрупали невероятен опит, който би стигнал не за един, а за няколко живота. Бяха се влюбили също както Стив и Джули. Трябваше да се сгодят, после и да се оженят, а всичко бе свършило тъй внезапно, че на Том все още му ставаше страшно болно, като си припомнеше последните им мигове заедно.

— Свещеникът с нас ли пътува? — На Том му хрумна, че може би ставаше въпрос за отец Кели, но нали беше казал, че се е оттеглил, пък и без съмнение сам щеше да му спомене, ако се готвеше за бракосъчетание.

— Ще се качи в Чикаго — отвърна Стив. — Церемонията ще се проведе на следващия ден. Шаферът и шаферката също ще се присъединят в Чикаго.

— Е, желая късмет и на двама ви. Предполагам, че всички пътуващи са поканени.

— Надяваме се поне някой да дойде — рече Стив.

— Така си е — притеснено додаде Джули, — иначе ще бъде много самотна сватба.

— Никоя булка не би трябвало да преживее това. Аз ще дойда, Джули, и ще доведа всичките си приятели от влака. — Том още нямаше приятели сред пътниците, но нима щеше да е трудно да се сприятели тук, в забележителния „Кап“? Ето, Агнес Джоу му беше в кърпа вързана.

— Салонът, в девет сутринта — уточни Стив. — Гарата се нарича „Ла Хунта“.

— Това означава „пресечна точка“ на испански — поясни Джули. — Стори ни се подходящо място за сватба.

— Простете за любопитството, но защо точно във влак?

— А, сигурно звучи глупаво — засмя се Джули, — но след като дядо ми се върнал от Втората световна война, баба го посрещнала в Ню Йорк. Били се сгодили, преди да започне войната, но отложили сватбата, защото дядо се записал доброволец.

— Човек би очаквал да се вземат, преди той да замине — отбеляза Том.

Джули поклати глава.

— Не, тъкмо затова не го направили. Дядо отказал, защото имало опасност да я остави вдовица. Казал, че ако се върне от войната, то това щяло да му бъде като знак от Бога, че съдбата е предопределила да се съберат.

— Много благородно.

— Е, та той се върнал и баба, нали го била чакала цели четири години, отишла чак до Ню Йорк, защото била намислила там да се оженят, но толкова други войници се женели, че щели да ги бавят със седмици. Затова платили на някакъв проповедник да се качи на влака с тях и щом прекосили границата с Вирджиния, той ги венчал.

— Предполагам, че са имали хубав брак?

— Петдесет и пет години живяха заедно. Преди две години починаха почти едновременно, през седмица.

— И на вас пожелавам същото — каза Том и се изправи.

— Наистина ли смятате, че хора, които изобщо не ни познават, ще дойдат на сватбата ни? — попита момичето.

Като всеки мъж Том гледаше скептично на сватбите, но пък разбираше колко е важно това за булката. В сравнение с нея на младоженеца му бе далеч по-леко. Той просто трябваше да се появи що-годе трезвен, да каже „Да“, да целуне булката, да изтърпи кудкудякането на възрастните дами сред множеството и да се постарае да не изпада в несвяст, преди официалните задължения на брачната нощ да са изпълнени, а парите от подаръците — преброени.

— Не се тревожете — успокои ги Том. — Във влаковете има нещо, което отваря сърцата на хората. А вашата публика, тъй или иначе, няма къде да ходи.

Той отново им пожела всичко хубаво и тръгна към барчето, обслужвано от Тайрон, но мислите му отново литнаха към Елинор. Тя го бе изоставила в Тел Авив, наранен, гневен и объркан — все състояния, които правеха човека неспособен на разумни действия. Докато му дойде умът в главата, беше минало толкова много време, че в крайна сметка той не предприе нищо, за да се свърже с нея. После годините се занизаха и у него се загнезди усещането, че всеки опит да я потърси ще бъде бързо и болезнено отхвърлен. Пък и откъде да знае, че не е вече омъжена за друг?

Том прекоси вагон-ресторанта и кимна на стюардите. Всички те имаха по някакъв коледен елемент в облеклото си. Очевидно здравата се трудеха, за да се подготвят за вечерята, тъй че реши да не ги затормозва с прекалено много въпроси. Продължи към салона. Няколко души гледаха телевизия; други зяпаха през прозорците. Той се спусна по витата стълба и долу откри Тайрон.

Заделеното му пространство беше тясно, но пък добре подредено, с вградени в стените хладилни шкафове, заредени със сандвичи, сладоледи на клечка и всевъзможни сладкиши. Имаше и купи с различни ястия и салати, чипс и ядки, горещи и студени напитки. На металния плот бяха наредени табли. Надписът на вратата в края на пътеката сочеше към салон за пушачи.

Тайрон беше към трийсетгодишен, на ръст колкото Том и приличаше на Елвис, само че беше чернокож. Отначало Том се заблуди, че носи перука, но като го огледа по-внимателно, се увери, че косата си е негова. Това си беше Краля с великолепен абаносов тен. Видът му определено се понрави на Том.

— Ще отворя след около двайсет минути, сър — каза Тайрон. — Закъсняха ми доставките. Обикновено в този час вече съм готов. Ще направя съобщение по уредбата.

— Не се притеснявай, Тайрон. Реджина ми каза да сляза при теб, ако имам нужда от нещо.

Заинтригуван, Тайрон огледа Том, без да престава с подреждането.

— А, ти си писателят значи.

— Да, аз съм.

— Браво на теб. Какво искаш да научиш?

— Като начало искам да знам дали си почитател на Елвис.

— Заради косата, нали — засмя се Тайрон. — Всички първо за косата се хващат.

— Признавам, и аз първо в нея се вторачих.

— Благодаря, благодаря ви мнооого. — Тайрон направи няколко стъпки и разкърши бедра.

— Впечатлен съм.

— Всичките песни ги знам, всичките чупки в кръста. Тоя симпатяга добре го даваше като за бял.

— Отдавна ли пътуваш с „Кап“?

— От деветдесет и трета съм в „Амтрак“. На тоя влак съм близо седем години.

— Сигурно доста си видял.

— А, дума да няма, не съм скучал. Качат ли се на влака, хората сякаш си изтървават някой ген, дето иначе им слага спирачка. Знам какви щуротии стават по самолетите, като се натряскат пътниците, ама никой нищичко не знае за ония, дето се смахват по влаковете. Ей, жаден ли си?

— О, с удоволствие бих пийнал, стига да ти се намира нещо по-силничко.

Тайрон му отвори една бира, Том се подпря на стената и се приготви да слуша.

— Първия път като се качих на тоя влак, тръгнахме на север. Тихо и кротко напускаме Питсбърг около полунощ и изведнъж чувам вик откъм спалните. Салонът беше затворен, приключил съм работа, ама отивам да видя какво става, защото се пада само по един стюард на спален вагон, пък аз съм нов и искам да съм сигурен, че всичко си е както трябва. Така де, отивам и гледам някакъв тип стои на пътеката гол, както го е майка родила, с една готина мацка, а тя само по една хавлийка през кръста, нали разбираш. Не са сами де, някаква побесняла дама по пижама го е погнала да го души, а Моник, дежурната стюардеса, се опитва да я укроти.

— Какво, някой беше объркал купетата ли?

— А, мен ако питаш, това му се искаше на голия. Вяха го спипали с гаджето, на което беше платил отделно спално купе през две врати от неговото с госпожата. Трябва да си е падал по заплетените игрички. Дал на жена си хапче за сън, та да може да се измъкне и да се позабавлява с малката въртиопашка, но половинката му надушила, че се крои нещо, и не глътнала хапчето, ами го проследила и ги спипала на местопрестъплението.

— И после?

— Мацката слезе на следващата гара. А за последно видях мераклията с прецъфтялата госпожа да слизат в Чикаго.

Тайрон не спираше да работи, докато говореше, и ето че от отворената му риза се провеси верижка с медальон.

— Откъде ти е това Пурпурно сърце? — попита Том.

— От Персийския залив — отвърна Тайрон и пъхна медальона под ризата си. — От армията де. Напълниха ми крака с парчета от шрапнел, когато един снаряд удари нашия „Брадли“.

— Бях репортер в тая война. Боевете бяха по-ожесточени, отколкото в дописките, които се публикуваха у дома.

— А, дума да няма.

— Та значи работата тук ти харесва?

— Абе работа си е, но пък пада майтап. Имам си един номер, по който непрестанно работя, добавям някои неща, махам други. Приятно ми е с пасажерите, с дечицата особено. Това децата и влаковете са нещо страхотно, просто си подхождат, нали разбираш? Три дни работя, после четири почивам. Тия, дето сме в обслужването на дългите маршрути, сме на такива смени. А на още по-големите преходи, с „Чийф“ и „Зефир“, се работи шест дни, после осем се почива. Ще речеш, почивките са много дълги, и то си е така, ама шест дни пътуваш напред-назад, напред-назад, та след време почва да ти идва в повече. Налага се да отдъхнеш, за да се възстановиш. Защото в тоя влак то всяка минута някой те вика. Такъв си е занаятът, но на мен ми харесва. Екипажът си е като един отбор, никой не кръшка, покриваме се един друг, все едно сме семейство.

— Смяташ ли още дълго да пътуваш с „Кап“?

— Знам ли. Все си мисля, че трябва да напредвам по стълбата нагоре, където са истинските пари.

— Къде ги дават тях? В управлението?

— В управлението ли? — засмя се Тайрон. — Я не се занасяй. Ако става дума за пари, това значи да си носач. Ония глупаци печелят от бакшиши толкова, все едно имат печатница за пари.

— Налей ми едно, и то на секундата!

И двамата се обърнаха и се вторачиха в мъжа. Беше облечен в раиран костюм с елече и изглеждаше умърлушен.

— Как е настроението, мистър Мериуедър? — попита Тайрон, ококорил очи.

— Никакво го няма и искам да пийна. Скоч с лед, и то веднага.

— Още не съм отворил, сър, ако се върнете след…

Мериуедър пристъпи напред.

— Този господин държи в ръка бира, която, предполагам, е получил от теб. Ако отказваш да отвориш бара за мен, редовния платежоспособен клиент, то тогава… — Мъжът се вторачи в табелката с името на Тайрон. — То тогава, Тайрон, предлагам да си потърсиш друга работа, защото, щом сляза от този влак, ще бъдеш безработен. — Мериуедър си погледна тузарския часовник. — Чакам, Тайрон.

— Няма проблем, веднага получавате.

Тайрон приготви питието и подаде чашата на мъжа. Мериуедър отпи.

— Малко скоч си ми сипал. Вие, стюардите, все се скъпите на градусите. Какво, за себе си ли го крадете?

— Ей, що не изпуснете малко парата? — обади се Том.

Мериуедър се извърна към него.

— Случайно да знаете кой съм?

— Самодоволен мърморко, ако питате мен.

На лицето на Мериуедър се появи такава кисела усмивка, че скулите му сякаш щяха да щръкнат през кожата.

— Кажи му кой съм, Тайрон. Ти знаеш, нали?

— Вижте, наливам ви още скоч, разбърквам го хубавичко и дайте да сключим примирие, а?

— Аз съм Гордън Мериуедър. Кралят на първокласно спечелените дела. Опитайте се да ме вбесите и ще се видим в съда, където ще ви отмъкна всичко, което притежавате, макар че като ви гледам, май нямате бог знае колко.

Том пристъпи напред със стиснати юмруци.

— Още по-хубаво — заяви Мериуедър. — Така ще успея и в затвора да ви тикна.

Тайрон застана помежду им.

— Ей — рече той, — стана толкова студено, все едно сняг е завалял, и то тука, вътре. Я да се разотиваме, хайде де, Коледа е все пак. Вие се прибирате у дома за Коледа, нали, мистър Мериуедър, при жената и децата. Обзалагам се, че им носите много подаръци.

— Разведен съм. Децата ми са разглезени пикльовци, които не заслужават нито обич, нито щедрост.

След тези думи Гордън Мериуедър се отдалечи, отпивайки от чашата си. Някъде по средата на пътеката го чуха да се смее.

— Изненадан съм, че не каза „мошеник мръсен“ — подхвърли Том.

Тайрон поклати глава.

— Не ти трябва да се заяждаш с тоя. Години има да те влачи по съдилища. То и снимката му я има в речника, точно до думата „кошмар“.

— Не че искам да го обидя, ама защо „кралят на първокласно спечелените дела“ пътува с влак? Сигурно може да си позволи и частен самолет.

— Ако са верни приказките, печеният мистър Мериуедър се страхува да лети. Да зависеше от мен, бих го посъветвал да си купи собствен влак и да не припарва до моя.

— Е, благодаря ти, че ме спря, преди да му излея скоча във врата. Всъщност плановете ми не включват посещение на затвора.

— На твоите услуги — усмихна се Тайрон.

Том виждаше, че момчето бърза да се подготви за отварянето, затова реши да не го разсейва повече.

— Благодаря също за информацията и за бирата.

— Ела пак след вечеря. Ще раздавам още по-силни питиета.

— Силни значи. Тъкмо по моя вкус.

7

Том се върна в купето си и погледна през прозореца; беше пет и петнайсет, а вече се смрачаваше. Тъкмо бяха напуснали Харпърс Фери в Западна Вирджиния. Градчето било обезсмъртено, когато Джон Браун предприел прочутото нападение срещу федералния арсенал преди началото на Гражданската война и увиснал на бесилката. Един вид заплатил с живота си своето място в учебниците по история.

При Къмбърланд, Мериленд, „Кап“ щеше да мине през тунела „Греъм“, дълъг около петстотин метра. Според брошурата, с която се бе сдобил Том, и входът, и изходът от тунела се намираха в Западна Вирджиния, ала поради някаква географска мистерия или приумица на земемерите, белязали границите между щатите, самият тунел всъщност бе в Мериленд. „Кап“ щеше да мине и през прочутия пролом Къмбърланд, естествения проход, използван от първите заселници, за да преминат стената на Апалачите на път към Големите равнини и Пасифика. Да не беше тази дупка в скалата, Америка можеше още да си е пъстра ивица от тринайсет изтерзани английски колонии.

След Къмбърланд идваше ред на Скалата на влюбените. Според легендата тъкмо от тази скала политнала онази индианска принцеса, възпирана от баща си да се омъжи за любимия си, който бил американски войник. И безутешният вожд на свой ред се хвърлил в пропастта. Том реши да не разказва тази приказка на Стив и Джули — бездруго бяха достатъчно притеснени.

Решил, че е крайно време да издири кинаджиите, Том тръгна към вагоните от другата страна на ресторанта и се озова пред тамошните спални купета. Вече бе привикнал да пази равновесие при лекото полюшване на влака и с гордост отбеляза, че много рядко залита. После забави крачка. Луксозните купета бяха обозначени с букви, докато онези в икономична класа носеха номера. Той не се съмняваше, че холивудските персони биха пътували единствено в първа класа, особено прочутите или скандално известните. Надяваше се някой от кинаджиите да излезе от скривалището си, за да може да го заговори, а не би имал нищо против и да го включат в някой хит, да му заделят един милион и сам да се покрие със скандална слава.

Приближи към първото купе. Завесата бе старателно опъната, за да закрива всяка пролука, тъй че той не видя нищо, макар да чу шум отвътре. Като отмина към следващото, забеляза, че някой леко дръпна завесата. Спря се, огледа пътеката, после проточи врат. Купето бе подредено като кабинет. Инсталиран бе лаптоп, свързан с нещо подобно на принтер, чийто захранващ кабел бе снабден със защита срещу токов удар. Късо подстриган висок млад мъж с тъмно поло крачеше напред-назад из тясното помещение. Когато се обърна, Том успя да види слушалки на главата му и калъф с клетъчен телефон, закачен на колана.

Едва ли бе прочутият режисьор. Този младок не приличаше на режисьор — не че Том имаше представа как следва да изглеждат режисьорите. Следователно трябваше да е кинозвезда или писател. Том бе готов да заложи за писател. В края на краищата имаше компютър и принтер. Освен това приличаше на младите модни драскачи, каквито в Холивуд доста се търсеха. Всеизвестно бе, че веднъж стане ли на трийсет, човек биваше тържествено заклеймен като досадник, на когото прощават единствено лошата подстрижка и удобните обувки.

Том продължи към следващото купе. Тъкмо се канеше да надникне, когато някакъв мъж плъзна вратата встрани и едва не се блъсна в него.

— Извинете.

Том погледна незапалената цигара в ръката на мъжа.

— Току-що научих, че не мога да пуша в купето — обясни той, макар че не дължеше на Том никакво обяснение.

По стар репортерски навик Том набързо огледа непознатия. Мъжът беше среден на ръст, около шейсетгодишен, общо взето, слаб, но вече с коремче. Имаше гъста посребрена коса, свеж тен, с какъвто по Коледа се фукат живеещите в Калифорния, а облеклото му се състоеше от скъпи черни панталони, бяла копринена риза, сако от туид и обувки „Бруно Мали“. Просто миришеше на безгрижни, небрежни милиони.

— На долното ниво има салон за пушачи — услужливо рече Том.

— Е, значи натам съм тръгнал. Стотици пъти съм се опитвал да се откажа от този навик. Пробвах с лепенки, опитвах дори и хипноза, но нищо не помогна.

— Аз пушех по две кутии на ден, но сега само от време на време запалвам по някоя пура.

— И как успяхте? — поинтересува се мъжът.

— Какво да ви кажа, беше въпрос на живот и смърт.

— О, разбирам. На кого ли му се умира от рак на белите дробове.

— Не, нямах това предвид. Работех като репортер отвъд океана. Включен бях в конвой журналисти и ни нападнаха партизаните. Една от колите пред нас бе улучена от снаряд. Войниците, които ни охраняваха, ни казаха да запазим спокойствие. В следващия момент камионът пред нас се взриви. Отново ни заръчаха да запазим спокойствие, да не правим излишни движения. Много скоро без малко да ни уцели минохвъргачка и хората от охраната пак ни наредиха да запазим спокойствие. Миг след това скочиха и побягнаха.

— Господи! И какво стана после?

— Очевидно ни бяха взели на прицел и нямаше смисъл да чакаме повече. Всички скочихме и хукнахме към планините. Един кореспондент на „Ройтерс“, около петдесетгодишен заклет пушач, не успя да се спаси. Направо се строполи на земята. Изглежда, получи инфаркт.

— Не спряхте ли да му помогнете?

— Бих му помогнал, разбира се, но влачех на рамо друг колега с изкълчен глезен. Драснах нагоре по възвишението, а сърцето и дробовете ми щяха да се пръснат. Имах чувството, че ще изплюя всичките си фасове. Един бог знае как успяхме да се доберем до приятелски лагер.

— Ами онзи от „Ройтерс“?

— А, надявам се, че инфарктът го е убил, преди да го застигнат партизаните. Те не бяха много състрадателни. Оттогава цигара не съм докосвал — добави Том. — На другите не бих препоръчал този метод, разбира се. Може да се появят сериозни странични ефекти.

— А, сигурно. Ама че история. Значи военен кореспондент, а?

— Вече не. Страхотиите, които отразявам сега, се свеждат до това как той и тя да подредят гардеробите си по такъв начин, че все пак и съпругът да има известно лично пространство, а привличам вниманието и върху опустошителните опасности, които крие домашното барбекю.

Мъжът се разсмя и протегна ръка.

— Това ми харесва. Много забавно. Нека да ви се представя — Макс Пауърс.

Том смяташе, че е разпознал мъжа, а когато чу името, всичко си дойде на мястото. Това действително беше прочутият режисьор, който редовно присъстваше в десетката на най-влиятелните фигури в Холивуд. Макар да бе известен повече със заглавията, постигнали огромен търговски успех, имаше и филми, които бяха допаднали на критиката, неведнъж бе номиниран за „Оскар“, а преди няколко години бе отнесъл у дома си ценната статуетка.

— Том Лангдън — представи се на свой ред Том. — Много ваши филми съм гледал, мистър Пауърс. Добър разказвач сте, наистина. Държа на мнението си въпреки помпозните нелепици, които ни пробутват критиците.

— Благодаря. Аз това и се опитвам да правя, да разказвам. Наричай ме Макс. — Той пъхна незапалената цигара в джоба на ризата си и се огледа. — А в момента се опитваме да скалъпим някаква история за този начин на придвижване.

— Защото си открил нещо интересно във влаковете?

— Именно. Коли? Забрави ги! Смахнати шофьори, задръстени междущатски магистрали и боклучави храни? Не, благодаря. А самолетите са лишени от атмосфера и само ти опъват нервите. Аз например не обичам да летя, макар че с моята професия често ми се налага. Веднъж на връщане от Кан се натъкнахме на страхотна турбуленция, а аз се скрих в тоалетната и запалих цигара просто защото се чувствах изнервен до крайност. Димът обаче задейства противопожарната аларма, тъй че когато кацнахме, ме вкараха в ареста. Представяш ли си?! За една ментова цигара без филтър. Пръснах трийсет бона по адвокати и пак се наложи да полагам общественополезен труд. Виж, влаковете са друго нещо. Аз съм роден в Калифорния, а моят баща навремето беше началник-влак по линията Санта Фе, в дните, когато железниците бяха най-изисканият транспорт. Той успяваше да се договори с машиниста да седя при него. Право да ти кажа, усещането е невероятно. Още оттогава си знам, че има какво да се разкаже за препускането по железните релси, нещо, за което още никой не се е сетил. И сега най-сетне ми се удава възможност да опитам.

Том на свой ред сподели някои от впечатленията си.

— Въпросът не е да тръгнеш от точка А и да пристигнеш в точка Б — рече той. — Не е важно началото, нито крайната цел. Тръпката е в пътуването. Там е разковничето. Стига да му се насладиш, без да бързаш. Този влак извиква на живот неща, които си струва да бъдат видени и чути. Той е живо, дишащо същество, просто трябва да пожелаеш да усетиш ритъма му.

Зачуди се как му идваха такива неща на езика. Може би просто „Кап“ му действаше по този начин.

— Много точно го каза, тъкмо това е — възкликна Пауърс и отривисто сграбчи ръката му. В следващия миг се удари по челото. — Току-що ме споходи невероятно прозрение. Много често ми се случва, Том, просто ме връхлита. Виж, ти си писател, обиколил си света, видял си какво ли не, а си се качил на този влак, за да уловиш пулса на Америка в навечерието на празниците.

— Е и? — пророни Том предпазливо. Нямаше представа накъде бие режисьорът, но определено се бе понесъл на крилете на своето прозрение.

— Защо не поработите заедно с моя сценарист — поне докато трае пътуването, за проучвателната част? Ще си разменяте бележки, ще споделяте историите, които сте научили, прозренията, които ви осеняват, такива неща. Не казвам, че ще работиш нахалост. Ще ти платя, разбира се.

— Но аз вече работя върху една история.

— Тъкмо в това е цялата прелест. Ти си пишеш твоята история, чудесно. Но материалът, който събираш за нея, може да помогне на моя сценарист да оформи сюжета на филма. Идеално се получава. С един куршум два заека. Схващаш ли?

Том кимна. Не може да се каже, че очакваше с нетърпение да заработи с хлапака с нахлупените слушалки. Той самият нито беше млад, нито се захласваше по злободневните новости и ако онзи го наречеше „пич“ и дори само веднъж му подвикнеше „Чао, до скив!“, наместо просто да каже „Довиждане“, играта можеше да загрубее.

Само че за негова изненада Макс го избута покрай купето с отнесеното хипарче и когато достигнаха първото от края, почука на стъклото.

— Може ли? Аз съм Макс.

Вратата се плъзна встрани и в този миг Том усети тялото си лишено от въздух. Вече не чуваше онова „ссс, бууум, бааа“, защото насреща го гледаше Елинор Картър.

8

— Елинор Картър, Том Лангдън — представи ги Макс.

Никой от двамата не издаде звук. Просто се гледаха, докато накрая Макс не издържа:

— Вие… познавате ли се?

— От много години — побърза да отвърне Елинор.

Сега бе дори по-прекрасна, отколкото при последната им среща, а това усложняваше нещата. Висока, все още стройна и за разлика от много други жени, наближаващи четирийсетте, не бе скъсила кестенявата си коса. Дълга до раменете и много секси. Лицето й… е, бяха се появили бръчици, които говореха, че е живяла истински — привлекателност, от каквато е лишена гладката непокътната кожа. Големите зелени очи бяха все тъй пленителни и извикваха у Том желанието да приседне, преди да е паднал като покосен. Елинор носеше сиви вълнени панталони, елегантни черни обувки с нисък ток и бял пуловер, от чието деколте се подаваше синя риза.

Том чудесно си спомняше първия път, когато я бе видял в университетското градче. Тогава беше по шорти, откриващи дългите й крака, червено елече, джапанки и жълта лента за косата. Не можеше да откъсне очи от нея. И така петнайсет години.

И двамата взеха дипломи по журналистика и решиха да направят екип. Първото им възложено проучване за някакво вестниче от Джорджия ги изпрати по следите на легендарния Литъл Боб Хъмфрис в дълбокия Юг, от Анистън, Алабама, до Тупело, щата Мисисипи, и всяко забутано градче по този маршрут. Преподобният Боб, облечен в бял костюм, бели обувки и широк бял колан, умееше да предложи лек на болните, да успокои гневните, да ободри опечалените, да спаси пропадналите, за нула време и срещу нищожна цена; а по-точно — като ти изпразни джобовете. Човек можеше и най-старателно да скрие последния си петак, ала преподобният Боб го откриваше, изтръгваше го с омаен чар и те караше да се чувстваш посрамен, задето си понечил да го задържиш.

Божият човек караше огромен шевролет „Импала“ по поръчка. Както откри Том, основното му предимство беше огромният багажник, защото добрият отец без срам и свян приемаше всичко от паричен еквивалент до някой и друг пушен бут или услугите на роднина на изпадналите, приел да му служи като помощник. Том все си мислеше, че преподобният трябва да има родствени връзки с Херцога и Дофина, небезизвестните мошеници от „Хъкълбери Фин“. Доколкото знаеше, за разлика от галантните обирджии от шедьовъра на Марк Твен, Литъл Боб никога не бе прогонван от някой град, овалян в катран и пера. И все пак измамените граждани като нищо биха сторили тъкмо това, а и Господ вероятно би си затворил очите. Всъщност нямаше да е странно той да прати някое и друго чудо като един вид награда за подобно достойно деяние.

И все пак Том не можеше да скрие възхищението си от неотклонната решителност на този човек. По време на разследването дори се бе разделил с последната си двайсетачка, а при това не беше баптист. Това бе момент на умопомрачение и слабост, от която Том все още се срамуваше. И все пак нека отдадем дължимото на Елинор. Тя бе върнала двайсетачката на Том и остана единственият човек, за когото се знаеше, че е успял да изтръгне обратно пари от преподобния Боб без намесата на съда. Изготвеното от двамата изобличение на шарлатанина се появи в националния ефир, създаде им име и престиж, а и сложи край на измамната игра на преподобния.

— Как я караш? — невъзмутимо попита Елинор.

— Ами работя. През последната година повечето тук, в Щатите — успя да отвърне Том.

— Зная. Четох какво си написал в „Архитектурен преглед“ за мебелите на Дънкан Файф. Първата статия за старинни мебели, която успя да ме разсмее. Хубава беше.

Неочаквано окуражен, Том се осмели да отвърне:

— Между нас казано, преди да се захвана, го бърках с кулинарния гуру Дънкан Хайнс, но здравата се порових, напипах същината и после похарчих парите. Нали ме знаеш.

— О, да, знам те.

Тя дори не се усмихна, макар че Макс се захили. Том усети, че го свива стомахът, а гърлото му пресъхна пред тези огромни смарагдови очи, които го пронизваха без сянка на одобрение. Сякаш беше обул бетонни обувки, които притискаха глезените му. Усещането за надвисналата зла участ му бе някаква утеха, сякаш краят щеше да дойде бързо и относително безболезнено.

— Значи си сценаристка? — успя да изрече той.

— Една от най-добре пазените тайни на Холивуд — обяви Макс. — Експерт по съживяването на неспасяеми драсканици. Нали си представяш, сценарият определено куца и ти е нужно чудо, и то на мига? Е, тогава се появява Елинор, замахва с вълшебната пръчица и му придава фасон. Вадила ме е от огъня неведнъж, когато някой писател от топлистата, на когото съм платил милиони, оплете конците. За последните ми пет филма буквално пренаписа всичко. Най-сетне я предумах сама да напише оригинален сценарий.

— Не съм изненадан, тя открай време пише страхотно. — И на този комплимент не получи реакция. Бетонът пълзеше нагоре към прасците му.

— Та какво се готви, Макс? — попита Елинор с леко кимване по посока на Том. Тя очевидно нямаше желание да се впускат в спомени; искаше единствено да сложи край на всичко това, тоест на неговата персона.

— Хрумна ми блестяща идея. — И Макс разясни замисъла си на Елинор, докато Том се чудеше дали пък да не се хвърли през някой прозорец право под колелата на „Кап“. От ясно по-ясно беше, че Елинор не е ни най-малко очарована от гениалните мисловни проблясъци на своя режисьор.

И въпреки това каза:

— Нека си помисля, Макс.

— Ама разбира се. Знаеш ли какво, по-късно можем да пийнем заедно по нещо. Някой ми каза, че тук алкохолът съвсем не бил забранен.

— Да, наистина — потвърди Том. След което добави шеговито: — Всъщност целият влак е един голям бар. — Погледна към Елинор, която бе отвърнала очи. Усети ръцете си като отсечени.

— Значи се уговорихме. Около осем, а? — рече Макс.

— Тук поднасят и вечеря. Имам резервация за седем. — Том отново погледна към Елинор, сякаш се опитваше със силата на волята си да я накара да се присъедини към него.

— Обядвах късно във Вашингтон — рече тя. — Ще пропусна вечерята.

— Май и аз не мога да дойда — каза Макс. — Трябва да звънна на няколко телефона, Том.

— Ей, гледайте да не умрете от глад. — Точно в този момент бетонът се качваше към устата му.

— А, няма страшно, Кристобал ми е взел от любимите лакомства. Всъщност не си падам по храненето под час, хапвам, когато огладнея.

— Кристобал?

— Секретарят ми. Ей в онова купе е. — Макс посочи към мястото, където Том бе зърнал хлапака с нахлупените слушалки.

Кристобал се появи, сякаш чул името си през затворената врата.

— Имате ли нужда от нещо, мистър Пауърс?

— Не, благодаря. Това е Том Лангдън. Той може би ще ни помогне за проекта.

Кристобал бе висок колкото Том, освен това млад и красив и добре сложен. Беше стилно облечен и може би на седмица печелеше повече, отколкото Том за цяла година. Освен това изглеждаше съобразителен и интелигентен — все чудесни причини да не се хареса на Том.

— Отлично, сър — рече Кристобал.

Том протегна ръка и се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем — рече през зъби той, като се постара да пропъди усещането за въображаеми камъчета, хрускащи в устата му.

— Ето, уредено е — не млъкваше Макс. — Елинор ще си помисли, в осем ще пийнем по чаша, а аз отивам да запаля, че още малко и ще се облея в студена пот. — И се огледа озадачен.

— Ето оттук — посочи Том. — През два вагона е ресторантът, после салонът, слизаш надолу по стълбите вдясно и ще видиш врата с надпис „Салон за пушачи“.

— Благодаря, Том, цяло съкровище си. Знам си, че ще се получи. Вече ми го предсказаха. Моята ясновидка ми гледа на ръка и ми позна, че ме очаква нещо хубаво. „Случайна среща“, така каза. И виж какво стана. Да, хубав ден. — Той пъхна цигарата в устата си и се отдалечи, стъпвайки безшумно със своите обувки „Бруно Мали“.

— Запалката е в десния джоб на сакото ви, сър — извика след него Кристобал.

Макс само махна с ръка. Кристобал се оттегли в уютния кабинет и ето че Елинор и Том останаха сами.

Няколко секунди просто стояха безмълвни, всеки от тях решен да не търси погледа на другия.

— Не мога да повярвам, че това действително се случва — рече Елинор накрая. — Тъкмо теб да срещна в този влак. — Тя затвори очи и бавно поклати глава.

— Е, то и аз се изненадах — побърза да каже Том. — Изглеждаш страхотно, Ели. — Доколкото си спомняше, той единствен я наричаше по този начин. Навремето не бе възразявала, а на него това име му харесваше.

Елинор отвори очи и се вгледа в него.

— Няма да си кривя душата, Макс е невероятно способен, но понякога му хрумват разни смахнати идеи, които просто не вършат работа. Убедена съм, че и в случая става дума за нещо такова.

— И аз бях сразен от ентусиазма му. За нищо на света не бих искал да правиш нещо против волята си и, честно казано, аз самият изобщо не съм имал време да помисля.

— Значи мога да кажа на Макс, че не проявяваш интерес?

— Щом така искаш, Ели, нямам нищо против.

Този път го огледа внимателно, а той усети как се смалява пред погледа й.

— Точно това искам. — След което тя се върна в купето си и затвори плъзгащата се врата.

Том, вече монолитна статуя, бе готов за шкурката и боята. Дори ритмичното „ссс, бууум, бааа“ и лукавата двойна захапка на величествения „Кал“ не бяха в състояние да поклатят тази фигура, скована в непоклатимо отчаяние. Той се запита дали не е твърде късно да поиска да му възстановят цената на билета поради скорошната му ненадейна кончина.

9

Най-сетне Том долази до купето си и се строполи на сгъваемото легло. Нима Елинор наистина бе в този влак? Невъзможно. Не си бе представял дори, че ще сподели това пътуване към себе си тъкмо с онази, чието отсъствие бе станало причина да се погуби! А чия всъщност бе вината за това отсъствие? Той така и не я помоли да остане, нали?

Както седеше и се взираше през прозореца в черния мрак отвън, внезапно престана да бъде във влака, поел към Чикаго. Намираше се в Тел Авив. Бяха избрали този крайбрежен град заради близостта му до летище „Бен Гурион“. Оттам до събитията, които Елинор и Том отразяваха, рядко имаше повече от два часа път със самолет. Близкият изток бе непредсказуем в своята предсказуемост. Просто си знаеш, че нещо ще се случи. Не знаеш единствено точно къде и какво да очакваш.

Марк Твен бе посетил Божи гроб и надълго и нашироко го описваше в „Глупаци в чужбина“. Книгата бе публикувана през 1869 — година, преди Цион да бъде отново населен от евреите, и близо деветдесет години, преди Израел да бъде провъзгласен за независима държава. На Твен Палестина се бе сторила мъничка и той недоумяваше как една толкова „малка страна има такава богата история“. Том добре го разбираше. Мястото, което изглеждаше тъй необятно за хората по целия свят, можеше да се прекоси с кола от единия край до другия за часове. Първия път, когато Том го видя, укрепеният град Йерусалим му се стори едва ли не като хубава миниатюра. И въпреки всичко пълнокръвният кипеж, а и хората, които го наричаха свой дом, оправдаваха репутацията му на една от най-притегателните забележителности на света.

Бяха обиколили страната, за да открият интересен материал, макар че Елинор търсеше по-скоро лични преживявания и дори бе пожелала да бъде кръстена в река Йордан. Твен също бе се къпал във вода от главния извор на свещената река след дълъг прашен преход от Дамаск през пустинята, макар по-скоро от хигиенни подбуди, отколкото с духовна цел. Том и Елинор си бяха купили йорданска вода в прозрачни бутилки, оформени като тялото Христово, и ги бяха изпратили у дома заедно с тенекиена кутия свещен въздух, събиран в древните църкви на Израел. Том открай време си знаеше, че тези две неща са невероятно популярни сред американските туристи, които възторжено отнасяха у дома си въздуха и водата и ги връчваха на собствените си свещеници. Предполагаше, че ги подтиква надеждата да си подобрят рейтинга в Божиите очи, като един вид капиталовложение.

Една Коледа двамата бяха отишли на екскурзия до Витлеем, защото Елинор бе пожелала да види къде точно синът Божи се е появил на този грешен свят. Макар и да му липсваше особена религиозна нагласа, Том се бе смирил, озовавайки се в близост до мястото на едно толкова значимо събитие.

След посещението във Витлеем Марк Твен бе докладвал, че всички християнски секти (освен протестантите) имали параклиси под покрива на Храма на гроба Господен. В същото време бе отбелязал и своето наблюдение, че всеки трябва да се придържа към своите граници и да не се осмелява да навлиза в чужда територия, което било убедително доказателство, че дори около гроба на Спасителя християните не могат да се молят мирно. Очевидно някои неща съвсем не се бяха променили през годините, откакто Марк Твен бе предприел своето поклонничество.

Двамата американски журналисти се оказаха сред малцината в Израел, които отбелязаха най-свещения сред християнските празници. Том и Елинор бяха украсили малка елха в своя апартамент, бяха си приготвили празнична трапеза, след което си отвориха подаръците. А после зареяха погледи навън към мрака на Средиземно море, наслаждаваха се на гледките и ароматите на пустинята и празнуваха едно събитие, което за повечето американци бе свързано със сняг, шишкав веселяк и припукващ в камината огън. После заспиваха прегърнати. За Том тези Коледи в Тел Авив бяха най-прекрасните в живота му. Като изключим последната.

Елинор бе излязла за някои последни покупки от бакалията. Четирийсет минути по-късно се върна и заяви, че иска да се прибере у дома, защото й било дотегнало да пише за опасностите, грозящи този странен свят, и тъкмо това бил моментът да си отиде. Отначало Том реши, че тя се шегува. После стана ясно, че говори сериозно. Всъщност на мига бе започнала да си стяга багажа, след което се обади в „Ел Ал“, за да си направи резервация. Опита се да направи резервация и за Том, но той решително отказа. Допреди час животът му се бе струвал прекрасен, а ето че сега стоеше по гащета насред малкия им апартамент и целият му свят се сриваше.

Зададе й въпроса какво толкова се е случило през последните четирийсет минути, за да я подтикне към това съдбоносно и за двама им решение, без дори да го попита тя отвърна, че било време да се прибере у дома. Започна се като нормален разговор, който прерасна в спор, а спорът — в караница. Докато тя си опаковаше багажа, и двамата вече крещяха, а Том бе толкова объркан и разстроен, че не помнеше и половината от онова, което бе изрекъл.

Елинор взе такси, Том я последва. На летището продължиха да се карат. Най-сетне дойде време тя да вземе ескалатора, който щеше да я отведе до автобуса. Ето в този момент, вече със спокоен глас, Елинор още веднъж го беше помолила да тръгне с нея. Ако наистина я обичал, щял да го стори. Не беше забравил как сълзите пареха в очите му, но гневът подхранваше упорството му. Не, беше отвърнал, няма да я последва.

Проследи я как се издига с ескалатора. Тя се обърна само веднъж. Изражението й бе толкова тъжно и измъчено, че той без малко да извика името й, да я помоли да го почака, защото е готов да тръгне с нея, но думите така и останаха неизречени. Също като онази нощ във влака от Кьолн, когато се канеше да й направи предложение, но не го стори. Просто й обърна гръб и си тръгна. Остави я, както го бе оставила тя.

Тогава за последен път бе видял Елинор. И сега отново, преди пет минути, в полюшващия се влак, поел към Чикаго през Толидо и Питсбърг. Все още нямаше представа какво я бе накарало да си замине. А и не разполагаше с разумно обяснение защо не е тръгнал с нея.

Том се стресна и отново се върна в Западна Вирджиния, във влака, летящ по стоманените релси. Полегна на канапето в топлото купе, унесен от онова „ссс, бууум, бааа“ на железните колелета, а мъчителните мисли, подхранвани от мрака навън, го потопиха в неспокойна дрямка.

Нещо трябва да се бе ударило във вагона. Разнесе се грохот, все едно бе рикоширало гюле. Том без малко не падна от канапето. Погледна си часовника. Шест и половина. Скоростта стремително намаляваше. Много скоро мощният „Капитъл Лимитед“ спря. Том погледна през прозореца и установи, че наоколо не се вижда никакъв признак на цивилизация. Замириса му на изгоряло и макар да нямаше опита на железничар, ситуацията, изглежда, излизаше извън рамките на обичайното.

В мрака навън проблясваха светлини, обслужващите влака проверяваха откъде е дошъл залпът и какви щети е причинил. Том излезе в коридора, където се натъкна на отец Кели.

— Чухте ли? — възкликна свещеникът. — Приличаше на изстрел.

— Мисля, че се ударихме в нещо — отвърна Том. — Може би е имало нещо на релсите и влакът го е прегазил.

— Стори ми се, че се удари в нашия вагон, а ние сме някъде по средата.

Самата истина, каза си Том.

— Нямам представа какво е — изрече на глас. — Дано само да тръгнем скоро.

Край тях мина Реджина със загрижено изражение. Носеше огромен куп вестници.

— Какво става, Реджина? — осмели се да попита Том. — Не се движим. Да не би кредитната карта на „Амтрак“ да е изтекла?

— Ударихме се в нещо, това поне е ясно. В момента проверяват. Сигурно скоро ще продължим.

Том погледна книжната бала в ръцете й.

— Май обичаш пресата, а?

— Някой ги беше натикал в кофата за боклук. Дори не знам откъде са се взели. Доставят ни единствено „Толидо Блейд“, а новият брой ще го получим най-рано утре сутрин.

Момичето продължи по коридора. Том бе готов да се поздрави за благоразумието да си осигури няколко часа резерв между двата влака. По всичко изглеждаше, че ще му свършат работа. По времето на Твен дилижансът изминавал 3000-те километра от Сейнт Джоузеф, Мисури, до Калифорния за около 20 дни. Том трябваше да пропътува допълнителни 1500 километра, но с нещо много по-мощно от някаква си конска тяга. Въпреки това започваше да се опасява, че няма да успее да надмине писателя. Вече се замисляше на кои затънтени островчета би могъл да се скрие от Лелия, ако не се появи за Коледа. Списъкът бе малък и не особено надежден.

Ето че се появи и Агнес Джоу. Все още беше по нощница, върху която бе облякла халат.

— Ударихме се в нещо — рече тя.

— Така изглежда — отвърна Том и направи опит да се размине с нея. Когато се озова лице в лице с Агнес Джоу обаче, тялото й зае цялата пътека. В „Амтрак“ трябваше да се погрижат да разширят вагоните съобразно нарастващите размери на американците.

Агнес Джоу извади ябълка от джоба си, избърса я в халата си и шумно захрупа.

— Спомням си, че преди три, не, преди четири години… Пак някъде тук внезапно нещо рече „бум“ и спряхме.

— Сериозно? И какво стана? — попита Том.

— Заповядайте в моето купе, ще се настаните удобно и ще ви разкажа.

Отец Кели и Том се спогледаха, след което свещеникът потърси убежище в своята заешка дупка и остави журналиста съвсем сам. Това е то да разчиташ църквата да те подкрепи в критичен момент, каза си Том.

— С удоволствие, но трябва да се приготвя за вечеря. Резервацията ми е за седем.

— Моята също.

По погледа й Том остана с впечатлението, че тая грамада наистина си пада по него. Успя все пак да докара нещо като усмивка, промуши се край масивното туловище и хлътна в купето си. Заключи, дръпна пердето, а сигурно би залостил и вратата с леглото, ако не беше захванато за стената.

Преоблече се за вечеря — ще рече, наплиска си лицето с вода, среса се и си смени ризата. Надникна навън да провери дали няма да се натъкне на някоя заблудена Агнес Джоу, увери се, че хоризонтът е чист, но за по-сигурно побягна към ресторанта. За жалост, макар да не бе първокласен спринтьор, пак се движеше по-бързо от влака.

10

Както оглеждаше ресторанта, Том отново се пренесе в „Север северозапад“, алфата и омегата на неговите железопътни познания. Във филма Кари Грант, преследван от полицията и началник-влака — като всеки беден беглец от правосъдието няма билет, — се озовава сред елегантната обстановка на вагон-ресторанта. Безупречно облеченият салонен управител го посреща и покрай шикозно облечените клиенти го отвежда до масата на умопомрачително сексапилната Ева Мари. Излиза, че тя е уговорила сервитьора да настани Кари при нея. Красивите жени устройваха все такива капани на бедния Кари Грант. Поръчват си вечеря, пият, смеят се; започват да те галят с думи още на масата в една от най-еротично въздействащите филмови сцени, поне според Том. В момента той си представяше единствено Елинор в ролята на Ева Мари. Колко жалко, каза си, колко жалко наистина, че не съществува и най-малка вероятност това действително да се случи.

Във вагон-ресторантите на „Амтрак“ гостите биваха разполагали така, че да могат да подхванат разговор и да завържат нови познанства, макар и мимолетни. В духа на тази традиция Том бе настанен срещу мъж на средна възраст и жена, която за жалост ни най-малко не приличаше на Елинор, нито пък на Ева Мари. Мъжът бе с костюм и вратовръзка. От другата страна на пътеката седяха Стив и Джули. Пиеха червено вино, държаха си ръцете, тихичко си приказваха и изглеждаха все така притеснени. Любовта на младите — несравнимо прекрасна, несравнимо злощастна, рече си Том. Може би по-злощастна е само старата любов, останала невъзнаградена. Всъщност, откакто видя Елинор, беше сигурен в това.

От дочутото тук-там из ресторанта той заключи, че основната тема на разговор е неочакваното спиране на влака. Всъщност колкото по-дълго останеха на едно място, толкова по-дълго щеше да е близо до Елинор. И каква полза, залита се той, след като нейното отношение беше повече от очевидно. Бе таил някаква надежда, че тя все още го обича, независимо от внезапния край на връзката им. През всичките тези години се беше осланял на тази мисъл, скътана на сигурно място, като в таен джоб, и тя му бе помагала в тежки моменти, а сега този джоб бе празен, все едно откъснат от дрехата на тялото му.

— За втори път тази седмица пътувам с влак, който спира така внезапно — каза жената срещу Том. Беше се представила като Сю Бънт от Уисконсин. На вид беше около петдесетгодишна, облечена делово, висока и налята, с късо подстригана коса. Мъжът с костюма седеше до нея. Очевидно не бяха двойка, защото господинът бе настанен секунди преди Том. Сю бе започнала вечерята сама.

— Виж ти — гласеше отговорът на мъжа, който не пожела да се представи.

— Обикновено не пътувам с влак, но пък самолетите за нашата верига не са толкова удобни — обясни жената.

— С какво се занимавате? — попита Том, колкото да се включи в разговора.

— Търговски представител съм в компания за здравословни храни — отвърна Сю и обилно намаза края на франзелката с масло.

— Весели празници — поздрави ги сервитьорката. Тя им поднесе яйчен коктейл — както се оказа, традиционна безплатна почерпка за пътниците в „Кап“.

— Весели празници — отвърнаха и тримата, след което Сю се поинтересува какво ги задържа.

— Началник-влакът каза, че никак няма да се бавим. Имало нещо на релсите.

Коледната шапчица на момичето привлече вниманието на Том към празничните лампички по прозорците и масите.

Дадоха си поръчките. Менюто обещаваше все хубави неща, а и от кухнята на долното ниво се носеха приятни аромати — може би ястията скоро щяха да пристигнат със специалния асансьор. Том си поръча ребърца, отказа салата и поиска водка с портокалов сок наместо предястие. Тъкмо да допре чашата до устните си, когато усети тялото си изтикано до стената. Извърна се, а Агнес Джоу вече се наместваше до него, оставяйки му пространство от някакви си двайсетина сантиметра, в които да завърши вечерята си.

— Здравей, Агнес Джоу — поздравиха в хор двамата му сътрапезници.

Том озадачено вдигна вежди. Нима всички в този влак я познаваха?

— Здравейте, сладурчета.

Том се осмели да я погледне и зяпна зашеметен. Агнес Джоу носеше панталони, опънати до краен предел, разбира се, но все пак приятни на вид, подходящ пуловер и фризура, представете си. Беше си сложила някакъв грим, който определено я подмладяваше. Преобразяването бе толкова драстично, че той онемя.

— Здрасти — изтърси глуповато.

— Здравей, Агнес Джоу — изчурулика сервитьорката и се приближи. — Обичайната поръчка ли?

— О, да, с допълнителна порция лукчета.

— Доколкото разбирам, често пътуваш с влак — отбеляза Том, когато момичето се отдалечи.

— Обичам влака и онези, които го предпочитат. Все приятни хора. Не че не съм летяла. Аз съм правоспособен пилот от гражданската авиация, но предпочитам влаковете.

Агнес Джоу, изпълнила до краен предел кабината на двуместна чесна, обгърнала с тлъста пръсти лоста за управление, захлупила гумените педали с огромните си стъпала… този образ Том възприе като халюцинация.

— Значи работите в здравеопазването? — обърна се мъжът към Сю.

— Продавам здравословни храни — натърти жената. — Търговски представител съм. Преди работех като секретарка в адвокатска фирма, но в един момент реших, че не издържам повече.

Е, и Том бе поопознал особения вид американски прависти канибали, докато течеше разводът му, а не бе забравил и скорошната си среща с Гордън Мериуедър. Той вдигна чашата си към Сю в знак на съпричастие.

— Какво знаете за женшена? — попита мъжът.

На вид изглеждаше прехвърлил петдесетте и делови, макар че проявяваше доста странни тикове, които определено го отличаваха от побратимите му. Устата му например често-често се разтягаше до ушите и в този момент той си поемаше въздух, като че ли се опасяваше да не вземе да свърши. После очите му изскачаха от орбитите и Том се плашеше, че всеки миг ще забие нос в чинията със салата. На всичко отгоре облизваше устни с такова настървение, че човек оставаше с впечатлението, че езикът му ще получи гърч или направо ще изпадне от устата. За капак на всичко имаше невероятно дразнещия навик непрестанно да се оглежда, сякаш се готви да каже нещо — устните му се издуваха, тлъстият му врат се затрисаше, очите запримигваха, ръцете се извисяваха нагоре, сякаш предстоеше да се излее титанична мъдрост или поне сензационна клюка, а след това напрежението внезапно спадаше и той просто посягаше към маслинката в чашата си. След като за четвърти път бе изпълнил този налудничав ритуал, Том едва се сдържа да не скочи през масата и да го стисне за гушата.

— Женшен? — повтори Сю. — Имате предвид билката?

— Да, нека ви обясня защо ви питам. — Той огледа заговорнически всички и сниши глас. — Запознах се с една жена. Азиатка ли, ориенталка ли, както е прието да се казва в днешно време, никога не мога да го запомня. Едва ли им викаме жълтури, нали? — опита да се пошегува той.

— В никакъв случай — заяви Агнес Джоу. — И моля ви, не го правете. Толерантността и разбирането на чуждата култура поддържат мира в света. Освен това имам предци с японска кръв.

Том огледа масивната дама и са запита дали не е глътнала някой от предците си. Забеляза, че речникът и изговорът й също са претърпели благоприятна промяна. Какво ставаше тук?

— Правилно — съгласи се мъжът. — Съжалявам за лошата шега. Та тази жена, нали разбирате, даваше вид, че ми е хвърлила око. Пък и аз си падах по нея. Излязохме да вечеряме веднъж и тя повдигна въпроса за този женшен. С две думи казано, впоследствие ми изпрати от него. От Китай, ако не се лъжа.

— Всъщност женшен се отглежда и в Уисконсин — каза Сю, наплескала франзелката с толкова дебел слой масло, че хлябът вече не се виждаше. — Там почвата е идеална.

Том се втренчи в нея. Щатът Уисконсин имал идеалната почва за женшен? Това му звучеше налудничаво, но пък и той какво разбираше? Да не би пък футболистите от „Грийн Бей Пакърс“ да бяха до един фенове на женшена?

— Добре де, Уисконсин — каза мъжът. — Въпросът е, че тя ми го изпрати и аз не знам какво да го правя. Да го готвя ли, да го пия ли?

— Като ви го е пратила, то не значи, че трябва непременно да го използвате — включи се Том.

— Ама вижте… — Мъжът се сконфузи и хвърли по един кос поглед към дамите. — Предполагам, пратила ми го е… нали разбирате, понеже се предполага, че повишава ефективността на някои органи. Поне аз го схванах като намек. Би трябвало да добавя, че е доста по-млада от мен.

Том започна да си дава сметка накъде е тръгнал разговорът, когато Агнес Джоу отбеляза:

— Искате да кажете да сте в състояние да вилнеете като млад жребец с жена на половината ви години, за да не реши тя, че има насреща си торба стари кокали?

Настъпи продължително мълчание, което накрая мъжът прекъсна с думите:

— Нещо такова исках да кажа, да. — След което с подновен ентусиазъм си пое дъх и нападна почистените от костилките маслини.

— Аз бих го смляла — заяви Агнес Джоу с изпепеляващ поглед — и бих ви го инжектирала директно. Направете го непосредствено преди атаката, а след това изскочете от банята, викайте и се бийте в гърдите като Тарзан, преди да й се нахвърлите. Чувала съм, че подобно поведение допада на азиатките.

Мъжът погледна Том с израз на накърнено честолюбие. Очевидно очакваше проява на мъжка солидарност. Том обаче успя да изрече единствено:

— И аз така съм чувал… драги. — След което гаврътна наведнъж остатъка от питието си.

Поръча си чаша мерло след водката и мина към основното ястие, което беше великолепно. Огледа ресторанта и забеляза една маса, на което седяха двама мюсюлмани и индианец, увлечени в оживен разговор, един вид словесна битка. Всички се усмихваха, тъй че разговорът поне отстрани изглеждаше цивилизован. На друга маса красива чернокожа жена на средна възраст бе очевидно ухажвана от млад, привлекателен кореец. Тя отбиваше атаките му с добродушно пренебрежение, но Том усещаше, че се чувства поласкана. На трета маса някакви бизнесмени зяпаха омаяни гледачка на таро, която четеше по дланите им, а картите бе пръснала пред останките от своето печено пиле по рецепта от долината Шанъндоа. Тя методично набучваше и поднасяше към устата си хапки от фантастичния чийз кейк, а бизнесмените внимаваха да не изтърват някоя дума, забравили дори клетъчните си телефони.

Том поклати глава. Женшен, летящата Агнес Джоу, хора от всякакви раси и религии, важните клечки, омаяни от причудливите карти таро, и всичко това, примесено с вкусните обилни ястия — може би все пак имаше някаква магия във влаковете. Когато отпи и последната глътка вино, той с наслада отбеляза колко тихо и плавно се движи по релсите „Кап“ при скорост от нула километра в час.

11

Веднага след края на вечерята Том се запъти към салона, който, както скоро научи, беше наричан от пътниците ветерани бар-вагон. Преди години наистина бе имало барман в салона на горния етаж, но той бе изчезнал с поредното свиване на разходите. Том слезе долу, където Тайрон му предложи чаша питие, след което се върна в салона. Влакът продължаваше да стои неподвижно и той си погледна часовника. „Кап“ вече трябваше да наближава Конълсвил, Пенсилвания, а не бяха стигнали дори до Къмбърланд, Мериленд. Е, поне миризмата на дим не се усещаше.

Телевизорът в салона беше пуснат и в момента се въртеше „Гринч, който открадна Коледа“ с Джим Кери в ролята на Гринч. Малки и големи деца и техните родители се бяха скупчили пред екрана. Тук-там пътниците се бяха събрали на групички, приказваха си, отпиваха от чашите си, а имаше и няколко самотници, които просто се взираха в отраженията си в тъмните стъкла. Навсякъде се виждаха венци, гирлянди, всевъзможни коледни украшения. Том отпиваше джин, хапваше фъстъци и солени бисквитки и наблюдаваше близката група. Един мъж държеше в ръцете си книга, някаква жена плетеше, трети слушаше музика със слушалките си. А Том току поглеждаше към вратата в очакване да зърне Макс и Елинор, но засега напразно.

— Отивате някъде за Коледа? — подхвана той любезно, надянал съответното заинтригувано изражение. Откриваше, че джинът винаги отпуска и носи чувство на доволство, макар и да замайва главата.

Дамата с плетката вдигна очи и се усмихна.

— Отивам в Саут Бент, Индиана. Внукът ми е студент, предпоследна година в „Нотр Дам“. Гледам да сме заедно на празниците. Накрая май ще почна да му готвя, да му чистя и да го пера, но нямам нищо против. Така правят бабите. Все пак наближава Коледа. Кой би искал да остане сам?

— И аз казвам същото — увери я Том и се представи.

Тя протегна ръка.

— Полин Бийкън.

— Живеете в района на Вашингтон?

— Да, в Спрингфийлд, Вирджиния. А вие?

— В самата столица.

— Не знам как понасяте движението — намеси се мъжът с книгата, около четирийсет и пет годишен, оплешивяващ и закръглен. — Аз се връщам в Толидо. Бях във Вашингтон по работа, наложи се да наема кола и накъдето и да тръгнех, все трябваше да обикалям по околовръстното шосе. Представа нямам как се справяте. Все едно Дивият запад се е преселил при вас, че и моторизиран на всичко отгоре. Същинска лудница. — Той поклати глава. — Аз съм Рик — рече с усмивка. — Просто Рик от Толидо.

— Значи вие предпочитате влаковете?

— Не обичам да летя — заяви Полин. — А влаковете ме връщат в детството. Ами вие?

— Често летя, но взе да ми омръзва — сподели Том. — Реших да опитам този по-цивилизован начин за придвижване.

— Е, сега наникъде не се движим — рече Рик. — Обикновено аз също летя, но този път ми предложиха невероятно изгоден билет. — Той погледна навън и се намръщи. — Макар че в момента сделката не ми се вижда толкова изгодна. Поне ще си бъда у дома за Коледа.

— Имате ли семейство?

— Жена и шест деца. Вкъщи ме чакат четирима пубертета, три от тях момичета. И съвсем не ги разбирам, повярвайте.

— Момичетата са различни — заяви Полин.

Мъжът със слушалките вече бе надал ухо за какво се говори. Представи се като Тед от Милуоки.

— И момчетата не са лесни — рече той. — Имам четирима големи синове. Ама като се роди първият, цялата ми коса си беше на мястото, а я ме вижте сега, косъм не ми остана.

В този момент се появи Агнес Джоу с бира в ръка и седна при тях. Том побутна към нея купичката с фъстъци и бисквити и тя я опразни с едно загребване. Не си направи труда да се представи. Както и в ресторанта всички, изглежда, вече я познаваха.

— Ами ти, Том? — попита Рик. — Накъде пътуваш? При семейството?

Том поклати глава.

— Всъщност нямам семейство.

— Е, всеки има някъде семейство — отсече Полин.

— Не всеки — каза Агнес Джоу. — Аз също съм самотна.

— Не съм казал, че съм самотен. Аз съм репортер. Обиколил съм целия свят. Имам приятели в повече от шейсет различни страни.

— Приятелите са си приятели, но семейството е семейство — отново се намеси Полин и може би имаше право.

— Разведен ли си, или изобщо не си се женил? — запита Агнес Джоу, докато хрупаше своите бадеми. В отговор на изненаданото му изражение тя посочи с поглед безимения му пръст, на който не се виждаше брачна халка.

— Разведен съм. Макар че бракът ми продължи толкова кратко, та дори не усетих какво е да си женен.

— Очевидно не е била подходящата жена — отбеляза Полин.

— Нима може да знае човек? — запита Рик от Толидо.

— Има си начини — произнесе се Агнес Джоу. — В повечето случаи се осланяш на интуицията си. Представи си да забравиш да ядеш, да пиеш, да спиш или дори да дишаш, стига да си близо до този единствен човек. — Тя се обърна към Том. — Някоя карала ли те е да се чувстваш така?

Всички впериха очи в Том, очаквайки отговора.

— Ей, разговорът стана твърде личен.

— Ами да, обикновено така се получава във влаковете — отсече Полин с усмивка, без да нарушава ритъма на плетящите игли. Том се облегна и се загледа през прозореца.

— Как се казваше тя? — запита тихо Агнес Джоу.

— Елинор — отвърна той след дълга пауза.

— Отдавна ли не си я виждал?

— Всъщност не толкова отдавна. — Той се отърси от унеса. — Но миналото си е минало. Сега отивам в Лос Анджелис, за да се видя с приятелката ми Лелия и да прекарам Коледа с нея.

— Да не е актриса? — запита Полин развълнувана.

— В известен смисъл, да.

— Ще ни кажеш ли какво работи?

Том се поколеба.

— Попадали ли сте на „Къпи, бобърът вълшебник“ по телевизията в събота сутрин?

Полин се опули, дори изпусна две-три бримки. След няколко неуспешни опита да внесе яснота Том реши да смени темата.

Всички бяха отправили погледи към влезлия стюард, облечен като Дядо Коледа. В миг децата, дори по-големите, обърнаха гръб на Джим Кери и неговия Гринч и наобиколиха мъжа в червени одежди. Такова бе въздействието на добрия старец, неподвластно на времето и пространството.

— Много мило — рече Том.

— Всяка година раздават подаръци — заяви Агнес Джоу. — Дори влакът да не е повреден.

Том я погледна, внезапно заинтригуван. Спомни си какво бе казала Реджина: как Агнес Джоу кръстосвала страната с влак и обикаляла роднините си. Агнес Джоу обаче току-що си бе признала, че никого си няма. В такъв случай накъде пътуваше с всички тези влакове?

— Предполагам, и преди си пътувала по Коледа? — запита той.

— О, да, много пъти.

— И сега отиваш в Чикаго?

— Точно така.

— Там ли ще останеш за празниците?

— Не, и аз продължавам към Лос Анджелис. Също като теб.

— С влак ли?

— Със „Саутуест Чийф“.

Изведнъж го стрелна с поглед.

— Ами ти?

Два дни в близост до Агнес Джоу! Том се зачуди какво ли ще стане, ако вземе да скочи още сега, докато влакът си стоеше на място. Тъкмо се канеше да отвърне, когато добрият стар „Капитъл Лимитед“ се люшна и отново потегли. В салона се разнесоха радостни възгласи, но нямаше сила, която да принуди Том да се присъедини.

Внезапно високоговорителите оживяха:

— Извинете за закъснението, приятели, успяхме да закърпим положението. На следващата гара ще ни чака ремонтна група. Там ще се забавим малко, за да се уверим, че всичко е наред, и след това поемаме отново. Надяваме се по пътя да наваксаме част от загубеното време. Известили сме за забавянето, тъй че никой няма да си пропусне връзката. Благодарим ви за проявеното разбиране и ви благодарим, че избрахте „Амтрак“. Весели празници.

Дядо Коледа обиколи навред и никой не остана без подарък. Том получи модел на прочутия локомотив „Супер Чийф“, гордостта на Санта Фе. Тед отново си нахлупи слушалките, а Рик от Толидо и Полин се извиниха и тръгнаха нанякъде.

Агнес Джоу се наведе, за да разгледа отблизо чудната играчка на Том.

— „Супер Чийф“ на „Съдърн Пасифик“ е предшественикът на „Саутуест Чийф“. Този, с който ще пътувам до Лос Анджелис. Линията предлага прекрасни гледки към планините и равнините. Прекосява осем щата на път към крайбрежието.

— О, колко интересно. — Том не се съмняваше, че Агнес Джоу е сварила да претърси багажа му и е открила билета му за „Чийф“. Реши да се залости в купето си и да заложи над вратата капан с най-голямата тежест, която успее да докопа. Ето, влакът разполагаше с два локомотива, можеше да не се усети липсата на единия. Оставаше му само да го натика някак в банята/тоалетна и да го запъне в пружина за изстрелване.

— Да, пътуването е много приятно. Чудесен начин да се настроиш за Лос Анджелис.

— А, сигурно. — Том остави чашата си. — Та защо отиваш там?

— Имам приятели. Всяка година си гостуваме за Коледа. Този път е мой ред да пътувам на запад.

— Хубава традиция. Реджина спомена, че доста често се возиш на влак. И май много хора те познават.

— О, просто характерът ми е такъв, лесно намирам приятели. Открай време е така. То като си крехка стеснителна женичка, не значи, че си цвете под похлупак.

В първия момент Том реши, че тя говори сериозно, но като я чу да се смее на собствената си шега, колебливо заключи, че Агнес Джоу не е чак толкова страшна. Стига да се държеше на нужната дистанция от бъбреците му и личните му вещи, всичко щеше да бъде наред.

— Момичето, при което отиваш… Намеренията ти сериозни ли са?

— Зависи какво наричаш сериозни намерения — рече Том. — От около три години се виждаме на приливи и отливи.

— На приливи и отливи? Това някаква калифорнийска измишльотина ли е?

— Наша си измишльотина.

— Мен ако питаш, не бих ви посъветвала да се жените. Два пъти съм опитвала и не се получи.

— Имаш ли деца?

— Една дъщеря, вече е голяма, разбира се. От първия ми брак. Със съпруг номер едно се запознах, когато работехме заедно за „Ринглинг Брадърс“.

— Работила си в цирка? Къде, в администрацията?

— О, не, артистка бях. Ездачка, акробатка, дори по въже съм ходила на младини.

— Трапецът е голяма магия!

— Тогава бях малко по-слабичка де. Дъщеря ми все още работи в цирка.

— Често ли я виждаш?

— Не.

Агнес Джоу си взе бирата и го остави. А той не изпита очакваното облекчение. Здравата му се беше лепнала тая жена. Засега я оприличаваше на безобидна брадавица, но все пак бодеше очите му. Заинтригуван бе, и то не само от празно любопитство. Нещо в разказа й не се връзваше и това пробуждаше у него познатата настървеност да разследва.

Влакът профуча през тунела „Греъм“ и малко след това намали, наближавайки Къмбърланд, Мериленд, известен навремето като Кралицата на Апалачите. „Кап“ бодро се добра до самия център и спря насред главната улица. Том зърна постройки, облицовани с тухла и дърво, хотел на „Холидей Ин“, „Макдоналдс“ и заведение на име „Градуси на сметка“, което вероятно беше много популярно, тъй като градът определено имаше зажаднял вид.

Скоро щяха да влязат в Пенсилвания, щата с най-странно прокараните граници. В някои моменти локомотивът и опашката на влака щяха да са в Мериленд, докато средните вагони щяха да тракат из Западна Вирджиния! Обяснението се криеше в идеално правата линия между Пенсилвания и Мериленд, докато крепката прегръдка със съседна Западна Вирджиния диктуваше границата да следва релефа. Когато преминаха прохода и без сътресения навлязоха в Пенсилвания, Том вдигна ръце от загадките на официалните щатски граници.

Както си седеше и зяпаше падащия сняг, в салона влязоха Елинор и Макс, следвани от верния Кристобал. Том си пое дълбоко дъх, довърши питието си и се запита дали не е време да поръча коктейли на едро при своя приятел Тайрон. Всяка капка алкохол му беше нужна, за да преживее предстоящото изпитание.

12

Макс и Кристобал не бяха сменили лъскавите си дрехи; младият секретар, с неизменните си слушалки и клетъчния телефон, пристъпваше с наперената походка на настървен воин от футуристичен филм. Елинор обаче се беше преоблякла и сега носеше тюркоазна пола, бяла памучна шемизета и метална верижка наместо колан, която подчертаваше тънката й талия. Косата бе прибрана и вдигната нагоре. Нищо чудно, каза си Том, да е взела душ в своята кабинка, горещата уханна пяна да е обливала това стройно апетитно… Не; той определено не можеше да си позволи да мисли подобни неща и да се надява да запази разсъдъка си. И в същото време фактът, че бе пожелала да се освежи и бе дошла, за да го види, му вдъхна чудесно чувство на увереност, което се стопи още щом забеляза изражението й. То бе твърде далеч от неподправеното блаженство. „Гибелно“ бе думата, която изникна в замаяното му от джина съзнание.

— Том! — избоботи Макс с ентусиазъм, който сякаш настояваше: „Аз не само съм неприлично богат, но и извънредно забавен.“ Групата потърси място да се усамоти. — Закъсняхме, извинявай — продължи Макс. — Ние с Елинор имахме да изясним някои неща. Ама че пътуване, а?

Кристобал зяпаше тъмнината отвън с маска на загриженост върху красивото си лице.

— Е, поне се движим нанякъде.

— За пръв път ли пътуваш с влак, Кристобал? — попита и Том.

— И за последен, надявам се.

За Том нямаше съмнение, че младокът си пада по частните самолети, където се лее шампанско, никой за нищо не го закача и той може да полегне в спуснатата седалка и да мечтае как много скоро ще се нареди сред титаните в киното.

— От друго поколение е той — рече Макс и закачливо тупна секретаря си по рамото. — Влаковете не са му по вкуса. За разлика от нас с теб.

— О, ние с Ели в чужбина доста сме кръстосвали с влак. Спомням си веднъж от Амстердам до Париж се возихме с един стар раздрънкан локомотив. Качихме се в пет сутринта с намерението да хапнем във влака, но научихме, че нямало храна, защото стюардите стачкували. Примирихме се, че ни чака бавна гладна смърт, а отгоре на всичко по полята взеха да се мяркат хора и защракаха с фотоапарати. Помислих си, че влакът ни е отвлечен, нали разбираш, от стачкуващите стюарди и бог знае какво ни очаква в Париж.

— И какво стана? — не се стърпя Макс.

— А, в Париж ни посрещна духов оркестър. И после един лъскав червен експрес плавно спря до нас. Това било последното пътуване по маршрута, преди да въведат изцяло електрическите експреси. Затова бил целият шум. Та докато свиреше оркестърът, похарчихме около милиард франка, за да се натъпчем. Помниш ли, Ели?

— Сега съм Елинор, просто Елинор. А това не си го спомням.

Изпитият джин вече бе загрял Том от пръстите на краката до устата, превърнала се в 80-милиметрова гаубица.

— Ясно, Ели. Това очевидно е останало в миналото. Махайте старото, дайте подобрената версия. — Той погледна към Макс. — Та, казваш, вие с Елинор сте си поговорили.

— Да, обсъдихме нещата. И ако нямаш нещо против, двамата можете да започнете веднага.

Объркан, Том погледна Елинор.

— Но аз мислех…

— Заинтригува ли се Макс, ентусиазмът му става заразителен, действа бързо и безотказно — обясни приглушено тя, без да среща погледа му.

— Сигурна ли си, че не са те извозили? Без да искам да кажа нищо лошо, разбира се.

— Ни най-малко — намеси се Макс. — Нали, Елинор?

Тя кимна.

— Е, как предлагаш да започнем? — попита мило Том.

— Ти какво откри досега? — поинтересува се Макс.

Том се отпусна назад и подпря празната чаша в дланта си.

— Ами за начало в Уисконсин отглеждат женшен, който превръща старчоците в истински Рамбовци в леглото. Има една смахната на име Агнес Джоу, която по необясними причини всички познават. Тежи повече от мен, но е играла на трапец в трупата на „Ринглинг Бръдърс“. — Той посочи Стив и Джули. — Тия двамата ще се венчаят, като се качат в „Саутуест Чийф“. Добри деца, но са малко поизплашени. Та като се настаним във въпросния влак, ще се свържа с един човек, който ще ни разкаже сума страхотни истории. Дамата ей там, която гледа на таро, омайва могъщи бизнес магнати, като наднича в бъдещето им. А, да не забравя и Елвис Пресли, преродил се в чернокож симпатяга на име Тайрон, който поднася на бара една микстура, наречена „Котелното“, която, ако не те убие, поне ще те накара в екстаза си да пожелаеш смъртта. С нас пътува и един свещеник, който може и да ми даде последно причастие, ако не пристигнем навреме в Ел Ей, защото приятелката ми ще ме убие.

Последното Том изрече с вперени в Елинор очи. В края на краищата нали тя го беше зарязала. Улови я да примигва. Боже, чак не повярва на очите си. Нямаше представа дали нещо й е влязло в окото, или думите му я жегнаха, но определено го накара да поизтрезнее.

— Уау! — възкликна Макс. — Наистина не си си губил времето.

— Достигнеш ли веднъж върховете на световната журналистика, длъжен си да поддържаш нивото. Също като Ели… исках да кажа Елинор.

— Тя всъщност никога не говори за този период от живота си.

— Най-добре ще е ние с Том веднага да се хванем на работа, Макс — побърза да се намеси Елинор. — Времето никак не е много.

— Всъщност остава ни пътят до Чикаго, а оттам до Ел Ей. Като гледам с каква скорост се движим, ще бъдем заедно, докато снегът започне да се топи.

— Исках да кажа, че ще се наложи да ви оставя в Чикаго и да продължа със самолет. Изникна нещо лично, Макс. Нямаше кога да те предупредя.

Том остави чашата си. Изникна и още как, в образа на собствената ми персона, отвърна й мислено той.

— Ами тогава да почваме — рече на глас.

Макс не изглеждаше особено доволен от промяната в плановете на Елинор, но ето че отмести очи към Стив и Джули.

— Та казваш, ще се женят в „Саутуест Чийф“?

Том обясни какво е отношението на родителите им и спомена тревогата на Джули да не би твърде малко хора да присъстват на церемонията. Заинтригуван, Макс го засипа с въпроси.

— Горкото момиче — каза Елинор с искрено съчувствие. — Така ли трябва да прекара сватбата си? — И тя погледна към Том. — Спомена, че е от някакво планинско градче във Вирджиния. Кое точно?

— Не ми каза. Защо питаш?

— Нищо чудно да си забравил, но аз съм израснала в Източен Кентъки, съвсем близо до щатската граница. Сигурно съм ходила в родния й град.

След толкова приказки за сватби Том успя да хвърли поглед към ръката на Елинор. Не откри венчална халка, нито нещо, което да прилича на годежен пръстен. Не му се вярваше да няма мъж в живота й. Но ако погледнеше самия себе си…

— Та каква е идеята за сценария? — попита той. Не разбираше нищо от кино, но си беше наумил да влезе в ролята на врял и кипял импресарио.

— Зависи какво ще видим по време на пътуването. Макс иска романтична комедия. Моите предпочитания клонят към заплетена мистерия, в която да не липсват и трупове.

— А защо не и двете? Ако се сглоби както трябва, няма нищо по-забавно от куп безжизнени тела, натръшкани на релсите.

— Казах ли ти? — въодушеви се Макс. — Допада ми тоя симпатяга. Умее да разчупва шаблоните. Мислил ли си някога да пишеш за киното, Том?

Том отмести очи към Елинор.

— Не беше ми хрумвало допреди два часа.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — отбеляза тя.

— Че лесна работа има ли? — не й остана длъжен той.

Макс помоли да го извинят и пристъпи към Стив и Джули, следван от вярното паленце Кристобал. Заля ги с приказки, но Том не можа да чуе нищо. Сигурно разправяше нещо вълнуващо, защото и двамата изглеждаха зашеметени от думите на великия режисьор.

— Макс да не крои нещо?

— Обикновено да — отвърна Елинор.

— Никога не бих си помислил, че накрая ще се озовеш в Ел Ей.

— Всеки все някъде се озовава накрая — погледна го тя за миг. — Я се виж ти. От Бейрут до скринове и аксесоари за баня.

— За да отразяваш войни, трябва да си млад. А аз вече отпаднах от тази възрастова група — рече Том и после добави: — Пък и колко според теб са начините да опишеш как хората се избиват едни други? Още преди пет години ми се свършиха съществителните, глаголите, прилагателните.

— Успя ли най-сетне да промениш света? — На пръв поглед въпросът сякаш съдържаше сарказъм, но тонът й не беше заядлив.

— Огледай се, Елинор, и ще откриеш отговора.

— Малко хора издържат толкова дълго.

По-дълго от теб, каза си Том.

— Как са родителите ти? — попита тя след кратка пауза.

— Загубих и двамата. Мама почина съвсем наскоро.

— Съжалявам, Том. Добри хора бяха.

Поколеба се дали да не й разкаже как се е озовал във влака, но накрая се отказа. Чувството за близост бе изчезнало.

Проследиха как Макс и Кристобал се втурнаха нанякъде, оставяйки двамата млади онемели от изумление.

— Та откъде да започнем? — най-сетне попита Елинор.

Том се изправи и посочи Джули и Стив.

— Това ми изглежда добро начало.

Седнаха при тях и Том им представи Елинор. Първо Стив, после и Джули се похвалиха — с подобаващо благоговение — какво им е предложил Макс Пауърс.

— Ще поръча храната и напитките за цялото празненство, а също и украсата, дори и музика — обясни Джули.

— И ще плати всичко — добави с въздишка на облекчение Стив. — Щял да се договори с „Амтрак“. Макар че представа си нямам как ще реагират.

— Макс обикновено получава онова, което иска — отбеляза Елинор.

— Той ли е наистина прочутият режисьор?

— О, да. А сърцето му е почти толкова голямо, колкото и егото.

— Имам чувството, че току-що сме спечелили на лотария — рече Стив и стисна здраво ръката на бъдещата булка.

— Така излиза — отбеляза Том.

— Къде точно си родена във Вирджиния, Джули? — попита Елинор.

— Не вярвам да сте го чували, градчето се казва Дикинсън Каунти.

— Баща ми е учил в гимназията в Клинтуд. А две от лелите ми живеят в Грънди, Вирджиния.

— Не може да бъде! Досега не бях срещала човек, който поне да е чувал къде се намираме.

— А аз съм израсла в малка ферма в Източен Кентъки, в сравнение с която Клинтуд е огромен град. — Елинор ги погледна окуражително. — А това, което сте намислили, е много смело.

— Ние не се чувстваме особено смели — рече Стив с нервен смях и отново погледна Джули.

— Ако наистина се обичате, сами ще се изненадате колко много можете да постигнете.

Джули сграбчи ръката на Елинор.

— Родени сме почти на едно и също място, а ето вие какво сте постигнали. Направо побеснявам, че родителите му не проумяват колко малко значение има откъде си, важното е докъде ще стигнеш.

— Но ти няма да се омъжваш за родителите на Стив. А нищо чудно просто да си мислят, че никоя не е достойна за сина им. Майките на момчетата са особено ревниви. Просто им дай време, може и да се променят. Ако не стане, то си е за тяхна сметка, а за вас е важно бъдещето.

— Родното ми място ме е закалило. Чувствам, че съм способна на всичко — заяви Джули.

— Щом разчиташ единствено на себе си, наистина ставаш силен, особено когато те потискат хора, които не си правят труда да те опознаят, а просто ти лепват етикета Глупландия. Но като им докажеш, че не са били прави, победата е още по-сладка.

— Съвсем точно го каза — отсече Джули. — А аз имам цял списък с хора, на които ще натрия носа.

Том смушка Стив.

— Дано си се научил бързо-бързо да реагираш с „Да, скъпа“ и „Не, скъпа“. С тая женичка доста често ще ти са необходими.

Появи се отец Кели и се поинтересува дали няма да слязат в салона на долния етаж, където се разигравал страхотен покер. Групата изостави сватбената тема и се насочи към онази част на бар-вагона, предназначена само за възрастни.

13

Като военен репортер Том се бе натъквал на множество комарджийски схватки; обикновено в тях участваха предпазливи, зле платени журналисти с каменни лица, които клечаха в своите настлани с вестници окопи и търсеха начин да увеличат приходите си. Като репортер на „Териториал Ентърпрайз“ Сам Клемънс също бе се включвал в не една игра на карти. На тези „приятелски“ срещи той винаги носел своя стар флотски револвер, да не би някой от участниците да си извади погрешно заключение, като съзре силна карта, пъхната погрешка в нечий ботуш или ръкав.

Отстрани групата в салона изглеждаше съставена от неизкусени ентусиасти, но с такива трябваше да се внимава, подсказваше опитът на Том. Най-голямата си загуба на карти той бе претърпял далеч от родината, в уютен малък манастир, чието име отказваше да назове от чисто неудобство. Майката игуменка бе извадила четири пъти подред малка кента, недостижим рекорд в историята на покера. Том се бе утешил единствено с мисълта, че никой играч, колкото и умел да е, не може да се надява да победи опонент, привлякъл на своя страна Всевишния.

„Чиповете“, които се използваха тук, представляваха картофен чипс, затова двамата си купиха няколко пакетчета; предизвикана от Том, Елинор дори си поръча специалитета на Тайрон — „Котелното“. Абаносовият Елвис и журналистът се спогледаха победоносно, когато тя изпи чашата на екс, избърса уста с опакото на ръката си и седна да играе.

— Направо не е за вярване. Искаш да ми кажеш, че познаваш тази дама? — попита шепнешком Тайрон.

— Не съм сигурен — гласеше отговорът на Том.

Поиграха покер, двайсет и едно, блекджек, джин руми и разни други игри за семейно забавление. Накрая завършиха с почти същото количество чипс, с каквото бяха започнали, но в добавка бяха получили немалко материал за статията на Том и филма на Елинор. Един господин например, който имаше по шест пръста на ръцете, завърши с най-голяма печалба. Том предположи, че това се дължи на допълнителните стави, а може би и на някой и друг тайно скрит ас, макар че не разполагаше с безспорно доказателство, както го осведомиха, че изискват правилата. Имаше също и един противен тип, който обявяваше залозите си с пръхтене, подиграваше всеки, който сбъркаше, и изобщо дразнеше цялата компания. В някакъв момент Елинор се наклони към Том и прошепна на ухото му:

— Този ще го накълцат на парчета още в началото на филма.

Когато тръгнаха да си ходят, Том извади хаванските пури и даде знак на отец Кели, който също се бе оказал сръчен играч. Обяснението гласеше: „С твърде много свободно време разполагах през първите години в служба на църквата.“

— Пушалнята ни зове, отче.

Елинор ги последва, макар да не пушеше или поне Том не си спомняше навремето да е запалвала. Той я погледна въпросително.

— Макс е шефът тук — обясни тя и сви рамене. — Каквото ти предложат, това приемаш.

В салона бяха монтирани вентилатори, които би трябвало да разсейват дима за нула време. Съдейки по задуха обаче, тия машини отдавна се бяха отказали да преборват пушека.

Повечето места за сядане бяха заети, но в дъното откриха къде да се усамотят. Някои от пушачите бяха поставили дъска върху един от пепелниците на стойки и играеха дама на тази импровизирана маса. Друга група обсъждаше предстоящите футболни плейофи. Макар надписът на вратата да забраняваше внасянето на храна и напитки, всеки от присъстващите дъвчеше нещо и отпиваше от чашата си. Един от мъжете обяви, че нямало нищо страшно, освен ако не се появи началник-влакът, а тогава всички трябвало незабавно да скрият контрабандната стока. Том огледа бирените бутилки, огромните сладоледени вафли и кани със саморъчно забъркани питиета, които определено нямаха вид на безалкохолни, и се запита как точно ще успеят да ги скрият.

Новодошлите седнаха и се опитаха да усетят атмосферата, без да нанесат прекомерна вреда на дробовете си. Отец Кели и Том запалиха пури, а Елинор просто се отпусна и затвори очи.

— Изморена ли си? — попита Том между две дръпвания. — Сигурно още не си превключила от часовия пояс на Западния бряг.

— Всъщност прекарах една седмица в столицата, преди да тръгнем.

— Какво интересно има във Вашингтон?

— Не какво, а кой — отвърна тя, без да отваря очи.

Том извади пурата от устата си и огледа хората в пушалнята. Кой. Елинор си имаше някого. И защо да си няма? Тя бе все още млада, умна и красива, вероятно и богата с тази работа в киното. В известен смисъл и за него можеше да се каже, че си има някого. Как й беше името? Линда? Не, Лелия. Тази, макар и кратка загуба на паметта му се видя лош знак.

Той се бе впуснал да преследва Елинор още в първия миг, щом я зърна. Когато се бе появила в университета, сякаш времето бе забавило своя ход и на света не съществуваше друг, освен тях двамата. Причината не бе само в красотата й, а във всички обичайни детайли: как се държеше, как говореше, как те поглеждаше право в очите и внимателно възприемаше онова, което й говориш. Но не беше и само това. Както се бе изразила Агнес Джоу, Том забравяше да яде, да спи и дори да диша в присъствието на Елинор, а характерът й — а тя имаше силен характер — сам по себе си го привличаше. Имаше свое мнение по повечето въпроси, което бе готова да изрази, по-скоро да изстреля с убийствена точност и непоколебима увереност. Подобни изблици почти винаги биваха последвани от нежно докосване с ръка или дори целувка, когато най-сетне бе спечелил сърцето й, отбивайки настойчивите атаки и контраатаки на неколцина сериозни съперници.

Блуждаещите мисли на Том бяха внезапно прекъснати от появата на някакъв мъж. Висок повече от метър и деветдесет, слаб, около двайсет и пет годишен, той доволно огледа присъстващите. Мъжът имаше нарочно небръсната тридневна брада, избелели джинси и протъркан колан. В същото време копринената му риза очевидно бе купена от бутик, косата му изглеждаше небрежно разрошена от някой професионалист, а джинсите бяха изкусно, но изкуствено състарени. Конте, имитиращо небрежност, заключи Том, при това прекалено самонадеяно.

Мъжът бе стиснал под мишница дъска за шах и кутия с фигури, които скоро най-старателно подреди. Елинор бе отворила очи и също изучаваше натрапника. След близо час той бе надвил всички желаещи да премерят сили. Както обясни отец Кели, по влаковете се срещали много шахматисти аматьори.

— Има нещо в тия влакове, което ги подтиква да се изявят, особено в пушалнята. Чувал съм дори за гросмайстори, които пътуват инкогнито и играят с всеки, който седне насреща им, просто за да не губят форма. А понякога и губят.

Защо им е на гросмайсторите да пътуват инкогнито, зачуди се Том. Предпочете обаче да си замълчи и продължи да наблюдава. Мъжът беше вещ в играта, не можеше да се отрече. Партиите не отнемаха повече от десетина минути. След всяка победа, когато противникът се оттегляше опозорен, той избухваше в смях. Направо прихваше! А после извикваше високо, с нотка на снизхождение:

— Следващата жертва!

Ако Том смяташе, че има и най-минималния шанс да го победи, щеше да пробва късмета си, но играта на дама го беше изтощила.

След малко отец Кели си тръгна. Том не очакваше да го види отново, понеже свещеникът бе погълнал доста алкохол, а пурата очевидно го беше довършила.

— Ако трябваше да отслужа литургия сега, не знам дали щях да се справя. Не съм сигурен дори дали бих могъл да кажа от колко елемента се състои Светата троица, дори да получа един-два жокера.

Том му пожела „лека нощ“ и ето че видя Елинор да се изправя, за да предизвика шахматния крал на име Слейд, както се оказа. Тя беше единствената жена в пушалнята и всички очи се извърнаха към нея, докато сядаше срещу омразния тип. При първия й ход изражението на Слейд бе толкова самоуверено, че на Том му се прищя да го накара да изяде два топа за назидание. Дори не знаеше, че Елинор играе шах, докато не го споходи споменът. В Израел се бяха сприятелили с един равин, изключително вещ шахматист. Той бе научил Елинор на една стратегия, само една, но тя беше почти неразбиваема. За три хода можеше да разбереш дали противникът е налапал въдицата. Освен това вършеше работа и срещу най-талантливи играчи, особено ако бяха прекалено самоуверени.

Три хода по-късно Том улови едва загатнатата усмивка на Елинор и откри, че сам се усмихва в отговор. След още четири хода непобедимият Слейд и разчорлената му коса изразяваха единствено недоумение. Елинор бе приклещила черния му цар с шах, от който нямаше къде да избяга, освен в прегръдките на нейната бяла царица или офицер. Дружни дрезгави възгласи се разнесоха сред пушачите с обложени бели дробове и те дори станаха на крака да поздравят победителката с ръкопляскания. Поощрен от алкохола и бурята от емоции, Том ръкопляскаше, докато дланите му станаха кърваво червени. Моделът на „Биркенсток“ си грабна дъската и фигурите и напусна полесражението, мърморейки си нещо за късмета на новаците. Ако не бе чул с ушите си, че Елинор си има някого във Вашингтон, Том може би щеше да я целуне.

Докато се взираше в нея, в ума му препускаха всякакви фантастични сюжети. Той отново беше на двайсет и пет и двамата с нея покоряваха света, а имената им не слизаха от първите страници. Нищо не можеше да ги спре.

Това прекрасно чувство щеше да го радва още три-четири минути, преди да изчезне.

14

Фигурата, която проникна в спалното купе на Том с намерението да задигне скъпа на вид писалка, бе облечена изцяло в черно; след това крадецът грабна сребърния кръст на отец Кели и продължи през останалите спални купета на първа класа, забърсвайки позлатената щипка за пари на Макс, сребърната четка за коса на Елинор и марковите слънчеви очила на Кристобал, струващи четиристотин долара. Последната цел засега бе луксозното купе на Гордън Мериуедър, където крадецът отмъкна скъпия часовник, парите и джобния компютър на адвоката. Всички тези посегателства отнеха само десет минути, тъй като човекът имаше богат опит в грабежите. Никой не забеляза кражбите, а когато Реджина пое по коридора, за да напълни каничката за кафе на площадката до стълбите, онзи бе изчезнал с плячката.

Първият влаков обир в САЩ датираше от 1866 година и бе извършен в Индиана по старата линия между Охайо и Мисисипи. Двамата крадци, ветерани от Гражданската война, оставени на произвола на съдбата след достойното поражение на генерал Лий, били бързо заловени. Последвали редица грабежи, предприети от други престъпници, но възходът на добре финансираната детективска агенция „Пинкертън“, чиито мъже по правило до един боравели с огнестрелно оръжие доста по-добре от онези, които преследвали, включително и от бандата на Джеси и Франк Джеймс, скоро сложили край на подобен род доходоносни начинания. Крадецът в „Капитъл Лимитед“ отмъкна ценната плячка без нито един изстрел. Бедният Джеси несъмнено би му завидял.

Напуснали пушалнята, Том и Елинор поемаха дълбоко дъх, за да си прочистят дробовете.

— Направо го размаза тоя. Какво изражение само… красива картина. — Той я прегърна, а тя отвърна доста колебливо. — Да благодарим на бога за равина шахматист в Тел Авив. Как се казваше той?

— Не си спомням — отвърна тя тихо.

Той я погледна и разнежените му чувства отстъпиха пред един доста по-твърд порив. Равинът със забравеното име, Тел Авив, сцената на последната им среща, или по-скоро последната им кървава схватка. Не биваше да го прави, знаеше, че не бива, но нямаше сила, която да го спре; като че ли съзнанието и езикът му бяха настроени да се задействат винаги в неподходящите моменти.

— Готова ли си да ми кажеш сега след толкова години, през които си могла да размишляваш?

— Какво да ти кажа?

— Ами не знам. Да започнем с въпроса защо ме изостави. Струва ми се добро начало, а после ще продължим нататък.

— Искаш да кажеш, че не знаеш защо?

— Как бих могъл? Думите ти бяха лишени от всякакъв смисъл.

— Защото, както обикновено, ти не ме слушаше. Това не е мой проблем.

— Увърташ, също като едно време.

— Не съм длъжна да стоя тук и да слушам налудничавите ти приказки.

— Права си. Седни на пода, а аз ще продължа да се правя на луд. Разполагах с години, за да се подготвя. Всъщност този пристъп може да трае цели три дни, докато добрият стар „Саутуест Чийф“ стигне до Тихия океан!

— Очаквах нещо подобно още от момента, в който те видях. Знаех си. Ни най-малко не си се променил.

— Какво точно очакваше, Ели?

— Елинор.

— Извинявай, за момент се бях отнесъл в миналото, когато ти беше просто Ели.

— Лазиш ми по нервите, ти наистина нищо не разбираш. Никога ли няма да отвориш очи, за да видиш света такъв, какъвто е?

— Видял съм много повече от всеки друг и никога не съм си слагал розови очила!

— Погрешно ме разбра. Исках да кажа, че виждаш онова, което желаеш да видиш, и толкова.

— Появил се е някой друг, така ли?

Елинор извъртя очи и пренебрежително махна с ръка.

— Защо мъжете винаги си мислят, че има друг, след като обикновено те са тези, които изневеряват?

— Аз никога не съм ти изневерил! Никога!

— Не съм си го и помислила. За себе си мога да кажа същото.

— Тогава защо си отиде?

Тя уморено поклати шава.

— Том, ако досега не си проумял причината, каквото и да кажа, няма да ти стане по-ясно.

— Извинявай, позабравил съм как се разгадават женските приказки. Помогни ми да разбера какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш!

— И след толкова години виждам, че не си успял.

— Какво не съм успял?

— Да пораснеш! — отсече тя.

Преди да успее да й отвърне, прозвуча песен. В следващия момент се зададе група песнопойци — униформени служители, наобиколени от пътници. Зарязал бара, Тайрон пристъпваше начело със сърцато изпълнение на „Ще си бъда у дома за Коледа“, макар че за да не скандализира по-консервативните от певческата компания, кършеше бедра само в границите на допустимото. Последна в процесията, Агнес Джоу сама държеше басовата партия.

— Вие двамата ще се присъедините ли? — запита Тайрон. — Не мога аз да видя дама, способна да обърне наведнъж цяло „Котелно“, и да не поискам да я опозная.

Елинор се отдалечи, скръстила ръце на гърдите си.

— Ей, аз да не изтърсих нещо, дето не трябва?

— Не, Тайрон, вината е моя — успокои го Том.

Канеше се да последва Елинор, за да довършат „спора“, но чувстваше, че няма сили, а и повече се опасяваше от своите думи, отколкото от нейните. По пътя към купето си дочу от долния етаж да се носи смях. Смях — точно от това имаше нужда в момента. Забърза по посока на звука. Тук купетата бяха с по-евтини легла, по-малки от неговото, и без душ, но във всяко имаше тоалетна и мивка. В края на коридора зърна Реджина и гледачката на таро, които стояха пред едно купе и си говореха с някого вътре.

Реджина го забеляза и му махна приканващо. Когато се присъедини към тях, в купето видя една по-възрастна жена. Забеляза и инвалидна количка, сгъната и облегната на отсрещната стена, преди да се извърне към гледачката. Тя не се беше разделила с пъстрата си шапка, но вече бе свалила смешните обувки и по пантофи изглеждаше поне десетина сантиметра по-ниска и съвсем дребничка. Отблизо искрящите й сини очи излъчваха чаровна дяволитост и топла усмивка. Том зърна шарена завеса от мъниста пред отсрещното купе, надуши и миризма на тамян, което според него беше сериозно нарушение на разпоредбите на „Амтрак“.

— Предполагам, ваши са тия добавки към интериора — обърна се той към ясновидката.

— Забелязвам, мистър Лангдън, че и вие не сте лишен от телепатични способности — отвърна тя с гърлен смях.

— Но откъде знаете… — Той се сепна и погледна Реджина. — Добре де, не е нужно да намесваме извънземни. Ти си й казала.

— Представям ти Друсила Пардоу, Том. На нея не е нужно да се казва каквото и да било, тя знае всичко.

Друсила протегна изящна ръчица.

— Близките ми приятели ме наричат Мисти. Вече знам, че ще станем добри приятели, затова отсега и вие може да ме наричате така.

Мисти говореше с южняшки акцент, подсилен с още по-сочна нотка.

— Ню Орлиънс? — попита Том.

— С известно влияние от Балтимор. Много добре, Том. — Тя се доближи още повече, при което той заключи, че мирисът на тамян всъщност е дошъл от парфюма на Мисти.

— Мисти е била експерт-счетоводител в Балтимор — обясни Реджина.

— Открих, че ме бива да работя с числа, а такава дарба трябва да се използва за по-висши цели от укриването на данъци, не мислиш ли, Том?

— Дума да няма.

— Права си, наистина е симпатяга, Реджина — обади се жената с инвалидния стол. Тя тъкмо привършваше вечерята си, сервирана на подноса пред нея.

— Не знаех, че във влака предлагат обслужване по купетата — рече Том с усмивка. — Аз самият бях принуден да доплавам до ресторанта.

— Че как да няма? — усмихна се жената в отговор. — Достатъчно е да разполагаш с ей такова приспособление, и Реджина ще ти носи храната всеки път. — И тя посочи инвалидната количка.

— Къде ми отиде възпитанието! — възкликна Реджина. — Линет Мънроу, Том Лангдън.

Линет бе около шейсет и пет годишна, все още привлекателна жена с дълги посребрени коси и изящно лице. Изглеждаше с висок дух въпреки недъга си.

— Разбрах, че работиш с кинаджиите, Том — подкачи го Реджина.

— Това наистина ли е Макс Пауърс? — попита Линет. — Обожавам филмите му.

— Жената с тях — продължи Реджина — се е записала като Елинор Картър, но според мен е кинозвезда и пътува инкогнито. Това се казва класа. Умопомрачителна красота. Кажи, Том, кинозвезда ли е?

— Всъщност аз я познавам. Занимава се с писане, не е актриса. Макар че за стила и красотата съм готов да се съглася с теб.

Виж, по отношение на разсъдъка й в момента не бе толкова сигурен.

— Познаваш я, искаш да кажеш, отпреди?

— Да. Навремето работехме заедно в един екип като журналисти.

— Аз пък чух, че е било нещо повече от работа — обади се Мисти.

— Какво знаеш? — зяпна Том.

— Във влака новините се разпространяват с невероятна бързина, само църквата може да му съперничи. Нададеш ли ухо, всичко чуваш. Нали разбираш… — Тя още повече се доближи до Том. — При тази теснотия.

— А клюкарите само подслушват — мрачно отбеляза Том.

— Е, това не беше много любезно от твоя страна. Чуй моя девиз: ако нямаш какво хубаво да кажеш за някого, най-добре потърси Мисти и с нея го сподели.

— Време е да вървя, дами — обяви Том и се откопчи от ясновидката.

— Аз също — каза Реджина и вдигна таблата на Линет.

Не бяха се отдалечили много, когато Мисти извика:

— Ей, Том? — Той се извърна й видя да му маха с ветрило от картите таро. — Имам тайното усещане, че нещо с теб ни свързва.

— Той си има приятелка в Ел Ей, отива й на гости за Коледа — обясни Реджина. — С нейния глас говори Къпи, бобърът вълшебник по телевизията.

Том я зяпна изумен.

— Това пък откъде го научи?

— Агнес Джоу ми каза.

Подразнен до крайност, Том изгледа двете жени.

— Чудя се за какво ли ни е ЦРУ при таланти като вас.

— Не се сърди, Том — напевно проточи Мисти. — Улегналият мъж има нужда от улегнала жена. Анимационните герои няма да те стоплят нощем, скъпи.

— Интересен екземпляр е тази Мисти — подхвърли Том на Реджина, когато изкачиха стълбите.

— Знаеш колко сърдечни са южняците. Не вярвам да е говорила сериозно. Поне не напълно. Приятелки сме с нея.

— Значи често пътува с този влак.

— О, да. Предсказва бъдещето на хората, гледа им на ръка, на карти, и то безплатно. Обикновено от Вашингтон взима „Кресънт“, който отива директно в Ню Орлиънс. Има малко магазинче във френския квартал, съвсем близо до Джаксън Скуеър. Ходила съм там, много е шик.

— А Линет? Много мило, че си й занесла вечерята.

— Знам колко е трудно във влак да се придвижваш с инвалидна количка. Тя страда от множествена склероза, но не се оставя болестта да я съкруши. С нея чудесно се забавляваме.

— Добре си познаваш пътниците.

— Те са много важни за мен. Всъщност…

— Ах ти, малка крадла!

В полезрението им попадна Гордън Мериуедър.

— Моля? — примига Реджина.

Мериуедър пристъпи войнствено.

— Ограбили са ме и съм готов да се обзаложа, че това си била ти. Всъщност ти единствена си имала възможност. Ще те уволня и ще празнуваш Коледа в затвора! — закани се той гръмогласно.

— Млъкнете за минутка — каза Реджина. — Не приемам да ми говорите с такъв тон, а същото важи и за обвинението. Ако нещо е изчезнало, ще изготвя протокол и ще го изпратим до съответните власти.

— Не ми хвърляй прах в очите — сряза я Мериуедър. — Искам си нещата, и то веднага.

— Първо на първо, не зная какви са тези неща, нито кой ги е взел, тъй че няма да стане толкова лесно, сър.

Том направи крачка и застана помежду им.

— Виж, Горд, аз не съм изтъкнат адвокат като теб, но все пак знам, че всеки е невинен до доказване на противното. Ако не разполагаш с безспорни улики, то тогава ти клеветиш жената, и то пред свидетел, а това може да ти струва скъпо, както ти е добре известно.

— Ти пък какво разбираш от клевета? — ококори се Мериуедър.

— Името ми е Том Лангдън. Занимавам се с журналистически разследвания. Впрочем печелил съм и наградата „Пулицър“. Веднъж правих статия за един американски адвокат в Русия, който здравата се беше изложил. В момента е в затвора и сам си пише изложението до апелативния съд. А от опит знам, че ако има нещо, което да е с по-голяма тежест от документите в съда, това е историята да попадне в някой вестник, та цял свят да я нищи.

Мериуедър отстъпи крачка назад и отново излая към Реджина:

— Джобният ми компютър, двеста долара в брой и часовникът ми „Таг Хойер“. Искам си ги, преди влакът да стигне Чикаго, иначе ще хвърчат глави. — След тези думи той наперено се отдалечи.

Том и Реджина дружно въздъхнаха.

— Тоя тип е голям досадник — рече Том. — Сигурно е чул, че с нас пътува и Макс Пауърс, и си е наумил да се пробва за ролята на чичо Скрудж.

— Майка ми ме е учила да бъда мила с всички, но не вярвам да познава Гордън Мериуедър.

— Ти май не го виждаш за пръв път.

— Целият влак го познава. — Тя замълча за миг. — Благодаря ти, Том. Много ти благодаря.

— Та ти и сама би се справила.

— Наистина ли си имаш един „Пулицър“ вкъщи?

— Не. Имам два.

— Виж, това е страхотно.

— Лесна работа. Просто решаваш, че в живота ти няма нищо по-важно от това да хвърчиш от едно място на друго и да пишеш за всяко ужасяващо събитие, на което се натъкнеш. Цивилизованите хора четат какво си написал, после го забравят, но те потупват по рамото и ти дават награда, за да покажат колко се радват, че нищо не си променил.

Най-сетне той тръгна към купето си, за да поспи.

15

Елинор се прибра направо в купето си, затвори вратата и се заключи, след което дръпна и завесите. Бавно се отпусна на леглото, което Реджина бе оправила по време на вечерята. Загаси лампата и остана с отворени очи в тъмното. Сега можеше да гледа навън, да наблюдава сгъстяващата се снежна пелена. Снегът явно не пречеше на влака; „Кап“ се движеше с пълна мощ. Отвън прелитаха скупчени скромни къщи, гъсти гори, някое и друго поточе, прорязало земята. От комините излизаше пушек, който сякаш изписваше тайни знаци върху снежната канава, послания, които Елинор не успяваше да разгадае. Тя прокара пръсти по студеното стъкло, оставяйки също тъй неразгадаеми символи по гладката повърхност. Заплака тихо, отпуснала глава върху възглавницата, а тялото й се сви в поза на отчаяние.

В съзнанието си отново погледна през прозореца и пейзажът отвън претърпя коренна промяна. Както се бе случило и с Том в ранната вечер, тя се озова в Тел Авив по Коледа. Беше толкова щастлива и в същото време толкова нещастна, че шизофреничното й състояние без малко не я извади от равновесие. А може би тъкмо това се бе случило в коледното утро, когато бъдещето й с мъжа, когото обичаше, внезапно бе зачеркнато. Тя все още добре си спомняше как се бе извърнала да го погледне от стъпалата на ескалатора, как той й бе обърнал гръб и я бе изоставил. При този спомен сълзите рукнаха и силата на волята, с която ръководеше живота си, внезапно отмаля. Беше си въобразявала, че не е в състояние отново да й причини тази болка, но ето че бе го постигнал без особено усилие, с един поглед, с една-две изречени думи. И я бе оставил напълно безпомощна.

На вратата се почука и тя трепна. Не беше готова отново да се изправи срещу него, не сега, може би никога повече.

— Елинор? Не си заспала, нали?

Беше затаила дъх и сега облекчено си отдъхна. Викаше я Макс, не Том.

— Само за минутка.

Тя запали лампата, избърса лицето си с мокра кърпа и посегна към четката, за да оправи косата си. Четката обаче не беше на мястото си. Елинор прекара пръсти през косата си и отвори.

Макс влезе бързо и дръпна вратата след себе си.

— Всичко наред ли е? Не изглеждаш много добре.

— Може би просто съм изморена.

— Всичко е уредено, за сватбата искам да кажа. Говорих с онези от „Амтрак“, не възразяват.

— Това е чудесно — отвърна тихо Елинор.

— Как върви работата с Том? Намира ли се подходящ материал?

— Материалът е страхотен. Скоро ще започна да пиша.

— Това е то пионерският дух. Човек не взима влак, ако иска бързо да стигне до някъде. Качва се заради самото пътуване. Заради изненадите.

— Аз определено бях изненадана.

Макс я погледна с нежност.

— Животът е пълен със странни съвпадения. Веднъж отидох да хапна нещо на обяд при Паупо. Нали го знаеш онзи скъп италиански ресторант близо до Родео Драйв? Влизам, и кого да видя? Не една, не две, ами и трите ми бивши съпруги.

— Не е за вярване. Поотделно ли бяха отишли?

— А, не. Оказа се, че се събирали всеки вторник да си приказват какъв ужасен съпруг съм бил. Един вид клуб на съмишленички, който се събира с единствената цел да разпъне на кръст бившия благоверен. Естествено, никога не споменават, че издръжката, която плащам на всяка от тях, им дава възможност да настанят издокараните си задни части в петзвезден ресторант и четири часа седмично да се оплакват от мен. — Той отново я погледна. — Искаш ли да ми разкажеш за този Лангдън? Ако питаш мен, май сте били много повече от колеги.

Елинор притеснено сплете ръце.

— Помниш ли, когато за пръв път работихме заедно, ти ме попита какво ме кара да пиша, коя е силата, която ме захранва?

— Помня, разбира се. На всичките си сценаристи задавам този въпрос.

— Е, отговорът е Том Лангдън.

— Не разбирам.

— Аз го обичах, Макс. Обичах го с цялото си сърце. Когато всичко свърши, остана празнота, някаква кухина вътре в мен, голяма колкото мъртва звезда. Единственият ми отдушник беше писането.

— Значи аз печеля, но ти — недотам — тихо рече Макс. — Ти си го обичала, а той очевидно все още има чувства към теб. Какво се случи?

Тя се изправи и закрачи напред-назад в тясното пространство.

— Двама души може да изпитват привързаност един към друг, но в същото време да искат различни неща. И тогава просто не се получава, колкото и силна да е любовта.

— И какво иска Том?

— Не вярвам и той самият да знае. Що се отнася до мен, знам само какво не иска. Да бъде обвързан, където и да било, с когото и да било.

— А знаеш ли ти какво искаш?

— Нима някой знае какво действително иска, Макс?

— Аз едва ли мога да дам отговор, интересите ми непрекъснато се менят. Но това е част от живота. Може би искам да бъда щастлив, може би всички това искаме. И откриваме щастието по безброй различни начини.

— Стига изобщо да го открием. Много хора никога не успяват и може би аз съм една от тях.

— Елинор, ти си умна, талантлива, преуспяваща красива жена в разцвета на силите си.

— А може би тази жена няма нужда от мъж в живота си, за да се чувства пълноценна.

— Може би — сви рамене Макс. — Не казвам, че всеки трябва да сключи брак, за да е щастлив.

— А какво всъщност ми казваш?

— Предполагам — рече Макс, като се изправи, — искам да кажа да не си втълпяваш, че нямаш нужда от никого, за да бъдеш щастлива.

Макс тръгна да потърси секретаря си и го откри в купето му, обърнато с краката нагоре.

— Какво правиш, Кристобал?

— Търся си слънчевите очила.

— Слънчеви очила! Я погледни навън, сега е нощ.

— Искам да кажа, че не ги откривам.

— Ще си купиш други.

— Струват четиристотин долара!

Макс го изгледа с укор.

— Колко точно ти плащам, Кристобал?

Младежът преглътна мъчително и притеснено погледна шефа си.

— Спестявах цяла година, за да си ги купя.

— Аха. Виж, за сватбата всичко е уредено.

— Страхотно, сър. Вие сте гений.

— Все така ми казваш. Знаеш си задачите. Не искам никакви гафове.

— Кога съм ви разочаровал, мистър Пауърс?

— Знам какво е било досега, но никой не е чак толкова съвършен, просто не искам точно този път да стана свидетел на първия ти провал. Ясен ли съм?

— Разбирам, сър.

— Добро хлапе си ти, но като стигнем в Ел Ей, ще ти отрежа от парите.

— Но защо, сър? — изумен попита Кристобал.

— Защото дори аз не си купувам слънчеви очила за по четиристотин долара, затова.

Том лежеше на леглото си и изучаваше дъното на горната койка. Беше задрямал, но сега се чувстваше напълно буден. Изправи се и взе бележника си, но не успя да открие писалката си. Претърси навсякъде, но без резултат. А тази писалка му бе особено скъпа. Елинор му я бе подарила по време на първото им пътуване отвъд океана. Накрая се отказа, стори му се, че чува музика, и излезе в коридора. Песента се носеше от купето на Агнес Джоу. През отворената врата струеше светлина. Той се приближи и надникна предпазливо. Агнес Джоу седеше напълно облечена, на сгъваемата масичка до нея имаше стар грамофон, включен в контакта. Том разпозна песента. „Тиха нощ“. Агнес Джоу вдигна очи и като че ли се смути.

— Надявам се, музиката не ти пречи.

— Че какво по-хубаво от коледни песни, когато празникът наближава?

— Нали попяхме с Тайрон, настроих се някак. А тоя грамофон навсякъде е с мен. Беше на майка ми. Ако искаш да послушаш, си добре дошъл.

Том се поколеба само за миг и седна на канапето. Жената като че ли наистина имаше нужда от компания.

— Реджина ми разказа как си й помогнал да се справи с онзи ужасен адвокат — рече тя, като го измери с поглед. — Извършил си добро дело, Том. Нагърбил си се с ролята на ангел пазител.

— Ами нали казват, че по коледните празници има повече ангели пазители от всеки друг път.

— Това не съм го чувала. Да не би сега да го измисли?

— Ами да, струва ми се.

— Впрочем добре звучи.

Двамата изслушаха още няколко ободряващи коледни песни. В купето всяко нещо си беше на мястото, ухаеше на люляков сапун. Том забеляза издута раница, натикана между стола и стената, с метнато отгоре одеяло. Когато вдигна очи, Агнес Джоу го наблюдаваше внимателно, но с някак тъжно изражение. Точно в този момент по коридора премина цяло семейство — майката, бащата и двете деца. Всички се смееха, по-малкото момченце затанцува и едва се задържа да не падне.

— Приятно е да се озовеш в някой влак по Коледа, когато всички са в добро настроение. Чудесен начин да попътуваш със семейството си.

— Как тъй няма да прекараш Коледа с твоето, Агнес?

— Първо трябва да получиш покана, нали?

— Не се ли разбирате с дъщеря ти?

— Аз чудесно се разбирам с нея. Тя като че ли не ме харесва много-много.

— Съжалявам, Агнес Джоу. Наистина.

— Във влака обаче си имам приятели.

— Но както каза онази дама в салона, приятелите са си приятели, а семейството — семейство.

— Полин с плетката? — усмихна се тя. — Тя пък какво знае? Да не говорим, че по-грозен пуловер в живота си не съм виждала. — Агнес спря само за миг и после продължи: — Аз пък казвам, че семейството е там, където сам го откриеш. Просто трябва да си отваряш очите. Като теб.

— Какво искаш да кажеш с това „като мен“?

— Онази Елинор, от кинаджиите. Същата е, нали? Единствената твоя любов?

— Сега вече дори не сме приятели.

— А бихте могли да бъдете. Дори много повече.

— Не — поклати глава Том. — Твърде късно е.

— Виж, тук грешиш. — Без да обръща внимание на озадачения му поглед, тя обясни: — Достатъчно съм живяла на тоя свят, за да знам, че двама души, които могат да си причинят толкова болка, просто много се обичат.

Том благодари за музикалната интерлюдия и се върна в купето си. Нямаше намерение да пилее време за нещо, което, тъй или иначе, нямаше да се случи. Загубата на Ели веднъж вече го бе разнищила. Последвалият шок все още го разтърсваше след всичките тези години. Затова нямаше да рискува отново да бъде така дълбоко наранен. С миналото бе свършено, възкресение не се предвиждаше. Беше се примирил със съдбата си, когато отец Кели надникна през вратата.

— Случайно да ти се е мяркал един сребърен кръст?

— Защо, да не си го загубил?

— Да ти кажа право, никъде не го откривам.

— Странно. На мен пък ми изчезна писалката.

Свещеникът сви рамене и си тръгна, а в този момент зазвъня клетъчният телефон на Том. А часовникът му показваше, че минава полунощ. Ще не ще, Том натисна бутона за приемане на разговора.

— Ало?

Лелия се обаждаше от Ел Ей.

— Проследих маршрута ти по интернет. Според разписанието трябва вече да си в Питсбърг. Така ли е?

Том погледна навън. Влакът бавно намаляваше скоростта и той потърси с очи някаква табела. Секунди по-късно я откри: Конълсвил, Пенсилвания. Доста път имаше до Питсбърг. Сигурно бяха направили престой, докато е спал.

— Значи си в Питсбърг, нали? — настоя Лелия.

— Ами да, виждам и стадиона. Помниш ли великите играчи на „Стийлърс“ от седемдесетте?

— Не се интересувам от бейзбол. Просто знам, че сега трябва да си в Питсбърг.

— „Стийлърс“ са футболен отбор. Случайно да се сещаш, че при мен минава полунощ?

— Ти пък да не искаш и да спиш във влака? Шумът и друсането не ти ли пречат?

— Всъщност пътуването е чудесно и наистина бях заспал — излъга Том.

— Разположи се ей там, Ерик — каза Лелия на някого.

— Кой е Ерик? — попита Том.

— Моят МТЦТ.

— МТЦТ? Звучи като сериозна болест.

— Масажист терапевт за цяло тяло. Тук сега това е на мода.

— А, сигурно. Та какво се готви да направи за теб добрият Ерик в уединението на собствения ти дом?

— Ще се погрижи за задните ми части и възглавничките на кръста. А после ще ми направи и педикюр.

— Задни части и възглавнички. А нещо помежду?

— Какво?

— Облечена ли ще бъдеш по време на процедурата?

— Не ставай глупав. Сложила съм си хавлия.

— А, тъй ли, какво успокоение. И защо ти трябваше да го каниш вкъщи? Бях останал с впечатлението, че имаш карта за някакъв шикозен балнеолечебен център.

— Болеше ме гърбът, а стъпалата ми наистина се нуждаеха от спешна намеса. Утре ще бъда с отворени обувки на висок ток.

— Ясно, положението наистина е било критично. Защо не опиташ с грейка и нокторезачка? В цяла Америка това помага.

— Аз не съм ти цяла Америка.

— Откъде се познаваш с този Ерик?

— Той е моят инструктор по кикбокс. МТЦТ му е допълнително занимание.

Сигурно мнозина бяха искрено запалени по кикбокса, но когато Том бе отишъл на една от тренировките на Лелия в Ел Ей, там видя предимно счетоводители, адвокати, актьори и известни готвачи, които се перчеха в екипи „Спандекс“ и блъскаха гумени злодеи с крака и юмруци. Двама-трима средно шумни побойници от някоя детска градина биха ги сразили за нула време.

— Онзи рус и синеок шведски Адонис, дето е поне метър и деветдесет, това ли е Ерик? И сега ти е в къщата, а ти си заметната с хавлийка?

— Ревност, това ми харесва, здравословен момент за всяка връзка. За твое сведение Ерик е норвежец.

— Чудесно, би ли дала слушалката на норвежеца Ерик?

— Защо?

— Като дойда, искам да имам запазен час. Няма начин гърбът ми да не се нуждае от масаж, като свърши това пътуване. Предполагам, обслужва и мъже?

— Да, разбира се. Но първо ми обещай да се държиш прилично. Знам какъв ставаш понякога. Обещаваш ли?

— Абсолютно. Ей, гърбът вече ме наболява, тъкмо МТЦТ е лекарството в случая. — Том чу как тя обяснява нещо, подавайки слушалката.

— А, Ерик е на телефона. Какво обичате? — прозвуча гласът на норвежкия Адонис.

— Ерик? Аз съм Том Лангдън. Преди да си запиша час, искам да попитам какво предвижда професионалната етика в случай на заразно заболяване?

— Моля? Не разбирам за какво говорите.

— Професионални правила при наличието на заразно заболяване. Всички са полудели по тая мода, освен твоята настояща клиентка. Ще ти обясня с по-прости думи. Щом като си имаш работа с човешки материал, като тялото на Лелия с малката хавлийка, и осъществяваш контакт с кожата, рискуваш да си лепнеш някоя опасна и заразна болест, която впоследствие да предадеш на други клиенти, например на мен. Така че искам да знам какви предпазни мерки взимаш и какви са ти правилата за поверителност на информацията. Лелия, да речем, сигурно ти е споменала, че има хепатит Це, при който съществуват сериозни рискове. Та се питам, как би разкрил този факт на другите си клиенти.

— Хепатит!

— Не се впрягай де, то се знае, че няма лечение, но новите лекарства вършат чудеса, а страничните ефекти не са чак толкова страшни: гадене, косопад, подуване, импотентност, такива неща. Всъщност смъртността е едва петдесет процента, стига диагнозата да се постави навреме.

Том чу как слушалката падна, а после нечии стъпки зачаткаха по излъскания дървен под у Лелия. После прозвуча и писък:

— Ерик, Ерик, къде отиваш? Ерик, върни се!

Затръшна се врата, слушалката отново изтропа. Том ясно си представяше какъв дим се носи около жената, направила Къпи, бобъра вълшебник, и Саси, супер катеричката, любимци на милиони.

— Какво точно му каза? Искам да го чуя дума по дума!

— Говорехме си за моя сеанс и какво очаквам като резултат и в един момент ми изчезна.

— С ушите си го чух да казва „хепатит“!

— Хепатит? Лелия, казах „гингивит“. Попитах го да няма случайно гингивит, защото предишната ми масажистка тъкмо от това страдаше, а трябва да ти кажа, че никак не е приятно да търпиш нечий лош дъх в продължение на цял час. Предполагам, Ерик има проблеми с английския.

— Не вярвам и на една твоя дума, Том Лангдън. Даваш ли си сметка какво направи? Не стига, че умирам от болки в гърба, а няма и кой да ми оправи педикюра!

— Не искаш ли да пробваш с аспирин и парче пемза?

— Никак не ми е смешно — кресна Лелия.

— Виж, ужасно ми се спи, а и връзката е лоша. Ще ти се обадя, като стигнем в Питсбърг.

— Какво? Мислех, че вече си там.

Усетил какъв гаф е допуснал, Том се плесна по челото. Макар и под огромно напрежение, хрумна му гениален план.

— Лелия? — рече той и почука с пръст пластинката на микрофона. — Лелия, връзката се губи. Не те чувам.

— Не ми пробутвай тоя номер, Том…

Той заговори бавно и отчетливо, все едно отсреща го слушаше полуглух идиот.

— АКО… МЕ ЧУВАШ… ЩЕ… ТИ СЕ ОБАДЯ… КАТО ПРИСТИГНА В ЧИКАГО.

Натисна бутона за край на разговора и се облегна назад. Телефонът забръмча отново, но той го остави да си звъни. Накрая просто го изключи. Е, беше се справил сравнително добре.

Навремето Марк Твен бил сред най-често цитираните хора в Америка и една от неговите прочути крилати фрази произлязла в резултат от погрешно разбрано съобщение, което накарало всички да мислят, че великият писател е предал богу дух. Когато го попитали как ще коментира предполагаемата си кончина, Твен изказал мнението, че новината за смъртта му била твърде преувеличена. У Том се прокрадна чувството, че ако имаше нещастието да се озове близо до Лелия в тази минута, никой не би бил в състояние да преувеличи обстоятелствата около неговата насилствена смърт.

Когато „Кап“ потегли отново, той се намести удобно, загаси лампата и впери очи в прозореца. Скоро влакът намали и примижал в тъмното, Том различи очертанията на надгробни камъни в малко гробище, край което минаваше линията.

Притеснен от близостта на толкова много изгубени души, Том стана и излезе да се поразтъпче. Допреди да се качи на влака, не помнеше да е ходил толкова много.

16

Том си наля чаша кафе от бюфета до стълбите и тръгна към салона. В този късен час повечето купета бяха тъмни, а по коридора нямаше жива душа. Все едно бе съвсем сам в тази тракаща композиция от осем вагона. В ресторанта също бе тихо и тъмно, хората от персонала сигурно отдавна се бяха оттеглили в своя спален вагон. В салона лампите бяха изгасени и поне на пръв поглед изглеждаше опустял. Влакът отново започна да набира скорост и той се подпря на облегалката на близкото канапе. Сепна се, когато ръката му докосна човешка плът. Елинор вдигна очи. И тя изглеждаше не по-малко уплашена. И тя държеше в ръката си чаша кафе.

— Господи, Том! Дори не чух кога си влязъл.

— Все така ли страдаш от безсъние? — попита той и погледна чашата й. Навремето това бе проблем и за двамата, навярно поради честите преходи от една часова зона в друга, честите пътувания и безбройните ужасяващи картини, които вгорчаваха съня им.

Елинор разтри слепоочията си.

— Странно, мислех, че съм го преодоляла. Съвсем отскоро се появи отново.

— Добре, схванах намека. Мога и друго място да си намеря, където да изпия кафето си и да помечтая за безграничните възможности, които ми предлага бъдещето.

— Недей, аз ще си отида.

— Виж — рече Том, — та ние не сме деца. Не би трябвало един толкова голям влак да пречи на съвместното ни съществуване, поне за известно време можем да го понесем.

— Каза го като наистина зрял човек.

— Понякога и аз имам просветления.

И двамата замълчаха, а „Кап“ ускори до близо 120 километра в час. Мракът никога не се е втурвал така целенасочено, каза си Том.

— Питах се — обади се Елинор — защо всъщност пътуваш с този влак. Винаги си държал да се придвижваш по възможно най-бързия начин.

— Нали ти казах, готвя се да опиша едно такова пътуване, а за целта не е зле да се кача на влак.

— И няма друга причина?

— А защо да има?

— Предполагам, защото твърде добре те познавам. Не си длъжен да ми казваш. Не ми дължиш обяснение.

Той се замисли за двойственото значение на последните й думи, за намека, че тя също не му дължи обяснение, но реши да не се задълбава. Наместо това й разказа за желанието на баща си и какво той самият смята да предприеме.

— Струва ми се, че баща ти ще узнае — тихо рече тя.

— Аз пък ще ти кажа, че какъвто съм мнителен, параноичен репортер и както навсякъде ми се привиждат тайни заговори, ми се натрапва мисълта, че твоето присъствие в този влак изглежда невероятно съвпадение.

— Трябваше вчера да се качим на „Капитъл Лимитед“. — Елинор си погледна часовника. — Но тъй като мина полунощ, по-скоро не вчера, а онзи ден. Очевидно Макс бе променил плановете си, защото пристигна във Вашингтон ден по-късно, така че се наложи да вземем твоя влак.

— Може би действително е съвпадение — сви рамене Том.

— Повярвай ми, ако знаех, че ще те срещна, нямаше да се кача.

— Толкова ли ти е неприятно?

— Виж, между нас просто не се получи, с милиони хора се случва. Някои просто не са създадени за брак.

— Аз съм се женил веднъж.

Елинор явно бе шокирана от новината.

— Какво? — заекна тя.

— Трая много кратко… Бракът ми… Почти не ми е останал спомен.

Елинор се изправи, едва сдържайки гнева си.

— Радвам се, че поне една жена си обичал достатъчно, за да й направиш предложение, независимо колко е продължило.

— Ели, не беше така, това бе най-погрешната стъпка в живота ми…

Тя му обърна гръб и излезе.

Той я проследи с поглед и в този момент влакът отново спря.

Том се изправи и се облегна на прозореца. „Всъщност и по-голяма глупост съм правил“, каза си съвсем тихо той.

— Какво става, по дяволите? Пеш щях по-бързо да стигна до Чикаго.

— Става това — отвърна някой, — че пред нас има товарен влак.

Том погледна по посока на гласа. В далечния ъгъл в тъмнината се очерта силуетът на мъж. Човекът се изправи и като че ли плавно се понесе към него. Том имаше чувството, че му предстои среща с Духа на отминалите Коледа, който идва да му предскаже какво му готви съдбата.

Когато човекът попадна в малкото светло петно край прозореца, Том си позволи да отдъхне. Мъжът беше висок и слаб, с посребрени коси, около шейсетгодишен, с красиви издължени черти. Очевидно в младостта му не една и две млади дами бяха си загубвали ума по него. Беше облечен с бяла риза, вратовръзка и панталони. На главата си носеше нещо като кондукторска шапка.

— В този влак ли работите? — попита Том с поглед към шапката.

— Не — отвърна мъжът, като я свали и протегна ръка. — Навремето работех тук. Сега съм пенсионер. Името ми е Херик Хигинс.

Том също се представи и двамата седнаха.

— Казвате, че пред нас има товарен влак. И защо не го махнат от пътя ни?

— Най-лесното обяснение би било, че „Амтрак“ не е собственик на железопътната линия. Тя е собственост на компанията за товарни превози, тъй че товарите получават приоритет.

— Сериозно ли говорите?

— „Амтрак“ не притежава нито една от линиите, по които се движи, с изключение на Североизточния пробег и някоя и друга малка отсечка. Когато частните компании се отказаха от пътническите линии, те си запазиха собствеността върху прокараните релси. Железопътният транспорт на товари носи големи приходи, за разлика от превоза на пътници. „Амтрак“ има споразумения с кого ли не. А нерядко логистиката причинява главоболия.

— Не че искам да обидя някого, но това не ми се струва най-подходящият начин да се управлява една линия.

— „Амтрак“ никога не е разполагала с достатъчно средства, за да купи релсите или да построи нови. Единственият й изход бе да се споразумее със собствениците. Така че, ако товарен влак бъде задържан или дерайлира, спираме и чакаме. Много често се случва, а ние не сме в състояние да направим каквото и да било. Извинете, непрекъснато казвам „ние“, по навик.

— Колко дълго сте работили в „Амтрак“?

— Понякога ми се струва, че там е минал целият ми живот. Всъщност вече работех по влаковете, когато компанията бе основана през седемдесет и първа. Железничар съм, тъй да се каже, от люлката, също като баща ми. Той работеше за „Юниън Пасифик“.

Хигинс погледна чашата с кафе на Том и се усмихна.

— Качи ли се на влак, първата нощ човек много трудно заспива, може дори да не мигне, но на втората нищо няма да е в състояние да ви събуди, повярвайте ми. — Мъжът погледна през прозореца. — Това е старата линия на „Би енд Оу“. Тя е построена върху трасето на някогашен платен частен път. Джордж Вашингтон имал акции в компанията, която притежавала пътя и събирала таксите. Често съм се питал какво би казал бащата на Америка, ако види как старият „Кап“ хвърчи напред-назад по същия този път. Но може и да не изкара още дълго. Пътническите влакове на далечни разстояния нямат много добро бъдеще. В правителството вече се говори за раздробяване на „Амтрак“, приватизация, разпродаване на Североизточния пробег.

— Америка е толкова огромна, че пътуването с влак не изглежда особено смислено.

Хигинс внимателно го изгледа.

— Прав сте. Придвижването с влак, имам предвид в сегашното му състояние, наистина изглежда безсмислено. Казват, че железниците само гълтали пари. На глава от населението харчим повече пари за влакове, отколкото за коли и самолети. Чудя се какъв ще е ефектът за околната среда, ако десет милиона изгарящи вредни газове коли бъдат премахнати от пътищата или пък някой и друг свръхшумен реактивен самолет престане да прелита над домовете на хората. Знаете ли например, че в Съединените щати за почистване на пътищата от убити животни се харчат повече пари, отколкото за пътнически влакове?

— Да, но железопътният превоз на пътници получава субсидии, за разлика от въздушните превозвачи.

— Да не би авиокомпаниите да са строили летищата? Те ли плащат за контрола на въздушния трафик? Всъщност авиокомпаниите са получили десетки милиарди долари от Чичо Сам и въпреки това печалбата им е нищожна. Магистралите прибират по осемдесет цента от всеки долар пътна такса, а ние продължаваме да строим пътища, да купуваме замърсяващи въздуха коли, за да се придвижваме по тия пътища. В резултат се получава едно огромно задръстване и зависимост от чуждестранния петрол. Ако „Амтрак“ започне да получава по един цент на всеки галон гориво, може да изгради железопътна система на световно ниво, но правителството и това не ни дава. Каква ирония само, железните пътища са създали тая страна. Свързали са изтока и запада и са превърнали Америка в център на света.

Хигинс отново си сложи шапката и със заучено движение я нагласи така, че кокардата да прилепне плътно на челото му.

— Разправят, че инженерите от „Боинг“, а може и друга компания да беше, разработват пътнически самолет, който ще може да лети с двайсет и осем хиляди километра в час. Така хората ще могат да работят в Европа и същия ден да се прибират у дома за вечеря.

— Примамливо изглежда.

— А, разбира се, ако ви интересува само крайната цел, а не самото пътуване. Навсякъде, където спира този влак, една малка част от Америка, една малка част от нашата страна се качва на него и ни поздравява. От опит съм научил, че повечето хора, които пътуват с влак, изобщо не се интересуват къде отиват. За тях е важно самото пътуване и хората, които срещат. Тъкмо затова влаковете са толкова популярни по Коледа. Хората се качват на тях, за да се срещнат със страната си по празниците. Търсят приятелство, добър човек, с когото да си поговорят. По влаковете хората не бързат, защото тяхното предназначение е съвсем друго. Това как може да се оцени в долари? Кое счетоводство е в състояние да го отчете?

Хигинс замълча, потърка брадичката си и се загледа в пода. Скоро вдигна очи и продължи.

— Не казвам, че пътуването с влак ще промени живота ви, нито че превозът на пътници някой ден ще носи много пари. Но колкото и да бързаме за някъде, защо да няма и влакове, в които просто да се отпуснем, да забавим темпото и поне за малко да бъдем самите себе си? Само за малко. Нима това е лошо?

17

Том остави Херик Хигинс да седи сам в тъмното, тръгна с бавни стъпки обратно към спалните вагони и ето че „Кап“ отново потегли. Въпреки тракането на колелата той дочу някакъв шум, който го накара тичешком да прекоси коридора и да се спусне по стълбите.

Опряла гръб на една от преградите, там седеше Джули и ридаеше в прегръдките на Елинор.

— Какво става? — попита Том.

— И аз не знам — отвърна Елинор. — Така я заварих.

С пресеклив глас Джули обясни, че се обадили родителите на Стив. Били разкрили какво се готвят да направят младите и заплашили, че ще се откажат от сина си и ще го лишат от наследство, ако се ожени за Джули. Очевидно Стив не бил особено решителен, когато им казал, че въпреки всичко ще се ожени. Всъщност започнал да увърта, тъй че накрая се скарали и Джули избягала от годеника си, за да изплаче мъката си.

— Къде е той? — попита Том.

Момичето му обясни, че Стив е в купето си.

— Погрижи се за Джули, отивам при него.

— Какво си намислил? — попита Елинор.

— Ще му попреча да направи най-голямата грешка в живота си.

Том откри младия Стив да се взира унило през прозореца. Следващите десет минути посвети на поучителна лекция, после и двамата заспориха, повишиха тон, докато накрая Том попита:

— Обичаш ли я? Кажи ми какво чувстваш! Всичко опира до това.

— Обичам я — тутакси отвърна Стив.

— Тогава ще се ожениш за нея, без да се колебаеш, напук на предразсъдъците и желанията на родителите си. Ще я приемеш такава, каквато е, с всичките й недостатъци, слабости, несъвършенства и прищевки. Ще я приемеш, без да я съдиш, без да мислиш за когото и да било друг, защото това означава да обичаш някого. Ако оставиш тази жена да напусне живота ти, ти си глупак. И тя се отказва от безброй неща, ако не и повече от теб. Това може да е единственият ти шанс да бъдеш щастлив. Тя може би е единствената жена в целия свят, която ще обичаш и която ще те направи щастлив. Ако пропуснеш този шанс, няма връщане назад, Стив, повярвай ми.

— Обичам я, Том, наистина я обичам.

— Значи друго не ти е нужно, ти имаш всичко.

Стив понечи да надникне над рамото му. Том се обърна и пред него застанаха Елинор и Джули, чието лице пламтеше. Очевидно бяха чули почти целия разговор. Джули се хвърли в прегръдките на годеника си. Том отстъпи назад и дръпна завесите.

— Извърши едно добро дело — каза Елинор, когато се отдалечиха. — Поразена съм.

— Защо да стоя със скръстени ръце и да гледам как някой обърква живота си?

Двамата минаваха през тъмния ресторант, когато внезапно Елинор се сепна, извика и посочи с ръка. Изпод една маса ги стрелнаха блеснали очи.

— Какво е това?

В този момент в ресторанта влезе Кристобал.

— Господи, Елинор, навсякъде те търсих. Макс се закани да ми отреже заплатата. Можеш ли да говориш с него?

— Защо ще ти реже заплатата?

— Заради някакво дребно недоразумение. Изгубих едни слънчеви очила…

— Неговите ли?

— Не, моите. Струват…

Той проследи погледа на Том и извика по-силно и от Елинор. После бързо скочи върху най-близката маса и изкрещя:

— Какво е това?

Том бавно се приближи. Устните му се разтегнаха в усмивка и в този момент през вратата се втурна Реджина по халат.

— Сега пък какво става? — поиска да разбере и тя.

Том приклекна пред масата, където двете очи все още го гледаха немигащо.

— Имаме пътник, който едва ли си е купил билет.

Едва сега Реджина видя какво е причинило шумотевицата и се загърна още по-плътно в халата си.

— Какво е това?

— Гратисчия от рода на влечугите. Имаш ли фенерче, кашон или кутия за лед и излишно одеяло?

Реджина де втурна навън и скоро се върна с кутия за лед, фенерче и одеяло. Том проби две дупки в стиропорената кутия и насочи светлия лъч под масата, при което странното същество се дръпна уплашено. Том се усмихна.

— Внимавай, Кристобал — каза той, — заеми позиция, така че да му препречиш пътя, ако скочи.

Кристобал не се помръдна.

— Ти луд ли си? Нямам никакво намерение да се приближавам до това същество.

Том погледна към Елинор.

— Добре, разбрах — рече тя, — но все пак нищо не обещавам. — След което се отдалечи в края на вагона и погледна Том.

— Ето сега — обяви той, метна одеялото върху изплашеното животинче и го сложи в кутията, макар че едва не го изпусна. Всъщност то се бе стрелнало по посока на Кристобал. Младежът изпищя толкова пронизително, че сигурно успя да събуди цяла Пенсилвания.

— Какво е това? — за кой ли път попита Елинор, защото все още не бе успяла да разгледа съществото.

— Боа. Още е малка, около метър, метър и половина. С много красива окраска.

— Имам приятели в Ел Ей, които си гледат такива у дома. Всъщност казват, че много се привързвали към господарите си.

Кристобал не смееше дори да мигне.

— Привързват се, а? Та това е кошмар! Исках единствено да намеря очилата си, а тази гад без малко да ме убие!

— Кристобал — усмихна му се Елинор, — ти обичаш животните. Нали си имаш домашен любимец.

— Териер „Джак Ръсъл“, Елинор. Не смей да сравняваш моя малък Хемингуей с това адско влечуго.

— Някой трябва да я е изгубил. Не вярвам в Пенсилвания да има много такива.

— Сигурно е излязла от клетката си и се е изплашила до смърт — съгласи се Том.

— Оттук нататък оставете всичко на мен — каза Реджина. — Ще открия чия е. Не ми се вярва много хора да пътуват със змии, поне така се надявам.

Очевидно не й беше особено приятно да говори за боата и ето че Том бе осенен от внезапно хрумване, достойно да срази всички идеи на Макс.

— Виж какво ще направим, Реджина. Аз ще я пазя, а ти ида да провериш чия е.

— Но какво ще правиш с нея?

— Искам да я покажа на един приятел.

— Само гледай да не избяга.

Том погледна към Кристобал.

— Вече можеш да слезеш. — Младежът неохотно напусна убежището си. — Нали каза, че си търсиш слънчевите очила? — Кристобал кимна. — Моята писалка също изчезна, а на отец Кели — кръстът.

— Сребърната ми четка за коса я няма — рече Елинор.

— И на мистър Пауърс позлатената запалка — добави Кристобал.

— Ако правилно си спомням, и онзи досадник Мериуедър се оплакваше, че нещо му е изчезнало. Май наистина си имаме работа с крадец — заключи Том.

Реджина разтърка челото си.

— Защо на мен, господи, защо на мен? — Тя отново се загърна в халата си. — Ще приготвя подробен протокол за полицията на „Амтрак“, като пристигнем в Чикаго. Сигурно ще искат да говорят и с вас, за да запишат показанията ви. Безкрайно съжалявам. Това много рядко се случва, повярвайте ми. Повечето хора си оставят ценните вещи без надзор и никой не ги краде. Наистина съжалявам.

И тя тръгна с уморени крачки да изпълни обещаното.

— Какво ще правиш с боата? — попита Елинор.

— Казах ти — усмихна се Том, — ще я покажа на един специален приятел.

— Кой е той?

— Ще видиш. Ела, Кристобал, ще имаме нужда от теб.

— Не искам да си имам неприятности заради някаква си змия. Поначало не исках да пътувам с влак. В края на краищата мистър Пауърс има собствен самолет, за бога!

— Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред — обеща Том.

Няколко минути по-късно, вече пред купето на Гордън Мериуедър, стана ясно, че адвокатът се е излегнал в тъмното само по бельо, по-точно плитки лилави слипове. Дори не беше се заключил.

Последните метри Кристобал и Том пропълзяха на колене и обърнаха кутията настрани. Том бе обяснил на младежа какво представлява Мериуедър и бе получил неохотното му съгласие да помогне. Бавно отвори вратата и махна капака на кутията. Двамата стаиха дъх, а змията се вмъкна в купето. Том протегна ръка, перна ключа до мивката, след което затвори вратата. Кристобал беше побягнал още преди Мериуедър да изпищи. Елинор и Том се втурнаха в обратната посока и се скриха в края на коридора. Прозвучаха панически удари по вратата, след което тя се отвори и отвътре изскочи Гордън Мериуедър. Той падна, изправи се, падна отново, после се затъркаля по пътеката. Когато се отдалечи достатъчно, Том подмами змията обратно в кутията, която отново предаде на Кристобал. Нещастното влечуго изглеждаше направо травматизирано от гледката на шишкавия адвокат с лилавите слипове.

Том и Елинор настигнаха изплашения Мериуедър. Елинор изчака само да се обърне, нададе писък и закри очите си с ръце.

— Това е той.

— В купето ми има огромна змия! — изкрещя Мериуедър и се вкопчи в ръкава на Том. — Елате да ви я покажа. Ужасна е. Без малко да ме убие.

— Змия? Във влака? — скептично вдигна вежди Том.

— Сега пък какво става? — попита дотичалата Реджина.

— Този приятел твърди, че в купето му има змия. Още малко, и щяла да го нападне. — Незабелязано от Мериуедър той намигна и Реджина тутакси се ориентира в ситуацията.

— Видях този мъж да тича из влака полугол — оплака се Елинор. — Стори ми се, че наднича в купето ми. Помолих господина да ми помогне да го хванем.

— Какво? — ахна Реджина. — Искаш да кажеш воайор?

— Да. Беше ужасно. Помислих, че е чисто гол. — Елинор простена и потръпна с убедителността на веща актриса.

— Значи от това се оплакват и другите пасажери — каза Реджина и се обърна към немеещия адвокат. — Какво си въобразявате, за бога? Да не мислите, че като сте толкова ненадминат, можете да се разхождате полугол и да надничате по купетата, за да плашите жените? Отговорете ми! Защото, ако е така, ето какво ще ви кажа, гледайте да си нямате неприятности с „Амтрак“. А като пристигнем в Чикаго, ще разберете защо.

— Ама аз… — заекна Мериуедър.

Том извади бележник и писалка.

— Как се пише Мериуедър, както го чувам ли? Ще трябва да науча и името на фирмата ви.

— В купето ми имаше змия — проплака Мериуедър. — Не съм надничал. Та аз да не съм ексхибиционист или някакъв перверзен тип.

— Ексхибиционист и перверзник, точно това са думите, които търсех — заяви Том и демонстративно надраска нещо върху листа.

— Ще ви покажа, вие само елате! — Мериуедър ги поведе към купето си, в което, естествено, не се откри никаква змия.

Мериуедър не повярва на очите си.

— Тук беше, кълна се… Или поне така ми се стори.

— Да не сте спали? — попита Елинор.

— Ами да, светлината ме събуди.

— Може да сте оставили лампата запалена, заспали сте и змията ви се е присънила. Това не ви ли хрумна?

Окаяното изражение на Мериуедър говореше, че подобна възможност не му е минала през ума.

— Разстроихте всички пътници — заяви Реджина. — Ще повикам началник-влака. Той сигурно ще ви предаде на полицията в Питсбърг.

— Не, не! — развика се Мериуедър. — Това ще съсипе репутацията ми, ще изгубя клиентите си.

— Да сте мислили, преди да тръгнете да плашите хората с тия мършави криви крака — рече Том.

— Моля ви, моля ви, ще направя всичко, което искате. Каквото кажете.

Реджина, Елинор и Том се спогледаха.

— Е, наближава Коледа — рече Том след продължителната тишина, нарушавана единствено от хленчовете на професионалния подстрекател на съдебни спорове.

Реджина тропна с крак, изгледа Мериуедър с безкрайно отвращение и размаха пръст пред лицето му.

— Добре тогава, бездруго стана късно и съм много изморена. Но вижте какво ще ви кажа, господин юрист, ако още веднъж, дори само веднъж ме ядосате, свършено е с вас. Разбрахте ли ме? Тогава всичко ще излезе на бял свят, ясно ли е?

— Абсолютно, абсолютно. — И той хвърли жален поглед към Том и бележника му.

Том бавно го прибра в джоба си.

— Няма да настоявам само защото е Коледа. Но запомнете, когато поискам, мога да напиша цялата история, а имам и свидетели. Наясно ли сме?

— Да, да, наясно.

— Хайде сега вървете се облечете — строго го подкани Реджина.

Мериуедър се втурна в купето си и затвори вратата.

— И така — обяви Реджина и тържествено потупа Том и Елинор по раменете, — сега вече официално ви обявявам за почетни членове на клуба „Капитъл Лимитед“. Не знам точно как успяхте да сразите фукливия тип, но ще ви кажа, че отдавна чаках този ден.

— Не ти трябва друго, освен малка боа, няколко съмишленици, шест хиляди тонен влак и готово — пъхаш във фурната и печеш.

Скоро Реджина откри собствениците на змията и им я върна с инструкции добре да я скрият до края на пътуването и да запазят в тайна присъствието на своя любимец.

Когато Том и Елинор тръгнаха обратно към купетата си, той се подсмихна.

— Също като едно време. Помниш ли какви номера си погаждахме далеч от дома, когато нямахме работа и започвахме да скучаем?

— Не, помня номерата, които ти погаждаше. И не помня да съм умирала от скука. По-скоро бях вечно нащрек.

— Хайде, признай си, страхотно беше, нали?

— Беше различно — каза Елинор.

— Знаеш ли, качих се на този влак не само заради баща ми, но и за да открия какво следва да направя с живота си.

— Чакай да позная, Бейрут ти допада повече, отколкото списанията по градинарство?

— Някои хора са си скитници по душа. Не мога да бъда щастлив между четири стени.

— Или с един и същ човек между тези четири стени.

— Нима твърдиш, че има нещо по-вълнуващо от онова, което преживяхме заедно?

— Хубаво беше, поне в началото. А после вече не ми се виждаше толкова хубаво.

— Чудесно! На пръстите на едната си ръка мога да изброя хората с интересна работа като нашата. Какви истории само можеш да разказваш на децата и внуците си!

— Нямам такива.

— Щом не ти е харесвало, защо остана толкова дълго?

— Знаеш какво казват хората, любовта те подтиква към лудости.

— Все още нямам обяснение какво се обърка. Не вярвам аз да съм се променил внезапно.

— Не, Том, ти изобщо не се промени. По-скоро аз самата не бях вече същата. Лека нощ.

— Ели…

Тя се обърна.

— Сега съм Елинор. Това също се промени.

Том се върна в салона, седна и се загледа в прелитащия пейзаж отвън. В Питсбърг „Кап“ спря да зареди цистерните с вода, но Том не се обади на Лелия, защото, макар да умееше да укротява змии и наперени адвокати, нямаше достатъчно кураж да се справи с озвучителката на Къпи, бобъра вълшебник, когато тя се чувстваше незаслужено обидена. Постара се да не мисли за Елинор, но не успя да я пропъди от ума си. „Кап“ бе наваксал част от закъснението, ала изоставаше от разписанието с повече от два часа. Най-сетне Том заспа от изтощение.

В пет и половина сутринта уредбата оживя с гласа на Тайрон.

— Добро утро, добро утро на всички, работа ни чака, неуморни пчелички. Благодаря, благодаря. — След което обяви, че влакът имал закъснение, но всички пътници ще получат своевременно топла закуска, а към нея безплатен концерт с любими песни на Елвис.

Том реши да използва по-широките душ-кабини на долното ниво, макар че се наложи да изчака. Човекът преди него беше забравил часовника си в съблекалнята, но Том го видя и догони заплеса още преди да е усетил липсата. В ресторанта закуси в компанията на отец Кели, който бе в чудесно настроение въпреки загубата на ценния кръст. По едно време той сниши глас и попита Том дали случайно не е видял някакъв гол истерик да се мотае из влака. Том отрече да е бил свидетел на подобно необичайно явление и любезно намекна, че на свещеника му е нужна повече почивка. Наблюдаваха изгрева на новия ден, когато наближиха Толидо, където влакът отново спря да вземе вода, а Рик от Толидо слезе и забърза към съпругата и две от децата си, дошли да го посрещнат. По-късно, когато навлязоха в необятните полета на Северна Индиана, през прозореца на салона Том видя кон да тегли шейна с цяло семейство в нея. Това извика спомена за един специален ден, който бе прекарал само с Елинор.

Бяха карали ски по едни от най-коварните склонове на Европа. В Австрия решиха да си починат от спускането по стръмнините, наеха си шейна с кочияш и цял ден обикаляха, обгърнати от искрящата белота на снега. Обядваха край запалената камина в истински замък, а по обратния път съзерцаваха пълната луна. Такъв ден никога не се забравя, а и нямаше надежда да се повтори. Никога повече. А сега не му се вярваше някога отново да се вози в шейна със същата тази жена.

Най-сетне, към единайсет и половина, „Кап“ пристигна в Чикаго, но не преди да се погрижи пътниците да бъдат допълнително нахранени заради закъснението. Влакът откачи експресния и пощенския вагон и след бавна маневра спря на гарата. Том понесе чантите си, благодари на Реджина и й даде щедър бакшиш.

— Май по-скоро аз съм ти длъжница — рече тя и двамата се прегърнаха. — По-късно ще дойда в чакалнята и ще те представя на мама, преди да се качиш на „Чийф“.

— Ако наистина си приличате, очаквам срещата с голямо нетърпение. — Някъде напред Том зърна Херик Хигинс. — Ето един наистина интересен човек. Колко жалко, че се е наложило да се пенсионира. Много обича влаковете.

— Херик не се е пенсионирал, уволниха го. Заради съкращения в бюджета, заедно с още двеста души. Жалко наистина. Той знае за влаковете повече от всеки друг. Сега пътува на свои разноски. Стига да има място, каним го в спалните помещения при нас. Тъжно, много тъжно.

Том махна на Макс и Кристобал и побърза да ги настигне.

— Научих, че снощи си имал интересни преживявания — рече Макс.

— Аз бих се изразил по друг начин — обади се Кристобал.

— Къде е Елинор? — попита Том.

— Избърза напред. — Макс изглеждаше разстроен. — Май се опитва да открие удобен полет до Ел Ей, което никак не ми е приятно. Не можеш ли да поговориш с нея, Том?

— Ако всъщност целиш да се заинати и да отлети — засмя се Том, — ще поговоря с нея, няма проблем. А иначе най-добре да не се меся.

Снегът заваля още по-силно и те побързаха да влязат на топло сред навалицата на Юниън Стейшън, Чикаго. Пътуването им с легендарния „Капитъл Лимитед“ беше приключило. Сега ги очакваше „Саутуест Чийф“ и още близо три хиляди и петстотин километра, ще рече, почти три пъти по-дълго разстояние от онова, което бяха изминали, с двайсет и шест спирки по пътя. Колкото и да е странно, Том се чувстваше готов на всичко. И както се оказа, ненапразно.

18

Чикагската Юниън Стейшън символизираше изумителните мащаби на града, в който се намираше; беше огромна и импозантна, на множество нива, с бюра за отдаване на коли под наем, павилиони за храни и всякакви други магазинчета, както и с дълги електрокари, които разкарваха пътниците насам-натам. Нашите познайници се насочиха към салона „Метрополитън“, откриха си свободно пространство и се настаниха. Том седеше като истукан, докато Кристобал проведе безброй телефонни разговори, а Макс хукна да търси Стив, Джули и разни други хора, за да уточнят последните подробности около сватбеното тържество. Елинор не се появи и накрая Макс изпрати Кристобал да я намери.

Пристигнаха униформени от полицията на „Амтрак“, водени от Реджина, и всички подадоха жалби за откраднатото. Научиха, че много пътници се бяха оплакали, че са им изчезнали вещи, и получиха уверението, че издирването на крадеца, дори да е действал със съучастници, е в ход. Според полицаите по-вероятно бе няколко души да са замесени поради големия брой откраднати вещи и набелязани жертви. Почти сигурно било, че бандата е слязла от влака преди Чикаго. Том почти не се надяваше отново да види писалката си. И което е по-важно, още по-малко се надяваше отново да види Елинор.

Ето защо се изненада, когато около час по-късно тя влезе в залата заедно с Кристобал. Уморено се отпусна на канапето до Макс.

— В колко часа е полетът ти? — попита той.

— В николко. Всички билети са продадени. Каква ирония, в момента с влак е най-бързо да се придвижиш до Ел Ей.

Макс се облегна назад и притвори очи, ала на устните му трептеше усмивка.

— Колко жалко. Май ще трябва да се скиташ с нас по влаковете. — В този миг пак се ококори и намигна на Том.

— Така излиза — намръщи се Елинор.

— Ако от това ще ти олекне, мога да ти кажа, че ми е забранено да пътувам със самолет в границите на Щатите — рече Том. Кристобал го изгледа с недоумение и се поотдръпна от него. — Всичко стана заради едно дребно недоразумение при проверката за сигурност на летище „Ла Гуардия“.

— Не — отсече Елинор, — новината изобщо не ме ободрява.

След няколко минути Реджина се върна при тях. Том се досети, че жената с нея трябва да е майка й, макар че освен в очите двете изобщо не си приличаха. Колкото и да е невероятно, край тази жена Агнес Джоу би изглеждала като дребно момиченце. Том я оприличи на Арета Франклин, макар да беше по-едра и от нея. Както се оказа, огненият й темперамент надминаваше дори несравнимите й физическите дадености.

— Това е майка ми Роксан — успя да я представи Реджина, преди последната да вземе нещата в свои ръце и да забоботи тъй гръмовно, че от всички краища на просторния салон се заизвръщаха да я видят.

— Всичко ми е ясно, деца, до един сте премръзнали, изморени, потиснати и на всичкото отгоре ограбени! Ммм. Това е недопустимо. Добрият Господ няма да ви остави дълго в това печално състояние.

Няколко минути по-късно се появиха одеяла, възглавници, закуски и други полезни дреболии. Жестът предизвика всеобщо оживление и дори Елинор се поотърси от унинието.

Роксан застана насред групата като кралица сред смирени придворни.

— Господи, ама че ден. Първо на първо, имам си важни повереници от Ню Йорк. И ги вземам под крилото си, защото ги виждам, че са объркани като деца без майка. — След което тя посочи Макс. — Ей този го познавам. Аз, драги, трябваше да играя в последния ти филм, онзи мюзикъл с бялата кльоща. Ще знаеш, синко, време е да си смениш човека, дето ти подбира актьорите. Отвори си очите и проумей, че ти е нужно нещо истинско. Мощни дробове и приятен тембър, ей това е. — В следващия миг взе толкова висок тон, и то с такава сила, че Том сграбчи чашата си с кафе, да не би да вземе да се пръсне от вибрациите.

Макс усети, че челюстта му увисна.

— Следващия път непременно ще ви имам предвид — обеща той.

— И добре ще направиш, синко. Моите хора ще се договорят с твоите, само дето аз хора нямам, ами две внучета в пубертета, дето обувки не им се намират, толкова са им огромни краката, а на всичко отгоре направо ми изяждат ушите. Слава на Бога, той има грижата да ме крепи или поне децата да не гладуват. А ти, Реджина — обърна се тя към дъщеря си, — нямаш ли си работа? Да не мислиш, че старото ти влакче ще се оправи само, без топлите ти грижи? Да не си въобразяваш, че „Амтрак“ ти плаща толкоз пари да седиш и да слушаш какво дърдори майка ти?

— Тръгвам, тръгвам — успокои я Реджина и се усмихна.

Роксан я изпрати с поглед, в който се четеше майчинска гордост.

— Реджина ми каза — обърна се Роксан отново към групата, — че с вас имало двама млади, дето са решили да се вземат, а също и някаква ясновидка на име Мисти. Мъчно ми е, че не съм могла да зърна змията и голия адвокат, завиждам ви, ще знаете. Е, за адвоката чак толкоз не ми е мъчно де. За боата ми беше думата. На дълъг път нищо не може да ти стопли краката така, както такова змийче, нали разбирате. Милият ми съпруг, покойният Джуниър, много ме обичаше, но пръстите на краката ми все мръзнеха, защото мъжете не се сещат за такива неща. Та си мисля де, от женска гледна точка, да си имаш мъж, дето те обича, и някое сладко малко змийче, тогава щастието е пълно. Слава на Бога! Искам сега с ушите си да чуя всичко. Разказвайте.

Том се нагърби с тая задача и компанията здравата се посмя за сметка на Гордън Мериуедър.

— Смятай го за подранил коледен подарък за „Амтрак“ — заключи Том накрая.

— Мислех, че ще вземеш влака за Ню Орлиънс да те отведе у дома, миличка.

Всички се извърнаха, за да видят на кого говори, и ето че се появи Мисти в цялото си пророческо великолепие, вдигнала ръце нагоре.

— Споходи ме предчувствие, че по празниците тази година съдбата ме зове на запад наместо на юг. Разбираш ли, сладурче? — И тя припърха с мигли, фиксирайки Макс.

— До вчера никой не ми беше предсказвал бъдещето с толкова проникновение и жар — усмихна се той.

— На тая земя аз съм просто смирен проводник на тайнствената сила на звездите, Макс.

Елинор озадачено се втренчи в явно омаяния си шеф, а после в Кристобал, който примирено сви рамене.

— Та аз не съм бавачка на негова милост — рече той.

— Как я караш, Мисти? — поинтересува се Роксан. — Помниш ли какво ми предсказа последния път?

— Номер сто петдесет и три от специалните ми видения, за онази кавалкада млади мъже, които предстои да срещнеш?

— Взе ми думите от устата. И да ти кажа, сбъдна се.

— Нима си се съмнявала?

— То и да съм имала съмнения, отлетяха те. Макар че, да си кажа право, надявах се да се яви някой, дето повече да ми подхожда на годините. — Тя посочи към вратата, през която нахлу цяла тълпа афроамериканчета в униформи. — Това е хорът на момчетата на Ел Ей. Имали са концерт в Карнеги Хол, а сега си отиват у дома за Коледа и от вашата предана приятелка зависи родителите им да си ги получат живи и здрави. Извинете ме за минутка.

Тя се отдалечи и ето че се появи Агнес Джоу.

— Как си, Агнес Джоу? Купето ти в „Чийф“ вече те очаква. И стига си ме потискала. Още малко ако отслабнеш, момичето ми, ще трябва с лупа да те търся.

Роксан се приближи към шумната група развилнели се деца, поздрави обсадените им придружителки и се опита да привлече вниманието на момчетата, но без особен успех. Те изглеждаха изморени и отегчени, готови на всичко, но не и да слушат наставленията на поредния възрастен.

На това пренебрежение обаче бързо се сложи край, защото Роксан нададе мощен вик. Момчетата тутакси се строиха в две редици и опулиха уплашено очи. Том имаше чувството, че плътният строй бе единствената причина да не изпопадат на земята. Роксан ги подкара към отсрещния ъгъл на залата, като им говореше нещо вече с по-тих глас.

Много скоро тя се обърна към всички в залата и попита:

— Кой желае да чуе някоя песен? Искате ли да се насладите на едно хубаво изпълнение, докато чакате?

Тълпата в залата се състоеше предимно от възрастни хора, та Том не беше сигурен дали са особено добре със слуха, макар че едва ли бе възможно някой да не чуе Роксан. Всички откликнаха с радост.

Роксан се обърна към невръстните си повереници, направи няколко упражнения за разпяване, след което им даде тон и подхвана поредица прочути коледни песни, като внимаваше да не заглушава красивото звучене на детските гласчета.

— Страхотни са — възкликна Макс. — И тя е страхотна.

Мисти приседна до него на подлакътника.

— Роксан Джордан ръководи хора в една от най-големите баптистки църкви в Чикаго. И работи там на доброволни начала. Ненадмината е в изпълнението на госпъл и блус, а аз живея в Ню Орлиънс! Който е имал щастието да се вози с нея, става по-добър човек. То не е нужно да си ясновидец да го проумееш.

След изпълнението Роксан поведе децата навън в индийска нишка, като продължи да пее и подсвирква подобно на влак под бурните аплодисменти. Служителите от управата на „Амтрак“, напуснали кабинетите си, за да погледат, първо заклатиха глави, позасмяха се, после и те запляскаха с ръце.

Том последва Кристобал към щанда за кафе.

— Благодаря ти за снощи — подхвърли той. — Нямаше да се справя без теб.

— На твоите услуги — саркастично отвърна Кристобал, но после смекчи тона. — Беше забавно всъщност. Точно такъв е бащата на бившата ми приятелка. Нахален перко. Тя направо не може да го понася.

— А ти без малко да пропуснеш представлението.

— Как така?

— Разбрах, че трябвало да пътувате с по-ранен влак. Ели няма представа каква е била причината, каза ми само, че плановете на Макс претърпели промяна.

— А, не — поклати глава Кристобал, — аз бях поръчал билетите за ранния влак, само че някаква идиотка в пътническата агенция погрешно записала датата. Беше ни запазила места за по-късния. Опитах се да ги сменя за по-ранния, но не бяха останали спални купета, а мистър Пауърс не понася общите вагони. Затова долетяхме с един ден закъснение. Обадих се на Елинор, за да й кажа за промяната. Не смятах за нужно да й обяснявам причината. Бездруго беше пристигнала в Чикаго цяла седмица по-рано.

Том го погледна разочарован.

— Надявах се все пак нарочно да сме се озовали в един влак. И не само заради миналото.

— Е, аз определено нямах представа, че вие двамата се познавате. А само аз отговарям за резервациите при пътуване, не мистър Пауърс.

— Това ми звучи логично. И отново ти благодаря.

Мнителен като всеки журналист, Том не повярва докрай и затова потърси Реджина и под фалшив претекст я помоли да провери как точно стоят нещата. Тя изчезна в лабиринта на гарата, но скоро се върна.

— Проверих резервациите. Записано е, че мистър Пауърс и неговият екип трябвало да пътуват с по-ранния влак, но служителката от агенцията погрешно разбрала желанието им и не им запазила спални купета. Затова се качили на по-късния влак. Всичко наред ли е?

Том умело прикри разочарованието си.

— О, да, разбира се. Позволи ми да ти кажа, че пътуването с теб беше повече от приятно. Отсега нататък ще се возя на „Кап“ само с теб. А майка ти е невероятна, не съм срещал друга като нея.

Когато се върна в салона, Том завари Стив и Джули, изпаднали в паника. Свещеникът бе пристигнал, но шаферът и шаферката, техни приятели от колежа, вече семейство, тъкмо се били обадили. Претърпели пътна злополука някъде в заснежения Мичиган. Шаферът бил със счупен крак и лежал в болница, а съпругата му, естествено, нямало да го изостави за нищо на света.

— Нямаме нито шафер, нито шаферка — проплака Джули. — Знаех си, че все нещо ще се обърка. — Тя поклати глава и ето че погледът й попадна върху Елинор. — Съгласна ли сте да ми станете шаферка? Моля ви! Нали сме от един край. Сигурна съм, че ще ми помогнете. Моля ви!

В първия момент Елинор се сепна, но после даде съгласието си. Нима имаше избор?

Ето че и Стив се обърна към Том:

— Ако не бяхте ми се скарали във влака, може би изобщо нямаше да има сватба. Ще ми станете ли шафер?

Том погледна към Елинор и също даде съгласие. При което Елинор рязко се изправи и се отдалечи.

— Аз пък ще предам булката на младоженеца — обади се Макс. — Имам само синове, а никой от тях досега не е пожелал да се обвърже. И не разбирам защо.

Вероятно все още огорчен заради обещаното понижение на заплатата, Кристобал подхвърли.

— Нищо чудно да са научили някой и друг ценен урок от своя три пъти развеждан баща.

— Три пъти! — възкликна Мисти. — Аз също на три пъти съм била омъжена. Знаех си, че помежду ни има някаква по-особена връзка, Макс. Числата всичко предопределят.

В цялата ситуация Том откриваше влудяваща ирония. След толкова години най-сетне предстоеше да присъства на сватба заедно с Елинор. Само дето не се женеха те. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли, или да иде да се хвърли в езерото Мичиган. В крайна сметка реши да поседне и да изчака тръгването на „Саутуест Чийф“.