Коледен експрес

19

„Саутуест Чийф“ представляваше дълга композиция с много вагони „Суперлайнер“ и блестящ снегорин пред локомотива. Том с изненада откри, че луксозните му покои са се смалили до тясно спално купе поради някаква грешка, която не можеше да бъде поправена, защото влакът беше пълен. Нещо напълно недопустимо при Кари Грант и Ева Мари Сейнт. Той се провря в заделената му кабинка и установи, че за този преход от три хиляди и петстотин километра ще трябва да ползва не само общия душ, но и общата тоалетна. Да се надпреварваш с непознати при всеки зов на природата, и то по протежение на цели осем щата — голям комфорт, няма що! Усети се, че започва да завижда на Марк Твен, който във всеки подобен момент просто скачал от дилижанса и притичвал зад някой кактус. През една врата от другата страна на пътеката се бе настанила Мисти — мънистената завеса трептеше, а мирисът на тамян вече гъделичкаше синусите му.

Появи се стюардът на вагона, за да го отметне в списъка. Въпросният Бари беше близо четирийсетгодишен мъж с внушителна физика, която очевидно поддържаше с редовни тренировки. Държеше се любезно и коректно, но след срещата с Реджина и още повече с Роксан Бари му се стори малко разочароващ.

Том реши да се обади на Лелия. Никой не вдигна и той си отдъхна с облекчение. Погледна си часовника. В Ел Ей беше ранен следобед. Записа се на секретаря, за да се извини за произшествието с Ерик, за недоразумението с гингивита и несъстоялия се педикюр.

За да разсее неприятните мисли, насочи вниманието си към кражбите. Почти всички купета в първа класа бяха опоскани, което не бе лишено от логика. С едно изключение: Агнес Джоу. Тя не се бе появила, когато полицаите приемаха жалбите, тъй че вероятно крадецът я бе пропуснал. Но защо? Освен ако самата Агнес Джоу не бе виновницата. От друга страна, изглеждаше глупаво от всички да откраднеш по нещо, а себе си да пропуснеш.

Том реши да погледне нещата от друг ъгъл. Може пък да не бе глупаво, а тъкмо обратното — гениално, защото повечето хора, включително и полицаите, биха стигнали до неговото последно заключение. При това с очите си бе видял издутата неразопакована раница в купето.

Скоро влакът потегли. Три и петнайсет, потвърди часовникът: точно навреме. Естествено, „Кап“ също си бе спазил разписанието.

Появи се Кристобал с видеокамера през рамо.

— Мистър Пауърс ме помоли да снимам влака и хората. После ще прегледаме кадрите за някои интересни ракурси.

— Може да снимаш и сватбата — предложи Том.

— Вече ми наредиха — въздъхна Кристобал. — Затова ли учих кинематография — за да снимам сватби? Ако бях кинозвезда и имах собствена каравана, точно в този момент щях да се затворя вътре, да повикам агента си и да заявя, че отказвам да изляза. — След което добави: — Елинор ме помоли да ви попитам какво ще облечете за сватбата.

— Помолила те е да ме попиташ? Добре, кажи й, че ще облека костюм „Армани“. Винаги така се обличам на сватби по влаковете. Тя прекрасно го знае.

— Супер — въодушеви се Кристобал. — И аз ще съм с „Армани“. — Младежът завъртя камерата и излезе.

„Чийф“ продължи с грохот пътя си на запад, спирайки за кратко на четири места в Илиной, преди да прекоси могъщата Мисисипи по дългия двуетажен мост, строен през 1927 г. Сега вече се намираха в Айова. Единствената спирка в този щат бе Форт Мадисън, където стигнаха към седем и половина. Когато се отправиха към Мисури, Том се премести в ресторанта и се присъедини към компанията на отец Кели и Мисти. На масата зад тях седяха Стив и Джули, които не преставаха да обсъждат предстоящото тържество.

Елинор, Макс и Кристобал не се появиха. От Агнес Джоу нямаше и следа.

— Вие с Макс, изглежда, като че ли си допаднахте — подхвърли Том към ясновидката. — Макар че той, струва ми се, има доста приятелки.

— О, миличък, знам си, че е нещо мимолетно. Влаковете просто събират най-различни хора, но с края на пътуването свършва и магията. А аз вече съм на години, когато няма да допусна мъж да разбие сърцето ми, ако това те тревожи.

— Именно. И се радвам да го чуя.

— Колко истории знам за невярното мъжко съсловие. Ако не бяхте тук — изгледа тя свещеника, — като нищо щях да ги разкажа. — И щипна отец Кели по бузите, а той остана очарован от вниманието.

— Трябва да ви призная — обърна се отецът към Стив и Джули, — че никога не съм присъствал на венчавка във влак. Сигурно ще сте първите, на които е хрумнало.

— Всъщност не са.

Всички погледнаха отвъд пътеката към Херик Хигинс.

— Случвало се е и преди, през осемдесет и седма в „Тексас Игъл“. И той пътува от Чикаго до Ел Ей, но през Тексас. Наричаха го Влакът на любовта. Маршрутът му е по-дълъг от този на „Чийф“.

— Влакът на любовта? — повтори Джули. — Защо са го нарекли така?

Хигинс се извърна към слушателите и отпи глътка кафе, преди да заговори.

С „Игъл“ пътуваше една забележителна личност, началник-влак на име Зеб Купидона. За него се носеха легенди. Имаше златно сърце и страхотен актьорски талант. За радост на децата се обличаше като Дядо Коледа, раздаваше им подаръци, купени със собствените му пари. Обикаляше училищата, за да привлича малките да пътуват с влак. „Амтрак“ едва ли са имали по-пламенен защитник. Най-добре обаче умееше да дарява радост на онези, които пътуваха с него. Насърчаваше хората да разговарят, да откриват интересното у всеки събеседник. Чарлс Къралт дори направи специално предаване за него. Та на Четвърти юли 1987-а в Тексас Игъл се състоя сватба, а Зеб Купидона бе душата на празненството. Дори слезе с гостите във Форт Уърт. Страшен беше този Зеб.

— Надявам се — рече Джули — нашето тържество поне малко да прилича на това.

— Няма как да не се получи — отвърна Хигинс. — Разбрах, че Роксан Джордан е поела музикалната част. Щом и тя ще участва, не го мислете, повярвайте ми.

В северозападната част на Тихия океан се зараждаше метеорологично явление от особена важност. Срещаха се зони на високо и ниско налягане, сблъскваха се студени и топли фронтове, тежки облаци надвисваха над бреговата линия, ветрове набираха невероятна скорост и целият този вихър се придвижваше на изток. Подобен сблъсък на природните стихии бе сполетял почти същото място по време на едно от пътуванията на Марк Твен през територия Невада преди близо 140 години. В резултат бяха връхлетели страховито ледено наводнение и невиждана дори в суровия климат на Дивия запад снежна буря. Ако можеше да се вярва на Твен — а с него човек трябваше да внимава, — този катаклизъм едва не го погубил.

Макар и все още нелокализирана от метеоролозите в страната, бурята пое на юг, където срещна яката преграда на северните Скалисти планини и се хлъзна по гръбнака на веригата като избила вода, напипала електрическата мрежа в някоя къща. Засега никой не бе в състояние да определи къде ще удари зараждащата се свирепа зимна буря, ала тя като че ли се целеше по пътя на „Саутуест Чийф“, и то на едно определено и прелюбопитно място. То се наричаше Ратон, страховит проход в Югоизточно Колорадо, най-високата точка по целия маршрут на „Саутуест Чийф“ и най-трудна за преодоляване от пътническите влакове. Дори в хубави дни изкачването беше сериозно изпитание, а при лошо време „Саутуест Чийф“ трябваше да напрегне всичките си сили.

Същата нощ фигурата в черно отново претършува спалните вагони. Този път прояви допълнителна предпазливост поради заостреното внимание и предварително се увери, че няма да срещне никого. Не беше толкова трудно, тъй като мнозина вечеряха в ресторанта или се тълпяха в салона, за да присъстват на едно специално събитие. Всъщност крадецът чуваше глъчката, която се носеше из целия влак. В „Саутуест Чийф“ се грижеха пасажерите добре да се забавляват и те оставяха ценните си притежания без надзор. Крадецът изрече безмълвно „благодаря“ и се впусна да обира спътниците си.

20

Салонът наистина се тресеше, но не заради лошите участъци в релсите, които „Чийф“ преодоляваше всекидневно. По средата стоеше Роксан с микрофон в ръка. Не че имаше нужда от усилвател. Тя подхващаше песен след песен с гръмовния си глас, всяка по-затрогваща от предишната. Всеки поглед бе вперен в жената, всяко ухо попиваше и последната нота. Хорът на момчетата от Ел Ей също бе тук въпреки късния час и слушаше в захлас тази ненадмината изпълнителка, която изтръгваше тоновете направо от сърцето си. За младите момчета самото съприкосновение с Роксан Джордан бе ценен житейски урок.

Застанал в дъното на салона, Том тихичко припяваше. След края на изпълнението всички станаха, а после часове наред шумно и подробно обсъждаха чутото.

В пушалнята Макс и Мисти пафкаха блажено купените в Чикаго пури, а ясновидката гледаше на ръка на всеки желаещ. Вероятно заради наближаващия празник тя поднасяше ободряващи предсказания, откривайки върху всяка протегната длан знак за предстоящи чудеса в празничните дни.

Елинор се бе затворила в купето си и се опитваше да нахвърля различни варианти на сюжета, но нещо не можеше да се съсредоточи. Пък и този път задачата й беше различна. Досега бе работила само върху чужди ръкописи, и то в кратки срокове, а ето че сега трябваше да напише нещо изцяло свое. Тя драскаше безцелно върху белия лист, когато изведнъж осъзна, че е изписала името „Том Лангдън“ с тлъсти триизмерни букви. Тя скъса листа, смачка го на топка и го хвърли, после легна на канапето и закри лицето си с ръце.

— Мрачни мисли?

На вратата стоеше Роксан и бършеше лицето си с влажна кърпа, все още разгорещена след певческата си изява.

— Нещо не съм доволна от себе си — отвърна Елинор, като се изправи.

— Не че се хваля, но изпусна едно чудесно представление.

— О, чух го от начало до край. По уредбата. Ти беше страхотна. Неповторима.

Роксан огледа пода, посипан с топки смачкана хартия.

— Как върви писането? Добре ще ни се отрази един хит на Макс Пауърс, че хората и правителството пак да заговорят за нас.

Елинор се усмихна смутено.

— Да ти призная, аз самата не знам много-много за влаковете. От студентка не бях пътувала с влак, или поне не тук, у дома. За няколко дни едва ли ще науча достатъчно.

Роксан приседна на ръба на канапето.

— Аз пък толкова години работя по влаковете и все още не смятам, че знам всичко. Затова и си обичам работата, всеки ден ми носи нещо ново. Понякога е хубаво, друг път недотам, но пък ми поддържа формата, гледам да осмислям онова, което виждам, и това ми харесва.

— Откога си на този влак?

— А, с „Чийф“ се ухажваме вече двайсет и една години. Напред-назад-напред-назад, все заедно. Познавам всеки храст пелин в Ню Мексико, всяко житно поле в Канзас, дори и с много фермери се знаем по име. Гледам да им махна, като минаваме. Със затворени очи мога да подкарам тоя влак, само дето не вярвам „Амтрак“ да одобри идеята.

Елинор измъкна чист лист и започна да нахвърля бележки.

— Сигурно и те ти махат, Роксан.

— Ей, момиче, тия последните две години три пъти са ми предлагали женитба. Един дори хукна след влака с трактора си. „Ще се омъжиш ли за мен, Роксан?“ — така беше написал на парче плат, а то се вееше от кабината като знаме.

— Доста находчиво. Известността е хубаво нещо.

— Ами да, те фермерите обичат жени с повече месце, та аз съм им тъкмо по вкуса — рече Роксан и се изправи. — Ако не ти идват идеи, защо не дойдеш с мен да обиколим вагоните? Ще те засърбят ръцете, обещавам ти.

След представлението на Роксан, когато момчетата от хора се върнаха по местата си, отец Кели влезе в салона и заговори Том. Към тях се присъедини и Макс. Оказа се, че свещеникът и режисьорът доста си приличат.

— И аз на млади години се готвех за расото — сподели Макс. — По-точно казано, майка ми го искаше. Записах се и в семинария, но не издържах. Липсваше ми подходящата нагласа. Пък и как да се откажа от жените? Простете, отче, но това е самата истина. Не беше трудно да взема решението. Макар че, ако бях дал обет, щях да си спестя милиони от издръжка на съпругите.

— В някакъв момент и аз се бях насочил към църквата — рече Том. — Ами ти, Кристобал, мислил ли си да ставаш свещеник?

— Като всеки евреин… — засмя се младежът.

Том смотолеви тихо „прощавай“ и отпи от чашата си.

— Аз пък съм заклет почитател на киното — обади се отец Кели. — Оценявам таланта ти, Макс. Гледал бях всички тъй наречени класически филми и по едно време си мислех, че тази работа е голям купон. Но после усетих, че истинското ми призвание е другаде, та се задълбах в тая посока, тъй да се каже. Но ако някой вземе да разправя, че свещениците не обръщат внимание на хубавите момичета, не му вярвайте. Просто това отстъпва на втори план.

В този момент в салона влезе Агнес Джоу. Беше облечена в празничен тоалет, който добре подхождаше на внушителната й фигура. Забеляза, че всички са пресушили чашите си, и предложи да им донесе по още едно питие. Когато се върна с подноса, мъжете посегнаха към джобовете си, за да възстановят сумата, но тя поклати глава.

— Аз черпя, приемете го като предколеден подарък.

— Бог да ви поживи за милите грижи — благослови я свещеникът.

Том зърна Херик Хигинс, все така взрян в мрака навън.

— Май ще излезеш прав, Херик — подвикна той, — тая вечер сигурно по-лесно ще заспя.

— Помни ми думата — отвърна старият железничар и се усмихна. После посочи навън. — С „Чийф“ най-бързо се стига до Западния бряг, по средна скорост само той може да съперничи на влаковете на изток. Някакви си четирийсет часа и си в Ел Ей, с десет по-малко от всеки влак на запад.

— Четирийсет часа! — възкликна Кристобал. — Бързи като стрела, а? За толкова време със самолет ще стигна до Австралия и ще се върна. — И той допълни коментара си с бодро „Ту-тууу!“

— Е, един влак-стрела не би бил излишен — засмя се добродушно Хигинс. — Равнинният терен е твърде подходящ, но има и трудни участъци. А не вярвам правителството да отпусне пари. В повечето страни по света отдавна са осъзнали ползата от високоскоростни железопътни коридори. Но човек трябва да е твърде далновиден, за да оцени възвръщаемостта от подобно начинание, а нашите управници не смятат, че влаковете имат голямо бъдеще. — И той отново посочи навън. — Този влак например следва старата линия „Санта Фе“ почти по цялото трасе. Минава през доста трудни терени. Додж Сити. Знаете ли, че там са снимали онзи телевизионен сериал „Дим на барут“.

— Дим на какво? — попита Кристобал.

— Твърде млад си, едва ли го знаеш.

— Май си прав.

— Качваме и доста възвишения, 2300 метра над морското равнище при прохода Ратон, при прохода Глориета слизаме малко по-ниско, а после се спускаме към каньона Апачи, но едва след като преминем Лас Вегас.

— Лас Вегас! — възкликна отец Кели. — Не знаех, че ще минаваме оттам. Ще има ли време да слезем за малко? — И той смутено се огледа. — О, аз не играя комар, дори не го харесвам, но от време на време си опитвам късмета на ротативните.

— Не става дума за града на порока, отче — обясни Хигинс. — Говорех за Лас Вегас, Ню Мексико. Там ще спрем веднага след прохода Ратон. А наблизо не се виждат нито неонови реклами, нито зали за комар.

Отец Кели изглеждаше разочарован.

— Май наистина има неща, които просто не ти е писано да преживееш.

— Аз имам по-интересно предложение — рече Макс. — Утре във влака ще имаме сватба, а младежът се нуждае от ергенско парти, което възнамерявам да организирам. Всички сте поканени. Всъщност присъствието ви е по-скоро задължително.

— Примамливо звучи — откликна свещеникът. — Напитки ще има ли?

— Отче — смигна му Макс, — купето ми е заредено догоре. Още два часа и почваме. Става ли?

— Непременно ще дойда — обеща Том и се изправи.

— Ако искаш, да вървим още сега. Тъкмо ще си поговорим.

— Благодаря, но предпочитам да се поразходя.

— Във влака? — учуди се Кристобал. — Че какво може да се види тук?

— Изненадващо интересни неща — отвърна Том и ги остави.

Тръгна уж безцелно по пътеката. Салонът все още бе пълен с хора, в ресторанта приемаха последните поръчки за деня, всички бяха в празнично настроение, тъй че много от купетата бяха пусти. Идеална възможност за крадеца да нанесе поредния си удар, а Том искаше да провери дали мошеникът от „Капитъл Лимитед“ бе успял да попадне и тук. Обект на специалното му внимание бе едно определено купе.

Почука и като не получи отговор, надникна вътре. За негов късмет вратата не се заключваше отвън. Агнес Джоу я нямаше. Както и в „Кап“, грамофонът бе поставен на подвижната масичка. Всяко нещо бе на мястото си. На стената бяха подпрени две пухкави възглавници, а отстрани бе оставено сгънато одеяло. Двата куфара край стената не представляваха интерес за Том. Вниманието му бе насочено към раницата, сместена пак между стената и стола. Отгоре отново бе метнато одеяло.

Том се върна да огледа коридора, после дръпна завесата и отвори ципа на раницата. Наместо плячка откри нещо необяснимо. Купчина вестници, също като онази, която Реджина бе открила в „Кап“. Бяха стари броеве на различни издания от Източния бряг. Том не успя да открие разумно обяснение, огледа купето, но не намери нищо интересно или подозрително, освен една снимка на Агнес Джоу с младо момиче, за което предположи, че е нейната дъщеря. Не беше съвсем сигурен, защото помежду им нямаше никаква прилика. Младата жена бе по-висока от Агнес Джоу, при това невероятно красива, направо зашеметяваща. Беше облечена в костюм на циркова артистка, тъй че поне тази част от разказа на Агнес Джоу беше достоверна. Нито отпред, нито от задната страна се виждаше дата. Агнес Джоу си беше същата, тъй че сигурно бе правена наскоро. И двете изглеждаха щастливи, или поне ведри. Том се почуди какво ли се бе случило, каква бе причината майката да не посреща празника с детето си?

Решен да не рискува повече, Том остави снимката на място и се измъкна навън. Отиде до другата част на спалния вагон, но в един миг се закова на място, после се пъхна в първото празно купе и подаде глава. Агнес Джоу тъкмо излизаше от едно друго купе. И тя като Том се огледа. Не носеше нищо в ръце, но пък джобовете й бяха издути. Насочи се в обратната посока, а Том отиде право към купето, от което я бе видял да излиза. По нищо не личеше кой е неговият временен обитател. Канеше се да влезе, но чу приближаващи стъпки и отмина. Все пак запомни буквата над вратата, тъй че нямаше да е трудно да открие чие е.

Той отново се замисли за тази привидно самотна жена с любопитно минало, добродушен нрав и склонност да събира стари вестници и да нахлува в чужди купета. Това пътуване към себепознанието започваше да прилича на някогашните журналистически разследвания. Нямаше търпение да разкрие крадеца, който може би носеше името Агнес Джоу. От друга страна, надяваше се тя да се окаже невинна.

В салона отново се натъкна на Херик Хигинс с неговия все тъй тревожен, вперен навън взор.

— Какво има? — попита Том. — Изглеждаш притеснен.

Хигинс се усмихна, но личеше, че никак не му е весело.

— Нищо особено. Просто гледам падащия сняг.

— Е, снегът не може да спре влака.

Хигинс нито се усмихна, нито кимна в знак на съгласие.

— В Ла Хунта, преди прохода Ратон, ще ни прикачат трети локомотив.

— Това обичайно ли е, или предпазна мярка заради снега?

— Съвсем обичайно е. Изкачването е доста стръмно, а третият локомотив осигурява приятно спокойствие. — И той отново се зазяпа в снега навън.

Том продължи нататък, но на няколко пъти се извърна към стария железничар в напразни опити да разчете мислите му.

21

Роксан влезе в общия вагон, приютил момчешкия хор, въоръжена с флакон „Лизол“, който тутакси приведе в действие.

— И тъй — викна тя, — усещам позната миризма, че и неприятна на всичкото отгоре. Не се опитвайте да увъртате, защото Роксан е отгледала пет свои момчета и четирима внуци, истински професор е по „синдрома на миризливите млади мъже“, та не си мислете, че ще го допусне в този влак. Наясно ли сме? — Момчетата кимнаха до едно. — И така, запазила съм ви две душ-кабини за един час напред, тъй че ще се възползваме, нали? — Децата закимаха усърдно и тя ги строи в две редици. — Всяко момче разполага с три минути, ни повече, ни по-малко, защото този влак може и да върши чудеса, но от въздуха вода не прави. Хубавичко ще се насапунисаме, ще изтъркаме зад ушите и между пръстите на краката, нали тъй, и няма да оставим ни едно мръсно пръстче, защото после ще има проверка, това ви го обещавам. Добрият Господ само като ви погледне колко сте чистички, ще ви благослови както никога досега в навечерието на Коледа. — За по-голяма убедителност тя изпя кратки откъси от песни, донесли слава на Пърл Бейли и Били Холидей, след което учителките подкараха момчетата.

— Как тъй си се нагърбила да се грижиш за хора? — попита Елинор. — Пеенето и любовта към музиката, това разбирам, но има ли нещо друго?

— Добри момчета са, даровити, но няма да им е лесно, особено като се върнат у дома. И няма да се примиря някакви си петдесет, двайсет, или дори десет процента от тях да се провалят! Всяко едно от тия деца ще успее. През лятото си взимам един месец отпуск, от доста време се готвя за това, и тръгваме на турне, аз и момчетата, ще пеем по разни места и те ще видят с очите си гледки, които ще ги накарат да пожелаят повече от всичко да станат добри хора. Ще открият мечти, за каквито не са и сънували, а Роксан ще е до тях, ще им държи ръцете, ако трябва, докато се увери, че повече не им е нужна.

— Твърде амбициозно начинание.

— Децата го заслужават, не мислиш ли?

— Без съмнение — усмихна се Елинор.

Преминаха в следващия вагон и едва не се сблъскаха с някакъв занесен мъж, който сновеше из коридора.

— Какви ли ги няма по тези вагони — довери тихо Роксан. — Ако искаш да натрупаш материал, попаднала си на точното място. — След което повиши глас: — Здрасти, Ърнест, как сме днес?

— Демони, демони навсякъде, Роксан, ей ги отвън, по дрехите ми, в храната. И в диетичното пепси ги открих.

— Знам, знам, но чуй какво ще ти кажа, видях те в списъка на пътниците, та ти донесох малко прах против демони. Повече от сигурна е тая смес, ще ги унищожи до крак, колкото и големи да са. — И тя му връчи торбичка, която извади от джоба си. — Аз, ако съм на теб, Ърнест, ще се поръся с тая прах, но само себе си. За друг не я хаби, защото туй ми е всичката.

— Благодаря ти, Роксан, много ти благодаря. Ти единствена ме разбираш.

Ърнест отмина, съсредоточен в изпълнението на задачата.

— Изглежда, има нужда от лекар.

— А, и аз така мислех, но мен ако питаш, той иска внимание. Доколкото знам, никого си няма. От години се вози с нас и на никого нищо лошо не е направил, щъка си нагоре-надолу като някой откачен, ама не ми се вярва да е такъв. Облечен е като бездомник, но да ти кажа, билетите по тая линия не са по джоба на клошарите, а аз доста такива познавам. Разбрах, че е инженер в някаква фирма в Аризона. Сигурно никога не е имал много приятели, а е прехвърлил четирийсетте, тъй че едва ли умее да се сприятелява. Често сме си говорили, интелигентен мъж е, начетен, но мозъкът му не работи като моя и твоя. Като се качи на влака, първо с демоните почва. Като му мине, всичко е наред.

— Защо пътува толкова често?

— Е, никой не иска да е сам, особено около Коледа. Сигурно си чувала, че повечето самоубийства се вършат по празници. Пък и по това време на годината това не е просто влак. То си е същински клуб за самотници, които си търсят приятели.

В този момент ужасена на вид възрастна жена се втурна към Роксан, размахала билета си.

— Господи, не знам къде отивам.

— Хайде, миличка, като за начало ти ми кажи къде искаш да отидеш.

— В Денвър — отвърна жената.

— В Денвър, хубаво, ама то „Зефир“ отива в Денвър. Нашият влак пътува за Лос Анджелис и не минава оттам. Чудя се изобщо как са те пуснали да се качиш.

— Значи съм сбъркала влака.

— „Зефир“ също тръгва от Чикаго.

— Направо да не повярваш. Дъщеря ми и семейството й ме очакват за Коледа. Тя искаше да дойде със самолет, та да се върнем заедно. Аз не обичам да летя, а съпруга ми го няма вече. Пък тя, милата, ми вика, че вече не ме бивало сама да се справям, и сигурно е права.

— Е, добре си си, щом се сети кого да попиташ, нали?

— Да, но като не се появя в Денвър, тя ще се сети. И после цяла Коледа и тя, и мъжът й ще ми повтарят: „Нали ти казахме.“

— Че защо да не стигнеш навреме в Денвър?

— Нали съм взела погрешен влак?

— Така е, но ние ще се погрижим да поправиш грешката.

— Не разбирам. Нима е възможно? Нали ми казахте, че този влак пътува за Лос Анджелис?

— В Канзас Сити ще те качим на влак за Омаха. „Зефир“ спира в Омаха, тъй че оттам ще го вземеш и право към Денвър. Не е никакъв проблем. Аз ще се погрижа за всичко и ще дойда да те взема довечера, като спрем в Канзас Сити.

Жената я засипа с благодарности. Когато най-сетне си тръгна успокоена, Роксан се опита да обясни:

— Хората все нещо се тревожат, ядосват се, притесняват се. Трябва да умееш по лицето и жестовете да се досещаш, да им помагаш да излязат от затруднението, да се насладят на пътуването, да се чувстват съпричастни. Като видиш малки деца, с тях говориш, а не с родителите. На малките това много им харесва, така се чувстват големи и много важни и внимателно слушат какво им казваш. Не е нужно да бързаш всичко отведнъж да разбереш, то с някои няма и да успееш, но с повечето ще се спогодиш. Вярно, отнема време, но важното е ти да пребориш работата, а не тя теб. Все това й повтарям на дъщеря ми, все това й набивам в главата.

— Справила си се чудесно, Роксан, Реджина е прекрасно момиче.

— О, да, умница ми е тя. Мама се гордее с нея.

— Говориш като психолог.

— То си е така, само дето диплома нямам. А пациентите не се свършват.

— Да не си някой ангел, спуснат от небето право в „Саутуест Чийф“? Не е за вярване, че има хора като теб. И го казвам с огромно уважение.

— Аз, миличка, съм си шейсет и три годишна дърта дебелана, с подути крака, високо кръвно и наченки на диабет. Знам си, че не ми остава много време, тъй че не ми се ще да го пропилея с хленчове какво не съм постигнала, а предпочитам да си върша любимата работа и да помагам на хората. Наумила съм си да съм на крак до последния си час.

Спряха до една пейка и Роксан сложи ръце на кръста си.

— Извинявай, приятел, какво ти става?

Младежът, около двайсет и пет годишен, се бе излегнал чисто гол на седалката. За щастие мястото до него не бе заето, осветлението бе намалено, за да могат пътниците да поспят, тъй че никой не бе го забелязал, поне досега.

— Супер съм си — рече младежът.

— Супер ще си я, като си се пльоснал тук гол-голеничък.

— Аз съм от Аризона, а там всички така спят.

— Тъй ли било? — възкликна Роксан. Елинор бе извърнала очи, но усети, че Роксан присяда до младежа. — Чакай сега да ти обясня нещо, хитрецо. Тук не ти е Аризона, сега сме в Мисури, и макар за тоя щат да разправят, че бил като витрина, нямаш какво да ми покажеш, което да не съм го виждала, тъй че хич не ми се фукай. Веднага да си облечеш дрехите, иначе ще те сваля от влака, преди да стигнем в Канзас Сити.

— Е тука се изложи — ухили се младежът, — след Ла Плата никъде няма да спираме преди Канзас Сити.

— Тъй значи. — Роксан улови погледа му и не мигна, додето онзи не извърна очи.

— Да не вземеш да ме свалиш на някое безлюдно място? Не можеш да го направиш — изрече той на пресекулки.

— Аз не бих нарекла Мисури безлюдно място. А ти, Елинор?

Елинор поклати глава в знак на подкрепа.

— Тъй де, и там живеят хора — продължи Роксан. — Значи не ще да е безлюдно. Знам, че фермите са далеч една от друга, студеничко е през декември, ама няма как. Там, където ще те свалим, ще трябва да повървиш някакви си пет-десет-шейсет километра на югозапад, струва ми се, а може и на североизток, та там има мотел, ако не ме лъже паметта и ако не са го съборили, щото е доста старичък.

— Шейсет километра! Че аз ще замръзна.

— Не и ако си обуеш гащите. И не бъди черноглед. Не понасям да ми хленчат. Ти си млад, силен, сигурно ще се справиш.

— Сигурно? — ококори се младежът.

Роксан извади портативна радиостанция. Не натисна копчето за връзка, но само Елинор забеляза този факт.

— Началникът на обслужването до началник-влака и машиниста. Тревога, имаме проблем едно-четири-две, повтарям едно-четири-две. Налага се да спрем, за да сваля пътник. Край.

— Почакайте! — изпадна в паника младежът. — Какво е това едно-четири-две?

— О, миличък, ние така му казваме, като си имаме работа с опърничави хулигани. В големите скъпи самолети само те връзват да не мърдаш, защото не могат да отварят вратите, като са на десет хиляди метра над земята. — И тя му се усмихна любезно. — Тук обаче нямаме такъв проблем, приятелче, нали разбираш, ние в „Амтрак“ можем да ти изритаме непокорния задник където пожелаем. Връчваме ти фенерче и компас, та да не загубиш посоката. Такава е политиката на „Амтрак“ и ако питаш мен, никак не е лоша. — Роксан демонстративно погледна през прозореца. — Божичко, пак вали, то си е направо виелица. — И тя отново се престори, че говори по радиостанцията. — Пак съм аз, началникът на обслужването. За онзи едно-четири-две донесете лопата и от малките аптечки с мехлема против измръзване. Край.

— Ще се облека де, ей сега — извика младежът достатъчно силно, за да бъде чут по радиостанцията. — Отмени тая глупост с едно-четири-две.

Роксан го изгледа, без да трепне, и бавно поклати глава.

— Боя се, че щом е издадена заповед, връщане назад няма. Дълъг път ни чака, а откъде да знам дали няма пак да ми скроиш тоя номер, да те види някой, някое дете, пък и възрастен да е, здравата ще се стресне.

— Кълна се — почти заекна младежът, който с бясна скорост навличаше дрехите си, — няма да се събличам повече. Ще спя с дрехите. Обещавам.

— Няма как да съм сигурна. Усещаш ли? Влакът вече забавя, а машинистът може да се ядоса, ако му кажа да не спира. Знаеш ли колко пари струва един такъв голям влак да спре извън разписанието?

— Моля ви, моля ви. Обещавам. Ще си стоя с дрехите.

Роксан тежко въздъхна и отново заговори по радиостанцията.

— Пак съм аз, предлагам да отменим акцията, повтарям, отменям едно-четири-две. — Тя измери младежа с властен поглед. — Чуй ме сега, малкият, дори само да ми се стори, че виждам нещо, дето не бива да го виждам, ще изхвръкнеш на мига. Пет пари не давам дали ще е насред пустиня или в снежна планина. Никакви отстъпки повече, разбрахме ли се?

Младежът закима кротко, след което се зави презглава с одеялото.

— Приятни сънища, Аризона — рече Роксан и двете с Елинор се отдалечиха.

Следващата им спирка бе на долния етаж, където Роксан провери как върви къпането на хористите. Доволна от напредъка, тя поведе Елинор към салона и й даде знак да седнат на една от свободните маси.

— Цял хор момчета, прах против демони и един нудист от Аризона, доста ти се събра за една вечер.

— О, миличка, това не беше нищо. Какви случки мога да ти разправя.

— Готова съм да те слушам.

— Май ще се наложи да се видим, като свърши това пътуване.

Елинор тъкмо мислеше как да предума Макс да вземе Роксан като платен консултант за предстоящия филм, когато влакът чувствително забави ход.

— Проблем ли има? — попита тя.

— Не, в този участък има ограничение на скоростта и няколко прелеза. Ела с мен. Ще ти покажа нещо, което в никой самолет не се предлага.

Тя поведе Елинор към едно от служебните помещения, където отвори горния прозорец и вътре нахлу свежа студена струя.

— Прекрасно усещане — възкликна Елинор.

— Идвам тук по няколко пъти на ден да си прочистя главата, да помириша въздуха, да огледам навън, без да си удрям носа в стъкло. — Останаха така минута-две, а когато влакът набра скорост, Роксан затвори. — Научила съм и Реджина така да прави на дългите преходи. Успокоява някак, презарежда ти батериите.

— Кажи ми, колко деца имаш, освен Реджина?

— Девет, ама всичките са вече големи. И двайсет и три внучета.

— Съвсем не ми изглеждаш толкова стара — поклати глава Елинор.

— Е, рано съм започнала значи, без време, тъй да се каже. А ти деца имаш ли?

— Дори не съм се омъжвала — поклати глава Елинор.

— Не ми казвай, че хубавица като теб, умна и преуспяваща на всичкото отгоре, никога не е попадала на добър мъж, който да я обикне.

— Може би не съм нито толкова хубава, нито толкова умна.

— Ей, малката, я се погледни в огледалото. А да не говорим, че едва ли човек като Макс Пауърс щеше да те вземе на работа, ако нямаше ум и талант.

— Случва се, знаеш, човек да остане сам. Не е чак толкова невероятно.

— То за случване се случва, но винаги си има причина. Искаш ли да ми разкажеш?

Елинор извърна очи, взе да плете пръсти, но Роксан не я изпускаше от поглед.

— Я почакай, да видим дали ще позная. Срещнала си ти добър мъж, обичал те е той, но не се е получило, май не ти е поставил онзи най-важен въпрос, който всяка жена мечтае да чуе и да отговори с „да“. А накрая всеки е тръгнал по пътя си. — И добави с по-тих глас: — А сега си го срещнала отново в този влак.

Елинор се сепна. В ума й се прокрадна подозрение.

— Като ви гледа човек, теб и Том Лангдън де, как се държите един с друг, то всичко е ясно. Да не говорим, че тук в „Чийф“ безжичният телефон работи безотказно.

Лицето на Елинор пламна.

— Божичко, само ако знаех, че съм толкова прозрачна. Страхотно, няма що: куп хора, които изобщо не познавам, са в течение на моето романтично минало или по-скоро фиаско.

— Не се каня да те подпитвам, Елинор, но съм добър слушател.

Най-сетне Елинор пое дълбоко дъх и се осмели да срещне очите на Роксан.

— Том Лангдън е скитник по душа, такъв е бил и такъв ще си остане. Копнее за приключения и промяна, те са му нужни като насъщна храна. Той е от хората, които не биха се обвързали, дори от това да зависи животът им. И, не, не ми е предлагал да се омъжа за него.

— Но нали не сте се виждали толкова години. Може да се е променил.

— Хора като него не се променят. Сега обикаля Америка и пише за популярни издания, наместо да отразява войните отвъд океана, но това няма да трае дълго. До половин година ще се запилее някъде надалеч. Години съм живяла с него. Знам как разсъждава. — Тя замълча и после добави: — Освен това си има приятелка, тя го чака в Ел Ей.

— Смяташ, че се е обвързал?

— Съмнявам се.

— Искаш да кажеш, че се надяваш да не е.

Елинор отново извърна очи.

— Остави сърцето да те води, момичето ми. Ако наистина го обичаш, дай му още един шанс, така казвам аз. Това може да е твоят единствен шанс да бъдеш щастлива.

— Ами ако времето е променило чувствата? Ами ако и двамата сме се променили?

— Любовта е като хубаво дърво, малката, заяква с всяка изминала година. Повярвай на една жена, която знае що е щастие иго загуби едва когато Господ реши, че е време да прибере Джуниър при себе си. Знам, че звучи смахнато, но само така стават тези работи. Само така.

22

Канзас Сити представляваше важен кръстопът, където много хора слизаха, други се качваха, а влакът правеше престой, за да се зареди с гориво и всичко необходимо за обслужване на пътниците. Роксан придружи жената, тръгнала към Денвър, до „Калифорнийски зефир“. Том използва възможността да се разтъпче на чист въздух преди началото на ергенското тържество. Все още замислен над думите на Херик Хигинс, той наблюдаваше как безброй късчета от Америка се качват във влака, без съмнение нетърпеливи да разкажат за нещо преживяно или чуто, да открият приятели, макар и за кратко.

Снегът падаше като плътна пелена и той побърза да се скрие под един от заслоните.

Сепна се от изненада, когато видя Елинор да слиза от влака и да се приближава.

— Задушно е вътре — обясни тя.

— И на мен така ми се стори.

Двамата постояха известно време, докато накрая Елинор наруши неловкото мълчание.

— Трябва да знаеш, че срещата ни бе голям шок за мен.

— През годините милион пъти съм искал да те потърся. Така и не го направих. Наречи го гордост, инат, глупост. Което и да избереш, няма да сбъркаш.

— При начина, по който приключи всичко, не мога да те виня.

— Вярваш ли, че човек може да получи втори шанс? — попита той и направи крачка към нея.

Елинор неволно се дръпна.

— Виж, Том, втори път не бих понесла болката. Няма да мога.

— Не си забравила, че ти ме напусна, нали?

— След толкова години заедно беше време да се примиря или да си отида — отсече тя. — Имах нужда от сериозно обвързване, а не го получих. Реших, че кариерата ти стои над всичко.

— Хората се променят, Ели.

— Това и аз съм го чувала. Вярваш ли, че дълго ще издържиш да пишеш за старинни мебели? Доколкото разбрах, имаш приятелка, която те очаква за Коледа. С нея готов ли си да се обвържеш?

— Нашата връзка е съвсем друга.

— Да, естествено, защото ти не си като другите мъже. — Тя поклати глава и се извърна.

Том я хвана за рамото и я принуди да го погледне в очите.

— Връзката ни е друга, защото не я обичам. Само една жена съм обичал досега, Ели, знаеш го.

— Том, моля те, не ми причинявай това.

— Ще ми кажеш ли защо дойде? Тук е ужасно студено.

— Всъщност… не знам.

— Не ти вярвам. Според мен си съвсем наясно.

— Може би.

— Случилото се между нас беше най-прекрасното нещо в живота ми. Най-прекрасното! През всичките тези години се опитвам отново да го открия.

— Аз също — призна тя. — И не се получава.

— Не е възможно и двамата да се озовем в този влак по чисто съвпадение. Това е предзнаменование, нима не разбираш? Предопределение, ако щеш.

— Говориш като Мисти. Любовта не пада от небето, не очаквай да те поръси като вълшебен прах. Трябва да я градиш всеки ден.

Тя отметна кичур от лицето си и ето че Том се почувства зашеметен от тези смарагдовозелени очи, все едно се пренесе десет години назад или десет години в бъдещето. Стоеше под мъждивата светлина от лампата като хипнотизиран, омаян както никога досега през живота си. Мислено направи крачка назад, но всъщност се доближи до нея. Ръката му се отдели от тялото и посегна към друг непокорен кичур кестенява коса, паднала върху лицето й. Пръстите му нежно я докоснаха. Тя не направи опит да го спре.

— Може би е време да започна да градя.

Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи за части от секундата, устните му се разтвориха и ето че в полезрението му попадна крачеща към него фигура. Поклати невярващо глава, защото изпадаше в шок за втори път през последните двайсет и четири часа. Колко още такива удари можеше да преживее?

Беше Лелия Гибсън, маршируваща към влака, следвана от малка процесия носачи, приведени под тежестта на безброй куфари и чанти. Тази жена не признаваше пътуването с малко багаж. Това бе истинска дарба у нея, способността да мята дреха след дреха с неукротим ентусиазъм, да набележи всеки тоалет за определен промеждутък от пътуването, да добави всеки аксесоар с критичното око на предвидлив генерал, замислящ своята бойна тактика.

Том се отдръпна от Елинор, затворила очи, и с търсещи устни, които не откриваха неговите.

— Ели.

Тя отвори очи и ето че пръстите й се плъзнаха по бузата му, когато той отново отстъпи назад.

— Какво има?

— Бързо, спомни си най-зле улучения момент в целия ти живот.

— Какво? — недоумяваше тя.

Том отново погледна към Лелия. Нямаше измъкване. Не беше сигурен единствено дали го е видяла, но то бе само въпрос на време. Очевидно знаеше, че това е неговият влак.

— Най-зле улученият момент в целия ти живот. Спомни си го. Ще опиташ ли? Моля те.

— Мисля, че сега не му е времето.

— Просто си го спомни!

— Добре де.

— Спомни ли си?

Тя се поколеба само миг.

— Е и?

Том изпусна въздуха от дробовете си.

— Е, току-що го надминах. Няма съмнение. Аз съм безспорният крал на лошите попадения. — И той посочи към Лелия. — Моята тъй наречена приятелка в Ел Ей. Това е тя. Лелия Гибсън.

Елинор рязко се обърна и се вторачи в приближаващата група.

— Знаеше ли, че ще пътува с влака?

— Не, бих причислил събитието към категорията пагубни сътресения.

Елинор скръсти ръце пред гърдите си и обърна гръб на Том. В този момент Лелия го забеляза и буйно размаха ръце. Сетне се устреми към набелязаната цел, а Елинор продължи да отстъпва, докато просто се превърна в сянка сред мрака. Том я наблюдаваше как се отдалечава и имаше чувството, че всяка капка кръв се отцежда от тялото му. Обърна се с лице към Лелия. Утехата от мисълта, че нещата могат да се влошат повече от това, бе почти нищожна. А всъщност се заблуждаваше.

23

Националната метеорологична служба отправи сигнал към отдалечените райони на Средния запад и Югозапада, като обърна внимание върху зараждаща се страховита зимна буря, която се носеше на юг по гръбнака на Скалистите планини. Пълната сила на урагана, в който предстоеше да се превърне, до голяма степен оставаше скрита от метеорологичните условия в северозападната част на Тихия океан, но при навлизането навътре в континента към Уайоминг и Колорадо влиянието на благоприятните крайбрежни фронтове щеше да отслабне. В момента, когато бурята отприщеше внезапно цялата си мощ на границата между Колорадо и Ню Мексико, щеше да бъде твърде късно за каквото и да било предупреждение. Не оставаше друго, освен да четеш във вестниците за ураганната буря на десетилетието, за да разказваш със затаен дъх на внуците си за нея.

Херик Хигинс се възползва от дългия престой в Канзас Сити, за да се срещне с машиниста и да чуе данните за времето, постъпващи от централния диспечерски пункт на „Амтрак“. Отдавна не бе служител на компанията, но всички по пътническите влакове на драго сърце се вслушваха в мъдрите му преценки и съвети. С машиниста бяха приятели от двайсет години и когато Херик сподели, че времето го тревожи, особено в посока Колорадо, човекът сериозно се замисли. Хигинс настоя да напълни докрай резервоарите с гориво.

— Всички ще бъдем нащрек — обеща машинистът. — Щом чуем нещо ново, веднага ще ти съобщя.

Хигинс бе заел мястото си в салона, когато приключи товаренето на продукти и пътници. През дългите години по влаковете беше попадал под ударите на всички възможни слабости на техниката, на хората, а и на капризите на природата. В такива обстоятелства беше се научил да се доверява на инстинктите си, за трийсет години работа достигнали чувствителността на точни инструменти. Тревожеше го небето, тревожеше го и вятърът, а също и косият ъгъл на снеговалежа. Ето защо седеше, вперил поглед през прозореца към мрачното небе, което не вещаеше друго, освен беди.

— Какво правиш тук, Лелия?

— Само това ли ще чуя, след като изминах толкова път, за да те изненадам? Даваш ли си сметка, че в момента няма директен полет от Ел Ей до Канзас Сити? Тъй де, какво означава това? Принудих се да прелетя над Денвър. Беше истински кошмар. А ти ме посрещаш с „Какво правиш тук, Лелия?“.

Тя го прегърна, целуна го, а той се почувства безкрайно виновен, защото в края на краищата, макар и несериозна, връзката им беше факт. Все пак се виждаха, макар и рядко; канеха се да посрещнат Коледа в Тахо. Появата на Елинор след толкова години като че ли бе заличила от съзнанието му всичко това.

— Извинявай, просто не очаквах да те видя. Предположих, че може и да си сложила край след епизода с Ерик.

— Не ставай глупав. Дай да се качваме и ще поговорим във влака. Ще чуеш последни подробности за всичко.

— Кое е това всичко, Лелия?

— Не бързай, дай ми време да се настаня. — Тя връчи билета си на един от носачите и нареди да й качат багажа, след което даде щедър бакшиш, придружен с ослепителна усмивка. Беше облечена по класически холивудски образец, ще рече, скъпо и екстравагантно. Без съмнение, рече си Том, гвардията на носачите от Канзас Сити ще я помни до края на живота си. Нищо чудно те самите да бяха готови да й платят заради едното удоволствие да мъкнат комплекта чанти и куфари „Гучи“, само и само да са близо до нея.

Лелия го хвана под ръка и го поведе към стъпалата.

— Знаеш ли, досега не съм се качвала на влак. А в навечерието на празника просто изпадам в умиление. Предлагат ли масаж? Сигурно имат и салон за красота, също като на презокеанските кораби.

— Боя се, че такива услуги не са предвидени, но пък във всяко спално купе има шахматна дъска, стига да си носиш фигури. А, предлагат също и алкохол на корем, което си е направо чудесно.

— Е, може пък ти да ми предложиш… масаж де. А, взела съм си и онова палаво боди — добави тя закачливо и се притисна в него.

Тъкмо преди да се качат, с периферното си зрение Том зърна Елинор да ги наблюдава внимателно и се почувства напълно безпомощен, което, трябва да отбележим, му се случваше много рядко. Най-сетне всички се качиха, махнаха за сбогом на Мисури и влакът пое в сгъстяващия се мрак към равните полета на Канзас.

Лелия тръгна да се разполага, но не пропусна да се оплаче от липсата на достатъчно пространство, а и да се осведоми не се ли предлагат купета с махагонова ламперия и евентуално лична прислуга. Зашеметеният Бари, стюардът на спалния вагон, раздвижи вратните си мускули, изпъчи гърди и изду бицепси под тежестта на багажа й, докато я засипваше с влакова фактология. Лелия обаче не се впечатли особено и се държа с подчертана студенина. Все пак успя да намекне, че ако той уреди да й сервират чай и се погрижи да носят храната й в купето, тя може и да го удостои с някоя и друга усмивка, да му позволи да зърне част от прасеца или дори от стегнатото бедро. Бари тутакси се оттегли, твърдо решен да изпълни всяка нейна молба.

Том надникна при нея, след като й даде достатъчно време да се настани.

— Освежила си обстановката — поздрави я той.

— Ти къде си настанен?

— В приюта за бедни малко по-надолу.

— Тази нощ можеш да спиш тук.

Той приседна на края на оправеното легло.

— Виж, трябва да ти кажа нещо. Не очаквах да стане така, във влака де, но може би е добре още сега да ти кажа.

Лелия сложи ръка върху неговата.

— Май се досещам какво ще ми кажеш. Затова и долетях толкова отдалеч.

— Тъй ли? — Как така бе научила за Елинор? — Все пак защо си тук?

— След случката с Ерик направо побеснях, сериозно ти говоря. В същото време ми се стори много мило, че ме ревнуваш, и изобщо…

— Благодаря, радвам се, че така си го приела.

— После взех да премислям нещата. Доста време мина, откакто сме заедно, тъй че рано или късно въпросът трябва да се реши.

— Взе ми думите от устата.

— Така че аз взех моето решение, но не исках да ти го казвам по телефона, а не ми се щеше да чакам до Коледа, защото това може да промени плановете ни за празниците.

Том си отдъхна с облекчение.

— И двамата като че ли сме настроени на една и съща вълна.

Тя се наклони напред и сложи ръце върху раменете му.

— Том, искам да се омъжа.

— За кой? — бе единственото, което успя да изрече.

— За теб, глупчо, и правилното е „за кого“. Макар че ти си по писането.

— Искаш да се омъжиш за мен? Изминала си толкова път, за да ми кажеш, че искаш да се омъжиш? За мен? — Той се изправи рязко, направи крачка-две и в резултат удари главата си в големия прозорец, също като птица в отчаян опит да избяга от своя кафез. — Лелия, това е доста голям скок от редките ни срещи, за да се повеселим. Това ще трае цял живот, всеки ден, в добро и зло.

— Мислиш, че аз не го зная?

— Ти да не си се записала в някакъв нов курс, да не си се увлякла по някоя психеделична вуду измишльотина на парапсихологията?

— Сама стигнах до това заключение, Том — заяви тя, като се изправи. — Годините минават. Биологическият ми часовник, знаеш, и той цъка, будилникът звъни, а толкова пъти съм натискала копчето да го заглуша, че вече не действа.

— Което ще рече, че искаш деца?

— Защо, ти не искаш ли?

— Питаш ме дали искам деца?

— Ти глух ли си? Да, това те питам!

— Откъде да знам дали искам деца? Представа нямах, че ще дойдеш точно днес да ми направиш предложение. Остави ме да си поема дъх, ако обичаш.

Тя обви ръце около врата му.

— Стана малко неочаквано, знам. Но ние чудесно си пасваме, Том, не можеш да отречеш. Имам и пари, тъй че можем да правим каквото си поискаме. Ще поскитаме, ще се позабавляваме, а после ще се установим и ще имаме огромно семейство.

— Огромно семейство? Колко огромно?

— Е, в моето сме осем деца.

Той огледа дребната й фигура.

— Ти се бъхтиш във фитнес залата по шест часа на ден. Нима искаш да ми кажеш, че ще допуснеш тялото ти да се раздуе осем пъти? Дори да планираме децата по едно на две години, когато последната радост на мама се появи на бял свят, ти вече ще си на шейсет, Лелия.

— Е, мислех да се сдобием с едно по нормалния начин, а останалите да осиновим… нали разбираш, наведнъж. Един вид семейство аламинут.

Том прекара ръка през косата си, макар че по-скоро му се щеше да си свали скалпа.

— Направо не е за вярване.

— Ти какво, да не си си въобразявал, че тая история с прелитането между двата бряга ще трае, докато единият от нас умре? В тази връзка нямаше постоянство, Том.

— Съгласен съм. Не беше постоянна.

— Разбирам, че ти идва много. Не бързай, помисли си. Два дни ще пътуваме до Ел Ей. Помисли си и после ще ми кажеш.

— Даваш ми два дни? Искаш за два дни да ти кажа дали искам да се оженя и да имам осем деца?

— Е, в зависимост от твоя отговор ще ни се струпа много работа, тъй че, да, навременното решение е желателно.

Тя го целуна по бузата и после взе ръцете му в своите.

— Кажи сега, какво се готвеше да ми кажеш?

Той просто я зяпаше с отворена уста, неспособен да проговори, тъй като нямаше достатъчно силни думи да избутат буцата, заседнала в гърлото му. Думите се стопиха като сняг върху жарава. И той тръгна да си ходи.

— Къде отиваш?

Гласът му все пак проработи.

— Отивам в бара.

— Кога да те очаквам?

— След два дни.

24

С омекнали колене Том се упъти към салона, за да потърси утеха в несметен брой чаши текила, стига да успееше да ги погълне, разбира се. А „Чийф“ вече наближаваше Лорънс, Канзас, известен преди всичко с Канзаския университет. На тази гара предстоеше да спрат в един и половина през нощта, в два — в Топика, след което набързо да преминат Нютън, Хъчинсън, Додж Сити и Гардън Сити и да спрат за последно в Канзас, преди да навлязат в Колорадо. Ла Хунта, където предстоеше да се извърши венчавката, бе втората спирка на територията на Колорадо, на около два часа път от прохода Ратон.

Бурята вече бе набрала мощ и подгонена от свирепи ветрове във високите слоеве на атмосферата, си пробиваше път на юг, сякаш решена да се блъсне в непоклатимата грамада на Скалистите планини. Зимата тук бе изсипала сняг повече от обичайното и планинските върхове бяха покрити с дебели преспи. Имаше снежни виелици, но положението не беше бедствено, а метеоролозите, които следяха напредващата, натежала от влага вихрушка, не откриха основания за опасение, че тази ще е различна от безбройните предхождащи я бури.

„Чийф“ трябваше да изкачи склона, водещ към прохода Ратон, да се мушне в дългия близо километър тунел, прокаран под прохода, след което да се спусне към гарата в Ратон. На излизане от тунела влакът щеше да напусне Колорадо и да влезе в Ню Мексико. Там също бяха паднали обилни снегове, планинските била бяха покрити с глазура от няколкометров твърд сняг, който обикновено се задържаше чак до лятото, а най-високите върхове не се разделяха със своите бели шапки почти през цялата година. Невероятна сила бе нужна, за да помести милионите тонове сняг.

Елинор дълго обикаля по коридорите на влака, опитвайки се да спре напиращите сълзи. По едно време надникна при отец Кели, който седеше сам в купето си напълно облечен и четеше Библията. Той я покани да влезе и тя седна до него.

— Не можете да заспите ли, отче?

— О, Макс ще ни събира на ергенско парти в чест на Стив, тъй че просто си почивам. Да ви кажа, като работех в енорията, по шестнайсет часа на ден бях на крак, а вечер потъвах в осемчасов безгрижен, дарен от Всевишния здрав сън, спокоен, че съм направил всичко по силите си. Ала сега „не съм на служба“, тъй да се каже. Изобщо не работя така усърдно и като че ли сънят не ми е толкова нужен. А влакът предлага спокойствие, ако човек поиска да почете или да размишлява. Толкова години посвещавах времето и вниманието си на грижите, и тревогите на паството, че сякаш не съм размишлявал достатъчно върху моите собствени. Малко е късничко да правя това заключение, не мислите ли?

— По-добре късно, отколкото никога, отче.

— Видях Том с онази дама — дипломатично вметна свещеникът. — Те като че ли добре се познават.

— Не се учудвам. Изглежда, са близки.

— Разбирам.

Елинор погледна Библията.

— Някакъв лек за разбито сърце?

— Тук има лек за всичко, Елинор.

— Редовно ходя на църква, но не съм чела Библията достатъчно задълбочено. Може би трябва да поправя грешката си.

— По-добре късно, отколкото никога — усмихна се отец Кели. — Като говоря с Всевишния, непременно ще спомена вашето име в молитвите си. Дори неведнъж, а два пъти.

— Много съм ви признателна, отче.

— Казват, че през седмицата преди Коледа са възможни всякакви чудеса. Аз като свещеник, разбира се, вярвам, че чудесата винаги са възможни, но без съмнение в дните преди раждането на Исус навсякъде се усеща по-силна позитивна енергия.

— Хубава мисъл — рече вяло Елинор.

— Сега нещата може и да изглеждат зле, но що се отнася до вълненията на сърцето, сигурно ще се изненадате колко бързо може да настъпи промяна.

— Всъщност точно от това се страхувам.

— Където има вяра, страховете не покълват.

— Това от Библията ли е, отче?

— Това, мила — рече свещеникът, като я потупа по ръката, — е подарък за вас от отец Пол Джоузеф Кели.

На минаване през салона за последна проверка Роксан се натъкна на Херик Хигинс, който не беше мръднал от мястото си и все така зяпаше през прозореца.

— Защо не си лягаш, Херик? — попита Роксан, като седна до него. — Има свободно местенце в преходния вагон, оправила съм ти леглото.

— Благодаря ти, Роксан. Много скоро ще се възползвам.

Тя проследи погледа му и се втренчи в снежната пелена.

— В Канзас Сити натоварих допълнителни запаси от храна, за всеки случай.

— Мъдра жена си ти. Малко предпазливост никога не е излишна.

— Ти какво, след толкова години пак ли се тревожиш, мистър Хигинс?

Херик сви рамене и се усмихна.

— Може пък да си измислям поводи за тревога, та да се почувствам отново полезен.

— Изобщо не биваше да те освобождават — заяви Роксан и го потупа по рамото. — По тоя въпрос всички по цялата линия сме на едно мнение. Някои служители по влаковете пет пари не дават, само чека със заплатата си чакат, но ти не си като тях. Хора като теб са душата на тия стоманени чудовища.

— За теб важи същото, Роксан.

— Доста годинки навъртях по влаковете. Чудя се кога ли е време да обявя последна спирка и да сложа точка.

— Когато решиш, направи го както ти си знаеш, Роксан, не чакай някой да ти заповяда.

— А след десет години може и влакове да няма. Тогава какво ще стане?

— Ами тогава ще разказваме на внуците колко хубаво е било да се пътува по железниците.

Преди да достигне салона, Том се натъкна на Макс и Мисти.

— Имам нужда от силно питие — довери той на Макс. — На всяка цена. И ако не го получа, не отговарям за действията си.

— Заредил съм купето с всякакви напитки плюс каса изстудено вино. Дай да започваме ергенското парти. Рекох си, кой е казал, че трябва да сме само мъже? Затова поканих и момичетата.

— Всъщност — обади се Мисти — идеята, струва ми се, беше моя.

— Как успя да натовариш толкова алкохол, Макс?

— Та той е Макс Пауърс — многозначително натърти Мисти.

— Не питай как, просто вдигнах телефона, обадих се в Канзас Сити и им викам: „Пишете го на сметката ми.“ Не е като да съм взел изпит по ядрена физика, деца.

— Ах, колко обичам това обръщение — въздъхна Мисти. — Кара ме да се чувствам толкова млада.

— Утре имаме сватба — напомни Макс, — ти и Елинор, а и останалите, ще играете ключова роля. Ще използваме събирането при мен да направим репетиция.

— В момента идеята не ми допада, Макс — рече Том.

— Не ставай глупав. Аз си разбирам от работата, тъй да знаеш. Нали от това си вадя хляба. Без репетиции не може, просто не става. Заради Стив и Джупи сме длъжни да се представим добре. Не забравяйте, деца, чичо ви Макс винаги постига своето.

Режисьорът едва не хукна по коридора, видимо предоволен от себе си. Мисти го последва, тъй че Том се видя принуден, макар и с натежали крака, да се присъедини към двамата ентусиасти.

Макс изпрати Кристобал да повика Стив, Джули, Елинор, Роксан и свещеника, от когото се очакваше да извърши церемонията. Човекът бе висок и слаб, с късо подстригана посивяла коса, с благи очи, които излъчваха мъдрост, просто съвършен образец на истински Божи служител. Том би предпочел отец Кели, който и бездруго пътуваше с тях. Добрият старец се опита да заговори колегата си, ала онзи се държа толкова надуто, че накрая отец Кели се отказа. Купето на Макс се състоеше от две помещения, обзаведени като малък апартамент.

— Как го постигна? — попита Том, като се огледа.

— Той е Макс Пауърс — отново напомни Мисти.

Режисьорът зае централното място и раздаде на всички по няколко листа, хванати с телбод.

— Ето това е сценарият за утре. Включени са всички важни моменти, тоест цялата сватба.

Том се присламчи към Кристобал, който обслужваше импровизирания бар в ъгъла.

— Да ти се намира скоч?

— Боя се, че разполагаме единствено с двайсет и пет годишно малцово „Макалан“. Любимата марка на мистър Пауърс.

Том зяпна от изненада.

— Е, като няма друго, ще трябва с това да се задоволя.

— Цял следобед печатах сценария — сподели Кристобал. — Естествено, Макс го преправя милион пъти, както винаги; Забележителни хрумвания му идват, това не мога да отрека.

Том отпи глътка и крадешком извърна очи към Елинор, която, както му се стори, се стараеше да отбягва всички погледи и най-вече неговия. Нима можеше да я вини? Тя усърдно изучаваше сценария, докато Макс с гръмовен глас даваше наставления.

Том тъкмо бе събрал кураж да отиде при нея, когато в купето влетя Лелия и бързо се намести до него.

— Какво научавам, имало ергенско парти, а моят мистър Лангдън пропуснал да ми каже.

В този момент погледът й попадна върху Макс Пауърс, а Том забеляза, че щом я зърна, режисьорът понечи да се скрие зад Мисти.

— Макс? Макс Пауърс — пропя Лелия. — Господи, това наистина си ти! — Лелия приглади косата си, подръпна и роклята, макар че и двете имаха безупречен вид.

— Лелия, не може да бъде! — рече Макс с престорена изненада и се извърна.

— Вие се познавате? — вдигна вежди Том.

— О, години минаха оттогава — тихо рече Макс.

— А за мен все едно е било вчера — въздъхна Лелия и настоя да обясни. — Явих се на прослушване за един негов филм, съвсем дребна роля. Преди години беше наистина, но името му вече беше легенда — добави тя с нотка на страхопочитание.

— Недей така, Лелия — притеснено смънка Макс, — бездруго съм прекалено самомнителен, не е нужно да ме ласкаеш.

Тя се направи, че изобщо не го е чула.

— Не получих ролята. Помниш ли кой беше филмът, Макс?

— Не, миличка, наистина не се сещам. Толкова много мозъчни клетки изгубих оттогава.

— „Краят на лятото“, разказваше се за двама млади, които за едно лято се влюбват и разделят.

— Да, да, сещам се.

— Така и не разбрах защо не получих ролята на най-добрата приятелка на момичето, Бамби Мур.

— Очевидно груба грешка от моя страна, Лелия. В началото на кариерата ми често се случваше.

— Е, поне беше достатъчно любезен веднъж да ме поканиш на вечеря. Помниш ли?

— Разбира се, вечеря. Беше чудесно.

— Вечерята се проточи до закуска. Не вярвам да си забравил тази част от прослушването. — Веждите на Лелия отскочиха нагоре, устните се нацупиха.

— Пълнете чашите — провикна се Макс — и да почваме репетицията.

Тази нощ всички се запознаха отблизо с режисьорските умения на Макс, с невероятната му взискателност към всеки дребен детайл. Безброй пъти повториха всичко от начало до край.

Най-сетне Том поиска почивка, а съпротивата на Макс бе сломена от шумното гласуване с пълно мнозинство.

Лелия се приближи към Елинор и Том с ужас затаи дъх в очакване на неизбежния сблъсък.

— Доколкото разбрах, вие сте шаферката, а Том — шаферът. Хем забавно, хем удобно.

— Наистина ли мислите така? На ваше място бих подбрала други думи.

— Ние с Том ще посрещнем Коледа в Тахо.

— Пътувате от Ел Ей до Канзас Сити, качвате се на влака обратно до Ел Ей, за да отидете в Тахо за Коледа? Твърде обиколен маршрут сте избрали.

— Дойдох да отправя към Том една много важна молба.

— И каква, ако смея да попитам?

— Да се ожени за мен.

Елинор стрелна Том с изпепеляващ поглед.

— Някой ми спомена — не спираше Лелия, — че вие с Том навремето сте били гаджета. Не сте болна от хепатит, нали? — добави тя с лукава усмивка към Том.

— Моля?

— Колко странно, Елинор… Елинор бяхте, нали? Не съм чувала Том да споменава името ви. Трябва да сте имали мимолетна връзка.

— А, сигурно е изричал името ми — заяви Елинор, — най-вероятно в леглото.

Долната челюст на Лелия увисна така, че Том успя дори да зърне сливиците й.

— Пълни ли са всички чаши? — Това бе единственото, което успя да измисли.

Елинор го стрелна с още един изпепеляващ поглед, а на Лелия каза:

— Не се тревожете, драга, нямам претенции. — И се втурна навън. Том понечи да я последва, но Лелия го сграбчи.

— Чу ли я какво ми каза?

Том се спря и успя да види как Елинор изчезва в дъното на коридора.

— Не ме ли чуваш, Том?

Той най-сетне я погледна.

— Лелия.

— Какво?

— Затвори си устата.

Лелия настръхна, сякаш се готвеше да избухне, но не каза и дума, завъртя се на пети и излезе.

Том имаше чувството, че целият свят рухва. В този момент Роксан пристъпи напред и дръпна Макс за ръкава.

— Хайде, миличък, да не губим повече време. — И тя размаха сценария. — Това тук добре си го написал, но ще трябва някак да се вместя с малка импровизация.

— Да се вместиш? С импровизация? — ужасен повтори Макс.

— Не се прави, че не разбираш. Говоря ти за нещо спонтанно, да се използва всеобщото въодушевление.

— Но това е сватба, Роксан. Подготовката е ключът към успеха на подобно начинание. Записал съм всички песни по реда, в който искам да ги изпълниш.

Стив и Джули тревожно следяха как двамата се наежиха, готови за схватка.

— Песните ги имаш, но знай, че волната птичка в клетка не можеш да пъхнеш, Макс. Поиска ли, трябва да я пуснеш да лети, иначе ще умре.

— Да, но…

Роксан отпусна тежката си ръка върху рамото на Макс.

— Слушай, синко, ти ми вярваш, нали?

— Да, разбира се, но…

— Това исках да чуя. — Тя се обърна към Стив и Джули и потупа преплетените им ръце. — А вие двамата вървете хубаво да се наспите. Утре целият влак ще гърми във ваша чест. Едно нещо ще ви обещая, никога няма да забравите Роксан Джордан и „Саутуест Чийф“.

Гостите тръгнаха да се разотиват, а Том стоеше вцепенен, глух и сляп за всичко наоколо.

— Като те гледам, имаш нужда от още едно питие — съчувствено предложи домакинът, забърка два коктейла и му направи знак да седне. — Роксан е направо велика, нали?

— О, да, велика е — разсеяно повтори Том.

— Жалко само, че на това ергенско парти не поръчахме торта, от която да изскочи красиво момиче. Реших, че няма да е много подходящо за пред дамите, а и да ти кажа право, служителите на „Амтрак“ вероятно не биха погледнали с добро око на подобна идея.

Най-сетне погледът на Том спря да блуждае.

— Значи си имал връзка с Лелия?

— Е, не бих го нарекъл точно „връзка“. Доколкото си спомням, излязохме само веднъж. Паметта ми вече отслабва. Ей, правилно ли чух, Лелия ти е предложила да се ожениш за нея?

Том успя само да кимне.

— Днешните жени пред нищо не се спират, ей. Ако тръгнете да се развеждате, тя ли ще трябва да ти плаща издръжка?

— Дотам няма да се стигне, защото няма да се женим.

— Виж, Том, не искам да се меся, но Лелия е красавица. Вярно ли е, както разправят, че е превзела анимационното кино и печели луди пари?

— Къпи, бобърът вълшебник, Фреди Креслото, Пити Маринования морков.

— Къпи, Пити, все известни герои. Ако правилно си спомням, доведените внучета на бившата ми съпруга ги гледаха навремето. Каквото и да говорим, тя е красива, богата и предложението е налице. Не прибързвай с решението, но помисли, че може и да не ти се удаде друга възможност. Не се обиждай, ти си хубав мъж и аз те харесвам, ама и ти вече не си в първа младост.

— Прав си, тя е богата и красива, но аз не я обичам.

Макс се облегна назад с тежка въздишка.

— Четири пъти съм се изправял пред олтара. Кой знае, може отново да се случи.

— И си обичал всяка една от тях?

Режисьорът се приведе напред и усмивката му угасна.

— С първата ми съпруга Пати се оженихме, щом завърши гимназия. Аз се записах в армията, после заминахме за Калифорния. Родиха ни се две деца. Едва свързвахме двата края, но никога не съм я чул да се оплаква, никога. С един долар вършеше чудеса. След време направих пробив в киното. Тъкмо бях започнал да си стъпвам на краката, когато тя почина. — Макс замълча и погледна навън към прелитащите картини от пейзажа. — Да, обичах Пати с цялото си сърце. Винаги ще я обичам. А другите три? — Той сви рамене. — Женех се, раждаха се деца, случваха се и хубави моменти, после идваше разводът, и точка. Обичах ги донякъде, но не като Пати. Ако не беше си отишла, нямаше и да погледна друга жена. Първата любов не се повтаря. Сега излизам с много жени, не отричам, че е забавно, но не се гордея особено с това. Нямам усещането за нещо трайно. Разбираш ли?

— Разбирам — кимна Том.

— Ти женил ли си се? — Ново утвърдително кимване. — Обичаше ли я?

— Нека кажем така, не бих я сравнил с Пати.

Макс се премести по-близо до Том и рече почти шепнешком:

— Пак ти казвам, не искам да се меся, но готов ли си да ми отговориш на един въпрос?

— Давай.

— Защо вече не сте заедно с Елинор?

— Нали видя какво стана. Побесня и си тръгна.

— Е, не можеш да я виниш. В края на краищата приятелката ти долетя от Ел Ей да ти направи предложение. Бог ми е свидетел, не ме бива да разгадавам тайните на сърцето, но не бих нарекъл това идеалния подход да спечелиш отново единствената си любов.

— Опитах се, Макс, повярвай ми.

— Знаеш ли какво?

— Какво? — сепна се Том.

— Ако тя наистина е твоята Пати, повече бих се постарал.

25

Елинор се канеше да глътне огромно хапче за сън, когато някой почука на вратата на купето й.

— Махай се — викна тя.

— Елинор? Аз съм.

Тя примига недоумяващо за момент, опитвайки се да изплува от нерадостните си мисли, за да разпознае гласа.

— Джули?

Отвори вратата и видя бъдещата булка, обляна в сълзи. В ръце държеше прегъната чанта-гардероб.

— Какво има, да не би родителите на Стив да са се обадили отново?

Джули поклати глава.

— И моите не са се обаждали.

— Не те разбирам — примига Елинор объркана.

— Може ли да вляза за минутка?

— Моля? О, да, разбира се. — Елинор пусна хапчето в джоба си. — Все пак нека ти напомня колко е късно, а утре те чака тежък ден. Трябва да си отпочинеш.

Двете седнаха на леглото.

— Значи родителите ти не са се обадили и ти си тъжна, защото… — кротко подхвана Елинор.

— Ами всяко момиче си представя как родителите му идват на тържеството. За сватбата си повечето ми приятелки успяваха за всичко да се наложат… не че аз се чувствам безпомощна. И все пак нали бащата повежда своето малко момиче, а майката все го успокоява, че всичко ще бъде наред. Пък аз… на мен нищо такова няма да ми се случи.

Тя избухна в сълзи и Елинор прегърна потръпващите й рамене. Най-сетне Джули врътна глава и избърса сълзите си.

— Съжалявам. Нали вече съм голяма, трябва някак да се справя, но ми е толкова самотно.

Елинор й поднесе влажна кърпа да избърше лицето си.

— Има си причина да се чувстваш по този начин, но аз май не съм си на мястото като шаферка.

— Че нали те поканихме в последния момент. Ти дори не ме познаваш.

— Това не би трябвало да е пречка. И двете сме жени. А ти утре ще си булка. Всичко друго е без значение.

— Ти била ли си омъжена?

— Не — тихо отвърна Елинор, — но често съм се питала какво е. Представяла съм си всяка малка подробност, до дребните хапки в подносите и подредбата на цветята. Е, вече не мечтая така често.

— Но защо?

— Времето си казва думата. Годините минават, вероятността това да се случи става все по-малка.

— А, нужно е само някой да те обича и ти да го обичаш.

Елинор се усмихна, макар да бе на път да се разридае по-силно и от Джули.

— Да, наистина, друго не е нужно. — Тя посочи чантата, оставена на леглото. — Какво има тук?

Джули отново се притесни.

— Сватбената ми рокля. Откакто я купих, не съм я пробвала. Помислих си… нали разбираш.

— Чудесна идея.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? Ти сама каза, че е късно, а сигурно си изморена.

— Допреди малко наистина бях изморена, но вече не.

Елинор помогна на Джули да се облече. Роклята беше кремавобяла, със семпла елегантна кройка и й стоеше като излята. Тъкмо да сложи булото на главата на Джули, но момичето я изпревари и го намести на нейната. Двете застанаха една до друга пред голямото огледало.

— Много си красива, Джули.

— Ти също. — И момичето избухна в заразителен смях.

По-късно, когато Джули влезе в банята, Елинор понечи да прибере обратно роклята, но ето че отново сложи булото, приглади дрехата пред тялото си и се погледна в огледалото.

— Ели?

Когато извърна очи, забеляза, че вратата леко се е плъзнала встрани, увлечена от инерцията на ускорението. В пролуката видя Том с широко отворени очи. Ръцете й не се помръднаха. Тя застина безмълвна, покрита с чуждата сватбена рокля.

— Ели? — повтори Том и прекрачи вътре.

В този момент Джули излезе от банята и се стъписа.

— Извинете, ако съм ви попречила.

Елинор преметна роклята на ръката си и свали булото. Внимателно сгъна премяната с усещането, че Том следи всяко нейно движение. После подаде чантата на Джули, прегърна я и се усмихна.

— Гледай да се наспиш, утре сутрин целият ти живот ще се промени. И то за хубаво.

Джули я целуна по бузата, обърна се и мина край Том, който стърчеше неловко, безкрайно объркан.

— Какво искаш, Том?

— Роклята ти стоеше прекрасно, Ели.

— Късно е, не трябваше ли да си при Лелия?

— Аз не обичам Лелия!

— Е, тя като че ли те обича. Предполагам, трябва донякъде да си отвърнал на чувствата й, с думи или обещание, защото ми е трудно да повярвам, че би долетяла толкова отдалеч да ти направи предложение само от чисто приятелство или от добро сърце. Честно казано, не ми направи впечатление на особено състрадателна.

— Чуй ме какво ти казвам, връзката ни е съвсем друга.

— Сериозно? И каква е по-точно? — Тя скръсти ръце пред гърдите си в знак, че очаква обяснение.

— Откъде да знам как й е хрумнало да ми скрои тоя номер? Трябва да се е побъркала.

— От колко време се виждате?

— Близо три години. — Том без малко да се задави. — Само че с прекъсвания — добави жално.

— С прекъсвания? Три години?

— Да!

— И си очаквал да се примири.

Том я гледаше, без да мигне.

— Следователно тя е очаквала следващата стъпка, но ти не си я направил — продължи Елинор. — Чудесно те е устройвало да се появяваш, да изчезваш, да споделяте хубавите моменти, но не и лошите, а когато ти скимне, да се отдръпнеш.

— Грешиш, Ели. Вече не съм такъв.

— Ха, сигурно. Просто не си се променил. Никак дори.

— Би било съвсем различно. С подходящата жена.

Елинор разтърка слепоочията си.

— Виж, утре ни предстои сватба. Чужда сватба. Имам нужда от сън.

— Не можем да оставим нещата така.

— Можем, разбира се, и точно това ще направим.

Той понечи да я притегли в обятията си, но тя го отблъсна.

— Утре ще изпълним поетото задължение, а като стигнем в Ел Ей, всеки тръгва в своята посока. Този път завинаги.

— Ели!

— Сбогом, Том. — И тя решително затвори вратата.

26

Зората разпръсна мрака над високите Колорадски равнини близо до границата с Ню Мексико, но слънцето оставаше невидимо някъде в небето, затулено от мрачни тъмни облаци. Снегът бе засипал всичко наоколо, дори храст пелин не бе останал да стърчи. Повечето пътници се явиха рано за закуска, защото бяха научили за предстоящата сватбена церемония. С приближаването на Ла Хунта оживлението нарасна още повече и скоро веселото множество изпълни салона, така че почти не остана място за сватбената процесия, която се състоеше от булката, младоженеца, шаферката и шафера, които дори не се поглеждаха. Вървяха заедно, ръка за ръка, но все едно някаква невидима сила ги разделяше.

Венчавката премина почти гладко. Наетите от Макс музиканти, които се бяха качили същата сутрин, изсвириха сватбения марш, а после и други мелодии. Кристобал засне цялото събитие, а Макс се вживя в ролята на режисьор, макар повечето хора да не се досещаха, че това е постановка на прочутия Макс Пауърс. Том и Елинор изпълниха ролите си, макар че в някакъв момент Том ужасно се смути, защото не откри пръстена, а после се обърка още повече, търсейки ръката на Елинор, наместо да го поднесе на Стив. Скоро всичко си дойде на мястото и Том успя да се оттегли, за да обмисли на спокойствие евентуалните възможности за самоубийство.

Булката и младоженецът се целунаха тъкмо когато влакът спря в Ла Хунта. Джули вдигна нагоре юмрук и извика:

„Да!“

В ясни дни връх Пайк се виждаше от гарата, но сега облаците изцяло скриваха скалната грамада. Херик Хигинс седеше все така кротко в своя ъгъл и наблюдаваше злокобното небе. Дори церемонията не бе успяла да го разсее.

От влака започнаха да хвърлят шепи ориз, със същото им отвърнаха и служители от гарата, а белите зрънца бързо изчезваха в снежната вихрушка.

В Ла Хунта към „Чийф“ бе закачен трети дизелов локомотив, за да подпомогне преодоляването на прохода. Влакът потегли, а тълпата на перона избухна в овации, съзряла табелата „Младоженци“ на последния вагон и потракващата гирлянда консервени кутии зад нея. Завидно начало за всеки брачен съюз.

И тогава започна истинското празненство във влака, получило мощен тласък от огромното угощение, също финансирано от Макс. Докато хората се тъпчеха, официално упълномощеният фотограф се зае със снимките. Роксан се появи в ярък тоалет, който определено се различаваше от униформите на „Амтрак“. След нея се точеха момчетата от хора на Ел Ей, също в официални костюмчета. Тълпата притихна, музикантите се приготвиха, Роксан и момчетата запяха. Последва грандиозно и в същото време прекрасно задушевно изпълнение. Отначало Роксан поде класически песни, дойде ред и на блус, хип-хоп и на прочути откъси от песни на Нат Кинг Коул и Синатра. Тя призова Стив и Джули да не забравят един за друг с „Мисли… мисли“, а после с цяло гърло запя „Верига от глупци“ като ненадминатата Арета Франклин, дори се осмели да подхване и „Уважение“, коронния номер на кралицата на соула. Завладяна от неповторимото изживяване, публиката стана на крака, всички в хор се запровикваха У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е. Мощният глас на Роксан ечеше и тя се носеше из салона със сложна танцова стъпка, невероятно грациозна и лека въпреки огромните си размери. Пот се лееше по лицето и шията й, а тя като в божествен транс повтаряше „Амин“.

Макс й се радваше и се усмихваше. Когато Роксан го погледна, той тържествено скъса своя сценарий и затанцува с нея. Скоро всички ги последваха. В „Капитъл Лимитед“ подобна гледка може и да бе позната, но на борда на „Саутуест Чийф“ се случваше за пръв път.

Лелия затегли Том към импровизирания дансинг, но той успя да се измъкне с извинението, че му е зле, което не беше далеч от истината. Беше прекарал много тежка нощ, през по-голямата част от която се бе задържал в общата баня, за да изхвърли повечето от алкохола, който бе изпил. Нещастната изоставена Лелия се огледа и в полезрението й попадна Кристобал, който прибираше видеокамерата.

— Един танц? — попита тя красивия младеж. Кристобал вдигна глава и облещи очи, съзрял великолепната фигура в супер моден тоалет. — Работите за мистър Пауърс, нали? — Кристобал кимна безмълвно. — Аз съм Лелия Гибсън. — Очите на младежа се ококориха още повече.

— Лелия Гибсън, гласът на Къпи, бобъра вълшебник — избълва той.

— Ами да — сепна се Лелия. — Гледали ли сте някое филмче?

— Дали съм гледал някое? Та това ми беше любимото предаване, когато бях малък. Братчето ми още го гледа. Всичките ми племеннички и племенници не признават друг сериал. Вие сте невероятна. Видях ви снощи на партито при мистър Пауърс, но така и не чух името. Пък и познавам само гласа ви.

Лелия изглеждаше объркана.

— Гледали сте го като малък? Май доста съм се задържала в тая програма, а?

Кристобал захвърли всички превземки и задръжки, наложени от професионалния етикет, толкова силно бе смайването му.

— Катеричката Саси и Фреди Креслото и Пити Маринования морков, всички те са класика. Плаках на онзи епизод, когато Пити попадна във водосточната тръба и си загуби окраската. Колко прочувствено говорехте в онази трагична сцена. Седмици наред не успях да се съвзема. Вижте, нека не ви прозвучи пресилено, но просто не мога да повярвам, че пътувате с нас. Мога ли да помоля за автограф? У дома просто няма да повярват. Братчето ми направо ще се побърка от радост.

— Разбира се, че ще ви дам автограф…

— Къде ми отиде възпитанието? Аз съм Кристобал Адамс. — Той протегна ръка и така въодушевено разтърси десницата й, че едва не изтръгна изящната Лелия от невероятно скъпите изрязани обувки на осемсантиметрови токове.

— Чуй ме, Кристобал, ще сложа автографа си където пожелаеш, стига да танцуваш с мен.

Изуменият младеж направи дълбок поклон и двамата се впуснаха в танц.

Докато всеобщото внимание бе приковано към венчавката и последвалото празненство, близо двайсет купета бяха ограбени и оттам изчезнаха часовници, пръстени, гривни и дори елегантните обувки на Макс с марката „Бруно Мали“. Крадецът отново успя да се измъкне незабелязано, макар че в коридора се мотаеше някакъв силует, навярно на подозрителен спътник. Все пак никой не вдигна тревога и крадецът побърза да се слее с шумната компания. Чантата с плячката се изду до пръсване, а до пристигането в Ел Ей имаше още цял ден.

През нощта бурята стигна границата между Колорадо и Ню Мексико. Приковани от високото атмосферно налягане, облаците бяха тъй натежали от влага, че предстоеше нещо неизбежно; и то се случи около три часа сутринта, когато „Чийф“ все още бе на осем часа от крайната си цел. Датчиците, пригодени да измерват снеговалежа, се препълниха за по-малко от час; невероятно здравите инструменти, предназначени да отчитат скоростта на вятъра, бяха повалени за трийсет минути. Всички самолети на гражданската авиация получиха указания да направят широк обход, всички ски курорти в областта бяха затворени.

Проходът Ратон бе устоял вече на пет зимни бури, а натрупаният по планините сняг се задържаше единствено поради ниските температури и тежестта на снежната покривка. Когато бурята най-сетне се разрази, се случиха две неща: температурите се повишиха с няколко градуса, а пресният сняг бе толкова тежък и се сипеше тъй бързо, че дори не се слягаше, а се плъзгаше под напора на всеки следващ навей. Ето как за много кратко се натрупа огромна маса. Някъде към седем пълното заснежаване бе изгладило релефа. В девет и половина бурята внезапно утихна и метеоролозите предрекоха, че ураганът е загубил мощ и бързо ще се раздроби с очакваната промяна на ветровете, които щяха да го насочат на север и изток.

По време на един внезапен порой някой изразил пред Марк Твен надежда, че дъждът ще спре, на което писателят отвърнал, че изгледите били добри, понеже досега винаги бил спирал. Отбелязал също, че времето, общо взето, проявява сговорчивост. Ако не ти харесва какво е в момента, само се налага да изчакаш да се промени. Твен никога не се доверявал на прогнозите, без съмнение достигнал до разумното заключение, че науката за предсказване замисленото от майката Природа в най-добрия случай е жалко, а в най-лошия — глупашко занимание.

Е, някои неща не се бяха променили. При всичките си спътници, свръхмощни доплерови радари и други модерни устройства метеоролозите, проследяващи въпросната буря, сториха онова, което често се случва със събратята им: просто сбъркаха. Снежната буря бе спряла само за кратка почивка. А сега милиони тонове влага от Тихия океан и ураганни ветрове бяха обединили усилията си, за да оставят следа в историята.

27

Повечето гости се бяха разпръснали, но Макс и Мисти, Кристобал, Лелия и Херик Хигинс се задържаха в салона. Том и Елинор си бяха тръгнали поотделно веднага след края на изпълнението на Роксан и оттогава никой не ги беше виждал. Самата певица бе тръгнала на обиколка, а и да се погрижи момчетата от хора да си отпочинат, след като здравата се бяха потрудили. Младоженците Стив и Джули получиха едно от свободните двойни купета в първа класа — луксозно начало на медения им месец.

„Чийф“ отдавна бе отминал Тринидад, Колорадо, и се беше устремил към прохода Ратон. Всички се залепиха за прозорците, когато влакът започна изкачването. С нарастването на стръмнината и грохота на трите двигателя сред пътниците се прокрадна смут. На всеки завой се виждаха огромни преспи, които снегоринът, прикачен пред първия локомотив, отмяташе встрани. Цяло чудо би било, ако машинистът можеше да види накъде се движат през тази гъста пелена.

— Какво ще стане, ако някой от вагоните се откачи? — попита Кристобал. — В пропастта ли ще падне?

— Не — отвърна Хигинс. — Задейства се автоматична спирачна система и вагонът спира. С годините техниката напредна и във влаковете. — И той посочи навън. — Най-високата точка, до която ще се изкачим, е на 2300 метра.

— Височко ми се вижда.

— И все пак в тази страна това не е най-високата точка, през която минава железопътна линия. Първенството се пада на едно място малко след Денвър, откъдето минава „Калифорнийски зефир“. Височината е малко повече от 2800 метра. В Южна Америка… забравил съм точно в коя страна… има прокарана линия на такава голяма височина, че се налага да раздават кислородни маски на пътниците. Ние ще се пъхнем в тунела, който минава под прохода на около седем-осемстотин метра. От него излизаме в Ню Мексико и се спускаме по източния склон на планината Сангре де Кристо към Ратон. Ратон е разположен на около 2030 метра, което си е цели 6666 фута, но и поради стръмното спускане разстоянието до гарата не е голямо.

Ужасена, Мисти сграбчи ръката на Макс.

— Правилно ли чух, 6666 фута?

Хигинс погледна над ръба на чашата с кафе.

— Да, госпожо.

— Сигурен ли сте? Точно толкова ли е?

— Струва ми се, да, госпожо. Доколкото знам, измерванията са съвсем точни.

— О, господи!

— Какво те безпокои, мила? — попита Макс.

— Нима не разбираш, та това са четири шестици. Няма по-страшно съвпадение, това е по-лошо и от тройна шестица.

— Права си — кимна Макс с пребледняло лице, — знакът на дявола плюс още една шестица. Възможно най-лошата карма.

— Това действително ли е проблем? — попита изнервеният Кристобал.

— Като професионалистка ще ти кажа, че по-зле няма накъде — натърти Мисти. — Можем ли да спрем влака?

— Няма ли някъде внезапна спирачка като по филмите? — попита Лелия. Тя седеше до Кристобал и тревожно стискаше ръката му при всяко вълнение.

— О, не. Такива вече не се поставят във вагоните — рече Хигинс. — Хайде, успокойте се, всичко ще бъде наред. „Чийф“ минава този маршрут по два пъти на ден, веднъж на изток, веднъж на запад. — Той си погледна часовника. — Много скоро ще влезем в тунела.

— Вътре тъмно ли е? — поиска да знае Кристобал.

— В повечето тунели е тъмно, синко — кротко отвърна Хигинс. — Но ние няма да се бавим. Докато се усетим, ще бъдем на път за Ратон и Ню Мексико.

Том погледна диамантения пръстен в ръката си. Беше принадлежал на майка му, а откакто тя почина, той го носеше със себе си навсякъде. Всъщност без малко да сбърка и тъкмо този пръстен да поднесе на Стив. Тази грешка на свой ред го бе накарала да се насочи към Елинор със златната халка, наместо да я поднесе на Стив, който да я сложи на пръста на Джули. Сега пусна пръстена в джоба си, погледна се в огледалото, приглади косата си, понагласи връзката, предоставена от Кристобал за сватбената церемония, пое дълбоко дъх и за стотен път си каза, че прави каквото трябва.

Няколко минути по-късно почука на вратата на Елинор. Тя отмести завесата, погледна го през стъклото, а после се чу щракване на ключалка. Той почука отново.

— Ели, трябва да ти кажа нещо, не търпи отлагане.

— Махай се!

— Трябва да те попитам нещо важно.

Тя дръпна вратата така рязко, че плоскостта застърга в металните релси.

— Мислех, че съм се изразила достатъчно ясно!

Том пъхна ръка в джоба си, за да вземе пръстена, и разтреперан понечи да падне на колене.

Изведнъж влакът потъна в мрак — бе влязъл в тунела и събитията се занизаха с ужасяваща бързина. Огромната снежна маса по южното било на планината точно над железопътната линия се откъсна под неистовия напор на безмилостните ветрове и тоновете пресен сняг. По официални данни лавината бе започнала в 11:15 планинско време и се бе спуснала по склона с огромна скорост; ако се разтопеше, тази снежна маса би стигнала да напълни средно голямо, и то дълбоко езеро. Лавината удари страничните заграждения, издигнати именно с цел да предпазват линията. Ударът бе нанесен с такава сила, че не само огъна стоманената ограда, но я изтръгна от страничните подпори и я понесе надолу.

Този сблъсък автоматично изпрати сигнал за тревога до диспечерския пункт на „Амтрак“, откъдето на свой ред мигновено предадоха новината на машиниста на „Саутуест Чийф“ и му наредиха да спре и да изчака нови указания.

„Чийф“ тъкмо напускаше тунела под прохода Ратон, когато се получи сигналът, и машинистът включи спирачките с наложената от сериозността на положението бързина. Всъщност предупреждението от „Амтрак“ бе ненужно, защото човекът с очите си видя страховитата драма, макар тя да се разигра далеч от линията. Толкова мощна бе приливната вълна от сняг и камъни, че плъзна във всички посоки и един от ръкавите се устреми право към влака с такава смъртоносна решителност, че машинистът, който от четиринайсет години пътуваше по този маршрут, побърза шепнешком да се сбогува със съпругата и децата си. Какво ли не бе видял той, ала нищо не можеше да се сравни с урагана, който заплашваше да ги затрупа. Затвори очи, защото пълното унищожение на композицията и скорошната смърт на всички хора му се струваха неизбежни.

При рязкото спиране на влака всички усетиха, че става нещо нередно. В следващия момент сякаш ги залюля земетресение. За щастие не можеха да видят онова, на което машинистът бе станал свидетел, ала чуха усилващия се грохот, който някои попрепатили пътници мигом разпознаха.

— Лавина! — провикна се Том и погледна навън.

— О, господи — отрони пребледняла Елинор.

Том дръпна дюшека от леглото, сграбчи Елинор, блъсна я на пода и я покри с него, а после сам се хвърли отгоре. Влакът продължаваше да се тресе, звукът от откъртването на снежните блокове заплашваше да ги оглуши.

В салона всички се бяха изпокрили под масите. Неколцина драскаха върху салфетки последното си завещание, други сричаха отдавна забравени молитви. Макс и Мисти се вкопчиха един в друг, Кристобал обгърна с дългите си ръце Лелия, решен да я предпази.

Хигинс също бе потърсил убежище под една от масите, но не преставаше да се взира навън, макар най-ужасяващите му страхове да се бяха превърнали в жестока реалност.

Като по чудо устремената снежна грамада спря, преди да избута влака от релсите. Но когато машинистът най-сетне отвори очи, пред него се извисяваше плътна стена от сняг.

Той успя да докладва в централата на „Амтрак“, откъдето го предупредиха, че втора лавина от другата страна на тунела също е помела преградите. Минута да беше закъснял или подранил, „Чийф“ щеше да бъде запратен в урвата, а пътници и екипаж щяха да се простят с тревогите си за наближаващия празник. Голям късмет наистина, добави гласът от „Амтрак“, макар че машинистът виждаше с очите си какво става. В същото време „Чийф“ бе заклещен от две страни, пътят му бе отрязан и в двете посоки, а бурята очевидно едва започваше.

Метеоролозите разпратиха своевременна прогноза, този път точна, за разлика от преди. В района се бе разразила зимна буря, каквато не бе имало повече от трийсет години. Предишната бе отнела живота на шестстотин души, а мнозина бяха умрели от глад, напълно откъснати от цивилизацията. Бяха жители на отдалечени, трудно достижими места, точно като това, в което „Чийф“ бе заседнал безпомощно.

Хигинс погледна небето, където се извиха мощни ветрове и заблъскаха влака с такава ярост, че го залюляха. През целия си железничарски стаж никога не бе изпадал в подобно положение. През прозорците отляво се виждаше колко дълбока е пропастта. Снегът продължаваше да се сипе, тъй че не беше изключено да падне и друга лавина. А тя като нищо щеше да помете „Саутуест Чийф“.

28

Час по-късно Роксан направи официално съобщение по уредбата. Тя описа случилото се и предприетите мерки за спасяването на приклещения влак. Очевидно не можело да се направи много. Планини от сняг бяха препречили и пътя към Ел Ей, и обратния път към Чикаго. „Чийф“ се намираше в центъра на снежна буря, връхлетяла върху целия район, тъй че засега всички трябваше да се постараят да запазят спокойствие и да не напускат купетата си. Не беше лесно да се изпълни тази инструкция, защото коридорите бяха задръстени от разтревожени пътници, които настояваха да чуят подробности.

Херик Хигинс отиде да поговори с машиниста и се върна още по-угрижен. Том и Елинор се присъединиха към Мисти и Макс в салона, където ту се взираха през прозореца към плътната бяла пелена, трепвайки уплашено при всеки нов напор на вятъра, който се удряше във влака, ту се осмеляваха да надникнат наляво към шейсетметровата пропаст. Лелия дискретно се бе оттеглила в купето си със своята новооткрита сродна душа.

— Случи се неизбежното — прошепна Мисти. — Четири шестици, знаех си аз.

— Имам дълъг опит — обади се Хигинс — и трябва да ви кажа, че такова нещо не съм виждал никога досега. Пътуването с влак е най-сигурният начин за придвижване, според статистиката далеч по-безопасен от самолетите.

— Възможно ли е да падне и друга лавина и да помете влака? — попита Мисти.

— Говорим за майката Природа, тъй че всичко е възможно, но според мен след първите две лавини по върховете не е останал много сняг.

— И какво сега? — обади се Том. — Как ще стигнат до нас? Едва ли можем да чакаме до пролетта.

— Не можем наистина. Но и на спасителите няма да им е лесно. Компанията за превоз на товари, която е собственик на линията, е надеждна, разполага с немалки ресурси, но при толкова много сняг, струпан върху релсите в тая виелица, не могат да направят много. Намираме се в твърде ограничено пространство и няма място за маневри. Дори малък самолет или хеликоптер няма къде да кацне, поне докато бурята не се укроти.

— Голяма утеха, няма що — рече Макс.

При тях влезе Роксан с изнемощял вид. През последния час бе успокоявала пътниците, беше утешавала момчетата от хора и се бе погрижила всички да се почувстват максимално удобно. Най-сетне приседна да си отдъхне.

— На всичкото отгоре излиза, че онзи мошеник от „Кап“ се е качил и тук. Няколко души се оплакаха, че са им откраднати вещи.

— Направо не е за вярване — поклати глава Макс. Двамата с Мисти се спогледаха.

— Хубавото е — опита се да ги ободри Хигинс, — че в Ла Хунта прикачихме трети локомотив, тъй че поне разполагаме с допълнителна мощност.

Роксан кимна в потвърждение на думите му.

— Какво точно му е хубавото? — попита Макс.

— Електричеството за осветлението, отоплението и така нататък идва от генераторите в локомотивите… генератори, захранвани от дизелови двигатели. Нарича се затворена енергийна верига.

— Значи като ни свърши горивото, ще ни свърши и токът — заключи Том.

— Точно така. Но при наличието на допълнителен локомотив ще разполагаме с повече време.

— Колко повече? — попита Макс.

— Трудно е да се каже. В Канзас направихме допълнително зареждане, а следващото е предвидено за Албъкърки, на около четиристотин и двайсет километра оттук.

— Доста гориво е отишло за изкачването, тъй че резервоарите са се поизпразнили — продължи разсъжденията си Том. — Следователно с наличното гориво ще изкараме няколко часа, така ли?

— Машинистът прави всичко възможно, за да го пести.

— Не можем ли да сместим пътниците в няколко вагона и да изключим част от електричеството? — предложи Макс.

— Не, системата не допуска такъв вариант. Машините произвеждат мощност, все едно захранват цял хотел, тъй че се разходва едно и също гориво, независимо дали се отопляват три вагона или десет. С колегата се спряхме на друга възможност. И сега той редува трите локомотива, като ту един, ту друг генерира електричество, което е обичайна процедура, когато влакът не се движи. По този начин изравнява горивото в резервоарите, а и го пести, защото при онези, които са включени на празен ход, разходът на гориво е минимален.

— Защо просто не изключим някой от локомотивите? — попита Елинор.

— Ще отиде твърде много гориво за повторното запалване — отвърна Роксан.

— Има и друг проблем — заговори отново Хигинс, — влаковете нямат антифриз в охладителната система, защото е нужно твърде голямо количество вода. Локомотивите трябва да работят на празен ход, за да не замръзнат тръбите. В студено време, щом се прекъсне затворената верига и температурата падне, за по-малко от час тръбите ще замръзнат. И тогава няма да има вода нито за готвене, нито за пиене, нито за хигиенни нужди.

— Радвам се поне, че взехме повечко храна в Канзас Сити — обади се Роксан. — Веднага ще се заема с разпределянето, защото никой няма представа колко дълго ще останем тук. — Тя се изправи, готова да тръгне по задачите си. — Ако имам нужда от помощ, надявам се, мога да разчитам на вас, права ли съм?

Всички кимнаха утвърдително. Тя се усмихна храбро и излезе.

Четири часа по-късно падна мрак. Повечето хора се бяха пъхнали на топло под одеялата, насаме с мрачни мисли за близкия си край.

Том се отби при отец Кели и го завари отново над Библията.

— Не е зле да направим една служба във влака, отче, да се поободрят хората.

— Не вярвам всички да са католици.

Том погледна навън, където снегът се силеше, а и вятърът не бе утихнал.

— Едва ли има значение в този момент — рече той.

— Боя се, че съм позагубил навик.

— То е като да караш велосипед, просто не се забравя.

Том откри Макс и Мисти, сгушени един до друг в двойното луксозно купе. Мисти изглеждаше все още потисната, ала Макс бе възвърнал бодростта си; дори загубата на обувките „Бруно Мали“ не го бе сломила.

— Който ги е взел, сигурно се нуждае от тях повече от мен.

— Много великодушно от твоя страна — рече Том.

— Бездруго твърде много вещи съм натрупал. Едно ще ти кажа, при всичко, което преживяхме, от това ще излезе страхотен филм… стига да оцелея, за да го заснема.

— Макс! — скара му се Мисти.

— Винаги съм си представял, че ще напусна тоя свят с гръм и трясък, макар че за влак не се бях сещал.

— Благодаря ти, Макс, много ме окуражаваш.

— Стига, Мисти, каквото ти е писано, това ще се случи. Я по-добре опитай се да предскажеш какво ни чака. Какво показват картите?

— Не сега, Макс.

— Нима твърдиш, че някакво нищожно премеждие ще те накара да загърбиш онова, в което вярваш? Много ти била слаба вярата.

Мисти въздъхна, извади картите таро, размеси ги и започна да ги вади една по една. Отначало изглеждаше напълно безучастна, току поглеждаше тревожно през прозореца при всеки напор на вятъра. С всяка нова карта обаче тя се вглъбяваше все повече и една дълбока бръчка проряза челото й.

— Странно — рече накрая.

— Кое? — не се стърпя Том.

— Ясно е, че ще бъдем спасени.

— Хубава новина — зарадва се Макс. — И как ще стане това?

— Ще се появи нещо на шест крака, ето как.

— На шест крака? — недоверчиво повтори Том.

— Станаха пет шестици. Това не е ли още по-лошо и от четирите? — поиска да разбере Макс.

— Не, картите показват шест крака и спасение. Аз лично нямам нищо против — заяви Мисти.

Макс се изправи и отиде до барчето в ъгъла.

— Е, докато чакаме спасение от тия шест крака, ще се подкрепя с един бърбън. Ти ще пиеш ли с нас, Том?

— Може би по-късно. Имам по-важна работа.

— Каква например?

— Да открия нещо на шест крака, ето какво.

Новината за изпадналия в беда влак достигна всички национални и международни новинарски агенции и светът затаи дъх в очакване. За беда въпреки готовността на хора и машини от цялата страна да се притекат на помощ, враждебната природа имаше други планове. В това бурно време никакъв самолет не можеше да излети, а дори да успееше да се вдигне във въздуха, нямаше къде да кацне. Хеликоптерите също бяха безпомощни. Не оставаше нищо друго, освен да се изчака времето да се проясни. Все пак влакът още разполагаше с гориво, отопление и запаси от храна, тъй че положението, макар и сериозно, засега не застрашаваше живота на хората и не налагаше спешни мерки. Заръчаха им да запазят спокойствие, рано или късно щели да ги спасят.

В главното управление на „Амтрак“ обаче подготовката за спасителна акция бе в пълен ход. Събитията се развиваха с невероятна бързина. Осъществиха връзка с компанията за товарни превози, собственик на линията, по която бе заседнал „Чийф“, и обединиха усилия за изработването на стратегия, която да се осъществи, щом времето утихне.

Из цялата страна бяха разпратени призиви за доставка на оборудване и специалисти, необходими за разчистването на релсите. В „Амтрак“ не очакваха особен отклик поради наближаващите коледни празници и все пак някой се сети в разпратеното съобщение да вмъкне информацията, че Роксан Джордан и наскоро „пенсионираният“ Херик Хигинс се намират в „Чийф“. В разстояние на няколко часа хиляди хора се обадиха по телефона, захвърчаха писма по електронната поща от служители по влаковете от цялата страна, които доброволно предлагаха услугите си и бяха готови да пожертват празника си, само и само да помогнат.

„Амтрак“ вече разполагаше с нужните хора, а скоро се очакваше и оборудването. В същото време никой не бе в състояние да повлияе на времето, което сякаш все повече се влошаваше.

29

Мракът отвън се сгъстяваше, чуваха се единствено вятърът и хрущенето на снега по покрива на влака и по прозорците. На никого не бе лесно да запази спокойствие. При всяко проскърцване наместо сладки феи и червенобузест дебеланко в шейна хората си представяха жестоката среща със смъртта.

Към намаляващото гориво и запасите от храни се добави и друг проблем, който поне засега оставаше незабелязан от пътниците, но не и от служителите. Ставаше въпрос за нарастването на снега по покрива. Тежестта създаваше огромно напрежение и макар вагоните да бяха здрави, имаше си граница на издръжливост, която скоро щеше да бъде премината. Вятърът донякъде помагаше, защото непрестанно отвяваше трупащия се сняг. И въпреки това валежът не преставаше, трупаха се все нови и нови снежни маси.

Повечето пътници предпочетоха да не вечерят в ресторанта, останаха в купетата си и хапнаха колкото да залъжат глада. Или пък изобщо се отказаха от храна и не откъсваха поглед от прозорците. Това ограничи разхода на оскъдните запаси, но в някакъв момент всички щяха да огладнеят, а „Чийф“ можеше да ги изхрани ден, най-много два. Роксан бе изпратила няколко мъже да проверят дали под вагоните няма замръзнали тръби. Засега всичко било наред, докладваха те. Преди да излязат, здравата се бяха навлекли и макар да се върнаха много скоро, целите бяха покрити със сняг и трепереха неудържимо.

Проблемът с горивото все повече се задълбочаваше. Докато Том и Елинор вечеряха в ресторанта, Хигинс се опита да им обясни ситуацията.

— Свърши ли горивото, безброй проблеми ще се задълбочат. Водата ще замръзне, тръбите ще започнат да се пукат, отоплението ще спре.

— И тогава, дори спасителните екипи да успеят да се доберат до нас, как ще тръгне влакът? Единствено военните самолети могат да се зареждат във въздуха — каза Том.

— Ще прикачат локомотиви с пълни резервоари и ще изтеглят „Чийф“. Макар че, както каза, най-напред трябва да стигнат до нас. Нали ходих до първия локомотив, видях колко сняг се е натрупал по релсите. Положението никак не е розово. Доста време ще отнеме да се почисти пътят.

— Значи вместо да чакаме да ни спасяват, ние трябва да намерим начин да се свържем с външния свят.

— В каква посока? — попита Елинор. — Огледай се, Том. Около нас е само пустош.

— Някакви предложения, Херик? Ти сигурно най-добре познаваш маршрутите на „Амтрак“.

— Всъщност — замислено отвърна Хигинс — междущатска магистрала номер двайсет и пет върви успоредно на прохода между Ратон и Тринидад, а оттам се насочва на север към Денвър.

— Магистрала, никак не е зле — зарадва се Том. — Остава да намерим кола, която да ни вземе, за да намерим помощ.

— Само че магистралата е затворена заради бурята.

— Тази възможност отпада. Нещо друго?

Старият железничар отново се замисли, но накрая поклати глава.

— Не, не вярвам да стане.

— Добре де, кажи.

— Не, не, няма как да се получи.

— Херик, в момента съм готов да чуя и най-налудничавата идея. Току-виж, ни свършила работа.

Хигинс сви рамене и се приведе напред.

— Наблизо има един курорт, високо в планината. През зимата привлича скиори, а през лятото го превръщат в нещо като ранчо. „Динго“ се казва. Отворен е само от няколко години, но е строен на голяма площ, добре е оборудван, разполага с многоброен персонал. Няколко пъти съм ходил там със синовете ми и техните семейства, познавам и собствениците, двама пришълци от Австралия, които натрупали пари на Уолстрийт, а после тръгнали на запад да търсят нещо по-интересно. Проблемът е, че трябва да се прекоси доста труден участък и човек лесно ще се обърка. Пътят дотам минава през прохода, около четири часа бърз ход. Биха се справили само тренирани хора, и то при хубаво време. Но сега подобен преход ми се струва невъзможен.

— Не и ако имаш ски — рече Том с блеснал поглед.

— Носиш си ски? — учуди се Хигинс.

— Нали се бях приготвил да празнувам Коледа в Тахо. Разполагам с пълна екипировка: ботуши, ръкавици, сигнални ракети, компас, каска с фенерче.

— Теренът е труднопроходим, Том.

— Карал съм ски къде ли не, Херик, при всякакви условия. От теб искам само да ме ориентираш за посоката и да си спомниш какво друго е характерно за терена.

— Наистина ли смяташ, че ще успееш?

— Мога да обещая да направя всичко възможно. Пък и какво ще загубим?

— Какво ще кажеш за собствения си живот? — попита Елинор.

— Е, животът си е мой, нали? Не вярвам някой да вземе да скърби.

Елинор се изправи и излезе, без да каже дума.

Хигинс събра набързо машиниста, Роксан и началник-влака в ресторанта, за да обсъдят предложението на Том. А то никак не допадна поне на двама от групата.

— Той е клиент на нашата компания — рече началник-влакът. — Не че не оценявам предложението, Том, но ако те сполети беда, отговорността пада изцяло върху мен. Не мога да те пусна. Налага се да проявим търпение, не може да не изпратят помощ.

— Можеш ли да се свържеш с централата на „Амтрак“ по телефона? Или пък да се обадим в курорта и от „Динго“ да пратят някого — разсъждаваше вече на глас Хигинс.

— Бурята прекъсна телефонната връзка. За последен път говорих с централата преди часове. Оттогава опитваме, но напразно.

— Пробвахме и с всички клетъчни телефони, които открихме във влака — добави Роксан. — Нито един няма достатъчно силен сигнал. Не можем да се свържем нито с централата, нито с курорта, нито с когото и да било друг. Все едно сме се озовали в каменната ера.

— Вижте — не се стърпя Том, — нямам намерение да седя тук и да чакам снегът да ни затрупа. Ще подпиша каквото искате, за да ви освободя от отговорност в случай, че нещо лошо ме сполети. Подписвал съм такива документи като репортер отвъд океана. Аз съм голямо момче, свикнал съм да се грижа за себе си.

— Не става дума дали ще ни обвинят, Том — рече Роксан. — Просто не искаме да се излагаш на опасност, миличък. В момента навън едва ли е много приятно за разходка.

— И при много по-лоши условия съм го правил, Роксан, повярвай ми. — Той изгледа поотделно всеки един от тях. — Нека да опитам. Само за това ви моля. Ако се окаже непроходимо, ще се върна, и толкова.

Служителите се спогледаха и накрая началник-влакът и машинистът кимнаха в знак на съгласие.

Том отиде с Роксан да си вземе ските и екипа. Върна се в купето си, за да се приготви, и в някакъв момент усети, че не е сам.

— Стягам си багажа и тръгвам — тихо рече той.

— Виждам — отвърна Елинор, без да помръдне.

— Искаш ли нещо? В момента съм зает, както виждаш.

— Искам да се откажеш.

— Добре, не казвай нищо повече. Вече съм решил.

— Сигурно си въобразяваш, че ще спасиш влака и всички в него.

Том рязко я погледна.

— Да, такъв е моят план. Не е нужно да ми благодариш, задето се правя на герой.

Тя прекрачи прага и приседна на седалката.

— Не смяташ ли, че това всъщност е един вид бягство?

— Каня се да изляза в тая виелица и да докарам помощ с риск за живота си, а ти ме наричаш страхливец. Много съм ти признателен.

Елинор не трепна от иронията в думите му.

— Наистина ли искаш да знаеш защо си тръгнах тогава от Тел Авив? Може би трябва да чуеш причината, след като съществува вероятност да не се върнеш.

Той я изгледа продължително и накрая също седна.

— Трябва да ти кажа, че не по-зле от мен умееш да улучваш лошите моменти, но щом си решила, давай.

Миг-два Елинор се постара да се овладее и после каза:

— Ти си самотник, Том, просто защото така ти харесва. Отговаряш единствено за себе си, за никой друг.

Той понечи да избухне, но погледът й го накара да замълчи.

— Години чакам да ти кажа това, сега е настъпил моментът, тъй че ще ме изслушаш. — Тя направи кратка пауза, после продължи: — Обичах те, Том, обичах те с цялото си сърце. За мен ти беше единствен на земята.

— „Беше“, значи минало време.

— Даваш ли си сметка, че докато бяхме заедно, веднъж те отвлякоха, а на три пъти едва не те убиха? Непрестанно поемаше безумни рискове заради поредния сензационен репортаж, никога не помисли какво преживявам аз. Всеки път, когато излезеше през вратата, не знаех дали ще се върнеш. Нима не забеляза, че все по-малко време отделях на собствената си работа и все повече се тревожех? Исках просто да си отида у дома. Исках да се спрем някъде, просто да бъдем заедно. Не исках да се кача на поредния самолет. Не исках да те гледам как тръгваш на поредната задача и да се питам дали ще те видя отново. След толкова години скитане по света мечтаех за бяла оградка, градина в задния двор и съпруг, който излиза в девет и се прибира в пет. Само че ти така и не ми предложи. Скитането бе по-важно за теб от мен самата.

— Ти ми постави ултиматум, Ели. Очакваше за няколко минути да взема решение, което би променило целия ми живот.

— Не, Том. От години повтарях една и съща молба, само че ти не искаше да ме чуеш. Онази сутрин, когато се прибрах и ти казах, че искам да си отида, това не беше приумица. Седмици наред събирах кураж. Излязох да се поразходя и най-сетне събрах смелост. Е, получих отговор на молбата си.

Тя се изправи, готова да си тръгне.

— А сега можеш да си сложиш ските и да се опиташ да спасиш влака. Напред към поредното приключение, и то съвсем сам. Надявам се да се върнеш жив и здрав, а също така и да напишеш страхотен разказ за преживяното. Но не смятам, че го правиш за някой друг, освен за себе си.

Том я изпрати с поглед, неволно пъхнал ръка в джоба си, където бе оставил пръстена.

30

На закуска ресторантът беше пълен с изгладнели пътници, а Роксан тревожно следеше как продуктите в кухнята бързо се стопяват. Храната в салона бе изразходвана предишната вечер и хората вече се изнервяха, което й създаваше много работа, тъй като трябваше да потушава всяко избухване, прибягвайки до невероятното си добродушие и дипломатичност. Тъй като във влака имаше и няколко бебета, пелените и млякото също намаляваха застрашително, а плачът огласяше всички вагони и допълнително изнервяше обстановката.

Отец Кели най-сетне събра кураж и повика желаещите да се помолят. Дойдоха хора с различно вероизповедание и религия, дори няколко привърженици на агностицизма, които просто търсеха утеха. Свещеникът наистина бе позабравил навиците си и на няколко пъти сбърка, ала бе толкова искрен в усилията си, че хората му благодариха, задето е повдигнал духа им.

На Агнес Джоу, която му помагаше по време на службата, той довери, че от години не се е чувствал толкова добре и е готов дори да се замисли за връщане към професията.

Хигинс често съветваше екипажа как най-добре да пести гориво и енергия, а междувременно излизаше навън в бурята, за да провери лично дали няма опасност тръбите да замръзнат. Върна се по обяд и посръбвайки кафе, привлече вниманието на останалите в салона с истории за Дивия запад, в които присъстваха Джеси и Франк Джеймс, Били Хлапето и други разбойници. Не само децата, но и възрастните го слушаха с широко отворени очи. Херик разказа и за легендарния герой на „Пулман“, носача Джон Блеър, който съвсем сам успял да спаси цял влак пътници от горски пожар в Минесота някъде в края на деветнайсети век.

— Положението било повече от отчайващо, защото няма нищо по-страшно от пожара. Ако трябва да избирам между пожар и сняг — рече той, като посочи навън, — без колебание ще избера снега. Колкото и невероятно да ви звучи, в този смисъл извадихме голям късмет.

Роксан с усмивка одобри последния довод на Хигинс и доля чашата му с кафе.

От доста време Агнес Джоу не отделяше очи от стъклото. Роксан я попита какво интересно има навън и се наложи да присвие очи заради гъстата снежна пелена.

— Бъдни вечер е — рече Агнес Джоу.

— Точно така, миличка — кимна Роксан, — което си е право, право е.

Скоро към тях се присъедини и Елинор. Тя също погледна навън, привлечена от обзелото ги любопитство. Двама дебело облечени мъже влачеха към влака нещо тежко и увито с брезент.

— Какво става? — попита Елинор.

— Ще видиш — отвърна Роксан.

Първият от мъжете застана на горното стъпало и в него тя разпозна Бари, стюарда на спалния вагон. Покривалото падна и товарът се оказа елхово дърво, доскоро расло на близкия хълм. Мъжете се бяха опитали да почистят снега, ала ледени късове все още обвиваха тънкото стъбло. Когато И вторият от двамата влезе вътре, качулката му падна и Елинор с изненада разпозна Том.

— На Коледа без елха не може, нали тъй? Всъщност идеята беше на Агнес Джоу.

Сложиха дървото в салона върху набързо пригодена стойка, а после поканиха децата да го окичат с каквото им хрумне. След около час малката елхичка представляваше ако не красива, то поне любопитна гледка, украсена с какво ли не: от фалшиви бижута до снимки на бейзболисти, събрани от пакетчета дъвки и залепени с лейкопласт от аптечките върху пластмасови фигурки на герои от комикси, и една дълга гирлянда, която някаква жена носеше като подарък за семейството си в Албъкърки. Децата измайсториха голяма хартиена звезда, облепиха я със станиол и я закрепиха за върха на елхата, което не беше трудно, защото дървото бе едва метър и двайсет високо. И въпреки това за пътниците в „Чийф“ елхата бе невероятно красива при все причудливата си премяна.

С чаша горещо кафе в ръка Том седеше и наблюдаваше как необикновеното дърво се преобразява.

— Красиво е — рече той като че ли на себе си.

Елинор, която също съзерцаваше елхата, извърна очи към него и от вълнение той стисна чашата си още по-силно.

— Поне ще отвлече вниманието на хората от бедата. Прекрасно е в такъв момент да чуеш детски смях.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

Том посочи празния стол.

— Мислех, че отдавна си тръгнал.

— Е, ако не хората, то намеренията им понякога се променят.

— А твоите в каква насока се промениха?

— Отказах се. Реших да остана. Един за всички, всички за един.

— Не мога да отрека, изненадана съм. Не съм си и представяла, че моите думи… — Тя не довърши мисълта си.

— Могат да пробият дебелата ми глава? — предположи Том и вяло се усмихна. — Виж, Ели, просто реших, че по-добре ще направя, ако остана тук да помогна с каквото мога. Докато се добера до курорта, ако изобщо се добера, бурята може да е утихнала и кавалерията да е пристигнала. И да не стане точно така, пак е по-добре да съм тук. — Погледите им се задържаха един върху друг и ето че Том рязко се изправи.

— Къде отиваш?

— Трябва да свърша някои неща. Стига съм отлагал.

Няколко минути по-късно Том влезе в купето при Лелия, за да й съобщи решението си.

— Аз наистина те харесвам и съм привързан към теб, но няма да се оженим и няма да имаме осем деца. Надявам се, че ме разбираш.

Не личеше да го е разбрала. По лицето й се застинаха сълзи и тя сграбчи ръката му.

— Нима не съм в състояние да те накарам да размислиш? Човек би казал, че сме създадени един за друг.

— Аз не те обичам, Лелия — рече Том и поклати глава. — Сигурен съм, че ако се замислиш, и ти ще разбереш, че не ме обичаш.

— Толкова отдавна се познаваме.

— Удобството не означава любов.

Тя поднесе кърпичката към носа си и произнесе с треперещ глас:

— Не знам, може би си прав.

В този момент от банята излезе Кристобал.

— Кристобал? — изненада се Том.

— Да не би да прекъснах нещо? — попита младежът.

— Не — отвърна Том, като стрелна с очи подсмърчащата Лелия, — очевидно натрапникът съм аз.

Лелия примига невинно.

— Той ми помага да преодолея този тежък момент. Освен това умее да прави и педикюр, и масаж.

— Не се и съмнявам — кимна Том и погледна Кристобал. — Чао, драги.

Тръгна обратно по коридора с дълго жадувано чувство на облекчение, освободил се от бремето на Къпи, бобъра вълшебник. Беше му малко жал за Кристобал, но той беше голямо момче и можеше сам да се грижи за себе си.

Случи се още нещо невероятно, което ободри и пътниците, и екипажа. Всички откраднати вещи — както и много от онези, изчезнали в „Капитъл Лимитед“ — се върнаха при своите собственици. Никой нищо не бе видял, а и никой не можеше да обясни как тъй крадецът се е решил на подобен жест. Роксан и отец Кели просто го обявиха за поредното коледно чудо.

След вечерята, поднесена с червено-бяла гарнитура в чест на празника, всички получиха покана да се съберат в салона.

Възрастните, последвали децата, с изненада съзряха импровизираната сцена в единия край на вагона. Макс бе поел ролята на церемониалмайстор, разпалвайки очакванията на публиката, преди да посочи към сцената и да се провикне:

— Да не би да ми се е причуло? Какъв е този странен звук?

Всеобщото внимание бе приковано към подиума, където се появи кукла и едно от децата извика:

— Това е Къпи, бобърът вълшебник.

— Ето го и Пити Маринования морков — провикна се друго дете.

Към първите двама се присъедини катеричката Саси и Фреди Креслото и веселбата започна.

Всъщност Лелия и Кристобал движеха куклите. Холивудската прима винаги си носеше по няколко и често ги подаряваше на децата. Изпълнението й бе съвършено: ловко променяше тембъра си, наподобявайки ту елемент от мебелировката, ту морковче, ту някое горско същество с лекотата на истински професионалист.

По време на една от кратките паузи Кристобал й прошепна:

— Никога в живота си не съм се чувствал така поласкан. — И двамата се целунаха, докато в същото време Саси и Къпи блъскаха глави на сцената, а децата и дори възрастните се превиваха от смях.

Дядо Коледа пристигна точно по разписание — ролята бе поета от пълничкия Бари, навлякъл червения костюм от реквизита на „Чийф“. Тази роля бе толкова популярна, че служителите на „Амтрак“ през цялата година я разиграваха на комар, опитваха се да си я осигурят с подкуп или с подкрепата на поддръжници, само и само да я получат. Помощниците на Дядо Коледа — по-точно Том, Елинор, Макс и Мисти — отвориха торбата с подаръците. Пътниците също дадоха своето на драго сърце, предоставяйки красиво опаковани кутийки, предназначени за техните близки. Звънна радостен детски смях и ето че напрежението като че ли поспадна.

Отец Кели, отново с помощта на Агнес Джоу, поде молитва, а след това и нещо като коледна служба. Свещеникът, венчал Стив и Джули, получи покана да се присъедини, но предпочете да остане в купето си. Стив и Джули се мярнаха само за няколко минути. Очевидно те нямаше да допуснат дори лавина да помрачи медения им месец, а нима някой можеше да ги вини?

Хорът на момчетата запя коледни песни с помощта на Роксан и скоро всички се присъединиха с ентусиазъм. Всеки глас като че ли се разтапяше от сладост. С напредването на нощта децата взеха да се прозяват, възрастните ги повеждаха към купетата с пожелание за лека нощ, доскоро непознатите хора се потупваха по раменете и споделяха колко им е харесал празникът.

Елинор и Том тръгнаха с Роксан, за да приберат невръстните хористи. Тъкмо се канеха да си вървят, когато един от малчуганите на име Оливър повика Роксан.

— Какво има? — попита тя, като приседна до детето. Том и Елинор също се надвесиха разтревожени.

Оливър гледаше възрастните с разширени от уплаха огромни очи. Той имаше приказен глас, който омайваше и най-злите сърца. Обикновено рядко униваше, ала сега нещо го измъчваше.

— Патрик каза, че нямало Господ.

— Моля? — ахна Роксан. — Ей, Патрик, я ела тук, момче.

Появи се Патрик по раирана пижама и очилца на носа.

Той беше от по-големите, висок, слаб и доста наперен. Непрекъснато четеше и учението му се удаваше.

Роксан го изгледа строго и сложи ръце на мощния си кръст.

— Я ми обясни сега. Как ти хрумна да изтърсиш това?

Отвсякъде се надигнаха любопитни детски личица. Том и Елинор се спогледаха.

— Елементарен процес на елиминиране, един вид еволюционен цикъл. — Патрик понамести очилата си, същински невръстен преподавател, изправил се пред класа.

— Я пак?

— Отначало ни залъгваха с феята на зъбите. Падне ти зъб, слагаш го под възглавницата си и на сутринта на негово място откриваш пари. Повечето деца още на пет откриват, че това си е залъгалка, макар че аз още от съвсем малък го разбрах.

— Ти си на десет, Патрик — обади се брат му Тони, — а все още слагаш зъбите си под възглавницата.

— Защото искам да получа парите, Тони, а не защото вярвам на тая измислица. — Патрик отново се обърна към Роксан. — После идва ред на Великденския заек, още една заблуда, която се разсейва след седмата година. А после и Дядо Коледа. Онзи с червения костюм на празненството например. Не е ли той от влака…

Роксан забеляза, че по-малките вече едва сдържат сълзите си.

— Дай да караме по-накратко, Патрик — прекъсна го тя, — кажи сега за Господ.

— Ако има бог на доброто, как тъй допусна това да се случи? Сега трябваше да сме си у дома и да празнуваме Коледа със семействата си. А ние сме тук, в тая снежна буря, и гледаме как ни свършва горивото и храната. Ако действително съществува Господ, как тъй ще си стои със скръстени ръце?

Въпреки самонадеяния му вид Роксан усети, че и той е уплашен като другите и се надява по-скоро тя да го убеди, че Господ съществува, отколкото да признае, че е измислица.

Роксан накара Патрик да седне до нея, а Оливър претегли на скута си.

— Виж сега, грешката ти идва от това, дето си мислиш, че ни е сполетяло нещо лошо.

— Е, не е ли? — попита Патрик и отново намести очилата си.

— Не съвсем. Дай да помислим. Да разгледаме фактите. Какво се случи тая вечер?

— Снегът заваля още по-силно, а храната в кухнята почти се свърши.

— Друго?

— Празнувахме Бъдни вечер и получихме подаръци — обади се Оливър. — Това беше хубаво.

— И у дома щеше да се случи същото — не се даваше Патрик.

— Вярно е — рече Роксан, — но близките ви щяха ли да бъдат уплашени и гладни, щяха ли да се озоват на непознато място сред непознати хора?

— Ами не — отвърна малкият умник след кратък размисъл.

— А с пътниците се случи точно това, нали? Не им се ще да са тук, защото домът на всекиго е другаде и всеки иска да се върне при тези, които обича, при семейството си.

— Точно така — въодушеви се Оливър.

— Това исках да кажа и аз — рече Патрик.

— Не, ако правилно съм запомнила, ти питаше как така може да има Господ, щом ни е сполетяла беда. А аз те питам, беда ли е да си сред хора, които не се и познават, примират си от страх и глад и са готови да се озоват където и да е, само не и тук, а в същото време се събират, забавляват се и се смеят, и пеят, и раздават подаръците, който са купили за собственото си семейство, на разни деца, дето за пръв път ги виждат. — И тя погледна към Том и Елинор. — На вас двамата ви хареса, нали?

Елинор усмихнато огледа децата.

— Рядко ми е било толкова забавно на Бъдни вечер.

— Имате право донякъде — съгласи се Патрик.

— Може би — добави Том — Господ се е погрижил и вие да се озовете в този влак, та да ни попеете и който е уплашен, да забрави тревогите си, докато ви слуша.

— И това е вярно — зарадва се Оливър.

— Да, наистина — съгласи си Патрик.

— Ето, видяхте ли — рече Роксан, като загърна Оливър с одеялото и поведе Патрик към мястото му, — често съм чувала да казват, че пътищата Божии са неведоми. Постарай се да проумееш какво се опитва да направи той. Никой мързеливец не вярва в Господ, то това не е лесна работа. Нужен е силен дух и вяра, и желание да повярваш. Както и при всичко важно в живота, получаваш толкова, колкото и даваш. Само че когато имаш вяра, получаваш много повече.

Тя изчака Патрик да легне и го зави.

— Други въпроси имаш ли?

— Само още един, мис Роксан — обади се Оливър, като вдигна ръка.

— Казвай.

— Ще ме заведете ли до тоалетната?

По-късно същата вечер Том и Елинор стояха един до друг и гледаха снега навън.

— Е, идва Коледа — рече Том, — не се чува ни най-малкият шум, нито дори мишка.

— В момента бих предпочела някой спасителен екип на мястото на Дядо Коледа и потропващите по покрива копита на елените.

— Какво стана с приключенския ти дух, с любовта към романтиката?

— Изразходих го докрай заради теб — рязко отвърна тя. После докосна ръката му. — Защо не отиде?

— Забравих да си смажа ските.

— Сериозно ти говоря, Том.

— Виж, Ели, повтарях си, че предприемам това пътуване, за да завърша някаква история, която, казват, Марк Твен не бил успял, и да изпълня желанието на баща ми. Но всъщност предприех пътуването, защото в живота ми има огромна празнота, а не знаех как да я запълня. Отдавна я усещам. А с материали за женските списания не успявах да я запълня. Причината да не тръгна днес — и той посочи навън — се крие в твоите думи. Знаеш ли, през всичките тези години вярвах, че ти си ме зарязала, просто си решила да си тръгнеш. Не съм и допускал, че е точно обратното. Съжалявам, Ели, наистина съжалявам.

Тя бавно посегна и взе ръката му в своите.

Той се огледа объркан.

— Това не беше шега. Навсякъде е толкова тихо. Прекалено тихо.

Нямаше откъде да знаят, но последната капка гориво от последния дизелов двигател бе изгоряла преди минути. Ето че и батериите, захранващи лампите, се изтощиха. „Саутуест Чийф“ потъна в тишина и мрак.

Много скоро тишината бе разтърсена от тътен, влакът се раздруса, от всички страни се разнесоха писъци.

— Господи — ахна Елинор, — нова лавина!

31

Ако състоянието контролиран хаос съществува, то нещо такова цареше в „Саутуест Чийф“. Надвиснала бе непосредствена опасност да се срути друга лавина, която щеше да изпрати влака и неговите пътници в отвъдното. Изсипалите се преспи бяха ударили влака отдясно и снегът бе натрупал толкова високо, че затуляше прозорците. Натискът на снежната маса вече заплашваше да събори влака от релсите. Планът за реакция бе много прост: пълна евакуация. Беше лесно да се каже, но трудно да се изпълни при тези обстоятелства. И все пак триста четирийсет и един пътници започнаха да се прехвърлят от вагон във вагон и така до последния, а в същото време хората от персонала непрестанно ги брояха, претърсваха всяко ъгълче, да не би да забравят някого.

Загърнати в одеяла, разгънали чадъри и помъкнали всякакви други приспособления срещу бурята, хората се строиха в дълга процесия и направлявани от фенерчета и електрически лампи на батерии, се насочиха към тунела. Възрастните, по-трудно подвижните и невръстните деца бяха всеобща грижа. Коледният дух бе разпрострял магията си, защото непознати си помагаха един на друг, по-силните подкрепяха немощните. Никой не се оплакваше, нито хленчеше заради мястото си в редицата или поверените задължения.

Джобни фенерчета, лампи, одеяла, възглавници, аптечки, последният остатък храна и всичко, което можеше да им влезе в работа, бе свалено от влака и понесено на ръце. Един-единствен човек се оплака и това бе машинистът, който винеше себе си, че не е върнал влака обратно в тунела, преди да свърши горивото. Сега отказваше да напусне поста си. Роксан и Хигинс се нагърбиха да го уговорят: опитният железничар му обясни, че и на никой друг не му е дошло наум да върнат влака назад, пък и натрупалият се отзад сняг бездруго щял да попречи на маневрата. Успокои го, че от края на тунела ще може да наблюдава поверената му композиция, тъй че машинистът, чието име бе Ралф Пъркинс, най-сетне се съгласи да напусне мястото за управление. Хигинс премълча възможността той да види любимия си влак да полита надолу в урвата, понесен от подобно на цунами снежно свлачище.

Том, Елинор, Макс, Мисти, Кристобал, отец Кели и Агнес Джоу се трудиха наравно с екипажа, докато с блъскане, теглене и успокоителни думи успяха най-сетне да преведат всички под стените на огромния тунел. Агнес Джоу се оказа особено умел водач; очевидно тази едра жена притежаваше невероятна сила, която се прояви безброй пъти по време на евакуацията.

Том се сети да грабне ските и екипа си, а Елинор взе на заем ски от една пътничка, която също бе тръгнала към Тахо. Двамата пренесоха огромна част от провизиите през снега, при това доста бързо.

В тунела се заеха да си построят лагер. Том обиколи на няколко пъти, за да си състави преценка за ситуацията. Разполагаха с твърде малко осветление, храната също привършваше, одеялата не достигаха. Най-голяма опасност криеше студът. При тези ниски температури, при недостига на кислород и разположението на тунела, който като фуния привличаше невероятен по сила въздушен вихър, ставаше ясно, че по-възрастните и децата няма да издържат дълго.

Преценявайки надвисналата опасност, той стигна до неизбежното заключение. Повика началник-влака, машиниста и Роксан и няколко минути им говори тихо, но настойчиво.

Елинор, която помагаше на хората да се настанят, вдигна очи и разбра, че се провежда важно съвещание. Когато се приближи към тях, вече говореше Роксан:

— Не си длъжен да го правиш, Том, но шапка ти свалям.

— Ще дойда с теб.

Всички се извърнаха към Елинор.

— Не, няма да дойдеш — рече Том.

— От мен е научил всичко за ските — обясни тя на останалите от групата.

— Не мога да ти позволя да ме придружиш, Елинор.

— Не те моля за разрешение. Ако предпочиташ да тръгнеш сам, чудесно, ще те чакам в курорта с чаша горещо кафе.

— Мен ако питаш — многозначително вдигна вежди Роксан, — много по-умно ще постъпиш, ако тръгнеш заедно с тази жена, вместо да рискуваш сам.

Том изгледа всеки от групата и най-сетне спря очи върху Елинор.

— Пак ли ще работим заедно?

— Да вървим.

Без да се бави, Елинор се приготви за път. Появи се Макс.

— Какво чувам, двамата с Лангдън слагате ските и тръгвате да търсите помощ?

— Поне ще опитаме.

— Опасно е в тая буря, Елинор. Сигурна ли си, че имаш сили?

— От дълго време не съм се чувствала толкова уверена.

— Том е едър и силен, може да се справи и сам. Разказа ми как веднъж носил на гръб някакъв колега по стръмно възвишение под дъжд от свистящи куршуми.

Елинор спря и го погледна.

— Този колега бях аз, Макс.

Няколко мига Макс я гледа безмълвно, а после рече тихо, захвърлил обичайния апломб:

— Просто не искам да те загубя, Елинор.

Елинор седна до него и го прегърна.

— Ще се върна ако не за друго, то за да напиша сценария и да спечеля „Оскар“.

— Ти май наистина го обичаш.

— Вярваш ли, че съществува втори шанс, Макс?

— Ами редно би било, като знам колко съм получил.

— А на мен досега не ми се беше случвало. Не искам да го пропусна. Не вярвам да ме споходи отново.

След като се сбогуваха с всички, Том и Елинор, понесли на гръб най-необходимото, тръгнаха на североизток обратно през тунела. Хигинс им бе начертал груба карта на района по памет и им обясни как да стигнат до „Динго“. Том зави ценната хартийка в найлон и я пъхна в джоба си. На излизане от тунела трябваше да изкачат сипея и оттам да се движат в посока северозапад към курорта. Ако имаха късмет, някъде около обяд щяха да пият горещо кафе край пламтяща камина. На тази височина въздухът бе много студен и силно разреден, тъй че много скоро Том и Елинор вече се задъхваха. В тунела цареше пълен мрак, затова включиха лампите, монтирани в каските им. Тук нямаше сняг, та трябваше да си носят ските.

— Поне няма да се безпокоим, че влакът може да ни сгази — подхвърли Том.

— Аз пък си мислех, че всичко е против нас.

Разстоянието от седем-осемстотин метра до края на тунела Том и Елинор изминаха хванати за ръце. Когато се озоваха навън, сложиха ските.

— Готова ли си? — попита Том.

Елинор кимна.

Пристъпиха навън във виелицата, успяха някак да открият пролука въпреки бялата пелена, покрила всичко наоколо, и започнаха изкачването. Всяко забиване на щеките изискваше невероятно усилие. След няколко минути бурята ги скри в страховитата си прегръдка.

Двамата се придвижваха сред стени от сняг. Телата им бяха покрити с лед, крайниците губеха чувствителност. Непрестанно сменяха посоката. Том разполагаше с компас, но не смееше да се довери на данните на инструмента. А да откриеш курорта посред снежна буря се оказа далеч по-трудно, отколкото си бе представял. Но те продължаваха напред.

Том и Елинор преодоляха множество стръмнини, често се налагаше да се вкопчват в скалните издатини, за да не паднат в пропастта. Понякога по принуда сваляха ските, връзваха се с въже един за друг и се катереха като алпинисти. След време достигнаха малък равен участък и продължиха със ските. Напредваха бързо въпреки силния насрещен вятър, който сякаш се усилваше с всеки замах на щеките.

Първата злополука ги сполетя, когато Том пропадна в близо триметрова дупка, скрита под тънък лед. Елинор му хвърли въже и успя да го измъкне. Той обаче бе изгубил клетъчния си телефон, а което бе още по-страшно, компасът се беше повредил.

Обмислиха възможността да се върнат, убедени, че могат да намерят обратния път, но решиха да продължат. Том смяташе, че е улучил посоката и е набелязал ориентири, които да му помогнат да държи правилен курс. Естествено, снегът навяваше от всички посоки и пейзажът непрестанно се менеше, тъй че ориентирите не бяха особено надеждни.

Всяка стъпка, всяка стръмнина, всяко малко възвишение се преодоляваше стотици пъти по-трудно заради лошото време, а и непрестанно трябваше да спират, за да се предпазят от вятъра или да открият завет между скалите, за да си поемат дъх. В гърдите им гореше огън, а екипите им, макар и модерни, едва издържаха в тия условия.

Откриха едно сравнително закътано място, където спряха да хапнат, макар че водата, която носеха, се бе превърнала в лед. След кратка почивка отново се отправиха на път.

След време притъмня.

— Нямам желание да се препъвам със ските в тъмното. Може би тук някъде трябва да си направим лагер.

— Идеята не е лоша, но едва ли сме далеч от целта. — Том се надяваше, че говори истината. А всъщност имаше чувството, че са се отдалечили на не повече от три метра от влака.

Опънаха палатката, Том успя да запали огън с помощта на кутия сух спирт. Набързо си приготвиха вечеря и стопиха вода за пиене. След като се нахраниха, те се сгушиха под одеялата да се стоплят и наблюдаваха как снегът се трупа около палатката.

Бурята сякаш поутихна. Вече можеха да си говорят, без да се надвикват.

— Искам само да знаеш, че отказах на Лелия. Тя го прие съвсем спокойно.

— Изненадана съм.

— Отначало и аз се изненадах, докато не проумях причината. Лелия си има нов обожател.

— И кой е той?

— Кристобал.

— Кристобал! Сигурно се шегуваш.

— Ще бъдат много щастливи заедно, сигурен съм. Лелия може да сътвори нов анимационен герой, ако научи случката с боата. Сигурно ще го нарече Крис Камшика.

Двамата замълчаха и се притиснаха още по-силно един към друг.

— Не бива да губим телесна топлина — обясни Том.

— Абсолютно си прав — въздъхна Елинор. — Виж, ако не успеем да се върнем…

Той запуши устата й с ръка.

— Нека се постараем да мислим позитивно. Мисти сигурно би нарекла това състояние пурпурната аура на вътрешната сила или нещо подобно.

Елинор стисна здраво ръката му.

— Ако не успеем да се върнем, искам да знаеш нещо.

— Какво?

— Никога не съм преставала да те обичам. Дори след толкова години.

Том обгърна раменете й.

— Ще успеем.

Елинор потрепери и той отново я прегърна, готов да й отдаде всяка частица топлина, останала в тялото му.

— Кой би предположил, че ще се срещнем след толкова време, а накрая ще се озовем насред планината в такава виелица?

— Ако беше толкова лесно, всеки би го постигнал — рече Том и понечи да се засмее, ала устните не му се подчиниха.

Той си спомни какъв ден е.

— Елинор?

— Доскоро настояваше да ми казваш Ели. Какво стана? — попита тя.

— Елинор, весела Коледа.

— Весела Коледа — подсмихна се тя.

Той пъхна ръка в големия джоб на анорака си.

— Знам, че улучвам възможно най-неподходящия момент, но както съм ти казвал неведнъж, това ми е коронният номер. — Той се понадигна, после застана на колене и внимателно постави пръстена на ръката й.

Тя го погледна, понечи да каже нещо, очите й заблестяха от удивление.

— Давам си сметка колко се забавих, без малко да стане твърде късно. Но ти си единствената жена, която някога съм обичал, и ще направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Готова ли си да ме приемеш с всичките ми недостатъци, слабости, чудатости, инат и глупави решения? — Том направи пауза, пое си дълбоко дъх и рече: — Ще се омъжиш ли за мен, Елинор?

В мига, в който каза „да“, тя се разплака.

Официалната им годежна целувка бе ненадейно прекъсната. Вятърът внезапно вдигна палатката и отгоре им се стовари снежна пряспа, която едва не ги погреба живи. Том успя да разбута снега и измъкна Елинор.

— Трябва да намерим къде да се подслоним — викна той заради вятъра.

Сега, когато бяха официално сгодени, Том бе твърдо решен да направи всичко възможно, за да бъде сигурен, че и сватбената церемония ще се състои.

Продължиха напред, макар силите на Елинор да отпадаха с всяка минута. Тя дори вече не можеше да се държи на краката си. Том успя да я издърпа още около петстотин метра, докато накрая самият той изнемощя. Пусна я на земята, свали си якето и я покри с него. После се огледа. Намираха се насред равен участък, заграден от силуетите на високи върхове. Друго не успя да зърне, защото снегът ограничаваше видимостта. Том изрече една последна молитва, после закри Елинор с тялото си, за да я предпазва от снега. Потърси ръката й и здраво я стисна. Споходи го споменът как напразно бе чакал майка му да вдигне тяхната обща снимка в болницата и призова на помощ всичките си сетива, за да усети и най-лекото отслабване на вкопчените пръсти на Елинор. Не знаеше какво ще прави, ако тя остане без сили. Може би просто щеше да каже „сбогом“. Нещо, което не бе направил преди толкова много години.

Имаха чувството, че са изминали часове. Вятърът виеше, снегът биеше в гърба му, всеки напор се забиваше като кинжал. В унеса си Том се върна към детските спомени. Към него посягаше малко момче. Това бе самият той като дете, протегнал ръка към зрелия мъж, за да го издърпа на безопасно място в детството. В подобни моменти съзнанието често играе номера. И преди се бе озовавал на ръба на отчаянието, ала никога не бе усещал опасността така осезаемо. Това е то, заключи той, толкова пъти се бе измъквал на косъм, но сега явно бе ударил неговият час. Той погледна Елинор, целуна устните й. Тя не отвърна и по замръзналите му бузи потекоха сълзи.

Образът на малкото момче изтика всичко друго от съзнанието му. Том усещаше пръстите му по страните си, в косата. Момчето му говореше нещо, питаше го дали е добре. Видението бе по-реално, по-завладяващо от сънищата, които помнеше. Той все така здраво стискаше ръката на Елинор, макар да се бе устремил към невръстния Том и да отвръщаше на въпросите му.

Детето отново го докосна, клепачите на Том трепнаха и той отвори очи. Бързо ги затвори, сетне отново погледна, ала слънчевото сияние бе твърде болезнено след тъй продължителен мрак.

— Добре ли сте, господине? — попита малкото момче, приклекнало до него.

Том успя да се изправи на лакти и се огледа. От бурята нямаше и следа, небето отгоре беше безкрайно и синьо, грееше топло слънце, а хладният въздух носеше свежест, която може да се усети само високо в планината. Том се взря в момчето, зачуди се дали това не е раят и най-сетне успя да проговори.

— Какво правиш тук, да не си се загубил?

— Аз тук живея — отвърна момчето.

— Къде е това тук?

— В „Динго“ — посочи момчето някъде зад гърба на Том.

Том погледна през рамо. Огромният курорт с прекрасните постройки от червено дърво се възправяше наблизо.

Той и Блинор едва не бяха загинали, и то толкова близо до пламтящите камини, горещия шоколад и топлите вани.

Макар краката му да трепереха, Том се изправи и нежно събуди Елинор.

— Мъртви ли сме? — попита тя, без да отваря очи.

— Не — отвърна Том. — Но нека ти кажа, че си сгодена за пълен кретен.

Той я понесе към главната хижа и ето че най-сетне група хора ги забелязаха и се втурнаха да им помогнат.

И в двата края на тунела грееше ярко слънце, ала не се усещаше миризма на готвено, защото храна нямаше. Поне бурята се беше усмирила, тъй че Хигинс, Роксан, началник-влакът, Макс, Мисти, Лелия, Кристобал, отец Кели и Агнес Джоу се събраха на съвещание.

— Според мен — рече свещеникът с тъжно изражение — хубаво е да помислим за служба в памет на Том и Елинор.

— Мисля, че избързвате, отче — сряза го Макс.

— Ако бяха стигнали до „Динго“, щяхме да знаем — рече началник-влакът. — Никой не би оцелял след толкова време. Не биваше да го допускам. Вината е моя.

— Те просто се опитаха да помогнат — рече Роксан. — Такива смелчаци отдавна не бях срещала. — И тя извади кърпичка, за да избърше очите си.

В този момент към тях се втурна Бари, стюардът на спалния вагон.

— Бързо, елате да видите. Тъкмо идвам от другия край на тунела, елате да видите с очите си.

Цялата група го последва.

— Ето, вижте.

Към тях се движеше внушителна процесия от коне и ездачи. Имаше и няколко огромни шейни, теглени от конски впрягове, натоварени с всякакви провизии. Все едно се бяха върнали назад във времето и към тях се носеше керван от пионери заселници, поели към нов живот в девствения запад.

Един от първите ездачи свали шапката си и извика.

— Това е Том — позна го Роксан.

Друг им махна с ръка.

— Това е Елинор — обяви Макс.

Той се втурна насреща им, подхлъзваше се, падаше в снега, ала нищо не бе в състояние да го спре.

— Шест крака — тихичко рече Мисти.

— Какво? — нададе ухо Кристобал.

— Спасиха ни шест крака. Четири на коня и другите два на ездача. Шест крака. — Тя подвикна като каубой и се затича след Макс, а зад нея се вееше шалчето й, ослепително красиво на яркото слънце.

Навременната поява на храна и други неща от първа необходимост, донесени от добрите хора в „Динго“, повдигна духовете. Докато пътниците се угощаваха, мнозина се скупчиха около Том и Елинор, за да чуят удивителната история на тяхното спасение.

— Хората от курорта знаеха този път към железопътната линия, по който можеха да се придвижат конете и каруците. Далеч по удобен е от онзи, който избрахме ние, но в бурята не виждахме почти нищо. — Том поклати глава. — Били сме на метър-два от прага им, а дори не сме знаели. Не помня да ме е сполетявал такъв невероятен късмет.

— Не е било късмет — рече отец Кели. — Било е чудо. Аз лично го поръчах.

Радиостанцията на началник-влака припука и той натисна копчето.

— Слушам.

— Тук централата на „Амтрак“. „Саутуест Чийф“, обади се.

Началник-влакът едва не закрещя.

— Тук „Саутуест Чийф“, централа.

— Къде се дянахте? — попита гласът.

— Евакуирахме пътниците. В тунела сме. Докъде стигна спасителният екип?

— Просто погледни навън, Хоумър.

Всички се затичаха към края на тунела, където ги пресрещна грохотът на два хеликоптера, които увиснаха ниско във въздуха.

— Подготвили сме влак от западната страна на сипея с три напълно заредени локомотива — продължи гласът.

— Но как ще стигнем дотам? — попита Хоумър. — На пътя ни има планина от сняг. Натрупал е и от дясната страна.

— Няма да чакате дълго, вече работим по проблема. Ще поддържаме връзка.

— Разбрано — рече Хоумър.

След десетина минути чуха серия гърмежи и ето че осемметровата стена от сняг пред „Чийф“ рухна и се плъзна надолу по склона. Малките експлозиви бяха внимателно поставени на ключовите места и бяха свършили чудесна работа. И ето че се показа новият влак с вече работещи локомотиви — особено приятен звук, който зарадва всички в притихналия „Чийф“. Пътници и екипаж получиха нареждане да се скрият обратно в тунела, а в това време хеликоптерите издухаха снега, подпрял влака отдясно, и ето че „Чийф“ отново застана на релсите.

От новия влак се спуснаха стотици доброволци и се заеха да доразчистят релсите. Последва ги друг екип, който се погрижи за щетите, нанесени от свличането, а нови доброволци почистиха снега от покрива на „Чийф“. Междувременно пътниците започнаха да се качват.

Спасителната операция отне почти целия ден, а пътниците дори намериха време да се снимат и да се обадят на приятелите и семействата си с доста поукрасени разкази за своите приключения. Репортери се свързаха с някои от пътниците по клетъчните телефони и скоро новината за драматичното преживяване гръмна по целия свят. Заваляха обещания за нови репортажи още щом влакът пристигне в Ел Ей. Децата се заиграха в снега и направиха снежни ангелчета, което накара Роксан да отбележи, че „Чийф“ бил закрилян от множество такива създания.

В ранните часове на следващия ден линията бе готова, прикачиха локомотивите и ето че колелата на „Саутуест Чийф“ се завъртяха за пръв път след дългия престой. Беше уговорено влакът да спре само на някои от гарите, колкото да зареди с гориво, а пътниците да слязат и да се поразтъпчат при далеч по-благоприятни условия в Албъкърки. Когато влакът пое надолу на път към Ню Мексико, Аризона и Калифорния, пътниците направиха нещо отдавна очаквано — отдадоха се на спокойна почивка.

32

В Ню Мексико изобщо не бяха видели сняг. Тук земята бе червено-кафява и отвред се издигаха високи назъбени скали, яркооранжеви на слънцето. Този красив, макар и плашещ пейзаж бе изпъстрен с храсти пелин, а пътниците висяха по прозорците с надеждата да зърнат някое ранчо.

В Албъкърки направиха престой от около три часа, за да заредят с гориво и продукти, а и да се поразтъпчат и порадват на слънцето след изморителната битка при прохода Ратон.

Том и Елинор обявиха годежа си за радост на всички и особено на Макс. Лелия дори прегърна Том и му пожела всичко най-хубаво. Както се притискаше към Кристобал, Том се досети, че много скоро и те ще обявят официално предстоящата си сватба. Глупавото изражение на младежа говореше същото. Том и Елинор споделиха с приятелите си, че нищо чудно да повторят опита на Стив и Джули и да се венчаят във влак. Само че през лятото, добави Елинор. Нямаше да допуснат някоя лавина да прекъсне церемонията.

Близо до гарата имаше пазар, където индианки предлагаха бижута и други украшения. Един стар автобус също бе превърнат в магазин. Том и Елинор се радваха на топлото слънце и обсъждаха бъдещето си.

— Впрочем така и не ми каза при кого си била във Вашингтон, преди да се качиш на влака — рече Том. — Да не би да си имаш някоя Лелия?

— Не е: съвсем точно казано. Гостувах на баба си.

Отбиха се в малко кафене да изпият по нещо и да хапнат. Към тях се присъедини и Агнес Джоу, която ги поздрави за годежа и си поръча студена лимонада, за да им прави компания. Тя се протегна на слънцето и огледа околността.

— Понякога си мисля дали да не се пенсионирам и да дойда тук да продавам украшения на пътниците от влаковете — рече тя.

— Да се установиш тук? — попита Том и внимателно я изгледа. — Нали каза, че си се пенсионирала.

— Скоро ще стане — загадъчно отвърна тя.

— С какво всъщност се занимаваш? — поиска да знае Том.

— Ту с едно, ту с друго.

— Странен е този крадец, който връща откраднатите вещи като подаръци на Бъдни вечер.

— По-смахнато нещо не съм и чувала — съгласи се Агнес Джоу.

— Много великодушно за един мошеник — рече Елинор.

— Великодушно е силно казано, тъй като той им подари само онова, което бездруго си беше тяхно.

— Той? Или тя? — подхвърли тихо Том.

Водач индианец се качи на влака и в продължение на повече от час разказва за тукашната земя, за индианските резервати и историята на народа си. Слезе на гарата в Галъп, известна като световната индианска столица, защото множество племена, сред които хопи, зуни и акома, се събирали там.

След вечеря мнозина се стекоха в салона, за да изгледат на видео записаната от Кристобал церемония, режисирана от Макс. Стив и Джули също бяха тук, смееха се, дори се разплакаха, когато за втори път извъртяха най-важния момент. Том реши, че Стив изглежда особено изтощен. След края на филма Джули побърза да хване съпруга си за ръка и да го поведе обратно към луксозното купе на младоженците.

Беше късно през нощта, когато навлязоха в Аризона, а Том не успяваше да заспи. Облече се и тръгна по коридора. Надникна при Елинор, но тя спеше дълбоко, а не искаше да я безпокои.

Край купето на Макс му се стори, че долавя миризмата на тамян, което имаше своето напълно логично обяснение. До купето на Лелия не смееше да се приближи, да не би да се уплаши от звуците вътре. От опит знаеше, че тази жена, която даряваше с живот невинни създания като Къпи, Саси и Пити, в интимна обстановка прибягваше до доста по-първичен изказ. Бедният Кристобал нямаше представа какво го чака.

Влакът неусетно намали и спря. Том погледна навън. Това тук наистина беше гара, но май не беше предвидено да спират преди Лос Анджелис. И Том продължи напред към купето на Агнес Джоу. От грамофона все така се чуваха коледни мелодии. Вътре беше тъмно и той реши, че жената е заспала на музиката. Но ето че грамофонът взе да прескача, заповтаря един и същ стих, а после игличката застърга на празен ход. Очевидно жената спеше дълбоко и не го чуваше. Том почука по стъклото.

— Агнес Джоу? Агнес Джоу, грамофонът ти ще се повреди. — Никой не му отговори и той почука отново, този път по-силно. Стържещият звук ставаше все по-дразнещ. Том се огледа и плъзна вратата встрани.

— Агнес Джоу? — Очите му бързо привикнаха към мрака и той откри, че купето е празно. В банята не светеше, но той почука и на тази врата и отново не получи отговор. Потърси с очи раницата, изкушен отново да надникне вътре. Дръпна ципа и пъхна ръка. Вестниците ги нямаше, но той откри часовник, чифт обици и скъпи слънчеви очила. Нищо чудно да бяха на Кристобал. Ето това вече беше сигурно доказателство. Колебаеше се как да постъпи, когато по коридора се разнесоха стъпки. Той върна вещите обратно в раницата, затвори ципа, после плъзна и вратата и се скри в банята. Отправи молитва това да не е Агнес Джоу, ала желанието му не се сбъдна — вратата се отвори. Лампата светна, чуха се стъпки. Том си бе оставил малка пролука и сега надзърна през нея.

В купето бе влязла Агнес Джоу, облечена със сини панталони и пуловер; в ръката си държеше лист хартия, а изражението бе напълно сериозно. Том се надяваше да не й се наложи да използва тоалетната, но как ли щеше да се измъкне? Да я чака да заспи ли? Тя като че ли не се готвеше скоро да си ляга, тъй че какво му оставаше? Том се огледа, поколеба се дали да не седне на тоалетната и в този момент влакът отново потегли. От рязкото движение едва не загуби равновесие. Политна към стената, протегна ръка да се задържи и неволно отвори крана на душа. Обля го студена струя и той извика — само няколко думи наистина, но ако беше католик, трябваше да изтича при отец Кели да се изповяда и безброй пъти да изрече „Света Богородице“, за да изкупи греха си. Най-сетне успя да спре водата и ето че се озова очи в очи с Агнес Джоу, която го оглеждаше, като да бе любопитен екземпляр от някоя зоологическа градина.

— Здрасти, сладурче — рече Том и се ухили глуповато.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво търсиш в моята баня?

Том пристъпи в купето, разтърквайки главата си с кърпа, обясни за грамофона, как е влязъл, как се е стреснал, като чул стъпки.

Обяснението можеше и да мине, стига да бе дръпнал ципа на раницата докрай. В тъмното обаче не бе забелязал своя пропуск. Агнес Джоу погледна раницата, а после отново неканения посетител.

Том реши, че атаката е най-добрата защита. Отвори раницата и извади крадените вещи.

— Би ли ми обяснила какво правят тези неща тук? Готов съм да те изслушам.

Агнес Джоу пъхна ръка в джоба си. Когато я извади и я насочи към Том, той отстъпи назад, зашеметен от шока.

Няколко минути по-късно пребледнелият като смъртник Том почука на вратата на Макс. Режисьорът се позабави с отговора, измина цяла минута, преди да му отвори.

— Нужна ми е твоята помощ — рече Том. — Трябва да повикаме и Кристобал.

Макс погледна Том и едва тогава забеляза Агнес Джоу.

— Важно е — рече Том.

Измъкнаха Кристобал от купето на Лелия, но не и преди да сломят съпротивата на дребничката дама, която изрази недоволството си с глас, който определено нямаше нищо общо с Къпи, бобъра вълшебник. Събудиха и Роксан, а също и отец Кели. Том ги поведе към салона и едва тогава се обърна към цялата група. Сложи на масата пред тях скъпите слънчеви очила на Кристобал, обувките на Макс с марката „Бруно Мали“ и сребърния кръст на отец Кели.

Един от присъстващите бе определено объркан, дотолкова, че дори не забеляза кога Агнес Джоу се е наклонила към него.

Отец Кели нададе вик, когато усети, че белезниците щракнаха върху китките му. Направи опит да се надигне, но Макс и Кристобал го спряха.

Агнес Джоу извади картата си със същото изненадващо движение, което бе зашеметило Том преди малко.

— Аз съм от полицията на „Амтрак“. Отдел „Под прикритие“. А ти си нашият крадец, Джон.

— Джон? — с недоумение я погледна Том.

— Свалих му отпечатъците от една бирена халба, преди да заседнем в прохода. Междувременно изпратих молба за изясняване на самоличността. А преди малко получих отговор. Истинското му име е Джон Конрой и не е никакъв свещеник. — Тя седна до него, а той доби такъв нещастен вид, че на Том му домъчня въпреки уличаващите обстоятелства. — Използвах номера с грамофона — продължи Агнес Джоу, — за да заблудя всички, че все в купето си стоя. Страхувах се, че ме е забелязал как обикалям и ще реши да кротува поне за известно време. Когато се съгласи да проведе службата в затрупания влак, предложих да му помогна. Вече имах основание да го подозирам и затова свалих отпечатъците му. Имах си и друга причина, разбира се. Той очевидно е католик, тъй че можеше и да ни заблуди, но направи грешки, които ме убедиха, че трябва да съм нащрек.

— Ами вещите, които открих в твоята раница? — попита Том.

— Роксан ми ги беше донесла, защото впоследствие щях да ги използвам като доказателство. Направих така, че да бъдете замесени Макс, Кристобал и ти, тъй че да пипнем Конрой, без да пострада никой друг, а и Конрой да не заподозре нещо. Задигнах кръста от купето му. Когато го сложих пред него, мислех, че ще се обърка дотолкова, че да мога да му щракна белезниците, без да окаже съпротива. Доста сръчен си, Конрой, но от опит знам, че човек винаги може да очаква изненади. А най-добре е винаги да си с един ход напред.

— Не ми е приятно да го призная, но първия път, когато отворих раницата ти, вътре имаше само вестници — рече Том.

— Знам, сетих се, че някой е ровил, и предположих, че си ти. Вестниците, които Реджина откри в боклука, бяха от раницата на Конрой. Беше я натъпкал догоре, все едно е пълна с багаж. Щом се качи във влака обаче, той се освободи от тях и разполагаше с достатъчно място да прибере плячката.

Всички погледи се извърнаха към стареца, който сякаш се бе смалил, сломен от финала с белезниците.

— Нима не искаш да ти олекне? Знам за досието ти. Имаш ли нещо против да изясним подробностите? — попита Агнес Джоу.

— Каквото е писано, това ще стане — поклати глава старецът.

Повикаха едрия Бари да стои на пост, а те отидоха в купето на мнимия свещеник и в раницата му откриха няколко от крадените вещи. Сред тях нямаше нищо особено ценно, но все пак си беше кражба.

— Смятам да ги върна на собствениците — заяви Агнес Джоу.

— Все пак има нещо неясно — рече Том. — Как така му скимна да върне онези неща? Кой крадец би се разделил с плячката си?

— Има нещо странно наистина — произнесе се Роксан, — но поне хванахме крадеца. Хайде сега да вървим да поспим.

Том си легна като по команда и се събуди в шест сутринта, когато някой почука на вратата му.

Беше Агнес Джоу с две чаши горещо кафе.

— Реших да те умилостивя, задето те будя толкова рано. — Беше облечена със сини панталони и пуловер и изглеждаше бодра и изпълнена с енергия.

— От теб би излязла страхотна актриса. Нямах представа, че ще се окажеш… нали разбираш…

— Взе ме за ексцентричка, която няма къде да отиде за празниците? Да, това е добро прикритие. С такъв човек хората споделят неща, които биха премълчали пред всеки друг. Изобличавала съм наркотрафиканти, мошеници, клептомани и много други злонамерени хора с този мой разсеян вид, с глупавите дрешки и…

— И това, че всички наричаш сладурче.

— Именно.

— Предполагам, вече и ти си разкрита.

— Нямам нищо против, не беше на шега, като ти казах, че мисля за пенсия. Време е животът да продължи.

— Ами останалото, и то ли е измислица?

— Била съм в трупата на „Ринглинг Бръдърс“, но не като трапецистка, а като ездачка. Омъжвала съм се два пъти и наистина имам голяма дъщеря. — Тя замълча смутено и добави: — И действително сме се отчуждили.

— Съжалявам, Агнес Джоу.

— Тя научила за премеждието на „Чийф“ и снощи се обади. Да се увери, че всичко с мен е наред. Доста време не бях чувала гласа й. Ще се видим в Ел Ей. Тя наистина работи в цирка, на Западния бряг. Ще направим опит да се сближим.

— Радвам се за теб. Ето ти един закъснял коледен подарък. Не ми каза защо идваш толкова рано.

— Предстои да разреша една дилема и дойдох за съвет. Получих допълнителна информация за нашия мним свещеник. Преди години са го арестували за дребни кражби… трийсет-четирийсет години оттогава. Междувременно си е живял най-примерно, имал истинска работа и тъй нататък.

— Защо се е върнал към старите навици след толкова време?

— Съпругата му, с която живял повече от трийсет и три години, починала наскоро. Говорих с него, успях да го предразположа. След смъртта й просто не знаел с какво да се захване. Чувствал се самотен, имал нужда от внимание. Имали две деца, но едното починало при злополука, другото от рак.

— Тежка съдба, наистина. Изглежда, че бракът му го е вкарал в правия път.

— Точно така. Срещала съм доста закоравели престъпници, наслушала съм се на сълзливи истории, тъй че не се размеквам лесно. Но той ми каза и нещо друго и то е в дъното на моята дилема.

— И каква точно е тя?

— Нали видя как върна повечето откраднати вещи на Бъдни вечер. Онези, които намерихме в багажа му, нямат особена стойност, пък и той остави пари, предостатъчна компенсация. Имам уверението на жертвите. Не е искал някой да пострада. Говореше единствено за съпругата си. Пък и с готовност прие да помогне, когато заседнахме.

— Сега разбирам защо ти е трудно — въздъхна Том.

— Ти как би постъпил?

— Аз самият получих втори шанс, а може би Джон Конрой също го заслужава. Ти докладва ли в полицията?

— Да, но без подробности.

— Влакът ще спира ли скоро?

— Евентуално във Фулъртън, а оттам са два часа и нещо до Ел Ей.

— Може би си струва да спрем във Фулъртън.

— Може би. Не вярвам Конрой отново да захване престъпния занаят. Всъщност имам познати близо до Фулъртън, които могат да му помогнат. Благодаря ти, Том — рече тя, като се изправи. — Мисля, че взехме правилното решение.

— Та ще ми кажеш ли истинското си име?

Агнес Джоу се отпусна, като да бе сломена от бремето на годините. Лицето й сякаш подпухна, дори косата й сякаш побеля пред очите на Том.

— Е, ако ти кажа и това, никаква тайна няма да ми остане, нали тъй, сладурче?

33

Във Фулъртън от влака слезе дребен, изнурен на вид джентълмен, оставил вече свещеническите одежди. Приятелите на Агнес Джоу го качиха в колата си и го откараха нанякъде, може би към нещо по-добро от онова, което кражбите по влаковете биха му осигурили.

Том се запъти към общите душове, за да се освежи, преди да спрат в Ел Ей. На вратата едва не се сблъска със Стив. Младежът изглеждаше изтощен, ала Том не изпита съжаление към него, защото се досещаше каква е причината за умората му.

— Мислех, че разполагате с баня — рече Том.

— Жена ми я е окупирала — оплака се Стив.

— Започвай да свикваш, приятелю. Гледай да се порадваш, докато трае веселбата.

Стив си тръгна и Том влезе в съблекалнята. В този момент забеляза портфейл на пода под вградения плот. Наведе се да го вземе, предполагайки, че е на Стив. Изпадаха пари и документи и той коленичи, за да ги събере. Неволно се загледа в една от картичките и бе зашеметен от изненада, по-голяма дори от изненадата, когато откри, че Елинор е във влака.

Вдигна картичката на светлината и внимателно я разгледа. Съкращението ПАК означаваше Профсъюз на актьорите в киното. Отдолу бе изписано Стив Самюълс. Том набързо прегледа и другите неща в портфейла. Откри шофьорската книжка на Стив, издадена не другаде, а в Калифорния, а снимката потвърждаваше, че това е той, любимият на Джули, само дето не беше студент в „Джордж Вашингтон“, а двайсет и осем годишен член на актьорската гилдия.

Колкото и да е невероятно, „Саутуест Чийф“ навлезе в красивата гара на Лос Анджелис в стил ар деко няколко минути преди разписанието.

Неколцина от управата на „Амтрак“ дойдоха да поздравят Херик Хигинс, а и да му благодарят за проявената самоотверженост. Предложиха му да се върне на работа отново като експерт, отговарящ за безопасността, което той прие на драго сърце.

Макс Пауърс слезе сред първите, отговори на въпросите на мнозина журналисти. Недалеч бе спряла Роксан с хора на момчетата, също заобиколени от репортери.

— Ей, Роксан — извика той, — скоро ще те потърся.

— Знам, скъпи, знам — усмихна се тя.

Заедно с Кристобал, Лелия и Мисти той се насочи към дългата лимузина, която ги чакаше отпред.

Когато шофьорът отиде да вземе багажа им, Макс извади три плика и ги раздаде на Стив, Джули и свещеника, извършил церемонията. После отвори бутилка шампанско и напълни чашите на всички.

— Добра работа, момчета — поздрави ги Макс, — всички вие ще участвате в следващия ми филм. Кой знае, може би действието ще се развива във влака.

— Когато ми каза какво си направил, просто не можех да повярвам — рече Мисти.

— Е, мила, познавахме се съвсем отскоро, но знаех, че умееш да пазиш тайна, стига каузата да е благородна.

— Истинската любов — замислено изрече тя.

— Трудно ти било да повярваш — възкликна Лелия, — а как, мислиш, се чувствах аз? Макс Пауърс да ми се обади след толкова години и да ме помоли за услуга. И то каква услуга, да долетя до Канзас Сити и да се престоря, че правя предложение. Не знам какво щях да правя, ако Том беше приел.

— Познавах човека, Лелия. Почти сигурен бях, че ще откаже.

— Почти сигурен!

— Трябваше да се уверя, че той не те обича, а и че ти не го обичаш.

— Престанах да го обичам, разбира се, особено след инцидента с Ерик.

Кристобал съчувствено поклати глава.

— Жената има нужда да я глезят. Отсега нататък това е моя работа, котенце.

Лелия го потупа по ръката.

— Чудесна актриса си наистина — заяви Макс с грейнало лице. — Ти също спечели от моя замисъл.

— Не бяхте ми казали, че сте се свързали с Лелия и сте я посветили в замисъла — рече Кристобал. — Дори нямах представа коя е, преди да науча името й.

— О, никога не ме напуска желанието да поднасям изненади — призна Макс.

— А ти каква роля играеше, Макс? — попита Лелия.

— Макс Пауърс, естествено — обади се Мисти.

— Също както Хамлет за Оливие, това е моята най-велика роля.

— Впрочем бяхте прав, сър, той действително ми поиска обяснение за промяната на датата и както предположихте, потърси потвърждение от Реджина.

— Той е журналист от световна класа, Кристобал, не би се доверил на един-единствен източник.

— И направи всичко това за Елинор? — попита Мисти. — А тя нищичко ли не знае?

— Нищичко — кимна Макс. — Елинор е дъщерята, която никога не съм имал. За нея бих направил всичко. Откакто я познавам, не съм я виждал истински щастлива. Знаех, че има нещо в миналото й. Никога не съм я чувал да произнася името му, но се поразрових и открих, че Том Лангдън е бялото петно в биографията й. Тя не можеше да продължи напред, преди да знае със сигурност дали всичко е свършило, или накрая все пак ще се оженят. Шест месеца го издирвах. Когато разбрах, че си е купил билет за влака, това бе идеалната възможност за мен, защото действително исках да направя филм за подобно пътуване.

— Ами сватбата? — попита Мисти.

— Няма по-добър начин да накараш двама твърдоглавци, които отдавна е трябвало да се съберат, да преосмислят решението си, от това да ги накараш заедно да участват в сватбена церемония. Джули и Елинор наистина са родени в един край, а Том здравата се ядоса, когато Стив взе да се колебае. Това беше подходящ обрат, защото все едно Том изричаше онова, което му бе на сърцето. Естествено, сценарият бе предварително готов. При всяка спънка пред Том и Елинор имахме готовност.

— А спънките не бяха една и две — уморено рече Кристобал. — Сили не ми останаха да се надбягвам с тях.

— Добре се справи, Кристобал. Няма да ти намаля заплатата. Весела Коледа.

— Доста подробно си се подготвил, Макс — рече Мисти.

— Аз съм режисьор, мила, детайлите са моят живот.

— Трябва ли да разбирам, че и лавината сте поръчали, сър?

— Е, дори аз не съм толкова способен.

Някой почука на стъклото на колата.

— Сигурно багажът е пристигнал — рече Макс. Той спусна стъклото и ето че Том пъхна глава. — Здрасти, Том — притеснено рече Макс. — Предложих на младоженците да ги откарам до двореца, разтворил врати за медения им месец.

— Не се съмнявам — рече Том и подаде портфейла на Стив. — Беше го изпуснал в банята. Вътре е шофьорската ти книжка и картата от профсъюза. Предполагам, че ще ти трябват.

— Нека да ти обясня, Том — предложи Макс.

Том го спря с ръка.

— Ще ти кажа само едно.

— И какво е то? — сепна се Макс.

— Благодаря ти. — Том стисна ръката му и после се обърна към спътниците му. — Весела Коледа и на вас.

Той обърна гръб на лимузината и отиде при Елинор, която го чакаше при багажа им.

— Кой беше в онази кола? — попита тя, като го изгледа подозрително.

Том се обърна към потеглящата лимузина. Сетне отново погледна Елинор.

— Дядо Коледа — рече той.

— Дядо Коледа? Големичък си вече да вярваш в Дядо Коледа.

Той я прегърна през раменете и я поведе.

— Е, около Коледа е хубаво да вярваме, че стават и чудеса. Нищо чудно да се сбъдне онова, което си пожелаеш.